15

— Ще видя дали нейна светлост е у дома — каза икономът.

"Ама че нелепа забележка, помисли си лейди Вирджиния. — Мортън много добре знае, че съм у дома". Всъщност той искаше да каже: "Ще проверя дали нейна светлост иска да говори с вас".

— Кой е, Мортън? — попита тя, когато икономът влезе в стаята.

— Мисис Присила Бингам, милейди.

— Разбира се, че съм у дома за мисис Бингам — каза Вирджиния и вдигна телефона до себе си. — Присила, скъпа.

— Вирджиния, скъпа.

— От много време не сме се чували.

— От страшно много време, а имам да ти казвам толкова неща.

— Защо не наминеш и не останеш в Лондон за няколко дни? Ще бъде като в добрите стари времена. Ще обикаляме магазините, ще ходим на театър, ще пробваме един-два нови ресторанта и дори ще посетим "Анабел", където човек просто трябва да бъде видян, скъпа.

— Звучи страхотно. Ще проверя графика си и ще ти се обадя пак.

Вирджиния затвори и се замисли за приятелката си. Нe се бяха виждали много след последното ѝ посещение в Мейбълторп Хол, когато съпругът на Присила Робърт се държа така отвратително. И по-лошо, оттогава Робърт бе преминал на страната на врага. Не само че беше в борда на "Барингтън Шипинг", но и бе изиграл важна роля в освобождаването на представителя ѝ майор Фишър като директор.

И сякаш за да влоши нещата още повече, бе настоял Присила да замине с него на първото плаване на "Бъкингам" до Ню Йорк, въпреки че Вирджиния ѝ бе споделила, че са ѝ отказали първокласна каюта. Когато се прибра, Присила каза на Вирджиния, че през първата нощ на плаването нещо много се било объркало, но Робърт отказал да сподели с нея. Вирджиния се зарече да стигне до дъното на историята, но трябваше да чака, защото в момента бе взела на мушка не Ема Клифтън, а Боб Бингам.

Когато няколко дни по-късно се появи в апартамента ѝ, Присила изброи куп бедствия, случили се по време на пътуването, включително една ужасна вечеря, която трябвало да изтърпи с онази кариеристка Ема Клифтън. Храната не ставала за ядене, виното имало привкус на корк, а персоналът сякаш бил взет от квартални кръчма. Присила обаче я увери, че била поставила мисис Клифтън на мястото ѝ, и то няколко пъти.

— А разбра ли какво всъщност се е случило през първата нощ? — попита Вирджиния.

— Не, но чух Робърт да казва на един от другите директори, че ако истината някога излезе наяве, председателят на борда ще трябва да се оттегли и че дори компанията може да се изправи пред банкрут. Това със сигурност ще ти помогне за иска ти за клевета.

Вирджиния не бе казала на приятелката си, че делото е замразено, защото изключително скъпите ѝ адвокати смятаха, че шансовете ѝ да спечели не са по-добри от петдесет на петдесет а последното ѝ банково извлечение ѝ бе напомнило, че не е достатъчно силна финансово, за да поеме този риск. Но за онова, което беше замислила на Боб Бингам, изгледите ѝ за успех бяха повече от петдесет на петдесет. Той щеше да се раздели поне с половината от състоянието си, а това не бе всичко. И след като се справеше с него, Вирджиния щеше да насочи вниманието си към Ема Клифтън и инцидента с военните. Но ако искаше планът ѝ за Боб Бингам да успее, трябваше отново да прибегне до услугите на майор Алекс Фишър, който мразеше фамилията Барингтън почти колкото нея.

Боб Бингам не остана очарован, когато Присила заяви, че ще отседне за няколко дни в къщата им в Болтънс, за да прекара известно време с Вирджиния. Усещаше, че онази жена е намислила нещо, и не беше много трудно да се досети какво точно.

Единственото добро в заминаването на Присила за цяла седмица бе, че щеше да може да покани Клайв за няколко дни в Мейбълторп Хол. Клайв наскоро бе повишен и вече не разчиташе на издръжката на Боб. Всъщност трагичната смърт на Джесика беше причината той да стане така яростно независим. Боб почти не бе виждал сина си от онази ужасна нощ, когато Джесика Клифтън бе отнела собствения си живот — а това никога нямаше да се случи, ако Присила не бе поканила онази сплетница да прекара уикенда с тях. Едва по-късно жена му призна, че Вирджиния първоначално отклонила поканата, но размислила, когато чула, че Джесика Клифтън ще е сред гостите и че Клайв възнамерява да ѝ направи предложение през уикенда.

Боб се опита да пропъди онази противна жена от мислите си, тъй като искаше да се съсредоточи върху протоколите от последната среща на борда на "Барингтън". Беше съгласен с младия Себастиан… ох, трябваше да престане да мисли за него така — в края на краищата той вече се беше доказал като способен директор и мнозина от борда бяха убедени, че след време ще стане следващият председател. И ако можеше да се съди по новия му начин на живот, той явно се справяше добре при Кауфман. Въпреки че баща му беше намекнал, че личният му живот е пълна каша.

През последните няколко години Боб Бингам и Хари Клифтън бяха станали приятели, което беше изглеждало малко вероятно, като се имаше предвид колко малко общо имаха помежду си освен Джесика. Хари беше ренесансов човек, човек на словото, чиято неуморна битка в защита на Анатолий Бабаков бе грабнала общественото мнение. От друга страна, Боб беше човек на бизнеса, на отчетите и балансите и четеше по някоя книга само когато беше на почивка. Може би ги беше сближила просто страстта към крикета, ако не се брояха случаите, когато Глостършър играеше срещу Йоркшър.

Боб насочи вниманието си към доклада, който трябваше да бъде изнесен от Себастиан и в който се обясняваше защо според него компанията не бива да инвестира в нов луксозен лайнер точно сега.

— Майор Фишър — напевно произнесе икономът, преди да затвори вратата.

— Алекс, радвам се да ви видя отново — каза Вирджиния, докато му наливаше двоен джин с тоник. — Надявам се всичко при вас да върви добре.

— Нагоре-надолу като Тауър Бридж — каза Алекс, докато приемаше питието си. Много добре знаеше, че лейди Вирджиния го кани на гости само когато иска нещо. Не че можеше да се оплаква — не можеше да се каже, че е в цветущо положение, откакто бе изгубил мястото си в борда на "Барингтън".

Вирджиния мина направо по същество.

— Помните ли успешния ни малък удар с Боб Бингам преди две години?

— Бих ли могъл да забравя? — отвърна Алекс и побърза да добави: — Между другото, това е нещо, което винаги ми се иска да повторя.

— Не. Нямам предвид това. Искам обаче да се поровите тук-там. Искам да знам колко струва Бингам. Компанията му. Акциите, имотите, най-вече имотите, както и всички други източници на доходи, които може да има и предпочита данъчните да не знаят за тях. Поровете дълбоко и не спестявайте подробности, колкото и незначителни да изглеждат.

— И…

— Ще ви се плаща по пет паунда на час плюс разходите, както и бонус от двайсет и пет паунда, ако съм доволна от работата ви.

Алекс се усмихна. Досега Вирджиния нито веднъж не беше плащала обещания бонус. А представата ѝ за разходи включваше пътуване в трета класа и без преспиване. Но предвид сегашната ситуация той не беше в състояние да откаже пет паунда на час.

— За кога ще ви трябва докладът ми?

— След десет дни, Алекс. И тогава може би ще имам друга работа за вас, по-близка до дома.

Вирджиния бе планирала посещението на Присила Бингам в Лондон с военна точност. Нищо не бе оставено на случайността.

В понеделник двете бяха откарани до Епсъм, където се присъединиха към лорд Малмсбъри в личната му ложа при финалната линия. На Присила определено ѝ хареса да попадне в кралското крило, където няколко мъже ѝ направиха комплимент за костюма ѝ на Хартнел и шапчицата в стил Джаки Кенеди. От години не беше ставала обект на такова внимание.

Във вторник след лек обяд в "Симпсънс" двете се отбиха на коктейл в Банкетната зала в Уайтхол, след което отидоха на гала вечеря в "Савой" в подкрепа на Червения кръст, на която гостите бяха забавлявани от Мат Монро.

В сряда бе ред на "Куинс Клъб", където гледаха мач по поло между отбора на Уиндзор начело с младия принц на Уелс и гостуващи аржентинци, от които Присила не можеше да откъсне поглед. Вечерта имаха запазени места за новия мюзикъл "Коса", който накара не един или двама от зрителите да повдигнат вежди. В четвъртък (един бог знае как Вирджиния се бе уредила с покани) присъстваха на градинско парти в Бъкингамския дворец, на което Присила беше представена на принцеса Александра. После вечеря у херцог Бриджуотър и най-големия му син Бофи, който не можеше да откъсне поглед от Присила. Наложи се Вирджиния да го предупреди, че малко прекалява, въпреки че именно тя го окуражаваше.

В петък Присила бе така изтощена, че прекара сутринта в леглото и стана навреме за часа си при фризьорката, след което отидоха в Ковънт Гардън да гледат постановка на "Жизел".

В събота сутринта присъстваха на тържественото посрещане на знамето, като наблюдаваха церемонията от Скотиш Офис, гледащ към Конната гвардия. Вечеряха на спокойствие в апартамента на Вирджиния. "Никой в Лондон не би и помислил да излезе в събота вечер — обясни тя. — Улиците са пълни с чужденци и футболни хулигани". Но пък, от друга страна, Вирджиния от самото начало възнамеряваше да използва вечерта, за да посее първото семе на съмнението в ума на приятелката си.

— Каква седмица само — каза Присила, докато сядаха да вечерят. — Колко беше забавно. И само като си помисля, че утре трябва да се връщам в Мейбълторп.

— Не е нужно да се връщаш — каза Вирджиния.

— Но Робърт ме очаква.

— Нима? Кажи ми честно, ще забележи ли ако прекараш още няколко дни в Лондон?

Присила остави ножа и вилицата си и и явно се замисли върху предложението. В действителност Вирджиния не искаше тя да остава в Лондон и един ден повече, тъй като беше уморена и не беше планирала нищо за следващата седмица.

— Замисляла ли си се някога дали да не напуснеш Робърт? — попита тя, докато Мортън отново наливаше вино на Присила.

— Редовно. Но как бих могла да оцелея без него?

— Подозирам, че доста добре. В края на краищата имаш хубав дом в Болтън, да не говорим за…

— Но той не е мой.

— Би могъл да бъде — каза Вирджиния и се приготви за действие.

— Какво искаш да кажеш?

— Чете ли онази статия за Робърт в бизнес секцията на "Телеграф" преди две седмици?

— Никога не чета бизнес секцията на който и да било вестник.

— Е, материалът беше изключително поучителен. Изглежда, че "Рибен пастет Бингам" се оценява на около петнайсет милиона, без дългове и със сериозни финансови резерви.

— Но ако напусна Робърт, не бих искала да имам нищо общо с компанията.

— Не е нужно да имаш нещо общо с нея. Мейбълторп Хол, Болтън и вилата в Южна Франция, да не говорим за трите милиона в банковата сметка на компанията, пак ще са по-малко от петдесет процента от стойността ѝ. А петдесет процента са онова, което можеш да очакваш след двайсет и шест години брак и син, когото буквално си отгледала сама заради всички онези часове, които съпругът ти е прекарал извън дома в гонене на кариера.

— Откъде знаеш, че в сметката на компанията има три милиона?

— Всеки може да провери в Търговския регистър. Три милиона сто четирийсет и две хиляди и деветстотин, ако трябва да съм точна.

— Нямах представа.

— Все пак, скъпа, каквото и да решиш, винаги ще те подкрепя.

Дори Вирджиния се изненада от сълзливото обаждане от Мейбълторп Хол следващия петък.

— Толкова съм самотна — изстена Присила. — Тук просто няма какво да се прави.

— Тогава защо не дойдеш до Лондон да ми погостуваш за няколко дни, скъпа? Бофи Бриджуотър вчера ме питаше дали ще идваш отново в града.

Когато на следващия следобед Присила цъфна на прага на Вирджиния, първите ѝ думи бяха:

— Познаваш ли добър адвокат по бракоразводни дела?

— Най-добрия — отвърна Вирджиния. — В края на краищата тя ме представляваше на два пъти.

След двайсет и два дни Робърт Бингам получи призовка за бракоразводно дело. Но майор Фишър така и не получи бонуса си.

Всички станаха, когато нейна чест съдия Хейвърс влезе в залата. Тя зае мястото си и погледна надолу към двете страни. Беше изчела внимателно заявленията им и след хиляди разводи знаеше много добре какво вижда пред себе си.

— Мисис Евърит.

Адвокатката на Присила веднага стана от мястото си.

— Милейди.

— Разбирам, че между двете страни се е стигнало до споразумение, и се питам дали ще бъдете така добра да ме запознаете с условията му.

— Разбира се, милейди. В този случай представлявам ищцата, мисис Присила Бингам. Докато уважаваният ми колега мистър Брук представлява ответника, мистър Робърт Бингам. Милейди, мисис Бингам е омъжена за ответника от двайсет и шест години. През цялото това време тя е била вярна, лоялна и добросъвестна съпруга. Родила е син на име Клайв, когото е трябвала да отгледа на практика сама поради заетостта на съпруга си.

— С помощта на бавачка, готвачка, прислужница и чистачка — прошепна Боб и адвокатът му си го отбеляза.

— Дори през училищните ваканции мистър Бингам рядко е прекарвал повече от седмица с жена си и детето си и винаги е копнял да се върне във фабриката си в Гримсби. Затова предлагаме — продължи известната адвокатка — мисис Бингам да запази семейния дом, в който е живяла през последните двайсет и шест години, наред с къщата в Лондон и вилата при Кап Фера в Южна Франция, където тя и синът ѝ винаги са прекарвали заедно дългите летни ваканции. Мисис Бингам моли също съда за сумата от три милиона паунда, за да може да издържа трите къщи и да продължи да живее според стандарта, с който е свикнала. Следва да посоча, милейди, че това е много по-малко от петдесет процента от значителното състояние на мистър Бингам.

Мисис Евърит си седна.

— Мистър Бингам съгласен ли е с тези условия, мистър Брук?

Адвокатът на Робърт се изправи бавно и педръпна реверите си.

— Милейди. Мистър Бингам ще задържи семейната компания "Рибен пастет Бингам", основана от дядо му преди повече от сто години. Той няма други искания.

— Така да бъде — рече съдията. — Но преди да се стигне до окончателно споразумение, винаги предпочитам и двете страни да потвърдят, че са доволни от подялбата, за да няма после взаимни обвинения или твърдения, че не са разбрали напълно какво е било предложено. Мистър Бингам… — Адвокатът на Робърт го побутна и Боб скочи на крака. — Съгласен ли сте с тази подялба на семейното имущество?

— Да, милейди.

— Благодаря, мистър Бингам. Съдийката се обърна към другата страна и зададе същия въпрос на мисис Бингам.

Присила стана, усмихна ѝ се и каза:

— Съгласна съм. Всъщност нямам нищо против бившият ми съпруг да избере едно от двете предложения.

— Колко великодушно от наша страна — заяви съдинката.

Двамата защитници погледнаха смаяно, тъй като изобщо не бяха подготвени за подобна импровизация. Макар че със сигурност това нямаше да окаже влияние върху крайния резултат, един адвокат никога не обича да го изненадват.

— В такъв случай ще върна въпроса отново към мистър Бингам — каза съдийката. — Но тъй като предложението се нуждае от внимателно разглеждане, ще дам време на мистър Бингам да си помисли. Съдът се разпуска до утре сутринта в десет.

Боб скочи на крака.

— Много мило от ваша страна, милейди, но аз вече…

Адвокатът на Боб го дръпна да си седне, защото нейна чест съдия Хейвърс вече беше излязла от залата.

За Боб това бе първата изненада за деня. Втората бе, когато видя Себастиан Клифтън да седи тихо в дъното на залата и да си води бележки. Още повече се изненада, когато Себ го попита дали е свободен да вечерят заедно.

— Възнамерявах довечера да се върна в Линкълншър, но след като се налага да се появявам отново в съда утре сутринта, с удоволствие ще приема поканата ти.

Двамата гледаха как Присила излиза от залата, облегната на ръката на Вирджиния. Тя тихо хлипаше.

— Иде ми да убия тази жена — рече Боб. — И да я излежа с чиста съвест.

— Не мисля, че ще е нужно — ката Себ. — Мисля, че намерих много по-добър начин да се справим с лейди Вирджиния.

В десет на следващата сутрин всички се бяха събрали отново. Нейна чест съдия Хейвърс влезе в залата, отново зае мястото си и погледна надолу към двете страни.

— Остава да се реши само един въпрос: кое от двете предложения приема мистър Бингам.

Боб се изправи.

— Бих искал да ви благодаря, милейди, за дадената възможност да помисля за решението си, защото реших да избера трите имота и трите милиона паунда. Желая също да благодаря на съпругата си за този изключително великодушен жест и да ѝ пожелая успех в управлението на компанията.

В залата настъпи пълен хаос. Като се изключи Боб Бингам, само двама души не изглеждаха изненадани — съдийката и Себастиан Клифтън.

16

— Къде ти беше умът да направиш такава глупост? — попита Вирджиния.

— Просто исках Робърт да разбере, че смятам споразумението за напълно честно.

— Е, и се получи зрелищен провал.

— Но и през ума ми не е минало, че ще изостави любимата си компания.

— А аз не съм убедена, че го е направил — каза Вирджиния. — Онези двамата са намислили нещо.

— Онези двамата ли?

— Да. Трябваше да се сетя, че Себастиан Клифтън има скрит мотив да е в съда. Този път успя да ме изненада, но втори път няма да му се получи.

— Но той е още дете!

— Дете, което бързо си спечели репутацията на факир в Сити. И не забравяй, че е син на Ема и Хари Клифтън, така че не бива да му се има доверие.

— Но каква полза има той от всичко това?

— Още не съм разбрала, но можеш да си сигурна. че цели нещо. Ние обаче можем да осуетим намеренията им, ако действаме бързо.

— Но какво мога да направя, след като вече съм бездомна и без пукнато пени?

— Стегни се, Присила. Притежаваш компания на стойност петнайсет милиона паунда, която само за миналата година е обявила печалба от над един милион.

— Но докога ще продължи да работи така, след като Робърт вече не я управлява?

— Не е нужно да се безпокоиш за това. Познавам най-подходящия човек, който да заеме мястото му. Той има значителен опит в работата с хора. Бил е директор в акционерно дружество и, което е по-важното, е на разположение.

Себастиан, Боб и Клайв Бингам се срещнаха в кабинета на Себ по-късно сутринта да обсъдят как да действат по-нататък.

— Първата част от плана ни мина достатъчно гладко — каза Себ. — Вирджиния обаче бързо ще се досети какво сме намислили. Затова трябва да действаме бързо, много бързо, ако искаме да опразним навреме дъската от фигури.

— В такъв случай още следобед тръгвам за Гримсби — каза Боб.

— Не може да стане толкова бързо, защото трябва да сте в Лондон най-късно до утре вечер. Искам всички в „Бингам", от ръководството до работниците, както и всички клиенти в страната, да си помислят, че единствената причина да посетите фабриката е да се сбогувате с персонала и да им пожелаете късмет с новото ръководство. Точно преди да си тръгнете Клайв ще излезе с изявлението за пресата, върху което работи.

Клайв отвори куфарчето си и извади два листа.

— Изявлението трябва да е кратко, недвусмислено и конкретно — каза той и подаде по един лист на баща си и на Себ. — Няма да го направя, докато не разбера, че татко пътува обратно към Лондон. Тогава ще изпратя копие до „Гримсби Ивнинг Телеграф". Със сигурност ще се появи на първа страница. След това ще го разпратя на всеки бизнес кореспондент на Флийт Стрийт.

Боб прочете бавно изявлението и остана впечатлен от постижението на сина си. Даваше си сметка обаче, че трябва да се направи много повече, ако искаха обществеността и особено лейди Вирджиния да повярва, че наистина мисли това, което казва.

— И след като се върна в Лондон какво ще правя?

— Отлитате за Ница, отивате право в къщата при Кап Фера и стоите в готовност — каза Себ.

— А след това? — попита Боб. — Никога не съм издържал повече от няколко дни в Южна Франция, преди да ми писне до подлудяване от скука и да хвана самолета обратно.

— Е, ще се наложи да се представиш много по-добре, ако искаш да убедиш света колко много се наслаждаваш на раннсгго си оттегляне и че нямаш абсолютно никакво намерение да се връщаш в Гримсби — каза Клайв.

— Имайте предвид, че на повечето хора ще им е трудно да го повярват — рече Себ.

— Оттегляне ли? — каза Боб, без да обръща внимание на коментара на Себ. — По-скоро бих умрял, отколкото да се оттегля. Колкото до забавленията, не съм устроен за бездействие, така че ще те попитам, Себ, как точно да си убивам дните?

— Може би ходене от време на време на голф, последвано от дълъг обяд в някой от луксозните ресторанти по Ривиерата и посещения на някои по-екзотични нощни клубове в Ница?

— И къде ще намеря пинта, Бейтмън“, треска и пържени картофи, сервирани във вестник?

— Съмнявам се че ще намерите много заведения за риба и картофки в Кап Фера — призна Себ.

— Освен това на Ривиерата няма голямо търсене на пюре от грах — добави Клайв.

Тримата избухнаха в смях.

— Съжалявам майка ти, Клайв — каза Боб. — Тепърва ще открие колко близка приятелка ѝ е всъщност лейди Вирджиния Фенуик.

— Е, майоре, поне този път ще бъдете начело на компания, която няма борд на директорите или някой друг, пред когото да ви се налага да отговаряте. Можете да започнете с бял лист хартия и да определите свои собствени правила.

— Възможно е. Но несъмнено сте забелязали, че акциите на компанията се сринаха вчера след изявлението на Бингам за пресата.

— Какво изявление? — изненада се Вирджиния.

Фишър взе броя на „Таймс“ от масичката и отвори на водещата статия в бизнес секцията. Вирджиния впери поглед в снимката, на която Боб се ръкуваше с някакви служители от фабриката след прощалната си реч, след което внимателно прочете изявлението му: „Разбира се. мъчно ми е да напусна компанията, основана от дядо ми през 1857 г., особено след като я ръководих през последните двайсет и три години. Но аз не се страхувам за бъдещето на "Бингам“, докато компанията е във вещите ръце на бившата ми съпруга Присила. Надявам се, че всички ще продължите да я подкрепяте, както винаги сте подкрепяли мен. Време ми е обаче да се оттегля в прекрасния си дом в Южна Франция и да се отдам на напълно заслужена почивка".

— Не вярвам на нито думичка — каза Вирджиния. — Така че колкото по-бързо потеглите за Гримсби, толкова по-добре, майоре. Ще ви потрябват всичките ви умения и опит като офицер, за да задържите тези хора на местата им.

Докато по-късно вечерта караше баща си до „Хийтроу“, Клайв не успя да изкопчи от него нито думичка.

— Какъв е проблемът, татко? — попита накрая той.

— Някои от служителите плачеха, когато си тръгвах. Хора, с които съм работил повече от двайсет години. Трябваше да напрегна цялата си воля да не запретна ръкави и да започна да товаря камионите.

— Разбирам как се чувстваш, татко, но взе правилното решение, повярвай.

— Надявам се — отвърна Боб, докато спираха пред терминала.

— И не забравяй, видиш ли фотограф, просто се усмихвай и се прави на спокоен. Не искаме пресата да си помисли, че си нещастен, защото лейди Вирджиния веднага ще се досети какво сме намислили.

— Обзалагам се, че вече се е досетила.

— Татко, можем да я бием, стига да не си изпуснеш нервите.

— Моля те, направи изгнанието ми колкото се може по-кратко — каза Боб, след като регистрира единствения си куфар и прегърна сина си.

— Ще ти се обаждам всеки ден и ще ти разказвам за всичко, което става тук — обеща Клайв.

— И дръж майка си под око. Ще изпита ужасен шок когато за първи път се изправи пред истинската Вирджиния.

Когато стъпи на перона на гарата в Гримсби, майорът вече знаеше какво точно трябва да се направи. Планът му бе неразбиваем. А стратегията му бе изпипана до най-малката подробност.

От проучването, което бе направил за лейди Вирджиния, знаеше много за Робърт Бингам и начина, по който той бе ръководил компанията. И в този случай тя дори не се опита да се пазари с него. Прие всичките му условия — 20000 паунда годишно плюс разходите, в това число апартамент в хотел "Роял" всеки път, когато се налага да остане в Гримсби.

Фишър чувстваше, че не бива да губи нито секунда, и каза на таксиметровия шофьор да го закара направо във фабриката. По пътя отново прочете подготвената си реч, която нямаше да остави у работниците никакви съмнения кой е шефът. Едва ли щеше да е особено трудно да ръководи фабрика за рибен пастет. В края на краищата беше командвал рота в Тобрук, докато немците се зъбеха насреща му.

Таксито го остави пред фабриката. Човек от охраната — с фуражка, разкопчана на врата риза и мазен комбинезон — го погледна от другата страна на заключения портал и попита:

— Какво искате?

— Аз съм майор Фишър — каза новият директор на компанията. — Така че отваряй веднага, драги.

Мъжът докосна козирката на фуражката си и изпълни заповедта.

— Къде е директорският кабинет? — попита Фишър.

— Боб никога не е имал нещо, което може да мине за кабинет, но ръководството е нагоре по онова стълбище — каза мъжът и посочи към другата страна на двора.

Майорът тръгна натам, донякъде изненадан от липсата на дейност — знаеше, че във фабриката работят над двеста работници на пълен работен ден и още сто на половин. Качи се по железните стъпала до първия етаж и отвори вратата. Озова се в голям общ офис с десетина бюра, само две от които бяха заети.

Някакъв млад мъж скочи па крака.

— Вие трябва да сте майор Фишър — каза той, сякаш го очакваше. — Аз съм Дейв Пери, подуправителят. Казаха ми да ви разведа из фабриката и да отговоря на всички въпроси, които може да имате.

— Предпочитах да се срещна с управителния директор, за да вляза в крачка колкото се може по-скоро.

— А, не знаете ли?

— Какво да знам?

— Мистър Джоплинг вчера връчи заявлението си за напускане. Каза ми, че и без това му остават само две години до пенсия, така че е по-добре някой друг да заеме мястото му.

— И вие ли сте този друг?

— Как ли пък не — отвърна Пери. — Аз съм тук само от няколко месеца. Пък и не ми допада да поемам по-голяма отговорност.

— В такъв случай трябва да е Полък, началникът на производствения процес — каза Фишър. — Къде е той?

— Мистър Джоплинг го у волни вчера за неподчинение. Това бе едва ли не последното му решение преди да се оттегли. Между другото, Стив Полък няма основания да се оплаква. Беше освободен с пълна заплата, докато профсъюзът не завърши разследването си. Никой не се съмнява, че ще бъде възстановен. Единственият проблем е, че на комисията обикновено ѝ трябват два месеца, преди да вземе решение.

— Поне заместник имам ли си? — попита Фишър, който вече не можеше да крие раздразнението си.

— Да, Лес Смиткинс. Но той е на курс за подобряване на ефективността в Хъл Поли. Чиста загуба на време и бездействие, ако питате мен.

Фишър прекоси помещението и погледна долу към промишлената част.

— Машините защо бездействат? Фабриката не трябва ли да работи денонощно? — каза той, загледан към десетината работници, които се мотаеха с ръце в джобовете и бъбреха; един дори си свиваше цигара.

— Обикновено работим на осемчасови смени — каза Пери, — но законът изисква да има достатъчен брой квалифицирани работници преди да се включат машините — регулации, нали разбирате. За съжаление тази седмица необичайно много момчета са болни.

Телефонът на бюрото му зазвъня. Пери вдигна и се заслуша за момент.

— Съжалявам да го чуя, сър, но новият ни директор току-що пристигна, така че ще ви го дам. — Закри микрофона с ръка. — Обажда се капитан Боруик, началникът на пристанището. Изглежда, имаме проблем.

— Добро утро, Боруик. Майор Фишър, директорът на компанията. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, майоре. Въпросът е съвсем прост. На доковете ми има стоварен тридневен запас треска, която трябва да бъде взета колкото се може по-скоро.

— Ще се заема веднага.

— Благодаря, майоре, защото ако не бъде изкарана до четири часа, няма да имам друг избор освен да я изсипя обратно в морето.

Връзката прекъсна.

— Къде са камионите, които извозват сутрешния улов?

— Шофьорите бяха тук до обед. Но тъй като никой нямаше правото да им нареди да тръгнат за пристанището, се прибраха у дома. Изпуснахте ги само с няколко минути, майоре. Ще се върнат утре в шест сутринта. Боб винаги идваше пръв. Обичаше да слиза до пристанището и да наглежда товаренето лично. По този начин се уверяваше, че никой не го мами с вчерашен улов.

Фишър се тръшна в един стол и впери поглед в купчината запечатани пликове, адресирани до мистър Бингам.

След малко попита:

— Случайно да имам секретарка?

— Вал. Няма нещо, което да не знае за това място.

Фишър успя да се усмихне измъчено.

— И къде е тя?

— В отпуска по майчинство, ще се върне след няколко месеца. Зная обаче, че е пуснала обява в "Гримсби Ивнинг Телеграф", че търси временна работа — добави той, докато в помещението влизаше мъж с вид на боксъор тежка категория.

— Кой тука е началникът? — остро попита здравенякът.

Пери посочи майора.

— Трябва ни помощ с разтоварването, шефе — каза мъжът.

— Разтоварване на какво?

— На сто и четирийсет щайги рибен пастет. Всеки вторник по едно и също време. Ако нямате хора да ги разтоварят, ще трябва да ги откараме обратно в Донкастър, а това ще ви излезе скъпо.

— Пери, може би ще слезете да им помогнете?

— Аз съм от ръководството, майоре. Профсъюзите ще се изправят на нокти дори ако погледна щайга.

Тогава Фишър осъзна, че всички пеят едни и същи ноти и че не той е диригентът.

Майорът издържа три дни, през които от фабриката не излезе нито една консерва рибен пастет "Бингам". Накрая реши, че сраженията с германците в Северна Африка са много по-лесно нещо от опитите да работиш с нарочно неотзивчиви цехови отговорници в Хъмбърсайд.

В петък вечерта, след като работниците — всичките двеста — си прибраха заплатите и си тръгнаха, завесата най-сетне се спусна. Майорът освободи апартамента си в "Хъмбър Роял" и взе последния влак за Лондон.

— Акциите на "Бингам" паднаха с още десет процента — каза Себ.

— Каква е спот цената?

Себ направи справка с телеграфа в кабинета.

— Седем шилинга и шест пенса. Не, седем шилинга и четири пенса.

— Но само преди седмица струваха един паунд.

— Знам, но това беше преди майорът да подвие опашка и да се оттегли набързо в Лондон.

— Значи сега е моментът да се върна и да въведа ред — каза Боб.

— Още не. Но гледайте телефонът на някоя местна пътна агенция да ви е подръка.

— И междувременно какво се очаква да правя? — изръмжа Боб.

— Да играете канаста?

През седмицата Вирджиния и Присила почти не разговаряха и едно случайно подмятане на закуска даде началото на лавина, която се трупаше от известно време.

— Снощи Софи Бриджуотър ми каза, че…

— Бофи Бриджуотър е безхарактерен никаквец и същинско магаре — озъби се Присила.

— Което си има титла и хиляди акри земя.

— Не ме интересува титлата му. А преди да се случи всичко това, аз също имах хиляди акри земя.

— И още щеше да ги имаш, ако не беше постъпила така глупаво в съда — кача Вирджиния.

— Откъде можех да знам, че Робърт ще е склонен да се откаже от компанията? Просто се опитвах да покажа за колко щедър го смятам, а сега нямам дори покрив над главата.

— Е, можеш да останеш тук още малко — кача Вирджиния, — но няма да е зле да започнеш да търсиш къде да отседнеш. В края на краищата не можеш да очакваш от мен да те издържам вечно.

— Но нали каза, че винаги мога да разчитам на подкрепата ти?

— Не помня да съм казала винаги — отвърна Вирджиния, докато пускаше в чая си резенче лимон.

Присила стана, сгъна салфетката си и я остави на масата. Излезе, без да каже нито дума, качи се в стаята за гости и започна да си събира багажа.

— Татко, можеш да вземеш следващия самолет за дома.

— Най-накрая. Но защо сега?

— На майка най-после ѝ дойде умът. Преди час се изнесе от апартамента на лейди Вирджиния.

— Какво те кара да мислиш, че няма да се нанесе обратно?

— Това, че мъкнеше три куфара и взе такси до хотел "Мълбери" в Пимлико.

— Тръгвам за летището — каза Боб.

Клайв затвори телефона.

— Да ида ли да взема татко от "Хийтроу" и да го откарам до "Мълбери"?

— По-добре не — каза Себ. — Само ще се пречкаш. Изчакай той да ти се обади.

По-късно вечерта Клайв се срещна с майка си и баща си на питие в "Савой".

— Толкова романтично — каза Присила, която държеше Боб за ръката. — Баща ти резервира същия апартамент, в който прекарахме първата нощ от медения си месец.

— Но така ще живеете в грях — подразни я Клайв.

— Не за дълго — отвърна Присила. — Утре сутринта имаме среща със съдия Хейвърс. Адвокатът ни смята, че тя ще успее да оправи нещата.

— Имам чувството, че нейна чест изобщо няма да се изненада — отбеляза Клайв.

— Кога стана такъв мъдрец? — попита Боб.

— Когато не ми остави друг избор освен да стоя на собствените си два крака.

— Някой си мистър Бингам ви търси по телефона — каза телефонистката.

— Боб, още ли сте в Лондон? — попита Себ. — Има нещо, което трябва да обсъдя с вас.

— Не. Върнах се в Гримсби и в момента преназначавам повечето си хора. Май продължителната отпуска им е харесала точно толкова, колкото и на мен.

— Виждам, че цената на акциите се е покачила с два пенса.

— Да, но ще мине известно време преди всичко отново да заработи гладко. Няма да е зле да купиш няколко акции, докато цената е толкова ниска.

— Купувам ги от цял месец — каза Себ. Вече притежавам около четири процента от "Рибен пастет Бингам".

— Ако имах борд, щях да те сложа и него — каза Боб. — Аз обаче все още съм ти задължен, не на последно място и заради ролята ти като сватовник. Така че спокойно можеш да ми изпратиш сметката за професионалните ти услуги.

— След като вече елиминирахме лейди Вирджиния, предпочитам да потърся съвета ви по един друг проблем, пред който съм изправен.

— Вирджиния Фенуик ще бъде елиминирана, когато се озове на шест стъпки под земята. С какво мога да ти помогна?

— Искам да придобия "Фартингс Банк'" и да отстраня веднъж завинаги Ейдриън Слоун. Нямам шансове да го направя без помощта ви.

— Не можеш да спечелиш всички сражения, но както е казал Уелингтън след Ватерлоо, само последната битка има значение — каза лейди Вирджиния.

— И кой е в ролята на Наполеон на това бойно поле?

— Самата Ема Клифтън.

— А моята роля каква ще бъде? — попита Фишър.

— Искам да разберете какво всъщност се е случило през първата нощ от първото плаване на "Бъкингам", защото е ясно, че историята с военните е чиста проба димна завеса. Присила Бингам е дочула един от директорите да казва на съпруга ѝ, че ако истината излезе наяве, Ема Клифтън ще трябва да подаде оставка и че дори компанията може да банкрутира. Това ме устройва идеално, защото безценната ни госпожа председател няма да има друг избор, освен да се примири и да ми плати.

Фишър помълча известно време, след което каза:

— В борда има един-двама директори, които неотдавна имаха сблъсък с мисис Клифтън, и един от тях има склонността да прекалява с пиенето, особено когато не плаща сметката. Можем ли да му предложим нещо в замяна, ако реши да подаде оставка?

— Място в борда на „Фартингс Банк".

— Това може да свърши работа, но какво ви кара да мислите, че сте в състояние да го постигнете?

— Председателят Ейдриън Слоун има всички основания да ненавижда Себастиан Клифтън и е готов на всичко, за да се разправи с него.

— Откъде знаете?

— Направо е изумително какви неща можеш да научиш на парти, особено когато домакинът ти смята, че жените изобщо не могат да разберат какво става в Сити.