8.

Беше късно и в неврологичното отделение цареше тишина. Когато Алекс беше малко момче в Англия и живееше при дядо и баба в село Гресингъм, той и брат му бяха свикнали към полунощ да се промъкват в енорийската черква. Голямата дървена врата на норманската кула винаги беше отключена, така че всъщност не бяха престъпници, макар усещането им да беше, че правят нещо осъдително и опасно — и точно това ги привличаше. Тъмният тесен неф беше пълен със застоял, миришещ на мухъл въздух. Той докосваше гладкия амвон и шепнеше на брат си за въображаемия шум, който идва от голямата гробница в параклиса. Това бяха нещата, които си спомни, докато крачеше тази нощ из отделението.

Застанал пред стая 919, се огледа дали има някого по коридора. Все още беше пуст. Влезе и тихо си сложи стерилна престилка, ръкавици и маска.

Тара О’Мали спеше. Макар нейният случай да беше поет от друг невролог, тя го привличаше в друг контекст: вече не беше негова пациентка, а дъщеря на човека, който го преследваше.

Взе картона й и започна да го прелиства. През последните няколко дни не беше получавала припадъци. Кръвната й картина се подобряваше, инфекцията утихваше. Обаче резултатите от последния магнитен резонанс бяха обезпокоителни. Туморът си търсеше плячка.

Той се изправи над нея. Пълните й устнички се разтваряха при всяко издишване. Красива като порцеланова кукла, помисли си. Щеше да липсва на Сайръс О’Мали.