Четвърта част Те

Двайсет и четвърта глава Домът на мизерията

У дома увих ръката си с една кърпа и започнах да ровя в чекмеджето над хладилника, търсейки нож сред забранената кухненска посуда. Треперех целият, докато пръстите ми се плъзгаха между вилиците и черпаците, но най-накрая намерих ножа, с който татко беше обелил ябълката си преди известно време. Острието му беше късо и не особено остро. Имаше дървена дръжка, която беше започнала да се протрива на някои места. Обвих го хубаво с кърпата и го пъхнах в джоба на якето си. След това вдигнах качулката на главата си и тръгнах към парка.

На пресечката на „Карвър“ и „Оак“ минах напряко през тревата, покрай навесите за пикник и детската площадка. Люлките се люлееха сами от вятъра. Паркът беше празен и навсякъде се стелеше дим. От другата страна на бейзболното игрище бунището се извисяваше мрачно и смътно през дъжда. Земята беше подгизнала и непрекъснато стъпвах в локви.

Прескочих оградата и започнах да си проправям път през бурените. В подножието на хълма забих ножа дълбоко в чакъла. Вратата се появи там почти веднага, толкова тъмна и изтрита, че беше почти невидима. Нямаше дръжка, така че потропах и отстъпих назад. В първия миг не се случи нищо, но след това в процепите на вратата се появи топла светлина. Някъде отдалече чух звука на камбанки и бях зашеметен от странно предчувствие за неизбежност. Хълмът, образувал се от боклуците на града, винаги се беше издигал тук, надвиснал над парка, точно от другата страна на заграждението. Чакайки мен.

Когато вратата се отвори обаче, никой не ме чакаше на прага. Стъклени фенери осветяваха коридора пред мен от двете му страни. Стъклата бяха покрити с фина мрежа от оловна тел, изплетена във формата на диамантени фасети. Когато тръгнах напред, вратата зад мен се затвори от само себе си. Видях ножа на пода, наведох се и го вдигнах.

Хълмът на Господарката изобщо не приличаше на Дома на яростта. Стените бяха облицовани с тъмно, полирано дърво, таванът беше покрит с керемиди, а первазите бяха изящно гравирани. Цветни стъклени прозорци, гледащи наникъде, бяха изрязани в правоъгълни ниши по целия коридор и се редуваха с окачени по стените картини, които се осветяваха от маслени лампи. Въздухът ухаеше приятно, на окосена трева и подправки. В края на коридора имаше малка масичка със сребърен сервиз от чинии и чаши. Едно момче, облечено в тъмносини панталонки до коленете и сако в същия цвят, стоеше до нея. Изглеждаше на не повече от дванайсет години. Погледна към мен и вдигна ръка.

— Картата ви, моля.

Сведох глава към него.

— Карта? За какво, по дяволите, говориш?

— Призоваващата ви карта. Представяте я и аз ще обявя името ви.

— Нямам карта. Заведи ме при Господарката!

Той ме гледа мълчаливо дълго време. После кимна и ми махна с ръка да го последвам.

— Оттук, моля.

Поведе ме през някакви коридори и входове и най-накрая стигнахме до една топла, осветена от лампи стая. На пода имаше цветни черги и в мраморната камина гореше огън. Всички мебели бяха старомодни, претрупани с орнаменти, точно каквито харесваше майка ми.

Една жена седеше в огромно кресло и бродираше плетеница от цветя, които изглеждаха отровни, върху парче плат. Когато влязох, повдигна глава. Кожата около очите й беше розова, изпъната, сякаш беше плакала. После обаче обърна лицето си към светлината и видях, че клепачите й бяха покрити с нещо жълто, като че ли беше болна. Изглеждаше млада и можеше да бъде нежна и деликатна, направо поразително красива, ако не беше този нездрав вид.

— Ти ли си Господарката? — попитах аз, застанал на прага.

Тя стоеше неподвижно, с вдигната във въздуха игла, и се взираше в мен. Предната част на роклята й беше сложна смесица от гънки и дипли. Яката й беше висока и нагъната, от красива дантела. Жената ми се усмихна и лицето й стана много крехко и ранимо.

— Така ли обикновено поздравяваш хората?

Гласът й беше приятен, но в него се усещаше ледена нотка, която нарушаваше хармонията му. Изражението й беше толкова спокойно, че изглеждаше арогантно, и това ме вбеси още повече.

— Ти подпали църквата на баща ми! Нима заслужаваш да те поздравя за това?

Господарката остави бродерията в скута си.

— Опасявам се, че беше наложително. Скъпата ми сестра се правеше на шут и на глупачка пред хората, които и без това са на път да ни забравят. Беше време да се напомни на града каква е истинската ни същност.

— Това ли е причината ти — да вселиш страх от Бога в група хора, които дори не вярват, че съществувате? Току-що изгори двестагодишна сграда! Едно момиче умря!

— Страхът от Бог изобщо не може да се сравни със страха от загубата и болката. — Тя наклони глава и се усмихна. Зъбите й бяха малки и равни, идеално бели. — Но в общ план това ни облагодетелства по други начини. В крайна сметка от трагедията произлезе нещо хубаво — доведе ни един желан посетител.

Първо си помислих, че тя говори за себе си в множествено число, както говореха цариците, но после се огледах наоколо. На голяма възглавница до ниска масичка седеше малко момиченце, облечено в моряшка рокличка и с високи обувки с копченца на краката. Тя си играеше с телена клетка за птици, като поставяше вътре и после вадеше механична играчка — птичка. Около китката на детето имаше широка панделка, чийто друг край беше завързан за крака на масата.

— Харесва ли ти? — попита Господарката. — Тя е толкова сладко нещо.

Момиченцето беше на две, може би три годинки, с лешникови очи и ситни, равни зъбки. Усмихна ми се и на едната й бузка се появи толкова дълбока трапчинка, че можех да си пъхна пръста в нея. Затаих дъх. Не изглеждаше както си я спомнях, но я познах. Въпреки всички панделки и дантелки не можех да я сбъркам. Тя беше човек. Бях я виждал всяка седмица в църквата, на площадката или на моравата пред Неделното училище да си играе с Тейт. Натали Стюарт седеше на пода и поглеждаше към мен над върха на клетката. Помаха с птичката си към мен, а Господарката се протегна, докосна Натали по косата и я потупа по бузката. Спомних си какво беше казала майка ми — как беше седяла на възглавничка в краката на Господарката. Натали беше толкова чиста, че приличаше на нещо изкуствено.

— Значи тя ти е като кукла?

Господарката се разсмя, прикривайки уста с ръка.

— Обичам красиви дечица, а ти? А и тя допълва така чудесно стаята. — Направи небрежен жест с ръка. — Както виждаш, аз съм голям поклонник на красотата.

Стените бяха покрити със стъклени витринки, в които имаше морски миди и хербаризирани цветя. Най-голямата кутия висеше над широк диван с кадифена тапицерия. Беше пълна с мъртви пеперуди, забучени с месингови кабарчета. На две от стените имаше вградени лавици като библиотеки, но на тях нямаше книги, а птици — най-вече червеношийки и сойки и един голям, препариран гарван с оранжеви стъклени очи.

Докато оглеждах пеперудите и птиците, Господарката стоеше до масата, без да откъсва очи от мен. После се изправи и ми обърна гръб.

— Моля те, седни — каза тя и посочи един стол до камината. — Седни и се сгрей.

Приседнах на ръба на стола, навеждайки се леко напред. Якето ми беше мокро и капките падаха по тапицерията. Натали остави клетката и се приближи максимално, колкото й позволяваше панделката.

Господарката се усмихна.

— Какво казваме на нашите гости?

Натали повдигна брадичка, но не погледна към мен.

— Как сте, господине? — прошепна тихичко тя, като се поклащаше лекичко на токовете си.

Когато пристъпи отново напред, ми протегна намачканата панделка, на която беше завързан малък амулет. Посегнах с ръка и тя пусна панделката в дланта ми. Натали се усмихна и отстъпи назад, като въртеше на пръстчето си кичур коса, който после захапа с устничките си.

Господарката стоеше неподвижно и се взираше в нищото, притиснала ръка до гърлото си. Постоянно докосваше разсеяно кадифената панделка и нежния профил на момиченцето. После се обърна към мен. Когато се усмихна, изражението й беше жестоко.

— Сестра ми преди беше богиня на войната. Не ти ли е казала? Седеше на крепостните стени с горяща факла в ръка и гарваново перо в косите си. Гледаше как армиите прекосяват реката и избираше кой и в каква последователност да умре. И после позволи да бъде съсипана, както всички други богове допуснаха да се случи това с тях — да се стопят и смалят, за да отговарят на представите на жалките невежи. Всички, освен мен.

— Не разбирам. Защо те е грижа толкова много какво си мислят хората за Мориган?

— Никой не е защитен, хората могат да престанат да вярват във всекиго и във всичко. Тяхната отслабена вяра може да унищожи всички нас. — Тя се обърна и ме погледна, натъртвайки на думата „нас“. Очите й бяха мрачни и кървави, с малки жълти петънца. — Винаги сме били прославяни заради силата и властта ни, дори когато те са ни превръщали в представите на хората в чудовища. Но сега ни омаловажават в историите си, превръщат ни в призраци и духове. Простосмъртни невежи хорица, отдадени на малките си злодеяния, затънали в дребнавите си дела. Презрени, злобни, безпомощни. — Вдигна глава и ме погледна право в очите. — Уверявам те, мистър Дойл, аз не съм безпомощна.

Не казах нищо. Тя можеше да изглежда крехка и ранима, но в този момент имаше и невероятно жесток и суров вид.

— Ние се променяме — продължи Господарката. — Те унищожиха сестра ми и ограбиха силите й. Ние сме създания от митовете, същността ни се определя от границите на техните познания и легенди. Те винаги са ни казвали какво сме или не сме.

— Защо сте останали тук, щом е толкова зле? Защо се мотаете наоколо и чакате да ви унищожат напълно?

— Градът е обвързан с нас. От самото му начало ние му помагаме колкото и за каквото можем, а той помага на нас.

— Под „помагам“ имаш предвид „дава ни кръвта си“?

Господарката се разгневи.

— Заслужаваме напълно заплащането за своето съдействие. Ние им даваме просперитет. Ние ги направихме това, което са — най-хубавото, най-богатото селище в района, а в замяна те ни помнят като силни, горди и страшни създания. Тяхната вяра е достатъчна да ни задържи в този свят.

Но явно въпросната вяра не беше достатъчна. Покривите на къщите пропускаха вода, горният слой на почвата беше почти отнесен от дъжда, тук-там беше започнала да се появява ръжда, а сега Гентри направо се разкъсваше на парчета.

Господарката беше бледа, с червенина около очите, а поверениците й имаха нужда от кръв и боготворене, за да оцелеят.

Поклатих глава.

— Ти крадеш деца от семействата им и ги убиваш. Да не казваш, че всички просто трябва да си седим и да оставим това да продължи до безкрай?

— Ние сме също такава неразделна част от града, каквато са и те — и сме от жизненоважно значение за тяхното съществуване. И те ни обичат заради това.

Втренчих се в огъня и тръснах рязко глава.

— Това не е вярно. Те не се нуждаят от нас, нито ни обичат. Те ни мразят.

Господарката изсумтя тихо, почти смеейки се.

— Хората са много потайни, скъпи. Говорят и уреждат събирания и принципно вършат чудесна работа. Искаш ли да разбереш как можеш да познаеш кой от църковния хор е искрен и пее от сърце?

Усмивката й беше студена. Все едно жената беше направена от восък и порцелан като кукла, но очите й блестяха злобно и ярко.

— Онези, които имат смелостта и искреността да си тръгнат. Другите заравят корените си в този спокоен град, кършат ръце и оплакват загубата на децата си, но въпреки това приемат нашата отплата и продължават да пазят града си, да подхранват и него, и нас с живот така, както винаги са правели.

Очите й бяха тъмни и ужасяващи. Вече започвах да мисля, че тя никога не спираше да се усмихва.

— Значи убивате деца не защото сте психопати без душа, а защото така правите услуга на обществото? — Гласът ми прозвуча твърдо и това ме накара да се почувствам смел. — Правите го за благото на всички? Не само за да се нахраните, но и заради града — понеже той се нуждае от съсипани родители и мъртви деца. И защо, по дяволите, да не подпалите и някоя друга църква ей така, за общото благо?

— Да — отвърна Господарката съвсем спокойно. — Кръвта е тяхната кръв и когато ми отдават почит с нея, аз я приемам и после им връщам тази сила обратно. Дарявам ги с благоденствие. — Пресегна се напред и се опита да ме докосне по лицето. — Просто го приеми, скъпи. Както всички останали.

Отдръпнах се назад, избягвайки докосването й.

— Щом така или иначе обикаляш наоколо и пиеш кръвта на града, защо реши да се занимаваш и с църквата? Защо ги накара да страдат, след като щеше да получиш кръвната си дажба?

— Защото жалкото подобие на гоблин, сестра ми, излезе извън границите на моята власт и позволи на приятелчетата си да се показват по улиците при всяка възможност. Нейното безцеремонно отношение към предпазливостта може и да не изглежда особено притеснително в момента, но то крие опасност за в бъдеще, подкопава авторитета ни. Ако хората обаче насочат мислите и страховете си към собствената си трагедия, тя няма как да ги направи отново щастливи и радостни и няма да получи от тях това, което иска.

— Значи ти просто я наказваш.

Господарката се усмихна със своите красиви и жестоки устни.

— Искам само да сме приятелки, да постигнем взаимен компромис. Но ако тя отказва да види логиката в моите действия, не ми остава друга възможност, освен да я накажа. Ще й предадеш ли думите ми, когато я видиш следващия път? Кажи й, че всичко това може да бъде избегнато.

— Не съм ти момче за услуги. Аз работя за Мориган и не съм човекът, който може да й казва, че греши.

Господарката се усмихна отново и сведе престорено скромно очи надолу.

— О, скъпо мое, наивно дете. Мориган не може да те командва. Ти си свободно създание, което дойде тази вечер при мен по своя воля. Тя щеше да те задържи, ако можеше. Макар по някаква случайност да се мотаеш и да си губиш времето в нейното жалко обкръжение, изборът си е само твой.

— Поне сестра ти я е грижа и за някого другиго, не единствено за нея самата. Тя спаси живота ми, така че спри да говориш за нея, сякаш е по-нисша от теб.

— Тя е по-нисша от мен. Няма гордост, нито достойнство. Праща създанията си да танцуват навън като маймуни и да се излагат пред целия град.

— Затова ли я мразиш?

Жената поклати глава и се загледа в Натали.

— Тя ме излъга и ме измами. Открадна дете от дома ми и го върна в горния свят. Не ми се подчини и заплаши съществуването на всички нас чрез това разкритие. За малко да унищожи града.

— Мориган смята, че е отвратително да държиш деца като играчки или домашни любимци и е права. Какво ще правиш с новата си играчка? Ще я забодеш с кабарче на стената, ще я показваш на всички и ще си обсъждате колко е красива?

— Това малко дяволче ли? О, не, нищо чак толкова специално. Тя ще отиде в земята като другите преди нея. Напоследък са напълно незабележителни.

— Не е необходимо да е забележителна, за да е важна за някого. Тя е дете със семейство. Нечия сестра.

— Била е. Сега е нищо. Ще бъде заровена в неосветената земя в часа преди пукването на зората, докато денят на Вси души преминава в деня на забравените светци, и ще умре, за да се възроди градът.

— И това е достатъчно, за да те направи щастлива? Убиваш малки деца, после се прибираш у дома и чакаш, докато стане време да го правиш отново? Какъв живот е това, по дяволите?

Господарката повдигна глава, загледана в празното пространство някъде пред себе си.

— Преди ни почитаха с воини. — Погледът й се премести към Натали и изражението й беше такова, сякаш мисълта, че трябва да използва нещо толкова безпомощно, я отвращаваше. — А сега сме принизени до таласъми и призраци и само избиването на по-слабите ни поддържа живи.

Отстъпих назад. Стаята беше пълна с птици със стъклени очи, с мъртви пеперуди и с големи старомодни мебели. Съзнанието ми възприемаше всичко толкова ясно, толкова пълно, сякаш това беше единственото случило се някога в живота ми.

Господарката отиде до масата и вдигна малка месингова камбанка. Когато звънна с нея, звукът й беше висок и чист. После тя седна отново на креслото си и ме погледна настоятелно.

— Тази среща продължи достатъчно дълго, сър. Благодаря ви за компанията и уверявам ви, не ви желая злото, но не мога да върна назад унищожението на църквата, нито да ви дам това, което искате. Резача ще ви изпрати.

Спомних си какво ми беше разказала Мориган за Резача. За секунда почти си го представих — масивен силует, едър и тромав. После той изчезна. Вместо него пред себе си виждах само образа на жената, която се носеше по гръб в калната вода, с осакатено лице и привързани към тялото ръце.

— Не — казах аз, макар вече да знаех, че съм безсилен, но просто не можех да замълча. — Няма да си тръгна без нея. Тя е съвсем малка, тя е дете.

— Безсмислено е да спориш — каза Господарката. — Няма да ти я отстъпя доброволно, а ти не можеш да се изправиш срещу Резача. Никой не може.

Опитах се да се сетя какво би направил някой истински смел човек в моето положение. Какво би направила Тейт. Но Натали беше нейното семейство и това сигурно щеше да й даде повече сили, а аз се намирах под земята с жена, която изпразваше цели езера и изливаше водата им в дневната на сестра си, когато изпаднеше в особено отмъстително настроение. Която предизвикваше безспирни дъждове и подпалваше сгради само за да бъде сигурна, че никой няма да я забрави. В сравнение с нея бях кръгла нула.

Когато вратата се отвори, Натали се сви, вкопчи се инстинктивно в полата на Господарката, а после се скри зад клетката за птици. Резача стоеше на прага. Беше слаб, по-висок от Господарката. Можеше да й бъде брат. Имаше същата тъмна коса, същия воднист, болнав поглед и червени сенки около очите. Всичко в него ми беше познато — черното палто, тънките безцветни устни, острите скули. Всичко беше размито и изкривено, сякаш беше част от нечий сън. От мой сън.

Докосна за поздрав челото си, въпреки че не носеше шапка. Когато го погледнах, си спомних какво е да си малък, точно толкова, че да паснеш на сгъвката на ръката му. Той се беше промъкнал в чуждата спалня, беше взел нужното им бебе от люлката му и беше затворил прозореца. Оставяйки ме там. Той беше единственото, което си спомнях от живота си преди Гентри.

Господарката се надигна от креслото си, привиквайки го с небрежен, широк жест с ръка, после се обърна с гръб към него. Очите й бяха присвити. Когато проговори, погледът й беше насочен някъде встрани.

— Покажете на нашия гост изхода, сър.

Резача се усмихна — странна, празна усмивка — и ми се поклони едновременно угоднически и подигравателно и усетих миризмата, разнасяща се от кожата му. Миришеше отровно, направо вонеше на желязо. Можех да чуя как бие сърцето ми — не в гърдите ми, а в китките ми, в ръцете ми, в гърлото ми…

Господарката беше покрила лицето си с кърпичка и аз попитах смаяно:

— Какво е той?

Тя ме погледна над ръба на дантелената си носна кърпичка и думите й стигнаха приглушено до мен.

— Садист и мазохист. Способен е да понесе огромно страдание и болка, защото му доставя огромно удоволствие да вижда страданията на другите.

Резача не изглеждаше особено нещастен или страдащ. Очите му бяха кървясали и зачервени, но той се движеше енергично и бързо.

— Ела с мен — каза с пресипнал шепот и ме сграбчи за ръката.

Докато ме повличаше към коридора, аз се обърнах и погледнах назад. Последното нещо, което видях, беше сестричката на Тейт, седнала отново на възглавницата си, играеща си със своята клетка за птици.

После пушекът се спусна върху мен и аз се олюлях. Резача ме държеше здраво, забил пръсти в ръката ми. Изражението на лицето му беше любезно, като на джентълмен във филм за времена, когато хората са пътували с карети, но гласът му беше груб, сякаш принадлежеше на някой друг.

— Карай я по-спокойно — каза той. — Напълно си прав.

Продължаваше да ме държи и ме поведе нагоре по коридора.

— Кажи ми, братовчеде, как е времето в парка тази вечер? Струва ми се, че мирише на дъжд.

Когато не отговорих, той ме разтресе леко и затегна хватката си, влачейки ме за лакътя, а палтото му се развяваше зад него.

— Не ми се прави на много принципен и възмутен, защото ще ми се наложи да ти вкарам малко разум в тиквата по начин, който едва ли ще ти хареса. Може би си мислиш, че не ми пука какво става над земята, но Бог ми е свидетел, аз обичам този град. Господарката е обсебена от спомена за миналите дни, но варварските племена и малките селца, които съществуваха в онова време, изобщо не могат да се мерят с гостоприемството на днешните градове.

Съсредоточих се в най-важната за момента задача — да слагам единия си крак пред другия и да се задържа изправен. Не вдигах очи от пода пред мен.

— Нека ти разкажа една история — продължи той. — История за нас и за хората, които живеят точно над нас. Бяха тежки, отчаяни времена и те се обърнаха към нас за помощ. Братовчеде, за една година имахме повече кръв, отколкото някога някой хълм е имал. Пускахме кръвта на техните деца, жертвените им агънца, на всички стари празници — на Имболк, на Белтейн, на Ламас, — на всеки свещен ден17.

Усмихна се през рамо, разкривайки малките си равни зъби, но венците му бяха червени и изглеждаха възпалени и болни.

— Тогава имаше много такива дни, братовчеде.

— По време на Депресията — казах аз. Гласът ми звучеше ниско, а думите ми се струваха нелогични.

— По време на какво?

— Изцедили сте тази кръв от града по време на Голямата депресия. Взели сте децата им и те са обвинили Килан Кори. Обесили го на „Хийт роуд“ заради тези отвличания.

Резача спря и се обърна към мен. После се ухили — широка, цинична усмивка, която се разля по цялото му лице.

— О, Кори наистина го направи. Не се заблуждавай. Той взе децата.

Миризмата, която се носеше от него, когато говореше, беше плътна, тежка — като от лющеща се ръжда и стара, засъхнала кръв. Издърпах ръката си и се облегнах на цветния тапет.

— За какво говориш? Той не е отвличал деца. Просто е искал да води нормален живот.

Резача се разсмя.

— Разбира се. Разбира се, искаше да живее спокойно и идилично, да работи в малкото си магазинче и да се взира нощем в звездното небе със своето момиче. А ние искахме нещо друго. И го получихме.

За първи път погледнах Резача — имам предвид, наистина го погледнах. Лицето му беше симетрично, с прав нос, остра брадичка и силна челюст, но опънатата кожа около очите му го правеше да изглежда някак празен и зловещ.

С изключение на групичката разлагащи се момичета хората в хълма от шлака на Мориган изглеждаха здрави. Бяха странни и понякога грозни, но лицата им не показваха, че нещо ги боли, и очите им бяха ясни. Резача изглеждаше като заразен. Дъхът ми секна. Пред очите ми причерня и не можех да направя нищо, за да го спра.

Той ме сграбчи за ръката и ме разтърси силно.

— Остани с мен, братовчеде. Почти стигнахме до вратата.

— Как го получихте… Какво искахте от него?

— От Кори? Много просто. Имаше приятелка — сладко, набожно момиче, което свиреше на пиано в църквата и нямаше нищо против, че той е чудак. В началото Кори определено нямаше желание да ни свърши работата, но накрая склони. — Гласът на Резача внезапно беше станал странно напрегнат, хищен. — По средата на заниманията ми с малката уличница той вече беше готов да направи всичко, което искахме от него, само за да види, че тя няма да загуби още няколко от скъпоценните си пръстчета.

Усещах се замаян, главата ми се въртеше.

— Както съм чувал историята, не вие сте го убили. Били са шерифът и неговите заместници — те са повели тълпата и са го линчували.

Резача поклати глава.

— О, ние го убихме. Не се заблуждавай. Градът дойде за него, но ние го убихме. Те ни го докараха на тепсия на неосветената земя и може би дори и сами не осъзнаваха защо го правят, но изпълниха задачата си чудесно. Те първо го пребиха със сопи — биха го на улицата като куче, но все още имаше достатъчно живот в него, за да пищи.

— Убили сте един от своите.

Дърпаше ме отново напред, влачеше ме през коридорите с резбовани парапети и шарени тапети по стените. Завихме и се озовах в преддверието с гладкия под и елегантните стени с дървена тапицерия. Всичко беше замъглено пред погледа ми и се въртеше около мен.

Резача отключи вратата и я отвори.

— Е, върви при малките си приятелчета.

От другата страна можех да помириша аромата на сухи листа и свеж въздух. Трябваше да изляза навън, в парка, където можех да дишам, но сестричката на Тейт беше завързана за изящно плюшено кресло и затова се обърнах към Резача и въпреки че тунелът се въртеше около мен, му казах:

— А ако не го направя?

Той стоеше до вратата, изправен и съвършен, каквито се предполагат да бъдат хората от двора на някоя царица, но устните му бяха свити и синкавите сенки под скулите му караха лицето му да прилича на череп.

— О, ще го направиш, защото аз ти казвам, а ако не го направиш, ще отидеш в ада. Може да си честен, добър и хубавец, братовчеде, но всъщност не си ми чак толкова близък, за да те пощадя.

Ръката му ме удари в гърба и ме тласна в посока към Гентри и към външния свят.

Запрепъвах се сред неспиращия ситен дъжд и паднах на колене и длани, по пръстите ми полепнаха сухи листа и клонки. Зад себе си чух как вратата се затръшна и очертанията й се сляха отново със сенките.

Изправих се и, пъшкайки, тръгнах към парка. На ъгъла на улица „Карвър“ обаче спрях. Стоях в колебливото трепкащо сияние на уличната лампа и се взирах в амулета, който Натали ми беше дала. Панделката беше намачкана и лепкава, а самият талисман представляваше просто пластмасова висулка от цип, сигурно от дрешка или чантичка, във формата на розово мече.

Минах по тревата към самотната маса за пикник, където бяхме стояли с Розуел предишната нощ, и се строполих на пейката, за да помисля.

Бях изтощен. Дробовете ме боляха и дрехите ми миришеха на пушек, и църквата на баща ми я нямаше, и Натали Стюарт не беше мъртва, но скоро щеше да бъде.

Исках да стана невидим, да изчезна. Исках да легна и да потъна в земята. Така нямаше да ми се налага да чувствам или да мисля. Щях да бъда земя, корени, трева. Нищо друго.

Телефонът звънна в джоба ми и аз го извадих, за да видя кой ме търсеше. Ема. Знаех, че трябваше да отговоря, поне да й кажа къде се намирам и че съм добре, но в този момент всеки разговор ми се струваше невъзможен. Зяпах телефона известно време, името й, искрящо на екрана. После го изключих.

Двайсет и пета глава Свещените неща

Събудих се треперещ, извит в странна поза на пейката. Болката в гърба ми беше убийствена и пръстите ми бяха изтръпнали и вкочанени. Беше шест часа сутринта. На телефона ми имаше шест пропуснати обаждания от Ема и две от Розуел.

Училището определено не ми беше сред приоритетите за деня. Ръцете и краката ми бяха измръзнали и имах нужда да се прибера у дома, да си взема душ, да се хвърля на леглото си… Но знаех, че първото нещо, което трябваше да направя, когато изгрееше слънцето, беше да говоря с Тейт, така че поех към нас, но по улица „Уелш“, за да мина покрай тяхната къща. Тя беше навън, вратата на гаража беше вдигната и предположих, че или замисля сама да избяга нанякъде, или по-скоро някой беше уведомил ръководството на училището, че е спукала от бой Алис. Наказанието за бой между ученици беше отстраняване от учебни занятия.

Капакът на буика беше вдигнат и Тейт ровичкаше нещо под него. Когато стигнах до алеята им, измъкна глава изпод капака и захвърли на земята гаечен ключ. Той издаде силен, остър звук, когато се изтърколи по цимента, после изчезна под колата.

Тя ритна бронята и отстъпи назад, сбърчила чело.

— Тейт — казах аз. После млъкнах, без да добавя и дума повече. Гласът ми звучеше пресипнало, като изхабен от употреба.

Тя се обърна, усмивката беше започнала да се появява на лицето й, но после угасна, преди да е грейнала напълно.

— Какво е станало? Какво правиш тук?

Поклатих глава, хванах я за ръката и я издърпах навън, към бледата дневна светлина.

— Виждала ли си това преди?

— Ей… — Тя се протегна към пластмасовото мече, което държах в ръката си. — Откъде го имаш?

Опитах се да я накарам да открие отговора по лицето ми — без напълно неадекватни обяснения, без думи, — но тя просто се взираше в мен паникьосано.

— Откъде го взе? Къде го намери? Къде, по дяволите, го намери? — После го грабна от ръката ми и го вдигна. — Виждаш ли го? Истинско ли е? Виждаш ли това парче пластмаса в ръката ми? Моля те, кажи ми, откъде го имаш?

Гледах я мълчаливо. Истината беше ужасна и дори на себе си не знаех как да обясня и с какви думи да разкажа случилото се долу.

— Откъдето си мислиш, че е, наистина е оттам.

Тя сведе очи към малкото талисманче и видях как изражението й се промени, сякаш нещо вътре в нея се беше пречупило, и после, също толкова бързо, отново дойде на себе си и стана суровата Тейт, която познавах.

— Видял си я.

Внезапно бях поразен колко беше пресъхнала устата ми.

— Под земята.

Тейт се втренчи в мен.

— Но си я видял. Сега, в този миг, тя е жива, ти си я видял и не си направил нищо. Не си я върнал обратно?

Поклатих глава, чувствах се отчаян и засрамен.

— Не можах, Тейт. Те толкова са свикнали да правят такива неща и никой никога не ги е спирал. Просто не знам как да го направя.

— Е, по-добре да измислиш някакъв начин!

Помислих за майка си — странна, дистанцирана от хората, студена, винаги тъжна.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Да, мамка му! Сигурна съм. Това е сестра ми! — извика тя и удари с ръце по капака на колата. — Бих направила всичко, за да върна сестра си обратно. Смяташ ли, че е възможно да искам нещо друго?

Не знаех как да й обясня какъв е животът в нашия дом, колко зле и странно, и зловещо можеше да бъде понякога. Как майка ми беше наказана само защото бе оцеляла и те бяха чакали петнайсет години, за да получат своето отмъщение, защото за хора като тях петнайсет години бяха като две секунди и нищо никога не беше забравяно и прощавано. Можеха да те накарат да плащаш през остатъка от живота си.

— Това ще разбие семейството ти — казах аз.

Тейт си пое напрегнато дъх и се протегна към ръката ми, но не както правят гаджетата, а рязко и уплашено като удавник.

— Маки, семейството ми вече е толкова съсипано, че в момента не мога да се сетя дори за едно нещо, което би могло да влоши нещата повече. — Стисна пръстите ми, погледна ме право в очите и край мен се разнесе силно миризмата на метал. — Просто ми кажи какво да направя.

Тръснах глава. Тейт никога не питаше някого какво да прави, а и аз нямах нужния отговор, нито някакво скрито познание. Така се случваха нещата в този град винаги, от десетилетия насам. Може би дори от векове.

Очите й бяха тъмни и искрящи, но не от сълзи. Погледът й беше суров и яростен и тя не беше от момичетата, които молеха за каквото и да било.

— Трябва да може да се направи нещо, защото няма просто да си седя тук, докато… Трябва!

Хванах ръката й, стиснах я за китката и я принудих да спре да се тресе. Задържах я в прегръдките си.

Бяха обработвали дълго време Килан Кори, за да го направят свой човек, но най-накрая го бяха постигнали. Можеш да получиш много от някого, ако отрежеш пръстите на приятелката му.

— Не се меси в това — казах аз, притискайки силно дланите й между моите.

Погледът, който ми хвърли, беше ужасяващ.

— Не, няма начин. Става дума за сестра ми. Няма никакъв начин да си стоя вкъщи като добро момиче и да чакам да решиш дали ще направиш нещо, за да й помогнеш!

Тя беше толкова смела и толкова упорита и не я лъжех, когато й казах:

— Виж, нещата стоят така и ти не можеш да й помогнеш. Трябва да се прибереш у вас и да заключиш вратата. Ще измисля нещо.

После я целунах бързо и излязох през отворената врата на гаража, преди да видя изражението й Бях напълно сигурен, че Тейт ще ме последва, но тя не го направи. Когато изминах пресечка и половина, без да чуя ругатните й зад гърба си или направо да ме събори на земята, си позволих да се надявам, че поне веднъж може би ще се вслуша в мен. Тръгнах към къщи, като изброявах наум с какви „бойни“ средства разполагах. Списъкът не беше много окуражаващ. Мориган можеше и да мрази сестра си, но нямаше да ми помогне да спася Натали, защото явно човешките жертвоприношения не спадаха към неподходящите причини за отвличане на деца. А може би причината беше, че тя просто се страхуваше от сестра си — също както всички останали. Уплашена от това, което можеше да се случи, когато Господарката хванеше някого да прави нещо, което не й харесваше. Нямах никакво решение, нямах никакъв план за действие. Имах половин бутилка с лекарство и стар кухненски нож, но нито едното от тях май нямаше да ми бъде от голяма помощ, когато играта загрубееше.

На ъгъла на „Конкорд“ и „Уикър“ спрях. Стоях на тротоара дълго време, гледах къщата си, сякаш беше една от онези картинки със скрити образи в нея, които трябва да откриеш след дълго взиране. Дворът изглеждаше някак неправилен и имаше прекалено много неща, които не бяха в ред. Подвижната сгъваема стълба беше извадена, но беше преобърната и образуваше буквата А на моравата. Имаше дълги следи от кал по предната алея и на места тревата беше изпомачкана. Водосточната тръба беше запушена с клонки и сухи листа и водата се стичаше по предното стълбище. Опитах да отворя вратата, но беше заключено, резето също беше пуснато, така че трябваше да поровя из храстите за резервния ключ, който криехме под един камък. Някои от цветята бяха изтръгнати и луковиците на лалетата лежаха кафяви и изсъхнали на цимента, тиквеният фенер беше съборен на верандата и се беше превърнал в пихтиеста каша. Празните дупки на мястото на очите се взираха към мен, свещичките бяха изгорели докрай и бяха издълбали дупки в кората на тиквата.

Когато влязох в коридора, бях поразен колко пуста изглеждаше къщата. Баща ми вероятно беше в полицията или помагаше на семейството на Джена с уреждането на погребението. Може би беше някъде навън и утешаваше тълпата, възстановяваше реда след хаоса, а майка ми сигурно беше поела сутрешната смяна в болницата, но Ема имаше часове едва следобед. Чантата й висеше на закачалката зад вратата. Изчаках секунда и после извиках името й.

Никой не ми отговори. Палтото й лежеше на пейката до масичката, на която оставяхме пощата. Нито една лампа не беше запалена и аз се придвижвах бавно, стоейки близо до стената.

Кухнята беше празна, но леки, зловещи тръпки плъзнаха по врата ми, което означаваше, че не бях сам в стаята. Ослушвах се дълго време и най-накрая го чух. Не беше плач, а по-скоро задъхано хлипане. После отново нищо.

— Ема? — Запалих лампата и коленичих на пода.

Тя се беше свила под масата. Ръцете й бяха обвити около коленете, а около нея в кръг бяха подредени всички метални вилици, лъжици и ножове от кухнята. В едната си ръка стискаше голям касапски нож. Голяма драскотина пресичаше бузата й.

— Ема, какво е станало?

Тя отвори уста, но не каза нищо, само ме погледна изпод масата и разтърси глава. Протегнах се към нея и силна болка премина по тялото ми заради металния кръг. Отдръпнах се назад и затворих очи, докато кухнята се завъртя около мен.

— Трябва да махнеш тези неща.

Ема отново тръсна глава, бързо, яростно поклащане. Отпуснах ръкавите над дланите си и отместих ножовете, пресегнах се към нея, издърпах я изпод масата и я извлякох на светло.

По дрехите й и по цялата й коса бяха полепнали сухи листа и малки кафяви клонки. Тениската й беше кална, ръцете й бяха голи, покрити чак до лактите с малки, спираловидни следи от изгаряния. Те се извиваха в странни ивици, искрящо ясни и жълтеникави. Когато докоснах една от тях, тя изпъшка. Кожата около изгореното беше лепкава. Не се опитах да го докосна отново.

Поставих ръце на раменете й.

— Да не би да са идвали в къщата?

— Не — прошепна тя. — Навън в двора. Бях се качила на стълбата, за да почистя капчука. Беше се запушил и водата се стичаше отвсякъде. Те… те се смееха.

— Как изглеждаха? Като мен ли бяха?

Погледът, който ми хвърли, беше агонизиращ.

— Не, изобщо не бяха като теб. Бяха… — Пое си пресипнало дъх, но явно това й причиняваше болка. — Бяха грозни.

Осъзнах, че я стисках прекалено силно и отпуснах хватката си.

— Грозни по какъв начин?

— Много костеливи, бели и… плътта им сякаш се разпадаше. — Без предупреждение, притисна лицето си в гърдите ми и гласът й заглъхна. — Те бяха мъртви, Маки.

Болка прониза ребрата ми и простенах.

— О… Моля те, остави това долу.

Тя погледна към ножа в ръката си с изненада. После го захвърли встрани и той изтърколи по пода. Когато спря, острието му сочеше към хладилника. Ема си пое дълбоко дъх.

— Дойдоха в двора и застанаха в кръг около стълбата. — Гласът й укрепна. — Попитаха ме дали искам да отида при тях и да ги посетя. Казаха, че ръководят санаториум и имат нужда точно от момичета като мен, за да се грижи за техните дела.

— И после какво? — Изтупвах внимателно тревата от тениската й, махах листата от косата й. — Защо са ти причинили това на ръцете?

— Събориха ме от стълбата. Имаха нокти — дълги нокти — и тогава… — Протегна ръцете си напред и не довърши изречението.

Раните бяха дълбоки и все още кървяха. От изгорялата кожа въздухът се беше изпълнил със силната миризма на озон, която ми напомняше за гръмотевични бури.

— Как се измъкна?

Ема се усмихна и на лицето й се появи най-ироничното изражение, което някога бях виждал.

— Изрецитирах им 23-ти псалм.

— Прогонила си ги с цитати от Библията?

— Доста съм чела за тези неща, Маки.

— Значи ми казваш, че имаш книга, в която пише: „Ако групичка разлагащи се момичета се появят пред дома ви и започнат да изписват графити с огън по ръцете ви, изрецитирайте им няколко псалма и те ще се разкарат.“

— Привидение — каза тя и облегна глава на рамото ми. — Когато някой се завръща от мъртвите, го наричаме привидение.

Звучеше нервно и сериозно, педантична, дори и в такъв момент, дори и с обгорените си ръце и с мократа си коса, от която капеше вода по тениската и по кожата ми. Притисна ме силно и повдигна глава отново. Ръцете й бяха кървяща, озонова рана и тя ги държеше назад, зад тялото си, сякаш се опитваше да не ги показва, за да не видя колко лошо е положението.

— Аз… аз просто не знаех какво друго да направя.

— Ема, съжалявам. Ще ти донеса кислородна вода или йод, нещо… Ще те почистим. Кажи ми какво искаш.

— Всичко е наред — каза тя. Водата се стичаше на струйки по лицето й. — Добре съм. Те дори не влязоха в къщата. А и раните не са толкова зле, колкото изглеждат. Болеше много, но сега е по-добре. Вече почти не го усещам.

Погледнах към ръцете й отново, после я отдалечих внимателно от себе си и погледнах раните й.

— Студено ли ти е?

— Малко. Не е толкова зле обаче.

После тя сведе очи надолу. Ръцете й бяха бледи, почти до синьо и ставаха все по-сини, докато гледахме към тях. Вените й изпъкваха в тъмна плетеница под кожата й. Ноктите на пръстите й придобиваха сивкав оттенък, кръвта напълно се вледеняваше във вените й.

— Взеха ръкавиците ми — каза Ема тихичко с треперливия си глас. — Ръкавиците ми са в тях.

Изправих се.

— Добре. Запали всички лампи и заключи вратите. Ще се върна възможно най-скоро.

Тя се пресегна и ме хвана за ръкава. Пръстите й се плъзнаха по якето ми, като че ли не й се подчиняваха.

— Чакай, къде отиваш?

— Да ти взема ръкавиците.

Двайсет и шеста глава Цената

Под купчината от шлака Домът на яростта беше влажен от дъжда. В срещуположните краища на фоайето двете големи камини бяха запалени и стаята беше по-топла от обикновено. Групичката разлагащи се момичета се мотаеха около едната камина. Подреждаха бутилките на Джанис, залепваха восък на гърлата им и поставяха етикети. Работеха в нещо като поточна линия, подавайки си ритмично шишенцата една на друга, разговаряха и се смееха тихичко. Зад голямото бюро Мориган все така си седеше на пода и си играеше с кукла, направена от пера и мръсни конци с многобройни възли. Минах зад бюрото и се надвесих над нея.

— Здравей, отхвърления — каза тя, без да поглежда към мен. — Дошъл си да ми кажеш колко съжаляваш, че избяга и изтърча при сестра ми да я молиш за услуга?

— Не, дойдох да ти кажа, че направи огромна грешка. И спри да ме наричаш така.

— А как предпочиташ? Бездомният? Подмененият? Детето, оставено в чуждото легло?

Пусна куклата и се втренчи в мен. Пламъците в камината се отразяваха в ужасяващите й зъби.

— Дадох ти лекарства, грижих се за теб, когато беше болен. Без моята милост щеше да умреш и въпреки това ти не ме зачиташ, пренебрегваш ме за сметка на сестра ми?

— Да, говорих със сестра ти. Добре, аз съм лош човек. А сега кажи на гранясалите си курвички да върнат ръкавиците на сестра ми.

Мориган кимна към далечната страна на стаята.

— Кажи им го сам.

Момичетата се бяха скупчили на пода и се кикотеха тихо. Една от тях, която изглеждаше изпосталяла от глад, със сплъстена коса и отворени разрези по ръцете, носеше чифт розови велурени градински ръкавици.

Пресякох фоайето и застанах до тях. Близо до огъня миришеха още по-лошо — на мокра кал и смрадлива, разлагаща се плът. На премигващата светлина кожата им изглеждаше зеленикава.

— Мога ли да ти помогна? — попита момичето с ръкавиците на Ема. Усмихна ми се с широка, вулгарна усмивка и разкри черните си зъби и загнили венци.

— Да, дай ми ги.

— Какво да ти дам?

— Ръкавиците на сестра ми. Писна ми да си губя времето тук.

Момичето, стоящо до нея, се наведе леко и я сръга закачливо с лакът, без да откъсва поглед от мен, хилейки се с ужасяващите си мъртвешки устни. Държеше в ръка димяща дървена пръчка и буца от полуразтопен восък. Езикът й беше син, а по цялата й уста пълзяха малки бели личинки.

— Какво възнаграждение ще получи, ако ти съдейства? — попита тя.

— Целуни я — прошепна момичето от хелоуинския купон.

Другите се разсмяха и прикриха устните си, както правят срамежливите малки момиченца.

— Да, целуни я, целуни я и няма повече да се занимаваме със сестра ти.

Момичето с ръкавиците се изправи, пристъпи към мен и ми се усмихна.

— Само веднъж — каза тя и гласът й беше по-нежен и тих, отколкото на другите. Почти тъжен. — Целуни ме веднъж и ще ти върна ръкавиците.

Погледнах я. Очите й може би някога са били зелени, но сега цветът им беше избледнял и бяха безжизнено мътни.

— Не е нужно да бъде страстна целувка — продължи тя. — Не се мъчи да ме убеждаваш, че желаеш да ме целунеш. Само се престори, че не ме смяташ за съвсем отблъскваща.

Другите момичета се взираха в нас жадно, хищно, но момичето с ръкавиците просто изглеждаше студено. Не се смееше. Наведох се и я целунах по бузата, близо до устата. Миризмата беше ужасна. Като от застояла подпочвена вода и гниеща плът, но някъде под цялото това зловоние се носеше слабото ухание на тамян и цветя, тъжният аромат на скръбта, на проклятието да не умреш завинаги.

Останах така, с лице в близост до нейното, дори след като й бях дал това, което беше пожелала. Единственото нещо, което желаеше. Исках да почувства, че за мен е важно също колкото и за нея, защото ми беше жал. Защото тя беше мъртва, а аз не.

Когато най-накрая се изправих и се отдръпнах назад, другите момичета започнаха да си шушукат, но момичето с ръкавиците просто ме изгледа замислено.

— Това беше приятно — прошепна тя и ми протегна ръцете си.

Свалих ръкавиците от пръстите. Под тях дланите й имаха здрав, жизнен розов цвят, но и на бледата светлина от камината се виждаше как той бързо изчезва. Топлите нюанси избледняваха и ноктите й придобиха грозен синкав оттенък. Тя въздъхна и ми се усмихна. От усмивката устните й се разцепиха.

Пъхнах ръкавиците в джоба си и пресякох стаята обратно до бюрото, зад което Мориган си играеше с куклата си и танцуваше самичка. Все още усещах острата смрад от кожата на момичето, това призрачно зловоние, което беше полепнало по мен и се носеше из въздуха. Мориган си тананикаше и внезапно изпитах желание да я изритам силно.

— Защо им позволи да причинят това на Ема? Мислех, че имаме споразумение — ако се съглася да работя за теб, да я оставиш на мира. Нали двете с Джанис се предполагаше да са приятелки?

Мориган ме погледна.

— Ти избра да потърсиш сестра ми. Изтича при нея при първа възможност. Тя се опита да пречупи града и ти отиде да й се молиш. — Запрати куклата си в крака на бюрото и главата й издаде тъп звук при удара. — Те не желаят да се обърнат към нас, когато са тъжни. Прекалено са отдадени на собствената си мъка, на собствената си трагедия и не ни обичат вече.

— Виж, ти започна всичко това. Ти си предизвикала Господарката, когато си върнала майка ми обратно при семейството й.

Мориган притисна отново куклата към гърдите си и приседна с извити под себе си крака.

— И ето докъде ни доведе това. Градът е болен. С всяка година става все по-зле, сградите се разпадат, домът на вашия Господ е разрушен и дори влаковите релси и подпорите на моста ръждясват.

Издишах шумно и стиснах в ръка малката пластмасова висулка от ципа на Натали.

— Те ще убият тригодишно момиченце. Не воин или цар. Тя е малко дете — тя е като теб.

Мориган взе пластмасовото мече и го завъртя в ръката си. После ме погледна, оголила малките си остри и лъскави зъбки.

— Не, тя не е като мен. Аз съм си съвсем здрава и жива и възнамерявам да остана така още дълго. А нейната кръв скоро ще рукне като река и ще напои земята.

Мълчах известно време, защото думите ми бяха изчезнали. Когато най-накрая проговорих, гласът ми прозвуча сухо:

— Какъв ти е проблемът?

Тя пусна куклата в скута си и вдигна очи към мен, все още държейки пластмасовото мече в ръка.

— Ти избираш тях пред нас. Всеки път.

— И ще продължа да го правя! Тук не става въпрос за заставане на нечия страна и за пренебрегване на другите. Господарката напълно е загубила ума си и ти знаеш как да я спреш. Кажи ми какво да направя, за да открадна Натали.

За миг Мориган като че ли обмисляше думите ми. После ме погледна лукаво.

— Мъртвите са си мъртви — каза тя. — Но сестра ми също е доста студена. Понякога не успява да направи разлика.

— Добре, и какво означава това?

— Само че винаги има ненужни деца, погребани в бедни, преотстъпени от някой друг гробове, облечени в нечии чужди дрехи, които чакат поне веднъж в живота си — или в смъртта си — да бъдат полезни за нещо.

Усмивката й беше широка и не можех да кажа дали ми се струваше жестока, защото наистина беше такава, или просто вече цялото място беше се просмукало в мен и очите ми бяха отворени само за това.

— Не. — Тръснах глава. — Ти не говориш за деца. Говориш за тела. За ограбване на гробове.

— Наричай го както си искаш. Попита как съм успяла да открадна майка ти и аз ти казах. Нощта беше дълга и в стаята й, пълна с мъртви красавици, размених едно мъртво нещо за едно живо и минаха часове, преди сестра ми да разбере. Преди да осъзнае, че любимата й играчка я няма и че безмълвното дете в нейната дневна е едно от нашите.

Поех си дъх, усещах, че ми се гади.

— Кажи ми как. Как накара Господарката да повярва, че тялото е истинско и живо.

Мориган се усмихна и поклати глава.

— Скъпи мой, то си беше истинско.

— Как тогава успя да я убедиш, как успя да подмениш нещо живо с нещо, което не е било такова?

Тя си играеше с висулката мече, въртеше я между пръстите си и си тананикаше.

— Нашите деца също се разлагат и гният, само че не толкова бързо колкото техните. Те не могат да намерят покой, децата, които не са оцелели в нито един от световете. Не знаят къде точно им е мястото.

Край камината посинелите момичета си шепнеха и се кикотеха, докато си сплитаха една на друга косите. Онази, която бях целунал, погледна през рамо към мен, само веднъж. После се обърна отново, с наведена глава.

Мориган се изправи и застана с лице към мен, държейки мизерната си кукла в едната си ръка, а в другата — пластмасовата висулка мече. Приличаше на малко момиченце, облечено в старомодни дрехи, леко странно, но зъбите й още ме ужасяваха, а очите й бяха черни и пусти.

— Не съм твой ангел — хранител и не ти дължа нищо, вече не. Ако смяташ да й се противопоставяш, това си е твоя работа, но трябва да си сигурен, че си готов да платиш цената. Човек винаги трябва да осъзнава последствията от своите действия.

— За каква цена говориш?

Момичето пусна куклата си и тя падна на земята с разперени под странен ъгъл ръце и крака.

— Ако още не си разбрал след случилото се тази сутрин, определено няма да ти кажа сега.

Усмихна ми се и ми подаде пластмасовото мече. Поколебах се за миг, после го взех.

Двайсет и седма глава Да събудиш мъртъвците

Когато оставих зад себе си ръмежа и мъглата и се прибрах вкъщи, ме обзе огромно облекчение още щом отворих вратата, защото видях черния балтон на баща ми да виси на закачалката. Той беше в кухнята, седнал с гръб към вратата. Чайникът кипеше на печката и на плота имаше чаши, но Ема не беше с него, а аз не бях достатъчно смел, за да вляза вътре и да го попитам как се чувства.

Раменете му бяха прекалено отпуснати, главата му беше сведена, като че ли се молеше. Молеше или плачеше, но в този момент не можех да се справя с нито едно от двете. Събух си обувките и се качих горе.

Стаята на Ема беше пълен хаос — купчини книги, пластмасови купички с вода и отрязани филизи и клонки. Лавиците с книги стигаха до самия таван, а по стените бяха залепени картички и снимки на оранжерии и градини, изрязани от списания.

Тя седеше на леглото си, сгушена, обвила ръце около раменете си и изглеждаше много дребничка. Дланите й отново бяха с нормалния си цвят, а върху раните и драскотините й имаше лепенки. Погледна ме притеснено.

— Здравей.

Нямах сила да й отвърна. Исках да я попитам защо не е долу, при баща ни. Ръцете й бяха розови, нормални. Нападението на мъртвите момичета от сутринта не можеше да е причина да стоят в различни стаи.

Миризмата на пушек все още се усещаше навсякъде, беше се пропила по дрехите и в косата ми. Дънките на Ема от вчера бяха захвърлени на пода. Надушвах и разтеклия се катран от плочите на покрива и мириса на изгорели медни жици.

Ема се облегна на таблото на леглото си, все още обхванала лактите си с ръце.

— Защо ми го причиниха?

— Защото вбесих някого.

— Заради нещо важно ли?

Тя се извърна към прозореца така, че не можех да виждам лицето й. Не знаех какво да й кажа. Когато го направих, мислех, че е важно, но какво всъщност бях постигнал?

— Взех ти ръкавиците. — Извадих ги от джоба си, метнах ги на леглото до нея и те просто паднаха там, розови и мръсни.

Ема ги взе. След секунда си ги сложи. Седнах до нея и се огледах сред целия този боклук. По бюрото и по пода имаше разпилени книги, страниците им бяха отбелязани с лепящи се листчета и цветни кламери. Множество книги по химия и фолклор и копие на „Балада за Там Лин“18.

Тя се приведе към мен. Отпусна глава на рамото ми и въздъхна дълбоко.

— Какво става, Маки?

Шепнеше и звучеше тъжно, защото знаеше, че отговорът не можеше да е хубав. Допрях лице до косата й, вдишах аромата на пушек.

— Същото, което винаги е ставало.

Ема кимна и аз се запитах дали наистина беше наясно, или това беше част от онова гадно, зловещо нещо, свързано с Гентри, което се беше просмукало в целия град. Знаеш, че нещо се случва някъде, в този момент, но никога не разбираш какво точно е.

— Разбрах какво не е наред с мама — казах аз.

— Че вместо сърце има малко късче гранит?

— Донякъде е така, да. Нали знаеш, че съм дошъл от друго място? За нея онова място е добре познато, като задния двор на дома й. Те са я отвлекли, после са я върнали обратно и след това тя така и не е успяла да разбере как да стане отново нормална.

Ема се взираше в розовите си ръкавици.

— Сигурен ли си? — каза накрая замислено.

Кимнах.

Тя се отпусна внезапно и главата й падна на рамото ми. Седяхме така, облегнати един на друг. Навън небето беше тъмно и натежало от облаци. Дъждът трополеше по прозореца и се стичаше по стъклото, отразявайки жълтите и червени светлини от улицата.

— Трябва да направим нещо ужасно — казах аз. — Трябва да разкопаем… — млъкнах. — Можем да подменим сестрата на Тейт с… нещо. Ще ни се наложи да копаем.

Ема се отдръпна от мен.

— За какво говориш?

Не исках да водя повече този разговор. Разкопаването на гроб беше най-ужасното светотатство, но знаех, че нямам друг избор. Дори ако се отдръпнех и оставех Натали да умре, лошите неща в града нямаше да спрат. Създанията изпод хълмовете щяха да продължат да подменят деца. Гентри щеше да продължи да извръща поглед встрани, както беше правил винаги. Само че вече аз знаех и щеше да ми се наложи да живея с тази вина, а не бях сигурен, че ще мога.

Поех си дълбоко дъх.

— Натали Стюарт е жива и мисля, че можем да я спасим. Но не можем да го направим, ако нямаме нещо, което да оставим вместо нея. Ако извадим друго тяло, има начини да го събудим. Не знам точно как, но е възможно.

Погледът на Ема се плъзна по лавиците с книги.

— Чела съм за това как подменените се завръщат от смъртта, но за това е необходима кръв или нещо от вещите на хората, които са заменили. Нужен ни е предмет, принадлежал на Натали. Ще се обадиш ли на Тейт?

— Не мисля, че това е добра идея. А и не е необходимо. Вече имам нещо. — Извадих висулката на ципа от джоба си. — Не е много, но е на Натали.

Ема погледна мечето колебливо.

— Добре — каза тя накрая. — Ще прегледам някои книги, статии, за да потърся нещо, което може да ни е от полза. Но още отсега ти казвам, че това ще бъде гадно. И ще има много копаене.

— Знам. Мисля, че трябва да повикам Розуел.

— Какво?

— Той ще ни помогне — казах аз. — Едва ли ще бъде ентусиазиран, но ще помогне.

Ема застина на място, вперила очи в някаква точка точно над рамото ми. После отметна одеялото, с което се беше завила, и се изправи. Прибра косата си на конска опашка и отиде до тоалетката си, за да си вземе ластик. Лицето й беше сериозно, косата й почти веднага се разпиля отново на кичури около стиснатия й юмрук.

— Добре — каза тя, докато увиваше ластика. — Добре. Но ни е нужен план. Това, за което говориш, е доста сериозно.

— Да, но не е като влизане с взлом или обир. — Опитвах се да звуча уверено. — Всички, които отговарят за нещо, са в болницата или в полицейския участък, татко си е вкъщи, църквата е разрушена. Ще изчакаме да стане тъмно и после просто ще се промъкнем в гробището. Никой не очаква такова нещо. Градът е прекалено разстроен, за да се интересува какво прави някой в двора на църквата.

Лежах на леглото си и се опитвах да заспя, да загубя напълно съзнание. Планът за изкопаването на тялото на мъртво дете от гроба му можеше да наруши душевното спокойствие на всеки човек.

Тейт ми звънна два пъти, но не й отговорих, нито прочетох съобщенията й. Беше ми достатъчно трудно да обмислям нощните си планове, без да я включвам. Ако разбереше какво възнамерявах да правя, тя щеше да бъде ужасена. Или по-лошо, щеше да поиска да помогне.

След половин час дрямка, от която непрекъснато се стрясках, станах и слязох долу. Открих баща си в кухнята. Чайникът все така кипеше на котлона и той изобщо не беше помръднал от мястото си, откакто го бях видял последния път. Прекосих стаята, отидох до печката и я изключих.

— Татко?

Той повдигна глава. Лицето му беше празно, под очите му имаше дълбоки сенки.

— Да?

— Сградата не е толкова важна.

Той се изпъна в стола си и ме погледна, сякаш се опитваше да се сети дали трябва да се ядоса, да бъде наранен или нещо друго, също толкова лошо.

— Няма значение — повторих аз. — Църквата — това си ти и целият град. Няма значение къде е самата сграда. Ще построиш нова и паството ти ще бъде в нея, с теб, и това е най-важното. Това е, което обичаш. Тях, не сградата. Всичко ще бъде добре, както винаги е било.

За миг си помислих, че ще ми се скара за неуважението, което проявявам, че прекрачвам границата, че не разбирам колко важна е била тази сграда. Че някой като мен няма как да разбере такова нещо. Той стоеше неподвижно с ръце, подпрени на коленете си, със стисната челюст. После се изправи.

Прекоси кухнята и докато вървеше към мен, аз се опитах да отпусна раменете си, за да не проличи колко съм нервен. Нямах никаква представа какво щеше да се случи и за секунда погледът му беше толкова напрегнат, че си казах: „Ето, сега ще ме удари.“ Вместо това той ме сграбчи и ме прегърна силно. С едната си ръка рошеше косата ми, а с другата ме притискаше към себе си с някаква дива ярост. Потта му миришеше остро, на изтощение, и сякаш целият беше пропит с дим. И двамата бяхме. Преведе се към мен и ме обви с двете си ръце, държейки се за мен, сякаш аз можех да го спася от болката му.

* * *

Стоях на алеята пред къщи, държах работните ръкавици на баща ми и чаках Розуел. Беше девет часа вечерта и навън беше тъмно като в рог. Облаците бяха по-плътни и по-тежки от обикновено, а неспирният дъжд беше образувал локви и кишави места на моравата. Пластмасовото мече беше в джоба ми, а сърцето ми биеше бясно при мисълта, че ще трябва да изкопая нещо, което се предполагаше да си остане погребано. Само крайно отчаяните хора правят такива неща. Последното средство, единствената останала възможност, така че явно бях крайно отчаян.

Когато Розуел отби пред къщата, видях, че е облечен с другото си яке. Черното. Беше досетлив, не му бях казал нищо за подходящото облекло.

Стояхме си така на улицата и се гледахме един друг над капака на колата. Кварталът беше абсолютно тих. Нямаше други коли, нямаше други пешеходци. Гентри си знаеше добре урока и се страхуваше от мрака. Няколко тиквени фенери светеха тук-там по верандите с криви, захилени усмивки.

— Какво става? — попита той така небрежно, сякаш беше напълно нормално църквата в града да е изгоряла и аз да го викам посред нощ, по средата на учебната седмица, и да го карам да идва по тъмно и да носи лопата със себе си.

Преглътнах тежко, опитвайки се да потисна паниката, която се надигаше в гърдите ми.

— Имам нужда от помощта ти. Трябва да направим нещо лошо. Да разкопаем един гроб. Не ме гледай така — момичето, което се предполага да е погребано вътре, не е мъртво. Видях я тази вечер. Но това, което е в ковчега, ни е нужно.

Розуел не изглеждаше изненадан или объркан, нито ме помоли да повтаря това, което казах.

— Оскверняване на гробове. За това ставало дума, а?

Затворих очи и потърках клепачите си с пръсти.

— Те отвлякоха сестрата на Тейт и не можем да си я върнем, освен ако не вземем това, което е погребано вместо нея.

Когато свалих ръцете си, Розуел все още се взираше в мен, но аз не можех да го погледна. Загледах се през улицата към фенера на верандата на Донъли.

— Те? — попита той и гласът му прозвуча притеснено.

— Аз. Те са също като мен.

— Не бъди такъв задник — каза Розуел, но не заядливо. — Никой не е като теб.

Ема се появи иззад ъгъла на къщата, влачейки стълбата зад себе си. Под другото си рамо носеше някакви рула плат. На рамото си беше преметнала брезентов чувал, а на главата си беше вързала шал.

Розуел премести погледа си от мен към нея.

— Ние наистина ще го направим, нали?

Знаех, че ще ме подкрепи, защото винаги го правеше, но все пак бях невероятно облекчен да чуя това „ние“. Ема му подаде стълбата. Лицето й беше напрегнато, а ръцете й трепереха. Намести добре брезентовия чувал на рамото си, после погледна настоятелно към Розуел и той взе вързопа с платове и инструментите, без да го бяхме помолили за това. Тримата стояхме в двора и се взирахме един в друг. После, без да си кажем нито дума, излязохме на тротоара и тръгнахме към църквата.

На входа на гробището Ема спря и порови в брезентовия чувал, извади фенер оттам и ми го подаде. Стъклото беше покрито с плътно парче хартия и когато го пуснах, светлината премина през него като съвсем тесен лъч. Той разсея съвсем леко мрака и се плъзна по земята. Навсякъде другаде беше пълна тъмнина. Църквата на баща ми я нямаше, но гробовете бяха недокоснати. Единствената оцеляла част от призванието на живота му беше частта с мъртъвците.

Повдигнах фенерчето към лицето си.

— И как така внезапно стана експерт по проникване в гробища?

— Не обичам да се захващам с нещо неподготвена. — Ема вдигна ключовете. — Освен това, както сам каза, ние няма да „проникваме в гробищата“. Ще влезем през главния вход.

Когато завъртя ключа, портата се отвори със скърцане. Това беше най-странното чувство, да стоя там, на централната алея. Никога не бях стъпвал в гробището. Придържахме се към неосветения парцел и вървяхме по северната пътека, която минаваше покрай безименните гробове и криптата. Усещах миризмата на пушек все по-силно, защото бяхме по-близо до изгорените руини на църквата. Мирисът се просмукваше в града и въздухът беше спарен, невъзможен за дишане. Цялото място беше зловещо, вцепенено в своята болка. Напълно тихо като тишината преди буря, когато всичко и всеки се притаява и чака най-лошото да отмине. Хрумна ми, че е напълно неподходящо да мисля за мъртвите по този начин. Те винаги си бяха тихи.

Ема ни водеше към задната част на гробището, като избираше път между надгробните камъни, където земята беше неосветена, онези парцели, които бяха запазени за самоубийците и мъртвородените. Но истината не беше такава, нали? Да, тази земя беше запазена, но за изоставените чудовища, облечени по милост в нечии чужди дрехи.

Подминахме мавзолея и се насочихме към задната стена, където в мрака се виждаха очертанията на малък и бледен надгробен камък.

В края на гроба Ема пусна на земята брезентовия чувал и започна да вади един по един инструментите. Подреди ги в права линия на плата, сякаш ни предстоеше хирургична операция.

— Насочи светлината към земята.

Тънкият лъч освети калния и гол гроб, все още чакащ да бъде покрит с трева от градинарите. След като махнахме най-едрите кални буци, Ема намести брезентовото платнище отстрани на гроба.

— Хвърляйте пръстта тук и се опитвайте да не излиза извън него. Като свършим, ще я изсипем обратно.

С Розуел започнахме да копаем на смени, а Ема стоеше на ръба на гроба, следеше пръстта да не излиза много навън и ни подаваше инструментите.

Нощта сякаш щеше да продължи вечно. Бях в малкия гроб и копаех все по-дълбоко и по-дълбоко. Струваше ми се, че дупката става толкова гигантска, че няма да мога да изляза от нея. Пръстта се трупаше на купчини върху брезента и се спускаше обратно вътре на малки струйки, падаше върху косата ми, по дрехите ми и по стълбата. Въздухът беше хладен и задимен. Ръцете и гърбът ме боляха, но въпреки студа започнах да се потя и тогава лопатата ми удари в нещо твърдо. Изстъргах калта и Розуел скочи в гроба, за да ми помогне.

Ковчегът беше малък, може би метър и двайсет. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, но ние почистихме пръстта от него, оголихме ръбовете му и подпъхнахме лопатите под единия му край, за да можем да го повдигнем и да го изкараме на тревата. Дървото беше влажно, покрито с плесен или мъх. Ковчегът беше стоял в земята само няколко дни, но от него вече се носеше миризма на разлагаща се плът.

— Това е кутия за кремиране — каза Ема толкова тихо, че едва успях да я чуя. — Дори не е истински ковчег.

— Те са по-евтини — прошепна Розуел с пресипнал глас.

Ема взе отвертка и започна да работи по закопчалката. Тя вече беше хванала ръжда. Когато винтовете се отвъртяха, сестра ми пъхна острието между дървото и метала. Пое си дъх и рязко натисна с отвертката. Закопчалката изскърца силно и цялата изхвръкна встрани.

Близо минута седяхме така, коленичили в тревата, вперили погледи в затворения ковчег.

После Ема въздъхна силно.

— Добре, подай ми фенера. — Ръцете й бяха уверени, но гласът й беше необичайно писклив.

Подадох й фенера, тя го насочи напред и повдигна капака.

Тялото беше малко и странно съвършено. След това Ема насочи лъча светлина към лицето и мистериозното усещане за безупречност изчезна.

Носът беше загубил формата си и почти се беше разпаднал. Мирисът се надигаше от отворената кутия като тежък газ, в плътни облаци. Най-горният пласт на миризмата беше лекият, сладникав аромат на гниене, който сякаш се носеше и трептеше във въздуха, а под него се прокрадваше по-тежкият, химически мирис, вероятно от балсамиращата течност. Ема се беше изправила и се препъна, докато отстъпваше назад. Фенерът падна и се претърколи по тревата, светлината заля съседните надгробни камъни и обраслите с трева гробове. Сестра ми беше закрила устата си и с двете си ръце, сякаш се опитваше да задуши собствените си викове.

Розуел прескочи купчината пръст и се опита да я хване, но аз не можех да помръдна от мястото си. Просто се взирах в малкото тяло, наполовина скрито в сянката на сатенената подплата.

— Трябва да го извадим. — Звукът на собствения ми глас ми се стори много далечен и глух.

— Добре ли си? — попита Розуел, поглеждайки към мен, като прикриваше носа и устата си с длан.

Кимнах. От дъжда всичко изглеждаше мъгливо и неясно и сред сумрака на гробището ние тримата стояхме и се взирахме в тялото.

След секунда вдигнах изпуснатото фенерче и се наведох над ковчега прекалено вцепенен, за да си проличи, че треперя, но подскачащата светлина на фенера ме издаваше. Опитах се да го задържа уверено и стабилно, но не усещах ръцете си.

Розуел беше този, който се отпусна на колене и се пресегна в ковчега за тялото. За бебето. Наведе се над ковчега, потрепвайки, но без да се отдръпва, внимателно, нежно. Беше толкова смел. Стана ми зле.

Стиснах по-здраво дръжката на фенера и се закашлях.

— Ще свърши ли работа или е прекалено разложено?

— Не — отвърна той със странно мек глас, който сякаш идваше много отдалече. — В добра форма е. Наистина. Не мисля, че има каквато и да е било вероятност това тяло да е човешко.

Подадох фенера на Ема и закрих лицето си с ръце. Знаех го. Разбира се, че го знаех. Това, че той го каза, просто го превърна в истина. Някой щеше да изпрати едно дете да страда и да умре в отровния ни гнусен свят, без да съжалява за това, без да се чувства виновен. На мястото на невинното момиченце можех да бъда аз.

Розуел изпъна раменете си и после се изправи на крака.

— Маки.

Не му отговорих. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че когато дишах, ме болеше. Той прекрачи ковчега, дойде при мен и ме прегърна. Не исках да го прави. Исках да ме пусне, да ме остави да си отида и да изчезна в сенките, да бъда нищо. Да спра да виждам, да дишам. Розуел винаги прегръщаше някого, но не сериозно, не като че ли това означаваше нещо. Този път обаче ме придърпа силно към себе си и ме задържа, вкопчил пръсти в гърба на якето ми, дори когато се опитах да се отдръпна от него.

През целия ми живот Розуел беше до мен в точния момент, беше казвал правилните думи, но този път не каза нищо. Дъждът се стичаше бавно над нас, студен и безнадежден, и не мислех, че този път най-добрият ми приятел щеше да успее да ме спаси.

Тогава и Ема дойде и се протегна към мен. Прегърна ме и отпусна лице на рамото ми. Оставих я да ме обхване и с двете си ръце и се зарадвах на топлината, която излъчваше тялото й. Миришеше на есен и пръст, и на дом, на изгоряла църква и гроб. Наведох се към нея и се замислих колко изумително беше това, че не бях свършил в такъв малък дървен ковчег още преди години. Колко невероятно беше, че някой в света ме обичаше толкова много. Когато ме пусна, се почувствах лек и замаян, вцепенен от студа. Достатъчно вцепенен, за да докосна тялото. То лежеше в ковчега, ледено и неподвижно като кукла. Розуел и Ема ме гледаха с очакване от другата страна на кутията, без да кажат нито дума.

Най-накрая Ема си пое колебливо дъх и прошепна:

— Трябва ли да го извадим?

Повдигнахме тялото от вътрешността на ковчега и го увихме внимателно в якето на Розуел. Косата на създанието беше тъмна и плътна, но слаба — късаше си при най-малкия допир. Кожата му беше сива. Нямаше нищо общо с истинското, живо момиченце, завързано за стола на Господарката.

Ема приглади с длан мъртвата коса и залюля лекичко тялото в скута си. След минута завързах талисманчето около детската китка, защото не знаех какво друго да направя. Тялото лежеше неподвижно в ръцете на сестра ми и изглеждаше жалко и ужасяващо в погребалната си надиплена рокля и с импровизираната гривничка.

Застанах над тях.

— А сега какво?

Ема се загледа в съсухреното лице.

— В легендите хората им говорят, но никъде няма готов текст или някакви по-подробни предписания. Не знам какво да кажа.

— Не се тревожи. Мисля, че аз знам.

Наведох се и прошепнах в ухото на подмененото дете всичко, което исках да кажа на синьото мъртво момиче в Дома на яростта. Казах й, че някой й беше причинил всичко това и е напълно нормално да е ужасена и уплашена, защото вината не е нейна. Когато вързопът в скута на Ема започна да се движи, ми се прииска да извърна очи. Гърчещото се тяло беше по-страшно от вкочаненото, безпомощното. То се размърда в ръцете й и тя ме погледна с безмълвно, отчаяно изражение. Впуснах се към нея и разтворих якето на Розуел.

Създанието беше дребничко и фино, почти като истинско дете. Не беше съвършено копие, но наподобяваше Натали. То премигна бавно към мен и протегна напред тънката си ръчичка. Очите му бяха празни и леко мътни, но бяха лешникови на цвят също като очите на Натали. И като на Тейт.

— Трябва да побързаме — прошепнах аз, спомняйки си за ръцете на Ема, когато сините момичета бяха свалили ръкавиците й от тях. Как бяха започнали да гният.

Ема издиша дълбоко и шумно. Задържа извиващото се, писукащо създание в скута си и ме погледна. Очите й бяха насълзени, сякаш искаше да го остави на калната мокра земя.

— Божичко — каза тихо Розуел. Той държеше в ръка лопатата и стоеше надвесен над разкопания гроб. — Това е най-откаченото и шантаво нещо, което някога съм виждал в живота си.

Поклатих глава и се загледах в нещото в ръцете на Ема.

— Просто тяло, което някой вече не е искал. Не е по-лошо от мен.

Двайсет и осма глава Завръщането

Розуел затвори ковчега и го поставихме отново в гроба. Той изтрополи, докато се спускаше в празната дупка, и аз трепнах. След малко Розуел започна да хвърля пръстта обратно вътре. Гробът беше почти запълнен, когато телефонът ми започна да звъни. Тейт. Когато не отговорих, тя звънна втори път, а после ми написа и съобщение. Пълни глупости, Маки. Идвам. Изключих телефона и го пъхнах в джоба си. Нямаше начин да я спра. Можех само да се надявам, че когато баща ми отвореше вратата и видеше разстроеното, обзето от мъка момиче, щеше да реши, че е дошло при него да потърси съвет и утешение. Не че имах голямо доверие в този сценарий. От опит вече знаех, че когато Тейт си наумеше нещо, нищо не можеше да я спре, а баща ми в момента беше съсипан и изцеден. Никога не го бях виждал в такова състояние. Тя трябваше само да се появи пред нас и да направи безразсъдните, налудничави неща, които щяха да й хрумнат, когато разбереше, че ме няма. И баща ми щеше да се побърка съвсем. Мисълта не беше особено утешителна.

— Е, а сега какъв е планът? — каза Розуел, докато хвърляше последната лопата пръст върху гроба.

Ема седеше на калната земя, държейки завърналото се от онзи свят създание, но сега се надигна.

Подпрях се на дръжката на лопатата си, останал без дъх и без сили, леко замаян от допира с желязото, подгизнал от дъжда и въпреки това ми беше ужасно горещо.

— Сега влизаме долу под хълма от боклуци край парка и измъкваме Натали.

— Предполагам, че едва ли ще ни я дадат доброволно, нали?

Погледнах го с отчаяние.

— Трябва ни нещо да им отвлече вниманието. Нещо като подарък, като жертвоприношение. Жената, която командва там, обича да й отдават почит.

— Какво притежаваме, което тя може да иска?

Замислих се за това колко ядосана беше Господарката на Мориган, толкова, че наводняваше дома й бавно, в продължение на години, вместо просто да я накаже веднъж и завинаги и да приключи с мъчението.

— Тя иска да контролира всички — целия свят. Иска да бъде сигурна, че всички се страхуват толкова много от нея, че никога да не посмеят да й се опълчат, да я измамят или излъжат.

Ема се приближи към мен с неспокойно изражение, държейки мъртвото доскоро детенце облегнато на рамото си.

— Тоест тя мрази всичко това, което смятаме да направим ние?

— Доста точно казано. Предполагам, че може да го кажем така — хората, които не й се подчиняват, са най-големият й проблем, но не знам какво да направим по въпроса. Нито пък ти.

Розуел кимна замислено.

— Прав си. Но познаваме хора, които могат да измислят нещо.

* * *

Близнаците не бяха особено щастливи, че ги събудихме по средата на нощта и ги накарахме да се измъкнат от леглата си, и още по-малко се зарадваха, когато ги помолихме да участват в нашата безумна акция с „Червената заплаха“, но след петнайсет минути се дотътриха в гробището. Дани мъкнеше полиграфа. Той беше в кутия с дръжка като старите куфари, но той го носеше внимателно в двете си ръце.

По принцип близнаците трудно можеха да бъдат шокирани от нещо. Но историята със завърналото се от смъртта призрачно създание май им дойде в повече.

— Исусе — каза Дани, втренчил поглед в нещото в прегръдката на Ема. — Какво сте направили бе, хора? Да не сте полудели?

Дрю не каза нищо. След известно време се протегна и докосна предпазливо ръката на детето. То се размърда гневно и той отстъпи бързо назад.

Обясних какъв беше планът ни, поне за момента, и Дрю кимна, все още загледан в създанието като омагьосан. Дани не беше съвсем убеден. Вдигна полиграфа.

— Добре, ясно е, че не желая да оставим Натали Стюарт да бъде убита — това не подлежи на обсъждане. Но я пак ми обяснете защо трябва да им подаряваме най-ценния си и успешен проект?

Опитах се да се сетя как да обясня личността на Господарката и незадоволимия й апетит за власт и контрол, но Розуел отговори вместо мен.

— Нужен ни е убедителен подарък за жена, която има всичко.

Дани кимна, този път убеден.

— Всичко, освен преносим полиграф от ерата на Маккарти19, очевидно.

Пътят към парка никога не ми се беше струвал толкова дълъг. Ема продължаваше да носи създанието, увито в якето на Розуел. То явно нямаше нищо против, само от време на време наместваше главичката си на рамото й и беше все така мълчаливо.

Щом стигнахме до хълма, издигнат над бунището, посегнах да го взема от нея.

— Не можем да отидем всички, просто няма смисъл. А и мама и татко ще се побъркат, като видят, че и двамата ни няма. Мисля, че трябва да се прибереш у дома.

Ема отстъпи назад, стисна по-силно създанието в прегръдката си и тръсна глава.

— Не. Идвам с теб. — По лицето и шията й беше полепнала пръст. Имаше вид на избягала от затвор или от лудница.

Стоях там и я гледах. Винаги беше успявала да постигне всичко, което искаше. Винаги. Беше с мен през целия ми живот.

— Не можеш. Няма смисъл да идваш и може да е много опасно.

Ема приближи отново към мен.

— Чуй ме. — Нещото в ръцете й започна да мърда и да скимти и ми се стори, че тя го притиска прекалено силно. — Посветих години на една-единствена цел — да се уверя, че няма да умреш.

— Никога не съм те молил за това. Не е трябвало да го правиш, да се грижиш за мен на всяка моя стъпка. Трябваше да имаш собствен живот.

— Знам. Чуй ме. Когато е трябвало да правя избор между теб и нещо друго, винаги съм избирала теб. Не съм сигурна, че изборът ми винаги е бил правилен, но това е било без значение. Аз сама съм вземала решенията си. Аз. Ти не си ме карал да правя нищо. Аз те избрах и не съжалявам за това.

Стояхме в мрака в подножието на хълма. Розуел и близнаците се бяха отдръпнали леко встрани. Спорът беше само наш, между Ема и мен. С нея си говорехме така в тъмнината през целия ми живот. Работата е там, че понякога не си даваш сметка колко много лъжат хората с лицата си, когато говорят. Гласът на Ема беше винаги искрен, прям, най-откровената и истинска част от това, което казваше. Беше плашещо да чуя в момента колко много наистина означавам за нея.

Погледнах към нея и казах:

— Моля те, Тейт е тръгнала към къщи — може би вече е там — и не знам какво ще направи, когато разбере, че ни няма. Мисля, че ще тръгне да ни търси и ти трябва да я спреш. Дръж я далече от парка, далече от гробището. Ако се намеси, ще бъде истинска катастрофа.

Ема не каза нищо, но след секунда кимна и позволи на Розуел да вземе създанието от ръцете й.

— Ема — казах аз. — Благодаря ти.

Тя се надигна на пръсти и ме целуна по бузата.

— Само се прибери у дома, става ли?

После се обърна и тръгна към улица „Уелш“. Гледах я как минава покрай детската площадка, с наведена глава, без да се обръща назад. Знаех, че плаче, но нямаше какво да направя, освен да продължа напред. Прескочихме оградата и аз ги поведох към подножието на хълма, извадих кухненския нож и го забих в пръстта, за да отворя вратата към Дома на мизерията.

В преддверието момчето с униформата на лакей ме попита за картата и аз му казах, че нямам такава. То ме погледна неодобрително, а аз му обясних най-любезно, че може да върви на майната си. Зад мен близнаците се оглеждаха невярващо из коридора. Розуел явно беше останал напълно без думи, което не беше изненадващо, като се имаше предвид, че държеше скимтящото, гърчещо се и разлагащо се бебе, което допреди час беше мъртво.

— Проява на лошо възпитание е да водиш гости, които не са поканени — каза момчето с униформата.

— Носим подарък — отвърнах му аз. — Той е ценен и много рядък и Господарката още не го знае, но всъщност го желае от цялото си сърце.

Момчето кимна и се запъти по коридора към Дома на мизерията, но не ни поведе към голямата дневна. Вместо това минахме през една широка галерия и през големи двойни врати.

— Тя ще ви приеме в официалния салон.

Залата беше по-ефектна от дневната на Господарката — с изящен килим и рисувани вази, поставени в ниши по стените. Имаше бронзови скулптури на реещи се във въздуха птици и на красиви пастирки върху масички, пръснати из цялото помещение. Господарката се излежаваше на дълго диванче с тъмна тапицерия. Когато спряхме на прага, тя погледна към нас и се усмихна, сякаш ни беше очаквала.

Дани и аз влязохме в залата, а Розуел и Дрю останаха на прага, като Дрю беше леко по-напред, за да прикрива създанието от погледа й.

— Мистър Дойл — каза Господарката. — Много ми е приятно да ви видя отново. На какво дължим това удоволствие?

Опитах се да си придам спокойно и ведро изражение.

— Мислех си за нещата, които каза предишния път. Бях доста несправедлив — знам го — и реших, че трябва да ти донеса подарък.

Господарката ми се усмихна. После погледът й пробяга покрай мен и усмивката й изчезна.

— Разкарайте ги оттук! — извика тя гръмогласно. — Вън, вън, веднага!

Първо си помислих, че е видяла подмененото дете, но после разбрах, че говори за Дани и Дрю. Погледнах я и поклатих глава.

— Не могат и двамата да си тръгнат. Те са причината да сме тук.

— Довел си тези неестествени чудовища в моя дом? Смъртни, еднакви твари? Как си посмял? Как си дръзнал да оскверниш това място!

Обърнах се отново към близнаците. Приликата между тях никога не ми се беше струвала особено шокираща или необичайна. Или причината беше, че обикновено те изглеждаха много по-нормални в сравнение с мен. Очевидно всеки имаше своя представа за това какво и кой е изрод.

Пристъпих към Господарката и вдигнах ръка.

— Почакай, ако Дрю излезе, може ли Дани да остане и да ти покаже подаръка? Един от тях ни е нужен, за да демонстрира как работи.

Господарката се взираше внимателно в мен.

— Много добре. Ти, с подаръка. Можеш да останеш. Другият да изчака в коридора.

Дрю и Розуел се впуснаха в бързо отстъпление, а Господарката насочи вниманието си отново към мен.

— Какъв подарък си ми донесъл?

— Исках да ти дам нещо, което ще ти помогне. Говореше за това как Мориган те е излъгала и горе, в града, хората са измислили решение за такива проблеми. Вече никой никога няма да посмее да те излъже.

Господарката се усмихна и очите й блеснаха хищнически.

— Това наистина ще бъде безценен подарък. — Почти не поглеждаше към мен. Очите й бяха вперени в Дани и в куфара. — Но изглежда толкова обикновен.

Дани коленичи на пода и отвори куфара.

— Това е част от начина, по който действа. Никой не знае, че имаш нещо такова, докато не стане прекалено късно.

Започнах да отстъпвам назад към вратата.

— Докато го разглеждаш, имаш ли нещо против да видя как са приятелите ми?

Господарката дори не ме погледна. Очите й бяха фиксирани с копнеж и алчност в ръцете на Дани, докато той отключваше закопчалките и отваряше „Червената заплаха“.

Розуел и Дрю чакаха в коридора и изглеждаха нервни и абсолютно чужди на това място. Не исках да оставям Дани сам, но трябваше да намерим Натали.

Тръгнахме заедно уж към главния вход, после кривнахме встрани към дневната на Господарката. Струваше ми се, че макар хълмът край парка да беше доста висок и разлят, в него не живееха толкова много хора, колкото в Дома на яростта.

Открихме стаята лесно и без да бъдем видени от никого. Огънят в камината не гореше и някои от лампите бяха загасени.

Отначало не я видях. Домът на Мизерията не беше голям като Дома на яростта, но беше също толкова заплетен и ако я бяха отвели някъде другаде, нямах никаква идея как щяхме да я намерим. Но Натали беше тук. Беше завлякла възглавницата си под една от ниските масички и седеше, втренчила поглед в клетката си за птици. Косата й беше разрошена, панделките не бяха завързани. Беше свалила ботушките си и сега се беше заела с единия си чорап. Клекнах до нея и се опитах да я вдигна, но тя се извърна встрани и закри личицето си. Когато вдигна ръце, успях да ги огледам. На китката й се виждаше кървава следа, червена по ръбовете и почти черна в центъра. Около раната кожата беше започнала да губи цвета си и все по-бледият, мъртвешки нюанс се разпространяваше нагоре по ръката й.

— Роз — прошепнах тихо аз, опитвайки се да звуча спокойно и небрежно, за да не я изплаша. — Свали талисмана от другото дете. Сега.

Той пристъпи зад мен.

— Ами планът? Не беше ли цялата идея да изглежда това създание истинско?

— Свали го веднага!

— Добре — каза Розуел. — Щом си сигурен. Това си е твоето шоу. — Чу се остър, разкъсващ звук, докато откачаше панделката от ръката на детето в скута си. После се разнесе нещо като лай и тежко тупване на земята. — О, Господи!

Обърнах се рязко, но вече знаех какво ще видя.

Розуел беше изпуснал детето на килима, но в него вече нямаше дори далечна прилика с нещо човешко. Все още мърдаше и се извиваше по гръб, но кожата му беше толкова сива, че почти нямаше никакъв цвят. Обърна се на ръце и колене и повдигна главичката си, за да ме погледне. Ирисите му бяха мръсножълти, както и зъбите. Изпод масата Натали изписка високо, като пленен заек, и Розуел се хвърли към създанието. Метна якето си отгоре му и го зави, така че лицето му да не се вижда, но Натали вече беше изпълзяла по-далече под масата, криейки собственото си лице, и се опитваше да стигне до ъгъла на стаята.

— Натали — казах аз нежно, но тя не погледна към мен. — Натали, всичко е наред. Излез оттам. — Не ми се искаше да я хващам грубо и да я извличам, но май щеше да ми се наложи.

Дрю седна на пода до мен и извади монета от джоба си.

— Обичаш ли фокуси, Нат? — попита той, като въртеше монетата между пръстите си.

Когато тя погледна през разперената си длан, Дрю накара монетата да танцува върху кокалчетата му.

— Преди ти бях съсед, помниш ли?

Тя не отговори, но след минутка кимна. Коленичих на пода и се заех с възела на панделката, завързана за стола и за ръчичката й. Розуел се опитваше да държи другото дете неподвижно и покрито, но то не искаше да стои завито под якето му. Когато успях да разхлабя панделката, Дрю се наведе под масата, като не откъсваше поглед от Натали, дори когато другото създание започна да пищи и да се бори зад гърба му.

— Сега ще те отведем у дома и трябва да покрием очите ти.

Отначало Натали не помръдна, но когато й го повтори, тя пусна птицата си и постави ръчички на очите си. Той я вдигна от земята и я притисна до рамото си. Държеше я здраво, докато вървеше към вратата, а през това време Розуел отви гърчещото се тяло, като се опитваше да не позволи на размахващите се пръсти да се впият в него и да го одраскат.

— Това е лошо — прошепна той, докато завързваше панделката на възел около китката му и отблъскваше ръцете му всеки път, когато то ги протягаше към него. — Ще горим в ада. Със сигурност. Много, много лошо.

— Ха, дори си нямате и представа колко лошо може да стане положението — чу се дрезгав глас зад нас.

Някой беше застанал на прага, така неподвижно и в сянката, че не можех да видя лицето му. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и беше просто тъмен силует на фона на приглушената светлина от коридора, с изключение на блясъка в очите му.

— Простете ме за дързостта, която ще си позволя, но не е ли светът, в който живеем, царство на проблемите?

Пристъпи напред и видях лицето му. Беше Резача. Изглеждаше точно като предишния път, когато ме изведе навън, само че сега носеше черни ръкавици. Бяха тежки с къси метални нокти, пришити към пръстите. Натали беше обвила ръчички около врата на Дрю и се притискаше към него, а аз се опитах да не залитна, когато Резача приближи към мен и първите облаци, наситени с мириса на желязото, изпълниха стаята.

— Ще благоволиш ли да обясниш какво правиш в личните покои на Господарката с двама външни натрапници и един труп?

Розуел се изправи — изглеждаше много решително и дори не и наполовина изплашен, колкото бях аз. Беше по-висок от Резача, но направо дете в сравнение с него и без нито едно от качествата, които са необходими, за да бъдеш жесток.

— Какво се предполага да бъдеш ти? Местният бодигард? Някакъв таласъм?

Резача се усмихна.

— Лично аз предпочитам да мисля за себе си като за демон. Но в по-мащабната схема на вселенските събития това няма никакво значение. Доволен съм и когато ме наричат „кошмар“, дори просто „чудовище“ или „гоблин“, стига да ме наричат някак.

Отстъпих още малко назад, опитвайки се да се отдалеча от миризмата на желязо.

— Но Господарката не желае това — тя не обича да я назовават по име.

— Господарката не е особено прозорлива. Не вижда перспективите. Не може да понесе идеята да бъде нещо различно, освен божество. Копнее за живот и свят, който вече не съществува. Ние никога вече няма да бъдем расата, която бяхме. Така че е време да станем нещо друго.

Поех си дълбоко дъх и почувствах как въздухът прогори дробовете ми.

— Какво смяташ да правиш?

Резача се взираше в мен. Изражението му беше вежливо — дори леко заинтересувано. После се ухили, разкривайки кървавите си, възпалени венци, и заби юмрук в една от стъклениците на полицата над камината.

Тя се пръсна и парченцата стъкло се разпиляха по целия под. Звукът беше много силен. Розуел отскочи назад, а Дрю се опита да защити Натали, като прикри лицето й с ръка.

Резача изрита назад каквото беше останало от стъкленицата и направи крачка напред.

— Това не са преговори. Няма да правим сделки. Ако откажеш да ми дадеш това малко сладко агънце, ще започна да отвличам всеки, за когото някога те е било грижа, и ще късам парче по парче от тялото му, докато се съгласиш. Наясно си, че нямам никакви задръжки в това отношение, нали?

Отстъпих още назад, препъвайки се между столовете и ниските масички, само и само за да бъда колкото се може по-далеч от него.

Той ме последва.

— Мислиш, че можеш просто ей така да дойдеш тук и да подмениш едно дете с парче никому ненужно месо? — Зад него целият под беше посипан със стъкла. — Ние знаем този номер, братовчеде. Ние сме го измислили.

— Но не сте го забелязали, когато Мориган е дошла за майка ми. Тя е оставила заместителя на нейно място и познай какво? Господарката се е хванала. Не я е усетила, защото не е забелязала разликата — ти не си я забелязал.

Почти крещях, когато той стигна до мен, сграбчи ме за якето и ме запрати към стената. Стъклената витрина с препарирани бръмбари до главата ми падна и се разби на малки парченца на пода. Резача изви яката ми и ме притисна с гръб до стената. Зад него Розуел беше просто една висока, неразличима сянка, движеща се към нас.

Мъжът се надвеси над мен, челото му се допря до моето.

— Заблудихте ме веднъж — прошепна той, — но срамът е за вас. — Притисна носа си до моя, дъхът му навлезе в гърлото ми, парещ като драконов огън. Гласът му беше жесток и свиреп. — Опитай обаче втори път и ще прережа шибаното ти гърло.

— Ей — изкрещя Розуел, дърпайки го за палтото. — Ей, пусни го веднага!

В стаята вече беше толкова тъмно, че не можех да фокусирам погледа си. Единственото сигурно нещо, което виждах, бяха блещукащите от ярост очи на Резача.

Той не се озърна.

— Да не би някой от твоите приятелчета нарушители да ми говори? Май ме докосва. Сигурно е полудял.

— Той е прав, Розуел — измънках аз. — Не се меси. Той обича мъченията прекалено много.

Резача се изсмя със своя тежък, дрезгав смях.

— Мъчения? Не, просто искам да гледам как кръвта се стича, братовчеде. Красиво е, когато алените капчици улавят светлината.

Наведе се по-близо, смеейки се, и аз подуших ръждата, болестта, а под нея усетих мириса на вековете страдание. Усмивката му беше блестящ бял къс, плуващ смътно пред мен като луна. После мигнах и отново нямаше нищо друго, освен дъха му, заливащ лицето ми.

— Братовчеде — каза той тихо в ухото ми. — Братовчеде, погледни ме.

Хвана ме за брадичката и притегли лицето ми близо до себе си.

— Погледни ме. Ще те бележа с моя печат, ще го издълбая точно над сърцето ти и ще ме гледаш в очите, като истински мъж, докато го правя. След това ще те пречупя и ще молиш за милост като малко момченце.

Беше толкова близо, че виждах месестата загнила тъкан на венците му. Взирах се в усмивката му, чудех се къде бяха Розуел и Дрю, чаках той най-накрая да ме нареже с прочутите си нокти. Нали това искаше — болка, кръв, възможността да накара някого да го умолява.

— Ще започнем от лицето ти — каза той. Ножът беше дълъг и остър и странно светъл, сякаш беше неразривна част от дланта му. — Усмивката ти има нужда от подобрение.

В струята на дъха му нямаше нищо друго, освен отровната миризма, която ме зашеметяваше. Стаята се тресеше, извиваше и аз не можех да фокусирам погледа си. Чувствах се зле и почти безтелесен. Бях сам. Розуел и Дрю ги нямаше. Нямаше нищо, освен стената до гърба ми и острието пред мен.

Резача стегна хватката си и доближи ножа до лицето ми. После го отдръпна леко, приближи го пак…

— Отвори широко — прошепна той. Стиснах зъби и зачаках металическия вкус, болката, която щеше да накара света да изчезне.

После ръката на Розуел се появи в полезрението ми, някъде в близост до лицето на Резача. Чу се свистене и после се разнесе мириса на горяща кожа и той отскочи назад. Нямах сили и се свлякох по стената на килима. Детенцето заместител седеше на няколко метра встрани от мен. Очите му бяха жълти и празни.

— Разкарай се от него! — изкрещя Розуел, заставайки между мен и Резача. Гласът му звучеше гневно и нетърпеливо.

После Дрю се озова до мен, като продължаваше да държи Натали в едната си ръка. Беше присвил рамене и стоеше разкрачен, сякаш очакваше да бъде ударен. Резача ми се усмихна подигравателно, оголвайки зъби, и за секунда изглеждаше толкова страшен и грозен, колкото можеше да се очаква от създание от подземния свят. На бузата му имаше кръгъл отпечатък като от ухапване.

— Да го направим тогава по твоя начин — каза той и се запъти към вратата. — И без това няма значение. Остани и изчакай до края. Честно, и на мен така ми харесва повече — ужасът от очакването, писъците. Ще искаш да гледаш, разбира се. — После погледна през рамо към Дрю. — Дундуркай я и й тананикай приспивни песнички колкото си щеш. Все едно, на сутринта ще бъде мъртва.

Дрю притисна силно Натали към гърдите си, а тя скри личицето си от Резача. Той прочисти гърлото си и се изплю. После се обърна, изрита счупеното стъкло по килима и излезе от стаята. Вратата се затръшна зад него и ключът се завъртя в ключалката. Звукът беше много силен.

Розуел застана до мен със свити юмруци. После отпусна, все още треперейки, дланите си. Дишаше тежко и изглеждаше бесен. В едната си ръка държеше капачка от бутилка.

Пъхна я обратно в джоба си и се опита да отвори вратата, като я натисна с рамо. Ритна дръжката и пантите няколко пъти, но напразно, после каза това, което вече знаех.

— Не мога. Прекалено е тежка.

Стоях все така свлечен до стената. Зрението ми се избистряше и усещах как се приплъзвам настрани, като че ли подът ме привличаше неустоимо към себе си. В някакъв момент ръката ми се допря до счупената стъклена витрина и по дланта ми полепнаха стъкълца, кабарчета и остри, лъскави частички от мъртви бръмбари.

Розуел седна до мен и погледна към Дрю.

— Ей, той не изглежда много добре. Ще ми помогнеш ли?

Дрю застана над нас, все още придържайки сгушената в него Натали.

— Само секунда. Не искам да я оставям на пода сред стъклата, може да се пореже. Не носи обувки. — Звучеше леко замаяно.

Розуел оглеждаше ръката ми, чистеше боклуците и махаше забилите си стъкълца. Взираше се внимателно в кръвта, която се стичаше по парченцата, тъмна и лепкава, почти пурпурна.

— Изглежда добре — каза той и долових познатото перчене и смелост, уж небрежна, но всъщност доста фалшива. Гласът, който използваше, когато нищо не беше добре.

Почувствах се зле, защото си спомних колко пъти беше правил това, приседнал до мен, докато аз треперех или се гърчех, казвайки ми, че всичко ще бъде наред.

След секунда проговори отново и поне веднъж гласът му беше напълно искрен.

— Е, сега сме прецакани, предполагам…

Ръката ми потрепваше, докато той махаше стъкълцата, но дишането ми вече беше по-добро.

— Дани все още е вън. Може да намери Ема или баща ми. Може да ни помогне.

Розуел се изправи с шепи, пълни с парченца от бръмбари и кървави стъкълца, и с крайно неубедено изражение на лицето.

— Да, може би.

— Е, това е единствената ни надежда в момента.

Отвън в коридора се чу някакво боричкане. После ключът се завъртя в ключалката, вратата се отвори и видяхме Дани, измачкан и бесен. Резача го беше хванал за якето и го повдигаше така, че той стоеше почти само на пръстите на краката си. Под едното му око имаше ожулено, което вече посиняваше, а устните му кървяха.

Резача го метна в стаята и затвори вратата. Дани падна тежко на килима и после се надигна бавно.

— Съжалявам. Опитах, но тя не е глупачка.

Дрю отиде при него и започна да го изтупва автоматично, сякаш почистваше мебел.

— Разкри ли те? Ядоса ли се? Знаех си, че не биваше да го правим — трябваше да се откажем.

Дани поклати глава, забил поглед в пода.

— Накара ме да го пробвам.

Розуел го погледна.

— Но ти само трябваше да й покажеш как действа. Как е разбрала за какво сме дошли всъщност тук?

— Защото това е полиграф, по дяволите! Тя ми задаваше въпроси. Коя част от „пробвам“ не схвана?

— Чакай, тя го е използвала върху теб? — Розуел затвори очи, постоя така, после ги отвори отново. Въздъхна и се тръсна на дивана, докато Дани крачеше из стаята и се опитваше да успокои дишането си.

— Съжалявам — повтори той, гледайки към мен, и прикри кървящата си устна, докато търсеше нещо, с което да спре кръвта. Хвана края на дантелената покривка на една от масичките и го притисна към устата си. После седна на едно от креслата и се зазяпа в пода.

Седнах на дивана между Розуел и Дрю. Създанието седеше срещу нас на ръба на едно от велурените кресла. Розуел се наведе напред и се загледа в него с примирен поглед.

После въздъхна и се обърна към мен.

— Не можем да я оставим.

Стоеше като препарирана играчка, увиснала на облегалката на креслото, без да мърда, без да диша. Вглеждах се в празните й очи, в тъмножълтото в ириса, в по-светложълтия оттенък в ъгълчетата. Не приличаше изобщо на сините момичета, които шепнеха и се кикотеха като обикновени момичета. Е, малко поумрели, но все пак вдигаха доста шум. Това дете беше празно и се запитах дали аз бях виновен, дали не я бях пробудил от смъртта по грешен начин. Може би я бях повредил. Най-накрая поклатих глава.

— Не мисля, че има значение. Тя не знае къде се намира. Не я интересува какво се случва или кой е край нея.

Розуел се наведе напред, подпрял лакти на коленете си.

— Обаче може да бъде… унищожена, нали?

Спомних си какво ми беше казала Мориган за антуража й от мъртви момичета.

— С отрязване на главата или с огън.

— А твоят приятел с ноктите — той изглежда, като че ли може да я накълца на парченца просто за забавление.

Кимнах.

— Тогава може да я оставим тук. Не знам какво можем да направим с нея.

Затворих очи и облегнах глава назад на дивана.

— Ако успеем да я изведем оттук, познавам някого, който ще я вземе.

Знаех, че Мориган и Домът на яростта ще се погрижат добре за нея. Тя беше странна, може би повредена, но все още имаше място за създания като нея, което беше повече, отколкото можех да кажа за себе си.

Дрю въздъхна и също се отпусна назад. Натали продължаваше да го държи за врата и да крие личице в рамото му.

— Да я изведем оттук? Самите ние не можем да излезем.

Вярно си беше. Да си под земята означаваше, че нямаше удобни веранди и прозорци, от които да скочиш и да избягаш. Вратата беше половин метър дебела и пантите бяха от външната страна. Седяхме в мълчание, чакайки какво ще се случи после.

Яката се опираше в пресните ми рани, оставени от ноктите на Резача, но просто се бях отпуснал на дивана и не се опитах да я наместя. Не ме болеше чак толкова. Стаята беше спокойна и мрачна. Облегнах се напред, подпрях лакти на коленете си и се замислих как понякога играта свършва точно така. Понякога правиш най-доброто, на което си способен, и въпреки това всичко се прецаква и отиваш направо в ада.

Двайсет и девета глава Жертвоприношението

Не след дълго те дойдоха и ни хванаха, извлякоха ни от хълма и ни поведоха към гробището сред сутрешния мрак. Бяха седмина — високи, костеливи мъже, всичките облечени като Резача, само че никой от тях не беше покрит с железа и шипове. Единият носеше Натали непохватно под рамото си. Никой не се опита да вземе детето заместител от Розуел.

Резача ме ескортираше лично, неудобно близо до мен, дишайки шумно в ухото ми. Дъхът му беше пресипнал, пълен с хрипове и зловеща радост.

— Това ще ти хареса — прошепна той. — Ще влезе в криптата, за да бъде погълната, а после ще пищи като на умряло. Винаги пищят.

— Обзалагам се, че е така — измърморих аз, защото също бях останал без дъх и ми беше трудно да говоря. — Обзалагам се, че обичаш да гледаш как колят деца.

— Не, братовчеде. О, не. Ще гледам твоето лице.

На улица „Уелш“ земята все още димеше. Църквата — поне това, което беше останало от нея — се издигаше черна и в руини, стърчащи грозно към небето.

Мъжете ни бутаха и влачеха из гробището в посока на криптата. Въздухът миришеше на нов вид дим, сух и ароматен като тамян.

Мориган вече ни чакаше в неосветения ъгъл на гробището със своята групичка от мъртви момичета, скупчени зад нея. Всички бяха подгизнали от дъжда, а тя държеше в ръка своята кукла. Останалите от Дома на яростта се мотаеха около тях. Карлина и Лутър стояха наблизо, прегърнати. Джанис и момичето с жезъла се държаха за ръце, а всички сини момичета държаха в ръце снопчета билки, вързани с въженца, които димяха леко.

Когато ме видя, лицето на Мориган помръкна.

— Какво правиш тук? Трябваше да си у дома, в безопасност.

Опитах се да се измъкна от хватката на Резача.

— Господарката ще убие Натали. Моля те, не можеш ли да я спреш?

— О, скъпи мой — каза тъжно Мориган и притисна куклата към гърдите си. — Не бих го избрала, ако имах друг вариант, но сега просто няма друг начин. Без кръв целият град ще пострада. — Погледна отново разтревожено през рамо.

Господарката стоеше в сянката на дъба, облечена в дълга, тъмна пелерина. Качулката й беше вдигната и скриваше лицето й, но я познах по бродирания шлейф на роклята и по начина, по който шепа компаньонки се бяха скупчили край нея.

Мориган се извърна отново към мен и отвори уста, сякаш искаше да каже още нещо. После застина, втренчвайки поглед в някого сред тълпата.

Беше Тейт. Пробиваше си път, облечена в синьото си спортно яке, и изглеждаше направо побесняла. Успя да стигне до мястото, където стоях неподвижно аз, затиснат от мощната хватка на Резача. Тя му хвърли леден, преценяващ поглед, после се обърна към мен.

— Какво става, по дяволите, Маки! Каза ми, че ще се погрижиш за това!

— Опитах — отвърнах аз, напълно осъзнавайки колко отчаяно звуча. Напълно безпомощно и безполезно. — Исусе, какво правиш тук?

— А ти какво си мислиш, че правя? Ема ми каза да стоя далече от гробището, така че си казах: „Ей, значи това е мястото, където трябва да бъда!“

Мориган дойде с бърза крачка при нас, като се стараеше да стои максимално далече от Резача. Застана пред Тейт и се завъртя игриво край нея в обгорялата си официална рокля. Стискаше куклата си, но когато повдигна брадичката си и проговори, звучеше търпеливо и много зряло.

— Не трябва да си тук. Споразумението ни е, че сте избрали да не ни виждате, когато вършим тъмните си дела.

Тейт отстъпи назад, стресната от хищните зъби, но не изглеждаше разубедена.

— Е, аз си виждам съвсем добре и няма да отида никъде без сестра си.

Мориган се пресегна и докосна с ръка китката на Тейт.

— Това споразумение е с векове по-древно от теб и твоето семейство. По-древно от града. Кръвта кара слънцето да грее и реколтата да расте. Това е истината, която движи света.

Тейт се втренчи в нея, после каза с тих, мъртвешки глас, почти шепнейки:

— Майната му на света. Просто искам сестра си обратно.

— Достатъчно. — Гласът на Господарката отекна през неосветения парцел в гробището. — Сестра ти не е важна, тя е просто необходимата, жалка отплата от ваша страна. Не е мой проблем, но ако продължаваш да се месиш в делата ми, няма да имам друг избор и ще повикам мъжа, който обича болката и разрушенията повече дори и от мен.

Тейт ме погледна за пръв път и за пръв път изглеждаше несигурна. Огледа се из гробището, сякаш едва сега осъзнаваше колко много от подземните създания бяха тук и колко страшни изглеждаха някои от тях. Когато погледът й се спря върху мен, Резача се наведе над рамото ми и повдигна ръката си, като небрежно прокара железните си нокти по лицето ми, без да ме докосва, но ясно показвайки на Тейт колко лесно би могъл да го направи.

Наблюдавах го как мърда пръстите си.

— Какво искаш?

Той докосна врата ми отстрани и когато се допря до кожата ми, желязото беше ледено.

— Искам само да стоиш тук и да гледаш как хората, които обичаш, ще бъдат ужасно осакатени. Прекалено много ли е да те помоля за това?

Стоях съвсем неподвижно, като се опитвах да не му доставя удоволствието да види, че и най-слабото докосване ми причиняваше огромна болка.

До мен Розуел и близнаците се бореха да се освободят от костеливите мъже на Резача, но нямаха успех. Никой обаче не държеше Тейт.

— Пусни го — каза тя и прозвуча решително и уверено, сякаш беше готова и знаеше как да го унищожи.

Резача беше толкова близо, че го чух как се смее в ухото ми.

— Ти си истинска луда глава, нали? Ела тогава и си го вземи. Нетърпелив съм да видя как ще го направиш.

Ноктите му се забиха по-дълбоко, още по-дълбоко. Пробиха кожата ми и започнах да дишам на спазми, опитвайки се да не издавам звук, и после всичко стана много по-бързо. Тейт се наведе, дръпна нагоре маншета на дънките си и пъхна ръка в ботуша си, за да вземе нещо. Резача ме пусна и отстъпи назад, като вдигна ръце, сякаш се предаваше и й позволяваше да ме вземе. После се пресегна и заби юмрук в главата ми.

Строполих се на земята и за миг виждах само купища малки светлинки. Лежах в калта и в пепелта и се опитвах да си поема дъх. Земята беше мокра и водата се просмукваше в якето ми. Резача се надвеси над мен и допря отново ноктите си до врата ми. Докосването му беше толкова нежно, че изглеждаше невъзможно да ми причинява такава болка. Следата от капачката, която Розуел беше забил в бузата му, още си личеше.

— Пусни го — каза Тейт отново. Гласът й беше много тих.

Резача само се изсмя със своя нисък, дрезгав смях.

— Не, скъпа, не. Това, което ще се случи, е следното: Аз ще го понакълцам малко, а ти ще гледаш и така ще стане, защото ако се опиташ да ме спреш, ще прережа дълбоко гърлото му и двамата ще си седим тук в мрака и ще гледаме как изтича кръвта му.

Остриетата на ноктите му се забиха още по-дълбоко във врата ми и тогава изкрещях, пресипнало и агонизиращо, мразейки звука на гласа си. После се чу тежък, тъп звук и ноктите изчезнаха. Завъртях се настрани и се оставих на ледената, раздираща болка, която изпълваше черепа ми.

Резача лежеше до мен. Беше повдигнал ръцете си, сякаш искаше да ги притисне до лицето си, но железните му нокти не му позволяваха да докосне собствената си кожа. По едната му буза се спускаше дълга следа като от изгоряло. Всички около нас отстъпиха назад. Тейт се взираше непоколебимо в групичката високи мъже. Държеше в ръка нещо дълго и тясно, матовочерно на светлината на уличната лампа. Беше железен лост.

Посинелите момичета започнаха да се кикотят с цяло гърло, докато Резача се изправяше отново на крака. Очевидно създанията от Дома на яростта не таяха много добри чувства към него. Не им пукаше дали ще имат грозни следи от железни лостове по лицето си. Бяха тук само като свидетели на това, което щеше да се случи. Той ги изгледа кръвнишки, после се обърна към Тейт.

Тя изглеждаше много дребничка в сравнение с него. Млада. Усмивката му беше широка и обещаваше смърт, а преди това много болка. Най-отчаяното му желание беше да причинява болка. На всички.

— Малката — каза той и в гласа му имаше весела нотка, която прозвуча почти като разочарование. — Хей, малката, моля те, пусни тази играчка. Ако не го направиш, ще умреш.

Тя поклати глава и стисна още по-здраво лоста.

— Пусни го или ще те разпоря и ще оставя гарваните да изкълват очите ти.

После без предупреждение се метна към нея. Сграбчи я за рамото, ноктите му разрязаха якето й и стигнаха до кожата на рамото й. Дори когато кръвта се просмука през плата, тя обаче не отстъпи. Вместо това се усмихна. Беше същата усмивка, която беше отправила към Алис на паркинга. Усмивка, която казваше: Забавно ми е да унищожавам.

Резача й се ухили доволно, сякаш това беше техният момент. Сякаш не знаеше, че най-лесният начин да я вбеси беше като й пуснеше малко кръв.

Тя се стрелна отново напред и този път лостът стигна по-близо до целта си и се стовари върху зъбите му. Той падна, запрепъва се сред калта и саждите, а кръвта капеше от устата му по брадичката, попиваше в земята и направо се лееше от лоста в ръката на Тейт. Личеше, че ударът беше секнал дъха му. Коленичи между надгробните камъни, треперещ и кашлящ. Тейт стоеше над него, държейки лоста и с двете си ръце. Все още се усмихваше и изглеждаше дива и наелектризирана. Тълпата около нас мълчеше.

Резача не помръдна. Кръвта продължаваше да се стича от устата му. Той изтри брадичката си с длан и погледна към Тейт. Беше побеснял.

— Погрижи се за нея — обади се Господарката с потреперващ глас.

Резача се изправи с мъка на крака, все още плюещ кръв по земята. После се стрелна напред.

Тейт замахна силно с лоста, прицели се в ръката му и му строши два от железните нокти. Те проблеснаха във въздуха, докато падаха на земята, а Резача отскочи назад. Тейт също се премести встрани, готова за друг удар.

Този път той я пресрещна и нанесе няколко удара по врата й, като направи разрези в кожата й, но тя дори не трепна. Съществуваха само Резача, Тейт и лостът. Той беше черен в ръката й и със следващия си замах тя фрасна мъжа през гърдите, отблъсквайки го рязко назад.

Резача залитна, после се овладя. Застана леко приведен напред и за секунда си помислих, че ще се хвърли към Тейт, но той само повдигна ръка и докосна челото си. Ноктите оставиха кървава следа по кожата му там, където бяха минали.

— Ще остана долу — каза той. Гласът му беше съвсем пресипнал и пълен със злоба, едва дишаше.

— Наистина, сър — обади се Господарката от мрака. — Помолих ви да се погрижите за досадното неудобство и съм доста озадачена защо не сте приключили с този въпрос.

— Ще остана долу — повтори той и този път вдигна глава. Метна убийствен поглед на Господарката.

Тя проговори с леден глас, без да разкрива лицето си изпод качулката.

— Вие правите каквото ви заповядвам, а в момента ви заповядвам да се отървете от това момиче.

Той й обърна гръб. Погледна Тейт, която все още стискаше лоста в ръка, но не направи опит да я предизвика. Изглеждаше бесен, но успяваше да се контролира.

— Ти — каза твърдо. Гласът му беше силен, а кръвта продължаваше да се стича по брадичката му. — Имаш лоши маниери, дяволско изчадие, но си достатъчно умна, за да се снабдиш с такъв убийствен инструмент и знаеш как да го използваш. Ти и аз, може би някой ден ще си поиграем отново, какво ще кажеш?

Тейт не отговори. Тя се взираше покрай него към ъгъла на гробището, където стоеше Господарката и изглеждаше по-уплашена, отколкото беше по време на битката й с най-страшния човек, когото познавах. Проследих погледа й и разбрах защо. Един от костеливите мъже беше пристъпил иззад криптата и държеше Натали на ръце.

Резача се поклони подигравателно на Тейт, после мина покрай нея и се отдалечи от групичката на разлагащите се момичета. Два счупени железни нокътя лежаха на земята в краката на Тейт. Мъжът се скри в тъмния край на гробището, без да погледне нито веднъж назад.

— Достатъчно. — Господарката пристъпи напред от мястото си, дръпна Натали от мъжа, който я държеше до момента, и я повлече към бялата крипта. — Сега влизаме вътре и може да се забавим малко.

Тейт се впусна към тях, но двама от мъжете на Резача й препречиха пътя. Хванаха я за якето и почти я повдигнаха във въздуха. Краката й се мятаха лудо, а тя пищеше за Натали с глас, от който ме заболя сърцето.

Спомних си какво ми каза майка ми, когато Мориган ме намери, помоли ме за услуга и аз се съгласих, защото не исках нищо да се случи на Ема. Всичко е въпрос на избор.

Знаех какво се опитваше да ми каже — че трябва да мислиш за възможностите си, да прецениш последствията, преди да вземеш решение, но съветът беше толкова безсмислен, когато ставаше дума за истински важните неща. Сега обаче случаят не беше такъв. Това беше краят на играта. Всичко беше притихнало и се чуваха само учестеният ми, забързан дъх и ударите на сърцето ми. Бях само аз. Онзи, който беше извън всичко, когато всички останали имаха своето място, към което принадлежаха.

— Чакай — казах тихо.

Господарката спря с гръб към мен.

— Какво си мислите, че правите, мистър Дойл? — В гласа й долових присмех.

— Нека аз да дойда вместо нея. Това е единственият логичен избор. — Докато не го казах на глас, не си бях давал сметка, че това е истина. — Само това мога да направя.

Господарката се обърна и бутна Натали в тълпата, като почти я хвърли към Тейт, която се отскубна от изненаданите си пазачи и изтича да я хване, коленичи на земята и притисна сестричката си до гърдите си. В този миг за първи път видях, че тя можеше и да плаче.

От сенките гласът на Господарката се разнесе сладък и мрачно въодушевен.

— Да вървим, мистър Дойл.

Тейт погледна към мен и поклати глава, а аз й отвърнах с поглед, който трябваше да изразява моята решителност. Просто ме остави да го направя.

Тя притисна очи и зарови лице в косата на Натали. Този жест ме убеди повече от всичко друго, че бях взел правилното решение. Единственото възможно. Обърнах се да последвам Господарката, която стоеше и ме чакаше на каменното стъпало на криптата. Щом приближих до нея, тя дръпна назад качулката си и разкри лицето си. Гледката спря дъха ми. Беше коренно променена от жената, която срещнах в залата на Дома на мизерията. Очите й бяха по-големи, по-черни, отколкото на Мориган или на някое от другите мъртви момичета. Сред белотата на лицето й те изглеждаха като горящи въглени. Просто не съществуваше друг цвят, освен черния.

Спомних си историята на Ема за хората, които влизали в пещерите, за да бъдат изядени. Как ако го направиш доброволно, смъртта не е смърт, а трансформация.

Има купища неща, които могат да те изплашат всеки ден. Ами ако някой, когото познаваш, се разболее от рак? Ако нещо се случи на сестра ти, на приятелите ти или на родителите ти? Ако те блъсне кола, когато пресичаш улицата, или съучениците ти разберат какъв изрод си, или пък ако отидеш прекалено навътре в езерото и водата те залее, или ако къщата ти се подпали, или пък избухне война?

Можеш да лежиш буден цяла нощ и да се тревожиш за тези неща, защото всичко е толкова страшно и непредсказуемо и най-вече, реално. Напълно възможно.

Дълбокият, втренчен поглед на Господарката беше черен като смъртта и невъзможен.

Тя протегна ръка към мен, чакайки ме, и аз я поех, оставих я да ме откъсне от живота ми, от приятелите ми, и да ме повлече към криптата.

— Моля те — казах аз и думата заседна на гърлото ми. — Искам само да погледна.

Розуел и близнаците бяха приклещени към оградата на църквата от мъжете на Резача. Дрю имаше същото отнесено изражение, което беше типично за братята, но Дани ме наблюдаваше с поглед, сякаш някой беше забил нещо остро под ребрата му и го въртеше. Розуел стоеше с гръб, облегнат на оградата, хванат от двама мъже в черни палта. Все още държеше детето заместител и не откъсваше поглед от мен. Просто гледаше. Между надгробните камъни Тейт беше обвила ръце около Натали. Устатай беше отворена, сякаш искаше да каже нещо, но какво имаше да се казва? Сестра й беше нейното семейство. Единственото правилно решение беше да се отдалеча от нея, далече от целия сияещ свят, и да тръгна с Господарката. За миг обаче не бях сигурен, че ще се справя. Очите на Тейт се взираха в мен и ми беше трудно да се откажа. Да се откажа от целия си живот тъкмо когато най-накрая беше започнал истински.

Музикантите и мъртвешко грозните момичета стояха неподвижно. Затова бяха дошли, не за удоволствие или от злоба. Бяха тук, за да видят как светът им щеше да се обнови, а това означаваше кръв. Нямаше значение, че аз стоях пред тях. Аз бях вече мъртъв.

— Ела при мен — повика ме Господарката и гласът й отекна от вътрешността на криптата. Вратата сега беше отворена, тъмна пролука на фона на белия камък, и аз се обърнах и я последвах, защото това беше последното и най-доброто нещо, което можех да направя.

На входа усетих мириса на мокра пръст и студен камък. Подът беше покрит с плитък пласт вода, образуван или от дъжда, или от някакъв подземен извор. Не чувах нищо, освен ударите на сърцето си.

— Ти кървиш — каза Господарката от сенките. — Мога да подуша аромата на мед и сол.

В тъмнината лицето й беше призрачно, почти прозрачно. Костите й изпъкваха под кожата й. Когато вдигна глава да ме погледне, видях зъбите й и сега те изглеждаха толкова жестоки и нащърбени като зъбите на Мориган. Тя се усмихна и ми протегна ръка.

— Ела по-близо, нека те погледна.

Направих още една крачка напред в мрака, все по-далече от разрушената църква и кръга от зяпачи.

— Сънувала съм този момент — каза тя. — Сънувах те от години, още преди да те познавам. Но сънят е блед заместител на плътта.

Вече бяхме сами в криптата, извън погледите на хората и създанията в двора на църквата.

— Откога живееш от кръвта на невинни хора?

Тя ме хвана за ръката, придърпа ме по-близо до себе си и ми прошепна в ухото:

— В години ли искаш да сметна времето? По-добре е да го изчислим в литри. Времето е само мит, измислица на онези, които не са живели достатъчно дълго, за да видят как всичко сътворено се разпада и всяко състояние завършва цикъла на своето съществуване и се връща към началото си. Отново и отново. Хората ни демонизират, а после век по-късно ни се молят и ни принасят жертви.

— Не и в Гентри — казах аз. — Няма значение колко благосъстояние и разцвет ще им донесеш — те никога няма да те боготворят. Не и както са го правели в миналото, в стария ти дом.

Господарката се усмихна, оголвайки хищните си зъби.

— Дом? Моят дом е навсякъде, където ме познават. В Гентри ми издигаха статуи — мислиш ли, че има някакво значение дали са го правели от любов или от омраза?

— Казваш, че е все едно дали те обичат или не, стига да вярват в теб?

Господарката кимна.

— Такъв е естественият ход. Боговете слизат от пиедестала и се превръщат в чудовища. А понякога се въздигат от смрадта и редиците на победените, за да станат отново богове.

— Ами ти? — попитах аз, вперил очи в прегладнялото й лице. Очите й бяха невъзможно черни, сякаш времето гледаше от тях към мен и то се простираше назад към миналото, завинаги, и беше по-дълбоко и по-сложно от всеки глад или чума, или война. — Ти какво си?

Тя се усмихна и се протегна, за да ме докосне нежно по лицето.

— Аз съм ужас. — Ръката й беше много крехка, кожата й изтъняваше с всяка секунда. — Аз извличам сила от техните страхове и се храня с тях.

— Мислех, че се храниш с кръвта от жертвоприношенията им.

Тя се изсмя — сух, плесенясал звук.

— Скъпи, толкова си забавен. Храня се от факта, че те ми принасят жертви. Поглъщам тяхната преданост и унижение. Сега ми подай ръката си.

Оставих я да ме хване за китката. Тя взе дланта ми в шепите си и я обърна, сякаш щеше да провери пулса ми. После, без предупреждение, заби зъбите си в нея.

Болката прониза ръката ми и аз простенах, но не се отдръпнах. Поех си дълбоко дъх, после още веднъж. От силата на нейната захапка и болката, която ми причиняваше, пред очите ми заплуваха големи бели петна.

— Очаквах нещо различно — прошепна тя, хапейки ръката ми със зъбите си. — От деня, в който за пръв път опитах кръвта на своя вид, мечтаех за това. Отчаянието, капитулацията. Като мъжа, когото те наричаха Кори.

Кимнах и се опитах да се съсредоточа върху дишането си. Гърдите ми се свиваха и ме боляха.

— Вие сте го убили — прошепнах аз. — Използвали сте го с месеци, години, може би, а после сте го убили.

— Градът пропадаше, скъпи. Ние бяхме обвързани с Гентри, трябваше да помогнем на хората, дори и те да не смятаха тогава, че им правим услуга. Дори когато цената, която трябваше да платят, можеше да им се стори висока.

— Да им помогнете. — Гласът ми беше дрезгав. — Да, помогнахте им. Като сложихте децата им в ковчези. Като ги накарахте да покриват къщите си с талисмани. Мислите си, че сте божества, а сте просто чудовища.

Тя тръсна глава.

— Осмеляваш се да назоваваш тези, които нямат имена. Ние сме вселенският хаос и тоталното унищожение. Ние сме танцуващият, безсмисленият ужас по света. — Прокара езика си по дланта ми и когато повдигнах глава, видях, че се усмихваше. По зъбите й имаше кръв. — Виж се само. Повечето хора те избягват, навсякъде си аутсайдер, чуждият и въпреки това си се вкопчил в живота, в своите приятели. Обичаш ги и ги пазиш, дори когато те мразят. — Захапката й беше гореща. Изгаряше цялата ми ръка и очите ми се замъгляваха.

Издишах, но я оставих да пие от кръвта ми, оставих я да ме освободи от вината ми, от тайната ми, от безпокойството и страха. Пред очите ми се завъртяха картини и спомени.

Замислих се за Тейт, как черните ми очи изобщо не я притесняваха. Как тя нямаше нищо против странността ми. И приятелите ми бяха наистина приятели, не по случайност, а защото бяха избрали да ми бъдат такива. Всички бяха тук, навън в гробището, бяха дошли да ми помогнат. Или поне се опитаха. И баща ми, който също се опитваше упорито, толкова невероятно упорито, винаги да постъпва правилно.

И Ема. Ема, която се смееше, усмихваше се и плачеше. Ема на дванайсет години в роклята си за Великден и с шапка на цветя, и на четиринайсет, садяща лалета през есента, заспала на бюрото си с отпусната върху учебника глава, помагаща ми за домашното, Ема с маркуч, поливаща градината със зеленчуци. Ема, сега, през целия ми живот и завинаги.

Замислих се за нея, за всички тях, за лицата и гласовете им, и за всички начини, по които ги обичах, но не можех да им позволя те да ме обичат. Усещах дъха на Господарката от вътрешната страна на китката си, горещ и влажен, докато тя ме гризеше. Ритъмът беше бавен и съвпадаше с ударите на сърцето ми. Болката в ръката ми сега не беше толкова пронизваща. Отслабваше, губеше се, както се губеха край мен и очертанията на криптата. Протегнах свободната си ръка, потърсих нещо стабилно, за което да се хвана, но открих само лицето й и го докоснах. Костите й бяха остри и уродливи под кожата й. Мракът ни притискаше. Господарката беше силна, а аз бях така уморен.

— Знаеш ли какво обожавам в хората като теб? Децата може и да се страхуват от мен, градът може и да ме демонизира, но в сърцевината си техният страх е простичък, съвсем ясен. Докато ти ненавиждаш това, което си, и мястото, откъдето си дошъл, твоята омраза е сложна. Прекрасна е.

— Тогава я вземи — прошепнах аз. — Вземи я от мен.

Тя пусна ръката ми и се надвеси над мен. Беше бледа и искреше като луна в мрака, не вещица, нито пък богиня, а нещо по-ужасно. Сега кожата й беше гладка, а косата й беше дълга и прозрачна като паяжина. Претърколих се по гръб и свих туптящата си от болка ръка към гърдите си.

Над мен мракът беше жив, бунт от форми, сенки, криле и кошмари. Нещо се струпваше около нас, прекалено изгладнели, вечни създания, за които едно тяло не беше достатъчно.

Затворих очи и захапката й вече не ми причиняваше болка, но ме повлече надолу в мрака. Плувах, носех се из него, превърнал се в не-себе си. И все пак бях същият човек като преди. Бях най-ранните си спомени, студени и призрачни, които ме отдалечаваха от болката, водеха ме към бледата луна и към шума на сухите листа. Странната люлка и плющящите завеси с десена им на цветя. Отплувах все по-далече и по-далече, превъртах се в тъмния, застинал въздух и после се приземих.

Бях се свлякъл на каменния под в една изоставена крипта, треперещ в мрака, докато най-голямото страшилище на Гентри, вещицата, с която плашеха децата от векове, се беше надвесила над мен, впила зъби в ръката ми и ме гризеше като кочан царевица…

Поех си дълбоко дъх, гърдите ми изсвистяха и започнах да се смея.

Господарката отлепи устни от ръката ми.

— Кое е толкова дяволски забавно в момента, че те разсмива?

Усмихнах се в мрака и се почувствах замаян, обхванат от внезапна еуфория.

— Всичко.

Тя ме сграбчи за якето и ме разтърси.

— Защо се смееш? Какво искаш да докажеш с този смях?

Но въпросите й бяха толкова погрешни, толкова безсмислени, че само поклатих глава. Не ми беше нужна причина, за да се смея.

Нищо от това, което ми беше взела, не беше изчезнало. Хората и спомените, мислите ми за тях ме заливаха като гигантски вълни, щастливи, уплашени, любопитни, живи… Надигаха се и изпълваха гърдите ми, докато се почувствах прекалено пълен с тях, за да дишам. Бях им толкова благодарен. Това беше любовта. През целия си живот бях убеден, че тя е недостижима за мен, че съм далече, извън нея, но това беше любовта — била е тук през цялото време — и сега вече го знаех.

Трийсета глава Истината

Подът под главата ми беше мокър и това беше хубаво. Беше изключително. Намирахме се в криптата, в гробището на църквата, и фактът, че това място ме беше приело, означаваше, че и всяко друго щеше да ме приеме. Господарката се беше надвесила над мен, вкопчена в якето ми, и дишаше в лицето ми.

— Какво отвлича вниманието ви от нашата работа, мистър Дойл?

Гърлото ми беше пресъхнало и ме болеше, когато проговорих.

— Аз съм част от това… целият ми живот. Всичко това съм аз.

За миг се чуваше само звукът на собствената ми кръв, която се стичаше от ръката ми и капеше по камъните.

— Тогава ми го дай. — Гласът й беше режещ. Пръстите й потънаха в кожата ми, натискайки точно в меката част в основата на гърлото ми. — Искам страха, искам ужаса в очите ти, когато осъзнаеш, изцяло и напълно, че умираш. Искам да усетя абсолютната ти гибел и няма да спра, докато не я получа.

Кухненският нож беше все още в джоба ми, завит в кърпата. Лицето й се намираше на сантиметри от моето, захилено като оголен от всякаква плът череп.

— Приключих с това — казах аз. — Вече няма да бъда храна, вече няма да черпиш сили от мен. Не притежавам нищо от това, което искаш.

Тя пъхна пръста си в една от кървящите рани във врата ми и аз издишах силно през зъби, но не издадох и звук, дори когато тя започна да дълбае и да разкъсва с нокти изгорялата плът.

— Съжалението е едно от постоянните присъствия в живота — прошепна ми тя. — Съжаляваш ли за жалката ти проява на смелост? — Задълба по-дълбоко, раздирайки кожата ми. — Мога да стигна до долу. Мога да те обеля целия, докато от теб не остане нищо, освен писък.

Опипах колебливо в джоба си за ножа, извадих го от кърпата.

— Не. Не и за теб.

— Ти си толкова великолепно наивен. Колко очарователно е, че все още се мислиш за силен.

Не бях силен. Не се опитвах да бъда герой или да доказвам решителността си, но гласът й беше арогантен и празен и не ме плашеше. Единственото, което ме плашеше в момента, беше колко трудно се фокусирах, колко вцепенени бяха ръцете ми. Стиснах по-силно ножа, надявайки се пръстите ми да се съживят. И тогава извадих ръката от джоба си и забих острието до дръжката в рамото й.

За секунда Господарката се надвеси над мен, зяпнала с отворена уста като риба. После политна встрани и падна по гръб на пода. Удари се силно, пръскайки струи застояла вода.

Запълзях към отворената врата и свежия въздух. Първото нещо, което видях, беше небето, огромно и въртящо се, все още беше мрачно, но облаците се разпръскваха и разкриваха разпилени тук-там купчини звезди. И после се появи Тейт, прегърна ме, целуна ме и аз просто лежах в калната земя и отвръщах на целувките й.

Когато я прегърнах, видях, че на ръкава й имаше тъмно петно. Сграбчих я за рамото със здравата си ръка и се опитах да се изправя. Олюлях се и тя ме подхвана. Виеше ми се свят и треперех, половината ми кръв я нямаше, но все още бях тук, цял. Тресях се, но тя продължаваше да ме подкрепя.

Както седяхме в калта, вкопчени един в друг, Мориган се появи, тичайки, на стъпалата на криптата, където Господарката лежеше по гръб, вперила поглед в мраморното небе. Погледна с любопитство към кухненския нож. Погледът й изразяваше почти научен интерес.

— Ранена си — каза тя и се наведе, за да огледа рамото на Господарката. — Ще се излекуваш ли? Боли ли те?

— Грозница — прошепна сестра й. — Чудовище, развратница… предателка…

— Не — отвърна Мориган, като я потупа по челото. — Не, скъпа, не. Това си ти.

Из цялото гробище мъртвите сини момичета си шептяха една на друга, кикотеха се със своя странен, треперлив смях, докато Господарката се гърчеше и скимтеше, и кръвта й се лееше по камъните.

Мориган коленичи и се приведе над нея. Докосна дръжката на ножа, прокара пръсти там, където се беше забил в рамото й. В другата си ръка държеше един от счупените нокти на Резача. Той димеше в дланта й и миризмата на разложение, която се носеше от него, накара стомаха ми да се преобърне, но тя, изглежда, не забелязваше.

— Ти си ужасна егоистка, знаеш ли? Обичах те толкова дълго, а ти никога не оцени любовта ми. Все едно нямаше никакво значение, можех изобщо да не те обичам и ти нямаше да забележиш.

Господарката лежеше в краката й, втренчила се в нея с черните си, ужасяващи очи. Устните й бяха мъртвешко сини, студени.

— Как смееш да ми говориш така, ти, малко чудовище такова? — Гласът й беше дрезгав.

Мориган се усмихна, оголвайки всичките си остри зъбки.

— Вече си просто един безплътен призрак, мъжът ти го няма и ще ти говоря както си искам.

— Жалка непокорна нещастнице, трябва да те накажа! Ще те бичувам, докато започнеш да молиш за милост…

Момичето поклати глава.

— Но няма да го направиш. Не е останал никой, който да се подчинява на заповедите ти.

Загледа се съсредоточено в нокътя на дланта си. После с плашеща прецизност го заби във врата на Господарката. Острието прониза кожата й и потъна с лекота в плътта. На земята Господарката се вкопчи в гърлото си и писъкът й се понесе към голите клони на дърветата. Мориган трепна и изпъна рамене, но остави нокътя на мястото му. Групичката момичета започнаха да се скупчват около тях. Компаньонките на Господарката не изчакаха приближаването на тълпата от създания с хищни зъби и пълзящи по кожата червеи и ларви. Впуснаха се да излязат от гробището и да се отдалечат от мястото, където Господарката им лежеше сгърчена в калта. Виковете й ставаха все по-тихи и по-жалостиви, а Мориган я наблюдаваше със странно изражение, нещо близо до задоволство. Зачудих се дали за това си беше мечтала през целия си живот, както Господарката мечтаеше за лееща се човешка кръв, която да утоли жаждата й.

Когато Мориган се извърна към мен, не отвърна на погледа ми.

— Съжалявам — каза тя, загледана в нещо на земята. — Аз не съм чудовище, аз съм добрата. Аз съм любов, знаеш го, нали? — Плачеше и издаваше тихи, неравномерни хлипания. — Аз съм тази, която не таи в сърцето си злоба. Предполага се да бъда милостива.

Дойде, почти тътрейки се, до мястото, където седях, все още треперещ и сгушен в Тейт.

— Ще ми простиш ли?

Тейт обви ръце около мен и усетих топлината и силата й. Облегнах се на нея и отпуснах глава на рамото й.

— За какво?

— Че съм толкова грозна и уродлива.

— Прощавам ти — казах аз и думите ми се сториха ненужни и празни. Зъбите й вече не ме притесняваха и единственото, което трябваше да й простя, бяха белезите по ръцете на Ема.

Малката розова принцеса се зададе откъм гробището, размахваща жезъла си със звезда и хванала Розуел за ръката. Близнаците вървяха точно зад тях. Дрю носеше на ръце Натали, която спеше с главичка, отпусната на рамото му. Бялата й рокличка изглеждаше доста мръсна, обгорена по ръба и покрита с кал. Косата й беше сплъстена и стърчеше във всички посоки като козина на диво животно. Дани носеше детето заместител, което не се притискаше към рамото му. То просто не правеше нищо.

— Губиш много кръв — каза Мориган, като огледа ръката ми.

Сведох поглед надолу. Цялата предна част на якето ми беше тъмна и кръвта ми беше почти навсякъде. Мориган изчезна за малко някъде, после се върна с Джанис, която извади бутилка от палтото си и ми го подаде. Беше от онези, които подреждаха в стаята с лекарствата, от кафяво стъкло, запечатана с восък.

— Трябва да го изпиеш.

Вдигна бутилката до устата си и отхапа печата. Отлепи восъка и го бутна под устата ми. Изпих го на няколко глътки. Отварата беше люта и останах без дъх, леко замаян, но веднага се почувствах по-добре. И невероятно изтощен. Джанис вече отваряше друга стъкленица, загребваше от нея някаква смес на бучки и я мажеше върху раната на ръката ми. За една мъчителна секунда болката беше раздираща и после вече не усещах абсолютно нищо, ръката ми беше като вцепенена. Отпуснах се тежко върху Тейт и се опитах да не загубя съзнание.

— Какво ще означава това за Гентри? — попитах Мориган, поглеждайки към Господарката, която лежеше на земята до криптата.

Мориган седна до мен. Хвана ръката ми в шепите си.

— Че ужасът за вас ще спре, защото аз не крада деца и не изгарям църкви.

— Но какви ще са последствията за града? Какво ще стане с развитието му, с просперитета му?

Мориган сви рамене и се изправи. Загледа се в дърветата.

— Харесвал ли си развитието му досега? Наистина ли е било толкова добро?

Поклатих глава.

— Всъщност не. Не и откакто съм се родил, а и преди това…

— Може би никога не е било.

Кимнах и се огледах към надгробните камъни в ъгъла, на неосветената земя, запазена за гробовете на децата заместители, които не бяха оцелели като мен и не бяха съживени от Мориган.

— Сбогом — каза тя.

Когато не се сбогувах с нея, тя положи ръка на главата ми. Тежестта на малката й длан беше странна и нежна.

— Обичам те — каза тя. — И когато ти казвам „сбогом“, това не означава „завинаги“ или „за много дълго време“. Само че сега се прибирам у дома и ти трябва да направиш същото.

Наведе се и вдигна куклата си, после изтърси малко от полепналата по нея кал. Изглеждаше необичайно пораснала. Влезе в криптата и се надвеси над Господарката. Нейната крехка красота беше изчезнала. Лицето й беше бледо, с цвета на жълтеникава охра, вените й изпъкваха през кожата. Очите й изглеждаха кървави и застинали в мига на шокираща изненада.

— Грозно, жалко създание… — Мориган поклати тъжно глава.

Махна с ръка към мъртвите момичета и те дойдоха накуп в шепнещата си групичка, вдигнаха тялото на Господарката и я повлякоха през калта в посока към „Орчард“ и хълма от шлака. Постепенно, като в сън, чух, че някъде пеят птички. Светлината се променяше, въздухът ставаше по-топъл. Небето беше бледо и хоризонтът добиваше ален цвят. От седмици не бяхме виждали изгрева.

Не говорихме, просто тръгнахме между надгробните камъни към главния вход и улицата. Розуел и Дани се опитаха няколко пъти да подхванат разговор, дърлейки се за дребни неща, но не се получи. Натали все още спеше, облегната на рамото на Дрю.

Препъвах се, хванал ръката на Тейт, и започвах да откривам все по-ясно, че тя е истинска, че я има. Тя обви ръката си около мен. Болката от раната ми отслабваше все повече. Гробището ми се струваше прозрачно, като че ли го бях сънувал, както сънувах и нас шестимата, вървящи по тясната кална пътека.

Трийсет и първа глава На разсъмване

На улица „Конкорд“ лампата на верандата блещукаше сред бледата светлина на все още колебаещата се зора. Изкачихме се по предното стълбище в плътна групичка, сякаш не искахме да се отдалечаваме прекалено много един от друг.

Опитах се да завъртя дръжката, но беше заключено и трябваше да се облегна за секунда на парапета, за да спра света, който се въртеше около мен. После се стегнах, изправих се и натиснах звънеца. Когато Ема отвори вратата, погледът й се спря за миг изумено върху мен, после тя се хвърли в прегръдките ми. Бях покрит целия с кал и кръв. Отблъскващата отровна смес беше навсякъде по мен, засъхнала по палтото ми, и се прехвърли по лицето и ръцете й, но Ема не обърна никакво внимание. Изглеждаше, като че ли бе плакала цяла година.

Вътре баща ми крачеше нервно из кухнята и от време на време прокарваше ръка през косата си. Майка ми седеше търпеливо на масата, стиснала покривката, и го чакаше да спре.

Когато се струпахме на прага, и двамата вдигнаха глави към нас. Изражението на баща ми беше смесица от шок, объркване и облекчение, но най-вече облекчение. Майка ми май щеше да припадне всеки момент и така си дадох сметка колко окървавен бях всъщност.

Ема беше увиснала на рамото ми, а зад мен Тейт и близнаците изглеждаха като участници от документален военен филм. Розуел беше единственият в сравнително читав вид. Гледаше напрегнато и озадачено, като че ли беше попаднал тук по случайност.

Баща ми застана от другата страна на масата и впи поглед в мен. Във всички нас.

— Сериозно ли си ранен? Трябва ли да ходим в болницата? — Гласът му беше пресипнал и от него се носеше острата, ръждива миризма на притеснението.

Поклатих глава, облегнах се напред и подпрях здравата си ръка на масата.

— Част от кръвта не е моя.

Той кимна и потърка очите си с ръка. Майка ми се взираше в Натали, която вече се беше събудила, държеше се с ръчички за врата на Дрю и се оглеждаше любопитно из кухнята. Мама отиде до нея, хвана лицето й в ръце и се взря в очите й.

После я пусна и се обърна към мен.

— Ти ли го направи? Върнал си я обратно?

Не отговорих. Не бях аз. Поне не го направих сам.

— Слязъл си долу само за да я върнеш?

Този път кимнах. Следващият въпрос щеше да бъде: „Защо си направил нещо толкова опасно?“ или „Как ти хрумна, че това е добра идея? Не осъзнаваш ли на какъв риск си се изложил?“ Не исках да говоря за това. Тъкмо бях започнал да забравям колко безразличен бях станал за света, как беше спряло да ми пука за каквото и да било в седмиците преди да срещна Мориган. Отворих уста, за да излъжа нещо, за да й кажа някакви успокояващи думи, но истината явно е била на лицето ми, защото тя не изчака отговора ми. Прекоси кухнята и ме прегърна, обвивайки ръце около врата ми.

— Ти се върна — прошепна тя, така че никой, освен мен да не я чуе. — Можеше да изчезнеш завинаги, но се върна.

Беше ми странно да стоя така по средата на стаята и да я прегръщам. Майка ми не беше обикновено от хората, които плачат и прегръщат истерично, но сега не ме пускаше.

Направил си нещо смело — каза тихо тя, вкопчила пръсти в гърба на якето ми. — Нещо изключително смело.

Ако трябваше да съм честен и с нея, и със себе си, не бях чак толкова смел. Просто свърших мръсната работа и няколко безразсъдни глупости, а после затворих очи и се надявах нещо от това да се получи. Това не беше смелост. Но беше хубаво да знам, че тя си мисли така.

Отидох в банята и измих част от мръсотията и кръвта. По шията и по лицето ми все още имаше следи от нокти, но раната на ръката ми вече се затваряше, ръбовете на разреза се събираха един с друг под въздействието на зелената лечебна смес на Джанис. След няколко часа сигурно нямаше да има и следа от раните.

В огледалото лицето ми изглеждаше бяло и изтощено, почти мъртвешко, но очите ми бяха кафяви, а не черни и почти мъртвешко беше повече от едва жив.

Ема ме чакаше отпред в коридора, когато отворих вратата. Ризата й беше изцапана с кал и с пурпурните петна от моята кръв, полепнала по нея. За миг просто стояхме така на площадката пред стълбището и се гледахме. Тя имаше ужасно уморен вид.

— Какво ти каза тя? — попита ме най-накрая и повдигна ръката ми, за да я преметне през раменете си и да я прегърна, сякаш бях кукла, която нямаше собствена воля.

Притеглих я по-близо до себе си и се замислих за това, което мама беше казала, тези толкова редки и странни за нея думи на топлина и близост.

— Че се радва, че съм се върнал. Страхувала се е, че няма да се върна.

— Това е нейният начин да ти каже, че те обича.

— Знам.

Ема се усмихна.

— И аз те обичам. Но това си го знаеш.

Усмихнах се и я притиснах толкова силно, че тя изписка от болка.

— Винаги съм го знаел. Винаги.

Трийсет и втора глава Един от нас

Понеделник беше съвсем обикновен ден, ако въобще можеше да се каже такова нещо при тези обстоятелства. Които, трябва да призная, си бяха доста нормални. На Гентри му беше вродено да забравя необичайните неща и да се връща към ежедневието си. Всичко беше такова, каквото е било винаги.

В закусвалнята учениците бяха по-притихнали от обикновено и Алис имаше същото безжизнено изражение като Тейт в деня на погребението на Натали. Хората не избягваха Алис, както избягваха Тейт, но обикновеният й приятелски кръг не беше толкова ентусиазиран. Имах чувството, че ако можеха, щяха да изберат да бъдат другаде. Тя и Стефани се притискаха плътно една в друга, сякаш можеха да запълнят дупката, която Джена беше оставила. Всички останали бяха излишни.

Погребението на Джена беше в събота. Не отидох, но поне веднъж мисълта за това не ме караше да се чувствам самотен и изолиран. Щях да отида в гробището някой ден, да застана на неосветената земя и да погледна към гроба й, защото я познавах. Тя беше част от града, също като мен.

Докато ги наблюдавах, Тейт си проправи път през тълпата към мен. Навън беше студено, но слънчево и светлината от прозорците си играеше по лицето й. Осветяваше косата й по начин, който никой друг не можеше да види, но това нямаше значение, защото аз можех и това ми харесваше.

— Какво гледаш? — каза Розуел и се обърна да проследи погледа ми.

Лампите жужаха, но звукът не ми пречеше. Беше просто звукът на училището, звукът, който чувах, когато се лутах из света наоколо. Усмихнах се и почувствах, че се изчервявам.

— Тейт.

Розуел кимна с много сериозен вид.

— Е, спасяването на сестра й помогна доста, за да ти прости, но все пак трябва да прекарвате повече време заедно, ако наистина искаш да излизаш с нея.

Когато Тейт дойде при нас, хванах ръката й и тя ми позволи, въпреки че изглеждаше навъсена и мрачна, и бях готов да се закълна, че щеше да се усмихне, но в последния момент се прикри. След училище ме изпрати до нас. Никога не се бях чувствал удобно да каня хора вкъщи и за мен си беше новост да я попитам иска ли да влезе за малко. Тя ме остави да й взема якето и после двамата се качихме в стаята ми.

— Дръж вратата си отворена — провикна се Ема от дневната. Даваше уроци на Джанис за растежа на семената, което ми се струваше леко излишно, тъй като в Дома на яростта нямаше естествена светлина.

Не бях чул нищо за Мориган, но Джанис идваше у нас всеки ден, както винаги, и се изкушавах да призная, че двете с Ема може би наистина бяха приятелки и не общуваха само заради взаимната изгода.

Повдигнах въпросително вежди.

— Ти сериозно ли говориш?

Ема се усмихна.

— Не. Но трябва да докладвам на татко и ако той разбере, че си довел тук момиче и сте били заедно без надзор на възрастен, направо ще побеснее.

Тейт ме последва в стаята ми. Огледа се сред хаоса от разхвърляни дрехи и тетрадки.

— Тук е доста по-неподредено, отколкото си представях.

Китарата ми беше на пода в отворения си калъф. Свирех вече цяла седмица, опитвах се да уловя звука на мислите си, на нещата, които чувствах, когато лежах в криптата, студен, замаян и усмихващ се. Понякога се доближавах, но след изпълнението ми с „Распутин“ ми се струваше странно да свиря сам. Все още ми харесваше усещането за допира на струните по пръстите ми, дълбоките тонове, които се носеха от слушалките ми, но басът беше само един звук, а историите се разказваха по-добре от цяла група.

Свих рамене и отидох до леглото.

— Има цяла област от умения, които не владея. Подреждането на стаи е едно от тях.

— Поне не си губиш времето — каза Тейт подигравателно и скръсти ръце на гърдите си. — Направо към леглото, а? Да не би това да е твоят начин да ми кажеш, че ти дължа едно натискане?

Поклатих глава, наведох се през леглото и вдигнах прозореца нагоре.

След секунда Тейт ме последва на покрива.

— И без това щях да го направя. Не защото ти дължа нещо.

Седяхме така на покрива, гледахме мълчаливо към улицата. Преметнах ръка през раменете й и я притеглих към себе си.

— Какво е усещането Натали да е отново у дома?

Тя се разсмя, тръсвайки глава. После спря и си пое дълбоко дъх.

— Чудесно е, но е и страшничко. Не си бях давала сметка, но като че ли бях свикнала да я няма. Макар да я нямаше само за няколко месеца, се е променила много.

Кимнах и се сетих за загадъчната и мрачна атмосфера, която витаеше понякога около майка ми, и за всички начини, по които животът под земята можеше да промени някого.

— Всичко ще бъде наред — казах аз не защото мислех, че Натали някога отново щеше да стане същата като преди, а защото каквото и да се случеше оттук — нататък с нея, поне щеше да бъде самата себе си.

Тейт се наведе и ме целуна.

— Ти се справи добре — каза тя. — Страхувах се, че ще прецакаш всичко или че дори няма да опиташ.

— Защото бях такъв тъпанар?

Тя въздъхна и отпусна глава на рамото ми.

— Просто си мислех, че няма да пожелаеш да се забъркваш в това. Така правят хората тук, нали?

— Наистина се опитах да не се забърквам.

— Може би, но все пак стигна до края. Не се отказа и не извърна глава встрани, а това има значение.

Под нас се беше прострял цял един свят, пълен с грозни, порочни, красиви хора. Границата между двете места беше толкова тънка, едва ли можеше да се каже, че има истинско разделение — и двете се хранеха с болка и кръв, със страх и смърт, и радост, и музика.

Но засега залезът ни беше достатъчен.

Пресегнах се към Тейт, потърсих топлината на тялото й и преплетох пръстите си в нейните. Единственото нещо, което имаше значение в този миг, беше тежестта на главата й, отпусната на моето рамо. Животът ни нямаше граници, беше непредсказуем, несъвършен, но наш. Такъв беше животът в Гентри.

И такъв щеше да остане. Но ние вече щяхме да бъдем част от него.

Загрузка...