1

— Височество — промърмори Хари и се сепна от дрямката си.

Рязко се надигна, запали нощната лампа, стана и бързо отиде до вазата с лилиите. Прочете за втори път картичката ог кралицата майка. "Благодаря за паметния ден в Бристол. Надявам се вторият ми дом да има успешно първо плаване". И подпис: "Нейно кралско височество кралица Елизабет, кралицата майка".

— Ама че тъпа грешки! — възкликна Хари. — Как не я забелязах?

Грабна халата си и запали лампата на тавана.

— Да не би да е време за ставане? — попита сънено Ема.

— Да — каза Хари. — Имаме проблем.

Ема примижа към часовника на нощното шкафче.

— Ама още е три… — запротестира тя, после погледна съпруга си, който продължаваше да се взира напрегнато в лилиите. — Какво е станало?

— Титлата на кралицата майка не е "нейно кралско височество".

— Да де — ката все още сънената Ема. — Всички го знаят.

— Всички освен онзи, който е изпратил цветята. Правилното обръщение към кралицата майка е "нейно величество", а не "нейно кралско височество. "Височество" е обръщение към принцеса.

Ема стана с неохота, зашляпа по пода, застана до Хари и погледна картичката.

— Обади се на капитана и му кажи да дойде веднага — каза Хари. — Трябва да разберем какво има във вазата — добави и клекна.

— Сигурно само вода — каза Ема и посегна към вазата.

Хари сграбчи китката ѝ.

— Вгледай се по-внимателно, скъпа. Вазата е прекалено голяма за нещо така деликатно като букет лилии. Обади се на капитана — повтори той, този път по-настоятелно.

— Може просто цветарят да е сгрешил.

— Да се надяваме — каза Хари и тръгна към вратата.

— Но това не е риск, който можем да си позволим.

— Къде отиваш? — попита Ема, докато вдигаше телефона.

— Да събудя Джайлс. Той има повече опит с експлозивите от мен. Две години ги е залагал под краката на настъпващите немци.

Хари излезе в коридора и зърна някакъв възрастен мъж да изчезва към централното стълбище. За миг си помисли, че човекът се движи прекалено бързо за годините си. Почука решително на вратата на Джайлс, но му се наложи да заблъска с юмрук, преди да му отговори сънен глас:

— Кой е?

— Хари.

Напрегнатият му тон накара Джайлс моментално да скочи и да отвори вратата.

— Какво има?

— Ела с мен — каза Хари без никакви обяснения.

Джайлс навлече халата си и последва зет си по коридора към голямата каюта.

Добро утро, сестричке — каза на Ема, когато влязоха.

Хари му подаде картичката и каза само:

— Нейно кралско височество.

— Ясно — каза Джайлс, докато се взираше в картичката. — Значи не кралицата майка е изпратила цветята. Но ако не е тя, тогава кой? — наведе се да огледа вазата. — Който и да го е направил, би могъл да напъха вътре доста семтекс[1].

— Или просто вода — каза Ема. — Сигурни ли сте, че не се тревожите напразно?

— Ако е вода, тогава защо цветята вече увяхват? — попита Джайлс.

Точно тогава капитан Търнбул почука на вратата и влезе.

— Викали сте ме, госпожо председател.

Ема започна да му обяснява защо съпругът ѝ и брат ѝ клечат пред масата.

— На борда има четирима служители от САС — прекъсна я капитанът. — Те биха могли да отговорят на всички въпроси на мистър Клифтън.

— Предполагам, че не са се озовали на борда случайно — каза Джайлс. — Не мога да повярвам, че са решили да прекарат едновременно почивката си в Ню Йорк.

— Тук са по молба на секретаря на кабинета — отвърна капитанът. — Но сър Алън Редмейн ме увери, че става въпрос просто за предпазна мярка.

— Както обикновено, този човек знае нещо, което ние не знаем — рече Хари.

— Значи може би е време да разберем какво е това нещо.

Капитанът излезе и тръгна енергично по коридора към каюта 119. Полковник Скот-Хопкинс отговори на почукването много по-бързо от Джайлс.

— Имате ли експерт по обезвреждане на бомби в екипа си?

— Сержант Робъртс. Беше в сапьорското отделение в Палестина.

— Нужен ми е веднага. В каютата на председателя.

Без да губи време да пита защо, полковникът се затича по коридора към централното стълбище и едва не се сблъска с капитан Хартли, който тичаше насреща му.

— Току-що видях Лайъм Дохърти да излиза от тоалетната в салона на първа класа.

— Сигурен ли си?

— Да. Влезе като лорд и след двайсет минути излезе като Лайъм Дохърти. Тръгна към втора класа.

— Това може да обясни всичко — каза Скот-Хопкинс и продължи надолу по стълбището, следван плътно от Хартли. — Коя е каютата на Робъртс? — попита той, без да забавя крачка.

— Седем четири две — отвърна Хартли, докато прескачаха червената верига, преграждаща по-тясното стълбище. Не спряха, докато не стигнаха седма палуба, където ефрейтор Кран излезе от сенките.

— Дохърти да е минавал покрай теб преди няколко минути?

— По дяволите — рече Кран. — Знаех си, че съм видял кучия син да се перчи по Фолс Роуд. Влезе в седемстотин и шеста.

— Хартли — каза полковникът, докато тръгваше по коридора, — двамата с Кран дръжте под око Дохърти. Гледайте да не излезе от каютата си. Направи ли опит, арестувайте го.

След секунди заблъска по вратата на каюта 742. Сержант Робъртс отвори на секундата и поздрави Скот-Хопкинс с "Добро утро, сър", сякаш командирът му редовно го будеше посред нощ по пижама.

— Робъртс, грабвай инструментите и тръгвай с мен. Нямаме нито миг за губене — каза полковникът и отново забърза.

Робъртс успя да догони командира си след третата площадка. Когато стигнаха коридора на първа класа, Робъртс вече знаеше от кои негови умения има нужда. Втурна се в каютата на председателя и се вгледа внимателно във вазата, след което бавно я обиколи.

— Ако е бомба, е голяма — каза след миг. — Дори не мога да си представя колко жертви ще има, ако не я обезвредим.

— Можете ли да го направите? — с изненадващо спокоен глас попита капитанът. — Защото ако не можете, първата ми отговорност е за живота на пътниците. Не искам това пътуване да се сравнява с едно друго катастрофално първо плаване.

— Не мога да направя нищичко, без да имам достъп до контролния панел. А той трябва да е някъде на кораба — каза Робъртс. — Може би някъде съвсем наблизо.

— Обзалагам се, че е в каютата на лорда — каза полковникът. — Защото вече знаем, че той не е лорд, а атентатор от ИРА — Лайъм Дохърти.

— Някой знае ли коя е каютата? — попита капитанът.

— Трета — каза Хари и си спомни за възрастния мъж, който се движеше прекалено бързо за годините си.

Капитанът и сержантът се втурнаха навън, следвани от Скот-Хопкинс, Хари и Джайлс. Капитанът отвори вратата на каютата с ключа си и се дръпна, за да направи път на Робъртс. Сержантът бързо отиде до големия куфар в средата на помещението, вдигна предпазливо капака и надникна вътре.

— Господи, нагласена е да се взриви след осем минути и трийсет и девет секунди.

— Не можете ли просто да прекъснете някоя жица? — попита Търнбул и посочи безбройните разноцветни жици.

— Да, но коя точно… — отвърна Робъртс, без да поглежда към капитана, докато внимателно отделяше червените, черните, сините и жълтите жици. — Много пъти ми се е случвало да работя с подобни устройства. Шансът е винаги едно към четири и не съм склонен да поема подобен риск Бих си помислил, ако бях сам насред пустинята, но не и на кораб насред океана със стотици хора около мен.

— Тогава веднага да домъкнем тук Дохърти — предложи капитан Търнбул. — Той ще знае коя жица да се прекъсне.

— Съмнявам се — каза Робъртс. — Подозирам, че Дохърти не е основният атентатор. Със сигурност си имат специален човек, който да свърши работата. А един дявол знае къде е той.

— Времето ни изтича — напомни полковникът, загледан в неуморно движещия се секундарник. — Седем мин и три, две, една…

— Е, Робъртс, какво предлагате? — спокойно попита капитанът.

— Няма да ви хареса, сър, но при тези обстоятелства можем да направим само едно. И дори то е много рисковано, като се има предвид, че ни остават по-малко от седем минути.

— Ами кажи го тогава — нетърпеливо каза полковникът.

— Вземаме шибаната ваза. Хвърляме я зад борда и се молим.

Хари и Джайлс изтичаха в голямата каюта и заеха позиция от двете страни на вазата. Облечената вече Ема имаше някои въпроси, но като разумен председател предпочете да не си отваря устата.

— Вдигнете я внимателно — каза Робъртс. — Все едно е тенджера с вряща вода.

Хари и Джайлс приклекнаха и бавно вдигнаха вазата от масата. Щом се увериха, че я държат здраво, тръгнаха странично през каютата към отворената врата. Скот-Хопкинс и Робъртс разчистваха препятствията по пътя им.

— След мен — каза капитанът, когато двамата излязоха в коридора и бавно тръгнаха към централното стълбище.

Хари не можеше да повярва колко тежка е вазата. Спомни си гиганта, който я бе донесъл в каютата. Нищо чудно, че не се беше задържал в очакване на бакшиш. Сигурно вече пътуваше обратно за Белфаст или седеше някъде до радио и чакаше да чуе за съдбата на "Бъкингам" и колко пътници са изгубили живота си.

Щом стигнаха стълбището, Хари започне да брои на глас всяко стъпало. На шестнайсетото спря да си поеме дъх, докато капитанът и полковникът отваряха летящата врата към откритата палуба — гордостта и радостта на Ема.

— Трябва да идем колкото се може по-близо до кърмата — каза капитанът. — Така ще имаме повече шансове да избегнем повреди по корпуса. — Хари не изглеждаше убеден. — Не се безпокойте, не е много далеч.

"Колко ли далеч не е много далеч?", зачуди се Хари. Идеше му да запрати вазата зад борда веднага, но премълча и продължи да напредва стъпка по стъпка към кърмата.

— Много добре знам как се чувстваш — каза Джайлс, който явно му беше прочел мислите.

Продължиха да пълзят като охлюви покрай плувния басейн, тенискорта и шезлонгите, грижливо подредени в очакване на гостите, които още спяха. Хари се опита да не мисли колко време им остава преди…

— Две минути — точно тогава се обади сержант Робъртс, гледаше часовника си.

С крайчеца на окото си Хари виждаше парапета при кърмата на кораба. Намираше се съвсем близо, но той знаеше, че последните няколко крачки ще са най-бавните, също като при покоряването на Еверест.

— Петдесет секунди — каза Робъртс, когато спряха до стигащия до кръста им парапет.

— Помниш ли как метнахме Фишър в реката в края на срока?

— Бих ли могъл да забравя?

— Добре, броим до три, мятаме това чудо в океана и се отърваваме веднъж завинаги от него — каза Джайлс.

— Едно… — двамата залюляха вазата, но тя помръдна само няколко сантиметра, — две… — може би още няколко, — три… — Замахнаха колкото се може по-силно и запратиха вазата над парапета. Докато тя летеше надолу, Хари беше убеден, че ще падне на палубата или в най-добрия случай ще улучи парапета, но тя успя да прелети на сантиметри от него и цопна в морето. Джайлс вдигна ликуващо ръце и извика: "Успяхме!"

В същия миг бомбата избухна и ги запрати назад през палубата.

2

Кевин Рафърти включи надписа "Свободно" веднага щом видя Мартинес да излиза от къщата си на Итън Скуеър. Заповедите му едва ли можеха да са по-ясни. Ако клиентът се опиташе да избяга, трябваше да приеме, че няма намерение да извърши второто плащане за атентата срещу "Бъкингам" и следва да бъде наказан по съответния начин.

Първоначалната заповед бе одобрена от регионалния командир на ИРА в Белфаст. Единствената промяна, на която се бе съгласил командирът, бе Кевин да си избере кой от двамата синове на дон Педро да бъде елиминиран. Но тъй като Диего и Луис вече бяха в Аржентина и явно нямаха намерение да се връщат в Англия, дон Педро оставаше единственият наличен кандидат за особената версия на руска рулетка, която му бе приготвил шофьорът.

— До летището — каза Мартинес, докато се качваше в таксито…

Рафърти излезе на Итън Скуеър и продължи по Слоун Стрийт към Батърси Бридж без да обръща внимание на шумните протести от задната седалка. Беше четири сутринта, продължаваше да вали и той се размина само с десетина коли, преди да мине по моста. След няколко минути спря пред един изоставен склад в Ламбет и след като се увери, че наоколо няма никого, изскочи навън, бързо отключи ръждивия катинар на вратата, вкара таксито вътре и го обърна, за да е готов за бързо измъкване след като си свърши работата.

Сложи резето и включи голата покрита с прах крушка, висяща от една греда в средата на склада. Извади от вътрешния си джоб револвер и се върна при таксито. Макар да беше на половината на годините на Мартинес и два пъти по-силен от жертвата си, не можеше да си позволи да рискува. Когато някой си мисли, че му предстои да умре, адреналинът си казва думата и може да го превърне в супермен в последните му усилия да оцелее. Освен това Рафърти подозираше, че Мартинес не за първи път се изправя пред възможна смърт. Този път обаче смъртта му нямаше да е само възможна.

Отвори задната врата и направи знак с револвера на дон Педро да слезе.

— Тъкмо ви носех парите — каза Мартинес и взе сака си.

— Несъмнено с надеждата да се срещнем на летището. — Рафърти знаеше, че ако сумата е пълна, няма да има избор освен да пощади живота на Мартинес. — Двеста и петдесет хиляди паунда. Така ли?

— Не. Малко над двайсет и три хиляди. Просто капаро, нали разбирате. Останалите пари са в къщата, така че ако се върнем…

Рафърти знаеше, че къщата на Итън Скуеър, както и другите активи на Мартинес, са в ръцете на банката. Мартинес явно се беше надявал да се добере до летището преди от ИРА да открият, че няма намерение да изпълни своята част от сделката.

Взе сака и го метна на задната седалка. Реши да проточи смъртта на Мартинес повече, отколкото бе възнамерявал. В края на краищата нямаше нищо за вършене през следващия час.

Посочи с револвера дървения стол точно под електрическата крушка — той вече беше изцапан със засъхнала кръв от предишни екзекуции, бутна дон Педро да седне и върза ръцете му отзад преди той да успее да реагира. Беше правил това с други жертви вече няколко пъти. Върза и краката на Мартинес и отстъпи, за да се наслади на резултата от труда си.

Сега му оставаше само да реши колко време живот да отпусне на жертвата си. Единственото му ограничение бе, че трябваше да е на летището навреме за сутрешния полет до Белфаст. Погледна си часовника. Винаги се наслаждаваше на физиономията на жертвата, когато тя си мисли, че може би все още има шанс за оцеляване.

Върна се при таксито, отвори сака и преброи пачките нови банкноти от по пет паунда. Дръпна ципа и сложи сака в багажника. В края на краищата Мартинес вече нямаше да има нужда от него.

Заповедта на регионалния командир беше ясна — след като работата бъде свършена, Рафърти трябваше да остави тялото в склада и друг член на организацията щеше да се погрижи за премахването му. Рафърти трябваше само да се обади по телефона и да каже:..Пратката е готова"". След това трябваше да отиде на летището и да остави таксито и парите на най-горното ниво на дългосрочния паркинг. Прибирането и разпределянето на парите беше задължение на друг човек.

Върна се при дон Педро, който не откъсваше поглед от него. Ако имаше избор, Рафърти щеше да го простреля в корема, да изчака няколко минути писъците да утихнат и да стреля втори път в слабините му. Щяха да последват още писъци, може би по-силни, докато не напъха цевта в устата му. Щеше да гледа няколко секунди жертвата в очите и най-неочаквано да дръпне списъка. Но това означаваше три изстрела. Един можеше и да остане незабелязан, но три несъмнено щяха да привлекат внимание посред нощ. Така че трябваше да изпълни заповедта на командира. Един изстрел и никакви писъци.

Усмихна се на дон Педро, който го погледна с надежда, докато не видя приближаващото се към устата му дуло.

— Отвори — каза Рафърти като някакъв дружелюбен зъболекар, който говори на дете. Стиснатите зъби бяха обща черта на всичките му жертви.

Мартинес се заинати и глътна един преден зъб в неравната схватка. Месестото му лице плувна в пот. Наложи му се да чака само няколко секунди преди дърпането на спусъка, а когато това стана, чу само щракането на ударника.

Някои припадаха, някои просто зяпваха изумено, а имаше и такива, които изпадаха в истерия, когато осъзнаеха, че са още живи. Рафърти мразеше онези, които припадаха. Трябваше да ги чака да се свестят, преди да започне играта отново. Мартинес обаче си остана послушно в съзнание.

Когато Рафърти изваждаше дядото от устата, което бе неговата представа за свирка, жертвите често се усмихваха — въобразяваха си, че най-лошото е минало. По когато Рафърти завъртя барабана, дон Педро разбра, че ще умре Единственият въпрос беше кога. В края на краищата мястото и начинът вече са бяха решени.

Рафърти винаги се разочароваше, ако елиминираше жертвата от първия опит. Личният му рекорд беше девет дръпвания на спусъка, но средната стойност бе междy четири и пет. Не че му пукаше за статистиката. Напъха отново цевта в устата на Мартинес и се дръпна крачка назад. Не искаше да се опръска с кръв. Аржентинецът прояви достатъчно глупост отново да окаже съпротива и заради това се прости с още един зъб — този път златен. Рафърти го прибра в джоба си и дръпна спусъка за втори път, но бе възнаграден с ново щракане. Извади цевта с надеждата да избие още един или по-скоро половин зъб.

— Трети път стомна за вода — каза Рафърти. Навря пак цевта в устата на Мартинес и дръпна спусъка. Пак неуспех. Започваше да губи търпение и вече се надяваше да свърши сутрешните си задължения на четвъртия опит. Този път завъртя барабана малко по-ентусиазирано. Но когато погледна Мартинес, той беше припаднал. Aмa че разочарование. Обичаше жертвите му да са будни, когато куршумът влиза в мозъка им. Макар да им оставаше само още секунда, той се наслаждаваше на преживяването.

Сграбчи Мартинес за косата, отвори насила устата му и напъха цевта вътре. Тъкмо щеше да дръпне спусъка, когато телефонът в ъгъла зазвъня.

Настоятелното металическо ехо в студения нощен въздух стресна Рафърти. Никога досега не му се беше случвало телефонът да звъни. Беше го използвал само за да набере номер и да каже краткото съобщение.

Извади с неохота цевта от устата на Мартинес. Отиде при телефона и вдигна, без да каже нито дума.

— Задачата се отменя — каза тих и спокоен глас. — Не е нужно да прибирате втората част от плащането.

Щракане, последвано от равномерно бръмчене.

Рафърти затвори. Можеше да завърти барабана още веднъж и ако успее, да доложи, че Мартинес вече е бил мъртъв преди позвъняването. Беше излъгал регионалния командир само веднъж и като доказателство можеше да покаже липсващия пръст на лявата си ръка. Винаги, когато го питаха за пръста, обясняваше, че бил отрязан от британски офицер по време на разпит, но малцина му се връзваха.

Прибра с неохота револвера и бавно тръгна към Мартинес, който се беше отпуснал, главата му беше клюмнала. Рафърти го развърза и той се свлече на пода. Рафърти го метна на рамо като чувал картофи, занесе го до таксито и го хвърли на задната седалка. За момент се надяваше, че ще срещне съпротива и тогава… Но не извади такъв късмет.

Изкара колата от склада, заключи и потегли към. Хийтроу" сред още няколко ранни таксита.

На няколко километра от летището Мартинес се върна на този свят, а не отиде на другия. Рафърти гледаше в огледалото как пътникът му започва да идва на себе си. Мартинес примигна няколко пъти и се загледа през прозореца към профучаващите покрай тях крайградски къщи. Когато започна да проумява положението, се наведе напред и оповръща цялата седалка. Колегата на Рафърти нямаше да е доволен.

Накрая дон Педро успя да се изправи, вкопчи се с две ръце в ръба на седалката и впери поглед в палача си. Какво го беше накарало да размисли? Може пък да не беше размислил. Може просто да бяха променили мястото на екзекуцията. Дон Педро леко се премести напред с надеждата да му се отвори поне минимален шанс за бягство, но болезнено виждаше как подозрителните очи на Рафърти на всеки няколко секунди поглеждат в огледалото.

Рафърти отби от главния път към дългосрочния паркинг, качи се на най-горното ниво и паркира в далечния ъгъл. Слезе от колата, отключи багажника и отвори сака. Отново остана доволен при вида на спретнатите пачки чисто нови банкноти от по пет паунда. Искаше му се да отнесе парите у дома за каузата, но не можеше да рискува да го пипнат с такава сума, особено при наличието на толкова много охрана, следяща всеки полет до Белфаст.

Извади аржентинския паспорт, еднопосочния билет за първа класа до Буенос Айрес и десет паунда, след което пусна револвера в сака — още нещо, което не биваше да намират у него. Заключи багажника, отвори вратата на шофьора и остави ключовете и билета за паркинга под седалката за колегата, който щеше да прибере колата по-късно сутринта. После отвори задната врата и се дръпна, за да направи място на Мартинес, но онзи не помръдна. Може би щеше да направи опит да се измъкне? Не и ако ценеше живота си. В края на краищата той не знаеше, че Рафърти вече няма оръжие.

Рафърти хвана Мартинес за лакътя, измъкна го от колата и го поведе към най-близкия изход. Разминаха се с двама души, докато слизаха по стълбите. Рафърти изобщо не ги погледна.

Не продумаха нито дума по дългия път до терминала. Когато стигнаха голямата зала, Рафърти връчи на Мартинес паспорта, билета и двете банкноти от по пет паунда.

— А останалите? — изръмжа дон Педро. — Защото колегите ви явно не са успели да потопят "Бъкингам".

— Смятай се за щастливец, че си жив — каза Рафърти. Обърна се и изчезна в тълпата.

За момент дон Педро си помисли дали да не се върне при таксито и да си вземе парите. Но само за момент. Вместо това с неохота тръгна към южноамериканското гише на "Бритиш Еъруейс" и подаде билета на жената от другата страна.

— Добро утро, мистър Мартинес — каза тя. — Надявам се престоят ви в Англия да е бил приятен.

3

— Как се сдоби с това насинено око, татко? — попита Себастиан, когато дойде на закуска в грил ресторанта на "Бъкингам“.

— Майка ти ме разкраси, понеже се осмелих да намекна, че хърка — отвърна Хари.

— Не хъркам — заяви Ема, докато мажеше масло върху препечена филийка.

— Откъде можеш да си сигурна дали не хъркаш, щом спиш? — подметна Хари.

— Ами ти, вуйчо Джайлс? Майка ми ли ти счупи ръката, задето си ѝ казал, че хърка? — попита Себ.

— Не хъркам! — повтори Ема.

— Себ — твърдо каза Саманта, — не бива да задаваш въпроси, когато виждаш, че не искат да ти отговорят.

— Казано от дъщерята на дипломат — отбеляза Джайлс и се усмихна през масата на приятелката на Себ.

— Казано от политик, който не иска да отговори на въпроса ми — каза Себ. — Все пак държа да разбера…

— Добро утро, говори капитанът — изпращя глас от високоговорителя. — В момента плаваме със скорост двайсет и два възела. Температурата е двайсет градуса по Целзий и не очакваме промени във времето през следващото денонощие. Желая ви приятен ден и ви съветвам да се възползвате от всички удобства, които може да ви предложи „Бъкингам“, особено от шезлонгите и плувния басейн на горната палуба, който е уникален за този кораб. — Последва дълга пауза, след което капитанът продължи: — Някои пътници ме питаха за силния шум, който ги събудил посред нощ. Оказа се, че британският флот е провеждал нощни учения в Атлантика и макар че бяха на няколко морски мили от нас, в ясна нощ звукът се разпространява надалеч. Извинявам се на всички, които са се събудили от стрелбата, и мога да ви уверя, че в нито един момент не сме били застрашени. Благодаря и още веднъж ви желая приятен ден.

Себастиан остана с впечатлението, че капитанът чете предварително написан текст, и когато погледна през масата към майка си, на лицето му ясно личеше, че не се съмнява кой е авторът.

— Иска ми се да бях член на борда — каза той.

— Защо? — попита Ема.

— Защото тогава може би щях да разбера какво се е случило нощес — отвърна той, без да откъсва очи от майка си.

Десетимата мъже останаха прави, докато Ема заемаше мястото си начело на масата — непозната маса, но пък и балният салон на „Бъкингам" не беше пригоден за спешно заседание на борда.

Всички бяха сериозни. Бяха се сблъсквали с кризи през живота си, но не и с такива размери. Дори устните на адмирал Съмърс бяха свити на тънка черта.

Ема отвори синята кожена папка, подарък от Хари по случай първото ѝ назначаване за председател. Помисли си, че именно Хари я беше предупредил за кризата и после се бе справил с нея.

— Не е нужно да ви казвам, че всичко, което ще обсъдим днес, трябва да остане строго поверително, защото едва ли ще е преувеличение, ако кажа, че бъдещето на „Барингтън Шипинг“, без да споменавам безопасността на всички на борда, е заложено на карта — започна тя.

Хвърли поглед към дневния ред, подготвен от секретаря на компанията Филип Уебстър един ден преди отплаването от Ейвънмаут. Той вече не беше актуален. Промененият дневен ред съдържаше само една точка и тя определено щеше да е единствената, обсъждана днес.

— Като начало извън протокола ще разкажа за всичко, случило се в малките часове на нощта, след което трябва да решим как да действаме — каза Ема. — Съпругът ми ме събуди малко след три…

След двайсет минути Ема отново погледна бележките си. Чувстваше, че е покрила всичко станало, но знаеше, че няма как да предвиди бъдещето.

— Размина ли ни се? — поинтересува се адмиралът, след като Ема попита дали има въпроси.

— Повечето пътници приеха обяснението на капитана без проблем. — Тя обърна една страница. — Дотук обаче имаме оплаквания от трийсет и четирима пътници. Всички с изключение на един приеха като компенсация безплатно пътуване с „Бъкингам“ в бъдеще.

— И можете да сте сигурни, че ще има още цял куп оплаквания — каза Боб Бингам, чиято обичайна северняшка прямота подейства като студен душ на външно спокойните по-стари членове на борда.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Ема.

— Щом другите пътници разберат, че е достатъчно само да напишат оплакване, за да си издействат безплатно пътуване, повечето ще тръгнат направо към каютите си и ще извадят листата и писалките.

— Може би не всички мислят като вас — обади се адмиралът.

— Точно затова съм в борда — отвърна Бингам, без да му мигне окото.

— Госпожо председател, казахте, че всички с изключение на един са се съгласили на безплатно пътуване — обади се Джим Нолс.

— Да — каза Ема. — За съжаление един американски пътник заплашва да съди компанията. Казва, че бил на палубата през малките часове и нито видял, нито чул военни кораби, но въпреки това успял да си счупи глезена.

Всички членове на борда заговориха едновременно. Ема ги изчака да се успокоят.

— Имам среща с мистър… — тя погледна бележките си — Хейдън Ранкин в дванайсет.

— Колко американци имаме на борда? — попита Бингам.

— Стотина. Защо питате, Боб?

— Да се надяваме, че повечето от тях не са гонещи линейки адвокати, в противен случай ще има да се съдим до края на живота си. — Около масата се разнесе нервен смях. — Ема, уверете ме, че мистър Ранкин не е адвокат.

— По-лошо — отвърна тя. — Политик е. Конгресмен от Луизиана.

— Червей, изкарал късмета да се озове в бъчва с пресни ябълки — каза Добс, който рядко изказваше мнението си на заседанията на борда.

— Не ви разбирам, друже — каза Клайв Анскот от другата страна на масата.

— Местен политик, който сигурно си мисли, че му е паднала възможност да се прочуе на националната сцена.

— Само това ни трябва — каза Нолс.

Бордът се смълча. Накрая Боб Бингам каза направо:

— Ще се наложи да го отстреляме. Единственият въпрос е кой ще дръпне спусъка.

— Май ще трябва да съм аз — обади се Джайлс, — защото съм единственият друг червей в бъчвата. — Добс се смути подобаващо. — Ще се опитам да се натъкна на него преди срещата му с вас, госпожо председател, и ще се опитам да уредя нещо. Да се надяваме, че е демократ.

— Благодаря, Джайлс — каза Ема, която още не беше свикнала брат ѝ да се обръща към нея с "госпожо председател".

— Какви са пораженията по кораба от експлозията? — попита Питър Мейнард, който досега си беше мълчал.

Всички погледи се обърнаха към другия край на масата, където седеше капитан Търнбул.

— Не толкова, колкото се опасявах — каза капитанът, докато ставаше. — Едно от четирите основни витла е повредено от взрива и няма да мога да го сменя, докато не се върнем в Ейвънмаут. Има и малко поражения по корпуса, но са съвсем повърхностни.

— Това ще ни забави ли? — попита Майкъл Карик.

— Не толкова, че някой да разбере, че плаваме с двайсет и два възела вместо с двайсет и четири. Другите три витла са в добро състояние и тъй като от самото начало смятах да пристигнем в Ню Йорк в ранните часове на четвърти, само най-наблюдателният пътник ще забележи, че сме закъснели с няколко часа.

— Обзалагам се, че наблюдателният пътник ще е конгресмен Ранкин — каза Нолс, с което не разведри особено обстановката. — И как обяснихте пораженията на екипажа?

— Не съм. Не им се плаща да задават въпроси.

— Ами обратното пътуване до Ейвънмаут? — попита Добс. — Ще успеем ли да се върнем навреме?

— Инженерите ни ще работят непрекъснато по повредите на кърмата през трийсет и шестте часа престой в Ню Йорк, така че когато дойде време да отплаваме, би трябвало да сме в чудесна бристолска форма.

— Добре казано — отбеляза адмиралът.

— Но това може да е най-малкият ни проблем — каза Анскот. — Не забравяйте, че на борда има клетка на ИРА. Един бог знае какво са замислили за останалата част от пътуването.

— Трима от тях вече са арестувани — каза капитанът. — Оковани са в буквалния смисъл на думата и ще бъдат предадени на властите веднага щом пристигнем в Ню Йорк.

— Но няма ли вероятност на борда да има и други членове на ИРА? — попита адмиралът.

— Според полковник Скот-Хопкинс клетките на ИРА обикновено се състоят от четирима или петима агенти. Така че да, възможно е да имаме още един-двама на борда, но те най-вероятно ще се покриват, след като трима от колегите им са арестувани. Мисията им явно се провали, което едва ли ще е повод за хвалене в Белфаст. И мога да потвърдя, че мъжът, който достави цветята в каютата на председателя, вече не е на борда: явно е слязъл преди да отплаваме. Подозирам, че ако има други, те едва ли ще бъдат с нас на обратното плаване.

— Сещам се за нещо не по-малко опасно от конгресмен Ранкин, че и от ИРА — каза Джайлс. Като изпечен политик, представителят на Бристолското пристанище моментално привлече вниманието на аудиторията.

— Koгo или какво имаш предвид? — попита Ема и погледна брат си.

— Четвъртата власт. Не забравяй, че покани журналисти с надеждата да отразят пътуването. Сега те разполагат със сензация.

— Така е, но никой извън тази стая не знае какво точно се е случило. Пък и само трима журналисти приеха поканата ни — от „Телеграф“, „Мейл“ и „Експрес“.

— Трима са предостатъчно — обади се Нолс.

— Човекът от „Експрес“ е пътуващ кореспондент — каза Ема. — Рядко е трезвен по обед, така че се погрижих в каютата му винаги да има поне две бутилки „Джони Уокър“ или „Гордънс". „Мейл" спонсорираха дванайсет безплатни пътувания, така че едва ли ще имат интерес да излизат с гръмки репортажи. Но Дерек Харт от „Телеграф" вече обикаля и задава въпроси.

— Хартлес[2], както е известен, в гилдията — каза Джайлс. — Ще се наложи да му подхвърля още по-голяма история, за да отвлека вниманието му.

— Какво може да е по-голямо от възможното потапяне на „Бъкингам" от ИРА на първото му плаване?

— Възможното потапяне на Великобритания от лейбъристко правителство. Каним се да обявим заем от милиард и половина паунда от МВФ в опит да спрем падането на британската лира. Главният редактор на „Телеграф" с радост ще посвети няколко страници на тази новина.

— Дори да го направи, залогът е толкова голям, госпожо председател, че според мен трябва да сме готови за най-лошия възможен резултат — каза Нолс. — В края на краищата, ако нашият американски политик реши да разгласи историята или мистър Харт от "Телеграф" се натъкне на истината, или пък, да не дава Господ, ако ИРА имат втори план, това може да се окаже първото и последно плаване на „Бъкингам".

Отново последва дълго мълчание.

— Е — каза накрая Добс, — нали обещахме на пътниците, че ги очаква пътуване, което няма да забравят до края на живота си.

Никой не се разсмя.

— Мистър Нолс е прав — каза Ема. — Ако някой от тези сценарии се осъществи, никакви безплатни пътувания и бутилки уиски и джин няма да ни спасят. Цената на акциите ни ще се срине за часове, резервите на компанията ще се изчерпят и продажбите на билети ще секнат, ако перспективните пътници решат, че съществува и най-малък шанс в съседната каюта да се спотайва атентатор от ИРА. Безопасността на нашите пътници е основната ни задача. Предвид това ви съветвам днес да събирате всякаква възможна информация, като в същото време уверявате пътниците, че всичко е наред. Аз ще съм в каютата си, така че ако попаднете на нещо, знаете къде да ме намерите.

— Идеята не е добра — твърдо рече Джайлс и Ема го погледна изненадано. — Госпожа председателят трябва да бъде видяна на горната палуба как разпуска и се наслаждава. Така е много по-вероятно да убедим пътниците, че няма причини да се безпокоят.

— Умно — отбеляза адмиралът.

Ема кимна. Канеше се да стане от мястото си, за да покаже, че срещата е приключила, когато секретарят на компанията Филип Уебстър се обади:

— Някакви други въпроси?

— Не мисля — отвърна Ема, която вече ставаше.

— Само още един въпрос, госпожо председател — каза Джайлс и Ема отново седна. — След като вече съм член на правителството, нямам друг избор освен да се оттегля като директор на компанията, тъй като нямам право да заемам доходоносен пост, докато служа на нейно величество. Осъзнавам, че звучи малко помпозно, но това важи за всеки нов министър. А и в моя случай влязох в борда само за да не допуснем майор Фишър да стане негов председател.

— Слава богу, че вече не е в борда и на борда — каза адмиралът. — Ако беше, вече целият свят щеше да знае какво се е случило.

— Може би именно това е причината да не е сред нас — каза Джайлс.

— Ако е така, ще си трае, освен ако не иска да бъде арестуван за съдействие на терористи.

Ема потръпна. Не искаше да повярва, че дори Фишър е в състояние да падне толкова ниско. Но покрай опита на Джайлс в училище и в армията не би трябвало да се изненадва, че след като Фишър бе започнал да работи за лейди Вирджиния, двамата не се бяха обединили, за да помогнат на нейната кауза. Обърна се отново към брат си.

— И за да разведря обстановката, бих искала да изкажа официално благодарността си към Джайлс, че служи като директор на компанията в такъв критичен период. Оставката му обаче ще отвори две свободни места в борда, тъй като сестра ми доктор Грейс Барингтън също се оттегли. Можете ли да ми препоръчате подходящи кандидати, които биха могли да ги заместят?

— Ако позволите, бих искал да направя предложение — каза адмиралът и всички се обърнаха към стария морски вълк. — „Барингтън" е фирма с дълги и силни местни връзки. Председателят на борда е представител на фамилията, така че може би е време да се обърнем към следващото поколение и да поканим Себастиан Клифтън да влезе в борда, като по този начин продължи семейната традиция.

— Но той е само на двайсет и четири! — възрази Ема.

— Иначе казано, не много по-млад от любимата ни кралица, когато зае престола — напомни ѝ адмиралът.

— Седрик Хардкасъл, това прозорливо старо куче, сметна Себастиан за достатъчно добър да бъде негов личен помощник във „Фартингс Банк“ — намеси се Боб Бингам и намигна на Ема. — Освен това разбрах, че неотдавна е бил повишен като заместник-директор на отдела за недвижими имоти на банката.

— А аз пък уверено мога да кажа — добави Джайлс, — че когато трябваше да вляза в правителството, изобщо не се поколебах да натоваря Себастиан с управлението на семейните акции.

— В такъв случай ми остава само едно — каза адмиралът. — Да предложа Себастиан Клифтън да бъде поканен да влезе в борда на „Барингтън Шипинг“.

— За мен е удоволствие да подкрепя предложението — обади се Бингам.

— Признавам, че се чувствам неловко — каза Ема.

— Това определено ти се случва за първи път — каза Джайлс, с което повиши настроението.

— Да обявя ли предложението за гласуване, госпожо председател? — попита Уебстър.

Ема кимна и седна.

— Адмирал Съмърс предложи — продължи секретарят — и мистър Бингам подкрепи предложението мистър Себастиан Клифтън да бъде поканен в борда на „Барингтън". — Замълча за момент. — Кой е за?

Всички с изключение на Ема и Джайлс вдигнаха ръце.

— Против?

Никой не вдигна ръка. Последвалите аплодисменти изпълниха Ема с гордост.

— И така, мистър Себастиан Клифтън е избран за член на борда на "Барингтън Шипинг".

— Да се молим да има борд, в който да влезе — прошепна Ема на брат си, след като секретарят на компанията обяви срещата за приключена.

— Винаги съм смятал, че е от порядъка на Линкълн и Джеферсън.

Мъжът на средна възраст, облечен в риза с разкопчана яка и спортно сако, вдигна очи от книгата, без да я затваря. Няколкото светли кичура рехава коса. които все още се задържаха на главата му, бяха грижливо сресани в опит да скрият преждевременното му оплешивяване. До стола му беше подпрян бастун.

— Извинете — каза Джайлс. — Не исках да ви прекъсвам.

— Няма проблем — отвърна мъжът с характерния си южняшки акцент, но пак без да затвори книгата. — Всъщност — добави той — винаги съм се срамувал от това колко малко познаваме историята на вашата страна, докато вие сте така добре осведомени за нашата.

— Защото вече не владеем половината свят, а вие, изглежда, сте на път да го направите — отвърна Джайлс. — Между другото, чудно ми е дали човек в инвалидна количка може да бъде избран за президент през втората половина на двайсети век — добави той, като погледна книгата в ръцете на мъжа.

— Съмнявам се — с въздишка отвърна американецът.

— Кенеди победи Никсън благодарение на телевизионен дебат. Ако го бяхте слушали по радиото, щяхте да си помислите, че победителят е Никсън.

— По радиото никой не може да види как се потиш.

Американецът повдигна вежда.

— Откъде тази добра осведоменост за американската политика?

— Член на парламента съм. А вие?

— Щатски конгресмен от Батън Руж.

— И тъй като не може да сте на повече от четирийсет, предполагам, че сте се прицелили във Вашингтон.

Ранкин се усмихна, но запази самообладание като опитен картоиграч.

— Сега е мой ред да ви задам въпрос. Как се казва жена ми?

Джайлс знаеше кога е претърпял поражение, така че отговори:

— Розмари.

— Е, вече установихме, че тази среща не е случайна. Сър Джайлс, с какво мога да ви помогна?

— Искам да поговорим за снощи.

— Не се изненадвам, тъй като не се съмнявам, че вие сте сред шепата хора на борда, които знаят какво всъщност се случи в малките часове.

Джайлс се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Корабът беше мишена на терористична атака, но за щастие успяхме да…

Американецът махна пренебрежително с ръка.

— Не е нужно да научавам подробностите. Просто ми кажете с какво мога да ви помогна.

— Опитайте се да убедите сънародниците си на борда, че Кралският военноморски флот наистина е провеждал учение. Ако успеете да го направите, познавам един човек, който ще ви бъде вечно благодарен.

— Сестра ви ли?

Джайлс кимна. Вече не се изненадваше.

— Досетих се, че проблемът трябва да е сериозен, когато я видях как седи на горната палуба и се прави, че не я е грижа за нищо. Странно поведение за уверен председател, който по моя преценка изобщо не се интересува ог слънчеви бани.

— Вината е моя. Но сме изправени…

— Както казах, спестете ми подробностите. Подобно на него — каза Ранкин и посочи снимката на корицата на книгата — не се интересувам от заглавията в утрешните вестници. Смятам да остана дълго в политиката, така че ще направя онова, което ме помолите. Обаче, сър Джайлс, това означава, че сте ми длъжник. И бъдете сигурен, че ще дойде време, когато ще си поискам дълга — добави той, преди да се върне към „Животът на Рузвелт“.

— Пристанахме ли вече? — попита Себастиан, когато двамата със Саманта седнаха на масата за закуска.

— Преди повече от час — отвърна Ема. — Повечето пътници вече слязоха.

— И тъй като това е първото ти посещение в Ню Йорк — каза Сам, докато Себ сядаше до нея. — и разполагаме само с трийсет и шест часа преди да отплаваме обратно за Англия, нямаме никакво време за губене.

— Защо корабът ще остане в пристанището само трийсет и шест часа? — попита Себ.

— Можеш да изкараш пари само като превозваш пътници, пък и пристанищните такси са направо чудовищни.

— Помните ли първото си пътуване до Ню Йорк, мистър Клифтън? — попита Саманта.

— И още как — прочувствено отвърна Хари. — Арестуваха ме за убийство, което не бях извършил, и прекарах следващите шест месеца в американски затвор.

— О, съжалявам — рече Саманта; помнеше историята, която ѝ беше разказал Себ. — Беше нетактично да ви напомням за такова ужасно преживяване.

— Изобщо не се притеснявай — каза Хари. — Само гледай да не арестуват Себ. Не искам това да стане поредната семейна традиция.

— Няма начин — отвърна Саманта. — Вече планирах посещения в „Метрополитън", Сентръл Парк, „Сарди” и "Фрик".

— Любимите музеи на Джесика — каза Ема.

— Макар че тя така и не ги посети — добави Себ.

— Не минава нито ден, без да ми липсва — въздъхна Ема.

— А на мен ми се иска да я познавах по-добре — каза Сам.

— Аз пък бях сигурен, че ще умра преди по-малката си сестра — обади се Себ.

Последва дълго мълчание. Накрая Себ, който явно искаше да смени темата, попита:

— И какво, няма ли да посетим някой нощен клуб?

— Няма време за подобни фриволности — отвърна Саманта. — Пък и баща ми ни е взел билети за театър.

— Какво ще гледате? — попита Ема.

— „Хелоу, Доли!"

— Това не е ли малко фриволно? — поинтересува се Хари.

— Татко смята „Пръстенът на нибелунга” на Вагнер за доста модерен — обясни Себ. — Къде е вуйчо Джайлс?

— Той бе един от първите, които напуснаха кораба — отвърна Ема, докато един келнер ѝ наливаше кафе.

— Посланикът ни го отмъкна в ООН, за да прегледат речта му преди следобедната сесия.

— Ако искаш, можем да опитаме да наместим и ООН в програмата — предложи Сам.

— Не — отвърна Себ. — Последния път, когато присъствах на реч на вуйчо, малко след това той получи инфаркт и не стана лидер на лейбъристите.

— Това не си ми го казвал!

— Има още много неща, които не знаеш за семейството ни — призна Себ.

— Което ми напомня нещо — рече Хари. — Така и не ми се удаде възможност да те поздравя с избора в борда.

— Благодаря, татко. И след като вече прочетох протокола от последната среща, с нетърпение очаквам — Себ вдигна поглед и видя тревожното изражение на майка си — да се запозная с колегите си в борда и особено с адмирала.

— Единствен по рода си е — каза Ема, макар че все още се чудеше дали следващото заседание на борда няма да ѝ е последното, защото ако истината излезеше наяве, нямаше да има друг избор освен да подаде оставката си. Но тъй като споменът от онази първа нощ в морето започваше да избледнява, тя вече се чувстваше малко по-уверена, още повече че „Бъкингам" беше в пристанището на Ню Йорк. Погледна през прозореца. Доколкото можеше да види, на кея не се въртяха глутници журналисти, не се чуваше вой и викове и не святкаха светкавици. Може би се интересуваха повече от резултатите от президентските избори. Щеше обаче да въздъхне с облекчение едва когато „Бъкингам" отплава обратно за Ейвънмаут.

— А ти как смяташ да прекараш деня, татко? — попита Себ.

— Ще обядвам с издателя си Харолд Гинзбърг. Не се съмнявам, че ще разбера какви са плановете му за последната ми книга и какво мисли за нея.

— Има ли надежда за предварително копие за майка ми? — попита Саманта. — Тя ви е голям почитател.

— Разбира се — отвърна Хари.

— Девет долара и деветдесет и девет цента — каза Себ и протегна ръка. Саманта пусна в дланта му горещо варено яйце. — А ти, мамо? Може би си решила да боядисаш корпуса?

— Не ѝ давай такива идеи — каза Хари съвсем сериозно.

— Ще сляза последна от кораба и ще съм първата, която ще се върне на борда. Макар че възнамерявам да посетя Алистър и да се извиня, че не бях на погребението на баба Филис.

— Тогава Себ беше в болницата — напомни ѝ Хари.

— Е, откъде започваме? — попита Себ, докато сгъваше салфетката си.

Сам погледна навън, за да види какво е времето.

— Ще вземем такси до Сентръл парк и ще направим една обиколка, след което отиваме в „Метрополитън".

— В такъв случай да тръгваме — каза Себ, докато ставаше. — Приятен ден, почитаеми родители.

Ема се усмихна и двамата излязоха от салона, хванати за ръка.

— Любопитно ми е дали вече спят заедно — каза Ема.

— Ема, живеем във втората половина на двайсети век, пък и ако трябва да сме честни, едва ли е наша работа да…

— Не, не се правя на моралистка — прекъсна го Ема. — Просто си помислих, че бих могла да продам една каюта повече.

4

— Благодаря, че долетяхте така бързо, полковник — каза сър Алън Редмейн, сякаш командирът от САС имаше друг избор.

Беше получил телеграмата веднага щом слезе от "Бъкингам" в Ню Йорк. Кола го откара до летище „Кенеди“, където взе първия полет обратно до Лондон. Друга кола го чакаше пред стълбичката на самолета в „Хийтроу".

— Секретарят на кабинета реши, че ще искате да видите днешните вестници — кача шофьорът и без нито дума повече потегли към Уайтхол.

В СЪРЦЕТО СИ ЗНАЕХТЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗГУБИ гласеше заглавието на първа страница в „Телеграф". Полковникът бавно прелисти страниците, но никъде не видя да се споменава „Бъкингам", нито пък намери статия с автор Дерек Харт — ако имаше нещо подобно, то със сигурност щеше да се появи на първа страница въпреки категоричната победа на Линдън Джонсън над Бари Голдуотър.

„Бъкингам" все пак се появяваше на вътрешните страници на „Дейли Експрес“, където имаше блестящ репортаж от пътуващия кореспондент, който възхваляваше удоволствието да прекосиш Атлантика на най-новия луксозен лайнер. "Дейли Мейл" беше поместил снимки на дванайсетте си читатели късметлии, позиращи пред Статуята на свободата. Други дванайсет билета, предложени за бъдеща дата, гарантираха премълчаването на всякакви евентуални неудобства, причинени от Кралския военноморски флот.

След един час, без да има възможност да се преоблече и да се обръсне, полковник Скот-Хопкинс седеше срещу секретаря на кабинета на Даунинг Стрийт 10.

Полковникът започна с подробен доклад, след което отговори на въпросите на сър Алън.

— Е, поне от цялата тази работа излезе нещо добро — каза сър Алън, докато вадеше кожено куфарче изпод бюрото си и го поставяше върху плота. — Благодарение на усърдието на колегите ви от САС успяхме да разкрием склад на ИРА в Батърси. Освен това намерихме над двайсет и три хиляди паунда в брой в багажника на таксито, откарало Мартинес до „Хийтроу". Подозирам, че Кевин Рафърти Четирипръстия скоро ще бъде преименуван на Трипръстия, ако не успее да обясни на регионалния си командир какво е станало с парите.

— А Мартинес? Къде е сега?

— Посланикът ни в Буенос Айрес ме уверява, че често посещава обичайните си свърталища. Не мисля, че ще видим отново него или синовете му в Уимбълдън или Аскот.

— А Дохърти и сънародниците му?

— На път за Северна Ирландия, но този път не на луксозен лайнер, а на борда на кораб от Кралския флот. Щом стигнат в Белфаст, ще бъдат прехвърлени в най-близкия затвор.

— По какви обвинения?

— Това още не е решено — отвърна сър Алън.

— Мисис Клифтън ме предупреди, че на кораба душел някакъв журналист от "Телеграф“ и задавал прекалено много въпроси.

— Дерек Харт. Проклетникът не обърна внимание на историята със заема от МВФ, която му подхвърли Джайлс, а прати материала си за инцидента с флота веднага щом стъпи в Ню Йорк. В статията му обаче има прекалено много "ако“ и „вероятно“, така че не беше трудно да убедим редактора да я отхвърли — още повече, че му бе много по-интересно да научи как Леонид Брежнев, един хардлайнер от старата школа, успя да измести Хрушчов с изненадващ преврат.

— И как го е направил? — попита полковникът.

— Съветвам ви да прочетете утрешния „Телеграф“.

— Ами Харт?

— Разбрах, че пътува за Йоханесбург, за да се опита да вземе интервю от някакъв терорист на име Нелсън Мандела, което може да се окаже трудно, тъй като той е в затвора повече от две години и досега до него не е бил допускан нито един журналист.

— Това означава ли, че екипът ми може да прекрати охраняването на семейство Клифтън?

— Още не — каза сър Алън. — ИРА почти сигурно ще изгубят интерес към Барингтън и Клифтън, след като дон Педро Мартинес вече не е наоколо да плаща сметките. Въпреки това трябва да убедя Хари Клифтън да ми помогне по един друг въпрос.

Полковникът повдигна вежда, но секретарят на кабинета просто стана и стисна ръката му.

— Ще поддържаме връзка — бяха единствените му думи.

— Реши ли най-сетне? — попита Себ, докато минаваха покрай „Боутхаус Кафе" в източната част на Сентръл Парк.

— Да — каза Саманта и пусна ръката му. Себ се обърна към нея и зачака тревожно. — Вече писах в Кингс Колидж, че с радост приемам предложението им да работя върху дисертацията си в Лондонския университет.

Себ подскочи от радост и изкрещя ликуващо. Никой не им обърна внимание, но пък и се намираха в Ню Йорк.

— Това означава ли, че ще се преместиш при мен, щом намеря нов апартамент? Можем дори да гo изберем заедно — добави той преди тя да успее да отговори.

— Сигурен ли си, че го искаш наистина? — тихо попита Саманта.

— Не бих могъл да съм по-сигурен — отвърна Себ и я прегърна. — И тъй като ти ще си в Странд, а аз работя в Сити, може би е най-добре да потърсим някое близко местенце като Излингтън. Какво ще кажеш?

— Сигурен ли си? — отново попита Сам.

— Толкова, колкото и че "Бристол Роувърс" никога няма да спечелят купата.

— Кои са "Бристол Роувърс"?

— Не се познаваме достатъчно добре, за да те товаря с техните проблеми — отвърна Себ, докато излизаха от парка. — Може би след време, след много време, ще ти разкажа за единайсетте безнадеждни нещастници, които редовно ми съсипват съботните следобеди — добави, когато стигнаха Пето авеню.

На рецепцията на "Вайкинг Прес" седеше млада жена, която Хари вече познаваше добре.

— Добро утро, мистър Клифтън — каза секретарката на Харолд Гинзбърг и излезе да го посрещне. Хари неволно се запита колко ли автори получават подобно отношение. — Господин Гинзбърг ви очаква с нетърпение.

— Благодаря, Кърсти — отвърна Хари.

Тя го поведе към облицования с дъбова ламперия кабинет на издателя, украсен с фотографии на минали и настоящи писатели — Хемингуей, Шоу, Фицджералд и Фокнър. Хари се зачуди дали човек трябва да умре преди снимката му да бъде добавена в колекцията на Гинзбърг.

Въпреки че наближаваше седемдесетте, Гинзбърг скочи иззад бюрото си в мига, в който Хари влезе в стаята. Хари неволно се усмихна. Облечен в костюм с жилетка и джобен часовник със златен ланец, Гинзбърг изглеждаше повече англичанин от него.

— Е, как е любимият ми писател?

Хари се разсмя и двамата си стиснаха ръцете.

— Колко пъти седмично поздравяваш писатели с тези думи? — попита Хари, докато се отпускаше във високото кожено кресло срещу издателя.

— Седмично ли? — отвърна Гинзбърг. — Поне три пъти на ден, а понякога и повече. Особено когато не мога да си спомня имената им. — Хари се усмихна. — В твоя случай обаче мога да докажа, че е вярно, защото след като прочетох „Уилям Уоруик и разпопеният викарий" реших първото издание да е осемдесет хиляди бройки.

Хари отвори уста, но не каза нищо. Последният му роман за Уилям Уоруик се беше продал в 72 000 бройки, така че много добре си даваше сметка за ангажимента. който поема издателят му.

— Да се надяваме, че няма да има много върнати бройки.

— Предварителните заявки показват, че осемдесет хиляди няма да са достатъчно. Извинявай — продължи Гинзбърг, — първо ми кажи как е Ема? Първото плаване триумф ли се оказа? Никъде не намерих да се споменава за него, въпреки че прегледах целия "Ню Йорк Таймс".

— Ема е отлично и ти праща много поздрави. Няма да се изненадам, ако точно сега лъска месинга на мостика. Колкото до първото плаване, имам чувството, че ще остане много доволна, че "Ню Йорк Таймс" не споменава нито дума за него, макар че цялото преживяване може да ми даде идея за следващия роман.

— Целият съм слух.

— Няма начин — отвърна Хари. — Просто ще се наложи да проявиш търпение, макар много добре да знам че това не ти е най-силната страна.

— В такъв случай да се надяваме, че новите ти отговорности няма да се отразят на писателския ти график. Моите поздравления.

— Благодаря. Макар че позволих да бъда предложен за президент на Асоциацията на английските писатели само поради една причина.

Гинзбърг повдигна вежда.

— Искам един руснак, Анатолий Бабаков, да бъде незабавно освободен от затвора.

— Какви са тези силни чувства към Бабаков? — попита Гинзбърг.

— Харолд, ако и теб те бяха вкарали в затвора за престъпление, което не си извършил, и т и щеше да изпитваш силни чувства, повярвай ми. При това не забравяй, че аз бях в американски затвор, което си е направо "Холидей Ин“ в сравнение с лагерите в Сибир.

— Дори не мога да си спомня какво е направил този Бабаков.

— Написал е книга.

— Това в Русия престъпление ли е?

— Да, ако решиш да кажеш истината за работодателя си, особено ако името на въпросния работодател е Йосиф Сталин.

— А, „Чичо Джо“, сетих се — рече Гинзбърг. — Но книгата така и не е била издадена.

— Била е издадена, но Бабаков бил арестуван много преди първата бройка да стигне до книжарниците и след показен процес бил осъден на двайсет години затвор без право на обжалване.

— Което само ме кара да се питам какво толкова може да има в тази книга, че Съветите да са така твърдо решени да не позволят на никого да я прочете.

— Нямам представа — каза Хари. — Но знам, че всяка бройка на „Чичо Джо“ е била свалена от рафтовете само часове след издаването ѝ. Издателството било затворено, Бабаков бил арестуван и никой не го е виждал след процеса. Смятам да разбера дали няма оцеляла бройка, когато отида на международната писателска конференция в Москва през май.

— Ако се добереш до бройка, с радост ще я дам за превод и ще издам книгата тук, защото гарантирам, че това не само ще се превърне в абсолютен бестселър, но и най-сетне ще разкрие Сталин като не пo-малък злодей от Хитлер. Имай обаче предвид, че Русия е доста голяма купа сено за намиране на точно тази игла.

— Така е, но съм твърдо решен да разбера какво има да ни каже Бабаков. Не забравяй, че е бил личен преводач на Сталин цели единайсет години, така че малцина знаят повече от него за кухнята на режима — макар дори той да не е очаквал каква ще е реакцията на КГБ, когато е решил да публикува своята версия на онова, което е видял с очите си.

— И сега, когато старите поддръжници на Сталин премахнаха Хрушчов и са отново на власт, несъмнено някои от тях ще поискат някои неща да си останат покрити.

— Като истината за смъртта на Сталин — каза Хари.

— Никога не съм те виждал така нахъсан за каквото и да било — каза Гинзбърг. — Не може и да не е много умно да ръчкаш с пръчка в бърлогата на мечката. Новият режим там като че ли не зачита особено човешките права, независимо от коя страна идваш.

— Какъв е смисълът да съм президент на Асоциацията, ако не мога да изразя възгледите си?

Часовникът на лавицата зад бюрото на Гинзбърг удари дванайсет.

— Какво ще кажеш да обядваме в клуба ми и да обсъдим по-нормални неща. като например с какви се е захванал Себастиан.

— Мисля, че е на път да предложи брак на американско момиче.

— Винаги съм знаел, че е умно момче — засмя се Гинзбърг.

Докато Саманта и Себ зяпаха възхитено витрините на Пето авеню, а Хари обядваше в клуб „Харвард“ с издателя си, едно жълто такси спря пред елегантна сграда на ъгъла на 64-та и Парк Авеню.

Ема слезе, понесла кутия за обувки с емблемата на "Крокет и Джоунс" върху капака. Вътре имаше изработени по поръчка черни обувки, които със сигурност щяха да станат идеално на Алистър, който винаги поръчваше обувките си на Джърмин Стрийт.

Когато погледна блестящото месингово чукче на входната врата, си спомни първия път, когато бе изкачила тези стъпала. Съвсем млада, току-що навършила двайсет, тя трепереше като листо и ѝ се искаше да избяга. Но беше похарчила всичките си пари, за да стигне до Америка, и не знаеше към кого другиго да се обърне в Ню Йорк, ако искаше да открие Хари, който беше вкаран в затвора за убийство, което не бе извършил. След като срещна баба Филис, Ема не се върна в Англия повече от година — докато не откри, че Хари вече не е в Америка.

Този път изкачи стъпалата по-уверено, почука решително с чукчето, дръпна се назад и зачака. Не се беше обадила предварително, защото не се съмняваше, че Алистър ще си е у дома. Макар че неотдавна се беше оттеглил като старши съдружник в „Симпсън, Албиън и Стюарт", той не беше любител на провинцията дори през уикендите. Беше типичен нюйоркчанин. Беше роден на 64-та и Парк и несъмнено тук щеше и да умре.

Когато вратата се отвори, Ема се изненада да види човек, когото позна моментално, макар бе бяха минали повече от двайсет години, откакто го беше виждала. Беше с леко черно сако, раирани панталони, бяла риза и сива вратовръзка. Някои неща никога не се променят.

— Радвам се да ви видя, мисис Клифтън — каза той, сякаш тя се отбиваше всеки ден.

Ема се смути — не можеше да си спомни името му. Хари никога не би го забравил.

— И аз много се радвам да ви видя — каза тя накрая. — Надявах се да се видя с Алистър, ако си е вкъщи.

— Боя се, че не е, мадам — каза икономът. — Господин Стюарт отиде на погребението на господин Бенджамин Рътлидж, бивш съдружник в кантората. Ще се върне от Кънектикът едва утре вечер.

Ема не успя да скрие разочарованието си.

— Ако желаете да влезете, с удоволствие ще ви направя чай. „Ърл Грей“, ако не ме лъже паметта?

— Много мило от ваша страна, но трябва да се връщам на кораба — каза Ема.

— Разбира се. Надявам се, че първото плаване на, Бъкингам“ е било успешно?

— По-добро, отколкото се бях надявала — призна тя. — Ще бъдете ли така добър да предадете най-добрите ми пожелания на Алистър и колко съжалявам, че не успях да го видя?

— За мен ще е удоволствие, мисис Клифтьн. — Икономът леко се поклони и затвори вратата.

Ема слезе по стълбите и започна да се оглежда за такси. Изведнъж осъзна, че още държи кутията с обувките. Смутена още повече, тя се върна и пак почука на вратата, този път по-нерешително.

Вратата се отвори и икономът се появи отново.

— Мадам? — каза той, дарявайки я със същата топла усмивка.

— Ужасно съжалявам, но забравих да ви дам подаръка за Алистър.

— Колко мило от ваша страна, че помните любимия магазин за обувки на господин Стюарт — каза той, докато Ема му даваше кутията. — Сигурен съм, че ще бъде очарован.

Ема стоеше пред него и още полагаше безнадеждни опити да си спомни името му.

— Надявам се, мисис Клифтън, че обратното ви пътуване до Ейвънмаут ще бъде също така успешно.

Икономът отново се поклони и затвори тихо вратата.

— Благодаря, Паркър — каза тя.

5

След като приключи с обличането, Боб Бингам се огледа във високото огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Двуредното му вечерно сако с широки ревери надали щеше да се върне на мода в близко бъдеще, както редовно му напомняше жена му. Той ѝ отвръщаше, че костюмът е бил достатъчно добър за баща му, когато е бил председател на борда на "Рибен пастет Бингам". И следователно би трябвало да е достатъчно добър и за него.

Присила не беше съгласна. Но пък напоследък помежду им трудно се намираше съгласие. И двамата още обвиняваха близката ѝ приятелка лейди Вирджиния Фенуик за ненавременната смърт на Джесика Клифтън и за това, че синът им Клайв, който тогава бе сгоден с Джесика, не беше стъпвал в Мейбълторп Хол от онзи паметен ден. Жена му беше наивна и благоговееше пред Вирджиния, но Боб още живееше с надеждата, че Присила най-сетне ще дойде на себе си и ще види проклетницата такава, каквато е в действителност, което ще им позволи отново да станат семейство. Боеше се обаче, че това няма да се случи в скоро време, пък и точно сега имаше по-належащи проблеми. Тази вечер щяха да се появят пред очите на широката публика като гости на масата на председателя на борда. Боб изобщо не бе уверен, че Присила ще успее да запази добро поведение за повече от няколко минути. Надяваше се, че ще се върнат в каютата си здрави и читави.

Боб се възхищаваше на Ема Клифтън. Тази Будика[3] на Бристол, както беше известна както на приятели, така и на врагове. Подозираше, че ако научи за прякора си. Ема ще го носи като почетна значка.

По-рано през деня Ема беше пъхнала бележка под вратата на каютата им с предложение да се срещнат в Салона на кралицата около 19:30. Преди да отидат на вечеря, Боб си погледна часовника. Вече беше осем без десет, а от жена му още нямаше и следа, макар да чуваше звука на течаща вода от банята. Закрачи напред-назад из помещението, като едва сдържаше раздразнението си.

Боб много добре знаеше, че лейди Вирджиния е завела дело за клевета срещу председателя — нещо, което едва ли щеше да забрави, тъй като седеше точно зад нея когато между двете прехвърчаха искрите. Когато дойде ред на въпросите на годишната среща на акционерите, лейди Вирджиния беше попитала дали е вярно, че един от директорите на "Барингтън" е продал всичките си акции с намерението да срине компанията. Разбира се, тя имаше предвид малкия заговор на Седрик Хардкасъл да спаси компанията от агресивния опит за придобиването ѝ от дон Педро Мартинес.

Ема отговори решително и напомни на лейди Вирджиния, че майор Фишър, нейният представител в борда, е продал акциите ѝ и ги е изкупил две седмици по-късно, за да навреди на репутацията на компанията, като в същото време докара добра печалба на клиента си.

"Ще се видим в съда" — това бе единственото, което Вирджиния можа да каже по въпроса, и седмица по-късно Ема наистина се чу с адвоката ѝ. Боб нямаше никакви съмнения на чия страна ще застане жена мy, ако се стигне до съд. Сигурен беше, че ако по време на вечерята Присила чуе някаква ценна информация, която би могла да помогне на каузата на приятелката ѝ, ще я предаде на адвокатите на Вирджиния секунди след като слезе на сушата в Ейвънмаут. И двете страни отлично си даваха сметка, че ако Ема изгуби делото, ще бъде съсипана не само репутацията ѝ, но и ще ѝ се наложи да се оттегли от поста си председател на "Барингтън".

Не беше казал на Присила нищо за ИРА и за онова, което бяха обсъждали на извънредната среща на първата сутрин от плаването; само беше повторил историята за ученията на военните и макар че определено не му вярваше, Присила научи единствено, че Себастиан е избран в борда.

След цял ден пазаруване в Ню Йорк, което излезе на Боб няколко палети рибен пастет, тя не повдигна въпроса отново. Боб обаче се боеше, че ще го направи пред Ема по време на вечерята и че ако това стане, ще му се наложи умело да смени темата. Слава богу, лейди Вирджиния не беше изпълнила заплахата си да участва в плаването, защото ако беше на борда, нямаше да миряса, докато не разбере какво точно се е случило в малките часове на първата нощ.

Присила най-сетне излезе от банята — чак в осем и десет.

— Май е по-добре да тръгваме на вечеря — каза Ема.

— Но Бингам не трябваше ли да дойдат? — попита Хари.

— Да — каза Ема и си погледна часовника. — Преди повече от половин час.

— Не се нервирай, скъпа — решително каза Хари. — Ти си председател на компанията и не бива да позволяваш Присила да види, че те е раздразнила, защото целта ѝ е точно такава. — Ема отвори уста да възрази, но той добави: — И гледай на вечерята да не казваш нищо, което Вирджиния би могла да използва в съда, защото е ясно на чия страна е Присила Бингам.

Покрай всички други проблеми, с които се беше сблъскала през изминалата седмица, Ема беше изключила от мислите си възможното дело, а тъй като адвокатите на Вирджиния не ѝ бяха досаждали от няколко месеца, дори беше започнала да се чуди дали тя тихомълком не се е отказала. Проблемът беше, че Вирджиния не правеше нищо тихомълком.

Ема тъкмо даваше поръчката си на оберкелнера, когато Хари стана от мястото си.

— Ужасно съжалявам, че ви накарах да чакате — каза Присила, — но съвсем изгубих представа за времето.

— Няма проблем — отвърна Хари. Издърпа стола ѝ и я изчака да се настани.

— Може би е време да поръчваме — каза Ема, която явно желаеше да напомни на гостенката си колко дълго е трябвало да я чакат.

Без да бърза, Присила прелисти подвързаното в кожа меню и на няколко пъти промени решението си, преди най-сетне да избере. След като келнерът прие поръчката ѝ, Хари я попита дали денят ѝ в Ню Йорк е минал приятно.

— О, да. На Пето авеню има чудесни магазини! Предлагат много повече, отколкото магазините в Лондон, макар че намирам цялото изживяване за доста изтощително. Когато се върнах на кораба, направо се проснах на леглото и заспах. А вие успяхте ли да обиколите магазините, мистър Клифтън?

— Не, имах среща с издателя си, а Ема отиде да посети един свой роднина.

— О, да съвсем забравих, че вие пишете романи. Просто не намирам време да чета книги — каза Присила, докато поставяха пред нея купа вряла доматена супа — Не съм поръчвала супа — каза тя на келнера през рамо. — Поръчах пушена сьомга.

— Съжалявам, мадам — каза келнерът и махна супата, а Присила подметна:

— Сигурно е много трудно да се намери опитен персонал за пътнически кораб.

— Надявам се, че няма да имате нищо против, ако започнем — каза Ема и взе лъжицата си за супа.

— Намерихте ли роднината си? — попита Боб.

— За съжаление не. Заминал е за Кънектикът, така че се срещнах с Хари и изкарахме късмет да си намерим билети за един следобеден концерт в центъра "Линкълн".

— Кой беше изпълнителят? — попита Боб, докато поставяха пред Присила блюдо пушена сьомга.

— Ленард Бърнстейн. Изпълни увертюрата на "Кандид", а след това изсвири концерт за пиано на Моцарт.

— Просто не знам как намирате време за такива неща — обади се Присила между две хапки.

Ема понечи да отговори, че не си прекарва живота в пазаруване, но погледна Хари и видя, че той я гледа намръщено.

— Веднъж слушах Бърнстейн с Лондонския симфоничен оркестър в Кралската фестивална зала — каза Боб — Брамс. Беше направо великолепно.

— А вие с Присила ли бяхте на изтощителната обиколка из магазините на Пето авеню? — попита Ема.

— Не. Отскочих до Долен Истсайд да видя дали има смисъл да се опитвам да пробия на американския пазар.

— И какво е заключението ви? — попита Хари.

— Американците не са съвсем готови за пастета на Бингам.

— А кои страни са готови? — попита Хари.

— Единствено Русия и Индия, ако трябва да съм откровен. А те вървят със свои проблеми.

— Какви? — с искрен интерес попита Ема.

— Руснаците не обичат да си плащат сметките, а индийците често не могат.

— Може би проблемът е в това, че предлагате само един продукт? — предположи Ема.

— Мислех си за разнообразяване, но…

— Може ли да говорим за нещо различно от рибен пастет? — обади се Присила. — В края на краищата нали уж сме на ваканция.

— Разбира се — каза Хари и попита. — Как е Клайв? — И веднага съжали за думите си.

— Чудесно, благодаря — побърза да отвърне Боб. — А вие сигурно се гордеете с избирането на Себастиан в борда.

Ема се усмихна.

— Е, това едва ли може да се нарече изненада — каза Присила. — Да бъдем откровени, ако майка ти е начело на компанията и семейството ти държи повечето акции, можеш да сложиш в борда и кокер шпаньол. А останалите директори ще махат послушно с опашки.

Хари си помисли, че Ема ще избухне. Но за щастие устата ѝ беше пълна и последва дълго мълчание.

— Това полусурово ли е? — остро попита Присила. Когато пред нея сложиха стек.

Келнерът провери поръчката.

— Не. Мадам, средно опечено.

— Поръчах полусуров стек. Съвсем ясно и разбираемо. Вземете го и ми донесете каквото поръчах.

Келнерът сръчно и мълчаливо взе блюдото, а Присила се обърна към Хари.

— Можете ли да си изкарвате хляба като писател?

— Трудно е — призна Хари. — Най-вече защото има много отлични писатели. Все пак…

— Все пак сте женен за богата жена, така че едва ли има кой знае какво значение, нали?

Коментарът ѝ затвори устата на Хари, но не и на Ема.

— Е, поне открихме, че имаме нещо общо. Нали, Присила?

— Така е — каза Присила без да ѝ мигне окото. — Но пък аз съм старомодна и са ме възпитали с представата, че естественият ред на нещата е мъжът да се грижи за жената. Някак не ми се струва правилно да е обратното. — Отпи глътка вино и докато Ема се канеше да каже нещо, добави с топла усмивка: — Боя се, че се усеща вкус на корк.

— На мен ми се вижда отлично — каза Боб.

— Скъпият Робърт още не може да прави разлика между кларет и бургундско. Всеки път, когато организираме парти, аз избирам виното. Келнер! — каза тя, обръщайки се към сомелиера. — Ще ни трябва друга бутилка мерло.

— Веднага, мадам.

— Предполагам, че рядко посещавате Северна Англия — каза Боб.

— Не много често — призна Ема. — Но част от рода ми е от високата част на Шотландия.

— Част от моя също — каза Присила. — Родена съм в Камбъл.

— Това е по-скоро в ниската част — каза Ема и Хари я срита под масата.

— Несъмнено сте права, както винаги — отвърна Присила. — Така че знам, че няма да имате против да ви задам един личен въпрос. — Боб остави ножа си и погледна напрегнато жена си. — Какво всъщност се случи през първата нощ от плаването? Защото знам, че не е имало никакви военни кораби.

— Откъде можеш да знаеш подобно нещо, когато точно тогава спеше дълбоко? — каза Боб.

— А според вие какво е станало, Присила? — попита Ема, прибягвайки към тактиката, която брат ѝ често използваше. когато не искаше да отговаря на някой въпрос.

— Някои пътници твърдят, че една от турбините е експлодирала.

— Машинното отделение е отворено за пътници по всяко време — каза Ема. — Всъщност днес имаше обиколка там. Отидоха доста хора.

— Освен това чух, че в каютата ви е гръмнала бомба — непоколебимо рече Присила.

— Можете да посетите каютата ни по всяко време, за да коригирате зле информирания клюкар, пускащ подобни слухове.

— А един друг човек ми каза — продължи упорито Присила, — че група ирландски терористи са се качили на кораба около полунощ…

— Но са открили, че всички места са заети и тъй като няма свободни каюти, били принудени да скочат в морето и да плуват обратно до Белфаст ли?

— А чухте ли историята за марсианците, долетели от далечния космос и кацнали в единия от комините? — включи се Хари, когато келнерът се появи отново с недопечен стек.

Присила едва го удостои с поглед и стана от мястото си.

— Всички вие криете нещо — каза тя и пусна салфетката си на масата. — И възнамерявам да открия какво е преди да стигнем Ейвънмаут.

Тримата я гледаха как се отдалечава безметежно и излиза от салона.

— Моите извинения — каза Боб. — Оказа се по-зле, отколкото се опасявах.

— Не се безпокойте — отвърна Хари. — Моята жена пък хърка.

— Не е вярно! — заяви Ема, а двамата мъже избухнаха в смях.

— Бих дал половината си състояние, за да имам връзка като вашата.

— Бих го взел — отвърна Хари и този път беше ред на Ема да го срита по кокалчетата под масата.

— Е, благодарна съм за едно, Боб — каза Ема отново с председателски тон. — Съпругата ви явно няма представа какво се е случило през първата нощ в морето. Но ако разбере…

— Бих искала да открия тази среща, като поздравя сина си Себастиан Клифтън с добре дошъл в борда.

В балния салон се разнесоха одобрителни възгласи.

— Макар да съм извънредно горда от постиженията на мистър Клифтън на такава млада възраст, смятам, че трябва да го предупредя, че членовете на борда ще наблюдават със значителен интерес приноса му към компанията.

— Благодаря, госпожо председател, за топлото посрещане и безценния ви съвет. — Думите на Себ накараха неколцина от борда да се усмихнат. Беше показал самоувереността на майка си и чара на баща си.

— Да продължим нататък — каза Ема. — Позволете да ви запозная с новостите около случката, станала известна като инцидента с Кралския военноморски флот. Макар че все още не можем да си позволим да се отпуснем, най-лошите ни опасения като че ли не се сбъднаха. Никаква важна информация не е стигнала до пресата от двете страни на Атлантика и доколкото разбирам, значителна заслуга за това има и от номер десет. Тримата ирландци, арестувани в малките часове на първата нощ от плаването, вече не са на борда. След като пристанахме и всички пътници слязоха на сушата, те бяха дискретно прехвърлени на фрегата на Кралския флот, която в момента пътува към Белфаст.

— Повреденото витло, макар да не е напълно поправено, работи с шейсет процента от капацитета си и ще бъде сменено след завръщането ни в Ейвънмаут — продължи тя. — Екипите по поддръжката се трудиха денонощно върху пораженията по корпуса през целия ни престой в Ню Йорк и свършиха отлична работа. Само опитен моряк би могъл да забележи някакви признаци на ремонти. По-нататъшната работа по корпуса също ще бъде извършена в Ейвънмаут. Очаквам, че когато „Бъкингам” поеме на второто си плаване до Ню Йорк осем дни след пристигането си, никой няма да подозира, че сме имали проблеми. Мисля обаче, че би било неразумно да обсъждаме инцидента извън заседателната зала и че е най-добре да се придържаме към официалната версия за случилото се, ако започнат да ни задават въпроси.

— Ще се обърнем ли към застрахователната компания? — попита Нолс.

— Не — твърдо заяви Ема, — защото ако го направим, това несъмнено ще повдигне много въпроси, на които не искам да отговарям.

— Разбрано, госпожо председател — каза Добс. — Но колко ни струва инцидентът с Кралския флот?

— Още не разполагам с точната сума, за да я представя на борда, но ми беше казано, че е около седем хиляди паунда.

— Нищожна сума предвид обстоятелствата — обади се Бингам.

— Така е. В протокола обаче не трябва да се записва нищо за инцидента, както и не бива да се обсъжда с акционерите.

— Госпожо председател, ще трябва да включа нещо за случилото се — обади се секретарят на компанията.

— В такъв случай се придържайте към официалното обяснение, мистър Уебстър. И не разгласявайте никаква информация без моето одобрение.

— Както кажете, госпожо председател.

— А сега да продължим с по-положителни новини. — Ема погледна папката си. — Всички места на "Бъкингам" за обратното пътуване до Ейвънмаут са заети и вече имаме седемдесет и два процента заети места за второто пътуване до Ню Йорк.

— Наистина добра новина — каза Бингам. — Не бива обаче да забравяме, че онези сто осемдесет и четири безплатни места, които обещахме като компенсация, със сигурност ще бъдат заети при някое бъдещо плаване.

— "При някое бъдещо плаване" — точно това е важното, мистър Бингам. Ако ги разпределим равномерно през следващите две години, те няма да се отразят много върху приходите ни.

— Боя се, че има и нещо друго, което може да се отрази върху приходите ни — обади се Анскот. — И по-лошото е, че проблемът не е по наша вина.

— Какво имате предвид? — попита Ема.

— Проведох много интересен разговор с брат ви и останах с впечатлението, че е доста уверен относно последствията от заема на милиард и половина паунда от МВФ за спиране на падането на валутата ни. Освен това той спомена, че е възможно правителството да вдигне корпоративния данък на седемдесет процента, както и деветдесет процента данък върху приходите на всеки, който печели над трийсет хиляди годишно.

— Мили боже — обади се адмиралът. — Чудно ми е дали ще мога да си позволя собственото си погребение.

— А последната идея на министъра на финансите — продължи Нолс, — която за мен е почти немислима, е никой бизнесмен или турист да не може да напуска страната с повече от петдесет паунда в брой.

— Това едва ли ще стимулира хората да пътуват в чужбина — малко кисело отбеляза Добс.

— Мисля, че мога да намеря вратичка — каза Себастиан.

Членовете на борда се обърнаха към най-новия си колега.

— Провеждам малко проучване какво са намислили конкурентите ни и се оказва, че собствениците на "Ню Йорк" и "Франция" са намерили решение на данъчните си проблеми. — Себ вече беше грабнал вниманието на борда. — "Ню Йорк" вече не е регистриран като собственост на американска компания въпреки факта, че централата ѝ и повечето ѝ служители си остават в Ню Йорк. От данъчни съображения компанията е била регистрирана в Панама. Всъщност, ако погледнете тази снимка внимателно — Себ постави голяма фотография на "Ню Йорк" в средата на масата, — щe видите малък панамски флаг на кърмата, въпреки че звездите и ивиците си остават навсякъде другаде, от чиниите в ресторантите до килимите в каютите.

— И французите ли правят същото? — попита Нолс.

— Определено, но с една тънка галска разлика. На кърмата на "Франция" се развява алжирски флаг, което според мен е просто политически номер.

И извади друга снимка, този път на големия френски лайнер, която започна да обикаля заседателната маса.

— Това законно ли е? — попита Добс.

— Правителствата не могат да направят абсолютно нищо — каза Себ. — И двата кораба са в открито море повече от триста дни в годината и ако питате пътниците. всичко на борда е точно такова, каквото е било винаги.

— Тази идея не ми харесва — каза адмиралът. — Не ми се вижда редно.

— Първият ни дълг трябва да е към акционерите — обърна се Нолс към колегите си. — Затова предлагам Клифтън да представи доклад по темата, за да можем да го обсъдим по-подробно па следващата среща на борда.

— Добра идея — подкрепи го Добс.

— Не съм против идеята, но финансовият ни директор има алтернативно решение, което някои от вас могат да намерят за по-привлекателно. — Ема кимна към Майкъл Карик.

— Благодаря, госпожо председател. Всъщност идеята е съвсем проста. Ако искаме да построим втори кораб и се възползваме от отстъпката, предлагана от "Харланд и Волф" в определения в договора срок, бихме избегнали плащането на какъвто и да било корпоративен данък през следващите четири години.

— Със сигурност има някаква уловка — усъмни се Нолс.

— Оказва се, че няма — каза Ема. — Всяка компания може да поиска данъчни облекчения по капиталов проект, стига да се придържа към цената, уточнена в оригиналния договор.

— Защо правителството би се съгласило с подобно нещо, когато другите предложени от него мерки са толкова драконови? — попита Мейнард.

— Защото помага за намаляване на безработицата — отвърна Себ — А в последния си манифест лейбъристите обещаха да работят точно в тази посока.

— В такъв случай съм за това решение — каза Добс. — Но колко време имаме, преди да решим дали да приемем, или не офертата на "Харланд и Волф"?

— Малко повече от пет месеца — каза Карик.

— Предостатъчно, за да стигнем до решение — каза Мейнард.

— Но това не решава ограничението от петдесет паунда за пътниците ни — отбеляза Анскот.

Себ не успя да сдържи усмивката си.

— Вуйчо Джайлс ми посочи, че нищо не може да попречи на пътник да плаща с чекове, докато е на борда.

— Но ние нямаме банкови клонове на „Бъкингам“- напомни му Добс.

— „Фартингс“ с радост ще отворят клон — отвърна Себ.

— В такъв случай предлагам предложението също да бъде включено в доклада на мистър Клифтън — каза Анскот, — както и други предложения, които да бъдат предоставени на всички членове на борда преди следващата среща.

— Съгласна — заяви Ема. — Значи ни остава само да решим кога ще е следващата среща.

Както обикновено, мина доста време преди да се определи дата, която да е удобна за всички членове на борда.

— И да се надяваме, че дотогава инцидентът с Кралския флот ще бъде само фолклор. Имаме ли други въпроси за обсъждане? — попита Ема и огледа присъстващите.

— Да, госпожо председател — каза Нолс. — Поискахте да предложим възможни кандидати за вакантното място в борда.

— Имате ли някого предвид?

— Дезмънд Мелър.

— Онзи, който основа "Бристол Бъс" ли?

— Същият. Но миналата година продаде компанията си на "Нашънъл Бъсес". Направи доста добра печалба и сега разполага с купища свободно време.

— И значителни познания в транспортния бизнес — обади се Анскот, с което разкри, че двамата с Нолс работят в комбина.

— В такъв случай ще поканя мистър Мелър на среща следващата седмица — каза Ема преди някой от двамата да предложи кандидатурата за гласуване.

Нолс неохотно се съгласи.

Емa обяви края на срещата. Беше много доволна, когато видя колко директори отидоха при Себастиан да го поздравят с влизането му в борда. Бяха толкова много, че мина известно време преди тя да успее да поговори насаме със сина си.

— Планът ти проработи идеално, Себ.

— Да, но беше очевидно, че твоята идея е по-приемлива за мнозинството от моята. Все пак още не съм убеден, че трябва да рискуваме такъв голям капитал за построяването на нов кораб. Ако финансовите перспективи за страната са толкова лоши, колкото смята вуйчо Джайлс, на следващата Коледа може да се окажем с две издънки. И ако това стане, ще го отнесе бордът на "Барингтън".

6

— Колко мило от ваша страна, че намерихте време да се срещнем, мистър Клифтън — каза секретарят на кабинета, докато настаняваше Хари на малката овална маса в центъра на стаята. — Особено като имам предвид колко сте зает.

Хари щеше да се разсмее, ако не седеше на Даунинг Стрийт 10 срещу един от най-заетите хора в страната. Появи се секретар и постави пред него чаша чай, сякаш беше редовен посетител в кварталното му кафе.

— Надявам се, че съпругата и синът ви са добре?

— Добре са, благодаря, сър Алън. — Хари би се поинтересувал как е семейството на секретаря на кабинета, но нямаше представа дали такова съществува. Затова реши да приключи празните приказки. — Предполагам, че зад атентата е стоял Мартинес? — попита той, след като отпи глътка чай.

— Наистина е бил той, но тъй като сега си е в Буенос Айрес и много добре си дава сметка, че ако той или синовете му стъпят в Англия, ще бъдат моментално арестувани, едва ли ще ви създава неприятности отново.

— А ирландските му приятели?

— Никога не са му били приятели. Интересували са се единствено от парите му и щом кранчето пресъхнало, били напълно готови да се отърват от него. Но тъй като лидерът им и двама от помощниците му сега са на сигурно място зад решетките, не вярвам да чуем новини от тях в обозримо бъдеще.

— Открихте ли дали на борда е имало други агенти на ИРА?

— Двама. Но оттогава никой не ги е виждал. Според разузнаването са се сврели някъде в Ню Йорк и едва ли ще се върнат скоро в Белфаст.

— Много съм ви благодарен, сър Алън — каза Хари. Предполагаше, че срещата е приключила.

Секретарят на кабинета кимна, но точно когато Хари понечи да стане, каза:

— Трябва да ви призная, мистър Клифтън, че това не беше единствената причина, поради която исках да се срещнем.

Хари седна отново и се съсредоточи. Ако този човек искаше нещо, най-добре щеше да е да си отваря очите и ушите.

— Вашият шурей веднъж ми каза нещо, което ми бе трудно да повярвам. Ще съм ви благодарен, ако ми помогнете да разбера дали не е преувеличил.

— Политиците по принцип често го правят.

Сър Алън не отговори, а отвори папката пред себе си, извади един-единствен лист и го плъзна по масата.

— Ще бъдете ли така добър да го прочетете внимателно?

Хари погледна резюмето, което бе дълго стотина думи и съдържаше няколко имена на места и подробности за движение на войски в страната, както и ранговете на старшите офицери. Прочете седемте абзаца, както беше инструктиран, след което вдигна очи и кимна. Секретарят на кабинета взе листа и сложи пред Хари бележник и химикалка.

— А сега ще бъдете ли така добър да запишете онова, което прочетохте току-що?

Хари реши да се включи в играта. Взе химикалката и започна да пише. Когато приключи, подаде бележника на секретаря на кабинета, който го сравни с оригинала, изхъмка и каза:

— Значи е истина. Вие сте от онези рядко срещани хора с фотографска памет. Макар че сте допуснали една грешка.

— Годманчестър вместо Годалминг ли? — отвърна Хари. — Просто исках да се уверя, че внимавате.

Мъжът, който трудно се впечатляваше, определено бе впечатлен.

— Да не би да искате да ме включите в клубния си отбор за викторини? — попита Хари.

Сър Алън не се усмихна.

— Не. Боя се, че въпросът е малко по-сериозен, мистър Клифтън. През май ще пътувате до Москва като президент на Асоциацията на английските писатели. Сър Хъмфри Тревелян, нашият посланик там, се е сдобил с документ, който е толкова деликатен, че не може да рискува да го изпрати дори с дипломатическа поща.

— Мога ли да попитам какво е съдържанието му?

— Подробен списък с имената и местоположението на всички руски шпиони, действащи на територията на Великобритания. Сър Хъмфри не го е показал дори на заместника си. Ако успеете да ми го доставите в главата си, ще можем да разбием цялата съветска шпионска мрежа в страната и тъй като няма да има никакви документи, вие няма да бъдете изложен на никаква опасност.

— Ще го направя с готовност — без никакво колебание каза Хари. — Само че ще очаквам нещо в замяна.

— Всичко, което е по силите ми.

— Искам външният министър да отправи официален протест срещу затварянето на Анатолий Бабаков.

— Преводачът на Сталин ли? Той не написа ли книга, която беше забранена… как се казваше…

— „Чичо Джо" — каза Хари.

— А, да, разбира се. Е, ще направя каквото мога, но не гарантирам нищо.

— Освен това трябва да направи официално изявление пред всички национални и чуждестранни осведомителни агенции в деня преди полета ми до Русия.

— Не мога да ви обещая това, но бъдете сигурен, че ще препоръчам външният министър да подкрепи кампанията ви за освобождаването на Бабаков.

— Не се съмнявам, че ще го направите, сър Алън. Но ако не успеете да ми помогнете — Хари направи пауза, — можете да си го заврете отзад и да потърсите някой друг да ви изпълнява ролята на куриер.

Думите на Хари имаха точно този ефект, който бе търсил. Секретарят на кабинета го гледаше като треснат, неспособен да каже нито дума.

Още докато се ръкуваха, Ема разбра, че гостът няма да ѝ хареса. Все пак го поведе към двете удобни кресла до камината.

— Много се радвам, че най-сетне се срещаме, мисис Клифтьн — каза гой. — През годините съм чувал и чел толкова много за вас.

— А аз в последно време чета много за вас, мистър Мелър — каза Ема, докато сядаше и се вглеждаше по-внимателно в мъжа пред себе си. От един неотдавнашен профил във „Файнаншъл Таймс“ знаеше, че Дезмънд Мелър е напуснал училище на шестнайсет и е започнал за работи като продавач на билети в "Кукс Травъл". На 23 основал собствена компания, която неотдавна бе продал за близо два милиона паунда, след като беше минал през няколко добре отразени затруднения. Но Ема приемаше, че това е присъщо на повечето успешни предприемачи. Тя бе подготвена за чара му, но остана изненадана, че той изглежда много по-млад за своите четирийсет и осем години. Определено беше в добра форма, без нито един излишен килограм, и Ема трябваше да се съгласи със секретарката си. че наистина изглежда добре, макар че вкусът му към облеклото не отговаряше много на финансовия му успех.

— Надявам се, че не само лоши неща — със смях каза той.

— Е, ако може да се съди по последната ви битка за придобиване, мистър Мелър, определено не вярвате във вземането на пленници.

— Ситуацията в момента е трудна, мисис Клифтън, както несъмнено знаете, така че понякога се налага човек да си пази задника, ако ме извините за израза.

Ема се запита дали да не намери някакво извинение да прекрати преждевременно срещата въпреки факта, че бе наредила на секретарката си да не я притеснява поне половин час.

— Следя работата на съпруга ви в защита на Бабаков — каза Мелър. — Май той също ще трябва да си пази задника — добави и се ухили.

— Хари взема много присърце положението на мистър Бабаков.

— Както и всички ние, несъмнено. Но все пак се питам дали си струва усилията? Руснаците не дават и пет пари за човешките права.

— Това не би попречило на Хари да се бори за нещо, в което вярва.

— Той често ли отсъства?

— Не толкова — отвърна Ема, като се мъчеше да скрие изненадата си от внезапната смяна на темата. — От време на време прави турне за представяне на нова книга или ходи на конференции. Но когато си начело на акционерна компания, това понякога може да е и за добро.

— Много добре знам как се чувствате — каза Мелър и се наведе напред. — Жена ми предпочита да живее в провинцията, поради което аз оставам в Бристол през седмицата.

— Имате ли деца? — попита Ема.

— Една дъщеря от първия ми брак. Секретарка е в Лондон. И още една от втория.

— На колко години е тя?

— Кели е на четири и, разбира се, зная, че вашият син Себастиан неотдавна влезе в борда на „Барингтън“.

Ема се усмихна.

— В такъв случай мога ли да ви попитам защо искате да влезете в борда, мистър Мелър?

— Дез, моля. Всичките ми приятели ме наричат Дез. Както знаете, опитът ми е предимно в транспортния бизнес, макар че след като продадох компанията, започнах от време на време да се заигравам с недвижими имоти. Но въпреки това имам много свободно време и реших, че ще е забавно да работя под ръководството на жена.

Ема подмина последните му думи.

— Ако станете член на борда, какво ще бъде отношението ви към предложение за агресивен опит за придобиване?

— Kaтo начало ще се престоря, че не проявявам интерес, и ще видя колко ще мога да издоя oт тях. Тайната е да бъдеш търпелив.

— Няма ли обстоятелства, при които бихте решили да се застъпите за компанията?

— Не и ако цената е подходяща.

— Но когато „Нашънъл Бъсес" придоби вашата компания, не бяхте ли загрижен какво ще стане със служителите ви?

— Ако са си отваряли очите, щяха да забележат какво предстои още преди години, пък и едва ли щеше да ми се отвори друг подобен шанс.

— Но ако се вярва на „Файнаншъл Таймс", само месец след придобиването половината от хората ви, някои от които са работили за вас повече от двайсет години, са били освободени.

— С бонус в размер на шест месечни заплати. И много от тях без проблем си намериха работа другаде, включително и в „Барингтън".

— А след още един месец „Нашънъл Бъсес" махва името ви от компанията, а заедно с него и репутацията, която сте си изградили през годините.

— Вие също сте се отказали от името си, когато сте се омъжили за Хари Клифтън — каза Дез. — Но това не ви попречи да станете председател на борда на „Барингтън".

— Нямах избор, но подозирам, че дори това ще се промени в бъдеще.

— Да бъдем откровени. Когато теглим чертата, не можем да си позволим да бъдем сантиментални.

— Не е трудно да се разбере как сте станали такъв успешен бизнесмен, Дез, и защо бихте станали отличен директор за подходящата фирма.

— Радвам се, че мислите така.

— Но въпреки това трябва да говоря с колегите си, ако случайно не са съгласни с мен. Когато го направя, ще ви се обадя пак.

— Очаквам го с нетърпение, Ема.

7

Малко преди девет на cледващия ден Себастиан пристигна пред американското посолство на Гроувнър Скуеър за уговорената среща с chef de mission.

След като се представи на рецепцията, сержант от морската пехота го придружи до втория стаж и почука на една врата в дъното на коридора. Себ се изненада, когато вратата отвори мистър Съливан.

— Радвам се да те видя, Себ. Влизай.

Себ влезе в стая с изглед към Гроувнър Гардънс, но не обърна внимание на гледката.

— Кафе? — попита Съливан.

— Не, благодаря, сър — каза Себ. Беше твърде нервен, за да мисли за нещо друго освен за встъпителните си думи.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита Съливан, докато сядаше зад бюрото си.

Себ остана прав.

— Моля за позволението ви, сър, да поискам ръката на дъщеря ви.

— Колко чудесно и старомодни — каза мистър Съливан. — Трогнат съм, че си направи труда да ме молиш, Себ, и ако Саманта го желае, нямам абсолютно нищо против.

— Не зная дали знае, сър — призна Себ. — Защото още не съм я питал.

— Тогава ти желая успех, защото можеш да си сигурен, че нищо не би зарадвало повече мен и майка ѝ.

— Слава богу — рече Себ.

— Казал ли си на родителите си?

— Снощи, сър.

— И те какво мислят?

— Майка ми остана много доволна, но баща ми каза, че ако Сам има малко ум в главата, ще ми откаже.

Съливан се усмихна.

— Но ако приеме, ще успееш ли да ѝ осигуриш начин на живот, с който не е свикнала? Защото нали знаеш, тя иска дa се занимава с наука, а учените не са много добре платени.

— Работя по въпроса, сър. Наскоро ме повишиха в банката и сега съм заместник-директор на отдела за недвижима собственост. Освен това сигурно знаете, че неотдавна влязох в борда на "Барингтън".

— Всичко това звучи доста обещаващо, Себ, и ако трябва да съм честен, Марион се чудеше защо се бавиш толкова.

— Това означава ли, че имам благословията ви?

— Разбира се, че означава. Но никога не забравяй, че Саманта определя правилата също като майка ти. А ние, простосмъртните, трябва да живеем според тях, освен ако не се водим по същия морален компас, подобно на баща ти. Е, след като изчистихме този въпрос, няма ли да седнеш?

Когато се върна в Сити, Себастиан намери на бюрото си бележка от Ейдриън Слоун да се яви незабавно при него.

Намръщи се. Единствената предупредителна светлинка на радара му през последните няколко месеца беше прекият му шеф. Така и не бе успял да се хареса на Слоун от момента, в който Седрик Хардкасъл го беше назначил като негов заместник в отдела. Слоун винаги успяваше да остави впечатлението, че си върши работата добре, и честно казано, месечните резултати и печалбите на отдела бяха неизменно впечатляващи. Поради някаква причина обаче той сякаш нямаше доверие на Себ и не правеше опити да споделя с него — всъщност правеше всичко възможни да го държи настрана Освен това Себ знаеше от един колега, че всеки път, когато името му се споменава в разговор, Слоун не пропуска да го омаловажи.

Беше мислил дали да не спомене за проблема пред Седрик, но майка му го беше разубедила с довода, че Слоун ще разбере и това само ще го направи още по-враждебен.

— Във всеки случай — добави Ема — трябва да се научиш да си стоиш на краката и да не очакваш Седрик да ти бърше сополите всеки път, когато се изправиш пред проблем.

— Всичко това е много добре, но какво друго бих могъл да направя? — отвърна Себ.

— Просто си върши работата, при това добре — каза Ема. — Защото това е единственото, което интересува Седрик.

— Но аз правя точно това — заинати се Себ. — Тогава защо Слоун се държи с мен по този начин?

— Мога да ти го обясня само с една дума — рече Ема. — Завист. И по-добре да свикваш, ако имаш намерението да се изкачиш по корпоративната стълбица.

— Но аз никога не съм имал този проблем, когато работех за мистър Хардкасъл.

— Разбира се, че си го нямал, защото Седрик никога не те е възприемал като заплаха.

— Искаш да кажеш, че Слоун ме възприема като заплаха ли?

— Да. Той си мисли, че си се прицелил в мястото му, и това само гo прави още по-потаен несигурен, параноичен, наречи го както искаш. Но ако ми позволиш да използвам един от любимите изрази на Дез Мелър, за всеки случай си покривай задника.

Когато Себ се яви при Слоун, шефът му започна направо по същество и като че ли изобщо не му пукаше, че секретарката му чува всяка негова дума.

— Тъй като не беше на работното си място, когато дойдох, предполагам, че си имал среща с клиент.

— Не, бях в американското посолство по личен въпрос.

Това накара Слоун да замълчи за момент.

— Е, оттук нататък решавай личните си въпроси в личното си време, а не във времето на компанията. Това е банка, а не някакъв клуб.

Себ стисна зъби.

— Ще го запомня за в бъдеще, Ейдриън.

— Предпочитам през работно време да ме наричат мистър Слоун.

— Нещо друго… мистър Слоун? — попита Себ.

— Засега не. Но очаквам да видя месечния ти отчет на бюрото си в края на работния ден.

Себ се върна в кабинета си, изпълнен с облекчение, че е с една стъпка пред Слоун, тъй като беше подготвил месечния си отчет през уикенда. Резултатите му бяха нагоре вече за десети пореден месец, макар че неотдавна му беше станало ясно, че Слоун добавя собствените си резултати към неговите и си приписва заслугите. Ако се надяваше, че с тази си тактика в крайна сметка ще го стъпче и дори ще го накара да подаде оставка, трябваше доста да почака. Себ знаеше, че докато Седрик ръководи банката, мястото му е сигурно и че докато носи приходи, не е нужно да се страхува от Слоун, защото председателя на борда много го биваше в четенето между редовете.

В един часа Себ си взе сандвич с шунка от близкото кафене и го изяде в движение — нещо, което майка му не би одобрила: за нея бe по-добре да ядеш на бюрото си, ако се налага, но не и на крак.

Докато се оглеждаше за такси, си помисли за някои от уроците, които бе научил от Седрик, когато ставаше въпрос за сключване на сделка — някои основни, други наглед маловажни, но всичките до един изпълнени със старомоден здрав разум.

— Знай колко можеш да си позволиш, никога не надхвърляй възможностите си и не забравяй, че отсрещната страна също иска да има изгода — казваше Седрик. — И създавай добри контакти, защото те са спасителният ти пояс в тежки моменти, а в банковото дело е сигурно само едно — че ще имаш тежки моменти. И освен това — добави един ден — никога не купувай на дребно.

— Кой ви е научил на това? — попита тогава Себ.

— Джак Бени.

Въоръжен със солидните съвети на Седрик Хардкасъл и Джак Бени, Себ тръгна да търси годежен пръстен. Човекът му беше предложен от стария му приятел от училище Виктор Кауфман, който сега работеше във валутния отдел на банката на баща си, само на няколко преки от "Фартингс". Виктор бе посъветвал Себ да иде при някой си мистър Алън Гард в Хатън Гардън.

— Той ще ти намери по-голям камък на половината цена, предлагана от който и да е бижутер на главната улица.

Себ ядеше в движение и използваше такси, защото знаеше, че трябва да е на работното си място само след час, ако не иска за пореден път да си има неприятности с Ейдриън Слоун. Колата спря пред зелена врата, която Себ щеше да подмине, без да я забележи, ако номерът 47 не бе прилежно изписан на нея. Нищо не намекваше за съкровищата, криещи се зад вратата. Себ си даде сметка, че ще си има работа с потаен и предпазлив човек.

Натисна звънеца и след малко на прага се появи мъж, излязъл сякаш от роман на Дикенс — с прилепнала черна шапчица и дълги черни къдрици покрай бузите. Себ каза, че е приятел на Виктор Кауфман, и мъжът бързо го въведе в светая светих на мистър Гард.

Жилав мъж, висок не повече от метър и шейсет и облечен неофициално в риза с разкопчана яка и изтъркани джинси — стана от бюрото си и се усмихна топло на потенциалния си клиент. Щом чу името Кауфман, усмивката му се разшири още повече и той потри ръце, сякаш предусещаше печалба.

— Щом сте приятел на Сол Кауфман, сигурно очаквате да купите Кохинор за пет паунда.

— Четири — поправи го Себ.

— При това дори не сте евреин.

— Не — каза Себ. — Но съм обучаван от йоркшърец.

— Това обяснява всичко. Е, с какво мога да ви помогна, младежо?

— Търся годежен пръстен.

— И коя е щастливката?

— Американка, казва се Сам.

— В такъв случай ще трябва да намерим за Сам нещо специално, нали така?

Мистър Гард отвори чекмеджето на бюрото си, извади огромна връзка ключове, отиде до голям, вграден в стената сейф, отключи тежката врата и я отвори. Вътре имаше десетина прилежно подредени подноса. След кратко колебание той избра третия отдолу, издърпа го и го сложи на бюрото.

Няколко малки диаманта намигнаха на Себ. Той ги изгледа за момент и поклати глава. Без да каже нещо, бижутерът върна подноса в сейфа и извади онзи над него.

Себ се вгледа по-внимателно в малко по-големите камъни, но отново ги отхвърли.

— Сигурен ли сте, че можете да си позволите това момиче? — попита бижутерът, докато вадеше третия поднос.

Очите на Себ грейнаха за момент при вида на сапфира — заобиколен ог мънички диаманти в средата на черното кадифе.

— Този — каза той без колебание.

Гард взе от бюрото си лупа и се вгледа внимателно в пръстена.

— Този великолепен сапфир идва от Цейлон и е един и половина карата. Осемте диаманта са по половин карат и са наскоро внесени от Индия.

— Каква е цената?

Известно време Гард не отговори.

— Имам чувството, че ще бъдете дългосрочен клиент — каза най-сетне. — затова се изкушавам да ви продам този великолепен пръстен на специална цена. Да кажем, сто паунда?

— Можете да казвате каквото си искате, но аз нямам сто паунда.

— Гледайте на това като на инвестиция.

— За кого?

— Вижте какво ще направя — рече Гард, върна се при бюрото си и отвори голяма счетоводна книга. Обърна няколко страници и плъзна пръст по колона числа. — За да ви покажа колко съм убеден, че ще ми бъдете клиент и в бъдеще, ще ви продам пръстена на цената, на която го купих. Шейсет паунда.

— Ще се наложи да се върнем на най-долния поднос — с неохота рече Себ.

Гард вдигна ръце.

— Как може един беден човек да спечели нещо, когато трябва да се пазари с умник като вас? Най-ниската ми оферта е — той направи пауза — петдесет паунда.

— Но аз имам само трийсет в банковата си сметка.

Гард се замисли за няколко секунди.

— Тогава да се разберем за депозит от десет паунда и по пет паунда месечно в продължение на една година.

— Но така цената става седемдесет паунда!

— Единайсет месеца.

— Десет.

— Споразумяхме се, младежо. И се надявам, че това е само първата ни сделка от много други — добави мистър Гард, докато стискаше ръката на Себ.

Себ написа чек за десет паунда, а мистър Гард избра малка червена кожена кутийка, в която да сложи пръстена.

— За мен беше удоволствие да работя с вас, мистър Клифтън.

— Само един въпрос, мистър Гард. Кога ще мога да видя горния поднос?

— Когато застанете начело на банката.

8

В деня преди Хари да отлети за Москва британският външен министър Майкъл Стюарт извика руския посланик в кабинета си в Уайтхол и от името на правителството на Нейно величество протестира по най-острия възможен начин срещу безобразното отношение към Анатолий Бабаков. Стигна дотам да поиска Бабаков да бъде освободен от затвора и забраната на книгата му да бъде отменена незабавно.

Последвалото изявление на мистър Стюарт пред журналистите се появи на първите страници на всички вестници в страната, наред с изявленията на други лидери в "Таймс" и "Гардиан", които споменаваха кампанията, започната от популярния писател Хари Клифтън.

По време на парламентарния контрол същия следобед лидерът на опозицията Алек Дъглас-Хоум изрази загрижеността си за положението на Бабаков и призова премиера да бойкотира двустранните преговори, които трябваше да се проведат със съветския лидер Леонид Брежнев в Ленинград по-късно същия месец.

На следващия ден няколко вестника публикуваха профили на Бабаков и снимки на жена му Елена. "Дейли Мирър" описа книгата му като бомба със закъснител, която може да разпердушини съветския режим, ако бъде публикувана. Хари се зачуди откъде биха могли да знаят това, щом не са чели книгата. Знаеше обаче, че сър Алън бе направил всичко по силите си да му помогне, и бе твърдо решен да спази своята част от уговорката.

По време на вечерния полет до Москва Хари отново и отново препрочиташе речта си за конференцията и когато самолетът кацна на летище "Шереметиево", беше сигурен, че кампанията му набира инерция и ще произнесе реч, с която би се гордял и Джайлс.

Отне му повече от час да мине през митническата проверка; една от причините бе, че на два пъти му разопаковаха багажа и трябваше да го опакова отново. Личеше си, че не е добре дошъл. Когато най-сетне го пуснаха. Хари и неколцина други делегати бяха качени в стар автобус, който заскрибуца към центъра на града и след почти час спря пред хотел "Маджестик". Хари беше изтощен.

Рецепционистката го увери, че като водач на британската делегация му е запазена една от най-добрите им стаи. Даде му ключа и тъй като асансьорът бе повреден и нямаше носачи, Хари помъкна куфара си нагоре до седмия етаж. Отключи вратата и влезе в една от най-добрите стаи на хотела.

Оскъдно обзаведената кутийка събуди спомени за ученическите му години в "Сейнт Бийд". За мебели минаваха легло с тънък дюшек на буци и маса, покрита с изгорени следи от цигари и петна от бира. В ъгъла имаше умивалник, от чийто чучур течеше тънка струйка студена вода независимо дали си завъртял крана, или не. Една бележка му съобщаваше, че ако иска да се изкъпе, банята е в дъното на коридора. "Носете си своя кърпа, не оставайте в банята за повече от десет минути и спирайте водата". Всичко толкова му напомняше за старото училище, че изобщо нямаше да се учуди, ако на вратата се почука и на прага се появи домакинката да провери дали си е изрязал ноктите.

Нямаше и намек за минибар или бисквити, така че Хари слезе долу да хапне с колегите си. След вечерята, състояща се от едно блюдо на самообслужване, започна да разбира защо пастетът на Бингам се смята за лукс в Съветския съюз.

Реши да си легне рано, защото според програмата за първия ден трябваше да изнесе програмната си реч пред конференцията в единайсет на следващата сутрин.

Макар да си легна, минаха няколко часа преди да успее да заспи, и то не само заради дюшека на буци, тънкото като лист одеяло и ярките неонови светини, които проникваха до всеки ъгъл на стаята му през найлоновите завеси, които не можеха да се дръпнат напълно. Когато най-сетне се унесе, в Бристол беше единайсет вечерта, а в Москва — два след полунощ.

На следващата сутрин стана рано и реши да се разходи по Червения площад. Беше невъзможно да пропусне мавзолея на Ленин, който доминираше над площада и служеше като постоянно напомняне за основателя на съветската държава. Кремъл се пазеше от огромно бронзово оръдие, друг символ на победа над врага. Макар да носеше дебело палто по настояване на Ема и да бе вдигнал яката му, ушите и носът му бързо почервеняха от студ. Вече разбираше защо руснаците носят такива великолепни кожени шапки, шалове и дълги палта. Местните го подминаваха на път за работа, но малцина го поглеждаха втори път, въпреки че непрекъснато пляскаше с ръце, за да се стопли.

Когато се върна в хотела (по-рано, отколкото възнамеряваше), портиерът му връчи съобщение. Председателят на конференцията Пиер Бушар го канеше на закуска в ресторанта на хотела.

— Записах ви за единайсет тази сутрин — каза Бушар, който вече се беше отказал от бърканите яйца, които никога не бяха виждали кокошка. Това винаги е най-посещаваното време на конференции. Ще открия заседанието в десет и половина с поздрав към делегатите от седемдесет и две страни. Рекорден брой — добави той с типична галска показност. — Ще разберете, че наближавам края на речта си, когато напомня на делегатите, че има едно нещо, в което руснаците са по-добри от всички други на света. — Хари повдигна вежда. — Балетът. И че сме щастливци, че довечера ще гледаме "Лебедово езеро" в Болшой театър. След като кажа това на присъстващите, ще ви поканя на сцената да изнесете откриващата реч.

— Поласкан съм — каза Хари. — И по-добре да съм нащрек.

— Не бъдете — каза Бушар. — Комисията ви избра единодушно да изнесете програмната реч. Всички се възхищаваме на кампанията ви в подкрепа на Анатолий Бабаков. Международната преса показва значителен интерес и сигурно ще ви се стори забавно, че от КГБ ме питаха дали могат да видят речта ви предварително.

Думите му за момент разтревожиха Хари. Досега не си беше давал сметка колко популярна е станала кампанията му в чужбина и колко много очакват от него. Той си погледна часовника с надежда, че ще има време да прегледа речта си още веднъж, изпи кафето си на един дъх, извини се на Бушар и бързо тръгна към стаята си. С облекчение откри, че асансьорът вече работи. Нямаше нужда от напомняне, че може би никога няма да има друга такава възможност да популяризира каузата на Бабаков, особено в задния двор на Русия.

Влезе почти тичешком в стаята си и отвори чекмеджето на малкото нощно шкафче, където беше оставил речта си. Нямаше я. Той претърси стаята и осъзна, че от КГБ вече са се сдобили предварително с речта, до която така бяха искали да се доберат.

До откриването на конференцията, на която трябваше да изнесе реч, върху която бе работил цял месец, оставаха четирийсет минути, а речта я нямаше.

Когато часовниците на Червения площад удариха десет, Хари се тресеше като ученик пред среща с класния си ръководител, на която трябва да обсъждат есе, съществуващо единствено в главата му. Нямаше друг избор освен да провери колко добра е всъщност паметта му. Бавно слезе долу, като много добре си даваше сметка как се чувства актьорът малко преди вдигането на завесата, и се присъедини към върволицата делегати, които вървяха към конферентния център. Когато влезе в салона, единственото му желание бе да се върне в стаята си и да се заключи. Тълпата приказващи си писатели бе по-застрашителна и от напредващи германци.

Неколцина делегати си търсеха места във вече претъпканото помещение. Както бе инструктиран от Бушар, Хари отиде отпред и зае мястото си в края на втория ред. Огледа огромната зала и погледът му се спря върху група безизразни яки мъже с дълги черни палта, застанали с гръб към стената и пръснати равномерно из помещението. Имаха и друго общо помежду си — никой от тях не приличаше на човек, прочел и една книга през живота си.

Когато наближи края на встъпителното си обръщение, Бушар погледна Хари и му се усмихна топло.

— А сега е ред на момента, който очакваме всички — обяви той. — Реч от нашия изтъкнат колега от Англия, автора на девет изключително успешни криминални романа за детектив Уилям Уоруик. Мога само да си мечтая френският му колега, моят инспектор Беноа, да беше наполовина толкова популярен. Може би сега ще разберем защо е така?

След като смехът утихна, Бушар продължи:

— За мен е чест да поканя Хари Клифтън, президент на Асоциацията на английските писатели, да се обърне към конференцията.

Хари бавно се качи на подиума, изненадан от светкавиците на десетките журналисти около сцената: всяка негова крачка се проследяваше и от телевизионен екни.

Той стисна ръката на Бушар и зае мястото му зад катедрата. Пое дълбоко дъх и вдигна глава, сякаш се изправяше пред наказателен отряд.

— Господин председател — започна той, — позволете ми първо да ви благодаря за любезните думи. но трябва да ви предупредя, че днес няма да говоря нито за детектив сержант Уилям Уоруик, нито за инспектор Беноа, а за човек, който не е литературен герой, а от плът и кръв, подобно на всички нас в тази зала. Човек, който не може да присъства на тази конференция, защото е затворен в някакъв затънтен лагер в Сибир. Защо? Защото е написал книга. Разбира се, говоря за мъченика — и използвам съвсем преднамерено тази дума — Анатолий Бабаков.

Дори Хари се изненада от бурните аплодисменти, които последваха. Писателските конференции обикновено се посещаваха от шепа умислени академици, които аплодират учтиво и вяло в края на речта. Но прекъсването поне му осигури няколко секунди, за да събере мислите си.

— Колко от присъстващите тук са чели книги за Хитлер, Чърчил или Рузвелт? Трима от четиримата лидери, определили изхода от Втората световна война. Но доскоро единствената история за Йосиф Сталин, излязла от Съветския съюз, беше официална брошура, цензурирана от комисия на КГБ. Както всички знаете, човекът, който преведе тази книга на английски, беше толкова разочарован от нея, че реши да напише своя биография, която със сигурност щеше да ни представи различна гледна точка за човека, известен на всички ни като Чичо Джо. Но веднага щом книгата му беше издадена, всяка нейна бройка бе иззета и унищожена, издателството беше закрито, а след показен процес авторът изчезна от лицето на земята. Не говоря за Германия от времето на Хитлер, а за съвременна Русия.

— Някои сигурно са любопитни какво толкова би могъл да напише Анатолий Бабаков, че властите да реагират по такъв тираничен начин — продължи Хари. — Аз също съм любопитен. В края на краищата Съветите никога не са преставали да тръбят за славните постижения на утопичната си държава, която според тях е не само пример за останалия свят, но и модел, който след време няма да имаме друг избор, освен да копираме. Ако наистина е така, господин председател, защо не можем да се запознаем с другата гледна точка и сами да си съставим мнение? Да не забравяме, че "Чичо Джо" е написана от човек, който е бил плътно до Сталин в продължение на повече от единайсет години, довереник на най-съкровените му мисли, свидетел на ежедневния му живот. Но когато Бабаков реши да напише своята версия на тези събития, всички, включително руският народ, бяха лишени от правото да се запознаят с мислите му. Питам се. Защо?

Хари огледа залата.

— Няма да намерите „Чичо Джо" в никоя книжарница в Англия, Америка, Австралия, Африка или Южна Америка; със сигурност няма да я намерите и в Съветския съюз. Възможно е книгата да е написана ужасно, да е скучна, без никакви достойнства и да не заслужава да бъде прочетена, но поне ни позволете ние сами да преценим това.

Залата отново избухна в аплодисменти. Хари потисна усмивката си, когато видя, че мъжете с дългите черни палта продължават упорито да държат ръцете си в джобовете и че израженията им не се промениха, когато преводачът преведе думите му.

Изчака ръкоплясканията да затихнат и започна заключителната част на речта си.

— На тази конференция присъстват историци, биографи, учени и дори неколцина писатели. Всички те приемат за естествено, че най-новите им трудове ще бъдат публикувани, колкото и критични да са те към правителствата, лидерите и дори към политическата им система. Защо? Защото всички ние идваме от страни, които могат да поемат критика, сатира, подигравки, дори осмиване и чиито граждани сами могат да решават дали някоя книга има достойнства. Авторите от Съветския съюз се публикуват само ако държавата одобри онова, което имат да кажат. Колко от вас в тази зала щяха да гният в затвора, ако бяха родени в Русия?

— Обръщам сс към лидерите на тази велика страна — продължи той високо. — Защо лишавате народа си от правата, които на Запад се приемат за нещо напълно обичайно? Можете да започнете, като освободите Анатолий Бабаков и позволите книгата му да бъде издадена. Разбира се, стига да не се страхувате от факлата на свободата. Няма да спра кампанията си, докато не успея да си купя „Чичо Джо“ в „Хетчърдс“ на Пикадили, в „Дабълдейс“ на Пето авеню, в „Даймокс“ в Сидни и в книжарница „Джордж“ на Парк Стрийт в Бристол. Но най-вече бих искал да видя бройки по рафтовете на Ленинската библиотека на улица "Воздвиженска", на няколкостотин метра от тази зала.

Макар че аплодисментите бяха оглушителни, Хари остана зад катедрата, защото не беше казал последния си абзац. Изчака да се възцари пълна тишина, вдигна поглед и добави:

— Господин председател, от името на британската делегация имам честта да поканя господин Анатолий Бабаков да изнесе програмната реч на международната ни конференция в Лондон догодина.

Всички в залата, които не носеха черни палта, станаха на крака да поздравят Хари. Един старши служител на КГБ, който седеше в кабина в дъното на залата, се обърна към началника си.

— Дума по дума. Явно е имал резервно копие на речта, за което не сме разбрали.

— Господин Нолс ви търси, госпожо председател.

Ема натисна бутона за връзка.

— Добър ден, Джим.

— Добър ден, Ема. Реших да се обадя, защото Дезмънд Мелър ми каза, че се е срещал с вас и че според него срещата е минала доста добре.

— Не се съмнявам, че го е направил — каза Ема. — И трябва да призная, че останах впечатлена от мистър Мелър. Безспорно способен бизнесмен, с голям опит в своята област.

— Така е — рече Нолс. — Да приема ли, че ще препоръчате да влезе в борда?

— Не, Джим, не приемайте. Мистър Мелър има много достойни за възхищение качества, но според мен има един сериозен недостатък.

— И какъв по-точно е той?

— Интересува се от едно-единствено нещо — от самия себе си. Думата „лоялност" за него е анатема. Докато седях и го слушах, той ми напомни за баща ми, а аз искам в борда единствено хора, които ми напомнят за дядо ми.

— Това ме поставя в много неловко положение.

— Защо, Джим?

— Защото аз издигнах кандидатурата му пред борда, а вашето решение минира становището ми.

— Съжалявам, че го приемате така, Джим. — Ема замълча за момент, после добави: — Естествено, ще ви разбера, ако решите, че трябва да подадете оставка.

Хари прекара остатъка от деня в ръкуване с хора, които не бе виждал никога преди; някои от тях се зарекоха да подемат каузата му в своите страни. За Джайлс като политик подобно изживяване бе съвсем естествено, но Хари го намираше за изтощително. Все пак бе доволен, че беше вървял по улиците на Бристол с шурея си по време на последната предизборна кампания, защото едва сега си даде сметка колко много неща е научил от кого.

Когато сс качи на автобуса, който щеше да откара делегатите в Болшой театър, бе толкова уморен, че се страхуваше, че може да заспи по време на представлението. Но от мига, в който завесата се вдигна, той седна на ръба на стола си, възхитен от артистичните движения на балетистите, от техните умения, грация и енергия, които приковаваха погледа му към сцената. Когато завесата най-сетне се спусна. Хари не се съмняваше. че балетът е нещо, в което Съветският съюз наистина няма равен на себе си.

В хотела рецепционистката му даде бележка, която потвърждаваше, че кола на посолството ще го вземе в осем без десет на следващата сутрин, за да го откара на закуска с посланика. Така щеше да има предостатъчно време да хване полета до Лондон в дванайсет.

Двама мъже седяха мълчаливо в ъгъла на фоайето и следяха всяко негово движение. Хари знаеше, че са прочели бележката от посланика много преди него. Взе ключа си, усмихна им се широко, пожела им лека нощ, качи се на асансьора и натисна копчето за седмия етаж.

Щом се съблече, рухна в леглото и потъна в дълбок сън.

9

— Лош ход, майко.

— Защо? — отвърна Ема. — Джим Нолс никога не ме е поддържал и честно казано, с радост ще се отърва от него.

— Помниш ли какво каза Линдън Джонсън за Дж. Едгар Хувър? Предпочитам да е в палатката и да пикае навън, отколкото да е отвън и да пикае в палатката.

— Понякога се чудя защо с баща ти пръснахме толкова пари, за да те образоваме. Какво лошо би могъл да стори Нолс?

— Разполага с информация, която може да срине компанията.

— Няма да посмее да разгласи инцидента. Направи ли го, никога няма да си намери работа в Сити.

— Не е нужно да го разгласява. Достатъчно е да обядва в клуба си с Алекс Фишър и след половин час лейди Вирджиния ще научи и най-малката подробност от онова, което се е случило в действителност онази нощ. И можеш да си сигурна, че ще запази най-сензационните моменти за съдебната зала, защото така ще срине не само теб, но и компанията. Мисля, че трябва да се смириш малко, майко, ако не искаш да прекарваш всеки ден в чудене кога бомбата най-сетне ще падне отгоре ти.

— Но Нолс вече ясно даде да се разбере, че ако Мелър не стане директор, ще напусне борда.

— В такъв случай на Мелър ще трябва да се предложи място в борда.

— Само през трупа ми.

— Ти го каза, майко, не аз.

Чук, чук. Чук. Хари отвори очи. Чук. Чук. Чук. На вратата ли се чукаше, или беше просто някакъв шум отвън? Чук, чук, чук. Определено се чукаше на вратата. И в чукането имаше настоятелност, която намекваше, че човекът от другата страна няма намерение да се отказва. Чук. Чук. Чук. Хари с неохота стъпи на студения линолеум, навлече халата и се затътри към вратата.

Макар да се изненада, когато отвори, се опита да не го покаже.

— Здрасти, Хари — каза зноен глас.

Хари се взираше невярващо в момичето, в което се беше влюбил преди двайсет години. Пред него стоеше абсолютно копие на Ема на двайсет — млада жена в палто от самур, под което май нямаше нищо друго. В едната си ръка държеше цигара, а в другата бутилка шампанско. "Хитри руснаци", помисли си Хари.

— Аз съм Алина — измърка тя и го погали по ръката. — С нетърпение очаквах да се запознаем.

— Мисля, че сте объркали стаята — каза Хари.

— Не, не мисля — отвърна Алина и се опита да се промъкне покрай него, но Хари не помръдна от мястото си, препречвайки ѝ пътя.

— Аз съм наградата ти за великолепната ти реч, Хари. Обещах на председателя, че ще те даря с нощ, която никога няма да забравиш.

— Вече го постигнахте — каза Хари и се зачуди за кой ли точно председател работи Алина.

— Не мога ли да направя нещо за теб. Хари?

— Нищо, за което да се сещам. Все пак благодарете на господарите си и им кажете, че просто не проявявам интерес.

Алина го погледна разочаровано.

— Може би момчета?

— Не. Благодаря.

— Пари? — предположи тя.

— Много мило. Но си имам достатъчно.

— С нищо ли не мога да те изкуся?

— Е. След като го споменахте, има нещо, което съм искал винаги, и ако господарите ви могат да ми го осигурят, аз съм техният човек.

— И какво е то. Хари? — попита тя и в гласа ѝ за първи път се прокрадна надежда.

— Нобеловата награда за литература.

Алина го погледна объркано. Хари не се стърпя, наведе се и я целуна по бузите, сякаш е любимата му леля. После затвори вратата и се мушна под завивката.

— Проклети жени — промърмори сърдито, неспособен да мигне.

— Търси ви някой си мистър Вон, мистър Клифтън — каза телефонистката. — Казва, че трябва спешно да говори с мистър Слоун, но той е на конференция в Йорк и ще се върне едва в петък.

— Свържете се със секретарката му и я помолете тя да поеме разговора.

— Сара не вдига телефона, мистър Клифтън. Мисля, че още не се е върнала от обедна почивка.

— Добре, свържете ме — с неохота рече Себ. — Добро утро, мистър Вон, с какво мога да ви помогна?

_ Аз съм старши съдружник от агенция за недвижими имоти "Савилс“ —каза Вон. — Трябва спешно да говоря с мистър Слоун.

— Не може ли да почака до петък?

— Не. Пред себе си имам две други оферти за Шифнал Фарм в Шропшър и тъй като наддаването приключва в петък, трябва да знам дали мистър Слоун все още проявява интерес.

— Ако ме запознаете с подробностите, мистър Вон, ще ги прегледам веднага — кача Себ и взе химикалката си.

— Ако обичате, предайте на мистър Слоун, че мистър Колингуд ще се радва да приеме офертата му за милион и шестстотин хиляди паунда, което означава, че трябва да имам депозит на същата сума до пет часа в петък, ако той все още се надява да спечели сделката.

— Милион и шестстотин хиляди — повтори Себ. Не беше сигурен, че е чул вярно сумата.

— Да. Разбира се. Това включва всичките хиляда акра, както и къщата.

— Разбира се — каза Себ. — Ще уведомя мистър Слоун веднага щом се обади.

Себ затвори телефона. Сумата беше по-голяма от всяка сделка, в която беше участвал за лондонски имот, та какво оставаше за ферма в Шропшър. Реши да направи справка при секретарката на Слоун и отиде в кабинета ѝ. Сара тъкмо окачваше палтото си.

— Добър ден, мистър Клифтън. Какво има?

— Трябва да видя папката на Колингуд, за да запозная мистър Слоун с някои подробности, когато се обади.

Сара го погледна озадачено.

— Този клиент не ми говори нищо. Но все пак ще проверя.

Отвори съответния шкаф. Прегледа папките на буква К и каза:

— Той не е от клиентите на мистър Слоун. Трябва да е някаква грешка.

— Опитайте да потърсите Шифнал Фарм — подкани я Себ.

Сара отвори друг шкаф. Но отново поклати глава.

— Сигурно грешката е моя — рече Себ и добави, докато тя затваряше шкафа: — По-добре не казвайте на мистър Слоун.

Върна се в кабинета си. Затвори вратата и се замисли за разговора си с мистър Вон, след което вдигна телефона и се обади на "Справки".

Когато най-сетне му отговориха, попита за мистър Колингуд от Шифнал Фарм в Шропшър. Мина известно време преди операторът да се обади отново. — Мистър Д. Колингуд, Шифнал Фарм. Шифнал?

— Трябва да е същият. Можете ли да ми дадете номера му?

— Съжалявам, сър. Извън публичния указател е.

— Спешно е.

— Възможно е, сър, но нямам право при никакви обстоятелства да давам номера извън публичния указател.

Връзката прекъсна.

Себ се поколеба за момент, вдигна отново телефона и набра вътрешен номер.

— Кабинетът на председателя — каза познат глас. — Рейчъл, трябват ми петнайсет минути с шефа.

— Пет и четирийсет и пет, но не повече от петнайсет минути, защото има среща със заместник-председателя в шест, а мистър Бюканан никога не закъснява.

Ролс-ройсът с британски знаменца чакаше пред хотел "Маджестик" много преди Хари да слезе във фоайето в осем без десет. Двамата мъже от снощи стояха оклюмали в ъгъла и се преструваха, че не го забелязват. Хари се зачуди дали изобщо спят.

Хари не се сдържа и леко се поклони за сбогом на агентите, преди да излезе от хотела с гръмкото име, зад което нямаше нищо. Шофьорът му отвори задната врата. Хари се настани и се замисли за другата причина, поради която беше дошъл в Москва.

Колата потегли по шибаните от дъжда улици на столицата и мина покрай невероятно красивата катедрала. Св. Василий" в южния край на Червения площад. Пресякоха река Москва, завиха наляво и след малко пред тях се отвори порталът на британското посолство, разделяйки кралския герб на две. Шофьорът продължи навътре и спря пред главния вход. Хари бе впечатлен. Над него се извисяваше истински палат, достоен за цар: напомняше на посетителите за миналото на Британската империя, а не за принизения статут на страната в следвоенния свят.

Следващата изненада беше, че посланикът го очакваше лично на стъпалата на посолството.

— Добро утро, мистър Клифтън — каза сър Хъмфри Тревелян, докато Хари слизаше от колата.

— Добро утро, ваше превъзходителство — каза Хари и двамата си стиснаха ръцете — което бе напълно подходящо, тъй като двамата бяха на път да приключат сделка.

Посланикът го въведе в огромна кръгла зала, в която имаше статуя на кралица Виктория в цял ръст, както и портрет на праправнучката ѝ.

— Тази сутрин няма да четете „Таймс“ —каза Тревелян, — но мога да ви кажа, че речта ви на конференцията май е имала желания ефект.

— Да се надяваме — отвърна Хари. — Но ще се убедя едва след като Бабаков бъде освободен.

— Това може да отнеме малко повече време — предупреди го посланикът. — Съветите не са прочути с експедитивността си, особено ако идеята не е тяхна. Няма да е зле да се подготвите за дълга игра. Все пак не се обезсърчавайте, защото в Политбюро определено са изненадани от подкрепата, която получихте от международната общност. Другата страна на тази монета обаче е, че вече се смятате за… персона нон грата.

Посланикът поведе госта си по мраморен коридор, украсен с портрети на британски монарси, които не бяха имали участта на руските си роднини. Двама прислужници отвориха високата до тавана врата още преди посланикът и Хари да я доближат и сър Хъмфри Тревелян влезе в кабинета си, настани се зад голямото си празно бюро и даде знак на Хари да седне срещу него.

— Наредих да не ни безпокоят — каза Тревелян, докато избираше ключ от ключодържател и отключваше чекмеджето на бюрото си.

Извади една папка, извади от нея един-единствен лист и го връчи на Хари.

— Не бързайте, мистър Клифтън. Не се намирате под същите ограничения, които ви е наложил сър Алън.

Хари започна да изучава списъка с имена, адреси и телефонни номера, в които нямаше никаква последователност или логика. След като го прочете втори път, каза:

— Мисля, че съм готов, сър.

Изумената физиономия на посланика показваше, че не е убеден.

— Е, нека да проверим, а? — Той взе списъка и го замести с няколко бланки на посолството и писалка.

Хари пое дълбоко дъх и написа дванайсет имена, девет адреса и двайсет и един телефонни номера. След като приключи, даде листа на посланика за проверка. Сър Хъмфри бавно свери написаното с оригинала.

— Написали сте Пенгели с "к" вместо с "г".

Хари се намръщи.

— Ако обичате, повторете упражнението, мистър Клифтън — каза посланикът, облегна се назад, драсна кибритена клечка и запали първия опит на Хари.

Хари завърши втория си опит доста по-бързо.

— Браво — каза посланикът след внимателна проверка. — Мога само да си мечтая да бяхте член на екипа ми. Е, тъй като можем да сме сигурни, че руснаците са прочели бележката, която оставих в хотела ви, ще е най-добре да не ги разочароваме. — Натисна едно копче под бюрото си и след секунди вратата се отвори и в кабинета влязоха двама служители с бели ленени сака и черни панталони. Бутаха количка.

По време на закуската, състояща се от горещо кафе, черен хляб, оксфордски мармалад и яйца, снесени от кокошки, двамата си бъбреха за какво ли не — за шансовете на Англия в предстоящите предварителни мачове срещу Южна Африка (Хари смяташе, че Англия ще спечели, докато посланикът не беше сигурен), за забраната на смъртното наказание чрез обесване (Хари за, посланикът против) и за включването на Великобритания в Общия пазар — нещо, за което успяха да постигнат съгласие. Нито веднъж не споменаха истинската причина да закусват заедно.

Накрая Тревелян каза:

— Простете, че съм такъв досадник, друже, но ще бъдете ли така добър да изпълните упражнението още веднъж?

Хари се върна на бюрото на посланика и написа списъка за трети път.

— Забележително. Сега разбирам защо сър Алън е избрал вас. — Тревелян поведе госта си към вратата. — Колата ми ще ви откара до летището и макар да си мислите, че имате предостатъчно време, имам чувството, че митническите власти ще приемат, че съм ви дал да занесете нещо в Англия и съответно ще ви подложат на старателно претърсване. Прави са, разбира се, но няма да могат да сложат ръка на онова, което ви дадох. Така че ми остава единствено да ви благодаря, мистър Клифтън, и да ви посъветвам да не пишете списъка, докато колелата на самолета не се отделят от пистата. Даже е по-разумно да изчакате, докато напуснете съветското въздушно пространство. В края на краищата на борда сто на сто ще има човек, който ще следи всяко ваше движение.

Сър Хъмфри изпрати госта си до изхода и двамата се ръкуваха отново, след което Хари се качи в ролс-ройса. Посланикът остана на стълбите, докато колата не изчезна от погледа му.

Шофьорът остави Хари пред летище „Шереметиево” два часа преди полета. Посланикът се оказа прав — Хари прекара следващия час в митницата, където провериха на два пъти цялото съдържание на куфара му, след което бръкнаха дори под хастара на сакото и палтото му.

След като не успяха да открият нищо, го отведоха в една малка стаичка и му казаха да се съблече. Когато усилията им отново се оказаха напразни, се появи доктор и го претърси на места, за които Хари не би и помислил и определено не би описал подробно в следващата си книга.

Час по-късно с неохота сложиха на куфара му тебеширено кръстче, за да се знае, че е проверен, но багажът му така и не се появи в Лондон. Хари реши да не протестира, макар че митническите служители не върнаха и палтото му, което беше коледен подарък от Ема. Трябваше да си купи същото от "Еде и Рейвънскрофт", преди да продължи към Бристол, тъй като не искаше жена му да научава истинската причина, поради която сър Алън бе искал да се видят.

Когато най-сетне се качи в самолета, Хари със задоволство видя, че е настанен в първа класа, както беше и миналия път, когато изпълняваше задача за секретаря на кабинета. Също толкова приятен бе фактът, че седалката до него остана незаета. Сър Алън не оставяше нищо на случайността.

Изчака цял час след излитането, преди да помоли стюардесата за два листа хартия. Но когато тя ги донесе, размисли. Двамата мъже, седящи от другата страна на пътеката, го поглеждаха прекалено често.

Свали облегалката назад, затвори очи и започна да повтаря списъка наум. Koгатo самолетът кацна на "Хийтроу", беше умствено и физически изтощен Можеше само да се радва, че не е, шпионин на пълен работен ден.

Слезе от самолета пръв и не се изненада, че сър Алън го чакаше до стълбичката. Качиха се на задната седалка на чакащата кола и напуснаха летището, без никой да се опита да ги спре.

— Добро утро, Клифтън — кратко каза секретарят на кабинета и без нито дума повече му подаде неизбежния бележник и химикалка.

Хари написа имената (дванайсет), адресите (девет) и телефонните номера (двайсет и един), които се бяха запечатали в ума му през последните часове.

Провери внимателно списъка, преди да го връчи на сър Алън.

— Изключително съм ви благодарен — каза секретарят на кабинета. — И смятам, че ще останете доволен да научите, че добавих два абзаца в речта на външния министър, която ще изнесе пред ООН следващата седмица. Надявам се, че те ще подпомогнат каузата на мистър Бабаков. Между другото, забелязахте ли двамата охранители, които седяха от другата страна на пътеката в първа класа? Сложих ги да ви защитят, ако случайно се появи някаква неприятност.

— Не знам за никаква сделка за милион и шестстотин хиляди — каза Седрик. — А това едва ли е нещо, което бих забравил. Няма как да не се запитам какво е намислил Слоун.

— Нямам представа — каза Себастиан. — Но съм сигурен, че има някакво просто обяснение.

— И казваш, че ще се върне чак в петък?

— Точно така. Отиде на конференция в Йорк.

— Значи имаме два дни да проучим. Сигурно си прав, че има просто обяснение Но милион и шестстотин хиляди… И мистър Колингуд е приел офертата, така ли?

— Така каза мистър Вон от "Савилс".

— Ралф Вон е от старата школа и не би направил подобна грешка. — Седрик помълча и добави: — По-добре утре сутринта иди в Шифнал и започни да душиш. Започни с местната кръчма. Кръчмарят винаги знае всичко, което става в селото, а милион и шестстотин хиляди със сигурност ще са тема за разговор. След като говориш с него, провери местните агенти на недвижими имоти, но внимавай да не доближаваш Колингуд, Направиш ли го, Слоун със сигурност ще научи и ще реши, че се опитваш да му извъртиш номер. Мисля, че е най-добре да запазим случая между нас, защото може да се окаже нещо съвсем невинно. Когато се върнеш в Лондон, ела направо в Кадоган Плейс, за да ме запознаеш с резултатите, докато вечеряме.

Себ реши, че моментът не е подходящ да казва на Седрик, че за утре вечер е запазил маса за двама в "Мирабел". Часовникът удари шест, което означаваше, че Рос Бюканан чака отвън. Стана да си върви.

— Добра работа, Себ — каза Седрик. — Да се надяваме, че има просто обяснение. Но така или иначе, благодаря, че ме информира.

Себ кимна. Когато стигна до вратата и се обърна да каже довиждане, видя, че Седрик гълта хапче. Престори се, че не е забелязал.

10

На следващата сутрин Себ стана, облече се и излезе преди Сам да се е събудила.

Седрик Хардкасъл никога не пътуваше в първа класа. Но винаги позволяваше на старшите си директори да го правят, когато тръгват на дълъг път. Макар че си взе "Файнаншъл Таймс“ в Юстън, Себ само хвърли поглед на заглавията по време на тричасовия път до Шропшър. Умът му работеше върху това как най-добре да използва времето си, след като пристигне в Шифнал.

Влакът спря на гара Шрусбъри в единайсет и трийсет и Себ без колебание взе такси до Шифнал, вместо да чака прехвърлянето на друг влак, защото в този случай времето беше пари. Изчака градчето да остане зад тях, преди да изстреля първия си въпрос към шофьора.

— Коя е най-добрата кръчма в Шифнал?

— Зависи какво търсите, добра кльопачка или най-добрия ейл в графството.

— Винаги съм мислил, че за кръчмата може да се съди по съдържателя ѝ.

— В такъв случай трябва да е "Шифнал Армс" на Фред и Шийла Рамзи. Те въртят не само кръчмата, но и селото. Той е президент на местния клуб по крикет и навремето отвори боулинг зала в селото. Дори игра за графството на няколко пъти. А тя е член на общинския съвет. Но имайте предвид, че храната не е стока.

— Значи ще е "Шифнал Армс" — каза Себ. Облегна се назад и започна да обмисля стратегията си, като си даваше сметка, че Слоун не бива да научава, че не е в офиса.

Няколко минути преди дванайсет таксито спря пред "Шифнал Армс". Себ би дал на шофьора по-голям бакшиш, но не искаше да го запомнят.

Влезе в кръчмата, като се мъчеше да изглежда небрежно, което не бе лесно, когато си първият клиент за деня, и се вгледа внимателно в мъжа зад бара. Макар да бе над четирийсет, бузите и носът му показваха че редовно употребява стоката, която предлага, а шкембето предполагаше, че предпочита свински пай пред изтънчената храна. Човек трудно можеше да повярва, че този гигант някога е отворил боулинг в Шифнал.

— Добър ден — поздрави съдържателят. — Какво ще обичате?

— Половинка от местната ви бира ще ми дойде добре — каза Себ, който обикновено не пиеше в работно време, но днес това бе част от работата.

Кръчмарят наля половин пинта „Рикин ИПА“ и я постави на бара.

— Един шилинг и шест пенса.

Половината от цената, която би платил в Лондон. Себ отпи глътка.

— Не е зле — каза той, преди да пусне първата си дълга топка. — Не е западна бира, но си я бива.

— Значи не сте тукашен? — попита кръчмарят.

— Не, от Глостършър съм. Там съм роден и там израснах — каза Себ и отпи втора глътка.

— И какво ви води в Шифнал?

— Фирмата ми отваря клон в Шрусбъри и жена ми няма да се съгласи да се преместим, докато не намеря къща в района.

— Случайно да играете крикет?

— Първи батер съм за „Съмърсет Страглърс“. Още една причина да не си падам по местенето.

— Имаме сравнително свестен отбор, но винаги се оглеждаме за нови таланти.

Себ посочи снимката зад бара.

— Вие ли сте онзи с купата?

— Да. Петдесет и първа. Тогава бях с петнайсетина години по-млад и с около двайсет и пет кила по-лек. Спечелихме купата на графството за първи и, уви, за последен път, макар че миналата година стигнахме до полуфиналите.

Време беше за втора дълга топка.

— Ако реша да купя къща в района, към кого бихте ми предложили да се обърна?

— В Шифнал имаме само един горе-долу свестен агент, Чарли Уоткинс, вратарят ми. Ще намерите офиса му нагоре на Хай Стрийт, няма как до го пропуснете.

— Е, значи ще ида да побъбря с мистър Уоткинс, след което ще се върна да хапна нещо.

— Днешният специалитет е стек и пай с бъбреци — каза кръчмарят и се потупа по шкембето.

— До скоро — каза Себ, след като допи бирата.

Не беше трудно да открие Хай Стрийт и „Имоти Уоткинс“, чиято крещяща табела се поклащаше на ветреца. Без да бърза, Себ разгледа какво се предлага на витрината. Цените варираха от няколкостотин до дванайсет хиляди паунда, така че как бе възможно нещо в района да струва милион и шестстотин хиляди?

Отвори вратата, при което зазвъня звънче, и когато влезе, младият мъж зад бюрото вдигна глава.

— Мистър Уоткинс тук ли е? — попита Себ.

— В момента е с клиент, но едва ли ще се забави — отвърна онзи. В същото време вратата зад него се отвори и от нея излязоха двама мъже.

— Документите ще са готови най-късно до понеделник, така че ако уредите депозита с адвоката си, ще можем да задвижим нещата — каза по-възрастният мъж, докато отваряше вратата на клиента си.

— Този джентълмен иска да ви види, мистър Уоткинс — каза младият мъж зад бюрото.

— Добро утро — поздрави Уоткинс и протегна ръка. — Заповядайте в кабинета ми.

Отвори вратата и въведе потенциалния си клиент вътре.

Себ влезе в малка стаичка с двойно бюро и три стола. На стените имаше снимки на минали триумфи, всеки отбелязан с червен стикер ПРОДАДЕНО. Погледът на Себ се спря върху голям имот с няколко акра земя. Искаше Уоткинс бързо да разбере от коя част от пазара се интересува. На лицето на агента се появи топла усмивка.

— От подобни имоти ли се интересувате?

— Иска ми се да намеря голяма провинциална къща с няколко акра обработваема земя около нея — каза Себ, докато се настаняваше срещу Уоткинс.

— Боя се, че подобни имоти не излизат често на пазара. Но имам едно-две неща, които биха ви заинтересували. — Посегна назад, отвори единствения шкаф и извади от него три папки. — Но трябва да ви предупредя, сър, че цените скочиха до небето след решението на правителството да даде данъчни облекчения на всеки, който инвестира в обработваема земя.

Себ не коментира и Уоткинс отвори първата папка.

— Асгарт Фарм се намира на границата с Уелс, седемстотин акра, предимно обработваема, с великолепно викторианско имение… нуждаещо се от малко ремонт — добави неохотно той.

— И каква е цената?

— Триста и двайсет хиляди — каза Уоткинс, докато му подаваше брошурата, след което побърза да добави: — Или най-близката предложена сума.

Себ поклати глава.

— Надявах се на нещо с поне хиляда акра.

Очите на Уоткинс светнаха, сякаш е ударил джакпота.

— Има един отличен имот, който излезе наскоро на пазара, но аз съм само подагент и, за съжаление, офертите се приемат до пет часа в петък.

— Ако имотът е подходящ, това няма да ме откаже.

Уоткинс отвори чекмеджето на бюрото си и за първи път предложи Шифнал Фарм на клиент.

— Това изглежда по-интересно — каза Себ, докато прелистваше брошурата. — Колко искат?

Агентът на недвижими имоти се поколеба, сякаш не искаше да разкрива сумата. Себ зачака търпеливо.

— Знам, че в "Савилс" имат предложение за милион и шестстотин хиляди — каза Уоткинс. Сега беше негов ред да замълчи търпеливо: очакваше клиентът да се откаже тутакси.

— Мога ли да прегледам подробностите, докато обядвам, и след това да се върна да ги обсъдим?

— Междувременно да уредя ли да видите имота?

Това бе последното, което искаше Себ, затова отговори бързо:

— Ще реша след като се запозная с подробностите.

— Времето е против нас, сър.

"Вярно", помисли си Себ.

— Ще ви кажа решението си следобед — повтори той, този път малко по-твърдо.

— Да, сър, разбира се — каза Уоткинс и скочи да го изпрати до изхода, където отново му стисна ръката. — С нетърпение очаквам да се видим отново.

Себ излезе и бързо се върна в кръчмата. Мистър Рамзи стоеше зад бара и лъскаше чаша. Себ седна на високия стол пред него.

— Излезе ли нещо?

— Може би — каза Себ и сложи лъскавата брошура на бара, така че съдържателят да я забележи. — Още една половинка, ако обичате. Ще ми направите ли компания?

— Благодаря, сър. Ще обядвате ли?

— Ще опитам стека и пая с бъбреци — каза Себ, докато изучаваше менюто, написано с тебешир на черната дъска зад бара. Докато наливаше бирата, Рамзи не откъсваше поглед от брошурата. После каза:

— Мога да ви кажа това-онова за този имот.

В този момент жена му излезе от кухнята.

— Цената ми се струва малко завишена — каза Себ, хвърляйки третата си дълга топка.

— И аз бих казал същото — съгласи се Рамзи. — Само преди пет години цената на имота беше триста хиляди и дори тогава младият мистър Колингуд не успя да го пробута.

— Вероятно причината е в новата данъчна политика — предположи Себ.

— Това не обяснява цената, която чувам.

— Може собственикът да е вкарал земята в регулация и да има право да строи жилищни сгради или някой от онези индустриални паркове, по които правителството си пада толкова много.

— Няма начин — заяви мисис Рамзи. — Общината може и да няма никаква власт, но от Окръжния съвет ни информират, ако искат да строят каквото и да било, от барака до многоетажен паркинг. Още от Магна Харта[4] имаме право да подадем възражение в рамките на деветдесет дни. Не че след това ни обръщат внимание.

— В такъв случай там трябва да има петрол, злато или някое изгубено съкровище на фараоните — засмя се Себ, уж за да разведри обстановката.

— Чувал съм и по-шантави предположения — каза Рамзи. — Римски монети за милиони, заровено имане. Но любимата ми история е, че Колингуд били обирджии на влакове и заравяли награбеното в Шифнал Фарм.

— Не забравяй — каза мисис Рамзи, докато носеше стека и пая с бъбреци, — че мистър Суон твърди, че знае много добре защо цената е скочила, но няма да каже на никого, освен ако не направи щедро дарение на училищния му театър.

— Мистър Суон ли? — каза Себ, докато вземаше ножа и вилицата.

— Беше директор на местното средно училище. Пенсионира се преди няколко години и сега се е посветил на събиране на пари за училищния театър. Малко е смахнат по идеята, ако питате мен.

— Мислите ли, че ще успеем да бием южноафриканците? — попита Себ, който вече бе получил нужната му информация и чакаше удобен момент да продължи нататък.

— М. Дж. К. Смит ще се озори здравата с тях — каза барманът, — но ако питате мен…

Себ отпи от бирата и огледа внимателно кои части от стека и пая са годни за ядене. Спря се на препечената коричка и продължи да слуша възгледите на съдържателя за всичко: от това, че „Бийтълс“ са наградени с Ордена на Британската империя („Заради Харолд Уилсън[5] и гласовете на младите“) до възможността американците да пратят човек на Луната ("Какъв е смисълът?").

Когато в кръчмата влезе шумна група клиенти, а Рамзи се разсея, Себ остави половин крона на бара и се измъкна. Щом излезе на улицата, попита една жена, която водеше за ръка малко момченце, къде се намира средното училище.

— На половин миля нагоре по улицата — каза тя. — Няма как да го пропуснете.

Пътят му се стори по-скоро цяла миля. Но определено нямаше как да пропусне огромната викторианска сграда от червени тухли, на която Джон Бетжеман[6] би се възхитил.

Още преди да мине през портала, Себ видя онова, което търсеше. Голям афиш апелираше за набирането на 10000 паунда за строежа на нов училищен театър. До него имаше голяма рисунка на термометър, но Себ забеляза, че червената линия е стигнала едва до 1766 паунда. "За да научите повече за проекта, свържете се с мистър Морис Суон, магистър (Оксън), Шифнал 2613".

Себ записа в бележника си две числа — 8234 и 2613, — след което продължи по улицата. Видя червена телефонна будка и със задоволство установи, че е свободна. Влезе вътре и обмисли думите си, като отново провери числата. Набра номер 2613, пусна в апарата четири пенса и почака известно време, преди да чуе глас на възрастен мъж.

— Морис Суон.

— Добър ден, мистър Суон. Казвам се Клифтън. Директор съм на отдел корпоративни дарения във „Фартингс Банк“ и обмисляме да направим дарение за театралния ви проект. Питах се дали е възможно да се срещнем. Разбира се, с удоволствие ще дойда при вас.

— Не, предпочитам да се срещнем при училището — развълнувано каза Суон. — Така ще мога да ви покажа какво сме замислили.

— Чудесна идея, но за съжаление съм в Шифнал само за малко. Довечера трябва да съм обратно в Лондон.

— Тогава ще дойда веднага. Какво ще кажете да се видим при портала след десет минути?

— Очаквам ви с нетърпение — каза Себ, затвори и бързо се върна при училището. Не му се наложи да чака дълго, преди да забележи хилав на вид джентълмен, който вървеше бавно към него, като се подпираше на бастун.

След като Себ се представи, Суон каза:

— Тъй като имате малко време, мистър Клифтън, предлагам ви да идем направо в Мемориалната зала, където ще ви покажа архитектурните планове за новия театър и ще отговоря на всичките ви въпроси.

Себ последва стареца през училищния портал и през двора в залата, където изслуша лекцията му колко е важно младежите да имат свой театър и колко благоприятно би се отразило това на местните жители.

Докато Суон продължаваше да говори ентусиазирано за проекта, Себ внимателно разгледа подробните архитектурни чертежи, окачени по стените.

— Както виждате, мистър Клифтън, макар че ще има авансцена, отзад ще разполагаме с достатъчно място за реквизита и актьорите по крилата няма да се блъскат, а ако успея да събера цялата сума, момчетата и момичетата ще си имат отделни гримьорни. — Суон отстъпи назад. — Мечтата на живота ми — призна той. — И се надявам да я видя осъществена, преди да умра. Но мога ли да попитам защо банката ви проявява интерес към такъв малък проект в Шифнал?

— В момента купуваме имоти в района от името на клиенти, които искат да се възползват от последните данъчни инициативи на правителството. Даваме си сметка, че това едва ли ще е особено популярно в селото, затова решихме да подкрепим някои местни проекти.

— И Шифнал Фарм ли влиза в тези имоти?

Себ остана изненадан от въпроса на Суон и му трябваше известно време да се окопити.

— Не, запознахме се с имота на мистър Колингуд и в крайна сметка решихме, че цената е силно завишена.

— Как мислите, мистър Клифтън, колко деца съм изучил през живота си?

— Нямам представа — отвърна озадаченият Себ.

— Повече от три хиляди, така че много добре знам кога някой се опитва да хитрува, като разказва само половината от историята.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, сър.

— Много добре ме разбирате, мистър Клифтън. Истината е, че сте дошли да душите и моят театър изобщо не ви интересува. Искате да разберете защо някой е готов да плати милион и шестстотин хиляди паунда за Шифнал Фарм, когато никой друг не предлага цена, доближаваща поне малко до тази. Прав ли съм?

— Да — призна Себ. — И ако знаех отговора на този въпрос, банката ми определено би дарила значителна сума за вашия нов театър.

— Когато остареете, мистър Клифтън, а това един ден ще стане, ще откриете, че разполагате със свободно време, особено ако сте имали активен и смислен живот. Така че когато някой предложи толкова много за Шифнал Фарм, любопитството ми надделя и реших да се опитам да разбера каква е причината. Като всеки добър детектив, започнах да търся улики и мога да ви кажа, че след половин година съвестна работа и разследване дори на най-малко вероятните следи вече зная много добре защо някой е склонен да плати исканата цена за Шифнал Фарм.

Себ усети как сърцето му заблъска в гърдите.

— И ако искате да научите какво открих, няма да направите просто значително дарение за училищния театър, а ще финансирате целия проект.

— Ами ако грешите?

— Това е риск, който ще трябва да поемете, мистър Клифтън, защото приемането на оферти приключва след два дни.

— В такъв случай вие също трябва да поемете риск — каза Себ, — защото няма да отделя над осем хиляди паунда, освен и докато не се окаже, че сте прав.

— Преди да се съглася с това, искам да ви задам един въпрос.

— Разбира се — каза Себ.

— Случайно да сте роднина на Хари Клифтън, писателя?

— Да, той ми е баща.

— Стори ми се, че видях прилика. Макар че не съм чел нито една негова книга, следя с огромен интерес кампанията му за освобождаването на Анатолий Бабаков и щом Хари Клифтън е ваш баща, това ми е достатъчно.

— Благодаря, сър — каза Себ.

— А сега сядайте, млади човече, защото времето е срещу нас.

Себ кацна на ръба на сцената и Суон бавно и подробно го запозна със съвестното разследване, което бе провел през последните шест месеца и което го бе довело до едно-единствено заключение. Заключение, в което Себ не можеше да открие недостатък. Той скочи от сцената.

— Сър, мога ли да ви задам още един въпрос, преди да си тръгна?

— Разбира се, младежо.

— Защо не казахте на Колингуд какво сте открили? В края на краищата той не би изгубил нито пени, ако не му се налага да ви плати, докато не се окажете прав.

— Дан Колингуд беше мой ученик — каза Суон. — Още от малък беше алчен и глупав, а оттогава не се е променил към добро. Но той не прояви интерес към онова, което можех да му кажа, просто ми подхвърли пет паунда и ми пожела късмет.

— Значи не сте казали на никого другиго? — попита Себ, като се мъчеше да скрие безпокойството си.

Старецът се поколеба за момент.

— Казах само на още един човек — призна той, — но оттогава не съм го чувал.

На Себ не му се налагаше да пита как се казва този човек.

Себастиан почука на Кадоган Плейс 37 малко след осем вечерта. Седрик отвори и без нито дума въведе младото си протеже в кабинета си. Погледът на Себ веднага се спря на пейзажа на Хокни над камината, след което се насочи към макета на Хенри Мур[7] на бюфета. Нямаше съмнение, че ако Пикасо беше роден в Йоркшър, негови творби също щяха да фигурират в колекцията на Седрик.

— Ще ми направиш ли компания на чаша вино? — попита Седрик. — Шатоньоф дьо Пап, реколта петдесет и девета, която май си заслужил, ако съдя по лицето ти.

— Благодаря, сър — каза Себ, докато сядаше в първото попаднало му кресло.

Седрик му връчи чашата и седна срещу него.

— Когато дойдеш на себе си, разкажи как мина денят ти. Бавно.

Себ отпи глътка. Мистър Рамзи определено нямаше да сервира подобно вино в „Шифнал Армс“ тази вечер.

— Суон ми изглежда проницателен дъртак — отбеляза Седрик след двайсет минути, когато Себ приключи с разказа си. — Имам чувството, че ще ми хареса. Но какво научи ти от срещата? — Често беше задавал този въпрос, когато Себ му беше личен асистент.

— Това, че човек е физически слаб, не означава, че умът му също е немощен.

— Добре. Нещо друго?

— Значението на репутацията.

— В този случай репутацията на баща ти — напомни му Седрик. — Дори да не беше научил нищо друго днес, Себ, този урок щеше да оправдае пътуването ти до Шифнал. Сега обаче трябва да се изправя пред факта, че един от старшите членове на екипа ми може би работи зад гърба ми. — Отпи глътка вино и продължи:

— Разбира се, възможно е Слоун да има просто обяснение, но нещо ме кара да се съмнявам.

Себ потисна усмивката си.

— Но не трябва ли да направим нещо, след като знаем какво е намислило правителството?

— Всичко с времето си. Първо трябва да поговоря с Ралф Вон, защото няма да остане доволен, когато оттегля офертата на банката, и ще се ядоса още повече когато му кажа каква е причината.

— Но той няма ли просто да приеме някоя от по-ниските оферти?

— Не и ако смята, че още има шанс да получи по-висока цена, ако забави нещата за още няколко дни.

— А мистър Суон?

— Изкушавам се да му дам онези осем хиляди и двеста, каквото и да се случи. Мисля, че си ги е заслужил. — Седрик отново отпи глътка вино. — Но за тази вечер няма какво повече да направим, Себ, така че те съветвам да се прибереш у дома. Всъщност, тъй като утре ще се отприщи същински ад, няма да е зле да си вземеш почивен ден и да стоиш колкото се може по-далеч от офиса. Искам обаче в понеделник сутрин веднага да дойдеш при мен, тъй като имам чувството, че пак ще пътуваш за Шропшър.

Докато излизаха от стаята и вървяха по коридора, Седрик каза:

— Надявам се, че не си имал някакви планове за вечерта?

„Нищо особено — помисли Себ. — Просто щях да заведа Саманта на вечеря и да поискам ръката ѝ. "

11

След като си даде сметка, че до понеделник сутринта е свободен, Себастиан започна да планира изненадващ уикенд за Саманта. Прекара сутринта в резервиране на места за влакове, самолети, хотели и дори провери работното време на Райксмузеум. Искаше уикендът в Амстердам да е идеален, така че когато излязоха от митническата проверка, не обърна внимание на табелите за влаковете и автобусите, а тръгна направо към такситата.

— Седрик явно е останал доволен, когато си открил какво е намислил Слоун — каза Сам, докато таксито се включваше в трафика на изхода от летището. — Какво предстои според теб?

— Предполагам, че Слоун ще бъде изхвърлен днес, някъде към пет следобед.

— Защо в пет?

— Защото се надява точно тогава да приключи сделката с фермата в Шифнал.

— В това има почти елемент на гръцка трагедия — каза Сам. — Е, значи с малко късмет Слоун няма да го има, когато се върнеш на работа в понеделник.

— Почти със сигурност, защото Седрик ми каза, че първата ми работа сутринта е да се явя в кабинета му.

— Мислиш ли, че ще получиш мястото на Слоун? — попита Сам, докато таксито излизаше на магистралата.

— Възможно е. Но по всяка вероятност ще е временно назначение, докато Седрик намери някой по-опитен.

— Но щом си успял да разплетеш историята с Шифнал, може и да не си направи труда да търси друг.

— Това също е възможно и не бих се изненадал, ако в понеделник ми се наложи отново да хващам влака за Шрусбъри. Не трябваше ли да завием наляво по колелото?

— Не. Надясно — разсмя се Сам. — Не забравяй, че сме на континента. — Тя се обърна към Себ, който се беше вкопчил в облегалката на предната седалка, и сложи ръка на коляното му. — Извинявай. Понякога забравям за онази ужасна катастрофа.

— Добре съм — каза Себ.

— Този мистър Суон ми харесва. Може би няма да е зле да го задържиш на твоя страна.

— Седрик е на същото мнение. И ако всичко се нареди, вероятно ще построи зала на училището му — каза Себ, докато влизаха в предградията.

— Предполагам, че ще отседнем в "Амстел"? — каза Сам, когато пред тях се появи луксозният петзвезден хотел край река Амстел.

— Не. Това ще трябва да почака, докато не стана шеф на банката. Дотогава ще се задоволим с еднозвездния "Пансион дьо Канал", популярен сред многообещаващите млади бизнесмени. Ето го.

Таксито вече спираше пред малък пансион, сврян между магазин за плодове и зеленчуци и индонезийски ресторант. Сам се усмихна и каза:

— Много по-добре е от "Амстел".

След като се регистрираха, Себ помъкна багажа им до горния етаж, тъй като пансионът нямаше нито асансьор, нито носач. Отключи вратата на стаята и запали лампата.

— Същински палат — заяви Сам.

Себ не можеше да повярва колко малка е стаята.

Едва имаше място да застанат прави от двете страни на двойното легло.

— Много съжалявам — рече той. — Така ми се искаше уикендът да е перфектен.

Сам го прегърна.

— Понякога си такъв глупчо… Уикендът е перфектен. Предпочитам да сме млади и многообещаващи. Така има нещо, което да очакваме с нетърпение.

Себ се просна на леглото.

— Аз знам какво очаквам с нетърпение.

— Посещение в Райксмузеум ли? — предположи Сам.

— Искали сте да ме видите? — каза Слоун, след като влезе в кабинета на председателя. Не изчака да му предложат да седне.

Седрик погледна шефа на отдел "Недвижими имоти". Но не се усмихна.

— Току-що приключих с четенето на месечния ви отчет.

— Две цяло и два процента ръст спрямо предишния месец — напомни му Слоун.

— Много впечатляващо. Но се питам дали не бихте се справили още по-добре, ако…

— Ако какво, господин председател? — рязко попита Слоун.

— Ако в отчета ви беше включена и Шифнал Фарм — каза Седрик и взе брошурата от бюрото си.

— Шифнал Фарм ли? Сигурен ли сте, че това е някой от моите имоти, а не на Клифтън? — попита Слоун и нервно докосна възела на вратовръзката си.

— Абсолютно сигурен съм, че е от вашите, Слоун. Не съм сигурен обаче дали е на банката.

— Накъде биете? — попита Слоун, който внезапно зае отбранителна позиция.

— Току-що говорих с Ралф Вон, старши съдружник в "Савилс". Той потвърди, че сте предложили милион и шестстотин хиляди за имота, като банката е гарант.

Слоун се размърда неспокойно.

— Напълно прав сте, господин председател, но тъй като сделката не е приключена, няма да получите всичките подробности, докато не ви пратя следващия си месечен отчет.

— Една от подробностите, която ще се наложи да ми обясните, е защо сметката е регистрирана на клиент в Цюрих.

— А, да — каза Слоун. — Съвсем прав сте, действаме от името на швейцарски клиент, който предпочита да запази анонимност, но банката взема три процента комисиона за всяка сделка, която извършваме за конкретния клиент.

— И не ми се наложи да се ровя много — каза Седрик и потупа купчината листа на бюрото пред себе си, — за да открия, че въпросният клиент е извършил други шест транзакции през последната година и си е докарал доста добра печалба.

— Но нали това е работата на отдела ми! — запротестира Слоун. — да носим печалба на клиентите си, като в същото време прибираме добра комисиона за банката!

— Точно така — каза Седрик, като се мъчеше да запази спокойствие. — Жалко само, че сметката на швейцарския ни клиент е на ваше име.

— Как е възможно да го знаете? Клиентските сметки в Швейцария не са на име, а с номер! — изтърси Слоун.

— Не знаех. Но вие току-що потвърдихте най-лошите ми страхове, така че номерът ви не мина.

Слоун скочи от стола.

— Направих двайсет и три процента печалба за банката през последните десет месеца!

— И ако изчисленията ми са верни — отвърна Седрик, — сте направили още четирийсет и един процента за себе си през същия период. И имам чувството, че Шифнал Фарм щеше да е най-големият ви удар.

Слоун рухна на стола и на лицето му се изписа отчаяние.

— Но…

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя неприятната новина — продължи Седрик, — но тази сделка за вашия швейцарски клиент няма да се осъществи, защото преди няколко минути се обадих на мистър Вон от "Савилс" и оттеглих офертата.

— Но можехме да изкараме огромна печалба от тази сделка — каза Слоун и погледна дръзко началника си. — Може би почти един милион паунда.

— Не мисля, че искахте да кажете "да изкараме" — каза Седрик. — По-скоро имахте предвид "да изкарам", макар че рискувате пари на банката, а не свои собствени.

— Но вие знаете само половината от фактите.

— Мога да ви уверя, Слоун, че благодарение на мистър Суон знам всички факти.

Слоу и бавно се надигна от стола си и изсъска:

— Вие сте един стар глупак. Нямате абсолютно никаква представа от модерно банково дело. Колкото по-скоро дадете път на някой по-млад, толкова по-добре.

— Несъмнено след време ще го направя — каза Седрик, докато се изправяше срещу противника си. — Но в едно съм сигурен. Този по-млад вече няма да сте вие.

— Ще съжалявате за това — каза Слоун. Навеле се над бюрото и изгледа свирепо председателя.

— Не си губете времето да ме заплашвате, Слоун. Много по-опитни хора от вас са опитвали и са претърпели неуспех — каза Седри, като повишаваше тон с всяка следваща дума. — Остава ви да направите само едно: да разчистите бюрото си и да напуснете в рамките на следващите трийсет минути, защото ако не го направите, лично ще изхвърля всичките ви вещи на улицата.

— Чакайте обаждане от адвокатите ми — почти извика Слоун, докато се обръщаше да си тръгне.

— Не мисля, освен ако не желаете да прекарате следващите няколко години в затвора, защото можете да сте сигурен, че ако този стар глупак съобщи за поведението ви на етичната комисия на Централната банка, никога вече няма да си намерите работа в Сити.

Слоун се обърна пребледнял и подобно на комарджия, на когото му е останал само един чип. Реши да опита шанса си за последен път.

— Но аз още мога да спечеля състояние за банката, ако само…

— Двайсет и пет минути — почти извика и Седрик; едва се сдържаше. Залитна напред и се хвана за ръба на бюрото.

Слоун не помръдваше. Седрик отвори чекмеджето и извади шишенце с хапчета. Помъчи се да отвърти капачката, но изпусна шишенцето на бюрото. Двамата гледаха как то се търкулна и падна на пода. Седрик се опита да си налее вода, но вече нямаше сила да вдигне гарафата.

— По… мощ… — завалено каза той и погледна Слоун. Слоун не помръдваше и го наблюдаваше внимателно.

Седрик залитна, направи крачка назад и падна тежко, задъхваше се. Слоун бавно заобиколи бюрото, без да откъсва поглед от председателя, който лежеше и се бореше за живота си. Вдигна шишенцето и отвъртя капачката. Седрик го зяпна невярващо, когато изсипа хапчетата на пода така, че той да не може да ги достигне. После избърса празното шишенце с кърпата си и го сложи в ръката на председателя.

Наведе се и се заслуша в дишането на Седрик — то едва се долавяше. Седрик се опита да вдигне глава, но можеше само да гледа безпомощно как Слоун събира от бюрото му листата, по които беше работил през последните двайсет и четири часа. Слоун се обърна и бавно се отдалечи, без да поглежда назад, избягваше погледа, който сякаш прогаряше дупки в него.

Излезе в коридора. Нямаше жива душа. Затвори тихо вратата и тръгна да търси секретарката. Шапката и палтото ѝ не бяха на закачалката, така че предположи, че си е тръгнала. Опита се да запази спокойствие, докато вървеше по коридора, но на челото му беше избила пот и усещаше как сърцето му бие като лудо.

Спря за момент и се ослуша като хрътка, душеща за опасност. Реши да се подсигури и извика:

— Има ли някой?

Гласът му отекна от високия таван, сякаш се намираше в концертна зала. Отговор не последва. Слоун провери кабинетите на директорите един по един — всички бяха заключени. Никой на последния етаж освен Седрик не би се задържал на работа в шест часа в петък вечер. Слоун знаеше, че в сградата все още има младши служители, които не биха се осмелили да си тръгнат преди шефовете си, но никой от тях не би и помислил да досажда на председателя, а чистачките щяха да дойдат чак в пет сутринта в понеделник. Оставаше само нощният портиер Стенли, който нямаше да помръдне от удобния си стол на рецепцията, освен ако в сградата не избухне пожар.

Слоун взе асансьора до партера и видя, че Стенли кротко е задрямал. Не го събуди.

— Райксмузеум — каза Сам, докато влизаха в Холандската национална галерия. — има една от най-добрите колекции в света. Най-популярни са картините на Рембранд, но работите на Вермеер, Де Витте и Стеен също са сред най-великолепните примери на холандската живопис, които могат да се видят.

Хванати за ръце, двамата тръгнаха бавно из огромната галерия. Сам често спираше да посочи някой персонаж или характерна особеност на определена творба, без нито веднъж да се консултира със справочника. Всеки път, когато другите посетители обръщаха глави към нея — а това ставаше често, — на Себ му се искаше да извика: "И освен това е умна!"

В другия край на галерията се беше събрала малка тълпа и се възхищаваше на някаква картина.

— "Нощна стража" — каза Сам. — Шедьовър и може би най-известната картина на Рембранд. Уви. Никога няма да разберем как е изглеждал оригиналът, защото по-късно подрязали картината, за да се побере между две колони в Градския съвет.

— Трябвало е да съборят колоните — каза Себ, който не можеше да откъсне очи от групата фигури, наобиколили изискано облечен мъж, носещ фенер.

— Жалко, че не си бил в Градския съвет — каза Сам, докато пристъпваха в следващото помещение. — А това е картина, която ще бъде включена в дисертацията ми — продължи тя, когато спряха пред едно голямо платно. — Направо да не повярваш, че Рубенс е завършил картината за един уикенд, защото в понеделник трябвало да присъства на подписването на мирния договор между англичаните и испанците. Повечето хора нямат представа, че освен художник той е бил и дипломат.

Себ имаше чувството, че трябва да си води бележки. Но умът му беше зает с други неща.

— Тази е от любимите ми — каза Сам, когато спря пред "Сватбата на Арнолфини".

— Виждал съм я някъде — каза Себ.

— А, значи се случва и да ме слушаш понякога. Видя я, когато ходихме в Националната галерия миналата година.

— Тогава какво прави тук?

— Сигурно гостува — каза Сам, — но само за още един месец — добави тя, след като се зачете в надписа на стената до картината. — Но по-важното е дали си спомняш какво ти казах за нея тогава?

— Да. Че това е сватба на богат търговец и че на Вай Енк явно му е било поръчано да отрази събитието.

— Не е зле — каза Сам. — Иначе казано, Ван Ейк е вършил работата на съвременните сватбени фотографи.

Себ понечи да каже нещо. Но тя добави:

— Само виж плата на роклята на младоженката и жичките, с които е обшита дрехата на младоженеца. Можеш едва ли не да ги усетиш.

— Булката ми се вижда доста бременна.

— Много си наблюдателен, Себ! Но всеки богат мъж по онова време е трябвало да е сигурен, че жената, която е избрал за своя съпруга, е в състояние да роди наследник на семейното състояние.

— Холандците са били много практични — отбеляза Себ. — Ами ако не си богат?

— От по-долните класи се е очаквало да се държат по-прилично.

Себ коленичи пред картината и погледна нагоре към Сам.

— Саманта Етел Съливан, обожавам те и винаги ще те обожавам и най-голямото ми желание е да станеш моя съпруга.

Сам се изчерви, наведе се и прошепна:

— Ставай, идиот такъв. Всички ни зяпат.

— Не и докато не отговориш на въпроса ми.

Посетителите бяха спрели да гледат картините и чакаха отговора.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб — каза тя. — Обичам те от деня, в който ме арестуваха заради теб.

Неколцина от зяпачите погледнаха доста объркано и се опитаха да си преведат думите ѝ.

Себ стана, извади от джоба на сакото си малка червена кожена кутийка и ѝ я подаде. Когато Сам я отвори и видя изящния син сапфир, обкръжен от диаманти, като никога остана без думи.

Себ извади пръстена и го сложи на средния пръст на лявата ѝ ръка. Когато се наведе да целуне годеницата си, бе възнаграден от аплодисменти. Докато се отдалечаваха, хванати за ръка, Саманта погледна назад към картината и се запита дали да не му каже.

12

— Мога ли да ви попитам по кое време си тръгнахте от офиса в петък вечерта, сър?

— Трябва да е било някъде към шест, инспекторе — отвърна Слоун.

— А в колко беше срещата ви с мистър Хардкасъл?

— В пет. Винаги се срещаме в пет в последния петък на месеца, за да обсъдим резултатите на отдела ми.

— И когато го оставихте, той в добро настроение ли ви изглеждаше?

— В отлично — отвърна Слоун. — Месечните ми резултати бяха с две цяло и два процента по-добри и му обясних подробностите около един нов проект, по който работех. Много се развълнува.

— Според патолога смъртта е настъпила около шест часа в петък вечер, така че вие трябва да сте последният, който го е видял жив.

— В такъв случай мога само да съжалявам, че срещата ни не продължи малко повече — каза Слоун.

— Наистина. Мистър Хардкасъл взе ли някакви хапчета, докато бяхте при него?

— Не. Макар всички да знаехме, че Седрик има проблеми със сърцето, той нарочно не вземаше лекарствата си пред членове на екипа.

— Странно, че хапчетата бяха пръснати по пода на кабинета му. А празното шишенце беше в ръката му. Защо не е успял да вземе поне едно?

Слоун премълча.

— А нощният портиер Стенли Дейвис ми каза, че сте се обадили в събота сутринта да попитате дали не е пристигнала пратка за вас.

— Да, обадих се. Трябваше ми един документ за среща, която беше насрочена за понеделник сутринта.

— Беше ли пристигнал?

— Да. Но едва днес сутринта.

— Мистър Дейвис каза, че никога преди не сте се обаждали в събота сутринта.

Слоун не се хвана на въдицата и си премълча.

— Патологът издаде смъртен акт, според който мистър Хардкасъл е умрял от инфаркт, и не се съмнявам, че съдебният лекар ще потвърди заключението му.

Слоун пак не каза нищо.

— Мистър Слоун, мога ли да приема, че през следващите няколко дни ще бъдете на разположение, ако се наложи да ви задам още въпроси?

— Можете, макар че смятах утре да пътувам до Хъдърсфийлд, за да изкажа съболезнованията си на вдовицата на мистър Хардкасъл и да видя дали мога да ѝ помогна по някакъв начин с уреждането на погребението.

— Колко мило от ваша страна. Е, мистър Слоун, остава ми да разпитам още един-двама души, след което ще ви оставя.

Слоун изчака инспектора да излезе от кабинета му и да затвори вратата, след което вдигна телефона.

— Искам документите готови за подпис до края на работния ден.

— В момента хората ми работят по тях, сър.

Второто обаждане на Слоун беше до Ралф Вон от "Савилс", който изказа съболезнованията си, но не се впусна в подробности около разговора си със Седрик Хардкасъл в петък следобед.

— Нашите мисли също са със Седрик и семейството му — каза Слоун. — Но последното, което ми каза в петък вечерта, беше да се погрижа да приключа сделката за Шифнал Фарм.

— Несъмнено знаете, че той оттегли офертата на банката в петък следобед, което беше, меко казано, смущаващо.

— Това е било преди да успея да го запозная с всички подробности и знам, че той възнамеряваше веднага да ви се обади днес сутринта.

— В такъв случай съм склонен да продължа крайния срок с още една седмица, но не повече — наблегна Вон.

— Много мило от ваша страна, Ралф. Можете да сте сигурен, че депозитът от сто и шейсет хиляди ще бъде при вас още днес и ще трябва само да чакаме дали някой няма да предложи по-висока цена.

— Не мога да си представя, че ще се намери такъв — каза Вон. — Но трябва да попитам дали имате правомощията да правите оферта за милион и шестстотин хиляди от името на банката.

— Мой дълг е да се погрижа последното желание на Седрик да бъде изпълнено — каза Слоун и затвори телефона.

Третото и четвъртото му обаждане бяха до двамата най-големи акционери на банката, които казаха, че биха го подкрепили, но само ако мисис Хардкасъл направи същото.

— Документите ще са на бюрото ви за подпис до края на работния ден утре — увери ги той.

Петото обаждане на Слоун беше до "Банка на Цюрих" в Швейцария.

Сутринта Себ се обади на майка си от офиса и ѝ съобщи новината.

— Ужасно съжалявам — каза Ема. — Знам колко много се възхищаваше на Седрик.

— Все си мисля, че дните ми във "Фартингс" са преброени, особено ако мястото на Седрик се заеме от Ейдриън Слоун.

— Просто недей да вириш глава и помни, че е много трудно да нахвърлиш човек, който си върши работата добре.

— Личи си, че не познаваш Слоун. Той би изхвърлил Уелингтън на сутринта преди битката при Ватерлоо, ако това му гарантира, че ще стане генерал.

— Не забравяй, че Рос Бюканан е все още заместник-председател на борда и най-вероятно също ще се кандидатира за мястото на Седрик.

— Дано да си права — каза Себ.

— Сигурна съм, че Седрик е държал Рос в течение на действията на Слоун. И ми кажи кога и къде ще е погребението — двамата с баща ти искаме да присъстваме.

— Съжалявам, че ви безпокоя в подобен момент, мисис Хардкасъл. Но и двамата знаем, че Седрик не би очаквал нещо друго от мен.

Берил Хардкасъл се уви плътно във вълнения си шал и се облегна назад, като почти изчезна в голямото кожено кресло, и прошепна:

— Какво искате да направя?

— Нищо прекалено натоварващо — каза Слоун. — Просто да подпишете няколко документа. Зная, че преподобният Джонсън чака да ви запознае със службата. Единствената му тревога е, че църквата не е достатъчно голяма, за да побере енориашите. Както и всички приятели и колеги на Седрик, които ще дойдат от Лондон в четвъртък.

— Той не би искал да пропускат работен ден заради него — каза Берил.

— Не ми даде сърце да ги спра.

— Много мило от ваша страна.

— Той напълно го заслужава — каза Слоун. — Но остава един малък въпрос, за който трябва да се погрижим. — Извади три дебели документа от куфарчето си.

— Просто ми трябва подписът ви, така че банката да продължи нормалната си работа.

— Не може ли да почака до следобед? — попита Берил. — Синът ми Арнолд пътува от Лондон. Както вероятно знаете, той е кралски юрисконсулт и обикновено ме съветва по въпросите, свързани с банката.

— Боя се, че не — каза Слоун. — Ще трябва да взема влака до Лондон в два часа, ако искам да спазя всички срещи, уговорени от мистър Хардкасъл. Ако това ще ви помогне, с готовност ще пратя копия от документите в кабинета на Арнолд веднага щом се върна в банката. — Той хвана ръката ѝ. — Просто подписите ми трябват, мисис Хардкасъл. Разбира се, прочетете документите, ако имате някакви съмнения.

— Предполагам, че всичко е наред — каза Берил и взе подадената ѝ от Слоун писалка, без да се опитва да прочете гъсто изписания с малки букви текст. Слоун излезе и помоли викария да дойде при тях. После клекна до мисис Хардкасъл. Обърна на последната страница на първия документ и посочи пунктираната линия. Берил подписа и трите документа в присъствието на преподобния Джонсън, който невинно стана свидетел на процедурата.

— Ще се видим в четвъртък — каза Слоун, докато се изправяше, — когато ще си спомним с възхищение и благодарност всичко, което постигна Седрик в забележителния си живот После излезе и остави възрастната дама в компанията на викария.

— Мистър Клифтън, бихте ли ми казали къде бяхте в пет часа вечерта в петък?

— В Амстердам с приятелката си Саманта. На посещение в Райксмузеум.

— Кога видяхте за последен път мистър Седрик Хардкасъл?

— Отидох в дома му на Кадоган Плейс малко след осем вечерта във вторник, след като се върнах от Шифнал в Шропшър.

— Мога ли да ви попитам защо мистър Хардкасъл е искал да го посетите извън работно време, когато бихте могли да го направите на следващата сутрин в офиса?

Този път Себастиан не отговори веднага. Нищо не му пречеше да каже, че са се виждали по въпрос, засягащ единствено банката, и инспекторът щеше да продължи нататък.

— Проверявах една сделка, за която председателят имаше причини да смята, че старши служител на банката работи зад гърба му.

— И открихте ли, че опасенията му са верни и въпросният човек наистина работи зад гърба на мистър Хардкасъл?

— Да.

— Да не би случайно да става въпрос за мистър Ейдриън Слоун?

Себ премълча.

— И как реагира мистър Хардкасъл, след като му качахте какво сте открили?

— Предупреди ме, че смята да уволни въпросния човек на следващия ден и ме посъветва да съм колкото се може по-далеч от офиса по това време.

— Защото е щял да изхвърли началника ви?

— Поради което и бях в Амстердам в петък вечер — каза Себ, подминавайки въпроса. — За което сега съжалявам.

— Защо?

— Защото ако бях отишъл в офиса през онзи ден, може би щях да спася мистър Хардкасъл.

— Смятате ли, че мистър Слоун би го спасил, ако се озовеше в същото положение?

— Баща ми винаги казва, че един полицай никога не бива да задава хипотетични въпроси.

— Не всеки от нас е в състояние да разреши престъпление със същата лекота, с която го прави инспектор Уоруик.

— Да не мислите, че Слоун е убил мистър Хардкасъл? — попита Себ.

— Не, не мисля — отвърна инспекторът. — Макар че има вероятност да е бил в състояние да спаси живота му. Но дори на инспектор Уоруик би му било трудно да го докаже.

Негово преосвещенство Ашли Тадуорт, епископ на Хъдърсфийлд, изкачи шестте стъпала и зае мястото си на амвона, докато изпълняваха последните стихове на химна "Остани с мен".

Погледна надолу към събралото се множество и изчака всички да млъкнат. Някои, които не бяха успели да си намерят място, стояха прави между пейките, а пристигналите със закъснение се бяха скупчили в дъното на църквата. Това говореше красноречиво за човека, когото изпращаха.

— Естествено, погребенията са тъжни събития — започна епископът. — Още повече когато починалият е водил безупречен живот, което може да направи изричането на прощалните слова трудна задача. Това не беше проблем за мен, когато подготвях речта си за живота, за образцовия живот на Седрик Артър Хардкасъл.

— Ако оприличим живота на Седрик на банков отчет, когато остави този свят, всяка сметка беше в безупречно състояние. Откъде да започна невероятната история на този забележителен йоркшърец?

Огледа присъстващите и продължи:

— Седрик напусна училище на петнайсетгодишна възраст и постъпи на работа при баща си във "Фартингс Банк". Винаги се обръщаше към баща си със "сър", както на работа, така и у дома. Всъщност баща му се оттегли точно навреме, за да не му се налага да нарича сина си "сър".

Сред събралите се премина лек смях.

— Седрик започна кариерата си като младши стажант. Две години по-късно стана касиер, преди още да е навършил възраст да си отвори банкова сметка. По-нататък стана последователно заместник-началник и началник на клон, а после и областен инспектор, преди да стане най-младият директор в историята на банката. И никой не се учуди, когато стана председател на борда на банката на четирийсет и две годишна възраст — позиция, на която остана през последните двайсет и три години. През този период той превърна "Фартингс" от местна банка в малко градче в Йоркшър в една от най-уважаваните финансови институции в лондонския Сити. И ще ви кажа нещо, което не би се променило дори ако Седрик беше застанал начело на Централната банка, неизменното му мото, че ако се погрижиш за пенитата, паундовете сами ще се погрижат за себе си.

— Размина ли ни се според вас? — нервно попита Слоун.

— Ако питате дали всичко, което направихте през последните четири дни, е законно и чисто, отговорът е да.

— Имаме ли кворум?

— Имаме — каза Малкълм Аткинс, главният юрисконсулт на банката. — Изпълнителният директор, секретарят на компанията и шестима неизпълнителни директори ви чакат в заседателната зала. Между другото — добави той, — ще ми е много интересно да науча какво сте им казали, когато изказаха мнението, че може би ще е по-добре днес да присъстват на погребението в Хъдърсфийлд вместо на срещата на борда в Лондон.

— Казах им просто, че изборът си е техен, че могат да гласуват за място на този свят или на онзи.

Аткинс се усмихна и си погледна часовника.

— Трябва да вървим. Почти десет е.

Двамата излязоха от кабинета на Слоун и мълчаливо тръгнаха по застлания с дебела пътека коридор. Когато Слоун влезе в заседателната зала, всички станаха както бяха правили винаги при влизането на покойния председател.

— Господа — започна секретарят на компанията, след като всички отново заеха местата си, — тази извънредна среща бе свикана поради една-единствена причина, а именно…

— Винаги, когато си мислим за Седрик Хардкасъл — продължи епископът. — трябва да помним най-вече едно. Той бе най-типичен йоркшърец. Ако Второто пришествие станеше в Хедингли през полувреме на мач на "Розите", той нямаше да се изненада. Седрик вярваше непоколебимо, че Йоркшър е отделна страна, а не графство. Всъщност той смяташе, че "Фартннгс" е станала международна банка не когато отвори клон в Хонконг, а в Манчестър. Епископът изчака смехът да утихне и продължи:

— Седрик не беше суетен човек, но това не му пречеше да е горд. Горд с банката, на която служеше всеки ден. И още по-горд с това колко клиенти и служители пожънаха успехи под неговото ръководство и напътствия. Толкова много от вас, събралите се днес тук, от най-младшия стажант до президента на "Сони Интърнашънъл", са се възползвали от мъдростта и предвидливостта му. Но онова, с което ще го запомним най-много, е безусловната му репутация на честен, почтен и достоен човек. Той смяташе за добра сделка онази, в която и двете страни правят печалба и с радост ще се поздравяват всеки път, когато се разминават на улицата.

— Единствената точка от днешния дневен ред — продължи секретарят на компанията — е изборът на нов председател на борда след трагичната смърт на Седрик Хардкасъл. Беше предложена само една кандидатура, тази на мистър Ейдриън Слоун, директор на силно печелившия отдел „Недвижими имоти“. Мистър Слоун вече разполага с официалната подкрепа на шейсет и шест процента от акционерите, но смята, че назначението му следва да бъде одобрено от борда.

Малкълм Аткинс се включи незабавно:

— За мен е удоволствие да предложа Ейдриън Слоун за следващ председател на борда на "Фартингс Банк", тъй като смятам, че и Седрик би искал същото.

— За мен пък е удоволствие да подкрепя предложението — каза Дезмънд Мелър, наскоро назначен неизпълнителен директор.

— Кой е за? — попита секретарят на компанията. Осем ръце се вдигнаха във въздуха — Обявявам предложението за единодушно прието.

Слоун бавно се изправи.

— Господа, позволете най-напред да ви благодаря за увереността, която показахте с избирането ми за следващ председател на борда на "Фартингс". Трудно е човек да се постави на мястото на Седрик Хардкасъл. Замествам човек, който ни напусна при трагични обстоятелства. Човек, за когото приемахме, че ще остане с нас още дълги години. Човек, на когото не бих могъл да се възхищавам повече. Човек, когото смятах не само за колега, но и за приятел, което ме прави само още по-горд да поема щафетата и да я нося през следващата отсечка от надпреварата. Моля всички да станем и да почетем с наведени глави паметта на един велик мъж.

— Но най-вече — продължи епископът — Седрик Хардкасъл ще бъде запомнен като семеен човек. Toй обичаше Берил от деня, в който му дала една трета пинта повече мляко, докато била дежурна в началното им училище в Хъдърсфийлд, и едва ли имаше по-горд човек от него, когато синът им Арнолд стана кралски юрисконсулт. Макар че така и не успя да разбере защо момъкът предпочете да завърши образованието си в Оксфорд вместо в Лийдс.

— Позволете ми да завърша с обобщение на чувствата ми към един от най-старите ми и най-скъпи приятели с думите от епитафията на сър Томас Феърфакс[8] от Бъкингамския херцог:

Той не знаеше ни завист, ни омраза;

с достойнство и честност душата му бе пълна.

И с качество, тъй старомодно напоследък -

на име скромност.

Малкълм Аткинс вдигна чаша шампанско.

— За новия председател на борда на "Фартингс" — заяви той, когато Слоун седна за първи път на стола зад бюрото на Седрик. — Е, какво ще е първото нещо, което ще направите като главен изпълнителен директор?

— Да се погрижа да приключим сделката в Шифнал преди някой да е разбрал защо цената милион и шестстотин хиляди е толкова ниска.

— А второто? — попита Мелър.

— Да изхвърля Себастиан Клифтън наред с всички, които бяха близки с Хардкасъл и споделяха остарялата му философия. Тази банка щe влезе в истинския свят, където единствената мантра ще бъде печалбата, а не хората. И ако някой клиент заплаши да премести сметката си другаде, нека го направи, особено ако е от Йоркшър. Отсега нататък мотото на банката ще бъде "Ако имате само пенита, не правете опити да работите с нас".

Докато спускаха ковчега в гробa, Себастиан сведе глава, та никой да ме види сълзите му. Рос Бюканан не се опита да скрие чувствата си. Ема и Хари се държаха за ръце. Всички те бяха изгубили добър и мъдър приятел.

Докато излизаха бавно от гробищата, към тях се присъединиха Арнолд Хардкасъл и майка му.

— Защо Ейдриън Слоун го нямаше? — попита Рос. — Както и шестима от другите директори?

— Слоун едва ли би липсвал на татко — каза Арнолд. — Той се канеше да го изхвърли, преди да умре.

— Той ли ви каза? — попита Рос.

— Да. Обади ми се рано в петък сутринта, за да разбере какви са законните стъпки, ако началник на отдел е хванат да използва пари на банката за частни сделки.

— Каза ли кой началник отдел има предвид?

— Не беше необходимо.

— Шестима директори ли казахте? — прекъсна ги Ема.

— Да — отвърна Рос. — Толкова ли е важно?

— Те образуват кворум. Ако още бе жив, Седрик щеше да се усети какво е намислил Слоун.

— Боже мой! Сега разбирам защо така настоятелно искаше да подпиша онези документи — каза Берил. — Седрик никога няма да ми прости.

— И аз съм ужасен като теб, майко, но не се безпокой, ти все още притежаваш петдесет и един процента от банката.

— Някой ще бъде ли така добър да обясни на прост английски за какво говорите? — попита Хари.

— Ейдриън Слоун току-що се е назначил за председател на борда на "Фартингс" — каза Себастиан. — Къде е най-близкият телефон?

13

Себастиан си погледна часовника. Времето едва му стигаше за разговора. Изпита облекчение, когато видя, че единствената телефонна будка наблизо е празна и работи. Набра номера, който знаеше наизуст.

— Виктор Кауфман.

— Вик, Себ се обажда.

— Здрасти, Себ. Чуваш се все едно се обаждаш от другия край на света.

— Не точно. От гарата на Хъдърсфийлд. Току-що бях на погребението на Седрик Хардкасъл.

— Прочетох некролога в днешния "Файнаншъл Таймс". Шефът ти е бил невероятен човек.

— Нямаш представа колко си прав. Точно затова ти се обаждам. Трябва спешно да се видя с баща ти.

— Просто се обади на секретарката му и аз ще се погрижа тя да ти уреди среща.

— Това, за което искам да говоря с него, не може да чака. Трябва да се видя с него довечера или най-късно утре сутринта.

— Някаква голяма работа ли усещам?

— Най-голямата, попадала някога на бюрото ми.

— В такъв случай ще говоря с него веднага. Кога ще се върнеш в Лондон?

— По разписание влакът ми пристига на Итън в четири и десет.

— Обади ми се от гарата и ще…

Чу се пронизително изсвирване. Себ се обърна и видя вдигнатото зелено флагче. Пусна слушалката, изтича на перона и скочи в потеглящия влак.

Седна в задния край на вагона и след като си пое дъх, се замисли как се бе запознал с Вик в "Сейнт Бийд", когато деляха кабинет с него и Бруно Мартинес, и как те станаха най-близките му приятели — единият син на имигрант евреин, а другият на аржентински търговец на оръжие. През годините бяха станали неразделни. Приятелството им се засили още повече, когато Себ остана с насинено око, след като защити приятеля си евреин, не че беше напълно сигурен какво означава думата евреин. Подобно на слепец, без да си дава сметка за раса или религия, той бързо откри, че предубежденията често се насаждат на масата по време на закуска.

Насочи вниманието си към мъдрия съвет, който му бе дала майка му малко преди двамата с баща му да потеглят обратно към Бристол след погребението. Знаеше, че тя е права.

Себ написа първа чернова, после втора. Когато влакът пристигна в Итън, беше завършил последния вариант. Надяваше се, че майка му и Седрик биха го одобрили.

Слоун веднага разпозна почерка. Отвори плика и извади писмото. С всяка следваща прочетена дума гневът му растеше.

Мистър Слоун,

Не мога да повярвам, че дори Вие бихте паднали толкова ниско да свикате среща на борда в деня на погребението на Седрик Хардкасъл с единствената цел да се назначите за председател. За разлика от мен, Седрик сигурно не би останал изненадан от двуличието Ви.

Сигурно си мислите, че Ви се е разминало, но мога да Ви уверя, че това не е така, защото няма да се успокоя, докато не Ви разоблича като измамника, какъвто сте, тъй като и двамата знаем, че сте последният човек, когото Седрик би искал да види на мястото си.

След като прочетохте това писмо, едва ли ще се изненадате да научите, че не искам да работя за аморален шарлатанин като Вас.

С. Клифтън

Слоун скочи от стола си, нахълта в кабинета на секретарката и извика:

— Той още ли е в сградата?

— Кой? — невинно попита Рейчъл.

— Клифтън, кой друг?

— Не съм го виждала, откакто ми донесе едно писмо и ме помоли да го оставя на бюрото ви.

Слоун излезе ядосано и забърза по коридора с надеждата, че ще завари Клифтън на бюрото му и ще може да го изхвърли пред всички.

— Къде е Клифтън? — остро попита той, когато влезе в стаята на Себастиан. Боби Ръштън, младият асистент на Себ, погледна новия председател и така се гипсира, че не успя да произнесе нито дума. — Да не си глух? — попита Слоун. — Не чу ли какво попитах? Къде е Клифтън?

— Събра си нещата и си тръгна преди няколко минути — отвърна Ръштън. — Каза, че напуска и няма да се върне.

— Само минути преди да бъде изхвърлен — каза Слоун. Погледна младежа и добави: — А ти можеш да му правиш компания. До един час да напуснеш банката и се погрижи в стаята да не остава нищо, което дори да намеква за съществуването на Клифтън.

Върна се гневно в кабинета си и седна зад бюрото. Очакваха го още пет плика, всички с означение "Лично".

— Срещал съм се със Седрик Хардкасъл само пет-шест пъти, предимно на светски събития — каза Сол Кауфман. — Никога не сме правили бизнес заедно, но би ми се искало, защото той бе един от малцината в Сити, които все още вярваха, че сделка се сключва с ръкостискане, а не с договор.

— Дори договор едва ли ще означава сключване на сделка с новия председател на борда — каза Себ.

— Никога не съм се срещал с Ейдриън Слоун. Познавам го само по репутация. Той ли е причината да искаш да ме видиш така спешно?

— Да, сър — каза Себ. — Проучвах голяма сделка, свързана със Слоун, когато председателят получи инфаркт.

— В такъв случай ме запознай подробно с нещата, без да изпускаш нищо.

Себ разказа на мистър Кауфман как бе приел обаждането от Ралф Вон от "Савилс", от което бе разбрал какво е намислил Слоун. И как на следващата сутрин по заръка на Седрик бе отишъл до Шифнал, как се бе срещнал с мистър Суон и как беше открил защо Слоун е готов да плати такава висока цена за ферма с площ хиляда акра в Шропшър.

Когато приключи, на лицето на Кауфман се появи загадъчна усмивка.

— Възможно ли е мистър Суон да се е натъкнал случайно на нещо, което всички ние сме пропуснали? Ще разберем скоро, защото се очаква правителството да обяви решението си през следващите няколко седмици.

— Но ние не разполагаме със седмици, а само с два дни. Не забравяйте, че офертите се приемат до утре в пет.

— Значи искаш да предложа по-висока оферта от тази на Слоун въз основа на това, че е възможно мистър Суон да е надушил какво е планирало правителството?

— Седрик беше готов да поеме този риск.

— И за разлика от Слоун, Седрик Хардкасъл имаше репутацията на предпазлив човек. — Кауфман събра длани като в молитва и когато молитвата му бе чута. Каза: — Трябва да проведа няколко разговора, преди да взема окончателно решение, така че ела отново в кабинета ми утре следобед в пет без двайсет. Ако съм убеден, ще продължим нататък.

— Но тогава ще е твърде късно.

— Не мисля — рече Кауфман.

Себ излезе от банката замаян. Изобщо не бе убеден, че Кауфман ще се съгласи на сделката. Но нямаше към кого другиго да се обърне.

Бързаше да се прибере. Искаше да сподели със Саманта всичко, което се бе случило от излизането му сутринта. Тя винаги виждаше нещата от различен ъгъл и често му излизаше отляво, както звучеше един от любимите ѝ американски изрази.

Докато Сам приготвяше вечерята, Себ и разказа кой е присъствал на погребението и още по-важно, кой не и какво са правили Слоун и приятелчетата му, докато той е бил в Хъдърсфийлд… и защо сега си търси работа.

Когато най-сетне спря да крачи напред-назад из кухнята и седна, Сам каза:

— Винаги си знаел, че Слоун е подлец, така че не би трябвало да те изненадва, че е свикал среща на борда, когато всички, които биха му се противопоставили, са били извън града. Обзалагам се, че майка ти би се усетила.

— Усети се, но вече беше твърде късно. Но аз още си мисля, че можем да бием Слоун в собствената му игра.

— Не в собствената му игра — каза Сам. — Опитай се да помислиш какво би направил Седрик в тази ситуация. А не Слоун.

— Но ако искам да го бия. Трябва да мисля като него.

— Възможно е. Но това не означава, че трябва да действаш като него.

— Шифнал Фарм е възможност, която се появява веднъж в живота.

— Това не е достатъчна причина да пълзиш в една и съща канавка със Слоун.

— Но, Сам, може никога повече да не ми се отвори такъв шанс.

— Разбира се, че ще се отвори, Себ. Мисли дългосрочно и ще разбереш разликата между Ейдриън Слоун и Седрик Хардкасъл. Защото съм абсолютно сигурна в едно — малцина ще присъстват на погребението на Слоун.

Петъкът се оказа най-дългият ден в живота на Себастиан. Той почти не мигна през нощта и се мъчеше да налучка какво е намислил Кауфман.

Когато Сам отиде на лекции, Себ остана да се мотае в апартамента, като се преструваше, че чете сутрешния вестник, прекара необичайно много време в миене на няколкото чинии от закуска и дори излезе да потича в парка, но когато се върна, все още тъкмо минаваше единайсет.

Взе душ, обръсна се и отвори консерва печен боб. Непрекъснато поглеждаше часовника си, но секундарникът продължаваше да се движи все с една и съща скорост.

След така наречения обяд се качи в спалнята, извади от гардероба най-елегантния си костюм, облече изгладена бяла риза и си сложи старата си ученическа вратовръзка. Накрая излъска обувките си така, че и старши сержант би се гордял с тях.

В четири часа беше на спирката в очакване на автобус 4, който да го откара до Сити. Слезе при „Сейнт Пол" и макар да вървеше бавно, в 16:25 беше пред банката на Кауфман на Чийпсайд. Не му остана нищо друго, освен да направи обиколка на преките. Минаването покрай толкова много познати институции в Сити му напомни колко много му харесваше да работи в Скуеър Майл. Опита се да не мисли, че може да остане безработен дълго време.

В 16:38 влезе в банката и застана пред рецепционистката.

— Имам среща с мистър Кауфман.

— Кой мистър Кауфман по-точно? — с топла усмивка го попита тя.

— Председателят.

— Благодаря, сър. Моля, седнете, ще му съобщя, че сте тук.

Себ закрачи из фоайето, загледан в друг секундарник, който описваше по-голям кръг, но пак със същата скорост. Мислите му бяха прекъснати от потупване по рамото.

— Председателят ни чака в кабинета си. Ще те заведа.

Себ беше впечатлен, че Вик не каза "баща ми". Усети, че дланите му се потят, и докато асансьорът пълзеше бавно към последния етаж, ги избърса в панталоните си. Когато влязоха в кабинета, завариха мистър Кауфман ма телефона.

— Трябва да говоря с един колега, преди да взема решението, мистър Слоун. Ще ви се обадя отново към пет. — Себ го погледна с ужас, но Кауфман сложи пръст на устните си. — Ако е удобно.

Слоун затвори, но незабавно вдигна отново слушалката и набра номер, без да минава през секретарката.

— Ралф, Ейдриън Слоун се обажда.

— Помислих си, че сте вие — каза Вон и погледна часовника си. — Ще бъдете доволен да научите, че през целия ден никой не се е обаждал за Шифнал Фарм. Остават само още петнайсет минути и мисля, че можем да приемем, че имотът е ваш. Ще ви се обадя малко след пет, за да се разберем как ще се оправим с документацията.

— Нищо против — каза Слоун, — но не се изненадвайте, ако ви даде заето, когато ми звъннете, защото в момента работя по сделка, която е по-голяма и от Шифнал Фарм.

— Но ако някой реши да даде оферта между сега и пет…

— Това няма да се случи — заяви Слоун. — Просто се погрижете да пратите договора във „Фартинг" в понеделник сутринта. Ще ви очаква чек.

— Пет без десет е — каза Вик.

— Търпение, дете — каза старецът. — Само едно нещо е от значение, когато се опитваш да приключиш сделка. Избирането на подходящия момент. — Облегна се назад и затвори очи, макар да бе нащрек. Беше наредил на секретарката си да не го безпокоят при никакви обстоятелства между пет без десет и пет и десет. Нито Вик, нито Себ не казаха нито дума.

Внезапно очите на Сол се отвориха и той изправи гръб. Провери дали двата телефона на бюрото му са поставени точно там, където ги искаше. В пет без шест се наведе напред и вдигна черния телефон. Набра номера на агенция на недвижими имоти от Мейфеър и поиска да говори със старшия съдружник.

— Мистър Кауфман, какво неочаквано удоволствие — каза Вон. — С какво мога да ви помогна?

— Като начало да ми кажете колко е часът, мистър Вон.

— Според мен е пет без пет — отвърна озадачен глас.

— Защо питате?

— Защото исках да съм сигурен, че още приемате оферти за Шифнал Фарм в Шропшър.

— Разбира се, че приемаме. Но трябва да ви предупредя. че вече имаме оферта за милион и шестстотин хиляди паунда от друга банка.

— В такъв случай предлагам милион шестстотин и десет хиляди.

— Благодаря, сър — каза Вон.

— А сега колко е часът?

— Пет без три.

— Моля задръжте, мистър Вон, търсят ме по другата линия. Няма да се бавя.

Кауфман остави черната слушалка на бюрото си, вдигна червената и набра номер.

— Ейдриън Слоун — отговори глас след третото позвъняване.

— Мистър Слоун, обаждам се да питам за нигерийските петролни акции, които банката ви предлага на избрани инвеститори. Както казах по-рано, възможността ми изглежда изключително вълнуваща. Каква е максималната инвестиция, която позволявате на една институция?

— Два милиона паунда, мистър Кауфман. Бих ви предложил и повече, но повечето от акциите вече са разпродадени.

— Можете ли да задържите за момент, докато се консултирам с един колега?

— Разбира се, мистър Кауфман.

Сол остави червената слушалка на бюрото си и взе черната.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Вон, но трябва да ви попитам отново: колко е часът?

— Пет без една минута.

— Отлично. Ще бъдете ли така добър да отворите вратата на кабинета си?

Кауфман остави черната слушалка и вдигна червената.

— Колегата ми пита ако инвестираме цялата сума, това ще ни осигури ли място в борда на новата компания.

— Разбира се — отвърна Слоун. — Всъщност бих могъл да ви предложа две места, тъй като ще притежавате десет процента от пакета.

— Позволете да се консултирам отново с колегата. — Червената слушалка отново беше оставена на бюрото и Кауфман взе черната.

— Какво открихте, когато отворихте вратата, мистър Вон?

— Куриер, който ми връчи плик с банкова разписка за сто шейсет и една хиляди паунда.

— Десетте процента, необходими за осъществяването на транзакцията. Колко показва часовникът ви, мистър Вон?

— Пет и две минути.

— В такъв случай сделката е приключена. И стига да платя останалите деветдесет процента в рамките на трийсет дни, Шифнал Фарм е моя.

— Определено е ваша — каза Вон, който не искаше да признае с какво нетърпение очаква да каже на Слоун че е изгубил сделката.

— Приютен уикенд — каза Кауфман, затвори черния телефон и вдигна червената слушалка.

— Мистър Слоун, искам да инвестирам два милиона в този изключително вълнуващ проект. — Искаше му се да види физиономията на Слоун. — Но за съжаление не успях да накарам колегите ми да се съгласят с мен, така че със съжаление трябва да оттегля офертата си. След като ме уверявате, че повечето акции вече са изкупени, това едва ли ще представлява особен проблем за вас.

14

Себастиан не каза на Саманта тактиката, която бе предприел мистър Кауфман за затваряне на сделката за Шифпал Фарм, защото знаеше, че тя не би одобрила, макар изгубилият да бе Слоун. Каза ѝ обаче, че Кауфман му е предложил работа.

— Но аз си мислех, че неговата банка няма отдел за недвижими имоти.

— Вече има — отвърна Себ. — Предложи ми да основа свой собствен отдел. Като начало с малки транзакции, но с перспектива за растеж, ако успея да се докажа.

— Чудесна новина — възкликна Сам и го прегърна.

— И едва ли ще ми е много трудно да събера добри професионалисти, тъй като Слоун изхвърли целия ми екип, без да споменавам и неколцина други, които напуснаха, включително Рейчъл.

— Рейчъл ли?

— Беше секретарка на Седрик, но се задържа само една седмица при новия режим. Поканих я да дойде при мен. Започваме в понеделник на чисто. Е, не точно на чисто, защото Слоун изхвърли асистента ми и му наредил да махне от офиса всичко, което дори загатва за мен. Така че той събрал всички материали, по които работех, дойде в Чийпсайд и ми ги връчи.

— Това законно ли е?

— На кого му пука, щом Слоун никога няма да разбере?

— "Фартингс Банк" не е само Ейдриън Слоун и ти все още имаш задължения към нея.

— След начина, по който се отнесе Слоун с мен?

— Не, след начина, по който Седрик се отнасяше с теб.

— Но това не важи за Шифнал Фарм, защото по тази сделка Слоун действаше зад гърба на Седрик.

— А сега ти действаш зад неговия.

— И още как, щом това прави възможно да си купим апартамент в Челси.

— Не бива да мислим за купуване на каквото и да било, докато не си изплатиш всички дългове.

— Мистър Кауфман ми обеща бонус от четирийсет хиляди, когато правителството направи изявлението, така че няма да имам никакви дългове.

— Ако правителството направи изявлението — поправи го Сам. — Не започвай да харчиш парите, преди да разполагаш с тях. И дори сделката да е успешна, пак ще дължиш на мистър Суон повече от осем хиляди паунда, така че е по-добре засега да не мислим за местене.

Това бе още нещо, което Себ реши да не казва на Сам.

През следващите няколко седмици Себ работеше с енергия, която би впечатлила дори Седрик, и с помощта на Рейчъл и стария си екип от "Фартингс" заработи на пълни обороти много по-бързо, отколкото мистър Кауфман бе смятал за възможно.

Себ не остана задоволен само от привличането на старите си клиенти, а като истински мародерстващ пират започна да притиска и други клиенти на "Фартингс", като ги убеждаваше, че Слоун напълно си е заслужил да го изоставят.

Три месеца след като Себ започна да работи в "Кауфман", председателят на борда го извика в кабинета си и попита още преди Себ да е затворил вратата:

— Чете ли днешният "Файнаншъл Таймс"?

— Само първата страница и раздела за недвижими имоти. Защо?

— Защото предстои да разберем дали предсказанието на мистър Суон е вярно. — Себ не прекъсна потока от думи на Кауфман. — Оказва се, че транспортният министър ще прави изявление в Парламента днес в три следобед. Няма да е зле двамата с Виктор да идете на място и да чуете какво има да каже, след което да ми се обадите и да ми кажете дали съм направил, или изгубил цяло състояние.

Веднага, щом се върна в кабинета си, Себ се обади на Джайлс в Камарата на общините и го попита дали може да уреди два пропуска за галерията за посетители, за да може с един приятел да чуе изявлението на министъра на транспорта.

— Ще ги оставя в централното фоайе — каза Джайлс.

След като затвори, Джайлс се загледа в дневния ред и се зачуди защо Себастан проявява интерес към решение, което щеше да засегне само шепа хора в Шропшър.

Себ и Вик седнаха на четвъртия ред в галерията за посетители много преди министърът да стане, за да направи изказването си. Вуйчо Джайлс им сс усмихна от правителствените банки, все още озадачен откъде е този интерес на племенника му към изявлението.

Двамата млади банкери седяха на ръба на зелената кожена пейка, когато председателят даде думата на министъра на транспорта.

— Господин председател — започна министърът, вкопчил се в куфарчето си, — тук съм, за да съобщя на Камарата кой маршрут беше избран от министерството ми за предложеното разширяване на магистралата, която ще минава през графство Шропшър.

Ако ни покритите с ламперия стени не беше изписана с големи букви думата ТИШИНА, Себ щеше да скочи във въздуха, когато министърът спомена покрайнините на Шифнал, включително Шифнал Фарм, като част oт маршрута на новата магистрала.

След като отговори на няколко въпроса от депутатите, министърът се върна на мястото си на предната пейка, за да могат да започнат дебатите по външната политика.

Себ и Вик не се интересуваха дали правителството възнамерява да наложи икономически санкции на Южна Африка, така че се измъкнаха тихо навън, слязоха долу и излязоха на площада. Едва тогава Себ подскочи във въздуха и изкрещя:

— Успяхме!

Когато на следващата сутрин съненият Себастиан се появи на закуска, Саманта четеше „Гардиан“.

— Къде беше снощи? — попита тя. — Дори не те чух да се връщаш.

— С Вик празнувахме. Извинявай, трябваше да ти обадя.

— Какво сте празнували? — попита Сам.

Себ не отговори, а си приготви купа корнфлейкс.

— Да не би това, че мистър Суон е познал, че новата магистрала ще минава право през Шифнал Фарм и ако мога да цитирам „Гардиан“ — Сам погледна статията пред себе си, — „е донесла малко състояние на шепа спекуланти"? — И подаде вестника на Себ, който само погледна заглавието.

— Трябва да разбереш — каза той между лъжиците. — Това означава, че ще имаме достатъчно пари да си купим къща в Челси.

— А ще останат ли достатъчно, за да може мистър Суон да построи театъра си в Шифнал?

— Зависи…

— От какво? Ти му даде думата си, че ако информацията му се окаже вярна, ще му платиш онези осем хиляди двеста трийсет и четири паунда, които му трябват за завършване на театъра.

— Но аз изкарвам само четири хиляди на година! — запротестира Себ.

— И ще получиш бонус от четирийсет хиляди.

— Върху които трябва да платя данък общ доход.

— Не и ако направиш дарение.

— Но няма никакво записано споразумение!

— Себ, чуваш ли се какво говориш?

— Както и да е — бързо добави Себ, — мистър Кауфман ще направи малкото състояние, не аз.

— Защото мистър Кауфман пое риска, когато можеше да изгуби малко състояние. Докато ти нямаше нищо за губене и всичко за печелене.

— Не разбираш… — започна Себ.

— Много добре разбирам — прекъсна го тя.

Себ бутна купата настрани и стана от масата.

— Трябва да тръгвам. Вече закъснявам, а днес ме чака много работа.

— Като това да решиш как да похарчиш парите, които ти спечели мистър Суон ли?

Себ се наведе да я целуне, но тя се извърна.

— А истината е, че никога не си имал намерение да плащаш на мистър Суон, нали?

Себ не направи опит да ѝ отговаря, а се обърна и бързо тръгна към вратата.

— Не разбираш ли, че ако не платиш на мистър Суон, ще си същият като Ейдриън Слоун? — възкликна Сам.

Себ не отговори, а взе куфарчето си и забърза навън, без да каже довиждане. На улицата спря такси. Докато пътуваше по Сити Роуд, започна да се пита колко време ще мине преди да може да си позволи собствена кола и шофьор, подобно на Сол Кауфман. Но мислите му все се връщаха към Сам и думите ѝ: "ще си същият като Ейдриън Слоун".

Реши да запази маса за двама в "Мирабел" за вечерта и двамата да си говорят за всичко, само не и за банки. През обедната почивка щеше да посети мистър Гард в Хатън Гардън и да купи онази марказитена брошка. Тогава Сам щеше да започне да оценява предимствата да е сгодена за Себастиан Клифтън.

— Обичайната ви маса ли, мистър Кауфман?

Себ се запита колко ли време ще мине преди оберкелнерът да го посрещне с: "Обичайната ви маса ли, мистър Клифтън?"

По време на обяда в "Грил Рум" бе казал на председателя, че вече е набелязал един-два имота, чиито продавачи, изглежда, не подозират за истинската им стойност.

След обяда, на който пи малко повече от необходимото, взе такси до Хатън Гардън. Мистър Гард отвори сейфа и извади третия поднос отгоре. Себ със задоволство видя, че тя си беше все още там — викторианска брошка с марказит, заобиколен от диаманти. Сигурен бе, че Сам няма да ѝ устои.

В таксито на връщане към Излингтън се чувстваше сигурен, че по време на вечерята в "Мирабел" ще успее да я накара да вижда нещата по неговия начин.

Когато пъхна ключа в ключалката, първата му мисъл бе, че няма да живее тук още дълго, но когато отвори вратата, със смущение забеляза, че всички лампи са угасени. Да не би Сам да имаше вечерна лекция? В мига, в който запали, усети, че нещо не е наред. Нещо липсваше, но какво? Изтрезня моментално, когато осъзна, че някои лични вещи, сред които снимката на двамата в Сентръл Парк, една от скиците на Джесика и репродукцията на "Нощна стража" на Сам ги няма никакви.

Нахълта в спалнята и отвори шкафовете от страната на Сам. Погледна под леглото. Куфарите ѝ вече не бяха там.

— Нe, не! — извика той и изтича в кухнята.

И видя плика. Беше подпрян на малка червена кожена кутийка и адресиран до Себастиан. Отвори го и извади писмото, написано с решителния, дързък почерк на Сам.

Скъпи Себ,

Това е най-трудното писмо, което ми се е налагало да пиша през живота си, защото ти си животът ми. Но се боя, че мъжът, който дойде в галерия „Агню", готов да похарчи и последното си пени, за да купи една от рисунките на сестра си, не е същият, с когото закусих тази сутрин.

Мъжът, който така се гордееше да работи със Седрик Хардкасъл и презираше всичко, което олицетворяваше Ейдриън Слоун, не е същият, който сега смята, че няма задължения към мистър Суон, човека, благодарение на когото си е докарал солиден бонус. Забрави ли думите на мистър Суон: „Щом Хари Клифтън е ваш баща, това ми е достатъчно“?

Ако Седрик беше жив, нищо от това нямаше да се случи, защото знаеш, че той щеше да се погрижи да спазиш своята част от уговорката и че ако не го направиш, той ще го направи вместо теб.

Не се съмнявам, че кариерата ти ще продължи да се развива все така устремно и че ще постигаш изумителен успех във всичко, с което се захванеш. Но това не е онзи вид успех, от който бих искала да съм част.

Влюбих се в сина на Хари и Ема Клифтън, брата на Джесика Клифтън, което е една от многото причини да исках да съм съпругата на Себастиан Клифтън. Но онзи човек вече не съществува. Въпреки всичко ще ценя до края на живота си краткото време, през което бяхме заедно.

Саманта

Себастиан рухна на колене. Думите на бащата на Сам отекваха в ушите му. „Саманта определя правилата също като майка ти, а ние, простосмъртните, трябва да живеем според тях, освен ако не се водим по същия морален компас".