Интересът на Уон-Ту към обектите Сорикейн-Мтига (които, разбира се, той не назоваваше с това име) ставаше почти маниакален. Той виждаше много повече от тях от Пал Сорикейн, защото ги виждаше много по-бързо. Не трябваше да чака кретащата видима светлина да му донесе информацията. Неговите двойки Айнщайн-Розен-Подолски му предаваха изображенията моментално. Обектите се появяваха навсякъде.
Той обаче беше започнал да се надява. Изследванията на синята светлина бяха започнали да дават резултат.
Синята светлина беше особено добра за наблюдаване на звездни петна. Макар петната да изглеждаха относително тъмни, те бяха достатъчно ярки, за да ги вижда с големите си чувствителни „очи“ — особено ако гледа в синьото. Тъй като петната бяха по-хладни от областите около тях, техните газове бяха йонизирани по доста по-различен начин; това бяха спектралните линии на отделни йонизирани калциеви атоми — онези, които губят само по един електрон и които светят синьо.
Щом Уон-Ту установи, че сините образи не са естествени, вече знаеше какво да прави. Събра необходимите гравитони и гравискалари и ги запрати в грижливо подбрана траектория към тази звезда.
За хората-физици би било доста чудно, ако можеха да знаят какво прави. За тях би било истинско чудо дори ако откриеха някоя от онези частички, макар отдавна да ги търсеха безуспешно, също както средновековните рицари бяха търсили Светия Граал.
В началото на двадесетото столетие Теодор Калуза и Оскар Клайн бяха формулирали първия свестен човешки модел за действието на гравитацията. Той не беше напълно успешен. Имаше още много да се учи. Но успя доста добре да свърже електромагнетизма и гравитацията като времепространствени прояви от по-голямо измерение — по начини, които Уон-Ту беше разбрал много милиарди години по-рано. Неговото собствено разбиране съответстваше повече или по-малко на модела Калуза-Клайн, макар и със значителни важни поправки. Той разбираше, че трите основни междинни частички на гравитационното взаимодействие между масите са онова, което хората учени, приели модела Калуза-Клайн, биха нарекли бозони11 — гравитонът, гравифотонът и гравискаларът. Неговият контрол над тях беше съвършен. С ресурсите, които имаше на разположение на своята звезда, можеше да генерира всяка от тези частички. И често го правеше — в големи количества. Намираше ги за много полезни.
Уон-Ту не се занимаваше много с обикновения гравитон. Той беше несложна частица със спин-212, който, изглежда, привличаше маси дори на безкрайни разстояния — единственото, което Исак Нютон например би разбрал. Разбира се, гравитонът беше много важен за връзката между звездите и за поддържането на въртенето на галактиките около техния общ център, но с него не можеше да се направи много. Другите частички бяха по-редки, доставяха по-голямо удоволствие, особено когато искаш да атакуваш звездата на някой колега. Доза отблъскващи гравитони със спин-1 на бърза ръка можеха да изкормят всяка звезда — никоя организирана система от вида на Уон-Ту не можеше да оцелее във вътрешността на звезда, разкъсана по този начин. Алтернативно или дори по-добре, в допълнение, той би могъл да дръпне звездата отвън с една от другите частички. Най-полезната беше гравискаларът със спин-0, която привличаше материята и енергията към себе си точно като обикновения гравитон, но само на крайни разстояния. Гравискаларът беше много локална частичка.
С други думи, голямото предимство на гравискалара беше, че той не можеше да бъде детектиран от враговете на Уон-Ту, освен ако те не бяха на самото място на действие, но пък тогава те не биха били в състояние да направят нищо.
Когато видя взетата на прицел звезда да изригва — много полезно, — Уон-Ту започна да се успокоява.
Нищо не би могло да оцелее при това пълно разпрашване, разбира се. Уон-Ту беше доволен. Чудеше се кого ли от съперниците си е убил.
Сигурно някой от по-тъпите. Другите — които беше направил първи, които бяха интелигентни почти колкото него самия — бяха разбрали, също като Уон-Ту, че не трябва да разкриват местоположението си, като играят в конвенционните зони. Но поне този беше загинал — една потенциална заплаха, но също, разбира се, една евентуална възможност за компания.
Уон-Ту философски се замисли върху следващата стъпка.
За нея нямаше алтернатива. Трябваше да е материя. Налагаше се да работи с противната му материя.
Уон-Ту беше правил копия на себе си и по-рано. Всъщност оттам идваха сегашните му проблеми — ако не беше искал компания, щеше да е самичък и следователно в безопасност. Нямаше никакъв проблем да настани създаденото копие на друга звезда. Знаеше точно как да организира неодушевената плазма в живо, разсъждаващо същество като себе си, защото винаги можеше да ползва себе си за модел.
Работата със студена, мъртва, осезаема материя — това беше съвсем друг проблем. Беше правил и това — е, не много за около десетте милиарда години, през които беше живял. Веднъж беше направил неплазмено копие на себе си да живее в студен дифузен облак от междузвезден газ, а друг път дори от твърдата материя на едно астероидно тяло, което се въртеше по орбита около звездата, заета за кратко от самия него. И двете бяха ужасен провал. Двойникът на газовия облак беше крайно бавен — той просто имаше твърде малко енергия, за да може да бъде някаква реална компания. Направеното от материя копие си беше просто материя и това отблъсна Уон-Ту; подир едно-две столетия той го унищожи.
Но знаеше как да го направи.
Разстоянието до звездната система, над която работеше, не беше никакъв проблем. Той отдавна беше разположил двойки Айнщайн-Розен-Подолски на всяко от местата, където искаше да се намират. (Уон-Ту винаги планираше нещата.) Проблемът бе, че обработването на материя не беше голямо удоволствие. Според Уон-Ту този материал беше бавен и доста мръсен. Работата се усложняваше още повече и от това, че той не бе там и трябваше да извършва сложните операции посредством ограничените сигнали, които можеше да предава чрез двойката АРП. В човешки аналог това беше като парализиран да се опитва да играе видеоиграта „Космически нашественици“ с някакъв контролер, който реагира на неговия дъх, или като кардиохирург, който се опитва да реже, разширява и зашива увредена сърдечна камера с гъвкава игла, която вкарва през кръвоносните съдове на бедрената артерия и чатала на пациента.
Ограниченията на двойката Айнщайн-Розен-Подолски, разбира се, правеха работата още по-трудна. Ефектът на АРП-двойките беше вероятностен, подобен на квантово явление.
Това означаваше, че няма гаранция полученото в единия край съобщение да е идентично с изпратеното от другия. Всъщност беше почти сигурно, че няма да е.
Естествено Уон-Ту и неговите събратя знаеха как да се справят с този проблем. Контрол за четност и излишък: ако контролът за четност не покаже, че има нещо нередно, съобщението вероятно е непокътнато. Тогава то се сравнява със същото съобщение, предадено три пъти.
В последна сметка това отнемаше повече време, отколкото да се предаде един разговор — не поради времето на пътуване, а поради обработването.
Но Уон-Ту нямаше алтернатива.
Той не искаше да направи друг плазмен интелект. Това можеше да привлече нечие внимание. Материята нямаше значение — съществата като Уон-Ту не обръщаха голямо внимание на материята и имаше малка вероятност някой от неговите враждуващи роднини да научи какво става на избрания от него малък спътник на звездната система. Той имаше планове за системата и нейните съседи. За да изпълни плановете си, се нуждаеше от мощни генератори на частици.
Беше възможно да създаде директно генератори на частици, но Уон-Ту беше по-умен, така че направи не генератори, а нещо като малък Уон-Ту, свой материален аналог, който, когато бъдеше завършен, щеше да свърши задачата по построяване на генератори и да работи с тях дотогава, докато е необходимо, по начините, които желаеше Уон-Ту.
Този малък Уон-Ту от материя не беше точно негово копие, разбира се, и определено нямаше неговата мощ. Онова, което Уон-Ту строеше, беше само някакъв вид сервомеханизъм. Той имаше точно толкова интелект, колкото беше необходимо, за да свърши исканото от Уон-Ту, но не повече. Той щеше да направи онова, което Уон-Ту щеше да направи — до границите на възможностите си. Според човешките стандарти тези възможности бяха огромни.
Работата с материя в твърдо състояние беше дори някакво интелектуално предизвикателство. Така че Уон-Ту с радост се зае със задачата си, като терорист, който си свирка, докато сглобява поредната бомба, и щастливо размишлява за замисления атентат.
И тогава до него достигна сигнал.
Беше съвсем неочаквано. Дойде от един от неговите АРП-комплекси. Този път не беше сигнал за тревога. Уон-Ту го възприе като звук — всъщност като едно име — Хейг-тик.
Хейг-тик беше най-големият „син“ на Уон-Ту — което ще рече първото копие на самия него и почти напълно като него. Като естествена последица, той беше роднината, който създаваше най-голяма грижа на Уон-Ту — ако някой от създадените от него осем интелекта беше способен да убие своя създател, това беше Хейг-тик.
Уон-Ту спря работата по създаване на материален аналог на себе си и за момент се замисли. Познаваше Хейг-тик много добре. Не искаше да говори с него. Беше изкушаващо да започне разговор с надеждата, че Хейг-тик по невнимание ще каже нещо, с което ще разкрие местоположението си. Проблемът беше, че дори и при един кратък разговор беше също толкова вероятно Хейг-тик да научи нещо за него. Но за Уон-Ту имаше по-добра възможност. Той знаеше доста за навиците на Хейг-тик — включително какъв вид звезда предпочита да обитава.
Затова Уон-Ту отдели време да изследва някои от по-близките звезди.
Разбира се, той беше вършил това и преди — много пъти през всичките милиарди години на своето съществуване, защото гледането на външната Вселена беше една от неговите главни почивки. Той я виждаше съвсем ясно. Всъщност виждаше всичко съвсем ясно, защото макар очите на Уон-Ту да бяха само петна от чувствителен газ, те работеха изключително добре. Те виждаха онова, което търсеха. Можеха да уловят всеки отделен фотон и да го запомнят, и да прибавят към него следващия фотон, който идва от същия източник. И нямаше значение след колко време ще пристигне този следващ фотон.
Един астроном на Маунт Паломар13 например адски би му завидял. Един астроном на Паломар може да се интересува от конкретна звезда или конкретна далечна галактика и да насочи телескопа към обекта, и да го наблюдава цяла нощ. Ако нощното небе е наистина безоблачно — и ако автомобилите, бензиностанциите и уличните лампи на Сан Диего не попречат на наблюдението с твърде многото странична светлина — да снима обекта цели дванадесет часа на плака със зарядна връзка. Няма да може да прави това много често, разбира се, защото има много други астрономи с претенция за работа с телескопа.
Дванадесет часа!
Очите на Уон-Ту можеха да приемат фотони от най-слаби обекти в продължение на хиляда години. И ако хиляда години не са достатъчни, тогава тези очи биха могли да наблюдават същия обект и милион години.
Те не бяха ограничени и до така наречените видими честоти. За Уон-Ту всички честоти бяха видими. Той можеше да „чуе“ много от радиочестотите, особено когато изучаваше големи газови облаци, някои от тях с ширина хиляда светлинни години и с маса до стотици хиляди пъти по-голяма от тази на Слънцето. Атомарният водород в облаците излъчва сигнал с честота 1.4 гигахерца; молекулярният водород е ням. Но в молекулярните облаци има и други съединения, които направо говорят. Въглеродният окис е шумен; такъв е и формалдехидът; също и амонякът. Уон-Ту можеше лесно да улови в облаците нещата, които ги замърсяваха с отделни молекули и буци от силикати (скала) и въглерод (графит, въглен, диаманти), всичките покрити с лед от замръзнала вода. Ако радио и оптическите изследвания не бяха достатъчно добри, той имаше високоенергийни рентгенови и гама-лъчи, които минаваха направо през прахта.
Уон-Ту виждаше всичко.
На Земята древните наблюдатели на звездите бяха дали имена на светлите точки, които бяха виждали нощем. Най-добре го бяха направили арабите. При тях въздухът бил сух и поради това нощното небе било ясно и не го замърсявали никакви електроцентрали или нефтени рафинерии, нито имало осветени магистрали или улици, изпълнени с нежелани светлини. Преди Галилей да изобрети телескопа, те можели да виждат до три хиляди звезди и на всички дали имена.
Уон-Ту можеше да вижда много повече звезди. По един или по друг начин той можеше да вижда почти всяка звезда в собствената си галактика (която по това време беше също и земна) — приблизително двеста и тридесет и осем милиарда, в зависимост от това кои гиганти са станали суперенови и преминават в черни дупки14 и кои нови са започнали да светят. Типът, разстоянието и посоката му бяха достатъчни — но той ги познаваше всички, повечето от онези в Магелановите облаци и малко от класа M-31 в съзвездието Андромеда. И „знаеше“ точно почти всички външни галактики на тази страна на оптическата граница чак до „синята мъглявина“. Той самият беше каталог. Много по-добър от тези на Харвард, Драпер или „Паломарско небе“.
Така че не му отне много време да разгледа подробно най-близките звезди. В края на краищата те бяха само около двадесет хиляди.
Важното беше, че имаше полезна информация за Хейг-тик. Беше известно, че Хейг-тик предпочита млади звезди, най-вече от вида, който земните астрономи наричат T-Таури15 обекти. Следователно Уон-Ту търсеше обикновени на вид звезди със силна литиева емисия при 660.7 нанометра16.
Намери три достатъчно близко, за да бъдат възможно жилище на неговия непослушен син.
С еквивалент на иронично повдигане на рамене Уон-Ту стреля и към трите. Реши, че е унищожил най-малко две от тях. Все пак имаше достатъчно звезди и във всеки случай не след дълго — не повече от около един милион години — те щяха да бъдат заселени от някакви неизвестни същества и отново щяха да станат обитаеми.
След като изпрати инструкциите, той се върна към другия си проект. Беше доволен. Докато работеше, дузина други звезди избухнаха и умряха. Ако тъкмо Хейг-тик извършваше сондиращ обстрел, може би вече беше извън играта.
Но който и да беше, Уон-Ту не желаеше той да знае, че не е успял.