9.

Последните листа, останали по дърветата, прелитаха край големите прозорци и падаха върху моравата в четириъгълника. Тази събота Алекс беше сам в лабораторията. Кожата му беше настръхнала от очакване. Обичаше да бъде тук сам, да скача от маса на маса, от реагент на реагент, от машина на машина, да си тананика и припява откъси от попхитове, заседнали в главата му, докато чака ТХ-масспектрометъра10 да изплюе данните. Нямаше дебнещи очи, социални контакти. Нямаше нужда да отговаря на уж невинни въпроси.

Беше на прага.

Чувстваше го.

Това не бяха нито предположения, нито интуиция. Просто той беше много добър учен. Точка. Сравняваше своето търсене с онези големи, концентрични, кръгли лабиринти, при които започваш отвън и прекарваш молива си, докато не спре точно в центъра. Във въздуха тегнеше напрежение, а на сърцето му беше леко. Дали днес нямаше да бъде денят, в който ще стигне до центъра?

Всеки комплект проби го приближаваше с няколко сантиметра. Всеки експеримент беше отчупвал от скалната обвивка, показвайки все повече от скъпоценния камък в средата.

Горкият Томас Куин не беше умрял напразно. Това му служеше за утеха. Наистина. Двуминутната проба от цереброспиналната течност на Томас беше разкрила издайнически връх при 854,73: съотношение между масата и йонния заряд. При триминутната проба стойността вече я нямаше в таблиците.

854,73.

За Алекс нямаше по-важно число на този свят — съотношението между масата и заряда: точният връх в неговата масспектрометрия се показваше отново и отново. За пръв път беше видял това повишение преди две години, когато един блестящо прост експеримент с мишки даваше същия резултат отново и отново. Идеята му беше дошла при един проблясък а ла еврика. В ретроспекция беше толкова очевидна, че малко му беше болно за дългото време, което му трябваше, за да се сети. Окуражен, той започна да се изкачва по стълбата на еволюцията. Плъховете имаха същия връх. Котки. Кучета. Маймуни.

А човекът?

Беше нужен обект.

Кой, ако не той самият? Поне такъв беше първоначалният план. Беше му нужна помощта на Томас, за да бъде сигурен. Томас беше идеалният партньор в един експеримент, предизвикващ етиката. Беше опитен, дискретен, част от приближените му.

След онази ужасяваща нощ в кучешката лаборатория той преживя две седмици в състояние на сменящи се отчаяние и екстаз. Беше убил човек. Според ограничените му познания в областта на законодателството това би могло да бъде непредумишлено убийство. Въпреки това Томас умря и той беше причината за смъртта му. Когато намериха трупа, безпокойството му стигна нови висоти. Всеки ден статиите във вестниците го караха да изпада в паника. След това мъчителното обаждане от полицията и разговорът с един детектив глупак, който милостиво мина в лъкатушене и дърдорене.

Данните обаче бяха толкова съвършени, така потвърждаваха идеите му, че почти го освободиха от чувството за вина и му дадоха криле. Томас имаше същото повишение. Но това беше само началото. Каква молекула се криеше зад 854,73 съотношение между масата и заряда? Какво беше това — химия или биология? Дали това беше неговият Свещен граал? Нямаше смисъл да се опитва да го изолира от по-нисши създания. Най-накрая трябваше отново да стигне до човек…

За да научи истински.

Нощно време, докато лежеше до топлата, потънала в сън Джеси — толкова топлина от такова малко тяло, — той превръщаше съзнанието си в салон за дебати, изтъквайки доводите „за“ и „против“ неговата следваща стъпка. Не беше убиец, а биолог. Не беше Менгеле, а учен. Трябваше ли да бъдат пожертвани неколцина души за всеобщото добруване? Можеше ли целта да оправдае средствата? Дори да можеше — щеше ли да успее да преглътне извършеното?

Щеше ли да може да се търпи?

Все още не можеше да вземе решение. По един налудничаво отчужден начин реши, че трябва да остави на друг да вземе решението. И тогава, вторачен в тъмния таван, усети как решението трансцендентално беше измъкнато от ръцете му. Почувства се като марионетка, чиито движения се управляват от невидими конци. Прехвърли се в едно променено съзнание, превръщайки се по този начин във външен наблюдател. Външен наблюдател, който пасивно гледаше себе си да се облича, да пътува с колата до лабораторията, да се разписва при охраната, да взема епруветките за проби и инструментите, и да се измъква през задния вход, да скача в колата и да обикаля улиците.

Черното момиче беше дебело и непривлекателно. По някакъв перверзен начин това сякаш помогна. Чу се да я кани в колата и да наблюдава пътуването през реката до неговия гараж. Наблюдаваше себе си как я души и понася ударите й, докато престана да се бори. След това безстрастно наблюдаваше медицинските процедури — пробиването на черепа с бургия, проникването в мозъчните вентрикули, задоволителния поток от чиста цереброспинална течност, която пълнеше спринцовката.

Когато го направи, зачака да започне треперенето, но то не започна. Остана спокоен. Трябваше да изхвърли трупа, да анализира епруветките в лабораторията. Едва когато се върна обратно в леглото при Джеси, тялото му започна неудържимо да трепери. Джеси се събуди и вероятно помисли, че сънува някой от редовните си кошмари, защото го прегърна и започна да го успокоява, докато не заспа отново, а той отблъскваше съня до сутринта, защото го беше страх да не преживее пак убийството.

Стана по-лесно.

Следващите две убийства приеха формата на гладко повторени научни експерименти и успя бързо да ги изтрие от съзнанието си и да не обръща толкова внимание на историите, които се появиха по-късно във вестниците. Всеки нов комплект проби преместваше топката нататък по игрището. Чувстваше се като ловец, който наближава плячката си, бавно и старателно прогонвайки я от гъстите шубраци, докато не я видеше в кръстчето на оптиката с извит около студения твърд спусък пръст.

Беше научил толкова много от Томас и първите две жени. Таеше големи надежди, че пробите от третата проститутка, момичето с тиквите, ще му помогнат да фракционира своето тайнствено повишение в чисто кратно — и оттам в структура, а от структурата към синтез, от синтеза към биологията и накрая от биологията към истинските отговори. „Да — казваше си той неколкократно, — целта оправдава средствата.“

Момичето с тиквите беше най-младата и това беше вълнуващо. Томас беше в края на трийсетте. Първите две проститутки бяха в края на двайсетте и техните тайнствени повишения бяха дори по-изобилни. Беше виждал същото при животни и беше запомнил наблюдението. По-младите животни имаха по-голям връх. Засега момичето с тиквите беше най-младо — само на двайсет и две.

Сайръс О’Мали, този маловажен човек, беше прекъснал неговото бленуване и го беше върнал обратно в света на страховете и опасностите. О’Мали със сигурност беше свързал Томас с жените, но това беше неизбежно. Той не разполагаше с нищо конкретно, просто хвърляше мрежата напосоки, иначе вече да си е изиграл картите. Алекс беше колкото е възможно по-внимателен: ръкавици, за да няма предаване на ДНК, кожени седалки на колата и гумени подови постелки, за да избегне влакната. Бургията и иглите изваряваше щателно, а спринцовките стопяваше в пластмасови бучки. Беше сигурен, че засега е в безопасност, особено ако момичето с тиквите остане последна.

Молеше се да е последна.

А какво да каже за прелестната ирония, че дъщерята на преследвача му беше негова пациентка? Това е триъгълник, помисли си той. Не, кръг като уроборос! О’Мали имаше властта на ФБР над него, а той властта на лекар върху Тара. А тя имаше властта на болното дете над своя баща. Змия, която поглъща опашката си: така е било писано, помисли си той. Всичко това е било писано да се случи.

Неговият уред за течна хроматография и масспектрометрия „Аджилент“ беше възможно най-модерният в момента, купен с парите от последната му субсидия от Националния здравен институт. С него можеше да отделя непознати съставки в сложни смеси и след това да ги идентифицира чрез масспектрометричен анализ. През останалата част от следобеда следеше напредъка на апарата по графичния му интерфейс и се премести по-близо до плота, когато видя, че се обработва фракция 6. Спря да тананика и застана по-близо до монитора, за да гледа отброяването, което се изписваше на него, все едно гледа изстрелването на ракета. Трийсет секунди. Петнайсет. Десет… той затаи дъх. Три секунди.

854,73.

Фракцията беше чиста. Нямаше други върхове.

Освен това беше разточително изобилна.

Разполагаше с голяма, чиста проба на това красиво непознато нещо.

В съзнанието си виждаше лицето на момичето с тиквите.

Колкото по-млади, толкова по-добре.

Той издиша и се почувства славно замаян.

Убийствата можеха да спрат.