Пленници на Барсовата клисура

ПЪРВА ГЛАВА

Утрото беше ясно и студено.

По пътя, който минаваше през айкецорските ниви, се движеше камион, натоварен с бъчви. В кабината до шофьора сладко дремеше, загърнат в топлата си шуба, завеждащ колхозния склад Баруйр.

Камионът се разтърси силно и изведнъж спря. Тласъкът беше толкова силен, че Баруйр едва не счупи с голямото си месесто чело стъклото на кабината.

— Какво стана?… — подскочи той.

— Погледни — вода.

По белите, покрити със сняг ниви с тътен и рев се носеше от планината мътен, буен поток. Той профуча просто пред носа на камиона и… изчезна като призрак. Само влажната широка следа върху снега говореше, че всичко това не е било сън.

Още не беше съвсем съмнало, иначе Баруйр може би щеше да забележи, че бясно препускащата вода носеше на гребена си ученическата чанта на изчезналия му син… И той не би могъл да не я познае! Никой друг в Айкецор нямаше такава скъпа кожена чанта.

Баруйр не беше суеверен, но като видя това необикновено явление, сърцето му се сви от страх и тайно от шофьора дори се прекръсти: „Проклет да си, зъл сатана! Какво означава това?…“

Но този страх не бе случаен. Още далечните прадеди на Баруйр го бяха изпитвали.

От незапомнени времена жителите на Айкецор наблюдаваха този странен поток и той винаги им внушаваше панически ужас. Един път в месеца, а понякога и два, той се спускаше от планината, пресичаше пустинята и с рев се вливаше в Аракс.

Той се появяваше и в студен зимен ден, и в безоблачен, зноен юлски ден, когато по планините нямаше сняг и дълго време не бяха валели дъждове.

Като страшен змей се спущаше неудържимо от канарите на Барсовата клисура, прекосяваше Араратската долина и за няколко минути изчезваше.

Как другояче, ако не с волята на злите духове можеха да си обяснят старите и суеверни жители на Айкецор това загадъчно явление? И те казваха: „Дяволите в ада обръщат големия си казан, изливат старата вода и наливат нова… Душите на грешниците се варят все в прясна вода… А старата отвара тече като поток през долината…“

По коритото, издълбано от потока, хората се изкачваха нагоре, в планината, спираха се до още мокрите скали на долния край на Барсовата клисура и… се кръстеха. Не се решаваха да се изкачват по-нататък. А и нямаше къде…

Хората се кръстеха, четяха молитви, с които прогонваха дяволите (научил ги беше отец Гарабет — светла му памет, „образован“ свещеник беше!), и си отиваха с изпълнено със страх и съмнения сърце.

Кой можеше тогава да се сети да проникне в клисурата, да изследва, да разузнае, да разбере кое предизвиква този необикновен поток?… „Чудни са делата ти, господи!“ — казваше отец Гарабет и съветваше дълбокомислено селяните да не се мъчат да разгадават божиите дела.

Живял някога в село Айкецор един човек, който не вярвал нито в бога, нито в дявола — Артем Сароянц. Гонен от нуждата, той излязъл от селото и стигнал пеш до Баку. Там, в петролните рафинерии, собственост тогава на чужденеца-милионер Нобел, Артем оставил желязното си здраве, силата на яките си ръце и след години се върнал в село побелял старец.

Артем Сароянц нямал земя, а трябвало да храни семейство. И отишъл в равнината, разположена под Барсовата клисура, изорал там, далеч от селото, парче суха, спечена от слънцето земя. Много пот пролял той над тази земя, разорал целината, посял пшеница, посадил няколко овощни дръвчета, лозови пръчки и в мъчително очакване дълго гледал скалата: няма ли дяволите случайно да излеят казана си върху посевите му.

Но дяволите не искали и да знаят, че долу гинат от сушата лозите на сиромаха-земеделец. Забавили големия си казан — няма май да го излеят!

А старият Артем, който се падаше дядо на ловеца Арам, все гледал медните скали и чакал.

Селяните започнали да му се подиграват:

— Ех, ти, на дяволите се осланяш! Защо не, чакай, белким ти дадат вода!…

Но неочаквано „дяволите“ все пак ощастливили Артем и той „изкарал хляба си“… Наистина потокът завлякъл някои от лозите му, но другите пък напоил хубаво.

Умен човек бил Артем Сароянц — посадил лозовите пръчки в дълбоки дупки. Потокът напълнил дупките с вода и плодоносна тиня. „И да не дадат вече дяволите ни капка вода през тази година, пак ще стигне“ — мислел си Артем.

И така на изгорялата от слънцето равнина наистина избуяла разкошна градина. След три години тя родила изобилен плод израснали и дали чудесни гроздове и лозите.

Този зелен оазис оживявал пустинята. Какви ли плодове нямало в „райската“ градина на Артем! И грозде, и кървавочервени нарове, и сочни праскови с цвета на слънцето…

Но отец Гарабет проклел тази „дяволска градина“ и никой не купувал от Артем ни грозде, ни други плодове, никой не пиел от неговото вино. „Тази градина е поена с дяволска вода“ — обявил свещеникът и забранил на хората да сядат на Артемовата трапеза: нали всичко на тази трапеза — хляб, плодове, вино,-всичко с „дяволската вода“ било поено.

Колкото и да убеждавал Артем съселяните си, че няма нито ад, нито дяволи, никой не искал и да го слуша. „Не може той да знае повече от отец Гарабет, който е учил в Ечмиадзин20, завършил е духовна семинария!…“

Артем си направил в градината колиба и живял в нея далеко от любопитните и недоверчиви погледи. Понякога „адът“ му изпращал вода, а понякога нивите и градината му дълго страдали от сушата. И не винаги имало плодородие, година с година не се схождали — ту роди, ту не.

Така с огорчено сърце прекарвал старините си мъдрият Артем. Година след година силите го напущали и най-после угаснал тихо в самотното си жилище.

Градината на Артем останала без стопанин, подивяла. Никой не я поглеждал, никои не ходел там, само буйният планински поток я напоявал от време на време и стремглаво отминавал. Но дърветата все си цъфтели и давали плод. Дивите животни — таралежи, зайци, кози, които слизали от планините да търсят солена почва, — всевъзможни птици и дори змии, — всички се радвали на сладките плодове и на своя животински език изразявали благодарност към добрия старец, който им оставил такова богато наследство.

Но както някога цветущата долина на Месопотамия, лишена от грижи, се покрила с пясък и станала пустиня, така и зеленият оазис на Артем постепенно вехнел и пустеел.

… Като дойде на себе си от преживяната уплаха. Баруйр каза с треперещ глас:

— Карай, Симон, карай! Да бягаме от това проклето място.

Под тънките, едва наболи мустачки на шофьора се плъзна лека усмивка, но той натисна педалите и в здрача на ранната утрин камионът пак се понесе към Айкецор.

ВТОРА ГЛАВА

От страх Хасо загуби ума и дума. Той стоеше до колене във вода и разтреперан, мислено призоваваше на помощ бога Шамс21.

— Ти да не си се вкаменил? Бързо бягай навън! Трябва да спасяваме! — извика Ашот, застанал на входа на пещерата.

„Да спасяваме“! Тези думи слисаха момчето. Дали потокът не е отвлякъл другарите?…

Но шляпайки във водата, Хасо не беше успял още да се измъкне от пещерата и потокът спря. Като бучеше и клокочеше, той сякаш избяга от тях и с такъв грохот: се спусна от долните скали, че земята затрепера.

Не стана нужда никого да измъкват от водата. Изхвърлени от потока навън от пещерата, децата се мятаха по склона на клисурата като рибки, изостанали в оголеното дъно на река, на която са пресекли пътя.

— Крака ми, крака ми!… Спасете ме!… — раздаде се в мрака на нощта плачливият глас на Саркис и след него тъничкото отчаяно стенание на Шушик: „Умирам!…“

Хасо хукна надолу, препъвайки се, удари силно крака си, но не се спря.

— Идвам, идвам, хушке Шушик! — викаше той на момичето, което се бе подхлъзнало и паднало, докато, обзето от паника, бягаше от пещерата. Сега лежеше, вкопчило се за един храст, и тихо стенеше.

— Не бой се — Хасо се наведе над нея, вдигна я на ръце и я пренесе на сухо място.

— Гагик! Гагик!… — повтаряше разтревожено Ашот.

— Е, какво си се развикал?! Аз взимам студен душ! — с престорено спокойствие се обади момчето. На лицето му беше изписана преживяната уплаха, но кой можеше да забележи това в тъмнината? — Я ела по-добре тук, да пренесем Саркис — извика той на Ашот.

— Слава богу, че всички сме живи!…

Ашот въздъхна с облекчение, но сърцето му все още биеше силно, толкова голям беше преживяният ужас. А може ли да не се изплаши човек, когато в най-сладкия си сън изведнъж се озове във властта на чудовищен поток?…

— Ох, ох, по-внимателно, всичко ми е смазано! — запъшка Саркис, щом децата се опитаха да го вдигнат и пренесат на сухо място.

— Шушик, съблечи се… Съблечи се и изстискай хубаво дрехите си. По-бързо… Аз не гледам, обърнал съм се… Хайде! — подканяше Хасо момичето.

Като плачеше и трепереше, то изстискваше съвсем мокрите си дрехи, а Хасо, застанал гърбом, се мъчеше всякак да я окуражи.

— Не бой се, сестричке, не бой се… Ей сега ще запаля такъв огън, че и на небето ще стане топло… Не бой се, аз съм ти приготвил сухи дрехи… А къде е моят Бойнах?… Бойнах, ей, Бойнах!… разтревожи се той.

Кучето се обади някъде отдалеч със слаб лай, който постепенно се приближаваше.

— Бойнах е жив и здрав, джан Бойнах! — зарадва се Хасо и на очите му се появиха сълзи. — Е, изцеди ли ги? — обърна се той отново към Шушик. — Сега облечи това…

Когато водата бликна от дъното на пещерата, тя заля главно тези, които спяха в средата, до огъня. Дрехите на Ашот и Хасо, които спяха по-настрана, на издигнатото място, останаха почти сухи. Момчето, без да се колебае, съблече ризата си и топлата фланела и накара Шушик да се преоблече.

— А сега — почти и заповяда той, — сега играй, скачай! Не стой на едно място… Хайде, скачай, скачай!… Аз ей сега ще дойда.

И той изтича да помогне на другарите си. Тримата едва вдигнаха мокрия, задъхващ се Саркис и го пренесоха до Шушик.

Пъшкайки под тежестта му, Гагик говореше:

— А я кажи, защо си се източил такъв дълъг? Миличък, цели ли са костичките ти? Цели? Чудесно, дръж се здраво! Всичко ще се нареди…

„Гагик отново се шегува, значи, сме вън от опасност“ — помисли си Шушик и се поокуражи. По съвета на Хасо тя все още продължаваше да играе, макар че не се чувствуваше съвсем удобно: „Да играеш в такъв страшен момент!“

Уморена, тя поседна настрана, а момчетата с общи усилия съблякоха Саркис, изстискаха дрехите му и се спряха да помислят: „Да му облечем ли всичко мокро, или е по-добре да го оставим гол?“

Саркис, изглежда бе изпаднал в безчувствено състояние, защото вече от нищо не се оплакваше.

— Трябва да го разтрием — предложи Хасо — А ти защо си седнала? — обърна се той към Шушик. — Не ти ли казах да играеш!

— Уморих се. Колко може да се играе!

Но Хасо настояваше:

— Зиме в гората, когато времето се застуди, всички наши овчари играят, за да не замръзнат. Не знаеш ли това?

— Когато ги сполети беда, пак ли играят?

— Да, и в беда играят.

И Хасо засвири тихичко с уста игрива мелодия, нещо като лезгинка. Това се стори странно на всички, но не и на овчарчето. Обикновено стеснително, сега и то започна да играе, при това толкова сериозно и съсредоточено, сякаш изпълняваше някаква неотложна, важна работа. През студените дни и нощи за овчаря да играе е също така важно, както да сече дърва например или да почиства кошарата. За тях това съвсем не е забавление, а само средство да се спасят от студа. И докато играят, хората не се усмихват, не се провикват закачливо и весело, както на празници, не…

— Стоплих се, уф!… Хайде, играй, Шушик, играй. И вие, момчета, също — настояваше Хасо.

И уловени за ръце, всички започнаха да се въртят и подскачат, макар че на душата им беше тревожно и мрачно.

Ако в тази минута някой ловец погледнеше насам от върховете, обграждащи клисурата, щеше да си помисли вероятно, че наистина на света съществуват дяволи: нощем те излизат и играят между камъните.

От време на време децата спираха, почиваха си малко и после пак продължаваха своя принудителен, уморителен танц,

— Умирам, умирам… — дошъл на себе си, пак простена Саркис.

— Сега не е време да се умира — сериозно заяви Гагик. — Я дай да ти поразтрия гърбето… Поразмърдай поне ръцете си де! Какво си се проснал като умрял?

Нощта беше студена, играта не можеше да стопли достатъчно измокрените до кости деца и Хасо предложи нещо друго.

— Деца — каза той, — белите дробове изстиват от гърба. Трябва да си стоплим гърбовете. Хайде да си духаме едни друг в гърбовете. Ей така… — И като притисна устни до гърба на Ашот, той започна с всички да духа.

— Ох, опари ми гърба! — весело извика Ашот. — Хайде, Шушик, дай си гърба! — И той взе да топли Шушик, Гагик — Хасо, а Шушик усилено духаше в гърба на Саркис.

— Какво ста… ста… на с крака ти? — попита тя Саркис. Езикът не й се подчиняваше.

— Счупи се… — проплака Саркис. — Мърдай, мърдай ръцете, не хленчи, нищо не се е счупило! — загърмя Ашот.

Саркис потрепера, оживи се и започна да маха насам-натам ръце.

— Ще из-издържим ли, до-докато съмне? — попита Шушик и изведнъж заплака. Стори и се, че всички са застрашени от смърт. Ще умре и тя, без да види майка си…

— Не се страхувайте — успокояваше другарите си Хасо. — Скоро ще съмне. Погледнете ей онази звезда. Тя е Карван гран — керванджийски душегубец. После ще ви обясня защо се нарича така. Тази звезда изгрява на небето призори. А по-долу, от върха на скалата, ни гледа Зорницата, а там пък е Голямата мечка. След половин час ще съмне. Не се страхувайте, да отидем под скалата.

Ашот също умееше малко да „чете“ звездното небе — баща му го беше научил. Но къде могат той и баща му да се мерят с овчарите! Овчарите определят безпогрешно по звездите и времето.

— Да — авторитетно потвърди Ашот, — трябва още малко да се потърпи. Слънцето скоро ще изгрее, няма от какво да се страхувате. Я хайде, дълги братко — обърна се той към Саркис, — да те пренесем оттук, пък и пие да вървим. Призори тук излиза вятър.

И децата се отправиха към скалите. Под една надвиснала скала Ашот намери достатъчно дълбока суха вдлъбнатина и настани там Саркис, който, увиснал с цялата си тежест на своите другари, едва се домъкна до новото място.

— Хасо, няма ли да измислиш как да запалим огън? — попита Ашот

— Не, момче… Водата отнесе всичко: и кремъкът и огнивото… — Овчарчето постоя с наведена глава, помълча малко и добави: — Ще трябва още да поиграем… А когато съмне, ще измислим нещо.

И за да накара другарите си да се движат, той пак извади от пояса си свирката. Зазвуча игрива хороводна мелодия.

Зъзнещите от студа деца се вдъхновиха и пак се завъртяха, сложили един друг ръце на раменете. Кръвта потече по-бързо по жилите им.

Ала скоро всички се измориха.

— Дръжте се, вече съмва — ободряваше другарите си Ашот. — Който се отчая, тук и ще си остане, ще замръзне… Не бива да се страхувате. Какво сме видели ние?… На фронта нашите бащи със заледени дрехи са преминавали реките. И огън не палели, за да не ги види врагът. Обсипвали ги с град от куршуми, ранявали ги, убивали мнозина и хората пак вървели напред. А нашето положение е далеч по-добро. Насреща ни няма неприятел, никой не стреля по нас, нито хвърлят бомби… Някакви си два часа! Не можете ли толкова да издържите?… Погледнете как на изток се менят цветовете. Виждате ли, върхът на Арарат се освети…

Хасо надуваше свирката си и извличаше от нея приятни, нежни мелодии, които сам си измисляше: овчарите кюрди винаги така правят. Но изтощените от глад, измръзнали, неизсъхнали още деца едва се движеха, напрягаха последни сили в играта, която трябваше да ги стопли, да ги спаси от смъртта…

Минутите минаваха бавно, тежко. Никога досега децата не бяха изпитвали така остро липсата на слънцето, на неговата животворна топлина.

Накрая те съвсем отмаляха. Предутринният студ ги накара да се свият на кълбо. Скупчени, те се притиснаха един до друг, заровиха се в сухите листа, навети от вятъра във вдлъбнатината на скалата, и се унесоха от студа… Хасо прегърна верния си, още съвсем мокър Бойнах и в мълчаливо очакване устреми поглед към върха на Арарат. И ето златен лъч освети белоснежния калпак на планината, той заискри, блесна. Радостен вик се изтръгна от гърдите на момчето:

— Шамс, Шамс! — И като притисна дясната си ръка до гърдите, то се поклони ниско на слънцето. Шамс, Шамс, спаси ме, спаси другарите ми! — мълвяха побледнелите му устни.

После коленичи, протегна ръце към слънцето и зашепна молитвата, на която го бе научил баща му: „Шамс, боже, дай ни светлина и мир…“

Децата, почти съвсем вкочанясали и сковани, вдигнаха глави. Слънцето изгряваше и намяташе пурпурен плащ по върховете на малоазиатските хребети. Като сребърни заблестяха по техните склонове вечните ледове. И ярките слънчеви лъчи сякаш се отразиха в детските души и ги съживиха със своята светлина и топлина…

— Слънце!… Слънце!… — повториха те след Хасо и надеждата, че отново ще почувствуват прелестта на този чудесен свят, възкръсна в сърцата им…

ТРЕТА ГЛАВА

Така посрещнаха нашите деца осемнадесетия ден от своя плен. Ашот стана пръв и изопна скованите си крайници. Той видя как овчарчето се молеше на слънцето, но прояви деликатност и не се присмя на момчето, не му прочете антирелигиозна лекция. Може би Ашот си спомни неотдавнашния случай с Бойнах, пламналото лице на Хасо и искриците на обида, блеснали в очите му. „Не, не бива да засягам честолюбието му“ — помисли си Ашот и дружелюбно предложи — именно предложи, а не заповяда:

— Хасо, хайде да съберем повечко шума и трева…

И двамата едва се държаха на краката. По слабите им тела лазеха студени тръпки. С голямо усилие те успяха да преодолеят слабостта си и да се заемат с другарите, които бяха в още по-тежко състояние.

Момчетата събраха сухи листа и затрупаха съвсем Шушик, Гагик и Саркис. Образува се цяло хълмче, над което наслагаха и клони от някакви вечно зелени храсти, намерени в цепнатините на скалите.

— Е, сега вече ще се стоплят — със задоволство каза Ашот, — Но огън все пак трябва. Нима няма начин да се запали? Ако останем без огън може и да загинем, ще получим възпаление на белите дробове, ще умрем…

— Начин има, Само че трябва да се потърси дяволски нокът.

Друго можеше и да няма, по такива „дяволски нокти“ — черни кремъци или абсиди — в Барсовата клисура се срещаха в изобилие. Момчетата бързо намериха и Хасо измъкна вата от топлото палто на Ашот. Но колкото и да удряше о кремъка с ножа си, въпреки че изскачаха искри, ватата не се подпалваше, беше овлажняла…

Скоро слънцето съвсем изскочи иззад върховете и се издигна на небесната шир. Студените скали започнаха да се затоплят, а по съчките росата съхнеше, По тези защитени от ветровете слънчеви склонове ноемврийското слънце грее така силно през деня, както на север през лятото.

Ашот и Хасо проснаха върху камъните влажните палта и мълчаливо заразглеждаха изтощените си тела.

Хасо и преди беше слаб, но сега бе станал само кожа и кости. Много отслабна и Ашот, иначе снажен като атлет.

— Ако стоим така, пак ще изстинем — каза той на другаря си. — Да отидем да потърсим нещо…

Двамата се изкачиха на скалите. Потършуваха там из процепите, намериха кисел трън, натежал от червени гроздове, и се нахвърлиха лакомо на тях. Само мисълта за гладните другари ги спря. Напълниха с плодове шапката на Хасо и всичките си джобове и слязоха долу. Пак облякоха влажните си дрехи и се спряха пред купа листа, под който лежаха другарите им. Оттам се чуваха сподавени охкания, потръпваше нечий гол, стърчащ навън крак.

Когато Ашот и Хасо разровиха купа, вдигна се лека пара. Лежащите в листата деца се бяха стоплили, дрехите им бяха започнали да съхнат.

— Внимателно… крака ми… хълбока… — пъшкаше Саркис.

— И моето коляно е отекло — оплака се Шушик — Я чакай да видя — наведе се Ашот. — Е, няма какво да се стесняваш! ха така…

Момичето беше ударило коляното си о камъка — виждаше се синкав оток, голям колкото кокоше яйце. — Нищо, имаме средство против това.

Ашот отряза от дървото парче гладка кора, сложи го върху нараненото коляно на момичето и го привърза здраво с носната си кърпичка — толкова здраво, че Шушик едва не се разплака.

Като я гледаше, и Хасо се нажали. Той правеше такива гримаси, сякаш него го болеше толкова, колкото и момичето.

— Потърпи, сестричке, потърпи — придумваше я той. — На, хапни си плодове… А пък аз ей сега що запаля и огън — утешаваше я и я залъгваше като дете той.

— Какви нежни мелодии чувам! — вдигна глава Гагик. — Ах, любовните песнички на Хасо ли са това?…

По бледите хлътнали бузи на овчарчето пламна ярка руменина, жилите на врата му се издуха.

— Тя ми е сестра, какво бърбориш! — сърдито каза той и му се закани с кривака.

— Значи, затова я завиваш с абата си?… — не се стърпя Гагик. — Братска грижа?… Мислиш, че не съм забелязал, а?… Не, братле, аз винаги спя с едно отворено око

Хасо пак пламна, а Шушик възкликна в недоумение:

— Абата ли? А къде е абата?

Беше й приятно да слуша за грижите, проявени към нея от този малък кюрд.

— Абата?… — повтори смутено Хасо. — Сигурно водата я е смъкнала от тебе и я отвлякла.

— Жалко… Заради мене остана сега без дреха.

„Какво говори тя? — помисли си овчарчето. — Може ли да се тревожи сериозно за такава дреболия?…“

Децата изядоха мълчаливо киселите плодове и се заеха със Саркис. Отнесоха го настрана, съблякоха го и го прегледаха внимателно. Оказа се, че кракът му е изкълчен в коляното. Към старите рани и драскотини се бяха прибавили много нови, понеже потокът беше блъснал момчето в камъните.

Саркис, легнал върху куп съчки, непрекъснато пъшкаше, а щом го докоснеха, така крещеше, като че ли искаха да му откъснат крака.

— Какво щe правим сега? — понита безпомощно Шушик.

Никой не и отговори. Не им се беше случвало да дават помощ на човек с изкълчен крак.

Овчарят кюрд Авдал беше известен във фермата с умението си да намества изкълчвания и да лекува счупени кости на животни. В планината всеки овчар знае как да съедини костите на счупен крак, как да направи превръзка. А изкълчването е нещо обикновено по стръмните пътеки и острите отвесни скали. Овчарите умеят да дадат първа помощ на пострадал другар. Научил ги е животът, пълен с неочаквани премеждия.

Хасо обичаше да наблюдава как баща му лекува натъртвания и намества изкълчени стави. „Учи се, синко, ще ти потрябва в живота“ — казваше му той.

След кратко, тягостно мълчание Хасо стана и се приближи до Саркис.

— Дай аз да видя — каза плахо той и протегна ръка към крака на Саркис.

Но Саркис изрева отчаяно:

— Олеле, закла ме!…

— Почакай, потрай малко, дай да видя… Е, сега е ясно. Ето погледни, Ашот. Виждаш ли? Това е, което се нарича капаче. Изскочило е от гнездото си, виждаш ли?…

На слабия крак на Саркис това личеше толкова ясно, че не се нуждаеше от никакви обяснения.

— Намести го, ако можеш. Само че по-скоро, докато не е отекло много — пошепна Ашот.

А отокът действително пред очите им просто растеше.

— Хайде, легни… — кротко помоли овчарчето Саркис. — Ха така. Ашот, вземи моя шал, вържи го за крака. Там, до глезена. Гагик, ти дръж Саркис за главата. Така. Сега опъвайте. Опъвайте по-силно крака… А аз ще намествам…

Ашот и Гагик опънаха. Саркис така зарева, сякаш го колеха, но никой не му обърна внимание. Само Шушик отчаяно се хвана за бузите и се обърна.

— Ето сега май е на мястото си — каза Хасо. Само че не пускайте, дръжте крака така изопнат, иначе капачето пак ще изскочи.

Той одра набързо от кората на бряста ленти и изплете от тях въже. Единия му край нави около тежък камък, а другия върза за болния крак на Саркис и постави отдолу пънче. Сега кракът беше непрекъснато е опънато положение.

Саркис крещеше диво и стенеше, не даваше да го пипат, да го мърдат.

— Потърпи, Саркис джан, потърпи. Щом костта се задържи на мястото си, няма да те пипаме — успокояваше го Ашот и сам се учудваше на благия си тон.

— Другари, огън, огън!… — изведнъж извика Хасо. Да беше намерил шепа брилянти, едва ли щеше да изпадне в такъв възторг.

— Къде? Къде, какъв огън?

— Погледнете палтото на Ашот, края на ръкава… Прахан!…

Палтото беше върху Саркис. Децата погледнаха, но нищо не видяха.

— Какъв огън, Хасо, къде? А овчарчето викаше:

— Саркис, Саркис, не мърдай ръцете си, ще изтърсиш саждата!

Децата учудено следяха Хасо. Дори Шушик се измъкна изпод листата и се вторачи в овчарчето. Дотича Бойнах и загледа въпросително стопанина си. „Трябва да са намерили заешки дреболии, щом така се зарадваха“ — вероятно си мислеше той. А Хасо вдигна много предпазливо ръката на Саркис и показа стърчащата от ръкава отдавна обгоряла черна вата.

— Това е прахан! — обясни той. — Сега ще стане на огън… Дайте ми сухи гнили дръвчета.

Издърпаха съвсем внимателно палтото от Саркис. Хасо приближи кремъка до черната ивичка на ръкава и започна да удря енергично кремъка с ножа.

Посипаха се рой искри. Черният, някога горял вече памук скоро задимя, стана съвсем червен и във въздуха замириса на изгоряло. Децата затаиха дъх.

Червената ивичка се разгаряше все по-силно и скоро по нея пробяга пламъче — ръкавът започна да гори…

— Давайте гнилите дръвчета! Духайте! Така… Стига, ще направите пожар. Хайде готово, сега гасете ръкава…

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Скоро децата пак седяха около огъня и забравили студа и преживения ужас, кротко разговаряха.

След мрачната, тежка нощ денят им се струваше особено ясен, а светът — радостен. Смъртта, която беше минала съвсем наблизо, правеше живота едва ли не прекрасен, въпреки че децата останаха и без онези жалки удобства и вещи, които имаха по-рано: постелки, дърва, чанти, книги, тетрадки… На Ашот изчезна горното палто, а на Хасо — абата; липсваше шапката на Саркис и едната обувка на Шушик. И все пак след последното изпитание децата придобиха опит, вяра в силите си.

— Какво беше това, Ашот? Какво чудовище дойде и си отиде? — попита Хасо, когато всички малко се постоплиха и починаха.

За него Ашот беше авторитет. Той сигурно знае всички тайни на света!

— Аз всичко видях — добави той. — Водата избликна изпод скалата — бух!… Като че скалата беше напълнила с въздух гърдите си и го издиша…

— Не точно така, Хасо, но нещо подобно. А пък аз спях и сънувах, че в двора на Шушик скубем кокошка и ще я печем — започна да разказва Гагик. — И в този момент потокът ме изхвърли изведнъж от пещерата, както младо вино изхвърля тапата от бутилката… Счепках се аз с него — но той бяга… Да беше ме оставил, дяволът му неден, поне да си изям кокошката…

Ашот отдавна вече се бе досетил, че това е същият онзи поток, който напоявал някога градината на прадядо му. Той разказа тази история на другарите си и по това, как го слушаше Хасо, разбра, че овчарчето е сериозно разтревожено.

— Никакви дяволи няма тук, Хасо — каза Ашот. — Това е вода. Тя се събира дълбоко в земята. Помниш ли, ние непрекъснато чувахме — къл-къл, кап-кап… Капало е в езеро. А когато то се препълва, водата изтича навън. Само че защо с такава сила, това не можем да разберем. Ще разкажем носле на бащите си, ще пристигнат тук специалисти, ще обследват… А сега, деца, да отидем да видим какво става в нашето жилище…

Хасо все още се страхуваше, но не посмя да възрази. А Гагик каза:

— Аз ще отида да накърша клони за огъня… — И изведнъж се досети: — Сега разбра ли, Ашот, защо в нашата пещера нямаше следи от кози?

— Да, наистина! — сепна се Ашот и дори се удари с длан по челото. — Ами че това е много важно! Значи, дивите кози знаят, че в тази пещера от време на време избликва вода! Това е инстинкт за самосъхранение…

И като поклащаше от учудване глава, Ашот тръгна към злополучната пещера. След него вървеше Гагик.

Водата беше очистила склона пред пещерата от камъните, а по-надолу — от снега. Тук-там се виждаха купчинки от изхвърлените съчки.

— Я, палтото ми!… — зарадва се Ашот. Наистина то висеше закачено на някакъв храст. Децата влязоха в пещерата с известен страх. Вътре нямаше вода, но от най-отдалечения ъгъл се чуваше някакво подсвиркване, бълбукане, плясък. Ашот и Гагик се вслушваха в тези звуци с такъв страх, сякаш всеки момент можеше пак да забоботи и избликне навън водата.

Ашот направи неуверено няколко крачки напред, коленичи на мокрия под и запълзя навътре в пещерата.

— Да — прошепна той, — изпразненото водохранилище се пълни отново. Някъде от недрата на планината в него се влива вода. Но защо това подземно езеро я изхвърля с такава сила, а после отново се затваря?…

Момчетата дойдоха до един ъгъл, където беше съвсем сухо — водата бе минала отстрани. Изпод куп листа изплашено ги гледаха две мънички черни очи.

— Я виж, та ти си оцелял, приятелю! — зарадва се Ашот, като откри любимеца на Шушик, малкото таралежче.

Таралежчето мигновено се сви на бодливо кълбо, ала Ашот го взе предпазливо и го мушна в джоба на мокрото си палто.

Децата излязоха от злополучната пещера. Все пак каква негостоприемна излезе тя! Какви нови трудности изпречи на пътя им!

Какво да правят сега? Да търсят нова квартира? Да подреждат нови легла? Пак да събират дърва за огън? Или да изоставят всичко и да продължават работата на пътеката?

С такива тъжни мисли се прощаваше Ашот с „бясното“ им жилище.

— Ай, таралежчето ми е живо! — радостно възкликна Шушик, когато Ашот го извади от джоба си и го подаде на момичето. — А какво стана с чантата? Не се ли намери?…

— И чантата ти е оцеляла. Дръж.

— Но как така е останала суха? — учуди се Шушик. — Та тя беше до мене!

— През нощта аз я окачих на стената — каза Хасо, — за да не пречи…

— Пак „по роднинство“! Ех, Хасо, Хасо, покровителствуваш ти близките си! — закани му се с пръст Гагик.

— Добре, че книгите на Шушик са се запазили — заяви Ашот. — Ще можем понякога да си четем… Вечер, през свободните часове… Саркис, а как е кракът ти? По-добре ли е? Не боли ли вече? Юнак! Всичко ще мине — всички трудности, тежките дни… А човекът ще остане. Щом се върнем у дома — всичко ще забравим, не ще забравим само лошото и доброто, което тук сме вършили — говореше Ашот, верен на своя тържествен тон. — А сега да се опитаме да обобщим поуката, която извлякохме от последните премеждия…

Любител на събранията и речите, Ашот не се отказа от тях дори и сега.

— Нека всеки от вас си спомни как се е държал, когато водата рукна, и след това… — с жар произнесе той и изгледа изпитателно другарите си.

Саркис сведе очи, а Шушик се усмихна:

— Аз плаках и виках мама…

— Безполезно — наставнически каза звеневият. — Може да ни се наложи да понесем не по-малко тежки изпитания и трябва да сме готови да ги посрещнем.

Лишенията ни най-малко не бяха сломили Ашот. Каква воля имаше това момче! Гласът му отекваше сред скалите твърдо, звънко, но както винаги прекалено тържествено.

— Искам да ви разкажа една случка — каза той след кратка пауза. — Веднаж, чувал съм от дядо си, от тогавашния Петербург пристигнал на Севан учен-академик. Искал да посети манастира. А манастирът се намирал на остров. И помолил той рибарите от Цамакаберд22 да го откарат. Рибарите се съгласили и го качили на шлепа си. Плуват. Ученият пита един от рибарите: „Приятелю, знаеш ли аритметика?“ — „Не, господине.“ — „Жалко — клати глава господинът, — четвъртината от живота ти е загубена.“ Обръща се към другия: „А ти граматика знаеш ли?… А география?…“ — „Не, господине, ние сме неграмотни хора, животът ни преминава само тук, на езерото.“ — „Жалко, половината ви живот е загубен“ — казва пришълецът. Насред пътя излиза буря. Рибарите събличат дрехите си. Единият от тях пита: „А ти, господине, можеш ли да плуваш?“ — „Не.“ — „Жалко, целият ти живот е загубен: нашият шлеп сега ще се обърне“… Защо ви повторих разказа на моя дядо? — продължи Ашот. Но Гагик го прекъсна без стеснение:

— Разбрахме, разбрахме! От пе-да-го-гически съображения — с нескривана ирония проточи той. — Ти, братко, си верен на себе си…

Ашот се ядоса, но прехапа устна. Кой знае, може би наистина сега беше неуместно да приканва другарите си към мъжество. Защо пък не?… Ашот смяташе, че подобни беседи никога не са излишни.

Няколко секунди всички мълчаха, после Ашот, решен да не се засяга от нападките на Гагик, се обърна към Саркис:

— Искам да ти кажа някои неща. Не се сърди, вече няма да говоря неприятни думи, това са последните. Слушай, Саркис, баща ти няма вечно да завежда склада, нали? Значи, и ти не ще можеш да живееш вечно наготово. Ще дойде време, когато ще ти се наложи със собствен труд да изкарваш прехраната си. А пък ти си свикнал да лежиш под дървото и да чакаш крушата сама да падне в устата ти…

Всички се засмяха. Усмихна се смутено и Саркис.

— Погледни Хасо! — въодушевен от успеха, говореше Ашот. — Ето от кого всички ние трябва да вземаме пример! А пък ти винаги си гледал на него с пренебрежение…

Хасо се изчерви, а като почувствува върху себе си ласкавия поглед на Шушик, съвсем се обърка Той живееше във фермата, между овчари и няколко стари жени. Другари момчета, а да не говорим за момичета той нямаше. Та нали все ходеше със стадата: лете в планините, зиме — в Муганската степ. Какви ти момичета там!… Затова може би присъствието на Шушик много го смущаваше. То именно го подтикваше към действия, към смели постъпки. В главата на момчето се раждаха мечти… Искаше му се да направи нещо необикновено, нещо, с което изведнъж да привлече вниманието на децата, а главно — на тънкото момиченце с нежното лице, онова, което той нарече своя сестра…

А какво изпитваше Саркис? В сърцето му настъпи смут. Тези дена, мислеше си той, не го обичат, а постъпките на баща му ги отвращават. И все пак на два пъти му спасиха живота… За Саркис нямаше съмнение, че ако беше сам. непременно щеше да загине. Решен окончателно, той каза смутено:

— Аз съм виновен пред вас, другари… Идете, потърсете там… под един ръждив камък до ореховото дърво… Там има храна, вземете я…

Децата мълчаливо се спогледаха.

— Орехи?! — пръв подскочи Гагик. — Какво седите? — И като размахваше тоягата си, хукна към ръждивия камък.

Бойнах въртеше тревожно рунтавата си опашка и поглеждаше въпросително господаря си, явно желаеше да разбере какво става.

Хасо се изправи и забърза след Гагик. След овчарчето излезе и Шушик. Когато стигнаха до склада на катеричката, Гагик го беше отворил и вече пълнеше джобовете си с орехи.

— Ах, да те разцелувам по муцунката! — бърбореше същевременно той, като мислеше явно за катеричката. — Погледнете само как грижливо е търкаляла с лапичките си орехчетата — едно след друго, едно след друго. Само и само да ни спаси от смъртта. Ох, ох, ох! Не орехи, а… който ги изяде, ще разбере, който не ги изяде — няма да разбере.

Откъслечните възклицания на Гагик достигаха до ушите и на Саркис. Устремил поглед към къпещото се в небето облаче, той лежеше и си мислеше: ето най-после и в неговия живот навлязоха другарите — добри у сърдечни. Той никога не е имал такива другари, пък и не е изпитвал нужда да има. А сега, заобиколен от приятелите си, от тяхната сърдечност и от вниманието им, той чувствуваше, че на душата му става по-хубаво, по-чисто и от това животът изглеждаше съвсем друг…

След като се посъветваха, децата решиха да прекъснат временно работата на пътеката. Каква ти работа, щом няма къде да се стоплят, да починат и поспят! Преди всичко трябваше да намерят нова пещера, да създадат в нея сносни условия за живот, да си починат, да се съвземат от преживелиците през последните дни.

И основната насъщна грижа все пак оставаше грижата за храната.

ПЕТА ГЛАВА

Да, за нещастие те бяха принудени да започнат всичко отначало. Слепите сили на природата ги лишиха от всичко — от жилище, огън, храна, оръжие, от възможността да продължат разчистването на пътеката. Но за това сега нямаше и смисъл да говорят, защото им предстоеше по-важна задача: да намерят нова пещера и да я приспособят за жилище.

Ашот и Хасо се заеха да търсят подходяща пещера. Шушик се грижеше за Саркис, а на Гагик беше възложено да намери храна.

Ашот и Хасо се изкачваха по планината.

— Да отидем във Врабчата пещера, там сигурно е сухо и топло, щом като нощуват птици — предложи Хасо.

Ашот се съгласи мълчаливо и те завиха към скалите, които заобикаляха клисурата отдясно. Там, в подножието им, се чернееше входът на пещерата.

Не след дълго момчетата се спряха и си поеха дъх.

— Тук ще е студено — реши Ашот. — Входът е много широк. Трябва да намерим пещера с нисък и тесен вход.

— Да — съгласи се Хасо. Но нали ако входът е тесен, димът ще се стеле по земята и ще дразни очите — каза Хасо. — А пък от тази димът ще излиза по-лесно и по-бързо. Ще запушим входа с камъни и той ще стане по-тесен.

По-рано Ашот не би се съгласил, но всичко онова, което се случи през последните дни, го направи сякаш по-отстъпчив. Без дума да каже, той влезе в пещерата. Нямаше нужда да навеждат главите си. Навътре обаче сводът на пещерата се снишаваше постепенно, образуваше чупка и се спускаше до самия под. Тъкмо затова Хасо твърдеше, че в такава пещера димът не ще се задържа по свода.

Когато излязоха навън, децата забелязаха, че тук, далеч от предишното им жилище, имаше доста съчки и трева. Оцелели бяха и някои елички, пръснати по склоновете.

Ашот и Хасо събраха набързо дърва, накършиха кичести елови клонки и се върнаха при другарите си.

Още отдалеч Гагик ги посрещна:

— Защо така ти светят очите, Ашот? Кой знае какво прекрасно жилище си намерил? — разбъбра се той. — Само че аз лично в такъв ясен ден в никаква пещера не влизам…

Наистина слънцето така грееше, че никой нямаше желание да се крие в студен каменен чувал.

Миналата нощ децата толкова се настрадаха от студа, че сега бяха почти щастливи и колкото и да ги увещаваше Ашот, че е време вече да се преселват в новото жилище, не им се мърдаше от мястото.

ШЕСТА ГЛАВА

Сладка дрямка налегна този ден пленниците на Барсовата клисура. Особено й се наслаждаваше Саркис.

Той лежеше по гръб, сложил ръце под главата си и изтегнал болния си крак към огъня. Загледано неподвижно в безкрайната небесна шир, момчето възобновяваше в паметта си и преживяваше всичко, случило се през деня. Понякога по лицето му преминаваше мрачна сянка, но тутакси я сменяше щастлива усмивка.

Затворил очи, Саркис преживяваше — за кой ли път вече — ту падането си от скалата, ту буйната сила на потока — краткия, но едва ли по-малко страшен миг. А кракът? Ах, каква ужасна болка беше! И пак другарите му дойдоха на помощ. А те не знаеха от каква голяма беда го бяха избавили.

И Саркис си спомни какво се бе случило, когато електрифицираха колхозния харман. Монтьорът Рубен падна от стълба и си изкълчи тазобедрената става. Не го откараха веднага на хирург и цели две седмици лежа в къщи, а после вече нищо не можеше да се направи. Професорът дори не можа да му помогне. Той каза, че до тринадесетия ден все още било възможно да се спаси кракът, а след това — вече не. Така си остана Рубен куц и цял живот ще ходи с патерици…

Ето от какво голямо нещастие овчарят Хасо беше спасил него, Саркис!

— Потрай де, Ашот! — долетя до Саркис гласът на Гагик.

Но Саркис не даде ухо на разговора, а се върна отново към мислите си и гласовете на другарите му сякаш се отдалечиха.

„А малко ли нещо направи и Ашот?… Та той не само от осакатяване, а направо от смъртта ме спаси!… — с нарастващо чувство на благодарност продължаваше размишленията си Саркис. — Само че от Ашот до Хасо има разлика, колкото оттук до небето… Хасо има златно сърце. Той върши доброто незабелязано, без да обижда, а при Ашот всичко е на показ… Ще направи нещо голямо, хубаво, сякаш в лицето те плесне, а току-виж, и натякне… Когато пък дава наставленията си, чувствуваш, че се смята в правото си да говори с тон на благодетел… Направил, значи, това или онова за тебе и ти си му задължен. Не е хубаво!…“

И Саркис, колкото и да се мъчеше, не можеше да преодолее чувството си на неприязън към Ашот. „А за какво ли спорят?“

Той се откъсна от своите мисли и се заслуша. А, май че Ашот иска да се пренесем в новата пещера, а Гагик се противопоставя. Този Гагик все още не може да се примири, че Ашот не допуска възражения, особено в присъствието на Шушик. Как е възможно да се възразява на началство, да се подронва авторитетът му?…

По измъченото лице на Саркис се плъзна подигравателна усмивка. „Ох, как се е разгорещил само! Сигурно Гагик го е засегнал нещо, уязвил го е…“

— Защо не се подчинявате? Защо ме избирахте тогава?…

И веднага след това спокойният глас на Гагик:

— А ги, Ашот, престани да говориш така с нас! Ние сме връстници и съвсем не е нужно един от нас да се държи с другите като началник — да заповядва, да се разпорежда! Научи се да се съветваш, да споделяш с другарите си…

Саркис забеляза, че Гагик е необикновено сериозен, а Ашот толкова се беше зачервил, че почти не се забелязваха луничките по лявата му буза, която потръпваше нервно. Той слушаше нетърпеливо Гагик и непрекъснато поглеждаше под око Шушик, но тя сякаш съвсем не слушаше.

— Наистина — продължаваше Гагик — под натиска на масите — и той посочи с пръст към гърдите си, — под натиска на масите от вчера ти си малко по-демократичен, но това още не…

— Аз съм такъв, какъвто си бях… — рязко го прекъсна Ашот.

— Не, промени се малко. Ти вече не казваш „направи това и това“, а казваш — „да направим“… Това е хубаво. Но все още обичаш да заповядваш. И току нагрубиш. Престани, братле, от това няма полза. Ако искаш да те слушат, говори с добро. А ако…

Тези „ако“, както и изобщо цялата „обвинителна реч“ на Гагик, засягаха болезнено честолюбието на Ашот. Той действително напоследък се стараеше да бъде малко по-мек, по-естествен с другарите си. Но сега… „Не! Ясно е, че с тях другояче не може!“ — се мярна в силно раздразненото съзнание на Ашот и като не можа да се сдържи, той каза рязко:

— Без мене вие сте загубени!… Всички! Гагик все още се мъчеше да поддържа полушеговития тон, макар че този път трудно му се удаваше. Но като чу последните думи на Ашот, той се намръщи и след кратко мълчание каза:

— Добре, Ашот… Щом имаш такова високо мнение за себе си, по-полезно ще е, струва ми се, просто да те сменим с друг. И аз ще поговоря с другарите. Така ще бъде по-добре преди всичко за самия тебе.

Ашот се засмя язвително:

— Кой ще ме смени? Страхливият Гагик или… — Беше готов за всекиго да каже по някоя обидна дума, но се опомни: глупаво е да настройва другите против себе си.

— Гагик, стига! Ашот, моля ти се, млъкни… — намеси се Шушик. Очите й бяха пълни с тревога, а сърцето и биеше неспокойно.

— He! Шушик не, не бива така да се оставя… — разгорещи се Гагик. — Ти само си спомни: „Да не чувам да се хленчи!“… „Не сe оплаквай!“… „Прави това, което ти е заповядано!…“ Какъв е този тон? Как говори той с нас? Ако сега не сломим високомерието му. той ще стане един ден деспотичен бюрократ! Искате ли да ви докажа, че авторитетът на Ашот е надут? Съгласни ли сте? Нека гласуваме за него… С тайно гласуване, разбира се…

Никой не се обади, но се чувствуваше, че подобен „опит“ дори заинтересува децата. Освен това процедурата на тайното гласуване ги привличаше със своята сериозност…

Гагик извади от чантата на Шушик тетрадка, откъсна лист, раздели го на части и направи няколко билетчета.

Ашот следеше с презрителна усмивка другаря си и в черните му очи се четеше учудване: как така това кротко и послушно момче изведнъж стана сериозно, зло, решително?… Вероятно има някакви стари сметки с мене — помисли си той и започна да рови в паметта си кога и какво зло е сторил на Гагик. Но нищо, разбира се, не си спомни.

„Или ми завижда, че съм старши — предположи в себе си Ашот. — Да, разбира се! Иска му се той да стане началство… Ще станеш, как не!…“ — И той се разсмя на наивността на другаря си.

— Какво се смееш? Мислиш, че се шегувам?… — все повече се горещеше Гагик. — Ето ти билетчето! На него има пет имена. Четири ще зачеркнеш, едно ще оставиш. После ще го занесеш и пуснеш ей зад онзи камък, „Неприятно стана“ — мислеше си Хасо, но скромността не му позволяваше да се намеси в спора.

Саркис мълчеше, но, изглежда, и той не беше против такава една проверка на Ашот. Шушик седеше, потънала в размисъл. Но ето че нещо реши и каза на Гагик:

— Добре, дай и на мене такова листче и молива… На Ашот се стори, че в думите на момичето имаше закана и това го зарадва. Тя, разбира се, е непременно за него. На Саркис пък колко добрини е правил!… Би било черна неблагодарност да гласува против своя спасител! „И Хасо естествено е мой — бързо преценяваше изгледите си Ашот. — А щом е така, четири гласа от петте са осигурени! Нали и аз гласувам! И Гагик ще остане сам…“

И почувствувал отново силата си, Ашот каза предизвикателно:

— Хайде, какво се колебаете още? Смелост ли ви липсва? Гледай, Гагик! Аз не се страхувам! Направо пред очите ти зачерквам твоето име… На ти тебе тайно гласуване!…

— Не, братле! Нека сме страхливи, но гласуването ще бъде тайно. Хасо, гледай тука. Първото име ще можеш да прочетеш — то е твоето. Второто — на Саркис, третото…

— Също мога да прочета… Това е… — смутено избъбра овчарчето.

Гагик се засмя:

— То се знае, че можеш! Нали е името на Шушик.

— Буквата „ш“ започва с кукичка, като на моя кривак, затова не я забравям — побърза да се оправдае Хасо.

— Да, да… А на края е завита като опашката на Бойнах… Така ли?… Е, шегите настрана! Слушай: четвъртото име е на Ашот, петото — моето…

С единствения молив, който имаха на разположение, децата отметнаха имената в билетчетата, навиха ги на тръбички и ги пуснаха зад камъка.

Сега, Ашот, трябва да се избере преброителна комисия — каза Гагик. — Тъй като аз и ти сме заинтересовани страни, нека преброяват те…

— Добре — каза Шушик, — ще ги преброим аз и Саркис.

— А Хасо?

— Ами нали по арменски той може да прочете само своето и моето име, а вашите засега не различава едно от друго — засмя се Шушик.

Сега вече изборите я забавляваха и тя изгаряше от нетърпение да разбере кой колко гласа ще получи. Много интересно занимание измисли Гагик!

И Шушик изтича за билетчетата. Като се върна, седна до Саркис и заедно започнаха да преброяват гласовете.

— „Хасо“… — шепнеше тя. — Прегъвай пръсти, Саркис. Прегъна ли един? Пак „Хасо“, пак… Брей, три! — радостно учудено възкликна момичето.

Ашот и Гагик, седнали настрана, си даваха вид, че нещо са заети. А в действителност те се вслушваха напрегнато в шепота, който идваше от ъгъла. Като че ли там се решаваше въпрос на живот или смърт…

Най-после Шушик стана и с билетчетата в ръце дойде при другарите си. Имаше тържествен вид, лицето и сияеше от задоволство. В сините очи на момичето святкаха топли искрици, но същевременно в тях се бе затаила и лека насмешка.

„Избран съм!“ — уверено и гордо си помисли Ашот, но тутакси се присмя на себе си: „Как се радвам, сякаш можеше да бъде другояче!“ И той погледна високомерно другарите си. С нетърпение очакваше да стане свидетел на собствената си победа.

А Шушик сякаш нарочно протакаше — нали й бяха известни вече резултатите!

— Знаете ли какво излезе? — каза тя най-после, като се мъчеше да бъде спокойна. — Получи се нещо чудно…, Макар че може би не е чудно, а просто хубаво, както всъщност би трябвало да бъде… Сега наш ръководител е Хасо…

И Шушик погледна изпитателно другарите си: какво впечатление им направиха думите й?

Саркис мълчаливо се усмихваше. Той, изглежда, беше напълно удовлетворен. В черните очи на Гагик святкаха насмешливи пламъчета. Той тържествуваше. Хасо ахна и се изчерви до корена на косите си. За да скрие смущението си, той изви глава и започна да гали Бойнах. А Ашот?… Ашот просто се вкамени. Отначало дори не повярва на ушите си.

— Как! Да не би да сте сбъркали и при преброяването! — възкликна той.

— Не, вярно броихме Ето, гледай. Саркис има един глас „за“, четири „против“, Шушик пет „против“ и тя се засмя добродушно, — Гагик — два „за“, три „против“, Хасо — два „против“ — мисля, че единият е от него. А Ашот… един „за“ и четири „против“.

Явно, че не беше лесно на доброто момиче да произнесе „присъдата“, като знаеше какъв удар ще е тя за болезненото честолюбие на Ашот. И когато свърши, то въздъхна с такова облекчение, сякаш беше свалило тежък товар от плещите си.

Ашот беше потиснат. Ударът го порази със своята неочакваност. Виж ти! А той искрено се смяташе за най-добър водач на децата. Кой друг освен Гагик можеше да е против него?… Пък и Гагик дори — какъв противник е? След минута ще започне да се шегува, сякаш нищо не е било. Нали до преди малко разговаряше с него както по-рано кротко… Не, тук има някакво недоразумение…

Разбира се! Ето Гагик се обръща към него и поглеждайки го в очите като най-верен приятел, спокойно казва:

— Ти не ме пожали (думата „страхлив“, казана от Ашот, все още му тежеше на сърцето), а ето че ние те жалим и затова не казваме кой е този един, чиято ръка не се е вдигнала да зачеркне името ти…

Ашот така побледня, сякаш го бяха уловили в кражба.

Този втори удар беше още по-неочакван от първия. Всички наведоха глави, за да не гледат как ще подействува той на честолюбивото и гордо момче. Хубаво го „жали“ Гагик!… Можеше ли намекът да бъде по-ясен?

Дори такова простодушно момче като Хасо, съвсем незапознато с техниката на изборите, и то разбра, че единственият глас за Ашот беше от самия Ашот. Ах, колко неудобно, колко лошо се получи!

Хасо стана и под предлог, че трябва да отсече клони за лък, тръгна към храстите. „Дали не ми се подиграват?…“ — мислеше си той. Ако знаеше, че никой няма да си даде гласа за Ашот, Хасо, разбира се, щеше да му даде своя. Срам, голям срам! На мястото на Ашот той сигурно щеше да потъне в земята…

Но, изглежда, че и самият Ашот имаше точно такова желание. Сякаш забиха нож в сърцето му. Той беше оскърбен не пo-малко, отколкото братът на Ануш Моси23, когото на една сватба Capo поваля по гръб пред цялото село.

— Не се сърди, Ашот — обърна се приятелски към него Гагик. — Това е само за по-добро… За тебе е полезен такъв урок. Ето и мене не ме избраха, нали? Но аз не се обиждам… Не всеки може да бъде водач! Зная, че ти не очакваше това. Но така става винаги, когато ръководителите прекалено се възгордеят. На такива ръководители може и нищо да не казват направо в очите, защото се страхуват от тях, но още на първите избори ги провалят позорно. Ами тъй де!… — Гагик се опитваше да премине на обичайния си полушеговит тон. — Хайде, Ашот, не увесвай нос! Нищо страшно не се е случило. Ставай, време е да се преселваме в новото жилище…

Никой не каза повече ни дума. Хасо наряза клони и направи нещо като носилка. Сложиха на нея Саркис и момчетата го понесоха към Яребишкия хълм.

— Много ли боли? — попита загрижено Шушик, която вървеше до носилката.

Саркис се усмихна — печално, но признателно. Боли, разбира се, че боли. Но може ли да има за болния по-добро лекарство от добрата, грижовна дума на приятеля?…

СЕДМА ГЛАВА

Хасо се оказа необикновен началник — на никого никакви заповеди! Като видя например, че Шушик трепери и едва стои на краката си, сам отиде под стария орех и донесе такъв куп сухи листа, че момичето почти потъна в меката и топла постеля.

— Трябват ни още много такива листа — каза сякаш на себе си той и като погледна слънцето, почеса се по тила.

— Защо? — попита Гагик, който следеше с интерес всяка постъпка на овчарчето.

— Защо ли? Входът трябва да се намали, иначе болните няма да издържат.

— Ние имаме един болен и той лежи зад огъня, няма да замръзне.

— Не, изглежда, че и Шушик се е разболяла — тихо и тъжно каза Хасо. — Глина нямаме, ще трябва да уплътняваме стените с листа. Не е здраво, но пък ще запушим всички цепнатини и дупки… Ще стане по-топло…

И тъй като в това каменисто и безводно място действително не само глина, но и кал не можеше да се намери, предложението на Хасо трябваше да бъде прието.

Новият ръководител не викаше никого със себе си, ала когато пак тръгна за листа, след като завърза ръкавите на ризата си и по такъв начин я превърна в торба, Ашот и Гагик излязоха след него.

Момчетата донесоха много листа, сложиха ги пред пещерата и Хасо се залови за работа. Без да чакат обяснения, другарите му повтаряха онова, което вършеше той. Събираха камъни, по възможност гладки и плоски, и ги нареждаха на прага на пещерата като зид, широк около половин метър. След това вместо цимент или глина слагаха дебел пласт листа, а отгоре — пак камъни. Така се издигаше стена, която стесняваше входа на пещерата.

Когато стената беше достатъчно висока, Хасо спря, избърса потта си и каза пак така, сякаш на себе си:

— А сега ще трябва да се направи същата стена и от другата страна. Между стените ще остане тесен проход. И това ще е вратата…

Край пещерата и по-долу, под нея, имаше много камъни и работата спореше. Ашот се трудеше мълчаливо, съсредоточено. Гагик го поглеждаше изпод вежди и се усмихваше. „Колко е обиден!…“ — мислеше си той. Но това, че Ашот беше „обиден“, помогна много. Изцяло погълнат от работата, той се движеше напрегнато, нервно, мъкнеше такива камъни, каквито Гагик не би могъл дори да помести…

Когато стените станаха високи около метър, Хасо взе два пръта, издялани предваритлено, и ги постави отгоре един до друг като напречни греди. Намерението му ставаше все по-ясно: трябваше сега да наредят камъни и върху тези греди, та да остане тесен и нисък отвор, през който да може да мине само един човек, и то приведен.

Гагик искрено се радваше, като гледаше, че работата върви, но му беше и мъчно, че няма на кого скришом да намигне: „Е, виждаш ли какъв излезе моят кандидат?“ А не можеше да го каже на Ашот!

Ала езикът толкова го сърбеше, че забравил неприятностите около изборите, той не се сдържа и все пак намигна на Ашот. „Видя ли на какво е способен този мълчаливец?…“ — питаше неговият поглед.

Ашот само изгледа накриво Гагик и нищо не каза.

Между това работата се усложни. Сега камъните и листата трябваше да се слагат вече на голяма височина: ръцете не можеха да достигат, а и трудно беше да се вдигат камъните. Наложи се да трупат купчина, на която Хасо се качи. Той нареждаше, а другарите му подаваха строителния материал.

— Там, горе, да не зазидаш съвсем, да оставиш отвор за дима — разтревожи се Гагик.

Хасо се усмихна: „Като че ли аз не зная!…“

Децата привършиха стената доста късно, вече при светлината на огъня. Не стана лоша — дебела, набита плътно с листа. Студ през нея не ще проникне. Само че не беше много здрава: да я бутнеш — ще се събори… Значи, при влизане и излизане от пещерата трябва да внимават да не я докосват…

Когато всичко беше свършено, Хасо повика Бойнах и заедно с него слезе в Дъбравата.

— Къде, Хасо?… — извика подире му Гагик.

— За дърва…

— И това ми било старши! Нищо не казва!… Досещай се сам какво да правиш. Иначе не може…

Ашот и Гагик също решиха, че трябва да отидат за дърва. Но те не тръгнаха към Дъбравата, а към злополучната пещера, откъдето ги беше изхвърлил потокът. По-долу от нея имаше доста съчки, повлечени от водата и заседнали около храстите.

Когато момчетата се върнаха, Хасо се беше вече прибрал. Седнал край огъня, той кърпеше с дървено шило съдрания си цървул.

Шушик спеше на топлата си постеля, но много неспокойно. Страните й горяха. Изглежда, че имаше висока температура.

Скоро се събуди и поиска да пие.

А какво да и дадат да пие? Можеха както винаги да нажежат камъни и да ги поставят в сняг, но…

— Студената вода ще и навреди. Добре е да и дадем чай… — мрачно каза Ашот.

— Чай! Но в какво да го възварим? Откъде съд?… Пък чай откъде? — обади се Гагик.

— Не е трудно да се направи съд — вдигна глава Саркис. — Помниш ли, ние сме чели в училище как са изработвали съдове в предисторическите времена.

— От глина?… Но къде ще намерим глина в тези скали? — сви рамене Ашот.

— А това какво е — не е ли глина? — понадигна се с мъка от постелята си Саркис и показа ръждивия камък до огъня.

— Глина ли?…

— Да, вкаменена глина… — И като видя, че не го разбраха, Саркис започна да обяснява.

Той се стесняваше, говореше плахо, дори мрачно. Нали за пръв път изобщо предлагаше нещо свое, за пръв път правеше опит да помогне с нещо на колектива. Затова и беше смутен, скован.

— Нима не е ясно — говореше той, — че тези ръждиви скали наоколо са все варовикови? А варовикът се образува в морето. Тук също по-рано е било море, значи, трябва да има и глина. Нанасяли са я планинските потоци и под налягането на водата тя се е вкаменила. А по-късно и земните пластове са я притискали…

Другарите слушаха внимателно Саркис. Те знаеха, че той обича геология и мечтае след завършване на училището да постъпи в геоложкия факултет на Ереванския университет. Не случайно беше предложил на Хасо вместо кремък някакъв жълтеникав камък. От камъни той много разбираше.

— Да, но сега все пак това е камък, а на нас камък не ни трябва, трябва ни глина… — заяви Ашот.

— Ами ако го сложим във вода, ще омекне ли? — попита Гагик.

— Ще омекне — потвърди Саркис, но веднага побърза да добави: — След много столетия, разбира се, ще омекне. Но ако намерите някъде наблизо влажно място, там може да има такива камъни, превърнати вече в глина.

И Саркис с лека въздишка се изтегна на постелятa. Такъв дълъг разговор го измори — беше още много слаб.

— Ох — удари се по челото Гагик, — та нали тази дяволска вода векове наред е текла от пещерата!… Да отидем, деца, там под тръстиката сигурно има глина!…

Саркис се усмихна и кимна, потвърждавайки предположението на Гагик.

Децата взеха тлееща главня, а Хасо измъкна от постелката си няколко елови клони. Като се препъваха в тъмнината, те стигнаха до Върбалака, запалиха там еловите клони и при светлината им започнаха да скубят с корени тръстика. Ровеха с остри пръчки влажната земя, но не намираха глина, а само растителен хумус, натрупан тука в продължение на много, много години.

Еловите факли догоряха и угаснаха. Хасо запали огън и продължи да копае ту тук, ту там.

Малко по-долу от тръстиката потокът, избликнал от пещерата, беше поизровил склона. При светлината на огъня Хасо забеляза на това място червеникава ивица. Разчопли я с ръка: глина!… Момчето грабна каменната мотика и започна бързо да копае.

— Какво правиш там, Хасо? — извика му отгоре Гагик. — Нищо ли не излиза? Не е ли по-добре да си тръгваме?

— Какво мога да правя? Глина копая — обади се невъзмутимо момчето.

— Глина ли?… Мили мой! А защо мълчиш, защо не казваш нищо?!

— Че какво има да се говори? Трябва да се работи… Ашот и Гагик слязоха долу и като видяха жълтата глина, се заеха усърдно да помагат на Хасо.

— Какви съдове само ще си имаме! — възхищаваше се предварително Гагик. — Такава грънчарница ще направя, че… Ей, момче, да беше взел поне пример от кокошката: снесе яйце и като се разкудкудяка, целият свят ще разбере. А ти?… Такова съкровище си намерил, а мълчиш!

Скромността на Хасо не за пръв път учудваше Гагик.

Колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-влажна ставаше глината, а на половин метър дълбочина тя беше съвсем мокра.

— Джан! — зарадва се Гагик. — Хайде да копаем по-дълбоко, тук може и вода да намерим!

— Не, тук само се е просмукала водата, която избликна наскоро от пещерата — изказа мнението си Ашот.

Всички взеха по една голяма буца глина и се върнаха в пещерата. По пътя Гагик отряза двадесетина върбови пръчки.

— Можеш ли да плетеш кошници? — обърна се Гагик към Хасо.

— Никога не съм плел — призна си овчарчето.

— Няма значение, хайде да месим сега глината.

Двамата се заеха мълчаливо за работа, а Гагик седна по-настрана и неусетно задряма. Но след няколко минути само той поотвори едното си око като заек и каза:

— Виждам, че без мене сте за никъде. Да съединим, Ашот, моя ум и твоята сила и няма да пропаднем. Дайте насам пръчките.… А вие през това време месете глината.

ОСМА ГЛАВА

Гагик взе върбовите пръчки, очисти ги от листата, заби краищата им в земята и започна да плете нещо. Той работеше така бързо и сръчно, сякаш цял живот само с това се беше занимавал. А Гагик наистина беше плел кошници в къщи: големи, в които носеше слама на кравата, и малки — за плодове и зеленчуци. Всяка есен всички в семейството — баща му, майка му и той — пълнеха кошниците с кехлибарено грозде, с домати и други плодове, които раждаше в изобилие плодородната почва на Араратската долина.

— Знаеш ли занаят, никога няма да загинеш — заяви делово Гагик, наведен над изделието си. — Слушайте каква приказка ще ви разкажа, И без това днес е мой ред. Приказката ще е от полза и за тебе, Хасо, а особено за нашия приятел Саркис. Виждате ли го, също като лисицата, преструваше се на умрял, а наостри уши да слуша мъдрите ми слова (и наистина по бледите устни на Саркис заигра лека усмивка). И така… В отколешни времена Вачаган, единственият син на царя на нашия Авхански край, когато се връщал веднаж от лов, срещнал девойката Анаид, дъщеря на овчаря от село Хацик.

Toй я помолил да му даде вода да се напие, но водата не само, че не утолила жаждата му, а запалила цял пожар в сърцето му. А и как да не пламне пожар, Хасо джан? Тази Анаид не била девойка, а кошута, истинска кошута… Очите й тъмни като моите, веждите й — с длето сякаш източени, като на нашата Шушик, косите й — до кръста… Девойка — стройна като топола. Била смела и умна. Дори старците от село Хацик ходели да искат съвет от нея. Как да не се влюбиш. Влюбил се в нея и царският син Вачаган и като всички влюбени — загубил си ума. Застанал пред майка си, царицата, и… „Избирайте — рекъл, — или ми я вземете за жена, или ще отида в манастир, отшелник ще стана…“ Я ми подай онази пръчка, Ашот. Какво сте зяпнали? Като ще слушате — слушайте, ама и глината месете. Баба ми умееше хем да преде, хем с дядо ми да се кара… А. Шушик джан, ти се усмихваш? И ти, значи, слушаш? Слушай, слушай… Докато разказвам, ще направя и съд за твоя чай. И така, отстъпил царят пред сина си и изпратил царедворци в село Хацик да искат дъщерята на овчаря. Но да видите каква горда излязла тая девойка! „Не искам да стана жена на царския син!“

— Охо! — възкликна Хасо, който слушаше с голям интерес приказката на Гагик.

— Да, чисто и просто отказала. „Ако царският син иска да ми стане мъж, нека по-напред научи някакъв занаят!“ Казват й: „Слушай, момиче, той е властелин на цялата страна, всички му служат, защо му е занаят?…“ А тя: „Кой знае какво може да се случи. Може слугата владика да стане, я владиката — слуга…“ Виждате ли колко мъдри са били ония, които са измислили приказката! Сбъдна се предсказанието им!… Казала това Анаид и добавила: „Какво, че е царски син?… Току-виж, някой прекрасен ден останал без царството си, от какво ще живее тогава?“ Ти слушай, Саркис джан, това и за тебе се отнася… Ти сигурно си казваш сега на ума: „Пак ме заядоха…“ Не се обиждай, братко, тук няма място за обида. Сам виждаш — Ашот може да преживее от лов, аз — от кошници, Шушик — ще пере дрехи, Хасо — ще пасе овце… А ти какво ще правиш? Да, златни ръце има занаятчията!… Погледни само каква кошница направих!

— Какво станало после, Гагик? — попита нетърпеливо Шушик.

— И тъй, от мъка царският син Вачаган започнал да учи занаят. Минала година и той вече умеел да тъче плат от сърмени нишки. Изтъкал плата, ушил от него разкошна блуза и я изпратил на Анаид. Гледа девойката, че царският син… наистина направих чудна кошница… Ух, каква кошница!… Блуза, блуза!… — поправи се Гагик и с удоволствие забеляза по лицата на другарите си, че бяха забравили временно неволите си. И болните — и те дори слушаха. — Съгласила се Анаид. Вдигнали сватба от разкошна по-разкошна. Цялото село Хацик замирисало на шишкебап. Тогава царският син Вачаган казал: „Докато не дойде по-малкият ми брат Гагик, няма да вкуся от шишкебапа…“ Откъде е можел да знае, че Орат му Гагик се превива от глад тук в Барсовата клисура?… Но хайде да не ви мъча.

Не минали няколко седмици от сватбата и царят и царицата умират; на трона се качва синът им Вачаган. Тъкмо по това време по селата и градовете започнали да изчезват неизвестно къде хора. Също като нас: вървяхме си от фермата за селото и изведнъж се изгубихме, озовахме се в някаква тъмна дупка като тая Барсова клисура.

Новият цар си казал: „Я да отида да обиколя страната си, да видя какво има и какво няма в нея, може да узная къде се губят поданиците ми.“

Оставил Анаид на трона, а той облякъл селски дрехи и тръгнал да скита из своето царство, да види нуждите на народа. А с народа покрай жена си, дъщерята на простия овчар, той се отнасял добре… Старите хора казват — прекъсна разказа си Гагик, — че любовта променяла хората. Не зная. Някой от вас изпитал ли го е? Не? Още по-добре, че иначе няма да спи нощем и ще отслабне…

Дошъл Вачаган в град Перож на брега на Кура. В този град живеели персийци езичници. Имало и арменци.

Излязъл Вачаган на пазара. Гледа — насреща му върви брадат човек, главният жрец, а след него и други жреци. Купуват разни стоки, опаковат ги на денкове, а денковете дават на носачи.

Взема един денк и Вачаган и тръгва подир носачите. Иска заедно с тях да влезе в покоите на жреца, да види какво има там… Вървят те, вървят, излизат извън града. Стигат до една крепост, заобиколена със стени. Отварят се железни порти, пропускат носачите и пак се затварят. „Ама работа! мисли си царят. — Дали не попаднах в клопка?“ Отвеждат носачите в подземие. Там, под ударите на камшици, работят стотици хора. Работят почти на тъмно — в ковачници, в тъкачни и дърводелски работилници… Всички голи, всички изпити, слаби като скелети. Трепят се до изнемогване, докато се държат на крака. Падне ли някой, хвърлят го в големи медни казани, варят го и хранят живите с това месо… А от тези адски подземни работилници жреците изнасят различни стоки, продават ги по градовете и трупат богатства.

Който от пленниците знаел занаят, получавал работа, който не знаел — отивал „за месо“…

Вачаган, като „по-тлъстичко месце“, щял да отиде при касапина… Но се примолил: „Не ме убивайте, аз ще изтъка от сърма такъв плат за вашия главен жрец, че цена няма да има!“ — „Добре — рекли, — тъчи.“ — „Ала ми трябва светла стая, за да могат очите ми да различават цветовете.“ Дали му стая. „Сега — рекъл — не ме хранете с месо — ще умра, ако ям, и вие много ще загубите. За плата, който ще изтъка, ще ви дадат злато сто пъти по-тежко, отколкото тежи самият той.“ — „Ами ако не го продадем на тази цена?“ — „Отсечете ми тогава главата…“

Жреците се съгласяват. Започват да хранят Вачаган с млечни продукти и зеленчуци. А той работи, тъче такъв чуден пъстър плат, с такива заплетени, изкусни шарки, че само онзи, който ги проумее, може да разбере езика им. Но да не помислите, че Вачаган е бил от онези егоисти, които мислят само за себе си… — каза Гагик, като прекъсна за минутка разказа си. и всички, разказвачът също, се постараха да не погледнат при тези думи към Саркис. — За помощници — продължи Гагик — Вачаган поискал десет работника, макар че не му трябвал нито елин. Дали му жреците и помощници, и тях също хранели. Нямало що: майсторът така високо оценил платя си. че сън не хващало жреците от нетърпение. А Вачаган, който се отървал временно от секирата на палача, постоянно окуражавал „помощниците“ си: „Дръжте се, и за нас ще се отвори някоя врата, няма да останем все в Барсовата клисура я!“

Децата се усмихваха, а Гагик, погълнат от работата, продължаваше в същия шеговит тон:

— Когато платът бил готов — както сега моята кошница (Ашот, я дай глината, вече ще мажем), — дошъл главният жрец, погледнал и се прехласнал „За този плат ще дадат злато не сто, а двеста пъти повече, отколкото тежи — казал му Вачаган. — Само царица Анаид може да даде толкова. Никой друг няма да посмее да облече дреха от такъв скъп плат…“

А царица Анаид в това време седяла на трона си и нареждала — така както и нашите близки ни оплакват сега. „Защо все го няма и няма Вачаган?“ — казвала тя. „Къде се загуби Гагик?“ — казват у дома… Кучето на царя, Занги, тъжно скимтяло, а конят му нищо не ядял и от ден на ден слабеел. Гледала ги царицата и мъка свивала сърцето и.

В това време идва някакъв търговец и казва, че носи скъпоценна стока за царицата.

Отвеждат търговеца при нея. Отваря той торбата и изважда разкошния плат, изработен от Вачаган. Погледнала царицата и сърцето и едва не изскочило… Какво чудно има тук? Я занесете сега моята кошница в село — веднага всеки ще каже: това е работа на Гагик! Смешно ли ви е? Хасо, разрови огъня, ще поставим моето изделие в средата.

В силно пламтящия огън загоряха, запращяха пръчките на кошницата, но глината, с която беше измазана отвътре, започна да се изпича и втвърдява.

— Развълнувала се царицата — продължаваше Гагик, — разбрала, че платът е изработен от мъжа й. Изкусно били изтъкани красиви цветя — рози, лилии, теменужки… Вгледала се по-внимателно и се досетила: това не били обикновени цветя, а познатите й цветя-букви. Свързала тя буквите и ето какво прочела: „Скъпа моя Анаид, попаднах в истински ад. Той се намира в източната част на Перож, в крепостта извън градските стени, в подземието. Човекът, който ще ти донесе плата, е един от надзирателите в този ад. Ако не изпратиш бързо помощ, ще загина и аз, и стотици невинни хора. Твой Вачаган“

Прочела Анаид това необикновено писмо, възмутила се, но съумяла да прикрие чувствата си и казала на търговеца: „Ти наистина ми донесе безценен плат. Сега ще те възнаградя за него.“ И тя направила знак на своите придворни. Те разбрали, хванали търговеца и му вързали краката и ръцете.

Затръбили тръби, разтворили се градските порти и войската излязла. Най-отпред на вихрогонен кон яздела сама Анаид в златни доспехи.

Какво има още да се разказва? Дошла войската в град Перож. Хванали всички жреци и ги накарали да отворят вратите на подземието. Излязъл цар Вачаган — както и ние ще излезем скоро оттук, — а заедно с него и стотиците невинни хора… Разбрахте ли сега какво значи да имаш занаят? — завърши Гагик. — Но докато аз със златните си ръце не измайсторя глинени паници и гърнета и не сварим в тях чорба, нищо няма да разберете от моя занаят…

Приказката се хареса на всички. Тя повиши настроението им. Наистина ще дойде ден, когато и те ще излязат от своя ад.

А Гагик, въодушевен от историята на царския син, с особена гордост извади от огъня образеца на своето изкуство — глиненото гърне. Но като забеляза по него пукнатини, той се смути и засрамено измърмори:

— А, то се напукало… — И възторженото настроение на момчето изведнъж се изпари.

А и Ашот прибави с подигравателна усмивка:

Да, веднага личи кой е майсторът! Цялото село ще познае работата на всеизвестния Гагик.

Ти слагаш гърнето съвсем мокро в огъня — намеси се Саркис, като се понадигна в постелята си. — Разбира се, че ще се напука. Не си ли виждал как правят делвите в грънчарницата на колхоза? Изработят ги, оставят ги да поизсъхнат на слънце и тогава чак ги пекат.

Лесно е да се каже, но къде да намеря слънце посред нощ? Чаят сега трябва!… — И Гагик, замислен, се почеса по тила. — Добре, ще забавим темпото на производството — реши той, замаза пукнатините на гърнето и го постави край огъня. — Нека съхне бавничко. Потърпи, Шушик джан.

Ала мина доста време, докато гърнето позасъхне. Сега пукнатините бяха тънки като паяжина.

Гагик ги замаза отново, изсуши пак гърнето и го сложи в огъня. Изгледа победоносно другарите си, а погледът му сякаш казваше: „Е, как ви се струва, умее ли момчето да намери изход от положението?…“

И наистина изходът беше намерен!

— Сега, Хасо, твой ред е. Донеси сняг, за да го разтопим в гърнето, а аз през това време ще изтичам за лекарство за болните — чудотворно лекарство!

Гагик стана и тръгна неуверено към изхода на пещерата. На вратата се спря и загледан в мрачните очертания на далечните планини, съжали, че няма такова смело сърце като Ашот.

Сега това му беше особено неприятно. През деня той бе забелязал близо до пещерата малинови храсти. Знаеше, че от корените им овчарите и ловците приготвят вкусен и лековит „чай“. Но как да отиде до храстите? Направи няколко крачки, но наблизо нещо изшумоля и той не видя как се върна в пещерата.

Намерих малинови храсти, Хасо, но жалко, че ножът не беше у мене. Иди. моля ти се, да нарежеш коренчета — това е хубаво лекарство при простуда… А каква нощ е, Ашот! Сърцето ми казва: иди, качи се на върха, намери там заспалите яребици и ги излови една по една…

— Да не си посмял да отидеш — разтревожи се сериозно Шушик.

Ако Хасо позволи, тозчас тръгвам… Какво? Да не ходя ли? Защо да не ходя? Да, вярно, аз трябва да пека гърнето… Хасо, какво те помолих?…

Хасо стана живо. Нали малиновият корен трябваше най-много за Шушик! И той извади от огъня горящ клон и изскочи от пещерата.

Шушик пак се почувствува зле и помоли да й дадат вода.

— Ей сега, ей сега, мила. Такъв чай ще ти направя, че изведнъж ще се изпотиш и всичко ще ти мине — успокояваше я Гагик.

Той извади гърнето от огъня и още веднаж внимателно го разгледа. То беше много грубо изработена, крива, безформена съдина, каквито са правели вероятно само първобитните хора, облечени в животински кожи.

— Формата не е важна, мила, важно е съдържанието — говореше Гагик, докато въртеше в ръцете си гърнето. — Сега в този крив съд ще запаря такъв вкусен чай, че да пиеш, да пиеш — да се не напиеш… А като съмне, ще хвана яребица и ще ти сваря супа…

ДЕВЕТА ГЛАВА

Нощта мина спокойно. В тази пещера беше много по-удобно и по-приятно за спане. По наклонения свод димът от огъня излизаше плавно и леко навън, а на тесния вход Ашот вечер окачваше палтото си и вътре ставаше топло като в стая.

Наистина саможертвата на Ашот предизвикваше протестите на другарите му, но той постъпваше правилно: вместо да топли само него (и пак щеше да му е студено), палтото топлеше седмина: петте деца, кучето и… таралежчето.

А таралежчето, това бодливо кълбенце, по цяла нощ сновеше из пещерата и крадеше сухи листа за гнездото си. То вършеше това много хитро: търкаляше се в листата, набождаше ги по иглите си и бягаше в тъмния ъгъл на пещерата. Там хвърляше товара си и се връщаше за нов.

Въпреки главоболието и мъчителната треска Шушик не можеше да гледа равнодушно дяволиите на своя любимец. Бойнах също наблюдаваше с любопитство как таралежчето се щура насам-натам, но не смееше да се приближи до него. може би защото нежният му нос все още пламтеше от бодлите.

Сутринта не само болните, а всички пиха тъмен чай от малинови корени. Но ужасният глад, позалъган от печения таралеж, тази сутрин пак се обади.

Беше деветнадесетото утро в Барсовата клисура.

Децата бяха станали рано и се въртяха безпомощно, понеже не знаеха откъде да започнат. Избраният старши Хасо както винаги мълчеше. Той беше свикнал да изпълнява каквото му възложат. За него ли беше да заповядва?… Новата длъжност просто му тежеше и щеше да се радва, ако можеше да се отърве от нея.

Гагик схващаше положението на Хасо. „Колкото и да е високомерен, Ашот все пак има организаторски способности.“

Реши да поговори с другарите си, да върнат Ашот начело.

След като поговори шепнешком с тях и получи тяхното съгласие, Гагик се обърна към Ашот:

— Ние постъпихме правилно, че те свалихме. Масите никога не грешат — пофилософствува той между другото. — Но аз все пак мисля, че ти ще бъдеш както по-рано наш вожд — ти си и най-силен, и най-смел от всички… Трябва да знаеш, че направихме повторно избори, само за да сломим високомерието ти…

Сякаш камък падна от сърцето на Ашот. „Не, Гагик си е все същият! Какви ти лични сметки, каква ти завист? Само разни глупости ми се навират в главата!“ — помисли си той.

Но най-много от всички сякаш се зарадва Хасо.

— Да — подхвана той, — не е моя работа да командувам… Аз пак ще дам гласа си за тебе, Ашот. Онова, което беше тогава, не се смята…

Не, другарите му желаят само доброто! Това е ясно като бял ден, то личи от отношението им към него, чете се в очите им…

И Ашот усети как в него се пробужда някакво топло чувство към тях, някаква нова любов, а заедно с нея и уважение… А щом уважаваш един човек, щом цепиш достойнствата му, гледаш на него като на равен. И тук няма място за грубост, за презрителна дума, поглед, жест…

Така разсъждаваше сега Ашот и от тези мисли душата му се очистваше от лошото, което я гнетеше.

— Добре — каза той смутено. — Но какво командуване? Ще работим заедно… Ако…

— Ха така! — зарадва се Гагик. — Точно тези думи чакахме от тебе.

— Това е вярно — продължаваше Ашот. — Но организираност все пак трябва да има. Баща ми казваше, че — когато в армията възложат задача на двама души, единият от тях непременно е старши. Така че, ако понякога съм по-суров не се обиждайте… А сега по нашите работи. — Вече решихме, разчистването на пътеката се отлага. Лошото е, че потокът отнесе най-необходимите ни неща. — оръжието ни… Как ще си набавяме храна за болните?

Разговорът беше прекъснат от слабата въздишка на Шушик.

— Вървете да разчистите пътя — простена тя, — тук не може да се живее

Ашот погледна въпросително Гагик. Но както винаги той се измъкна с шега:

— Как! Нали ти обещах, че ще те нахраня със супа от яребица? Мъжът трябва да държи на думата си!…

— Иди, иди, Гагик… Нищо не ми се яде… — обади се болната. — Нищо не ми трябва… Само дано по-скоро разчистите пътя за дома…

„Вярно, ако открием пътя, ще има и супа, и шиш-кебап. Ще има живот!… Тогава защо да оставяме главното и да се занимаваме с празни работи? Да не беше ни забавила водата, отдавна да сме очистили пътеката. А и болните попречиха…“ — мислеше Ашот.

— Пътя, по-скоро разчистете пътя!… — пак проплака Шушик.

„Добре — реши в себе си Ашот, — ще отидем да потърсим по пътя плодове, а може и да поработим малко, поне за успокоение на болните.“

Същото мислеше и Гагик.

— Трябва да си дадем вид, че работим на пътеката — прошепна той на ухото на Ашот, — иначе това момиче съвсем ще се отчае. — И добави гласно: — Добре, супата се възлага на Хасо. Чувай, момче, качи се нагоре, насипи зърна и повикай: „Пили-пили, пили-пили!“ Хващаш една ярчица — ето ти супа!… — пошегува се Гагик. — Ашот, да тръгваме!

Хасо остана в пещерата. Той седеше до притихналата Шушик и се ослушваше в радостните гласове на яребиците, които посрещаха там горе утрото на новия ден. Птичите гласове се чуваха съвсем наблизо — само излез и чакай сгода! Но как да постъпи, как да улови поне една яребица?

Не, трябва все пак да опита щастието си.

Той седна настрана и докато Шушик спеше, дълго си игра, но направи прашка. После излезе от пещерата и се заизкачва нагоре по височината. След него едва-едва се влачеше Бойнах.

Макар че Хасо се смяташе добър стрелец с прашка, нито една яребица не пожела да се убеди в това.

Всички искаха да живеят. Но затова пък в скалите намери орел със счупено крило, и то беше истинско щастие!

Чак до обяд момчето преследва огромната птица. Замеря я с камъни, на няколко пъти пада, разрани си колената… Но птицата не успя да хване.

Може би му пречеше това, че над главата му непрекъснато се виеше голям лешояд — стар орел с бяла шия и с бели „шалвари“ на краката.

Той връхлиташе с пронизителни крясъци над момчето и го плашеше. Вероятно беше другарят на ранения.

Провирайки се между камъните след бягащата птица, Хасо викаше непрекъснато Бойнах, като разчиташе на неговата помощ. Но напразно: орелът се завираше в такива пукнатини, където и кучето дори не можеше да се пъхне.

Най-после Хасо успя да улучи птицата с прашката си и тя се простря безжизнена между камъните на една издадена скала. Но за да стигне до скалата, човек трябваше поне да е сит. А краката на Хасо се подкосяваха от глад. Пък и толкова се измори, докато гонеше безуспешно яребиците, че сега лежеше запъхтян върху камъка и нямаше сили да слезе в процепа за богатата си плячка.

И все пак сърцето на Хасо тупкаше от радост. Та нали лешоядът, както ще каже Гагик, е три-четири кила чисто месо. И супа за Шушик ще има, и другарите ще похапнат. A като придобият сили, отново ще могат да се заемат с пътеката — пътя към свободата… Ето каква роля трябваше да изиграе убитият от Хасо орел!…

И овчарчето така се обнадежди, че както беше легнало, веднага започна да къса листенца от дъхавата мащерка, която растеше край него. Чудесна подправка за супата!… Изгладнялото момче сякаш вече надушваше апетитната и миризма!

— Бойнах — помоли мило кучето си Хасо, — иди, Бойнах джан, донеси — и посочи с поглед орела.

Бойнах разбра. Слезе внимателно по острите камъни и с радостно скимтене нали и той щеше да получи пай от плячката! — улови здраво птицата със зъби. Как се разтрепера, как се развълнува гладното куче, почувствувало горещата кръв, от която му се замайваше главата!

Но ненадейно върху кучето като бомба от небето се стовари старият орел. Острите му нокти се забиха в гърба на Бойнах. За миг силната птица вдигна из-мършавялото псе във въздуха, но тутакси го изпусна — все пак то беше голямо овчарско куче.

Бойнах се свлече със скимтене от скалата и изчезна сред чукарите, а изпуснатата птица увисна на такава висока канара, че само крилато същество можеше да я снеме…

— Ах, Бойнах джан, ах, братко мой!… — извика отчаяно Хасо и забравил слабостта си, побягна надолу.

Но за голяма негова радост Бойнах беше жив. Клекнал на меката шума, той гледаше стопанина си с добри, топли очи и скимтеше изплашено.

Хасо прегледа кучето, изправи го на крака, опипа шията му, хълбоците, накара го да походи. Нищо му нямаше — костите му бяха здрави. Само от гърба му течеше кръв. Там имаше доста дълбока рана — следите от острите нокти на орела.

— Бойнах, миличък, и ти попадна в числото на нашите болни… А какво ще те правя? С какво ще те лекувам и храня?… — жално говореше Хасо и прегръщаше кучето. — Как ще преживееш без храна?…

И овчарчето пак погледна към скалата, където лежеше мъртвата птица. Старият орел се виеше над нея и надаваше призивни викове. Той като че ли все още Се надяваше, че другарят му ще се вдигне и ще полети след него…

„Ах, Шушик джан — спомни си Хасо, — ти сигурно чакаш обещаната супа… А Ашот и Гагик? Горките момчета!…“

Светлите изгледи, които до преди малко се рисуваха пред Хасо, сега потъмняха. Момчето вдигна глава и погледна към отсрещния склон. Там, на белия снежен фон, се движеха две тъмни фигурки. Виждаше се как размахват ръце и по склона на планината се свличаше сняг.

Този склон сякаш нарочно беше изложен на запад и зиме слънцето залязваше, без да го е стоплило. Ах, защо тази Дяволска пътека не минаваше по южните склонове, по които вече нямаше сняг! Колко по-лесно щеше да е всичко!

Отдалече Хасо виждаше как от време на време другарите му престават да работят, сядат, поглеждат настрани. Дали не търсят него?…

„Гладни са… Ах, на кой ли камък да си разбия главата!“ — измъчваше се Хасо.

Погледна пак към скалата, където лежеше орелът. Но как, как да го вземе оттам?…

Опита се с камъни да свали птицата от скалата, но те не достигаха целта. И изведнъж пак се чу шумолене на криле. Беше се върнал старият орел. Кацнал на скалата, той дърпаше с клюн другаря си, искаше да го съживи, да го накара да полети в небесната шир. Но онзи не отвръщаше на молбите му. В отчаянието си орелът надаваше такива жални, сърцераздирателни крясъци, че беше ясно колко тежка е за него тази загуба.

Овчарчето долу едва не заплака заедно със стария орел. То беше потресено от тази дълбока скръб.

„Колко лошо постъпих!… — мислеше си сега суеверното момче, като си спомняше думите на баща си, че всяко живо същество е създадено от бога и има сърце. — Бог ще ме накаже за това…“

ДЕСЕТА ГЛАВА

Преваляше пладне, когато Ашот и Гагик, изтощени и гладни, се върнаха от хълма. Едва стигнаха — по-скоро се довлякоха — до пещерата и още на прага се строполиха на земята. От горчивия опит се убедиха, че не може да се работи с празен стомах.

Слънцето топлеше като нежна майка. Човек можеше да се излегне под лъчите му и в унес да забрави всичко на света, дори глада. Но глада децата не можеха да забравят. Също като зъл демон разкъсваше той вътрешностите им, не им даваше покой.

„Не донесе ли поне нещичко?“ — питаха погледите на момчетата, а Хасо, навел виновно глава, мълчеше.

Искаше му се да разправи всичко онова, което му се бе случило днес, да каже, че ще отиде да потърси някакви плодове. Но какъв смисъл от обещания, щом не може да ги напълни?

— Бойнах едва ли ще остане жив — неочаквано каза с глух глас момчето.

— Какво се е случило?

Хасо разказа накратко всичко.

Състоянието на Бойнах наистина от час на час се влошаваше. Децата отделяха от залъка си и хранеха усилено безсловесния си другар с плодове. Но и това не помагаше.

Отнесоха го в пещерата, сложиха го до огъня на мека постелка от листа, покриха го с дрехи…

В пещерата имаше вече трима болни.

— А за Шушик не направихме нито супа, нито лекарство против настинката — сепна се Ашот и изведнъж скочи от мястото си.

— Къде? — полюбопитствува Гагик.

— Искам да убия червенушка. Ще изпробвам силата на нашите ластици — каза Ашот.

След като потокът отнесе всичко, на децата бяха останали само ластиците. И момчетата ги носеха в джобовете си.

— От няколко дни не съм виждал червенушки — обади се мрачно Гагик.

— Имаше много в клисурата, помниш ли? Сега са някъде другаде. Ето какво мисля аз…

И Ашот, който по-рано просто би заповядал да го последват, сега изложи подробно предположенията си къде може да са се преселили червенушките.

… В природата всички явления са тясно свързани. Натъкнеш се на нещо — намираш обяснение на друго, а това друго ще ти обясни трето. И така безкрай. Ето например: щом в клисурата има толкова много червенушки, значи, има и къпинови храсти; а щом има храсти, следва да има и къпини… Къпината расте винаги във влажни долове. Но сега всички долове са покрити със сняг, значи, птиците се крият на други места. А може някъде храстите да са се подали изпод снега? Значи, птиците летят натам, да търсят сухи плодове, което именно трябва да се докаже. Ако се тръгне по следите им, могат да се намерят къпинови и малинови храсти, чиито плодове, както е известно, лекуват настинка.

Така приблизително говореше Ашот и на момчетата се стори, че е разумно. Станаха без колебание и излязоха от пещерата.

Ашот и другарите му слизаха по десния рид на клисурата, по склона, обрасъл с дъбове, сред които се извисяваше и старият орех. Това беше вече познатата им Дъбрава.

Малко по-долу се издигаше скала, неизвестно по какви причини и как откъснала се от планинския рид. Децата я нарекоха „Самотница“. Ръждивият цвят на скалата свидетелствуваше, че е изцяло варовикова.

Тъкмо тук, в плодородната долчинка, притисната между скалата и главното планинско бърдо, момчетата намериха червенушки, които подскачаха в храстите.

Много камъчета запратиха те с ластиците си в Къпинака (така кръстиха мястото), но напразно. Улучиха само една птичка. В замяна на това пък на храстите имаше в изобилие сухи плодове. Повечето бяха узрели и окапали още през лятото. Но къпините не зреят едновременно. На един и същи храст някои плодове узряват и капят, а други едва започват да цъфтят. Последната „реколта“ беше отчасти запазена под неочаквано падналия дълбок сняг и плодовете бяха почти съвсем свежи. Сладко-кисели, те се сториха на децата необикновено вкусни. Наядоха се хубаво и набраха още няколко шепи. Наскубаха и корени от малина (по нея нямаше плодове) и си тръгнаха за „в къщи“.

Не бяха още успели да приготвят „малиновия чай“ и да дадат на болните, а навън беше вече тъмно. Колко къси бяха дните!… А им трябваха дълги, много дълги дни — колко работа им предстоеше да свършат!

В огромното глинено гърне се вареше птичка, не по-голяма от яйце. Едва ли можеше да има на света по-постна супа от тази. И все пак, наобиколили огъня, децата гледаха как завира в гърнето водата, душеха едва уловимата миризма на месо и настроението им се помрачаваше.

„Обядът“ още не беше готов, когато Хасо извади от джоба си няколко сухи джанки, откъснати някъде в клисурата, и ги пусна в казана.

— Сега вече ще стане истинска супа. Жалко, че вчерашният таралеж не е между живите — каза Гагик и като понижи глас, попита затворнически: — Дали да видим сметката на малкото на онзи еж, за който пазим такъв хубав спомен?…

— Я, я, какво си шепнете вие там? Да не сте споменали за таралежчето! Мислите, че не чувам ли? — понадигна се разтревожено Шушик.

— Ти си потна, лежи, лежи, хушке Шушик, аз няма да позволя… — Хасо накара Момичето да легне и оправи грижливо смъкналите се от нея дрехи.

И наистина „чаят“ изпоти Шушик. Децата засилиха огъня, затулиха входа на пещерата. Пушекът се носеше на кълба по тавана, но в легнало положение можеше да се диша сравнително чист въздух.

— Какво си направил, Хасо? Всичките листа от твоето легло си прехвърлил на моето… А ти на голи клони ли ще спиш? — възмути се Шушик.

Овчарчето мълчеше смутено, сякаш го бяха хванали в някакво престъпление.

— Сигурно таралежът ги е примъкнал: Хасо няма пръст в тази работа — „оправда“ овчарчето Гагик, като намигна на Ашот.

Когато обядът беше готов, Хасо извади от джоба си шепа сухи дъхави треви (беше ги набрал, докато мечтаеше за обяд от орлово месо), натроши ги и ги пусна в супата. Гагик, в ролята си на готвач, сне гърнето от огъня и го сложи пред Шушик. Гореща пара и аромат на джанки и треви изпълниха пещерата…

Вечерта беше спокойна, тиха. Но ето че Бойнах ненадейно заръмжа глухо и се спусна към входа на пещерата.

Хасо, а след него Ашот и Гагик скочиха от местата си.

Кучето стоеше на прага на пещерата с вдигната глава и заплашително ръмжеше.

Какво го беше обезпокоило?

Децата се ослушаха. Отдясно, откъм скалите, до тях достигаха някакви странни звуци, подобни на мяукане на гладна котка. Отначало бяха меки и тихи, но после се смениха от дрезгаво ръмжене, а след това и от рев продължителен, тайнствен, зловещ.

За миг на децата се стори, че вятърът бръсна и вие в процепите на скалите те не познаваха животни, които издават такива звуци. Скоро обаче разбраха, че не е вятърът. Ревът се повтори ясно, раздразнен и злокобен.

Звяр… Но какъв?

В гъстия мрак, който заобикаляше децата, пак се разнесоха звуци и отекнаха в планината: „Хурак… хурак… хурак…“

Звуците се повтаряха и заглъхваха в тъмнината.

После задуха вятър, излезе буря и освен нейния вой нищо вече не се чуваше наоколо.

Децата постояха още няколко минути на входа и се прибраха в пещерата. Всички мълчаха омърлушени.

— Какво се е случило, защо сте така бледи? — разтревожи се Шушик.

— Какво може да се случи!… — разсеяно отвърна Ашот.

Той се замисли сериозно: „Какъв може да е този звяр?“ — размишляваше момчето, като се мъчеше да си припомни всички звуци, чувани някога в гората. Но подобен на този не можеше да си спомни.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Двадесетият ден от живота на децата в Барсовата клисура беше ознаменуван с две неочаквани събития. Едното беше незначително, но радостно, а другото — ужасно.

Ще ги разкажем поред.

Сутринта, щом станаха, децата се заеха най-напред с болните. Състоянието на Саркис се беше подобрило — отокът на крака бе спаднал, но самозваният лекар се произнесе, че трябвало още да лежи.

Запариха останалите от вечерта малинови коренчета и дадоха на болните да пият чай, а след това Ашот, Гагик и Хасо излязоха от пещерата. Бойнах, куцукайки, се помъкна след децата.

Момчетата претърсиха всички храсти в Къпинака, но не намериха червенушки: изплашени от тях, птиците бяха напуснали обикновеното си жилище.

От Къпинака Ашот и Гагик отидоха в Дъбравата. Тук с ръце, крака и пръчки преобърнаха изцяло шумата с надежда, че ще намерят под нея желъди, но, уви, старанията им бяха напразни!

Денят беше слънчев, топъл. Ако бяха сити, с какво удоволствие биха поработили днес на пътеката!

Децата седнаха под стария дъб и потънаха в мрачни мисли. Само слабото гласче на Шушик, което се чу отгоре, ги възвърна към действителността.

— Защо не работите? — попита момичето. — Излъгахте ли ме?…

Влез си, влез в пещерата и си легни! — извика и Ашот. — Само ще си починем малко и ей сега пак ще отидем да работим… — И той погледна смутено Гагик.

Изведнъж от храстите се чу гласът на Хасо:

— Елате тук, намерих ябълки!

Момчетата се слисаха. Какви ябълки? Че те нито веднаж не бяха срещнали тук диво ябълково дърво…

И все пак Хасо беше прав. Нискораслата дива ябълка се оказа много плодовита. По нея и под нея имаше толкова много ябълки, че момчетата напълниха бързо джобовете си и лакомо заядоха. Попарени от студа, сбръчканите ябълки хрупаха между зъбите на децата, цвърчаха и изпущаха мехурчета.

Хасо напълни калпака си с ябълки и стана. Ще отида при болните.

— Поокуражи ги, кажи им, че сме започнали да работим — пусна го Ашот и изведнъж се досети: защо всъщност седят? Защо не се опитат да разчистят макар и няколко крачки от пътеката?

Чудно! Уж бяха решили твърдо, че най-напред ще се запасят с храна и след това ще продължат работата, а ето, щом само позалъгаха глада, и погледите им веднага се отправиха към пътеката… Така в тъмна нощ инстинктът влече рибата към светлината на факел, запален над реката.

Положението беше отчайващо и децата добре го разбираха. За тях беше съвсем ясно, че сега, уморени и изтощени, те не ще могат да изчистят пътя. Но какво им готви зимата? Ще издържат ли? Ето какво ги тревожеше, измъчваше и подтикваше към непосилен труд… — Да вървим, Гагик…

Ашот стана, прекоси Заешката площадка и се за изкачва по Дяволската пътека. Той, изглежда, окончателно се убеди, че повече не бива да се отлага, защото всяко забавяне би означавало гибел. И докато времето позволяваше, решиха, че трябва да се действува.

Освен това възможността да се измъкнат „на бял свят“ им се струваше доста близка — половината от пътеката беше вече очистена. Ако напрегнат сили, за три-четири дни сигурно ще се справят и с останалото, и тогава — прощавай, Барсова клисуро!

Хасо изтича радостно до пещерата, даде на Шушик и Саркис диви ябълки и пак излезе.

— Шушик! — извика той от прага. — Ашот и Гагик вече работят на пътеката, а аз ще потърся нещо да уловя… Остани до огъня, остани — обърна се той към кучето.

По-рано Бойнах винаги беше послушен, но този път погледна жално овчарчето и все пак закуца след него. Кой знае, може би кучето чувствуваше, че скоро ще умре и не искаше да се отделя нито за минутка от любимия си господар?… Всъщност какъв „господар“! Кучето беше oт детинство още другар на Хасо, заедно с него израсна…

— Бойнах, легни тук, погрей се! — още веднаж заповяда Хасо, когато дойдоха в Дъбравата.

Сега болното псе послуша. Слънцето му харесваше и то с удоволствие легна на сухите, топли листа, сложи глава върху лапите си и затвори очи.

Въоръжен с ластик, Хасо дълго скита из Дъбравата, но не намери никаква птица. Те бяха станали предпазливи и не се вестяваха вече около пещерата.

Когато се върна при кучето, той му подаде в шепата си няколко зърна офика. Бойнах ги подуши, погледна ги тъжно, но не вкуси.

— Ех, Бойнах джан! И да ядеш ли не искаш вече?… — с болка в сърцето попита овчарчето.

То почувствува, че краят на верния му приятел е съвсем близък.

А кучето пак затвори очи и пъхна муцуна в лапите си. Полежа така няколко минути и изведнъж на остри ухо, изтегна шия и се загледа в шипковия храст наблизо. После стана със сетни сили и се приближи, по-скоро допълзя до храста, като викаше с поглед и Хасо.

Овчарчето се приближи, но видя само хилав храст и камъни. Нищо, достойно за вниманието на ловеца! Хасо тръгна да си върви, но дрезгавият лай на кучето го спря.

— Какво има? Къде, Бойнах джан? Къде?… Кучето гледаше камъните пред себе си и се чудеше, че господарят му нищо не разбира.

Хасо се взря по-внимателно в камъните и забеляза, че един от тях е някак особено изпъстрен. Сякаш някаква невидима ръка го беше покрила с кръгчета и квадратчета…

— О, та това е костенурка!… — зарадва се момчето, приближи се до „камъка“ и го обърна по гръб, за да не избяга.

Костенурката беше голяма колкото глава на възрастен човек.

„Виж, това беше добре! Както би казал Гагик, и днес ще преживеем… Само че как ще я извадим от черупката?… — размишляваше Хасо. — Е, Гагик ще измисли нещо!…“

Момчето вдигна костенурката и хукна към другарите си.

Децата го видяха още отдалече, от пътеката. Той вървеше с твърди, уверени крачки и бронзовото му лице сияеше. Не идва, значи, с празни ръце. Щом е тъй, защо да не се понасилят и да хвърлят още двадесетина лопати?…

Снегът пада на бели струи от пътеката в пропастта и радва сърцето на Хасо: скоро, много скоро ще настъпи желаната свобода!

— Ей, момче, да беше я сварил най-напред, че тогава да я донесеш! — зарадва се Ашот. като видя костенурката в ръцете на Хасо. — О, каква е голяма! Земна… Те винаги са по-големи от речните. И как не е заспала още зимен сън? Но може би за нея е раничко.

Загледан в Гагик, който с най-сериозен вид претегляше на ръка костенурката, Ашот се замисли за минута, а после каза сякаш на себе си:

— Чудно… У нас костенурките живеят обикновено в лозята… Откъде накъде костенурка в Барсовата клисура?

— В лозята ли? Защо само в лозята? — учуди се Гагик.

— Заради гроздето. Нали ядат грозде. Значи, и тук има грозде? — размишляваше гласно Ашот и сам не си вярваше.

— Грозде?!… Ами че тук и дини растат по дърветата, не видя ли? — взе го на подбив Гагик.

Но Ашот не отговори. В главата му една след друга възникваха разни мисли, предположения… Щом тук има толкова много врабци, непременно са живели или живеят хора.

— Врабците са все около хората. Ако тук е обитавал човек, възможно е да е имало и градина, с чиито плодове са се хранели костенурките, таралежите… Да, ето и таралежите например! Ами че и те живеят близо до градините…

Като съпостави всичко това, Ашот реши твърдо, че тук някъде сигурно има градина. Още повече, че и ореховото дърво не прилича на диво… Посадено е вероятно от човек.

Докато Ашот така разсъждаваше и философствуваше, Гагик явно губеше търпение. Какво го интересуваше него „взаимната зависимост между явленията в природата“, за което кога трябва и не трябва обичаше да говори Ашот! Щом им е паднало дивеч, защо да не приготвят по-скоро обяда.

— Ашот, трябва да занесем костенурката в пещерата, тук няма какво да я правим — каза нетърпеливо той.

— Добре, вървете, а аз ще поработя още малко.

И Ашот взе отново лопатата в ръце. Предвкусва-нето на обяда предизвикваше у него прилив на енергия, той беше възбуден.

Хасо също реши да остане с Ашот, а Гагик взе ножа му и отиде в пещерата.

— Почиваш ли, Бойнах?… — Той забеляза кучето, легнало на слънце, наведе се и го погали. — Юнак! И днес сме на твоя издръжка. Ела с мене! Не искаш ли? Добре, почивай си. Аз ще ти донеса твоя дял.

Бойнах лизна отпуснато ръката на момчето и едва махна с опашка. Очите на кучето бяха съвсем мътни.

В пещерата гореше огън, а до него лежеше Шушик. Ами сега как да се справи С костенурката? Без огън ни ма да може. Ах, Шушик спи!… Добре, добре.

За Гагик не представляваше никаква трудност да убие костенурката; но как да извади месото от черупката?…

— Сложи я на огъня, нека долната част на черупката се стопли — посъветва го Саркис. Той обърна костенурката и показа кривите ръбове по долната страна на бронята: — Слоят е лепкав и като го нагрееш, ще се разтопи. Бронята тогава сама ще се разпадне на части.

Гагик се учуди. „Откъде знае Саркис такива неща?…“ — помисли той, но нямаше време да го разпитва. Сложи костенурката върху жарта и скоро в пещерата замириса на печена кост.

Саркис беше прав: сега черупката отдолу на корема на костенурката се поддаваше леко на ножа и се отваряше по шевовете. Гагик я махна като капак на кутия и оголи тялото на костенурката, потънало в жълтеникава тлъстина. Само в краката на животното, къси и дебели, имаше костички, единствени в целия организъм. Черупката и заменя и гръбнака, и гръдния кош.

След около един час приготовления Гагик се развика от прага на пещерата:

— Ашот, Хасо, идвайте, идвайте! Агнешката супа е готова!

Обаче хитростта не успя. Шушик се събуди и като видя празната черупка до огъня, се възмути:

— Варите разни гадости и ги наричате агнешка супа!…

Колкото и да се мъчеше Гагик да успокои момичето, все не успяваше. Едва когато дойде Ашот и разказа колко хубаво нещо е супата от костенурка и че в Европа такава супа се смятала за деликатес, момичето се поусмири. Гагик наистина се усъмни в правотата на разказа. Но Ашот предаваше думите на баща си. А бащата на Ашот стигнал през войната чак до Берлин, прекарал там цяла година и видял как немците и другите чужденци ядат супа от костенурка…

Всичко това беше истина, но… силата на навика е страшна. И само суровите условия на Барсовата клисура — гладът и страхът от гладна смърт, можеха да сломят този навик. И затова всички, с изключение на Шушик, бързо станаха горещи привърженици на месо от костенурки.

Ала в края на краищата и Шушик се предаде. Вкусната месна супа не се нуждаеше от похвала и когато момичето я опита, не каза вече нито дума.

Докато обядваха, Гагик също се впусна в размишления върху необикновената находка.

— Слушай, Ашот, как е възможно това? Уж падна дълбок сняг, а костенурката и таралежът още не са заспали… Защо?

— Наистина падна сняг, но животното усеща, че още е есен. Сигурно по времето чувствува или по това как грее слънцето. Баща ми казва, че има зими, когато до януари не пада сняг, а мечката все пак заспива. Това значи, че тя познава времето не по снега, а по някакви други признаци. Или по инстинкт разбира, че зимата е дошла…

Ашот беше отново в стихията си. Беше сит, пък и говореха на любимата му тема, как ще мълчи! И той се разпали и разказа на другарите си много интересни неща за дивите животни през различните годишни времена.

— Дивите кози например устройват „сватбите“ си в началото на декември, а малките им се раждат през топлите пролетни дни. И това никога не се променя, дори ако завали неочаквано сняг през септември и есента е снежна. Нищо не ги обърква, знаят си те времето. Че нали ако козлетата се появят на бял свят през зимата, ще загинат от студовете…

Обратното явление също не може да излъже козите. Ако до февруари не завали сняг и есента продължи, козите пак ще определят времето си и козлетата също така ще се родят през топлите дни.

— Разбрахте ли сега защо костенурката и таралежът не са заспали? — не без известна гордост попита Ашот.

— И нека не спят, миличките. Аз тези приятели утре ще ги изловя всички — един по един — перчеше се Гагик.

Като се нахранеше добре, той добиваше вяра. Ала не можа да изпълни решението си: непредвидени обстоятелства го принудиха на другия ден да се свре в дъното на пещерата и да стои там с димяща главня в ръце.

Когато децата след обяда пак отидоха на пътеката, а Шушик и Саркис бяха задрямали, спящото край огъня куче изведнъж скочи, подви опашка и се завря ужасено в ъгъла. То трепереше с цялото си тяло, а очите му, устремени към входа на пещерата, изразяваха неописуем страх.

Саркис вдигна разтревожено глава. Проследи погледа на кучето и видя на прага на пещерата отначало две мощни пъстри лапи, а след тях и цялото тяло на някаква огромна котка, преградила входа.

Звярът подуши въздуха, мръдна раздразнено мустаци, задраска с нокти по прага и лениво, но страшно се прозина…

От страх Саркис едва не припадна, но грабна инстинктивно от огъня горяща главня и я запрати по неочаквания гост.

Звярът се отдръпна и изчезна, а Саркис примря, синкавоблед от преживяното…

— Какво беше това?… Какво… — подскочи Шушик.

Но Саркис мълчеше, езикът му беше залепнал за небцето.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Появяването на „котката“ изведнъж обърка всички планове и дневния режим на децата. Този случай промени начина им на живот и влоши положението им. На другия ден те не смееха да излязат от пещерата — нито да отидат на работа, нито да тръгнат на лов.

Ашот си даваше безгрижен вид и поддържаше първоначалното си предположение, че звярът, който беше посетил болните другари, е дива котка — манул. Саркис обаче не беше съгласен с това.

— Каква ти дива котка! То беше звяр колкото малък тигър.

Ако Саркис беше казал така преди „изборите“, Ашот щеше да подметне пренебрежително: „На страхливеца и котката може да се стори тигър.“ Но сега замълча.

— Не съм срещал тигри по нашия край — просто-душно забеляза Хасо. — Дали не е било рис? Саркис, звярът нямаше ли кичурчета косми на върха на ушите си?

— Не, ушите му бяха като на котка, а главата — кръгла.

Да не е било пък барс?…

Едно беше ясно: какъвто и да е звярът, и той като децата е попаднал в плен на Барсовата клисура и не е можал да се измъкне. Иначе защо ще е останал тук?

Навярно хищникът се е нахранил хубавичко, заспал е в леговището си и не е забелязал онзи снеговалеж, който затрупа единствения излаз от клисурата. Така поне мислеше Ашот. Но най-ужасното беше, че тук за звяра нямаше никаква храна. Нали още с първите снежни виелици всички кози избягаха! В такъв случай не беше ли ясно, че сега той щеше да преследва тях, децата?… Това, че посред бял ден се беше осмелил да се намъкне в пещерата, вече говореше много: от глад звярът е станал безстрашен, дързък!

И така към опасността от гладна смърт се прибави още една — да станат жертва на неизвестния хищник.

Децата преместиха огъня по-близо до входа на пещерата, но скоро дървата се свършиха. Щат не щат, трябваше да излязат…

Пръв стана Ашот, а след него и другите. Взеха в ръце горящи главни и се спряха страхливо на прага на пещерата.

В клисурата по това време беше толкова светло и спокойно, че страхът им постепенно се разсейваше. Слънцето клонеше към покритите с вечни снегове склонове на Голям Арарат и хвърляше меки, топли погледи към земята. Под тях планината, чиито скали все още бяха покрити със сняг, сякаш лееше сълзи.

Всичко наоколо светеше, сияеше! Как можеше в тази ослепителна светлина да съществува зло? Можеше ли тук да се спотайва див, страшен звяр?…

— Вървете, не се страхувайте — насърчаваше ги Ашот. — Саркис, сложи в огъня тези мокри клони, нека пушат… Не бой се, до огън не се приближава дори лъв… Да вървим, деца. Добре все пак, че водата не отнесе първобитните ни сечива. Вземете ги, ще потрябват.

Въоръжени с каменната брадва, чука и боздугана, които намериха в изоставената пещера, децата слязоха в Дъбравата.

Тук те най-напред събраха съчки и запалиха огън. После се заловиха да кършат ниско нависналите дъбови клони. От опит вече знаеха, че клоните на дъб, който расте на слънчев склон, не са жилави, особено пък ако е стар. И тримата заедно увисваха на такива чепати, криви, обрасли с мъх клони и когато откършеха клон, радваха се, забравили за миг и глада, и дебнещия ги звяр.

Дъбовите дърва са лошо гориво. Те почти не дават пламък, а димът им е лют и задушлив. Но какво да правят, щом плодовите храсти и ниските дървета са така здрави и жилави, че се съпротивяват като закалена стомана! Пък и старият орех не се съгласява да отстъпи на децата нито едно от своите клончета…

Когато момчетата седнаха под дъба да си починат, Ашот каза:

— Сега без копие няма да можем. Щом в клисурата се е появил звяр, трябва да имаме такова оръжие, че като го срещнем, да можем отдалече да го сразим. А ето ви копия — вижте.

И Ашот показа цял храст млади дъбови издънки. Те бяха наобиколили полуизгнилия дънер на стария дъб също като внучета дядо си. Родени от корените на умиращото дърво, дъбчетата бързаха да пораснат, за да го сменят. И те крепнеха, възмъжаваха. Като петима братя, застанали рамо до рамо, тези дръвчета се готвеха за борба с бурите, чести гости на Барсовата клисура. Но четирите бързо станаха жертва на острия нож на Хасо. А когато дойде ред на петия, Ашот хвана ръката на Хасо и тържествено каза:

— Нека расте, нека смени родителя… — И Ашот също като баща си — ловеца, беше склонен да одухотворява природата.

Скоро дъбовите клони димяха в огнището, а децата, насядали на прага на пещерата, приготвяха копията. Загърнаха Шушик в своите дрехи и я изнесоха на слънчице. То вече клонеше на запад и в лъчите на залеза бледото личице на момичето рязко се открояваше на ръждивия фон на скалата.

— Саркис — попита Ашот, — ти къде беше намерил кремъци?

Саркис, измъчен от дима, също беше излязъл от пещерата.

— Да донеса ли?

— Не, ти не бива, само обясни къде да отидем.

— Ей зад онзи камък, отляво… Не, вие няма да можете да намерите. Подай ми пръта. После той ще ми бъде копие, а сега ще се подпирам на него… — И той стана с мъка.

— Е, докторе, какво ще кажеш? Може ли?…

— С мене може… — отговори смутено овчарчето. Като се подпираше с едната си ръка на Хасо, а с другата — на бъдещото си копие, Саркис закуца към рида, който децата нарекоха Кремъчен. За по-сигурно Хасо взе горяща главня.

— Как си, Шушик? Имаш ли все още бодежи? — попита Ашот.

— Не, вече нямам. Но чувствувам силна слабост. Искаше и се да каже, че просто е гладна и ако не е това, бързо ще оздравее. Но такова признание щеше само да увеличи тревогата на другарите и. И момичето се въздържа.

А за момчетата и без думи беше ясно, че тя може да бъде спасена само с храна. Ако Шушик остане гладна още ден-два, отслабналият й организъм не ще издържи.

— Знаеш ли как се ловят яребици? — обърна се Гагик към Ашот. И той беше много разтревожен от състоянието на момичето и нищо друго сега не можеше да мисли. — Ашот, тия дни ти говореше нещо за конски косъм — че ако си имал, щял си да изловиш всички яребици. Така ли?…

— Да, от конски косъм могат да се направят примки. Но откъде да вземем?

— А това какво е?… — И Гагик докосна нежно червеникавите плитки на момичето.

Те бяха изскочили изпод сивото топло шалче и се спускаха на слабичките гърди на момичето, медночервени като лъчите на залязващото слънце.

Шушик се усмихна унило на шегата.

— Какво, ще стане ли? — Продължаваше Гагик. — Само че по-бързо, докато Хасо не е дошъл, че той като извади кинжала си, няма да ни даде да пипнем тия разкошни плитки…

„Значи, не се шегува…“ — мина през ума на Шушик.

А Ашот дори се разсърди:

— Нямаш ли за какво друго да говориш? Бърбориш празни приказки!…

— Защо, Ашот? — възрази момичето. — Ако трябва, отрежете ги… — И като дишаше тежко, тя започна да разплита едната от дебелите си тежки плитки.

Пръстите на Шушик бяха станали жълти като восък, а очите и така бяха хлътнали, че да ти се скъса сърцето само като я гледаш.

„Ще умре“ — мина през ума на Ашот ужасната мисъл и той скочи:

— На, по-бързо! Хасо идва!…

Гагик отряза бързо кичур коси от Шушик, подаде го на Ашот и го погледна въпросително. „Хайде, по-бързо… Какво да ти помогна още? — питаше погледът му. — Направи нещо, иначе тя си отива.“

— Ако сложим три косъма, може би ще издържат… — говореше Ашот. — Само че нямаме никакви зърна: с какво ще привлечем яребиците?… Хасо — обърна се той към дошлото в това време овчарче, — не са ли останали на дъното на торбичката ти някои трошички?

Щом само спомена Ашот за хляба и устата на всички се напълниха със слюнка. Ех, да имаха поне парченце черен хляб!…

Но Хасо дори не отговори. Изпразни пълните си с кремъци джобове и седна до огъня.

— Това се казва оръжие!… — възхищаваше се Ашот, като опипваше краищата на черния кремък. — Вижте само какви са остри — като игли!…

Черният кремък, наричан обикновено от народа „дяволски нокът“, няма нужда от изостряне. Парчета от счупен кремък са остри като парчета на счупено стъкло от дебело шише.

Ашот взе дръжката на едно от бъдещите копия, сряза надлъж върха му, пъхна клинче и в образуваната „човка“ постави тъпата страна на най-острия кремък.

После изби клина и „човката“ се затвори, като стисна здраво камъка.

Но това все още не беше всичко.

— Я. Хасо, по-бързо връвта!…

Хасо донесе не само връвта (усукана от разплетения вълнен чорап), но и шепа трохи, смесени с пръст, които беше намерил по шевовете на торбичката.

Ашот завърза здраво края на дръжката с втъкнатия кремък, после стана, вдигна над главата си саморъчното тежко копие и го размаха страшно във въздуха. Силите и самоувереността на момчето сякаш пораснаха.

— Хайде, нека идва сега твоят тигър — заяви високомерно той, обръщайки се към Саркис. — Никакъв звяр няма да издържи на такъв удар.

Едно след друго момчетата взимаха копието в ръце, размахваха го и в тях се разгаряше детското желание по-скоро да го изпитат в борбата. Действително от близко разстояние с това оръжие можеше да се действува по-добре, отколкото с пистолет. Хвърлиш ли копието със замах — никой не ще му устои…

— Джан! Сега вече наистина станахме предисторически хора… Ашот, я иди да доведеш тук онова котенце — шегуваше се Гагик явно с желание най-вече да развесели Шушик. Но като я чу как тежко диша, пак се разтревожи и стана сериозен. — Какво правиш, Ашот? Остави, остави всичко, да отидем за яребици. Скоро ще се стъмни.

Слънцето вече беше залязло и ярките багри, с които беше изпъстрена Барсовата клисура, бързо потъмняваха, гаснеха. Всичко наоколо посивя. Стана студено…

Децата внесоха Шушик в пещерата, сложиха я до огъня на мекия й „одър“ и я повериха на Саркис, а те се качиха на върха на Яребишкия хълм, там, където всяка сутрин птиците посрещаха изгрева на слънцето със сладкозвучен хор.

Всяко от децата държеше в ръце горяща главня, а Ашот — и копието.

Примките, които Ашот поставяше по високите тераски на хълма, бяха много просто, но същевременно много хитро направени. Момчето напъхваше в малка глинена бучка краищата на леката примка, усукана от три косъма на Шушик. През нощта студът щеше да стегне здраво тези косми в глината.

…Колко, колко пъти, когато се изкачваше е баща си по планината, Ашот беше виждал цели редици яребици с пръстенчета от косми по шиите, завързани като телета на колчета! И баща му все го подканяше: „По-бързо, Ашот, по-бързо, че слънцето ще напече глината и яребиците ще измъкнат примките и ще избягат.“ За яребиците тези глинени бучки са като котвата за кораба. Докато тя е на място, корабът никъде не мърда…

— Ама коя яребица според тебе ще дойде доброволно да си пъхне главата в примката? — попита Гагик. след като изслуша дългото обяснение на Ашот.

Ашот не отговори. Взе четири камъка и направи от тях нещо като квадратна къщичка. Пети камък сложи отгоре за покрив. Тясната дупка между два от камъните щеше да служи за врата. В къщичката Ашот постави глинена бучка, в която бяха пъхнати краищата на примката, а самата примка закрепи на отвора като рамка. Вътре в къщичката той насипа примамката. Ще устои ли пред нея гладната зимна яребица? Разбира се, че не. Щом усети миризма на храна, ще провре лекомислено глава в дупката и ще изкълве трохите… А когато поиска да измъкне главата си, примката ще и стегне гърлото…

Хасо и Гагик наблюдаваха как работи Ашот и правеха същите примки. Но какво щяха да сложат вътре?…

— Е, утре нашата Шушик ще яде яребишка супа!… — заяви радостно Ашот, като чистеше със сняг изцапаните си от глината ръце.

— Чакай, чакай… Най-напред кажи колко яребици трябва да се хванат, че и ние да можем да похапнем? — попита Гагик, намигайки на Хасо.

— Да вървим — каза Ашот. — Рибата още в морето, а ти лука пържиш… Нека уловим, после ще видим…

Децата се върнаха обнадеждени в пещерата. Гагик беше в особено весело настроение.

— Ще видиш на какво са способни русите ти плитчици — каза той засмяно на Шушик.

Вечерта беше посветена на копията. Сега, когато притежаваха новото оръжие, децата чувствуваха по-голяма сигурност, но Ашот все пак сметна за необходимо да постави дежурство като предишната нощ. До зори поддържаха огъня и пазеха входа.

Едва беше настъпило утрото — двадесет и първото утро от техния плен — а Гагик вече заподканя другарите си:

— Хайде да отиваме, да донесем нашите яребици! Какво чакате?…

Прегърнал косматата шия на Бойнах, Хасо проливаше тайно сълзи. Кучето нямаше вече сили да се помръдне. А Шушик имаше такъв ужасен вид, че овчарчето не можеше дори да я гледа…

Момчетата взеха главня от огъня и излязоха от пещерата. Докато се изкачваха по хълма, слънцето се издигна доста високо.

— Уловили са се! — радостно възкликна Гагик, като видя пръснатите около примките пера, но срещна мрачния поглед на Ашот и млъкна.

— Какво изпадна в телешки възторг? Не виждаш ли, че тук е идвала лисица? Отмъкнала е плячката ни.

Децата отпуснаха ръце. Това беше истински удар.

— Нищо, да тръгнем по следите и и да я хванем в нейното леговище — окуражи ги Гагик.

— Как ще я хванеш? — обади се подигравателно Ашот.

Сърцето му сякаш беше стегнато в клещи: дивечът просто от ръцете им се изплъзна!

— Ще пуснем дим. Ще се задуши.

— Добре, ще се задуши. А как ще я извадим после? Е, хайде и да не я извадим дори. Но трябва все пак да я удушим, за да не мъкне повече… Намерете следи.

Отново на децата се възвърна надеждата. Вярно, ако премахнат от пътя си тази крадла, яребиците ще останат за тях! Ех, ще преживеят някак още един ден — ще наберат плодове, ще потърсят птички. Но пък утре сутринта непременно ще оскубят яребици. Важното е, че е намерен прост и лесен начин да ги ловят.

И оживени, те тръгнаха да търсят новия си неприятел.

— Стойте! А яребиците не кълват ли и през деня? — хрумна на Гагик нова идея. — Хайде още сега да поставим примки, само че някъде другаде. Защо да чакаме до утре сутринта?… А за лисицата ще отидем след това.

Идеята се стори разумна на децата и те се заловиха да поставят примки на друга тераса. Но какво да смесят с тревата? Трохи вече нямаха!

— Не може ли семена от треви? — предложи Гагик.

Но никой не знаеше какви семена предпочитат яребиците. Наскубаха суха трева и я стриха на ситна слама. Яребиците обичат да се ровят в слама дори когато в нея няма нито едно семенце.

В долчинките, под сянката на големите камъни, момчетата разкопаваха мократа от снежната вода пръст, мачкаха я, месеха я, събираха камъни за капани. Те едва дишаха и залитаха, от слабост им се виеше свят. Но трудът им вдъхваше надежда, а надеждата поддържаше силите им.

— Хайде, стига. Да вървим сега за лисицата — каза Ашот и взе копието си.

Те слязоха на терасата, където имаше пръсната перушина от яребици, и започнаха да търсят лисичи следи.

— Намерих!… Ама че голяма е била тази лисица! — учуди се Гагик и показа следата, отпечатана върху мократа пръст.

Ашот погледна и изтръпна.

— Това е било барсът… — прошепна той. — Я раздухайте по-силно главните! Хвърляйте камъни! Викайте!…

Тревогата му не беше напразна. Наистина съвсем наскоро, призори, звярът беше закусвал тука с яребици.

Децата търколиха от хълма няколко големи камъка, вдигаха известно време шум и когато се поокопитиха, Гагик каза:

— Дали нямаш грешка, Ашот? Виж по-добре.

— Какво да гледам? Не е ли ясно? Виждаш каква голяма лапа…

— Да не е било я вълк, я твоят манул, а ние напразно се плашим?

— Не, не е вълк — заключи „специалистът по вълците“ Хасо, като погледна следата. — Следата на вълка е по-тясна и по-дълга.

— На вълците и ноктите на двата пръста на предните лапи са по-дълги — добави Ашот, сякаш искаше да каже на Хасо: „Макар че ти често си имаш работа с вълците, но и ние нещичко разбираме!“

— Да, двата пръста на вълка стърчат напред и ноктите му са открити, а тук не се виждат нокти — каза Хасо и сам се изплаши от думите си. Той, изглежда, едва сега разбра какъв ужасен звяр обитава край пещерата им.

— А къде са ноктите на барса? — попита наивно Гагик. — Тук нищо не се вижда…

— Свил ги е като джобно ножче… да не се повреди острието… А може и да е рис, кой знае… Ако е рис, дребна работа, няма да ни стори нищо лошо… Да вървим — каза Ашот, без сам да знае всъщност къде ще вървят.

И дълго още децата не се решаваха да напуснат терасата — не толкова защото се страхуваха от срещата със звяра, а защото им тежеше сега срещата с Шушик. Те знаеха, че животът на гладното болно момиче постепенно гасне, като фитилче на кандило, където догарят последните капки масло…

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Завариха Шушик в полусъзнание.

— Все се оплакваше, че й е студено — съобщи тъжно Саркис.

Краката на момичето бяха изстинали. Огънят гаснеше, а дървата бяха свършили. Момчетата нямаха нито сили, нито смелост да отидат да донесат. Кой знае, може би точно сега в Дъбравата ги причаква барсът… А защо пък в Дъбравата?… Може да се крие и в храстите срещу пещерата.

Три седмици барсът по всяка вероятност бе следил тези двуноги същества и бе успял вече да се убеди, че нямат оръжие. Така поне разсъждаваше Ашот. И ясно е, че след като изяде яребиците, звярът ще нападне или кучето, или човек — друга плячка за него в клисурата няма!

Ето какви тъжни мисли измъчваха Ашот, когато чу дълбоката въздишка па Шушик.

— Вода… — поиска да пие момичето.

Но и вода нямаше. Каменната „чаша“, в която децата слагаха сняг, отдавна се беше изпразнила и нямаше с какво да я напълнят — сняг наблизо не остана. Разбира се, че можеха да намерят, но най-напред беше нужно гориво: без силен огън вода не ще получиш.

Момчетата излязоха мълчаливо от пещерата. И главня дори не намериха в огъня да вземат със себе си.

— Саркис, ти наглеждай огъня да не угасне, ние скоро ще се върнем — каза Ашот.

Но в гласа му този път не звучеше предишната увереност.

С копия в ръце, момчетата слязоха в Дъбравата. Не взеха каменната брадва, защото нямаха сили да я мъкнат. А в Дъбравата не бяха останали клони, които да се чупят с ръце. Трябваше по неволя да нарежат с ножа тънки пръчки и да ги правят на снопчета. Но децата по-малко работеха, а повече почиваха, легнали в купчините топли сухи листа. Ах, да можеха да забравят всичко на света и да заспят, да останат тук!…

В една долчинка, където снегът скоро се беше стопил, Ашот намери храсти със запазени сухи малини, а Гагик откри в шумата два жълъда. Единия изяде, а другия прибра за Шушик. Хасо претърси храста френско грозде, надвиснал от скалата, но на него бяха останали само четири съсухрени зрънца…

С тази оскъдна придобивка и малко сняг те се върнаха в пещерата. Дълго шетаха насам-натам, докато най-после успяха да приготвят чай, в който плаваха четирите зрънца френско грозде и шепата малини, събрани от Ашот.

Горещата вода посъживи болната.

— А къде са яребиците? Как е пътеката? Не сте ли работили?… Защо сте такива намръщени?… — питаше Шушик, сякаш се беше съвзела от тежък сън.

Никой не и отговаряше.

— Да идем да погледнем какво става с примките, а? — предложи Гагик.

— Има ли смисъл?… Сигурно пак ги е изял… — махна безнадеждно ръка Ашот. — Пък е и тъмно…

— Кой ги е изял? Какви са тези тайни?… — развълнува се Шушик. Много ми е студено, Ашот…

Не биваше да й казват за звяра! И децата пак отклониха отговора. А Шушик и не чакаше. Тя,отново се унесе и само мърдаше беззвучно устни.

Децата седяха около огъня, който димеше безмилостно, и търкаха с юмруци сълзящите си очи. Всички мълчаха и с тревога мислеха за болното момиче. „Ще умре, ако не намерим храна, ще умре.“

Най-после Ашот стана.

— Хайде да отидем да видим капаните. Може пък да имаме късмет…

Всеки взе горяща главня и излязоха от пещерата. С последни сили тръгна след господаря си и Бойнах.

— Остани тук, Бойнах джан, къде ще ходиш? — каза нежно Хасо.

Но кучето не послуша.

На няколко крачки от пещерата Бойнах изведнъж наостри уши, затрепера силно и глухо заръмжа. Хасо започна да го успокоява, да го придумва да се върне, но в този миг нещо зашумоля в храстите. Мярна се гъвкаво тяло, светнаха фосфорни очи… Някакъв страшен звяр направи висок скок и се насочи към овчарчето… Но докато беше още във въздуха. Бойнах се хвърли, вкопчи се със зъби в него и двамата на кълбо се търколиха по склона надолу…

— Удряйте, удряйте! Хай, хай! — закрещя изплашено Ашот и се спусна напред.

Децата се развикаха, запратиха надолу горящите главни, търколиха няколко големи камъка.

Звярът остави кучето, избяга и се скри в тъмнината.

Всичко стана толкова бързо, че Хасо не успя да се опомни.

— Ай, Бойнах, ай, братко мили! — плачеше той, като разглеждаше изхапаното куче. Шията му беше цяла в кръв…

Момчетата помогнаха на Хасо да вдигне Бойнах и да го пренесе в пещерата. Сложиха го върху меки листа,

Шушик, унесена, нищо не чуваше. Саркис скочи подплашен oт постелята си.

— Какво, какво стана? — попита разтреперан той, — Какво беше? Барс ли?…

— Не можахме да разберем — отвърна навъсено Ашот. — Изглежда, че е рис.

Другарите го погледнаха с недоверие. Всеки в Айкецор знаеше, че рисът, макар и да е от същия котешки род като барса, дори прилича на него, но не може да се сравни с барса нито по сила, нито по смелост, нито по дързост.

С болка на сърцето Хасо се наведе над своя приятел. Откъсна парче от долния край на ризата си, изгори го и с топлата пепел посипа раната върху шията на кучето. Кръвта спря, но Бойнах дишаше тежко и неравно, задъхваше се.

Приближи се до него и Гагик, погали го нежно по главата и мъка сви сърцето му при мисълта, че няма с какво да нахрани това самоотвержено животно.

Да, истински самоотвержено!… От предишните рани Бойнах може би щеше да се посъвземе, но от тази… не, нямаше надежда… Кучето се пожертвува за господаря си.

— Бойнах! — повика кротко овчарчето.

Псето отвори очи. Колко изразителен беше погледът му, какво тъжно спокойствие имаше в него. Бойнах сякаш беше доволен, че умира.

… Нощта още не беше настъпила, а дървата пак свършиха.

— Замръзвам… — чуваше се от време на време жалният глас на Шушик.

Но кой смееше сега да излезе от пещерата? На момчетата се струваше, че звярът се крие някъде съвсем наблизо.

Главата на овчарчето гореше, а сърцето му беше стегнато в железни клещи. Но какво да стори, как да помогне на своята хушке, на милата си сестрица? Как да спаси живота на любимото си куче?

Той покри с памуклийката си момичето, а с ризата загърна кучето, след това се зарови в топлите листа и тайно от другарите си тихо се разплака…

Нощта беше тежка, много тежка. За да не изгасне жаравата, покриха я с пепел. Ставаше все по-студено. Пъшкането на Шушик едва достигаше до тях, толкова беше слабо.

Децата трепереха от студ и глад и цяла нощ не мигнаха нито за минутка. Едва призори дрямката им надви, но беше тежка като кошмар…

На разсъмване Бойнах за последен път лизна ръката на Хасо, за последен път го погледна с добри, пълни с обич и преданост очи и Гагик видя как те помътняха и угаснаха…

— Бойнах джан, братко мили… — зарида с глас овчарчето.

Другарите му се събудиха и разбраха… Устремиха мълчаливо замислени погледи в едва тлеещите въглени — тежки мисли свиваха сърцата им. Отиде си Бойнах… А каква ще бъде тяхната съдба? Какво очаква болните другари?…

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Всяко зло за добро…

Смъртта на Бойнах спаси не само господаря му, но и едно прекрасно момиче…

Откакто на раменете на Шушик наметнаха меката рунтава кожа на кучето, тръпките й престанаха. Топлата „шуба“, чаят от малинови корени, месният бульон — всичко това възроди гаснещите й сили и здравето й започна от час на час да се възстановява. Усилващата се надежда за освобождение също помогна.

Децата не бяха вече толкова гладни и чувствуваха, че имат сили да продължат работата на Дяволската пътека.

След като прекараха два дни затворени, те взеха копията и излязоха от пещерата. Това беше на двадесет и четвъртия ден.

Сега вече те нямаха право да седят. Каквато и опасност да ги дебнеше, трябваше да отидат на Дяволската пътека и да работят, да работят неуморно… Нали нямаха вече и надежда дори да намерят каква да е храна!

В клисурата, изглежда, не беше останало нищо друго освен голи скали, дървета с осакатени, очупени клони и неизвестния звяр. А той естествено по-скоро щеше да изяде нещо, отколкото сам да бъде изяден…

Какво друго можеха да направят децата, освен да забравят всичко, дори страха от смъртта, и да се заемат само с едно — разчистването на Дяволската пътека!

Те обсъдиха положението и решиха, че най-верният им и единствен съюзник в борбата със звяра можеше да бъде огънят. Затова освен копията взеха както обикновено и горящи главни.

Но още щом излязоха от пещерата, децата с ужас забелязаха, че някой е прибрал грижливо изхвърлените от тях кости. Ясно: звярът беше някъде наблизо…

Застанали на прага, децата известно време крещяха, хвърляха камъни в храстите, размахваха горящите главни и озъртайки се настрани, се спуснаха в Дъбравата.

— Той и днес не е много гладен, не се бойте — успокояваше другарите си Ашот, като имаше пред вид изчезналите кости.

Събраха няколко наръча съчки, отнесоха ги в пещерата и ги оставиха на Саркис, а те пак се върнаха долу.

В началото на Дяволската пътека Ашот се спря, пое си дъх и каза:

— Хайде да накършим елови клони и на най-тясното място на пътеката да накладем огън. Така ще бъде по-безопасно.

Нямаше нужда да питат защо или да възразяват. Всички разбраха мисълта на Ашот. Надолу е пропаст, нагоре — отвесна скала, устремена във висините, а отпред пътят е затворен. Опасността следователно можеше да дойде само отзад, по разчистената пътека. И точно тук запалиха огън децата, преди да започнат отново прекъснатата работа.

След двудневната почивка и ситата храна (горкият Хасо, просто не вкуси от нея!) силите им бяха доста укрепнали и те стигнаха бързо до онова място, където скалата, надвиснала над пътеката, образуваше нещо като тунел, отворен от едната страна. Но тук децата усетиха отново глад и умора: виелицата така беше натъпкала тунела със сняг, че работата вървеше много трудно.

Какво да правят?

Вечерта, насядали около изстиналото огнище, те мълчаха умислени. изведнъж Ашот заяви:

— Дивите кози ще ни спасят… Никой нищо не каза. Как така някакви си кози ще могат да избавят хората от грозяща ги опасност?

— Когато козите се върнат, звярът — барс или рис — ще се захване с тях и нас ще остави на мира — поясни Ашот.

— Какъв барс? Тук ли има барс? — изтръпна ужасена Шушик.

— Имаше… отиде си… вече няма… — отговори уклончиво Ашот.

— Чудно. Казваш, че козите ще ни спасят… А защо ще идват тука?

— Ще дойдат! Декември вече започна… Щат не щат. ще дойдат. Нали сватбите им стават в Барсовата клисура!…

— Хайде де, ловджийски приказки! — махна с ръка Гагик. — Какво ли не измислят ловджиите! Но кажете, моля ви се, защо козите ще напуснат нашите прекрасни планини и ще влязат доброволно в тоя затвор?…

Но сега беше излишно Гагик да спори. Ловецът Арам бе разказвал на сина си, че по време на сватбите си козлите се бият помежду си и увлечени в борбата, стават много непредпазливи, забравят опасността. Вълците се възползуват от това и ги нападат… А тук, в Барсовата клисура, вълци изобщо не идват. Вярно, понякога тук се срещат барсове, но опасностите вън от клисурата са все пак несравнено повече. Там козите са застрашени от барсове и от вълци, и от рисове, и от ловци… Всички си точат зъбите за козе месо… А в дните, когато, зашеметени от борбата, козлите забравят всичко на света, случва се да ги ловят дори овчарските кучета от фермата.

Ашот разказа всичко това на другарите си и отново се замисли. Да допуснем, че скрити в пещерата и в съюз с огъня, те все пак могат да се защитят от звяра. Но храна?… Храна откъде да намерят? Как ще издържат на ужасния глад, който, подобно на дракон, започна отново да разкъсва вътрешностите им?…

Но както неволите спохождаха една след друга децата, сега пък и сполуката реши да ги навести.

На двадесет и седмия ден, на тръгване за пътеката, Ашот, Гагик и Хасо не можеха да оставят на слабите

Още Шушик и Саркис нищо друго освен добри, обнадеждаващи думи. Когато дойдоха до познатата им върба, Ашот се спря и каза:

— Не мога да забравя тунела, който дългоухият беше изровил. Все ми се струва, че има нещо вътре. Иначе защо заекът ще се крие в снега, а не в камъните?…

— Хайде, търси, но не забравяй, че ако намериш нещо, ще го делим — засмя се Гагик. — Чуден човек! Ако е имало нещо, нали клепоухият, лека му пръст, отдавна да го е изял — преди още орелът да закуси с него…

— Не, докато се държа още на краката си, ще отида да видя какво има…

И затъвайки в мокрия тежък сняг, Ашот закрачи към мястото, където започваше сринатият вече заешки „тунел“.

Тук имаше сухи листа и изпод снега се подаваха няколко лозови пръчки. Ашот ги повдигна и изтръска снега. Нищо, разбира се!… Малко ли диви лози има по нашия южен край, които не раждат, пък и да раждат, човек не вижда плодовете им: идват диви животни и ги изяждат…

Ашот махна безнадеждно ръка и се обърна, за да си тръгне, но изведнъж едва не падна: краката му се бяха закачили в някакъв храст под снега. Момчето се наведе, за да ги освободи от уплелата ги лоза, и с усилие измъкна една лозова пръчка на повърхността.

— Грозде! Другари, грозде!… — не на себе си от радост, извика той.

Ашот се взираше в нависналите черни гроздове и не можеше да повярва на очите си.

Преплитайки крака в дълбокия сняг, Гагик и Хасо се завтекоха към Ашот и се нахвърлиха лакомо на гроздето. Но Ашот дръпна рязко лозата:

— Имаме болни. Най-напред трябва да помислим за тях…

Той отряза внимателно гроздовете от лозата и ги сложи върху снега. Гагик и Хасо не можеха да откъснат зажаднели погледи от тях.

— Я се потрудете и си потърсете сами — предложи им Ашот. — Нищо чудно и да намерите.

Насмешката на Ашот беше излишна. Момчетата разровиха снега и действително намериха доста лози със запазени, сочни, кехлибарени гроздове.

Снегът беше паднал върху лозата, преди да окапят листата и, и грижливо я беше покрил със студена, но дебела покривка. Ето защо сочните плодове се бяха запазили, не бяха замръзнали.

— Разбрахте ли сега защо все нещо ме теглеше насам? Нали ви казах, че трябва да разбираме явленията на природата! Те са свързани помежду си като брънките на една верига. Спомнете си например как сухата гъба ни помогна да намерим склада на катеричката… — говореше поучително Ашот.

Но децата едва ли чуваха и дума. Струваше им се, че никога досега в Араратската долина не се е раждало такова прекрасно грозде и те го унищожаваха лакомо.

— Сега е ясно защо тук са се навъртали и ежът, и костенурката — продължи Ашот. — Значи, нашето предположение излезе вярно…

Този път Ашот каза именно „нашето“ предположение, а не „моето“ и това не остана незабелязано за Гагик.

— А врабците?… — попита той и намигна на Хасо.

— Точно така! Когато видяхме врабците, ние също предположихме, че в Барсовата клисура е живял човек, нали?… Ох, колко много грозде!…

И те измъкваха изпод снега все нови и нови лозови пръчки, отрупани с гроздове. Настроението им изведнъж се повиши. Прекараните несгоди и трудности, всичко лошо и страшно тозчас беше забравено. Струваше им се, че пред тях няма вече никакви опасности…

Нали все пак бяха деца, а децата лесно се утешават!…

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чак когато се наядоха до насита, децата оцениха напълно значението на своето откритие. По всичко личеше, че лозите са подивели, но не са диви — хилядолетни наред жителите на Араратската Долина отглеждаха такива лози24.

Ето например „кармйр кахани“ („червено висящо“). Гроздовете му, нависнали на гирлянди по мазетата на колхозниците, се запазват чак до пролетта свежи, сякаш току-що са ги откъснали, и на Първи май украсяват богатата празнична трапеза. Или „воскехат“ („златен плод“). На вид това грозде не прави впечатление, а една трета от съдържанието му е захар. От него се получават много силни десертни вина, които не се нуждаят от спирт. А „изапитук“ — „кози бозки“ — е толкова прозрачно, че се виждат всички семки и жилки на плода…

— Погледни само, Ашот, какви дълги и тънки зърна. Май че този сорт в града го наричат „женски пръстчета“, нали? Да ти е жал да го ядеш! — говореше Гагик, докато разглеждаше на светлината красивия плод със златисти отблясъци на слънцето. — Колко жалко, че онова славно зайче не е могло да прецени с какъв благороден сорт е имало работа…

— Хайде, вие поговорете за сортовете, а пък аз ще си тръгна — каза Хасо, наниза на пръчка няколко грозда и забърза към пещерата.

— Почакай, Хасо! Ти май от радост забрави за опасността? — спря го Ашот. — Я запали огън тука, на сухото местенце… Огънят винаги трябва да бъде с нас, разбираш ли?…

Овчарчето сложи ръка на дясното си око и се зае да пали огън. След това взе главня и се отдалечи тихо. „Ло, ло, ло…“ — долиташе до децата песента му. Дали пееше от радост, или пък искаше да изплаши барса?… Не, най-вероятно момчето си даваше просто кураж с песента…

То вървеше и димът от факела се стелеше на ленти над главата му, А Ашот и Гагик продължаваха разговора за произхода на тайнствената градина.

— Чудно лозе — продума замислено Ашот. — Сякаш някой нарочно го е посадил тук. — По лицето на момчето се виждаше, че мисълта му работи усилено над загадката. — Ами че оттук и гроздето не може да се изнесе дори — каза той и погледна Гагик.

— Не може да се изнесе, разбира се! Стопанинът на лозето си е стоял тука, чакал гроздето да узрее, после го изяждал и когато наближела зимата, дебел като мечка, се е клател от крак на крак към село — предположи Гагик.

Ашот не отвърна на шегата. „Не, тук се крие нещо по-сериозно“ — помисли си той.

— Почакай, Ашот! — извика изведнъж Гагик, като се плесна с длан по челото. — Ще ти кажа с каква цел е било посадено това лозе. Ще разправям с думите на дядо Асадур от село Лъчаван. Да беше той тука, непременно щеше да каже: „Мили мои деца, щом има смърт на света, човек не бива да я забравя и така трябва да се труди, че и след смъртта му хората да използуват плодовете на труда му. Погледнете — ще каже старецът, — кой знае кога е умрял човекът, който е посадил лозето, а делото му още живее! И ловец, заблуден в планината, утолява глада и жаждата си с плодовете на това лозе, а и дивите животни ядат грозде и на своя животински език благодарят на онзи, който го е отгледал в това пусто място…“ Е? Разбра ли сега? — попита направо Гагик.

Но тази вдъхновена и мъдра реч не направи никакво впечатление на Ашот. Той така беше погълнат от мислите си, че сякаш нищо изобщо не чуваше.

— Не, това вероятно е случайност — промълви той, като отговаряше на някакви свои мисли. — Това не е работа на човек…

— Защо да не е? Според тебе зайците ли са получили сорта „червено висящо“… чрез селекция, а? Я по-добре погледни насам, Ашот! Та тук е имало вада! Значи, поливали са лозето!

И наистина на склона бяха запазени едва забележими следи от вада.

— Погледни — продължаваше „откритията“ си Гагик. — По тези лозови пънчета има явни следи от трион: така се подмладява лозата. Не, каквото и да казваш, тук човешка ръка е пипала!

Но мислите на Ашот напираха в надпревара и той почти не слушаше другаря си.

— Почакай, Гагик! — прекъсна го той, — Нека се заемем е тази интересна задача. Такова едно лозе може да бъде от голямо значение за всички колхози в Араратската долина, и на първо място за нашия колхоз. Но за това после. А сега трябва да изясним добре откритието си.

Следите от старата вада водеха от върбата до лозето, което се намираше на малка площадка, покрита със сняг. По всичко личеше, че там, където растяха тръстиките, върбата и брястът, някога е било водохранилището. С времето то е било изпълнено с тиня.

— Ясно е! — заключи Ашот, като разгледа внимателно мястото. — Помниш ли, Гагик, потокът мина точно оттук. Значи, тук е било водохранилището. Когато водата изтичала от пещерата, човекът я събирал и после постепенно я изразходвал за градината си. Така ли е?… Но кой е бил той? Как е попаднал тука този градинар и защо се е заселил в това място, откъснато от света?… Трябва да намерим жилището му, то е някъде наблизо!…

— За съжаление градинарят е забравил да ни остави адреса си…

— Не, оставил го е! — прекъсна го рязко Ашот. — Той всеки ден е идвал тук, в градината си. Съгласен ли си? Значи, трябва да има и утъпкана пътека, която води до жилището му. Дали не е останала някаква следа от нея?

— Вярно… — рече замислено Гагик. — Хайде да огледаме площадката от всички страни.

Момчетата взеха от огъня димящи главни, разгледаха внимателно границите на градината и наистина откриха следи от някаква пътека. Тя водеше към скалите, които затваряха Барсовата клисура от запад. Беше ясно, че някога, много, много отдавна, човек, а може би и не един човек, е ходил по тази пътека.

Децата се спряха нерешително. Да вървят ли напред, или да се върнат в лозето!

— Какво ли пък ни интересува кой е бил и къде е живял? — махна с ръка Гагик.

Но тайната на загадъчното лозе не даваше мира на Ашот. Той не се съмняваше, че пътечката, която бяха намерили, щеше да ги изведе до жилището на собственика на градината. А възможно е той да е още жив?

Момчето беше много възбудено.

— Слушай — обърна се то към Гагик, — как мислиш, нали все пак собственикът на лозето е трябвало да си създаде що-годе удобства, някакво жилище?

— Как не! Сигурно си е имал дом с прозорец и врата, а може и с тонир25, където Шушик ще ти пече лаваш…

— Какво ли съм седнал да говоря с тебе! — ядоса се Ашот. — Щеш не щеш, жилището трябва да намерим.

И Ашот обясни надълго и широко колко важно ще бъде за тях подобно откритие. Входът за пещерата, където живеят, е винаги отворен и нощем, когато всички спят, звярът спокойно може да влезе вътре. Това може да се случи и през деня, когато в пещерата са само болните. Ще влезе и ще разкъса някого… А онзи човек е живял вероятно в пещера с врата. И си е имал, разбира се, някакви стопански уреди — трион например. За това дори свидетелствуват рязаните лозови пънчета. Ако е живял тук и през зимата, жилището му е било топло… Освен това може да са останали и някакви хранителни запаси…

Гагик, който досега слушаше с безразличие, изведнъж се оживи:

— Няма нужда да продължаваш, Ашот, съгласен съм с всичко с тебе, да вървим!…

Пътечката, по която вървяха другарите, на места се. губеше в сипеи и трънаци, но нито камъните, нито храстите ги объркваха. Те бяха уверени, че пътеката не може да се прекъсне, намираха я отново и мълчаливо, със свито сърце продължаваха напред. Когато се приближиха почти до самите скали, Гагик се наведе, вдигна нещо от земята и го показа на Ашот.

Беше останка от вълнен чорап с кръпка.

— Този човек сигурно е станал вече горски дух — прошепна страхливо момчето и видът му беше толкова сериозен, че Ашот едва не се разсмя.

— Какъв ти горски дух! — каза той пресилено весело, с желание да подчертае собственото си безстрашие.

— Дядо ми казваше, че ако човек прехвърли сто и петдесет години, става горски дух. Брадата му пораства до петите и се заплита в краката му. Толкова се променя, че не можеш да го познаеш. Таласъм… Нощем слиза от планината и краде деца от селото. Преди няколко години от нашето село изчезна едно дете, помниш ли?…

— Беше го отвлякла хиена, то се разбра! — каза Ашот. — Ловци убиха хиената.

Може и хиена да е било… Но страхът в сърцето на Гагик растеше от минута на минута. Той всякак се мъчеше да го прикрие, вървеше наперено, с високо вдигната глава, готов за бой. Дори обвини Ашот в страхливост, а когато онзи му се подигра за наперения вид, попита съчувствено:

— Ти май побледня… — Но тутакси се смути и понеже почувствува, че се изчервява, наведе се. — Да се не знае обувката му макар! — измърмори той. — Върви, върви, аз ей сега.

А в себе си помисли: „Да видим, колко ли крачки ще посмее да направи без мене?…“

— Кой побледня? Аз ли? — попита гордо Ашот и решително закрачи напред.

Ала колкото и да си даваше кураж, колкото и да се стараеше да изглежда безстрашен, и той беше загубил и ума, и дума. До ръждивите скали момчетата видяха каменни стъпала.

Стъпалата водеха някъде нагоре и без съмнение бяха дело на човешка ръка…

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Е, болни, натъпкахте ли си коремите с грозде? — весело попита Ашот, когато се върнаха в пещерата.

Но веселото му настроение беше само привидно. Мислите му натрапчиво се връщаха на въпроса: къде водят каменните стъпала?

Децата не се осмелиха да се изкачат по тях, а решиха да се върнат и обсъдят спокойно какво да правят по-нататък.

— Да, коремът ми се поду, а отокът на крака спадна — за пръв път се пошегува Саркис.

А Шушик се усмихваше с щастливата усмивка на същество, което се възвръща отново към живота. Тя се почувствува много по-добре.

— Как няма да спадне отокът, като всеки от вас е приел по двайсет дози гликоза!… — изказа мнението си Гагик.

Шушик слушаше шеговитите разговори, но чувствуваше, че двамата другари са нещо угрижени.

— Какво се е случило? И защо вие не донесохте грозде? — попита тя, като поглеждаше подозрително момчетата.

— Нищо не се е случило… Хасо, къде е нашето тежко оръжие? Пред пещерата ли? Ще вземем и него… — И сякаш за оправдание Ашот добави: — Трябва да сме предпазливи. Предпазливостта не значи страх.

— Какво се е случило? Къде отивате? — обезпокои се още повече Шушик. В сините й очи се четеше тревога.

— Нищо особено… Отиваме да убиваме горския дух — отвърна безгрижно Гагик. — Отиваме на лов, не се безпокой.

Ашот, Гагик и Асо оставиха момичето и Саркис разтревожени и излязоха набързо от пещерата. Те взеха първобитното си оръжие, копията и каменната брадва, и заслизаха надолу.

Изведнъж Ашот се спря и извика:

— Джан! Я вижте!… — И показа скалата насреща. Иззад върха и се подаваше глава, въоръжена с два огромни рога: див козел следеше съсредоточено движенията на децата.

Това означаваше спасение и бурна радостна вълна се надигна в гърдите на децата.

— Миличък!… Хайде пожертвувай по-скоро живота си заради нас! — възкликна Гагик.

— Бъди спокоен, и без нашите молби сега звярът закусва с някой от тях. Това е добре дошло за нас! — извика Ашот, но веднага предупреди другарите си: И все пак трябва да сме предпазливи… Кой знае…

— Да, Ашот! Кой знае, може пък наистина там да живее горски дух.

Гагик, разбира се, не вярваше в легендата за горския дух, но все пак го мъчеше някакъв необясним страх.

— Хайде, Ашот, сега поне, щом Шушик не е с нас, признай си, че и ти се страхуваш… Не много, ей толкова, колкото нокътя ми… — задяваше другаря си той.

— Разбира се, че се страхувам. Нали аз отговарям за живота ви…

— Като член на отрядния съвет ли?… — заяде го Гагик, а черните му очи така лукаво святкаха и шегата беше така хаплива, че на Ашот не му оставаше нищо друго, освен да си даде вид, че я приема като другарска закачка.

— Не дрънкай глупости, че… — каза той и като хвана Гагик за яката, повали го на покритата с мека шума земя и го притисна с коляно.

— Не се страхуваш! От нищо не се страхуваш! — пъхтеше Гагик. — И от Давид Сасунски26 си по-голям юнак!… Пусни ме!…

Но щом само Ашот го пусна, Гагик ловко му сложи крак и онзи се строполи тежко на земята. Преди още Ашот да се е опомнил, Гагик вече го беше възседнал…

Започна борба, която се водеше с променлив успех. Двамата се търкаляха запъхтени по земята, като ту единият, ту другият вземаше връх. „Гликозата“, за която говореше Гагик, изглежда, вече проявяваше своето въздействие, сладката плодова захар беше дала сили на децата. Имаха желание да играят, да се боричкат, да се смеят. Дори врага си сякаш започнаха да забравят…

Най-после, уморени, двамата се изправиха на крака и се усмихнаха. Откакто бяха в Барсовата клисура, за пръв път си позволяваха малко развлечение.

Не след дълго, пак с копията в ръце, децата стояха до каменната стълба, притисната в тесен коридор между две високи ръждиви скали.

Ашот безспорно пръв започна „изкачването“. Но като изкачи няколко стъпала, забави крачка. Буйно израсли трънки и шипки му препречваха пътя; стъпалата, влажни поради избуялата по тях растителност, бяха обрасли цели в мъх. Личеше, че отдавна, много отдавна тук не е стъпвал човешки крак.

И ето че отдясно, в скалата, децата видяха открехната дървена врата.

Ашот трепна и се спря.

Чудно! Това, че наблизо е живял или сега живее човек, съвсем не зарадва децата. Напротив, обхвана ги някакъв необясним страх… Ашот едва надви вълнението си, обърна се към другарите си и им каза с тон на военна заповед:

— Вървете след мене!…

— Не бой се, аз те пазя като планина откъм тила!… — обади са Гагик, макар че явно се страхуваше и нервни тръпки лазеха по цялото му тяло.

— Рота-а, напред! Приготви картечниците! — изкомандува той.

За съжаление никой не се обади, не вдигна ръце изплашен, нито се предаде. Пещерата мълчеше.

Ашот блъсна вратата с крак и храбрата войска се спря на прага.

В здрача, който цареше в помещението, отначало нищо не можеше да се различи. Но когато привикнаха, децата забелязаха на пода пепел от огнище, въглени и няколко главни. Всичко беше покрито с дебел слой от нещо сивокафяво, подобно на тор, но нито птичи, нито кози.

Ашот се наведе и го заразглежда с любопитство.

— А! Скоро ще ядем шишкебап! — досети се той и отстъпи назад, за да притвори вратата.

— Наистина ли? А от какво? — оживи се Гагик.

— От дългоухи прилепи.

— Е, и то не е лошо. А големи ли са? По колко тежат?

Ашот кипна:

— Не приказвай много, че пак ще останеш с пръст в устата. Я по-добре се качи на рамената ми и запуши с палтото дупката над вратата.

Гагик, застанал на входа, се обърка.

— Аз ще постоя тук да пазя, а ти разгледай хубавичко дали няма някой там.

— Никой. Щом са се заселили прилепи, значи, тук е пусто. Сега спят зимен сън. Тихо, не ги разбуждай.

— Ти видя ли ги? Къде?…

— По тавана висят. По-бързо се качвай, че ще изпуснем обяда!

Дупката над вратата някога беше служила явно за комин. Това се виждаше по черната ивица сажди.

Гагик се покачи на рамената на Ашот, запуши отвора с палтото си и каза:

— Покажи сега къде е шишкебапът ти. — Почакай, ще изхвръкне… Резетата на вратата в ред ли са?…

Врата?… Само името и беше останало! В действителност бяха няколко греди, издялани с брадва и съединени криво-ляво. Похабени от времето, дъждовете и ветровете, те едва се държаха.

Децата запушиха с клони и листа пролуките и седнаха да се посъветват.

Жилището на собственика на лозето беше несъмнено по-хубаво от тяхната Врабча пещера — дълбоко, топло, с врата. Ако вратата се подпреше отвътре, човек можеше да се смята защитен от разни нежелани посещения. Изобщо беше ясно, че трябва да се преселват. Но когато излязоха от пещерата, Гагик каза, че докато е светло, трябвало да поработят на пътеката, а в новата квартира да се пренасят вечерта. И без това бяха загубили много време с гроздето и търсенето на жилището…

— Добре — съгласи се Ашот, — да тръгваме… Когато бяха вече на Дяволската пътека, лицето на Ашот се озари от самодоволна усмивка.

— Виждате ли — каза той, — нашият труд не е отишъл напразно. Ние отворихме на козите пътя за клисурата, а те ще ни спасят от барса. — И той показа животинските следи по пътеката.

И наистина сякаш цяло стадо кози беше дошло по Дяволската пътека в Барсовата клисура.

— Слушай, Ашот! А може би козите са ни утъпкали пътя? — зарадва се Гагик.

И те продължиха нататък. Там, където имаше сняг, козите следи прекъсваха. Напред склонът беше гладък като огледало. Надолу зееше пропаст, нагоре беше скала. Чудно… От небето ли бяха паднали тези кози!…

Набитото око на Ашот забеляза обаче, че на едно място върху разчистената част на пътеката беше паднал сняг отгоре. Значи, козите се бяха спуснали от скалата!

Ашот я разгледа внимателно и извика радостно: — Отгоре са дошли!… Ама че дяволи! Скачали са от скала на скала и са пристигнали. Това се казва риск!… Нима вълк може да се спусне по такава стръмнина?

— А няма ли да можем и ние да минем по техния път? — попита Гагик. Той се облегна на скалата и подложи слабото си рамо. — Хайде, Ашот, стъпи на мене, нека се опитаме… Не, не, ти си тежичък. Хасо, по-добре ти се качи.

Хасо се покачи на рамото на Гагик, улови се за издатината, повдигна се, стъпи и застана по средата на скалата.

— Тук има следи от кози, Ашот — каза той.

— Протегни ръка, виж, няма ли да стигнеш върха на скалата.

— Не, не мога да стигна. Ако някой ме подкрепя отдолу, може би ще стигна догоре… Ей до онзи висок клин…

Но той и сам едва се държеше на крайчеца на камъка. Кой ще се осмели да му подложи гръб?… А и да му подложи, стига само да потръпнат краката на Хасо, и двамата ще загубят равновесие.

— Слез, слез! — извика му отдолу Ашот. Проблесналата надежда за освобождение отново угасна и децата пак се заловиха за работата си.

Когато дойдоха до тунела, половината от който беше вече изчистен, Гагик издърпа от ръцете на Ашот лопатата и започна да хвърля бързо сняг.

— Честна дума, Ашот, гроздето в стомаха ми е станало младо вино — горя!… Мога да работя чак до среднощ! Хасо, ти защо замря? Хвърляй сняг… Така! Сега не ние ще открием пътя, а нашият приятел маджар27 — бъбреше весело Гагик.

— Да можеше някой друг да го свърши — клъвна го Ашот.

— Не, Ашот, знаеш ли… Чуй какво ще ти разкажа. Аз отивах сутрин на училище, а баща ми и майка ми — на полето. Градината ни за лично ползуване оставаше непрекопана. Една вечер баща ми се върна от работа, взе лопатата и — в градината. Аз — след него. Влязохме и гледаме — нашият стар дядо работи с бел в ръцете. От него пот като град тече… За нас не оставил нито педя земя — прекопал всичко от край до край. Учудихме се „Кога успя?“ — питаме. А той се смее: „Мислите, че аз? Водката.“ Разбра ли?

Така с шеги децата работиха, докато започна да мръква. Привечер тунелът беше очистен и те излязоха на другия му край.

— Утре ще стигнем до края на хълма.

— А в други ден — ще излезем от клисурата. Всичко ще дам за твоите сълзи, майчице!… — говореше Гагик. — Нищо, почакай, скоро дивото ти биче ще си бъде у дома. Деца, да отидем ли пак да навестим гроздето, а?

Децата погледнаха учудено Гагик.

— В тъмнината ли?

— Ти само покажи къде може човек да си похапне, аз и в тъмнината ще се оправя!

Уловени един за друг, те слязоха предпазливо в клисурата и почти бегом се отправиха към лозето, като размахваха главните. Скоро се върнаха в пещерата, натоварени с тежки гроздове.

Понеже беше късно, отложиха за сутринта преселването в новото жилище. Гагик въобще беше против.

— Имаме работа само за ден-два — казваше той, — струва ли си да си правим този труд?

До известна степен той беше прав. Въпросът с храната се разреши по най-неочакван начин и храна имаха в изобилие. Сега вече непременно ще излязат от клисурата. Или, както се изрази сполучливо Гагик, отсега нататък гроздето им е верният съюзник

Тази вечер беше за децата най-радостната от всички вечери, прекарани в Барсовата клисура. След като се нахраниха, Хасо извади от пояса свирката си и засвири весели мелодии, а Гагик предложи дори да поиграят.

— Кой пък ще се разиграе сега?… — учуди се Ашот.

— Защо не? Нима пак потокът трябва да ни залее, че да си спомним за играта?… Хайде, Хасо, свири!

И сложил ръце на раменете на Ашот, Гагик заигра, а Шушик и Саркис гледаха усмихнати.

Но играчите скоро се умориха. Насядали край огъня, всички заслушаха мълчаливо свирнята на Хасо. Свирката му лееше звуци — ту проплакваше жално, ту звучеше весело и закачливо.

От време на време Хасо откъсваше устни от свирката и пееше, като извръщаше лице от огъня и поставяше по кюрдски обичай ръка до ухото си.

пееше с приятен, кадифен глас овчарчето.

Какви бяха думите? И за какво се говореше в песента? Защо вълнуваше толкова певеца, защо го развеселяваше и озаряваше лицето му с топла усмивка?

— И ти си въобразяваш, че разбрахме твоето „иро мъни“? — попита Гагик.

— Това е песен на кюрдските чергари — поясни Хасо: — „Бериване, бериване (доячки, доячки), сред ваели е моята любима? Ако е сред вас, предайте й: «Девойко, изгоро моя, наречи се нещо, вземи си стомните, ела на извора да си похортуваме, да се посмеем. Ако попита майка ти: „Защо закъсня, дъще?“ — кажи й: „Нанизите ми се разсипаха, събирах ги…“»“

— Браво, Хасо! А после, после… — подканяше го Гагик.

— Какво после? Нашите песни са все такива, все за девойки — отвърна смутено Хасо, скрил лице зад гърба на Ашот.

— Много добре. Пей и превеждай — настояваше Гагик, на когото много се харесваха песните на овчарчето. Те бяха по-весели от пропитите с тъга песни на арменските овчари.

— Добре — съгласи се Асо, — ще изпея още една. И той отново запя, като сложи дясната си ръка на ухото и скри глава в сянката:

Той пя толкова дълго, че сякаш изпя цяла любовна поема. А когато преведе, оказа се, че са само четири стиха, с които момъкът се обръща към девойката: „О, съседи, ако не познавате моята любима, ще ви кажа как изглежда: тя е стройна, с красиви очи, мраморно чело, мургаво лице. И е най-лична между момите.“

А девойката отговаря на момъка;

„Днес докараха в село тютюн и аз купих за моя мил. Дано приеме моя дар. Ако не иска, ще прибавя към тютюна две целувки и няма тогава да откаже…“

Шушик се смееше от сърце, а овчарчето от смущение нахлупи калпака над очите си. Но после пак запя и дълго забавлява другарите си, като ги пренасяше в света на овчарите чергари. Но то забеляза, че клепачите на Шушик натежаха и млъкна.

— Заклюма — посочи с глава към момичето Гагик, стана и излезе от пещерата.

Ашот и Хасо го последваха.

Беше ясна нощ. Небето с милиарди искрящи очи гледаше към земята, В далечината, по склоновете на Арарат, пламваха някакви гигантски факли. Те се разгаряха и като огнени ленти опасваха подножието на планината.

— Тамошните кюрди са подпалили тревата — каза Хасо. — Баща ми казваше, че отвъд реката има ниви, които някога са били на арменците. Заграбили ги турците, но не ги използували — ни орат, ни сеят, ни жънат. Краят подивял. Не косят тревата и старата се смесва с новата. Тревата е толкова гъста и висока, че закрива кон с конника. Затова всяка есен кюрдските овчари изгарят старата суха трева, за да направят място на новата.

Хасо млъкна, а след малко продължи сериозно и мъдро, като възрастен:

— Арменците са видели много мъка, но и ние кюрдите не сме патили малко. Виждате ли онзи край, дето гори? По-рано там са живели много кюрди. Англичаните им дали пушки и казали: „При турците няма живот за вас, ние ще ви помогнем да си направите държава.“ Тогава кюрдите почнали да се бият с турците, но безуспешно. Онези ги накарали да отстъпят към подножието на Малък Арарат, на иранска земя. После турците дали някакво парче земя на Иран, а в замяна получили онази, дето се заселили кюрдите. Докарали голяма войска, подгонили кюрдите към бреговете на река Араз и там избили всички… Който останал жив, преминал реката. Баща ми срещнал някои и говорил с тях. И те му разказали своите патила…

— Скоро ще съмне, да влезем в пещерата каза Саркис, като се свиваше от студ.

Подпирайки се и а тояжката, и той беше излязъл на Въздух и стоеше зад другарите си.

— Отде знаеш, че скоро ще съмне? — попита го Хасо.

— Ето, Зорницата изгря. Овчарчето се засмя:

— Това не е Зорницата, а Керван хран — така я наричат кюрдите. Тая звезда е подлъгвала много хора. Помниш ли, Ашот, аз споменах за нея оная нощ, когато ни заля потокът. Исках да разкажа откъде носи името си, но така остана. „Керван-хран“ значи „Керванджийски обирджия“. Случва се понякога нощем, когато камилите преживят спокойно храната си, някой от камиларите изведнъж да каже: „Зорницата изгря, време е да тръгваме, вдигайте животните.“ Камиларите не познават добре звездите, както сега нашият Саркис, и вземат тази звезда за Зорницата. Наистина и тя е светла, но изгрява по-рано. Камиларят се излъгва и вдига кервана. Вървят, вървят, а все не съмва. Тъкмо от това се възползуват обирджиите. Заобикалят кервана, убиват камиларите и грабят. Ето защо тази звезда се нарича „Керванджийски обирджия“. Хайде да си вървим, наистина става студено.

Налягаха около огъня на меките постелки от шума и се притиснаха един до друг. От своя ъгъл Хасо видя побледнялото лице на Шушик. Тъжна усмивка играеше по устните и. „Сигур й се присънва майка и…“ — само помисли момчето и заспа — тъй бързо и тъй сладко, както могат да заспиват само овчарите, които живеят постоянно сред природата.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— А сега какво да правим? — попита другарите си Ашот сутринта на двадесет и осмия ден. — Нашето ново жилище ли да отидем да разгледаме, за лозето ли да тръгнем, или за Дяволската пътека?

— Разбира се, да се яде грозде, е най-лесно. Но ние за съжаление трябва да изберем онова, което е по-трудно — каза Гагик.

— И аз така мисля, Гагик, но исках само да ви изпитам. Според мене днес чак до вечерта трябва да разчистваме пътя.

Саркис стана и като се подпираше на тояжката, се приближи до другарите си.

— Ами аз докога ще стоя без работа? — попита смутено той.

Ашот се усмихна радостно. „Ето това е нашата най-голяма победа!“ — помисли си с гордост той.

— Така де. Да можете някак в лозето да ме заведете — поне грозде да ви набера…

— Защо не, нека опитаме — намеси се Гагик.

— Но ако отиде сам, ставата пак може да се измести — предупреди „доктор“ Хасо.

— Няма как, ще трябва да го замъкнем тогава до лозето. А ти, Шушик, не се ли страхуваш да останеш сама? — попита Ашот. — Не забравяй да накладеш огън пред пещерата… Само че по-силен. Кажи де, не се ли страхуваш? — повторно попита той.

— Не… Ще ви гледам оттук. Ще се погрея на слънце, ще почета… Домъчня ми вече за книгите.

— И ще слушаш яребиците, нали?… Не, Ашот, човек може само да ни завижда на живота! — заключи Гагик. — Хайде, напред! А кой от нас ще замъкне на гръб тая върлина — аз или ти, Хасо?

Довлякоха криво-ляво Саркис до лозето и го оставиха там.

Децата начупиха сухи лозови пръчки и запалиха силен огън. Пламнаха огньове и пред пещерата, и на Дяволската пътека. Димът сякаш забули цялата клисура — как ще остане звяр?…

Не, Саркис нямаше от какво да се страхува, още повече, че другарите му работеха на отсрещния склон, близо до него. Ей го Гагик, шумен и бъбрив, хвърля сняг от пътеката…

И като се мъчеше да не мисли за опасността, Саркис започна да бере грозде. Не беше лесно да се измъкват изпод снега заплетените лозови пръчки. Невидели ножица през живота си, те всяка година се бяха удължавали и така се бяха преплели, че просто не можеха да се изравят. За да откъсне няколко грозда, Саркис употреби доста усилия, още повече, че кракът все го наболяваше, а не беше зараснала и раната на лакътя му.

Но мисълта, че работеше за пръв път, при това работеше за другарите, му помагаше, правеше го по-силен и по-търпелив.

Като се умореше, Саркис сядаше на някой камък и гледаше купчинката грозде.

Повечето от гроздето беше увехнало, но и в спаружените зърна имаше още много сладък сок. Съвсем изсъхналите се бяха превърнали в чудесни стафиди.

Саркис се радваше на гроздето. Той с учудване забеляза, че ядеше от по-лошите чепки, а по-хубавите слагаше настрана. „Това за Шушик — говореше си на ум той. — А това за Ашот — ако не беше той, щяхме да загинем… А за Хасо?… Нали неговият кривак ми помогна да се измъкна. Да не беше кривакът… Не, не е кривакът… Другарите щяха да намерят друг начин. Хасо е просто добро момче, честно, чисто!… Ето тази чепка е за него…“

„Бериване, бериване…“ — звучеше в ушите на Саркис чудната песничка на овчарчето.

„А Гагик?… Хапе като скорпион, но сърцето му е добро. Това, е дългите зърна, е за него…“

изведнъж нещо изшумоля и изпод снега избяга някакво сиво продълговато животно. Като местеше чевръсто късите си крачка и се клатушкаше тромаво, то бързаше към скалите. Животното малко наподобяваше мече и Саркис извика уплашено:

— Ой, мечка, мечка!… Децата чуха вика му и се обадиха:

— Не бой се, това е язовец! Дошъл е да си хапне грозде.

Ашот също забеляза зверчето и дори отдалече го позна.

— Хвани го за опашката, идвам на помощ!… — завика отгоре Гагик.

Ах, как не бяха по-близо до Саркис! Можеха да заобиколят животинчето и да го зашеметят с тоягите. През есента язовецът е толкова тлъст, месест!

Ашот грабна лопатата и се спусна надолу, но насред пътя се спря. Късно: щом избяга от лозето, зверчето за миг изчезна между камъните — не ще го хване!

— Жалко — измърмори Ашот.

„Язовец?…“ — учуди се Саркис. Срамота! Ашот, разбира се, не би се изплашил от него, и Хасо също… Да се не знае, макар!

Защо и той не е смел като тях! Ето, да речем, Хасо. Полята, планините, клисурите — те са неговата стихия. И Ашот също!. А той? Ашот е прав, разбира се: родителите му са го направили мамино синче.

„Ако останем още дълго тук, аз ще се променя“ — реши Саркис, но сам се ужаси от тази мисъл. Така му беше домъчняло за мекото легло, за вкусното ядене на майка му, за… за склада!… Не! Дори думата „склад“ той си спомняше с някакво неприятно чувство. Тази дума беше свързана с нещо унижаващо за него и за баща му.

„Ще накарам татко да напусне тази работа! Нека се залови за косата, нека полива памука“ — мислеше си той със съзнанието, че за пръв път се опълчва против родителя си, против онзи ред и начин на живот, които царяха в техния дом.

— Саркис, ще можеш ли да ни изпратиш двадесет порции гликоза? — извика отгоре Гагик.

— Петдесет ще изпратя! Я вижте колко съм набрал! — обади се радостно той.

— Мержелее ми се пред очите, не виждам какво показваш!… — викаше Гагик. — Ах, Ашот — додаде тихо той, — да имаше поне парченце черен хляб, веднага щеше да ми се проясни. А как не ценяхме черния хляб!…

Гагик се обърна към клисурата и пак извика: — Ей, Саркис! Виждам как храната те мъчи, та чак сърцето те боли. Най-трудното все на тебе се пада… Да ти изпратим на помощ Хасо, че много ни домъчня за грозденцето.

По-рано Саркис би се отнесъл с презрение към шегата на Гагик, но сега тя го накара да се изчерви до корена на косите си. Дори големите му уши се наляха с кръв. И наистина другарите му с риск на живота си пробиват път към спасението, а той яде грозде…

След преживените патила момчето започна да разбира много неща. Сега се усмихваше горчиво и мислеше: „А пък за моята майка аз бях най-доброто момче в селото…“

Хасо напълни набързо полите на ризата си с грозде и тръгна към другарите си. Ала и сам не се усети как зави изведнъж към пещерата. На входа с книга в ръка седеше Шушик.

— Аз имам грозде, защо ми донесе?… — попита тя.

— Такова нямаш… Погледни какви гроздове! Видях ги и си помислих: „Ще ги занеса на сестричката, иначе няма да мога нито зрънце да хапна…“ — каза Хасо и се засмя. Сега той вече не се смущаваше толкова, като говореше с Шушик.

— Я виж, Хасо, ти вече не си така свит!… — каза момичето. — Гроздовете са наистина чудесни!… Аз няма да ги пипна, ще ги скрия за мама. — И като държеше в шепи гроздето, което светеше като рубин на слънцето, тя добави: — Нали утре ще си бъдем у дома. Истина ли, Хасо?… Ти пак ще се върнеш във фермата… Но аз няма да те забравя…

Шушик се разчувствува, сякаш бе настъпила вече минутата на неизбежната раздяла.

— И аз няма да те забравя. Ще седна на върха на скалата, ще свиря и ще си мисля за тебе.

Да, дружба, която се заражда в дни на общи, тежки изпитания, не е обикновена дружба. Тя остава за дял живот.

Весело им беше на децата. Как всичко се нарежда добре! Тази нощ ще бъде последната им нощ във влажната, студена пещера, а утре вечер, насядали край силно горящите домашни огнища, те ще разказват на близките си чудните приключения…

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Надвечер в Барсовата клисура се появиха нови стада диви кози. Те или бягаха от вълци, или бяха дошли на „сватба“…

Необезпокоявани от никого, козите пасяха спокойно по терасите, където снегът беше ометен от вятъра. Но щом забележеха децата, те се скриваха с грациозни скокове между извисените един над друг планински ридове, а после отново се показваха.

През нощта, в просъница, децата чуваха ясно чаткането на леките копитца.

Сутринта, когато излязоха от пещерата, пред очите им се разкри вълшебна картина. Първите лъчи на изгряващото слънце посребриха белите върхове на Голям и малък Арарат Но долината все още беше потънала в лека мъгла.

По околните възвишения яребиците бяха започнали своя утринен концерт и няколко минути децата блажено го слушаха.

— Да вървим, другари, денят е чудесен! Да идем и пробием най-после пътя към свободата! — прочувствено произнесе Ашот.

Децата се изкачиха горе. Те бяха толкова уверени, че това е последният им ден в клисурата, че на никого и през ум не мина да се заеме с обикновените домакински работи. Струваше им се, че няма нужда дори гориво да търсят, макар че огънят вече гаснеше! Защо им е огън? Довечера всички ще се греят край домашните огнища и ще си легнат на меки, топли постели…

Мисълта за дома вълнуваше всички, но те не говореха помежду си нищо, от страх да не би с невнимателно казана дума да се изплъзне и извоюваната вече от тях свобода.

Предната вечер, когато другарите му спяха, Хасо донесе много грозде и изстиска от него сок. Но никой не го опита дори. Решиха да го изпият в чест на освобождаването им преди самото тръгване за в къщи, а празните съдове да вземат със себе си в село за спомен от пещерния им живот.

— Ама няма ли да се върнете? — попита тревожно Шушик.

— Не, ще се върнем, разбира се! Ще изпием виното и след това ще тръгнем. Тогава и вас ще вземем. А сега ще нарамим всичко, каквото можем.

Натоварени с тояги и чукове, момчетата в повишено настроение се изкачиха на Дяволската пътека. И това, което видяха тук, ги накара да, се вкаменят: пътеката, вчера почти освободена от снега, сега беше покрита С дебел пласт лед.

Децата отпуснаха ръце — ударът беше много тежък. Как се радваха вчера, като видяха, че снегът на този западен склон най-после се беше стопил и весели ручейчета прекосяваха Дяволската пътека и се спущаха в клисурата! Всичко беше тъй хубаво! Но ето само за една нощ усилията на цялата седмица се превърнаха на на пух и прах. Срещу тях се опълчи нов враг, и то още по-упорит.

Какво да правят? Да изоставят ли в отчаяние всичко, или да насочат сили и срещу този нов, неочакван враг?…

Не, невъзможно е, разбира се, да изоставят всичко! И децата започнаха борба с наслоения лед, който беше сковал пътеката.

Нямаше никакво съмнение, че сега работата щеше да върви много по-бавно и много по-трудно.

— Удряй, Гагик, удряй по-силно!…

Но откъде толкова сили в тъничките ръце на Гагик, че да повдигнат тежкия каменен чук и да го стоварят върху тези ледени буци!…

Като се сменяха един друг, момчетата дойдоха до място, където от скалата, надвиснала над пътеката, висяха вече не шушулки, а цели ледени стълбове. Още по-нататък заледени потоци пресичаха пътя…

Децата се спряха. Бяха уморени и отново ги налегна отчаяние.

— Защо се омърлушихте? А това тук за какво сме го правили? — И Ашот повдигна тежкия „чук от каменния век“.

В неговите ръце този чук леко трошеше леда, преградил пътя им. Ледените висулки, блокове и стълбове се разлетяваха на дребни, искрящи на слънцето парчета и падаха със сребърен звън в пропастта А Гагик хем замахваше с чука си, хем повдигаше глава към небето.

— Май това пусто слънце днес не се движи! — с недоволен глас избъбра той.

— Работи, работи! Не поглеждай много-много към слънцето — ще си повредиш очите — обади се Ашот.

Най-после Гагик остави чука си на пътеката с дръжката нагоре и попита:

— Виждаш ли колко се скъси сянката? Не е ли време да обядваме?

— Виждам, виждам! — засмя се Ашот като избърсваше потта си, извика надолу: — Ей, Шушик, Саркис, носете грозде!

— Виж, това е умно! А ти — удряй, та удряй! Ушите ми ще проглушиш с такива груби думи!…

Децата работеха на пътеката от сутрин до вечер и лицата им ту се озаряваха от надежда, ту помрачаваха от отчаяние.

Когато идваха на работа, Ашот и неговите приятели виждаха, че целият им вчерашен труд е отишъл напразно. Водата, която се стичаше от върховете, заливаше пътеката и през нощта замръзваше, като отново затваряше пътя…

Какво да правят?… Дълго се мъчиха те да разрешат този сложен въпрос и най-после намериха изход.

Сега момчетата започнаха да носят клони и да ги разхвърлят по пътеката. Водата, замръзвайки, закрепваше здраво клоните и така се образуваше пътечка, по която не можеха да се подхлъзнат. По нея децата дойдоха до онзи пролом, който едва бяха прескочили на идване в Барсовата клисура. Сега краищата му бяха заледени и да се премине на другата му страна беше невъзможно. Трябваше да донесат две дървета и да ги поставят над него. Върху тях наредиха клони и се образува мостче.

Работата сякаш потръгна успешно. Но неочаквано се появи ново, и то съвсем сериозно препятствие. Стичащата се отгоре вода пълнеше тунела, замръзваше постепенно и пласт след пласт образуваше в него нещо като ледена запушалка.

— Е, сега вече е свършено с нас! — извика Гагик. — Да се върнем в нашата пещера и да чакаме пролетта…

Ашот го погледна раздразнено:

— Ако ти си малодушен, не разваляй поне настроението на другите!… — И след малко добави по-меко: — Нима не знаеш, че януари и февруари са напред? Мислиш ли, че ще ни бъде леко да издържим януарските студове? Хайде, вземайте чуковете и да започнем. Не се бойте, до довечера ще пробием тунела…

Късно вечерта децата се върнаха в пещерата с такова настроение, с каквото войниците се връщат след победа. Бяха успели най-после да очистят тунела от леда, да преминат на другия му край и да напреднат по пътеката още десет крачки. Оставаше съвсем малко заснежен, заледен път и сърцата им трепкаха радостно — предвкусваха щастието от освобождаването. Сега за всички беше вече ясно, че утре ще си бъдат у дома. Оставаше им последната нощ!

Събрани около огъня, те си почиваха, ядяха с наслада грозде и слушаха чудесните песни на Хасо:

Днес овчарчето изненада другарите си. С въглен върху кората на дърво написа последната буква от арменската азбука, която беше научил. И по този случай изпя песен, посветена на учителката си:

— Браво, Хасо, браво! — раздаде се от всички страни. — Та ти си цял поет!…

— Само че досега не съм чувал нежното пеене на твоята сестричка — не се въздържа Гагик.

Но нищо вече не можеше да смути Хасо. Той толкова свикна с момчетата и с Шушик, че се чувствуваше с тях свободно и леко.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сутринта Гагик най-напред попита:

— Ашот джан, дали да изпием по чашка в чест на освобождаването ни? Няма да понесем виното със себе си я!

— Добре, за такъв случай заслужава да се изпие. Един подир друг те вдигаха неугледното глинено гърне и пиеха младото вино. Тъкмяха се да отидат за последен път на пътеката — да изчистят, както каза Гагик, още „някои и друга дреболийка“.

— Ти, Шушик, ни донеси повечко грозде разпореди се Ашот. — А Саркис нека остане край огъня. Той е още много слаб — добави загрижено той.

И наистина Саркис ходеше на работа пряко сили. Дори когато беше здрав, трудът за него беше тежко бреме, а камо ли сега.

Ала загрижеността на доскорошния му противник не за пръв път предизвикваше чувство на срам у Саркис.

— Не, ще дойда с вас! — твърдо заяви той. — Макар и накрая, може и аз да допринеса нещо. И момчетата тръгнаха.

Този ден те работиха с голямо въодушевление, сигурни, че привечер ще се измъкнат от клисурата. Но бяха сбъркали сметките си. Към пладне времето изведнъж рязко се промени. От запад заприиждаха облаци и закриваха небето. Притъмня. Задуха студен вятър.

Премръзнали, капнали от умора, момчетата с големи усилия продължаваха работата. Вятърът едва не ги събаряше от тясната пътека.

— Как ти се струва, Хасо, дали вятърът не разчиства пак площадките за сняг? — попита разтревожено Ашот.

— Да, скоро ще завали сняг — отговори овчарчето така, сякаш то беше виновно за новото нещастие, което надвисваше над тях.

Ашот отпусна ръце. Нима пак ще затвори пътеката, която с такава мъка бяха разчистили?

Дойде Гагик. Той беше ходил да придружи Саркис до пещерата.

— Е, какво сте увесили носове? — попита той.

— Изглежда, че ще завали сняг — отвърна унило Ашот. — Хайде, другари, да се понасилим, да изкараме още десетина крачки, докато не се е стъмнило. Гагик, ти измери ли колко сме разчистили днес от сутринта?

— Четиринайсет метра, шест сантиметра и два милиметра.

Колко неуместни само бяха сега шегите му! Децата напрегнаха последни сили и пак се заловиха за работа.

— Кой знае, може да имаме късмет! Дано пък Хасо да греши! — окуражаваше себе си и другарите Ашот.

Овчарчето не каза нищо. Не му се искаше още веднаж да предвещава злото. Но свикнало със стихиите, момчето инстинктивно чувствуваше, че приближава снежна буря.

И наистина. Дивата планинска природа не остави децата да напреднат дори десет крачки. Неочаквано, връхлетя силен пристъп е а вятъра и бодливи иглички сух сняг запръскаха в лицата.

— Повече не мога да търпя! Каквото и да става, аз трябва да изляза оттук и да доведа помощ от село — заяви Ашот, грабна кривака и закрачи решително напред.

Той беше толкова раздразнен от новия неуспех, цялото му младо същество така се бунтуваше срещу злите сили на стихията, че нищо сякаш не беше в състояние да промени безумното му решение.

— Стой, не прави глупости! — дръпна го за палтото Гагик.

— Но ти много добре знаеш, че ако аз не отида, цяла зима ще останем тук! Започва истинската зима, този сняг вече няма да се стопи. Хайде, аз тръгвам. А вие се върнете в пещерата и чакайте. След три-четири часа ще дойде помощ…

Упорството на Ашот беше добре известно на другарите му. Щом веднъж реши нещо, не отстъпва, настоява на своето, та дори и да пострада. Е, нека върви. Кой знае, може пък наистина да си пробие път…

Както вече знаем, пътеката представляваше корниз, но снегът я беше изравнил с отвесната повърхност на скалата. Докато не беше се застудило, по тази наклонена повърхност все още можеше криво-ляво да се ходи. краката на Ашот затъваха в снега, но все пак напипваха твърда опора. Под снега обаче можеше да се крие някаква пукнатина. Нещо повече, пътеката някъде можеше и съвсем да прекъсва… Така или иначе Ашот вървеше смело напред, като напипваше пътя с тоягата, и не откъсваше поглед от скалата вляво, която се извисяваше стръмно нагоре. Отдясно, беше пропаст…

Изтръпнали, другарите следяха със затаен дъх всяка крачка на Ашот. Но не мина много и се случи онова, от което всички се опасяваха. Уж тояжката срещна опора — така поне се стори на момчето, но щом стъпи на тона място, кракът му хлътна. Под снега се оказа празнина; по всяка вероятност корнизът тук прекъсваше.

Ашот не можа да се задържи и падна е лице в снега. Тоягата му се свлече шумно надолу в пропастта, а след нея се подхлъзна по края на скалата и самият Ашот. Той увисна, уловен за някаква издатина, готов всеки момент да падне.

— Дръж се, дръж се! — ужасен извика Гагик и се спусна напред.

Но увиснал над пропастта, Ашот също разбираше какво ще стане, ако разхлаби пръстите си. „Дано само камъкът не се откърти“ — мислеше си той, примрял от страх.

Хасо забеляза, че краката на Гагик треперят и зъбите му тракат от вълнение: в такова състояние той можеше да провали всичко. Отде се взе у овчарчето изведнаж такова хладнокръвие, такава воля?…

— Чакай, аз ще мина отпред! — каза твърдо той, мина внимателно край Гагик, наведе се над Ашот и го улови за рамото.

Дойде на помощ и Гагик. Той се вкопчи в другото рамо на Ашот, като продължаваше да трепери, безсилен да преодолее вълнението си.

— Дръж се здраво, Ашот, не мърдай, че и нас ще повлечеш — външно спокоен се разпореждаше Хасо. — Гагик, опри по-здраво крака си о скалата. Опря ли го? Хайде сега да теглим заедно. Раз… два… Давай, давай!…

Последното „давай“ на Хасо прозвуча радостно, възторжено. След миг само през сълзи и смях те прегръщаха и целуваха спасения от смъртта другар.

— Да седнем, че от радост можем всички да полетим надолу — опомни се Гагик.

Децата седнаха на земята и дълго мълчаха, заслушани в ударите на сърцата си. Полека-лека се успокоиха. Мина и нервната треска на Гагик. Но увисналият над бездната Ашот все още беше пред очите му…

— Хайде, вие се връщайте, а аз все пак ще отида — каза упорито Ашот, след като и тримата се посъвзеха.

Но Гагик го хвана за ръката.

— Макар и да си ни началник, този път няма да ти се подчиним — твърдо заяви той. — Престани…

Ашот се колебаеше. Свободата беше само на двадесетина крачки пред тях. А назад? Назад — мъчителна, пълна с лишения зима

— Не, на четири крака макар, но ще пролази тези двадесет крачки.

Ала току-що преживяният смъртен страх още не беше забравен и след продължителни спорове Ашот се подчини на волята на другарите си.

Колко близка беше свободата, а сега отново е тъй далечна!…

По пътеката, разчистена с цената на неимоверни усилия и отново затрупана със сняг, момчетата се връщаха мълчаливо в Барсовата клисура. Виелицата се усилваше. Вятърът виеше, връхлиташе с все сила и непрекъснато заплашваше да ги събори в пропастта.

Скоро стигнаха до тунела. И той беше натъпкан отново със сняг, засега още сух и пухкав, та краката на децата затъваха. А вятърът навяваше все нови и нови преспи.

— Хайде, докато младото вино още кипи в жилите ни, преминавайте по-смело през тунела — ободряваше другарите си Гагик. — Не се бойте! Щом аз съм след вас, няма нищо опасно…

Започна отчаяна борба между развилнялата се стихия и изтощените деца. Като къртици, които дълбаят подземни ходове, се мъчеха те в тунела, разравяха с ръце снега и най-после излязоха навън. Но вече бе невъзможно да се върви напред. Стъмни се, пътечката не се виждаше, а снежната буря бушуваше бясно и във въздуха се носеха облаци сух като пясък, бодлив сняг.

— Да се скрием тук — предложи Ашот и показа наметена от вятъра вдлъбнатина в скалата, същата, в която бяха прекарали първата нощ в клисурата.

Криво-ляво момчетата се вмъкнаха там и притиснати едно до друго, зъзнаха тук цялата нощ.

Те знаеха, че докато вали сняг, няма да замръзнат. В такова време земята е обвита с одеяло от облаци и студът от всемирното пространство не може да проникне през тях.

… Участта на децата тази нощ не беше, разбира се. завидна, ;но за тях тя не беше и изключителна. Колко по-лоши нощи от тази бяха прекарвали. А когото е бил град от дъжд не се бои. Така казва народната поговорка.

От време на време, когато виелицата поутихваше, от клисурата долитаха тревожните гласове на Саркис:

— Ашот, Гагик, къде сте?…

— Не се страхувайте, нищо ни няма, утре ще се върнем! — отвръщаше Ашот.

Но Саркис, разбира се, нищо не чуваше и с, див глас продължаваше да вика другарите си.

— Тук сме, тук, утре ще се върнем! — крещеше

— Елате си, защо не идвате? — чуваше се отдолу. — Пътят е затворен! Спете!… Утре ще си дойдем! Спете спокойно!…

Тази снежна бурна нощ беше ужасна

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Снегът валеше, валеше безспир. Запълваше всички вдлъбнатини, процепи, падини, покриваше всички с еднообразна непроходима бяла пелена. Как да налучкат онази тясна пътека, по която и в хубаво време със страх минаваше дори известният айкецорски ловец Арам?…

Измъчените, гладни деца след трескава работа едва разчистиха пътеката и слязоха в клисурата.

До входа на пещерата ги чакаше Саркис, заприличал на каменна статуя, покрита със сняг. Момчето едва не плачеше от мъка, че няма сили да помогне на другарите си, поне храна да им занесе.

А Шушик беше пресипнала, защото през цялото време бе викала на децата да не бързат, да слизат внимателно. При мисълта само, че някой от тях може да се подхлъзне, да падне в пропастта и да се пребие, момичето така плака, че очите й още бяха червени, а клепачите — подути.

Този ден беше тревожен, изпълнен със страшни преживявания и вълнения. Но опасността като че ли бе преминала. Момчетата отново бяха в своята пещера и лакомо унищожаваха приготвеното за тях грозде.

— Здрави ли сте, не се ли разболяхте? — загрижено питаше другарите си Саркис. — Ние тук цяла нощ не спахме, все за вас мислехме…

— Не се разболяхме, ама и здрави не сме — едва се усмихна Ашот.

Той усещаше тъпи болки в гърба, цял се бе схванал, а главата му през нощта беше измръзнала и сега го болеше.

Не по-добре се чувствуваха и другите. Гагик имаше бодежи и едва дишаше, а краката на Хасо се бяха вкочанили от студ — понеже във вдлъбнатината нямаше място за тях, те останаха да стърчат навън.

— Дребна работа! Щом се стоплим — ще мине — успокояваше ги Ашот. — А ти, Шушик, как се чувствуваш? Какво ти е на очите?

— Нищо. Ами ти къде си скъсал панталоните?

— Няма значение, тъкмо ще му е по-хладно! — вместо Ашот отговори Гагик.

Гроздето им се струваше чудесно, някакъв божествен, необикновено вкусен плод. Когато се наядоха до насита и се съвзеха, Гагик реши да поразвесели оклюмалите се другари.

— Добре, че пак се затвори пътеката — каза той. — Знаеш ли, Саркис, ние намерихме дом! Не дом, а цял дворец! В него може да се живее чудесно през зимата. Има врата, прозорец… И е пълен догоре с тлъст пернат шишкебап… А можете ли да си представите, нашият умен главатар решил да се откаже от всички тези удобства и да си върви!… Не! Такава глупост няма да направя. Ще си отида чак когато изядем и последното парченце шишкебап…

— Истина ли е, Ашот? И дом, и шишкебап… — недоумяваше Саркис.

— Да. Ще прекараме някак, не бойте се…

И ето, изплъзнали се от лапите на смъртта, нашите деца бяха отново край огнището. От небето се сипеше непрестанно сняг, беше зима, истинска зима с всичките и несгоди. А вчера? Какъв хубав ден беше вчера! Слънце, ясно небе… И колко малко им оставаше да поработят, за да се измъкнат от клисурата.

Така неочаквано рухнаха всичките им надежди! Невярната природа в диво изстъпление с един замах само провали всичките им планове. Няма що, ще зимуват, изглежда, в Барсовата клисура! Но сега, изпаднали в още пo-голяма беда, децата не бяха така унили, както преди, когато ги свари първият сняг тук. Страхът и отчаянието тогава ги налегнаха изведнъж, макар че времето беше още топло, снегът се топеше и имаше надежда за освобождаване. А сега такава възможност бе изключена. И въпреки това никой не падна духом. Те се научиха да гледат зимата смело в очите, почти предизвикателно. Да, не малко беди прекараха тук. И какво? Предадоха ли се? Не! Всички са живи, здрави, невредими, имат голям опит в борбата с природата, привикнаха на суровия пещерен живот, на студа, на глада, на лишенията. И най-важното, увериха се, че няма да загинат. Ето защо сега никой не изпитваше онзи страх, който ги гнетеше през първите дни.

Дори Шушик и Саркис — и те станаха много по-други, отколкото бяха в началото на своя плен. Укрепнаха, станаха по-силни, по издръжливи…

За всичко това говори Ашот на децата. Говори им ясно и твърдо. Той беше отново в любимата си роля.

А Гагик го слушаше и си мислеше: „Все му се сърдим, че обича да държи речи, а ето че и от речи има нужда… Как само говори, пламенно, уверено!…“ И за пръв път Гагик си зададе въпроса: с право ли е упреквал Ашот за властния му тон?

А гласът на Ашот продължаваше да отеква под свода на пещерата:

— И ние трябва да се подготвим да прекараме цялата зима тук. Затова са нужни преди всичко воля и издръжливост. Ако имаме воля, ще се намери и храна. Сега имаме грозде. Ще се снабдим и с месо. Утре ще намерим още нещо. Какво точно, не зная, но ще намерим. Утре ще се преселим и в новото си жилище…

— По-точно в кебапчийницата — обясни Гагик.

— Не ми вдъхват нещо доверие тия твои нови шиш-кебапи. — Шушик подразни Гагик с тайната надежда дано греши.

Тя прецени правилно. Гагик скочи от мястото си и с глас, пълен с достойнство, заяви:

— Да не съм ловен или син на ловец, че да лъжа?! Пригответе шишовете, аз ей сега ще се върна!

Разбира се, Гагик само се хвалеше. Как можеше да отиде толкова далеко сам? Всеки друг — но не и той. Той нито за минутка не забравяше опасното съседство.

Хасо отдавна беше разбрал, че Гагик е от онези момчета, които с много приказки искат да прикрият страха си. Това подтиква такива деца, окуражава ги. Но овчарчето си даваше вид, че не забелязва нищо: защо да подбива авторитета на другаря си?

— Да дойда ли да ти помогна? — скромно попита той.

— Защо ми е помощник? — вдигна гордо глава Гагик. — Впрочем да… Можеш да носиш пилетата. Извади книгите от чантата на Шушик, ще вземем и нея. Въобще помощници не ми са притрябвали, но ако на тебе, Ашот, ти е интересно, можеш да дойдеш с нас. Защо ще седиш сред този дим?…

Така Гагик успя хем страха си да прикрие, хем да си намери компания за похода до непознатата още, пещера.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

За децата беше важно не само да донесат „шишкебап“, но и хубаво да проучат пещерата, която бяха открили. Предната вечер нищо не успяха да разгледат, а не можаха да узнаят какво наследство им беше оставил тайнственият обитател. Вчера всичките им мисли и чувства бяха устремени към Дяволската пътека.

А когато снежната буря се развилия отново и те разбраха, че са безвъзвратно затворени, жилището придоби за тях особено значение — от него, тъй да се каже, зависеше до голяма степен тяхното спасяване. Те се надяваха да намерят тук що-годе удобства, може би съдове, някакви сечива…

Ето защо и Ашот се отзова с готовност на „хитростта“ на Гагик. Взе наръч смолисти елови клони, изсушени от Саркис за подпалки, и излезе от пещерата.

В ръцете на Гагик и Хасо горяха големи главни. Децата слязоха в клисурата, прекосиха Дъбравата и скоро се изкачваха вече по каменната стълба.

Когато отвориха дървената врата, първото нещо, което им се хвърли в очи, беше опушеното медно котле, захвърлено в тъмния ъгъл. В него имаше голяма дървена лъжица.

„Ето за какво ми трябваха другарите! Без тях как щях да вляза тука? Нямаше да имам смелост… — помисли си Гагик и пусна Ашот да мине напред. — Нека той пръв види котела. Той обича да е пръв!…“ Наведен над позеленелия от времето котел, Ашот каза:

— Ето в какво си е приготвял храната стопанинът на лозето. А ето и чинията му. — И той вдигна пръстената паница от ъгъла.

Котел! Паница! Неизказана радост обхвана децата. — Сега имат в какво и вода да си държат, и обяд да си готвят. Те изнесоха съдовете на светло, разглеждаха ги от всички страни и не можеха да им се нарадват.

— Да видим какво още има… Добре ще е да намерим триона, Ашот. Помниш ли следите от трион по лозите? — говореше оживено Гагик. — Ако го намерим, няма вече да се мъчим за дърва.

В това време някакво крилато същество направи във въздуха безшумни зигзаговидни завои, намери отворената врата и изхвръкна навън. Последваха го и други.

— Ой, шишкебапът излита! — разтревожено завика Гагик, спусна се към вратата, затвори я и я затисна с гръб.

В дрезгавата светлина на факлите децата видяха, че сводът на пещерата беше осеян с някакви изпъкнали предмети, прилепнали като лястовичи гнезда. Неочаквано едно от „гнездата“ се отлепи, сдоби се с крила и започна да се вие над главите на децата.

— Събуждат се от светлината… Хасо, сложи по-нататък главните! — разтревожи се Ашот.

Намалиха малко пламъка. В пещерата стана тъмно и на Хасо се стори, че тя е обитавана от зли духове. Той отвори ножа си и стоманата заблестя в мъжделивата светлина на факлите. „Сега няма да се приближат“ — успокои се овчарчето. Баща му казваше че дяволите се страхували от острата стомана. — Да си отиваме — предложи Ашот.

— Не ме карай да се срамя! Аз обещах на Шушик… — замоли се Гагик и по източен обичай се поглади по брадата — въображаема, то се знае.

— А какво да правим? Да се качим и да ги свалим от тавана, няма да можем — много е високо. Дали да сложим стълба? Или някаква греда? Но откъде да вземем?

— Не зная, измислете нещо… Поне няколко хванете. Аз пък ще ги занеса на Шушик — то е вече моя работа. Дори мога и да ги изям, уверявам ви!

— И аз няма да си отида. Ако не занесем на моята сестрица да яде, няма да бъда спокоен — заяви решително Хасо.

— Ти, Ашот, казваш, че трябва стълба — рече Гагик. — А не можем ли да се покачим един върху друг? И Хасо отгоре! Хайде, дай да стъпя на раменете ти, а пък Хасо — на моите.

Речено — сторено. Децата застанаха до стената и се качиха едно върху друго. Хасо, който беше най-отгоре, достигаше с ръка по-близко нависналите прилепи.

Като пипна меките студени тела, момчето неволно потръпна. Но гладът и желанието за месна храна надделяха.

Докато пълнеше торбичката, окачена на рамото му, с прилепи, Хасо с учудване забеляза, че нито един не правеше опит да се спаси. И в торбичката дори не мърдаха. „Ама че кротки пиленца!“ — помисли си той с думите на Гагик и скочи на земята.

— Дали няма да изхвърчат, ако извадя дрехата си от дупката над вратата? — попита Гагик.

— Не, те спят дълбоко. Които се събудиха, изхвърчаха вече, а тези няма да се събудят — обясни Ашот.

А Гагик беше взел дрехата си и разговаряше нежно с нея.

— Горката, замръзнала там без мене! Хайде, ела да се стоплиш на гърдите ми — говореше той, докато се обличаше.

— Е, как мислиш, нося ли ти шишкебап? — попита Гагик още от прага на пещерата, — Да знаеш само, Шушик, какъв меден котел и каква паница намерихме — цяло съкровище!

— Чудесно! — зарадва се момичето. — А наистина ли донесе шишкебап?

Но като видя в торбичката загърнатите в мантиите си прилепи, Шушик се извърна с отвращение.

— Месото им е чудесно! — опитваше се да я убеди Ашот. — Те ядат само насекоми.

Но този път беше невъзможно да убедят момичето.

Тогава Саркис пак припомни какво бяха учили в училището. Той каза, че човек не може да живее само с грозде. Гроздето е само „гориво“ за човешкия организъм.

— А освен гориво нужни ни са и белтъчини — авторитетно заяви той. — С какво можем да възстановим силата на отслабналите си мускули?… Само с белтъчини! Това е строителният материал за клетките на нашия организъм.

— Да — подкрепи го и Ашот. — Ако искаме да живеем, трябва да забравим какво е отвращение. И въобще за какво отвращение може да се говори? У нас и костенурката например се смята за мръсно животно, а видяхте ли колко беше вкусна?…

— Как не — издаде напред устни Гагик. — В Париж и жаби ядат, а пък аз в Барсовата клисура да се откажа от прилепи ли?… — Я дай тук един!

Прилепите спяха така дълбоко, че онзи, който Гагик премяташе безцеремонно в ръцете си, не се и помръдна дори. Изглежда, че бе заспал летаргичен сън.

Животното се беше здраво обвило в кожените ципи на крилете си. Така хората се загръщат в плащ или пелерина, когато вади дъжд или когато не искат да ги познаят.

От „плаща“ се показваха само крачката с извити остри нокти. С тях именно прилепите се закачват за сводовете или таваните и увиснали с главата надолу, заспиват зимен сън.

Интересна тема за младия природолюбител!

Ашот беше взел един прилеп, разгъваше предпазливо крилата му и обясняваше на другарите си как животното затваря плътно в мантията органите си за осезание, обоняние и слух и по този начин напълно се изолира от околната среда през време на съня. Така не вижда, не усеща, не чува нищо и спи спокойно.

Когато Ашот „разполови“ прилепа, всички видяха светлосивото му тяло, възкафяво на гърба. Прилепът се събуди и затрепера в ръцете на Ашот.

— Хайде да прекратим изучаването, че е време за вечеря — реши отрядният, забелязал израза на нетърпение по лицата на слушателите си.

Това беше най-трудното — да се получи разрешението. Всичко друго стана с невероятна бързина и само след няколко минути заедно с дима към свода на пещерата се издигаше вече и апетитната миризма на печено месо… Впрочем нямаше нищо чудно в тази бързина. Ясно, че за овчаря Хасо и за надарения от природата с готварски талант Гагик не представляваше никаква трудност да изпекат шишкебапа за пет минути.

Децата изядоха с голям апетит яденето. Най-хубавите парченца, разбира се, отделиха за малката си приятелка. И тя не посмя да им откаже.

Мекото и тлъсто месо на този необикновен шишкебап се хареса много на децата. Вероятно защото бяха гладни. А може би и защото прилепите бяха уловени през време на зимния им сън. И те като мечката, язовеца и другите животни, които прекарват зимата в сън, преди да заспят, много затлъстяват. В сивите кожици имаше завити цели бучици тлъстина.

Богатият запас от прилепово месо, както Гагик нарече новия „продукт“, усилваше вярата на децата, че ще издържат зимата.

— Ако съумеем да го опазим, месо няма да липсва от трапезата ни — каза Ашот. — Трябва само да помислим как да не се събудят преждевременно. Но за това ще поговорим утре. Утре ще разгледаме също котела и паницата и ще решим как да ги използуваме. А сега… как да прекараме останалото време от вечерта? Искате ли да почетем?… — предложи предпазливо той от страх да не би другарите му да се противопоставят.

Но никой не възрази.

— Знаете ли — каза Шушик, — у дома толкова много трябваше да учим, че книгите ми бяха омръзнали. А онзи ден така ми се дочете! Я вземи, Гагик, христоматията и намери нещо хубаво.

— Чакай да се напия с малинов чай, че тогава… Не разбирам защо трябва да се отглеждат чайни плантации, щом като в природата расте малина? Ох-ох-ох, един път чай!… Който пие, разбира, който не пие — нищо не разбира — хвалеше Гагик питието, което беше приготвил от малинови корени. Беше го запарил в своя глинен съд и пиеше с наслада, като прекъсваше само когато му хрумнеше някоя шега.

Впрочем трябва да кажем, че не само Гагик се преструваше на безгрижен. Всеки чувствуваше нужда да дава кураж на другите и на себе си. Но колкото и да се стараеха да изглеждат спокойни, в сърцата им бе залегнал все този страх: ще издържат ли? Ще понесат ли суровата зима в Барсовата клисура? Какво ще прави по-нататък техният неизвестен, но страшен враг?… Всичко друго децата можеха да забравят, но не и неговото присъствие, макар че по мълчаливо съгласие никога не говореха за него.

Когато най-после гладът и жаждата бяха уталожени, Гагик се потупа по корема и заяви:

— Е, сега, когато на стомаха ми стана по-тежко, а на душата — по-леко, можем да преминем спокойно на следващия въпрос. Днес аз ще бъда четец, а вие — слушатели. Страница сто четиридесет и втора, песен първа от поемата на Ованес Туманян „Ануш“.

— Колко е хубаво! Сякаш за нас е написано!… — въздъхна някое от децата.

— високо и ясно продължаваше Гагик, а гласът му отекваше под свода на пещерата и пренасяше слушателите сред чудните планини.

Там, дето хълм над хълм се редят, где по небето върхари играят хоро, где чукарите сутрин се пробуждат пияни, като след буен сватбен пир…

Може, разбира се, че може да се живее… И учебните занимания дори могат да продължат. Право казва Ашот: за всичко е нужно само воля и любов към труда. Тогава никакви природни бедствия не са страшни за човека…

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Не беше съмнало още, когато съчките за огъня свършиха. Но откъде да вземат? Наоколо не останаха дървета с неокършени клони. Всичко, което можеше да се чупи с ръце, беше изгорено, а за стъблата трябваше брадва.

Посипаха жарта с пепел, легнаха, притиснати един до друг, и спаха до изгрев слънце. Пък и кой ще се реши да излезе по-рано от пещерата!

През нощта бурята беше утихнала и сякаш някаква невидима ръка беше смъкнала от небето покривката от облаци. Над земята се спущаше сковаващ студ.

Когато снегът, натрупан до входа на пещерата, заискри при първите лъчи на изгряващото слънце, Ашот реши, че е време да тръгват да търсят дърва.

Беше вече тридесетият ден от живота им в Барсовата клисура.

Когато излязоха от пещерата, децата неволно присвиха очи. Всичко наоколо беше покрито с пухкав бял сняг, а върховете, станали сякаш още по-високи, се очертаваха ясно върху нежното лазурно небе.

В далечината срещу Барсовата клисура се издигаше величествено Арарат. С белоснежната си корона той приличаше на беловлас старейшина, отправил кротък поглед към заобиколилите го синове и внуци — могъщите арменски планини.

— Хайде, после ще се възхищаваме, сега не е време, да вървим — каза Ашот и закрачи напред.

— Почакай — спря го Гагик, — Ами нашият добър съсед? Онзи, чиито нокти са като котешките?.

Ала Гагик нямаше основание да мисли, че Ашот е забравил опасността. Но какво можеше да направи той — дори главни не бяха останали, какво да вземат със себе си!

— Ти, Шушик, хвърли в огъня последните клончета и духай, нека пушат, докато дойдем. Не се страхувайте, в такъв светъл ден звярът едва ли ще излезе от леговището си.

Но момчетата се бавеха, не им се излизаше от пещерата.

— Не ви разбирам — вълнуваше се Шушик. — Казвате, че сте намерили жилище като истински дворец, а не бързате да се преместим там!… Какво чакате? Тук ще замръзнем!

— Да не искаш да разгоним „пилетата“? Докато не ги свалим оттам, не мисли за преселване — отвърна Гагик. — Е, да вървим ли, а?

Краката на децата изведнъж затънаха в снега, по гърбовете им полазиха студени тръпки. А слънцето тази сутрин сякаш нарочно се издигаше особено бавно.

— Вървете след мене и вдигайте шум — викайте високо, свирете — изкомандува Ашот.

Но бяха изминали едва няколко крачки и Гагик се спря:

— Все пак аз смятам, че най-напред трябва да помислим за храната, а после за огъня. Да отидем да погледнем дали „пилетата“ ни са живи и здрави.

Да, това не беше без значение. Снегът беше покрил с дебела пелена и лозето, и корените, и храстите. Ясно, че прехраната им сега зависеше изцяло от прилепите.

— Добре — съгласи се Ашот. — Хасо, иди да донесеш огън, поне едно дръвце…

И момчетата поеха към тайнствената пещера. Прилепите бяха на местата си. Спяха. „Но как да ги изловим?“ — мислеше си всяко от децата.

— Хайде да пуснем дим, да се задушат…

— Преди да се задушат, те ще се събудят и няма да можем вече да ги приспим. Трябва да ги хванем заспали — възрази Ашот.

— Не, по-добре с дим. Как ще ги изловим един по един?… А от дима изведнъж ще нападат към петстотин парчета, като круши.

— Остави, моля ти се, този твой тон! — избухна Гагик. — Едно си баба знае, едно си бае! Не вземе да се посъветва с другарите

— Защо да се съветвам с тебе? Какво разбираш ти от природата! — заяви Ашот, но тутакси се разкая. Не беше ли Гагик, който им подсказа пътя за спасяването на Саркис? Ако бяха послушали него, Ашот, Саркис щеше да полети върху купа заледен сняг… Не, така не бива.

И въпреки че според него съветът на Гагик беше глупав, Ашот все пак реши да отстъпи:

— Добре, нека бъде, както ти казваш.

Влезе Хасо с димящи клони в ръце, а след него и Шушик.

— Защо си излязла? — разсърди се Ашот.

— Страх ме е там. Довлякох се криво-ляво, Хасо ми помогна… Но защо седите на тъмно, а не отворите вратата? Какво сте намерили?

— Почакай малко, ей сега ще разбереш.

Те събраха съчки, струпаха ги в средата на пещерата и ги подпалиха, като предварително запушиха дупката над вратата. Вдигна се тежък дим. Той се насъбра под свода, но приютените там прилепи дори не помръднаха…

— Ами ти не знаеш ли, те си закриват с крилата дори ноздрите! — припомни Ашот. — И пет пари не дават за твоя дим. Сигурно и не дишат дори!…

— Да почакаме още. Може все пак да дишат по мъничко — не се предаваше Гагик.

И наистина, когато под свода на пещерата пушекът още повече се сгъсти, чу се тихо махане на крила. Прилепите се събудиха, намериха някаква пролука във вратата и един подир друг започнаха да изхвърчат навън.

— Лови, лови!… Ай, излита моето прилепово месо!. — плесна ръце Гагик.

Изпаднал в паника, той се спусна към вратата, но цепнатините, които пропускаха светлината, бяха толкова тесни, че през тях според момчето и пчела не можеше да се провре.

Децата се объркаха, а прилепите през това време продължаваха да изчезват като призраци.

— Но къде се дянаха, Ашот?…

Гагик се щураше насам-натам, докато най-после се разбра, че те се изплъзват точно през тесните цепнатини на вратата, — Запушвайте, запушвайте по-бързо!… Всички цепнатини, навсякъде, откъдето прониква светлина! — крещеше Гагик. Не оставяйте дупчица дори колкото карфица!…

Ашот беше раздразнен. Вбесяваше го и шумът на Гагик, и изчезването на прилепите — единствената им надежда да се спасят от глада.

— Ха, гаси по-скоро огъня! По-скоро! Защо послушах този… този дърдорко! Само ги разгонихме… Когато най-после всички цепнатини бяха запушени, а огънят — угасен, децата се поуспокоиха. Но големите загуби ги отчаяха.

— Искаше петстотин парчета наведнъж да обрулиш — като круши, а?… Изяде ли ги?… — нахвърли се Ашот на Гагик.

А Гагик беше просто разстроен.

— Ама през такава цепнатина… — измърмори той. — Как се провряха?…

Никой не можеше да му даде отговор. „Изглежда, че тези, които излетяха, бяха най-малките“ — помисли си Ашот. Той знаеше, че има прилепи, големи колкото майски бръмбар. Да се промушат през такава тясна цепнатина, за тях е лесна работа. Дали в някой скрит ъгъл на пещерата не зимуват точно такива мънички прилепи? Цяла колония!…

По-късно, когато се поуспокои, Ашот се помъчи да обясни на другарите си станалото.

— Според мене всичко тук е просто — каза той. — Тялото на прилепа по природа е приспособено да минава през най-тесни цепнатини, през които преследващият го враг не може да се провре. И при лисицата е така. Входът за дупката й е толкова тесен, че през него не може да се вмъкне и най-слабото куче. С очите си съм виждал — завърши Ашот. — А сега да излезем. Нека се успокоят.

Щом се отвори вратата, събудените от пушека прилепи веднага изхвръкнаха след децата. В пещерата останаха само спящите. Те си висяха все така залепнали на тавана.

Момчетата се подпряха на скалата и се замислиха. Беше студено. Краката им замръзваха. Отново започна да ги мъчи гладът. И защо само на вятъра разчистваха тази проклета пътека? През това време можеха да оберат всичкото гpозде и да преживеят някак. Сега какво да правят?

— Ако стоим, нищо няма да свършим. Трябва да се действува. Хасо, ще можем ли с ножа ти да направим някаква стълба? — попита Ашот.

— Нали ти забрани да казваме „не“ — отговори уклончиво овчарчето. — И да не можем, трябва да направим.

— Щом е тъй, хайде да намерим две високи и тънки дървета.

Но къде ще намериш в каменистата, изложена на юг клисура високи дървета! Те се срещат само в гъста, гора, най-вече по северните планински склонове. Там те сякаш се състезават помежду си в своя стремеж да се издигат по-високо, към слънцето, да изпреварят съседа, който пречи, да получат повече топлина от него.

А тук, в клисурата, не е нужно дърветата да растат нависоко. Наоколо е просторно, слънце има толкова много, че растенията се стремят да крият корените си колкото е възможно по-дълбоко в земята, за да не изсъхнат.

Децата помнеха колко трудно им беше да се снабдят с малко по-дълго дърво за стълбата, която трябваше да спаси Саркис. Сега тука и такова дърво нямаше. Онези, които намираха, едва ли щяха да стигнат и до средата на стената.

Момчетата сложиха стъблата на две млади дървета едно до друго и с ликовите си „върви“ вързаха здраво за тях къси напречни дръвчета. Стана слаба и неустойчива стълба, но все пак стълба. Децата я внесоха в пещерата и я подпряха на стената.

С такава стълба не можеха да стигнат, разбира се, до тавана, но те измислиха и нещо друго. Отрязаха още едно младо дръвче и направиха чатал, с какъвто градинарят къса ябълките от дървото. Подхване ябълката с чатала и така внимателно я откъсне, че тя не „почувствува“ дори как се е отделила от клончето.

Целият ден почти мина в тези приготовления. Когато най-после всичко беше готово, Гагик каза:

— Стълбата е неустойчива, но мене ще издържи — станал съм лек като перце! Аз ще се кача, а вие я дръжте здраво отдолу. Той се покачи и застана на най-горното стъпало. Подадоха му чатала и той свали от тавана един прилеп така внимателно, че животното не се събуди.

— Хайде в торбата, миличък — каза нежно Гагик и пъхна прилепа в торбата, окачена на шията му, a след това се наведе и попита Ашот: — Съобразителен ли съм?

Ашот се засмя. Но работата вървеше бавно и това не му харесваше,

— Така и за три дни няма да ги събереш — поклати недоверчиво глава той.

Ашот открехна вратата, за да освети тавана на пещерата, осеян с тъмни прилепови тела, пресметна бързо на ум и заяви.

— Ако сваляш по един на минута, ще ти трябват пет-шестстотин минути за тази работа, тоест…

— Шестстотин минути?. — Миличките ми! Толкова много ли сте? Че какво от това? За къде бързаш? Ще събарям по двадесетина на ден, стигат ни. Другите нека си живеят на тавана.

— Ще отслабнат. Трябва да ги приберем, докато са тлъсти.

— И това е вярно — съгласи се Гагик. — Чакай, ще съборя един долу, да видим дали ще се събуди, или ще умре.

С края на чатала Гагик събори един прилеп на земята.

Но къде ще се събуди паднал от такава височина.

Работата се облекчи. Гагик събаряше един след друг спящите прилепи от тавана, а те падаха и продължаваха да спят но сега — вечен сън.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Когато всички прилепи бяха събрани, Ашот заяви:

— Сега вече можем да се преселим тука. Хайде да разгледаме новото си жилище.

Щом отвориха вратата и в пещерата нахлу отразената от белия сняг светлина, децата видяха не особено голямо кръгло помещение с грапави стени и много висок куполообразен таван. Подът беше постлан с тор от прилепи, натрупан вероятно през много десетилетия. До едната стена момчетата видяха глинена делва с капак. От нея се подаваше някаква дървена лъжица. Гагик я взе и се развика:

— Брадва! Уверявам ви, че това е брадва!…

Силно ръждясала, тази брадва наистина не приличаше много на истинската, но щом като кривият съд на Гагик можеше да замени емайлирана тенджера, защо този инструмент да не изпълнява службата, за която някога е бил предназначен? Освен това брадвата беше тежка и острата й част можеше горе-долу да върши работа. Изобщо тя беше истинско спасение за децата. Да чупиш клоните с ръце, за да се снабдиш с дърва за горене, не е лека работа, момчетата направо се съсипваха. А сега — сечи лесно и бързо… И най-важното, няма вече да мръзнат. Могат да се запасят с повече дърва, да ги струпат в пещерата и да си живеят спокойно. С брадвата могат да си направят и лопати за разчистване на снега, и някакви столчета. А в делвата ще топят сняг и ще държат вода.

Изгаряни от любопитство, децата се пръснаха из пещерата и настървено, като хора, които търсят съкровища, опипваха всичко, що им паднеше под ръка, навсякъде по стените. Всяко нещо за тях беше интересно и ценно.

До една стена Ашот намери някакъв ръждив железен предмет. Изнесе го на светло и възторжено извика:

— Капан!… Капан за вълци!… Не, не, не е за вълци, а за по-голям звяр…

Тежък и груб, с дълга дръжка, наподобяваща котва, капанът по всяка вероятност беше направен от селския ковач. Беше ръждясал толкова много, че шийката на единия зъбец беше станала по-тънка от молив.

— С този капан ще уловя барса! — въодушеви се Ашот — Той за него е и направен — невъзможно е да има вълци в клисурата. Да, да — убеден окончателно в своето предположение, заключи той, — собственикът на този капан е ловил барса!

— Намерил на какво да се възхищава! Я по-добре виж няма ли нещо в делвата — каза Шушик и вдигна тежкия капак. — О, пшеница! Печена пшеница! — Момичето беше във възторг.

То наведе делвата и изсипа няколко шепи кафяви зърна. Те бяха тънки и много дълги, като ръжени зърна, но по-дребни.

— Навярно е дива пшеница. Аз съм виждал по нашите ливади — каза Ашот.

— Да, това е дива пшеница — като вкуси зърното, потвърди Хасо.

Пшеница!… Ако намерят и къде е засята, ще бъде истинско спасение. Цели четири седмици децата не бяха яли хляб и само при мисълта за него устата им се пълнеха със слюнки.

— Да се раздели и веднага да се смели! — предложи нетърпеливо Гагик.

— С какво да се смели?…

— Със зъби…

— Гениално предложение!… — засмя се Ашот.

Пшеницата им се стори много вкусна. И така хубаво се „смилаше“ между зъбите, сякаш вчера беше печена. А как не са знаели досега, че дивата пшеница е по-вкусна от облагородената!

— Когато снегът се стопи, трябва на всяка цена да намерим нивата, където расте тази пшеница — реши Ашот.

И децата отново се замислиха кой може да е живял в тази пещера. Защо се е заселил доброволно човек в такава ужасна, откъсната от света клисура? Бунтар ли е бил, преследван за свободолюбие от царските власти, или разбойник, който е ограбвал населението?… Може би, остарял и немощен, той е бил принуден да прекара последните дни от живота си далеч от хората?

Децата правеха най-различни предположения, но не дойдоха до никакво окончателно заключение.

Но ето че зоркото око на Гагик откри в дъното на пещерата, върху издатина на стената, някаква стара, съвсем окъсана, почерняла от пушека книга. Тази книга изясни много неща. Тя беше поставена пред малък камък, на който беше изсечен кръст. А под издатината, на пода на пещерата, се бе запазил ситен пясък. По него едва личаха хлътнатини — следи, оставени от коленете на човека…

— Тук е живял отшелник — каза Ашот. — Виждате ли как е коленичел и е правел поклони пред кръста. А тази книга е молитвеник.

— Отшелник ли? А какво е това отшелник? — повдигна вежди в недоумение Хасо.

— И аз не знам точно, не съм виждал. Сега в нашата страна и в музеите вече няма отшелници. Само от книгите може да се научи за тях.

И Ашот разказа на овчарчето, че някога в нашата страна е имало такива набожни хора, които напускали „грешния свят“ и живеели в усамотение, „в пустинята“, отдадени на пост и молитва. Сигурно такъв отшелник или пустинник, както ги наричали, е бил и човекът, който е живял в тази пещера.

Децата се опитаха да прочетат една страница от молитвеника, но нищо не разбраха — книжката беше напечатана на староарменски църковен език, който освен свещениците и филолозите почти никой не знае.

— Какъв е пък този език? — учуди се Шушик. — Аз само две думи разбрах: „утро“ и „слънце“… Ашот, погледни: една. две, три… Тридесет и шест строфи и пред всяка има букви: А, Б, В, и така до края. Цялата арменска азбука!

— Сигурно по тях отшелниците са си държали сметка за молитвите — обясни Ашот.

— Ех, ами че и ние станахме истински отшелници! — засмя се Гагик. — Само кръст и молитвеник ни липсваха! Хайде да се помолим и да се заловим с „пилетата“…

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Да, след големите бури и тежката борба през този ден, изглежда, че настъпи примирие. Децата не знаеха какво още им готви природата на Барсовата клисура. Макар и да чувствуваха, че това примирие е временно, все пак се поуспокоиха. Умният пълководец винаги използува затишието, за да се подготви за отблъскване на нови атаки.

Децата решиха веднага да се преселят в Пещерата на отшелника и да си създадат в нея всички условия, необходими за презимуването.

Най-напред пренесоха оръжието, глиненото гърне на Гагик и останалите съчки, колкото имаха. После преместиха в новото жилище постелите, като натъпкаха рубашките си със сухи листа. След листата дойде ред на меките елови клони. Така, като направиха няколко курса от новата пещера до старата и обратно, децата утъпкаха в снега тясна пътечка и вече не беше трудно да заведат на новото място и болните си другари. Миналия път Шушик едва се беше върнала от Пещерата на отшелника и толкова се беше изморила, че не можеше да ходи без помощта на другарите си.

— Ела, Шушик джан, ела, аз братски ще те пренеса на мощния си гръб — предложи Гагик.

Но момичето отказа. Сама, с неуверени крачки, тя стигна до прага, но изведнъж се спря.

— Ах, без малко да забравя таралежчето!… Да вървим, миличък… Ашот, виждаш ли! По цял ден само спи, заровен в листата, а нощем тича и търси да яде.

Момичето се върна, намери в ъгъла на пещерата таралежчето и го взе в полата си. Свикнало с господарката си, то вече не се свиваше на бодливо кълбо, а с черната си муцунка душеше ръката на Шушик.

— На, хапни си грозде.

Зверчето сумтеше и ядеше всичко, каквото му даваха, но най-много обичаше гроздето.

Когато таралежчето се наяде, всички тръгнаха. Болните едва вървяха и докато стигнат до новото жилище, стана късно. Шушик веднага постла с много сухи листа една вдлъбнатина в стената и направи гнездо за своя любимец. А момчетата се заеха да гласят леглата да уреждат новото си жилище. С брадвата на отшелника те насякоха дърва; почистиха глинената делва, напълниха я със сняг и я сложиха край огъня.

Напоследък Шушик позакрепна и можеше да върши по-лека домакинска работа. Сега щеше да готви супа.

Без крилата прилепът не е пo-голям от врабче. Колко да сложат в котела? За да се нахрани човек, трябват поне десетина… Гагик отпусна на момичето необходимото количество прилепи, а останалите преброи и прибра някъде навътре в пещерата. Там беше толкова студено, че оставената от тях вода бе замръзнала.

След обяда заговориха за дневната дажба.

— По четири на човек, всичко двадесет прилепа на ден — направи сметка Ашот.

— Слушай, момче, я ни дай да си хапнем както трябва — опитваше се Гагик да убеди пестеливия си началник.

— Ти какво ще кажеш? — обърна се Ашот към Саркис.

Саркис дремеше свит край огъня и не взимаше участие в разговора.

— Аз ли?… Аз мисля, че винаги е по-добре повече, отколкото по-малко.

— Ура, Саркис вече започна да се шегува! — зарадва се Гагик.

Хасо си мълчеше скромно, а когато попитаха Шушик, тя само сви рамене:

— Откъде да зная?

Но ясно беше, че и тя споделя мнението на Гагик, тъй като след болестта гладът я мъчеше още повече.

— Не, другари — каза решително Ашот, — който бавно ходи, далеко стига. Трябва да определим дневна норма и да не я нарушаваме.

Нямаше как, съгласиха се. Децата пресметнаха, че ако изяждат по двадесет прилепа на ден, ще имат „месни“ запаси почти за цял месец. Е, разбира се, не е изключена възможността и от „странични“ продоволствени постъпления. Защо например да не се опитат да наберат още грозде изпод снега? Ето че и времето е хубаво.

— Аз отивам в Глинената кариера съобщи Гагик. — Ще донеса глина и ще направя чайник. Не чайник, а просто кукличка.

Не последваха никакви възражения. В такъв студ чаят беше необходим.

— Ще направиш и чаши — поръча Ашот. — А ние да тръгваме. Ставай, Хасо.

И те се отправиха за лозето.

Трудното беше да се намери лозата и да се извади изпод снега, а щом веднаж я извадиш, гроздовете увисват под носа ти. Само късай!

Има още много, извънредно много! Какво ли плодородие е било, щом като е стигнало и за язовеца, и за заека, и за птиците, и е останало още толкова много!…

… Въпреки че всичко беше покрито с дълбок сняг. Гагик намери лесно Глинената кариера по оголените брястове. И не след дълго с голяма глинена буца в ръце той бързаше обратно към пещерата.

— От това ще излезе само гърнето — каза той на влизане, — а чаши ще направя утре… Краката ми измръзнаха. Днес повече никъде не мърдам. Ох, Шушик, пак ли трепериш?

— Да, не ми е нещо добре… Засили огъня — помоли момичето.

— Ей сега. Тъкмо и на мене ми трябва силен, много силен: ще пека грънци. А ти се дръж, Шушик. Сега вече се настанихме добре и ти бързо ще се оправиш…

Щом окуражи момичето, Гагик засили огъня и се отдаде на грънчарския занаят. Ашот и Хасо още не се бяха върнали, а той печеше вече някаква нова съдина, изкривена на една страна, която нарече с гръмкото име „чайник“.

С дървена кука, наподобяваща ръжен, Гагик го издърпа от огъня и го заразглежда с възторг.

— Шушик, гледай! Нали казвах, че няма да е чайник, а кукла! — И като намигна, добави шепнешком: — В село казват, че Гагик имал златни ръце… Ама че хора! Пот те избива, като слушаш такива неща. Неудобно чак ти става…

Шушик се усмихваше кротко.

Ашот и Хасо, застанали на прага, отдавна слушаха брътвежа на Гагик, но понеже той седеше с гръб към тях и не ги забелязваше, продължаваше да забавлява момичето с безобидните си хвалби.

— Сега, Шушик джан, такъв чай ще ти направя, че чак в Айкецор ще подушат аромата му, по миризмата ще определят къде сме и ще дойдат да ни вземат. Смееш ли се, мила? Е, смей се, така по-бързо ще свариш супата. — Той помълча малко и с поучителен тон продължи: — И от студа не се бой, скъпа. Студът унищожава микробите, затова никой от нас не се разболя от заразна болест. И още защо е добър студът? Затова, че няма да позволи да излязат лунички по бялото ти личице. Иначе щом само настъпят топлите дни, и твоето мило личице ще заприлича на яйце от пъдпъдък… Трето… трето, студът е добър, защото калява човешкия орга… Охо, вие тайно слушате мъдрите ми речи, а? — извика Гагик, като чу до входа сподавен смях.

Хасо коленичи и със затрогваща загриженост сложи пред момичето черни и кехлибарени гроздове.

— А на болногледачката? — протегна ръка Гагик. — Само толкова ли? Цели два часа я забавлявам като същински цирков клоун!

Той изяде на бърза ръка порцията си и с тържествен тон съобщи:

Войната, която беше започнала в моя стомах, се прекрати. Настъпи временно примирие. И то благодарение на кого? На светлата душа на отшелника. Главата си поне да покажеше от гроба, да чуе моята благодарност и пак да се скрие.

— Ух, какви ужасни неща говориш! — потръпна Шушик. Наистина я достраша.

Ашот и Хасо бяха донесли доста грозде и сега децата зобеха, почиваха си край огъня и тихо разговаряха.

— Предлагам да си изработим дневен режим — каза Ашот. — Докато е светло, ще търсим дърва и храна. Щом се стъмни и работата навън привърши, ще се занимаваме с нещо полезно. Всеки от нас например ще разказва за някакво свое откритие или наблюдение в Барсовата клисура. Ще обсъждаме, изследваме и проучваме онова, което ни се стори най-интересно. Освен това нощите стават дълги. Преди лягане всички поред ще си разказваме по някаква случка или приказка.

Хем времето пo-бързо ще минава, хем ще научим неща един от друг.

— Само това ли? — проточи разочаровано Гагик.

— Малко ли е?

— Не е малко, но трябва все пак да принесем някаква полза на нашето социалистическо стопанство — заяви Гагик, явно подражавайки на Ашот.

— Не се шегувай, моля ти се! Ако имаш да кажеш нещо, говори. — Ашот разбра насмешката в думите на другаря си.

— Не обичам аз като някои да държа дълги и красиви речи. Аз съм делови човек! — каза Гагик и се! приближи смело до прага на пещерата. Но тук се спря и измърмори под носа си: — Охо, то вече се стъмнило!… Хасо — обърна се той към овчарчето, — ножчето у тебе ли е?

— Както винаги — обади се момчето.

— Сигурно е вързано за пояса ти?

— Да, връзвам го, за да не го загубя.

— Аха… в такъв случай, ща не ща, принуден съм и тебе да взема със себе си, макар че не ти, а твоят нож ми е нужен.

Хасо се усмихна под мустак и тръгна след Гагик.

— Саркис, ти защо мълчиш? — попита Ашот, като същевременно ровеше въглените в огнището.

— За какво да говоря? Трудно ще ни бъде…

— Нищо ще издържим. Тук е топло, а храната зависи от нас. Как е кракът? Боли ли все още?

— Не, по-добре е. Хайде да почистим това медено котле, нека Шушик готви в него.

— А с какво да го почистим? С пепел ли?…

— Защо с пепел? Спомни си: от какво се окислява медта? Като се съединява с кислорода. Значи, сега чрез огъня ще го отделим. Разбра ли?

— А, с огън ли?… Разбрах! Добре!…

Ашот и Саркис вдигнаха котела, обърнаха го с дъното нагоре и го сложиха над пламтящия огън. Те го оставиха толкова дълго над огъня, че дъното му започна да се огъва навътре.

— По-бързо, Саркис! Ще се разтопи… Горещият котел пареше ръцете на момчетата, но те го измъкнаха от огъня.

— И без него ще можем — махна ръка Ашот. Пръстеното гърне е по-хубаво — хем по-чисто, хем и яденето, сготвено в него, е по-вкусно.

Ашот и Саркис седнаха един до друг и млъкнаха. Бившите врагове отдавна се бяха помирили и предишната вражда вече не съществуваше помежду им. Насаме обаче те чувствуваха някакво неудобство, не намираха какво да си кажат. С другите, в колектива, им беше по-добре, по-леко.

Мълчеше и Шушик, загледана в пукащия огън. На коленете й беше учебникът по география. Тя поглеждаше от време на време в него, после вдигаше глава към тавана и мърдаше безшумно устни със затворени очи. Изглежда, учеше нещо наизуст.

В пещерата цареше неприятна, тягостна тишина. Ашот не издържа и стана:

— Ще ида да видя какво прави оня лудньо.

Той се спря на прага и въздъхна облекчено.

Звездите светеха слабо. В трепкащата им светлина, на фона на белия сняг, недалеч се открояваха две черни сенки. Бяха Гагик и Хасо. Те се приближаваха, влачейки нещо тежко подире си.

Когато дойдоха до пещерата, момчетата изтърсиха снега от краката си и влязоха. Всеки мъкнеше сноп пръчки от калина — мъхест храст с яки, но жилави клони с червеникава кора. Гагик накара Xaсо да седне и сложи пред него пръчките.

— Взимай една по една и ги заостряй накрая разпореди се той.

Хасо се залови за работа. Гагик забождаше заострените пръчки в земята на разстояние три-четири пръста една от друга.

Пещерата, в която се намираха децата, беше за щастие една от редките пещери в Армения с пръстен под. Това бяха може би наноси от планинските потоци. Така или иначе то улесняваше много такъв експерт „кошничар“ като Гагик.

— Е, за какво е всичко това? — попита Ашот, който наблюдаваше работата на Гагик.

— За да мине времето. Поне ще имаме, занимание през дългите зимни вечери. Аз например толкова обичам да плета кошници, че мога да ги правя, без да има защо: направя и хвърля. Но защо ще ги хвърляме? На пролет, когато дойдат да ни вземат, ще можем да кажем: „А нашата стока моля?…“

— Остави — махна с ръка Ашот. Къде ще могат да се отнесат кошници от тази дяволска клисура?

— Як си Ашот, но главата ти не работи както трябва. Ние просто ще хвърляме кошниците от скалите. Те ще се търкалалят надолу и ще се наредят пред каруците!…

Гагик говореше а пръстите му се местеха чевръсто от пръчка на пръчка. Потънали в работа децата прекараха вечерта леко и незабелязано.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Това се случи на другия ден от преселването на децата в Пещерата на отшелника, когато бяха за дърва.

Денят беше светъл и топъл, но, от предпазливост момчетата запалиха огън в Дъбравата и се заловиха да секат с брадвата на отшелника едно дърво. Оръдието беше доста тъпо, но все пак се наричаше брадва. След дълги усилия полусухото дърво поддаде, запращя и се сгромоляса шумно на земята.

— Джан! — извика възторжено Шушик. — Сега имаме дърва за цяла седмица!

— Кози, кози! — завика изведнъж възбудено Хасо, като сочеше гребена на планината.

И действително там се беше появило цяло стадо кози. Те вървяха доста спокойно. Някои дори се спираха и се оглеждаха. Това показваше, че присъствието на децата не ги тревожеше особено. Сигурно вече се бяха убедили, че тези — съседи са безопасни същества.

Но съвсем неочаквано козите се подплашиха и се спуснаха в бесен бяг.

Хасо се взираше внимателно в скалите. Той имаше зорки, силни очи. И внезапно момчето побледня, вдигна кривака си и посочи камъка, надвиснал над тясната пътека.

В предчувствие на нещо лошо, Ашот напрегна зрение. Погледът му дълго шареше напразно по скалите. И изведнъж той изтръпна: на голям плосък камък лежеше огромна котка. Огненоръждивата й петниста кожа почти се сливаше със скалата.

„Котката“ се протягаше лениво, и се прозяваше, като отваряше широко уста, пълна с остри зъби. После изведнъж размаха дългата си опашка и я заудря сърдито о скалата. Напрегна мощни, стоманени мускули, изтегна напред лапи, скочи долу на също такъв тесен корниз и за миг изчезна.

— Видяхте ли, видяхте ли? — викаше възбудено Ашот.

— Барсът? Барсът ли беше? — попита разтреперана Шушик.

— Той самият! А ние мислехме, че е рис. Хайде, викайте, викайте силно!

И развълнувани от срещата с барса, децата закрещяха бясно. „Ху-ху-ху-ху!“ — викаха те и хвърляха големи камъни, които с грохот падаха надолу. Не само барсът, но и властелинът на ада от приказките Сатанаил да беше тука, и той от страх щеше да избяга накрай света!…

— Къде офейка? Я ме пуснете, не ме дръжте! Ще отида да му одера кожата и да я хвърля в нозете на тази девойка-кошута! — едва съвзел се от страха, бръщолевеше Гагик. — Как можа да се изплъзне из ръцете ми?… Как изпуснах такъв щастлив случай?… Жалко! Ах, колко жалко!…

— Ясно ли ви е сега защо тази клисура се нарича Барсова?… — каза Ашот, когато духовете се поуспокоиха, и си помисли: „Ето, значи, от кого избяга козелът, който отмъкна шапката ми!… От барса! Ето защо доби толкова смелост и връхлетя отгоре ми!… Къде да отстъпи! Преследвал го е още по-страшен враг!…“

Появяването на барса изведнъж разреши всички загадки, които мъчеха децата. Сега много неща се изясниха. И чий беше онзи ръждив гръб, който Саркис беше забелязал между камъните още първия ден от тяхното пребиваване в Барсовата клисура, и кой беше навестил болните другари в пещерата, и кой се бе нагостил с яребиците, уловени в примките на Ашот.

— Ама че манул! — възкликна Гагик.

Смешно беше наистина такова сравнение: дива котка и барс. Но Гагик разбираше каква опасност ги застрашава и този път в гласа му нямаше насмешка. Значи, още от деня на тяхното появяване в Барсовата клисура тази ужасна котка непрекъснато тайно ги е следила!

— Да, бива си го този манул! — проточи смутено Ашот. — Сигурно той е ревял тогава.

А овчарчето Хасо си спомни очите, блеснали в мрака, костите от козела и най-ужасното — случилото се онази нощ. Само на косъм беше той тогава от смъртта… Миг само да беше закъсняло кучето и барсът щеше да го разкъса на парчета.

И в паметта на Хасо изплува споменът за добрия, самоотвержен другар в тежките им дни — Бойнах.

Появяването на барса развълнува децата. Колкото и да се стараеха те да се покажат безгрижни в присъствието на Шушик, вече не можеха.

— Нищо, барсът не ще остави заради нас плячката си — напразно се опитваше да успокои другарите си Ашот, макар че страхът се беше промъкнал и в неговото сърце.

Мълчаливи и умислени, децата започнаха да пренасят в пещерата насечените дърва и да ги нареждат край стената. Щом привършиха, Ашот и Гагик се заловиха да поправят старата врата. Те вплетоха жилави клони между старите летви, потегнаха я, а после я залостиха отвътре с голямо дърво.

— Ха нека идва сега — каза Ашот със задоволство. — Нека се опита да се вмъкне при нас!

В пещерата настъпи спокойствие. На огъня вреше „пилешка“ супа, по стените висяха гирлянди гроздове — защо да се предават на мрачни мисли? А и свирката на Хасо днес звучеше така нежно, така весело, че прогонваше всяка мъка и страх.

Така прекараха вечерта. Дори плетоха кошници, за да убият времето. Пред тях беше дълга нощ, а не им се спеше. И Ашот реши да посвети вечерта на разкази за прилепи — за тях той знаеше много интересни неща. Донесе един прилеп от дъното на пещерата и започна своя „доклад“.

— По-рано това животно всявало страх в селата. Мнозина вярвали, че прилепът сваля шапките на хората, а някои дори твърдели, че смуче кръв от децата. И досега все още овчарите се плашат, когато прилепи придружават стадата им на връщане от паша.

— Да — потвърди смутено Хасо, — когато се появяват, аз и баща ми държим здраво калпаците си.

— Няма защо. Цялата работа е там, че след стадото хвърчат цели облаци комари, а прилепите се хранят с комари — обясни Ашот.

— Заради комарите ли летят след стадото? — учуди се Хасо. — Значи, напразно сме се тревожили?

— Разбира се! Прилепите, ако искаш да знаеш, са наши приятели. Те чистят градините и нивите от вредни насекоми.

— Горките ни приятели! — възкликна съчувствено Гагик. — Ние приятелски ви избихме и пак така приятелски ще ви изядем!

— Но при нашите условия ние че можехме да постъпим другояче — неразбрал шегата, възрази Ашот и продължи обясненията си: — Тези животни са млекопитаещи, крилати, летящи. Погледнете как всичко при тях е приспособено за летене. Тялото е мъничко, но поради широките ципи, които го свързват с крилата, изглежда голямо. А ушите? Какви са грамадни и тънки! Затова този вид прилепи се наричат дългоухи. Ципите им помагат да се държат във въздуха. Нещо подобно на онази жена, която не се убила благодарение на широките си фусти — помните ли какво ни разказа Гагик?. На прилепа са особено нужни тези „парашутни приспособления“ — женската носи постоянно малкото си и дори го кърми, докато лети.

— Няма що, хубаво си е подредила живота! — додаде Гагик.

— Слушай, не ми пречи! Нека разкажа…

— А ти откъде знаеш всичко това? — усъмни се Саркис.

— Но нали ни е ръководител на кръжока на младите природолюбители! — каза усмихната Шушик,

— Това е вярно — потвърди сериозно Ашот. — Аз чета много, питам баща си, други ловци. Те познават много добре природата. Бях чел някъде за един опит, а след това и сам го направих. Баща ми веднъж донесе от гората такъв прилеп. Аз опънах в стаята от стена до стена много конци — получи се истинска паяжина — и след това пуснах прилепа. Той започна да лети между конците, и то толкова ловко, че не докосна нито един!… Хванахме го, вързахме му очите и какво мислите? Не закачи нито един конец дори с края на крилото си.

— Как така — без да гледа? — попита Саркис и без малко да добави: „Не ни ли ментосваш, а?“, но навреме се усети и дори съжали, че заподозря Ашот в лъжа.

— Да! Без да вижда конците, прилепът ги заобикаляше — такова силно осезание има! Той чувствува предмета от разстояние.

— Брей! — смая се Хасо.

Ашот остана доволен от впечатлението, което предизвика неговият разказ. После съобщи, че прилепите живеят на цели колонии. Те населяват пещерите, пустите църкви и сгради, като висят по таваните и сводовете винаги с главата надолу. Така се чувствуват по-добре.

— Кажи си го направо — извръщат се наопаки като дяволите — изказа мнението си Хасо.

— А дяволите наопаки ли са извърнати? — усмихна се Ашот. — Как така?

— Н-не зная — смутолеви овчарчето. — Но тате казва, че петата им е отпред, а пръстите отзад…

Децата се засмяха в един глас.

— А какво още разказва баща ти за дяволите? — заинтересува се Ашот.

— Казва още, че когато хората пият вода на тъмно, дяволите ги потупват по тила.

— Аха, ти затова си криеш тила с ръка, когато пиеш вода! Ама че си хитър! А нас не предупреди, та и ние да се пазим!… И какво друго още? — взимаше го на подбив Гагик.

Хасо знаеше, че другарите го разпитват само за да се посмеят, но това не го спря.

— Казва още — нощно време дръж ножа отворен, за да не се приближават: стоманата побеждава злото…

— Всичко това са празни приказки, Хасо, не им вярвай — сериозно и твърдо заяви Ашот. — Никакви дяволи няма и не е имало. Нали знаеш: ние и нож не вадим, и всеки ден пием вода гологлави, а къде си видял поне един дявол? Защо не се показват?… Но да оставим това. Искате ли да ви разкажа още нещо? — И без да дочака отговор, продължи: — Прилепите живеят на колонии. Един руски зоолог — мисля, че името му беше Сатунин — преди шейсет години наблюдавал живота им у нас, в долината на Аракс. В една пещера този учен наброил няколко хиляди прилепа. В Грузия, в старата катедрала на град Мцхети, се оказали девет хиляди… Хората просто не знаели как да ги изгонят от храма. Пречели на богослужението.

Девет хиляди?… — смая се Гагик. — Ако сметнем, че всеки тежи по петдесет грама, получават се четиристотин и петдесет килограма! Ох, защо този храм е толкова далече от Барсовата клисура? Чудесно щяхме да си прекараме!…

Ашот разказа на другарите си как майката пази малкото си; повива го в ципите си и го кърми така, че никой не вижда.

— А прилепите имат страшен апетит. Същият този учен дал веднъж на прилеп, голям почти колкото майски бръмбар, четиридесет мухи и една пеперуда. Чак тогава прилепът се наял и заспал.

— Нека си ядат! — извика Гагик. — Ако не бяха лакоми, щяхме да дъвчем само ципи. А така и месце се случва тук-там…

Хасо, уморен от грижите и работата през деня, докато слушаше дългите разкази на Ашот, сладко задряма. И сладки сънища му се присъниха.

… Ето той е извел колхозното стадо на изумрудния планински склон и го е пуснал да пасе, а сам се е излегнал на тревицата и се е припекъл на слънце. А слънцето е такова едно светло и жарко!… Кучето Бойнах, другарят от детските му години, е легнало в краката му, върти опашка и нежно му лиже ръката… Но изведнъж някаква котка, голяма колкото теле, нахълтва сред стадото, сграбчва овца и я отвлича… Всичко става толкова бързо, че Бойнах не успява дори да се спусне след звяра, което всъщност едва би било и разумно. С животинския си инстинкт псето веднага разбира каква е тази страшна котка. Когато тревогата преминава и настъпва тишина, кучето пак ляга в краката на овчарчето и почва кротко да лиже ръката му.

Бойнах съвсем не изглежда натъжен, че е умрял. Очите му са такива едни добри, умни… „Бойнах джан, нали не си вече на този свят?… Или наистина си жив?“ — мисли насън овчарчето и от очите му текат сълзи от радост. Прегръща рунтавия си приятел, а той го гледа нежно и тъжно…

— Бойнах джан, братко мой! — вика Хасо и се събужда от собствения си глас. От очите му все още се леят сълзи и се стичат по хлътналите му бузи. — Бойнах — все още сънен, повтаря Хасо.

Другарите го гледат с умиление. Те чуват как Хасо вика кучето си насън и разбират мъката му…

Но ето че най-после Хасо дойде на себе си, разтърка очи. Никой дума не му каза.

Наближаваше полунощ. Огънят в огнището гаснеше и Шушик започна да клюма.

— Да спим! — каза Ашот. — Утре още от сутринта ще отидем да берем грозде.

Ала на другия ден те дълго не се решаваха да на пуснат жилището си от страх, че звярът може да се крие някъде наблизо. Този страх измъчваше най-много Хасо: суеверното овчарче беше убедено, че не току-така му се е присънил сънят.

До обяд децата седяха в пещерата, а после не се стърпяха и решиха да отидат за дърва.

Ударите на брадвата, шумът от падащите клони, войнствените викове и песни — всичко това им поддържаше духа: звярът няма да дойде при хора, които секат дърва!…

Сменяйки се един друг, те работеха с ръждивата тъпа брадва, цепеха дървата надлъж и ги мъкнеха в пещерата.

— Уф! Това брадва ли е? Дъвче като беззъб бик!. Няма вече да сека дърва! — възропта Гагик.

— Ех, тия хлапета! Мислят, че само със сила става! — отправи упрек Шушик. — А не можете ли да наточите брадвата? Нали ако е остра, три пъти по-бързо ще приготвите дървата?

— Тя е права… Саркис, иди да донесеш от ковачницата точиларското колело — усмихна се Гагик.

И наистина, с какво можеха да наточат брадвата?

— Почакайте, ей сега ще донеса истинско точило! — удари се по челото Ашот. — Как по-рано не сме се сетили? Е, как мислите, къде в Барсовата клисура има залежи от точиларски камък?

— Може ли да се наточи с дяволски нокът? Зная къде се намира.

— Не, Саркис, в природата само водата може да оглади такива кръгли или овални камъни, каквито ни са нужни. В течение на векове наред тя оглажда камъните. Да отидем да видим в коритото на потока.

И наистина децата намериха там няколко кръгли камъка и ги донесоха в пещерата.

— Това е работа само за недъгави, дайте на мене — протегна ръка Саркис.

Взе един гладък базалтов камък и започна да работи.

— Добре тогава, ти точи, а ние през това време ще отидем за грозде. Дърва ще сечем, когато брадвата стане остра.

— Не остра, а истински елмаз! — усмихна се Саркис. Другарите му се засмяха: я гледай — Саркис се опитва да разговаря в духа на Гагик!

Скоро в лозето запуши огън.

Децата откриха сред лозите следи от някакъв четирикрак крадец, свикнал да се вмъква тук. Той изравяше с лапи от снега сладките гроздове и ги изяждаше. Ашот застана нащрек. Вгледа се в следите и забеляза, че животното има много дълги нокти.

— Ами че това е същият онзи язовец, който изплаши Саркис! — извика той. — А как мислите, защо не спи? Язовецът също заспива зимен сън.

— Види се, не е толкова глупав, че да изпусне такова грозде — каза Гагик.

Без сам да съзнава, той прецени правилно поведението на язовеца. Ашот обясни, че някои животни заспиват през зимата поради това, че не могат да си намерят храна. А щом в лозето има още грозде, защо язовецът ще заспива?

Така или иначе, животното настрои децата против себе си. Дали защото посягаше на продоволствените им запаси, или за нещо друго, но те намразиха бедното животно.

— Трябва да намерим този негодник, да му одерем кожата, да я натъпчем с трева и да направим възглавница за Шушик — скърцаше със зъби Гагик.

Децата тръгнаха заедно по следите, оставени върху снега, и се спряха до купа камъни при сипея.

Тук, под скалата, язовецът беше изтръскал върху пясъка снега от лапите си и се беше скрил в камъните.

— С дим ли ще го изгоним? — попита Хасо.

— Не, по-добре само да запушим здраво дупката — нека стои в леговището си и спи — предложи Ашот и незабавно затисна входа с такъв камък, че и пет язовеца не биха го помръднали.

— Сега вече всичкото грозде е наше! — зарадва се Гагик. — Ще го оберем, ще го накачим в пещерата и цяла зима ще си ядем…

Когато, натоварени с грозде, децата се върнаха от градината, Хасо струпа накуп гроздовете в един ъгъл на пещерата.

— Нека стои тука — каза доволен той.

— Чакай, Хасо, ти нищо не разбираш от лозарство — забеляза Гагик. — Гроздето никога не се струпва така, защото се разваля. Трябва да се накачи.

От децата сигурно само овчарчето не знаеше как се пази гроздето, а за другите, израсли в лозята, това беше добре известно.

Децата взеха няколко тънки клона, окастриха ги и по оставените чепове изкачиха гроздовете. Забиха в стената колчета и сложиха на тях клоните с гроздовете. Пещерата заприлича на истински маран28. Гагик се отдръпна малко назад и с ръце на кръста, се залюбува на големите гроздове, по които се преливаха всички багри. Те ухаеха тъй примамливо! „Ще бъдем истински глупаци, ако оставим толкова грозде и си отидем на село“ — помисли си той и каза:

— Ще оберем всичкото и ще го накачим все така. Ала радостта му не беше за дълго. Когато след малко стана, за да откачи за Шушик няколко по-хубави чепки, той забеляза, че от гроздето е потекъл сок.

— Ох, да се не знае макар! — възкликна момчето. —

Гроздето е замръзнало и започна да се разваля — тече!…

— Да, ципата се пука, понеже зърната са замръзнали — потвърди Ашот. — Жалко, че не ще можем да го запазим. Какво да направим?

Настроението явно се понижи: ето на, имат вече продукти, а не могат да ги запазят! Какво нещастие!

— В моята чутурка се роди гениална мисъл! — съобщи Гагик. — Да изстискаме гроздовия сок, да напълним делвата и да я оставим на студено място. Ще имаме гликоза, тоест двигател, който ще ни помогне да се измъкнем на свобода! Пий — и хващай лопатата!…

Не може да се каже, че предложението беше неразумно. Но децата, пък и сам Гагик. със съжаление изстискваха, мачкаха чудните гроздове. Просто жалко, че със собствените си ръце трябваше да унищожават такава красота…

Когато в пръстеното гърне имаше вече малко сок, Хасо попита плахо:

— Хушке Шушик, пие ли ти се? Искаш ли?… — И погледна гузно Ашот.

— Пие ми се, но няма вода…

— А това какво е? Пий вместо вода… — показа той делвата и пак погледна боязливо водача.

— Налей, налей — съгласи се Ашот, — нека пие. — И по устните му мина лека усмивка.

— Как така? Защо? — смути се момичето. Но толкова й се пиеше шира, каквато майка й винаги правеше по време на гроздобера, че макар и да се стесняваше сръбна малко. Можеше и още да си поиска, ако знаеше какво удоволствие щеше да направи на своя побратим кюрд…

За два дни Гагик изработи още два глинени съда — някакви дълбоки гърнета с широки гърла, а пък тесни по средата. Не можеше другояче.

— Какво да правя — няма грънчарско колело, няма инструменти… — ядосваше се самоукият грънчар.

По негово предложение наляха получения сок в тези нови, добре изпечени съдове.

— Ох-ох-ох! И вино вече си имаме! Не живот, а рай — истински рай, за какъвто са мечтали само нашите прадеди, а не им е идвало на ум, че той е тук, в Барсовата клисура! — изпадна във възторг Гагик. — Яж шишкебап, пий вино — радваше се той. — Трябва да си луд, за да се върнеш сега на село… Ашот, сложи тази делва по-далечко от огъня, нека се запази, сладка… От нея ще пием сок като гликоза. А другата, дай по-близо: ще почне да кипи, ще стане вино и ще ни спасява от студа…

Ето че животът им се нареждаше и зимата в Барсовата клисура съвсем не беше така страшна, както им се струваше по-рано.

Едно само тревожеше от време на време децата: по всичко личеше, че барсът не беше напуснал клисурата

Хасо намери кости от коза, съвсем наскоро разкъсана от звяра. За този случай той разказа само на Ашот и двамата дойдоха до заключение, че „мирните времена“ съвсем не бяха настъпили, а това беше само временен отдих.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Минаха още няколко дни. Те бяха ясни и безоблачни, но слънцето грееше вече по-слабо — зимата встъпваше в правата си.

Децата поглеждаха с надежда към Дяволската пътека, но напразно — там не се виждаха дори камъните: всичко беше победяло от сняг. Значи, зимните приготовления трябваше да продължат…

Децата изсякоха почти цялата Дъбрава, но стария орех пощадиха от благодарност за отдавна вече изядените орехи. Оставиха също бряста, върбите, зърнастеца, където катеричката беше сушила гъбите, и още няколко „познати“ дървета.

„Дърводобивът“ сега беше значително облекчен. То се знае, че на голямото точило в ковачницата брадвата можеше да се наточи за половин час, а Саркис употреби за това цели дванадесет — от обяд до късно през нощта, та дори и част от сутринта. И с такова усърдие търка тъпата брадва о гладкия базалт, че ръцете още го боляха. Но затова пък сега на слънцето брадвата направо изпускаше искри. А като удареха по дървото, едва я измъкваха. Саркис беше много радостен и доволен от работата си.

След като нацепеха отсечените дървета, децата ги отнасяха в пещерата и ги нареждаха в един ъгъл.

— Сега ще изсъхнат и ще горят хубаво — каза доволен Ашот. — А утре ще почнем да правим и одъри от разцепени дървета.

— Почакай, Ашот, имаме по-важна работа — възрази Гагик — Защо ти са одъри? Лоши ли са леглата ни? — попита той, показвайки „дюшеците“ от клони и листа.

Но Ашот настояваше на своето.

— Ти пак ли започваш старата песен? — намръщи се Гагик. — Не забравяй, че сме колектив и бъди така добър да се съобразяваш с неговото мнение. Иначе ще правим отново избори… Забрави ли вече?

Ашот се изчерви до ушите. За пръв път му напомняха онзи случай.

— Добре — съгласи се мрачно той. — Кажете тогава вие, с кое да започнем?

— Така, разбира се… Ние се гласим тук да зимуваме, нали? Нужна ли ни е светлина в тази тъмна пещера? Нужна е.

— Борина ли? Най-лесна работа, аз ще намеря борина — каза Хасо.

Той седеше до огъня и точеше на облия камък ножа си.

Децата се покатериха по скалите и изтръгнаха няколко елички, високи колкото човешки бой, но с гъсти широки клони и корени. Расли между камъните, под знойното южно слънце, те бяха цели пропити от тлъста смола. От еловите стъбла, от клоните, та дори и от корените момчетата надялаха много борина, жълта като кехлибар29.

— Сега чуйте какво ще предложа — каза Гагик, когато свършиха с борината. — Донесете глина, ще направя за всеки чаша и чиния. Стига сме сърбали от една паница като нашите прапрадеди.

С факли в ръце всички се отправиха към Глинената кариера.

— Ето вече цял месец се задушаваме от дима, пък и очите ни изтекоха — каза по пътя Шушик… — Защо никой не се сеща, че трябва да се иззида печка?

— Какво да правим, като всеки ден все изниква по нещо ново — оправдаваше се Ашот. — Но сега непременно ще иззидаме. Хайде, деца, нека всеки вземе по една голяма буца глина…

Когато наближаваха пещерата, ароматът на кипящото младо вино, приготвено от техните ръце, ги радваше, веселеше ги, вдъхваше им надежда. Настроението им изобщо съвсем не беше лошо.

Не мина обаче много време и то по най-неочакван и неприятен начин рязко се измени.

Една вечер, когато се прибраха, децата намериха вратата на пещерата отворена.

— Какво значи това? Кой може да е влизал? — разтревожи се Ашот.

— Добре поне, че са оставили вратата отворена — каза Гагик, — проветрили са помещението. А то от тези винени пари главата ми се мае!…

Но до шега ли им беше сега? Влязоха предпазливо в пещерата и се спряха поразени. Делвата с виното беше обърната, гроздето — изчезнало, в пещерата въобще цареше пълно безредие. Някакви невидими същества бяха унищожили всичките им запаси. Изяли прилепите, изпили виното, излапали накрая и гроздето.

Сякаш гръм порази децата. За миг рухна целият рай, нарисуван от Гагик, на пух и прах станаха всички надежди. Изтощените, окъсани деца се озоваха очи в очи със суровата, гладна, студена зима.

— Барсът?… — шепнешком попита Гагик.

— Барсът не пие вино, не яде грозде — продума замислено Ашот.

Те стояха вцепенени сред празната пещера и тъжно си мислеха: „Кой, кой враждува така жестоко с нас?…“