Планът Икар

16

Една година по-късно

Неделя, 20 август, 8,30 часът вечерта

Една по една, като безшумни леки колесници, петте лимузини свалиха собствениците си пред мраморното стълбище към входа с колоните на имението край Чесапийк Бей. Хората идваха на различен интервал от време, за да не оставят усещането, че бързат, в шофьорите по магистралата и в минувачите в богаташкото селище на източното крайбрежие на Мериланд. Всички пристигащи бяха баснословно богати и се събираха, колкото да прекарат в кратък разговор вечерта, нещо обичайно за градчето, където живееха все хора от лъв нагоре. Случваше се някой преуспяващ местен банкер да надзърне през прозореца, да види лъскавите лимузини, които се плъзгаха край него, и да мечтае и той да има късмета да присъства на разговорите, водени на чаша бренди или по време на игра билярд, но мечтите му се простираха дотук.

Баснословно богатите бяха щедри към околните и хората от градчето имаха сметка от тях и също намазваха от присъствието им. Армиите прислужници и градинари, които с тлъстите си надници изхранваха цели родове, гледаха именията да лъщят от чистота, когато господарите им се прибираха от Лондон или Париж. А хората с по-престижни професии получаваха като награда и по някоя акцийка, докато се черпеха със стопаните на именията в кръчмата в центъра на селището. Банкерите, търговците и останалите достопочтени жители обичаха своите богаташи и не даваха и прашинка да падне върху главите на прочутите им съграждани. Правеха го дори заобикаляйки някой и друг закон — едно твърде невинно прегрешение, като се има предвид как тия лекета, журналистите от жълтата преса, изопачаваха до неузнаваемост всичко, само и само да пробутат на купувачите изданията си. Обикновеният човек можеше да се напие като свиня или да вдигне страхотен скандал на жена си или съседа, дори да катастрофира с колата, но никой не довтасваше да прави нелепи снимки и да ги публикува в клюкарските вестничета. Защо богатите биваха одумвани от хора, които не можеха да им стъпят и на малкия пръст? Богатите бяха друга порода. Осигуряваха работни места, правеха щедри дарения на благотворителни организации и облекчаваха донякъде живота на тези, с които се сблъскваха. Тогава защо все бяха в устата на хората?

Така разсъждаваха жителите на градчето. Местната полиция сегиз-тогиз си затваряше очите за някои дребни нарушения. Така всички си живееха мирно и сговорно. И потулваха някои тайни на привилегирования си оазис, в който бе и имението на брега на Чесапийк Бей.

Но потайността е нещо относително. Тайните на един човек са шега за друг. Доста често папките с гриф „Строго секретно“ се появяват черно на бяло в печата. А сексуалните апетити на някой известен министър са поверителни единствено за жена му. „Да умра, ако те издам“ е детски израз, използван от всички възрастни, които не съумяват да удържат на думата си, но когато се касае за необикновена смърт, кръгът на посветените задължително е съвсем тесен. Такава поверителност витаеше и онази вечер, когато петте лимузини минаха през Синуид Холоу и се упътиха към Чесапийк Бей.

В крилото на огромната къща най-близо до залива имаше кабинет с висок таван и подчертано мъжко обзавеждане. Преобладаваха кожата и полираното дърво, а френските прозорци с изглед към добре поддържаната, озарена от прожектори градина и високите полици с книги създаваха впечатлението, че тук живее голям ерудит. Край прозорците имаше кресла, тапицирани с мека кафява кожа, и лампиони. В дъното на кабинета имаше огромно бюро от черешово дърво с въртящ се стол с висока облегалка, тапициран с черна кожа. Съвсем в стила на помещението в средата бе сложена голяма кръгла маса, около нея се провеждаха срещи, най-подходящо място за които беше провинцията.

С това се ограничаваха обичайните за подобни кабинети подробности, на чийто фон изпъкваха необичайните предмети. Върху масата, пред всеки стол имаше месингова лампа, осветяваща жълта папка, която сякаш бе част от интериора и помагаше на насядалите да се съсредоточат върху записките си, без да се разсейват от лицата и очите, осветени от лампата на тавана. Друга светлина в стаята нямаше. Лицата се показваха и се скриваха в сянката, изразът върху тях се виждаше, но само в общи линии. В единия край на библиотеката, на лавиците бе окачена дълга черна тръба, която с едно натискане на копчето се превръщаше в лъскав екран, стигащ до средата на рафтовете. Екранът бе опънат и сега, а срещу него бе монтиран прожекционен апарат, чрез който присъстващите можеха да гледат програмите на телевизията — пряко или на запис, видеокасети, слайдове, а също и да слушат звукозаписи.

А чрез управляваната дистанционно антена на покрива сложната апаратура хващаше сателитни програми и радиоемисии на къси вълни от цял свят. Сега върху апарата мигаше червена лампичка, което означаваше, че е зареден с диапозитиви.

Подобна апаратура бе твърде необичайна за личен кабинет, бил той и на богаташ, тя прилягаше повече на помещения с друго предназначение — на заседателни зали, където далеч от Белия дом се взимат стратегически решения, на кабинетите в Пентагона или в Агенцията за национална сигурност. С едно натискане на копчето минало и настояще изникваха върху екрана, за да бъдат анализирани и въз основа на анализа да бъдат взимани различни решения.

Ала в далечния ъгъл на тази необикновена стая, на няколко метра от лавиците с книги имаше любопитна антика — старовремска печка с кюнец, който стигаше до тавана, и с метален сандък за въглища отстрани. Още по-странното беше, че печката гореше, въпреки че вечерта бе топла и влажна и централната климатична инсталация работеше.

Тази печка обаче беше необходима за срещата, която щеше да се проведе в покрайнините на Синуид Холоу. Всяка написана дума трябваше да бъде изгорена, нищо, което щяха да си кажат присъстващите, не биваше да се разчува извън помещението. Такива бяха правилата на международната политика. Заради изречените тук думи щяха да паднат правителства, от взетите решения можеха да избухнат или да бъдат предотвратени войни. Хората в библиотеката бяха наследници на най-мощната негласна организация в свободния свят.

Бяха петима.

И нищо човешко не им беше чуждо.

— През ноември след две години президентът ще бъде преизбран с голямо мнозинство — каза беловласият мъж с аристократични черти, седнал на най-челното място. — Излишно е да го обсъждаме. Той владее положението в страната и ако не допусне някакви катастрофални грешки, които неговите по-мъдри съветници ще предотвратят, никой не може да промени нещата, включително и ние. Затова трябва да се приготвим за неизбежното и да се погрижим за нашия човек.

— Как само го каза — „нашият човек“ — кимна слаб оплешивяващ седемдесетгодишен мъж с хлътнали бузи и големи благи очи. — Нямаме много време. И все пак нещата може да се променят. Президентът е толкова чаровен, толкова привлекателен и както ми се струва, много държи да бъде харесван и обичан.

— Много е кух — прекъсна го тихо и дружелюбно широкоплещест негър на средна възраст. Костюмът му с безупречна кройка говореше за вкус и заможност. — Нямам нищо против него, свестен човек е, сигурно е и добряк. Това виждат хората и може би са прави. Не, не става дума за него, а за онези негодници, които го подкрепят тихомълком, толкова незабележимо, че вероятно той и не подозира за съществуванието им, освен когато финансират предизборната му кампания.

— Наистина не подозира за тях — потвърди четвъртият човек на масата — закръглен рижав мъж на средна възраст с лице на херувим и нетърпеливия поглед на учен под бретона. Вълненото сако с кожички на лактите издаваше, че е учен. — Залагам десет от патентите си, че до края на първия му мандат ще стане издънка.

— Ще загубиш патентите — възрази петият на масата — възрастна жена с посребрена коса, с изискана черна копринена рокля и съвсем малко бижута. Гласът й бе плътен и напевен. — Не защото го подценяваш, което е очевидно, а защото президентът и хората зад него ще се обединят, докато той стане политически непобедим. Няма да се взимат никакви важни решения, докато опозицията не загуби съвсем позициите си. С други думи, те пазят патроните си за втория мандат.

— Значи си съгласна с Джейкъб, че нямаме време за губене — каза беловласият Самюъл Уинтърс и кимна към Джейкъб Мандел, който седеше смръщен вдясно от него.

— Разбира се, Сам — отговори Маргарет Лоуел и небрежно приглади косата си, после рязко се наведе — беше се облакътила и бе сключила пръсти — доста мъжко движение, направено от една много женствена жена, но никой не го забеляза. Всички се бяха съсредоточили върху мисълта й. — Реално погледнато, едва ли можем да действаме достатъчно бързо — отсече тя тихо. — Сигурно ще се наложи да възприемем по-краен подход.

— А, не — обади се Ерик Съндстром — червенокосият учен вляво от Лоуел. — Всичко трябва да е съвсем нормално, както приляга на администрация, превръщаща задълженията си в свой плюс. Такъв трябва да е подходът ни. Всяко отклонение от принципа на естественото развитие — а природата е непредсказуема, ще събуди подозрения. Тази зле информирана групичка, за която спомена, ще се сплоти около каузата, която ще им пробутат негодниците. Ще се превърнем в полицейска държава.

Гидиън Лоуган кимна с едрата си черна глава и се усмихна.

— Те ще бият тревога, ще съберат най-умните си хора и на бърза ръка ще предрешат всичко. — Той замълча и погледна жената срещу себе си. — Няма преки пътища, Маргарет. Ерик е прав.

— Нямах предвид да организираме трагедии — настоя Лоуел. — Не ви говоря за нови изстрели в Далас или пощръклели хлапетии с лозунги. Имах предвид само времето. Разполагаме ли с достатъчно време?

— Ако го използваме както трябва — да — каза Джейкъб Мандел. — Най-важен е кандидатът.

— Да поговорим тогава за него — обади се беловласият Самюъл Уинтърс. — Както знаете, нашият колега господин Варак, приключи с проучването и е убеден, че е открил подходящия човек. Няма да ви отегчавам с многобройните отхвърлени кандидати, но ако не стигнем до единодушие, ще се върнем на тях и ще ги обсъдим — един по един. Варак се е запознал с нашите условия, знае какви качества търсим и какви искаме да избегнем. Мен ако питате, е намерил един блестящ, макар и доста неочакван човек. Няма да ви говоря за нашия приятел, той се справя великолепно, но ще бъде пропуск, ако не спомена, че при многобройните ни срещи показа същата преданост, каквато неговият чичо Антон Варак, е проявявал към нашите предшественици преди петнайсет години. — Уинтърс замълча и огледа с пронизващия сив поглед всички около масата. — Може би само един европеец, лишен от правата си, може да ни разбере, да разбере какво вършим. Ние сме наследниците на Инвър Брас, възкресен от предходниците ни. И трябваше да бъдем избрани от тези хора, посъветвани от адвокатките си, които отсъдиха, че живеем, както са предвидили. Когато запечатаните пликове ни бяха връчени, ние разбрахме за какво става дума. Вече не ламтяхме за нищо — нито за пари, нито за постове, бяхме постигнали достатъчно. Благодарение на способностите си, на късмета или на наследство, понякога гори с цената на чуждото нещастие бяхме постигнали свобода, на каквато се радват малцина в този несретен свят. Но заедно със свободата върви и отговорността и ние я приемаме, както са постъпили предшествениците ни преди години. Отговорността да допринесем за добруването на страната си, а оттам — дал Бог — и на целия свят. — Уинтърс се облегна с обърнати нагоре длани, поклати глава и продължи плахо: — Господ ни е свидетел, че не сме някакви избраници на съдбата, не сме надарени свише с някаква особена мисия, ала пак вършим това, понеже ни е по силите. И защото вярваме в нашата обща безпристрастна оценка.

— Не се оправдавай, Сам — прекъсна го спокойно Маргарет Лоуел. — Може и да сме привилегировани, но сме и различни. Не представляваме един цвят от спектъра.

— Не знам как да го тълкувам, Маргарет — каза Гидиън Лоуган с извити уж от учудване вежди, а другите членове на Инвър Брас се засмяха.

— Скъпи Гидиън — отговори Лоуел, — и аз съм една, да не забележа! На Палм Бийч ли си ходил по това време? Имаш хубав тен.

— Все някой трябваше да се погрижи за градината ти, мадам.

— Ако си го направил ти, тогава значи вече нямам дом.

— Ами да. Някакви пуерториканци са наели имението и са си устроили нещо като комуна. — Над масата отекна тих смях. — Извинявай, Самюъл, не е редно да се шегуваме.

— Напротив — обади се Джейкъб Мандел. — Това е признак на добро здраве и благополучие. Ако не се надсмиваме над слабостите си, нямаме работа тук!… Тази поука ни я дадоха нашите предходници по време на погромите в Европа. Според тях само така човек може да оцелее.

— Били са прави, разбира се — съгласи се Съндстром, който още хихикаше. — Това макар и временно откъсва хората от проблемите им. Но нека се върнем на кандидата. Направо нямам думи. Сам твърди, че изборът е чудесен, но и напълно неочакван. Предвид фактора време очаквах да се спрем на някой амбициозен тип, който само чака мига политическият Пегас да го издигне на крилете си.

— Май се налага да прочета някоя негова книга — отново го прекъсна тихо Мандел. — Имам чувството, че е равин, но не го разбирам.

— Хич и не се опитвай — каза Уинтърс и благо се усмихна на Съндстром.

— Кандидатът — повтори Съндстром. — Да разбирам ли, че Варак е готов да ни го представи?

— Той както винаги не е пропуснал нищо — отговори Уинтърс и кимна наляво към светещата червена лампичка върху апаратурата, вградена в стената зад него. — Междувременно се е докопал до доста необичайна информация за събития, станали точно преди една година.

— Оман ли? — попита Съндстром, присвил очи над светлината на месинговата лампа. — Миналата седмица в десетина града имаше панихиди.

— Нека обясни господин Варак — предложи беловласият историк и натисна едно копче върху масата.

Стаята се изпълни с тих звън. След няколко секунди вратата на кабинета се отвори и в рамката й застана набит рус мъж на около трийсет и пет години. Беше с тъмночервена вратовръзка и светъл летен костюм, който сякаш щеше да се пръсне от широките му плещи.

— Готови сме, господин Варак. Заповядайте, влезте!

— Благодаря, сър.

Милош Варак затвори вратата към коридора, осветен в приглушена светлина, и се запъти към дъното на библиотеката. Застана пред сребристия екран и учтиво кимна на членовете на Инвър Брас. Отблясъкът от месинговите лампи, отразен в полираната маса, озари лицето му и подчерта изпъкналите скули и голямото чело под пригладената гъста, права руса коса. Очите му бяха леко дръпнати и издаваха славянски произход. Бяха спокойни, умни и някак студени.

— Разрешете да споделя, че се радвам да ви видя отново — рече той на чудесен английски с лек пражки акцент.

— Добре дошъл, Милош — прекъсна го Джейкъб Мандел, като произнесе правилно, по чешки, името му.

— Добър вечер, Варак — каза Съндстром и се облегна.

— Изглеждаш добре, Милош — кимна Гидиън Лоуган.

— Има вид на футболист — усмихна се Маргарет Лоуел. — Дано не те видят от „Редскинс“. Имат нужда от защитници.

— Американският футбол е твърде сложен за мен, госпожо.

— За тях — също.

— Запознах всички с успеха ти — каза Уинтърс и меко добави: — Както го оценяваш ти. Преди да ни разкриеш за кого става дума, припомни, ако обичаш основните изисквания!

— На драго сърце, сър. — Варак огледа масата, за да се съсредоточи. — Първо, вашият човек трябва да е физически привлекателен, но не и красив като жена. За да можем бързо да му създадем имидж през малкото време, с което разполагаме. Затова той трябва да е човек, когото мъжете уважават за добродетелите му, а жените намират за хубав. Не бива да е идеолог, защото част от електората няма да го приеме. Трябва да бъде с добър произход и да е заможен, за да не може да бъде корумпиран. Естествено, не бива да има някакви компрометиращи го тайни. И накрая — най-важното. Кандидатът трябва да притежава достойнства, така че да го изкараме без притеснения на политическата сцена. Той трябва да е общителен, да излъчва сърдечност и чувство за хумор, да има доказани смели постъпки в миналото, без обаче да засенчва президента.

— Хората му няма да го приемат — съгласи се Ерик Съндстром.

— Във всеки случай няма да имат избор, сър — отговори убедено Варак. — Акцията ще се състои от четири етапа. След три месеца нашият анонимен кандидат изведнъж ще се появи на обществената сцена, след шест месеца ще бъде горе-долу добре познат, а към края на годината той ще има рейтинг като този на председателите на Сената и на Камарата на представителите. Това са първият, вторият и третият етап. На четвъртият — няколко месеца преди свикването на партийните конференции — снимката му ще се появи на кориците на „Таим“ и „Нюзуик“, а във вестниците и по телевизията непрекъснато ще споменават неговото име. Не е кой знае каква философия да го постигнем, стига да платим на когото трябва. — Варак направи пауза, после продължи: — И при положение че разполагаме с подходящ кандидат. Аз смятам, че съм го открил.

Членовете на Инвър Брас учудено се взряха в чеха, после предпазливо се спогледаха.

— В такъв случай — поде Маргарет Лоуел — съм готова да се омъжа за него.

— Аз също — каза Гидиън Лоуган. — Стига с тези предразсъдъци!

— Извинявайте — прекъсна го Варак. — Нямах намерение да идеализирам кандидата. Той е човек от кръв и плът. Изградил си е качествата, които описах, благодарение на богатството, спечелено с къртовски труд и рискове. Кандидатът е самоуверен и спокоен, защото не иска нищо от другите и знае цената си.

— Кой е той? — попита Мандел.

— Мога ли да ви го покажа? — каза Варак с уважение, после извади от джоба си дистанционното управление и се дръпна от екрана. — Не е изключено някои от вас да го познаят и тогава трябва да оттегля твърдението си, че кандидатът е анонимен.

Апаратът светна и върху екрана се появи лицето на Евън Кендрик. Диапозитивът беше цветен и на него личаха тенът му, както и наболата брада и кичурите светлокестенява коса, които падаха над ушите и врата му. Беше присвил очи срещу слънцето, гледаше към водата, а в израза му се четеше любопитство, но и тревога.

— Прилича на хипар — каза Маргарет Лоуел.

— Обстоятелствата обясняват вашата реплика — отвърна Варак. — Диапозитивът е правен миналата седмица — четвъртата седмица от пътешествието, което той всяка година прави по бързеите на Скалистите планини. Ходи сам, без приятели или водач.

Чехът продължи да сменя през няколко секунди диапозитивите. На тях Кендрик караше кану между зъбери, сред фонтан от пръски и пяна. На фона на горите изглеждаше съвсем мъничък с лодката си сред непредсказуемите стихии на природата.

— Един момент — извика Самюъл Уинтърс и погледна през очилата с рогови рамки. — Нека видим този диапозитив! — продължи той и внимателно го разгледа. — Не си ми споменавал, че след лакътя на реката се е насочил към базовия лагер при водопада Лава.

— Да, сър.

— Значи е минал през най-опасните бързеи.

— Да, сър.

— Без водач?

— Да.

— Той не е добре! Преди няколко десетилетия минах по тези бързеи с двама водачи и щях да умра от страх. Защо ли го прави?

— Прави го от години. Още откакто се е върнал в Съединените щати.

— Върнал се е, ли каза?

— Допреди пет години е бил строителен инженер и предприемач. Работил е предимно в Източното Средиземноморие и в Персийския залив. Доста далеч от планини и реки. Според мен си почива, като променя обстановката. Работи една седмица, после се отправя на северозапад.

— И то сам — рече Ерик Съндстром.

— По онова време, не. Често е ходел с някое гадже.

— Явно не е педи — отбеляза единствената жена в Инвър Брас.

— Никога не съм намеквал подобно нещо.

— Не спомена дали има и съпруга и семейство, а това е важно. Доколкото разбрах, е карал отпуската си сам.

— Ерген е, госпожо.

— Това може да създаде проблеми — вметна Съндстром.

— Няма страшно, сър. Разполагаме с две години, за да оправим нещата, а една женитба по време на предизборната кампания ще бъде само добре дошла.

— Да де, нали ще се кандидатира заедно с най-популярния президент, когото историята помни — каза Гидиън Лоуган през смях.

— Прав сте, сър.

— Господи, ти си помислил за всичко, Милош.

— Я чакайте! — Мандел нагласи очилата си с метални рамки. — Спомена, че преди пет години е работил в Средиземноморието.

— Бил е предприемач. После продал фирмата и се махнал от Близкия изток.

— Защо?

— При злополука загиват всичките му служители заедно със семействата си. Това направо го е съсипало.

— Имал ли е вина? — продължи борсовият агент.

— Никаква. Виновна е друга фирма, доставила негодно оборудване.

— Спечелил ли е нещо от злополуката? — попита Мандел с твърд поглед.

— Напротив, сър. Проверих подробно. Продал е фирмата на половин цена. Учудили са се дори адвокатите на компанията, която я е купила. Имали са карт бланш да платят тройно повече.

Членовете на Инвър Брас пак извърнаха очи към екрана с диапозитива, върху който се виждаха мъжът и лодката му.

— Кой го е снимал? — попита Лоуган.

— Аз, сър — уточни Варак. — Вървях след него. Изобщо не усети.

Чехът показа още диапозитиви, докато накрая не се появи слайд, на който кандидатът изглеждаше съвсем различно. Вече не беше с окъсани дрехи в лодката или с фланелка край огъня, където след уморителния ден си приготвя сам храна. Беше гладко избръснат, подстриган и сресан, бе в официален черен костюм с куфарче в ръка на позната улица.

— Вашингтон! — възкликна Ерик Съндстром.

— При стълбището на Ротондата — уточни Лоуган, когато видяха следващия диапозитив.

— А сега е на Капитолия — обади се Мандел.

— Познавам го — рече Съндстром и притисна с дясна ръка слепоочията си. — Лицето ми е познато, а имаше и някаква история, свързана с него, но не се сещам каква.

— Не е тази, която ще ви разкажа, сър.

— Хайде, Милош! — подкани Маргарет Лоуел. — Стига си ни държал в напрежение. Кой, по дяволите, е той?

— Казва се Кендрик — Евън Кендрик. Конгресменът от девети избирателен район в Колорадо.

— Конгресмен ли! — възкликна Джейкъб Мандел, докато диапозитивът с Кендрик на стълбището на Капитолия още бе на екрана. — Никога не съм чувал за него, а си мислех, че познавам почти всички в Конгреса. По име, естествено, не лично.

— Избран е сравнително наскоро, сър, а и предизборната му компания не беше широко отразена. Кандидатира се от партията на президента, защото в този район почти не съществува опозиция. Минеш ли през първия тур, пиши се избран. Споменавам го, защото конгресменът явно не е съвсем съгласен с политиката на Белия дом. На първия тур отбягваше да говори по национални въпроси.

— Нима намекваш, че той е независим като, да речем, Лоуел Уикър? — каза Гидиън Лоуган.

— Да, но не вдига такъв шум около себе си.

— Не вдига шум, отскоро е в Конгреса. Избирателният му район е доста забутан — намеси се Съндстром. — От тази гледна точка анонимността му е в кърпа вързана. Може би прекалено. Затегне ли се политическото положение, недопустимо е да залагаме на неизвестен конгресмен от затънтен район. Денвър е в първи, Болдър — във втори, а Спрингс — в пети избирателен район. А девети къде е?

— На югозапад от Телюрайд, при границата с Юта — уточни Джейкъб Мандел, после вдигна рамене, сякаш да се извини, че знае. — Преди няколко години ни се наложи да проверяваме акции в някаква мина, доста съмнителни. Но човекът на екрана не беше конгресменът, който ни посрещна и отчаяно се опита да ни убеди да не ровим повече.

— И какво направихте, сър? — попита Варак.

— Ами какво, тръгнахме си — отговори Мандел. — Честно казано, сделката беше доста гнила.

— Това, което вие в Америка наричате злоупотреба?

— Нямахме доказателства, Милош. И се отказахме.

— Но конгресменът положи всички усилия, за да си осигури вашата подкрепа?

— Да, така беше.

— Точно затова сега конгресмен е Евън Кендрик, сър.

— Виж ти!

— Ерик — намеси се Гидиън Лоуган и наведе глава, за да погледне създателя на космически технологии. — Спомена, че го познаваш, най-малкото по физиономия.

— Да, сигурен съм. Варак ни обясни кой е и се сетих, че май съм го срещал по някой от онези безкрайни приеми във Вашингтон или Джорджтаун, помня и че името му се свързваше с някаква история. Да! Само не знам точно с каква.

— Но Милош каза, че каквото и да сме чували, той ще ни разкаже друга история — рече Маргарет Лоуел. — Нали? — добави тя и погледна Варак.

— Да, госпожо. Професор Съндстром явно намеква за предизборната кампания на Кендрик. Той хвърлил за нея луди пари и засенчил съперника, като организирал скъпи събрания, които по-скоро са приличали на цирк, отколкото на срещи с избирателите. Говори се, че когато съперникът се оплакал, че кампанията се води нелоялно, Кендрик изпратил при него адвокатите си, но да обсъждат не кампанията, а кашите, които е забъркал съперникът му. Оня станал по-тих и от водата и Кендрик спечелил без особени усилия.

— Значи дотолкова се вживява, че е готов да плаща за възмущението си — отбеляза Уинтърс. — Но ти разполагащ с много по-интересна информация, господин Варак, и понеже съм запознат с нея, ще повторя — тя е направо невероятна. Продължавай, ако обичаш!

— Да, сър.

Чехът натисна дистанционното управление и на екрана безшумно се появи следващият диапозитив.

Кендрик и стъпалата на Ротондата отстъпиха място на гледката на истерични тълпи, които тичаха по тясна улица, покрай сгради в арабски стил и магазини с табели на арабски.

— Оман — каза Ерик Съндстром и погледна Уинтърс. — Преди една година.

Историкът кимна. Диапозитивите се сменяха бързо, на тях се виждаха сцени на хаос и кръвопролитие, трупове, направени на решето от куршумите, и стени, изкъртени от снаряди, разбитите врати на посолството и коленичилите в редици ужасени заложници зад розетката на покрива. Имаше диапозитиви в едър план на младежи, които размахваха оръжие и крещяха победоносно с фанатични трескави очи. Изведнъж диапозитивите секнаха и членовете на Инвър Брас насочиха вниманието си към слайд, който на пръв поглед нямаше нищо общо с предишните. На него се виждаше висок мургав мъж с дълга бяла роба и готра, излизаше от някакъв хотел. После екранът беше разделен на две — появи се втора снимка на същия човек — този път бързаше на арабски пазар, пред шадраван. Снимките останаха на екрана. Милош Варак наруши неловкото мълчание.

— Това е Евън Кендрик — простичко каза той. Всички бяха смаяни и ако не се брои Самюъл Уинтърс, се наведоха, така че да не им блестят месинговите лампи и да видят по-добре човека на екрана. Варак продължи:

— Тези снимки са правени от офицер от ЦРУ, чиято задача е била да държи Кендрик под око. Справила се е отлично.

— Жена ли е била? — Маргарет Лоуел изви одобрително вежди.

— Специалистка по Близкия изток. Баща й е египтянин, майката — американка от Калифорния. Знае арабски и при извънредно положение ЦРУ я използва.

— А какво е правил той в Близкия изток? — прошепна учудено Мандел.

— Я чакайте! — каза Лоуган и впери черните си очи във Варак. — Прекъсни ме, ако бъркам, момко, но миналата година във „Вашингтон Поуст“ май излезе една статия, в която се намекваше, че в Маскат по онова време е бил забелязан някакъв американец. Някои предположиха, че вероятно става дума за тексасеца Рос Перо, но историята бе потулена.

— Прав сте, сър. Този американец е бил Евън Кендрик и под натиска на Белия дом историята наистина беше потулена.

— Защо? Той можеше да натрупа голям политически капитал, ако наистина е допринесъл за разрешаването на кризата.

— Всъщност я реши той.

— Нищо не разбирам — тихо отбеляза Лоуган и погледна Самюъл Уинтърс.

— Никой не разбира — каза историкът. — Няма обяснение, само една папка от архива, до която Милош е успял да се добере. Освен този документ никъде няма и намек, че Кендрик е свързан със събитията в Маскат.

— Съществува дори доклад до държавния секретар, в който се отрича такава връзка — прекъсна го Варак. — В него конгресменът е оплют като кариерист, възползвал се от обстановката с надеждата да се издигне покрай кризата със заложниците, защото е работил в Емирствата и по-специално в Оман. В доклада се препоръчва името му да се не споменава, защото иначе заложниците ще бъдат изложени на риск.

— Дрън-дрън! — възкликна Съндстром. — Мен ако питате, именно Държавният департамент го е пратил там. Как Кендрик щеше да стигне в Оман без негова помощ! Бяха преустановени всички редовни полети. Явно са го прехвърлили тайно в Маскат.

— Както е очевидно, че Кендрик не е кариерист и авантюрист — добави Маргарет Лоуел. — Сега го виждаме на екрана, а Милош твърди, че благодарение на него кризата е била решена благополучно, а той не е споменал и дума за това. Иначе щяхме да знаем.

— Има ли някакво обяснение? — попита Гидиън Лоуган, като се обърна към Варак.

— Няма логично обяснение, сър, затова отидох право при първоизточника на информацията.

— Белият дом ли? — попита Мандел.

— Не, човекът, който е знаел за задачата му и е дърпал конците във Вашингтон. Казва се франк Суон.

— Как го откри?

— Открих го не аз, сър, а Кендрик.

— А как намери Кендрик? — притисна го Маргарет Лоуел.

— Подобно на господин Лоуган се сетих за американеца в Маскат, за който журналистите разтръбиха и после си замълчаха. По причини, които наистина не съм в състояние да изложа, реших да проуча въпроса, смятах, че е замесен високопоставен политик, който би могъл да ни свърши работа, ако историята се окаже вярна. — Варак замълча и се усмихна, нещо, което правеше рядко. — Често най-крайните мерки за сигурност всъщност не допринасят изобщо за сигурността. Става дума за дневниците, в които биват вписвани влизащите в Държавния департамент. След убийствата отпреди няколко години всички посетители без изключение биват вписвани на влизане и излизане и минават през детектор за метални предмети. Сред имената на хилядите, влезли в Департамента по време на кризата, открих и един току-що избран конгресмен от Колорадо, посетил господин Суон. И двете имена не ми говореха нищо, но компютрите ни бяха по-добре осведомени. Господин Суон е най-големият специалист по Югозападна Азия в Държавния департамент, а конгресменът е натрупал състоянието си в Емирствата, Бахрейн и Саудитска Арабия. В суматохата около кризата някой бе забравил да заличи името на Кендрик от дневника.

— И ти се срещна със Суон — рече Мандел и махна очилата с метални рамки.

— Да, сър.

— И какво каза той?

— Че съм на погрешен път. Били отхвърлили предложението на Кендрик да помогне, защото нямало с какво. Спомена, че Кендрик бил сред мнозината, работили в Емирствата и предложили своята помощ.

— Но ти не му повярва — намеси се Маргарет Лоуел.

— Имах основателни причини. Онзи следобед конгресменът Кендрик не се е разписал, че е напуснал Държавния департамент. Било е сряда, 11 август, и името му не фигурира в нито един списък на заминаващи. Очевидно е прехвърлен със специален самолет, което обикновено означава дълбока конспирация.

— Консулският отдел — каза Съндстром, — който е нещо като филиал на ЦРУ в Държавния департамент.

— Неприятен, но необходим компромис — добави Уинтърс. — В тъмното може и да те настъпят. Излишно е да ви казвам, че Варак е съпоставил данните и в Държавния департамент, и в ЦРУ.

— Ето че разкрихме героя от Оман — рече меко Гидиън Лоуган и се вгледа във фигурата на екрана. — Господи, добре са го измислили!

— Конгресменът няма грешка — добави Мандел. — Доказан враг на корупцията.

— Смел човек — вметна госпожа Лоуел, — рискувал живота си заради двеста американци, които не познава, без да търси никаква отплата.

— А е можел да получи каквото пожелае — довърши Съндстром. — Поне в политиката.

— Разкажи ни всичко, което знаеш за Евън Кендрик, господин Варак — каза Уинтърс и всички посегнаха към жълтите тефтери.

— Преди да започна — поде чехът донякъде колебливо, — трябва да спомена, че миналата седмица отскочих до Колорадо и се натъкнах на нещо, което засега не мога да ви обясня. Ще ви кажа само, че в къщата на Кендрик край Меса Верде живее един възрастен мъж, който се казва Еманюел Уайнграс, архитект с двойно гражданство — израелско и американско, и че преди няколко месеца той е прекарал тежка операция. Оттогава се възстановява у конгресмена.

— Какво означава това? — попита Ерик Съндстром.

— Не знам дали има някакво значение, но не мога да не отбележа три неща. Първо, доколкото разбрах, този Уайнграс се е появил най-неочаквано малко след завръщането на Кендрик от Оман. Второ, двамата очевидно са много близки. И трето, което донякъде ме тревожи — те двамата крият кой е старецът и че е в Меса Верде, но общо взето, го знаят всички. Уайнграс се е издал сам. Много е общителен и работниците, особено от испански произход, го обичат.

— Това едва ли е минус — усмихна се Лоуган.

— Вероятно е участвал в оманската операция — предположи Маргарет Лоуел. — Това също не е минус.

— Да де — съгласи се Джейкъб Мандел.

Съндстром отново заговори:

— Сигурно има голямо влияние над Кендрик — каза той и си записа нещо в тефтера. — Нали, Милош?

— Струва ми се, да. Но все пак държа да сте наясно, когато не знам нещо.

— Мен ако питате, за нас Уайнграс е само добре дошъл — заяви Самюъл Уинтърс. — Както и да го погледнем. Продължавай, Варак.

— Да, сър. Знам, че нищо не бива да излиза от тази стая, и затова съм приготвил досието на конгресмена в диапозитиви. — Чехът натисна дистанционното управление и двойните снимки на Кендрик в арабски дрехи на улицата в Маскат бяха заменени от диапозитив на текст, написан на машина. Буквите бяха едри, а междуредието — тройно. — Всеки диапозитив — продължи Варак — представлява около една четвърт от обикновена страница, всички негативи, естествено, бяха унищожени в лабораторията долу. Проучих кандидата до десето коляно, но може и да съм изпуснал някои неща, които ви интересуват. Така че не се колебайте, питайте. Ще ви гледам и когато всеки от вас кимне, че е приключил да чете и да записва, ще сменям диапозитива. През следващия час вие ще се запознаете с Евън Кендрик — от деня, в който се е родил, до миналата седмица.

Ерик Съндстром кимаше пръв. Маргарет Лоуел и Джейкъб Мандел си оспорваха честта да бъдат последни, но пишеха не по-малко от Гидиън Лоуган. Ръководителят на групата Самюъл Уинтърс не записа почти нищо — той беше убеден.

След три часа и четири минути Милош Варак изключи апаратурата. След още два часа и седем минути въпросите бяха изчерпани и Варак излезе от библиотеката.

— Ще цитирам нашия приятел — обади се Уинтърс. — Ако кимнете, значи сте съгласни. Поклатете глава, ако имате възражения. Започваме от Джейкъб.

Бавно и замислено членовете на Инвър Брас кимваха един по един в знак на съгласие.

— Единодушни сме — продължи Уинтърс. — Конгресменът Евън Кендрик ще бъде следващият вицепрезидент на Съединените щати. А единайсет месеца по-късно ще стане и президент. Кодовото му название ще бъде Икар — нещо като предупреждение и пламенна надежда, че за разлика от толкова свои предшественици той няма да политне към слънцето и да се сгромоляса в морето. И Бог да ни е на помощ!

17

Конгресменът Кендрик от девети избирателен окръг в щата Колорадо седеше на бюрото в кабинета си и гледаше съсредоточеното лице на секретарката си — тя не спираше да говори за особено важни писма, за дневния ред на заседанията в Камарата на представителите, за изявления и приеми, на които трябвало непременно да отиде, каквото и да мислел главният му съветник. Дърдореше като картечница, с лек ирландски акцент.

— Ето я програмата за седмицата.

— Бива си я, Ани. Не можеш ли да изпратиш едно циркулярно писмо, че съм прихванал нещо венерическо и не искам да заразявам никого.

— Я не се занасяйте, Евън — извика Ан Мълкахи О’Райли, жена на средна възраст, която от доста време бе във Вашингтон и знаеше всички порядки. — Непрекъснато ви одумват и аз няма да го търпя! Знаете ли какво шушукат тук, на Капитолия? Че не ви пука за нищо и пилеете луди пари колкото да се запознаете с някоя от вашата черга.

— Ти вярваш ли, Ани?

— Ами, вярвам! Живеете като отшелник. Ще се радвам да ви хванат да се къпете гол с първата красавица на Вашингтон! Тогава поне ще знам, че правите нещо.

— Може би не ми се прави нищо.

— И таз добра, не му се правело! Според социологическите проучвания по редица показатели повечето от тия палячовци тук не могат да стъпят и на малкия ви пръст, но кой ли го е еня!

— Крият резултатите, защото не им отърва, Ани — на мен също. Никъде не ме искат. Неколцината ми колеги от двете партии, които ме забелязват, са ми лепнали толкова много епитети, че те взаимно се изключват. След като не могат да разберат що за птица съм, ме пращат в десета глуха, а това не е кой знае каква философия, понеже аз нямам нищо против.

— Бог ми е свидетел, невинаги съм съгласна с вас, но вие сте сред малцината мислещи хора, които съм срещала… Но карай. Какво ще отговорите?

— Ще видим после. Мани обаждал ли се е?

— Два пъти, но не ви свързах, защото исках да поговоря с вас.

Кендрик се наведе и я изгледа студено, почти ядосано със сините си очи.

— Никога повече не го прави, Ани. За мен няма нищо по-важно на света от този човек.

— Разбрах, сър — сведе поглед секретарката.

— Съжалявам — побърза да се извини Евън, — поувлякох се. Ти си гледаш работата, а аз не те улеснявам особено. Извинявай.

— А, нищо. Знам какво сте преживели с господин Уайнграс и какво означава той за вас — толкова пъти съм идвала по служба в болницата. Нямах право да се намесвам. Но от друга страна, наистина се опитвам да си гледам работата, а вие не сте от най-лесните шефове на Капитолия.

— Бих предпочел да бъда другаде…

— Да, затова зачерквам приемите — и бездруго от тях ще имате повече вреда, отколкото полза. — Ан О’Райли се изправи и сложи една папка на бюрото на конгресмена. — И все пак е добре да хвърлите едно око на предложението на вашия колега, сенатора от Колорадо. Доколкото разбрах, иска на мястото на един хълм да бъде построен воден резервоар. Изкуствено езеро, покрай което по-късно израстват жилищни сгради.

— Няма що, доста прозрачни са му намеренията на това копеле! — възкликна Евън и отвори рязко папката.

— Ще би свържа с господин Уайнграс.

— Още ли му викаш господин Уайнграс? — попита Кендрик, като преглеждаше папките. — С теб не може да се излезе на глава. Най-малко десет пъти ти е казвал да му викаш Мани.

— Е, от време на време му казвам и така, но не ми е лесно да говоря с него.

— Защо? Защото много крещи ли?

— А, не. То оставаше да му се сърдя за това, нали моят благоверен е полицай, дай му да подвиква.

— Подвиква ли?… — учуди се Кендрик.

— Така се казва на бостънски, но не това е причината.

— А коя е тогава?

— Една негова приумица, Мани си я повтаря като курдисан. Заговоря ли му на малко име, ми казва: „Сладурче, прилича ми на вариететен номер. Дали да не го наречем «Мани и неговата ирландка Ани?»“ Викам му: „Нещо не ми допада, Мани“, а той: „Зарежи онова животно, ченгето, дето ми се пише приятел, и тръгни с мен. Той ще разбере огромната ми страст“, на което отговарям, че въпросното ченге не знае що е страст.

— Я не казвай на съпруга си — засмя се Кендрик.

— А, вече му казах. А той отвърна, че лично щял да ни купи самолетните билети. Те с Уайнграс вече успяха няколко пъти да се напият…

— Да се напият ли? Дори не знаех, че се познават.

— Грешката е моя — цял живот ще съжалявам за нея. Беше преди осем месеца, когато заминахте за Денвър…

— А, да. За конференцията на щата, Мани още не го бяха изписали. Помолих те да му отидеш на свиждане и да му занесеш „Интернешънъл Хералд Трибюн“, дето излиза в Париж.

— Заведох на вечерното свиждане и Пади. Не че съм страхлива, но дори аз не смея да ходя вечер сама по улиците, пък и ченгето нали затова е ченге — да ме пази.

— И какво стана?

— От пръв поглед се харесаха. Една вечер ми се наложи да работя до късно и Пади настоя да иде сам в болницата.

Евън бавно поклати глава.

— Извинявай, Ани. Не знаех. Нямах намерение да ви намесвам със съпруга ти в личния си живот. А и Мани не ми е казал.

— Сигурно е било в бутилките с вистерин.

— Кое?

— На цвят лекарството прилича на уиски. Ей сега ще ви свържа.

Еманюел Уайнграс се бе облегнал на скалите на едно възвишение в огромното имение на Кендрик в полите на планината. Архитектът се грееше на слънце, разкопчал до кръста карираната си риза с къси ръкави, и дишаше чистия въздух над южните Скалисти планини. Погледна белега от операцията върху гърдите си и се запита на кого да вярва — на Господ ли, или на Евън Кендрик. Няколко месеца след операцията и след множество прегледи лекарите му казаха, че са изрязали малките гадни клетки, които го разяждаха отвътре. Вече бил чист, заявиха те. И то на човек, който този ден, край скалите се чувстваше на не повече от осемдесет години, затоплен от лъчите на слънцето, които обливаха слабото му тяло. Слабо, но не чак толкова, защото Мани вече се движеше по-леко, говореше без усилие — и практически не кашляше. Но любимите му цигари „Голоаз“ и пурите „Монте Карло“ му липсваха. Какво толкова щяха да му навредят? Най-много да съкратят и без това обречения му живот с няколко седмици или месеца.

Мани погледна сестрата, седнала с неизменната количка за голф в сянката на близкото дърво. Бе една от жените, които бдяха денонощно над него и го придружаваха навсякъде. Облегнат нехайно на скалите, Уайнграс се запита как ли ще реагира тя, ако й предложеше да спи с него. Евентуалните отговори на такива въпроси го интересуваха много повече от действителните, които обикновено не се оказваха чак толкова забавни.

— Чуден ден, нали? — извика той.

— Направо разкошен — отзова се сестрата.

— Какво ще кажете да се съблечем и да му се насладим истински?

Тя дори не трепна. Отговори спокойно, обмислено, дори благо:

— Господин Уайнграс, аз съм тук да се грижа за вас, а не да ви причинявам сърдечни пристъпи.

— Не е зле. Никак не е зле.

Радиотелефонът върху количката за голф иззвъня. Сестрата отиде и го вдигна. След кратък разговор, завършил с лек смях, се обърна към Мани:

— Обажда се конгресменът, господин Уайнграс.

— Човек не се смее така с един конгресмен — отвърна архитектът и се изправи. — Обзалагам се, че оная тъкачка Ани пак е разправяла лъжи за мен.

— Само ме попита още ли не съм ви удушила.

Сестрата му подаде телефона.

— Ани, тази жена тук прелива от страст.

— Винаги на вашите услуги — отговори Евън Кендрик.

— Ей, малкият, с тази твоя секретарка човек изобщо не може да поговори.

— Сигурно ти е сърбала попарата, Мани. Търсил си ме. Всичко ли е наред?

— Само при нужда ли трябва да те търся?

— По принцип рядко се обаждаш. Тази привилегия е почти изцяло моя. Какво има?

— Имаш ли още пари?

— Не мога да изхарча дори лихвите. Разбира се, че имам. Защо?

— Нали знаеш, че разширихме западната веранда, за да има по-хубав изглед?

— Да.

— Тук съм нахвърлил някои скици. Няма да е зле отгоре да има и тераса. Ще я крепят две метални греди, може и три, ако добавим и сауна със стъклени стени.

— Със стъклени стени ли?… Звучи страхотно. Почвай.

— Добре. Водопроводчиците ще са тук утре сутринта. Щом свърша обаче, се връщам в Париж.

— Както искаш, Мани. Но нали спомена, че смяташ да направиш и беседка, където се сливат потоците.

— Ти обаче каза, че не ти се ходело чак дотам.

— Размислих. Би било чудесно да има къде да се измъкна.

— Ти изобщо не стъпваш тук.

— Цена нямаш. Другата седмица си идвам за няколко дни.

— Не знам как ще те дочакам — отвърна Уайнграс, като повиши глас и погледна сестрата. — Идвай си по-бързо да ме отървеш от тия сексманиачки, дето ми дишат тежко-тежко.

Минаваше десет вечерта, когато Милош Варак тръгна по пустия коридор на Камарата на представителите. Предварително беше уредил да бъде приет от конгресмена от Алабама Арвин Партридж. Спря пред масивната резбована врата с месингова табелка в средата и почука. След секунда му отвори слаб, около двайсетгодишен младеж с трескав поглед зад големите очила с рогови рамки, а не грубоватият, но с остър като бръснач ум председател на „Групата на Партридж“ — анкетната комисия, заела се да разследва финансовите злоупотреби в армията. Тя обаче не се занимаваше с такива дреболии като тоалетни чинии за хиляда и двеста долара и гаечни ключове за седемстотин — тези суми бяха прекалено явни и едва ли можеха да се вземат насериозно, по-скоро служеха за отвличане на вниманието. Това, което интересуваше „Птичките“ — другото име на комисията — бяха петстотинте процента преразход и слабата конкуренция в търговете за държавните поръчки в областта на отбраната. Както можеше да се очаква, още в самото начало се бяха натъкнали на огромна корупция.

— Имам среща с конгресмена Партридж — каза русият мъж с едва доловим чешки акцент, който не убягна на слабия младеж.

— Бяхте ли?… — започна неловко момъкът, явно помощник на конгресмена. — Тоест, когато минахте през охраната…

— Ако ме питате дали съм бил проверен за оръжие, бях, разбира се, и вероятно го знаете. От охраната се свързаха с вас. Мога ли да видя конгресмена? Той ме чака.

— Разбира се, сър. В кабинета е. Насам, ако обичате. — Притесненият младеж заведе Милош до друга голяма врата и почука. — Господин конгресмен…

— Нека влезе! — нареди отвътре мъж със силен глас и южняшки акцент. — А ти стой вън и вдигай телефона. Няма ме, дори да ме търси председателят на Камарата или президентът!

— Влезте — рече помощникът и отвори вратата.

Варак се изкушаваше да подметне на смутения младеж, че е свръзката на конгресмена с КГБ, но се отказа. Помощникът едва ли бе тук случайно — по това време в Камарата на представителите не се обаждаха много хора. Милош влезе в големия, задръстен с мебели кабинет, навсякъде — по бюрото, стените и масите, имаше снимки, които по един или друг начин загатваха за влиянието, патриотизма и могъществото на неговия обитател. Самият Партридж, който стоеше до прозорец с дръпнати пердета, не изглеждаше толкова внушителен, както на снимките. Беше нисък и възпълен, с подпухнало сърдито лице и оредяла боядисана коса.

— Не знам защо напираш да се срещнем — започна конгресменът и тръгна към него като разярен петел, — но ако е за това, дето си мисля, така ще ти натрия носа, че ще има да ме помниш.

— Нищо не искам, сър. По-скоро предлагам. И то нещо много ценно.

— Дрън-дрън! Решил си да потулиш някаква тъмна история, но без мен!

— Клиентите ми няма какво да крият, още по-малко пък аз. Виж, за вас не съм съвсем сигурен, господин конгресмен.

— Бабини деветини! Нали те чух по телефона — дрънкаше ми, как си подочул някакви слухове за наркотици, затова се налагало да те изслушам — но аз също не стоях със скръстени ръце, поразпитах тук-там и открих каквото ми трябваше. Ние сме чисти, чисти като алабамски поток! А сега казвай кой те праща, кой мошеник от коя скапана компания е решил, че може да ме шантажира с тия дивотии!

— Едва ли искате тези „дивотии“ да станат обществено достояние, сър. Информацията, с която разполагам, е унищожителна.

— Информация ли? Празни приказки! Инсинуации! Слухове, клюки! Като онова чернокожо хлапе, дето се опита да омаскари с долните си лъжи целия Конгрес!

— Не са слухове, нито клевети — каза Милош Варак, като бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Разполагаме със снимки.

Чехът от Инвър Брас метна на бюрото бял плик.

— Какво?

Партридж тутакси отиде при плика, седна и го отвори, след което започна да вади снимките една по една и да ги разглежда на светлината на настолната лампа със зелен абажур. Очите му се разшириха, конгресменът пребледня, после стана червен като домат от гняв. Това, което видя, направо го смая. Разсъблечени или съвсем голи младежи смъркаха по двама, трима или четирима бял прах, пръснат по масите. Имаше моментни неясни снимки на спринцовки, хапчета и бутилки от бира и уиски. Накрая — фотографии на няколко двойки, които правеха любов.

— Техниката вече е постигнала чудеса — каза Ват рак. — Има толкова малки фотоапарати, че се вместват в копче от сако или риза…

— Господи! — възкликна отчаяно Партридж. — Това е къщата ми в Арлингтън! А това е…

— Домът на конгресмена Букбайндър в Силвър Спрингс, както и къщите на други трима членове на комисията ви. Често сте в командировки и отсъствате от Вашингтон, нали?

— Кой е правил снимките? — попита едва чуто Партридж.

— Не мога да ви кажа, но ви гарантирам, че фотографът е далеч оттук, без негативите и без да има възможност да се върне в страната. Следваше политология на обменни начала.

— Постигнахме толкова много и сега всичко отива на вятъра… О, боже!

— Защо, господин конгресмен? — искрено се учуди Варак. — Тези младежи не са от комисията. Дори не са ваши адвокати или счетоводители, нито пък съветници. Това са деца, допуснали ужасна грешка. Отървете се от тях, кажете им, че ако не потърсят помощ и не влязат в правия път, животът и кариерата им ще пропаднат, но не прекратявайте дейността на комисията.

— И кой ще ни повярва сега! — изпъшка Партридж, загледан право пред себе си, сякаш говореше на стената. — Ние сме не по-малко корумпирани от тези, които се опитваме да разобличим. Ние сме лицемери.

— Защо трябва да се разчува…

— По дяволите! — избухна конгресменът от Алабама, после се завтече към телефона, натисна едно копче и не го пусна дори след като му отговориха. — Ела тук! — изрева той.

Младият помощник влезе тъкмо когато Партридж се изправи иззад бюрото.

— Леке такова! Помолих те да ми кажеш истината! А ти ме излъга!

— Не, не съм! — извика в отговор младежът с насълзени очи. — Ти ме попита има ли нещо — има ли нещо нередно — и аз ти отвърнах, че всичко е наред! Преди три-четири седмици арестуваха неколцина от нас и ние, другите, си изкарахме акъла! Е, да, постъпихме като последните глупаци, но нали не сме навредили на никого освен на себе си! Отказахме се и от наркотиците, и от един куп други неща, а ти и твоите перковци тук нищо не забелязахте. Скапаните ти служители ни карат да работим по осемдесет часа на седмица и на всичкото отгоре ни наричат тъпи хлапета, а после се перчат по телевизията с материалите, които сме подготвили. Изобщо не ти прави впечатление, че детската ти градина тук вече не е същата. Всички напуснаха, а ти не го забелязваш! Само аз останах, защото няма как да се измъкна.

— Разкарай се оттук!

— На драго сърце, император Джоунс!

— Какво?

— Мисля, че ти правя комплимент — отвърна младежът и изскочи навън, като затръшна вратата.

— Кой е този? — попита Варак.

— Арвин Партридж младши — отвърна тихо конгресменът и седна, загледан във вратата. — Трета година студент по право във Вирджиния. Всички следваха право и им спукваме задниците от работа — бачкаха по двайсет и четири часа в денонощието за едното благодаря. Но все пак им давахме нещо, а те не оправдаха доверието.

— Какво по-точно им давахте?

— Опит, какъвто няма да натрупат никъде другаде — нито в съдебната зала, нито от юридическите справочници, никъде — само тук. Синът ми решаваше с лекота най-сложни юридически казуси. Но ме излъга за нещо, което може да ни унищожи. Вече не мога да му имам доверие.

— Съжалявам.

— Това не те засяга! — изсъска грубо Партридж. — Добре, борецо за правдата — продължи дрезгаво той, — какво искаш от мен, за да не съсипеш комисията? Каза, че няма нищо за криене, но има десетки начини да намекнеш за нещо, без да го изричаш на глас. А аз съм длъжен да претегля плюсовете и минусите.

— Няма никакви минуси, сър — отвърна Варак, после извади няколко листа, разгъна ги и ги сложи на писалището пред конгресмена. Беше сбито досие с малка снимка в горния десен ъгъл на първата страница. — Клиентите ми държат да включите този човек в комисията.

— Значи разполагате с нещо изобличително за него! — прекъсна го Партридж.

— Тъкмо обратното — в това отношение той е извън всякакво подозрение. Повтарям, клиентите ми нямат намерение да крият нищо, нито да изнудват някого, нито пък ще искат пари от комисията или ще спъват работата й. Този човек не ги познава, те него също, а и той изобщо не подозира за разговора ни.

— Тогава защо държите да бъде включен в комисията?

— Защото клиентите ми смятат, че е много подходящ.

— Знаеш, че сам човек не може да направи нищо.

— Така си е.

— А ако искате да го внедрите при нас, за да черпите информация, няма да стане. — Партридж погледна снимките под лампата със зеления абажур и ги обърна надолу към масата. — Да, не може да стане.

Варак се наведе и взе снимките.

— Слушайте, господин конгресмен. Включете този човек в комисията. Или, както сам казахте, цялата ви досегашна работа ще иде на вятъра. Щом той получи мястото, фотографиите ще ви бъдат върнати заедно с негативите. Включете го.

Партридж не откъсваше поглед от снимките в ръката на русия мъж.

— Тъкмо имаме вакантно място. Вчера Букбайндър подаде оставка — по лични причини.

— Знам — отвърна Милош Варак.

Конгресменът вдигна поглед към очите на госта си.

— Кой си ти, по дяволите?

— Просто съм предан на втората си родина, но аз съм без значение. Важен е този човек.

Партридж погледна досието пред себе си.

— Евън Кендрик, девети избирателен окръг, Колорадо — прочете той. — Почти не съм чувал за него, а и малкото, което знам, не е много впечатляващо. Той е едно леке, едно богато нищожество.

— Ще се промени, сър — каза Варак, след което се обърна и тръгна към вратата.

— Господин конгресмен, господин конгресмен! — извика главният помощник на Евън Кендрик, като изхвърча от канцеларията и се втурна по коридорите на Долната камара да догони шефа си.

— Какво има? — попита Евън, сетне махна ръка от копчето на асансьора и погледна изненадано задъхания младеж, който се плъзна и спря пред него. — Не ти е в стила да повишаваш глас, обикновено ми шушукаш. Да не би девети колорадски избирателен окръг да е бил затрупан от свлачище?

— Може би току-що е бил изровен от доста дълга забрава. От ваша гледна точка, разбира се.

— За какво става въпрос?

— За конгресмена Партридж. Оня от Алабама!

— Малко е грубичък, но е свестен. Не си поплюва. Харесва ми как пипа.

— Той иска и вие да се включите!

— Да се включа в какво?

— В комисията му!

— Ами!

— Това е огромна крачка напред, сър!

— Това е пълно отстъпление — възрази Кендрик. — Членовете на комисията през седмица са в центъра на вечерните новини, а „попълват“ и сутрешните емисии в неделя, ако липсват вести от Конгреса. Само това не!

— Извинявайте, господин конгресмен, но това е първото нещо, което трябва да приемете — рече поуспокоен помощникът, без да откъсва поглед от очите на Евън.

— Защо?

Младежът, наречен Фил, хвана Кендрик за ръката и го дръпна от насъбралата се пред асансьора тълпа.

— Казахте, че смятате след изборите да се оттеглите от политиката и аз не възразих. Но ми казахте и че искате да участвате в определянето на своя приемник.

— Да, наистина — кимна Евън. — Борих се срещу тази мафия и няма да я допусна отново на власт. Готови са да спазарят за уранови мини и последния хълм в Южните Скалисти планини, колкото да се докопат до държавните субсидии — естествено по втория начин.

— Вие как ще им се противопоставите, ако отхвърлите предложението на Партридж?

— Защо?

— Защото наистина сте му нужен.

— Нужен съм му бил!

— Не знам, но той не прави нищо току-така. Може би иска да разшири влиянието си на запад, да подготви почвата за бъдещото си издигане? Но има голямо влияние сред конгресмените и ако го обидите и му откажете, той ще го приеме за високомерие и ще изпаднете в изолация — не само тук, но и в Колорадо. Партридж е една от най-влиятелните личности на Капитолия.

Кендрик въздъхна и се намръщи.

— Е, едва ли е задължително да съм на всяка манджа мерудия. Ще си затварям устата.

Бяха изминали три седмици, откакто конгресменът Евън Кендрик стана член на Комисията Партридж, едно напълно неочаквано назначение, което не развълнува никого освен Ан Мълкахи О’Райли и оттам съпруга й, Патрик Зейвиър, полицейски лейтенант от Бостън, прехвърлен във Вашингтон, за да предостави способностите си в услуга на властите в изобилстващата с престъпления столица. Постъпката на председателя на комисията вероятно се обясняваше с желанието на стария вълк да не бъде засенчван от останалите й членове. Ако това отговаряше на истината, Партридж не би могъл да направи по-добър избор. Представителят на девети избирателен район в щата Колорадо рядко си отваряше устата по време на заседанията на комисията, които два пъти седмично се предаваха по телевизията, най-много да каже: „Нямам въпроси, господин председател“, когато дойдеше неговият ред да разговаря с поканените. Всъщност най-дългото му изказване по време на кратката му работа при „Птичките“ беше двайсет и три секундният му отговор на приветственото слово на председателя. Кендрик призна спокойно, че е бил изненадан от оказаната му чест, и изрази надеждата да оправдае доверието на председателя. Телевизионните камери го показваха точно дванайсет секунди и по средата на изказването му се насочиха към униформения служител, влязъл да почисти пепелниците.

— Дами и господа — съобщи с приглушен глас телевизионният говорител, — на заседанията на комисията не се пренебрегват и елементарните мерки за сигурност… Какво?… О, да, конгресменът Оуен Канбрик е приключил с изказването си.

Но един вторник в края на първия му месец в комисията, се случи нещо необичайно. Сутринта при първото от двете директни предавания по телевизията към заседанието на комисията се проявяваше по-голям интерес от обикновено, тъй като предстоеше да бъде изслушан представител от Отдела по снабдяването на Пентагона — младолик, оплешивяващ полковник, успял с огромна упоритост да се наложи като вещ експерт по проблемите на армейските доставки и като военен с непоклатими разбирания. Бе умен и енергичен, имаше пъргав ум и хаплив език и бе нещо като тежката артилерия на Пентагона срещу цивилните лицемери и скъперници. Мнозина изгаряха от нетърпение да видят схватката между полковник Робърт Бариш и не по-малко умния, енергичен и заядлив председател на комисията Партридж.

Но тази сутрин, кой знае защо, конгресменът Арвин Партридж от Алабама отсъстваше. Председателят изобщо не се появи и колкото и да го търсеха по телефона, колкото и да пращаха помощници да го издирват из столицата, така и не го откриха. Беше изчезнал сякаш вдън земя.

Ала една комисия на Конгреса не зависи изцяло от председателя си, особено пък ако заседанието е предавано директно по телевизията, и то започна без Партридж; ръководеше го един конгресмен от Северна Дакота, който страдаше от най-жестокия махмурлук в живота си, нещо крайно необичайно за човек, известен като пълен въздържател. Славеше се като кротък скромен евангелистки проповедник, който приемаше присърце библейското послание от оръжията да се изковат рала. И щеше да бъде лесна плячка за лъв като полковник Робърт Бариш.

— В края на изявлението си пред тази инквизиция, организирана от цивилните, искам категорично да защитя една могъща и свободна институция, повела битка на живот и смърт със силите на злото, които биха ни изравнили със земята, ако проявим и за миг слабост. Трябва ли ръцете ни да бъдат вързани от дребнави, измислени от педанти ограничения, с каквито нашите врагове изобщо не се съобразяват?

— Ако правилно съм ви разбрал — каза временно председателстващият със сълзящи очи, — трябва да ви уверя, че никой тук не подлага на съмнение вашата преданост към каузата на националната сигурност.

— Дано, сър.

— Едва ли…

— Чакай бе, фуражко — обади се Евън Кендрик от другия край на залата.

— Моля?

— Казах, чакай малко, ако обичаш.

— Аз съм полковник от въоръжените сили на САЩ и очаквам да се обръщате към мен, както подобава — отвърна раздразнено офицерът.

Евън го изгледа намръщено и за момент забрави за микрофона.

— Ще те наричам, както заслужаваш, надуто копеле такова. — Камерите се изместиха трескаво, микрофоните записукаха, но вече беше късно. — Освен ако не си променил Конституцията, която, да ти кажа, се съмнявам, че си чел — продължи Кендрик и се усмихна, загледан в документите пред себе си. — Инквизиция, виж ти!

— Вашето отношение ме обижда…

— Твоето обижда данъкоплатците — прекъсна го Евън, гледаше досието на Бариш и си припомняше думите на Суон отпреди година. — Искам да попитам, полковник, стреляли ли сте някога с оръжие?

— Та аз съм военен!

— Вече разбрахме. Вие сте военен, чиято заплата се осигурява от цивилни инквизитори като нас, освен ако не сте взели униформата си под наем. — Всички в залата се подсмихнаха. — Искам да знам дали някога сте стреляли с оръжие?

— Безброй пъти. А вие?

— Няколко, не са много, но никога с униформа.

— Тогава смятам въпроса за приключен.

— Не още. А случвало ли ви се е да стреляте с оръжие срещу друг човек, който също е имал намерение да ви убие?

Последвалата пауза не убягна на никого в залата. Всички запомниха тихия отговор:

— Никога не съм участвал в битка, ако имате предвид това.

— Но вие току-що говорихте за борба на живот и смърт, от което всички тук, а и зрителите извън залата, останаха с впечатлението, че сте едва ли не Индиана Джоунс, който прави лошите на пух и прах. Но всъщност не сте, нали, полковник? Вие сте един счетоводител, който се опитва да оправдае с бяло-червено-синьото знаме на свръхпатриотизма кражбата на милиони — а може би милиарди — долари от парите на данъкоплатците.

— Ах, копеле такова!… Как смееш да…

Камерите и писукането отново закъсняха и зрителите видяха как полковник Бариш става от стола и удря с юмрук по масата.

— Заседанието на комисията се закрива! — извика изтощеният председател. — Закрива се. Ясно ли е!

Белокосият мъж в ъгъла на тъмната апаратна в една вашингтонска телевизионна компания гледаше втренчено монитора с предаването от Конгреса. Присви замислено устни — жест, който почти цяла Америка беше виждала безброй пъти — и се обърна към помощника си.

— Осигурете този конгресмен — който и да е той — за предаването следващата неделя.

Разстроената жена в Чеви Чейс изплака в телефонната слушалка:

— Казвам ти, мамо, никога преди не съм го виждала в такова състояние! Без съмнение беше пиян! Слава Богу, че се е намерил онзи добър чужденец да го доведе вкъщи! Каза, че го бил срещнал пред един ресторант във Вашингтон, едва се държал на крака — можеш ли да си представиш? Едва се държал на крака! Познал го и като добър християнин решил да го прибере от улицата. И знаеш ли кое е най-странното, мамо — винаги съм мислела, че той не близва алкохол Е, явно съм се лъгала! Но колко ли други тайни крие примерният ми проповедник! Тази сутрин твърдеше, че нищо не помнел — нищичко, така казва… О, Боже! Мамо, идва! Мамо, повърна на килима!

— Къде съм, по дяволите? — прошепна Арвин Партридж, като разтърси глава и се опита да фокусира погледа си върху опърпаните завеси на прозореца на мотелската стая. — Каква е тая миша дупка?

— Да, наистина е миша — отвърна русият мъж, приближил се до леглото. — Макар че гризачите, които обикновено посещават това място, не се задържат повече от час-два.

— Вие! — възкликна представителят от Алабама, втренчил невярващ поглед в чеха. — Какво сте направили с мен, по дяволите?

— Не с вас, сър, а за вас — отвърна Варак. — За щастие успях да ви измъкна от едно доста неудобно положение.

— Какво? — Партридж прехвърли крака през ръба на леглото и макар че не бе дошъл още на себе си, все пак забеляза, че е облечен. — Къде? Как?

— Един мой клиент вечерял в „Керидж Хаус“ в Джорджтаун, където вие сте имали среща с конгресмена от Северна Дакота. И ми се обади, когато започнали неприятностите. Пак за щастие живея наблизо и успях да дойда навреме. Между другото, вие естествено не сте регистриран тук.

— Чакайте малко! — извика Партридж. — Това са глупости! Срещата ми с онзи набеден светец е била нагласена! Някой му се е обадил, че искам да се срещна с него във връзка с работата на комисията, същото съобщение се е получило и в моята канцелария. На сутринта ни предстои среща с онзи перко в Пентагона, Бариш, и двамата решаваме, че не е зле да я обсъдим предварително. А после аз го питам какво става, той пък пита мене!

— Нямам никаква представа, сър.

— Дрън-дрън!… За какви неприятности става дума?

— Бяхте пийнали повечко, отколкото трябва.

— Ами! Изпих едно скапано мартини, а светият отец си поръча лимонада.

— В такъв случай и двамата реагирате много странно на течностите. Вие паднахте от масата, а проповедникът се опита да гаврътне солницата.

320

Председателят на комисията Партридж изгледа свирепо чеха.

— Сънотворно — каза тихо той. — Вие сте ни упоили!

— До снощи кракът ми не беше стъпвал в този ресторант.

— А на всичкото отгоре сте и изпечен лъжец… Божичко, колко е часът?

Партридж понечи да погледне часовника си, Варак го спря.

— Заседанието на комисията приключи.

— По дяволите!

— Проповедникът не беше много убедителен, но новият ви колега остави неизгладимо впечатление. Сигурно ще покажат част от изявлението му по вечерните новини, без някои фрази, естествено.

— О, Боже — промълви на себе си конгресменът. После вдигна поглед към чеха от Инвър Брас. — А за мен какво казаха? Как обясниха отсъствието ми?

— От канцеларията ви направиха съвсем приемливо заявление. Били сте на риба край източния бряг на Мериланд. Двигателят отказал да запали и се наложило да останете на котва на миля от пристана. Всичко е потвърдено, няма проблеми.

— Значи канцеларията ми е направила такова изявление? Кой ги е упълномощил?

— Синът ви. Той притежава забележителното качество да прощава. Чака ви отвън в колата.

Червенокосият продавач в автомобилния салон „Сааб“ подписа с безкрайно удивление документите и преброи десетте хиляди долара.

— Колата ще бъде готова в три следобед.

— Чудесно — отвърна купувачът, който в графата „професия“ в договора за отпускане на паричен заем бе вписал „барман“, в момента на работа в „Керидж Хаус“, Джорджтаун.

18

— Съдбоносният час, господин Кендрик — каза любезно усмихнат към камерата полковник Робърт Бариш и гласът му прозвуча много убедително. — Трябва да сме готови за него, а именно чрез ескалацията във въоръжаването непрекъснато го отдалечаваме.

— Или по-скоро претъпкваме арсеналите си до такава степен, че една грешка е достатъчна да взриви планетата.

— О, моля ви — снизходително се усмихна офицерът. — Този начин на разсъждение отдавна се смята за modus non operandi3. Та ние сме професионалисти.

— Ние — това е Америка, така ли?

— Разбира се!

— Ами противниковата страна, там не са ли професионалисти?

— Ако се опитвате да сравнявате техническите постижения на неприятеля с нашите, според мен сте зле информиран, както и за ефективността на контрола върху разходите при нас.

— Значи враговете не са чак толкова добри.

— Точно така, господин конгресмен. Като оставим настрана моралното ни превъзходство — ние все пак вярваме в Бога, — техническите познания на нашия състав са най-добрите в света. Ако ме извините за отклонението, бих искал да заявя, че като член на този огромен колектив се гордея неимоверно с нашите прекрасни момичета и момчета.

— За Бога, аз също — отвърна леко усмихнат Евън. — Но трябва да ви заявя, полковник, че изпуснах нишката на разговора, май ставаше дума за ескалацията във въоръжаването. Помислих, че забележката ви за професионализма е в отговор на моята реплика за възможността от евентуални грешки при тия огромни арсенали.

— Да. Виждате ли, господин Кендрик, търпеливо се опитвам да ви обясня, че хората, които контролират оръжията, се подчиняват на строг правилник и това изключва възможността от грешки. Провалът при нас е невъзможен.

— При нас може би — съгласи се Евън. — А при тях? Вие казахте — или поне така ми се стори, — че те не са толкова умни, че не може да става и дума за сравнение. Ами ако сгрешат? Тогава какво?

— Няма да имат възможност за втора грешка. С минимални загуби от наша страна бихме могли…

— Момент, полковник — прекъсна го Кендрик с рязък, почти заповеднически глас. — Чакайте малко. С минимални загуби от наша страна… Какво означава това?

— Нали разбирате, че нямам право да обсъждам този въпрос?

— Но се налага. Кое смятате за минимална загуба — Лос Анджелис или Ню Йорк? Или може би Албъкърки? Или Сейнт Луис? След като всички ние плащаме за тази минимална загуба, защо не ни осветлите малко повече по този въпрос?

— Ако си въобразявате, че ще разгласявам на всеослушание по телевизията проблемите на националната сигурност… Съжалявам, че трябва да го кажа, господин конгресмен, но едва ли имате право да говорите от името на целия американски народ.

— Да говоря от името на целия американски народ ли? Не съм си го и помислял. Казаха ми, че това предаване засяга само нас двамата — че съм ви бил обидил публично и че вие имате право да ми отговорите пред камерата. Затова съм тук. Така че отговорете, господин полковник. Не ми излизайте само с познатите лозунги на Пентагона. Уважавам прекалено много армията, за да ви позволя да се измъкнете по този начин.

— Жалко, ако се опитвате да критикувате самоотвержените ръководители на нашето военно ведомство — хора предани и честни, загрижени преди всичко за мощта на нацията.

— О, стига глупости. Макар че съм тук отскоро, вече имам неколцина приятели, между тях и някои висши офицери, които вероятно са потреперили от вашето modus non operandi. Това, което търпеливо се опитвам да ви обясня, господин полковник, е, че вие, както и аз или съседът ми, не разполагате с неограничени средства. Ние живеем с реалности…

— Тогава ми позволете да ви обясня тези реалности! — прекъсна го Бариш.

— А вие ми позволете да довърша — усмихна се Евън.

— Господа, господа — обади се известният журналист.

— Не подлагам на съмнение предаността ви към каузата, господин полковник — продължи Кендрик. — Вършите си работата и защитавате колегите, това ми е ясно. — Евън взе едно листче. Но когато на заседанието на комисията споменахте за някакви — както съм записал — дребнави, измислени от педанти ограничения, се запитах какво ли означава това. Наистина ли си мислите, че не подлежите на контрол? Ако действително го вярвате, кажете го на обикновения човек, дето се чуди как да свърже двата края.

— Този човечец би паднал на колене пред нас, щом му просветне, че му гарантираме оцеляването.

— Май цялата армия изстена в този момент, господин полковник. Обикновеният човечец не е длъжен да пада на колене пред никого. Поне в Щатите.

— Вие вадите думите ми от контекста! Много добре знаете какво исках да кажа, конгресмен Партридж!

— Не, аз не съм Партридж, господин полковник. А само негов заместник, изпратен тук като ляв гард.

— Точно така, вие всички сте левичари.

— Интересна мисъл. Мога ли да ви цитирам?

— Знам кой сте — допълни зловещо и заплашително полковникът. — Хич не ми говорете за обикновените хора и не се правете, че сте като всички останали. — Бариш замълча, а после, сякаш не се владееше, изкрещя: — Дори не сте женен!

— За пръв път да кажете нещо вярно. Да, не съм женен, но ако ще ми определяте среща, първо трябва да попитам приятелката си.

Това не беше никаква битка. Полковникът, представител на тежката артилерия в Пентагона, бе стрелял не по врага, а по себе си и барутът бе обгорил лицето му пред очите на всички американци.

— Кой е тоя, по дяволите? — попита Джоузеф Смит от Сидър Стрийт 70 в Клинтън, щата Ню Джърси.

— Не знам — отвърна жена му, която седеше до него пред телевизора. — Но е симпатичен, нали?

— Не знам дали е симпатичен, но здравата натри носа на тоя гаден офицер, знаеш ли как са ме разигравали във Виетнам? Аз съм за него.

— Хареса ми — каза Ерик Съндстром от Инвър Брас, като стана и угаси телевизора в апартамента си, който гледаше към Грамърси Парк в Ню Йорк. Пресуши чашата с монтраше и погледна Маргарет Лоуел и Гидиън Лоуган, които седяха на столове в другия край на стаята. — Умен е и не губи самообладание. Познавам този злобар Бариш — той умира да изпие кръвчицата на някого, особено пред камера. Кендрик го срази със собствените му глупости.

— А освен това е и симпатичен — добави госпожа Лоуел.

— Какво?

— Хубав мъж е, Ерик. Едва ли може да му се отрече.

— Забавен е — каза Лоуган. — И това определено е в негов плюс. Превключва бързо от сериозното към смешното, за което се иска талант. Така правеше и на заседанието на комисията, значи не е случайно. И Кенеди притежаваше тази дарба, беше способен да види смешното и ироничното във всичко. А това се харесва на хората… Но Все пак ми се струва, че ни очакват неприятности.

— Какви? — попита Съндстром.

— Трудно ще държиш под око човек с такива бързи реакции.

— Ако той е политикът, който ни трябва — каза Маргарет Лоуел, — а ние нямаме основания да се съмняваме, че е така, това едва ли ще е от значение, Гидиън.

— Представи си, че сме сбъркали! Представи си, че има нещо, което не знаем! Ще го лансираме тъкмо ние, не политиката.

Беловласият Самюъл Уинтърс и приятелят му Джейкъб Мандел седяха един срещу друг в просторния кабинет на Уинтърс на последния етаж на шестетажна богаташка, къща между Пето и Мадисън Авеню в Манхатън. На стените между лавиците с книги висяха няколко изящни гоблена, които съответстваха на не по-малко разкошните мебели. Но стаята нямаше вид на музей. Личеше си, че в нея живеят хора, тя бе уютна — антиките служеха за ползване, а не за съзерцаване. Историкът с вид на аристократ натисна копчето на дистанционното управление и телевизионният екран угасна.

— Е? — попита той.

— Нека помисля малко, Самюъл. — Мандел огледа кабинета. — Притежаваш всичко това от рождение — заяви борсовият агент. — Но винаги си се скъсвал от работа.

— Избрах си професия, където, ако си богат, имаш много предимства — отвърна Уинтърс. — Понякога съм се чувствал доста виновен. Винаги можех да отида където пожелая, да получа достъп до архиви, до които другите не можеха и да припарят, да уча колкото си искам. Какъвто и принос да имам към науката, той е нищожен в сравнение с удоволствието, което съм изпитал. Жена ми все това повтаряше.

Историкът погледна към портрета на красива тъмнокоса жена, облечена по модата от четирийсетте години, който бе окачен над бюрото между два огромни прозореца с изглед към Седемдесет и трета улица. Който работеше зад писалището, можеше да й се любува на воля.

— Тя ти липсва, нали?

— Ужасно. Често идвам тук да си поговоря с нея.

— Не мога да си представя живота без Хана, но колкото и да е странно, като знам какво й е минало през главата в Германия, се моля на Бога тя първа да си отиде. Смъртта на още едно любимо същество ще й причини твърде голяма болка и тя едва ли ще я понесе. Сигурно звучи ужасно.

— Звучи много благородно — като всяка твоя дума и постъпка, стари приятелю. И защото знам какво е да си сам. Ти би се справил по-добре от мен, Джейкъб.

— Глупости.

— Може би заради вярата ти…

— Кога за последен път си влизал в черква, Самюъл?

— Я да видя. Когато синът ми се ожени в Париж, си бях счупил крака и не можах да отида. Дъщеря ми избяга с оня чаровен нехранимайко, който с неразбираемите си филми печели много повече, отколкото заслужава, значи трябва да е било през четирийсет и пета, когато се върнах от фронта. В „Сейнт Джон“, разбира се. Жена ми ме накара да отида, а аз се чудех само как да я съблека.

— О, невъзможен си! Въобще не ти вярвам.

— И бъркаш.

— Той би могъл да стане опасен — внезапно смени темата Мандел, връщайки разговора към Евън Кендрик.

Уинтърс разбра — старият му приятел не само бе говорил, той бе мислил.

— В какъв смисъл? Това, което знаем за него — а едва ли има какво още да научим, — изключва вероятността да е властолюбив. Къде тогава се крие опасността?

— Изключително независим е.

— Толкова по-добре. От него дори би могъл да излезе чудесен президент. Бързо ще се справи с демагозите, блюдолизците и лакеите. И двамата видяхме как натри носа на първите — останалите са по-лесни.

— Значи не съм се изразил ясно — каза Мандел. — Сигурно защото и на мен самия не всичко ми е ясно.

— Или аз не съм те разбрал, Джейкъб. Накъде биеш?

— Представи си, че ни разкрие? И разбере, че го е създал Инвър Брас и му е дал кодовото наименование Икар?

— Изключено.

— Въпросът не е в това. Да си представим невъзможното. Как би реагирал той интелектуално — а ум не му липсва. Не забравяй, че е изключително независим.

Самюъл Уинтърс се хвана за брадичката и се загледа през прозореца към улицата. После отмести очи към портрета на жена си.

— Ясно — каза той, докато в съзнанието му изплуваха неясните спомени от миналото. — Ще се ядоса. Ще си помисли, че е бил забъркан в много по-голяма корупция и е станал част от нея, защото е бил манипулиран. Ще побеснее.

— И какво мислиш, ще направи в яростта си? — настоя Мандел. — В случая би било неуместно да ни разобличи. Ще стане както със слуховете, че Тристранната комисия е подкрепила кандидатурата на Джими Картър само защото Хенри Лус бил сложил върху корицата на „Тайм“ снимката на никому неизвестния губернатор на Джорджия. В тях имаше доста истина, но никой не им обърна внимание… Какво би направил Кендрик?

Уинтърс погледна изненадано стария си приятел.

— О, Боже — промълви той. — Ще избяга отвратен.

— Познато ли ти звучи, Самюъл?

— Беше толкова отдавна… и толкова различно.

— Не по-различно от сега. Всъщност времената бяха много по-добри, но не и по-различни.

— Аз не бях конгресмен.

— Само защото не искаше. Изключително талантливият, баснословно богат декан от Колумбийския университет, с когото се съветваха президенти и чиито изказвания пред комисиите на Долната камара и Сената формираха националната политика… При всички положения щеше да станеш губернатор на щата Ню Йорк, щеше да влезеш триумфално в Олбани4, ала броени седмици преди конгреса на партията научи, че една напълно неизвестна на теб политическа организация е издигнала кандидатурата ти и е направила така, че да бъдеш избран тъкмо ти.

— Бях направо потресен. Никога не бях чувал за нея или за членовете й.

— Но въпреки това предположи — със или без право, — че тази безшумна машина ще очаква от теб да се подчиняваш на заповедите й, и избяга, разобличавайки цялото това театро.

— Бях отвратен от всичко. Това противоречеше на правилата за открита политическа борба, които съм отстоявал, откакто се помня.

— Винаги си бил изключително независим — добави борсовият агент. — Бягството ти доведе до вакуум във властта — до политически хаос и пълно объркване в партията. Опортюнистите атакуваха и завзеха ключови позиции, след което последваха шест години на драконови закони и продажни управници по цялото поречие на Хъдсън.

— Мен ли обвиняваш, Джейкъб?

— Донякъде, Самюъл. Три пъти Цезар отказал короната и на земята настъпил хаос.

— Нима смяташ, че Кендрик може и да не приеме поста, който му предлагаме на тепсия?

— Ти не го ли направи? Не се ли оттегли възмутен?

— Защото някакви непознати харчеха луди пари, само и само да ме издигнат на власт. Защо? Ако бяха искрено заинтересовани да има по-добро управление и не се водеха само от личния си интерес, защо не се явиха открито?

— А ние защо не го правим, Самюъл? Уинтърс погледна изпитателно и тъжно Мандел.

— Защото залогът е голям, Джейкъб. Длъжни сме да предприемем нещо, понеже знаем факти, за които другите и не подозират. Знаем какво ще стане, ако не постигнем целта си. Най-неочаквано народът на една велика република ще се окаже управляван не от президент, а от крал, от император на всички съединени щати. Другите не разбират кой стои зад краля. Ще обезвредим спотаилите се зад него чакали само като го сменим. Няма друг начин.

— Ясно ми е. Но съм предпазлив, защото ме е страх.

— Значи трябва да бъдем много внимателни и да направим всичко възможно Евън Кендрик никога да не научи за нас. Толкова е просто.

— Нищо не е просто — възрази Мандел. — Той не е глупав. Ще се запита защо е обсипан с такова внимание. Варак трябва да действа много изкусно — отделните етапи в плана му трябва да бъдат логически свързани.

— На мен също ми беше странно — тихо призна Уинтърс и пак погледна портрета на покойната си съпруга. — Джени все ми казваше: „Някак си е прекалено лесно, Сам. Другите правят какво ли не колкото да ги споменат в някой вестник, а на теб ти посвещават цели уводни статии за неща, за които ти дори не си сигурен, че си извършил.“ Ето защо започнах да си задавам въпроси и разбрах какво се е случило, не кой го е направил, а как е станало.

— И се оттегли.

— Разбира се.

— Защо? Наистина ми е интересно.

— Току-що си отговори сам, Джейкъб. Бях възмутен.

— Въпреки всичко, което можеше да направиш за страната?

— Ами да.

— Самюъл, може ли да се каже, че просто не си бил завладян от треската да спечелиш?

— Това също е очевидно. Не знам дали е за хвалба, но не ми се е налагало да печеля каквото и да било. Както е казал Авърел: „За щастие или за зла участ никога не ми се е налагало да работя, за да се изхранвам.“ Това обяснява всичко.

— Тази треска, Самюъл, тази треска, която никога не си чувствал, гладът, който никога не си изпитвал, трябва по някакъв начин да се предаде на Кендрик. В крайна сметка той трябва да поиска да спечели, да изпита остра потребност да победи.

— Вътрешният плам — рече историкът. — Първо за него трябваше да помислим, но ние, останалите, решихме, че Кендрик веднага ще налапа въдицата. Боже, колко сме били глупави!

— Защо само вие — възрази борсовият агент, като вдигна ръце. — Аз също не се бях сетил за това, докато преди час не дойдох в кабинета ти. И тогава си спомних, спомних си за теб и за твоята… изключителна независимост. От голямата надежда, от невероятен коз се превърна във възмутен пораженец, който се отказа от Властта и я преотстъпи на куп некадърници.

— Улучи ме по болното място, Джейкъб… Не биваше да се отказвам, много отдавна го разбрах. Веднъж жена ми се ядоса и ме нарече „разглезен морализатор“. И тя като теб твърдеше, че дори да не съм постигнел нищо, поне съм щял да предотвратя сума ти безобразия.

— Да, щеше, Самюъл. Хари Труман беше прав, именно водачите определят хода на историята. Без Томас Джеферсън нямаше да има Съединени щати, а без Адолф Хитлер — Трети райх. Но никой не може да стане Водач, ако не го желае. Човек трябва да изпитва непреодолима нужда да се изкачи на върха.

— И според теб у Кендрик тя липсва?

— Подозирам, че да. В телевизионното предаване днес и преди пет дни на заседанието на комисията Видях един непредпазлив човек, който пет пари не дава кого е хванал на мушка във възмущението си. Че е умен, умен е и смел, дори е духовит и симпатичен — а ние бяхме единодушни, че нашето идеално протеже трябва да притежава точно такива качества. Но у него видях и нещо от своя приятел Самюъл Уинтърс, човек, готов да се откаже от играта, защото му липсва желание да я спечели.

— Толкова ли е лошо, Джейкъб? Не по отношение на мен — всъщност никога не съм бил чак толкова важен — за всички ли кандидати за властта е жизнено необходим този вътрешен плам?

— Ако имаш магазин и той е единственото ти капиталовложение, няма да го оставиш в ръцете на лош управител, нали? Народът е прав да очаква от своя ръководител пълно себеотдаване и усеща, когато на него му липсват призвание и настойчивост. Хората искат да получат това, за което са платили.

— Добре де — отвърна леко засегнат Уинтърс. — Струва ми се, че хората не бяха чак толкова безразлични към мен, макар че ми липсваше вътрешен плам. Но от друга страна, не направих много гафове.

— За Бога, та ти въобще не си имал такава възможност. Твоята предизборна кампания се свеждаше до най-кратката и най-добре режисирана телевизионна битка, която някога съм виждал, спечелена не на последно място и от представителния ти външен вид.

— Но аз проведох два-три диспута… Всъщност три…

— С тъпанари, Самюъл. Срази ги най-вече с обноските си — а на хората това се харесва. Открай време те търсят в небесата, а напоследък и на телевизионния екран своя крал, своя повелител, който ще ги поведе с утешителни слова.

— Срамота. В такъв случай Ейбрахам Линкълн въобще нямаше да мръдне от Илинойс, щяха да го вземат за недодялан селяндур.

— Или още по-лошо — засмя се Джейкъб Мандел. — Ейбрахам Евреина в съзаклятие с антихристите жертва дечицата на християните.

— И какво по-добро доказателство от брадата, която си е пуснал! — усмихна се в потвърждение Уинтърс и стана от стола. — Нещо за пиене? — попита той и предугадил отговора на приятеля си, тръгна към бара под един френски гоблен на дясната стена.

— Благодаря. Както обикновено.

— Разбира се. — Историкът наля мълчаливо две чаши — едната с бърбън, а другата със скоч — и ми сложи лед. После се върна на мястото си и подаде бърбъна на Мандел. — Е, Джейкъб! Май ти казах всичко.

— Знаех си, че можеш едновременно да пълниш чашите и да мислиш — усмихна се Мандел и вдигна питието. — Наздраве!

— Наздраве! — отвърна историкът.

— И така?

— Трябва някак да запалим Евън Кендрик, да му втълпим, че е нужно непременно да спечели. Иначе не можем да разчитаме на него, а изгубим ли го, ония кретени на Гидиън — опортюнистите и фанатиците — ще вземат превес.

— Съгласен съм.

Уинтърс отпи от чашата и се загледа в един гоблен на стената.

— При Креси Филип и неговите рицари не са били разбити само от английските стрелци с лъкове и уелските мечоносци. Трябвало е да се сражават и с онова, което три века по-късно Сен Симон ще нарече двор, обезкръвен от „подлите продажни еснафи“.

— Не мога да се меря с теб по ерудиция, Самюъл.

— Как ще вдъхнем тази треска у Евън Кендрик? Важно е за нас. Вече ми е съвсем ясно.

— Мисля да започнем с Милош Варак.

Ани Мълкахи О’Райли не беше на себе си. Четирите външни телефона в кабинета на Евън Кендрик обикновено звъняха рядко — той не беше от най-търсените конгресмени. Днес обаче бе не само по-различно, днес си бе същинска лудница. Само за двайсет и четири часа най-малкият и най-ненатоварен с работа екип на Капитолия бе доведен до безумие. Наложи се Ани да повика двете си помощнички, които никога не идваха на работа в понеделник („Стига, Ани, само ще си развалим прекрасния уикенд!“), и те се появиха намусени в канцеларията. После се обади и на Филип Тобайъс — нереализиралият се гений и пръв помощник на конгресмена — да зареже тениса, да размърда видния си задник и да дойде на Капитолия, ако не иска да бъде убит („Какво се е случило, по дяволите!“ „Не гледа ли предаването на Фоксли вчера?“ „Не, излязох да се поразходя с яхтата. Защо, изтървал ли съм нещо?“ „В него участва нашият човек!“ „Какво? Това не може да стане без моето одобрение!“ „Сигурно са го потърсили направо вкъщи.“ „Този негодник изобщо не ми е казал!“ „Нито пък на мен, но в «Поуст» видях името му в списъка на участниците.“ „За Бога! Намери ми записа, Ани! Много те моля!“ „Само ако дойдеш да ни помогнеш с телефоните, драги.“ „Мамицата му!“ „Така не се говори пред дама, леке такова.“ „Извинявай, Ани, съжалявам! Много те моля. Записът!“)

Накрая, само защото беше отчаяна и съпругът й, Патрик Зейвиър О’Райли, почиваше в понеделник, тъй като работеше В събота, когато имаше най-много престъпления, Ани се обади на устатия ирландски полицай и му каза, че ако не й се притече на помощ, ще подаде срещу него оплакване за изнасилване, като добави — гладна кокошка просо сънува. Единственият, с когото не можеше да се свърже, беше конгресменът от девети избирателен район и Колорадо.

— Много, много съжалявам, госпожо О’Райли — отвърна арабинът, който заедно с жена си се грижеше за домакинството на Кендрик и когото Ани подозираше, че е безработен хирург или бивш ректор на университет. — Конгресменът каза, че заминава някъде за два-три дни. Нямам представа къде.

— Глупости, господин Сахара…

— Ласкаете ме по отношение на размерите, госпожо.

— Точно така! Обадете се на този жалък държавен служител и му кажете, че ние тук сме станали на маймуни! И то само заради участието му в предаването на Фоксли!

— Беше много убедителен, нали?

— Вие знаехте ли?

— Видях името му във „Вашингтон Поуст“, госпожо. А също и в „Ню Йорк Таймс“, и „Лос Анджелис Таймс“, и „Чикаго Трибюн“.

— Нима конгресменът получава всички тия вестници?

— Не той, госпожо, аз. Но и господин Кендрик може да ги прочете, ако иска.

— Слава Богу.

Врявата в приемната беше станала непоносима. Ани тръшна слушалката и се втурна да отвори вратата — за своя изненада видя, че Евън Кендрик и съпругът й си пробиват път сред тълпа репортери, служители от Конгреса и разни други хора, които не познаваше.

— Елате тук! — извика тя.

Щом влязоха в канцеларията и вратата зад тях се затвори, господин О’Райли рече:

— Аз съм нейният благоверен — представи се задъхан той. — Приятно ми е да се запознаем, господин конгресмен.

— Вие бяхте моят ариергард, приятелю — отвърна Кендрик, като се ръкува и бързо огледа едрия, широкоплещест риж мъж с коремче, по-голямо, отколкото предполагаше високият му ръст, и леко червендалесто лице с хитри, умни очи. — Радвам се, че пристигнахме по едно и също време.

— Не беше точно така, сър. Откачената ми женичка ми се обади още преди час и аз долетях най-много за двайсет — двайсет и пет минути. Но при тая олелия в коридора си помислих, че може всеки момент да се появите. И реших да ви изчакам.

— Би могъл поне да ме предупредиш, гаден ирландецо! Ние тук едва не се побъркахме!

— И да ме обвиниш в още някое престъпление, така ли, скъпа?

— Той наистина е много устат, господин конгресмен…

— Спрете и двамата — нареди Евън, като погледна към вратата. — Какво ще правим с тия там, по дяволите? Какво се е случило?

— Вие участвахте в предаването на Фоксли — каза госпожа О’Райли, — не ние.

— По принцип не гледам такива предавания — смотолеви Кендрик. — Щом съм го направил, значи е имало защо.

— А сега доста хора ви знаят.

— Бяхте страхотен, господин конгресмен — добави вашингтонският полицай. — Двама-трима колеги от управлението ми се обадиха да ви предам чрез жена си техните поздравления — нали ти казах, Ани.

— Първо, него го нямаше и, второ, при цялата тази дандания сигурно щях да забравя. Според мен, Евън, единственият изход е да излезете и да направите някакво изявление.

— Чакай малко — прекъсна я Кендрик, като погледна Патрик О’Райли. — Защо някой в полицейското управление ще иска да ми благодари?

— Задето натрихте носа на Бариш.

— Това разбрах, но какво общо има Бариш с вас?

— Този мошеник от Пентагона е приятел на разни важни клечки. И е гадно копеле. Висиш нощно време, дебнеш някого, а вместо да ти благодарят, заради него те наругават.

— Кого дебнеш? Какво се е случило?

— Господин Кендрик — намеси се Ани. — Отвън е заприличало на зверилник. Излезте и им кажете нещо.

— Не, първо ще изслушам него. Продължавайте, господин — мога ли да ви наричам Патрик или Пат?

— Пади най си ми подхожда — потупа се по коремчето полицаят. — Така ми и викат.

— Аз съм Евън. Оставете това „господин конгресмен“ — и аз се чудя как да се отърва от него. Хайде! Продължавайте. Защо Бариш се е забъркал с полицията?

— Е, не съм казвал, че се е забъркал. Той самият е чист като ирландска гайда, която всъщност не е много за гледане отвътре, но Бариш е по-неопетнен и от избелен чаршаф, проснат на пладнешко слънце.

— Колегите ви нямаше да ми благодарят, ако бях натрил носа на един светец.

— Е, и по-важни операции са се проваляли — в интерес на истината този случай не беше кой знае какво, но от него можеше да излезе нещо голямо, ако го бяхме изкарали докрай… Момчетата следяха някакъв мошеник, за който се знаеше, че пере пари през Маями и други места на югоизток, например Каймановите острови. На четвъртата нощ на засадата в хотел „Мейфлауър“ решиха, че най-после им е паднал в ръцете. В един часа през нощта при него отишъл някакъв тип с голям куфар. В един часа през нощта — не е много подходящо време за гостуване, нали?

— Не съвсем.

— Ами оказа се, че онзи с куфара имал да обсъжда с нашия мошеник съвсем законни сделки, от Пентагона потвърдиха, че почти до единайсет и половина той е бил на конференция за военно оборудване, а самолетът му за Лос Анджелис излитал в осем сутринта, така че среднощното му посещение в хотел „Мейфлауър“ било напълно обяснимо.

— Ами куфарът?

— Не можахме и да го докоснем. Направиха се на много обидени и възмутени, заговориха нещо за националната сигурност. Виждате ли, просто някой се бе обадил по телефона.

— Но не на адвоката си — каза Евън. — А на полковник Робърт Бариш от Пентагона.

— Точно така. Прочетоха ни по едно конско, задето сме се усъмнили в подбудите на един почтен американец, допринесъл да укрепне мощта на великите Съединени американски щати. Момчетата здравата си изпатиха.

— Но вие бяхте на друго мнение. Според вас в онази стая са се уреждали не съвсем законни сделки.

— Ако върви като патица и говори като патица, и изглежда като патица, обикновено е патица. Оня тип с куфара обаче беше друг, той не беше патица, а опашата невестулка, чието име бе заличено от нашия списък с патиците.

— Благодаря, Пади… Е, госпожо О’Райли, какво да кажа на ония оттатък?

— Каквото и да предложа, Фил Тобайъс вероятно няма да го хареса, би трябвало да ви е ясно. Ще дойде всеки момент.

— Ти си го накарала да зареже тениса си в понеделник сутрин? За това се изисква по-голям кураж, отколкото предполага чувството за дълг.

— Той е симпатичен и умен, Евън, но не мисля, че сега съветите му ще са ви от полза — сега всичко зависи от вас самия. Не забравяйте, ония лешояди оттатък са убедени, че миналата седмица само сте позирали — че със заседанието на комисията и предаването на Фоксли се опитвате единствено да си вдигнете цената. Ако се бяхте провалили, никой нямаше да ви обърне внимание. Но вие се изправихте срещу мощен противник и го накарахте да изглежда като празноглав дърдорко, а това ви направи знаменитост. Тези там искат да разберат какво целите.

— А ти какво предлагаш? Знаеш какви са ми намеренията, Ани. Какво да им кажа?

Ан Мълкахи О’Райли погледна Кендрик в очите.

— Каквото искате, господин конгресмен. Важното е да сте искрен.

— Вопълът на лебеда? Лебедовата ми песен, така ли, Ани?

— Сам ще разберете, когато отидете.

Към врявата в приемната се прибавиха внезапните проблясвания на стробоскопичните светкавици и подвижните ослепителни прожектори на телевизионните екипи, които бързо си пробиваха път през тълпата със смъртоносните си миникамери. Въпросите валяха един след друг. Някои от по-прочутите журналисти предявяваха нагло правата си за най-предните и удобни места, така че конгресменът от девети избирателен район в Колорадо просто отиде до бюрото на секретарката си, отмести попивателната и телефона и седна отгоре. Усмихна се смело, вдигна на няколко пъти ръце и отказа да говори. Какофонията постепенно утихна, само от време на време се чуваше някой по-рязък глас, на който възмутеният домакин отвръщаше с мълчалив, насмешлив учуден поглед. Накрая всички разбраха — конгресменът Евън Кендрик няма да си отвори устата, докато стаята не утихне, за да го чуват всички. Най-после се възцари тишина.

— Много ви благодаря — поде Евън. — Повече от всякога ми е нужна помощта ви, за да разбера какво искам да кажа — преди вие да кажете каквото имате за казване, което е по-различно, защото вече сте го намислили.

— Конгресмен Кендрик — извика един известен телевизионен лъв, видимо недоволен от мястото си във втората редица. — Вярно ли е…

— Недейте, моля ви — твърдо го прекъсна Евън. — Смилете се над мен. За разлика от вас аз съм новак в тази роля.

— Не си пролича по телевизията, сър! — възрази журналистът.

— Там се сражавах само с един човек. А сега съм сам срещу целия Колизей, който иска да види как ще бъде нахранен лъвът. Нека първо ви кажа няколко думи, а?

— Разбира се, сър.

— Добре, че в онова предаване не спорех с вас, Стан — нали така се казвахте.

— Да, господин конгресмен.

— Щяхте да ми откъснете главата за мезе към брендито си.

— Много сте любезен, сър.

— Сериозно? Това е комплимент, нали?

— Да, господин конгресмен. Такава ни е работата.

— Моите уважения. Иска ми се по-често да я вършите.

— Какво?

— Един от най-уважаваните членове на моя екип — побърза да продължи Кендрик — ми обясни, че трябва да дам изявление. Страшничко си е, ако не си го правил никога.

— Ами по време на предизборната ви кампания, сър? — прекъсна го друга телевизионна репортерка, която съвсем явно се постара русата й главица да попадне пред камерата. — Тогава безспорно ви се е налагало да правите изявления.

— Не, защото противникът ми представляваше нашенски вариант на герой от „Планетата на маймуните“. Можете да проверите, аз няма да се откажа от думите си. А сега мога ли да продължа, или да си изляза? Ще ви кажа откровено, пет пари не давам за нищо.

— Продължете, сър — обади се мъжът, когото често наричаха Стан Боса, с широка усмивка на фотогеничното си лице.

— Добре… Та този високо ценен член на екипа ми спомена и че някои от вас, ако не и всички, може би са останали с впечатлението, че миналата седмица само съм позирал. Позирал… Доколкото разбирам, тази дума означава да привлека със или без основание вниманието с някоя мелодраматична постъпка, която да прикове погледа на тълпите зрители. Ако определението е вярно, трябва да се откажа от титлата „позьор“, защото не искам да се харесам на никого. Още веднъж ви заявявам, всъщност не ми пука какво ще кажете за мен.

Моментното стъписване бе разсеяно от самия конгресмен, който допря длани.

— В това отношение съм съвсем откровен, дами и господа. Не се надявам да остана още дълго тук…

— Да не би да имате проблеми със здравето, сър? — извика някакъв младок от дъното на канцеларията.

— Искате ли да си премерим силите?… Не, нямам такива проблеми, но добре съзнавам, че…

— Бях шампион на колежа по бокс, сър — добави младият репортер, неспособен да се сдържи сред шеговитите дюдюкания на колегите си. — Извинете, сър — каза той смутен.

— Няма нищо, млади приятелю. Ако притежавам вашите способности, сигурно щях да се изправя срещу хората, които отговарят за доставката на снаряжение в Пентагона и Кремъл, за да решим всички проблеми по старомодния начин. По един представител от всяка страна и ще бъдат спасени цели батальони. За жалост обаче нямам вашата сила. Нямам и проблеми със здравето.

— Тогава какво имахте предвид? — попита един доста известен журналист от „Ню Йорк Таймс“.

— Вашето присъствие е чест за мен — каза Евън, щом го позна. — Нямах представа, че съм заслужил да ми отделите от времето си.

— Според мен сте заслужили, а и моето време не е чак толкова ценно. Защо смятате, че няма да се задържите тук, господин конгресмен?

— И аз не знам, но в отговор на първия ви въпрос ще кажа — не съм сигурен, че мястото ми е тук. А колкото до втория — понеже не съм сигурен, че имам работа тук, мога да говоря каквото мисля, без да се съобразявам с последиците — политическите.

— Това се казва новина — намеси се сприхавият Стан Боса и започна бързо да пише в бележника си. — Изявлението ви, сър?

— Благодаря. Вече ми се иска да свършваме. И на мен, както на мнозина, не ми харесва онова, което виждам. Доста време ме нямаше тук, а може би човек трябва да замине някъде, за да разбере какво точно притежаваме — дори само за да го сравни с това, което другите нямат. Тук не би трябвало да има олигархия във властта, но на мен ми се струва, че тя вече съществува. Не мога да ви кажа кои са тези хора, ала чувствам присъствието им. Както и вие. Те искат ескалацията да продължава вечно и все се оправдават с противника, който също е стигнал върха на своите икономически и технически възможности. Кога, по дяволите, ще спрем? Кога ще спрат те? Кога ще престанем да всяваме ужас у децата си, защото те слушат само за предстоящото унищожение на планетата? А кога техните деца ще престанат да слушат за същото?… Или просто ще продължим да се изкачваме с този пъклен асансьор, докато в един момент не се окаже, че не можем да се върнем, което и без това ще е безсмислено, защото улиците долу ще бъдат в пламъци… Простете ми, знам, че не е честно, но изведнъж ми омръзна от въпроси. Връщам се в планините.

Евън Кендрик стана от бюрото и бързо се промуши през смаяната тълпа до вратата на кабинета си. Отвори я и още по-забързано изчезна в коридора.

— Няма да ходи в никакви планини — прошепна Патрик Зейвиър О’Райли на жена си. — Това хлапе остава тук, в града.

— О, млъкни! — извика Ани през сълзи. — Току-що прекъсна окончателно връзките си с Капитолия.

— С Капитолия може би, но не и с нас. Той току-що постави доста грубичко пръст в раната. Ония печелят пари, а ние сме загубили ума и дума от страх. Пази го, Ани, грижи се за него. Той е гласът, който искаме да чуваме.

19

С разкопчана риза и метнато на рамо сако Кендрик обикаляше напечените, почти безлюдни улици на Вашингтон, без да има представа къде точно отива, опитваше се само да подреди мислите си, като местеше безцелно крака. Много често го спираха непознати, чиито коментари се разделяха почти по равно, но леко преобладаваха тези в негова полза — факт, който той не знаеше дали му харесва.

— Господин сенатор, страхотно му натрихте носа на онзи лицемерен самохвалко!

— Не съм сенатор, а конгресмен. Но май трябва да ви благодаря.

— За какъв, по дяволите, се мислиш ти, бе, конгресмен Еди-кой си? Откъде-накъде ще изкарваш лъжец един толкова почтен и лоялен американец като полковник Бариш. Проклет педераст левичар!

— Да ви предложа ли някакъв парфюм? Полковникът вече си купи.

— Възмутително!

— Ей, нямаш грешка! Снажен си, пък и гласчето ти си го бива. Това копеле пак ще прати нашите хора във Виетнам, ще ни направи пушечно месо.

— А, едва ли, приятелю. Той няма нищо против хомосексуалистите. За него всички ние сме пушечно месо.

— Това, че сте умен, не означава, че сте прав, сър! И обратното, това, че той се подведе — разбира се, от собствените си думи, — не означава, че непременно греши. Този човек е загрижен за мощта на нацията ни — за разлика от вас.

— Аз съм загрижен за здравия разум, сър. Което не изключва мощта на страната ни, поне се надявам.

— Не си пролича.

— Съжалявам, но е така.

— Благодаря ви, господин конгресмен, че казахте на глас това, което си мислят толкова хора.

— А защо не го казват?

— Не знам. Накъдето и да се обърнеш, някой ти вика: стискай зъби! В битката при Булж до Бастон си бях хлапак, но не беше нужно да ми го казваш. Тогава стисках зъби — и си умирах от страх. Стана от само себе си — просто ми се живееше. Но сега е по-различно. Сега срещу ни има не хора, дори не и оръдия или самолети, а някакви машини, които летят във въздуха и изравят огромни дупки в земята. Не можеш нито да се прицелиш в тях, нито да ги спреш. Можеш само да чакаш.

— Жалко, че няма как да кажете всичко това на комисията. Изразихте се много по-убедително от мен.

Наистина не му се говореше повече, беше уморен от говорене, а и непознатите минувачи му пречеха да намери уединението, което търсеше. Трябваше да помисли, да си изясни нещата, да реши какво да прави, и то час по-скоро, най-малкото за да освободи съзнанието си от този проблем. Имаше причини да приеме назначението в комисията на Партридж — искаше да повлияе върху избора на човека, който щеше да заеме мястото му в Конгреса, а и помощникът му Фил Тобайъс го беше убедил да приеме поканата на Партридж. Но Евън вече се чудеше дали това наистина го интересува.

Трябваше да признае, че още храни известен интерес, но не защото държеше на земляците си. Беше навлязъл в политиката като ядосан човек, който няма никакви илюзии. Можеше ли просто да се оттегли и да зареже всичко само защото е бил раздразнен от краткотрайния изблик на обществен интерес към него? Не се правеше на кой знае колко нравствен, но изпитваше вродена антипатия към хора, които поемат някакво задължение, а после, ако не им отърва, се отказват от него. От друга страна, казано на езика на една отминала епоха, бе успял да изгони вагабонтите, които водеха към пропаст девети избирателен район в Колорадо. Бе постигнал целта си. Какво повече можеха да искат от него избирателите му? Той им бе отворил очите — поне си мислеше, че го е сторил, и не бе пожалил за това нито думи, нито пари.

Да помисли. Наистина трябваше да помисли. Вероятно нямаше да продаде поне за известно време къщата в Колорадо — вече беше на четирийсет и една години, след деветнайсет щеше да стане на шейсет. Какво значение имаше това, по дяволите?… Имаше. Щеше да се върне в Югозападна Азия, при строежите и хората, с които се сработваше най-добре, но и той като Мани нямаше да прекара там последните си години, при повечко късмет — само едно-две десетилетия. Мани. Еманюел Уайнграс, гений, въплъщение на интелигентността, деспот, ренегат, направо непоносим човек — и все пак единственият баща, когото бе имал. Всъщност не бе виждал истинския си баща — той бе загинал при изграждането на някакъв мост в Непал, когато Евън бе едва осемгодишен, и бе оставил една комично цинична вдовица, която твърдеше, че в брака си с младичкия капитан от Армейския инженерен корпус е изпитвала съпружеско щастие по-рядко и от Катерина Арагонска.

— Хей! — извика някакъв тантурест мъж, който тъкмо излизаше през малката, затулена със завеса врата на едно кафене на Шестнайсета улица. — Току-що те гледах! Даваха те по телевизията, беше седнал на едно бюро! По оная, целодневната програма с новините. Пълна скука! Не знам какво толкова интересно каза, но някакви безделници ти пляскаха, а пък други те освиркваха. Ти беше!

— Сигурно грешите — каза Кендрик и забърза надолу по тротоара.

Божичко, тия от „Кейбъл Нюс“ бяха изстреляли за нула време в ефир импровизираната му пресконференция. Бе излязъл от кабинета си преди по-малко от час и половина — явно някой много бързаше. Знаеше, че „Кейбъл“ се нуждае от постоянен приток на новини, но защо при целия този информационен поток във Вашингтон се бяха спрели точно на него? Всъщност най го безпокояха думите, които младият Фил Тобайъс му каза в самото начало на политическата му кариера на Капитолия.

— „Кейбъл“ е нещо като инкубатор, господин конгресмен, защо да не се възползваме! Телевизионните компании може и да не ви сметнат за особено важен, че да ви показват в предаванията си, но те не изпускат новините на „Кейбъл“, за да се докопат до нещо интересно и необичайно. Можем да създадем ситуации, с които да привлечем вниманието на момчетата от „Кейбъл“, а според мен, господин Кендрик, с вашата външност и мъглявите ви становища…

— Тогава да не допускаме грешката да се обаждаме на „Кейбъл“.

Това бе убило ентусиазма на помощника му, но той пак се поуспокои от обещанието на Евън, че следващият обитател на канцеларията ще бъде много по-отзивчив. Конгресменът го бе казал сериозно — и сега мислеше така, но се боеше, че може би вече е твърде късно.

Тръгна обратно към хотел „Мадисън“, който бе на една-две преки и където бе прекарал неделната нощ — бе събрал смелост да се обади във Вирджиния и да разбере дали участието му в предаването на Фоксли не е причинило някакви проблеми в дома му.

— Не мога да се вредя да позвъня по телефона, Евън — отговори Сабри Хасан на арабски, езика, който и двамата ползваха за удобство, а и от други съображения. — Не спира да звъни.

— Тогава ще остана в града. Не знам още къде, но ще ти се обадя.

— Защо ще си правиш труда? — попита Сабри. — И без това сигурно няма да можеш да се свържеш. Дори ми е чудно как си успял сега.

— Добре, в случай че се обади Мани…

— Защо не му кажеш къде си, за да не ми се налага да лъжа? Журналистите тук не биха позволили на един арабин да ги излъже — веднага ни се нахвърлят. Израелците могат да казват на бялото черно и на сладкото кисело и лобито им убеждава Конгреса, че е за доброто на американците. Но с нас не е така.

— Стига, Сабри…

— Трябва да си отидем, Евън. Само ти пречим, ще започнем да ти пречим.

— Какви ги дрънкаш!

— Днес сутринта гледахме с Каши интервюто ти по телевизията. Беше много убедителен, приятелю.

— По-късно ще поговорим за това.

Цял следобед гледа бейзбол и пи уиски. В шест и половина пусна новините и започна да превключва от канал на канал, но попадаше само на епизоди от участието си в предаването на Фоксли. Отвратен, превключи на някаква образователна програма, по която излъчваха филм за брачните церемонии на китовете край бреговете на Тиера дел Фуего. Те го удивиха — и накрая заспа.

Днес инстинктът му бе подсказал да задържи ключа от стаята в „Мадисън“, така че сега прекоси бързо фоайето на хотела и се качи на асансьора. Щом влезе в стаята, се съблече само по гащета и легна на леглото. И дали от потиснато себелюбие или от чисто любопитство взе дистанционното управление и включи телевизора на канала на „Кейбъл Нюс“.

— Дами и господа, току-що видяхте една от най-странните пресконференции, на която някога съм присъствал. Необикновена най-вече със своята едностранчивост. Конгресменът от Колорадо, който е с първи мандат в Долната камара, повдигна въпроси от национална важност, но отказа да обясни изводите, до които е стигнал. Той просто си отиде. В интерес на истината обаче трябва да отбележа, че конгресменът отрича да е преследвал евтина популярност, тъй като очевидно не е сигурен дали иска да остане във Вашингтон — тоест в политиката. Въпреки това изявлението бе, меко казано, предизвикателно.

Записът внезапно свърши и се появи говорителка от студиото.

— Сега ще се прехвърлим в Министерството на отбраната, където, както разбрахме, заместник-министърът по стратегическите въпроси е подготвил кратко изявление. Имаш думата, Стив.

Друга физиономия, на тъмнокос репортер с неприятни черти и прекалено зъбата усмивка, надникна в камерата и прошепна:

— Заместник-министърът Джаспър Хефлъфингър, който се появява винаги, когато някой напада Пентагона, се втурна да запуши пробойната, направена от конгресмена — кой? — някой си Хенрик от Уайоминг — какво? — а, да, Колорадо! Чуйте и заместник-министъра Хефлъфингър.

Още една физиономия. С голяма челюст, но привлекателна, силна, с кичур посребрени коси, които изискваха внимание. И глас, на който биха завидели и най-известните радиоговорители от края на трийсетте и началото на четирийсетте години:

— Заявявам на господин конгресмена, че приветстваме думите му. Ние искаме същото, сър! Да избегнем катастрофата, да се борим за свобода и правда…

Тъпото копеле продължи да говори, като казваше всичко и нищо, но нито веднъж не засегна въпросите за ескалацията във въоръжаването и нейното прекратяване.

„Защо аз? — извика наум Кендрик. — Защо аз? По дяволите! Нищо не ме интересува!“ Загаси телевизора, после посегна към телефона и се обади в Колорадо.

— Здрасти, Мани — каза той, щом чу рязкото „Ало?“ на Уайнграс.

— Голяма работа си, момче! — изрева в слушалката старецът. — Значи добре съм те възпитал!

— Стига, Мани, искам да се отърва от всичко това.

— Какво? Ти видя ли се по телевизията?

— Точно затова искам да се отърва. Зарежи сауната със стъклените стени и беседката на потоците. Ще ги оставим за по-добри времена. Дай да заминем за Емирствата — през Париж, естествено, — дори можем да останем там за месец-два, ако искаш. Става ли?

— Не, кретен такъв! Като имаш нещо за казване, кажи го! Винаги съм те учил, че трябва да казваме това, което смятаме за правилно, пък дори и да загубим договора… Е, може и да сме послъгвали понякога, но накрая си свършвахме работата! И никога не се циганяхме за допълнителните разходи, дори когато трябваше да ги плащаме от собствения си джоб!

— Мани, това няма нищо общо с нещата, които стават тук…

— Има, и то много общо. Ти си положил основите на нещо… И понеже стана дума за строителство, момчето ми, познай каква изненада съм ти подготвил.

— Каква?

— Започнах сауната на терасата и предадох плановете за беседката над потоците. А Еманюел Уайнграс не прекъсва работата си, докато не изпълни проектите до съвършенство.

— Мани, ти си невъзможен!

— Май и преди съм го чувал.

Милош Варак вървеше по чакълестата пътека на Рок Крийк Парк към пейка, от която се откриваше хубав изглед към малка клисура, по чието дъно течаха отклонените от река Потомак води. Районът беше закътан и спокоен, отдалечен от бетонните тротоари горе, и през лятото бе любимо място на хората, тръгнали на излет, за да се измъкнат от горещината и блъсканицата по улиците. Както предполагаше, болезнено слабият, висок председател на Долната камара го чакаше на пейката, бе нахлупил върху гъстата си бяла коса кепе с козирка и се бе заметнал с дъждобран, съвсем неподходящ за горещия и влажен августовски следобед. Явно не искаше да бъде забелязан — нещо доста нетипично за него. Варак се приближи и заговори:

— Господин председател, за мен е чест да се срещна с вас.

— Копеле такова, ти наистина си бил чужденец! — На изпитото лице с тъмни очи и извити побелели вежди се беше изписал гняв, ала в гласа му се прокраднаха и отбранителни нотки, които явно му бяха неприятни. — Но ако си комунистически агент, някой Иванчо, се омитай оттук! Няма да се кандидатирам отново. Щом през януари ми изтече мандатът, се оттеглям и пет пари не давам какво се е случило преди трийсет-четирийсет години. Ясно ли е, Борис?

— Вие, сър, направихте забележителна кариера и допринесохте много за своята страна, която вече е и моя родина. А колкото до това, дали съм агент на руснаците или на някоя друга държава от Източния блок, вече десет години се боря успешно и против едните, и против другите, в което ще ви уверят доста влиятелни хора тук.

Политикът изгледа Варак с гранитовосивите си очи.

— Нямаше да се осмелиш да ми го заявиш, ако не можеше да го подкрепиш с факти — изтананика той с типичното за северните райони на Нова Англия остро произношение. — Но все пак ме заплаши!

— Колкото да ви заинтересувам, да ви убедя да се срещнете с мен. Мога ли да седна?

— Сядай — тросна му се председателят като на куче, от което се очаква пълно подчинение. Варак седна доста далечко от него. — Какво знаеш ти за събития, които може да са станали, а може и да не са през петдесетте години?

— Станали са, по-точно на 17 март 1951 година — отвърна чехът. — На този ден в белфастката болница „Дева Мария“ се е родило момче, чиято майка няколко години преди това била емигрирала в Америка. Но се върнала в Ирландия по тъжен повод. Съпругът й бил починал и след тази тежка загуба решила да роди детето у дома, при близките си.

— И какво от това? — Председателят го изгледа решително със студените си очи.

— Мисля, че знаете, сър. Не е имало никакъв съпруг, а само мъж, който сигурно я е обичал много. Изгряващ млад политик бил обвързан с нещастен брак и не можел да го разтрогне заради църковните закони и своите избиратели, които се придържали към тях. Години наред този мъж посещавал нея и детето в Ирландия, когато можел… като вуйчото от Америка, разбира се…

— Можеш ли да докажеш кои са били тези хора? — прекъсна го рязко възрастният председател. — Не със слухове и клюки или със съмнителни свидетели, а с писмени доказателства?

— Мога.

— С какво? Как?

— С писмата, които са си писали.

— Лъжеш! — извика седемдесетгодишният мъж. — Тя ги е изгорила всичките, преди да умре!

— Опасявам се, че е останало едно — отвърна меко Варак. — Предполагам, че е имала намерение да изгори и него, но смъртта я е изпреварила. Съпругът й го намерил сред вещите в нощното й шкафче. Той, разбира се, не знае кой е Е, а и не иска да научава. Благодарен е, че преди двайсет години жена му е отхвърлила предложението ви и е останала при него.

Старецът се извърна и преглътна сълзите, появили се в очите му.

— Жена ми ме напусна — прошепна едва чуто той. — Дъщерята и синът бяха в колеж и вече не беше необходимо да се преструваме. Времената и възгледите се бяха променили и положението ми в Бостън беше повече от стабилно. Дори префърцунените отчета в енорията не смееха да ми кажат нищо — разбира се, аз им дадох да разберат на тия псевдонабожни лицемери, че ако църквата понечи да се намеси в изборите, ще подтикна чернокожите радикали и евреите да повдигнат в Долната камара въпроса откъде-накъде те са освободени от данъци. Епископът едва не получи удар и ме обсипа с какви ли не проклятия, задето съм щял да дам безбожен пример на обществото, но аз му запуших устата. Казах му, че жена ми, която ме беше напуснала, вероятно е спала и с него. — След кратка пауза побелелият председател на Долната камара с набраздено от бръчки лице продължи: — Божичко! — възкликна той на себе си, без повече да се мъчи да крие сълзите си. — Как исках тя да се върне!

— Сигурен съм, че нямате предвид жена си.

— Много добре знаеш кого имам предвид, господин Никой! Но тя не можеше да го направи. Преди петнайсет години един порядъчен човек й бе дал покрив над главата и име на сина ни. Не можеше да го изостави — дори заради мен. Ще ти призная, и аз запазих последното й писмо. Наистина бе последно. „Ще се съберем в отвъдното — ми пишеше тя. — Но не и на земята, скъпи мой.“ Ама че глупости! Можехме да изживеем заедно живота си или поне това, което беше останало от него.

— Ако позволите, сър, според мен това са думи на една любеща жена, която е уважавала себе си и сина си не по-малко от вас самия. Имали сте и други деца и тази случка от миналото е могла да разруши бъдещето ви. А вие сте имали бъдеще, господин председател.

— Не ме интересуваше кариерата.

— Тя не би ви позволила да се провалите, както не е могла да разбие сърцето на човека, дал на нея и на детето ви дом и име.

Старецът извади кърпа, за да избърше очите си, в гласа му пак прозвучаха резки нотки.

— Откъде, по дяволите, сте научили всичко това?

— Не беше трудно. Вие сте председател на Камарата на представителите, вторият човек след президента и исках да знам нещо повече за вас. Простете, но старите хора са по-разговорливи от младите — това до голяма степен се дължи на важността, която несъзнателно си придават като пазители на така наречените тайни — и разбира се, знаех, че сте се развели с жена си, която също като вас е католичка. Като се имат предвид мястото ви в политиката по онова време и влиянието на вашата църква, решението ви сигурно не е останало в тайна.

— Да де, не мога да Ви Виня. Значи сте потърсили хора, които са ме познавали по онова време.

— И ги намерих. Научих, че жена ви — дъщеря на богат предприемач, който искал да се сдобие и с политическо влияние и буквално финансирал кампаниите в началото на кариерата ви — е имала, меко казано, незавидна репутация.

— И преди, и след сватбата ни, господин Никой. Само дето научих последен.

— Но все пак сте разбрали — рязко му възрази Варак. — Ив гнева и болката си сте намерили приятелка. Тогава сте били убеден, че бракът ви не може да се спаси, и сте потърсили утеха другаде.

— Така ли се казва? Просто търсех жена, която да бъде само моя.

— И сте я намерили в една болница по време на кампания за кръводаряване. Дипломирана медсестра от Ирландия на стаж за получаване на право да работи постоянно в САЩ.

— Откъде, по дяволите…

— Старите хора са доста приказливи.

— Манджекавало — прошепна председателят и очите му изведнъж заблестяха, сякаш името му бе навяло куп щастливи спомени. — Притежаваше малко италианско заведение с добра сицилианска кухня на четири преки от болницата. Там не ме притесняваше никой — май и не знаеха кой съм. Значи този жабар не ни е забравил.

— Сега е на повече от деветдесет години, но наистина ви помни. Водели сте при него хубавичката медсестра, а в един часа през нощта той заключвал ресторантчето и ви оставял вътре с молбата да не пускате много силно джукбокса.

— Прекрасен човек.

— С невероятна памет за възрастта си, но за съжаление без самоконтрола на младите. Той има много спомени — твърде несвързани — и на чаша кианти разказва неща, за които дори само преди няколко години въобще не би споменал.

— На неговата възраст това е…

— А вие сте споделяли доста с него, господин председател.

— Ами, няма такова нещо — възрази старият политик. — Но италианецът сам е стигнал до някои изводи — не е било трудно. След като тя си замина за Ирландия, година-две продължих да ходя там, и то доста често. Позволявах си да пийна повечко от обикновено, защото както вече споделих, там не ме познаваше никой или пък не даваха пет пари за мен, а и след това Манджекавало ме прибираше безпроблемно вкъщи. Явно тогава съм ставал по-бъбрив.

— Отишли сте в заведението на Манджекавало и когато тя се е омъжила…

— А, да, наистина! Спомням си съвсем ясно деня… всъщност помня как влязох, но не и как съм излязъл.

— Затова пък спомените на Манджекавало са доста точни. Имена, държава, град… дата на раздялата — както сте я нарекли вие. И аз отидох до Ирландия.

Председателят извърна рязко глава към Варак и го изгледа въпросително с немигащи яростни очи.

— Какво искаш от мен? Всичко това е приключило, забравено е и вече не можеш да ми навредиш. Какво всъщност целиш?

— Нищо, от което да съжалявате или да се срамувате, сър. Можете да проучите най-подробно биографията на моя клиент и ще останете възхитен от качествата му.

— На вашия… клиент ли? От качествата му?… Да не би да искате да му издействате някакъв пост в Камарата?

— Да, сър.

— Като оставим настрана празните приказки, защо трябва да се съгласявам с предложението ти, каквото и да е то?

— Защото в Ирландия има една подробност, която не знаете.

— И каква е тя?

— Нали сте чували за терориста, който се представя като О’Шантър и е нещо като командващ в Ирландската републиканска армия?

— Това чудовище! Позор за всеки ирландски род!

— Той е вашият син.

Мина една седмица, която затвърди убеждението на Кендрик, че славата във Вашингтон е мимолетно явление. Бяха престанали да излъчват по телевизията заседанията на комисията на Партридж по настояване на Пентагона, откъдето направиха двусмислена декларация, че е започнала проверка на някои финансови документи и че полковник Робърт Бариш е повишен в чин бригаден генерал и е прехвърлен на остров Гуам, този толкова важен аванпост на свободата.

Някой си Джоузеф Смит от Сидър Стрийт 70 в Клинтън, щата Ню Джърси, чийто баща бе служил в Двайсет и седми гуамски полк, се заля от смях пред телевизора и заръга с пръст жена си в гърдите.

— Пратили са го в девета глуха, скъпа! И това заради онзи конгресмен, как му беше името! Аз съм за него.

Но както при всички мимолетни периоди на еуфория, конгресменът от девети избирателен район в Колорадо бързо трябваше да се раздели с илюзията, че ще го оставят на спокойствие.

— Божичко! — възкликна Фил Тобайъс, главен помощник на конгресмена, като закри телефонната слушалка с ръка. — Самият председател на Камарата! Не помощникът му, не секретарката, а той лично!

— Може би трябва да уведомиш и другия член на Камарата — рече Ани О’Райли. — Позвънили са на твоя телефон, не на моя. Нищо не казвай, скъпи. Само натисни копчето и съобщи. Това е извън нашата компетенция.

— Но това не е по процедурата! Трябваше да се свържат с мен от канцеларията му…

— Обади се!

Тобайъс я послуша.

— Кендрик?

— Да, господин председател?

— Можете ли да ми отделите няколко минути? — попита жителят на Нова Англия, провлачвайки последната дума.

— Да, разбира се, господин председател, щом смятате, че е важно.

— Нямаше да се обаждам лично на някакъв си тъп новоизлюпен политик, ако не беше важно.

— Тогава мога само да се надявам, че това, което има да ми казва някакъв си тъп председател, наистина е важно — отвърна Кендрик. — В противен случай ще мина таксата за едночасовата си консултация по сметката на неговия щат. Ясно ли е, господин председател?

— Бива си те, момче. Макар че не си от нашите, ми допадаш.

— Може и да не ви бъде толкова забавно, като дойда при вас.

— Това ми харесва дори още повече.

Кендрик стоеше поразен пред бюрото на белокосия председател на Долната камара, който избягваше погледа му, и се взираше безмълвно в изпитото му лице. Старият ирландец току-що му бе направил едно доста необичайно предложение, което, вместо да го зарадва, бе разбило на пух и прах плановете му да се измъкне от Вашингтон.

— Подкомисията за надзор и анализи? — попита Евън, без да издава гнева си. — На разузнавателните служби?

— Точно така — отвърна председателят, като се загледа в книжата си.

— Как смеете? Не можете да направите такова нещо!

— Вече съм го направил. Обявих назначението ти.

— Без моето съгласие?

— Не ми е необходимо. Не ми беше особено лесно да убедя ръководителя на вашата партия — май не си кой знае колко популярен в своя лагер, — но все пак склониха. Ти си нещо като символ на независимия конгресмен.

— Символ ли? Какъв символ? Никакъв символ не съм!

— Имаш ли запис от предаването на Фоксли?

— То вече отиде в историята. Забравиха го!

— Или на малкото представление, което на другата сутрин устрои в кабинета си? Онзи от „Ню Йорк Таймс“ написа страхотна статия за теб, нарече те — как беше? Вчера пак я четох — един глас на разума сред врявата на побърканите врани.

— Това беше преди няколко седмици и оттогава не са ме споменали. Вече ме забравиха. Залязох.

— Е, сега пак ще изгрееш.

— Отказвам поста! Не желая да бъда обременяван с тайни, засягащи сигурността на страната. Нямам намерение да оставам в Конгреса и не мисля, че трябва да бъда поставян в една — да си го кажа направо — опасна ситуация.

— Обявиш ли отказа си на всеослушание, партията ти публично ще се отрече от теб. Ще ти лепнат няколко епитета, например скъпо струваща грешка и безотговорен тип, и ще върнат на мястото ти онова магаре, което успя да изриташ с парите си. Още липсва на някои хора тук. — Председателят замълча и се засмя. — Той и мафията му пробутваха наляво и надясно малки подаръчета от сорта на полети с частни самолети и почивка в разкошни апартаменти от Хаваите до Южна Франция, собственост на минните магнати. Нямаше значение от коя партия си — на тях им трябваха само някои добавки към законите и не ги интересуваше кой точно ще ги направи. По дяволите, Кендрик, може да излезе, че с отказа си ти дори ни правиш услуга.

— Наистина сте гаден, господин председател.

— Просто съм реалист, момчето ми.

— Но сте извършили и доста свестни неща…

— Това пак се дължи на прагматизма ми — прекъсна го старият политик. — Нещата не стават с напън, иска се да пипаш внимателно.

— Съзнавате ли, че току-що оправдахте наличието на корупция в управлението?

— Ами! Оправдах само приемането на алчността в разумни граници като нормално човешко качество, стига да не вреди на законността, предназначена за тези, които истински се нуждаят от нея! Обикновено си затварям очите за дребните подкупи, макар получателите им да знаят, че съм наясно. Ти, богат негоднико, не можеш да разбереш. Повечето политици тук не са милионери. Живеят с годишни заплати, които ти би пропилял само за месец. Подават оставка, защото не могат да издържат две-три деца в колежа, камо ли да си позволят свестен отпуск. Така че си невероятно прав, аз наистина си затварям очите.

— Добре! — извика Кендрик. — Това го разбрах, но не ми е ясно защо искате да ме назначите в комисията по разузнаването! Нямам никаква подготовка за тази длъжност. Мога да ви посоча трийсет-четирийсет колеги, които знаят много повече от мен — нищо чудно, нали съм си пълен невежа. Те се интересуват от това и им харесва да се бъркат в тези тъпотии — повтарям, за мен това са тъпотии. Повикайте някой от тях, сигурно веднага ще им потекат лигите.

— На нас не ни е нужен такъв апетит, момчето ми — каза председателят с ясно изразен новоанглийски акцент, който десетилетията сложни политически преговори в столицата не бяха успели да заличат. — Умерен скептицизъм, какъвто показа по телевизията срещу онзи лицемерен полковник — ето какво ни трябва. Твоето участие ще се отрази благоприятно на комисията.

— Грешите, господин председател. Нямам с какво да подобря работата й, нито пък се интересувам от нея. Бариш говореше общи приказки, увърташе и нагло отказваше да даде ясен и точен отговор. Срещу него беше по-различно. Повтарям, тази комисия изобщо не ме интересува.

— Виж какво, млади приятелю, интересът се мени в зависимост от ситуацията, както лихвите в банката. Случи ли се нещо, процентите неизменно се вдигат или падат. Някои хора тук са по-запознати с определени неспокойни райони на планетата — в това отношение напълно отговаряш на условията. Както е казано в тази чудесна книга, скритите таланти не са от полза на никого, но ако се открият навреме, могат да разцъфтят. Както е при теб.

— Ако имате предвид пребиваването ми в Арабските емирства, не забравяйте, че съм бил най-обикновен строителен инженер, загрижен единствено за работата и печалбите си.

— Така ли?

— Средният турист знаеше повече за политиката и културата на тези страни от мен. Ние, строителите, предпочитахме собствената си компания, движехме се в свой кръг и рядко излизахме от него.

— Трудно ми е да го повярвам — направо невъзможно. Едва не паднах от стола, когато прочетох досието ти в Конгреса. Та ти си строил за арабите летища и обществени сгради, което без съмнение означава, че ти се е налагало да водиш доста разговори с техните управници. Повтарям, летища — това е военно разузнаване, момчето ми! Пък и говориш няколко арабски езика, не един, а няколко!

— Езикът е един, останалото са диалекти…

— Казвам ти, ти си истинско съкровище и твой дълг е да служиш на нацията, като споделиш това, което знаеш, с други специалисти.

— Но аз не съм специалист!

— Пък и — прекъсна го председателят, като се отпусна замислен на стола, — с тази твоя биография отказът ти да участваш в комисията може да означава, че имаш нещо за криене, нещо, от което вероятно ние трябва да се позаинтересуваме. Имаш ли какво да криеш, Кендрик?

Председателят внезапно впи поглед в Евън.

Дали имал нещо за криене? И още как! Защо го изгледа така председателят? Никой не знаеше за Оман, за Маскат и Бахрейн. И никой нямаше да узнае! Така се бяха разбрали.

— Няма нищо за криене, но трябва да ви предупредя — отговори твърдо Кендрик. — Ще направите лоша услуга на подкомисията, защото преценявате погрешно качествата ми. Не се подвеждайте! Потърсете някой друг.

— В тази прекрасна книга, най-святата от всички, се съдържат много отговори, нали? — попита безцелно председателят с разсеян поглед. — Мнозина са избрани, но малцина са призвани, така ли беше?

— О, за Бога…

— Може би това важи и за нашия случай, момко — поклати глава старият ирландец. — Само времето ще покаже, нали? Междувременно ръководството на нашата парламентарна група се е спряло на теб. Значи си назначен — освен ако нямаш нещо за криене, от което трябва да се позаинтересуваме… А сега се омитай оттук, че имам работа.

— Да се омитам ли?

— Махай ми се от главата, Кендрик.

20

Двете камари на Конгреса, Сенатът и Камарата на представителите, имат няколко комисии с паралелни дейности и еднакви или почти еднакви имена. Така например и Сенатът, и Долната камара имат финансова комисия, комисия по външната политика или външните работи, специална или постоянна специална комисия по разузнаването, която има и влиятелна подкомисия за надзор и анализ на дейността на разузнавателните служби. Това дублиране е още един пример за ефективността на принципа за взаимозависимост и взаимоограничаване на властите в САЩ. Законодателната власт, която отразява възгледите на много повече избиратели, отколкото здраво окопалата се изпълнителна власт или пожизнената съдебна власт, трябва да обсъди и да стигне до консенсус по всеки от многобройните сложни проблеми, внесени за разглеждане в двете камари. Това става отчайващо бавно, ала общо взето, безпристрастно. Ако в едно плуралистично общество изкуството да управляваш е в компромиса, никой не го владее по-добре, но и не го е усложнил така, както законодателната власт на Съединените щати с нейните безчетни, често пъти непоносими и дори абсурдни комисии. Това твърдение е точно — плуралистичното общество наистина е многообразно, обикновено то проявява нетърпимост към тираните и почти винаги изглежда абсурдно в очите на тези, които налагат волята си на народа. Моралът на един човек не би трябвало да се узаконява чрез някаква идеология, както биха се изразили мнозина представители на изпълнителната и съдебната власт. Твърде често обаче се отказват от ентусиазма си и волю-неволю отстъпват пред ревовете на плебеите от комисиите на Капитолия, причиняващи само неприятности. Въпреки редките и непростими отклонения vox populi5 обикновено се чува и от това страната само печели.

На Капитолия обаче има и комисии, в които по силата на логиката и необходимостта се говори с по-приглушен тон. Те са малки, достъпът до тях е ограничен, разследват дейността на различните разузнавателни служби. И може би поради приглушения тон на гласовете в тях и строгите правила за сигурност, по които се подбират членовете им, над избраниците в тези специални комисии сякаш витае някакъв ореол. Те знаят неизвестни за широката публика неща, по-различни са и вероятно по-достойни. Между Конгреса и масмедиите съществува мълчаливо споразумение последните да бъдат по-сдържани, когато отразяват дейността на тези комисии — назначаването на нов сенатор или конгресмен в тях не бива да се превръща в новина на деня. Но не съществува и никаква секретност — всяко ново назначение се съобщава и обосновава простичко, без излишни думи. При назначаването на конгресмена от девети избирателен район в Колорадо, някой си Евън Кендрик, беше изтъкнат неговият голям опит като строителен инженер в Близкия изток и по-точно в Персийския залив. Тъй като малцина знаеха нещо за района, всички отсъдиха че преди години конгресменът е работил някъде из Средиземноморието и в назначението му няма нищо необичайно, и не му обърнаха особено внимание.

Журналистите, коментаторите и политиците обаче много добре усещат нюансите на нарастващото признание, защото в столицата признанието е неразривно свързано с властта. Има комисии и комисии. Не е все едно да си в комисията по проблемите на индианците и в бюджетната комисия — в първия случай гледаш да се занимаваш колкото се може по-малко с проблемите на един забравен и всъщност онеправдан народ, а във втория изследваш начините, по които държавата си набавя средства. Нито пък комисията по околната среда може да се мери с тази по проблемите на армията — бюджетът на първата непрекъснато намалява, докато разходите за въоръжаване достигат астрономически суми. Който разпределя парите, държи и властта. Но въпреки това малцина членове на комисии могат да се похвалят с ореола на загадъчност, обвил колегите им, свързани с тайния свят на разузнавателните служби. Когато в тези специални комисии внезапно се появява някой новоназначен, всички започват да се оглеждат, в кулоарите се разнася шепот, а масмедиите заемат стартова позиция пред компютрите, микрофоните и камерите. Обикновено цялата тази подготовка отива нахалост и имената постепенно потъват в забвение. Но невинаги и ако Евън имаше представа за тези подробности, сигурно идеше да прати по дяволите лукавия председател на Долната камера.

Той обаче не знаеше нищо, пък и да знаеше, това едва ли щеше да промени положението — Инвър Брас несъмнено бе постигнала значителен напредък.

Беше понеделник, шест и половина сутринта — утринното слънце всеки момент щеше да се покаже над хълмовете на Вирджиния, когато Кендрик се гмурна гол в басейна, надявайки се с десет-двайсет дължини в студената октомврийска вода да прочисти замъгленото си съзнание и да прогони болката в слепоочията си. Преди десет часа седяха с Еманюел Уайнграс в натруфената беседка в Колорадо, пиеха коняк и се смееха на стичащите се под стъкления под ручейчета.

— Ей сега ще се появят и китовете! — възкликна Мани.

— Както обещаваше на децата край онази полупресъхнала река, вече не помня къде.

— Нищо не стана. Трябваше да прилъжа някоя от майките. Онази, чернокожата. Беше страхотна.

— Мъжът й беше майор и заемаше важен пост в инженерните войски. Може би нямаше да ти разреши.

— И дъщеря им беше много красиво дете… Загина заедно с останалите.

— За Бога, Мани. Защо?

— Време е да тръгваш.

— Не искам.

— Трябва! Сутринта имаш заседание, а до разсъмване остават само два часа.

— Мога и да не ида. Вече пропуснах едно-две заседания.

— Само едно и това ми причини доста неприятности. Самолетът те чака на летището в Меса Верде. След четири часа ще си във Вашингтон.

Докато плуваше все по-бързо в басейна, Евън си мислеше за предстоящото заседание на комисията по разузнаването и си призна, че е доволен, задето Мани го е накарал да се върне в столицата. Заседанията на подкомисията го бяха очаровали — очаровали, ядосали, учудили, ужасили, но най-вече очаровали. По света ставаха толкова много неща, за които не бе и подозирал — неща както в полза, така и против интересите на Съединените щати. Но едва на третото заседание Кендрик забеляза една повтаряща се грешка в подхода на колегите си към представителите на различните разузнавателни служби: те търсеха недостатъци в стратегията на представителя при изпълнението на определени операции, докато всъщност трябваше да се позаинтересуват от самите операции.

Това беше разбираемо, тъй като хората, явили се пред подкомисията да защитят каузата си — предимно мъже, в което имаше нещо многозначително, — идваха от един страшен и тайнствен свят, но с приятните си гласове притъпяваха мелодраматизма, обикновено свързван с тяхната професия. Говореха тихо, на своя специфичен, почти неразбираем за другите език. Беше опияняващо да си част от този тайнствен свят дори като консултант — това подхранваше юношеските фантазии на зрелите мъже. Сред хората, дошли да говорят в подкомисията, нямаше такива като полковник Робърт Бариш — те бяха привлекателни, облечени с вкус, неизменно скромни и умерени и се явяваха пред конгресмените, за да обяснят като професионалисти какво ще постигнат, ако им се предоставят пари, и с какво ще допринесат за сигурността на сраната. Най-често задаваният въпрос беше: можете ли да го направите? Не дали е редно или дори дали има смисъл.

Тези пропуски се появяваха доста често, за да обезпокоят конгресмена от Колорадо, който веднъж за кратко бе станал част от жестокия и страшен свят на хората, застанали пред подкомисията. И затова не можеше да го превъзнася — по-скоро го ненавиждаше. Ужасният, невероятен страх, който неизменно присъстваше в потайната и страшна игра с човешкия живот, идваше от някаква мрачна епоха, където този живот не е струвал и пукната пара. В такъв свят човек не живее, в него той оцелява с пот и тъпи болки в стомаха, както бе оцелял и Евън по време на краткото си пребиваване в него. Ала конгресменът знаеше, че той продължава да съществува — и че именно неговите обитатели са го спасили от акулите край Катар. Въпреки това на заседанията задаваше все по-резки въпроси. Съзнаваше, че името му отеква тихо между стените на Конгреса, Централното разузнавателно управление и Белия дом. Кой е този размирник? На него не му пукаше — въпросите му бяха напълно законни и той щеше да ги задава и занапред. Кой, по дяволите, се смяташе за неприкосновен? Кой си въобразяваше, че за него няма закони?

Край басейна ставаше нещо, някой яростно ръкомахаше и викаше, но Евън почти не го чуваше през струящата покрай лицето му вода. Спря и се показа на повърхността, като разтърси глава. Беше Сабри, но такъв конгресменът май не го беше виждал. Вечно спокойният арабин, висшист на средна възраст от Дубай, не беше на себе си и макар че полагаше неимоверни усилия да овладее движенията и думите си, почти не успяваше.

— Трябва да изчезнеш! — извика той, когато Евън отпуши ушите си от водата.

— Какво… какво?

— Оман! Маскат! Всички канали и радиостанции излъчват само това, дори показват твои снимки в арабски дрехи — в Маскат! Телевизията, и радиото час по час прекъсват програмите си, за да съобщят поредните разкрития! Оповестиха го преди някакви си десетина минути, вестниците задържат сутрешните си издания, за да поместят още подробности…

— Не може да бъде! — изрева Кендрик и изскочи От басейна, а Сабри го заметна с хавлия.

— Репортерите сигурно ще довтасат всеки момент — каза арабинът. — Изключих телефона, а Каши товари колата ни — извинявай, колата, която ти така щедро ни подари…

— Остави това! — извика Евън и тръгна към къщата. — Та какво за колата?

— Жена ми ти слага дрехи за няколко дни, ако се наложи. Може да познаят колата ти — нашата обикновено стои в гаража. Реших, че ще ти е нужно време да помислиш.

— И да организирам едно-две убийства! — Евън се втурна през вратата на вътрешния двор и хукна нагоре по задното стълбище, следван по петите от Хасан. — Как са разбрали? По дяволите!

— Боя се, че това е само началото, приятелю.

— Какво?

Кендрик нахълта в огромната си спалня с изглед към басейна, отиде при шкафа и започна бързо да отваря чекмеджетата и да вади оттам чорапи, бельо и риза.

— Телевизионните компании канят най-различни хора за коментар. И всички те хвалят, разбира се.

— А какво друго да правят? — Евън облече гащетата и чорапите, а Сабри разгъна ризата и му я подаде. — Да кажат, че са стискали палци на палестинските терористи ли?

Кендрик облече ризата и се втурна към гардероба, откъдето измъкна чифт панталони. В стаята влезе Каши, жената на Сабри.

— Извинете! — рече тя и се извърна.

— Няма време за извинения! — извика й конгресменът. — Докъде стигна с дрехите?

— Може и да не съм улучила вкуса ти, скъпи Евън, но ще свършат работа — отвърна загрижено миловидната госпожа Хасан. — Освен това се сетих, че би могъл да ни се обадиш и да ти донеса някои неща. Много журналисти познават мъжа ми, но не и мен. Обикновено стоя настрани.

— Ти така пожела. — Кендрик облече сакото и се върна при шкафа да си вземе портфейла, парите и запалката. — Може да се наложи да заключим къщата и да се изнесем в Колорадо. Там официално ще ми бъдеш икономка.

— О, глупости, скъпи Евън — засмя се Каши. — Не е прилично.

— Нали си преподавател, Сабри — каза Евън, докато прекарваше набързо гребена през косата си. — Кога ще я научиш?

— А тя кога ще ме послуша? Нашите жени сигурно притежават предимства, за които ние не подозираме.

— Да вървим!

— Ключовете са в колата, скъпи Евън…

— Благодаря, Каши.

Кендрик тръгна надолу по стълбите, придружен от Сабри.

— Кажи ми — продължи той, докато минаваха през портала към обширния гараж, в който бяха откритият му мерцедес и кадилакът на Хасан. — Знаят ли цялата истина?

— И аз не я знам, наясно съм само с онова, което съм чувал от Еманюел, защото ти мълчиш като риба.

— Не за да скрия нещо от теб…

— Моля те, Евън — прекъсна го Хасан. — Колко време вече се знаем? Не ти е удобно да се хвалиш, дори косвено.

— Да се хваля ли? — възкликна Кендрик и отвори вратата на гаража. — Та аз се провалих! Бях обречен, всеки момент щяха да ме хвърлят в плитчините край Катар с одрано прасе на гърба! Другите успяха, не аз. Те спасиха кожата на героя.

— Едва ли са щели да постигнат нещо без теб…

— Я зарежи! — прекъсна го Евън, застанал до вратата на кадилака. — Всичко ли са научили?

— Според мен знаят твърде малко. Нищичко от това, което ми е разказвал Еманюел, дори като не броим присъщата му склонност да преувеличава. Журналистите ровят за подробности, но едва ли ще ги намерят.

— Нещо не ми е ясно. Защо при басейна ми каза, че това е само „началото“.

— Заради един от интервюираните — който очевидно на драго сърце е станал по никое време и се е съгласил да говори — твой колега от подкомисията по разузнаването в Долната камара, някакъв конгресмен на име Мейсън.

— Мейсън ли?… — попита Кендрик и се намръщи. — Той е голяма клечка в Тълса или феникс, вече не помня къде, но иначе е кръгла нула. Преди няколко седмици беше подета негласна кампания да го изключат от подкомисията.

— А, представиха го съвсем различно, Евън.

— То се знае. И какво каза?

— Че си бил най-проницателният член на комисията. Геният, по който се равнявали всички.

— Дрън-дрън! Казах някоя и друга дума и зададох няколко въпроса, но чак пък толкова, и второ, не си спомням да сме разменили с него нещо повече от „Здравей“! Всичко това са глупости!

— Но ги чу цялата страна…

Тишината в затворения гараж бе нарушена от шума на един, после на втори автомобил, които спряха пред къщата.

— О, Боже! — прошепна Евън. — Сгащиха ме!

— Още не — отвърна Хасан. — Каши си знае работата. Ще приеме ранните гости и ще ги набута в солариума. Между другото, ще говори на староеврейски и ще се престори, че не разбира, това ще ги забави — но само няколко минути. Тръгвай, Евън, хвани селския път на юг, за да излезеш на магистралата. След час ще включа телефона. Обади се и Каши ще ти донесе каквото трябва.

Кендрик непрекъснато набираше номера и при всеки сигнал за заето натискаше ядосано бутона, докато най-накрая за негово облекчение телефонът даде свободно.

— Домът на конгресмена Кендрик…

— Аз съм, Сабри.

— Е, сега направо не мога да повярвам, че успя да се свържеш. Но пък се радвам, че отново мога да изключа телефона.

— Какво е положението при вас?

— Катастрофално. Както и в канцеларията ти, и в къщата в Колорадо. Всички сме под обсада.

— Откъде знаеш?

— Никой не може да излезе оттук, Еманюел също успя да се свърже много трудно — и с доста ругатни. Твърди, че набирал близо половин час…

— Имам десетина минути да му се обадя. Какво каза?

— Къщата е обкръжена, имало цели тълпи. Явно повечето репортери са заседнали на летището в Меса Верде, защото трите таксита едва ли са успели да превозят толкова клиенти.

— Мани сигурно е доведен до припадък.

— Това, което го е довело до припадък, както се изрази ти, е, че нямало тоалетни.

— Какво?

— Не пуснал журналистите в къщата, но забелязал после навсякъде около нея следи от облекчаване на природните нужди и се втурнал към рафта с пушките ти.

— О, Боже, сигурно са опикали моравата — неговата гордост!

— Много тиради на Еманюел съм чувал, но тази надминаваше всички. И все пак успя да ми предаде да се обадя на госпожа О’Райли в канцеларията ти, понеже тя не можела да се свърже.

— Какво каза Ани?

— Да ти предам да се покриеш за известно време, но — цитирам — на всяка цена да й се обадиш.

— А, няма да стане — рече замислено Евън. — Колкото по-малко знае тя, толкова по-добре на този етап.

— Ти къде си? — попита Хасан.

— В един мотел край Удбридж. Последният отляво, най-близкият до гората.

— А това ми подсказва, че ти трябват някои неща. Без съмнение, храна — не можеш да се покажеш, за да не те видят, а едва ли един мотел с бунгала предлага обслужване по стаите…

— Не, храна не ми трябва. Спрях да вечерям по пътя.

— Не те ли познаха?

— По телевизията даваха анимационни филмчета.

— Какво тогава ти трябва?

— Изчакай да излязат късните издания на сутрешните вестници и прати Джим, градинаря, до Вашингтон да купи, които намери. Особено по-важните — те са възложили материалите на най-кадърните си хора, които ще се обадят тук-там. Ще му направя списък. После Каши ще ги донесе.

Жената на Сабри пристигна в мотела на Удбридж, щата Вирджиния, чак в един и половина следобед. Евън отвори вратата на двайсет и трето бунгало и се зарадва, като видя, че Каши е дошла с пикапа на градинаря. Не се бе сетил за това, но приятелите му от Дубай не бяха толкова глупави, че да минат с мерцедеса покрай тълпата, наобиколила къщата. Докато Кендрик придържаше вратата отворена, Каши се върна още два пъти до пикапа, за да пренесе храната, която беше донесла заедно с купчина вестници от цялата страна. Имаше сандвичи в найлонови пликчета, две бутилки мляко в кофички с лед, четири топли ястия — две арабски и две европейски — и бутилка канадско уиски.

— Каши, няма да стоя тук цяла седмица — каза Кендрик.

— Това е за сега и за довечера, скъпи Евън. Ти си под голямо напрежение и трябва да се храниш. В кутията на масата има сребърни прибори и газова горелка. Донесла съм ти и покривка със салфетки, но те моля, ако ти се наложи внезапно да заминеш, обади ми се да дойда да ги прибера.

— Защо? Да не би интендантът да ни прати в ареста?

— Аз съм интендантът, скъпи Евън.

— Благодаря, Каши.

— Изглеждаш уморен. Не си ли почивал?

— Не, гледах телевизия и все повече се вбесявах. А когато човек е ядосан, не може да заспи.

— Ти наистина беше много убедителен по телевизията. Но мъжът ми казва, че трябва да те напуснем.

— Защо? Той и на мене каза същото преди седмица, но не разбирам защо!

— Ами, не разбираш! Ние сме араби, а ти живееш в град, в който не ни вярват, и сега си се обвързал с политика, която проявява нетърпимост към арабите. Не искаме да ти навредим.

— Каши, това не е моята политика! Аз се махам, до гуша ми дойде! Казваш, че в този град не ви вярват. Защо само на вас? Тук не вярват на никого! Това е град на лъжци, измамници и мошеници, на хора, готови да прегазят всичко по пътя си, за да се доберат до кацата с меда. Измислили са си съвършена система, смучат кръв отвсякъде, тръбят наляво и надясно, че отстояват свещена кауза, а и цялата страна ги гледа и им ръкопляска, без дори да подозира, че си плаща за това! Тая работа не е за мен, Каши, стига толкова!

— Разстроен си…

— Кажи ми какво пише в печата!

Кендрик се запъти към купчината вестници на леглото.

— Скъпи Евън — поде жената по-твърдо от всякога. Евън се извърна към нея с няколко вестника в ръка. — Статиите ще те засегнат — продължи тя, без да откъсва тъмните си очи от него, — а да си призная, някои пасажи в тях засегнаха и нас със Сабри.

— Разбирам — промълви тихо Кендрик и внимателно я погледна. — Всички араби са терористи. Сигурно е написано с ей такива букви.

— Да, наблягат на това.

— Но ти говореше за друго, нали?

— Да. Казах, ще се засегнеш, но това не е точната дума. Сигурно ще се вбесиш, ала преди да си направил нещо, за което после ще съжаляваш, първо ме изслушай, моля те.

— За Бога, Каши, кажи какво има?

— Благодарение на теб ние със съпруга ми бяхме на доста заседания на вашия Сенат и на Камарата на представителите. Пак благодарение на теб ни се удаде случай да присъстваме и на дела във Върховния ви съд.

— Те не са ми бащиния. И какво от това?

— Там станахме свидетели на нещо забележително. Държавни проблеми, дори закони, биват обсъждани открито, и то не от обикновени просители, а от образовани хора… Ти виждаш само опаката, лошата страна на нещата и без съмнение това, което казваш, е вярно, но дали няма и друга истина? Видяхме доста мъже и жени, които защитават пламенно своите убеждения, без да се страхуват, че ще ги тикнат в затвора или ще им запушат устата.

— Може да ги затворят, но няма да им запушат устата. Никога.

— И въпреки това те поемат този огромен риск заради каузата си?

— Ами да. Така печелят популярност.

— Заради идеите си ли? — Да…

Кендрик остави думата да увисне във въздуха. Каши Хасан се бе изразила много точно, това бе и едно предупреждение той да не действа прибързано в самоубийствената ярост, която го бе обзела.

— Значи в тази съвършена система, както я нарече ти, има и добри хора. Моля те, не го забравяй, Евън. Не ги принизявай.

— Да не ги какво?

— Може би се изразявам лошо. Извинявай. Време е да тръгвам. — Каши забърза към вратата, но спря и се обърна. — Моля те, ако в яда си решиш, че трябва да направиш нещо крайно, в името на Аллах обади се първо на съпруга ми или ако предпочиташ, на Еманюел… Само че, без да страдам от някакви предразсъдъци, тъй като обичам нашия еврейски брат не по-малко от теб, струва ми се, че мъжът ми е по-улегнал.

— На всяка цена ще се обадя.

Каши излезе и Кендрик буквално се нахвърли на вестниците, като ги разгъна и ги подреди на леглото, та да се виждат заглавията на първите им страници.

Ако можеше с един първичен вик да притъпи болката си, гласът му сигурно щеше да избие прозореца в задушното бунгало.

„Ню Йорк Таймс“

„Вашингтон Поуст“

„Лос Анджелис Таймс“

„Чикаго Трибюн“

„Ню Йорк Поуст“

„Ю Ес Ей Тъдей“

Кендрик се бе надвесил над леглото и местеше бързо поглед по заглавията, неспособен да мисли за друго освен за едно. Защо бе всичко това? И тъй като отговорът му се изплъзваше, в главата му постепенно се избистри друг въпрос. Кой бе в дъното?

21

Дори да имаше отговор на някой от тези въпроси, то той не можеше да бъде намерен във вестниците. Те цитираха „достоверни“, „високопоставени“ и дори „поверителни“ източници, но повечето запитани отказваха да правят коментари или отвръщаха, че събитията биват анализирани, накъсо, по един или друг начин потвърждаваха случилото се.

„Бомбата“ избухна покрай едно строго секретно междуведомствено писмо без подпис на бланката на Държавния департамент. Предполагаше се, че от поверителните сейфове явно го е измъкнал служител, според когото с Кендрик са постъпили крайно несправедливо, и то от съображения за сигурност и най-вече от параноичния страх, че терористите ще тръгнат да отмъщават. Копия от писмото бяха изпратени на всички вестници, радиостанции и телевизионни компании, където бяха получени между пет и шест часа сутринта. Към всяко копие бяха приложени три снимки на конгресмена в Маскат. Тяхната достоверност не подлежеше на съмнение.

Добре пипат, помисли си Евън. Бяха улучили момента — щяха да стреснат страната още на разсъмване и цял ден да я заливат с декларации.

Но защо ли?

Най-интересен беше подборът на фактите — някои бяха премълчани, други — учудващо подробни като например, че е бил прехвърлен в Оман при най-строга секретност и е бил изведен от летището в Маскат от тайни агенти, които са му дали арабски дрехи, а също, че е използвал гел за потъмняване на кожата, за да се „впише“ в обстановката.

В документа се споменаваше бегло, че вероятно се е свързал със свои познати от миналото, чиито имена по обясними причини бяха пропуснати. Цял абзац бе посветен на това, как по свое желание е отишъл в лагер за терористи, където едва ли не с цената на живота си е научил имената, необходими, за да се добере до хората, насъскващи фанатизираните палестинци, и по-точно до един човек, чието име също бе пропуснато. Разказваше се как конгресменът е стигнал до него и го е принудил да изтегли терористите от посолството. Злият гений, дърпащ конците, бил застрелян — и този път подробностите бяха спестени, след което Евън Кендрик, конгресменът от девети колорадски район, бил върнат тайно в Съединените щати.

Бяха повикани специалисти, които да проверят снимките чрез спектрографски анализ и да се убедят, че не са фалшификат. Те потвърдиха, че фотографиите са истински — бе автентичен дори вестникът в ръката на някакъв минувач в Маскат, чието заглавие и дата бяха двайсеткратно увеличени. По-авторитетните вестници отбелязваха, че не разполагат с други източници, които да потвърдят достоверността на твърде откъслечните факти, но никой не подлагаше на съмнение снимките и самоличността на човека върху тях. А този човек, конгресменът Евън Кендрик, не можеше да бъде открит никъде, за да потвърди или да опровергае тази невероятна история. „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ бяха открили и разпитали малцината негови приятели и съседи във Вирджиния и Колорадо. Никой от тях не си спомняше да е виждал или разговарял с конгресмена през въпросния период миналата година — не че непременно е трябвало да говорят с него, но все щяха да помнят, ако го бяха срещали.

„Лос Анджелис Таймс“ беше отишъл още по-далеч и без да разкрива източниците си, поместваше справка за телефонните разговори на конгресмена по време на Оманската криза. Ако не се броят обажданията в местните магазини и разговорът с някой си Джеймс Олсен, градинар, за четири седмици от дома на конгресмена във Вирджиния бяха проведени само пет разговора, които вероятно имаха връзка със случая. Три от тях бяха с катедрите по арабска филология в университетите в Джорджтаун и Принстън, един — с някакъв дипломат от Дубай, който си заминал преди седем месеца, и един — с адвокат от Вашингтон, който отказал да се срещне с репортерите. Всъщност никой не се интересуваше доколко вярно е всичко това — всички бяха зажаднели за сензации, а конгресменът бе изчезнал сякаш вдън земя.

По-незначителните вестници, които не разполагаха със средства, за да си позволят да проверяват фактите, и всички жълти издания, които изобщо не си правеха труда да проверяват достоверността на информацията, бяха направо в стихията си. Използваха свръхповерителния документ, за да се гмурнат в буйните води на бомбастичните догадки, които непретенциозните им читатели поглъщаха като топъл хляб.

Във всички статии обаче въпреки сравнително точните факти липсваха съществени подробности. Никъде не се споменаваше за помощта, която Кендрик бе получил от младия султан на Оман, рискувал живота и престола си. Или за оманците, охранявали го на летището и по затънтените улички на Маскат, за непозната жена, невероятна професионалистка, която го беше спасила в претъпканата чакалня на летището в Бахрейн и му бе намерила убежище и лекар да се погрижи за раните му. И най-вече нямаше и дума за отряда от Мосад, спасил го от неизбежна ужасна смърт. Както и за другия американец, възрастния архитект от Бронкс, без когото Кендрик още преди година щеше да бъде разкъсан от акулите в Катар.

Затова пък всички публикации внушаваха едно: арабите са терористи от рождение, открояващи се с неописуема жестокост. Самата дума „арабин“ беше станала синоним на кръвожадност и диващина, цял един народ беше дамгосан и очернен. Колкото повече Евън четеше, толкова повече се ядосваше. Накрая така побесня, че запокити всички вестници.

Кой ли бе в дъното на всичко това?

И защо вдигаше шум до Бога?

Изведнъж Кендрик усети тъпа, пронизваща болка в гърдите. Ахмат! Божичко, какво бе направил! Дали младият султан щеше да го разбере? Можеше ли да го разбере? Американските репортери бяха пропуснали и премълчали доста подробности и бяха заклеймили цял Оман, намеквайки, че управниците му — нали са араби — не могат да се справят с тероризма и дори по-лошо, превърнали са се в съучастници в безсмисленото жестоко убийство на американските граждани в посолството.

Кендрик на всяка цена трябваше да намери своя млад приятел, да му се обади и да му обясни, че не е могъл да предотврати публикациите. Седна на ръба на леглото, грабна слушалката и я затисна с брадичката, докато с другата ръка затърси в джоба си портфейла с кредитната карта. Не помнеше кода на Маскат и набра нула, за да се свърже с пощата. Изведнъж свободният сигнал изчезна и той за секунда се вцепени и се вторачи с широко отворени очи в прозореца.

— Ало, двайсет и трето бунгало ли е? — каза дрезгаво някакъв мъж.

— Опитвах се да се свържа с пощата.

— Дори да говорите с града, минавате през централата на мотела.

— Аз… Налага се да се обадя в чужбина — заекна от учудване Евън.

— От този телефон не може.

— Ще платя с кредитна карта. Как да се свържа с пощата?

— Първо трябва да чуя номера на картата и потвърждение, че е ваша.

Дали не беше капан? Нима го бяха проследили в този долнопробен мотел в Удбридж, щата Вирджиния?

— А, само това оставаше — рече запъхтян Кендрик. — Разговорът е личен.

— Не думай! — възкликна подигравателно мъжът. — Тогава си потърси автомат. Има в ресторанта на седем километра оттук. Чао, мой човек, и без това съм затънал до гуша в работа…

— Чакай малко! Добре, чуй потвърждението от централата, но после ще затвориш, нали?

— Всъщност смятах да звънна на Луела Парсънс.

— На кого?

— Не е важно. Ей сега ще те свържа. Тия, дето остават тук цял ден, или са сексманиаци, или се друсат.

Телефонистката от другия край на света му обясни на английски с арабски акцент, че в Маскат, Оман, няма телефонна централа с три петици.

— Опитайте, моля ви — настоя Евън и добави още по-жалостиво: — Моля ви!

Телефонът иззвъня осем пъти, докато накрая се чу разтревоженият глас на Ахмат:

— Ало?

— Аз съм, Евън — отвърна на английски Кендрик. — Трябва да говоря с теб…

— Да говориш с мен ли? — избухна младият султан. — И имаш нахалството да ми се обаждаш!

— Значи знаеш? Какво… говорят за мен?

— Дали знам ли? Едно от хубавите неща на парите е, че можеш да си позволиш една от ония чинии на покрива, дето ловят всичко. Дори съм те изпреварил. Гледа ли си репортажите от Оман и Близкия изток? От Бахрейн и Риад, от Ерусалим и Тел Авив?

— Явно не. Гледах само нашите…

— Тук съобщават същите врели-некипели. Стой си във Вашингтон и гледай да не припарваш насам.

— Но аз съм решил да се върна. И ще го направя.

— Не ти го препоръчвам. Ние не сме слепи, нито пък глухи, гледаме телевизия. Значи ти си в дъното на всичко. Колкото да оплюеш арабите! Не искам повече да те зная, негодник такъв!

— Ахмат!

— Стига, Евън! Никога не бих повярвал, че си способен на такова нещо. Да не би във Вашингтон да ставате по-силни, като ни наричате зверове и терористи? Няма ли друг начин?

— Не съм казвал такова нещо!

— Но твоите сънародници го казват! Скъсаха се да го повтарят, докато накрая и на децата им става ясно, че искате едно — да ни поробите! А последният тъп сценарий е твой!

— Не! — възрази Кендрик. — Няма такова нещо!

— Прочети какво пише в американските вестници! Виж какво показват по телевизията!

— Това го казват журналистите, не аз и ти!

— А, ти нямаш нищо общо с мен. Ти си поредният безочлив негодник от вашия заслепен фарисейски самодоволен юдейско-християнски свят, докато аз съм друго, аз съм арабин, вярващ в Аллах. И няма да ти разреша да ме черниш.

— Никога не бих го направил, не бих могъл…

— Нито пък моите събратя, чиято земя сте си наумили да отнемете. Искате да прокудите цели села, да ги лишите от онова, с което са се препитавали поколения наред.

— За Бога, Ахмат, говориш като тях!

— Не се майтапиш, нали? — попита младият султан с гняв и сарказъм в гласа. — Под „тях“ сигурно имаш предвид хилядите семейства, които с оръжие биват откарвани в лагери, подобни на кочини. В тях могат да живеят прасета, но не и хора! Не и майки, бащи и деца!… За Бога, господин всезнаещ и безкрайно честен американецо! Ако говоря като тях, наистина съжалявам! Но ще ти кажа и за какво друго съжалявам — че се върнах тук прекалено късно. Сега разбирам нещата много по-добре от преди.

— Какви ги дрънкаш?

— Повтарям, прочети какво пишат вестниците ви, погледай телевизия, послушай радио. Май вашата висша раса се готви да изтреби до крак мръсните араби, та занапред да не си губите времето с нас. Или ще го предоставите на своите приятелчета в Израел, които и без това ви диктуват какво да правите? Само им дайте бомбите.

— Чакай малко! — извика Кендрик. — Тези израелци ми спасиха живота!

— Да, наистина, по една случайност! Използваха те чудесно да изпълнят онова, за което бяха дошли.

— Какво говориш?

— По-добре да ти го кажа аз, и без това няма да го чуеш от друг, нито пък ще го прочетеш във вестниците. Пет пари не даваха за теб, господин герой. Отрядът беше изпратен да освободи високопоставен стратег на Мосад, представящ се за натурализиран американец на работа в Държавния департамент.

— И таз добра! — прошепна Евън. — Уайнграс знаеше ли?

— И да е знаел, си е затварял устата. Именно той ги накара да тръгнат след теб в Бахрейн. Ето така ти спасиха живота. Съвсем случайно. Тия проклети евреи не мислят за никой друг освен за себе си. Точно като теб, господин герой.

— По дяволите, сега ме изслушай и ти, Ахмат! Нямам никаква вина за това, което се случи тук, нито за написаното във вестниците, нито за излъченото по телевизията. Това е последното, което бих искал…

— Дрън-дрън! — прекъсна го младият султан на Оман, следвал в Харвард. — Не е могло да стане без твое съгласие. Научих неща, за които не бях и подозирал. Какви са тия американски агенти, дето се разхождат из моята страна? А ти с кого си се свързвал?

— Например с Мустафа.

— Той е мъртъв. Кой без мое знание те е прехвърлил тайно в страната ми? Все пак я управлявам аз! Да не съм някаква безгласна буква?

— Ахмат, нямах никаква представа. Знаех само, че трябва на всяка цена да дойда в Оман.

— А аз какво, нищо ли не знача за теб? Толкова ли не можеше да ми се довериш?… Да де, нали съм арабин!

— Глупости! Теб те пазеха.

— От какво? От американско-израелския таен план ли?

— Стига де! От теб научавам, че в посолството е имало агент на Мосад. Ако знаех, щях да ти кажа! И понеже стана дума за това, млади ми фанатико, нямам никаква вина нито за бежанските лагери, нито за семействата, отвеждани в тях с оръжие…

— Вие всички сте виновни! — изкрещя султанът на Оман. — Око за око, зъб за зъб, само че ние нямахме нищо общо със случилото се в посолството! Не искам повече да те зная!

Султанът затръшна телефона. И Евън се прости с един добър човек и приятел, помогнал му да оцелее. Както и с плановете си да се върне в това кътче на планетата, което толкова обичаше.

Преди да се покаже от укритието си, искаше на всяка цена да разбере какво точно се е случило, по чия инициатива и защо.

Трябваше да започне отнякъде, по-точно от Държавния департамент и от един негов служител на име Франк Суон. Естествено, и дума не можеше да става да атакува направо Департамента. В мига, в който кажеше кой е, щеше да се вдигне страхотна шумотевица и тъй като физиономията му беше позната до втръсване от телевизията, а и половин Вашингтон го търсеше, Кендрик трябваше да обмисли всяка своя стъпка. Важно бе да не изпреварва събитията — най-напред трябваше да се свърже със Суон, но така, че той и канцеларията му да не разберат предварително. А, да, канцеларията. Преди година той бе отишъл в кабинета на Суон, беше се срещнал със секретарката му и за да я убеди във важността на посещението си, й бе казал няколко думи на арабски. Тя беше влязла в съседния кабинет и след десет минути Кендрик вече разговаряше с шефа й в компютърния център в сутерена. Секретарката беше не само експедитивна, но и много деликатна и предпазлива като повечето си колежки в коварния Вашингтон. А тъй като тази предпазлива секретарка сто на сто помнеше конгресмена Кендрик, с когото бе разговаряла преди година, тя сигурно щеше да откликне, ако й се обадеше човек, не по-малко загрижен за шефа й. Заслужаваше си Евън да опита — пък и не се сещаше какво друго би могъл да направи. Вдигна слушалката, набра кода на Вашингтон и зачака да чуе дрезгавия глас на администратора на мотел „Трите мечки“.

— Консулски отдел, канцеларията на директора Суон — каза секретарката.

— Здрасти, обажда се Ралф от охраната — започна Кендрик. — Имам да съобщя нещо на Франк.

— Кой все пак се обажда?

— Не се безпокой, един негов приятел. Исках само да го предупредя, че днес следобед може да има съвещания…

— Пак ли?

Само това му липсваше.

— Много ли е зает?

— И питате! До четири часа е на заседание.

— Щом е толкова на зор, защо не се качи на колата и не отпраши по-рано за вкъщи?

— На колата ли? Господин Суон по-скоро ще скочи с парашут в джунглата на Никарагуа, отколкото да рискува живота си по улиците на Вашингтон.

— Знаете за какво говоря. Положението е напечено. Може да го вземат на мушка.

— Взели са го още от шест часа сутринта.

— Просто се опитвам да му помогна.

— Май има час при лекаря — изведнъж се сети секретарката.

— Така ли?

— Вече има. Благодаря, Ралф.

— Изобщо не съм се обаждал.

— Да де. Просто охраната е проверявала програмата му.

Евън стоеше в тълпата на автобусната спирка на ъгъла на Двайсет и първа улица, откъдето се виждаше входът на Държавния департамент. След разговора със секретарката на Суон бе напуснал мотела и бързо се бе отправил с колата към Вашингтон, спря за малко само в един магазин в Александрия, за да си купи тъмни очила, брезентова плажна шапка с широка периферия и леко сако. Беше три и четирийсет и осем — ако секретарката не се бе отказала от намерението да предпази шефа си от досадници, франк Суон, заместник-директорът на Консулския отдел, щеше до двайсетина минути да излезе от огромната стъклена врата.

Така и стана. В четири часа и три минути той зави бързо по тротоара в посока, обратна на автобусната спирка. Кендрик изхвърча от тълпата и тръгна на десетина метра след него, като се чудеше какъв ли транспорт ще избере Суон, който, както се оказа, мразеше да кара кола. Ако смяташе да върви пеш, Кендрик щеше да го спре пред някой малък парк или другаде, където можеха да поговорят необезпокоявани.

Суон обаче реши да вземе автобуса по Вирджиния Авеню. Застана при неколцината пътници, които чакаха автобус, вече приближаващ се бавно към спирката. Евън забърза към ъгъла — не биваше да изпуска шефа на Консулския отдел. Отиде при него и го потупа по рамото.

— Здравей, Франк — поздрави го любезно, като свали тъмните очила.

— Ти! Не може да бъде! — извика изненадан Суон и стресна пътниците пред отворилата се врата на автобуса.

— Може, може — рече тихо Евън. — Налага се да поговорим.

— Да не си откачил?!

— И да съм, ти ме докара до тоя хал…

В този момент краткият им разговор внезапно бе прекъснат от глас, отекнал по улицата.

— Той е! — провикна се някакъв размъкнат чешит с раздалечени изпъкнали очи и дълга рошава коса, която закриваше челото му. — Вижте! Вижте! Той е! Командос Кендрик! Цял ден го гледам по телевизията — имам седем телевизора в апартамента! В течение съм на всичко! Той е!

Още преди Евън да е реагирал, мъжът смъкна шапката от главата му.

— Я чакай! — извика Кендрик.

— Вижте! Вижте! Той е!

— Да се махаме — изкрещя Суон.

Хукнаха по улицата, преследвани от чудака, чиито широки панталони се развяваха на вятъра, а ръцете му се размахваха като криле на мелница, но не изпускаха шапката на Евън.

— Преследва ни! — възкликна шефът на Консулския отдел, след като погледна назад.

— И шапката ми е у него! — каза Кендрик.

На втората пресечка беше спряло такси, от което слизаше грохнала старица със синя коса и бастун.

— Насам! — изрева Суон. — Към таксито!

Двамата мъже се втурнаха през широкия булевард, като лавираха между колите. Евън се качи през близката врата, а държавният служител заобиколи от другата страна — помогна на възрастната дама да слезе и без да иска ритна, бастуна. Той падна на тротоара, а след него и старицата.

— Извинявайте — рече Суон и скочи на задната седалка.

— Тръгвай! — извика Кендрик. — По-бързо! Да се махаме оттук!

— Да не сте ограбили някоя банка? — попита шофьорът, както включваше на скорост.

— Ще получиш нещо отгоре, ако побързаш малко — добави Евън.

— Бързам де, бързам. Не съм летец! Да не искаш да хвръкнем?

Кендрик и Суон едновременно обърнаха глави. Странният мъж с рошавата коса и размъкнатите панталони беше спрял на ъгъла и нахлупил шапката на Евън, си записваше нещо върху някакъв вестник.

— Името на фирмата и номерът на таксито — каза тихо шефът на Консулския отдел. — Където и да отиваме, ще се наложи да хванем друго такси. От следващата пресечка.

— Защо? Не защо ще сменяме таксито, а защо от следващата пресечка?

— Та шофьорът да не види другото такси.

— Говориш, сякаш знаеш какво вършиш.

— Надявам се ти да знаеш — отвърна задъхан Суон и извади кърпа да обърше плувналото си в пот чело.

След двайсет и осем минути второто такси ги откара в порутен квартал на Вашингтон и двамата забързаха надолу по улицата. Погледът им бе привлечен от червен неонов надпис с три липсващи букви. Беше долнопробна кръчма, която напълно се вписваше в обстановката. Те си кимнаха и влязоха, сепнати от мрачния салон, който им се стори още по-тъмен след слънчевия октомврийски ден. Единственият източник на светлина беше тътнещият примигващ телевизор, вграден в стената над очукания тезгях. Неколцината прегърбени и размъкнати пияници потвърждаваха категорията на заведението. Примижали срещу мъждивата светлина, Кендрик и Суон се отправиха към здрача вдясно от тезгяха, видяха едно занемарено сепаре, влязоха и седнаха един срещу друг.

— Наистина ли държиш да говорим? — попита прошареният Суон — дишаше тежко, лицето му още бе зачервено и потно.

— Да, държа, и то дотолкова, че съм готов да те направя най-новия кандидат за моргата.

— Внимавай, имам черен пояс.

— По какво? Суон се намръщи.

— Не знам точно, но винаги е имал ефект по филмите, дето ни учат как да си вършим работата. Пие ми се.

— Повикай келнера — каза Кендрик. — Аз ще остана в сянката.

— В сянката ли? — попита Суон, като махна колебливо на тромавата чернокожа келнерка с яркочервена коса. — Къде виждаш тук светлина?

— Кога за последен път си правил три лицеви опори, господин Черен пояс?

— В началото на шейсетте.

— Май тогава и тук за последен път са сменяли крушките… Ами аз? Как можа да го направиш, лъжец такъв?

— А ти как можа да си помислиш, че съм способен на такова нещо? — възкликна държавният служител, но замълча — оная грозотия, келнерката, се бе изправила пред тях с ръце на кръста. — Какво ще пиеш? — попита той.

— Нищо.

— А, тук не може така. Не е за препоръчване. Две двойни уискита. Канадско, ако има.

— Какво ти канадско! — рече сервитьорката.

— Да де — съгласи се Суон и след като я изчака да се отдалечи, отново се обърна към Кендрик: — Разсмиваш ме, конгресмен, ама наистина. Консулският отдел иска главата ми! Тоя книжен плъх, държавният секретар, е издал директива, в която дава да се разбере, че не иска да ме знае! Израелците нададоха вой до небето, че безценният им Мосад можел да бъде компрометиран, ако някой се поразровел повечко, арабите мънкат, че им се подронвал авторитетът! А днес в три и половина следобед президентът — дяволите да го вземат — ми чете конско, задето съм бил „пренебрегнал служебните си задължения“. И то с такъв тон, сякаш знаеше за какво става въпрос, от което пък аз трябваше да се досетя, че ни слушат поне още двама души… Ти криеш ли се? Аз да! Почти трийсет години съм в този скапан занаят…

— Скапан, я — обади се тихо Евън. — Съжалявам.

— И правилно — каза Суон. — Че кой друг ще се занимава с тия глупости, ако не кретени като нас, дето сме по-тъпи и от системата? Ти имаш нужда от нас, мой човек, не го забравяй. Работата е там, че след толкова бъхтене няма с какво да се похвалим. Не ми се налага да бързам за вкъщи, та да проверя дали басейнът е бил почистен от образувалия се от жегата жабуняк… Главно защото нямам басейн и след развода къщата я взе жена ми, беше й дошло до гуша да ме чака да се върна от безкрайните командировки, от които се прибирах с пръстта на Афганистан под ноктите! А, господин конгресмен, нека сме наясно, не съм разгласявал съкровената ти тайна. Напротив, дори се опитах да спра птичката, която пропя. Остава ми малко до пенсия, държа да не се забърквам в разни каши.

— Опитал си се да спреш птичката ли? Дето пропяла?

— Да, един човек, който е сдържан, много предпазлив, голям професионалист. Дори му показах копие от писмото го шефовете, в което отричах да съм се свързвал с теб.

— Как така си му го показвал? — учуди се Евън.

Суон погледна унило Кендрик. Сервитьорката донесе поръчката и зачака до масата, като потропваше с пръсти по нея, а държавният служител бръкна в джоба си, хвърли поглед на сметката и плати. Жената си взе бакшиша, вдигна рамене и се отдалечи.

— Как така си му го показвал? — повтори Евън.

— Хайде, наздраве! — рече глухо Суон и отпи голяма глътка от уискито си. — Да забием още един пирон в ковчега. И без това не ми остава много.

— Все пак не знаеш кой е, нали?

— А, знам как се казва, дори ми го препоръчаха.

— Е?

— Такъв човек не съществува.

— Какво?

— Много добре ме чу.

— Как така не съществува? — настоя смаян Кендрик.

— Е, може и да съществува, но не той дойде при мен. Суон изпи първата чаша с уиски.

— Направо не е за вярване.

— И Айви не повярва. Секретарката ми де, Айви Страшилището.

— Нищо не разбирам — каза тъжно Кендрик.

— Обадил й се един от съветниците на сенатора Алисън. Навремето му била гадже. Помолил я да вкара при мен някакъв техен човек, който изпълнявал тайно поръчение на сенатора. Та той се оказа русоляв тип с централноевропейски акцент, който знае за теб всичко до девето коляно. Ако имаш белег, който е виждала само майка ти, бъди сигурен, че той притежава негова снимка в едър план.

— Ами! — изненада се Евън. — Какво е седнал да се занимава с мен?

— И аз се чудя. Въпросите, които ми задаваше, съдържаха доста ПД…

— Какво?

— Предварителни данни за теб. Знаеше за теб не по-малко от мен. Пипаше страшно професионално.

— Но защо се е спрял точно на мен?

— Казах ти, и аз се учудих. Затова помолих Айви да направи справка в канцеларията на Алисън. Първо, защо един не особено амбициозен сенатор ще държи при себе си такъв СС…

— Какво?

— Не е това, за което си мислиш. „Суперспециалист“. Сега обаче ми се струва, че има някаква връзка.

— Не се отплесвай, ако обичаш.

— Добре — съгласи се Суон и отпи от второто уиски. — Айви се обадила на старото си гадже. Онзи изобщо не бил в течение. Не и бил звънил и не бил чувал за помощник на сенатора с такова име.

— И таз добра, да не познае с кого говори! Все е щяла да усети по думите, по това, което са си казали.

— Бившето й гадже било от Джорджия и говорело доста завалено, пък и когато й се обадило, имало ларингит. А и мъжът, който й позвънил, знаел на пръсти местата, където са се срещали с онзи навремето — дори един-два мотела в Мериланд, които Айви предпочита да пази в тайна от мъжа си.

— Значи всичко е организирано. — Кендрик се пресегна и взе чашата на Суон. — Но защо?

— А ти защо ми взе уискито? Аз нямам басейн, нали ти казах. Нямам дори къща.

Изведнъж гърмящият телевизор над тезгяха избълва името „Кендрик“.

Двамата рязко извърнаха глави — не можеха да повярват на ушите си.

— Сензация! Новината на деня, а може би и на десетилетието! — изрева някакъв телевизионен журналист сред тълпата ухилени към камерата зяпачи. — От дванайсет часа цял Вашингтон се опитва безуспешно да открие конгресмена Евън Кендрик от Колорадо, героя от Оман. Съществуват сериозни опасения, че арабите ще се опитат да си отмъстят. Разбрахме, че властите са предупредили полицията, болниците и моргите да бъдат нащрек. Само преди няколко минути обаче Кендрик е бил забелязан тук, на този ъгъл, от Кажимер Бола-Боле… славски. Откъде сте, сър?

— От град Джърси — отвърна странният мъж с шапката на Кендрик, — но по принцип съм от Варшава! Благословената от Бога Варшава!

— Значи сте роден в Полша.

— А, не, в Нюарк.

— Но сте видели конгресмена Кендрик.

— Точно така. Говореше с някакъв побелял мъж на автобусната спирка ей там. Щом извиках „Командос Кендрик, той е!“, двамата хукнаха да бягат. Познах го! Имам телевизор във всяка стая, дори в тоалетната. Нищо не пропускам.

— Казвате „ей там“, сигурно имате предвид спирката на две пресечки от Държавния департамент?

— Ами да.

— Сигурни сме — допълни убедено пред камерата журналистът, — че властите проверяват дали в Държавния департамент има служител, отговарящ на описанието на нашия свидетел, присъствал на тази странна среща.

— Аз ги проследих! — провикна се мъжът с размъкнатите панталони и свали шапката на Евън от главата си. — Взех му шапката! Ето, това е шапката на командоса!

— Но какво чухте, господин Болеславски? Там, на спирката?

— Казвам ви, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат! Човек не може всичко да предвиди. Преди да побягнат, белокосият заповяда нещо на командос Кендрик. Май говореше с руски акцент, а може би с еврейски! Комунистите и евреите — човек не може да им има доверие, нали ме разбирате? Те въобще не стъпват в черква! Не знаят какво е литургия…

Интервюто бе рязко прекъснато от реклама, възхваляваща достойнствата на някакъв дезодорант.

— Предавам се — рече Суон, като дръпна чашата от Евън и я изпи на един дъх. — Вече станах таен агент. Руски евреин от КГБ, който не знае какво е литургия. Какво още искаш да направиш за мен?

— Нищо, защото ти вярвам. Но ти наистина можеш да направиш нещо за мен, което ще бъде от полза и на двамата. Трябва да разбера кой е в дъното на всичко, за което те обвиняват.

— И ако наистина разбереш — наведе се Суон, — ще ми кажеш ли? Така си е, ще ми е от полза, това е единственото, което ме интересува сега. Трябва да се измъкна от тази каша.

— Ще бъдеш първият, на когото ще кажа.

— Какво искаш?

— Имената на хората, които знаеха, че съм бил в Маскат.

— Не са чак толкова много, броят се на пръстите на едната ръка. — Суон поклати глава. — И те нямаше да са в течение, ако не беше казал, че при нужда може да опреш до помощта ни. Заявих ти го без заобикалки: заради заложниците не можехме да потвърдим, че знаем за участието ти в операцията.

— Колко все пак са посветените?

— Нали разбираш, няма нищо черно на бяло.

— Да де. Колко души все пак са в течение?

— Освен преките участници в операцията за нея знаеха само онова тъпо копеле Хърбърт Денисън, надутият шеф на президентската канцелария, министрите на външните работи и на отбраната и председателят на Съвета на главнокомандващите. Аз им служех за свръзка. Тях можеш да отпишеш. Ако те разкрият, всички ще загубят много повече, отколкото ще спечелят. — Суон се облегна намръщен. — В операцията бяха включени само хората, без които не можеше. Лестър Крофърд от ЦРУ. Той анализира тайните операции на Управлението в Близкия изток, напоследък негов резидент в Бахрейн беше някой си Грейсън — точно така, Джеймс Грейсън. Той вдигна голяма пара, че ви е изпуснал с Уайнграс, мърмореше, че шефовете на ЦРУ съвсем са превъртели и ще забъркат някоя каша.

— Освен това четирима-петима местни араби, най-добрите, с които разполагаме ние и ЦРУ, показахме им снимката ти, но без да им съобщаваме името ти. Не биха могли да разкрият нещо, което не знаят. Има още двама души, които знаят кой си — единият беше в Оман, а другият — тук, в „ОХАЙО–40“, при компютрите.

— Компютри ли? — попита Кендрик. — Значи има разпечатки?

— Името ти бе вкарано само в неговия компютър, не в централния. Човекът се казва Джералд Брайс и ако те е издал, веднага ще се предам на ФБР като съветския агент евреин, за когото говореше Болеславски. Брайс има остър и пъргав ум и е факир по компютрите, няма по-добър от него. Някой ден ще оглави Консулския отдел, ако момичетата поне за малко го оставят на мира.

— По тънката част ли си пада?

— Виж го ти колко се е загрижил за морала! Момчето е на двайсет и шест години и е хубаво като картинка. Не е женен и има голям успех сред жените — другите говорят за него, той самият не се хвали. Точно затова го харесвам. Не са останали много джентълмени на този свят.

— И на мен започва да ми харесва. А кой е вторият човек, дето ме е познавал?

Франк Суон се наведе, започна да върти празната чаша, загледа се в нея и после вдигна очи към Кендрик.

— Мислех, че вече си се досетил.

— Откъде ще се сетя?

— Ейдриън Рашад.

— Името не ми говори нищо.

— Използва псевдоним…

— Ейдриън ли?… Значи е жена…

Суон кимна. Евън се намръщи, после изведнъж разтвори широко очи и повдигна вежди.

— Калейла? — прошепна той.

Служителят от Държавния департамент пак кимна.

— И тя е работела за теб?

— Е, не за мен, за нас.

— Тази жена ме измъкна от летището в Бахрейн! Онзи негодник Макдоналд ме натика в тълпата — бях полумъртъв, не знаех къде се намирам. Тя ме измъкна оттам — нямам представа как го е направила!

— Аз знам — рече Суон. — Заплашила е да пръсне черепите на двама-трима бахрейнски полицаи, ако не съобщят за нея по каналния ред и не й помогнат да те измъкне. Получила е не само разрешение, но и кола от гаража на емира.

— Каза, че работи за нас, а не за теб. Какво значи това?

— Тя наистина е от ЦРУ, но е специален агент и се ползва с особен статут. Има връзки из целия Персийски залив и Средиземноморието, ЦРУ обаче не позволява на никого да я използва.

— Без нея много бързо щяха да надушат кой съм.

— Без нея щеше да станеш мишена за всеки терорист в Бахрейн, включително за хората на Махди.

Кендрик замълча за секунда — гледаше разсеяно с полуотворена уста, явно си беше спомнил нещо.

— Каза ли ти къде ме скри?

— Мълчи като гроб.

— Има ли това право?

— Казах ти, че е специален агент.

— Разбирам — промълви Евън.

— Аз също — отвърна Суон.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Рашад се свърза с нас цели шест часа, след като те бе измъкнала от летището.

— Това необичайно ли е?

— При тези обстоятелства може да се нарече странно. Задачата й беше да те държи под наблюдение и при някакви неочаквани действия от твоя страна незабавно да се свърже с Крофърд в ЦРУ, който трябваше да ми се обади за инструкции. Тя не го направи и в официалния й доклад не се споменава нищо за тези шест часа.

— Трябвало е да запази в тайна къде се крием.

— Да де. Сигурно сте били в двореца, а никой не може да се бърка в работите на емира и семейството му.

— Естествено.

Кендрик пак замълча и се загледа в тъмнината към очукания тезгях.

— Много свястно момиче — изрече бавно и колебливо той. — Поговорихме си. Влизаше ми в положението. Направо й се възхищавах.

— Я не се занасяй! — Суон се наведе над празната чаша. — Да не мислиш, че се случва за пръв път?

— Кое?

— Съвсем естествено е двама души, мъж и жена, озовали се в крайно напрегната ситуация, да се сближат.

— Не я обиждай, Франк. Тя все пак означаваше нещо за мен.

— Добре де, ще ти го кажа без заобикалки. Мен ако питаш, ти едва ли си означавал нещо за нея. Тя е професионалистка, нагледала се е на какво ли не в своята ЗНД.

— Своята какво? Говори на английски или ако предпочиташ, на арабски, но да те разбирам.

— Зона на действие…

— Пишеше го и във вестниците.

— Аз обаче нямам пръст. Ако зависеше от мен, щях да неутрализирам всички негодници, дето са написали тия статии.

— По-добре не ми казвай какво означава „неутрализирам“.

— Добре де. Ще ти кажа само, че в нашия занаят всички понякога се отпускаме — от умора или страх. Позволяваме си няколко часа да си правим удоволствието като отдавна полагаща ни се награда. Едва ли ще повярваш, че дори изнасяме лекции за това на хората, заминаващи със задачи.

— Вече ти вярвам. Честно казано, по онова време и на мен не ми беше чужда подобна мисъл.

— Добре де. Нея я зачеркваме. Тя действа в Средиземноморието и рядко си идва в Щатите. Като начало би трябвало да заминеш за Северна Африка, за да я намериш.

— Значи остават само онзи Крофърд в ЦРУ и резидентът в Бахрейн.

— Не. Освен тях и един рус мъж с централноевропейски акцент. Който действа тук, във Вашингтон, и то много потайно. Получава информация някъде, само че не от мен, не от „ОХАИО–40“. Открий него.

Суон даде на Евън телефоните си в службата и вкъщи и побърза да се измъкне от тъмната долнопробна кръчма. Кендрик поръча на дебелата чернокожа келнерка с яркочервената коса уиски и я попита има ли телефон. Тя му обясни къде е автоматът.

— Тупнете го два пъти долу вляво и ще ви върне монетата — посъветва го негърката.

— Ако стане, ще я дам на вас — отвърна Евън.

— Дайте я на приятеля си — каза келнерката. — Тия тежкари с костюмите никога не оставят бакшиш — и белите, и черните са един дол дренки.

Кендрик се измъкна от сепарето и тръгна предпазливо към телефона върху тъмната стена. Беше време да се обади в канцеларията си. Не биваше повече да държи в напрежение госпожа Ан Мълкахи О’Райли. Примижал, пъхна монетата и набра номера.

— Канцеларията на конгресмена…

— Аз съм, Ани — прекъсна я Евън.

— Къде сте, за Бога? Минава пет часът, а тук още е истинска лудница!

— Затова не съм там.

— А, да не забравя! — извика задъхано госпожа О’Райли. — Преди малко се обади Мани, беше много категоричен, но не крещеше, което означава, че май говори сериозно.

— Какво каза?

— Да не му се обаждате в Колорадо.

— Какво?

— Каза буквално: „Алкот масгул“, нямам представа какво е това.

— Аз имам, Ани.

На арабски това означаваше, че линията е заета, или с други думи, подслушва се. Ако наистина бе така, при всеки разговор можеше да се установи откъде се обаждаш.

— Няма да звъня в Колорадо — добави Евън.

— Каза да ви предам и че когато нещата се поуспокоят, ще иде в Меса Верде и ще ми предаде къде да го търсите.

— Чудесно, ще разбера чрез теб.

— А вярно ли е, господин супермен, всичко, дето го разправят за вас? Наистина ли сте извършили такива подвизи в Оман?

— Е, не всички са изсмукани от пръстите. Но са пропуснати мнозина, които е трябвало да бъдат споменати. Някой се опитва да ме изкара такъв, какъвто не съм. Ти как се справяш?

— С обичайното „Без коментар“ и „Шефът е извън града“ — отвърна госпожа О’Райли.

— Страхотна си.

— Не е точно така, господин конгресмен, не всичко се урежда по обичайния начин. Криво-ляво се справяме с откачените и с журналистите, дори с колегите ви, но не и с Белия дом.

— Белия дом ли?

— Да, моля ви се, с надутия началник на президентската канцелария. Как да кажеш „Без коментар“ на дясната ръка на президента?

— Той пък какво иска?

— Остави ми един номер, на който да се обадите. Знаели го всичко на всичко десетина души във Вашингтон…

— Дали и президентът е сред тях? — прекъсна я развеселен Кендрик.

— Твърди, че е, всъщност каза, че лично президентът е наредил да се обадите незабавно.

— Лично кой?

— Лично президентът.

— Тия хора не са ли чели Конституцията? Законодателната власт не е подчинена нито на изпълнителната, нито на президентската, на никой.

— Да де, Денисън не си мереше много-много думите — побърза да уточни Ан О’Райли, — но ако ми позволите да довърша, може би ще станете по-сговорчив.

— Я да чуем.

— Каза, че са наясно защо се криете, и щели да ви доведат, без да забележи никой… А сега мога ли да ви дам един съвет като човек с по-голям стаж във Вашингтон?

— Да.

— Евън, не можете да се криете вечно. Рано или късно трябва да се покажете, но преди да го сторите, защо не разберете какво са намислили? При всички положения те няма да мирясат, докато не ви открият. Защо не ги изслушате? Ще си спестите някои неприятности.

— Кой е номерът?

22

Хърбърт Денисън, началникът на президентската канцелария, затвори вратата на банята и се пресегна към флакончето, което държеше в десния ъгъл на мраморната полица. Отпи четири глътки от тебеширенобялата течност, знаеше от опит, че тя ще премахне паренето в стомаха му. Преди години в Ню Йорк при първите кризи сън не го ловеше от страх, че след като е оцелял в ада на Корея, сега ще умре на улицата от сърдечен удар. Тогавашната му жена — първата от трите — също не беше на себе си, не можеше да реши дали да го заведе първо на лекар или при застрахователния агент. Накрая без негово знание бе предпочела Втория вариант и след седмица Хърбърт се престраши и отиде на основен преглед в медицинския център „Корнел“.

Почувства облекчение, когато лекарите го увериха, че сърцето му е здраво като на биче и неразположението му се дължи на повишено отделяне на киселини, което безспорно е на нервна почва. От този ден той винаги държеше в спалнята, кабинета, колата и куфарчето си шишенца с бяла течност. Живееше под непрекъснат стрес.

Диагнозата се бе оказала вярна и с годините Денисън се научи да предсказва с точност до час-два кога ще получи киселини. Докато работеше на Уолстрийт, стомахът го присвиваше при всяко по-сериозно колебание на фондовата борса или когато колегите се опитваха да му подложат крак в стремежа му да забогатее и да се издигне в обществото. Всички те бяха големи гадняри. Сноби, членуващи в снобски клубове, които дори не биха го заплюли, камо ли да го приемат сред тях. Чудо голямо! Напоследък в тези клубове членуваха евреи, негри, че и латиноамериканци! Стига само да говорят като префърцунени актьори и да се обличат при Пол Стюард или някой френски педи. Е, той им беше разказал играта! Беше ги надцакал всичките! Притежаваше инстинкта и нахакаността на уличен побойник и постигна толкова много, че скапаната фирма се принуди да го направи свой президент, иначе щеше да го изтърве и той да й измъкне под носа милиони. И Денисън превърна корпорацията в най-процъфтяващата, най-нападателната компания на Уолстрийт. Постигна го, като се отърва от хленчещите готованковци и тия глупаци, стажантите, които само ядяха парите на фирмата и губеха времето на всички. Имаше две правила, които се превърнаха в свещени за фирмата. Първото гласеше: „Тази година трябва да сме по-добри от миналата, иначе си търси работа другаде!“ Второто беше също толкова кратко: „Тук не се учиш, тук идваш научен.“

Пет пари не даваше дали го обичат, винаги се бе ръководил от теорията, че целта оправдава средствата. В Корея се бе научил, че мекушавите офицери често получават железни ковчези като награда, че не са успели да наложат строга дисциплина на бойното поле. Съзнаваше, че войниците го ненавиждат заради пословичната му смелост, и винаги беше нащрек да не му подхвърлят някоя американска граната, но въпреки жертвите бе убеден, че те са щели да са много повече, ако командването е било поверено на някой по-кекав офицер.

Ами мърморковците от Уолстрийт!

— Ние, Хърб, искаме да създадем доверие, приемственост…

Или:

— Начинаещият е бъдещият верен служител на компанията.

Глупости на търкалета! Доверието, приемствеността и предаността не носеха печалба. Печалбата идваше от изкараните за клиентите пари и това бяха единственото доверие, приемственост и преданост, които се искаха от него! И Хърб Денисън бе доказал правотата си, като удължаваше списъците на клиентите дотолкова, че компютрите вече не ги побираха, крадеше надарени служители от другите фирми и правеше всичко възможно да получи от тях това, за което беше платил, иначе им показваше и на тях вратата.

Наистина бе костелив орех, дори може би чудовище, както го наричаха мнозина и в лицето, и зад гърба му, наистина се бе лишил от неколцина чудесни хора, но най-главното бе, че не бъркаше, щом опреше до печалбата. Доказа го и в армията, и в цивилния живот… и все пак накрая го изпързаляха. В Корея командирът на полка почти му беше обещал при уволнението да го произведе в чин полковник, но не го направи. В Ню Йорк — по-лошо не можеше и да бъде! — се говореше, че ще стане член на управителния съвет на „Уелингтън-Мидлантик Индъстрис“, най-престижния в международните финанси. Но не би! И двата пъти мафиите на някогашните съученици му подляха вода точно когато беше на върха. Така че той си взе милионите и им каза: „Майната ви на всички!“

И отново се оказа прав, защото попадна на човек, който се нуждаеше и от парите, и от невероятните му способности — един сенатор от Айдахо, чийто невероятно звучен, пламенен глас все повече се чуваше и изричаше неща, в които Хърб Денисън горещо вярваше. Наред с това политикът бе голям майтапчия и забавляваше все по-многобройните си привърженици, като същевременно ги убеждаваше в идеите си.

Сенаторът от Айдахо беше висок и хубав, с усмивка, каквато не помнеха от времето на Айзенхауер и Шърли Темпъл, знаеше куп вицове и поучителни истории, които отстояваха отколешни ценности като силата, смелостта, самоувереността и преди всичко свободата на избора. Хърб замина за Вашингтон и започна да работи за сенатора. Цели гори години не жалеше сили, нито пък милионите си долари — плюс милионите на множеството анонимни лица, които благодарение на него бяха спечелили цели състояния — за да натрупат предизборен фонд, с който можеха да купят и папата.

Хърб Денисън се оригна: тебеширенобялото лекарство действаше, но не достатъчно бързо — той трябваше да е готов за посетителя, който само след няколко минути щеше да влезе в кабинета. Отпи още две глътки и се погледна в огледалото, разочарован от все по-оредяващата си прошарена коса, сресана назад. Не харесваше и сивозелените си очи — разтвори ги колкото се може повече, но те пак си останаха съвсем мънички. Леко увисналата му гуша вече приличаше на двойна брадичка, което му напомни, че колкото и да му е неприятно, трябва да прави гимнастика и да понамали яденето. Даваше луди пари за костюми и пак не изглеждаше като манекените по рекламите, които му пращаха английските шивачи. Въпреки всичко излъчваше сила, имаше изправена осанка и издадена напред брадичка, качества, които си бе изработил с времето.

Пак се оригна и отпи поредната глътка от своя еликсир. „Дяволите да го вземат това леке Кендрик!“ — изруга наум Денисън. Именно това внезапно прочуло се нищожество беше причина за ядовете и киселините му… Е, ако трябваше да бъде честен, а той винаги се опитваше да е честен със себе си, ако не и с другите, не самото прочуло се леке, а впечатлението, което бе направило на Лангфорд Дженингс, президента на Съединените щати, бе в дъното на всичко. Какво ли беше намислил Лангфорд? В мислите си Хърб всъщност не се церемонеше много-много и наричаше президента Лангфорд, но това го вбесяваше още повече — то беше част от напрежението, част от дистанцията, която изискваше обитателят на Белия дом и която Денисън ненавиждаше… Три години си бяха говорили на малко име, но след като го избраха за президент, на един от баловете в чест на изборната победа Дженингс рече на началника на своя кабинет с мекия си, весел глас, преизпълнен със скромност и добро настроение: „Знаеш, че ми е все тая, Хърб, но си мисля, че постът ми — не аз, а постът ми — изисква да се обръщаш към мен с «господин президент».“

Какво ли беше намислил Дженингс? Президентът уж се бе съгласил с всичко, което Хърб му беше предложил за този Кендрик, ала отговорите му бяха прекалено небрежни и дежурни и това безпокоеше началника на неговия кабинет. Дженингс говореше вяло, но в очите му се четеше друго. Президентът имаше навика от време на време да изненадва членовете на екипа в Белия дом. Денисън се надяваше това да не е една от тези често пъти конфузни ситуации.

Телефонът в банята иззвъня и от резкия звук началника на президентската канцелария разля малко от лекарството върху скъпия си костюм. Свали непохватно слушалката от стената с дясната ръка, а с лявата отвъртя крана на горещата вода и намокри един парцал. Докато говореше по телефона, разтърка енергично с влажния парцал белите петна, които, слава Богу, изчезнаха.

— Ало?

— Конгресменът Кендрик е на източния вход, сър. Сега го претърсват.

— Какво?

— Проверяват го за оръжие и гранати…

— За Бога, не съм казвал, че е терорист! Пристигнал е със служебна кола и двама агенти на тайните служби!

— Изразихте, сър, силните си опасения и безпокойство…

— Веднага го пуснете!

— И вие ги правите едни!

След шест минути изплашената секретарка въведе в кабинета му Кендрик — личеше си, че е ядосан. Вместо благодарност към жената по лицето на Евън се четеше нещо като: „Разкарайте се, госпожо. Сам ще се оправям с този тип тук!“ Секретарката се изниза, а шефът на президентската канцелария се приближи към конгресмена с протегната ръка. Кендрик не я пое.

— Бях чувал за идиотщините ви, Денисън — рече Евън ледено и спокойно, — но когато си позволявате да претърсите член на Камарата на представителите, дошъл тук по ваша покана, сигурно имате сериозна причина. Негодник такъв, толкова ли не знаете, че не можете да ми заповядате, не се ли поувлякохте, а?

— Нарежданията ми не са били разбрани правилно, конгресмен! И таз добра, да ви обискират!

— От вас може да се очаква всичко. Доста конгресмени не могат да ви понасят. Разправят за вас какви ли не ужасии, например, как сте халосали с юмрук конгресмена от Канзас, който, както разбрах, ви бил проснал на пода.

— Дрън-дрън! Той наруши правилника в Белия дом, за чието спазване отговарям. Може и да съм го докоснал, но колкото да му покажа къде се намира. И тогава онзи келеш ми би кроше.

— Май не е било така! Доколкото разбрах, би е нарекъл некадърен фелдфебел и тогава вие сте си изтървали нервите.

— Няма такова нещо! — Денисън примигна, стомахът пак го присви. — Вижте, извинявайте, че са ви претърсвали… до голо…

— Няма нужда да се извинявате. Никой не ме е събличал. Съгласих се да си сваля сакото, мислех, че такъв е редът, но когато охраната ми каза да махна ризата и панталоните, се намесиха моите много по-досетливи придружители от секретните служби.

— Тогава защо сте толкова кисел?

— Защото ви минава през ума да го правите, а дори и да не ви минава, сте създали атмосфера на мнителност.

— Мога да ви опровергая, но няма смисъл. Отиваме в Овалния кабинет и, за Бога, не занимавайте президента с всички тия арабски щуротии. Не забравяйте, че той не знае за случилото се, за кой дявол да му обяснявате. По-късно сам ще му кажа.

— Откъде да знам, че ви стиска?

— Какво?

— Чу ме. Откъде да знам, че ви стиска и че на вас може да се разчита?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че ще му изложите нещата, както ви отърва.

— Кой си ти, по дяволите, че да ми говориш така?

— Едва ли имам по-малко пари от теб. Пък и смятам да се махна от Вашингтон — Суон сигурно ти е казал, — така че политическата ти благословия не ми е притрябвала. Знаеш ли какво, Денисън? Според мен ти си плъх. Не симпатичният Мики Маус, а от ония, гадните. Дето разнасят смрад и болест, наречена безнаказаност.

— Мери си думите, конгресмене!

— Не ми се налага. Отказвам се от политиката.

— Но не и Лангфорд. А аз искам той да е силен и убедителен. Лангфорд ни води към нова епоха. Вече е дошло времето отново да се изправим в цял ръст. И да заявим на всички нищожества по света да ни се разкарат от пътя.

— Приказките ти са отегчителни, както и ти самият.

— А ти какво? Да не си завършил английска филология в Харвард? Я стига, конгресмен! Ние тук не се шегуваме! Нашите хора или си гледат работата, или са вън от играта. Ясно ли е?

— Ще гледам да го запомня.

— Не е зле да запомниш и че президентът не обича разправиите. Всичко тук е мирно и тихо. Никакви вълнения, всички са щастливи, ясно ли е?

— Май се повтаряш.

— Аз довеждам нещата докрай, Кендрик. Тази игра е безмилостна.

— Ти си едно тъпо гадно леке.

— Значи не си допадаме особено. Е, чудо голямо!

— Да де.

— Да вървим.

— Не бързай толкова — спря го Кендрик, след което му обърна гръб и тръгна към прозореца, сякаш кабинетът беше негов, а не на президентския съветник. — Какъв е сценарият? Нали така се казва?

— Моля?

— Какво се иска от мен? — попита Кендрик, загледан към моравата пред Белия дом. — След като ти си организирал всичко, какво търся тук?

— Защото не е в наша полза да се правим, че не съществуваш.

— Виж ти! — Кендрик отново се обърна към шефа на президентската канцелария. — Значи не е във ваша полза.

— Трябва да си получиш заслуженото. Президентът не може да се преструва, че не те забелязва.

— А, сега разбирам. Например на някоя от забавните му, макар и не особено смислени пресконференции някой го попита за мен, което вече е неизбежно. Той не може да изтърси, че не е сигурен в кой бейзболен отбор играя.

— Ами да! Да вървим. Аз ще насочвам разговора.

— Тоест ще определящ какво да си казваме.

— Наричай го както искаш, конгресмен. Но не забравяй, че той е най-великият президент на двайсти век. А моята работа е да поддържам статуквото.

— Твоята — да, но не и моята!

— Напротив! Това е работата на всички ни. Аз съм воювал, момко, и съм виждал как хората умират, за да защитят нашите свободи, начина ни на живот. Струваше си! А този човек, президентът, ни възвърна ценностите, заради които сме понесли толкова жертви. Насочи страната в правилна посока единствено с волята си, с личността си, ако щеш. Няма по-достоен от него.

— Но не бих казал, че блести с особен ум — прекъсна го Кендрик.

— Това не означава нищо. От Галилео би станал отвратителен папа и още по-лош от Цезар.

— Донякъде имаш право.

— И още как! А сега за сценария — обяснението е просто и до болка познато. Някой негодник се е раздрънкал за оманската история, а ти искаш да се забрави час по-скоро.

— Така ли?

Денисън не отговори, само се взря и лицето на Евън, сякаш то наистина му се струваше отвратително.

— Точно това е казал онази мижитурка Суон на председателя на Съвета на главнокомандващите…

— Защо мислиш Суон за мижитурка? Не той се е раздрънкал. Дори се е опитал да заблуди човека, отишъл при него.

— Защото го допусна. Отговаряше за операцията и позволи тя да се разчуе, а аз ще се погрижа да си получи заслужилото.

— Едва ли си струва. Но както и да е. Ала за да съм сигурен, че ние с теб искаме едно и също, защо според теб държа всичко да се потули?

— Защото се боиш от евентуални репресии срещу тъпите ти арабски приятелчета. Така си казал на Суон и той го е предал на шефовете си. Да не би да си размислил?

— Не, разбира се — отвърна тихо Кендрик. — Значи наистина искаме едно и също.

— Добре. Ще насрочим кратка церемония, на която президентът ще ти благодари от името на нацията. Никакви въпроси, някоя и друга снимка и ти изчезваш вдън земя.

Денисън посочи вратата и двамата се отправиха към нея.

— Знаеш ли, конгресмен? — вметна началникът на президентската канцелария, докато натискаше звънеца. — С появата си ти разруши една от най-добрите негласни кампании, за каквото може да мечтае всяка администрация — става дума за отношенията ни с масмедиите.

— Негласна кампания ли?

— Да. Колкото повече си мълчахме и отбивахме въпросите, позовавайки се на държавната тайна, толкова повече хората щяха да си мислят, че президентът сам е решил кризата в Оман.

— Той несъмнено е дал повод за това — каза усмихнат Евън, сякаш се възхищаваше на вещината на президента, без непременно да я одобрява.

— Казвам ти, може и да не е Айнщайн, но пак е гений. Денисън отвори вратата. Евън не се помръдна.

— Трябва ли да ти припомням, че в Маскат бяха убити единайсет мъже и жени? Че двеста други ще сънуват кошмари до края на живота си?

— Точно така! — отвърна Денисън. — И президентът го каза, и то със сълзи на очи! Нарече ги истински герои на САЩ, като тези, сражавали, се при Вердюн, Омаха Бийч, Пан Мин Жон и Данан! Каза го, конгресмен, и то напълно сериозно, и ние всички изправихме гордо глави!

— Казал го е, но така, че да се разбере: ако някой е спомогнал за освобождаването на двеста трийсет и шестимата заложници, то това е бил единствено той.

— Е?

— Няма значение. Хайде да свършваме с тази история.

— Голям чешит си, конгресмен. Но си прав, не си за Вашингтон.

Евън Кендрик се беше срещал с президента на Съединените щати само веднъж за около пет-шест секунди на прием в Белия дом в чест на новоизбраните конгресмени от президентската партия. Трябвало непременно да присъства, настоя Ан Мълкахи О’Райли и заплаши да взриви канцеларията, ако откажел да иде. Кендрик все й повтаряше, че няма нищо против президента, но не приема повечето от възгледите му. А когато госпожа О’Райли го попита защо се е кандидатирал за конгресмен, единственото, което Евън можа да й отговори, бе, че при изборите другата партия не е имала никакъв шанс да победи.

Само се бе ръкувал на приема с Лангфорд Дженингс и имаше доста обща представа за него. Длъжността на президента предполагаше огромна отговорност, но и неописуема мощ. Трудно можеше да си представиш, че един-единствен човек е съсредоточил в ръцете си такава невероятна власт. Едно погрешно натискане на копчето, и от планетата нямаше да остане нищо. И все пак… и все пак… макар Кендрик да мислеше президента за човек с доста ограничени умствени способности, който опростява нещата и търпи подмазвачи и палячовци като Хърбърт Денисън, Лангфорд Дженингс се бе утвърдил като забележителна, невероятна личност и обикновеният американец мечтаеше да има точно такъв президент. Евън се бе опитал да види какво има зад пелената, която скриваше Дженингс от критичните погледи, и накрая стигна до извода, че критиката се обезсмисля от въздействието на този човек върху околните. Подобно въздействие са имали Нерон, Калигула, безброй побъркани властни папи и императори, както и най-големите злодеи на двайсети век — Мусолини, Сталин и Хитлер. Но за разлика от тях Дженингс не бе олицетворение на злото, той по-скоро внушаваше огромно доверие, което сякаш извираше от душата му. Освен това бе висок и снажен и вярваше в онова, което отстояваше. Бе един от най-чаровните и привлекателни мъже, които Кендрик бе виждал.

— Колко се радвам да те видя, Евън! Нали мога да те наричам Евън, господин конгресмен?

— Разбира се, господин президент.

Дженингс излезе иззад бюрото в Овалния кабинет, за да се здрависа с Кендрик, и когато дланите им се докоснаха, го сграбчи за лявата ръка.

— Тъкмо четях поверителните документи за подвизите ти и да ти кажа, се гордея…

— В операцията участваха и много други хора, сър. Без тях щях да загина.

— Знам. Заповядай, Евън, седни! — Президентът пак се настани зад бюрото, Хърбърт Денисън остана прав. — Онова, което си сторил, ще бъде поука за доста млади американци. Рядко се среща подобна решителност.

— Не съм го направил сам, сър. Доста хора рискуваха живота си, за да ми помогнат — неколцина дори загинаха. Сред тях имаше десетина оманци, сред които самият султан, както и отряд израелски командоси, пристигнали точно когато ми оставаха буквално няколко часа живот. Екзекуцията ми вече беше насрочена…

— Да, чух, Евън — прекъсна го Лангфорд Дженингс, който кимаше и се мръщеше съчувствено. — Но доколкото разбирам, нашите приятели в Израел настояват да не се споменава за участието им, а разузнавателните служби тук, във Вашингтон, не искат да рискуват хората си в Персийския залив.

— В Оманския, господин президент.

— Да де — каза Дженингс с прочутата си самоиронична усмивка, очаровала всички американци. — Аз май много не ги различавам, но довечера ще ги науча. Иначе жена ми няма да ми даде курабийки с мляко, ако се вярва на войнствено настроените карикатуристи, дето ме изтипосват по вестниците.

— Не е често от тяхна страна, сър. Като география тази част на света е доста сложна.

— Е, сигурно дори аз ще се справя с помощта на училищните карти.

— Не съм намеквал за подобно…

— Няма нищо, Евън, грешката е моя. Понякога се обърквам. Основният въпрос е какво да правим с теб Какво да направим при наложените ни ограничения, за да не излагаме на риск живота на агентите, които работят за нас в този взривоопасен район на света?

— Според мен заради тези ограничения историята трябва да бъде потулена и засекретена.

— Малко е късно, Евън — прекъсна го Дженингс. — Не можем вечно да се позоваваме на държавната тайна Вече разпали любопитството — положението може да стане неприятно — и опасно.

— Пък и — добави дрезгаво Хърбърт Денисън, нарушавайки мълчанието си, — както вече споменах, господин президентът не може да се прави, че не съществувате. Няма да е честно, нито патриотично. Аз виждам нещата така — и президентът е съгласен с мен: ще организираме в Овалния кабинет малък прием за журналисти, на който той ще ви поздрави и ще бъдете снимани как си приказвате. Така ще спазим и мерките за сигурност, наложени ни от Службата за борба тероризма. Страната ще разбере това. Изключено е да разтръбим какво сте правили пред тия свине, арабите.

— Без помощта на арабите нямаше да направя нищо и вие го съзнавате прекрасно — каза Кендрик, капи изгледа ядосано шефа на президентската канцелария.

— О, да, Евън — намеси се Дженингс, явно развеселен от това, което виждаше. — Аз лично го съзнавам. Между другото, Хърб, днес следобед ми се обади Сам Уинтърс и ми подхвърли чудесна идея, която няма да наруши мерките за сигурност; по-скоро ще ги оправдае.

— Самюъл Уинтърс не може да се смята за наш приятел — възрази Денисън. — На няколко пъти отказа да подкрепи предложенията ни пред Конгреса.

— Значи не е бил съгласен с нас. Нима от това ни става враг? Ако е така, трябва да изпратиш половината морски гвардейци в моя апартамент. Не се занасяй, Хърб, Сам Уинтърс е бил съветник на президенти и от двете партии, и то откакто се помня. Само един кръгъл глупак не би приел съветите му.

— Трябвало е да се свърже първо с мен.

— Виждаш ли, Евън? — Президентът наклони глава и се усмихна дяволито. — Мога да стана астронавт, но не мога да си избирам приятелите.

— Нямах предвид…

— Точно това имаше предвид, Хърб, но карай. Ти командваш парада тук и непрекъснато ми го напомняш, ала и това не ме обижда.

— Какво е предложил Уинтърс — професор Уинтърс? — попита Денисън, произнасяйки академичната титла донякъде саркастично.

— Е, наистина е професор, Хърб, но не от ония сухари, обикновените университетски преподаватели. Ако искаше, можеше да си купи един-два доста престижни университета. Този, който съм завършил, не би му се отразил въобще на финансите.

— Та какво предложи той? — попита разтревожен началникът на президентската канцелария.

— Да наградя нашия приятел Евън с Ордена на свободата. — Президентът се обърна към Кендрик. — Това е граждански еквивалент на Ордена на честта, присъждан от Конгреса.

— Знам, сър. Но аз не го заслужавам и не го искам.

— Е, Сам ми изясни някои неща и аз мисля, че е прав. Първо, ти наистина го заслужаваш и независимо дали го искаш, или не, ще го получиш, защото иначе ще ме помислят за стиснат неблагодарник. А аз, приятели, няма да го допусна.

— Да, господин президент — отвърна задавено Денисън. — Но знайте, че макар конгресменът Кендрик да има всички шансове да бъде преизбран, осигурявайки на партията ви едно място в конгреса, той смята в близко бъдеще да се оттегли от политиката. И тъй като самият той не го желае, защо излишно да насочваме вниманието към него?

— Работата е там, Хърб, че не искам да ме мислят за неблагодарник. Той сякаш ми е по-малък брат — можем да извлечем полза от това. Подсказа ми го Сам Уинтърс. Образът на сговорното американско семейство, както го нарече той. Не е лошо, нали?

— Хабим си патроните, господин президент — възрази отчаян Денисън и по гласа му пролича, че няма повече да настоява. — Страховете на конгресмена са основателни. Той се опасява от възможни репресии срещу негови приятели в арабския свят.

Президентът се облегна на стола, вперил безизразен поглед в началника на канцеларията.

— Прав си. Светът и бездруго е опасен, а ние ще го направим още по-опасен, ако се поддадем на тия глупави спекулации. Тъкмо затова ще обясня на страната — от позиция на силата, не на страха, — че от съображения за сигурност няма да позволя пълно разсекретяване на Оманската операция. Наистина си прав, Хърб. Но Сам Уинтърс пръв ми го каза. Освен това така няма да ме вземат за неблагодарник. Не съм такъв. Ясно ли е, Хърб?

— Да, сър.

— Евън! — Лицето на Дженингс отново грейна от заразителната му усмивка. — Ти си от хората, които ми харесват. Направил си нещо и аз като президент няма да се циганя! Между другото, Сам Уинтърс ми подметна да кажа, че сме работили заедно. Какво пък, нали моите хора са ти помагали, това си е самата истина.

— Господин президент…

— Насрочи датата, Хърб. Не искам да те засягам, но погледнах каква е програмата ми. Другият вторник в десет часа сутринта. Така ще го отразят Във вечерните новини по телевизията, а вторникът е богат на новини.

— Но, господин президент… — поде стъписан Денисън.

— В церемонията ще участва Военноморският оркестър. В Синия салон. Само това оставаше да ме помислят за неблагодарник.

Следван от Кендрик, Хърбърт Денисън тръгна бесен към кабинета си, за да изпълни президентското нареждане — да организира за следващия вторник церемонията по връчването на медала в Синия салон. С Военноморския оркестър. Началникът на канцеларията бе толкова ядосан, че не можеше да продума.

— Изглежда, не си очарован от мен, Хърби — рече Евън, забелязал сърдитата походка на Денисън.

— Никак. И не се казвам Хърби.

— Добре де. Но те поставиха на място.

— Президентът понякога е склонен да се вслушва в съветите на неподходящи хора.

Кендрик погледна началника на кабинета, както крачеха по широкия коридор. Денисън подминаваше мълчаливо колебливите поздрави на забързаните служители на Белия дом, някои от които разпознаха Евън и го изгледаха любопитно.

— Не разбирам — продължи Кендрик. — Ако не броим взаимната антипатия, какво толкова се е случило? На мен трябва да ми е крив светът, не на теб. Какво се мръщиш?

— Дрънкаш прекалено много. Гледах предаването на Фоксли и малкото представление, което устрои в канцеларията си на другата сутрин. От теб полза никаква.

— Май само за ползата мислиш.

— И за куп други неща.

— Да де. Тогава може да ти поднеса още една изненада.

— Още една ли? Каква?

— Чакай да стигнем в кабинета ти.

Денисън поръча на секретарката да не го свързва с никого освен с президента. Тя кимна бързо, но добави боязливо:

— Вече ви търсиха десетина души. И почти всички казаха, че е спешно.

— Друг път е спешно — тросна се той, натика конгресмена в кабинета си и затръшна вратата.

— Я да чуем каква е изненадата?

— Знаеш ли, Хърби? Наистина трябва да те посъветвам нещо — отвърна Евън и се отправи нехайно към прозореца, където бе стоял одеве, после се обърна и погледна Денисън. — С подчинените си можеш да бъдеш груб колкото искаш и докато те търпят, но друг път не посягай на член на Камарата на представителите и не го натиквай в кабинета си, сякаш се каниш да го нашибаш с ремък.

— Не съм те тикал!

— По-важното е, че аз го възприех така. Ръката ти е тежичка, Хърби. Сигурен съм, че и на знаменития ми колега от Канзас му се е видяла такава, когато те е проснал на земята.

Хърбърт Денисън неочаквано замълча, после се засмя. В смеха му, нито ядосан, нито враждебен, по-скоро звучеше някакво облекчение. Денисън разхлаби вратовръзката си и се отпусна нехайно на коженото кресло пред бюрото.

— Божичко, Кендрик, защо не съм десетина-дванайсет години по-млад, щях да ти свия сармите — то и сега нищо не пречи да го направя. Но на шейсет и три години човек се научава, че е по-разумно да е предпазлив, отколкото дързък. Нямам нищо против да бъда повален, по-трудното в наши дни е да се изправиш.

— Тогава недей да си го просиш, не ме предизвиквай. Ти си доста заядлив.

— Седни, конгресмене — на моето място, зад моето бюро. Хайде, заповядай! — Евън го послуша. — Как се чувстваш? Не те ли побиват тръпки, не се ли главозамайваш?

— Не. Най-обикновено работно място.

— Да де. Ние с теб сме доста различни. Виждаш ли, в дъното на коридора е най-могъщият човек на планетата, който разчита на мен, а да си кажа правичката, аз също не съм гений. Само се грижа да не стане пълна лудница. Смазвам механизма, за да се въртят колелата, и маслото, което използвам, е кисело като мен. Но не разполагам с по-добро.

— Може би имаш право — рече Кендрик.

— Така е и затова не мисля, че ще се засегнеш. Откакто съм тук — откакто сме тук — всички ми се кланят доземи, усмихват ми се благо-благо и ми правят мили очи… но им личи, че на драго сърце биха ми теглили куршума. Не ми е за пръв път и изобщо не ми пука. Но ето че довтасваш ти и ми разправяш да вървя на майната си. А това вече е нещо ново. Честно казано обаче, ми допада, че не ме харесваш и че аз не те харесвам. Ясен ли съм?

— В това, струва ми се, има нещо извратено. Какво пък, ти си извратен мухльо.

— Защо? Защото предпочитам да говоря направо, а не със заобикалки? Безсмисленото подмилкване си е загуба на време. Ако успея да се отърва от него, ще вършим десет пъти повече работа.

— Споделял ли си го с някого досега?

— Опитах, конгресмен, Бог ми е свидетел. И знаеш ли, никой не ми повярва.

— А ти би ли повярвал, ако беше на тяхно място?

— Вероятно не, но ако бяха повярвали, лудницата щеше да е още по-голяма. Така де, моята извратеност не е еднозначна.

— Не съм компетентен да правя подобни преценки, но този разговор ме улеснява много.

— Улеснява ли? А, изненадата, която се канеше да ми поднесеш!

— Да — потвърди Евън — Виждаш ли, в известна степен ще изпълнявам каквото се иска от мен — но срещу определена цена. Това е моят договор с дявола.

— Ласкаеш ме.

— Ни най-малко. Аз също не си падам по подлизурковците, защото ми губят времето. Ако правилно съм разбрал, смяташ, че от мен полза никаква, понеже вдигнах шум за някои неща, които ме отвращават, и така ти размътих водата. Прав ли съм?

— И още как, малкият. Може да си по-различен, но като всички интелектуалци си настроен бунтарски.

— И според теб, ако получа трибуна, ще се раздрънкам още повече и всъщност точно това ти бърка в здравето. Пак съм прав, нали?

— Да. Няма да допусна нищо и никой да попречи на президента да изпълни мисията си. Той измъкна заседналия кораб, сега в платната ни духа силен попътен вятър и усещането е много приятно.

— Нещо не те разбирам, но не се и опитвам.

— Може би няма и да успееш…

— Ти обаче искаш от мен две неща — продължи бързо Евън. — Първо, да говоря колкото се може по-малко и да не казвам нищо, което да постави под съмнение мъдростта, извираща от тази твоя лудница. Близо ли съм до истината?

— Не би могъл да се приближиш повече, без да те арестуват.

— И второто е това, което ми каза одеве. Да изчезна — и то час по-скоро. Добре ли е дотук?

— Просто нямам думи.

— Ще изпълня и двете — донякъде. След малката церемония във вторник, която и ти, и аз не искаме, но се наложи да отстъпим пред президента, канцеларията ми ще бъде зарината от искания за интервюта. Отвсякъде — от вестници, от радиото и телевизията. Аз съм в центъра на новините и журналистите ще се постараят да се възползват от мен…

— Не ми казваш нищо ново — прекъсна го Денисън.

— Ще откажа на всички — отсече Кендрик. — Няма да давам интервюта. Общо взето няма да изказвам отношение по никакви въпроси и ще гледам да изчезна яко дим.

— Иде ми да те разцелувам, само дето спомена нещо, което не ми харесва. Какво ще рече „общо взето“?

— Че когато съм в Камарата, ще гласувам по съвест и ако ме предизвикат да се изкажа, ще изложа доводите си колкото се може по-безпристрастно. Но само в Камарата — извън Капитолия няма да правя никакви коментари.

— Най-често ни критикуват хора извън Конгреса — каза замислено началникът на президентската канцелария. — „Конгрешънъл Рекорд“ и камерите на кабелната телевизия не могат да се мерят с „Дейли Нюс“ и „Далас“. При тези обстоятелства и не без помощта на оня негодник Сам Уинтърс предложението ти ми се вижда толкова примамливо, че се питам каква е цената. Сигурно ще я посочиш.

— Държа да науча кой се раздрънка за мен. Кой разгласи оманската история, и то толкова професионално.

— Да не мислиш, че аз не държа? — избухна Денисън и се втурна към него. — Ще се разпоредя да напъхат тия мухльовци в бъчви и да ги хвърлят в морето!

— Тогава ми помогни да ги намеря. Такава е моята цена и ти или ще я приемеш, или ще ме принудиш да участвам в предаването на Фоксли и да кажа пред цялата страна какво мисля за теб и твоите негодници. Вие сте тъпа сган, изправена пред един сложен свят, който не разбирате.

— А ти си най-големият спец, така ли?

— А, не. Но знам, че и вие не сте. Гледам ви, слушам и виждам как отпращате толкова много хора, които могат да ви бъдат от полза само защото не пасват на калъпа, който сте си харесали. А днес следобед научих още нещо: видях го и го чух с ушите си. Президентът на Съединените щати е разговарял със Самюъл Уинтърс, който не ти е симпатичен, но когато обясни, че не го харесваш, защото е отказал да подкрепи ваши предложения пред Конгреса, Лангфорд Дженингс ти каза нещо, което ми направи огромно впечатление. Че ако този Сам Уинтърс не е съгласен с вашата политика, от това не ви става непременно враг.

— Президентът много често не е наясно кой му е враг. Идеологическите си съмишленици открива начаса и ги подкрепя — понякога дори прекалено дълго, — но често е прекалено великодушен, за да забележи тези, които оспорват убежденията му.

— Това е може би най-тъпият и безсмислен довод, който съм чувал, Хърби. От какво пазиш шефа си? От мнения, различни от неговото ли?

— Хайде да се върнем на голямата ти изненада, конгресмен. Тази тема ми допада повече.

— Не се и съмнявам.

— Явно знаеш повече от нас и с тази информация бихме могли да открием човека, разгласил Оманската операция.

— Научих го главно от франк Суон. Като шеф на „ОХАЙО–40“ той е служил за свръзка между министъра на отбраната, държавния секретар и председателя на Съвета на главнокомандващите, а те са знаели за мен. Но ми каза да ги зачеркна от списъка на възможните издайници…

— Прав е бил — прекъсна го Денисън. — Не могат да кажат две смислени думи. Нито пък да отговорят и на най-простия въпрос, сякаш са пълни идиоти. Само че не са никак глупави и са доста отдавна в политиката, за да знаят що е свръхсекретна информация. Какво друго?

— Освен теб — а, честно казано, теб те отписвам само защото от малкото ти сиво вещество също няма особена полза, както и от моето разобличаване — остават трима души.

— Кои?

— Първо, някакъв мъж на име Лестър Крофърд от Централното разузнавателно управление, второ, резидентът в Бахрейн, Джеймс Грейсън. И накрая, една жена, Ейдриън Рашад, която очевидно е агент със специално поръчение в Кайро.

— И какво за тях?

— Според Суон единствени те са знаели кой съм, когато заминах за Маскат.

— От наша страна — натърти Денисън. — А твоите хора там?

— Не мога да кажа, че е невъзможно да са ме издали, но ми се вижда малко вероятно. Неколцината араби, с които се свързах, с изключение на младия султан нямат почти никакви връзки с Вашингтон, така че те са последните, дето ще заподозра. С Ахмат се познаваме от години, той има много причини да не разгласява историята, като се започне с трона и не на последно място с връзките му с Вашингтон. От четиримата мъже, на които се обадих, се отзова само един, заради което и беше убит — не без съгласието на останалите. Бяха изплашени до смърт. Не искаха да имат нищо общо с мен или с познатите ни, осмелили се да ме видят; дори се направиха, че не знаят за пристигането ми в Оман, за да не бъдат заподозрени. Трябва да си бил там, за да разбереш. Всички живеят в страх от терористите, с нож, опрян до гръкляна — и не само те, а и членовете на семействата им. Имаше репресии — синът на един беше убит, дъщерята на друг — изнасилена и обезобразена, защото техни братовчеди или чичовци са призовали да се окаже съпротива на палестинците. Едва ли някой от тях би споменал името ми.

— За Бога, в какъв свят живеят тия араби?

— В свят, в който огромното мнозинство се опитва да оцелее и да осигури някакъв живот за себе си и децата си. А ние не сме си мръднали пръста за тях, мухльо такъв!

Денисън поклати глава и се смръщи.

— Може и да съм заслужил укора, Кендрик, трябва да помисля. Доскоро бе модерно да мразим евреите, да не им се доверяваме, сега вече арабите заеха мястото им в нашите антипатии. Може би всичко това са глупости, кой знае?… Сега много повече ме интересува кой те изтръгна от дълбоката секретност. Според теб е някой от нас.

— Убеден съм. При Суон е ходил някакъв русокос мъж с европейски акцент, който е разполагал с доста подробни данни за мен. Такава информация може да се получи само от официални архиви — вероятно от досието ми в Конгреса. Опитал се да подметне, че съм свързан с Оманската операция, но Суон отрекъл, като изтъкнал, че е отклонил предложението ми. Останал обаче с впечатлението, че този тип е надушил нещо.

— Знаем за русия шпионин — прекъсна го Денисън. — Но не можем да го намерим.

— Той обаче се е поразтърсил и е открил някой друг, някой, потвърдил съзнателно или не информацията, която му е била нужна. Ако изключим теб, а също държавния секретар, министъра на отбраната и председателя на Съвета на главнокомандващите, остават само Крофърд, Грейсън и онази Рашад.

— Задраскай първите двама — рече началникът на президентската канцелария. — Рано сутринта разпитах надълго и нашироко Крофърд направо тук, в кабинета, и той беше готов да ми обяви дуел заради нелепите ми съмнения. Колкото до Грейсън, преди пет часа се свързах с него в Бахрейн и той едва не получи удар само при мисълта, че може да сме го помислили за предател. Прочете ми инструкциите за тайните операции, сякаш съм някое хлапе, което трябва да бъде натупано, само задето съм му се обадил в чужда държава по необезопасена линия. Подобно на Крофърд, и Грейсън е професионалист от старата гвардия. И двамата няма да рискуват професията на живота си заради теб.

Кендрик се облакъти на бюрото на Денисън. Загледа се в отсрещната стена на кабинета, в главата му препускаха какви ли не мисли. На Калейла, или Ейдриън Рашад, дължеше живота си, но дали тя не го беше спасила само за да го предаде? Беше и близка приятелка на Ахмат, който можеше да пострада, ако свържеха името му с нея, а Евън и бездруго беше наранил младия султан достатъчно. И все пак Калейла го бе разбрала, когато той бе изпаднал в беда, беше се държала мило, когато толкова се страхуваше — и за живота си, и от факта, че не разбира от онова, с което се е нагърбил. Ако я бяха принудили да го предаде и той я разобличеше, с кариерата й беше свършено, а тя вярваше в професията си… И все пак, ако не я бяха принудили, ако го бе разкрила по свои причини, тогава той щеше да разобличи само нейното предателство. Каква беше истината? Каква бе Калейла — предателка или глупачка? Евън бе длъжен да стигне сам до отговора, преди да е започнало официалното разследване. Най-напред трябваше да разбере с кого се е свързала и кой е бил при нея. Единствен този човек би могъл да каже защо е разкрито участието на Кендрик в Оманската операция.

— Значи от вас седмината остава само един.

— Жената — съгласи се Денисън и поклати глава. — Ще я въртя на шиш, ще й разкажа играта, но тя ще изпее и майчиното си мляко.

— А, без тия — възрази Кендрик. — Ти и твоите да не сте припарили до нея, докато не кажа аз — ако изобщо кажа. И не само това. Никой не бива да знае, че я връщаме — под прикритие, нали така се казваше? Абсолютно никой! Ясно ли е?

— Кой, по дяволите, си ти…

— Вече го изяснихме, Хърби. Нали не си забравил за вторник в Синия салон? С Военноморския оркестър, с репортери и телевизионни камери? Ще разполагам с трибуна, ако реша, ще изразя пред всички мнението си по някой и друг въпрос. Повярвай, теб ще те взема пръв на мушка и заради шамара, и за всичко останало.

— По дяволите! Като изнудван мога ли да попитам на какво се дължи по-специалното ти отношение към тази шпионка?

— Разбира се — отвърна Евън, вперил поглед в началника на президентската канцелария. — Тя ми спаси живота и няма да позволя да съсипеш нейния, ако шефовете й разберат, че Белият дом я гледа на кръв. Вече има достатъчно прецеденти в това отношение.

— Добре де. Но да сме наясно. Ако тя се окаже предателка, ще ми я дадеш.

— Зависи — отвърна Кендрик и се облегна.

— От какво?

— От начина и причините.

— Пак ли главоблъсканици, конгресмен?

— Не и за мен — каза Евън и неочаквано се изправи. — Изведи ме оттук, Денисън. И тъй като не мога да се прибера нито във Вирджиния, нито дори в Колорадо, без да ме разкъсат, няма ли в тази твоя лудница човек, който да ми осигури под чуждо име стая или къща в провинцията? Ще платя за месец или за колкото трябва. Нужни са ми само няколко дни да си доизясня нещата, после се връщам на работа.

— Погрижили сме се — отвърна рязко шефът на президентската канцелария. — Всъщност му хрумна на Дженингс — през почивните дни да те приютим в една от ония безлики къщи в Мериланд.

— Какви са тези безлики къщи? Говори на човешки език.

— Добре. Ще бъдеш гост на президента на Съединените щати на място, където не може да те открие никой. Там отсядат хора, които не искаме да бъдат открити. Тази идея съвпадна с твърдото ми убеждение, че първото публично изявление за теб трябва да бъде направено от Лангфорд Дженингс. Хората тук те видяха и е повече от сигурно, че бързо ще се разчуе.

— Ти дърпаш конците. Какво обяснение ще дадем — ще дадеш, защо съм в изолация?

— Най-очевидното. Заради твоята безопасност. Тя е от първостепенна важност за президента, който се е консултирал със специалистите по борба с тероризма. Не се притеснявай, ония, дето му пишат речите, ще измислят нещо, което ще разплаче жените и ще изкара мъжете на демонстрации. И тъй като последната дума тук има Дженингс, вероятно ще бъде някаква изтъркана история за юначния рицар от Кръглата маса, който се грижи за смелия си по-малък брат, изпълнил опасна задача. Глупости на търкалета!

— И ако има някаква истина във версията ви, че са възможни репресии — допълни Кендрик, — аз ще бъда на топа на устата.

— Какво по-хубаво от това! — кимна Денисън.

— Обади се, след като уредиш Рашад да се върне.

Евън седеше на кожения люлеещ се стол в кабинета на внушителната безлична къща в градчето Синуид Холоу на източното крайбрежие на Мериланд. В осветения двор навън сновяха хора от охраната, които ту се скриваха, ту се показваха от сенките.

Загаси телевизора, по който за трети път предаваха извънредната пресконференция на Лангфорд Дженингс, на която той говори за подвизите на малко известния конгресмен от Колорадо Евън Кендрик. Тя бе дори по-отвратителна, отколкото беше предсказал Денисън, бе изпълнена със сърцераздирателни паузи и изкуствени усмивки, зад които явно прозираха гордостта и мъката на мъжа с ухиленото лице. Президентът пак говореше общи приказки, без да казва нищо конкретно — с едно изключение.

— Докато не бъдат взети необходимите мерки, помолих конгресмена Кендрик, с когото всички толкова се гордеем, да избягва публичните изяви. Отправям строго предупреждение към тези страхливци, терористите. Ако някой се опита да посегне на живота на моя добър приятел и близък колега, на когото гледам като на свой по-малък брат, срещу виновниците за деянието ще бъде насочена цялата военна — сухопътна, морска и въздушна — мощ на Съединените щати.

Цялата военна мощ ли? И таз добра!

Някъде иззвъня телефон. Евън се огледа. Апаратът беше на едно бюро в другия край на стаята. Той свали краката си от люлеещия се стол и тръгна към звука, така внезапно нарушил покоя му.

— Ало?

— Тя пристига с военен транспортен самолет заедно с висш служител от посолството в Кайро уж като секретарка, все едно под какво име. Очаква се да кацнат към седем сутринта. Най-късно до десет ще бъде в Мериланд.

— Какво знае?

— Нищо.

— Все пак е трябвало да й дадете някакво обяснение — настоя Кендрик.

— Съобщихме й, че ще получи нови спешни задачи, но трябва да ги чуе лично, на място.

— И тя е повярвала на тая идиотщина?

— Нямаше друг избор. Взехме я от жилището й в Кайро, оттогава не сме се отделяли от нея. Приятни кошмари, леке такова.

— Благодаря, Хърби!

Евън затвори телефона с облекчение и същевременно със странно безпокойство от предстоящата среща с жената, която познаваше като Калейла, с жената, с която се бе любил трескаво, капнал от умора. Искаше да забрави този импулсивен акт и отчаянието, довело го до него. Трябваше да реши дали ще посрещне Калейла като приятелка или като враг. И все пак вече имаше план — поне за следващите двайсетина часа. Бе време да се обади на Ан О’Райли и чрез нея да се свърже с Мани. Чудо голямо, ако някой разбереше къде се намира — той беше официален гост на президента на Съединените щати.

23

Еманюел Уайнграс седеше в тапицираното в червено сепаре на кафенето в Меса Верде, с него бе и собственикът на заведението. Архитектът беше преживял два изпълнени с напрежение часа, напомнили му за безумните дни в Париж, когато бе работил за Мосад. Сега положението не бе чак толкова драматично, нито пък противниците му бяха особено опасни, но той все пак беше възрастен човек, на когото отново се бе наложило да се промъкне от едно място на друго, без да го забележи никой. В Париж се бе изплъзнал на група терористи и бе стигнал от „Сакре Кьор“ чак до булевард Мадлен. Тук, в Колорадо, се наложи да се добере от къщата на Евън до град Меса Верде, без да бъде задържан от цялата армия медицински сестри, които приятелят му бе наел и сега бяха на нокти заради оживлението навън.

— Как го направи? — попита Гонзалес-Гонзалес, мустакатият набит собственик на кафенето, докато му наливаше уиски.

— Има две неща, за които цивилизованият човек открай време се е нуждаел от уединение. Едното е тоалетната. Казах, че отивам по малка нужда, и се измъкнах през прозореца. После се смесих с тълпата, направих се с един от апаратите на Евън на фотограф, докато накрая хванах такси и дойдох тук.

— И теб си те бива! — прекъсна го Гонзалес-Гонзалес. — Тия хитреци днес правят луди пари!

— Мошеници такива! Още не се бях качил и оня кретен ми вика: „Стотачка до летището, сър.“ Свалих си шапката и му разправям: „Данъчното управление сигурно ще се заинтересува от новите тарифи във Верде.“ Оня ме позна. „А, вие ли сте, господин Уайнграс, само се пошегувах, господин Уайнграс.“ А аз му викам: „На тях можеш да им искаш и по двеста долара, но мен ме закарай в кафенето!“

Двамата мъже избухнаха в гръмогласен смях, тъкмо когато иззвъня автоматът на стената до сепарето. Гонзалес сложи ръка на рамото на Уайнграс.

— Нека вдигне Гарсия.

— Защо? Нали каза, че момчето ми се е обаждало вече два пъти.

— Гарсия знае какво да отговори. Току-що го инструктирах.

— Кажи и на мен!

— Ще даде на конгресмена номера на телефона в моя кабинет и ще му предаде да се обади на него след две минути.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Няколко минути след теб пристигна някакъв келеш, когото не познавам.

— Чудо голямо! Тук идват много хора, които не познаваш.

— Той не е тукашен, Мани. Няма ни дъждобран, ни шапка, нито фотоапарат, но все пак не е тукашен. Облечен е, в костюм с жилетка.

Уайнграс понечи да се извърне.

— Недей — заповяда Гонзалес и го сграбчи за ръката. — Той често поглежда насам. Взел те е на мушка.

— Какво ще правим?

— Просто ще изчакаме и ще станеш, когато ти кажа.

Келнерът на име Гарсия окачи слушалката на телефона, изкашля се и отиде при червенокосия мъж в тъмен костюм и жилетка. Наведе се и му каза нещо на ухото. Изтупаният клиент изгледа студено неочаквания пратеник, а келнерът вдигна рамене и се върна на бара. Мъжът остави бавно и незабележимо няколко банкноти на масата, след което стана и излезе през най-близката врата.

— Хайде! — прошепна Гонзалес-Гонзалес и се изправи, махайки на Мани да го последва.

Подир пет секунди вече бяха в разхвърляния му кабинет.

— Конгресменът ще се обади след минута.

Собственикът на кафенето посочи на Мани стола зад бюрото, което преди десетилетия бе виждало и по-добри дни.

— Сигурен ли си, че беше Кендрик? — попита Уайнграс.

Гарсия се закашля, а това означаваше „да“.

— Какво каза Хосе на оня тип на масата?

— Че съобщението по телефона сигурно е за него, тъй като само той отговарял на описанието.

— А какво беше съобщението?

— Много просто, мой човек. Че се налага непременно да се свърже с хората си отвън.

— И толкоз?

— Той се омете, нали? Това би трябвало да ни говори нещо.

— Какво например?

— Първо, че действително има някой отвън. Второ, че или хората му са някъде при летището, или той ще се свърже с тях и чрез други съобщителни средства — например по някой от ония тежкарски телефони в колите. Трето, че е дошъл и не по-малко тежкарския си костюм не само за да изпие една бира, която и без това едва преглъщаше — както и ти често се задавяш от чудесното ми шампанско. Четвърто, без съмнение е federale.

— От ФБР ли? — попита учуден Мани.

— Аз лично, разбира се, никога не съм преминавал нелегално южната граница от моята прекрасна страна, но и до такава невинна душица като мен достигат разни истории… Знаем какво да търсим, приятелю. Comprende, hombre?6

— Винаги съм казвал — рече Уайнграс и седна зад бюрото, — че и в най-скапания американски бардак ще научиш повече за живота, отколкото във всички клоаки на Париж.

— Париж, Франция означават много за теб, нали, Мани?

— Вече не чак толкова, amigo7. Не знам защо, но започвам да ги забравям. Тук става нещо с моето момче и аз не разбирам какво. Но е важно.

— Той също означава много за теб, нали?

— Евън е мой син. — Телефонът иззвъня и Уайнграс вдигна рязко слушалката до ухото си, а Гонзалес-Гонзалес излезе от стаята. — Ти ли си, Вятърничава главо?

— Какво става при теб, Мани? — попита Кендрик от другия край на линията в къщата със скучна архитектура на източното крайбрежие в Мериланд. — Да не те прикрива отряд на Мосад?

— Нещо много по-добро — отвърна старият архитект от Бронкс. — Няма нито счетоводители, нито финансови ревизори, които да ми броят шекелите за един крем карамел. Сега е твой ред. Какво става при теб, по дяволите?

— Не знам, наистина!

Евън му разказа подробно за събитията през деня — от изненадващата новина, че се е разчуло за престоя му в Оман, която Сабри Хасан му беше донесъл на басейна, до бягството му в евтиния мотел във Вирджиния, от срещата с франк Суон от Държавния департамент до това, как е отишъл с ескорт в Белия дом; от враждебния му разговор с началника на президентската канцелария до представянето му на президента на Съединените щати, който оплескал всичко с решението си следващия вторник да го награди с Ордена на свободата, и то в Синия кабинет с Военноморския оркестър. Накрая и за жената на име Калейла, която му бе спасила живота, но всъщност се бе оказала специална агентка на Централното разузнавателно управление и сега му я препращаха за разпит.

— Доколкото си ми разправял за нея, тя едва ли има нещо общо с тази история.

— Защо?

— Защото ти е казала, че е арабка, изпълнена със срам, и ти си й повярвал — сам ми призна. В някои отношения, Вятърничава главо, те познавам по-добре, отколкото ти — себе си. Не можеш да бъдеш излъган лесно. Точно затова преуспя и с фирмата „Кендрик“… Ако тази жена те е издала, само ще се засрами още повече и съвсем ще се побърка.

— Няма кой друг да ме е издал, Мани. Останалите не биха могли да го направят.

— Значи има и други освен тях.

— Кой, за Бога? Това са единствените хора, които знаеха, че съм бил там.

— Нали току-що ми разказа и за някакъв русоляв тип с чужд акцент, който според Суон също е знаел за мисията ти в Маскат. Той откъде е научил?

— Него никой не може да го намери, дори Белият дом.

— Ами ако познавам хора, които ще го открият? — прекъсна го Уайнграс.

— Не, Мани — отсече Кендрик. — Това не е Париж и твоите израелци нямат работа тук. Аз им дължа прекалено много, макар че някой ден ще те помоля да ми разкажеш за интереса им към един заложник в посолството.

— Изобщо не ми казаха — отвърна Уайнграс. — Знаех, че имат план, и предположих, че може би е трябвало да се свържат с някого в посолството, но те не говореха за това пред мен. Умеят да си държат езика зад зъбите… Сега какво ще правиш?

— Утре ще се срещна с тази Рашад. Нали ти казах.

— А после?

— Май не гледаш телевизия.

— Аз съм при Гонзалес. Забрави ли, че той пуска само видео? Сега върти един мач от световното през осемдесет и втора и почти всички в кафенето си мислят, че го излъчват на живо. Какво дават по телевизията?

— Президента. Току-що оповести, че съм в превантивна изолация.

— Звучи ми като затвор.

— В известен смисъл си е така, но се понася, а и надзирателите ме глезят.

— Ще ми дадеш ли телефона си?

— Не го знам. На апарата няма нищо, листчето е празно, ала ще те държа в течение. Ще ти се обадя, ако се преместя. Тази линия не може да бъде засечена, но всъщност няма значение.

— Добре, нека сега аз те попитам нещо. Говорил ли си на някого за мен?

— Ами, не! Може името ти да фигурира в секретното досие за Оман, а и изрично подчертах, че освен мен мнозина други заслужават уважение, но на никого не съм разказвал за теб. Защо?

— Защото ме следят.

— Какво?

— И това никак не ми харесва! Гонзалес казва, че този тип, дето върви по петите ми, е от федералните и не е сам.

— Денисън вероятно е видял името ти в досието и е заповядал да те охраняват.

— От какво? Винаги съм се пазил сам, дори в Париж — иначе от три години да съм мъртъв. И защо си мислиш, че фигурирам в досието? Никой освен членовете на Масадската бригада не знаеше как се казвам, а на пресконференцията сутринта, когато си тръгнахме, имената ни въобще не бяха споменати. И накрая, Вятърничава главо, ако са решили да ме охраняват, защо не са ме уведомили? Щом съм толкова опасен, че да заслужавам подобна защита, току-виж съм счупил главата на някой от пазачите си, когото не познавам.

— Както обикновено — каза Кендрик, — в целия куп небивалици, които изръси, може да има и зрънце истина. Ще проверя.

— Непременно. Може и да не ми остава много да живея, но не искам някой да ми пръсне главата преждевременно — независимо кой. Обади ми се утре, трябва да се връщам в бърлогата на Баба Яга, докато обитателките й не са ме издали на главния дявол пазвантин.

— Поздрави Гонзалез — добави Евън. — И му кажи, че като се върна, не искам да виждам тия вносни глупости. А също така му благодари, Мани.

Кендрик затвори телефона, но не махна ръка от слушалката. Пак я вдигна и набра 0.

— Централа — произнесе доста колебливо някаква жена, след като телефонът бе звънял повече от обикновено.

— Не знам защо — започна Евън, — но не ми приличате на каква да е телефонистка.

— Сър?…

— Няма значение, госпожице. Казвам се Кендрик и трябва незабавно да се свържа с господин Хърбърт Денисън, началника на президентската канцелария — спешно е. Моля ви, направете всичко възможно да го намерите и му предайте да ми се обади до пет минути. В противен случай ще бъда принуден да се обърна към съпруга на секретарката си, който е лейтенант във Вашингтонското полицейско управление, и да му кажа, че мога съвсем точно да определя мястото, където съм държан.

— Сър, моля ви!

— Мисля, че се изразих съвсем смислено и ясно — прекъсна я Евън. — Господин Денисън да ми се обади до пет минути, които вече текат. Благодаря, госпожице, приятен ден.

Кендрик отново затвори телефона, но този път дръпна ръката си и отиде при настенния бар, където имаше кофичка с лед и бутилки отбрани марки уиски. Наля си, погледна часовника и се приближи до голям прозорец, който гледаше към обления в светлина заден двор. Засмя се, като видя, че в имението има и игрище за крокет с бели пейки от ковано желязо отстрани, но усмивката му се стопи при вида на морския пехотинец, облечен цивилно, в непретенциозната униформа на обслужващия персонал. Крачеше по пътеката покрай каменната стена със страховито насочен автомат, който изобщо не приличаше на играчка. Мани се бе оказал прав — това беше затвор. След секунди телефонът иззвъня и конгресменът от Колорадо се върна при него.

— Привет, Хърби, как си?

— Как да съм, копеле такова, като бях под душа? Мокър — ето как съм. Какво искаш?

— Искам да знам защо следят Уайнграс. Искам да знам как въобще са разбрали за него, гледай да ми дадеш много смислено обяснение, защото ме засяга лично.

— Чакай малко, неблагодарнико — рязко го прекъсна началникът на президентската канцелария. — Кой, по дяволите, е тоя Уайнграс? Някое творение на Манишевиц ли?

— Еманюел Уайнграс е архитект с международна известност и много близък мой приятел. Живее в къщата ми в Колорадо и по причини, които не е необходимо да обяснявам, престоят му там трябва да остане в пълна тайна. А ти къде и на кого си споменавал за него?

— Как да говоря за човек, на когото не съм виждал и очите, идиот такъв.

— Истината ли казваш, Хърби? Защото в противен случай мога през следващите няколко седмици да превърна живота ти в истински ад.

— Стига да бях сигурен, че ще се отърва от теб, щях да извадя торбата с лъжите, но в случая с Уайнграс тя няма да ми помогне. Нямам представа кой е той, ти ще ми кажеш.

— Нали си чел докладите за Оман?

— Те вече са прикрепени към досието и са засекретени. Чел съм ги, разбира се.

— И не си ли срещал в тях името Уайнграс? — Не, щях да го запомня. Доста е странно.

— Не и за него. — Кендрик замълча, ала не за дълго, така че Денисън не успя да се намеси. — Възможно ли е ЦРУ или Агенцията за национална сигурност, или някоя друга организация от тоя род да установи наблюдение над мой гост, без да те уведоми?

— Изключено! — изкрещя човекът, който дърпаше конците в Белия дом. — Щом става въпрос за теб и кашата, в която ни забърка, никой не може да мръдне и на милиметър от набелязания план, без да ме уведоми!

— Последен въпрос. В досието за Оман споменава ли се човекът, който се върна с мен от Бахрейн?

Сега беше ред на Денисън да помълчи. Накрая той рече:

— Издаваш се, конгресмене.

— Рискуваш здравата да загазиш. Ако си мислиш, че вече съм ви създал достатъчно неприятности, по-добре въобще не се опитвай да разбереш каква е връзката ми с архитекта. Остави го на мира.

— Както кажеш — съгласи се началникът на президентската канцелария. — Но при име като Уайнграс мога да направя друга връзка, която ме плаши. Например с Мосад.

— Добре. Сега просто ми отговори на въпроса. Какво пишеше в досието за полета от Бахрейн до базата „Андрюс“?

— Че си пътувал с някакъв стар арабин в европейски дрехи, отдавнашен агент на Консулския отдел, който се връщал в Щатите за лечение. Али не знам кой си — от Държавния департамент потвърдиха самоличността му и той изчезна. Не се безпокой, Кендрик. Никой тук не подозира за съществуването на господин Уайнграс.

— Благодаря, Хърб.

— Аз пък ти благодаря за това „Хърб“. Мога ли да ти помогна с нещо?

Евън се загледа в прозореца, после в осветения двор и в пехотинеца.

— Ще ти направя услуга и ще отвърна с „не“ — каза меко той. — Поне засега. Но можеш да ми обясниш още нещо. Телефонът се подслушва, нали?

— Не по обичайния начин. В него има малка черна кутия като при самолетите. Тя се вади от определени хора и лентата се обработва при най-строги мерки за сигурност.

— Можеш ли да отмениш подслушването, да речем, за трийсетина минути, искам да се обадя на един човек. Ще е по-добре и за теб, повярвай ми.

— Съгласен съм… Е, линията вероятно е претоварена — нашите хора я използват доста често, когато са в тези къщи. Дай ми пет минути, а после се обади и в Москва, ако щеш.

— Пет минути.

— Мога ли вече да се върна под душа?

Кендрик затвори телефона, извади портфейла си и бръкна с показалец под капачето и издадената в Колорадо шофьорска книжка. Извади листчето с двата тайни телефона на франк Суон и пак погледна часовника си. Смяташе да изчака десет минути и да се обади, надявайки се да намери заместник-шефа на Консулския отдел на един от двата номера. Успя. Беше в апартамента си, разбира се. След като размениха кратки поздрави, Евън му каза къде се намира — по-скоро къде мисли, че се намира.

— Как е „превантивната изолация“? — попита Суон с уморен глас. — Бил съм в няколко от тези къщи, когато разпитвахме дезертирали шпиони. Дано са те настанили в имение с конюшни или поне с два басейна, единия закрит, разбира се. Те всички си приличат — струва ми се, че правителството ги купува, за да се отблагодари на богаташите, решили да се отърват от тях и гратис да се сдобият с нови. Дано ни подслушват. И аз вече нямам басейн.

— Видях игрище за крокет.

— Е, чудо голямо! Какво искаш да ми кажеш? Има ли някаква надежда скоро да се откача?

— Може би. Поне се опитах да облекча малко положението ти… франк, трябва да ти задам един въпрос — можем да говорим свободно и с имена. В момента телефонът не се подслушва.

— Кой ти каза?

— Денисън.

— И ти му повярва? Между другото, изобщо не ме интересува дали ни подслушват.

— Вярвам му, защото той се досеща за какво ще говорим и иска да разграничи себе си и шефа си от тази история. Каза, че линията ще бъде „претоварена“.

— Прав е. Страх го е разговорът ни да не стигне до ушите на някое дрънкало. За какво става въпрос?

— За Мани Уайнграс и за връзките му с Мосад…

— Казах ти, че тази тема е табу — прекъсна го заместник-шефът на отдела. — Добре де, наистина не ни подслушват. Карай нататък.

— Разбрах от Денисън, че в оманското досие като пътници на самолета от Бахрейн до военновъздушната база „Андрюс“ сме вписани аз и един стар арабин в европейски дрехи, който бил агент на Консулския отдел…

— И който е върнат тук за лечение — намеси се Суон. — Това беше най-малкото, което можехме да направим за Али Саада и семейството му след дългогодишната му безценна работа за тайните ни служби.

— Сигурен ли си във формулировката?

— Никой не би могъл да я знае по-добре от мен. Аз я писах.

— Ти ли? Значи си разбрал, че това е Уайнграс?

— Не беше трудно да се досетя. Инструкциите ти, които Грейсън ни предаде, бяха доста прозрачни. Ти настояваше — забележи, настояваше — да доведеш в Щатите едно неназовано лице.

— Не исках да се разкрие участието на Мосад…

— Да де, както и аз. Само не можем да вкараме някого просто така в страната — противоречи на правилата, да не говорим за закона, — освен ако не е в нашите регистри. Затова го вписах под чуждо име.

— Но как разбра, че е Мани?

— Много просто. Говорих с началника на Бахрейнската гвардия, на когото беше възложено да те охранява тайно. Описанието му беше много точно, а когато онзи ми разказа как проклетият старец изритал един от хората му, задето те оставил да се спънеш, докато си се качвал в колата за летището, разбрах, че това може да е само Уайнграс. Както се казва, репутацията му пак го изпревари.

— Благодаря ти — рече тихо Евън. — И от свое, и от негово име.

— Не се сетих как другояче да ти се отплатя.

— Значи разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозират за ролята на Уайнграс в Оман?

— И през ум не им минава. Забрави за Маскат, кракът му не е стъпвал там. И тук просто няма такъв човек.

— Денисън дори не знаеше кой е…

— Естествено.

— Но въпреки това го следят, франк. Някой го държи под наблюдение в Колорадо.

— Не сме ние.

На двеста седемдесет и пет метра северно от безликата къща, край Чесапийк Бей се намираше имението на Самюъл Уинтърс, бележит историк и дългогодишен приятел и съветник на президента на Съединените щати. На млади години баснословно богатият учен беше прочут и като спортсмен — лавиците в личния му кабинет бяха отрупани с купи от състезания по поло, тенис, ски и ветроходство, свидетелстващи за някогашните му успехи. Сега възрастният педагог се бе отдал на по-спокоен спорт, на игра, която поколения Уинтърсови бяха обичали и която играеха още от двайсетте години по моравите в имението край залива Ойстър. Това беше крокетът и щом някой от семейството започнеше строеж на ново жилище, сред първите му грижи беше да осигури и подходяща ливада за класическо игрище: дванайсет на двайсет и три метра, задължителните размери, приети през 1882 година от Националната асоциация. Така че една от забележителностите, която грабваше окото на посетителите в имението на Уинтърс, беше „игрището“ за крокет вдясно от огромната къща над Чесапийк Бей. Покрай него имаше множество бели пейки от ковано желязо, които му придаваха допълнителен чар и където си почиваха играчите, спрели да обмислят следващия си ход или да пийнат нещо.

Гледката беше същата като на игрището за крокет край безликата къща на двеста седемдесет и пет метра южно от имението на учения и това беше напълно обяснимо, като се има предвид, че земята, на която се намираха двете имения, навремето бе принадлежала на Самюъл Уинтърс. Преди пет години — след тайното възкръсване на Инвър Брас — Уинтърс без много шум бе дарил южната къща на правителството на Съединените щати, понеже била „безопасна“, или „безлика“. За да се възпре невинното любопитство и да се отклони вражеският интерес на евентуалните неприятели на Съединените щати, сделката изобщо не беше регистрирана. Според нотариалните актове в кметството на Синуид Холоу къщата и земята около нея си принадлежаха на Самюъл и Марта Дженифър Уинтърс (вече покойница) и прекомерно високите крайбрежни данъци за тях все още се плащаха от счетоводителите на семейството, но после благодарното правителство им възстановяваше сумите. Ако някой любопитен тип, бил той свой или чужд, проявеше интерес към аристократичното имение, щеше неизменно да научи, че в него непрестанно кипи живот, че лимузини и доставчици непрекъснато носят провизии и се грижат за големите и не чак толкова големи величия от академичния и индустриалния свят, с които Самюъл Уинтърс е свързан. Цял взвод яки млади градинари поддържаха мястото в безупречен вид, като същевременно обслужваха несекващия поток от гости. Имението приличаше на многофункционален научноизследователски център, собственост на някой мултимилионер, който няма какво да крие.

За да се съхрани тази илюзия, всички сметки по поддръжката се получаваха от счетоводителите на Самюъл Уинтърс, които незабавно ги уреждаха и изпращаха копия на личния адвокат на историка, а той от своя страна ги връчваше в Държавния департамент за възстановяване на разходите. Това споразумение беше просто и изгодно за всички страни, както просто и изгодно бе за Уинтърс да предложи на президента Лангфорд Дженингс конгресменът Евън Кендрик да се усамоти и да избяга за няколко дни от репортерите в „безопасната“ къща на юг от имота му, която в момента не се ползвала. Президентът се съгласи с благодарност и каза, че ще възложи подробностите на Хърб Денисън.

Милош Варак свали огромните слушалки от главата си и изключи електронния пулт на масата пред себе си. Завъртя стола наляво, натисна едно копче върху стената и веднага дочу почти безшумното спускане на параболоидната антена на покрива. После стана и закрачи безцелно около сложното комуникационно съоръжение в звуконепроницаемото студио в сутерена на Самюъл Уинтърс. Беше разтревожен. Не можеше да проумее това, което току-що бе подслушал в „стерилната“ къща.

Както недвусмислено бе заявил служителят от Държавния департамент, разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозираха за съществуването на Еманюел Уайнграс. Те нямаха представа, че „възрастният арабин“, който Евън Кендрик бе довел със себе си от Бахрейн, е не друг, а Уайнграс. Както се бе изразил Суон, той се бе „отплатил“ на конгресмена за успешната му мисия в Оман, като тайно бе извел Уайнграс от Бахрейн и също толкова тайно го бе прехвърлил в Съединените щати предрешен и под чуждо име. Човекът и дегизировката му бяха изчезнали по бюрократичен път — старият архитект практически не съществуваше. Суон е бил принуден да прибегне до тази измама и заради връзките на Уайнграс с Мосад, но Кендрик беше разгадал хода му. Всъщност конгресменът сам бе взел изключителни мерки да скрие присъствието и самоличността на възрастния си приятел. Милош беше научил, че старецът е постъпил в болница под името Манфред Уайнщайн, бил е настанен и стая с отделен вход в частното крило и след изписването си се е върнал в Колорадо с частен самолет.

Всичко е било скрито-покрито: името Уайнграс не е било регистрирано никъде. И по време на няколкомесечното си възстановяване сприхавият архитект рядко беше напускал къщата и никога не бе посещавал места, където познаваха конгресмена. „Дяволите да го вземат!“, помисли си Варак. Еманюел Уайнграс не съществуваше освен за шепа близки познати на конгресмена като доверената му секретарка и съпруга й, арабското семейство във Вирджиния и три медицински сестри, чието изключително високо възнаграждение изискваше и да си държат устата затворена.

Варак се върна при пулта, изключи копчето за запис, превъртя лентата и намери думите, които искаше да чуе отново.

А кой тогава?

Точно този въпрос безпокоеше Варак. Единствените, които знаеха за съществуването на Еманюел Уайнграс и какво означава той за Евън Кендрик, бяха петимата членове на Инвър Брас. Възможно ли бе някой от тях?…

Милош не искаше да мисли за това. Бе прекалено мъчително.

Ейдриън Рашад се сепна от внезапното разтърсване на военния самолет. Погледна пътеката в слабо осветената и не особено луксозна кабина. Служителят от посолството в Кайро явно бе притеснен — направо уплашен. Но бе пътувал и преди с подобни самолети, защото си носеше и успокоително — плоска бутилка в кожена обвивка, която измъкна от куфарчето и долепи до устните си, докато не усети, че спътничката му го наблюдава. Подаде й я стеснително. Тя поклати глава и извика през шума на реактивните мотори:

— Въздушни ями.

— Здравейте, приятели — чу се гласът на пилота по уредбата. — Извинявайте за въздушните ями, но се боя, че при това време още трийсетина минути няма да можем да ги избегнем. Трябва да се придържаме към нашия коридор и да избягваме гражданските маршрути. Много кофти време сте избрали за път. Дръжте се!

Аташето отпи нова глътка от бутилката, по-дълга и по-голяма от предишната. Ейдриън се извърна — арабското в нея й подсказваше да не гледа изплашения мъж, а европейската й кръв я караше като човек, свикнал да лети с военни самолети, да успокои спътника си. Накрая тези две противоположности в нея стигнаха до компромис — тя се усмихна насърчително на аташето и се върна към мислите си, прекъснати преди време от съня.

Защо така внезапно й бяха заповядали да се върне във Вашингтон? Ако искаха да й възложат нова задача, толкова деликатна, че да не може да я получи дори в закодиран вид, защо Мичъл Пейтън не й се бе обадил поне да я предупреди? Не беше в стила на „чичо Мич“ да позволява да й се бъркат в работата без изричното му разрешение. Дори при кризата в Оман преди година — а по-важна задача едва ли бе имало — Мич й бе изпратил запечатани инструкции по дипломатически куриер, в които без обяснения й се нареждаше да работи съвместно с Консулския отдел на Държавния департамент независимо дали й харесва, или не. Тя се бе подчинила и действително не й хареса. А сега изневиделица й бяха заповядали да се върне без много шум в Щатите, и то без да е получила и думица от Мичъл Пейтън.

Конгресменът Евън Кендрик. През последните осемнайсет часа това име беше обиколило света като тътен от приближаваща се буря. Човек лесно можеше да си представи уплашените лица на хората, работили с американеца, сега те поглеждаха към небето и се чудеха дали да се скрият, да си спасяват кожата пред неизбежната буря. Нямаше да им се размине на тези, които бяха помогнали на западняка, намесил се в кризата. Ейдриън се питаше кой е разпространил — не, думата беше твърде слаба — кой е разгласил оманската история! Тя запълваше страниците на всички каирски вестници и една бърза проверка беше потвърдила, че навсякъде в Близкия изток Евън Кендрик се е превърнал в светец или в окаян грешник. В зависимост от съдниците му, които понякога се намираха в една и съща страна, конгресменът щеше да бъде или канонизиран, или екзекутиран. Защо? Дали самият Кендрик нямаше пръст? Дали този уязвим човек, този измислен политик, рискувал живота си, за да отмъсти за едно ужасно престъпление, не бе решил след година на скромност и себеотрицание да спечели от своя подвиг политически дивиденти? В такъв случай това не беше мъжът от кратката им, но бурна връзка преди година. Ейдриън си спомни за нея с резерви, но без съжаление. Това беше една неправдоподобна, трескава, може би неизбежна при онези обстоятелства любов, която обаче трябваше да бъде забравена. Ако я връщаха във Вашингтон заради някакъв си внезапно амбицирал се конгресмен, тези моменти на невероятен покой въобще не бяха съществували.

24

Кендрик стоеше до прозореца, който гледаше към широката алея пред безликата къща. Денисън му се беше обадил преди повече от час, за да го уведоми, че самолетът от Кайро се е приземил, а госпожица Рашад вече пътувала с ескорт към Синуид Холоу. Началникът на президентската канцелария го предупреди, че агентката на ЦРУ вдигнала голям скандал, когато във военновъздушната база „Андрюс“ не й разрешили да се обади по телефона.

— Даже отказа да се качи в колата — оплака се Денисън. — Заяви, че трябвало на всяка цена да говори с прекия си началник, и прати ВВС по дяволите. Голяма злобарка! Тъкмо отивах на работа, когато ми се обадиха по телефона в лимузината. И знаеш ли какво ми заяви? „Кой, по дяволите, си ти?“ Представяш ли си! И като капак се извърна към охраната и попита на висок глас: „Кой е тоя Денисън?“

— Така е, като се правиш на скромен, Хърб. А те казаха ли й?

— Проклетите копелета се изсмяха! Тогава я заплаших, че ако не изпълни заповедта на президента и не се качи в колата, я очакват пет години в „Левънуърт“.

— Това е мъжки затвор.

— Знам! Ще пристигне след около час. Нали помниш, ако тя е човекът, когото търсим, трябва да ми я предадеш.

— Зависи.

— Такава е заповедта на президента!

— Тогава иде я прочета по вечерните новини. С коментар.

— Дяволите да те вземат!

Кендрик понечи да се отдалечи от прозореца, за да си налее още една чаша кафе, когато в дъното на алеята пред къщата се появи безлична сива лимузина. Зави и спря пред каменното стълбище, а от задната седалка изскочи един майор от ВВС. Той бързо заобиколи колата и отвори страничната врата на официалната пътничка.

Жената, която Евън беше познавал като Калейла, се появи на утринната светлина и примижа срещу слънцето, объркана и несигурна. Не носеше шапка, косата й падаше свободно до раменете, беше облечена в бяло сако, широки зелени панталони и обувки с нисък ток. Под дясната си ръка стискаше голяма бяла чанта. Когато я видя, Кендрик си спомни онзи късен следобед в Бахрейн, стъписването, обзело го при появата й в натруфената султанска спалня, и учудването й от опита му да се прикрие с чаршафа на леглото. А също впечатлението, което му бяха направили — въпреки паниката, смущението и болката или може би наред с тях — хладният чар на ясно изразените й евро-арабски черти и интелигентният блясък на очите й.

Беше се оказал прав — тя наистина бе удивителна жена, която се държеше изправено, почти дръзко, дори сега, докато вървеше към масивната врата на безликата къща, без да знае какво я очаква зад нея. Кендрик я наблюдаваше безпристрастно, със студено напрегнато любопитство, дори споменът за онзи следобед не събуди никаква топлина. Тогава тя го беше излъгала както с това, което му каза, така и с онова, което премълча. Дали поне този път щеше да бъде искрена?

Майорът от военновъздушните сили отвори вратата на огромната дневна и направи път на Ейдриън Рашад. Тя влезе и спря загледана в Евън, който стоеше до прозореца. В очите й нямаше изненада, само познатият хладен интелигентен блясък.

— Аз тръгвам — каза офицерът от ВВС.

— Благодаря, майор. — Вратата се затвори и Кендрик пристъпи напред. — Здравейте, Калейла. Бяхте Калейла, нали?

— Както кажете — отвърна тихо жената.

— Но всъщност не сте Калейла? А Ейдриън — Ейдриън Рашад.

— Както кажете — рече пак тя.

— Май се повтаряте.

— А вие постъпвате доста глупаво, господин конгресмен. Само за да свидетелствам във ваша полза ли накарахте да ме върнат тук? Защото няма да го направя.

— Да свидетелствате ли? Това е последното нещо, което искам.

— Много се радвам. Значи притежавате всички необходими доказателства. И не ви трябват и овациите на човек, чийто живот, както и животът на много негови колеги, зависи от анонимността.

— Така ли мислите? Че имам нужда от свидетели, от овации?

— А какво друго да мисля? Че ме откъснахте от работата, разкрихте ме пред посолството и Военновъздушните сили и вероятно провалихте легендата, която съм градила цели седем години, само защото съм спала с вас? Случи се веднъж, но бъдете сигурен, няма да се повтори.

— Почакайте малко, умнице — възрази Евън. — Аз не съм го искал. Нямах представа нито къде се намирам, нито какво е станало, нито пък какво ще се случи по-нататък. Бях изплашен до смърт, знаех само, че имам да върша нещо, което се съмнявах, че ще успея да изпълня.

— Бяхте и изтощен — допълни Ейдриън Рашад. — Както и аз. Случва се.

— Така каза и Суон…

— Какъв негодник!

— Не, франк Суон не е негодник.

— А какъв е тогава? Сводник? Да, безскрупулен сводник.

— Грешите. Не знам какви са ви отношенията с него, но той трябваше да си върши работата.

— Като ви изпрати на заколение?

— Може би… Признавам, че тази мисъл не е особено приятна, но тогава той беше доста натясно.

— Оставете го Суон, господин конгресмен. Защо съм тук?

— Защото трябва да разбера нещо, а вие сте единствената, която може да ми помогне.

— Какво?

— Кой е разгласил тази история? Кой е нарушил уговорката? Разбрах, че никой от хората, които знаеха, че заминавам за Оман — а те бяха съвсем малко, брояха се на пръсти, — не е имал причина да го направи, по-скоро обратното. Освен Суон и неговия компютърен гений, в когото той се кълне, остават само седем души в цялата страна. Шестима са проверени и са извън всякакво подозрение. Вие сте последната, единствената, която остана.

Ейдриън Рашад беше застинала с безизразно лице и яростен поглед.

— Невеж безочлив дилетант — произнесе тя бавно с жлъчен глас.

— Можете да ме наричате както искате — започна ядосано Евън, — но аз ще…

— Защо не се поразходим, господин конгресмен? — прекъсна го жената от Кайро, като прекоси стаята и отиде до френския прозорец с изглед към някакъв пристан на скалистия бряг на Чесапийк Бей.

— Какво?

— Атмосферата тук е доста тягостна. Ще ми се да се поразходим, ако може.

Рашад посочи с ръка навън, после кимна два пъти, сякаш издаваше заповед.

— Добре — смотолеви объркан Евън. — Там отзад има страничен изход.

— Видях го — каза Ейдриън-Калейла и се отправи към вратата в другия край на стаята.

Излязоха в застлан с плочник вътрешен двор, граничещ с добре поддържана морава, през която имаше пътека за пристана. По-рано на него може и да бе имало лодки, завързани за пилоните или за шамандурите, които са подскачали на вълните, но заради есенните ветрове те вече бяха прибрани.

— Продължете тирадата си, господин конгресмен — подкани дълбоко законспирираната специална агентка на ЦРУ. — Защо да ви лишавам от нея!

— Не бързайте толкова, госпожице Рашад или както там ви е името? — Евън се спря по средата на бетонната пътека. — Ако си мислите, че това са празни приказки, грешите…

— Не спирайте, за Бога! Щом искате да говорим, ще ви кажа дори повече, отколкото очаквате да научите.

Брегът на залива вдясно от пристана беше покрит с черен пясък, размесен с камъни — нещо, характерно за Чесапийк Бей; вляво беше навесът за лодки — друга особеност на пейзажа тук. Това, което не беше обичайно освен за по-големите имения, бяха двете горички високи дървета на петдесетина метра северно и южно от пристана и навеса. Там човек можеше донякъде да се усамоти и това бе привлякло тайната агентка от Кайро. Тя тръгна надясно по пясъка и камъните покрай плискащите се вълни. Прекосиха горичката и продължиха да вървят, докато излязоха на голяма скала, извисила се направо от земята до самата вода. Огромната къща вече не се виждаше.

— Тук е добре — каза Ейдриън Рашад.

— Добре ли? — възкликна Кендрик. — За какво беше цялата тази разходка? Не е зле първо да си изясним някои неща. Много съм ви благодарен, задето ми спасихте живота — което не може да се докаже, — но това не означава, че съм длъжен да се подчинявам на заповедите ви, по моето скромно мнение изобщо не съм глупак и смятам, че дори да съм дилетант, вие трябва да отговаряте пред мен, а не аз пред вас! Два пъти мери, веднъж режи, нали така?

— Свършихте ли?

— Още не съм започнал.

— Преди това обаче нека ви отговоря на въпросите, които току-що ми зададохте. С тази разходка исках да се махнем от къщата. Предполагам, знаете, че тя е „безопасна“.

— Разбира се.

— И че всяка ваша дума, дори в тоалетната и банята, се записва.

— Е, знаех, че телефонът се…

— Благодаря, господин дилетант.

— Нямам какво да крия…

— Не викайте. Говорете като мен към водата.

— Какво? Защо?

— Защото може да ни подслушват с електронна апаратура. Но дърветата ще разсеят звука, тъй като няма преки визуални лъчи…

— Какво?

— Лазерите доста усъвършенстваха техниката…

— Какво?

— Млъкнете! Говорете шепнешком.

— Повтарям, нямам какво да крия. Вие може и да имате, но не и аз!

— Така ли? — попита Рашад, като се облегна на огромната скала и заговори надолу към вълните, които бавно се надигаха от прилива. — Да не искате да замесите и Ахмат в тази история?

— Вече разказах за него. На президента. Той трябва да знае колко ни помогна това момче…

— О, Ахмат ще ви бъде признателен. Ами личният му лекар? Ами двамата му братовчеди, които ви помогнаха и ви охраняваха? Ами Ел Баз и пилотът, който ви закара в Бахрейн?… Те всички могат да бъдат убити.

— Освен за младия султан не съм споменавал конкретно за никой друг.

— Важно е не за кого, а на кого сте разказали.

— За, Бога, та това беше президентът на Съединените щати.

— Който, противно на слуховете, наистина говори с микрофон?

— Разбира се.

— А знаете ли с кого говори? Познавате ли тези хора? Знаете ли дали може да се разчита, че ще запазят тайната, той знае ли? Познавате ли тези, които обслужват подслушвателните устройства в къщата?

— Не, разбира се.

— А за мен ще разкажете ли? Аз съм действаща агентка, успешно внедрена в Кайро.

— Разказах, но само на Суон.

— Имах предвид не шефовете си, които и без това бяха запознати с операцията, защото я ръководеха, а онази къща. Ако бяхте започнали да ме разпитвате вътре, нямаше ли да стане въпрос и за някои от хората, които току-що изброих? И като капак на всичко, господин дилетант, нямаше ли накрая да споменете и за Мосад?

Евън затвори очи.

— Сигурно — каза тихо той и поклати глава. — Ако бяхме започнали да спорим.

— Беше неизбежно и затова ви доведох тук.

— Но те всички са на наша страна! — възрази Кендрик.

— Не се и съмнявам — съгласи се Ейдриън, — но не можем да гарантираме за хора, които не познаваме и дори не сме виждали, нали?

— Вие сте параноичка.

— Професионална деформация, господин конгресмен. Мисля, че дотук успях убедително да ви докажа колко малко познавате „безопасните“ къщи. Пропускам въпроса кой на кого заповядва, защото е безсмислен, и се връщам към първоначалния проблем. По всяка вероятност не съм ви спасила живота в Бахрейн, по-скоро обратното, заради онова копеле Суон ви поставих в незащитимо положение, което ние и някои летци наричаме „точка на невъзвратимостта“. Вас ви бяха отписали, господин Кендрик, и аз се възпротивих.

— Защо?

— Защото не ми бяхте безразличен.

— Защото се…

— Това също е без значение. Бяхте свестен човек, който се опитваше да направи нещо порядъчно, без да притежава необходимата подготовка. Както се оказа, други са ви помогнали много повече от мен. Аз дочаках новината, че успешно сте излетели от Бахрейн, в кабинета на Джими Грейсън й двамата изпитахме огромно облекчение.

— Грейсън ли? Той е един от седмината, които са знаели, че съм в Оман.

— Научи го в последния момент — уточни Рашад. — Дори и аз не посмях да му кажа. Трябваше да го разбере от Вашингтон.

— Както ми съобщиха в Белия дом, вчера сутринта са го въртели на шиш.

— Защо?

— Да разберат дали не се е раздрънкал.

— Джими да се раздрънка? Това е по-глупаво и от подозрението ви към мен. Грейсън дава мило и драго да получи директорско място. А от друга страна, на него му се иска по-малко, отколкото на мен, да му прережат гърлото или да го обезобразят.

— Доста лесно произнасяте тези думи. Много бързо ви идват на езика, дори прекалено бързо.

— За Джими ли?

— Не, за вас самата.

— Ясно. — Жената, която се бе представила като Калейла, се дръпна от скалата. — Мислите, че съм репетирала всичко това — сама, разбира се, защото нямах възможност да се свържа с никого. И тъй като съм отчасти арабка…

— Влязохте в стаята така, сякаш очаквахте да видите точно мен. Не бяхте особено изненадана.

— Вярно, не бях.

— Защо?

— Ами просто прехвърлих възможностите и се досетих, а имах и уговорка с един човек, който ме предпазва от истински изненади. От ден и половина вашето име се превърна в най-голямата сензация в целия средиземноморски район и мнозина са уплашени, аз също. Не само за себе си, а за доста други хора, от чиято помощ се възползвах, за да ви държа под око. Човек като мен си изгражда цяла мрежа от сътрудници, основаваща се на доверието, а точно сега това доверие, моят най-силен коз, е поставено под съмнение. С други думи, господин Кендрик, сам разбирате, че пропиляхте моето време и енергия, а и доста от парите на данъкоплатците да ме върнете тук заради един въпрос, на който би могъл да отговори всеки опитен разузнавач.

— Твърде е възможно да сте ме продали, да сте разкрили името ми за пари.

— На каква цена? Цената на живота ми? Или на живота на хората, които използвах, за да ви следя, и които са важни за мен и за моята работа — а тя, както се опитах да ви обясня в Бахрейн, има истинска стойност за мен. Наистина ли си вярвате?

— О, Боже, вече не знам в какво да вярвам! — призна Евън, като въздъхна и поклати глава. — Всички мои мечти и планове пропаднаха. Ахмат не иска да ме види и аз не мога вече да се върна там, не мога да се върна в Емирствата и изобщо в Персийския залив. Той ще се погрижи за това.

— Нима сте смятали да се връщате?

— Не искам нищо друго на тоя свят. Бях решил да започна нов живот там, където съм постигнал най-големи успехи в работата си. Но първо трябваше да открия един негодник и да си разчистя сметките с него: съсипа всичко и уби толкова невинни хора.

— Махди — прекъсна го Рашад и поклати глава. — Ахмат ми каза. Успяхте. Султанът е млад и ще промени отношението си. След време ще разбере какво сте направили за хората там и ще ви бъде благодарен… Но вие току-що ми отговорихте на един въпрос. Виждате ли, мислех, че вероятно сам сте разгласили тази история, но съм се излъгала, нали?

— Аз? Да не сте полудели! Та след половин година мен вече няма да ме има тук!

— Значи не храните никакви политически амбиции?

— Не, за Бога! Приключвам с политиката и се махам оттук! Само дето вече няма къде да отида. Някой се опитва да ме спре, да ме превърне в нещо, което не съм. Какво става с мен?

— Бих казала, че би вадят на преден план.

— Като какъв? Кой ме вади?

— Някой, който смята, че сте бил пренебрегнат. И че заслужавате обществено признание и известност.

— Притрябвали са ми! А и президентът не ще да ми влезе в положението. Другия вторник ще ми връчи Ордена на свободата, и то в Синия кабинет под съпровода на Военноморския оркестър! Казах му, че не ми трябва медал, а този кучи син ми отвърна, че така било редно, защото не искал да го вземат за „неблагодарник“. Що за довод е това?

— Напълно в негов стил… — Рашад внезапно замълча. — Да вървим — каза бързо тя, когато в основата на пристана се появиха двама души от персонала в бели костюми. — Не се оглеждайте. Дръжте се непринудено. Нека просто се поразходим по това бледо подобие на плаж.

— Мога ли вече да говоря? — попита Кендрик, след като я настигна.

— Нещо съвсем невинно. Почакайте да завием.

— Защо? Могат ли да ни чуят?

— Вероятно. Не съм сигурна. — Продължиха по извитата брегова линия, докато двамата мъже на пристана не се скриха зад дърветата. — Знам, че японците са изобретили самонасочващи се микрофони, но никога не съм ги виждала — продължи безцелно Рашад. После пак спря и вдигна към Евън проницателните си очи, в които се четеше въпрос. — Говорили ли сте с Ахмат? — попита тя.

— Вчера. Каза ми да вървя където искам, но да не се връщам в Оман. За нищо на света.

— Ясно ви е, че ще го попитам, нали?

Евън бе поразен, после се ядоса. Тази жена го разпитваше, обвиняваше го, проверяваше отговорите му.

— Пет пари не давам какво ще правите, интересува ме само какво сте направили. Вие сте много убедителна, Калейла — извинявайте — госпожице Рашад, и сигурно си вярвате, но шестимата мъже, които знаят, че миналата година съм бил в Маскат, няма да спечелят нищо от разгласяването на тази история, по-скоро биха загубили всичко.

— И аз нямам какво да губя освен живота — своя и този на приятелите си в района, някои от които, между другото, са ми особено близки. Стига с тия глупости, господин конгресмен, не ставайте смешен. Наистина сте дилетант, и то от най-нетърпимите.

— Но е възможно да сте допуснали и грешка! — извика вбесен Кендрик. — И аз почти съм готов да ви оправдая поради липса на доказателства, казах го и на Денисън и му заявих, че няма да му позволя да ви извади душата.

— О, много сте великодушен, сър.

— Не, наистина му го казах. Действително ми спасихте живота и ако сте се изпуснали неволно…

— Това е още по-голяма глупост — прекъсна го Рашад. — Много, много по-вероятно е да се е изпуснал някой от другите, отколкото аз или Грейсън. Ние сме на действителна служба и не можем да си позволим подобни грешки.

— Да се поразходим — подкани Евън не защото се бяха появили други пазачи, а понеже се съмняваше, бе объркан и не го свърташе на едно място.

Вярваше й, вярваше и на това, което Мани му бе казал за нея: „Тя няма нищо общо с тази история… това само би увеличило срама й и би възпламенило побъркания свят, в който живее.“ И когато Кендрик му възрази, че е изключено останалите да са го направили, Мани добави: „Значи има и други освен тях.“ Излязоха на кална пътека, която пресичаше горичката и явно стигаше до каменната стена около имението.

— Да проверим ли накъде води? — попита Евън.

— Защо не? — отвърна студено Ейдриън.

— Вижте — продължи той, докато се катереха един до друг по гористия склон, — да кажем, че ви вярвам…

— Много благодаря.

— Добре де, аз наистина ви вярвам! И затова ще ви кажа нещо, за което знаят само двама души — Суон и Денисън — или поне се надявам, че знаят само те.

— Сигурен ли сте, че трябва?

— Имам нужда от помощ, каквато те не могат да ми предоставят. Може би вие ще успеете — нали бяхте там, с мен, а знаете и толкова неща, от които аз нямам понятие. Как се прикриват факти, как се предава секретна информация на тези, за които е предназначена, и така нататък.

— Е, знам някои от тях, но не всичките. Все пак моят район е Кайро. Но въпреки всичко ви слушам.

— Преди известно време Суон е бил посетен от някакъв рус мъж с европейски акцент, който притежавал доста подробна информация за мен — франк я нарече ПД.

— Предварителни данни — прекъсна го Рашад. — Казват им още „привилегировани детайли“ и обикновено идват от трезорите.

— Трезори? Какви трезори?

— Така наричаме секретните досиета. Продължавайте.

— След като успял да впечатли франк, и то доста силно, непознатият веднага преминал на въпроса. Заявил му, че според него по време на кризата със заложниците съм бил пратен в Маскат от Държавния департамент.

— Какво? — възкликна Калейла и сграбчи Евън за рамото. — Кой е бил този човек?

— Никой не знае. Сякаш е потънал вдън земя. Самоличността, която е използвал, за да се добере до франк, била фалшива.

— Божичко! — прошепна Рашад и погледна към виещата се нагоре пътека: през стената от дървета над тях проникваше ярка слънчева светлина. — Да спрем за малко тук — каза тихо и настойчиво тя. — Седнете.

Настаниха се на калната пътека сред дънерите и шумата.

— И? — настоя жената от Кайро.

— Ами Суон се опитал да го заблуди — дори му показал една докладна записка до Държавния секретар, която заедно бяхме измислили, че предложението ми е било отхвърлено. Но явно онзи не му повярвал и продължил да рови все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая се е добрал до цялата история. Това, което бе разгласено вчера, беше толкова точно, че сто на сто е извлечено от оманското досие — от трезорите, както ги наричате.

— Ясно ми е — прошепна Рашад с глас, в който се прокрадваше не само яд, но и страх. — Значи се е добрал до някого!

— От седмината — шестимата ли? — побърза да се поправи Евън.

— Кои са те? Суон и неговият компютърен спец от „ОХАЙО–40“, аз, Денисън, Грейсън? И кой друг?

— Държавният секретар и министърът на отбраната, както и председателят на Съвета на главнокомандващите.

— До тях въобще не можеш да припариш.

— Ами компютърният инженер? Казва се Брайс, Джералд Брайс, и е доста млад. Вярно, франк гарантира за него, но това си е само негово лично мнение.

— Съмнявам се. Франк Суон е тъпо копеле, но едва ли може да се заблуди така. Човек като Брайс би бил първият заподозрян и ако е достатъчно умен, за да заема този пост, това би трябвало да му е ясно. Пък и знае, че го чакат и трийсет години в „Левънуърт“.

Евън се усмихна.

— Разбрах, че Денисън е заплашил да ви прати там за пет години.

— А аз му заявих, че това е мъжки затвор — отвърна му с усмивка Ейдриън.

— И аз — разсмя се на глас Кендрик.

— После му казах, че ако има и други такива приятни изненади, не бих се качила и на кораба на Клеопатра, камо ли в служебната кола.

— А защо се качихте?

— От чисто любопитство. Само този отговор мога да ви дам.

— Приемам го… Докъде бяхме стигнали? Отписахме вас седмината и остана само русият.

— Не знам. — Рашад неочаквано го хвана пак за ръката. — Трябва да ви попитам нещо, Евън…

— Евън ли? Благодаря.

— Извинявайте, господин конгресмен. Този път наистина се изпуснах.

— Недейте, моля ви. Мисля, че имаме право да си говорим на малко име.

— А сега вие недейте…

— Нали нямате нищо против да ви наричам Калейла? По съм свикнал.

— И аз. Арабското у мен винаги е негодувало срещу чуждото за него Ейдриън.

— Питайте… Калейла.

— Добре. Кога решихте да дойдете в Маскат? Като се имат предвид обстоятелствата и това, което можехте да направите, малко позакъсняхте.

Кендрик пое дълбоко дъх.

— Плавах по бързеите на Аризона и едва когато стигнах един базов лагер при водопада Лава, за първи път от няколко седмици слушах радио. Разбрах, че трябва да се върна във Вашингтон… — Евън й разказа подробно за трескавите шестнайсет часа, през които бе успял да се добере от първобитния планински лагер до коридорите на Държавния департамент и най-накрая до съвременния компютърен център „ОХАЙО–40“. — Там сключихме споразумението със Суон и аз потеглих за Оман.

— Нека се върнем малко назад — каза Калейла и едва сега откъсна поглед от лицето на Кендрик. — Взели сте комета до Флагстаф, където сте се опитали да хванете чартърен самолет до Вашингтон.

— Но на пристанището ми казаха, че съм закъснял за кометата.

— Били сте неспокоен — предположи агентката. — Вероятно ядосан. И може би сте решили да си придадете малко важност. Конгресменът от великия щат Колорадо и така нататък.

— Не малко, а доста „и така нататък…“

— Стигнали сте до Финикс и сте хванали първия самолет. Как платихте за билета?

— С кредитна карта.

— Лошо — каза Калейла, — но тогава не сте имали причина да мислите така. Откъде знаехте с кого да се свържете в Държавния департамент?

— Не знаех, но не забравяйте, че дълги години съм работил в Оман и Емирствата и лесно можех да се досетя какъв човек ми трябва. И тъй като секретарката, която наследих, има голям стаж във Вашингтон и инстинктите на улична котка, поръчах на нея да го търси. Обясних й, че това несъмнено е служител в Консулския отдел и по-специално в секциите за Близкия изток или Северозападна Азия. Повечето американци, работили там, познават добре тези хора — понякога дори кътните им зъби.

— Та секретарката с инстинкти на улична котка е започнала да звъни и да разпитва. Сигурно мнозина са се учудили. Дали помни на кого се е обаждала?

— Не знам. Не съм я питал. Всичко ставаше толкова бързо, поддържах връзка с нея по телефона в самолета от Финикс. Когато пристигнах, тя беше стеснила кръга до четирима-петима души, ала само един беше специалист по Емирствата и заместник-директор на Консулския отдел, франк Суон.

— Интересно дали секретарката си е записала на кого се е обаждала — каза Калейла, като изви глава и се замисли.

— Ще й се обадя.

— Но не оттук. Освен това не съм свършила… И така, отидохте в Държавния департамент да се срещнете със Суон, което означава, че на пропуска са отбелязали името ви.

— Естествено.

— А записаха ли, че излизате?

— Не, поне на пропуска в преддверието. От компютърния център ме свалиха направо в гаража и оттам ме закараха вкъщи с една от служебните коли.

— До вас?

— Да, заминавах за Оман и трябваше да си взема някои неща…

— А как се обръщаше към вас шофьорът? — прекъсна го Калейла. — На име ли?

— Не, нито веднъж. Но ми каза нещо, което ме смая. Поканих го да влезе да закуси или да пие кафе, докато си събера багажа, а той ми отвърна нещо от рода на: „Може да ме застрелят, ако сляза от колата.“ После добави: „Вие сте от «ОХАЙО–40»“.

— Което означава, че той не е бил от отдела — рече бързо Рашад. — Пред къщата ли бяхте спрели?

— Да. Когато слязох, зърнах още една кола на трийсетина метра зад нас, на завоя. Сигурно са ни следвали, защото на улицата няма други къщи.

— Въоръжен ескорт — кимна с глава Калейла. — Суон от първата минута ви е поставил под охрана, и то с пълно право. Не е имал нито време, нито възможност да провери какво сте правили минус едно.

Евън беше озадачен.

— Бихте ли ми обяснили?

— Минус едно означава времето, преди да се свържете с него. Един ядосан богат конгресмен пристига с чартърен полет във Флагстаф и вдига доста шум, че трябва да му дадат самолет до Вашингтон. Отказват му и той отива във Финикс, където без съмнение настоява да получи билет за първия полет до столицата и плаща с кредитна карта, а в самолета се свързва със секретарката си, която притежава инстинктите на улична котка, и й поръчва да намери някакъв човек в Държавния департамент, когото не познава, но е сигурен, че съществува. Тя се обажда — май казахте, трескаво — на доста хора, които не може да не са учудени. Стеснява кръга до четирима-петима души — което ще рече, че за да получи необходимата й информация, е трябвало да се свърже с редица свои познати, които сигурно също са били доста учудени, и накрая вие се появявате в Държавния департамент и настоявате да се срещнете с франк Суон. Права ли съм? В състоянието, в което сте били, сигурно сте употребили точно тази дума?

— Да. Отначало увъртаха, казаха ми, че го нямало, но аз бях разбрал от секретарката си, че е там. Сигурно съм бил непреклонен. Най-после ме пуснаха в кабинета му.

— И след като сте поговорили с него, той е взел решение да ви изпрати в Маскат?

— Е?

— Оказва се, че този тесен и малък кръг, за който говорехте, Евън, не е бил нито толкова тесен, нито толкова малък. Под напрежението, което сте изпитвали, сте действали точно както би постъпил всеки друг на ваше място. Направили сте силно впечатление по време на трескавото си пътуване от водопада Лава до Вашингтон. Пътят ви през Финикс до Флагстаф лесно би могъл да бъде проследен, името и шумното ви настояване да се придвижите възможно най-бързо до столицата са били запомнени от доста хора, особено поради късния час. После се появявате в Държавния департамент, където вдигате още по-голям шум и където, между другото, е отбелязан часът на влизането, но не и на излизането ви от сградата — за да ви пуснат в кабинета на Суон.

— Да, но…

— Оставете ме да довърша, ако обичате — пак го прекъсна Калейла. — Искам и двамата да си съставим пълна картина на случилото се… Разговаряте със Суон, споразумявате се да останете анонимен и веднага след това, както сам казахте, потегляте за Маскат. Първо ви откарват до вас със служебен автомобил и шофьор, който подобно на охраната в преддверието не е бил от „ОХАЙО–40“. Бил е определен от диспечера, а охраната просто си е вършела работата. Тези хора не са сред посветените — не взимат участие в обсъждането на свръхсекретните планове. Но нищо човешко не им е чуждо. Прибрали са се вкъщи и са споделили с жените и приятелите си, защото този ден в обикновено скучната им работа се е случило нещо по-различно. Може дори да са отговорили на въпроси, нехайно зададени им от хора, които са взели за държавни служители.

— И по един или друг начин да са се досетили кой съм…

— Не само те, а и мнозина други във Финикс и Флагстаф, които са разбрали едно. Този важен човек е притеснен, този конгресмен страшно бърза, тази голяма клечка има някакъв проблем. Виждате ли каква следа сте оставили?

— Да, но кой би се заинтересувал от нея?

— Не знам и това наистина ме притеснява.

— А какво да кажа аз? Този тип разби живота ми! Кой ли го е направил?

— Някой, който е намерил някаква пукнатина и е проследил целия ви път от затънтения лагер при водопада Лава до терористите в Маскат. Някой, който случайно е попаднал на следа и затова се е разровил. Може да са били телефонните разговори на секретарката ви или шумът, който сте вдигнали на пропуска в Държавния департамент, или дори нещо толкова неправдоподобно като вероятността да е дочул слуха, че някакъв неизвестен американец е бил посредник в Оман — не, защо да е невероятно, то беше написано и потулено — но може да е накарало някого да се замисли. Тогава и всичко останало си е дошло на мястото и така е стигнал до вас.

Евън сложи ръка върху нейната.

— Калейла, трябва да разбера кой го е направил, на всяка цена.

— Че ние знаем — отвърна тя тихо, с глух глас, сякаш бе разбрала нещо, за което е трябвало да се досети по-рано. — Рус мъж с европейски акцент.

— Но защо? — Думите сякаш изригнаха от устата му и Кендрик дръпна ръката си.

Калейла го погледна съчувствено, ала зад безпокойството в очите й прозираше нейният хладен аналитичен ум.

— За вас вероятно няма нищо по-важно от отговора на този въпрос, Евън, но мен ме безпокои друго и затова съм уплашена.

— Не разбирам.

— Който и да е този блондин, когото и да представлява, той е успял да проникне в архива и да се добере до нещо, което никога не е трябвало да получава. Евън, мога да кажа, че съм изумена, направо потресена, макар че и тези думи са твърде слаби да опишат истинското ми състояние. Не само от начина, по който са се отнесли с вас, но и от това, което са сторили и на нас. Ние сме разкрити, някой е проникнал там, където би трябвало да сме непробиваеми. Щом тези хора — които и да са те — са успели да изровят името ви от най-дълбоките, най-сигурните ни архиви, значи могат да научат и много други неща, до които никой не би трябвало да има достъп. Защото там, където работят такива като мен, това може да струва живота на прекалено много хора.

Кендрик се взря в красивото й изопнато лице и видя страха в очите й.

— Истината казвате, нали? Действително се боите.

— И вие щяхте да сте изплашен, ако познавахте хората, които ни помагат, които рискуват живота си, за да ни снабдят с нужната информация. Всеки ден се питат дали не са направили нещо, с което да се издадат. Мнозина от тях се самоубиха, защото не можаха да издържат на напрежението, други полудяха и изчезнаха в пустинята, предпочетоха да умрат на спокойствие, сами със своя Аллах. Но повечето продължават, защото ни вярват, вярват, че сме искрени и действително искаме мир. На всеки ъгъл се сблъскват с размахващи оръжие безумци и колкото и тежко да е положението, само благодарение на тях не става още по-лошо, с много повече кръв по улиците… Да, уплашена съм, защото много от тези хора са наши приятели — мои и на родителите ми. При мисълта, че и те като вас може да бъдат предадени — и защото вие сте били предаден, Евън, — ми иде да запълзя по пясъците и да умра като тези, които докарахме до лудост. Сред нас има дълбоко законспириран предател, който разкрива на външни хора най-съкровените ни тайни. Във вашия случай този тип се е нуждаел само от едно-единствено име, вашето, но хората в Маскат и Бахрейн се страхуват за живота си. Колко други имена ще бъдат разкрити? Колко други тайни ще бъдат разгласени?

Евън протегна ръка и не само покри нейната, но я взе и я стисна.

— Щом мислите така, защо не ми помогнете?

— Да ви помогна ли?

— Трябва да науча кой ми е причинил всичко това, а вие искате да разберете кой от вашите му е помогнал. Бих казал, че целите ни съвпадат. Как мислите? Мога тихомълком да ви издействам преназначение от Белия дом, защото съм хванал Денисън натясно и той няма как да ми откаже. Всъщност и той гори от нетърпение да открие откъде е изтекла информацията, това му е станало фикс-идея.

Калейла се намръщи.

— Тези неща не стават така. Пък и тук няма да съм на висота. Бива ме само там, няма да съм толкова добра извън обичайната арабска среда.

— Първо — възрази й твърдо Кендрик, — за мен сте най-добрата, защото ми спасихте живота, което никак не е малко. И второ, както вече ви казах, притежавате знания и опит за неща, от които аз нямам представа. Процедури. „Тайни източници на сведения“ — научих го като член на подкомисията по въпросите на разузнаването, но нямам никаква представа какво означава. Божичко, знаете дори какво е „мазета“, а аз винаги съм си мислел, че това са основите на жилищните комплекси, каквито никога не ми се е налагало да строя. Моля ви, в Бахрейн казахте, че искате да ми помогнете. Направете го сега! Помогнете и на себе си.

Ейдриън Рашад впи хладния си поглед в него.

— Ще ви помогна, но понякога може да се наложи да изпълнявате това, което наредя. Съгласен ли сте?

— Стига да не ме карате да скачам от мостове или високи сгради…

— По-скоро ще ви съветвам какво и на кого да казвате. Понякога сигурно няма да съм в състояние да ви обясня какво става. Бихте ли приели?

— Да. Защото ви видях, чух и ви вярвам.

— Благодаря. — Тя стисна ръката му и я пусна. — Трябва да се свържа с един човек.

— Защо?

— Първо, защото се налага. Ще ми трябва временна заповед за прехвърлянето ми в Щатите, която той може да ми уреди без обяснения — през Белия дом е прекалено опасно и несигурно. Второ, този човек ще ни помогне там, където аз няма да успея.

— Кой е той?

— Мичъл Пейтън. Директор на „Специални операции“ — евфемизъм за „Не питай“.

— Можете ли да му имате доверие? Пълно, безрезервно?

— Без всякакво съмнение. Той ме въведе в ЦРУ.

— Това не е кой знае какъв довод.

— Но от шестгодишна му викам в Кайро „чичо Мич“, това вече е довод. Беше млад офицер, прикрит като преподавател в университета. Сприятели се с родителите ми — баща ми беше професор, а майка ми е американка от Калифорния — като Мич.

— Ще уреди ли прехвърлянето ви?

— Да, разбира се.

— Сигурна ли сте?

— Няма друг избор. Нали ви казах, някой предава частица от душата ни, която не е за продан. Този път си изпатихте вие. Кой ще бъде следващият?

25

Мичъл Джарбис Пейтън беше изискан шейсет и три годишен учен, привлечен преди трийсет и четири години на работа в Централното разузнавателно управление, защото отговарял на описание, което някой бил дал на отдел „Кадри“. Този някой се беше запилял по други задачи и Пейтън не получи никаква работа — само задачи с гриф „спешно“. Но докато бъдещите работодатели осъзнаят, че нямат какво да възложат на евентуалния си служител, беше станало много късно. Той вече бе регистриран от напористите вербовчици на ЦРУ в Лос Анджелис и бе изпратен на инструктаж в главната квартира на Управлението в Лангли, щата Вирджиния. Получи се много неловко, тъй като в патриотичния си порив Пейтън бе побързал да си подаде оставката пред академичния съвет на университета. Немного обещаващо начало за човек, комуто предстоеше толкова успешна кариера в разузнаването.

Ем Джей, както го наричаха открай време, беше двайсет и девет годишен доцент, защитил дисертация по арабистика в университета в Калифорния, където по-късно бе станал преподавател. Една ведра утрин бе посетен от двата държавни служители, които успяха да го убедят, че страната спешно се нуждаела от способностите му. Подробностите, разбира се, не можели да му разкрият, но доколкото те самите били представители на най-вълнуващата от държавните служби, предполагали, че ставало въпрос за презокеанска работа, пряко свързана със специалността му. Младият ерген се съгласи на драго сърце и когато се изправи пред смутените си шефове в Лангли, които се чудеха какво да го правят, им даде да разберат, че си е изгорил всички мостове за връщане в Лос Анджелис, защото бе очаквал да го изпратят на работа в Египет. И така се озова в Кайро. (И без това в Египет не достигат наблюдатели, които да „говорят тоя проклет език“.) Като студент Пейтън бе избрал да специализира американска литература, защото си мислеше, че няма да има много за учене. Затова някаква агенция за набиране на работна ръка в Рим — всъщност филиал на ЦРУ — му намери място в университета в Кайро като преподавател по американска литература, говорещ местния език.

Там се запозна със семейство Рашад, приятна двойка, която стана важна част от живота му. На първия съвет във факултета седна до известния професор Рашад и в завързалия се помежду им разговор научи, че той не само е завършил в Калифорния, но се е оженил и за негова съученичка. Бързо се сприятелиха, а Ем Джей се налагаше все повече в Централното разузнавателно управление. Скоро откри, че притежава талант, за чието съществуване не бе и подозирал и който понякога направо го плашеше — беше изключително убедителен лъжец. Времената бяха смутни, непрекъснато се сключваха и разваляха съюзи, които трябваше да се държат под око, без да се разкрива нарастващото американско влияние в този район на света. Благодарение на добрия си арабски и разбирането си, че хората се убеждават най-лесно с няколко мили думи и пачка пари, Пейтън бе успял да организира различни враждуващи фракции, които взаимно се шпионираха и му докладваха. Той пък ги финансираше със суми, които бяха твърде дребни за тогава неприкосновеното ЦРУ, но представляваха значителен приход за бедните каси на фанатиците. Благодарение на неговата дейност в Кайро Вашингтон бе предотвратил не една и две взривоопасни ситуации. Съвсем в стила на старите училищни приятелства в американските тайни служби, щом някой си върши работата, бива връщан в столицата въпреки спецификата на района, на която до голяма степен се дължат успехите му. Ем Джей се прибра във Вашингтон. Оказа се изключение след низ от провали. Наследи директорското място в „Специални операции“ от Сивия кардинал на агентурните служби Джеймс Джизъс Ангълтън. И никога не забрави какво му е казал приятелят му Рашад:

— Ем Джей, нямаше да успееш, ако се беше оженил. Притежаваш самоувереността на човек, който никога не е бил манипулиран.

Може би.

Но устойчивостта му към манипулациите бе подложена на истинско изпитание, когато във Вашингтон пристигна твърдоглавата дъщеря на неговите приятели, по-упорита от всякога. В Кембридж, щата Масачузетс, се беше случило нещо ужасно и тя беше решила да посвети живота си — или поне част от него — на намаляването на омразата и насилието, от които се разкъсваше нейното Средиземноморие. Не каза на „чичо си Мич“ какво й се бе случило — всъщност не беше длъжна, — но бе непреклонна. Притежаваше необходимата квалификация, говореше еднакво добре английски, френски и арабски и в момента учеше едновременно идиш и иврит. Когато Пейтън й предложи да постъпи в Корпуса на мира, тя захвърли дамската си чанта на пода пред бюрото му.

— Не! Не съм дете, чичо Мич, нито пък съм настроена толкова състрадателно. Интересува ме само светът, от който произхождам, в който съм родена. Ако вие не ме приемате, ще намеря други, които да се възползват от способностите ми.

— Ами ако попаднеш на неподходящи хора?

— Тогава ме вземи при теб, за да ми попречиш!

— Трябва да говоря с родителите ти…

— Няма да можеш! Баща ми се пенсионира — и двамата се пенсионираха и сега живеят на север, в Балтимор. Само ще ги притесниш и ще ми създадат излишни неприятности. Нищо няма да ти струва да ми намериш някаква преводаческа работа или временно консултантско място в търговска фирма! За Бога, чичо Мич, представяше се за някакъв дребен преподавател в университета, а ние си мълчахме.

— Ти не знаеше, скъпа…

— Ами, не знаех! Как само се шушукаше вкъщи, когато пристигаше приятел на чичо Мич и аз трябваше да си стоя в стаята. Ами когато една вечер довтасаха трима с оръжия, каквито не бях виждала никога!…

— Това бяха извънредни ситуации. Баща ти проявяваше разбиране.

— Значи сега е твой ред да проявиш разбиране, чичо Мич. За мен е много важно!

— Добре! — съгласи се Ем Джей Пейтън. — Но и ти трябва да ме разбереш, млада госпожице. Първо ще се наложи да преминеш интензивен курс на подготовка във Феърфакс, щата Вирджиния, в лагер, дето го няма на никоя карта. Ако се провалиш, не разчитай на мен.

— Съгласна — отвърна усмихната Ейдриън Калейла Рашад. — Искаш ли да се обзаложим?

— Не и с теб, млада тигрице. Хайде да вървим на обяд. Ти не пиеш, нали?

— Не.

— Аз обаче ще пия, но няма да се обзаложа с теб.

И слава Богу, че не го направа Кандидатка 1344 завърши с най-добър успех изтощителния десетседмичен курс във Феърфакс, щата Вирджиния, с тази проклета еманципация Ейдриън се бе оказала по-добра от двайсет и шестима мъже. Но тя за разлика от останалите, мислеше си нейният „чичо Мич“, имаше подбуда — беше наполовина арабка.

Всичко това се бе случило преди девет години. А в този петъчен следобед близо десет години по-късно Мичъл Джарвис Пейтън беше направо поразен! Тайната агентка Ейдриън Рашад, която в момента изпълняваше задача в западносредизмноморския сектор с център Кайро, току-що му се беше обадила от автомат в хотел „Хилтън“ във Вашингтон! Какво правеше тук, за Бога? Кой я беше изтеглил от района? Всички агенти на „Специални операции“ и най-вече тя получаваха заповеди единствено от него. Невероятно! И това, че не искаше да дойде в Лангли, а настоя да се срещнат в някакъв затънтен ресторант в Арлингтън, никак не го успокои. Особено след като тя му заяви:

— В никакъв случай не бива да се срещам с хора, които познавам или които ме познават, чичо Мич.

Освен че в гласа й се долавяше злокобна нотка; тя от студентските си години не го беше наричала „чичо Мич“. Несъщинската му „племенница“ явно беше притеснена.

Милош Варак слезе от самолета в Дуранго, щата Колорадо, и отиде на гишето за наемане на коли. Представи фалшива шофьорска книжка и съответно фалшива кредитна карта, подписа квитанцията, взе ключовете и бе упътен към паркинга, където го чакаше колата. В куфарчето му имаше подробна карта на югоизточната равнинна част на щата Колорадо, където бяха изброени чудесата на Националния парк „Меса Верде“ и различни хотели, мотели и ресторанти, повечето от които се намираха във или около градовете Кортез, Есперус, Марвъл и на изток Дуранго. Най-слабо беше представено едно селище, Меса Верде — на което никак не прилягаше името „град“. То можеше да мине за географски обект повече във въображението на хората, отколкото в пътеводителите — основните му забележителности бяха универсалният магазин, бръснарницата, забутаното малко летище и кафенето, наречено „При Джи-Джи“. Човек само минаваше през Меса Верде, но не се задържаше дълго там. Селището съществуваше за удобство на фермерите, ратаите и заклетите пътешественици, които неизменно се загубваха, ако поемеха за Ню Мексико и Аризона по панорамните маршрути. Наличието на летище се обясняваше с нуждите на десетината привилегировани земевладелци, които си бяха построили Имения в дълбоката провинция и просто си го бяха поискали. Те обаче рядко, да не кажем никога, стъпваха на улицата с универсалния магазин, бръснарницата и кафенето „При Джи-Джи“. Всичко, от което се нуждаеха, им се доставяше по въздуха от Денвър, Лае Вегас и Бевърли Хилс — затова се бе появило и летище. Изключение правеше конгресменът Евън Кендрик, който най-неочаквано се бе кандидатирал за политически пост. Той бе допуснал грешката да си помисли, че Меса Верде може да му осигури необходимите гласове, което би било възможно само ако изборите се провеждаха на юг от Рио Гранде.

Варак обаче много искаше да види тази отсечка от пътя, която местните жители наричаха Меса Верде, а Еманюел Уайнграс — само Верде. Искаше да види как се обличат хората там, как ходят, как тежката кърска работа се е отразила на тялото, мускулите и стойката им. До едно, най-много две денонощия трябваше да се слее с тях. Задачата, която му предстоеше да изпълни, го опечаляваше до болка, но се налагаше да я извърши. Ако в Инвър Брас имаше предател, Варак трябваше да го намери.

След като бе шофирал час и трийсет и пет минути, откри кафенето, наречено „При Джи-Джи“. Не можеше да влезе вътре с дрехите, с които беше облечен, затова спря, свали си сакото и влезе в магазина от отсрещната страна на улицата.

— Не съм те виждал тъдява — каза възрастният магазинер, като извърна глава от полицата, на която нареждаше пакети с ориз. — Хубаво е да зърнеш ново лице. За Ню Мексико ли си тръгнал? Ще те упътя и без да пазаруваш. Все това повтарям, но народът като че ли си мисли, че трябва да се поохарчи малко, за да ме попита после за пътя.

— Много сте любезен, сър — отвърна Милош, — на мен обаче наистина ще ми се наложи да похарча малко пари — не свои, разбира се, а на работодателя си. По една случайност трябва да купя тъкмо няколко пакета ориз. Пропуснали са ги в доставката от Денвър.

— А, значи са за някой от тукашните тузари. Взимай каквото искаш, синко — стига да си платиш, разбира се. На моите годинки вече не мога да обслужвам клиентите.

— И през ум не ми е минавало да ви карам, сър.

— Ей, ама ти май си чужденец.

— Скандинавец — отвърна Варак. — Тук съм временно, замествам шофьора, докато оздравее.

Милош взе три пакета ориз и ги занесе на тезгяха, а магазинерът се запъти към касата.

— За кого работиш?

— За Кендрик, но той не ме познава…

— Ей, ама си го бива младия Евън! Значи нашият конгресмен бил героят от Оман! От това наистина ти се вдига самочувствието, както каза президентът! Евън се е отбивал насам три-четири пъти. Веднъж се среща такъв човек — от нашата черга, нали разбираш?

— Боя се, че не го познавам.

— Да, ама щом работиш там, не може да не знаеш стария Мани! Истинска хала, а? Тоя откачен дърт евреин няма равен на себе си!

— Да, така си е.

— Шест долара и трийсет и един цента, синко. Остави дребните, ако нямаш.

— Сигурно ще намеря… — Варак бръкна в джоба си. — А господин… Мани често ли идва тук?

— Наминава. Може би два-три пъти в месеца. С някоя от сестрите, но щом тя си обърне гърба, веднага се втурва при Джи-Джи. И той не си поплюва. Ето ти рестото, синко.

— Благодаря.

Милош взе пакетите с ориз и се запъти към вратата, но думите на магазинера го накараха да се закове на място.

— Ама момичетата май са се оплакали, Евън, изглежда, е станал по-строг към стария си приятел, но ти сигурно знаеш.

— Да, естествено — отвърна Варак, като погледна към мъжа и се усмихна. — А вие как разбрахте?

— Вчера покрай суматохата отпред Мани се беше измъкнал от къщи и Джейк го докара с таксито при Джи-Джи. Показах се на вратата да го поздравя за голямата новина. А той ми извика „Дрън-дрън“ или нещо от сорта и си влезе в кафенето. Тогава видях и една друга кола, приближаваше се бавно отгоре по улицата, а вътре седеше някакъв тип и говореше по телефона — сигурно ги знаеш ония телефони по колите. Спря срещу „Джи-Джи“ и се загледа във вратата. След малко пак се обади по телефона, после се измъкна от колата и влезе в кафенето. Там не се бяха отбивали други клиенти, затова си помислих, че държи под око Мани.

— Ще ги предупредя да бъдат по-внимателни — отвърна все още усмихнат Милош. — Но за да съм сигурен, че наистина е някой от нашите, можете ли да ми кажете как изглеждаше?

— А, гражданин си беше, няма съмнение. С купешки дрехи и зализана коса.

— Тъмна ли?

— Не, червеникава.

— О, този ли! — възкликна убедително Варак. — Горе-долу колкото мен на ръст ли?

— Ами, по-висок беше, и то бая.

— Да де — съгласи се чехът. — Сигурно често се мислим за по-високи, отколкото сме. Но изглежда малко слабоват или може би заради ръста…

— Точно тоя — прекъсна го магазинерът. — Нямаше много месо по кокалите, не като теб, сър.

— Значи е карал кафявия линкълн?

— Абе на мен ми се стори голяма синя кола, но май вече не ги различавам много-много. Всички ми изглеждат еднакви.

— Благодаря ви, сър. Непременно ще предупредя колегите да бъдат по-внимателни. Не бива да разстройваме Мани.

— А, няма страшно, от мен няма да чуе и думица. Прекара тежка операция и щом младият Евън е решил да го държи по-изкъсо, аз съм „за“. Ама и Мани е един — дори Джи-Джи гледа да му разреди уискито.

— Още веднъж ви благодаря. Ще уведомя конгресмена за вашето ценно съдействие.

— Нали не го познаваше?

— Когато се запозная, сър. Довиждане.

Милош Варак запали взетата под наем кола и подкара надолу по улицата, оставяйки зад гърба си универсалния магазин, бръснарницата и кафенето на Джи-Джи. Висок, слаб мъж с пригладена рижава коса и голяма синя кола. Гонитбата беше започнала.

— Не може да бъде! — прошепна Мичъл Джарвис Пейтън.

— Но е така, Ем Джей — каза Ейдриън Рашад от другата страна на застланата с червена карирана покривка маса в дъното на италианския ресторант в Арлингтън. — Всъщност какво знаеше за Оман?

— Беше операция на „ОХАИО–40“ на Държавния департамент, координирана от Лестър Крофърд, който поиска списък на най-добрите ни хора с най-голямата шпионска мрежа в югозападния район. Само това знаех. Може би имаме и по-опитни агенти от теб, но не и с такива контакти.

— Не може да не си се досетил, че става въпрос за заложниците.

— Разбира се, всички си помислихме за това и да ти кажа право, бях доста раздвоен. Знаех за приятелството ти с Ахмат и жена му и вероятно не бях единствен. И макар че не ми се искаше да давам името ти на Лес, ти ни беше вършила много добра работа, а и заради връзките ти със султанското семейство беше просто наложително. Пък и бях наясно, че разбереш ли за личните ми съображения да не те допусна до операцията, ще ми счупиш главата.

— Несъмнено.

— Но ще ти призная един по-малък грях — усмихна се тъжно Пейтън. — Когато всичко приключи, отидох при Крофърд и без заобикалки му заявих, че знам какви са правилата, но трябва да разбера дали си добре. Той ме изгледа с рибешките си очи и ми каза, че си се върнала в Кайро. Май му беше трудно да произнесе дори това… А сега разбирам от теб, че цялата тази проклета история е била разгласена от някой от нас! Операциите на „ОХАЙО–40“ не се разсекретяват с години; често с десетилетия! А някои документи от Втората световна война няма да видят бял свят чак до средата на следващия век.

— Кой отговаря за тях, за досиетата, Ем Джей?

— Те просто са обречени на забрава — складират се в държавни хранилища из цялата страна с въоръжена охрана и алармени системи, които в случай на тревога се свързват мигновено с Вашингтон и изпращат сигнали не само на нас, но и в Държавния департамент, в Министерството на отбраната и в Белия дом. Разбира се, с развитието на съвременните компютри през последните двайсетина години повечето се съхраняват върху дискети, достъпът до които е закодиран и шифърът се съгласува поне между три разузнавателни служби и Овалния кабинет. Само особено важните оригинали се запечатват, и прибират. — Пейтън сви рамене. — Забравата, скъпа. Тя е най-сигурното средство срещу любопитните и крадците.

— Съмнявам се — възрази тайната агентка от Кайро.

— Напротив, особено когато става въпрос за контрола върху сигурността — настоя Ем Джей. — Затова най-добре ми разкажи какво знаеш и какво си научила от конгресмена. Защото, ако това, което твърдиш, е вярно, някъде между хората, взели решението за операцията и за включването й в архивите, има предател.

Ейдриън Калейла Рашад се облегна и започна да разказва. Не скри нищо от човека, който завинаги щеше да остане нейният „чичо Мич“ — дори интимните моменти в Бахрейн.

— Не мога да кажа, че съжалявам за случилото се нито като професионалист, нито като човек. И двамата бяхме напрегнати и уплашени и, честно казано, той е много свестен — особняк е, но по своему е добър. Тази сутрин в Мериланд отново се уверих в това.

— В леглото ли?

— Не, разбира се. Чух какво ми — каза за себе си, за стремежите си, дори защо е станал конгресмен, а сега, както знаеш, иска да се оттегли. Сигурна съм, че си има много недостатъци, но и доста се е намъчил.

— Май долавям у „племенницата“ си чувства, които отдавна искам да открия.

— Той наистина не ми е безразличен, лицемерно би било да го отричам, но не знам дали е трайно. В известен смисъл ние с него си приличаме. Може би само така ми се струва, но според мен и двамата се интересуваме повече от това, което трябва да направим като личности, отколкото от желанията на другия. Да, той ми харесва, Ем Джей, наистина. Кара ме да се смея, но не на него, а заедно с него.

— Това е много важно — каза замислено Пейтън с много повече тъга в усмивката и в понамръщеното си чело. — Аз така и не намерих жена, която да ме накара истински да се разсмея… заедно с нея. Сам съм си виновен, разбира се. Прекалено съм взискателен.

— Нямаш никакви недостатъци — възрази Рашад. — Ти си моят чичо Мич и не ми се слушат лоши неща за теб.

— Баща ти винаги успяваше да разсмее майка ти. Понякога им завиждах въпреки трудностите, които срещаха. Той наистина успяваше да я разсмее.

— Беше своеобразна защита. Според мама татко на три пъти е можел да поиска развод и тогава тя — ще, не ще — е трябвало да го напусне.

— Глупости, той я обожаваше — възрази Пейтън и после съвсем непринудено се върна към кризата в Маскат, сякаш въобще не се бяха отклонявали от темата. — А защо Кендрик е настоял да не се разгласява името му? Вече ми каза, но би ли повторила още веднъж?

— Напразно го подозираш. Той има съвсем логично обяснение. Искал е да се върне там и да продължи работата, която е зарязал преди пет-шест години. А с наследството от Оман естествено не е могъл да го направи. Сега въобще е невъзможно, защото всички искат главата му, от палестинските фанатици до Ахмат и тези, които са му помогнали и са изплашени до смърт да не бъдат разкрити. Случилото се през последните два дни показва, че е бил прав. Евън иска да се върне, а не може. Никой няма да му позволи.

Пейтън отново се намръщи, ала тъгата в изражението му беше заменена от хладно любопитство, граничещо със съмнение.

— Да, ясно ми е, скъпа, но Кендрик само твърди, че го е искал — че още го иска.

— Аз му вярвам — отвърна Рашад.

— Може би и той си вярва — предположи директорът на „Специални операции“. — Но като помислих малко, ми дойдоха други мисли.

— Не те разбирам, Ем Джей. Накъде биеш?

— Може би не е толкова важно, но според мен си заслужава да помислим. Човек, който иска да се изпари от Вашингтон — наистина да изчезне, а не да отвори адвокатска кантора или рекламна агенция и да намаже от държавната си служба, — обикновено не влиза в бой с тежката артилерия на Пентагона по време на заседание на парламентарна комисия, предавано по телевизията, нито се появява по най-популярната съботна програма, нито пък дава предизвикателна пресконференция, която няма как да не бъде отразена широко. Нито пък продължава да бъде черната овца в подкомисията по разузнаването, защото задава неприятни въпроси, които, макар че не стават обществено достояние, го правят доста популярен в столицата. Взети заедно, тези прояви не са характерни за човек, който гори от желание да се откаже от политиката и от облагите. Без съмнение има някакво противоречие, не мислиш ли?

Ейдриън Рашад поклати глава.

— Аз също го попитах за това и дори отначало го обвиних, че страда от болни политически амбиции и ме е върнал тук, за да свидетелствам в негова полза. Той кипна и отрече подобни подбуди, закле се, че искал единствено да се махне от Вашингтон.

— Да не би да има някакви скрити намерения? — предположи Пейтън. — Питам за всеки случай, защото е типично за нормалния човек. Да речем, че този преуспяващ индивидуалист — а той наистина е такъв, сам се уверих, — се зарази от толкова прилепчиво властолюбив и реши да стигне върха, впрягайки целия си ум, всичките си възможности, включително това, което е направил в Оман. Но един ден се събужда и си мисли: „Боже, какво направих? Защо съм тук? Мястото ми не е сред тези хора…“ Няма да е първият. Мнозина други прекрасни мъже и жени преди него са били загубени за политиката, защото са дошли до същия извод — че мястото им не е тук. Повечето от тях са страшно независими, твърдо убедени в правотата си, потвърдена от успехите им в една или друга област. Освен ако чрез властта не искат да задоволят себичността си — а според твоя нюх, на който аз вярвам, това едва ли важи за Кендрик, — тези хора не понасят безкрайните и сложни дебати и компромиси, отличителна черта на нашата система. Възможно ли е нашият конгресмен да е от тях? — Веднага ще кажа, че Евън напълно отговаря на тази характеристика, но това отново е само нюх.

— Значи никак не е изключено твоят хубостник…

— О, стига, Ем Джей! — прекъсна го Рашад. — Толкова си старомоден.

— Бих използвал и друга дума, но не и пред своята племенница.

— Много си тактичен, няма що!

— Благоприличието преди всичко, скъпа. Но не е ли възможно твоят приятел един ден да се е събудил и да си е казал: „Допуснах страхотна грешка, като се изкарах герой, и сега трябва да я поправя“?

— Възможно е, ако беше изменник, мен обаче ако питаш, не е.

— Но все пак ти е ясно, че поведението му е доста противоречиво. Върши едно, а после твърди съвсем друго.

— Според теб се изтъква прекалено много, но аз не съм съгласна — той не лъже нито себе си, нито мен.

— Само изследвам различните възможности, преди да започнем да търсим предателя, който — ако се съди по думите ти — е бил вербуван от някакъв рус мъж… Кендрик каза ли ти защо се нахвърли публично върху Пентагона, а и върху цялата военна промишленост, да не говорим за не толкова откритите, но доста известни упреци към нашите разузнавателни служби?

— Защото е имал възможност да каже нещо, което според него непременно е трябвало да се каже.

— Само за това ли? Такова ли е обяснението му?

— Да.

— Но първо е трябвало да използва възможностите, които му даде властта. Комисията „Партридж“, после парламентарната подкомисия по разузнаването — това са най-желаните политически кресла, ако не и нещо повече. За всяко от тях има поне четиристотин кандидати от Конгреса, които биха продали и жените си, за да ги заемат. Те не падат от небето, за тях трябва да се потрудиш, да се пребориш. Той как обяснява това?

— Никак. Те наистина са му паднали от небето. И той се е борил не да ги заеме, а да се отърве от тях.

— Моля? — възкликна от изненада Ем Джей Пейтън.

— Заяви ми, че ако не му вярвам, да съм говорела с първия му помощник, който едва ли не го бил принудил да приеме назначението в комисията „Партридж“, а после да съм се срещнела и да съм попитала този дърт ирландски таласъм, дето си затварял очите за подкупите сред конгресмените, какво му бил казал да направи с подкомисията си. Евън не искал тези два поста, но му било обяснено, че ако не ги приемел, нямало да има никакъв глас в определянето на приемника си в девети колорадски избирателен район. А този въпрос бил много важен за него — само за това се кандидатирал. Така успял да разкара някакъв негодник в партията си и не искал друг като него да заеме мястото му.

Пейтън се отпусна бавно назад, хвана с ръка брадичката си и присви очи. С годините Ейдриън Рашад се беше научила кога да замълчи и да не прекъсва мислите на наставника си. И сега го изчака, готова за най-раз лични отговори, но не и за този, който чу:

— Това променя нещата. Доколкото помня, си казала на Кендрик, че според теб името му е било разкрито от някой, който е решил, че героят от Оман заслужава овации за подвига си. Боя се обаче, че тук става въпрос за нещо много по-дълбоко. Нашият конгресмен е бил програмиран.

— О, Боже, за какво? — Не знам, но трябва да разберем. Съвсем безшумно и много предпазливо. Имаме работа с нещо доста необичайно.

Варак видя голямата тъмносиня лимузина. Беше отбита от пътя, лъкатушещ през една горичка на няколкостотин метра от къщата на Кендрик, и в нея нямаше никой. Чехът беше подминал огромното имение на конгресмена, оградено с жив плет, което все още се намираше под миниобсадата на неколцина упорити, незагубили надежда репортери с телевизионен екип, и възнамеряваше да потегли на запад, към един мотел в покрайнините на Кортез. При вида на синята кола обаче промени решението си. Подмина следващия завой и скри колата в един храсталак край пътя. На седалката до него лежеше дипломатическото му куфарче — чехът го отвори и извади някои неща, които можеха да му потрябват. Пъхна ги в джоба си, слезе от колата, затвори безшумно вратата и се върна обратно по завоя при синята лимузина. Приближи вратата откъм гората и огледа колата да види дали нещо няма да включи алармената инсталация, ако някой бърника ключалката или натисне дръжката, или пък прекъсне светлинните лъчи между предните и задните колела.

Откри два от трите възможни капана, единият от които беше толкова опасен, че му подсказа: в тази кола има тайни, много по-ценни от дрехи или бижута, или дори от секретни документи. По долните рамки на прозорците бяха пробити дупчици, замазани с боя — от тях излизаха струйки безопасен газ, който би обезвредил за известно време евентуалния неканен гост. Първоначално това изобретение беше предназначено за дипломатите в размирните страни, където бе еднакво важно не само да се залавят атентаторите, но и да се спасява човешки живот. Газът можеше да се пусне от шофьора при нападение или от алармената инсталация, ако колата беше празна. Механизмът вече се продаваше на пазара и се говореше, че доставчиците не успявали да удовлетворят многобройните заявки на богаташите по целия свят.

Варак се огледа, после заобиколи бързо лимузината, бръкна в джоба си и се сниши до земята в близост до ауспуха. Пропълзя отдолу и веднага се захвана за работа — след по-малко от минута и половина се измъкна изпод колата, изправи се и хукна към гората. Гонитбата беше започнала, а сега, заедно с него — и чакането.

След четирийсет и една минути видя висок слаб мъж, който слизаше по пътя. Беше облечен в тъмен костюм с разкопчано сако, под което се показваше жилетка — червеникавата му коса бе пригладена назад. Някой началник, помисли си Милош, не е лошо да се понаучи на тактика. В операциите никога не биваха включвани рижи агенти — бе неразумно. Мъжът отключи първо предната дясна врата, после заобиколи колата и отключи и вратата на шофьора. Преди да я отвори обаче, се наведе, очевидно имаше още една ключалка, после пак се изправи и се качи в автомобила. Запали го.

Мощният двигател се задави, изведнъж нещо под шасито изтрополи и последва взрив, съпроводен от шума на смачкан метал. Заглушителят и ауспухът станаха на парчета и от всички страни автомобилът запуши. Варак приклекна с кърпа на устата и изчака да се разсеят облаците дим, които, докато се вдигаха към небето, се задържаха по короните на дърветата. После бавно се изправи.

С хирургическа маска на лицето и пистолет в ръката, шофьорът също наблюдаваше пушекът, но и се озърташе да види откъде ще го нападнат. Не се показа обаче никой и това явно го обърка. Той вдигна телефона в колата, ала се поколеба дали да набере и Милош знаеше защо. Ако обезпокоеше шефовете си на петдесет, петстотин или пет хиляди километра оттук заради някаква дребна техническа неизправност, щяха да го скастрят. Остави слушалката и включи двигателя на скорост. Надигна се оглушителен вой и мъжът мигновено го угаси. Такъв автомобил не биваше да бие на очи. Човекът трябваше да се свърже със сервиз, за да изтеглят колата на буксир и да я ремонтират. И все пак?… Отново зачакаха близо двайсет минути — въпреки рижавата коса мъжът беше професионалист. Явно убеден, че не го заплашва нищо, слезе предпазливо от колата и я заобиколи с пистолет в едната ръка и фенерче в другата. Продължи да се озърта, докато Варак се промъкваше безшумно в храсталака. Рижавият внезапно клекна и освети с фенерчето шасито. Милош знаеше, че разполага само с няколко секунди, за да стигне до пътя: мъжът всеки момент щеше да забележи разширяващата се при загряване пластмаса в ауспуха и следите от джобно трионче с диамантено острие върху шумозаглушителя. Приведеният под колата човек ги видя тъкмо когато Варак разгръщаше храстите на два метра.

— Господи! — възкликна стройният и елегантен мъж и отскочи назад, като се завъртя първо наляво, после надясно с насочения пистолет и накрая се обърна с гръб към Милош.

Чехът вдигна третия предмет, който бе взел от дипломатическото куфарче — пневматичен пистолет със стрелички. Отново разтвори шубрака и стреля. Наркотичната стрела улучи целта, забивайки се във врата на непознатия. Червенокосият се извърна рязко назад, изпусна фенерчето и отчаяно се замъчи да изтръгне дразнещата го игла. Колкото по-трескави движения правеше, толкова по-бързо кръвта нахлуваше в главата му, а заедно с това се ускоряваше и циркулацията на серума в тялото му. След някакви си осем секунди мъжът се строполи на земята, като все още се съпротивляваше на ефекта на наркотика, докато накрая не остана да лежи неподвижен на селския път. Варак излезе от гората и побърза да го скрие сред дърветата, после се върна за пистолета и фенерчето. След това го претърси за документи, които без съмнение щяха да се окажат фалшиви.

Бяха истински. Мъжът, проснат в краката му, беше специален агент от федералното бюро за разследване. В документите му беше посочена и частта, към която е бил зачислен преди два месеца и десет дни — ден след заседанието на Инвър Брас в Синуид Холоу, щата Мериланд.

Милош извади стрелата, пренесе червенокосия в колата му и го намести зад волана. Скри фенерчето и пистолета под седалката, затвори вратата и се върна при взетия си под наем автомобил зад завоя. Трябваше да намери телефон и да се свърже с един човек от федералното бюро във Вашингтон.

— Няма информация за тази част — каза събеседникът на Варак от ФБР. — Била е сформирана наскоро, мисля, че в Сан Диего, щата Калифорния.

— Там вече няма резиденция на президента — възрази Милош.

— Затова пък има друга резиденция, не помниш ли?

— Какво?

— Преди да продължа, колега, ще те помоля за малко информация. Става дума за една операция в Прага, май ще си имаме главоболия тук. Дребна работа, но е досадна. Ще ни помогнеш ли?

— Разбира се, ще видя какво мога да изровя. Сега ми кажи каква е тази резиденция в Сан Диего, Калифорния, заради която ФБР е сформирало специална част.

— Много просто, колега. Това е резиденцията на вицепрезидента на Съединените щати.

Значи е решено. Конгресменът Евън Кендрик ще бъде следващият вицепрезидент. Ще стане президент единайсет месеца след избирането на титуляра.

Варак затвори телефона, без да каже нищо.

26

Бяха минали пет седмици от злополучната церемония по връчването на Ордена на свободата, състояла се в Синия кабинет на Белия дом и провалена от непрестанните опити на церемониалмайстора Денисън да прикове вниманието върху награждаващия, а не върху награждавания. Диригентът на Военноморския оркестър обаче не бе разбрал инструкциите му. Вместо да придружи последните думи от речта на президента с тихите акорди на „Америка, страна прекрасна“, оркестърът засвири мощно „Звезди и райета“ и почти заглуши словото на държавния глава. Едва когато конгресменът Кендрик излезе напред, за да получи наградата и да изрази благодарността си, прозвучаха тихите ниски тонове на тържествената мелодия, които придадоха емоционален заряд на скромните слова на наградения. Церемониал-майсторът беше бесен, че Кендрик отказа да прочете кратката реч, която му бе дал десет минути преди награждаването, и вместо да изтъкне значението на оказаната му от президента „изключително ценна, макар и негласна“ помощ, предпочете да благодари на безименните герои, спасили живота му и допринесли не по-малко от него за разрешаването на кризата в Маскат. Думите му бяха прекъснати доста конфузно от едно високо „По дяволите“, дошло откъм групата президентски съветници в почетния президиум.

За последното нещастие, което го сполетя, церемониалмайсторът си бе виновен сам. Докато ги снимаха — време, през което от съображения за сигурност беше забранено да се задават въпроси, Хърбърт Денисън извади от джоба си шишенце „Маалокс“ и разсеяно отпи от лечебната течност. Изведнъж всички фотоапарати се насочиха към него, заблестяха светкавици и президентът на Съединените щати се извърна и го изгледа. Това вече беше прекалено много за страдащия от киселини началник на президентската канцелария — без да иска, той разля тебеширенобялата течност по тъмното си сако.

След награждаването Лангфорд Дженингс излезе от залата, прегърнал Евън през раменете, и двамата тръгнаха по застлания с килим коридор.

— Мина чудесно! — възкликна президентът. — Само да не беше този идиот, дето уж отговаря за награждаванията.

— Подложен е на огромно напрежение, сър. Не го съдете прекалено строго.

— Кой, Хърб ли? — прошепна поверително Дженингс. — И той ги върши едни! Какво ти напрежение… Сигурно ти е дал да прочетеш нещо, но си отказал.

— Да.

— Само така! Иначе съвсем щеше да заприлича на нагласена работа. Благодаря, Евън, това ми харесва.

— Няма защо — отвърна Кендрик на едрия обаятелен мъж, който непрекъснато го учудваше.

Следващите пет седмици протекоха точно така, както бе предвидил Евън. Журналистите го следваха по петите. Но той спази обещанието, което бе дал на Денисън, и нямаше намерение да го нарушава. Отказваше всякакви интервюта, под предлог че ако даде едно, трябва да уважи всички репортери, а това означаваше да зареже задълженията си на конгресмен, какъвто между другото все още се водеше. Ноемврийските избори в девети район в Колорадо щяха да бъдат просто една формалност — при тези обстоятелства опозицията дори не можеше да си намери кандидат. И все пак репортерите реагираха различно на отказа му.

— Неблагодарно копеле — ядосваше се заядливият Ърнест Фоксли от телевизията. — Аз ти дадох първия шанс, първата възможност за изява.

— Май не ме разбираш — отвърна му Кендрик. — И през ум не ми е минавало да се изявявам.

Известният телевизионен водещ помълча и след малко отвърна:

— Знаеш ли какво? Вярвам ти. Защо ли?

— Защото ти казвам истината, а ти си ненадминат в професията си.

— Благодаря ти, момче. Ще кажа да те оставят на мира, но недей да ни поднасяш повече изненади.

Нямам намерение да изненадвам никого, мислеше си ядосано Кендрик, докато караше в ранния декемврийски следобед през Вирджиния. Къщата му във Феърфакс се бе превърнала в нещо като база на Калейла, а благодарение на Мичъл Пейтън от Централното разузнавателно управление имението беше доста променено. Директорът на „Специални операции“ се бе разпоредил най-напред пред двора да бъде издигната висока тухлена стена с голяма бяла порта от ковано желязо, която се отваряше електронно. Цялото имение бе заобиколено с не по-малко висока ограда от метал, толкова дебел, че можеше да бъде пробит само с взрив, оксижен или флекс, шумът от който щеше да привлече цял взвод от охраната. След това Пейтън бе наредил в кабинета на Евън да се монтира непрекъснато „контролиран“ телефон с лампови разклонения в другите стаи: замигаше ли някоя от лампите, който я видеше, трябваше да иде веднага при апарата. До телефона бе сложен компютър, прикачен към модем, който го свързваше единствено с личния кабинет на директора на „Специални операции“. Ако той решеше да чуе мнението на Калейла или конгресмена по някой въпрос, необходимата информация биваше предавана мигновено по принтера, ала копията се нарязваха на ситно и се изгаряха.

В съответствие с обявените от президента мерки за сигурност хората от „Специални операции“ бяха побързали да поемат отговорността за охраната на героя от Оман срещу евентуално отмъщение на терористите. В началото Кендрик беше впечатлен от предохранителните мерки. Само час, след като една президентска лимузина го беше взела от имението в Мериланд, Мичъл Пейтън започна да следи всяка негова крачка — в известен смисъл, да се разпорежда с живота му. Телефонът и другата апаратура бяха монтирани по-късно, доста по-късно, заради вироглавостта на Калейла. Тя бе отказала да се премести в къщата на Кендрик, но след като живя осемнайсет дни на хотел и трябваше да се среща с Евън и чичо си Мич на неудобни отдалечени места, Пейтън тропна с крак.

— По дяволите, скъпа, не мога да инсталирам необходимото оборудване в хотела, а няма как да оправдая наемането на обезопасена къща само за един човек от екипа си. Пък и съобщих официално във Вашингтон, че си напуснала ЦРУ. Не можем да те използваме вече в Кайро. Така че нямаш избор.

— Опитах се да я убедя — намеси се и Кендрик — тримата седяха в сепарето на един ресторант отвъд границата с Мериланд. — Ако се притеснява, че ще я одумват, ще дам обява в „Конгрешънъл Рекорд“, че леля ми е дошла на гости. Старата ми леля, която си е направила пластична операция на лицето. Какво ще кажеш?

— Идиот такъв. Добре де, ще се преместя.

— Какво оборудване? — обърна се Евън към Пейтън. — От какво имате нужда?

— Тези неща не могат да се купят — отвърна директорът на отдела в ЦРУ. — Само ние можем да ги инсталираме.

На следващата сутрин пред къщата спря аварийна кола. Охраната от ЦРУ й махна да влезе и мъжете в униформата на телефонни техници се захванаха за работа едновременно с двайсетината строители, които зидаха стената, и други десетима, довършващи непробиваемата ограда. Техниците се катереха от стълб на стълб, опъвайки жица от една разпределителна кутия, от която се отделяше и кабел към покрива на Кендрик. Втори камион зави към задния вход и бе вкаран в гаража, където носачите разтвориха компютърната конзола и я пренесоха в кабинета на първия етаж. След три часа и двайсет минути оборудването на Мичъл Пейтън беше инсталирано и пуснато в действие. Същия следобед Евън взе Калейла от хотела на авеню Небраска.

— Привет, лелче.

— Да сложим на вратата на спалнята резе — отвърна му тя през смях, а после пусна найлоновия плик в мрежата зад седалката и се качи в колата.

— Не се бой, не си падам по възрастни роднини.

— Веднъж вече се случи, но няма да се повтори. — Калейла се извърна към него и добави с нежен, но твърд и искрен глас: — Сериозно, Евън. Тук не е Бахрейн. И ние сме съдружници в работата, а не в леглото. Нали?

— Затова ли не искаше да се преместиш?

— Разбира се.

— Не ме познаваш — каза Кендрик след кратко мълчание.

— Донякъде и заради това.

— А това ме подсеща, че отдавна се каня да те попитам нещо, но не знаех как ще го изтълкуваш.

— Питай.

— Когато миналия месец дойде в онази къща в Мериланд, почти веднага заговори за Бахрейн. А после ми каза, че стаите се подслушвали и че всяка наша дума се записвала. Тогава защо го спомена?

— Защото исках колкото се може по-бързо и по-пълно да изчерпим темата.

— Тоест другите, хората, имащи достъп до записите, се досещат какво е станало там.

— Да, и исках да изясня отношението, което в никакъв случай не е пасивно. Изразих го с обясненията си.

— Случаят е приключен — каза Евън, насочвайки се към магистралата за Вирджиния.

— Благодаря.

— Между другото, разказах на Сабри и жена му за теб — е, не всичко. Много искат да се запознаете.

— Това е семейството от Дубай, нали?

— Не са просто семейство. Те са ми стари приятели.

— Не го казах снизходително. Той е учен, нали?

— Ако извади късмет, другата пролет ще стане преподавател в Джорджтаун или Принстън — имаше някакъв проблем с документите, който успяхме да уредим. Между другото, светът се оказва малък, Сабри обожава баща ти. Запознали са се в Кайро. Сигурно често ще ти говори за него.

— Бързо ще се откаже — засмя се Калейла. — Скоро ще разбере, че аз не съм от тяхната гилдия.

— Но с компютър можеш да работиш, нали?

— Е, да. Често ми се налага.

— Аз обаче не мога, нито Каши, жената на Сабри, нито пък той самият, значи може да се каже, че не си и от нашата гилдия.

— Не ти отива да кокетничиш, Евън. Не забравяй резето на вратата.

Пристигнаха пред къщата, където Калейла бе посрещната сърдечно от Каши Хасан и помежду им възникна мигновено приятелство, нещо характерно за арабските жени.

— Къде е Сабри? — попита Кендрик. — Искам да го запозная с Калейла.

— В кабинета ти, скъпи Евън. Обучава някакъв от Централното разузнавателно управление как да работи с компютъра, ако се наложи.

Бе минал почти месец от установяването на оста Калейла-ЦРУ, но те бяха все така далеч от истината, както и в безликия дом в Мериланд. Подчинените на Пейтън провериха най-внимателно десетки хора, които биха могли да имат и най-малкия достъп до Оманското досие. Проследиха и всяка стъпка на агентите — не откриха нищо подозрително. Самото досие било съставено от Франк Суон от Държавния департамент в сътрудничество с Лестър Крофърд от ЦРУ и било написано на един-единствен компютър от различни клавиатуристки, всяка от които напечатала по хиляда думи, без никакви имена — те били добавени по-късно от Суон и Крофърд.

Решението за пълно засекретяване на операцията било взето чрез протокол, в който не се споменавали никакви подробности и който бил одобрен от най-високо място — от държавния секретар, министъра на отбраната, Съвета на главнокомандващите и Централното разузнавателно управление. В него не се споменаваше нито името на Кендрик, нито пък самоличността или националността на другите участници и групи от операцията — след нейното приключване преди година и три месеца основната информация е била предоставена на специалните комисии на Сената и Камарата на представителите. И двете бяха дали бързо благословията си, дори се предполагаше, че информацията за посредничеството на някакъв американец в Маскат, публикувана във „Вашингтон Пост“, е изтекла от някой раздърдорил се член на тези комисии.

Кой? Как? Защо? Пак се върнаха там, откъдето бяха започнали — по всички правила на логиката и елиминирането Оманското досие би трябвало да е недосегаемо и все пак някой го беше взел.

— Нещо не се връзва — заяви Пейтън. — Пробив в системата има, и той ни убягва.

— Така си е — съгласи се Кендрик.

Заключението на Пейтън за неочакваното назначение на Евън в комисията „Партридж“ и специалната подкомисия по разузнаването беше поразило Кендрик. Нито хитрият като лисица Партридж, нито не по-малко лукавият председател на Долната камара обаче можеха да бъдат разпитани направо. „Защо не?“ — възрази Евън. Ако наистина е бил програмиран, той имаше пълното право да поиска обяснение от доброволните съучастници в това дело.

— А, не, конгресмен — спря го Пейтън. — Ако са били шантажирани, за да те назначат, със сигурност ще се изплашат и ще вдигнат тревога. Нашият рус европеец и хората, за които работи, съвсем ще се спотаят. Няма да им попречим, просто няма как да ги намерим. Напомням ти, интересува ни именно „защо“. Защо изтикват на преден план точно теб, сравнително аполитичния новак в Камарата на представителите от някакъв затънтен район в Колорадо?

— Вече не вдигат толкова шум…

— Май не гледаш телевизия — обади се Калейла. — Миналата седмица две кабелни програми излъчиха репортажи за теб.

— Какво?!

— Не ти казах. Нямаше смисъл. Щеше само да се ядосаш.

Кендрик отвори прозореца на мерцедеса и протегна ръка. Моторизираният отряд зад него беше нов, а отбивката за имението му започваше от средата на широк завой на пътя в гората, близо до друга отбивка, която не водеше наникъде. Имаше някаква ирония в това, че той трябва да предупреждава охраната си… Мислите му се върнаха към „проклетата загадка“, както те с Калейла наричаха цялата тази каша, объркала живота му. Мич Пейтън — вече бяха на „Мич“ и „Евън“ — бе пристигнал от Лангли предишната вечер.

— Работим върху нещо ново — осведоми ги в кабинета директорът на „Специални операции“. — Европеецът на Суон е трябвало да се свърже с доста хора, за да се сдобие с информацията, с която разполага, затова и ние се заехме да набираме данни за теб. Може и да се засегнеш, но се ровим в миналото ти. Започнахме от осемнайсетата ти година — едва ли животът ти преди това има някаква връзка с днешните събития.

— От осемнайсетата ми година! За Бога, нищо свято ли няма за вас?

— Ако искаш, да се откажем.

— А не, няма да се отказваме. Просто съм малко изненадан. А можете ли да получите такава информация?

— Не е чак толкова трудно, както си мислят хората. Кредитните бюра и службите „Личен състав“ постоянно дават такива справки.

— И защо го правите?

— По няколко причини, всъщност по две. Както вече ти казах, заради нашия твърде любопитен европеец. Ако открием хората, които е трябвало да разпита, за да понаучи нещичко за теб, ще стигнем по-лесно и до него, а, мисля, всички сме единодушни, че именно той е в дъното на цялата тази история… Втората е свързана с нещо, което не сме опитвали досега. Докато издирваме изпарилия се блондин и тези, които стоят зад него, съсредоточихме вниманието си главно върху събитията в Оман и самото досие. Ограничихме търсенето единственото В сфери, свързани с политиката.

— А къде другаде бихме могли да търсим? — попита Кендрик.

— В личния ти живот. В миналото ти вероятно има нещо или някой, някаква случка, от която твои приятели, а може би и врагове искат да се Възползват, за да укрепят позициите ти — или, обратно, да те превърнат в мишена. Защото ти си мишена, конгресмен, никой не се съмнява в това.

— Но, Ем Джей — намеси се Калейла. — Дори и да има хора, които са го обичали или мразели, те трябва да са свързани с Вашингтон. Господин Джоунс от Ан Арбър, щата Мичиган — бил твой приятел или враг, — не може да отиде току-така в най-секретния архив и да заяви: „Между другото, тук има едно досие, от което смятам да си извадя копие, за да изфабрикувам компромат за вестниците.“ Нещо не ми е ясно.

— И на мен, Ейдриън — или да ти викам Калейла, но първо трябва да свикна.

— Не е нужно да ме наричаш…

— Не го прекъсвай — усмихна се Евън. — Калейла е чудесно име — добави той.

— Да де, но аз наистина не разбирам нищо — продължи Пейтън. — Както ви казах, в системата има някаква пробойна, която сме пропуснали, и затова трябва да изпробваме всичко.

— Тогава защо не се заемем с Партридж и председателя на Долната камара? — настоя Кендрик. — Щом се оправих в Маскат, едва ли ще имам проблеми и с тях.

— Не бързай толкова, момче. Сега не е моментът, а и председателят скоро ще се пенсионира.

— Сега пък аз не разбирам.

— Ем Джей иска да каже, че вече проучва и двамата — обясни Калейла.

Във Вирджиния Евън спря мерцедеса зад завоя в гората и зачака моторизираната охрана да се появи в огледалото за обратно виждане, после зави надясно по полския път, който водеше до задния вход на имението му. Охраната щеше да го пусне. Искаше да пристигне по-бързо и затова избра по-прекия път. Калейла му се беше обадила в Камарата, че информацията на Мичъл Пейтън е пристигнала по принтера. Предстоеше му да се запознае с миналото си.

Милош Варак вървеше по покритата с дъски пътека към огромния плаж пред хотел „Дел Коронадо“ на пет километра от моста за Сан Диего. Седмици наред се опитваше как ли не да проникне в средите на вицепрезидента на Съединените щати. По-голямата част от времето бе прекарал във Вашингтон — охраната на президента не се предаваше лесно. Най-после бе попаднал на човек, отдаден на работата си, с мощна физика и трениран ум, който обаче се занимаваше с нещо непозволено — ако бъдеше разкрит, щеше да си провали не само кариерата, но и живота. Беше добре платен сводник на неколцина висши държавни служители. Бе насочен към тази работа от босовете в клана, които, забелязали възможностите му, но и това, че не е от най-богатите, го бяха пратили да учи в най-добрите училища и в голям университет. На босовете им трябваше изискан, представителен и почтен на вид младеж, заемащ пост, който да му позволи да прави услуги срещу известно възнаграждение. А каква по-добра услуга от тази да помогнеш на някого да удовлетвори тръпката под кръста, какво по-добро възнаграждение от това да познаваш слабостите на другите! Вече от доста години босовете бяха доволни от него. Този човек беше от мафията, той представляваше мафията, служеше на мафията.

Варак се приближи до самотната фигура в дъждобран край скалите на един вълнолом на няколкостотин метра от високата внушителна ограда на летището на Военноморските сили.

— Благодаря ви, че дойдохте на срещата — каза любезно Милош.

— По телефона ми се стори, че говорите с акцент — отвърна елегантният мъж с мургаво лице и приятен глас. — Да не сте пратеник на Москва? Сбъркали сте адреса.

— Да съм комунист ли? Ами, няма такова нещо. Аз съм чистокръвен американец и вашият consiglieri спокойно би могъл да ме представи във Ватикана.

— Намекът ви е обиден, да не говорим, че е абсолютно неточен… Но по телефона ми надрънкахте толкова глупости, че събудихте любопитството ми и затова съм тук.

— При всички положения съм ви благодарен, че дойдохте.

— Подтекстът беше ясен — прекъсна го агентът от президентската охрана. — Вие ме заплашихте, сър.

— Съжалявам, че сте се засегнали, не съм искал да ви обиждам. Само ви казах, че съм подочул нещичко за допълнителните услуги, които предлагате.

— Стига сте увъртали…

— Няма причина да се държите грубо — отвърна вежливо Варак. — Исках само да ви изясня позицията си.

— Вие нямате никаква позиция — натърти държавният служител. — Документите ни са в ред, нали разбирате какво имам предвид.

Чехът пристъпи от крак на крак върху пясъка и изчака да заглъхне тътенът на реактивния самолет, който току-що бе излетял от летището.

— Казвате, че няма нищо черно на бяло, тоест не ви се говори по конкретни въпроси, защото се боите да не нося записващо устройство. — Варак разкопча сакото си и го разтвори. — Хайде, претърсете ме. И аз не искам гласът ми да бъде записан заедно с вашия… Е, почвайте! Пистолета ще държа в ръка, но няма да ви попреча.

Телохранителят от Белия дом се колебаеше намусен.

— Много сте сговорчив — каза той, но не се помръдна.

— От друга страна — побърза да добави Милош, — бихме могли да избегнем тази неловка ситуация, ако прочетете това, което съм ви приготвил.

Чехът пусна сакото си, бръкна в джоба и извади няколко сгънати листа. Разтвори ги със замах и ги подаде на мъжа от президентската охрана.

Той ги зачете с присвити очи и разтегнати в полуозъбена усмивка устни — за секунди мъжественото му и доста привлекателно лице погрозня.

— С тебе е свършено — прошепна тихо мафиотът.

— А, не бързай толкова! Загазя ли аз, и ти ще си изпатиш. Копоите ще се нахвърлят върху теб като глутница побеснели кучета, докато босовете си пийват отлежало вино, червено като кръвта ти, в очакване на вестта за твърде мъчителната ти смърт. Писмени доказателства ли искаш? А това какво е? Имена, дати, време, място — и срещу всяко от тях резултатите от сексуалната услуга, или по-скоро от шантажа ти. Поправки към законите, сключени договори, държавни проекти, одобрени или отхвърлени в зависимост от отпуснатите суми. Списъка си го бива. И откъде води началото си всичко това? Я да отгатна! От най-невероятния източник, който можем да си представим… От един таен телефон, регистриран на фалшиво име и адрес, но намиращ се в апартамента на служител от президентската охрана.

— Момичетата са мъртви… Момчетата също…

— Не ги вини. Те не са имали по-голям избор от теб сега. Наистина, за предпочитане е да ми помогнеш, вместо да се дърпаш. Извънслужебните ти занимания не ме интересуват — ако не ти, някой друг ще върши тази работа горе-долу със същите резултати. От теб искам само някои сведения, в замяна на което ще изгоря тези листове. Е, трябва да ми повярваш от честна дума, но явно ще се наложи пак да прибягна до услугите ти и ще бъде глупаво да разгласявам тази информация, а бъди сигурен, че не съм глупак.

— Да де — прошепна мафиотът. — Да не си луд да заколиш кокошката, дето ти снася златни яйца.

— Радвам се, че ми влизаш в положението.

— Какви сведения искаш?

— Съвсем безобидни, няма да си навредиш. Да започнем с частта на ФБР, прикрепена към вицепрезидента. Не си ли вършите работата? Нима сте опрели до Бюрото?

— Това няма нищо общо с нас. Ние го охраняваме. Те разследват.

— Не можете да охранявате, без да разследвате.

— Съвсем различно е. Попаднем ли на нещо важно, викаме ФБР.

— Какво сте открили, че се е наложило да пратят специална част?

— Нищо — отвърна мъжът. — Преди няколко месеца имаше няколко заплахи срещу Пепелянката…

— Пепелянката ли?

— Вицепрезидентът, де.

— Прякорът не е особено ласкателен.

— Е, малцина го знаят. Само ние от охраната му викаме така.

— Ясно. Продължавай — какви заплахи. Кой му имаше зъб?

— Точно заради тях беше сформирана и частта. Бюрото разследва откъде идват, защото заплахите продължават.

— По какъв начин?

— Телефонни обаждания, телеграми, писма със залепени букви от вестници — пристигат от различни краища и създават доста главоболия на ония от ФБР, които се опитват да засекат източника.

— Без успех?

— Засега.

— Значи са нещо като Летящия холандец, един ден са тук, на другия ги няма. От Вашингтон ли ги ръководят?

— Когато Пепелянката е там, да. Замине ли, и те са с него, следват го по петите. Командва ги личната му канцелария — иначе се губи много време да се съгласува всичко със столицата.

— Преди пет седмици сте били тук, нали?

— Да, някъде по това време. Преди десет дни пак идвахме — Пепелянката често отскача насам. Както обича да казва, президентът отговарял за изтока, а той — за запада и на него му се бил паднал по-добрият пай, защото така се измъквал от оная лудница — Вашингтон.

— Глупаво изявление за един вицепрезидент.

— Да де, но Пепелянката не е глупак. В никакъв случай.

— Защо му викате така?

— Да ти кажа право, много-много не го обичаме, нито пък приятелчетата му, дето се навъртат около него — особено тези тук. Тъпите копелета се държат с нас като с момчета за всичко. Онзи ден един ми вика: „Я ми донеси още един джин с тоник.“ Отвърнах му, че първо трябва да попитам шефовете от охраната дали не са ме прехвърлили към него.

— Не се ли боеше, че вице… че Пепелянката ще се обиди?

— Той си няма взимане-даване с нас. Като частта на ФБР, и ние отговаряме само пред началника на канцеларията.

— Кой е той?

— Не той, а тя. И на нея сме й измислили прякор, не е толкова добър като на Пепелянката, но й подхожда. Наричаме я Ламята, а официално — Желязната дама, което й харесва.

— Я ми разкажи за нея — предложи Варак, който, нали не бе вчерашен, тутакси надуши нещо.

— Казва се Ардис Ванвландерън и се появи в екипа преди година на мястото на един много свестен човек, който си вършеше чудесно работата. Беше толкова добър, че получи страхотно предложение от един от приятелите на Пепелянката. Тая е прехвърлила четирийсетте и е от онези нахакани делови жени, за които имаш чувството, че като влезеш в кабинета им, са готови да ти откъснат топките само защото си мъж.

— Значи не е хубавица?

— А, защо! Има прилично личице и готино тяло, но може да те съблазни само ако си падаш по този тип жени. Дето се чукат по график.

— Омъжена ли е?

— Има някакъв тип, дето се мярка от дъжд на вятър и се представя за неин съпруг, но никой не му обръща внимание.

— Какво прави? С какво се занимава?

— Светски лъв от Палм Спрингс. Покрай голфа сигурно отделя малко време за акциите и облигациите си.

— Паралия значи.

— Един от хората, които финансираха предизборната кампания на президента, не пропуска прием в Белия дом. Знаеш ги тия мъже — чуплива бяла коса, голямо шкембе, фрак и ред белоснежни зъби — все гледат да ги снимат, докато танцуват. Ако можеше да прочете поне една книга до края, сигурно щяха да го изпратят посланик в някоя спокойна държавица. А, не, взимам си думите назад — при неговите пари и половин книга ще е достатъчна.

Варак изгледа агента от охраната. Явно му бе олекнало, че му задават такива безобидни въпроси. Отговорите му бяха прекалено изчерпателни и граничеха с фалшивата откровеност на клюките.

— И защо човек като него пуска жена си да работи, пък било то и при вицепрезидента?

— Той май няма думата, усойница като нея едва ли може да бъде принудена да прави нещо против волята си. Пък и една камериерка ми каза, че тая му била третата или четвъртата жена, така че Ванвландерън сигурно се е научил да не им обръща внимание и ги оставя да правят каквото си знаят.

— Значи я бива в работата.

— Нали ти казах, изключително умна е и е голяма професионалистка. Пепелянката не може да мръдне без нея.

— А той що за човек е?

— Пепелянката ли? — Неочаквано откъм летището се чу оглушителен рев — излиташе самолет. — Пепелянката си е Пепелянката — отвърна внедреният в президентската охрана мафиот, когато тътенът заглъхна. — Орсън Болинджър е политически хамелеон, надушва какво става, а не става нищо, което да не е в интерес на момчетата в сянка от Калифорния, защото те го подкрепят.

— Гледам, че си в течение на нещата.

— Имам набито око.

— И не само това. Но занапред бъди по-предпазлив. Щом аз те открих, и други могат да те надушат.

— Как? Дяволите да те вземат, как ме откри?

— С упоритост. Седмици наред чаках някой да сгафи, което беше неминуемо. Можеше да бъде и друг твой колега — човешко е, в края на краищата не растем в саксия, — но спипах теб. Може да си бил преуморен или си пийнал малко повече, или просто си проявил самоувереност. При всички положения сгази лука, обади се в Бруклин, Ню Йорк, не от уличен телефон.

— На Франджи! — прошепна capo supremo.

— На братовчед си Джоузеф Франджани Ловкия, втори в клана Ричи от Бруклин, наследник на генуезката мафия. Това беше всичко, което ми трябваше, amico.

— Ах, гаден чужденецо!

— Спести си ругатните… Остава ти само още един въпрос, защо не ми отговориш като хората?

— Какво? — извика вбесен мафиотът, като повдигна черните си вежди и посегна инстинктивно зад сакото си.

— Не мърдай! — изрева чехът. — Още едно движение, и си мъртъв.

— А къде ти е пистолетът? — задави се агентът.

— Не ми трябва — отвърна Варак и впи очи в евентуалния си убиец. — Убеден съм, че го знаеш.

Онзи бавно извади ръката си.

— Един въпрос и край! — каза той с враждебност, изписала се и на лицето му. — Имаш един последен въпрос.

— Тази Ардис Ванвландерън. Как ви обясниха назначаването й за началник на вицепрезидентската канцелария? Сто на сто са ви казали нещо, посочили са ви някакви причини. В края на краищата вие сте личната охрана на Болинджър и сте работили добре с нейния предшественик.

— Ние сме охрана, а не съветници. Не са длъжни да ни обясняват.

— Нима не са ви казали нищо? Такъв пост обикновено не се заема от жена.

— Много приказки изприказваха, да не би да остане нещо недоразбрано, но не ни обясниха нищо. Болинджър ни събра и заяви, че имал удоволствието да ни представи един от най-кадърните администратори в страната, който поемал поста с цената на такава лична жертва, че трябвало да благодарим на Бога за нейния патриотизъм. Това „нейният“ беше първият намек, че става въпрос за жена.

— Интересен израз — на Бога.

— Той така си говори.

— И не може да мръдне без нея?

— Не смее. Тя има желязна ръка и поддържа идеален ред.

— Какъв ред?

— Какво?

— Няма значение… Това засега е всичко, amico. Бъди така добър да си тръгнеш пръв. Ще ти се обадя, ако пак ми потрябваш.

В главата на мафиота нахлу горещата кръв на средиземноморските му предци, той вдигна пръст към чеха и го предупреди с дрезгав глас:

— Стой по-далеч от мен, ако си знаеш интереса.

— Дано не ми се налага да се виждам често с теб, Signor Mezzano…

— Не ме наричай сводник.

— Ще те наричам както си искам, а за интересите си сам ще се погрижа. А сега се омитай. Чу ли? Милош Варак изпрати с поглед човека, дал му със свито сърце сведенията — той крачеше по пясъка, обзет от безсилна ярост, докато накрая се загуби в лабиринта от пътеки пред хотела. Чехът се замисли… „Появи се в екипа преди година… Един от хората, които финансираха предизборната кампания на президента… Пепелянката не може да мръдне без нея.“ Бяха минали тринайсет месеца, откакто Инвър Брас бе започнал да търси нов вицепрезидент на Съединените щати, защото смяташе, че сегашният е заложник на невидимите хора, финансирали президента, които възнамеряваха да дърпат конците в страната.

Минаваше четири часът сутринта, но Калейла продължаваше да разпитва Евън. Сменяше касетките в касетофона и повтаряше отново и отново имената с настояването, ако някое от тях му се стори познато, да опише подробно всичко, което си спомня за него. Списъкът, който бяха получили по принтера от канцеларията на Мичъл Пейтън в Централното разузнавателно управление, съдържаше имената на сто двайсет и шестима души, техните професии, бракове, разводи и кога са умрели. Всеки бе прекарал доста време с Кендрик или го бе познавал в напрегнат период от живота му и е могъл да го подтикне към определени решения в студентските му години или в работата.

— Откъде, за Бога, е изровил всички тези хора? — попита Евън, както се разхождаше из кабинета. — Кълна се, за половината от тях изобщо не се сещам, а повечето от останалите са се превърнали в смътни сенки — изключение правят само старите приятели, които никога няма да забравя, но те едва ли са свързани със случилото се. Господи, та аз съм имал трима съквартиранти в колежа и двама в университета, а с шестия деляхме едно жилище в Детройт, където бях захванал някаква тъпа работа. По-късно имаше и други, от които безуспешно се опитах да намеря поддръжка за Близкия изток, някои от тях сега са в този списък — нямам представа защо, знам само, че всички тези хора живеят в предградията сред зелени морави и провинциални клубове и едва успяват да изпратят децата си в колеж. Нямат нищо общо със сегашното.

— Нека тогава пак поговорим за групата „Кендрик“…

— Няма вече такава група — прекъсна я ядосано Евън. — Хората загинаха, бяха разкъсани на парчета и погребани под бетона… Знаеш, че само ние с Мани оцеляхме.

— Извинявай — каза Калейла, както седеше на канапето и пиеше кафе. Списъкът лежеше на масичката до нея. — Имах предвид сделките ти тук, в Щатите, докато групата „Кендрик“ още е съществувала.

— Вече говорихме за тях. Не бяха чак толкова много — главно за съвременно оборудване.

— Нека пак ги прегледаме.

— Само ще си пилеем време, но давай.

— „Сонър Електроникс“, Пало Алто, Калифорния — прочете Калейла с пръст върху списъка. — Представител им бил някакъв мъж на име Кару.

— Кукуто Кару — засмя се Кендрик. — Така му викаше Мани. Продадоха ми някакви скапани ехолоти и дори след като им ги върнахме, не спряха да си искат парите.

— „Дракър Графикс“ от Бостън с представител Д. Р. Шълман. Нещо за него?

— Джери Шълман, симпатяга, добър партньор, дълго работихме с тях, но никога не сме имали проблеми.

— „Морсланд Ойл“ от Тълса. С представител някой си Арнолд Станхоуп.

— Разказвал съм ти за него — за тях.

— Пак ми разкажи.

— Бяха ни възложили предварителни геодезични проучвания в Емирствата. Но непрекъснато искаха да им работим на вересия и тъй като разширявахме дейността си, можехме да си позволим да ги зарежем.

— Злобееха ли?

— Разбира се, както винаги, когато мошениците разберат, че номерът им повече няма да мине. Но ние не им обърнахме внимание. А и си намериха други балами, една гръцка компания, която ги разбра що за стока са и им пробута топографска карта, взета сигурно от дъното на Оманския залив.

— Вие всички сте мародери — засмя се Калейла и пак посочи списъка. — „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“ със седалище в Насау, Бахамските острови, и представител Ардис Монтро от Ню Йорк. Вложили са доста капитал при вас…

— Така и не го видяхме, беше фиктивен — рязко я прекъсна Евън. — Би трябвало да го пише.

— Тук пише само: „Остави ги!“

— Какво?

— Аз съм го писала. Нали така ми каза първия път: „Остави ги!“ Какво е „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“?

— Беше — поправи я Кендрик. — Първокласна шмекерия от международен мащаб — първокласна и на международно равнище, но все пак шмекерия. Основаваш фирма с големи сметки в швейцарски банки и въздух под налягане, после я продаваш, но прехвърляш влоговете и оставяш на купувача само един голям балон, пълен с хелий.

— И ти си бил замесен и подобно нещо?

— Нямах представа какво е. Бях много по-млад и страхотно впечатлен, че искат да ни включат в структурата си… и особено от капитала, който внесоха на наше име в Цюрих. Но впечатлението ми трая до момента, в който Мани предложи: „Хайде да изтеглим малко пари, ей така, на шега.“ Знаеше какво прави — не получихме нито грош. Всички тегления и прехвърляния се контролираха от „Оф Шор“.

— Фиктивна фирма, в която сте били подставени лица.

— Точно така.

— Как се замесихте в тази история?

— Монтро ни намери в Риад и успя да ме прилъже. Тогава още не се бях научил, че няма как да забогатееш за нула време и да не си оцапаш ръцете.

— Ардис Монтро. Ардис… Странно име за мъж.

— Защото не е мъж, а жена. Но е по-опасна и от мъж.

— Жена ли?

— Ами да.

— При твоя вроден скептицизъм трябва да е била много убедителна.

— Не й липсваше дар слово. А когато се оттеглихме, искаше главите ни — твърдеше, че им струваме милиони. Уайнграс я попита чии милиони този път.

— Може би трябва…

— Остави — прекъсна я твърдо Евън. — Тя се омъжи за някакъв англичанин банкер, и сега живее в Лондон. Вече се е оттеглила.

— Откъде знаеш?

Леко смутен, Кендрик побърза да отговори тихо:

— Обади ми се няколко пъти… всъщност да ми се извини. Остави.

— Добре.

Калейла премина към следващата фирма в списъка. Докато четеше, написа три думи след „Оф Шор Инвестмънтс Лимитид“: „Да се провери.“

Ардис, или Ардисолда Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, по баща Вояк, от Питсбърг, щата Пенсилвания, влезе в облицованото с мрамор антре на апартамента си в хотел „Уестлейк“ в Сан Диего. Метна черния си шал на облегалката на велурения стол и извика:

— Анди бой, дойдох си! До час трябва да сме в Ла Хоя, затова се размърдай, сладурче!

Говореше с обработен средноамерикански акцент, който повече клонеше към носовия театрален британски, отколкото към аристократичния американски, но В горните му регистри все още се долавяха резките славянски тонове от долината на река Мононгахела.

Облечен във фрак, Андрю Ванвландерън, набит мъж с чуплива снежнобяла коса, излезе от спалнята с чаша в ръка.

— Изпреварих те, миличка.

— След десет минути съм готова — каза Ардис, която, изправена пред едно огледало в антрето, оправяше къдриците на идеално сресаната си кестенява, вече прошарена коса.

Беше към петдесетгодишна, средна на ръст, но изглеждаше по-млада и по-висока заради стройната си осанка, тънката фигура с пищен бюст и хубавото лице с правилни черти и големи зелени проницателни очи.

— Защо не повикаш колата, скъпи?

— Колата може да почака. Както и Лай Хоя. Трябва да поговорим.

— Виж ти! — Началничката на Вицепрезидентската канцелария погледна мъжа си. — Много си сериозен.

— Да. Обади се старото ти гадже.

— Кое, скъпи?

— Единственото, което има значение.

— За Бога, тук ли се обади?

— Казах му да…

— И ти си един, Анди бой! — Ардис Ванвландерън тръгна ядосана през антрето към по-ниската дневна. Седна в едно кресло, тапицирано с червена коприна, кръстоса бързо крака и впи големите си очи в съпруга си. — Можеш да прахосваш пари за стоки и сделки, за тъпите си коне и всякакви други глупости, но мен недей да замесваш! Ясно ли е, скъпи?

— Слушай, кучко такава, слушай госпожо Ламя, след като съм дал толкова пари, имам право да получавам информация от първоизточника, щом ми потрябва. Ясно ли е?

— Добре, добре. По-спокойно, Анди.

— Ти започна първа, а после на мен казваш да се успокоя.

— Извинявай. — Ардис отпусна глава на креслото и задиша шумно с отворена уста, притваряйки за момент очи. След секунда ги отвори, надигна се и продължи: — Наистина съжалявам. Днес Орсън беше особено гаден!

— Какво е направил пак Пепелянката? — попита Ванвландерън, отпивайки от чашата си.

— По-внимателно с прякорите — засмя се тихо жена му. — Само това оставаше ония от охраната да научат, че ги подслушваме.

— Какво го е прихванало Болинджър?

— Отново се чувства несигурен. Иска писмено да потвърдим, че през юли пак ще издигнем кандидатурата му, в противен случай да внесем на негово име десет милиона долара в швейцарска банка.

Ванвландерън се задави.

— Десет милиона ли! — възкликна той. — За какъв, по дяволите, се мисли този шут?

— За вицепрезидент на Съединените щати, който знае някоя и друга тайна — отвърна Ардис. — Казах му, че няма да приемем никой друг, но това не го задоволи. Май се досеща, че Дженингс няма особено високо мнение за способностите му и смята да го разкара.

— Обичният ни фотогеничен магьосник Лангфорд Дженингс няма думата по този въпрос!… Вярно ли е? Дженингс наистина ли не го обича?

— Твърде силно казано. Просто не му обръща внимание, поне така твърди Денисън.

— Виж, този трябва да си иде. Много скоро Хърб ще стане прекалено любопитен…

— Зарежи го — прекъсна го госпожа Ванвландерън. — Зарежи и него, и Болинджър, и тъпите си коне. Какво толкова важно имаше да ни казва моят стар приятел, дето се скита като разгонен котарак, че, е седнал да звъни тук?

— Спокойно. Обади се от кантората на вашингтонския ми адвокат, който, както знаеш, е и негов адвокат. Но първо за Орсън. Дай му гаранцията. Драсни едно-две изреченийца, а аз ще ги подпиша. Това ще го зарадва, а такъв ще ни е по-полезен.

— Ти да не си откачил? — възкликна Ардис и мигновено се изправи.

— Ами, откачил съм! Първо, ако кандидатурата му не бъде издигната, той просто ще изчезне… като всички бивши вицепрезиденти.

— О, Боже — възкликна Ардис, провлачвайки втората дума в знак на възхищение. — Ти си моят тип, Анди бой. Разсъждаваш толкова стегнато и трезво.

— Въпрос на практика.

— Какво имаше да ни казва онзи откаченяк? Сега пък на кого е притрябвала скъпоценната му кожа?

— Не неговата, а нашата…

— Значи и неговата, не забравяй. Затова съм тук, любими, затова той ни запозна и ни накара да се оженим.

— Предупреди ме, че оная групичка заблудени свръхчовеци преминавала в настъпление. През следващите три месеца техният конгресмен щял да попада в полезрението на все по-влиятелни вестници. Нещо като „проверка на позициите му“, щял да издържи всички изпити. Целта, разбира се, е да се създаде мъртво вълнение. Нашият Купидон е обезпокоен, наистина. Честно казано, и аз започвам да се притеснявам. Тия откачени филантропи знаят какво правят — всичко това може да излезе извън контрол, Ардис. А ние сме заложили милиони на следващите пет години. Наистина става напечено!

— Я не се занасяй! — отвърна идеално фризираната му съпруга и стана от креслото. Поспря се и го изгледа със съвсем лек присмех в големите зелени очи. — И понеже си решил да си спестиш десетте милиона за Болинджър по някакъв начин — а този, който аз ти предлагам, е много по-добър и по-безопасен, — струва ми се съвсем разумно същата сума да бъде внесена и на мое име, нали, скъпи?

— Не виждам защо да го направя.

— Може би от неугасваща любов към мен… или заради едно от най-необичайните съвпадения в моята кариера сред богатите, красивите, могъщите и политически амбициозните, особено по отношение на плодовете от властта.

— Я повтори.

— Няма да ти изреждам защо го правим, няма да повтарям дори защо пожертвах заради теб значителния си талант, но ще ти разкрия една малка тайна, която пазех през всичките тези седмици.

— Я да чуем! — Ванвландерън остави чашата на една мраморна масичка и втренчи поглед в четвъртата си съпруга.

— Аз познавам Евън Кендрик.

— Ти какво?

— Запознахме се преди доста години, честно казано, повече са, отколкото ми се иска да призная, но за около месец и нещо имахме общи интереси.

— В какво освен в очевидното?

— О, сексът беше много приятен, но без значение… и за двама ни. Ние бяхме забързани млади хора, нямахме време за любов. Помниш ли „Оф Шор Инвестмънтс“?

— Ако е бил замесен в тази история, можем да го уличим в мошеничество! Това ще е достатъчно, за да го извади от играта, ако се включи в нея. Беше ли замесен?

— Беше, но не можеш да го обвиниш в нищо. Оттегли се шумно, възмутен от дън душа, и това беше началото на края на тази картонена кула. А колкото до машинациите на „Оф Шор Инвестмънтс“, не ти препоръчвам да ги разобличаваш, освен ако не ти е дотегнало от мен, скъпи.

— От теб ли?

— Аз дърпах конците. Набирах съдружниците.

— Дявол да го вземе — засмя се Ванвландерън, като взе чашата и я вдигна към жена си. — Тия мошеници са знаели кой ще им свърши най-добре работата… Чакай малко! Познавала си този негодник Кендрик достатъчно добре, щом си спала с него, а въобще ни си ми споменала.

— Имах си причини…

— — Дано са основателни! — избухна щедрият поддръжник на президента. — Защото в противен случай ще ти счупя главата, кучко такава! Представи си, че те види и те познае, а после си спомни и за „Оф Шор“ и се сети за какво става дума! Не обичам такива рискове!

— Сега е мой ред да кажа „Спокойно, Анди“ — парира го жена му. — Хората около вицепрезидента обикновено не представляват интерес за масмедиите и рядко попадат в новините. Помниш ли кога за последен път си чул да се споменава някой от помощниците на Болинджър? Те са сива аморфна маса — президентът не би и допуснал да бъде другояче. Освен това името ми не се е появявало във вестниците освен в списъка на официално поканените в Белия дом. Кендрик още си мисли, че съм женена за Фрейзиър-Пайк, лондонския банкер, а ако си спомняш, макар че и двамата бяхме поканени на церемонията по връчването на Ордена на свободата, ти отиде сам. Аз си измислих повод да не се появя.

— На това ли му викаш причини? Защо не ми каза?

— Защото не знаех как ще реагираш — щеше да ме разкараш, а аз още мога да ти бъда полезна.

— С какво, по дяволите?

— С това, че го познавам. Пък и реших да опресня информацията си за него, но не чрез някоя частна детективска фирма, която по-късно може да ни издъни, а по официален път. Чрез федералното бюро за разследване.

— Заплахите срещу Болинджър?

— Утре ще престанат. И агентите на ФБР ще бъдат отзовани във Вашингтон с изключение на един, който ще остане тук със специална задача. Тези фалшиви заплахи уж идваха от един безобиден луд, когото измислих и който, видите ли, отишъл в чужбина. Защото, скъпи, аз вече открих това, което ми трябваше.

— И какво е то?

— Евън има един възрастен приятел, евреин на име Уайнграс, когото обожава. Смята го за свой баща, а в групата „Кендрик“ го наричаха „тайното ни оръжие“.

— Оръжеен бизнес?

— Едва ли, скъпи — засмя се Ардис Ванвландерън. — Беше ненадминат архитект и свърши прекрасна работа на арабите.

— И какво за него?

— Уж е в Париж, а всъщност не е там. Живее в дома на Кендрик в Колорадо без виза или някакъв друг имигрантски статут.

— Е?

— Конгресменът, на когото предстои да бъде миропомазан, е довел стареца за операция, която му е спасила живота.

— И?

— Еманюел Уайнграс ще получи повторна криза, която ще го убие. Кендрик няма да се отдели от него, докато боледува, а след това ще бъде много късно да се включи в предизборната кампания. Държа да си получа десетте милиона, Анди.

27

Варак се вглеждаше изпитателно в лицата на хората от Инвър Брас около кръглата маса, огрени от светлината на месинговите лампи пред тях. Чехът се мъчеше да се съсредоточи, защото вниманието му бе раздвоено.

Мереше всяка дума, която изричаше, като следеше как ще реагират събеседниците му. Никой от тях не трепна — по лицата им изобщо не се мярна учудване или страх, когато той постепенно и логично стигна до въпроса за сегашния президент на Съединените щати и неговия екип, споменавайки между другото невинните подробности, които бе научил от внедрения в охраната мафиот. Нищо, само безизразни втренчени погледи. Но Варак продължаваше да говори убедително, разкривайки едва осемдесет на сто от истината, и да наблюдава очите на петимата души около масата.

И докато гледаше тези лица с изострени от светлината черти, както винаги те му заприличаха на великани. Но не всички — един от тях беше издал, че Еманюел Уайнграс е в Меса Верде, щата Колорадо, за което не подозираха и най-тайните служби във Вашингтон. Един от тези хора с неясни лица беше предал Инвър Брас. Кой ли?

Самюъл Уинтърс? Наследник на богата американска фамилия, натрупала в края на миналия век пари от железниците и петролните кладенци. Уважаван учен, доволен от привилегирования си живот, съветник на президенти с различна партийна принадлежност. Велик човек в мир със себе си. Или не беше тъй?

Джейкъб Мандел? Прочут, гениален финансист, разработил и наложил редица реформи, превърнали комисията за ценни книжа и борсови операции в жизнен и много по-уважаван орган на Уолстрийт. От бедно еврейче в Долен Истсайд той се бе издигнал дотам, че бе на „ти“ с финансовите барони; разправяха, че никой свестен човек, който го познава, не би го нарекъл свой враг. Подобно на Уинтърс Мандел заслужаваше напълно почестите, с които бе удостоен, а те не бяха никак малко. Но може би имаше и други, към които тайно се стремеше?

Маргарет Лоуел? И тя бе наследница на потомствено богата фамилия от Ню Йорк — Палм Бийч, но съдбата й бе малко необичайна. Лоуел бе блестяща юристка, отказала се от доходната професия на нотариус, за да стане адвокатка. Трудеше се неуморно, отстояваше интересите на потиснатите, безимотните и онеправданите. Освен това се занимаваше и с научна дейност и мнозина шушукаха, че тя ще бъде следващата жена във Върховния съд. Но дали с адвокатската практика Лоуел не прикриваше някакви други свои домогвания?

Ерик Съндстром? Гениален изобретател на наземна и космическа техника, той бе регистрирал над двайсет патента, огромните приходи от които бе предоставил на технически и медицински институти. Изключителният му ум не личеше от ангелското му лице, рошавата рижава коса, дяволитата усмивка и силното чувство за хумор — сякаш ученият се чувстваше неудобно от многобройните си таланти и дори бързаше да се направи на леко обиден, когато го изтъкваха. А не беше ли скромността му фалшива, а сърдечността — престорена?

Гидиън Лоуган? Може би най-сложният характер измежду петимата и вероятно защото беше чернокож, най-трудният за разбиране. Бе натрупал цяло състояние от недвижими имоти, но никога не забравяше откъде е започнал и все включваше фирми на чернокожи в своите проекти. Разправяха, че по този начин допринасял много повече за защитата на човешките права, отколкото всички други компании в Щатите. И сегашният президент, и неговият предшественик му бяха предлагали различни правителствени постове, но Лоуган им бе отказал, убеден, че е по-полезен за страната си като уважаван и независим бизнесмен, отколкото ако се обвърже с някоя партия и нейната политика. Напълно отдаден на работата си, той си позволяваше една-единствена прищявка — да прекарва някои почивни дни в разкошното си имение на Бахамските острови, където ловеше риба на четиринайсетметровата си яхта със съпругата си, за която бе женен от дванайсет години. А може би легендата Гидиън Лоуган не беше пълна? Определено да. От вихрения му, главоломен живот се губеха няколко години, през които той сякаш не беше съществувал.

— Милош! — обади се Маргарет Лоуел, подпряла се с лакът на масата и положила глава върху разперените си пръсти. — Как, по дяволите, са успели да запазят в тайна заплахите срещу Болинджър? Особено след като към него е била прикрепена специална част на ФБР.

Дали да не зачеркне Маргарет Лоуел? Тя отваряше кутията на Пандора, на дъното на която се намираше шефката на вицепрезидентската канцелария.

— Сигурно благодарение на указанията на госпожа Ванвландерън, на нейната административна дарба.

Милош Варак наблюдаваше очите, мускулите на лицата, челюстите… Нищо. Не се издаваха. Но един от тях знаеше! Кой ли?

— Доколкото разбирам, това е съпругата на Андрю Ванвландерън — обади се Гидиън Лоуган. — Анди бой, както му казват, е особено щедър в предизборните кампании, но защо ще назначават жена му на такъв пост?

Дали да не зачеркне Гидиън Лоуган? Той разбърка кутията.

— Май знам отговора — отвърна Джейкъб Мандел. — Преди да се омъжи за Ванвландерън, нямаше равна в бизнеса. Знам две компании, които е спасила от банкрут и е превърнала в доходни предприятия. Казват, че била ужасно агресивна, но никой не отрича способностите й на ръководителка. Напълно подходяща е за тази работа — ще разгони всички политически подлизурковци.

Дали да не зачеркне Джейкъб Мандел? Той съвсем спокойно я хвалеше.

— Срещал съм я веднъж — натърти Ерик Съндстром, — и честно казано, ми се видя голяма мръсница. Бях решил да даря приходите от един патент на медицинския институт „Джонс Хопкинс“, а тя искаше да посредничи.

— Че какво толкова е имало да посредничи? — попита юристката Лоуел.

— Разбира се, че бе излишно — отговори Съндстром. — Но госпожата се опита да ме убеди, че толкова голямо дарение се нуждаело от човек, който да се увери, че парите отивали по предназначение, а не за поредния ритнитопковец.

— Може би е имала право — кимна правистката, сякаш съдейки от собствен опит.

— Не и в този случай. Да бяхте я чули как го каза! Пък и ректорът на института ми е стар приятел. Тя щеше толкова често да му вади душата, че да го принуди да ми върне дарението. Мръсница, голяма мръсница.

Дали да не зачеркне и Ерик Съндстром? Той не изпитваше никакви угризения да я ругае.

— Не я познавам — намеси се Самюъл Уинтърс, — но знам, че беше омъжена за Емъри Фрейзиър-Пайк, доста уравновесен лондонски банкер. Нали го помниш, Джейкъб?

— Разбира се. Играехте поло и ти ме представи като човек, който оглавява неизвестен филиал на Ротшилд, в което той май повярва.

— Доколкото разбрах — продължи Уинтърс, — горкият Фрейзиър-Пайк се хванал с някаква фирма с нейно участие, която му струвала доста пари, но пък за сметка на това се сдобил със съпруга. Ставаше въпрос за компанията „Оф Шор Инвестмънтс“.

— Хубаво се е наредил — добави Мандел. — Там в компанията бяха мошеници. Трябвало е да се допита до понитата си за поло или дори до неизвестния човек на Ротшилд.

— Вероятно го е направил. Старият Емъри бързо се разведе, нали си пада малко моралист. Може да е била и мошеничка.

Дали да не зачеркне Самюъл Уинтърс? Предателят в Инвър Брас не би изказал подобни подозрения.

— Значи донякъде я познавате — установи уж между, другото Варак.

— Аз не — сякаш побърза да се оправдае Маргарет Лоуел, — но след като чух останалите, мога да ви кажа кой още я познаваше — и то не донякъде, а доста добре. Моят бивш мъж, голям женкар — точно заради тази Фрейзиър-Пайк се разведохме.

— Уолтър ли? — Ив израза, и в гласа на Съндстром се долавяше комично неверие.

— Мъжлето ми започна толкова често да пътува по служба до Лондон, че се учудих дали не са го направили съветник на короната, все ми повтаряше, че този Фрейзиър-Пайк бил неговият банкер там. Прислужницата ми се обади в кантората, че някой си ФП от Лондон търсел спешно моя Казанова, а тя не знаела къде да го намери. Даде ми номера и аз позвъних, отговори ми някаква жена, която взех за секретарка, и й казах, че М. Лоуел търси ФП. След което едва не бях оглушена от темпераментен глас, който буквално изрева: „Скъъпи, утре пристигам в Ню Йорк и ще прекараме заедно цели пет дни!“ Аз отвърнах: „Прекрасно!“, и затворих.

— Тя си подбира хората, с които се свързва — засмя се Гидиън Лоуган. — Анди бой Ванвландерън ще я отрупва с пари и скъпоценности, докато му писне.

Варак трябваше бързо да смени темата. Ако на масата имаше предател, в което чехът не се съмняваше, Ардис Ванвландерън щеше да научи всичко казано тук по неин адрес и той не можеше да позволи разговорът да продължи.

— По думите ви се разбира, че има и много способни авантюристи. Но това не е толкова важно. — „Наблюдавай ги! Всички до един!“ — каза си наум и продължи: — Тя е предана на вицепрезидента, което всъщност е без значение за нас… Да се върнем на кандидата. Всичко върви по план. Вестниците от Средния запад и най-вече в Чикаго първи ще започнат да превъзнасят качествата му и в уводни статии, и със специални материали. Всички разполагат с подробна биография на Кендрик, както и със записите от заседанията на комисията „Партридж“, на предаването на Фоксли и на доста интересната пресконференция, която даде нашият човек. Името му ще гръмне в цялата страна.

— А как се свързахте с тях, Милош? — попита Самюъл Уинтърс, който ръководеше срещата. — Имам предвид вестниците и журналистите.

— Чрез комитета, който основахме съвсем законно в Денвър. След като бе посято, семето бързо даде кълнове. Членовете на партията в Колорадо са доста ентусиазирани, особено след като парите са предоставени от хора, които настояват да останат анонимни. Партийните функционери в щата виждат в Кендрик един многообещаващ кандидат и са доволни, че ще получат средства за предизборната му кампания, както и че Колорадо ще бъде в центъра на вниманието. Какъвто и да е резултатът, те не губят нищо.

— Тези „средства“ могат да ни създадат съдебни проблеми — обади се Маргарет Лоуел.

— Няма страшно, госпожо. Те ще бъдат превеждани на части, които няма да надхвърлят сумите, определени в избирателния закон, а той според мен е доста неясен, да не кажа двусмислен.

— Ако ми потрябва юрист, ще ти се обадя, Милош — усмихна се Лоуел и се облегна.

— Получихте списък на вестниците с имената на ангажираните засега редактори и репортери…

— И той трябва да бъде изгорен — прекъсна го тихо Уинтърс.

— Разбира се, естествено, няма съмнение — отвърнаха тихо в хор останалите.

Кой от тях лъжеше?

— Кажи ми, Варак — намеси се Съндстром, блестящият учен с ангелското лице. — Доколкото разбирам, нашият кандидат не е проявил и капчица „вътрешен плам“, за който толкова сме чували. И който е жизненоважен. Все пак и той трябва да поиска поста.

— Ще го поиска, сър. Вече сме наясно, че е от тъй наречените кабинетни активисти, които се изявяват само когато го налага обстановката.

— За Бога, Самюъл, да не е и талмудист?

— Едва ли, господин Мандел — отвърна чехът, като си позволи лека усмивка. — Имах предвид, че без съмнение бедният…

— Добре го каза, Милош.

— Благодаря, сър, много сте любезен. Но мисълта ми беше, че в два драматични случая в живота си, единият от които е бил особено опасен за него, е предпочел най-трудния начин на действие, защото е почувствал, че би могъл да промени нещата към по-добро. В първия е решил да измести един продажен конгресмен, а вторият, разбира се, е Оман. Накратко, трябва още веднъж да бъде убеден, че личността и качествата му са необходими — изключително необходими за доброто на страната.

— Трудна работа — вметна Гидиън Лоуган. — Явно е реалист и оценява съвсем трезво способностите си. Ами ако отсече: „Не ставам!“ Какво ще правим?

Варак се огледа с израза на човек, който иска да бъде разбран.

— Предлагам да стане символично, сър.

— Как така? — попита Мандел, като свали очилата си с метални рамки.

— Например сегашният държавен секретар, въпреки че често е критикуван от колегите си и от Белия дом като вироглав книжен плъх, е най-разумният в администрацията. Подочух, че е успял да предотврати редица прибързани действия, препоръчани от съветниците на президента, защото той го уважава…

— То оставаше да не го уважава — възкликна Маргарет Лоуел.

— Мен ако питате, европейското лоби ще се разпадне без него — обади се Уинтърс.

— Без него не би имало никакво лоби — съгласи се Мандел — върху лицето му, обикновено спокойно, сега се четеше гняв. — Той е като маяк на здравия разум сред това море от обезумели неандерталци.

— Извинявайте, сър? Като символ ли да тълкуваме думата „маяк“?

— Естествено — отвърна Гидиън Лоуган. — Държавният секретар олицетворява здравия разум и умереността. Всички го уважават.

— Той смята да се оттегли — каза простичко Варак.

— Какво? — Съндстром се изопна на стола. — Толкова е предан на Дженингс, че няма да си го позволи.

— А почтеността няма да му позволи да остане и занапред на този пост — отсече Уинтърс.

— Но от лоялност — обясни Варак — се е съгласил след три седмици да участва в конференцията на НАТО по проблемите на Близкия изток в мисията на ООН в Кипър. Така показва, че в администрацията няма противоречия, и дава на хората на президента време да му намерят заместник, който да е приемлив и за Конгреса. А след това ще се оттегли по „неотложни лични причини“, главната от които е безсилието му срещу Националния съвет за сигурност, който непрекъснато му подлага динени кори.

— Казал ли е на президента? — попита Лоуъл.

— Според моя източник, не — отвърна Варак. — Както отбеляза господин Мандел, той е разумен човек. И разбира, че е по-лесно и много по-добре за страната да се замени един човек, отколкото всички президентски съветници.

— Лоша работа — каза Уинтърс, — но май е неизбежно. Ала какво общо има държавният секретар с Евън Кендрик? Не виждам връзката.

— Тя е в самия символ — намеси се Ерик Съндстром. — Той трябва да разбере важността му. Прав ли съм, Милош?

— Да, сър. Ако Кендрик бъде убеден, че за страната е особено важно да има силен вицепрезидент, възприеман и от съюзниците, и от враговете ни като глас на разума в едно имперско президентство, където благият император често се оказва гол, и че благодарение на това светът иде задиша по-спокойно, той според мен отново ще направи трудния избор и ще склони.

— Съдейки от това, което вече знаем за него, сигурно ще го направи — съгласи се Гидиън Лоуган. — Но кой, по дяволите, ще го убеди?

— Единственият човек, когото той ще послуша — каза Милош Варак и се запита дали не подписва една смъртна присъда, — е Еманюел Уайнграс.

Ан Мълкахи О’Райли беше вашингтонска секретарка, която не се смущаваше лесно. През годините, откакто с Пади се бяха преместили от Бостън в столицата, тя беше работила за умни и не чак дотам умни шефове, за бъдещи светци и бъдещи крадци и вече не можеше да я учуди нищо. Но никога не бе имала началник като Евън Кендрик. Изобщо не го свърташе във Вашингтон, мразеше политиката и въпреки това се бе превърнал в нещо като герой. Знаеше повече начини да избегне неизбежното и от котка с девет живота и можеше да изчезне по-бързо и от Невидимия. И въпреки че непрекъснато се губеше някъде, конгресменът не пропускаше да съобщи как да бъде намерен: или се обаждаше от време на време, или оставяше телефон, на който да бъде търсен. Но от два дни не се бе обаждал, не бе оставил и номер. Сами по себе си тези два факта нямаше да разтревожат госпожа О’Райли, затова пък тя се притесни от друго — още от девет и двайсет сутринта, секретарката не можеше да се свърже по телефона с дома му във Вирджиния, или в Колорадо. Централите и във Вирджиния, и в Колорадо отговаряха, че връзката се разпада — това продължи чак до седем вечерта и Ани О’Райли наистина се разтревожи. Какво ли друго й оставаше, освен да вдигне телефона и да се обади на мъжа си в полицейското управление.

— О’Райли — чу тя дрезгавия му глас. — И отдел „Следователи“.

— Аз съм, Пади.

— Здравей, тигърче. Готово ли е телешкото рагу?

— Още съм на работа.

— Чудесно. Трябва да говоря с Евън. Преди няколко дни Мани ми се обади за някакви глупави регистрационни номера…

— Там е работата, я — прекъсна го госпожа О’Райли. — И аз искам да говоря с него, но не мога.

Ани разказа на мъжа си за странното съвпадение, че и двата телефона на конгресмена във Вирджиния и Колорадо са повредени, и че от два дни той не й се е обаждал, нито пък й е оставил номер, на който да го намери.

— Не е в негов стил, Пади.

— Обади се на охраната.

— Как не. Само да прошепна името му, и ония ще опищят целия свят. Знаеш колко ги обича Кендрик тези работи. И ако има що-годе прилично обяснение за повредата, ще ми откъсне главата.

— А аз какво да направя?

— Защо не провериш във Феърфакс, скъпи?

— Става. Ще се обадя на Кърнс в Арлингтън да изпрати радиокола. Как му беше адресът?

— А, не, Пади — отсече госпожа О’Райли. — Ще се вдигне голям шум. Това все пак е полиция.

— Ас какво според теб си вадя хляба? С балет ли?

— Не искам да намесвам полицията, там гъмжи от журналисти. ЦРУ е поставило охрана и може да загазя. Мислех ти да свършиш тази работа, скъпи. На приятелски начала, като ченге, случайно вършещо услуга на жена си, която също по една случайност е секретарка на Кендрик.

— Случайностите станаха много, тигърче… Но какво пък! Аз обичам телешко рагу.

— Ще ти сложа повечко картофи, Пади.

— И лук. Много лук.

— Най-голямата глава, която намеря…

— Тръгвам.

— И, Пади, ако онази вода ненапита е изключила и двата телефона, кажи му, че знам за гаджето от Египет и ако не ми се обади, ще кажа на журналистите.

— Какво гадже?

— Потегляй — заповяда госпожа О’Райли. — Вчера Мани беше пийнал и се изпусна, че също не може да открие славното си момче. А сега побързай. Чакам да ми се обадите.

— Ами телешкото рагу?

— Купила съм замразено — излъга Ан Мари Мълкахи.

Трийсет и осем минути по-късно, след като на два пъти бе бъркал пътя, старши следовател О’Райли намери шосето във Вирджиния, което водеше към къщата на Кендрик. Бе минавал цели четири пъти по него, но никога нощем. И четирите пъти бе ходил да види стария Уайнграс след изписването му от болницата и да му занесе нещо за пийване, тъй като сестрите все му криеха уискито. Пади с основание смяташе, че не е кой знае какъв грях, Мани, който гонеше осемдесетте и би трябвало да хвърли топа на операционната маса, да иска да се почерпи. Не друг, а Христос е превърнал водата във вино, защо един окаян грешник на име О’Райли да не превърне някакъв си нещастен половин литър освежител за уста в уиски? И двете течности служеха на християнски цели, а и той само следваше примера на Христос.

По затънтения провинциален път нямаше улични лампи и ако не беше светлината от фаровете, Пади щеше да подмине тухлената стена и бялата порта от ковано желязо. После разбра защо — в къщата също не светеше. Тя беше изоставена, затворена до завръщането на собствениците й. Но собственикът й не беше заминал, а дори и да беше, онова арабско семейство от Дубай поддържаше къщата, докато стопанинът й се прибереше. Ако в установения ред настъпеха промени или хората от охраната си тръгнеха, Ани О’Райли, личната секретарка на конгресмена трябваше да бъде уведомена незабавно. Пади спря встрани от пътя, отвори жабката и извади фенерче, след което слезе от колата. Инстинктивно пъхна ръка под сакото си и пипна дръжката на пистолета в кобура под мишницата си. Приближи се до оградата: очакваше всеки момент да блеснат прожектори или в тихата нощ внезапно да писнат сирени. Така ЦРУ охраняваше и защитаваше хората. Но О’Райли се излъга — не последва нищо.

Бавно провря ръка през железните пръчки на бялата порта… Пак нищо. Тогава допря длан до плочката между двете крила на портата и я бутна. Вратата се отвори, пак нищо.

Влезе вътре, натиснал с палеца на лявата си ръка копчето на фенерчето. С дясната бръкна под сакото си. Това, което блуждаещият лъч на фенерчето освети след секунди, го накара да се извърне и да се свие до стената с измъкнат от кобура пистолет.

— Божичко, какво ли ще стане с мен, грешния? — прошепна той.

На около пет метра видя трупа на един младеж от охраната на ЦРУ в официален костюм, главата му бе почти откъсната и бе цялата в кръв. О’Райли притисна гръб към тухлената стена и мигновено изключи фенерчето. Уж се бе нагледал на какво ли не, но пак го побиха тръпки. Познаваше насилствената смърт и точно затова очакваше да открие още трупове. Изправи се бавно и затърси — даваше си сметка, че убийците отдавна са се омели.

Откри още три трупа, и трите бяха обезобразени, и в трите случая животът беше отнет внезапно, и тримата покойници се бяха опитали да се защитят и бяха превити одве. „Божичко! И таз добра!“ О’Райли приклекна и огледа трупа на четвъртия мъж — откри нещо необичайно. Във врата му видя огъната игла — остатък от стрела. Човекът от охраната е бил приспан с наркотик, а после е бил зверски убит. Момчетата изобщо не бяха разбрали какво става. Не бяха усетили нищо.

Патрик О’Райли тръгна бавно и предпазливо към вратата на къщата, макар да съзнаваше, че няма от какво да се страхува. Всичко бе приключило, оставаше само да се преброят жертвите.

Бяха шест. Всички бяха с прерязани гръкляни, всички бяха покрити със засъхнала кръв, на всяко лице беше изписано страдание. Но най-ужасяваща гледка представляваха голите тела на приятелите на Кендрик от Дубай. Съпругът беше върху жена си като при полов акт, а плувналите им в кръв лица бяха притиснати едно към друго. А на стената с човешка кръв бе написано: „Смърт на неверниците! Смърт на служителите на Сатаната!“

Къде ли беше Кендрик? Божичко! Къде? О’Райли се втурна да претърсва цялата къща от мазето до тавана, стая по стая, запали всички лампи, които намери, докато накрая цялото имение светна като коледна елха. Нямаше и следа от конгресмена. Пади хукна към гаража, долепен до къщата — мерцедесът на Евън го нямаше, а кадилакът бе празен. Заоглежда двора, провери педя по педя гората и храсталаците в ограденото имение. Нищо. Нямаше никакви следи от борба, окършени клони, дупки в оградата или драскотини по току-що издигнатата тухлена стена. Колегите от лабораторията по съдебна медицина! Те щяха да открият улики… Пади разсъждаваше като полицай, докато това тук беше извън компетенцията на полицията — каква ти полиция! О’Райли се втурна към металната порта, обляна в светлина, и оттам към колата си. Скочи вътре, но вместо да се обади по радиостанцията, измъкна изпод таблото безжичния полицейски телефон. Докато набираше номера, изведнъж усети в студения нощен въздух, че лицето и ризата му са плувнали в пот.

— Канцеларията на конгресмена Кендрик.

— Ани, не ме прекъсвай — рече бързо и тихо следователят. — И не задавай въпроси…

— Този тон ми е познат, Пади, затова ще те попитам само едно. Той добре ли е?

— Няма и следа от него. Колата му е изчезнала, той не е тук.

— Но другите са…

— Не ме питай нищо друго, тигърче, сега аз ще те попитам нещо, дано си в състояние да ми отговориш.

— Какво?

— С кого в ЦРУ работи Евън?

— Направо с частта.

— Не. Някой друг. По-нависоко. Сто на сто има някой.

— Чакай малко — възкликна Ани, повишавайки глас. — Разбира се, че има. Но той никога не го споменава… някой си Пейтън. Преди около месец ми каза, че ако този Пейтън се обади, да го свържа незабавно, а ако го няма, да го намеря на всяка цена.

— Сигурна ли си, че е от ЦРУ?

— Да, да, сигурна съм — отвърна замислено госпожа О’Райли. — Една сутрин ми се обади от Колорадо и ми каза, че му трябва телефонът на Пейтън и къде в бюрото да го намеря — в най-долното чекмедже под една чекова книжка. Беше централата на ЦРУ в Лангли.

— Дали още е там?

— Ще погледна. Не затваряй.

Следователят чака не повече от десет секунди, които му се сториха безкрайни заради гледката на голямата, ярко осветена къща зад отворената порта — тя го примамваше, но и криеше опасности.

— Пади?

— Да.

— Намерих го.

— Кажи ми го. Бързо! — Тя му продиктува и О’Райли й нареди нещо, което жена му не можеше да не изпълни. — Стой там, докато не ти се обадя или не дойда да те взема. Разбра ли?

— Защо?

— Да кажем, че не знам докъде се простира всичко това, а аз обичам телешко рагу.

— О, боже — прошепна Ани.

О’Райли не чу жена си, бе прекъснал и вече набираше номера, който му бе дала Ани. След осем непоносими иззвънявания се чу женски глас:

— Централно разузнавателно управление. Канцеларията на господин Пейтън.

— Вие секретарката ли сте?

— Не, сър. Тук е пропускът. Господин Пейтън си тръгна.

— Изслушайте ме, моля ви — каза следователят от Вашингтон съвсем спокойно. — Трябва незабавно да се свържа с господин Пейтън. Не знам какви са правилата, но можете веднъж да ги нарушите, разбирате ли ме? Спешно е.

— Представете се, сър!

— По дяволите, не искам, но няма как. Лейтенант Патрик О’Райли, старши следовател от полицейското управление на окръг Колумбия. На всяка цена трябва да го намерите.

Неочаквано прозвучалият мъжки глас го стресна:

— О’Райли ли? — попита онзи. — Така се казва и секретарката на един конгресмен.

— Да, сър. Не го вдигате тоя телефон… извинете за израза.

— Линията е свързана с апартамента ми, господин О’Райли… Централа, можете да превключите.

— Благодаря, сър.

Нещо изщрака.

— Да, господин О’Райли? Вече не ни слуша никой.

— Да де, но аз съм в компанията на шест трупа на трийсетина метра от колата ми.

— Какво?

— Елате, господин Пейтън, в къщата на Кендрик. И ако не искате името ви да се появи върху първите страници на вестниците, не пращайте други хора от охраната.

— Спокойно — отвърна, смаян, директорът на „Специални операции“. — Смяната става в полунощ и се поема от мъжете вътре в къщата.

— Те са мъртви. Всички са мъртви.

Мичъл Пейтън приклекна го трупа най-близо го портата и присви очи, заслепен от фенерчето на О’Райли.

— Божичко, бил е още дете. Всички са съвсем младички!

— Били са, сър — каза глухо детективът. — Всички в къщата и в двора са мъртви. Загасих повечето лампи, но ще дойда с вас, разбира се.

— Аз трябва… разбира се.

— Но ще го направя само ако ми кажете къде е конгресменът Кендрик — дали е тук, дали е трябвало да е тук, но не е дошъл. Длъжен съм да се обадя на полицията във Феърфакс. И може би ще го направя. Ясен ли съм, сър?

— Повече от ясен, лейтенант. Но засега този проблем или ако предпочитате, тази трагедия не бива да се разчува извън Управлението. Ясен ли съм?

— Отговорете на въпроса ми, в противен случай ще изпълня дълга си и ще се обадя в полицията на Феърфакс. Къде е конгресменът Кендрик? Колата му не е тук и искам да знам дали да бъда спокоен от този факт.

— Ако можете да сте спокоен в тази ситуация, сте много странен човек…

— Мъчно ми е за тези хора, за тези непознати, както ми е било мъчно за стотици други, но Евън Кендрик ми е познат. Така че, ако разполагате с някаква информация, кажете ми я веднага, иначе отивам в колата и ще докладвам по радиостанцията на полицията във Феърфакс.

— За Бога, не ме заплашвайте, лейтенант. Ако искате да знаете къде е Кендрик, питайте жена си!

— Жена си ли?

— Секретарката на конгресмена, в случай че сте забравили.

— Кретен! — избухна Пади. — Защо, по дяволите, според вас съм тук? За да направя светска визита на своя стар приятел, милионера от Колорадо ли? Тук съм, драги ми господине, защото от два дни Ани няма никакви вести от Евън, а от девет сутринта и двата му телефона, и този в Меса Верде, не отговарят! Това се казва съвпадение, нали?

— И двата телефона…

Пейтън бързо се огледа и се взря нагоре.

— Не си правете труда — каза О’Райли, проследил погледа му. — Кабелът е бил прерязан и е бил свързан с друг номер.

— Господи!

— Май наистина се нуждаете от помощта на всевишния… Кендрик! Къде е, по дяволите?

— На Бахамските острови. В Насау, на Бахамските острови.

— Защо мислехте, че жена ми, неговата секретарка, е знаела? Сигурно сте имали основателен повод, защото, ако се опитвате да забъркате Ани в някоя от гадните си каши, за нула време ще докарам тук повече полицаи, отколкото сте виждали в живота си.

— Той ми го каза, лейтенант О’Райли — отвърна Пейтън със студен глас и разсеян поглед — явно мислеше трескаво.

— Кендрик не й е съобщил нищо!

— Личи си — съгласи се директорът от ЦРУ, загледан в къщата. — Но беше пределно ясен. Завчера ми каза, че на път за летището ще се отбие в канцеларията и ще се обади на секретарката си, Ан О’Райли. Така и направил — хората от охраната го потвърдиха.

— По кое време?

— Към четири и половина, ако не бъркам.

— В сряда ли?

— Да.

— Ани не е била там. В сряда си тръгва в четири и Кендрик го знае много добре. Тогава ходи на тъпата си аеробика.

— Сигурно е забравил.

— Едва ли. Елате с мен, сър.

— Моля?

— В колата.

— Чака ни работа, лейтенант, а и аз трябва да се обадя на няколко места, и то от моята кола. Сам.

— Няма да правите нищо, докато не поговоря със секретарката на Кендрик.

След шейсет и пет секунди, застанал до отворената врата на колата на Патрик О’Райли, Пейтън чу по безжичния телефон гласа на жената на детектива.

— Канцеларията на…

— Ани — прекъсна я съпругът й. — Кой остана в канцеларията в сряда следобед, след като си тръгна?

— Само Фил Тобайъс. Тези дни няма много работа и момичетата си тръгнаха по-рано.

— Фил кой?

— Тобайъс. Той е главен помощник на Евън, освен това ни мие бутилките.

— Нищо ли не ти е споменавал вчера или днес? Че е виждал Кендрик?

— Не е идвал, Пади. Нито вчера, нито днес. Оставих десетина съобщения на телефонния секретар, но това надуто хлапе още не се е обадило.

— Ще ти звънна по-късно, тигърче. Не мърдай оттам, разбра ли? — О’Райли затвори телефона и се обърна към мъжа от Централното разузнавателно управление. — Нали чухте, сър. Май ви дължа едно извинение.

— Не ми е притрябвало вашето извинение, лейтенант. Забъркали сме в Лангли толкова много каши, че не мога да виня някого, ако си мисли, че искаме да замесим и жена му в поредна бъркотия.

— Добре… Кой ще потърси Тобайъс? Вие или аз?

— Не мога да ви наредя да го издирвате, О’Райли. Няма такъв член в закона, по-скоро обратното, но мога да ви помоля да ми помогнете, от което наистина се нуждая. Тази вечер не сте докладвали в полицията и ще ви оправдая, като се позова на националната сигурност. Но що се отнася до този Тобайъс, мога само да моля.

— За какво? — попита детективът, като слезе от колата и притвори вратата.

— Да ме държите в течение.

— Не е необходимо да ме молите за това…

— Преди да сте съобщили в полицията — добави Пейтън.

— За това наистина трябва да ме помолите — каза Пади, като изгледа директора. — Като начало не мога да ви го обещая. Ако се е запилял в Швейцария или е поел нагоре по Потомак, няма как да науча.

— Ясно едно и също ни се върти в главата. Но вие разполагате с доста голямо влияние, лейтенант. Извинявайте, ала бях длъжен да проуча всички от обкръжението на Евън Кендрик. Полицейското управление в окръг Колумбия направо ви е подкупило, за да се прехвърлите от Бостън във Вашингтон…

— Получавам точно колкото се полага на чина ми, нищо повече.

— Заплатата ви е почти колкото на шефа на отдела, пост, който сте отказали преди четири години, защото ви привличала оперативната работа.

— За Бога…

— Трябваше да знам всичко… И тъй като жена ви работи при конгресмена, човек с вашето положение би могъл да настоява да бъде информиран за всичко свързано с Филип Тобайъс, тъй като той също работи, или е работил, в канцеларията на Кендрик.

— Няма проблеми. Но все пак ми се ще да ви задам един-два въпроса.

— Слушам. Вашите въпроси ще са ми от полза.

— Защо Евън е заминал за Бахамските острови?

— Аз ги изпратих там.

— С египтянката ли!… Старият Уайнграс е подметнал на жена ми.

— Тя работи за нас — участва и в акцията в Оман. В Насау има един човек, противопоставил някаква компания, с която Кендрик е бил свързан преди години. Той не е особено почтен, нито пък фирмата, но решихме, че си заслужава да се провери.

— Защо?

Директорът на „Специални операции“ погледна над колата към къщата на Евън Кендрик, към слабо осветените прозорци и това, което се намираше зад тях.

— Ще ви разкажа всичко, О’Райли. Няма да скрия нищо, обещавам ви. Но доколкото разбрах от думите ви, ми предстои доста работа. Трябва да се обадя в отдел „Убийства“, а това може да стане само от моята кола.

— Отдел „Убийства“ ли?

— Да не ти дава господ да работиш там. Момчетата прибират трупове, за които никога няма да дадат показания, проучват заключенията на лекарите от съдебна медицина, които нямат право да разкриват. Без тях сме заникъде и аз ги уважавам много, но не бих искал да съм сред тях.

Безжичният телефон на детектива внезапно издрънча — светна лампичката за „Спешно“ и звукът отекна в тихата студена нощ и проехтя в гората зад тухлената стена. О’Райли отвори рязко вратата, грабна слушалката и я долепи до ухото си.

— Ало?

— О, Божичко, Пади! — изпищя Ан Мълкахи О’Райли, а микрофонът усили гласа й. — Намериха го! Намериха Фил! Бил долу, под котлите в сутерена. Божичко, Пади! Разправят, че гръклянът му бил прерязан! Той е мъртъв, Пади!

— Кой го е намерил, тигърче?

— Хари и Сам от обслужващия персонал, нощна смяна са. Току-що ми се обадиха, уплашени до смърт, и ми казаха да звънна в полицията.

— Вече го направи, Ани. Предай им да не мърдат. Да не пипат нищо и да не говорят с никого, докато не дойда! Разбра ли?

— Да не говорят с никого ли?…

— Налага се, после ще ти обясня. А сега се обади на охраната на Конгреса и кажи да изпратят пред кабинета ти петима въоръжени мъже. Обясни, че съпругът ти е полицай и че ги моли той, понеже го заплашват. Разбра ли?

— Да, Пади — отвърна през сълзи госпожа О’Райли. — О, Боже, той е мъртъв!

Детективът се извърна на седалката. Шефът от ЦРУ тичаше към колата си.

28

Беше четири часът и седемнайсет минути следобед, колорадско време, и Еманюел Уайнграс бе изгубил търпение. Към единайсет сутринта бе открил, че телефонът не работи, а след това разбра, че са го знаели и две от сестрите, опитали се няколко часа по-рано да се обадят. Едната отишла в Меса Верде и от бакалията звъннала в телефонната компания да отстранят повредата — уверили я, че телефонът ще проработи всеки момент. Този „всеки момент“ се бе проточил над пет часа, нещо, с което Мани не можеше да се примири. Един известен конгресмен — да не говорим, че бе и национален герой — заслужаваше много по-добро отношение, това бе обида, която Уайнграс нямаше намерение да търпи. И макар че не бе споменал нищо на тая сбирщина от вещици, го мъчеха мисли — лоши мисли.

— Хей, вие, дето служите на повелителя на Кодър — извика той колкото му глас държи от остъклената веранда на двете сестри, които играеха на джин руми.

— Какви ги дрънкаш, Мани? — попита третата от стола до арката в дневната, като свали вестника.

— Това е от „Макбет“, неграмотна глупачке. Слушай сега какво ще ти кажа.

— Какво друго ми остава, Матусаил… Джин!

— Толкова малко познавате Библията, госпожо Ерудитке… Няма повече да стоя откъснат от света. Някоя от вас ще ме закара до града, откъдето да се обадя на директора на тази тъпа телефонна компания, иначе ще опикая навсякъде в кухнята.

— Но преди това ще ти сложим усмирителна риза — каза едно от момичетата, които играеха карти.

— Чакай малко — спря я партньорката й. — Току-виж се обадил на конгресмена и той уредил нещата. Наистина трябва да звънна на Франк. Заминава утре — нали ти казах, — а аз не успях да му запазя стая в мотела в Кортез.

— Аз съм „за“ — каза сестрата в дневната. — Той може да се обади от бакалията на Ейбрахам Хокинс.

— Доколкото ви познавам, пиленца, само заради някой мъж ще си покажете носа навън — рече Мади. — Но ще се обадим от телефона в канцеларията на Джи-Джи. Не вярвам на хора, дето се казват Ейбрахам. Той вероятно е продавал оръжия на аятолаха и е забравил да си прибере печалбата. Я да си взема един пуловер и якето.

— Ще те закарам аз — предложи сестрата в дневната, след което пусна вестника до стола и се изправи. — Облечи си палтото, Мани. Студено е и от планините духа силен вятър.

Уайнграс измърмори някакъв обиден епитет, докато минаваше край жената, и се отправи към стаята си на първия етаж в лявото крило. Щом се скри в каменния коридор, ускори крачка — имаше да взима не само пуловер. В обширната стая — беше я преустроил и бе сложил плъзгащи се стъклени врати на южната стена, които се отваряха към застланата с плочи тераса, — забърза към високия шкаф, като пътьом грабна един стол от бюрото си и го повлече след себе си. Качи се предпазливо на стола, като се държеше за топките на чекмеджетата, протегна ръка над украсения със заврънтулки внушителен шкаф и свали една кутия от обувки. Слезе от стола, занесе кутията до леглото и я отвори, а отвътре извади автоматичен пистолет трийсет и осми калибър и три пачки патрони.

Добре го бе измислил. Евън бе наредил да заключат ловджийската му пушка и да изхвърлят всички амуниции, бе забранил и в къщата да се внася оръжие. Причината беше прекалено болезнена и за двамата, за да си я припомнят — Кендрик беше убеден, и то не без основания: ако старият му приятел реши, че след операцията има разсейки, той ще се самоубие. Но след живота, който беше водил, за Еманюел Уайнграс беше анатема да стои без оръжие. Джи-Джи Гонзалес му се бе притекъл на помощ и на Мани му се бе наложило само веднъж да разбива касата с ловджийската пушка — когато репортерите ги бяха обсадили и пикаеха навсякъде по двора.

Уайнграс зареди пистолета с едната пачка, пъхна другите в джоба си и върна стола до бюрото. Отиде при гардероба, извади дълъг пуловер и го навлече — той прикри чудесно издутините. После направи нещо, което не бе вършил, откакто бе преустроил стаята, дори и когато ги бяха нападнали репортерите и телевизионните екипи. Провери ключалките на плъзгащите се врати, сетне се върна до един червен ключ, скрит зад завесите, и включи алармата. Излезе от стаята и затвори вратата, после отиде при сестрата в антрето, която му държеше палтото.

— Хубав пуловер, Мани.

— Купих го на разпродажба на скиорски екипи в Монте Карло.

— Защо вечно се заяждаш?

— Не се шегувам, наистина.

— Ето, облечи си палтото.

— С това чудо приличам на бостанско плашило.

— Ами, напротив. Имаш много мъжествен вид…

— Ох, да се махаме оттук. — Уайнграс тръгна към вратата, но се спря. — Момичета! — извика той и гласът му се чу чак на верандата.

— Да, Мани?

— Какво?

— Чуйте ме, госпожици, говоря ви сериозно. Тъй като телефонът не работи, ще бъда много по-спокоен, ако включите алармената инсталация. Направете ми това удоволствие, пиленца. Знам, че за вас съм един стар глупак, но наистина ще бъда по-спокоен, ако го направите.

— Колко мило от негова страна…

— Разбира се, Мани.

„Тия глупости винаги минават“, помисли си Уайнграс и се упъти към вратата.

— Хайде, побързай — обърна се той към сестрата зад него, която се мъчеше да облече якето. — Искам да стигнем при Джи-Джи, преди телефонната компания да е приключила за месеца.

Вятърът откъм планината наистина беше силен — те трябваше да се наведат, за да изминат късото разстояние от масивната входна врата до сааба на Кендрик, спрян на извитата алея за коли. Мани беше закрил лице с лявата си ръка и се бе извърнал надясно, когато нещо изведнъж го накара да забрави и за вятъра, и за притесненията си. Отпърво той си помисли, че недовижда от носещите се във въздуха листа и облаците прах — но после разбра, че не е от това. Нещо, някой мърдаше зад високите храсти около пътя. Някакъв човек се дръпна рязко вдясно и се сниши зад гъсталака… После втори, който последва първия и отиде по-надалеч.

— Добре ли си, Мани? — извика сестрата, докато вървяха към колата.

— Това е детска играчка в сравнение с преходите в Крайбрежните Алпи! — извика в отговор Уайнграс. — Качвай се. По-бързо!

— О, така ми се иска някой ден да видя Алпите!

— И на мен — промърмори Уайнграс, докато се качваше в сааба, и пъхна незабелязано дясната си ръка под палтото и пуловера, за да извади пистолета. Измъкна го и го пусна между вратата и седалката, а сестрата пъхна ключа и запали двигателя. — Щом излезеш на пътя, завий наляво — каза той.

— Не, Мани, грешиш. Най-късият път до Меса Верде е вдясно.

— Знам, красавице, но все пак завий наляво.

— Мани, ако на твоята възраст си намислил нещо, направо ще побеснея.

— Просто завий наляво, иди в края на алеята и спри.

— Господин Уайнграс, ако си въобразявате, че…

— Слизам — тихо я прекъсна възрастният архитект. — Не искам да те тревожа и ще ти обясня всичко по-късно, но сега ще правиш каквото ти кажа… Моля те. Карай.

Учудената сестра не разбра тихите думи на Мани, но затова пък забеляза израза в очите му. Старецът не театралничеше, не преиграваше, а просто й заповядваше.

— Благодаря — продължи той, когато тя подкара между високите храсти и зави наляво. — Хвани пътя за Верде през Манкос…

— Ще ни отнеме най-малко още десет минути…

— Знам, но точно това ще направиш. Иди право при Джи-Джи и му кажи да се обади на полицията…

— Мани! — прекъсна го с писък сестрата и се вкопчи в кормилото.

— Сигурен съм, че няма нищо страшно — побърза да я успокои Уайнграс. — Може би е някой закъсал автомобилист или загубил се турист. Но все пак тия неща се проверяват, нали?

— Не знам, но със сигурност няма да ти позволя да слезеш от колата!

— Разбира се, че ще ме пуснеш — възрази й Мани, като вдигна небрежно пистолета, сякаш проверяваше спусъка.

— Божичко! — извика сестрата.

— Няма да ми се случи нищо, защото съм страхлив и си отварям очите на четири… Спри тук, ако обичаш.

Стъписана, жената се подчини, като оглеждаше уплашено ту оръжието, ту лицето на стареца.

— Благодаря — каза Уайнграс и отвори вратата, през която вятърът нахлу внезапно с вой. — Вероятно ще заваря безобидния гост да пие кафе с момичетата — добави той, като слезе от колата и притисна вратата, за да я затвори.

Саабът потегли рязко, гумите изскърцаха. Няма страшно, помисли си Мани, поривите на вятъра са заглушили звука.

Той заглушаваше и шума, който старецът вдигаше, докато се връщаше крадешком в къщата, и който бе неизбежен, защото Мани се промъкваше по банкета и стъпваше върху падналите покрай гората клони. Беше благодарен, че по небето се носят тъмни облаци и че е облечен с тъмно палто — така вероятността да го забележат бе минимална. След пет минути, вече в гората, той спря зад едно дебело дърво при храсталака, издигащ се като стена. После пак прикри лицето си от вятъра и примижал, се взря към отсрещната страна на пътя.

Наистина имаше хора. Опасенията на Мани се бяха оправдали. Неканените гости не си бяха тръгнали, причакваха нещо или някого. И двамата бяха с кожени якета и се бяха снишили зад храстите. Говореха си бързо, а този вдясно поглеждаше непрекъснато и нетърпеливо часовника си. Уайнграс нямаше нужда да му казват какво означава това — онези чакаха някого. Приведе се тромаво до земята, като усещаше възрастта си физически, и затърси упорито нещо — не знаеше точно какво.

Оказа се дебел клон, току-що откършен от вятъра, от ствола още се стичаше мъзга. Беше дълъг към метър и половина и Мани можеше да го размаха. Старецът се изправи бавно и още по-тромаво и мъчително се върна при дървото, до което беше стоял, на десетина метра от двамата неканени посетители от другата страна на пътя.

Това беше хазарт, но такъв бе и остатъкът от живота му, а тук шансът беше несравнимо по-голям, отколкото на рулетка или на бакара. Резултатите също щяха да станат известни по-бързо, а комарджията у Еманюел Уайнграс бе готов да се обзаложи, че воден от здравия разум, поне единият от непознатите няма да мръдне от пътя. Възрастният архитект се промъкна обратно в гората, като подбираше внимателно мястото, сякаш доизпипваше последния проект за най-важния клиент в живота си. Така си беше — клиентът беше самият той. Възползвай се максимално от естествената среда — беше основен закон за него като професионалист — той и сега не го наруши.

Откри две тополи, и двете кичести, на двайсетина метра една от друга, образуваха нещо като врата в гората. Скри се зад ствола на дясната, грабна дългия клон и го подпря на напречния клон отгоре. Вятърът фучеше в короните на дърветата и всред многобройните шумове на гората Мани отвори уста и запя гръмогласно кратък монотонен напев, който наподобяваше повече животински рев, отколкото човешка реч. После проточи врат и загледа към двамата.

Съзря през клоните и долните листа на дърветата уплашените мъже от другата страна на пътя. И двамата се извърнаха, както бяха приклекнали, този вдясно сграбчи рамото на съучастника си, явно му заповядваше нещо — дано, замоли се Мани. Ето, да. Другият скочи на крака, измъкна изпод сакото си пистолет и тръгна към гората от другата страна на пътя, по посока на Меса Верде.

Сега всичко зависеше от точно разчетеното време. От времето и от посоката. Кратките примамващи звуци привличаха жертвата в смъртоносното море от зеленина точно както песните на сирените — Одисеи. Още два пъти Уайнграс нададе злокобния рев, а после и трети път и той прозвуча толкова отчетливо, че свалил оръжието, непознатият се втурна, като разгръщаше клоните пред себе си и забиваше крака в меката почва към двете тополи сред гората.

Мани дръпна големия тежък клон и с все сила го стовари върху главата на тичащия мъж. Лицето му стана на кайма, отвсякъде бликна кръв, черепът се превърна в пихтия от начупени кости и хрущял. Мъжът беше мъртъв. Уайнграс излезе задъхан иззад дървото и приклекна.

Онзи беше арабин.

Вятърът продължи да духа с все сила откъм планината. Мани издърпа пистолета от още топлата ръка на мъртвеца и все така тромаво и мъчително се запромъква обратно към пътя. Съучастникът на мъртвеца беше като на тръни — непрекъснато стрелкаше глава ту към гората, ту към пътя от Меса Верде, ту към часовника си. Единственото, което не беше сторил, бе да извади оръжие и Уайнграс разбра още нещо. Терористът — а той беше терорист, и двамата бяха терористи — бе или пълен аматьор, или изпечен професионалист.

Усетил как сърцето му бумти в крехките гърди, Мани си позволи само няколко мига почивка. Бързаше. Втори път едва ли щеше да има такава възможност. Тръгна на север, като се движеше от дърво на дърво, докато накрая стигна на няколко метра от напрегнатия мъж, който не преставаше да поглежда на юг. Уайнграс отново трябваше да разчете много точно времето. Стрелна се през пътя и застина, загледан в непознатия. Още малко, и убиецът щеше да получи удар — на два пъти тръгна да пресича пътя, и двата пъти се върна в храстите и се скри, загледан в часовника си. Мани тръгна напред, стиснал пистолета в дясната си ръка с изпъкнали вени. Когато бе на някакви си десетина крачки от терориста, извика на арабски:

— Убиец! Ако мръднеш, с теб е свършено!

Мургавият мъж се извърна и се претърколи в храстите, след което заби нокти в калта и запрати буца пръст в лицето на стария архитект. Уайнграс разбра защо не е видял оръжие у терориста — то бе на земята до него, на сантиметри от ръката му. Мани падна на лявата си страна върху пътя точно когато мъжът грабна пистолета, сетне се хвърли назад, спотаи се в бодливата зелена паяжина и стреля два пъти. Изстрелите почти не се чуха, превърнати от вятъра в две зловещи глухи изпуквания — върху пистолета на терориста имаше заглушител. Куршумите обаче не бяха безшумни — единият изсвистя във въздуха над Уайнграс, вторият рикошира от цимента до главата му. Мани вдигна пистолета и натисна спусъка — въпреки възрастта опитната му ръка не трепна. Терористът изпищя в бушуващия вятър и се строполи в храстите с широко отворени очи и струйка кръв в основата на гърлото.

„Побързай, старче! — заповяда си Уайнграс, докато с мъка се изправяше на крака. — Те чакаха някого! Да не искаш да те сгащят като някоя стара глупава патка? Ще видиш ти, като ти гръмнат изкуфялата глава. Стискай зъби. Всички кокали ме болят!“ Мани се втурна към тялото в храстите. Наведе се и го издърпа, после го хвана за краката и с изкривено от невероятното усилие лице, напрегнал всички сили, го изтегли в гората от другата страна на пътя.

Идеше му да легне на земята и да си почине, за да престане биенето в гърдите му и той да вдъхне глътка въздух, но знаеше, че не може да го направи. Не биваше да спира, трябваше да е нащрек и най-вече да хване някого жив. Тия типове преследваха сина му! Трябваше да получи информация… каквото и да последваше!

В далечината се чу шум от двигател… после заглъхна. Озадачен, Мани отиде бавно и предпазливо между дърветата в края на гората и се огледа. По пътя от Меса Верде криволичеше кола, може би се движеше по инерция или пък вятърът беше много силен. Да, вървеше по инерция, сега вече се чуваше само шумът от гумите, докато автомобилът пъплеше към високата стена от жив плет и накрая спря в началото на извитата алея за коли пред къщата. Вътре имаше двама мъже — пръв слезе човекът зад кормилото, набит, вече прехвърлил четирийсетте, и се огледа, явно очакваше да го посрещнат или да му дадат знак. Примижа срещу следобедната светлина и понеже не видя никого, пресече пътя и навлезе в гората. Уайнграс затъкна пистолета в колана си и се наведе да вземе оръжието на втория терорист с надупчения заглушител. Не се побираше в джоба му и затова Мани, както и арабинът, го остави до краката си. Изправи се и се дръпна в шубрака, а след това провери барабана на пистолета. Бяха останали четири патрона. Мъжът се приближи и застана точно пред Мани.

— Йосиф!

Внезапно донесеният от вятъра слаб вик идваше от съучастника на мъжа, който бе слязъл от колата и тичаше надолу по пътя, като видимо накуцваше с единия крак. Мани бе озадачен — Йосиф беше еврейско име, но двамата убийци не бяха евреи.

— По-тихо, момче! — заповяда му дрезгаво по-възрастният мъж на арабски, когато другият спря задъхан пред него. — Само още веднъж да си повишил така глас, и ще се прибереш в ковчег!

Уайнграс ги слушаше и ги наблюдаваше на пет-шест метра от пътя. Беше донякъде учуден, но вече разбра защо онзи е употребил арабската дума за момче. Съучастникът му наистина си беше момче, хлапак на не повече от шестнайсет-седемнайсет години.

— Никъде няма да ме пратиш! — отвърна ядосано той с дефект в говора, който очевидно се дължеше на заешка устна. — Никога вече няма да ходя нормално заради тази свиня! Ако не беше той, можех да стана велик мъченик на свещената ни кауза!

— Добре де — каза по-възрастният арабин с еврейското име с известна доза съчувствие. — Полей се със студена вода, че главата ти ще се пръсне. Какво има?

— Американско радио! Току-що го чух, а разбирам достатъчно, за да… схвана!

— За нашите в другата къща ли?

— Ами, не! За евреите! Екзекутирали са стария Кури. Обесили са го!

— Какво очакваше, Аман? Преди четирийсет години е работил за германските нацисти в Северна Африка. Убивал е евреи, взривявал е кибуци, дори един хотел в Хайфа.

— Значи трябва да видим сметката на убиеца, на Бегин, и всички старци от Иргун! За нас Кури олицетворяваше величието…

— По-тихо, момче. Тия старци се бореха повече срещу англичаните, отколкото срещу нас. Нито те, нито пък старият Кури имат нещо общо с това, което ни предстои да свършим днес. Трябва да дадем добър урок на тоя мръсен политик, внедрил се между нас. Преоблече се с наши дрехи, говореше нашия език и ни предаде. Хайде, момче! Съсредоточи се!

— Къде са другите? Трябваше да излязат на пътя.

— Не знам. Сигурно са научили или чули нещо и са влезли в къщата. Вече палят лампите — вижда се през високите храсти. Ние ще пропълзим от двете страни на алеята за колите. През моравата ще стигнем до прозорците. И може би ще видим как нашите другари си пият кафето с тия, дето са вътре, преди да им прережат гърлата.

Еманюел Уайнграс вдигна пистолета със заглушителя и подпря ръката си на едно дърво, като се целеше ту в единия, ту в другия терорист. И двамата му трябваха живи! Думите за „другата къща“ така го бяха ужасили, че в яда си лесно можеше да им пръсне главите. Те искаха да убият сина му! Успееха ли, щяха да платят скъпо с неописуеми мъки за заблудите си — независимо дали бяха млади или възрастни. Мани смъкна пистолета и го насочи към слабините им.

Стреля точно когато по пътя внезапно задуха силен вятър, отправи два куршума в по-възрастния мъж и един в момчето. Те сякаш не разбраха какво стана. Хлапето се свлече с писък и се загърчи на земята, по-възрастният му съучастник беше замесен от друго — много по-жилаво — тесто. Стана, залитайки, извърна се в посоката, откъдето се стреляше, и едър и як, се устреми напред като обезумяло от болка чудовище.

— Не се приближавай, Йосиф! — изрева Мани, вече съвсем изнемощял и подпрян на дървото. — Не искам да те убивам, но ще го направя! Точно теб, арабина с еврейското име, който убива евреи!

— Майка ми! — изкрещя едрият като канара мъж и се приближи. — Тя прокле всички ви! Вие убивате моя народ! Вие ни отнемате всичко, което притежаваме, и ни заплювате в лицето! Аз съм наполовина евреин, но кои са евреите, че да убиват баща ми и да обръснат главата на майка ми, защото е обичала арабин? Ще те изпратя в пъкъла!

Уайнграс се вкопчи за дънера с пръсти, които кървяха, дългото му черно палто се издуваше на вятъра. Едрата тъмна фигура изплува от горския мрак и сграбчи с огромните си ръце стареца за гърлото.

— Недей! — извика Мани, но мигновено осъзна, че няма друг избор.

Изстреля последния патрон и той се заби в набръчканото чело над него. Йосиф се строполи мъртъв, като преди да издъхне, направи последен предизвикателен жест. Разтреперан и задъхан, Уайнграс се подпря на дървото и се взря в земята, в тялото на човека, намъчил се заради дребен териториален конфликт, заради който хората се избиваха помежду си. В този миг Еманюел Уайнграс стигна до заключение, което му бе убягвало открай време — той вече знаеше отговора: вярваш ли сляпо в нещо, не си в състояние да мислиш трезво. Озлобяваш се, възправяш се срещу другите в името на това да проумееш нещо, което не се поддава на проумяване. Кой беше прав?

— Йосиф… Йосиф! — стенеше момчето, както се търкаляше в шубрака към пътя. — Къде си? Аз съм ранен, ранен съм!

Хлапето не знае, помисли си Уайнграс. От мястото, където лежеше и се гърчеше, не виждаше нищо, а вятърът откъм планината бе заглушил изстрела. Безумният млад терорист не си даваше сметка, че приятелят му Йосиф е мъртъв, че само той е оцелял. И че Мани е особено загрижен за живота му и няма да допусне момъкът да се превърне в мъченик, самоубил се заради свещената си кауза. Трябваше да получи информация, информация, която да спаси живота на Евън Кендрик. И то незабавно!

Уайнграс пъхна окървавените си пръсти в джоба на палтото и пусна пистолета със заглушителя на земята. Събрал сетни сили, се отблъсна от дървото и тръгна възможно най-бързо на юг през гората, като непрекъснато се препъваше и махаше със слаби ръце клоните от лицето и тялото си. Зави към пътя — щом излезе на него, видя колата на терористите в сумрачната далечина. Нямаше нужда да ходи по-нататък. Обърна се и тръгна обратно по милостиво равната повърхност. „Бързай… бързай! Поразмърдай проклетите си кокили! Хлапакът не бива да помръдне, не бива да пропълзи, не бива да види нищо!“ Мани почувства как кръвта нахлува в главата му и сърцето му тупти като обезумяло. Ето го и арабчето! То се бе размърдало — движеше се, пълзеше към гората. След секунди щеше да види мъртвия си съучастник! Това не биваше да става!

— Аман! — изкрещя задъхан Уайнграс, бе запомнил името, употребено от полуевреина Йосиф, сякаш беше неговото. — Къде си? Как си? — продължи той настойчиво на арабски. — Отговори! — изрева срещу вятъра.

— Тук, тук съм! — извика младичкият арабин на своя език — Ранен съм! В хълбока. Не мога да намеря Йосиф! — Хлапакът се обърна по гръб да види приятеля, когото очакваше. — Ти кой си? — изпищя той, когато Мани се приближи и се опита да извади от куртката пистолета. — Не те познавам!

Уайнграс срита момчето по лакътя и когато празната му ръка се измъкна изпод дрехата, той стъпи отгоре й и я притисна до гърдите на младия арабин.

— Без тия, глупаво хлапе! — каза Мани на арабски с тона на саудитски офицер, мъмрещ новобранец. — Не сме те прикривали, за да ни навлечеш неприятности. Ясно е, че си ранен, но това не значи, че си убит, което лесно е могло да стане!

— Какво казваш?

— А ти какво правеше? — извика в отговор Мани. — Тичаше по пътя, крещеше, промъкваше се като среднощен крадец! Йосиф беше прав, трябва да те върнем в Баака.

— Йосиф ли?… Къде е Йосиф?

— В къщата при останалите. Ела, ще ти помогна. Да вървим при тях.

От страх да не падне Уайнграс се хвана за клона на едно дръвче, когато терористът се надигна и го сграбчи за ръката. — Първо ми дай оръжието си!

— Какво?

— Според тях си доста тъп. По-добре да не носиш оръжие.

— Не разбирам…

— Не е необходимо.

Уайнграс зашлеви озадачения млад фанатик по лицето и пъхна дясната си ръка под куртката на момчето, за да измъкне пистолета. Той бе като за него — 22-калибров.

— С това можеш да стреляш само по мушици — каза Мани, като сграбчи младока за ръката. — Ела. Ако ти е по-лесно, подскачай на един крак. Ще те превържем.

Бледото слънце на късния следобед беше засенчено от носещите се тъмни облаци на надигащата се в планините буря. Капналият, изтощен старец и раненият младеж бяха стигнали средата на пътя, когато внезапно дочуха рев на двигател и бяха заслепени от фаровете на препускащ с бясна скорост автомобил. Колата се носеше към тях с трясък от юг, откъм Меса Верде. Изсвистяха гуми, мощният автомобил поднесе и спря шумно само на сантиметри от Уайнграс и неговия пленник, които се хвърлиха към живия плет, а Мани хвана още по-здраво куртката на арабина. От голямата черна лимузина изскочи някакъв мъж, а Уайнграс, като се спъваше и залиташе, бръкна в джоба на палтото си и извади пистолета трийсет и осми калибър. Почти не виждаше човека, втурнал се към него. Вдигна оръжието и се прицели.

— Мани! — изрева Джи-Джи Гонзалес.

Уайнграс падна на земята, без да изпуска ранения терорист.

— Хвани го! — заповяда той на Джи-Джи сякаш с последен дъх. — Не го пускай — дръж му ръцете. Понякога носят цианкалий!

Едната от сестрите би инжекция на младия арабин — той щеше да остане в безсъзнание до сутринта. Макар че от раната му бе изтекла доста кръв, тя не беше сериозна, куршумът само бе пронизал плътта и бе излязъл — промиха я, превързаха я и кървенето спря. После Гонзалес го отнесе в една от стаите за гости, сестрите завързаха ръцете и краката му за четирите ъгъла на леглото и завиха голото му тяло с две одеяла, за да го предпазят от нараняване.

— Толкова е младичък — каза една от тях, докато подпъхваше възглавница под главата на момчето.

— Той е убиец — студено се обади Уайнграс, загледан в лицето на терориста. — Ще те убие, без изобщо да се замисля, че отнема човешки живот — както налита да убива евреите. Така както ще убие всички ни, ако го оставим жив.

— Какъв ужас, господин Уайнграс — обади се другата сестра. — Та той е дете!

— Кажи го на родителите на безбройните евреи, на които бе отнета възможността да станат на неговите години.

Мани излезе от стаята, за да иде при Гонзалес, който бе побързал да вкара в гаража колата, привличаща вниманието — вече се бе върнал и си наливаше конска доза уиски при барчето на верандата.

— Почерпи се — подкани го архитектът, след като влезе в остъклената веранда и се запъти към любимото си кожено кресло. — Ще го впиша в сметката ти, както правиш ти.

— Изкуфял старец такъв! — изруга Джи-Джи. — Съвсем си изкукуригал. Като нищо можеха да те убият. Сега щяхме да те целуваме студен, дърт кретен! Това щях да го преживея, но ако ми беше докарал някой инфаркт! Него нямаше да преживея, особено ако бе смъртоносен.

— Добре, де! Пий за сметка на заведението…

— Съвсем си куку! — извика пак Гонзалес и глътна уискито си сякаш на един дъх.

— Ти си каза мнението — съгласи се Мани. — Сипи си още едно. Няма да ти ги броя до третата чаша.

— Не знам дали да остана или да си вървя! — рече Джи-Джи, като си наля още една чаша.

— Ами полицията?

— Нали ти казах, кой ти имаше време да мисли за полиция? А дори и да им се бях обадил, щяха да дойдат след месец!… Момичето ти, сестрата де, им се обади. Дано е успяла да намери някой от тия лекета. Понякога трябва да се обадиш чак в Дуранго, за да пратят някой.

Телефонът на бара иззвъня — наистина иззвъня, но не както звъни телефон — вместо това се чу непрекъснато бръмчене. Уайнграс така се стресна, че едва не падна на пода, докато ставаше от креслото.

— Да вдигна ли? — попита Гонзалес.

— Не! — изрева Мани и забърза несигурно към бара.

— Да не гризнеш дръвчето!

— Ало? — каза старецът в слушалката, като си наложи да се успокои.

— Господин Уайнграс?

— Може би да, може би не. Кой се обажда?

— Свързали сме се с телефона ви чрез лазер. Казвам се Мичъл Пейтън…

— Знам ви — прекъсна го Мани. — Добре ли е момчето ми?

— Да. Току-що се свързах с него на Бахамските острови. От военновъздушната база в Хоумстед е излетял военен самолет, който ще го вземе. След няколко часа ще бъде във Вашингтон.

— Дръжте го там! Сложете му охрана! Не пускайте никой да припари до него!

— Значи и при вас са дошли?… Чувствам се безсилен и некадърен. Трябваше да сложа охрана… Колко са убитите?

— Трима — каза Мани.

— О, Боже… Какво знае полицията?

— Нищо. Още не са дошли.

— Значи ги няма… Чуйте ме, господин Уайнграс. Това, което ще ви кажа, ще ви се стори странно, ако не и безумно, но аз знам какво говоря. Този трагичен случай засега трябва да се пази в тайна. Възможността да хванем тия негодници ще бъде много по-голяма, ако избегнем паниката и го възложим на нашите специалисти. Разбирате ли ме, господин Уайнграс?

— Речено-сторено — отвърна възрастният мъж, работил за Мосад, с известно нетърпение и снизхождение в гласа. — Ще пресрещна полицията отвън и ще кажа, че тревогата е била фалшива, че колата на някакъв съсед се е повредила и той не е могъл да се свърже по телефона.

— Забравих — каза тихо директорът на „Специални операции“. — И преди сте били тук.

— Да — потвърди лаконично Мани.

— Чакайте малко! — възкликна Пейтън. — Казахте, че има трима убити, но нали говорите с мен, значи на вас ви няма нищо.

— Трима от тях, не от нас, невеж господине от ЦРУ.

— Какво?… Исусе Христе!

— От него нямаше голяма полза. Опитайте с Авраам.

— Моля ви, господин Уайнграс, бъдете по-ясен.

— Наложи се да ги убия. Но четвъртият е жив и под наркоза. Изпратете специалистите си, докато не съм убил и него.

29

Резидентът на ЦРУ на Бахамските острови, дребен, силно загорял мъж с широко лице, действаше бързо от своя кабинет в посолството на Куин Стрийт. Полицията в Насау бе изпратила въоръжена охрана в хотел „Кейбъл Бийч“ на брега на Бей Роуд, където четирима униформени ченгета бързо отведоха висок мъж със светлокестенява коса и смайващо красива мургава жена от апартамента им на седмия етаж до колата, която ги чакаше пред фоайето, опразнено за нула време. Директорът на хотела, оправен шотландец на име Маклейд, бе набелязал маршрута през коридорите за обслужващия персонал, където бяха разположени най-верните хора от охраната му, до ярко осветения вход с два огромни фонтана, от които към тъмното небе бликаха окъпани в светлина струи. Двамата помощници на Маклейд — едър като канара добряк с гръмогласен смях и невероятното име Върнъл, придружен от очарователна млада камериерка, обясняваха вежливо на пристигащите и заминаващите гости на хотела, че няма да ги бавят много, а през това време петимата души от моторизирания полицейски патрул претърсваха педя по педя парка пред хотела, където най-неочаквано бяха угаснали всички лампи. Във всичко личеше пръстът на резидента — полицията го вършеше заради него. Той познаваше лично всички значими хора на Бахамските острови. Те също го познаваха. Мълчаливо.

Заслонени от полицейската верига, Евън и Калейла се качиха в служебната кола, а отпред седна човекът от ЦРУ. Кендрик не продумваше, Калейла само му стисна ръката, прекалено добре съзнаваше какво му е. Той не бе в състояние да мисли трезво заради пърлещата болка и невероятния си гняв. Беше се просълзил при вестта за смъртта на Каши и Сабри Хасан — бе излишно да му казват за обезобразените им тела, той и сам щеше да се досети и за най-ужасните подробности. Но Кендрик веднага избърса сълзите с юмрук. В погледа, в зениците му назряваше решение. Той беше бесен.

— Както разбирате, конгресмен — поде резидентът, полуизвърнат на седалката до шофьора, — не знам какво става, но мога да ви кажа, че от военновъздушната база в Хоумстед е излетял самолет, който ще Ви върне във Вашингтон. Очаква се да кацне пет-десет минути, след като пристигнем на летището.

— Знаем — каза любезно Калейла.

— Трябваше да е тук, но съобщиха, че времето над Маями било лошо, а и по същия маршрут летят няколко самолета от гражданските линии. Това вероятно означава, че са искали да подготвят машината както трябва за вас — имам предвид и двамата, естествено.

— Много мило от тяхна страна — рече оперативната агентка от Кайро, като стисна ръката на Евън, за да му подскаже, че не е необходимо да говори.

— Ако мислите, че сте забравили нещо в хотела, веднага ще се погрижим…

— Не сме забравили нищо — прошепна дрезгаво Кендрик.

— Тоест всичко е наред — поясни Калейла и придърпа ръката на Евън върху бедрото си, като я стисна още по-силно. — Явно става дума за нещо спешно и конгресменът е силно обезпокоен. Сигурно няма да ни се наложи да минаваме през митнически контрол.

— Кортежът ще мине през служебния вход — отвърна държавният служител и хвърли кратък, но изпитателен поглед към Кендрик, после се извърна, сякаш без да иска бе нарушил уединението му.

Мълчаха, докато пред тях не се отвориха високите метални порти на товарния сектор и процесията не подкара по макадамовата настилка към първата писта.

— Самолетът от Хоумстед ще се приземи всеки момент — каза резидентът.

— Аз слизам — рече Евън и се пресегна към дръжката на вратата.

Беше заключена.

— По-добре недейте, конгресмен Кендрик.

— Пуснете ме да сляза.

— Евън, това му е работата. — Калейла внимателно, но твърдо задържа ръката на Кендрик. — Той трябва да спазва правилата.

— В правилата пише ли, че съм длъжен да се задуша?

— Аз дишам спокойно…

— Ти, но не и аз!

— Знам, скъпи. Никой не може да бъде на твоето място сега. — Рашад се извърна и огледа през задния прозорец сградата на аерогарата и района пред нея. — Наоколо е чисто — каза тя, като се извърна към офицера от разузнаването. — Нека се поразходи. Аз ще ида с него, а може да дойде и някой от хората ви.

— Да не работите при нас?

— Да, но вече сте ме забравили. Моля ви… Полетът го Вашингтон и без това няма да е лесен.

— Добре. От наша страна няма проблеми. Онзи, дето е издал заповедта, не е тук. Нареди ми: „Не го пускайте от колата“, и то доста категорично.

— Ем Джей понякога се увлича.

— Ем Джей ли?… Добре, да глътнем малко въздух, шофьор. Отворете вратите.

— Благодаря — обърна се тихо Евън към Калейла. — Извинявай.

— Няма за какво. Но гледай да не те застрелят и да ме изкарат лъжкиня. Ще ми провалиш деня… Сега е мой ред да се извиня. Не е време за тъпи шегички.

— Чакай малко. — Кендрик понечи да отвори вратата, но се спря и приближи в мрака лицето си на педя от нейното. — Преди малко каза, че сега никой не може да бъде на моето място, и си е така. Но ужасно се радвам, че ти си си ти. Точно сега.

Тръгнаха под ситния бахамски дъждец. Говореха си тихо, следвани на доста голямо разстояние от офицера от ЦРУ и от хората от охраната, които бяха насочили застрашително автоматите. Внезапно от товарния сектор изскочи тъмен малък автомобил и профуча по пистата. Телохранителите се струпаха около Евън и Калейла и ги събориха на земята, агентът от ЦРУ се хвърли върху Кендрик и дръпна Рашад до себе си. Паниката завърши също така бързо, както беше започнала. Колата изсвири няколко пъти със сирената и те разбраха, че е от автомобилите, обслужващи летището. Водачът на моторизирания патрул прибра оръжието в кобура си и тръгна към униформения мъж, който се показа от малкия автомобил. Размениха тихо няколко думи и полицаят се върна при смаяните американци, които се изправяха на крака.

— Някой търси спешно по телефона приятеля ви, сър — обясни той на резидента.

— Свържете го тук.

— Не разполагаме с такава техника.

— Това не е достатъчно.

— Казаха ми да ви предам буквите Ем Джей.

— Това вече е повече от достатъчно — намеси се Калейла. — Ще отида с него.

— А, не — възрази служителят от ЦРУ. — Има и други правила и вие много добре ги знаете. Един човек се охранява много по-лесно, отколкото двама. Ще ида аз, с мен ще дойдат четирима души. Вие ще останете тук с останалите и ще ме замествате, така става ли? Тук е мястото за срещата и може да ви се наложи да се разправяте с някой изнервен пилот, който си търси специалния багаж, по-точно вас.

Телефонът беше върху стената на някакъв неизползван склад. Прехвърлиха разговора и още при първите думи Кендрик напрегна всеки мускул на тялото си, а главата му пламна.

— Трябва да знаеш най-лошото. Нападнали са Меса Верде…

— За Бога, само това не!

— Еманюел Уайнграс е невредим. Здрав и читав е, Евън.

— Има ли му нещо? Ранен ли е?

— Не. Всъщност той е стрелял — и убивал. Единият терорист още е жив…

— И косъм да не е паднал от главата му! — изкрещя Кендрик.

— Не е нужно да ми казваш. Нашите хора тръгнаха за там.

— Меса Верде е бил резервен вариант на Феърфакс, нали?

— Безспорно. Но сега е и единствената ни надежда да открием останалите. Ще измъкнем от оцелелия всичко, което знае.

— Запазете му живота.

— Приятелят ти Уайнграс се е погрижил.

— Претърсете го за цианкалий.

— Вече го направихме.

— Нито за минута не бива да остава сам!

— Знаем.

— Разбира се, че знаете — рече Евън и притвори очи, лицето му беше мокро от потта и дъжда. — Аз не разсъждавам, не мога да мисля. Как го понася Мани?

— Честно казано, доста нагло.

— Това е първата добра новина, която ми съобщавате.

— Заслужаваш я. Той се е справил чудесно за възрастта си.

— Винаги се е справял чудесно… на всякаква възраст. Трябва да отида там. Зарежете Вашингтон. Закарайте ме направо в Колорадо.

— Знаех си, че ще ме помолиш за това…

— Аз не моля, а настоявам, Мич!

— Добре. Всъщност тъкмо затова закъсня самолетът ви. Във военновъздушните сили са уредили да зареди в Денвър и сега се опитват да ви освободят въздушен коридор на север, над гражданските полети. Самолетът е реактивен, много бърз. Ще сте тук след някакви си три часа, не казвай на никого нищо за Феърфакс, чу ли? Уайнграс успя да потули случилото се в Меса Верде.

— Как?

— Нека сам ти каже.

— Наистина ли мислиш, че ще запазите всичко в тайна?

— Ще го направя, дори ако трябва да отида при президента, а и май нямаме друг избор.

— А как ще се добереш до него?

— Правя каквото мога. Има един човек, с когото някога, на младини, сме следвали заедно история. И сега от време на време се виждаме, а той има доста голямо влияние. Казва се Уинтърс, Самюъл Уинтърс…

— Уинтърс ли? Точно той предложи на Дженингс да ме наградят с Ордена на свободата на оная глупава церемония.

— Да де. Затова се сетих за него. Приятен път и поздрави племенничката ми.

Кендрик тръгна към вратата на склада, където с насочени оръжия го чакаха хората от охраната му, двама бяха вътре, двама — отвън. Дори резидентът, който в здрача можеше да мине за бахамец, държеше малък револвер.

— Винаги ли ходите въоръжени? — рече без особен интерес Кендрик.

— Питайте приятелката си, която знаеше, че „е чисто“ — отвърна агентът от разузнаването, като показа с жест на Кендрик да излезе.

— Шегувате се. И тя ли е въоръжена?

— Питайте я.

— А как тогава се качи на самолета в Щатите? Ами детекторът за метални предмети и митничарите?

— Една от нашите малки тайни, която не е чак такава голяма тайна. Когато ни проверяват на детектора, оттам уж случайно минава някой наземен стюард и го изключва за няколко секунди, а на митницата инспекторът е предупреден какво да не намира.

— Доста е рисковано — каза Кендрик и се качи в колата на летището.

— Не и в близки райони като този. Тук стюардите не само работят за нас, но и получават редовно инструкции. А в по-далечните райони багажът ни чака направо в самолета.

Резидентът седна до Евън на задната седалка в малкия автомобил и шофьорът потегли към пистата.

Огромният лъскав военен самолет, марка „Ф–106 Делта Дар“, бе пристигнал, двигателите му бучаха, а Калейла стоеше до метална стълбичка и говореше с офицер от военновъздушните сили. Едва когато се приближи, Кендрик позна марката и доста се разтревожи. Преди години с подобен самолет бе пътувал до Сардиния, първия етап от прехвърлянето му до Маскат. Той се обърна към офицера от разузнаването, който вървеше до него, и му протегна ръка.

— Благодаря за всичко — каза му. — Извинявайте, че не бях в настроение.

— И да се бяхте изплюли в лицето ми, пак щях да се гордея, че съм се запознал с вас, конгресмен.

— Много мило от ваша страна… как се казвате?

— Наричайте ме Джо, сър.

„Наричайте ме Джо.“ Преди година един младеж на подобен самолет също се казваше Джо. Дали не му предстоеше нов Оман и нов Бахрейн?

— Благодаря, Джо.

— Още не сме приключили, господин Кендрик. Някой от тия момчета от военновъздушните сили с чин полковник, ако не и по-висок, трябва да ми се подпише.

Подписа се не полковник, а бригаден генерал, и то чернокож.

— Ето че пак се срещаме, господин Акселрод — каза капитанът на Ф–106. — Май съм ви нещо като личен пилот. — Огромният мъж протегна ръка. — Явно такава е волята на управляващите.

— Здравейте, генерале.

— Дайте да си изясним нещо, конгресмен. Миналия път бях доста самонадеян, а вие ми се възхитихте и бяхте прав. Но сега ще ви кажа, че ако ме прехвърлят в Колорадо, ще гласувам за вас с две ръце, е, не буквално.

— Благодаря, генерале — опита се да се усмихне Евън. — Но вече не е нужно.

— И таз добра! Гледах ви и ви слушах. Харесва ми, че летите високо, а аз разбирам от тия работи.

— Май трябва да подпишете нещо.

— В Сардиния не ми се наложи — отвърна генералът и пое документа от резидента на ЦРУ. — Сигурен ли сте, че ще приемете тази бумага от ръцете на един нахален негър в генералска униформа, прехвърлил петдесетте, господин Голямо добрутро?

— Затваряй си устата, момче, аз съм наполовина индианец. И твоето ако са проблеми!

— Прощавай, синко.

Офицерът от военновъздушните сили се подписа и специалните му пътници се качиха на самолета.

— Какво се е случило? — попита Калейла, щом се настаниха. — Защо се обади Ем Джей?

Евън й разказа всичко с разтреперани ръце и несигурен глас, внезапно осъзнал на каква огромна, смъртоносна опасност е бил изложен Еманюел Уайнграс. И в погледа, и в неуверения му, накъсан разказ се долавяха мъка и безсилие.

— Божичко, това трябва да спре! Иначе ще погубя всички, които обичам.

Калейла можеше само да му стисне ръката, за да му покаже, че е с него. Не бе по силите й да го успокои. Мъката му бе прекалено лична, прекалено дълбока.

Бяха пътували половин час, когато Евън се сви, скочи от мястото си и хукна по пътеката към тоалетната. Повдигаше му се и той повърна всичко, което беше ял през последните дванайсет часа. Калейла изтича след него, отвори със сила тясната врата, сложи ръка на челото му и му каза да си изплаче душата.

— Моля те — задави се Кендрик. — Моля те, излез оттук!

— Защо? Защото си толкова различен от другите ли? Боли те, но не искаш да заплачеш. Таиш всичко в себе си, докато накрая не избие!

— Не изгарям от желание да ме съжаляват…

— Че кой те съжалява! Ти си зрял човек, понесъл тежка загуба, която едва не бе последвана от още по-голяма — за теб най-голямата. Надявам се, че съм твоя приятелка, Евън, и не те съжалявам — прекалено много те уважавам, — но ти съчувствам.

Кендрик се изправи, пребледнял и разтреперан, и измъкна няколко книжни салфетки от кутията.

— Наистина те бива да повдигаш духа на човек — каза той гузно.

— Измий си лицето и се среши. На нищо не приличаш. — Рашад излезе от тясното помещение и мина между двама слисани униформени членове на екипажа. — Натъпкал се е с някаква скапана риба — обясни тя, без да ги поглежда. — Затворете вратата, ако обичате!

Мина един час, донесоха им напитки, а после и вечеря, подгрята на микровълнова печка. Разузнавачката от Кайро я изяде с апетит, но конгресменът почти не я докосна.

— Трябва да хапнеш нещо, приятелю — каза Калейла. — Храната тук е къде-къде по-добра, отколкото в гражданската авиация.

— Да ти е сладко.

— А ти? Само я разрови и залък не хапна.

— Ще пийна още нещо.

Отекна пронизителен звън, надвил рева на двигателите, и те се извърнаха. Евън вече го бе изживял — преди година след подобен звън го бяха повикали в кабината. Сега обаче ефрейторът, който вдигна слушалката на стената, се върна и се обърна към Калейла:

— Търсят ви по радиовръзката.

— Благодаря — рече тя, после се извърна към Кендрик и съгледа тревогата, изписана на лицето му. — Ако беше нещо важно, щяха да повикат теб. По-спокойно! — Калейла тръгна по пътеката, като се държеше за доста раздалечените седалки, и седна пред радиостанцията. — Тук е Молив две, Бахамските острови. Кой се обажда?

— Тия дни трябва да се откажем от подобни глупости — рече Мичъл Пейтън.

— Но вършат работа. Ако бях казала Банан две, какво щеше да отговориш?

— Щях да се обадя на баща ти и да му кажа, че си едно непослушно момиче.

— Ние не се броим. Познаваме се… Какво има?

— Не искам да говоря с Евън, много е разстроен и не мисли трезво. Но на теб ще ти се наложи да си поблъскаш главата.

— Ще опитам. Какво става?

— Искам да чуя мнението ти. Информацията, която получихте от онзи от „Оф Шор Инвестмънтс“ — нали заради него ходихте и Насау. Сигурна ли си, че може да се разчита на него?

— На информацията му — да, но не и на него, ако обаче е излъгал заради парите, няма как да се скрие. Съвсем се е пропил, но навремето умът му сто на сто е бил по-пъргав. Евън му показа две хиляди долара и брой и ако щеш вярвай, оня беше готов да изпее и майчиното си мляко.

— Помниш ли какво точно ви каза за тази Ардис Монтро?

— Разбира се. Каза, че не изпускал от очи тази богата пачавра, както я нарече, защото му била длъжница и някой ден щял да си прибере дълговете.

— Имах предвид брака й.

— Естествено, че помня, но нали Евън ти каза по телефона, чух го.

— Кажи ми и ти. Не бива да допускаме грешка.

— Добре. Развела се е с банкера Фрейзиър-Пайк и се е омъжила за богат калифорниец от Сан Франциско, казва се фон Линдъман.

— Категоричен ли беше за Сан Франциско?

— Не съвсем. Май каза „Сан Франциско или Лос Анджелис“. Но беше сигурен за Калифорния. Новият й съпруг е калифорниец и не си знае парите.

— А името — опитай се да си спомниш. Сигурна ли си, че е фон Линдъман?

— Ами… да. Срещата ни беше в едно сепаре и „Джънкану“, музиката беше оглушителна, но съм сигурна, че каза това име. Или нещо съвсем близко до него.

— Точно така! — извика Пейтън. — Съвсем близко, скъпа. Омъжила се е за някой си Ванвландерън. Андрю Ванвландерън от Палм Спрингс.

— Не съм виновна аз, а онзи пияница.

— Остави го пияницата, оперативна агентка Рашад. Андрю Ванвландерън е сред най-известните личности, финансирали предизборната кампания на Лангфорд Дженингс — нещо като златна мина за щаба на президента.

— Интересно.

— Повече от интересно. Ардисолда Вояк Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, която според всички е надарена, талантлива ръководителка, сега е началничка на канцеларията на вицепрезидента Орсън Болинджър.

— Виж ти!

— Мисля, че положението налага неформално и въпреки това съвсем официално посещение на някой от близкоизточните ни специалисти — ти ще бъдеш в северозападните райони на щата Колорадо, само на час път. Изпращам теб.

— За Бога, Ем Джей, на какво основание?

— Срещу Болинджър били отправени заплахи и към него била прикрепена част на ФБР. Държаха всичко в тайна — никой не знаеше нищо, — а сега частта най-неочаквано е била отзована и извънредното положение — отменено.

— И всичко това съвпада по време с нападението срещу Феърфакс и Меса Верде? — рязко го прекъсна Калейла.

— Знам, звучи налудничаво, но е така. С нюха си на стар професионалист надушвам, че някакви аматьори се опитват да дърпат конците от Сан Диего.

— ФБР е замесено!

— Не… само са го използвали. Опитвам да се свържа с Бюрото. Ще разпитам всички от частта.

— Отговори ми! Защо точно аз ще ходя в Сан Диего? Това не е нашият район.

— По същата причина, заради която аз ще разпитвам агентите от ФБР. Разследваме възможността в заплахите срещу Болинджър да имат пръст терористите. Бог ни е свидетел, че ако се наложи да разкрием какво точно се е случило снощи, имаме пълно основание… Не знам как точно, скъпа, но в тази бъркотия е замесен и един рус мъж с европейски акцент.

Както държеше слушалката, Калейла огледа салона. Двамата стюарди бяха седнали и си говореха тихо, а Евън гледаше втренчено през прозореца.

— Ще го направя, разбира се, но няма да бъде лесно. По всичко личи, че моят човек е въртял любов с тази Ванвландерън — на мен ми е все тая, но не и на него.

— Защо? Странно разбиране за морал. Било е отдавна.

— Ти не си наясно, Ем Джей. Сексът няма нищо общо с морала. Бил е изигран, изнуден, насмалко да стане мошеник от международна класа и не може да го забрави, нито пък да си прости може би.

— Не бери грижа. При това положение не му казвай нищо за Сан Диего. Както се е вкиснал, не се знае какво ще направи, ако и за миг се досети, че съществува такава връзка. Защо да си хабим патроните! Излъжи го, че се налага веднага да заминеш в командировка и се постарай да бъдеш убедителна. Трябва да разпиташ тази странна дама. До сутринта ще съм готов с плана.

— Ще се справя.

— Рискуваме много. Добре, че никой от нашите не те познава, пък и ти не ги знаеш. Ако открия нещо, ще ти го съобщя някак чрез Уайнграс в Колорадо. Слагаме си главата в торбата.

— Дори Евън го съзнава.

— Мога ли да попитам как вървят нещата между вас двамата? Предупреждавам те, той страшно ми харесва.

— Как да ти кажа… В хотел „Кейбъл Бийч“ наехме чудесен апартамент с две спални и снощи го чух как се разхожда в хола пред вратата ми чак до сутринта. Едва се стърпях да не изляза и да го вкарам в стаята си.

— Защо не го направи?

— Защото всичко е толкова объркано, той е направо смазан, а от снощи и ужасен. Само това оставаше да си усложняваме личните отношения.

— Слава Богу, че не могат да ни подслушват. Следвай инстинктите си, оперативна агентке Рашад. В „Специални операции“ те винаги са ни вършели чудесна работа… Ще ти се обадя сутринта да ти дам инструкции. На слука, скъпа племеннице!

Калейла пак седна при Евън с неговия неспокоен поглед.

— Съществуват и други светове, не по-малко опасни от нашия — каза тя, както закопчаваше колана. — Обади се резидентът ни в Кайро. Двама наши агенти са изчезнали в Сиди Барани — има някаква връзка с либийците. Казах му какво и кого да търси… Как си?

— Добре — отвърна той, вторачен в лицето й.

— Драги пътници, членове на прекрасния екипаж — раздаде се плътният глас на генерала по вътрешната уредба от кабината на пилотите. — Изглежда, ни е писано нещата при нас да се повтарят, д-р Акселрод. Помните ли онзи „Южен остров“? — После пилотът обясни, че за да се избегнат вълнението и шумотевицата, които ще предизвика кацането на военен самолет на летищата в Дуранго или Кортез, са получили инструкции да се отправят директно към Меса Верде. Пистата отговаряла на изискванията. — Но приземяването може да ни създаде главоболия, затова, щом ви дам сигнал, затегнете здраво коланите. Започваме спускането си от звездите, ще кацнем след около четирийсет и пет минути — стига да открия това проклето място… Помните ли, докторе?

Горе-долу както бе предвидил генералът, докато се приземяваше, самолетът се тресеше целият, а когато той спусна колесникът, салонът бе огласен от неравномерния тътен на двигателите. Щом кацнаха, се сбогуваха с благодарности, и бригадният генерал предаде специалните си пътници на един офицер от Централното разузнавателно управление. Калейла и Евън бързо се качиха на пристигнал за целта от Денвър брониран автомобил, ескортиран от въоръжен моторизиран патрул от щатската полиция, където никой не бе наясно защо от канцеларията на губернатора ги пращат на това затънтено „летище на милионерите“ край Националния парк „Меса Верде“.

— Нека ви докладвам, конгресмен — каза офицерът от ЦРУ, който, както и колегата му на Бахамските острови, седна на предната седалка до шофьора. — Тук съм с петима свои колеги, но двама ще се върнат във Вирджиния със задържания и трите трупа… Разяснявам ви всичко това, защото ми казаха, че мога да говоря пред дамата, която също работела за правителството.

— Благодаря за доверието — рече агентката от „Специални операции“, без да се представя.

— Мобилизирахме петима-шестима пазачи от парка „Меса Верде“ да охраняват дома и имението ви през нощта, всички са проверени, всички са офицери от запаса. Утре от ЦРУ ще пристигне част, която ще поеме от тях охраната ви.

— Ами ако се повтори историята с Феърфакс? — прошепна Евън.

Калейла го сръга с лакът и се закашля.

— Моля?

— А, нищо. Извинявайте. Продължавайте.

— Имам да ви казвам само още две-три неща. Онзи стар евреин заслужава да попадне в някой музей на славата, ако преди това други не го пратят в лудницата — но и двамата трябва да знаете фактите, както и официалната версия. Уайнграс се бе погрижил за нея още преди да се появим. Бива си го тоя старец!

— Това е ясно — каза Кендрик. — Какви са фактите?

— Медицинските сестри знаят съвсем малко, мислят, че е имало само един терорист, и то ненормален. Полицията също не е видяла трите трупа, те са били скрити в гората, после вашият приятел, мексиканецът Гонзалес, ги пренесъл в гаража, без да го видят сестрите. Те са били в другия край на къщата, на верандата с Мани. Божичко, как толкова бързо успя да ме накара да му викам „Мани“? Както и да е, Гонзалес заключил вратата на гаража и се върнал в ресторанта си. Уайнграс се обзалага, че щял да мълчи.

— Така си е — потвърди Евън.

— На нас това не ни харесва особено, но вие тримата сигурно се знаете отдавна.

— Да — каза Кендрик.

— Така че конгресменът не бива да издава колко сериозно е било нападението — прекъсна ги Калейла. — Това ли имахте предвид?

— Да. Всичко трябва да се запази в тайна, господин Кендрик, така наредиха шефовете от ЦРУ. Колкото до нас, ние сме просто държавни служители, няма ЦРУ, няма ФБР, никой не ни иска да се легитимираме, пък и не бихме го направили. Всички са си изкарали ангелите и както обикновено в такива случаи, гледат да стоят настрана. Към три часа сутринта ще пристигне самолет. Задържаният и мъртвите му съучастници ще бъдат закарани във Вирджиния. Той ще бъде разпитан, а труповете ще бъдат пратени в лабораторията по съдебна медицина. Мани, извинете, господин Уайнграс каза, че трябва да ви уведомя за всичко.

— Вече ми е ясно.

— Благодаря, сър. Ох, тоя Мани! Знаете ли, че ме сръга в корема, когато му казах, че поемам командването. Направо ми удари едно кроше!

— Съвсем в негов стил — отбеляза Кендрик и погледна през тъмното стъкло пътя.

Оставаше им да пътуват десет минути до къщата. До Мани.

Прегърнаха се на вратата, Евън стисна много по-здраво стареца, отколкото той него. После Уайнграс му подръпна ухото и му каза:

— Майка ти и баща ти не са ли те учили на обноски? Зад теб стои дама, с която много искам да се запозная.

— О, извинявай — отвърна Евън и се дръпна. — Мани, това е Калейла… Калейла Рашад.

Старият Уайнграс пристъпи напред и пое ръката на Калейла.

— Ние с вас произхождаме от една злочеста земя. Вие сте арабка, а аз евреин, но в тази къща не съществуват такива различия, нито пък предубеждения и трябва да ви кажа, че много ви обичам, задето доставяте такава радост на сина ми.

— О, Боже, вие сте страхотен.

— Да — съгласи се Мани и кимна два пъти.

— Аз също ви обичам, Евън толкова държи на вас. — Калейла прегърна архитекта и притисна лице до неговото. — Имам чувството, че съм ви познавала цял живот.

— Понякога създавам такова впечатление у хората. А понякога обратното, сякаш им почерням живота.

— Не и на мен — каза Калейла и се дръпна, но без да пуска раменете му. — Срещам се с човека-легенда и той се оказва страхотен — добави тя със сърдечна усмивка.

— Не хвърляйте прах в очите на хората, госпожице Тайна агентка. Ще ми развалите реномето… А сега да поговорим по работа, преди да ви представя на останалите. — Уайнграс се обърна в антрето и надникна зад арката. — Чудесно. Момичетата са на верандата, така че имаме на разположение няколко минути.

— Офицерът от ЦРУ вече ни каза всичко — вметна Кендрик. — Дойде да ни посрещне на летището.

— А, Джо ли?

— Джо?

— Те всичките са Джо, Джон, Джим — правило ли ви е впечатление, няма нито един Ървинг и Милтън, но както и да е… Пейтън ми каза, че знаете за семейство Хасан.

— Той знае — прекъсна го Калейла и несъзнателно се пресегна да хване ръката на Евън. Жестът не убягна на Мани и очевидно го трогна. — Какъв ужас…

— Всичко е ужасно, скъпо дете. Добичета, които се избиват помежду си! Каши и Сабри говореха с такава любов за вас, Ейдриън Калейла Рашад, и е излишно да ви казвам какво мислеха за сина ми… Ще скърбим за тях, ще си припомняме какво означаваха те за нас. Но това ще стане по-късно, не сега.

— Мани — прекъсна го Кендрик. — Трябва да уредя…

— Вече съм се погрижил. Ще има тайна мохамеданска служба и останките им ще бъдат прекарани в Дубай, за да бъдат погребани в Аш Шарига. Ковчезите, разбира се, ще бъдат запечатани.

— Господин Уайнграс…

— Не търпеше отлагане. И ако ме наричате „господин“, няма да ви обичам толкова.

— Добре… Мани. Ем Джей говореше със заобикалки. Ем Джей — това е Пейтън.

— Знам, знам — прекъсна я Уайнграс. — Казах му, че ако уреди да ни оправят телефона, ще го смятам за приятел, и той май видя сметката на някого, защото телефонът проработи. Вече сме на Еманюел и Мичъл, той непрекъснато ми се обажда. Извинявайте, искахте да ме питате нещо.

— Аз като каква съм тук? Идиотско е, но не знам. Оперативният агент в колата каза, че съм работела за правителството, но като каква? За коя ме мислят тези хора?

— Мичъл предложи да се представяте за служителка от Държавния департамент, която придружава конгресмена.

— На Държавния департамент!

— Може би иска да прехвърли вината на някого, ако ударим на камък. Доколкото разбрах, го правят — непрекъснато във Вашингтон.

— Не, той не е такъв… А, разбрах. Така, ако ми се наложи, ще мога да давам указания.

— Ами ако някой ти поиска служебна карта от Държавния департамент?

— Вярно…

— Да не би да имаш?

— Нещо такова.

— Не е законно.

— Зависи откъде го погледнеш, Евън.

— Имаш и пистолет. Каза ми го онзи индианец, резидентът на Бахамските острови.

— Раздрънкал се е повече, отколкото трябва.

— А дали случайно не работите и за Мосад? — усмихна се Мани.

— Не, но вие работите — налага ви се. А също и неколцина от най-близките ми приятели.

— Вие сте в добри ръце. Но да се върнем към деловите въпроси. Мичъл каза Евън да хвърли поглед на стоката тук — на този, дето е в спалнята, и на труповете в гаража, покрити са с чаршафи и довечера ще бъдат откарани като спешна въздушна пратка.

— И сестрите изобщо не подозират за тях? — попита невярващо Кендрик.

— Онова приятелче Пейтън беше непреклонен — същински фанатик. Непрекъснато повтаряше, че всичко трябва да бъде пазено в тайна.

— А как ще ги прекарате покрай пазачите от парка, дето сноват отвън?

— В Дуранго са наели камионетка. Ще я оставят на летището, откъдето някой ще я докара. После ще я скрият в гаража, цялата операция ще се ръководи от хората на Пейтън. Те май си разбират от работата.

— Така е — промълви Калейла. — Някой говорил ли е с момичетата какво да кажат или по-скоро, какво да не казват?

— Аз говорих с тях и те за пръв път ме приеха на сериозно, но докога ли? Все още са потресени, но почти не знаят какво се е разиграло.

— Ще ги събера, докато вие с Евън огледате имението, и ще подкрепя версията ви — съвсем официално. Ем Джей е прав. Ще се представя като човек от Държавния департамент.

— Защо? — попита Евън. — Просто ми е интересно.

— За да не намесвам ЦРУ. Ние нямаме право да действаме вътре в страната и някоя от сестрите може да се сети и да даде воля на въображението си. Колкото по-просто, толкова по-добре.

— Много професионално — одобри Уайнграс. — И как да ви представя?

— Аз съм просто госпожица Ейдриън от Държавния департамент. Нали нямате нищо против да излъжете?

— Я да си помисля — намръщи се Мани. — Веднъж излъгах — май че беше през юли 1937 година… Хайде!

Хванал Евън за лакътя и Калейла за ръката, Уайнграс ги поведе през арката към дневната и се провикна към трите сестри на остъклената веранда:

— Ето го, мили мои грозотии, истинския магьосник! Отдайте почит на мъжа, който заплаща сексуалните ви лудории и прекомерната ви любов към мискета!

— Мани!

— Те ме обожават — каза тихо Уайнграс, докато се приближаваха към тях. — Хвърлят чоп за леглото ми.

— За Бога…

— Замълчи, скъпа. Той е страхотен.

— Счупи си крака, когато скочихме от камионетката при Джабал Шам — каза Кендрик, загледан към младежа в безсъзнание, вързан за леглото. — Той още е дете.

— Сигурен сте, че става дума за същия човек? — попита агентът от ЦРУ, който стоеше до Еманюел Уайнграс. — Бил е с вас в Оман, няма съмнение.

— Да. Никога няма да го забравя. В него има плам, какъвто едва ли ще откриете у тийнейджърите тук… освен може би сред градската беднотия.

— Да идем през задния вход в гаража.

— Това е Йосиф — каза Евън, като притвори очи. — Майка му е била еврейка — и за няколко часа ми беше приятел. Той ме защити… о, Боже!

— Стига! — извика Мани. — Дошъл е да те убие!

— Разбира се. Защо не? Внедрих се сред тях, направих се, че отстоявам шантавата им свещена кауза… Обръснали са главата на майка му, представяш ли си?

— Извика ми го, когато се опита да ме убие — отсече Уайнграс. — Ако от това ще ти стане по-добре, не исках да го убивам. Смятах да ги хвана живи, ако успея.

— Доколкото познавам Йосиф, не си имал избор.

— Наистина.

— Има още двама — намеси се нетърпеливо агентът от ЦРУ и вдигна чаршафите. — Познавате ли ги?

— Да. И двамата бяха в затвора, но така и не научих имената им. Този вдясно беше с изпоцапани панталони, а другият имаше дълга чорлава коса и поглед на месия — помислих го за психопат. Това е всичко, което знам.

— Вече ни казахте, каквото искахме да знаем. Мъжете, които идентифицирахте, са били с вас в Оман.

— Да, познавах ги… Търсели са отмъщение и ако бях на тяхно място, едва ли щях да се чувствам по-различно.

— Вие не сте терорист, конгресмен.

— Какво отличава терориста от „бореца за свобода“?

— Като начало, сър, терористите убиват невинни хора. Обикновени мъже и жени, които просто минават, деца с ранички, служители — и стари, и млади — които си вършат работата.

Кендрик погледна изпитателно оперативния агент, внезапно потресен от спомена за Феърфакс и семейство Хасан.

— Извинявайте за глупавата и нелепа забележка. Искрено съжалявам.

— За какво, по дяволите? — сви рамене човекът от ЦРУ, забравил моментния си гняв. — На всекиго му се случва да лепи в яда си епитети.

Върнаха се в къщата, където Калейла разговаряше на верандата със сестрите. И трите я слушаха съсредоточено — седяха неподвижни на столовете, приковали с разбиране поглед в „представителката на Държавния департамент“. Евън и Мани влязоха и се приближиха мълчаливо до бара, а офицерът от ЦРУ отиде в стаята за гости, за да провери задържания и колегата си, който го пазеше.

— Обясних им всичко, конгресмен Кендрик — каза Калейла с официален тон, — доколкото имам това право, разбира се, и те се съгласиха да ни помогнат. Едната очаква утре гост, но ще му се обади да не идва поради спешен медицински случай.

— Много благодаря — промърмори Уайнграс, като си наля пиене под бдителния поглед на Кендрик. — Сега вече съм труп.

— Аз ви благодаря, Мани — отвърна сухо въпросната сестра.

— Искам да благодаря на всички — побърза да се обади Евън. — Във Вашингтон са убедени, че това е единичен случай, че този младеж не е добре с нервите…

— Така беше и в Сирхан-Сирхан — намеси се сестрата, отишла до Меса Верде да предупреди Гонзалес, — но описанието не промени резултата.

— Казах им, че довечера задържаният ще бъде прехвърлен тайно на изток, за да не се тревожат, ако чуят шумове навън или в гаража.

— Добре пипате — промълви Уайнграс.

— Имам само един въпрос — каза третата сестра и погледна Калейла. — Споменахте, че карантината е временна… Е, не че чакам да ме поканят на „Гран При“ в Монте Карло, но колко ще продължи това временно положение?

— На „Гран При“ е много шумно — подхвърли Мани и отпи от чашата. — От навалицата не можеш да пресечеш улицата, всички са като полудели.

— Най-много няколко дни — пак побърза да отговори Кендрик. — Колкото да направят задължителната проверка… А ако наистина ви поканят на „Гран При“, Мани ще ви придружи.

— Само това оставаше, конгресмен.

— Глупости.

Навън неочаквано настъпи обезпокоително раздвижване. Чуха се викове, изсвири клаксон.

— Дръпнете се от прозорците! — извика агентът от ЦРУ и притича през хола. — Залегнете! Всички!

Евън се хвърли към Калейла, но с учудване видя, че тя се е снишила между килимчетата и се търкаля с пистолет в ръка към плъзгащата се врата.

— Всичко е наред! — извика някой от моравата отпред.

— Нашите са — каза служителят от Централното разузнавателно управление, коленичил също с пистолет. — Какво, по дяволите?…

Скочи на крака и се завтече към хола, следван от Кендрик. Масивната входна врата се отвори и влезе поуплашен добре облечен мъж, придружен от един пазач от парка. Носеше черна медицинска чанта, която бе отворена — явно я бяха претърсвали.

— Не съм очаквал да ме посрещнат така — каза лекарят. — Знам, че невинаги сме добре дошли, но този път ми дойде множко… Господин конгресмен, за мен е голяма чест.

Те се ръкуваха под смаяния поглед на агента от ЦРУ.

— Май не се познаваме — каза, не по-малко смаян, Евън.

— Не, но сме съседи, ако може да се нарече съсед човек, който живее на десетина километра оттук, в планината. Казвам се Лайънс.

— Извинявайте, че са ви посрещнали така. Сърдете се на нашия прекалено предпазлив президент. Какво има, д-р Лайънс? Защо сте дошли?

— Защото той не дойде — отвърна, дръзко усмихнат, неканеният гост. — Аз съм новият лекар на господин Уайнграс. Ако проверите, ще се убедите, че трябваше да бъде в кабинета ми в Кортез в четири часа следобед. Не дойде, не можахме да се свържем и по телефона и тъй като ми е на път, реших да се отбия и да видя дали не се е случило нещо. — Лекарят замълча, бръкна в джоба си и извади един плик. — Понеже стана дума за свръхпредпазни мерки, ето и пропуска ми от болницата „Уолтър Рийд“, заверена от главния лекар. Трябва да го покажа на господин Уайнграс и сестрите или поне на човека, придружил го до кабинета ми. Той е добре, нали?

— Мани! — провикна се раздразнено Кендрик.

Уайнграс се появи под свода на верандата с чаша в ръка.

— Какво си се разкрещял?

— Днес следобед не трябваше ли да ходиш на лекар?

— О, да, някой се беше обадил миналата седмица…

— Моята сестра, господин Уайнграс — обясни д-р Лайънс. — Каза, че сте се записали и сте обещали да дойдете.

— Е, от време на време ходя на преглед, но се чувствам добре, защо да ви безпокоя. А и освен това не сте моят лекар.

— Господин Уайнграс, преди няколко седмици вашият лекар почина от сърдечна криза. Вестниците писаха за това, а знам, че сте получили и съобщение за погребението.

— Да, но не ходя на такива неща. Моето закъсня.

— Няма значение, щом така и така съм тук, защо да не ви хвърля един поглед?

— За какъв дявол?

— Само ще ви преслушам и ще взема кръв за лабораторията.

— Няма ми нищо.

— Сигурен съм — кимна Лайънс. — Най-обикновен преглед, който няма да ни отнеме повече от две-три минути… Наистина е чест да се запозная с вас, господин конгресмен.

— Много ви благодаря… Хайде, Мани. Дали не трябва някоя от сестрите да ви помогне, докторе?

— А, не е необходимо…

— И да се възбуди, като гледа голите ми гърди? — прекъсна го възмутен Уайнграс. — Хайде, докторе. Потупайте ме малко по ребрата и идете да си купите кадилак.

— Най-малко ферари — отвърна лекарят и се усмихна на Кендрик.

Еманюел Уайнграс и новият му лекар тръгнаха по каменния коридор към спалнята.

30

Беше един и десет след полунощ и над къщата в Меса Верде умората тегнеше като гъста мъгла. Оперативният агент от ЦРУ с тъмни кръгове под очите отиде на верандата при Евън и Калейла, които седяха на кожената кушетка срещу Мани, а той се бе излегнал на шезлонга. Трите сестри се бяха прибрали по стаите си, до сутринта бяха освободени от дежурство — патрулиращата отвън въоръжена охрана съвсем ги бе изнервила. Пациентът все щеше да пренощува, без да го наглеждат през половин час. Д-р Лайънс го бе гарантирал.

— Във Вашингтон се безпокоят — съобщи умореният офицер от разузнаването. — Планът е приведен в действие, така че отивам на летището да докараме камионетката. Самолетът ще пристигне след около час, тоест нямаме много време. Трябва да кацне и веднага да излети.

— Диспечерите не работят денонощно, освен ако не са предупредени — каза Кендрик. — Помислили ли сте за това?

— Още преди няколко часа, когато кацахте от Бахамските острови. От военновъздушните сили изпратиха диспечери от Колорадо Спрингс. Уж щяло да има учения, разрешени от вашето ведомство. Никой не възрази.

— Как така?

— Вие не сте кой да е.

— А ние можем ли да ви помогнем? — побърза да попита Калейла, изпреварвайки Евън.

— Да — отвърна оперативният агент. — Ако нямате нищо против, предпочитам да не се мяркате, когато се върна. Операцията е разработена до най-малките подробности, така че да не усложняваме нещата.

— А как ще се оправите с тия каубои от парка навън? — попита Уайнграс, като примижа, но явно не заради въпроса. — Няколко пъти си показах носа навън, преди тези двамата да пристигнат, и те се втурнаха към мен, сякаш съм избягала мечка.

— Казано им е, че конгресменът ще бъде посетен от важен чужденец — всъщност уж за това сме ги извикали. И тъй като срещата е строго поверителна — и от уважение към госта, който иска да я запази в тайна, патрулите не бива да бият на очи. Ще стоят отстрани на къщата и долу, при беседката.

— И те са повярвали на тия небивалици? — обади се Уайнграс.

— Нямат причини да се съмняват.

— Да, той не е кой да е — кимна Мани.

— И защото ще получат по триста долара за безсънната нощ.

— Добре пипате, господин Дискретност. Подценявал съм ви.

— Такава ми е работата… Е, ако не се видим, наистина ми беше приятно да се запознаем, господин конгресмен. Някой ден ще разказвам на децата си… Не, моля, не ставайте, сър, трябва да бързам. И с вас, госпожице Официална представителко, както би се изразил господин Уайнграс… И с вас, Мани, ще ви кажа, че за мен това бе голямо преживяване. Много се радвам, че сте на наша страна.

— Редно е, имате нужда от помощ… Чао, момче. На слука и дори шансовете да са пет на един срещу вас, пак ще спечелите.

— Благодаря, Мани, ще се постарая. — Офицерът от разузнаването се извърна към Евън и Калейла, седнали на кушетката. — Наистина ще го направя — добави тихо той. — Чух ви, когато споменахте в колата за Феърфакс, и макар че не се обадих, не ми беше лесно. Виждате ли, аз съм единственият, който знае какво се е случило — затова настоях да ръководя акцията. Синът на по-голямата ми сестра, моят племенник — аз го вкарах в ЦРУ — беше в охраната. И наистина ще заловя убийците му.

След тези думи служителят от ЦРУ бързо излезе от стаята.

„Като начало, сър, терористите убиват невинни хора. Обикновени мъже и жени, които просто минават, деца с ранички, служители — стари и млади — които си вършат работата.“

— Какъв ужас е изживял! — каза Калейла. — Сигурно му е много мъчно, чувства се виновен.

— Кой от нас не се чувства? — попита Кендрик, повишавайки глас, после изведнъж замълча и рязко, насила си пое дъх.

— Оставаше и да се обвиняваш! — отсече Калейла.

— Но как! — възкликна Кендрик. — Как по дяволите тия хора са проникнали в страната? — Кой ги е пуснал? Къде са тъй наречените страхотни мерки за сигурност, къде са агентите, които залавят посредствени съветски агенти, за да ги заменяме срещу мними журналисти в Москва, защото е по-престижно, а не могат да спрат десетина терористи, дошли да убиват? Кой го е допуснал?

— Опитваме се да разберем.

— Май сте позакъснели.

— Стига! — заповяда Уайнграс, като се наведе с насочен показалец. — Момичето няма нищо общо и аз няма да позволя да го обиждаш!

— Знам! — каза Кендрик и хвана Калейла за ръката. — И тя знае, че го знам. Но всичко е толкова налудничаво — чувствам се толкова безпомощен, толкова уплашен. По дяволите, колко ли още ще загинат? Ние не можем да ги спрем! Те са маниаци, които се разхождат на свобода, и ние никога няма да ги намерим! — Евън понижи глас и погледна агентката от Кайро с пълни с болка очи. — Както не намерихме и негодниците, докопали се до „свръхсекретното“ оманско досие и разгласили го на целия свят. Колко време мина — месец, месец и половина? А знаем точно колкото в началото. Сега поне сме наясно защо са го направили. Не за да ме изкарат герой или да ме лансират в политиката, а за да насочат убийците към мен! В буквален превод от арабски това се нарича „кръвно отмъщение“. Но важното е, че не стигаме доникъде.

— Чуй ме — рече меко Калейла. — Ще ти кажа нещо, което може би не бива да издавам, но понякога се налага да нарушим правилата, защото е по-важно да вдъхнеш надежда… Случиха се, случват се и други неща, за които не си в течение, и всеки нов факт ни приближава с една крачка до истината за тази ужасна бъркотия.

— Звучи доста неясно, млада госпожице.

— Мани, опитайте се да разберете. С Евън сме се споразумели. Той знае, че понякога не съм в състояние да му обясня каквото и да било.

— Може ли един старец, който един-два пъти е действал на ваша територия, да попита защо?

— Ако имате предвид работата си с Мосад, не би трябвало — извинявайте за прямотата… Просто се налага да не се издавам, защото щом не знаете нещо, няма как да го изтървете.

— Амитали и пентотали? — попита Уайнграс. — Или като едно време, скополамин? Хайде, мило момиче, не сме в някоя пресечка в Маракеш или в планината. Кой ще седне да ни разпитва тук с опиати?

— Сигурна съм, че и задържаният младеж, когото Евън разпозна и който сега пътува за някоя клиника във Вирджиния, вероятно е мислел същото. След двайсет и четири часа ще изпее и майчиното си мляко.

— Това не важи за нас — настоя Уайнграс.

— Може би не, но за нас важи нещо друго. От шест часа вече имаме някаква следа, която ще ни отведе до висшите правителствени кръгове. Ако грешим, по-добре конгресменът Кендрик от Колорадо да няма нищо общо с нас, да не знае нищо. И да отрича всичко. Това се отнася и до вас, Мани.

— Радиовръзката в самолета — каза Евън, като изгледа Калейла. — Не се обаждаше резидентът в Кайро, нали? — Калейла вдигна рамене и пусна ръката му, за да вземе чашата си от масичката пред дивана. — Добре, да не се впускаме в подробности — продължи Кендрик, — а да си поговорим за истината — да оставим какво ще отричам, пет пари не давам за това. Каква истина търсите? Поне ми намекни — втръснало ми е от тази дума във Вашингтон. Кой си разиграва коня? Който и да е той, вече уби приятелите ми — нашите приятели. Имам право да знам.

— Да, имаш — изрече бавно Калейла, както седеше сковано на дивана и поглеждаше ту към Евън, ту към Еманюел Уайнграс; накрая се вторачи в Кендрик. — Сам го каза, сам разбра — поне мъничко от истината. Някой действително е пуснал убийците и им е дал възможност да убиват. Сдобили са се с паспорти и тъй като си представям външността им, нали и аз съм половин арабка, фалшивите документи сигурно са много изпипани, щом тези типове са минали през проверката на специалистите срещу тероризма, каквито имаме не само ние, но и нашите съюзници, че и руснаците на всеки контролно-пропускателен пункт. Освен с паспорти терористите разполагат и с канали, по които получават оръжие, амуниции, пари, шофьорски книжки и предварително наети автомобили, осигуряват си скривалища, дори дрехи последна дума на модата, в случай че бъдат арестувани и разпитвани. Освен това някой им прави предварително резервации за влака и самолета и им носи билетите направо на гарата или летището, и то в последния момент — Виждате ли, при тези хора няма дребни неща, всичко е изпипано до най-малките подробности, за да гарантира успехът на акцията. — Калейла замълча и пак погледна двамата мъже. — Някой им е подсигурил всички тези неща и който и да е той, които и да са те, не бива да заемат такива ключови постове. Трябва на всяка цена да открием кой е в дъното на всичко това.

— Каза го и за хората, откраднали оманското досие.

— А ти си убеден, че те са едни и същи.

— А според теб не са ли? За мен е повече от ясно.

— За мен пък не.

— Натам клонят нещата. Това обяснява и кръвното отмъщение. Мен търсят.

— Ами ако не са едни и същи! — настоя Калейла. — Ако едното е следствие на другото? Не забравяй, че мина цял месец и половина. Дори някой да е искал да ти отмъсти, вече се е отказал.

— Току-що изреди доста неща, които трябва да се организират. За това се иска време.

— Щом имат възможност да го уредят за десет седмици, какво им пречи да го организират и за десет дни, Евън?

Еманюел Уайнграс вдигна длан — един вид им нареди да замълчат и явно очакваше да му се подчинят.

— Според вас синът ми има не един, а двама врагове? Арабите от Баака и още някой в Щатите, който работи или с тях, или срещу тях? Нещо не се връзва, мило дете.

— Има две сили, и двете неуловими, едната му е заклет враг… а за другата не знам. За нея само се досещам и затова говоря уклончиво. Когато Ем Джей не знае нещо, той обвинява „белите полета“ в информацията. Май точно това правя и аз. Има прекалено много „празноти“.

Уайнграс отново се смръщи и изду бузи.

— Сигурно е така — каза той. — Ако Мичъл те изхвърли, ще уредя да те вземат в Мосад, е, ще гледам да си нямаш работа с един проклет счетоводител, който направо ще те остави да умреш от глад.

Старият архитект внезапно си пое дълбоко дъх и се отпусна на стола.

— Мани, какво ви е? — попита Калейла и Кендрик обърна разтревожен глава.

— Добре ли си? — попита Евън.

— Мога да се явя й на олимпиада — отвърна Уайнграс. — Само дето ту ми е студено, ту изведнъж ми става горещо. От това търчане в гората е, ще знаете. Лайънс ми каза, че артериалното ми налягане е много високо, а може би и обратното, и че имам няколко синини на неподходящи места… Отвърнах му, че съм участвал в корида. Старите ми кокали трябва да починат, деца. — Старецът стана от стола си. — Бихте ли повярвали, Калейла, че не съм дете?

— Не само младеете, но и сте забележителен човек.

— Невероятен — възрази Мани. — Но сега си търпя последиците от своята изключителност. Лягам си.

— Ще повикам някоя от сестрите — понечи да се изправи Кендрик.

— За какво? За да ми се нахвърли и да ме съсипе ли? Искам да си почина, момче!… Остави ги да почиват, Евън. И на тях им дойде множко, дори не разбраха какво им е минало през главата. Аз съм добре, просто съм уморен. Я да те видим как ще участваш в спринта на олимпийските игри, когато станеш на шейсет.

— На шейсет ли?

— Замълчи, синко. Още можем да си премерим силите за това прекрасно момиче.

— Дали лекарят не ви е дал нещо? — попита усмихната Калейла — бе й станало приятно от комплимента.

— Ами, дал ми е! Само ми взе кръв за скапаната лаборатория и ми пробута някакви хапчета, които му казах, че ще хвърля в тоалетната. Сигурно бяха мостра, която е получил безплатно, а после иска такъв хонорар, че да си построи ново крило на палата… Чао, младежи.

Двамата го проследиха как минава под арката в хола, местейки с мъка краката си, сякаш събираше сила, каквато не притежаваше.

— Дали наистина е добре? — попита Евън, когато Уайнграс се скри.

— Струва ми се, че е изтощен — каза Калейла. — Опитай се да направиш това, което той е извършил снощи — няма значение дали си на шейсет или на осемдесет — само се опитай утре.

— Ще му хвърлям по един поглед.

— Ще се редуваме. Така ще сме по-спокойни, без да будим сестрите.

— Тоест те няма да ни се пречкат, нито ще припарват до прозорците.

— Ами да — призна Рашад. — Но наистина ще сме по-спокойни.

— Ще пийнеш ли?

— Не, благодаря…

— Аз ще си налея. Кендрик стана от дивана.

— Не съм свършила.

— Какво?

Евън се извърна, а Калейла се изправи и застана пред него.

— Не искам нищо за пиене… но искам теб.

Кендрик я загледа мълчаливо и накрая се вторачи в очите й.

— От съжаление ли? Понеже съм объркан и страдам?

— От мен няма да видиш съжаление, вече ти казах. Прекалено много те уважавам, и това ти казах. Колкото до горкия объркан и страдащ човек, кой кого съжалява?

— Нямах предвид това…

— Знам. Просто не съм сигурна точно какво имаше предвид.

— Вече съм ти казвал. Не съм по бързите работи, най-малкото с теб. Ако мога да получа само това, ще си го взема, няма да се двоумя, но на мен ми трябва друго.

— Говориш прекалено много, Евън.

— А ти прекалено много премълчаваш. Каза на Мани, че не увърташ, но си е така. Най-малко от месец и половина се опитвам да се доближа до теб, да те накарам да поговорим за нас, да счупя тази стъклена стена, която си издигнала, но ти непрекъснато ме пращаш за зелен хайвер.

— Защото ме е страх!

— От какво?

— От нас двамата!

— Сега ти пък се разприказва прекалено много.

— Е, снощи ти не каза нищо. Да не мислиш, че не съм те чула? Сновеше като маймуна в клетка пред вратата.

— А ти защо не нахълта? — Тихо се засмяха и се прегърнаха. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не… Искам теб.

Нямаше го безумието от Бахрейн. Е, бяха припрени, но като хора, които се обичат, а не като двама отчаяни непознати, търсещи мир в един обезумял свят. Техният свят също не беше нормален — съзнаваха го много добре, — но бяха намерили нещо като ред помежду си и това откритие ги бе вдъхновило и изпълнило с надежда за разлика от празнотата, която им носеше само несигурност…

Бяха ненаситни. Щом свършеха, си говореха тихо, после се редуваха да наглеждат Еманюел Уайнграс, сетне отново си говореха и телата им се сливаха, устремени към пълнотата, за която и двамата копнееха. Не се пускаха и за миг, преобръщаха се, милваха се, въртяха се, докато не капнаха съвсем и не заспаха, вкопчени един в друг.

Ранното изгряващо слънце озари Колорадо. Изтощен, но странно успокоен в топлото временно убежище, което си бяха намерили, Евън протегна ръка към Калейла. Нея я нямаше, той отвори очи. Наистина я нямаше. Подпря се на лакът върху възглавницата — дрехите й бяха метнати на един стол и Евън въздъхна облекчено. Видя, че вратата на спалнята и на дрешника зеят, и се засмя тихо и унило. Героят от Оман и опитната разузнавачка от Кайро бяха заминали за Бахамските острови с по един сак и в бързината ги бяха зарязали в полицейската кола в Насау или във военния самолет. Въобще не им бе направило впечатление, докато не се втурнаха към леглото и Калейла не заяви замечтано:

— За това пътуване си купих страхотна нощница — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания, — но ще взема да си я сложа. — Спогледаха се с отворени уста и очи. — Божичко! — извика тя. — Къде, по дяволите, сме ги оставили? Няма ги и двата сака!

— В твоя имаше ли нещо уличаващо?

— Само нощницата — с такова нещо не спи никое добродетелно момиче… Ама че сме професионалисти и двамата!

— Никога не съм се мислел за професионалист…

— А ти…

— Мръсни чорапи и наръчник как да правим любов — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания. — Отново се прегърнаха — бяха научили още нещо за себе си от тази комична ситуация. — Щеше да си с нощницата само пет секунди, после щях да я разкъсам и тогава щеше да поискаш властите да ти компенсират загубата. Спестих на данъкоплатците най-малко шест долара… Ела тук.

Единият беше ходил да нагледа Мани, но никой не помнеше точно кой от двамата.

Кендрик стана и отиде при дрешника. Там имаше две хавлии — сега едната я нямаше, и той влезе в банята да се пооправи. Взе си душ и се обръсна, после си изсипа върху главата, кажи-речи, половин шише одеколон, но това не му беше навредило преди двайсетина години в колежа, когато ходеше с една вятърничава активистка. Нима толкова отдавна е обръщал внимание на впечатлението, което ще направи? Сложи си втората хавлия, излезе от стаята и по каменния коридор се отправи към хола. Калейла седеше на масивната дъбова маса, покрита с черна кожа, и говореше тихо по телефона. Видя го и му се усмихна лекичко, съсредоточена върху разговора с човека от другата страна на линията.

— Ясно — каза тя, когато Евън се приближи. — Ще се обадя. Дочуване.

Стана от масата, заметната в прекомерно голямата хавлия, под която се показваше удивителното й тяло. Придърпа хавлията, отиде при Евън, най-неочаквано протегна ръце и ги сложи на раменете му.

— Целуни ме, Кендрик — заповяда му нежно.

— Не трябва ли аз да кажа това?

Целуваха се, докато Калейла не осъзна, че след секунди пак ще се върнат в спалнята.

— Добре, добре, Тарзан, имам да ти казвам нещо.

— Тарзан ли?

— Не помниш ли, че исках да разбиеш вратата?… Хубава работа, много бързо забравяш.

— Може да съм некомпетентен, но още ме бива за едно-друго.

— Вероятно си прав за първото, инак наистина те бива, скъпи мой.

— Знаеш ли колко ми е приятно да го чуя от теб?

— Кое?

— Скъпи мой…

— Така се казва, Евън.

— Иде ми да убия всеки, на когото си го казвала.

— Я не се занасяй!

— Казвала ли си го? Казваш ли го?

— Какво те интересува, дали преспивам с някой и друг мъж ли? — попита спокойно Калейла и свали ръце от раменете му.

— Доста грубичко. Не, разбира се.

— Понеже стана дума, пък и доста съм мислила за това, нека сме наясно. Имала съм връзки, както и ти, и на няколко души съм казвала „скъпи“ и дори „любими“, но ако искаш да знаеш истината, непоносим егоист такъв, не съм наричала никого „скъпи мой“. Сега доволен ли си, гадина такава?

— Горе-долу — отвърна Евън, като се усмихна и протегна ръце към нея.

— Не, моля те, Евън. По-безопасно е да си говорим.

— Но нали току-що ми заповяда да те целуна. Какво има?

— Ти трябваше да говориш, а аз — да започна да мисля… И не смятам, че съм готова за теб.

— Защо?

— Защото съм професионалистка и си имам работа, а ако се вържа с теб, няма да мога да я върша.

— Но защо?

— Защото, идиот такъв, още малко, и ще се влюбя в теб.

— Това е единственото, което искам. Защото аз вече те обичам.

— А, лесно е да се каже. Но не и в моя занаят, не и в света, в който живея. Получаваш заповед — убий някого или се погрижи да му видят сметката — все едно, това решава куп проблеми… И какво ще стане, ако това се окажеш ти… скъпи мой. Би ли го направил, ако беше на мое място?

— Наистина ли някой ден ще стигна дотам?

— Веднъж вече се случи, може да се наложи пак. Викаме му да жертваш третата страна и те са наясно какво ще позволя и какво — не. Разбираш ли, ти си едно човешко същество — страхотно или окаяно, зависи от гледната точка, — но ако те пожертваме, бихме могли да спасим двеста или четиристотин души в самолет, защото „те“ ще се докопат до теб само ако те предам преди полета. О, в моя малък свят пренебрегваме от добри подбуди нравствеността, защото непрекъснато се сблъскваме с най-долнопробна безнравственост.

— А защо продължаваш да стоиш в този свят? Защо не избягаш.

Калейла замълча и го погледна вторачено.

— Защото спасяваме живота на хората — отвърна накрая тя. — И всеки момент се случва нещо, което намалява злобата, разкрива истинското й лице и приближава мира. И най-често това се дължи на нас.

— Но трябва да имаш и друг, личен живот.

— О, един ден ще го имам, защото вече няма да съм нужна. Всички ще ме познават — първо ще ме подозират, после ще ме разобличат и накрая ще стана излишна, ще се наложи да изчезна. Шефовете ми ще седнат да ме убеждават, че мога да бъда полезна другаде, ще ме примамват с тлъста пенсия и с какви ли не нови служби, но аз едва ли ще се хвана.

— И какво ще правиш?

— Боже Господи, та аз говоря шест езика и знам перфектно четири от тях. Освен това съм половин арабка и притежавам квалификация за доста поприща.

— Звучи доста смислено, ако нямаше още нещо.

— Какво?

— Ами аз… Аз къде съм?

— Я не се занасяй, Евън.

— А, без тези — поклати глава Кендрик. — Да не съм те чул да казваш „Не се занасяй, Евън.“ Няма да стане. Знам какво чувствам, знам и твоето отношение и ще бъде глупаво, безсмислено да пренебрегнем тези чувства.

— Казах ти, не съм готова.

— Никога не съм мислил, че един ден ще бъда готов — прекъсна я Кендрик тихо и спокойно. — Да ти кажа, и аз съм много безмилостен към себе си. Почти през целия си живот съм бил егоист. Винаги съм обичал свободата, исках да ходя, където си искам и да правя каквото ми хрумне. Бях като вълк единак, всичко се въртеше около собственото ми „аз“. Но после се появи ти и всичко отиде по дяволите. Показа ми какво ми липсва и ме накара да се чувствам като глупак Нямам си никого на този свят, това е истината. Никой, на когото да държа толкова, че да изтичам и да му кажа: „Виж, успях“, или дори „Извинявай, не успях“… Е, да, имам Мани, когато е тук, но каквото и да си въобразява, той не е безсмъртен. Снощи каза, че те е страх… е, сега пък аз съм уплашен както никога през живота си. Страхът да не те загубя. Не ме бива много да моля или пълзя, но съм готов да падна на колене, да направя всичко, което поискаш, само и само да не ме напуснеш.

— О, Боже — промълви Калейла, като притвори очи, а по бузите й бавно се застичаха сълзи. — Негодник такъв.

— Това е само началото.

— Аз те обичам! — тя се хвърли в прегръдката му. — Но не бива, не бива!

— След двайсет-трийсет години можеш да промениш решението си.

— Провали ми живота…

— Както и ти моя.

— Я виж ти! — разнесе се звучен глас откъм каменната арка.

— Мани! — извика Калейла, като пусна Евън, отблъсна го от себе си и хвърли поглед през рамото му.

— Откога си тук? — попита дрезгаво Кендрик и извърна глава.

— Дойдох на моленето и пълзенето — отвърна Уайнграс, облечен в ален халат. — Винаги има ефект, момчето ми. Силният мъж на колене. Жените си умират за това.

— Ти си невъзможен! — извика Евън.

— Не, очарователен е.

— И двете. Само не викайте толкова, ще събудите ония кокошки… Какво, по дяволите, правите тук по това време?

— Във Вашингтон сега е осем — отвърна Калейла. — Как сте?

— Ааа — махна с лявата си ръка старецът и влезе в хола. — Спах, но не се наспах, нали се сещате. А и вие вдигахте шум, непрекъснато отваряхте вратата…

— Е, не чак непрекъснато — възрази Калейла.

— Вашият часовник показва едно, моят друго… Та какво каза моят приятел Мичъл? Май във Вашингтон е осем часът, нали?

— Да — потвърди разузнавачката от Кайро. — Тъкмо щях да ви обясня…

— Обяснение. Цигулките свиреха vibrato.

— Мани!

— Мълчи. Не я прекъсвай.

— Налага се да замина за ден-два.

— Къде отиваш? — попита Кендрик.

— Не мога да ти кажа… скъпи мой.

31

„Дами и господа, добре дошли на летище Стейпълтън в Денвър! Ако искате да разберете как да направите връзка с други полети, нашият персонал на драго сърце ще ви упъти на летището. Сега в Колорадо е пет часът и пет минути.“

Сред слизащите от самолета имаше петима свещеници с черти на хора от бялата раса, но с много по-мургава кожа, отколкото на повечето западняци. Вървяха на групичка и си говореха тихо на малко изкуствен, но разбираем английски. Приличаха на свещеници от някоя епархия в континентална Южна Гърция, на островите в Егейско море, на Сицилия или в Египет. Приличаха, но не бяха. Всъщност бяха предрешени палестинци, убийци от най-радикалното крило на ислямския джихад. Носеха ръчни чантички от мек черен плат. Влязоха в аерогарата и се отправиха към будката за вестници.

— La! — тихо възкликна един от по-младите араби, като взе някакъв вестник и прегледа набързо заглавията. — Laish!

— Iskut! — прошепна един от по-възрастните му спътници, после дръпна младежа и го предупреди да мълчи. — Ако говориш, говори на английски.

— Няма нищо! Не съобщавайте нищо! Има нещо гнило.

— Знаем, кретен такъв — отвърна водачът им, познат сред терористите като Ахбияд, или Белокосия, въпреки че късо подстриганата му, преждевременно побеляла коса беше по-скоро прошарена. — Затова сме тук… Вземи чантата и заведи останалите при изход дванайсети. След малко ще дойда и аз. Помни, ако някой ви спре, ще говориш ти. Кажи, че другите не знаят английски, но не се впускай в обяснения.

— Ще им дам християнска благословия с кръвта на Аллах по гърлата им.

— Дръж си езика зад зъбите, не си играй с ножа. Историята във Вашингтон не бива да се повтаря!

Ахбияд продължи нататък през аерогарата, като се озърташе. Видя каквото търсеше и се приближи до гишето за туристическа информация. Една жена на средна възраст го погледна и се усмихна на явно смутеното му изражение.

— Какво обичате, отче?

— Май ми казаха да дойда тук — отвърна смирено терористът. — При нас, на остров Линдос, няма такива служби.

— Опитваме се да бъдем полезни.

— Може би са оставили… съобщение за мен. Казвам се Демополис.

— А, да — отвърна жената и отвори най-горното чекмедже отдясно на бюрото. — Отец Демополис. Идвате доста отдалеч.

— От убежището на францисканците, веднъж в живота човек получава възможността да посети прекрасната ви страна.

— Заповядайте! — Жената извади бял плик и го подаде на арабина. — Днес по обед го донесе един симпатичен мъж, който направи много щедро дарение на бюрото ни.

— Защо и аз да не добавя нещичко в знак на благодарност? — каза Ахбияд, който с едната ръка напипа малкия твърд плосък предмет в средата на плика, а с другата бръкна портфейла си.

— А, не, и дума да не става. Платиха ни от щедро по-щедро за съвсем дребна услуга — да предадем писмо на духовно лице.

— Много сте любезна, госпожо. Бог да ви благослови.

— Благодаря, отче. Толкова мило от ваша страна.

Ахбияд се отдалечи забързано и зави към един многолюден ъгъл в залата. Отвори плика. На бялото картонче в него бе залепен ключ за багажна клетка в Кортез, щата Колорадо. Бяха им доставили навреме оръжието и взрива, парите, дрехите, един нает автомобил, израелски паспорти за деветима свещеници и самолетни билети за Риохача, Колумбия, откъдето те щяха да заминат за Баракоа, Куба, и оттам на изток. Преди да се приберат Вкъщи — но не в Бекаа, където бе истинският им дом! — щяха да се срещнат и един мотел на магистралата при летището в Кортез, на другата сутрин щяха да заминат със самолет за Лос Анджелис и оттам деветимата, предрешени като свещеници, щяха да се качат необезпокоявани на колумбийски самолет за Риохача. Всичко вървеше по план — по плановете, разработени веднага щом в долината Бекаа беше пристигнало смайващото предложение: „Намерете го. Убийте го. Прославете каузата. Ще ви предоставим всичко, от което се нуждаете, никога обаче няма да узнаете кои сме.“ Но дали тези толкова точни планове, тези толкова ценни подаръци бяха дали резултат? Ахбияд не знаеше — нямаше откъде да знае и затова се бе обадил във Ванкувър, Канада, с искането в пратката за Кортез да бъдат включени нови смъртоносни припаси. Бяха минали близо денонощие от нападението срещу къщата във Феърфакс, щата Вирджиния, и почти осемнайсет часа от акцията в дома на омразния им враг в Колорадо. Бяха се заели с операция, която да смае западния свят с пролятата кръв и жестокостта си и с която да отмъстят за загиналите си братя и да докажат, че гаранциите за сигурност, дадени от президента на Съединените щати на един-единствен човек, не могат да уплашат народ, лишен от земя. В операция „Азра“ трябваше да бъде убит американецът, обявен за герой, задето се бе промъкнал между арабите, бе делил хляба и мъката с тях, а накрая ги бе предал. Този човек трябваше да умре заедно с всички, които го заобикаляха и защитаваха. Те щяха да получат добър урок!

Арабите не откриха най-омразния си враг във Феърфакс — сега очакваха групата на Йосиф да го намери и убие в дома му в планините на запад. Но още нямаше никакви, абсолютно никакви вести! Петимата от първи отряд бяха чакали в хотелските стаи — бяха чакали до безкрайност телефонът да иззвъни и те да чуят думите: „Операция «Азра» приключи. Омразната свиня е мъртва!…“ Нищо. И най-странното бе, че във вестниците нямаше сензационни заглавия, че по телевизията не се показваха потресени, покрусени мъже и жени, които да разкрият поредната победа на свещената им кауза. Какво ли се бе случило? Какво ставаше? Хората, обрекли се на свещената кауза, не можеха да се върнат в долината Бекаа, без да са отмъстили, нещо, към което така отчаяно се стремяха и толкова заслужаваха. Бе немислимо! Ако в Кортез не ги чакаше никой, в Меса Верде щяха да се леят реки от кръв. Терористът пъхна ключа в джоба си, хвърли картончето и плика на пода и се отправи към дванайсети изход на летището.

— Скъпи! — извика Ардис Ванвландерън и влезе в хола от стаята, която бе превърнала в кабинет в хотел „Уестлейк“ в Сан Диего.

— Какво има, миличка? — попита съпругът й от тапицирания с велур фотьойл пред телевизора.

— Край на проблемите ти. През следващите пет години несметните ти милиони са на сигурно място! Продължавай да си конструираш ракетите и страхотните свръхзвукови самолети, докато кравите не започнат да серат уран… Наистина, скъпи, край на тревогите!

— — Знам, мила — отвърна Андрю Ванвландерън, без да се помръдва и да сваля очи от телевизора. — Всеки момент ще го съобщят.

— Какво?

Тя се спря и се загледа в съпруга си.

— Ей сега ще го съобщят. Не могат да го крият до безкрайност… За Бога, мина близо денонощие!

— Нямам представа какво кроиш пак, но да знаеш, че Еманюел Уайнграс вече се е запътил към оня свят. Наели са някакъв лекар. И той му е бил…

— Уайнграс вече е вън от играта. Кендрик също.

— Какво?

— Не можехме да те чакаме повече, скъпа. Има и по-добри начини, много по-логични и сигурни.

— Какво, по дяволите, си направил?

— Дадох възможност на огорчени хора да си отмъстят на човека, който ги е измамил. Открих оцелелите. Знаех къде да ги търся.

— Анди бой — каза Ардис и седна срещу мъжа си, без да откъсва огромните си зелени очи от разтревоженото му лице. — Пак питам — добави тя тихо, — какво си направил?

— Премахнах една пречка, която щеше да отслаби неимоверно военната мощ на страната — и да превърне най-великата световна сила в жалко джудже. Покрай това лично аз щях да загубя някъде към осемстотин милиона долара — а групата ни — милиарди.

— О, Боже… Толкова ли не можа да почакаш! Защо се свърза с арабите?

— Господин президент, имам нужда от тия няколко дни — примоли се Мичъл Пейтън — седеше на крайчеца на един стол с права облегалка в жилището на втория етаж на Белия дом.

Беше два без пет след полунощ. Лангфорд Дженингс седеше по пижама и халат в ъгъла на канапето, бе кръстосал крака и гледаше втренчено лицето на директора от ЦРУ.

— Давам си сметка, че като идвам направо при вас, нарушавам стотици строги правила, но никога в кариерата си не съм бил по-разтревожен. Преди години един младеж заяви на главнокомандващия, че в президентството се разраства раково образувание. Днес един много по-възрастен мъж ви казва същото, само дето сега крият от вас болестта — а тя, убеден съм, наистина ни разяжда.

— Вие сте тук, д-р Пейтън — каза Дженингс с нисък звучен глас, в който се долавяше страх. — Да, д-р Пейтън — трябваше светкавично да науча някои неща, защото Сам Уинтърс ми даде ясно да разбера: щом вие казвате, че сте разтревожен, мнозина други ще бъдат стъписани. Сега, след като Ви изслушах, осъзнавам какво е имал предвид. Аз наистина съм стъписан.

— Слава Богу, че старият ми приятел се е застъпил за мен. Знаех си, че още ме помни, но не бях сигурен дали ще ми повярва.

— Повярвал ви е… Наистина ли ми казахте всичко? За цялата тази бъркотия…

— Всичко, което знам, сър, всичко, което успяхме да сглобим, признавам, разбира се, че не разполагам с неопровержими улики.

— Тук тези думи не са на особена почит.

— Всъщност, господин президент, ако смятах, че имат нещо общо с президентството, нямаше да съм тук.

— Благодаря за откровеността. — Дженингс наведе глава и примигна, после пак я вдигна, смръщи се и рече замислено: — Прав сте, нямат нищо общо, но откъде сте толкова сигурен? Моите противници ме изкарват най-лукавия човек на света. Не сте ли на същото мнение? Доколкото ви познавам, не сте от най-големите ми поддръжници.

— Не е нужно да споделям възгледите на някого, за да го смятам за почтен.

— Тоест, не че не ме харесвате, но не бихте гласували за мен?

— Мога ли отново да бъда откровен, сър? Тайната на гласуването все пак е свещена.

— Докрай откровен, сър — каза президентът и се поусмихна.

— Не, няма да гласувам за вас — отвърна Пейтън и отговори на усмивката му.

— Коефициентът ми на интелигентност ли ви смущава?

— Ами, не! Историята ни дава примери, че един прекомерно разпален човек в Овалния кабинет може да се увлече по дреболиите. Над определено равнище острият ум става безпредметен и често пъти опасен. Човек, чието съзнание е претоварено с взаимно изключващи се факти, теории и антитеории, е склонен да оборва непрекъснато сам себе си дори когато не му се налага да взима решения… Не, сър, нямам нищо против вашия коефициент на интелигентност, който и без това е много висок.

— Тогава сигурно сте против философията ми?

— Честно ли?

— Честно. Вижте, трябва да си изясня дали сега бих гласувал за вас и това няма нищо общо с въпроса.

— Май ви разбирам — кимна Пейтън. — Е, да, реториката ви наистина ме смущава от време на време. Учудва ме, че свеждате някои доста сложни проблеми до… до…

— Че ги опростявам ли? — подсказа тихо Дженингс. — Днешният свят е толкова сложен и объркан, както в деня на Сътворението, каквото и да е било то — отвърна Пейтън. — Само няколко погрешни хода, и се връщаме там, откъдето сме тръгнали, превръщаме се в безжизнено кълбо, носещо се в галактиката. Няма вече лесни отговори, господин президент… Пожелахте да бъда откровен.

— Ясно — усмихна се Дженингс, като свали крака си и се подпря с лакти на коленете си. — Но ще ви кажа нещо, докторе. Опитайте се да разясните тези сложни, объркани проблеми по време на предизборната кампания и никога няма да ви се удаде възможност да потърсите сложните решения. Накрая ще ви писне да държите речи пред избирателите, но вече няма да сте в екипа — дори няма да сте в играта.

— Едва ли е точно така, сър.

— За жалост е така. Виждал съм прекалено много невероятно начетени мъже, които се провалят само защото са описали света такъв, какъвто го виждат, пред избиратели, на които не им се слуша за това.

— Вероятно тези хора просто са били неподходящи, господин президент. Ерудицията и успехът в политиката не се изключват взаимно. Някой ден едно ново поколение политици ще се изправи срещу по-различен електорат, който ще приеме реалностите, суровата действителност, за която споменахте.

— Браво — пророни Дженингс и се облегна на дивана. — Току-що изложихте причината да съм такъв, какъвто съм — да върша това, а не друго… Откакто първите племенни съвети са измислили около огньовете в пещерите си езиците, управлението е отразявало промените, дори марксистите не отричат. Не съществува никаква „Утопия“ — дълбоко в себе си Томас Мор го е знаел, защото нищо не е такова, каквото е било преди седмица, година, век. Тъкмо затова е използвал думата „Утопия“ — място, което не съществува… Аз съм прав за времето си, за сегашното състояние на нещата и дано това е промяната, която си представяте. Ако аз съм мостът, който ще ни преведе невредими на отсрещния бряг, ще умра щастлив, а моите критици да вървят по дяволите.

Тишина.

Някогашният преподавател Мичъл Джарвис Пейтън гледаше донякъде учуден най-влиятелния човек в света.

— Говорите като учен — каза той.

— Гледайте да не се разчуе, моят мандат ще изтече, а аз имам нужда от своите критици… Но както и да е. Харесахте ми, Ем Джей, и аз ще гласувам за вас.

— Ем Джей ли?

— Казах ви, че трябваше да събера малко информация и да я прегледам набързо.

— С какво ви допаднах, господин президент? Въпросът е както личен, така и професионален.

— Защото не се уплашихте.

— Моля?

— Вие не говорехте с Ланг Дженингс, фермер от Айова, чието семейство е спечелило някой и друг долар, защото по една случайност баща му е купил четирийсет и осем хиляди акра в планините, за които после предприемачите са давали цели състояния. Вие говорехте с най-важната птица в западния свят, с човека, който може да превърне планетата в огнено кълбо. На ваше място щеше да ме е страх да възразявам на такъв човек. Щях да съм по-предпазлив.

— Опитвам се да не се пазя, а за четирийсет и осемте хиляди акра просто не знаех.

— Мислите ли, че един сравнително беден човек би могъл някога да стане президент?

— Едва ли.

— Никога. Властта е или за богатите, или за разорените, които нямат какво да губят, но ламтят за престиж и слава… Въпреки това, д-р Пейтън, идвате тук и искате от мен нещо нечувано — да разреша на една институция да действа в страната, след като това й е забранено по закон. Освен това искате да ви позволя да потулите една национална трагедия — организираната от терористите касапница, в която е трябвало да загине човек с изключителни заслуги към страната. Всъщност искате от мен да наруша куп закони, които като президент съм се заклел да спазвам. Прав ли съм?

— Изложих ви подбудите си, господин президент. Съществуват редица обстоятелства, свързани с Оман и Съединените щати, случайните съвпадения просто са изключени. Тези фанатици, тези терористи убиват с една-единствена цел, която обезсмисля всички други подбуди. Те искат да привлекат вниманието върху себе си, готови са да сложат край на живота си, само и само вестниците да пишат за тях. Единствената ни надежда да хванем тях, както и хората, които ги подкрепят в Щатите, е да попречим на репортерите да пишат за тях… Те всяват страх и объркване и в яда си някой може да направи грешка, да се обади на друг, с когото не е бивало да се свързва, и така да се издаде. Всичко трябва да остане в тайна, сър. Тези убийци са проникнали в САЩ, за което като начало се искат сериозни връзки. Те обикалят въоръжени страната надлъж и шир, а за това трябва да си доста смел, като се имат предвид мерките за сигурност… Изпратил съм оперативна агентка от Кайро в Сан Диего, а най-добрият ни специалист в Бейрут вече пътува за долината Бекаа. И двамата знаят какво да търсят.

— Божичко! — възкликна Дженингс, като скочи от дивана и закрачи насам-натам, при което чехълът се изхлузи от крака му. — Не мога да повярвам, че Орсън е свързан с това! Не ми е пръв приятел, но не е луд — не е самоубиец!

— Той може и да не е свързан, сър. Властта, дори властта на вицепрезидента, привлича хора с апетити към властта.

— По дяволите! — извика президентът и се запъти към бюрото в стил кралица Анна, на което имаше разхвърляни документи. — Не, чакайте малко — извърна се Дженингс. — Сам казахте, има редица обстоятелства, които по един или друг начин свързват оманската криза със Сан Диего. Смятате, че това не е просто съвпадение, но не разполагате с „неопровержими улики“, като свидетели посочвате неколцина души, които са се познавали преди години в Близкия изток, и една жена, която сякаш изпод земята се появява там, където не я очакваш.

— Въпросната дама се е занимавала с гешефти за баснословни суми. Едва ли ще се изкуши от някакъв си мижав политически пост, и то срещу заплащане, далеч по-малко от сумите, с които живее… Освен ако не е имала и други съображения.

— Анди бой — каза сякаш на себе си президентът. — Този политикан, вечно любезният Анди… Не знаех това за Ардис, разбира се. Мислех, че е била управителка на банка или нещо такова, когато Андрю се е запознал с нея в Англия. Защо все пак Ванвландерън ще иска тя да работи за Орсън?

— Според мен, сър, това е брънка от мрежата, от веригата. — Пейтън се изправи. — Чакам вашия отговор, господин президент.

— Господин президент — повтори Дженингс и тръсна глава, сякаш не можеше да приеме званието. — Дали тази дума не ви засяда на гърлото?

— Моля?

— Много добре ме разбирате, докторе. Довтасвате посред нощ с този налудничав план и ме карате да нарушавам законите. И когато ви задавам няколко въпроса, ми заявявате, първо, че не бихте гласували за мен. Второ, че опростявам нещата. Трето, в най-добрия случай съм предшественик на по-достоен президент. Четвърто, не различавам съвпадението от уликите…

— Никога не съм го казвал, господин президент.

— Но го загатнахте.

— Искахте да съм откровен, сър. Ако знаех…

— Добре де — каза Дженингс и се извърна към старинното бюро, отрупано с документи. — Давате ли си сметка, че никой от хората в Белия дом, а те са към хиляда, не би се осмелил да ми каже тези неща? Изключвам съпругата и дъщеря си. Те обаче не са мои служители, но между другото, и двете ме критикуват много по-сурово от вас.

— Ако съм ви обидил, извинявайте…

— Само това оставаше да се извинявате. Казах ви, че ми допадате, не се отмятам от думите си. А освен това само на човек като вас ще позволя да ме моли за това, което искате вие. Много просто, няма да им повярвам… Имате зелена улица, докторе. Ще ви дам един телефонен номер, който знае само семейството ми.

— Бих искал да подпишете заповед за неразкриване на тайната. Подготвил съм я.

— А, осигурявате си отстъплението?

— Няма такова нещо, сър. Ще я преподпиша и ще поема цялата отговорност.

— Тогава защо да я подписвам и аз?

— За да съм сигурен за подчинените си, въвлечени в тази история, без да знаят нищо — Пейтън бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия. — Така ще е ясно, че администрацията ви не е дала съгласието си.

— Много благодаря. Значи увисваме и двамата.

— Не, господин президент. Само аз. Съхраняването на тайната е предвидено в закона от 1947 година, когато Конгресът създава ЦРУ. Според него при национална криза Управлението има право да взима изключителни мерки.

— Но само временно.

— Да, сър. В рамките на пет дни.

— Ще подпиша. — Дженингс пое листа и се протегна да вземе някакъв документ от бюрото. — А вие прочетете това — всъщност не сте длъжен. Като повечето доклади на президентската пресслужба и този е прекалено дълъг. Получих го следобед.

— Какво е това?

— Анализ на кампанията за включване на конгресмена Евън Кендрик в партийната листа за президентските избори следващия юни. — Дженингс замълча. — Като кандидат за вицепрезидент — тихо добави той.

— Мога ли да го видя? — попита Пейтън, като пристъпи с протегната ръка.

— Знаех си, че ще ви заинтересува — каза Дженингс и подаде дългата разпечатка на директора на „Специални операции“. — Чудех се дали ще му обърнете такова внимание, каквото Сам Уинтърс е обърнал на вас.

— Да, сър — отвърна Пейтън, докато преглеждаше бързо и внимателно дразнещия окото компютърен шрифт.

— Ако в цялата тази безумна история има зрънце истина, това може да послужи за основа — рече президентът и погледна изпитателно неканения гост. — Според хората от пресслужбата работата е дебела. От следващата седмица седем много четени вестника в Средния запад непрекъснато ще пишат за Кендрик, ще му посвещават едва ли не уводни статии. Три от тях притежават радио и телевизионни станции в населени райони на север и юг и понеже стана дума за съвпадения, те всички са получили аудио– и видеокасети от интервюто на конгресмена за телевизията.

— Кой им ги е дал? Тук не пише.

— Естествено. В Денвър имало специално създаден комитет, за който никой не е чувал. Всичко се изпраща в Чикаго.

— Невероятно!

— Не съвсем — възрази Дженингс. — От конгресмена би излязъл чудесен кандидат. Около него има някакъв заряд. Той излъчва доверие и сила. Като нищо би могъл да успее — както казват моите хора. Ония от групата на Орсън Болинджър, която би трябвало да е и моя, може да започнат кръв да пикаят.

— Не заради това казах „невероятно“, господин президент. Натъкна ли се на такава очевидна връзка, дори аз се стъписвам. Прекалено е просто. Не мога да повярвам, че хората на Болинджър са толкова тъпи. Защо си слагат главата в торбата?

— Не ви разбирам, докторе. Мислех си, че ще кажете нещо от рода на: „Аха, скъпи Уотсън, ето ви и улики!“ Но вие не го казвате.

— Не. Щом трябва да подпиша тази изключителна хартийка, имам поне правото да знам защо.

— Защото наистина е прекалено очевидно. Да предположим, че хората на Болинджър научават, че Евън Кендрик ще бъде лансиран с шумна кампания, за да измести техния вицепрезидент, и наемат палестински терористи да го убият? Само на един ненормален ще хрумне такъв план. Една-единствена грешка в подготовката, един заловен убиец — какъвто вече имаме, — и те могат да бъдат разкрити… наистина ще бъдат, стига да подпишете този документ.

— И кого тогава ще намерите? Какво ще откриете?

— Не знам, сър. Може би ще се наложи да започнем с комитета в Денвър. От няколко месеца вниманието на обществеността непрекъснато се насочва към Кендрик, нещо, което той никога не е искал — всъщност дори е избягвал. А сега, в навечерието на същинската атака, се разиграва клането във Феърфакс и къщата в Меса Верде е нападната, слава Богу, без последствия благодарение на един старец, който явно не се дава на възрастта. Убил е трима терористи.

— Между другото, искам да се запозная с него — прекъсна го Дженингс.

— Ще го уредя, но може да съжалявате.

— В какъв смисъл?

— Съществуват две групировки, два лагера, и двата пипат вещо. Но единият може би е допуснал невероятна грешка, която просто е безсмислена.

— Пак не разбирам нищо…

— Аз също, господин президент… Ще подпишете ли заповедта? Ще ми дадете ли тези пет дни?

— Да, д-р Пейтън, но защо имам чувството, че ще заплатя за това с главата си?

— А, няма страшно, обществеността никога не би го позволила.

— Обществеността понякога греши — каза президентът на Съединените щати и се наведе над бюрото, за да подпише документа. — Такава е историята, професоре.

Уличните лампи по Лейк Шор Драйв в Чикаго примигваха в падащия сняг и хвърляха отблясъци по тавана на стаята в хотел „Дрейк“. Минаваше два часът след полунощ, едрият като канара блондин спеше на леглото, като дишаше дълбоко и равномерно, сякаш дори насън не губеше самоконтрол. Внезапно престана да диша, сепнат от оглушителния телефон. Седна рязко в леглото, измъкна крака изпод измачканата завивка, стъпи на пода и вдигна със замах слушалката.

— Ало? — каза Милош Варак без следа от сънливост в гласа.

— Имаме неприятности — обади се Самюъл Уинтърс от кабинета си в Синуид Холоу, щата Мериланд.

— Можете ли да ми кажете какви?

— Не виждам защо да не мога, макар и накратко, с две-три думи. Моят телефон не се подслушва, твоят също.

— По-накратко, моля ви.

— Преди около седем часа в къщата във Вирджиния се е случило нещо ужасно…

— Буря ли е имало? — прекъсна го чехът.

— Ако правилно съм те разбрал, да, ужасна буря с големи загуби.

— Икар ли? — едва не изкрещя Варак.

— Не е бил там. Нито пък в планините, където подобен опит за нападение е бил осуетен.

— Еманюел Уайнграс! — прошепна чехът. — Него са искали да премахнат. Знаех си, че все някога ще се случи!

— Защо пък него!

— Ще ви кажа по-късно, сър… Върнах се от Евънстън към дванайсет и половина…

— Знам, че те нямаше. Търся те от няколко часа, без да оставям съобщение, разбира се. По план ли върви всичко?

— Разбира се, но имах предвид друго. По радиото не са съобщили нито за единия, нито за другия случай, странно, нали?

— Ако нещата вървят според очакванията ми — отвърна Уинтърс, — поне няколко дни няма да се чуе нищо, ако изобщо някога се чуе.

— Още по-странно. Откъде знаете, сър?

— Погрижих се за това. Пратих един човек, на когото имам доверие. Сега е там. Ако има някаква надежда да се заловят извършителите, той се нуждае от прикритие.

Милош мигновено осъзна с огромно облекчение, че Самюъл Уинтърс не е предателят в Инвър Брас. Който и да беше издайникът, той нямаше да удължи преследването на убийците, ако те са изпратени от Сан Диего. Освен истината и облекчението, което тя му донесе, координаторът чех имаше и човек, на когото можеше да вярва.

— Сър, чуйте внимателно какво ще ви кажа. Налага се, повтарям, налага се — да свикате съвещание колкото се може по-рано утре. И то през деня, сър, не вечерта. Всеки час е от значение.

— Странна молба.

— Наречете го извънредно положение. Положението наистина е извънредно. А по някакъв начин трябва да създам още една извънредна ситуация. И да накарам един човек да предприеме нещо.

— Можеш ли, без да се впускаш в подробности, да ми обясниш защо?

— Да. В групата се случи онова, което изобщо не сме очаквали. В нея се е промъкнал човек, който няма какво да търси при нас.

— Господи!… Сигурен ли си.

— Да. Преди секунди вие отпаднахте от кръга на заподозрените.

Беше четири и двайсет и пет след полунощ, калифорнийско време, и седем и двайсет и пет в източните щати. Андрю Ванвландерън се гърчеше с изцъклен поглед и разрошени побелели коси на издутия велурен фотьойл. В изблик на ярост внезапно запрати към телевизора една чаша, пълна с уиски — тя рикошира в махагоновия бюфет и тупна безславно на белия килим. Вбесен, той грабна мраморния пепелник и го метна към екрана, на който течеше денонощната информационна програма. Изпъкналото цветно стъкло се натроши, чу се силен рязък пукот и апаратът запуши. На Ванвландерън му беше крив целият свят, той изрева и измърмори нещо с треперещи устни. След секунди от спалнята изскочи жена му.

— Какво правиш? — извика тя.

— Нищо, ох! Нищо! — изпищя той с морав врат и лице и изпъкнали вени по гърлото и челото. — Нито думичка! Какво се е случило? Какво става? Как си позволяват! Та аз им броих цели два милиона!

После най-неочаквано вбесеният Ванвландерън се свлече от фотьойла. Ръцете му се тресяха, а дланите му притискаха невидима въздушна стена, която той не виждаше с изпъкналите си очи. Падна ничком на пода. Заби лице в килима и нададе яростен гърлен вик, последния звук, излязъл от гърлото му.

Четвъртата му жена, Ардис Вояк Монтро Фрейзиър-Пайк Ванвландерън, направи няколко крачки с бледо като платно лице и опъната като пергаментова маска кожа и се вторачи в мъртвия си съпруг.

— Копеле такова! — прошепна тя. — Да ме зарежеш с тази каша! Сега ще има да ти сърбам попарата!

32

Абияд събра четиримата си „свещеници“ в мотелската стая, където живееше с най-младия от групата, който знаеше добре английски и никога не беше ходил в Оман. Беше пет и четирийсет и три сутринта колорадско време, дългото бдение бе приключило. Срещата нямаше да се състои. Втора група не бе влязла във връзка с тях, значи Йосиф и хората му бяха мъртви — не можеше да има друго обяснение. Опитният ветеран, който, макар и наполовина евреин, изпитваше огромна омраза към целия западен свят и всичко израелско, никога не би позволил да заловят някой от хората му жив. Ето защо бе наредил на сакатото момче със заешката устна, което толкова настояваше да участва в операцията, да не се отделя от него.

„— При най-малката опасност да бъдем заловени ще ти пръсна черепа, малкия. Ясно ли е?

— Аз ще те изпреваря, старче. Славната смърт ми е много по-мила, отколкото презрения живот.

— Вярвам ти, малък глупчо. Но моля те, помни думите на Азра. Жив можеш да се бориш, мъртъв — не.“

Азра, загинал за свещената кауза, беше прав, помисли си Ахбияд. Но не бе определил върховната саможертва, към която се стремяха истински вярващите — да умреш в битката. Ето защо джихадът, свещената война, не признаваше никакви капани, дори те да бяха поставени от смъртта. А оглушителната тишина, последвала нападението във Вирджиния, и неявяването на Йосиф и хората му не можеха да бъдат нищо друго освен капан. Така мислеха в Западния свят: отричаха постигнатото, не признаваха нищо, насъскваха ловците, докато те не се хванеха в капана. Пълна глупост! Ако капанът бе предназначен да унищожи врага, а в този случай щеше да бъде премахнат наистина страховит враг, смъртта бе лишена от смисъл. В своето мъченичество те щяха да изпитат невероятно щастие, каквото не бяха познали в живота на този свят. За вярващия нямаше по-голяма наслада от тази, да се яви пред Аллах на небето, обагрен с кръвта на враговете си, които бе погубил в една справедлива война.

Точно тази мисъл объркваше Ахбияд. Нали и християните говореха непрекъснато, че искат да се жертват за Христовата вяра и тръгваха да воюват в Негово име. Нали и евреите се перчеха, че са повече от другите, и се бореха в името на правата вяра, умираха за нея? Нима Аллах не заслужавай същото? И кой ще отсъди? Християните и евреите ли? В интерес на истината Ахбияд не беше начетен, нито пък се бе занимавал с тези толкова трудни предмети, но на това ги учеха по-възрастните, хората, запознати със свещения Коран. Уроците бяха ясни — враговете бързо намираха начин да си отмъстят за проявената към тях несправедливост, но още по-бързо отказваха на другите правото да чувстват болка. Християните и евреите имаха правото да призовават своите богове, когато ги заплашваше опасност, но без съмнение щяха и занапред да отричат справедливата кауза на палестинеца, не можеха обаче да го лишат от неговото мъченичество. Най-малкото в това затънтено място, Меса Верде, на хиляди километри от Мека.

— Братя! — обърна се белокосият към четиримата от своята група в малката евтина мотелска стая. — Настъпи и нашето време и ние го очакваме с възторг, защото знаем, че ни чака един по-добър свят, рай, където ще бъдем свободни, а не роби и пионки в ръцете на други като тук, на земята. Ако Аллах ни пожали за нови битки, ще се върнем при нашите братя и сестри с вестта, че сме отмъстили, нещо, което бяхме длъжни да сторим. И светът ще узнае, че това е наше дело, че петима храбри мъже са проникнали и унищожили две крепости, които страховитият враг е издигнал по пътя ни… Сега трябва да се подготвим. Първо с молитви, а после с по-практични средства. В зависимост от обстоятелствата ще ги нападнем, когато го очакват най-малко — не под прикритието на нощта, а посред бял ден. По залез слънце или ще сме коленичили за молитва, или ще сме се изправили пред Аллах.

Минаваше пладне, когато Калейла слезе от самолета и отиде в чакалнята на международното летище в Сан Диего. Веднага усети, че я следят, и то главно защото човекът, който я наблюдаваше, го правеше съвсем открито. Безличният, доста пълен мъж в смачкан, зле ушит габардинен костюм ядеше пуканки от бяла мукавена кутия. Кимна, после се обърна и пое по широкия многолюден коридор към изхода. Това беше сигналът. След броени минути Рашад го настигна и тръгна с него.

— Сигурно не ме чакахте, за да ме арестувате — каза тя, без да го поглежда.

— В такъв случай щеше вече да ме молиш на колене да те върна вкъщи, което може би ще се наложи да направя.

— Каква завидна скромност!

— Същото казва и жена ми, само дето добавя и „хубостнико“.

— Какво се е случило?

— Обади се в ЦРУ! Имам чувството, че всичко отива на кино, но се обади от някой автомат, не от къщи, ако отиваме там. Ще те чакам ей там. Ако ще работим заедно, само ми кимни и ме последвай… на разстояние, разбира се.

— Май ще трябва да спомена и някакво име. Да кажа нещо.

— Опитай Шапоф.

— Джинджифила! — възкликна Калейла, като извърна за секунда поглед към агента, който имаше толкова голяма слава, че се беше превърнал в нещо като легендата на ЦРУ. — Източен Берлин? Прага? Виена?…

— Всъщност… — прекъсна я мъжът в провисналия костюм от габардин. — Аз съм зъболекар от Кливланд.

— Имах съвсем друга представа за вас.

— Затова и ми викат Джинджифила… какъв отвратителен прякор! Обади се.

Рашад спря пред първия телефонен автомат. Беше объркана, защото не знаеше как сега се говори от уличен телефон, изимитира смутена французойка и помоли да я свържат с номер, който отдавна знаеше наизуст.

— Ало? — обади се Мичъл Пейтън.

— Аз съм, Ем Джей. Какво се е случило?

— Днес сутринта е починал Андрю Ванвландерън.

— Убит ли е?

— Не, удар — знаем го със сигурност. В кръвта му е открито значително количество алкохол и той бил в отвратително състояние — небръснат, с кръвясали очи, вонящ на пот и нещо още по-лошо — но наистина е получил удар.

— Ама че работа!

— Има и други интересни подробности, които обаче още не са изяснени. От часове седял пред телевизора и очевидно е счупил екрана с мраморен пепелник.

— Интересно, интересно — рече агентката от Кайро. — Какво казва жена му?

— Между реките от сълзи и молбите да бъде оставена на мира храбрата вдовица заяви, че съпругът й бил потиснат, защото загубил много пари на борсата и други инвестиции. Естествено, твърди, че не знае нищо по-конкретно, а всъщност е съвсем наясно. Този брак сигурно е бил скрепен с финансов договор под дюшека.

— Проверихте ли показанията й?

— Разбира се. С ценните си книжа би могъл да издържа няколко малки държави. Миналата седмица два негови коня дори са победили в надбягванията в Санта Анита и заедно с няколко други жребеца са на път да спечелят милиони.

— Значи тя лъже.

— Да — потвърди Пейтън.

— Но вероятно не и за потиснатото му състояние.

— По-добре да използваме друга дума. Яд, може би. Маниакален яд, съчетан с истеричен страх.

— Че нещо не е станало? — предположи Калейла.

— Не, че е станало, но не са съобщили за него. Може би е станало, а може би не… може и да се е провалило. А не е изключено да се е уплашил, че някои от убийците са били заловени, както наистина е станало с един в Меса Верде.

— А заловените могат да бъдат накарани да изпеят и майчиното си мляко, без да го съзнават.

— Точно така. Необходим ни е един-единствен източник, който да разкрие мястото, как се стига до него, скривалището. Разполагаме с такъв източник, с такъв човек. Цялата организация е прекалено сложна, за да се запази в тайна. Който стои зад убийствата, сигурно го разбира или поне го подозира. Може би точно това се е въртяло в ума на Андрю Ванвландерън.

— Какво става със заловения престъпник?

— Сега е под наркоза или както казват лекарите, под наблюдение. Той е маниак Опита какво ли не, дори да се удуши и да си глътне езика. Ето защо първо трябва да му бият успокоителни и чак тогава серумите. Доколкото разбрах от лекарите, ще получим първите сведения след около час.

— А какво да правя аз, Ем Джей? Не е много удобно да се натреса на покрусената вдовица…

— Тъкмо обратното, скъпа — прекъсна я Пейтън. — Удобно е. Защо да не се възползваме от обстоятелствата? Когато човек като госпожа Ванвландерън приема пост, предполагащ тесни връзки с потенциалния приемник на президента на Съединените щати, личните съображения остават на заден план… Ще се извиниш, разбира се, но ще се придържаш към плана, който набелязахме.

— При тези обстоятелства едва ли бихме могли да изберем по-подходящ момент. Аз съм последният човек, когото тя очаква да види. Ще я попритисна до стената.

— Чудесно. Не забравяй, можеш да проявиш съчувствие, но сигурността на страната винаги е на първо място.

— Ами Шапоф? Заедно ли ще работим?

— Само ако имаш нужда от него. Сега той е във военноморското разузнаване, ползваме го единствено като консултант и се радвам, че е там, но предпочитам да започнеш сама. Уговорете се как да поддържате връзка.

— Той сигурно не е в течение.

— Не. Наредено му е само да ти помага.

— Ясно.

— Ейдриън! — проточи директорът на „Специални операции“. — Имам да ти казвам още нещо. По всяка вероятност се приближаваме още повече до нашия русокос европеец, а също до онова, което върши.

— Кой е той? Разбрахте ли нещо?

— Не знаем кой е, но мога да кажа, че работи за хора, които искат да видят Евън в Белия дом…

— Боже Господи! А на него и през ум не му минава. Кои са тези хора?

— Вероятно много богати и много оправни. — Пейтън й описа накратко предстоящата широкомащабна кампания за избирането на Кендрик на вицепрезидентския пост. — Дженингс каза, че според неговите хора кампанията може и да успее. А според мен той няма нищо против.

— Колкото до президента… — обади се Калейла. — Всяка стъпка, всяко действие са били обмислени и претеглени. С изключение на едно.

— Какво?

— Реакцията на Евън, Ем Джей. Той никога няма да се съгласи.

— Може би някой трябва да тропне с крак.

— Да, но този крак трябва да е обут в железен ботуш… Значи има две групи — едната се опитва да издигне нашия конгресмен герой начело на нацията, а другата се мъчи да му попречи с какви ли не мръсни номера.

— И аз си мисля същото и го споделих с президента. Залавяй се за работа, офицер Рашад. Звънни ми, когато се настаниш в хотела. Дотогава вероятно ще имам новини от лекарите.

— Сигурно няма да мога да се обадя на баба и дядо. Живеят на две крачки.

— Не си на дванайсет години. В никакъв случай няма да ходиш там.

— Ясно.

Беше три часът, източно време, и в зимния следобед пред имението в Синуид Холоу бяха спрели лимузините. Шофьорите пушеха и си говореха тихо. Съвещанието вътре беше започнало.

— Срещата ни ще бъде кратка — обърна се Милош Варак към членовете на Инвър Брас, насядали в сумрачния кабинет, — виждаха се само лицата им в ярката светлина на лампите. — Но информацията е толкова важна, че помолих доктор Уинтърс да ви повика. Реших, че трябва непременно да бъдете уведомени.

— Да — сопна се Ерик Съндстром. — Зарязах лабораторията насред опитите.

— А мен ме измъкна от съдебно заседание, Милош — добави Маргарет Лоуел. — Но сигурно имаш причини както винаги.

— Аз пък идвам от Насау — засмя се тихо Гидиън Лоуган, — но не правех нищо особено, просто ловях риба, когато тоя проклет телефон на яхтата иззвъня. Е, и без това не кълвеше.

— Аз не мога да се похваля, че съм вършел нещо — обади се Джейкъб Мандел. — Играех голф, когато телефонът иззвъня, за малко да не го чуя.

— Да минем на въпроса — отсече Самюъл Уинтърс — в гласа му се долавяше не само припряност, но и нещо друго, може би гняв. — Новините са зашеметяващи.

Маргарет Лоуел погледна беловласия историк.

— Разбира се, Сам. Но нека си поемем дъх.

— Може и да съм говорил за риба — каза Гидиън Лоуган, — но мислех за съвсем друго, Самюъл.

Ръководителят на Инвър Брас кимна и се опита да се усмихне.

— Извинете за избухването. Всъщност съм уплашен, а сигурно и вие ще се стреснете.

— Е, лабораторията не е толкова важна — каза тихо Съндстром, сякаш си беше взел бележка. — Продължавай, Милош.

„Наблюдавай лицата, очите им. Не изпускай от поглед мускулите на челюстите, около клепачите и в основата на косата. Виж дали някой не преглъща, дали вените му на шията не са изпъкнали. Един от четиримата знае истината. Един от тях е предател.“

— Палестински терористи са нападнали къщите на конгресмен Кендрик във Вирджиния и Колорадо. Има доста жертви.

Всички в тази необикновена стая в имението в Чесапийк Бей бяха смаяни. Облегнаха се или се подпряха на столовете си, някои изкрещяха, други зяпнаха от учудване или присвиха недоверчиво очи, всички заразпитваха в хор, а въпросите им валяха като картечен откос.

— Кендрик убит ли е?

— Кога се е случило?

— Нищо не съм чул!

— Хванали ли са някого?

Последният въпрос дойде от Гидиън Лоуган, когото Милош Варак веднага погледна изпитателно: върху лицето му в здрача се четеше ярост… или може би гняв… и страх?

— Ще ви отговоря, доколкото мога — отвърна чехът, координатор в Инвър Брас, — но трябва да ви кажа, че нямам пълна информация. Кендрик май е оцелял и сега е охраняван. Къщите са били нападнати вчера късно следобед или може би привечер…

— Как така „може би“? — извика Маргарет Лоуел. — Значи вчера? А защо ти не знаеш… защо не знаем ние, защо не са съобщили?

— Очевидно по молба на разузнавателните служби и с разрешението на президента случаят не е разгласен.

— Явно за да заловят арабите — каза Мандел. — Те убиват, за да си правят реклама, и ако не се получи, съвсем побесняват. А побърканите по-лесно се издават…

— В случай че са живи, ще се опитат да се измъкнат от страната — добави Съндстром. — Ще могат ли да я напуснат, Варак?

— Зависи доколко са си опекли работата. Пък и от това, кой им е помогнал да влязат.

— Някой от палестинците не е ли бил заловен? — настоя Гидиън Лоуган.

— Мога само да предполагам, сър — отвърна чехът уж нехайно, но продължи да оглежда присъстващите. — Научих всичко това, преди да засекретят случая — още не бяха съобщили кои са загиналите.

— А ти какво мислиш? — попита Съндстром.

— В най-доброто положение вероятността някой от нападателите да е заловен жив е едва десет-петнайсет на сто. Цифрата се основава на статистиката за Близкия изток. Членовете на терористичните групи обикновено носят капсули с цианкалий в реверите си, ножчета за бръснене и спринцовки, залепени с лейкопласт по телата си, за да се самоубият, ако ги заловят и упоят, за да изтръгнат от тях нещо. Не забравяйте, за тези хора смъртта не означава саможертва, тя само ги лишава от възможността да убиват враговете си. По-скоро е обред, чрез който отиват на другия свят, където цари радост, каквато те не познават тук, на земята.

— Значи не е изключено един, двама, неколцина да са били заловени — отсече категорично Лоуган.

— Да, зависи колко души са участвали. За тях е много важно да са повече, стига да е възможно.

— Защо все питаш за това, Гидиън? — поинтересува са Самюъл Уинтърс.

— Защото всички знаем какви мерки за сигурност бяха взети за охраната на Кендрик — отвърна чернокожият предприемач, впил поглед в лицето на Варак — и според мен е задължително да разберем как тези фанатизирани простаци са проникнали през кордона. Какво ще кажеш, Варак?

— Ще кажа, че наистина е задължително, сър. Това си е лично мое мнение, което едва ли може да се смята за официално, но само след броени дни властите ще направят връзката, до която стигнах и аз.

— Казвай де! — подкани го силно и рязко Маргарет Лоуел.

— Предполагам, знаете, че Андрю Ванвландерън…

— Не — прекъсна го Лоуел.

— Какво за него? — попита Гидиън Лоуган.

— Откъде да знаем? — обади се и Мандел.

— Той почина — каза Ерик Съндстром и се облегна на стола.

— Какво?

Думата отекна три пъти подред.

— Рано сутринта в Калифорния, вестниците в източните щати вече бяха излезли — обясни Уинтърс. — Смъртта е причинена от сърдечен удар. Чух го по радиото.

— И аз — допълни Съндстром.

— Не съм слушала радио — рече Маргарет Лоуел.

— Аз бях на яхтата, после взех самолета — обади се Гидиън Лоуган.

— Аз бях на баскетболна среща — вметна Джейкъб Мандел виновно.

— Това не е новината на деня — продължи Съндстром и се наведе. — Беше публикувана в късното издание на „Поуст“, на четвърта или пета страница, а Ванвландерън не бе особено известен в града. Освен тук и в Палм Спрингс малцина са чували името му.

— Каква е връзката между него и палестинците? — попита Лоуган и извърна тъмните си очи към Варак.

— Този сърдечен удар е доста съмнителен.

Всички лица около масата бяха като издялани от гранит — сурови, застинали. Всеки огледа останалите: смисълът на последните думи ги бе залял като огромна мощна вълна.

— Направи доста необичайно изявление, господин Варак — промълви Уинтърс. — Защо не го обясниш на останалите, както го обясни на мен?

— Хората около вицепрезидента Болинджър, финансиращи партията заради интересите си, враждуват помежду си. Доколкото разбрах, съществуват различни групички. Едни искат да сменят вицепрезидента, други искат да го задържат, а трети настояват да се изчака, докато политическата обстановка се изясни.

— И какво от това? — изтананика напевно Мандел, като свали очилата си с метални рамки.

— Най-неприемливият човек за тях явно е Евън Кендрик.

— Е? — намеси се и Маргарет Лоуел.

— Всичко, което правим, е свързано с определен риск — отвърна Варак. — Никога не съм опитвал да го намаля, въпреки че съм гарантирал вашата анонимност. И все пак, за да започнем предизборната кампания на конгресмена Кендрик, трябваше да създадем политически комитет, чрез който да насочваме материалите и значителните средства, без да разкриваме вашето участие. Бяха ни необходими няколко седмици и е възможно да се е разчуло и в Сан Диего… Не е трудно да си представим реакцията на хората около Болинджър, особено на онези, които го подкрепят. Кендрик с право се прочу като герой, той е силен кандидат, който може да бъде включен в партийната листа и да си извоюва огромна популярност, точно както очаквахме и ние.

Ония като нищо могат да се уплашат и да потърсят бързи и окончателни решения… Включвам и семейство Ванвландерън — госпожа Ванвландерън, началничката на кабинета на вицепрезидента, има големи връзки в Европа и Близкия изток.

— Божичко! — възкликна Съндстром. — Нима смятате, че вицепрезидентът Болинджър има пръст в терористичните акции и носи вина за убийствата?

— Не пряко, сър! Тук е уместно да цитирам думите, които крал Хенри изрича пред придворните си за Томас Бекет: „Толкова ли няма кой да ме отърве от този размирен свещеник?“ Кралят не е давал никаква заповед, никакви указания, той просто е задал, вероятно с усмивка, един въпрос, чието значение не е убягнало на хората около него. Важното в нашия случай е, че някои големи клечки са помогнали на убийците — да проникнат в страната и да се снабдят с оръжие.

— Невероятно! — прошепна Мандел и грабна очилата си.

— Я чакай! — намеси се Гидиън Лоуган и наклони глава, без да откъсва поглед от чеха. — Намекна и че Ванвландерън може да е починал от друго. Защо мислиш така и ако си прав, каква е връзката с палестинците?

— Усъмних се, когато научих, че един час, след като тялото на Ванвландерън е било закарано в моргата, госпожа Ванвландерън е наредила то веднага да бъде кремирано — уж така се били споразумели със съпруга си.

— Тоест не може да бъде направена аутопсия — кимна с глава юристката Лоуел, изяснявайки очевидното. — А каква е връзката с палестинците, Милош?

— Първо, времето. Един човек, който спортува, радва се на добро здраве и никога не е страдал от високо кръвно налягане, умира най-неочаквано само денонощие след нападението в къщите на Кендрик. Пък и понаучих едно-друго за големите връзки на госпожа Ванвландерън в Близкия изток — сетих се да го сторя след краткия спор за нея при последната ни среща. Въпрос на дни е следователите да сглобят тези факти и ако те не са безпочвени, все ще ги свържат с убийствата.

— Но ако Ванвландерън е помагал на терористите, защо е бил премахнат? — попита озадачен Съндстром. — Нали той е дърпал конците?

— Ще ти отговоря, Ерик — каза Маргарет Лоуел. — Най-добрият начин да скриеш някаква улика е да я унищожиш. Убиват куриера, не този, който праща съобщението. Така ще се прекъсне връзката с човека, който командва парада.

— Увличаш се! — извика Джейкъб Мандел. — Възможно ли е висши служители да са толкова покварени!

— Знаем, че е възможно, приятелю! — отвърна Самюъл Уинтърс. — Иначе ние самите няма да сме тук.

— Там е трагедията — поклати тъжно глава финансистът. — Страната ни разполага с такъв потенциал, а е разядена отвътре. Тези хора ще променят всички правила, всички закони. И защо?

— Защото им е изгодно — отвърна тихо Гидиън Лоуган.

— Какво според теб ще се случи, Милош? — попита Маргарет Лоуел.

— Ако съмненията ми се оправдаят, според мен ще си изсмучат от пръстите някаква съшита с бели конци версия, в която изобщо няма да се споменава, че длъжностни лица са свързани с терористите. Ще се намерят и изкупителни жертви, за предпочитане мъртъвци. Вашингтон не може да си позволи да постъпи иначе — това ще е провал за външната ни политика.

— А Болинджър? Съндстром отново се облегна.

— Ако версията бъде достатъчно убедителна, той би могъл да отърве кожата… Ние обаче не сме вчерашни.

— Интересно изявление, да не кажа доста красноречиво, господин Варак — обади се Уинтърс. — Какво имаш предвид?

— Макар че трябва да се върна в Чикаго, съм се разбрал с някои хора от телефонната компания в Сан Диего да ми предоставяш записи на всички разговори, водени с дома на Болинджър, с канцеларията му и с членовете на екипа му. Те ще ми дадат телефонните номера и времето на разговора. Ако не бъркам, ще имаме достатъчно доказателства, пък били те и косвени, за да убедим вицепрезидента да оттегли с достойнство кандидатурата си.

Вече потегляше и последната лимузина, когато Самюъл Уинтърс затвори телефона в скъпо мебелираната дневна с гоблените и отиде при Варак, който стоеше до големия фасаден прозорец.

— Кой ли от тях ни е издал? — попита чехът, загледан в отдалечаващия се автомобил.

— Мисля, че ще разбереш преди в Калифорния да се е съмнало… След няколко минути хеликоптерът ще бъде тук. Има разрешение да излети в четири и половина от Истън.

— Благодаря, сър. Дано всичко това не се окаже излишно.

— Беше много убедителен, Милош. Който и да е предателят, няма да посмее да се обади. Ще му се наложи да отиде лично. Приготвили ли сте всичко в хотела?

— Да. На летището в Сан Диего шофьорът ще носи ключове от служебния вход и апартамента. Ще използвам товарния асансьор.

— Я ми кажи — подкани аристократичният беловлас историк. — Възможно ли е наистина да съществува планът, който ни изложи днес следобед? Възможно ли е Андрю Ванвландерън да е свързан с палестинците?

— Не, сър, не е възможно. Жена му никога не би го допуснала. Ако се е опитал, с нея е свършено. Планът изисква голяма предварителна подготовка, която, макар и трудно, може да бъде разкрита, а госпожа Ванвландерън не би рискувала. Прекалено добра професионалистка е.

В далечината, над Чесапийк Бей се чу тътенът на хеликоптера, който ставаше все по-силен.

Калейла пусна дамската си чанта на пода, хвърли двете кутии и трите пазарски плика на леглото, после се излегна, като ги разбута, и отпусна глава върху високата възглавница. Беше помолила Шапоф Джинджифила да я остави в един универсален магазин, за да си купи малко дрехи, тъй като нейните бяха в Кайро или във Феърфакс, или в бахамската полицейска кола, или в самолета на американските военновъздушни сили.

— Дрън-дрън, ярина — опита се тя да изимитира Скарлет О’Хара, загледана в тавана. — Иде ми да зарежа мисленето за утре — каза си на глас, — но, дяволите да го вземат, няма как!

Седна и се пресегна към телефона, за да набере номера на Пейтън в ЦРУ.

— Ало?

— Ем Джей, прибираш ли се някога вкъщи?

— А ти вкъщи ли си, скъпа?

— Вече не знам къде е домът ми, но ще ти разкрия една тайна, чичо Мич.

— Чичо ли?… Божичко, сигурно ти се е приискало да пояздиш пони?

— Най-накрая може да се окаже, че моят дом е у един наш общ приятел.

— Значи наистина си напреднала.

— Не, той е напреднал. Подметна нещо за двайсет-трийсет години.

— Какво?

— Не знам. Истински дом и бебета, все неща от тоя род.

— Тогава нека спасим живота му, Ейдриън.

Калейла поклати глава, но не в знак на несъгласие, а за да се върне към настоящето.

— С това „Ейдриън“ съвсем ме попари, Ем Джей. Извинявай.

— Няма защо. Имаме право понякога да си помечтаем за щастие, а знаеш, че аз искрено ти го желая.

— Макар че ти не си бил щастлив.

— Така си избрах, агент Рашад.

— Ясно, мой човек, или може би трябва да ти викам „сър“?

— Викай ми както искаш, но ме изслушай. Получих първия доклад от клиниката — за пленника. Изглежда, са влезли в страната, предрешени като свещеници-маронити, с израелски паспорти. Момчето не знае много — десета дупка на кавала е и са го включили в групата заради Кендрик. Осакатял е, докато е бил с нашия конгресмен в Оман.

— Знам, Евън ми разказа. Пътували са в полицейска камионетка за Джабал Шам. Мислели са, че ще бъдат екзекутирани.

— Но оттук нататък нещата стават много мъгляви… Не са казали на младока почти нищо и добре са направили, слаби са му ангелите. Доколкото са разбрали лекарите, двете групи е трябвало да се срещнат при летището и първият отряд да се слее с втория, тоест групата от Феърфакс е трябвало да се присъедини към групата от Колорадо.

— Това изисква доста приготовления, Ем Джей. Пък и разстоянието е голямо. Явно маршрутът е разработен от обиграни хора.

— Да, и са пипали без много шум. Не е изключено и да заемат държавни постове.

— Понеже стана дума за това, аз се намирам два етажа над покрусената вдовица.

— Канцеларията й е предупредена. Тя знае, че ще й се обадиш.

— Тогава ще се пооправя и се хващам за работа. Между другото, трябваше да си купя някои неща, за да си вляза в ролята — но нямам намерение да ги плащам от джоба си. Просто не са моят стил — по-строги са.

— Доколкото знам за някогашните връзки на госпожа Ванвландерън, би могла да изглеждаш и малко по-шик.

— Е, не са чак толкова строги.

— Така си и мислех. Обади ми се, щом приключиш. Калейла затвори телефона и известно време го гледа, после вдигна чантата от пода. Отвори я и извади листче хартия, на което си беше записала номера на Евън в Меса Верде. След секунди го набра.

— Домът на Кендрик — каза женски глас, в който Калейла разпозна една от сестрите.

— Може ли да говоря с конгресмена? Обажда се госпожица Ейдриън от Държавния департамент.

— Разбира се, скъпа, чакайте да го повикам. Излезе да се сбогува с онзи приятен млад грък.

— С кого?

— Май е грък. Познава много от приятелите на конгресмена в Арабия или където е бил.

— Какво?

— Свещеник е. Млад свещеник от…

— Скрийте Евън! — изпищя Калейла и скочи на крака. — Повикайте охраната! Другите са отвън! Дошли са да го убият!

33

Оказа се толкова просто, помисли си Ахбияд, докато наблюдаваше огромната къща на омразния им враг от гората срещу нея. Един честен, любезен млад свещеник с редовни документи и разбира се, без оръжие, дошъл да поздрави известния конгресмен от името на приятелите му. Кой би могъл да откаже кратка аудиенция на простодушния свят човек от далечна страна, който не е наясно с формалностите, съпровождащи посещенията при известни личности? Първо го отпратиха, но сетне самият враг го прие — оттук нататък фанатикът просто трябваше да прояви изобретателност. А развръзката зависеше от всички тях. И те нямаше да се провалят.

Младият им другар излезе от къщата! Ръкува се с омразния „Амал Баруди“ под зорките погледи на телохранителите в официални костюми, които носеха автомати. Арабите можеха само да се досещат колко са — отвън имаше поне дванайсет души, останалите сигурно бяха вътре. По волята на Аллах при първото нападение повечето щяха да загинат, а другите щяха да бъдат осакатени за цял живот.

Младият арабин тръгна заедно с един от охраната по асфалтираната алея към автомобила, тактично спрян на пътя зад високия жив плет. Още няколко секунди! И техният обичан Аллах се отнесе благосклонно към тях: появиха се още трима телохранители, с другите пред къщата станаха седмина. Хайде, братко! Внимавай как караш!

Другарят им вече бе при автомобила — сведе учтиво глава, прекръсти се и още веднъж се ръкува с мъжа от охраната, когото останалите не виждаха зад живия плет. После отвори вратата и се закашля, подпирайки се с лявата ръка на облегалката, а дясната плъзна по калъфа. Най-неочаквано се извъртя — бързо и уверено като истински мюсюлманин, стиснал в ръката си остър като бръснач нож, и го заби в гърлото на телохранителя, преди онзи да разбере какво става. Бликна кръв, мъжът от охраната се свлече, но в този момент терористът го хвана заедно с оръжието и го затътри през пътя до шубрака край гората. Погледна към Ахбияд, кимна и изтича обратно при колата. Ахбияд пък щракна с пръсти на арабите, спотаили се зад него в гората. Тримата мъже пропълзяха, облечени, както и белокосия, във военни дрехи — стискаха леки картечници, на куртките им висяха гранати.

Терористът, който знаеше английски, запали двигателя, включи колата на скорост и я подкара леко и нехайно към левия край на асфалтираната алея. Двигателят ревна, колата зави рязко надясно към къщата, а младежът се наведе и натисна един бутон под таблото. Отвори вратата и насочи автомобила към широката морава и телохранителите, които говореха с конгресмена, после скочи в движение на чакъла. Щом стъпи на земята, чу през какофонията от двигателя и виковете на хората от охраната, че някаква жена пищи. Една от сестрите бе изскочила през входната врата и крещеше нещо — съгледа стремглаво приближаващия се автомобил без шофьор, обърна се и отново изкрещя, вече на Кендрик, който стоеше най-близо до каменния вход.

— Махнете се! — викаше тя, очевидно повтаряйки думи, които беше чула само преди минути. — Дошли са да ви убият!

Конгресменът се втурна към тежката врата, като сграбчи жената за ръката и я избута пред себе си, а телохранителите откриха огън по празното метално чудовище, което се носеше като обезумяло и завиваше към къщата, насочвайки се право към плъзгащата се стъклена врата на верандата. Вътре Евън я удари с рамо и я затвори. Това негово движение и дебелият плот от армирана стомана спасиха живота им.

Взривовете отекнаха един след друг, сякаш бумтеше огромна пещ, срутиха се прозорци и стени, подпалиха се завеси, пердета и мебели. Пред къщата седмината души от Централното разузнавателно управление паднаха, пронизани от парчета стъкло и метал — бяха избухнали четирийсет килограма динамит, прикрепени към шасито на автомобила. Четирима загинаха на място с надупчени глави и разкъсани тела, двама беряха душа, от очите и гърдите им струеше кръв. Седмият, от чиято лява ръка бе останало само кървящо чуканче, бе събрал цялата си ярост и хукна със стрелящ автомат през моравата към маскирания като свещеник терорист, който се хилеше като обезумял и бълваше огън с картечницата си. Двамата се улучиха едновременно в свежия, хладен ден под ослепителното колорадско слънце.

Кендрик се наведе към зиданата стена на коридора, както се бе облегнал на камъните. Погледна надолу към сестрата.

— Не мърдайте оттук! — нареди й той и се промъкна към ъгъла на дневната.

Отвсякъде се носеше дим. Отвън се дочуха викове — телохранителите от двете страни на къщата се събираха отпред и като професионалисти взаимно се прикриваха, докато заемаха нови позиции. После отекнаха четири поредни взрива — гранати! Те бяха последвани от викове на арабски:

— Смърт на враговете! Смърт на нашия ненавистен враг! На пролятата кръв ще отвърнем с кръв!

От различни страни се разнесоха автоматични откоси. Избухнаха още две гранати, едната от които беше хвърлена през разбития прозорец на хола и разруши отсрещната страна. Евън се извърна, за да се прикрие зад стената, и след като отломките се слегнаха, извика:

— Мани! Мани? Къде си? Кажи!

Не последва никакъв отговор, само телефонът издрънча някак неуместно. Стрелбата отвън стана оглушителна, разнасяха се взрив след взрив, куршумите рикошираха в каменната стена, забиваха се в дърветата, цепеха като обезумели въздуха. Кендрик бе оставил Мани на верандата със стъклените врати! Трябваше да отиде при него. На всяка цена. Втурна се през дима и огъня в дневната, прикрил очите и носа си, тъкмо когато през счупените стъкла на прозорците внезапно влетя някаква фигура. Мъжът се претърколи на пода и скочи на крака.

— Ахбияд! — извика Евън и се закова на място.

— Ето те и теб! — изрева палестинецът и се прицели. — Животът ми ще се увенчае със слава! Слава! Велики Аллах, бъди благословен! Дари ме с огромно щастие!

— Нима заради мен правите всичко това? Убивате всички тия хора! Леете толкова кръв! Струва ли си? Наистина ли вашият Аллах иска толкова много смърт?

— Ти ли ми говориш за смърт? — изкрещя терористът. — Азра е мъртъв! Яков е мъртъв! Зая загина от ръката на евреите, скочили от небето над Бекаа! И всички останали… стотици, хиляди мъртви! А сега, Амал Баруди, гениален предателю, аз ще те пратя в ада!

— Още не! — се чу полушепот, полувик откъм свода на верандата.

Думите бяха придружени от два силно отекнали изстрела, които за момент заглушиха стрелбата отвън.

Белокосият Ахбияд се изви назад, покосен от мощното оръжие, което отнесе част от черепа му. Еманюел Уайнграс се свлече на пода с лице и риза, потънали в кръв, притиснал лявото си рамо към вътрешността на свода.

— Мани! — изрева Кендрик, сетне се втурна към стария архитект, приклекна до него и вдигна главата му от твърдия под. — Къде си ранен?

— Къде ли не! — отвърна гърлено, с мъка Уайнграс. — Виж двете момичета! Когато… започна всичко това, хукнаха към прозорците… Опитах се да ги спра. Иди да ги видиш, по дяволите!

Евън погледна двата трупа на верандата. От плъзгащата се врата зад тях бяха останали само рамките с остри, назъбени парчета дебело стъкло. Бомбата в колата си беше свършила работата — от двете момичета бяха останали само парчета кожа и кръв.

— Няма какво да гледам, Мани. Жалко!

— И ти там горе, на скапаното небе, наричаш себе си Бог! — извика Уайнграс и се разплака. — Какво още искаш, мошенико!

Старецът се свлече в безсъзнание.

Стрелбата отвън престана. Кендрик се приготви за най-лошото и измъкна .357-калибровия магнум от ръката на Мани. За момент се запита кой ли му го е дал и тутакси се сети за Джи-Джи Гонзалес. Положи внимателно Уайнграс на пода и се изправи. Влезе предпазливо в разрушената дневна и изведнъж го лъхна миризмата на мокър дим — от противопожарното устройство на тавана пръскаше вода.

Изстрел! Той падна на пода и се заозърта с насочен пистолет.

— Четирима! — извика някой зад счупените прозорци. — Преброих четирима!

— Един влезе вътре! — отвърна високо втори мъж. — Иди да провериш и стреляй по всичко, което се движи! Божичко, не ми се иска да броя нашите! А също така някое от тези копелета да се измъкне живо! Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Той е мъртъв! — извика Евън колкото глас му бе останал. — Но тук има един ранен. Той е жив, ала е тежко ранен и е от нашите.

— Господин конгресмен? Вие ли сте, господин Кендрик?

— Да. Но никога повече не ме наричайте така.

Телефонът пак започна да звъни. Евън се изправи и тръгна уморено към овъгленото чамово бюро, подгизнало от струите вода. Изведнъж зърна сестрата, която му бе спасила живота — заобикаляше колебливо каменния свод на коридора.

— Не идвайте тук. Не излизайте на верандата.

— Чух, че има ранени, сър. Това ми е работата. Телефонът продължаваше да звъни.

— Вижте него. Но не и другите. Да не сте припарили до тях?

— Не съм расла в саксия, господин конгресмен. Изкарах три срока във Виетнам.

— Но те ви бяха приятелки!

— Както и много други — отвърна сестрата безизразно. — Мани ли е ранен?

— Да.

Телефонът продължаваше да звъни.

— След като отговорите, обадете се на доктор Лайънс.

Кендрик вдигна слушалката.

— Ало!

— Евън! Слава Богу! Обажда се Ем Джей! Току-що разбрах от Ейдриън…

— Майната ти.

Кендрик затвори и позвъни на справки.

В първия момент стаята се завъртя пред очите му, а някъде далеч се надигаше огромен тътен и в главата му проблеснаха светкавици.

— Бихте ли повторили, госпожице, да не би да бъркам.

— Разбира се, сър. В Кортез в областта Меса Верде не е регистриран д-р Лайънс. Всъщност в района няма човек с такова име.

— Но той се казваше така! Видях името му върху пропуска, издаден от Държавния департамент.

— Моля?

— Нищо… Нищо! — Евън тръшна слушалката и телефонът веднага зазвъня наново. — Ало!

— Скъпи! Добре ли си?

— Твоят проклет Ем Джей оплеска всичко! Не знам колко души загинаха, а Мани е направен на решето! Бере душа, на всичкото отгоре няма и лекар!

— Обади се на Лайънс.

— Той не съществува… Как разбра за тук?

— Говорих със сестрата. Спомена за някакъв свещеник и скъпи, чуй ме! Преди броени минути разбрахме, че те се придвижват, преоблечени като свещеници! Свързах се с Ем Джей и той не е на себе си. Изпратил е при теб половината Колорадо, всички федерални агенти, които са се заклели да мълчат!

— Току-що му казах да върви на майната си.

— Той не ти е враг, Евън.

— Кой тогава ми е враг, по дяволите?

— Точно това се опитваме да разберем!

— Не си давате много зор.

— А те не си поплюват. Какво мога да ти кажа? Кендрик, мокър от глава до пети от пръскащата вода, погледна сестрата, която оказваше първа помощ на Уайнграс. Очите й бяха пълни със сълзи, тя едвам се държеше, още малко, и щеше да се разкрещи при вида на приятелките си на верандата. Евън рече тихо:

— Кажи ми, че се връщаш при мен. Кажи ми, че всичко ще свърши. Кажи ми, че не полудявам.

— Мога да ти кажа всичко това, но ти трябва да ми вярваш. Жив си и това е всичко, което има значение за мен.

— Ами другите, които не са живи? Ами Мани? Те нямат ли значение?

— Снощи Мани ми каза нещо, което страшно ме впечатли. Говорехме за семейство Хасан, за Сабри и Каши. Каза ми, че всеки от нас ще ги помни и ще тъгува за тях по свой си начин… но за това има време по-късно. На някои може да им прозвучи бездушно, но не и на мен. Той е бил там, където съм била и аз, знам откъде идва. Никой не е забравен, сега обаче трябва да го забравим и да правим каквото се иска от нас. Разбра ли… скъпи?

— Опитвам се. Кога се връщаш?

— Ще узная след няколко часа. И ще ти се обадя.

Евън затвори телефона. В далечината се засилваше воят на многобройни сирени и приближаващи се хеликоптери, всички насочили се към педята земя в Колорадо, кой знае защо наречена Меса Верде.

— Чудесен апартамент — каза тихо Калейла, докато прекосяваше мраморното антре в жилището на семейство Ванвландерън и вървеше към хола, разположен малко по-ниско.

— Удобен е — отвърна вдовицата, стиснала в ръката си кърпичка, после затвори вратата и последва разузнавачката от Кайро. — Вицепрезидентът понякога е много взискателен и трябваше да избирам между този апартамент или цяла къща. А щеше да ми дойде много да се грижа за две къщи — неговата и моята. Заповядайте, седнете!

— Всички ли са такива? — попита Калейла и се настани в креслото, което й беше посочила Ардис Ванвландерън — то беше срещу широкия тежък диван, тапициран с брокат: домакинята бе побързала да разпредели местата.

— Не, всъщност съпругът ми поръча да го обзаведат по наш вкус. — Вдовицата вдигна кърпичката към лицето си. — Май трябва вече да свикна да го наричам „моят покоен съпруг“ — добави тя, като приседна тъжно на дивана.

— Моите съболезнования, още веднъж се извинявам, че ви се натрапвам в такова време. Нетактично е и го заявих на шефовете си, но те настояха.

— И са били прави. Държавните дела преди всичко, госпожице Рашад. Разбирам.

— Аз май не. Според мен този разговор можеше да се проведе поне утре сутринта. Но другите пак бяха на по-различно мнение.

— Точно това ме очарова — каза Ардис, като изпъна скъпата си черна копринена рокля. — Какво е толкова неотложно?

— На първо място — отвърна Калейла, като кръстоса крака и изглади една гънка на тъмносивия си костюм, купен в Сан Диего, — това, за което ще говорим, трябва да си остане между нас. Защо да безпокоим излишно вицепрезидента Болинджър! — Агентката от Кайро извади от черната си чанта един бележник и приглади тъмната си коса, която беше сресана назад и прибрана на строг кок. — Доколкото знам, са ви уведомили, че работя в чужбина и бях върната специално заради тази задача.

— Казаха ми, че сте специалистка по близкоизточните въпроси.

— Това е евфемизъм за терористична дейност. Аз съм наполовина арабка.

— Личи си. Доста сте симпатична.

— А вие сте много красива, госпожо Ванвландерън.

— Минавам за такава, стига да не става дума за годините.

— Сигурна съм, че не са повече от моите.

— Стига за това… Какво има? Защо бе наложително да се срещнем?

— Нашите специалисти, които следят събитията в долината Бекаа в Ливан, са се добрали до невероятна и тревожна информация. Знаете ли какво е „ударна група“, госпожо Ванвландерън?

— Кой не знае? — отвърна вдовицата и протегна ръка към пакета цигари на масичката. Извади една и взе запалката от бял мрамор. — Неколцина мъже — най-често са мъже, — изпратени да премахнат някого. — Запали цигарата с едва забележимо треперене на дясната ръка. — Май свършихме с определенията. Та каква връзка има това с вицепрезидента?

— Нали към него са били отправяни заплахи? И затова сте поискали към него да бъде прикрепена група от федералното бюро за разследване.

— Вече никой не го заплашва. — Ардис всмука дълбоко от цигарата. — Оказа се, че се е обаждал някакъв безобиден психопат, който дори не е притежавал оръжие. Но когато започнаха да пристигат тия отвратителни писма и глупавите телефонни обаждания, решихме, че не бива да рискуваме. Всичко това е описано в доклада — следихме го в различни градове, докато накрая хвана в Торонто някакъв самолет. Доколкото разбрах, за Куба, така му се пада.

— Може и да не е бил психопат, госпожо Ванвландерън.

— Как така да не е бил?

— Нали не сте го заловили?

— ФБР го проучи до девето коляно, госпожице Рашад. Съмнение няма, не е добре с нервите, страда от класическа шизофрения, прави се на супермен. Но всъщност е бил безопасен. Случаят е приключен.

— Смятаме да го разследваме отново.

— Защо?

— От Бекаа научихме, че са пристигнали две-три ударни групи, решили да убият вицепрезидента Болинджър. Вашият психопат може и да не е бил случаен.

— Как така? Какво говорите? Не разбирам езика ви, но всичко това ми звучи смехотворно.

— Защо пък! — възрази спокойно Калейла. — Терористите действат напълно открито. Често обявяват предварително своята цел и човека, когото са взели на мушка. Правят го по един или друг начин.

— Защо терористите ще искат да убиват Орсън — вицепрезидента Болинджър, тоест?

— А вие защо сте приели насериозно заплахите срещу него?

— Защото наистина го заплашваха. Не можех да постъпя другояче.

— И правилно — съгласи се разузнавачката, загледана към прозореца, после угаси цигарата и извади друга, която веднага запали. — Попитахте ме защо ще искат да убият вицепрезидента. Не само ще бъдат проведени нови избори, но и ще има значителна дестабилизация.

— Защо им е дестабилизация?

— Така за тях ще научи целият свят. Ще бъде убит вицепрезидентът, а не случаен минувач. Още повече ще се разчуе, че ФБР е било предупредено, но не е взело необходимите мерки и така е било надхитрено чрез една по-добра стратегия.

— Стратегия ли? — възкликна Ардис Ванвландерън. — Каква стратегия?

— Един безобиден психопат, който съвсем не е бил безобиден и е бил използван да отклони вниманието. Съсредоточаваш вниманието върху един безобиден особняк, който изчезва ни лук ял, ни лук мирисал, и ето че на негово място се появяват истинските убийци.

— Какви ги дрънкате?

— Това се повтаря непрекъснато. Арабите мислят в геометрична прогресия. Действат на етапи, без третият да е свързан задължително с първия, но връзката съществува, стига да се сетиш да я потърсиш. Понеже заговорихме за класически случаи, един от тях е този начин за отклоняване на вниманието.

— Не беше „отклоняване“! Онзи наистина звънеше по телефона, установи се и от кои градове се е обаждал, съществуват и гнусните писма с изрязани от вестници букви!

— Класически случай — повтори тихо Калейла, докато си записваше нещо.

— Какво правите?

— Започвам ново разследване на случая… и си записвам какво ми казвате толкова убедено. Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърна вдовицата сдържано и студено.

— Сещате ли се дали сред многото привърженици на вицепрезидента Болинджър — сред многото му приятели — няма хора, които нито го подкрепят, нито са му приятели?

— Какво?

— Не е тайна, че вицепрезидентът се движи сред богаташи. Да е имал противоречия с някого, с определена групировка? За политиката, която провежда, за партийните средства, за инвестиции?

— Божичко, за какво намеквате?

— Стигнахме до същината на въпроса, госпожо Ванвландерън, тъкмо заради това съм тук. Има ли в Калифорния хора, които биха предпочели друг кандидат в партийната листа? Или по-точно, друг вицепрезидент?

— Не мога да повярвам на ушите си! Как се осмелявате!

— Други се осмеляват, не аз, госпожо Ванвландерън. В крайна сметка може да бъде установено дали някой е говорил с чужбина. В началото е трудно да открием с кого, но не е проблем да установим региона, мястото… В тази ужасна история е забъркана и трета групировка и тя е тук, в Южна Калифорния. Нашите хора в Бекаа са се натъкнали на телеграми, изпратени в Бейрут през Цюрих, Швейцария, от… Сан Диего.

— Сан Диего ли?… Цюрих?

— Пари. Съвпадение на интересите. Едната група иска да убие вицепрезидента и да вдигне шум до небето, другата също иска да го премахне, но да остане в сянка. И за двете неща се искат много пари. „Проследи парите“ е закон в нашата професия. Сега правим точно това.

— Проследявате парите ли?

— Въпрос на дни. Швейцарските банки дават информация, щом става въпрос за наркотици или тероризъм. А агентите ни в Бекаа са изпратили описание на членовете на терористичните групи. Както по-рано, и сега ще успеем да ги спрем. Ще разкрием връзката им със Сан Диего. Просто решихме, че можете да ни насочите.

— Да ви насоча ли? — извика, смаяна, вдовицата и побърза да загаси цигарата. — Дори не мога да мисля, всичко звучи толкова невероятно! Сигурна ли сте, че няма някаква огромна, невероятна грешка?

— В подобни случаи ние не грешим…

— Глупости на търкалета — отвърна Ардис, забравила за момент изискания си британски английски. — Да де, и вие не сте безгрешни, госпожице Рашад.

— В някои случаи не можем да си позволим грешки.

— Това е идиотско!… Тоест — тоест, ако тези ударни групи наистина съществуват и ако до Цюрих и Бейрут са изпратени телеграми от Сан Диего, някой може да ги е пробутал с фалшиви имена. Да се е подписал дори с моето име!

— Наясно сме — рече Калейла, след като затвори бележника и го пъхна в чантата си. — Ще бие прекалено много на очи, за да го вземем насериозно.

— Да, точно това имах предвид, клопка! Някой може би иска да натопи приятелите на Орсън.

— За да премахне вицепрезидента!

— Защо не. Ами ако са взели на мушка, както се изразихте, някой друг?

— Някой друг ли? — едва не примигна от изненада оперативната агентка, а изнервената вдовица грабна поредната цигара.

— Да. И с телеграмите, изпратени от Сан Диего, може би са решили да очернят някого от привържениците на Болинджър! Напълно възможно е, госпожице Рашад.

— Много интересна идея, госпожо Ванвландерън. Ще я предам на началниците си. Вероятно трябва да го имаме предвид. С един куршум два заека. Двойно подсигуряване.

— Какво? — Режещият глас на вдовицата прокънтя като в някогашна питсбъргска кръчма.

— Професионален жаргон. — Калейла се изправи. — На обикновен език това ще рече да се отклони вниманието от обекта, за да се избегне разкриването на извършителя, който действа чрез подставени лица.

— Наистина се изразявате малко странно.

— Имаме си причини… Ще поддържаме постоянна връзка с вас, разполагаме и с програмата на вицепрезидента. А охраната на господин Болинджър ще бъде подсилена с наши хора, специалисти в борбата с терористите.

— Да, чудесно.

Госпожа Ванвландерън забрави кърпичката си на тапицирания с брокат диван и изпрати Рашад с цигарата в ръка.

— Колкото до двойното подсигуряване и подставеното лице — каза разузнавачката в мраморното антре, — версията ви е интересна и ще я използваме, за да пришпорим швейцарските банки, но според мен тя не е много убедителна.

— Какво?

— Всички швейцарски сметки са със закодирани шифри, затова е трудно да получиш информация, но по тях може да се установи на кого са. Процедурата е дълга, но не и неосъществима. И най-алчните мафиоти и саудитски търговци на оръжие знаят, че не са вечни. Няма да харижат милионите си на цюрихските джуджета… Лека нощ и още веднъж моите най-искрени съболезнования.

Калейла се върна при затворената врата на апартамента. Отвътре се чу приглушен уплашен вик, придружен с ругатни — единствената обитателка на тежкарското жилище вече губеше самообладание. Планът им бе успял. Ем Джей се бе оказал прав! Вместо да им попречи, смъртта на Андрю Ванвландерън ги бе улеснила. Те се бяха възползвали от това непредвидено обстоятелство. Жената на богаташа, финансирал партията, щеше да се пречупи.

Милош Варак стоеше в тъмното преддверие на един магазин на трийсетина метра вляво от предния вход на хотел „Уестлейк“ и на десетина метра от пресечката, където се намираше служебният вход. Беше седем и трийсет и пет вечерта калифорнийско време — той бе изпреварил всички граждански полети от Вашингтон, Мериланд и Вирджиния. Беше пристигнал навреме за разкритието и, не по-малко важно, всичко горе в хотела беше готово. Сред камериерките — които искрено съчувстваха на скърбящата вдовица, — имаше една новопостъпила, която чехът бе инструктирал. Във всяка стая бяха монтирани подслушвателни уредби, всеки разговор щеше да бъде записан на магнетофоните в съседния апартамент, които се задействаха от човешки глас.

На три-четири минути пред хотела спираше такси и Милош оглеждаше внимателно всеки новопристигнал. Бе преброил двайсетина-трийсет души и накрая им загуби сметката, но бе все така съсредоточен. Внезапно се случи нещо необичайно — едно от такситата спря вляво, от другата страна на пресечката, на стотина метра от него. От него слезе някакъв мъж и Варак се дръпна още по-назад в неосветеното преддверие на магазина.

„— Чух го по радиото.

— И аз.

— Тя е страхотна мръсница.

— А ако са оцелели, трябва да се измъкнат от страната. Ще успеят ли?…

— Ти какво мислиш?

— Това не е новината на деня.

— А Болинджър?“

Мъжът с палтото с вдигнати ревери, скриващи лицето му, прекоси бързо улицата по посока на хотела. Мина на около три метра от координатора на Инвър Брас. Предателят беше Ерик Съндстром, който от страх бе изгубил ума и дума.

34

Ардис Ванвландерън ахна.

— Какво правиш тук, за Бога? — извика тя, като буквално издърпа възпълния Съндстром през вратата и я затръшна. — Да не си откачил?

— Аз съм наред, но ти май наистина си се побъркала… Идиотка такава! Какви ги вършите с онова тъпо магаре, дето ти беше мъж?

— Арабите? Ударните групи?

— Да! Проклети глупаци…

— Всичко е толкова нелепо! — изпищя вдовицата. — Има някаква грешка. Защо ни е притрябвало — защо му е притрябвало на Анди да премахва Болинджър?

— Болинджър ли?… Кендрик, кучко такава! Палестинските терористи са нападнали къщите му във Вирджиния и Колорадо. Държат го в тайна, но има много убити, виж, оня герой е здрав и читав, и косъм не е паднал от главата му.

— Кендрик ли? — прошепна Ардис с паника в големите зелени очи. — О, Боже… а те си мислят, че убийците са дошли да премахнат Болинджър. Всичко наопаки.

— Те ли? — Съндстром замръзна с пребледняло като платно лице. — Какви ги говориш?

— Я да седнем!

Госпожа Ванвландерън прекоси антрето и се върна на канапето в хола, при цигарите си. Пребледнелият учен я последва, но после зави към барчето, където имаше какви ли не шишета, гарафи, чаши и кофичка за лед. Без да поглежда етикетите, взе първата попаднала му бутилка и си наля една чаша.

— Кои са тези „те“? — попита той тихо и напрегнато, като се обърна и изгледа Ардис, която палеше цигара на канапето.

— Онази си тръгна преди около час и половина…

— Онази ли? Коя?

— Някаква жена на име Рашад, специалистка в борбата против тероризма. От ЦРУ е, работят заедно с Държавния департамент. Но изобщо не спомена Кендрик!

— Боже Господи, значи са се досетили. Варак каза, че рано или късно ще се досетят, така и стана.

— Кой Варак?

— Координаторът на Инвър Брас. Според него са разбрали за твоите интереси в Близкия изток.

— Моите какво? — извика вдовицата с разкривено лице и зяпна.

— За оная компания — „Оф Шор“.

— „Оф Шор Инвестмънтс“ — уточни смаяна Ардис. — С нея са свързани осем месеца от живота ми, но беше толкова отдавна.

— И за връзките ти в този район…

— Нямам никакви връзки! — изкрещя госпожа Ванвландерън. — Напуснах преди десет години и повече не съм се връщала там! Единствените араби, които познавам, са неколцина заклети комарджии, които срещнах в Лондон и Дивон.

— Комарджии в леглото или на масата?

— Щом искаш да знаеш, и в двете… Как ли са се досетили?

— Ти си им дала повод да се поразровят, като сутринта си поръчала да кремират онова копеле.

— Анди ли?

— Да не би тук да е умрял още някой? Или да е бил отровен? За да си прикриеш следите!

— За какво говориш, по дяволите?

— За трупа на четвъртия или петия ти съпруг, ето за какво. Още не са го били закарали в моргата, а ти си грабнала телефона и си поръчала веднага да бъде кремиран. И си въобразяваш, че някои няма да се усъмнят — някои, на които им плащат да се съмняват! Никаква аутопсия, а прахта му е разпръсната някъде над Тихия океан.

— Не съм се обаждала! — изрева Ардис и скочи от канапето. — Не съм поръчвала такова нещо!

— Ами, не си! — извика Съндстром. — Казала си, че така е поискал Андрю.

— Не съм го казвала, а и никога не го е искал.

— Информацията на Варак винаги е точна — настоя на своето ученият.

— Значи някой го е излъгал. — Вдовицата внезапно понижи глас. — Или пък е излъгал той.

— Защо ще лъже? Никога досега не го е правил.

— Не знам. — Ардис отново седна и смачка цигарата. — Ерик — продължи тя, като погледна предателя от Инвър Брас, — защо си бил път чак дотук, за да ми кажеш тези неща? Защо просто не ми се обади? Имаш ми телефона.

— Пак заради Варак. Никой не знае как успява — но го прави. Сега е в Чикаго, ала е уредил да получи телефонния номер на всички, които се обаждат в канцеларията и дома на Болинджър, както и в кабинета и дома на всички от екипа му. При тези обстоятелства нямаше как да се обадя.

— Ще ти е трудно да го обясниш на тоя твой съвет от изкуфели старци. А досега съм разговаряла само с канцеларията и с приятели, които ми изказаха съболезнованията си. А също и с онази Рашад — едва ли някой от тях представлява интерес за Варак и за онези тъпи богаташи от благотворителното ти дружество.

— Тази Рашад. Значи не е отваряла дума за нападенията срещу къщите на Кендрик. Дори да приемем, че Варак е сбъркал и следователите не са успели да направят връзката и да стигнат до теб и може би до неколцина други тук, тя сто на сто знае.

Ардис Ванвландерън се пресегна да вземе поредната цигара, в очите й се четеше необичайна за нея безпомощност.

— Може да има няколко причини — каза тя не много убедително и щракна със запалката. — Първо, от вицепрезидента рядко се иска разрешение за информационно затъмнение поради съображения за сигурност — Труман въобще не е чувал за плана „Манхатън“. Освен това трябва да се избегне паниката, ако тези нападения не са блъф — а аз съм склонна да си мисля, че са. Вече видяхме, че твоят Варак веднъж е излъгал, защо да не го направи и втори път? И все пак, ако се разчуе за погромите във Вирджиния и Колорадо, хората около вицепрезидента сигурно ще се уплашат. На никой не му се мре от ръката на побъркани терористи… И накрая, пак се връщам към тези нападения. Не вярвам, че наистина ги е имало.

Съндстром не помръдваше, само стискаше чашата с две ръце, загледан в бившата си любовница.

— Нали го е направил той, Ардис? — попита тихо ученият. — Този твой финансов мегаломан не е могъл да понесе мисълта, че шепа „благодетелни идиоти“ ще заменят протежето му с някой, който ще му спре кранчето с милионите.

Вдовицата се свлече на канапето с притворени очи, извила дългия си врат.

— Осемстотин милиона — прошепна тя. — Така каза. Осемстотин милиона за него и милиарди за вас.

— Споменавал ли ти е какво прави, какво е направил?

— Ами, не! Щях да му счупя главата и да повикам някой от вас, за да се отърве от него в Мексико.

— Вярвам ти.

— А другите дали ще ми повярват? — Ардис се изправи с умолителен поглед.

— А, сто на сто. Те те познават.

— Кълна ти се, Ерик, не знаех нищо!

— Казах, че ти вярвам.

— Онази Рашад ми каза, че проследявали парите, които бил изпратил през Цюрих. Могат ли да го направят?

— Доколкото познавах Андрю, ще им отнеме месеци. Внесъл е пари в анонимни сметки къде ли не, от Южна Африка до Балтийско море. Месеци, а може би година.

— А останалите ще разберат ли?

— Ще видим какво ще кажат.

— Какво?… Ерик!

— От летището в Балтимор се обадих на Гринел. Не е от екипа на Болинджър и предпочита да стои на заден план, но ако трябва да определим кой ще ни ръководи, мисля, всички ще сме единодушни, че той е най-подходящ.

— И таз добра! — възкликна глухо госпожа Ванвландерън.

— Ще пристигне всеки момент. Решихме, че трябва да поговорим. Исках да те видя за малко насаме, но той ще дойде скоро.

Съндстром погледна часовника си.

— Този изцъклен поглед в очите ти ми е познат, любовчия такъв.

Ардис стана бавно от дивана.

— Да — съгласи се ученият. — Все ме взимаше на подбив заради него, когато не можех… не се представях добре.

— Умът ти толкова често беше зает с друго. Ти си гениален.

— Да, знам. Веднъж каза, че винаги можеш да познаеш кога умувам над някакъв проблем. Тогава въобще не можех да го вдигна.

— Аз обичах мозъка ти. И още го обичам.

— Я не дрънкай глупости. Нямаш и капчица ум, как ще оцениш ума на другите!

— Ерик, Гринел ме плаши.

— А мен не. Бива го да мисли.

Апартаментът на Ванвландерън бе огласен от звънеца на вратата.

Кендрик седеше на малко брезентово столче до походното легло в кабинета на самолета, с който пътуваха към Денвър. Еманюел Уайнграс, чийто рани бяха превързани от оцелялата сестра в Меса Верде, мигаше непрекъснато с тъмните си очи, които от бялата набръчкана кожа изглеждаха още по-тъмни.

— Мислех си — изрече с мъка Мани, като се закашля.

— Не говори — прекъсна го Евън. — Пази си силите. Моля те!

— Я стига — отвърна старецът. — Още колко ли ми остава? Само двайсет години, а ти искаш да си трая.

— Няма ли да престанеш?

— Не, няма. Пет години никакъв не се мяркаш и когато се срещаме, какво става? Привързваш се — и то към мен. Ти, какво, да не би да си падаш по старци?… Не ми отговаряй, Калейла ще ми каже. Вие двамата май сте си изгърмели всички куршуми нощес.

— Не можеш ли да говориш като нормален човек?

— Нормалното ми досажда, както и ти сега… Толкова ли не знаеш защо е тази патардия? Да не би да съм отгледал един глупак? Я си поразмърдай мозъка!

— Не искам, чу ли?

— Онова симпатично девойче беше право. Някой иска да те направи важна клечка, а на друг му се драйфа от тази перспектива. Толкова ли не разбираш?

— Вече се досещам. Надявам се вторите да спечелят. Не ми се става важна клечка.

— А може би трябва. Може би ти се полага.

— Кой го казва, по дяволите? Кой го мисли?

— Тези, които не те искат — проумей го най-после. Калейла каза, че тия скапани хаховци, дошли да те убият, не са скочили от някой самолет от Париж, нито пък са слезли от туристически кораб. Имали са помощ, влиятелна помощ. Как се изрази тя?… Паспорт, оръжие, пари — дори шофьорски книжки и дрехи, и скривалища. Тези неща, особено документите, не могат да се купят в първия магазин. За тях са нужни големи връзки сред висшите кръгове и мъртъв те искат тъкмо хората, които дърпат конците… Защо? Дали конгресменът смелчага не ги заплашва с нещо?

— То оставаше да ги заплашвам. Вече нищо не ме интересува.

— Те не го знаят. Виждат само един смел политик, когото цял Вашингтон слуша, щом той си отвори устата.

— Не съм по приказките, тоест няма как да ме слушат чак толкова.

— Там е работата, че когато наистина заговориш, те слушат. Притежаваш онова, което аз наричам способност да внушаваш доверие на слушателите. Всъщност като мен.

Уайнграс се закашля и вдигна разтреперана ръка към устата си. Евън се наведе притеснен към него.

— По-спокойно, Мани.

— Мълчи — нареди старецът. — Чуй какво ще ти кажа… Тия копелета виждат един истински американски герой, награден от президента с голям медал и включен във важни комисии в Конгреса…

— Комисиите бяха преди медала…

— Не ме прекъсвай. Месец-два, и забравяш кое след кое е било. Но добре, че ми напомни. Този герой прави на пух и прах една важна клечка от Пентагона, преди още да е станал герой, и по националната телевизия почти обвинява цялата им пасмина заедно с крупните промишлени комплекси, които захранват машинката. И какво прави всъщност? Настоява да има отчетност. Страхотна дума, „отчетност“ — ония мръсници я ненавиждат. И сигурно започват да се потят, момчето ми. Въобразяват си, че този шегаджия герой ще става все по-силен, може би ще оглави някоя от комисиите или дори ще влезе в Сената, където ще е в състояние наистина да им размъти водата.

— Преувеличаваш.

— Твоето гадже не преувеличаваше! — възрази високо Уайнграс и погледна Кендрик в очите. — Подметна нещо, че са спипали с колегите й групировка, която е толкова високопоставена, че да ти настръхне косата. Май работата е доста гнила.

— Натам отиват нещата — кимна бавно Евън. — Но не съществува нация, в която да няма корупция, и се съмнявам, че скоро ще има.

— А, корупция значи — изтананика Мани, като завъртя очи, сякаш думата беше част от някакво талмудско песнопение. — Като това някой да открадне от службата кламери за долар, а друг да задигне цял милион, това ли имаш предвид?

— Общо взето, да. Или десет милиона, ако повече ти харесва.

— Незначителни дреболии! — изкрещя Уайнграс. — Такива хора не се свързват с палестински терористи на хиляди километри оттук колкото да не си цапат ръцете с мъртъвци. Няма да знаят как да го направят! Ти не погледна и онова хубаво момиче в очите или просто не знаеш къде да гледаш. Никога не си бил там.

— Тя казва, че знае откъде идваш, защото наистина си бил там. Добре, аз не съм бил. Какво си седнал да ми разправяш?

— Но озовеш ли се там, те дострашава — отвърна старецът. — Вървиш към черна завеса, която ще смъкнеш. Развълнуван си, умираш от любопитство, но и от страх. Опитваш се как ли не да потиснеш тези чувства, дори да ги скриеш от себе си, но нито за секунда не можеш да си позволиш да загубиш самообладание. Но всичко това съществува. Защото знаеш, че щом смъкнеш завесата, ще видиш нещо толкова налудничаво, че се чудиш дали някой ще ти повярва.

— И ти си го видял в очите й?

— Ами да.

— Но защо се чувства така?

— Защото вече е на ръба. Нямаме работа — тя няма работа — с обикновена корупция, дори с много голяма корупция. Зад тази черна завеса се крие държава в държавата, неколцина слуги, които се разпореждат в къщата на господаря.

Възрастният архитект внезапно се закашля така, че се разтрепери целият и присви очи. Кендрик го хвана за ръката — след минута пристъпът отмина, Мани отново примигна и пое дълбоко въздух.

— Слушай, глупчо — прошепна той. — Помогни й, помогни й наистина, помогни и на Пейтън. Намерете тия копелета и ги разкарайте оттук!

— Разбира се, знаеш, че ще го направя.

— Ненавиждам ги! Онова замаяно момче, Ахбияд, когото познаваш от Маскат — в по-друго време сигурно щяхме да бъдем и приятели. Но това време никога няма да дойде, щом съществуват несгоди, които насъскват хората едни срещу други, защото някои така печелят милиарди от омразата.

— Не е толкова просто, Мани…

— Ами, не е! Знам какво говоря!… Аз съм го виждал!… „Те имат повече от вас, затова ще ви продадем повече, отколкото имат те“ — ей с това ги прилъгват. Или: „Те ще ви убият, ако вие не ги изпреварите, ето ви оръжие — срещу известна сума.“ И така продължаваш да се изкачваш по проклетата стълба: „Те влагат двайсет милиона за производството на ракета, ние ще вложим четирийсет!“ Наистина ли искаме да взривим тази скапана планета? Или всички слушаме безумци, които пък слушат продавачи на страх и омраза?

— На това равнище е просто — усмихна се Евън. — Може и аз да съм го казвал.

— Продължавай да го казваш, синко. Не се отказвай, особено с типове като Хърбърт Денисън, на когото изкара акъла. Не забравяй, че хората те слушат, както и мен. Възползвай се.

— Трябва да помисля, Мани.

— Добре, а докато си мислиш — закашля се Уайнграс и притисна гърдите си с ръка, — се запитай и защо трябваше да ме лъжете? Ти и лекарите.

— Какво?

— Той се върна, Евън. Върна се и е още по-лош, защото никога не ми е минавал.

— Кое се е върнало?

— „Болестта на века“, май така му викат. Ракът се развива с бясна скорост.

— Не е възможно. Направиха ти сума ти изследвания. Махнали са го — нищо ти няма.

— Кажи го на тия зверчета, дето ми спират въздуха.

— Не съм лекар, Мани, но това не ми прилича на симптом. За ден и половина преживя доста премеждия. Чудно ми е как въобще още дишаш.

— Да, но докато ме кърпят в болницата, им кажи пак да ме изследват и тоя път не ме лъжи. В Париж има хора, за които трябва да се погрижа, скътал съм някои неща, които трябва да им предам. Така че не ме лъжи, чу ли?

— Добре — обеща Кендрик, а самолетът започна да се спуска към Денвър.

Крейтън Гринел беше слаб, среден на ръст, с посивяло лице, което веднага биеше на очи. Когато поздравяваше някого за първи или стотен път, бил той келнер или председател на управителен съвет, четирийсет и осем годишният адвокат, специализирал международно право, се усмихваше плахо и сърдечно, с което предразполагаше, докато не се взреш в очите му. Не че бяха студени, но не гледаха и особено дружелюбно — погледът му беше безизразен и хладен, като на любопитна котка, която обаче се пази.

— Ардис, скъпа ми Ардис — каза юристът, влезе в антрето и прегърна вдовицата, потупвайки я леко по рамото, както се утешава някоя не особено симпатична леля, загубила много по-симпатичен съпруг. — Какво да кажа? Такава загуба за всички нас и най-вече за теб!

— Стана внезапно, Крей. Толкова внезапно.

— Така си е, но и в скръбта трябва да видим и добрите страни. И двамата си спестихте една продължителна и мъчителна болест. Щом краят е неизбежен, по-добре да е бърз, нали?

— Сигурно си прав. Благодаря, че ми напомни.

— Няма защо. — Гринел я пусна и погледна Съндстром, който стоеше насред огромната дневна. — Ерик, колко се радвам да те видя — каза той тържествено, като прекоси антрето и слезе по мраморните стълби, за да се здрависа с учения. — Редно е да бъдем до Ардис в такъв момент. Между другото, моите хора са навън в коридора.

— Проклета кучка! — промърмори Съндстром, докато покрусената госпожа Ванвландерън затваряше вратата и с шума й, както и с токчетата си, тракащи по мрамора, заглуши думите на някогашния си любовник.

— Ще пийнеш ли нещо, Крей?

— А, не, благодаря.

— Аз май ще си налея нещо. — Ардис се отправи към барчето.

— Ще ти дойде добре — съгласи се адвокатът. — Мога ли да направя нещо? В правно отношение. А и за погребението.

— Сигурно ти ще се заемеш с това, с наследствените въпроси. Анди бой имаше адвокати навсякъде, но предполагам, че главно ти си придвижвал нещата.

— Да. Днес успях да се свържа с другите. Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Париж, Марсилия, Осло, Стокхолм, Берн, Цюрих, Западен Берлин — заел съм се с всичко.

Вдовицата застина, както държеше бутилката над чашата, без да откъсва очи от Гринел.

— Като казах навсякъде, нямах предвид чак толкова далеч.

— Съпругът ти бе човек с размах.

— Цюрих?… — повтори Ардис, сякаш името на града й се бе изплъзнало неволно.

— В Швейцария е! — произнесе дрезгаво Съндстром. — И стига с тия глупости…

— Ерик, наистина…

— Не ме наричай Ерик, Крей. Това тъпо копеле е сплескало всичко. Свързало се е с палестинците и им е платило чрез Цюрих… Помниш ли Цюрих, скъпа?… Още в Балтимор ти казах, Крей. Негова работа е!

— Не успях да получа потвърждение за нападенията във Феърфакс и Колорадо — отвърна спокойно Гринел.

— Защото въобще не ги е имало! — извика вдовицата и си наля с трепереща ръка от тежката кристална гарафа.

— Не съм казвал такова нещо, Ардис — възрази меко адвокатът. — Казах само, че не съм успял да получа потвърждение. Но после ми се обади някакъв пияница, на когото явно са му платили добре. Повтаряше като курдисан нещо, което ми е познато. „Те проследяват парите.“

— Божичко! — възкликна госпожа Ванвландерън.

— Така че сега сме изправени пред два критични момента — продължи Гринел и се упъти към телефона от бял мрамор на мраморната маса с червени жилки до стената. — Нашият кекав вездесъщ държавен секретар заминава за Кипър да подпише споразумение, което може да прати по дяволите отбранителната промишленост, и един от нашите е свързан с палестински терористи… Донякъде ми е интересно как Андрю се справи. Ние сигурно съвсем щяхме да я оплескаме. — Той набра някакъв номер под погледите на учения и на вдовицата. — Потвърждавам, че план шести е сменен с план дванайсети, средиземноморския — каза по телефона адвокатът. — Подгответе и медицинския екип.

35

Варак зави бързо към служебния вход и се качи с товарния асансьор до етажа си. После почти изтича до стаята, отключи вратата и се втурна към скъпоструващото вертикално записващо устройство до стената — донякъде бе учуден, че се е превъртяла толкова много лента. Реши, че са били записани хората, звънили на Ардис Ванвландерън. Натисна копчето, сложи си слушалките и седна.

„— Онази си тръгна преди около час и половина…

— Онази ли? Коя?

— Някаква жена на име Рашад, специалистка в борбата с тероризма. От ЦРУ е…“

Чехът погледна лентата. На нея имаше най-малко двайсет и пет минути запис! Какво ли правеше в Сан Диего бившата разузнавачка от Египет? Милош не можеше да го проумее. Бе напуснала ЦРУ — той бе получил потвърждение. В Кайро и Вашингтон се шушукаше, че била „склонна на компромиси“. Милош предположи, че е заради Оманската операция, и спокойно прие изчезването й. Трябваше да е изчезнала — но не беше! Той се заслуша в по-нататъшния разговор в апартамента на Ванвландерън. Говореше Съндстром.

„— Нали го е направил той, Ардис? Този твой финансов мегаломан не е могъл да понесе мисълта, че шепа «благодетелни идиоти» ще заменят протежето му с някого, който ще му спре кранчето с милионите.“

После Ардис Ванвландерън:

„— Осемстотин милиона. Така каза. Осемстотин милиона за него и милиарди за вас… не знаех нищо!“

Варак беше смаян. Бе допуснал две огромни грешки! Първата бе свързана с тайните действия на Ейдриън Калейла Рашад — колкото и да му беше трудно да признае, тя наистина бе опитна разузнавачка. С втората обаче не можеше да се примири! Фалшивият сценарий, който беше представил на Инвър Брас, се бе оказал действителен! И през ум не му бе минавало, че Андрю Ванвландерън ще действа през главата на жена си. Направо невероятно. Бракът им беше сметкаджийски, изгоден и за двамата, между тях нямаше и капчица привързаност, камо ли любов. Анди-бой бе нарушил правилата. Бикът, обзет от лакомия, бе разбил вратата на обора и се бе втурнал към кланицата. Варак пак заслуша.

Друг глас, друго име. Някакъв мъж — Крейтън Гринел. Лентата продължаваше да се размотава, а чехът се съсредоточи върху разговора. Най-накрая чу:

„Така че сега сме изправени пред два критични момента. Нашият кекав вездесъщ държавен секретар заминава за Кипър да подпише споразумение, което може да прати по дяволите отбранителната промишленост… Потвърждавам, че план шести е сменен с план дванайсети…“

Варак свали слушалките. Разговорът в апартамента на Ванвландерън щеше да бъде записан до края. Чехът нямаше време за губене. Стана и се втурна към телефона в другия край на стаята. Вдигна слушалката и набра номера на Синуид Холоу, щата Мериланд.

— Ало?

— Сър, обажда се Варак.

— Какво има, Милош? Какво научи?

— Съндстром е…

— Какво?

— Това може да почака, д-р Уинтърс, но другото — не. Държавният секретар заминавал за Кипър. Можете ли да разберете кога?

— Не е нужно, аз знам. Както и всички, които са гледали телевизия и са слушали радио. Страхотен успех…

— Кога, сър?

— Преди час е тръгнал от Лондон. След поредното изявление, че светът прави още една крачка към мира и така нататък…

— Ще се случи в Средиземноморието! — прекъсна го Варак, като направи усилие да не крещи.

— Какво?

— Не знам. Разработили са някакъв план — дванайсети, или средиземноморски, само това чух. Ще го осъществят на земята или във въздуха. Решили са да попречат на вицепрезидента.

— Кой?

— Хората, които финансират партията. Някакъв мъж на име Гринел, Крейтън Гринел. Ако се опитам да вляза и да разбера, току-виж ме хванат. Отвън има хора, а не мога да излагам на опасност групата. Разбира се, няма да издам нищо, но нали има разни лекарства…

— Да.

— Обадете се на франк Суон в Държавния департамент. Кажете на централата да го открие и да му предаде думите „предотвратяване на криза“.

— Защо точно Суон?

— Той е специалист, сър. Отговаряше за Оманската операция.

— Да, знам, но сигурно ще се наложи да му кажа повече, отколкото ми се иска… Дали няма по-добър начин, Милош? Не затваряй, ще превключа на пауза. — Секундите се сториха безкрайни на Варак. Какво ли правеше Уинтърс? Нямаха нито минута за губене. Най-накрая ръководителят на Инвър Брас вдигна телефона. — Ще включа в разговора още един човек. Но сме се разбрали да не се представяте. Имам му пълно доверие, той приема условията. Запознат е с това, което наричаш „предотвратяване на криза“, а разполага с много по-големи възможности. — Уинтърс превключи и продължи: — Говорете! Това е господин А, а това — господин Б.

— Имали сте да ми казвате нещо, господин Б.

— Да — потвърди Варак. — Информацията е достоверна въпреки обстоятелствата, при които е получена. Държавният секретар е в голяма опасност. Някои хора не искат да присъства на конференцията в Кипър и смятат да го спрат. Прилагат план, наречен „Дванайсети или Средиземноморски“. Човекът, издал заповедта, се нарича Гринел, Крейтън Гринел от Сан Диего. Не знам нищо за него.

— Ясно… Ще внимавам във формулировките. В състояние ли сте да ни кажете къде се намира сега този Гринел?

— Нямам друг избор, господин Б. В хотел „Уестлейк“. Апартамент 3С. Нямам представа колко дълго ще остане там. Побързайте, изпратете подкрепление. Той има охрана.

— Направете ми тази услуга, останете още минута-две на телефона.

— За да проверите откъде се обаждам ли?

— Не бих си позволил да го правя. Дал съм дума.

— И ще я спази — намеси се Самюъл Уинтърс.

— Трудно ми е — каза чехът.

— Няма да се бавя.

Чу се прещракване, после пак се обади Уинтърс.

— Наистина нямаше избор, Милош. Държавният секретар е най-нормалният човек в Белия дом.

— Знам, сър.

— Още не мога да проумея за Съндстром. Защо ли ни е предал?

— Явно има много причини и не на последно място заради патентите му с космическото оборудване. И други го произвеждат, но го купува най-вече правителството. Сега космосът е синоним на отбраната.

— Нима иска още пари? И бездруго раздава средства наляво и надясно.

— Но ако пазарът се свие, спада и производството, а следователно и научните разработки, които са неговата страст.

Отново се чу прещракване.

— Пак съм аз, господин Б — обади се третият участник в разговора. — Всички в района на Средиземно море са предупредени и са взети мерки Гринел да бъде заловен в Сан Диего, колкото се може по-тихо, разбира се.

— Защо поискахте да не затварям?

— Защото, честно казано, ако не бях успял да уредя нищо в Сан Диего — каза Мичъл Пейтън, — щях да ви призова да проявите патриотизъм и да ни помогнете. Очевидно имате опит.

— Как да ви помогна?

— Нямаше да нарушим уговорката за този разговор. Щях да ви помоля само да проследите Гринел, ако напусне хотела, и да съобщите на нашите хора.

— Защо решихте, че съм в състояние да го направя?

— А, не съм решавал такова нещо. Само се надявах да ни съдействате, а някои неща, например проблемът в Средиземноморието, не търпяха отлагане.

— За ваше сведение не съм в състояние да го сторя — излъга Варак. — Намирам се далеч от хотела.

— Тогава може би съм допуснал две грешки. Споменах „патриотизъм“, но от акцента ви разбирам, че май не сте в родината си.

— САЩ вече са и моя родина — отвърна чехът.

— Значи ви дължим много.

— Трябва да тръгвам — рече Варак, след което затвори и се върна бързо при записващото устройство.

Седна и си сложи слушалките, като погледна ролката с лентата. Тя не се въртеше. Варак заслуша. Нищо. Тишина! Отчаян, започна да натиска поред копчетата. Пак нищо… нито звук. Магнетофонът не записваше, защото в апартамента на Ванвландерън нямаше никого! Чехът трябваше да действа незабавно! Преди всичко трябваше да открие Съндстром! Заради Инвър Брас предателят трябваше да бъде убит.

Калейла вървеше по широкия коридор към асансьорите. Беше говорила с Ем Джей и след като обсъдиха кървавата баня в Меса Верде, му пусна целия разговор с Ардис Ванвландерън, който бе записала на мъничък магнетофон, монтиран в черния й бележник. И двамата бяха доволни — покрусената вдовица бе забравила скръбта си и бе изпаднала в истерия. Беше ясно, че не е знаела за връзките на покойния си съпруг с терористите и е научила за тях едва сега. Неочакваната поява на агентката от Кайро, съобщила лъжлива информация, се бе оказала достатъчна тази въжеиграчка Ардис да си изтърве нервите. Мич се бе оказал прав.

— Вземи си петминутна почивка, оперативна агентка Рашад.

— Предпочитам да си взема един душ и да хапна някъде на спокойствие. Не съм слагала нищо в уста, откакто се върнахме от Бахамските острови.

— Поръчай си вечеря в стаята. Пак ще покрием безбожните ти сметки. Заслужи си го.

— Мразя да ям в стаята. Сервитьорите, обслужващи самотните гостенки на хотелите, се надуват, сякаш са герои на сексуалните им фантазии. Щом не може да си похапна при баба…

— Не може.

— Добре. Знам няколко добри ресторанта…

— Върви. До полунощ ще имам списъка на всички, с които е говорила по телефона нашата объркана вдовица. Добър апетит, скъпа! Събери енергия. Сигурно ще се наложи да работиш цяла нощ.

— Много си щедър. Разрешаваш ли да се обадя на Евън? Ако е рекъл Господ, той може и да стане мой избраник.

— Обади се, но няма да го намериш. От Колорадо Спрингс изпратиха самолет, който да го закара заедно с Еманюел в болницата в Денвър. Още пътуват.

— Пак благодаря.

— Няма защо, Рашад.

— Много сте любезен, сър.

Измъчвана от глад, Калейла натисна копчето на асансьора. За последен път бе яла във военния самолет, ако това можеше да се нарече ядене с тези притеснения за Евън, който бе повърнал… Скъпият Евън, великолепният Евън, глупавичкият Евън!

Безстрашният герой с морал, който не прилягаше на отношението му към живота — Калейла се запита дали той щеше да е същият, ако се бе провалил. Това бе въпрос без отговор — Евън беше страшно амбициозен, и през ум не му минаваше, че може да се провали. И бе разбираемо, че преди десетина години в Саудитска Арабия се е оставил Ардис Монтро да го очарова и да го хване в лапите си. Като млада сигурно е била неотразима — с чудесно тяло и лице, с бляскави успехи в бизнеса. Но той все пак й се бе изплъзнал, такъв си беше нейният Евън.

Асансьорът иззвънтя и вратата му се отвори. За щастие беше празен — Калейла се качи и натисна копчето за фоайето. Вратите се върнаха на мястото си и кабината започна да се спуска, но внезапно забави ход. Младата жена погледна светещите цифри над вратата: асансьорът спираше на третия етаж. Чисто съвпадение, помисли си тя. Ем Джей беше сигурен, че Ардис Ванвландерън, наемателката на апартамент 3С, няма да посмее да излезе от хотела.

Вратата се отвори. Макар че гледаше равнодушно напред, Калейла с облекчение долови с периферното си зрение, че се качва някакъв русоляв мъж с огромни рамене, изпълнили сакото му до пръсване. Ала в него имаше нещо странно. Както често се случва в тесни затворени пространства, Калейла усети, че непознатият излъчва силна енергия. Асансьорът сякаш се изпълни с гняв или тревога. Сетне агентката почувства, че мъжът я гледа, но не тайничко, както обикновено я гледаха мъжете — тя беше свикнала с това, — а открито, втренчено, напрегнато.

Вратата се затвори и Калейла се смръщи, сякаш се е сетила, че е забравила нещо. Отвори небрежно чантата, уж за да се увери, че всичко си е на мястото. Въздъхна шумно и лицето й се успокои — онова, което търсеше, наистина беше вътре. Пистолетът. Щом асансьорът започна да се спуска надолу, агентката хвърли поглед на непознатия.

И замръзна! Очите му приличаха на две нажежени до бяло кълба, късата му, старателно сресана коса наистина бе светлоруса. Беше онзи! Русият европеец… а той бе комбина с ония престъпни типове! Калейла се хвърли към копчетата и натисна стопа, като измъкна пистолета от чантата, а нея пусна на пода. Асансьорът спря внезапно, звънецът отвън зазвъня, русият пристъпи напред.

Калейла натисна спусъка, изстрелът прокънтя в тясното пространство, а куршумът изсвистя над главата на напрегнатия непознат.

— Не мърдай! — заповяда тя. — Щом знаеш коя съм, знаеш и че следващият изстрел ще направи челото ти на решето.

— Вие сте Рашад — произнесе напрегнато с акцент русолявият.

— Не знам кой си, но знам що за стока си. Мръсна отрепка, ето какво си! Евън беше прав. През всички тези месеци вдигахте врява, включвахте го в комисиите на Конгреса, разтръбихте за него по целия свят колкото палестинците да го вземат на мушка! Толкова е просто!

— Не, грешите, наистина — възрази европеецът, а аларменият звънец отвън продължаваше да дрънчи. — Не ми пречете! Ще се случи нещо ужасно. Свързах се с вашите във Вашингтон.

— С кого? С кого във Вашингтон?

— Имената се пазят в тайна…

— Глупости!

— Моля ви, госпожице Рашад! Ще изпусна един човек.

— Не на мен тия…

Калейла така и не разбра откъде дойдоха ударите, и то с такава бързина. Онзи замахна светкавично отляво, цапардоса я по дясното рамо, изви й китката обратно на часовниковата стрелка и й изтръгна пистолета. Ръката я заболя неописуемо, сякаш бе счупена и попарена с вряла вода. Европеецът беше насочил собствения й пистолет към нея.

— Не исках да ви сторя нищо лошо — каза той.

— Бива си те, мръсна отрепко, не може да ти се отрече.

— Малко ми е трудно да повярвам.

Телефонът в кутията под копчетата на асансьора иззвъня, звукът му се отрази в четирите стени на малката затворена кабина.

— Няма да излезеш оттук — добави Калейла.

— Почакайте — настоя русокосият на фона на непрестанния звън. — Преди малко се срещнахте с госпожа Ванвландерън.

— Тя ви е казала. И какво от това?

— Ами, казала ми е! — прекъсна я европеецът. — Не съм й виждал очите. Затова пък записах разговорите й. След вас при нея ходиха още двама души. Говориха за вас — тя и двама мъже, единият се казва Гринел.

— Никога не съм чувала за него.

— И двамата са предатели, врагове на вашето правителство, на вашата страна и по-точно на нейните основни принципи.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Силни думи, безименен господине.

— Стига сме дрънкали празни приказки — извика русокосият, а после бръкна под сакото си и извади голям тънък черен автоматичен пистолет. Завъртя и двата пистолета, хвана ги ловко за цевите и ги подаде с дръжките напред на Калейла. — Ето, вземете ги. Пуснете ме, госпожице Рашад.

Калейла пое учудена пистолетите и се взря в очите на европееца. Беше виждала същата молба в прекалено много очи. Мъжът я гледаше като човек, който няма да умре за една кауза, но и няма да допусне да му попречат да я отстоява.

— Добре — изрече бавно тя. — Нека помисля. Обърни се и се подпри с ръце на стената! Още по-назад, подпри се, казах!

Сега вече телефонът звънеше непрекъснато и оглушително. Агентката от Кайро претърси вещо русокосия мъж, като опипа внимателно под мишниците, кръста и глезените му. Не носеше друго оръжие.

— Стой тук — заповяда Калейла, сетне се наведе и вдигна слушалката. — Не можехме да отворим кутията! — възкликна тя.

— Техникът всеки момент ще бъде при вас. Беше отишъл да вечеря, но го открихме. Извинявайте. И все пак няма опасност от пожар…

— Ние трябва да ви се извиним — прекъсна го Калейла. — Стана по погрешка — моя грешка. Натиснах погрешен бутон. Ако ми кажете как да го оправя, всичко ще бъде наред.

— А, да, разбира се — отговори мъжът, като се постара да скрие раздразнението си. — В телефонната кутия има едно копче…

Асансьорът стигна фоайето, отвори се и европеецът веднага отиде при управителя в официален костюм, който ги очакваше.

— Трябваше да се срещна с един мой делови партньор преди известно време. Май съм се успал — полетът от Париж беше доста дълъг и уморителен. Казва се Гринел, виждали ли сте го?

— Господин Гринел и опечалената госпожа Ванвландерън излязоха преди минути заедно с гостите си, сър. Сигурно бяха дошли да изкажат съболезнованията си за съпруга й, прекрасен човек беше.

— Да, и с него съм работил. Ние също сме поканени на помена, но не разбрахме къде ще бъде. Вие не знаете ли?

— А, не, сър.

— А някой друг? Може би портиерът е чул какво са поръчали на таксито?

— Гринел има лимузина — всъщност няколко.

— Да вървим — каза тихо Калейла и хвана русия мъж за ръката. — Започва да бие на очи — продължи тя, докато вървяха към изхода.

— По-лошото е, че май съм го изтървал.

— Как се казваш?

— Милош. Викайте ми Милош.

— Искам да знам повече. Не забравяй, че пистолетите са у мен.

— Стига да се разберем, ще ви кажа и повече.

— Ще ми кажеш всичко, господин Милош. Пистолетът ти е в чантата ми, а моят е под сакото, насочила съм го към теб. И оттук нататък няма да имаш възможност да се развихриш.

— И какво ще правим сега, драга агентко на Централното разузнавателно управление в Египет, която уж е излязла в запас?

— Ще хапнем, любопитко такъв. Умирам от глад, но ще ям с лявата ръка. Ако направиш и най-малкото погрешно движение през масата, никога няма да имаш деца не само защото ще бъдеш мъртъв. Ясно ли се изразих?

— Сигурно сте много добра.

— Достатъчно, господин Милош, достатъчно. Не забравяй, че съм половин арабка.

Седяха един срещу друг в голямо кръгло сепаре, което Калейла бе избрала в италиански ресторант на две преки от хотела. Варак й разказа всичко, което бе чул от апартамента на Ванвландерън.

— Бях потресен. И през ум не ми беше минавало, че Андрю Ванвландерън ще действа на своя глава.

— Да, жена му щеше да му види сметката и да прати някой да го „погребе“ в Мексико.

— Точно така. Наистина е щяла да го направи, стига да знаеше. Той е постъпил глупаво.

— Напротив, пипал е много умно, като се има предвид какво е целял. Всичко, което беше направено на и за Евън Кендрик, логически водеше към убийство за отмъщение. Това е ваша работа, господин Милош, още от мига, в който сте се срещнали в Държавния департамент с Франк Суон.

— Нямах намерение да става така, уверявам ви. Нито за минута не съм си помислял, че е възможно.

— И сте грешали.

— Да.

— Но да се върнем към самото начало.

— Излишно е. Не съм казал нищо съществено.

— Ние обаче знаем много повече, отколкото си мислите. Трябваше само да дръпнем една нишка, за да се разплете кълбото, както се изрази моят шеф… Един конгресмен новак въпреки желанието си е избран във важни комисии на Конгреса, на постове, заради които други биха харизали и дъщерите си. После заради загадъчното отсъствие на председателя на една от тях той попада в телеобективите, което му носи още по-голяма популярност, и като капак в цял свят се разчува, че е участвал в тайна операция в Оман, за което президентът го награждава с най-високия орден за цивилни лица. Планът е доста прозрачен.

— Мен ако питате, всичко е организирано по ноти.

— А скоро в цялата страна ще бъде подета кампания за издигането му за вицепрезидент на Съединените щати.

— Нима знаете?

— Да. Едва ли някой ще си помисли, че избирателите са го издигнали спонтанно.

— Надявам се да изглежда така.

— Какво всъщност целите? — попита Калейла и се наведе — ядеше телешката пържола с лявата ръка, а дясната бе пъхнала под масата.

— Да ви кажа, госпожице Рашад, направо ме боли, като ви гледам как се мъчите. Не ви застрашавам с нищо и няма да ви избягам.

— Не мога да бъда сигурна, че няма да избягате.

— Имаме общи интереси и в някои отношения ми се иска да си сътрудничим.

— Боже Господи, какво нахалство! Бъдете така Любезен да ми посочите, Ваше благородие, в кои отношения и с какво ще си сътрудничим.

— На драго сърце. На първо място трябва да помогнем на държавния секретар и да разобличим хората, решили да го убият, както и да разберем защо, макар че според мен е ясно. После да заловим терористите, нападнали къщите на конгресмена Кендрик и погубили толкова хора, и да докажем връзката им с Ванвландерън…

— Нима знаете за Феърфакс и Меса Верде? — попита Калейла. Варак кимна. — Но информацията е засекретена.

— Аз съм дотук. Трябва да остана в сянка и ще обсъждам с вас действията си само в най-общи линии. Но ако се налага някои хора от правителството ще ви гарантират, че на мен може да се разчита за поверителни операции в САЩ и в чужбина.

— Нямате много високо мнение за себе си. Милош се усмихна предпазливо.

— Всъщност нямам никакво мнение. Но съм роден в страна, където управниците изобщо не се съобразяват с народа, и отдавна съм решил как да изживея живота си. Имам доверие в методите, които съм си изработил. Ако това е нахалство, добре, но разрешете да не се съглася.

Калейла бавно извади дясната си ръка изпод масата, а с лявата вдигна чантата до себе си. Пъхна в нея пистолета и се отпусна на облегалката, като разтърси китката си, която бе изтръпнала.

— Май е време да скрием патлака, пък и сте прав, ужасно неудобно е да режеш месото с лявата ръка.

— Щях да ви предложа да си поръчате нещо по-просто, спагети или ястие, което се яде с пръсти, но не ми беше удобно.

— Гледате много страшно, но сигурно ви е смешно.

— Сега не ми е до смях. Дано държавният секретар е пристигнал поживо-поздраво.

— Предупредили ли сте когото трябва, не можете да направите нищо повече. Службите за сигурност имат, грижата.

— Разчитам на тях.

— Тогава да се върнем на въпроса, господин Милош. — Калейла пак започна да яде бавно, без да изпуска от очи Варак. — Защо Кендрик? Защо го направихте? И най-вече как? Добрали сте се до сведения, смятани за свръхсекретни, взели сте досие, до което няма достъп никой. Човекът, който ви го е дал, трябва да бъде изобличен, за да разбере какво е да нямаш никаква защита, да се разхождаш невъоръжен по тъмните улици на един враждебен град.

— Онези, които ми помогнаха, ми имат доверие, знаят какво целя, както се изразихте вие.

— Но защо?

— Ще ви отговоря само отчасти, госпожице Рашад.

— Нямате грешка. Кажете все пак.

— Американската администрация се нуждае от бързи промени. Предстоят избори.

— Това могат да кажат само избирателите.

— Нямам право да ви казвам повече… и бездруго се раздрънках. Но вие сама се убедихте.

Калейла остави вилицата и погледна европееца.

— Сан Диего? Ванвландерън? Гринел?

— Сан Диего, Ванвландерън и Гринел — повтори тихо чехът. — И по-точно през Цюрих и Бейрут в долината Бекаа са преведени пари срещу това да се премахне един политически противник, конгресмена Кендрик. А сега някой се Опитва неприкрито да попречи на държавния секретар, който е изключителна личност, да участва в конференция по разоръжаването, чиято цел е да се намали производството на космически и ядрени оръжия.

— Сан Диего — повтори Калейла, забравила за яденето. — Орсън Болинджър?

— Пълна загадка — отвърна Варак. — Какво знае? Какво не знае? И въпреки всичко тъкмо той е слабото място в правителството, което иначе е непобедимо. Трябва да бъде сменен, а с него и хората около него, по чиято свирка играе.

— Но защо Евън Кендрик?

— Защото сега няма кой да му излезе насреща.

— Никога няма да приеме — ще ви прати по дяволите. Не го познавате.

— Човек невинаги иска да прави това, което трябва, госпожице Рашад. Но ще го стори, ако някой му обясни причините.

— И според вас е достатъчно?

— Не познавам господин Кендрик, ала едва ли има друг човек, когото да съм проучвал толкова внимателно. Той е забележителна личност, но не се перчи с успехите си. Спечелил е доста благодарение на бума в една бързоразвиваща се близкоизточна държава, а после се е отказал от милиони, защото е бил потресен. След това е навлязъл в политиката с единствената цел да измести една — как ме нарекохте вие? — гадна отрепка, трупала пари от избирателите в Колорадо. Най-накрая отива в Оман с пълното съзнание, че може и да не се върне, защото е вярвал, че е в състояние да помогне за разрешаването на кризата. Към такъв човек не можем да се отнасяме лекомислено. На него му е позволено, но не и на нас.

— О, Боже — възкликна Калейла. — Сякаш чувам собствените си думи в друг вариант.

— За политическите му успехи ли?

— Не, за да обясня защо не е лъжец. Но трябва да ви кажа, че е имало и друга причина да се върне в Оман. Тя спада към не особено приятната графа „убийство“. Евън бе убеден, че знае кой стои зад терористите в Маскат — същото чудовище, причинило смъртта на седемдесет и осем души от групата „Кендрик“, включително на жени и деца. Беше прав — този човек беше екзекутиран в съответствие с арабските закони.

— Това едва ли е в негов минус.

— Не, но обстоятелствата вече не са същите.

— А според мен това само потвърждава, че Евън отстоява справедливостта, тоест, че сме направили правилен избор.

— „Сте“ ли?

— Повече не мога да кажа.

— Повтарям, той няма да приеме.

— Няма да приеме, щом разбере как е бил манипулиран. Но ще се съгласи, ако е убеден, че е необходим.

Калейла пак се отпусна на облегалката и погледна изпитателно чеха.

— Ако съм разбрала правилно, намеквате за нещо, което ми звучи много обидно.

— А не би трябвало. — Варак се наведе напред. — Никой не може да убеди човек да приеме една изборна длъжност, ако той не я иска. И обратното, никой не може да принуди водещите сенатори и конгресмени на една политическа партия да приемат нов кандидат — те трябва да го харесват… Вярно, направихме доста, за да изтъкнем достойнствата му, но не сме ги създавали тези достойнства — той си ги притежава.

— Молите ме да не му казвам за нашия разговор, да не му споменавам за вас… А знаете ли от колко време ви търсим?

— А вие знаете ли колко месеца сме търсили Кендрик?

— Много важно! Беше изигран и го знае. Няма да се скриете, няма да ви позволя. Доста му се струпа на главата заради вас. Смъртта на скъпи приятели, а сега и на един старец, който от петнайсет години му е като баща. Всичките му планове отидоха по дяволите — прекалено много!

— Не мога да върна събитията назад, мога само да съжалявам за грешките си както никой друг, но все пак помислете за страната си, която вече е и моя. Вярно, спомогнахме една политическа сила да излезе на преден план, но тя вече съществуваше. Все ще намерим някои умни свестни мъже, които ръководството на партията да одобри, защото са известни и удобни, но те няма да бъдат сила… Ясен ли съм?

— Ако се вярва на историята, един вицепрезидент е заявил, че постът му не струва и „кофа топла пикня“.

— Не и в наши дни, още повече ако вицепрезидент е Евън Кендрик. Очевидно сте били в Кайро, когато се появи по телевизията…

— Да — прекъсна го Калейла, — но и там има американски канал — на видеозапис, естествено. Гледах го, а после съм го наблюдавала и тук, и то доста често, сигурно благодарение на вашия… план. Той бе много добър, много умен и симпатичен.

— Госпожице Рашад, той няма равен. Заслугите му, думите му не са изсмукани от пръстите. Какво да ви разправям! С най-модерни компютри съм прехвърлил над четиристотин възможности и сред тях изпъкваше един човек. Евън Кендрик.

— А не смятате ли, че искате нещо срещу нищо?

— Нали казахте, че го познавате. Ако поискаме, какво, мислите, ще направи?

— Ще ви предаде на някоя комисия за борба с корупцията и ще се погрижи да осъмнете зад решетките.

— Точно така.

Калейла поклати глава със затворени очи.

— Пие ми се вино, господин Милош. Трябва да обмисля някои неща.

Варак повика келнера и му поръча две чаши изстудено вино, като му предостави той да избере марката.

— Освен другите ми недостатъци — каза чехът — не разбирам и от вина, ако не се броят марките в родината ми.

— Ами, на друг ги разправяйте тези. Сто на сто сте опитен дегустатор.

— Нищо подобно. Чувам, че приятелите ми поръчват вина от определени райони и реколти, и им се възхищавам.

— Наистина ли имате приятели? Приличате ми на саможивец.

— А, грешите. Живея като всички останали. Приятелите ми ме мислят за преводач на свободна практика, разбира се, който работи вкъщи.

— Да, ясно — каза агентката от Кайро. — И аз започнах така.

— Нямам офис, разполагам само с телефонен секретар, с който мога да се свързвам отвсякъде.

— И аз.

Донесоха им виното, Калейла отпи и рече:

— Той не може да се върне — каза тя сякаш на себе си, а после се обърна донякъде и към Варак. — Най-малкото през близките няколко години. Щом информацията бъде разсекретена, в долината Бекаа ще се пролее доста кръв.

— За конгресмена ли говорите?

— Да. Терористите бяха заловени… Преди няколко часа е имало трето, последно нападение в Меса Верде, но жертвите не са толкова много, както във Феърфакс.

— Преди няколко часа ли?… Кендрик там ли е бил?

— Да.

— Е?

— Доколкото разбрах, отървал се е на косъм. Но както и във Вирджиния, мнозина от нашите са били избити.

— Колко жалко… А Уайнграс е бил ранен тежко, нали така? Имахте предвид него, когато говорехте за някакъв старец.

— Да. Откарали са го със самолет в болница в Денвър. Евън е с него.

— Ами терористите? — Варак впи поглед в нея.

— Общо са били деветима. Осем са загинали — оцелял е само един, най-младият.

— И когато съобщят за нападенията, в Бекаа ще се лее кръв. Затова Кендрик не може да се върне в тази част на света.

— Няма да оцелее и две денонощия. Изключено е да го опазим от тия откаченяци.

— А тук разчитате на невероятния професионализъм на тайните служби. Но пак няма гаранция.

— Зная. — Калейла отпи от виното.

— Нали разбирате накъде бия?

— Мисля, че да.

— Да не насилваме нещата. Образуван е съвсем законен комитет, който да издигне кандидатурата на конгресмена. Нека не му пречим, нека видим как ще го посрещнат хората. А ако ние с вас сме прави за семейство Ванвландерън, за Гринел и за хората, които представляват, нека Евън Кендрик сам реши. Защото дори и да ги изобличим и спрем, на тяхно място ще се появят стотици други… Трябва ни сила, глас.

Калейла вдигна поглед от чашата с виното и кимна два пъти.

36

Кендрик крачеше по Седемнайсета улица в Денвър към хотел „Браун Палас“, без да забелязва снежеца, който прехвърчаше в нощното небе. Беше казал на шофьора на таксито да го остави на няколко преки от хотела — искаше да повърви пеш, да се поосвежи.

Лекарите в Градската болница в Денвър бяха зашили Мани и Евън си отдъхна, когато разбра, че раните, макар и големи, са главно от парчета стъкло и метал. Уайнграс бе загубил доста кръв за човек на неговата възраст, но състоянието му не беше критично — щеше да се възстанови. Суматохата започна, когато Кендрик дръпна единия лекар и му предаде притесненията на Мани, че ракът се е развил отново. За двайсет минути получиха по електронен път от Вашингтон резултатите от пълните изследвания на Мани, а главният онколог разговаря с хирурга в столицата, оперирал стария архитект. След около два часа от общо четиричасовия му престой в болницата се появи лаборант, който разговаря насаме с трети лекар. Последва леко раздвижване и Евън бе помолен да напусне стаята, за да бъдат взети най-различни проби на Мани. След час главният патолог, слаб мъж с любопитни очи, отиде в чакалнята при Кендрик.

— Господин конгресмен, Уайнграс пътувал ли е напоследък в чужбина?

— През последната година не.

— А къде е ходил преди това?

— Във Франция… В Северозападна Азия.

Лекарят вдигна вежди.

— Не съм много силен в географията. Къде в Северозападна Азия?

— Толкова ли е важно?

— Да.

— В Оман и Бахрейн.

— Бил е с вас?… Извинете, но всички знаем за вашите подвизи.

— Беше с мен — потвърди Евън. — Той е сред хората, на които не можах да благодаря пред всички, щях да му навлека главоболия.

— Разбирам. Но това не е пресконференция.

— Благодаря. Защо питате?

— Може и да греша, но пациентът е заразен с — как ли да се изразя — с един вирус, който, доколкото знам, е характерен за Централна Африка.

— Изключено.

— Тогава може би греша. Разполагаме с най-доброто оборудване в западните щати, но има и по-добро. Поръчах да изпратят проби от белия дроб и кръвта в ЦКБ в Атланта.

— Къде?

— В Центъра по контрол на болестите.

— Болестите ли?

— За всеки случай, господин Кендрик.

— Пратете ги още тази вечер, докторе. След час на летище Стейпълтън ще чака самолет. Обадете се в Атланта да ги изследват веднага щом ги получат — ще покрия разходите, дори да се наложи да работят до сутринта.

— Ще направя каквото мога…

— Ако е нужно — рече Евън, без да е сигурен дали не се изхвърля, — ще уредя да им се обадят от Белия дом.

— Едва ли ще се наложи — отвърна патологът.

Евън каза лека нощ на силно упоения Мани и си тръгна от болницата — мислеше си за изчезналия д-р Лайънс от Меса Верде, лекаря без адрес и телефон, но с пропуск, който да покаже на конгресмена и на хората му. И таз добра, пропуск! За какво му беше този пропуск?… Или той бе просто документ, с който лекарят да се промъкне в личния живот на Евън Кендрик? Конгресменът реши да не казва за него на никого. Калейла си знаеше работата.

Вече приближаваше хотел „Браун Палас“, когато изведнъж забеляза през падащия сняг цветните лампички, опънати в чест на Коледа над широкото авеню от старата сграда в класически стил до небостъргача на юг. После чу весела коледна песничка, огласила улицата: „Нека окичим коридора с елови клонки, тра-ла-ла“…

— Къде беше, по дяволите? — изкрещя М. Дж. Пейтън и Калейла махна слушалката от ухото си.

— Ходих да вечерям.

— Той е там! Нашият рус европеец е в хотела!

— Знам. Хапнах с него.

— Какво?

— Всъщност е в стаята ми. Правим равносметка на онова, което знаем. Бъркали сме за него.

— И ти си една, Ейдриън! Кажи на този нехранимайко, че господин А иска да говори с господин Б!

— Боже Господи, значи си бил ти?

— Стига, Рашад! Дай му слушалката.

— Не знам дали ще се съгласи. — Отново се наложи агентката от Кайро да дръпне слушалката от ухото си. Тя се обърна към Варак: — Някакъв си господин А би искал да говори с господин Б.

— Трябваше да се сетя — каза чехът и стана от стола. Отиде при телефона до леглото, Калейла се отдалечи. — Как се радвам да ви чуя, господин А! Нищо не се е променило. Никакви имена, никакви самоличности.

— Как ви нарича племенницата ми? Имайте предвид, че тя ми е племенница.

— Нарича ме Милош, но не се казвам така.

— Милош ли? Значи сте славянин?

— Американец съм, сър.

— Забравих, изрично го подчертахте.

— А държавният секретар?

— Пристигнал е в Кипър.

— Успокоихте ме.

— И ние се успокоихме, само не знам дали е имало причини за безпокойство.

— Информацията беше точна.

— За нещастие, не успяхме да я потвърдим. Гринел не беше в хотела, не си е ходил и вкъщи.

— С госпожа Ванвландерън е.

— Да, знаем. А според един от администраторите с тях е имало още неколцина души. Кои ли са били?

— Охраната на Гринел според информацията, която получих. Споменах ви, че с него има други хора, за да сте готови.

— Да, споменахте… Заедно ли работим?

— От разстояние.

— Какво ще предложите?

— Доказателства за някои неща, за които разказах на госпожица Рашад — отвърна Варак и си помисли за орязаните магнетофонни записи, които щеше да даде на офицерката от разузнаването: щеше да се погрижи Ерик Съндстром да остане анонимен конспиратор, един мъртвец не се нуждае от самоличност. — Не е много, но и повече не ви трябва.

— Благодарен съм ви.

— Но срещу известна цена, господин А.

— Аз не плащам…

— Ами, не плащате — прекъсна го чехът. — Правите го непрекъснато.

— Какво искате?

— Тъй като трябва доста време, за да ви обясня, ще предоставя на госпожица Рашад да ви разкаже всичко. Ще й се обадя утре, ще поддържаме връзка чрез нея. Ако сте съгласен, ще уредя да ви предадат материала.

— А ако не съм?

— Тогава ще ви посъветвам да не забравяте за последиците.

— Дайте ми пак племенницата.

— На драго сърце!

Варак се обърна към Калейла и й подаде слушалката, след което се върна на стола си.

— Аз съм — каза Рашад.

— Отговаряй само с „да“ или „не“ и ако не можеш, мълчи няколко секунди. Разбра ли?

— Да.

— В безопасност ли си?

— Да.

— Материалът ще свърши ли някаква работа?

— Да, определено.

— Само с „да“, агент Рашад… Изглежда, е отседнал в хотела — дали ще остане?

— Не.

— Каза ли ти как се е добрал до Оманското досие?

— Не.

— И последно, можем ли да приемем условията му?

— Да, ще го направим… Извинявай, пак наруших правилата.

— Разбирам — каза учуден директорът на „Специални операции“. — Ще обясниш лично на мен необичайното си поведение и още по-необичайното неподчинение.

— Ще говорим по-късно. — Калейла затвори и се обърна към Варак: — Шефът е бесен.

— Заради вас или заради мен? Не беше трудно да се досетя какво ви пита.

— И заради двамата.

— Наистина ли ви е чичо?

— Познавам го повече от двайсет години, но да не говорим за него. Нека поговорим малко за вас. И на мен не ми беше трудно да се досетя какво ви пита.

— Но наистина малко — потвърди чехът. — Трябва да тръгвам.

— Каза му, че Гринел е бил с госпожа Ванвландерън и че останалите са били от охраната му.

— Да.

— А на мен ми казахте, че в апартамента на Ванвландерън е имало двама мъже, а охраната е била отвън.

— Точно така.

— Кой е другият човек и защо го криете?

— Да го крия ли?… Нали ви казах, че и двамата са предатели. Ще го чуете и на записа, който ще ви дам, ако шефът Ви приеме моите условия. Както ги приехте Вие.

— Ще го убедя.

— Тогава сама ще чуете.

— Но вие го познавате! Кой е?

Варак стана, притиснал ръце пред себе си.

— Пак навлязохме в забранена зона, госпожице Рашад. Но ще ви кажа едно. Тъкмо заради него трябва да тръгвам. Голямо леке… но няма да ми се изплъзне. Цяла нощ ще обикалям града, докато не го намеря, а ако не успея, знам къде да го открия утре или вдругиден. Да, няма да ми се изплъзне.

Калейла го попита нещо на арабски.

— Не знам арабски, госпожице.

— Но знаете какво означава това, вече ви казах.

— Лека нощ — пожела й чехът и се запъти към вратата.

— Чичо пита как сте се добрали до Оманското досие. Няма да ви остави на мира, докато не разбере.

— Всеки си има неотложни задачи — отговори Варак, като се обърна с ръка на дръжката. — Сега неговите и вашите са в Сан Диего, а моите — другаде. Кажете му да не се страхува от моя човек. Той по-скоро ще умре, отколкото да изложи на опасност някого от вашите, от нашите.

— Ами, щял да умре, та той насмалко да погуби Евън Кендрик!

Телефонът иззвъня — двамата извърнаха рязко глави и се загледаха в него. Калейла вдигна.

— Ало!

— Стана, каквото стана! — извика Пейтън от ЦРУ във Вирджиния. — О, Боже, те го направиха!

— Какво?

— Хотел „Танака“ в Кипър! Взривиха западното крило, изравниха го със земята. Държавният секретар е мъртъв, всички са мъртви!

— Хотелът в Кипър — повтори Калейла монотонно и уплашено, като погледна чеха. — Бил е взривен, държавният секретар е мъртъв, Всички са мъртви…

— Дайте ми телефона! — изрева Варак, после се втурна през стаята и го грабна от ръката й. — Не са ли проверили мазето, вентилационните тръби, основите?

— Службите за сигурност в Кипър твърдяха, че са проверили всичко…

— Службите в Кипър ли? — извика вбесен чехът. — Та в тях гъмжи от вражески елементи! Какви глупаци!

— Искате ли да заемете мястото ми, господине?

— Само това оставаше — отвърна Варак, като преглътна яда си и понижи глас. — Аз не работя с аматьори — добави той презрително, след което тръгна към вратата. Но се обърна и каза на Калейла: — Жалко, че Кендрик с неговия ум не е тук. Той пръв щеше да ви каже какво да правите, какво да търсите. Сигурно нямаше да послушате и него.

Чехът отвори вратата, излезе и я затръшна. Телефонът иззвъня.

— Отиде си — каза Рашад, познала инстинктивно кой се обажда.

— Предложих му да ме замести, но той ми даде да разбера, че не работи с аматьори… Странно, нали? Някакъв човек, който не е от бранша и за когото не знаем нищо, ни предупреждава и ние оплескваме цялата работа. Преди година изпратихме Кендрик в Оман и той направи това, което не успяха да свършат петстотин професионалисти от шест страни. Чудно, нали… Остарявам.

— Не говори така, Ем Джей! — извика агентката от Кайро. — Просто им работи умът и им върви. Но ти си направил неща, за които те могат само да мечтаят.

— Де да беше така, тази вечер обаче изгубих и малкото себелюбие, което ми бе останало.

— Я не се занасяй!… Но тъкмо сега е моментът да ти обясня защо одеве не ти се подчиних.

— Слушам. Друго не ми остава.

— Не знам за кого работи Милош, но те не искат нищо от Евън. Когато го попритиснах, ми изтъкна очевидното. И да му поискат нещо, той ще ги направи за пет стотинки, наистина.

— Така си е. И какво иска този Милош?

— Да не му се месим. Да не им пречим да опитат.

— Евън няма да склони…

— Може и да се съгласи, щом научи за тези негодници, които си разиграват коня в Калифорния. Да кажем, че ги спрем — има стотици други, които чакат да заемат местата им. Милош е прав, трябва някой да бие тревога.

— Ти какво ще кажеш, племеннице?

— Аз го искам жив, а не мъртъв. Няма да допусна да се върне в Емирствата — той може да си втълпи, че няма да му се случи нищо, но ще му видят сметката, щом слезе от самолета. А не може и да живурка как да е в Меса Верде при тази негова енергия и въображение — все едно да се погребе, нали знаеш… А страната може би отива на зле, Ем Джей.

— Глупаци, глупаци! — шепнеше Варак, както набираше някакъв номер и разглеждаше плана на апартамента на Ванвландерън в ръката си — всички стаи бяха отбелязани с малки червени кръстчета. След секунди на другия край на линията се чу глас.

— Ало?

— Звукооператорът ли е?

— Прага?

— Трябваш ми.

— Добре плащаш. Парите все ще ми свършат работа.

— Мини да ме вземеш след половин час от служебния вход. Ще ти обясня какво искам по пътя към студиото… Има ли промени в схемата?

— Не. Намери ли ключа?

— Благодаря ти и за двете.

— Ти плащаш. След половин час.

Чехът затвори телефона и погледна опакованото звукозаписно устройство пред вратата. Бе прослушал разговора на Рашад с Ардис Ванвландерън и въпреки яда си заради трагедията с държавния секретар се бе усмихнал — мрачно, разбира се, — на смелостта на оперативната агентка от Кайро и на нейния шеф. Използвайки известната информация, бяха рискували да приемат версията си за Андрю Ванвландерън за действителна и бяха превърнали истината в неопровержима лъжа — палестински ударни групи, взели на мушка Болинджър, и нито дума за Кендрик. Гениално! Появата на Ерик Съндстром два часа, след като Рашад бе предала смайващата информация — поява, планирана като капан за предателя в Инвър Брас, а не основана на предположението, че Ванвландерън е замесен в играта, — взриви непоклатимата конспиративна група в Сан Диего. Да не повярва човек!

Варак отиде при вратата, отвори я предпазливо и се измъкна в коридора. Отиде бързо до апартамента на Ванвландерън и, както държеше схемата, го отвори с ключа на Звукооператора. Обиколи крадешком стаите и събра миниатюрните подслушвателни уредби, скрити под маси и столове, в дебелите възглавници на канапето, зад огледалата в четирите спални, под шкафчетата в различните бани и в две печки в кухнята. Кабинета на вдовицата остави за накрая, като преброи червените кръстчета, доволен, че дотук е прибрал всички микрофони. В кабинета беше тъмно, чехът намери настолната лампа и я запали. За десетина секунди прибра четирите микрофона: три бяха в самия кабинет, един — 4 в малката баня до него, и се съсредоточи върху бюрото. Погледна часовника си — операцията му бе отнела девет минути, оставаха му още поне петнайсет да огледа стаята на госпожа Ванвландерън.

Започна от чекмеджетата на бюрото, издърпваше ги едно по едно и ги претърсваше, като прелистваше набързо маловажните документи от вицепрезидентската канцелария: програми, писма от граждани и учреждения, сметнати за достатъчно важни, за да им се отговори някой ден, докладни записки от Белия дом, Държавния департамент, министерството на отбраната и различни други служби, които трябваше да бъдат проучени и докладвани на Орсън Болинджър. Нямаше нищо ценно, нищо, свързано със заговора в Южна Калифорния.

Варак огледа огромния кабинет с ламперия, лавиците с книги, изящните мебели и снимките, окачени в рамки по стените… снимки. По тъмната ламперия висяха двайсетина фотографии. Чехът се приближи и започна внимателно да ги разглежда, като включи още една настолна лампа, за да ги освети по-добре. Беше обичайната колекция — все снимки, на които семейство Ванвландерън се перчеше в компанията на важни политически клечки, като се почне от президента и се стигне до висшите кръгове на администрацията и Конгреса. На съседната стена висяха фотографии, на които вдовицата беше сама. Личеше, че не са нови — те бяха от младините на Ардис Ванвландерън, когато — виждаше се — тя пак не е била коя да е: преобладаваха скъпите коли, яхтите, ски-пистите и тежкарските кожени палта.

Варак тъкмо се канеше да зареже това пищно стентабло, когато погледът му бе привлечен от увеличена моментална снимка, направена очевидно в Лозана, Швейцария, северно от Женевското езеро. Милош се взря в лицето на мургавия мъж до ослепителната жена в центъра. Беше го виждал някъде, но не помнеше къде. После, сякаш надушил нещо, чехът погледна вдясно долу, към друга моментална снимка, правена също в Лозана, но този път в градината на двореца „Бо Ривиж“. Бе сниман същият мъж — кой ли бе той? А до нея имаше трета снимка, вече от Амстердам, от Розенграхт, със същите две лица. Кой все пак беше този човек? Чехът се опита да се съсредоточи. В съзнанието му се мярнаха образи, накъсани картини, но не и името. Риад… Медина, Саудитска Арабия. Стъписано и вбесено саудитско семейство… насрочена екзекуция, а после бягство. Ставаше въпрос за милиони и милиони долари… преди осем-десет години. Кой ли беше мъжът? Варак понечи да вземе някоя от снимките, но инстинктивно усети, че не бива да го прави. Който и да беше човекът, той бе поредната брънка от изградената около Орсън Болинджър мрежа. Изчезнеше ли негова снимка, можеше да настане паника.

Милош загаси настолната лампа и се върна при бюрото. Беше време да тръгва, да прибере устройството и да се срещне със Звукооператора на улицата пред служебния вход. Пресегна се към куполовидната лампа на бюрото, когато изведнъж в антрето се отвори врата. Бързо угаси лампата и отиде при вратата на кабинета, като я притвори леко, за да се скрие зад нея и да наблюдава през процепа.

Мярна се висок мъж, който вървеше уверено, явно познаваше обстановката. Варак се смръщи, от седмици не се беше сещал за натрапника — червенокосия агент на ФБР от Меса Верде, от групата, прикрепена към вицепрезидента по молба на Ардис Ванвландерън, мъжа, насочил го към Сан Диего. Милош се смути, ала само за миг. Групата бе отзована във Вашингтон, но един от членовете й бе останал… По-точно, бил е купен, преди Варак да го открие в Меса Верде.

Чехът видя как червенокосият обикаля из дневната, сякаш търси нещо. Вдигна чашата под лампата с абажур от слонова кост на масичката вляво от канапето и тръгна към кухнята. Върна се след няколко секунди със спрей в едната ръка и кърпа за съдове в другата. Отиде при барчето и заизважда бутилките една по една, като ги пръскаше със спрея и ги бършеше. После напръска и медния обков на бара и го изтърка грижливо с кърпата. Обиколи всички по-масивни мебели в дневната: търкаше ги, сякаш чистеше помещението. Бе ясно какво прави — унищожаваше доказателствата, че Ерик Съндстром е бил в апартамента, премахваше отпечатъците от пръстите на учения.

Мъжът остави спрея и кърпата на масичката и се упъти нехайно към кабинета. От притворената врата чехът хукна към малката баня, почти затвори вратата, като остави около сантиметър между нея и рамката.

Подобно на Милош агентът от ФБР запали лампата на бюрото, седна на стола и дръпна чекмеджето долу вдясно. Той обаче направи нещо, за което Варак не се беше сетил — натисна някакво копче, което не се виждаше. Страничният плот на бюрото моментално се отвори.

— Божичко! — възкликна шепнешком червенокосият, като се взря изненадано в празното скривалище. Без излишни движения се пресегна към телефона на бюрото, буквално го изтръгна от поставката и набра някакъв номер. — Няма го! — извика той. — Не, сигурен съм! — добави след кратка пауза. — Няма нищо!… Какво искате от мен? Спазих указанията ви и ви казвам, че тук няма нищо!… Какво? На улицата малко след вас ли? Добре, ще се кача и ще ви се обадя наново.

Агентът затвори, после пак вдигна слушалката и набра единайсет цифри — разговорът щеше да е междуградски.

— Пета база, тук е Кос, специална задача „Сан Диего“, код шест, шест, нула. Потвърдете, ако обичате… Благодаря. Има ли наши автомобили по Ла Хоя, за които не знам?… Няма… Не, не е спешно, сигурно журналистите са разбрали, че вицепрезидентът отива на арт-шоу соаре — разбра ли, соаре — с обратните. Не знае кой е Рембранд, но няма как, придава си важност. Аз ще проверя, остави. — Рижият, дълъг като върлина агент затвори и пак набра някакъв номер. — Не са нашите — почти веднага съобщи тихо той. — Не, по закон не е нужно да ни уведомяват… ЦРУ ли? Ние последни ще разберем… Добре, ще се обадя на летището. Да се свържа ли с вашия пилот?… Както кажете, тогава се омитам оттук. ЦРУ и ФБР никога не работят заедно. Никога.

Агентът от ФБР затвори телефона, точно когато Варак излезе от тъмната баня с черния пистолет в ръка.

— Не бързай толкова — каза координаторът от Инвър Брас.

— Божичко! — извика червенокосият, след което скочи от стола, хвърли се към Варак, сграбчи дясната му ръка със силата на уплашено животно и го избута над тоалетната чиния, до стената, облепена с приятни тапети.

Чехът прекрачи тоалетната чиния в тъмната баня, спъна с левия крак нападателя, отметна нагоре дясната си ръка, в която още стискаше оръжието, и едва не изтръгна лявата китка на агента от ставата. Боричкането приключи — червенокосият се свлече на пода, стиснал наранената си ръка, сякаш беше счупена.

— Ставай! — нареди му Варак, без дори да си прави труда да насочва пистолета към пленника си. Червенокосият се изправи с мъка, примижал от болка, и се хвана за ръба на мраморната мивка. — Върни се в стаята и седни — заповяда чехът, като побутна агента през вратата към бюрото.

— Ти кой си? — попита задъхано мъжът и се строполи на стола, както все още държеше ръката си.

— Срещали сме се, но няма как да знаеш. На един черен път в Меса Верде западно от дома на един конгресмен.

— А, ти ли си?

Агентът скочи, но Варак веднага го върна на стола.

— Кога се продаде?

Мъжът погледна изпитателно Милош под светлината на лампата върху бюрото.

— Ако си ченге от някоя международна група, нека сме наясно. Аз съм прикрепен към вицепрезидента със специална задача.

— Международна група ли? Виждам, говорил си с някои много раздразнителни хора… Няма никаква група, а автомобилите при къщата на Гринел са изпратени от Вашингтон…

— Ами, от Вашингтон! Току-що проверих!

— Може би ФБР не е било уведомено или са те излъгали, все едно. Като всички привилегировани офицери от елитни части и най-сигурно ще седнеш да твърдиш, че просто си изпълнявал заповеди: унищожавал си отпечатъци и си търсел скрити документи, за които не знаеш нищо.

— Нищо не съм унищожавал и търсел.

— Но наистина си се продал и това е единственото, което ме интересува. Бил си готов да получаваш пари и привилегии срещу услуги, които си вършил, злоупотребявайки със служебното си положение. Готов ли си също така и да се простиш с живота заради тези хора?

— Какво?

— А сега да се разберем — каза тихо Варак, като вдигна пистолета и най-неочаквано го притисна о челото на агента. — Дали ще живееш, или ще умреш, е без значение за мен, има един друг човек, когото трябва да намеря. Още тази вечер.

— Ти не познаваш Гринел…

— Гринел не ме интересува, с него ще се заемат други. Търся човека, чиито отпечатъци в апартамента изличи толкова внимателно. Или ще ми кажеш къде е, или мозъкът ти ще се излее върху бюрото, а аз дори няма да си направя труда да го почистя. Тази зловеща сцена ще е съвсем в стила на всичко, което става тук… Къде е?

Разтреперан и задъхан, червенокосият запелтечи като картечница:

— Не знам, наистина! Заповядаха ми да ги чакам на една пресечка при плажа в Коронадо. Кълна ти се, не знам къде отиваха.

— Току-що се обади на някого.

— Това е радиотелефон. В кола.

— Кой беше в Коронадо?

— Само Гринел и онзи, другият — който ми каза къде е ходил из апартамента и до какво се е докосвал.

— А къде е Ванвландерън?

— Не знам. Може би й е прилошало или й се е случило нещо. От другата страна на лимузината на Гринел имаше линейка.

— Но все пак знаеш къде са отивали. Щеше да се обаждаш на летището. Какви указания ти дадоха?

— Да се обадя и да поръчам да подготвят самолета за излитане след час.

— Къде е самолетът?

— На международното летище в Сан Диего. На частната писта.

— Къде отиват?

— Знаят само Гринел и пилотът му. Той никога не казва.

— Ти предложи да се обадиш на пилота. Какъв е номерът му?

— За Бога, не знам! Ако Гринел беше поискал да му се обадя, щеше да ми каже. Но не пожела.

— Дай ми номера на радиотелефона. — Агентът се подчини и чехът запомни номера. — Сигурен ли си, че е този?

— Обади се и ще видиш.

Варак махна пистолета и го пъхна в кобура под мишницата си.

— Тази вечер чух една дума, която напълно ти подхожда, федерално ченге. Ти си леке. Но както вече ти казах, не ме интересува, затова ще те пусна да си вървиш. Може би трябва да помислиш как ще се оправдаваш, вероятно ще изтъкнеш, че само си изпълнявал заповеди на шефовете, които са те зарязали на произвола на съдбата. Или по-добре замини за Мексико. Прави каквото знаеш. Но ако се обадиш на номера в колата, смятай се за мъртвец. Разбра ли?

— Искам само да се измъкна оттук — каза агентът, после скочи от стола и се втурна през дневната към мраморните стълби и вратата в антрето.

— И аз — прошепна на себе си Милош.

Погледна часовника си — беше закъснял за срещата със Звукооператора долу. Нищо, помисли си той, човекът беше умен и щеше бързо да разбере какво да прави със записите. После чехът щеше да вземе колата на Звукооператора и да я остави на паркинга на международното летище в Сан Диего. Там, на частната писта, щеше да намери предателя в Инвър Брас. Щеше да го намери и да го убие.

Телефонът иззвъня и изтръгна Кендрик от неспокойния му сън. Все още сънен, той погледна хотелския прозорец и едрите снежинки, носени от вихрушката. Телефонът отново иззвъня, Евън примигна, запали лампата до леглото и вдигна слушалката, поглеждайки към часовника. Беше пет и двайсет. Дали се обаждаше Калейла?

— Ало?

— В Атланта са работили цяла нощ — обясни главният патолог на болницата. — Току-що говорих с тях и реших, че може би искате да знаете.

— Благодаря, докторе.

— Може и да не ви е много приятно, но всички резултати са положителни.

— Рак ли? — преглътна Евън.

— Не. Бих могъл да ви кажа медицинския термин, но той няма да ви говори нищо. Това е нещо като салмонела, вирус, който атакува белия дроб, като съсирва кръвта и спира притока на кислород. Разбирам защо господин Уайнграс си е помислил, че има рак. Не е рак, но и това не е по-добро.

— Излечимо ли е? — Кендрик стисна слушалката на телефона.

След кратко мълчание патологът отговори тихо:

— Не. В Африка колят добитъка и го изгарят, разрушават цели села и ги опожаряват.

— Не ме интересуват добитъкът и африканските села… Извинете, че ви крещя.

— Нищо, такава ни е работата. Погледнах картата — сигурно се е хранил в омански ресторант, където на чуждите специалисти сервират централноафриканска храна. Мръсни чинии или нещо такова. Така се предава.

— Вие не познавате Еманюел Уайнграс — кракът му не би стъпил в такива места… Не, докторе, нарочно са го заразили.

— Моля?

— Нищо. Колко му остава?

— От Атланта ни казаха, че зависи от обстоятелствата. Един до три месеца, вероятно четири. Но не повече от половин година.

— Мога ли да му кажа, че ще издържи няколко години?

— Кажете му каквото искате, но не се знае той какво ще ви отговори. Дишането му няма да се подобри. Трябва винаги да има подръка кислород.

— Непременно. Благодаря, докторе.

— Наистина неприятно, господин Кендрик.

Евън стана от леглото и закрачи из стаята все по-ядосано. Един лекар призрак непознат в Меса Верде, но не и на някои високопоставени държавни служители. Бе любезен, уж искаше да направи само кръвна проба… а после изчезна. Евън внезапно изрева с дрезгав глас, по лицето му се стичаха сълзи.

— Лайънс, къде си? Ще те намеря!

Замахна от яд към най-близкия прозорец и разби стъклото, през което в стаята нахлуха сняг и вятър.

37

Варак се приближи към последния от ремонтните хангари в частния сектор на международното летище в Сан Диего. По тесните алеи в огромния комплекс непрекъснато сновяха полицаи и въоръжени митничари с електрокари и мотоциклети, а от радиостанциите от време на време се разнасяха гласове и пукот. Богаташите и печелившите компании, които обслужваше този сектор, може и да си спестяваха неприятностите на гражданските полети, но нямаше как да избегнат щателната проверка на федералните и местните власти, които патрулираха в района. Всеки самолет, който се готвеше да излети, преминаваше не само през обичайните проверки на плана на полета и маршрута, самата машина също биваше отглеждана. Освен това всеки пътник можеше да бъде проверен като простосмъртните. А към някои от съмнителните богаташи отношението можеше да бъде и още по-лошо.

Чехът надникна нехайно и в удобната чакалня, където привилегированите пътници очакваха сред разкош излитането. Поинтересува се за самолета на Гринел и хубавичката наземна стюардеса се оказа много по-услужлива, отколкото беше очаквал.

— И вие ли ще пътувате, сър? — попита тя, готова да впише името му в компютъра.

— Не, трябва само да предам някои юридически документи.

— А, в такъв случай идете в седми хангар. Господин Гринел рядко се отбива тук, отива право там и после при самолета, когато го изкарат за проверка.

— Ще ме упътите ли?

— Ще ви откара някой от микробусите.

— Предпочитам да отида пеш. Ще ми се да се поразтъпча.

— Както искате, само вървете по алеята. Охраната тук е докачлива, пък има и какви ли не алармени инсталации.

— Ще притичвам от лампа на лампа — усмихна се Милош. — Става ли?

— Добра идея — отвърна момичето. — Миналата седмица един перко от Бевърли Хилс си пийна порядъчно и също като вас реши да се поразходи. Но завил в погрешна посока и се озова в затвора на Сан Диего.

— Само защото се е разхождал ли?

— Ами, у него открили и някакви хапчета…

— Не нося дори аспирин.

— Щом излезете, завивате надясно по първата алея и после пак надясно. Последният хангар в края на пистата. Господин Гринел е взел най-хубавия. Жалко, че не идва по-често насам.

— Доста саможив е.

— Направо е невидим.

Варак непрекъснато се оглеждаше и кимаше на шофьорите на микробусите и мотоциклетите, които го подминаваха и в двете посоки, някои намаляваха скоростта, други само профучаваха. Той видя каквото търсеше. Между редовете хангари вдясно светеха лампи, свързани с противоположните стълбове досущ като демаркационни линии — на какво ли? — учуди се чехът. На морави, разделящи къщите на бъдещето в предградията, където всеки се страхуваше от съседа си? Вляво се бе ширнал пущинак, обрасъл с висока трева, която стигаше чак до аварийната писта. Оттук чехът щеше да се измъкне, щом свършеше работата си в частния сектор.

Наземната стюардеса се бе оказала права, помисли си Милош, когато доближи огромната отворена врата на последния хангар. Самолетът на Гринел наистина беше на най-удобното място. След проверката можеше да излезе на пистата през вратата отсреща и да излети веднага след като му подадат знак от кулата — не се губеше нито минута дори, когато трафикът беше много натоварен. Някои от богатите си живееха по-добре, отколкото бе предполагал Милош.

Вътре в хангара, от двете страни на пистата, там, където свършваше асфалтът и започваше бетонната настилка, стояха двама униформени пазачи. Зад тях бе спрян самолет „Рокуел“, по чиито криле пъплеха хора, метална птица, която скоро щеше да се извиси в нощното небе. Милош огледа униформите на пазачите — бяха не от федералните или местните служби, а от някаква частна фирма за охрана. При вида им на чеха му хрумна някаква мисъл — той бе забелязал, че единият мъж е доста едър и набит. Нямаше да загуби, ако опиташе — бе стигнал до този пост благодарение на майсторската си стрелба, но удоволствието щеше да е къде-къде по-голямо, ако той екзекутираше предателя отблизо, за да е сигурен, че присъдата е изпълнена.

Варак тръгна нехайно по асфалта към внушителната врата на хангара. Пазачите пристъпиха напред, единият смачка цигарата си.

— Какво търсите тук? — попита високият мъж вдясно от чеха.

— Идвам по работа — отвърна любезно Варак. — И то доста поверителна.

— Какво означава това? — попита по-ниският пазач вляво от него.

— Май трябва да попитате господин Гринел. Аз съм само куриер и ми е наредено да говоря с един-единствен човек, който ще предаде информацията на Гринел, когато той пристигне.

— Пак същите глупости — обърна се по-ниският пазач към колегата си. — Ако носите някакви документи или пари, трябва да имате разрешение за тях. Намери ли се в самолета нещо, което не е декларирано, той няма да излети и Гринел ще се вбеси, разбра ли?

— И още как, мой човек. Трябва само да му предам нещо устно. А ти разбра ли?

— Тъй вярно, говори тогава!

— Ще го кажа само на един човек — уточни пак Варак. — Аз ще избера на кого — продължи той, като посочи към едрия мъж.

— Той е тъпанар. Аз съм за предпочитане.

— Казано ми е кой е за предпочитане.

— По дяволите!

— Елате с мен, ако обичате — каза чехът и махна надясно към лампите. — Трябва да запиша разговора, но без да ни чуват.

— Защо не го кажете направо на шефа? — възрази пренебрегнатият пазач вляво. — Ще дойде всеки момент.

— Защото не бива да се срещаме. Стиска ли ви да го попитате?

— Дрън-дрън.

След като завиха зад хангара, Варак вдигна левия си юмрук.

— Говорете насам, ако обичате — помоли все така учтиво.

— Разбира се, господине.

Това бяха последните думи, които щеше да запомни пазачът. Пестникът на чеха се стовари върху рамото му, после върху врата и слепоочието. Мъжът се свлече на земята и Варак се зае бързо да го съблича. След минута и двайсет секунди се бе преоблякъл в униформата на огромния пазач — подви крачолите и придърпа ръкавите нагоре, за да покаже ръцете си. Беше готов.

След четирийсет секунди по алеята мина черна лимузина, която спря пред асфалтовия вход за хангара. Чехът се показа от сянката и излезе бавно на светло. От огромната кола слезе някакъв мъж и макар че Милош никога не го беше виждал, разбра, че това е Крейтън Гринел.

— Привет, шефе! — извика пазачът вляво от хангара, когато човекът в палто и с посивяло лице тръгна бързо и ядосано по асфалта. — Получихме съобщението. Бени записва нещо…

— Защо самолетът не е на пистата? — изрева Гринел. — Вече имаме разрешение, кретени такива!

— Бени е говорил с тях, шефе, не аз! Казаха му след пет-десет минути. Друго щеше да е, ако се бях обадил аз. На мен такива не ми минават, нали знаете? Трябваше да кажете на оня тип да говори с мен, тоя Бени…

— Млъкни! Обади се на шофьора и му кажи да изкара самолета! Ако те не могат да го управляват, ще го кара той!

— Дадено, шефе. Вече запалиха двигателите.

Когато пазачът се развика на шофьора на лимузината, чехът също се включи и хукна към огромния автомобил.

— Благодаря! — провикна се минаващият шофьор, щом зърна униформата на Варак. — Все в последния момент се разбързва!

Милош заобиколи бързо колата отзад, отвори задната врата и скочи вътре на сгъваемата седалка. Закова се, вперил поглед в подпухналото лице на слисания Ерик Съндстром.

— Здравейте, професоре — поздрави тихо той.

— Беше капан — ти си ми устроил капан! — изпищя ученият, скрит в сянката. Нощта се изпълни с рева на реактивните двигатели. — Само дето не знаеш какво вършиш, Варак! Та ние всеки момент ще направим пробив в Космоса! И ще научим толкова удивителни неща! Ние сбъркахме — Инвър Брас сбърка! Трябва да продължим!

— Дори и да унищожим половината планета?

— Не ставай за смях! — извика умолително Съндстром. — Никой няма да унищожава нищо! И от двете страни сме цивилизовани хора, цивилизовани и наплашени! Колкото повече се въоръжаваме, толкова по-голям страх внушаваме — това е единственият начин да се опази светът, нима не разбираш?

— И вие наричате това цивилизованост?

— Наричам го прогрес. Научен прогрес! Ти не би могъл да разбереш, но колкото повече се въоръжаваме, толкова повече се учим.

— От смъртоносните оръжия ли?

— Оръжия!… Колко си наивен! „Оръжия“ е просто един етикет. Като „риба“ или „зеленчуци“. Така оправдаваме субсидиите за научни разработки, които иначе щяха да бъдат невъзможни. Сега разполагаме с всичко, от което се нуждаем, за разлика от преди. Със системи за нападение — с орбитални радари, насочващи лазери, чиито лъчи могат да бъдат пречупвани в Космоса, за да откриват от хиляди километри височина скривалищата.

— И да ги обстрелват?

— Само ако някой се опита да ни спре — отвърна ученият напрегнато, сякаш вбесен от мисълта, че това някога може да се случи. После настървението му се изпари. Херувимските му черти изведнъж се превърнаха в гротескните линии на някаква чудовищна рисунка. — Експериментите! — изквича той като ядосано прасе. — Само някой да се опита да ни спре! Ние навлизаме в нова ера, когато науката ще управлява целия свят. А вие мътите водата на една политическа групировка, която разбира от какво се нуждаем! Няма да го допуснем!

Кендрик е опасен! Ти го видя, чу го… той ще разпитва, ще задава глупави въпроси, ще спъва прогреса.

— Знаех си, че ще кажете това! — Варак бавно бръкна под униформата на сакото си. — Наясно ли сте как обикновено се наказва за предателство, професоре?

— Какви ги дрънкаш? — Разтреперан и плувнал в пот, Съндстром се дръпна към вратата. — Никого не съм предавал… Опитвам се да предотвратя една огромна неправда, една ужасна грешка на заблудени маниаци! Всички вие трябва да бъдете спрени. Не можете да се месите в работата на най-голямата научна машина, съществувала някога.

Варак измъкна пистолета в тъмното — един лъч светлина се отрази в него и Съндстром го забеляза.

— Разполагахте с месеци да кажете тези неща — но вие мълчахте, а другите ви вярваха… вие, професоре, сте отрепка.

— Не! — изпищя Съндстром, сетне се хвърли към вратата, напипа с треперещи пръсти дръжката и я отвори.

Възпълният учен изскочи като тапа навън, тласнат от неописуема паника. Милош стреля — куршумът се заби в кръста на предателя, той се строполи на земята и запищя:

— Помощ, помощ! Той се опитва да ме убие! О, Боже, улучи ме!… Убийте го, убийте го!

Варак стреля отново и тъй като Съндстром не помръдваше, го уцели — куршумът отнесе тила му.

След няколко секунди, през които се чуваха объркани викове, откъм хангара отговориха на стрелбата. Чехът беше улучен в гърдите и лявото рамо. Изскочи от колата откъм страната на алеята и се затъркаля зад лимузината, докато стигна отсрещния тротоар. Пропълзя мъчително през него и се изправи на четири крака в тъмната висока трева покрай аварийната писта. Едва успя — от всички страни се носеше воят на сирени и форсирани двигатели. Цялата охрана на сектора се стичаше към седми хангар, а от другата страна на алеята телохранителят и шофьорът на Гринел се приближаваха с непрекъсната стрелба към лимузината. Варак отново бе улучен. Безцелен рикошет, случаен изстрел опари стомаха му. Трябваше на всяка цена да се измъкне. Имаше още работа.

Обърна се и хукна през високата трева, като първо смъкна от себе си униформената куртка, а после се спря за момент да свали и панталоните. През ризата му струеше кръв, краката едвам го държаха. Трябваше да пести силите си! Трябваше да пресече полето и да излезе на някакъв път, да намери телефон. На всяка цена!

Прожектори. От някаква кула отзад! Варак пак беше в Чехословакия, в затвора, тичаше през двора му към оградата и свободата. Някакъв лъч се плъзна край него и както в оня затвор край Прага, чехът се хвърли на земята и притаи дъх, докато светлината го отмине… Изправи се с мъка на крака, съзнавайки, че силите му отслабват, но не можеше да спре. В далечината се виждаха други светлини — улични лампи! И още една ограда… Свобода, свобода!

Напрегна всичките си мускули и изкатери сантиметър по сантиметър оградата, за да стигне до навитата бодлива тел на върха. Тя не го плашеше. Сякаш със сетни сили се прехвърли през нея, разкъсвайки дрехите и плътта си, и тупна на земята. Остана да лежи като дишаше дълбоко и се хващаше ту за стомаха, ту за гърдите. „Хайде, тръгвай!“, заповяда си.

Излезе на пътя — едно от онези неподдържани тесни шосета, каквито има край доста летища. Тук бе прекалено шумно, за да живеят хора. Но по него често профучаваха коли, очевидно беше един от преките пътища, които шофьорите използваха. Варак излезе тромаво, олюлявайки се, на него и махна с ръце на приближаващия автомобил. Шофьорът обаче не искаше да си има работа с него. Кривна вляво и отпраши нататък. След секунди друга кола се приближи отдясно — чехът се изправи и вдигна ръка, за да покаже, че е изпаднал в беда. Колата намали и спря, чехът бръкна да извади пистолета от кобура.

— Какво има? — попита мъжът в униформа на военновъздушните сили зад кормилото.

От златните нашивки личеше, че е пилот.

— Катастрофирах — отвърна Варак — Изхвърчах от пътя на около километър оттук, но никой не спря да ми помогне…

— Доста си загазил, приятел… Качи се, ще те откарам в болницата. Божичко, я на какво приличаш! Ела, ще ти помогна.

— Не се притеснявайте, ще се справя — каза Варак, като заобиколи колата. Отвори вратата и се качи. — Ако изцапам седалките, ще платя…

— Остави ги седалките…

Офицерът включи на скорост и потегли, а чехът прибра внимателно пистолета в кобура.

— Много сте любезен — рече Милош, после намери в джоба си късче хартия и извади химикалка, с която започна да пише в тъмното кратки думи и цифри.

— Раните ти са сериозни, мой човек. Дръж се.

— Моля ви, трябва да намеря телефон. На всяка цена.

— Проклетата застраховка може и да почака, мой човек.

— Не, не е застраховката — заекна Милош. — Жена ми, трябваше отдавна да съм се прибрал… Тя не е добре с нервите.

— Всички са такива — каза пилотът. — Искаш ли да се обадя аз?

— Не, много ви благодаря, кой знае какво ще си помисли.

Чехът се изви на седалката и се смръщи.

— На около два километра оттук има лавка за плодове. Познавам собственика, той има телефон.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Ще ме поканиш на вечеря, щом излезеш от болницата.

Озадаченият собственик на зеленчуковия магазин подаде на Варак телефона под погледа на офицера, загрижен за ранения си пасажер. Милош набра номера на хотел „Уестлейк“.

— Стая петдесет и първа, ако обичате.

— Ало, ало? — извика Калейла, изтръгната от дълбокия си сън.

— Можете ли да ми дадете отговор?

— Милош?

— Аз съм.

— Какво има?

— Не съм особено добре, госпожице Рашад. Можете ли да ми дадете отговор?

— Вие сте ранен!

— Отговор!

— Зелена улица. Пейтън ще ме подкрепи. Ако Евън се кандидатира за мястото, то е негово. Надпреварата започна.

— Той е необходим повече, отколкото предполагате.

— Не знам дали ще се съгласи.

— Длъжен е! Не говорете по телефона. Ще ви се обадя пак.

— Вие сте ранен!

Чехът затвори телефона и веднага набра друг номер.

— Звукооператорът ли е?

— Прага?

— Как вървят нещата?

— След няколко часа сме готови. Машинописката не сваля слушалките и трака ли, трака… свикнала е с извънредния нощен труд.

— Колкото и да струва… ще й бъде платено.

— Какво ти е? Едва те чувам.

— Лека настинка… Ще намериш десет хиляди долара в пощенската кутия на студиото.

— Я не се занасяй, аз да не съм обирджия.

— Плащам щедро, не помниш ли?

— Май наистина не си добре, Прага.

— Сутринта занеси всичко в „Уестлейк“, стая петдесет и първа. Жената се казва Рашад. Ще го дадеш само на нея.

— Рашад. Стая петдесет и първа. Запомних.

— Благодаря.

— Слушай, в случай че имаш неприятности, обади ми се, ако мога с нещо да…

— Колата ти е на летището, някъде в сектор В — каза чехът и затвори. Вдигна за последен път слушалката и отново набра. — Стая петдесет и първа — повтори той.

— Ало?

— Сутринта ще получите… всичко.

— Къде сте? Ще ви изпратя помощ!

— На… сутринта. Занесете го на господин А!

— Дяволите да ви вземат, Милош, къде сте?

— Няма значение… Свържете се с Кендрик. Той може и да знае.

— Да знае какво?

— Снимките… Госпожа Ванвландерън… Лозана, езерото Леман. „Бо Ривиж“, градините. После Амстердам, Розенграхт. В хотела… в кабинета. Кажете му! Мъжът е саудитец и с него се случи нещо… милиони, милиони! — Милош едва говореше, беше останал почти без дъх. Насили се да продължи. — Избяга… с милиони!

— За какво говорите, по дяволите?

— Той вероятно е ключът! Не позволявайте да махат снимките. Обадете се на Кендрик. Той сигурно ще си спомни!

Чехът вече не се владееше: пусна слушалката върху тезгяха, но не улучи вилката, после падна на земята пред лавката за плодове на черния път зад летището в Сан Диего. Беше мъртъв.

38

Заглавията в сутрешните вестници и статиите под тях бяха изместили на заден план всички останали новини. Държавният секретар и членовете на придружаващата го делегация бяха убити по най-жесток начин в някакъв хотел в Кипър. Шести американски флот се бе отправил към острова с готови за стрелба оръдия и самолети. Американците бяха смаяни, вбесени и ни най-малко изплашени. На хоризонта сякаш се надигаше някаква ужасна, необуздана сила на злото, която тласкаше страната към пълна конфронтация и принуждаваше правителството да отговори по същия ужасен и жесток начин. Но обзет от моментна интуитивна геополитическа гениалност, президентът Лангфорд Дженингс успя да предотврати бурята. Свърза се с Москва и двете суперсили осъдиха единодушно атентата. Чудовищното убийство в Кипър бе определено като единичен терористичен акт, възмутил целия свят. Във всички столици по Земята и съюзници, и врагове изразиха покрусата си от загубата на държавния секретар.

А на втора, седма и четирийсет и пета страница на „Сан Диего Юниън“, както и на четвърта, петдесета и петдесет и първа страница на „Лос Анджелис Таймс“ бяха поместени следните далеч по-маловажни новини от телекса:

„Сан Диего, 22 декември… Госпожа Ардис Ванвландерън, началник-канцелария на вицепрезидента Орсън Болинджър, чийто съпруг, Андрю Ванвландерън, почина вчера от мозъчен кръвоизлив, днес рано сутринта е сложила край на живота си, явно безсилна да надмогне мъката. Тялото й бе изхвърлено от морето на плажа в Коронадо, тя се е удавила. На път за летището адвокатът й, господин Крейтън Гринел от Ла Хоя, я оставил в погребалното бюро за последно сбогом със съпруга й. Според служители в бюрото вдовицата била много напрегната, почти не се владеела. Въпреки че отвън я чакала лимузина, тя се измъкнала през една странична брата и очевидно е взела такси до плажа в Коронадо…“

„Град Мексико, 22 декември… Ерик Съндстром, един от водещите американски учени и създател на сложна космическа техника, е починал от мозъчен кръвоизлив по време на отпуската си в Пуерто Вайарта. Засега не са известни повече подробности. В утрешните издания ще поместим пълна справка за живота и научната му дейност.“

„Сан Диего, 22 декември… Неидентифициран мъж без документи, носещ пистолет, е починал от огнестрелни рани на черен път южно от международното летище. Капитан трети ранг Джон Демартин, военен летец, който го качил на автостоп, е заявил пред полицията: неизвестният мъж твърдял, че е пострадал при автомобилна катастрофа. Поради близостта на частния сектор на летището властите подозират, че смъртта е свързана с наркотрафика…“

Евън пристигна в Сан Диего с първия самолет от Денвър. Бе настоял да види Мани още в шест часа сутринта.

— Ще се оправиш — излъга го той.

— А теб не те бива за актьор — отвърна Уайнграс. — Къде отиваш?

— Калейла. Сан Диего. Тя има нужда от мен…

— Тогава се омитай оттук! Не искам да гледам повече тъпата ти мутра. Върви при нея, помогни й. Хванете тия копелета!

Пътува сякаш безкрайно с таксито от летището до хотела, улиците бяха задръстени, а шофьорът го позна и се раздърдори, като непрекъснато ругаеше арабите и всичко арабско.

— Трябва да бъдат избити до крак.

— Заедно с жените и децата, нали?

— Точно така! Хлапетата порастват, а ония пачаври раждат други хлапета!

— Така проблемът ще бъде решен веднъж завинаги.

— Това е единственият начин, нали?

— А, не. Знаем ги колко са много, пък и оръжието струва скъпо, ще ни излезе соленичко. Данъците също ще скочат.

— Ама наистина ли? По дяволите, и без това плащам луди пари. Сигурно има и друг начин.

— Все ще измислите… А сега извинявайте, но трябва да прочета нещо.

Кендрик пак погледна броя на „Денвър Поуст“ и материала за касапницата в Кипър. Дали защото се беше обидил, или бе усетил, че са го поставили на място, шофьорът пусна радиото. По него, както и във вестниците, отразяваха главно отвратителния терористичен акт в Средиземноморието, излъчваха записи от мястото на събитието и повтаряха интервюта с известни политици, които на различни езици заклеймяваха жестокия атентат. И сякаш едно зло никога не идва само, Евън чу смаян радиожурналиста:

— В Сан Диего станахме свидетели на друга трагедия. Рано тази сутрин госпожа Ардис Ванвландерън, началник канцелария на вицепрезидента Болинджър, е била намерена мъртва, тялото й е било изхвърлено на плажа в Коронадо, явно се е самоубила…

Кендрик подскочи като ужилен… Ардис ли? Ардис Ванвландерън?… Ардис Монтро! Бахамските острови… Една малка мръсница от „Оф Шор Инвестмънтс“ му беше казала, че Ардис Монтро се омъжила за богат калифорниец. Боже господи! Ето защо Калейла е дошла в Сан Диего. Мичъл Пейтън бе открил „продажната уличница“ — началничката на канцеларията на Болинджър! Журналистът продължи с размисли за скръбта на вдовицата, която се стори подозрителна на Кендрик.

Той мина през фоайето на хотела и се качи с асансьора на петия етаж. Огледа номерираните стрелки и тръгна по коридора към стаята на Калейла: копнееше да я види и да я прегърне, но и бе потиснат заради Мани, заради ужасната касапница В Кипър, заради толкова много неща, но най-вече заради Еманюел Уайнграс, който бе обречен да умре. Евън спря пред вратата и почука четири пъти. Още преди да се е дръпнал, отвътре се чуха забързани стъпки, вратата се отвори и Калейла се озова в прегръдката му.

— О, Боже, обичам те — прошепна той задъхано в тъмната й коса. — А всичко е толкова отвратително, толкова гадно!

— Хайде, влизай! — Калейла затвори вратата, върна се при Евън и обгърна лицето му с ръце. — С Мани ли се е случило нещо?

— Остават му да живее три, най-много шест месеца — отвърна сподавено той. — Умира от вирус, предаден му с инжекция.

— Несъществуващият доктор Лайънс — вметна Рашад.

— Ще го намеря, дори да го търся двайсет години.

— Вашингтон ще ти помогне с каквото може.

— Отвсякъде пристигат отвратителни новини. Кипър, най-свестният човек в администрацията е разкъсан на парчета…

— Всичко тръгва оттук, Евън. От Сан Диего.

— Какво?

Калейла се дръпна и хванала Евън за ръката, го поведе през стаята към двата стола около кръглата масичка.

— Сядай, скъпи. Имам да ти разказвам толкова неща, за които досега не можех да говоря. Пък и ти си длъжен да направиш нещо… затова те помолих да дойдеш.

— Май знам едно от нещата, които ще ми кажеш — рече Кендрик, като седна. — Ардис Монтро, вдовицата на Ванвландерън. Чух по радиото — съобщиха, че се е самоубила.

— Самоубила се е още когато се е омъжила за покойния си съпруг.

— Ти пристигна тук, за да се срещнеш с нея, нали?

— Да — кимна Рашад и също седна. — Ще чуеш и ще прочетеш всичко. Има запис на всички разговори, донесоха ми го преди час.

— А Кипър?

— Заповедта е била дадена оттук. От един човек на име Гринел.

— Никога не съм чувал за него.

— Малцина го знаят… Евън, по-лошо е, отколкото си представяхме.

— От Ардис ли го научи?… Да, имаше нещо между нас.

— Знам. Не, не от нея — с Ардис говорихме само в общи линии, но аз пак се уплаших. Нашият основен източник е един мъж, който беше убит снощи край летището.

— Кой, за Бога?

— Русокосият европеец, скъпи.

— Какво?

Кендрик се отпусна на стола със зачервено лице.

— Записал е не само моя разговор, но и един друг след него, от който разбрахме всичко. Не знаем други имена освен това на Гринел, но пак можем да сглобим картина, която е ужасяваща.

— Държава в държавата — каза тихо Евън. — Така се изрази Мани. „Слугите, които се разпореждат в дома на господаря.“

— Както винаги, Мани е прав.

Кендрик стана от стола, отиде при прозореца, облегна се на перваза и се загледа навън.

— Кой беше русокосият мъж?

— Така и не разбрахме, но при всички положения, преди да издъхне, ни предаде информацията.

— Оманското досие. Как се е добрал до него?

— Каза ми само, че човекът, който му го е дал, е свестен и поддържа кандидатурата ти за по-висок пост.

— Това не ми говори нищо! — извика Евън и се извърна рязко от прозореца. — Има още нещо!

— Няма.

— Той даваше ли си сметка какви ги забъркаха? Съзнаваше ли, че заради тях загинаха толкова хора?

— Каза, че съжалява ужасно за грешките си. Не знаеше, че му остава да живее броени часове.

— По дяволите! — извика Кендрик към стените на стаята. — Ами този Гринел? Хванали ли са го?

— Изчезнал е. Самолетът му е излетял от Сан Диего за Тусон. До сутринта не знаеше никой. Бил е на летището около час, а после е излетял, без да представи план на полета — това разбрахме.

— Така има опасност някой самолет да се разбие.

— Не и ако се насочи към въздушен коридор от другата страна на границата, над Мексико. Ем Джей предполага, че охраната на Гринел сигурно е забелязала колите на федералните служби, които са го причаквали пред къщата му в Ла Хоя.

Евън се върна на масата и седна, изтощен и съсипан.

— Къде отиваме?

— Ще слезем долу, в апартамента на Ванвландерън. Европеецът настоя да видиш нещо — някакви снимки. Не знам защо, но подметна, че мъжът бил саудитец и че ти сигурно ще се сетиш. Нещо за някакви милиони и някакво бягство. Отцепили сме апартамента. Никой не може да влезе или да излезе от него, нали госпожата ръководеше канцеларията на Болинджър и в жилището вероятно има поверителни документи.

— Добре, да вървим.

Слязоха с асансьора на третия етаж и отидоха пред апартамента на Ванвландерън. Двамата въоръжени униформени полицаи на пост кимнаха и този вляво се обърна. Пъхна ключа и отвори вратата.

— За мен е чест да се запозная с вас, господин конгресмен — каза полицаят вдясно и протегна ръка.

— Приятно ми е — отвърна Кендрик после се ръкува и влезе вътре.

— Как се чувстваш като знаменитост? — попита Калейла, затваряйки вратата.

— Нито ми е удобно, нито съм поласкан — отвърна Евън, докато минаваха през мраморното антре и вървяха към дневната. — Къде са снимките?

— Европеецът не уточни, спомена само, че са в кабинета, били правени в Лозана, Швейцария, и в Амстердам.

— Ей там — каза Кендрик, видял запалената настолна лампа в стаята вляво. — Хайде!

Минаха през застланата с килим стая и влязоха в кабинета. Евън свикна със здрача, после отиде при втората лампа в другия край на кабинета и я запали. Светлината открои окачените на зигзаг снимки върху стената.

— Божичко, откъде да започнем? — попита Калейла.

— Ще ги гледаме бавно и внимателно — отвърна Кендрик, после бързо се отмести от стената вляво и съсредоточи вниманието си на дясната. — Това е Европа — поясни той, като оглеждаше фотографиите. — Лозана — добави и спря погледа си на двама души върху увеличена моментална снимка на фона на езерото Леман. — Това е Ардис… не, изключено.

— Кое?

— Чакай малко. — Евън пак загледа снимките и прикова поглед върху друга увеличена фотография, на която лицата се виждаха по-ясно. — Пак Лозана. Това са градините на „Бо Ривиж“… Нима е възможно?

— Кое?… Европеецът също спомена за „Бо Ривиж“. Както и Амстердам, и Роза не знам какво си.

— Розенграхт. Ето го. — Кендрик посочи снимка, на която лицата бяха още по-ясни, по-отчетливи. — Божичко, той е!

— Кой?

— Абдел Хаменди. Преди години го познавах в Риад. Беше министър, ала шахът го хвана, че има фирма с подправени договори и печели милиони. Трябваше да бъде екзекутиран публично, но избяга от страната… Разправяха, че си бил построил цяла крепост някъде в Алпите близо до Дивон и се бил заел с нов бизнес. С оръжие. Станал най-богатият и най-неизвестният търговец на оръжие в света.

— На втората ролка от записа Ардис Ванвландерън споменава Дивон. Така, между другото, но сега вече ми е ясно.

Евън отстъпи назад и погледна Калейла.

— Нашият мъртъв европеец е имал добър нюх. Не е помнел подробностите, но е съзрял кръв по ръцете на Хаменди, сякаш се е стичала от снимката… Държава в държавата със своя борса за нелегалната търговия с оръжие в цял свят. — Кендрик изведнъж се смръщи и погледна разтревожено. — Нима всичко това е свързано с Болинджър?

— Според европееца няма как да разберем какво знае Болинджър и какво — не? Само едно е сигурно. Той е обединителната брънка между хората, които финансират политическите партии в САЩ.

— Божичко, как са се окопали…

— Трябва да знаеш още нещо. Именно съпругът на Ардис Ванвландерън е поддържал връзка с терористите. Той е в дъното на атентатите срещу твоите къщи.

— Господи! — изрева Евън. — Но защо?

— Заради теб — отвърна тихо Калейла. — Ти си бил мишената — теб е искал да убият. Действал е сам — ето защо останалите са убили жена му, когато са разбрали — за да прекъснат връзката със семейството, — но всички ги е страх от теб. От другата седмица в цялата страна ще започне кампания за издигането ти за вицепрезидент на мястото на Болинджър.

— Кой я е организирал? Хората на русия европеец ли?

— Да. И тези около Болинджър се мъчат да попречат. Смятат, че няма да им простиш и ще ги разкараш от политическата сцена.

— Малко е да се каже — възрази Евън. — Ще ги гоня до дупка, ще им се стъжни животът… Кипър, Феърфакс, Меса Верде — копелета такива! Кои са те? Има ли някакъв списък?

— Можем да направим списък, в който да включим — страшно много хора, но не знаем кой е замесен и кой — не.

— Хайде да разберем.

— Как?

— Ще се внедря в лагера на Болинджър. Ще им покажа един друг конгресмен Кендрик — който може да бъде купен, за да не се кандидатира за изборите.

Мичъл Джарвис Пейтън гледаше през прозореца от бюрото си в ЦРУ, Вирджиния. Имаше да мисли за толкова много неща, че за щастие не се сещаше за Коледа. Не съжаляваше за живота, който бе избрал, но Коледа бе за него едно малко мъчение. Той имаше две омъжени сестри в Средния запад и куп племенници и племеннички, на които беше изпратил обичайните подаръци, избрани с вкус от дългогодишната му секретарка, но нямаше никакво желание да прекарва празника с тях. Просто нямаше какво да си кажат, Пейтън бе живял прекалено дълго по съвсем друг начин, за да си говорят за складове за дървен материал и застрахователни компании, а не можеше, разбира се, да разправя нищо за работата си. Пък и децата, повечето вече големи, не бяха нищо особено, сред тях нямаше нито един учен, всички слушаха безпрекословно родителите си, които не мислеха за друго освен за спокойния, материално осигурен живот. На Пейтън не му се ходеше при тях. Може би затова му се щеше по-често да е със своята измислена племенница Ейдриън Рашад — май трябваше да свикне да я нарича Калейла. Тя принадлежеше на неговия свят и бе чудесно момиче. Пейтън за момент съжали за едно време в Кайро, когато семейство Рашад настоятелно го канеше на Бъдни вечер с накичена пищна елха и записи на коледни песни в изпълнение на хора на Мормонската църква.

— Наистина, Ем Джей — възкликваше жената на Рашад. — Не забравяй, че съм от Калифорния. И моята кожа е по-бяла.

Къде бяха отишли тези дни? И щяха ли да се върнат някога? Разбира се, че не. Той прекарваше сам Коледите.

Червеният телефон иззвъня. Пейтън вдигна начаса слушалката.

— Ало!

— Той е полудял — изплака Ейдриън-Калейла. — Наистина е откачил, Ем Джей!

— Да не те е зарязал?

— Нищо подобно. Напира да се среща с Болинджър!

— Откъде-накъде!

— В ролята на шпионин. Представяш ли си?

— Ще си го представя, ако говориш по-ясно…

Явно последва боричкане за слушалката, бяха разменени някои остри думи.

— Мич, аз съм, Евън.

— Разбрах.

— Отивам при тях.

— При хората на Болинджър ли?

— Логично. Направих същото и в Маскат.

— Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода… Тези хора не си поплюват.

— Аз също. Ще ми паднат в ръцете. И ще ги разоблича.

— Ние ще ти помогнем…

— Не, ще действам сам. Навсякъде имат свои хора. Трябва да го изиграя сам, да им втълпя, че мога да бъда убеден да се откажа от политиката.

— Нещо не се връзва с думите и постъпките ти напоследък. Няма да стане, Кендрик.

— Ще стане, ако им кажа част от истината — и то много съществена част.

— Какво, Евън?

— Че каквото и да съм направил в Оман, съм го правил от егоизъм. Върнал съм се, за да почна отначало, върнал съм се при големите пари, които съм зарязал. А те ще ме разберат, и още как!

— Няма да мине. Ще има да те разпитват, ще търсят потвърждение на отговорите ти.

— Няма въпрос, на който да не мога да отговоря — прекъсна го Кендрик. — Всичко това е част от истината и лесно може да бъде потвърдено. Бях убеден, че знам кой и защо стои зад палестинците — онзи приложи същата тактика и спрямо моята фирма. Познавах се с най-влиятелните хора в султанството и имах пълната им подкрепа. Нека питат младия Ахмат, той и без това иска да изясни нещата — още се цупи. И пак само истината дори за затвора, където полицията непрекъснато ме държеше под око… Единствената ми цел бе да събера информацията, за която знаех, че съществува, и да пипна един маниак, който се представя за Махди, за пророк. Ето това е истината.

— Сигурен съм, че има пукнатини, които ще те издънят — каза Пейтън, както си водеше бележки, които после щеше да унищожи.

— А, едва ли. Чух записите на европееца — през следващите пет години те смятат да вложат милиарди и няма да позволят да загубят позициите си. Няма значение, че грешат, според тях ги застрашавам и при други обстоятелства сигурно наистина нямаше да им цепя басмата…

— А какви са тези други обстоятелства, Евън? — прекъсна го по-възрастният мъж в ЦРУ.

— Моля?… Ами ако бях останал във Вашингтон. Щях да им видя сметката на всички, които бъркат в държавната хазна и се чудят как да заобиколят законите, за да отмъкнат някой и друг милион.

— Същински Савонарола.

— Не го правя от фанатизъм, Ем Джей. Аз съм просто един ядосан данъкоплатец, на който му е дошло до гуша да го плашат с гаргите, политика, която цели само едно — от данъкоплатците да бъдат измъкнати още и още пари… Докъде бях стигнал?

— Че си представлявал заплаха за тях.

— Точно така. Искат да ме разкарат от пътя си и аз ще ги убедя, че съм готов да се махна, че нямам нищо общо с издигането на кандидатурата… но че имам един проблем.

— Сигурно това е примамката.

— Аз преди всичко съм предприемач, по образование и професия съм строителен инженер и постът вицепрезидент ще ми осигури възможности, за които мога само да мечтая. Сравнително млад съм, след пет години няма да съм навършил петдесет и като бивш вицепрезидент ще имам финансова подкрепа и влияние в целия свят. Това е много примамлива перспектива за предприемач, който смята пак да се върне в частния сектор… Как според теб ще реагират Болинджър и неговите съветници?

— То се знае как! — възкликна директорът на „Специални операции“. — Говориш съвсем цинично, все едно си един от тях. Ще ти предложат да съкратите тия пет години и ще те позлатят.

— Бях сигурен, че ще кажеш това, те също ще ми го кажат. Но като всеки нормален предприемач, който сключва сделка и навремето е спечелил доста пари, имам и друг проблем.

— Нямам търпение да го чуя, момче!

— Трябва ми гаранция, и то бързо, за да отхвърля категорично предложението на комитета в Денвър, който следващата седмица в Чикаго ще започне предизборната кампания. За да отхвърля предложението, докато онези в партията не са се развихрили.

— А гаранцията, която искаш, ще обвърже и двете страни.

— Аз съм бизнесмен.

— Те също. Но няма да сложат подписа си никъде.

— Все ще се споразумеем. Ще поискам среща с техните шефове. Ще изложа плана си, колкото и да е неопределен, и те ще ми отговорят. Ако ме убедят, че на тях може да се разчита, знам какво да правя… А мен ако питаш, те ще бъдат много убедителни, но тогава вече ще е все едно.

— Защото ще държиш нещата В свои ръце — съгласи се с усмивка Пейтън. — Ще знаеш кои са. Да ти призная, Евън, изглежда ми съвсем осъществимо.

— Добре съм си направил сметката, Ем Джей.

— Но аз имам проблем. В началото няма да ти повярват, че ще се върнеш в Близкия изток. Ще решат, че лъжеш. Положението в района е твърде нестабилно.

— Не съм казал, че ще тръгна другата седмица, казах „някой ден“. Пък и няма да спомена и думица за Средиземноморието. Ще говоря за Емирствата и Бахрейн, за Кувейт и Катар, дори за Оман и Саудитска Арабия, за всички държави в Персийския залив, където е работила групата „Кендрик“. Става въпрос за бизнес, нали страните от ОПЕК действат заедно, все ще се разберем и ние. Като всяка западна строителна фирма искам да се включа в работата и смятам да се подготвя. Връщам се към професията си.

— Божичко, наистина си убедителен.

— Колкото до работата, и аз не съм далеч от истината… Държа всички козове. Отивам в леговището на вълка.

— Кога?

— След малко ще се обадя на Болинджър. Едва ли ще откаже да поговорим.

— Да де. После Лангфорд Дженингс ще му трие сол на главата.

— Ще му дам няколко часа да събере хората си, поне онези, на които разчита. Ще поискам да се срещнем късно следобед.

— По-добре вечерта — вметна директорът от ЦРУ. — След работа, и бъди пределно ясен. Помоли да те пуснат през страничния вход и да не се срещащ с неговите съветници и с репортерите. Така той ще разбере за какво става дума.

— Умно, Ем Джей.

— И аз имам някакъв практически опит, конгресмен.

По дънки и тениска Джон Демартин, капитан трети ранг от американските военновъздушни сили, се мъчеше как ли не — с минимален успех, да почисти кървавите петна по тапицерията на предната седалка в колата си. Трябваше да го свърши професионалист, заключи той, а на децата ще каже, че е разлял черешов сок, когато се е прибирал от летището. Но все пак, колкото повече петна изчистеше, толкова по-малко щеше да му струва.

Бе прочел статията в сутрешния брой на „Юниън“, в която се споменаваше името му и се цитираше мнението на властите, че раненият стопаджия, когото беше качил, е бил свързан с наркотрафика — пилотът обаче не беше убеден в това. Не че познаваше мнозина наркотрафиканти, но те едва ли бяха чак толкова възпитани, че да предложат да му платят за изцапаната седалка. Той предполагаше, че ако са ранени, пласьорите на дрога ще бъдат паникьосани и няма да са толкова сдържани и любезни.

Демартин, изтърка още веднъж гърба на седалката. Изпъкналите му кокалчета докоснаха нещо, нещо остро, което обаче веднага се огъна. Беше някаква бележка. Той я измъкна и я прочете, едва различавайки буквите под кървавите петна.

Последните букви бяха встрани от останалите, сякаш на мъжа не му бе стигнала сила да ги напише. Пилотът слезе от колата и зачете още веднъж бележката, после тръгна по покритата с плочи пътека към входната врата. Влезе в къщата, отиде в хола и вдигна телефона — знаеше на кого да се обади. След секунди една секретарка от женския корпус във военноморския флот го свърза с шефа на разузнаването в базата.

— Джим, обажда се Джон Демартин…

— Здрасти, днес четох за онази шантава случка снощи. Тия момчета направо са се побъркали за марихуана… Ще ме вземеш ли в събота на риба?

— Не, обаждам ти се във връзка със снощи.

— А, какво за снощи?

— Джим, не знам кой беше мъжът, но мен ако питаш, той няма нищо общо с наркотиците. Преди няколко минути намерих на седалката и една смачкана бележка. Малко е нацапана с кръв, но ще ти я прочета.

— Слушам те, имам молив.

Офицерът прочете разкривените думи, букви и цифри.

— Това говори ли ти нещо? — попита той, щом свърши.

— Още не знам — изрече бавно шефът на разузнаването, явно четеше какво е записал. — Джон, разкажи ми какво се случи снощи. Във вестника не съобщават почти нищо.

Демартин най-напред обясни, че макар непознатият да е говорел на отличен английски, е имал чужд акцент. Разказа и как той е припаднал пред лавката за плодове.

— Това е всичко.

— А досещаше ли се, че е тежко ранен?

— За него не знам, аз обаче разбрах. Опитах се да не спирам на телефона, но той настоя — направо се примоли, Джим. По-скоро с думи, колкото с поглед… Доста време няма да го забравя.

— Но не си се съмнявал, че ще се върне в колата, нали?

— И през ум не ми е минавало. Мислех, че иска да се обади, за да се сбогува, но щеше да се върне.

— Стой там. Ей сега ще ти звънна пак. Пилотът затвори телефона и отиде при прозореца, който гледаше към малкия басейн и двора зад къщата. Двете му деца се плискаха във водата и крещяха, а жена му се бе излегнала на шезлонга и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“, нещо, за което й беше благодарен. Благодарение на нея можеха да си позволят да живеят малко по-нашироко, отколкото позволяваше заплатата му. Телефонът иззвъня и той пак го вдигна.

— Джим ли е?

— Да… Джон, ще ти обясня възможно най-ясно, дано разбереш нещо. При мен е един човек от Вашингтон, който временно е прехвърлен при нас, той е по-запознат от мен с тези неща. Та този човек иска… О, Боже.

— Какво? Казвай, де!

— Изгори бележката и я забрави.

Офицерът от ЦРУ в смачкания костюм се пресегна към жълтото пакетче с бонбони, като притискаше слушалката до лявото си ухо.

— Ясен ли съм? — попита Шапоф, известен още като Джинджифила.

— Да — отрони Ем Джей Пейтън, информацията, която бе получил, беше и странна, и тревожна.

— Доколкото разбирам, този тип е съчетал „спешно“ със „свръхсекретно“, разчитайки, че ако не я разбере, офицерът ще прояви достатъчно съобразителност да се обади на секретните служби в базата, а не на ченгетата.

— Както е и направил — съгласи се Ем Джей.

— А после секретните служби ще — се обадят на „свръзката“ и ще предадат съобщението, та то да бъде насочено към когото трябва.

— А съобщението гласи, че някой с кодовото име С е бил премахнат.

— Има ли операция с код „С“?

— Не.

— Може би е предназначено за архива?

— Едва ли — усъмни се Пейтън.

— Защо?

— Защото тогава нямаше да е посочена свръзката, която да предаде нататък информацията. Код триста и едно е в Мериланд, за беда знам и на кого е. Не е регистриран и е много поверителен.

Пейтън се облегна на стола, за миг разбра какво им е на алкохолиците, които си мислят, че няма да преживеят следващите няколко часа, ако не пийнат нещо, а това означаваше още повече да се отдалечат от реалността. Колко нелепо, колко нелогично и все пак логично беше всичко! Човекът, в когото се вслушваха президенти и за когото ръководителите на страната знаеха, че поставя съвсем безпристрастно интересите й над всичко… Той бе решил какво ще е бъдещето. Беше се спрял на един почти неизвестен, но забележителен конгресмен, който имаше какво да каже на сънародниците са Беше направлявал избраника си през политическия лабиринт, докато той не изникна в светлината на медиите вече не като новак, а като човек с опит, с когото трябва да се съобразяват. После най-неочаквано, като гръм от ясно небе, бяха огласени и неговите патила. Цялата страна, всъщност почти целият свят беше поразен. Вдигна се огромна вълна, която го отнесе в територии, за които той не бе и подозирал, териториите на властта, а те стоварваха върху плещите му огромна отговорност. Белият дом. Самюъл Уинтърс бе нарушил законите и още по-лошо, бе погубил доста хора. Господин Б не беше паднал от небето по време на криза. Русият европеец беше работил единствено за Самюъл Уинтърс.

Директорът на „Специални операции“ вдигна телефона и натисна леко бутоните.

— Д-р Уинтърс ли е? — каза той в отговор на единствената дума „ало“. — Обажда се Пейтън.

— Ужасен ден, нали, докторе?

— Вече не се обръщат към мен така. От доста години.

— Срамота. Бяхте добър учен.

— Чували ли сте се от снощи с господин Б?

— Не… Макар че информацията му беше трагично пророческа, той не е имал причина да ми се обажда. Както ви казах, Мичъл, мъжът, за когото работи — и когото познавам далеч по-малко, отколкото вас, — го посъветвал да ми се обади… точно както и вие… В хорските приказки влиянието ми е силно преувеличено.

— Чрез вас се срещнах с президента — каза Пейтън и затвори очи, възмутен от лъжите на стареца.

— Да де. Новината, която ми съобщихте, беше невероятна, както и тази на господин Б. В неговия случай съвсем естествено се сетих за вас. Не бях сигурен, че Лангфорд и хората му имат опита, който вие…

— Който аз не показах — прекъсна го Ем Джей.

— Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.

— Да се върнем на господин Б.

— Какво той?

— Мъртъв е.

Въздишката премина като електрически удар по линията. Изминаха няколко секунди, докато Уинтърс проговори, а когато се обади, гласът му звучеше глухо.

— Какво?

— Той е мъртъв. Бил е убит и човек, известен ви под кодовото име С.

— О, Боже — прошепна развълнувано ръководителят на Инвър Брас. — Как сте се добрали до тази… информация?

— Опасявам се, че тя е поверителна дори за вас.

— Дяволите да ви вземат, та аз ви свързах с Дженингс! С президента на Съединените щати!

— Но не ми казахте защо, докторе. Така и не ми обяснихте, че вашата първостепенна грижа — вашата единствена грижа — е човекът, на когото сте се спрели — Евън Кендрик.

— Не! — почти изкрещя Уинтърс. — Не се месете в тези неща, те не ви засягат! Всичко е законно.

— Дано си вярвате и ако е така, се опасявам, че правите ужасна грешка. Когато прибягвате до човек като вашия европеец, няма как да се разграничите от методите му… А доколкото разбрахме, той е изнудвал политици, нарушавал е закони, крал е свръхсекретни документи и косвено е причинил смъртта и осакатяването на доста хора на държавна служба, а е убил и човек. Човекът с кодовото име С.

— О, Боже!…

— Ето с кого сте си имали работа…

— Вие, Мичъл, не разбирате, нещата не стоят така.

— Напротив, точно така стоят.

— Не знам нищо, повярвайте.

— Вярвам ви, защото сте наели един опитен специалист, за да постигне определени резултати, а не за да ви се отчита.

— „Наели“ е прекалено опростенческа дума! Той беше всеотдаен човек със своя мисия в живота.

— Това го разбрах и аз — прекъсна го Пейтън. — Той е от страна, където народът няма никаква власт.

— Ами тук не е ли същото? — попита ръководителят на Инвър Брас, който вече се бе овладял, но дълбокият смисъл на думите му беше ясен.

Ем Джей отговори едва след няколко секунди, пак притворил очи.

— Така е — отвърна тихо той. — Опитваме се да изясним и това.

— Убиха в Кипър държавния секретар и цялата делегация. Мислят само за едно — как да трупат още и още богатство и власт… Аз не искам нищо, ние не искаме нищо!

— Разбирам. Нямаше да го получите, ако го искахте.

— Ето защо се спряхме на него, Мичъл. Открихме един необикновен човек. Той е прекалено проницателен, за да бъде заблуден, и прекалено честен, за да бъде подкупен. А освен това иска да е в центъра на вниманието.

— Не мога да ви упрекна за избора, доктор Уинтърс.

— Та докъде стигнахме?

— До една дилема — каза Пейтън. — Но за момента тя засяга мен, не вас.

Седем и двайсет и пет вечерта, Сан Диего. Те се прегърнаха, Калейла се дръпна, погледна го и го погали по косата.

— Скъпи, ще се справиш ли?

— Забравяш, че съм посветил почти целия си съзнателен живот на това да изляза на глава с арабите, които си умират да се пазарят.

— Онова е било пазарлък, при който хората само раздуват нещата, но не лъжат. А сега ще претеглят всяка твоя дума.

— Те ще направят всичко възможно да ми повярват, значи две на нула за нас. Освен това, щом веднъж ги видя и се срещна с тях, вече ми е все едно дали ще ми вярват.

— Не си прави илюзии, Евън — каза Рашад, като свали ръката си и се дръпна. — Докато не ги хванем, което ще рече да разполагаме и с очевидни улики, те ще действат както досега — мръснишки. Ако дори за миг се усъмнят, че им готвиш капан, току-виж вълните изхвърлят тялото ти, може и изобщо да не те намерим, ти ще се носиш някъде из Тихия океан.

— Както в пълните с акули плитчини на Катар. — Кендрик кимна при спомена за Бахрейн и Махди. — Разбирам накъде биеш. Ще им покажа, че в канцеларията ми знаят къде съм.

— Няма да се случи довечера, скъпи. Мръснишки не означава глупашки. Ще присъстват какви ли не хора — няколко съвсем почтени съветници от екипа на Болинджър, както и представители на тайния му щаб. Стари приятели, които са му нещо като помощници — тъкмо към тях насочи вниманието си. Бъди както винаги хладнокръвен и убедителен. Не позволявай нищо да те извади от равновесие.

Телефонът иззвъня, Евън тръгна към него.

— Това е лимузината — каза той. — Сива с тъмни стъкла, каквато приляга на планинската резиденция на вицепрезидента.

Осем часът и седем минути вечерта, Сан Диего. Стройният мъж прекоси бързо международното летище в Сан Диего, през дясното си рамо бе преметнал калъф с два костюма, а в лявата ръка носеше лекарска чанта. Автоматичната стъклена врата към пиацата се отвори и той излезе на бетонния тротоар. Спря за момент, после се насочи към първата кола на опашката от таксита. Отвори вратата, шофьорът свали вестника.

— Сигурно сте свободен — каза отсечено новият пътник, после метна калъфа с костюмите на облегалката и сложи до себе си лекарската чанта.

— След час приключвам, господине.

— Ще стигнем.

— За къде сте?

— Към планината. Знам пътя. Ще ви го показвам.

— Трябва да ми кажете адрес, господине. Такъв е законът.

— Как ви звучи „калифорнийската резиденция на вицепрезидента на Съединените щати“? — попита сприхаво пътникът.

— Е, това вече е адрес — отвърна безразлично шофьорът.

Подкара нарочно рязко и мъжът, известен в Югозападно Колорадо като доктор Юджийн Лайънс, отхвръкна назад. Той обаче не се обиди, тъй като нормалните му възприятия бяха притъпени от силния гняв. Имаше да разчиства стари сметки, бяха го изиграли.

39

Кендрик се запозна набързо с присъстващите и остана с ясното впечатление, че не всички имена и звания са точни. Затова огледа изпитателно всички, сякаш се канеше да ги рисува, а не се чувства сигурен в себе си. Калейла беше права, в седемчленния съвет имаше какви ли не хора, но не беше чак толкова трудно да се разбере кой какъв е. Един държавен служител с трийсет-четирийсет хиляди долара годишна заплата не се обличаше, нито пък се държеше като човек, който изхарчва тези пари, за да отскочи в края на седмицата до Париж… или Дивон. Според него служителите от Белия дом бяха малцинство — трима помощници срещу четирима външни съветници — тайният щаб от Калифорния.

Вицепрезидентът Орсън Болинджър беше мъж със среден ръст, средно телосложение, средна възраст и средно висок глас, който, макар и да звучеше убедително, не вдъхваше респект. Беше… средна хубост, идеалният заместник-командващ, стига главнокомандващият да се радваше на чудесно здраве и жизненост. Правеше впечатление на подлизурко, който евентуално би се справил със задачите си, но само при някои условия. Не беше опасен, но не бе и глупав. Щеше да оцелее в политиката, защото бе наясно с неписаното правило, че в едно състезание има и губещи. Поздрави сърдечно конгресмена Кендрик и го покани във внушителната си библиотека, където бяха събрани „хората“ му, насядали по кожените фотьойли и канапета.

— Няма да празнуваме Коледа — каза Болинджър, като се настани в най-хубавия стол и посочи на Евън мястото до себе си, — нали загубихме скъпите Ардис и Андрю. Такава ужасна трагедия, и двамата бяха такива патриоти. Тя не можеше да живее без него. Само ако сте ги виждали заедно, ще разберете.

Всички наоколо закимаха и изсумтяха нетърпеливо.

— Разбирам, господин вицепрезидент — вметна тъжно Кендрик. — Вероятно знаете, че преди известно време в Саудитска Арабия се запознах с госпожа Ванвландерън, чудесна и толкова чувствителна жена.

— Не, господин конгресмен, не знаех.

— Не е толкова важно, но не и за мен, естествено. Никога няма да я забравя. Тя бе великолепна.

— Каквато е всъщност и вашата молба да се срещнем тази вечер — каза един от държавните служители, който седеше на канапето. — В течение сме, че в Чикаго искат избори за нов вицепрезидент, но както разбрахме, вие не го одобрявате. Така ли е, господин конгресмен?

— Както обясних днес следобед на вицепрезидента, научих едва преди седмица… Не, не съм давал съгласието си. Имам други планове и не смятам и занапред да се занимавам с политика.

— Тогава защо не обявите, че няма да се кандидатирате? — попита друг от помощниците, седнал на същото канапе.

— Е, едва ли е толкова просто. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не съм поласкан от предложението, а последните няколко дни канцеларията ми организира голямо проучване на общественото мнение и в района, и сред ръководителите на моята партия, което показа, че имам доста шансове да спечеля.

— Но нали току-що казахте, че имате други планове — прекъсна го някакъв набит мъж в сив панталон и тъмносиньо сако със златни копчета… явно не бе от Белия дом.

— Не, само казах, че имам други цели. Но още не съм решил.

— Какво смятате да правите, господин конгресмен? — попита служителят, предложил на Евън да обяви, че няма да се кандидатира.

— Това засяга само вицепрезидента и мен.

— Да, но тези хора ми помагат — обади се, мазно и любезно ухилен, Болинджър.

— Разбирам, сър, но моите хора не са тук… за да ме посъветват.

— Не ми приличате на човек, който се нуждае от съвети — вметна някакъв дребен шишкав мъж, финансиращ партията, от голям кожен фотьойл, в който направо се губеше. — Гледах ви по телевизията. Добре отстоявате вижданията си.

— Мога да ги променя точно колкото зебрата — ивиците си, но при някои обстоятелства предпочитам да ги запазя за себе си, вместо да ги изразявам публично.

— За балами ли ни мислите? — попита втори от тайните съветници, висок слаб мъж с разкопчана риза и силен загар.

— За нищо не ви мисля — възрази твърдо Кендрик. — Опитвам се да обясня положението, а това според мен е наложително.

— Не се горещете, млади момко — побърза да го успокои Болинджър и се смръщи на високия загорял съветник — В думите на моя помощник няма нищо обидно. Какво точно искате да изясните?

— Оманската криза… Маскат и Бахрейн. Главната причина да предпочитат мен за този висок пост.

Изведнъж проумя, че хората на вицепрезидента до един си мислят: ще им каже нещо, което да развенчае мита за Оман и да лиши потенциалния кандидат от най-силния му коз. Всички погледи се насочиха към конгресмена.

— Отидох в Маскат — продължи Евън, — защото знаех кой стои зад палестинските терористи. Беше приложил същата тактика, за да изгони фирмата ми от района и да ми попречи да спечеля милиони.

— Значи сте искали да отмъстите? — предположи набитият съветник със златните копчета.

— Ами, да отмъстя, исках да съживя фирмата — и още го искам. Много скоро и това ще стане — смятам да се върна там и да започна отначало, да си наваксам за печалбите, които загубих.

Четвъртият политик финансиращ партията, червендалест мъж с отчетлив бостънски акцент, се наведе напред.

— Значи се връщате в Близкия изток?

— Не, в страните от Персийския залив — има разлика. Емирствата, Бахрейн, Катар, Дубай, това не са Ливан и Сирия или Либия на Кадафи. В Европа се говори, че там пак започва строителство, и аз имам намерение да се включа в него.

— Но нали сте продали фирмата — възрази високият загорял мъж с разкопчаната риза, обаждаше се рядко, но винаги на място.

— Бях принуден. Оценката й бе пет пъти по-голяма, отколкото ми платиха. Но карай! В началото може и да имам проблеми, ще се наложи да се конкурирам със западногерманския, френския и японския капитал, но и аз имам връзки. Пък и…

Кендрик изигра ролята си скромно, но убедително, подметна, че познавал султаните и членовете на правителствата в Оман, Бахрейн, Абу Даби и Дубай, и че те са го закриляли и са му помагали по време на Оманската криза, че дори са му съдействали с транспорт. После замълча също толкова рязко, както беше започнал. Беше споменал уж между другото доста подробности, но не биваше и да прекалява.

Мъжете в библиотеката се спогледаха и след почти незабележимото кимване на вицепрезидента набитият мъж с тъмносиньото сако каза:

— Прави ми впечатление, че имате сериозни планове. За какво ви е пост със сто и петдесет хиляди долара годишна заплата и прекалено много задължения? Вие не сте политик.

— Предвид възрастта ми времето като фактор не е за подценяване. След пет години още няма да съм навършил петдесет и доколкото разбирам, дори и да се заема с работата утре, ще ми трябват две-три години, докато навляза, а и няма никакви гаранции, че ще ми потръгне. Но ако предпочета другото и се понапъна да попадна в листата на кандидатите, сигурно ще бъда избран. Нямам нищо против, господин вицепрезидент. Това просто е резултат от вниманието, което ми обръщат масмедиите.

Няколко души заговориха едновременно, но Болинджър вдигна ръка само на няколко сантиметра от облегалката на фотьойла. Жестът беше достатъчен, та те да замълчат.

— И какво следва от това, господин конгресмен?

— Не е ли очевидно? Няма съмнение, че Дженингс ще спечели изборите, въпреки че Сенатът може да му създаде проблеми. Ако имам късмета да бъда включен в листата, направо от Долната камара ще седна във вицепрезидентското кресло, ще си изкарам мандата и ще се сдобия с повече влияние, а честно казано, и със средства.

— Но това, господин конгресмен — извика ядосан третият служител от Белия дом, който седеше на стола до колегите си на канапето, — означава да се облагодетелствате от служебното си положение.

Богаташите, поддържащи партията, наведоха очи или се намръщиха и загледаха разсеяно.

— Ако не знаех, че не разбирате как стоят нещата — рече Евън, — щях да се засегна. Споделям с вас този очевиден факт, защото искам да съм напълно откровен с вицепрезидента Болинджър, човек, когото дълбоко уважавам. Казах голата истина — то си върви с длъжността. Но това не значи, че няма да си изпълнявам задълженията и ще служа на своя народ с по-малко енергия и себеотрицание. Каквито и облаги да получа от този пост — вестникарски публикации, членство в управителните съвети, участие в турнири по голф, ще съм си ги заслужил, защото няма да се отнасям през пръсти към задълженията си. Както и вицепрезидентът Болинджър, не бих могъл да постъпя иначе.

— Добре го казахте, Евън — обади се тихо вицепрезидентът и изгледа строго сприхавия си помощник — Заслужавате извинение.

— Извинявайте — обади се младокът. — Вие сте прав, разбира се. То си върви с длъжността.

— Не е нужно да се извинявате — посъветва го Кендрик усмихнато. — Хубаво е човек да е предан на шефа си… — После се обърна към Болинджър: — Ако има черен пояс, моментално изчезвам оттук — добави той, нарушавайки със смях напрежението, възцарило се за миг в стаята.

— Ами, играе само тенис на маса, и то колкото да не е без хич — обади се възрастният държавен служител на канапето вляво.

— Но е много хитър — допълни най-старият помощник вдясно. — Не играе честно.

— Във всеки случай — продължи Евън, като изчака усмивките — повечето фалшиви — да изчезнат от лицата на насъбралите се, — наистина смятах да бъда съвсем откровен с вас, господин вицепрезидент. Точно тези неща исках да обмисля. Пропилях четири, не, близо пет години, вместо да си гледам професията — и фирмата, за която хвърлих доста усилия. Спря ме един маниак убиец, бях принуден да продам фирмата, защото хората се страхуваха да работят с мен. Той е мъртъв, обстановката се промени и се нормализира, но конкуренцията на европейците е много жестока. Дали ще се справя сам, или да направя всичко възможно да спечеля изборите, след което да се възползвам от вицепрезидентския пост? От друга страна обаче дали съм готов да пожертвам за политиката още години и толкова много енергия? Все въпроси, на които мога да отговоря само аз, сър. Надявам се, че ме разбирате.

И Кендрик чу думите, които така се бе надявал да чуе.

— Знам, Орсън, че вече е късно за хората от екипа ти — каза високият слаб мъж с разкопчаната риза, до която загорялата му кожа се открояваше още повече, — но ми се ще да обсъдим малко по-обстойно тези въпроси.

— Да, разбира се — съгласи се вицепрезидентът и се обърна към помощниците си. — Те горките са на крак от зори, а после научихме за Ардис. Тръгвайте си, момчета, за да изкарате Коледа със семействата си — повиках, Евън, жените и децата на сътрудниците си тук, във втора база на Военновъздушните сили, за да бъдат заедно по празниците.

— Чудесно сте направили, сър.

— Да де. Може би всички те притежават черен колан… Свободни сте. Утре е Бъдни вечер, а вдругиден, ако не ме лъже паметта — Коледа. Ако руснаците не бомбардират Вашингтон, ще се видим след три дни.

— Благодаря, господин вицепрезидент.

— Много сте любезен, сър.

— Можем да останем, ако желаете — каза най-възрастният, щом всички се изправиха.

— А после двамата ви колеги да ви изядат с парцалите? — попита Болинджър, развеселен от израженията на останалите. — И дума да не става. А на излизане повикайте иконома. Няма да е зле да пийнем малко коняк, докато решаваме световните проблеми.

Тримата служители от Белия дом излязоха от библиотеката като програмирани роботи, задействани от мелодията на познат марш. Мъжът в тъмносиньото сако със златните копчета се понаведе — коремът явно му пречеше.

— Нали искате да говорим открито, господин конгресмен? Наистина открито и честно? Е, така и ще направим.

— Не разбирам, господин… Извинявайте, не чух името ви.

— Стига празни приказки! — възкликна червендалестият бостънец. — Чувал съм от политиканите южняци и по-смислени неща.

— Може да заблудите политиците в столицата — каза дребният мъж в прекалено големия фотьойл, — но ние също сме бизнесмени, Кендрик. Вероятно имате какво да предложите, ние също.

— Харесва ли ви Южна Калифорния, господин конгресмен? — попита високо длъгнестият мъж с разкопчаната риза тъкмо когато влезе икономът.

— Засега не ни трябваш — възкликна Болинджър към слугата с фрака. — Остави ни.

— Извинете, сър. Нося ви съобщение — каза икономът и подаде на вицепрезидента някаква бележка.

Болинджър я прочете, лицето му първо почервеня, а после изведнъж пребледня.

— Кажи му да почака — нареди той. Икономът излезе. — За какво говорехме?

— За цената — обади се мъжът от Бостън. — За нея говорим, нали, господин конгресмен?

— Изразявате се грубичко — отвърна Евън. — Но можем да използваме и този термин.

— Разберете — намеси се дребосъкът с изпитото лице, — вече минахте през два мощни детектора за метални предмети. Може и да Ви прилошее от рентгеновите лъчи, но не носите микрофони.

— Само това оставаше да нося.

— Добре — каза високият мъж и стана от мястото си, сякаш за да впечатли останалите с огромния си ръст и вида си на загорял стар морски вълк — от него лъхаше сила. Тръгна бавно към рафта над камината. — Усетихме накъде биете с тези приказки за германските, френските и японските капитали Бурно ли е морето?

— За съжаление не съм моряк. Изразявайте се по-ясно.

— Какви проблеми имате?

— Във финансово отношение ли? — попита Евън, после поклати глава. — Няма проблем, с който да не мога да се справя. Ако се наложи, ще вложа в начинанието седем до десет милиона, в състояние съм да тегля кредити… но и лихвите не са за подценяване.

— Ами ако ви спестим лихвите? — попита мъжът, запознат с местните политикани.

— Господа — прекъсна ги рязко Болинджър и се изправи — същото направиха и другите, усетили, че на домакина му се налага да ги остави. — Съобщиха ми, че някой ме търсел спешно. Ако имате нужда от нещо, само кажете.

— Няма да се бавим, господин вицепрезидент — вметна Кендрик — знаеше, че Болинджър трябва да се разграничи от разговора, който щеше да последва, та сетне да отрече, че е свързан с него. — Както вече споменах, това е проблем, който единствено аз мога да реша. Исках само да бъда честен с вас.

— Благодаря за искреността, Евън. Отбийте се, преди да си тръгнете. Аз ще бъда в кабинета си.

Вицепрезидентът на Съединените щати излезе от стаята с отрупани с книги лавици, а поддръжниците на партията се нахвърлиха като чакали върху конгресмена от Колорадо.

— А сега да си кажем истината без заобикалки, моето момче — рече двуметровият яхтсмен, който се бе подпрял на полицата на камината.

— Не съм Ви роднина, не се дръжте толкова свойски.

— Големия Том винаги си говори така — обади се бостънецът. — Не му обръщайте внимание.

— Все пак съм член на Камарата на представителите.

— Я не се занасяйте, господин конгресмен! — намеси се шишкото в тъмносиньото сако.

— Нека говорим по-спокойно — рече ниският изпит мъж в огромния фотьойл. — Всички сме дошли за едно и също, да оставим любезностите и да продължим… Откажете се, Кендрик. Трябва ли да се изразяваме по-ясно?

— Няма да е зле, щом сте толкова категоричен.

— Добре — продължи нисичкият поддръжник на партията, чиито крака едва стигаха до килима. — Както каза някой, нека сме откровени — нищо не ни струва… Отстояваме политическа философия, която е не по-малко основателна от вашата, но тъй като си е наша, ни се струва, че е по-реалистична. Всъщност смятаме, че ударението трябва да пада главно върху отбранителната мощ на страната.

— И аз вярвам в силната отбрана — намеси се Евън. — Но не и в система, която окастря бюджета и се състои предимно от оръжия за нападение, в този случай четирийсет на сто от парите биват изразходвани неефективно.

— Така си е — съгласи се дребният опонент на Кендрик в големия фотьойл. — Това ще бъде коригирано от пазара.

— Но едва след като на вятъра са хвърлени милиарди долари.

— Естествено. Ако не е така, значи говорите за друга система на управление, която отрича малтузианския закон за банкрута. Силите на свободния пазар ще коригират тези изхвърляния. Конкуренцията, конгресмен Кендрик. Конкуренцията.

— Не и ако изхвърлянията са разработени в Пентагона или в заседателни зали, където гъмжи от представители на Министерството на отбраната.

— И таз добра! — възкликна яхтсменът при камината. — Защо да се съобразяваме с тези мухльовци, дето си пъхат носа навсякъде.

— Големия Том е прав — каза червендалестият бостънец. — Тези стиснати полковници и генерали са десета дупка на кавала. Разкарайте ги, щом толкова искате, но не спирайте работата, за Бога!

— Чухте ли? — попита оня в синьото сако със златни копчета. — Не пречете, докато не станем толкова силни, че на никой съветски ръководител да не му мине и през ума да ни нападне.

— А защо според вас някой ще седне да взривява половината свят?

— Защото са фанатизирани марксисти! — изрева яхтсменът, като се изпъчи пред камината с ръце на кръста.

— Защото са глупаци — поправи го спокойно дребосъкът. — Глупостта е най-късият път към световната трагедия, което означава, че ще оцелеят най-силните и най-умните… Можем да се справим с критиците в Конгреса, но не и в администрацията. Няма да го допуснем. Ясен ли съм?

— Наистина ли мислите, че ви застрашавам?

— Разбира се, че ни застрашавате. Качвате се на импровизираната си трибуна и всички слушат какво казвате, то е направо бомбастично и при всички положения е срещу нас.

— Мислех, че се съобразявате с пазара.

— По принцип да, но прекаленият контрол и плановост могат да подкопаят отбранителната мощ на страната. Сега не е време да изхвърляме детето заедно с мръсната вода.

— Тоест да изхвърляме печалбите.

— Те си вървят с работата, както толкова уместно се изразихте за поста на вицепрезидента… Гледайте си вашата работа, конгресмен. Върнете се в Югозападна Азия и възстановете фирмата.

— С какво? — попита Евън.

— Ще започнем с един кредит от петдесет милиона долара от „Гемайншафт Банк“ в Цюрих, Швейцария.

— Чудесно, но това са голи приказки. Кой ще даде допълнителната гаранция?

— В „Гемайншафт“ са в течение. Не се налага да знаете и вие.

На Кендрик това му бе предостатъчно. С огромния си авторитет американското правителство можеше да накара една швейцарска банка, свързана с хора, които си имаха взимане-даване с терористи от долината Бекаа и Кипър, да разкрие на кого принадлежат анонимните сметки.

— Ще поискам потвърждаване на кредита в Цюрих до трийсет и шест часа — каза той и стана. — Това достатъчно ли е?

— Повече от достатъчно — отвърна дребосъкът в огромния фотьойл. — А когато го получите, бъдете така любезен да пратите на вицепрезидента Болинджър копие от телеграмата до Чикаго, с която окончателно оттегляте кандидатурата си.

Кендрик кимна и хвърли поглед към другите трима поддръжници на партията.

— Довиждане, господа — каза той и се отправи към вратата на библиотеката.

В коридора до двойната масивна врата седеше чернокос мускулест мъж с изсечени черти и със зелената значка на секретните служби върху ревера.

— Добър вечер, господин конгресмен — поздрави любезно той, като стана и се приближи. — За мен е чест да ви стисна ръката, сър.

— Приятно ми е.

— Знам, че не бива да казваме кой идва и си отива — продължи бодигардът, като се здрависа с Евън, — но ще наруша правилото заради майка си в Ню Йорк. Сигурно звучи налудничаво, но според нея трябва да станете папа.

— Курията може и да не ме одобри… Вицепрезидентът ме помоли да му се обадя, преди да си тръгна. Каза, че ще си бъде в кабинета.

— Да, разбира се. Тук е и мен ако питате, ще се радва да го прекъснете. При него е някакъв вбесен тип с такова неприятно изражение, че не се доверих на машините и го претърсих лично. Но не му разреших да внесе чантата.

Кендрик едва сега забеляза калъфа за дрехи, метнат на стола вляво от двойната врата. Под него, на пода, имаше издуто черно куфарче — докторска чанта. Евън се вторачи в нея — беше я виждал някъде. Изведнъж в съзнанието му сякаш проблесна мълния, замяркаха се накъсани образи. Каменни стени в друг коридор, друга врата — висок слаб мъж, който непрекъснато се усмихваше, нещо странно за човек, озовал се в непозната къща, — лекар, който уж между другото заявява, развеселен, че ще прегледа гърдите на пациента и ще му вземе кръв за изследване.

— Дали може да отворите вратата? — изрече като в унес Кендрик и си даде сметка, че едва ли го чуват.

— Първо трябва да почукам, господин конгресмен…

— Не, недейте!… Само я отворете.

— Пепелянката — вицепрезидентът, де — ще се разсърди, сър. Първо чукаме.

— Отворете вратата — заповяда Евън със стържещ шепот и изгледа втренчено човека от охраната. — Аз поемам цялата отговорност.

— Разбира се, в края на краищата сте в правото си.

Тежкото крило на вратата вдясно се открехна безшумно и ясно се чуха думите, които Болинджър изсъска през стиснати устни:

— Говориш глупости… Да, какво има?

Кендрик прекоси ужасен помещението и се взря в уплашеното лице на „д-р Юджийн Лайънс“.

— Ти! — изкрещя Евън и се втурна като обезумял през стаята, пръстите му приличаха на лапите на бясно животно, жадно да убива — да убива! — Той ще умре заради теб — заради всички вас!

В мъглата някой го сграбчи, заудря го с юмруци по главата, зарита го с колене по слабините и стомаха, издра очите му. Въпреки непоносимата болка той чу приглушените викове.

— Хванах го! Няма да мръдне.

— Затворете вратата!

— Донесете ми чантата.

— Не пускайте никого!

— О, Боже, той знае всичко!

— Какво ще правим?

— …познавам хора, които ще се справят.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Трябва да ви се представя… Пепелянке.

— Чувал съм този прякор. Обиден е! Кой сте вие?

— Сега аз командвам тук.

— О, Боже!…

Мрак, забрава, която идва с най-дълбокия шок. Всичко беше черно — и празно.

40

Първо усети вятъра и пръските вода, после вълните и накрая широките платнени ремъци, с които го бяха вързали за металния стол, прихванат с винтове върху клатещата се яхта. Отвори очи в подвижната тъмнина — беше на кърмата, пред очите му се разстилаше разпененият килватер, изведнъж в някаква кабина отзад блесна светлина. Евън се извърна и проточи врат да види какво става. Най-неочаквано съгледа тъмнокосия мургав човек от охраната, според майката на когото трябвало да стане папа… и който бе изкрещял, че тъкмо той командва тук. Мъжът седеше на стола отстрани, препасан през кръста с един-единствен ремък.

— Събудихте ли се, господин конгресмен? — попита той учтиво.

— Какво, по дяволите, сте направили? — извика Кендрик, като се опита да се освободи от стягащите го колани.

— Извинявайте за ремъците, но само това оставаше, да паднете в морето. Бурно е — просто ви пазехме, докато подишате малко свеж въздух.

— И таз добра, пазели ме! Упоихте ме, мръсници такива, и сте ме докарали тук против волята ми! Отвлекли сте ме! В канцеларията ми знаят къде съм бил снощи… Всички до един ще гниете по затворите заради това! А онзи негодник Болинджър ще бъде лишен от поста си и ще прекара…

— Стига, стига — прекъсна го мъжът и вдигна спокойно ръка в знак на протест. — Нещо бъркате, господин конгресмен. Никой не ви е упоявал, само ви бихме успокоително. Нещо ви прихвана. Нахвърлихте се на гост на вицепрезидента, можехте да го убиете…

— Щях и ще го убия! Къде е тоя лекар, къде?

— Какъв лекар?

— Стига сте увъртали! — изрева Кендрик и опъна ремъците. Изведнъж му хрумна нещо. — Лимузината, шофьорът! Той знае, че не съм излязъл оттам.

— Напротив, излязохте. Не се чувствахте добре, затова не говорехте много и си бяхте сложили тъмните очила, но пък дадохте много щедър бакшиш.

Яхтата се плъзгаше по водата, Евън изведнъж погледна към дрехите, с които беше облечен, присвил очи срещу слабата светлина в каютата отзад. Панталоните бяха от дебело кадифе, а ризата — от груб черен плат… не бяха неговите дрехи.

— Мръсници! — извика той и отново се сети за нещо. — Но са ме видели да слизам пред хотела!

— Съжалявам, но изобщо не сте ходили в хотела. Единственото, което казахте на шофьора, бе да ви остави при Балбоа Парк, където трябвало да се срещнете с някого, а после сте щели да вземете такси до вкъщи.

— Всичко сте предвидили, дори дрехите. Боклуци, наемни убийци!

— Пак бъркате, господин конгресмен. Постарахме се да ви спестим неприятностите. Не знаехме какво сте смъркали или сте си били, но както би казал моят темпераментен дядо, направо пред очите ни започнахте да откачате. Как да ви оставим да се появите пред хората!

— Добре де. Чух те, когато каза: „Сега аз командвам тук!“ А също: „Познавам хора, които ще се справят.“ Ей на това му се вика „мафия“.

— Знаете ли, господин конгресмен, страшно ви се възхищавам, но не мога да приема антипатията, с която се изказвате за всички италианци.

— Разправяй го на главния прокурор в Ню Йорк — отвърна Кендрик точно когато яхтата рязко хлътна, а после бе издигната от голяма вълна. — Джулиани ще те прибере заедно с товара.

— Да де, но понеже стана дума за неща, които се разиграват посред нощ, може и да си плаваме тук, ала няколко души са видели в Балбоа Парк мъж, който отговаря на вашето описание — тоест, бил е облечен като вас, когато сте излезли от хотела и сте се качили в лимузината, — та той е влязъл в „Балтазар“.

— Къде?

— Кафене в Балбоа. Нали знаете, там има доста студенти от всички краища на света, включително и от Средиземноморието. Младежи, чиито семейства живеят в Иран, Саудитска Арабия и Египет… дори на територии, които някои още наричат Палестина. Понякога обстановката се нажежава, та полицията е принудена да въвежда ред и да конфискува неща като пистолети и ножове. Тези хора са много избухливи.

— Значи са ме видели да влизам там и естествено, ще се намерят хора, които ще потвърдят, че съм бил в кафенето.

— Никой не поставя под съмнение смелостта ви, конгресмен. Вие търсите разрешение на проблемите в най-опасните места, нали? Оман, Бахрейн… дори домът на вицепрезидента на Съединените щати.

— Прибави и подкупа, боклук такъв.

— Чакайте малко! Нямам нищо общо с посещението ви при Пепелянката, нека сме наясно. Просто правя услуга, която не влиза в служебните ми задължения, и толкоз.

— Защото „познаваш хора, които ще се справят“, например човек, който ще облече моите дрехи, ще се качи в моята кола и ще влезе в Балбоа Парк. Както и неколцина други, успели да ме изведат от къщата на Болинджър, без да бъда разпознат.

— Частната бърза помощ е много удобна и дискретна, в случай че гостите се разболеят или се почерпят малко повече.

— А други един-двама отклоняват вниманието на журналистите и персонала.

— Приятелите ми извън службата винаги се отзовават при нужда. На драго сърце помагаме.

— Срещу заплащане, естествено.

— Ами да… Те плащат добре, конгресмен. Доста са щедри, особено сега.

— Готови са да наемат дори бърза яхта и опитен капитан.

— А, за това нямаме никаква заслуга — възрази, развеселен, мъжът от мафията. — Яхтата си е тяхна, капитанът — също. Някои неща не бива да се оставят на произвола на съдбата, особено когато става дума за морето между САЩ и Мексико, където гъмжи от патрули. Тук се иска по-друго влияние.

Кендрик усети, че с тях има трети човек, обърна се на стола, но не видя никого на палубата на скъпата яхта. После вдигна очи към кърмата. Някой се дръпна в мрака, ала Евън все пак успя да разпознае високия мъж със силния тен от библиотеката на Болинджър: лицето му бе изкривено от омраза.

— Всички гости на вицепрезидента ли са на яхтата? — попита той, почувствал, че мафиотът е проследил погледа му.

— Какви гости?

— Схватлив си, Луиджи.

— Тук са само капитанът и един моряк. За пръв път ги виждам.

— Къде отиваме?

— Да се поразходим.

Яхтата забави ход, когато от моста светна прожектор. Мафиотът развърза колана и стана — прекоси палубата и се скри в долната кабина. Евън го чу, че говори по вътрешната уредба, но от вятъра и плискащите се вълни не можа да разбере думите му. След малко мъжът се върна — държеше пистолет, автоматичен колт четирийсет и пети калибър. Потиснал паниката, Кендрик си спомни за акулите край Катар и се запита дали някой нов Махди на другия край на света няма да изпълни присъдата, произнесена в Бахрейн. Дори да бе така, Евън взе същото решение, както и в Бахрест — че няма да им се даде лесно. Предпочиташе да му теглят куршума, вместо да се удави или да бъде разкъсан от кръвожадните риби в Тихия океан.

— Пристигнахме, господин конгресмен — осведоми го любезно мафиотът.

— Къде?

— Нямам представа. На някакъв остров.

Кендрик притвори очи, благодарейки — не знаеше точно на кого, и си пое дълбоко въздух, за да не трепери. Героят от Оман си беше чиста измислица, рече си той. Просто не му се мреше: освен че го беше страх, му бе мъчно и за Калейла. Любовта, която цял живот му се бе изплъзвала, най-после го бе споходила: всеки миг му беше мил.

— Като ви гледам, май нямате нужда от това — каза той и кимна към пистолета.

— А, не се знае — възрази мъжът от охраната, добрал се до този пост благодарение на мафията. — Ще ви развържа, но при най-малкото внезапно движение никога няма да видите сушата, capisce?

— Molto bene.

— Не ми се сърдете, но така ми наредиха. Когато човек служи на някого, длъжен е да изпълнява нарежданията му.

Евън чу как ремъците пукат и отпускат китките и глезените му.

— А хрумвало ли ти е, че ако се подчиняваш на подобни заповеди, може и да не се върнеш в Сан Диего? — попита той.

— Разбира се — отвърна нехайно мафиотът. — Точно затова сме хванали Пепелянката натясно. „Пепелянка натясно“, добре звучи, нали?

— Не знам. Аз съм строителен инженер, а не поет.

— Аз пък държа пистолет, което ще рече, че също не съм поет. Така че умната, господин конгресмен.

— Сигурно викате Пепелянката на вицепрезидента.

— Да, той каза, че е чувал този прякор и му е обидно. Обидно му било, моля ви се! Тия кретени имат нахалство да подслушват охраната.

— Ужасно — съгласи се Кендрик, после стана тромаво от металния стол и размърда изтръпналите си ръце и крака.

— Кротко! — извика мъжът от Секретните служби и отскочи назад с насочен към главата на Евън пистолет.

— Опитай се и ти да поседиш на тоя проклет стол, колкото съм седял аз, пък ще те видим дали ще вървиш по права линия!

— Добре де. Иди по крива линия до ей онова прекрасно въже при стъпалата. Оттам ще слезеш.

Яхтата навлезе в нещо като заливче, а после с доста маневри се изравни с дълъг около трийсет метра док, от другата страна на който се поклащаха още три лодки, по-малки, по-бързи и по-мощни. Скрити зад телени мрежи лампи осветяваха кея, от тъмнината изскочиха двама души, които застанаха до пилоните. Яхтата акостира с лекота до кея, покрит с автомобилни гуми, и към носа и кърмата полетяха въжета, първото от които беше уловено от мафиота, прехвърлил пистолета в лявата ръка, а другото — от единствения член на екипажа.

— Слизай! — извика той на Кендрик, когато яхтата се блъсна леко в дока.

— Искам лично да благодаря на капитана за приятното пътуване…

— Много смешно, няма що — каза офицерът от охраната, — но си го спести за филмите и скачайте. Няма да видиш никого.

— Искаш ли да се обзаложим, Луиджи?

— А искаш ли топките ти да се търкалят по палубата? И не се казвам Луиджи.

— Реджиналд ли?

— Слизай!

Следван от мафиота, Евън тръгна към склона по стръмната каменна пътека, която водеше нагоре. Мина между два знака, написани на ръка — красиви, почти калиграфски бели букви върху кафеникава боя. Знакът вляво беше на испански, другият на английски:

— Спри! — нареди агентът от охраната. — Не се обръщай! Гледай право напред!

Кендрик чу, че някой тича по дока, после тихи гласове, думите, които успя да различи, бяха изречени на английски, но с испански акцент. Някой даваше нареждания.

— Хайде! — продължи мафиотът. — Тръгвай по пътеката и завий надясно… Не се обръщай!

Евън се подчини, макар да му беше трудно да изкачва стръмния склон, бе пътувал твърде дълго вързан на яхтата и краката му бяха изтръпнали. Опита се да види къде е: мъждивите светлини по пристана бяха заменени с много по-слаби кехлибарени лампи от двете страни на пътеката. Зеленината беше буйна и усойна, дърветата се издигаха на шест-седем метра и бяха обвити с тежки лиани, които сякаш се протягаха от дънер на дънер като ръце, увити около ръце и тела. От двете страни на пътеката имаше старателно подстриган жив плет, висок до кръста. На дивата природа бе наложен порядък. Най-неочаквано Евън съгледа потънал в мрак стръмен хълм и вниманието му бе привлечено от звуци на вода, но това не бе ромонът на бързеите, по които обичаше да се спуска. С тътен се разбиваха вълни. Вълни, които се разпенваха върху скалите някъде наблизо или може би ехото им отекваше в камънака и дивата растителност.

Ниските жълтеникави лампи се разделяха на две редици — едната право напред и нагоре, а другата надясно. Кендрик пое покрай втората. Постепенно пътеката се изравни и изведнъж видимостта се увеличи. Черните колони и огромните сенки се превърнаха в тъмни стволове, палми и непроходим синьо-зелен шубрак. Точно отпред изникна къща, двата прозореца отстрани светеха. В къщата обаче имаше нещо необичайно — Евън отпърво не разбра какво точно. Когато се приближи, видя, че впечатлението се създава от прозорците, каквито той не бе виждал досега. Скосеното стъкло беше дебело най-малко десет сантиметра и приличаше на две огромни правоъгълни призми, които засилваха многократно светлината вътре. Причудливият дизайн на прозорците се отличаваше с още нещо — през тях не можеше да се мине… нито отвътре, нито отвън.

— Ето къде ще живееш, конгресмен — рече мъжът от охраната, осигуряващ услуги, които не му влизаха в задълженията. — „Вашата вила“ звучи добре, нали?

— Наистина не мога да отседна в такава разкошна къща. Защо не ми намериш нещо не чак толкова претенциозно?

— Я не се занасяй… Отвори вратата, не е заключена.

— Не е заключена ли?

— Изненадан си, нали? — засмя се мафиотът. — Аз също, докато пазачът не ми обясни. Всичко е с електроника. Даде ми една джаджа, нещо като устройство за дистанционно отваряне на гараж, натискам едно копче и се плъзват две стоманени решетки, които отварят и затварят вратата. Можеш да го ползваш отвън и отвътре.

— С времето щях да сетя.

— Бива си те, конгресмен.

— Не бих казал — отвърна Кендрик, после отиде по пътеката при вратата и я отвори.

Пред очите му се откри пасторалното великолепие на обзаведена с вкус планинска хижа в стил Нова Англия, с нищо не напомняща за южна Калифорния или северно Мексико. Стените бяха изградени с обли камъни и цимент, на всяка стена имаше по два дебели прозореца, а вратата отсреща явно водеше към банята. Имаше всякакви удобства — вдясно бе кухненският бокс, в който не липсваше и огледален бар, вляво имаше спалня, а пред нея диван, няколко фотьойла и голям телевизор. Нали бе строителен инженер, Евън заключи, че малката къща би подхождала повече на покрития със сняг Върмонт, отколкото на остров някъде на северозапад от Тихуана. Но въпреки това в нея имаше нещо пасторално и той не се съмняваше, че мнозина гости на острова са прекарали тук чудесно. Ала тя имаше и друго предназначение. Беше нещо като затвор.

— Много е приятно — каза бодигардът на Болинджър, след като влезе в единствената просторна стая с пистолет, насочен неизменно, но дискретно към Кендрик. — Ще пийнеш ли нещо, конгресмен? — попита той и се запъти към огледалния бар в бокса. — За теб не знам, но на мен ще ми дойде добре.

— Защо не? — отвърна Евън, оглеждайки стаята, чието обзавеждане подхождаше повече за северен климат.

— Какво ще пиеш?

— Канадско уиски с лед — каза Кендрик, както се разхождаше и оглеждаше стаята с надеждата да открие откъде би могъл да се измъкне.

Нямаше как да избяга — помещението бе затворено херметически. Рамките на прозорците бяха прихванати не със скрити в стената магнезиеви пирони, а с болтове под пластовете мазилка. Входната врата беше с панти, които можеха да бъдат свалени само с мощна бормашина. Накрая Евън влезе в банята и видя, че е без прозорци, имаше два отдушника с решетки, широки десет сантиметра.

— Тук е страхотно, нали? — възкликна мафиотът и когато Евън излезе от банята, му подаде чашата.

— Стига да не ти писне от усамотението — отвърна Кендрик и погледна безцелно към кухненския бокс.

Имаше нещо странно, но той пак не се сещаше какво. Без да забравя за пистолета на онзи от охраната, подмина огледалния бар и отиде до овалната чамова маса с тъмни петна, на която вероятно се сервираше яденето. Тя беше на около метър-два от дълъг плот, в средата на който, под шкафчетата имаше вградена печка. Мивката и хладилникът, разделени от друг плот, бяха до дясната стена. Какво ли го смущаваше? Тогава видя малка микровълнова печка, вградена под последното шкафче вляво — погледна я пак. Ами да!

Всичко работеше с електричество, това беше странното. В повечето провинциални къщи използваха газ в бутилка, за да не прокарват електричество за печките и фурните. И то не заради икономиите, а защото токът често спираше. Евън се сети за лампите на пристана и по пътеките. Електричество. Всичко бе електрифицирано на остров, отстоящ най-малко на трийсетина, ако не и на седемдесет километра от сушата. Той не беше сигурен какво означава това, но си струваше да помисли.

От кухненския бокс се върна при канапето и фотьойлите. Погледна големия телевизор и се запита колко ли мощна е антената, щом хваща програмите през морето. Седна, почти забравил за въоръжения си придружител, бе погълнат от толкова много други неща, включително и от мъчителните мисли за Калейла в хотела. Тя го чакаше от часове да се върне. Какво ли правеше? Какво би могла да прави? Евън вдигна чашата и отпи няколко глътки от уискито, благодарен за топлината, която бързо се разля по тялото му. Погледна бодигарда на Болинджър, застанал нехайно до чамовата маса — бе сложил самоуверено пистолета на нея, до свободната си дясна ръка.

— Наздраве! — каза мафиотът и вдигна чашата с лявата ръка.

— Защо не?

Без да отвръща на любезността му, Кендрик отпи и отново почувства как от уискито го залива топла вълна… Не, имаше нещо гнило — алкохолът не го топлеше, а сякаш го изгаряше. Предметите в стаята изведнъж се замъглиха, започнаха да се приближават и да се отдалечават. Той се опита да стане от фотьойла, но краката и ръцете не му се подчиняваха. Погледна ухиления мафиот и понечи да извика, но от гърлото му не излезе нито дума. Чу как чашата пада върху дюшемето и се чупи, усети някаква огромна тежест. За втори път тази вечер го обгърна мрак и той запада в бездънна черна пустош.

Бодигардът от секретните служби отиде при телефона, монтиран на стената до огледалния бар. Смръщи се, помисли и натисна трите числа, които му бяха дали на яхтата.

— Да, вила? — отвърна тихо някакъв мъж.

— Вашето момче пак заспа.

— Добре, ние сме готови.

— Чакай да те питам — каза любезно телохранителят. — Защо го доведохме тук?

— От медицински съображения, но не ти влиза в работата.

— На ваше място нямаше да го направя. Вие пак сте ни длъжници.

— Добре де. Не го знаем дали е добре със здравето, тъй че има приемлива и неприемлива доза.

— Две нормални дози вместо една конска?

— Нещо такова. Нашият лекар разбира от тези неща.

— Ако е същият, по-добре го дръжте настрана. Кендрик го е включил в списъка на смъртните си врагове… И изпратете латиноамериканците, не сте ме наели да влача трупове.

— Дадено. И не се тревожи за лекаря. Той е включен в друг списък.

— Ем Джей, още го няма, а е три и петнайсет след полунощ — изплака Калейла в телефона. — Научи ли нещо?

— Нищо по-конкретно — отвърна уморено директорът на „Специални операции“. — Не ти се обадих, защото мислех, че спиш.

— Не лъжи, чичо Мич. Никога не е било проблем да ме накараш да работя цяла нощ. Става въпрос за Евън!

— Знам, знам… Споменавал ли ти е, че има среща в Балбоа Парк?

— Не, дори мисля, че не знае какво е това.

— А ти знаеш ли?

— Разбира се. Баба и дядо живеят там, забрави ли?

— А чувала ли си за някакво заведение, наречено „Балтазар“?

— Кафене, в него се събират разни келеши, главно араби, повечето студенти. Веднъж съм ходила и не повторих. Защо?

— Ще ти обясня — рече Пейтън. — След като ми звънна преди няколко часа, се обадихме у Болинджър — от канцеларията на Кендрик, естествено — под предлог че имаме да му съобщаваме нещо спешно. Казаха ни, че си е тръгнал към девет, а това не се връзва с думите ти, че до единайсет не се е прибрал — от резиденцията на вицепрезидента до хотела е най-много половин час с кола. Затова звъннах на Джинджифила, Шапоф де, който няма грешка в подобни ситуации. Той провери всичко, включително шофьора на лимузината на Евън… Нашият конгресмен помолил да го остави при Балбоа Парк, така че Джинджифила запретнал ръкави и се позавъртял там. Това, което е научил, се вмества в две доста загадъчни заключения. Първото: някакъв мъж, отговарящ на описанието на Евън, е бил забелязан да се разхожда в Балбоа Парк. Второ: няколко души в „Балтазар“ са заявили, че същият мъж е влязъл в заведението с тъмни очила и е стоял дълго до машините за кафе с кардамон, а после е седнал на една маса.

— Мич — извика Калейла. — Слънчевите му очила са пред мен! На бюрото! Понякога ги носи през деня, за да не го познаят, но никога през нощта. Този човек не е бил Евън. Това е инсценировка. Те го държат някъде.

— Играта загрубя — каза тихо Пейтън. — Налага се да се намесим.

Кендрик отвори очи като човек, който не знае къде е и дори дали е буден или още спи. Бе зашеметен и объркан, почти вцепенен от ужасяващата несигурност. Някъде светеше лампа, която озаряваше дъсчения таван. Евън размърда дясната си ръка в чуждото легло в непознатата стая. Огледа китката и дланта си, после внезапно вдигна и лявата си ръка. Какво се беше случило? Изпружи крака и стана несигурно, обзет и от ужас, и от любопитство. Вече ги нямаше панталона от едро кадифе и ризата от груб черен плат. Той беше в собствените си дрехи! В тъмносиния си костюм, в костюма на конгресмен, както често го наричаше шеговито, в костюма, който бе сложил за резиденцията на Болинджър! И с бялата риза и раираната официална вратовръзка, които току-що бяха изпрани. Какво се бе случило? Къде беше? Къде бе изчезнала тежка реката вила с електрическите уреди и огледалния бар в бокса. Той се намираше в голяма спалня, която виждаше за пръв път.

Тръгна бавно, олюлявайки се, в непознатото помещение. Не можеше да проумее кога е сънувал — сега или преди. Видя висока, тясна стъклена врата — отиде бързо при нея и я отвори. Тя водеше към балкон, на него можеха да си изпият кафето двама души, но не и повече — за целта имаше кръгла масичка и два стола от ковано желязо. Евън се изправи до парапета, който му стигаше до кръста, и погледна градината, осветявана единствено от луната, която всъщност не се виждаше, и от редиците кехлибарени лампи, разклоняващи се в различни посоки… и от още нещо. Някъде в далечината, в мъждивата светлина на прожекторите се виждаше заградено пространство, което приличаше на метална клетка. В нея имаше някакви големи машини, някои смолисточерни и лъскави, други от хром и сребро, които също блещукаха на слабата лунна светлина зад облаците. Евън ги огледа внимателно, после извърна глава и се заслуша — чуваше се бучене. Той разбра, че е намерил отговора на въпроса, който го тревожеше. Не беше нужно да вижда табелите „Пази се! Високо напрежение!“, тях безспорно ги имаше. Зад мрежата работеше огромен генератор, захранван с гориво от резервоари под земята, и от слънчеви батерии.

Под балкона имаше застлан с кирпич вътрешен двор, бе на около седем-осем метра, значи, тръгнеше ли да бяга оттук, Евън щеше да си изкълчи глезена или да си счупи краката. Огледа външните стени, най-близкият улук беше доста далеч, чак на ъгъла, нямаше как да стигне дотам, не се виждаха и пълзящи растения, по които да се спусне, само гладка мазилка… Одеяла? Чаршафи! Ако ги завържеше здраво един за друг, лесно би могъл да скочи от два-три метра! Трябваше да бърза… Изведнъж застина, забрави, че се е канел да се втурне в стаята, към леглото: на осветената с лампите пътека изникна силует, беше мъж с преметната през рамо пушка. Той вдигна ръка и даде някакъв знак. Евън погледна вляво — друг Мъж отвърна на знака — явно бяха патрули. Кендрик приближи часовника до очите си и се опита да види в слабата нощна светлина стрелките. Ако успееше да засече кога се сменят часовите и подготвеше всичко… Отново бе принуден да забрави за плановете, които правеше в отчаянието си. Вратата на спалнята се отвори и го върна към действителността.

— Чух, че се разхождаш — каза мъжът от охраната, който всъщност работеше за мафията.

— А аз трябваше да се досетя, че стаята се подслушва — рече Евън и от балкона се върна в стаята.

— Пак грешиш, конгресмен. Това е стаята за гости в основната сграда. Нима тези хора ще седнат да подслушват разговорите на гостите си?

— От тях може да се очаква всичко. Иначе как ще разберете, че съм се събудил?

— Много лесно — отвърна мафиотът и отиде при бюрото до дясната стена, откъдето вдигна някакъв плосък предмет. — Ей с това нещо. То е за хора с малки деца. Сестра ми в Ню Джърси не мърда без него. Продават ги по две. Първото се включва в едната стая, другото — във втората. Веднага чуваш, ако малкото се разплаче. А децата на сестра ми са доста ревливи. Чуват се чак в Манхатън.

— Благодаря за информацията. Кога сте ми върнали дрехите?

— Не знам. За теб се грижеха латиноамериканците, не аз. Може и да са те изнасилили, без да си разбрал.

— Още веднъж благодаря за информацията. Даваш ли си сметка в какво си се забъркал? Отвлякохте един доста известен конгресмен.

— Божичко, казваш го, сякаш сме отвлекли салонния управител на някой тежкарски ресторант.

— Никак не е смешно…

— Ти си смешен — прекъсна го бодигардът и измъкна пистолета от кобура под мишницата си. — Викат те, конгресмен. Трябва да слезеш долу.

— Ами ако не приема поканата?

— Тогава ще ти пусна един куршум в корема и ще изритам трупа ти надолу по стълбите. Все ми е тая. Плащат ми за услугата, не за гарантирана доставка. Избирай, герой.

Помещението би уплашило и един естествоизпитател. По белите гипсови стени бяха накачени главите на убити животни с изкуствени очи, в които се четеше ужасът пред неизбежната смърт. По фотьойлите и канапетата с пирончета бяха прихванати кожи на леопарди, тигри и слонове. Ако не друго, те потвърждаваха превъзходството на куршума над нищо неподозиращата природа, което беше по-скоро тъжно, отколкото величаво, както и мнимите триумфи на победителите.

Мъжът от секретните служби, който бе отворил вратата, махна на Кендрик да влезе, после я затвори и остана в коридора. Отърсил се от първоначалното впечатление, Евън съгледа някакъв човек — седеше на голямо бюро и се виждаше само тилът му. След като вратата се затвори, мъжът изчака няколко секунди, сякаш да се увери, че са сами, после се завъртя на стола.

— Ние не се познаваме, господин конгресмен — каза адвокатът Крейтън Гринел с тихия си отработен глас, — но колкото и да е неучтиво, предпочитам да не се представям… Заповядайте, седнете. Излишно е да се притеснявате. Затова ви върнахме и дрехите.

— Явно са ви свършили работа в Балбоа Парк.

Кендрик седна на стола пред бюрото, тапициран с леопардова кожа.

— Да, помогнаха ни. Имахме различни възможности — съгласи се Гринел.

— Да де.

Евън внезапно позна характерния глас — бе сигурен, че го е чувал и преди. На записа на русия европеец. Мъжът пред него беше Крейтън Гринел, който се бе скрил сякаш вдън земя, адвокатът, организирал атентата в Кипър, убиецът на държавния секретар.

— Понеже не искате да се представяте, все пак ще попитам дали някоя от тези възможности предполага да се върна в Сан Диего?

— Твърде невероятно е, но не гарантирам. Откровен съм с вас.

— Както приятелите ви в резиденцията на Болинджър.

— Убеден съм, че са били искрени, както и вие.

— Толкова ли се налагаше да го правите?

— Да правим какво?

— Да убивате един старец.

— Нямаме нищо общо с това. Пък и той не е мъртъв.

— Но скоро ще умре.

— Както и всички ние някой ден… Беше глупаво, както бе глупаво съпругът на онази кучка да прехвърля пари през Цюрих. Може да сме всякакви, господин конгресмен, но не и глупаци. Ала да не губим време. Семейство Ванвландерън го няма и каквото и да се е случило, вече е погребано заедно с тях. Така нареченият „д-р Лайънс“ няма да се появи никога повече…

— Ще го намеря! — прекъсна го Кендрик.

— Но ние вече сме го открили и заловили, той получи най-тежката присъда.

— Откъде да съм сигурен?

— Нямате причини да се съмнявате. Нито вицепрезидентът, нито ние ще търпим да ни свързват с него… Наистина съжаляваме за случилото се с господин Уайнграс, но нямаме пръст в тази история. Повтарям, лекарят и семейство Ванвландерън вече ги няма. Тази книга вече е прочетена, това устройва ли ви?

— Толкова ли бе неизбежно да ме упоявате и да ме докарвате тук, за да ме убедите?

— Не можехме да ви оставим да разправяте тези неща в Сан Диего.

— А за какво говорим сега?

— За друга книга — отвърна Гринел и се наведе на стола. — Искаме гаранции от вас и в замяна ще ви освободим. Ще ви върнем в хотела и всичко ще е както преди. В Цюрих сега е сутрин и на ваше име е открита сметка от петдесет милиона долара.

Евън беше смаян, но се постара да не издава изненадата си.

— Друга книга ли?… Май не ви разбирам.

— Варак я е откраднал.

— Кой?

— Милош Варак!

— Европеецът?…

Без да иска, Евън се издаде, че е разпознал името. Ставаше дума за „Милош“.

— Суперпрофесионалистът от Инвър Брас, който вече е мъртъв.

— Инвър кой?

— Хората, които се канят да издигнат кандидатурата ви, господин конгресмен. Да не мислите, че името ви нашумя толкова само благодарение на вас?

— Знаех, че някой ме подкрепя…

— Подкрепя ли? „Изстрелва“ е по-точната дума… Откаченяци, които се бъркат, дето не им е работа! Така и не разбраха, че един от тях работи и за нас.

— Защо мислите, че европеецът… че този Варак е мъртъв? — попита Евън колкото да спечели време и да осмисли разкритията, които валяха като дъжд.

— Знам от вестниците — името му не се споменаваше, разбира се, но пак беше ясно за кого става въпрос. Преди да умре, е бил някъде другаде с човека, който работеше за нас. Иначе нямаше да дойде на летището… Той я е откраднал.

— Другата книга ли? — попита колебливо Кендрик.

— Да, тоест един закодиран регистър, неразбираем за никого освен за неколцината посветени.

— И Вие мислите, че е у мен — отсече Евън.

— Мисля, че знаете къде е.

— Защо?

— Защото Варак толкова се увлече, та реши, че регистърът трябва да попадне у вас. Вече не е вярвал на Инвър Брас.

— Вероятно е научил, че един от техните работи и за вас.

— Всъщност, да — каза Гринел. — Аз само налучквам, разбира се. Професионален навик, който обаче години наред не ме е подвеждал.

— Но този път грешите. Не знам нищо за никакъв регистър.

— На ваше място нямаше да лъжа, господин конгресмен. Безпредметно е. Вече има безброй начини да накараш някого да говори.

Евън не можеше да допусне да му бият наркотик. Упоен, щеше да издаде всичко и да подпише смъртната присъда на Калейла, да предостави на тия мафиоти цялата информация, от която се нуждаеха, за да потулят следите си и да изчезнат. Умиращият Мани заслужаваше повече! Кендрик трябваше да е по-убедителен отвсякога. Бе в друг затвор, не в Маскат, а на остров в морето край Мексико. Трябваше да бъде също тъй убедителен, както пред терористите, защото тези хора, тези убийци, членове на управителни съвети, всъщност си бяха терористи.

— Чуйте — отсече Евън, като се облегна и кръстоса крака, вперил поглед в Гринел. — Мислете каквото си искате, но наистина не се домогвам до поста. Трябват ми петдесет милиона кредит в Цюрих. Ясен ли съм?

— Ясен. Всичко това се записва, естествено.

— Чудесно! Запишете всичко до последната дума на видеокасета…

— Това и правим, както виждате — прекъсна го адвокатът.

— Отлично! Значи сме в един кюп.

— Да, господин конгресмен. Та къде е регистърът?

— Нямам никаква представа, но ако този Варак ми го е изпратил, знам как да го получите… Ще се обадя в канцеларията си във Вашингтон и ще предам на секретарката, Ани О’Райли, довечера да го изпрати с бърза поща където кажете.

Двамата мъже, които се пазаряха, се изгледаха, без да трепнат.

— Звучи добре, господин конгресмен — проговори накрая Гринел.

— Ако се сещате за по-добро, кажете.

— Вече ми харесвате.

— Разбрахме ли се?

— Да, можете да поемете към Цюрих — усмихна се Гринел. — Веднага щом уредите още някои неща, например въпроса с Чикаго.

— Телеграмата ще бъде пратена сутринта. Ще накарам О’Райли да я пусне от канцеларията.

— С копие до нашия многоуважаван вицепрезидент, естествено.

— Естествено.

Гринел въздъхна шумно от облекчение.

— О, колко продажни сме всички — каза той. — Например вие, господин конгресмен, сте изтъкан от противоречия. Човекът, за когото се представяте пред хората, никога не би приел подобен пазарлък.

— Ако го казвате заради записа, ще ви заявя следното: аз се опарих и направих всичко възможно да потуша пожара в Оман, защото съм засегнат — в него загинаха мнозина мои приятели. Не виждам никакво противоречие.

— Думите ви са записани, конгресмен Кендрик.

Най-неочаквано спокойният им разговор бе прекъснат от оглушителни звуци. Върху безжичния телефон на бюрото светна яркочервена лампичка, а откъм гипсовите стени, вероятно от устата на някое препарирано животно зави приглушено сирена. Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу високият, силно загорял капитан на яхтата, сприхавият мъж от библиотеката на вицепрезидента.

— Какво правиш? — изрева Гринел.

— Разкарай този кретен оттук — извика яхтсменът. — От самото начало си знаех, че с него ни слагат капан, и се оказах прав! От Вашингтон са изпратили агенти, които са плъзнали да го търсят из резиденцията на Болинджър и разпитват всички, сякаш са престъпници, строени за разпознаване в полицията.

— Какво?

— Това иди-дойди, но имаме и по-голям проблем. Регистърът! Обадили са се на Болинджър. Той е у адвоката на оная кучка!

— Млъкни! — нареди Гринел.

— Била казала, че нейният Анди бой й бил обещал десет милиона. Сега адвокатът си ги иска!

— Казах ти да млъкнеш!… Какви са тия федерални агенти, дето са разпитвали всички?

— Вече ти обясних. Не само ги разпитват, но имат и заповед за обиск. Нищо няма да намерят, но това не им пречи да претършуват всичко.

— В къщата на вицепрезидента? Това е нечувано!

— Добре пипат. Казали са на Болинджър, че го защитават от подчинените му. Не на мен тия! — Мъжът се обърна към Евън. — Този негодник е изпратен да ни спипа: този така наречен герой командва парада.

Гринел изгледа Кендрик.

— Героят ще командва парада само докато го има… Adios, конгресмен.

Той натисна някакво копче отстрани на бюрото и вратата на огромната стая с препарираните животни отново се отвори. Мафиотът влезе предпазливо, размахал автоматичния пистолет.

— Изведете го — заповяда адвокатът. — Мексиканците ще ви кажат къде… Ти наистина ме изигра, конгресмен. Ще го запомня. Вече ще си имам едно наум, когато разговарям със сладкодумни ренегати.

Заслизаха надолу към брега, откъдето Все по-силно се чуваха вълните, разбиващи се в скалите. Ниските кехлибарени лампи свършваха при бяла бариера, върху която в меката светлина се видяха две табели. Лявата пак беше на испански, дясната — на английски.

„Внимавай!“

Зад бариерата имаше врязан в морето нос, разбунената вода се пенеше в мъждивата лунна светлина, шумът от разбиващите се вълни вече бе оглушителен. Кендрик вървеше към своята гибел.

41

От скалите на носа в Тихия океан на талази се вдигаше пара. Евън потисна страха, спомнил си какво си е обещал: да не умре просто така, да се бори за живота си, колкото и безсмислено да е това. Значи все пак се надяваше дълбоко в себе си да оцелее, пък и от доста време всъщност се учеше да използва и най-малките възможности. Беше заобиколен от лиани, дебели и здрави от влагата и от ветровете, които непрекъснато огъваха стеблата им. От двете страни на пътеката с ниските жълтеникави лампи бе избуял тучен непроходим шубрак, под който рохкавата влажна пръст никога не изсъхваше. Мексиканецът, довел мафиота до лобното място, участваше в екзекуцията без желание. Вече наближаваха бялата преграда и той говореше все по-тихо.

— Alfrente, alfrente! — извика припряно. — Adelante!

— Прескочи я или я заобиколи, конгресмен — каза човекът от вицепрезидентската охрана хладно като професионалист, който си върши работата и за когото животът и смъртта не значат нищо.

— Не мога — отвърна Кендрик. — Много е висока, за да я прескоча, а отстрани се показва бодлива тел.

— Къде?

— Тук. — Кендрик посочи тъмния храсталак.

— Не я виждам…

„Хайде!“, сякаш изкрещя някой на Евън и той рязко се завъртя, вдигнал и двете си ръце към дългото страшно оръжие, сграбчи го и го издърпа от ръката на мафиота, като му изви китката и го удари с рамо по гърдите, изтегли ръката му напред и отчаяно, с цялата си сила го хвърли в храсталака и калта. Пистолетът гръмна, тътенът се сля с шума на разбиващите се долу вълни. Кендрик мушна пистолета в меката пръст, освободи дясната си ръка, сграбчи шепа кал и я метна върху лицето на мафиота право в очите му.

Мъжът от охраната изкрещя ядосано и се опита да си избърше очите, да издърпа пистолета от земята и да се отскубне от Евън. Както бе седнал върху гърчещия се, мятащ се главорез, Кендрик няколко пъти заби коляно в слабините му, а с дясната ръка продължаваше да гребе от калта и да запушва с нея очите и устата му. Напипа някакъв твърд грапав предмет… камък! Едвам го обхващаше с разтреперани пръсти, но нищо не можеше, нищо нямаше да го спре. Напрегнал мускули, нещо, което не бе правил от месеци, от години, той издърпа от калта тежкия грапав камък, вдигна го и го стовари върху главата на екзекутора си. Убиецът престана да се съпротивлява и тялото му потъна във влажния храсталак и меката пръст.

Евън сграбчи пистолета и извърна очи към мексиканеца. Застанал на няколко метра в тънещия в мъгла и здрач гъсталак, той чакаше развръзката, после отстъпи, препъна се в една от ниските лампи и я счупи с крак. Щом видя кой е победил в двубоя, хукна да бяга.

— Стой! — извика задъхано Кендрик, като скочи и се измъкна от храсталака край пътеката. — Спри, или ще те убия! Това поне го разбираш.

Мексиканецът спря и се обърна бавно в мрака към Евън.

— Нямам нищо общо с тези тук — каза той на изненадващо чист английски.

— Тоест не натискаш спусъка, само им казваш къде да го натиснат те!

— Нямам нищо общо — повтори мъжът. — Рибар съм, но напоследък изкарваме почти нищо. Припечелвам някое и друго песо и се връщам при семейството си в Ел Дескансо.

— Искаш ли пак да го видиш?

— Si, много — отвърна латиноамериканецът с разтреперани устни и ръце. — Щом тук се разиграват такива неща, няма да се върна повече.

— Нима не се е случвало никога досега?

— Не, сеньор.

— Тогава откъде знаеш пътя? — изкрещя Кендрик, за да надвика воя на вятъра и разбиващите се вълни.

Вече дишаше по-спокойно, постепенно започна да осъзнава, че целият е в кал и тялото го боли.

— Докарват ни тук и ни дават карти на острова, които трябва да научим за два дни, иначе ни връщат.

— Защо? За да убивате повечко хора ли?

— Казах ви, не, сеньор. Оттук минава наркотрафикът и е много опасно. Мексиканските и американските патрули могат да бъдат повикани за нула време, но все пак островът трябва да се охранява.

— Да бъдат повикани за нула време ли?

— Собственикът е влиятелен човек.

— Гринел ли се казва?

— Не знам, сеньор. Познавам само острова.

— Английският ти е добър. Защо преди не говореше на английски? — Евън посочи мъртвия мафиот. — С него!

— Пак ще повторя, не искам да се забърквам. Казаха ми къде да ви заведа, а когато наближихме, започнах да разбирам… Не исках да имам нищо общо, сеньор. Но семейството ми е в Ел Дескансо, а хората, които идват тук, са влиятелни.

Евън се загледа умислено в мъжа. Беше лесно, много лесно да го убие и да премахне една опасност, но все пак имаше вероятност, макар и минимална, мексиканецът да не лъже. Кендрик знаеше, че излага на риск живота си, ала сега ставаше дума и за друг живот, което улесняваше нещата.

— Нали си даваш сметка — поде той, като се приближи към мъжа и повиши глас, за да бъде чут, — че ще ти теглят куршума, ако се върнеш в къщата без него и той не се появи, ако намерят трупа му тук или изхвърлен на скалите?

Мексиканецът кимна два пъти.

— Но ако те пощадя, имаш шанс — продължи Евън, като вдигна пистолета на мафиота.

Мексиканецът притвори очи и кимна веднъж.

— Значи в интерес на теб и на семейството ти е да дойдеш с мен.

— Si. — Мъжът отвори очи. — Да дойда с вас къде?

— Трябва да се измъкна оттук — час по-скоро. Долу на кея, до резервоара с бензин има лодка. Голяма е, ще успеем.

— Имат и други лодки — прекъсна го водачът на палача му. — По-бързи са от патрулните катери, с които преследват наркотрафикантите, а имат и хеликоптер с мощни прожектори.

— Къде?

— Долу при плажа, от другата страна на острова. Има циментова писта… Пилот ли сте, сеньор?

— Де да бях. Как се казваш?

— Емилио.

— Идваш ли с мен?

— Нямам избор. Искам да се махна оттук и да се върна вкъщи, при семейството си, а после да се преселим в някой град в планината. Иначе ще умра и те ще гладуват.

— Предупреждавам те, ако ми дадеш и най-малкия повод да се усъмня в теб, никога няма да видиш Ел Дескансо и семейството си.

— Ясно.

— Стой го мен… Първо ще проверя своя палач.

— Вашия какъв, сеньор?

— Моят приятел, дето идеше да ме очисти. Хайде! Чака ни много работа, а не разполагаме с време.

— Към лодката ли?

— Още не — отвърна Кендрик, като обмисляше някакъв неясен, накъсан план. — Ще унищожим този проклет остров. Не само заради теб и мен, заради всички. Всички… Има ли някаква барака за инструменти, където държат лопати, кирки, градинарски ножици?

— Mantenimiento — отвърна Емилио. — За градинарите, макар че често ни карат да им помагаме.

— Първо ще спрем, а после ще ме заведеш там — продължи Евън и с болка се втурна към мъртвия мафиот. — Хайде!

— Трябва да внимаваме, сеньор!

— Знам, охраната. Колко души са?

— По двама на четирите използваеми плажа и още двама на кея. Десет души във всяка смяна. Всички носят радиоаларми, които задействат сирени.

— По колко часа са смените? — попита Кендрик, наведен над трупа на мъжа от охраната на вицепрезидента.

— Дванайсет часа. Двайсет души от охраната и четирима градинари. Когато не са на работа, стоят в бараката. Продълговата сграда северно от главната къща.

— А къде са сечивата?

— В метален гараж на петдесет метра южно от генератора.

— Добре.

Евън извади портфейла и черната пластмасова служебна карта на мафиота, после провери и изцапаните му с кал джобове, където намери към хиляда долара, явно от заплатата му. Накрая извади и малкия електронен „ключ“, с който се отваряше вратата на вилата затвор в гората.

— Хайде — повтори той, като с мъка стана от меката влажна земя и храсталака.

Заслизаха по пътеката с кехлибарените ниски лампи.

— Чакайте! — прошепна Емилио. — Лампите. Ритайте ги, сеньор. Колкото по-тъмно е, толкова по-добре.

— Съобразителен си — похвали го Кендрик и се запъти с мексиканеца към бялата бариера, където се заеха да чупят лампите и от двете страни.

Излязоха на главната пътека на острова, която вляво водеше при лодките и кея, а вдясно — до голямата къща на хълма, по трето разклонение се стигаше до вилата, от която човек не можеше да избяга. Притичваха от лампа на лампа и ги чупеха, а после, застанаха пред пътеката за вилата.

— Насам! — заповяда Кендрик и се втурна надясно. — Остави лампите. Ще счупим останалите на връщане.

— Към вилата ли?

— Побързай!

Моравата пред малката вила отново бе огряна от изумителната светлина, увеличена от дебелите скосени прозорци. Евън отиде при вратата и натисна едно зелено копче върху електронния ключ. Чу как ключалката хлътва в рамката, натисна бравата и влезе.

— Ела! — извика на Емилио.

Мексиканецът го последва и Кендрик заключи с червеното копче вратата.

Изтича в кухненския бокс и започна да отваря едно по едно шкафчетата и чекмеджетата, като вадеше от тях предмети, които сигурно щяха да му потрябват — фенерче, голям нож за месо и няколко по-малки, сатър, флакони газ, голяма кутия кибрит, покрит с парафин, така че да се пали от всяка твърда повърхност, и пакет салфетки. Струпа всичко на чамовата маса и се извърна към Емилио, който го наблюдаваше. Взе един нож и му го подаде с дръжката напред.

— Дано не се наложи да го използваш, но ако опрем до него, действай точно.

— Има хора, които ще убия едва след като съм поговорил с тях, защото и те като мен отчаяно търсят работа. Но има и други, които са тук от самото начало, с тях няма да имам такъв проблем.

— Я не се занасяй, само това оставаше — да имаш такива проблеми! Дори един да вдигне тревога…

— Моите приятели няма да вдигнат тревога, сеньор, особено след като разберат, че това съм аз, Емилио. Пък и повечето спят в бараката. В нощните патрули дежурят само ветерани, страх ги е от лодките.

— Дано си прав.

— Искам да се прибера вкъщи, наистина.

— Вземи малко салфетки, флакон запалителна смес и кибрит. Побързай!

Кендрик напъха в джобовете си останалите предмети без сатъра. Хвана го за дръжката, отиде при телефона на стената и с острието преряза кабелите.

— Донеси двете лампи — каза той на мексиканеца. — Счупи ги. А аз ще се заема с печката и с лампата в дъното на стаята.

Само след минута двамата отчаяни мъже отново излязоха на пътеката, ярко осветената доскоро морава отпред сега тънеше в зловещ мрак.

— Сечивата на градинарите! Води ме там!

— Трябва да внимаваме, докато заобикаляме голямата къща. Ще загасим лампите само докъдето ви кажа. Хората в къщата могат да видят от втория етаж, че не светят, и да вдигнат тревога. Ако има патрули, първо ще видя кой е на смяна.

— Да вървим. Те там си имат проблеми, но много скоро някой ще се запита къде е моят палач. Побързай! Счупиха ниските лампи чак до площадката пред къщата — беше голяма, помисли си Евън, както навсякъде в тропиците и Карибието. Мексиканецът внезапно го хвана за ръката и го дръпна към храстите край пътеката, после го натисна за рамото надолу — жестът му беше красноречив: „Наведи се и не мърдай!“ По пътеката мина човек от патрула с преметната през рамо пушка.

— Побързайте, сеньор! Вече е чисто, всички са отзад, пият вино и опушват риба!

Сигурно в големия заден двор със скарата на открито, помисли си Евън и последва Емилио в гъстия шубрак. Съжаляваше, че няма мачете, с което да си проправя път през лианите, но беше благодарен, че вятърът и тътенът на разбиващите се вълни не утихват и за миг. Заобиколиха къщата, когато дочуха друг звук — от мощния генератор, който бучеше непрестанно, басово, зловещо. Нали бе инженер, Кендрик се опита да изчисли колко енергия произвежда генераторът и колко гориво изразходва — цифрата бе внушителна. Беше строил генератори от Бахрейн чак до пустинята на запад в Саудитска Арабия, но те бяха временни, щяха да бъдат използвани само докато прокарат електропроводи — изобщо не можеха да се мерят по мощност с този тук.

Мексиканецът отново сграбчи Евън за рамото, но този път много по-грубо, с разтреперана ръка, и двамата пак приклекнаха в храсталака зад дългия жив плет. Кендрик погледна нагоре и се стъписа. Вляво над храстите при пътеката някакъв мъж от патрула бе чул или видял нещо. Горната част на тялото му се виждаше ясно на светлината на кехлибарените лампи — той тръгна бързо, като свали пушката от рамото си и я насочи напред. Вървеше право към тях и когато беше само на няколко метра, забучи цевта на пушката в гъсталака.

— Кой е? — извика човекът.

Най-неочаквано Емилио изскочи от храстите и се хвърли като побесняла котка към пушката, сграбчи я и издърпа часовоя назад през храстите. Халоса го още преди мъжът да е изкрещял и го повали в шубрака. От гърлото на човека течеше кръв. Емилио държеше нож.

— Господи! — прошепна Евън, докато влачеха заедно с мексиканеца трупа към храстите.

— Нямах угризения с този мръсник! — каза Емилио. — Смачка главата на едно момче, градинарче, което му се дърпаше. Нали се сещате…

— Сещам се. Разбирам и че спаси живота и на двама ни… Чакай малко! Пушката, шапката му. Ще спестим време! Тук няма униформи, само работни дрехи — униформа е оръжието. Сложи си шапката и метни пушката на рамо. Иди на пътеката, а аз ще Вървя колкото се може по-близо до храстите. По пътеката ще стане по-бързо, но се увери, че е чисто!

— Добре — прие мексиканецът, после взе шапката и пушката. — Ако ме спрат, ще кажа, че онзи негодник ме е накарал да го заместя за час-два. Ще се изсмеят, но никой няма да се усъмни… Аз тръгвам. Не се отдалечавайте, щом ви кажа, елате при мен. Вървете не отпред или отзад, а до мен. Знаете ли испански?

— Съвсем слабо.

— Тогава си мълчете. Само вървете до мен!

Емилио мина през плета с пушка на рамо и тръгна по пътеката. Кендрик си запроправя път през шубрака, гледаше да не изостава и сегиз-тогиз подканяше тихо мексиканеца да не бърза толкова. По едно време се натъкна на непроходим участък, извади от колана си сатъра и заудря с него плетеницата от тропически лиани, но Емилио веднага му подвикна едва чуто:

— Тихо!… — а после и друга команда: — Хайде, сеньор! Елате при мен! Бързо!

Кендрик се промуши през храстите, за да излезе при мексиканеца, който изведнъж забърза надолу по стръмната пътека.

— Дали да не позабавим крачка? — попита задъхан Евън. — Ако ни видят, може да си помислят, че бягаме, докато сме на пост.

— Сега сме зад къщата — отвърна Емилио и пак забърза напред. — По това време тук няма никой, само двама часови, които ще се срещат при каменната площадка, после ще се върнат по хълма надолу на плажовете. Това ще им отнеме доста време, а са тръгнали току-що. Ще притичаме през площадката, сетне ще поемем по далечната пътека, а оттам през гората ще излезем при гаража със сечивата.

Стигнаха облицован с кирпич вътрешен двор, същия, който Кендрик бе разглеждал от малкия балкон в стаята за гости горе. Спомни си двамата часовои, които си даваха знаци от началото на пътеките. Мексиканецът, който едва ли не бе поел командването, хвана Евън за ръката и сви вляво. Хукнаха през вътрешния двор, много по-голям, отколкото бе предполагал Кендрик — бе дълъг колкото къщата, а в средата имаше бели маси и столове от ковано желязо. Евън и мексиканецът притичаха под балконите покрай къщата по южната пътека с ниски лампи и излязоха на висока площадка, обърната към океана, оградена с трева и два плажа, разделени от скалист бряг на около двеста метра. Кехлибарените лампи бяха останали зад тях, отпред имаше само черен път, който водеше надолу.

От площадката в мъжделивата лунна светлина се виждаше почти целият остров. Отдясно, на някакви си стотина метра бе огромният генератор, осветен от силни прожектори. Зад оградата се забелязваха неясните очертания на продълговато ниско здание, „бараката“, както се бе изразил Емилио. В далечината, точно над плажа вдясно, беше пистата, която се белееше като огромен сплескан маяк, на нея бе кацнал голям вертолет — бе боядисан като хеликоптерите от гражданската авиация и имаше мексиканска регистрация, но сто на сто бе от военновъздушните сили на САЩ.

— Елате! — прошепна Емилио. — И не говорете, защото от тази страна на острова гласовете се чуват надалеч.

Мексиканецът заслиза по тъмната пътека през гората, явно по нея се минаваше само денем. И тогава Кендрик разбра какво му е казал Емилио. Не се чуваха воят на вятъра и разбиващите се вълни — гласовете щяха да отекнат надалеч и хеликоптерът щеше веднага да открие двамата бегълци.

Металният „гараж“, за който бе споменал мексиканецът, беше по-голям от всички гаражи, които бе виждал Евън, ако не се броят огромните обезопасени хангари, където държаха лимузините на арабските султани. За разлика от тях обаче този тук бе грозна съборетина от смачкан алуминий с няколко трактора, дизелови косачки и триони, те вероятно вдигаха страхотен шум и нямаше да им свършат работа. На едната стена и по пода обаче имаше по-полезни неща: бидони с бензин, над които бяха окачени секири, брадвички, коси, клещи за рязане на тел с дълги ръкохватки, мачете, сгъваеми градинарски ножици с гумени дръжки — все сечива, предназначени да обуздаят тропическата растителност.

Евън и мексиканецът не се двоумиха дълго. Замениха сатъра с брадвичка и мачете. Към тях прибавиха клещите за тел, един бидон с бензин и триметров сгъваем трион. Евън остави в джобовете си другите предмети, които бе взел от вилата.

— Хеликоптерът! — каза той.

— Под генератора има пътека, където се сливат северният и южният път. Побързайте! Часовоите сигурно вече са излезли на плажа и скоро ще се върнат.

Те изскочиха от склада на градинарите и хукнаха към първия черен път, напъхали сечивата в коланите или под мишниците си. Водеше Емилио. Прекосиха пътя и се хвърлиха във високата трева отстрани, после излязоха на тясната пътека, която пресичаше хълма.

— Цигара! — прошепна мексиканецът и дръпна Евън назад към застиналата трева.

В тъмнината проблесна подскачащото огънче на цигара — часовоят изкачи с мъка хълма и мина на някакви си два метра от тях.

— Елате! — извика тихо Емилио, когато мъжът стигна площадката горе.

Втурнаха се приведени към северния път — нямаше и следа от втория часовой, затова двамата тръгнаха надолу към бетонната писта.

Огромният пребоядисан военен вертолет стоеше като безмълвен бегемот, готов да се нахвърли върху някакъв враг, който само той виждаше в нощта. Около колесника бяха намотани тежки вериги, прихванати за бетона — внезапните морски бури не можеха да помръднат хеликоптера, освен ако не го разцепеха на две. Кендрик се приближи към огромната машина, а Емилио остана в тревата при пътя, за да предупреди американеца, ако часовоят се върне. Евън огледа вертолета с една-едничка мисъл: как да го обезвреди, и то без да вдига шум, който да отекне над притихналия стръмен остров. Не можеше да използва фенерчето — лъчът му щеше да се забележи в нощта… Кабелите. Горе под перките на ротора и в опашката. Хвана се за дръжката на вратата, после за рамката на прозореца и се покатери пред кабината, от панталоните му стърчаха дългите дръжки на клещите за тел. За секунди пропълзя по издутото стъкло, качи се върху корпуса и тръгна несигурно и предпазливо на четири крака към основата на ротора. Извади клещите и се изправи. След три минути бе прерязал кабелите, които напипа в тъмното.

Чу се остро и кратко изсвирване. Емилио го предупреждаваше. Часовоят бе прекосил билото на хълма и след минути щеше да е на пистата. Кендрик не бе доволен. Дали бе обезвредил хеликоптера, или само го бе повредил? Трябваше на всяка цена да стигне опашката. Това беше неговият резервен вариант в тази епоха на техниката, когато всяка летателна машина имаше по няколко резервни варианта в случай на повреда. Пропълзя бързо по корпуса, като внимаваше да не загуби равновесие, да се подхлъзне и да полети към белия бетон на шест метра под него. Стигна наклонената опашка, но не видя нищо, всичко бе обвито в метал… не, не всичко! Както бе възседнал гладкия корпус и се бе хванал за щръкналата опашка, Евън се огледа и забеляза два дебели като въжета кабела, свързани с десния елерон. Зае се с работа, по челото му изби пот, която се застича по лъскавия метал. След малко усети, че се е справил: жичките на горния кабел започнаха да се късат една по една. Изведнъж се чу силен трясък, от елерона увисна цяло парче. Беше успял — резервният му вариант се бе оказал безпогрешен.

Някой забумка с крака. Развика се: „Какво става? Какво има?“ На бетона под опашката стоеше часовоят с насочена към Евън пушка в дясната ръка, а с лявата посегна към радиоалармата, закачена на колана му.

42

„И таз добра! Само това не!“, рече си Кендрик и сякаш изгубил равновесие и самообладание, вдигна ръце и се плъзна по корпуса, запокитвайки клещите към приклада на пушката. Часовоят изкрещя от болка, когато оръжието бе избито от ръката му, но преди писъкът му да прерасне в кресчендо, Емилио се хвърли и стовари тъпото на брадвичката върху главата му.

— Можете ли да вървите? — попита мексиканецът шепнешком Евън. — Трябва да се махнем оттук! Бързо! Другият пазач ще дотича всеки момент.

Сгърчен на бетона, Евън кимна и се изправи с мъка, без обаче да пропусне да вземе клещите и пушката.

— Махни го оттук — нареди той, ала веднага си даде сметка, че не е нужно: Емилио вече влачеше безчувствения мъж през пистата към високата трева отстрани.

Кендрик го последва, куцукайки, левият глезен и дясното коляно го боляха непоносимо.

— Сбърках — прошепна мексиканецът и поклати глава. — Имаме само една възможност… Видях как вървите. Няма да стигнем кея и лодките, другият часовой ще разбере, че колегата му го няма. — Емилио посочи изпадналия си в несвяст сънародник. — В мрака ще се престоря на него и ще се опитам да се доближа, преди онзи да е надушил кой съм.

— Той първо ще извика, ще попита какво се е случило. Какво ще му кажеш?

— Че съм се отбил в тревата да се облекча и в бързината съм се спънал в голям остър камък. Ще куцам като вас и ще поискам да му покажа къде ми тече кръв.

— Дали ще се хване?

— Молете се на Дева Мария да ми повярва. Иначе с нас двамата е свършено. — Мексиканецът се изправи и нарами пушката. — Но имам една молба — добави той. — Този часовой не е лош човек и има семейство в Ел Суазал, където не се намира никаква работа. Завържете му ръцете и краката и му запушете устата с неговите дрехи, не мога да го убия.

— Знаеш ли кой е другият часовой? — попита рязко Евън.

— Не.

— Ами ако и него не можеш да убиеш?

— Не е проблем. Аз съм силен рибар, стига да има лодки, които да ме наемат. Мога и сам да го вържа — или да го убедя да дойде с нас.

Второто обаче не стана. Емилио тъкмо беше излязъл, накуцвайки, на черния път при пистата, когато вторият часовой изтича при него. Размениха си няколко думи на испански. Изведнъж единият от двамата изкрещя — не бе рибарят от Ел Дескансо. После се възцари тишина и след секунда Емилио се върна при Кендрик.

— Май не го убеди да дойде с нас — рече американецът.

— Този озъбен плъх ми заяви, че щял да нарече майка си проститутка, стига полицията да му плати добре!

— Мъртъв ли е?

— Мъртъв, сеньор, там, в тревата. Освен това до изгрева ни остава половин час.

— Тогава да вървим…

— Към кея? Към лодките ли?

— Още не, приятелю. Имаме да свършим още нещо, преди да тръгнем натам.

— Казвам ви, скоро ще се съмне!

— Ако направя всичко както трябва, ще стане много по-светло. Вземи бензина и триона. Не мога да нося нищо повече.

Евън изкатери с мъки след мексиканеца черния път. Излязоха при оградата на огромния генератор, чийто тътен направо ги оглуши. Навсякъде имаше табели: „Опасно за живота!“ Единствената врата беше заключена с две огромни ключалки, които вероятно се отваряха едновременно. Като куцукаше в мрака между лъчите на прожекторите, Кендрик даде на Емилио клещите и му нареди:

— Почвай оттук, дано наистина си толкова як, колкото разправяш. Решетките са доста дебели. Направи отвор, един метър стига.

— А вие?

— Аз ще поразгледам.

И ето че ги откри: три метални капака, занитени към бетона на десет метра един от друг, три огромни хранилища за гориво. За да ги отвори, му трябваше огромен гаечен ключ, с който да работят двама души. Но имаше и друг начин, който Евън знаеше покрай резервоарите в пустините на Саудитска Арабия — използваха го, в случай че шофьорите на цистерните бяха забравили ключа, нещо обичайно в пустинята Джабал. Всеки уж непроницаем капак бе с четиринайсет бурми, същите като по капаците на шахтите в повечето американски градове, макар и доста по-малки. Ако човек ги удряше бавно по посока, обратна на часовниковата стрелка, те се разхлабваха и можеха да бъдат развъртяни и с пръсти.

Кендрик се върна при Емилио и оглушителния тътен на генератора. Мексиканецът беше прерязал в оградата две успоредни отвесни линии и сега ги съединяваше.

— Ела — извика Евън в ухото на Емилио. — Носиш ли брадвичката?

— Да.

— И аз.

Заведе мексиканеца при първия метален капак и му показа как със салфетките от електрифицираната вила да заглуши ударите с тъпото на брадвичките.

— Бавно — извика той. — Една искра, и изпаренията ще пламнат, разбра ли?

— Не, сеньор.

— И по-добре. А сега леко! Удряш само по веднъж. Не толкова силно!… Ето, поддаде.

— А сега по-силно ли?

— За Бога, не! По-леко, приятелю… Сякаш чупиш диамант.

— Досега не съм имал това удоволствие…

— Ще го имаш, стига да се измъкнем оттук… Ето! Развинти се… Извади го и го остави отгоре. Дай ми салфетките.

— За какво са ви, сеньор?

— Ще ти обясня, само ме вкарай през отвора, който правиш в оградата.

— Ще ни отнеме малко време…

— Имаш около две минути, приятелю!

— Господи!

— Къде остави бензина? — Кендрик се приближи, та мексиканецът да го чуе.

— Ей там! — отвърна той и посочи вляво от „вратата“, която правеше в оградата.

Приклекнал в мрака, Евън завърза здраво салфетките една за друга, докато накрая се получи въже, дълго три метра. При всяко движение усещаше остра болка, но успя да развърти капачката на тубата с бензин и да накваси навързаните салфетки. След минути вече разполагаше с триметров фитил. Коляното му набираше, глезенът му бързо се подуваше, но той пропълзя обратно до резервоара, като влачеше салфетките. Напъна се, отмести железния капак и напъха края на фитила, като остави пролука, през която да влиза въздух. Върна се по същия път и затисна всяка от салфетките с малко пръст, така че да забави скоростта на пламъка до салфетката в края до резервоара.

После се изправи — за миг се запита колко ли ще издържи на крака — и закуцука обратно при Емилио. Мексиканецът дърпаше срязаната част от дебелата ограда и я извиваше нагоре, за да влязат при масивния лъскав генератор, който с динамото си превръщаше механичната енергия в електрическа.

— Стига — спря го Кендрик, като се наведе до ухото на Емилио. — А сега ме слушай внимателно и ако нещо не ти е ясно, ме прекъсни. Оттук нататък всичко е въпрос на време — случи ли се нещо, променяме плана. Разбра ли?

— Да. Омитаме се.

— Нещо такова. — Евън бръкна в окаляното си сако и извади фенерчето. — Вземи го — продължи той, като кимна към дупката и оградата. — Влизам вътре, дано се справя — генераторите сега не са със същата конструкция, както по мое време, но ако не друго, поне ще го спра. Сигурно ще се Вдигне доста шум и ще избухне пожар…

— Какво?

— Къси светкавици и… нещо като много силни атмосферни смущения по радиото, разбираш ли?

— Горе-долу…

— Не се приближавай до оградата — не я докосвай и при първото изпращяване се обърни и си затвори очите… Ако имаме късмет, всички светлини ще угаснат и тогава освети с фенерчето дупката, ясно ли е?

— Да.

— А щом изляза, премести лъча нататък. — Кендрик посочи последната салфетка, която се подаваше от земята. — Сложи пушката на рамо и ми подай една и на мен — у теб ли е шапката, която взе от първия часовой? Дай ми я.

— Да, ето я.

Емилио извади шапката от джоба си и я подаде на Евън, а той си я сложи.

— Когато мина през оградата, ще ида да запаля салфетките. Веднага след това прекосяваме пътя, разбра ли?

— Да, сеньор. Ще се скрием в тревата от другата страна на пътя.

— Ще се скрием, после ще се промъкнем до билото на хълма и когато всички се разтичат, ще се слеем с тях.

— Как?

— Те са над двайсет души — отвърна Кендрик, сетне бръкна В джобовете си и извади двата флакона със запалителна смес, за да ги премести в панталона, и си свали сакото и вратовръзката. — В тъмното ще помислят, че сме от техните, а ние ще се отправим през билото надолу към кея. С две пушки и колт.

— Ясно.

— Хайде! — каза Евън и се наведе, скован от болка, да вземе триона и едно мачете.

Пропълзя през дупката, изрязана от Емилио, и се изправи на крака, оглеждайки бръмчащата опасна машина. Някои неща не се бяха променили, никога нямаше да се променят. Горе вляво бе основният трансформатор, прикрепен към петдесетметров насмолен стълб, кабелите бяха с гумена изолационна тръба с диаметър най-малко пет сантиметра, за да не проникне дъжд или влага, които да предизвикат късо съединение. На три метра върху земята, по диагонал срещу двете черни тумбести основни динама бяха решетъчните пластини, които се въртяха като луди и променяха електрическото поле, защитени от гъста телена мрежа и охлаждани от въздуха, който проникваше свободно. Кендрик смяташе да ги разгледа по-внимателно, но не сега, по-късно.

Не биваше да бърза! Пое наляво и в светлината на прожекторите разгъна сгъваемия триметров трион. Назъбените краища на инструмента се впиха в горния шунт. Както и с клещите, с които бе прерязал жиците в опашката на хеликоптера, за махна с триона, докато професионалният нюх не му подсказа, че е на милиметри от първия слой навита мед. Евън подпря лекичко триона на оградата и се обърна към първото динамо.

Ако смяташе само да спре тока на острова, той просто щеше да среже изолационния проводник на трансформатора и да предизвика късо съединение като допре металния трион до металната ограда. От искрата електрозахранването щеше да прекъсне. Но залогът бе много по-голям: Евън трябваше да се примири, че те с Емилио могат и да загинат, а една повреда в кабела на трансформатора щеше да бъде отстранена за броени минути. Той бе длъжен да извади от строя целия генератор. Нямаше как да узнае какво става в Сан Диего, бе в състояние само да даде на хората на Пейтън време като повреди съоръжението така, че да се наложи то да бъде заменено. Островът, където бе щабът на тази държава в държавата, трябваше да бъде парализиран и откъснат от света. Трансформаторът всъщност беше резервният, крайният му вариант, Кендрик трябваше да бъде готов да действа. Сега важно бе само времето!

Евън отиде при динамото и надзърна предпазливо в огромната метална каса на маховика. Между горния и долния пласт гъста мрежа, спираща и най-малкия предмет, имаше пролука от около сантиметър. Тъкмо нея Кендрик се бе надявал да открие, за това бе взел и мачетето. Във всички генератори имаше мънички пролуки — отвесни и успоредни. От отвора пред него зависеше животът му, и при най-малката грешка моментално щеше да го удари ток, а дори и той да избегнеше смъртта от милионите волтове напрежение, можеше да ослепее от бялата светлина, ако не се обърнеше навреме и не стиснеше очи. Ала успееше ли, генераторът на острова щеше да излезе от строя и щеше да се наложи да бъде заменен.

Евън издърпа мачетето от колана си, бе плувнал в пот въпреки вятъра от маховика, и замахна с острието към хоризонталния отвор… Разтреперан, го дръпна — трябваше да успокои ръката си! Не биваше да докосва стените на тясното пространство! Опита наново, пъхна мачетето един сантиметър, после втори, трети… сетне замахна с все сила и бързо прибра ръце, преди то да се е допряло до кабела. Отскочи рязко и падна на земята, покрил лицето и очите си с длани. Взривът бе оглушителен и въпреки че бе стиснал очи, Кендрик видя как нощта беше озарена от бяла ослепителна светлина. Маховикът не бе спрял! Продължаваше да размазва примитивния метал на мачетето и да бълва огромни светкавици електрически заряди, които запращаше яростно, с все сила към оградата.

Кендрик скочи на крака и заслонил очи, се върна предпазливо при триона, чието назъбено острие се бе забило в изолационния кабел на трансформатора. Хвана гумираната дръжка и отчаяно застърга с триона по кабела, докато не бе разтърсен дотолкова, че загуби равновесие. Този път бе прерязал кабела — трионът отскочи и падна върху металната ограда. Целият генератор сякаш полудя, вбесен, че някакъв нещастник си мери силите с това техническо изобретение. Всички лампи угаснаха, но вътре в смъртоносното заграждение все още изригваха ослепителни назъбени електрически светкавици. Евън трябваше на всяка цена да се измъкне!

Запълзя по корем, отблъскваше се с ръце и крака бързо като подгонен паяк, добра се до дупката в оградата и се промъкна през нея, насочван от лъча на фенерчето. Когато се изправи, Емилио му подаде пушката.

— Кибрит! — извика Евън, понеже не намери клечките, които мексиканецът му бе дал, докато насочваше фенерчето към последната салфетка.

Американецът се втурна, накуцвайки, към фитила, просна се на земята и започна да драска клечките в някакъв камък. Когато се запалиха, ги хвърли върху последната салфетка — пламъкът я подхвана и започна бавно и неумолимо смъртоносното си пътешествие.

— Хайде! — извика Емилио, после помогна на Евън да се изправи и го поведе не към пътеката за черния път, а към високата трева долу. — От къщата излязоха много хора, тичат насам! Побързайте!

Те побягнаха и буквално се гмурнаха в тревата тъкмо когато към обхванатия от пламъци генератор се приближиха неколцина уплашени мъже, повечето с пушки, които прикриваха очите си и си подвикваха. Кендрик и приятелят му мексиканец се възползваха от хаоса и пропълзяха през тревата покрай ужасените хора. Когато излязоха на пътя, от продълговатото ниско здание, в което се помещаваше персоналът, се изля нов поток не по-малко изумени мъже. Повечето не бяха облечени, някои бяха по гащета и явно се бяха почерпили юнашката.

— Слушай — прошепна Евън в ухото на Емилио. — Ще излезем с пушките на пътя и ще тръгнем нагоре… Викай на испански, сякаш изпълняваме заповеди. Хайде!

— Traenos aqua! — изрева мексиканецът, когато двамата изскочиха от тревата и се присъединиха към смаяната групичка от бараката. — Aqua!… Traenos aqua!

Пробиха си път през възбудената тълпа, но веднага се натъкнаха на уплашените до смърт хора, които идваха от къщата: половината се бяха приближили колебливо по пътеката до димящия, пукащ генератор, захранвал с енергия острова. Бе тъмно като в рог, — мракът ставаше още по-зловещ от истеричните крясъци, долитащи отвсякъде. От къщата горе блеснаха прожектори.

— Пътеката! — извика Кендрик. — Давай към главната пътека за дока. Побързай, за Бога! Всеки момент резервоарът ще избухне и всички ще хукнат към лодките!

— Тя е отпред. Трябва да минем през площадката.

— Господи, по прозорците, балконите ще излязат хора.

— Оттук ще стигнем най-бързо.

— Да вървим!

Черният път се сля с тясната пътека, която само допреди минути беше обрамчена от светлините на ниските кехлибарени лампи. Те хукнаха през вътрешен двор към стъпалата, които водеха към главната пътека.

— Стой! — изрева нисък глас и към тях се насочи лъчът на мощен прожектор. — Накъде сте… Господи, това си бил ти!

Евън погледна нагоре. Точно над него, на малкия балкон, на който бе стоял преди по-малко от час, се бе изправил високият яхтсмен. Държеше пистолет, който бе насочил към Кендрик. Евън стреля с пушката тъкмо когато гръмна и оръжието на яхтсмена. Усети как пърлещият куршум се врязва в лявото му рамо и загуби равновесие. Стреля отново и отново във великана горе, който, хванал се за корема, крещеше с все сила:

— Това е той! Това е Кендрик!… Спрете го тоя негодник, спрете го! Отива при лодките!

Кендрик се прицели пак и стреля за последен път. Дългучът се хвана за гърлото, строполи се върху перилата и оттам на плочника в двора. Очите на Евън започнаха да се затварят, отново му се зави свят.

— Не, сеньор! Трябва да бягаме! Ставайте! — Кендрик усети как мексиканецът още малко и ще изтръгне китките му, после му удари няколко шамара по лицето. — Или идвате с мен, или ще умрете, а аз нямам намерение да умирам с Вас! Имам семейство в Ел Дескансо…

— Какво? — извика Евън напосоки и почувства, че му просветва.

Макар че рамото му пламтеше и ризата му бе наквасена с кръв, се изправи и тръгна, олюлявайки се, към стълбите, а някъде дълбоко в съзнанието му изплува споменът за 45-калибровия колт, който беше взел от мафиота. Измъкна го от задния си джоб, като раздра опънатия плат.

— Идвам! — извика той на Емилио.

— Знам — отвърна мексиканецът, като забави крачка и се обърна. — Ранен сте, а пътеката е тъмна, налага се да използвам фенерчето.

Изведнъж земята сякаш се взриви и се разтърси като от удар с огромен метеор, от експлозията прозорците в къщата на хълма се счупиха и към нощното небе се издигна огнен стълб. Резервоарът на генератора изригна, а двамата бегълци се втурнаха по пътеката. Кендрик залиташе и се опитваше отчаяно да фокусира погледа си върху трептящия лъч на фенерчето отпред, макар че болката в коляното и глезена му бе непоносима.

Някой започна да стреля! Над тях, отстрани изплющяха куршуми и разровиха земята отпред. Емилио загаси фенерчето и сграбчи Евън за ръката.

— Вече сме близко. Знам пътя и няма да ви пусна.

— Ако някога се измъкнем оттук, ще имаш най-голямата рибарска лодка в Ел Дескансо!

— Не, сеньор, ще се преместя със семейството си в планината. Тия хора ще тръгнат да ме търсят, няма да оставят на мира дечицата ми.

— А какво ще кажеш за едно ранчо?

Луната изведнъж се показа иззад препускащите ниски облаци и озари кея само на шейсетина метра отпред. Стрелбата беше секнала, но преди да започне, земята сякаш се разцепи като обезумяла откъсната топка в галактиката.

— Готово! — извика Кендрик, докато приближаваха началото на кея.

— Сеньор! — възкликна мексиканецът, стреснат от оглушителния внезапен взрив, валмата пушек и огнените стълбове, извисили се иззад къщата на хълма. — Островът ще потъне в морето! Какво става?

— Избухна и вторият резервоар! Не бях сигурен, можех само да се надявам.

Някой стреля веднъж. От кея. Емилио беше улучен! Той се преви надве и се хвана за хълбока, а кръвта обагри панталоните му. От сянката на около петнайсет метра излезе мъж с пушка и вдигна радиостанцията към лицето си. Евън се наведе, цялото му тяло беше като набрал цирей, и вдигна лявата си ръка, за да подпре дясната и колта в нея. Стреля два пъти и улучи с единия или и с двата куршума часовоя. Той залитна и изпусна пушката и радиостанцията, после падна на дебелите дървени талпи и не помръдна.

— Хайде, приятелю! — извика Кендрик като сграбчи Емилио за рамото.

— Не мога да помръдна! Не си усещам крака!

— Нямам намерение да умирам с теб, негоднико! И аз имам близки. Размърдай си задника, иначе ще се наложи да плуваш чак до Ел Дескансо и твоите дечица.

— Какво? — изкрещя вбесен мексиканецът и се опита да се изправи.

— Така вече ми харесваш! Ядосай се, де! И двамата имаме за какво да се ядосваме. — Обхвана Емилио през кръста, подпирайки го с почти неподвижното си рамо и крак, и двамата излязоха на тъмния кей.

— Голямата лодка вдясно! — извика Евън, благодарен, че луната се е скрила зад облаците. — Разбираш ли от лодки, приятелю!

— Аз съм рибар!

— От лодки като тази? — попита Кендрик, като избута през борда Емилио и остави 45-калибровия колт на планшира.

— С такива лодки се лови не риба, а туристи. Но аз съм карал какви ли не лодки. Ще опитам… Другите лодки, сеньор! Ще ни подгонят и ще ни намерят, защото са много по-бързи от тази красавица.

— Някоя от тях може ли да стигне до континента?

— Никога. Не издържат на високи вълни и свършват бързо бензина. След трийсет-четирийсет километра трябва да се връщат. Ей тази е за нас.

— Дай ми флакона със запалителна смес! — извика Евън, дочул викове от главната пътека.

Мексиканецът измъкна флакончето от десния си джоб, Кендрик също извади своите две и ги отвори с касапския нож.

— Отвори и твоето, ако можеш!

— Отворил съм го. Ето, сеньор. Отивам на мостика.

— Ще успееш ли?

— Трябва… Ел Дескансо.

— О, Боже! Ключът! За двигателя!

— На частните кейове обикновено оставят ключа на борда, в случай че се наложи яхтата да бъде преместена при буря или силни ветрове…

— Ами ако не са го оставили?

— Рибарите често излизат с пияни капитани. Тогава отварят капака и съединяват жичките. Заемете се с въжетата, сеньор!

— Две ранча — каза Евън, когато Емилио закуцука към въжената стълба на мостика.

Кендрик се извърна, взе колта и зарови пръсти във втвърдената запалителна смес във флакона. Хукна надолу по кея като хвърляше пълни шепи от сместа върху брезента на огромните бързи моторници. При последната лодка бръкна в джоба си и извади няколко кибритени клечки, после, превит от болка, започна трескаво да ги драска една по една в дървените талпи по кея и да ги мята върху купчинките запалителна смес, докато платнищата не пламнаха. Освен това изстреля по няколко куршума в корпусите на всички лодки, мощното оръжие пробиваше големи дупки в леката сплав, благодарение на която моторниците развиваха такава скорост.

Емилио бе успял! Над водата прокънтя ревът на двигателя на рибарската яхта. Някой изкрещя. От къщата на хълма по стръмната пътека тичаха хора, пожарът зад тях се бе превърнал в постоянно зарево.

— Сеньор! Бързо… въжетата!

Такелажът на пилоните! Кендрик се втурна към дебелия стълб вдясно и се зае да отвързва въжето — то се освободи и се плъзна във водата. Американецът се олюля и едва се задържа на крака, но стигна до втория пилон и го задърпа трескаво, докато размота и това въже.

— Спрете ги! Убийте ги! — крещеше като обезумял Крейтън Гринел, оглавил тази своеобразна държава в държавата.

В началото на кея се струпаха хора, които внезапно откриха огън. От пристана Евън скочи на кърмата, а Емилио завъртя руля наляво, наду мотора до дупка, зави и от малкото заливче се отправи към тъмното море.

Над хълма зад къщата избухна трети, последен мощен взрив. Черното небе в далечината се озари от жълт облак, прорязан от назъбени бели и червени линии — беше експлодирал и последният резервоар. Островът на смъртоносната държава в държавата бе парализиран и откъснат от света. Никой не можеше да го напусне. Бяха успели!

— Сеньор! — извика Емилио от мостика.

— Какво? — ревна Кендрик, както се търкаляше на палубата: опитваше се безуспешно да се изправи, целият се тресеше, скован от болка, кръвта от раната му направо шуртеше под ризата.

— Качете се тук!

— Не мога!

— Трябва! Аз съм ранен! В гърдите!

— В крака!

— Не!… От кея. Ще падна, сеньор. Не мога да държа руля.

— Дръж се!

Евън измъкна ризата от панталона си и на палубата се изля локва кръв. Той пропълзя по лакираната стълба и със сетни сили се качи стъпало по стъпало на мостика. Скочи на горната палуба и погледна мексиканеца. Емилио се държеше за руля, но тялото му се беше свлякло под прозорците на мостика. Кендрик се хвана за перилото и се изправи, ала едва се задържа на крака. Политна към руля, ужасен от тъмнината и мъртвото вълнение, което люлееше яхтата. Емилио се строполи, ръцете му се отлепиха от кръглия рул.

— Какво да… направя? — извика Евън.

— Радиовръзката — задави се мексиканецът. — Аз само тегля мрежите, не съм капитан, но съм ги чувал в лошо време… Имат канал за спешни случаи, номер шестнайсет.

— Къде е радиостанцията?

— Вдясно от руля. Ключът е отляво. Бързо!

— Как да ги повикам?

— Вземете микрофона и натиснете копчето. Кажи, че си primero de mayo!

— Майски ден?

— Si… Господи!

Емилио се свлече на палубата на мостика, или бе изгубил съзнание, или може би беше издъхнал.

Кендрик извади микрофона с навит на спирала пластмасов кабел, включи радиостанцията и огледа цифрите под конзолата. Неспособен да мисли В блъсканата от Вълните лодка, продължи да натиска копчетата, докато се появи числото шестнайсет.

— Обажда се конгресмен Евън Кендрик! — извика той. — Чувате ли ме?

После пусна копчето.

— Тук е бреговата охрана, Сан Диего — отвърна му някой глухо.

— Можете ли да ме свържете с хотел „Уестлейк“? Спешно е!

— Всеки може да говори каквото си иска, сър. Ние не сме телефонни услуги.

— Повтарям. Аз съм конгресменът Евън Кендрик от девети колорадски район и случаят е спешен. Загубил съм се в океана, някъде на запад или юг от Тихуана!

— Това са мексикански води…

— Обадете се в Белия дом! Повторете каквото току-що чухте… Кендрик от Колорадо!

— Вие ли бяхте ходили в Оман?…

— Обадете се в Белия дом!

— Не гасете радиостанцията, ще запиша координатите ви…

— Нямам време и не знам за какво говорите.

— За радара…

— За Бога, крайбрежна охрана, свържете ме с „Уестлейк“ и се обадете в Белия дом! Трябва да говоря с хотела.

— Да, сър, да, командос Кендрик!

— Каквото стане — промърмори на себе си Евън, когато от микрофона на конзолата изригнаха различни звуци.

Накрая се чу телефонен звън. Телефонистката рече:

— Стая петдесет и първа! Побързайте, ако обичате.

— Ало? — извика напрегнато Калейла.

— Аз съм! — изкрещя Кендрик, като натисна бутона за предаване и моментално го освободи.

— За Бога, къде си?

— Някъде в океана, но остави това! Има някакъв юрист, бил е адвокат на Ардис, у него е счетоводната книга, която разкрива всичко! Намерете го! Вземете я!

— Да, разбира се, веднага ще се обадя на Ем Джей. А ти? Ти…

Намеси се друг глас, дълбок, с категорични заповеднически нотки.

— Говори президентът на Съединените щати. Открийте яхтата, намерете този човек, иначе ще съжалявате.

Вълните си играеха с лодката като с перце в разяреното море. Евън не можеше повече да се държи за руля. Пак му се зави свят и той се свлече върху тялото на рибаря от Ел Дескансо.

43

Усети, че изпада в безтегловност и краката му се отделят от земята. Някой го сграбчи, пронизващият вятър го забрули. Над главата му нещо бучеше оглушително. Отвори очи и видя замъглени фигури, които трескаво сновяха около него и разкопчаваха някакви ремъци… После почувства убождане в ръката си. Опита се да се надигне, но мъжете го пренесоха и го положиха върху тапицирана повърхност в огромна, вибрираща метална клетка.

— Спокойно, господин конгресмен! — провикна се мъжът в бяла военноморска униформа, чийто образ постепенно дойде на фокус. — Аз съм лекар, а вие сте в доста тежко състояние. Не усложнявайте и бездруго нелесната задача, защото ако не я изпълня, самият президент ще председателства военния съд, пред който ще бъда изправен!

Още едно убождане. Не можеше да търпи повече болката!

— Къде съм?

— Логичен въпрос — установи военният лекар и изпразни спринцовката в рамото на Кендрик. — Вие сте в един голям хеликоптер на сто и петдесет километра от брега на Мексико. Бяхте се запътили към Китай, приятелю, а океанът е доста бурен!

— Точно така! — въодушеви се Кендрик и се опита да говори по-силно, но гласът му едва се чуваше.

— Кое е „Точно така“?

Лекарят се наведе. Над него един морски пехотинец държеше бутилка с плазма.

— Пътят към Китай е име на остров! Веднага кодирайте и изпратете това съобщение!

— Аз съм лекар, а не шифровчик или свързочник!

— Правете каквото ви казвам! Свържете се по радиостанцията със Сан Диего! Да изпратят на острова самолети, кораби…

— Приятелю, не ги разбирам много тия работи, но все пак сме в мексикански води…

— Тогава се обадете в Белия дом, по дяволите!… Не! По-добре намерете един човек от ЦРУ на име Пейтън… Мичъл Пейтън! Предайте му каквото ви казах! И му обяснете, че става дума за Гринел!

— Работата май е дебела! — рече младият лекар и погледна третия мъж, застанал до краката на Кендрик. — Мичман, нали чухте какво каза конгресменът? Остров, наречен Пътят към Китай, човек от ЦРУ на име Пейтън и някой си Гринел. Действай, момче! Този тук е любимецът на президента!… Ей, приятел, тая работа нещо като подвизите ти в арабския свят ли е?

— Емилио? Как е Емилио? — попита разтревожен Евън, без да отговори на въпроса.

— Мексиканецът ли?

— Моят приятел… Човекът, който ми спаси живота!

— Тук е, до теб. Току-що го вдигнахме на хеликоптера.

— Как е?

— По-зле от вас. Доста по-зле. Шансовете му да оживее са шейсет към четирийсет, господин конгресмен. Летим с максимална скорост към болницата в базата.

Кендрик се надигна на лакти и погледна безжизненото тяло на Емилио, проснат половин метър зад доктора. Ръката на мексиканеца опираше пода на хеликоптера, а лицето му бе посивяло и имаше мъртвешки вид.

— Подайте ми ръката му! — нареди Евън. — Чухте ли?

— Слушам, сър — каза лекарят и придърпа ръката на Емилио към Кендрик.

— Ел Дескансо! — извика Евън. — Ел Дескансо, семейството ти! Жена ти, твоите дечица! Недей да ми мреш сега, негодник такъв! Ей, рибар глупав, стегни се!

— Какво?

Главата на мексиканеца се замята, докато Кендрик стискаше все по-силно ръката му.

— А така, приятелю! Помни, че сме вбесени! Ядосани сме! Дръж се, копеле такова, иначе сам ще те убия, разбра ли?

Емилио извъртя глава към Евън, притвори очи и се усмихна накриво.

— Мислите ли, че лесно се убива як рибар като мен?

— Не ме изкушавай… Може и да не е по силите ми, но едно ще направя: ще ти купя голяма моторница.

— Вие сте откачили, сеньор! — отвърна му мексиканецът и се закашля. — Трябва да мисля за семейството си в Ел Дескансо…

— Три ранча… — каза Кендрик и главата му клюмна под въздействието на инжекцията.

Една по една източените лимузини минаха по тъмните улички на Синуид Холоу и стигнаха до имението, разположено край Чесапийк Бей. Досега колите винаги бяха четири, но този път пристигнаха само три. Една липсваше. Тя принадлежеше на фирма, основана от Ерик Съндстром, предателя от Инвър Брас.

Членовете седнаха около голямата кръгла маса в необикновената библиотека. Пред всекиго, имаше месингова лампа. С изключение на една всички бяха запалени.

Угасена бе лампата пред празния, пети стол. Четирите кръга светлина озаряваха полираната дървена повърхност. Петата крушка бе тъмна, защото мъртвецът не заслужаваше почит. Тя напомняше колко лесно е да се поддадеш на изкушение и този свят на човешки слабости. Тази вечер нямаше шеговити закачки и подмятания, с които присъстващите да си припомнят, че са смъртни и по това не се отличават от останалите хора въпреки огромното си богатство и невероятната си власт. Празният стол бе достатъчен, за да не го забравят.

— Запознати сте с фактите — каза Самюъл Уинтърс и орловият му профил се открои на светлината на лампата. — Искам да чуя вашето мнение.

— Ще ви кажа само едно — заяви категорично Гидиън Лоуган, чиято едра глава бе скрита в сянката. — Не можем да спрем! Ако го сторим, ще бъде опустошително! Отвържем ли вълците, ще превземат правителството, или по-точно — тази малка част от него, която още не е узурпирана.

— Но Гид, няма какво да спираме! — поправи го Маргарет Лоуел. — Горкият Милош вече е задействал нещата в Чикаго.

— Не е довършил работата, Маргарет — намеси се Джейкъб Мандел, който, нали бе мършав, се бе настанил на специално пригодения стол до Уинтърс — Остава да видим как ще реагира Кендрик. Той трябва да приеме да се кандидатира, да е убеден в необходимостта от това. Помните ли, че Ерик пръв повдигна този въпрос? Сега се питам защо ли го е направил. Можеше да не го стори и после този проблем да се превърне и наша ахилесова пета.

— Съндстром бе обзет от своето незадоволимо любопитство — рече адвокатката Лоуел, после се наведе и се подпря с лакът на масата. Докосна с дълги пръсти дясното си слепоочие. — Дали той е отворил дума за проблема, е без значение — продължи тя. — Важно е друго: Ерик твърдеше, че Кендрик е изключително, дори старомодно честен човек. Ненавиждал корупцията. Заел се с политика само за да измести някакъв корумпиран тип.

— Заминал за Оман — добави Гидиън Лоуган, — защото бил убеден, че ще е полезен със своя опит. Не е и помислял за отплата. За това ни бяха предоставени доказателства.

— Затуй стигнахме до решението да се спрем на него — рече Мандел и кимна. — Всички изисквания бяха налице. Една изключителна личност в баналната сфера на политиката. Но дали това е достатъчно? Ще се съгласи ли той, колкото и добре организирана от Милош да е кампанията за предизвикване на всенародно въодушевление?

— Надявахме се, че ако го призовем искрено, ще приеме — спокойно му отвърна Уинтърс. — Но дали ще стане така?

— Мисля, че да — заяви Маргарет Лоуел.

— Аз също — рече Лоуган, като кимна с голямата си глава и я потопи в струята светлина пред себе си. — Но и Джейкъб има право. Няма как да сме сигурни. А ако сгрешим, остава Болинджър и всичко ще продължи по техния план. През идния януари вълците ще вземат властта.

— Ами ако разкрием пред Кендрик истинското лице на вълците? Ако му покажем колко са користни и каква скрита власт притежават в целия държавен апарат? — попита Уинтърс, чийто глас живна и престана да бъде монотонен. — В този случай дали би приел, как мислите?

Едрият чернокож бизнесмен се облегна отново, потъна в сянка, примижа и каза:

— Съдейки по това, което ни е известно… да. Мисля, че ще приеме.

— А ти, Маргарет?

— Съгласна съм с Гид. Той е забележителен човек и според мен притежава усет към политиката.

— Джейкъб?

— Добре, но как да го сторим? Нямаме нищо документирано. Та нали унищожаваме дори собствените си записки! Тъй че първо: няма да ни повярва, второ: ще се разкрием пред него, а Варак вече го няма!

— Предвидил съм човек, който да го замести. Ако се наложи, той ще разкаже истината на Евън Кендрик. Цялата истина, в случай че още не я знае.

Всички впериха смаяни погледи в ръководителя на Инвър Брас.

— Какво, по дяволите, имаш предвид, Сам? — извика Маргарет Лоуел.

— Варак остави инструкции, които да бъдат изпълнени, в случай че умре. Дадох му дума, че няма да разпечатвам плика, ако не го убият. Спазих обещанието си, защото, честно казано, не ме интересуваше съдържанието… Отворих плика снощи, след като се обади Мичъл Пейтън.

— Как ще се оправиш с Пейтън? — внезапно го попита Лоуел с разтревожен тон.

— Утре имам среща с него. Вие няма от какво да се боите. Той не знае нищо за вас. Или ще се разберем, или не. Ако не се споразумеем… Изживях дълъг и плодотворен живот, така че жертвата няма да е толкова голяма.

— Прости ми, Самюъл — нетърпеливо се намеси Гидиън Лоуган, — но трябва да вземаме решенията общо. Нали за това сме седнали около тази маса. Какви бяха инструкциите на Варак?

— Да се свържем с човека, който да ни захранва с необходимата информация, или по-точно, да захранва с необходимата информация Инвър Брас. Той е върнал това от самото начало за Варак. Без него Милош не би постигнал всичко онова, което успя да направи. След като преди шестнайсет месеца нашият чех откри несъответствието в данните за посетилите Държавния департамент и забеляза, че според дневниците на пропуска Кендрик е влязъл в сградата, но никъде не е записано да е излизал, Варак разбра към кого трябва да се обърне за помощ. Той намери в лицето на този мъж не само добър информатор, но и верен последовател… Милош, разбира се, е незаменим, но в нашето време на развити технологии новият ни координатор е сред най-бързо издигащите се млади кадри в правителството. Всички министерства и агенции във Вашингтон се надпреварват да го привлекат на служба. В частния сектор му предложиха постове, запазени за бивши президенти й държавни секретари, два пъти по-възрастни от него.

— Трябва да е страхотен юрист или някой млад експерт по външна политика — прекъсна го Маргарет Лоуел.

— Нито едното, нито другото — отвърна й белокосият ръководител на Инвър Брас. — Смятат го за най-добрия компютърен специалист в страната, а може би и в Западна Европа. За наш късмет произхожда от богато семейство и частният бизнес не го влече. По свой начин и той като Милош Варак е предан на делото… на непрестанния стремеж към преуспяване на нашия народ… Когато осъзнал способностите си, всъщност е станал един от нас.

Уинтърс се наведе и натисна бутон от слонова кост.

— Заповядайте, влезте, моля!

Тежката врата на странната библиотека се отвори и в рамката й се появи млад мъж на двайсет и няколко години. Това, което го отличаваше от останалите присъстващи освен младостта му, беше зашеметяващата му красота. Като че току-що бе слязъл от страниците на някое модно списание. Дрехите му обаче бяха скромни. Нито много скъпи, нито много евтини — просто обикновени. Най-удивителни бяха изваяните черти на класическото му древногръцко лице.

— Защо не зареже компютрите? — промърмори Джейкъб Мандел. — Имам приятели в агенция „Уилям Морис“. Веднага ще го ангажират за главната роля в някой телевизионен сериал.

— Заповядайте, елате при нас — прекъсна го Уинтърс, като сложи ръка на рамото на стария си приятел. — Представете се, ако обичате!

Младият мъж тръгна с уверена крачка, но без да демонстрира прекалено самочувствие, към западния край на масата и застана под черното навито руло, което, когато се спуснеше, се превръщаше в екран.

— Казвам се Джералд Брайс и съм директор на отдел „КОС“ в Държавния департамент.

— Какво е това „КОС“? — попита Мандел. — Някакво съкращение ли?

— „Компютърни операции в света“, сър.

Лъчите на калифорнийското слънце вече струяха през прозореца на болничната стая, когато Калейла най-сетне пусна Евън от прегръдката си. Седна на леглото, надвеси се над него и му се усмихна уморено. В очите й още блестяха сълзи, а мургавото й лице бе пребледняло.

— Добре дошъл в страната на живите! — каза му тя и го стисна за ръката.

— Добре заварил — отвърна й Кендрик със слаб глас и я погледна. — Когато отворих очи, не бях сигурен дали наистина си ти, или пак ме… пак ми погаждат някакви номера.

— Какви номера?

— Взеха ми дрехите… После бях по дънки и дънково яке… Сетне пак бях облечен в костюма… Синия…

— В твоето „конгресменско райе“. Май така го наричаше — нежно го прекъсна Калейла. — Налага се да си купиш друг костюм, скъпи. Срязаха ти панталона и няма шивач, който да превърне в дреха онова, което остана от него.

— Голяма разсипница си! Господи, колко е хубаво, че пак те виждам! Мислех, че няма да се срещнем вече, и това ме вбесяваше.

— Не можеш да си представиш колко се радвам аз. Протърках килима в тази хотелска стая да снова напред-назад. Сега си почини, ще говорим по-късно. Току-що се събуди, а лекарите казаха…

— Да вървят по дяволите! Искам да знам какво е станало! Как е Емилио?

— Ще се оправи, но единият му бял дроб е отишъл и бедрената му кост е доста потрошена. Ще оживее, ала ще куца.

— Все ще може да седне на капитанското място.

— Какво?

— Няма значение… Островът! Името му е Пътят към Китай…

— Знаем — прекъсна го Калейла. — След като си такъв инат, остави аз да говоря, а ти само слушай! Двамата с Карало сте извършили нещо невероятно?

— Кой е Карало? Емилио ли?

— Да. Видях снимките. Страхотна разруха! Огънят е плъзнал навсякъде, обхванал е цялата източна част на острова. Постройките, дворът, дори и пристанът, където са експлодирали другите лодки — всичко е изчезнало от лицето на земята. Когато долетели флотските хеликоптери с десантчиците от морската пехота, обитателите на острова до един били уплашени и чакали, скупчени на западните плажове. Посрещнали нашите хора като спасители.

— Значи са заловили Гринел?

Калейла погледна Евън право в очите, направи пауза, после поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, скъпи. Не са го хванали.

— Как… — възкликна Кендрик, после се опита да стане и примижа от болката, която прониза бинтованото му рамо.

Рашад нежно го прегърна и леко го бутна обратно върху възглавницата.

— Не е възможно да им се е изплъзнал! Просто не са го търсили както трябва!

— Не им се е наложило да го правят. Мексиканците им казали къде е.

— Е, и?

— Техният шеф бил отлетял с някакъв хидроплан.

— Не разбирам! Та нали всички връзки бяха прекъснати!

— Не всички! Има нещо, което не си знаел и е нямало как да научиш. В мазето на централната къща Гринел е държал резервен генератор, достатъчно мощен, та той да се свърже със своите хора, които го чакали на някакво летище в Сан Фелипе. Това узнахме от мексиканските власти, които отговарят за радиообмена. Те не ни казаха на кого се е обадил, а само че другият радиопредавател е бил разположен в района на летището. Гринел може да изчезне за известно време, но не е в състояние вечно да се крие. Вече сме по следите му.

— Добра алитерация, както би казал моят екзекутор.

— Какво?

— Няма значение…

— Престани да ми отговаряш по този начин!

— Извинявай! Наистина! Какво стана с адвоката на Ардис и със счетоводната книга, за която ти бях казал?

— На път сме да го намерим. Изчезнал е. Никой не знае къде се е покрил. Подслушваме всичките му телефони. Рано или късно все ще позвъни. Тогава ще го пипнем.

— Подозира ли, че сте по петите му?

— Това остава под въпрос! Гринел е успял да се обади на хората си на сушата, следователно е могъл да се свърже със Сан Фелипе и да предаде съобщение за адвоката на Ардис. Но няма как да разберем дали го е направил.

— Как е Мани? — колебливо попита Евън. — Сигурно не си имала време да…

— Напротив! Разполагах с мъчително много време, време на отчаяние. Снощи позвъних в болницата в Денвър, но главната сестра на етажа можа да ми каже само, че състоянието му е стабилно и… че Мани се държи доста досадно.

— И в двата случая силно е смекчила действителността — рече Кендрик, затвори очи и поклати глава. — Той умира, Калейла. Умира и никой не може да му помогне.

— Ние също умираме, Евън! С всеки изминал ден постепенно се приближаваме към неизбежната смърт. Знам, думите ми няма да прозвучат утешително за теб, но все пак имай предвид, че Мани минава осемдесетте. Освен това нищо на този свят не е сигурно. Той ще умре, когато му е писано!

— Знам — отвърна Кендрик и погледна ръката й, стиснала неговата. — Знаеш ли, че си изключително красива?

— Не съм се замисляла сериозно, но смятам, че не съм от най-грозните. И ти не приличаш на Квазимодо.

— Вярно. Само дето ходя като него. Може да е нескромно, но си мисля, че вероятно децата ни ще изглеждат доста прилично.

— Напълно съм съгласна с първата част от изявлението ти, но за втората имам известни съмнения.

— Нали осъзнаваш, че току-що се съгласи да се омъжиш за мен?

— Само да си се опитал да ме зарежеш! Ще ти покажа колко умело боравя с пистолета!

— Звучи добре! „Госпожо Джоунс, запознайте се с жена ми, пищовджийката. Ако някой се държи непристойно на вашето парти, тя ще го гръмне право между очите!“

— Освен това притежавам черен колан, в случай че трябва да се действа безшумно.

— Чудесно! Никой вече няма да смее да ме закача! Ако се стигне до бой, ще те развържа от каишката.

— Бррр! — изръмжа Калейла и оголи искрящо белите си красиви зъби.

После стана сериозна и погледна изпитателно Евън. В очите й се четеше нежност.

— Обичам те! Един Господ знае какво ще излезе от всичко това, понеже и двамата сме саможиви, но трябва да опитаме…

— Какво ти опитване! — възмути се Евън и я прегърна с дясната си ръка. — Този брак ще е за цял живот!

Калейла се наведе и двамата се целунаха така, както могат да се целуват само влюбени, всеки от които е мислил, че е загубил безвъзвратно другия.

В този момент телефонът иззвъня.

— По дяволите! — каза Калейла и се изправи.

— Толкова ли съм неотразим, че не можеш да се откъснеш от мен?

— Не се ядосвам за това. Дадох инструкции никой да не се обажда по този телефон!

Тя вдигна слушалката и гневно занарежда:

— Който и да си, искам да ми обясниш как се свърза с тази стая!

— Обяснението е просто, офицер Рашад — каза Мичъл Пейтън, който звънеше от кабинета си в ЦРУ, Вирджиния. — Пренебрегнах заповедта на своята подчинена!

— Ем Джей, ти не знаеш в какво състояние е този човек! Има вид на Кинг Конг, когото са обстрелвали с ядрени ракети!

— Ейдриън, за възрастен човек — а ти си ми признавала, че си минала трийсетте, — често приказваш като пубертетче. Освен това говорих с лекарите и разбрах, че Евън се нуждае от малко почивка, ден-два не бива да движи крака си и от време на време трябва да ходи на контролни прегледи заради рамото. Като се изключат тези досадни дреболии, той е напълно готов да действа.

— Чичо Мич, как може да си толкова безчувствен! Та той едва говори!

— Тогава защо разговаряш с него?

— Откъде знаеш…

— Не знаех! Току-що ми го каза… Може ли да преминем към по-реални неща?

— Евън да не би да е нереален?!

— Дай да се обадя! — намеси се Кендрик и пое несръчно слушалката от ръката на Калейла. — Здрасти, Мич! Какво става?

— Как си, Евън? Въпросът ми май е доста глупав!

— Така е. Отговори на моя!

— Адвокатът на Ардис Ванвландерън е във вилата си в планината Сан Хасинто. Обади се в кантората си, за да попита дали някой го е търсил, и ние засякохме откъде звъни. Изпратил съм екип, който на място да прецени положението. След минути трябва да пристигнат там.

— Да прецени ли? Какво има да преценява?! Книгата е в него! Вземете я! В нея е цялата им международна мрежа! Имената на всички злодеи — търговци на оръжие, които са използвали! Гринел сто на сто е потърсил убежище при някого от тях! Докопайте книгата!

— Забравяш, че Гринел притежава невероятно чувство за самосъхранение! Предполагам Ейдриън… тоест Калейла ти е разказала…

— Да, че се е омел с някакъв хидроплан. И какво от това?!

— Не по-малко от нас той иска да сложи ръка върху книгата. Без съмнение вече се е свързал с човека на госпожа Ванвландерън. Гринел няма да рискува и ще изпрати друг да я вземе. Какви инструкции мислиш, че ще получи неговият куриер? Само един поглед към вилата ще е достатъчен, за да разбере, че сме по дирите му. Какво според теб ще направи човекът, след като знае, че му предстои път чак до Мексико?

— И могат да го спрат на граничния пункт или на летището…

— Където ще го чакаме ние…

— На негово място бих изгорил проклетата книга! — тихо му отговори Кендрик.

— Точно така.

— Дано хората ти си знаят работата!

— Изпратих двама. Единият от тях е най-способният, с когото разполагам. Казва се Джинджифила, питай приятелката си за него.

— Джинджифила ли?! Що за идиотско име?

— Сега нямам време за обяснения, Евън! — прекъсна го Пейтън. — Следобед отлитам за Сан Диего. Трябва да поговорим с теб! Дано си в състояние да ме изслушаш, защото работата не търпи отлагане!

— Не се безпокой за мен! Но защо не поговорим сега?

— Защото още не знам какво да ти кажа… Не съм сигурен, че и по-късно ще знам, но поне ще съм научил повече… След час имам среща с един човек, много влиятелен човек, който проявява голям интерес към теб вече от… цяла година.

Кендрик затвори очи, изведнъж се почувства слаб и се отпусна върху възглавницата.

— Той е от една група или организация, която се е нарекла Инвър Брас, нали?

— Ти знаеш! — смая се Пейтън.

— Само това, нищо повече. Не знам кои са и какво целят, известно ми е единствено, че ми съсипаха живота.

Светлокафявата кола с номера, по които просветените можеха да разберат, че е на ЦРУ, мина през внушителната порта на имението край Чесапийк Бей, подкара по алеята и спря пред гладките каменни стъпала, водещи към входа на къщата. Високият мъж, под чийто шлифер се виждаха измачкан костюм и риза — свидетелство, че не се е преобличал от три денонощия, — отвори задната врата, слезе от автомобила и с изморена стъпка се заизкачва по стъпалата към масивната величествена врата. Потръпна от студ. Прогнозата за деня обещаваше сняг. „Сняг по Коледа“ — помисли си Пейтън. След няколко часа щеше да е Бъдни вечер — обикновен делови ден за директора на отдел „Специални операции“, но все пак ден, от който се боеше. Защо ли настоя за тази среща?! Бе готов да жертва няколко години от живота си само за да върне времето назад и да я откаже. През дългогодишната си кариера бе правил много неща, при мисълта за които му се повдигаше, но винаги бе най-страшно, когато му се налагаше да унищожи физически или морално някой добър и честен човек. Тази сутрин му предстоеше да извърши точно това. Отвращаваше се от себе си, ала нямаше избор. Защото съществуваше по-висше благо, по-висша етика, заложена в законите на тази обитавана от свестни хора страна. Да наруши тези закони означаваше да отрече всичко свястно в обществото. Пейтън не можеше да поеме такава отговорност. Той натисна звънеца.

Прислужничката го поведе през огромна гостна, чиито прозорци гледаха към Чесапийк Бей, и спря пред друга внушителна врата. Отвори я и директорът от ЦРУ влезе в необичайната библиотека, като се опита бързо да огледа странната обстановка. Цялата стена вляво бе покрита с телевизионни монитори, датчици и прожекционна апаратура. Вдясно имаше голям сребрист екран, а в ъгъла до вратата — огромна камина, в която гореше огън. Помещението бе с високи тесни прозорци, а в средата му бе поставена голяма кръгла маса. Самюъл Уинтърс стана от стола до стената с телемониторите и тръгна към госта с протегната ръка.

— Отдавна не сме се виждали, Ем Джей. Може ли да те наричам така? — попита световноизвестният историк. — Доколкото си спомням, всички се обръщат към теб с това съкращение.

— Разбира се, доктор Уинтърс.

Ръкуваха се и седемдесетгодишният старец описа полукръг с ръка.

— Исках да видиш всичко това. Да знаеш, че държим пръст върху пулса на света, но не за да извлечем лични облаги! Ще ми се да го разбереш!

— Разбирам. Кои са другите?

— Заповядай, седни — рече Уинтърс и посочи един стол от другата страна на кръглата маса. — Съблечи си шлифера. Хората на моята възраст обичат отоплението да е пуснато докрай.

— Ако не възразявате, няма да се съблека. Срещата ни ще бъде кратка.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — отговори му Пейтън и седна.

— Да-а — промърмори Уинтърс сякаш на стола си. — Необикновеният интелект обикновено избира своята позиция, без да се съобразява с измеренията на дискусията. А ти все пак притежаваш интелект, Ем Джей.

— Благодаря за снизходителния и донякъде унизителен комплимент.

— Това звучи малко враждебно и застрашително!

— Мисля, че е далеч по-страшно да решаваш вместо народа кой да бъде избран на ръководен държавен пост!

— Но той е най-подходящият човек!

— Напълно съм съгласен, не приемам обаче начина, по който действате. Когато си послужиш с измама, за да постигнеш някаква цел, никога не можеш да предвидиш последствията.

— Но други го правят дори сега, в този момент.

— Това не ви дава право да следвате пътя им! Ако можете, разобличете ги! Сигурен съм, че при вашите възможности това няма да е трудно. Но не им подражавайте!

— Чиста софистика! Живеем в политизирана джунгла, управлявана от хищници!

— Не е необходимо и ние да се превръщаме в хищници, за да се борим с тях! Разобличете ги, ала не прилагайте техните методи!

— Докато истината се разчуе и хората я проумеят, безмилостните орди ще ни стъпчат! Те променят правилата на играта! Променят законите! Недостижими са!

— При цялото ми уважение към вас позволете да не се съглася с това твърдение, доктор Уинтърс.

— Спомни си за Третия райх!

— Спомнете си какво стана с него! Спомнете си за Магна Харта, за тиранията на Бурбоните, за бруталното отношение на руските царе към народа, спомнете си за Филаделфия през 1787 година! Конституцията, господин докторе! Хората реагират бързо, когато ги потискат.

— Кажете това на гражданите на Съветския съюз!

— Е, тук сте прав, но защо не опитате да разясните тезата си на дисидентите, които непрестанно информират света за безобразията на Кремъл?

— Това са ексцеси! Навсякъде из тази нещастна, обречена планета има ексцеси! Те ще ни унищожат!

— Не и ако разумните хора ги разобличат и откажат да участват във всеобщата истерия! Вашата кауза е справедлива, но не е ли ексцес, че нарушавате писаните и неписаните закони? И с това причинявате смъртта на невинни мъже и жени само защото смятате, че стоите над закона на страната! Вместо открито да заявите пред обществеността онова, което ви е известно, вие сте решили да я манипулирате!

— Такова ли е убеждението ви?

— Да. Кои са останалите членове на Инвър Брас?

— Нима знаете това име?

— Нали току-що го казах! Кои са?

— От мен няма да ги научите.

— Ще ги намерим… все някога. Но моля ви, задоволете моето любопитство и ми кажете кога е била създадена организацията? Ако не желаете да отговаряте, няма да ви се разсърдя.

— Напротив, ще ви отговоря с удоволствие! — рече старият историк. Ръцете му трепереха и той стисна ръба на масата. — Инвър Брас се е родил преди десетки години в размирно и съдбовно за народа ни време. Голямата депресия била в разгара си. Държавният механизъм не действал, навред избухвали бунтове. Гладния човек не можеш да го залъжеш с глупави лозунги и празни обещания! Хора в разцвета на силите губели своето достойнство не по своя вина и това естествено ги тласкало към насилие… Инвър Брас е бил създаден от малка група невероятно богати и влиятелни американци, които следвали съветите на хора като Барух и не били засегнати от икономическата криза. Освен това притежавали силно чувство на отговорност и впрегнали всички сили, за да намерят начини за решаване на трудните проблеми. Успокоявали вълненията сред населението не само като стабилизирали цените чрез вливане на огромни капитали на пазара, но и като тайно прокарвали в Конгреса закони, които спомагали за облекчаване на тежкото положение. Ние и до днес следваме тази традиция.

— Така ли? — тихо попита Пейтън. Студените му очи изпитателно се взираха в стареца.

— Да — отвърна прочувствено Уинтърс.

— А какво означава „Инвър Брас“?

— Така се казва малко езеро в планинската част на Шотландия, което не е нанесено на нито една карта. Предложил го е първият ръководител на нашата организация, банкер от шотландски произход, който е съзнавал, че трябва да действаме тайно.

— Значи не водите отчет на изразходваните средства и на постигнатото.

— Повтарям! Не търсим лична изгода!

— Тогава защо е цялата тази тайнственост?

— Тя е необходима. Въпреки че нашите действия целят само добруването на страната, понякога те не са лицеприятни и за мнозина дори са морално неоправдани. Но винаги са били полезни за народа!

— „Морално неоправдани“! — повтори Пейтън, смаян от думите на историка.

— Ще ти дам един пример. Преди години нашите предшественици се сблъскали с проблем: тираничен държавник, обладан от натрапчивата идея да промени законите на страната. Джон Едгар Хувър, гигант, който на стари години бе обзет от мегаломания и изнудваше президенти и сенатори — все честни хора, с лъжливите си досиета, пълни с клюки и инсинуации. Инвър Брас го премахна, преди изцяло да е подчинил изпълнителната и законодателната власт. После отнейде изникна един млад писател на име Питър Чансълър и стигна твърде близо до истината. Ръкописът му причини гибелта на Инвър Брас, но не бе в състояние да предотврати възкръсването на тази организация.

— О, Господи! — възкликна директорът на „Специални операции“. — Решавате кое е добро и кое не! Вие сте единствени съдници! Издавате присъди! Самозабравили сте се!

— Не е вярно! Нямахме друг изход! Грешиш!

— Не! Това е истината!

Пейтън дръпна стола назад и стана.

— Излишно е да говорим повече, доктор Уинтърс. Тръгвам си.

— Какво ще предприемеш?

— Каквото съм длъжен да сторя. Ще напиша доклад до президента, до главния прокурор и до съответната комисия в Конгреса. Такъв е законът! Край на игрите ви, докторе! Не е необходимо да ме изпращате! Сам ще намеря пътя.

Пейтън излезе от къщата и пое дълбоко от студения утринен въздух. Но нещо му пречеше да диша спокойно. Тъга, досада и отвращение — чувства, не особено подходящи за Коледа. Той стигна до стъпалата и заслиза надолу към колата, когато проехтя изстрел. Шофьорът на Пейтън изскочи от автомобила и клекна с насочен пистолет в стойка за стрелба.

Ем Джей бавно поклати глава и продължи към задната врата на колата. Беше капнал. Чувстваше се като изцеден. Сега вече беше излишно да бърза за самолета за Калифорния. С Инвър Брас бе свършено. Ръководителят на групата току-що сам си бе подписал смъртната присъда. Без авторитета на Самюъл Уинтърс организацията щеше да се разпадне. Вестта за смъртта му щеше да обезсърчи останалите членове. Пейтън реши, че трябва да разкаже на Евън Кендрик всичко. Нека конгресменът решава сам. Но това можеше да почака… поне ден. Когато шофьорът отбори вратата, Ем Джей мислеше само за едно: да се прибере вкъщи, да удари няколко питиета и да се наспи.

— Господин Пейтън — каза шофьорът. — Получи се кодирана радиограма за вас.

— И какво пише в нея?

— „Обадете се спешно в Сан Хасинто.“

— Закарай ме обратно в ЦРУ, ако обичаш.

— Слушам, сър!

— А, после да не забравя! Весело прекарване на Бъдни вечер!

— Благодаря, сър.

44

— Ще го наглеждаме поне по веднъж на час, госпожице Рашад — успокои я сестрата на средна възраст, която седеше зад бюрцето в края на коридора във флотската болница. — Ще му осигурим пълно спокойствие… Знаете ли, че самият президент му позвъни днес следобед?

— Да, бях при него. Понеже стана дума за телефони, не свързвайте никого със стаята му!

— Знам. Ето тук е написано: всички обадили се да бъдат отпращани към вас в хотел „Уестлейк“. Копие от бележката има и при телефонистката.

— Точно така. Много ви благодаря!

— Колко жалко. Бъдни вечер е и вместо да се весели с приятели, господин конгресменът лежи бинтован в болница, а вие ще останете сама В хотелската стая.

— Сестра, ще Ви призная нещо: за мен това е най-щастливата Коледа, защото той е тук и е жив!

— Знам, скъпа. Видях ви как си гукате двамата!

— Погрижете се за него. Аз трябва да поспя, иначе утре сутринта конгресменът ще се уплаши, като ме види!

— Той е най-важният ни пациент! А ти си почини, момиче! Изглеждаш доста изтощена. Казвам ти го като медицински работник!

— Чувствам се като парцал!

— Де да бях и аз такъв парцал!

— Много си мила — каза Калейла и леко стисна ръката на сестрата. — Лека нощ! До утре.

— Щастлива Коледа, скъпа!

— За мен наистина е щастлива. И на теб желая същото!

Рашад стигна по белия коридор до асансьорите и натисна копчето. Наистина се нуждаеше от сън. Не бе затваряла очи от две денонощия, ако не се броят двайсетината минути, през които бяха дремнали двамата с Евън. Горещ душ, топла вечеря в стаята и право в кревата! Такава бе програмата й за тази вечер. Слава Богу, имаше магазини, които утре щяха да са отворени заради хората, неуспели да напазаруват за празниците. Сутринта щеше да купи някакви подаръчета за своя… О, Боже… За своя годеник! Колко глупаво звучеше.

„Интересно как Коледа променя хората, как пробужда доброто, човешкото у тях независимо от възпитанието и от вероизповеданието им, а дори и при липсата на такива!“ — помисли си Калейла.

Ето например тази медицинска сестра. Беше грозновата пълна лелка, която навярно бе самотна, но въпреки това намери добра дума за Калейла. Каза, че знаела как се чувства по-младата жена, защото я била виждала да си гука с конгресмена. Не бе вярно. Калейла помнеше всички, влизали в болничната стая. Сестрата не бе сред тях, но приповдигнатото коледно настроение я бе накарало да излъже, да зарадва друго човешко същество. „Важното е, че той е вече в безопасност!“ — помисли си Калейла. Вратата на асансьора се отвори и тя влезе в металната клетка. Беше спокойна и щастлива.

Кендрик отвори очи в тъмнината. Нещо го бе събудило… Но какво? Вратата на стаята? Да, разбира се, вратата! Калейла му бе казала, че цяла нощ ще минаваш да го наглеждат. Сигурно се страхуваше да не отиде някъде. Може би на танци! Той отново се отпусна върху възглавницата и задиша бавно. Постепенно започна да се унася… Не! Не беше вратата, а усещането за нечие присъствие! В стаята имаше някой!

Бавно, сантиметър по сантиметър, конгресменът извъртя главата си. В мрака се белееше някакво неясно петно.

— Кой е там? — проговори той със слабия си глас. — Кой?

Тишина.

— Кой си, по дяволите? Какво искаш?!

После най-неочаквано бялата маса се хвърли върху него и затисна лицето му. Възглавница! Кендрик не можеше да диша! Вдигна дясната си ръка и се опита да изблъска мускулестата мишница на нападателя. Сетне дланта му попадна на по-мека плът: лице, коса… Женска коса! Събра всичките си сили, претърколи се и тясното болнично легло и падна на пода, като повлече и убийцата със себе си. Озова се върху едрото й тяло, пусна косата й и я заудря с юмруци по лицето. Проряза го болка, шевовете на рамото му се пръснаха и кръвта обагри превръзката. Той се опита да изкрещи, но викът заглъхна в гърлото му. Яката жена го бе сграбчила за врата. Силните й пръсти с остри нокти разкъсваха кожата му, после се насочиха към очите и изподраха клепачите и челото му. Конгресменът се надигна, за да се измъкне от ръцете й, и от инерцията се блъсна в стената. Болката бе непоносима. Залитна към вратата, но жената отново го докопа и го притисна към таблата на леглото. Кендрик напипа гарафата с вода върху нощното шкафче и я запокити към жестокото лице на нападателката. Тя се стресна за миг и Евън се втурна към нея, заби здравото си рамо в туловището й, като я отпрати към стената, хвърли се към вратата и я отвори широко. Стерилнобелият коридор бе озарен от слаба, приглушена светлина. Само една ярка лампа блестеше в сестринската стая.

— Помощ! Помогнете!

Но вместо думи от устата му се разнесоха тихи неразбираеми звуци. Конгресменът закуцука, като провлачваше ранения си крак. Къде бяха изчезнали всички?! Сестринската стая бе празна! Две сестри излязоха от някаква врата в дъното на коридора. Кендрик вдигна ръка, замахна отчаяно и най-сетне си възвърна гласа:

— Помощ!

— О, Господи! — изпищя едната жена и двете се спуснаха към него.

В този момент Евън чу и топуркането на друг чифт крака. Обърна се и безпомощно проследи с поглед как мускулестата сестра изхвърча от стаята, как се втурва по коридора към вратата с червен надпис „Изход“, отваря я и изчезва.

— Веднага повикай лекаря! — кресна на своята колежка сестрата, която първа стигна до него. — Кърви много силно!

— Тогава може би трябва да се обадим и на госпожица Рашад! — отговори й другата и тръгна към телефона. — Длъжни сме да я уведомяваме при всяка промяна в състоянието му, а той не изглежда никак добре!

— Не! — извика Кендрик, чийто глас най-сетне бе възвърнал силата си. — Не я безпокойте!

— Но, господин конгресмен…

— Правете каквото ви казвам! Не й се обаждайте! Не е спала от два дена. Само повикайте лекаря и ми помогнете да се прибера в стаята… После трябва и да телефонирам…

След четирийсет и пет минути раната на рамото му бе зашита и кръвта по лицето и врата му бе почистена. Кендрик седна в кревата, взе телефона на колене и набра номер във Вашингтон, който знаеше наизуст. Въпреки бурните им възражения бе наредил на сестрите и на лекаря да не съобщават за случилото се на военната полиция и дори на охраната на болницата. Оказа се, че никой от етажа не познава яката сестра освен по име, същия следобед бяха пристигнали документите за прехвърлянето й тук от болницата на военната база Пенсакола във Флорида. Старшата сестра се бе зарадвала на назначаването й, тъй като персоналът все не достигаше, и не си бе направила труда да провери каква е причината за това преместване. На излизане никой не бе спрял новодошлата. Докато случаят не се изяснеше, не бе възможно да започне официално разследване, инак журналистите щяха да надушат, че е станало нещо. Засега всичко трябваше да бъде запазено в тайна.

— Извинявай, че те събудих, Мич…

— Евън!

— Реших, че трябва да знаеш какво се случи.

Кендрик му описа кошмара, който е преживял, като не пропусна да му каже, че не е уведомил нито военната, нито градската полиция.

— Може би сбърках, но когато я видях да изчезва през изхода, реших, че вероятността да я заловят е нищожна, а шансът вестниците да се докопат до историята е огромен.

— Напълно си прав — съгласи се Пейтън. — Тя е наемен убиец…

— Специалистка по възглавниците — допълни Евън.

— Ако не си се събудил, сега нямаше да се шегуваш. Наемните убийци обмислят всичко до най-малките подробности и имат по няколко варианта за отстъпление със съответния брой костюми за предрешаване. Действал си съвсем правилно.

— Кой я е наел, Мич?

— Мисля, че е очевидно. Гринел. Откак се измъкна от острова, той непрестанно предприема подобни зловещи начинания.

— Какво имаш предвид? Калейла нищо не ми е казвала.

— Калейла, както ти я наричаш, също не знае за тях. Стигат й грижите за тебе. Тя как прие инцидента?

— Не съм й казал. Забраних да й се обаждат.

— Ще побеснее!

— Поне ще се наспи. Та какво е направил Гринел?

— Адвокатът на Ардис Ванвландерън е мъртъв, а книгата е изчезнала. Хората на Гринел са стигнали в Сан Хасинто преди нас.

— По дяволите! — изкрещя Кендрик. — Значи я изтървахме!

— На пръв поглед да, но в цялата история има нещо странно… Спомняш ли си думите ми, че ще е достатъчно човекът на Гринел да хвърли само един поглед към къщата на адвоката, за да се досети, че го следим?

— Да, разбира се.

— Джинджифила е открил този човек.

— Е, и?

— Ако книгата е в ръцете им, защо ще пращат някого да я търси?

— Заловете го и го накарайте да ви отговори на този въпрос! Наблъскайте го с психотропни вещества. Няма да ви е за пръв път!

— Джинджифила не е на същото мнение.

— Защо?

— По две причини. Първо: човекът може да е само обикновен съгледвач, който не знае нищо. Второ: Джинджифила смята да го проследи.

— Значи Джинджифила е открил този тип, без той да го усети?

— Нали ти казах, че няма грешка! Хората на Гринел дори не подозират, че сме намерили мъртвия адвокат. Съгледвачът е видял само една камионетка и двама градинари в зелени работни гащеризони, които са се заели да поливат градината.

— Но ако този човек стои толкова ниско в йерархията, какво ще научи Джинджифила, — Боже, какво идиотско име, — като го проследи?

— Казах, че може да е обикновен изпълнител, комуто е даден само телефон за свръзка. От такъв човек нищо няма да разберем. От друга страна, не е изключено да стои по-високо в организацията и да ни отведе при останалите.

— За Бога, Мич, дрогирайте го и той ще изпее и майчиното си мляко!

— Ти не следиш какво ти обяснявам, Евън! На подобни телефони за свръзка човек трябва да се обажда периодично… в точно определени часове! Ако схемата се наруши, Гринел ще разбере, че нещо не е наред.

— Писна ми от вашите сложни игрички! — рече изтощен Кендрик.

— Прав си, досаден занаят… Опитай се да поспиш. Разпоредих двама войници да пазят пред вратата ти.

— А за теб почивка няма ли? Сега вече разбирам защо не можеш да дойдеш. Сигурно ми се обаждаш от кабинета?

— Да. Чакам да ми звънне Джинджифила. Оттук ми е по-лесно да координирам всичко.

— Не искаш ли да ми разкажеш за вчерашната си среща с шефа на Инвър Брас?

— Утре. Вече не е спешно. Без него Инвър Брас не съществува.

— „Без него“ ли? Какво имаш предвид?

— Той се самоуби… Весела Коледа, господин конгресмен!

Калейла Рашад изпусна пакетите на пода и кресна:

— Какво се е случило?!

После се втурна към леглото.

— При тази система на социално осигуряване не можеш да искаш по-добро медицинско обслужване!

— Няма нищо смешно!… Какви са тези войници пред вратата и долу? Защо проверяваха документите ми така недоверчиво? Какво се е случило?!

Евън й каза, като пропусна подробностите за новите шефове и за пролятата кръв в коридора.

— Мич одобри действията ми.

— Ще му отрежа главата! — извика Калейла. — Длъжен беше да ми се обади!

— И сега ти нямаше да си толкова красива. Сенките под очите ти са вече получерни, значи си дремнала малко.

— Дванайсет часа — призна си тя и седна на ръба на леглото. — Онази мила дебеличка сестра! Не мога да повярвам!

— Ако беше останала тук, можеше да приложиш уменията си, нали имаш черен колан? Аз лично рядко се бия, а със жени — почти никога. Само с проститутки, които искат луди пари.

— Моите услуги са безплатни, така че съм спокойна… О, Боже! Евън, трябваше да ги накарам да ни дадат стая с две легла и да остана при теб!

— Не прекалявай със закрилническите си мераци! Забравяш, че все пак съм мъж!

— А ти не забравяй друго: ако някога някой ни нападне, остави на мен да се оправям!

— Отиде ми мъжкото самочувствие! Няма проблеми! Ще си хапвам бонбонки и ще си пийвам шампанско, докато ти размазваш от бой престъпните типове.

— Само един истински мъж може да се шегува така — отвърна му Рашад, наведе се и го целуна. — Прекалено много те обичам! Това е най-големият ми проблем!

— Аз не го възприемам като проблем.

Отново се целунаха и в този момент телефонът иззвъня.

— Навярно е Мич. Недей да му крещиш! — рече конгресменът и се оказа прав.

— Успяхме! — извика възторжено от ЦРУ в Лангли директорът на отдел „Специални операции“. — Евън каза ли ти за Гринел?

— Не.

— Дай ми го! После той ще ти обясни…

— Защо не ми се обади снощи или сутринта?

— Дай ми го!

— Слушам, сър!

— Какво става, Мич?!

— Успяхме! Напипахме нещо изключително важно!

— Джинджифила ли?…

— Колкото и да е странно, не той. Информацията е от друг източник. В нашата работа понякога се случва да търсиш нещо, като предварително знаеш, че е почти изключено да го намериш, и в края на краищата то — да ти падне от небето. За всеки случай изпратихме човек до кантората на адвоката на госпожа Ванвландерън с набързо скалъпено пълномощно, което уж му осигурява достъп до всички документи на починалата началничка на кабинета на вицепрезидента. Секретарката не му позволила да се рови из книжата в отсъствие на шефа й и позвънила в Сан Хасинто. Нашият човек знаел, че там тя няма да намери никого, и продължил да й досажда още няколко часа, като играел ролята на разгневен правителствен чиновник, докато онази се опитвала да открие адвоката. Явно е успял да й опъне нервите, още повече, че заради него девойката не отишла на среща с важни клиенти… В гнева си или може би от страх — няма значение — тя се изпуснала и казала, че ако нашето момче търси онези поверителни документи, на които била направила фотокопия, няма да ги намери, тъй като те са в сейф в банката.

— Чудесно! — тихо възкликна Евън; идеше му да закрещи от радост.

— Тя дори описала счетоводната книга — продължи Пейтън. — Нашето адвокатче се оказа голям хитрец. Решил е първо да продаде книгата на Гринел, а после да го изнудва с копията. Гринел е пратил съгледвача в Сан Хасинто от чисто любопитство. След час книгата ще е в ръцете ни.

— Когато я дешифрирате, Мич, търси името Хаменди, Абдел Хаменди.

— Търговецът на оръжие — отвърна му Пейтън. — Ейдриън ми каза за него. Снимките в апартамента на Ванвландерън — Лозана, Амстердам…

— Същият. Вероятно е записан под псевдоним, но можете да проследите парите, преводите в Женева и в Цюрих, „Гемайншафт Банк“ в Цюрих.

— Точно това ще направим.

— Искам още нещо, Мич: нека свършим едно добро дело. Хаменди доставя оръжия на всички фанатици, които имат пари. Те се избиват помежду си с неговата стока. После се свързва с друг вид убийци, онези, които седят в луксозните си кабинети, облечени в костюми за по три хиляди долара, и мислят само за пари. Включва ги в далаверите си, производството се удвоява, удесеторява, възникват повече причини за въоръжени конфликти, фанатиците се множат… и искат още, още оръжия… Да ликвидираме този човек, какво ще кажеш, Мич? Да дадем на нашия объркан свят възможност поне за миг да си поеме дъх!

— Трудна задача, Евън.

— Дай ми няколко седмици, за да се съвзема, и ме изпрати в Оман!

— Какво?!

— Ще купя от Хаменди такова количество оръжия, за каквото не е и сънувал!

Минаха шестнайсет дни. От Коледа остана само неприятен спомен, а Новата година бе посрещната предпазливо, с недоверие. На четвъртия ден след инцидента в болницата Евън посети Емилио Карало и му занесе снимка на красиво ново рибарско корабче, документите за собственост на корабчето, фактура за предплатен курс за капитани на плавателни съдове с малка водоизместимост и уверението, че никой от остров Пътят към Китай няма да го безпокои в Ел Дескансо. Това бе самата истина. Помагачите на „тайното правителство“, обитавали острова, нямаха никакво желание да се занимават с Емилио. Те се бяха обградили с роти от адвокати. Някои от тях бяха избягали от страната. Не им беше до сакатия рибар от Ел Дескансо. Имаха други грижи: как да спасят живота и богатството си.

На осмия ден започна масирана кампания в печата. Тя бе подета от Чикаго и заля Средния запад. Отначало четири независими вестника, чиито редакции отстояха една от друга на не повече от сто километра, предложиха кандидатурата на конгресмена Кендрик за вицепрезидент. През следващите три денонощия към тях се присъединиха още три издания и шест телевизионни станции, собственост на пет от споменатите вестници. Предложенията постепенно ставаха все по-настоятелни. Гласът на тези второразредни журналисти започна да се чува из цялата страна. От Ню Йорк до Лос Анджелис, от Бисмарк до Хюстън, от Бостън до Маями лъвовете на масмедиите започнаха да обсъждат сериозно повдигнатия въпрос. Главните редактори на „Таим“ и „Нюзуик“ свикаха спешни съвещания. Кендрик бе преместен в едно изолирано крило на военната болница и бе заличен от списъка на пациентите. Във Вашингтон Ани Мълкахи О’Райли и другите от канцеларията отговаряха на стотиците обадили се, че депутатът от Колорадо е извън страната и не е възможно да се свържат с него, за да направи изявление.

На единайсетия ден конгресменът и неговата дама се върнаха в Меса Верде, където за голямо свое учудване завариха Еманюел Уайнграс, който, препасал контейнерче с кислород, командваше цяла армия от дърводелци, заели се с ремонта на къщата. Вървеше по-бавно от преди и честичко присядаше да почине, но болестта не го бе лишила от характерната му сприхавост. Старецът снижаваше глас, и то с не повече от един децибел, само когато говореше на Калейла, неговата „нова, прекрасна дъщеря, много по-свястна от онзи безделник, дето все се шляе някъде“.

На петнайсетия ден Мичъл Пейтън с помощта на един млад гений по компютрите, когото взе „на заем“ от Франк Суон, дешифрира счетоводната книга на Гринел, тази своеобразна Библия на „държавата в държавата“. Мич и Джералд Брайс, така се казваше младежът, написаха подробен доклад до президента Лангфорд Дженингс, който им нареди да го отпечатат само в ограничен и точно определен брой копия. Преди дискетата да бъде унищожена, от принтера излезе едно копие в повече, но Ем Джей не разбра това.

През нощта една по една започнаха да пристигат лимузини, ала не в потъналото в мрак имение край Чесапийк Бей, а в Белия дом. Колите влизаха през неофициалния южен вход. Пътниците бяха придружени от морски пехотинци до Овалния кабинет на президента на Съединените американски щати. Лангфорд Дженингс седеше зад бюрото си, вдигнал крака върху любимото си канапенце. Поздравяваше всеки новодошъл с кимване, не кимна само на един. Вицепрезидентът Орсън Болинджър бе удостоен само с презрителен поглед. Столовете бяха подредени в полукръг около бюрото и всяващия страхопочитание мъж, който седеше зад него. Всички държаха еднакви големи пликове за документи. Сред групата бяха и лидерите на малцинствата и мнозинствата от двете камари на Конгреса, изпълняващият длъжността държавен секретар, министърът на отбраната, директорите на Централното разузнавателно управление и на Агенцията за национална сигурност, както и членовете на Съвета на главнокомандващите, главният прокурор и Мичъл Пейтън, директор на отдел „Специални операции“ в ЦРУ. Всички седнаха и зачакаха мълчаливо. Не им се наложи да чакат дълго.

— Здравата сме я оплескали — започна президентът на Съединените щати. — Не знам как сме успели да докараме нещата чак до тук, но ако тази вечер това не ми бъде изяснено, през идните двайсет години много хора от властта ще чукат камъни в някоя кариера! Ясно ли ви е?

Някои кимнаха объркани, други започнаха да възразяват ядосано срещу намеците на президента.

— Тихо! — укроти възмутените Дженингс. — Искам първо всички добре да разберете правилата на тази игра! Получихте и прочетохте доклада, изготвен от господин Пейтън. Надявам се, че както ви наредих, не сте правили копия от него и сте донесли тук своите екземпляри.

Изпълнихте ли моите указания? Отговорете ми един по един! Започваме от ляво на дясно, от главния прокурор.

Присъстващите повториха жеста и думите на най-високопоставения правозащитник и страната: всеки вдигна своя плик и каза: „Не съм правил копия, господин президент.“

— Добре.

Дженингс свали краката си от канапенцето, наведе се, опря се на лакти върху бюрото и продължи:

— Пликовете са номерирани, господа, и отговарят на броя на присъстващите в тази стая. Когато си тръгнете, те ще останат тук. Разбрахте ли? — Някои кимнаха, а други промърмориха нещо утвърдително. — Чудесно… Излишно е да ви обяснявам, че съдържащата се върху тези страници информация е колкото невероятна, толкова и унищожителна. Страшна и тъжна картина. Организация на крадци, убийци и гадове наемала терористи да й вършат гнусната работа. Зверски, кървави нападения във Феърфакс, в Колорадо и… в Кипър, където заедно с цялата си делегация бе вдигнат във въздуха един човек, който струваше повече от всички вас накуп… Ужаси, кражби в огромни размери, корупция във всички ешелони на властта, превръщане на военната ни промишленост в златна кокошка за неколцина богаташи! Измами, незаконни сделки с оръжия, лъжесвидетелстване пред комисиите на Конгреса, купуване на лицензии за износ, пренасочване на стоки за страни, върху търговията с които сме наложили забрана. Господи, каква каша! Всички сте замесени! Стори ми се, че чух някакви възражения!

— Господин президент…

— Но, господин президент…

— За трийсет години служба в армията никой не си е позволявал…

— Аз си позволявам! — викна Дженингс. — И да не си посмял да ми противоречиш! Други възражения?

— Господин президент — отвърна министърът на отбраната. — Ако ми позволите да използвам вашия начин на изразяване, говорете конкретно, по дяволите, какви са тези намеци?!

— „Конкретно“! „Намеци“! Майната ти, Мак! Прочети цифрите! Три милиона долара за танк, който по предварителни изчисления е трябвало да струва един милион! Трийсет милиона за изтребител, който е бил толкова претъпкан с въоръжение, че не е могъл да излети. Наложило се да го проектират наново, което вдигнало производствената цена на всяка машина с още десет милиона! Това не са дреболии!

— В сравнение с общата сума на военния бюджет тези разходи са незначителни, господин президент.

— Както каза един мой приятел по телевизията, обяснете това на обикновените американци, които се чудят как да свържат двата края. Май не сте подходящ за поста, който заемате, господин министре! Ние непрекъснато обясняваме на обществеността, че съветската икономика е в пълна разруха и че технологиите им са светлинни години по-назад от нашите, а щом се наложи да отстоявате бюджета, вие изведнъж започвате да ни убеждавате, че сме затънали в лайна, защото руснаците ни превъзхождали технически и икономически! Не ви ли се струва, че в това се съдържа някакво мъничко противоречие?

— Въпросът е сложен и трябва да разберете…

— Нищо не трябва да разбирам! Стига ми, че виждам тези противоречия! Ами вие, четиримата предани народни избраници от двете камари! Членове на моята партия и на лоялната опозиция! Как така нищо не сте надушили?!

— Вие сте изключително популярен сред народа, господин президент — отговори му лидерът на опозицията. — Трудно е да се противопоставим политически на вашите решения.

— Дори когато рибата вече смърди откъм главата!

— Да, дори и тогава, сър.

— В такъв случай и вие трябва да се простите с поста си… А какво ще кажете вие от военния елит, олимпийските божества от Съвета на главнокомандващите? Защо не си наглеждате дюкяна? Или дотам сте се извисили над всичко, че сте забравили къде се намира Пентагонът? Полковници, генерали и адмирали с бодра маршова стъпка напускат Арлингтън, вливат се в редиците на частния бизнес, който изпълнява поръчките на Министерството на отбраната, и започват смело да крадат парите на данъкоплатците!

— Протестирам! — изсъска председателят на Съвета на главнокомандващите, като пръскаше слюнка през стиснатите си зъби. — Не е наше задължение да следим кой военен за коя частна фирма работи!

— Може и да е така, но с ваша препоръка се назначават онези, които имат точно това задължение!… Ами вие, супершпионите от ЦРУ и АНС, спахте ли? Изключвам, естествено, господин Пейтън… Между другото, ако се опитате да го изпратите с някоя специална задача в Сибир през идните пет години — не забравяйте, че ми предстои още един мандат, — бял ден няма да видите! Из целия Персийски залив и Средиземноморието се продават наши оръжия, и то на държави, върху които аз и Конгресът сме наложили ембарго! Защо не сте проследили този трафик? Кой носи отговорността?

— В много от случаите, когато подобни доставки възбуждаха нашите подозрения, стигахме до извода, че сделките се вършат с ваше съгласие, тъй като отговаряха на вашите външнополитически възгледи, господин президент — започна да се оправдава директорът на Централното разузнавателно управление. — А що се касае за законността, сигурно сте се консултирали с главния прокурор.

— И затова сте си затворили очите и сте си казали: „Да го оставим оня балък сам да си вади горещите кестени от огъня.“ Няма що, добре сте си вързали гащите, но защо все пак не ме попитахте?

— Нашата служба няколко пъти уведоми и съветника ви по националната сигурност, и началника на кабинета ви за някои — странни операции, информация за които стигна до нас, господин президент — намеси се директорът на Агенцията за национална сигурност. — Вашият съветник по националната сигурност каза, че това били „злонамерени слухове“, а шефът на кабинета ви, позволете да го цитирам, реагира по следния начин: „Това са само лайна, с които някои вечно хленчещи разхайтени ултралиберали се опитват да замерят нашия президент.“

— Както вече сигурно сте забелязали — отговори му хладно Дженингс, — и двамата не присъстват тук. Съветникът ми по националната сигурност подаде оставка, а началникът на кабинета се оттегли по лични причини. В защита на Хърб Денисън искам все пак да кажа, че той може и прекалено властнически да е управлявал кораба, но в интерес на истината и лоцманът невинаги определяше верен курс… Такааа… Стигнахме и до нашия върховен правозащитник, пазителя на законността! Като гледам колко закони са били нарушени, заобиколени или направо подминати, имам чувството, че преди три години той е излязъл в обедна почивка и още не се е върнал! Какво правите във вашето ведомство? Шах ли играете, или „Не се сърди човече“? Плащаме на неколкостотин твои подчинени юристи, за да разкриват престъпления, насочени срещу държавата, а те не са забелязали нито едно от изброените в този доклад!

— Те не са от наша компетентност, господин президент. Ние насочваме усилията си…

— А какво, по дяволите, е от вашата компетентност?! Присвояванията в особено големи размери за сметка на държавни поръчки не са ли от вашата компетентност? Ако не са, от утре да станат, некадърници такива!… А сега да преминем към моя многоуважаван заместник. Той е последен от редичката, но пръв в далаверата! Раболепният, лицемерно разкайващ се проводник на „особено важни интереси“. Човекът в дъното на всичко. Твоите момчета извършиха всичко това, Орсън! Как можа да го сториш!?

— Те са и ваши момчета, господин президент! Събраха средствата за първата ви предизборна кампания! Осигуриха ви този пост, защото съумяха да набавят милиони долари повече от опозицията! Вие откликнахте на техните призиви за безпрепятствено развитие на търговията и промишлеността!

— Безпрепятствено, но в границите на разумното! — възрази Дженингс и вените на челото му се издуха. — Развитие, да, но не манипулирано! Не покварено от корупция и от връзки с всички съмнителни търговци на оръжие от Средиземноморието и Европа. Развитие, но не чрез изнудване, убийства и наемане на терористи!

— Аз не знаех нищо! — извика Болинджър и скочи на крака.

— Вероятно не си, господин вицепрезидент, защото си представлявал твърде удобен проводник на тяхното влияние, за да рискуват да изпаднеш в паника и да объркаш плановете им. Но не може да не си подозирал какво става! Просто си се правил на ударен! Седни си на мястото!

Болинджър седна и Дженингс продължи:

— Отсега да се разберем, Орсън! Няма да се кандидатираш на предстоящите избори! И да не съм те видял да се навърташ в щаба на партията! Ти си вън от играта! Край на далаверите! Само ако науча, че си член на съвета на директорите на каквото и да е друго освен на някоя благотворителна организация… прави му сметка!

— Господин президент! — намеси се председателят на Съвета на главнокомандващите. — Във връзка с изнесените факти и вашето отношение към тях аз подавам оставка!

Последваха го още пет-шест други, които също станаха и патетично повториха думите му. Лангфорд Дженингс отпусна гръб върху облегалката на стола и каза със смразяващ тон:

— А, не! Няма да се измъкнете толкова лесно! Няма да устройвам Вартоломеева нощ в администрацията! Плъховете няма да напуснат кораба! Ще си останете на постовете и ще се опитате да оправите кашата, която сте надробили!… Искам добре да ме разберете! Не ме интересува какво ще си помислят хората за вас или за мен! От значение е само добруването на страната! Така че засега този предварителен доклад, защото случаят ще се разследва до край, ще остане при мен и ще бъде запазен в тайна. По закон имам право да го сторя! Аз ще реша кога да го направя достояние на обществеността и бъдете сигурни, че няма да протакам! Ако го разсекретя незабавно, това би вързало ръцете на президентската институция, която не е била толкова силна от години, и би нанесло непоправима вреда на страната, но повтарям, в края на краищата докладът ще бъде обнародван!… Мъжете, а може би в бъдеще и жените, които заемат президентския пост, винаги оставят някаква следа в историята. Е, аз се оттеглям от тази надпревара за безсмъртие, защото дори да ме изберат за втори мандат, хората рано или късно ще бъдат запознати със съдържанието на доклада, ще разберат за всички тези ужаси… Но чак след като съм сигурен, че страната е възмездена за стореното й зло, че всички, отговорни за извършените престъпления, са понесли съответното наказание. Ако трябва, ще работите ден и нощ, всички вие с изключение на тоя подлизурко — моя вицепрезидент, който, ако има малко доблест, ще си пръсне черепа!… В заключение, господа, ще ви кажа следното. Ако някой от вас реши да се измъкне от този потъващ кораб, който докарахме до сегашното му състояние с общи усилия, било като само сме си затваряли очите или като сме топили пръсти в меда, помнете, господа, че аз съм президент на Съединените щати и притежавам огромна власт! Условно казано, животът и смъртта са в моите ръце! Това е констатация, но ако желаете да я възприемете като заплаха, нямам нищо против! А сега се измитайте оттук и започвайте да мислите как ще действате! Пейтън, ти остани!

— Добре, господин президент.

— Как мислиш, дали бях достатъчно ясен, Мич? — попита Дженингс, после взе бутилка уиски от вграденото в една от стените на Овалния кабинет барче и наля на себе си и на Пейтън по чаша.

— Ако веднага не ми подадете чашата, пак ще се разтреперя. Такъв отговор удовлетворява ли ви? — отвърна му директорът на „Специални операции“.

Президентът го дари с прословутата си предизборна усмивка и му подаде питието.

— Не беше лошо за човек, за когото твърдят, че имал акъл колкото телеграфен стълб, а?

— Бяхте невероятен, сър!

— Добре го каза! За съжаление от президента на тази страна не се иска нищо повече, освен да е добър артист.

— Нямах предвид това, господин президент!

— Не си криви душата! Знам какво ти беше на ума! И си напълно прав. Затова на краля, бил той облечен или гол, му е необходим силен премиер, който пък да създаде свое собствено дворцово обкръжение с представители и на двете партии.

— Моля?

— Кендрик. Искам той да се кандидатира за мой вицепрезидент.

— Опасявам се, че ще се наложи доста да го увещавате. Според моята племенница, всъщност тя не ми е истинска племенница…

— Известно ми е всичко за нея — прекъсна го Дженингс. — Та какво според нея?

— Тя твърди, че Евън е наясно с цялата ситуация и вече е взел решение. Най-добрият му приятел, Еманюел Уайнграс, скоро ще умре.

— Знам, знам. Не си споменал името му в доклада, но все пак си описал случката с мнимия лекар, не си ли спомняш?

— О, да! Прощавайте, но напоследък спя твърде малко. Паметта започва да ми изневерява… Както и да е, но Кендрик настоява да се върне в Оман и аз не съм в състояние да го разубедя. Той е обзет от натрапчивата идея да пипне търговеца на оръжия Абдел Хаменди. Убеден е, и то с право, че Хаменди продава осемдесет на сто от всички оръжия в Близкия изток и Югозападна Азия и по този начин унищожава любимите му арабски страни. Като един съвременен Лорънс8 той е решил да промени презрителното отношение на света към своите приятели, да ги извади от пълното забвение, на което са обречени.

— Какво мисли, че ще постигне?

— Според това, което ми е разказвал, смятам, че иска да разобличи Хаменди, макар да не знае точно как. Решил е да разкрие истинския му облик на човек, който трупа милиони, като продава смърт, без да подбира клиентите си.

— Защо Евън е толкова сигурен, че Хаменди го е грижа какво мнение имат купувачите за него?

— Защото половината оръжия, продавани от арабина, не са изправни. Експлозивите не се взривяват, пушките не могат да стрелят…

— О, Боже! — тихо възкликна президентът, обърна се и тръгна към бюрото си.

После седна, сложи чашата на писалището и се загледа в стената, без да каже нито дума. Най-сетне извърна поглед към Пейтън, който бе застанал на прозореца.

— Остави го да върви, Мич. Ако го спрем, никога няма да ни прости. Дай му всичко, което му е нужно, но искам да ми гарантираш връщането му… Той ми е необходим! Америка се нуждае от него!

В другия край на планетата облаци от мъгла, които вятърът бе довял от Персийския залив, покриваха улица Туджар в Бахрейн. Около лампите се образуваха млечни ореоли, а небето изобщо не се виждаше. Беше точно четири и трийсет сутринта. Черната лимузина прекоси крайбрежния квартал на потъналия в сън град. Спря пред стъклената врата на сградата, известна като Сахалхуди, в която допреди година и половина се помещаваше разкошната главна квартира на чудовището, нарекло себе си Махди. Двама араби в традиционно облекло слязоха от задната врата на внушителния автомобил и тръгнаха към неоновите светлини на входа. Лимузината си замина безшумно. По-високият мъж почука по стъклото. Пазачът, който седеше на бюрото във фоайето, погледна часовника си, стана и бързо закрачи към вратата. Отключи я и се поклони на късните гости.

— Всичко е готово, уважаеми господа — прошепна им той. — Освободих охраната, а сутрешната смяна ще дойде чак в шест часа.

— Дотогава отдавна ще сме свършили — рече по-младият от двамата посетители, който очевидно беше шефът. — След като ти платихме толкова пари, сети ли се да отключиш вратата горе?

— Разбира се, господарю!

— Само един асансьор работи, нали? — попита по-възрастният и по-висок арабин.

— Да, господарю.

— Когато се качим горе, ще блокираме вратата му. Ако не се лъжа, последния етаж ще изкачим по стълбите, нали?

— Да, господарю. Алармената инсталация е изключена, всичко в помещението е възстановено във вида, в който беше… преди онова ужасно утро. Качих и това, което пожелахте. Беше в мазето. Навярно знаете, господа, че властите претърсиха педя по педя помещението и разбиха всичко в него на парчета, а после го държаха запечатано в продължение на месеци. Ние така и не разбрахме защо, уважаеми господа.

— Не е и нужно… Ще ни предупредиш, ако някой влезе в сградата или дори ако се приближи към входа!

— Ще съм нащрек! Погледът ми е като на ястреб, господарю!

— Само гледай да не отлетиш и навреме ни се обади по телефона, ако има нещо подозрително!

Двамата мъже стигнаха до асансьорите и по-високият натисна копчето. Качиха се, вратата се затвори зад тях.

— Може ли да се разчита на този? Не е ли прекалено прост? — попита по-ниският, когато клетката на асансьора с тихо бръмчене се устреми нагоре.

— Ще изпълни заповедите. Те не бяха сложни… Защо кабинетът на Махди е бил запечатан толкова време?

— Защото властите са чакали да пипнат хора като нас.

— А защо са изпотрошили всичко?

— Не са знаели къде да търсят. По същата причина не намериха и нас.

Асансьорът забави ход, спря и вратата му се отвори. Двамата мъже бързо поеха нагоре по стълбището, което водеше към етажа на Махди, известен преди време като „храма“. Стигнаха до вратата на кабинета и по-ниският спря с ръка на дръжката.

— От цяла година чакам този миг — каза той и дълбоко си пое дъх. — Сега, когато той настъпи, се разтреперих.

С високия си таван и с разноцветните плочки, подредени в мозайки, голямото помещение наподобяваше джамия. Двамата араби застанаха в средата му и се умълчаха, сякаш усещаха присъствието на някакъв страховит дух. Малкото мебели от тъмно дърво приличаха на статуи на верни войници, които пазят гробницата на някой фараон. Огромното бюро бе като саркофаг на многоуважаван приживе властелин. До една от стените, в ярък контраст с останалото обзавеждане на кабинета беше поставена модерна метална стълбичка, висока два метра и половина.

— Това тук ми прилича на гробницата на Аллах! Слава на името му! — рече по-високият.

— Виждам, че не си познавал добре Махди, наивни приятелю! По-уместно би било сравнението с фригийския цар Мидас! Но да не губим повече време! Вземи стълбичката, аз ще ти кажа къде да я поставиш.

Подчиненият изпълни заповедта и се обърна към шефа си в очакване на нови нареждания.

— Сложи я по-наляво, до втория прозорец. Сега се качи на нея.

— Не разбирам… — каза по-високият, докато се катереше по стъпалата.

— Не е необходимо да разбираш всичко… А сега преброй шест плочки наляво от рамката на прозореца!

— Малко ми е далечко, въпреки че не съм нисък…

— Махди бе по-висок от теб и доста по-внушителен, макар и той да си имаше своите недостатъци…

— Моля?

— Няма значение… Натисни четирите ъгъла на плочката, после с всичка сила притискай с длан средата й! Хайде!

Плочката изскочи и падна в ръката на арабина.

— О, Аллах! — възкликна той.

— Прост механизъм на принципа на вакуума и противотежестите! — обясни му по-ниският. — Бръкни вътре и извади документите!

Подчиненият го стори и взе куп компютърни разпечатки, прихванати с два ластика.

— Хвърли ми ги! — продължи по-ниският. — И върни плочката на мястото й, като пак я натиснеш по средата.

Високият несръчно изпълни заповедта и слезе на пода. После се приближи до началника си, който бе разлистил документите и ги разглеждаше.

— Това ли е съкровището, за което говореше?

— От Персийския залив до западните брегове на Средиземноморието няма по-ценно от него! — отвърна му младият мъж, чиито очи бързо шареха по текста. — Те убиха Махди, но не можаха да унищожат онова, което той създаде! Трябваше временно да отстъпим, ала не се предадохме! Многобройните клонове на нашата организация не бяха отсечени, нито дори окастрени. Те просто потънаха в земята, за да дадат след време нови филизи.

— Тези чудновати на вид страници ли имаш предвид? Старшият кимна, без да откъсва поглед от листовете.

— Какво, в името на Аллах, пише на тях?

— Това са списъците на всички мъже, жени, фирми и корпорации, на всички контакти на Махди с терористите. Ще трябват месеци, може би години, докато възстановим мрежата, но ще го сторим! Те ни чакат! Махди се оказа прав! Няма да отстъпим на никого нашия свят!

— А той ще се разраства! Нали, приятелю! — въодушеви се високият.

— Постепенно — отговори му младият водач. — Живеем в трудни времена. Снаряжението, което ни доставиха миналата седмица, за нищо не става — добави той загадъчно.

— Отново не те разбирам.

— И аз отново ще ти кажа, че не е необходимо.

— Ти откъде си? — попита го озадаченият висок арабин. — Наредиха ни да ти се подчиняваме. Казаха ми, че са ти известни неща, каквито аз нямам честа да знам. Но откъде дойде?

— От много далече. От хиляди километри. От години се готвех за този миг… А сега ме остави. Тръгни си веднага! Слез долу и кажи на пазача да прибере стълбичката в мазето, после махни на колата да те вземе. Тя кръжи из околните улички. Утре ще се срещнем на същото място по същото Време!

— Да те благослови Аллах и духът на Махди да е Винаги с теб! — рече високият, поклони се и бързо излезе, като затвори вратата зад гърба си.

Младият мъж го изчака да слезе по стълбите до асансьора, после бръкна под робата си и извади малка радиостанция. Натисна едно копче и каза:

— Ще излезе след две-три минути. Качи го и го откарай до скалите на южния бряг. Убий го, съблечи му дрехите и хвърли оръжието си В морето!

— Слушам! — отвърна шофьорът на лимузината.

Младият водач прибра радиостанцията и тръгна с тържествена стъпка към огромното бюро от абаносово дърво. Махна готрата, пусна я на пода и седна на стола, който приличаше на трон. После издърпа едно голямо чекмедже на бюрото и извади от него украсената със скъпоценни камъни диадема на Махди. Сложи я на главата си и заговори към покрития с мозайка таван:

— Благодаря ти, татко — рече наследникът на Махди, който бе защитил докторат по компютърни науки в Чикагския университет, — загдето ме избра между синовете си и ме удостои с тази голяма чест и отговорност. Слабохарактерната ми бяла майка не би могла да разбере това, защото, както ти безброй пъти си ми казвал, като ме е родила, тя е изпълнила своята роля… Но трябва да знаеш, че времената вече са други, татко. Сега се искат повече дипломатичност и дългосрочно планиране. Когато се налага, ще използваме и традиционните си методи — няма нищо по-лесно от убийството. Вече сме отправили взор към огромна част от света, по-голяма, отколкото ти си мечтал! Ще имаме наши бойни групи в цяла Европа и навред из Средиземноморието! Връзката ще осъществяваме с най-модерни средства, шифровано, чрез спътници, така че никой да не може да я засече. Светът вече не принадлежи на определена раса, татко, а на младите, умните и силните. На нас!

Новият Махди млъкна и сведе очи към бюрото. Скоро щеше да пристигне всичко, от което се нуждаеше. Великият син на великия Махди щеше да продължи похода!

„Ние трябва да властваме! — каза си той. — Над всички!“