Плашилото и армията на крадците

Трета фаза В ада

Остров Дракон

4 април, 10:42

18 минути до крайния срок

Пентагонът

3 април, 21:42

10:42 (4 април) на о-в Дракон

Точно когато Шейн Скофийлд пристигаше под напрежение и под обстрел на остров Дракон, Дейвид Феърфакс вървеше забързано по пустия коридор на пръстен В на Пентагона.

Тук статусът растеше отвътре навън — ако си в пръстен А, в средата, ти си някой. От друга страна, пръстен D е глухата провинция. Ако си там, ти си никой, незначително колелце в огромната военна машина. Математик по образование, Дейв работеше в Отдела по шифри и криптоанализ на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната в подземен офис, заровен дълбоко под пръстен С, което означаваше, че е някъде по средата.

Днес Феърфакс носеше обичайното си работно облекло — джинси, кецове „Конвърс“ и тениска „Зейнроб“ плюс нова червена гумена гривна „Ристстронг“, с която ужасно се гордееше.

Дори по стандартите на работещите за Пентагона компютърджии това бе небрежен тоалет, но всички се отнасяха с търпимост към Дейв Феърфакс, особено полковниците от Морската пехота, които винаги му кимаха с уважение, докато се разминаваха с него.

Те знаеха, че в досието му има нещо необичайно — засекретен Военноморски кръст, с който Феърфакс беше награден за изключителна храброст, проявена в сблъсък с неприятел на Съединените щати. По време на инцидента „Великолепната дванайсеторка“ (в който Дейв беше замесен благодарение на Скофийлд) Феърфакс се бе озовал, разтреперан от нерви и нахлупил каска с два размера по-голяма от неговия номер, начело на екип от дванайсет морски пехотинци в сражение на силно охраняван супертанкер, оборудван с балистични ракети, хвърлил котва край западния бряг на Америка.

Действията му бяха спасили от унищожение три американски града, но за това знаеха само неколцина високопоставени служители. Феърфакс просто беше доволен, че може да ходи на работа с джинси и кецове.

Вървеше по извития коридор на пръстен В. Наближаваше 21:45 и почти всички работещи в това крило, предимно анализатори на Военното разузнаване, вече си бяха тръгнали.

Скофийлд го беше помолил да проучи остров Дракон и Армията на крадците. Феърфакс бе открил няколко неща за острова и почти нищо за организацията. Търсенето му отне известно време; оказа се необходимо и да порови в някои бази данни, до които технически нямаше достъп.

Във връзка с остров Дракон беше открил, че се споменава в свръхсекретната база данни JCIDD, достъпна единствено за най-високопоставените офицери от армията и разузнаването… както и за компютърни жокеи като него.

Сега Дейв държеше списък на тези документи:

Точно сега на Дейв му се искаше да обсъди списъка с човека, който знаеше най-много за Армията на крадците — Мариан Ретер, авторката на доклада на Военното разузнаване.

Стигна до кабинет с табела В2209 РЕТЕР, М. Видя светлината през процепа под вратата и вдигна ръка да почука…

… точно когато вратата се отвори и пред него се появи привлекателна жена на около трийсет и пет, която се мъчеше да си облече палтото.

Жената закова на място.

— Здравейте…?

— Здрасти — неловко рече Феърфакс. — Казвам се Дейв Феърфакс от Шифри и Криптоанализ. — Посочи тъпо идентификационната си табела. — Вие ли сте Мариан Ретер?

— Да, и малко бързам.

— Може ли тогава само няколко бързи въпроса?

— Можем ли да говорим, докато вървим?

— Разбира се.

Мариан Ретер беше енергичен пешеходец. Дейв трябваше да положи усилия да не изостава, докато тя крачеше към Речния вход на Пентагона.

— Искам да ви питам за доклада, който сте написали неотдавна за терористична група, известна като Армията на крадците — каза той.

Ретер го погледна, без да забавя темпо.

— Следя дейността им от два месеца, но до днес сякаш никой не им обръщаше особено внимание. Днес обаче… хм, като че ли всеки иска да знае за Армията на крадците, при това на момента. Викаха ме в ситуационната зала в Белия дом. — Тя сви рамене. — Бях предсказала, че ще направят нещо, и явно съм излязла права.

— Значи не знаете какво са направили? — изненада се Дейв.

— Не. А вие?

— Не, но познавам човек, който е близо до тях, и знам, че в момента става нещо.

Ретер спря толкова внезапно, че Дейв се препъна и също спря.

Тя го погледна настойчиво с лешниковите си очи.

— Става в момента и вие знаете къде?

— Да.

— И къде по-точно?

Феърфакс примигна. Това беше класически разговор между хората от бранша — той трябваше да покаже, че знае доста, но не прекалено, докато не опознае по-добре тази жена.

— Източникът ми е морски пехотинец отвъд Полярния кръг. Наредено му е да ги премахне.

Мариан Ретер не издаде нищо. Измерваше Феърфакс с поглед и мозъкът й явно решаваше дали си струва да споделя информация с него.

— Феърфакс. Вие сте онзи анализатор, който неотдавна атакува фалшивия танкер с атомните бомби с екип морски пехотинци.

— Това би трябвало да е засекретено…

— Вадя си хляба със събиране на сведения — каза Ретер и му се усмихна обезоръжаващо. — Освен това направих обиколка на ВКР.

ВКР беше съкращение на Вътрешно контраразузнаване, еквивалент на Министерството на вътрешните работи при Военното разузнаване.

— Да, аз съм — каза Феърфакс.

— Имате Военноморски кръст — продължи Ретер. — А такова отличие не се дава за нищо.

— И аз знам две неща за вас — че сте водещ експерт по Армията на крадците и че фамилията ви е палиндром1 — каза Феърфакс.

— Палиндром — повтори Ретер. — Повечето от хората, с които се срещам напоследък, не могат дори да произнесат правилно тази дума, още по-малко да я използват в изречение. Вие сте умен и донякъде чешит, а вашият Военноморски кръст означава, че не сте пълен смотаняк, така че ето какво. Отивам в Белия дом, за да запозная президента с всичко, което знам за Армията на крадците. В момента отвън ме чака кола. По пътя ще ви кажа всичко, което знам, ако вие ми отговорите със същото. Става ли?

— Става.

— Докладът ми покрива повечето от онова, което знаем за Армията на крадците — каза Ретер, докато двамата с Дейв слизаха с асансьора към лобито. — Най-общо се появиха от нищото миналата година. Приличат на банда анархисти, но не зная дали да вярвам на това; не можех да го кажа в доклада си, тъй като е доста спекулативно, но мисля, че целта им е да изглеждат като такива. Взети поотделно, всичките им действия изглеждат опортюнистични, хаотични и изпълнени с насилие. Но като се съберат заедно — и се добави щипка въображение — те могат да се интерпретират като… пресметнати и добре координирани.

— Да видим — каза Дейв. — Обичам играта на въображението.

Ретер започна да брои на пръсти:

— Първо, освобождават сто задници от чилийски военен затвор във Валпараисо, включително дузина офицери, повечето от които са обучени от нас в Американската школа — възхитително испаноезично учебно заведение във Форт Бенинг. Ако сте кръвожаден латиноамерикански диктатор от осемдесетте и деветдесетте, бихте изпратили касапите си именно там.

— Сериозно? — изненада се Феърфакс.

— И още как. След това крадат руски товарен кораб, претъпкан с всички автомати и гранатомети, познати на човек; следва гръцки самолет, пълен с пари в брой, а после правят нещо направо нечувано — открадват онези оспрей и кобри от база на морските пехотинци в Афганистан. Освобождават още сто пехотинци фундаменталисти от затвор на ООН в Судан и ето че изведнъж си имаме въоръжена сила с размерите на малък батальон, с офицерите и пехотата, готова да направи наистина големи поразии.

Ретер поклати глава.

— Онова, което не разбирам, са последните два инцидента. Взривяването на жилищния блок в Москва на втори февруари и изтезаването на бившия министър на отбраната във Вашингтон миналия месец.

— Какво е странното при тях? — попита Дейв, докато вратата на асансьора се отваряше. Двамата излязоха в лобито.

— Просто… не пасват — отвърна Ретер. — Всички онези мъже, оръжия и техника, с която са се сдобили за шест месеца… за да правят това? Да взривят някаква сграда и да нарежат един старец? Просто не виждам смисъл. Биха могли да направят нещо много повече. Както казах, последните им действия просто не пасват. Струва ми се, че тази Армия на крадците трупа сили за нещо много по-голямо. Приготвят се за шибана обсада и тези два инцидента са дребна работа. Вярно, станалото в Москва се превърна в голяма сензация, но въпреки това не е необходимо да измъкват от затвора двеста души, за да сринат жилищен блок, нали?

— Когато го представяте по такъв начин, не — съгласи се Дейв. Ретер определено беше пряма, помисли си той, но заключенията й изглеждаха основателни. — Може би експлозията в Москва е целяла да отвлече вниманието на света, докато са правели нещо друго — предположи той. — Може би последните два инцидента са имали за цел да ни накарат да гледаме в друга посока, докато са се приготвяли за днешното си действие в Арктика.

Ретер го погледна.

— Определено е възможно.

— Добре — рече Дейв. — Далеч не съм в течение като вас, но мисля, че малкото, което зная, може да ви е от полза. Познатият ми морски пехотинец в Арктика поиска да поровя за Армията на крадците и за някаква стара съветска полярна база на име остров Дракон. Може би именно това е обсадата, която търсите.

— Остров Дракон… — повтори Ретер. — Никога не съм го чувала.

— Базата била построена през осемдесет и пета — обясни Дейв. — Изглежда става въпрос за някакъв голям съветски център за експериментални оръжия. В разцвета си е била приоритетна цел. Почти всички клонове на военните са я държали под око, от Военновъздушните сили до ЦРУ.

Стигнаха до изхода.

На алеята чакаха две необозначени лимузини „Линкълн“ с примигващи полицейски светлини.

— Това ли е първото ви ВИП пътуване до Белия дом? — попита Дейв, докато отваряше вратата.

— И първата среща със самия президент.

— По време на онази история със супертанкера ми осигуриха ВИП пътуване — каза Дейв. — Доста бързо возене беше. Никакво спиране на светофари. Определено те кара да се чувстваш голяма клечка. Пътуващите с мен морски пехотинци ми казаха, че когато ти осигуряват ВИП превоз, трябва да гледаш за четирите неща в колата, заради които полицията никога няма да те спре — специални номера, започващи със Z, лепенка за достъп до всичко на предното стъкло, подсилени гуми и лети джанти. Ако случайно попаднеш в преследване, определено ще ти потрябват подобни екстри.

— Защо всички момчета сте толкова луди на тема коли? — попита Ретер. — Когато някой отива на среща с президента, едва ли ще тръгне да разглежда внимателно колата, с която пътува.

Двама яки мъже в костюми чакаха до лимузините. И двамата бяха с бръснати глави, което сякаш само подчертаваше внушителното им телосложение. Когато Дейв и Мариан приближиха колите, единият от тях пристъпи напред.

— Мариан Ретер? Дуайт Торнтън, Специален превоз.

Показа идентификационната си карта.

Ретер показа своята.

Торнтън кимна и отвори задната врата на първата лимузина.

Ретер спря и се обърна към Дейв.

— Беше ми приятно да се запознаем, господин Феърфакс. Може би можем да се срещнем отново при по-спокойни обстоятелства.

— Надявам се… — Дейв млъкна. — Това не са лети джанти — каза той, загледан в колелата на автомобила. Същото се отнасяше и за втората кола — имаше съответните номера, лепенки и дори подсилени гуми, но джантите си бяха съвсем обикновени.

Дейв се обърна и видя, че още двама здравеняци са се материализирали от тъмнината зад него — дискретно блокираха пътя обратно към сградата.

— Тези хора не са тук, за да те откарат до Белия дом — прошепна той. — Дошли са да те отвлекат.

Ретер погледна от Дейв към мъжа, който се беше представил като Торнтън.

Точно в този момент очите му едва забележимо трепнаха.

— Проблем ли има, госпожо?

— Сега убеди ли се? — попита Дейв.

— Аха — отвърна Ретер.

— Бягай.

Двамата побягнаха, метнаха се рязко надясно и се втурнаха към спирката на метрото, която се намираше на двайсет метра по улицата.

Двамата мъже до колите се затичаха след тях. Същото направиха и онези, които препречваха пътя към Пентагона. И четиримата извадиха в движение пистолети със заглушители.

Феърфакс и Ретер полетяха надолу по стълбите към станцията, прескочиха преградите и стигнаха платформата точно когато влакът спираше и отваряше врати.

Метнаха се вътре и се смесиха с отегчената вечерна тълпа, връщаща се от работа. Вратите се затвориха и влакът потегли миг преди преследвачите им да стигнат на платформата, зачервени и останали без дъх, скрили пистолетите под саката си и бесни, че жертвата им се е изплъзнала.

Остров Дракон

10:42

18 минути до крайния срок

Щом кабината спря до платформата на горния терминал на остров Дракон, Скофийлд изхвърча от нея с пълна скорост.

Озова се до Бърти при вратата — навреме, за да види как двата вражески камиона набиват едновременно спирачки на двайсет метра от тях. Основната кула се извисяваше в небето пред него. С бялата си повърхност имаше футуристичен, внушителен и непристъпен вид.

— Бърти, прикривай ни — каза той. — Дръж тази позиция, докато имаш патрони.

— Да, капитан Скофийлд.

Бойците от Армията на крадците започнаха да се изсипват от камионите. Бърти откри огън и те се метнаха зад най-близките прикрития.

Докато малкият робот държеше входа, Скофийлд поведе останалите на запад към гаража, за който беше споменал Иванов. Блъсна вратата и се озова в сумрачно помещение, в което бяха паркирани два камиона. Първият беше среден по размери, с ръждива цилиндрична цистерна. По задната част и по гърба на цистерната имаше железни скоби. Вторият камион, който бе паркиран отзад, беше компактна бетонобъркачка с въртящ се барабан.

Скофийлд посочи първия камион.

— Майко, Баба. Качвайте се на цистерната. Майко, включи двигателя. Всички останали: когато излезем оттук и привлечем вниманието им, бягайте колкото се може по-бързо към определените ви позиции.

Останалите — Шампион, Иванов, Хлапето, Марио, Зак и Ема — кимнаха.

Скофийлд ги изгледа един по един.

— Ако номерът не мине, Майка, Баба и аз няма да излезем живи, така че ще трябва да измислите нещо сами. Успех. Или ще се видим по-късно, или оттатък.

Зад тях двигателят на цистерната оживя.

— Капитане. — Баба гледаше уреда отстрани на цистерната. — Вътре все още има гориво. Предвид плана, няма да е зле да го източим. Така ще сме по-леки.

— Източвай.

Баба завъртя крана на гърба на цистерната и по пода плисна дизел.

Скофийлд се качи на мястото на шофьора, а Майка и Баба се покатериха по скобите върху цистерната с готови за стрелба оръжия.

— Отворете вратата — нареди Скофийлд.

Иванов натисна някакво копче и вратата на гаража запълзя нагоре. В помещението нахлу дневна светлина.

Скофийлд даде газ и с рев потегли навън, към битката.

Докато цистерната на Скофийлд набираше скорост, Зак се обърна да провери Бърти при входа на терминала.

Малкият робот стреляше през отворената врата. Вражеските куршуми отскачаха от него, без да му причинят вреда.

— Хайде, Зак — задърпа го Ема. — Трябва да заемем позиция. Бърти ще се оправи тук.

Точно в този момент обаче изстрелян от гранатомет снаряд улучи входа.

Около малкия робот избухна огнено кълбо, погълна го и миг по-късно Бърти бе запратен назад във въздуха с огромна скорост.

Плъзна се по терминала и се удари в отсрещната стена, на няколко стъпки от зейналия отвор, през който беше влязла кабината; от него се разкриваше гледка към северния залив и островчетата, както и към стометровата пропаст.

Бърти лежеше на една страна и изглеждаше зашеметен и объркан, сякаш един робот може да се чувства по такъв начин. Дебелите му гуми се въртяха, но нямаше за какво да се захванат.

— Не! — извика Зак, но след миг Бърти успя се изправи. Изглеждаше съвсем наред…

… но точно тогава първият от неприятелите нахлу в терминала с гранатомет на рамо, коленичи и стреля по Бърти.

Този път роботът нямаше никакъв шанс.

Снарядът полетя към него и се взриви.

Ударната вълна отвя Бърти през отвора в северната стена на терминала, направо към бездната.

С пронизителен писък Бърти изчезна от погледа на Зак, полетя в стометровата пропаст и падна в ледените води на залива с тих плясък. Участието му в тази битка вече наистина беше приключило.

Внезапната поява на цистерната на Скофийлд от гаража до западната страна на терминала свари останалите бойци на Армията на крадците неподготвени.

Цистерната, с приклекналите отгоре й Майка и Баба, се понесе право към кръглата пропаст с основната кула, като оставяше след себе си следа от нафта.

Противниците вдигнаха оръжията си, но Майка и Баба откриха ожесточен огън и половината от тях изпопадаха. Останалите потърсиха прикритие — и не видяха как другите хора на Скофийлд изскочиха от вратата на гаража.

Цистерната беше грабнала изцяло вниманието на врага.

Най-вече защото курсът й бе абсолютно невероятен.

Машината не се носеше към някой от спускащите се мостове, осигуряващи достъп през рова до кулата.

Не.

Тя летеше право напред, не по шосе, а по откритото, направо от терминала към кулата — курс, който щеше да свърши при бетонния ръб на ямата.

— Какво правят тези, по дяволите? — викна един от бойците.

В командния център на кулата Господарят на анархията наблюдаваше движещата се към пропастта цистерна.

— Какво прави този, по дяволите? — попита той.

Цистерната набираше скорост и се носеше към ръба.

Намираше се само на двайсет метра от него и още ускоряваше, когато оцелелият оспрей прелетя с грохот над нея, стреляйки с картечниците си.

Куршумите се забиваха в земята навсякъде около камиона, разравяха пръстта зад него, подпалваха дирята от дизел.

Разлятото гориво оживя и изригна като дълга стена от пламък зад носещия се с пълна скорост камион!

Скофийлд видя пламъците в огледалото.

— Сякаш не беше достатъчно лудо — промърмори и продължи да кара към ръба. — Майко! Баба! Готови ли сте?

— Готови отпред! — извика Майка.

— Готови отзад! — изрева Баба.

— Моля те, Господи, дано проработи… — прошепна Скофийлд, натисна газта до дупка и цистерната стигна ръба и полетя във въздуха.

Цистерната полетя от ръба на кръглата пропаст; ниският бетонен бордюр по края повдигна предницата й.

Щом гумите се откъснаха от земята, Баба изстреля двете си куки назад към ръба на рова. Със силно туп двата оформени като свредели върха се забиха дълбоко в бетона и се захванаха. Въжетата се развиха бързо, а Баба бързо прокара изстрелващото устройство под стоманените скоби.

В същото време Майка чакаше, приклекнала в предния край на камиона. Чакаше… чакаше… и чакаше… камионът да стигне колкото се може по-напред. После, когато предницата се наклони надолу, изстреля двете куки на своето устройство (което бе заела от Шампион), но напред, към кулата с диска.

Френските куки излетяха във въздуха, следвани от въжетата си, и се забиха в дебелия бетон на диска, точно над прозорците на средното ниво. Тогава Майка също прокара изстрелващото устройство под стоманените скоби по горната част на цистерната и се задържа с всички сили, очаквайки тласъка.

Той дойде толкова рязко, че стомахът й се преобърна.

Летящият във въздуха камион изведнъж спря и се разтресе.

Крайният резултат от двете координирани изстрелвания беше невероятен — камионът не падна в пропастта.

Вместо това, когато полетя надолу по естествената си крива, четирите въжета — две отпред и две отзад — се опънаха и камионът увисна на тях като на въжен мост над планинска клисура, насред бездната!

Гледката беше напълно безумна.

Тежаща тон и половина цистерна, увиснала насред нищото, подобно на уловена в паяжина муха, задържана от четири въжета между външния ръб на ямата и колосалната кула, на зашеметяващите шейсет метра над дъното на ямата, с малките фигури на Баба и Майка отгоре и…

… без да губи нито миг, Шейн Скофийлд изскочи от кабината на камиона и с бързи движения закрепи моторизирания самохват на Шампион към едното от опънатите към кулата въжета.

Моторът забръмча, понесе го нагоре с огромна скорост и след секунди той се озова при прозорците на второто ниво на диска — където извади своя „Дезърт Игъл“ и откри огън по стъклото.

Прозорецът се пръсна и Скофийлд използва инерцията, за да се прехвърли през него.

И се озова вътре.

Погледна си часовника.

10:57.

Оставаха му три минути.

Втурна се навътре в кулата.

В стремежа си да прекъсне достъпа до кулата Господарят на анархията беше вдигнал двата моста — и сега, както се беше надявал Скофийлд, тази заповед работеше срещу него.

Сега повечето хора на Господаря не можеха да стигнат до кулата, докато не спуснат мостовете; по-голямата част от Армията на крадците се намираше от другата страна на рова, заела стандартни отбранителни позиции.

Спускането на моста щеше да отнеме време, може би около минута, а това означаваше, че Скофийлд може да използва безценните шейсет секунди, за да мине през много по-малобройния противник в самата кула и да се добере до по-ниската кула и лабораторията, в която се намираха сферите.

Спринтира с най-голямата скорост, на която бе способен.

Интериорът на дисковидната кула беше като на офис от 80-те години на миналия век — бежов мокет и кафяви бюра, имитиращи дърво, но за разлика от другите части на острова, които Скофийлд бе посетил, тук бе чисто и поддържано. А също и пусто, като някакво населявано от призраци градче.

Скофийлд се втурна напред, като стреляше с пистолета си наляво и надясно — не към вражески бойци, а към камерите, монтирани под тавана. Те експлодираха сред искри и отломки.

Профуча покрай празни бюра и работни маси, докато не стигна до асансьора, намиращ се — поне така предполагаше — точно под по-ниската кула. Приклекна до вратата, постави нещо на пода до себе си и натисна някакви копчета.

10:59 се превърна в 11:00.

Сферите бяха готови за използване.

Вече официално работеше с време назаем.

Без да пуска пистолета, Скофийлд хвана и своя МП-7. Натисна бутона за повикване и вдигна двете оръжия.

Господарят на анархията се взираше в увисналата на четирите въжета над рова цистерна.

— Ето това е изобретателност — отбеляза той.

Стоящият до него Тифон не се владееше така добре.

— Кула! — извика той в радиостанцията си. — Имаме неканен гост в сградата, идва към вас! Целта му са сферите! Махайте се оттам и вземете сферите!

— Сър, сферите току-що достигнаха работна температура — отвърна му изненадан глас. — В момента отваряме нагревателя и това ще отнеме най-малко две мину…

Тифон се намръщи.

— Тогава кажете на охраната да заеме позиция при асансьора. Ще пратя подкрепления.

Обърна се към малкия шестчленен екип, който се намираше в командния център.

— Веднага отивайте към кулата!

Докато Тифон беснееше, Господарят на анархията включи картината от камерата в кабината на асансьора, който обслужваше лабораторията на по-късата кула.

Черно-белият екран показа как вратата на асансьора се отваря и Господарят на анархията видя Шейн Скофийлд да влиза вътре. В следващия миг Скофийлд насочи своя МП-7 право към него и стреля.

Образът изчезна.

Лабораторията на върха на по-ниската кула бе кръгло помещение с прозорци, които гледаха във всички посоки. От нея се откриваше панорамна гледка към остров Дракон, която се блокираше единствено от сивата бетонна колона на по-високата кула, намираща се недалеч на изток. В центъра на лабораторията имаше компактен модул с кухня, тоалетна, килер и малко спално помещение с две легла. Тук излизаше и асансьорът, единственият начин за достъп до лабораторията.

В самата лаборатория имаше двама техници от Армията на крадците — избрани за тази задача заради инженерния им опит. Освен тях тук беше и Игор Котски, руският учен, допуснал Армията на крадците на острова.

Тримата стояха пред голяма инкубаторна камера. В нея се намираха шестте уранови сфери, които току-що бяха завършили двайсетчасовия си цикъл на подготовка.

Имаше и трима бойци, обикновени членове на Армията на крадците, които бяха решили, че охраната на лабораторията е лесна задача. Бяха прекарали последните няколко часа в мотаене и пушене.

Сега по заповед на Тифон тримата скочиха и насочиха оръжията си към асансьора.

Мелодичен звън извести пристигането му.

В командния център на кулата Господарят на анархията гледаше военното досие на Шейн Скофийлд. Беше го извикал до картината от камерата, показваща намиращите се в лабораторията, които чакаха напрегнато.

— Капитане — каза Господарят на анархията на снимката на Скофийлд на екрана. — Дори и да се добереш до сферите, как ще успееш да ги измъкнеш от кулата, да не говорим за острова?

Вратата на асансьора се отвори.

Чакащите бойци от Армията на крадците откриха огън. Стените на малката кабина станаха на решето. Никое човешко същество не би могло да оцелее при такава вълна от куршуми.

Стрелбата спря.

Димът се разсея. Кабината беше празна.

Вътре нямаше никого…

А после капакът на пода рязко се отвори и от него се появи Шейн Скофийлд и откри огън със своя МП-7.

Тримата бойци паднаха. Секунди по-късно Скофийлд стоеше пред асансьора с мъртъвците в краката си, насочил оръжия към ужасения Игор Котски и двамата не по-малко ужасени техници от Армията на крадците.

— Дръпнете се от уреда — нареди той.

Забърза към инкубаторната камера, като прибра едното оръжие. Камерата се отвори със съскане и той видя шестте блестящи сфери, подредени в две редици по три. Бяха тъмночервени като кръв, с блестящи полирани повърхности. И наистина бяха малки, колкото топки за голф.

Изглеждаха съвършени. Съвършени и мощни.

Това не му направи никакво впечатление. Скофийлд просто ги награби и ги напъха в трите специални кутийки „Самсонайт“, които видя наблизо — същите, в които се канеха да ги приберат двамата техници. Бяха специално изработени да побират по две сфери в гнезда от кадифе.

Скофийлд закачи две от кутиите на колана си и вдигна третата с лявата си ръка към Котски и ужасените техници.

— Няма да е зле да се хванете за нещо — каза им и натисна бутона на малък дистанционен детонатор.

Около кулата кипеше трескава дейност.

Двата моста бяха спуснати и бойците на Армията на крадците се втурнаха по тях към по-ниската кула.

Единият оспрей зави около нея и се понесе към висящата над рова цистерна; другият — онзи, който Баба беше надупчил — беше успял да се добере до площадката и беше кацнал, повреденият му двигател още бълваше гъст черен пушек.

Майка и Баба бързаха да се ометат.

Баба закрепи самохвата си към едно от въжетата, водещи назад, точно когато оспреят започна да се спуска към тях и извика:

— Мислиш ли, че твоят човек ще се справи?

Тя хвърли поглед към кулата.

— Ще разберем след две секунди! Давай!

Баба сграбчи самохвата и се понесе нагоре по въжето, а Майка откри огън по оспрея със своята Г36.

Колкото и самоотвержени да бяха усилията й, куршумите рикошираха от летящата машина, която увисна точно пред нея и насочи картечниците си, за да отвърне на огъня.

Ченето на Майка увисна.

— Ох, да си го начукам, мъртва съм…

Баба стигна до ръба на грамадния ров при Зак и Ема, които караха втория камион с бетонобъркачката. Вероник Шампион пристигна секунди по-късно и наби спирачките на току-що откраднат джип.

Видяха как оспреят се обръща срещу Майка.

— Не гледайте — каза Баба. — Няма да ви хареса.

Най-неочаквано последва мощна експлозия.

Отначало бе трудно да се определи откъде идва. Не беше от върха на по-ниската кула, нито откъм оспрея и Майка, мостовете или ръба на рова.

Не, тя избухна — внезапно и мощно — от основата на ниската кула, откъдето тя се издигаше от диска. Именно там Скофийлд беше поставил пластичния експлозив, преди да се качи в асансьора.

Огненото кълбо избухна в северната част на основата, отнесе огромно парче бетон…

… и цялата ниска кула се килна като бавно падащо дърво.

Гледката беше абсолютно невероятна.

Кулата, заедно с остъклената лаборатория на върха, залитна ужасяващо бавно на унищожената си основа, накланяше се на север.

Ужасното рухване завърши със смразяващ, разтърсващ удар на бетон върху бетон — кулата се стовари върху равната горна повърхност на основния диск.

Остъклената лаборатория се блъсна в самия ръб на диска, недалеч от въжетата, държащи Майка и цистерната. Всички прозорци се пръснаха и се разхвърчаха парчета стъкло.

Надигна се облак прах и когато се разсея, кулата лежеше върху диска като змия със смачкана глава — правата допреди малко колона бе натрошена също като стъклената лаборатория в края й.

Зяпнал от купола на командния център, Господарят на анархията не можеше да повярва, че някой в лабораторията би могъл да оцелее при подобно срутване.

„Освен ако не се е подготвил за него“ — помисли си.

И ето че той се появи.

Малка фигура бързо излезе от прекатурената лаборатория и се затича към въжетата, държащи цистерната.

Шейн Скофийлд.

Разбира се, за Скофийлд всичко това не бе така лесно.

След като прибра шестте сфери в малките кутии, той се втурна към южната страна на лабораторията, към вратата на асансьора. По пътя грабна двата дюшека от леглата, притисна ги вертикално към вратата на асансьора и се вкопчи в тях, когато пластичният експлозив в основата на кулата избухна.

След взрива кулата започна да пада на север и той през цялото време остана в южната й страна. Когато лабораторията се блъсна в диска и всички прозорци се пръснаха едновременно, тялото на Скофийлд се лепна върху дюшеците, които донякъде омекотиха удара. Отгоре му се посипаха парчета стъкло, но изкара късмет и не беше улучен от нищо по-тежко.

Беше зашеметен и замаян, което бе много по-добре от онова, което можеше да се каже за двамата техници, които бяха смазани под лабораторията. Съдбата на руснака Котски бе още по-лоша. При падането тялото му беше изхвърлено и Скофийлд за последен път го видя как излита през прозорците с писък, за да намери смъртта си на дъното на бетонната яма.

На Скофийлд не му пукаше.

Не можеше да спре. Трябваше да продължи да се движи.

Целият в прах, той забърза навън и отново се озова на арктическия студ.

Колкото до Майка, зрелищното рухване на кулата спаси живота й.

Кулата се разби точно над увисналия оспрей, което накара пилота Риба чук да предприеме избягваща маневра и рязко да се дръпне настрани. Навсякъде около Майка и оспрея блъвна облак прах, който я скри за няколко скъпоценни мига.

Майка чу рева на перките, когато оспреят се дръпна настрани. Щеше да се върне след секунди…

Внезапно тупване я накара да се обърне и тя видя Плашилото върху цистерната, с две кутии на колана и трета в ръката. Току-що се бе спуснал по въжето от ръба на диска с помощта на самохвата.

— Господи, това е най-лудата кражба, която съм виждала! — викна Майка.

— Отчаянието има предимство пред стила, Майко. — Скофийлд забърза към задната част на цистерната и към двете въжета, които вървяха нагоре към ръба на рова.

— Но защо ти трябваше да унищожаваш всичко? — извика тя.

— Още не съм унищожил всичко. По-бързо, още не сме приключили! Насам!

И посегна към въжето отзад.

— Не си взел самохвата! — извика Майка.

— Този път няма да го ползваме! Дръж се за мен!

Майка знаеше кога не бива да спори, така че просто хвана здраво Плашилото през кръста. Точно тогава прашният облак се разсея и оспреят се материализира зад тях, увиснал във въздуха, с готови за стрелба картечници.

— Плашило!

— Дръж се! — Със свободната си ръка Скофийлд грабна изстрелващото устройство, което Баба беше увил около скобата и…

… натисна бутона за развиване.

Макарата се разви съвсем малко и резултатът бе незабавен — изстрелващото устройство се освободи от скобата.

Което означаваше, че цистерната вече не виси между ръба и кулата. Скофийлд и Майка се понесоха на север, увиснали на въжетата на куката, докато цистерната, все още захваната за другите две въжета, закрепени за основната кула, полетя на юг и се блъсна в дясното крило на увисналия оспрей!

Оспреят се люшна като получил кроше боксьор. Камионът разби крилото му и машината полетя надолу, като се въртеше неуправляемо. Рухна на дъното на ямата и избухна зрелищно.

Полетът на Скофийлд и Майка пък завърши със сблъсък в бетонната стена на ямата. Отскочиха от нея, но някак успяха да се задържат.

След това Скофийлд задейства макарата на куката и двамата се понесоха нагоре към ръба, където ги чакаха Зак, Ема, Шампион и Баба с бетонобъркачката и джипа.

— Alors! — възкликна Баба. — Точно по такива мисии си падам!

— Мътните да ме вземат, пич — промълви Зак, загледан в разрухата около тях.

Скофийлд не спря нито за миг. Качи се на задната седалка на джипа с Баба и хвърли магнитната кука на Шампион.

— Карай! Още не сме приключили. Трябва да стигнем до брега и да изхвърлим сферите в океана.

— Не можем ли просто да ги хвърлим от терминала? — попита Зак.

— Заливът е твърде плитък. Водолазите им лесно ще ги намерят. Трябва да ги хвърлим в по-дълбоки води…

Прекъсна го стрелба.

Четири пълни с неприятели камиона се носеха към тях по двата моста.

— Майко! — извика Скофийлд. — Сядай зад волана на бетонобъркачката и води! Ще ни пробиеш път! Карай към пистата! Да се надяваме, че Иванов ни е намерил самолет!

Полетяха към пистата.

Самолетната писта се намираше в ниска равнина западно от основния комплекс.

Стигането до нея означаваше спускане по стръмно асфалтово шосе около северозападната страна на кратера с главната кула.

Преследвани от четири камиона на Армията на крадците, двете коли на Скофийлд — бетонобъркачката и джипът — полетяха с безразсъдна скорост по склона. Стрелците на кулите, покрай които минаваха, откриваха огън по тях. Две от гумите на бетонобъркачката бяха улучени и тя полетя почти неуправляемо по тесния път покрай отвесните скали.

Двама противници с джипове се опитаха да ги спрат, като удариха спирачки напречно на пътя, но Майка караше бетонобъркачката като обезумял играч от Националната футболна лига — просто мина право през блокадите и тежкият камион изблъска джиповете: единият излетя през ръба, а другият бе смазан в отвесната скала от другата страна.

Към преследването се присъединиха още бойци от Армията на крадците. Пет, шест, после седем камиона с въоръжени мъже преследваха двете бягащи коли. Скофийлд и Баба стреляха по тях, докато Шампион караше с пълна скорост. Куршумите обсипваха и тях. Случаен изстрел улучи туба с бензин, закрепена в задната част на джипа, и тя се запали.

Скофийлд се дръпна от буйните пламъци и включи радиостанцията си.

— Доктор Иванов! Сферите са у нас и цялата армия е по петите ни! Колите ни са под силен обстрел и не мисля, че ще стигнат до брега. Има ли готов за излитане самолет?

— Да, капитане! — отвърна гласът на Иванов. — Намирам се в един „Антонов-12“ в първия хангар.

— Изкарайте го на пистата! — извика Скофийлд.

— Ами Стрелите? Те ме свалиха миналия път, когато се опитах да избягам оттук!

— Не е нужно да се махаме! Достатъчно е само да стигнем до края на пистата, за да изхвърлим сферите, а вие сте успели да го направите миналия път! А щом сме в самолет, бихме могли дори да се измъкнем!

— Добре…

След трийсет секунди бетонобъркачката с пробити гуми и джипът с горяща задница излязоха от стръмния път на пистата точно когато огромен витлов товарен самолет излезе от първия хангар с ревящи двигатели.

Бе „Антонов“, Ан-12, среден по размери транспортен самолет, способен да превозва 20,5 тона в товарния си отсек — превозни средства или деветдесет бойци в пълно снаряжение. Създаден през 50-те години на миналия век, той бе надежден работен кон, съветски еквивалент на С-130 „Херкулес“; беше известен с характерния си нос — стъклен конус, в който се намираше мястото на мерача.

Големият самолет се завъртя и насочи стъкления си нос на запад. Дългата черна писта продължаваше на километър и половина пред него и завършваше с високи скали. Отляво, успоредно на пистата, течеше широка река, подхранвана от топящия се сняг по висините на острова. Тя също свършваше при скалите като зрелищен стометров водопад.

В края на пистата обаче, носейки се с пълна скорост, за да заемат позиция за стрелба, преди самолетът да излети, се намираха същите две амфибийни зенитни установки „Стрела-1“, които преди седем часа бяха свалили Иванов със стария „Бериев“. Смъртоносните им ракети земя-въздух бяха готови за изстрелване.

Рампата на самолета се спусна и двете коли на Скофийлд се понесоха към нея; бетонобъркачката на Майка бе първа, следвана от горящия джип.

— Вътре сме! — извика Скофийлд по радиото, докато изритваше запалената туба навън. — Давай! Давай!

Двигателите моментално зареваха още по-силно, перките се завъртяха още по-бързо и тежкият самолет бавно започна да набира скорост.

Скофийлд скочи от джипа и се втурна напред и по късата стълба в кабината при Иванов.

Самолетът набираше скорост…

Двете амфибии рязко спряха в края на пистата…

„Трябва само да се издигнем във въздуха — помисли Скофийлд. — Дори да ни улучат и да се разбием, ще мога да пратя сферите на дъното на океана, където никога няма да ги намерят.“

Самолетът вече беше в средата на пистата и почти бе набрал скорост за излитане…

Ракетните установки на амфибиите започнаха да се завъртат към целта си…

— Ще успеем… — прошепна Скофийлд миг преди да зърне един боец от Армията на крадците отдясно на пистата, с гранатомет „Предатор“ на рамо.

Мъжът стреля и на Скофийлд не му остана друго, освен да гледа с ужас как снарядът се насочва към набиращия скорост „Антонов“ и изчезва под носа му.

Колосален гръм разтресе самолета.

Цялата кабина се килна, Скофийлд и Иванов политнаха напред в седалките си и пронизителен писък на метал изпълни въздуха, когато носът на самолета се блъсна в пистата и се понесе по нея, вдигайки искри.

Колесникът на самолета беше напълно унищожен от снаряда и цялото ускорение на машината беше изгубено. Смъртно ранен, самолетът поднесе, обърна се наляво и започна да спира малко след средата на пистата.

А когато голямата машина спря напълно, Скофийлд видя всички коли на Армията на крадците да се скупчват около тях като хиени около ранен бивол — двете амфибии отпред и многобройните камиони отзад.

Мисията му, отчаяната и дръзка кражба, беше приключила.

За рекордно кратко време беше успял да мине от остров на остров, да проникне на Дракон с лифта, да се добере до върха на кулата, да открадне сферите, да се измъкне от кулата, като я събори, докато беше в нея, а ето че накрая се бе провалил само на секунди от брега.

Стисна зъби.

— Мамка му.

Положението бързо стана безизходно.

Колите на Армията на крадците се подредиха в широк кръг около осакатения „Антонов“, който бе спрял перпендикулярно на пистата с унищожен колесник и опрял нос в земята.

— Прикривайте входовете! — извика Майка.

Двамата с Баба бързо заеха позиции до двете странични врати на самолета, а Скофийлд се втурна към все още отворената рампа и натисна бутона за затваряне.

Рампата не се затвори.

Един куршум рикошира от стоманената подпора до главата му и той се дръпна назад и извика:

— Рампата не се затваря!

Иванов се появи от кабината.

— Много неща в страната ми не работят. Рампи, врати. Самолетът е много стар.

Изведнъж в ухото на Скофийлд се разнесе познат глас.

— Ох, капитане, бяхте на косъм! — каза Господарят на анархията. — Господи, колко вълнуващо беше! За малко да се измъкнете. Обзалагам се, че от мястото ви се вижда океанът.

— Начукай си го.

Господарят на анархията се изкиска.

— Сферите още са у мен — напомни му Скофийлд.

— Така е, но това не ме тревожи особено. Разбирате ли, положението не е безизходно, макар да прилича на такова. Тъкмо напротив, става въпрос за пълна обсада. Защото вие сте изолирани и с ограничено количество муниции, докато хората ми разполагат с цялото време и огнева мощ на този свят. Не, капитане, сега е време аз да ви го начукам. Мако, прати трима берсерки да покажат на капитан Скофийлд какво могат.

Скофийлд се намръщи. Какво…

Изведнъж трима мъже се отделиха от противника; бяха африканци, всеки с по два калашника, и стреляха като обезумели, докато тичаха към поразения „Антонов“. Лицата им бяха целите в пиърсинг, също като на двамата ненормални самоубийци в лабораторията на Мечия остров.

Куршумите им заваляха по самолета. Някои попаднаха през отвора и Скофийлд трябваше да потърси прикритие зад джипа, преди да вдигне своя МП-7 и да отвърне на огъня. Майка и Шампион се присъединиха към него и започнаха да стрелят.

Първият побъркан се загърчи, но явно беше натъпкан с някакви стимуланти, защото беше улучен най-малко десет пъти, преди тялото му най-сетне да престане да тича напред; накрая Майка го улучи в лицето, главата му се пръсна в червен фонтан и той рухна.

Другите двама обаче все така приближаваха, без да престават да стрелят.

Скофийлд, Шампион и Майка стреляха и стреляха. Изразходваха невероятно количество муниции, за да ги свалят. Вторият побъркан падна, а накрая и третият — почти беше успял да влезе в самолета и рухна по очи в основата на рампата.

Тишина.

Димящи дула.

Скофийлд беше абсолютно потресен. Ако Господарят на анархията разполагаше с още побъркани самоубийци като тези, всичко бе въпрос на…

— Капитане, сигурен съм, че положението вече ви стана ясно. Ще продължа да изпращам берсерки и накрая ще останете без патрони. Разполагам с много такива мъже, които с радост ще се хвърлят към смъртта си заради мен, та дори целта да е само да изразходвате мунициите си. Мако, още трима.

Отново се разнесе боен вик и още трима полудели, надупчени с пиърсинг бойци, се втурнаха по пистата, като стреляха безогледно към самолета. Скофийлд и хората му бяха принудени да свалят и тях.

Майка поклати глава.

— Това е пълна лудница! Все едно съм на стрелбище, в което мишените стрелят по теб! Кой се самоубива по такъв начин, по дяволите?

— И как лидерът им успява да ги накара да го правят? — попита Шампион.

— Наркотици, внушение, мъчения, дявол знае как — отвърна Скофийлд.

— Както и да го прави онзи шибаняк, няма да издържа още дълго — каза Майка. — Останал ми е само един пълнител.

— И на мен — мрачно се обади Баба.

Скофийлд прехапа устна. Всичко това можеше да свърши само по един начин — и той беше гаден. Без муниции и без възможност да се оттеглят, те се намираха в капана на Армията на крадците. Смъртта от техните ръце нямаше да е бърза и, макар и само за миг, Скофийлд дори си помисли дали да не пръсне главите на хората си; това можеше да се окаже най-хуманната постъпка…

— Как се чувствате, капитане? Патроните привършват, нали? Обхваща ли ви отчаяние? Мислите ли за сделка? Така де, как ще се почувствате, когато хората ви останат напълно беззащитни и бойците ми атакуват самолета? Боя се, че те не са от онзи тип момчета, които можеш да заведеш у дома и да ги запознаеш с майка си. Много са пламенни в своя фанатизъм, понякога прекалено пламенни. Истински деца на анархията са, а аз съм техен господар и наставник. Разбира се, можете благородно да убиете хората си — да ги подредите в редица, да се усмихнете мило и да пръснете главите им, за да бъде смъртта им бърза. Позволете да ви уверя, че подобна смърт ще е много по-добра от онази, която ще им осигуря аз.

Шампион също чуваше Господаря на анархията и погледна тревожно към Скофийлд.

Скофийлд издържа погледа й. Не беше пропуснал да забележи, че Господарят на анархията на практика чете мислите му. Огледа се в търсене на изход, но не откри нищо. Здравата бяха загазили.

— Капитане, идете в кабината на самолета. Включете екрана за видеокомуникация.

Скофийлд отиде в кабината, видя закрепен за таблото екран — модерна добавка към стария самолет — и го включи. Беше като екрана на лаптоп, с малка камера в горната рамка.

На екрана се появи усмихнатото лице на Господаря на анархията.

— Здравейте, капитане. Мисля, че трябва да го направим лице в лице.

— Какво да правим?

— Искам да ви покажа нещо. Това.

Господарят на анархията вдигна нещо, за да попадне в кадър.

Кръвта на Скофийлд се смрази.

Беше сфера от червен уран — още една, седма. Господарят на анархията я държеше между палеца и показалеца си.

Скофийлд посърна. Господарят на анархията видя реакцията му и се ухили злобно.

— Сам виждате, капитане. Изобщо не ми трябват сферите ви.

Мислите на Скофийлд препускаха, опитваше се да подреди всичко това — и изведнъж му просветна: тази допълнителна сфера беше от бункера, за който бе споменал Иванов — онзи дълбоко под основната кула, за която руският предател Котски не би могъл да знае… но за чието съществуване Господарят на анархията явно знаеше.

Лицето на екрана се взираше изпитателно в Скофийлд, сякаш се опитваше да разчете мислите му.

— Струва ми се, капитане, че ние с вас доста си приличаме. Готови сме на всичко, за да постигнем целта си. Вие ще рискувате живота си, за да спасите света, докато аз ще направя същото, за да го унищожа. И двамата подхождаме с много страст към онова, което желаем. Просто всеки от нас желае противното на онова, което прави другият. Именно затова ще ми достави такова голямо удоволствие да ви позволя да видите онова, което ще последва. Ще видя как светът избухва в пламъци. А вие ще видите собственото си поражение.

С тези думи Господарят на анархията се дръпна от камерата…

… и се оказа, че не се намира в командния си център, а навън пред грамадна ракетна установка с шестнайсет колела — класически тъпонос ракетен носител с една руска балистична ракета със среден обсег СС-23.

Господарят на анархията подаде сферата от червен уран на двама свои подчинени и те я поставиха в капсула и я сложиха в чакащата бойна глава. После нагласиха бойната глава на ракетата и тя бавно започна да се издига към небето.

Скофийлд можеше само да гледа безпомощно. Нищо не можеше да направи…

„Чакай.“

Включи радиостанцията си.

— Хлапе? Марио? Стигнахте ли вече до ракетната батарея?

— Току-що стигнахме моста, който води до нея, както беше по план — отговори Хлапето. — Само че този мост се охранява като Форт Нокс. Навсякъде гъмжи от хора. Не можем да стигнем до батареята. Защо?

— Защото те вече са там и всеки момент ще изстрелят ракетата — тъжно рече Скофийлд. — Разполагат с една допълнителна сфера и ще я използват.

Наведе глава.

Вече наистина не можеше да направи нищо, освен да гледа края на света.

— О, капитане — внезапно се обади Господарят на анархията в ухото му. — Оглеждайте се за берсерки.

Внезапно върху самолета отново се изсипа дъжд от куршуми. Баба и Майка отвърнаха на огъня от товарния отсек и свалиха още трима берсерки.

Шампион също влезе в кабината и впери поглед в екрана.

— СС-23 — каза тя. — Балистична ракета със среден обсег, способна да поразява цели на разстояние до петстотин километра. Руснаците твърдяха, че са прекратили производството им съгласно договора за ограничаване на ракетите от този клас от осемдесет и седма година.

Зад носителя се виждаха още четири установки, всички с ракети.

— Изглежда, че са се озовали тук — каза Скофийлд. — Този остров е гробище на Студената война.

Бавното издигане на ракетата спря.

Сега тя сочеше право нагоре.

Готова за изстрелване.

Готова да подпали атмосферата. А Скофийлд не можеше да направи абсолютно нищо, за да я спре.

Господарят на анархията се обърна към камерата.

— Вижте провала си, капитане. Вижте края на света, който познаваме… Изстреляйте ракетата.

Дюзите на ракетата оживяха и забълваха пламъци и пушек. Ракетата се издигна във въздуха.

Скофийлд се извърна от екрана и се загледа в небето на юг.

Ракетата с урановата сфера се носеше нагоре, оставяйки след себе си дълга димна опашка.

Издигаше се бързо и само след миг се превърна в мъничко петънце високо над южния хоризонт — петънце, което след няколко секунди щеше да промени лицето на планетата.

Скофийлд се взираше безпомощно в него.

— Взривете сферата — чу в ухото си гласа на Господаря на анархията.

Ослепителен проблясък освети южното небе.

Нито Скофийлд, нито Шампион бяха виждали нещо подобно на онова, което последва.

Нажежен до бяло въздух плъзна странично от мястото, където бяха видели ракетата за последно. Пламъкът се разпростираше със смайваща скорост, в геометрична прогресия. И само за един ужасяващ миг цялото небе южно от остров Дракон от светлосиньо стана пламтящо жълто-бяло.

Атмосферата се беше подпалила.

Земята гореше.

Ситуационна зала на Белия дом

Вашингтон, окръг Колумбия

По същото време

Техникът зад сателитната конзола рязко се обърна.

— Сър! — извика на армейския генерал от екипа за отговор на кризисни ситуации. — Засякох изстрелване на ракета от Дракон!

Президентът отиде до конзолата и загледа предаваната в реално време сателитна картина на острова и Северния ледовит океан около него.

— Запалват облака газ — каза заместникът на РУМО Гордън. — Опитите ни са се провалили…

Още не беше довършила изречението, когато част от океана южно от остров Дракон внезапно се озари от ослепителна бяла светлина.

— Засечено взривяване… — каза техникът.

Президентът се взираше с ужас в екрана.

— Бог да ни е на помощ.