2.

Сайръс О’Мали се чувстваше като чужденец. Това не беше неговата черква. Седеше на една от задните пейки край пътеката, така че да може лесно да се измъкне, ако промени мнението си. Тълпата се състоеше от по-възрастни, бледи сбръчкани дами с воали и добре охранени мъже с шкембета, прелели над коланите. Имаше много малко деца. Това беше старата школа — средновековната.

Не беше сигурен какъв инстинкт го беше завладял и накарал да намери черква, в която се служи Тридентска меса2 — нещо рядко днес. Вторият ватикански събор й беше видял сметката. Сега неделната меса беше прогресивно дело, провеждано на местния диалект под звуците на народни китари. Напълно разводнена. Той имаше нужда от по-силно лекарство.

Седнал там, докато латинският език ехтеше из старата черква над дюшемето, парфюмирано от възрастта, той се почувства потопен в древна религия и това успокояваше нервите му като масло върху изгоряло място. Свещеникът беше изненадващо млад, гласът му бе почти женски, а тялото — широко и закръглено.

Сайръс и паството запяха в един глас: „Sed libera nos a malo“. („Но избави ни от лукавия.“)

„Спаси Тара от злото — помоли се той. — Спаси я, Господи. Спаси я.“

Отвън свежата утрин се разстилаше с оранжевото на издигащото се слънце. Помайваше се, защото не беше свързан с паството, но въпреки това усещаше утеха, защото се намираше сред тях и слушаше разговорите на възрастните хора за обедните им планове. Той нямаше подобни планове. Остатъкът от празната му неделя лежеше пред него. Неговият тънкостенен апартамент му докарваше гадене. Предполагаше, че би се опитал да почете, но днес „Пейтриътс“3 имаха мач и играта щеше да прониква от двете страни. Нямаше смисъл да моли съседите си да намалят силата на звука — за тях това беше голямото събитие, което ознаменуваше края на седмицата. Слушалките помагаха само до известна степен. Тропането с крака и виковете така или иначе проникваха до него. Щеше да е хубав повод да заведе Тара на кино и след това да хапнат сладолед, но не беше неговият край на седмицата. Вероятно просто щеше да се качи на колата, да избере някоя посока и да изгори малко бензин. Може да се отбие в някоя книжарница, а после да намери тихо кафене.

Свещеникът вдигна очи и се откъсна от група богомолци. Тогава забеляза атлетичния непознат, мъж на неговите години — в края на трийсетте или най-много на четиридесет — прекалено красив и представителен, за да се рее сам по стъпалата на непозната черква. Около него имаше аура на меланхолия, която помаха на мисионера у свещеника.

Макар Сайръс да беше едър мъж, изглеждаше по-дребен от физическите си размери — сякаш смален от настроението: широките рамене бяха увиснали под кафеникавия блейзър, кафявите очи бяха полузатворени и вперени надолу, устата се извиваше в получумерене. Свещеникът го наближи с откровено любопитство, а белият му филон се развяваше на вятъра.

— Здравейте, аз съм отец Донован.

— Казвам се Сайръс О’Мали, отче. Приятно ми е.

Свещеникът се наведе приятелски към него. Дъхът му миришеше на литургийно вино.

— Роднина ли сте на Боб О’Мали от Нийдам?

— Доколкото знам — не.

— Не сме ви виждали друг път.

— За първи път ми е. — Той се поколеба и намери обяснение от две думи. — Латинският език.

— Радвам се, че го оценявате, защото не е лъжица за всяка уста.

— Forsitan non, tamen ego utor Latin — отговори Сайръс. „Може би не, аз обаче си служа с латински.“

Свещеникът беше смаян.

— От семинарията не съм попадал на човек, който говори латински. Учен ли сте?

Сайръс се усмихна на въпроса.

— Едва ли. Агент от ФБР съм.

— Е, това ме изненада, признавам. Още на първата ни среща вече си признавам пред вас! Сайръс, ходите ли редовно на черква някъде другаде?

— Аз съм, така да се каже, по средата. Ходех в „Сейнт Анселм“ в Съдбъри.

— При отец Бонър. Той държи хубави проповеди. Значи ви харесва латинската меса. Изглеждате ужасно млад за подобно нещо.

— Детски спомени.

— Откъде?

— Брайтън. „Сейнт Питър“.

— Значи сте местно момче. Е, Сайръс, ще се радвам да ви видя отново тук. — Донован помаха на тръгващите си богомолци. — Значително намалихте нашата средна възраст.

Телефонът на Сайръс изчурулика.

— Вдигнете спокойно — каза свещеникът и докосна рамото му. — Радвам се, че си поговорихме.

За самоличност беше изписано: Авакиян. Представи си как косматите предмишници на Пит стърчат от ръкавите на ризата за голф.

— Какви са ударите? — попита Сайръс.

— Дълги и наляво. Улучени феъруей4 — нула. Къде си?

— На черква.

— Аз също се моля. За моите леки удари към дупката.

— Какво искаш? — За тях откровеността беше равна на приятелство.

— Просто да те предупредя. Стенли има нещо ново за нас. Утре ще го представи.

— Не го искам.

— Казах му, че не искаш. Той е скапан играч на голф, но не е лошо момче. Симпатичен е.

— Но…

— Сайръс, това е свършен факт. Каза, че те е пазил, но е нямал друг избор. Ред е на нашия номер.

Сайръс въздъхна достатъчно високо, за да го чуе Авакиян сред шумотевицата, която вдигна, докато поръчваше четири буритос в откритата закусвалня.

— Колко кофти са нещата?

— Изглежда като голям случай.