Под повърхността на звяра

Глава тридесет и четвърта

Яростта заля Тайбър с бурни, почти задушаващи вълни, когато чу неистовите викове на Рони да отекват из къщата. Меринъс бе тръгнала да търси него и Калън, когато бе видяла Реджиналд да се промъква в имението, ужасена от намерението му.

Тайбър беше в задния двор, когато за първи път чу писъците. Влезе във всекидневната навреме, за да види как копелето замахва със стиснат юмрук и я пронизва в слепоочието с удар, който я изпрати на пода.

Нямаше място за милост. Нито можеше да обуздае яростта, която го разкъсваше. Ревът му отекна през помещението, когато се хвърли към другия мъж, в отчаян опит да смекчи опасността, заплашваща неговата жена.

Оказа се, че Реджиналд е по-бърз и в по-добра форма, отколкото Тайбър бе очаквал. Те се търколиха по пода, по-възрастният мъж сумтеше, докато удряше Тайбър в ребрата с достатъчно сила, за да му отнеме дъха и за да го удари отново след секунда.

Но животното, което Тайбър бе държал внимателно под контрол през целия си съзнателен живот, сега се бе освободило. Нямаше да има спасение, нямаше да има милост за човека, който се бе осмелил да застраши всичко скъпо за Тайбър.

Той неясно осъзнаваше присъствието на другите хора, които вече се движеха из стаята. Рони беше измъкната на безопасно разстояние, а Калън излая заповед към един от останалите мъже да доведе лекаря.

— Тя е жива, Тайбър — извика Калън, когато Тайбър се сблъска с Реджиналд. — Пусни го. Нека мъжете се погрижат за него.

Приглушеният рев на Тайбър накара Реджиналд да пребледнее, препъвайки се назад.

Тайбър се впусна към него. Юмрукът му улучи главата на Реджиналд отстрани и плисна кръв, щом плътта се разкъса. Когато той падна, Тайбър го издърпа от пода, раздрусвайки го безмилостно, докато очите на по-възрастния мъж се изцъклиха.

— Ако ме убиеш знаеш какво ще стане — изхриптя Реджиналд, успявайки да се отскубне от хватката. — Това ще бъде отразено във всички новини, момче. Всички ще разберат.

— Питай ме дали ми пука — изръмжа Тайбър, пристъпвайки след него, докато той се отдръпваше назад.

Устата на Реджиналд се изкриви отчаяно.

— Не съм я наранил.

— Ще умреш.

— Хайде, човече — Реджиналд вече го умоляваше. Промъкваше се назад през стаята, в опит да избяга от Тайбър, докато той го дебнеше безмилостно. — Знаеш, че не съм я наранил.

Тайбър се усмири. Може би щеше да успее да успокои жаждата за мъст, яростта си, ако другият мъж не беше направил решаващ ход. Реджиналд извади малък, смъртоносен пистолет зад гърба си и се прицели в гърдите на Тайбър. Доволна усмивка заля лицето му.

— Умри, котарако!

Тайбър се хвърли настрани, когато оръжието изгърмя. Едновременно с него и няколко други. Претъркулвайки се, той се изправи на крака и видя как тялото на Реджиналд потръпва конвулсивно от улучилите го куршуми. Един в сърцето му. Един точно между очите. Реджиналд падна почти със забавено движение, глухото тупване на тялото му отекна през стаята.

— По дяволите, момче-котка, колко пъти трябва да ти показвам как се убива бясно животно? — каза остро Кейн, като влезе в помещението и побутна предпазливо тялото с крак. — Да, това е начинът, по който трябва да го направиш. Един куршум в подходящия момент.

Тайбър се обърна към брата на Меринъс, адреналинът все още препускаше в него, яростта удряше като чук в мозъка му.

— Наречи ме още веднъж момче-котка и ще натикам този пистолет в задника ти и ще те застрелям със собствените ти шибани куршуми — изръмжа яростно, когато застана лице в лице с другия мъж. — Няма да ти хареса това, с което се захващаш, така че се разкарай, Кейн.

Кейн примигна към него. Сините очи, по цвят доближаващи се до тези на Рони, обикновено сурови и студени, като че ли се разтопиха леко. Ръцете му се вдигнаха към раменете му.

— Примирие? — предложи той.

Тайбър пое остро дъх и разтърси глава, борейки се с яростта, която сякаш не отслабваше.

— Как е успяло копелето да влезе в къщата? — обърна се той към Калън. — Мислех, че Мерк го пази. Какво, по дяволите, е станало?

— По някакъв начин, е хванал Мерк неподготвен. Ударил го е доста здраво — Калън кимна с глава, давайки знак на двама от хората си да издърпат тялото на Реджиналд от стаята. — Хванахме го, Тайбър. Всичко свърши — водачът на Прайда го потупа по рамото и въздъхна уморено. — Отиди при жена си. Тя ще има нужда от теб, когато се събуди.

Рони вече беше будна, когато Тайбър влезе в спалнята. Меринъс седеше до нея на леглото и й говореше тихо, докато Рони притискаше една влажна кърпа към лицето си.

Ризата й беше разкъсана, рамото й одраскано, страната на лицето й вече беше синя. Тя беше най-красивата гледка, която някога бе виждал.

— Мъртъв ли е? — Тайбър беше очаквал сълзи, може би съжаление. Но очите й блестяха с горчива надежда да е.

— Съжалявам — прошепна Тайбър към нея, когато Меринъс се изправи на крака и тръгна да излиза от стаята.

— Тайбър, направил си това, което трябваше — тя спря до него, вдигна ръка и потри рамото му утешително. — Не се самообвинявай. Сигурна съм, че не си имал друг избор.

Нямаше друго приемливо решение, помисли си Тайбър. На никой човек, който бе отгледал дете и бе злоупотребил с него, не трябваше да му бъде позволено да живее.

Тайбър наблюдаваше Рони, докато вратата се затвори безшумно зад Меринъс, и виждаше болката и страха, които тя се опитваше да скрие.

— Той не ми беше баща — гласът й се прекърши. — Защо мама не ми е казала, че той не ми е баща, Тайбър? Защо го е скрила от мен?

Сякаш нещо вътре в нея се разби безвъзвратно. Тайбър се придвижи бързо до леглото и я притегли в прегръдките си. Сърцето му се късаше заради нея.

— Не знам, бейби — прошепна той с болка.

— Тя обичаше баща ми — ръцете й стиснаха плата на ризата му. — Знам, че е така. Тя ми го каза. Защо е стояла с това копеле? Защо му е позволявала да я наранява?

Тайбър усещаше как яростта пулсира вътре в нея, болката от годините на пренебрежение и емоционално насилие. Той не беше способен да я предпази от всичко, без значение колко усърдно се опитваше. И дори сега, не можеше да я предпази от пълното осъзнаване на живота, пред който бе изправена. Животът, пред който щеше да се изправи тяхното дете. Можеше само да я държи и да се моли.

— Бих дал всичко, което съм, за да ти отнема тази болка — Тайбър се отдръпна назад, гледайки надолу към Рони, сърцето го болеше за нея дори когато душата му ликуваше от знанието, че именно той притежава сърцето й. Рони не го мразеше. Не се страхуваше от животното, което понякога се освобождаваше. Тя приемаше всичко от него. И ако можеше, би дал всичко, което имаше, за да я спаси от тази болка.

Очите й бяха тъмни езера от объркване и страдание, но той можеше да види доверието й в него. Необходимостта й от него.

— Не мога — въздъхна най-сетне младата жена. — Няма да променя нищо, Тайбър. Нищо, ако това означава, че не мога да те имам целия. Останалото няма значение, нищо по-различно от бележка под линия, каквато бе бруталността на Реджиналд. Мога да живея с това. Но не бих могла да живея без теб.

Как можеше Рони да направи такова нещо за него? Да накара гърдите му да се изпълнят с гордост от подобни простички думи? Да го накара да се почувства така, сякаш можеше да завладее света само с нейната усмивка за подкрепа?

— Винаги ще ме имаш — закле се Тайбър, гласът му беше дрезгав. Емоцията, която го бе завладяла изненада дори него. Рони изпълваше всяка частица от него. — Винаги, Рони. Винаги ще ме имаш.

Тя докосна бузата му. Почти конвулсивно, ръката му се повдигна към нейната и я улови, поднесе я към устата му и постави една гореща целувка върху дланта й, целувка, с която сякаш казваше, че душата му й принадлежи.

— Тогава аз съм щастлива — младата жена въздъхна, с една уморена, изтощена, лека въздишка. — Прегърни ме, Тайбър. Легни до мен и просто ме дръж. Полежи с мен.

Той я отпусна на леглото, притегли я в прегръдките си и я задържа плътно до гърдите си. Главата й се пъхна под брадичката му. Рони се намести до тялото му толкова естествено, колкото дишането. Успокоително. Стоплящо.

— Нашето дете ще бъде обичано — прошепна тя сънливо.

— Винаги, Рони. Ще бъде обожавано — той знаеше, от дълбините на душата си, че не би могло да бъде по друг начин.

Тя въздъхна тежко, отпускайки се на него, когато събитията от последните дни най-сетне изсмукаха остатъка от силите й. Тайбър чу как дишането й стана по-дълбоко, усети как тялото й се отпуска и позволи на една сълза да се отрони бавно от окото му. Тя беше неговият подарък. Неговата душа. С нея бе дошло спасението за един човек, който се бореше ежедневно с животното, което се криеше вътре в него. С нея, той най-сетне бе открил своя мир.