Планинско ехо

В отчетния отдел все не можеха да подберат старши деловодител. Впоследствие, когато работата се увеличи, тази длъжност стана цял самостоятелен отдел — „група по освобождаването“. Старшият деловодител подготвяше документите за освобождаването на затворниците и беше важна личност в света, където целият живот е насочен към мига, когато арестантът получава документ, с който има право да не бъде повече арестант. Старшият деловодител трябваше да бъде затворник — това бе предвидено в икономичната щатна ведомост. Разбира се, такава вакантна длъжност можеше да се запълни и с партийно поръчение, по линията на профсъюзната организация или да бъде придуман някой демобилизиращ се армейски командир, но времената още не бяха такива. Никак не беше лесно да се намерят желаещи за служба в лагерите — независимо от „полярните“ заплати. Да работиш като волнонаемен в някой лагер все още се смяташе за позорно и в целия отчетен отдел, който се занимаваше се с личните дела на затворниците, имаше само един волнонаемен — инспекторът Паскевич, кротък алкохолик. Той се мяркаше рядко в отдела — през по-голямата част от времето пътуваше като куриер, понеже, естествено, лагерът се намираше далеч от хорските очи.

А ето че все не можеха да намерят старши деловодител. Ту ставаше ясно, че новоназначеният е свързан с криминалните и изпълнява тайнствените им поръчения. Ту се оказваше, че деловодителят освобождава срещу рушвет някакви валутни спекуланти от южните републики. Или излизаше, че е честен и твърд, но е разсеян, все нещо бърка и освобождава не когото трябва.

Голямото началство си търсеше нужния човек много енергично — все пак грешките по освобождаването се третираха като най-голямо криминално престъпление и можеха да доведат до бързото приключване на кариерата на лагерния ветеран, до „уволнение от органите на ОГПУ“, че дори до подсъдимата скамейка.

Лагерът беше същият, който преди година се наричаше 4-то отделение на Соловецките лагери, а сега беше самостоятелен, важен лагер в Северен Урал.

Липсваше му само главен деловодител.

И ето, от Соловки, от самия остров, пристигна специален конвой. Това беше нещо много рядко за Вишера. Дотук няма кой да бъде каран със специален конвой. Конски вагони — червени на цвят, вътре с нарове — или познатите на всички пътнически от съответната класа, с решетки на прозорците — а вагонът сякаш се срамуваше от решетките си. На юг в желанието си да се предпазят от крадци, хората слагат на прозорците си решетки с най-чудата форма — наподобяващи цветя, лъчи: живото въображение на южняците им подсказва тези неоскърбителни за очите на минувачите форми, ала все пак те си остават решетки. По същия начин й обикновеният пътнически вагон престава да бъде такъв заради железните воалетки, закриващи очите му.

По уралските и сибирските железници по онова време още пътуваха прочутите „столипински“ вагони — име, което затворническите вагони ще носят още десетки години, без вече отдавна да са столипински.

„Столииинският“ вагон има два малки квадратни прозореца от едната страна и няколко големи — от другата. Те са с решетки и отвън е невъзможно да се види какво става вътре дори ако човек се приближи плътно до прозореца.

Вътре вагонът е разделен на две от масивна решетка с тежка врата, всяка от половините на вагона си има свое малко прозорче.

От двете страни има помещения за конвоя. И коридорът е за него.

Специалният конвой не се придвижва със „столипински“ вагони. Единичните арестанти пътуват заедно с охраната си с обикновени влакове, настанени в някои от крайните купета — все още тези неща бяха по домашному прости, както преди революцията. Още нямаше натрупан опит.

Беше пристигнал специален конвой от „Острова“ — така наричаха тогава Соловки, просто „Острова“ — като остров Сахалин, и докара нисък възрастен човек с патерици, облечен със задължителната соловецка връхна дреха от сукно като за шинел, с шапка-ушанка от същия плат — „соловчанка“.

Човекът беше спокоен, белокос, с резки движения и беше ясно, че тепърва овладява изкуството да ходи с патерици, че съвсем наскоро е станал инвалид.

В общата барака с двуетажни нарове беше тясно и задушно въпреки широко отворените врати в двата й края. Дървеният под беше покрит със стърготини и дежурният, който седеше до входа, разглеждаше подскачащите в стърготините бълхи, осветени от газовата лампа. От време на време си наплюнчваше пръста и се залавяше да лови стремителните насекоми.

Тъкмо в тази барака бяха решили да настанят новодошлия. Дежурният нощна смяна направи неопределен жест с ръка, сочейки към тъмния миризлив ъгъл, където един връз друг спяха облечени хора и където нямаше място дори за котка, камо ли за човек.

Но новодошлият спокойно си нахлупи шапката, положи патериците върху дългата маса за хранене, изкатери се върху спящите хора, легна и затвори очи без нито едно движение повече. Със силата на собствената си тежест той си проправи път между другите тела и при всяко най-малко помръдване на спящите съседи тялото му на часа се вместваше в това нищожно свободно пространство. Щом усети с лакътя и с бедрото си дъските на нара, новодошлият отпусна стегнатите си мускули и заспа.

На другата сутрин се разбра, че пристигналият инвалид е въпросният дългоочакван старши деловодител, чакан с такова нетърпение от лагерната управа.

По обяд го извикаха при началството, а надвечер го прехвърлиха в друга барака — на обслужващия администрацията персонал, където живееха всички лагерни чиновници-арестанти. Бараката имаше много странна, невероятна конструкция.

Строили я, когато началник на лагера бил някогашен моряк, участвал през осемнадесета година в потопяването на Черноморския флот, когато там пристигнал прочутият мичман Расколников.

Морякът направил сухопътна лагерна кариера, а построяването на бараката било негова приумица, дан на морското му минало. Двуетажните нарове в тази барака висяха закачени за тавана със стоманени въжета. Висяха на групи за четирима, сякаш на отделни моряшки каюти. За по-здраво конструкцията бе свързана от едната страна с дълга дебела желязна тел.

Затова при най-малкото движение дори само на един от обитателите на бараката всички нарове започваха едновременно да се люлеят.

А тъй като непрекъснато мърдаха по няколко души, цялата конструкция не преставаше да се движи и скърцаше ли, скърцаше. През цялото денонощие люлеенето и скърцането не преставаха нито за миг. Единствено по време на вечерните проверки наровете спираха като уморено махало и замлъкваха.

Тъкмо в тази барака се запознах със Степанов, с Михаил Степанович Степанов. Така се казваше новият старши деловодител, без каквито и да било „същият известен като“, толкова разпространени тук.

Впрочем едно денонощие по-рано видях неговия „пакет“, донесен от специалния конвой, неговото „лично дело“. То беше тънко, със зелени корици, започваше с обичайната анкета, с две номерирани снимки — анфас и профил — и квадратче на дактилоскопичен отпечатък, напомнящ годишните кръгове на малко дръвче.

В анкетата пишеше кога е роден — 1888, добре запомних тези осмици, последната му месторабота — Москва, НК на РКИ1… Бил член на ВКП(б) от 1917 година.

На един от последните въпроси бе отговорено: подлаган е на репресии, бил е член на партията на есерите от 1905 година… Както обикновено бележките бяха кратки.

Присъдата — 10 години, по-точно смъртна присъда, заменена с десет години.

Лагерна длъжност — над половин година старши деловодител в Соловки.

Анкетните данни на Михаил Степанович не бяха кой знае колко интересни. В лагера имаше много колчаковски и аненковски командири, тук беше и командирът на прословутата Дива дивизия, имаше една авантюристка, която се представяше за дъщеря на Николай Романов, тук беше и прочутият джебчия Карлов, по прякор Предприемача, който наистина приличаше на предприемач, плешив, с огромен търбух и с дебели пръсти — един от най-изкусните джебчии, истински артист, когото показваха на началството.

Тук бе и Майеровски, взломаджия и художник, който непрекъснато рисуваше — върху дъска, върху лист хартия — все едно и също: голи жени и мъже, сплетени във всевъзможни неестествени пози. Майеровски не умееше да рисува нищо друго. Беше прокълнат син на много богати родители от научните среди. Криминалните не го имаха за свой човек.

Имаше няколко графа, няколко грузински князе от свитата на Николай II.

Личното досие на Степанов бе сложено в нова папка и поставено на рафтовете с буквата „С“.

Не бих научил тази необикновена история, ако не беше един случаен неделен разговор в служебния кабинет.

Тогава за пръв път видях Степанов без патерици. В ръцете си държеше удобен бастун, очевидно изработен в дърводелската работилница на лагера. Дръжката бе от болничен тип — вдлъбната, а не изгърбена като дръжките на обикновените бастуни.

Казах „охо“ и му честитих.

— Оздравявам — рече Степанов. — Нямам нищо счупено. Това е от скорбута.

Той нави единия си крачол и видях ивица лилавочерна кожа, която, продължаваше нагоре по крака. Помълчахме.

— Михаил Степанович, защо си в лагера?

— Защо ли? — усмихна се той. — Защото пуснах Антонов…

Седемнадесетгодишният питерски гимназист Миша Степанов, син на гимназиален-учител, в края на 1904 година става член на партия, в която просто няма как да не влезе според тогавашната мода сред младата руска интелигенция. Огряна от легендарната светлина на „Народната воля“, току-що създадената партия на есерите се дели на многобройни течения и теченийца. Сред тези течения видно място заемат есерите-максималисти — групата на известния терорист Михаил Соколов. Роднинските връзки отвеждат Миша Степанов именно в тази група и скоро той с увлечение навлиза в бита на нелегална Русия: явки, конспиративни квартири, обучение по стрелба, динамит…

В лабораториите, както тогава е прието, държи бутилка с нитроглицерин — за в случай на арест или обиск.

В някаква конспиративна квартира седмина членове на една бойна група са обкръжени от полицията. Есерите стрелят, докато не им свършват патроните. Стреля и Миша Степанов. Арестуват ги, съдят ги и обесват всички с изключение на непълнолетния Миша. Вместо бесило той получава вечна каторга и се озовава недалеч от родния Питер — в Шлиселбург.

Каторгата е режим, той се мени в зависимост от обстановката и характера на самодържеца. „Вечна“ по царско време се смята каторгата от двадесет години с две години вериги на ръцете и четири — на краката.

По времето на Степанов в Шлиселбург използват и едно ефективно „нововъведение“ — оковават каторжниците по двама — най-сигурният начин да се скарат помежду си.

В един от разказите си Барбюс ни рисува трагедията на двама влюбени, оковани заедно — те започват люто да се мразят…

С каторжниците това се прави отдавна. Подборът на двойките е великолепна измислица на майсторите по тази част; тук началството може да си прави каквито иска шеги — да окове заедно висок и нисък човек, сектант и атеист, и най-важното — да сортира политически „букети“ — да окове анархист и есер, социалдемократ и чернопеределец2.

За да не се скараш с окования заедно с теб човек трябва и двамата да се сдържате неимоверно много или по-младият сляпо да се прекланя пред по-възрастния, а той от своя страна да прави всичко възможно да предаде на своя другар най-доброто, което носи в душата си.

Случваше се човешката воля, поставена на ново, огромно изпитание, да укрепва още повече. Закаляваше се характерът, духът.

Така преминават оковните години на Михаил Степанов, време, прекарано с вериги на ръцете и краката.

Времето си течало — номерът, квадратът плат, пришит на гърба, вече не му правели впечатление, свикнал с тях.

Именно тогава Михаил Степанович, двадесет и две годишен младеж, се запознава в Шлиселбург със Серго Орджоникидзе. Серго бил прекрасен пропагандист и те двамата прекарват в разговори много дни в затвора. Срещата и приятелството с Орджоникидзе превръщат Михаил Степанов от есер-максималист в болшевик-социалдемократ.

Той възприема вярата на Серго в бъдещето на Русия, в своето бъдеще. Михаил бил още млад, дори ако му предстояло да излежи „вечната“ каторга до последния ден, все пак щял да излезе на свобода, преди да е навършил четиридесет години, и смятал да съумее да послужи на новото знаме. Смятал да изчака тези двадесет години.

Но се случва да търпи много по-малко. Февруари седемнадесета година отваря вратите на царските затвори и Степанов се озовава на свобода много по-рано от очакваното. Той намира Орджоникидзе, става член на болшевишката партия, участва в щурма на Зимния дворец, а след Октомврийската революция завършва курсове за военни, заминава за фронта като червен командир и се издига по военната стълба от фронт на фронт все по-високо и по-високо.

На Тамбовския, антоновския фронт, бригадният командир Степанов успешно ръководи действията на отряд от бронирани влакове.

„Антоновщината“ започва да затихва. На Червената армия в Тамбовска околия противодействат много своеобразни части. Жителите на местните села внезапно се превръщат в редовни войски със свои командири.

За разлика от много други банди от времето на гражданската война Антонов се грижи за „моралното състояние на частите“ и вдъхновява войниците си с помощта на политически комисари, създадени от него по образеца на комисарите от Червената армия.

Самият Антонов отдавна е задочно осъден от революционния трибунал, обявен е извън закона. По всички части на Червената армия е разпространена заповед на Върховното командване, според която, ако Антонов бъде заловен и идентифициран, трябва веднага да бъде разстрелян като враг на народа.

„Антоновщината“ започва да затихва. И ето, веднъж долагат на бригадния командир Степанов, че операцията на полка на ВЧК се е увенчала с пълен успех и че Антонов, самият Антонов, е заловен.

Степанов нарежда да му доведат пленника. Антонов прекрачва прага и се спира. Светлината от запаления близо до вратата фенер пада върху костеливото му, волево, вдъхновено лице.

Степанов заповядва на съпровождащия го войник да излезе и да чака отвън. Сетне се приближава плътно до Антонов — той е почти една глава по-нисък от него — и казва:

— Сашка, ти ли си?

Цяла година са били оковани заедно в Шлиселбургския затвор и нито веднъж не се скарали.

Степанов прегръща вързания пленник, двамата се целуват.

Дълго мисли Степанов и мълчешком се разхожда из вагона, а Антонов гледа стария си другар и се усмихва тъжно. Степанов му казва за заповедта — впрочем за пленника това не е нещо ново.

— Не мога и няма да те разстрелям — казва му Степанов, когато сякаш намира изход. — Ще измисля начин да те освободя. Но и ти трябва да ми дадеш дума, че ще изчезнеш, ще прекратиш борбата си срещу съветската власт — и без друго твоето движение е обречено на гибел. Дай ми дума, дай ми честната си дума.

И Антонов, на когото му става по-леко — той добре е разбирал нравствените мъки на другаря си но каторга, — обещава. Отвеждат го.

Трибуналът е насрочен за следващия ден, а през нощта Антонов изчезва. Трибуналът, който трябвало още веднъж да осъди Антонов, съди вместо него началника на караула, който бил разположил лошо постовете и по този начин дал възможност на един толкова важен престъпник да избяга. Членове на трибунала са самият Степанов и брат му. Началникът на караула е обвинен и осъден на една година затвор условно — за неправилно разполагане на постовете.

Как се е случило Степанов да не знае, че Антонов е бивш политкаторжник? През малкото време, което Степанов прекарва на тамбовския фронт, не успява да се запознае със съдържанието на най-важната листовка на Антонов. В нея пише: „Аз съм стар народоволец, прекарал съм много години в царската каторга, не като вашите вождове Ленин и Троцки, които бяха само интернирани. Държали са ме окован във вериги…“ — и така нататък. С тази листовка Степанов се запознава много по-късно.

Тогава на Степанов му изглеждало, че всичко е свършило и че съвестта му е чиста — и пред Антонов, чийто живот той спасява, и пред Съветската власт, понеже Антонов щял да изчезне и с „антоновщината“ щяло да се приключи.

Но става другояче. Антонов не смята да държи на дадената дума. Той се появява отново, вдъхновявайки „зелените“ си войски, и битките пламват с нова сила.

— Тогава побелях — каза ми Степанов. — Точно тогава.

Скоро след това общото командване бива поето от Тухачевски, енергичните му действия по ликвидиране на „антоновщината“ се увенчават с пълен успех — с оръдеен огън са пометени най-зловредните села. „Антоновщината“ отива към своя край. Самият Антонов лежи в лазарета болен от петнист тиф и когато червеноармейските конници обкръжават лазарета, брат му го застрелва както е на болничното си легло, след което се самоубива и той. Така умира Александър Антонов.

Гражданската война свършва, Степанов е демобилизиран и започва работа при Орджоникидзе, който тогава е народен комисар на работническо-селската инспекция. Като партиен член от 1917 година Степанов става началник на канцеларията на НК на РКИ.

Това става през 1924 година. Той работи там година, две, а към края на третата започва да забелязва, че май го следят — някой преглежда книжата му, кореспонденцията.

Степанов прекарва много безсънни нощи. Припомня си живота крачка по крачка, ден по ден — всичко е от светло по-светло освен онази антоновска история. Но нали Антонов е мъртъв. С брат си Степанов никога нищо не бил споделял.

Скоро след това го извикват на Лубянка3 и следователят с висок чекистки ранг го запитва спокойно: дали не е е случвало Степанов като командир от Червената армия във военна обстановка да е пускал на свобода пленения Александър Антонов?

И Степанов казва истината. Тогава се разкриват всички тайни.

Оказва се, че през онази тамбовска лятна нощ Антонов не бил избягал сам. Бил пленен заедно с един от офицерите си. Онзи след смъртта на Антонов избягал в Далечния изток, минал границата, отишъл при атаман Семьонов и на няколко пъти се връщал като диверсант, заловили го на Лубянка и той „тръгнал да си признава“. Пишейки в единичната килия подробната си изповед, той споменал, че през еди-коя си година бил пленен заедно с Антонов и още същата нощ избягал. Антонов не му бил казал нищо, но той като военен специалист, като царски офицер предполагал, че тук имало предателство от страна на червеното командване. Тези няколко реда от летописа на бурния му, безпорядъчен живот били отделени за проверка. Намерили протокола на трибунала, където пишело, че началникът на караула Грешньов бил осъден на една година условно за неправилно разполагане на постовете.

Къде е Грешньов? Разровили армейските архиви — отдавна бил демобилизиран, живеел в родния си край, обработвал земята. Имал жена и три невръстни деца в някакво село край Кременчуг. Внезапно го арестуват и го откарват в Москва.

Ако бе станало по време на гражданската война, той сигурно би предпочел да умре, но не би издал командира си. Ала времето си тече, какво го интересува повече войната и командирът му Степанов? Има три малки деца, млада жена — животът е пред него. Грешньов признава, че изпълнил молбата на Степанов, по-точно не молбата, а личната му заповед — че бягството било нужно за делото и командирът му обещал, че няма да го осъдят.

Оставят Грешньов на мира и се заемат със Степанов. Дават го под съд, присъдата е разстрел, заменен с десет години лагер, откарват го на Соловки…

През лятото на 1933 година вървях през Страстния площад. Паметникът на Пушкин още не беше прекрачил площада и стоеше в края или по-точно в началото на Тверския булевард — там, където го беше издигнал Опекушин, който прекрасно е разбирал архитектурната хармония на камъка, метала и небето. Някой ме побутна в гърба с бастун. Извърнах се — Степанов! Отдавна го освободили, бил началник на аерогарата. Беше със стария си бастун.

— Още ли куцукаш?

— Да. Остана ми от скорбута. Лекарите го наричат контрактура.