Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна

7

Подът беше грапав и не беше студен: помещенията бяха подготвени да съхраняват експонати от неорганичен произход при онази температура, при която са се намирали в момента на изземването. Двайсет и седма опря брадичка в коленете си и ги обгърна с ръце. Нощта току-що бе настъпила. До разсъмването имаше толкова много време, че би могло двайсет пъти да литне до града и обратно, и то с най-тежкия кибертранспортьор.

Още не всичко е загубено. Още нищо не е загубено. Цяло щастие е, че Командирът толкова много бързаше и не си даде труд да се качи още по-нагоре. Това наистина би сложило край на всичко. Но тя тъй лесно и просто излъга Командира. Тъй лесно и просто, сякаш някой я бе научил. Чудеса! Та това е невъзможно, логически е изключено един редови Събирач да лъже Командира си. Но тук не действаше логитанката. Също както тогава, когато я гонеха четиримата войници, тя се усещаше като малко момиче от Геа и това малко момиче извърши малка хитрост — тя сама избра вратата, която му бе нужна, и Командирът доверчиво се улови на тази хитрина. Наистина вратата не се отваряше отвътре, но отвън лесно можеше да я отвори дори кибер.

Нещо изшумоля зад вратата.

Не, не е за нея. Най-вероятно е лекият йонизатор с едногъсеничен еластичен ход. А ето го специфичния бумтеж на супраторните механизми — един след друг се оттеглят тежките кибертранспортьори. Първата група замина. Сега те меко ще прехвърлят планините и ще увиснат над глада да търсят „охлювчета“. Те с Деветдесет и трети всеки ден разпръскваха над двеста такива „охлювчета“; вътре във всяко „охлювче“, направено по подобие на сухоземното геанитско мекотело, бе монтиран миниатюрен предавател, който с настъпването на нощта започваше да работи на определена честота. Монтирано бе и най-просто запаметяващо устройство. Преди да залепи незабележимото „охлювче“ към експоната, който трябваше да транспортира на кораба, Събирачът диктуваше на това устройство номера на помещението и физичните условия, при които трябва да се намира експонатът. Това напълно изключваше каквато и да е неразбория или суета при товаренето.

Кибертранспортьорите напипваха с локаторите си датчика, изземваха експоната заедно с „охлювчето“ и го пренасяха на кораба в точно определеното помещение.

Докато се изкачваше на второто ниво, Командирът си мислеше, че резервните помещения на отсека за неорганични експонати не могат да бъдат използувани без негово знание. Но той не знаеше, че онова единственото, което Двайсет и седмата бе избрала за пренасяне на кораба през това утро, трябваше да бъде докарано точно в това помещение.

Трябва само да чака търпеливо, докато киберите отворят вратата.

Двайсет и седма се приготви да чака.

И в този момент отвсякъде — отдолу, отгоре, от коридора, усилвайки се и препокривайки едно друго, се дочу тракане, вибриращото хлипане на планетните двигатели и трополене на метални крака. Тръшкаха се вратите на помещенията, бързо влачеха нещо по коридора, закачайки стените; хлипащият вой нарастваше и намаляваше, отново нарастваше и отново намаляваше; после за известно време спря.

Стана ясно, че корабът се готви за старт.

Двайсет и седма притисна чело о пода, после дланите, цялото си тяло. Но нима можеше да различи шумоленето на пълзящия кибертранспортьор сред този адски грохот на авралното товарене? Късно е! Въпреки всичко е късно. По-рано трябваше да мисли. Трябваше да мисли още сутринта. Трябваше да мисли, да мисли, а не да лети, без да се обръща към този кораб! И даже не, не да мисли, а да се вслуша в онзи вътрешен глас на момичето от Геа, който често я учеше да прави каквото трябва.

Само че точно сутринта, кой знае защо, не и подсказа, че трябва да тича не към кораба, а в обратна посока.