Покоят на Маусъл Бартън

Крефтън Локиър седеше удобно — удобно от гледище и на тялото, и на душата — сред малка градина с цветя, овощни дървета и зеленчуци, която граничеше със стопанския двор на фермата Маусъл Бартън. След шума и напрежението на дългите години живот в града покоят и тишината на тази скромна ферма сред хълмовете въздействаха върху сетивата му с почти драматична наситеност. Времето и пространството сякаш бяха изгубили резките си контури и важното си значение; минутите се плъзгаха в часове така, както кротко и незабележимо ливадите и угарите се преливаха в склоновете на хоризонта. Диви бурени от живия плет вирееха в лехите с цветя, пълзящи растения и декоративни храсти се редяха по края на алеята и стопанския двор. Сънените на вид кокошки и тържествено суетливите патици бяха еднакво у дома си и в двора, и в градината, и вън на пътя; сякаш нищо не принадлежеше на едно определено място, дори портите не бяха длъжни да се намират винаги на пантите си. И над всичко цареше усещане за покой, властно почти като магия. Следобед чувстваш, че винаги е било следобед и трябва винаги да остане следобед; по здрач знаеш, че никога не би могло да бъде друго освен здрач. Крефтън Локиър седеше удобно в примитивното кресло под една стара мушмула и си мислеше, че това е тихото пристанище, което въображението му бе рисувало с такава любов, бленуваният образ, рисуван от измъчените му сетива. Бе решил, че ще се установи за постоянно тук, сред тези прости и дружелюбни хорица, като малко по малко подобрява скромната обкръжаваща обстановка, но същевременно се слее колкото може по-пълно с техния бит.

Докато си представяше подробностите от това сладостно бъдеще, една стара жена се зададе през овощната градина. Тя се придвижваше бавно, куцукайки с несигурна походка, и Крефтън Локиър разпозна в нея член на семейството собственици на фермата — майката или може би свекървата на мисис Спърфийлд, сегашната му хазайка. Квартирантът побърза да съчини някакво любезно изречение, ала старицата го предвари:

— Ей там някой е писал нещо с тебешир на вратата. Какво е то?

Жената зададе въпроса с равна безизразна интонация, сякаш от години го бе държала в устата си и сега беше сметнала, че е дошъл моментът да се отърве от него. Очите x обаче гледаха нетърпеливо някъде над главата на Крефтън, към вратата на малка плевня — последна от разпръснатите без ред стопански постройки. Крефтън се взря и проучи внимателно тебеширения надпис. Той гласеше: „Марта Пиламон е дърта вещица.“ Квартирантът се поколеба, преди да оповести на глас написаното. Марта можеше като нищо да бъде същата тази новодошла, Пиламон можеше да бъде моминското име на мисис Спърфийлд, а пък сама по себе си мършавата и загрозена от възрастта старица до него напълно отговаряше на изискванията, що се отнася до външния вид на вещиците. Накрая Крефтън избра заобиколния път и предпазливо рече:

— Пише за една жена на име Марта Пиламон.

— И какво пише?

— Много е… непочтително — отвърна Крефтън. — Твърди се, че е вещица. Такива неща не бива да се пишат.

— Че то си е чиста истина! — отговори слушателката му с несъмнено задоволство и добави като проява на личен описателен стил: — Дъртата му жаба.

И докато куцукаше обратно през стопанския двор, старицата извиси дрезгав глас: „Марта Пиламон е дърта вещица!“

— Чухте ли я к’во каза? — отзова се някой дрезгаво и немощно иззад рамото на Крефтън.

Той се обърна припряно и съзря втора старица — слаба, жълта, сбръчкана и очевидно засегната в най-дълбоките є чувства. Явно това бе самата Марта Пиламон, а овощната градина, както изглежда, бе любимото място за разходка на възрастните жени от околността. Слабият гласец продължи:

— Грешни лъжи са т’ва! Тя, Бетси Крут, тя е дъртата вещица! И дъщеря й, мръсната плъхкиня! Чуми недни, ще им хвърля уроки!

Старицата се затътри нататък и мимоходом погледът й попадна върху тебеширения надпис на вратата на плевнята. Тя се изви към Крефтън и попита:

— К̀во пише там?

— „Гласувайте за Соркър“ — отвърна той с онова фалшиво присъствие на духа, което добиват с практика миротворците.

Марта Пиламон изръмжа. Неясното й бръщолевене под нос и избелелият й червен шал постепенно изчезнаха сред дърветата. След малко Крефтън стана и се запъти към къщата на мисис Спърфийлд. Стори му се, че Маусъл Бартън е позагубил доста от своето спокойствие.

Жизнерадостната суетня из старовремската кухня в часа за чай, която се бе струвала на Крефтън така приятна предишните следобеди, днес бе изчезнала и на нейно място се долавяше някаква меланхолична неловкост. Тягостно, тъпо мълчание бе надвиснало над трапезата, а самият чай, когато Крефтън отпи от него, бе хладка и безвкусна отвара, която дори по време на карнавал би убила гуляйджийското настроение.

— Няма какво да се оплаквате от чая — побърза да каже мисис Спърфийлд, когато гостът й се втренчи с учтиво недоумение в чашата си. — Чайникът не ще да завира, това е то.

Крефтън погледна към огнището, където необичайно буйни пламъци облизваха почернял чайник, който изпускаше от чучура си тънка струйчица пара, но иначе сякаш нехаеше за бушуващия под него огън.

— Цял час откак е там, и не ще да заври — каза мисис Спърфийлд и добави: — Урочасани сме — с което изчерпа обяснението.

— На Марта Пиламон работа — обади се старата майка на домакинята. — Ще й го върна тъпкано на дъртата жаба. Ще й хвърля уроки.

— Трябва да заври с времето — възрази Крефтън, пренебрегвайки хипотезата за нечестиво влияние. — Може би въглищата са влажни.

— С никакво време няма да заври, ни за вечеря, ни за закуска утре, ни ако щете цял нощ да хвърляте въглища — рече мисис Спърфийлд.

Така и стана: обитателите на Маусъл Бартън трябваше да се задоволяват с пържени и печени ястия, а една услужлива съседка приготвяше чая им в дома си и го изпращаше у тях умерено топъл.

— Сега сигурно ще си заминете от нас, както се обърнаха нещата — подхвърли мисис Спърфийлд на следващата сутрин по време на закуска. — Има такива, дето напускат човека веднага щом дойде лошото.

Крефтън веднага заяви, че нищо не е променило намерението му да остане. В себе си обаче забеляза, че отношението на домакините е изгубило немалка част от предишната си сърдечност. В Маусъл Бартън започнаха да гледат подозрително, да мълчат начумерено или да съскат остро. Старата майка се вреше по цял ден някъде в кухнята или в градината и мърмореше заплахи и заклинания срещу Марта Пиламон. Да гледаш как двете престарели женици, в които животът едва тлееше, посвещават последните си оскъдни сили на взаимно пакостене, бе гледка, будеща едновременно ужас и съжаление. Омразата бе сякаш единственото чувство, оцеляло с ненакърнена буйност и пламенност там, където всички останали способности бяха в естествен и закономерен упадък. Обезпокоителното беше, че от техните хули и злоба като че ли наистина се извеждаше някаква нездравословна мощ: просветеният скептицизъм не можеше да игнорира факта, че нито чайникът, нито тенджерите успяват да заврат, колкото и да е горещ огънят. Крефтън до последно се придържаше към теорията, че въглищата са дефектни, но до същия резултат доведе и огънят от дърва, а когато малкото чайниче със спиртник, които той поръча да му доставят, със същото упорство отказа да позволи на съдържанието си да кипне, той почувства, че ненадейно е влязъл в досег с неподозирана и много лоша страна на някакви скрити сили. На няколко мили от Маусъл Бартън през една пролука в пръстена от обкръжаващи го хълмове квартирантът на мисис Спърфийлд можеше да съзре шосе, по което понякога минаваха коли — и на такова нищожно разстояние от цивилизацията и най-последните постижения на прогреса бе старата ферма, където прехвърчаха прилепи и нещо, което не можеше да бъде друго освен магьосничество, бе разпростряло несъмнената си власт.

Пресичайки градината, за да излезе на оградения от живи плетове друм и да се поразходи — с надеждата, че така ще си възвърне приятното усещане за мир и покой, което толкова липсваше край къщата и огнището (огнището най-вече), — Крефтън подмина старата майка, която седеше в креслото под мушмулата и нещо си мърмореше. „Да потъне, както плува, да потъне, както плува“ — повтаряше тя, както децата повтарят зазубрен урок, и от време на време избухваше в писклив смях, в който звучеше злоба: противно бе да я слушаш. Крефтън изпита радост, когато се отдалечи достатъчно, за да не чува старицата, и се озова сред тишината и уединението на друма между високо израслите живи плетове. Друмът се разклоняваше в множество алейки, които сякаш не водеха доникъде; една измежду тях, по-тясна и по-обрасла от другите, привлече самотния пешеходец и той почти се подразни, когато установи, че всъщност стига до човешко жилище — някаква жалка хижа. Постройката със запуснат вид, ивицата лошо поддържан зелев бостан и няколкото стари ябълкови дървета край нея се намираха на завоя на бързоструен поток, където водата се разливаше в езерце с доста прилични размери, преди да се върне в тясното си легло между върбите и да изчезне от погледа. Крефтън се облегна на един дънер и загледа първо въртопите в езерцето, а после и къщурката насреща. Единственият признак на живот там бе малката процесия от мърляви патици, които в индианска нишка се спускаха към ръба на водата. Винаги е завладяващо да гледаш как патица влиза във вода и се преобразява от бавна тромава твар в грациозен и непотъващ плувец, и вниманието на Крефтън бе приковано към водача на процесията, който се плъзна гладко по повърхността на езерцето. В същото време обаче зрителят усети някакъв странен инстинкт да се обажда у него и да предупреждава, че всеки миг ще се случи нещо необикновено и неприятно. Патицата, която тъкмо бе врязала уверено гърди във водата, внезапно се претърколи и хлътна под повърхността. Главата й се показа за миг и пак се скри, оставяйки низ бълбукащи мехури, докато краката и крилата се движеха в отчаяно усилие, пляскаха и ритаха, биеха и разбъркваха безпомощно — птицата явно се давеше. Крефтън първо помисли, че се е заплела в някакви бурени, че я е нападнала щука или воден плъх; ала не се появиха кървави петна и тялото, подхванато от течението в езерцето, свободно се понесе, описвайки кръгове. Междувременно втора патица се бе хвърлила да плува и второ съпротивляващо се тяло заигра под повърхността странния танц от кълчене, ритане и въртене; имаше нещо особено сърцераздирателно във вида на широко разтворените човки, които ту се подаваха над водата, ту пак се скриваха, сякаш ужасени протестираха срещу предателството на тази стихия, която бяха смятали за позната и приятелска. С нещо като ужас Крефтън гледаше как трета патица се приготвя на брега и се хвърля в езерцето, за да сподели съдбата на първите две, и почувства почти облекчение, когато остатъкът от ятото, алармиран, макар и късно, от случилото се с трите жертви, се обърна назад и хукна по-надалеч от страшното място. Изопнали хоризонтално шии, патиците припряно се клатушкаха по пътеката към хижата, надавайки ниски гърлени крясъци на тревога. В същия миг Крефтън осъзна, че не е бил единственият човек, присъствал на тази сцена: една превита от старост жена, в която той веднага разпозна прословутата Марта Пиламон, бе докуцукала от жилището си досами ръба на водата и сега втренчено следеше как телата на умиращите птици се въртят из езерото в зловещо подобие на движенията на планетите — описват кръгове около оста си и същевременно обикалят около центъра. След малко се чу гласът й, слаб, остър и треперещ от гняв:

— Таз Бетси Крут го е сторила, мръсна плъхкиня! Ще й направя уроки и ще види тя…

Крефтън безшумно изчезна, без да е сигурен дали старицата го е забелязала или не. Още преди да я чуе да сочи Бетси Крут за виновница, си бе спомнил с неудобство как последната пееше заклинания под нос: „Да потъне, както плува, да потъне, както плува…“ Но заплахата за нови уроки, която Марта Пиламон произнесе накрая, го изпълни с опасения, които прогониха всякакви други мисли и представи от ума му: Крефтън не можеше повече да си позволи да игнорира заплахите на стариците като „бабини деветини“. Обитателите на Маусъл Бартън бяха предизвикали недоволството на една отмъстителна личност, която изглеждаше способна да материализира злобата си по съвсем осезателен начин, и никой не би се наел да предскаже каква форма би приело възмездието й за трите удавени патици. А като един от тези обитатели квартирантът също можеше да попадне под ударите на нейния безогледен и грозен гняв. Крефтън, естествено, съзнаваше, че се увлича в абсурдни предположения, но поведението на чайничето върху спиртника и току-що разигралата се сцена край езерцето не му позволяваха да пренебрегне тяхната вероятност. Тревогата му растеше от това, че не можеше да се конкретизира: като градски човек той стоеше над предразсъдъците и суеверията, ала щом веднъж си включил Невъзможното в сметките си, неговите възможности стават практически неограничени.

На следващата сутрин Крефтън стана в обичайния за него ранен час след една от най-малко отморяващите нощи, които бе прекарвал във фермата. Изострените му сетива веднага доловиха особеното излъчване „нещата-не-са-съвсем-наред“, което надвисва над прокълнатите домове. Кравите бяха издоени, ала стояха сред двора и чакаха нетърпеливо да ги изкарат на паша, а птиците настоятелно и недоволно надигаха глас, че стопанките им се бавят да ги нахранят; помпата за вода, която в ранните утрини огласяше двора с дисхармонична музика, днес зловещо мълчеше. В самата къща се долавяха стъпки, страхливо бягащи насам-натам, повишаващи се и замиращи припрени гласове и дълги, неловки мълчания. Крефтън се дооблече и тръгна към тясното стълбище за долния етаж. От площадката чу да се оплаква един монотонен глас, снишен от суеверна боязън, и разпозна, че говори мисис Спърфийлд:

— Той ще си иде, не ще и дума — рече гласът. — Има такива, дето побягват и зарязват човека веднага щом истинската беда се зададе.

Крефтън се досети, че вероятно и него го причисляват към „такивата“, и почувства, че има моменти, когато, да бъдеш типичен, е препоръчително.

Той се върна предпазливо в стаята си, събра и опакова малкото вещи, което беше взел, остави дължимите на хазайката пари на масата и се измъкна през една задна врата, която извеждаше на двора. Ято пилци се устреми с очакване към него; Крефтън отхвърли користното им внимание и забърза, използвайки за прикритие последователно краварника, свинарника и купите сено, докато не излезе на оградената с жив плет алея зад фермата. Няколко минути припрян ход, на който само закачалките с костюми попречиха да премине в открит бяг, го изведоха до главния път, където скоро го прибра ранната пощенска кола. Тя пътуваше към близкото градче, откъдето Крефтън щеше да вземе влака за Лондон. При един завой бившият квартирант на мисис Спърфийлд за последен път зърна фермата: старовремските й фронтони и сламените й покриви, овощната градина с безредно разпръснати дръвчета, мушмулата с примитивното дървено кресло под нея… В светлината на ранното утро всичко се очертаваше с почти призрачна яснота, сред атмосферата на омагьосано вцепенение, което градският пришълец някога беше взел за покой.

Когато влакът спря на гара Падингтън и шумният й грохот се стовари върху ушите му, на Крефтън се стори, че големият град покровителствено го приветства с добре дошъл. В същото време друг пътник от купето говореше: „Цялото това бързане и суетене се отразява много зле на нервите ни; копнея за покоя и тишината на глухата провинция…“ Крефтън мислено му отстъпи целия свой дял от желаното благо. Претъпкана и осветена от ярки полилеи концертна зала, в която гърми увертюрата 1812 година от П. И. Чайковски в изпълнение на мощен симфоничен оркестър, се приближаваше повече до неговия идеал за седатив.