Пожарът

Албедо

Бялата земя

Янина, Албания

Януари 1822 г.

Одалиските, прислужнички в харема на Али паша, прекосяваха заледения мост над мочурището, когато чуха първите писъци.

Хаидѐ, дванайсетгодишната дъщеря на пашата — сграбчи ръката на най-близката от трите й придружителки, до една около петнайсетгодишни, и затаили дъх, момичетата се взряха в мрака. По протежението на отсрещния бряг на огромното езеро Памвотис примигваха факли. Нищо повече.

Писъците ставаха все по-пронизителни, все по-чести — дрезгави, давещи се крясъци, сякаш диви зверове се биеха в гората. Но крясъците бяха на хора — не на ловци, а на преследвани. Мъжки гласове, изтънели от страх, се носеха над езерото.

Самотен керкенез изпляска сепнато с криле сред замръзналите тръстики пред лицата на скупчените девойки, прелетя мълчаливо край тях, устремен след плячката си в дрезгавината, предшестваща зората. Не мина много и виковете и факлите изчезнаха, сякаш мъглата ги погълна. Притъмняло, езерото потъна в сребриста тишина, много по-зловеща от виковете преди миг.

Нима се беше започнало?

Тук, на полюшващия се дървен мост, скрити само от заобикалящите ги гъсти треви на мочурището, одалиските и младата им повереница не знаеха какво да правят — да се върнат обратно в харема на малкото островче зад тях или да продължат, както им беше заповядано, през мочурището до изпълнения с пара хамам, банята на самия край на брега. Заповедта гласеше: под страх от сурово наказание да заведат там дъщерята на пашата преди зори. Край хамама щеше да я чака конен ескорт, за да я отведе при баща й под прикритието на нощния мрак.

До този момент пашата не бе издавал подобно нареждане. Неподчинението бе немислимо. Хаидѐ беше облечена за път, с плътно прилепнали панталони от дебела кашмирена вълна с поръбени с кожа ботуши. Но одалиските, застинали нерешително насред моста, разтреперани по-скоро от страх, отколкото от студ, не смееха да помръднат. Хаидѐ разбираше, че след дванайсет години защитен от всякакви опасности живот тези наивни провинциални момичета предпочитат топлината и относителната сигурност на харема, заобиколени от роби и наложници, пред леденото зимно езеро и неговите незнайни опасности. В интерес на истината и Хаидѐ предпочиташе същото.

Мълчаливо помоли да получи някакъв знак, който да й подскаже какво означаваха ужасните писъци преди малко.

Сякаш в отговор на молбата си в тъмната утринна мъгла над езерото тя различи светлина от огън на отсрещния бряг, пламъци осветиха масивните очертания на двореца на пашата. Построени на издаден нос, назъбените стени от бял гранит с проблясващи в мъглата минарета, сякаш се издигаха от водата — Демир Куле, Желязната кула. Дворецът бе част от укрепена със стени крепост, застанала на подстъпа към широкото десет километра езеро в състояние да издържи атаката на десетхилядна армия. Двегодишната въоръжена обсада от страна на османските турци доказа, че крепостта е непревземаема.

Непревземаема като целия този планински, осеян с остри върхове къс земя — Шкипетария, страната на орлите. Девствено, непревземаемо място, населено с независими, непобедими хора, наричащи себе си тоски, „суровите“, заради грубите, грапави скали от вулканична пемза, сред които се бяха родили. Турците и гърците я наричаха Албания — Бялата земя, заради каменистите зъбери, увенчани с вечен сняг планински върхове, които я бранеха от всякакви нападения, по вода или по суша. Жителите й, най-древното племе в Югозападна Европа, все още говореха древен език, много по-стар от илирийския, македонския или гръцкия — наричаше се кимерски. Никой друг на света не го разбираше.

Най-своенравен и загадъчен сред тях беше бащата на Хаидѐ, червенокосият Али паша, известен като Аслан, Лъва. Това прозвище той носеше от четиринайсетгодишен, когато заедно с майка си и нейната банда главорези отмъстил за смъртта на баща си по правилата на хак — кръвната вражда, и така си възвърнал властта над град Тебелен. Първата от множеството негови безмилостни победи.

Днес, седемдесет години по-късно, Али Тебелени, валия на Румелия и паша на Янина, беше създал флот, който съперничеше на алжирския, и бе завладял всички крайбрежни градове чак до Парга, едновремешното венецианско владение. Не се боеше от никого, нямаше кой да го заплаши нито от изток, нито от запад. Той представляваше най-могъщата военна сила в обширната Османска империя след султана в Константинопол. Всъщност бе станал твърде могъщ. Тъкмо в това се състоеше проблемът.

От няколко седмици Али паша се бе уединил в малък манастир сред огромното езеро. С него бяха само дванайсет от най-доверените му поддръжници и Василики, любимата му жена, майка на Хаидѐ. Пашата чакаше заповед за помилване от султан Махмуд II в Константинопол — заповед, която закъсняваше вече осми ден. Единствената и последна гаранция за живота на пашата беше Демир Куле. Шест батареи оръдия британско производство защитаваха крепостта, но освен това в основите й бяха заложени девет хиляди килограма френски експлозиви. Пашата беше заплашил да разруши укреплението, да го хвърли във въздуха, заедно с всички съкровища и останалите хора в него, ако обещаната от султана заповед за помилване не пристигне.

Хаидѐ разбираше, че това е причината Али паша да изпрати да я доведат посред нощ, в този последен, решителен час. Баща й имаше нужда от нея. Тя се зарече да прогони всичките си страхове.

В този миг сред мъртвата тишина Хаидѐ и спътничките й чуха звук. Тих, но ужасяващ. Идваше отблизо, източникът му се намираше на метри от тях, от другата страна на високите треви.

Звук от весла, загребващи във водата.

Момичетата притаиха дъх и наостриха уши. Протегнеха ли ръка, щяха да докоснат самите весла.

През гъстата сребриста мъгла, плъзгайки се по водата пред очите им, минаха три издължени лодки. Виждаха мъжете на веслата като неясни сенки — във всяка лодка имаше по десет или дванайсет души. Навярно бяха повече от трийсетина. Силуетите им се полюшваха ритмично.

Хаидѐ с ужас осъзна, че тези лодки вероятно отиваха на едно-единствено място. Едно-единствено нещо се намираше отвъд мочурището — там, в средата на грамадното езеро. Лодките и техните потайни гребци се бяха отправили към Острова на боровете, а на него се намираше манастирът — последното убежище на Али паша.

Даваше си сметка, че трябва да се добере до хамама час по-скоро, да стигне до брега, където я чакаха конниците. Разбра какво означаваха страховитите писъци и последвалата ги тишина, както и малката клада. Предупреждения към онези, които чакаха зората да изгрее на острова сред езерото, от хора, рискували живота си, за да запалят кладата. Сигналите бяха отправени към баща й.

Всичко това означаваше, че непобедимата Демир Куле е превзета без нито един изстрел. Смелите албански защитници, удържали крепостта в продължение на две години, са били сломени в мрака на нощта чрез измама или предателство.

Хаидѐ разбра още нещо — лодките, които бяха видели, не са какви да е.

Това бяха турски лодки.

Някой бе предал баща й. Някой бе предал Али паша.

Изправен в мрака високо на камбанарията на манастира „Свети Пантелеймон“ на Острова на боровете, Мехмет ефенди стискаше далекогледа си и с необичайна тревога и трепет очакваше първия светлик на зората.

Тревогата бе нещо необичайно за него, защото обикновено отлично знаеше какво ще донесе всеки следващ изгрев на зората. Предвиждаше бъдещето и често с точност до секундата определяше времето на предстоящите събития. Мехмет ефенди не бе само пръв министър на Али паша, но и негов главен астролог. Никога не грешеше в предвижданията си за изхода на някоя битка или на някой хитър политически ход.

Тази нощ облаците скриха звездите и луната, но на астролога сега те не бяха нужни. Бе разчел вече посланието им. През последните няколко дни и седмици поличбите бяха от ясни поясни. Тяхното значение обаче все още го тревожеше. Защо ли, недоумяваше той. Нали в крайна сметка нещата се бяха подредили? Всичко предсказано щеше да се сбъдне.

Дванайсетте бяха тук — не само генералът, но и шейховете, и муридите2 на Ордена, дори престарелият велик Баба бе вдигнат от одъра и донесен тук на носилка през планините Пинд, само за да присъства на събитието. Събитие, чакано вече хиляда години, още от дните на халифите Ал-Махди и Харун ал-Рашид. Избраните бяха по местата си, поличбите бяха налице. Какво можеше да се обърка?

Изправен мълчаливо до Мехмет, стоеше предводителят на войските на пашата — генерал Атанасий Вая, чиито блестящи военни стратегии бяха държали османската армия притисната до стената през последните две години.

За тази цел Вая беше платил на наемниците клефти да охраняват високопланинските проходи срещу всяка атака. Не пропусна да обучи и елитните албански воини — паликарите3, на пашата във франкските похвати на партизанския бой и саботажа. В края на последния месец — рамадан, когато офицерите на султан Махмуд се бяха събрали до един в Бялата джамия в Янина за празнична молитва, Вая нареди на паликарите да опожарят храма и да избият всичко живо вътре. Турските офицери заедно с цялата джамия загинаха в огъня. Но най-гениалният ход на Вая включваше личната гвардия на султана — еничарите.

Изроденото вече потомство на османските султани не напускаше често удобството на харемите, на „Златната клетка“ и двореца Топкапъ в Константинопол и разчиташе открай време да попълва войската си чрез девшурмето — кръвния данък, налаган на затънтените християнски провинции. Всяка година едно от всеки пет християнски момчета бе отвеждано насила от селото си, докарвано в Константинопол, насила му налагаха да приеме исляма, след което влизаше в армията на султана. Девшурмето съществуваше от петстотин години въпреки повелите на корана да не се прилага насилственото приемане на исляма и да не се продават мюсюлмани в робство.

Тези момчета, както и техните приемници или потомци, постепенно се превърнаха в могъща и неумолима сила, която дори Високата порта вече не можеше да контролира. Когато не бяха заети с друго, еничарите предизвикваха безредици дори в столицата и ограбваха мирни граждани на улицата. Не се свеняха и да свалят султаните от престола им. Такива еничарски преврати бяха погубили двамата предшественици на султан Махмуд Втори. Ето защо бе решен да сложи край на всичко това.

Неочакван проблем промени плановете му. Проблемът беше тъкмо тук — в Бялата земя. Този проблем принуди султан Махмуд да изпрати войските си през планините, за да държат тези територии под обсада вече цели две години. Заради него грамадната армия стоеше пред стените на крепостта и се готвеше да засипе с огън Демир Куле. Същият проблем стана причина през това време турците да не постигнат никакъв успех. Еничарите още не бяха разрушили крепостта. Пак този проблем даваше на Мехмет ефенди и на генерал Вая известна увереност, докато стояха в предутринния здрач на камбанарията и наблюдаваха.

Имаше само едно нещо, пред което еничарите благоговееха и продължаваха да благоговеят през всичките петстотин години откак съществуваше техният военен корпус. А именно свещената памет на Хаджи Бекташ Вели — човек, основал през тринайсети век религиозния Орден на бекташите, дервишите суфити. Хаджи Бекташ беше пир на еничарите — техен светец покровител.

Това беше и истинската причина, поради която султанът толкова се боеше от собствената си войска и попълваше числото й с наемници, събрани от различни пашалъци, от различни краища на обширните си владения.

Еничарите се бяха превърнали в опасност за самата империя. Подобно на зилотите, те полагаха специална клетва, изтъкана от тайнствени религиозни фрази. Нещо повече. Те се кълняха във вярност само към своя пир, а не към рода на Осман, нито към султаните, уловени в собствения си капан там, в „Златната клетка“ на залива Златния рог.

Мехмет ефенди и генерал Вая изпитваха истинско облекчение от факта, че най-великият жив представител на бекташите — деде, най-старият Баба, бе минал дългия път през планините, за да е тук тази нощ. Да присъства на събитието, така очаквано от всички. Баба единствен знаеше истинските тайни, предвещани от поличбите.

И въпреки всичко нещо не беше наред.

— Това е поличба, която не разбирам — обърна се първият министър към генерал Вая в мрака на манастирската камбанария.

— Звездите ли казват нещо? — попита Вая. — Но, приятелю мой, ти сам твърдеше, че те не сочат нищо тревожно. Последвахме астрологичните ти предписания до последната подробност. Както винаги казваш, да си далновиден, значи да си със звездите, а да си против тях, това е катастрофа! Още повече — продължи генералът, — дори предсказанията ти до едно да се окажат погрешни и крепостта да бъде разрушена с всичките си съкровища и хилядите бурета барут, всички тук сме бекташи, в това число и пашата! Водачите на еничарите може да са сменени с хора на султана, но и те все още не са направили опит да ни унищожат, докато пашата държи „ключа“, за който те всички ламтят! А и не забравяй, че разполагаме и с резервен план!

— Не се боя — каза Мехмет ефенди и подаде далекогледа на генерала. — Мисля, че става нещо, но не мога да кажа какво. Нямаше експлозия. Зората всеки миг ще настъпи. А една малка клада пламти на другия бряг на езерото…

Али паша, наречен още Аслан, Лъва на Янина, крачеше по студения, настлан с плочки под на манастирските си покои. Никога през живота си не бе изпитвал такъв ужас, макар, разбира се, да не се боеше за себе си. Добре знаеше какво ще се случи с него съвсем скоро и не си правеше никакви илюзии. Отлично познаваше методите на турците от другата страна на езерото.

Ясно му беше какво предстои — неговата собствена глава щеше да бъде набучена на копие, точно като главите на двамата му клети синове, доверили се на султана. За дългото пътуване през морето щяха да я посипят със сол, после щеше да бъде занесена в Константинопол като предупреждение към другите паши, дръзнали да вдигнат глава. После щяха да я нанижат на железните остриета високо над вратите на двореца Топкапъ, Високата порта, за да разколебава неверниците, ако решат да се бунтуват.

Али паша съвсем не беше неверник, нищо че жена му беше християнка. За нея се боеше той, за нея и за малката Хаидѐ. Дори не смееше да си помисли какво ги очаква след неговата смърт. Любимата съпруга и нейната дъщеря — ето с какво щяха да го изтезават турците, дори и след смъртта.

Помнеше деня, в който срещна за първи път Василики — за този ден се разказваха много легенди. Тя бе на дванайсет — на възрастта на Хаидѐ сега. Яхнал Дервиш — гордия си албански жребец, покрит с пищни украшения, пашата бе влязъл в селото й, заобиколен от воините паликари — широкоплещести, дългокоси и сивооки мъже, облечени в пъстри бродирани аби и рунтави овчи ямурлуци, в чиито пояси бяха втъкнати кинжали и револвери с инкрустирани дръжки. Бяха тръгнали на наказателна мисия срещу селото по заповед на Високата порта.

Самият паша, тогава шейсет и четири годишен, представляваше забележителна гледка с обкования с рубини ятаган и преметнат през рамо инкрустиран със седеф и сребро мускет, подарък от император Наполеон. В този ден младата Василики го помоли да пощади нейния живот и живота на семейството й. Нима бяха минали седемнайсет години оттогава? Пашата я осинови и я доведе в Янина.

Момичето израсна в охолство в палатите му, сред дворове с мраморни фонтани, сенчести градини с чинари, портокалови дървета, нарове, лимони и смокини, в пищни покои, украсени с бродирани килими, севърски порцелан и полилеи от венецианско стъкло. Бе отгледал Василики като своя дъщеря, беше я обичал повече от собствените си деца. Когато тя навърши осемнайсет и вече носеше Хаидѐ в утробата си, пашата се ожени за нея. Никога след това не бе съжалявал за този свой избор. До днес.

Ето че вече щеше да се наложи да изрече истината.

Васия. Васия! Как бе допуснал това да се случи? Може би причината бе във възрастта му. На колко ли беше вече? Дори не можеше да си спомни. Над осемдесет? Лъвските му дни бяха свършили. Нямаше да живее повече. Това бе сигурно. Късно бе да се спаси, бе късно да спаси дори любимата си съпруга.

Имаше обаче нещо друго, нещо, което в никакъв случай не трябваше да попада в ръцете на турците, нещо с несравнима стойност. То беше по-важно от живота и смъртта. Заради него Баба бе изминал този дълъг, дълъг път.

Заради него пашата бе изпратил момчето при хамама да посрещне Хаидѐ. Младото момче на име Каури, еничарина — той беше „пемптос“, „петият“, момче на девшурмето, едно от онези християнски момчета, едно от всеки пет, събирани всяка година през последните пет века, за да попълват редиците на еничарите.

Но Каури не беше християнин. Той бе роден в исляма. Според Мехмет ефенди момчето бе част от поличбите, може би дори единственият, на когото можеха да разчитат за изпълнението на тази отчаяна и опасна мисия.

Али паша се молеше на Аллах да не са закъснели.

Силно разтревожен, Каури се молеше за същото.

Пришпори едрия черен жребец напред по тъмния езерен бряг. Хаидѐ се притискаше здраво към гърба му. Заповедта беше да я доведе на острова без шум, под прикритието на мрака.

Но младата дъщеря на пашата и уплашените й прислужнички бяха пристигнали при хамама с вестта за турските лодки, които вече гребяха през езерото, и Каури заряза всяка предпазливост. Веднага разбра, че от този миг нататък всички последни заповеди се отменят, че правилата вече са други.

Врагът напредваше бавно в старанието си да остане незабелязан — така бяха казали момичетата. Каури знаеше, че за да стигнат острова, турците трябва да гребат още почти седем километра. Той и Хаидѐ щяха да заобиколят езерото по брега до тайното място, където бе завързал малката лодка сред тръстиките. Това щеше да съкрати времето им за пътуване наполовина — напълно достатъчно.

Каури трябваше да изпревари турците и да предупреди Али паша.

На отдалечената стена на огромната манастирска кухня въглените искряха в оджака — ритуалното огнище под свещения котел на Ордена. В олтара отдясно вече горяха дванайсет свещи, а сред тях, точно в средата, пламтеше тайната свещ. Всеки, който влезеше тук тази вечер, трябваше да прескочи свещения праг и да не докосва колоните отстрани.

В средата на помещението Али паша, най-могъщият управител в Османската империя, лежеше по очи на молитвеното си килимче, проснато на студения каменен под. Пред него сред куп възглавници седеше великият Баба Шемими, посветил пашата в тайните на Ордена преди много години. Старецът бе пиримуганът, съвършеният Водач, на всички бекташи по света. Съсухреното лице на Баба, сбръчкано като изсъхнал плод, бе озарено от древна мъдрост, постигната през дългите години следване на Пътя. Говореше се, че Баба Шемими е над сто години.

Той седеше увит в дебелата си дреха сред куп възглавници и напомняше крехко, изсъхнало листо, долетяло сякаш от небето. Носеше древната Елифи Так, чалмата с дванайсет дипли, завещана на Ордена от самия Хаджи Бекташ Вели преди петстотин години. В лявата си ръка Баба държеше ритуалния жезъл от черничево дърво, увенчан с палихенк — свещения камък от дванайсет дяла. Дясната му ръка лежеше върху сведената глава на пашата.

Баба огледа стаята и всички коленичили в кръг на пода — генерал Вая, Мехмет ефенди, Василики, воините — шейхове и муриди на суфисткия Орден на бекташите. Тук бяха и техните домакини през последните седмици на малкия остров, няколко гръцки православни монаси, приятели на пашата и духовни наставници на Василики.

От едната страна бяха коленичили младият Каури и дъщерята на пашата, Хаидѐ. Тъкмо те донесоха злокобната вест, поради която самият Баба дойде на тази среща. Бяха свалили окаляните пътни наметки и както всички останали бяха изпълнили ритуалното измиване, преди да влязат в светилището и да застанат близо до светия старец.

Баба завърши благословията и вдигна ръка от главата на Али паша, който се изправи, поклони се ниско и целуна ръба на наметката на Баба. После застана до другите в кръга. Всички разбираха в колко тежка ситуация се намират. Следващите думи на Баба Шемими щяха да бъдат от изключително значение и присъстващите се напрегнаха да ги чуят.

— Nice sirlar vardir sirlardan içli. Съществуват много тайни и тайни в тайните — започна старецът.

Това беше познатото кредо на суфитите — истина, която трябваше да знае не само всеки шейх, но и всеки „муршид“4, да я помни при посвещението си, както и после, когато следва Пътя през „четирите порти“ на Съществуването.

Каури се питаше как някой може да мисли за някакви си тайни, когато турците всеки момент щяха да стъпят на острова. Крадешком хвърли поглед към Хаидѐ до него.

Сякаш прочел мислите на младежа, Баба се разсмя високо. Звукът бе остър и дрезгав. Всички в кръга вдигнаха изненадано поглед, но истинската изненада тепърва предстоеше — с известно усилие Баба опря черничевия жезъл сред възглавниците, надигна се и ловко се изправи на крака. Али паша скочи и посегна да подкрепи стария си учител, но бе отпратен с едно махване на ръката.

— Навярно се чудите защо става дума за тайни, когато неверници и вълци душат прага ни! — възкликна той. — Съществува само една-единствена тайна, за която трябва да говорим сега, миг преди зората да изгрее. Али паша я пази за нас дълги, дълги години и я опази добре. Точно тя е накарала пашата да дойде на този скалист остров. Заради тайната са дошли и вълците отвън. Мой дълг е да я споделя с вас и да ви обясня защо ние всички трябва да я защитаваме на всяка цена. До края на днешния ден всеки от нас ще бъде сполетян от различна съдба — някои ще се бият до смърт, други ще бъдат заловени от турците и ще ги постигне участ, по-лоша от смъртта. В тази стая има само един човек, който може да спаси нашата тайна. Благодарение на младия боец Каури момичето пристигна тъкмо навреме.

С усмивка Баба кимна към Хаидѐ, а останалите се обърнаха и впериха очи в нея. Гледаха я всички, освен майка й. Тя се бе взряла в Али паша, а на лицето й се четеше смесица от любов, тревога и страх.

— Длъжен съм да ви кажа нещо — продължи Баба Шемими. — Тайна, която се пази и се предава от поколение на поколение в продължение на векове. Аз съм последният от дълга редица водачи, посвещавали последователите си в тази тайна. Принуден съм сега да разкажа историята й ясно и с малко думи, но трябва да успея да я разкажа, преди да нахълтат убийците на султана. Всички вие трябва да проумеете стойността на това, за което се борим, както и да разберете защо е толкова важно да го опазим, дори с цената на живота си.

— Всички знаете онзи ред от хадисите5 на пророка Мохамед — продължи старецът, — всеизвестните думи, издълбани над входа на всяко светилище на бекташите, думи, приписвани на самия Аллах:

Аз бях Скрито Съкровище и исках да ме намерят, затова сътворих Творение, чрез което да бъда познат…

— Историята, която ще ви разкажа, е за едно друго скрито съкровище с върховна ценност, но криещо страшна опасност. Съкровище, търсено в продължение на хиляда години. През това време само духовните водачи знаели произхода му и истинското значение, скрито в него. Сега ще споделя с вас всичко това.

Присъстващите закимаха. Разбираха значението на посланието, което Баба щеше да им предаде, важността на самия факт на присъствието на светия старец тук. Никой не продума, Баба свали от главата си Елифи Так, постави я на възглавниците и хвърли дългата си наметка от овча кожа. Застана пред тях, облечен само в простия си вълнен кафтан. Опрян на черничевия жезъл, Баба започна своя разказ…

През година 138-ма от Егира — 755 г. по християнския календар — в град Куфа, близо до Багдад, живеел великият суфистки математик и учен Ал-Джабир ибн Хайан от Хурасан.

Написал множество научни трактати, сред които и „Книги на равновесието“ — труд, заради който нарекли Джабир „баща на ислямската алхимия“.

Малко хора знаят, че Джабир бил последовател на един друг учен, живеещ в Куфа — Джафар ал-Садик, шести имам на шиитския клон на исляма след смъртта на Пророка и пряк наследник на Мохамед по линията на Фатима, дъщерята на Пророка.

По онова време шиитите не приемали владичеството на халифите за законно. Не го приемат и днес. Халифите оформили сунитския клон на исляма — към него принадлежат приятелите, поддръжниците и непреките роднини на Пророка, които нямат кръвна връзка с него.

Стотици години след смъртта на Пророка Куфа продължавал да бъде гнездо на размирици и бунт срещу властта на двете последователни сунитски династии, завладели междувременно половината свят.

Независимо че халифите в близката столица Багдад били до един сунити, Ал-Джабир открито и безстрашно — или по-скоро от глупост, както твърдели някои — посветил мистическия си алхимичен трактат „Книги на равновесието“ на своя известен учител — шестия имам Джафар ал-Садик. Джабир отишъл още по-далеч. В посвещението към трактата заявил, че е само посредник на мъдростта на Ал-Садик и че от него, от своя учител, е получил цялата тавил — науката на духовната херменевтика, позволяваща символично тълкуване на скритите смисли на Корана.

Само това признание било достатъчно да унищожи Джабир в очите на силните на деня тогава, до един вярващи сунити. Десет години по-късно обаче, през 765 г. след Христа, се случило нещо дори още по-опасно — шестият имам Ал-Садик починал. Джабир, като известен учен, бил повикан в двора в Багдад да приеме длъжността главен аптекар. Той запазил тази длъжност първо при халифа Ал-Мансур, а после при неговите наследници Ал-Махди и Харун ал-Рашид, прочул се с ролята си в „Хиляда и една нощ“.

Властта на сунитския халифат била известна с това, че издирвала, арестувала и унищожавала всички текстове, съдържащи и намек за това, че би могло да съществува някакво друго тълкуване на свещения закон или някаква друга различна посока, в която да поеме интерпретацията на значението на думите на Пророка и на записаното в Корана.

С пристигането си в Багдад Ал-Джабир ибн Хайан, като учен и суфит, заживял в страх, че след смъртта му е възможно неговото тайно знание да изчезне, след като вече няма да има кой да го пази и предава на бъдните поколения. Трябвало бързо да намери сигурен начин, по който да предаде древната мъдрост на бъдещето, да й придаде такава форма, че да не може нито да бъде лесно разчетена от непосветени, нито да бъде унищожена от тях.

Скоро великият учен попаднал точно на такава възможност, каквато му била необходима — това станало по много необичаен и неочакван начин.

Халифът Ал-Мансур обичал да прекарва свободното си време в игра на шах. Била донесена от арабите по време на завладяването на Персия от исляма век по-рано.

Ал-Мансур заповядал на своя велик алхимик да създаде фигури, като използва за изработката им уникални метали и сплави, резултат единствено на тайните на алхимията, а след това да инкрустира и вплете в тях скъпоценни камъни и символи, разбираеми за посветените в алхимията.

Заповедта дошла като дар свише за Ал-Джабир, сякаш самият архангел Гавраил му я изпратил. Тя давала възможност на учения, от една страна, да изпълни нареждането на своя господар, а от друга — да предаде на бъдещето своята древна и забранена мъдрост под самия нос на халифата.

За изработката на шаха били необходими десет години и участието на десетки майстори занаятчии. Той бил завършен и представен на халифа в дните на байрама през година 158-ма от Егира, или през 775 г. след Христа. Десет години след смъртта на имама, вдъхновил тайните, заключени в него.

Шахът бил великолепен. Квадратите на дъската с размери метър на метър, инкрустирани със скъпоценни камъни, някои с големината на яйце на пъдпъдък, искряли от чисто сребро и злато. Всички в двора на Абасидите в Багдад били възхитени от това чудо. Но никой не знаел, че придворният алхимик е закодирал в шаха велика тайна — тайна, която се пази и до днес.

Част от нея са свещените числа 32 и 28.

Трийсет и две е броят на буквите в персийската азбука — тях Ал-Джабир въплътил в трийсет и двете златни и сребърни фигури на шаха.

Числото двайсет и осем, броят на буквите в арабската азбука, било записано чрез код, издълбан върху всеки един от двайсет и осемте квадрата, образуващи най-външния ръб на шахматната дъска. Това били два от многото ключове, използвани от бащата на алхимията, за да предаде мъдростта си на посветените от всички бъдни епохи. Всеки ключ разкодирал само част от общата велика тайна.

Ал-Джабир дал име на своето великолепно творение — нарекъл го Шаха на Тарик’ат, ключа към тайния Път.

Баба изглеждаше изтощен към края на своя разказ, но остана прав.

— Фигурите, за които ви разказвам, съществуват и днес. Халифът Ал-Мансур скоро разбрал, че крият тайнствена сила, тъй като около тях се разразили доста битки — дори в самия двор на Абасидите в Багдад. През следващите двайсет години шахът няколко пъти сменял собствениците си, но това е друга история, при това много по-дълга. Най-после тайната му била сигурно защитена — лежала заровена в продължение на хиляда години. До наши дни.

Преди трийсет години, в зората на Френската революция, шахът напуснал скривалището си в Баските Пиренеи. Днес фигурите му са разпръснати по света и тайните са изложени на опасност. Деца мои, наша задача е да върнем този велик шедьовър на мъдростта на онези, за които е бил предназначен и към които са адресирани тайните му. Шахът е бил изработен за нас, суфитите, и ние единствени сме пазителите на светлината му.

Али паша се изправи и помогна на светия старец да седне отново сред възглавниците.

— Баба каза думата си, но е вече изтощен — обърна се пашата към останалите. После протегна ръце към малката Хаидѐ и седналия до нея Каури. Двамата младежи приближиха и застанаха пред Баба, който им направи знак да коленичат. После духна леко три пъти над главите им. Това беше üfürük cülük — благословията на дъха.

— По времето на Джабир — подхвана отново старецът — онези, които се занимавали с алхимия, наричали себе си Мехове или Въглищари, тъй като и мехът, и въглищата са част от тайното им свещено изкуство. Много от днешните наши свещени думи идват тъкмо от алхимията. Изпращаме вас двамата да поемете по таен път. Трябва да стигнете при наши приятели в една чужда страна — те също наричат себе си Въглищари. В момента обаче времето е от първостепенна важност. Трябва да отнесете със себе си нещо безценно, нещо, което Али паша пази вече трийсет години…

От заключените стаи на горния етаж на манастира се чуха викове и той замълча. Генерал Вая и останалите воини се хвърлиха към вратата.

— Виждам, че времето ни вече е изтекло — продължи той.

Пашата бързо бръкна в робата си и подаде на Баба нещо, което приличаше на голяма, тежка буца черни въглища. Той пък го подаде на Хаидѐ, но думите му бяха насочени към Каури, младия му възпитаник:

— Под тази сграда съществува подземен проход, който ще ви изведе близо до твоята лодка. Може да ви видят, но вие сте деца, едва ли ще ви задържат. Ще прекосите планините по таен път и ще стигнете морето, където ви чака кораб. Ще продължите с него на север според инструкциите, които ще ви дам — ще търсите мъж, който ще ви свърже с онези, които ще осигурят вашата защита. Този мъж от много години познава пашата и ще ви повярва, стига да му кажете паролата, която той единствен може да разбере.

— И каква е тя? — нетърпеливо попита Каури, разтревожен от блъскането и звуците от цепещо се дърво, които продължаваха да ехтят от горния етаж.

Но пашата го прекъсна. Беше прегърнал успокоително Василики през раменете. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Хаидѐ трябва да разкрие на този мъж коя е — рече Али паша.

— Коя съм аз ли? — Хаидѐ погледна объркано родителите си.

С изкривено от болка лице взе ръцете на дъщеря си в своите.

Момичето продължаваше да стиска буцата въглища.

— Дете мое — промълви Василики, — всички пазихме тази тайна в продължение на много години, но сега, както Баба вече каза, тя е нашата единствена надежда. Твоята единствена надежда.

Последните думи сякаш я задавиха и тя замълча, неспособна да продължи. Пашата отново се намеси:

— Мила моя, Васия иска да каже, че аз не съм твоят истински баща. — Той видя ужаса, изписан на лицето на Хаидѐ, и бързо добави: — Ожених се за майка ти, защото много я обичах, почти като своя дъщеря, тъй като съм много по-стар от нея. Когато се оженихме, Васия вече очакваше раждането ти. Твоят баща е друг мъж. За него тогава беше невъзможно да се ожени за нея, невъзможно е и сега. Познавам този мъж. Обичам го и му вярвам, майка ти и Баба също го обичат и му вярват. Това беше тайна, която всички ние се бяхме уговорили да пазим до деня, в който стане наложително да я разкрием.

Каури стисна ръката на Хаидѐ, защото тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Твоят баща е човек, който притежава богатство и власт — продължи пашата. — Той ще защити теб, ще защити и това, което носиш, когато му го покажеш.

Хаидѐ усещаше как в нея се борят десетки противоречиви чувства. Пашата не е неин баща? Как е възможно? Искаше й се да пищи, да си скубе косата, да плаче, но майка й, по чиито страни се стичаха сълзи, наведена над ръцете й, поклати утвърдително глава.

— Пашата е прав. Трябва да вървиш — каза Василики на дъщеря си. — Животът ти е в опасност, ако продължаваш да се бавиш. Рисковано е с теб да тръгне някой друг освен момчето.

— Но кой е моят баща? Къде е той? Какъв е този предмет, който му носим? — Внезапният прилив на гняв помогна на Хаидѐ да събере сили.

— Баща ти е прочут английски лорд — промълви Василики. — Познавам го добре и го обичам. Живя с нас в Янина в годината, преди ти да се родиш.

Тя не можеше да продължи. Следващите думи бяха отново на пашата:

— Както каза Баба, той е приятел и има връзка с други наши приятели. Живее във Венеция, до Канале Гранде. С кораб ще стигнете при него за няколко дни. Лесно ще намерите неговото палацо. Името му е Джордж Гордън, лорд Байрон. Ще му занесеш предмета, който в момента държиш, и той ще го защитава с живота си, ако се наложи. Вътре в този въглен е скрита най-ценната фигура от древния шах на Тарик’ат, създаден от Ал-Джабир ибн Хайам. Тази фигура е същинският ключ към тайния Път. Днес тя е известна като Черната царица.

Черната земя

Меса Верде, Колорадо

Пролетта на 2003 г.

Още преди да стигна къщата, знаех, че нещо не е наред. Ама никак не е наред. Макар на пръв поглед всичко да изглеждаше нормално.

От двете страни на стръмния път с безброй завои и покрит с дебел сняг, се извисяваха величествени сини смърчове. Отрупаните със сняг клони блещукаха като розов кварц на ранната утринна светлина. На върха на последното възвишение пътят бе разширен, за да образува паркинг. Спрях взетия под наем лендроувър пред входа на къщата.

Лениви кълбета сиво-синкав дим се виеха над обраслия с мъх каменен комин в средата на покрива. Силният аромат на горящо борово дърво изпълваше въздуха, а това означаваше едно-единствено нещо — след толкова много време може би нямаше да ме приветстват топло с „добре дошла“, но поне ме очакваха.

Доказваха го пикапът и джипът на майка ми, паркирани в бившата конюшня на отсрещния край на паркинга. Странно бе все пак, че снегът не е изринат и наоколо не се виждат следи от гуми. Ако ме очакваха, защо пътят не беше почистен?

След като най-после бях пристигнала тук, на единственото място в света, което някога бях наричала свой дом, човек би помислил, че ще почувствам облекчение. Но не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред.

Семейният ни дом бе построен в самото начало на миналия век за моята прапрапрабаба, девойка от първите планински бели заселници от живеещите наблизо индиански племена. Беше издигнат от дялан камък и масивни дървени трупи. Огромната хижа с форма на осмоъгълник повтаряше модела на колибите на индианците навахо. С прозорци с множество малки стъкла, обърнати към четирите посоки на света, той наподобяваше огромна архитектурна розетка.

Всяка жена от нашия род е прекарала в този дом определен период от живота си, в това число майка ми и аз… Какво ми ставаше тогава? Защо при всяко мое идване имах усещането за надвиснала скорошна опасност? Знаех защо, естествено. Майка ми също знаеше. Причината беше в онова, за което никога не говорехме. Ето защо, когато най-сетне реших да напусна този дом завинаги, майка ми прояви разбиране. Тя никога не настояваше, подобно на други майки, да присъствам на семейни събирания.

Поне така беше досега.

Идването ми днес не се дължеше на обикновена покана. Получих по-скоро призовка — кодирано съобщение, което майка ми бе оставила на телефонния секретар в жилището ми във Вашингтон, докато съм била на работа.

Мама ме канеше на празненство по случай рождения си ден. Точно в това се състоеше и проблемът. Защото истината е, че майка ми не празнуваше рождения си ден. Никога.

С това не искам да кажа, че имаше притеснения относно възрастта или външния си вид, нито пък че се стараеше да крие годините си по някаква причина. Всъщност с всяка изминала година майка ми изглеждаше все по-млада.

Истината, колкото и странно да звучи, беше, че тя не желаеше никой извън семейството да знае точната дата на рождения й ден.

Тази потайност се комбинираше и с други странности, например с факта, че през последните десет години живееше сама на този планински връх като отшелник, откак… Откакто се случи онова, за което никога не говорим. Нищо чудно, че за мнозина майка ми Катрин Велис бе странна птица.

От друга страна, не успях да се свържа с нея и да получа обяснение за внезапното й решение да организира парти. Не си вдигаше телефона, нито пък отговори на съобщенията, които оставях на секретаря тук, в хижата. А на другия телефонен номер, който беше издиктувала за връзка, липсваха последните цифри.

Изпълнена с дълбокото подозрение, че нещо не е наред, си взех няколко дни отпуск, купих си билет и хванах последния възможен полет до Кортес, Колорадо. Летяхме в снежна буря и когато кацнахме, успях да наема последното останало возило от летището.

В момента седях в лендроувъра с включен двигател и погледът ми се рееше свободно над великолепната панорама. Не бях се прибирала у дома от четири години. Всеки път, когато идвах тук, гледката ме оставяше без дъх.

Излязох от колата, без да изключвам двигателя, и потънах в дълбокия до коляно сняг.

Тук, от върха, на четири хиляди и двеста метра над Колорадското плато, виждах огромните, нагънати като талази околни върхове, високи по близо пет хиляди метра, облени в розова утринна светлина. В ясен ден като днешния човек можеше да види дори Маунт Хесперус, която индианците навахо наричаха Черната планина. Тя беше една от четирите свещени планини, създадени от Първия мъж и Първата жена.

Заедно с Бялата планина на изток (с географско название Маунт Бланка), Синята планина на юг (Маунт Тейлър) и Жълтата планина на запад (Възвишенията на Сан Франциско) те образуваха Дома на дине, както индианците навахо наричаха себе си.

И четирите планини гледаха към Четирите ъгъла, високото плато, на което се намирах, единственото място в Америка, където границите на щатите Колорадо, Юта, Ню Мексико и Аризона се събираха под прав ъгъл и така образуваха кръст.

Дълго преди на някого да му хрумне да нанесе пунктирните линии по картата, тази земя била свещена за всички, които я населявали. Ако майка ми беше решила да организира първото парти за рождения си ден от двайсет и две години насам, то много добре разбирах защо е решила да стори това точно на това място. Независимо колко години бе живяла в чужбина или далеч оттук, тя, както и всички жени от нашия род, беше част от тази земя.

Знаех, че по някаква причина връзката й със земята бе особено важна. И че това е причината да ми остави онова странно съобщение, което ме доведе дотук.

Знаех и още нещо, което бе тайна за останалите. Причината, заради която настояваше да съм точно днес в хижата. Днес, четвърти април, наистина беше рожденият ден майка ми. Рожденият ден на Кат Велис.

Взех ключовете от таблото, грабнах приготвения набързо сак от задната седалка и прокарах пъртина в снега до главния вход на стогодишната къща. Застанах пред двете огромни порти — масивни крила от дебели борови дъски, високи по три метра, украсени с два барелефа — образи на животни, които сякаш нападаха. Отляво към лицето ми се спускаше скален орел, а отдясно бе изправена на задните си крака разгневена мечка.

Независимо че времето си бе казало думата, фигурите изглеждаха доста реалистично — имаха стъклени очи и истински нокти. В началото на двайсети век хората много са си падали по разни хитри механизми и нашата врата беше сред най-добрите примери за това: когато дръпнеш напред лапата на мечката, челюстта й се отваря и разкрива ред истински и доста страховити зъби. Ако ти стиска да си пъхнеш ръката в устата й, стигаш до стар звънец и с едно завъртане известяваш хората вътре за пристигането си.

Извърших и двете действия и зачаках. Никакъв отговор. Вътре трябваше да има някой, все пак коминът пушеше. От опит знаех, че за поддържането на огъня в нашата хижа са необходими часове работа, както и херкулесовското усилие да домъкнеш дървата отвън. От друга страна, в огнище като нашето, където се побираше пън с диаметър метър и двайсет, огънят можеше да е накладен преди дни и още да гори.

Бях се озовала в доста необичайно положение — след дълъг полет и няколко хиляди километра с кола стоях в снега на върха на планината и очаквах да вляза в собствения си дом, без да знам дали има някой вътре. На всичкото отгоре нямах ключ.

Другата възможност — да газя метри дълбок сняг, за да надникна през прозореца — не ми се видя привлекателна. Защо да се мокря още, след като така и така щях да остана навън? Ами ако все пак успеех да вляза и се окажеше, че вътре няма никой? Не се виждаха следи от гуми, ски или дори от елени.

Така че направих най-умното нещо, което успях да измисля — измъкнах телефона от джоба си и набрах номера на майка ми тук, в хижата. С облекчение чух как след шестото позвъняване секретарят се включи. Надявах се, че може би е оставила на него указание за местонахождението си. Но когато чух гласа на записа, сърцето ми се сви:

— Можете да ме намерите на… — и тя издърдори същите цифри, които беше записала и на моя секретар у дома във Вашингтон. Последните две отново липсваха! Стоях пред вратата, мокра и премръзнала, но вече пламнала от объркване и яд! Къде ли се беше запиляла?

И тогава си спомних играта.

Любимият ми чичо Слава беше по-известен по света като компютърния гений и автор на книги доктор Ладислаус Ним. В детството ми той беше най-добрият ми приятел и все още го имах за такъв, независимо че не го бях виждала от години. Мразеше телефоните и беше се зарекъл никога да не си прокара телефон вкъщи. Затова пък обожаваше ребусите. Беше написал и няколко книги за тях. Помнех, че щом някой получеше от чичо Слава съобщение с телефонен номер, на който можеше да бъде намерен, бяхме сигурни, че този номер е кодирано съобщение. За него бе истинско удоволствие да измисля такива неща.

Малко вероятно бе майка ми да използва същия похват, за да се свърже с мен. Самата тя не беше много добра при дешифрирането на подобни съобщения, а и не би могла сама да измисли кодиран ребус дори животът й да зависи от това.

Още по-невероятна ми се стори идеята чичо Слава да е съставил този ребус за нея. Доколкото знаех, те двамата не си говореха от години, откакто… Откакто се случи онова, за което никога не говорехме.

Но все пак бях сигурна, че числата, записани на телефонния секретар, са кодирано съобщение.

Качих се обратно в лендроувъра и пак запалих двигателя. Да дешифрирам кодирани съобщения, за да открия майка ми, беше за предпочитане пред алтернативата да вляза в хижата с взлом или пък да отлетя обратно във Вашингтон и така и да не разбера къде е отишла в деня на празненството.

Отново прозвъних телефонния секретар и драснах на листче цифрите, които беше записала на него, така че да ги чуе всеки, който се обади. Молех се да успея да дешифрирам съобщението първа, в случай че майка ми наистина беше в беда и се опитваше да се свърже по този начин с мен.

— Можете да ме намерите на 615–263–94… — чух познатия глас.

Ръката ми трепереше, докато записвах.

Разполагах с осем цифри наместо с десет, колкото бяха необходими за провеждане на междуградски разговор. Но ако това беше един от ребусите на чичо Слава, навярно зад него не беше скрит никакъв телефонен номер. Това си беше класически десетцифрен код, чиито последни две цифри липсваха. Тъкмо в тях се криеше тайното съобщение.

Отне ми около десет минути да го разгадая. В дните, когато бях почти толкова добра в ребусите, колкото и моя шантав, но великолепен чичо, щях да се справя по-бързо. Разделих поредицата по двойки (напомням, че последните две цифри липсват) и получих следното: 61–52–63–94.

Много скоро съобразих, че ако разменя местата на числата във всяка двойка, ще получа поредица от числа, повдигнати на квадрат и първото ще е четири. С други думи, поредицата се състоеше от произведенията на числата четири, пет, шест и седем, умножени сами на себе си. Резултатът изглеждаше така: 16–25–36–49.

Следващото число в редицата, което трябваше да бъде повдигнато на квадрат, явно беше ОСЕМ. Очевидно липсващите цифри от редицата бяха резултат от осем, повдигнато на квадрат, тоест 64. В първоначалната редица цифри с разменените места отговорът трябваше да бъде 46, но бях сигурна, че 64 е именно търсеният от мен резултат.

Знаех, а майка ми също знаеше, че цифрата 64 има и друго, специално значение за мен. 64 беше броят на квадратите на шахматната дъска — по осем квадрата на всяка страна.

Накратко — стигнахме до онова, за което никога не говорехме.

Моята объркана и ненамираема сега майка отказваше дори да спомене думата „шах“, камо ли да го допусне в дома си. От деня, в който баща ми загина (това е другото нещо, за което никога не говорехме), на мен ми беше категорично забранено да играя повече шах. А това беше единственото, което някога съм можела да правя наистина добре, шахът беше моята връзка с външния свят. При тази забрана все едно ми наредиха, вече дванайсетгодишна, да стана аутист.

Мама се противопоставяше по всякакъв начин на идеята за шах. Така и не успях да проследя логиката й — ако в решението й изобщо можеше да се търси логика, — но в съзнанието на майка ми шахът, изглежда, беше толкова опасен за мен, колкото опасен се оказа и за моя баща.

Сега обаче с това, че ме беше довела тук с тайнственото кодирано съобщение, тя сякаш ме приветстваше с добре дошла отново в играта.

Отне ми двайсет и седем минути и четири и половина литра бензин (бях оставила двигателя включен) да установя как да вляза в къщата — засякох го по часовник.

Досега и малоумен щеше да се сети, че двуцифрените числа, изглежда, са също и комбинация за отключване на сейф. Но в нашата къща сейфови ключалки нямаше. Всъщност имаше една, в хамбара. Ключалката на металната кутия, в която стояха ключовете от колите.

Възможно ли беше да съм толкова глупава…

Изключих отново мотора, прокарах пъртина до хамбара и резултатът беше налице — открих кутията и много скоро държах ключа от къщата, закачен на ключодържател. Когато отново застанах пред грамадната входна врата, ми трябваха няколко секунди, за да се сетя, че ключалката е в левия нокът на орела. Старата врата изскърца тъжно и се открехна.

Изчистих ботушите си на ръждясалата стара скара до входа и тръшнах вратата след себе си, с което предизвиках вихър блестящи снежинки и те заплуваха в косите лъчи на утрото.

В полутъмното антре — тясно като изповедалня, чиято задача бе да държи студените ветрове далеч от главното помещение — изритах мокрите си ботуши и нахлузих чифт мъхнати домашни пантофи от каракул. Те винаги стояха върху фризера. Свалих пухения анорак, отворих вътрешната двойна врата и пристъпих в грамадния осмоъгълник, стоплен от огромния пън, който гореше в огнището в центъра.

Осмоъгълникът всъщност беше стая с дължина около трийсет метра и таван, висок поне девет метра. Огнището беше точно в средата и над него висеше медният купол на аспиратора със закачени по него съдове за готвене. Той се издигаше нагоре до изградения от камък комин, отвеждащ дима навън. Къщата отвътре приличаше на огромно индианско типи, из което бяха пръснати стабилни дървени мебели. Майка ми не си падаше по неща, върху които човек би могъл да седне нормално, но затова пък имахме абаносово черен роял, шкафове, куп бюра и ниски маси, въртящи се библиотеки и дори билярдна маса, на която никой никога не играеше.

Горният етаж представляваше осмоъгълен балкон галерия, надвиснал над главното помещение. От него се влизаше в странични стаички, където човек можеше да спи или дори да се къпе. Понякога.

Мека светлина нахлуваше през ниските прозорци от всички страни и играеше с прахта, натрупана върху махагоновите повърхности. От оберлихта на покрива се лееше розова утринна заря и очертаваше ясно контурите на пъстроцветно боядисаните животински глави тотеми, издълбани в дебелите дървени подпори на галерията — мечка, вълк, орел, елен, бизон, козел, пума, овен. С внушителната си шестметрова височина те създаваха илюзията, че се носят свободно в пространството. Всичко в тази къща сякаш беше застинало във времето. Единственият звук беше пропукването на пъна в огнището.

Обиколих помещението и надникнах през всички прозорци подред с надеждата да открия следи от стъпки по снега отвън. Без резултат. Изкачих се по витата стълба към галерията и прегледах всяко едно от спалните помещения. Никаква следа.

Как го беше направила?

Излизаше, че майка ми, Кат Велис, се е изпарила.

Рязък звук разкъса тишината — телефонът. Втурнах се по стръмната спираловидна стълба и грабнах слушалката миг преди да се включи секретарят.

— Господи, какво, за бога, си мислеше, скъпа, та избра точно това загубено място? — дрезгавият глас, подправен с лек британски акцент, принадлежеше на жена, която отлично познавах. — И като стана дума, къде точно се намираш? Струва ми се, че вече дни наред караме из тази пустош!

Последва пауза, изглежда, жената говореше с някого до нея.

— Лельо Лили? — обадих се аз.

Със сигурност беше тя, моята леля Лили Рад, първата ми учителка по шах и все още една от най-известните световни гросмайсторки. Навремето била най-добрата приятелка на майка ми, но от години бяха загубили връзка. Защо ли се обаждаше тук? Шофирала наблизо… Какво, за бога, означаваше това?

— Александра? — възкликна Лили смутено. — Мислех, че ще чуя майка ти. Какво правиш пък ти там? Вие двете не бяхте ли в обтегнати отношения напоследък?

— Сдобрихме се — побързах да отговоря, защото нямах желание да обсъждам този наболял въпрос. — Но мама не е у дома в момента. Ти къде точно се намираш?

— Как така не си е у дома? Не говориш сериозно! — Лили бе започнала да се ядосва. — Идвам чак от Лондон, за да я видя! Тя настояваше! Спомена нещо за някакво парти за рожден ден… Един господ знае какво имаше предвид! Къде се намирам аз ли? Откъде да знам! Джипиесът на колата твърди упорито, че мястото се нарича „Пъргатори“6 и май в момента съм доста склонна да приема мнението му! От часове не съм виждала нищо, което да напомня за цивилизация.

— Дошла си тук? В Пъргатори? — ахнах аз. — Това е ски курорт на един час път от вкъщи.

Цялата работа звучеше смахнато — най-известната шахматна гросмайсторка на англоезичния свят е пристигнала от Лондон в „Пъргатори“, Колорадо, за да присъства на някакво си парти за рожден ден?

— Мама ли те покани?

— Не беше точно покана, а по-скоро заповед — призна Лили. — Записала съобщение на мобилния ми телефон, без да ми остави телефон за обратна връзка. — Шампионката замълча, но след миг добави: — Знаеш колко обичам майка ти, Александра, но не мога да приема…

— И аз не мога — прекъснах я аз. — Да оставим това. Откъде знаеш къде да я търсиш?

— Не знаех, господи! А и все още не знам! Колата ми е спряна близо до град, който носи името на последната спирка преди ада, не разполагам с нищо, годно за ядене, шофьорът ми отказва да мръдне нататък, преди да му осигуря половин литър водка, кучето ми изчезна в една… дюна от сняг, гонейки някакъв местен гризач… И между нас казано, преди седмица имах такива проблеми с това да се свържа с майка ти по телефона, каквито навярно и от МОСАД не са имали, докато са издирвали доктор Менгеле в Южна Америка!

Задъхваше се. Сметнах, че е време да се намеся.

— Успокой се, лельо Лили — казах аз. — Ще ти помогна да стигнеш дотук. Колкото до яденето, знаеш, че мога да забъркам нещо. Вкъщи има много консерви, както и водка за шофьора ти, него също можем да го настаним. За мен е малко далечко да дойда да те взема, но имам приятел, който работи недалеч от Пъргатори, така че, ако ми издиктуваш координатите от джипиеса, ще го помоля да ви доведе при мен в хижата.

— Който и да е той, Бог да го благослови — въздъхна Лили. А тя не беше човек, който си пада по благодарностите.

— Всъщност той е тя — уточних аз. — Казва се Кий. Ще е при теб до половин час.

Записах номера на мобилния на Лили и оставих съобщение на малкото летище, където работеше Кий, с молба да прибере леля ми. Кий беше приятелка от детинство и сигурно страшно щеше да се изненада да чуе, че съм се появила изневиделица след толкова време.

Докато затварях телефона, в другия край на стаята забелязах нещо, което не бях видяла досега. Капакът на рояла, който винаги стоеше вдигнат, в случай че майка ми почувства внезапен прилив на вдъхновение, беше затворен. Отгоре му лежеше лист хартия, затиснат с нещо тъмно и кръгло. Приближих се и усетих, че кръвта нахлува в главата ми.

Преспапието, което бях видяла отдалеч, всъщност бе топка номер осем от нашия билярд, закрепена, за да не се търкаля, в малък метален пръстен. Бележката под нея определено беше от майка ми — използваният код беше толкова прост, че надали можеше да бъде дело на някой друг. Усетих колко много се е постарала да осъществи кодирана връзка с мен, явно без чужда помощ.

На бележката с големи печатни букви пишеше:

Редът с ELVIS ми беше ясен — двете думи представляваха две анаграми на „Велис“ — фамилията на майка ми. Това беше начин да покаже, че бележката е именно от нея. Все едно не можех да се сетя и сама. Останалото обаче беше доста тревожно. Не само защото беше кодирано.

WASHINGTON, разбира се, означаваше DC7.

LUXURY CAR пък беше LX8

VIRGIN ISLES беше VI9.

Съкращенията очевидно образуваха римски цифри, чиито арабски съответствия бяха следните:

Събрани, те даваха резултата „666“ — числото на звяра от библейския Апокалипсис.

Звярът не ме притесняваше — имах си достатъчно наоколо във вид на тотеми, които да ме пазят. За първи път обаче наистина се тревожех за майка ми. Защо ли й е било нужно да използва подобна банална псевдоапокалиптична уловка, за да привлече вниманието ми? Ами това преспапие: „намирам се зад осмата топка“10, още една стандартна безсмислица. Какво ли означаваше пък тя?

А какво ли да мисля за стария като света израз — „Каквото горе, такова и долу“11?

В следващия миг проумях. Вдигнах осмата топка и бележката, сложих ги на пюпитъра за ноти и отворих рояла. От изненада за малко не изпуснах капака още преди да съм поставила подпората на мястото й.

Вътре, в кухото тяло на инструмента, стоеше нещо, което мислех, че никога докато съм жива няма да видя в дома на майка ми.

Шахматна дъска с фигури.

При това не просто някаква си шахматна дъска с фигури, а дъска, на която беше подредена вече започната партия. По време на играта са били вземани фигури и от двете страни — и черни, и бели, — подредени върху струните на рояла до дъската.

Първото, което привлече вниманието ми, бе отсъствието на черната царица. Огледах се и я видях в пластмасовия триъгълник върху билярдната маса на мястото на извадената осма топка. Господи, майко, как ти е дошло наум?!

В този миг сякаш ме всмука водовъртеж. Усетих самия процес на играта. Боже, колко ми липсваше всичко това. Как съм могла да се откажа от него? Не беше като наркотик, както мислеха някои. Усещането беше за живот, който потича във вените ми.

Извадените от игра фигури не ме интересуваха. Онези върху дъската ми бяха достатъчни, по тях можех да възстановя всеки ход. За няколко дълги мига забравих изчезналата си майка, леля Лили, затънала в преспите край Пъргатори с шофьора, колата и кучето. Забравих за направените жертви и онова, в което се беше превърнал животът ми въпреки желанието ми. Съществуваше единствено играта пред мен, играта, скрита като мрачна тайна в утробата на рояла.

Докато си припомнях ходовете, светлина огря високите прозорци. Изведнъж изтрезнях. Не можех да спра ужаса на тази недоиграна партия. Не можех да го спра, нищо че безброй пъти я бях прехвърляла в съзнанието си през последните десет години.

Защото много добре познавах тази партия.

Това беше партията, убила баща ми.

Капанът

Потънал в търбуха на огнището, огънят обливаше грамадния пън от двете страни. Течен пламък. Седях на каменния перваз край огнището, впила празен поглед в огъня. Бях зашеметена, мъчех се да не си спомням нищо.

Но как бих могла?

Десет години. Десет години бяха минали. Десет години, през които аз си мислех, че съм успяла да потисна, да скрия, да погреба чувството, което за малко не погреба самата мен, чувството, появило се в онази част от секундата, преди да се случи страшното. Онази замръзнала във времето част от мига, в който си убеден, че целият живот и бъдещето са пред теб; в който все още можеш да мечтаеш. Мига, в който смяташ, че — както би се изразила приятелката ми Кий — светът е в ръцете ти. Мислиш си, че винаги ще бъде така.

След това виждаш ръката, стиснала оръжието. Случва се страшното. После всичко свършва. Вече няма настояще. Остават само миналото и бъдещето, само Преди и След. Остава само онова „тогава“ и… Тогава какво?

Това беше нещото, за което никога не говорехме. За което никога не мислех. Но ето че майка ми беше изчезнала, оставяйки зловещо съобщение, скрито в любимия й роял. Схванах недвусмисленото й послание, сякаш го бе изрекла високо и ясно: трябва да мислиш за това.

Можех да попитам и други неща. Как да мислиш за себе си като за онова единайсетгодишно момиченце, на ледените мраморни стъпала в онази студена и сурова чужда страна? Как да мислиш за себе си, затворена в капана на каменните стени на руски манастир на километри от Москва и на хиляди километри от всички близки хора? Как да мислиш за баща си, убит от куршума на снайпериста? Куршум, който може би е бил предназначен за теб? Куршум, за който майка ти бе убедена, че е бил за теб?

Как да мислиш за баща си, който лежи пред теб в локва кръв и с ужас следиш как тя попива и се смесва с калния руски сняг? Как да мислиш за тялото, проснато на стълбите, тялото на баща ти, чийто живот бавно се изплъзва, докато пръстите му все още стискат здраво ръката ти в малка ръкавичка?

Истината беше, че не само баща ми загуби бъдещето и живота си в онзи ден преди десет години на стълбището пред руския манастир. Аз също загубих бъдещето си тогава. На единайсет години животът ме удари от засада — Amaurosis Scacchistica. Рисковете на професията.

И ето че дойде моментът, в който да призная истината. Не смъртта на баща ми или страховете на майка ми бяха причината да се откажа от играта. Истината беше, че…

Е, добре. Връщане към реалността, моля!

Всъщност нямах нужда от истината. Не можех да си позволя да се подлагам на подобен самоанализ в момента. Опитах се да потисна мигновения прилив на адреналин, съпровождащ неизменно и най-краткия поглед, който се осмелявах да хвърля в миналото си. Накратко: баща ми беше мъртъв, майка ми — изчезнала, а недоиграната партия шах, подредена в рояла, подсказваше, че всичко това има много общо с мен.

Знаех, че онази завършила със смърт партия все чакаше да бъде доиграна. Тя беше нещо много повече от просто местене на фигурите. Това беше Играта. Последната игра. Играта, която бе погубила баща ми.

Каквото и да означаваше тайнствената й поява днес тук, тази последна партия завинаги щеше да остане запечатана в съзнанието ми. Ако я бях спечелила в Москва преди десет години, щях да съм победител в руския турнир, да съм най-младият гросмайстор в историята на шахмата — точно както баща ми винаги бе искал. Както винаги бе очаквал от мен.

Ако бях спечелила онази предпоследна игра още в Москва, никога нямаше да отидем в Загорск за последния кръг, за „извънредната“ игра — игра, чиято съдба по „трагични обстоятелства“ беше да не бъде изиграна въобще.

Дъската с фигурите днес в хижата също бе някакво послание, подобно на останалите „жокери“, оставени от майка ми. Знаех, че трябва да го дешифрирам първа, преди някой друг да го е сторил.

Но една мисъл надмогваше всички останали: нещата бяха много сериозни.

Поех си дълбоко дъх и докато ставах от перваза пред огнището, едва не си ударих главата в една от висящите над мен медни тенджери. Дръпнах я и я треснах върху най-близкия шкаф. После отидох до рояла, дръпнах ципа на възглавничката върху стола пред него и напъхах в калъфката фигурите, подредени върху струните заедно с дъската. Оставих капака на рояла отворен, както си стоеше обикновено. Затворих ципа и набутах издутата вече възглавничка в същия шкаф.

Едва не забравих „липсващата“ черна царица. Взех я от билярдната маса, а осмата топка оставих на мястото й при другите в пластмасовия триъгълник. Подредените пъстри топки ми напомниха за нещо, но в момента не можех да се сетя какво. Може би си въобразявах, но ми се стори, че черната царица е малко по-тежка от останалите фигури, макар че кръгчето филц изглеждаше здраво залепено за основата. Тъкмо мислех да опитам да го изчопля с нокът, когато телефонът звънна. Сетих се, че леля Лили трябваше да се появи заедно с шофьора и джавкащо кученце, така че пъхнах царицата в джоба си заедно с „кодираните“ записки на мама, хвърлих се към писалището и вдигнах слушалката при третото позвъняване.

— Криеш разни неща от мен! — чух кадифения глас на Нокомис Кий, добрата ми приятелка от детинство.

Какво облекчение! Не бяхме се чували от години, но твърдо вярвах, че единствено Кий е в състояние да измисли как да ме измъкне от затруднението, в което се намирах в момента. Тя никога не губеше самообладание. Решаваше проблемите с находчивостта и ироничната безпристрастност на Бъгс Бъни. Надявах се за пореден път да е в състояние да разплете кълбото, защото то беше наистина здраво объркано. Не случайно помолих тъкмо нея да посрещне Лили и да я доведе у дома.

— Къде сте? — попитах. — Получи ли съобщението ми?

— Не си ми казвала, че имаш леля — отвърна Кий. — Каква мадама е само! Заварих я край пътя в компанията на куче с неизвестен генетичен произход, сред камара дизайнерски куфари, а в близката пряспа беше забила нос кола за четвърт милион долара, с която и Джеймс Бонд би се гордял! Да не споменавам младия й „спътник“, щото той изглежда така, сякаш сам може да заработи тоя четвърт милион за не повече от седмица единствено като се разхожда по плажа, обут в кожени прашки.

— Говориш за шофьора ли? — попитах аз стреснато.

— Така ли им викат вече? — засмя се Кий.

— Искаш да кажеш, че тя води жиголо? Това не е характерно за Лили — отбелязах аз.

Описанието на Кий по нищо не напомняше безкрайната поредица от шофьори, които Лили открай време наемаше. Те до един приличаха на глътнали бастун. Да оставим настрана факта, че онази Лили Рад, която познавах от детските си години, беше толкова погълната от собствения си образ на международно известна Кралица на шахмата, че не губеше време, енергия или пък пари, за да издържа някакъв си мъж. Признавам обаче, че останалата част от описанието на Кий — колата, багажа и кучето — ми прозвуча абсолютно правдоподобно.

— Повярвай ми — заяви Кий с присъщата си убеденост, — този тип е страшно секси, направо да си оближеш пръстите. Леля ти направо си изглежда прелъстена.

Склонността на Кий да употребява добре познати клишета отстъпваше единствено пред другата й любима тема — автомобилите.

— А колата в пряспата — продължи тя, задъхана от възторг — венкуиш, най-добрата лимитирана серия на астънмартин… — Приятелката ми продължи да изрежда припряно числа, спирачки, клапани и какви ли не характеристики, докато не се сети с кого точно разговаря. Опростявайки като за технически инвалид, тя добави: — Това чудовище може да вдигне триста километра в час! Има достатъчно конски сили да изтегли „Офелия“ до Китай!

„Видрата Офелия“ беше любимият малък самолет на Кий, единствената машина, на която тя се доверяваше, когато пътуваше из отдалечената и ненаселена пустош, в която обикновено работеше. Познавах Кий — ако я оставех, щеше да ми говори за конски сили с часове. Трябваше да я спра, при това бързо.

— Та къде е сега тази живописна група? — попитах небрежно аз, сякаш изобщо не бързах да разбера. — Когато чух Лили за последно, а това беше преди няколко часа, тя беше тръгнала на рожден ден. Къде се намира в момента?

— Бяха гладни. Така че оставих моите хора да изравят колата, а аз заведох леля ти и антуража й да хапнат в „Златната жила“.

Познавах мястото. Ресторантът бе известен с това, че предлагаше предимно дивеч. По стените имаше накачени толкова много рога и разни други кокали, че минаването през салона беше почти толкова опасно, колкото да те преследват биковете в Памплона.

— За бога! — възкликнах аз. Търпението ми беше на изчерпване. — Просто ги докарай тук.

— Ще сме у вас до един час — увери ме Кий. — Остава само да дадат вода на кучето и да приключат питиетата си. Положението с колата обаче е по-сложно. Ще се наложи да я пратим в Денвър за ремонт. Аз в момента съм на бара, а двамата си шепнат на масата и си сръбват водка. — Приятелката ми се разсмя.

— Какво толкова смешно има? — попитах аз, раздразнена от цялото това бавене.

Защо Лили, която по принцип не пиеше, е пожелала „да сръбне“ в десет сутринта? Ами този шофьор? Въпреки че в интерес на истината, ако колата беше толкова лошо ударена, той просто вече нямаше какво да шофира. Признавам, че не можех да си представя моята леля гросмайстор с нейния супермодерен безукорен маникюр и екстравагантно облекло да обядва в „Златната жила“. Там подът беше покрит с обелки от фъстъци и олят с бира, а и не допусках леля Лили да хруска с радост специалитетите на заведението, които обикновено се свеждаха до яхния от опосум, печена гърмяща змия и „стриди от Скалистите планини“ — евфемистично название за пържени бели бъбреци. Картината бе направо стряскаща.

— Нещо не разбирам — обади се полугласно Кий, сякаш четеше мислите ми. — Нямам нищо против леля ти, но този тип с нея е прекалено красив, прилича на италианска филмова звезда. Всички разговори в ресторанта замлъкнаха, когато той влезе, а келнерката още точи лиги. Целият е в кожи, точно като леля ти, да не говорим за дизайнерските бижута и шитите по поръчка дрехи. Този мъж може да има всяка жена, която пожелае. Би ли ми обяснила какво може да го привлича в леля ти?

— Ти май беше права от самото начало — съгласих се аз през смях. — Сигурно е с нея заради прекрасната й фигура12.

Кий продължаваше да мълчи и аз добавих:

— Петдесет милиона.

Приятелката ми простена, а аз затворих телефона.

Осъзнах, че навярно познавам Лили Рад по-добре, отколкото който и да било друг, ако изобщо е възможно някой да се похвали, че познава ексцентричка като нея. Ние двете доста си приличахме, независимо от разликата във възрастта. Аз много дължах на Лили. Тя беше първата, която забеляза моите способности в шахмата, когато бях едва на три години, и убеди татко и чичо, че талантът ми трябва да се използва и развива, независимо от енергичните и гневни протести на майка ми.

Между нас с Лили съществуваше особена връзка. Тъкмо за това наблюденията на Кий ми се видяха толкова необичайни. Не бяхме се виждали от години — междувременно тя се беше оттеглила от шахматните среди — и ми беше трудно да преглътна факта, че разумът на жената, която бе играла ролята на моя по-голяма сестра, наставница и майка, неочаквано е бил помрачен от прилив на хормони заради някакъв си красавец. Не, нещо не се връзваше. Лили просто не беше такава.

Лили Рад отдавна си беше спечелила репутацията на Елизабет Тейлър на световния шахмат. С разкошните си форми, бижутата, кожите, скъпите коли и неприлично високите си доходи Лили бе успяла да придаде чар на професионалната игра. Личността й бе запълнила огромната черна дупка на умората от съветските времена, отворила се през седемдесетте години, във времето, по което Боби Фишър напусна шахмата.

Но поведението на Лили не беше резултат на показна самоувереност. Хората се тълпяха на нейните мачове не за да зяпат деколтето й. Преди трийсет години, в разцвета на кариерата й, ЕЛО коефициентът13 на Лили се доближавал до този на сестрите Полгар — унгарските шахматни гении. А в продължение на двайсет години моят баща Александър Соларин, най-добрият приятел и учител на Лили, беше правил нейните и без това брилянтни защити все по-добри, така че звездата й да блести неизменно високо на шахматния небосклон.

След смъртта на татко Лили се върна при предишния си треньор и наставник, който беше както майстор на стратегията и тактиката, така и историк на древното изкуство на Играта. Този човек беше дядото на Лили и нейният единствен жив роднина. Казваше се Мордекай Рад.

В утрото на деня, в който Лили навърши петдесет години, шахматната й кариера внезапно и неочаквано залезе.

Сутринта на рождения си ден Лили малко закъснявала за уговорената закуска с дядо си. Шофьорът й изкарал лимузината от сградата с апартамента й от южната страна на Сентрал Парк и с умела маневра ловко се включил в сутрешния натоварен трафик надолу по Уест Сайд Хайуей. Тъкмо отминали Канал Стрийт, когато видели високо в небето как първият самолет удря едната от кулите близнаци на Световния търговски център.

Хиляди коли набили спирачки и образували грандиозно задръстване. Шофьорите се взирали в дългата тъмна ивица дим, извил се като опашка на грамадна, вещаеща нещастие черна птица.

Обзета от паника на задната седалка на лимузината, Лили трескаво превключвала каналите на телевизора в колата с надеждата да разбере какво става, но напразно. Направо обезумяла.

Дядо й бил в ресторанта „Прозорци към света“ на най-горния етаж на кулата. Имали среща в девет часа. Мордекай й обещал специален подарък за петдесетия й рожден ден — 11 септември 2001 година — да й довери една тайна единствено на нея, на единствената си наследница.

И двете с Лили бяхме загубили по един близък роднина, положил сериозни усилия да ни обучи в избраното от нас поприще. Ето защо не се изненадах, че преди да е изминала и седмица от смъртта на дядо й, Лили заключи грамадния си апартамент до Сентрал Парк, събра нещата си в една-единствена чанта (това тя сама ми го написа по-късно) и замина за Англия. Беше родена там, нищо че не обичаше много-много англичаните. Покойната й майка била англичанка и Лили имаше двойно гражданство. Просто не можела да остане повече в Ню Йорк. Оттогава почти не се бяхме чували. До днес.

В момента Лили Рад бе единственият човек, когото отчаяно исках да видя. Само тя познаваше всички играчи в моя живот и може би беше в състояние да разбули мистерията с изчезването на майка ми и с тайнствените й кодирани съобщения, които изглежда бяха свързани и със смъртта на баща ми.

Телефонът иззвъня.

Отне ми няколко секунди да осъзная, че звъни мобилният в джоба на панталона ми. Изненадах се, че има покритие в този отдалечен район на Колорадо. А и съвсем малко хора знаеха номера ми.

Измъкнах апарата и погледнах дисплея — на него се бе изписало името на Родолфо Бужарон, Родо, шефа ми от Вашингтон. Явно току-що беше пристигнал на работа в известния си ресторант „Суталде“ и бе открил, че пиленцето, на което е разчитал да изкара нощната смяна, е излетяло от кафеза.

В своя защита ще кажа, че ако винаги първо исках разрешение от шефа си, беше много вероятно никога да не изляза в отпуск. Истински работохолик, Родо смяташе, че всички трябва да бъдат като него. Обичаше да упражнява безспирен контрол върху подчинените си, защото, както сам казваше със страховития си акцент: „Огънят трябва да бъде обгрижван непрекъснато.“

В момента изобщо не бях в настроение да слушам тирадите на Родо, така че изчаках да се появи надписът „Гласова поща“ и изслушах записа:

Bonjour, neskato geldo! Това бе начинът, по който Родо се обръщаше към мен. Беше на родния му баски език и означаваше „малка Пепеляшка“. Разбира се, имаше предвид работата ми в ресторанта — аз подклаждах огньовете в пещите и поддържах жарта. Така значи! Измъкваш се под прикритието на нощта и тази сутрин аз заварвам Le Cygne на твоето място! Надявам се, че тя няма да снесе едно… arautza… Как беше думата? Oeuf14. Ако тя обърка нещо, ти ще отговаряш след това! Изоставяш поста си без предупреждение, заради някакво си boum d’anniversaire15. Поне така ми каза Le Cygne. Но ТРЯБВА да си се върнала при пещите преди понеделник, за да накладеш новия огън. Неблагодарница! Моля те, спомни си защо изобщо имаш тази работа! Аз бях този, който те спаси от Си Ай Ей!

Родо затвори. Явно беше изпаднал в един от пристъпите на характерното за него баско-испано-френско пенявещо се раздразнение. Когато веднъж свикнеш с тирадите му, те вече не звучат толкова странно.

Le Cygne — Лебед — за която се предполагаше, че може „да снесе яйце“ през нощната смяна по време на моето отсъствие, беше колежката ми Леда Лесбийката. Тя с радост се бе съгласила да ме замества, докато се върна.

Смело и със замах се залавяше да поддържа грамадните пещи с дърва, от които ресторант „Суталде“ бе получил името си (на езика на баските думата означаваше „огнище“), нищо че беше красива и ефектна жена. Въртеше изкусно лопатата и знаеше разликата между гореща пепел и жарава. Освен това предпочиташе да поема моята самотна нощна смяна пред това да приготвя коктейли петък вечер на обичайното си място в салона на ресторанта, където превъзбудени юпита с много мангизи постоянно я сваляха.

Що се отнася до напомнянето на Родо, че трябва да съм му благодарна, искам да поясня, че онова Си Ай Ей, от което ме бил „спасил“, съвсем не е Централното разузнавателно управление на американското правителство, а просто Culinary Institute of America16 в Ню Йорк. Това е място, където обучаваха главни готвачи, както и единственото училище, от което съм била изключвана. Прекарах там шест безплодни месеца след края на гимназията. Тъй като така и не успях да измисля в какъв колеж бих искала да постъпя, Ладислаус Ним, моят чичо Слава, реши, че трябва да бъда подготвена за работа в областта на второто нещо след шахмата, с което се справях — готвенето. Да готвя ме беше учил самият чичо Слава, когато бях малка.

Накратко, бързо разбрах, че атмосферата в Американския кулинарен институт напомня тренировъчен лагер за щурмоваци — безкрайни лекции по счетоводство и мениджмънт, твърде много теория за запаметяване вместо практика. Бях съкрушена и изпълнена с убеждението, че всичко, с което се захвана, се оказва провал. Тогава чичо Слава ме настани да чиракувам срещу съвсем малко пари — при това без никаква възможност за самоотлъчки, отказ от изпълнение на задълженията, почивки и празни приказки — в единствения четиризвезден ресторант в света, специализиран изключително в приготвянето на ястия на открит огън: с други думи, в готвене върху горещи въглени, жарава, пепел и жив пламък.

Днес обаче, четири години от началото на петгодишния ми договор, трябва да призная, че съм се превърнала в една изолирана от света самотница. Нищо че живеех в центъра на американската столица. Бях станала точно като майка ми, която живееше съвършено сама тук, на планински връх в щата Колорадо.

Имах обяснение за моя случай: пак бях свързана с договор със заробващия работен график на мосю Родолфо Бужарон, собственика предприемач, в същото време мой шеф, наставник и дори хазяин. Той ми висеше непрестанно на главата през последните четири години, размахал всеизвестния си камшик, така че нямах никакво време за личен живот.

В интерес на истината, всепоглъщащата работа в „Суталде“, където моят благоразумен чичо ме беше натикал, ми осигуряваше същите неща, които печално бяха изчезнали от живота ми след смъртта на баща ми и моето оттегляне от шахмата — упражнения, напрежение и вечно недостигащо време. Наклаждането и поддържането на огъня за цяла седмица готвене изискваше същото усърдие като това да се грижиш за бебе или да пасеш стадо малки агънца — с други думи, не можеш да си позволиш да отклониш поглед и за миг.

Но независимо от истината, която бе отразила огледалото на моя самоанализ, трябваше да призная, че работата ми с огъня ме бе научила на нещо повече от организираност, усърдие и дисциплина. Аз живеех с огъня ден след ден, взирах се непрестанно в пламъците и жарта, за да поддържам тяхната височина, температура и сила, и той ми бе дал нов поглед към света. А сега, благодарение на Родо и неговите ругателни словоизлияния, се досетих, че майка навярно ми бе оставила и още една следа, за която трябваше да се досетя още когато пристъпих в хижата.

Огънят. Как изобщо се бе оказал тук?

Наведох се до огнището, за да огледам горящия пън по-добре. Беше добре изсъхнал бял бор, поне седемдесет и пет сантиметра в диаметър. Със сигурност гореше по-бързо от по-плътната дървесина на широколистните дървета. Майка ми, родена в планината, знаеше доста за огньовете и въпреки това как бе успяла да накладе този огън без предварителна подготовка и чужда помощ?

Аз бях тук вече повече от час, през това време никой не бе добавял подпалки, нито бе съживявал пламъка с мях или духало, за да увеличи температурата. Едновременно с това личеше, че този огън се е разгорял добре, пламъците бяха високи десет сантиметра, което пък от своя страна означаваше, че горенето продължава вече поне три часа. Като се вземе предвид колко стабилни и равномерни бяха огнените езичета, можеше да се заключи, че някой е наглеждал огъня и го е поддържал повече от час, докато той се разгори както трябва.

Погледнах си часовника. По всичко личеше, че майка ми Кат Велис, изглежда, бе изчезнала от хижата по-скоро, отколкото ми се бе сторило на пръв поглед — може би само половин час преди аз да дойда. Но дори и да беше така, къде беше изчезнала? Сама ли е била? А ако тя или те бяха напуснали къщата през вратата или през някой от прозорците, защо никъде не се виждаха следи в снега?

Главата ме болеше от всички тези мисли, които, изглежда, водеха единствено в задънена улица. Тогава се сетих за нещо още по-неприятно. Откъде шефът ми Родо знаеше, че съм отишла на — както само го беше нарекъл — boum d’anniversaire? Майка ми цял живот бе избягвала изобщо да споменава рождената си дата, така че не обясних пред никого защо заминавам, нито пък къде отивам. Не бях го казала и на Лебеда Леда. Колкото странно да изглеждаха обстоятелствата, аз просто знаех, че някъде в тази информация е скрита следа, свързана с изчезването на майка ми. А имаше и още нещо, което трябваше да проверя.

Извадих от джоба си дървената фигурка на черната царица, която бях взела от билярдната маса. С нокът изчоплих малкото кръгче филц от долната й страна. Вътре царицата беше куха и в нея бе напъхано нещо четвъртито и твърдо. Извадих го — малко парче картон. Отидох на светло до прозореца и го разгънах. Когато прочетох думите, отпечатани върху него, едва не припаднах.

До тях личаха бледите очертания на нарисуван феникс, точно какъвто си го спомнях от онзи мрачен и страшен ден в Загорск. Помня, че тогава също бях намерила картончето в джоба си. Нарисуваната птица сякаш се издигаше към небето, оградена в осмолъчна звезда.

Усетих, че не ми достига въздух. Но преди да проумея каквото и да било, преди да разбера какво, за бога, може да означава всичко това, чух клаксон.

Погледнах през прозореца и видях как тойотата на Кий спира на заснежения паркинг, точно зад моя лендроувър. Кий се измъкна от мястото зад волана, а след нея от задната седалка слезе мъж, облечен в кожи, който подаде ръка на леля Лили. Тя също беше в кожена премяна. Тримата се отправиха право към входната врата.

Натиках трескаво картончето обратно в джоба си заедно с шахматната фигура. Втурнах се към антрето. Входната врата тъкмо се отваряше. Преди да мога да продумам, погледът ми мина край двете жени и се втренчи в „жиголото“ на Лили.

Той прекрачи прага, отърсвайки снега от високата яка на коженото си палто. Погледите ни се срещнаха и той се усмихна — ледена, опасна усмивка. В следващия миг проумях.

Пред мен, застанал в отдалечената планинска хижа на майка ми, гледайки ме така, сякаш във времето и пространството съществувахме само ние двамата, стоеше мъжът, който бе убил баща ми.

Момчето, спечелило последната игра. Вартан Азов.

Черно и бяло

Времето сякаш спря. Чувствах се напълно изгубена.

Не можех да откъсна очи от тези на Вартан Азов — тъмновиолетови, почти черни, бездънни. Помнех как тези очи ме гледаха над шахматната дъска. Когато бях единайсетгодишно дете, тези очи не ме изплашиха. Защо сега ме ужасяваха?

Усещах как потъвам, сякаш някакъв водовъртеж ме дърпаше надолу в дълбок тъмен кладенец, от който излизане нямаше. Същото усещане отпреди толкова години от онзи ужасен момент на играта, когато осъзнах каква грешка съм направила. Тогава бях почувствала и присъствието на баща си, който, изправен в противоположния ъгъл, ме наблюдаваше. Бавно бях започнала да пропадам към пълната липса на контрол. Падах и падах — точно като онова митично момче, чиито криле започнали да се топят от горещите слънчеви лъчи.

Погледът на Вартан Азов както винаги не трепваше, той стоеше в антрето ми, гледаше ме над главите на Лили и Нокомис, втренчен в мен, сякаш бяхме съвършено сами, единствените хора в целия свят, обединени от някакъв интимен танц. Разделяха ни само черните и белите квадрати на шахматната дъска. Коя игра бяхме играли преди десет години? Каква игра играехме сега?

— Нали знаете — наруши магическото мълчание Нокомис и обърна глава към Лили и Вартан, — никога не знаеш кого можеш да срещнеш при определени обстоятелства.

Приятелката ми изрита ботушите си, смъкна пухения анорак, захвърли шапката си и по гърба й чак до кръста се изсипа истински водопад от права черна коса. Миг след това тя мина с едри крачки покрай мен и напусна антрето само по чорапи. Тръшна се на каменния перваз около камината, стрелна ме с крива усмивка и добави:

— Или да напомня девиза на американските морски пехотинци…

— „Мнозина са звани, но малцина са призвани“ ли? — предположих аз смело, познавайки натрапчивата склонност на приятелката си да използва готови фрази. Всъщност този път почувствах облекчение от това да вляза в нейния тон. Но тя познаваше по лицето ми, че нещо не е наред.

— Не — отвърна тя с вдигната вежда. — „Просто търсим няколко добри мъже.“

— За какво, за бога, говорите? — обади се Лили, която влезе след нас. Беше свалила плътно прилепналия скиорски костюм, който подчертаваше всяка извивка на тялото й.

— Сближаване с врага — подхвърлих аз, загатвайки за Вартан. Грабнах Лили за лакътя, дръпнах я настрани и изсъсках: — Много бързо забрави миналото. Как ти хрумна да водиш точно него тук? Може да ти бъде син!

— Гросмайстор Азов е мое протеже — скастри ме Лили възмутено.

— Така ли ги наричат вече? — повторих аз думите на Кий.

Това едва ли бе точно така, защото и аз, и Лили знаехме, че ЕЛО коефициентът на Вартан беше с двеста точки по-висок отколкото този на Лили изобщо някога е бил.

— Гросмайстор ли? — попита Кий. — По какво е гросмайстор?

Подминах въпроса й. Майка ми бе изкоренила напълно всички шахматни термини от речника на нашето семейство. Лили остана непоколебима. Но и стовари още неочаквана информация върху моя и без това претоварен мозък.

— Идеята Вартан да е тук не е моя — осведоми ме тя спокойно. — Майка ти го покани! Аз само го докарах!

Тъкмо се съвземах от този удар, когато в стаята нахълта някакъв дребен мокър гризач, накичен с подгизнали панделки. Отвратителното животно изхвръкна във въздуха и се приземи в прегръдките на Лили. Лизна я по лицето с розово езиче.

— Милата ми За-за — загука леля ми на зверчето. — Ти още не си се запознала с Александра! Тя много ще се радва да те гушне за момент, нали…? — и преди да се усетя, тя набута гърчещото се същество в ръцете ми.

— Боя се, че още не съм намислила подходящо определение за това чудо — призна Кий, която очевидно се забавляваше с нашия кучешки разговор.

— Може би нещо от рода на „Колкото по-добре познаваш някого, толкова повече го презираш“? — отбелязах аз саркастично. Но веднага съжалих, че изобщо съм си отворила устата, защото гадното куче се опита да пъхне език между зъбите ми. Върнах го отвратена на Лили.

Докато си разменяхме животното, смъртният ми враг Вартан Азов влезе в стаята при нас без кожените си одежди. Стоеше сега пред нас с черно поло и тесни черни панталони. Към това вървеше семпла златна верижка, която струваше повече от наградния фонд на всички шахматни турнири, за които бях чувала. Прокара ръка през гъстата си непокорна черна коса, докато оглеждаше издълбаните в дърво тотеми и просторната семейна хижа.

Вече ми беше ясно защо бе предизвикал такъв фурор в „Златната жила“. Очевидно през последните десет години моят някогашен противник се бе занимавал и с много по-тежки физически натоварвания от шаха. Обаче хубавото си е хубаво, както би казала Кий. Красотата му с нищо не правеше присъствието му тук по-приемливо за мен. Защо, за бога, майка ми бе поканила на тържеството си човека, чиято поява в живота ни бе ознаменувала края на шахматната ми кариера и бе пряко свързана със смъртта на татко?

Вартан Азов се запъти през стаята право към мен. Нямаше къде да мърдам.

— Къщата е изключителна — отбеляза той с мекия си украински акцент. Когато беше момче, гласът му звучеше много по-зловещо. Загледа се нагоре към оберлихта, откъдето струеше розова светлина. — Не съм срещал нищо подобно — входната врата, каменната зидария, тези статуи на животни, които ни гледат отгоре… Кой е построил всичко това?

Историята на къщата ни беше добре известна в района, така че отговорът дойде от Нокомис:

— За това място се носят легенди. Постройката е последната съвместна работа, ако не и единствената, на племената навахо и хопи. Те открай време воювали за територии със заселниците скотовъдци и с предприемачите, които добивали петрол. Двете племена построили хижата за една от прабабите на Александра. Казват, че била първата бяла жена лекарка в околността.

— Прапрабабата на майка ми — добавих аз. — Доколкото знам, е била опасна фигура. Родена е в каруца на заселници, останала да живее тук и изучавала местните индиански лекарства.

Лили завъртя драматично очи, давайки ми знак, че очевидно става дума за халюциногенни гъби.

— Не мога да повярвам — напевно каза леля. — Как е могла Кат да се закопае тук през всичките тези години? Очарованието на мястото е едно на ръка, но къде остават елементарните удобства?

Тя закрачи из стаята със За-за, която се мъчеше да се измъкне от прегръдката й, и прокара пътьом лакирания си в кървавочервено показалец по праха върху мебелите, оставяйки следа в нея.

— Имам предвид важните неща. Къде например е най-близкият козметичен салон? Кой прибира и донася прането?

— Да не споменаваме въпроса за така наречената кухня — обадих се аз, като посочих огнището. — Майка не беше подготвена да приема гости.

Което правеше идеята за парти още по-странна.

— Никога не съм срещал майка ви — рече Вартан, — макар, разбира се, да бях голям почитател на баща ви. Не бих посмял да ви се натрапя така, но бях много поласкан от поканата на майка ви да отседна тук…

— Да отседнете ли? — едва не се задавих.

— Кат настоя двамата с Вартан да останем да преспим в хижата — потвърди Лили. — Имало достатъчно място за всички, а наблизо липсвали добри хотели.

За мое съжаление и двете твърдения отговаряха на истината. Но съществуваше и още един проблем, който Лили веднага изтъкна:

— Изглежда, Кат още не се е върнала от екскурзията си. Това не е типично за нея. В края на краищата, зарязахме всичко, за да дойдем тук. Не е ли оставила някакво обяснение защо първо ни кани, а след това изчезва?

— Нищо, което да се набива на очи — уклончиво отговорих аз. Какво друго бих могла да кажа?

Добре че бях проявила достатъчно здрав разум да скрия смъртоносната игра в калъфката на възглавничката, преди Вартан Азов да се яви на прага. Усещах как кодираната бележка на майка ми и кухата черна царица буквално прогарят дупка в джоба ми. Да не говорим, че прогаряха и мозъка ми.

Как е възможно картичката с феникс да се появи в хижата, след като, доколкото ми бе известно, я бяхме виждали единствено аз и баща ми преди десет години, и то на хиляди километри оттук? Шокът и хаосът, последвали смъртта на татко в Загорск, заличиха образа на странната жена и посланието, което бе пъхнала в ръката ми преди играта. Когато много след това се сетих за нея, допуснах, че картичката просто е изчезнала някъде, както си и беше. До днес.

Трябваше да разкарам Вартан Азов — при това бързо, — за да мога да обсъдя някои от тези въпроси с леля. Но преди да измисля как да го сторя, видях, че Лили се изправи над писалището на майка ми и остави За-за на пода. После проследи с пръсти кабела, който водеше от телефона към дупка, пробита отстрани на писалището. Лили дръпна крайното чекмедже, но безуспешно.

— Тия проклети чекмеджета все заяждат — обадих се аз от другия край на стаята. Сърцето ми обаче отново учести ритъма си. Как не се бях сетила досега за нещо толкова очевидно? В чекмеджето се намираше старият телефонен секретар на майка ми. Приближих се до писалището. Лили беше отворила чекмеджето насила с помощта на един нож за писма. Със сигурност не бих желала присъстващите тук да чуват записаните лични съобщения, но както би казала Кий, човек невинаги има избор.

Лили ме погледна и натисна копчето, което включваше записа. Вартан и Нокомис също приближиха.

Първи бяха моите две съобщения, които бях оставила от Вашингтон, после няколко съобщения от леля Лили — главно оплаквания от това, че я карат да предприеме пътуване из „пустошта“, както тя наричаше усамотеното планинско убежище на майка ми. Предстояха обаче няколко неприятни изненади, които започнаха със съобщението от още един поканен на партито. За съжаление, отлично познавах записания глас:

— Катрин, скъпа — прозвуча превзетият говор на най-близката ни съседка тук (отдалечена само на пет хиляди акра от хижата), Розмари Ливингстън. Гласът звучеше още по-фалшиво на издрасканата лента. — Чувствам се УЖАСНО, че се налага да пропуснем ПРЕКРАСНОТО ти парти! Двамата с Базил няма да сме тук. Но Сейдж много ще се радва да дойде — ще го стори с най-голямо желание! А нашият нов съсед помоли да ти предам, че също ще успее да присъства. Чао-чао!

Единственото по-лошо нещо от това да прекарам известно време в компанията на скучния и досаден милиардер Базил Ливингстън и вманиачената му по висшето общество съпруга Розмари беше идеята за среща с претенциозната им дъщеря Сейдж — несменяема Кралица на абитуриентския бал и заслужила председателка на Клуба за извънкласни занимания. Тя ме беше изтезавала в продължение на шест години в гимназията. Опитах се да си представя какво ли представлява Сейдж, изпълнена „с най-голямо желание“.

Поне разполагахме с някакво време, преди тя да ни се изтърси — по всичко личеше, че партито е замислено като соаре, а не като следобеден купон.

Големият въпрос защо Ливингстънови изобщо са били поканени, при положение че майка ми не криеше възмущението си от начина, по който Базил Ливингстън бе натрупал състоянието си за сметка на цялото човечество според нея, оставаше.

С две думи, когато започнал, спекулантът Базил Ливингстън разширил максимално контрола си върху ПДХ (Парите на Другите Хора), закупил огромни територии от Колорадското плато и ги превърнал в петролодобивни райони. В това число влизали и земи, свещени за местните индиански племена, за които все още се водели спорове в съда. Това беше част от „борбата“, вече спомената от Кий.

Що се отнася до поканата, отправена към „новия съсед“, както го бе нарекла Розмари… Какво може да е имала предвид майка й? Тя никога не бе дружала с местните. Това парти започваше все повече и повече да напомня на следобедно събиране в „Алиса в Страната на чудесата“ — никога не знаеш какво може да изпълзи изпод най-близката чаша за чай.

А следващото съобщение — непознат мъжки глас с немски акцент — само потвърди най-лошите ми страхове.

— Grüssgott, mein Liebchen — беше записано на касетката, — ich bedaure sehr…18 Моля да ми простиш лошия английски. Надявам се, че ще разбереш всичко, което искам да кажа. Обажда се старият ти приятел професор Витгенщайн от Виена. Много се изненадах, когато научих за твоето парти. Кога го замисли? Надявам се, че ще получиш навреме подаръка, който ти изпратих. Моля те, отвори го веднага, защото съдържанието му може да се развали. Съжалявам, че не мога да дойда — едно удоволствие, което се налага да пожертвам. В своя защита ще кажа, че отсъствието ми се дължи на факта, че се налага да присъствам на Царския турнир по шах в Индия…

Отново почувствах опасност, натиснах „пауза“ и вдигнах поглед към Лили. За щастие тя засега изглеждаше напълно объркана. Но за мен беше ясно, че в това съобщение висяха твърде много ключови думи. Най-важната сред тях беше, разбира се, думата „шах“.

Колкото до тайнствения „професор Витгенщайн от Виена“, не знам колко време й е трябвало на майка ми да се досети или пък колко ще й е необходимо на Лили да разбере кой е всъщност той. Но независимо от акцента, на мен ми бяха достатъчни едва дванайсет секунди, за да „разбера всичко, което той иска да каже“. Включително и да разконспирирам идентичността му.

Истинският Лудвиг Витгенщайн — бележит виенски философ, напуснал този свят преди повече от петдесет години, беше известен с трудноразбираемите си трудове, какъвто бе прочутия му „Трактат“. По-близо до целта на записаното съобщение обаче стояха други две негови неясни произведения, които той издал сам и разпространявал сред студентите си в Кеймбридж, Англия. Това били две малки тетрадки, подвързани едната със синя, а другата с кафява хартия. По-късно те станали известни като Синята и Кафявата книга. Тяхна тема били езиковите игри.

Двете с Лили естествено познавахме един страстен поклонник на тези игри, който дори бе публикувал един-два собствени трактата по въпроса, включително и един, посветен точно на тези два текста на Витгенщайн. Връзка между двамата беше и фактът, че Витгенщайн, също като нашия познат, бил роден със странна генна аномалия — едното му око било синьо, а другото — кафяво. На секретаря бе записан гласът на моя чичо Слава. Гласът на доктор Ладислаус Ним.

Знаех, че това сбито съобщение, изречено с преправен глас, има жизненоважно значение, което вероятно само майка ми би могла да разбере. Навярно ставаше дума за онова, което я е накарало да напусне дома си точно в момента, в който трябваше да пристигнат разнородните й гости.

Но ако записаното беше тревожно или дори опасно, защо мама бе оставила съобщението на секретаря, а не го беше изтрила? Освен това защо Ним споменаваше шаха — игра, която майка ми презираше? И от която не разбираше нищо? Какво друго би могло да значи всичко това, особено като се имат предвид ключовите фрази на Слава? Изглежда, съобщението не бе предназначено единствено за майка ми. Трябва да бе отправено и към мен.

Преди да довърша мисълта си обаче, Лили отново натисна „старт“ и аз получих търсения отговор:

— Що се отнася до запалването на свещичките върху тортата ти — каза гласът на Ним със смразяващия си виенски акцент, — то мисля, че е време да предадеш запалената кибритена клечка на някой друг. Пази се, когато фениксът отново се надигне от пепелта, защото може да се изгориш…

ПИЙП! ПИЙП! КРАЙ НА ЛЕНТАТА! — изпищя скърцащият телефонен секретар.

И слава богу, защото не бях в състояние да слушам повече.

Нямаше грешка — страстта на чичо ми към езиковите игри, всички тези хитро подбрани ключови думи кодове като „пожертвам“, „царският турнир“, „Индия“ и „защита“… Не, това съобщение категорично бе свързано по някакъв сложен начин с всичко, което се бе случило днес. А да не успея да разбера точното му значение беше ход точно толкова опасен, колкото и фаталната грешка, която бях допуснала в онази игра преди десет години. Разбрах, че на мига трябва да се отърва от касетката, преди застаналият до мен Вартан Азов — или пък някой друг — да има възможността да се сети за тази връзка.

Дръпнах касетката от телефонния секретар, отидох до огнището и я хвърлих в огъня. Гледах как лентата и пластмасовата й кутийка се стапят и бълбукат в пламъците, а адреналинът започна да пулсира зад очните ми ябълки и причини силната туптяща болка в резултат на продължителното взиране в твърде ярък огън.

Стиснах очи. Това е най-доброто, което можеш да сториш, ако искаш да прозреш скритото.

Онази последна игра в Русия — същата ужасна партия, която майка ми бе подредила само преди часове вътре в рояла — беше вариант на така наречената на шахматен жаргон „индийска защита с царя“. Бях загубила преди десет години заради груба грешка, в резултат на риска, който бях поела в най-ранен етап на играта. Риск, който в никакъв случай не трябваше да поемам, защото всъщност не бях в състояние да предвидя последиците от него и това докъде могат да доведат те.

Какъв беше рискът ли? Бях жертвала черната си царица.

Сега вече със сигурност знаех, че който или каквото да бе убило баща ми преди десет години, то бе свързано с факта, че бях пожертвала черната си царица. Този факт бе послание, върнало се от миналото да ни преследва. За един миг всичко това блесна с яснота, равна на разликата между черните и белите квадрати на шахматната дъска.

Майка ми се намираше в сериозна опасност, може би толкова сериозна, колкото опасността, застрашаваща баща ми преди десет години. Освен това току-що бе предала запалената кибритена клечка в моите ръце.

Въглищарите

Виареджо, Италия

15 август 1822 г.

Беше разгарът на лятото. Осеян с камъчета, самотният лигурски бряг бе така напечен от палещото слънце на Тоскана, че на него можеше да се изпържи яйце. А бе едва сутринта. Навътре в морето островите Елба, Капрая и Малката Горгона се издигаха над водата подобно на блестящи видения.

В дъгата на брега, заобиколен от високи планини, се бе събрала малка група мъже. За да предпазят конете си от горещината на пясъка, бяха ги завързали в горичката наблизо.

Джордж Гордън, лорд Байрон, бе встрани от останалите, седнал на голяма черна скала, в чието подножие се разбиваха вълните. Прочутият му силует, обезсмъртен на толкова картини, се открояваше ясно на фона на искрящото море. Скритата деформация на крака едва не му попречи да слезе от каретата тази сутрин. Бледата бяла кожа, заради която получи прякора Алба, бе засенчена от широкопола сламена шапка.

За съжаление, от мястото си на скалата лордът имаше отлична видимост и наблюдаваше и най-малките подробности на отвратителната сцена на плажа. Робъртс — капитан на „Боливар“, кораба на Байрон, останал на котва в залива, надзираваше издигането на грамадна открита клада. Едуард Джон Трелони, доверен секретар на лорда, известен още като Пирата заради мургавата си дива хубост и ексцентричните си навици, бе закрепил вече метална клетка, която да служи за скара.

Шестима войници от близкия град Лука извадиха тялото от временния гроб, изкопан набързо на мястото, където вълните го бяха изхвърлили. Трупът почти бе изгубил приликите с човешко същество — лицето бе изядено от рибите, разложената покрита с тъмни петна плът бе придобила зловещ индигов оттенък. Бяха го разпознали по характерната къса куртка и малкото томче със стихове в джоба.

Поставиха тялото в клетката, качена върху клони от балсамово дърво и плавей, събран от плажа. Обясниха на Байрон, че присъствието на войниците е задължително при подобна процедура, за да е сигурно, че след това ще бъде извършена надлежна кремация. Така се предотвратяваше опасността от разпространяване на донесената от Америка жълтата треска, която в момента върлуваше по италианските брегове.

Байрон проследи как Трелони излива вино, благовонни соли и масла върху тялото. Пламъците изригнаха нагоре към чистото утринно небе, подобно на библейския огнен стълб. Самотна чайка закръжи над огъня и мъжете се опитаха да я прогонят с викове и дори размахаха ризите си.

От горещината, излъчвана от пясъка и пламъците, атмосферата край Байрон стана сякаш нереална — солите оцветяваха огнените езици в причудливи, неземни цветове. Дори въздухът трептеше. Лордът усети, че му прилошава, но необяснима сила го задържаше да си тръгне.

Взираше се в пламъците и следеше отвратен как трупът се пръсна от температурата, как, притиснат към нажежените до червено пръчки на металната клетка, мозъкът завира, сякаш хвърлен в котел. Каква отвратителна и унизителна гледка. Земното тяло на любимия му приятел се разпадаше на бяла пепел пред очите му.

Значи това е смъртта.

Всички сме вече мъртъвци, по един или друг начин, помисли с горчивина Байрон. Но Пърси Шели бе изпил твърде много от мрака на смъртта.

По време на дългите им странствания последните шест години пътищата на двамата поети се бяха преплели сложно и неделимо. Първо изгнанието от Англия, което двамата сами си бяха наложили, после съвместният им живот в Швейцария. Сетне Венеция, която Байрон бе напуснал преди повече от две години, а сега — големият дворец на лорда край Пиза, който Шели бе напуснал часове преди смъртта си. Двамата бяха преследвани от смъртта — гонени от нея, обсебени от нея, всмукани от дългия, жесток водовъртеж, започнал при бягството им от Албиона.

Първо се самоуби Хариет, първата съпруга на Шели. Това стана преди шест години, когато той избяга на Континента с шестнайсетгодишната Мери Годуин, настоящата му съпруга. После се самоуби Фани, полусестра на Мери, останала в Лондон при жестоката им мащеха след бягството на двамата влюбени. Този удар бе последван от смъртта на Уилям, малкото момченце на Мери и Пърси. А миналия февруари в Рим от туберкулоза почина приятелят на Шели и негов кумир в поезията — младият Джон Кийтс, наречен Адонис.

Самият Байрон още не можеше да дойде на себе си от смъртта на петгодишната си дъщеря Алегра. Нейна майка бе Клер, доведената сестра на Мери Шели. Детето бе починало само преди месеци. Няколко седмици преди да се удави, Шели сподели с Байрон, че е получил видение — видял малката мъртва Алегра да му маха безмълвно от морето и да го вика при себе си под вълните. А сега и ужасният край на самия Шели…

Първо смърт във водата, след това — смърт в пламъците.

Въпреки задушливата горещина Байрон почувства ледени тръпки при спомена за последните часове на приятеля си.

В късния следобед на осми юли Шели бе напуснал величествения дом на Байрон — Палацо Ланфранки, в Пиза и бързо се бе отправил към малката си лодка „Ариел“, завързана край брега. Против здравия разум и без да се обади на никого, Шели отвързал лодката и поел към мрачната утроба на приближаващата буря. „Защо? — мислеше Байрон. — Може би е бил преследван. Но от кого? С каква цел?“

Това изглеждаше единственото правдоподобно обяснение и Байрон го осъзна за първи път едва тази сутрин. Лордът бе прозрял внезапно нещо, което трябваше да види веднага — мистериозното удавяне на Пърси Шели не бе нещастна случайност. То бе свързано с нещо, което е било на борда на онази лодка. Или е било търсено от някого. Байрон вече не се съмняваше, че когато „Ариел“ бъде извадена от водния си гроб — това скоро щеше да стане, — ще се установи, че е пробита от фалука20 или от друг плавателен съд, опитал да се изравни с нея или да прехвърли някого на борда й. Лордът допускаше също, че онова, което е било скрито на лодката, не е било намерено от онези, които са го търсели.

Защото, както Байрон току-що бе осъзнал, Пърси Шели, който никога не бе вярвал в безсмъртието, бе успял да изпрати едно последно послание, дошло отвъд гроба.

Лордът се извърна към морето, така че останалите, заети с огъня, не забелязаха как той скришом измъкна тънкото томче, което тайно успя да задържи — книгата на Шели с последните стихове на Кийтс, издадени скоро преди смъртта на младия Адонис в Рим.

Подгизнала от водата тя бе намерена в дрехите на Шели там, където той сам я бе прибрал — в джоба на късата си ученическа куртка, която дори не му бе по мярка. Отбелязана бе страницата с поемата, която Шели обичаше най-много — „Падането на Хиперион“. В нея Кийтс разказваше за митичната битка между титаните и новите богове, предвождани от Зевс, на които предстояло да заемат божествения престол. След великата битка, известна на всеки ученик, оцелял единствен титанът Хиперион — бог на слънцето.

Това бе поема, в която Байрон никога не се бе задълбочавал. Самият Кийтс не я харесваше достатъчно, за да я довърши. Но фактът, че Шели си бе направил труда да държи книгата до сърцето си дори в смъртта, се видя особено важен на лорд Байрон. Приятелят му бе отбелязал един пасаж от поемата и това със сигурност също имаше някакво скрито значение:

В този прибързан край на поемата, чиято съдба бе да остане недовършена, богът на слънцето сякаш се самозапалваше и потъваше в забвение, обвит в кълбото на собствените си пламъци — точно като птицата феникс. И като клетия Пърси, принесен в жертва на погребалната клада.

Но при намирането на книгата очевидно никой не забеляза най-важното. Там където Кийтс, изглежда, бе оставил перото си, Шели бе взел своето и бе изрисувал внимателно малък знак в страничното поле на страницата — нещо като гравюра: рамка и вписано изображение. Мастилото бе избеляло от продължителния престой в солената вода, но Байрон бе сигурен, че ще успее да разгадае рисунката, ако се вгледа внимателно. Точно затова бе донесъл книгата тук тази сутрин.

Откъсна страницата и прибра обратно томчето в джоба си. После заоглежда внимателно нарисувания от приятеля му знак. Шели бе начертал триъгълник, с три вписани малки кръгчета, всяко оцветено в мастило с различен цвят.

По ред причини Байрон добре познаваше тези цветове. Първо, те бяха негов собствен хералдически знак — цветовете на шотландския му род по майчина линия, който можеше да бъде проследен до времената преди норманското нашествие. Въпреки че рождението не се избира, фактът, че лорд Байрон винаги гордо демонстрираше родовите си цветове, не му бе помогнал особено да живее спокойно в Италия. В тях бе боядисана огромната му карета, изработена по подобие на каретата на покойния детрониран владетел на Франция, император Наполеон Бонапарт. Но Байрон най-добре от всички знаеше, че на таен или езотеричен език трите цвята означаваха и нещо много повече.

Трите окръжности, нарисувани от Шели, бяха оцветени в черно, синьо и червено. Черното бе цветът на въглена — езотеричният символ за „вяра“. Синьото символизираше дима и означаваше „надежда“. Червеното бе пламъкът и значеше „милосърдие“. Събрани заедно, трите цвята представяха пълния кръговрат на живота на огъня. А когато бяха изобразени така, както тук — вписани в триъгълник: универсалният знак за „огън“, те означаваха унищожението на стария свят чрез пламък, така както го е описал евангелист Йоан в „Откровение“, и възцаряването на нов ред на земята.

Същият този символ — три разноцветни кръга, вписани в равностранен триъгълник — бе избран за таен знак на едно конспиративно общество, което възнамеряваше да извърши точно такава тотална революция. Най-малкото да я извърши в Италия. Членовете му се наричаха карбонари. „Въглищарите“.

В резултат от двайсет и петте години революция, ужас и размирици във Франция, разтърсили цяла Европа, вече имаше само един слух, по-страшен от слуха за наближаваща война. Това бе слухът за вътрешен метеж, за бунтовно движение отвътре, което се стреми към независимост от всички земни владетели, от всякакъв вид външно наложена власт.

През последните две години Джордж Гордън, лорд Байрон, живееше под един покрив с омъжената си венецианска любовница Тереза Гуичоли — наполовина по-млада от него, прогонена от Венеция заедно с брат си, братовчед си и баща си. Във Венеция бе останал само съпругът й рогоносец.

Тримата бяха от печално известното семейство Гамба — вестниците ги наричаха „гамбитите“ — високопоставени членове на обществото на карбонарите, тайната група, заклела се вечно да враждува с всички форми на тирания. Техният последен бунт по време на миналогодишния карнавал, целящ прогонването на австрийските владетели от Северна Италия, бе неуспешен. Единственият резултат беше, че семейството вече бе прогонено от три италиански града. Байрон неотстъпно ги следваше където и да се преместеха.

По тази причина всички контакти на лорда — лични или чрез писма — се следяха усърдно и за тях се докладваше на официалната власт и в трите части на Италия — на австрийските Хабсбурги на север, на испанските Бурбони на юг и дори във Ватикана, папската държава.

Лорд Байрон бе таен предводител на Cacciatori Mericani или „Американците“, както наричаха един от клоновете на тайното общество. Той бе дал средства за оръжието и амунициите за последния неуспешен бунт на карбонарите. Бе направил дори нещо повече.

Осигури на приятеля си Али паша ново тайно оръжие за борбата му срещу османските турци — многозарядната пушка, изработена в Америка по идея на самия Байрон.

Финансираше и Hetairia ton Philikon, „Приятелското общество“ — тайна група, подкрепяща непрестанния натиск за прогонване на турците от Гърция.

Лорд Байрон бе онова, от което властниците трябваше да се страхуват най-силно — бе станал неумолим враг на всички тирани и техните режими. Силните на деня отлично разбираха, че лордът е вдъхновението, от което всяко недоволство се нуждае. Освен това бе достатъчно богат, за да финансира сам подобно начинание.

Но през последната година и трите опита за бунт срещу властта бяха жестоко смазани, гърлото им бе прерязано — в пряк и преносен смисъл. Ето, Али паша бе загинал преди седем месеца и Байрон бе узнал, че тялото на приятеля му е погребано на две места — трупът в Янина, а главата — в Константинопол. Седем месеца. Защо му бе трябвало толкова време, за да прозре всичко? Нещата му се бяха изяснили едва тази сутрин.

Бяха минали почти седем месеца от смъртта на Али паша, а все още нямаше никаква вест, нито знак… Отначало Байрон бе сметнал, че е настъпила промяна в плана. Толкова много неща се промениха през последните две години, когато Али живя затворен в Янина. Но пашата се бе заклел, че ако някога изпадне в беда, ще издири Байрон на всяка цена чрез мрежата си от тайни агенти — най-многочислената и могъща организация от този тип, създавана някога.

А ако и това се окажеше невъзможно, пашата бе решил в последния си час да се самоунищожи заедно с великата крепост Демир Куле, с всичките й съкровища и с последователите си и дори с любимата си прекрасна Василики, за да не позволи нищо в палата му да стане плячка на турците.

Ето че Али паша бе мъртъв, а според информацията на Байрон Демир Куле стоеше непокътната. Независимо от всичките си усилия, лордът все още не бе успял да разбере нищо за съдбата на Василики и на останалите, които били отведени в Константинопол. Байрон така и не получи и предмета, който той и карбонарите трябваше да пазят.

Томчето с поезия на Пърси, изглежда, бе единствената следа. Ако Байрон бе прав, то в рисунката с триъгълника се съдържаше само половината от цялото послание. Другата половина бе в самата поема, в пасажа от „Падането на Хиперион“, който Пърси бе отбелязал. При сглобяване на двете части пълното послание гласеше:

Байрон веднага схвана, че ако това е вярно, то самият той има най-много причини да се бои. Трябваше да действа, при това бързо. Защото, ако Али паша бе загинал и не бе унищожил крепостта — лордът на бе получил вест нито от Василики, нито от приближените му шейхове бекташи — и ако Пърси Шели е бил прогонен от двореца на Байрон в Пиза и хвърлен в пастта на бурята, за да срещне смъртта си, то всичко това можеше да означава само едно: някой вярваше, че шахматната фигура е достигнала местоназначението си и в момента се намира в ръцете на Байрон. Този някой обаче не беше от спасилите се от Янина.

Какво всъщност се бе случило с изчезналата Черна царица?

Байрон искаше да се усамоти, да помисли и да състави план за действие, преди останалите да пристигнат на кораба с праха на Шели. Може би вече бе твърде късно.

Смачка в ръката си страницата с посланието. Прие обичайното си изражение на безучастно презрение, надигна се от мястото си и закуцука мъчително по пясъка към Трелони, който още се занимаваше с огъня. Мургавите налудни черти на „Лондонския корсар“, както още наричаха секретаря му, бяха почернели допълнително от саждите. С блестящите си бели зъби и увиснали мустаци човекът изглеждаше направо луд. Байрон потръпна и хвърли смачканата хартия в пламъците. Изчака, докато се убеди, че е изгоряла напълно, и се обърна към останалите:

— Не повтаряйте този фарс с мен — каза той. — Оставете моя труп да изгние там, където е паднал. Признавам, че този езически ритуал в памет на един мъртъв поет истински ме потресе. Имам нужда от малка промяна, за да пречистя съзнанието си от видения ужас.

Лордът се извърна с лице към вълните, като преди това кимна на капитан Робъртс, потвърждавайки предишната им уговорка да се срещнат на кораба, и захвърли широкополата си шапка. Сетне съблече ризата си и се хвърли във водата. С мощни загребвания заплува през вълните. Пладне бе далеч, а водата вече беше топла като кръв. Слънцето опари светлата кожа на Алба. Трябваше да измине разстояние от два километра до „Боливар“ — нищо работа за човек, вече пресякъл с плуване Босфора. Времето обаче щеше да му е достатъчно, за да прочисти главата си и да помисли спокойно. Ритъмът на загребванията и водата, заливаща раменете му, успокоиха вълнението, но мислите му продължаваха да се връщат към един-единствен въпрос.

Колкото и да разсъждаваше и независимо колко невероятна му се виждаше самата идея, Байрон се сещаше само за един човек, за когото можеше да се отнася посланието на мъртвия Шели. Една жена. Само тя можеше да притежава следа за съдбата на изчезналото съкровище на Али паша. Байрон никога не я бе срещал, но славата й се носеше.

Богата вдовица, италианка по рождение. Лордът знаеше, че собственото му значително състояние бледнее пред нейното. Някога името й гърмяло из Европа, но днес тя живееше в почти пълна изолация в Рим. Говореше се, че на младини, възседнала жребеца си и добре въоръжена, се биела храбро за освобождението на родната си земя от чужденците — вършела точно онова, което Байрон и въглищарите се опитваха да правят днес.

Независимо от личния й принос към каузата на свободата, тази жена бе майка на последния в света подобен на титан „слънчев бог“, такъв, какъвто го бе описал Кийтс. Синът й бе император тиран, чието кратковременно властване бе изтерзало цяла Европа, преди да изгори в собствените си пламъци. Също като Пърси Шели. В крайна сметка, синът на тази жена бе успял единствено да посее насила отново в европейските земи опасното семе на монархизма. Той бе умрял преди почти година в мъки и в пълна забрава.

Байрон чувстваше как слънцето пари голата му кожа и гребеше все по-силно, за да достигне по-скоро кораба. Знаеше, че ако заключенията му са правилни, не му е останало никакво време за губене. Веднага трябваше да приведе в действие плана си.

Каква ирония само, синът на тази римска вдовица бе жив, и днес, на 15 август, щеше да бъде рожденият му ден — ден, честван из цяла Европа през последните петнайсет години, до смъртта му.

Жената, за която Байрон вярваше, че държи ключа към местонахождението на изчезналата Черна царица на Али паша, бе майката на Наполеон — Летиция Рамолино Бонапарт.

Палацо Ринучини, Рим

8 септември 1822 г.

Утрото бе топло и меко, но мадам Мер бе наредила огънят да гори във всички камини в палацото и във всички стаи да горят свещи. Великолепните обюсонски килими бяха изтъркани, прахта бе избърсана от статуите, изобразяващи любимите й деца, дело на прочутия Канова21. Слугите бяха облечени в най-хубавите си зелено-златни ливреи, а брат й, кардинал Йозеф Феш, скоро щеше да пристигне от разположения наблизо дворец Фалкониери, за да й помогне при посрещането на гостите, за които домът на мадам Мер неизменно се отваряше веднъж годишно. Днес бе важен ден от календара и мадам Мер бе дала обет винаги да го почита. Днес бе Рождество Богородично.

Изпълняваше обета си вече повече от петдесет години — от деня, в който бе положила клетвата си пред Светата Дева. Любимият й син се бе родил на празника Възнесение Богородично — слабичко мъничко бебе, дошло внезапно и неочаквано рано, когато тя — младата Летиция, едва на осемнайсет години — бе загубила вече две деца. В онзи ден тя обеща на Светата Дева да почита всяка година нейното рождение и да повери децата си на милостта й.

Бащата на детето бе настоял то да бъде кръстено Неаполус, на името на някакъв слабо известен египетски мъченик, вместо Карло-Мария, както искаше Летиция. Тя обаче се постара всяка от дъщерите й след това да носи името на Девата: Мария-Анна, известна по-късно като Елиза, велика херцогиня на Тоскана, Мария-Паула, наречена Полин, бъдещата принцеса Боргезе, и Мария-Анунциата, преименувана на Каролин, кралица на Неапол. А нея самата всички наричаха мадам Мер — нашата майка и повелителка22.

Девата бе благословила всичките й дъщери с красота и здраве, а брат им, станал известен по-късно като Наполеон, им беше осигурил богатство и власт. Но всички тези дарове се бяха разпилели, подобно на досадните мъгли, които Летиция помнеше от родния си остров Корсика.

Тази сутрин мадам Мер обикаляше из пълните с цветя и запалени свещи стаи на огромното си жилище в Рим и чувстваше, че нейният свят няма да просъществува още дълго. Сърцето й биеше учестено в предчувствие, че днес може би за последен път ще отдаде своята почит към Девата. Летиция бе вече старица, останала почти напълно сама, членовете на семейството й бяха или починали, или разпръснати по света, самата тя носеше неизменно траурна черна рокля и живееше сред чужди хора, на чуждо място, където важни бяха само преходни неща — пари, вещи, спомени.

Един от тези спомени обаче внезапно се бе върнал от миналото, за да я преследва.

Тази сутрин тя получи послание. Бяха й донесли бележка от човек, когото тя нито беше виждала, нито бе чувала през всичкото това време на възход и падение на Наполеоновата империя, от онзи ден преди повече от трийсет години, в който тя и семейството й напуснаха планините на Корсика. Бележка от човек, за когото Летиция вярваше, че вече не е сред живите.

Тя измъкна бележката от корсажа на черната си рокля и отново я прочете — може би за двайсети път откакто я бе получила тази сутрин. Нямаше подпис, но бе пределно ясно от кого е. Бе написана с древната азбука тифинаг на берберския език тамашек — езика на туарегите от дълбините на пустинята Сахара. Този език бе таен код, използван от един-единствен човек всеки път, когато той искаше да установи връзка със семейството си в Европа.

По тази причина мадам Мер бързо изпрати да повикат брат й, кардинала, за да успее той да дойде преди останалите гости. Беше го помолила да доведе със себе си и англичанката — една друга Мария, която наскоро се бе завърнала в Рим. Само те двамата можеха да помогнат на Летиция в тази ужасна беда.

Защото, ако мъжът, написал бележката, когото всички познаваха като Сокола, наистина се бе завърнал от мъртвите, Летиция добре знаеше какво ще й се наложи да стори.

Въпреки топлината на множеството огньове в стаите мадам Мер почувства внезапната ледена тръпка, дошла от дълбините на собственото й минало. Тя отново прочете бележката:

Тасили Н’Аджер, пустинята Сахара

Есенното равноденствие, 1822 г.

Изправен на високия разлат хълм, Шарло оглеждаше огромната червена пустиня. Белият му бурнус плющеше на вятъра като криле на голяма бяла птица. Дългата му коса с цвета на медночервените пясъци, които се простираха пред него, се вееше свободно. Никъде другаде по земята не съществуваше пустиня с цвят на кръв. Цветът на живота.

На тази негостоприемна висока скала в сърцето на Сахара живееха само орли и диви кози. Това невинаги е било така. Зад гърба му легендарните скали на платото Тасили бяха украсени с релефи и рисунки на повече от пет хиляди години. Керемиденочервени, ръждиви, с цвят на охра, кестеновокафяви, бели — рисунките разказваха историята на пустинята и на онези, които я бяха обитавали, преди да ги погълнат мъглите на времето. История, която продължаваше и днес.

Тук се бе родил. Тук беше за него онова, което арабите наричат ватар — „родна земя“, — макар да не бе стъпвал по тези места от бебе. Тук е започнал животът ми, помисли Шарло. Той бе роден в Играта. Тук навярно беше и предопределеното място, където Играта трябваше да свърши, особено сега, след като бе разрешил загадката. Точно затова се бе върнал в тази древна пустош, изтъкана сякаш от блестящи светлини и от мрачни тайни. Върнал се бе, за да открие истината.

Берберите вярваха, че неговата съдба е да разреши загадката. Раждането му е било предсказано. Най-древната берберска легенда разказваше за дете, родено по-рано от определеното време, дете със сини очи и червена коса, и с дар на ясновидец. Шарло затвори очи и вдъхна мириса на мястото — мирис на пясък, сол и сяра, който пробуждаше най-старите му спомени.

Бе се появил твърде рано на този свят — червено и пищящо късче месо. Майка му Мирей, останала сираче на шестнайсет години, бе напуснала своя манастир в Баските Пиренеи и бе пропътувала два континента, за да стигне дотук, до сърцето на пустинята. Целта й била да защити една опасна тайна. Мирей пък била онова, което по тези места наричат таиб — жена, познала мъж само веднъж през живота си. Бащата на Шарло. При раждането на момчето тук, сред скалите на Тасили, акуширал един покрит с индиговосин воал берберски княз, с обагрена в синьо кожа. Той бе един от Сините, туарег от племето Кел Рела. Името му бе Шахин, Пустинния сокол, и той бе поел ролята на баща, кръстник и наставник на избраното дете.

Докъдето му стигаше погледът, Шарло виждаше как в огромната ширнала се пред него пустиня пясъците се движеха така, както се бяха движили от незапомнени времена, движеха се неуморно, подобно на живо, дишащо същество. Пясъци, които сякаш бяха част от самия него. Пясъци, заличаващи всички спомени…

Всички, освен неговите собствени. Ужасната способност на Шарло да запомня всичко никога не го напускаше — той помнеше и неща, които все още не бяха се случили, но предстояха. Когато беше дете, го наричаха Малкия пророк. Бе предвиждал възхода и падението на империи, бе предсказвал бъдещето на велики мъже като Наполеон, на император Александър I от Русия, както и на собствения си баща — Негово височество Шарл Морис дьо Талейран. Него бе срещал само веднъж.

Знанието на Шарло за бъдещето бе като непресъхващ извор. Бе способен да провижда, но не и да променя. Разбира се, великият дар бе също и велико проклятие.

За Шарло светът бе като огромна игра на шах — всеки направен ход пораждаше милиони следващи потенциални ходове, като в същото време малко по малко разкриваше дълбоко скритата стратегия, неумолима като съдбата, която тласка всеки човек безмилостно напред. Както за Играта, за скалните рисунки, за вечните пясъци, така и за Шарло миналото и бъдещето бяха винаги само и единствено настояще.

Защото Шарло бе роден — както бе предсказано — пред очите на древната богиня, Бялата царица, чието изображение бе нарисувано в кухина под една огромна каменна стена тук, на платото. Богинята е била позната на всички култури от хилядолетия насам. Тя се бе надвесила над Шарло като ангел отмъстител, издълбана високо в отвесната скала. Туарегите я наричаха Кар — Колесничарката.

Разказваха още, че тя обсипала нощното небе с блестящи звезди. Тя била и онази, която за първи път предсказала неизменния ход на Играта. Шарло бе пътувал през морето дотук, за да я види — за първи път след раждането си. Говореше се, че единствено тя може да разкрие, но само на избрания, тайната, скрита в Играта.

Шарло се събуди преди изгрев и отхвърли вълнената джелаба, която го бе пазила от студения нощен въздух. Ставаше нещо нередно, но още не можеше да осъзнае какво точно.

Върху скалите бе в безопасност — пътят дотук бе дълъг четири дни, минаваше през опасния терен на долината в краката му. Но без съмнение нещо не бе наред.

Стана от импровизираното си легло, за да огледа по-добре. На изток, към Мека, по протежението на хоризонта се виждаше подобна на панделка тънка червена ивица, предвещаваща изгрева. Но все още бе твърде тъмно, за да има ясна видимост наоколо. Изправен върху каменния хълм в пълна тишина, Шарло долови лек шум. Бе само на метри от него. Първо чу тихи стъпки по чакъла, а после човешко дишане.

Боеше се да помръдне дори.

— Ал-Калим, аз съм — прошепна някой, макар че на десетки километри наоколо не трябваше да има и жива душа.

Само един човек на света го наричаше Ал-Калим — Всевиждащия.

— Шахин! — възкликна Шарло. Силни, твърди пръсти стегнаха китките му. Ръцете на човека, който открай време бе за него майка, баща, брат и водач. — Как ме намери?

Защо Шахин бе рискувал живота си да прекоси моретата, а после и пустинята? Как бе минал през опасния каньон през нощта? Само за да пристигне тук преди изгрев? Каквато и да бе причината, трябва да бе от изключителна важност.

По-важното бе друго: Защо Шарло не бе предвидил идването на Шахин?

Слънцето се показа над хоризонта и озари дюните в далечината с топло розово сияние. Ръцете на Шахин все още стискаха тези на Шарло, сякаш по-възрастният мъж не можеше да понесе мисълта да освободи по-младия от хватката си. След един дълъг миг той пусна Шарло и отметна синия си воал.

В розовата светлина Шарло за първи път огледа добре изострените, подобни на черти на хищна птица очертания на Шахин. Изражението му го уплаши. През двайсет и девет годишния си живот Шарло никога не бе виждал наставника си да издава чувствата си, независимо от обстоятелствата. Лицето на Шахин бе изкривено от болка — нещо невиждано досега.

Защо Шарло все така не можеше да прозре причината?

— Сине мой… — започна с видимо усилие Шахин, сякаш давейки се с думите.

Шарло винаги бе имал Шахин за свой баща, но за първи път чуваше това обръщение.

— Ал-Калим — продължи Шахин, — никога не бих те молил да използваш твоя велик пророчески дар, пратен ти от Аллах, но въпросът е страшно важен. Появи се беда, която ме принуди да прекося морето и да дойда тук от Франция. Нещо много ценно е попаднало в зли ръце. Научих за това само преди месеци…

Шарло знаеше, че щом Шахин бе дошъл да го търси чак тук, в пустинята, кризата навярно наистина е страшна, и сърцето му се сви. Следващите думи на туарега обаче бяха още по-шокиращи:

— Става дума за сина ми — добави той.

— За твоя… син ли? — повтори Шарло, сигурен, че не е чул добре.

— Да, аз имам син. И той ми е много скъп — отговори Шахин. — Също като теб бе избран да живее живот, който нямаме право да оспорваме. От най-ранна възраст бе посветен в таен Орден. Обучението му почти бе завършило — по-рано от предвиденото, той е само на четиринайсет години. Преди шест месеца научихме за бедата — момчето било изпратено на важна мисия от най-високопоставения шейх, водач на Ордена, с надеждата бедата да бъде предотвратена. Но по всичко изглежда, че не е стигнало там, закъдето е тръгнало.

— Каква е била мисията му? Къде е трябвало да отиде? — попита Шарло. В същото време с ужас осъзна, че за първи път в живота му се налага да задава подобни въпроси. Защо не можеше да прозре отговора предварително?

— Синът ми, придружен от още някого, се отправил към Венеция — отвърна Шахин. Той гледаше Шарло с особен поглед, сякаш си задаваше същия въпрос: възможно ли е пророкът да не знае всичко това? — Имаме основание да се боим, че синът ми, Каури, и придружителката му са били отвлечени. — Шахин замълча, после добави: — Научих, че са носели със себе си много важна фигура от шаха Монглан.

Индийска защита с царя

Звук на цепещо се дърво наруши тишината.

Застанала до огнището, хвърлих поглед по посока на звука и видях, че Лили е разкачила телефонния секретар на майка ми и тегли кабели от чекмеджето, някои от тях вече лежаха върху писалището. Следена зорко от Вартан и Кий, с помощта на ножа за отваряне на писма Лили се стараеше да измъкне чекмеджето, заседнало в гнездото си. Съдейки по звуците, имах чувството, че се мъчи да разглоби цялото писалище.

— Какво правиш? — попитах разтревожено. — Това писалище е на повече от сто години!

— Не ми се иска да унищожавам тази безценна антика, спомен от британските колониални войни, и сигурно значи много за теб — отговори леля ми. — Но пък аз и майка ти веднъж открихме няколко извънредно ценни предмета, скрити в чекмеджета, които заяждаха точно като това тук. Кат сигурно е знаела, че ако попадна на такова чекмедже, ще се сетя за някои неща.

Тя продължи да разбива яростно.

— Писалището е твърде крехко, за да има смисъл в него да се скрие нещо ценно — изтъкнах аз.

Това беше просто лека дървена кутия с чекмеджета и със сгъваеми крака — от онези, които британските офицери влачели с помощта на мулета по време на военните си кампании. Прекосявали с тях опасните планински райони от прохода Кибер до Кашмир.

— Освен това, доколкото си спомням, това чекмедже си заяжда отдавна.

— Ами тогава е време да го оправим — настоя Лили.

— Слава богу — съгласи се Кий, грабна тежкото каменно преспапие от писалището и го подаде на Лили. — Нали знаеш — по-добре късно, отколкото никога.

Лили взе тежестта и я стовари върху писалището. Чу се как мекото дърво изпращя, но чекмеджето все още не можеше да се извади изцяло.

Побъркана от толкова шум и вълнение, За-за квичеше и подскачаше около краката ни. Издаваше звуци като цяла колония плъхове, които имат намерение да се хвърлят в морето. Вдигнах я, пъхнах я под мишница и я стиснах, за да замълчи поне за малко.

— Позволете на мен — обади се Вартан учтиво и взе инструментите от ръцете на Лили.

После пъхна ножа за писма в отвора между предния панел на чекмеджето и писалището и го удари с преспапието като с чук. Продължи да разбива, докато мекото дърво се нацепи около долната страна на чекмеджето. Лили дръпна силно дръжката и то се измъкна цялото.

Вартан го взе в ръце, огледа го от всички страни, а Кий коленичи на пода и пъхна ръка колкото може по-навътре в отвора. Започна да опипва.

— Тук няма нищо — каза тя и опря ръце на бедрата си. — Но не стигам дъното.

— Моля, нека аз — повтори Вартан, остави повреденото чекмедже, клекна до Кий и пъхна ръка в отвора. Доста време внимателно опипва вътре. Най-после издърпа ръката си и вдигна поглед към нас.

— Не намирам нищо — съобщи той, стана и изтупа прахта от ръкава си.

Дали от вродена недоверчивост или заради опънатите ми нерви, не му повярвах. Лили беше права. Нещо можеше да е скрито там. В края на краищата, конструкцията на този тип писалища трябва да е лека, за да са леснопреносими, но в същото време е и сигурна. В продължение на десетилетия са ги използвали, за да пренасят планове за военни операции и тайни кодирани съобщения от военните щабове, от разузнавачите и шпионите.

Подадох За-за на Лили, измъкнах съседното чекмедже, порових вътре и извадих фенерчето, което винаги държахме там. Бутнах лекичко Вартан и Кий встрани, наведох се, посочих лъча и се заех да изследвам вътрешността на бюрото. Вартан беше прав — нямаше абсолютно нищо. Тогава защо чекмеджето бе заяждало толкова години?

Вдигнах го от пода и го разгледах. Не забелязах нищо необичайно, но все пак извадих от него телефонния секретар и използваните инструменти, поставих го върху писалището и извадих другото, здравото чекмедже, за да изпразня и него. Сложих ги едно до друго и ги сравних — задната стена на повреденото чекмедже беше малко по-висока от тази на здравото.

Хвърлих поглед към Лили, която държеше гърчещата се За-за. Тя ми кимна, сякаш потвърждаваше нещо, което е знаела през цялото време. Обърнах се и подхвърлих заядливо на Вартан Азов:

— Изглежда, тук има тайно отделение — заявих аз.

— Знам — отвърна той спокойно. — Забелязах го още отначало. Но помислих, че е най-добре да не го споменавам.

Гласът му бе все така учтив, но на устните му отново се бе появила студената усмивка. Усмивка предупреждение.

— Да не го споменаваш ли? — не вярвах аз на ушите си.

— Както ти самата каза, това чекмедже… Как е думата… Заяждало от много дълго време. Нямаме представа какво може да е скрито вътре — каза той и добави с ирония: — Може да е нещо ценно — например военни планове от Кримската война.

Предположението не беше толкова абсурдно, тъй като баща ми бе израснал в Крим, но си оставаше малко вероятно. Писалището дори не беше негово. Неудобно бе да позволя всички присъстващи да видят съдържанието на тайното отделение, но в същото време просто ми бе писнало от властната логика на господин Вартан Азов и от стоманените му погледи. Извъртях се на пета и тръгнах към вратата.

— Къде отиваш? — гласът на Вартан ме удари със силата на куршум.

— Да донеса трион — подхвърлих през рамо, без да спирам. В края на краищата, не можех да използвам разрушителната тактика на Лили. Дори и съдържанието на тайника да нямаше нищо общо с майка ми, вътре можеше да е скрито нещо крехко или ценно.

Най-неочаквано Вартан бързо прекоси стаята и се озова до мен. Улови ме за лакътя и ме бутна към антрето. Влязохме в малкото помещение, той затвори вратата към голямата стая и се облегна на нея, блокирайки пътя ми обратно.

Стояхме близо един до друг в тясното пространство между фризера и закачалката, отрупана с кожи и пухени якета. Усещах как тяхното статично електричество прилепва косата ми за стената. Вартан бе стиснал и двете ми китки. Заговори бързо и приглушено, така че останалите да не ни чуват.

— Александра, трябва да ме изслушаш, страшно важно е — каза той. — Знам неща, които държа да ти кажа. Ключови факти. Трябва да поговорим — веднага, — преди да си се заела с отварянето на още шкафове и чекмеджета.

— Няма за какво да говорим — отрязах го аз с горчивина, която изненада и самата мен. Изтръгнах се от хватката му. — Не знам какво, за бога, правиш тук и защо изобщо майка те е поканила…

— Аз знам защо ме е поканила — прекъсна ме Вартан. — Макар никога да не съм говорил с нея, не беше нужно много, за да се досетя. Тя се нуждаеше от информация, ти също. Аз съм единственият човек, който беше там в онзи ден и който може да съобщи нещо по въпроса.

Нямаше нужда да питам какво има предвид под там, нито пък за кой точно ден става дума. Но бях съвсем неподготвена за това, което последва:

— Екси, как не разбираш? Трябва да говорим за убийството на баща ти.

Сякаш ме удариха в стомаха — за миг останах без дъх. През последните десет години, изминали от времето, когато играех шах, никой не ме бе наричал Екси. Това беше галеното име, което татко предпочиташе — съкратено от Алекси. Чух го сега, при това придружено с „убийството на баща ти“, и това ме обезоръжи напълно.

Ето го отново — онова, за което никога не говорехме, онова, за което никога не мислех. Потиснатото ми минало бе успяло да проникне в смазващо тясното, задушаващо пространство на антрето и ме гледаше в очите с ужасяващото си украинско хладнокръвие. Както обикновено, отвърнах с пълно отричане на фактите:

— Убийство ли? — поклатих глава недоверчиво. Сякаш движението можеше да направи въздуха в антрето по-свеж. — Но руските власти твърдяха, че смъртта на баща ми е нещастен случай, че охранителят на покрива го е застрелял погрешка, решавайки, че се опитва да избяга, след като е откраднал нещо ценно от съкровищницата.

Неочаквано тъмните очи на Вартан Азов се изпълниха с внимание и той ме погледна с интерес. В тях светеше виолетов блясък, подобен на раздухани въглени.

— Може би баща ти наистина е бягал от съкровищницата с нещо ценно — каза той бавно, сякаш току-що бе открил някакъв таен ход, някаква непочтена тактика, която досега не е забелязал. — Може би баща ти е бягал с нещо, чиято ценност самият той тъкмо е бил осъзнал напълно. Но каквото и да се е случило онзи ден, Александра, сигурен съм, че майка ти никога не би ме помолила да пропътувам такова разстояние и да дойда на това усамотено място, при това в компанията на Лили Рад и твоя милост, ако не е вярвала, че смъртта на баща ти преди десет години е пряко свързана с убийството на Тарас Петросян в Лондон само преди две седмици. Аз например вярвам, че такава връзка има.

— Тарас Петросян! — извиках аз. Вартан ме накара да замълча с бързо движение по посока на затворената врата към вътрешността на къщата.

Тарас Петросян беше богатият предприемач и бизнесмен, организирал руския турнир преди десет години! Той беше там, в Загорск онзи ден. Не знаех почти нищо друго за този човек, но със споменаването на името му Вартан Азов — арогантно копеле, или не — беше привлякъл напълно вниманието ми.

— Как е бил убит Петросян? — запитах. — И защо? Какво е правел в Лондон?

— Организираше голяма шахматна проява там, с гросмайстори от всички страни — отвърна Вартан. Едната му вежда беше леко повдигната, сякаш допускаше, че аз би трябвало вече да знам всичко това. — Петросян избяга в Англия преди няколко години с много пари. Това стана, когато руската държава сложи ръка върху създадената от него корумпирана капиталистическа структура. Същото се случи по онова време и с много други олигарси. Независимо какво си е въобразявал, бягството му не го спаси. Преди две седмици бе намерен мъртъв в леглото на луксозния си апартамент в хотел в Мейфеър. Смята се, че е бил отровен — стар и изпитан начин на действие на руските служби. Петросян често говореше срещу руските силовики. Ръката на тази организация обаче е твърде дълга — тя достига до всички, които желае да накара да замълчат…

Видял, че съм объркана от употребеното название, Вартан добави:

— На руски „силовики“ означава „силовите служби“. Това е организация, която замести КГБ веднага след като съветският строй се срина. Днес се наричат БФС — Бюро за федерална сигурност. Членовете и методите им на работа обаче си останаха непроменени. Само името е ново. Много по-могъщи са, отколкото КГБ изобщо е било, те са като държава в държавата, никой не ги контролира. Смятам, че силовиките са отговорни и за смъртта на баща ти — в края на краищата охранителят, който го застреля, със сигурност е работел за тях.

Вартан говореше невероятни неща — наемни убийци от КГБ с отрова, зашита в ръкавите. В същото време усетих как позната ледена тръпка запълзя по гръбнака ми. Спомних си, че именно Тарас Петросян беше наредил последната игра да се проведе извън Москва, в Загорск. Ако сега и той беше убит, това правеше страховете на майка ми през всичките тези години напълно основателни. Към това можеше да се прибави и изчезването й, както и кодираните послания, които ми бе оставила и които до едно водеха към онази последна шахматна партия. Може би е била права в подозренията си през цялото време. Както казваше Кий, това, че си параноик, не означава, че никой не те преследва.

Имаше обаче още едно нещо, което исках да знам. Нещо, което не се връзваше.

— Какво имаше предвид преди малко — попитах аз, — когато каза, че баща ми може и да е бягал от съкровищницата с нещо важно, с нещо, чиято ценност е осъзнавал само той?

Вартан се усмихна загадъчно, сякаш току-що се бях справила успешно с някакъв много важен мистичен тест.

— Не ми беше хрумвало — призна той, — докато ти не спомена официалната версия на властите за смъртта му. Мисля, че е много вероятно онази сутрин баща ти да се е опитал да напусне сградата на съкровищницата, носейки нещо от огромна важност. Охранителите инстинктивно са усетили, че то е у него, но не са можели да го видят.

Направих объркана физиономия и Вартан добави:

— Мисля, че онази сутрин той е излязъл от сградата, носейки важна информация.

— Информация ли? — парирах аз. — Каква информация би била толкова важна за някого, че той да посегне на живота на баща ми?

— Каквато и да е била — отвърна Вартан, — със сигурност е трябвало да спрат баща ти, за да не му позволят да я предаде на някого другиго.

— Дори и да допуснем, че баща ми е имал някаква толкова опасна информация в онзи момент, как е успял да се сдобие с нея в съкровищницата за толкова кратко време? Както сам знаеш, двамата с него останахме в сградата само няколко кратки минути — изтъкнах аз. — През това време баща ми не е разговарял с никого, който евентуално да му даде такава информация.

— Той може и да не е разговарял с никого — съгласи се Вартан, — но нищо чудно някой друг да му е казал нещо.

Образът на всичко случило се онази сутрин бе започнал бавно да изплува в съзнанието ми. В съкровищницата баща ми ме остави сама за момент. После отиде в противоположния край на помещението, за да разгледа съдържанието на голяма стъклена витрина. Някой се доближи до него…

— Ти си разговарял с баща ми тогава! — извиках аз.

Този път Вартан не ми направи знак да мълча. Просто кимна утвърдително.

— Да — каза той. — Приближих се до баща ти и застанах до него, докато той разглеждаше изложеното в една стъклена витрина. Двамата видяхме, че вътре бе поставена голяма златна шахматна фигура, покрита със скъпоценни камъни. Казах му, че току-що е открита в подземията на Ермитажа в Санкт Петербург, заедно със съкровищата на Троя, донесени от Шлиман. Говореше се, че е принадлежала на Карл Велики, а след това може би и на Екатерина Велика. Обясних на баща ти, че фигурата е донесена и изложена в Загорск специално заради нашата последна партия. Точно в този момент баща ти изведнъж се обърна, хвана те за ръка и двамата напуснахте съкровищницата.

Излязохме отпред на стъпалата, където баща ми срещна смъртта си.

Вартан ме наблюдаваше внимателно, а аз се борех да овладея всички обзели ме мрачни и дълго потискани чувства, които за мое съжаление упорито изплуваха. Но нещо все още не се връзваше.

— Това няма смисъл — казах аз. — Защо някой ще иска да убие баща ми с цел той да не предаде на другиго опасна информация, след като изглежда всички са били наясно с историята на тази рядка шахматна фигура, включително и ти?

Още докато изричах думите, се бях сетила за отговора.

— Защото за него тази шахматна фигура трябва да е означавала нещо съвсем различно — отбеляза Вартан, внезапно развълнуван. — Каквото и да е видял той в нея, реакцията му със сигурност не е била такава, каквато са очаквали онези, които са го наблюдавали. В противен случай те никога не биха изложили фигурата. Може и да не са разбрали какво точно е открил баща ти в нея, но на всяка цена е трябвало да го спрат, преди да е разказал за откритието си на някого, който би разбрал!

Фигурите определено се струпваха в средата на дъската. Вартан бе намислил нещо. Но все още не успявах да видя общата картина.

— Майка ми винаги е била убедена, че смъртта на баща ми не е нещастен случай — признах аз, пропускайки дребната подробност, че според нея куршумът е бил предназначен за мен. — Освен това твърдо вярваше, че шахът има нещо общо с цялата история. Но ако ти си прав и убийството на баща ми е свързано по някакъв начин със смъртта на Тарас Петросян, то какво свързва всички тези факти с шахматната фигура в Загорск?

— Не знам, но връзка трябва да има — отвърна Вартан. — Още помня израза на лицето на баща ти онази сутрин, докато се взираше във витрината: изглеждаше така, сякаш не чува и дума от това, което му говорех. А когато се обърна да си върви, съвсем не изглеждаше като човек, който мисли за предстояща шахматна партия.

— И как изглеждаше? — попитах аз бързо.

Вартан ме гледаше, сякаш сам се опитваше да си отговори на този въпрос.

— Бих казал, че изглеждаше уплашен — отвърна той. — Повече от уплашен. Изглеждаше ужасѐн, макар че се опита бързо да скрие това от мен.

— Ужасѐн ли?

Какво би могло да уплаши баща ми толкова, след като бе прекарал в съкровищницата на Загорск само няколко минути? Следващите думи на Вартан сякаш забиха ледено острие в сърцето ми:

— Сам не мога да си го обясня — призна той. — Освен ако по някаква причина на баща ти му се е видяло особено важно това, че златната фигура, изложена в онази витрина, представляваше Черна царица.

Вартан отвори вратата и влязохме обратно в главното осмоъгълно помещение. Не бих могла да му кажа какво означаваше черната царица за мен. Знаех, че ако онова, което ми бе казал току-що, е истина, изчезването на майка ми навярно бе свързано със смъртта както на баща ми, така и на Петросян. Може би всички бяхме в опасност. Преди обаче да направя и три крачки, спрях. Бях толкова съсредоточена върху думите на Вартан, че напълно бях забравила за Лили и Кий.

Двете седяха на пода пред писалището, между тях беше празното чекмедже, а За-за точеше лиги върху персийския килим. Лили шепнеше нещо на Кий, но и двете се изправиха, щом ние с Вартан влязохме. Лили стискаше нещо, което ми заприлича на остра стоманена пила за нокти. Трески нацепено дърво бяха пръснати наоколо.

— Петима Петка не чакат — заяви Кий. — Докато вие двамата се бяхте уединили да се изповядвате един на друг или каквото там правехте, погледнете ние какво намерихме.

Тя размаха във въздуха нещо, което изглеждаше като парче стара измачкана хартия. Докато приближавах, Лили ме наблюдаваше строго. Ясните й очи бяха някак странно замъглени, сякаш ми даваше някакъв знак.

— Можеш да гледаш — предупреди ме тя, — но без да пипаш. Достатъчно ми беше онова изпълнение с касетката от секретаря. А ако това, което открихме в чекмеджето, е онова, което си мисля, става дума за изключително рядък и ценен предмет, както майка ти несъмнено щеше да потвърди, ако беше тук. Всъщност подозирам, че този предмет е именно причината тя да отсъства.

Кий внимателно разгъна крехката хартия и я сложи пред нас.

Вартан и аз се наведохме, за да виждаме по-добре. Отблизо ставаше ясно, че това не е хартия, а парче плат — толкова старо и измърсено, че с времето се бе втвърдило като къс стар пергамент. Върху него беше изобразена рисунка, изпълнена с някаква ръждивочервена течност, която бе покапала по плата и тук-там бе оставила тъмни петна. Въпреки това нарисуваното все още ясно се виждаше. На плата беше изобразена шахматна дъска с шейсет и четири квадрата, всеки от които бе запълнен с различен странен, мистичен на вид символ. Изобщо не можех да схвана какво би трябвало да означава всичко това.

Лили обаче имаше намерение да ни осветли.

— Не знам как майка ти се е сдобила с тази рисунка — каза тя, — но ако подозренията ми са основателни, това навярно е третото и последно парче от мозайка, която подреждахме преди трийсет години. Но тогава то ни липсваше.

— Парче от каква мозайка? — попитах аз, силно раздразнена.

— Чувала ли си някога нещо за шаха Монглан? — попита Лили.

Лили обясни, че имала да ни разкаже една история. Но за да успее да го стори, преди да са пристигнали останалите гости, ме помоли да не задавам никакви въпроси, за да я разкаже докрая, без да я разсейвам или прекъсвам. Преди това обаче имала нужда да поседне върху нещо различно от пода или някакъв камък — във всеки случай върху нещо, което определено отсъстваше от нашата лишена от столове хижа.

Кий и Вартан изтичаха нагоре по витата стълба и се върнаха с няколко възглавнички, отоманки и пейки, докато накрая Лили и За-за се разположиха удобно върху куп възглавници край огъня, Кей кацна на ръба на широкия стол пред рояла, а Вартан се настани на едно високо столче без облегалка. Всички се приготвихме да слушаме.

Междувременно аз се заех с онова, което ми се удаваше най-добре — готвенето. То винаги ми помагаше да си проясня мислите, пък и трябваше да разполагаме с нещо за ядене, особено ако се появяха още гости. Така че в момента наглеждах врящата на огъня голяма медна тенджера, както и количествата хранителни продукти, които бях измъкнала от фризера — малки лукчета, целина, моркови, гъби пачи крак и кубчета замразено говеждо. Всичко това бавно набъбваше в гъст бульон от силно червено вино, малко устършърски сос, лимонов сок, коняк, магданоз, дафинов лист и мащерка — класическата яхния на Александра за извънредни ситуации.

Щях да го оставя да къкри няколко часа, докато аз самата се „задушавах в собствения си сос“. Но може би в момента се нуждаех точно от храна. Шокиращите новини ми бяха предостатъчно за една сутрин, щяха да ми държат влага най-малко до вечерта. Но историята на Лили щеше да засенчи всичко останало.

— Преди почти трийсет години — започна леля ми — всички ние тържествено се заклехме пред майка ти, че никога повече няма да споменем и дума за Играта. Но сега, когато тази рисунка се появи, знам, че е задължително да ви разкажа цялата история. Мисля, че майка ти е имала намерение да стори точно това. Иначе никога не би скрила нещо толкова важно в някакво си заяждащо чекмедже. Нямам представа защо е поканила останалите, които очакваме, но съм сигурна, че никога не би организирала събирането на специалната дата на рождения си ден, ако цялата тази история нямаше нищо общо с Играта.

— Играта ли? — Вартан направо ми взе думите от устата.

Бях изненадана да науча, че ревнивото криене от страна на майка ми на точната дата на рождения й ден е свързано с шахмата. Все пак се досетих, че ако ставаше дума за времето преди трийсет години, то въпросната Игра не беше онази, която бе погубила баща ми. После ми хрумна нещо друго.

— Каквато и игра да сте се заклели да пазите в тайна — попитах аз, — има ли това нещо общо с факта, че мама упорито се стараеше да ми попречи да играя шах?

В този момент осъзнах, че никой освен най-близките ми не знае, че съм била шахматен кандидат-шампион, още по-малко пък за кавгите у дома по повод моята страст към играта. Кий беше повдигнала едната си вежда въпросително, но все пак се стараеше да не изглежда много изненадана.

— Александра — започна Лили, — през всичките тези години ти не си разбирала правилно поведението на майка си. Но вината не е твоя. С дълбоко съжаление ще трябва да призная, че всички ние — Ладислаус Ним, аз, дори баща ти — единодушно се съгласихме да не издаваме пред теб никаква информация. Бяхме искрено убедени, че след като сме закопали фигурите, след като сме ги скрили там, където никой не би могъл да ги открие, след като противниковият отбор е унищожен, то Играта ще свърши за много дълго време, ако не и завинаги. А когато ти се роди и разбрахме твоите заложби и способности, вече бяха минали толкова години, че бяхме сигурни, че е безопасно за теб да играеш шах. Както е известно, само майка ти беше на противоположното мнение. Лили замълча. После добави тихо, сякаш на себе си: — Кат никога не се е страхувала от самия шах. Тя се боеше от една съвсем друга игра. Игра, която разруши моето семейство и която навярно погуби баща ти. Най-опасната игра на света.

— И що за игра е това? — попитах аз. — Що за фигури сте заровили?

— Древна игра — отвърна Лили. — Игра, съсредоточена върху един уникален и безкрайно ценен шах, инкрустиран със скъпоценни камъни и създаден в Близкия изток. Някога принадлежал на Карл Велики. Вярва се, че притежава страшна сила и че е прокълнат.

Вартан, застанал точно до мен, силно стискаше лакътя ми. Усетих как в главата ми внезапно се появи някакъв неясен спомен. Той задвижи нещо в дълбините на съзнанието ми. Но Лили не беше свършила.

— Преди хиляди години фигурите и дъската били заровени под една крепост в Пиренеите — продължи тя. — Крепост, превърнала се по-късно в абатството Монглан. После, по време на Френската революция, шахът — вече станал известен като шаха Монглан — бил изровен от монахините и пръснат по света, за да не бъде открит. Шахът изчезва за повече от двеста години. Мнозина го търсили, защото се вярвало, че който събере фигурите, ще освободи неконтролируемата сила на шаха, която ще се стовари върху света, могъща като самата природа. Сила, която би могла да предопределя възхода и падението на цели цивилизации.

— В края на краищата — добави тя — голяма част от шаха все пак бе събрана — двайсет и шест фигури от общо трийсет и две, заедно с избродирания със скъпоценности плат, който някога покривал дъската. Липсваха само шест фигури, както и самата дъска.

Лили замълча и погледът й обходи всички ни поред. Най-после сивите й очи се спряха върху мен.

— Все пак, след двестагодишни усилия, един човек успя да изпълни страшната и обезкуражаваща задача по събирането на шаха Монглан и победи противниковия отбор. Същият този човек зарови фигурите отново преди повече от трийсет години — в дните, когато всички ние бяхме решили, че Играта е приключила завинаги. Този човек беше твоята майка, Кат Велис.

— Майка ми? — това беше единственото, което успях да кажа.

Лили кимна.

— Изчезването на Кат днес може да значи само едно. Заподозрях го още в момента, в който чух по телефона съобщението й, с което ме канеше тук. Сега става ясно, че тази покана е била само първата стъпка, с която тя е искала да повлече всички ни към центъра на дъската. Боя се, че подозренията ми се оказаха основателни. Играта е започнала отново.

— Но ако тази Игра действително съществува и е толкова опасна — запротестирах аз, — защо мама би рискувала да я започне чрез това да покани всички ни тук?

— Не е имала избор — каза Лили. — Както във всяка шахматна партия, белите започват първи. Черните могат само да отвръщат на удара. Може би нейният ход се състои във внезапната поява тук на тази дълго търсена трета част от мозайката, която майка ти е скрила така, че ние да я намерим. Може би ще попаднем и на други следи, които ще ни подскажат какви са стратегията и тактиката й…

— Но майка никога през живота си не е играла шах! Тя мразеше шаха! — изтъкнах аз.

— Александра — каза Лили, — днес е рожденият ден на Кат. Освен това е четвъртият ден от четвъртия месец — ключов ден в историята на Играта. Майка ти е Черната царица.

Историята на Лили започна с някакъв турнир по шах, състоял се преди трийсет години, на която присъствали двете с майка ми и където за първи път срещнали баща ми, Александър Соларин. През почивка, дадена в средата на партията, противникът на баща ми умрял при загадъчни обстоятелства. По-късно се доказало, че е бил убит. Това привидно самостоятелно събитие, тази смърт по време на шахматна игра била първата стъпка към началото на един яростен вихър, който въвлякъл Лили и майка ми във водовъртежа на Играта.

Няколко часа всички седяхме тихо, а Лили ни разказа една дълга и сложна история, която тук мога да предам само накратко.

Един месец след турнира в Метрополитън Клъб Кат Велис напусна Ню Йорк и замина на едно отдавна планирано пътуване. Трябваше да изпълни задача, поставена от фирмата, в която работеше — да прекара една година като консултант-експерт в Северна Африка. Няколко месеца по-късно моят дядо Мордекай, който едновременно с това ми беше и треньор по шах, изпрати и мен в Алжир, за да се присъединя към Кат.

Тогава двете не знаехме нищо за най-опасната от всички игри, в която самите ние не бяхме нищо повече от обикновени пешки. Но Мордекай я играеше отдавна. Той знаеше, че Кат бе избрана да изпълни много по-сложна задача и когато се стигнеше до преки действия, тя щеше да има нужда от моята помощ.

В квартала Казба на столицата Алжир двете се срещнахме с една тайнствена отшелница — вдовицата на бившия холандски посланик там и стара приятелка на дядо ми. Името й беше Мини Ренселаас. Черната царица. Тя ни даде дневника на една френска монахиня, писан по време на Френската революция, в който се описваше историята на шаха Монглан и ролята, която тази монахиня, Мирей, играла в нея. По-късно дневникът на Мирей се оказа жизненоважен за разбирането на природата на Играта.

Мини Ренселаас възложи на мен и на Кат да отидем навътре в пустинята, чак до планините Тасили, да намерим и донесем осем от фигурите, които Мини била заровила там. Двете с майка ти оцеляхме след пясъчните бури на Сахара, успяхме да се измъкнем и от алжирската тайна полиция, както и от един опасен противник, известен като Стареца от планината, арабин на име Ал-Марад, и скоро разбрахме, че самият той е Белият цар. В крайна сметка открихме фигурите на Мини в една пещера в Тасили. Пазеха ги прилепи. Ровихме ситните камъни с ръце, за да извадим фигурите.

Никога няма да забравя мига, в който за първи път зърнах тайнственото им сияние — бяха цар, царица, няколко пешки, кон и една камила, всичките изработени от злато или сребро и обсипани с нешлифовани скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. От фигурите се излъчваше нещо отвъдно.

След много мъки се върнахме в Алжир с фигурите. Стигнахме едно пристанище близо до столицата, но там бяхме заловени от тъмните сили, които ни преследваха. Ал-Марад и неговите главорези ме отвлякоха, но Кат дойде с подкрепления, за да ме спаси. В края на краищата майка ти фрасна Ал-Марад по главата с торбата, пълна с тежки шахматни фигури. Избягахме и занесохме торбата на Мини Ренселаас в квартал Казба. Само че приключението ни далеч не беше свършило.

Александър Соларин, Кат и аз напуснахме Алжир по море. Застигна ни страшна буря, наречена сироко, която за малко не потопи яхтата ни. Трябваше да я ремонтираме дълго и по тази причина прекарахме месеци на един остров. През това време четяхме дневника на монахинята Мирей, който ни позволи да разбулим част от загадките на шаха Монглан. Накрая яхтата бе поправена и тримата поехме през Атлантическия океан и пристигнахме в Ню Йорк.

Там открихме, че противно на всичките ни надежди, съвсем не сме оставили лошите зад гърба си в Алжир. Няколко негодници ни чакаха. Сред тях бяха майка ми и чичо ми! Други шест фигури бяха скрити в заяждащите чекмеджета на едно бюро в апартамента на семейството ми. Победихме напълно отбора на белите и се сдобихме и с тези шест фигури.

После се събрахме всички в дома на дядо ми в Диамантения квартал на Манхатън — Кат Велис, Александър Соларин, Ладислаус Ним — всички играчи на черния отбор. Само един липсваше — Мини Ренселаас, самата Черна царица.

Мини бе напуснала Играта. Но беше оставила прощален подарък на Кат — последните страници от дневника на Мирей, разкриващи цялата тайна на чудодейния шах — формула, която, веднъж разшифрована, имаше далеч по-голяма мощ от това да въздига и разрушава цивилизации. Можеше да трансформира материята и енергията, а и много, много повече от това.

Наистина, в дневника си Мирей пишеше, че за да разшифрова формулата, е работила заедно с великия физик Фурие в Гренобъл, и твърдеше, че е успяла през 1830 година, след почти трийсетгодишни усилия. Тя притежавала седемнайсет фигури — повече от половината на пълния комплект, — както и избродирания със символи плат, покривал някога дъската. Инкрустираната със скъпоценни камъни дъска била разрязана на четири части и заровена някъде в Русия от Екатерина Велика. Абатисата на Монглан обаче, по това време вече затворничка в руската империя, тайно нарисувала дъската по памет върху парче от подплатата на расото си, за което използвала собствената си кръв. Тази рисунка също се намирала в ръцете на Мирей.

Тя успяла да събере седемнайсет фигури от шаха Монглан, а ние притежавахме двайсет и шест — в това число тези на противниковия отбор, както и такива, които са лежали заровени в продължение на дълги години. Притежавахме и плата, покривал някога дъската. С други думи, навярно разполагахме с достатъчна част от шаха, за да опитаме да разшифроваме формулата независимо от опасностите, които криеше тя. Липсваха ни само шест фигури, както и самата дъска. Кат беше твърдо убедена, че ако веднъж завинаги скрием фигурите на място, където никой няма да е в състояние да ги открие, бихме могли да сложим край на страшната Игра.

Днес обаче всички ние узнахме, че тя дълбоко е грешала.

След края на разказа си Лили изглеждаше направо изцедена. Изправи се, оставяйки За-за просната като мокър чорап върху купчината възглавници, прекоси стаята и отиде до писалището, където лежеше мръсното парче плат, разгънато и изложило на показ нарисуваната шахматна дъска. Рисунка, която, както току-що бяхме узнали, е била направена с кръвта на една абатиса преди двеста години. Лили прокара пръсти по странните, правилно подредени символи.

Въздухът в помещението се бе изпълнил с гъстия аромат на къкрещо говеждо във винен сос; чуваше се как дървото в огнището припуква. Дълго време никой от нас не проговори.

Пръв Вартан наруши мълчанието.

— Господи — въздъхна той тихо. — Колко скъпо ви е струвала тази игра. Трудно е човек да си представи, че въобще нещо такова би могло да съществува или пък че е на път да се повтори. Но едно не разбирам, ако всичко, което ни разказа, е вярно, ако този шах е толкова опасен, ако майката на Александра притежава толкова много парченца от мозайката, ако Играта е започнала отново и белите вече са направили своя ход, но никой не знае кои са точните играчи, то какво би постигнала Кат с това, че е поканила толкова много хора днес тук? А вие разбрахте ли какво всъщност представлява тази формула, за която е говорела монахинята?

Кий ме гледаше с изражение, подсказващо, че самата тя вече е проумяла някои неща.

— Мисля, че отговорът може би се намира точно под носа ни — рече тя. Седеше до пианото и се обаждаше за първи път. Всички се извърнахме към нея. — Или, най-малкото, обядът ни се готви върху него — добави тя с усмивка. — Може и да не разбирам много от шах, но затова пък знам доста за калориите.

— За калориите? — каза удивено Лили. — Имаш предвид онези калории, които поглъщаш с яденето ли?

— Не съществува такова нещо като „калория“ — изтъкнах аз. Мисля, че усещах накъде бие Кий.

— Ами, простете ми, но не мога да се съглася — намеси се Лили и поглади талията си. — Аз самата съм понатрупала доста от тези „несъществуващи“ неща през живота си.

— Боя се, че нищо не разбирам — включи се и Вартан. — Говорехме за една опасна игра на шах, при която загиват живи хора. Сега какво обсъждаме — храна ли?

— Калориите нямат нищо общо с храната — казах аз. — Те са единици за измерване на топлина. Мисля, че Кий току-що разреши един много важен въпрос. Майка ми добре знае, че Нокомис Кий е най-добрата ми приятелка тук в Колорадо и че ако имам някакъв проблем, тя ще е първият и единствен човек, към когото ще се обърна за помощ. А работата на Кий е свързана с калориите — по професия тя е специалист по калориметрични изследвания. Пътува из отдалечени райони на света и изследва термалните характеристики на различни природни образувания — от гейзери до вулкани. Смятам, че Кий има право. Точно по тази причина майка ми е наклала този огън — той не е нищо друго освен голяма, набиваща се на очи, силно калорична насочваща следа.

— Извинете — прекъсна ме Лили. Видът й беше повече от изтощен. Тя приближи до огъня и бутна Кий настрана. — Имам нужда да заредя малко собствените си термални характеристики. За какво, за бога, говорите вие двете?

Вартан също изглеждаше объркан.

— Смятам, че майка ми се намира отдолу под горящия пън. Най-малкото намирала се е преди известно време — обясних аз. — Навярно е поставила пъна в огнището преди месеци, опрян на подвижни подпори, и когато е настъпил моментът, се е измъкнала от хижата през облицованата с камъни въздушна шахта под пода и е запалила огъня отдолу. Помня, че шахтата излиза на повърхността през една пещера тук наблизо, под склона.

— Доста мефистофелски похват — отбеляза Лили. — Това какво общо има с шаха Монглан и с играта на шах изобщо?

— Нищо общо няма — опитах се да поясня аз. — Не става изобщо въпрос за игра на шах — в това е целият смисъл, как не разбираш?

— Има нещо общо с формулата — каза Кий с усмивка. Това все пак си беше нейната област. — Виж, нали ти ни каза, че монахинята Мирей работила по формулата в Гренобъл с физика Жан-Батист Жозеф Фурие. Същият този Фурие, който е и автор на „Аналитична теория на топлината“.

Двамата велики гросмайстори продължаваха да стоят стъписани, зяпайки ни с празен поглед, ето защо реших, че е време да поразясня нещата.

— Едва ли, поканвайки ни тук, след което да ни зареже по този начин, мама е искала да организира хитра защита в някаква шахматна партия — обясних аз. — Както Лили вече каза, нейният ход се заключава в това да ни покани и да остави това парче плат с рисунката на такова място, където е много вероятно Лили да го открие.

Млъкнах и погледнах Кий в очите. Колко права се оказа тя — време беше да поемем инициативата. Всички следи, които майка ни беше оставила, си идваха на мястото.

— Майка ми ни е поканила тук — продължих аз, — защото е искала да съберем всички фигури и да разшифроваме формулата, скрита в шаха Монглан.

— Всъщност вие открихте ли какво представлява тази формула? — повтори Кий въпроса на Вартан.

— Да, в известен смисъл… Въпреки че аз лично никога не съм вярвала в това откритие — отвърна Лили. — Родителите на Александра и чичо й, изглежда, смятаха, че то все пак отговаря на истината. Можете да съдите сами по това, което вече ви разказах. Мини Ренселаас твърдеше, че формула има и че тя работи, че напуска Играта точно заради формулата, разшифрована веднъж преди двеста години. Мини твърдеше също така, че самата тя е монахинята Мирей дьо Реми, разгадала формулата. Формулата на еликсира на живота.

Съдът

Скрих рисунката на шахматната дъска в рояла и затворих капака, докато решим какво да правим с нея. Останалите се заеха да разтоварят багажа си от колата на Кий, а Лили изведе За-за за малко навън на снега. Аз останах вътре да довърша яденето. И да помисля.

Разрових жарта и добавих тънки дървета под пъна. Разбърквах яхнията, а тя бълбукаше тихо в медната тенджера, окачена на кука над пламъците. Исках да я разредя малко, така че добавих още бульон и бургундско вино.

Мозъкът ми също доста силно „бълбукаше“. Но вместо нещата да се изясняват, в мозъчния ми съд, изглежда, всичко се съсирваше в голяма буца на дъното. След разказа на Лили и изводите от него вече знаех, че съм изправена пред твърде много противоречиви факти, които силно си взаимодействаха един с друг. Всяка нова идея повдигаше нови и нови въпроси.

Ако наистина съществуваше формула на еликсир, осигуряващ вечен живот, и някаква монахиня е успяла да я разшифрова преди двеста години, то защо никой друг не го бе сторил досега — например родителите ми? Лили бе споменала, че самата тя не вярва в тази история, но че останалите са вярвали. Чичо Слава, както и мама и татко бяха професионални учени. Ако техният отбор е съумял да събере толкова много от парченцата на мозайката, защо са взели решение да ги скрият, а не да възстановят формулата?

Изглежда, както ни беше казала Лили, никой от четиримата не е знаел точно къде са скрити отделните фигури на шаха Монглан, нито кой точно от отбора ги е закопал. Майка ми, Черната царица, била единствената, която знаела на кого от отбора кои точно фигури е поверила. А баща ми с неговата великолепна памет на шахматист бил единственият, на когото съобщила къде точно са прибрани всички фигури. Сега баща ми беше мъртъв, а майка ми — изчезнала, така че отникъде не можехме да получим помощ. Фигурите навярно никога нямаше да бъдат намерени отново.

Този факт пък водеше към следващия въпрос. Ако мама наистина е искала ние трийсет години по-късно да възстановим формулата и ако наистина прехвърляше водачеството на мен — това последното беше вярно, както по всичко личеше, — то защо е скрила намерените и събрани фигури така, че никой да не е в състояние да ги открие? Защо не ми беше оставила някаква карта?

Карта.

От друга страна, може би все пак ми беше оставила карта, помислих аз, карта под формата на нарисуваната с кръв шахматна дъска и всички останали послания, които бях открила. Докоснах фигурката, скрита в джоба ми. Черната царица. Твърде много следи водеха към тази конкретна фигура. Особено според историята на Лили. Изглежда, тя свързваше по някакъв начин всички останали факти. Но как точно? Трябваше да задам на Лили още един жизненоважен въпрос…

Чух стъпки и гласове в антрето. Закачих черпака на кука над главата си и отидох да помогна за багажа. В следващия момент с цялото си сърце пожелах да не бях отивала.

Лили беше вдигнала За-за на ръце, но чисто физически не можеше да влезе обратно в хижата. Кий не бе преувеличила, когато спомена по телефона нещо за „купища дизайнерски куфари“ — пътни чанти бяха струпани навсякъде и не позволяваха да се мине през вътрешната врата към главното помещение. Как бяха успели да натикат всичко това в един най-обикновен „Астън Мартин“?

— Как докара всичко това от Лондон? С презокеански лайнер ли? — попита Кий.

— Някои от чантите не могат да минат по витата стълба — изтъкнах аз. — Но и тук не можем да ги оставим.

Вартан и Кий решиха да завлекат на горния етаж само онези чанти, които Лили посочи. Останалите щяха да преместят под билярдната маса, където никой нямаше да се спъва в тях.

Двамата грабнаха по едно парче и тръгнаха навътре. Прескочих останалите, издърпах Лили и За-за в голямата стая и затворих вътрешната врата.

— Лельо Лили — попитах, — ти каза, че никой освен баща ми не е знаел къде точно е скрита всяка една от намерените от вас фигури. Но в момента ние все пак разполагаме с известна информация. Знаеш кои фигури си скрила ти самата и къде. Чичо Слава също знае къде и кои фигури е скрил той. Ако си спомниш кои фигури вашият отбор така и не е успял да открие, единственото, което няма да знаем, е кои фигури са били скрити от мама и татко.

— Кат ми повери само две — призна Лили. — Тоест останалите трима е трябвало да се справят общо с двайсет и четири фигури. Само майка ти обаче знае дали на всеки от тях е дала по осем. Що се отнася до шестте, които по принцип ни липсваха, не съм сигурна дали паметта ми няма да ме подведе след всичките тези години. Все пак смятам, че ни липсваха четири бели фигури — две сребърни пешки, един кон и белият цар. А двете липсващи черни фигури бяха златна пешка и офицер.

Замълчах. Не бях сигурна, че съм я чула правилно.

— С други думи… фигурите, които майка ми е събрала и които всички вие сте си разделили и скрили, са били всички останали фигури на шаха, освен тези шест? — казах аз.

Ако онова, което ми бе съобщил Вартан, отговаряше на истината, то една определена фигура задължително трябваше да липсва от двайсет и шестте събрани и скрити преди трийсет години. Той я беше видял, двамата с баща ми я бяха видели, там, в Загорск. Нали?

Вартан и Кий слизаха по витата стълба в другия край на голямото помещение. Не можех да чакам, трябваше да разбера истината сега.

— Значи вашият отбор е притежавал Черната царица, така ли?

— О, да, според дневника на Мирей това беше най-важната фигура — потвърди Лили. — Абатисата на Монглан лично я занесла в Русия, заедно с разрязаната на части дъска. Черната царица попаднала в ръцете на Екатерина Велика, а след смъртта на императрицата била заграбена от сина й Павел. Най-сетне била предадена на Мирей от внука на Екатерина, императора на цяла Русия Александър I. Кат и аз я открихме сред фигурите, скрити от Мини в Тасили.

— Сигурна ли си? — попитах аз, а гласът ми отслабваше заедно с контрола ми над цялата ситуация.

— Как бих могла да забравя онези прилепи в пещерата? — каза Лили. — Паметта може и да ме лъже за липсващите фигури, но тогава държах Черната царица в собствените си ръце. Тя беше най-важната. Сигурна съм, че майка ти сама я е скрила.

Слепоочията ми отново започнаха да туптят и стомахът ми пак се разбунтува. Кий и Вартан тъкмо се появиха за следващите чанти.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла прословутия призрак — каза Кий, като ме гледаше някак особено.

Права беше. Призракът си беше съвсем истински: призракът на мъртвия ми баща, загинал в Загорск. Подозренията се стовариха отгоре ми с пълна сила. Как е възможно версиите на Лили и Вартан за Черната царица едновременно да отговарят на истината? Дали това също не беше част от тайното послание на майка? Едно беше сигурно: мъничката черна царица в джоба ми не беше единствената, която създаваше проблеми.

Тъкмо премислях всичко за пореден път, когато в ушите ми се заби оглушителното кънтене на пожарникарската камбана, окачена над входната врата. Вартан ужасено се втренчи в нея. Определено пред вратата стоеше гост, който не се боеше да загуби ръката си. Очевидно бе бръкнал в пастта на мечката и бе натиснал нашия уникален звънец.

За-за залая истерично срещу шумната камбана. Лили я взе и се отдръпна с нея по-навътре в хижата.

Избутах настрани останалите в антрето чанти и се изправих на пръсти да погледна през стъклените очи на орела. На прага стоеше цяла компания в пухени якета с качулки и кожи. Не виждах лица, но не беше трудно да се досетя кои са — със свито сърце забелязах беемвето, паркирано до моята кола. То беше оборудвано с тузарски табели, вместо с номера. На тях беше написано „Сейдж’ис“.

Вартан прошепна в ухото ми:

— Познаваш ли ги?

Като че ли някой непознат би си направил труда да бие път чак дотук.

— Бих искала да забравя, че ги познавам — отвърнах полугласно. — Но и те са сред поканените.

Сейдж Ливингстън не беше момиче, което хладнокръвно би приело факта, че я карат да чака на прага, особено ако е дошла с такава голяма свита. Въздъхнах примирено и отворих вратата. Просто поредната неприятна изненада.

— О, не! Ботаническият клуб пристига. — Кий направо ми взе думите от устата.

Имаше предвид семейство Ливингстън — всички негови членове носеха имена на растения. Базил, Розмари и Сейдж24.

Обичайната остроумна забележка на Кий по техен адрес беше: Ако това семейство имаше още деца, щяха да ги кръстят Магданоз и Мащерка.

Когато бях малка обаче, Ливингстънови изобщо не ми се струваха смешни. Още един труден за обяснение факт от списъка с гости, съставен от майка ми.

— Скъпа! Не сме се виждали от сто години! — възкликна Розмари и се вмъкна в претъпканото антре преди останалите.

Със спортните си тъмни очила и увита в екстравагантното си палто от рис, майката на Сейдж изглеждаше още по-млада, отколкото я помнех. Тя за миг ме обгърна в кожи на застрашени от изчезване животни и ме дари с въздушни целувки по двете бузи.

Следваше я моето лично наказание — безукорно-съвършената й пепеляворуса дъщеря Сейдж. Поради чисто физическата липса на пространство в антрето таткото Базил остана пред вратата. Придружаваше го още един мъж — без съмнение, нашият „нов съсед“ — загорял тип с джинси и остри черти на лицето. Носеше яке от овча кожа, каубойски ботуши и ръчно изработена стетсънова шапка. До надменната фигура на Базил с неговите сребристи бакенбарди и до ултрамодерните женски представители на семейство Ливингстън нашият нов гост изглеждаше не съвсем на място.

— Не се ли предполага, че трябва да влезем вътре? — запита Сейдж вместо поздрав, макар че се виждахме за първи път след доста години.

Над рамото на майка си тя хвърли поглед към вътрешната врата. Там се бе изправила Кий и Сейдж повдигна перфектно оскубаната си вежда, сякаш да изрази изненада, че вижда тук точно нея. По ред причини чувствата между Нокомис Кий и Сейдж Ливингстън бяха под точката на замръзване.

Изглежда, никой нямаше намерение да сваля мокрите си дрехи, нито пък да направи опит да ме представи на нашия нов непознат гост. В този момент Вартан размести накачените в антрето палта, прескочи няколко чанти и се обърна към Розмари, демонстрирайки очарователни маниери, каквито не допусках, че някой шахматист изобщо притежава.

— Моля, позволете да поема палтото ви — предложи той с мекия си глас, който лично на мен ми звучеше зловещо. В конкретните условия обаче осъзнах, че би могъл да се възприеме и като салонно префинен.

От своя страна Сейдж, дългогодишна колекционерка на изискани мъже — за нея те не се различаваха особено от дрехите й, — хвърли на Вартан многозначителен поглед, който можеше да накара и слон мъжкар да падне в краката й. Той май не го забеляза, макар че предложи да поеме и нейното палто. Представих ги един на друг. После се промъкнах между тримата, потънали в интимна атмосфера, и се измъкнах навън, за да поздравя и двамата мъже. Стиснах ръка на Базил.

— Мислех, че двамата с Розмари ще пътувате и няма да успеете да дойдете — подхвърлих.

— Променихме плановете си — отвърна Базил с усмивка. — За нищо на света не бихме пропуснали първото парти за рожден ден, което майка ти организира.

Откъде знае той, че майка ми не празнува рождения си ден?

— Май сме дошли по-рано, отколкото сте ни очаквали. Съжалявам — обади се спътникът на Базил, като надникна в задръстеното с багаж и горни дрехи антре.

Гласът му беше топъл и дрезгав, а и беше доста по-млад от Базил — може би някъде между двайсет и трийсетгодишен. Мъжът свали кожените си ръкавици, пъхна ги под мишница и взе ръката ми в своите. Дланите му бяха твърди и загрубели. Сякаш дълго бе вършил най-черна работа.

— Гален Марч, вашият нов съсед — представи се той. — Аз съм човекът, когото майка ви убеди да купи ранчо „Скай“. Вие трябва да сте Александра. Толкова се радвам, че Кат ме покани днес, така имаме възможност да се запознаем. Много ми е говорила за вас.

На мен пък нищо не ми е споменавала за вас, помислих.

Благодарих му сухо и се върнах в къщата, за да проправя път на останалите.

Нещата ставаха все по-странни. Добре познавах ранчо „Скай“. Толкова добре, че в момента се чудех на кого би му дошло наум да го купува. Ранчото беше последният останал частен парцел в щата. С площ повече от двайсет хиляди акра, то струваше най-малко петнайсет милиона долара и обхващаше планините между индианския резерват, националния парк и земите, притежавани от нашето семейство. Цялото представляваше голи скали в алпийския пояс, нямаше никаква вода, а въздухът беше толкова разреден, че нямаше условия нито за земеделска, нито за скотовъдна дейност. Земята беше пустяла толкова дълго, че местните го наричаха Ранчото на призраците. Единствените купувачи, които можеха да си позволят да платят за него, бяха все хора, развиващи друг бизнес — готвещи се или да превърнат земите в ски курорти, или да добиват в тях полезни изкопаеми. Такива хора обаче майка ми никога не би се съгласила да има за свои съседи, камо ли пък да ги кани на партито по случай рождения си ден.

Историята на господин Гален Марч направо си плачеше за допълнителни проверки, но това нямаше да стане точно в момента. Не можех да отлагам вечно неизбежното, така че ги поканих и двамата с Базил да влязат. Те ме последваха по петите, а аз си проправих път с лакти през антрето край Вартан Азов и оглупелите при вида му женски представители на семейство Ливингстън, грабнах още няколко чанти, които Кий да скъта под билярдната маса и най-сетне влязох в голямата стая, за да разбъркам яхнията на огъня.

Едва прекрачих прага и се сблъсках с Лили.

— Колко добре познаваш тези хора? Защо са тук? — изсъска тя.

— Поканени са — отвърнах аз, объркана от сериозната й физиономия. — Това са наши съседи, семейство Ливингстън. Очаквах да дойде само дъщерята — нали и ти чу съобщението на телефонния секретар. Преди време са били някакви важни клечки на Изток, но вече от години живеят тук. Тяхното ранчо се казва „Редландс“ и е съвсем близо, в Колорадското плато.

— Тия притежават доста повече от едно ранчо — информира ме Лили полугласно.

В този момент Базил Ливингстън се приближи. Тъкмо щях да ги представя, когато мъжът най-неочаквано се поклони ниско на Лили, взел ръката й в своите. Когато се изправи, фините черти на лицето му бяха замръзнали в скована маска.

— Здрасти, Базил — каза Лили. — Ти пък какво правиш толкова далеч от Лондон? Както виждаш, аз и Вартан спешно трябваше да заминем. О, да, я кажи успя ли да довършиш шахматния турнир, след като колегата ти Тарас Петросян умря по такъв ужасен начин?

Затворена позиция

В планината слънцето залязва рано. Докато поканим всички гости да се разположат и приберем целия багаж вътре в хижата, през оберлихта вече проникваше единствено сребристо сияние, което превръщаше дървените животни тотеми в зловещи силуети.

По всичко изглеждаше, че Гален Марч от пръв поглед бе напълно завладян от Кий. Предлагаше услугите си, следваше я по петите и й помагаше да включи лампите в главното помещение, да метне чиста покривка върху билярдната маса и да подреди наоколо й табуретки и пейки.

Лили извини майка ми и обясни, че Кат е ангажирана с решаването на сложен семеен проблем — което, технически погледнато, си беше чистата истина. Леля излъга, като каза, че майка ми вече е звъннала по телефона, за да поднесе извиненията си и да пожелае на всички да си прекарат отлично, независимо че нея самата я няма.

Нямахме и достатъчно винени чаши, така че Вартан наля в няколко чаши за чай водка, която намери на един рафт в бюфета, а чашките за кафе напълни със силно червено вино. Няколко глътки и всички се поотпуснахме.

Докато заемахме местата си край масата, стана ясно, че присъстват твърде много хора, за да е уместно да се впускаме в разяснения на определени въпроси. Бяхме осмина — Кий, Лили, Вартан, тримата Ливингстънови, аз и Гален Марч. До един се чувствахме малко неудобно, но все пак взехме чашите си и вдигнахме тост за нашата отсъстваща домакиня.

Единственото, което ни свързваше, беше поканата, отправена от майка ми. Но шахът ме бе научил отдавна, че онова, което се вижда на пръв поглед, най-често е измамно. Например Базил Ливингстън отговори доста уклончиво и мъгляво на Лили, когато тя го попита за ролята, която е играл в провелия се наскоро в Лондон шахматен турнир. В него Базил бил само партньор в сянка, просто спонсор. Едва-едва познавал Тарас Петросян — истинския организатор на турнира.

Все пак Базил изглежда познаваше и Лили, и Вартан — обръщаше се и към двамата с малките им имена. Колко ли добре ги познаваше? Дали беше просто съвпадение фактът, че и четиримата — в това число и Розмари — в деня на убийството на Тарас Петросян са се намирали в Мейфеър?

— А вие обичате ли шаха? — обърна се Вартан към Сейдж Ливингстън, която се бе настанила възможно най-близо до него.

Сейдж поклати глава и тъкмо се канеше да отговори, когато аз скочих и попитах дали не е време да сервирам вечерята. Работата беше там, че никой в тази група, освен Вартан и Лили, не подозираше за моето минало като некоронована кралица на шахмата. Нито пък имаше понятие за причините, поради които се бях отказала да играя.

Обиколих импровизираната маса и сервирах варени картофи, грах и яхния. Позицията ми се оказа много удобна — въртях се около масата и така можех да слушам разговора, да следя израженията на всички, но в същото време да не привличам никакво внимание върху себе си.

Предвид обстоятелствата това се оказа абсолютно необходимо. В края на краищата моята майка бе тази, която бе поканила всички тук днес. Това можеше да е единствената ми възможност да наблюдавам седмината заедно. А ако дори само част от думите на Вартан бяха истина, то някой от присъстващите със сигурност имаше пръст в изчезването на майка ми, в смъртта на татко или в убийството на Тарас Петросян.

— Значи вие спонсорирате шахматни турнири? — обърна се Гален Марч през масата към Базил. — Какво необичайно хоби. Сигурно много харесвате играта.

Интересен избор на думи, помислих аз, докато сипвах яхния на Базил.

— Не особено — отвърна той. — Господин Петросян беше организатор на лондонския турнир. Познавам го чрез компанията ми за рискови инвестиции. Базирана е във Вашингтон. Финансираме всякакъв тип рисков бизнес по целия свят. Първо падна Берлинската стена, а ние и предприемачи като Петросян се заехме да помагаме на държавите от другата страна на Желязната завеса да си стъпят на краката. Когато в Русия настъпи времето на гласността и перестройката, той вече притежаваше верига ресторанти и клубове там. Мисля, че използваше шаха, за да си прави реклама. А когато хората на Путин удариха едрите капиталисти — в Русия им викат олигарси, — ние му помогнахме да пренесе бизнеса си на Запад. Това е всичко.

Базил хапна малко от яхнията, а аз минах към чинията на Сейдж.

— С други думи — отбеляза Лили сухо, — ти твърдиш, че финансовите операции са убили Петросян, а не Играта, така ли?

— Полицията твърди, че това са непотвърдени спекулации — изстреля в отговор Базил, без да обръща внимание на споменаването на Играта. — Според официалната версия Петросян е починал от сърдечен удар. Но нали я знаеш британската преса с нейните конспиративни теории… — добави той и отпи от виното. — Слуховете около смъртта на принцеса Даяна така и не спряха.

При споменаването на „официалната версия“ Вартан предпазливо хвърли поглед към мен. Лесно беше да се сетя какво точно мисли. Сипах му допълнително грах и се отправих към Лили. Тогава се обади Гален Марч:

— Централата на фирмата ви била във Вашингтон, казвате? — попита той Базил. — Не ви ли е малко далечко? До Лондон или До Русия пък е още по-далеч.

Базил се усмихна, прикривайки снизхождението си.

— Някои части от бизнеса се управляват сами. Често минаваме през Вашингтон, когато отиваме на театър или на покупки в Лондон. Съпругата ми Розмари също често посещава столицата по свои собствени дела. Що се отнася до мен, предпочитам да си седя тук, в „Редландс“, и да се изживявам като фермер.

Зашеметяващата Розмари Ливингстън извъртя очи при думите на съпруга си и се усмихна на Гален Марч.

— Нали знаете как фермерът натрупва малко състояние?

Марч изглеждаше озадачен. Тя продължи:

— Трябва да започне с голямо състояние!

Всички учтиво се засмяха и се заеха с храната, потъвайки в тихи разговори с непосредствените си съседи. Настаних се до Кий и също си сипах една чиния. Знаех, че казаното преди малко от Розмари не е никаква шега. В Колорадо се носеха легенди за състоянието на Базил Ливингстън, да не говорим за влиянието и властта му в бизнес средите.

Много добре бях запозната с тях. Базил работеше в същата област като родителите ми и Кий — енергетиката. Каква беше разликата ли? Всичко, което майка, татко и Кий изследваха, Базил го експлоатираше до дупка.

Да вземем „Редландс“, ранчото на Ливингстънови. То заемаше четирийсет хиляди акра от Колорадското плато и съвсем не беше място, където добитъкът кротко си пасе, а разни изпълнителни директори и губернатори идват на екскурзия. Тук бе и най-голямото находище за добив на индустриален уран в света.

А пък във Вашингтон, съвсем близо до мястото, където живеех, Базил държеше цяла сграда, в която бяха струпани офисите на собствените му лобисти. Те имаха за задача да прокарват точно онези закони, които особено вбесяваха майка ми — например отмяна на данъците за инвеститори, добиващи нефт в Антарктика, и данъчни облекчения за собствениците на автомобили, които гълтат бензин като лами.

Още една причина да поставям под въпрос не просто списъка на поканените от майка ми, но и времето, по което е отправила поканата си. Припомних си, че тя се е обадила на всички ни точно в деня на настъпилата в Лондон смърт на „колегата“ на Базил Тарас Петросян. Организатор и на турнира в Загорск, на който загина баща ми.

Огледах поканените около масата — Сейдж Ливингстън си бъбреше с Вартан Азов, Гален Марч учтиво слушаше приказките на Кий, Розмари Ливингстън шепнеше в ухото на съпруга си, а Лили Рад даваше парченца месо от яхнията на За-за, седнала в скута й.

Ако Лили беше права и в момента тук се развиваше някаква мащабна и опасна Игра, все още не можех да кажа, че различавам кои от нас са пешките и кои — останалите фигури. Цялата история повече ми приличаше на бъркотия от шахматни партии на сляпо, в които играех срещу неизвестни противници, като всички те едновременно правеха подли тайни ходове. Знаех, че вече е време да разкарам цялата излишна информация, за да си осигуря нова гледна точка. Изведнъж осъзнах откъде точно трябва да започна.

От всички, седнали на масата днес, имаше само един човек, когото майка ми не беше поканила. Аз го бях поканила, а майка със сигурност е знаела, че ще го направя. Това беше Кий — най-добрата ми приятелка от времето, когато бяхме дванайсетгодишни. Не можех да пропусна очевидното — тя беше единствената, която можеше да осигури липсващия ключ25 към цялата тази объркана ситуация.

Бях на дванайсет години. Баща ми беше мъртъв.

Мама ме беше отписала от нюйоркското ми училище по средата на срока и ме беше прехвърлила в друго училище насред Скалистите планини в щата Колорадо — на хиляди километри от всички, които някога бях познавала.

Беше ми забранено да играя и дори да споменавам шахмата.

Още в първия ден в новото училище едно наперено русо момиченце с коса, хваната на конска опашка, се приближи до мен в коридора.

— Ти си новата — обърна се тя към мен. След това с тон, който издаваше, че бъдещето ми зависи от отговора, който ще дам на следващия й въпрос, тя запита: — Беше ли популярна в старото си училище?

За всичките ми дванайсет години живот нито в училище, нито на безбройните шахматни турнири, които бях посетила, никой никога не ми беше задавал този въпрос. Не бях сигурна как трябва да отговоря.

— Не знам — отвърнах. — Какво имаш предвид под „популярна“?

За миг тя изглеждаше точно толкова втрещена от моя въпрос, колкото бях аз от нейния.

— „Популярна“ означава — каза тя на края, — че всички останали деца искат да ти се харесат. Те копират начина, по който се държиш, обличат се като теб и правят каквото им кажеш, защото искат да влязат в твоята група.

— В моя отбор, искаш да кажеш — отвърнах аз объркано.

После си прехапах езика. Не биваше да споменавам шахмата.

Участвах в състезания от шестгодишна. Нямах своя група, а в отбора ми влизаха само възрастните ми треньори, например баща ми, както и помощниците, с които преигравах и анализирах партиите си. Като се замисля, май при онези редки случаи, в които изобщо си правех труда да разговарям със съучениците си в старото училище в сърцето на Манхатън, те ме гледаха като пълен аутсайдер с непостижим коефициент на интелигентност.

— Отбор ли? Значи спортуваш. Изглеждаш ми като човек, който е свикнал да побеждава. Трябва да си била популярна. Казвам се Сейдж Ливингстън. Аз съм най-популярното момиче в това училище. Ти можеш да бъдеш новата ми приятелка.

Тази среща в коридора беше моментът, в който аз и Сейдж бяхме възможно най-близки. След това пътищата ни определено се разделиха. Причината това да се случи беше неочакваното ми приятелство с Нокомис Кий.

Докато Сейдж се мотаеше с помпони на мажоретка или с тенис ракетата си, Кий ме учеше как да яздя мустанг без седло и ми показваше кога през лятото фирнът26 е подходящ да се пързаляме по него. Майка ми одобряваше тези занимания повече, отколкото участията ми в сбирките на Сейдж в елитния частен клуб в Денвър.

Бащата на Сейдж Базил беше богат като Крез. Майка й Розмари оглавяваше всеки списък с важни особи от Денвър до Вашингтон. В същото време обаче лелееше една специална мечта, свързана със Сейдж, която упорито отказваше да се сбъдне — мечтаеше да види дъщеря си притежателка на карта за членство в ДАР — организацията „Дъщери на американската революция“. В нея членуваха жени, за които се знаеше, че са потомки на героите от 1775 година. Централата им, в това число и Конститюшън Хол27, се намираше във Вашингтон, на хвърлей разстояние от Белия дом. ДАР съществуваше малко повече от век, но социалното им влияние беше по-силно както от това на наследниците на първите заселници, така и от влиянието на което и да било друго елитарно дружество, претендиращо за носител на американското културно наследство.

Та това беше проблемът. Онова, което дразнеше Сейдж Ливингстън, когато станеше въпрос за Нокомис Кий, беше именно произходът. Кий беше работила всякаква черна работа по разни хотели и курорти — от камериерка до горски рейнджър, — за да си плати образованието. По същото време Сейдж и Розмари често отскачаха до Вашингтон, където веднага ги вписваха като председателки на благотворителни каузи за събиране на средства за различни обществени институции.

Работата беше там, че Кий сама по себе си представляваше обществена институция. Майка й произхождаше от племената алгонкини и ирокези, можеше да проследи рода си чак до великия вожд Поухатан28 — тя беше представител на истинските първи американци. Баща й пък беше от едно от най-известните вашингтонски семейства — това на автора на нашия национален химн „Звездно знаме“, мистър Франсис Скот Кий.

Ако Нокомис стъпеше някога във Вашингтон, ДАР на секундата щяха да опънат червения килим и да го проснат през парка и моста, които носеха името на нейния велик прародител29.

Това, от своя страна, да я доведе по някаква случайност право до прага на моя дом.

Вашингтон, окръг Колумбия.

Не знам как ми хрумна точно в този миг — мисълта дойде като внезапен проблясък. Не беше само заради Кий, бяха се натрупали доста факти: бизнес далаверите на Базил в столицата, домогванията на Розмари към висок социален статус, манията на Сейдж да се задълбочава в генеалогията на хората и накрая моето собствено вече доста дълго пребиваване във Вашингтон по нареждане на чичо Слава — сам той, по думите на Лили, ключов участник в Играта. Събрано заедно, всичко това изглеждаше вече твърде подозрително.

Но ако целта на майка е била да съсредоточи вниманието ми върху Вашингтон, за какво й беше притрябвало да ни кани всичките в Колорадо? Двете места бяха ли свързани по някакъв начин? Сещах се само за един начин да разбера това.

Предвид жалките способности на майка да измисля кодирани съобщения, естествено бях допуснала, че всяка оставена от нея следа ще води до някакъв конкретен предмет. Такъв беше случаят с руската картичка с нарисуваната Жар-птица, както и със смъртоносната игра, скрита във вътрешността на рояла.

Възможно беше обаче това мое първоначално заключение да е погрешно.

Извиних се на гостите, станах и отидох до огнището да разбутам въглените. Докато ровех с ръжена, тайничко пъхнах ръка в джоба си и докоснах черната царица и малкото картонче.

От намерените до момента следи — шахматната фигурка, руската картичка, направената с кръв двестагодишна шахматна рисунка — ми се бяха изяснили две основни неща. Първо, съществуваха две Черни царици и, второ, в ход бе една мащабна Игра. Опасна игра.

Прехвърлих през съзнанието си всичко, което бях открила от сутринта насам.

Фалшивият телефонен номер с двете липсващи цифри.

Шифрованото съобщение, което ме отведе до шахматната партия, скрита в рояла.

Липсващата от дъската черна царица, поставена на мястото на осмата топка на билярдната маса.

Посланието, скрито в черната царица и свързано с моята последна игра в Русия.

Старата рисунка на шахматна дъска, която открихме в писалището на майка ми.

Всичко изглеждаше ясно и подредено, точно както ясен и подреден бе характерът на майка ми. Сигурна бях обаче, че всички тези следи трябва да съдържат ключа към нещо повече…

И, разбира се, в този момент се досетих.

Господи, как съм могла да бъда толкова глупава? Ами че такива кодирани съобщения бяха детска игра за мен още по времето, когато бях буквално бебе! Прииска ми се да крещя, да тропам с крака и да си скубя косата, макар че всичко това навярно би било лекомислено предвид обстоятелството, че в стаята имаше маса, пълна с вечерящи гости.

Ами че това беше отговорът на първото кодирано съобщение, което трябваше да разшифровам, за да вляза изобщо в хижата. Липсващите цифри от „телефонния номер“ — 64.

Шейсет и четири беше не само броят на квадратите на шахматната дъска, но и кодът на металната кутия сейф, в която майка ми държеше ключовете от дома си.

Шахматната дъска е ключът!

Почувствах, че провиждам далеч, далеч навътре в самото сърце на Играта — сякаш пред очите ми се бе разделило Червено море. А щом първото кодирано съобщение на майка съдържаше втори пласт в значението си, то вече бях сигурна, че случаят с останалите е същият.

Също така бях сигурна, че макар на пръв поглед изборът на гости от страна на майка да изглеждаше донякъде парадоксален, всички присъстващи в тази стая бяхме свързани по някакъв начин един с друг. Но как? Трябваше да разбера, при това веднага, още докато всички играчи седяха събрани на една маса.

Промъкнах се от другата страна на огнището, където куполът на аспиратора донякъде ме скриваше от очите на другите, и измъкнах от джоба си единственото съобщение, написано от ръката на майка ми. То гласеше:

Вашингтон, окръг Колумбия, оглавяваше списъка. Може би както шахматната дъска ми беше осигурила ключа за достъп до хижата, написаният тук код щеше да ми осигури ключа към останалите загадки. Напрегнах съзнанието си доста, но за LUXURY CAR и VIRGIN ISLES не успях да измисля нищо свястно. Знаех, че първият отговор на кода, за който вече се бях сетила — римските цифри DC-LX-VI, събрани даваха резултат 666 — числото на звяра. Реших да погледна на картинката от нова перспектива със следващия кодиран надпис. И улучих право в десетката.

От думата „Велис“ — фамилното име на майка ми — можеха да се измислят само две смислени анаграми — „елвис“ и „воали“30.

„Книга Откровение“ или „Апокалипсис“ — мястото, където се появява образът на звяра — е текст, в който евангелист Йоан разкрива какво ще се случи, когато настъпи краят на света. А от задръстеното си с игри на думи детство още знаех, че думите „апокалипсис“ и „откровение“ водят началото си от смисли, твърде близки до закодираните в името на майка ми: гръцкото Apo-Kalyptein — „Част от скритото“, и латинското Re-Valare — „Отстраняване на воала“31.

Що се отнася до последната кодирана фраза — AS ABOVE, SO BELOW, — в нея се криеше същинската връзка между всички факти, която аз така отчаяно търсех. А ако това бе вярно, тази фраза нямаше нищо общо със скритата в рояла партия шах, а беше просто уловка, която да ми се стори интересна и принудително да изостри вниманието ми. Определено беше изпълнила задачата си.

Фактически, ако прибързано не бях обявила майка за неспособна да измисля кодирани съобщения, щях да се досетя за всичко това от самото начало. На първо място щях веднага да получа обяснение защо Кат е поканила всички ни в Колорадо. В случая не ставаше дума просто за щата Колорадо, а за една определена точка високо в Скалистите планини, наречена „Четирите ъгъла“, разположена в самото сърце на четирите планини, които според оригиналната митология на племената навахо отбелязват мястото, където се е родил светът. Ако допуснем, че съществува космическа шахматна дъска, тя със сигурност беше разположена точно тук.

Сглобено, цялостното съобщение гласеше:

А ако шахматната дъска осигуряваше ключа към начина, по който воалът можеше да бъде отстранен, подозирах, че всичко, което вече бях открила тук „горе“, високо в планините — например старата рисунка, — по някакъв начин отговаряше на нещата, разположени по огромната земна шахматна дъска „долу“.

Доколкото ми беше известно, на света съществуваше само един град, специално планиран така, че да напомня идеален квадрат от шахматна дъска. Това беше градът, който наричах свой дом.

Той беше мястото, където щеше да се случи следващият ход в Играта.

Воалът

Султанският харем

Дворецът Дар ал-Макзен

Фез, Мароко

Зимното слънцестоене, 1822 г.

Хаидѐ оправи вървешком воала си. Бързаше през широкия вътрешен двор на султанския харем. Придружаваха я двама широкоплещести евнуси, които не беше виждала до тази сутрин. Тя, както и останалите обитатели на харема, бе вдигната в зори от охраната на двореца, с нареждането всички да се облекат и да се приготвят колкото е възможно по-бързо за напускане на дворцовите помещения.

Началникът на охраната отдели Хаидѐ от останалите и я уведоми, че я викат веднага във външния двор, който свързваше харема с двореца.

Естествено, в момента, в който жените разбраха каква е причината за тази ужасяваща заповед, настъпи хаос. Султан Мулай Сулиман, наследник на Пророка и защитник на вярата, току-що бе починал от апоплектичен удар. Властта наследяваше неговия племенник Абдул Рахман, който заедно с харема и свитата си щяха да заемат двореца от днес. От предишни случаи на наследяване на трона бе известно, че предстои голям търг на човешка плът и дори масово клане, за да се предотврати всяка заплаха за новата власт от страна на ненужните вече придворни на предишния владетел.

И докато наложници, слуги и евнуси, вече облечени, стояха сред познатите ухания на розова вода, лавандула, мед и мента във все още топлата безопасна прегръдка на харема — единствен дом за някои от тях, — те разговаряха уплашено как неочакваното развитие на събитията ще се отрази на всеки. Едно бе сигурно — надежда почти нямаше.

Хаидѐ беше пленница и без кръвна връзка със семейството на султана, така че излишно бе да разсъждава какво й готви съдбата. Защо от всички обитателки на харема викаха единствено нея във външния двор? Това можеше да означава само едно. По някакъв начин бяха разбрали коя всъщност е тя. И още по-лошо — какво представлява голямата буца въглища, която преди единайсет месеца беше открита сред вещите й и конфискувана от султана.

Пристъпваше между мускулестите си придружители в открития вътрешен двор покрай фонтаните, подгрявани цяла зима, за да не измръзнат рибките в басейна. Говореше се, че изящните бели ажурени резби в мавърски стил на портиците и галериите наоколо, макар и нежни като дантела, бяха издържали вече шестстотин години, защото материалът, от който бяха направени, бил смесен със стрити на прах кости на християнски роби. Хаидѐ се надяваше да не бъде застигната от подобна съдба. Сърцето й биеше от вълнение и страх пред неизвестността.

Вече повече от година Хаидѐ беше одалиска, прислужничка в харема. Държаха я в плен, охранявана от евнусите и робите на султана. Дворецът Дар ел-Макзен се простираше на площ от двеста акра заедно с великолепни градини и басейни, джамии и казарми, хареми и хамами. Крилото, което включваше харема, покоите и къпалните към него, свързани помежду си с дворове и градини без покриви, открити към зимното небе, можеше да подслони хиляда съпруги и наложници, заедно с огромно количество прислуга.

Хаидѐ обаче се задушаваше в тези привидно открити към простора градини. Бе заключена заедно с още стотици други човешки същества тук, зад железните решетки и плътно затворените врати и прозорци, които ги държаха далеч от външния свят. Бе изолирана напълно, макар че и за миг не оставаше сама.

А Каури — единственият защитник и приятел на този свят, който можеше да я открие в заключената отвсякъде крепост — бе предаден на търговците на роби заедно с целия останал екипаж в момента, в който отвлеченият им от пиратите кораб бе изтеглен в пристанището. Хаидѐ ясно си спомняше ужаса от преживяното.

Край адриатическия бряг, малко преди Венеция — корабът им бе заобиколил пристанищния град Пиран — име, означаващо „Пламък“, — се издигаше древен фар още от римско време, предупреждаващ корабите за острите скали. Това бе последното място, в което свирепите корсари, известните в цял свят пирати от Пиран, все още упражняваха страшната си професия — продаваха европейци в мюсюлманските страни. Такива роби носеха името „бяло злато“.

В момента, в който Хаидѐ и Каури осъзнаха, че корабът им е взет на абордаж от словенски пирати, и на двамата им стана ясно, че този неочакван обрат ще доведе до последствия, чийто ужас още не могат да си представят.

Малобройният екипаж на кораба и двамата млади пътници със сигурност щяха да бъдат ограбени, а после продадени на търг на пазарите за роби. Момичета като Хаидѐ биваха продавани, за да станат нечии съпруги или пък проститутки, но съдбата на момче като Каури можеше да бъде далеч по-страшна. Търговците на роби караха такива момчета дълбоко в пустинята, кастрираха ги и ги заравяха в горещите пясъци, за да спре кървенето. Ако момчето оцелее, става много ценно и може да бъде продадено изгодно в Османската империя като евнух за харемите или дори във Ватикана, в папския двор, където да бъде обучено за певец.

Единствената им надежда беше северноафриканският бряг. Британци, американци и французи бяха воювали там десетилетия, така че сега бреговете на Африка бяха затворени за трафик на хора. Преди пет години бе сключен договор и в резултат осемдесет хиляди европейци бяха освободени от северноафрикански плен и днес морските пътища на Средиземно море бяха отново отворени за нормална свободна търговия.

Само едно място на африканския бряг на Средиземно море не бе под контрола нито на Османската империя, нито на християнска Европа и все още приемаше човешката плячка на пиратите — султанатът Мароко. Страната беше напълно изолирана, а столицата Фез — закътана навътре в сушата, далеч от брега, между планините Риф и Атласките планини. Вече трийсет години Мароко страдаше от желязното управление на султан Мулай Сулиман.

След месеци пленничество в харема Хаидѐ беше научила достатъчно за неговото управление и страховете й се бяха разгорели още по-силно.

Макар сам да бе от рода на Пророка, Сулиман отрано бе прегърнал идеите на арабския сунитски реформатор на исляма Мохамед ибн ал-Уахаб. Фанатизираните му последователи бяха помогнали на арабския владетел Ибн-Сауд бързо да си възвърне големи части от арабските земи, завладени преди това от османските турци.

Триумфът му бе кратък, но религиозната страст на Уахаб бе хвърлила искра в сърцето на Мулай Сулиман, султан на Мароко, и той безмилостно, методично и старателно бе прочистил религиозните среди в страната си. Бе прекъснал търговските си връзки с „изменниците“ турци, както и с неверниците от Франция с тяхната обречена революция, последвана от създаването на обречена империя. Бе започнал да преследва култовете към различни светци сред шиитите и бе унищожил суфитските ордени.

Съществуваше само един народ, който Мулай Сулиман така и не бе успял да постави под свой контрол през всичките трийсет години на управлението си — това бяха берберите суфити, населяващи земи оттатък планините.

Точно този факт ужасяваше Хаидѐ най-силно през месеците на нейното пленничество. Защото, ако някой в Мароко откриеше, че Каури — където и да бе той сега — е едновременно и бербер, и суфит, то със сигурност момчето нямаше да бъде нито осакатено, нито продадено. То щеше да бъде убито на място.

И тогава Хаидѐ, която до ден днешен стриктно пазеше тайната, поверена й от Али Паша, щеше да загуби и последната искрица надежда да види някога отново външния свят като свободен човек. Нямаше да успее да открие Черната царица, която й бяха отнели, да я вземе и отнесе в сигурни ръце.

Въпреки завладялото я отчаяние, докато наместваше воала си и вървеше с придружителите си по дългата открита галерия към външния двор, не спираше да си повтаря онази мисъл, която безспир се въртеше в главата й през последните единайсет месеца.

Щом разбраха, че корабът им е похитен, още преди да акостират на мароканска земя, за да бъдат разделени навярно завинаги, Каури й бе казал, че в Мароко има само един човек, който би могъл да им помогне и трябва да се постараят да го открият, защото за него говорел с уважение дори самият Баба Шемими. Велик учител, познал Тарик’ат и тайния Път, суфитският отшелник, известен като Стареца от планината. Каури бе казал, че ако той или Хаидѐ успеят да избягат от плен, на всяка цена трябва да търсят този човек.

Сега в кратките минути, които предстоеше да прекара извън затвореното пространство на харема, момичето се молеше да съумее да мисли и действа бързо съвсем сама. Иначе всичко наистина щеше да бъде изгубено.

Шахин и Шарло достигнаха последния планински склон, когато залязващото слънце тъкмо докосваше най-високия връх на увенчаната с вечен сняг планина Зерхун в далечината. Три месеца им бяха необходими, за да извършат тежкото зимно пътуване през пустинята от Тасили, дълбоко в сърцето на Сахара, до град Тлемчен. В града бяха сменили камилите си с коне, далеч по-пригодни към мразовития климат и неравния терен на високите Атласки планини, през който предстоеше да преминат. Това бе Кабилия, земята на берберите кабили.

Също като Шахин Шарло носеше индиговосиния литам на туарегите. Тях арабите наричаха мулетхемин — Забулените, а името, дадено им от гърците, беше глаукои — Сините, заради бледосиния оттенък на светлата им кожа. Самият Шахин беше таргуи, благородник от туарегите Кел Рела. Те от хилядолетия контролираха и поддържаха пътищата през огромната Сахара — копаеха кладенци, откриваха паша за добитъка и осигуряваха въоръжена охрана. От древни времена туарегите бяха най-почитаните сред народите на пустинята — уважаваха ги и търговци, и пътуващи поклонници.

А сините воали не просто защитаваха двамата мъже от непостоянния климат в пустинята и в планините. Докато ги носеха, пътниците си оставаха дакил-ак — хора под закрилата на амазигхите, или берберите, както ги наричаха арабите.

По време на хилядите километри път, който в по-голямата си част минаваше през ненаселени територии, Шарло и Шахин бяха получили от амазигхите много повече от храна и отпочинали коне за смяна. Бяха получили и информация. Тя беше достатъчна двамата мъже да променят първоначалния си маршрут на север към морето. Шарло и Шахин бяха свили на запад, към планините.

Имаше само една страна, в която синът на Шахин и спътничката му може да са били отведени — Мароко. А там само един човек можеше да им помогне да ги освободят — един велик суфитски мъдрец. Стига да успееха да го открият. Името му беше Стареца от планината.

Високо на стръмния склон Шарло дръпна юздите на коня и спря до своя спътник. Свали индиговия литам и го прибра в торбата на седлото. Шахин бе сторил същото. Бяха твърде близо до Фез и трябваше да бъдат предпазливи — някой можеше да ги забележи. Воалът, който ги бе пазил в пустинята и в планините, бе опасен тук, от другата страна на Атласките планини, в земите на сунитите.

Двамата мъже се взряха в обширната долина, сгушена сред високи върхове. В краката им кръжаха птици. Тук, на това вълшебно място, по невиждан начин се сливаха много и различни води — потоци, водопади, извори, реки. Ниско долу, потънало в зеленина, се ширеше море от боядисани в искрящо зелено керемидени покриви, които блестяха на косото зимно слънце. Град, потънал във вълните на времето.

Това беше Фез, свещеният град на мурафа — истинските наследници на Пророка. Свещено място и за трите клона на исляма, но най-вече за шиитите — тук, в планината, се намираше гробницата на Идрис, праправнук на дъщерята на Пророка Фатима и първият от рода на Пророка, достигнал магреб — западните земи.

Мароко бе земя с велика красота, криеща мрачни прокоби.

— Една пословица на тамазигт, езика на кабилите — обади се Шахин, — гласи: Aman d’Iman — водата е живот. Водата обяснява дълголетието на Фез, едновременно град и свещен фонтан. Наоколо има много древни пещери, прокопани от водите, криещи древни тайни. Те са идеално място да скрием онова, което сме дошли да търсим. — Той замълча, сетне добави тихо: — Сигурен съм, че синът ми е тук.

Двамата мъже седяха пред потрепкващите пламъци на огъня, накладен пред една пещера високо над Фез, където се бяха подслонили за през нощта. Шахин бе оставил настрана своята пръчка талак — знака на принадлежността му към благородниците, които имаха право да бият барабани. Бе свалил и украсените с ресни ремъци от козя кожа, които туарегите носеха кръстосани през раменете си. Двамата вечеряха със заека, който бяха уловили и сготвили.

Но между тях сега, както и през цялото им пътуване, лежеше нещо недоизказано, което се криеше под повърхността и шептеше като движещите се пясъци на пустинята.

Шарло вече знаеше, че не е загубил напълно ясновидската си дарба, но и че не е в състояние да я контролира. Докато прекосяваха пустинята, той често бе усещал Всевидението да го дърпа като парцалив бездомник, хванал края на бурнуса му. В такива моменти той можеше да каже на Шахин кой от търговците на пазара заслужава доверие и кой е твърде алчен, кой има жена и деца, за които да се грижи, и кой се готви да им забие ножа. Такива неща предвиждаше лесно, така лесно, както беше още от рождението му насам.

Но за какво можеше да послужи такава непостоянна и ограничена дарба предвид сложността на задачата, която им предстоеше? Всеки път, когато се опиташе да разбере къде е синът на Шахин, Всевидението му се сблъскваше с някаква преграда. Не че не можеше да види нищо, но видението приличаше на оптическа измама, на оазис с палми, който зърваш в пустинята, но знаеш, че в него няма вода. Когато помислеше за момчето Каури, пред очите на Шарло се мяркаше блещукащо видение, но той знаеше, че то не е истина.

Сега, в треперливата светлина на огъня, докато слушаха как конете им дъвчат зобта, извадена от дисагите, Шахин проговори:

— Питал ли си се някога защо мъжете туареги носят индиговия литам, а жените им ходят незабулени? — попита той. — Нашият воал има традиция, по-стара от самия ислям. Арабите също били много изненадани от този обичай, когато дошли по нашите земи. Според едни воалът ни защитава от пустинния пясък, а според други, че е талисман срещу зли очи. Но той е най-важен за нас, хората, свързани с барабаните. В древни времена са го наричали „знак на злата уста“.

— Злата уста ли?

— Става дума за древните тайни — „онези неща, които никога не трябва да бъдат изговаряни от човешка уста“. Такива тайни са съществували и съществуват и днес по целия свят, във всяка човешка култура — продължи Шахин. — Между посветените обаче тези тайни могат да бъдат споделяни чрез ударите на барабаните.

Шарло научи от Шахин, че всяко от племената туареги, известни като „хората на барабаните“, произхожда от прародител жена. Старейшината на групата с барабаните — често също жена — пазеше свещения барабан на племето, за който се вярваше, че притежава мистична сила.

Подобно на суфитските еничари, контролиращи по-голямата част от Османската империя, туарегите от стотици години използваха тайния език на своите инструменти, за да предават послания през огромните разстояния в своите обширни земи. Езикът им бе толкова могъщ, че в страните, в които съществуваше робството, барабанът бе забранен предмет.

— А тези древни тайни на туарегите — „злата уста“ и воалът — свързани ли са по някакъв начин с твоя син? — попита Шарло.

— Все още ли не можеш да го видиш? — попита Шахин. Лицето му остана безизразно, но Шарло чуваше неизречените думи — дори и сега ли, когато той може би е толкова близо?

Шарло поклати глава, потри ръце над огъня, за да ги стопли, и прокара пръсти през червената си коса в опит да подреди обърканото си съзнание. Вдигна поглед към лицето на Шахин, сякаш излято от древен бронз. Златистите му очи напрегнато се взираха в Шарло над огъня. Шахин чакаше.

По-младият мъж се усмихна с известно усилие.

— Разкажи ми за него. Може би това ще ни помогне да го открием. Нещо като да накараш жадната камила да надуши водата в пустинята. Ето например името му е Каури. Особено име.

— Синът ми се роди сред скалите Бандиагара — подхвана Шахин, — в земята на догоните. Каури е догонската дума за cowrie — морски охлюв, който живее в Индийския океан. Ние, африканците, използваме раковината му като разменна монета от хиляди години. Сред догоните обаче мъничката раковина каури притежава друго дълбоко значение и носи тайна сила. Тя е свързана със скрития смисъл на вселената и за догоните символизира източника на всички думи и числа. Съпругата ми избра това име за детето ни. — Забелязал, че Шарло го наблюдава изненадано, добави: — Съпругата ми, майката на Каури, беше много млада, когато се оженихме, но въпреки това имаше голяма власт сред народа си. Името й беше Базу. На езика на догоните това означава „женски огън“. Тя беше една от Повелителките на огъня.

Жена ковач!

Шарло беше шокиран, когато осъзна значението на тези разкрития. Навсякъде в пустинята, а и не само там, професията на ковачите ги изключва от колективния живот на обществената група, към която принадлежат, макар че им дарява и голяма сила. Наричаха ги Повелители на огъня, тъй като изработваха оръжия, глинени съдове, инструменти. Бояха се от тях, защото занаятът им беше тайна, а и говореха на таен език, с който се разбираха помежду си. Ковачите контролираха както скритите похвати на посвещаването, така и демоничните сили, приписвани на духовете от древността.

— Значи такава е била жена ти. Майката на Каури — каза удивено Шарло. — Но как я срещна, как стана така, че се ожени за нея?

Как стана така, без аз да разбера! Шарло усещаше как всички тези новини го изтощават до крайност.

Шахин мълчеше, златистите му очи бяха сякаш забулени в мъгла.

— Всичко беше предсказано и се сбъдна — промълви той след малко. — Женитбата ми и раждането на нашия син, и ранната смърт на жена ми Базу.

— Предсказано ли? — попита Шарло. Ужасът, който досега само се бе прокрадвал тихо, го завладя с пълна сила.

— Предсказано от теб, Ал-Калим — отвърна Шахин.

Аз съм го предсказал. А не помня.

Шарло се взираше в своя спътник. Устата му бе пресъхнала от страх.

— Ето защо, когато те открих преди три месеца в Тасили, почувствах шок, сякаш съм загубил нещо много ценно — каза Шахин. — Петнайсет години по-рано, когато ти беше още момче на възрастта на Каури, само на крачка от възмъжаването, видя всичко това, което току-що ти разказах. Каза, че от мен ще се роди син, чието съществуване трябва да бъде пазено в тайна, тъй като неговата майка ще е Повелителка на огъня. Каза още, че той ще трябва да бъде обучаван от онези, които притежават великата мъдрост на древните тайни — тайните, записани в сърцето на шаха, познат ни днес под името шаха Монглан, тайни, за които се вярва, че могат да въздигат и унищожават цивилизации. Когато Ал-Джабир ибн Хайам създал шаха преди повече от хиляда години, го нарекъл шаха на Тарик’ат — пътеката на суфитите, шаха на тайния Път.

— Кой е посветил сина ти в тези тайни? — попита Шарло.

— Майката на Каури почина, когато той бе на три години. От този ден синът ми бе взет на обучение и поставен под закрилата на великия бекташ, суфитския пир Баба Шемими. Узнах, че през януари, когато турците нападнали Янина, моят син бил призован да помогне за спасяването на много важна фигура от шаха, пазена дотогава от Али паша. Когато Янина паднала, Каури бил изпратен заедно с една придружителка към морето. Това е последното, което се знае за него.

— Трябва да ми разкажеш всичко, което ти е известно от историята на шаха Монглан — въздъхна Шарло. — Разкажи ми сега, а утре в зори ще слезем от планината и ще открием сина ти.

После младият мъж застина, втренчен в пламъците, вглъбен дълбоко в себе си. А Шахин започна да разказва.

През 733 година по западното летоброене Ал-Джабир ибн Хайам вече осма година работел усилено върху шаха на Тарик’ат с помощта на стотици опитни занаятчии. Правел го за първия халиф на Багдад — Ал-Мансур, но никой освен Джабир не знаел, че във фигурите и дъската са кодирани тайни. Те се коренели в неговия известен суфитски алхимически трактат „Книги на равновесието“, посветен на покойния шейх Джафар ал-Садик, бащата на шиитския ислям.

Джабир вярвал, че скоро ще завърши шедьовъра си. Но през лятото на същата година халиф Ал-Мансур бил изненадан от вестта за пристигането на важна индийска делегация от планините на Кашмир. Официално повод за посещението им било установяването на търговски връзки с младата династия на Абасидите в Багдад. Всъщност мъжете били изпратени с мисия, за която никой не можел да се досети. Те носели със себе си древна тайна мъдрост, скрита под формата на два подаръка, създадени по съвременната тогава индийска наука. Разбира се, като учен Ал-Джабир бил поканен на представянето на тези съкровища. Тяхното съществуване щяло да промени плановете му.

Първият дар били индийските астрономически таблици, описващи движението на всички небесни тела през последните десет хиляди години. В тях била съхранена паметта за събития, случили се в небесата и старателно записани в най-древните индийските саги, каквито са Ведите например. Същността на втория подарък била тайна за всички в двора, но не и за главния аптекар Ал-Джабир ибн Хайам.

Това били „новите числа“. „Нови“ те били само за земите, разположени западно от Индия. При тези числа значение имала позицията им на изписване. Ако досега две линии или два камъка, поставени един до друг, означавали цифрата „две“, то при новите числа те означавали едно плюс десет, тоест „единайсет“.

Още по-хитро било въвеждането на една допълнителна цифра, която можела да заема самостоятелна позиция. Днес ние тук я наричаме шифър, от арабската дума sifr, която означава „празен“. Европейците я наричат „нула“. Тези цифрови нововъведения — носещи днес името „арабски цифри“ — щели да дадат революционен тласък на арабската наука. Съществували в Индия вече повече от хиляда години, но щели да останат непознати за Европа още цели пет века. След това закъснение те все пак достигнали западните земи през Северна Африка.

Вълнението на Джабир било неописуемо. Той начаса проумял връзката между двата подаръка — новите числа осигурявали необходимите задълбочени и сложни изчисления за астрономическите таблици. Ученият разбрал всичко това, свързвайки го с едно друго индийско изобретение, което отдавна било прието в арабския свят — играта на шах.

След още две години усилена работа Ал-Джабир успял да закодира кашмирските математически и астрономически тайни в шаха на Тарик’ат. Сега шахът съдържал в себе си не само мъдростта на суфитските алхимици и на тайния Път, но криел и самата awa’il. Тази дума значи „в началото“ и с нея наричали всички науки, съществуващи отпреди възникването на исляма — те също носят древна мъдрост, върху която ислямските постижения естествено стъпват. Джабир се надявал шахът да се превърне в ръководство за онези от бъдещите векове, които биха пожелали да търсят Пътя.

През октомври 775 година, месеци след като Джабир представил пред двора новия шах, халиф Ал-Мансур починал. Неговият наследник, халиф Ал-Махди, назначил за свои везири или първи министри хора от влиятелната фамилия на Бармакидите. До един зороастрийци, огнепоклонници с традиции, това семейство произхождало от провинция Балк и съвсем наскоро приело исляма. Джабир успял да ги убеди да върнат awa’il — древните науки — към живот, като доведат мъдреци от Индия, които да преведат най-ранните санскритски текстове на арабски.

За кратко древните науки отново изплували и показали силата си. В тези дни Ал-Джабир посветил на семейството на Бармакидите новия си трактат, наречен „Сто и дванайсет книги“. Но скоро срещнал отпор от страна на улама — ислямските богослови, и на главните съветници в Багдад. Те настоявали за връщане към автентичните ислямски традиции. Смятали да постигнат това чрез изгаряне на всички книги, подобни на трактатите на Ал-Джабир, както и чрез унищожаването на шаха, в който се използвали животински и човешки фигури и по тази причина напомнял за идолопоклонничество.

Бармакидите обаче били наясно с важността на шаха Монглан и на кодираните в него знаци. Те виждали в него Imago Mundi — изображение на целия свят, демонстрация на това как многообразието космически води своето начало от Единството, от Единицата.

Самата композиция на дъската повтаряла схемата на някои от най-ранните структури, посветени на тайната на трансформацията на дух и материя, на небе и земя. По подобни схеми били създадени ведическите и иранските олтари за отдаване на почит към огъня, такава била и великата Кааба, съществувала още преди исляма, построена от Авраам и сина му Исмаил.

Изплашени, че такъв документ на могъщата мъдрост като шаха на Тарик’ат може да бъде унищожен по религиозни или политически причини, Бармакидите заедно с Ал-Джабир уредили шахът да бъде прехвърлен тайно на сигурно място — в Барселона, крайбрежен град близо до Баските Пиренеи. Надявали се, че мавърският губернатор на града Ибн ал-Араби, сам той бербер и суфит, ще го опази. И тъкмо навреме, защото скоро след това Бармакидите паднали от власт, а с тях изчезнало и влиянието на Ал-Джабир.

Само три години след като получил шаха, Ибн ал-Араби го изпратил през планините в двора на Карл Велики.

Ето така този могъщ документ, обединил в себе си цялата древна мъдрост на Изтока, попаднал в ръцете на най-великия владетел на Запада. Всъщност през последните хиляда години шахът се намира единствено и само под западна власт.

Шахин замълча и загледа Шарло в мътната светлина на огъня, от който бяха останали само аленеещи въглени. Младият мъж седеше с изправен гръб, кръстосал крака, но очите му бяха затворени. В пещерата вече цареше почти пълна тъмнина, дори конете бяха заспали. Само пред входа й светлината на пълната луна се отразяваше в белия сняг.

Шарло отвори очи и загледа наставника си с израз на най-голямо внимание. Изглеждаше така, сякаш се напряга да види нещо, скрито зад воал. Шахин познаваше този поглед отдавна — той предшестваше появата на пророческите видения на Шарло.

— Свещената мъдрост и държавната власт са в конфликт от много отдавна, нали? — попита Шарло внимателно, сякаш опипваше почвата за разсъждението си. — На мен обаче ми се струва, че огънят е това, което натрапчиво се появява отново и отново във всички разкази. Джабир е бил бащата на ислямската алхимия. Огънят навярно е бил неделима част от практическата му работа. А ако защитниците му в Багдад, семейството на Бармакидите, са били наследници на магите, на зороастрийските жреци, техните прадеди със сигурност са поддържали и са се покланяли пред олтари на огъня, в които е горял вечен пламък. Има една-единствена обща дума, която съществува на всички езици и която характеризира хората, свързани с огъня, с процеса на принасяне на жертви — ковачите, шаманите, готвачите, касапите, както и жреците, които извършват жертвоприношения и изгарят жертвите на олтарите. Тази дума е Mageiros — магът, върховният майстор, тройно прославеният повелител на Тайните. Олтарите, посветени на огъня, както и индийските числа, астрономическите таблици, въобще цялата awa’il, всичките древни науки, за които ти вече говори, както и самата игра на шах — всички те произхождат от Северна Индия, от Кашмир. Но кое е онова, което ги свързва една с друга?

— Надявам се, че пророческата ти дарба може да даде отговор на този въпрос — отвърна Шахин.

Шарло го погледна сериозно, впери поглед в единствения мъж на света, когото смяташе за свой баща.

— Може би съм загубил дарбата си — промълви най-сетне младият мъж. В този момент той за първи път призна тази възможност, дори пред самия себе си.

Шахин бавно поклати глава.

— Ал-Калим, добре знаеш, че твоето раждане бе предречено сред нашите народи. Писано е, че един ден един наби, един пророк, ще дойде при нас от Бахр ал-Азрак — от азурното море. Ще има силата да говори с духовете, ще следва на Тарик’ат, мистичния Път на познанието. Той ще бъде за’ар, точно като теб — човек със светла кожа, сини очи и червена коса. Ще бъде роден пред очите на богинята, на фигурата, изрисувана върху скалите на Тасили, която моят народ нарича Бялата царица. Тя те е чакала осем хиляди години, защото ти си инструментът на нейното възмездие, точно както гласи пророчеството. Защото писано е: Ще се въздигна отново като феникс от пепелта в деня, в който камъните и скалите запеят… а пясъците в пустинята заплачат с кървави сълзи… този ден на земята ще бъде ден за възмездие. Знаеш, че всичко това е било предречено за теб, както ти предрече много неща за другите — продължи Шахин. Но има едно-единствено нещо, което никой човек не знае, нещо, което никой пророк, колкото и велик да е той, не може да предскаже сам за себе си. Собствената си съдба.

— Значи вярваш, че онова, което замъглява ясновидския ми поглед, всъщност е нещо, свързано с моето бъдеще? — изненадано попита Шарло.

— Мисля, че само един човек може да повдигне воала на тази тайна — отговори Шахин. — Утре ще отидем да го потърсим в планините Риф. Името му е молла Ад-Даркави. Той е онзи, когото наричат Стареца от планината.

Отшелнически скит Бу-Берих

Долината Риф, Мароко

Молла ал’Араби ад-Даркави, Стареца от планината, великият шейх на суфитския орден Шадхили, бе на смъртен одър. Скоро щеше да се пренесе далеч отвъд воала на илюзията, който покриваше света тук и сега. В продължение на месеци бе очаквал смъртта. По-точно, бе я чакал като скъпа гостенка.

До тази сутрин. Внезапно всичко се бе променило, днес всичко бе различно.

Това беше ирония, пратена от Бога — моллата трябваше да я разбира най-добре от всички. В този скит той се бе подготвил да умре спокойно, да потъне в пазвата на Аллаха, както отдавна копнееше. Но Бог бе решил друго.

Защо трябваше да се изненадва от това? Моллата бе суфит достатъчно дълго, за да знае, че когато става дума за пътищата на Аллаха, човек трябва да очаква неочакваното.

Това, което моллата очакваше в момента, беше знак.

Лежеше под тънката покривка, върху каменната плоча, която му служеше за легло, с ръце, скръстени на гърдите. И чакаше. До него бе поставен голям кожен барабан с привързана от едната страна палка. Бе помолил да му го донесат, в случай че внезапно му потрябва. Смяташе, че това при всички положения ще стане.

Легнал по гръб, мъжът се взираше нагоре към единствения прозорец, който хвърляше светлина в скита — в неговата завийя, килия или кът — малка постройка от измит от дъждовете бял камък, кацнала сама високо горе в планината. Тя толкова дълго му бе служила за убежище. Ще се превърне и в моя гробница, помисли горчиво моллата, от момента, в който се превърна в свети мощи.

Навън последователите му вече чакаха. Стотици вярващи бяха коленичили върху снежната земя и тихо се молеха. Е, ще се наложи да почакат. Бог решава, не аз. Защо Бог би оставил един старец да виси така между живота и смъртта, ако не става дума за нещо важно?

А и защо Бог бе довел момчето тук, в планината? Момчето Каури, ученик на бекташите, бе намерил убежище при последователите му, след като избягал от търговците на роби. През всичките тези месеци момчето беше настоявало, че то, както и едно изчезнало момиче са пазители на великата тайна. Според Каури момичето било заловено от хората на султан Мулай Сулиман и затова вече било много трудно, ако не и невъзможно да бъде открито. Дъщерята на Али паша Тебелени. Преди почти година самият велик пир на бекташите Баба Шемими бе поверил точно на нея един свещен предмет — предмет, за който моллата винаги бе мислел, че е просто мит.

Но тази сутрин, вече на смъртния си одър, молла Ад-Даркави осъзна, че историята около този предмет трябва да е истина.

Защото султан Сулиман бе мъртъв. Свитата му скоро щеше да се пръсне като подгонени от вятъра есенни листа. Девойката трябваше да бъде намерена, преди да е станало твърде късно.

А какво се бе случило с безценния предмет, който й е бил поверен?

Шейхът знаеше, че волята на Аллаха повелява той и само той, Ад-Даркави, да даде отговори на тези въпроси. Трябваше да събере сили и да изпълни тази последна поставена му задача. Не биваше да се проваля за нищо на света.

Но за да успее, първо се нуждаеше от знак.

През отвора на тавана моллата виждаше облаците, които се носеха по небето. Изглеждаха като изписани думи. Почеркът на Бог, помисли той. За моллата „Перото“ открай време бе сред любимите сури от свещения коран. Тя бе сурата, която обясняваше как Пророкът бил избран, за да я напише. Тъй като всичко на света е известно на Аллаха — най-милостивия и състрадателния, — той също така знаел, че Мохамед — дано пребивава във вечен покой — не можел нито да пише, нито да чете.

Въпреки този факт или може би именно заради него Бог избрал неграмотния Мохамед да бъде негов посланик и да разкрие пред людете волята му. Едни от първите му заповеди към Пророка били Чети! и Пиши! Бог винаги ни изпитва, помисли моллата, като ни поставя задача, която отначало ни изглежда неизпълнима.

Бяха минали много десетилетия от дните, когато молла Ад-Даркави сам бе просто начинаещ последовател на суфитския Път. Тогава се бе научил да отличава истината от суетата, да отделя зърното от плявата. Бе узнал, че някой може да влачи тежкия хомот на ралото тук, на земята, в болки и немотия само за да пожъне в другия свят обилен урожай от радост и богатство. Дълги години моллата бе упражнявал търпението си, бе изострял вътрешното си чувство, докато най-сетне беше открил тайната.

Някои я наричаха парадокс, воал, илюзия, която сами си създаваме. Нещо с върховна ценност се намира точно пред очите ни, но ние не можем да го видим. Последователите на Исус от Назарет наричат това „камъка, който зидарите отхвърлиха“. Алхимиците пък му дават името Прима материя — първичното вещество, Източника.

Всеки учител, открил великия Път, твърдеше едно и също: откритието се отличава с крайна простота. И като всички простички неща е толкова величаво, че оставя човека без дъх. Наистина, то е обвито в тайна, но нима Пророкът не е казал: Inna lillahi la-sab’ina alfa hijabin min nurin wa zulmatin? Бог е скрит зад 70 000 воала от светлина и мрак.

Воал! Ами да, точно на това приличаха тези бързи и леки облаци, облаците над главата му! Той присви очи, за да ги вижда по-добре. В този миг бързотечните облаци се разделиха. И на моллата му се стори, че високо в небето се появи равностранен триъгълник, облачен триъгълник, перест, подобен на огромно пирамидално дърво с множество клони…

В един ясен миг молла Ад-Даркави съзря значението му. Зад Воала лежеше Дървото на просветлението.

А точно зад този воал се намираше просветлението на Тарик’ат, осъзна моллата, просветлението на мистичния Път, чиито тайни бяха скрити в шаха, създаден от Ал-Джабир ибн Хайан преди повече от хиляда години. Скрити и в онази фигура от него, която другарите му суфити търсеха сега, фигурата, която бе пазил Баба Шемими.

Самото момче никога не я бе виждало, макар че я бе държало в ръцете си. Фигурата бе скрита в някакъв тъмен материал. В пълното си доверие Каури бе разкрил на шейха Даркави, че фигурата била най-важната, онази, която пазела ключа към разбирането на целия шах — Черната царица.

След полученото видение моллата вече вярваше, че знае точно къде е била скрита фигурата от султан Сулиман и неговите хора. Точно като Първичната материя, като тайния философски камък, тя трябваше да бъде поставена на някакво напълно очевидно място, но покрита с воал, който да я скрива. Ако моллата умреше сега, без да сподели видението си, хилядолетната тайна щеше да го последва в гроба.

Старецът събра всичките си сили, отхвърли покривката, надигна се от каменната плоча и се изправи без чужда помощ. Стъпи бос на ледения под. Крехките му треперещи ръце стиснаха с всичка сила пръчицата на барабана и пое дълбоко дъх. Нужно му беше колосално усилие, за да избарабани първо познатия сигнал на суфитите Шадхили.

Сетне, поверил душата си в ръцете на Аллаха, започна да бие барабана.

Каури чу звук, който не бе чувал откак бе напуснал Бялата земя — барабанния сигнал на суфитите! Това можеше да означава единствено нещо страшно важно. Един по един хората от жалейната тълпа също го чуха и започнаха да вдигат глави от коленичилата си молитва.

Каури също бе на колене в снега сред стотиците други, които се бяха сбрали тук в очакване на смъртта на шейх Даркави. Той се напрегна, за да чуе слабия звук на барабана, и се опита да разчете посланието му. Не успя обаче, тъй като никога преди не бе чувал този ритъм. Каури знаеше, че както всеки барабан има свой собствен глас, така и всеки ритъм носи различно значение, който може да бъде схванат само от ухо, посветено в особеностите му.

Още повече го порази мястото, от което се носеше звукът — той идваше от самата завийя, от каменната килия на шейх Даркави, където светецът лежеше на смъртния си одър. Сред тълпата се понесе удивен ропот. Единственият, който можеше да бие барабана, бе самият Даркави. Каури се замоли това да означава, че надеждата не си е отишла напълно.

Десет месеца след като бе избягал от търговците на роби, които го бяха оковали във вериги още там, на пристанището, Каури се бе опитвал да разбере нещо за съдбата на Хаидѐ и на шахматната фигура, наречена Черната царица. До никаква следа не бяха довели нито неговите усилия, нито тези на суфитите Шадхили, нито помощта на самия шейх. Сякаш момичето и ключът към свещеното наследство на Ал-Джабир бяха потънали вдън земя.

Каури слушаше как ударите на барабана от килията стават все по-уверени и силни. После забеляза някаква суматоха в единия край на тълпата. Един по един, мъжете се изправяха на крака, за да сторят път на някого, който вървеше право към Каури. Момчето не го виждаше, но наоколо се понесе шепот.

— Двама конници — в тихите думи на човека до него се смесваха почит и страх. — Трябва да са ангели. Светецът бие свещения ритъм на Перото!

Каури изгледа учудено човека, но той се взираше някъде зад него. Момчето извърна глава и погледна през рамото си в посоката, в която тълпата се разделяше, за да пропусне нещо, което приближаваше.

През тълпата се движеше висок мъж, възседнал светлосив кон, зад него яздеше още един. Каури видя белите им пустинни роби, червената коса, спусната свободно върху раменете на първия, и веднага си спомни онези забранени икони, изобразяващи Исус от Назарет, които криеха монасите от манастира „Свети Пантелеймон“ на Острова на боровете — мястото, където бе скрита и Черната царица.

Но вторият конник представляваше истинската изненада. Той носеше индигов литам!

Каури скочи на крака и се втурна напред.

Вторият конник бе баща му, Шахин!

Джамията „Ал-Каравиян“,

Фез, Мароко

Блясъкът на залеза в небето бе угаснал. Мракът бе настъпил. Покритите с лак керемидени покриви на джамията „Ал-Каравиян“ искряха на светлината от факлите, запалени в двора й. Тесните арки, които го заобикаляха, тънеха в сянка. Шарло прекоси откритото пространство на двора, настлано с черни и бели плочки, на път за иша — последната вечерна молитва.

Бе пристигнал възможно най-късно, но все пак навреме, за да влезе в джамията с последната група богомолци за деня. Шахин и Каури отдавна бяха вътре и според плана вече трябваше да са се скрили. Шахин смяташе, че е най-добре Шарло да дойде последен и сам, когато падне мракът, защото, макар червената му коса да бе напълно скрита под чалмата и тежката джелаба, през деня искрящосините му очи можеха да предизвикат подозрение.

Шарло стигна до фонтана. Последните изостанали извършваха ритуалното измиване, преди да влязат в храма. Той бързо събу обувките си, със сведени към земята очи. Изми ръцете, лицето и нозете си а после скришом пъхна обувките си в приготвената под робата торба, за да не ги намери никой тук отвън, след като всички богомолци напуснат джамията.

Изчака всички да влязат, после бутна грамадните резбовани врати и пристъпи в тихия сумрак на храма — гора от бели колони се издигаше във всички посоки, стотици колони, докъдето поглед стига. Сред тях богомолците лежаха по очи на молитвените си килимчета, обърнати на изток.

Остана до вратата, за да сравни вътрешността на джамията с рисунката, която шейхът му бе дал.

Въпреки дебелите си дрехи и топлината, излъчвана от греещите с мътна светлина газеничета, пръснати из грамадната зала, младият мъж не можа да потисне ледената тръпка, която го поби. Това, което вършеше, не бе само много опасно. То бе забранено.

„Ал-Каравиян“ бе сред най-големите и най-дълбоко почитаните джамии, строена преди почти хиляда години от Фатима, богата жена от град Каируан в Тунис, четвъртия свещен град за исляма след Мека, Медина и Йерусалим.

Пространството на джамията бе свещено и дори самото влизане в нея на гяур, неверник, какъвто беше Шарло, вече се наказваше със смърт. Младият мъж бе отгледан от Шахин и знаеше много за неговата вяра, но никой не можеше да подмине факта, че майка му бе послушница, готвеща се да стане монахиня, а истинският му баща бе епископ на католическата църква във Франция.

Във всеки случай възможността Шарло да прекара нощта в свещеното пространство на джамията според плана, предложен от шейха, бе нещо немислимо. Тук тримата бяха като в капан, като птички в торба, безсилни да се върнат към въздуха и да полетят отново.

Но с присъщия си възвишен тон, подсказващ сякаш, че онзи, който го употребява, неведнъж е говорил с ангелите, шейх Ад-Даркави ги бе уверил, че от най-високо място е узнал, че шахматната фигура се намира във великата джамия „Ал-Каравиян“ и знае точно къде е скрита:

— Зад воала в дървото. Следвайте иносказанието на „Сура Светлината“32 и със сигурност ще я намерите.

— „Сура Светлината“ е част от известна сура в Корана — обясни Каури шепнешком.

Криеха се зад тежък гоблен в ниша, водеща към погребалната пристройка на джамията. Момчето и Шахин седяха на пода зад гоблена вече много часове, откак молитвата иша бе приключила и храмът бе заключен за нощта.

Според шейх Ад-Даркави от този час чак до сутринта единственият човек в джамията бе мувакитът, Пазителят на времето. Но той цяла нощ оставал в своята стаичка високо горе на минарето, загледан в уредите си — една астролабия и един часовник с махало, подарени на храма от френския крал Луи XIV — за да улови точния час за фаджр, следващата от предписаните от Пророка канонични молитви за деня. Нейното време е между първата светлина на деня и изгрев-слънце. Скритите долу в пристройката мъже бяха в безопасност до утрото, когато вратите на джамията отново се отключваха. Тогава трябваше незабелязано да се смесят със сутрешните богомолци и така да се измъкнат.

Каури продължаваше да шепне, макар наблизо да нямаше никой, който да ги чуе:

— „Сура Светлината“ започва с указанието, че трябва да бъде възприемана иносказателно — нещо като код, зад който се крие „Божията светлина“. Дават ни се пет ключа — Ниша, Светилник, Стъкло, Дърво и Масло. Според моя учител Баба Шемими това са петте стъпки към просветлението, стига да можеш да разшифроваш значението им. Мъдреците спорят за него вече стотици години, без да са стигнали до окончателен отговор. Не съм сигурен за това как точно шейх Ад-Даркави си представя, че стихът води тъкмо тук, в джамията, и как ще ни помогне да намерим Черната царица…

Каури замълча, защото забеляза как рязко се измени изражението на Шарло. Младият мъж неочаквано бе завладян от някакво чувство. Лицето му пребледня, изглеждаше така, сякаш не му достига въздух в тясното затворено пространство. Без предупреждение той рязко се изправи и бутна настрана тежката завеса, която досега ги скриваше. Каури погледна към баща си за съвет, но Шахин също бе вече на крака и бе сграбчил Шарло за лакътя. Двамата изглеждаха еднакво разстроени.

— Какво става? — попита Каури и стана, за да придърпа мъжете отново зад гоблена, преди някой да ги е забелязал.

Шарло поклати глава и загледа Шахин. Погледът му бе замъглен.

— Ти говореше преди за съдбата ми, нали така? — попита той с горчива усмивка. — А може би онова, което пречи на ясновидския ми поглед, изобщо не е свързано с Каури. Господи! Как е възможно? Но все още не го виждам ясно.

— Татко, какво става? — повтори Каури, все така шепнешком.

— Това, което ти ни каза току-що, е невъзможно — отговори Шахин. — Пълен парадокс. Фигурата, която сме дошли днес да търсим тук, фигурата, която сте донесли от Албания преди единайсет месеца, не може да е Черната царица на Ал-Джабир ибн Хайам. Не може да е тя, защото ние вече притежаваме Черната царица. Тя е принадлежала някога на Екатерина Велика. Върнал ни я е внукът й, Александър I, преди повече от петнайсет години и сега тя е на сигурно място в ръцете на бащата на Шарло, епископ Талейран. Как е възможно Али паша също да я е притежавал?

— Но според Баба Шемими — обади се Каури — албанските бекташи и Али паша пазят тази фигура вече повече от трийсет години! Хаидѐ бе избрана от учителя, защото истинският й баща, лорд Байрон, също е бил замесен в историята на фигурата. Ние трябваше да му я занесем, за да я пази!

— Трябва да намерим това момиче час по-скоро — отбеляза Шарло. Нейната роля може да се окаже жизненоважна за всичко, което предстои. Но нека първо разгадаем иносказанието. Знаеш ли някакъв начин да го сторим?

— Мисля, че аз вече го сторих — каза Каури. — Трябва да започнем от мястото, на което се казват молитвите.

Почти в полунощ — изчакаха, за да са сигурни, че мувакитът вече е заспал — Шахин, Шарло и Каури се промъкнаха в галерията на погребалната пристройка на джамията.

Великата джамия бе пуста. Огромното помещение под петте грамадни купола бе тихо като в открито море под обсипано със звезди небе.

Каури предаде думите на шейх Ад-Даркави, че единственото място в джамията, което е „скрито зад воал“, е алковът, където се намира молитвената ниша — Нишата бе първата стъпка към разгадаването на посланието в „Сура Светлината“.

В същата ниша стоеше и Светилникът, който гореше вечно. Сам той от своя страна бе поставен в Стъкло, обграждащо го и каращо го да се превърне в „искряща звезда, запалена от Благословеното Дърво“. Дървото, споменато в стиха, бе маслина. Тя осигуряваше искрящата светлина, идваща от вечно пламтящото нейно Масло — вълшебно масло, което „пламъкът едва докосва“.

Тримата мъже се запромъкваха безшумно край колонадата към молитвената ниша в другия край на джамията. Стигнаха до нея и преминаха през завесата, която я скриваше. Застанаха пред нишата и впериха поглед в запаления светилник в искрящо лампено стъкло.

Най-после Шарло проговори:

— Нали каза, че последната стъпка в стиха от Корана е Дърво, но аз не виждам нищо подобно тук.

— Да дръпнем встрани воала — предложи Шахин и посочи прозирната завеса, през която току-що бяха преминали. — Дървото трябва да е от другата му страна, някъде в самата джамия.

Дръпнаха завесата и отново стъпиха в пространството на храма. Тогава съзряха последния ключ от загадката, който все още им липсваше — точно пред очите им, окачен на тежката си златна верига, от централния купол на великата джамия „Ал-Каравиян“ висеше огромен полилей, искрящ със светлината на хилядите си светилници. На лампените стъкла на много от тях бяха изрязани звезди и слънца. Отдолу той изглеждаше като древна рисунка на Световното дърво.

— Дървото и Маслото заедно — това е знак — каза Шахин. — Макар че надали това е просветлението, което Баба Шемими желае за моя син. Но поне сме „просветлени“ достатъчно, та да проверим дали там горе няма още една Черна царица.

За техен късмет механизмът, който издигаше и спускаше полилея, бе отлично смазан и се движеше безшумно. Все пак тримата положиха огромно усилие, за да го спуснат, и то само за да открият, че полилеят слиза надолу толкова, че да позволява на прислугата в джамията да налива ново масло в светилниците с помощта на напоени фитили и малки лейки с много дълги дръжки. В най-ниското си положение се намираше на повече от три метра от пода.

Слънцето наближаваше неизбежния си изгрев и тримата вече сериозно се тревожеха, че няма да имат време да се справят със задачата. Как да се качат на „дървото“? Най-после бе взето решение.

Каури, като най-лек от тримата, съблече горната си дреха, остана по тесния си, подобен на туника кафтан и с помощта на Шарло стъпи на раменете на баща си. Покатери се по масивните разклонения на полилея, внимавайки да не събори някоя от безбройните купички с горящо масло.

Шахин и Шарло наблюдаваха отдолу. Съвършено тихо и много ловко Каури се качваше нагоре, стъпка по стъпка. При по-рязко движение огромният полилей се разлюляваше леко, заплашвайки да пролее наоколо горещо масло. Шарло затаи дъх. Наложи си да успокои биещото си до пръсване сърце.

Каури стигна най-горния ред светилници на спуснатия полилей — намираше се на половината на разстоянието до купола, може би на повече от осемнайсет метра от пода. Той погледна надолу към мястото, където се бяха изправили Шарло и Шахин. После поклати глава, за да им покаже, че горе няма и следа от Черната царица.

Трябва да е тук! — помисли Шарло в треската на болката и съмнението. Как е възможно да я няма? Толкова много им струваше да се доберат дотук. Пътуването през великата пустиня и през планините. Залавянето на Каури и бягството му от плен. Мисията на момичето, където и да се намираше то сега. А после този парадокс.

Нима провидческият дар на молла Ад-Даркави бе отслабнал като неговия? Нима бе станала грешка и шейхът не е разчел правилно посланието?

И тогава я видя.

Вперил поглед в грамадния полилей отдолу нагоре, на Шарло му се стори, че забелязва някаква асиметрия. Премести се в точния център на купола и пак погледна нагоре. В дъното на полилея зърна черна сянка.

Вдигна ръка и махна на Каури. Момчето започна внимателно да слиза. Бе значително по-трудно от изкачването. Смъкваше се бавно надолу, пак стъпка по стъпка, заобикаляйки хилядите панички с пламтящо масло.

Изправен под полилея дърво, застанал до Шарло, Шахин наблюдаваше слизането. Каури стигна най-долната част на огромния светилник, увисна надолу на двете си ръце, залюля се, а Шахин го прихвана, като обви ръце около нозете му. Всичко свърши в пълна тишина. Само Шахин веднъж рязко си пое въздух.

Тримата стъпиха на земята и загледаха нагоре в кухата вътрешност на полилея, където беше пъхната черната буца въглища. Трябваше да я извадят, при това час по-скоро, за да могат да издигнат отново полилея, преди мюезинът да призове богомолците за сутрешна молитва.

Шарло направи знак на Шахин, по-възрастният мъж се изправи с раздалечени крака, за да има по-добра опора, и сплете ръце така, че Шарло да може да стъпи на тях. Шарло бавно се качи на раменете му и се изправи несигурно, като протегна ръка нагоре към вътрешността на полилея. Пръстите му докосваха буцата, но не можеха да я хванат. Шарло протегна ръка към Каури. Момчето с мъка се покатери по телата на двамата мъже и стъпи още веднъж на най-долното ниво разклонения на полилея. Така се намираше над шахматната фигура. После бръкна в полилея, достигна я и натисна буцата въглища надолу. Тя се освободи от мястото, в което бе заклещена, и се плъзна надолу към протегнатата ръка на Шарло.

В същия миг силен звън като от гонг раздра тишината в обширната зала на храма. Сякаш идваше отгоре. Шарло трепна, за миг дръпна вдигнатата си ръка, за да възстанови равновесието си, и тогава всичко се обърка. Каури опита да хване буцата, за да спре движението й надолу, но я изпусна. Шахин залитна, Шарло падна от раменете му на земята и се претърколи встрани в мига, в който тежката буца въглища прелетя подобно на метеор от три метра височина върху килима на мраморния под между двамата.

Шарло скочи изплашен и грабна фигурата, а силният звън продължаваше да отеква между колоните, допълнително усилен от високите куполи. Каури се залюля на полилея и скочи на пода сред дъжд от горещо масло. Тримата се приготвиха за бягство…

В този миг звъненето спря.

Храмът отново потъна в тишина.

Шарло погледна двамата си изненадани спътници. После проумя какво се бе случило и се разсмя, въпреки че опасността продължаваше да витае край тях.

— Дванайсет удара, нали? — прошепна той. — Трябва да е полунощ. Забравих за мувакита и проклетия му френски часовник!

След молитвата на разсъмване тримата се смесиха с богомолците, минаха през портата на двора и излязоха по улиците на Фез.

Денят вече започваше. Слънцето искреше като украсен с филигран поднос пред сребристия воал на мъглата, която тъкмо започваше да се вдига. За да стигнат до най-близката порта на оградената с висока стена столица, трябваше да минат през стария град, из който вече се суетяха търговците на различни хранителни стоки. Въздухът бе напоен с ароматите на розова вода и бадеми, сандалово дърво, шафран и амбра. Старата част на Фез бе най-големият пазар в Мароко, истински лабиринт от сложно преплетени разклонения и улички. Всеки знаеше, че там е много лесно човек да се изгуби без надежда за спасение.

Шарло усещаше, че няма да се успокои, докато не напусне този град с грамадната му стена, надвиснала над тях, сякаш се намираха в средновековен замък. Особено сега, когато в торбата, скрита под дрехите му, бе прибрана шахматната фигура. Трябваше да излезе оттук. Дори само за да може да си поеме спокойно въздух.

Знаеше, че след това трябва бързо да намерят подходящо място, където да скрият фигурата, поне за малко, докато попаднат на следите на момичето, което навярно държеше ключа към цялата загадка.

В стария град, недалеч от джамията, се намираше петстотингодишното религиозно училище Атарин, един от най-красивите религиозни центрове в света. Кедровите му порти и дървените решетки по прозорците бяха украсени с релефи, стените — богато инкрустирани с разноцветни плочки и златни калиграфски надписи. Молла Ад-Даркави им бе обяснил, че до покрива на училището има публичен достъп и оттам се открива гледка към целия стар град. Можеха да го използват, за да очертаят маршрута си за бягство.

По-важното беше, че Шарло не можеше да се освободи от усещането, че нещо го привлича към това място, макар че все още не можеше да види ясно защо.

Скоро тримата застанаха до парапета на покрива на училището и Шарло оглеждаше стария град, опитвайки се да се ориентира. Под тях лежеше лабиринт от тесни улички, пълни с магазинчета и сукове, къщи, боядисани в бежово, с малки градинки, фонтани и дървета.

Точно под краката им, сред главната чаршия „Ал-Атарин“, непосредствено до стените на училището, Шарло видя необикновена гледка. Гледката. Тя бе видението, което бе чакал досега. Видението, което замъгляваше всички останали.

Когато осъзна какво вижда, целият потрепери.

Това бе пазар за роби.

Никога не бе виждал пазар за роби през живота си, но нима можеше да го сбърка? Стотици жени, затворени в грамадни оградени кошари като животни в селски двор, приковани една за друга с окови около глезените. Те стояха, без да се движат, свели очи към земята, сякаш се срамуваха да погледнат към голямата платформа, към която скоро щяха да ги поведат, за да бъдат огледани от купувачите.

Само едно момиче гледаше нагоре. Сребристите й очи се взираха право в Шарло. Вероятно очакваше да го види горе, на покрива.

Дребничко момиче, но със завладяваща красота. В нея обаче имаше и още нещо. Сега Шарло разбра точно защо бе изгубил части от паметта си. Разбра също, че трябва да спаси момичето, да я спаси от този ужас, дори това да му струва живота, ако ще и цялата Игра да пропадне. Най-после Шарло разбра всичко. Разбра коя е всъщност тя и какво трябва да стори самият той.

Каури вече го беше сграбчил за лакътя.

— Боже мой! Това е тя! — промълви той разтреперан. — Това е Хаидѐ!

— Знам — отвърна Шарло.

— Трябва да я спасим! — продължи Каури, като дърпаше лакътя му.

— Знам — повтори Шарло.

Но докато се взираше надолу в очите й, неспособен да отвърне поглед, Шарло разбра и още нещо, което не можеше да сподели с никого. Не и докато сам не проумееше смисъла на всичко това.

Той разбра, че тъкмо Хаидѐ бе тази, която пречеше на ясновидския му поглед.

След кратко съвещание с Шахин горе до парапета тримата намислиха план, най-простичкия, за който можеха да се сетят за толкова кратко време, но въпреки това изпълнен с трудност и опасности.

Ясно им беше, че не могат да отвлекат момичето и да избягат с него при наличието на толкова голяма тълпа наоколо. Разбраха се Шахин да тръгне веднага, за да доведе конете на удобно място, докато Шарло и Каури, представяйки се за богат френски търговец на роби и неговия слуга, щяха да откупят Хаидѐ независимо на каква цена и да се срещнат с Шахин отново в западния край на стария град, на едно пусто местенце недалеч от северозападната градска порта. Там имаше най-малко хора, които евентуално да забележат бягството им от града.

Шарло и Каури се смесиха с тълпата търговци, очакващи първата партида човешка стока да бъде изведена за започването на търга. Шарло почувства напрежение и надигащ се страх, който едва сдържаше. Тълпата скриваше от очите му оградените кошари. Нямаше нужда обаче да вижда онези, които бяха затворени вътре като добитък. Можеше да надуши страха им.

Неговият собствен страх съвсем не бе по-малък. Първи за търг бяха изведени децата. Групирани по петдесет, ги подкарваха от кошарите към платформата, за да ги виждат по-добре. Събличаха дрехите им, наддаващите на търга оглеждаха косите, ушите, очите и зъбите им и над главата на всяко бе поставена начална цена. По-малките извеждаха на групи от по десет или двайсет, а кърмачетата се продаваха с майките — после, щом ги отбиеха, отново щяха да бъдат препродадени.

Отвращението и ужасът у Шарло нарастваха и почти напълно го бяха завладели. Той обаче знаеше, че трябва да потисне чувствата си, поне докато узнае точно къде се намира Хаидѐ. Хвърли поглед на Каури и леко му кимна по посока на един мъж в кафтан на райета, застанал до тях в блъсканицата.

— Господине — обърна се Каури към него на арабски, — моят господар работи за една голяма захарна плантация в Новия свят. Необходими са ни жени в нашата колония — както за да раждат деца за работа, така и за нуждите на бездетни плантатори. Господарят ми е изпратен тук да закупи добра стока за разплод, но за съжаление не сме запознати с правилата на търговете в тази част от света. Не бихте ли ни обяснили процедурата? Дочухме, че на търга днес ще се предлага както черно, така и висококачествено бяло злато…

— Правилно сте чули — отвърна мъжът, явно доволен, че знае нещо, което бе неизвестно на чужденците. — Стоката днес идва направо от личното домакинство на починалия султан Мулай Сулиман, всички са от двореца, първо качество! Да, прави сте, че правилата, както и цените тук са доста по-различни от тези на другите пазари за роби, дори от този в Маракеш, който е най-големият в Мароко. Там се продават между пет и шест хиляди човека всяка година.

— По-различни ли? Как така? — попита Шарло. Гневът срещу грубостта на другия мъж започна да възстановява силите му.

— По западните стандарти за търговия, прилагани в Маракеш например — продължи мъжът, — най-търсени са силните, здрави мъже. Карат ги в плантации като вашата в европейските колонии. За износ на Изток обаче най-високите цени се плащат за момчета евнуси. Те се ценят като прислуга в харемите на османските турци. Тук във Фез обаче момчета на възраст между пет и десет години не струват повече от двеста-триста динара. Затова пък, виж, младите момичета на тази възраст струват двойно повече. Ако момичето вече може да ражда, красиво е, съзряло, но въпреки това е още девствено, цената му може да стигне и хиляда и петстотин динара — това е повече от хиляда френски ливри. Такива момичета най-много се търсят тук, така че ако имате парите, няма да се наложи да чакате дълго. На търговете винаги ги продават първи, веднага след децата.

Двамата поблагодариха на мъжа за информацията. Шарло, отчаян от чутото, хвана Каури за рамото и започна да им проправя път напред, за да виждат по-добре платформата.

— Какво да правим? — прошепна Каури. Ясно беше, че нямаха време да осигурят такава грамадна сума, дори да знаеха откъде изобщо да я вземат. Когато около тях се поосвободи място, Шарло каза полугласно:

— Има един начин.

Момчето го загледа въпросително с широко отворени очи. Да, и двамата знаеха, че съществува един начин да набавят толкова много пари бързо, независимо какво в крайна сметка щеше да им струва това решение. Но имаха ли избор?

Нямаше повече време за мислене. Шарло усети как ужасът стяга гръбнака му, сякаш го бе стиснала десницата на съдбата. Той рязко обърна глава към платформата и видя тъничката фигура на Хаидѐ. Голотата й бе прикрита единствено с разпуснатата й коса. Изкарваха я на платформата заедно с група други момичета. Всички бяха оковани заедно със сребърна верига, стегната около левите им китка и глезен.

Каури остана на пост, скривайки Шарло от погледите на останалите, а младият червенокос мъж пъхна ръка под робата си, сякаш просто да оправи връхната си джелаба. Всъщност той бръкна под кафтана си и извади Черната царица от скритата там кожена торба така, че да може да я вижда. Измъкна от калъфа и своя бусаади34 и остърга с него част от въглищния пласт. После внимателно откърти от мекото, чисто злато един-единствен скъпоценен камък. Почувства го в ръката си — изумруд с размерите на яйце на червеношийка. След това прибра фигурата в кожената торба, отвърза я от кръста си, подаде я на Каури и оправи джелабата.

Стиснал в дланта си камъка, Шарло съвсем сам прекрачи напред през тълпата и застана точно под платформата, под нозете на всички голи и ужасени жени. Но когато погледна нагоре, той видя единствено Хаидѐ. Тя също го гледаше в очите без страх, с пълно доверие.

И двамата знаеха какво трябва да стори той.

Шарло може и да бе загубил ясновидския си дар, но му бе ясно без съмнение, че в момента постъпва напълно правилно.

Вече знаеше, че Хаидѐ е новата Бяла царица.

Огнището

Вашингтон, окръг Колумбия

Април 2003 г.

Таксито ме остави на Ем Стрийт, в сърцето на Джорджтаун, точно когато камбаните на йезуитската черква в края на улицата удариха, за да известят, че неделната нощ е към края си.

Родо ми беше оставил толкова съобщения на телефона да се явя, за да подготвя огньовете, че въпреки умората и убедеността, че Леда ще ме покрие отново, реших да не се отбивам вкъщи. Вместо това щях да отида направо в кухнята на ресторанта, само на една пряка от дома ми, и да приготвя огнищата за седмицата, както правех обикновено.

Определението „изморена“ бе твърде меко за действителното ми състояние. Заминаването от Колорадо не мина точно както го бях планирала.

В края на нашето парти в петък Ливингстънови си тръгнаха, а всички останали бяхме на предела на силите си. Лили и Вартан се движеха още по лондонското време. Кий призна, че същата сутрин станала преди съмнало и също трябвало да се прибере да дремне. А след всички емоционални травми и психически удари, които бях получила откак се бях върнала в хижата на колорадския планински връх, съзнанието ми до такава степен бе задръстено с мисли за възможни ходове и контраходове, че вече губех представа за общата картина.

Лили огледа измъчените ни физиономии и заяви, че е крайно време да обявим нощта за започнала. На сутринта, допълни тя, ще бъдем в по-добро състояние и ще можем да съставим стратегия.

Според нея стратегията трябваше да представлява едновременни действия на няколко фронта. Тя се ангажира да разучи нещо повече около дейността на Базил Ливингстън в шахматните среди. Вартан щеше да разпита руските си контакти и да открие още факти около съмнителната смърт на Тарас Петросян. Нокомис получи поръчение да разбере накъде е поела майка ми, след като е напуснала хижата в Четирите ъгъла, и да види дали няма да попадне на следите й. На мен бе възложена неблагодарната задача да се свържа с моя неуловим чичо и да науча дали той не знае нещо повече за изчезването на Кат, както и какъв е споменатият в телефонното съобщение „подарък“, който й е изпратил за рождения ден. Бяхме единодушни, че най-важното е да открием майка ми. Аз щях да звънна на Кий в понеделник, за да разбера какво е научила.

После Кий се обади на своите хора да пита какво е положението с колата на Лили, която те междувременно бяха пратили в Денвър с фургон. Тогава стана ясно, че се налага промяна в плановете.

— О, не! — въздъхна Кий, държейки телефонната слушалка до ухото си и ми хвърли мрачен поглед. — Колата е стигнала в Денвър без проблеми, но ми съобщиха, че от север към нас приближава снежна буря. Вече е в Южен Уайоминг. Ще ни удари утре преди обяд. Летище Кортес вече е затворено.

Това ми се беше случвало и преди, така че знаех какво следва. Бе едва петък и нямах намерение да летя за Вашингтон преди неделя, но сега нещата вече стояха другояче — ако бурята навееше много сняг тук в събота, имаше реална опасност да изпусна връзката Денвър-Вашингтон. По-лошото беше, че след бурята всички щяхме да сме заклещени тук в хижата дни наред, да разполагаме само с една баня и с едно легло, а при това да спазваме и стриктна диета от консерви. Това бе немислимо. Така че се налагаше да тръгнем от хижата, преди снегът да ни е затрупал, с други думи — веднага в събота сутрин. Лили, Вартан, аз и За-за с всичкия багаж трябваше да изминем осемстотин километра през Скалистите планини в колата, която бях взела под наем.

Настаних Лили и За-за в единственото истинско легло в къщата — желязното легло на майка ми, сгушено в една от нишите на осмоъгълната галерия. Двете заспаха, преди да подушат възглавницата. Вартан ми помогна да извадя меките надуваеми постелки и спалните чували. После предложи услугите си за разчистването на бъркотията след вечерята.

Гостите ми вече бяха забелязали, че условията в хижата са доста примитивни. Но бях пропуснала да им съобщя, че в къщата има само една-единствена малка баня. Тя се намираше на долния етаж под стълбите. В нея нямаше душ, само мъничка вана и грамадна желязна мивка. От дългия си опит знаех, че там се мият и съдовете.

Кий тръгна да си ходи и пътьом хвърли поглед през отворената врата на банята към Вартан, който, с навити ръкави на кашмирения пуловер, сапунисваше съдовете в мивката и ги плакнеше във ваната. После ми ги подаваше през вратата, за да ги подсушавам.

— Прощавай, не можем да те хванем да помагаш, няма място — рекох аз на Кей.

— Няма нищо по-сексапилно от силен мъж, наведен над мивка, пълна с горещи сапунисани съдове — заяви Кий широко ухилена.

Аз се засмях, а Вартан се смръщи.

— Вие двамата — продължи Кий — не стойте до късно да си играете с мехурчетата, нищо че е толкова забавно. Утре ви чака тежко пътуване.

После приятелката ми изчезна в тъмнината.

— Всъщност наистина е забавно — обади се Вартан, когато Кий бе вече навън. Стигнали бяхме до чашите. — Когато бях малък, в Украйна, помагах на майка ми да мие чиниите. Обичах да стоя в кухнята, обичах миризмата на прясно опечен хляб — продължи той. — Помагах за всичко — мелех кафе, чистех зелен фасул, тя просто не можеше да се отърве от мен. Другите деца все повтаряха, че съм вързан за полата на майка си — как се казва на английски… Мамино синче. Дори се научих да играя шах на кухненската маса, докато тя готвеше.

Признавам, че ми беше доста трудно да свържа представата си за арогантното и безмилостно момче шахматист с описанието на „маминото синче“, което току-що бях чула. Още по-чудно ми беше несъответствието между нашите две култури, което веднага ми се наби в очи.

Майка ми умееше да накладе огън. Но когато се стигнеше до готвене, тя едва се справяше с това да пусне пакетчето чай в чашата с гореща вода. Единствените две кухни, които бях виждала като дете, едва ли можеха да се нарекат уютни. Едната беше онази с печката с две колела от апартамента ни в Манхатън, а другата — огромната кухня в имението на чичо Слава в Лонг Айлънд с пещите на дърва и огнището, което побираше изправен човек. Там имаше условия да се сготви за цяла рота. Чичо пък си беше единак, така че никога не се възползва от това. Шахматното ми обучение също едва ли можеше да се нарече идилия.

— Историята за кухнята ми звучи прекрасно. Особено като имаш предвид, че съм готвачка — споделих аз. — А кой те научи да играеш шах?

— Мама. Купи шах и ме научи да играя. Бях съвсем малък тогава — отвърна той и ми подаде през вратата последния сребърен прибор. — Стана точно след като баща ми беше убит.

Вартан видя шокираното ми изражение, посегна и хвана ръцете ми в мокрите си длани. Аз още държах прибора и кърпата за бърсане.

— Извинявай. Мислех, че всички знаят — обясни той бързо. Взе прибора от ръцете ми и го остави настрани. — Пишеше го по всички вестници, когато станах гросмайстор. Смъртта на моя баща обаче по нищо не напомня смъртта на твоя.

— Как умря твоят? — попитах аз. Плачеше ми се. Бях готова да легна направо на пода от умора. Не можех да мисля нормално. Баща ми бе мъртъв, майка ми — изчезнала. А сега и тия приказки.

— Убиха го в Афганистан, когато бях на три — отвърна Вартан. — Изпратиха го на фронта в разгара на войната. Но когато загина, не бе служил достатъчно дълго време, така че мама не получи никаква пенсия. Бяхме много бедни. Мисля, че затова тя постъпи така.

Очите на Вартан ме фиксираха. Беше взел ръцете ми в своите и сега леко ги стисна.

— Екси, слушаш ли ме? — попита той с тон, който не бях чувала досега. Настоятелен, сякаш ми заповядваше да внимавам.

— Ами… — заекнах аз. — Бил си беден, баща ти е убит по време на служба. Дотук така ли е? — В този момент включих. — Кой как е постъпил?

— Мама — отвърна Вартан. — Стана няколко години преди да разбере колко съм добър на шах и колко по-добър мога да стана. Тя искаше да ми помогне както може. Беше ми трудно да й простя, но знаех, че е убедена, че постъпва правилно, като се омъжва за него.

— За кого? — попитах, макар че се бях сетила, преди да получа отговор.

Разбира се. За човека, организирал шахматния турнир, на който бе убит моят баща, за партньора на Базил Ливингстън в престъпленията, за онзи, когото така наречените силовики бяха надушили в Лондон преди две седмици. За втория баща на Вартан Азов…

— За Тарас Петросян.

Излишно е да казвам, че нито аз, нито Вартан спахме достатъчно тази нощ. Неговото шахматно детство в Съветския съюз караше това на баща ми — поне доколкото ми беше известно — да изглежда като приятно прекарване.

Проблемът бил в това, че Вартан не харесвал и отхвърлял втория си баща, с когото се сдобил на деветгодишна възраст, но му се доверявал заради спокойствието на майка си, както и заради собственото си шахматно обучение и развитие. После Вартан станал гросмайстор, майка му вече била починала, а Петросян се намирал в самоналожено изгнание извън Русия и връзката между двамата почти напълно прекъснала. До последния шахматен турнир, преди две седмици в Лондон.

И все пак защо Вартан не бе споменал нищо за отношенията си с Петросян пред всички ни по-рано днес, докато обсъждахме плана за действие? А ако „вестниците са писали“ за тях, дали Лили е наясно?

Сега двамата седяхме потънали във възглавниците пред бледнеещата светлина на огъня. Аз бях изтощена до краен предел и нямах сили нито да му искам обяснение, нито дори да говоря повече, но също така бях все още твърде смутена, за да мога да се кача горе и да заспя. Вартан бе налял и на двама ни по малко бренди, което откри в шкафа. Докато пийвахме, той посегна и потърка шията ми с длан.

— Извинявай. Мислех, че знаеш тези неща — каза той нежно. Ръката му разтриваше напрегнатите сухожилия на врата ми. — Но ако всички ние вече сме замесени в тази голяма Игра, както твърди Лили Рад, на мен лично ми се струва, че в моя и твоя живот са се случили твърде много съвпадения. Няма да е зле да обединим силите си.

Твърде много съвпадения, особено като почнем от няколко съмнителни убийства в семейството, помислих аз. Но премълчах.

— За да покажа колко много искам да си сътрудничим — продължи усмихнато Вартан, — ще ти предложа услугите си във връзка с нещо, в което съм по-добър дори от шаха. — Той плъзна ръка от шията ми и я пъхна под брадичката ми. После повдигна лицето ми така, че да го погледна в очите. Тъкмо щях да се възпротивя, когато той добави: — На това също ме научи майка ми, когато бях малък. Ще имаш нужда от способностите ми, преди да заминем утре сутрин.

Вартан стана, отиде в антрето, върна се с моя дебел, пълен с пух анорак и го хвърли в скута ми. После отиде до рояла. Аз тревожно се бях изправила сред възглавниците и го гледах как отвори капака и бръкна вътре. Извади старата рисунка на шахматната дъска, която аз в пълното си объркване абсолютно бях забравила.

— Смяташ да я вземеш със себе си, нали? — настоятелно попита Вартан. Аз кимнах, а той добави: — Трябва да си благодарна за това, че аноракът ти е достатъчно дебел, че да можем да я скрием в него. Добре че мама ме научи да шия!

И друг път бях предприемала подобно изтощително пътуване, но през целия съботен ден с трудност се борех с волана, изпреварвайки острия вятър на наближаващата снежна буря. Е, допълнително ме топлеше зашитата в анорака ми двестагодишна нарисувана шахматна дъска. Радваше ме и още едно решение, което бях взела в последния момент — бях грабнала калъфката от възглавница с прибрания вътре шах и го пъхнах в раницата си. За всеки случай. В него можеше да има и други скрити, пропуснати от мен послания.

В момента, в който бурята връхлетя Денвър, разтоварвах Лили, свитата й и багажа пред хотел „Браун Палас“ и помолих портиера да откара колата. Хапнахме за първи път този ден в ресторант „Морската таверна“, малко преди заведението да затвори. Разбрахме се да се чуем и да обменим информацията по-късно през седмицата. Дори успях да дремна няколко часа върху дивана в апартамента на Лили. Тази храна и този сън се оказаха последните за мен през следващите двайсет и четири часа.

И така, ето ме посред нощ в Джорджтаун. Слязох по стръмните каменни стъпала и прекосих дървения пешеходен мост над проблясващия, сякаш стъклен канал. Пред мен бе известният в цял свят ресторант на Родо — „Суталде“ — огнището, разположен на надвесена над водата платформа.

„Суталде“ беше уникален дори за място с такава богата история като Джорджтаун. Заведението се намираше в белязана от времето стара каменна сграда от XVIII век, една от най-старите във Вашингтон. От нея лъхаше завладяващо очарование.

Отключих входната врата и изключих алармата. Въпреки че лампите вътре имаха програмирано автоматично изключване, рядко си правех труд да ги включвам, дори толкова късно през нощта. На отсрещната стена на грамадното помещение, там, където е била портата на някогашния хамбар, сега имаше прозорци с много крила, с изглед към канала и река Потомак. Щом човек минеше край драпираните с дамаска маси, проблясваща зловещо в мрака, пред очите му се разкриваше панорамна гледка към сиво-зелената дъга на моста Кий, осветен по цялата дължина от високи лампи фенери. На отсрещния бряг светлините на високите сгради на квартала Рослин се отразяваха и примигваха в полунощните води на широката река.

В дъното на помещението се спуснах по витата каменна стълба към кухнята. Тя си беше една каменна изба, ремонтирана и подновена от Родолфо Бужарон. Често богати клиенти с много свободно време можеха директно да наблюдават през огромна стъклена стена как скъпата им вечеря от осем блюда се приготовлява върху открит огън и живи въглени от майстори готвачи, печелили световни награди, и от притичващите насам-натам помощници.

Край грамадните каменни пещи открих Леда Лесбийката, върху един от високите столове, от които наблюдавахме огньовете. Изглеждаше спокойна и отпусната, четеше книга, пушеше една от обичайните си ръчно свити турски цигари в лакирано цигаре и отпиваше пастис35 „Перно“ — любимото й питие.

Пещите, за моя радост, бяха напълно изстинали, Леда ги бе почистила, за да са готови за моята целоседмична работа. Това щеше да ми спести време.

Родо беше прав за едно. Леда наистина беше лебед, нежно същество, но самостоятелно и силно. Предпочиташе да я наричат Леда Лесбийката — струва ми се, че използваше прозвището едновременно като знак за професионална гордост, но и като средство да държи далеч ръцете на някои от клиентите. Разбирах тревогите й в това отношение. Ако аз изглеждах така екстравагантно и съблазнително като нея, мен също щяха да ме притесняват разни нежелани опипвания.

Късо подстриганата, сребристоруса, леко разрошена коса подчертаваше извивката на лебедовата й шия. Прозрачнобялата й кожа, изкуствено извитите вежди, устните, перфектно очертани с кървавочервено червило, и лакираното цигаре й придаваха вид на стилизирана графика в стил „арт нуво“. Да не говорим колко екстравагантен бе подборът й на дрехи, винаги когато времето го позволяваше. Носеше любимите си неща дори сега, посред нощ, до студената пещ — лъскави кънки ролери, обсипана с блестящи камъчета тениска и мъжки сатенени боксьорски гащета. Леда беше, както се изразяваха французите, „момиче веднъж“.

Като ме чу да слизам по стълбите, тя се обърна и на лицето й се изписа искрено облекчение. Пуснах раницата си на пода. После съблякох анорака, сгънах го внимателно и го оставих отгоре й.

— Блудният син се завърна, слава богу — възкликна Леда. — Точно навреме. Откак изчезна, господарят Родолфо направо побърка всички.

Представата на Леда за Родолфо като робовладелец се споделяше от всеки, който някога бе работил при него. Тук, както и във войската, подчинението трябваше да се превърне във втора природа.

Макар гладна и изморена, демонстративно се отправих към купчината дърва. Леда остави цигарата и питието, смъкна се от стола и ме последва, плъзгайки се зад гърба ми на тихите ролкови кънки към задната част на кухнята. Всяка от нас взе наръч дърва, за да започна подготовката на огньовете в четирите големи каменни огнища.

— Родо каза, че трябва да остана тук тази вечер, така че ако се върнеш, да мога да ти помагам — каза Леда. — Поръча огньовете да станат готови тази вечер. Било важно.

Сякаш подобен познат укор може да успокои сълзящите ми очи или да накара изтощения си от пътуването мозък да се съсредоточи, помислих аз. Да не говорим за къркорещия стомах.

— Кажи нещо ново — отвърнах аз, докато Леда ми помагаше да стоваря два големи кютюка подпори в първото огнище. Около тях щяха да се подредят всички останали дърва. — Леда, не съм спала от дни. Ще наглася дървата в пещите тук, ще наклада огньовете, после ще минат няколко часа, за да се успокоят пламъците и да можем да готвим. След това ще те помоля да ги наглеждаш, а аз ще се прибера да дремна. Ще бъда тук преди изгрев, обещавам, и ще се заема с печенето на хляба. — Приключих с нареждането на останалите необходими дърва около подпорите и напъхах под тях смачкана хартия. — А и не е необходимо всичко тази вечер да стане точно по разчетите на господаря. Ресторантът и без това е затворен в понеделник… — добавих аз.

— Ти въобще не знаеш какви неща станаха тук — прекъсна ме Леда. Изглеждаше необичайно загрижена, докато ми подаваше следващата купчина хартия. — Родо подготвя голяма вечеря за някакви важни клечки утре вечер тук, в мазето. Частно парти. Никой от екипа не е поканен, дори и за да обслужва масите. Родо иска единствено ти да му помагаш при готвенето и сервирането.

Обзе ме все още неясното усещане, че нещо не е наред. Опитах да се успокоя, като напъхах още малко смачкана хартия в надигащите се пламъци. Притесняваше ме времето, което Родо бе избрал за своето неочаквано соаре — седмица след партито на майка ми в Колорадо. Парти, за което Родо всъщност знаеше, както бях разбрала от телефонното му съобщение на гласовата ми поща.

— Какво точно знаеш за тази вечеря? — попитах аз Леда. — Имаш ли представа кои може да са тези „важни клечки“?

— Подочух, че ще са високопоставени особи от правителството. Никой не знае със сигурност — отвърна тя. Клекнала върху ролерите, тя ми подаде още смачкани листове. — Всичко се организира лично от Родо, а не от мениджъра по кетъринга. Ще бъде късно вечерта, при това в ден, в който ресторантът дори не е отворен. Всичко е много потайно.

— Тогава как си научила толкова подробности? — попитах аз.

— Когато разбра, че си заминала за уикенда, Родо вдигна страшен скандал. За първи път чух да иска ти и единствено ти да помагаш — обясни Леда. — Колкото до самата вечеря, всичко, което знаем, е, че готвенето ще е специално за случая. Мазето е резервирано от две седмици насам, не пускат други клиенти…

— Две седмици? — прекъснах я аз.

Може би правех прибързани заключения, но беше твърде странно, че всичко се случваше едновременно. Не можех да не си спомня забележката на Вартан: в моя и твоя живот са се случвали прекалено много съвпадения. В мен обаче нарастваше ужасяващата сигурност, че в живота ми през последните няколко дни нищо не е резултат на случайно съвпадение.

— Но защо Родо ще иска аз да се занимавам с тази вечеря? — попитах Леда, която, коленичила до мен, мачкаше стари вестници. — Искам да кажа, едва ли мога да бъда наречена опитна в сервирането, аз съм само помощник-готвач. Случило ли се е междувременно нещо, което да обяснява внезапния интерес на шефа към кариерата ми?

Леда вдигна очи. Следващите й думи потвърдиха най-лошите ми страхове.

— Ами… Всъщност един мъж идва в ресторанта няколко пъти през уикенда. Търсеше теб — каза тя. — Може да има нещо общо с вечерята утре.

— Какъв мъж? — попитах аз, опитвайки се да потисна познатия прилив на адреналин.

— Не си каза името, нито пък остави бележка — отвърна Леда, докато се изправяше на крака и отриваше ръце в шортите си.

— Беше много представителен — висок и елегантен, със скъпо палто. Тайнствен. Носеше тъмни очила, така че очите му не се виждаха.

Страхотно. Тайнствен мъж. Точно от това имах нужда. Опитах се да фокусирам поглед върху Леда, но очите ми отказваха. Почти залитах след четири дни лишаване от храна, течности и сън. Съвпаденията във времето, случайностите и тайнствените мъже да вървят по дяволите, просто трябваше да си ида вкъщи. Да си легна. В легло.

— Къде отиваш? — попита Леда, когато аз се запрепъвах със замътен поглед към стълбите.

— Ще говорим утре сутринта — успях да измърморя аз и пътьом грабнах анорака и раницата. — С огньовете всичко ще бъде наред. Родо ще оцелее. Странният непознат може пак да се появи. Ние, които ще умрем, те поздравяваме.

— Окей, аз ще бъда тук — каза Леда. — Пази се.

Качих се по стълбите с треперещи крака и олюлявайки се, излязох на пустата улица. Погледнах си часовника — беше почти два часът сутринта и наоколо нямаше жива душа. Тясната павирана уличка бе безлюдна като гробница. Беше толкова тихо, че в далечината се чуваха водите на Потомак, плискащи се в подпорите на моста Кий.

В края на улицата завих към малката, настлана с плочи тераса пред жилището ми, надвиснало над канала. Заех се да ровя в раницата за ключа от входната врата. Грееше само розовозлатистата светлина на уличната лампа, сочеща входа към потъналата в мрак алея, водеща надолу към парка „Франсис Скот Кий“. Ниска метална ограда заобикаляше терасата и пречеше човек да падне от ръба на каменната подпорна стена, която се спускаше осемнайсет метра надолу до неподвижната повърхност на канала „Чезапийк енд Охайо“.

Моето издигнато на брега жилище предлагаше забележителна гледка към просторите над Потомак. Хора биха убили за подобна гледка и сигурно са го правили в миналото. Вече дълги години Родо отказваше да продаде обветрената каменна постройка, тъй като бе удобно близо до „Суталде“. Изтощено поех с пълни гърди речния въздух и измъкнах ключа.

Всъщност имаше две врати, два отделни входа. Лявата водеше до първия етаж. На прозорците му имаше щори и метални решетки. Там Родо държеше важни документи, свързани с неговата ресторантска империя, изградена край откритите огнища. Аз отключих дясната, която водеше до втория етаж. Там спях аз, робинята, винаги наблизо и подръка за работа около огньовете.

Пристъпих вътре и се спънах в нещо, оставено на стъпалото, което не бях видяла отначало. Прозрачен найлонов плик с последния брой на вестник „Вашингтон Поуст“ вътре. Никога през живота си не съм била абонирана за „Поуст“, а на улицата не живееше никой друг, чийто би могъл да бъде вестникът. Тъкмо щях да хвърля плика с вестника вътре в близката кофа за боклук, когато на розовата светлина на уличната лампа забелязах жълто листче, лепнато отгоре. На него на ръка беше написано: Погледни страница А1.

Светнах лампите вкъщи и влязох. Пуснах раницата на пода в антрето, извадих вестника и го разгърнах.

Сякаш от друг свят към мен закрещяха буквите на заглавията. Чух как кръвта започна да тупти в ушите ми. Едва дишах.

Бяхме завладели града в шест часа сутринта иракско време — само преди часове, едва бе стигнало времето да ги отпечатат във вестника. В обърканото вцепенение, в което бях изпаднала, едва можах да смеля останалата информация.

Защо не се бях сетила веднага? Сляпа ли бях?

Какво се бе случило точно преди две седмици? Преди две седмици, когато Тарас Петросян тайнствено умира в Лондон? Преди две седмици, когато майка ми разпраща всички своите странни покани за партито за рождения си ден?

Преди две седмици, сутринта на 20 март, американските войски бяха нахлули в Ирак. Рожденото място на шаха Монглан. Преди две седмици бе направен първият ход. Играта бе започнала отново.