3.

— Скъпи, какво ще правим тази вечер?

Тя отправи въпроса, сякаш приемаше поръчка зад щанда на деликатесен магазин. Мъжът в колата я погледна с безизразно лице.

— Не знам… обичайното.

— Няма такова нещо — поучи го тя нетърпеливо. — Не мога да чета мисли. — Беше бяло момиче в началото на двайсетте, леко пълничка, а лицето й бе покрито с твърде много фон дьо тен, за да скрие загорелите кратери от акне. По найлоновите й чорапи имаше бримки, които изчезваха някъде под полата. Одеколонът й беше изветрял преди часове. Миришеше на цигари.

— Може би свирка?

— Петдесет долара. Приемаш ли?

Той се поколеба няколко частици от секундата по-дълго, отколкото на нея й беше приятно. Тя отново огледа клиента си. Беше го преценила като достатъчно безопасен, за да се качи, след като се беше навела през прозореца на колата, за да проучи лицето му за следи от неприятности, докато мъркаше въвеждащите реплики с фалшивия си изкуствен глас. Изглеждаше чист, с едро, красиво лице с характерни черти: изпъкнали скули, високо чело, големи кафяви очи, гладка вдадена брадичка и дълга кестенява коса, вързана на конска опашка. А и ръцете му бяха чисти, не като на някой грубиян. Изглеждаше умен — не приличаше на обичайната й клиентела. Беше й станало навик да проверява задните седалки. От задна седалка, покрита с опаковки от храна за вкъщи, стари дрехи, мазни инструменти и скрити под одеяла буцести неща нищо хубаво не можеш да очакваш. Неговата беше празна.

— Няма проблем — съгласи се той, отделяйки се от бордюра, след като беше погледнал в огледалата и подал мигач като дете, което държи шофьорски изпит.

В два сутринта по Масачузетс авеню нямаше движение. Улиците бяха хлъзгави от вечерния дъжд. Тя се загърна в якето си, за да се стопли. Той, изглежда, забеляза и като джентълмен пусна парното.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не искам да паркирам на улицата. Мой приятел има гараж в Кеймбридж. Не искам да повторя случилото се с Хю Грант.

— Кой е тоя?

— Британски актьор. Хванали го по време на акта в колата му.

— И ти говориш все едно си оттам. Или поне не оттук.

— Аха — кимна той. — И други са ми го казвали.

— Знам безопасни места, където можеш да паркираш. Няма нужда да ходим чак до Кеймбридж.

— Не е далеч. Трябва само да пресечем моста.

Тя изкриви предизвикателно уста.

— Не обичам шума в гаража.

Той спря на светофара и се усмихна нерешително.

— Разбирам. Работата е, че съм на важна служба и не мога да рискувам да ме хванат. Ще ти дам стотачка. Ако се чувстваш кофти, ще те оставя тук да слезеш. Без лоши чувства.

Тя извади цигара, без да поиска позволение да запали.

— Добре, но не се дръж перверзно с мен, защото утре имам рожден ден.

Той извади от джоба на ризата парите и учтиво й ги подаде.

— Можеш да ми имаш доверие — каза, после отвори прозореца, за да може димът да излиза, и подкара към реката.

Тя забеляза кокалчетата на ръцете му — бяха бели от силното стискане на волана. Беше виждала това и преди. Някои от клиентите бяха като натегнати пружини — отпускаха гарда само за малко, преди да дойдат.

Скоро смениха Мемориал Драйв с тясната, защитена мрежа на Кеймбриджпорт. По тесните улици от двете страни имаше спрели автомобили със залепени на тях нощни разрешителни за паркиране. Жилищният район представляваше клаустрофобична бъркотия от триетажни кооперации, фамилни къщи и ниски, приклекнали жилищни сгради. Повечето прозорци бяха тъмни, с изключение на студентските или на хората, които страдаха от безсъние. Той направи няколко леви и десни завои, след това намали пред двуетажна къща, боядисана в бяло. Прозорците бяха тъмни.

— Тук ли е? — попита момичето.

Той кимна и навлезе в късата и широка автомобилна алея. Слезе, като й каза, че след секунда се връща.

Остави колата да работи на празни обороти и плъзна вратата на гаража да се отвори. Когато се върна, момичето отбеляза:

— Там, където живея аз, не би могъл да го направиш.

— Да направя какво?

— Да оставиш гаража незаключен.

— Районът тук е безопасен.

Постройката беше по-скоро барака, отколкото гараж. Беше твърде тясна, за да може да паркираш по средата и да отвориш шофьорската врата, без да опре в стената. Тя забеляза веднага, че стената беше прегърнала плътно нейната страна и от там нямаше измъкване. Докато палеше нервно друга цигара, клиентът с гърчене излезе от своята страна, щракна ключа на лампата над главите им и затвори вратата на гаража.

Когато се качи отново в колата, каза:

— Там. — Сега изглеждаше по-спокоен.

Тя остави цигарата в посочения от него пепелник.

— Много пушиш — отбеляза той.

Момичето не му обърна внимание и посегна към чатала му.

Той й каза да почака.

— Защо?

— Искам първо да поговорим.

— Да поговорим?

— Да.

— За какво?

— За каквото и да е.

Тя се намуси.

— Времето е пари. Трябва да се върна на моята пряка.

Все едно го беше планирал, той имаше още една стотачка от навити и готови банкноти по двайсет. Тя прие с подозрение парите и бързо ги прибра в своята чанта.

— Добре, започвай да говориш — нареди тя.

Мъжът отговори с равен глас, че той плаща и иска тя да говори.

Момичето сви рамене и попита за тема. За нейна изненада, той спомена нейния рожден ден.

Това предложение я накара да се почувства неловко.

— Какво за него?

— Разкажи ми за най-хубавия рожден ден, който си имала.

Тя извади цигарата от пепелника и дръпна здраво.

— Знаеш ли, че си странен?

— Възрастта няма значение — каза той любезно. — За най-добрия, който си спомняш. Това искам да чуя.

Тя прие задачата и за малко се умълча, докато прехвърляше спомените, после даде знак, че е намерила търсеното, стискайки решително устни.

— Рождените ми дни винаги са били смесени с Вси светии, защото се падат толкова близо. Когато бях на осем, моите леля и чичо имаха хамбар зад къщата и след вечеря мама и татко ми казаха, че ще получа торта в къщата на леля. Вместо да влезем обаче, те ме заведоха в хамбара. Мама отвори вратата. Вътре беше тъмно, като се изключат тиквените фенери. По тях бяха изрязани усмихнати лица, осветени от свещите вътре. Имаше и голям надпис: „Честит рожден ден, Карла!“. Там бяха леля, чичо и братовчедите. Имаше и торта.

Той я изненада, като произнесе нейното име:

— Карла. — После добави: — Как те накара да се почувстваш това?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Почувствах се обичана.

— Какво има?

— Няколко години след това мама умря.

Той каза, че съжалява, после измърмори, че му е студено, докато слагаше кожени ръкавици. Тя едва ли забеляза, защото точно в момента дръпна дълбоко от цигарата. Издиша голям облак дим, който се удари в арматурното табло, после се оттласна назад към очите й. Тя ги затвори, за да изчака дразненето да мине, и в този миг мрак видя отново онзи магически хамбар и сияещата си майка. Потънала в мисли, щастлива и тъжна, тя неохотно премигна и се върна отново на пътническата седалка в колата на своя клиент.

Отвори очи част от секундата преди ръцете му да се сключат около шията й.

Почувства как ларинксът й болезнено се чупи под натиска на неговите мушкащи палци.

Това не се случва, помисли си.

Не можеше да свърши така.

Завладя я паниката от глада за въздух, заглуши болката. Не можеше нито да вдиша, нито да издиша.

Тогава реши да се предаде, без да води битка, без всякаква съпротива.

Почувства как ръцете й отслабват.

Беше направо озадачена как с лекота зарязва живота си, докато не осъзна, че е пленник на неговия хипнотичен глас, който я успокояваше, докато я убиваше, мълвейки през напрежението от полаганото усилие:

— Карла, чуй ме. Не се ядосвай и не се плаши. Точно в момента си толкова обичана, колкото никога досега. Толкова много, колкото през деня, за който ми разказа. Обичам те, малко момиченце. Обичам те. Твоята майка те обича. Знам, че ме чуваш. Сега искам да отидеш при нея.

Тя виждаше усилието в изскочилите му очи, почти изпита съчувствие към болката, която сигурно чувстваше в треперещите си ръце, и в последните си мигове тя знаеше, че той прави всичко възможно последните думи, които щеше да чуе, да прозвучат предразполагащо.

— Върви при нея, върви при нея, върви при нея.

Тогава, през последните си мигове, тя видя човек, внезапно обхванат от нещо необикновено прекрасно, нещо, което накара лицето му да омекне, а очите да се навлажнят.

— Ти си късметлийка — каза той замечтано.

Какво си мислиш, учуди се тя, докато изпадаше в безсъзнание.