Планетата на ветровете

Първа частБури

Марис яздеше бурята на десетина стъпки над морето, укротила вятъра с широките криле от плат и метал. Летеше безстрашно, главоломно, наслаждавайки се на опасността, усещаше водните пръски върху лицето си и не обръщаше внимание на студа. Небето беше кобалтовосиньо, вятърът се усилваше постоянно, а тя имаше криле — и това бе достатъчно. Знаеше, че може да умре всеки миг, но щеше да умре щастлива.

Летеше по-добре от всякога, гмуркаше се и се плъзгаше между въздушните течения, без да се замисли, улавяше възходящите и низходящите ветрове, които я отнасяха все по-далеч и по-бързо. Избягваше погрешните стъпки, а и не се налагаше да се издига рязко над вълните на океана — този път се упражняваше единствено за удоволствие. Щеше да е много по-безопасно да лети нависоко като дете — на достатъчно разстояние от развълнуваната шир, където бе толкова лесно да допусне някоя грешка. Но като истински летец Марис се плъзгаше почти над повърхността — там, където незначително отклонение от траекторията и дори мимолетно опиране на крилото във водата би довело до падане. И до неизбежен край — не можеш да доплуваш до брега с криле, чийто размах е двайсет стъпки.

Марис беше дръзка, но пък познаваше ветровете.

Отпред зърна шията на сцила — черно змиеподобно въже на фона на хоризонта. Реагира почти без да се замисли. С дясната ръка издърпа кожената дръжка на крилото, лявата избута другото нагоре. Тялото й се наклони встрани. Големите сребристи криле — тънки и толкова леки, че почти не усещаше тежестта им, но затова пък неимоверно здрави — й се подчиниха покорно. Краят на едното почти опря белите шапки на вълните под нея, другото се издигна, но Марис хвана възходящия вятър и започна да набира височина.

Смъртта, смъртта в небесата, ето кое не й даваше покой, но животът й нямаше да свърши по този начин — издърпана от въздуха като разсеяна чайка, случаен обяд за някое изгладняло чудовище.

След минута застигна сцилата и описа бавен кръг малко извън обсега й. Отгоре различаваше добре туловището й, едва скрито под вълните, редиците гладки черни перки, които гребяха ритмично. Миниатюрната глава се полюшваше върху дългата шия, но не й обръщаше внимание. „Може би вече е опитвала летец и не й харесва вкусът“ — помисли си Марис.

Вятърът ставаше все по-студен и носеше големи солени капки. Бурята набираше сила, тя усещаше, че въздухът се тресе. Обхваната от възбуда, Марис остави сцилата далеч зад себе си. Отново беше сама и се носеше без никакво усилие през пустия, стъмващ се свят на море и небе. Единственият звук бе свистенето на вятъра в крилете.

После от морето израсна островът — нейната цел. Тя въздъхна, натъжена, че идва краят на полета, и се приготви за спускане.

Джина и Тор, двама от местните безкрили — Марис не знаеше с какво се занимават, когато не трябваше да се грижат за крилете на долитащите летци — бяха дежурни на площадката за приземяване. Тя описа кръг над тях, за да им привлече вниманието. Те скочиха от мекия пясък и й помахаха. Втория път, когато се приближи, вече бяха готови. Марис се спускаше все по-ниско и по-ниско. Когато краката й бяха само на сантиметри от земята, Джина и Тор се затичаха по пясъка успоредно с нея, всеки зад едно крило. Пръстите й се заровиха в земята и тя заора, вдигайки фонтани от пясък.

Малко по-нататък спря и остана да лежи по корем върху хладния сух пясък. Чувстваше се глупаво. Един приземил се летец е като обърната по гръб костенурка. Можеше да стане, разбира се, но това беше сложен и несръчен процес. Но все пак приземяването беше добро.

Джина и Тор започнаха да сгъват крилете, сегмент по сегмент. Всеки опорен сегмент излизаше от жлеба и се обръщаше върху следващия и платът между тях увисваше. Накрая зад гърба й остана само централната ос, от която се спускаха две парчета сребриста тъкан.

— Очаквахме Кол — каза Джина, докато сгъваше последния сегмент. Късата й черна коса стърчеше като бодили над лицето.

Марис поклати глава. Наистина бе ред на Кол, но тя нямаше търпение да се вдигне във въздуха. Беше взела крилете — те все още бяха нейни — преди той да стане.

— Другата седмица сигурно го чакат доста полети — жизнерадостно подхвърли Тор. Имаше още пясък в русата му коса и малко трепереше от студения вятър, но въпреки това се усмихваше. — Ще лети колкото му душа иска. — Той застана пред Марис и й помогна да откачи крилете.

— Аз ще ги нося — тросна му се тя нетърпеливо, подравнена от съвсем невинните му реплики. Нима той можеше да я разбере? Как би могъл който и да било от тях да вникне в душата й? Та те бяха безкрили!

Тя закрачи нагоре по склона към хижата, а Джина и Тор я последваха. Първо пи, освежи се, а след това застана пред камината да се изсуши и постопли. На въпросите, зададени с приятелски тон, отговаряше лаконично, опитваше се да ги накара да млъкнат, да разберат, че не й е до разговори, да не й позволяват да си спомни, че това й е за последен път. Макар и разочаровани, всички уважаваха желанието й, защото беше летец. За безкрилите летците бяха редовният източник за връзка с другите острови. Океанът, раздиран от постоянни бури, населен със сцили, морски котки и други хищници, беше твърде опасен за редовни пътувания с кораби, с изключение на островите от една и съща група. Летците бяха средството за връзка, очакваха ги с нетърпение, за да чуят новини, клюки, слухове, песни, разкази, легенди.

— Управителят те чака веднага щом си починеш — припомни й Джина и я докосна по рамото. Марис се отдръпна и си помисли: „Да, за теб е достатъчно, че прислужваш на летците. Сигурно мечтаеш да се омъжиш за летец, за Кол например, когато той остарее, но нямаш никаква представа какво е за мен, че Кол ще продължи да бъде летец, а аз — не“. Но вместо това каза:

— Готова съм още сега. Полетът не беше труден. Имах попътен вятър.

Джина я отведе в съседната стая, където Управителят очакваше съобщението й. Както и другата стая, и тази беше продълговата и оскъдно мебелирана, но в камината пламтеше ярък огън. Управителят — седеше на меко кресло до камината — се изправи, когато Марис влезе. Летците винаги бяха посрещани като равни, дори на острови, на които Управителите се почитаха като богове и имаха почти божествена власт.

След като размениха ритуалните поздрави, Марис затвори очи и произнесе наизустеното съобщение. Не знаеше, нито се интересуваше какво носи. Думите използваха гласа й, без да пробуждат съзнателни мисли. „Нещо, свързано с политика“ — помисли си тя. Напоследък всичко беше свързано с политика.

Когато съобщението свърши, Марис отвори очи и се усмихна на Управителя — направи го нарочно, защото видя, че думите й са го обезпокоили. Но той се съвзе бързо и й върна усмивката.

— Благодаря — рече малко притеснено. — Справи се добре.

Поканиха я да остане за през нощта, но тя отказа. До сутринта бурята можеше и да утихне, но тя обичаше нощните полети. Тор и Джина я придружиха по каменистата пътека до скалата на летците. От двете страни на пътеката, на равни разстояния, бяха поставени запалени фенери, които значително облекчаваха изкачването им.

На върха на хълма имаше естествена площадка, разширена и удължена от човешка ръка. Отвъд края й следваше трийсетметрова пропаст и долу — назъбени камъни, в които се разбиваха вълните. На площадката Джина и Тор разгънаха крилете и нагласиха сегментите по местата им: сребристият плат се изпъна отгоре.

И Марис скочи.

Вятърът веднага я подхвана и я издигна. Отново летеше — над черния океан и под грохота на бурята. Нито за миг не погледна назад, към двамата безкрили, които я изпратиха със завист в очите. Твърде скоро и тя щеше да стане като тях.

Не сви към къщи. Вместо това се остави на буреносния вятър, който сега духаше с нарастваща сила в западна посока. Скоро щяха да го последват гръмотевици и дъжд и тогава Марис щеше да се издигне над облаците, където възможността да я удари светкавица бе много по-малка. У дома бурята вероятно бе отминала и цареше спокойствие. Хората бяха излезли на брега да видят какво са им донесли ветровете, а малките лодки вероятно бяха хвърлили мрежи с надежда, че дневният улов не е напълно загубен.

Вятърът я шибаше в лицето и я люшкаше: тя му се отдаде с благодарност. След това, кой знае защо, се сети за Кол. И веднага изгуби равновесие. Наклони се рязко, заклати се, после се издигна, опитвайки се отново да улови вятъра. Ядоса се на себе си. Всичко беше толкова хубаво — защо трябваше да свършва по този начин? Може би това бе последният й полет и трябваше да е най-добрият. Но нямаше смисъл — вече бе изгубила доскорошната си увереност. Разбирателството между нея и вятъра бе изчезнало.

Тя полетя срещу бурята — размахваше криле и напъваше мишци. Почувства, че се изморява. Все пак успя да набере височина — изпуснеш ли вятъра, не е хубаво да си близо до водата.

Беше почти изтощена от борбата, когато зърна скалистия бряг на Ейрие и си даде сметка колко далеч е стигнала.

Ейрие беше просто една огромна скала, щръкнала насред океана, напукана кула от камък, заобиколена от свиреп прибой — вълните се разбиваха в яките й основи. Не беше истински остров: нищо, освен лишеи не можеше да оцелее по стръмните стени. Птиците гнездяха в няколко цепнатини и по тесните площадки, но на самия връх летците бяха построили свое гнездо. Тук, където не можеше да спре нито един кораб и където бе стъпвал само крак на летец, имаше черна каменна хижа.

— Марис!

Чула името си, тя вдигна глава и видя, че към нея се спуска Дорел. Хилеше се; крилете му бяха като тъмни сенки на фона на скалите. В последния възможен момент тя се извъртя, изви рязко и се гмурна под него. Той се впусна да я преследва около Ейрие и Марис забрави, че е изморена, завладяна от безмерната радост на полета.

Когато най-сетне кацнаха, заваля. Студените капки хапеха лицата им и плющяха по крилете. Едва сега Марис осъзна, че е вкочанена от студ. Бяха кацнали без чужда помощ на покритата с мека почва площадка между скалите и Марис се влачи десетина метра през калта, преди да успее да спре. Още две минути й трябваха да разкопчае презрамките на крилете. Върза ги внимателно за едно опънато въже, след това ги сгъна.

Докато свърши, зъбите й тракаха конвулсивно: всичко я болеше. Дорел се мръщеше, отдавна метнал на рамо сгънатите прилежно криле.

— Дълго ли беше навън? — попита той. — Трябваше да те оставя да кацнеш. Извинявай. Не си дадох сметка. Сигурно си летяла пред бурята. Отвратително време. На няколко пъти и аз попаднах на кръстосани ветрове. Добре ли си?

— О, да. Бях изморена, но вече ми мина. Радвам се, че ме чакаше. Полетът беше добър, имах нужда от него. Само последната част бе малко по-трудна — дори си помислих, че ще падна. Но добрият полет е за предпочитане пред всяка почивка.

Дорел се засмя и я прегърна. Тя усети колко е топъл и колко е студено тялото й. Той също усети разликата и я притисна към себе си.

— Влизай, преди да си замръзнала. Гарт донесе няколко бутилки кивас от Шотан. Сигурно вече е стоплил една.

Хижата беше топла и гостоприемна както винаги, но почти празна. Освен тях тук бе само Гарт — нисък мускулест летец, десетина години по-възрастен от нея. Той извърна глава от огъня и ги поздрави. Марис понечи да му отговори, но гърлото й се беше свило и зъбите й тракаха неудържимо. Дорел я заведе до камината.

— Държах я отвън на студа като някакъв идиот с дървени криле — оправда се той. — Кивасът стопли ли се? Налей ни по малко. — Той чевръсто смъкна изкаляните си мокри дрехи и донесе две големи кърпи от купчината до огъня.

— Защо ще ми хабиш киваса? — изръмжа Гарт. — За Марис не ми е жал, тя е красива и е великолепен летец. — Той й се поклони насмешливо.

— Или ще ми дадеш да го изхабя — закани се Дорел, — или ще го излея всичкия на пода.

Гарт му отвърна, след което почна вечната караница. Марис не ги слушаше — много пъти ги бе слушала. Изстиска водата от косата си и забеляза колко бързо изсъхват капките върху каменния под. Загледа се в Дорел, в стройното му мускулесто тяло — чудесно тяло за летец — и бързите промени на лицето му, докато дразнеше Гарт. Той се извърна, видя, че Марис го гледа, и погледът му омекна. Последната духовитост на Гарт увисна във въздуха. Дорел протегна ръка и прокара пръст по брадичката й.

— Цялата трепериш. — Взе кърпата от ръцете й и я загърна с нея. — Гарт, дръпни бутилката от огъня, преди да е гръмнала и ни дай да се стоплим.

Наляха киваса — горещо лютиво вино с подправки — в големи глинени чаши. Още първата глътка прати жарки вълни в жилите й и треперенето й спря.

Гарт й се усмихна.

— Хубаво е, нали? Обаче Дорел не може да го оцени. Измъкнах десет шишета от един стар моряк. Намерил ги сред останки на разбит кораб и нямал представата на какво се е натъкнал, а жена му не искала да ги държат вкъщи. В замяна му дадох шепа дрънкулки — метални топчета, които взех от сестра ми.

— А сестра ти какво получи? — попита Марис между две глътки.

Гарт сви рамене.

— Тя ли? Ще я изненадам с нещо. Може да го взема от Поуит следващия път, като летя дотам. Някое боядисано яйце например.

— Което пък ще смениш за нещо друго на обратния път — подметна Дорел. — Гарт, ако някога сколасаш да изненадаш сестра си, шокът ще унищожи цялото удоволствие. Ти си роден за търговец. Мисля, че си готов да размениш дори крилете си, ако сделката си я бива.

— Затвори си устата, вместо да дрънкаш глупости! — изсумтя ядосано Гарт и се обърна към Марис. — Как е брат ти? Отдавна не съм го виждал.

Марис сръбна още малко вино и стисна чашата в шепи.

— След седмица става пълнолетен — отвърна тя. Беше доволна да сменят темата. — И тогава крилете ще станат негови. Инак не зная какво прави напоследък. Може да не харесва компанията ти.

— Какво? — Гарт повдигна вежди. — И защо да не му харесва? — Изглеждаше малко обиден. Марис махна с ръка и се усмихна измъчено. — Знаеш ли, аз го харесвам — продължи Гарт. — Всички го харесваме, нали, Дорел? Млад е, не е бърборко, може би е твърде предпазлив, но това ще се оправи с времето. Малко е странен, но пък какви истории разказва! И как пее само! Бързо ще стане любимец на безкрилите. — Гарт поклати учудено глава. — Откъде ли ги е научил? Колко повече съм пътувал от него, а…

— Измисля си ги — прекъсна го Марис.

— Сам ли? — Гарт изглеждаше впечатлен. — Той ще е нашият певец значи. На следващото състезание ще отнемем наградата на източняците. Западът винаги се е славел с добрите си певци, но нашите все не смогват да вземат титлата.

— Аз пях за западняците на последната среща — възрази Дорел.

— Точно това исках да кажа.

— Ти пищиш като морска котка.

— Така е — кимна Гарт. — Но поне не си въобразявам, че съм кой знае какво.

Марис не чу отговора на Дорел. Мислите й отлетяха надалеч от разговора и тя се загледа в играта на пламъците, стиснала чашата с ръце. Чувстваше се уютно тук, на Ейрие, дори след като Гарт бе споменал Кол. Странен уют. Никой не живееше на скалата на летците, но тя бе нещо като дом. Неин дом. Трудно й беше да си помисли, че никога вече няма да идва тук.

Спомни си първия път, когато бе видяла Ейрие, преди повече от шест години, малко след като навърши пълнолетие. Тогава беше едва тринайсетгодишно момиче, горда, че е отлетяла толкова надалеч от къщи, но същевременно изплашена и засрамена. В хижата завари десетина летци, насядали около огъня — пиеха и се смеха. Забавляваха се чудесно. Но въпреки това млъкнаха и й се усмихнаха. Тогава Гарт бе смълчан юноша, Дорел — мършав момчурляк, малко по-голям от нея. Не познаваше никого, но Хелмър, летец на средна възраст от един съседен остров, се зае да ги представя. Дори сега си спомняше лицата им и ги свързваше с имената: червенокосият Анни от Кълхол, Фостър, който после надебеля и не можеше вече да лети, Джеймис Старши и особено един, по прякор Гарвана, нахакан младеж, издокаран с дрехи от черна кожа с метални катарами, който бе спечелил наградата за източняците в три поредни състезания. Имаше и една жена, върлинеста блондинка от Външните острови. Забавата беше в нейна чест — от Външните острови рядко идваха летци.

Скоро изглеждаше, че Марис е изместила русокосата като почетен гост. Макар че беше още малка, й дадоха да пие вино, накараха я да пее с тях, разказваха й истории за полети, повечето от които бе чувала и преди, но никога от летци. Накрая, когато вече се чувстваше част от групата, постепенно престанаха да й обръщат внимание и забавата продължи в първоначалната си посока.

Беше странна и незабравима забава, а една случка остави незаличима следа в съзнанието й. Гарвана, единственият източняк в групата, бе станал мишена за задевките им. Накрая, малко подпийнал, той се опъна:

— Хвалите се, че сте летци — заговори той с рязък глас, който Марис винаги щеше да помни. — Но я излезте навън да ви покажа как се лети.

Цялата група излезе на най-високата площадка на Ейрие. Шестстотин стъпки бе пропастта под нея, а долу имаше само щръкнали остри камъни сред разпенените вълни. Стиснал сгънатите си криле, Гарвана застана на ръба, разгъна първите три сегмента и пъхна ръце в презрамките. Но не закопча крилете — пантите им се движеха свободно, следвайки движението на ръцете. Стегна само първите сегменти.

Марис се чудеше какво ли е намислил. Скоро разбра.

Той се затича рязко и скочи право напред, колкото се може по-далеч от ръба на скалата. С неразгънати криле.

Тя извика уплашено и изтича до ръба. Останалите я последваха — лицата на едни бяха пребледнели, други се усмихваха. Дорел бе застанал до нея.

Гарвана летеше право надолу като камък, изпънал ръце покрай тялото си, платът на крилете плющеше като корабно платно. Летеше с главата надолу и полетът му сякаш продължи безкрайно.

И тогава, в последния възможен момент, преди да се разбие в скалите, когато Марис вече очакваше да почувства удара — сребърните му криле внезапно блеснаха на слънцето. Сякаш изникнаха от въздуха. Гарвана улови вятъра и полетя.

Марис беше изумена. Но Джеймис Старши, най-възрастният летец сред западняците, се смееше.

— Номерът на Гарвана — каза той. — Виждал съм го. Смазва пантите на сегментите. Когато наближи земята, разтваря рязко криле. Сегментите се заключват един по един. Красиво е, не споря. Но някой ден някоя пантичка ще заяде и повече няма да чуем за Гарвана.

Но дори неговите думи не прогониха магията. Марис често бе виждала нетърпеливи летци да разтварят рязко криле преди помощниците да са затегнали последните сегменти. Но никога при такива обстоятелства.

Гарвана се подхилваше доволно, когато ги пресрещна на площадката за кацане.

— Когато направите това — заяви той на групата, — можете да се наречете летци.

Дълго време след това Марис вярваше, че е безумно и безнадеждно влюбена в него.

Тя поклати тъжно глава и допи чашата си. Сега всичко това й се струваше глупаво. Две години след онази среща Гарвана изчезна безследно в морето. Поне по десетина летци умираха всяка година и крилете на повечето се губеха с тях. Причините най-често бяха грешки при полета, неочаквани нападения на дългошиестите сцили, бури, които да ги повалят във вълните, привличани от метала в крилете светкавици — имаше безброй начини да загинат. Според Марис повечето летци просто губеха ориентация и не достигаха до крайната цел, а продължаваха да летят слепешката, докато не капнат от умора. Единици се натъкваха на най-смъртоносната опасност за всеки летец: безветрието. Но Марис вече бе достатъчно опитна, за да си даде сметка, че такива като Гарвана са най-вероятни кандидати за среща със смъртта — номерът му беше само глупаво, лишено от смисъл перчене.

Гласът на Дорел я изтръгна от спомените.

— Ей, Марис — сепна я той, — да не заспиш?

Марис остави празната чаша и се пресегна към пуловера си.

— Още не е изсъхнал — предупреди я Гарт.

— Студено ли ти е? — попита Дорел.

— Не. Време е да се връщам.

— Прекалено си изморена — предупреди я Дорел. — Остани за през нощта.

— Не мога — отвърна тя и сведе поглед. — Ще ме чакат.

Дорел въздъхна.

— Тогава вземи сухи дрехи. — Той се надигна, отиде в другия край на стаята и отвори резбованата врата на гардероба. — Ела си избери нещо, което да ти става.

Марис не помръдна.

— Предпочитам да летя с моите дрехи. Няма да се връщам повече.

Дорел тихо изруга.

— Марис, не говори така. Хайде ела, вземи си дрехи. Ако искаш, остави твоите в замяна. Няма да ти позволя да тръгнеш с мокри дрехи.

— Съжалявам — рече Марис.

Гарт й се усмихна, а Дорел стоеше до гардероба и я гледаше настойчиво. Тя стана и се уви по-плътно с кърпата, докато се отдалечаваше от огъня. Краищата на дългата й черна коса прилепваха по шията. Двамата с Дорел преровиха гардероба и тя си намери панталон и кафяв вълнен пуловер, които да пасват на стройната й жилеста фигура. Дорел я гледаше, докато се преобличаше, след това избра дрехи за себе си. Когато свършиха, двамата отидоха при рафта до входа на стаята и си взеха крилете. Марис прокара издължените си силни пръсти по сегментите, за да види няма ли пукнатина, или слабо място — крилете рядко се разваляха, но когато това се случваше, причината най-често беше в съчлененията. Платът сияеше ярко и изглеждаше също толкова здрав и гъвкав, както в онези далечни времена, когато бяха долетели звездните мореплаватели. Доволна от огледа, тя пристегна презрамките на крилете. Бяха в добро състояние, Кол щеше да ги носи още много години, както и децата му поколения наред след него.

Гарт бе застанал до нея. Тя го погледна.

— Не ме бива в приказките като Кол или Дорел — подхвана той. — Аз… уф. Сбогом, Марис. — Той се изчерви и сведе поглед. Летците никога не се сбогуваха. „Но аз не съм летец“ — рече си тя, прегърна Гарт, целуна го и му каза сбогом — думата, която използваха безкрилите.

Дорел я придружи отвън. Както винаги на Ейрие вятърът беше силен, но бурята беше отминала. Единствената вода във въздуха бе омарата над океана. Но звездите вече бяха изгрели.

— Остани поне за вечеря — предложи Дорел. — Двамата с Гарт ще се караме кой да ти прислугва.

Марис поклати глава. Не биваше да идва, трябваше да полети право към къщи и въобще да не се сбогува с Дорел и Гарт. По-лесно е да избягваш края, да се преструваш, че нещата винаги са били такива. Когато стигнаха площадката за излитане, същата, от която Гарвана бе скочил преди много години, тя хвана Дорел за ръката и известно време двамата стояха мълчаливо.

— Марис — поде той колебливо накрая. Гледаше към морето и не пускаше ръката й. — Марис, можеш да се омъжиш за мен. Ще си делим моите криле — така никога няма да скъсаш с летенето.

Марис пусна ръката му. Почувства, че се изчервява от срам. Той нямаше право, грозно беше да се преструва.

— Недей — прошепна тя едва чуто. — Крилете не са твои, за да ги делиш с мен.

— Такава е традицията — рече Дорел почти отчаяно. Тя усети, че и той е засрамен. Искаше да й помогне, не да влоши нещата. — Можем да опитаме. Крилете не ми принадлежат, но ти ще можеш да ги ползваш…

— О, Дорел, недей. Управителят, твоят Управител, никога няма да го позволи. Това е повече от традиция, това е закон. Може да ти отнемат крилете и да ги дадат на някой, който спазва законите, както постъпиха с контрабандиста Линд. Ако избягаме някъде, където законът няма сила или няма Управител, някъде, където да сме сами колко дълго ще търпиш да делиш крилете с мен? С когото и да било? Не разбираш ли? Между нас ще се породи омраза. Аз не съм дете, което да се обучава, докато ти си почиваш. Не бих могла да живея така — да летя с криле, които са ми преотстъпени за малко и никога няма да станат само мои. Скоро ще ти омръзне начинът, по който те гледам, и тогава… — Тя млъкна, неспособна да продължи.

Дорел помълча още известно време.

— Съжалявам — рече накрая. — Исках да направя нещо за теб, Марис — да ти помогна. Боли ме от онова, което те чака. Исках да ти дам нещо. Не мога да понасям мисълта, че си отиваш и ще станеш…

Тя взе ръката му и я стисна силно.

— Да, да. Знам.

— Марис, знаеш, че те обичам. Нали знаеш?

— Да, зная. И аз те обичам, Дорел. Но… никога няма да се омъжа за летец. Не и сега. Не мога. Способна съм да го убия, за да му взема крилете.

Двамата постояха още известно време, притиснати един към друг на ръба на скалата — опитваха се да си кажат с телата онова, което не можеха да изразят с думи. След това се отдръпнаха един от друг и се спогледаха през сълзи.

Марис се наведе да си нагласи крилете. Трепереше от студ. Дорел понечи да й помогне, но пръстите им се преплетоха и двамата се засмяха на несръчността си. Тя го остави да й разпъне крилете. Тъкмо приключваше с второто, когато Марис изведнъж си спомни за Гарвана и му даде знак да спре. Той я погледна учудено. Марис вдигна рязко ръка и последният сегмент се затвори с щракване. Готова беше за полет.

— На добър път — извикай той на прощаване.

Марис отвори уста, после я затвори. Помълча и каза:

— И на теб. Внимавай, инак… — Но не довърши. Обърна му гръб, затича се и скочи от Ейрие, право в нощното небе, раздирано от ветровете.

Беше дълъг и самотен полет над озарения от звезди океан. Нищо не помръдваше. Духаше източен вятър, който я принуждаваше през целия път да лети косо, губейки време и сили. Когато най-сетне забеляза светлините на своя остров, Малкия Кехлибарен, наближаваше полунощ.

На площадката за кацане имаше светлина. Видя я отдалече и си помисли, че я е запалил някой от помощниците. Но беше малко вероятно да са останали толкова до късно при площадката — малцина летяха нощем. Начумери се учудено и кацна тежко.

Изстена болезнено, изправи се и почна да разкопчава презрамките. Ядоса се, че се беше разсеяла от необяснимата светлина. Междувременно светлината се приближаваше към нея.

— Реши значи най-сетне да се върнеш — рече гласът, рязко и гневно. Беше баща й, Ръс, по-точно вторият й баща. Крачеше към нея, стиснал в лявата си ръка фенер — дясната се поклащаше безжизнено.

— Отбих се до Ейрие — оправда се тя. — Нали не си се тревожил?

— Трябваше да иде Кол, а не ти — тросна се той.

— Кол още спеше — отвърна тя. — Пък и той е твърде бавен — щеше да изпусне подходящия вятър. Щеше да го застигне дъждът и тогава щеше да лети цяла вечност. Още не го бива да се справя с дъждовете.

— Значи му е време да се научи. Да си вземе поука от собствените си грешки. Досега го учи ти, занапред ще го обучават крилете. Не ти, сега той е летец.

Марис потрепери, сякаш я бяха ударили. Това бе човекът, който я бе учил да лети, който се гордееше с нея заради инстинктивния начин, по който схващаше наставленията му. „Тези криле един ден ще ти принадлежат“ — й бе казвал неведнъж, макар да нямаха кръвно родство. Взеха я с жена му за свое дете, след като бяха разбрали, че няма надежда да имат свое. След жестоко падане той бе изгубил завинаги надеждата да литне отново в небесата и не му оставаше друго, освен да си намери заместник — дори и да не е наследник, поне да е някой, когото да обича. Жена му бе отказала да се учи да лети — беше живяла трийсет и пет години като безкрила и не смееше и да си помисли, че би могла да скочи от скалата. Така изборът му падна на Марис — осиновиха я и с течение на времето я обикнаха. Марис — дъщеря на рибар, която предпочиташе да зяпа летците, вместо да си играе с другите деца.

А после, неочаквано, се бе родил Кол. Майка му бе умряла след трудно и продължително раждане — макар тогава още да бе малка, Марис си спомняше нощта, изпълнена с развълнувани хора и по-късно втория си баща, свит и разплакан в ъгъла. Но Кол бе останал жив. На Марис се падна ролята на сестра и майка и тя го обикна като свой брат и син. В началото никой не вярваше, че ще оживее. Тя беше щастлива, когато малкият се закрепи, и разделяше грижите си за него с времето, посветено на упражнения с крилете.

До нощта, когато баща й дойде да й съобщи, че Кол, който тогава още беше дете, ще бъде този, който ще получи неговите криле.

— Но аз съм много по-добър летец, отколкото той ще стане някога — възрази с разтреперан глас Марис.

— Не го отричам. Но това не променя нещата. Той е мой наследник.

— Не е честно! — извика тя. Кол беше още мъничък и твърде слаб, за да носи криле, но с времето щеше да заякне — тя го знаеше. Марис нямаше право да възразява. Такъв беше законът на летците, зачитан и спазван още от древни времена, когато звездните мореплаватели бяха изковали първите криле. Първородната рожба в семейството наследява крилете на родителя. Способностите не значеха нищо — така гласеше наследственият закон, а Марис, която произхождаше от семейство на рибари, щеше да получи само една очукана рибарска лодка.

— Честен или не, такъв е законът, Марис. И ти го знаеш отдавна, макар да се преструваше, че не съществува. От години си играеш на летец и аз ти позволявах, защото те обичам и защото Кол се нуждаеше от опитен и умел учител, а и островът ни е твърде голям, за да разчита само на двама летци. Но през цялото време знаеше, че ще дойде този ден.

„Защо се държи така? — запита се тя. — Много добре знае какво ми е да се разделя с небето.“

— Хайде, тръгвай с мен — рече той. — Никога повече няма да летиш.

Крилете й още бяха разгънати, беше откопчала само една презрамка.

— Ще избягам! — извика тя като обезумяла. — И никога вече няма да ме видиш. Ще ида на някой остров, където си нямат собствен летец. Ще се радват да им служа и хич няма да попитат откъде имам крилете.

— Няма да стане — поклати глава той. — Останалите летци ще престанат да посещават острова, както постъпиха, след като лудият Управител на Кенехът екзекутира летеца, който му донесе лоша вест. Където и да идеш, накрая ще ти отнемат крилете. Нито един Управител няма да поеме риска.

— Тогава ще ги счупя! — продължи тя, завладяна от истерия. — Така и той няма да полети… никога вече… никога…

Чу се звън на стъкло, фенерът падна върху камъните, разби се и угасна. Марис усети, че я хващат за ръката.

— Няма да ти позволя да го направиш. Дай ми крилете! Направи го заради Кол.

— Не искам…

— Не ме интересува какво искаш. Помислих си, че ще се хвърлиш в морето, когато отлетя тази сутрин. Че нарочно ще се изгубиш в бурята. Марис, зная какво чувстваш. Затова бях изплашен и ядосан, като те посрещнах. Но Кол не е виновен за нищо.

— Не го виня. Нито бих желала да му попреча да лети. Но толкова много искам да летя… моля те, татко. — По лицето й се стичаха сълзи. Тя пристъпи към него, търсеше утеха.

— Знам, Марис — промълви той. Не можеше да постави ръка на рамото й, крилете му пречеха. — Но няма друг изход. Такъв е животът. Трябва да се научиш да живееш без криле, както се научих аз. Поне ги имаше за известно време. Вече знаеш какво е в небето.

— Но не беше достатъчно! — запъна се тя. — Мислех, че ще ми стигне да полетя за кратко, но това беше, когато бях малка, а ти беше най-великият летец на Кехлибарения. Гледах те от хълма и си казвах, че ако имам криле, дори само за минута, ще ми е достатъчно. Но се оказа, че греша. Не мога да се откажа от тях.

Лицето на баща й вече не изглеждаше така сурово. Той протегна ръка и изтри сълзите й с пръсти.

— Може би си права — каза натъжено. — Може и аз да съм сгрешил. Мислех си, че ако те оставя да летиш известно време, ще е по-добре от нищо. Един чудесен дар. Но не е така, нали? Обрекох те на вечно нещастие. Никога няма да станеш като безкрилите, защото си летяла, и ще се чувстваш, сякаш са ти сложили окови… — Той внезапно млъкна и едва сега Марис осъзна, че е говорил колкото на нея, толкова и на себе си.

Помогна й да свалят крилете, после двамата тръгнаха заедно към дома.

Живееха в малка дървена къщичка, заобиколена от дървета и лехи. Отзад минаваше поточе. Летците винаги живееха по-добре от останалите. Ръси пожела лека нощ веднага щом прекрачиха прага и взе крилете на втория етаж. Дали наистина не й вярваше вече? „Какво толкова съм направила?“ — запита се Марис. Очите й се наляха със сълзи.

Все пак намери сили да се съвземе. Отиде в кухнята, извади сирене, сушено месо и чай и ги отнесе в трапезарията. В средата на масата бе поставен пясъчен свещник с една свещ.

Запали я и започна да се храни, като гледаше танца на пламъка.

Кол влезе тъкмо като привършваше и застана притеснено на вратата.

— Здрасти, Марис — подхвана той неуверено. — Радвам се, че се върна. Чаках те.

Беше доста висок за тринайсетгодишно момче, със стройно телце, дълга рижава коса и току-що наболи мустаци.

— Здрасти, Кол — отвърна Марис. — Не стой там де. Съжалявам, че взех крилете.

Той приседна.

— Не ти се сърдя, нали знаеш. Ти летиш по-добре от мен, а и… какво да ти кажа. Татко ядосан ли беше?

Марис кимна.

Лицето на Кол потъмня.

— Остава само седмица, Марис. Какво ще правим? — Не гледаше нея, а пламъчето на свещта.

Марис въздъхна и му протегна ръка.

— Ще направим каквото трябва, Кол. Нямаме друг избор. — И преди бяха разговаряли и тя познаваше болката му толкова добре, колкото и той — нейната. Тя му беше сестра, почти майка, и момчето бе споделило с нея своя срам и тайната си. Каква невероятна ирония бе истината.

Той вдигна очи към нея. Гледаше я почти както дете гледа майка си, с надежда, макар да знаеше, че е безпомощна като него.

— Защо да нямаме избор? Не разбирам.

Марис въздъхна.

— Такъв е законът, Кол. Не можем да нарушим традицията, знаеш го. Всеки от нас има задължения, които трябва да изпълнява. Ако имахме избор, аз щях да задържа крилете и да летя. А ти щеше да станеш певец. И двамата щяхме да сме горди и щастливи от това, което правим. За мен животът на безкрилите е лишен от смисъл. Най-много от всичко на света мечтая за крилете. Притежавах ги за известно време и не смятам, че е справедливо да ми ги отнемат. Но може би и двамата сме твърде млади, за да вземаме подобни решения. По-мъдри от нас са избрали да бъде така, а ние се държим като разглезени деца.

— Не си права. — Кол поклати глава и нервно облиза устни.

Тя го погледна въпросително.

— Не бива да е така, Марис, не е справедливо. Аз не искам да летя, не искам да ти отнема крилете. Всичко е толкова глупаво. Причинявам ти болка, ще накарам и тате да страда. Как да му го кажа? Аз съм негов наследник и по закон съм длъжен да приема крилете. Инак ще ме намрази. В песните не се говори никога за летци, които да се плашат като мен от небето. Летците са безстрашни — значи аз не ставам за такъв. — Ръцете му трепереха.

— Кол, не се измъчвай. Всичко ще си дойде на мястото, ще видиш. В началото всеки го е страх. И с мен беше така. — Знаеше, че лъже, но гледаше някак да го успокои.

— Но това не е честно! — почти извика той. — Не искам да се отказвам от пеенето, а ако започна да летя, няма да мога да пея като Барион. Защо трябва да ме карат насила? Марис, защо ти да не бъдеш летец — нали мечтаеш за това? Защо? Кажи ми, защо?

Тя видя, че е готов да се разплаче; и на нея й се плачеше. Нямаше отговор на въпроса — нито за него, нито за нея.

— Не зная — каза тя отчаяно. — Не зная, мъничкият ми. Така е било открай време и така трябва да бъде.

Те се загледаха — и двамата изправени пред непреодолим избор, уловени заедно в примката на традиция, която не разбираха. Безпомощни и обезсърчени, продължиха да разговарят още дълго пред запалената свещ — повтаряха отново и отново едни и същи неща; най-сетне, късно през нощта, се разделиха и всеки се отправи към леглото. Така и не можаха да решат нищо.

Щом Марис си легна, отново я споходи усещането за непреодолима загуба. Плака, докато не заспа от изтощение, и сънува виолетови, буреносни небеса, из които никога вече нямаше да се носи.

Седмицата сякаш беше безкрайна. Десетки пъти през следващите няколко дни краката отвеждаха Марис на стартовата площадка и тя застиваше безпомощно, пъхнала ръце в джобовете си и загледана към морето. Гледаше рибарските лодки и чайките, а веднъж видя и стадо морски котки, излезли на лов далеч навътре. Стоеше неподвижно, гледаше към безмерно далечния хоризонт и слушаше свистенето на вятъра, който рошеше косите й.

Веднъж забеляза, че Кол я наблюдава отдалече. По-късно никой от двамата не заговори за това.

Крилете бяха на Ръс и щяха да са негови, докато ги предаде на Кол. Когато на Малкия Кехлибарен потрябваше летец, викаха Корм от другия край на острова, или веселата Шали, която бе летяла още по времето, когато Марис бе съвсем малка и се учеше да развива усет към небето. Островът щеше да се сдобие със своя трети летец едва след като Кол навърши пълнолетие.

Отношението на Ръс към Марис се беше променило. Понякога й се караше, че се скита безцелно, друг път я прегръщаше с единствената си здрава ръка и почти се разплакваше. Сякаш не можеше да намери междинна земя между гнева и жалостта и в безпомощността си се стараеше да я избягва. Когато беше с Кол, изглеждаше доволен, дори радостен. Кол, от своя страна, като почтителен син, се стараеше да е в тон с настроението му. Но Марис знаеше, че излиза на прекалено дълги разходки и прекарва всеки свободен миг с китарата си.

В деня преди Кол да навърши пълнолетие Марис седеше на площадката за излитане, провесила крака от ръба, и наблюдаваше Шали, която описваше сребристи дъги в следобедното небе. Шали бе заявила, че ще търси морски котки за рибарите, но Марис знаеше, че не това е причината. Достатъчно дълго бе летяла, за да разпознава кога един летец се носи по вятъра за собствено удоволствие. И макар да бе прикована към земята, тя сякаш долавяше ехото на чуждата радост и нещо трепваше в душата й всеки път, когато Шали се гмурваше надолу и крилете й хвърляха ярки отблясъци.

„Така ли ще свърши всичко? — питаше се тя. — Не може да бъде. Не, така започна. Спомням си.“

Наистина си спомняше. Понякога си мислеше, че е наблюдавала летците още преди да проходи, макар майка й истинската й майка, да го отричаше. Но Марис имаше ярки спомени от скалата, край която се бе навъртала едва четиригодишна. Помнеше, че майка й идваше да я търси тук и винаги беше ядосана.

— Ти си безкрила, Марис — казваше тя, сякаш това бе нейното проклятие. — Не си губи времето с глупави мечти. Няма да позволя дъщеря ми да стане дървокрила.

Това беше едно старо предание и майка й й го разказваше отново и отново всеки път, когато я откриваше на скалата. Дървокрил бил син на дърводелец, но мечтаел да стане летец. Със семейство като неговото това, разбира се, било изключено. Как ли не го убеждавали в напразността на надеждите му приятели и роднини, ала той отказвал да ги чуе. Не искал нищо друго, освен небето. И един ден в работилницата на баща си той си направил дървени криле — фини, разперени като пеперуда рамки от гладко шлифовано дърво. Всички им се възхищавали, само летците клатели мълчаливо глави. На следния ден Дървокрил се изкатерил на скалата на летците. Те вече го очаквали в небето, все така мълчаливи, озарени от лъчите на изгряващото слънце. Дървокрил се затичал, скочил, за да се присъедини към тях, но паднал и загинал. „Поуката — повтаряше в този момент майка й — е, че не бива да се опитваш да бъдеш такава, каквато не можеш.“

Но това ли бе поуката наистина? Малката Марис не си блъскаше главата над този въпрос, за нея Дървокрил бе само един глупав младеж. Когато порасна обаче започна все по-често да си припомня тази история. Понякога си мислеше, че майка й просто не е разбрала смисъла. Всъщност Дървокрил беше победил. Беше успял да полети, дори само за миг, и това е най-важното, въпреки че беше загинал. Даже смъртта му бе смърт на летец. А другите, летците — те не бяха излезли, за да му се надсмиват, нито да го предупредят — не, те са били там, за да го пазят, защото той е бил начинаещ. Безкрилите често се присмиваха на Дървокрил, името му бе станало нарицателно. Но за летците то бе само повод за тъжен размисъл.

И сега, докато седеше на ръба на скалата, тя отново си спомни за Дървокрил и старите въпроси се пробудиха. Дали си е заслужавало? Миг полет и после вечен мрак? „А с мен заслужаваше ли си? Десет години сред буреносните ветрове и после цял живот без тях?“

Когато Ръс за първи път я забеляза на скалата, тя бе най-щастливото дете на света. А след като я осинови и я научи да лети, си помисли, че ще умре от радост. Истинският й баща бе изчезнал с лодката си в морето, погълнат от някоя разгневена сцила след поредната буря, и майка й се зарадва, че ще се отърве от нея. Марис се хвърли с разтворени обятия в този нов живот, в който откри небето, повярвала, че са се сбъднали най-съкровените й мечти. Пожелай си нещо много силно и то ще стане.

Вярата й изчезна, след като Кол дойде на бял свят.

Кол. Всичко опираше до него.

Ето че дойде и денят.

Празненството не беше многолюдно, макар да го организираше самият Управител. Той беше снажен общителен мъж с благородно лице, скрито от брада, която — той се надяваше — му придаваше строг вид. Посрещна ги на вратата издокаран като богаташ — дрехи от скъп плат, медни и платинени пръстени и тежка огърлица от ковано желязо. Покани ги в просторната гостна, озарена от наредените по стените факли. Масата се огъваше под тежестта на ястията — сирене от Кълхол, плодове от Външните острови, кивас от Шотан и от избите на Кехлибарения и големи купи със зелена салата. Нанизана на шиш над огнището се въртеше морска котка, която готвачът поръсваше с подправки и собствената й мазнина. Беше едро животно, почти колкото зрял мъж, и дебелият слой мастна тъкан под прясно одраната кожа тъкмо бе започнал да цвърчи и да хваща коричка от топлината на огъня. Ухаеше удивително.

Гостите — все безкрили — веднага се струпаха около Кол, за да му поднесат поздравленията си. Някои дори заговориха Марис, за да й кажат колко трябва да е горда, че има такъв брат, след като и тя известно време е била летец. Била, била, била, била, била. Щеше й се да закрещи.

Но още по-зле стана, когато дойдоха летците. Красавецът Корм, чаровен както винаги, завзе единия ъгъл, където подхвана обичайните си истории за далечни места и безкрили девойки със замечтани очи. Шал и пък танцуваше — щеше да изтощи с трескавата си енергичност поне половин дузина мъже, преди да свърши вечерта. Бяха дошли и други летци от близките острови. Анни от Кълхол, Джеймис Младши, Хелмър от Голям Кехлибарен, чиято дъщеря щеше да получи крилете му само след година, още четирима летци от Запада и трима шумни източняци. Приятелите й, братята й, другарите й от Ейрие.

Но сега я избягваха. Анни се усмихваше любезно, но все гледаше на друга страна. Джеймис поднесе поздравленията на баща си, после потъна в сконфузено мълчание и запристъпва от крак на крак, докато Марис не го пусна да си върви. Облекчената му въздишка чуха всички. Дори Корм, който твърдеше, че умеел да се владее, се чувстваше неудобно в компанията й. Донесе й чаша топъл кивас, но после изведнъж забеляза някакъв приятел в другия край на стаята, с когото трябвало да поговори.

Марис се почувства забравена и изоставена от всички. Седна в едно кожено кресло до прозореца с чаша кивас в ръка и се заслуша в шума на вятъра зад дървените щори. Не ги винеше. За какво да си говорят с един безкрил летец?

Радваше се, че Гарт и Дорел не са дошли, нито някой от другите й близки приятели. И не се срамуваше от чувствата си.

Малко по-късно на вратата се почука и тя се зарадва, щом видя кой е дошъл. Беше Барион, с китара в ръка.

Марис се усмихна. Макар Ръс да смяташе, че Барион влияе зле на Кол, тя го харесваше. Певецът беше висок, леко прегърбен, с прошарена коса, която го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше. Издълженото му лице беше обветрено и почерняло от слънцето, но устните му бяха разтеглени във ведра усмивка и в очите му се спотайваше веселие. Барион имаше нисък, дрезгав глас, безгрижни маниери и беше голям майстор на всякакви невероятни истории. Говореше се, че е най-добрият певец в целия Запад. Поне така твърдеше Кол и разбира се, самият Барион. Но Барион също така твърдеше, че е посетил сто острова — непосилна задача за безкрил човек. Хвалеше се още, че китарата му била донесена от самите звездни мореплаватели преди седемстотин години. От Земята. Предавали я от баща на син в семейството, повтаряше със сериозен глас, сякаш очакваше Марис и Кол да му повярват. Но това беше глупаво — да се отнася с една китара, сякаш е криле!

Лъжец или не, Барион беше майстор на забавленията и чудесен поет, а запееше ли — гласът му бе като вятъра. Кол беше негов ученик и двамата бяха големи приятели.

Управителят го тупна по рамото и Барион се засмя, след това се приготви да подхване първата си песен. В стаята се възцари тишина, дори Корм млъкна по средата на поредната си история.

Барион започна с „Песента на звездните мореплаватели“.

Това беше най-старата балада, първата от онези, които по право можеха да наричат свои собствени. Сърцето на Марис се размекна от нежния глас на Барион. Често посред нощ бе чувала Кол да пее същата песен. Гласът му тогава още мутираше и това го изнервяше. Понякога спираше насред поредната строфа и избухваше в низ от проклятия. Марис лежеше в леглото и тихичко се кискаше.

Но сега се заслуша в думите. Барион пееше за гигантския кораб на звездните мореплаватели, дълъг сто мили — за да може да улавя необузданите звездни ветрове. В песента се разказваше цялата история. Загадъчната космическа буря, повреденият кораб, ковчезите, в които били като живи погребани, сетне — изгубили верния път — как се приземили тук, на тази планета с безбрежен океан и несекващи бури, свят, в който земята се състояла от хиляди разпръснати скалисти острови и вятърът никога не спирал да духа. Разказваше се за приземяването — с кораб, непригоден за кацане — за смъртта на хиляди в техните ковчези и за това как платното — малко по-тежко от въздуха — плавало по повърхността, превръщайки водата около Шотан в сребристо огледало. Барион пееше за вълшебните умения на моряците, за мечтата им да поправят кораба и за това как тя постепенно умирала. С нея угаснала и силата на магичните им машини и те замлъкнали завинаги. Накрая край бреговете на Шотан избухнала и битката между Стария капитан и привържениците му, които се опитали да защитят безценните метални платна от собствените си деца. А след това синовете и дъщерите на звездните мореплаватели, първите истински деца на Пристана на ветровете, нарязали платното на парчета, които били свръхлеки, невероятно здрави и гъвкави. А от метала, който останал от корпуса, изковали своите криле.

Защото разпръснатите из островите на Пристана на ветровете хора се нуждаели от средство за връзка. Без гориво, без метал, заобиколени от враждебен океан, раздиран от бури и гъмжащ от чудовища, не им оставало друго, освен да се възползват от свободната енергия на вятъра.

Последните акорди утихнаха. „Нещастните мореплаватели“ — помисли си както винаги Марис. Стария капитан и екипажът му също били летци, но крилете им били предназначени за полет сред звездите. Само че с тях изчезнало и умението да се лети там горе, отвъд небето, а децата им придобили други умения.

Барион се усмихна и подхвана нова песен. Изпя няколко песни от древната Земя, след това се огледа срамежливо и предложи една собствена композиция, глуповата пиянска песен за разгонена сцила, която сбъркала един рибарски кораб с мъжкар. Марис почти не я слушаше. Мислите й още бяха при звездните мореплаватели. В известен смисъл те бяха като Дървокрил, защото не бяха пожелали да се откажат от мечтата си. А това означаваше, че са били обречени на смърт. Но наистина, дали не си заслужаваше?

— Барион — обади се по някое време Ръс. — Днес синът ми навършва пълнолетие и става летец. Изпей ни някоя от техните песни!

Певецът се усмихна и кимна. Марис погледна към Ръс. Стоеше изправен до масата, с чаша вино в ръка, и лицето му грееше от щастие. „Той наистина се гордее — помисли си тя. — Синът му става летец, а мен е забравил напълно.“ Призля й, имаше чувството, че са я зашлевили.

А Барион подхвана песни за летци: балади от Външните острови, от Шотан, Кълхол, Кехлибарените и Поуит. Пееше за летци призраци, изгубени навеки над океана, след като се подчинили на Управителя-Капитан и литнали с оръжие в небето. За това как изниквали внезапно насред безветрието, размахвайки призрачните си криле. Така поне се казваше в легендата. Но летците, които попадаха в безветрие, почти никога не се завръщаха, за да потвърдят верността на тези предания.

Изпя и песента за белокосия Ройн, който бил над осемдесетте, когато узнал, че синът му, летец, е загинал в любовна свада, и сам взел крилете, за да преследва и накаже убиеца.

Изпя баладата за Арон и Джени, най-тъжната песен от целия му репертоар. Джени била безкрила и при това недъгава, неспособна да върви, и живеела с майка си, перачка, но по цял ден седяла до прозореца и следяла с поглед полета на летците край скалите на Малък Шотан. После се влюбила в Арон, хубав и весел летец, и в мечтите й той също я обикнал. Но един ден, когато била сама в къщи, го видяла да си играе в небето с друг летец — красива русокоса жена — и когато кацнали, те се целунали засмяно. Когато майка й се прибрала, намерила Джени издъхнала. Вестта стигнала до Арон и той внезапно се заинатил — не позволил да погребат тялото на жената, която дори не познавал. Взел я на ръце, отнесъл я на скалата, литнал с нея към океана и я погребал като истински летец.

За Дървокрил също имаше песен, макар и не от най-добрите, защото го изкарваше комичен глупак. След нея Барион изпя за летеца, който донесъл лошата вест, изкара и „Танц с вятъра“, венчалната песен на летците. Марис не можеше да помръдне от креслото, заслушана в баладите. Поне за малко бе забравила собствените си грижи.

— Братчето ти е роден летец — чу тя шепот до ухото си и когато се обърна, видя, че Корм е положил ръка на облегалката. Той махна с ръка към мястото, където Кол седеше в краката на Барион. Младежът бе обвил коленете си с ръце и изглеждаше нещастен.

— Виж как се вживява в песните — продължи безгрижно Корм. — Най-вече от тези за летци. Марис, не само аз и ти го знаем, той също го осъзнава. Казвам ти, имам набито око. Зная какво ти е на душата, но помисли за него, момиче. Той обича да лети също колкото и ти.

Марис погледна Корм в лицето и едва не се изсмя на глупостта му. Да, Кол изглеждаше очарован, но само тя знаеше от какво. Не от песните, възпяващи полета на летците, а от изкуството на пеенето; не летенето, а музиката го привличаше. Но как можеше да го знае Корм, красивият, самоуверен Корм?

— Корм, да не мислиш, че само летците мечтаят? — попита тя шепнешком тъкмо когато Барион довършваше поредната песен.

— Има и други песни за летци — обяви Барион. — Но ако ги изпея всичките, ще мине нощта и ще си остана гладен. — Той погледна към Кол. — Не бързай. Ще ги научиш, когато идеш на Ейрие.

Застанал до Марис, Корм вдигна чаша за поздрав.

Кол се надигна.

— Искам аз да изпея една.

Барион се засмя.

— Мисля, че бих могъл да ти доверя китарата си. На никой друг, освен на теб. — Той стана и предложи стола си на пребледнелия младеж.

Кол седна, размърда се неспокойно и нервно прехапа устни. Премигна към светлината на факлите и потърси с поглед Марис.

— Ще ви изпея една нова песен, тя също е за летец. Аз… хъм, я написах. Не съм бил там, сигурно го разбирате, но чух тази история и зная, че е вярна. Трябваше да стане на песен, но досега никой не го е правил.

— Ами пей де, момче — прокънтя гласът на Управителя.

Кол се усмихна и отново погледна към Марис.

— Нарича се „Падането на Гарвана“.

И запя.

Имаше ясен и звънлив глас. Разказа всичко точно така, както се беше случило. Марис го гледаше с широко отворени, пълни с почуда очи. Не само че беше запомнил всичко, но съумя да го предаде с чувствата, които тя бе изпитвала в онзи миг, когато разтворените криле на Гарвана бяха уловили отблясъците на слънцето. Имаше и думи за невинната любов, която бе изпитвала към него — този прекрасен крилат принц, дързък и необуздан. Какъвто Марис го смяташе някога.

„Той има дарба“ — помисли си Марис. Корм я погледна учудено и попита: „Какво?“ и тя изведнъж осъзна, че го е прошепнала на глас.

— Кол — повтори тя тихо. Последният акорд на песента още звучеше в ушите й. — Ще стане по-добър от Барион, стига да има шанс. Аз му разказах тази история, Корм. Бях там, с още десетина летци, когато Гарвана ни показа този номер. Но никой от нас не би могъл да го предаде така красиво, както го направи Кол. Той има истински талант.

Корм й се усмихна самодоволно.

— Така е. Догодина ще смажем източняците в надпяването.

Марис му хвърли гневен поглед. Нима не разбираше? От другата страна на стаята Кол я гледаше въпросително. Марис му кимна и той се усмихна гордо. Беше се справил чудесно.

А тя бе взела решение.

Но тогава, точно преди Кол да подхване нова песен, Ръс пристъпи напред.

— Време е — заговори той — да преминем към деловата част. Попяхме и си побъбрихме, хапнахме и пийнахме, но навън ни очакват ветровете.

Всички млъкнаха и се заслушаха в свистенето на вятъра зад стените. Марис потрепери.

— Крилете — рече баща й.

Управителят излезе напред и ги вдигна пред себе си. След това произнесе ритуалните слова:

— Отдавна — още от времето на звездните мореплаватели — служат тези криле на Кехлибарен, свързвайки ни от поколения с другите народи от Пристана на ветровете. С тях е летяла Марион, дъщерята на звездния мореплавател, дъщеря й Джери, синът й Йон, а сетне Анни, Флан и Денис… — Управителят изреди още дузина имена и накрая спомена Ръс и дъщеря му Марис. — Присъстващите си зашушукаха развълнувано, защото не очакваха да го направи. Марис не беше истински летец и нямаше право да бъде споменавана. „Слагат ме в техните редове, а ми отнемат крилете“ — помисли си тя огорчено. — А сега иде ред на Кол и както подобава на всеки Управител, ще му кажа: „Аз ги подържах, преди да ти ги предам, за да ти донесат късмет“. Чрез мен всички жители на Кехлибарен докосват крилете и казват: „Безметежен полет, Кол!“.

Управителят подаде сгънатите криле на Ръс, който ги пое и се обърна към Кол. Младежът се изправи, подпрял китарата в нозете си, с пребледняло, уплашено лице.

— Удари часът един от събралите се тук да стане летец. Време е да предам тези криле, а Кол да ги приеме от мен, защото ще е несправедливо да останат окачени на стената. Нека идем на скалата на летците и да видим как момчето ще стане мъж.

Факлоносците, всички до един летци, бяха готови. Те излязоха от хижата, а Кол, баща му и Управителят ги последваха в началото на дългата процесия. Марис беше почти на опашката.

До скалата вървяха около десетина минути — изкачваха бавно и тържествено изсечените в камъните стъпала. Когато излязоха на площадката, се подредиха в полукръг. Останал сам на самия ръб, Ръс се зае да прикачва крилете на раменете сина си. Лицето на Кол беше тебеширенобяло. Стоеше съвсем неподвижно, докато Ръс разгъваше крилете, и гледаше право надолу, към бездната, където черните вълни се удряха в брега.

Ръс най-сетне привърши.

— Сине мой, ти си вече летец — каза той, отстъпи назад и застана до Марис.

Кол стоеше сам под звездите, изправен на самия ръб, и грамадните сребристи криле го правеха да изглежда мъничък и безпомощен. Марис искаше да извика, да го спре, да направи нещо, усещаше студени сълзи по бузите си. Но също като останалите стоеше и чакаше традиционния първи полет.

Най-сетне Кол си пое дъх с пълни гърди и скочи от скалата.

Но се спъна и падна право надолу. Тълпата се втурна напред. Когато стигнаха ръба, Кол вече се бе овладял и бавно набираше височина. Описа широк кръг над океана, спусна се към скалата и отново свърна навътре. Нерядко при първия си полет младите летци гледаха да се изперчат с уменията си, но Кол не беше такъв. Държеше се малко неуверено и уплашено в небето, което никога не бе смятал за свой дом.

Междувременно още неколцина летци, между които Корм и Шали, се заеха да разгъват криле на площадката. Скоро и те щяха да се вдигнат в небето, да опишат няколко фигури и после да отлетят към Ейрие, където щеше да е втората част на ритуалното приемане на новия член.

Но преди някой от тях да успее да скочи вятърът внезапно се смени и Марис го почувства с изострените си сетива на летец. След това го чу — студен вихър, който пищеше зловещо над назъбените канари на хълма, и накрая го видя — защото там, над вълните, Кол се люшна настрани. Изгуби рязко височина и сетне неочаквано се завъртя. Някой извика. Миг след това Кол успя да овладее крилете и се насочи към площадката. Но очевидно това му струваше огромни усилия. Вятърът беше силен, гневен и го притискаше надолу — вятър, който летецът трябва да обуздае, измами и надвие. Кол се бореше с него и очевидно губеше двубоя.

— Не ми харесва тази работа — промърмори Корм и разпъна крилете си с рязък удар. — Ще ида да го пазя. — И литна.

Но беше твърде късно за помощ. Като размахваше криле под менящия се напор на вятъра, Кол се мъчеше да се насочи към площадката за приземяване. Като по нечута команда всички се втурнаха надолу да го посрещнат.

Кол се спускаше прекалено бързо. Вече не яздеше вятъра, а се оставяше да бъде тласкан. Крилете му се тресяха и той се завъртя настрани така, че единият връх докосваше земята, докато другият сочеше нагоре. Всичко беше погрешно, напълно погрешно. Вдигна се облак от пясък, последва шум на строшен метал и Кол се просна на земята. Невредим, за щастие.

Но лявото крило висеше прекършено.

Ръс дотича пръв при него и почна да разкопчава презрамките. Останалите се скупчиха около тях. Кол се изправи и всички видяха, че трепери и че очите му са пълни със сълзи.

— Няма страшно — рече Ръс. — Това е само една от подпорите, момче. Чупят се непрестанно. Лесно ще я поправим. Малко си неуверен, но винаги е така първия път. Следващият ще е по-добре.

— Следващият, следващият, следващият! — извика Кол. — Не мога да го направя, татко, просто не мога! Не искам да има следващ път! Не искам проклетите ти криле! — Той се разплака и тялото му се разтърси от хлипания.

Всички стояха вцепенени. Лицето на Ръс посърна.

— Ти си мой син. Летец. Следващ път ще има. И ти ще се научиш.

Кол продължаваше да плаче. Разкопчаните криле се въргаляха в краката му, строшени и безполезни поне за известно време. Тази нощ нямаше да види Ейрие.

— Чуваш ли какво ти казвам? — извика баща му и го разтърси със здравата си ръка. — Чу ли ме? Не искам да слушам такива глупости. Или ще летиш, или повече не си ми син.

Кол вече бе изгубил и малкото събрана смелост и кимна покорно, прехапал устни.

— Да, татко. Извинявай. Уплаших се, не исках да го казвам.

„Та той е само на тринайсет — каза си Марис. — Още е малък, изплашен и не е готов да лети.“

— Не зная защо го казах. Не исках. Наистина — промърмори Кол.

Изведнъж Марис събра кураж.

— Не е вярно, искаше го — каза тя високо.

Всички се обърнаха и я погледнаха изумено, а Шали дори я хвана за рамото. Но Марис бутна ръката й, разблъска тълпата и излезе в кръга, където бяха Кол и баща й.

— Той каза каквото мислеше — повтори тя с уверен глас и трептящо сърце. — Толкова ли си сляп, татко? Той не е летец. Добър син е и трябва да се гордееш с него, но никога няма да обикне вятъра. Не ме интересува какво казва законът.

— Марис — заговори Ръс и в гласа му нямаше топлина, само отчаяние и болка. — Нима искаш да отнемеш крилете на своя по-малък брат? Аз мислех, че го обичаш.

Преди седмица би се разплакала, но сега сълзите й вече бяха изсъхнали.

— Обичам го и искам да има дълъг и щастлив живот. Но той няма да е щастлив като летец, прави го само за да ти угоди. Кол е певец, и то добър. Защо му отнемаш живота, който харесва?

— Нищо не му отнемам — възрази Ръс. — Традицията…

— Глупава традиция — намеси се един нов глас. Марис се огледа да види кой е неочакваният й съюзник и забеляза, че Барион си пробива път през тълпата. — Марис е права. Кол пее като ангел, а всички видяхме как лети. — Той погледна към летците. — Вие, летците, толкова сте привикнали с обичаите, че сте забравили да мислите. Следвате сляпо една традиция, без да се замисляте за нещастията, които понякога ви причинява.

Корм незабелязано бе кацнал и бе сгънал крилете. Сега стоеше между тях и смуглото му лице бе почервеняло от гняв.

— Летците и техните традиции допринесоха за величието на Кехлибарените, те промениха историята на Пристана на ветровете. Барион, не ме интересува дали, си прочут певец — ти нарушаваш закона. — Той погледна Ръс и продължи: — Не се тревожи, приятелю. Ще направим от сина ти летец, какъвто Кехлибарения досега не е виждал.

И изведнъж Кол вдигна глава и през завесата от сълзи лицето му блесна гневно и решително.

— Не! — извика той и в погледа, който отправи на Корм, се четеше предизвикателство. — Ти няма да ме направиш такъв, какъвто не искам да бъда. Не съм страхливец, не съм дете и не желая да летя. Не искам, НЕ ИСКАМ! — Той изкрещя последните думи и викът му отекна в скалите. — Вие, летците, се мислите за велики, мислите, че всички останали стоят по-долу от вас, но не е така и дълбоко в себе си го осъзнавате. Барион е бил на стотици острови и знае повече песни, отколкото сто летци, взети заедно, и не ме интересува какво мислиш ти, Корм. Той не се бои да плава с кораб из океана. Вие, летците, бягате надалеч от сцилите, а Барион е убил една с харпун, от малка дървена лодка. Обзалагам се, че не го знаете. И аз мога да стана като него. Имам талант, знам, че имам. Той отива на Външните острови и иска да тръгна с него, а веднъж ми каза, че някой ден ще ми подари китарата си. Може да превърне летенето в нещо красиво и поетично с думите си, но може да стори същото с риболова, с лова, с всичко. Летците не могат да го направят, но той може. Той е Барион! Той е певец, а за мен това е не по-маловажно, отколкото да си летец! И аз мога да възпявам като него, нали чухте баладата ми за Гарвана! — Той погледна Корм с омраза. — Вземи си тъпите криле и ги дай на Марис, тя е истински летец! Искам да тръгна с Барион.

Цареше пълна тишина. Ръс помълча, после погледна сина си в лицето, което сякаш бе остаряло през изминалите часове.

— Те не са негови, за да ги взима, Кол — каза той. — Те бяха мои, преди това на баща ми, на майка му преди него и аз исках… аз исках… — Той не можа да довърши.

— Ти си виновен за това — нахвърли се Корм срещу Барион. — И ти също, ти си му сестра — обърна се той към Марис.

— Добре, Корм — каза тя. — Двамата с Барион сме виновни, защото обичаме Кол и искаме да е щастлив — да не пострада. Но твърде дълго летците следваха сляпо една традиция. Не виждаш ли, че Барион е прав? Всяка година слаби летци получават крилете на своите родители и загиват с тях. Страдат жителите на островите, защото не можем да заменим изгубените криле. Колко са били летците във времето на звездните мореплаватели? Колцина са те днес? Не виждаш ли до какво ни води тази традиция? Крилете са и отговорност, трябва да ги носят онези, които обичат небето, които ще летят всеотдайно и ще ги пазят като очите си. А вместо това рожденото право е единствената мярка, по която ги разпределяме. Не уменията и способностите, а наследствеността. Но за да оцелее, летецът се нуждае от първото. Това е, което обвързва Пристана на ветровете.

— Позорни думи — изръмжа Корм. — Марис, ти не си летец и нямаш право да обсъждаш подобни въпроси. Думите ти са позор за небето и оскърбление за нашата традиция. Ако брат ти реши да се откаже от наследственото си право, това си е негова лична работа. Но няма да му позволя да се подиграва с нашия закон и да предава крилете на когото той поиска. — Той се огледа, заобиколен от смълчаната тълпа. — Къде е Управителят? Нека ни каже какво повелява законът!

Управителят пристъпи напред.

— Законът — подхвана той колебливо, — традицията… но, Корм, този случай е особен. Марис служи добре на Кехлибарен, всички знаем, че се справяше със задачата си. Аз…

— Законът! — настоя Корм.

Управителят поклати глава.

— Да, това е мой дълг, но… законът казва така: ако летец се откаже от крилете си, те трябва да бъдат предадени на най-старшия летец на острова и да бъдат пазени от него и Управителя, докато не се появи нов избраник. Но, Корм — нито един летец досега не се е отказвал от крилете си. Законът е за онези случаи, когато летецът загине, без да е оставил наследник. А в този случай Марис е…

— Законът си е закон — прекъсна го Корм.

— И вие ще го следвате сляпо — вметна Барион.

Корм не му обърна внимание.

— Аз съм най-старши сред летците на Малък Кехлибарен, откакто Ръс спря да лети. Аз ще задържа крилете, додето не намерим някой, достоен да бъде летец, някой, който ще почита традицията и ще уважава по-възрастните.

— Не! — извика Кол. — Искам Марис да получи крилете!

— Нямаш думата — тросна му се Корм. — Ти си безкрил. — После пристъпи напред, наведе се, вдигна строшените криле и се зае методично да ги сгъва.

Марис се огледа за помощ, но положението изглеждаше безнадеждно. Барион разпери ръце, Шали и Хелмър не смееха да срещнат погледа й, а баща й изглеждаше съкрушен. Останалите присъстващи се разпръсваха един по един в мрака.

Управителят застана до нея.

— Марис — подхвана той. — Наистина съжалявам. Ако можех, щях да предам крилете на теб. Законът не трябва да наказва — само да насочва. Но той е закон на летците и аз не мога да тръгна срещу тях. Ако откажа да подкрепя Корм, Малък Кехлибарен ще последва участта на Кенехът и в песните ще ме възпяват като безумец.

— Разбирам — кимна тя.

Пъхнал крилете под мишница, Корм закрачи по брега.

Управителят си тръгна, а Марис се приближи към Ръс.

— Татко… — започна тя.

— Ти вече не си ми дъщеря — каза той бавно и отчетливо. След това й обърна гръб и закуцука към вътрешността на острова.

И на брега останаха само тримата — съкрушени и обезверени. Марис клекна до Кол и го прегърна. Двамата се притиснаха един към друг — деца, които се нуждаят от утеха.

— При мен има място — каза след някое време Барион и гласът му ги извади от унеса им. Те се пуснаха, изправиха се и тръгнаха след певеца, метнал китарата си на рамо.

Дните, които последваха, бяха мрачни и потискащи.

Барион живееше в малка колиба на брега на залива, недалеч от изоставения прогнил пристан. Кол бе щастлив както никога, всеки ден пееше с Барион, уверен, че нищо не може да се изпречи на пътя към отколешната му мечта. Безпокоеше го само фактът, че Ръс не иска да го види, но скоро и той бе забравен. Кол беше млад и бързо откри, че връстниците му го гледат със сляпо обожание — бунтовникът, дръзнал да се изправи срещу закона на възрастните.

Но за Марис нещата не стояха така. Тя рядко излизаше от колибата, освен да се разходи по брега по залез, когато се прибираха рибарските лодки. Не мислеше за друго, освен за това, което бе изгубила. Чувстваше се като уловена в капан, безпомощна. Бе направила всичко, което искаха от нея, бе се справила чудесно и накрая й бяха отнели крилете. Беше се превърнала в пленник на традицията.

Две седмици след инцидента на брега Барион се върна в колибата след един цял ден, прекаран на пристанището, където бе събирал нови песни и бе пял в рибарския хан. Докато хапваха от топлата гъста каша, той ги погледна и заяви:

— Уредих да ме вземат на един кораб. След месец потегля за Външните острови.

— И ние ли идваме? — подскочи развълнувано Кол.

— За теб вече знам — кимна Барион. — А ти, Марис?

Тя поклати глава.

— Не.

Певецът въздъхна.

— Нищо няма да спечелиш, ако останеш тук. Тежичко ще ти е да живееш на Кехлибарен. Дори за мен идват трудни времена. Корм настройва Управителя срещу мен и вече не посрещат така добре песните ми. Освен това има още толкова много интересни места, които искам да видя. Хайде, ела с нас. — Той се усмихна. — Не искаш ли да те науча да пееш?

— Барион, аз пея по-лошо, отколкото лети брат ми. Не, няма да тръгна. Аз съм летец. Трябва да остана и да си върна крилете.

— Възхищавам ти се, Марис — призна той. — Но борбата ти е безнадеждна. Какво ще постигнеш?

— Не зная още. Все нещо, може би. Ще ида при Управителя. Той ми съчувства, а и има влияние. Ако види, че за жителите на Кехлибарен е по-добре да…

— Той не може да надвие Корм. Законът е на летците и Управителят няма власт над него. Освен това… — Той се поколеба.

— Какво?

— Дочух приказки на пристанището. Намерили са друг летец, всъщност той е стар. Девин от Гавора пътува насам с кораб, за да се засели на острова и да получи твоите криле. — Той я гледаше загрижено.

— Девин! — Тя удари с юмрук по масата и стана. — Те са заслепени от проклетия си закон! — Марис закрачи из стаята. — Девин е по-слаб летец дори от Кол. Изгубил крилете си, като се спуснал твърде ниско и се ударил във вълните. Щял да загине, но за щастие наблизо минавал кораб. Значи Корм е решил да му даде тези?

Барион се усмихна огорчено.

— Той е летец и спазва старите традиции.

— Кога е тръгнал?

— Преди няколко дни.

— Плаването е две седмици — разсъждаваше Марис на глас. — Ако ще действам, трябва да е преди да пристигне. Получи ли крилете, изгубила съм ги завинаги.

— Но, Марис — намеси се Кол. — Какво можеш да направиш?

— Нищо — вметна Барион. — Можем, разбира се, да откраднем крилете. Корм отдавна ги е поправил и сега са като нови. Но къде ще идеш? Никъде няма да си добре дошла. Откажи се, момиче. Не можеш да промениш закона на летците.

— Не мога ли? — възкликна тя и внезапно лицето й се оживи. — Сигурен ли си? Нима традицията никога не се е променяла? А откъде се е взела?

Барион изглеждаше смутен.

— Ами не знаеш ли? След смъртта на Стария капитан свикали Съвет. И решили нито един летец да не носи оръжие. Защото преди това имало битка, започната от Управителя-Капитан от Голям Шотан, и неколцина летци поливали с огън от звездните си оръжия нещастните жители на островите.

— Да, чувала съм тази история. Но след това Съветът бил свикван още два пъти. Поколения по-късно, когато друг Управител-Капитан опитал да подчини на волята си всички останали Управители и да постави Пристана на ветровете под своята власт и пратил в небето въоръжените с мечове летци на Голям Шотан, за да нападнат и завладеят Малък Шотан. Тогава летците от останалите острови се събрали на Съвет и го осъдили. И така той бил последният Управител-Капитан и сега Голям Шотан е само един от многото острови.

— Така е — каза Кол. — А за трети път свикали Съвета, когато всички летци гласували да не кацат на Кенехът, след като лудия Управител убил летеца, който донесъл лошата вест.

Барион продължаваше да кима.

— Точно така. Но оттогава Съветът не е свикван. Сигурна ли си, че ще се съберат сега?

— Разбира се — отвърна Марис. — Това е една от безценните традиции на Корм. Всеки летец може да свика Съвета. Ще изложа случая си там, пред всички летци от Пристана на ветровете и…

Тя млъкна.

— Всеки летец — каза Барион, като натърти на втората дума.

— Но аз не съм летец — въздъхна Марис. Тя се отпусна в креслото. — Кол отказа крилете, а Ръс ги предаде на Корм, който няма да удовлетвори молбата ми да свика Съвета.

— Би могла да помолиш Шали — предложи Кол. — Или да почакаш на площадката, докато някой друг…

— Шали е по-млада от Корм и е боязлива — възрази Барион. — Тя ти съчувства, също като Управителя, но няма да тръгне срещу традицията. Иначе Корм ще отнеме и нейните криле. А от останалите — на кого можеш да разчиташ? Колко дълго трябва да чакаш? Хелмър идва най-често, но той е приятел с Корм. Джеймис е твърде млад. Никой от тях няма да иска да се изложи на риск. — Той поклати глава. — Няма да стане. Нито един летец няма да посмее да те защити. След две седмици Девин ще носи твоите криле.

Тримата потънаха в мълчание. Марис седеше, свела поглед. „Наистина ли няма никакъв изход?“ — повтаряше си тя. После погледна Барион и каза:

— Одеве спомена нещо за открадване на криле…

Вятърът беше студен и влажен и пришпорваше гневно вълните на изток, откъдето се задаваше бурята.

— Чудесно време за летене — промърмори Марис.

Лодката се люшкаше леко.

Барион се усмихна и се загърна по-плътно с наметалото си.

— Какво пък, поне ще постигнеш мечтата си.

Марис погледна към брега, където се издигаше къщата на Корм. Прозорецът на втория етаж светеше. „Три дни помисли си мрачно тя. — Как досега не го повикаха? Колко още могат да чакат?“ С всеки час Девин бе все по-близо до нейните криле.

— Може би тази вечер, какво мислиш? — попита тя Барион.

Той сви рамене.

— Ти знаеш по-добре от мен — рече, без да вдига глава. — Фарът все още е тъмен. Колко често викат летците?

— Често — замислено каза тя. Но дали щяха да повикат точно Корм? От две вечери обикаляха къщата. Ами ако Управителят използваше само Шали до пристигането на Девин? — Тази работа не ми харесва — промърмори Марис. — Трябва да направим нещо.

Барион потупа прибрания в канията кинжал.

— Бих могъл да го използвам срещу Корм, но няма да го направя. Марис, поддържам те изцяло и Кол ми е като син, но не бих убил за криле. Не. Ще чакаме да светне фарът и да повикат Корм и тогава ще влезем в къщата. Всичко останало е твърде рисковано.

„Да го убием“ — помисли си Марис. Дали щеше да се стигне дотам, ако Корм продължаваше да си стои вкъщи? Изведнъж осъзна, че и това е възможно. Корм си беше Корм, той щеше да упорства докрай. Веднъж бе влизала в къщата му. Спомни си колекцията от обсидианови ножове, окачени на стената. Не, трябваше да има и друг начин.

— Управителят няма да го повика — заяви тя. Интуицията й го подсказваше. — Освен ако не възникне нещо спешно.

Барион оглеждаше облаците на изток.

— Е, и? Едва ли точно ние можем да организираме нещо спешно.

— Затова пък можем да подадем сигнал — каза Марис.

— Хм — отвърна певецът замислено. — Да, това можем. — Той й се усмихна. — Марис, двамата с теб всеки ден нарушаваме закона. Не стига, че искаме да откраднем крилете, но сега ще ме накараш да проникна в кулата и да подам фалшив сигнал. Добре че съм певец, инак щяхме да останем в историята на Кехлибарен като двамата най-големи престъпници.

— И какво пречи това на твоята певческа кариера?

— Кой според теб измисля песните? Предпочитам да ни възпеят като герои.

И двамата се усмихнаха.

Барион стисна греблата и подкара лодката към брега. Скриха я между дърветата близо до дома на Корм.

— Чакай тук — каза Корм. — Аз ще изтичам до кулата. Влез и си вземи крилете веднага щом Корм тръгне.

Марис кимна.

Близо час стоя съвсем сама в непрогледната тъмнина, загледана в блясъка на светкавиците в морето. Скоро бурята щеше да връхлети острова — тя вече усещаше внезапните пориви на вятъра. Най-сетне кулата започна да подава трескаво сигнали. Едва сега Марис осъзна, че Барион е научил отнякъде кодовете. Певецът имаше доста по-широки познания, отколкото бе предполагала. Може би не беше чак такъв лъжец, за какъвто го смятаха.

След минута, докато лежеше притаена в тръстиките, тя чу вратата на Корм да се хлопва и го видя да тича, свел глава, към дърветата. Беше облечен с топли дрехи. Приготвил се беше да лети.

Марис взе един камък и счупи прозореца. За щастие Корм не беше женен и живееше сам. Тя почисти черчевето, след това се вмъкна в къщата. Вътре беше още по-тъмно, но очите й вече бяха свикнали с мрака. Трябваше да открие крилете, своите криле, преди Корм да се върне. Щом стигнеше до кулата, той щеше да разбере, че сигналът е бил фалшив. Барион едва ли щеше да стои там, за да го заловят.

Не се наложи да търси дълго. Крилете бяха зад вратата, на рафта, където Корм държеше и своите. Тя ги вдигна внимателно и прокара пръсти по хладния метал, за да провери подпорите. Този път нямаше да им позволи да й ги отнемат.

Сложи си презрамките и изтича навън. Излезе през вратата и се насочи към горичката, по различен път от този, който беше избрал Корм. Той скоро щеше да се върне и да види, че крилете са изчезнали. Дотогава тя трябваше да е на площадката за излитане.

Отне й половин час, за да стигне горе, и на два пъти трябваше да се спотайва в храсталаците край пътя, за да избягва среща със среднощни пътници. Дори когато стигна върха, там имаше хора — двама от помощниците в хижата, които слизаха към площадката за кацане — размахваха запалени фенери.

Марис се скри зад един голям камък — замръзваше от студ — и видя, че към острова се спускат сребърни криле. Летецът описа широк кръг над плажа, за да привлече вниманието на помощниците, и след това кацна. Беше Анни от Кълхол. Несъмнено носеше някакво спешно съобщение. Значи сега беше моментът. Помощниците щяха да придружат Анни до Управителя.

Щом тримата тръгнаха, Марис скочи и продължи да се катери към площадката за излитане. Не беше никак лесно да разгъне крилете сама, особено пантите на лявото кило, които заяждаха заради студа и влагата, но накрая се справи. „Корм въобще не ги е смазвал“ — помисли си тя огорчено.

А след това, забравила всичко на този свят, се отдаде на ветровете.

Силният вятър се стовари върху нея като юмрук, тя се преви под напора му, но удържа, зае позиция, изчака възходящо течение и започна да набира височина. Наблизо удари светкавица и за миг я завладя вцепеняващ страх. Но той бързо отмина. Най-важното беше, че отново лети — и дори да загинеше, смъртта й щеше да е красива. Едва ли някой друг, освен Кол щеше да скърби за нея. Тя се наклони, продължи да се издига и неволно нададе радостен вик.

Нечий друг глас й отвърна.

— Връщай се! — чу дай викат гневно. Изгуби за миг вятъра и се огледа учудено.

Още една светкавица раздра небето над Малък Кехлибарен и светлината й озари разперени над нея сребристи криле. От облаците право към нея стремително се спускаше Корм.

— Знаех, че си ти! — крещеше той. Вятърът отнасяше думите му. — … трябваше… зад… да се прибирам… да чакам… на скалата… Връщай се! Обръщай, иначе ще те сваля! Ти си безкрила!

При последните думи в гърлото й се надигна безумен смях.

— Опитай се — извика му тя предизвикателно. — Хайде, Корм, покажи ми колко те бива! Ела и ме хвани, ако можеш! — Тя се наклони рязко, гмурна се под него и щом се разминаха, започна да набира височина.

Хиляди пъти бе играла тази игра с Дорел край скалите на Ейрие, но този път играта бе на живот и смърт. Марис се надпреварваше с ветровете, изстискваше от тях цялата бързина, на която бяха способни, улучваше инстинктивно възходящите течения и се възползваше от тях. Далеч под нея Корм успя да спре падането си, направи остър завой и започна да се изкачва. Но докато достигне нейната височина, тя вече имаше голяма преднина. Нямаше никакво намерение да го изчаква. Това не беше игра и не можеше да си позволи да рискува. Ако се озовеше над нея, както бе ядосан, сигурно щеше да започне да я притиска към океана. После щеше да съжалява за загубата на крилете, но Марис го познаваше достатъчно добре и не се съмняваше, че ще го направи. За него традицията стоеше над всичко. Запита се как ли би реагирала тя преди година, ако някой открадне криле?

Сега вече Малък Кехлибарен бе останал далеч зад тях и единствената земя, която се виждаше, бе Кълхол, чийто фар проблясваше вдясно, ниско на хоризонта. Скоро и той се изгуби и наоколо вече нямаше нищо, освен океан и черно небе. И Корм, безжалостен, все още далеч зад нея — мрачна сянка на фона на почернялото небе. Марис погледна през рамо. Беше се смалил. Дали наистина се отдалечаваше от него? Корм беше опитен летец, в това поне нямаше съмнение. Винаги той представяше острова на състезанията за летци, на нея така й не й позволиха. И въпреки това разстоянието помежду им съвсем определено се увеличаваше.

Отново блесна светкавица, последвана от гръм, който отекна над водата. Някъде под нея разгневен рев на сцила отвърна на призива на природата. За Марис всичко това нямаше никакво значение. Скоростта бе единственото, което я интересуваше. Летеше на северозапад, а бурята се преместваше на север и тя постепенно се измъкваше от нея.

Въпреки преследването душата й пееше. Тя не се сдържа и описа няколко кръга, просто заради радостта от полета. Сега вече ветровете й се подчиняваха напълно, нямаше начин да сгреши.

Докато си играеше, Корм се приближи и когато излизаше от поредния кръг, тя го видя недалеч и дочу гневните му викове. Крещеше й, че никъде няма да я приемат и ще бъде вечно низвергната, задето е откраднала крилете. Бедният Корм. Какво знаеше той?

Марис се спусна надолу, където вятърът беше влажен и солен; грохотът на вълните се приближи. Чувстваше се уязвима толкова близо до океана. Почти се плъзгаше над водата, достатъчна бе една по-висока вълна, за да я събори и да я преобърне, но пък бе скрита под ниските облаци.

Когато отново набра височина и се издигна към звездното небе, Корм бе само мъничка точка далеч зад нея. Марис продължи да лети, докато напълно го изгуби от погледа си, сетне изви на юг, защото не се съмняваше, че Корм ще продължи преследването в същата посока, докато не се откаже и не свърне обратно към Малък Кехлибарен.

Беше сама с крилете и небето и за кратко се възцари спокойствие.

Часове по-късно, когато сигналните светлини на Лаус я заслепиха след предутринния мрак, тя зърна върха на скалистия остров и Старата крепост. Изви към тях и скоро се озова над полуразрушената крепост, потънала в мрак, ако се изключеха светлините на кулата.

Прелетя над нея, пресече малкия планински остров и стигна пясъчната площадка от югозападната му страна. Лаус бе твърде слабо заселен, за да поддържа хижа за летци, но в случая това я устройваше. Нямаше да има хора, които да й задават неудобни въпроси. Кацна незабелязана на сухия пясък и веднага се зае да разкопчава крилете.

В другия край на площадката, точно до скалите, беше къщата на Дорел. Марис почука на вратата, но никой ней отговори. Тя бутна резето, влезе и го извика. Но в къщата цареше тишина. За момент я завладя отчаяние. Къде ли бе отишъл Дорел? Колко дълго щеше да отсъства? Ами ако Корм се досетеше, че е поела насам, и я хванеше, преди да се върне Дорел?

Разрови жаравата в огнището и запали една свещ. След това огледа малката, прилежно подредена къща с надежда да открие нещо, което да й подскаже колко ще се бави Дорел.

И ето: къщовникът Дорел бе оставил няколко парчета баница на инак почистената маса. Тя отиде в другия край на стаята и видя, че клетката на нощния ястреб е празна. Дорел бе излязъл на лов със своята любимка — Анитра.

Надяваше се, че не е отишъл далеч, така че отново излетя да го потърси. Скоро го откри — облегнат на една скала край плитчините в североизточния край на острова. Беше сгънал крилете, но не ги бе свалил, а Анитра бе кацнала на китката му и кълвеше рибата, която току-що бе уловила. Дорел говореше на птицата и не забеляза Марис, която кръжеше в небето над него.

После неочаквано вдигна глава, докато тя се спускаше все по-ниско, и Марис видя, че отначало не я позна.

— Дорел! — извика тя.

— Марис? — На лицето му се изписа учудване.

Тя се обърна и подхвана едно възходящо течение.

— Ела на брега. Трябва да поговорим.

Дорел кимна, изправи се и пусна птицата да лети. Марис полетя натам, откъдето бе дошла.

Този път кацането й не бе толкова гладко и тя си ожули коленете. Беше объркана и изморена и напрежението си казваше думата. Докато чакаше Дорел, се зае да си разкопчава крилете, завладяна от смесени чувства на радост и тъга. От раните на коленете й се стичаше кръв.

Дорел кацна до нея ловко и уверено. Очевидно беше смутен от неочакваната й поява, но се стараеше да не го показва. Докато си разкопчаваше крилете, Анитра кацна на рамото му.

Той дойде при нея и я прегърна. Нощният ястреб изкряка ядосано, но Дорел не му обърна внимание.

— Край — заговори припряно Марис. — Предавам се. Откраднах крилете от Корм. Връщам ти ги и се предавам в твои ръце. Дойдох да те помоля да свикаш Съвета. Ти си летец, а аз вече не съм — само ти можеш да го направиш.

Дорел я погледна стреснато, сякаш го бе пробудила от дълбок сън.

— Чакай, ще ти обясня — нетърпеливо продължи Марис. — Но първо да идем у вас, че залитам от умора.

Вървяха дълго, но почти не разговаряха по пътя. Само веднъж той попита:

— Марис, ти наистина ли открадна…

— Да — прекъсна го тя. — Нали ти казах. — Спря и го докосна. — Дорел, прости ми. Аз не исках… толкова съм изморена и изплашена. Никога не съм си мислила, че следващата ни среща ще е при подобни обстоятелства. — Тя отново потъна в мълчание, а и той не я заговори. Само Анитра огласяше нощта с пискливите си крясъци.

Щом влязоха, Марис се отпусна в голямото кресло и въздъхна, за да прогони умората и напрежението. Дорел прибра Анитра в клетката, дръпна завесата, запали огън и сложи вода за чай. Тя го наблюдаваше и черпеше спокойствие от привичните му движения.

— Чай?

— Да.

— Сложих листа от кери вместо мед — рече той. — Ще ти помогнат да се отпуснеш.

Тя почувства внезапен прилив на топлота към него.

— Благодаря.

— Искаш ли да си свалиш дрехите? Можеш да облечеш моя халат.

Тя поклати глава. Беше твърде изтощена. Но после забеляза, че той разглежда загрижено краката й, боси под полата, която носеше.

— Ударила си се. — Той наля топла вода от чайника в една купичка, взе чиста кърпа и коленичи до нея. Допирът на влажната кърпа до коленете й бе като меко езиче. — Не е толкова зле, колкото изглежда — промърмори той. — Но май си имала лошо приземяване, скъпа.

Близостта му и вниманието, с което й говореше, бяха достатъчни да прогонят напрежението и умората й като по чудо се изпари. Той сложи ръка на крака й и я остави там.

— Дор — прошепна тя тихо.

Той вдигна глава, срещна погледа й и изведнъж тя се озова в обятията му.

— Ще стане, ще видиш — говореше Дорел. — Не могат да не те разберат. Ще се съгласят.

Седяха до масата и закусваха. Докато Дорел пържеше яйцата, Марис му обясни подробно плана си. Отново бе преизпълнена с надежда.

— Кой ще иде пръв да призове Съвета?

— Гарт, предполагам — говореше разпалено Дорел. — Ще го намеря у тях. После ще се разделим и всеки ще обиколи съседните острови. И други ще помогнат, ще видиш. Жалко, че и ти не можеш да дойдеш. Щеше да ми е приятно да летим заедно.

— Пак ще летим, Дор. Ако…

— Да, да, пак ще летим. Но ми се ще още сега. Сутринта е толкова приятна.

— Така е. — Тя се усмихна, протегна ръка през масата, той й протегна своята и тъкмо преди да се хванат на вратата се почука, силно и настойчиво.

Дорел стана да отвори. Марис не направи никакъв опит да се скрие, а и нямаше къде.

Отвън стоеше Хелмър, със сгънати, привързани на гърба криле. Погледна Дорел право в лицето и се направи, че не забелязва Марис.

— Корм е призовал Съвета — каза той с безизразен, официален тон. — Ще бъде обсъден въпросът с бившия летец Марис от Малък Кехлибарен, която откраднала крилете от друг. Присъствието ти е наложително.

— Какво? — Марис се изправи. — Корм е призовал Съвета? Защо?

Дорел я погледна през рамо, после се обърна към Хелмър, който продължаваше да се прави, че не я забелязва, и тихо попита:

— Защо, Хелмър?

— Казах ти вече. Нямам време за губене. Трябва да съобщя и на други летци. Чака ме цял ден работа.

— Изчакай ме — рече Дорел. — Кажи ми кои трябва да посетиш. Аз ще поема част от тях.

Хелмър изкриви устни.

— Не смятах, че ще се съгласиш да ми помогнеш. Но щом настояваш…

Хелмър изреди неколцина от летците, които трябваше да бъдат известени от Дорел. През това време Марис крачеше из стаята. Хелмър се стараеше да не я забелязва и за да не го постави в неловко положение, Марис не направи опит да го заговори пак.

Преди да тръгне Дорел я прегърна и я целуна.

— Нахрани Анитра и се постарай да запазиш спокойствие. Ще се върна преди стъмване.

Двамата летци тръгнаха и в къщата изведнъж стана пусто. Марис излезе да се поразходи, но отвън не се чувстваше по-добре. Хелмър, разбира се, беше прав. Денят не беше подходящ за полети. В такива дни човек си мисли за безветрието. Тя потрепери, разтревожена за Дорел. Но той беше достатъчно опитен, за да се безпокои за него. И други мисли не й даваха покой. Ами ако след Съвета бъдеше принудена завинаги да остане на земята… тогава щеше да полудее със сигурност.

„Е, има достатъчно време да се безпокоя за тези неща“ — каза си тя и се прибра в къщата.

Анитра, типична нощна птица, беше заспала; в къщата бе тихо и пусто. Марис също се чувстваше като птица в клетка.

На скрина имаше кутия за игра на гичи. Марис я взе, отвори я и се зае да подрежда гладките черни и бели камъчета, колкото да се разсее. Започна да ги мести замислено — играеше последователно и от двете страни, подреждаше камъчетата в нови и нови комбинации, всяка — произтичаща от предхождащата. А през това време мислите й се гонеха:

„Корм е горделив и гордостта му е наранена. Той е прочут летец, а стана така, че аз, дъщерята на един рибар, откраднах от него крилете и му избягах, докато се опитваше да ме преследва. За да си успокои нараненото самочувствие, ще поиска да ме унижи по някакъв начин пред останалите. Няма да се усмири дори след като получи крилете, а ще настоява да бъда обявена за престъпничка.“

Марис въздъхна. Това беше. Съветът се събираше, за да обяви за престъпник един безкрил летец, откраднал криле — о, какви песни само щяха да се напишат! Но това нямаше никакво значение. Дори обвиняемият да бе Корм, а тя — обвинителка, Съветът пак щеше да отсъди срещу нея — такава беше традицията. Шансовете й бяха същите, каквито щяха да са, ако Дорел бе свикал Съвета. Само тя знаеше докъде се простират гневът и омразата на Корм.

Погледна дъската за гичи. Белите и черните камъчета бяха строени едни срещу други точно в средата. И двете армии се бяха подредили за атака и оттук нататък играта щеше да е на нерви. При следващия ход щяха да паднат първите пленници.

Марис се засмя и помете камъчетата от масата.

Необходим бе цял месец, за да се събере Съветът.

Първия ден Дорел отнесе вестта на четирима летци, следващия на още петима — и всеки от тях се свързваше с други, които на свой ред разпространяваха новината все по-надалеч из моретата на Пристана на ветровете. Специален летец бе пратен до Външните острови, друг — до самотната Артелия, големия замръзнал остров на север. Скоро летците започнаха да пристигат.

За място на срещата бе определен Голям Кехлибарен. По право Съветът трябваше да се събере на Малък Кехлибарен, родното място на Марис и Корм. Но на острова нямаше достатъчно голямо помещение, което да побере всички летци, докато на Голям Кехлибарен бе построена просторна, макар и рядко използвана зала.

В нея се събраха летците от Пристана на ветровете. Не всички, разбира се — някои бяха задържани от извънредни обстоятелства, до други не бе стигнала вестта, трети не дръзнаха да тръгнат заради продължителното и опасно пътешествие. Но все пак тук беше преобладаващото мнозинство и това бе достатъчно. За всички тях това бе първото събиране през целия им живот. Дори годишните състезания на Ейрие бяха скромни събития, сравнени с предстоящата среща. Или поне така си мислеше Марис, докато се скиташе безцелно по улиците на Кехлибарен град, които, както никога, бяха изпълнени с тълпи развеселени летци.

Навсякъде цареше празнична атмосфера. Първите пристигнали си организираха вечеринки — за радост на местните търговци на вино — на които разменяха песни, истории и клюки за предстоящия Съвет и въпроса, който щеше да се обсъжда. Нощем ги забавляваха Барион и останалите певци, а денем летците излизаха да се надпреварват в небето. Марис, която бе долетяла тук от Лаус, след като бе получила специално разрешение да използва крилете още веднъж, следеше полетите им със свито сърце. Тук бяха всичките й приятели и Корм, всички криле на Запада. Бяха пристигнали и източниците, много от тях с дрехи от кожа и метал, които й напомняха за някогашното й увлечение по Гарвана. Имаше трима бледнокожи артелианци със сребристи халки на веждите — аристократи от мрачната, замръзнала земя, където летците бяха не само вестоносци, но и крале. Те се смесиха, братя и равни, с червенодрехите летци от Голям Шотан, двайсетимата представители на Външните острови и ескадрилата от меднокожи крилати свещеници от тучния Южен архипелаг, които служеха както на техните Управители, така и на Небесния бог. Марис никога не бе виждала толкова много и толкова различни летци. Едва сега си даде сметка още колко вълнуващи места би могла да посети. Ако й върнеха крилете…

Най-сетне пристигнаха и последните от онези, които очакваха. Събранието бе назначено за вечерта — тази нощ кръчмите в Кехлибарен град щяха да останат празни.

— Има надежда — съобщи й Барион на стълбите на голямата каменна сграда точно преди началото на Съвета. С нея бяха Кол и Дорел. — Повечето от тях са в добро настроение след седмица забави и песни. Бях все сред тях и едно ще ти кажа — те са готови да те изслушат. — Той й се усмихна. — Мисля, че това е достатъчно.

Дорел кимна и каза:

— Двамата с Гарт поговорихме с доста от тях. Мнозина, особено сред по-младите летци, ти симпатизират. По-възрастните са склонни да застанат на страната на Корм и традицията, но дори те още не са взели решение.

Марис поклати глава.

— Дор, възрастните са повече от младите.

Барион положи бащински ръка на рамото й.

— В такъв случай ще трябва да ги спечелиш на своя страна. Мисля, че няма да ти е трудно — вече те опознах доста добре.

Делегатите вече бяха вътре и Марис чу думкането на церемониалните барабани, ознаменуващи откриването на Съвета.

— Време е да влизаме — каза тя.

Барион кимна. Като безкрил, той нямаше право да присъства. На раздяла я стисна за рамото и бавно слезе по стълбите. Марис, Кол и Дорел побързаха да влязат вътре.

Залата наподобяваше грамадна, изсечена в скалата яма, озарена от запалени факли. В средата бе поставена дълга дървена маса. Летците бяха насядали в полукръг около нея на издялани от камък кресла, подредени на редове чак до мястото, където стените опираха в тавана. В центъра на продълговатата маса бе седнал Джеймис Старши. От двете му страни бяха настанени единствените двама безкрили, допуснати на Съвета — мургавият Управител на Голям Кехлибарен и снажният владетел на Малък. Корм се бе разположил в четвъртото кресло отдясно на масата. Петото отляво беше свободно.

Марис отиде при него, а Дорел и Кол се изкачиха по стълбите до отредените им места. Отново издумкаха барабани, призовавайки множеството за тишина. Марис седна и огледа залата. Кол бе седнал високо горе, където бяха най-младите, още безкрили членове. Мнозина от тях бяха дошли с кораби и рибарски ладии, за да присъстват на този исторически момент, в който, също като Кол, не очакваха да изиграят някаква роля. Както и следваше да се очаква, повечето старателно го избягваха, заради постъпката му, която беше в разрез с тяхното желание час по-скоро да бъдат допуснати да летят. Марис забеляза, че брат й изглежда ужасно самотен и изолиран сред тях.

Барабаните спряха. Джеймис Старши се надигна и басовият му глас прокънтя в залата:

— За всички присъстващи това е първият Съвет на летците — поде той. — Повечето от вас вече са запознати с обстоятелствата, които налагат свикването му. Моите правила са прости. Пръв ще говори Корм, тъй като той свика Съвета. След него ще се изкаже и Марис, която той обвинява, защото има право на отговор. После всеки от присъстващите може да изрази мнението си по въпроса. Моля само да се говори високо и да си казвате името, преди да започнете, понеже мнозина от вас не се познават. — И седна.

Беше ред на Корм и той се изправи.

— Аз свиках този Съвет с правото, което има всеки летец — започна той с уверен и силен глас. — Беше извършено престъпление, чийто характер е такъв, че за него трябва да съдят всички летци. От взетото решение ще зависи нашето общо бъдеще, както е било с решенията на предишните Съвети. Представям си например какъв щеше да е светът, ако нашите майки и бащи бяха гласували да се води война в небето. Сега нямаше да сме роднини, щяха да ни делят разпри и вражди, дребни местни съперничества, вместо всички заедно да работим за обединението на този свят.

И продължи все в същия дух, описвайки картината на опустошение и разруха, която щяла да настъпи, ако предишните пъти Съветът бил гласувал погрешно. Беше добър оратор и говореше с лекотата, с която пееше Барион. Дори Марис бе завладяна от речта му. Чудеше се с какво може да му се противопостави.

— Днешният проблем е също толкова значим — продължи Корм — и решението ви няма да засегне само една личност, към която мнозина от вас изпитват симпатия, а по-скоро всички наши наследници от бъдните поколения. Не забравяйте нито за миг това, докато изслушвате тази вечер аргументите на двете страни. — Той се огледа, но пламтящите му очи избягваха да срещнат погледа на Марис. — Марис от Малък Кехлибарен открадна криле. Историята, предполагам, вече ви е известна… — Ала въпреки това Корм я преразказа, от истината за нейното семейство до сцената на плажа. — Ето че сега е назначен нов летец. Но преди Девин от Гавор, който тази вечер е тук сред нас, да пристигне, за да си получи крилете, Марис ги открадна и избяга. Историята обаче не свършва дотук. Да се краде, е срамно, но не само това престъпление наложи спешното свикване на Съвета. Марис знаеше, че няма надежда да задържи крилете. Взела ги е не за да избяга, а за да изрази презрението си към нашата най-важна традиция. Тя отправя предизвикателство към устоите на нашето общество. Готова е да постави на обсъждане въпроса за правото да притежаваме крилете си, а това неминуемо ще предизвика анархия. И ако тук и сега не заявим високо и ясно нашето неодобрение, ако не го запечатаме с едно окончателно решение на Съвета, фактите лесно могат да бъдат подложени на преоценка. И тогава Марис ще остане в историята не като крадец, а като храбра бунтовничка.

Марис едва не подскочи. Крадец?! Такава ли беше наистина?

— Тя има приятели сред певците, които с радост ще ни осмеят — продължаваше Корм — и ще възпеят геройската й постъпка.

Марис вдигна глава и намери сред множеството Кол. На лицето му трепкаше едва забележима усмивка. Тя си спомни думите на Барион: „Предпочитам да ни възпеят като герои“. Певците наистина разполагаха с власт.

— Ето защо трябва да говорим ясно и открито срещу онова, което тя дръзна да извърши — убеждаваше Корм. Обърна се към Марис и най-сетне я погледна. — Марис, обвинявам те в кражбата на крилете. Призовавам присъстващите тук летци, членове на Съвета, да те обявят за престъпничка и да дадат обет, че никой от тях няма да кацне на остров, който посмееш да наречеш свой дом.

Той седна. Думите му бяха последвани от смразяващо мълчание. Едва сега Марис си даде сметка колко дълбоко го е наранила. И в най-лошите си кошмари не беше предполагала, че Корм ще поиска толкова страшно наказание. Той не пожела само да й отнемат крилете, а искаше да я обрече на вечно изгнание на някой безлюден и далечен остров.

— Марис — спокойно каза Джеймис. Тя продължаваше да седи. — Твой ред е. Ще отговориш ли на Корм?

Тя се надигна бавно. Съжаляваше, че не притежава силата на певците, та да спечели с един замах множеството. Не умееше дори да говори така уверено, както Корм.

— Не мога да отрека кражбата — почна тя, като местеше поглед по лицата на летците от първия ред. — Откраднах ги, подтиквана от отчаяние, защото те бяха едничкият ми шанс. Ако чаках кораб, щях да се забавя твърде много, а никой на Малък Кехлибарен не искаше да ми помогне. Трябваше да се добера до някой летец, който да свика Съвета заради мен. Веднага щом го направих, предадох крилете. Мога да го докажа, ако… — Тя погледна към Джеймис и той й кимна.

Дорел вече се досещаше, че идва неговият ред. Той се изправи някъде в средата на залата и високо каза:

— Дорел от Лаус. Потвърждавам казаното от Марис. Веднага щом пристигна при мен, тя ми предаде крилете и отказа повече да ги носи. Не бих нарекъл това кражба. — Около него се чуха одобрителни възгласи — името му бе добре познато и летците го уважаваха.

Спечелила първата си малка победа, Марис продължи с нарастваща увереност.

— Исках да бъде свикан Съветът заради един въпрос, който, смятам, е важен за всички нас и за нашето бъдеще. Но Корм ме изпревари. — Тя неволно се намръщи. Видя няколко усмихнати лица сред присъстващите, но не можа да определи причината за това. Състрадание? Насмешка? Подкрепа, съгласие?

— Корм твърди, че аз се боря срещу традицията — продължи Марис, — и това е самата истина. Но той пропусна да ви каже защо го правя. Не ви обясни защо се налага да защитава от мен тази традиция. Само защото нещо се е правило дълго време по един и същи начин не означава, че не може да се прави и по друг. Дали хората от родната планета на звездните мореплаватели са летели? И ако не са го правили, означава ли това, че не е редно да се лети? В края на краищата ние не се раждаме с криле като птиците, а крачим по земята. Но дори тогава търсим нови и различни пътища. Ние сме хора и за разлика от животните, имаме един по-различен инстинкт — инстинктът за промяна! Светът около нас непрестанно търпи промени и ако сме умни, ние също ще участваме в този процес, защото само можем да спечелим от това. Традицията крилете да се предават от родителя на неговия наследник е вършила добра работа дълго време. Тя наистина е по-добра от анархия или от предишната традиция за изпитание чрез дуел, която е била разпространена на Изток в така наречените Дни на печал. Но тя не е нито единственият път, нито най-добрият.

— Стига приказки! — изръмжа някой.

Марис огледа залата и с изненада установи, че е Хелмър: беше станал от мястото си на втория ред, скръстил ръце, и се мръщеше.

— Хелмър — твърдо каза Джеймис. — Марис има думата, не ти.

— Не ме интересува — отвърна Хелмър. — Тя напада обичаите ни, но не предлага нищо по-добро. За това си има причина. Традицията е просъществувала толкова дълго просто защото няма по-добро решение. За някои може да е твърде сурова. За теб, Марис, например, защото не си се родила летец. Но такава е твоята съдба, нищо не можеш да направиш.

„Значи и Хелмър“ — помисли си тя, докато той сядаше. Имаше причина да е ядосан — той бе един от онези, които скоро щяха да пострадат от традицията. Макар и още млад, щеше да остане безкрил след не повече от година, когато дъщеря му щеше да навърши пълнолетие и да получи крилете. Беше приел като неизбежна предстоящата загуба, беше се преклонил пред една отколешна традиция. Но сега Марис дръзваше да оспорва едничкото нещо, в което той може би намираше утеха. Ако нещата останеха непроменени, дали след време Хелмър нямаше да намрази дъщеря си, задето й е преотстъпил крилете? Ами Ръс… ако не беше пострадал… ако Кол не се беше родил…

— Да — каза високо Марис, осъзнала, че залата очаква отговора й. — Да, има друго решение, инак не бих посмяла да занимавам Съвета, ако…

— Ако нямаше! — извика някой и всички се засмяха.

Марис се изчерви.

Джеймис удари с длан по масата.

— Марис от Малък Кехлибарен има думата — провикна се той. — Следващият, който я прекъсне, ще бъде изгонен!

Марис му кимна с благодарност.

— Предлагам нов начин, по-добър — заяви тя. — Предлагам крилете да се дават по заслуги. Не по рождение или възраст, а по единствената мярка, която има значение — способностите! — Докато говореше, идеята постепенно изкристализира в съзнанието й. — Предлагам да бъде основана летателна академия, отворена за всички желаещи, за всяко дете, което мечтае за криле. Изискванията, разбира се, трябва да бъдат много високи и всеки неподходящ да бъде връщан. Но нека всички имат право да опитат — децата на рибари, певци, плетачи — всеки, който мечтае и се надява. А за тези, които преминат изпитите, да има последно изпитание. На нашето годишно съревнование да могат да предизвикат летец по свой избор. Ако са достатъчно добри, ако успеят да го надлетят в небето, нека получат неговите криле! По такъв начин крилете винаги ще остават у най-добрите летци. А изгубилият летец ще чака следващата година, за да опита да си ги върне от онзи, който му ги е отнел. Или ако желае, да призове друг, по-слаб летец. Така нито един летец няма да си позволи да изгуби форма или да лети по задължение, а не защото обича небето. Освен това… — Тя погледна отново към Хелмър. — Освен това децата също трябва да извоюват от родителите си правото да летят. Нито един летец не бива да остава на земята само защото детето му е навършило пълнолетие и е получило право върху крилете му, въпреки че още не притежава нужните умения. Мерило за всичко да бъде не традицията, а нашите способности и умения!

Тя прехапа устни миг преди да сподели с тях историята на своя живот — за това какво е да си дъщеря на рибар и да осъзнаваш, че небето никога няма да ти принадлежи, да сподели болката и жаждата. Но защо да им губи времето? Те всички бяха родени летци, едва ли би могла да предизвика съчувствието им. Не, по-важно бе следващият Дървокрил, роден на Пристана на ветровете, да получи възможност да лети — но това едва ли бе най-подходящият аргумент. Беше казала предостатъчно. Бе разкрила пред тях всичко и сега им оставаше да изберат. Тя погледна крадешком Хелмър и по странната усмивка, която трепкаше на лицето му, разбра, че го е спечелила на своя страна. Беше му дала шанс да се бори за живота, с който щеше скоро да се раздели, без да постъпва несправедливо спрямо дъщеря си. Марис се усмихна доволно и седна.

Джеймис Старши погледна към Корм.

— Това изглежда много интересно — заговори той, без да си дава труда да става. Ужасяващото му спокойствие едва не я накара да се разтрепери. — Звучи като прекрасна мечта за дъщерята на рибаря и е съвсем разбираема. Но, Марис, не си помислила за едно много важно нещо. Как си представяш фамилии, които са летели — които летят, вече цяла вечност — да предадат крилете си в ръцете на просяци и непознати. На скитници без традиции и семейна чест, които нито ще се грижат за тях, нито ще ги ценят. Наистина ли вярваш, че сме готови да преотстъпим наследствените си ценности на някакви дръзки безкрили? Вместо да ги дадем на своите деца?

Марис изгуби самообладание.

— Но вие очаквахте от мен да предам крилете си на Кол, който не може да лети като мен.

— Тези криле никога не са били твои — възрази Корм. Тя стисна устни и премълча.

— Ако си смятала, че ти принадлежат, грешката е твоя — продължи Корм. — Помисли сама: ако крилете се предаваха от ръка на ръка като наметало, ако ги държахме само по една-две години, каква гордост щяхме да имаме? Те щяха да са заети вещи, а не лична собственост, а всеки знае, че ако летецът няма свои криле, не е никакъв летец. Само един безкрил може да поиска подобно нещо!

Марис усети, че съчувствието на присъстващите се премества на страната на Корм. Той бе подредил аргументите си толкова умело, че нямаше никакъв шанс да се бори срещу тях. Трябваше да му отговори по някакъв начин, но как, как? Летецът бе привързан към своите криле почти толкова силно, колкото към краката си — не можеше да отрече този факт, нито да се бори с него. Спомни си колко се бе ядосала, когато бе открила, че Корм не е полагал грижи за крилете й, а те дори не бяха нейни, а на брат й и баща й.

— Крилете са израз на доверие — каза тя. — Дори сега летецът знае, че след време ще трябва да ги предаде на детето си.

— Това е различно — вметна незабавно Корм. — Едно е семейството, друго — непознати хора. Детето на летец не може да се сравнява с безкрилите.

— Летенето е твърде важно и отговорно, за да се обвързва с кръвното родство! — възбудено възрази Марис. — Корм, чуй се само! Погледни в какъв сноб си се превърнал, виж презрението, с което говориш за безкрилите, сякаш те сами са виновни за неизгодното положение, в което се намират! — Говореше разпалено и гневно и аудиторията ставаше все по-враждебна; тя усещаше, че ще я изгуби, ако продължава да противопоставя летците на безкрилите. Опита се да се овладее. — Ние всички се гордеем с крилете си — рече след малко, връщайки се към най-силния си аргумент. — Но колкото и да е силна тази гордост, най-важното е да се постараем да ги запазим. Добрите летци ще останат в небето. Никой не ще може да им отнеме крилете. А дори и да ги загубят, ще имат възможност да си ги върнат. Освен това ще знаят, че летецът, който ги е спечелил, ще се грижи добре за тях и ще умножава славата им.

— Крилете са създадени, за да бъдат… — подхвана Корм, но Марис не го остави да довърши.

— Те не са създадени, за да бъдат губени в океана. Но това е ставало много пъти заради слаби летци, такива, които не са подходящи за тази професия и я упражняват с нежелание. Някои от тях дори не заслужават да носят това име. Ами децата, които понякога получават крилете още преди да са натрупали необходимия опит? Те лесно изпадат в паника, летят несръчно, падат и загиват, и заедно с тях губим и крилете. — Тя погледна за миг към Кол. — А онези, които въобще не желаят да летят? Да си дете на летец съвсем не значи, че си наследил нужните способности. Кол например, когото обичам като брат и син, не иска да става летец. Крилете се падаха на него, но не можех да му ги дам, не исках да му ги дам, защото…

— Твоята система няма да промени това — прекъсна я някой.

Марис поклати глава.

— Да, няма. Едва ли бих понесла факта да изгубя крилете си от някой по-добър, но ако това се случи, ще остана в академията и ще продължавам да се обучавам, докато ги заслужа отново. Следващата година ще опитам да си ги върна. Няма идеална система, сами го знаете, защото няма достатъчно криле, и ще става по-лошо, не по-добре. Трябва да се опитаме да спрем това, да престанем да пращаме в небето зле подготвени летци, да намалим броя на изгубените. Пак ще има злополуки, защото опасностите няма да намалеят, но поне няма да губим криле и летци заради слаба подготовка, лоша преценка, страх и липса на умения.

Марис млъкна, изтощена, останала без дъх, но речта й бе разбудила аудиторията и вече десетки бяха вдигнали ръце. Джеймис посочи с пръст и един набит шотанец се изправи от мястото си.

— Дирк от Голям Шотан — представи се той. — Исках само да кажа… седях тук и слушах… но въобще не очаквах… изобщо не предполагах, че ще се съберем, за да гласуваме да обявим един от нас извън закона… — Той разтърси глава. Очевидно му беше трудно да намери подходящите думи. — О, по дяволите! Марис е права. Срамувах се да го кажа, а не бива. Но това е самата истина — не искам моят син да ми отнеме крилете. Той е добро момче и аз го обичам, но напоследък често получава пристъпи и трепери целият. Не може да лети в подобно състояние — не бива да лети — но от малък му внушаваме, че ще стане летец. Идната година навършва тринайсет и очаква да му предам крилете. Сигурен съм, че рано или късно ще падне и няма да се завърне, и тогава ще загубя както сина си, така и крилете. Не искам! — извика той с почервеняло от напрежение лице.

Още неколцина изразиха гласно подкрепата си. Обнадеждена, Марис потърси с очи Корм и забеляза, че усмивката му е помръкнала. Ето че и той бе изгубил самоувереността си.

От редиците се надигна познато лице.

— Аз съм Гарт от Скълни — представи се той и й се усмихна. — И аз подкрепям Марис!

След него наскачаха още неколцина летци, за да изразят съгласие с думите й. Марис вече не можеше да сдържи усмивката си. Дорел бе разпръснал поддръжниците си из цялата зала и сега те се опитваха да организират множеството в нейна защита. Дали вече не беше спечелила? Корм очевидно изглеждаше разтревожен.

— Чухме кое е грешно в обичаите ни, но аз не мисля, че твоята академия е единственият изход. — Тези думи накараха Марис да подскочи и да забрави набързо родения оптимизъм. Беше ги произнесла стройна русокоса жена, най-добрият летец на Външните острови. — Има причина за нашата традиция и ние не бива да се отказваме от нея, инак децата ни ще се върнат към безсмислието на въздушните двубои. Това, което трябва да направим, е да обучаваме децата си по-добре. Трябва да ги учим да се гордеят, да изграждаме навиците и уменията им още от съвсем малки. Така ме е учила майка ми и аз така уча сина си. Може би наистина е необходим някакъв изпит. Ще ви призная, дори аз не очаквам с нетърпение деня, когато трябва да предам крилете си на Вард. Мисля, че в този ден и двамата ще сме още твърде млади. Но ако съумее да докаже, че е по-добър летец от мен — да, тази идея наистина си заслужава.

Мнозина летци в залата закимаха в знак на съгласие. Всички знаеха, че навършването на пълнолетие не означава, че децата са вече готови за изпитания в небето. Така е, нека младите първо докажат, че са способни — тази идея се харесваше на всички.

— А що се отнася до академията — продължи високата жена, — тя едва ли е необходима. И досега сме успявали да създадем много добри летци. Научих историята ти и мога да разбера твоите чувства, но не ги споделям. Няма да е разумно. — Тя седна и Марис почувства, че сърцето й замира. „Все пак ме надиграха — рече си тя. — Сега ще гласуват за изпит, но небето ще си остане забранена територия за тези, чиито родители не са летци.“ Почти беше победила — а щеше да загуби.

Надигна се мършав мъж със сребристо наметало.

— Аррис, летец и принц на Артелия — представи се той, като ги оглеждаше с невероятно сините си очи изпод сребърната корона. — Гласуваме със сестра ми от Външните острови. В жилите на моите деца тече кралска кръв, те са родени и отгледани, за да носят криле. Ще е подигравка, ако ги накарам да участват в надпревара с кандидати от простолюдието. Но да ги подложа на изпит, за да видя кои са силните и слабите им страни — това е ценна идея.

Последва го тъмнокоса жена с кожени дрехи.

— Зевакул от Дийт, в Южния архипелаг — започна тя. — Разнасям съобщения за моя Управител, но освен това служа на Небесния бог, като всички от висшата каста. Предложението да предам крилете си на някой от нисшата каста, при това неверник, за мен е недопустимо. Не!

Отново възгласи из залата.

— Джой, от Най-външния Чук на бурята. Аз гласувам „за“. Нека има състезание, за да спечелим крилете, но само срещу децата на други летци.

— Томас, Малък Шотан. Децата на безкрилите никога няма да обикнат небето като нас. Ще е загуба на време и средства да се строи академията, предложена от Марис. Но и аз съм за изпита.

— Крейн от Поуит. И аз подкрепям това. Защо да се съревноваваме с децата на рибарите? Те позволяват ли ни да се състезаваме за лодките им? — В залата избухна смях. — Добре де, това е шега. Но чуйте ме, братя — и с нас ще започнат да се шегуват, когато тази академия се напълни с всякаква измет. Крилете принадлежат на летците, така е открай време и няма защо да се променя. Колцина от другите наистина биха искали да летят? За повечето от тях това е или мимолетна прищявка, или идея, пораждаща страх. Защо да окуражаваме напразни надежди? Те не са летци, не им е било писано да станат, могат да изживеят дните си пълноценно и на друго място.

Марис слушаше с нарастващ гняв, вбесена от самоуверения тон на подобни изказвания… докато изведнъж не забеляза, че много от летците, дори по-младите, кимат в знак, че са съгласни. Да, те се мислеха за по-добри само защото се бяха родили летци, стояха над другите и нямаха никакво желание това да се промени. Нима бе забравила, че някога бе гледала по същия начин на истинските си родители? В нея изведнъж се пробудиха спомени от най-ранно детство, спомени, които бе смятала за отдавна забравени. Груби дрехи, които миришеха на солена вода и водорасли, мазолести, но нежни ръце, които галеха косата й и изтриваха сълзите от бузите й, разкази, чути от баща й за неща, които бе видял през изминалия ден в морето — как изглеждали птиците, които гонела пред себе си бурята, как лунната риба подскачала към нощното небе, какво е усещането, когато вятърът шиба корпуса на лодката. Баща й бе наблюдателен и храбър мъж и не се боеше да излиза всеки ден с малката си лодка в развълнувания океан и Марис осъзнаваше в гнева си, че той с нищо не бе стоял по-долу от всеки от присъстващите в тази зала.

— Вие сте горделивци — каза тя рязко, без да я е грижа вече за изхода от гласуването. — Всички до един. Мислите си, че стоите над другите, само защото сте се родили летци и имате криле. Нима наистина вярвате, че уменията на родителите ви се предават по наследство? Ами какво ще кажете за другата половина от вашите способности? Нима и двамата родители на всички ви са били летци? — Тя посочи с пръст едно познато лице в множеството. — Ето ти, Сар, дето кимаше преди малко. Баща ти беше летец, но майка ти е търговка, а родителите й бяха рибари. Смяташ ли, че си нещо повече от тях? Ами ако утре майка ти признае, че истинският ти баща е търговец от Изтока? Какво ще правиш тогава? Ще предадеш ли крилете си на някой по-достоен за честта?

Сар се ококори. Открай време не беше особено схватлив и сега не можеше да разбере защо е насочила яда си точно към него. Марис плъзна поглед по лицата на околните.

— Моят баща беше рибар, чудесен, храбър и честен човек, който никога не е слагал криле, нито е искал да лети. Но ако — казвам: ако го бяха избрали за летец, щеше да е един от най-добрите! За него щяха да се пеят песни, да славят името му! Щом смятате, че талантът наистина се наследява от родителите, какво ще кажете за мен? Майка ми беше плетачка и събирачка на миди. Баща ми не умееше да лети. Но аз мога. И някои от вас знаят колко добре го правя — по-добре от тези, които са получили правото си по рождение. — Тя се извърна и погледна към отсрещния край на дългата маса. — По-добре от теб, Корм! — Почти го извика. — Или си забравил?

Корм я изгледа с почервеняло от гняв лице. Вените на шията му се бяха издули. Но не каза нищо. Марис отново се обърна към залата. Гласът й поомекна в престорена загриженост.

— А може би ви е страх? — подхвърли тя. — Вкопчили сте се в крилете си и се боите да не ги загубите? Страхувате се да не дойдат босоногите дечица на рибарите и да ви ги отнемат. Да ви направят за посмешище само защото са по-добри летци от вас?

Внезапно гневът й се изпари и тя се отпусна в креслото. В залата се възцари напрегната тишина. Джеймис замислено гледаше право пред себе си. Никой не помръдна. Накрая Джеймис вдигна ръка и посочи някого.

Високо под покрива един възрастен мъж с увиснала безжизнено дясна ръка се бе изправил под трепкащата светлина на факлата. Всички се обърнаха към него.

— Ръс, от Малък Кехлибарен — каза той. Говореше съвсем спокойно. — Приятели, Марис е права. Държахме се като глупаци. И никой от нас не беше по-голям глупак от мен. Съвсем наскоро стоях на брега и заявих пред всички, че нямам дъщеря. Тази вечер бих искал да си взема думите обратно, защото отново повярвах, че Марис е моя дъщеря. Тя ме накара да се гордея. Вярно, че не е кръв от кръвта ми. Истинският й баща е бил рибар, по-достоен човек от мен. И аз я обичах, но малко, и единственото, което направих за нея, бе, че я научих да лети. Не беше трудно — тя изгаряше от желание. Моят малък Дървокрил. Нищо не можеше да я спре, нищичко. Дори аз, колкото и да се опитвах, след като се роди Кол. Марис е най-добрият летец на Кехлибарен и кръвта ми няма нищо общо с това. Всичко е плод на желанието и мечтите й. И ако вие, мои братя летци, наистина храните такова презрение към децата на безкрилите, трябва да се срамувате от това. Нима сте изгубили вяра в децата си? Толкова ли сте сигурни, че не ще успеете да защитите крилете си от предизвикателствата на рибарските деца? — Ръс поклати глава. — Не зная. Аз съм стар човек и напоследък животът ми доста се обърка. Но едно ще ви кажа: ако можех отново да си върна ръката, никой нямаше да ми отнеме крилете, пък дори и ако е син на нощен ястреб. Никой не би могъл да отнеме крилете и от Марис, освен ако тя сама не се откаже от тях. Ако успеете да научите децата си да летят, небето ще е тяхно. Щом толкова се гордеете, че ги притежавате, докажете на всички, че това не е напразно, а инак ги предайте на онези, които наистина ги заслужават.

Ръс седна и тъмнината в горната част на залата го погълна. Корм понечи да каже нещо, но Джеймис Старши го спря.

— Чухме достатъчно от теб. — Корм премигна изненадано. — Сега аз ще говоря — продължи Джеймис. — А след това ще гласуваме. Ръс каза мъдри слова, но искам да добавя още нещо. Не сме ли — всички ние — потомци на звездните мореплаватели? Всички жители на Пристана на ветровете са всъщност едно голямо семейство. Всеки от вас, какъвто и да е сега, ще намери в рода си хора, които, по едно или друго време, са били летци. Помислете върху това, приятели. И не забравяйте, че докато най-голямото ви дете ще носи и ползва крилете, неговите по-малки братя и сестри ще си останат безкрили. Трябва ли наистина да ги лишим завинаги от ветровете, само защото са се родили по-късно? — Джеймис се усмихна. — Може би сега му е мястото да добавя, че аз съм вторият син на майка ми. По-големият ми брат загина в една буря половин година преди да навърши пълнолетие. Така ми се удаде тази възможност. — Той огледа двамата Управители, които бяха мълчали през цялата вечер. Наведе се, прошепна нещо на единия, който кимна, сетне и на другия.

— Ние смятаме, че предложението на Корм Марис от Малък Кехлибарен да бъде обявена за престъпник, не подлежи на гласуване — обяви Джеймис. — А сега ще гласуваме предложението на Марис за изграждане на летателна академия. Аз гласувам „за“.

След тези думи вече нямаше никакво съмнение.

Всичко свърши. Марис беше объркана и замаяна от победата. Все още не можеше да повярва, че Съветът наистина е приключил и че повече не се налага да се бори. Въздухът отвън беше свеж и влажен, духаше силен източен вятър. Тя спря на стълбите да се полюбува на гледката. Около нея се трупаха приятели и непознати — искаха да си поговорят. Дорел я прегръщаше през раменете, но не задаваше въпроси, нито я разпитваше, просто беше до нея, опора в трудния момент. „Сега какво? — зачуди се тя. — Отново у дома?“ Къде ли беше Кол? Дали не бе отишъл при Барион, за да се качи на кораба?

Тълпата се разтвори. Пред нея стоеше Ръс, а до него бе застанал Джеймис. Вторият й баща й протягаше криле.

— Марис…

— Татко? — каза тя с разтреперан глас.

— Така трябваше да стане много по-рано — продължи той усмихнато. — Гордея се, че отново мога да те наричам своя дъщеря, въпреки онова, което направих. Още по-горд ще бъда, ако носиш моите криле.

— Ти ги извоюва — допълни Джеймис. — Старите правила вече не важат, благодарение на теб. Докато заработи академията, само ти и Девин имате право на тези криле. Но ти ще се грижиш за тях по-добре от него.

Ръцете й сами се протегнаха към крилете на Ръс. Отново бяха нейни!

— О, татко! — извика Марис и разплакана се хвърли в обятията му.

Когато се овладя и сълзите й спряха, всички се изкатериха на скалата на летците, където вече се беше струпала доста голяма тълпа.

— Хайде да отидем на Ейрие — предложи тя на Дорел. Изведнъж до него се появи и Гарт. — Гарт! Тръгвай с нас! Ще празнуваме!

— Съгласен съм — каза Дорел. — Но дали Ейрие е най-подходящото място?

Марис се изчерви.

— О, не, разбира се! — И огледа тълпата. — По-добре да идем у дома, на Малък Кехлибарен, където с нас ще са всички — татко, Управителят, Джеймис, Барион, ако успеем да го намерим… — В този момент зърна Кол, който тичаше към нея със светнало лице.

— Марис! Марис! — Той спря пред нея и я прегърна.

— Къде отиваш?

— Тръгвам с Барион, ще пишем заедно песен. Тъкмо я започнахме. Ще стане много добра — усещам, че се получава. Посветена е на теб.

— На мен?

Той очевидно беше много горд от себе си.

— Да. Ще се прочуеш. Всички ще я пеят и ще знаят историята ти.

— Те вече я знаят — намеси се Дорел. — Повярвай ми.

— О, имах предвид, че ще остане във времето. Дори идните поколения ще я знаят. Тази песен ще промени света.

„Може и да е истина“ — мислеше си по-късно Марис, докато си слагаше крилете, а после се издигна в небето, следвана от Дорел и Гарт. Но в този момент промяната на света не й се струваше толкова важна, колкото вятърът в косите й и познатото усещане, че се рее в небесата, които доскоро смяташе за изгубени завинаги. Отново беше щастлива.