По-широко поле за борбата

1

Малко преди Бабелмандебския проток под двусмислено неизменната морска повърхност се таят големи коралови рифове, разположени на неравно разстояние едни от други, и представляват реална опасност за корабоплаването. Издава ги само някое подаващо се червеникаво парченце, някаква съвсем лека разлика в оцветяването на водата. И стига мимолетният пътник да пожелае да си припомни невероятната гъстота на популацията от акули в този участък на Червено море (ако не ме лъже паметта, там имало близо две хиляди акули на квадратен километър), ще разберете, че го побиват леки тръпки въпреки смазващата, почти нереална жега, която кара околния въздух да трепти от лепкава мараня малко преди Бабелмандебския проток.

За късмет небето осигурява своеобразна компенсация — времето винаги е хубаво, прекалено хубаво, а хоризонтът никога не губи нажежения до бяло блясък, който може да се наблюдава и в металургичните заводи при третата фаза от обработката на желязната руда (имам предвид мига, когато се разлива — сякаш увиснала във въздуха и странно единосъщна с вътрешното си естество — новообразуваната, все още течна стомана). Ето защо повечето лоцмани преодоляват това препятствие без проблем и продължават тихо да порят кротките, топли, багрещи се в цветовете на дъгата води на Аденския залив.

Понякога такива неща наистина се случват и проявяват. Сега е понеделник сутрин, първи декември. Студено е и чакам Тисран до табелата за тръгване на влака за Руан. Намирам се на гара „Сен Лазар“, все по-студено ми е и все повече ми писва. Тисран пристига в последния момент. Трудно ще си намерим места. Освен ако не си е взел билет за първа класа — би му подхождало.

Можех да бъда в тандем с четирима или петима от фирмата, но ми се падна Тисран. Не се радвам особено. Той обаче твърди, че е очарован. „Двамата с теб сме суперекип — заявява той още от самото начало. — Чувствам, че ще се сработим много добре… (и прави някакво въртеливо движение с ръце, сякаш за да онагледи бъдещия ни сговор).“

Вече познавам този младеж — неведнъж сме си бъбрили до автомата за топли напитки. Обикновено разказва солени вицове. Чувствам, че тази командировка в провинцията ще бъде зловеща.

Малко по-късно влакът вече е потеглил. Сядаме сред група приказливи студенти, които явно учат в търговско училище. Настанявам се до прозореца, за да избегна донякъде околния шум. Тисран вади от дипломатическото си куфарче разни цветни брошури за счетоводен софтуер. Те нямат нищо общо с обучението, което ще провеждаме. Решавам да отбележа този факт. Спътникът ми отвръща неопределено: „О, да, «Сикомор» също е готин…“. След това продължава монолога си. Струва ми се, че по отношение на техническите подробности сто процента разчита на мен.

Носи великолепен костюм с червени, жълти и зелени мотиви — почти като средновековен гоблен. От сакото му се подава кърпичка по-скоро в стил „пътуване до Марс“, съчетана с подходяща вратовръзка. Цялото му облекло издава свръхдинамичния специалист по продажби, нелишен от чувство за хумор. Аз пък нося ватирана канадка и дебел пуловер в стил „уикенд на Хебридските острови“. Представям си, че в играта на роли, която се заформя, аз ще представлявам „експерта по системи и мрежи“, компетентния, но недодялан специалист, който няма време да мисли за облеклото си и е дълбоко неспособен да води диалог с потребителя. Това напълно ме устройва. Прав е — добър екип сме.

Като вади всички тези брошури, се питам дали не се опитва да привлече вниманието на седящото вляво от него момиче — студентка от търговското училище, голяма красавица, бога ми. Значи, всичките му приказки са предназначени за мен само привидно. Позволявам си да хвърля някой и друг поглед към пейзажа. Започва да се развиделява. Слънцето изгрява, кървавочервено, ужасно червено, над тъмнозелените поля и над обвитите в омара езерца. Малки селища пушат далече в равнината. Гледката е прекрасна, леко страховита. Тисран не й обръща внимание, но затова пък се опитва да привлече погледа на студентката отляво. Проблемът на Рафаел Тисран — всъщност основната негова черта — е, че е много грозен. Толкова грозен, че видът му отблъсква жените и те не искат да спят с него. Той обаче не се отказва, опитва с всички сили, но не се получава. Не го искат и това е.

И все пак тялото му е близко до нормата: той е средиземноморски тип, макар и леко пълен — както се казва, „набит“. Освен това плешивината му явно напредва бързо. Е, всичко това се ядва, но големият проблем е лицето му. Фасонът му е точно жабешки — дебели, груби, широки, безформени черти, пълна противоположност на красотата. Лъскавата му пъпчива кожа сякаш непрекъснато отделя някаква мазна слуз. Носи бифокални очила, защото на всичкото отгоре е силно късоглед, но се боя, че дори и да носеше контактни лещи, това не би решило проблема. Освен това при разговор му липсва финес, фантазия, хумор, няма абсолютно никакъв чар (чарът е качество, което понякога може да замести красотата, поне при мъжете; впрочем често се казва „той е много чаровен“ или „най-важен е чарът“ — поне така се казва). При това положение той, разбира се, ужасно страда. Но какво да направя? Гледам си пейзажа.

По-късно той вече говори със студентката. Пътуваме по протежение на Сена — алена, изцяло потопена в лъчите на изгряващото слънце, — човек наистина би си помислил, че реката е от кръв, а не от вода.

Към девет часа пристигаме в Руан. Студентката си взема довиждане с Тисран и разбира се, отказва да му даде телефонния си номер. Той ще изпадне в униние за няколко минути и ще се наложи аз да търся автобус.

Сградата на Департаменталната дирекция по земеделието е зловеща, освен това сме закъснели. Тук работят от осем часа — по-късно ще науча, че често е така в провинцията. Обучението започва веднага. Тисран взема думата — представя се, представя ме, представя и фирмата. Предполагам, че после ще говори за програмирането, за интегрираните софтуери и техните предимства. Би могъл да представи и курса, възприетия от нас метод на работа, много неща. Така без проблем бихме могли да изкараме до обед, особено ако не се лишим от добрата стара кафе пауза. Свалям си канадката, разстилам няколко бумаги край себе си.

Публиката се състои от петнайсетина души. Има секретарки и средни кадри, предполагам, техници — приличат на такива. Не изглеждат много лоши или много заинтересувани от програмирането — и все пак, викам си наум, програмирането ще промени живота им.

Веднага си давам сметка откъде ще дойде опасността — от един млад тип с очила, дълъг, тънък и гъвкав. Седи в дъното, сякаш за да надзирава всички. Дълбоко в себе си го наричам Змията, но в действителност той ще ни се представи още по време на кафе паузата под името Шнебеле. Той е бъдещият началник на новосъздадения отдел по програмиране и видимо е много доволен от това. До него седи някакъв тип на петдесетина години, доста якичък, със злобен вид и с изтънена рижа брада. Сигурно е бивш старшина или нещо от сорта. Едното му око е неподвижно — Индокитай, предполагам — и той дълго ще ме гледа с него, сякаш за да ме принуди да обясня причините за присъствието си тук. Изглежда предан телом и духом на шефа си Змията. Прилича по-скоро на дог — тъй де, на онази порода кучета, които захапят ли веднъж жертвата, никога не я пускат.

Съвсем скоро Змията ще зададе въпроси с цел да дестабилизира Тисран, да докаже колко е некомпетентен. Тисран е некомпетентен, това е факт, но не се оставя лесно. Той е професионалист. С лекота ще отблъсне всички атаки — ту ще избегне някой въпрос, ту ще отложи друг за по-нататък. Понякога дори ще успее да внуши, че въпросът сигурно би имал смисъл в по-стари времена, преди да се развие информатиката, но сега вече е безпредметен.

По обед ни прекъсва неприятно остър звънец. Шнебеле се люшва към нас. „Нали ще обядваме заедно?“ Въпросът му не търпи възражение.

Заявява ни, че трябвало да свърши няколко неща преди обяда, извинява се. Но можело да дойдем с него, за да ни „разведе“. Повлича ни по коридорите. Сподвижникът му ни следва на две крачки отзад. Тисран успява да ми каже, че би „предпочел да обядва с двете мацки от третата редица“. Значи, е успял да засече потенциалните си жертви сред публиката. Това беше почти неизбежно, но все пак малко се притеснявам.

Влизаме в кабинета на Шнебеле. Сподвижникът му застива на прага в изчаквателна поза, като че ли е на стража. Кабинетът е просторен, даже прекалено за толкова млад кадър, и отначало си мисля, че ни е довел тук само за да ни го покаже, защото нищо не прави — само чука нервно по телефона. Свличам се на кресло пред бюрото. Тисран прави същото. А оня глупак благоволява да ни разреши: „Ами да, седнете…“. В същия миг от странична врата изниква някаква секретарка и почтително се приближава до бюрото. Тя е доста възрастна, с очила. В ръцете си носи папка с писма за подпис. Ето най-сетне, мисля си аз, причината за целия този мизансцен.

Шнебеле играе ролята си впечатляващо. Преди да подпише първия документ, той дълго го изучава с важно изражение. Посочва някакъв „несполучлив в синтактично отношение израз“. Секретарката казва смутено: „Мога да го поправя, господине“. Оня великодушно отговаря: „Ама моля ви, може да остане и така“.

Отегчителният церемониал се повтаря и с втори, после с трети документ. Започвам да огладнявам. Ставам, за да разгледам снимките по стената. Любителски снимки, грижливо отпечатани и поставени в рамки. Явно изобразяват гейзери, ледни образувания, все неща от този сорт. Сигурно ги е разпечатал сам след ваканцията си в Исландия — вероятно туристическа обиколка, организирана от „Нувел Фронтиер“. Но всяка снимка е обработил със соларизация, с филтри за блик и други подобни, така че на практика нищо не може да се разпознае и се е получило много грозно.

Забелязвайки моя интерес, се доближава и заявява:

— Това е Исландия… Готино местенце.

— Аха… — отговарям аз.

Най-сетне ще ядем. Шнебеле върви пред нас по коридорите, като коментира разположението на кабинетите и „разпределението на пространството“, все едно че току-що е придобил всичко това. От време на време, когато взема завой под прав ъгъл, ми обгръща раменете с ръка, без обаче да ме докосва, слава богу. Крачи бързо, а късокракият Тисран едвам успява да го настигне — чувам го как пъхти до мен. Сподвижникът върви последен, на две крачки зад нас, сякаш за да предотврати някоя ненадейна атака.

Обядът се проточва до безкрай. Отначало всичко върви добре, Шнебеле говори за себе си. Отново ни уведомява, че на двайсет и пет години е началник на отдел „Програмиране“ или поне е на път да стане такъв в непосредствено бъдеще. Три пъти между предястията и основното блюдо ще ни припомни възрастта си: двайсет и пет години.

После поисква да научи какво „образование“ имаме, вероятно за да се увери, че е по-ниско от неговото (самият той бил инженер по селскостопански, водни и горски науки и очевидно се гордее с това; не знам точно какво означава, но по-нататък ще науча, че тези инженери са особена разновидност висши функционери, които се срещат само в ресора на Министерството на земеделието — нещо като възпитаниците на Висшия институт по администрация, но не чак като тях). В това отношение Тисран напълно го задоволява: твърди, че е завършил Висшето търговско училище в Бастия или нещо такова, на границата на достоверността. А аз си дъвча говеждия стек по беарнски и се преструвам, че не съм чул въпроса. Старшината ме гледа с неподвижното си око и за миг се питам дали няма да се развика: „Отговаряйте, като ви питат!“. Просто извръщам глава в друга посока. Накрая Тисран отговаря вместо мен и ме представя като „инженер по компютърни системи и мрежи“. За да придам достоверност на информацията, казвам няколко думи за скандинавските норми и комутацията на мрежи. Шнебеле заема отбранително положение, като се свива на стола си. А аз отивам да си взема крем карамел.

Следобедът ще бъде посветен на практически занятия с компютър. Тук се намесвам аз. Докато Тисран продължава с обясненията, аз обхождам групите, за да проверявам дали всички разбират и правилно изпълняват упражненията. Справям се нелошо — нали това ми е професията.

Двете мацки често ме викат за помощ — те са секретарки и явно за пръв път сядат пред компютър, поради което често изпадат в паника, впрочем напълно основателно. Но всеки път когато се приближа до тях, Тисран се намесва, без да се колебае да прекъсне експозето си. Струва ми се, че го привлича най-вече едната от тях — вярно, че е сладка, сочна, много секси. Носи черно дантелено бюстие, а под него гърдите й леко шават. Уви — всеки път когато той се приближава до горката малка секретарка, лицето й неволно се сгърчва от погнуса, почти би могло да се каже от отвращение. Съдба.

В седемнайсет часа отново отеква неприятният звънец. Курсистите си събират нещата, готвят се да си тръгват, но Шнебеле се приближава до нас — отровният персонаж явно крие още един коз. Най-напред се опитва да ме изолира чрез предварителна забележка: „Мисля, че този въпрос се отнася по-скоро до специалист по системите и мрежите като вас…“. И излага проблема си: трябвало ли да закупят инвертор, за да стабилизират входящото напрежение на тока, захранващ мрежовия сървър? Досега получавал все противоречиви отговори. Нищо не знам по въпроса и се готвя да му го кажа, но Тисран явно е в суперформа и ме изпреварва мълниеносно: по тази тема наскоро излязло проучване — дръзко твърди той. Изводът бил ясен: от определено ниво на експлоатация инверторът бързо си възвръщал парите, във всеки случай за по-малко от три години. За съжаление, не носел проучването в себе си и дори не му помнел точното заглавие, но обещавал да прати копие веднага щом се върне в Париж.

Браво. Шнебеле се измъква напълно сразен. Дори ни пожелава приятна вечер.

Вечерта засега преминава в търсенето на хотел. По инициатива на Тисран се настаняваме в „Арм Кошоаз“. Хубав хотел, даже много хубав, пък и нали не ние плащаме командировъчните си разходи?

После да сме пийнели по едно. Ама иска ли питане!…

В кафенето избира маса недалече от две момичета. Сяда, а двете си тръгват. Дето има една дума, пълен синхрон. Браво, момичета, браво!

В пристъп на отчаяние той поръчва сухо мартини. Аз се задоволявам с една бира. Нещо ми е нервно, непрекъснато пуша, буквално паля цигара от цигара.

Съобщава ми, че се записал в клуб по гимнастика, за да поотслабне „и за да свалям мадами, разбира се“. Чудесно, нямам никакво възражение.

Забелязвам, че пуша все повече — сигурно поне по четири кутии на ден. Пушенето на цигари е станало единствената истинска свобода в моето съществуване. Единствената дейност, зад която заставам напълно, с цялото си същество. Единственият ми проект.

После Тисран подхваща една от любимите си теми, а именно, че „ние, програмистите, сме царе“. Предполагам, че под това разбира висока заплата, известно професионално уважение, възможност за лесна смяна на работното място. Да, тук е прав. Царе сме.

Той доразвива мисълта си. Аз начевам петата кутия „Кемъл“. Не след дълго той си допива мартинито. Иска да се върне в хотела, за да се преоблече преди вечеря. Добре, чудесно, хайде да тръгваме.

Докато го чакам във фоайето, гледам телевизия. Говорят за студентски демонстрации. Една от тях, в Париж, особено се била разгърнала — според журналистите имало поне триста хиляди протестиращи по улиците. Отначало трябвало да бъде мирна демонстрация, нещо като голям купон. И като всички мирни демонстрации се изродила: на един студент му изболи окото, на някакъв полицай му откъснали ръката от китката и прочее.

На другия ден след тази огромна демонстрация в Париж се провела манифестация в знак на протест срещу „полицейското насилие“, която протекла в атмосфера на „затрогващо достойнство“, по думите на коментатора, който явно е на страната на студентите. Цялото това достойнство леко ми омръзва — сменям канала и попадам на секси клип. Накрая изключвам телевизора.

Тисран се връща, облечен в нещо като вечерен анцуг, черен, със златни кантове, който му придава вид на скарабей. Е, добре, да тръгваме.

По мое внушение отиваме в ресторант от веригата „Флънч“. Там можем да ядем пържени картофи с неограничено количество майонеза (просто си я сипваш на воля от една кофа). Впрочем ще се задоволя с чиния пържени картофи, удавени в майонеза, и с една бира. Тисран пък си поръчва кралски кускус и бутилка „Сиди Брахим“. След втората чаша вино той отново започва да заглежда сервитьорките, клиентките, който падне. Горкото момче. Горкото, горкото момче. Много добре знам защо всъщност цени моята компания — защото никога не говоря за моите приятелки, никога не се хваля със своя успех сред жените. Ето защо си мисли, че има основание да смята (и с право), че по определена причина не водя полов живот, а за него това е едно страдание по-малко, известно облекчение на неговите мъки. Спомням си една неприятна сцена в деня, когато Тисран беше представен на Томасен, който тъкмо беше постъпил в нашата фирма. Томасен е от шведски произход. Много е висок (струва ми се, малко над два метра), страхотно добре сложен, а лицето му е невероятно красиво, слънчево, лъчезарно — все едно гледаш свръхчовек, полубог.

Най-напред Томасен се ръкува с мен, после се приближи към Тисран. Тисран стана и осъзна, че оня го надвишава поне с четирийсет сантиметра. Рязко седна, лицето му пламна, стори ми се, че ще хване другия за гърлото — беше ужасна гледка.

След това на няколко пъти съм ходил с Томасен в провинцията за курсове от същото естество. Много добре се разбирахме. Неведнъж съм забелязвал, че изключително красивите хора често са скромни, любезни, приветливи, внимателни. Трудно създават приятелства, поне сред мъжете. Трябва непрекъснато да полагат усилия, за да омаловажават своето превъзходство, макар и само донякъде.

Слава богу, Тисран никога не е бил командирован с Томасен. Но знам, че всеки път, когато се задава поредица от курсове, той вътрешно се бои и прекарва ужасни нощи.

След вечеря решава, че му се ходело в някое „готино кафене“ Чудесно.

Тръгвам с него и трябва да призная, че този път изборът му се оказва отличен: влизаме в нещо като голямо сводесто мазе със старинни греди, явно автентични. Почти навсякъде са разположени малки дървени маси, осветени от свещи. В огромна камина в дъното гори огън. Цялата обстановка създава усещане за сполучлива импровизация, за симпатичен безпорядък.

Сядаме. Той си поръчва бърбън с вода, аз продължавам с бира. Оглеждам се и си казвам, че този път на моя нещастен спътник може да му се отвори парашутът. Намираме се в студентско кафене, всички са весели, всеки иска да се забавлява. Има няколко маси с по две-три момичета, дори има няколко самотни момичета на бара.

Гледам Тисран с най-добронамереното изражение, на което съм способен. В кафенето момчетата и момичетата се докосват. Жените отмятат косите си назад с грациозни жестове. Кръстосват крака, очакват случай да се изкикотят. Изобщо забавляват се. Сега му е майката да правиш свалки, точно в този миг, на това изключително подходящо място.

Тисран вдига очи от чашата си и ме поглежда иззад очилата. И виждам, че вече няма сили. Не може, няма смелост да опита, писнало му е отвсякъде. Гледа ме. Лицето му леко потреперва. Сигурно е от алкохола — изпи много вино с яденето, глупакът му с глупак. Питам се дали няма да избухне в плач, да ми разкаже отделните етапи от пътя си към Голгота, усещам, че е готов на всякакво подобно нещо — очилата му са леко овлажнели от сълзи.

Няма значение, готов съм да приема и това, да го изслушам докрай, ако трябва, и да го занеса до хотела, но знам, че утре сутринта ще ми е сърдит.

Мълча. Чакам безмълвно. Не виждам нищо смислено за казване. Несигурността трае цяла минута, после кризата отминава. Със странно слаб, почти писклив гласец той казва: „По-добре да си ходим. Утре трябва да ставаме рано“.

Добре, да си ходим. Само да си допием чашите, и тръгваме. Паля последна цигара, отново поглеждам Тисран. Явно е напълно замаян. Тихомълком ме оставя да платя сметката, тихомълком ме последва, когато тръгвам към вратата. Прегърбен, сломен, срамува се от себе си, мрази се, ще му се да е умрял.

Вървим към хотела. Започва да вали. Ето, първият ни ден в Руан свършва. За мен е ясно, за мен е очевидно, че и следващите дни ще бъдат абсолютно същите.

2 Всеки ден е нов ден

Днес в „Новите търговски галерии“ станах свидетел на смъртта на един човек. Най-обикновена смърт, ала Патриша Хайсмит (имам предвид с характерните за реалния живот простота и бруталност, които откриваме в романите на Патриша Хайсмит).

Ето как стана всичко. Когато влязох в частта на магазина, определена за самообслужване, забелязах лежащ на пода човек, но не можах да видя лицето му (по-късно научих от подочут разговор между касиерки, че бил някъде към четирийсетте). Край него вече се бяха струпали няколко души. Минах край тях, като се стараех да не се спирам, за да не проявя нездраво любопитство. Беше около осемнайсет часът.

Не купих много неща: сирене и нарязан хляб, за да вечерям в хотелската си стая (нея вечер бях решил да избегна компанията на Тисран, за да си почина). Известно време се колебах пред бутилките вино, твърде разнообразни, изложени на хорския ламтеж. Проблемът беше, че нямах тирбушон. Освен това не обичам вино. Този аргумент се оказа решаващ и затова предпочетох стекче „Туборг“.

Когато отидох на касата, научих, че човекът е починал, от разговора между касиерките и една двойка мъж и жена, присъствали на операцията по спасяването или поне във финалната й фаза. Жената от двойката беше медицинска сестра. Смяташе, че трябвало да му направят сърдечен масаж, че това можело да го спаси. Не знам, не разбирам, но щом е така, защо не му е направила тя такъв масаж? Чудя се на някои хора.

Във всеки случай изводът, който си направих, е, че човек много лесно може да си умре — или не — при определени обстоятелства.

Не може да се каже, че тази смърт беше особено достойна, предвид всичките хора, които минаваха, които си бутаха количките (беше в часа на най-голям наплив), в тази циркова атмосфера, винаги характерна за супермаркетите. Дори помня рекламната песничка на „Новите галерии“ (може междувременно да са я сменили); припевът по-специално звучеше така: „«Новите галерии» днеееес… Всеки ден е нов ден…“.

Когато излизах, човекът още лежеше там. Бяха увили тялото му с килими или по-вероятно с дебели одеяла и здраво го бяха овързали. Вече не беше човек, а колет, тежък и неподвижен; сега се търсеше решение за неговото транспортиране.

Такива ми ти работи. Беше осемнайсет часът и двайсет минути.

3 Играта на площад „Старият пазар“

Взех донякъде абсурдното решение да остана в Руан за уикенда. Тисран много се учуди. Обясних му, че искам да разгледам града и че нямам нищо интересно за правене в Париж. Всъщност изобщо не ми се разглежда градът.

Иначе има много красиви средновековни останки, наистина очарователни старинни къщи. Преди пет-шест века Руан трябва да е бил един от най-красивите френски градове, но сега изглежда скапан. Всичко е мръсно, кирливо, неподдържано, провалено поради вездесъщите коли, шума, замърсяването. Не знам кой е кмет, но ти стига да се разходиш десет минути по улиците на стария град, за да разбереш, че е абсолютно некомпетентен или корумпиран.

За капак на всичко десетки асоциални типове кръстосват улиците, яхнали мотори или малки мотоциклети със скъсен ауспух. Идват от предградията на Руан, които са в състояние на пълна индустриална разруха. Целта им е да издават остри, максимално неприятни звуци, които да бъдат наистина трудно поносими за гражданите. И определено успяват.

Към четиринайсет часа излизам от хотела. Без да се колебая, тръгвам към площад „Старият пазар“. Той е доста широк, изцяло обграден с кафенета, ресторанти и луксозни магазини. Там са изгорили Жана д’Арк преди повече от петстотин години. В памет на събитието е построена нещо като купчина от странно закривени, наполовина забити в земята бетонни плочи, които при по-внимателен оглед се оказват църква. Има и някакви наченки на градинка, цветни лехи и наклонени повърхности, явно предназначени за любителите на скейтборд, освен ако не са за инвалидните колички — трудно е да се каже. Но комплексността на мястото не се изчерпва с това: насред площада има и магазини под нещо като бетонна ротонда, както и приличаща на автогара постройка.

Сядам на една от бетонните плочи, твърдо решен да изясня фактите. Този площад сигурно е сърцето, средоточието на града. Каква точно игра се играе тук?

Най-напред забелязвам, че хората обикновено се движат на тумби или на групички от двама до шестима души. Никоя групичка не ми се струва подобна на другите. Те, разбира се, много си приличат, но тази прилика не може да се нарече тъждественост. Сякаш настоятелно конкретизираха антагонизма, който по необходимост съпровожда всяка индивидуализация, възприемайки определени начини на обличане, на движение, леко различаващи се форми на прегрупиране.

После забелязвам, че всички тези хора изглеждат доволни от себе си и от Вселената — това е учудващо и дори страшничко. Те се разхождат сдържано, някои с хитра усмивка, други с тъпо изражение. Някои от по-младите носят якета с мотиви от най-дивия хардрок; по тях са изписани изречения като Kill them all! („Избий ги до крак!“) или Fuck and destroy! („Еби и руши!“) — но всички живеят с увереността, че си прекарват един приятен следобед, отреден основно за консумация, и дори че по този начин спомагат за укрепването на своето битие.

Накрая осъзнавам, че се чувствам различен от тях, без обаче да мога да определя естеството на това различие.

Най-накрая това безизходно наблюдение ми омръзва и решавам да се подслоня в едно кафене. Пак грешка. Между масите снове огромен немски дог, още по-чудовищен от повечето представители на неговата порода. Спира пред всеки клиент, сякаш се чуди дали може да си позволи да го ухапе.

На два метра от мен младо момиче седи пред голяма чаша какао със сметана. Животното дълго стои пред нея, души чашата с муцуна, като че ли всеки момент ще излочи съдържанието й с един замах на езика. Усещам, че е стресната. Ставам, иде ми да се намеся, мразя такива зверове. Но в крайна сметка песът продължава обиколката си.

После се мотах по малките улички. Съвсем случайно влязох в гробищния ансамбъл „Сен Маклу“ — голям, великолепен квадратен двор, изцяло обграден от готически скулптури от тъмно дърво.

Малко по-нататък видях сватба — тъкмо излизаха от църквата. Много старомодна сватба: сиво-син костюм, бяла рокля и портокалови цветчета, малки шаферки… Седях на пейка не много далече от стъпалата на църквата.

Младоженците не бяха в първа младост. Леко червендалест дебелак с вид на богат селянин, малко по-висока от него жена с ъгловато лице и очила. Със съжаление трябва да изтъкна, че впечатлението беше нелепо. Неколцина млади минувачи се присмиваха на младоженците. Естествено.

Няколко минути наблюдавах това зрелище съвсем обективно. После започна да ме обзема неприятно чувство. Станах и бързо си тръгнах.

Два часа по-късно — вече се беше стъмнило — излязох от хотела. Изядох една пица, прав, сам, в празно заведение, което заслужаваше да си остане такова. Тестото на пицата беше отвратително. Декорът се състоеше от бели мозаечни плочки и от сиви стоманени лампиони като в операционна зала.

После отидох да гледам порно в едно руанско кино, специализирано за такъв вид филми. Салонът беше полупълен, което си е постижение. Предимно пенсионери и имигранти, разбира се. Имаше обаче и няколко двойки.

След известно време с изненада установих, че хората често си сменят местата без видима причина. В стремежа си и аз да разбера причината за това явление се преместих на свой ред, заедно с още един тип. Всъщност е много просто: всеки път когато идва някоя двойка, към нея веднага се насочват двама-трима мъже, сядат на няколко стола разстояние и веднага започват да мастурбират. Мисля си, че се надяват жената от въпросната двойка да забележи члена им.

Постоях около час в това кино, след което отново прекосих Руан по посока към гарата. Във фоайето се влачеха няколко просяци, леко заплашителни. Не им обърнах никакво внимание и си записах графика на влаковете за Париж.

На другия ден станах рано, стигнах навреме за първия влак, купих си билет, чаках, но не тръгнах и не мога да разбера защо. Всичко това е крайно неприятно.

4

На другата вечер се разболях. След вечеря на Тисран му се приходи на заведение. Аз отклоних поканата. Болеше ме лявото рамо, втрисаше ме. След като се върнах в хотела, се опитах да поспя, но не се получи — когато легнах, не можех да дишам. Седнах в леглото. Тапетите бяха обезкуражаващи.

След час започнах да дишам със затруднение, дори и седнал. Отидох до мивката. Лицето ми беше мъртвешки бледо; болката бе започнала да се мести бавно от рамото към сърцето. Тогава си помислих, че може би не съм никак добре — напоследък наистина бях прекалил с цигарите.

Почти двайсет минути стоях подпрян на мивката и усещах как болката постепенно се усилва. Беше ми много досадно, че пак трябва да излизам, да ходя в болницата и прочее.

Към един часа през нощта хлопнах вратата и излязох на улицата. Сега вече болката определено бе стигнала до сърцето. Всяко вдишване ми костваше неимоверни усилия и се проявяваше като приглушено свистене. Не можех да вървя като хората, правех само ситни крачки, трийсет сантиметра, не повече. Постоянно се налагаше да се подпирам на колите.

Няколко минути си почивах при едно „Пежо-104“, после поех нагоре по една улица, която ми се струваше, че води до по-голямо кръстовище. За около половин час едва извървях петстотин метра. Болката вече не се увеличаваше, но и не отслабваше. За сметка на това затрудненията ми с дишането още повече се утежняваха и това беше най-тревожното. Струваше ми се, че ако продължавам така, бързо ще пукна, още в близките часове, във всеки случай преди да съмне. Мисълта за внезапна смърт ме възмущаваше поради своята несправедливост — не можеше да се каже, че съм злоупотребявал с живота. Вярно, че от няколко години бях в затруднено положение, но това не е причина да прекратя експеримента; тъкмо напротив — можеше животът напълно закономерно да реши да ми се усмихне. Всичко това определено беше зле организирано.

Освен това още от самото начало този град и неговите жители ми бяха опротивели. Не само че не исках да умра, но най-вече не исках да умра точно в Руан. Мисълта да умра в Руан, сред руанци, дори ми беше особено неприятна. Това би означавало — мислех си аз в състояние на лек делириум, вероятно поради страданието — да окажа прекалено голяма чест на тези глупави руанци. Спомням си една млада двойка, успях да спра колата им на един светофар — сигурно излизаха от заведение или поне такова впечатление създаваха. Питам ги накъде е болницата. Момата ми указва набързо посоката с известна досада. Следва секунда мълчание. Едва ми стига силата да говоря, да се държа на крака, ясно е, че не съм в състояние да отида сам. Гледам ги, безгласно ги моля за милост, същевременно се питам дали съзнават какво правят. После светва зелено и оня потегля. Разменили ли са по някоя дума след това, за да оправдаят поведението си? Едва ли.

В крайна сметка отнякъде изниква такси. Опитвам се да кажа с изкуствено непринуден тон, че искам да ме закара до болницата, но не се получава и шофьорът, аха, да откаже. Този нещастник обаче намира начин да ме уведоми, точно преди да потеглим, че се надявал „да не му оплескам възглавничките“. Всъщност вече бях чувал, че бременните жени се сблъсквали със същия проблем, когато отивали да раждат — с изключение на някои камбоджанци, всички таксиметрови шофьори отказвали да ги качат от страх да не им изцапат задната седалка с органични течности.

Тъй ами!

Трябва да призная, че в болницата формалностите бързо се уреждат. Поема ме някакъв стажант, подлага ме на серия от тестове. Според мен навярно иска да се застрахова, че няма да умра в ръцете му в близкия час.

След като приключва тестовете, той се приближава до мен и ми съобщава, че съм имал перикардит, а не инфаркт, както си мислел отначало. Обяснява ми, че първите симптоми били абсолютно еднакви, но за разлика от инфаркта, който често е със смъртоносен изход, перикардитът бил много безобидна болест и от нея никога не се умирало. И добавя: „Сигурно сте се уплашили“. Отговарям с „да“, за да не правя изпълнения, но всъщност изобщо не се бях уплашил, просто ми се беше сторило, че ще пукна до няколко минути — не е същото.

После ме пренасят в спешното отделение. Седнал в леглото, започвам да стена. Това донякъде помага. Сам съм в стаята — няма от какво да се притеснявам. От време на време една сестра си подава носа от вратата, уверява се, че стенанията ми са почти постоянни, и се маха.

Съмва се. Докарват някакъв пияница и го слагат на съседното легло. Продължавам да стена тихо, равномерно.

Към осем часа пристига някакъв лекар. Съобщава ми, че щели да ме преместят в кардиологичното отделение и че щял да ми бие инжекция за успокоение. Мисля си, че можеха да се сетят по-рано. Инжекцията действително ме приспива начаса.

Когато се събуждам, виждам Тисран до леглото ми. Видимо е притеснен и същевременно се радва да ме види; малко съм развълнуван от вниманието му. Когато не ме открил в стаята ми, се притеснил, започнал да звъни навсякъде: в Департаменталната дирекция по земеделието, в полицейското управление, във фирмата ни в Париж… Все още изглежда малко обезпокоен. Вярно, че с това бледо лице и с тая система за перфузия сигурно не изглеждам особено здрав. Обяснявам му, че съм прекарал перикардит, нищо страшно, ще се възстановя за няма и две седмици. Той иска от една сестра да потвърди диагнозата, тя обаче нищо не знае. Тогава настоява да говори с лекар, с началника на отделението, с когото и да е… Най-накрая дежурният стажант му дава търсеното успокоение.

Връща се при мен. Обещава да продължи обучението сам, да се обади във фирмата, да ги уведоми, да се заеме с всичко. Пита ме дали имам нужда от нещо. Не, от нищо засега. Тогава си тръгва с широка, дружелюбна, окуражителна усмивка. Заспивам почти веднага.

5

Човек бързо привиква към болничните условия. Цяла седмица бях твърде зле, нямах никакво желание да се движа или да говоря. Гледах обаче хората край мен как говорят, как си разказват болестите с трескав интерес, с наслаждение, което винаги изглежда малко неприлично в очите на здравите. Виждах и близките им, които ги посещаваха. Общо взето, никой не се оплакваше — всички изглеждаха много доволни от съдбата си, въпреки наложения им неестествен начин на живот, въпреки надвисналата опасност, защото в крайна сметка повечето пациенти в едно кардиологично отделение може да си отидат от тоя свят.

Помня един петдесет и пет годишен работник — за шести път беше на лечение в болницата. Поздравяваше всички: лекаря, сестрите… Беше видимо щастлив, че е там. Иначе в личния си живот този човек бил много активен — майсторял си вкъщи, грижел се за градината си и т.н. Видях жена му — изглеждаше много мила. Двамата бяха направо трогателни, задето се обичаха така дори след петдесетака. Но щом го приемеха в болницата, волята му го напускаше и той доброволно оставяше тялото си в ръцете на науката — нали всичко беше организирано. Явно някой ден щеше да свърши в тази болница; ала и това си беше организирано. Помня как се обръщаше към лекаря с жадно нетърпение, като използваше фамилиарни думички, които не разбирах: „Хайде, кога ще ми правите пневмографийката и венозната катетеризацийка?“ Много държеше на венозната катетеризацийка — всеки ден говореше за нея.

В сравнение с него аз бях по-скоро неприятен пациент. Всъщност изпитвах известни затруднения да си възвърна контрола над себе си. Това е странно усещане. Виждаш краката си като отделни предмети, далече от ума ти, с който са свързани, малко или много, случайно и по-скоро зле. Скептично си се представяш като купчина мърдащи крайници. А колко нужни са ни тези крайници, ужасно нужни. Това не пречи понякога да ни се струват странни, твърде странни. Най-вече краката.

Тисран ми идва на свиждане два пъти, беше възхитителен, донесе ми книги и сладкиши. Долових, че иска да ми достави удоволствие на всяка цена. Тогава му казах кои книги да ми донесе. Но не ми се четеше особено. Умът ми блуждаеше, неясен, малко нещо объркан.

Пусна няколко солени шеги за сестрите, но това беше неизбежно, напълно естествено и аз не го упреквам. Впрочем вярно е, че поради надутото отопление сестрите обикновено са почти голи под престилките си — само сутиен и гащички, които ясно прозират. Това несъмнено поддържа леко, но постоянно еротично напрежение, още повече че ви докосват, а и вие сте доста разголени и прочее. И на болното тяло все още му се иска да изпитва удоволствие, уви. Да си призная, казвам това по-скоро за сведение; самият аз бях в състояние на почти пълна еротична безчувственост, поне през първата седмица от престоя си в болницата.

Усетих, че сестрите и другите пациенти се учудват защо не ме посещава никой друг. Ето защо обясних за всеобщо назидание, че съм бил в командировка в Руан, когато ми се е случило това премеждие — не съм тукашен и никого не познавам в тоя край. Общо взето, съм тук по случайност.

И все пак не желая ли да предупредя, да уведомя някого за моето състояние? Ами не, нямаше кого.

Втората седмица беше малко по-мъчителна. Започвах да се възстановявам, излизаше ми се. Както се казва, животът вземаше връх. Тисран вече го нямаше, за да ми носи сладкиши. Сигурно се подвизаваше пред дижонската публика.

В понеделник сутринта случайно чух от някакъв транзистор, че студентите прекратили протестите си и естествено, получили всичко, каквото искат. За сметка на това пък железопътните работници обявили стачка при много конфликтна обстановка. Официалните синдикати били объркани поради непреклонността и бруталността на стачкуващите. Значи, светът не се беше свършил. Борбата продължаваше.

На другия ден се обадиха от фирмата и поискаха да разговарят с мен. Трудната задача се беше паднала на една секретарка. Тя се държа перфектно — подбирайки си предпазливо думите, ме увери, че моето оздравяване било от първостепенно значение за тях. Само искала да узнае дали ще мога да отида в Ла Рош-сюр-Йон според първоначалния план. Отговорих, че нищо не мога да кажа, но че това е заветната ми цел. Тя се изсмя малко глупаво. Такава си е, глупава — знаех го от по-рано.

6 Руан — Париж

На по-другия ден ме изписаха от болницата — струва ми се, малко по-рано, отколкото всъщност им се искаше на лекарите. Обикновено те се опитват да ви задържат колкото се може по-дълго, за да има по-висока заетост на леглата, но наближаващите празници сигурно ги бяха накарали да проявят снизходителност. Впрочем главният лекар ми беше обещал: „Ще си бъдете у дома за Коледа“. Точно така се изрази. Не знам дали щях да си бъда точно у дома, но все някъде — със сигурност.

Сбогувах се с работника, когото бяха оперирали предния ден. Според лекарите всичко бе минало успешно, въпреки че той изглеждаше направо като пътник.

Жена му поиска на всяка цена да опитам ябълковия сладкиш, който мъжът й нямаше сила да преглътне. Опитах го. Беше превъзходен.

„Кураж, момче!“ — каза ми той на раздяла. Пожелах му същото. Прав беше — куражът винаги може да бъде от полза.

Руан — Париж. Точно преди три седмици пътувах по същата отсечка, само че в обратна посока. Какво се бе променило оттогава? Малки селища все така пушат далече в равнината, като обещание за кротко щастие. Тревата е зелена. Грее слънце, виждат се контрастиращи облачета — светлината е по-скоро пролетна. Но малко по-далече полята са наводнени. Забелязва се бавно потрепване на водата между върбите. Човек си представя възчерна, лепкава кал, в която кракът ненадейно затъва.

Недалече от мен във вагона един негър слуша уокмен, отпивайки от бутилка уиски „J&B“. Полюшва се в коридора с бутилката в ръка. Звяр, вероятно опасен. Опитвам се да избягвам погледа му, макар че е относително дружелюбен.

Срещу мен се настанява някакъв кадър, вероятно обезпокоен от негъра. Той пък какво търси тук! Би трябвало да е в първа класа. Аман от досадници.

Носи часовник „Ролекс“, памучно сако. На безименния пръст на лявата му ръка има златна халка, средна изработка. Лицето му е квадратно, честно, по-скоро симпатично. Може би е четирийсетгодишен. По кремавата му риза се открояват тънки релефни райета с леко по-тъмен кремав цвят. Вратовръзката му е средно широка и разбира се, той чете икономическия всекидневник „Ле-з-Еко“. Не само го чете, но направо го изяжда със запетайките, като че ли това четиво може изведнъж да промени смисъла на живота му.

Принуден съм да се обърна към пейзажа, за да не го гледам повече. Странно, но сега ми се струва, че слънцето отново е почервеняло, както на отиване. Но въобще не ми пука — ако ще и пет-шест червени слънца да имаше, това с нищо нямаше да промени хода на моята медитация.

Не обичам този свят. Определено не го обичам. Обществото, в което живея, ме отвращава; от рекламата ми става лошо; от програмирането ми се повръща. Цялата ми работа на програмист се състои в трупане на справки, съпоставки, критерии за рационални решения. Безсмислено. Честно казано, даже вредно — ненужно затормозяване на невроните. Този свят има нужда от всичко друго, но не и от допълнителна информация.

Пристигането в Париж — все така зловещо. Олющените сгради край гара „Пон Кардине“, отвъд които човек неизменно си представя пенсионери, агонизиращи до котката си Писана — за крокетите й „Фрискис“ отива половината им пенсия. Металните структури, които са се накачулили една връз друга до границата на приличието, за да образуват висяща мрежа от захранващи кабели. И вездесъщата, неизбежна, отвратителна, шарена реклама. „Весело менящ се спектакъл по стените.“ Тъпня. Шибана тъпня.

7

Върнах се в апартамента си без особен ентусиазъм. В пощенската ми кутия имаше само напомнително писмо за плащане на еротичен телефонен разговор („Наташа, пъшкане на живо“) и дълго писмо от магазин „Троа Сюис“, с което ме уведомяваха за създаването на телематична система за улеснени поръчки — „Шушутел“. В качеството си на привилегирован клиент вече съм можел да се възползвам от нея. Целият компютърен екип (снимка в овална рамка) здравата се бил потрудил, за да може услугата да заработи преди Коледа. Още отсега мениджърката по продажбите на „Троа Сюис“ се радвала да ми даде моя личен промоционален код „Шушу“.

Броячът за получени обаждания на телефона ми показваше цифрата 1. Това донякъде ме изненада — сигурно беше грешка. В отговор на мое старо съобщение някаква уморено-злобна жена бе просъскала: „Нещастен глупак…“, и бе тряснала слушалката. Така че нищо не ме задържаше в Париж.

Пък и много ми се ходеше във Вандея. От тази област са ми останали много спомени за летувания (е, по-скоро неприятни, но и това е нещо). Бях записал един от тях във вид на анималистично повествование, озаглавено „Диалозите на дакела и пудела“, което би могло да се определи като юношески автопортрет. В последната глава на съчинението едното куче чете на спътника си ръкопис, открит в писалището на младия му господар:

„Миналата година около 23 август се разхождах заедно с пудела си по плажа на Сабл д’Олон. Докато четириногият ми приятел видимо се възползваше неограничено от ласката на морския въздух и от слънчевия блясък (особено жив и приятен в тази късна сутрин), не успях да попреча на менгемето на размисъла да стисне прозирното ми чело и натежалата ми от непосилно бреме глава тъжно бе оборена на гърдите ми.

В такова разположение се спрях пред една девойка, която вероятно беше на около четиринайсет години. Играеше с баща си федербал или някаква друга игра, за която се използват ракети и летящ предмет. Облеклото й се отличаваше с най-откровена простота, защото се състоеше само от бански, и то от долнище. Само че — и тук можем единствено да се преклоним пред подобна последователност — в цялото й поведение бе разгърната несекваща склонност към прелъстителство. Възходящото движение на ръцете й, когато пропускаше топчицата, имаше допълнителното предимство, че при него се изнасяха напред двете кремави полукълба, съставляващи една доста напреднала в растежа си гръд, и най-вече, че беше придружено от развеселена и опечалена едновременно усмивка — в крайна сметка усмивка, преливаща от жизнерадост и явно насочена към всички юноши от мъжки пол, които сновяха в радиус от петдесет метра. Следва да се отбележи, че всичко това се случваше в разгара на дейност от изключително спортно и семейно естество.

Впрочем, както не след дълго си дадох сметка, скромната й хитринка съвсем не беше безрезултатна — щом се приближеха до нея, момчетата залюляваха гръдния си кош и ритмичната ножица на тяхната походка се забавяше в значителна степен. Тогава, извръщайки глава към тях с отривисто движение, предизвикващо в косите й временно разрошване, нелишено от палава грациозност, тя удостояваше най-интересните си жертви с кратка усмивка, мигновено последвана от не по-малко очарователно движение, целящо този път да улучи правилно летящия предмет.

Така за пореден път се връщах към тема за размишление, която от години непрестанно спохожда моите мисли: защо момчетата и момичетата, щом стигнат до определена възраст, прекарват времето си във взаимно ухажване и съблазняване?

Някои ще кажат с любезен глас: «Поради пробуждането на сексуалното им желание, ни повече, ни по-малко — това е». Разбирам тази гледна точка. Самият аз дълго време съм я споделял. Тя има предимството, че е сплотила около себе си множеството мисловни линии, които се кръстосват като прозирно желе на нашия идеологически хоризонт, подобно на голямата центростремителна сила на здравия разум. Поради това би изглеждало дръзко и дори самоубийствено да се сблъскаме челно с непоклатимите й основи. Точно това няма да направя. Твърде далече съм от мисълта да отричам съществуването и силата на сексуалното желание при юношите. Дори костенурките го усещат и в такива смутни времена не рискуват да досаждат на младите си господари. Само че някои сериозни и съвпадащи белези, като например поредица от странни факти, ме доведоха до предположението, че съществува по-дълбока и по-скрита сила, своеобразен екзистенциален възел, от който струи желанието. Досега с никого не съм го споделял, за да не разколебая с непоследователни брътвежи вярата в умственото ми здраве, която хората обичайно изпитват, докато траят нашите взаимоотношения. Но сега убеждението ми е твърдо и е време всичко да бъде казано.

Пример номер 1. Да разгледаме група младежи, които са заедно на купон или на почивка в България. Сред тези младежи има една предварително оформена двойка. Нека наречем момчето Франсоа, а момичето — Франсоаз. По този начин ще разполагаме с конкретен, банален, леснонаблюдаем пример.

Да оставим тези младежи на техните развлекателни дейности, но нека най-напред отделим от техните преживявания една проба от случайни времеви сегменти, които ще заснемем със замаскирана в декора високоскоростна камера. От поредицата наблюдения излиза, че Франсоаз и Франсоа ще прекарат около 37% от времето си в целувки, в докосвания от гальовно естество, накратко, в засвидетелстване на най-голяма взаимна нежност.

Сега да повторим опита, като премахнем гореспоменатата социална среда, тоест да оставим Франсоаз и Франсоа насаме. Съотношението веднага спада на 17 процента.

Пример номер 2. Сега ще ви говоря за едно клето момиче, което се казваше Брижит Бардо. Ами да. В класа ми в последната година от гимназията наистина имаше момиче с фамилно име Бардо, защото такава беше фамилията на баща й. Открих някои сведения за него: бил е железар близо до Трилпор. Жена му не работела — стояла си вкъщи. Тези хора изобщо не ходели на кино. Убеден съм, че не са го правели нарочно. Може би през първите години дори са се забавлявали от това съвпадение… Трудно може да се установи.

Когато се запознах с нея, в разцвета на седемнайсетте й години, Брижит Бардо направо беше отвратителна. Първо беше много дебела, същинско кюфте и дори свръхкюфте, с множество тлъсти гънки, грубо разположени в пресечните точки на шишкавото й тяло. Но дори и да се подложеше на най-ужасно строга диета за двайсет и пет години, от това съдбата й нямаше да стане по-лека. Защото кожата й беше червеникава, бабунеста и пъпчива. А лицето й беше широко, плоско и кръгло, с малки, хлътнали очи и с редки, безцветни коси. Сравнението със свиня наистина се налагаше от само себе си, неизбежно и естествено.

Нямаше си приятелки, нито, разбира се, приятели, така че беше съвършено сама. Никой не й говореше, дори и за упражнение по физика — всеки предпочиташе да се обърне към някой друг. Тя идваше на училище, после се прибираше вкъщи. Никога не чух някой да каже, че я е видял другаде освен в гимназията.

В час някои седяха до нея — бяха свикнали с масивното й присъствие. Също така не я забелязваха и не й се подиграваха. Тя не участваше в дискусиите в час по философия, не участваше в нищо. Не би била по-спокойна дори и на Марс.

Предполагам, че родителите й я обичаха. Какво ли правеше, щом се прибереше вечер у дома? Защото сигурно имаше своя стая с легло и мечета от нейното детство. Навярно гледаше телевизия с родителите си. Тъмна стая и трима души, сплотени от фотонния поток — не ми изниква друга гледка.

В неделите пък прекрасно си представям как близките й роднини я приемат с престорена сърдечност. И братовчедките й, вероятно красиви. Отвратително.

Имаше ли фантазии и ако да, какви? Романтични, в стил сантиментални романи ала Дели?4 Колебая се да си помисля дали изобщо си е мечтала, дори само насън, как някой младеж от добро семейство, който следва медицина, би се наканил един ден да я заведе с колата си кабриолет да разгледат абатствата по нормандския бряг. Освен ако тя не си е сложила предварително качулка на покаяница, придавайки по този начин мистериозен оттенък на приключението.

Хормоналните й механизми сигурно функционираха правилно — няма причина да си мисля обратното. Е, и? Достатъчно ли е това за еротични фантазии? Представяше ли си мъжки ръце, които се застояват между гънките на тлъстия й корем и слизат до слабините й? Питам медицината, но медицината нищо не отговаря. Има много неща относно Бардо, които не успях да изясня, но поне се опитах.

Не стигнах дотам да спя с нея — само направих първите стъпки по пътя, който трябваше да ме изведе дотам. По-точно, започнах да говоря с нея в началото на ноември, няколко думи след часовете, нищо повече, и така в продължение на две седмици. После два-три пъти я помолих да ми обясни някои работи по математика, много внимателно, като гледах да остана незабелязан. Към средата на декември започнах да й докосвам ръката, уж случайно. Всеки път тя реагираше, все едно я бе ударил ток. Беше по-скоро впечатляващо.

Кулминационната точка на нашите отношения настъпи точно преди Коледа, когато я придружих до гарата, за да си хване влака (в действителност автомотриса). Понеже гарата беше на повече от осемстотин метра, инициативата не беше незначителна — дори бях забелязан при изпълнението й. Обикновено в класа ме възприемаха, малко или много, като психичноболен, така че това не нанесе особено голям ущърб на социалния ми имидж.

В онази вечер на перона я целунах по бузата. Не я целунах по устата. Впрочем мисля, че тя парадоксално не би ми позволила, защото макар устните и езикът й никога, ама никога да не бяха преживявали контакта с мъжки език, тя имаше ясно понятие за времето и мястото, в които тази операция трябва да се случи в архетипния процес на юношеския флирт, дори бих казал, прекалено ясно понятие, защото то никога не е имало случай да бъде поправено и омекотено от флуидната пара на преживения миг.

Непосредствено след коледната ваканция престанах да говоря с нея. Пичът, който ме бе забелязал до гарата, явно беше забравил случката, но въпреки това здравата се бях изплашил. Така или иначе, за да ходя с Бардо, би ми трябвала морална сила, значително по-голяма от тази, с която можех да се похваля дори в онова време. Защото Бардо не само беше грозна, но и открито злобна. Засегната с пълна сила от сексуалната революция (бяхме в началото на осемдесетте години, още нямаше СПИН), тя, разбира се, не можеше да излезе с номера, че спазва някаква етика на девствеността. Освен това беше прекалено интелигентна и прозорлива, за да обясни състоянието си с някакво «юдео-християнско влияние» — родителите й, предполагам, са били агностици. Така че нямаше как да се измъкне. Можеше само да наблюдава с мълчалива омраза разкрепостяването на другите, да гледа как момчетата се трупат като морски раци край телата на другите момичета, да усеща как се завързват приятелства, заформят се преживявания, вихрят се оргазми, да изживява във всеки един аспект мълчаливо самоунищожение пред афишираното удоволствие на другите. Така е трябвало да протече юношеството й, така и протече: завистта и фрустрацията бавно ферментираха, докато се превърнат в оток от върховна омраза.

Всъщност не се гордея особено с тази история. Тя беше прекалено абсурдна, за да бъде лишена от жестокост. Например помня как една сутрин я посрещнах със следните думи: «Охо, днес си с нова рокля, Брижит…». Беше гадно, макар и вярно, защото този факт беше изумителен, но реален: беше си сменила роклята. Дори помня как веднъж си бе сложила панделка в косите: о, боже! Приличаше на телешка глава с магданоз. Моля я за прошка от името на цялото човечество.

Човешкият стремеж към любов е дълбок. Корените му стигат до учудваща дълбочина, а множеството му странични израстъчета се промъкват в самата сърдечна тъкан. Въпреки лавината от унижения, които съставляваха нейното ежедневие, Брижит Бардо тръпнеше в надежда и очакване. Може би и днес още тръпне в надежда и очакване. На нейно място някоя пепелянка вече да се е самоубила. Хората са неудържими.

След като пробягах с бавен и студен поглед поредицата от различни приложения на сексуалната функция, струва ми се, че е дошъл моментът да изложа основната теорема от моята апокритика. Освен ако не спрете неумолимия ход на моето разсъждение с възражението, което великодушно ще ви оставя да формулирате: «Та вие подбирате всичките си примери от юношеството, което, разбира се, е важен период от живота, но все пак трае твърде кратко. Не се ли опасявате, че изводите ви, чиито финес и точност ни възхищават, ще се окажат в крайна сметка частични и ограничени?». На този любезен възражател ще отговоря, че юношеството не е само важен период от живота, но е и единственият период, в който може да се говори за живот в пълния смисъл на думата. Нагоните със своя привличащ ефект се отприщват към тринайсетгодишна възраст, после постепенно намаляват или по-скоро се разлагат на поведенчески модели, които в крайна сметка са само застинали сили. Силата на първоначалното разпадане прави така, че изходът от конфликта може дълги години да остане неизвестен. В електродинамиката това се нарича преходен режим. Но постепенно трептенията се забавят, докато не се разложат на дълги, меланхолично нежни вълни. От този момент нататък всичко е ясно и животът вече е само подготовка за смъртта. Казано на по-груб и неточен език, човекът е юноша с намален капацитет.

Та значи, след като пробягах с бавен и студен поглед поредицата от различни приложения на сексуалната функция, струва ми се, че е дошъл моментът да изложа основната теорема от моята апокритика. За целта ще използвам в качеството й на лост следната сгъстена, но достатъчна формулировка:

На този етап повече от всякога ми е нужно да обвия формулировката си със строгите останки на точността. Идеологическият враг често се спотайва близо до целта и с протяжен вик на омраза се нахвърля при навлизането в последния завой срещу непредпазливия мислител, който — опиянен от първите лъчи на истината, галещи бледото му чело — глупаво е пропуснал да си подсигури гърба. Няма да направя тази грешка, а ще оставя полилеите на стъписването да се запалят сами във вашите мозъци и ще продължавам да развивам отделните брънки на моето разсъждение с мълчаливата умереност на гърмяща змия. Например ще внимавам да не подмина възражението, което всеки внимателен читател непременно ще ми отправи: във втория пример аз подмолно въведох понятието любов, макар че дотук моята аргументация се основаваше върху чистата сексуалност. Противоречие? Несвързаност? Ха-ха-ха!

Марта и Мартен имат четирийсет и три годишен брак. Тъй като са се оженили на двайсет и една години, сега са на шейсет и четири. Вече са пенсионери или съвсем скоро ще се пенсионират, в зависимост от социалната схема, която се прилага към техния случай. Както се казва, ще завършат живота си заедно. При тези условия е твърде сигурно, че се образува единство, наречено «двойка», което е релевантно извън всеки социален контакт и което в някои второстепенни аспекти дори успява да се изравни или да надмине по значение старата горила единак. Според мен именно в тази рамка може да бъде преразгледана възможността да се придаде смисъл на думата «любов».

След като набучих в мисълта си колчетата на ограничението, сега вече мога да добавя, че понятието за любов, въпреки онтологичната си крехкост, съдържа или е съдържало до неотдавна всички атрибути на една изумителна оперативна мощ. Набързо изковано, то веднага си е спечелило широка аудитория и дори в наши дни рядко се срещат хора, които ясно и открито отказват да обичат. Този голям успех би бил доказателство за наличието на тайнствена връзка с някаква неведома изначална нужда на човешката природа. Въпреки това — и точно по този пункт бдителният анализатор се отличава от обикновения дърдорко — бих се въздържал да формулирам дори най-сбитата хипотеза относно природата на въпросната нужда. Каквото и да се каже, любовта съществува, щом можем да наблюдаваме нейните последствия. Това изречение е достойно за Клод Бернар и държа да го посветя на него. О, безспорни учени мъдрецо! Неслучайно наблюденията, привидно съвсем отдалечени от първоначално поставената ти цел, едно след друго се нареждат като тлъсти пъдпъдъци под лъчезарното величие на закрилническия ти ореол. Експерименталният протокол, който ти с рядка проницателност дефинира през 1865 година, трябва да е надарен с велика сила, та да може най-екстравагантните факти да преодоляват тъмната бариера на научността само ако се подчиняват на строгостта на непоклатимите ти закони. Поздравявам теб, незабравимия физиолог, и заявявам най-тържествено, че няма да направя нищо, което би съкратило дори с един миг продължителността на твоето царуване.

Полагайки с мярка устоите на една необорима аксиоматика, на трето място ще отбележа, че вагината, обратно на мисълта, на която би ни навел външният й вид, е много повече от дупка в парче месо (добре ми е известно, че чираците касапи мастурбират с пържоли… нека продължават — това няма да спре развоя на моята мисъл!). В действителност вагината служи или е служила до неотдавна за възпроизводството на видовете. Да, на видовете.

Някои литератори от миналото са смятали за удачно да споменават вагината и нейните придатъци с глупаво объркания подход и лицевата изразителност на километрични камъни. Други, подобни на сапрофитите, напротив, са предпочитали да тънат в низост и цинизъм. Подобно на опитен лоцман ще премина на равно разстояние от тези симетрични подводни скали, нещо повече — ще се опра на траекторията на тяхната ъглополовяща, за да проправя свой път, широк и праволинеен, към идиличните области на точното разсъждение. Следователно трите благородни истини, озарили вашия взор, трябва да бъдат разглеждани като плодоносен тристенник на пирамида на мъдростта, която като чудо невиждано с лекота ще прелита над низвергнатите океани на съмнението. Това в достатъчна степен подчертава тяхното значение. Само че понастоящем с размерите и грапавостта си те приличат по-скоро на три гранитни колони в пустинята (като тези, които може да бъдат наблюдавани в равнината край Тива). Общо взето, би било недружелюбно и несъобразно с духа на настоящия трактат да изоставя читателя си сам срещу отблъскващата им вертикалност. Ето защо около тези първи аксиоми ще се сплетат веселите спирали на различни допълващи положения, които сега ще изложа подробно…“

Естествено, този труд беше недовършен. Дакелът заспиваше, преди речта на пудела да свърши. Но някои признаци позволяват да се предположи, че съчинението съдържа истина и че тя може да се изрази с няколко прости изречения. Абе бях млад и се забавлявах. Всичко това беше преди Вероник, в доброто старо време. Помня, че на седемнайсетгодишна възраст, когато изразявах противоречиво объркани мнения за света, една петдесетина годишна жена, която бях срещнал във вагон-ресторант, ми каза: „Ще видите, когато човек започне да остарява, нещата стават много прости“. Колко права е била!

8 Връщане при кравите

В пет часа и петдесет и две минути влакът пристигна в Ла Рош-сюр-Йон, където цареше пронизващ студ. Градът беше смълчан и спокоен, съвършено спокоен. „Добре — казах си аз, — ето удобен случай да си направя разходка на село…“

Тръгнах по пустите — или почти пустите — улици на квартал с двуетажни жилища. Отначало се опитах да сравнявам характеристиките на къщите, но не беше лесно — още не се бе съмнало и набързо се отказах.

Някои жители вече бяха станали въпреки ранния час. Гледаха ме от гаражите си как се разхождам. Явно се чудеха какво правя там. Ако ме бяха попитали, щеше да ми бъде доста трудно да им отговоря. Защото нищо не оправдаваше присъствието ми тук. А и където и да било другаде, ако трябва да бъда откровен.

После пристигнах в околностите на самото село. Имаше огради, а зад тях и крави. Слаба синева предизвестяваше настъпващото зазоряване.

Погледнах кравите. Повечето не спяха, вече бяха започнали да пасат. Помислих си, че са абсолютно прави — сигурно им беше студено, така че малко упражнения нямаше да им се отразят зле. Наблюдавах ги добронамерено, без никакво намерение да нарушавам утринното им спокойствие. Някои се приближиха до мен чак до оградата, без да мучат, и ме изгледаха. Те също ме оставиха на мира. Много хубаво.

По-късно се отправих към Департаменталната дирекция по земеделието. Тисран вече беше там. Стисна ми ръката с изненадваща топлота.

Директорът ни чакаше в кабинета си. Веднага осъзнах, че е твърде симпатичен — личеше си, че е душа човек. В замяна на това беше абсолютно неподатлив към технологичното послание, което се очакваше да му предадем. „Информатиката — открито ни заяви той — ми е последна грижа.“ Нямал никакво желание да промени работните си навици заради удоволствието да се прави на модерен. Нещата вървели добре, както са си, и щели да вървят така, поне докато той е там. Съгласил се да ни приеме само за да не си усложнява отношенията с Министерството, но още с нашето заминаване щял да прибере софтуера в някой шкаф и повече нямало да го пипне.

При тези условия обучението се превръщаше в любезна шега, в един вид разговор за прекарване на времето. Това изобщо не ме притесняваше.

През следващите дни осъзнах, че Тисран започва да откача. След Коледа щял да ходи на ски в младежки клуб — от ония, които са „забранени за дъртаци“ и в които вечер се ходи на дискотека, а сутрин се закусва късно. Накратко, има много секс. Но говори за плановете си без мерак — усещам, че вече съвсем не е убеден. От време на време погледът му иззад очилата се зарейва над мен. Прилича ми на омагьосан. Това ми е добре познато — изпитах същото преди две години, веднага след раздялата ми с Вероник. Струва ви се, че ще се търкаляте по пода, ще си прережете вените с бръснач или ще мастурбирате в метрото и никой няма да обърне внимание, никой няма да си помръдне пръста. Сякаш сте защитени от света с прозрачна, ненакърнима, съвършена ципа. Впрочем Тисран ми го каза оня ден (беше пил): „Струва ми се, че съм пилешко бутче в тарелка на рафт в някой супермаркет“. След това каза: „Струва ми се, че съм жаба в буркан. Впрочем приличам на жаба, нали?“. Отговорих тихо, с лек упрек в гласа: „Рафаел…“. Той се сепна — за пръв път го наричах с малкото му име. Смути се и повече нищо не каза.

На другия ден на закуска дълго гледаше чашата си с нескуик, после почти замечтано въздъхна: „Егати, на двайсет и осем съм и още съм девствен!…“. Все пак се учудих. Тогава той ми обясни, че някаква остатъчна гордост му пречела да ходи по курви. Укорих го за това. Може би малко разпалено, защото още същата вечер, точно преди да отпътува за уикенда в Париж, той настоя да ми обясни отново своето виждане. Бяхме на паркинга на Департаменталната дирекция по земеделието. Лампите излъчваха доста неприятна жълтеникава светлина. Въздухът беше студен и влажен. Тисран каза: „Разбираш ли, направил съм си сметката — мога да си позволя по една курва седмично. Събота вечер би било много добре. Може би най-накрая ще го направя. Но знам, че някои мъже могат да имат същото нещо без пари, освен това и с любов. Предпочитам да опитам. Засега все още предпочитам да опитам“.

Естествено, нямаше какво да му отговоря, но се прибрах в хотела доста замислен. В нашите общества — казвах си аз — сексът определено е вторична система за диференциация, напълно независеща от парите. И действа като поне също толкова безмилостна система за диференциация. Впрочем последиците от тези две системи са напълно еднакви. Подобно на неудържимия икономически либерализъм и по сходни причини сексуалният либерализъм води до абсолютно обедняване. Някои правят секс всеки ден, други пет-шест пъти през живота си или никога. Някои се любят с десетки жени, други с нито една. Това се нарича „пазарен принцип“. В икономическа система, при която са забранени съкращенията, всеки успява, малко или много, да си намери работа. В сексуална система, при която е забранено прелюбодейството, всеки успява, малко или много, да си намери креватно другарче. В абсолютно либералната икономическа система някои трупат несметни богатства, други са обречени на безработица и мизерия. В абсолютно либералната сексуална система някои водят разнообразен и вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота. Икономическият либерализъм означава по-широко поле за борбата, разширяването му към всички възрасти в живота и към всички класи в обществото. По същия начин сексуалният либерализъм означава по-широко поле за борбата, разширяването му към всички възрасти в живота и към всички класи в обществото. В икономически аспект Рафаел Тисран е от лагера на победителите. В сексуално отношение — от този на победените. Някои печелят и в двата аспекта, други губят и в двата. Предприятията се карат за някои току-що дипломирани младежи; жените се карат за някои млади мъже; мъжете се карат за някои млади жени; смутът и недоволството са значителни.

Малко по-късно излязох от хотела с ясното намерение да се насвяткам. Намерих едно отворено кафене срещу гарата. Няколко юноши играеха на флипера и това беше почти всичко. След третия коняк си спомних отново за Жерар Льоверие.

Жерар Льоверие беше администратор в Националното събрание, в същия отдел като Вероник (тя работеше там като секретарка). Жерар Льоверие беше на двайсет и шест години и вземаше трийсет хиляди франка месечна заплата. Иначе Жерар Льоверие беше срамежлив и склонен към депресия. В една петъчна вечер през декември (бил си взел — малко против волята си — петнайсет дни отпуск „за празниците“ и затова не го очакваха в понеделник на работа) Жерар Льоверие се прибрал вкъщи и се застрелял в главата.

Новината за смъртта му в действителност не учуди никого в Националното събрание. Там той беше известен най-вече като човек, който среща затруднения със закупуването на легло. От няколко месеца беше решил да направи тази покупка, но се оказа невъзможно да конкретизира своя план. Тази случка обикновено се разказваше с леко иронична усмивка. И все пак нямаше нищо смешно — в наши дни закупуването на легло наистина е свързано със значителни затруднения и действително може да ви подтикне към самоубийство. Най-напред трябва да се предвиди доставка вкъщи и следователно да се вземе половин ден отпуск с всички произтичащи от това проблеми. Понякога носачите не идват или не успяват да пренесат леглото по стълбите и тогава се налага да се поиска още половин ден отпуск. Такива трудности възникват и при закупуването на всякакви мебели и домашни уреди, а натрупването на произтичащите от това притеснения е достатъчно, за да извади от равновесие някой по-чувствителен човек. Но леглото в сравнение с всички други мебели представлява особено, изключително болезнен проблем. Ако искаме да спечелим уважението на продавача, сме длъжни да си купим двуместно легло, независимо дали ни е необходимо, без значение дали имаме място за него. Да купиш едноместно легло, означава да признаеш публично, че не водиш полов живот и че не предвиждаш да водиш такъв в краткосрочен, а и в дългосрочен план (защото в наши дни леглата траят дълго, доста над гаранционния срок — могат да откарат пет, десет, че и двайсет години; това е сериозна инвестиция, която ви ангажира на практика за остатъка от дните ви; леглата траят доста по-дълго от браковете, това е пределно известно). Дори купуването на легло със 140 сантиметра широчина ви кара да изглеждате като дребнав, тесногръд еснаф. Според продавачите единствено леглото със 160 сантиметра широчина наистина си струва да бъде купено. Едва тогава можете да си спечелите тяхната почит, тяхното уважение и дори една лека съучастническа усмивка. Определено признават само леглото със 160 сантиметра широчина.

Вечерта, когато се самоубил Жерар Льоверие, баща му се обадил в службата. Понеже него го нямало в кабинета, разговора водила Вероник. Бащата поръчал синът му спешно да му се обади, но тя забравила да предаде съобщението. Жерар Льоверие се прибрал вкъщи в шест часа, без да е получил съобщението, и се застрелял в главата. Вероник ми разказа това в края на деня, когато в Националното събрание бяха научили за смъртта му. Добави, че от това й станало „малко кофти“ — точно така се изрази. Представих си, че сигурно ще изпита чувство на вина, някакви угризения, но нищо подобно — на другия ден вече беше забравила.

Вероник ходеше, както се казва, „на психоаналитик“. Днес съжалявам, че съм я познавал. В най-общ план човек няма какво да извлече от жени, които ходят на психоаналитик. Неведнъж съм се убеждавал, че жена, попаднала в ръцете на психоаналитиците, окончателно става негодна за всякаква употреба. Това явление не следва да се разглежда като страничен ефект от психоанализата, а действително като нейна основна цел. Под претекст че реконструират аза, психоаналитиците всъщност недопустимо разрушават човешката психика. Невинност, щедрост, чистота… всичко това бързо бива смазано от грубите им ръце. Психоаналитиците, тлъсто възнаградени, претенциозни и тъпи, окончателно унищожават у така наречените си пациентки всяка способност да обичат както умствено, така и физически. Всъщност те се държат като същински врагове на човечеството. Безмилостна школа по егоизъм, психоанализата атакува с най-голям цинизъм сериозни, но малко нещо неориентирани момичета и ги превръща в безсрамни, умопомрачително егоцентрични курветини, които вече могат да пораждат само закономерно отвращение. Не бива в никакъв случай да се оказва доверие на жена, минала през ръцете на психоаналитиците. Дребнавост, егоизъм, арогантна простотия, пълна липса на морал, хронична неспособност да обича — това е изчерпателният портрет на „психоанализираната“ жена.

Трябва да кажа, че Вероник отговаряше на това описание до най-малката подробност. Обичах я, доколкото ми беше по силите — а това значи много любов. Сега вече знам, че тази любов е била пропиляна нахалост — по-добре да й бях счупил и двете ръце. Разбира се, тя като всички депресивни хора винаги си е била предразположена към егоизъм и безсърдечност, но психоанализата необратимо я превърна в същинска отрепка, безгръбначна и безсъзнателна — боклук, опакован в гланцирана хартия. Помня, че имаше бяла дъска за писане с флумастер, върху която обикновено отбелязваше неща от рода на „грах“ или „химическо чистене“. Една вечер, връщайки се от поредния сеанс, тя написа следното изречение от Лакан: „Колкото по-гаден сте, толкова по-добре ще се чувствате“. Усмихнах се, а не е трябвало. На тогавашния етап това изречение все още беше програма, но Вероник щеше да започне да я изпълнява точка по точка.

Една вечер, когато я нямаше, изгълтах флакон „Ларгактил“. Обзе ме паника и се обадих на „Бърза помощ“. Наложи се да ме закарат в болницата, да ми направят промивка на стомаха и прочее. Без малко да си замина. А оная мръсница (как другояче да я нарека?) дори не дойде да ме види в болницата. Когато се върнах „у дома“, ако мога да се изразя така, единственото, което намери да ми каже за добре дошъл, беше, че съм бил жалък егоист. Според нейното тълкувание на събитието аз съм правел всичко възможно да й създавам допълнителни грижи, при условие че тя „и бездруго си имала толкова проблеми в службата“. Долната уличница дори добави, че съм се опитвал да й въздействам с „емоционален шантаж“. Само като си спомня, съжалявам, че не съм й изтръгнал яйчниците. Карай, нали вече е минало.

Помня и вечерта, когато се обади в полицията, за да ме изгони от дома си. Защо „от дома си“? Защото апартаментът беше на нейно име и плащаше наема по-често от мен. Това е първата последица от психоанализата: да развие у жертвите си смешна, почти невероятна алчност и дребнавост. Няма смисъл да ходите на кафене с човек, който следва психоаналитично лечение — той неизбежно ще обсъжда подробно сметката и накрая ще се скара със сервитьора. Та онези три тъпи ченгета дойдоха с портативните си радиостанции и с претенциите си, че познават живота по-добре от всички. Бях по пижама и треперех от студ; под покривката ръцете ми бяха вкопчени в краката на масата; бях твърдо решен да окажа съпротива, ако решат да ме отведат насила. През това време оная курветина им показваше бележки за наема, за да докаже правото си на обитаване — сигурно чакаше ония да извадят палките си и да ме натупат. Същата вечер бе ходила на „сеанс“, така че всичките й запаси от низост и егоизъм бяха възстановени, но аз не се предадох, настоях за допълнително разследване и ония тъпи полицаи се ометоха. Впрочем на другия ден си тръгнах завинаги.

9 Блокът на пиратите

В събота рано сутринта намирам такси на гаровия площад, което приема да ме закара до Сабл д’Олон.

На излизане от града минаваме през последователни пелени от омара и след като пресичаме последното кръстовище, се гмурваме в абсолютно езеро от непрогледна мъгла. Пътят и пейзажът са напълно удавени в нея. Нищо не се различава, освен от време на време някое дърво или крава, които изплуват временно, нерешително. Много красиво.

Когато стигаме до морето, времето се прояснява рязко, изведнъж. Има вятър, много вятър, но небето е почти синьо и облаците бързо се носят на изток. Измъквам се от пежото 504, след като съм оставил бакшиш на шофьора, за което получавам пожелание за „приятен ден“, произнесено, струва ми се, с половин уста. Сигурно си представя, че отивам да ловя раци или нещо от сорта.

На първо време действително се разхождам по плажа. Морето е сиво, леко развълнувано. Не изпитвам нищо особено. Крача дълго.

Към единайсет часа започват да излизат хора с деца и кучета. Тръгвам в обратна посока.

В края на плажа на Сабл д’Олон, в продължението на вълнолома, който затваря пристанището, има няколко стари къщи и църква в романски стил. Не е нещо зрелищно: постройки от масивни, груби камъни, направени са, за да устояват на бурите, и им устояват от стотици години. Лесно е да си представим някогашния живот на рибарите от това градче, неделните меси в малката църква, причастието на миряните, докато навън духа вятър и океанът се разбива в крайбрежните скали. Живот без развлечения и без особени събития, отдаден на тежък и опасен труд. Обикновен, селски живот, но пълен с благородство. А и много тъп.

Недалече от тези къщи има модерни бели блокове, предназначени за летовниците. Те образуват съвкупност от десет-двайсететажни сгради. Тези блокове са разположени върху заравнен терен на няколко нива, като най-долното е приспособено за паркинг. Дълго крачих от блок към блок и това ми позволява да твърдя, че повечето апартаменти трябва да имат изглед към морето благодарение на разни архитектурни хитрости. В този сезон всичко пустееше и в свистенето на вятъра между бетонните структури имаше нещо направо зловещо.

После се запътих към по-нов и луксозен блок, разположен този път досами морето, буквално на метри. Наричаше се „Блокът на пиратите“. Партерът се състоеше от супермаркет, пицария и дискотека — и трите затворени. Някакъв надпис приканваше да се посети мостреният апартамент.

Тук вече започна да ме обзема неприятно чувство. Мисълта как семейство летовници се прибира в наетия си апартамент в „Блока на пиратите“, след което отива да изплюска по една пържола в пиратски сос, а най-малката им дъщеря — да се изчука в дискотека от рода на „Старият кораб“, ставаше досадна, но нищо не можех да направя.

Малко по-късно огладнях. Пред щанд за гофрети си симпатизирах с някакъв зъболекар. Е, симпатизирах е силно казано — по-скоро разменихме по някоя дума, докато чакахме да се върне продавачът. Не знам защо оня сметна за нужно да ме уведоми, че е зъболекар. По принцип мразя зъболекарите. Намирам ги за дълбоко продажни същества, чиято основна цел в живота е да вадят колкото се може повече зъби, за да си купуват мерцедеси с шибидах. И този явно не беше изключение от правилото.

Малко абсурдно сметнах за необходимо да оправдая присъствието си за пореден път и му разказах някаква измислица, че уж съм искал да си купя апартамент в „Блока на пиратите“. Това веднага събуди интереса му и с гофрета в ръка, той започна надълго и нашироко да претегля всички „за“ и „против“, след което заключи, че инвестицията му се струвала „разумна“. Трябвало е да се досетя.

10 Междинно пристанище

Когато се върнах в Ла Рош-сюр-Йон, си купих нож за рязане на пържоли в магазин „Унико“. В главата ми се оформяше някакъв план.

Неделята не се усети, понеделникът беше особено сив. Без да питам Тисран, долових, че е прекарал гаден уикенд — въобще не се учудих. Вече беше 22 декември.

На следващия ден отидохме да вечеряме в пицария. Сервитьорът наистина приличаше на италианец. Предполагах, че е космат и сваляч. Дълбоко ме отвращаваше. Впрочем тръсна ни спагетите на бърза ръка, без да прояви внимание. О, ако носехме поли с цепки, щеше да бъде съвсем друга работа!…

Тисран поглъщаше пълни чаши вино. Аз говорех за различните тенденции в съвременната танцувална музика. Той не отговаряше — всъщност струва ми се, че изобщо не слушаше. Но когато подхвърлих фраза за установеното редуване на рок парчета с блусове, за да подчертая неизменния характер, който то бе придало на процедурите по съблазняване, интересът му се съживи (дали му се е случвало лично на него да танцува блус? — не бях сигурен). Реших да премина в настъпление.

— Предполагам, че си предвидил нещо за Коледа. Навярно със семейството…

— Нищо не правим на Коледа. Аз съм евреин — уведоми ме той с нотка на гордост.

После уточни по-трезво:

— Е, родителите ми са евреи.

Това разкритие ме смути за няколко секунди. Но в края на краищата евреин или не, това променяше ли нещата? Ако да, не виждах точно как. Продължих нататък.

— Дали да не отидем някъде на 24-ти? Знам едно заведение в Сабл д’Олон, казва се „Междинно пристанище“. Много е готино…

Струваше ми се, че думите ми звучат фалшиво. Засрамих се. Но Тисран вече не беше в състояние да долови толкова тънки подробности. „Мислиш ли, че ще има хора там? Май хората прекарват 24-ти в семейна обстановка…“ — това беше жалкото му, плачевно възражение. Съгласих се, разбира се, че 31-ви е по-добрият вариант. „Момичетата много обичат да си лягат с някого на 31-ви“ — авторитетно казах аз. Но за тая работа и 24-ти не е за пренебрегване. „Момичетата хапват стриди с майките и бабите си, получават подаръци, но след полунощ отиват на дискотека.“ Оживих се, започвах сам да си вярвам. Както предполагах, Тисран лесно се остави да бъде убеден.

На следващата вечер той се подготвя цели три часа. Докато го чаках, играх сам на домино във фоайето на хотела. Играех едновременно за двамата противници. Беше много досадно, а и нещо бях притеснен.

Той се появи в черен костюм и златиста вратовръзка. Прическата сигурно му бе коствала много усилия. Днешните гелове дават изненадващи резултати. В крайна сметка най-добре му отиваше черен костюм. Горкото момче.

Оставаше ни около час за уплътняване. В никакъв случай не можеше да отидем на дискотека преди единайсет и половина вечерта — по този пункт бях категоричен. След кратко обсъждане решихме да се отбием на полунощната меса. Свещеникът говореше за огромната надежда, появила се в човешките сърца — нямаше какво да възразя. Тисран скучаеше, мислеше си за друго. Започна да ми дотяга, но трябваше да се държа. Бях оставил ножа за пържоли в найлонова торбичка в предната част на колата.

Намерих „Междинно пристанище“ без затруднения. Трябва да си призная, че там съм прекарал доста неприятни вечери. Оттогава бяха минали повече от десет години, но лошите спомени се изличават по-бавно, отколкото си мислим.

Заведението беше полупълно — все юноши между петнайсет и двайсет години, а това убиваше още в зародиш скромните шансове на Тисран. Много минижупи и дълбоки деколтета, накратко — свежа плът. Видях как изведнъж се изблещи, докато оглеждаше дансинга. Отидох на бара да си поръчам бърбън. Когато се върнах, той вече стоеше колебливо на границата с мъглявината от танцуващи. Промълвих неопределено: „Ще се видим по-късно…“, и се запътих към една маса, която благодарение на леко издигнатото си положение ми осигуряваше отличен изглед към театъра на военните действия.

Тисран най-напред се поинтересува от една брюнетка на около двайсет години, най-вероятно секретарка. Бях склонен да одобря неговия избор. От една страна, момичето не беше кой знае колко красиво и не се очертаваше да бъде много ухажвано. Гърдите й, макар и внушителни, вече бяха поувиснали, а дупето й изглеждаше меко. По всичко личеше, че до няколко години всичко това ще се е скапало. От друга страна, облеклото й, твърде дръзко, недвусмислено подчертаваше намерението й да си намери сексуален партньор: роклята й от лека тафта се въртеше при всяко движение, разкривайки жартиери и миниатюрни прашки от черна дантела, така че задникът беше съвсем гол. И накрая сериозното й, дори леко заинатено изражение говореше за предпазливост. Това момиче сигурно носеше презервативи в чантата си.

Няколко минути Тисран танцува недалече от нея, като изнасяше пламенно ръцете си напред, за да изрази ентусиазма, който музиката пораждаше у него. На два-три пъти той дори плесна с ръце, но явно момичето изобщо не го забелязваше. При настъпилата кратка пауза между две парчета той прояви инициативност и я заговори. Тя се обърна, изгледа го презрително и прекоси целия дансинг, само и само да се махне от него. Никаква милост.

Всичко мина според предвижданията. Отидох на бара и си поръчах още един бърбън.

Когато се върнах, усетих, че нещо се е променило. На масата до мен седеше момиче, съвсем само. Беше много по-младо от Вероник — сигурно на седемнайсет, — но ужасно приличаше на нея. Семплата й, по-скоро свободна рокля от бежов плат не подчертаваше особено формите на тялото й — това просто не се налагаше. Широк ханш, твърдо и гладко дупе; гъвкава талия, която води ръцете до две обли, едри и нежни гърди; ръце, които доверчиво обгръщат талията и прилепват към благородната закръгленост на ханша. Познавах всичко това — стигаше ми да затворя очи, за да си спомня веднага. И лицето, кръгло и невинно, изразяващо спокойната съблазън на естествената, сигурна в красотата си жена. Тихото спокойствие на младата кобилка, все още весела, готова да изпробва крайниците си в бърз галоп. Тихият покой на Ева, влюбена в своята голота, знаеща, че е очевидно, вечно желана. Осъзнах, че две години раздяла нищо не са заличили. Пресуших бърбъна си на един дъх. Точно тогава Тисран реши да се върне. Беше леко запотен. Заговори ме — мисля, че попита дали смятам да пробвам нещо с момичето. Не отговорих. Започваше да ми се повръща и се бях надървил — не бях добре. Казах: „Извини ме за момент…“. Прекосих дискотеката по посока към тоалетните. Щом затворих вратата, бръкнах с два пръста в гърлото си, но количеството повърня се оказа слабо и разочароващо. После мастурбирах с по-голям успех: отначало си мислех за Вероник, разбира се, но после се съсредоточих върху вагините изобщо и се успокоих. Еякулацията настъпи след две минути. Донесе ми увереност и сигурност.

Когато се върнах, видях, че Тисран е завързал разговор с подобието на Вероник. Тя го гледаше спокойно и без отвращение. Това момиче беше прекрасно, бях дълбоко убеден, но нямаше нищо страшно — вече бях мастурбирал. В любовно отношение Вероник принадлежеше като всички нас на едно пожертвано поколение. Сигурно е била способна да обича и дори още би искала да бъде способна, убеден съм в това, но вече не беше възможно. Като рядко, изкуствено и закъсняващо явление, любовта може да се разгърне само при специални душевни условия, които рядко могат да бъдат заедно налице и във всяко едно отношение противоречат на характерната за нашето съвремие свобода на нравите. Вероник бе ходила по много дискотеки и мъже. Такъв начин на живот обеднява човешкото същество и му нанася понякога тежки, но винаги безвъзвратни щети. Любовта като невинност и като податливост на илюзии, като годност да сведеш всички представители на противоположния пол до едно-единствено любимо същество, рядко устоява на едногодишно сексуално скитничество и никога на двегодишно. В действителност поредицата сексуални преживявания, натрупани през юношеството, подриват и бързо разрушават всяка възможност за сантиментална и романтична проекция. Постепенно и всъщност много бързо човек става толкова способен да обича, колкото някой стар парцал. И съвсем естествено заживява като стар парцал. С годините става все по-несъблазнителен и поради това язвителен. Завижда на младите и поради това ги мрази. Тази омраза, обречена да остане неизказана, се ожесточава и разгаря все повече и повече. После утихва и угасва, както угасва всичко. Остават само горчивината и отвращението, болестта и очакването на смъртта.

На бара успях да се договоря с момчето да ми продаде бутилка бърбън за седемстотин франка. На връщане се блъснах в млад двуметров електротехник. Той ми каза със сравнително приятелски тон: „Ей, май нещо не е наред“. Аз отвърнах, като го изгледах изотдолу: „Сладкият мед на човешката нежност…“. Видях лицето си в огледалото — беше изкривено в ехидна усмивка, наистина неприятна. Електротехникът примирено поклати глава, а аз реших да прекося дансинга с бутилка в ръка. Преди да стигна до местоназначението, се спънах в една касиерка и се сгромолясах на пода. Никой не ме повдигна. Виждах краката на танцуващите, които се мятаха над мен — идеше ми да ги насека с брадва. Осветлението беше непоносимо силно. Чувствах се в ада.

На нашата маса бяха седнали група момчета и момичета — сигурно съученици на подобието на Вероник. Тисран не се отказваше, но все повече губеше контрол над положението и постепенно биваше изтласкан от обсега на разговора — това си личеше от километри. И когато едно от момчетата предложи да плати по едно питие на бара, се подразбираше, че моят колега вече не влиза в сметката. Но той понечи да стане, опита се да пресрещне погледа на подобието на Вероник — напразно. Щом осъзна ситуацията, той грубо се тръшна обратно на дивана. Изцяло свит в себе си, той вече не забелязваше моето присъствие. Налях си още една чаша.

Неподвижността на Тисран продължи малко повече от минута. Последва подскок, който явно се дължеше на така наречената енергия на отчаянието. Стана рязко — почти ме докосна — и се насочи към дансинга. Лицето му беше усмихнато и целеустремено, но все така грозно.

Без да се колебае, той се изтъпани пред петнайсетгодишно маце, русо и много секси. Носеше къса, силно вталена, снежнобяла рокля. Поради изпотяването беше залепнала за тялото й. Отдолу явно нямаше нищо. Малкото й закръглено дупе се очертаваше със съвършена точност. Ясно се различаваха кафявите, втвърдени от възбудата зърна на гърдите й. Диджеят обяви петнайсетминутна ретро пауза.

Тисран я покани да танцуват рок. Леко изненадана, тя прие. Още от първите тактове на Come on everybody усетих, че той се самозабрави. Грубо мяташе момичето, стискайки зъби със злобно изражение. Всеки път когато я приближаваше до себе си, се възползваше, за да залепи ръка за дупето й. Веднага щом отзвучаха последните тактове на песента, мацето се втурна към група момичета на нейната възраст. Тисран стоеше насред дансинга със заинатен вид. Дори леко му течаха лиги. Момичето говореше с приятелките си и сочеше към него. Те го гледаха и се кискаха.

Тогава подобието на Вероник се върна от бара със своята компания. Разговаряше задълбочено с млад негър или по-скоро мулат. Той беше малко по-голям от нея — прецених, че е може би на двайсет години. Седнаха до нашата маса. Когато минаваха край нас, махнах приятелски с ръка на подобието на Вероник. Тя ме изгледа изненадано, но не реагира.

След второто рок парче диджеят пусна блус. Беше песента „Юг“ на Нино Ферер — трябва да призная, чудесен блус. Мулатът леко докосна подобието на Вероник по рамото и двамата се изправиха едновременно. Тогава Тисран се обърна лице в лице с нея. Разпери ръце, отвори уста, но не мисля, че успя да каже нещо. Мулатът го отстрани спокойно, почти нежно и след няколко секунди двамата с момичето вече бяха на дансинга.

Бяха прекрасна двойка. Двойничката на Вероник беше доста висока, може би метър и седемдесет, но момчето стърчеше с една глава над нея. Тя доверчиво се сгуши в него. Тисран седна до мен. Трепереше с цялото си тяло. Гледаше двойката хипнотизирано. Почаках близо минута. Помня, че този блус ми се стори безкраен. После нежно го разтърсих за рамото, повтаряйки: „Рафаел…“.

— Какво да направя? — попита той.

— Бий си една чекия.

— Мислиш ли, че всичко е изгубено?

— Разбира се. Изгубено е отдавна, от самото начало. Рафаел, ти никога няма да представляваш еротична мечта за никое момиче. Трябва да свикнеш с тази мисъл. Тия работи не са за теб. Пък и вече е много късно. Рафаел, сексуалните неуспехи, които търпиш още от юношеството, фрустрацията, която непрекъснато изживяваш от тринайсетгодишна възраст, ще оставят у теб незаличима следа. Дори да предположим, че занапред можеш да си намериш жени — нещо, в което, ако трябва да бъда искрен, не съм убеден, — няма да бъде достатъчно. Нищо вече няма да бъде достатъчно. Винаги ще си останеш неосъществен заради юношеската любов, която не си познал. Раната в теб вече е болезнена и все повече ще те боли. Рано или късно, сърцето ти ще се изпълни с ужасна, безмилостна горчивина. За теб няма да има нито изкупление, нито избавление. Така стоят нещата. Това обаче не означава, че нямаш възможност за реванш. Тези жени, които така силно желаеш, също можеш да ги притежаваш. Дори можеш да притежаваш най-ценното в тях. А кое е най-ценното в тях, Рафаел?

— Красотата — опита се да отвърне той напосоки.

— Грешиш, не е красотата. Не е и вагината им, нито дори любовта им, защото всичко това изчезва с живота. А можеш още сега да притежаваш живота им. Впусни се още тази вечер в кариерата на убиец. Вярвай, приятелю, това е единственият възможен шанс за теб. Когато усетиш как тези жени треперят под ножа ти и те молят за милост към тяхната младост, тогава наистина ще им бъдеш господар, ще ги притежаваш телом и духом. И дори преди да ги принесеш в жертва, може би ще успееш да получиш няколко сладки екстри. Ножът, Рафаел, е внушителен съюзник.

Той продължаваше да гледа към двамата, които бавно се въртяха прегърнати по дансинга. С едната си ръка подобието на Вероник обгръщаше мулата през кръста, а с другата — раменете му. Тихо, почти срамежливо Тисран ми каза: „Предпочитам да убия пича…“. Тогава усетих, че съм спечелил. Изведнъж се отпуснах и напълних чашите ни.

— Добре де! — възкликнах аз. — Какво ти пречи?… Ами да! Защо да не направиш първия си опит върху млад негър!… Така или иначе, двамата ще си тръгнат заедно — почти сигурно е. Разбира се, трябва да убиеш пича, за да стигнеш до тялото на момичето. Впрочем оставил съм един нож в предната част на колата.

След десет минути двамата наистина си тръгнаха заедно. Станах и взех мимоходом бутилката. Тисран покорно ме последва.

Вън нощта беше странно мека, почти топла. След кратко съвещание на паркинга момичето и негърът се отправиха към един скутер. Седнах на предната седалка в колата и извадих ножа от торбичката. Зъбците му блестяха красиво на лунната светлина. Преди да се качат на скутера, двамата дълго се целуваха — беше мило и много нежно. До мен Тисран непрекъснато трепереше. Струваше ми се, че усещам как скапаната му сперма се изкачва по члена му. Той нервно пипаше командните лостове и без да иска, включи фаровете. Момичето замижа. Тогава двамата решиха да си тръгнат. Колата ни бавно потегли след тях. Тисран ме попита:

— Къде ли ще си легнат?

— Най-вероятно при родителите на момичето — това е най-разпространената практика. Но трябва да ги спрем преди това. Щом тръгнат по някой второстепенен път, ще блъснем скутера. Това вероятно ще ги зашемети и ти лесно ще довършиш пича.

Колата плавно се носеше по крайбрежния път. Пред нас, в светлината на фаровете, момичето държеше спътника си през кръста. След кратко мълчание добавих:

— А можем и да ги прегазим, за да сме сигурни.

— Те явно въобще не подозират… — замечтано отбеляза той.

Изведнъж скутерът зави надясно и пое по път, който водеше към морето. Това не беше предвидено. Казах на Тисран да намали. Малко по-далече скутерът спря. Забелязах, че пичът най-напред го заключи и после помъкна момичето към дюните.

След като минахме през първия ред дюни, всичко ми светна. Морето се простираше пред нас, почти равно, образувайки огромна извивка. Лунната пътека нежно играеше по водната повърхност. Двойката се отдалечаваше на юг по протежение на брега. Температурата на въздуха беше все по-мека, ненормално мека, все едно беше юни. При тези условия всичко ми стана ясно. Да правиш секс на морския бряг под великолепието на звездите — разбирах много добре, на тяхно място бих постъпил точно по същия начин. Подадох ножа на Тисран. Той тръгна, без да пророни дума.

Върнах се при колата. Седнах на пясъка, подпирайки се на капака. Отпих няколко глътки бърбън направо от шишето, след което седнах зад волана и подкарах колата към морето. Беше малко непредпазливо, но шумът на мотора ми се струваше приглушен, недоловим. Нощта беше пленителна и нежна. Страшно ми се искаше да дам газ право към морето. Отсъствието на Тисран се проточи.

Когато се върна, не обели и дума. Държеше дългия нож в ръка. Острието нежно лъщеше. Не се виждаха петна от кръв по повърхността му. Изведнъж ми докривя. Накрая той проговори.

— Когато се приближих до тях, бяха между две дюни. Той вече й беше свалил роклята и сутиена. Гърдите й бяха толкова красиви, толкова обли на лунна светлина. После тя се обърна и се надвеси над него. Разкопча му панталона. Когато започна да му духа, не можах да го понеса.

Млъкна. Чаках да чуя нататък. Морето беше неподвижно като езеро.

— Обърнах се. Крачех между дюните. Можеше да ги убия — нищо не чуваха, не ме забелязваха. Мастурбирах. Не исках да ги убивам — кръвта нищо няма да промени.

— Кръвта е навсякъде.

— Знам. Спермата също е навсякъде. Писна ми вече. Прибирам се в Париж.

Не ми предложи да се прибера с него. Станах и тръгнах към морето. Бутилката бърбън беше почти празна. Изпих и последната глътка. Когато се обърнах, плажът беше пуст — дори не бях чул кога е потеглила колата.

Повече никога не видях Тисран — уби се с колата същата нощ при връщането си в Париж. Имало много мъгла малко преди Анже. Той карал с пълна газ, както обикновено. Неговото „Пежо-205 GTI“ се блъснало челно в един камион, който малко преди това се бил хлъзнал и препречил шосето. Загинал на място, малко преди зазоряване. Следващият ден беше почивен, празнуваше се раждането на Христос. Семейството му се обади във фирмата едва след три дни. Вече го бяха погребали според обичая и по този начин отпадна всякаква идея за изпращане на венец или на делегация. Разменихме си по някоя дума за това, колко тъжна е тази смърт и колко трудно се шофира при мъгла, върнахме се към задачите си и това беше всичко.

Когато научих за смъртта му, си казах, че той поне се бори до края. Младежкият клуб, ски курортът… Поне не се отказа, не скръсти ръце. До края, въпреки поредицата от провали, той търсеше любовта. Макар и смазан между ламарините на своето „Пежо-205 GTI“, стегнат в черния си костюм и златистата си вратовръзка, на почти празната магистрала, знам, че в сърцето си още носеше борбата, желанието и волята за борба.