Под игото

I. Бяла черква

Приключението навръх Светого Андрей разтърси от основи мирното съществуване на Бяла черква. Откриването личността на Бойча порази мало и голямо, а изравянето труповете на двамата турци докара в ужас градеца. То беше, наистина, зловещо събитие. Остави, дето се разбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя — за отмъщение. И като чакаше деня да коли изкуп, засега се настървяваше в кървави злодейства. По кърища и друмища западаха още повече български лешове и съобщенията на едно място с друго станаха крайно опасни. Всеки ден смущаваха Бяла черква слухове за клане по Коледа. Паниката, особено между жените, растеше. Всякой беше гузен. Родолюбивите изявления се спотаиха; въодушевлението се изпари. Още на Андреевден полицията затвори Соколова, неразделния Бойчов другар; затвори дяда Стояна воденчаря, като съучастник; подири дякона Викентия, но той изчезна. Общината от своя страна, въпреки настоятелството, побърза да изгони из училището Рада, като любовница на опасния човек, а Михалаки Алафрангата предложи да се затвори временно и мъжкото училище, за да „поизветрее“. Задържаха един Мердевенджиева — колкото за малките деца. Всички, що се познаваха малко или много с Бойча, стояха на тръне. Комитетът се унищожи сам по себе си. Само Ярослав Бързобегунек остана на заслон под своята каска със златен ширит. Никой не обезпокои „австриецът“. Той продължаваше добросъвестно да фотографира белочерковчани и понеже му липсваха някои необходими кислоти за измиване образите, възприети от стъклото, то последните оставаха съвсем замрачени и тъмни и човек с удивление виждаше по къщята портрети на някакви негри… В същото време Бързобегунекът сам поддържаше кореспонденцията с външни места…

Най-после духовете на Бяла черква се поуталожиха и смелостта се повърна на младежите. Само едногласно окайваха съдбата на клетия Огнянов: слухът за смъртта му се потвърдяваше отвсякъде. Читаците, които идеха на пазар, разказваха, че бил ударен с три куршума и издъхнал някъде из ахиевското бранище. Онбашията знаеше, че последното не е доказано, но го потвърдяваше и той. Някои българи уверяваха, че графът бил погребан от Никола терзият в дола, дето го намерил. Хаджи Ровоама описваше по-трагически края на Бойча: като се влачел ранен из дола, през нощта бил изяден жив от вълци. Тия мрачни мълви потопяваха града в скръб. Огнянов от герой ставаше мъченик и светец. Той мина в легенда. Бабичките палеха свещ за „великомученика Бойча“; поп Ставри му отслужи панахида в средата на панахидата за Хаджи Бойча. Там присъствуваха всички младежи, за голямо изумление на сродниците на честния покойник, които останаха слисани и от това, че попът в молитвата поменуваше Хаджи Бойча — Бойчо „мученик“, вместо „поклонник“… Но имаше и други, които бяха доволни. Те гледаха високомерно, като човеци, които са имали право. Стефчов особено светеше, въпреки срамното си приключение у Милкини. Големината на Огняновото бедствие, което захвана всичките внимания, намаляваше я на позора му. Та и самият позор прави по-безочлив… Но в началото на февруари Юрдановият гняв се уталожи: Стефчов биде венчан за Лалка!

Трябва да прибавим, че Стефчовото предателство остана в тайна: всичката вина и негодувание паднаха върху злочестия идиот, комуто игуменът с бой изтръгна изповедта, че е бил единственият свидетел на заравянето труповете. Това обясни и загадъчните ония знакове и възклицания, с които Мунчо най-после, навярно, е издал Бойча — как и пред кого — неизвестно. Нему му отнеха свободата и го заключиха като някой бесен луд в кулата, до манастирската вратня.

Колкото за Рада, тя ходеше като слисана. Добрите хора, у които бе нашла гостолюбие, не знаеха как да я утешават. „Ще стане зян това момиче“ — казваха угрижени.

Заедно с отминуването на времето и добрите душевни движения се усилваха. Марко и Мичо Бейзадето подир многократни опитвания сполучиха да отпуснат под свое поръчителство доктора Соколова, незамесен, впрочем, в работата на труповете. Двамата поръчители не знаеха, че имаха съюзник, който им улесни успеха. Тоя таен съюзник, който беше такъв и на бай Марка, в по-първото освобождение на доктора — време е да го кажем, — беше същият, когото Хаджи Ровоама угади една нощ сред повечерката си: жената на стария бей. Един случай беше срещнал тази млада Пентефриевица с доктора и той нема Йосифовата твърдост да устои на изкушението… Благодарение на тая мимолетна връзка, отдавна прекъсната, той и тоя път бе изтеглен из мъчно положение: беевицата беше накарала бея да действува в К. за пущането на Соколова като невинен.

Няколко деня след завръщането му, през февруария, Каблешков се яви в Бяла черква като апостол и се установи в къщата на Бързобегунека. Там свика членовете на разстроения комитет, разпали ги с огненото си слово и ги поведе право в манастира, дето игумен Натанаил ги закле над евангелието и благослови възобновения комитет за въстание. Оттогава приготовлението пак закипя с много по-голяма сила. В началото на априлия Каблешков пак се яви в Бяла черква.

От тоя ден ние пак захващаме подробно разказа си.

II. Болните на доктор Соколова

Соколов ходеше развълнуван из стаята си. Той често поглеждаше из прозореца към двора, сега потънал в буен шумалак и зеленина. Черешите и вишовете мязаха да са покрити със сняг от цвета си. Ябълките простираха като гирлянди листнати клони, увенчани с бял и румен цвят. Чуден Маргарит засипваше прасковите и зарзалиите, израсли до самите прозорци. Тревясалата пътека, която минуваше през сред дворчето, превърнато сега в градина, стоеше в сянка, покрита от събраните клони на овошките като алея.

Той се беше сега доста изменил. Лицето му, пак красиво и добродушно, но пребледняло и поизмършавяло, като на болен, който се поправя. Продължителният затвор и нравствените мъки бяха ударили скръбния си печат въз тоя мощен и пълен с живот момък; той бе станал нетърпелив, злъчен. При многото страдания в затвора беше се присъединило и друго едно: той беше узнал, че Лалка е венчана със Стефчова; това го убиваше и той като звяр лъхтеше безпомощен в тясната ограда на тъмницата си. Той се кълнеше в душата си, при първа възможност, да убие Стефчова, причинителя на толкова злощастия, защото беше дълбоко уверен, че и издайството беше Стефчова работа. Когато се завърна в града, първата му грижа беше да иде да благодари на Марка Иванов и Мича Бейзадето. После той обиди Клеопатра, която Нечо Павлов, ловецът, беше отвел в къщата си и там хранил досега. Бедният звяр, нарасъл доста вече, беше твърде изпусталял и само след няколкоминутно колебание можа да си напомни за обичния си господар. Клеопатра беше поподивяла и студена вече. Грубите й инстинкти бяха се силно развили в нея. Тя често и лесно се сърдеше и показваше острите си зъби, съвсем не с благи намерения. Докторът мислено виждаше ненавистния Стефчов, сграбчен в нейните космати обятия, и сатанинска радост огряваше лицето му. Но скоро той разбра, че Мунчо е виноватият, а след подновяването на комитета той биде погълнат цял от голямото дело, готвенето за бунта. Отмъщението, което вече стаяше лично дело, остана на най-заден план в мислите му. То беше тъй малко и мизерно пред величието на задачата. Той реши да пусне на воля и Клеопатра, с която не знаеше какво да прави, и затова заръча на Неча Павлов тая вечер да я пусне към Балкана — свидно му беше да я утрепва.

Соколов беше съвсем парясал докторството, не лекуваше вече никого, та и никой не отиваше при него от страх да не се компрометира. Хаванчетата, стъклата с лекарствата, кутийките с праховете, ведно с медицинските му книжа, бяха нахвърлени разбъркано в едно долапче, дето мишките в скоро време успяха да прочетат половината фармакопея. Само един болен се съглеждаше още да посещава дома му, той беше Ярослав Бързобегунек. Той от една непредпазливост беше се ранил по ръката с револвера, един ден подир завръщането на доктора. Това нещастие беше му привлякло състраданието на всичките граждани и беше накарало бедния австриец да се откаже от фотографията си, която отдавна се беше отказала от него.

Веднага вратнята се хлопна и докторът устреми очи към нея. Подаваше се именно Бързобегунек. Той беше облечен пак в излинелия и ожулен костюм, даден нему от Огнянова, на главата с шапка със златно шяритче и с огромни жълти бакенбарди. Дясната му ръка, превита на гърдите, висеше на подвезка от бяла кърпа, прекачена през врата му. Той идеше полека и предпазливо насам, вероятно да избегне болежката, която бързото движение причинява на наранения член. По лицето му, което се бърчеше на всяка стъпка, се четеше страдалческо изражение. Кога влезна при доктора, той се озърна внимателно наоколо си и хвърли подвезката на кревата.

— Добрутро, байно! — И подаде десницата си. Докторът я плесна силно със своята, без гостът да покаже най-малък знак на страдание.

Защото нараняването на Бързобегунека беше измислено: трябваше да се оправдаят честите му посещения у доктора.

— Какво ново? — попита го докторът.

— Каблешков е дошъл, снощи късно, у мене е — каза Бързобегунек.

— Да се видим! — каза докторът живо.

— Той е трескав сега. Цяла нощ е бил в огън.

— Ах, горкият!

— Остави, ами не стои спокоен, та ми е продиктувал три дълги писма, да се изпратят днес. Такава жилка, а остал е без душа. Кашлица го мъчи…

— Да дойда да го прегледам — каза докторът, като си взе феса.

— Не, сега спи… Заръча ми само да се свика комитетът за довечера и той да се намери на заседанието…

— Не бива, нека лежи!

— Иди го накарай, ти го знаеш каква е глава… Свикай членовете за довечера.

— Добре, ще пратя хабер на членовете.

Бързобегунек сниши гласа си и каза:

— Е, стоте златни найдоха ли се?

— За пушките ли? Найдоха се. Днес ще ги имаме.

— Браво бе, Соколов, бабанка си! — изкрещя фотографът.

— Мълчи!

— Ах, откога имаш тая кама? — извика Бързобегунек, като измъкна изпод жилета на доктора лъскавото оръжие и заигра с нея из въздуха.

— Иван Маджарът ми я направи… Сега поръчките у него валят… Хубаво нещо, нали?

Бързобегунек се взираше в някакви слова, изработени на ножа.

— С. или С. Какво значат тия букви?

— Отгадай!

— Соколов или Стефчов? — попита усмихнат Бързобегунек.

— Свобода или смърт! — каза натъртено докторът, у когото споменуването на Стефчова разбуди неприятно чувство. После прибави: — Сега Стефчов-Мефчов и други подобни безобразия назад остаят, любезни приятелю… Ние нямаме време да мислим за Стефчова, нито за лични капризи или оскърбления… Който отива да убие тигъра, презира червяка… Ти трябва да знаеш, че аз съм забравил всичко… Който подига революция, всичко забравя…

Бързобегунек го изгледа лукаво.

Явно беше, по раздражението му, че докторът нито беше забравил, нито можеше да забрави тъй лесно. Ударът, който беше нанесен на сърцето му или на егоизма му, беше твърде силен. Трескавото занятие с приготовлението на бунта затъпяваше навреме бележките от раната, която все зееше. Тия поглъщающи залиси обзимаха цялото му същество и го зашеметяваха. Той намираше в тоя вид опиянение едно средство да бъде нечувствителен към нравствената болка, както пияницата го намира във виното. Но колчем настаяха трезните минути, минутите на размишлението, горките мисли като съскливи змии се разбуждаха в душата и жилеха, жилеха немилостиво.

Но Кандовото появяване в двора тури край на неловкия разговор и отвлече вниманието на доктора.

— Що за птица е негова милост? — попита Бързобегунек.

— Кандов — руски студент.

— Знам, но що за човек е?

— Философ, дипломат, социалист, нихилист… и кой дявол го знае още какво… С една реч, болен е тука…

И Соколов тури пръст на челото си…

— Та не приима ли да вземе участие в народното дело?

— Не, що му трябва то? Види се, ще ходи в Русия, да си вземе дипломица — каза сърдито докторът.

— Ах, тия учени гарги! Не мога да ги търпя! — извика Бързобегунек… — Видиш ли някоя от тях с диплома, ти я вече отпиши от човещината… Тям народ и свобода не трябва… Дай им рахатец, женица, къщица и благоразумие! Зер, за това ли са гнили гърдите си години, та да дойдат в България да бунтовствуват и да търсят със свещ Диарбекир или въжето си?…

— Бързобегунек, това не е право, виж, ти сам имаш диплома!

— Аз? Пазил ме бог!

— Истина, и Бойчо нямаше такова нещо… — каза докторът.

— Ако да имах диплома, и аз щях да бъда такова магаре… И ти, например, да беше приел докторския си атестат от някой медицински факултет, а не в албанските баири, щеше да мислиш да правиш пари, а не бунтове…

В тоя миг студентът влезе в коридора. Бързобегунек бързо окачи подвезката на врата, увря си ръката в нея, защото стъпките на студента се чуваха до вратата.

— Хъ, щях да забравя, дай сулфато за Каблешкова.

Току-що докторът му подаде праха, вратата се почука.

— Антре! — извика докторът.

Кандов влезе. Ярослав Бързобегунек му се поклони учтиво и излезе. Кандов нито го забележи, тъй беше съсредоточен.

Кандов беше облечен в добре закопчано тъмнозелено сетре, поизжулено вече, и обут в панталони от подобен цвят, твърде тесни и залепени на кълките. Високият ален фес зле хармонираше с мургавото му бледно лице, покрито с някаква тъга и съсредоточеност, с някаква меланхолия, която се отразяваше и в мечтателния му поглед. Познаваше се, че тоя момък криеше в душата си някаква мисъл и мъка, която не можеше да победи, нито да сподели с другиго. От няколко време той съвсем бе станал саможив.

По поканата на доктора той седна на един стол в стаята. Соколов седна на кревата, доста позачуден от това неожидано посещение.

— Как сте със здравието, господин Кандов? — попита Соколов, като помисли, че студентът е нездрав нещо. И той изгледа внимателно мъховитото му сухо лице.

— Слава богу, добре съм — отговори Кандов късо, почти машинално. По оживлението на погледа му сега и по игрането на жилите по челото му явно беше, че някоя друга причина, и важна, го водеше тук.

— Драго ми е, личи си, че сте се съвършено поправили.

— Да, поправих се, добре съм.

— Значи, ще пътувате пак за Русия?

— Не, отказах се.

— Съвършено?

— Завсегда, аз остаям тука — каза Кандов с глух глас.

Докторът го изгледа зачудено и полуиронично. Тоя поглед като че искаше да каже: „Защо ли си не вървиш, байно, на школото и при философите? Тук е всичко пожар: нямаш работа тука.“

Възцари се кратко мълчание.

— Може да желаеш да постъпиш учител? — попита докторът с презрително участие.

Кандов слабо се зачерви и вместо отговор попита рязко:

— Господин Соколов, кога комитетът ще има заседание?

Този дързък въпрос порази доктора.

— Какъв комитет? — попита той с вида на човек, който нищо не разбира.

Кандов се изчерви още по-силно и каза с напрежение:

— Комитетът ваш, не крийте, аз зная всичко… и кои са в него, и де заседавате… Всичко, не крийте от мене…

— Чудно, как знаете толкова работи, когато се не интересувате… Но нека кажем, че е… Какво искате да кажете с това? — попита докторът, като опря в него упорит и предизвикателен поглед.

— Аз ви питах: скоро ли ще имате заседание? — повтори Кандов решително.

— Да, довечера, господине! — отговори докторът със същия тон.

— Вие сте председател, нали?

— Да!

— Аз ида да ви моля едно нещо.

— Какво, господине?

— Аз ви моля да ме предложите за член.

Гласът на студента трепереше от вълнение.

Докторът остана слисан: той не беше приготвен за подобна изненада от страна на Кандова.

— Как тъй, Кандов?

— Просто като българин… искам и аз да работя.

Соколов скокна.

— Дай, братко, ръчицата! — И той го стисна горещо и целуна по устата; после прибави: — С радост, с голяма радост, господин Кандов, всички ще ви видим в кръга си… Такива сили като вас е грохота да стоят настрана… Борбата наша ще бъде велика… Отечеството ни призовава… Всички, всички нека бъдем… Чест и слава на тебе, Кандов! Как ще се зачудят приятелите, като им кажа!… Дай, братко, ръчицата!…

— Благодаря, докторе — каза разчувствуван студентът, — и ще видите, че Кандов няма да бъде излишен…

— О! Знам, знам!… Защо не прие още когато Огнянов ти предлагаше?… Ах, сърцето ми се къса от жалост… Моят нещастен Бойчо! Защо не умрях аз, та той да живееше да разпаля народа със словото си и с примера си!… Знаеш ли, Кандов? Той беше истински герой, велика душа!… Ах, страшно ще отмъстим за кръвта му!… За едно — сто! Ще разплачем майките им на тия варвари!

— Отмъщение, да! — отговори Кандов. — Това е едничкото чувство, което движи и мене тая минута… Такава личност като Огнянов не може да се прости на убиеца.

— Отмъщение, и страшно! — извика докторът.

— Довечера ли ще се събере комитетът?

— Да, у бай Мичови; ние ще идем заедно…

— Щом ме приемат, аз ще направя едно предложение там.

— Какво?

— Да се убие убиецът на Огнянова!

— Той не е само един, приятелю… Те са няколко… и де ще ги търсим?… Па ако питаш, то е цялото турско царство…

— Според мене един е виновникът само!

Докторът го погледна зачудено.

— Един е, и той е при нас…

— При нас?

— Да, правият виновник на смъртта му.

— Ах, бай Кандов, струва ли труда си… да отмъщаваш на един идиот… Мунчо е лишен от съзнание. Тоя нещастник сам не е отбирал, че прави предателство… Той така беше привързан към Бойча… Остави, остави…

Кандов пламна. Соколовото убеждение го обиди.

— Заблуждение, господин Соколов! Заблуждение! Кой ви говори за Мунча?

— А за кого говорите?

— За Стефчова!

— Стефчов! — извика докторът поразен.

— Стефчов! Той е предателят! Аз знам най-положително.

— Ах, тоя мръсник!… И аз него подозирах най-напред!

— Аз знам положително, че гой е издал всичко на турците!… Мунчо е съвършено невинен… Вие всички сте прибързали да вините него… Стефчов е съветвал властта още същата нощ, когато го опозориха, да копаят при воденицата; той е открил името на Огнянова чрез подлостта на Мердевенджиева… Той е извършил всичките престъпления и нему се дължат всичките нещастия… Аз знам вече подробно всичката тая тъмна история, и от най-достоверен извор.

— Ах, тоя сатанински син!

От няколко минути Кандов постоянно нарастваше пред очите на Соколова. Той оста още по-силно покъртен, когато видя готовността му да убива Стефчова, противника на светото дело, и се наимаше на такъв кървав подвиг и страшен риск, за да засвидетелствува предаността си на идеята, която и той прегръщаше сега. Такава горещина у всекиго другиго би се показала подозрителна; но у Кандова тя беше искрена и това ясно се познаваше по безпокойния огън на погледа му и по нервозния трепет, който играеше по вдъхновеното му сега лице.

Соколов погледа няколко време в очите Кандова, па скокна и каза:

— Потрай, ще пратим тоя мръсник на дяволите… Тая вечер комитетът ще реши…

— Добре — каза глухо Кандов.

— Ах, иде! — извика Соколов, като видя, че се задава едно хубаво и белолико момче, облечено доста прилично във френски дрехи.

Види се, че докторът него очакваше, защото се развълнува при появлението му.

— Някой болен е тоз? — попита студентът.

— Да, пардон! — каза докторът и изскокна из вратата.

Когато се завърна, лицето на доктора грееше от задоволство.

— Кой беше негова милост? — попита Кандов, като изглеждаше в гърба момчето, което си отиваше.

— Пенчо Диамандиев, дошъл си е тия дни от Габровската гимназия.

— Как, шуреят на подлеца Стефчова и син на изедника Юрдана? — попита Кандов. — Вие сте приятели с него?

— Приятели не сме, но сме повече нещо от приятели и братя: ние сме другари, той е член на комитета.

III. Два полюса

Чорбаджи Юрдан старееше я отслабваше бързо. Една гастрическа болка, която го бе държала много време на леглото, отрази се още по-силно на характера му и го направи по-раздразнителен и нетърпелив.

Тая заран беше хубаво времето и той беше ходил да се разходи до градината, която имаше на края на града. Тая градина, широка и обиколена със здрави зидове и насадена с хубави овошки и цветя, плувнала в прясна зеленина, подействува добре на болния старец, неизлизал отдавна из къщи. Прохладният чист въздух и пролетното слънце го съживиха. Той по-бодро вече пристъпваше, като се връщаше дома. Но тъкмо кога пристигна до дома на Генка Гинкин, зетя си, той почувствува слабост, краката му премаляха. Той се отби у зетя си.

На двора Генко Гинкин, още по-издребнял, спарушен и изгубен, носеше пеленаче дете на ръцете си, което крещеше, и го коткаше и люшкаше като кърмачка на гърдите си.

Юрдан се запъти към постланото с китеник одърче на двора и седна тежко, като каза намусено:

— Бре, женкеря, ти ли пазиш детето? Къде е оная?

Юрдан разбираше под думата „оная“ дъщеря си.

Генко се смути — защото смущаването беше неговото нормално състояние — и избъбра заплетено:

— Тя си има работа, та аз държа Юрданча… тя ми рече да го държа и да го понося… тя си има работа…

— Не дава ли ти да й носиш и хурката? — попита с презрителна усмивка Юрдан… — Гино мари, я свари едно кафе! — викна той, без да види къде е Гина.

— Тя меси, меси… тя има работа, дядо… та затова аз държа детето… Кафе, кафе… аз да ти направя, ей сега ида, ей. Знам де е кутията с кафето и шекеря — избъбра Генко, като остави Юрданча на коленете на дяда си и се изгуби.

Пеленачето се разписка още по-силно. Юрдан се разсърди. Той сложи в къта на одърчето неприятния пискун, стана прав и се развика:

— Бре, къде се дянахте, бре! Тук човек ли има или магаре!… Гино мари, Гино!

— Тате, добре дошъл! Каква е работата, добре ли си? Здрав ли си? Виж какво е хубаво времето, добре си поизлязъл! — обади се кака Гинка от прага, весела и засмяна.

Тя беше се препасала със синя престилка, ръцете й възпретнати до лактите, зелената кърпа на главата й тикната назад и красивото и лице щедро напудрено с брашно. Тя така беше доста интересна и наумяваше някои битови образи от фламандската школа.

— Какво правиш? Какво ми разправя оня женкеря? Какво си се така набелила като воденчарка? Едно кафе няма кой да направи тука! — бъбреше старецът ядосано и повелително.

— Ти прощавай, тате, хванах се и аз на работа… Сега ще ти направя кафенце… Генко! Къде се запиля? Вземи Юрданча и го занеси в люлката, давно го приспиш!

— Какво работиш? Какво месиш?

— Меся, меся… трябва да се меси… и ние не сме на гроб камък, я? Благородни българи сме… — каза кака Гинка и се изсмя яката.

— Какви българи? Какво месиш? — попита намръщено баща й.

— Пексимет, тате!

— Пексимет?

— Ами че! Нали трябва?

— За какво ни трябва пексимет? На баня ли ще ходите? Или каква е тая слободия?

Вместо отговор кака Гинка се изкикоти. Юрдан я изгледа съвсем навъсено. Той не можеше да търпи този постоянен и безпричинен смях на дъщеря си, която по веселия си характер беше съвършена противоположност на неговия холерически темперамент.

Тя се приближи до него и му каза ниско:

— Кой ти мисли сега за баня? Ами ние за друго готвим пексиметя: той трябва за юнаците.

Юрдан я гледаше слисан.

— За какви юнаци?

— Ами за българските юнаци, тате, кога идат в Балкана.

— За какви юнаци дрънкаш мари? — попита Юрдан, все повече и повече зачуден.

Гинка се приближи още по-близко и каза:

— За въстанието… Комитетът нали заръчва?

И тя се пак изсмя с глас.

Юрдан подскокна на мястото си. Той не вярваше ушите си.

— Какво въстание мари? Какъв комитет? За бунт ли?

— За бунт, бунт!… Не щем вече ние тоя крастав султан да ни заповядва — отговори кака Гинка дръзновено, но изведнаж отскочи настрана, защото баща й махна с чибука да я удари.

Побледнял, разтреперан като листо от гняв, той се развика с всичкия глас, който имаше:

— Мари, магарска дъще, мари, въртоглава куфалнице, и ти ли ще правиш бунт? Няма ли за тебе хурка и игла, ами си тръгнала по ума на хайдутаците и нехранимайковците, за да ги хрантутиш с пексимет?… Нямаш ли очи и срам, лудетино!… И тя не щяла султана, видите ли? Кучка недна!… Какво ти е сторил султанът? Дете ли ти взема, или нещо те настъпи? Зарязала си къщата и детето и отишла да сваля султана!… Какво гледаш бе, папуняк, и ти ли си на нейния ум, и ти ли ще ходиш под байрак?… — обърна се свирепо Юрдан към Генка, който гледаше уплашено при вратата.

Генко Гинкин избъбра нещо и се скри пак в стаята. Там Гинка се преоблачаше набързо, защото видя, че бащиният й вик привличаше любопитни на вратнята. Като видя Генка, тя грабна чехъла и го запуха по врата.

— Поразенико, защо обади, че меся пексимет?

Но Генко; с гордо съзнание на своето мъжко достойнство, не удостои жена си с никакъв отговор, а храбро се втурна в другата соба и заметна вратата хубаво. Като тури тая преграда между своя гръб и чехъла на жена си, той протестира язвително:

— Удари сега, ако можеш!… Аз съм твой мъж и ти ми си жена!… Удряй сега, да те видя!

Но кака Гинка го вече не чуваше. Тя беше излязла на двора, защото баща й беше излязъл на улицата сърдит и разтреперан.

Когато стигна у тях си, той се беше твърде замерил. Той измина двора, като пъшкаше обезсилен, и седна на първото стъпало на стълбата, която отиваше за горния кат.

Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен в къщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо. Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега, от пернатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла черква се е запушила, „Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?“ — думаше си той.

От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излазяха из едно прозорче, малко по-високо от главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На третото стъпало той машинално се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му маловъзрастни сина, от които големият имаше едвам тринайсет години, стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. Те бяха тъй залисани в делото си, щото не забележиха главата на баща си, че се мярна на прозорчето.

Едното момче държеше на огъня тиганче и с голямо внимание надничаше над онова, което се вареше или пържеше вътре. Другото с нож изрязваше и изглаждаше някакви лъскави топки, които стояха накуп пред него. Това не беше друго, а лени куршуми; а в тиганчето се топеше оловото, от което ги лееха в калъпа.

— Харсъзи! Магарета! — изкрещя побеснял Юрдан, като позна с какво се занимаваха синовете му, и той се повърна назад с издигнат чибук.

Синовете зарязаха лабораториума си, изхвръкнаха като вятър из килерчето и се изгубиха на улицата.

— Хайдуци! Кръвопийци! Изгори-къщи! Проклетници проклети! И те бунт готвят! — викаше Юрдан, като се покачваше бързо по стълбите, защото яростта галванизираше краката му.

Горе на чардака той срещна жена си.

— Доне! Не си ли и ти в тайфата? — попита я тон с грозен поглед… — Всичката ми челяд полудяла!… Ще ме направите на пепел!… Ще изгорите душата ми на стари години!…

И той лъхтеше и насила поемаше.

Жена му го гледаше прехласната.

— Пенчо! Пенчо! — завика той. — Къде се е дянал? Да питаме него какво прави… Когато малките леят куршуми, той трябва пък топове да лее… Чапкъни с чапкъни…

— Няма го — обади се жена му, — отиде на К.

— За какъв дявол отиде на К.?

— Може би до табака, да му занесе стоте лири.

— До Тосун бея? Той утре трябваше да иде, маскарата!… Как тъй тръгва, без да се обади!…

И чорбаджи Юрдан се запъти към писалището. Той го отвори бързо и разтършува бързо из чекмеджето и измежду тефтерите и книжата. Но група не намери. Вместо него измъкна изпод хартиите един великолепен револвер-лефуше.

— Отде е тоя пищов? Чий е тоя пищов? Кой бърника в масата ми? Аз търся груп — намирам револвер!

— Че кой бърка тук освен тебе и Пенчо? — обясни жена му.

— Ах, тоя магарски син! Ах, тоя вагабонтин! Няма да стане човек!… Ето го и той царски противник! Ето го бунтовник!… Не ще дума, той е турил малките сополковци да леят куршуми… Всичките на работа вече! Всичките си плетат въжето!… Та какъв е тоя маскарлък, джанъм! И котките ми варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива… Кириак дойде ли?

— Тука е, връзва денковете…

Юрдан се запъти тичешката към стаята, дето беше Стефчов.

IV. Тъст и зет

Стефчов, който беше съдружник на дяда си, връзваше с помощта на двама работника денкове с гайтан, които щяха да изпращат за джумайския панаир, който бива навръх Гергевден. Той беше хвърлил сетрето и феса, за да може по-лесно да работи; лицето му, зачервеняло сега от упражнението, запазваше пак своето противно изражение на душевна сухота, безцветност и коравина.

До прозореца стоеше Лалка, жена му, облечена скромно в синкава рокля, и пришиваше платнени марки въз свързаните вече денкове. Не можеше да забележи човек по нейното спокойно и бяло лице, разцъфтяло и добило повече женственост, че тя е нещастна в това съпружество, станало не по нейна воля. Простодушна, неопитна, без никаква романтическа подкваса на духа, която нямаше отде да възприеме в тая деспотическа среда, дето се беше възпитавала, тя отиде с мъка и със скрити сълзи под венчилото. Но времето й дойде на помощ, както бива повече в подобни случаи: тя привикна и се помири с новото си положение. Тя Стефчова не обичаше, нито беше възможно да го обикне, но тя му се покоряваше и му се боеше. И той не искаше повече от нея. В замяна на сърцето й, за което той твърде не бе се домогвал, той печелеше богато наследство, той ставаше прям наследник на Юрдана Диамандиев. Той беше доволен.

Той изпусна въжето, което дърпаше; за да пристяга денка, а Лалка — иглата, когато видяха Юрдана, че влезе страшно бледен и разтреперан, с бурни бръчки по челото.

— Е, Кириак? — извика той още от вратата. — Както се види, аз и ти само остаяме тука верни хора на царя! В къщи и котетата варънджа станали са бунтовници, купуват револвери и леят куршуми… Огън и пожар се готви, а ние сме седнали да готвим стока за панаира. Аз като съм болен, баре ти нали видиш и слушаш какво е, ами да тръшкаме толкова пари в стока, когато са настали такива хайдушки времена…

Двамата работници излязоха на пръсти. Стефчов го гледаше смаян.

— Какво гледаш бе, простако? — изкрещя Юрдан. — Аз ти казвам, че и моята челяд е молепсал комитаджилъкът, челядта на Юрдан чорбаджи, най-верния царски човек, у когото слазят каймаками и паши… Та какво остава за другите, за простия народ! Няколко чапкъни правят комитет тука, под носа ни, и ние зяпаме като будали!

И чорбаджи Юрдан разказа с повече и повече растящ гняв откритията, които направи днес.

— Аз току-що се тъкмях днес да ида при бея — каза Стефчов. — те се сбират в градината у Бейзадето, нека ги хванат и турят на изпит. С двесте тояги ще изкажат и майчиното си мляко… Аз още по-рано трябваше да туря край на тая мръснишка пропаганда против държавата… Който не е благодарен тука от правителството, нека иде в Московията на даскал Климента, а не да туря огън в къщята ни.

Стефчов отвори вратата и пошушна нещо някому.

— Ти знаеш ли кои са тези магарета? — попита дядо му.

— Главният е Соколов! — каза Стефчов, като хвърли крадешком поглед на Лалка, и лицето му се изкриви от злоба. В тая злоба против доктора се мешаше и затаена, парлива като жив въглен ревност. Това окаменяло сърце беше достъпно за любовта само в това й некрасиво проявление.

— Все тоя ли поразеник?

Стефчов отиде и взе да бърка в джоба на сетрето си.

Юрдан го гледаше ожидателно.

— Ето едно писмо, което вчера намерих на улицата, току до вашата къща.

— Какво е това писмо?

— Подписано от Соколова… праща го в Панагюрище, види се, на други подобни вагабонти.

— И какви маскарлъци пише? Плен, огън, пожар, нали?

— Съвсем други работи, уж невинни, пише вътре, но аз се заклевам, че под тях друго се разбира — каза Стефчов, като разгръщаше пак писмото. — Но Заманов ще го проникне и разтълкува; той е такъв копой, дето от сто уврата място подушва бунтовника.

В това време Лалка беше пребледняла. Тя се полека измъкна из стаята и слезна долу при майка си.

— Какво ти е, Лало? — я попита майка й.

— Нищо не ми е, мале — каза тя със слаб глас и седна, като подпря глава с ръцете си.

Майка й, заета с пържене на манджата, не обърна вече внимание на дъщеря си. Тя сама беше твърде раздразнена и като бъркаше силно с лъжицата в тигана, тя кълнеше синовете си:

— Да ги прокъса! Да ги изтръшка всичките, дето ще уморят баща си без време!… Едвам се е подигнал, ето сега ще му припадне. Да им опустее въстанието! Отдека тъй пощръкляха и побесняха всичките? Па и Гина, лудетината, та дор и куфоглавият Генко, и те с пексимет ще ги хранят, чапкъните! Да ги задавеше макар!

Влезна кака Гинка. Тогава Юрданица стовари гнева си на нея.

— Защо толкова гняв, мамо? Ти трябва още да се радваш… Чорбаджийките трябва да дават пример още…

— Гино, млък! — изкрещя майка й. — Аз тебе те не слушам, ти си луда!

— Не съм луда, ами съм народна българка! — отговори разпалено кака Гинка.

— Народна българка? Затова ли биеш мъжа си ката ден!

— Бия го, че ми е мой стопанин, то друга политика: вътрешна политика.

— Ух, лудетино, ти по ли искаш да си българка от баща си? Да знае той, че ти четеш вестници от Соколова, ще ти опуха праха, не гледай, че си четирийсет-годишна женуряга…

— Мале, лъжеш като катунарка!… Аз по Коледа подкарах трийсет и втората си година. Аз по зная колко години съм!

Но тоя диалог биде прекъснат от слугинята.

— Како Доне, ела, че на дядо Юрдана прилоша — каза тя уплашена.

— На, ето сега! Ух, боже господи — извика Юрданица и бързешката излезе да иде при мъжа си, като заряза тигана на огъня.

Още като се качуваше по стълбите, тя зачу раздирателните викове на Юрдана, когото беше хванал коликът. Тя го завари в горнята стая, че се превиваше и тръшкаше на земята от неизразими страдания, които усещаше в червата. Лицето му се беше обезобразило и посиняло; жестоки и отчаяни писъци излазяха из гърдите на стареца, без да му облекчат страданието; те пълнеха с ужас сърцата на всички домашни и се чуваха на улицата.

Пратиха бързо за Янелият едного от работниците, но той се завърна и каза, че не го намерил, понеже отишъл на К. Тогава прибягнаха към домашни лекарства. Ни компреси, ни разтривания, ни локмаруху, нищо не помагаше на болния. Той се виеше и се свиваше на кълбо, или пък се мяташе от едно място на друго.

Юрданица се възчуди какво да прави.

— Да повикаме доктор Соколова мигар? — обърна се тя въпросително към страдающия.

Стефчов й избъбра нещо с неодобрителен вид.

— По-лани го повиках един път сама и помогна — каза Юрданица; па се обърна към мъжа си: — Юрдане, да повикаме доктора.

Юрдан направи отрицателен знак с пръста си и пак продължи да пищи.

— Чуваш ли, аз ще пратя за доктор Соколова? — попита по-внушително Юрданица.

— Не го ща… — изхленчи старецът.

— Ти го не щеш, но аз те не слушам — каза решително Юрданица; па се обърна към работника: — Чоно, иди повикай доктор Соколова, скоро!

Чоно тръгна към вратата, но току-що стъпи на прага, той биде попарен от страшния вик на Юрдана, който приличаше на плач.

— Не го викайте мари!… Не ща тоз чапкънин, хайдутин…

Юрданица погледна отчаяно.

— Ами да умреш ли искаш? — извика тя.

— Да умра!… Махайте се, проклетници!… — изрева старецът.

След два часа кризата полека-лека се уталожи.

Когато видя, че на дяда му поолекна, Стефчов се облече бързо да отиде на конака. Валеше дъжд. На стълбите той срещна едно дребно човече.

— Е? — попита той. — Видя ли хубаво?

— Там са, у Бейзадето.

— В градината пак?

— Не, дъждовно е, в зимника са… Извардих ги… И аз съм дявол…

Тоя човек беше бившият карнарски ханджия Рачко…

Той сега слугуваше у Юрдана с надница и заедно с това шпионствуваше на зетя му.

— Донес ми омбрелата.

След една минута Стефчов излазяше из вратнята бързешката.

Лалка от вратата чу разговора. Тя изгледа с някакъв странен, зачуден и уплашен поглед мъжа си. Па бързо се покачи по стълбите и се изгуби в една стая.

V. Предателство

Когато Стефчов влезе при бея, той завари там само едно лице: Заманова.

Те играеха на табла.

Заманов беше официален шпионин на турската власт и приимаше заплатата си от пловдивския конак. Той беше човек на четирийсет и пет години, но стоеше по-стар. Голямото му сухо, черно лице, дето светеха мътно две черни подвижни очи, беше покрито с преждевременни бръчки и имаше изражение противно и зловещо. Мустаците му, късо подстригани, бяха силно прошарени, както и косата му, която изхвъркаше мазна и несчесана отзади, изпод кирливия му фес, а преднята част на лоба му беше плешива. Той беше облечен в шаячено мораво сетре, отдавна износено вече, на което черната сукнена яка отвратително лъскаше от мас. Висок и строен, той обикновено ходеше с наведена глава, като че клюмнала под тежестта на общото презрение. Върху цялата фигура на тоя човек стоеше печатът на бедността и цинизма. Обикновено той живееше в Пловдив и често правеше забикалки и по околните паланки. Той беше родом от Бяла черква и познаваше всичките, но и него познаваха всички. Дохаждането му по това време тука смути всекиго, който имаше причина да се смущава. Очевидно, той идеше тука с някаква мрачна мисия. Присъствието му вдъхваше страх и отвращение и той чувствуваше това и никак не се отидеше. Той срещаше безочливо и самоуверено презрителните погледи, като че искаше да каже: „Какво се чудите? Занаят като всеки занаят: и аз трябва да живея!“ Той беше се срещнал вече с няколко първенци и беше искал пари назаем. Разбира се, никой не отказа на такъв честен длъжник и любезен съгражданин. Вероятно, той знаеше вече какво се готвеше в Бяла черква и с една сатанинска усмивка питаше, когото младеж срещнеше: „Как отива въоружението?“ И за да увеличи още повече смущението на попитания, той прибавяше ниско: „Нищо няма да направите.“ И го оставяше попарен на улицата. Горе-долу завчера беше казал такова нещо на председателя на комитета. Тая му зловеща откровеност и досадливост правеше да пустее улицата, дето той минуваше.

Ето защо лицето на Стефчова светна от удоволствие, когато завари тоя могъществен съюзник у бея. Той ги поздрави усмихнато и свойски и седна да гледа играта, като стисна ръката на Заманова.

Старият бей, облечен в черното си закопчано сетре, продължаваше твърде внимателно играта, като поздрави мълком Стефчова. Когато се свърши партията, Стефчов пристъпи изведнъж към целта си. Той разказа по-тънко на бея всичките подробности, които мълвата беше донесла до слуха му, за революционното кипение, което беше обхванало и Бяла черква.

Беят и той беше позачул за такова мърдане на раите, но той го считаше твърде несериозно и детинска работа и благодушествуваше, както всичките турски власти тогава.

Той сега остана поразен от величината на злото, като Стефчов сне маската от очите му. Той се обърна въпросително и строго към Заманова:

— Христаки ефенди, ние играем на табла с тебе, а около нас се пуши!

— Аз съм дошъл тука само няколко деня става, но знам всичко това, и по-добре от Кириака — каза Заманов.

— Знаеш и не ми обаждаш?… Хубаво слугуваш на царя! — извика беят твърде недоволен. — Челебият се показа по-верен стълп на престола.

— Длъжност ми е, бей ефендим.

Едър пот изби по челото на Заманова. Той каза нервно:

— Тук ако е едно, по други места е сто… Тука ако се пуши сламка, къде Панагюрско се пуши цял сламеник, и високото царско правителство не е ни глухо, ни сляпо… То види тоя пушек и мирува. То има своите причини за това… Ще бъде грешка ние първи да дигаме тука врявата и да се компрометираме за един вятър само. Това, дето виждаме в Бяла черква, то е сянката само на пушека, който другаде се издига до облаците… Моето мнение е да се не бърза и да се чака внимателно.

Тия думи угодиха на бея, защото отговаряха на неговата наклонност за спокойствие и страх от отговорност.

Стефчов забележи това и се ядоса. Той разбра, че Заманов с такова хитро обяснение искаше да укрие своята немарливост и слабо усърдие към интересите на държавата.

— Христаки ефенди няма тук ни фамилия, ни интереси, ни една скъсана черга негова, та философствува — каза той с жлъчка. — Ако утре пламне нещо, какво губи той?

— Протестирам, господине! — извика Заманов ядосан и побледнял.

— Имаш право, Кириак, аз тез кератии ще ги извържа! — изкряска беят.

Стефчов изгледа победоносно.

— И аз сега, като размислих, дойдох на това мнение… Нека се изловят тия магарета! — каза Заманов след малко с внезапно озлобление на лицето.

— Дето се вика, съгласни сме? — каза беят и въздъхна.

— Да се изловят още тая вечер! — каза Заманов.

— Дека са събрани? — попита беят.

— У Мича Бейзадето.

— У Бейзадето?… Разбирам сега. Който е по московец от московците, не може да бъде царски приятел… Кой им е главатарят?

— Доктор Соколов — отговори Стефчов.

— Соколов пак? Той ли е сега наместо консула?

— Той, бей ефендим, само че консуловото беше играчка пред работите на Соколова.

— Други кои са?

— Изпъдените учители и неколцина още чапкъни.

Беят погледна на часовника си.

— Сега там ли са? — попита той.

— В зимника, сега. Обикновено те се събират в градината, когато е хубаво времето… Там плюскат ракия и комитетствуват.

— Ами как мислиш?

— Те излазят всякога в тъмно от Мичови. Като излязат, да ги загащят заптиетата и подкарат купом на конака.

— Това не е добро — каза Заманов; — вие ще хванете само тях, без никакви доказателства, и те ще могат да отказват всичко. Затова трябва да се нападнат у Мичови, у стаята, гдето заседават, на мястото на престъплението, тъй да се каже. Да се хванат с книжата, протоколите и с различни документи… Тогава чиста работа: черно на бяло… Няма не знам, не чух, не видях. Аз сам ще им направя първия изпит.

Тоя съвет се хареса на бея. И Стефчов сам биде възхитен от тая мисъл. Шпионинът сега стоеше пред него на всичката си висота. Досетливостта на Заманова се равняваше с усърдието му.

— Само това да стане, като се смръкне — допълни Заманов; — тъмнината е нужна за подобни нападения.

— Решено — каза беят тържествено и изпляска с ръце.

Появи се едно заптие.

— Тук ли е онбашият?

— Шериф ага ще се върне скоро.

— Щом се върне, при мене! — заповяда беят. Заптието излезе.

— Ах, забравих едно нещо — каза Стефчов, като се обърна към Заманова, които се беше замислил мрачно с дълбоки и безпокойни бръчки на челото, като че те бяха отклик на мрачните мисли и планове, които трябваше да вълнуват сега дълбочините на душата му.

И Стефчов извади из пазвата си едно писмо и го разгъна.

— Какво е това? — попита Заманов, изтръгнат внезапно от размишленията си.

— Едно Соколово писмо за Панагюрище.

— Бре!

— Изпуснал го е, види се, писмоносецът им… Днес го найдох току пред дядовата къща.

— Какво му е съдържанието? — попита бързешката Заманов, като взе да надниква над писмото.

— Това писмо е написано условно и е адресирано до някой си Лука Нейчев. Той е прост човечец, кундураджия в Панагюрище, и всяка неделя минува оттука за пазара в К. Но аз съм уверен, че то е за съвсем друго лице назначено, навярно за панагюрския комитет.

— Каква е тая хартия? — попита беят любопитно, понеже говореха по български. Стефчов му обясни.

— Чети, чети, да видим — каза беят, като наостри уши.

Стефчов прочете следующите редове:

— Наистина, това писмо е условно — забележи Заманов.

— Преведи го сега на турски — заповяда беят.

— Ако питаш, то казва нищо и много, както искаш да го разбереш — каза Стефчов към бея, па захвана да превежда.

— Чакай — спря го беят още в началото, — тука под „хапове“ трябва да разбираме куршуми!

— Може да е куршуми — забележи Заманов.

Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето, като напрегна пак слух.

Стефчов продължи нататък.

— Чакай — спря той пак Стефчова, — той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда.

И беят смигна знаменателно на Заманова, като че искаше да му каже с това мигане: „Не гледай ти Хюсни бей, че е стар, хитра лисица е той и не може никой го прода.“

Стефчов продължи нататък. Когато дойде до думите: „мисля, че не е по причина на здравието“, той спря пак Стефчова и се обърна към Заманова допитвателно:

— Христаки ефенди, тука, дето споменува болест и здравие, това малко тъмно иде. Ти как тълкуваш тия думи?

— Аз мисля, че под болест трябва да се разбира здраве, а под здраве — болест — отговори шпионинът важно.

Беят се замисли. Той прие вид на човек, който е разбрал напълно всичкото значение на тоя дълбокоумен ответ.

— Улови се работата — продума той тържествующ.

Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата „белладона“, беят го прекъсна и изкряска весело:

— Ох, тука му е турил ноктà, казал си го е право: Дебела Бона — и тя е вътре!… Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царщината!

Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака.

Стефчов и Заманов се усмихнаха. Те обясниха на бея, че тука думата е за един цвят, който служи за лек.

— Чети, чети още — каза беят позасрамен.

Стефчов продължи:

— „Много здраве на домашните. Соколов“. Свършва се.

Беят извика:

— Много здраве на домашните! Разбра се!… С една дума, това писмо от първото слово до последното мирише на комитаджилък.

— Но от него нищо свързано не може да се извади — забележи Стефчов недоволен.

— Тъмно, тъмничко е — допълни Заманов.

— Че е тъмно, тъмно е — потвърди беят, — но онова, което не разбираме, ще накараме сам докторът да ни го изтълкува.

— Не, любопитно е още сега да знаем смисъла му — каза Заманов, силно вторачен в писмото. — Дай го на мене, аз ще намеря секрета, у мене има един ключ за бунтовнически писма…

И той тури писмото в пазвата си.

— Аферим, Христаки ефенди!

Стефчов направи темена, за да си върви.

— Е, решено, нали? — каза той.

— Всичко свършено тая вечер… — потвърди беят. — Иди си спи рахат, поздрави Юрдана чорбаджи.

Стефчов излезе с щастливо и сияеще лице от бея. Когато достигна до конашката порта, застигна го и Заманов.

— Ти няма да се губиш тая вечер, нали? Ти ще ръководиш улавянето на господата — каза му Стефчов.

— То е едно на ръка, аз поех грижата — отговори шпионинът; — Кириак, дай ми една лира назаем до утре, че ми трябва — прибави той бързо.

Стефчов се навъси мигновено и бръкна в джеба на жилета си.

— Вземи тия две рубли, повече нямам.

Заманов прие парите, па прибави ниско:

— Давай, давай още, че ако пошушна една дума на Странджова какви ги ровиш днес, ще изядеш някоя шикалка.

И той се засмя, за да покаже, че това заплашване беше една шега.

Стефчов го погледна безпокойно.

— Заманов, ако утре приема известие, че Соколов и другарите му са в которника, имаш от мене десет лири в кърпа вързани! — каза той тържествено.

— Добре. Дай сега още три-четири гроша дребни пари за ядене, за да не развалям рублите тая вечер… Благодаря, сбогом!

И Христаки хвана една друга улица, за да иде на хана, дето беше слезнал. Кога възвиваше при Хаджи Цачови, той срещна поп Ставря и го спря.

— Благословете, дядо попе! — и той му целуна ръка. — Какво правите? Добре ли сте? Доходът добър ли е сега? Повече ли се раждат или повече мрат сега?

— Най-много се венчават! — отговори попът засмян с пресилена усмивка, като се дръпна да върви, уплашен от проницателния поглед на шпионина.

Заманов го задържа за ръката, като го стреляше с очи.

— И време му е за сватба сега, защото утре, в други ден може да дойде второ пришествие… — И той смигна на попа знаменателно; па изведнъж обърна разговора: — Дядо попе, имаш ли петдесет гроша да ми дадеш в заем до утре, че ми трябват?

Лицето на попа се изкриви.

— У поп пари няма, благословии ако щеш!…

И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви.

Заманов го изгледа строго и му каза ниско:

— Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета… Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата.

Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше.

— Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си.

— Анатема! — избърбори си попът, като се отдалечаваше.

Дъждът все росеше още.

— Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето — викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си.

Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже:

— Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш?

— Донес малко жаравица, ти казвам — повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре.

Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата.

— Иди си сега по работата! — И той заметна вратата след момчето.

Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също.

Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква.

След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя.

И бързешката излезе и тръгна по посока на конака.

VI. Една женска душа

Току-що Стефчов излезе днес от дядови си, за да иде при бея, след него излазяше жена му.

Дъждът, който беше захванал подир обяд, макар и по-ситен сега, още валеше и сочеше да вали до вечерта, защото небето беше се покрило с тежки и гъсти облаци.

Подслонена под омбрелата, тя отиваше бързешката из улицата. Тя беше тъй слисана и смутена, че не отговори на никого от ония, които я поздравиха, нито усещаше, че дъждът, който биеше вече полегато, веян и от вятъра, й мокреше цялата дясна страна до рамото. Тя скоро достигна до мегдана, дето е мъжката черкова, през двора на която се минава в калугерския метох.

Тя едва тогава се запря под една стряха и остана възчудена защо дойде тука — тя беше хванала посока, противоположна на Стефчовата къща. Тя се сети, че отиваше да спаси Соколова от неминуема опасност. Тя се зачуди, че го тъй обичала!… Тя беше се решила на това, без дълго да мисли, без да знае тя сама как, тикната от някаква невидима сила. Тя едвам тука се отрезви малко и смаяна се замисли как ще помогне. Тя видя колко мъчно беше това. Тя знаеше, че сега Стефчов е при бея, комуто предлага да уловят Соколова; знаеше, че Соколов е сега у бай Мича на заседание. Но как да му обади за опасността? Да се затече сама до Мичови, уж на гости на жена му и ней да обади работата, беше неудобно, неприлично, почти безумно. В тоя дъжд тя да иде на гости у Мичовица, когато бяха тъй далечни чужди и мъжът на която беше скаран по една съдба с нейния баща, беше нещо твърде унизително и грозно. После, с кои очи да зине да каже на Мичовица, че тя, Стефчова жена, се тъй живо интересува за съдбата на Соколова, млад и симпатичен, но лекомислен човек, и е презряла всяко приличие и благовидност, само и само да му бъде полезна!… При това, не щеше ли тя неволно да компрометира мъжа си, да го изкара предател и да го опозори?… Защото и да скриеше името му, всеки щеше да се сети, че Стефчов издава жертвите, които тя отива да спаси. Той и така щеше да бъде забележен, че днес е бил на конака. Боже, защо е тъй лош?… Всички тия мисли й минаха като мълния през ума. Не, грозно, грозно нещо, невъзможно… А дъждът ставаше още по-силен и пороен и тя стоеше под стряхата, като в обсада, безсилна, немощна и смаяна. Да можеше поне да зърне някого познат да му каже, да го прати да обади. Но никой не минуваше по тоя час. Дъждът падаше като из ръкав, на чучури. Небето просто шуртеше вода и беше обезлюдило всичките улици, както и широкия мегдан, дето стоеше тя. Тя изпъшка с отчаян вид. Тя се видя колко е смешна и нещастна, колко е мъчно да бъде провидение. Тя чувствуваше колко е странно нейното положение сега, запряна под една чужда стряха на улицата, когато й трябваха двадесетина разкрача, за да влезе в метоха и да иде при леля си. Но не, тя там нямаше работа, там нямаше да намери помощ, не натам беше нейният път!… Тя не би могла ни една минута да остане при калугерицата и да слуша нейните празнословия, когато сърцето й прекипяваше от горчивина и безпокойството за Соколова я туряше в полуда. Всред тия скръбни обстоятелства едно нещо я само поуспокояваше: поройният дъжд, който я обсаждаше тука, навярно задържаше и полицейските хора в конака; тя беше уверена, че Соколов още не беше нападнат и следователно още остаяше надежда, макар и малка.

Изведнаж радостна мисъл озари ума й. „Да ида у стринини Недковичини — каза си тя; — по техен Таша да пратя хабер.“

Действително, у стрина си Недковица, която живееше наблизо, Лалка можеше свободно да изкаже всичко като на свой човек и да натовари без никакъв страх момчето й с деликатната мисия.

И тя остави покрива, който я засланяше, и храбро тръгна напред през дъжда и лапавицата. Тя прегази мътната вада, ненадейно придошла сега голяма, която я хвана до средата на пищялите, и продължи пътя си нагоре въз мегдана, блъскана в лицето от силната веявица и дъжда.

Тя се озова вирвода у стринини си. Стрина й я прие смаяна, че иде в такова време.

— Ух, ух, как си се измокрила! Къде в такъв дъжд? Свали полката, че си вир-вода! — викаше стрина й, като я посрещаше на пруста.

— Стрино, тука ли е ваш Ташо?

— Че не се е прибрал от отзарана… Хайгон, нали го знаеш? Защо ти е?

— Сбогом, стрино — и Лалка си взема пак омбрелата. Тя приличаше на пиян човек.

— Къде, къде? — развика се въздивена стрина й.

Лалка изскокна на улицата.

За щастие, дъждът престана, небето се раздра на едно място и слънцето блесна весело пак.

Една тънка, почти невидена сега роса още ръсеше из утихналия въздух и лъщеше на слънцето като исполински прави жици от паяжина. Чудна дъга се изписа на небето, като потапяше единия си светлоцветен край в тъмното гърло на планината. Шуместите върхове на дърветата в дворищата се зелнаха сега още по-пресни и по-весели; облаците бързо се разбягваха; светлата лазур на небето се разпростираше победоносно. По улицата се явиха минувачи. Лалка се почувствува сега по-бодра и на сърцето й стана по-леко. Тая дъга, която зарадва небето, вля в нейната душа надежда. Тя с трепетно сърце се взираше във всякого, когото срещнеше, дано познае някой близък човек.

Внезапно й дойде на ума Колчо Слепецът, чието самоотвержение бе избавило Огнянова от подобна една опасност.

— Боже, камо да видя сега Колча! — въздъхна си тя, като хвърляше смутен поглед въз чуждите ней и равнодушни лица, които срещаше.

Случаят, който често си играе с хората и дава най-странни, нелогични обрати на съдбата им, скапризничи и сега: на петдесет разкрача от себе си тя съзря Колча, който полека и пипнешком крачеше нататък с тояга в една ръка, а в друга с омбрела още разпъната.

Възрадвана, развълнувана, тя се отклони от пътя си и тръгна да стигне слепеца. Той се намираше именно на улицата, която отиваше към Бейзадето; навярно, и той отиваше у него, защото Лалка знаеше от Рада, че Колчо имаше свободен вход в заседанието на комитета и никое не пропущаше. Тя бързаше, тя ускоряваше стъпките си все повече и повече и еле не тичаше.

Очите й се бяха втренчили в черното сукнено пардесю на слепеца, твърде дълго за късия му ръст, и въз голямата омбрела над главата му. Тя не видеше вече никого от ония, които тя срещаше: ни Бързобегунека, който я поздрави с лява ръка, ни Хаджи Смиона, който й викаше нещо отсреща; тя би срещнала Стефчова същи и не би го познала. След две-три минути Лалка беше на два разкрача зад слепеца. Той все вървеше спокойно, с мечтателния вид на слепците. Кога дойде наравно с него, тя се озърна наоколо си: нямаше никой свидетел обезпокоителен. Тя продума ниско:

— Колчо, Колчо!

Но от вълнение гласът й замря в устата още и тя сама не се чу.

Колчо се отби и влезе в кундураджийския дюкян на Иван Дудито. Това изчезване стана тъй бързо и ненадейно, щото на Лалка се стори, че някоя невидима сила го дръпна грубо в отворената врата на дюкяна.

Лалка пак остана сама; сама всред тая оживлена улица, която й се стори пустиня сега. Мярна й се само нещо черно в тая пустиня: то беше едно заптие с пушка на рамо, но то и се престори на пет, на десет, на двайсет, на цяла тълпа заптиета… Светът й се виеше, мислите й се мътеха, тя се не чувствуваше дали е будна, или спи. Тя продължи да върви напред несъзнателно.

Тя не помнеше кои улици мина, как и кога се озова у дома си, Тя беше цяла в огън: главата й бръмчеше, всичките й стави гаче се разглобяваха. Тя чувствуваше страшна лошотия и слабост и едвам влезна в стаята, падна на миндера в несвяст.

У Лалка се появи силна треска — огница, която в късо време трябваше да я заведе в гроба…

VII. Комитетът

Тоя път заседанието, вместо да стане в дворската градина на бай Мича, под мискетката ябълка и високите чемшири, по причина на дъжда, стана в стаята му.

Стефчовият човек беше харно видял.

На ниските миндери стояха членовете, около десетина на брой. Между тях и неколцина наши познайници. На първо място — домовладиката, председателят. Соколов, поп Димо, Франгов, Попов, Николай Недкович, Кандов, който днес биде приет с ръкопляскане, също и г-н Фратю, върнал се за Великден от Влашко и приет след много молби и каяния. Той забягна във Влашко още подир Андреевден, като си даде честна дума да се не бърка вече в политика. Той благополучно стигна в Букурещ, дето, като се видя в безопасност, пак стана разпален патриот и републиканец и се представи пред емигрантите като жертва, избягнала от въжето. После написа без подпис един член, с който препоръчваше република за България. Но Каравелов, занят със своята балканска федерация под княз Милана, изруга това знаменито произведение. Фратю го поднесе тогава на Ботева — за „Знаме“, но и там има същата участ (Ботев бълнуваше тогава за всемирен социализъм). Тогава Фратю отиде и се фотографира в хъшовски дрехи, наострен като еж, с оръжие. Но после помисли, че не е благоразумно да пръска такива обезпокоителни образи, и положи и тях при републиканските статии… Останалите членове бяха: Илю Странджов, ботушар, бивши заточеник и страшен главорезец; Христо Врагов, търговец, Димо Капасъзът, който се наричаше още и Безпортев и Редактор, чизмар, хром и вечен съзаклетник.

Един член отсъствуваше: Пенчо Диамандиев. Той бе отишъл на К. да откупува пушки за стоте лири, вместо да ги връчи на Тосун бея, както му бе заповядано. Мръкваше се вече.

Макар открито още по пладне, заседанието още се продължаваше и както сочеше, щеше и през нощта да се проточи. При другото, и красноречивият и пламенен език на Каблешкова омайваше душите на членовете, които от два часа насам безгласни и зяпнали го слушаха.

Каблешков, една от най-симпатичните и оригинални личности измежду рояка апостоли, които приготвиха априлското движение на 1876 год., беше 26-годишен момък, среден ръст, твърде сух и слаб, с бледно, мургаво лице, с мустаци едва поболи и с черна като въглен коса, в която той постоянно увираше пръстите си, за да я повдига, и която пак падаше на небрежни кичури въз широкото му умно чело. Едните очи, живи, с огнен и проницателен поглед, дето светеше ту възторгът на пророка, ту вдъхновението на поета, озаряваха и облагородяваха тая физиономия, изпита от треската и изцедена от труд и бдение. Никой поглед не можеше да устои на силата на неговия, дето се отражаваше като в огледало могъща, буйна и снажна душа, непредполагаема в тая безсилна и дребна снага.

Той беше облечен в синьо сукнено пардесю и в черни панталони и жилет, силно ожулени от постоянните пътувания на кон и движения. Той и сега ходеше непрестанно назад-напред из стаята и продължаваше да гълчи разпалено, прекъсван често от упорита кашлица.

— Да, помощта, главната помощ стои в самите нас. Ние сме толкова силни, щото сами ще се разправим с гнилата Турция. Турция е слаба, финансиално съсипана, народът турски е осиромашел и ще остане настрана. Той сам пъшка под игото. Войската е деморализирана и не заслужава внимание. Вземете пример Херцеговското въстание — хиляди и хиляди войска се изпраща, а въстанието е още в разгара си, и то кой го прави? Една шепа народ! А какво ще стори тая разнебитена и уплашена държава, когато въстанем ние?… Ние в един ден ще въстанем сто хиляди души! Нека пращат тогава… за кого по-напред? При това, само ние ли ще сме? От запад на Турция стои Сърбия и черногорските соколи — готови да нахълтат; зад гърба й стои Гърция, която няма да зяпа… Херцеговина и Босна ще пламнат от край до край; Крит, и той също… Притурете при това и революцията в Цариград, която само чака смутно време да свали султан Азиса… Хаос навсякъде… Нашето въстание ще бъде гробното опело на турската империя!…

Погледът му гореше като два въглена в полумрака.

— Ти забрави още едно — обади се Мичо Бейзадето, — Русия. Дядо Иван ще полети от север към Цариград и… беше и няма го! Пророчеството дума по дума ще се изпълни.

Той разбираше пророчествата на прословутия Мартин Задека, в които вярваше дълбоко.

— Кои места ще бъдат готови за въстание? — попита Франгов.

— Цяла България! — отговори Каблешков. — Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоръжават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна — няма никак войска… Коприщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и вашите съседи, отсам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милион войска не може я взе! България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа! Европа ще си прехапе устните!… Аз ви уверявам, че Портата нито ще прибегне до въоръжено усмирение. Тя ще падне на спогодба с нас… Друго спасение няма за нея…

Каблешков говореше с въодушевление. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представяше в лъжлив вид. Но той беше увлечен от силата на идеята си и всичките средства му се виждаха възможни за увенчаването й. Само тая възвишена вяра в светостта на делото, на което служеше, обяснява умишлените или искрени уверения на тая честна душа. А те бяха действително така убедително-красноречиви, че не извикаха никакво възражение. Всички бяха убедени вече в това, в което Каблешков ги убеждаваше. Очевидно бе, че всичко тъй ще да стане.

— Какви условия ще можем да представим на Портата, ако влезе в споразумение? — попита Попов.

— Какви трици ще яде да не влезе? — забележи поп Димчо.

— Яйце ще й се пече на дирника — каза Безпортев.

— То е последен въпрос — отговори Каблешков, — но засега се мисли ето какво: България от Дунава до Арда и от Черно море до Бяло — княжество, зависимо от султана, с вътрешно самоуправление. Екзархия небутната; данък определен на Турция; войска българска, половината офицери — турци, из най-напред…

— А княз? — попита Христо Врагов.

— Да, княз? — прибави Безпортев.

— Един европейски принц!

— Бре!

— Но ти не каза нищо за Русия, ще ли тя да ни помогне, според бай Мичовите думи? — обърна се попът.

— Попе, не ставай дете бе — изгълча го Мичо начумерено, — може ли инак?… Руски генерали още отсега чакат в Букурещ!

И той погледна въпросително Каблешкова. Погледнаха и всички към Каблешкова, за да чуят потвърждението на това. Каблешков разбра това, доби тайнствен вид и продума ниско и поверително:

— Само първата пушка да гръмне, и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!

И той погледна с тържественост.

Всичките лица просияха.

— Аз мисля — подзе господин Фратю, — най-хубаво е република, тя може да се нарече „Балканска република.“

— Па може и царство — забележи Франгов.

— О, ще ни преседне! — каза поп Димчо. — Друга манджа не ядеш.

— А бе какво да е, само да се освободим.

— И аз съм за републиката — обади се един друг.

— А бе казахме го, това е друга работа… Как ще се управяме, кой ще бъде княз и прочее, и прочее, то него да го оставим на Горчакова. Нека дипломатите да си бият ангелите — каза Мичо Бейзадето.

— Ей, ей, господа — извика Соколов, — стига сте се заплесвали и дипломатствували, че времето е скъпо. Утре ще пукне пушката в Балкана и ще ни завари, че още не сме решили въпроса: република ли да бъдем или комедия… А нас ни чака работа сега… Дявол да ви вземе републиките!… Още неседнал на магаре, замахал крака… Аз предлагам едно нещо: да сторим ясак дипломацията в заседанието ни, нейното място е в Ганковото кафене.

— Право — каза Каблешков, — не ще думи, господа, а работа… Аз ви изложих положението, а сега да видим вие какво вършите. Да се не губят минутите.

— Истина, ние си имаме тая слабост — да дипломатствуваме. И Бойчо, бог да го прости, малко ли ни съдеше? Ама такава е жилката на белочерковци — каза бай Мичо.

— Ах, господа, много нещо изгубихте в Огнянова, и вие, и България — каза Каблешков покъртен и въздъхна дълбоко.

Възпоминанието за Огнянова замрачи всички лица. Неговата загуба оставяше една празнота като пропаст в средата им. Те се спогледаха и се умислиха мрачно. Трагическият образ на Огнянова се изпречваше пред тях, кървав и ужасен, но неуловим. На всички тежеше куршум на гърдите… Гаче им беше съвестно, че те живеят, когато героят е умрял.

VIII. Колчови вълнения

Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата.

— Колчо беше това! — каза Недкович.

— Ти не си видял добре — възрази Мичо; — как може сляп човек така да припка.

— Тая работа не е оферна — забележи поп Димчо.

Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни.

Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше.

Всички очакваха приковани.

— Наши хора ли са тука? — попита с прекъснат глас.

— Все наши. Какво е, Колчо? — попита бай Мичо.

— Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! — викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото… и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец.

— Какво ти е бе, Колчо? — попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост.

— А бе не сещате ли се бе? Жив е! — викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. — Вива! Графчето ми е живо.

— Как? Бойчо?

Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста.

— Жив е бе!

— Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? — каза бай Мичо строго.

— А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още?

— Дека е?

— При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя… Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах…

В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше.

В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите.

Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж:

— Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите.

Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна.

Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело:

— Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай…

И Огнянов влезе в стаята.

Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому.

Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза:

— Председателю, заеми си мястото, заседанието не се е свършило!

— Приемам, но само за днес — каза Бойчо усмихнат и седна в къта.

Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето.

Бай Мичо посочи Кандова и каза:

— Ето и Кандов ни стана днес брат.

Огнянов срещна погледа си с Кандовия.

— Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея.

— Даже да умрем — отговори Кандов.

А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва.

— Няма да те дадем сега лесно, Бойчо — каза той и излезе на пруста. — Велизарие! — извика той там. — Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука!

Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата.

— Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца.

IX. Огнянов председателствува

Заседанието, под ръководството на Огнянова, се продължи.

Каблешков си отиде. Него го беше втресло.

Много важни въпроси се разгледаха. Между тях въпросът за защитата на града, защото жителите му бяха постоянно нащрек, плашени от мълвата за турско нападение. Ганчо Попов бе натоварен с устройството на тайната стража, която нощя щеше да пази краищата на града. Приеха се още разни предпазителни мерки за приспиване бдителността на полицията. Прочете се писмото от панагюрския комитет. То беше дълго и съдържаше куп наставления, заповеди, разпореждания до комитета, действията на който трябваше да хармонират с общия план на организацията на въстанието. То носеше подписа на Бенковски. Странджов представи сметка за куршума и барута, които е приел и раздал, както и за склада на пушките, недоплатени още и затова задържани в К.

— Значи, въоръжението добре отива — забележи Огнянов.

— Можем да посрещнем цял табор с огън и да се държим двайсет дена на шанцовете — каза поп Димо.

Шанцове никакви нямаше, разбира се; попът наричаше така ниските загради на бостаните извън града.

— Но ако ни бият с топове? — попита Недкович.

— То лошо! — каза поп Димо угрижен.

— И ние можем да поставим — забележи господин Фратю; — аз на драго сърце давам нашия дървен кутел. Той ще гърми като круп… Така да дадат и други! Така ще стане цяла артилерия. — И Фратю изгледа гордо наоколо си.

— От твоя кутел нищо не става… Да сбираме пукнати кутли от бабичките, то е смешно даже да се говори — възрази Огнянов; — а пък топове че трябват, трябват. Единият им гърмеж действува страшно на неприятеля… Могат да се направят топове от черешови дънери, извъртени хубаво и обвити здраво с обръчи. Такива топове е имало и в поляшките въстания.

Мнението на Огнянова се одобри и прие едногласно.

— Букчето ще ги работи — каза Мичо.

— Букчето? Та ние се знаем — извика Огнянов.

— Познаваш го, кацаря? Той е славен! — каза докторът.

— А черешови трупове? Кой ще си даде черешите да му ги отсекат? — попита Врагов.

— Ах, това е дребна работа — каза Недкович; — аз се наговарям с тая грижа!

— Прието, с устройството на артилерията се натоварва Недкович — каза Огнянов засмян. — Сега да минем на друг въпрос. Какво имаме още, Ганчо?

— Имаме най-главното: въпроса за парите. Николчо ни прати хабер от К., че ние трябва най-късно утре да доплатим пушките и тозчас да ги приберем и донесем тука: той се страхува да стоят повече в магазията му… Бои се, че подушили нещо турците.

— Това е важно-каза Огнянов, — трябва да побързаме… Може да си изтегли тоя човек страшно, ако се хване оръжието, па и други…

— Остави, ами стоте лири, които изпратихме, отиват на вятър — забележи Соколов.

— Трябва да освободим по-скоро пушките и да ги скрием тука през нощта… Колко лири трябват още? — каза Огнянов.

— Без малко двесте лири.

— Имаме ли ги? — попита Огнянов.

Комитетът се зае живо за този въпрос. Предлагаше се от волни помощи да се събере сумата. Това се отхвърли като неосъществимо. Мичо Бейзадето предложи да се вземат школските пари и после да ги повърне бъдещето княжество на общината, но и това предложение падна. Тогава се предложи заем у Курката, като подпишат всичките. Но и това предложение се провали надолу с главата, като най-неприемливо. Въпросът за парите задави всички други, но изход не виждаха.

Всички тия работи, които сега възбуждат усмивка, тогава се мислеха и вършеха от хора инак сериозни. Обаятелният блясък и новостта на предприятието, гледано през призмата на въображението, замъгляваха разсъдъка им. Само фанатическата вяра в едно нещо докарва до такова заслепление ума.

Огнянов слуша всички тия разговори намръщено.

— Аз ще ги намеря парите! — каза той изведнъж.

Всички го изгледаха учудени.

— Отде ще ги вземеш? — попита Врагата неволно.

— То е моя работа — отговори Огнянов.

Тоя ответ пресече смелостта за други питания.

Ганчо Попов поиска думата.

— Господа, вече е късно, та преди да се дигне комитетът, нека свършим и тая работа. Има някои нови членове, които не са се още подписали на протокола на съзаклятието. Нека заповядат да си турят имената.

И той положи дивита пред тях.

Новите членове бяха Врагата, господин Фратю и Кандов.

Последните двама подписаха без колебание, но първият стори това не без вътрешна борба.

— Братя — обърна се той смутено, — ами ако се хване тая книга? Отивам си за права бога…

— Как за права бога? Не си ли съзаклетник и революционер? — попита Франгов.

— Такъв съм, братя, но аз имам къща.

— И ние имаме — туряй там името си, да има черно на бяло — каза поп Димчо сърдито.

— Врагов, срамота! — извика Огнянов строго.

Врагата подписа със съкрушен вид. Но вместо „Христо Врагов“, както в търговските си писма, той се подписа с изменени слова: „Ристо Врагата“, както произнасяха името му. Той употреби тая хитрост за всеки случай…

X. Един шпионин през 1876 година

Навън беше се стъмнило съвършено.

— Господин председателю — обади се Кандов, който досега мълчеше, — искам думата!

— И аз щях да я искам — отзова се господин Фратю: — за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя.

— Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение — за Стефчова! — повтори студентът натъртено.

— Добре, че се сетих — пресече го Франгов, — днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова… А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината.

— Рачко? — каза неволно Огнянов. — Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан…

— Как, истина ли е, че си го вързовал?

— Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко.

— Истина е, каквото ви е разправял — каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; — но това оставете настрана… Та Стефчов шпионира още, по старому? Ах, тоя мерзавец! — И лицето на Огнянова кипна от негодувание.

— Искам думата! — извика Кандов.

— Кандов, говорете! — каза Огнянов.

— Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! — каза студентът.

Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова.

— Не е, не е Стефчов — Мунчо е-възразиха всички.

— Лъжете се страшно, господа! — и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства.

Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.

Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.

— Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.

— Ето и тая вечер ни е шпионирал!

— Кой знае какво ни се върти над главата.

— Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх — каза Франгов.

— Огнянов, кажи своето мнение! — обърна се Соколов.

Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:

— Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.

— Чрез какъв начин можехме да сторим това? — попита поп Димо.

— Чрез унищожение — смърт.

— И революционният устав само такова наказание предвижда — забележи Попов.

Възцари се мълчание.

— Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! — извика студентът.

Всички изгледаха зачудено Кандова.

— Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! — извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.

— Как! — извика с отчаян глас Кандов. — Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.

— Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам — избъбра мрачно Соколов.

Кандов протестуваше.

— Жребий! Жребий! — развикаха се някои членове.

Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий. Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон.

Тогава Огнянов каза авторитетно:

— Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.

Това мъдро предложение се одобри.

Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.

И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.

Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.

— Завчера го срещнах — дошъл от Пловдив — казваше Ганчо Попов. — Из един път ме приближава и право ти куме в очи: „Как отива вашата работа?“ — попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него… Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.

— Дявол да го вземе тоя погански син — каза Мичо ядосан; — роднина ми е, но се гнуся като от леш.

— Колко майки е разплакал тоя изверг! — каза поп Димчо; — който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога… — И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.

В туй време чукна се силно вратата.

Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.

Соколов грабна револвера и се затече при вратата.

— Кой тропа? — попита той.

Един тих глас се обади:

— Отворете!

— Заманов дохожда — пошъпна булка Мичовица.

Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.

Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.

Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.

— Издайничество? — попитаха всички очи.

— Какво е това писмо? — попита Огнянов.

— Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.

И той подаде писмото на Огнянова.

— Чети тук тия редове! — прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:

Сега втрещаването стана общо.

Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? — попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.

— Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се — обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още, че липсва из пазвата му.)

— И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! — каза Кандов.

— И че няма провидение! — прибави Недкович.

— Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в Заманова имало толкова честност! — каза Франгов.

— Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем — забележи Ганчо Попов; — той споменува още за някаква буря — дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?… Нали чухте, че Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?

— Та у тоя човек имало благородство! — учуди се Огнянов.

— И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си — каза Недкович.

— Господа — извика с тържествен глас Огнянов, — това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!

— Заманов за мене е светец сега — забележи покъртен бай Мичо.

И по всички лица, преди малко тъй настръхнали, сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем, че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше. Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива. Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.

Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан Стефан амнистията…

XI. Викентий

Огнянов каза лека нощ на другарите си и се упъти из улицата, която извеждаше на края на града. Скоро той се намери извън него и улови манастирския път. Около му природата дълбоко вече спеше. Орешаците и шубръките край пътя, мътно елени с другите предмети, шушнеха сънливо; глухото бухтене на далечните планински скокове се разливаше из тишината като исо на някоя нечуена серафимска песен в небесата. Тъмният грамаден облик на Стара планина, докарван близко от нощния мрак, се издигаше мълчаливо в звездите.

Огнянов се спря при голямата манастирска порта и потропа. След малко един ратай попита кой е и му отвори. Той се назова чичо на дякона. Две силни манастирски псета се хвърлиха въз нощния гост, но като го познаха, завъртяха опашките си. Той мина тихо и втората манастирска врата, която води към вътрешния двор, мина край двете тополи и чукна на вратичката на дяконовата килийка.

Тя се отвори.

— Кой си? — попита дяконът, като не позна из пръв път Огнянова така предрешен; па изведнъж се хвърли на врата му.

— Бойчо, Бойчо, ти ли си? — И бедният Викентий се просълзи от радост. Той го обсипа с въпроси. Огнянов му разправи вкратце всичко, па завърши:

— Но аз ида при тебе за друга работа, не да ти разказвам историята си.

Викентий го погледна позачуден.

— Наистина, какво те гони насам по тоя час?

— Бъди спокоен, сега не ти прося прибежище, както преди една година, а друга една услуга — не за мене, а за делото… Един подвиг ще ти искам.

— Казвай — каза Викентий тревожно.

— Отец Йеротей какво прави?

— Влезе в черква на молитва, както всякога — отговори зачудено Викентий на въпроса.

Огнянов помисли.

— Ще се забави ли там много?

— Обикновено се бави до три и половина часа — това му е правилото. Сега часът е два. Защо пита?

— Ти знаеш де му стоят жълтиците, нали?

— Знам. Защо?

— Седни, да ти кажа защо.

Дяконът седна и впери очи в госта си.

— Трябва да внесем за пушките двесте лири непременно. Те са необходими за организацията. Ако не изтеглим тия пушки от К. утре, опасно е… Трябва да се намерят. И аз обещах на комитета, че ще ги доставя.

— Какво мислиш? — попита дяконът.

— Трябва да вземем тия пари от отца Йеротея!

— Как, от него да ги искаме?

— Аз не казвам това, той няма да ги даде сам.

— Ами?

— Казах ти, да ги вземем.

— Да ги откраднем сиреч? — извика дяконът.

— Да! Нему му не трябват пари, а на народното дело са необходими. Трябва да ги вземем — или откраднем, както щеш го кажи.

— Как, Огнянов, кражба?

— Да, кражба… свещена.

Дяконът гледаше изтръпнал Огнянова. Това предложение, което нагло противоречеше на честните му правила, го приведе до изумление. То щеше да го възмути, ако беше от другиго. „Кражба свещена!“ Той пръв път в живота си чу подобно нещо — и от най-честния човек! Тоя Огнянов сега ставаше за него по-загадочна личност, която го опленяваше и подчиняваше на волята си. Той и сега беше под удара на страшното му обаяние.

— Какво мислиш, отче Викентие? — попита строго Огнянов.

— Ти ме съветваш нещо невъзможно. Аз не мога да се реша да окрам, като разбойник, покровителя си. Това е безчестно, господин Огнянов.

— Освобождението на България безчестно дело ли е? — попита Огнянов, като го стреляше с очи.

— Не, честно.

— Тогава и средствата, които му служат, са честни.

Дяконът чувствуваше, че имаше работа с един мощен противник, но той искаше да се бори упорито.

— Но представи си, аз трябва да окрам благодетеля си, който ме обича като син; аз трябва да обера един благороден старец, още и родолюбец, и душата ми се възмущава… Тури се на мое място, и ще разбереш колко тая кражба е безбожна…

— Тя е свещена!

— По-добре да го помолим, може да даде.

— Отец Йеротей е калугер и пари не дава лесно.

— Да го помолим, кой знае? Може да извади да даде… — настояваше Викентий с умолителен тон.

— За да го помолим, трябва да му разправим всичката работа… а той е много ближен с Юрдана Диамандиев… Кога слазя в града, право у него ходи… После, аз знам, че няма да даде; само ще изгубим скъпо време. Бързай, Викентие!

— Но това е ужасно! Как ще го гледам утре в очите? И когато открие, че липсват парите, а това ще бъде непременно, той мене ще подозре: той знае, че само аз му знам тайните…

— Ти няма да чакаш да те подозира, нито да го гледаш в очите, като осъден — отговори Огнянов.

Дяконът опули очи.

— Как? Ти ще ме съветваш да бягам подир това?

— Напротив, ти още утре трябва да коленичиш пред него и да му се изповядаш… Ако е благороден и родолюбив старец, както го представяш, той ще те прости. И аз вярвам, че по-лесно ще му бъде да прежали парите си, когато ги изгуби, отколкото сега, когато дрънкат в ковчега му.

Викентий се замисли дълбоко. Той цял беше под впечатлението на Огняновите слова. Той виждаше добре, че няма да надделее в тая неравна борба.

— Решаваш ли, отче Викентие?

— Но мъчно нещо бе, брате — каза дяконът почти плачевно.

— Като се решиш, лесно е.

— Но аз не съм крал!

— И аз не бях убивал. Но когато стана нужда, убих двама души, като две мишки. И забележи, че аз имах два въоръжени звяра пред себе си.

— Именно, твоето е било по-лесно: ти си имал два звяра пред себе си, а аз имам един благодетел, един беззащитен старец, който ми се доверява като на себе си.

— Та и ти няма да го закачиш с пръст. Решавай, дор е време. „Време иде, време бежи, векове са крилати“, казва Раковски. На, вземи за пример Раковски: той обра Киприановския манастир, дето гостуваше, за да устрои легиона… Имай кураж, Викентие! Огнянов няма да те съветва подлости.

— Ох, чакай да се съвзема! — каза Викентий и си подпря главата с ръце.

Огнянов мълчаливо го поглеждаше. Борбата у Викентия не беше дълга. Той издигна глава и каза:

— Ще ида! — и изпъшка.

— Отде ще влезеш?

— През вратата, разбира се.

— Как, отец Йеротей оставя отключено?

— Не, но моят ключ става на вратата му. Случайно узнах това: аз му я отворих, когато си беше изгубил своя.

— А ковчега му как ще отвориш?

— Ключът стои в пазвата на моравата му ентерия, която сега е окачена на стената… А ако го няма, ще строша ковчега… Той никога не излиза из черквата преди три и половина часа. Остая ми още час… Ох, Бойчо, да те порази…

— Слушай, вземи си и ножа!

— Защо ми е?

— Кой знае, може да потрябва.

— Как, да убивам? — извика дяконът възмутен.

— Оръжието дава сърце. Слушай, да те придружа.

— Не те ща, кръвнико! — каза дяконът почти злобно.

Огнянов сега сам се учуди на мрачната решителност на тоя момък, одеве така боязлив и чувствителен.

— Не боиш ли се от грях вече? — каза Огнянов засмян.

— Ако има кражба свещена, има и грях праведен — отговори дяконът шеговито.

— Това е катехизисът на новото християнско учение — забележи Огнянов на вшутявка — и то е по-правото.

— В ада ще узнаем това.

И дяконът отвори вратата.

— Ти ще почакаш тука, не шуми.

— Добър час и добра печалба! Викентий излезе по папуци.

Дворът беше мълчалив и тъмен. Лозите, които висяха над него, правеха мрака още по-гъст и по-тайнствен. Околните чардаци стояха безгласни. Прозорците им приличаха на очи, които гледат в нощта. Пътем дяконът надникна в черковата и видя отца Йеротея при аналоя, че чете. Той отмина бързо нататък. Монотонното шуртене на кладенеца заглушваше и така тихите му стъпки, щото той мина покрай лекобудните гъски, без да ги дигне… Кога дойде до вратата на килията, той усети, че краката му се подвиха, гаче беше извървял няколко часа път. Сърцето му тупаше силно и болезнено в гърдите. Дяконът усещаше как силите му го оставят заедно с решителността. Постъпката му, на която се нае одеве с такова леко сърце, сега му се показа мъчна и страшна и по-горе от силите му. Един вътрешен човек се пробуди в него и му крещеше, и го съдеше, и го приковаваше о земята. Той напипа случайно камата си. Как беше я взел… Той се уплаши сам от себе си! Как стана това, та той е сега тук, пред вратата на отца Йеротея? Той сега идеше да краде! И още благодетеля си! И всичко това тъй скоро?… Дали не сънува?… Коя сила го тикаше тука? Утре дякон Викентий щеше да се разбуди вече крадец, кокошарин, може би злодеец? И целия си живот той прикачваше на тая тъмна нощ!… Но, не! Няма връщане.

Викентий приближи решително към вратата.

Прозорците на килията бяха тъмни. Наоколо гробно мълчание. Той се ослушва една-две минути, па завря ключа, възви полека и бутна вратата. Тя се отвори. Той влезе. Кандилцето жумеше и хвърляше умирающа светлина в иконостаса. Викентий намери пипнешком окачената антерия, бръкна в джеба, извади ключа и се вмъкна тичешком в отвореното килерче. Там запали вощеница, отиде към двата ковчега и я залепи на капака на единия. Дяконът клекна при другия, но коленете му трепереха и той седна по турски. Тогава отвори ковчега, който слабо звънна. В дъното му бяха наредени кесии — едната зелена — и други драгоценни вещи: големи кихлибареви броеници, златни руски икони, сребърни сладкови лъжички и блюда, кръстчета от бисер и връзка светогорски щамби. Викентий попипа кесиите: две от тях се познаваха, че са с едри пари: рубли, бели меджидиета; друга една със ситни двайсетачета. Златото блесна в зелената кесия. Той изчете из нея тъкмо двесте лири в полата си, което състави един лъскав куп злато. Викентий не беше сребролюбив, но видът на тоя сияещ метал омагьосваше очите му. Ето за кое нещо (мина му през ума) стават най-страшни престъпления и човек през целия си живот се бие да си го достави… Ето с какво може да се купи целия свят! За спасението на България — то пак трябваше: не стигаше кръв и хиляди човешки жертви… Но нима това е всичкото злато на стареца, което мълвата изкарва на хиляди лири? Викентий беше в недоумение. Той заграби с шъпа жълтиците и взе да ги туря в джоба си.

Ненадейно нещо шавна отзади му. Той се обърна.

Зад него стоеше отец Йеротей.

XII. Зелената кесия

Величественият стан на стареца достигаше до потона. Дългата му бяла брада почетно падаше на гърдите му. Широкото му, сухо и благо лице, слабо осветлявано от вощеницата, се видеше спокойно, както и погледът му.

Той се приближи тихо. Викентий коленичи.

— Чадо, да вярвам ли очите си? — каза с болезнено разтреперан глас старецът.

— Простете ми! — И Викентий вдигна словените си ръце умолително.

Отец Йеротей стоя една минута да го гледа така. Викентиевото лице от бледност беше неузнаваемо. Смущението беше вдървило всичките му членове. В такава неподвижна поза той приличаше на католишка статуя.

В килерчето царуваше гробна тишина, като че нямаше тук двама живи хора.

— Дяконе Викентие! Откога окаяният сатана е влязъл в душата ти? Откога тая алчност за злато и грабителство? Боже, свети Исусе Христе, прости мене грешнаго!

Старецът се прекръсти.

— Стани, дяконе Викентие! — извика той строго.

Викентий, като автомат на пружини, се изправи. Главата му висеше наведена, като пречупен клон.

— Кажи ми, защо влезе тука, яко тат нощний?

— Простете, простете! Съгреших, отче Йеротее — проговори Викентий с пресекнат и глух глас, който приличаше на плач.

— Чадо, бог да прости… Ти си уловил нечестив път; чадо, ти отиваш в гибел вечная и в погубление телесно и душевно. Кой те научи на тоя смертний грях?

— Отче! Прости ме, аз не за мене си извадих тия пари — бъблеше смазан Викентий.

— За кого се помами на тая съблазън, Викентие?

— За народното дело, отче.

Старецът го погледна зачудено.

— Какво народно дело?

— Делото, което вършим сега, за българското въстание. Трябваха пари… и аз дръзнах да посегна на твоите пари.

Кроткото лице на стареца се изясни. Очите му, замъглени от възрастта, посветнаха и даже овлажняха от сълзи.

— Право ли казваш, дяконе?

— Самата истина, отче, заклевам се в светата кръв божия и в България… За обща потреба вземах тия пари.

Някакво ново чувство озари старческото лице.

— Та защо не ми поиска, чадо? Та дали аз не обичам Болгария? Ето, днес-утре вишният може да ми прибере грешната душа… Кому ще оставя всичко, що имам? Мои наследници сте вие всички, младенците болгарски… Ние, старците, не отбирахме и не можехме… Бог великий давно вам помогне да избавите християните от проклетия род агарянский… Що ме гледаш… не вярваш ли? Ела, ела!

И като хвана прехласнатия Викентия за ръката, поведе го към долапа, извади един голям зелен тефтер, разтвори го със старчески трепетни ръце и каза:

— Чети тука, чадо: сега няма да крия. Прости ме, боже!

Викентий прочете следующнте забележки, написани с ръката на калугера:

Отец Йеротей си наплюнчи пръстите и обърна друго листо:

— Чети тука! Викентий прочете:

„Да се знае: Въ малката зелена кесия 600 лири отомански. Тия монети да будатъ за иеродiакона Викентiа от градъ Клисура, рукоположенъ във светая обитель Светий Спасъ — за да иде да следува богословското си учение във Кiевъ за полза на Болгария.“

Последнята бележка имаше значение и на завещание, в случай на внезапна смърт на стареца.

Всичко това Викентий мислеше, че го сънува. Той не смееше да дигне очи и да срещне старческите, които сега го горяха като два живи въглена. Той само целуна с благоговейна признателност десницата му и благодарствени сълзи порониха очите му, които срамът навеждаше надолу.

Отец Йеротей разбра и съжали бедния Викентий. Той му рече ободрително:

— Чадо, утеши се, бог прощава кающаго ся. Желанието твое било добро и похвално… Всеведущий бог види. Ела, кажи сега, колко пари трябват за оружието?

— Двесте лири… Отче Йеротее, вие сте светец! Вашето име трябва да остане безсмъртно! — извика възторженият и разтрогнат Викентий.

— Не сквернословяй, сине мой! — отговори строго старецът. — Вземи колкото пари са нужни и потребисайте ги, както ви научил господ, за спасението на Болгария… Аз ви благославям. Ако ви потрябват още, искайте. А колкото за твоите пари…

— Отче Йеротее! Аз ви благодаря горещо за великодушието и благодеянията. Но нямам вече право да се ползувам от тях; аз не искам да оставя България, а ще се боря и ще умра за свободата й. Аз видях сега пример на родолюбие от вас.

— Дяконе Викентий! — продължи старецът. — Добре, синко, послугувай на Болгария, като му е времето. А твоите уречени пари пак ще влезнат в зелената кесия, не се грижи. Само ще ги предам на по-здраво място: всичките крадци не са ангели незлобиви като тебе. Па кога умра, помени ме…

Викентий излезе като пиян из килията на отца Йеротея, премина тичешком двора и се втурна в стаята си, омаломощен от сътресение.

Огнянов го погледна поразен.

— Какво има? Много се забави… Що си пребледнял? — питаше той бързо. — Що мълчиш, Викентий? Извади ли парите?

Викентий изтърси джоба си и каза:

— Ето ги!

Жълтиците се разсипаха на пода.

— Колко взе?

— Всичките даде!

— Кой ги даде? Отец Йеротей ли? Значи, ти ги изпроси? Ти отиде да го намериш?

— Не, той ме свари, като ги крадях.

— Бре!

— Ах, Огнянов! Какво направихме, брате мой? Колко малко сме знаели отца Йеротея! Ти нищо… но аз, който живея три години тука, под благодеянията му. Аз не мога да си простя това. Тая нощ падна пред мене мълния, която откри очите ми и ме уби… Да, аз бих дал двайсет години от живота си, за да не бях имал такъв час в него. Аз, млад, патриот уж, българин разпален, бях смазан от тихото душевно величие и от скромния патриотизъм на тая сянка, която потъва в гроба, неизвестна никому. Представи си, брате мой, завари ме при ковчега, с пълна пола жълтици.

И дяконът му разправи подробно случката.

— Как? Той е излязъл тоя път по-рано?

— Пак по същия час, но аз изгубих време с колебанията си на двора, без да забележа… Представи си моето положение!

Огнянов стоеше с кръстосани ръце, изумен…

— Та тоя човек бил светец! — каза той.

— Нали ти казах, брате мой, да искаме?

— Аз нямах добро мнение за калугерския патриотизъм.

— Та това пусто мнение няма ли да го оставиш! Тебе, като на Каравелова, се е втълпило в главата, че калугерът е едно предпотопно животно, което вечно се гои и спи, обвито в дебела пелена лой и маст, и прекарва живота си в разговор с манастирските котараци!… Ти се усмихваш и забравяш цял ред народни деятели от това звание: захвани от Паисия, който преди един век пръв написа история на България, та до дякона Левски, който умря за нея! Калугерите не са се чуждили от българското движение и един от тях завчера закле комитета ни тука. Ето и тоя пример, тая вечер, не убеждава ли те?…

Навън пропяха първи петли.

— Лека нощ — каза Огнянов, като легна на миндерчето, за да спи.

— Лека нощ, ако може да бъде лека за хайдути… — отговори дяконът, като загаси свещта.

Но дълго време още пред очите им неотразимо се мержелееше величествената фигура на отца Йеротея.

Отец Йеротей беше от рода на ония високосимпатични личности, излезли из манастирската килия, на които България дължи толкова много за възраждането си. Той даже беше близък приятел на Неофита Бозвели. Ако обстоятелствата му не помогнаха да послужи с нравствени сили за умственото разбуждане на България, то му позволиха да го подтикне чрез изпращането десетина юноши да се образоват в разни училища. Макар и прост калугер, отдалечен от интересите на света, сърцето му тъжеше за България. А понеже нямаше ни домашни, ни роднини — тя му държеше място за всичко и сбираше в себе си всичките му привязаности и любов. Той се считаше благополучен, че може да принесе поне капка полза народу си; благодеянията, които пръскаше, бяха за него едно тайнство и само бог им беше свидетел. Тая дълбоко религиозна и проста душа се пазеше да се не възгорди от добрините, що правеше; тя се боеше от лъстивия шум на света, за който жадно ламти суетният фарисей; той правеше добро, по съвета на спасителя: каквото прави едната ръка, да го не знае другата. Той беше вложил у разни честни лица суми за поддържане учещи се юноши е условие, че по никой начин няма да разгласяват настоящия виновник на тия благодеяния. Той беше доволен от начина, по който довършваше дългия си живот, и чакаше да умре с миром.

Скоро подир тоя честен подвиг, който му беше и последният, отец Йеротей се помина тихо.

Когато отвориха ковчега му, найдоха само една торба с карбовни — за сиромасите и за погребението му.

Викентий не се намери на последното. Той на другия ден от сцената, която разказахме, беше оставил манастиря и отишъл в Клисура, от срам.

XIII. Радостна среща

Вчера, щом Колчо излезе из бай Мичови, запъти се тиришката на улицата, за голямо учудване на минувачите, за да иде при Рада, та да вземе мюждето.

Тоя път той реши да бъде по-сдържан. Пантерските му скокове, които зашеметиха тъй силно мъжете, сега можеха да уплашат до полуда едно и така слисано момиче. Но това самообладание беше по-горе от силите му. Той чувствуваше, че тая предателска радост ще го задуши, ако за един миг поискаше да й тури юзда. Кога приближи до Радината врата, той усети как се разтупа сърцето му. За да го заглуши, той запя насила шеговития си тропар…

Вратата тозчас се отвори.

— Колчо, добре дошъл — каза Рада приветливо.

— Радке, чуждо ухо няма ли тука? — попита Колчо.

— Самичка съм, бай Колчо, както сявга.

Колчо вече се задъхваше от вълнение.

— Седни, почини си, Колчо — покани го Рада, която взе вълнението му за уморяване.

Той се изправи пред нея и двете му слепи очи гледаха внимателно в нейните.

— Радке, дай мюждето! — каза той изведнъж. Това беше всичката отстъпка, която можа да направи на съветите на разума.

На Рада се преметна сърцето. Тя усети, че има нещо радостно, дор страшно. Тоя Колчо някой ангел го водеше тук.

— Какво е, Колчо?

— Радке, радвай се много, ама много да се радваш, чу ли?… Защо те викат Радка?

И Колчо взе да подскача като дете и да пее, за да се удържи:

Рада занемя. Тя угади. Тя само пошушна:

— Колчо, не ме плаши бре!

— Аз те не плаша, ами ти казвам да се радваш… Той е жив!

Колчо не удържа решението си, взето на улицата — за да обади на Радка постепенно радостната вест. Това по̀ беше възможно за един окат, на когото хиляди външни впечатления можеха да залитат развълнуваните чувства. Но слепецът се намираше в един океан от тъмнина, освещаван сега само от една лъча, населен само от една радост. Ако не кажеше по-скоро с думи, трябваше да каже със скокове и давчения… Все едно — душата трябваше да се излее без забава.

При думите на Колча, които тя предугади със сърцето, момата се облегна до стената, за да не падне.

Има велики радости, както и велики скърби, които слабата човешка природа сякаш не е в състояние да пренесе. А тя пренася всичко. Заедно с голямата напрегнатост расте и пъргавината на душата — когато тя е здрава. Може би, че тайният инстинкт на сърцето я приготви по-отрано. Тя завика в полуда:

— Жив? Боже мой! Де е? Кой ти каза, Колчо? Жив? Той жив, Бойчо? Ах, мамице, дали няма да умра от радост! Какво да чиня сега?

Сълзите й дойдоха на помощ и в тях се изля половината поток на кипещето чувство, което я задушаваше.

Колчо, по-спокоен вече, й разказваше подробно ненадейната си среща с Бойча на вратнята на Мича Бейзадето и онова, що последва.

— А кога ще дойде?

— Надвечер, по мръкнало; па имат сега и много работа…

— Ах, божичко! Божичко! — стискаше си ръцете и се смееше през сълзи Рада.

В такъв миг тя беше възхитително хубава.

— Колчо, благодаря ти, Колчо, благодаря ти! — каза тя, пренесена от радост.

Колчо си излезе и той с облекчена душа. Това нежно и предано сърце беше щастливо от чуждата радост. Природата, която му бе отнела всичко, оставяше му тая способност в утешение…

Рада се възчуди какво да стори сега, как да дочака мил гост; как да прикрие посещението му; да каже ли на къщните, да не каже ли? Да иде при тях, тя ще залудува там; да стои тука — тя ще се пукне!… За да убие вековете, които я отделяха още от Бойча, тя зашъта, затреби стаята, поприглади се, понакити се пред огледалото, на което се усмихна и му се изплези, като видя, че е хубава. После послободня, завъртя се на един крак като петгодишно дете и запя нещо, на което смисъла не отбираше, па нито чуваше. Умът й беше на вратата и най-слабият шум я правеше да трепва като птиче. Тя беше тъй щастлива!

Едвам днеска вечер, по тъмно, Огнянов можа да тръгне от манастира, за да посети Рада. Тя живееше у баба Лиловица, отделно в една стаичка, в дъното на длъгнестия и бухнал с листнати овошки двор. Отвън до стаята беше прилепено одърче, дето Рада деня работеше и четеше на сянка.

Ней се изгледаха очите да чака два дни. Тия дълги часове, пълни с трепета на ожиданието, с жегливи вълнения и безпокойства, сториха й се по-дълги от векове. В нетърпението си, тя излезе вън на двора.

Нощта напредваше. Звездите блещукаха като живи брилянти на небето. Из пречистения и утихнал въздух се лееха тихи благоухания от цветята в съседните дворища; най-силно се чувствуваше ароматното дихание на една кичеста акация. Листата на дърветата в двора сладко-дремливо шушнеха и трепереха от милувките на нощния зефир; тишината беше чудна и тайнствена в тая безлунна нощ. На гредата над одърчето двете ластовички, пробудени от шума на Рада, погледнаха сънливо от гнездото и пак се сгушиха една до друга… Някакъв любовен дъх, някаква радост небесна и неуловима вееше навсъде. И всичко: и това лазурно небе, и тия брилянтови звезди, и тоя въздух, и тия дървеса, и ластовички, що се топлеха в пуховото си легло, и цветя, и миризми — внасяха в душата благодатно успокоение и й говореха за мир, любов и поезия и за безконечни звонки целувки в сладката нощна тишина…

Рада копнееше…

Когато най-после Огнянов тропна на вратата, тя усети, че краката й се подвиват, но тя хвръкна и отвори.

Любовниците се прегърнаха и слепнаха устните си в дълга, гореща целувка.

Един поток от радости трябваше да се изкаже сега в няколко повторени целувки, в няколко прекъснати думи.

Подир първите бурни излияния, двамата любовници, честити и сияещи, се поуталожиха. Те не можеха да се нарадват един на други. Рада беше прелестна тъй, осветена от любовта си. Ней се струваше Бойчо по-хубав в това селско облекло, из което по-рязко излазяха умните изразителни черти на мъжката му физиономия.

— Та какво правиш ти, пиле? — казваше й той. — Та ти, клето дете, си се преобърнала на страдалница! Аз те убих, аз те принесох в жертва, Радо… И ти нито ме кориш, ами все тая любяща душа, това нежно сърце, родено само да плаче, да милее и да се гали!… Прости ме, прости ме, Радке! — И Огнянов й стискаше ръцете в своите и се губеше в дълбочината на големите й блестящи очи.

— Да те простя? Няма да те простя! — викаше тя галено-сърдита. — Та какво е това от тебе? — Да умираш и аз да не се мъча? Па поне да ми не обадиш с едно словце… Ах, Бойчо, Бойчо, недей веке умира, за бога; няма да те оставя… искам да бъда все при тебе, да те вардя като очите си, да те обичам много, много и да ти се радвам… Ти си страшно страдал, Бойчо, нали?… Ах, божичко, каква съм луда! Нито те питам как си минал, какво си патил през толкова месеци, през тия страшни векове за мене!

— Много патил… и много премеждия, Радо… но имало един господ за нас и пак се сбрахме.

— Не, не, ти ми разкажи потънко всичко, всичко… Аз искам да зная… та то такива истории се тъчаха за тебе, такива слухове, едни от други по-проклети… Боже, как нямат хората милост, ами измислюват такива неща!… Разкажи ми, Бойчо! Сега си жив и при мене и аз мога куражлийски да изслушам всичко, каквото си изтеглил, колкото страшно и ужасно да бъде.

И тя го гледаше умолително, с неизразима любов и участие.

Бойчо не можеше да откаже на молбата й. Тя имаше право. После, и нему беше приятно, и той сам беше жъден да подели душата си с един любим човек, с едно отзивчиво сърце; възпоминанията за минали страдания, за претеглени нещастия имат някаква особена прелест, когато се изливат в минути на щастие. Бойчо разправи просто, но не сухо и бежешката, както вчера на комитета и после на Викентия, приключенията си, откогато остави Бяла черква. В ясните детски очи на Рада живо се отразяваха вълненията на душата й при слушането им; той прочиташе ту страх в тях, ту милост и участие, ту тържество и радост; тя гълташе всяка негова дума, тя преживяваше и предчувствуваше всичко и не сваляше от него поглед, който го сладко гореше и опиваше.

— Ах, Бойчо, някой те предаде! — извика тя безпокойно, когато разказът дойде до нападението на Огнянова в Алтъновското ханче от турците.

— Не зная, не смея да окривявам българин. Може би сам се издадох в турското кафене с някаква неблагоразумна обноска.

— После? — питаше нетърпеливо и развълнувано тя.

— Аз чух из стаята си стъпките на турците и разбрах, че идат за мене, и ми притъмня пред очите. Виждах, че надежда нямаше: бях изгубен… Извадих револвера си и се спрях зад вратата. Шест куршума имах: петте щях да подаря тям, а шестия оставих за мене…

— Боже! Боже! Какви минути, и аз не знаех, може би аз съм се смеела тук.

— Ти трябва да си се молила, Радо, защото бог се пак умилостиви и ме избави от явна гибел.

— Той е направил чудо, Бойчо?

— Да, чудо, ако щеш. Той заслепи турците. Наместо да влязат в моята стая, те влязоха в първата към двора; в хана, както после разбрах, току преди малко пристигнал някой си таксилдарин от Пловдив, грък, и той ми бил съседът. Види се, да е имал голямо сходство с мене и това е заблудило заптието, което ме бе видяло прежния ден…

Рада въздъхна с облекчение.

— Аз чух глъчката, познах, че има недоразумение, че след една минута щяха да бъдат при мене. Една минута само ме делеше от тях, от смъртта ми… Аз сега не помня как съм изкъртил една пречка от прозорчето и съм се хвърлил долу на пътя… На пътя не, ами в реката, която беше замръзнала… Продъни се ледът и аз до колене затънах в студената вода. Дор се мъчех да изпъпля на сухо, заглуши ме страшен гърмеж: пет-шест пушки гръмнаха над главата ми из прозорчето. Те ме не удариха… Тогава търтих на бяг, един луд бяг. Колко време съм търчал из тъмнината, отдека съм минувал, не мога да зная.

— Тебе те гонеха!

— Да. Донейде си чувствувах това, но после нищо… Аз бях влязъл в гората. Беше нощ вече. Вятърът режеше… Панталоните ми бяха замръзнали и приличаха на дъска. Аз вървях два часа на запад, все по полите, и полужив пристигнах в село Овчери. Добри хора там ме приеха и сгряха… Само един пръст на крака ми измръзна, но слава богу… Там преседях две недели, но уплаших се да не довлека беди на хората — аз влачех подире си бедите — и преминах в Пирдоп, дето братът на Муратлийски беше учител. У него пролежах три месеца болен, нещо като тежка болест.

— Клети Бойчо, ти си бил простинал по кърища и планини цяла зима… Ти си цял мъченик — каза Рада състрадателно.

— Златно сърце беше тоя момък, братът на Муратлийски. Той ме гледа като майка.

— Какъв благороден българин! — каза Рада покъртена.

— И патриот голям, той ми се отплати двойно и тройно за една моя услуга на брат му.

— После? Какво стана?

— Като оздравях, той ме снабди с разноски, даде ми тия нови селски дрехи и ме изпрати със сълзи на очи. Аз тръгнах за насам.

— И тебе те никой не позна?… Бойчо, пази се тука!

Огнянов беше свалил гуглата си и връзката. Той се изправи пред огледалото, прехлупи шапката си, преправи се в главата и лицето и се обърна доста преиначен.

— Познаваш ли ме сега?

— Та ти ако щеш си тури и маска, аз пак ще те позная… Я го виж какъв ме гледа!… Какъв си смешен, Бойчо! — смееше се тя весело.

— Ти ме познаваш, че ме обичаш, но чуждите хора отде ще се догадят!

— И който мрази, има остри очи, не се шегувай!

— За такъв познавач аз имам това — каза Огнянов, като подигна кебенцето си и показа главучките на два револвера и на кама, които се подаваха из пояса.

— Кръвнико! — изсмя се Рада. — Госпожа Хаджи Ровоама право имала…

— Аз ако към кръвник, ти си противоположната крайност — ти си херувимче.

— Подигравай се с едно бедно момиче.

Той пак седна.

— Е, продължавай! Разкажи ми как дойде дотука. Ами кои са тия Муратлийски? — питаше Рада, която два пъти чу това име.

— Бързобегунеков брат.

— На немеца тука? Фотографът?

— Да, Радо, това име е лъжливо. Него го викат Добри Муратлийски. Той е толкова немец, колкото и фотограф. Той избягал от Старозагорското въстание. Аз го прибрах тука и го скрих под това име… Той ми е стар другар и твърде предан човек. Ти се обръщай до него смело, когато ти стане нужда.

Рада го погледна стресната.

— Че защо ще се обръщам към чужди хора? Аз нямам нужда… Ти знаеш, че живея от спестеното, от учителската заплата.

— Аз ти казах да го не гледаш като чужди човек.

— Ами ти къде си?

— Аз тръгвам, Радо.

— Ти тръгваш пак? Кога тръгваш? Как, оставяш мене?

— Тая нощ още, след два часа — каза Огнянов, като погледна часовника си и пак го мушна в пазвата на абичката си.

Рада пребледня.

— Ти тръгваш тъй скоро? Не съм те още видяла!

— Трябва да осъмна в К. Аз съм с мисия, па освен това аз не мога вече да остана в Бяла черква. Жално, че не успях даже да благодаря бай Марка за неговото великодушие към тебе… та и към мене малко ли го показа?… Ах, благородни души има между нас, Радке, и това ме кара да обичам още по-силно България… Обичам я тъй силно и за това, че ражда прелестни създания като тебе…

— Бойчо, защо отиваш? Ах, божичко… Не, по-добре отведи и мене — ти трябва да ходиш — ти си се пожертвувал за България — изведи ме из тоя чер град, тури ме в някое село, дето по-често да те виждам… не, ако щеш, накарай и мен нещо да работя за народа, и аз съм българка… и твоят идеал е мой, Бойчо, и ако ти умреш за България, и аз ще умра с тебе… Но да не се делим, страшно е пак да остана сама, да бера хиляди страхове за тебе, да слушам все черни известия за тебе… Боже, как е сега добре! — И тя си тури ръцете на раменете му.

— Радке, твоето положение тука и аз го виждам: неприятно е много — каза Огнянов угрижено. — Аз усещам онова, което ти ми не казваш: тебе те преследват тука моите врагове, нали? Злобата на хората ти не прощава нищо, зная… Ти си жертва, бедна Радо, на предразсъдъци и подлост людска… Не е само една Хаджи Ровоама тука, зная. И ти ги понасяш мълчаливо, ти си героиня за мене по страдания. Бедний ангело! Великото дело, което ме е погълнало цял, не ми оставя минута и за твоята участ да помисля. Аз съм корав егоист, аз съм виноват, прощавай, пиле!

— Ах, Бойчо, Бойчо, ако ме оставиш пак, чини ми се, че ще те изгубя завсегда, че няма да те видя вече — продума Рада и очите й овлажняха. После прибави тихо и умолително: — Не ме оставяй тука, Бойчо; живееш ли, мреш ли, искам да бъда при тебе… Аз няма да ти бъда препятствие, аз ще ти бъда помощница. Аз ще направя всичко… Само нека те виждам по-често.

— Не, ти не можеш нищо… революцията изисква мъжка сила, кръвожадност… безпощадност… а ти си ангел същи… Ти извърши вече дълга си: левското знаме, дето изработи твоята ръка, ще ни разпаля и въодушевлява… Това е доста за една българска мома!

После, като помисли, прибави:

— Слушай, Радо, дохаждаш ли в Клисура, на гости у госпожа Муратлийска? Тя живее сега в Клисура. Аз ще изработя това… И там са опасности… но поне да се отървеш от тукашните интриги.

— Навсякъде, дето тебе бих виждала.

— Аз съм агитатор в онази околност сега и там съм по-притулен. В Бяла черква ще дойда пак — само да подигна въстанието… Дотогава ще се виждаме, Радо, после бог знае кой ще излезе жив из борбата… Тя ще бъде кървава и велика. Стига бог да благослови оръжието ни, стига отечеството ни, това наше измъчено отечество, да възкръсне из борбата окървавено, но свободно, та аз с радост ще умра за него… Една тъга ще ми остане за тоя свят: че тая смърт ще ме раздели от тебе, вярно… Защото те обичам безпределно, мило дете, защото ти владееш моето сърце… то е твое… но животът ми, о, той принадлежи на България… И ще зная, че ще има барем една душа на земята, която да ме пожали и да пролее сълзи на моя гроб неизвестен…

По Бойчовото лице мина облак.

Рада го хвана за ръцете развълнувана.

— Бойчо, но ти ще оцелееш, бог ще запази такива герои за България и ти ще бъдеш славен, Бойчо, и аз тъй щастлива тогава!

Бойчо поклати глава недоверчиво.

— Ех, ангеле мой — каза той, но се пресече. Па като я хвана и той за ръцете, прибави: — Радке, каквото и да се случи, аз искам да ми бъде съвестта спокойна… Аз може да загина, аз почти чувствувам това…

— Мълчи, Бойчо!

— Слушай! Аз може да загина, Радо, защото отивам да срещам смъртта, но искам да бъда малко спокоен за тебе. Ти свърза о мене съдбата си, с мене осъдения, отверженика; ти ме направи най-щастлив с любовта си, ти ми пожертвува нещо по-скъпо от живота си: честта си; и горко изпати за това от света; ти забрави всичко за мене! Искам, ако умра, да знам, че ти оставаш честна жена пред бога и пред хората, ако не щастлива… искам да носиш моето име, името Огнянов: то не е с нищо безчестно запетнено, Радо, това име. Когато дойдеш в Клисура, аз ще повикам свещеника да ни венчае и благослови и там ще помисля за твоето обезпечение. Баща ми е заможен и ме обича… Той ще изпълни последната воля на едничкия си син… Аз бих направил това тука, но е невъзможно сега; ние можем сами друго да сторим… Аз нямам пръстен, Радо, да ти дам — ни златен, ни железен… Желязото, що нося, то е за неприятелите… Но няма нужда, над нази господ, великият, праведният господ на България, на потъпканите, на съкрушените сърца, господ на страждущето човечество, той види, той чуе.

И като я улови за ръката, той коленичи.

— Да се закълнем пред неговото лице. Той ще благослови нашата честна връзка.

Тя коленичи.

И устните им промълвиха някакви слова, чути само от вишния…

XIV. Около един труп

Сутринта слънцето пак беше изгряло величествено: лазурното високо небе светеше радостно.

Градините миришеха и росните трендафили показваха вече своите румени чушулки; овошките, буйно листнали, окичени триумфално с белоснежен цвят, даваха на всички дворища в Бяла черква празничен вид; славеите пееха; ластовичките се стреляха из пространството, оглашаваха го с чуруликанията си и се опиваха с въздух, лъчи и свобода. Природата преливаше от живот и младост. Небето и земята не съставяха, освен една жизнерадостна стихия — от зари, светлина, шарове, песни, аромат, любов и радост.

В тоя същи час в дъното на една сляпа и глуха улица, накрай града, Марко Иванов се спря и потропа на една вратня.

Веднага му отвори един юначага момък, в потури, гологлав и по ръкави.

— У вас ли докараха трупа? — попита Марко ниско.

— У нас е, бай Марко, елате! — И момъкът тръгна след него и му посочи една врата.

— Там са, влезте!

В същия час вратата се отвори и първото нещо, което Марко видя вътре, беше един труп.

Трупът на една череша.

Калчо кацарят, нашият стар познайник, качен на един куп дървета, въртеше огромен свърдел в издигнатия край на черешовия труп, подпрян здраво отдолу. Пот като град капеше от замореното лице на кацаря.

— На добър час, Калчо! — каза усмихнато Марко, като изгледваше любопитно работата. — Та то напредва, напредва пущината.

— Всяко нещо се бои от майстора си — обади се един глас.

Марко се обърна наляво и погледна. До зида беше клекнал Мичо Бейзадето.

— О, кир Мичо — каза бай Марко приветливо, като подаде ръка на подпредседателя на комитета.

— Правим днес заседание, та като минувах, рекох да се отбия да видя какво върши нашето Букче.

— Че къде ви е заседанието, на къра ли? — каза Марко, като седна и без да вдига очи от черешата.

— Днеска ще го правим в Зеления трап.

Зелени трап се наричаше една падина на голата рътлина на север от града, която съставяше първото стъпало на Стара планина. Подир знаменитата вечер, в която Заманов донесе писмото, комитетът се сбираше не на едно място. Днес беше решено да бъде заседанието му в Зеления трап.

Калчо, разчервенял, потен, продължаваше да върти с жилести ръце огромния свърдел. Той често вадеше оръдието си, за да изкара треските, поглеждаше в дупката и пак въртеше. Тя вече се извъртя ваше до нужната точка, сиреч две педи до по-дебелия край на стъблото, който беше гъзерът на топа. Калчо изтръска хубаво треските из цевта, погледна вътре с едно око, духна в нея и погледна самодоволно гостите си. Те наставаха и надникнаха също в цевта.

— Вътре ще влезе топузът на един голям кантар — забележи бай Мичо, — но ние ще го пълним с дребно джепане. Така повече поганци ще повали. Твойта череша ще направи чудеса…

Лицето на Марка светна тържествующе… Защото, наистина, черешата беше от градината на Марка Иванов. От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил значителен преврат. Революционното кипение, което обхващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен… То го заинтересува, учуди, стресна. Той си каза вътрешно: „Ако навсякъде е същото, както казват, няма ли наистина да пламне цяло Турско?… Дали не е пък наистина настал краят на това царство, когато и децата се въоръжават!… Кой знае…“ Това размишление отслаби страхуванията му и усили доверието му в съдбата. Човек положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко въображение, той най-после се увлече в общото увлечение и хвана да вярва. Епидемията молепса и тая трезва, но честна българска душа…

Но тоя психически процес се извърши не веднага. Силните убеждения се изработват под влиянието на цял ред факти, внушителни. Най-напред (това беше миналата есен), пред вид растящите свирепства и злодеяния на турското население, беше пошъпнал сам на себе си:

— Та такъв живот — живот ли е?

Това беше първото кипнуване, първата крачка… После, тази пролет, подир явяването на Каблешкова, като гледаше въодушевлението на младежите, които тъй решително се готвеха за едно безумно, но гордо предприятие, той каза един ден на жена си:

— Кой знае? Лудите ако направят, лудите ще направят нещо…

Най-после, по Великден, като ставаше в кафенето разговор за страшните препятствия, които ще срещне такова едно движение, и грозните сетнини, които могат да го последват, Марко каза натъртено на Алафрангата:

— Михалаке, който смята свирка и тъпан, сватба не прави…

Преди шест месеца той споменуваше за „чрево адово“.

А поп Ставри потвърди с друга пословица:

— Сухо дупе риба не яде.

Но нека забележим, че Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието. Той не беше ентусиазиран дотам, щото да бъде за последнето, както бай Мичо, нито вярата му в успеха на борбата беше тъй непоколебима и сляпа, за да рискува всичко за всичко, както Огнянова. Бяла черква трябваше да бъде приготвена, за да отблъсне нападението на башибозуците, които щяха да блъвнат въз нея многобройните турски села в Стремската долина. Тя беше отвсъде оградена от тях и още сега им правеше зазъбици… Ако пламнеше навсякъде, тогава друго. Но кой ще го увери, че така ще бъде?… Във всеки случай, Бяла черква трябваше да бъде готова.

И той настояваше за въоръжаването… „После времето ще ни учи“ — казваше той. Преди три дни Николай Недкович се яви при него и му разправи за безуспешните си лутания по диренето на черешови дървета.

— Отсечете моята череша — каза той.

Но по егоизъм ли човешки, по бащинска ли милост — естествена впрочем в тоя случай — той не допущаше синовете си да се мешат… Той искаше те да се удържат на бързея, против който той не бе устоял. Той искаше нещо невъзможно! „Доста съм аз от къщата“ — думаше си той. Преломът в неговия дух не се бе извършил напълно: оттам колебанията, оттам противоречията. С една реч, Марко беше представител на умерения елемент в народната партия. Елемент, годен за всеки други случай, но не в революциите, които се основават на насилия и крайност, за да достигнат целта си. Той често играе ролята на спъвало в тяхното колело. В дадения случай може би това не беше така.

Калчо се завзе да пробива азлъка на черешата, за да стане истински топ. Той го превъртя с едно твърде тънко свръдле ведин огладен чеп, към гъзера. Той скоро свърши и тая работа, духна в дупчицата и из устата на топа изхвръкна стърготина.

— Е, тя се вика, стана! Джаста-праста ще прави турчата — каза Калчо с тържествующ вид.

— Браво, Букче, ти ще бъдеш и топчият… Сега пък бай Ляло ковачът да му тури железните обръчи и другите железа и ето ти цял круп — каза Мичо.

— Майки, това ще гърми страшно — забележи Марко.

— Ще го заложим нависоко на Зеления трап и оттам ще бием цялата долина… Отдето се покажат, удряй, не ги жали!… Позицията е чудесна!

Чуха се стъпки отвън.

— Някой наш иде — каза Мичо, понеже беше заръчано на юнака момък да пуща само свои хора.

Влезе Попов, секретарят на комитета. Той се здрависа с Мича и Марка.

— Що дириш тука, Ганчо? — попита го подпредседателят.

— Отивам за Зеления трап, та като минувах, отбих се да видя нашата артилерия.

— Добре, добре, днес трябва да се сберем всички, та да решим кого да пратим за Панагюрище. Искат ни представител. Аз викам — Соколова.

— Какъв представител ни искат? — попита Марко.

— Да се намери на главното събрание там.

— За какво ще бъде то, главното събрание?

— Джанъм, там ще се решава кога да се вдигне въстанието.

— Навярно, за първи май ще бъде решено — забележи Ганчо.

Марко се начумери.

— Ба, по-късно ще бъде… Барем да се прибере цветето от гюловете — забележи Мичо.

— Та и ние ще ставаме ли? — попита Марко.

— На всички места в един ден ще въстанат.

— Не правете лудост!

— Лудост — не лудост, трябва да се става — каза Мичо късо.

— Не се готвим от толкова време за черни очи я? — прибави Ганчо.

— Джаста-праста! Джаста-праста! Бай Марко!… — обади се Калчо разпален.

— Аз разбирам, че ние се готвим само да се браним от башибозуци, додето видим какво става около нас… Страх ме е да не плащаме парсата само ние — каза Марко.

— Срам и безчестие ще бъде за Бяла черква да се забави един миг!… Всичкият народ ще въстане в един ден и Турция взе-даде! — каза бай Мичо разпалено.

Марко помисли.

— Знаете ли наздраве — попита той, — че така ще бъде?

— Как да не знаем? Деца ли сме?… Аз затова те канех да влезеш в комитета, та с очите си да четеш писмата… и да чуеш Каблешкова и Бойча.

Марко поклати глава недоверчиво.

— Друго е да ти кажат хората, друго е ти сам да знаеш, че е така… Мислете пет пъти, преди да сторите нещо, да не повторим заарската работа.

Мичо се разсърди.

— Сега е друга работа, Марко, не ставай дете… Аз ти казвам, че ще пламне навсякъде… Всичко е организувано. Само денят нека ни кажат…

— А, ако пламне навсякъде, то и аз ще нарамя пушката! Но ако не пламне навсякъде, а ние пламнем само? Това, казвам, да разберем…

— Ще пламне!

— Кой знае!

— Ще пламне, Марко! Клетва искаш ли?

— Не ща.

— Та ти си неверен Тома!

— Аз искам като него да попипам с пръст… Тука играем с главите си…

— Ти трябва да вярваш, че ще победим!

— Защо?

— Защото Туркия трябва да падне вече…

— Как трябва да падне?

— Така, трябва да падне, защото й е писано да падне.

Марко разбра, че Мичо пак прибягва до пророчеството на Мартин Задека…

— Аз не вярвам на новите пророчества… Календарът ни предсказва дъждове и буря, а ние имаме райско време… Празна работа.

— Задекът е друго, Марко, него го припознават и учените!… — каза Мичо разгорещен.

— Аман, джанъм! Все Задека ни посочваш! Остави се с тоя Задек.

Мичо пламна.

— Ако не щеш Задека, аз да ти покажа и друго пророчество, много по-дълбоко и по-ясно.

— От кого е?

— От провидение божие е. Дух свети само може да го вдъхне… Човешки ум не го измисля.

И Мичо захвана да бърка в пазвата на салтамарката си.

Марко го гледаше учуден.

— Ах, остало е тефтерчето ми у дома — каза Мичо с досада; — но чакай, аз мога да си го припомня… Ако кажеш, че и сега не вярваш за падането на Туркия, аз ще те оставя да се мъчиш… На глухия с тъпан му блъскай, той пак не чуе.

И Мичо извади дивита си, затопи перото в мастилницата и пак хвана да търси в джоба си.

— Късче бяла книга нямаш ли?

— Нямам — каза Марко, като потърси и той в пазвата си.

— Чакай, тука ще пиша!

И Мичо се облегна до топа и взе да драще по гладката му повърхност.

Марко гледаше с любопитство.

Скоро там се източиха няколко редове от черковни букви и арабски цифри, правилно размесени в следующия вид:

Т (=300) У (=400) Р (=100) Ц (=900) I (=10) А (=1)

                        К (=20) Е (=5)

          П (=80) А (=1) Д (=4) Н (=50) Е (=5)

Тия черковни слова, четени като букви, казваха: ТУРЦIА КЕ ПАДНЕ; броени и събрани като цифри, изкарваха съдбоносната година 1876!

Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой ум беше уловил в мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно. Такива явления новите хора ги наричат „каприз на случая“; старите ги наричат „орисия“.

Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва…

Мичо Бейзадето обясни двойния смисъл на тая шарада. Марко провери самичък.

Той просто занемя от удивление, нищо не отговори.

Мичо гледаше победоносно. В черните му пламтящи очи блестеше гордо самодоволство; а в тънката иронична усмивка, с която гледаше зашеметения Марка, се четеше и съжаление към неговото малодушно неверие, и тържество, и щастие, и възторг… Гаче тоя поглед и тая усмивка говореха на Марка: „Хай говори сега де, хай да чуем твоето мнение: Мартин Задекът лош — що ще кажеш на това, другото? Разбра ли ти Бейзадето кой е?“

Додето произхождаше разговорът между двамата първенци, бяха влезнали, без да привлекат вниманието им, и няколко членове от комитета. Те също пътем бяха наминали да видят тополивницата на белочерковския Круп. Скоро влезнаха и други, все по същия случаен начин. Така щото всички членове бяха налице, с изключение на Дима Безпортев.

— Капасъзът не можа да се намери днес — доложи Илия Странджов; — трябва да се е натряскал в някоя кръчма.

— Лошо нещо е смукателството без мярка — забележи поп Димо, като навири плоската.

Членовете на комитета не можеха да се начудят и възхитят от зрелището на топа. Той стоеше пред тях като едно длъгнесто огромно животно, без глава и без крака, с едно очице на гърба и със страшно дълбоки уста — на опашката, — които щяха да бълват огън и лава… На гладкия му жълтеникав корем се чернееше кабалистичната фраза, написана от бай Мича, страшното мене, фекел, уфарсин на отоманската империя:

— Момчета — обърна се подпредседателят, — ние на Зеления трап ли бяхме рекли да ходим?

— Там, там — да вървим!…

— А бе тъй и тъй се сбрахме тука, не бива ли и тук да си направим заседанието? Тука, ако питате, и по му мяза сега… при тая мечка…

Всички одобриха тая щастлива мисъл на подпредседателя.

— Тогава, насядайте.

— Ами вие къде ще седнете?

— Ето моя престол — каза бай Мичо и седна на гърба на топа.

И заседанието се започна.

XV. Новата молитва на Марка

Марко излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и видял в Калчовата тополивница.

— Кой знае… — пошушна си той, като тръгваше през зеленчуковите градини, които захващаха оттам.

Той вървя тъй до реката, на изток от Бяла черкова, която се спуща с многобройни скокове от Балкана… Там хвърли поглед на градината си и в нея на пъна, останал от черешата, и се усмихна под мустак; после се отби и тръгна изново през градини и ливади, за да влезе през главната улица в града, из която отиваше пътя за К. Като премина и колибите на чергарите, заложени на прашната полянка на края на града, пред него се озова голямо хоро. Някой сиромах крайчанин имаше сватба и в нея участвуваха всичките махленци, види се, защото хорото беше безконечно дълго.

— Ето какво е светът — помисли си той; — там готвят топове, тук се женят и нито му мислят за утре…

Но той веднага се убеди, че и тук не липсваше революционният елемент: хорото се предвождаше от Безпортева, който, макар малко хром, беше знаменит играч. Той махаше бяла кърпа в ръка и играеше твърде лудешки и ексцентрично и даваше на безкрайната жива верига, която го следеше, най-капризните криволения и фигури: ту хорото заприлича на безукоризнено правилен полукръг, ту се завие около себе си като заспал смок и пак се развие и преобърне в права линия, или пък изображава разни фантазии. Широкото дъно на потурите му се развяваше победоносно при всяко ново засиляне напред.

Полека-лека Марко наближи до самото хоро, което беше в разгара си, и тогава той видя, че Безпортев беше твърде пиян и той се така силно хвърляше и рипаше, и с него цялата гъвкава колона, като че той я води на пристъп въз някоя крепост. Ентусиазмът на Безпортева беше се съобщил и на най-последнята брънка на опашката на колоната, която съставляваха петгодишни дечица. По негова заповед музикантите бяха млъкнали и самите хороиграчи и хороиграчки заедно с играта и пееха. Според гласа на песента, хорото отиваше на повръщулки. Пътем Марко зачутия стихове от песента:

И хорото се люшкаше неудържимо…

Марко се спря под стряхата на ковачницата, за да почине и да погледа веселото зрелище.

Веднага Безпортев го съгледа. Той се откъсна от хорото и се затече насам, като продължаваше да маха кърпата и да подскача по такта на песента. По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата.

— Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български синове да живеят… Бай Марко, заръчай едно вино… Благодаря. Вива! Да живее, който налива!… Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница… но пак си знам ума… аз пия виното, а не то мене… Да, като чувствителен българин… Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот… Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник… Който каже, предател е… Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня… Искаме правдини, човешки правдини!… Не щем ний богатство, не щем ний жени… Ама ще кажеш:

хората се женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ… а утре, като му кажеш: марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!… Който се бои от птичките, просо не сее… Ти разбираш от една дума само… Да живеят подобни патриоти! Аз тям им целувам и ръцете, и краката!… Но Юрдана чорбаджи… с кремик ще му дерем кожата… А пък Стефчов? Но да спи куче под камък… късо… Думата ми е, че аз съм пиян като едно, като едно… Народната любов ме прави да съм пиян… Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка… Магарешки свят, с една реч… И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков… Вива! България да е жива!… А аз какво съм? — Едно магаре, което се бои от бистра вода…

Ненадейно Редакторът се прекъсна, защото видя, че минуваше един турчин, яхнал на кон, нещо станало рядко напоследък. Той запя, като показваше към турчина:

— Напред, напред! — извика Безпортев, като че предвождаше някоя невидима дружина, и се спусна към турчина.

Турчинът се обърна, видя Безпортева, че тича към него, и се спря. В двайсетина разкрача Редакторът го стигна и му извика:

— Читак, къде отиваш? Как дерзаеш да тъпчеш тая света земя?… Тая земя е българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай! Долу, скот, да целуваш тая свещена земя… Ако не, ще вземат дяволите твоя султан, и сланите му, и харемлиците му…

Турчинът не разбра какво му говори Безпортев, но видя, че е твърде пиян; той се посмути, бутна коня си и тръгна пак. Безпортев се спусна и хвана коня му за юздата.

— Какво ми искаш, чорбаджи? — попита турчинът слисан.

— Долу! Или ще ти изпия кръвта! — изрева свирепо Безпортев, като си изтръгна лъскавата кама.

Турчинът имаше някакво оръжие на пояса, но той го забрави, потрепера и се спусна с покорен вид от коня.

— Какво искаш, чорбаджи? — попита той уплашен от свирепия вид на Редактора.

— Къде отиваш, читак?

— За К.

— А кога ще идеш за Мека?

Турчинът се изгуби съвсем; гласът му заглъхна в гърдите и той едвам прошушна.

— Чорбаджи, остави ме.

— Хай да пътуваме за Мека заедно — извика Безпортев; — чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!… — И Безпортев пъргаво се метна на гърба му и си уви ръцете около врата му. — Крачи напред за Мека! — викаше той.

И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове, турчинът, чушнат с Безпортева, тръгна нататък.

Конят меланхолически тръгна след господаря си.

— Кой знае, кой знае!… — мълвеше си Марко, като отиваше към тях си, още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане турчин; той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора, пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи като животно, да му се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто, тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше току-тъй, случайно, или от пиянство — вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено… Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?… Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?

— Кой знае, кой знае!…

В замислюването той се спрепна в децата, които се връщаха от училището. Те бяха учениците на Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по две на ред. Те вървяха в такт, като войници, под командата на десетници, които вървяха отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж… Марковият Асен дигаше пръчка с една червена кърпица: това беше знамето!

Марко остана поразен.

— Та то всичко полудяло: от старци до бозайници — помисли си той, — тя се е залюляла…

Той хвана за ухото Асенча и му каза усмихнато:

— Какво носиш бре, малко муле?

Тук с благодарение си помисли, че неговите по-стари синове са остали немолепсани, че той не бе забелязал у тях размирния дух, който бе прихванал всичките и самаго него даже.

— Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша, дето и аз затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи…

После горчива мисъл му дойде и той прибави намусено:

— Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите… Базиргяни ли съм ги народил… Не, по-добре, нека стоят настрана… Един от къщата стига…

Слънцето беше къде обед.

Той стигна у тях си безпокоен и сърдит, влезна в собата, прегледа пищовите, които висяха на стената в кобурите си, отвори после един килер, който беше скрит зад вратата, с намерение да тури кремици на два вехти пищова, остали от прадяда му и захвърлени от много години в праха. Килерът беше тъмен и служеше за скривалище. Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види по-хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари пищова, видя наплъстен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла оръжейница! Тая оръжейница бе в същото време и нещо като гардероб: в единия ъгъл висяха изкачени чанти, цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени и нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.

Той се развика към баба Иваница, която се подаде:

— Мале, мале, кой е отварял скривалището! Кой е вписал тия маскарлъци тука?

Баба Иваница го изгледа слисана.

— Че кой го е отварял, аз ли?… Всичките: Васил, Димитър, Киро, бърникат тук час по час и обират паяжините… Кой ги знае какво дирят в тъмнината!

Марко се разлюти:

— Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци — каза той, като се чешеше в тила.

После подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно неуловимо изражение на лицето:

— Лудите, лудите — те да са живи!…

И затвори пак врачкáта.

Па отиде пред куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му… Той се молеше за България!…

XVI. Пиянството на един народ

Наистина, заедно с напредването на пролетта и революционното кипение напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия — главната му област — приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити — да ги чуят — един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от предтечи — сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий — един калугер, и се заключваше с Левски — един дякон — два светци, — беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният — от височината на бесилото.

Преди двайсетина години Раковски, като бе загатнал в едно село за въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи. Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да го приемат. И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! — черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко — и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в патриотическото движение, но и не му пречиха — защото го не издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия… Напразно някои пристрастно искат да монополизират това въодушевление само в полза на оная част от народа, на която краката обуваха цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно. Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред. Мартирологът на новите български мъченици явно доказва това. Истина, че главният контингент, и напред, и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото. Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа…

Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него — приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжия, куршуми и барут — барута го доставяха самите турци; черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоръгвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха челика, топката, ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца… Старите хора, учудени, си казваха: „Това е поличба божия.“ А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. Да, освен чудноватото предсказание: „Туркiа ке падне, 1876“, което обикаляше навред и смущаваше най-скептичните умове… Напротив, пролетта беше подранила много и превърнала цяла Тракия в райска градина. Трендафиловите градини се бяха разцъфнали чудно и разкошно като никога. Полята и нивите вричаха великолепни жътви, които не щеше да има кой да прибира…

Колкото се касае до втеляването на турското правителство при такива открити и нагли агитации, при такова шумно въоръжаване и готвене за въстание на България, то се обяснява чрез неговата слепота и презрение към нараслите сили на раята. „Това са заешки тупурдии“, казваха благодушните ефендета. „Това са Даживейлердените“, казваха горделивите господари и се подсмиваха под мустак пренебрежително. Има думи, които означават епохи. „Даживейлердените“ — това беше въплощеното народно самосъзнание, излязло тържествующе из трийсетгодишната борба за черковна независимост. Но „Даживейлердените“, които пиеха наздравици за българската екзархия на 1870 г., се преобърнаха на 1876 г. на бунтовници, които лееха куршуми и правеха топове, за да поздравят българската свобода.

Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини.

Ще се удивлява потомството — що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха — отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в „чревото адово“, както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма — плява, която пламва и гасне, и илюзията — призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…

Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си…

Ние и нямаме мисъл да я описваме. Разказът ни по нужда се натъкна на един епизод от нея, епизод, който следва нататък и който илюстрира революцията, тоя чудовищен „крах“ на най-светлите надежди…

XVII. Плесница

На сутрешния ден от оня, в който ние проследихме Марка Иванова от Калчовата тополивница до техния арсенал, Ганковото кафене димеше и гърмеше от весели кикотения.

Тях ги бе причинил Иванчо Йотата, понеже Франгов, като четеше в „Право“ член за австрийската политика на изток, беше се спънал във фразата „Drang nach Osten“, а Иванчо Йотата обясни, че то значело „драг наш остен“.

Всеобщият кикот оглушаваше кафенето.

Един Кандов, който все мълчаливо стоеше в ъгъла, не се изсмя. Сякаш той не видеше и не чуваше що става около му. Вероятно, умът му беше унесен в други предели. По мършавото му, бледно, замислено лице беше разляна още по-силна меланхолия и тъга, нещо болезнено, неизразимо болезнено, и то съставяше пълен контраст с безгрижните и разтегнати от смеха физиономии наоколо.

Смеховете се уталожиха, защото в това време черкова бе пуснала и всички присъствующи зазяпаха през прозорците, та изглеждаха пременените минувачи и минувачки на улицата.

Между последните се мярна и Рада.

Тя беше облечена в черно и скромно. Бузите й разцъфтели като два божуря от вътрешно благополучие. Тя привлече всички погледи; много от тия погледи не бяха благосклонни; имаше и презрителни, защото тия дни за Рада обикаляше един твърде неприятен слух.

Хаджи Ровоама беше пръснала, че Рада приема любовници, предрешени, по тъмна нощ. И тя се божеше и кълнеше, че с очите си видяла.

Истината беше, че някой бил случайно съгледал Огнянова, кога излазял от Радини, без да го познае. Дошъл до ухото на калугерицата тоя слух, тя се постара да го разгласи из метоха.

От метоха слухът мина в града. Одумниците го поеха жадно и Радиното име обикаляше вече из разговорите на бъбриците и на Бойчовите врагове, които в нея си отмъщаваха на паметта му.

Сама Рада нищо не знаеше.

Тя беше погълната от щастието си и нито в погледите на съседките, нито в лукавите поусмихвания на други тя не можеше да угади жестоката клевета, на която беше жертва.

Кандов се страшно възмущаваше.

Току-що Рада минаваше край кафенето, Стефчов се наведе и пришъпна с ехидна усмивка нещо на Мердевенджиева. Псалтът се извърна, изгледа отминалата мома и смигна лукаво. Шепотът се предаде по-нататък и извика злобни ухилвания. Тържествующият Стефчов не се задоволи с това: той изрече иронически известния стих от бунтовната песен:

и се изкашля безочливо.

Мнозина разбраха къде биеше брадвата му и се спогледнаха знаменателно.

Стефчов изкусно подхвърли тема за разговор. Подбийшегите и язвителните остроти заваляха на сметка на нещастната девойка.

Кандов, който досега търпеливо слушаше, не можа да се удържи повече.

— За кого подхвърляте тия подигравки, за Рада Госпожина ли? — попита той Стефчова.

В кафенето се възцари тишина.

— Що питаш? Па и да е за Рада Госпожина, какво? — отговори Стефчов упорито.

— Ако за нея разбираш, то аз ти казвам, че си клеветник и низък челяк! — извика студентът, като стана запъхтян.

— Аз ли съм низък или ти — това да съди публиката. Колкото за клеветник на Рада Госпожина — ти прощавай. Питай и кучетата… и те знаят… Аз те съветвам да не вземаш труд на себе си да браниш една позорна мома… Не ставай смешен кавалер.

Кандов кипна. Той пристъпи насред кафенето и каза бледен и разтреперан:

— Ти нападаш грубо една беззащитна девица… Вземи си думите назад!

— Докажи ми, че преди една неделя твоята девица не е приемала скришом гост… Една мома, която…

Стефчов не можа да довърши.

— Тоя скришен гост беше Бойчо Огнянов, годеникът й, мерзавецо! — кресна Кандов, като му залепяше една плесница.

Звънливият плясък по бузата екна из кафенето.

Зашеметеният Стефчов полетя най-напред от удара, па се спусна въз студента, който издигаше бастуна си.

Но присъствующите ги разтърваха.

Кафенето се изпълни с глъчка. Извън любопитни се трупаха на стъклата.

Стефчов изскокна из кафенето със зачервеняла буза, побеснял от ярост, и се запъти право към конака, решен тоя път да отмъсти и на Кандова, и на Рада. Той щеше да накара бея да тури под изпит и двамата по повод на Огнянова; и да се изскубнеше студентът с отказвания, девойката щеше да бъде окончателно опозорена; тя и беше причината на днешния скандал.

Но на улицата го срещна слугата му и му обади, че пловдивският доктор пристигнал, който беше викан за Лалка, зле болна. Тогава Стефчов тръгна към тях си.

XVIII. Кандов

Думите, с които Кандов придружи плесницата си, поразиха присъствующите. Най-много Стефчова. Те паднаха като гръм от ясно небе. Но увлечението на горещия студент нема лоши последствия за него.

Между това, някои прозорливци съобразиха, че Кандовото пламване имаше по-дълбоко причината си, отколкото в едната рицарска подплата на характера. Такъв неудържимо страстен гняв, който го доведе до крайности, и по повод на една чужда нему личност, не беше естествен, ако нямаше и други по-лични побуждения. И по това обстоятелство, и по други признаци — по-после винаги уловими за внимателния наблюдател — разбраха, че сам Кандов не бе хладнокръвен към Рада Госпожица.

И не се излъгаха.

Кандов беше влюбен в Рада.

Как беше се случило това?

Съвсем просто.

Младият студент беше една от ония страстни натури, които намират смисъла на живота само в поклонение на някой идеал. Такива натури могат да дишат само в увлечението на страстни, силни привързаност…

Млад, горещ, идеалист, Кандов дойде в България, зашеметен от крайни теории и принципи, великодушни в една честна душа, грозни в едно развалено същество.

Първата среща с живота разклати дълбоките убеждения на религията му. Той видя, че тук е съвсем чужда почва за нея… Той не можеше да се кланя вече на един пукнат кумир.

И потърси нов — той го имаше готов — в лицето на България…

Но преди да види България, в душата му се беше наместило друго божество: той беше видял Рада.

Това се случи скоро подир Огняновото избягване лани из Бяла черква. Това чувство, от най-напред слабо, зарасте и занаедря бързо в душата му. То го обхвана цял, то стана страст. Кандов полека-лека се отчуждаваше от средата си и от интересите й, избягваше шума и падаше в мечтателна апатия, която оживяваше само виждането на Рада. Това се продължаваше до тая пролет, когато един ден той се стресна, окопити, възмути от себе си. Тая страст му се видя подла — подла към Огнянова — негов приятел, престъпна към България, на която беше длъжен да се посвети.

Той се уплаши сам от себе си и побърза да заглуши с време, да убие в душата си демоническото чувство. Той помисли, че само едно друго по-страшно, по-демоническо вълнение може да го спаси и възроди. Той реши да се хвърли всецяло в борбата, която се готвеше, и в премеждията, и в неизвестността й; да се потопи в нейните заглушителни и буйни вълни; да се нагълта и опие с горещата атмосфера на лудото въодушевление и революционното кипение… Той поиска да изгони Луцифера чрез Велзевула.

Тогава го видяхме, че ненадейно се явява при Соколова с молба да го приемат член в комитета и с предложение да убие Стефчова.

Именно, убийството на предателя, убийството — работа нова за него и съпряжена със страшни безпокойства, но благородна в случая, го най-пленяваше. Той разчиташе на това убийство, то беше горнилото, през което душата му щеше да излезе нова и бодра; ударът, който щеше да нанесе смърт на предателя, щеше да я нанесе в душата му и на друг страшен враг — обаятелния образ на Рада.

Да, най-напред убийството — кръщение в кръвта и в революцията… Страшна, но решителна крачка към избавление…

И той още тогава, когато се зароди тая мисъл в тревожната му душа, преди да я съобщи на председателя, той няколко нощи я сам гали, котка, милва страстно, като майка обожаемото си дете… В дългите си безсънници той мечтаеше, той кроеше плана за унищожението на Стефчова, а тия пламенни размишления го поглъщаха цял, обладаваха всичкия му духовен мир и не даваха достъп на друго чувство, на друг интерес. Кандов си спомни за Разколникова: и героят на Достоевски също бе замислил убиването на лихварката за благото на човечеството, и той беше тъй симпатичен и трогателен! Те се намериха и двамата в еднакво положение. Това случайно съвпадение ободри, обая, възхити Кандова… Разколников му се изпречваше като един светъл и ободрителен образец, като идеал. Той даже прегърна и начина на Разколникова, по който бе убита бабичката: щеше да пришие извътре на дългото си палто, под мишницата, една връв, за краищата само, така щото да може да провеси на нея брадвата за желязото й. Тъй нямаше никой да познае, че той носи смъртоносното оръдие.

За щастие или за нещастие, това се отложи и Кандовият план рухна като една кула от картони. Той беше в отчаяние… Но революцията стоеше отпреде му, настръхнала и огнена като апокалиптически звяр, и това го поутеши за нещастието му… Ала борбата в душата му траеше, нарастваше. При всичката страстност, с която се бе отдал на делото на революцията, Споменът за Рада го не оставяше. Нейният образ предателски се мяркаше зад образа на отечеството; той беше по-дълбоко, по-навътре, имаше самоуверен вид и гледаше със съжаление на тоя временен гост, влезнал в дома, дето тя стопануваше.

Да би можала поне душата му да храни, да побира и двете тия привързаности, едната наложена от ума и волята, другата от природата, да ги съгласи, уравновеси, да отслаби едната чрез другата!… Той се чудеше на Огнянова как може да люби с еднаква пламенност и България, и Рада, да се раздели така и пак да бъде бодър и силен, да се чувствува спокоен и дори щастлив! Каква беше тая натура, едра и богата, която дишаше тъй свободно под бремето на две велики страсти, които армонизираха помежду си и й даваха ново мъжество, и я окриляваха!…

Как той завиждаше на смешната страстчица на Мердевенджиева, която един мечешки рев бе изцерил!

Днес, когато даваше плесницата, Кандов почувствува, че се намери в странно положение. Той се беше отдал на България, а влюбил в Рада. И по самата сила на нещата той имаше вече в Огнянова — другаря си по мисия — един противник. Идеята го привързваше към него, страстта го отдалечаваше…

С доблестната си буйност, като наказваше оскърблението, нанесено на Радината чест, той отмъщаваше и за Огнянова!

Противоречие страшно.

Но борбата, макар жестока, не биде дълга.

Сърцето удържа победа.

Сиреч, природата — над другия духовен мир.

Кандов се предаде цял на новата си любов.

Слезнал ненадейно от университетската скамейка в житейското море, той беше като човек, паднал от небето на земята. С душа доверчива и със сърце неначето от изпитанията на живота, той се намери неприготвен Да ги посрещне. Първото, що му прати злата съдба, беше тая любов. Той се предаде на нея със същата беззаветна разпаленост, както по-преди — на идеалите на социализма Разликата беше само, че там действувате мозъкът, а тук сърцето, вироглавец, комуто ни разсъдъкът, ни опитът, ни мъдростта на всичките философи не дохаждат дохаки.

Друг е въпросът, щеше ли да найде взаимност тая страст, сиреч: щеше ли Кандов да намери благополучие, равно с големината й. Или най-люто разочарование, най-свирепи страдания щяха да отровят живота му…

Никой влюбен не си е поставял това питане. Ако си го поставяше — той не бе такъв.

В граматиката на любовта няма въпросителни знакове.

При това Радиното сърце не беше свободно и той знаеше това. Но той не видя това, и продължи да гори. Любовта е сляпа.

Не залудо старото гръцко изкуство често изображава крилатия й бог с вързани очи.

През времето, в което Рада мислеше Огнянова за убит, тя беше тъй смазана от нещастието си, щото нито се сети да помисли нещо върху редките още посещения на студента; полека-лека те заставаха по-чести, както и случайните (но нарочно дирени) срещи с нея… Времето се изминуваше, а това все следваше. Най-после Рада, със свойствената си женска догадливост, забележи неравнодушното отношение на студента към нея. Всеки път признаците на това новопородено чувство ставаха по-явни, заедно с нарастването му.

От най-напред Рада се учуди и смути; после се престори, че нищо не сеща — кой знае, — това даже погъделичка приятно нейното самолюбие; и най-после се стресна от растящата сила на тая гореща привързаност. Но свенлива, каквато беше, тя нема смелостта да я охлади грубо или да затвори вратата на поклонника си, толкоз деликатен, колкото и искренен. Това я обезоръжаваше съвсем.

Куражът за плесница можеха да й дадат само хора като Стефчова.

Рада не знаеше какво да стори. И тя продължаваше да бъде приветлива към Кандова, като Бойчов приятел, още, като човек благороден. Тя мислеше, горката, че с това облекчава копнежа му, степента на който не подозираше, като го посрещаше любезно и лекуваше с огъня на черните си очи. Лош лекар. Ни тя, ни Кандов не знаеха, че едничкият спасителен цяр за тоя вид болести е раздялата.

„Очи, дето се не виждат — забравят се“, казва и българската поговорка.

XIX. Утринно посещение

Вчера, подир скандала със Стефчова, Кандов се завърна у дома си твърде разтревожен. Той се затвори в стаята си и до вечерта чете непрестанно все една и съща книга. Той прекъсваше прочита си само за да забележи с молив някои места в книгата, и пак се зачиташе. Той беше се цял вдал в това занятие и не обядва… Когато го повика майка му, отговори, че го боли главата… Вечерта също не яде. Той цели часове пролежа на мин-дера, замислен, с очи към потона. Когато се възцари нощната тишина, той стана, седна при масата и взе да пише писмо. Тая работа трая до среднощ… После пак се тръшна на миндера, не да спи, а да мечтае… Свещта горя до утринта. Първите слънчеви зари проникнаха в стаята и удариха в лицето унесения студент. Той се сепна, отвори очи, уморени и похлътнали от безпокойно спане. Той отиде до масата, прочете пак писмото, прегъна го на четири, потърси конверт, не намери и сложи писмото на масата.

— Сега ли или после? — пошушна си той.

И стоя една минута замислен.

— Не, после, после да й иде… Когато се видя с нея…

И той хвана бързо да се готви, за да излезе. Когато се намери на улицата, той видя, че е още твърде рано. Слънцето стоеше ниско още на хоризонта; домът, в който живееше Рада, хвърляше сянка въз срещната къща… От опит той знаеше, че когато сянката се дръпнеше досред улицата, до барата, тогава девойката ставаше да полива градината у Лиловичини. Тогава тя биваше облечена и часът приличен за посещение. Кандов мина няколко пъти из тая улица и поглежда ту към зида на Лиловичини (Рада живееше в една стая навътре в двора), ту към сянката. Тя ужасно бавно слазяше от стената на срещната къща и до барата остаяше още доволно място в сянката. Значи, трябваше да се чака един час и повече, додето слънцето осветли половината улица… И Кандов, с ръце отзад, продължи разходката си; той закриви и из други улици, за да не обърне вниманието на минувачите, които засреща по-често… Слънцето обливаше вече с ярка светлина цяла Стара планина, могилите над града, керемидените покриви на къщята, белите комини, прозорците, що бяха обърнати на изток. Ранните кафеджии бяха отворили кафенетата си, бакалите, препасани о престилка, метяха калдъръма пред дюкяните си. Гайтанджиите забухаха гайтана на камъните при чешмите, засноваха хора по улиците, настана движение и живот, градът бръмна от обикновената си смесена шумотевица.

Но всичко това Кандов го не забележи… Ни слънцето, ни шумът, ни минувачите, ни животът, който закипя около му, не го заинтересува. Той гледаше, мислеше, чакаше само едно: сянката. Тя приближаваше до заветния предел, до барата, и тоя предел беше и края на неговите мъчителни и страстни вълнения, на тия минути, дълги като векове. Сянката се дръпна до барата и остави другата половина на улицата цяла в светлина. Кандову се стори, че слънцето едвам сега изгря… Той с бързи крачки тръгна към вратнята на бабини Лиловичини. Той се взираше в тая стара, попукана, извехтяла дъбова вратня, ниска и кована с гвоздеи с големи разплескани главички, ръждясали и прилични на петна по вратнята… Той ги знаеше колко са на брой и колко резки и цепнатини имаше портата, и как скърцаше, като разрънчено куче, когато се отваряше. Тая порта беше като едно живо същество, с очи, с уши, с глас… Как болезнено-страшно-сладостно се отзоваваше тя на сърцето му, при всяко влизане в нея! Как студено-неприветливо-зловещо, като клепалото, кога бие за умряло, пронизваше душата му шумът й, когато на излизане се хлопваше зад него!…

Внезапно тя се отвори. Из нея излезе един прост българин с потури и с шапка. Кандов поиска да го посрещне и попита за Рада, но го досрамя. Той изгледа тоя прост човек с голямо вълнение и с някаква завист даже. И продължаваше пак да се разхожда. Мина се няколко време. Вратнята се отвори пак и сега сърцето Кандово се разтупа.

Из нея излязоха баба Лиловица и Рада. Те бърже тръгнаха нагоре. Той едвам сега чу звънливото чукане на клепалото. „Вероятно празник някакъв — помисли си той, — отидоха на черква двете.“ Той се спря като прикован на мястото си и все погледва с очи девойката, която се отдалечаваше нагоре. Тя го не бе видяла, защото и като излезе, и като завървя, очите й бяха все наведени. Той неволно забележи, че тя се беше пременила в новата си черна рокля. Не носеше сега пепелявата басмяна престилчица с белите търкалца и листа, както други дни… Но как беше розово лицето й, строго някак… и пленително!

Дълго време студентът чака завръщанието й… Мина се час, два. Той с негодуване слушаше, че клепалото ту престане, ту пак забие, и тоя сух, звънлив и безочлив звук раздражаваше нервите му до нетърпимост и го привеждаше в отчаяние…

— Та какъв дявол празник е тоя? — повтаряше ся той злобно. — Къде отиде тя с тая ужасна бабичка? Какво е това глупаво клепало! Какви са тия вечни празници? До празници ли е на хората… Защо ми трябва мен тоя празник, на тия идолопоклонци празникът!

Тия възклицания изскокваха от време на време из устата му и той все продължаваше да варди улицата. Но Рада се не явяваше.

Слънцето отдавна бе прегазило барата, завоевали втората половина на улицата и се изкатерило по целия вид на бабината Лиловичина къща. Минувачите непрестанно се кръстосваха и сновяха по улиците, но между тях нямаше ни Рада, ни бабата. А клепалото все биеше.

— Какъв е този безбожен празник! — изфуча бая злобно студентът.

Но той не искаше и да узнае кой е. Първият човек, когото би попитал — би му казал това. Но защо му беше? Той отдавна вече не знаеше дните, не забележваше времето. Пролетта беше в разцвета си, но той не забелязваше пролетта… И за какво му е тая пролет, тъй безобразие хубава, тъй коварно очарователна, когато в неговата душа кипи такова море от страдания!… Природата имаше даже безсрамлив вид: сякаш се подиграваше с него… И той плюна с отвращение въз нещо… Вероятно, въз природата.

Но скоро той доби отговор на своите нетърпеливи възклицания.

XX. Кандовото недоумение нараства

Из отсрещната улица се понесе насам монотонен писклив хор от детински гласове. Тия гласове държаха бас на друг един по-висок и по-дъртешки глас, който извиваше някаква проточена черковна песен. Странният концерт наближаваше и се чуваше все по-силен. Тозчас се подаде ред деца с фенери, хоръгви и дълги беловоскови свещи, превързани с черни кордели; по тях — други деца вкуп и с тях псалтът Мердевенджиев, последван от попове в одежди. Из въздуха се разнесе и мирис от тамян: задаваше се погребалното шествие на Лалка. Страдалицата беше издъхнала нощес още.

Почти целият град придружаваше смъртните й останки. Смъртта на тая жена, млада и зелена покосена, изпълни със скръб всички сърца. Всеки бързаше да каже сбогом на покойницата и да почете последното й пътуване — до гроба. Ни антипатията против баща й, ни ненавистта против мъжа й не възпря света. Лалка беше твърде обична, кротка и добросърдечна и образът й изгони из душите другите земни свирепи вълнения. Навалицата на погребението й (което разбитият й баща не жали пари да направи по-богато и по-тържествено) беше прочее извънредно голяма и му придаваше още по-тържествен и по-трогателен вид. Но онова, което спомогна най-много да привлече света, беше мълвата за причината на побеляването й и смъртта й, която сестра й не беше могла да утаи (Лалка, преди да умре, беше поверила всичко на кака Гинка). Бедната покойница извикваше сълзи по всичките женски очи, плачеха дори и мъже, съвсем чужди на семейството й… Всички младежи бяха се стекли тука и начело личаха членовете на комитета, дълбоко покъртени и натъжени. Те вървяха с носилото.

Когато шествието дойде до мегдана, дето се беше изпречил и Кандов като един кол, сложиха носилото, за да четат пак молитва над него, и тогава той видя мъртвеца. Той позна изведнъж Лалка.

Тя лежеше спокойна, тиха, дългите клепачи хубаво затворени, тя приличаше на заспала. Лицето й, добило мраморна белина, едвам се различаваше от пуховата възглавница, дето бе потънала главата й; малката й снага се губеше под купове венци и китки пролетни, прощален принос от булки и невести… При двете й рамене стоеха по китка редки бели трендафили; подобни бяха втъкнати и в косата й. Тия последните бяха садени от нейната собствена ръка; ръцете й, бели и изящни като на скулптирана от мрамор грация, лежаха кръстосани на венчалната й копринена рокля, а на пропадналите й гърди беше положена икона „Успение пресветия Богородици“. Една упоителна атмосфера от благоухания на цветя, смесени с тия на смирненския тамян, напълни мястото и замайваше чувствата.

Току-що сложиха носилото, майката се хвърли на щерка си със сърцераздирателен писък, прегърна я с две ръце, зарови лицето си в цветята и в премените като полудяла, па захвана да нарича ония глухи, недоизречени, безумно-страстни слова на майчина любов и отчаяние, които винаги пронизват с ледени игли сърцето и правят да настръхват косите. Всяка дума е един откъртен къс от сърцето, всеки вик е едно море от горест и неизразима болка. Плачът и поиманията нарастваха наоколо; домашни и чужди, с плувнали в сълзи лица, туриха кърпи на уста да не реват с глас. Но кака Гинка, пленителна в траурните си дрехи, ридаеше неудържимо; баща й, поддържан от двама души, люшкаше побеляла глава, разбит. Стефчов, гологлав, с кърпа на очи, стоеше прав до носилото. Но сълзи нямаше; лицето му само от безцветно червендалесто, каквото беше, сега бе побледняло. Той се озираше захласнато някак, като човек, който не гледа нищо… Недалеч стърчеше над тълпата русата глава на Соколова. Очите му бяха вторачени в смъртния образ на Лалка; той обнимаше с поглед, той поглъщаше цял тоя призрак на жертвата, която тъй страшно беше любил и която го беше любила… Уви, те би могли да бъдат тъй щастливи! Но съдбата, съдбата!… Внезапно той съзря близо до себе си Стефчова. Очите им се срещнаха. Соколов го устрели с ужасен поглед и му каза високо:

— Господине, твоята подлост погуби тая жена! Ти ще даваш ответ на мене, после на бога!

Молитвата се свърши. Гласът на майката пак процепи въздуха. Носилото се дигна и шествието се мръдна пак. Кандов се присъедини към тълпата, почти машинално. Лицето му остана тихо, както си беше. Трогателната картина, на която присъствува, не го покърти ни най-малко. Напротив, даже някакво свирепо задоволство озари физиономията му: той разбра, че Рада, като Лалина приятелка, се намира тука. Значи, ще я види тука… Само тая мисъл можа да пробуди в него мрачната и безкрайна погребална процесия. Той се заозира насам-нататък из тълпата на жените, но Рада не видеше; той диреше с поглед всяко черно облекло, всяка хубава глава… Но Рада не познаваше в тях… Той поостана надире, за да остави да минат и другите изпращачки покрай него; но напразно неговият ястребов поглед стреляше, ровеше, тършуваше из подвижната навалица, която минуваше като река пред него… Внезапно той зърна баба Лиловица и потърси до нея Рада. Рада я нямаше!… Сърцето му се отскубна. Как? Рада да я няма тука, на погребението на Лалка, приятелката й? Невъзможно, невъзможно, невъзможно! И той пак се защуря из тълпата да я дири и не я намираше. Как? Рада да не е тука? А де ще е Рада! Тя излезе с баба Лиловица, а де я е оставила баба Лиловица… самичка, и в такова време? Какво по-важно може да има Рада днес от това да изпрати любимата си приятелка?… Или, тя е тук, но той не види, премрежват му се очите. Но бабичката той видя!… Мигар да иде и да я попита? Лудост, лудост, неприлично!… Бедният студент не чувствуваше, че неговото назъртане и щуряне из тъжната процесия само беше вече неприлично и привлече вниманието…

Когато закривяваха из една тясна улица, от противоположната писна кларнет и гръмна тъпан; весело хоро се бе там залюляло. Тая веселба при тая скръб изведнъж се показа страшно грозна и светотатска. По много лица в шествието се изобрази досада и гняв. В тоя същи миг музиката млъкна и хорото се пръсна и изчезна като от замахването на магическа тояжка… Възцари се пак тишината, из улицата се чуха само погребалните гласове на децата и Мердевенджиева… Кандов, останал на края, неволно се извърна назад, защото чу шумни стъпки. Той видя Редактора и няколко души още, които бяха напуснали хорото, за да придружат шествието. Редакторът беше пиян, с килнат фес и с твърде развълнувано лице. Той и другарите му бързаха да застигнат опашката на колоната. Кандов чу дрезгавия глас на Безпортева, който говореше вървешком:

— Елате, недейте става магарета… ами да целуваме ръка ней… И да й кажем: „Иди сбогом, сестро! Царство ти небесно!…“ Защото, който умре за народа, той е безсмъртен! Разбирате ли, патки?… Ако сте пияни, знайте себе си… И когато ви казвам — навождайте кратуни, поклонете се… Тая е света душа. Кажете ми, колко са такива на света? А предателите нямат брой, като морски пясък… Но вие море не сте виждали, затова не ставайте магарета, ами взимайте от човешка дума…

Току-що свършваше тая тирада. Редакторът видя Рачка, който тичешката замина край тях и носеше нещо в черкова.

Той му извика повелително:

— Я чакай бре! Чакай да те питам нещо… На, този е шпионинът на Стефчова! Смърт на такива поганци! — прибави той на другарите си.

Рачко видя разлютеното лице на Редактора и търти да бяга из една улица.

— Дръжте го! Да го питаме с кое право развонява улицата с името си! — извика Безпортев и всичките погнаха нещастния Рачка. Рачко, като лек и дребничък, хвърчеше като перушиняк и взема доста преднина над пияните си гонители. Скоро и той, и те се изгубиха зад завоя на улицата…

Кандов видя всичко това безучастно, разсеян. Той наведе глава и заследва пак процесията несъзнателно. Скоро по нея и той се умъкна в черквата.

XXI. Опелото

Навалицата, която из улиците нарастваше като поток, напълни буквално храма.

Носилото, сложено на четвъртитата мраморна плоча с издълбан двуглав орел на нея, срещу владишкия трон, беше центърът, около който шатреше и се тълпеше народът, със запалени вощеници.

Заупокойните молитви захванаха тържествено; сини облаци от кадилницата се издигаха към свода. Големите светилници пред олтара горяха, запалиха се и полилеите, черквата пламна от светила… Тоя блясък служеше да поутеши малко опечаленото семейство на Лалка.

По същата причина биде поканен и учител Климент да каже слово. Като богослов той владееше витийския дар и си служеше с цитати от светото писание. Но той, по неразположение, отказа. Поканиха Франгова. Подир малко колебание той прие и се покачи на второто стъпало на владишкия трон. Поповете прекъснаха пеенето и черквата се смълча.

Учителят, твърде развълнуван, с поглед към покойницата, захвана с як, но разтреперан глас:

„Братя и сестри!“

Но тозчас той биде принуден да се прекъсне. При вратата ставаше нещо извънредно. Тълпата се там затика и защуря смутено; чу се разбъркано шушукане, после — уплашени гласове. Това смущение се предаде насам и скоро достигна до предните редове, около носилото с покойницата. Настана страшно смущение и хаос.

— Идат! — викаха едни.

— Олеле мале, идат! — пищяха татък женски гласове.

— Кой иде бре? — обадиха се мъже из вътре черквата.

— Турците! Турците!

Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие. Образува се голям куп около чорбаджи Юрдана и Стефчова. Като влиятелни пред турците всеки мислеше да намери защита при тях и да бъде пощаден заедно с тях. Но голямата част от народа в луд страх кръстосваше черквата, бягаше, връщаше се, крещеше. Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ; няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах бе изписан по лицата; на мнозина бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното. Само един Кандов остаяше съвсем безучастен към всичко, що ставаше наоколо му. Той със скопчени ръце стоеше неподвижен при носилото и гледаше тъжно покойницата.

В това време се чу гласът на Соколова от галерията:

— Не се плашете, няма нищо!

Той, още в началото на паниката, беше се покачил на галерията, за да погледа из горния прозорец какво има извън черквата, на площада. Но той не видя нищо там обезпокоително. Никакви турци нямаше; напротив, той видя Редактора и другарите му, които влазяха под нартиката. Той беше пресипнал да вика оттам и да успокоява народа, но в шумотевицата гласът му не можа да се чуе.

Обадиха се и други:

— Мирни бъдете бе, хора, няма нищо.

— Кой ни уплаши? — викна друг.

— Кой излъга хората?

В същия миг влязоха Редакторът и другарите му запъхтени и захванаха да се кръстят. Те нито подозираха, че са причината на паниката. Защото Рачко, като бягаше пред тях, беше се втурнал уплашен в черквата и попитан от някои бабички защо бяга, той бе казал:

— Идат!

— Кои идат?

— Капасъзът и другите, много, много…

Разбраха, че той казва: капасъзи… много, много. Това беше доста за от месец насам плашеното население от турска сеч! И паниката…

XXII. Философията и две врабчета

Кандов не дочака свършека на погребението и излезе на улицата пак.

Странно! Той излазяше малко поободрен.

Видът на смъртта поумирява неодолимо всяко вълнение на душата, свързано със земните интереси; зрелището на тленността човешка отслабва зависимостта й от тоя свят. Грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността…

„На, тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Каква беше побеляла, побеляла, та страшна… Умря, умря… И Рада я нямаше там!… Ну, що, Рада!… Странно нещо, как ме е заслепила тая мома… Който ме види, би казал, че съм луд… Та отде зная, че не съм луд?… И защо? За нея. Та що е тя и защо моите безконечни мъчения, моите дълги безсъници? Да, и защо всичко това? За една жена, за една друга Лалка, която утре ще умре също и ще стане мощи и прах. Любопитно е дали я бих обичал, ако я видех такава в едно носило, че я закарват в гроба, да хранят червите с нея… Каква глупост, мерзост… Да? И наистина, що е тая Рада, това нещо, това нищо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая, и ада?… Какво е тя?… Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо. Едно безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези, тъкани, хрущели, смрад, които се наричат Рада, и утре ще се сплуят и преобърнат на гной и прах… Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него! Моят всемощен дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!… Страшно, безумно… И как тъй по-рано се не отрезвих, не си казах: бе, Кандов, твоето призвание е друго и по-велико, отколкото да пъшкаш подир една глупа рокля… Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката, отечеството… И колко живот там и подвиги, слава, и борба, и чудеса… и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което, ако да не бях видял, нямаше никога да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува… Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая Лалка, за да усетя към какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя се пробужда като орел и трепва криле, и ги разперва, и като него волно, свободно хвърчи в безконечното пространство… Колко съм щастлив, ох!“

И Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той усещаше, че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше победоносно. Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба в душата му! Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си непотребен череп от разбита паница… Радиният образ стоеше така далеко, така далеко в мъглявата безконечност, бледен, безжизнен и облачен, като развян при внезапно пробуждане сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от очите му и той виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова, което го окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той поздрави приветливо, като никога, ония, които го срещнаха, разговори се с Павлаки Недев за гюла му, разпита го каква беше ланската цена и колко маскала мисли да изкара тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се завръщаше весел у дома си.

Той се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.

Като минуваше край зида на една градина, един дъжд от бели листенца като Маргарит посипа главата му.

Той вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила клони над улицата. Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си…

Кандов остана вкаменен!

Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая любовна сцена…

Той изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя тъй.

— Болен си, болен си, Кандов! — пошушна си той безнадеждно. — Болен си, братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере.

И той завървя пак несъзнателно.

— Да, лек, лек, радикален лек! — повтаряше си той… Но какво! Физическа болест да беше… Но тая рана е в душата… Не се гори с нажежено желязо. Що? Дали да не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за телесните недъзи, но и за душевните… Това е истина явна като ден. Жално, че тука няма психиатри-специалисти… Защото аз съм луд, да, луд… Все едно, и при тоя… Някой съвет, кой знае, мога да получа — и да не бъде без полза… Да… Нека се възползувам от случая. Нищо не губя… Но друго трудно: трябва изповед пред доктора… Трябва да стана смешен… Не, невъзможно… По друг начин трябва…

И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският доктор.

XXIII. Лекът

Когато се спря пред вратата му, Кандов си избриса пота от лицето, па почука.

— Entrez! — извика се отвътре.

Той влезе. Пред него стоеше докторът, човек около четирийсетгодишен, висок, но слабо сложен, с продънено, бледно и мършаво лице, с два редки бакенбарди и с хитро ироническо изражение в погледа. Той беше по жилет и сбираше вещите си в един джамадан, очевидно, готвеше се да тръгне. Той беше изпратил Лалка и нямаше вече работа тука.

Кандов се назова.

— Седнете, господине — покани го докторът учтиво; — тук е малко разхвърляно, но прощавайте.

Вежливият прием поободри студента.

— Извинете, господин докторе, че ви безпокоя, но аз само за няколко минути дойдох.

— Ба, когато доктор приема болни, никога не се обезпокоява; докторът без болни не може да бъде весел, както болният без здраве…

И с тая зловеща шега той хвърли изпитателен поглед на изпитото меланхолично лице на госта си…

— Как сте?

— Благодаря, аз съм здрав — отговори с пресилена усмивка студентът; — но само дойдох да ви искам съвет за другиго едного.

— Той е тукашен?

— Тукашен, но…

— Защо го не доведохте? Виж, не остая време.

Кандов се посконфузи.

— Как да ви кажа, господин докторе, аз дойдох да се допитам до вас повече за една литературна работа…

Докторът го погледна зачуден.

— Вие можете да ме осветлите върху един психологически въпрос, който ме затруднява силно. Тоя въпрос съвпада в областта на медицината.

Докторът чакаше въпросително.

— Пиша един роман — каза Кандов, като натьртяше на всяка дума.

— Как, вие сте списател?

— Не, опитвам се… Захванал съм един роман… Главният герой е твърде влюбен, лудешки, безумно, безнадеждно в една личност, която се обича с другиго; а тая страст ще го доведе до самоубийство…

— Има една немска повест, която бях чел някога във Вена — каза докторът, като се почеса над ухото, за да си науми; — там се разправя за подобна една любов…

— Гетевият Вертер? — попита живо студентът.

— Да, от Гете романът — припомни си докторът; — той се самоуби, нали?

— Да, но аз искам да спася моя герой…

— По-добре убий го, па тури точка, да се не мъчи. Направи, както ние докторите на болните… то е най-доброто.

Докторът придружи думите си с нова зловеща усмивка, която издаваше безсърдечието; свойствено за докторите, привикнали с равнодушие да гледат страданията и смъртта на пациентите си.

Кандов побледня.

— Не, това ще бъде лош пример за читателите… Самоубийството е заразително също…

— От каква народност е героят ви?

— Българин.

— Българин? Че българи май не страдат от кара-севда. Техните сърца са обвити в биволска кожа… Вие знаете що е карасевда? Amour désespéré!

— Да, отчаяна любов — забележи студентът глухо.

— Обаче аз не знам някой от българите да е умрял от голяма любов… Един момък се обеси по-преди, по то беше, че фалира евреинът, та изгуби…

— Но моят герой, както ви казах, господин докторе…

— Да, изключение, разбирам — прекъсна го лекарят; — по понеже е българин, не трябва да го самоубиваме, то няма да бъде вярно… Той трябва да се мъчи…

И докторът се усмихна пак с неприятна усмивка, като погледна часовника си. Очевидно той бързате.

Кандов забележи нетърпението му. Той каза бързешката:

— Именно, затова се обърнах към вас за съвет, господин докторе. Развитието на разказа изисква, щото героят ми да живее, за да извърши други работи… Но за да ги направи, аз искам по-напред да го изцеря от тая ужасна страст, която го парализира и убива. Как може да стане това най-естествено, най-правдоподобно?

Докторът се взираше любопитно и внимателно в Кандова: пръв път в докторската му практика се явяваше такава консултация. Той се трудеше да прочете в очите и физиономията на госта си, сякаш искаше да открие друг смисъл на думите му. Тоя поглед смути студента и неуместна червенина излезе по неговото мургаво личице. Смущението му се усили, когато едно ироническо ухилване заигра по безкръвните тънки устни на доктора.

— Разбрах, разбрах, вие търсите лекарство против една от най-упоритите психически краста.

— Да.

— Има ги, но, за жалост, действието им не е сигурно като на кинината против треската, господин Кандов.

И докторът пак се вторачи в Кандова.

— Кажете най-решителните, господин докторе.

— Преди всичко, бих ви препоръчал бабешкото лекарство: намерете една трева, която бабите викат омразно биле (забравих го по латински), уварете го в петък срещу събота, ама в необжежено гърне, и залейте героя си с чорбата, когато спи: той ще намрази тозчас възлюблената си…

Докторът се изсмя.

Кандов се навъси:

— Вие сериозно не говорите това, господин докторе.

— Не щете това? — продължаваше да се смее лекарят. — Тогава аз бих ви посъветвал да го пратите да се напие с вода от Лета и ще забрави… Вие знаете коя река е Лета?…

Кандовото лице се запали от тая шега и от това питане, еднакво безочливи и неуместни.

— За жалост, Лета отдавна е пресъхнала — притури лекарят.

Кандов стана да си върви. Докторът му махна с ръка и сдоби сериозен вид.

— Добре, слушайте, за да разлюби човекът ви оная, която люби, накарайте го да се влюби в друга, пак тъй слепешки и силно…

Кандов клюмна отрицателно.

— Това значи да замени дявола с чорта.

— Вярно, вярно — каза докторът ухилен. — Има друго лекарство: вкарайте го в развратен живот, нека удави душата си и чувствата си в пиянството на сладострастието… Нека абрютира, та ще забрави.

Кандов се навъси с отвращение.

— Той ми е потребен да извърши големи работи после. При това моят герой е натура благородна, неспособна е да се оскоти.

— Хъ, тогава друга работа… Остая само едно лекарство, щом човекът ви е такъв деликатен господин. Но тоя лек е палиатив, вие знаете що е палиатив?

Студентът пак се намуси, па клюмна утвърдително.

— Отдалечете негова милост от любезната му; пратете го да се разходи година-две далеч някъде, много далеч… Нека да иде например в Бразилия, нека пътува по Ледовития океан и да остане загащен от ледовете девет месеца, и да се храни само с маст от кит. Или, ако мислите, че там може да простине и да го хване скорбут, пратете го в Сахарската пустиня, да стане цар на някое черно племе и да го подчини под властта си…

И докторът, като даде всичките тия планове, подсолени с шеги и вшутявки, стана. Кандов стана и той.

— Благодаря ви, господин докторе, ще се възползувам от съветите ви. — И той подаде ръка да се прости.

— Сбогом, радвам се, желая здраве и дълъг живот на вашия болен господин и вам. — Но когато Кандов приближи до вратата, той му каза сериозно: — Господине, платете за съветите… Ние докторите от тях живеем.

Кандов го погледна смаян. Но тозчас бръкна в жилета си, извади една рубла и я сложи на стола.

И излезе бързешката.

— Тоя халосник — каза си докторът, като увираше внимателно рублата в портмонето си, — сяка, че ме надхитри… Аз още от първите му думи разбрах, че той за себе си иска лек… Хващам се на бас, че той е влюбен като синигер и сънува клупа на едно въже… Dumstein!

И той се залови пак да събира вещите си.

— Тоя шутник — мислеше си Кандов, като излезе на улицата — пак каза едно свястно нещо, при многото блядословия… Той има право: само раздялата, само отдалечаването ще ме спаси мен… Трябва да се намеря съвсем под друго небе, на други пояс, на други кът на земята, дето нищо, нищо да ми не наумява за оная… Да, аз сега си спомням, че в такъв случай съветват отдалечаването, бягството! И те ще ме доведат до брега на реката, за която подметна това венско лапацало. Беж, беж, Кандов! За Москва, за Москва!

И Кандов, озарен от тая мисъл, възхитен от такова спасително решение, затананика припева на популярната руска песен:

Той бързешката стигна у дома си, яви на домашните, че утре тръгва за Москва, за да следва науките си, и захвана да събира с трескава бързина пътните си вещи.

Той натъпка още тая вечер джамадана си, свърза и малко денкче и спа нея нощ дълбоко и непробудно, защото не е спал няколко нощи наред.

Заранта се разбуди весел и бодър. И за да си не даде възможност да мисли за Рада, той се занима с мисълта за пътуването си и за новия живот, който ще заживее в белокаменната… И възхитен, той тананикаше:

Докараха и коня, който щеше да го кара през Балкана. За Москва! За Москва! — казваше той, като туряше в джамадана някои забравени книги… Тъй като беше се навел до прозореца, той машинално погледна на улицата и видя баба Лиловица — с друга една бабичка. Той потръпна, но неволно се вслуша в онова, което баба Лиловица гълчеше с другата.

— Та сега ти, булка Лиловице, пак си остана саминка?

— Ех, ами какво да се прави? Вчера изпратих Радка за Клисура… късаше ми се сърцето, като тръгваше тъй кахърна… Ех, бог нека си има милост за нея.

Кандов остана като гръмнат.

След един час той тръгна.

Той тръгна… за Клисура!

Същия ден Николай Недкович и Франгов, удивлени от странната промяна, що забележиха у студента, отидоха у тях да го навидят, но узнаха, че тръгнал за Клисура, „да се поразходи до сродника си“.

В стаята му още царуваше безредица: джамаданът разтворен, вещи разхвърляни… На масата лежаха куп руски книги. По надписите на подвързията гостите познаха, че те бяха социалистическо-анархически издания, печатани в Лондон и Женева. Най-горнята обаче беше един роман: „Преступление и наказание“ от Достоевски. Стоеше и един друг разтворен роман на масата: „Страдания молодого Вертера“. Там имаше редове и цели страници отбележени с червен молив…

Тия съчинения показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение…

Да, и полуотвореното писмо за Рада.

По чувство на деликатност, Недкович тури писмото в портфейла си, за да не падне в други нескромни ръце.

XXIV. Буря пред буря

Радиното тръгване за Клисура стана неочаквано и внезапно. Заранта, когато Кандов обикаляше портата й, дойде у нея един верен клисурец, който се завръщаше от К-во с талигата си, и й обади, че Бойчо го бил помолил да я вземе пътем и закара в Клисура. Щом получи това известие, за което се надяваше, тя побърза да иде да целуне своята приятелка Лалка, поминала се тая нощ, и да й каже последното прощавай. Ней отдавна бе затворен пристъпът до Лалка и в Юрдановото семейство. Но появяването й при мъртвата никого не зачуди, нито възмути. Тя беше Лалкина приятелка и това беше доста. При това, никой няма право да отнеме сбогома на един покойник. Там, дето е влязла смъртта, ключалката пада от вратата; големи и малки, приятели и врагове са еднакво добре дошли пред прага на вечността… Домашните се отместиха трогнати и й сториха път. Когато Рада коленичи пред Лалка и я прегърна и с целувки по челото, което заливаше със сълзи, изговори: „Мари сестрице, мари Лалке, какво направи?“ — всичките домашни отчаяно заридаха, а Рада поеха под мишница и изведоха навън премаляла…

Рада се настани при госпожа Муратлийска, неотдавна минала в Клисура. Тя на драго сърце бе приела Огняновата просба и даде гостоприемство на бездомната девойка.

Прозорците на къщата, обърнати на север, гледаха цяла Клисура, дола й и Стара планина. Великанският връх Рибарица (тук наричан Вежен), увенчан със зимната си корона още, спущаше стремително южните си поли, под които стоеше градецът; тук-там по зелените му хълбоци пъплеха стадата на влашките номади и се червенееха мандрите им; на изток града заграждаха високи изкъртени брегове и ронливи сипеи, на места голи, на места покрити с лозя и трендафилови градини. Една лъкатушна пътека се изкачваше до върха и водеше към оттатъшната урва — Зли дол, отдето е друмът за Стремската долина. И от другите страни Клисура затваряха бърда: тя стоеше загнездена в дълбок дол, плувнала в зеленина и овошки и в розови градини, които пълнеха въздуха с благоухания. Зимно време твърде скръбна и затворена, лишена от кръгозор, тя сега беше едно прелестно кътче, пълно със сенки, прохлада и миризма.

Кандов пристигна вчера, сиреч на следующия ден след Рада, в Клисура и слезна на гости в дома на един свой роднина — благовиден предлог да бъде близо при Рада. Още същия ден той я посети и я намери потопена в сълзи и горест за Лалкината смърт. Той разбра, че посещението му беше неприлично в такова обстоятелство, но нему му олекна и светна. Той даже се почувствува щастлив, че видя Рада.

Днес Кандов пак се озова доста рано. Той я намери още по-убита и смутена, едно от скръбта за Лалка, друго от слуха за близкото избухване на въстание в Копривщица и от незнанието що е и къде е Бойчо. В това угнетено състояние Рада с удоволствие видя Кандова.

— Кажете ми, господин Кандов, какво има? — попита тя безпокойно.

— За въстание говорят — отговори Кандов сухо.

— Какво ще правя сега, боже мой? И Бойча го няма — не се е явил чер-бял…

Кандов гледаше разсеяно из прозорците към някаква точка на Рибарица.

— А какво мислите, господин Кандов? — попита Рада нетърпеливо.

— Аз?

— Да.

— За въстанието ли?

— За въстанието.

Той каза равнодушно, като се не обръщаше към нея:

— Въстание — въстание! Ще се бият, ще пушкат, ще се колят — да освободят България…

— А Клисура?

— Може и тя… впрочем, все равно…

— Как все равно? Ами вие?

— Все равно и аз…

Кандов отговаряше разсеяно, като че го питаха за нравите на Нова Зеландия… Но под тоя разсеян вид, под това студено нехайство към събитията, които решаваха съдбата на България, се криеше черно отчаяние. Но ни той, ни Рада не чувствуваха това.

— Какво мислите да правите сега, като ще е въстание навред? — попита Рада.

— Каквото трябва.

— Как каквото трябва? Вие няма да се биете?…

— Какво мога да направя аз, Радке? Само едно — да умра!… — отговори Кандов мрачно.

Вратата се чукна три пъти, ниско.

— Бойчо! — извика Рада и му отвори.

Огнянов влезе предрешен като селач, уморен и прашен. Той се връщаше от Панагюрище. Той бе присъствувал в главното събрание при Мечка, дето бе решен денят на въстанието — 1 май. Сега Огнянов бързаше да иде в Бяла черква, да вземе последните мерки по приготовлението, в няколкото дни, които му остаяха, и Да дигне знамето в Бяла черква на уречения ден. Той мина през Клисура, за да се прости с Рада. Но едва пристигна в къщата, дето имаше прибежище, той намери там писмо от Бяла черква и бързо се запъти към Рада, без да се срещне с някого.

Той се спря и хвърли студен и пронизителен поглед на Кандова, който стоеше спокоен до прозореца.

Рада избъбра няколко думи да изкаже радост, но като видя измененото лице на Огнянова, тя остана като попарена.

— Извинете, че тъй рано ви развалих разговора — каза Огнянов с горчива усмивка, но бледен.

Едвам сега той погледна и Рада.

— Какво е, Бойчо? — каза тя с глас схванат и пристъпи към него.

— Доста преструвки! — каза Огнянов студено.

Тя се спусна, като да го прегърне. Той се дръпна.

— Да е просто, пощадете ме от вашите нежности… — Па като се обърна към Кандова, каза нервно: — Господин Кандов, не зная как да ви благодаря, че дойдохте чак от Бяла черква на приглашението…

Злоба задавяше гласа му.

Кандов се извърна от прозореца.

— Какво приглашение? — попита той сухо.

— Какви са тия думи, Бойчо? — попита Рада замаяна. — Господин Кандов е дошъл на гости у роднини… Той…

Тя се прекъсна и заплака.

Тя заплака, защото пръв път беше принудена да излъже, против волята си, фатално. При краткото си свиждане в Бяла черква тя нито има време, нито се сети да му обади за странните задиряния на Кандова, когото не смееше да отпрати. Сега Огнянов го заваряше при нея, и рано. Навярно до ушите му бе дошло нещо за тия посещения, а проклет случай идеше да укрепи съмненията му, преди тя да ги разсее.

Рада се надяваше, че сам Кандов ще даде обяснения, за да я избави от мъчното положение, но той мълчеше.

— Кандов, кажете ми нещо и вие, ще ми бъде весело — каза злъчно Огнянов, като хвърли презрителен поглед въз съперника си.

— Нищо нямам да казвам, аз чакам вие какво ще кажете — отвърна студентът хладнокръвно.

— Това са низости! — изкрещя Огнянов, като по-гледна и двамата.

Кандов пребледня още повече. Уязвената му гордост го изтръгна из мрачната апатия.

— Огнянов! — извика той.

— Викай по-високо, уплаши ме! — отзова се по същия начин Бойчо.

Челюстта му трепереше от гняв.

Рада се спусна към него уплашена, да не направи пакост. Тя знаеше неудържимата буйност на характера му.

— Боже мой! Бойчо! Какво правиш? Чакай да ти разправя! — викаше с разплакан глас Рада.

Огнянов я устрели язвително.

— Няма нужда, Радо, не се унижавай да проливаш сълзи. И аз, глупец, вярвах, че съм намерил самата невинност над невинностите… хвърлих толкова любов! Хвърлих сърцето си на улицата… Какво заслепение!

— Бойчо! — викаше отчаяната Рада, като хълцаше.

— Престани! Между нас няма нищо общо вече. Булото ми падна… Какво заблуждение!… Да мисля, че ще обичаш мене, един вагабонтин, когото очаква кол и бесило, додето има такива рицари на громки фрази, високомъдри и благонадеждни страхопъзльовци… Боже мой, какви низости имало на света!…

И той се обърна да излезе.

— Огнянов! Вземи си думите назад! — извика Кандов, като го последва.

Огнянов се спря.

— Аз ги повтарям: низости и подлости! Това е гнусно злоупотребление на приятелско доверие… Отказваш ли очевидността? — каза Огнянов, като заливаше с гневен поглед студента.

— Или си вземи думите назад, или смърт! — изрева Кандов, запенен от ярост.

— Смърт? Тя може да плаши само революционери, които спасяват България при полите на жените.

Кандов се хвърли на Огнянова, като искаше да го удари по главата. Всичкото му дълговременно страдание и мъки се превърнаха на поток от ярост против косвения виновник техен.

Огнянов беше як. Той оттласна Кандова до самия вид, па извади два револвера из пояса си.

— По хамалски не ща; вземи тоя пищов. — И Огнянов подаваше оръжието.

Рада, полудяла от страх и отчаяние, отвори прозореца към улицата и викаше с висок глас, за да привлече вниманието на минувачите.

Тогава се чу гласът на камбаните, които звънтяха гръмовито. Екливият им звон цепеше въздуха. Огнянов, както държеше пищова да го даде на противника си, тъй остана неподвижен. В това време бързи стъпки затропаха извън и вратата с трясък се разтвори.

Влязоха неколцина клисурци въоръжени.

— Въстание се вдигна! Да живее България! — извикаха те.

— Де се сбира народът? — попита Огнянов троснато.

— На краищата, на Зли дол, на Пресвета… Не се майте! — И бунтовниците излязоха бързешката, като викаха „Да живее България!“ и пееха „Боят настава…“

А камбаните звънтяха бясно.

Огнянов се обърна към Кандова:

— Сега имам малко работа… Ако остана жив, ще ти дам удовлетворение… Засега дръж компания на госпожицата, за да се не плаши. — И той излезе бързо навън.

Рада, поразена от новата беда, падна на миндера без свяст. Госпожа Муратлийска, привлечена от вика й, втурна се и взе да я свестява.

Кандов се ослушваше в камбаните, като човек, който сънува. После се наведе и вдигна едно смачкано писмо, паднало от ръката на Огнянова. Той прочете следующите редове:

„Графче! Не е зле човек да си има приятели: Кандовчето не можеш го купи с торба злато. Знай, че той, докат беше тука, не оставяше нито час Рада Госпожина самичка: твоето вярно гълъбче и невинно ангелче! Днес Кандовчето тръгва за Клисура, че прие билетче от гълъбчето — много му се стягала душата за тебе, та го вика да я по утеши… Да ти е честита Рада, па и приятелят да ти е честит. Блазе ти!… Па да знаеш, че това, дето ти казвам, е «тайна работа»: освен попа и селото, само ти я не знаеш… Хай освободи България, Рада Госпожина ще направим царица.“

Писмото беше пристигнало вчера по неизвестен канал. То не носеше подпис.

Кандов скъса тая мерзост и плюна на нея, па излезе.

XXV. Въстание

Пет деня вече как Клисура се намира в революция.

Всяко занятие е спряло; всякой друг интерес е забравен; възбуждение необикновено, изписано по всичките лица. Градът беше възхитен, безпокоен, наежен; една опияняюща атмосфера течеше из улиците… В тия пет дни клисурци бяха преживели няколко живота — пет векове от страхове, надежди, възторг и отчаяние… Всичко това, което виждаха и което правеха, и което им се чинеше по-преди, че е много, много отдалечено, струваше им се сега, че е някой тежък сън, докарваше ги до умопомрачение…

На 20 априлий клисурският представител в главното събрание при Мечка пристигна от Копривщица, въстанала същия ден, запрегръща домашните си и им обяви, че часът на въстанието удари… Скоро в училището се събраха главните съзаклетници и Караджов, подир като изпя песента „Боят настава, тупат сърца ни“, държа пламенно слово и Клисура с възторжени викове и при звона на камбаната се прогласи въстанала. Разпратиха се тозчас писма до комитетите в другите балкански градове, да подкрепят движението на Клисура и Копривщица, като сторят същото; назначиха се десетници и началници на стражите, затекоха се у дома си, та се въоръжиха: стреляха, гониха с куршуми, но безуспешно, заптиетата, които се спасиха с бяг в планината. Всички мъже бяха изкарани извън града по височините. По всичките тия стратегически пунктове се поставиха стражи по 15–20 души да бранят града и изриха окопи, да им служат за защита. По тия стражи беше пръснато почти цялото мъжко население на града — от осемнайсет до петдесетгодишна възраст хора. Никого вече не пуснаха назад в града; храна и други потреби заръчаха всекиму да носят домашните му. Въстаниците бяха въоръжени кой с какво можал.

На сутрешния ден, когато в черква коленопреклонно се молеха — свещениците и жените, защото мъжете бяха при укрепленията — за избавянето на България от робство, градските първенци, прегърнали с радост движението, избираха военен съвет, както и главнокомандующи на въстаниците. По обяд понесоха с голяма тържественост левското знаме на височината на Зли дол и го предадоха на защитниците. Остатъкът от деня се употреби в назначаване началници при важните укрепени върхове, в дотъкмяване джепането и другите потреби за въстаниците и в разни още разпореждания по отбраната на града. Но вестите, които пристигаха отвън, не бяха утешителни: освен Средна гора, никакви нови места не бяха се дигнали. Нощта завари въстаниците в силно униние.

На 22 априлий въстаниците убиха двама турци пътници. Въстанието вече се окървави и жребият бе окончателно хвърлен. Но напразно се взираха от височините да видят пожара на някои турски села в Стремска долина, условен знак, че Каблешков е дигнал българските села там… Тогава подириха в планината заслон и скривалище за семействата и пратиха в Копривщица за помощ.

Въстаниците осъмнаха мрачни и паднали духом. Гергевден никого не веселеше и камбаната, която свикваше богомолците в храма, меланхолно издаваше звън, приличен на погребален. Но изведнъж звънтенето стана по-живо и триумфално и лицата светнаха от радост: Волов водеше от Копривщица подкрепление, състояще от петдесет души въстаници, повечето селяни из средногорските села. Той дойде право в черковата, дето се отслужи тържествено молебствие… Камбаните загърмяха още по-празнично. След това Волов с дружината си, със свещеници и литии потегли към позициите. Там осъди на смърт няколко цигани и турци, уловени като шпиони. Той сам съсече със сабята си едного от тях. След тия екзекуции Волов се завърна сам в Копривщица. Осталото време се употреби за довършване на окопите.

На следующия ден унинието пак се възцари. Напразно далегледните стражи се озъртаха по цели часове да зърнат многожелания пожар в долината. Каблешковата експедиция беше се върнала безуспешно назад в Копривщица. Малцината пътници, които пробиха тука през първите дни на въстанието, обаждаха, че всичко е мирно в долината и че никакъв знак няма за близко въстание… От вчера и пътници престанаха да идат… Вместо тях мярнаха се далеко на друма няколко конника турци, изгърмяха и пак се върнаха назад… Обезсърчаването нарастваше. Не помагаха ни насърчаванията на по-сърцатите, които намаляваха всеки час, ни отлъгвания, ни строгите внушения.

Това плачевно настроение в редовете на клисурските защитници се усили още повече на 25 априлий. Те видяха, че са оставени сами на себе си, сиреч на неминуема гибел… Тя беше очевидна. Шепата защитници, които можа да даде градът, всичко-всичко около двесте и петдесет души, пръснати по вси страни, не стигаха, за да отблъснат страшната сган башибозуци, които щяха да налетят както от изток, тъй и от запад… А ново подкрепление от Копривщица те не чакаха: тя сама имаше нужда от помощ. Отпадането и обезсърчаването молепсаха всичките укрепления. Дисциплината слабееше, разкайването, ропотът, натякванията — авангварди на деморализацията — замениха ентусиазма на първите дни на въстанието. Неприятеля още не бяха видели, но го чувствуваха, близък неминуем, грозен. Бунтовниците приличаха вече на армия разбита — без бой, — на едно трепетно стадо сърни, сгащени в някой безизходен кът, които чуваха рева на зверовете. Малцина запазваха присъствие на духа, още по малцина хранеха поне искра надежда за добър изход. При нравствените страдания притуряха се и физически: мразовит вятър духаше нощя от балкана и вкочанясваше бранителите във влажните им окопи, дето бяха принудени да нощуват, без да палят огън. Тия бедни абаджии, прекарали живота си в мирен труд, с игла в ръка, и превърнати сега в бунтовници, навтъкани с оръжие, бяха за оплакване. Глухи пъшкания и въздишки се разнасяха нощя из окопите, в които никой не можеше да мигне от студ и безпокойство.

— Честито ти царство, булка! — здрависваха се бабичките на улицата в първия ден на въстанието.

— Отидохме си, братко, изгоряхме си — шъпнеха си сега най-разпалените по-преди съзаклетници.

Отчаянието растеше. То беше ясно отпечатано по хлътналите лица. Обаче реч за оттегляне, за бяг от никои уста още не беше капнала. Но тя стоеше във всичките души.

Такова беше тоя ден състоянието на духовете по всичките върхове. Такова беше то, или почти такова, и на Зли дол — най-важния пункт на защитата.

XXVI. Батареята на Зли дол

Върхът Зли дол, на североизточния край на града, имаше хубаво стратегическо положение. Той командуваше на околността и държеше ключа на друма, който свързва Клисура със Стремска долина… Оттук погледът потъваше далеко във вълнообразните голи поляни на изток, по които се мяркаха далегледните стражи, съставляющи „веригата“ на клисурската армия.

Стражата на Зли дол беше най-многочислена. Тя беше засилена от средногорците на Волова — останки от разбити чети — и тя се готвеше да посрещне с куршумите си първия напор на неприятеля.

Днес се забелязваше особено оживление там. Някаква бодрост светеше в погледите. Но те не бяха обърнати към посоката, отдето се очакваше врагът, а към дола, в който се гнездеше Клисура. Всички се взираха напрегнато в пътеката, що извиваше по урвата насам. Там един въстаник, с гигантски ръст, носеше нещо бяло, дълго, цилиндрообразно на рамо. Подире му една жена, пълна и снажна, селянка по облекло, идеше, прегъната под едно бреме, очевидно много тежко.

Именно в тия двама хора бяха впити всички погледи. И имаше защо: те изнасяха артилерията до Зли Дол!… Тя състоеше всичко на всичко от един черешов топ.

Той беше на рамото на гиганта.

Снарядите, състоещи от железни късове, куршуми, цигански гвоздеи, петала и пр., висяха в торба на гърба на селянката.

Очите на въстаниците пущаха пламък от удоволствие; въодушевление общо завладя Зли дол!

Най-после гигантът изнесе на върха топа, облян с горещ пот, който капеше като дъжд от веждите му и от шията му.

— Майка му стара!… — изохтя той, като тръшна смъртоносното оръдие на земята.

Натрупаха се да гледат с любопитство топа… Имаше още двайсетина подобни, назначени и за другите укрепления, но те бяха още в града. Този беше изкаран, за да опитат гърмежа, гюллето му и далнобойността му. Притеглиха го още по на високо място, отдето можеше да се бие друмът и голите рътлини, напълниха го хубаво с джепане, заковаха го здраво за земята с колове и изкопаха зад него широка дупка за прикритие на артилеристите…

Въстаниците горяха от нетърпение да чуят гласа на първия български топ! Детинска радост и възторг неописуем вълнуваше всички. Някои плачеха…

— Слушайте как ще зареве балканският лев, момчета… Гласът му ще разтрепери трона на султана и ще обади на цял свят, че Стара планина е свободна!… — казваше началникът на злидолската стража.

— Тоя гръм ще разбуди и другите наши братя в Стремската долина и ще им науми длъжността: те ще грабнат оръжие и ще се опълчат против общия душман! — каза друг.

— Оттука ние заповядваме на цялата долина… нека само се покажат тираните: на матруша ще ги направим!

— Ни един няма да оставим, майка им стара! — изрева Иван Боримечката, като продължаваше да брише с шапка зачервенялото си мокро лице.

Защото гигантът, който изнесе топа, беше нашият стар познайник — Боримечката; джепането бе изнесла жена му. Те още преди месец бяха се преместили в Клисура, по работа, и увлекли в революцията.

Палячът на фитила се готвеше да почне работата си.

— Чакай, Делчо, да се не изплашат женорята и децата, да се обади по-напред — каза Нягул абаджият.

— Харно кажеш — отзова се други, — да пратим протогера да вика из града, защото има тежки жени…

— Къде ще пращаме в града, да се губи време? Оттука някой да извика, дето е с по-гърлест глас, всеки ще чуе.

— Боримечката! Боримечката! — извикаха неколцина, които познаваха страшната сила на дробовете му.

Боримечката прие на драго сърце новата мисия. Той попита какво трябва да каже, запомни го хубаво и отиде на срещната височина, по-близо до града. Па се изправи там във всичката си гигантщина, напъна гърдите си напред, дигна главата нагоре, разтвори широко челюстите и викна проточено:

— Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара… та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат… Читаци няма никак още… Не се видят читаци, майка им стара!

Той повтори това съобщение още няколко пъти, през една минута почивка. Балканските екове отговориха на тоя силен глас. Той проникна и във всяка къща на града. След като се даде това успокоително предупреждение на домочадията, пристъпи се до работа. Делчо секна огън, запали голям къс прахан, забучи го на един дълъг прът и приближи към гъзера на топа. Праханта се разпаляше и пушеше; сини облачета дим се извиваха из въздуха… В трепетно ожидание на гърмежа въстаниците поотбягнаха надалечко, други легнаха в окопите, за да не видят нищо, някои даже си запушиха ушите с пръсти и замижаха. Няколко секунди минаха в ужасно, неизразимо напрежение на нервите… Синият дим все се пушеше над фитила, но не успяваше да го запали. Сърцата биеха до пукване. Това мъчително състояние ставаше нетърпимо… Най-после, по фитила прехвърча бяло пламъче, запуши се и той и веднага топът издаде някакъв немощен, сърдит, дрезгав звук, като кога чупиш суха дъска, нещо прилично на остра кашлица, и се покри с гъст облак дим… От тая кашлица топът се цъфна, а джепането си изхрачи само няколко разкрача далеч… Мнозина от налягалите въстаници даже не чуха гърмежа му…

Някой си, на смях или наистина, каза, че той бил вземал тоя шум за шум, излязъл из нецензурния канал на Ивана Боримечката…

Тоя нещастен резултат извади наяве недостатъците на артилерията. Прочее, прибързаха, та поправиха другите топове, като ги стегнаха яко и на гъсто с железни обръчи и въжа, а някои извътре облякоха с тенекия. Още тоя ден изкараха по два топа на всяко укрепление, напълниха ги силно, закрепиха ги на кола, заковани здраво за земята, и изкопаха зад тях дупки за палячите на фитилите. Всеки топ бе назначен да послужи само за един път и в известна, определена посока да гръмне.

Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето „пукнало“ вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и да потреперят стъклата от гърма.

XXVII. Изпит

Огнянов беше сега на едно от източните укрепления, направено на една височина между Зли дол и Стара река. Това укрепление беше еднакво стратегическо със злидолското, но то имаше това преимущество, че от него се виждаше част и от Стремската долина, която се зеленееше далеко на изток, зад голите хълмове, в дълбината. Защитниците на това укрепление, трийсетина на брой, разоблечени и по ръкави, поради силната жега, се щуряха насам-нататък, с угрижени и оцапани лица. Унинието владееше тук, както и в другите укрепления.

Огнянов, облечен във въстанически дрехи, с неизбежните два револвера на кръста, беше се качил сега на насипа на окопа, та гледаше с бинокъла в долината. Той гледаше, именно, някакъв син димец, който някои бяха взели за ожидаемия пожар.

Огнянов отпусна бинокъла, слезна от насипа и избъбра мрачно:

— Не е, въглища горят в Средна гора.

В тоя миг той забележи Боримечката, който идеше насам и караше едно лице, което не принадлежеше на укрепленията. То беше дребно човече, българин, с тъпоумна уплашена физиономия, в потури и салтамарка ожулени и с шарена торба на гърба.

— Шпионин! — каза Боримечката. — Уловихме го из дола. Изпитвахме го всякак… мълчи като галфон. Какво заповядаш да го сторя?

Неволна усмивка заигра по лицето на Огнянова. Той позна Рачка Пръдлето.

Рачко беше вчера оставил Бяла черква и тръгнал за Рахманлари, да кърпи турчата, свободно занятие, в което намираха оскуден поминък мнозина още сиромаси белочерковчани. По простотата си, той не бе разбрал още нито какво се готви в Бяла черква, нито какво става насам, затова биде много учуден, когато в Рахманлари, вместо да приеме поръчки за кърпеж на дрехи, прие няколко кърпела по гърба от раздражените турча и биде изпъден с най-неделикатни псувни. За да се не върне назад пак с празни ръце, той реши да иде в Клисура, остала наблизу. Появяването обаче на турско конно отделение го подплаши и той улови дола на Стара река, та оттам да влезе в Клисура. Така попадна в ръцете на предните стражи.

— Какво дириш тъдява бре? — попита Огнянов. Рачко, който досега беше обезумял от уплашване пред вид на толкова въоръжени хора (които той бе вземал за хайдути), сега се поокопити. При всичко, че имаше неприятно възпоминание от Огнянова, той му стоеше като свой човек, като приятел, между тия странни хора… Езикът на Рачка се развърза и той криво-ляво разправи му одисеята си.

Бойчо с удоволствие чу, че той вчера е оставил Бяла черква.

— Какво има в Бяла черква?

— Нищо, нищо, слава богу, нищо…

Това „нищо“ прободе Огнянова като с шиш.

— Не лъжи, право да казваш!

— Няма нищо, ти рахат да бъдеш, нищо няма.

— Как, нищо там не става ли?

— Вярвай бога, нищо… искаш ли да ти се закълна?

„Тоя дръвник нищо не знае — помисли си Бойчо с негодувание; — дали пък не крие, дали наистина не е пратен от турците?… Как само той да проникне тука, а други не може!“

И той го пронизваше с огнения си поглед.

— Слушай, право обаждай, че ще накарам да ти сплескат главата на един камък!… — каза Бойчо е внезапно зачервеняло от гняв лице.

— Не, ти го остави на мене, даскале — намеси се Боримечката, — мене ми трябва главата му; аз ще я откъсна с ръка и ще я натъпчем във вашия топ, та да иде чак на Рахманлари, да обади на турците какво е видяла…

И исполинът впиваше алчно очи като сокол в дребния Рачка.

— Всичко, всичко ще кажа… — избъбра уплашен Рачко.

— Помни какво ти казах — рече Огнянов.

— Помня, помня, аз ти казвам, че помня…

— Вчера ли наистина излезе из Бяла черква?

— Вчера, вчера. Слънцето беше хей там ей.

— Какво имаше там?

— Нищичко нямаше, рахат си бъди.

— Ти защо остави Стефчова?

— Той ме изпъди, господ да го убие… Да ме не викат Рачко Пръдлето… Човек само за една чест на тоя свят…

Огнянов му махна да прекъсне.

— Ти вчера, преди да тръгнеш, кого видя в Бяла черква?… Видя ли Соколова?

— Видях го, вчера не — завчера, влазяше у тях си с немеца.

— Някаква гюрултия нема ли?

— Нямаше нищо.

— Или турци да дойдат?

— Нема нито едно куче.

— Не затваря ли някого беят?

— Не съм чул.

— Та всичко мирно?

— Аз ти казвам, ти мене вярвай…

— Какво приказват там хората?

— Харно приказват хората…

— Какво харно?

— Всеки си гледа работата… например аз… човек съм с къща и челяд, нарамих торбата и хайде на работа, по селата… ама ще кажеш срам — не е срам, графе: Рачко Пръдлето си е пак той, на честта си… Защото човек, защо живей, да прощаваш? За красно име на тоя свят…

Бойчо си сключи ръцете злобно.

Той беше така жаден да изкопче из устата на тоя простак какво-годе нищожно сведение за някакво близко движение в Бяла черква.

Но след още един безполезен опит той се убеди, че нищо не може да узнае, по простата причина, че Рачко сам нищо не е разбрал, и още, че наистина нищо няма в Бяла черква.

— Какво ще правиш, Иване? — попита Огнянов, като видя Боримечката, че бъркаше в торбата на пленника.

— Тия ножици не ще ли ни трябват или аз съм вол? — каза Иван, като извади една голяма ножица и една по-малка, и един сгънат железен аршин.

— Що ще чиниш с тях? Ще му режеш ушите ли?

— За топчето, майка му стара… нали трябва джепане? — И Боримечката изви голямата ножица и я раздвои на две части. После всяка част напна на коляното си: желязото чатна звънливо и във всяка ръка остана по половина от всяка половина. Аршина той начупи просто с ръце, като че чупи клечки. Па като се извърна към пленника, каза му: — Па помни, ако излезеш нечист човек, и твоята глава ще извия и ще я откъсна, па да натъпчем с нея топа! — И той изглеждаше страшно малката главичка на белочерковчанина, която би влязла в устата на топа…

— Иване, ти си иди на Зли дол, а тоя ще остане тука. Той не е шпионин, само е голям будала…

Като чу, че страшния Боримечка го отпращат, Рачко си въздъхна и се поосвободи.

— Аз, графе, да прощаваш, мога и да покърпя тия панти… Аз, като бъде за работа… от работа срам няма и човек, кога е с честта си…

— Кои тия панти? — попита го строго Огнянов.

Рачко сниши гласа си поверително:

— Тия, хайдутите, да пази господ, щяха да ми изпият кръвчицата… — И той показа с око бранителите на укреплението.

— Турете тогова да работи на окопа! — извика Огнянов към тях и отмина.

XXVIII. Духът в укреплението

Един десетник приближи до Огнянова.

— Що има, Марчев?

— Работата не я бива — пошушна десетникът: — в укреплението се вмъква деморализация.

Огнянов се начумери.

— Оня, който обезсърчава другите, ще бъде наказан със смърт, тази минута! — каза той раздражено. — Кои забележи ти, Марчев?

Десетникът му назова четирма души.

— Извикай ги!

Обвинените се явиха. Те бяха възрастни хора — абаджии и търговци.

Огнянов ги устрели с поглед и попита:

— Вие ли, господа, развращавате момчетата?

— Никого не развращаваме ние — отговори сърдито един от тях.

— Вие знаете ли такова поведение в такъв критически час как се наказва?

Те нищо не отговориха. Но това мълчание изражаваше повече упоритост, отколкото стресване.

По челото на Огнянова се изписа внезапен гняв, но той го удържа и каза спокойно:

— Идете си на местата, господа… Ние дигнахме революция и сега е късно да се разкайваме… Ние ще срещаме врага тука и къде Клисура никой не трябва да поглежда… Вие ще запазите къщята си и фамилиите си не като идете в нея, а като стоите вън от нея! Моля ви, не ме туряйте в трудно положение…

Въстаниците не си отиваха.

Огнянов ги изгледа смаян. Очевидно това беше протест.

— Какво има да кажете още?

Въстаниците се спогледаха, после един от тях каза:

— Ние не сме били за това нещо.

— Аз пушка в живота си не съм хванал — добави други.

— А кои е хванал? — каза трети.

— Ние кръв не можем да леем…

— Страшливи ли сте? — попита Огнянов, като мислеше с тоя въпрос да ги засрами.

— Не е грехота, ако кажем…

— Страхуваме се, да! — каза злобно първият.

— Ние имаме челяд.

— Не сме намерили живота си на пътя — прибавя един от по-смелите, доста ядосано.

— Вашият живот и вашите челяди, и вашите къщи са нищо пред освобождението на България! А главно, пред честта на България! — извика Огнянов с разтреперан глас. — Аз ви пак моля да не показвате малодушие и да ме не карате да вземам крайни мерки спрямо вас…

— Ние с пушки и с бунтове не сме боравили. Пусни ни!

Огнянов видя, че с благи думи не ще може да победи упорството им… Нему му прекипяваше, но той се силеше да не избухне. Той разбра с горест, че само едно дълбоко отчайване и ужас пред борбата придаваше на малодушните тая смелост и решителност да се признаят пред самия си началник, високо, за страшливи, без да се червят от срам.

От това признание до паническото бягство остаяше само една крачка. Той реши да действува безпощадно.

Не трябваше заразата да се остави да прихване и останалите до тоя краен степен. Дисциплината преди всичко.

— Господа, ще се покорите ли на длъжността си, или не? — попита ги решително.

И той чакаше с мрачен поглед и с разтупано сърце отговора им.

В тоя миг ненадейни викове се чуха отдире му. Той се извърна и видя недалеко на поляната, че Боримечката гонеше един циганин. Другите въстаници се натрупаха да гледат и с раздирателни гласове насърчаваха Боримечката, който, при всичките си гигантски крачки, не успяваше да стигне босия и лек циганин… Някои даже замериха с пушките, но Огнянов ги спря. Очевидно, бежанецът беше се таил досега в Клисура и се беше помъчил да избяга и да се спаси в някое турско село. Циганите, които в първите дни бяха успели да избягнат, бяха първите, които занесоха на турците вест за въстанието в Клисура и подробности за разположението на бранителите. По природа и по интерес те се явяваха верни съюзници на турците и тук, и другаде, в подобни случаи… Боримечката продължаваше да гони циганина, като правеше грамадни скокове и летеше като една стихия… Но циганинът взимаше преднина над него и те все повече и повече се отдалечаваха от укреплението… Сега и с куршум беше мъчно да се бие циганинът. Изведнъж той се спря смаян: отпреде му се зададоха двама въстаници от далегледната стража и той се намери между два огъня. В същата минута Боримечката стигна до него, сграбчи го в устрема си и се повали с него на земята. От укрепленията се раздадоха весели викове… После замахаха:

— Тука! Тука!

Боримечката, озлобен и ядосан, подкара циганина насам, като го обсипваше с урагански попръжни, които стигаха ясно до укреплението.

Скоро бежанецът бе доведен.

Въстаниците го заобиколиха. Свирепи чувства оживиха усърналите им лица. Циганина го познаваха всичките. Той беше се вече два пъти опитал да избегне из Клисура, първи път с някаква тайна поръчка до рахманларци, дадена нему от задържания в града турчин — от конака, но беше наказан само с по-строг затвор. Сега вече нито дума можеше да бъде за пощада.

Началникът на укреплението се обърна към десетника си и няколко време тихо се съвещаваха.

— Да, да — довърши Огнянов; — всяко снизхождение и милост са вредни сега. Малко виждане на смърт може да посвикне страшливите да я гледат по-смело… Но трябва от военния съвет да дойде присъдата. Марчев, иди завчас на Зли дол и изложи работата… Моето мнение и просба е смъртно наказание да бъде. По-скоро…

Десетникът тръгна.

Огнянов се обърна строго към един възрастен въстаник:

— Чичо Марине, тури тоя циганин под стража.

После се обърна към други двама по-млади:

— Момчета, отведете тяхна милост, поплювковците, на оня край, вземете им пушките и ги пазете под стража до втора заповед.

Деморализираните четири въстаника пребледняха, но се покориха и тръгнаха напред към мястото на ареста си.

XXIX. Едно кръщение

Огнянов заходи назад-напред край окопите, развълнуван. Лицето му, твърде измахнато, се набразди от черни мисли.

Той се отби към един куп въстаници, които усърдно копаеха новия окоп, погледна машинално към тях, без да забележи приятелското ухилване на Рачка, качи се пак на насипа, гледа на изток с бинокъла си и с още по-заледени черти на лицето слезна и отиде на първото си място.

— Що за народ, що за народ! — бъбреше си той.

Завърна се Марчев.

— Смъртна присъда! — каза той запъхтян.

— Военният съвет се произнесе?

— Да, смърт, без отлагане! — приложи високо Марчев, после пришъпна нещо ниско.

Огнянов клюмна задоволително.

Думите „смърт, без отлагане“ се чуха и по-надалеко: те се зашептяха и от въстаниците и минаха до ъгъла, дето стояха арестованите.

Одеве бледни, те сега побеляха като стена.

Те сега разбраха, че тук се не шегуват. Из един път военният съвет им се изпречи като нещо ужасно, грандиозно, неумолимо като съдбата. На това място само бог беше по-голям от него.

Един въстаник се приближи до Огнянова.

— Арестованите се каят и молят за прошка. Огнянов отговори сухо:

— Присъдата излезе, късно е сега…

После прибави към него повелително:

— Брайков, вземи още Нягула, и Благоя, и Искрова и отведете четворицата души в оная долчина, за да изтеглят наказанието си. Присъдата на военния съвет трябва точно да се изпълни.

Брайков, доста слисан и смутен от всичко това, отиде да изпълни заповедта на началника на укреплението.

Ни един глас вече не се обади за защита на осъдените… Никой не желаеше да мине за солидарен с тях… Всеки чувствуваше, че живота му зависи сега от волята на военния съвет, единствен съдия, и безапелационен.

Осъдените въстаници, карани от други четворица, минаха през сред укреплението и се спуснаха по сипея в долчинката.

— Закарайте и циганина там! — извика Огнянов.

После тихо даде някакви наставления на десетника си, който също се спусна подир другите.

Лобното място беше една влажна и зелена усойка, из която къркаше малка баричка. Отвред почти сипеи и брегове. Огняновото укрепление се нахождаше на върха на западния. Въстаниците се бяха навалили да гледат оттам на екзекуцията.

Отляво на баричката стърчеше един дъб, наполовин изсушен от устрелна мълния.

Двама въстаници най-напред заведоха циганина при дървото, разпасаха му червения пояс и го вързаха за дънера.

Ужасът беше оковал устата на нещастника. Кръв потече от попуканите му устни.

Недалеко, до брега, стояха четворицата други осъдени: те чакаха своя ред. Скотски ужас беше обезобразил чертите им.

Марчев извика:

— Доведете ги тука и тях!

Осъдените потеглиха насам. На трима се преплетоха краката, та вардачите им ги хванаха под мишници и ги доведоха до мястото, дето заръча десетникът.

Марчев ги нареди на десет разкрача разстояние от вързания циганин… Вероятно, за да присъствуват по-отблизу на страшното зрелище, което след малко ц те щяха да дадат на другарите си въстаници, натрупани на върха на яра.

Те бяха оставени невързани. Но ужас бе парализирал силите им, та нито им минуваше през ума мисъл за бягане. То беше и немислимо.

Една минута гробно мълчание.

Марчев извика високо и тържествено:

— Мехмед циганинът, от Клисура, по причина на троекратно опитване да избегне из затвора, с гнусната цел да служи на неприятелите на България, е осъден от върховния съвет на смъртно наказание, за пример на други подобни предатели! — После се обърна към осъдените въстаници: — Господа, обърнете се право срещу Мехмеда…

Те сториха това като автомати.

— Дайте по пушка на всеки едного от тяхна милост…

Въстаниците, развълнувани, връчиха пушките си. Осъдените ги поеха с оглупели от смайване лица.

— Опушнете тогова сега, де, по моя команда: едно, две, три…

Гърмеж разтресе яровете и облак дим покри четворицата души.

Циганинът стоеше прав, както си бе вързан на дървото. Ни един куршум не бе го улучил. Стрелячите, вероятно, не бяха в него мерили. Но той приличаше на мъртвец.

— Срам, господа! — извика Марчев гневно. — Втори път!

И той повтори командата си. Пушките пак гръмнаха… Циганинът клюмна и провеси ръце надолу. От върха изръкопляскаха.

— Вашето наказание в това се състоеше, да се кръстите в кръвта, господа, за тоя път. Благодарете на великодушието на Огнянова и на милостта на военния съвет.

Когато четворицата разбраха, че са спасени, те загледаха плахо и някак си като хора, които се събуждат от един тежък сън.

Една усмивка от щастие едвам проби ледножълтата кора на лицата им, която им бе прилепил страхът…

Нови радостни ръкопляскания се раздадоха от укреплението.

XXX. Сремска долина пламнала!

— Чудно, чудно… Необяснимо… Ужасно! И до тоя час още нищо… Какво правят те? Какво върши Бяла черква? Мълчат като умрели… Мълчат… Ужасно мълчание! Страшно… Не смея да помисля, че там са сгърнали ръце и благоразумствуват… Дали не казва право, самата истина, тоя идиот? Но там е Соколов, там е Попов, там е Редакторът… Там са моите соколи… Изпитани момци, горещи глави. Какво чакат? Или мен чакат? Но ако се не явя или пукна аз, няма ли да правят нищо? Или са глухи и слепи, та не виждат! Клисура въстанала, Копривщица въстанала, Панагюрище въстанало, Средня гора пламти! Само Стремската долина спи! Или се е пък случило нещастие? Или някакво извънредно препятствие? Но това е невъзможно! Ако Бяла черква не може да въстане, тя може да прати поне една чета от десетина души, макар… Тя може да ободри другите… Но тя стои, стои! Всичките известия потвърждават това… А такива страшни въодушевления!… Такива сериозни приготовления бяха… Дали същото вършат и другите места? Поразия, проклятие божие виси над България тогава!…

С тия мрачни мисли Огнянов, предрешен като турчин, вмъкваше се днес предпазливо из дола на Стара река в Стремска долина.

Както знаем, на 20 априлий той минуваше през Клисура, за да иде в Бяла черква, с намерение да я повдигне, щом удари часът па общото ставане. Часът удари обаче оня същи ден за Клисура. Заварен от бунта в минутата на страшно душевно страдание, той слепешката се хвърли в него, та да заглуши болките си във вихъра на борбата и да намери смъртта между борците за свободата на отечеството. Неприятелят обаче се не задаваше. Съобщенията на Клисура с долината бяха прекъснати. Огнянов прекара пет денонощия в укрепленията, в кипеща деятелност по организиране отбраната, измъчван от нетърпение да приеме известие, че пламнала и Бяла черква… Огнянов, със сърце, обляно с кръв, проклинаше случая, който го докара в Клисура… Той виждаше как страшно влияеше на духа на въстаниците й това зловещо мълчание, как то опропастяваше движението. Той напразно се силеше да ободри другарите си и им се божеше, че на всяка минута очакваше да въстане Бяла черква, а след нея и другите. Най-после и той хвана да губи надежда и с ужас предвидя катастрофата на Клисура, както и на революцията. Тогава се реши на едно смело до безумство предприятие: да се промъкне до Бяла черква през развълнуваните турски населения и да я повдигне.

Той се излагаше на страшен риск и премеждия. Но повдигането Бяла черква щеше да хвърли искрата на въстанието и в другите готови за въстание места, надлъж по полите на Стара планина. И тогава силите на турците бяха разделени. Клисура спасена, пожарът разширен и кой знае? Революцията тържествуваше!… Много велики преврати в историята се дължат на най-нищожните обстоятелства… Прочее, резултатът заслужаваше риска. И подвигът бе намерил человека си.

Беше вече обяд, когато той се озова в самата долина. Тя беше сега в пълен разцвет, плувнала в сенки и зеленини. Кристални поточета бягаха из моравите и измежду кичестите дъбови горици. Въздухът наситен с розови благоухания като будоара на една царска фаворитка. Тук долината, особено под лазурното небе и радостно сияние на слънцето, беше засмяна и възхитителна като земен рай. Но тя не привлече вниманието на пътника, той не видя нищо от това…

Той би предпочел да я види в пламъци.

Пътят му минаваше през турското село Рахманлари, най-близкото до Клисура. Той безстрашливо го приближи. Кога минуваше между гюловите градини на края, спряха го няколко въоръжени турци, те бяха стража.

— Откъде идеш, брате?

— От Алтъново.

— За накъде?

— За Ахиево… Татък мирно ли е?

Ахиево беше турско село, най-ближно до Бяла черква.

— Слава богу, татък е мирно.

Огнянову се сви от болка сърцето.

— Ти по-добре остани в селото. Утре ще бием Клисура.

— Да видя… сбогом!

И Огнянов влезе в селото.

Той найде улиците сега извънредно оживлени. Из тях сновяха купове турци, набучени и нащръхнали с оръжия. Кафенетата бяха натъпкани също; бакашяците пълни, ханът пълен. Очевидно тук имаше няколкостотин души, пришли от околните села, за да нападнат Клисура. Рахманлари беше сборният им пункт. Обхванат от страшни предчувствия за съдбата на Клисура. Огнянову все се искаше да добие по-положителни сведения за Бяла черква; все му се вярваше, че може, на последния час, да е станала… С тая цел помисли да влезе в хана, що го държеше един белочерковчанин. Но се убоя от някаква подлост и не влезе. Той тръгна напред, като диреше с поглед при коя група турци да се приближи. Случайно замина покрай мечета. Видя, че и вътре беше пълно. На вратата му се тълпяха наваляк богомолци и нови прихождаха още на рояци. Имаше там нещо извънредно. Огнянов разбра, че ходжата трябва да държи проповед, за да подкладе още фанатизма на тия свирепи тълпи. Неоделимо любопитство го облада, та се мушна между богомолците. Той не се излъга: в същата минута проповедникът се покачваше на дървеното одърче, което има значение на амвон в турските храмове. При осветлението Огнянов добре забележи, че той не беше обикновеният селски ходжа, а софта, вероятно дошъл от К., и нарочно.

Тишина веднага се въцари. Софтата захвана тържествено:

— Правоверни! Едно време в славното царуване на нашите велики султани светът трепереше от името на османлият. Възток и запад му се покланяха, моретата му пращаха дарове, кральове и кралици се простираха и лижеха свещения прах пред трона на калифа. Велик беше тогава аллах и неговият свят пророк Мохамед. Както се види, много грешихме пред бога, пиянствувахме и блудодействувахме, братувахме с нечестивите и приехме техните закони. И ето, бог ни остави да бъдем поругание на поруганите и отъпкани от потъпканите… Ей, аллах, аллах! Прати ни огнения меч на ангела Асраила да облеем възток и запад с кръвта на твоите врагове! Да зачервим моретата и да прославим небесата… Ето моето слово, правоверни! Наточете ножовете, пригответе всеоръжията си с молитва и бъдете готови, защото вече удари часът да умием срама си с кръвта на гявурите пред единия и великия бог на исляма…

В тоя дух и с тоя витийски начин ораторът захвана речта си… Той я продължи дълго време, при напрегнатото внимание и пламтене на погледите на стотини богомолци.

— Ето какво се върши тука — каза си той, като не дочака и излезе на улицата; — значи, слуховете за тия проповедници били истинни. Ние проповядвахме въстание против турското правителство; техните апостоли проповядват изтреблението на българския народ! Значи, борба ужасна ще имаме, борба на народ с народ, да се не лъжем вече… Българската земя е тясна за двете племена… Нека бъде така… Няма връщане! Жребият на България е хвърлен! Но как се захваща нашата свята, въжделена революция! Боже! Покрий България!…

И той пак захвана да се разхожда на площада. Молитвата се свърши и богомолците заизлазяха на площада; образуваха се малки групи, които оживлено гълчаха под впечатлението на проповедта. Огнянов приближи до една от тях и се вслуша в разговорите. Той разбра какво беше положението сега. Клисурското въстание най-напред било изпоплашило турското население от околните села, защото то помислило, че руска войска дошла в Клисура… Под удара на тоя страх то се наканило да вдига семействата си и да се спасява с бяг. Скоро обаче от турци, успели да се измъкнат невредими от Клисура, както и от неумелостта на самите въстаници, то разбрало, че има работа с прости раи, абаджии повечето, и няколко даскали, и това му повърнало всичката дързост и самоувереност. То решило, без да чака военна помощ, само да се разправи с клисурци. Огнянов разбра още, че рахманларци са направили изкусни рекогносцировки и сега разположението и силата на всяка стража приблизително са познати на неприятеля. Утре очакваха Тосун бея от К. с нови пълчища башибозуци и щяха незабавно да ударят на въстаналия град.

Тия разкрития привеждаха в трепет Огнянова. Той сега още по-силно съзна необходимостта да се ускори въстанието и в другите български градове.

Трябваше да се превари Тосун бей.

Той се запъти на изток.

Той мина безбедно турското село Текия. При западния му вход стоеше стража, знак, че откъм изток няма опасност… Той и тук забележи силно движение. И тук се очакваше появлението на Тосун бея, за да се присъединят към неговата орда.

— В Бяла черква, в Бяла черква! По-скоро!… Трябва Тосун бей по-напред да се удари в железните гърди на моята Бяла черква… А това ще стане, ох, то ще стане, щом аз пристигна… С единия Редактор само ще обявя въстание и след половина час петстотин души ще имам под знамето. Тя ще пламне или от въстание, или от пожар… Напред, напред! Боже, дай ми криле…

И Огнянов хвърчеше към Бяла черква. Той чувствуваше, че още два-три часа ход — и ще зърне отдалеко белите комини на града и пирамидовидния фронтон на черквата. И сърцето му тупаше от безумна радост…

Недалеч от селото, което остана зад него, пътят му се спусна в един сенчест дол, който пресичаше равнината. Кога се намери в дола, той зачу мътни звукове от тъпани и зурни. Вероятно, сватба ставаше в някое турско село и твърде безвременна, по всяка очевидност. Но скоро всичко утихна и той забрави това. Като възлизаше по срещния бряг на дола, тъпаните и зурните пак екнаха, твърде наблизу пред него. Той учуден изскокна на върха и тогава му се представи пред очите зрелище, което го вкамени.

Равнината пред него беше почерняла от турци, които идеха с тая варварска музика. Няколко червени пряпорци се развяваха. Тая сган се движеше насам без ред, разбъркано и шумно. На слънцето светеха пушки, косери, брадви, маждраци, които стърчеха над рамената и гъжвите на башибозуците. Повечето бяха по ръкави и елеци, по причина на силната пладнешка жега… Вълната бе изпразнила турските села, през които бе минала. Никаква дисциплина не стягаше тия мятежни редове, но една цел, свирепа, дивашка, ги свързваше, тласкаше напред, одушевляваше: кръвта и плячката. За кръвта носеха пушки и сечива — да я леят, за втората влачеха върволица кола подире си — да я носят… Това пияно от фанатизъм пълчище, при звука на тъпани и зурни, идеше, приближаваше, бавно, като паплач скакалци, но неудържимо.

Един само конник, с бяла чалма, висок, мършав, чер, яздеше отпред: предводителят.

Той махна на циганите да спрат.

— Хей, мюсюлман, ела насам! — извика той на Огнянова.

Огнянов с ниска темена приближи.

— Откъде идеш?

— От Текията.

— Какво има татък?

— Нищо… Всичко добро, слава богу.

— Какво казват, много ли са тия в Клисура?

— Че доста са, както уверяват, аллах да пази царството…

— Какви са?

— Московци, казват…

— Мълчи, пезевенк! Там са крастави раи само…

— Прощавай, бей ефенди.

— Ти къде отиваш?

— На К.

— Хай връщай се с нас!

Огнянов неволно пребледня.

— Бей ефенди, дай воля да…

— Назад! — изкрещя Тосун бей, бодна коня и тръгна.

Ордата мръдна пак. Зурните и тъпаните гръмнаха. Потокът повлече Огнянова назад…

Беше безумно да се мисли за възпротивление или за пробиване навалицата, която наводняваше околността. Нещастният, с отчаяние на душата, се остави на течението. Той беше унищожен, убит. Последнята му надежда загинваше. Той вървеше машинално напред като в сън, тласкан и застъпван от буйните тълпи, от час на час по-големи и по-зверски весели… И човешката вълна го отнасяше все назад, все назад, към голите рътове, зад които се крие Клисура.

XXXI. Ново покушение

Сганта на Тосун бея стигна привечер в Рахманлари, още повече нарасла и фанатизирана. Тя завари вече там друга сган турци, надошли от околните села, които очакваха нея. Прочее, Тосун бей щеше да нападне утре Клисура с една сила от около две хиляди души.

Селото беше натъпкано със свят. То едвам побираше тия нови гости. Понеже нощта беше ясна, повечето налягаха на улиците да спят.

Същото стори и Огнянов, по неволя.

Той лежеше сам, на едно купище тъкмо срещу хана, който се държеше от белочерковчанина.

Макар и късно, прозорците на хана още светеха. Вътре беше още пълно.

Огнянов беше решил, та и не можеше инак, да не спи. Той беше длъжен да се опита тази нощ, дори е време, да се измъкне из тоя паплач турци, дето бе загащен; утре това беше невъзможно.

И той впиваше, със силно напрегнати мисли, поглед в светещите прозорци на хана. Той мислеше как и как да мине през гъстата стража, която пазеше краищата.

Той се надяваше лесно да извърши това, поради турското си рухо и доброто знаяние турски език. Но, уви! Каква полза от това, че той се спасил, че се завърнал здрав и читав на укреплението си?

Бяла черква остаяше мирна, а гибелта на Клисура беше неминуема.

Да се опита тази нощ да тръгне за Бяла черква, беше почти невъзможно: стражата на източния край на селото имаше заповед никого да не пропуща, за да попречи на случайните дезертьори… Да остави за утре, деня, още по-невъзможно… Та па и да би било възможно, той не би тръгнал вече за Бяла черква. Нему беше съвестно да отсъствува от Клисура в един ужасен час за нея… Неговото липсване щеше да бъде погледнато като едно бягство, като една подлост. Не, невъзможно. Но как да се съобщи нещо на Бяла черква? Едно последно опитване не можеше ли да стане? И Огнянов страшно напрягаше ума си.

Най-после една идея го огря. Той реши да се опита да придума ханджият да прати за Бяла черкова някого от синовете си утре; син му би могъл да се придружи за безопасност към някой случаен пътник-турчин, понеже утре беше пазарен ден в К.

Тая идея се усмихна на Огнянова. Макар че осъществението й да се представляваше много мъчно нещо, но важността й заслужаваше и усилия, и риск. Да, голям риск: най-напред той трябваше да издаде себе си, да повери съдбата си на тоя ненадежден ханджия.

За щастие, той се познаваше с него и с фамилията му, понеже бе учител на големия му син, и това го поуспокояваше.

Той стана от купището, свободно влезна през дворската вратня, мина през двора и приближи под малкото прозорче на стаичката в дъното на двора, долепена до обора, и хвана да се разхожда назад-напред по сайванта, дано случайно види някого от домашните. Той не смееше да потропа на прозореца или на вратата, за да не причини тревога.

Дълго време той се разхожда тъй, без да излезе или влезе някой от къщните. Ханджият и синовете му шътаха в кръчмата при турчата. Навярно, само жената на ханджията с малките деца е в стаята… На основание на това съображение, той се престраши най-после да почука на вратата.

Но случаят му дойде насреща. Вратата се отвори и една женска фигура се показа. Огнянов позна ханджийката. Тя се беше упътила къде обора с едно кринче ечемик под мишница.

Тя или го не видя в тъмнината, или не обърна внимание на него, вероятно взе го за някой турчин, който е обикалял коня си.

Огнянов я застигна и продума ясно, по български:

— Добър вечер, стрино Аврамице.

Тя се извърна учудена, по-добре, уплашена.

— Не познахте ли ме? — прибави той с ласкав глас, за да я успокои, па побърза да се назове: — Учителят на ваш Нанка… Огнянов…

— Кой, графът ли? — попита тя възчудена, като премести кринчето под другата мишница. — Ами що си тъй?…

Но тя тоз час се сети.

— Ела, ела у дома… Чакай да изсипя ечемика в торбата на коня, па да идем у нас…

След половина минута Аврамица и Огнянов влязоха през малкото прустче в една малка тъмна стаица. Ханджийката драсна кибрит и запали газева тенекиена ламбичка, която тозчас осветли мътно стаята и госта й.

— Из тая врачка се излиза в бостанчето ни, оттам през затрънената ограда се минува на улицата… Това да знаеш, ако ти потрябва — пошушна Аврамица и посочи на Огнянова мъничка една врачка, твърде ниска, щото човек само одве приведен можеше да мине през нея.

— Ами ти какво дириш тука? — попита тя.

— Отивах от Клисура за Бяла черкова… Тосун бей ме посрещна оттатък Текията и ме повърна.

На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговаря с пълна откровеност. Та без нея и нищо не би направил…

Аврамица го изгледа състрадателно.

— Олеле, мале, горките клисурци, какво ли ще изпатят… Тая сган за тях иде…

— Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане плен и пожар… и затова се помъчих да я спася, но, за жалост, не можах да пробия до Бяла черкова.

— Ами какво щеше да правиш там?

— Щях да подигна и Бяла черкова и тя да стане, та да станат и другите села покрай нея. Тогава Тосун бей щеше да се дръпне.

— Поразил го господ тоя чер циганин!… Ами какво ще правиш сега? — попита пак Аврамица, като не знаеше какво ще й иска Огнянов.

— Ваш Нанко де е, тука ли е?

— Тука си е.

— А Кузман?

— Тука си е и той.

— Дека са?

— В дюкяна, при баща си, шътат, па и гледат да не отнесат нещо тия зверове…

Огнянов помисли малко.

— Можем ли прати някого, Нанка или Кузмана, за Бяла черкова, утре?

Майката го погледна в недоумение. По лицето й се изписа безпокойствие.

— Той може да върви заедно с някой тукашен турчин, с когото се познава. Утре е пазарен ден в К. и рахманларци ходят да си търгуват там.

— Ами страшно е, даскале…

— Като има другар турчин, няма страшно… Па татък е мирно… Никой не ще го закачи.

— Че защо ще го изпратиш там?

— Едно писъмце да занесе на един мой човек, па тозчас да се върне назад… Утре по пладне пак ще си бъде тук.

Тук Аврамица си припомни по-първите думи на Бойча и се сети с какво послание искаше той да праща сина й в Бяла черкова. Лицето й стана угрижено.

— Че то, даскале, да попитаме баща му за тая работа.

— Аз те моля, стрино Аврамице, да се не обажда на бай Аврама… Не можеш ли извика Нанка скришно да дойде при мене, да го видя?

Огнянов знаеше, че бившият му ученик го обожаваше и би сторил всичко, ако го помолеше.

Лицето на ханджийката доби строг вид.

— Не, не, не бива без Аврамова воля.

— Но бай Аврам няма да го пусне!

Очевидно одевешната благосклонност на ханджийката поизстина. В един миг през ума й минаха хиляди опасности за чедото й, ако тръгнеше за Бяла черкова. Ней стана някак си страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая, че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й.

Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро осветлен.

— Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря.

На Аврамица олекна изведнъж.

— Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката. Ако чуеш нещо отвън лошо, да знаеш… — и тя излезе.

XXXII. Аврам

Огнянов остана самси. Той реши и с Аврама да почне откровено. Трябваше да се повери напълно на тоя човек и да се остави на неговата честност или безчестие. Задачата му заслужаваше сто живота подобни на неговия, стига да се постигнеше. Във всеки случай той се полагаше на българското чувство на Аврама: той можеше да му откаже, но нямаше да го издаде. Той чу тихи стъпки по пруста, стъпки на един човек: разбра, че иде Аврам. И той спокойно се изправи пред вратата.

Тя се отвори и ханджият влезна. Неговото тлъсто, червендалесто лице беше цяло заляно от усмивка. Той заметна вратата.

— О, добре дошел, графе, добре дошел, графе! Здравичко ли си, как си… Добре, че дойде да се повидим, да си побъбрим… Много ми е драго, как ми е драго само… Всички се радват, и жената се радва, и момчетата ще се радват: Нанко не те е видял от половина година… Ти му си учител и наставител… Добре ни дошел, добре ни дошел… Гледай, гледай…

И възторгът, и радостните излияния на ханджият нямаха край.

Огнянов беше възхитен. Той пристъпи смело към делото и в кратки думи изложи на Аврама положението и повтори пред него просбата, която по-рано бе направил на жена му.

Аврамовата физиономия се разпущаше все повече и повече от задоволство и щастие.

— Бива, бива, бива, как не бива!… Твърде добре, иска ли питане?… За народа кой не ще да помогне?

— Благодаря ви, бай Авраме — каза Огнянов покъртен… — В тоя велик час всеки българин трябва да жертвува или да помогне нещо за отечеството.

— Кой не ще да помага, има ли българин, дето да не помогне? За такава свята работа който се жали, от бога ще бъде проклет. То хубаво, то хубаво… Кое момче искаш?

— Нанка да пратим… Той е по-хитър, като по-стар.

— Бива, бива… твоят ученик… Той за ваша милост главата си дава… Щом му кажа, като ще се зарадва… Написа ли книжката?

И Аврамовият глас затрепера от радостно вълнение.

— Сега ще напиша билетче. — И Огнянов затършува из пазвите си. — Нямаш ли парче книжка?

Ханджият извади из пазвата си къс оваляна хартия, сложи дивита си пред Огнянова и каза:

— Ти напиши билетчето, а аз да прескокна до дюкяна: ония кучета, знайш, цели обирници.

— Завърни се по-скоро, бай Авраме, с Нанка мой, че аз, както ти казах, няма да се бавя, ще си тръгна.

— Сегичка ей. — И ханджият, като хвърли последен и сияющ поглед въз госта си, хлопна вратата.

Огнянов в една минута написа билетчето. То съдържаше следующите няколко реда:

Той се поздравляваше с успеха; той никога не би предполагал такава готовност и патриотизъм у Аврама. Той се ослушваше с нетърпение сега, да чуе стъпките на бащата и сина. Уличните мълви и лаеве глухо пристигаха дотук… Ламбицата жумеше, блещукаше тъжно и пущаше нагоре един стълб вонещ дим.

Ненадейно един писклив раздирателен вик, един женски плач се разнесе в съседната стая.

Огнянов потръпна.

Позна, че тоя глас принадлежеше на Аврамица.

Защо това плачевно викане?

Неволно страх го налетя.

Той се ослуша пак в полутъмната стая, чу някакви глухи стъпки от сайванта, които се отдалечиха нататък.

Тогава той отиде до ниската врачкà и я дръпна.

Врачкàта се не отвори. Той дръпна силно. Но тя стоеше като закована. Ужас го обзе, косата му настръхна.

— Предадоха ме! — изпъшка той.

В същия миг някакъв шум се чу откъде врачката. Гаче увираха ключ в нея. Изведнъж тя се отвори и из отверстието лъхна вътре нощният ветрец. Огнянов впери поглед в тъмната дупка, отворена към градината. Тогава се показа в нея една глава.

Това беше Аврамица.

— Излизай де — пошушна тя ниско. Колкото слабо и да огря ламбицата лицето й, Огнянов съгледа по него, че се лъскат сълзи.

Той се провря и се озова в градинката.

— Оттука — издума ниско Аврамица, като му показа една слива до оградата.

И тя се изгуби в мрака.

Огнянов се прехвърли през трънака на оградата се намери на заднята улица. Тя беше пуста. Той търти из нея. Тя го изведе пак пред хана.

Там се сблъскà с една тълпа въоръжени турци. Те нахълтаха през вратнята и потънаха навътре в двора…

Огнянов се изгуби и той в тъмнината.

XXXIII. Нощта

Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението.

Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим — за да може крепък да срещне утрешния ден… Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре — катастрофа.

Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали наблизу. Тоя разговор привлече вниманието му.

— Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана — казваше един.

— Измамиха ни, измамиха ни, братко — въздишаше друг.

— Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни… Запалихме сами къщите си — обади се трети.

— Що ни нам трябваше въстание!

— Сега да го опяваме, късно е вече.

— Ами?

— Лек, лек да се търси.

— Лекът е само един: да си плюем на краката — каза един познат Огнянову глас.

— Така, така, Бежанова майка не плаче.

— Ами Стоянова — допълни друг.

— Утре да очистим през Върлищница.

— По-добре още сега…

— Не може, караулът ще ни спре…

— Утре, утре.

— Да, в шашармата.

— Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят.

— Огнянов е само куче… Той да ни не забележи.

— Ха, Огнянов офейка още вчера…

— Офейка?

— Само ние, клети, излязохме умни…

Огнянов се повдигна и извика:

— Лъжете, нещастници, аз съм тука!

При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха…

Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време… Но кой беше — не можеше да си спомни.

— Боже мой, боже мой! — мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. — Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!… И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!… Утре имаме сражение и аз още отсега предвиждам края му… Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят… Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери… Подлостта на едни увлече в подлост други… Бяла черкова и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура… Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело… Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия… А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат… Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани! Любовта, революцията!… Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене!

Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание… Планинският вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание. Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра.

Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта.

XXXIV. Утринта

Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосине, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря… Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха.

Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.

Скоро той се изгуби в дола, който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето.

Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова… Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха — развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви… Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.

— От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда… ами втори път… да му берете греха на горкия… Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения… Той си изпати всичките грехове — казваше един.

— Дявол да ви вземе — отзова се друг, — направихте го мъченик… и той сега е в рая при Мохамеда… — подзе друг.

— Лъжеш — обади се трети; — Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите.

Смехове.

— Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари — извика друг един; — аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.

— Отрязвам си главата, че вие не сте мерили.

— Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила…

— Мерихме бе — оправяше се един от закачаните.

— Мерихте, ама мижахте…

— Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака…

Смехове пак.

Други закачаха Рачка за името му.

— А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? — питаше го един.

— Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! — дразнеше го друг.

Рачко се докачи.

— Кой лъже? Питайте графа!

— Не, не, лъжеш… докажи, че си наистина пръдле…

И присмехулникът му каза какво доказателство иска.

— А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци…

— Има право — забележи един. — Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата…

— Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият — потвърди Рачко.

— Що му са били?

— Натрошил ги за джепане на топа.

— Ех, та тогава и Севастопол ще разбием.

— Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив.

— И клисурското царство си остава навеки непокътнато — смееше се друг.

— Какво ли махат там? — попита един, като се обръщаше на изток.

Всички се обърнаха към същата посока.

Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет.

Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха — няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.

Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол.

— Кой го води? — питаха въстаниците и се взираха в предводителя.

— А бе не видите ли, Огнянов! — обадиха се неколцина.

— Графът е, графът е, аз да се закълна… В каквито дрехи да се облече, аз го познавам… На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина…

Но никой не слушаше Рачка.

Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.

— Припари им на синковците — забележиха някои радостно.

— И днеска няма бой.

— Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа… — разсъди друг.

И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори.

XXXV. Бой

Обяд дойде и мина. Слънцето стоеше на най-високата точка на зенита.

В укреплението на Огнянова въстаниците довършваха обяда си и бързешката увираха в торбите си и вулиите осталите комати и сухоежбина. Техните измъчени, запрашени, неумити от неделя лица бяха безпокойни… Душевен смут бе се пак изписал там. Слабият успех беше ги поразведрил, но за минута. Те знаеха, че днешният ден ако не бъде решителния, то утрешният ще е такъв, непременно. Те чувствуваха, че бурята наближаваше бързо. И от час на час хвърляха без-окойни погледи на изток, въз голите поляни, дето се чернееха пръснато далегледните стражи.

Слънцето прежуряше. На дясна страна от батареята, изнесена и заложена още снощи, Огнянов, току преди малко завърнал се от Зли дол, облян в пот, бе силно занят с неколцина още души: бързаха да довършат новия окоп. Както казахме, снощи бе им пратено от военния съвет подкрепление от десетина души и съществующият шанец не стигаше.

— Даскале — повика го един петдесет годишен селянин.

Огнянов се извърна.

— Какво е, чичо Марине?

Вериговчанинът му подаде една хартия, просто сгъната на четири.

— Писмо за тебе донесоха.

— Кой го донесе? — попита Бойчо, преди да разгъне писмото.

— Иван Боримечката. Снощи те дири тука, но те не намери и ми го даде аз да ти го дам, като се явиш.

— Каза ли ти от кого е?

— От даскалицата.

Огнянову се сви от болка сърцето, като че клъцнато от змия. Той смачка конвулзивно книгата, с намерение да я хвърли, но се договеди, че това може да бъде забележено, и инстинктивно я мушна в джеба на дрехата си… По-бързо и трескаво подхвана работата си, каквото да заглуши мъчителното чувство, което размири душата му…

— Отде сега и тая Рада, в тоя момент!… Защо ми пише тя и какво иска от мене?… Няма ли най-после да видя борба, да срещна смърт… та да се свърши всичко!…

В същия миг между въстаниците произлезе нещо особено. Всички се натрупаха по насипите на окопите и назъртаха на изток.

Огнянов дигна глава и устреми също поглед към голите рътове. Там далегледните стражи даваха тревожни знакове. Тозчас изпращяха няколко пушки там — условен сигнал, че е забележен силен неприятел.

Скоро те хванаха да отстъпят насам бързешката, като викаха:

— Много, много турци!

Произлезе смущение в укреплението. Бранителите се защуряха насам-нататък, побледнели.

— На местата си! Заповядвам ви! — изрева Огнянов, като грабна мартинката си от купа, дето бяха сложени и другите пушки.

Тоя вик на Огнянова стресна въстаниците и те взеха да се настаняват в ложемените.

В критически минути куражът и присъствието на духа у едного магически действуват въз масата и я подчиняват. Тогава началник е оня, който поиска да бъде.

Пристигнаха, заморени, неколцина души от аванпостните стражи. Огнянов ги посрещна.

— Какво видяхте?

— Турци! Страшна сган иде насам… хиляда трябва да има… Пътят е почернял от башибозуци…

Огнянов им кимна да млъкнат.

— Стойте! — извика той към ложементите, като видя, че мнозина не ги сдържаше и излязоха пак.

— Много, много — мълвяха неколцина, като се взираха от насипа.

— На местата си! Всеки при оръжието! — изкомандува пак повелително Бойчо.

Навлязоха пак в ложементите.

— Задават се вече!

Действително, далеко на главния друм, там, дето той излазя иззад разлатото бърдо, подаде се главата на една гъста колона; на всеки миг тя се изтакаше насам по-дълга и пъплеше като безкрайна гъсеница… Това беше ордата на Тосун бея. Колкото приближаваше, толкоз по-явна ставаше нейната гъстота и многочисленост… Турците вървяха по четворица наред, двайсетина малки пряпорци и три големи знамена — бели, червени, зелени и други цветове — се развяваха над колоната… Скоро тя запълни целия път от Кулата до Бяла вода, нещо два километра надлъж.

Възцари се ново смущение в редовете на въстаниците. Никого не сдържаше вече на мястото му; всякой ставаше прав и се озърташе плахо-плахо.

Само свирепият поглед на Огнянова ги малко задържаше.

Черната колона продължаваше марша си все из пътя, додето стигна до кладенчето, на разстояние един куршум от укрепленията.

Тогава стражата от Зли дол изпразни няколко далебойни пушки; тозчас, по командата на Огнянова, гръмна и нашето укрепление. Ревна и топът. Гъстък дим застла насипите и гърмежът процепи въздуха и заеча из планините…

Неколцина души се повалиха от предните редове на колоната…

В тоя миг Огнянов съгледа главите на трима души, които се спущаха из пътя към дола на Стара река. Тия въстаници бягаха от укреплението, възползувани от първата бъркотия и от дима. Огнянов инстинктивно позна в тая група бежанци снощните си съседи, които обсъждаха плана за бягането.

В няколко разкрача той се озова на брега на върха, под който стоеше сипеят и долът. Бежанците бяха влезли в една тясна пътека, изрита от пороите, и вървяха един след друг.

— Назад! Връщайте се, господа, или ще ви поваля! — извика той и насочи пушката си въз тях.

Бежанците се обърнаха и останаха като вкаменени. Те бяха оставили горе пушките си. Огнянов позна в едного дякона Викентия, бръснат и в хъшовски дрехи. Клетият момък беше пламнал до ушите от срам.

Те машинално обърнаха стъпките си назад.

— Чичо Марине, доведи тия страхопъзльовци тука и ги натъпчи в окопите… Ако кръкне някой, давам ти право да му пукнеш главата. — И Огнянов бързо се намери на поста си.

— А бе, пъси синовци, бари една пушка, за кумова срама, да бяхте хвърлили, па тогава да бягате… — гълчеше ги чичо Марин, като ги подкарваше към окопа с пушка, насочена в гърбовете им.

Това внушително поведение на началника смири другите въстаници… Те задържаха проявлението на страха си, но за няколко минути само. Устните на повечето се бяха попукали до кръв.

Турците не бяха гръмнали още нито една пушка. Падането на другарите им, свалени от първите залпове из укрепленията, причини минутна бъркотия в редовете им. Отнесоха ранените до оградите на околните гюлове, а те купом, бързешката заотстъпаха назад. Тая първа сполука поободри въстаниците и те продължиха енергически огъня срещу неприятеля. От непрекъснатите гърмежи цялата планина и могилите гаче се тресяха.

Бели облачета, накацали по разни върхища, означаваха присъствието на укрепленията. Стрелбата им следваше и когато турците се бяха доста отдалечили, та ги не стигаше куршум… Доста далеко, отзад ордата, се мяркаха неколцина конници. Те съставляваха главния щаб на Тосун бея… Ордата ги приближи и се навали около тях. Тя стоя там на сгъстен куп доста време. Види се, ставаше съвещание и се изменяваше планът на нападението. Действително, забележи се някакво размърдване на ордата, разкъса се на няколко части, които се разделиха една от друга. Тогава като по даден знак всички тия отделения, в разсипан строй, се хвърлиха насам с бесни викове и с голяма буйност и стремителност… Едни тичаха по голите върхища към планината, други към урвата на Зли дол, трети към Средня гора, към дола, из който тече Стара река и отваря проход към Клисура, четвърти — към лозята — за нашето укрепление. Въстаниците ги посрещнаха отдалеч още със залпове, но турците загърмяха само щом влязоха в чертата на куршумите… Няколко минути облаци дим съвсем забуляха укреплението от постоянна стрелба, но гърмящите все намаляваха и намаляваха. Огнянов, с лице зацапано от барут и покрито с кал, която потът превръщаше на гъсти потоци по бузите му, опиянял от дъха на кръвта, замаян от пищенето на куршумите, що хвъркаха над главата му, ту се изправяше с мартинката, която бълваше бял дим, ту се снишаваше в шанца си.

От миг на миг той несъзнателно викаше, без да се озърта, в окръжающия го дим:

— Удряйте! Гърмете! Кураж, братя!

Внезапно той зачу до себе си гласа на чича Марина, който казваше на другиго някого:

— Момче, ниско, ниско стой… Ще те ударят!…

Огнянов неволно се обърна надясно и през разредения от ветреца дим зарна един въстаник, който прав, без да се снишава, гърмеше въз неприятелите, съвсем изложен на куршумите им. Тая дързост беше цяла лудост.

Огнянов, изумен, позна Кандова!

Поразен от това, той машинално отиде до него и в дима му простря десницата и му каза:

— Брате, дай ръката!

Студентът се извърна, погледна тихо, ледено Огнянова, но му стисна силно ръката. Това ръкостискане на двамата противника беше знак на помирение пред взора на окървавеното отечество, а може би и на прощаване, вечна раздяла…

Една струйка кръв обля Огняновата ръка, когато държеше Кандовата! Тая струйка изтече из ръкава на студента.

Огнянов забележи кръвта, но това го не учуди, нито порази, даже не разбра значението на тая струйка топла кръв… Повече го порази това, дето видя Кандова тука.

Действително, студентът, подир като бе оставил Радината стая, скоро след Огнянова, бе отишъл на мястото, дето се раздаваха оръжия, и оттам на укрепленията към Стара река… Пратен снощи тука с подкрепителното отделение, той не беше още забележен от Бойча, тая заран всецяло погълнат от залисиите на длъжността си.

Огнянов се дръпна и се озърна прав около себе си.

Тогава само той забележи, че окопът беше почти пуст… Въстаниците бяха изчезнали из укреплението… Само петима-шестима души, между тях Кандов, още остаяха и продължаваха огъня, който омършавяваше. Гърмежите сродяваха и от другите укрепления, също напущани вече от бранителите си. В замяна на това неприятелските куршуми по-изобилно ръсеха и правеха опасно всяко показване из окопите.

Огнянов, отчаян, обезумял от ярост, поддържаше заедно с малцината си храбри другари неравната борба, решен да умре на мястото си. Укреплението, прочее, едно от всичките възточни, следваше да се пуши още.

— Олеле, мале! — извика се болезнено наблизу. Огнянов трепна от тоя вик и се обърна на лява страна, отдето той дойде.

В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между шията и гърдите му и почерняваше ровката земя. Куршумът беше го пронизал смъртоносно. Тая кръв изми позора му…

Чичо Марин го изнесе настрана под една заслона, за да го поемат други и отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста…

Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите незаплашвани върхове, на север и запад от града, присъединяваха се, безполезно впрочем, към Огняновото укрепление, което привличаше сега куршумите неприятелски като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението, снишаваха се до случайните заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх. Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката. Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти, дрехи и други плячки. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два, по три във всяко укрепление. Освен два, другите стоеха още пълни, никому не беше дошло на ума да им запали фитила, та и дух не бе остало за това.

Турците се показаха и на височините на Шайковец, и над самия град. Из улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове, на черни рояци, се спуснаха от урвите към нещастна Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп.

XXXVI. Рада

Щом първите гърмежи по върхищата известиха на Клисура, че фаталния бой настая, народът, обзет от луда паника, удари на бяг към Копривщица, през Върлищница, тясно планинско гърло в Средня гора, из което иде реката със същото название, та се влива в Старата, на югозападния край на града.

Госпожа Муратлийска, у която беше на гости Рада, прибра набързо по-ценните си вещи и децата си, за да напусне къщата си и да бяга с другите. Тя се отби при Рада да я вземе. Но при всичките й молби, Рада не щеше да я последва, решена да остане в къщи… Добрата госпожа Муратлийска със сълзи на очи и на колене я молеше да тръгне тозчас; тя не можеше да я остави на такава страшна участ. Турците се показаха вече над яровете на града; всяка минута беше драгоценна.

— Иди, иди, како Анице, отведи децата… моля те, остави мене — викаше Рада и тласкаше към вратата госпожа Муратлийска.

Госпожа Муратлийска я погледна уплашена и сключи ръце в безнадеждност. През прозореца видя, че турците се спущат вече към града. Тя се възчуди що да стори.

Очевидно, само едно отчаяние можеше да доведе Рада до такова безумно упорство. И наистина, тя беше жертва на дълбоко отчаяние.

От часа на ужасното спречкване между Огнянова и студента тя остана като сломена, като убита под удара на презрението на любовника си. В смайването си, тя не можа тогава да се оправи, а после не го видя вече. Прочее, Огнянов и досега остаяше в ужасното си заблуждение и с безпределна омраза и отвращение в душата към нея… Ако умреше в боя, той щеше да умре с проклетия на устата и в жестоки, нетърпими нравствени терзания. Тая мисъл я привеждаше в ужас. Тя нямаше ни минута покой. Съвестта й я гризеше, че тя можеше да го успокои, да го разувери, а не стори това. Тоя благороден човек щеше да умре окаяно, отчаян, защото той смърт беше отишъл да търси — той се не боеше от смърт — и тя беше длъжна да му я направи поне по-лека, да умре по-спокоен и утешен от мисълта, че умира любим и обожаем… А може би и да го изтръгнеше от ноктите на смъртта — той тогава не би я нарочно дирил — и да го запази за себе и за отечеството… Но той не слезе ни един път в града. Напразно тя се опитва няколко пъти, под разни предлози, да иде до окопите и да се види поне на минута с него, та било, че си навлякла негодуванието на огнения му поглед; ней упорно се отказваше достъп при укреплението… Едничка утеха й беше свиждането със Стайка, Боримечковата булка, нейна съседка Боримечката на три пъти бе слизал в града с разни мисии и пътем се бе отбивал при жена си и и съобщил нещо за Огнянова. Чрез Стайка, прочее, Рада узнаваше, че Огнянов е жив и здрав, че е твърде улисан, но нищо повече от това. В тия шест дни, дълги като векове, заедно с мъките й нарастваше и любовта й към Бойча, толкова нещастен, колкото и храбър. Тая страст достигна до култ. Ней й се представяше тоя рицарски образ, разхубавял още от красотата на мъжеството и окръжен от лъчезарния ореол на славата, как с горчива усмивка среща смъртта, там на ония върхове, без да се обърне веднъж насам да хвърли един поглед, да пошушне едно сбогом към оная, която не може да живее без него и която той е стъпкал с презрението си… Снощи пръв път тя се видя с Ивана Боримечката, даде воля на чувствата си и плака пред него с горещи сълзи. Добрият Иван я утеши, както знаеше, и й се обеща незабавно да предаде писмото й, набързо написано с молив, на Бойча. (По причини, които знаем, то биде връчено Огнянову току в началото на боя.) Но тя не прие ни думица отговор, словесен макар, и скръбта и отчаянието й нямаха предел… Тя чувствуваше, че не ще живее, ако Бойчо занесе презрението си в гроба, към който тя го е най-вярно тласнала; ней й се виждаше отвратителен тоя живот вече, за който изворът на любовта и щастието безвъзвратно беше пресушен.

Какво й остаяше занапред? Безпомощни страдания, горки съжаления, презрението на света и безнадеждност, вечна безнадеждност… За какво й беше ней тоя живот? Кому е нужен той? На кого ще се опре тя без унижение? Бяла черкова й стоеше сега пред очите грозна и черна като гроб… При Хаджи Ровоама ли да иде пак, да се покори?… При Марка ли? Към него ли да се обърне за покровителство? С кои очи? Тя би умряла от срам пред тоя добър човек… Навярно, и той бе чул гнусните клевети за нея и сега се разкайваше за добротата си… Защото Рада, същия ден, кога остави Бяла черкова, узна грозната мълва, която я опозоряваше там. Не, не, само един Бойчо може да я утеши, да я спаси!… Но той като умре? Хубаво прави тая Муратлийска, че иска да живее… Тя има за кого и защо да живее, има кой да заплаче за нея, защото има кой да я обича… А тя? Рада? Тя не може поне товара на нещастието си, тя е много слаба. Тя няма какво да прави в тоя тъжен свят, с който нищо не я свързва вече… Но ако остане Бойчо жив? Как страшно той ще я презира, защото тя не може се оправда — очевидността беше против нея. Оскърбеното му самолюбие не може й прости. Ударът, нанесен на сърцето му и на гордостта му, беше твърде дълбок… И Бойчо никога, никога не би я видял… Той беше неумолим по въпроса за честта, тя го знаеше. Не, не, тя трябва да умре… Сега може да се умре лесно и дори славно, под развалините, благородните развалини на тоя геройски град. Нека си върви госпожа Муратлийска, а тя ще остане тука, нека да умре!… Да, понеже Бойчо не й казва да живее, не я почете ни с едно словце, то тя ще умре… И ако смъртта го отмине, то нека знае, че Рада е била честна мома, че и българката не се бои от смърт и че тя се е принесла жертва на любовта си към него.

Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я последва. Но Рада беше неумолима.

В тоя миг се чуха викове на българи в улицата. Госпожа Муратлийска надникна от прозореца; тя видя въстаници; тя попита едното:

— Бай Христо, какво става горе? Огнянов къде е сега? Ами къде бягаш?

Въстаникът отговори запъхтян:

— Батак, батак! Аничке, Огнянов клетникът… остана си там… Свят се изпотроши… Бягайте по-скоро, към Върлищница!

И въстаниците изчезнаха. Очевидно, бай Христо беше от укреплението на Огнянова. Рада изпищя като луда. Тогава госпожа Муратлийска, след безплодни усилия да я отведе, напусна къщата си.

Беше вече време; защото не след много Рада чу отчаяни женски викове от северния край на града, нагазен вече от турците. Както стоеше прехласната и слисана от горестта си, тя видя из прозореца тълпа башибозуци, че тичаха с голи ножове из една улица, застигнаха двама души и ги съсякоха… Тя видя добре как нещо червено шурна из падналите; тя видя смъртта, ужасна смърт, в най-ужасния й вид, и луд страх от нея я облада… Чувството на живота се пробуди със стихийна сила в тая млада девойка и то задуши в нея всички други чувства, парализира всичката й решителност да умре, що й даваше отчаянието до одеве. Тя търти да бяга, да се спаси от смъртта или от живота, който й биха харизали сластолюбивите кръвожадници… Тя отвори вратата, за да се спусне из стълбите, но тозчас чу, че вратнята дворска се хлопна и отвори с голям трясък и в същата минута видя през клоните на овошките в двора въоръжен мъж, последван и от друга още фигура, които бързо идеха към стълбите, дето тя се бе спряла вдървена. Тя се окопити, повърна се назад в стаята, хлопна вратата бързо, заключи я и полужива от ужас, отиде, та се скри в отсрещния ъгъл. Едвам бе успяла да стори това, вратата се заудря и захлопа и някакъв зверски, страшен глас захвана да реве отвън… Понеже вратата се не отваряше, оня, който искаше да влезе, хвана да я троши и кърти с нещо като топор; тя заскърца, запращя, отзина от една страна и оттам се провря цевта на една пушка, с която нападателят се напъваше да отпори разнебитената врата. Рада чуваше прасъка на сухите дъски, които отстъпаха под напора на желязото, тя видя един огромен крак, че се провря вече: нападателят проникваше.

Тогава неизразим ужас я облада и помрачи всичките й мисли. Смъртта й се стори хилядо пъти по-добра от страшните минути, които наближаваха… Тя фукна към иконостаса, запали вощеничка от жумящето пламъче на кандилото и върна се бързешката в къта. Там, на масата, беше повалена една вулия, пълна с барут, забравена от въстаниците. Рада отиде до нея, в дясна ръка взе свещицата, а с показателния пръст на лявата ръка хвана да бърка в завързаните уста на вулията, за да отвори дупка, дето да покаже пламъчето. Дупката тозчас се отвори.

В тоя миг вратата с голям трясък се сгръмоляса на земята и една исполинска фигура проникна. Иван Боримечката се появи на прага. Зад него се мярна Стайка. Рада ги не видя и поднесе свещта към барута.

XXXVII. Две реки

А в тоя същия миг Огнянов беше далеко в планината.

Последен отстъпил от укреплението, когато вече турците се покачваха по насипа, а други го замеряха от близкото укрепление, окървавен, очернен от барут, със сетре продупчено на две места, той като по чудо избягна от ръката на врага и от куршумите му… Той диреше смъртта, но инстинктът на самосъхранението, по-силен от всяка воля в тоя момент, го спаси.

Сега той се намираше на върха на Върлищница, на лявото й бърдо, в подножието на което течеше речката.

Въз кръвта, въз пота, въз барутното чернило, въз праха на лицето му сега течаха сълзи.

Огнянов плачеше.

Той се бе спрял и гледаше ужасните картини на кораблекрушението на революцията. Той беше останал гологлав.

Долу в дола изпоплашена сган въстаници, жени, деца, които в луд страх се спасяваха навътре в планината. Ревотът и писъците на нещастниците достигаха ясно до него.

Срещу него — Клисура в пламъци.

Внезапно погледът му падна на дясната ръка, обляна с кръв. Той се сети, че тя беше кръв от Кандова. И в същия миг умът му от Кандова мина на Рада… Косата му настръхна: той бръкна в пазвата си и извади смачканото писмо на Рада, което отвори.

Той прочете следующите няколко редове, написани с молив, но от една отслабнала и разтреперана ръка:

Неизразима горест се изписа по лицето на Огнянова. Той устреми поглед към града, дето пожарите се умножаваха. На разни точки на града нови пламъци бликваха над покривите, издигаха се и лижеха с бледо-червени езици въздуха… Черни облаци дим се разстилаха над града и се сливаха с облаците на небето, която го бяха застлали цяло; по тяхна причина по-рано хвана да притъмнява. Пожарите се разпростираха с голяма бързина по всички страни. Тяхната кървава зара се отражаваше по сипеите, по урвите на Рибарица и във вълните на Стара река… Огнянов търсеше да види двуетажната къща, дето госпожа Муратлийска живееше. Той скоро я изнамери и с трепет позна двата прозореца на Радината стая. Къщата още не бе засегната от огъня, но околните къщи пламтяха и бързо го докарваха към нея.

— Ах! Тя, нещастната, ще е там!… Ужасно! Ужасно! — И той се хвърли надолу из урвата към дола. Той се спусна, или по-добре, строполи из сипеите и гъстаците и тръгна назад къде устието на реката, къде Клисура.

Теснината на Върлищница беше заприщена от бежанци от двата пола, от всички възрасти и състояния. Тая изплашена маса хора, проточена по всичката дължина на реката, приличаше на една друга река, течаща по посока противоположна. Паническият страх беше в един час изпразнил Клисура и натъпкал тоя планински дол. Всички тичаха, всички бягаха, запъхтени и обезумели, като хора, които някой гони в петите. Едни бяха излезли само с едни дрехи на гърба, други натоварени с разни завивки, покъщнина и дрипели, често даже — с най-непотребни вещи, грабнати в бързината.

Това понякъде достигаше до комизъм. Тъй, един имотен домакин, напуснал къща и дом, беше взел под мишница само един стенен часовник, който никак не трябваше в тоя час… Другаде, една жена носеше ситото си и то доста й пречеше в бягането… Срещаха се бабички и момичета, които бягаха боси по камъняците, а в ръце държаха лапарите си, да се не изхабят… Огнянов се сблъскваше на всеки миг с тия изплашени купове или се спъваше в нападали и примрели жени, които викаха отчаяно и никой не идеше да ги подигне… Той виждаше всички тия ужаси, настръхнал, замаян, гологлав, и припкаше лудешки по посока на града, с една само мисъл, оцеляла в съзнанието му: да спаси Рада. Той инстинктивно я търсеше с погледа си в обезобразените от страх лица на срещаните жени и девойки и пак тичаше напред. Тия люде бяха чужди за него, те бяха призраци, те не съществуваха за него. Той даже не разбираше защо бягат тия хора, той не мислеше за тях, както и те не мислеха за него, и никой не се чудеше и не питаше защо той отиваше назад, когато всичките отиват напред. Нямаше разсъдък: имаше пътека само. На всяка стъпка сцените на ужаса ставаха по-поразителни и по-чести. При един завой на урвата той се спрепна в едно момиченце, което, сломено от тичане, обезумяло от страх и кърваво, беше паднало в реката, пищеше кански за помощ… Малко по-нататък едно дете пеленаче, присиняло от плач за майка си, която го оставила, навярно, за да й олекне в бягането… Баби, мъже, жени прескачаха това бедно създание, но никой го не видеше и не чуваше. Всеки мисли само себе си. Страхът прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма. Самият позор не туря такъв подъл печат на лицето, както страхът… Огнянов машинално се наведе, взе детето и мина напред… При един храсталак, настрана от пътя, една жена беше метнала, тя с изкривено от страдания лице простираше ръце към минувачите… Плачове, предрезнали викове, детински писъци пълнят въздуха… Като за венец на всички тия нещастия дивна и дъжд като из ведро. Той заплющя над уморените бежанци и напълни с див ек планините. Лапавицата ставаше от миг на миг по-голяма; от урвите турнаха мътни вади към реката и заливаха краката на нещастните бежанци, бити в лицето от дъжда, измокрени до голо и помръзнали от студ. Децата, теглени от майките си насила, ревяха раздирателно и се влачеха из пороя, и падаха… Плачовете и вайканията нарастваха още повече…

Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията, в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно, Огнянов през дъжда позна в отсрещната върволица една жена — първия човек, когото позна в тоя наваляк. Тя беше госпожа Муратлийска, с едно дете пеленаче на ръце, а три по-възрастни вървяха отдире. Той прегази мътната вода и пресрещна уморената майка.

— Де е Рада? — попита той.

Тя зина, но от запъхтяване не можа да проговори.

Тя само му посочи с ръка към града.

— У вас?

— Там, там, скоро… — едвам избъбла тя. Слаба, каквато беше, госпожа Муратлийска надали щеше да изкара пътя. Очите й бяха необикновено изпъкнали от напъване да върви из лошия път. Но в замяна на мишците, яви се у нея енергията… Тая енергия й вдъхваха хубавите като ангели деца.

— Къде носиш това дете? — попита тя със слаб глас, който заглушаваше дъждът.

Огнянов се огледа. Той едвам сега видя, че е взел отнякъде това дете и го носи, без да знае как… Той едвам сега усети тежестта на това малко творение и пискливия му глас.

Той гледаше слисано госпожа Муратлийска.

— Дай го, дай го…

И тя го пое от Огнянова, стисна го на лявата страна на мокрите си гърди, а на дясната стисна своето, па продължи пътя си…

Беше съвсем тъмно, когато Огнянов достигна устието на реката Върлищница. От това място Клисура се виждаше цяла. Дъждът бе я угасил; само затаени под покривите пламъци още блещяха и хвърляха през прозорците из потъмнелия град червеникави снопове светлина… Чуваха се отдалечени сгромолясвания на здания… Пламъците пак се подхващаха и предаваха на други къщи. Изведнъж Огнянов съзря един голям нов пожар, който избухна на южния край на града. Големи пламъци с трясък и молнии изскачаха из него и милиарди искри се разхвъркаха из въздуха. Огнянов забележи, че на това място беше къщата на госпожа Муратлийска… Да, тя сама гореше… Същият миг горния кат на тая къща се провали в едно море от пламъци и жълт дим. На тоя кат беше стаята на Рада! Той се хвърли като бесен в пламтящите улици, пълни с разсвирепели турци, и потъна в тях.