Пролог


Черното е цветът, който всъщност не е цвят.

Черното е цветът на застиналата, празна детска спалня. Най-тежкият час на нощта – онзи, който те хваща в леглото, за да те задуши в пореден кошмар. То е униформа, разпъната върху широките рамене на ядосан млад мъж. Черна е калта, окото без клепач, което наблюдава всеки твой дъх, ниските вибрации на оградата, която се издига нагоре и разкъсва небето.

То е път. Забравено нощно небе, насечено от бледи звезди.

То е цевта на нов пистолет, насочен към сърцето ти.

Цветът на косата на Дунди, синините на Лиъм, очите на Зу.

Черното е обещание за утре, прокървяло на сухо от лъжи и омраза.

Предателство.

Съзирам го в лицето на счупен компас. Усещам го във вцепеняващия захват на скръбта.

Бягам, но то е моя сянка. Преследва, поглъща, цапа. То е бутон, който никога не е трябвало да бъде натискан, врата, която не е трябвало да се отваря, засъхналата кръв, която не е могла да бъде измита. Oвъглените останки на сгради. Колата, скрита в гората – чакаща. То е димът.

То е огънят.

Искрата.

Черното е цветът на паметта.

То е нашият цвят.

Единственият, който ще използват, за да разкажат историята ни.

Загрузка...