Подпалвачката

1

В момента, в който Кап Холистър се сети за него, Джон Рейнбърд седеше в стаята си в хотел „Мейфлауър“ и гледаше телевизионното състезание „Остроумниците“. Беше гол. Седеше във фотьойла с чинно прибрани боси крака и гледаше програмата. Чакаше да се стъмни. След като се стъмнеше, щеше да зачака да стане късно. Щом станеше късно, щеше да зачака да превали полунощ. Щом превалеше полунощ и пулсът на хотела навлезеше в най-бавния си ритъм, щеше да престане да чака, да се качи до стая 1217 и да убие доктор Уонлес. После щеше да слезе тук долу, за да поразмишлява над предсмъртните думи на Уонлес, и по някое време след изгрев слънце щеше малко да поспи.

Джон Рейнбърд живееше в мир, в мир с почти всичко — Кап, Арсенала, Съединените Щати. В мир с Бога, сатаната и вселената. Ако все още не бе в пълен мир със себе си, то беше само защото земният му път не бе завършен. Той имаше много победи, много доблестни белези. Нямаше значение, че хората се извръщаха от него със страх и отвращение. Нямаше значение, че бе изгубил окото си във Виетнам. Нямаше значение какво му плащат. Той взимаше парите и използваше по-голямата им част да си купува обувки. Изпитваше голяма любов към обувките. Имаше къща във Флагстаф и макар да я посещаваше рядко, поръчваше да изпращат там всичките му обувки. Когато му се удадеше възможност, прескачаше до къщата си и се любуваше на колекцията от „Гучи“, „Бали“, „Бас“, „Адидас“, „Ван Донън“. Обувки. Къщата му се бе превърнала в цяла гора: навсякъде растяха обувкови дървета и той вървеше от стая в стая и се захласваше по плодовете им. Но когато бе сам, ходеше бос. Баща му, чистокръвен индианец чероки, беше погребан бос. Някой бе откраднал погребалните му мокасини.

Освен от обувки, Джон Рейнбърд се интересуваше само от две неща. Едното беше смъртта. Неговата собствена смърт, разбира се; той се подготвяше за това неизбежно събитие от двайсет и повече години. Работата му винаги бе включвала вземане-даване със смъртта — а той никога не бе учил друг занаят. С напредването на възрастта интересът му към смъртта се задълбочаваше, както художникът вниква все по-надълбоко в светлинните ефекти, както писателят прониква в психиката на героите си подобно на слепец, четящ по специалната система чрез допир. Най-силно го вълнуваше моментът на предаването на духа… на отделянето му от тялото, от познатия на човешките същества живот и преминаването в нещо друго. Как ли се чувстваш, когато си тръгваш от този сват? Дали си мислиш, че е сън, от който ще се събудиш? Очаква ли те християнският дявол с вилата си, готов да я забучи в трептящата ти душа и да я отнесе в ада като парче месо за шиш кебап? Има ли радост там? Съзнаваш ли, че умираш? Какво виждат очите на умиращия?

Рейнбърд се надяваше да има възможност да разбере. В неговия занаят смъртта често идваше бързо и неочаквано, докато мигнеш. Той се надяваше, че когато удари неговият час, ще има време да се приготви и да почувства всичко. Напоследък все по-често се взираше в лицата на жертвите си и се опитваше да открие тайната в очите им.

Смъртта го интересуваше.

Интересуваше го също и малкото момиченце, което бе подлудило всички. Тази Чарли Макджий. Кап се заблуждаваше като смяташе, че Джон Рейнбърд има само най-бегла представа за случая Макджий и съвсем никаква за „Серия шест“. В действителност Рейнбърд знаеше почти колкото самия Кап — нещо, което със сигурност щеше да му осигури крайната мярка, ако се разбереше. Те подозираха, че момиченцето притежава някаква голяма или потенциално голяма сила — ако не и цяла група от сили. Искаше му се да се срещне с това момиченце и да види какви са му силите. Той знаеше, че и Анди Макджий обладава, както я нарича Кап, потенциална способност за хипнотично внушение, но това не засягаше Джон Рейнбърд. Той все още не беше срещал човек, който да е в състояние да му внуши нещо.

Телевизионното състезание свърши. Започнаха новините. Нямаше нито една хубава. Джон Рейнбърд седеше, без да яде, без да пие, без да пуши, чист, празен, непокрит и чакаше да настъпи часът на убийците.

2

Предния ден Кап бе потръпнал при мисълта колко тихо стъпва Рейнбърд. Доктор Уонлес изобщо не го чу. Той се събуди от дълбок съм. Събуди се, защото нечий пръст го гъделичкаше точно под носа. Събуди се и видя, че над леглото му се е надвесило някакво кошмарно чудовище. Едно-единствено око проблясваше на слабата светлина на банята, светлината, която докторът винаги оставяше запалена на чуждо място. Там, където трябваше да е другото око, имаше само един празен кратер.

Уонлес отвори уста да изпищи, но Джон Рейнбърд защипа ноздрите му с пръстите на едната си ръка и покри устата му с другата. Уонлес се замята.

— Шшшт, тихо! — Рейнбърд говореше гальовно, като майка на бебето си, когато му сменя пеленките.

Уонлес започна да се бори по-силно.

— Ако искаш да живееш, стой мирно и не вдигай шум — рече Рейнбърд.

Уонлес вдигна поглед към него, изви се веднъж и след това се отпусна неподвижно.

— Няма ли да вдигаш шум? — попита Рейнбърд.

Уонлес кимна. Лицето му бе станало алено.

Рейнбърд свали ръцете си и Уонлес задиша шумно, на пресекулки. От едната му ноздра се процеди слаба струйка кръв.

— Кой… си ти… Кап ли… те изпрати?

— Рейнбърд — отговори той мрачно. — Кап ме изпрати, да.

Уонлес го гледаше с огромни очи в мрака. Езикът му се стрелна и облиза устните му. Както лежеше в леглото, с изритани около кокалестите му глезени чаршафи, той приличаше на най-старото дете в света.

— Аз имам пари — прошепна той в скоропоговорка. — Сметка в швейцарска банка. Много пари. Всичките са твои. Никога няма да си отворя устата. Кълна се пред Бога.

— Не ми трябват парите ти, доктор Уонлес — каза Рейнбърд.

Уонлес се взря в него, лявата страна на устата му се хилеше налудничаво, а левият клепач беше клюмнал и треперещ.

— Ако искаш да бъдеш жив, като изгрее слънцето, ще ми говориш, доктор Уонлес. Ще ми изнесеш лекция. Аз ще представлявам курс от един човек. Ще бъда внимателен като отличник. И ще те възнаградя с живота ти, който да изживееш далече от погледа на Кап и Арсенала. Разбираш ли ме?

— Да — изхриптя Уонлес.

— Съгласен ли си?

— Да… но какво?…

Рейнбърд допря два пръста до устните му и доктор Уонлес моментално млъкна. Мършавите му гърди бързо се вдигаха и падаха.

— Ще ти дам заглавие от две думи и започваш лекцията. Тя трябва да включва всичките ти знания, подозрения и теории по въпроса. Готов ли си за тези две думи, доктор Уонлес?

— Да.

— Чарлин Макджий — произнесе Рейнбърд и Уонлес започна да говори. Отначало думите му идваха бавно, а после започнаха да набират скорост. Той говореше. Даде на Рейнбърд пълно описание на опитите със „Серия шест“ и на фаталния експеримент. Много от казаното Рейнбърд вече го знаеше, но Уонлес запълни и известно количество бели петна. Професорът премина през цялата проповед, която бе изнесъл сутринта на Кап, и сега тя попадна на добра почва. Рейнбърд слушаше внимателно, мръщеше се тук и там, леко изръкопляска и се закиска на метафората с тоалетното обучение. Това поощри Уонлес да заговори още по-бързо и щом започна да се повтаря, както правят старците, Рейнбърд отново се пресегна, защипа носа му с една ръка и покри устата му с другата.

— Съжалявам.

Уонлес зарита и се замята под теглото на Рейнбърд. Той приложи още натиск и когато съпротивата на Уонлес взе да намалява, внезапно пусна ноздрите му. Дъхът на Добрия доктор изсвистя като въздух от пробита гума. Очите му се въртяха диво в орбитите си като на полудял от страх кон… но все още твърде трудно се виждаха.

Рейнбърд стисна яката на пижамата му и го издърпа напреко на леглото, така че студената бяла светлина от банята да пада право върху лицето му.

Тогава отново защипа ноздрите му.

Един мъж може понякога да издържи над девет минути без въздух и да не получи доживотно увреждане на мозъка, ако остане напълно неподвижен; една жена, с малко по-голям капацитет на белите дробове и малко по-ефикасна система за отделяне на въглероден двуокис, може да преживее и десет или дванайсет минути. Разбира се, съпротивата и ужасът допълнително скъсяват времето на оцеляване.

Доктор Уонлес се бори енергично четирийсет секунди, след което силите взеха да го напускат. Ръцете му удряха едва-едва разкривеното, гранитно лице на Рейнбърд. Петите му приглушено барабаняха в затихващ ритъм по мокета. Изпод мазолестата длан на Рейнбърд потече лига.

Сега беше моментът.

Рейнбърд се наведе към Уонлес и взе да изучава очите му с детско любопитство.

Но пак беше същото, все същото. Очите загубиха страха си и на негово място се изписа недоумение. Не учудване, нито проумяване, осъзнаване или страхопочитание, а недоумение. За миг тези две недоумяващи очи се втренчиха в едното на Джон Рейнбърд и той усети, че го виждат. Вероятно размазано и все по-бледо, докато докторът напускаше тялото си, но го видяха. После се изцъклиха и всичко свърши. Доктор Джоузеф Уонлес не пребиваваше повече в хотел „Мейфлауър“; Рейнбърд седеше на леглото му с една кукла в естествена големина.

Той продължи да стиска устата и ноздрите на куклата. Ще постои така за по-сигурно още десет минути.

Замисли се над разказа на Уонлес за Чарлин Макджий. Възможно ли е едно малко дете да владее такава сила? Навярно е възможно. В Калкута бе видял как един мъж забива ножове в тялото си — в краката, в корема, в гърдите, във врата си — и после ги изважда, без да останат никакви рани. Вероятно е възможно. И сигурно е… интересно.

Увлечен в тези разсъждения, изведнъж се улови, че се чуди какво ли би било да убиеш дете. Никога не беше правил такова нещо съзнателно (макар че веднъж бе поставил бомба в един самолет, която избухна и уби до един шейсет и седемте пътници на борда, а между тях сигурно е имало и деца, но то не бе същото, не бе така лично). В неговата работа не се налагаше често да се убиват деца. В края на краищата той не работеше за някоя терористична организация, въпреки че на някои — като страхопъзльовците в Конгреса например — много им се щеше да я изкарат такава. В края на краищата това бе една научна организация.

Може би с детето ще бъде различно. Може би накрая ще види друго изражение в очите му, а не само недоумението, което го караше да се чувства толкова празен и толкова… да, наистина толкова тъжен.

Може да открие част от това, което имаше нужда да научи в смъртта на едно дете.

Дете като Чарли Макджий.

— Моят живот прилича на правите пътища в пустинята — прошепна Джон Рейнбърд и се вгледа съсредоточено в мътносините топчета, които доскоро бяха очите на доктор Уонлес. — Но твоят живот изобщо не е никакъв път, приятелю… мой добри приятелю.

Той целуна Уонлес първо по едната, а после и по другата буза. След това го издърпа обратно върху леглото и хвърли отгоре му един чаршаф. Той кацна като парашут и очерта щръкналия и вече ненужен нос на Уонлес сред бялата си морава.

Рейнбърд излезе от стаята.

Тази нощ той се отдаде на размишления за момиченцето, което можеше да пали с мисълта си. Посвети му много време. Чудеше се къде е, какво си мисли, какво сънува. Чувстваше се изпълнен с нежност към него, с желание да го покровителства.

И когато се унесе, малко след шест сутринта, вече беше сигурен: момиченцето ще бъде негово.