Подменена орис

Глава 31 Сайра

В ъгълчето на устата ми се стече пот. Облизах солените капки и се засилих. Беше рисковано, но се надявах да го изненадам със сила, за каквато не бе подготвен.

Противникът ми беше висок и жилест мъж. Етрек, онзи, който още с пристигането ми ме беше нарекъл в убежището Бича на Ризек и изричаше прозвището при всяка наша среща. Но сега той беше само конфигурация от крайници, материя с определена плътност. Нахвърлих му се с цялото си тяло, забих косо лакти в слабините му.

Школата на съзнанието, елметахак, нямаше да одобри риска. Рискувай само когато не ти остава друг избор, казва учението. В този случай не го следвах. Сметките ми излязоха криви.

Ръката на Етрек се стовари като чук върху рамото и гърдите ми и ме просна възнак. Навсякъде край мен тълпата зарева от удоволствие.

— Умри, орузо! — присмя се някой от множеството.

Във виковете им чух спомен. Бях коленичила на платформа с опрян на гърлото нож. Над мен стоеше брат ми, в очите му се смесваха страх и ярост. Народът крещеше „предателка“, народът монотонно напяваше, че иска кръвта ми. Сребърната кожа на главата ми настръхна.

И даже тук, на Огра, те продължаваха да реват за кръвта ми. За тях аз си оставах Ноавек и по-добре да бях мъртва, отколкото жива.

Погледнах отдолу към стената, към Етрек, който се канеше да се наведе и да нанесе последния удар. Познавах го аз него. Казваше ми „съюзник“, биеше се с мен за спорта, но дълбоко в душата си искаше хубаво да ме насини.

И тъй, нежно като любовница, аз плъзнах ръка и го притеглих към себе си. Разбий ми носа, казваше ласката ми. Хайде, давай. Той се дръпна като ужилен, което си беше самата истина, и падна назад. Изпълзях отгоре му, затиснах го, замахнах с лакът, но спрях, преди да го фрасна, и повдигнах вежди.

— Да, да, победи ме — призна Етрек и тълпата задюдюка.

Беше им дошло до гуша да гледат победите ми. Беше им дошло до гуша да гледат победите на всички Ноавек.

А че в жилите ми не течеше Лазметовата кръв, че дори не бях шотетка — това не ги засягаше.

А мен засягаше ли ме?

По-късно, когато лидерите на шотетските изгнаници ме помолиха да представлявам народа ми пред огранския съвет, без да знаят, естествено, че не съм истинският наследник на трона след брат ми, си спомних как се чувствах, докато лежах по гръб на земята, докато хората искаха загубата и кръвта ми.

Те ме мразеха. Не ме приемаха. Не искаха да ги представлявам.

— По-големият традиционалист от двамата огрански лидери цени много високо закона, а ти си законната наследница на трона — ми каза с нотка на отчаяние лидерът на изгнаниците Аза.

Тека додаде:

— Нуждаем се от помощта ти, Сайра.

Огледах я — косата ѝ изглеждаше проскубана от влажния огрански въздух, тъмният кръг под здравото ѝ око издаваше умората ѝ. И изведнъж Шотет не беше вече безименната тълпа, която неведнъж ме беше обграждала. Шотет беше тя. И Джорек. И даже Има. Хора, които властимащите бяха тъпкали, точно като мен. Хора, които се нуждаеха от тази дреболия, за да дадат отпор.

И аз им я дължах. Аз бях призовала хората да се евакуират. Аз се бях изтървала, че изгнаниците са на Огра. Аз носех наследството на Ноавек, даже и да не бях от тяхната кръв. Дължах на хората поне това заради стореното от мен.

— Добре — приех смирено.

— Изглеждам смешно — казах на отражението си.

Или по-скоро го казах на Тека, която стоеше зад мен със скръстени ръце и смучеше бузата си, от което ѝ се беше появила трапчинка.

Бях облечена в куртка, която се спускаше до пода, беше с остри рамене и копчетата ме стягаха на гърдите. Всеки бод беше извезан със сияещ конец и ми се струваше, че приличам повече на огрански космически кораб, отколкото на човек. Яката, която беше изработена изцяло от светещ плат, огряваше лицето ми отдолу и тъй сенките изглеждаха особено кошмарни, когато плуваха по кожата ми.

А това се случваше непрекъснато. И малкото контрол, който бях запазила при кацането ни на Огра, се беше изпарил, сякаш Акос го беше отнесъл със себе си, когато замина.

— Аза искаше да е сигурна, че ще приличаш на суверен, нищо че не си. И наистина приличаш — рече Тека. — Освен това тук всички изглеждат смешно, така че по нищо не се отличаваш от тях.

Тя посочи себе си. Беше облечена като мен, само че куртката ѝ стигаше до коленете, не до глезените, и беше сива — за да допълва цвета на лицето ѝ, беше казала огранската шивачка. Беше обула подходящ панталон, а светлата ѝ коса беше вързана на пригладен кок. Моята беше сплетена на дебела, неравна плитка, прехвърлена през рамото от другата страна на сребърната кожа.

Отивахме на среща с представителите на Огра в столицата Погко. Бяха ни поканили да обсъдим „молбата“ — по-скоро настояването — на тувхийското правителство огранците да спрат да дават подслон на шотетските изгнаници след нападението над Шиса.

Бях неспокойна. Единствената причина за искането на Тувхе беше, че аз неволно разкрих на Исае къде се намираме. Сенките ми се движеха нагъсто и бързо, а тясната куртка не помагаше. Но не можех да отрека, че тя приятно подчертаваше високия ми ръст.

— Без грим ли ще ходиш? — попитах Тека и обърнах гръб на огледалото. — Защо не сложиш поне малко чернило около окото си?

— Всеки път, когато пробвам, накрая изглеждам нелепо.

— Дай на мен да опитам. Мама ме научи, когато бях малка.

— Само да не ме парнеш с дарбата си — малко кисело ме предупреди Тека.

В едно от дюкянчетата в Гало бях намерила малък черен молив за очи. Опитах да се спазаря с хитрата собственичка, но огранката се престори, че не разбира произношението ми, затова накрая се отказах от играта и го купих на пълната му цена. Свалих капачката, застанах пред Тека и се наведох на нивото на лицето ѝ. Не можех да се подпра на нея, затова подпрях ръцете си една в друга.

— Може да поговорим — предложи Тека. — За заминаването му. Хей така, без дори да се сбогува. Може да поговорим, стига ти… нали разбираш. Ако искаш.

Без да се сбогува. Той беше решил, че не заслужавам да се прости с мен даже от кумова срама.

Стиснах зъби.

— Не, не може.

Ако отворех уста, щях да запищя, а куртката ме стягаше ужасно в гръдния кош. По същата причина отбягвах Сифа и Айджа, които напоследък бяха вечно заедно и почти непрекъснато обсъждаха бъдещето с изгнаниците. Нямаше да мога да го понеса.

Очертах клепача на Тека с леки, отмерени движения, на почивки, тъй като дарбата ми ту прииждаше, ту се отдръпваше като прилив, а с другия край на молива го туширах. Когато я срещнах за първи път, тя беше готова по-скоро да ме намушка, отколкото да ме остави да я доближа, и макар че би го отрекла, ако я попитах, аз знаех, че сърцето ѝ се стопля към мен, така както моето се беше сгряло към нея.

Топлото сърце беше дар, все едно дали е получен лесно, или с неохота. И аз никога вече нямаше да го приема за даденост.

Тя отвори окото си. Опасано от черното, синьото изглеждаше още по-бляскаво. На другото око носеше „празничната си превръзка“, както я наричаше. Тя беше чиста и черна и се прихващаше за лицето ѝ с панделка, а не с ластик.

— Готово — обявих аз. — Почти безболезнено.

Тя се огледа в огледалото.

— Почти — съгласи се, но не изтри молива и аз разбрах, че ѝ харесва.

Стараех се да не мисля за Акос, да не копнея за него, да не си представям разговорите ни за преживените от мен неща. И бездруго едва сдържах гнева си срещу Тувхе — не ми трябваше да наливам още масло в огъня.

По време на полета до Погко си позволих кратък миг на слабост, преди да се смъмря сама.

Докато корабът се плъзгаше между високите сгради, по-високи от онези във Воа, толкова високи, че щяха да остържат основите на разрушените в Шиса, си представих почудата на лицето му, ако ги беше видял.

А аз щях да кажа нещо в този дух: Когато построявали Погко, огранците запазили доста дървета и затова до ден-днешен градът под нас прилича на гора.

Той щеше да се усмихне, както винаги развеселен от знанията, с които бях натъпкала главата си.

Но не достатъчно развеселен, за да ми даде едно проклето обяснение преди…

Стига! — спрях се аз и премигнах с очи да прогоня сълзите. Боляха ме коленете, тазът, лактите и раменете, болеше ме цялото тяло. Не можех да си го позволя.

Чакаше ме работа.

Корабът се скачи със здание близо до пъпа на Погко, където сградите бяха толкова нагъсто, че можех да надникна в кабинетите и всекидневните на непознати хора и да разгледам украсата им. Огранците обичаха разкоша, затова повечето помещения бяха претъпкани с лични вещи и изящно изработени предмети. Всички притежаваха едни и същи декоративни ковчежета от полирано дърво с дребни резбовани шарки.

Вратата се отвори и аз потреперих, защото подухналият вятър беше силен и ако се съдеше по ниската температура, явно бяхме по-нависоко, отколкото предполагах. Един техник от станцията насочи моторизирана пътека към вратата. Тя нямаше нито перила, нито някакво видимо защитно средство срещу падане. Огранският ни капитан, дебел човек с внушително шкембе, мина по нея с грацията на танцьор. Последва го Иса, а току зад гърба ѝ вървях аз и нарочно гледах нагоре към отворената врата, която беше крайната ми цел.

Ако Акос беше тук, щях да го държа за ръка, а моята щеше да се опъне назад като флаг.

Но Акос го нямаше и аз прекосих разстоянието сама.

Двама души управляваха огранците — жена и сема, шотетската дума нито за мъж, нито за жена. Знаех, че на Огра съществуват две големи политически фракции, от които само едната се поддаваше на промени. На всеки десет сезона всяка от тях представяше приемлив кандидат и двамата управляваха — къде с компромиси, къде с пазарлък. На мен тази система ми се струваше невъзможна, но явно работеше, след като досега се беше задържала в продължение на двеста сезона.

Семата се представи като Рокха, имаше късо подстригана коса с цвета на пясъците на Урек, лунички и изящни свити устни. Жената, Луша, както се нарече, докато се ръкуваше с мен, беше по-висока, по-закръглена и с по-тъмен цвят на кожата от моя. Моливът над миглите ѝ блещукаше слабо и осветяваше очите ѝ отгоре. Подхождаше ѝ.

— Ти си Сайра Ноавек — обърна се към мен Рокха, докато стояхме скупчени преди откриването на срещата.

Зад мен Луша разговаряше с Иса и Аза — разбрах по смеха ѝ, който не спираше да пълни главата ми с радост.

— Така говорят — отвърнах аз.

Рокха се разсмя.

— По-висока си, отколкото си те представях. Навярно до Ризек Ноавек всеки изглежда нисък.

— Изглеждал е — поправих семата аз.

За мен това беше само граматическа грешка, любезност към човек, който не говори шотетски като роден език. Но лицето на Рокха се изопна заради проявената безчувственост.

— Приеми извиненията ми. Толкова скоро го изгубихте.

— Бих казала, че нищо не съм изгубила.

Рокха повдигна вежди. Луничките по клепачите ми напомниха за Акос, мрежа от сенки се разпростря по очните ми ябълки и аз свих лице от болка.

— Не мога да разбера дали се шегуваш, или не.

— Трябва да си доволен. Нали огранците обичате мистериите — отвърнах кисело, а Рокха присви озадачено очи.

Луша откри срещата.

— Да говорим направо — поде тя и Рокха изсумтя.

Луша набърчи нос насреща му, както дете би направило на брат си. Знаех, че от двамата огрански лидери тя е по-големият традиционалист, затова беше склонна да говори надуто и строго да държи на условностите. Едва не се разсмях, когато Рокха ми намигна над ниската масичка. Бяхме насядали на столчета около нея. Тежкият плат, който ме покриваше от врата до глезените, се събра в краката ми и светещият конец заблещука.

— Добре — съгласи се Аза. — В такъв случай, щом ще говорим направо, ние се учудваме, че Огра се замисля дали да не ни изгони, след като толкова време съжителстваме в мир на тази планета.

— Нямаше да се замисляме, ако натискът идваше само от Тувхе — въздъхна Луша. — Но зад Тувхе стои Съветът, а и те търсят силни съюзници. Разузнаването ни докладва, че в тази минута канцлерът е на път за Отир.

Погледнах към Тека. Притеснението, което ме измъчваше, се четеше по лицето ѝ, в увисналите краища на устата ѝ. Ако Тувхе се съюзеше с Отир, войната фактически приключваше. Никой нямаше да се опълчи на Отир, не и без по-голяма кауза от тази „да спасим от заличаване Шотет“.

Доколкото знаех, Отир винаги е била най-богатата и най-могъщата планета в галактиката. Някога на нея изобилствали природните блага, но с напредъка на расата ни те загърбили работата на полето и в рудниците и се отдали на умствени занимания. Сега отирийците разработваха компютри и правеха изследвания. Почти всяко откритие в областта на медицината, космическите пътешествия, хранителните технологии или личните удобства е дошло от Отир. Ако една планета поискаше да скъса връзките си с Отир, тя щеше да изгуби нещата, на които всички бяхме свикнали да разчитаме. Това важеше и за Шотет. Един лидер би трябвало да е луд да рискува това.

— Защо Съветът подкрепя Тувхе, вместо да запази неутралитета си както в миналото? Изведнъж това вече не е „граждански спор“, както настояваха повече от десет сезона, а? — обади се Тека.

— Те надушват, че сме уязвими — отвърна Аза. — И несъмнено гледат на това като на прочистване. Да се отървем от шотетските боклуци. Издухайте ги в Космоса.

Гневът в гласа на Аза, толкова подобен на моя, ми достави удоволствие.

— Преувеличаваш — усмири я Луша. — Съветът едва ли щеше да се намеси в конфликта, ако не смятаха…

— Тогава защо… — Аза я прекъсна с треперещ глас. — Защо нападението над невинните хора, които са бягали към странстващия кораб във Воа, не беше счетено за военно престъпление, за разлика от нападението над невинните в Шиса? Причината не е ли в това, че всички смятат тувхийските деца за невинни, а шотетските за покварени? Не е ли, защото всички смятаме, че тувхийците са трудолюбиви, а шотетците са едни жестоки лешояди?

— Ти нали не подкрепи действията на Лазмет Ноавек срещу Тувхе — с твърд глас се обади Рокха. — Все пак даде изявление, с което осъди нападението веднага щом научи за него.

— И не се отмятам от думите си. Лазмет Ноавек сам е събрал армия от поддръжниците на сина си. Действията му срещу Шиса нямат нищо общо с нас, ние никога не бихме извършили нещо толкова жестоко — отвърна Аза. — Но това не означава, че Тувхе не заслужава възмездие.

Не се налагаше да съм запозната издълбоко с този вид срещи, за да разбера, че тази не вървеше добре. Огранците предпочитаха да водят разговори като чук, който забива пирон, и с шотетците не беше по-различно. Всъщност културите ни повече си приличаха, отколкото се различаваха — ние ценяхме издръжливостта, завладявахме планети, които не ни се подчиняваха, почитахме оракулите…

Ако можех да им покажа колко сме свързани, може би те щяха да се съгласят да ни помогнат.

— Защо ни мразят? — попитах с наклонена глава. Повиших глас, за да прозвучи, сякаш наистина съм озадачена.

— Как така защо? — изгледа ме навъсено Аза. — Те ни мразят от край време! Омразата им е безпочвена, неоправдана…

— Няма сляпа омраза, не и ако питаш онзи, който мрази. — Тека кимна към мен. — Те ни презират, защото смятат, че сме изостанали. Ние следваме потока, почитаме оракулите.

— А като посочиха ориста на рода Ноавек, оракулите утвърдиха мястото на Шотет в галактиката — обадих се аз. — Но Съветът не ги чу. Съветът не ни даде независимост. Те искат да ограничат властта на оракулите, а не да я усилят, като почитат ориста. И ни презират, защото се прекланяме пред хората, от които жадуват да изтръгнат властта.

— Дръзко изказване — отвърна Луша. — Мнозина ще кажат, че е предателство да се внушава как Съветът жадува да лиши оракулите от силата им.

— Единственото предателство, което аз признавам, е предателството срещу оракулите — отвърнах. — Аз никога не съм извършвала това престъпление. Не може да се каже същото за Съвета.

— Преди два сезона Огра беше на ръба на война, защото Съветът искаше да оповести публично всяка орис на орисаните семейства, нали така? — обади се Аза. — Аз четох стенограмата. Ти, Луша, си била особено ядосана от решението им.

— Не видях причина да престъпваме традициите си — упорито рече Луша.

— Излишното оповестяване на орисаните доведе до отвличането на оракул от нашата планета и завърши със сегашната война. Като се опълчи срещу оракулите, Съветът пося семето на войната. А сега заради това искат да ни смажат?

Не разбирах дали Тека щеше да има сполука. Не умеех да разчитам хорските лица. Но въпреки това тя не се отказа:

— Всяка вярна на ориста планета е заплаха за Съвета. Те започнаха с нас, но не мислете, че с нас ще се свърши. Тепес, Золд, Есандер, Огра — застрашени са всички планети, верни на ориста. Ако могат нас да обявят за изостанали и да ни спретнат война, за да се освободят от нас, защо да не могат и с вас да сторят същото? Ние трябва да се съюзим, ако искаме властта им да не се разпростира, както е редно да бъде.

Опитах се да разчета езика на тялото на Рокха и Луша — в това ме биваше повече, — но не разбирах огранската култура и се затруднявах. Рокха беше сключил прилежно пръстите на масата пред себе си. Луша беше скръстила ръце. Лош знак във всяка култура.

Покашлях се.

— Имам идея, преди да сме стигнали далече.

Всички се обърнаха към мен, Тека сви устни.

— Аз съм се срещала с Исае Бенесит, тувхийския канцлер. Когато беше във Воа, тя прекара дълги дни с шотетските ренегати. Сега е пратила човек на Огра, за да преговаря за съюз. Тя знае, че ние не сме като Лазмет Ноавек. За нея пречката не е Шотет, а сегашният режим. А по този въпрос ние сме на едно мнение.

— Най-напред казваш, че Съветът води войната, а сега била Исае Бенесит. Кое от двете? — попита Луша.

— И двете. Съветът неслучайно използва Исае Бенесит, защото иска да спази закона. Те няма да нападнат безпричинно. И тъй, ако Тувхе не ни атакува, Съветът остава без посредник, чрез който да води войната. Враждата ще се разсее. Укротим ли Исае, ще укротим и Съвета. Ако свалим Лазмет от трона, това ще усмири Исае.

— Чакай да отгатна — рече Тека. — Ти предлагаш да го убием.

Не знаех как да ѝ отвърна, затова не се и опитах.

— Вие, Ноавек, вечно сте жадни за кръв — възмути се тя.

— Няма да избера сложно решение, само и само да не си изцапам ръцете — остро се сопнах аз. — От първото му появяване по екраните из галактиката настойчиво ви убеждавам да не подценявате Лазмет Ноавек. Могъщ е и държи в ръцете си половината Шотет. Ако той умре, ние ще си върнем народа и ще преговаряме за мир. Дотогава мирът е невъзможен.

Осъзнах, че седя като майка ми. С изправен гръб, със скръстени длани и кръстосани глезени. Тя не ми беше кръвна майка, но аз носех от нея повече, отколкото от оракула, която ме беше разменила заради ориста. Продължавах да бъда Ноавек. Това рядко ми носеше утеха, но в този случай се искаше сила и аз трябваше да я покажа.

Рокха поклати няколко пъти глава.

— Струва ми се, че това решение устройва всички страни — рече семата. — Тъй като това е твоя идея, госпожице Ноавек, ние ще уредим да отправите предложението на Исае Бенесит по сигурен канал. Междувременно ще започнем разговори с Шотет и Огра, а също и с Тепес, Золд и Есандер. За да видим какви възможности имаме пред нас. Луша?

— Само разговори. — Луша почука с пръст по масата. — Тайни разговори. Не желаем Съветът да си помисли, че се готвим за бунт.

— Дипломатическите ни представители могат да напускат планетата на корабите за доставки — предложи Аза. — Съветът рядко обръща внимание на Огра, никой няма да ни проверява корабните дневници.

— Вярно — потвърди Луша. — Договорихме се. Госпожице Ноавек, до седмица ще уредим разговора ви с тувхийския канцлер.

Усетих как върховете на пръстите ми пулсират. Нуждаех се от време, повече време, отколкото можех да поискам, повече време, отколкото можеха да ми дадат. Но даже и да разполагах с време, можех ли наистина да планирам убийството на собствения си баща, щях ли да успея, когато помнех опита си да отнема живота на Ризек?

Ако ти не можеш да се справиш, никой друг няма да може — повтарях си наум. — И бездруго сме загазили, така че поне опитай.

Когато се изправих, нозете ми бяха стабилни, ръцете ми не трепереха. Но отвътре всичко в мен се въртеше.

Глава 32 Сайра

С Тека се прибрахме в малкото апартаментче, в което Аза ни беше настанила. То се състоеше от една стая с печка, наполовина по-малка от моята на странстващия кораб — с остра болка си спомних вечните ѝ петна и ръката ми се запъна с копчетата на куртката, — и баня, в която двете не можехме да стоим прави едновременно. Но имаше малко писалище, на което вечер четях до късно, когато Тека обръщаше гръб на светлината. В една кутия в ъгъла тя държеше инструменти, жички и компютърни части и в свободното си време майстореше разни дреболии — превозни средства на колела с дистанционно управление или висяща украса, която искреше при полъха на вятъра.

Още щом прекрачихме прага, тя свали куртката си и я захвърли на леглото с обърнати наопаки ръкави. Аз бях по-грижлива с моята и разкопчах с две ръце всяко метално копче. Всеки илик беше обшит със светещия конец, за да не се разкъса — куртката беше добре изработена и аз се надявах, че ще мога да я запазя.

Тека беше отишла до бюрото ми и галеше с пръсти отворената страница, до която бях оставила тетрадка.

— „Родът Кересет е един от най-старите орисани родове, вероятно първият, макар че никога не са изявявали интерес да обсъждат този въпрос. Ориста им рядко, даже никога, не ги е отвеждала на челни места, а вечно ги е жертвала, или още по-загадъчно, отреждала им е на пръв поглед с нищо незабележителна участ.“ — Тека се намръщи. — Превеждаш това от огрански сама?

Свих рамене:

— Обичам езиците.

— Говориш ли огрански?

— Опитвам се да го науча. Според мнозина учени той е по-поетичен от повечето езици, защото има повече римуващи се или полуримуващи се звуци. Аз лично предпочитам да чета поезия на шотетски, защото не обичам римите, но…

Тя ме зяпаше. Продължих:

— Харесва ми предизвикателството. Какво?

— Странна си.

— Ти неотдавна построи машинка, която издава цвъртящи звуци — отвърнах аз. — И когато те попитах за какво служи, ти каза: „Да цвърчи“. И аз съм странната?

Тека се усмихна.

— Имаш право.

Погледът ѝ се върна върху книгата. Досетих се, че се кани да ме пита защо превеждам откъса за семейство Кересет, и може би тя също се досети, че аз се досетих, защото така и не ми зададе въпроса.

— Не е това, което си мислиш. Не чета за тях заради него.

Не бях разкрила пред никого казаното ми от Вара. Рождената ми кръв беше като тайна, която трябваше да се опази. Нали точно заради името Ноавек бях потребна на изгнаниците. Без него те като нищо щяха да се отърват от мен.

Но и по-страшни престъпления бях вършила пред Тека от това да нося грешното име, а ето че тя още не ме беше изоставила. По-рано мисълта да се доверя на друг човек щеше да ме уплаши. Но сега не чувствах страх.

— Оракулът ми каза нещо.

И разказах цялата история на Тека.

— Така, значи, теб изобщо не те притеснява, че Акос е харесал момиче, което носи гените на друго момиче, за което той е вярвал, че му е сестра. — Тека се беше пльоснала на пода и чупеше с нокти черупката на някакъв огрански орех — печен, естествено, за да не е отровен.

— Повтарям. С него. Не сме. Брат и сестра. Изобщо не сме свързани. По никакъв начин!

Бях се облегнала отстрани на леглото и подпирах ръцете си върху сгънатите си колене.

— Все тая. Е, поне няма да планираш бащиното си убийство. След като Лазмет не ти е баща.

— Ама ти си се вторачила само в кръвното родство. Само защото не сме свързани биологично, не значи, че той не ми е баща. И го казвам като човек, който би дал мило и драго той да не ми е баща.

— Добре де, добре — въздъхна тя. — Май трябва да почнем да планираме убийството, щом имаш по-малко от седмица до разговора с Исае.

— Ние? — Повдигнах вежди. — Аз съм тази, която доброволно се нагърби с глупавата мисия, не ти.

— Явно ще се нуждаеш от помощта ми. Да започнем с това — можеш ли да пилотираш кораб сама до Тувхе?

— Мога.

— През огранската атмосфера? Не ти вярвам.

— Добре, значи ми трябва пилот. И кораб.

— Освен това трябва да откриеш къде е Лазмет. Да се вмъкнеш там, без никой да те види. И да намериш начин да му светиш маслото. А после и как да се измъкнеш. — Тя изпъна гръб и мушна обелената ядка в устата си. Тикна я в бузата си и продължи: — Погледни истината в очите — имаш нужда от помощ. Сама едва ли ще намериш много доброволци. Може би си забелязала, че изгнаниците не са баш луди по теб.

— О, нима — рекох с равен тон. — Не бях обърнала внимание.

— Е, тук сглупяват. — Тека махна с ръка към мен. — Аз ще ти намеря хора. Мен ме харесват.

— Умът ми не го побира защо.

Тя ме замери със счупената черупка и ме уцели по бузата. От дълго време не се бях чувствала по-добре.

Късно през нощта, след като часове наред се бяхме въртели в кръг с плана за убийството, Тека заспа в леглото, както си беше с дрехите. Аз събрах черупките от пода и седнах над книгата за орисаните семейства, за да продължа с превода.

От думата Кересет, изписана на огрански, в очите ми запариха сълзи. Взех писалката и на всеки няколко секунди спирах да ги бърша заедно със сополите от носа ми.

Пред Тека се бях престорила, че превеждам този откъс от книгата, за да науча повече за семейството си, и че заниманието ми нямаше нищо общо с Акос.

Само че жалката истина беше, че аз още бях влюбена в него.

Глава 33 Акос

Преди няколко сезона войниците на Ризек Ноавек го бяха завлекли във Воа, биха го жестоко, по петите му го следваше уплашеният му брат. Топлият прашен въздух го беше задавил. Тогава не беше свикнал с навалицата, нито с гръмкия смях на людете, струпани около сергиите с храни, нито с оръжията им, които те потупваха нехайно посред разговора, сякаш нямаха значение.

Сега вървеше, подпрял длан на ножа в калъфа на кръста му, без изобщо да се замисля за това. Беше вързал шал около устата и носа си и се беше подстригал почти до кожа, за да не го познаят тези, които не трябваше. Но това беше малко вероятно. Повечето хора, с които се разминаваше, се бяха вглъбили в крайната цел на излизането си и само от време на време някой му хвърляше бегъл поглед.

По улиците вече не се тълпеше народ. Малобройните минувачи вървяха с наведени глави, стиснали чантите си до телата. Войници в брони с герба на Ноавек обикаляха улиците, даже в по-бедните райони в покрайнините на града, където Акос беше слязъл от транспортния кораб. Половината от малките дюкянчета бяха заковани с дъски, вратите им бяха заключени с вериги. Явно след смъртта на Ризек бе имало грабежи и безчинства — нищо изненадващо, — но сега нещата отново бяха под контрол. Твърде много контрол с Лазмет на трона.

Акос започваше да опознава Воа, или поне онази част от нея, в която живееха Джорек и майка му Ара. Градът беше разположен в концентрични кръгове около имението на Ноавек и Ара и Джорек живееха с Ариния брат в един от средните пръстени — идеалното място човек да изчезне. Апартаментите бяха наблъскани един в друг, всеки със свой стил, с врата на различно място, така че образуваха лабиринт. Акос се беше загубил в два двора тази сутрин и всеки път трябваше да се връща отначало.

Ара го беше пратила да търси брашно на пазара за хляб, а той се беше върнал с празни ръце. На една от сергиите там имаше приемник за новините и той беше отишъл да види дали има вести от Огра.

Беше заминал, без да се прости със Сайра, защото знаеше, че това ще я накара да го намрази, а той това целеше. Ако го намразеше, тя нямаше да тръгне да го търси. Щеше да приеме, че се е върнал в Тувхе, и да го остави на мира.

Очите му все шареха встрани и той с мъка трябваше да придържа погледа си напред. Подмина толкова дълга опашка от народ, че чак две преки по-надолу видя за какво се редяха, когато зърна западнала постройка с шотетския знак за аптека над нея. Поликлиника. На една съседна уличка две деца се биеха за шише с нещо, което Акос не разпозна.

Много хора бяха пострадали при нападенията и основни лекарства като антисептици и сребърна кожа не достигаха. Напоследък близките на ранените все висяха пред аптеките с надеждата малко по малко да се доближат до това, което им трябваше. Други пък купуваха „церове“ от черния пазар, които или не помагаха изобщо, или влошаваха състоянието на болните. За късмет, Ара и семейството ѝ не бяха пострадали при експлозията.

Акос забеляза стената с графитите, която използваше като ориентир. Цветовете бяха ярки, повечето символи продължаваха да не му говорят нищо, макар че разпозна онзи за Ноавек, който изпъкваше в средата. В края ѝ той се огледа на двете страни, за да се увери, че е сам, и почука на дървената врата. От уличката зад него още се чуваше боричкането на децата.

Като повечето шотетски къщи, и къщата на Ариния брат беше зарита с вехтории, мебелите бяха скърпени от стари вещи. Дръжките на кухненските чекмеджета бяха направени от корабни части, а копчетата на фурната бяха железни пръсти от роботите, с които шотетските деца играеха на война.

В другия край на стаята, на ниска масичка, седяха Ара Кузар, която беше загърнала раменете си с яркосин шал, и Джорек. Той си беше пуснал брада, която на места не покриваше равномерно лицето му, и носеше броня с герба на Ноавек под рамото. Изглеждаше преуморен, но се усмихна на Акос, когато той влезе.

— Съжалявам, госпожо Кузар, брашно няма — рече ѝ Акос. — Няма и вести от Огра. Струва ми се, че пропагандната машина на Ноавек набира сили.

— Тази превземка да ме наричаш „госпожо Кузар“ беше мила в началото — иронично отвърна Ара. — Но започва да ме плаши. Седни. Трябва да хапнеш нещо.

— Извинявай — измърмори той и седна срещу Джорек. Свали шала на врата си, опипа подстриганата си коса и за пореден път се изненада колко е къса. На тила боцкаше. — Как е в имението?

— Досадно — каза Джорек. — Днес видях в профил главата на Лазмет. Повечето от висшите стражи са разположени в близост до стаята на Ризек с ограничения достъп, нали се сещаш, онази, която кръвта на Сайра не можа да отключи. Но днес той мина през задната врата.

Акос скъта и тази информация при всичко останало, което беше дочул за Лазмет след пристигането си във Воа, а то не беше много. В представите на хората той беше повече мит, отколкото човек, затова и всичко, което те знаеха, звучеше като легенди и народни предания, не като факти.

— Поне няма да се налага да се бия в Тувхе — обади се Джорек. — Не че бих го сторил. Тази атака беше… — Той поклати глава. — Извинявай. Не исках да зачеквам темата.

Акос мушна ръка в джоба си и измъкна листа изсушен тихоцвет. Напоследък ги дъвчеше по-често, отколкото беше добре за него. Скоро щяха да свършат. Но от напрежението в челюстта и раменете го болеше главата, а мисълта му трябваше да бъде свежа, ако искаше да се изправи лице в лице с това, което го очакваше.

Беше дошъл тук, във Воа, за да убие Лазмет Ноавек. А това нямаше да бъде лесно.

— Искам да поговорим за нещо — поде Акос.

— Чудех се кога ще повдигнеш въпроса — отвърна Джорек.

Ара сложи чиния пред Акос. В нея нямаше много — питка, навярно изсъхнала вече, малко сушено месо, малко маринован солен плод. Тя изтръска трохите от пръстите си и седна до сина си.

— Джорек иска да каже, че ни е приятно да те приютим под покрива си, но знаем, че не правиш нищо случайно — Ара перна сина си по носа. — А да прекосиш галактиката не е дребна работа.

Джорек потърка носа си.

— Не всеки може да стои на Огра и да чака какво ще се случи. Все някой от нас трябва да си изцапа ръцете — рече Акос.

— Но тези, които могат да се опазят, са длъжни да го сторят — отвърна Ара.

Акос поклати глава.

— Аз също трябва да си изцапам ръцете. Наречи го… орис.

— Аз му викам избор — вметна Джорек. — И то глупав.

— Като това да зарежеш приятелката си, а също и майка си, и брат си без една думичка за обяснение — цъкна Ара с езика си.

— И без да им кажа, майка ми и брат ми знаят къде съм. А нещата между мен и Сайра стоят така — оправда се Акос. — Тя седмици наред планира да ме отпрати, без да отвори дума за това. С какво нейното е по-различно от моето?

— Не е по-различно, но това не значи, че е правилно както в единия, така и в другия случай — отвърна Ара.

— Не го хокай, мамо — подхвърли Джорек. — Той от раждането си сам се хока.

— Хокайте ме колкото ви душа иска. И бездруго се каня да поискам нещо, което няма да ви хареса.

Ръката на Джорек се плъзна като змия по масата и той си открадна едно парченце месо от Акосовата чиния.

— Искам да ме вкараш през задната врата в имението на Ноавек.

Джорек се задави с месото, което дъвчеше, и накара Ара да го тупне по гърба.

— Какво ще правиш там? — попита Ара и присви очи.

— По-добре да не знаете.

— Акос, повярвай ми. Нищо че си ученик на Сайра Ноавек, с Лазмет ти си изгубен като в тъмен лес — отвърна му Джорек, щом преглътна залъка си. — У него няма и капка човещина. Той не е способен на нищо човешко. Ако те спипа, ще те направи на пихтия.

— Той няма да ме убие.

— И защо? Заради хубавите ти очи? — изсумтя Джорек.

— Защото аз съм негов син.

Ара и Джорек го зяпнаха безмълвно.

Акос бутна чинията към Джорек.

— Искаш ли и питката ми?

Глава 34 Акос

Акос захвърли в уличката тежкото наметало, което беше навлякъл, за да стигне дотам. Оттук насетне само щеше да му пречи, а нощта и бездруго го покриваше с плаща си.

Вървеше с тихи стъпки покрай високата стена зад имението на Ноавек. Още помнеше как се взираше в нея, когато беше затворник и учеше Сайра да прави болкоуспокояващи отвари. Оттук се беше измъкнал — през скритите коридори, за да стигне до Айджа, а оттам през задната порта с кода, който Сайра неволно му беше показала.

Можеше и сам да насили ключалката, да намушка пръстите си вътре и да прекъсне потока, но рискът да го спипат беше голям. Стражите се сменяха често. Затова застана до задната врата и зачака Джорек да му отвори.

Дълго беше спорил с приятеля си, докато го склони. И не само с него, но и с майка му. Те подозираха за какво беше дошъл тук, и се мъчеха да го разубедят да не поема риска. Мислеха, че неговото е ненужно перчене, глупост или направо лудост.

Накрая Акос трябваше да напомни на Джорек какво беше направил за него, за да го склони. Пръстенът, който висеше на врата му, и смъртният белег на ръката му. Джорек имаше дълг към него. И то голям.

Тежката врата се открехна едва-едва и отвътре се показа тънка ивица от човек — ботуши, броня, раздърпана брада и ясно черно око. Джорек махна с глава, повика го и Акос отвори вратата само колкото да се шмугне вътре. Щом тя щракна зад гърба му, разбра, че връщане назад няма. И макар да му мина през акъла, че си е изгубил разсъдъка, продължи напред.

Както се бяха уговорили, Джорек го заведе в кухнята. Акос намери ръба на ламперията в стената, която щеше да го пропусне в тайните коридори на имението, и го дръпна. Лъхна го познатият дъх на плесен, върна го в спомените. Уплашен и изпълнен с отчаяна надежда, пръстите на Айджа все закачат петата му… А след това топлината, която се разлива в слабините му, докато следва изрисуваната Сайра към Фестивала на странстването — това му подсказа, че все едно колко силно го отрича, той я харесва.

Хареса я, а после я заобича. След това я изостави.

Джорек го прегърна набързо с яките си ръце, после го остави сам в тъмния коридор.

Акос се спираше на ъглите, където стените се разделяха, и опипом търсеше символите, на които го беше научила Сайра. Знакът хикс за сляп коридор. Кръг с вирната нагоре стрелка за стълбище нагоре и кръг със сочеща надолу стрелка за стълби надолу. Цифра за етажа, на който се намираше.

Беше минал по този път, когато дойде да освободи Айджа. Трябваше само пак да се добере до онази част от къщата, при апартамента с генната ключалка, която беше объркала плановете на ренегатите, дошли да убият Ризек. Кръвта на Сайра не беше отключила вратата тогава, но неговата щеше да я отвори сега, стига Вара да не се е изгаврила с тях двамата.

Акос стигна до изхода, по който беше поел, когато измъкна Айджа. Знаеше, че включва същите сензори, които бяха осуетили опита му в онзи съдбовен ден, но това нямаше значение. Той не се мъчеше да мине незабелязано. Остави вратичката в ламперията отворена и като мина покрай вратата, където бяха държали Айджа, лека тръпка пробяга по тялото му.

Даже в тъмното тази част от къщата изглеждаше внушително. По пода и стените — тъмно дърво, почти черно. Фенери, натъпкани с фензу, които спокойно почиваха за през нощта. Декоративни вази и статуи от богати метали, полиран камък, през който пълзяха цветни жилки, гравирано стъкло. Не можеше да си представи как тича като дете по тези коридори и плъзга пръсти по дървената ламперия. Навярно щяха да му забраняват да търчи, да пипа стените, да се хвърля със смях върху брат си и другите лудории, които бяха изпълвали с топлина и радост детските му години.

Стигна до вратата, за която инстинктивно реши, че води към старата стая на Ризек, и вдигна ръка над заключващия механизъм. Пръстите му играеха.

Тикна ръката си в ключалката, направи гримаса, когато тя го боцна по пръста и му взе кръв.

Щракване и вратата се отвори.

И да се беше съмнявал, че е наследник на Ноавек, сега всяко подозрение се изпари.

Глава 35 Сайра

Може би беше неразумно от страна на Тека да ме заговори по време на закуската, още преди мозъкът ми да се е заредил за работа.

Бях се разположила над купа зърнена каша с плодове и наблюдавах Айджа. Той седеше през две маси с лице към мен. Но имаше нещо странно в поведението му. Той ровеше с лъжицата в кашата и отделяше по-тъмните зрънца в редица по края на подноса. Когато преди няколко сезона за първи път видях Айджа да сумти пред брат ми в Оръжейната зала, тогава той беше висок и налят, изглеждаше здрав и жизнен, макар и не затлъстял. Но този Айджа почти не се докосваше до закуската и бузите му още бяха хлътнали.

— Ух! — изсумтя Тека. — Защо си зяпнала така сурово Кересет?

Тя се изпречи пред мен и отчасти скри новия оракул от погледа ми. Но аз не отместих очите си и продължих да наблюдавам Айджа, който мушкаше с лъжицата си в кашата.

— Едно време мама ми разправяше, че все се карала на Ризек, че бил злояд. Ядеше плодове, но нищо друго. И все едно какво му слагаше на масата, той пак намираше нещо да избута настрани. Тя се надяваше, че с възрастта ще отвикне, но… — Свих рамене. — Според мен той така и не се промени.

— Да не би някой огранец да те е натровил с ксофра? Чувала съм, че размътва главата.

— Не, няма ми нищо. Както и да е — отвърнах аз и я погледнах отдолу. — Знаеш ли, като стоиш така, ми изглеждаш още по-ниска.

— Я си затваряй устата! Намерих ти доброволци. Ела с мен.

Въздъхнах, взех си купата. Още не си бях вързала ботушите и на всяка крачка връзките ми шляпаха. Тека ме заведе до една маса в ъгъла, където седяха двама души — Иса и мъжът, с когото се борих преди седмици, онзи с кока на темето. Етрек.

— Привет, Бич! — поздрави ме той.

Имаше от ония лица, които не издават възрастта, с гладка кожа, но без закръглените бузи на младостта, а в черните му очи искреше дяволитост.

Не го харесвах.

— Не, няма да работя с този кретен — казах на Тека.

— Името ми се произнася „Етрек“ — ухили се той.

— Чуй, кандидатите не валят от небето — отвърна ми Тека. — Етрек знае хора във Воа, които ще ни снабдят с всичко необходимо, а и ще ни намерят място за кацане.

— Ами ти? — попитах Иса. — Ти си огранка. Защо ти е да се забъркваш в тази каша?

— Аз съм добър пилот. Колкото до това защо ми е да се забърквам, хм… Вече няколко сезона става, откакто живея между хора, пострадали от Лазмет Ноавек, и ако има нещо, с което да помогна за разгрома му, ще го направя.

Огледах ги. Тека с русата ѝ коса, ситно накъдрена от огранската влага. Иса носеше светещи гривни до лакътя на едната си ръка и беше очертала очите си със светещ молив, така че те грееха причудливо. Етрек беше повдигнал вежди насреща ми. Това ли беше екипажът, с който щях да се завърна победоносно във Воа?

Е, по-добър едва ли щях да намеря.

— Добре, кога тръгваме?

— Ще проверя графика за излитанията, но не е зле да бъде още тази седмица — отвърна Тека. — Ще ни трябват няколко дни да стигнем до Урек. Щом излезем от атмосферата, ще мога да изпратя съобщение до Джорек във Воа и да разузнаем как е положението там. А Етрек ще се свърже със своите хора. Но оттук това няма да стане.

— Така да бъде — съгласих се аз.

— Я чакай — обади се Етрек. — А ти с какво си повече от нас, та ще водиш мисията?

— По-добра съм от вас. Във всичко.

Тека извъртя очи.

— Тя познава мишената. Нима искаш да нахлуеш във Воа, за да убиеш човек, когото нито разбираш, нито познаваш?

Етрек сви рамене.

— Предполагам, че не.

— Използвайте тази седмица да свършите каквото е необходимо — подкани ни Тека. — Аз ще подготвя кораба. Май ще трябва да набавя нов гравитационен компресор, а също и храна.

— И нови кухненски ножове — додадох аз, като си спомних с какво Исае уби брат ми.

Тека сбърчи носле, сякаш си спомняше нещо.

— Дадено.

— Както и да е, но тъй като може и да не се върнем… — свих рамене. — Сбогувайте се с близките си.

— Ама ти се пръскаш по шевовете от оптимизъм, а? — отбеляза Етрек.

— А ти очакваш водачът на мисията за убийството на Лазмет да пращи от радост? Ако е така, мисля, че си сбъркал мястото. — Оставих полупразната си купа и измъкнах ножа от кръста си. Наведох се през масата и насочих острието срещу него. — И между другото, ако пак ме наречеш Бич, ще ти отрежа тъпия кок от темето.

Етрек облиза устни и огледа ножа ми.

— Добре — каза накрая. — Сайра.

Глава 36 Киси

Наблюдавам спускането ни през бухналите отирийски облаци сякаш много отдалече, нося се през пространството и виждам долу цялата планета като на длан. Така се чувствам, откакто с Акос се разделихме на средата на пътя между Огра и Тувхе. Той не пожела да дойде с мен в Щабквартирата на Съвета и аз не можех да го виня, затова се качих на следващия товарен кораб на Съвета на някаква лунна застава и го оставих да се върне на автопилот у дома. Честно казано, завиждам му, че ще се разтакава лениво из топлата ни кухня и ще подклажда жар-камъните в печката на двора ни.

Аст се приближава и застава до мен със скръстени ръце.

Намираме се на голям космически кораб на Съвета, от хубавите и лъскавите, които пазят за канцлерите, регентите и суверените. Никъде не се виждат механизми и жички — всичко е скрито зад листове светъл метал, който изглежда почти бял. По-рано се спънах и когато шляпнах с ръка по стената, за да се подпра, оставих отпечатък от дланта си. Чудя се кой ли лъска стените.

С Аст сме облечени официално, тоест толкова „официално“, колкото Исае успя да ни склони. Аз съм с топлосива рокля с дълги ръкави, за да приличам на тувхийка, предполагам, защото отирийците не се закопчават толкова строго до гушата като нас. Аст е с панталони и риза с яка. Роботът водач жужи около главата му и чатка, за да може момчето да го чува.

— Исае пак почна — рече той. — Иди да я успокоиш.

— Не мога да я озаптявам през цялото време. Това ме изтощава.

След нападението над Шиса Исае прехвърляше на екрана си всяко от имената на починалите. И през цялото време ме засипваше с информация. Шеп Улдот, трийсет и четири годишен. Бил е баща на две деца, Киси. Жена му също е загинала и сега децата са останали сираци. Колкото и да ѝ повтарях, че не може постоянно да мисли за погубените животи, тя не се отдели от екрана. Казваше, че ѝ харесвал гневът, който я обземал, докато разглежда имената. Напомнял ѝ какво трябвало да свърши.

Сигурна съм, че се е уморила да скърби за Ори и има нужда да насочи мисълта си към нещо друго, но си трая.

— Не давам пукната пара дали си изтощена — хладно ми отвръща Аст. — Да не мислиш, че тя не се изтощава така? По-важно е тя да е отпочинала, не ти.

Искам да го наругая, но дарбата ми ме спира. Затова не му обръщам внимание, докато той не ме напуска с гневни крачки.

Корабът преминава през облаците, аз не се стърпявам и се приближавам към стъклото. Никога преди не съм идвала на Отир.

Планетата е покрита почти цялата с градове. Има два-три големи резервата, в които се отглеждат диви животни, в по-голямата си част слабовати, поради което отирийците не са се занимавали много с тях, но останалото е стъкло, метал и камък. Стъклени мостове се простират в тази и онази посока, свързват сградите, а малки лъскави кораби, много по-хубави от нашите на Тувхе, излитат и влитат в металните тунели, които контролират трафика.

Трудно ми е да си обясня защо Отир е красив при целия му синтетичен хаос. Може би хубостта му идва от безбрежното синьо небе и слънцето, което осветява сградите в златисти, зелени, сини и оранжеви багри. Може би идва от спретнатите малки паркове, в които са събрани най-гиздавите шарени цветя и дървета от всички други планети без тази. Но има нещо приятно в оживлението му, някаква бодра изобилност.

Стискам ръцете си една в друга, за да не пипна случайно стените, докато вървя по коридора. Исае се е курдисала на ръба на сиво канапе в чакалнята. Прозорецът е от пода до тавана и през него се вижда Отир, но тя дори не поглежда навън. Очите ѝ са залепени в портативния екран в ръцете ѝ.

— Арте Семенес. Петдесетгодишна. Отишла на свиждане на детето си след операцията му в болницата. И двете са загинали. — Тя поклаща глава. — Болница, Киси. Защо им е било да атакуват болница?

— Защото Лазмет Ноавек е чудовище. Това го знаехме и преди, знаем го и сега и никога няма да го забравим.

Изпълвам стаята с успокояваща вода. Оставям я да се плиска в глезените ѝ, да мокри пръстите на краката ѝ.

— Той не е бил сам — изрича тя. — Виновен е всеки шотетец, който е бил с него и не го е възпрял.

— Кацаме — казвам аз.

Тя има право, но разпаленият гняв, с който говори, ме плаши. Представям си как нагазвам до кръста, плъзгам пръстите си през меката тежина на водата.

— Кога е срещата?

— По време на вечерята — отвръщам аз. — Тук явно не обичат строгите работни срещи.

— Не искат да оставят човека да се съсредоточи върху текущия въпрос. Искат да го заслепят, та да стори каквото те кажат.

— Вярно е — съгласявам се аз.

Исае вече заприличва на себе си. Изправя се, оставя екрана, прекосява стаичката и се спира пред мен.

— Аст пак ли ти е крещял? — пита и леко ме гали с пръсти по лицето. — Видя ми се разстроен, когато излезе. Не знам защо си го изкарва на теб.

Свивам рамене. Само толкова успявам да направя.

— Пак ще поговоря с него — обещава тя. — Аз ти вярвам, затова и той трябва да ти вярва, все едно дали дарбата ти му харесва, или не. А и не е като да не знам кога я ползваш.

Усмихвам се. Тя, естествено, невинаги разбира, когато я използвам. Но е хубаво, че си мисли обратното.

Глава 37 Акос

В стаята с генната ключалка миришеше на плодове. Акос остави вратата да се затвори зад него и вдъхна резливата и сладка миризма. Това не беше спалнята на Ризек, беше кабинет. Върху бюрото имаше зелена и набръчкана обелка, откъдето идваше мирисът. До нея върху купчина листа беше оставен спящ екран. Тук-там бяха струпани книги, от чиито заглавия успя да прочете само тези на отирийски. Бяха все исторически съчинения.

Килимът под нозете му беше плътен и дебел. Беше приятно да ходиш по него. В ресните му се бяха отпечатали стъпки, сякаш някой часове наред беше крачил напред-назад. В ъгъла растеше дърво в саксия със същия тъмен цвят като паркета. Дървото беше разпространено из гористия пояс на север от Воа, имаше яки, жилави листа.

Акос усети схващане в слепоочието, сякаш се канеше да го налети главоболие, но не му обърна внимание. Приближи се до картата, която беше закачена на стената зад бюрото. Беше на слънчевата система. Планетата им беше отбелязана като „Урек“ вместо „Тувхе“ и той разбра, че е шотетска изработка. Линиите бяха прецизни, старателни и избледняваха по краищата, за да отбележат границите на пътешествията им. Бяха по-широки, отколкото Акос предполагаше. Досега не му беше хрумвало, че преди да станат лешояди и воини, шотетците са били откриватели.

Пак усети схващането в главата си и поспря. Беше чул шум. Може би някой ходеше в друга стая, на друг етаж.

Не, не беше шум, а дихание. Въздишка.

Акос измъкна ножа си и се обърна с протегната ръка. Висок мършав мъж с обветрено лице се подпираше на стената зад него.

Лазмет Ноавек.

— Дарбата ми не ти действа — рече той.

Устата на Акос пресъхна.

— Нито една дарба не ми действа — отвърна му с мъка.

Първите думи, които казваше на баща си.

Лазмет се отдръпна от стената. Държеше нож на потока. Докато Акос го наблюдаваше, той закрепи ножа на дланта си, завъртя го и го улови за дръжката. Значи Ризек беше усвоил този навик от баща си.

— Така ли се вмъкна тук? — попита го той.

Акос поклати отрицателно глава. Лазмет се приближи, а Акос отстъпи встрани, запазвайки разстоянието помежду им. Пак имаше чувството, че е на арената, че ще се бие до смърт. Но за тази битка не беше подготвен, както за онази с Вас и Сузао.

Тогава разбра. Не биваше изобщо да идва тук. Да види Лазмет лице в лице, празния му поглед, спокоен и леко развеселен… Имаше нещо нездраво у него. Нещо, което Акос не разбираше.

— Признавам си, че съм малко объркан, защото аз единствен мога да влизам в тези стаи — рече Лазмет. — Затова ми е ясно, че макар и някой да те е вкарал в имението, тук не е могъл да те пусне.

— Влязох с кръвта си.

Лазмет присви очи. Приближи се. Празното пространство зад Акос се свърши и той пак мръдна встрани, без да прибира протегнатия нож. Лазмет го изгледа с любопитство — не беше свикнал да вижда човек да държи меч на потока, без черните пипала да се увиват около ръката му.

— Когато малката ми дъщеря поотрасна, започнах да подозирам, че не е от мен — тихо изрече той. — Мислех, че майка ѝ ми е била невярна, но сега разбирам, че не е било това. Тя е била чуждо дете.

Акос не разбираше спокойствието му. Поне да беше показал малко изумление.

— Как се казваш? — попита го Лазмет, докато въртеше ножа на потока.

— Акос.

— Хубаво шотетско име. Предполагам, че жена ми го е избрала за теб.

— Няма как да знам. Никога не съм я срещал.

Лазмет се приближи още малко и тогава му се нахвърли. Акос беше готов и очакваше нападението му, откакто го видя да се подпира на стената. Но не беше подготвен за бързината, с която Лазмет сграбчи ръката му и толкова силно я изви, че на Акос не му остана друго, освен да пусне ножа. Но обучението си каза думата — Акос се престори, че му прималява, а в същото време замахна с юмрук отстрани по тялото на Лазмет. Мъжът изсумтя, но не го пусна и Акос го изрита здраво в коляното.

Тогава Лазмет го пусна и позалитна. Но не достатъчно. Изправи се и се хвърли, блъсна Акос в стената и опря на гърлото му ножа на потока. Акос замръзна. Беше сигурен, че Лазмет няма да го заколи, не и преди да е чул обяснението му, но това не му даваше гаранция, че междувременно няма да го нареже къс по къс.

— Срамота е, че не я познаваш. Тя беше силна жена — небрежно рече Лазмет. Повдигна свободната си ръка и прокара пръста си по едната страна на Акосовия нос до скулите.

— Приличаш на мен. Висок, но не много широк в раменете, с тези омразни лунички. Какви са на цвят очите ти?

— Сиви — отвърна Акос и едва се сдържа да не прибави едно „сър“ накрая, макар че сам не знаеше защо.

Може би беше заради опряния в гърлото му нож и голямата сила на мъжа, който го притискаше в стената. Тя жужеше в костите на Лазмет като част от самия поток.

— Сигурно си ги наследил от страната на майка ми. Чичо ми пишеше любовни стихове на леля ми за буреносните ѝ очи. Майка ми ги уби и двамата. Но ти си чувал този разказ. Доколкото знам, в Шотет е доста известен.

— Чувал съм го. — Акос се мъчеше да говори, без гласът му да трепери.

Лазмет го пусна, но не се отдалечи, за да не може синът му да се хвърли на пода и да грабне оръжието си.

— Знаеш ли дали синът ми е жив? — Лазмет изви в чупка веждите си. — Питам явно за другия си син.

— Не, мъртъв е. Тялото му лети в Космоса.

— Прилично погребение. — Лазмет пак завъртя ножа си. — А ти си дошъл да ме убиеш ли? Това ще бъде в големите традиции на рода ни. Майка ми уби брата и сестра си. Предполагаемата ми дъщеря уби брат си. На първородния ми син не му стигна смелост да убие мен и накрая се задоволи да ме хвърли в една килия за няколко сезона. Но ти носиш белезите на смъртта, тъй че може би не си слабоволев.

Акос затисна китката си с другата ръка, за да скрие белезите. Направи го инстинктивно, ала това озадачи Лазмет и той наклони глава.

Акос вече не беше сигурен в отговора. Знаеше, че Лазмет трябва умре, и съдеше за това по реакцията на Сайра, когато го зърна, и всичко чуто за него оттогава насам. Но дълбоко в душата си и тогава, и сега не беше сигурен дали ще може да го направи. Ала не мислеше да си признава пред Лазмет.

— Не, не съм дошъл да те убия.

— Тогава защо си дошъл? Поел си голям риск. Предполагам, че не е бил напразен.

— Ти си… ти си последният кръвен роднина, който ми е останал.

— Това ли е причината? Ама че глупост, ако е вярно. Какво толкова е кръвта? Вещество — като водата и звездния прах.

— За мен тя е повече от това. Тя е… езикът. Ориста.

— Аха! — Лазмет показа лукавата си усмивка. — Значи отчайващо скучната орис на малката Сайра всъщност е твоя. „Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата.“ — Веждите му се извиха като дъги. — А ти като шотетец по рождение никога не си минавал през ивицата переста трева, която ни разделя от тувхийските ни врагове.

Лазмет го изучаваше. Правеше догадки. Те бяха неверни, но Акос не виждаше причина да му отваря очите. Поне засега. Колкото по-малко знаеше за него, толкова по-добре.

— Говориш като човек от простолюдието — продължи Лазмет. — Сигурно се надяваш да те пратя с благородна военна мисия в Тувхе. Да те издигна много над възможностите ти.

Акос запази безучастното си изражение, макар че мисълта да влезе с армия в Тувхе и да поведе война само за да се издигне, го отврати.

— Дали ще ти помогна, или не, зависи, предполагам, от това дали ще имам някаква полза от теб. Явно можеш да убиваш, което е насърчително. Нямаш представа колко трудно ми беше да науча Ризек. Първия път, когато отне човешки живот, той повърна. Жалка работа. А жена ми ми забрани да опитвам същото със Сайра, но чувам, че накрая тя е излязла по-способната.

Акос примигна. Какво да кажеш на човек, който открито решава в лицето ти дали си струва да живееш?

— Ти имаш някакви посредствени бойни умения. Дързък си, макар че в най-добрия случай си неразумен, а в най-лошия — глупав. — Лазмет го потупа по брадичката с върха на ножа си. — Дарбата ти ме заинтригува, но в някои отношения тя ме… притеснява. Разкажи ми за белезите си, момче.

Онази част от Акос, която беше блокирала като развален двигател, пак заработи.

— Мислиш си, че ще научиш нещо полезно за мен от хората, които съм убил, и начина, по който съм ги убил? Ами ти — ако аз те съдех колко струваш, според това, че слабоволевият ти син е успял да те хване в капан за няколко сезона?

Очите на Лазмет се присвиха.

— Майка му го подучи как да спечели верността на шепа войници на стратегически позиции. Никога не съм умеел да печеля хорските сърца, признавам си го. Те пазеха в тайна, че съм затворен, и предано ме вардеха — от разстояние, за да не мога да използвам дарбата си върху тях. Но заради хаоса покрай смъртта на сина ми някои сектори останаха без електричество и аз се възползвах от възможността да избягам. Всичките ми стражи сега са мъртви. Прибрал съм в буркан очните им ябълки, за да ми напомнят за собствената ми слабост. Собственото ми поражение ме вкара в плен, не сполуката на сина ми. — Той отстъпи назад. — А сега ми кажи имената, които носиш на ръката си, момче.

— Няма.

— Започваш да ми дотягаш. Повярвай ми, това не е в твоя полза. За мен ще е детска игра да те убия, даже и без дарбата ми.

— Последния живот, който отнех, принадлежеше на Вас Кузар.

Лазмет кимна.

— Впечатлен съм. Естествено, знаеш, че мога да потърся смъртта му в архива на арената и да открия името, което си използвал? — Той пак пристъпи напред и вдигна ножа помежду им. — Също така вече си разбрал, че пред тази врата те очакват много войници. Ако опиташ, няма да излезеш жив от къщата. А като знам как си влязъл в тази стая посред нощ и с оръжие, няма да те пусна да се разхождаш свободно между тези стени. Което означава, че ще те затворя тук и ще имам предостатъчно време да науча за теб всичко, което поискам.

— Разбирам — отвърна Акос. — Но аз не се бих с Вас на арената. Бих се с него в бъркотията, докато синът ти умираше. Смъртта му не е вписана никъде.

Лазмет се усмихна.

— На ръката си имаш повече от един смъртен белег. Колко насърчително е да узная, че не си кръгъл идиот! Поздравления, Акос Ноавек. Ти не си пълна скука.

Лазмет се протегна и отвори вратата, преди Акос да може да мръдне на един изит. Малкият кабинет се напълни с бронирани стражи.

— Затворете го под ключ в някоя от стаите. Не го бийте за удоволствие. В него тече моя кръв.

Акос тръгна мълчаливо, а празният поглед на Лазмет го изпроводи по коридора.

Глава 38 Сайра

Наложи ми се да напусна относителната сигурност на обитавания от шотетските изгнаници Гало и да се върна в Погко за разговора с Исае Бенесит. Онзи, който бях обещала на огранските водачи в замяна на съгласието им да отложат депортацията ни. С други думи, близкото бъдеще на Шотет тежеше на моите плещи.

Но не усещах ни тежест, ни нищо.

В гората зад Погко, оттатък пределите на града, имаше висока кула, построена в дънера на внушително дърво. Това беше единственото място, откъдето човек можеше да изпраща сигнал извън планетата. По пътя извадих душата на секретаря на Луша с въпроси защо само тук е възможно това и никъде другаде, и той успя да ми каже, че в огранската атмосфера там имало „пролука“.

— Това ли е научният термин? „Пролука“?

— Явно, че не е — отвърна мъжът. — Да ти приличам на учен?

— Приличаш ми на човек с мозък от тази планета. Не те ли гризе любопитство?

Той нямаше отговор, затова станах да се поразтъпча из кораба, като се спирах пред всяко растение зад стъклото, за да го разгледам подробно. Тук бяха нагънатият като мозък плод, който висеше тежко от жилавите лозници; гроздът лилави листа, заострени като човки, с два реда зъби по краищата им; дребничките гъби с форма на звезда с лъчи, които светеха в лилаво и се залепваха за кожата, ако ги пипнеш, и така се хранеха от тялото ти. Чудех се дали тук, дълбоко в джунглата, нямаше все още неоткрити видове — колко ли много възможности криеше тази неизследвана планета, където всичко беше хем гротескно, хем жестоко.

Стигнахме до кулата привечер, корабът кацна на площадка, сгушена между два едри клона. Слязох отвън и заразглеждах обширното дърво с кулата, построена в издълбания дънер. Никога не бях виждала такова огромно растение — обиколката му беше колкото на високите сгради във Воа, но те бяха построени от човешки ръце, не от жуженето на природата, което според мнозина идваше от потока.

Прекосих платформата, която водеше от площадката за кацане до кулата. Тя се залюля леко под тежестта ми. Две тънки въжета ме крепяха от всяка страна да не падна. С всяка крачка устата ми съхнеше, но си наложих да продължа. Секретарят на Луша ми се усмихна многозначително, докато разговаряше със стража на вратата.

За да вляза в предавателната стая, трябваше да ме претърсят, но стражът нямаше желание да ме докосва и аз не го поощрих. После имаше няколко стъпала. На последното спрях да попия плувналото си в пот чело с вътрешната страна на ръкава си и влязох след секретаря на Луша.

В предавателната стая гъмжеше от хора — едни стояха пред монитори, други се бяха привели над табла с ключове и копчета, трети скубеха мъх от кръглия килим в средата. Точно в центъра на тавана надолу висяха камери като очни ябълки, закрепени на тръби. Килимът беше тъмен, без шарки. Предположих, че го бяха сложили да заглушава ехото от звуците, които всяка друга повърхност щеше да отрази. Това беше последният етаж на кулата, затова прозорците ѝ гледаха над върха на дървото, където огромни листа, по-големи от мен, пляскаха като криле в стъклото. Бяха тъмнолилави, почти черни и покрити с мъхнати жили.

— А, ето те и теб — ми каза един дългокос сема с нещо, което приличаше на облак в ръката.

Така човек се обръща към свой познат, но ние се срещахме за първи път, затова го изгледах въпросително, докато не си получих обяснението.

— Не знаех дали можеш да се гримираш — каза той на отирийски. — Но май имаш нужда само от малко пудра, за да не лъщиш. Добре.

Семата допря бялото пухкаво нещо в лицето ми и наоколо се вдигна облак бял прах. Кихнах. Онзи вдигна огледало, за да видя, че от пудрата лицето ми беше станало матово и гладко.

— Благодаря ти.

— Застани върху кръстчето. В момента се свързват с кораба на Съвета.

— Добре — съгласих се аз, макар да бях убедена, че нищо не е добре.

Щях да водя разговор с жена, която мислеше, че съм участвала в убийството на близначката ѝ. А аз се канех да искам от нея да ни сътрудничи? И да се спогодим?

Чакаше ме провал.

Но отидох на кръста, който беше отбелязан върху килима с шарено тиксо, и погледнах нагоре към камерите. Някакъв човек до стената натисна няколко пъти едно копче, за да ги свали на нивото на очите ми. Пред мен се спусна екранът, на който щеше да се появи Исае Бенесит. Засега той беше бял и чакаше образът ѝ да го изпълни.

Скоро секретарят на Луша обяви, че са установили връзка с Отир и започват предаването. Той отброи на отирийски до нула и тогава белязаното лице на Исае Бенесит оживя пред мен. По ръцете ми пробяга болка, събра се в кокалчетата ми, все едно някой ги трошеше. Премигнах срещу сълзите.

Известно време се взирахме една в друга.

Тя не изглеждаше добре. Беше отслабнала от последния път, когато я видях, а кожата под очите ѝ беше синкавочерна и даже слоят грим не беше заличил кръговете. Но зад тези очебийни знаци имаше нещо друго. В очите ѝ светеше някакво безумие, което го нямаше последния път, все едно душата ѝ беше на път да се разлети.

Тази жена беше убила стотици хора от моя народ — сянка на жена с див поглед в очите.

— Канцлер Бенесит — произнесох накрая със стиснати зъби.

— Госпожице Ноавек — отвърна тя с отсечен, сдържан глас, който не приличаше на нейния. — Може би не трябва да казвам „суверен“, след като собственият ви народ не може да се спре на един, нали?

Реших да премълча, че даже изгнаниците не ме искаха за лидер, че ми викаха орузо, „наследник“, че ме виняха за хората, които тя беше избила, че стоях тук, за да поправя някои от собствените си грешки. Но усещах как тези истини пулсират в мен като още едно сърце. Аз не бях суверенът.

— Народът ми е разделен, както щяхте да знаете, ако гледахте на нас с повече разбиране. Колкото до моята легитимност — аз съм единият от двамата наследници на властта. Вие сте свободна да преговаряте с другия, ако предпочитате.

Тя ме гледа известно време, сякаш наистина обмисляше предложението ми. Но по лицето ѝ се четеше нескрито примирение. Колкото и да ме мразеше, аз бях единствената Ноавек, която даваше надежда за мир на народите ни.

Тази увереност повдигна духа ми и аз се поизпъчих.

Исае се покашля и рече:

— Приех това обаждане, защото ми казаха, че имаш предложение за мен, което си струва да се обмисли. Предлагам ти да го чуя, преди да съм решила, че ми губиш времето.

— Не съм дошла да се моля в нозете ти — отвърнах остро аз. — Ако предпочиташ да вървиш по пътя на необузданото разрушение, няма какво да кажа, за да те спра, затова…

— Аз ли вървя по пътя на необузданото разрушение? — изсмя се безрадостно тя. После пак отекна смехът ѝ, но по-дълго. — Стотици от нашите…

— Бяха убити от баща ми и доверениците му — викнах високо аз. — Не от мен. Нито от хората тук.

— А ти на негово място какво щеше да направиш? — изкрещя ядно тя. — Забравяш, че се познаваме, Сайра Ноавек. Познавам дипломатическия ти талант.

— Щях да избера военна цел съгласно галактическите закони. Разбира се, щях да почакам да договоря разумни условия за мир, вместо да нападам стотици бежанци с модерно питарско оръжие…

— Не знаех, че на борда има бежанци — изрече тя с ненадейно притихнал глас.

Спомних си, че едно време Исае ми приличаше на шистова скала — твърда и назъбена. И сега беше същата, лесно чуплива скала. През нея премина тръпка и чак тогава тя продължи, сякаш този отрязък от разговора не се бе състоял.

— Предложих ти условия за капитулация, както помниш. Ти ги отказа.

— Предложението ти беше обидно и непочтително — отвърнах с разтреперан от гняв глас — и ти отлично знаеше, че няма да го приемем.

Гледах право в камерата вместо в образа ѝ на екрана, макар че зад стъкленото око на апарата виждах коравосърдечното ѝ изражение.

— Предложението ви, госпожице Ноавек — рече тя накрая.

— Откажете се от искането си огранците да ни изритат от планетата си, защото то ще принуди старите врагове на Лазмет Ноавек да се завърнат насред военното огнище — рекох троснато. — А в замяна аз ще го убия.

— Защо ли не се учудвам, че решението ви включва убийство — сухо отбеляза тя.

— Оригиналните ти обиди ме смайват. Без водача ѝ лесно ще покорим армията на Лазмет. Изгнаниците ще вземат властта в Шотет, а ние ще сключим мир, вместо да се избиваме едни други.

Тя затвори очи. Забелязах, че се беше постарала да изглежда по-голяма, точно като мен. Носеше черно сако, ушито в традиционния хесански стил, което се закопчаваше диагонално през гърдите ѝ и свършваше отстрани на шията ѝ. Косата ѝ беше опъната назад и разкриваше отчетливо острите чупки на лицето ѝ. Белезите също ѝ придаваха зрелост, каквато повечето ни връстници не притежаваха. Хората разказваха, че преживяла нещо, оцеляла в нещо, от което никой не излизал жив. Но въпреки това беше млада. Беше млада и желаеше да дойде краят на това безумие.

Даже и да не разбираше какво беше причинила на мен и народа ми, поне и двете мечтаехме да дойде краят на това безумие.

— Трябва да действам — рече тя и отвори очи. — Съветниците ми, народът ми, съюзниците ми настояват да действам.

— Тогава ми дай време. Две-три седмици.

Тя поклати глава.

— Болницата в Шиса падна… Болни хора, хора, които… — тя се задави и замълча.

— Това не е мое дело — не отстъпих аз. — Това не е наше дело.

Твърде късно разбрах, че сега не му беше времето да държа на своята невинност. Може би съчувствието щеше да ме отведе по-далеч.

Но тя взриви странстващия кораб. Тя ни нападна. Тя заслужава гнева ми.

Но може би щях да постигна повече с милосърдие.

— Една седмица — обади се Исае. — Остават ти три дни след пътуването от Огра до Тувхе.

— Една седмица — повторих аз, — за да стигна от Огра до Урек, да планирам убийство и да го извърша. Кукувица ли ти е изпила мозъка?

— Не — отвърна тя простичко. — Това е предложението ми, госпожице Ноавек. Предлагам ви да го приемете.

Ако бях по-любезна, по-добра, може би и нейното предложение щеше да бъде по-щедро. Но аз си бях аз.

— Добре. Ще ти изпратя известие, когато всичко свърши.

И излязох от кадър.

Глава 39 Киси

Отирийците имат меки ръце. Първо те ми се набиват в очите.

Меки ръце и мека плът. Жената, която ни посреща в изисканите апартаменти, където ще отседнем по време на краткото си посещение, е по-налята в ханша и бедрата от повечето тувхийки. Има нещо в тази закръгленост, което ме примамва. Чудно ми е какво ли би било да галиш това еластично тяло.

Ако съдя по погледа ѝ, тя си мисли нещо подобно за мен. Аз не приличам на хесанка — повечето местни работят във фермите с тихоцвет или вършат друг тежък физически труд, затова телата им са жилави и сухи. Аз приличам повече на жителите на Шиса, където учех — тънка съм, със запаси от тлъстини около кръста. За по-студените месеци, шегуваха се понякога хората.

Повечето от тях сега са мъртви.

С мазен глас отирийката ни съобщава къде ще ходим на вечеря и как трябва да се облечем. Обръщам се да се спогледам с Аст, но си спомням, че той е слепец — пък и откъде накъде той ще споделя такъв миг с мен.

Но си обличам официалната вечерна рокля. Единствената, която имам. Тя е шита в хесански стил, което означава, че горната ѝ част прилича на военна куртка и се закопчава през сърцето ми от рамото до гръдния кош. Кройката е плътно по тялото ми до кръста, а надолу се спуска на нежни дипли до пода. На цвят е виненочервена. Като тихоцвет, за късмет.

В коридора Аст се суети с копчетата на ръкавелите си. Те са дребнички, направени са от стъкло и са хлъзгави. Не се замислям, когато го хващам за ръката и ги закопчавам. Но се учудвам, че той не се противи.

— Тя ме упреква, че съм бил твърде груб с теб — изрича с твърд глас.

Бръмбарът водач описва бързи кръгове около главата и раменете ми толкова близо, че се плъзга с крачетата си по дрехите ми, и през цялото време издава отчетливите си звуци.

— Така ли е казала — изричам с равен глас и взимам другата му ръка.

— Работата е там… — Той внезапно ме сграбчва за ръката и силно ме стиска. Завира се толкова близо в лицето ми, че надушвам някаква остра миризма в дъха му. — Не мисля, че съм груб, Киси. Мисля, че ти си прекалено умна, прекалено устремена и прекалено… мила.

Довършвам копчетата му и се отдалечавам, без да му отговоря. Няма какво да му кажа.

Исае ни чака пред вратите, където отирийката обеща да ни посрещне. Тя се обръща и гледката ме поразява силно, сякаш се блъскам челно в нея. Клепачите ѝ са очертани в съвършени черни линии, устните ѝ са боядисани в бледорозово. Косата ѝ е опъната назад и блести като шлифовано стъкло. Облечена е по модата в Осок, тялото ѝ е обгърнато от тъмносиньо боди, върху което свободно пада наметка и загатва дъгите на ханша ѝ, когато се опъва ту тук, ту там.

— Еха! — възкликвам аз.

Тя извърта очи нагоре и с пръст разсича въздуха, за да покаже белезите, които пресичат лицето ѝ. Аз, естествено, ги забелязвам всеки път, но от тях красотата ѝ не губи силата си. Те изпъкват като петно по рождение или наръсени лунички.

— И пак еха!

— Ами ти, Аст — обръща поглед тя към него, — изглеждаш, все едно всичко те стяга.

— Значи изглеждам, както се чувствам — отвръща той сковано.

Крилата на вратите пред нас се плъзгат и зад тях се подава отирийката от по-рано днес. Не си спомням името ѝ. Повечето отирийски имена имат поне три срички, което означава, че тутакси ги забравям.

Отвежда ни до кораба, който виси до ръба на балкона. Не е същият като онези у дома — прилича повече на покрита платформа, отколкото на летателен апарат. Заставаме прави вътре и нашият пилот, жената — май Кардензия, беше нещо със „зия“ накрая — натиска едно копче и ние политаме към програмираната крайна цел на пътуването ни. Корабът не се тресе, не подскача, а се плъзга плавно над грижливо поддържани паркове и лъскави сгради. Издигаме се през тънкоструйни облаци, после спираме в товарен отдел — не знам как иначе да го нарека, макар че през живота си не съм виждала такъв луксозен товарен отдел. Той също е закрит, тъй като се намираме нависоко, а черните плочки на пода отразяват светлината, сякаш върху тях никога не кацат тежки космически кораби.

Кардензия, както реших да я наричам, ни повежда през празния товарен отдел към лабиринт от просторни коридори, по чиито стени са окачени портретите на минали отирийски величия и знамената на отирийските провинции, поставени в рамки.

Мислех си, че съм подготвена за още от отирийското разточителство, но в следващата стая спрях и зяпнах в почуда. Някой беше засял градина тук. Над нас отблясъците на залеза нахлуват през таванските прозорци и хвърлят ивици от огнени багри по тъмните листа на лозниците, които се увиват около краката на столовете и пълзят по ръбовете на масата. От едната страна на стаята се изправят върволица дървета с тъмнолилави и сини листа, набраздени от по-светли жилки. От тавана висят нишки светлина, като самите „нишки“ са почти невидими и създават илюзията, че светещите сфери са застинали във въздуха като падащи дъждовни капки.

Посреща ни жена. По златната диадема на главата ѝ познавам, че е от управителите на Отир, а името ѝ отлита от главата ми — като обноските ми. Следва я мъж с подобна диадема, а зад него идва още един. И тримата имат гладка кожа, гъста коса и бели зъби. Брадите на мъжете изглеждат, все едно са нарисувани с флумастер.

— Добре дошли на Отир! — усмихва се жената с бялата си като сняг усмивка. — Канцлер Бенесит, за мен е удоволствие най-сетне да се запознаем. За първи път ли посещавате красивата ни планета?

— Да — отвръща Исае. — Благодаря ви, че ни приютихте, съветнице Харт. Това са моите помощници Киси Кересет и Аст.

— Само Аст? — пита съветница Харт.

— В периферията това ти стига — отвръща Аст. — Там не записваме родословните дървета, Ваша светлост.

— Периферията! — извиква един от мъжете. — Колко очарователно! Тогава тук всичко ти се струва доста различно.

— Чиниите са си чинии, все едно дали са от сребро — отвръща Аст.

В този момент го обичам.

— Казвам се съветник Шарва — обажда се по-ниският от двамата мъже. Косата му е черна, мустаците му се завиват в краищата. Има едър нос, съвършено прав и тесен в костта. — А това е съветник Чезъл. Тримата отговаряме за междупланетното сътрудничество и подкрепа. — Значи, искат от нас да използваме фамилните им имена. Предполагам, че това отличава деловата среща от непринуденото събиране. Той продължава: — Ами ти, Киси, и ти ли си родом от периферията?

Жена със същите черни ръкавици като на мъжете, които отвориха по-рано вратите, ни подава малки чашки с непозната напитка. Течността мирише остро и силно. Изчаквам отирийците да отпият, за да видя как става. Те посръбват изтънчено от чашите, които са големи, колкото да ги стиснеш с два пръста. По стените им има спираловидни гравюри.

— Не, аз съм от Хеса на Тувхе.

— Кересет, така ли беше? — обръща се към мен съветница Харт. — Къде ли съм чувала това име?

— Родът ни е орисан. А майка ми е действащият оракул на Тувхе.

Настъпва гробно мълчание. Даже жената с подноса с вече празните чашки се спира да ме огледа, преди да излезе от стаята. Знам, че отирийците не ги почитат, но не знаех, че е толкова скандално да си роднина на оракул.

— Ах! — изрича Харт със стиснати устни. — Имала си много… интересно възпитание.

Усмихвам се, макар че сърцето ми се разтуптява. Няма да изпадам в паника. Ако има същество, което може да накара тези хора да заобичат дъщеря на оракул, това съм аз.

— Разговорите с мама приличат на опити да хванеш риба с голи ръце. Аз много я обичам, но винаги изпитвам облекчение, когато разговарям с хора, които нямат алергия към яснотата.

Чезъл поне се разсмива и аз им изпращам толкова приятно усещане, колкото е приятна най-меката тъкан, и то се плъзга неусетно над тях. Бих се учудила, ако не им подейства. Отирийците ме дразнят, но са замесени от просто тесто и не се прикриват от хора като мен, хора с нежни гласове и титли като „съветник“.

— Значи не си фанатичка — отсича Чезъл. — Олекна ми. Нямах никакво желание да обсъждаме как вместо да пренебрегваме оракулите, трябва да издигнем положението им в обществото.

Иде ми да го пратя по дяволите. Иде ми да му разкажа за кошмара, който преживях, когато цялата тувхийска общност научи, че ми е писано един ден да ме наръгат с нож или да ме заколят, че политиката за „прозрачност“ на Съвета е виновна за отвличането на братята ми и убийството на баща ми. Но дарбата ми запушва устата и аз дори не се опитвам. Те искат от мен да бъда хрисима и блага и аз ще бъда хрисима и блага.

И ако през цялото време Аст ме гледа кръвнишки — е, това е още едно нещо, на което трябва да махна с ръка.

— Ти като че от нищото изникна, скъпа — казва Харт на Исае. — Къде те бяха скрили вашите?

— На един пиратски кораб — отвръща Исае и Харт звънливо се засмива.

Чезъл се обръща към мен и аз схващам стратегията им. Шарва се насочва към Аст, Харт се оправя с Исае, а аз оставам за Чезъл — те ни разделят, за да не можем да се подкрепяме един друг. С каква цел — и аз не знам.

— Как ти се струва Отир досега? — пита ме Чезъл.

Сръбнах от чашата.

— Хубаво е направен.

— Какво искаш да кажеш?

— Направен е да заслепява. Аз съм родом от място, където красотата се среща нарядко. Очите ми са приучени да я търсят, а тук мога да им дам почивка.

— Признавам си, че през живота си не съм стъпвал на Тувхе. Толкова ли е студено, колкото говорят?

— Даже по-студено. Особено в родния ми град Хеса.

— Ах, Хеса! „Сърцето на Тувхе“. Нали така я наричат?

Чезъл произнася фразата с усилие, но на точен тувхийски.

Усмихвам се:

— Сигурно знаете продължението на цитата?

Той поклаща глава.

— „Хеса е земя на недодялани, оръфани, нечленоразделни утайки, които си мият ръцете с плюнка. Но тя е сърцето на Тувхе.“

Чезъл мълчи известно време, после се разсмива силно. В промеждутъка аз извръщам глава към Исае, за да доловя нещо от разговора ѝ с Харт. Съветницата ѝ изказва съчувствието си за атаката срещу Шиса. Пита за подробностите.

— Според теб описанието точно ли е? — пита ме Чезъл.

— Ами знам ли и аз — лекомислено отвръщам. — През по-топлите месеци се случва да си измием ръцете и с вода.

Чезъл пак се засмива. Аз пак се мъча да подслушам какво говори Харт на Исае. Но тя почти шепне. Така съм наострила уши да я чуя, че забравям дарбата си и усещам как напрежението в стаята скача като температура, която никой друг освен мен не усеща.

— Питах — рече Чезъл с малко по-настоятелен глас — дали Хеса ти се струва изостанала? Ти все пак си дете на оракул.

— Не съм сигурна, че схващам връзката — отвръщам с известно усилие.

Ако стане още по-враждебен, ще си глътна напълно езика, ще стоя тук и ще отварям и затварям уста като риба.

— Оракулите са отживелица от миналото, не отражение на настоящето ни — обяснява той. — Отирийците сами коват съдбата си. Тяхната значимост се определя от трудолюбието им, а не от това дали са орисани.

— Никой от съветниците ли не е от орисан род?

Едното му око заиграва в ъгълчето.

— Напротив, нашият новоизбран представител е братовчед на съветница Харт. Ориста не е била „благосклонна“, както се казва, към гените на нейното семейство. Това не е гаранция за качествата и кадърността на този мъж, но традициите отмират бавно.

Кимам. Сега разбирам. Съветница Харт иска властта, но вместо нея я получава братовчед ѝ. Тя хвърля вината върху ориста му — и може би с право, а може би човекът е годен за длъжността. Никога няма да узная. Но във всеки случай, тя му завижда, а като слушам Чезъл, и той не остава по-назад.

— Сигурно е било трудно за съветница Харт — да се стреми към власт, а тя да бъде дадена на друг от семейството.

— Все още има време всеки да си получи заслуженото — казва Чезъл.

От другия край на залата се чува звънче и ни подканя да седнем на масата. Върху позлатените чинии има картички с имената на гостите. Между нас с Исае са настанили Харт, но Исае грабва картичката и усмихната я сменя с моята. Взима ръката ми и сплита пръстите си с моите. Това е ясен знак, че сме заедно, но също и извинение да си сменим местата. Усмихвам се и свеждам поглед, но се включвам в играта.

Сядаме, листа опасват раменете ни като в рамки, над главите ни танцуват светлинки. От закрита с бръшлян врата в другия край на помещението излиза върволица прислужници, които ни поднасят плата. Те се движат в синхрон и всичко прилича на балет. Чудно ми е дали се налага да репетират.

— Забравих да ви питам, канцлер, дали вие и вашите съветници ще поискате да се възползвате от отличните ни лекари по време на престоя си тук. На изтъкнатите си гости ние предлагаме безплатни изследвания — казва Харт, сякаш тялото ми е прозорец между тях.

— Благодаря, ще се въздържим, нищо че тувхийските лекари не са на това ниво — изрича Исае с твърд глас.

Произношението ѝ започва да се промъква в школувания ѝ глас — нещо, което тя ненавижда. Разделям вниманието си на две, изпращам вода към нея, а другите обгръщам в красиви дрехи и бижута. Трябва да се напъна, за да почувствам, че напрежението в залата се оттича, но и това става. Аст ме поглежда.

— Не знам дали Исае… о, исках да кажа канцлер Бенесит… — млъквам и се изчервявам. Хубаво представление спретваме на отирийците. — Не знам дали канцлер Бенесит ви е казала, съветнице Харт, но преди да стана съветник на Нейно височество, в училище се подготвях за химик. Умея сравнително добре да приготвям лекарства от ледоцвет.

— Виж ти — отвръща отегчено Харт. — Колко интересно.

— Изследването ми беше свързано с разлагането на ледоцвета на основните му елементи — казвам аз и напластявам тежки, богати платове най-вече над Харт. Тя, изглежда, се нуждае повече от дарбата ми. — Сигурна съм, че това ще бъде от полза за Отир, след като планетата ви е изцяло зависима от нас за най-мощната си съставка.

— Да — обади се Исае. — Предполагам, че още не сте успели да отгледате ледоцвет на Отир?

— Действително — потвърди Харт. — Изглежда, той вирее само на вашата планета. Това е много странно.

— Ами да, Тувхе е една особена малка планета, която вечно се променя — казвам аз. — Поласкани сме, че проявявате интерес към нас.

Исае ми хвърля кос поглед, сякаш не е сигурна накъде бия. Думите ми увисват неловко между мен и Харт.

— Разбира се, ние желаем да ви дадем подкрепата си — казва тя.

— Какво имате предвид под „подкрепа“? — пита Аст и за първи път се радвам, че и той е с нас, защото може да зададе въпросите, които моята дарба не ми позволява.

— Съжалявам! — Той се обляга на ръба на масата. — Аз нямам добри обноски и прочее и когато искам да знам нещо, питам.

— Чудесно качество, Аст — отвръща Харт. Насмешката ѝ е насочена към мен и ме жегва. — Намерението ни беше да питаме канцлер Бенесит от какво се нуждае Тувхе в борбата срещу Шотет. Ние разполагам с огромни ресурси.

Аст поглежда към Исае и свива рамене.

— Оръжия — изрича той.

— Аст! — предупреждава го Исае. — Все още не сме приели, че това е необходимо.

— Добре, давай, колебай се, колкото щеш, Исае. Но рано или късно ще ни се наложи да отвърнем на удара. Пита ни даде един антипоточен заряд и още един ще ни дойде добре като за начало. По-нови кораби също — тези на Тувхе са бавни и стари… и даже не могат да пренесат проклетото оръжие.

Харт се разсмива, Чезъл и Шарва не закъсняват да я последват.

— Е, тези желания са лесноизпълними, нали, съветнице? — обажда се Чезъл.

— Да — отвръща тя с усмивка. — Ние ще се радваме да ви дадем каквото ви е необходимо, стига канцлер Бенесит да го приеме.

— Макар че съветниците ми би трябвало да пипат с кадифени ръкавици — изрича остро Исае, — Тувхе трябва да се защити. Няма да ни е излишно да разполагаме с още едно далекобойно оръжие срещу Шотет, за да не се налага да водим война по суша или във въздуха — само в краен случай, нали разбирате. Техните боеви умения са доста напреднали, както на всички ни е известно. А нашите кораби не са оборудвани да изстрелват антипоточния заряд.

— Тогава решено. — Чезъл повдига очилата си.

Буца засяда на гърлото ми. Напъвам се, боря се да издам някакъв звук, все едно какъв. Накрая стоварвам юмрук върху масата. Стискам силно Исае за ръката, толкова силно, че мога да ѝ строша кокалчетата.

— Почакайте — казва Исае. — За жалост дарбата на Киси не ѝ позволява да говори свободно в някои ситуации, а тя очевидно има да ни каже нещо.

— Благодаря ти — измънквам аз. — Любопитно ми е… да науча нещо.

— Какво, миличка? — пита ме Харт.

Тонът ѝ не ми харесва. Кара ме да се чувствам с цял изит по-висока.

— Баща ми ми е казвал да не вярвам на сделка, в която единият печели повече от другия.

Повдигам вежди. Не мога да задам въпроса направо, но мисля, че удрям в целта.

— Добре казано — промълвява Исае. — Какво очаква Отир в замяна на щедростта си?

— Нима поражението на тази напаст, която вилнее из цялата галактика, не е достатъчна награда? — пита Харт.

Аз поклащам глава.

— За първи път си сътрудничим на такова ниво — казва Исае. — Планетите ни поддържат неутрални отношения, защото разчитаме едни на други за доброто на отирийците и тувхийците, но…

— Но често се оказваме на различни страни по определени въпроси — довършва Харт.

— Това се вижда най-отчетливо. — Шарва се обажда за първи път. Гласът му тътне, но тънко, не е богат и плътен. — Най-вече в решението да се оповести публично ориста на избраните родове.

— Да — отсича стегнато Исае. — Решение, което засегна по-силно моята планета, тъй като ние имаме не едно, а три избрани семейства.

— Въпреки това Отир стои зад решението си — отвръща Шарва. — И настоява за още по-голям контрол при издигането на оракулите на обществени постове.

Аст се обляга на стола. Лицето му е непроницаемо. Но ми се струва, че е доволен. Досега мислех, че не ме харесва заради дарбата ми, но може би е заради майка ми. Може би по този въпрос е на страната на отирийците.

— И вие искате подкрепата на Тувхе в замяна на оръжията — огласявам аз.

Сега разбирам какво искаше да каже оракул Вара. Не се доверявай на отирийците. Не я оставяй да се съгласи. Направи каквото трябва. Ето за това е говорела, за обещанието да ги подкрепим.

— Надяваме се, че нашата подкрепа ще ви накара да преосмислите становището си по отношение на оракулите — изяснява Шарва. — Знаем, че Тувхе не е планета-нация, която вярва сляпо на ориста, и също иска да прегърне бъдещето на галактиката, да подсигури славата, а не смъртта ѝ.

— За какъв надзор над оракулите говорите? — пита Исае.

— Искаме да научаваме въпросите, които те обсъждат, плановете, които градят върху виденията си за бъдещето — обяснява Харт. — Те редовно взимат решения, които засягат всички нас. Искаме да знаем какви са тези решения. Искаме достъп до информацията, с която разполагат те.

Усещам… покой. Не както когато Акос ме държи за ръката и целият поток наоколо ми е замрял. През последните седмици видях как собствената ми майка ловко подведе брат ми и го накара да убие човек само защото искаше този мъж да изчезне. Видях я как остави най-старата ми приятелка да умре, когато можеше да я спаси. Според нея това било за доброто на всички. Само че ако се разминаваме в разбиранията си какво е „добро за всички“? Редно ли е тя да решава, без да има кой да ѝ наднича през рамото?

Дори предупреждението на оракула Вара е манипулация. За какво бъдеще мечтае тя? За чий интерес се бъхти — за моя, за този на Тувхе, на Огра или на оракулите? Не я оставяй да се съгласи. Да я послушам или да не я послушам?

Дъвча бузата си.

— Кой ще има достъп до тази информация? Всеки, който пожелае ли? — пита Исае. — Широкото оповестяване на орисаните навлече доста беди на планетата ми.

— Достъпът ще бъде ограничен, разбира се, до Съвета — отвръща Харт. — Не искаме да изложим на опасност обикновените хора.

Исае поклаща леко глава.

— Трябва ми малко време да обсъдя това със съветниците си. Ако нямате нищо против.

— Разбира се — съгласява се Харт. — Да опитаме от ястията и да поговорим за по-ведри неща. Утре призори ще ни съобщите решението си.

Исае кима в знак на съгласие.

Глава 40 Киси

— Какво изобщо има да говорим? — пита Аст сърдито.

Намираме се във временната отирийска резиденция на Исае. Той стои срещу стена от светлина — широкият прозорец свети от чистота, все едно го няма. Слънцето залязва зад стъклените отирийски сгради, лъчите му се пречупват хиляди пъти и целият град пламти в оранжево. Още щом влязохме, Аст разкопча ръкавелите си и сега те пляскат край китките му при всеки негов жест.

Въздъхвам и започвам да разтривам слепоочията си. Въпреки безкрайните му преструвки, че бил механик от нисшите прослойки на периферията, Аст не е глупак, ясно му е, че това не е някакъв обикновен разговор — отирийска помощ в замяна на едно обещание. Това е повратна точка за бъдещето на нацията ни. Какви ще бъдем занапред — врагове на Отир… или врагове на оракулите.

А остава и въпросът с оръжията.

— Аз обещах на Сайра Ноавек, че ще почакаме, преди да поискаме от Огра да депортира шотетците — казва Исае. — А ти искаш от мен да отговоря агресивно, не дипломатично. Ето защо трябва да поговорим.

— Дипломатичност! — изсумтява Аст. — Това ли избра Шотет в Шиса?

В стаята вече е толкова напрегнато, че губя дар слово. Чувствам как напрежението пълни устата ми като влажния въздух в парник. За да се противопоставя, пускам непохватно дарбата си, пращам навсякъде усещането за вода като преобърната кофа. Аст огъва устни с отвращение и аз леко се отдръпвам.

— Да оставим за малко настрана въпроса за оръжията — казвам тихо — и да не забравяме контрола над оракулите.

— Пет пари не давам дали Отир иска да държи под око оракулите — изплюва Аст. — А на теб какво ти пука?

— Там е проблемът, Отир иска да ги държи под око, а не някой друг — отвръща Исае. — Ти не познаваш тези хора като мен. Отир упражнява огромно влияние над Съвета. Ако единствен Съветът получава събраните чрез контрола над оракулите сведения, това в основата си означава, че Отир ще получи властта над всяка орис вместо оракулите — тоест ще заменим един проблем с друг.

— Колебаеш се — обвинява я Аст. — Още от малка си нерешителна. Отказваш да направиш нещо, освен ако не си сигурна за изхода му.

Отварям уста, но оттам не излиза нищо. Ни дума, ни звук. Исае е насочила цялото си внимание към Аст и не забелязва усилията ми. Не я оставяй, повтаря гласът на Вара в главата ми. И какво мога да направя аз, та да я спра? — питам се наум. — Та аз дори една дума не мога да обеля!

— Помолих те да дойдеш тук, защото смятах, че няма да ми позволиш да лъжа — отговаря Исае. — Но трябва да признаеш, че ти липсва опит.

— Тъкмо поради тази причина мога да ти обясня нещата — изрича той ядно и се приближава.

Вода, вода, мисля си аз. Спомням си как потъвам към дъното на топлия басейн в храма, когато мама ме учеше да плувам, колко приятен беше лекият натиск на водата около главата ми. Нежно притискане.

— Вярно е, че не разбирам от политика — признава тихо Аст. — Но познавам шотетците, Исае. И двамата ги познаваме.

Той докосва с пръсти отвертката, която носи на кръста си вместо нож.

— Те убиха семейството ми, убиха и твоето семейство. Обещаха ни мирно тършуване, а после прибягнаха до убийства и грабежи. Ето какви са те.

После подава ръцете си с дланите нагоре, тя слага своите върху тях и го оставя да я стисне нежно.

— Ти обеща на Ноавек да ѝ дадеш една седмица, преди да предприемеш нещо. Но не си казвала какво ще направиш. — Той създава балон около тях, а аз оставам извън него. — Ако тя не убие Лазмет Ноавек, ти трябва да действаш и депортацията на шотетските изгнаници няма да е достатъчна. Помниш ли имената? Имената, които си повтаряше?

Исае примигва и от очите ѝ капят сълзи.

— Толкова много хора — изрича тя.

— Да, твърде много. Това не бива да се повтаря, Исае. Не можеш да го допуснеш.

Лицето ми гори от ярост. Той човърка в раната ѝ, чопли в мъката ѝ по загубата, която Тувхе и тя са понесли. Исае не е на себе си след смъртта на Ори. Дави се в скръб. А той се възползва от това.

— Нуждаем се от по-мощни оръжия — продължава да я убеждава. — Не можем да тръгнем на война по суша, защото шотетците ще ни избият до крак. Знам, че подкрепата ти за Отир ще повлече нещо неприятно за теб. Но няма да получиш даже шанс да влезеш в онази битка, ако не спечелиш тази.

Тя му кима и аз се изнизвам от стаята. Трябва да направя нещо. И щом дарбата ми връзва езика, трябва да намеря друг изход.

Осъществяването на връзката с Огра не е проблем. Трябва само да открия Кардензия. Изчаквам здрачът да се сгъсти и тръгвам да я търся. Докосвам я леко по ръката, докато обяснявам, че мама е на гости на огранския оракул и аз искам да се уверя, че е добре. Говоря с широка усмивка и използвам дарбата си, за да я загърна във фин плат — от онези, които се плъзгат по кожата.

Изглежда, от всички тези упражнения силата ми расте, защото тя тутакси се отпуска под въздействието ѝ и ме отвежда в комуникационната кула. Кодът ѝ ми дава достъп до сателита и аз преливам от благодарност с още едно докосване на плат.

Сядам в металния предавателен стол с твърда облегалка, за да не се въртят хората, докато изпращат своите съобщения. В стаята е тъпкано с техници, но това е без значение. Те не говорят тувхийски. Отирийците учат по-често срещани езици, като питарски или трелански, не нашия копринен, обветрен език.

— Това съобщение е до Сайра Ноавек — казвам аз в камерата, която записва лицето и гласа ми. — Исае Бенесит обмисля започването на военни действия. Отир иска да предприеме ход срещу оракулите и търси подкрепата на Тувхе, като в замяна ще им предостави оръжия. Тя… тя тъгува. Отчаяна е. Като всички нас. И не мисля, че ще повярва някога в сърцето си на думата на шотетец.

Поглеждам надолу.

— Не можеш да се провалиш. Убий Лазмет Ноавек. Не се проваляй. Край на предаването.

Докоснах екрана пред мен, за да започна компресирането на записа във възможно най-малкия файл. Огранският сателитен кораб доставя съобщенията до Огра веднъж дневно, тъй че до утре Сайра ще го е получила, ако изобщо го изгледа.

— Какво беше това?

Аст!

Когато ставам, подпирам ръцете си на твърдата облегалка на стола, за да не треперят. Не знам каква част от съобщението ми е чул.

Изчетквам полата си и се обръщам към него. Той е рошав, сякаш е тичал дотук, бръмбарът жужи в бързи кръгове около главата му, после прелита по периферията на стаята и описва тесен кръг около тялото ми.

Очите му са разсеяни и неподвижни както винаги, но челото му е набръчкано.

— Защото ми се стори, че те чувам как предаваш на враговете ни секретна информация за преговорите на Тувхе с Отир.

Гласът му трепери от гняв. Трябва да внимавам.

— Ти… — подемам аз, но не мога да продължа.

Той е прекалено ядосан. Дарбата ми е прекалено силна. Боря се срещу нея, движа мускулите в гърлото и устата си. В главата ми се ниже върволица от мълчаливи ругатни. Защо тази дарба, защо сега, защо…

— Изтрийте съобщението! — изкрещява той на техниците. — В него има класифицирана информация, която не бива да се разпространява!

Една от тях поглежда от Аст към мен.

— Съжалявам, но каквото и да е това, аз не искам да имам нищо общо с него — изрича жената.

С едно докосване на екрана и натискане на бутон съобщението ми, моят последен, отчаян зов до Сайра е унищожен.

Опитвам се да се сетя за материя, която не съм използвала досега срещу него. Одеялата и пуловерите никога не са успявали. Труфилата са загуба на време. Водата не му въздейства. Ще ми се да знаех повече за периферията или за кораба, на който е отраснал, за да мога да разбера какво го успокоява.

— Ти се опитваш да я контролираш с тази твоя зла сила, която наричаш дарба. А сега ще я предадеш на хората, срещу които се бори?

Ти също се опитваш да я контролираш, искам да извикам аз.

Тя може да се бори срещу тях и без да взривява града им, искам да извикам аз.

Той дава команда на бръмбара на непознат език, роботът каца на рамото ми и изсвирва пронизително. Аст проследява звука и ме сграбчва за ръката. Аз се дърпам рязко назад, но той е прекалено силен.

— Ей — подвиква един от техниците. — Пусни я или ще повикам охраната.

Аст ме пуска, излизам в коридора, залитам, треперя. Притичвам обратно до стаята на Исае, която е точно до моята. Понечвам да почукам, когато виждам, че лампата вече не свети — тя е заспала.

Искам да говоря с нея преди Аст. Да намеря начин да ѝ обясня откъде идва безразсъдството и мнителността му. Ако поговоря с нея преди него, може би ще разклатя аргументите му, може би…

Трябва да помисля. Влизам в стаята си, за да се наплискам с вода, и грижливо заключвам вратата след себе си.

Влизам в тясната баня до стаята ми и мушкам глава под чучура. Пия направо от крана и в ухото ми се стича вода. Когато гърлото ми се наквасва, взимам слепешката кърпата и я притискам в лицето си. Струва ми се, че чувам нещо. Щракване.

Когато свалям кърпата надолу, Аст стои зад мен.

— Знаеш ли на какво се научават децата на механиците? — пита той шепнешком. — Да отключват врати с шперцове.

Дарбата ми ме задушава. Не дава пукната пара, че съм в опасност; не дава пукната пара за живота ми. Дави ме и ми пречи да изкрещя. Посягам към чашата на мивката, за да я счупя, да вдигна шум. Щом се хвърлям към нея, Аст се хвърля към мен. Нещо сребристо проблясва в юмрука му.

Той е силен. Ръката му може да побере и двете ми китки. Пръстите му тършуват пипнешком тялото ми, намират раменете ми. Пускам чашата, тя не се счупва. Той ме повдига на пръсти и аз го ухапвам по меката част на ръката. Стискам с всичка сила, толкова здраво, че той изохква и кожата му се разкъсва.

Огнена болка плъзва отстрани по тялото ми. Ризата ми залепва подмокрена в гръдния ми кош. В огледалото виждам как яркочервената кръв се разлива по тялото ми, така както се разливаше около главата на баща ми. Тя има цвета на тихоцвет, цвета на роклите за ритуала на Цъфтежа и стъкления купол на храма в Хеса. Червен, цветът на Тувхе.

Той ме е намушкал.

Свършва се. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож.

Ориста ми се сбъдва, най-сетне.

Стенейки, той ме отпуска върху ръката си, която кърви в полукръг от ухапването ми. Падам тежко на пода. Не съм издала звук. Никой няма да ме намери, ако не вдигна шум. Пресягам се за падналата чаша, докато Аст се мъчи да спре кръвотечението на ръката си.

Ще изгубя съзнание. Но не още. Вдигам чашата и с цялата останала ми сила я тръшвам върху каменния под. Тя се пръсва на парчета.