Подозренията убиват

9

Кели доведе сина на Бакети. Шестгодишният малчуган беше одрал кожата на майчиния си род и изглеждаше като малък сицилиански принц. Дино освободи Кели, после взе в скута си момчето и му разказа какво се беше случило следобед.

— А ти защо не му скроиш някой номер? — попита момчето.

Дино въздъхна тежко и погледна към Стоун.

— Личи си, че е прекарал уикенда при дядо си. — После продължи разговора със сина си: — Защото, Бен, аз съм офицер от полицията, ние не кроим номера на този или онзи. Работата ни е да арестуваме провинилите се и да ги пратим в затвора, запомни това. Хайде сега, иди да си измиеш ръцете за вечеря. Чичо Стоун ще остане да хапне с нас. — Момчето слезе от скута на баща си и се затича към стаята си.

— Благодаря ти, ще остана с удоволствие — каза Стоун.

Мери Ан се извини и тръгна към кухнята.

— Хайде да отидем в кабинета ми — предложи Дино, — да пийнем по нещо.

Стоун последва приятеля си в хубава малка стая, облицована с орехово дърво, където Дино му предложи любимия бърбън, а за себе си приготви чаша шотландско уиски. Не приличаше на кабинет или жилище на нюйоркски полицай. Имаше богата библиотека, с много книги по история, по история на изкуствата и биографии. Явно Дино притежаваше неподозирани от повечето хора широки интереси.

Стоун знаеше, че тъстът на Дино е наел този апартамент за дъщеря си при доста мъгляви обстоятелства, най-меко казано. Апартаментът беше в една сграда в Истсайд, строена на кооперативни начала от забогатели англосаксонски протестанти. Обикновено не се приемаха молби за включване в подобни сгради от хора, чиито фамилни имена завършват на гласни букви. Стоун бързо пресметна наум, че на свободния пазар този апартамент не би струвал по-малко от един и половина-два милиона долара. Знаеше, че сложна корпоративна завеса прикрива купувача на апартамента и осигурява правата на дъщеря му като собственик, и беше убеден, че до днешния ден едва ли някой полицай от Ню Йорк е прекрачвал прага на жилището. За миг си помисли какво ли би станало, ако Дино някога стане обект на задълбочено служебно разследване.

— Дойде ли ти нещо наум по тази история? — попита го Бакети.

Стоун първо си помисли, че Дино има предвид апартамента, но се усети навреме.

— Ами… не. Мителдорфер определено има сериозно алиби. Мисля си, че би трябвало да проверим племенника му от Хамбург, да се уверим, че наистина се намира в Германия. Няма да е лошо да погледнем и списъка на посетителите на Мителдорфер в затвора. — Тук направи гримаса и продължи: — Е, ако успеем да го получим от капитан Варковски, разбира се.

Дино вдигна чашата си за наздравица:

— Майната ти.

— Благодаря — поклони се театрално Стоун. — А ти измисли ли нещо?

Дина поклати глава отрицателно.

— Не съвсем. Не е ли зловещо, че престъпникът прилича на младия Мителдорфер?

— Така е. Затова си мисля, че неговият племенник от Хамбург не е лоша следа. Не бих се учудил, ако се окаже, че е емигрирал или пък че фигурира в списъка на посетителите на Мителдорфер. Освен това, много ми е интересно да разбера дали Мителдорфер няма и други роднини в САЩ, особено собствен син, за чието съществуване не е споменавал.

— Това да ти е първата работа утре — каза Дино. — Знаеш ли, хубавата част от всичко това, дето става, е, че те накара да се замислиш и за нещо друго, освен за разбитото си сърце.

— О, я стига, Дино! — направи отегчена физиономия Стоун.

— Слушай какво ще ти кажа, приятел, според мен ти вече си надживял връзката с Арингтън.

— Мислех си, че я харесваш.

— Вярно. И наистина я харесвам. Но дори ако се беше оженил за нея, тя пак щеше да ти избяга с Ванс Колдър, а това щеше да ти се отрази още по-зле.

— Първо, аз не съм зле, а и Арингтън не е такава, каквато я представяш — възрази Стоун. — Вярно е, обърках нещата — не се реших в подходящия момент, а след това, докато се наканя…

— И докато се наканиш, какво?

— Бях решил да й поискам ръката, когато тръгнем на разходка с платноходката. Бях го решил твърдо. Но тогава снежната буря я задържа в Ню Йорк и, не щеш ли се появи Колдър… ами, той беше добра възможност, а и тя нямаше основания да очаква, че аз ще бъда по-добра партия от него.

— Така значи, търсиш вината в себе си?

— Да.

— Обвини нея и ще ти стане по-леко. Най-добрият начин да направиш поносимо отсъствието на една жена, е да се настроиш против нея, да я намразиш.

— Ще опитам, няма да забравя съвета ти — каза Стоун.

— Смяташ ли, че има някакви шансове тя да напусне Колдър?

— Не. Има син от него. Вързана е вече.

— Е, няма да е първият случай, в който хора с дете се развеждат.

— Не си мисли, че и това не ми е минавало през ум.

— Защо просто не се вдигнеш до Лос Анджелис при нея?

— Аз не използвах момента навремето, а и тя направи своя избор. Сега просто трябва да свикна с положение то.

— Сигурен ли си, че детето й е от Колдър, а не от теб?

— Нали направиха всички тестове, Дино. Тя не би ме излъгала за подобно нещо.

— Е да, жените никога не лъжат.

— Защо ще ме лъже? Би дошла при мен, ако детето беше мое. Така се бяхме разбрали. А ти защо задълба по тази тема?

Дино сви рамене.

— Прецених, че този разговор може да ти бъде от полза.

— Е, прав си наистина, сега се чувствам по-добре.

— Говориш като някакъв свит скапаняк — каза Дино, след което смени темата. — Ще отделя един човек да те пази, да знаеш.

— Не е необходимо.

— Напротив! Знаеш, че този тип ви е проследил вечерта, когато е убил Сюзан Бийн.

— Тук си прав.

— Притеснявам се, че би могъл да разпознае Мери Ан някъде в града.

— Разбирам как се чувстваш.

— Ясно е, че е поработил предварително, има добра представа за начина ни на живот, очевидно ни е следил.

— Това наистина е опасно.

— На всичко отгоре не знаем колко време ще продължи тази история. Може да си е набелязал и други наши познати. Ти имаш ли връзки с момичета?

— Не, с никого.

— Не приличаш на себе си, Стоун.

— Все пак така е по-добре, нали — поне не съм принуден да се обаждам на жените и да ги предупреждавам, че някакъв луд кръвопиец броди на свобода и се забавлява.

— Той е луд, нали?

— Във всеки случай това, което върши, говори, че е ненормален, дори и да е отмъщение.

— Хрумна ли ти, че една от жертвите му изобщо не те познава? Тя просто е имала нещастието да живее срещу теб.

— Да. Излезе ли нещо от проверката на живеещите от моята страна на блока?

— Не — поклати отрицателно глава Дино, — нищо.

Всички са почтени граждани.

— Той определено я е видял през прозорците от задната страна — замислено произнесе Стоун. — В никакъв случай не я е избрал случайно.

— Искал е ти да наблюдаваш всичко — съгласи се Дино, — както и аз, може би.

— По-гадно нещо от това не бях виждал през живота си.

— Много добре разбирам чувствата ти.

Дино взе телефона и натисна един от запаметените номера.

— Бакети на телефона, свържете ме с Андерсън. Анди? Искам утре да изкопаеш досието на Хърбърт Мителдорфер. Убил е жена си преди дванадесет-тринадесет години. Искам да разпиташ някогашните му съседи от стария район, заселен с немци, мисля, че беше в Ист Ейтис. Поговори със съседите му, със собствениците на магазинчета, с всички, които си го спомнят. Най-вече провери някой знае ли дали е имал семейство, особено син или племенник; разбери нещо за приятелите му, поговори с тях… Искам да узная всичко, каквото си спомнят хората за него. Иди и на последното му работно място.

Там има една дама — Елоиз Енцберг, тя е работила с него, може би все още работи там. С нея говори много внимателно и учтиво, виж дали няма да се изпусне нещо за него. Откакто излежава присъдата си в „Синг Синг“, тя му пише редовно. Освен това поискай от надзирателите на затвора списък с посетителите на Мителдорфер за последните две години. Докладвай ми незабавно, щом откриеш нещо, искам да знам всяка подробност. Не затваряй все още. — Дино прикри микрофона на слушалката и се обърна към Стоун: — Сещащ ли се за още нещо?

Стоун повдигна вежди.

— Кажи им да разберат кои са били приятелите на Мителдорфер в затвора и дали някои от тях са били пуснати на свобода неотдавна.

— Добра идея — кимна Дино и даде съответните инструкции на Андерсън. — Не се сещам за нищо друго, което бихме могли да направим — каза на Стоун, след като свърши разговора. — А ти?

— И аз — поклати глава Стоун. — Освен, че трябва да внимаваме, трябва много да внимаваме.