Полет над кукувиче гнездо

Ей ги там.

Черните момчета в белите дрехи, скупчени в другия край на коридора, онанират и гледат да избършат всичко, преди да съм забелязал нещо.

Когато излизам от спалното помещение, те бършат пода, и тримата начумерени, и тримата сърдити на всичко — на ранния час, на мястото, където се намират, на хората, за които трябва да се грижат. Щом са такива сърдити, по-добре да не им се мяркам пред очите. Пълзя като сянка покрай стената с платнените си обувки, но те, кой знае как, умеят да надушват страха ми и вдигат погледи, и тримата отведнъж; очите им блестят върху черните лица така, както лампите на старо радио през дупките на задния му капак.

— Ето го и Вожда! Най-страхотния Вожд, братлета. Вожда Метльо. Айде, Метльо…

Пъхват ми подомиячката в ръцете и ми показват къде да чистя днес. Тръгвам. Единият ме шибва отзад през краката с дръжката на свойта подомиячка да побързам.

— Я го виж ти к’во се тътри! Планина човек, а ми се прави на бебе!

Изсмиват се, а после ги чувам да си шепнат нещо зад мен, доближили глави. Бръмчат като някакви черни машини, които бълват смърт и омраза, и разни болнични клюки. Не ги е грижа, че мога да чуя тайните им клевети, защото смятат, че съм глухоням. Всички мислят така. Аз съм много предпазлив, затуй успявам да ги измамя. Ако това, дето съм наполовина индианец, ми е помогнало с нещо в тоя мръсен живот, то е, че съм предпазлив, помагало ми е през всичките тези години.

Мия близо до вратата на отделението, когато чувам как от другата й страна се пъхва ключ; ключът се превърта тихо и бързо в ключалката, по което разбирам, че е Старшата сестра — отдавна ги познава тя тия ключалки. Заедно с нея през вратата нахлува струя студен въздух; сестрата заключва вратата след себе си и пръстите й се плъзват по лъскавия метал — ноктите й имат същия цвят като устните й. Някакво особено оранжево. Като връхчето на нажежен поялник. Много горещ или много студен цвят — и сам няма да разбереш кое от двете, ако вземе да те докосне.

Носи плетената си камъшитена чанта, като ония, дето хората от племето ъмпкуа продават покрай шосетата през горещите августовски дни — във формата на кутия за инструменти, с въжена дръжка. Всичките тия години, откак съм тук, все нея носи. През едрите й дупки се вижда вътре: няма пудра, нито червило, нито някакви други женски глупости — пълна е с хилядите дреболийки, които ще й трябват за работата през деня: разни машинки, излъскани до блясък зъбчати колелца, гладки като порцелан хапчета, игли, пинсетки, часовникарски щипци, рула медна жица…

Кима ми, когато минава край мен. Аз се прилепвам към стената, уж да измия и там, а всъщност, за да баламосам апаратурата й, усмихвам се, но не я поглеждам — ако са ти скрити очите, не може да се разбере много-много какъв си.

Не виждам нищо със затворените си очи, но чувам как гумените й подметки скърцат по линолеума, а когато минава край мен, нещата в чантата й подрънкват в такт с походката й. Върви сковано. Отварям очи точно преди тя да свърне в остъклената Сестринска стая, където през следващите осем часа ще седи зад бюрото си, ще наблюдава през прозореца дневната и ще си записва какво става там. По лицето й личи, че тази мисъл я радва и успокоява.

И изведнъж… зърва черните момчета. Те все още стоят и клюкарят. Не са я чули да влиза в отделението. Едва сега усещат, че ги гледа, но вече е много късно. Трябваше да се досетят, че щом наближава времето да дойде тя, не бива да се събират на групичка и да дрънкат. Главите им отскачат една от друга, смутени са. Тя се наежва и се запътва към дъното на коридора, където са се сврели те и не могат да мръднат. Знае какво са си приказвали и я виждам, че е извън себе си от бяс. Толкова е ядосана, че й иде да ги разкъса на парчета тия черни копелета. Цялата се надува, надува се толкова, че, току-виж, бялата й престилка се пукнала по шевовете, ръцете й се проточват така, че могат да обхванат и тримата пет, не, шест пъти. Оглежда се с едно завъртане на огромната си глава. Няма кой да види, само ей там по-долу половин индианецът Метльо Бромдън се спотайва зад подомиячката си, но той не може да говори, та да викне за помощ. И тя се отприщва истински, нагласената й усмивка се разкривява, устните й се разтеглят и оголват зъбите, самата тя става по-голяма и по-голяма, заприличва на някакъв трактор, толкова голяма става, че чак ми замирисва на машинарията вътре в нея, както замирисва мотор, когато влачи прекалено тежък товар. Затаявам дъх и си казвам, Господи, този път няма да се размине! Този път омразата им така ще се разбушува, така ще се развихрят, че ще се разкъсат на парчета, преди да разберат какво правят!

Но тъкмо когато сестрата пуска към тях дългите си ръце, а те се готвят да я заудрят по задника с дръжките на подомиячките си, всички пациенти започват да излизат от спалните помещения, за да разберат каква е тая олелия и тя трябва отново да си смени физиономията, преди да са я сварили такава ужасна, каквато всъщност е. Пациентите разтъркват очи, за да се ориентират във врявата, но виждат само усмихнатата, спокойна и невъзмутима както винаги Старша, която обяснява на черните момчета, че след като е понеделник сутрин, първият ден от седмицата, и има толкова много работа за вършене, ще е по-добре да не се събират на групичка и да клюкарстват…

— …Момчета, както знаете, понеделник сутрин е…

— Да, мис Рачид…

— …а точно тази сутрин имаме доста задачи, така че, ако не ви е чак толкова неотложно да стоите тук и да си приказвате…

— Добре, мис Рачид…

Повече нищо не казва, само кимва на някои от пациентите, които са наблизо и я гледат със зачервени и подути от съня очи. Кимва на всекиго поотделно. Точен, автоматичен жест. Лицето й е овладяно, спокойно, също като на скъпа кукла — кожата й е като от емайл с цвят на плът, нещо средно между бяло и кремаво, очите й са бебешко сини, носът — малък, с нежни розови ноздри; всичко си пасва добре освен цветът на устните и ноктите й и големите й гърди. При изработката сякаш е била допусната грешка и към едно съвършено произведение са били добавени тези прекалено едри женствени гърди, които очевидно я дразнят страхотно.

Мъжете продължават да стоят, чакат да разберат какво е искала от черните момчета; тогава тя си спомня, че ме е видяла и казва:

— Момчета, и тъй като е понеделник, хайде да започнем седмицата добре. Защо тази сутрин не избръснем бедния мистър Бромдън преди закуската, за да избегнем навалицата в бръснарницата и… някои от усложненията, които той обикновено ни създава, какво ще кажете?

Преди някой да успее да се обърне и да ме види, аз се пъхвам в килера с кофите и парцалите, дръпвам вратата след себе си и оставам в тъмното, затаил дъх. Най-гадното е да те бръснат преди закуска. Когато си турил някой залък в стомаха, се чувстваш по-силен и бодър и ония копелета от Системата не винаги успяват да ти пробутат някоя от техните машинки вместо електрическа бръсначка. Но когато се бръснеш преди закуска, както ме кара тя мен понякога — в шест и половина сутринта, в една стая, цялата в бели стени и бели легенчета и с дълги неонови лампи по тавана, за да не се получават сенки, а хората около тебе ти се хилят в огледалата, — тогава как да ги избегнеш тия техни машинки?

Крия се в килера и слухтя, сърцето ми бие в тъмното, опитвам се да не ме хване страх, опитвам се да си мисля за друго — опитвам се да си мисля за миналото и да си спомня разни неща за селото и за голямата река Колумбия, да си мисля за това как веднъж двамата с Татко ловяхме патици в една кедрова горичка близо до Далс… Но както винаги, когато се опитвам да си мисля за миналото, за да се скрия там, страхът се промъква в спомените ми. Просто усещам как онова ниското черно момче върви по коридора и души, за да помирише страха ми. Разтворените му ноздри са като черни фунии, души, а възголямата му глава се накланя ту насам, ту натам; от цялото отделение му мирише на страх. Ето че ме надушва, чувам го как сумти. Не знае точно къде съм се скрил, но ме е усетил и се върти наоколо. Гледам да не издавам нито звук…

(Татко ми казва да не издавам звук, казва ми, че кучето е подушило някаква птица съвсем наблизо. Заехме една хрътка от някакъв човек от Далс. Татко казва, че в селото всичките кучета са помияри и въобще не ги бива; а това куче има инстинкт! Не смея да гъкна, но ето че горе в листака на кедровото дърво зървам птицата, сгушена, като сива топка от пера. Кучето кръжи отдолу, за него миризмата е повече от показателна. За птицата няма опасност, ако стои на едно място. Тя издържа доста време, но кучето души ли, души и кръжи, все по-шумно и по-близко до дървото. Най-после птицата не издържа, разперва криле, литва от кедровото дърво, за да се надене право на куршума от Татковата пушка.)

Ниското черно момче и едното от по-високите ме спипват, преди да избягам на две крачки от килера, и ме повличат към бръснарницата. Не се съпротивлявам, нито издавам някакъв звук. Извикаш ли, само ще стане по-лошо за тебе. Сдържам вика си. Сдържам го, додето стигнат до слепоочията ми. До тоя момент не съм сигурен дали наистина вместо бръсначка са взели някоя от ония техните машинки; но повече не мога да се сдържам. Стигнат ли до слепоочията, не ми е по силите да се сдържа. Сякаш са натиснали… някакъв бутон, който съобщава: Внимание, Въздушна тревога… Започвам да викам толкова силно, че чак нечовешки, всички си запушват ушите с ръце и ми крещят сякаш иззад някаква стъклена стена, устните им се кривят, като че ли говорят, но звуци не се чуват. Моят вик поглъща всички други. Отново включват Машината за мъгла, която ме облива със студен бял дим, като с обезмаслено мляко; толкова е гъст тоя дим, че ако не ме държат, мога да се скрия в него. Не виждам на десет сантиметра пред себе си и така, както вия, не чувам нищо друго, освен как Старшата крещи нарежданията си откъм коридора и в същото време с камъшитената си чанта разблъсква пациентите от пътя си. Чувам я, че идва, но пак не мога да се спра да викам. Крещя, докато дойде. Държат ме здраво, а тя ми натиква в устата чантата си с всичките неща в нея и я напъхва навътре в гърлото мис дръжката на една подомиячка.

(Една петниста хрътка лае в мъглата и тича изплашена и объркана, защото не вижда нищо. Единствените следи по земята са нейните и тя души във всички посоки със студения си, червен, сякаш гумен нос; не усеща никаква миризма, а само собствения си страх, страх, който я изгаря като пара.) Ето така ще горя и аз сега, когато най-сетне разказвам за всичко това, за болницата, за сестрата, за момчетата — и за Макмърфи. Толкова дълго мълчах, че всичко ще рукне от мене като придошла река и вие ще си кажете — ей Богу, тоя човек говори каквото му падне, направо бълнува; цялата история ще ви се стори твърде ужасна, за да е действителна, твърде страшна, за да е истина! Само че няма да сте прави. Тия неща все още не са ми се избистрили напълно, но те са самата истина, дори и да не са се случили.

Когато мъглата се поразнася и аз вече горе-долу виждам, оказва се, че седя в дневната. Този път не са ме откарали в Шоковото. Спомням си, че ме изнесоха от бръснарницата и ме затвориха в Изолационното. Не си спомням дали закусих, или не. Сигурно не. Имал съм и такива сутрини в Изолационното, когато черните момчета са ми носили допълнително от всичко — уж за мене, пък те го изяждат. Докато тримата закусват, аз лежа върху вонящия на пикня дюшек и ги гледам как набиват яйца с препечени филии. Долавям миризмата на маслото и ги чувам как дъвчат. Друг път са ми носили студен качамак и са ме карали да го изям дори без да е посолен.

Тази сутрин просто нищо не си спомням. Набутаха ми толкова много от ония неща, дето им казват хапчета, че дойдох на себе си едва когато се отвори вратата на отделението. Щом се отваря вратата на отделението, това значи, че е поне осем часът, значи, че някъде към час и половина съм стоял безчувствен в Изолационното, а през Това време техниците са можели да влязат и да инсталират каквото им е поръчала Старшата, без аз да имам и най-малкото понятие.

Чувам шум откъм вратата на отделението, в другия край на коридора, но не виждам нищо. Тази врата се отваря за първи път в осем часа, а после през целия ден се отваря и затваря още хиляди пъти, дран, тряс. Всяка сутрин седим нанизани един до друг покрай стените на дневната, редим мозайки-ребуси след закуска, чакаме да щракне ключалката и да видим какво ще последва. Нямаме кой знае какво друго да правим. Понякога рано-рано през вратата ще надникне някой специализант, за да ни види какво представляваме Преди Вземане на Лекарствата, ПеВеЛе, както го наричат. Друг път ще дойде на посещение някоя съпруга, с обувки с високи токчета, стиснала здраво чантата към корема си. Или пък ще пристигне цяла тайфа учителки от основните училища, водени от оня глупак, дето урежда Рекламата и дето вечно потрива влажните си ръце и обяснява колко се радвал, че в психиатричните болници вече нямало място за някогашните жестокости. „Каква ведра атмосфера, нали?“ През цялото време се суети около учителките, които за по-сигурно стоят плътно една до друга, и потрива ръце. „Като си спомня само за мръсотията едно време, за лошата храна, дори за… ами да, за безчовечността, тогава чак съзнавам, уважаеми дами, колко много сме постигнали!“ И така, който и да влезе през вратата, обикновено оставаме разочаровани, но все се надяваме, че може и да е нещо интересно, тъй че щом щракне ключалката, всички глави щръкват, сякаш са на пружини.

Тази сутрин ключалката на входната врата прищраква по-особено; не ще да е някой от редовните ни посетители. Отдолу се чува гласът на охраната, остър и нетърпелив:

— Нов пациент, някой да дойде да го приеме.

И черните момчета отиват.

Нов пациент. Всички оставят картите и монопола и се извръщат към вратата на дневната. Ако беше друг ден, щях да чистя коридора и да видя кого приемат, но тази сутрин, както вече ви казах, Старшата натика в мен едно петстотин кила и сега не мога да се мръдна от стола си. Обикновено аз пръв виждам Новия пациент, наблюдавам го как се промъква през вратата, пропълзява покрай стената и стои изплашен, додето дойдат черните момчета, за да го приемат и отведат в банята. Там го събличат гол и го оставят да зъзне на отворената врата, а те тримата хукват ухилени по коридорите да търсят вазелина.

— Вазелинът ни трябва за термометъра — обясняват те на Старшата.

Тя ги оглежда един по един и като им връчва буркана с близо три кила вазелин, казва:

— Знам за какво ви трябва, само че без шушу-мушу и без групички.

После ги виждам двамата, а може и тримата, там вътре, в банята, при Новия пациент; въртят термометъра в мехлема, докато го омажат така, че да стане дебел колкото пръст, и си мърморят: — Ха така, ха така.

После затварят вратата и пускат всички душове, тъй че отвън не се чува нищо друго освен злобното плющене на водата върху зелените плочки. Та така, аз обикновено съм в коридора и го виждам всичкото това.

Тази сутрин обаче седя на мястото си и само чувам, че водят някого. Макар и да не го виждам, разбирам, че не е обикновен пациент. Не пълзи уплашено покрай стената и когато му казват за душа, не се предава с едно кратко немощно „добре“, а веднага им отвръща със силен, нахакан глас, че много им благодари, но е дяволски чист.

— Тази сутрин ме изкъпаха в съда, а снощи в затвора. И, Бога ми, ако в таксито за насам имаха нещо подходящо подръка, и там щяха да ми отпорят ушите от триене. Мама му стара, изглежда, че винаги, когато ме прехвърлят някъде, трябва да ми изтъркват душицата преди, след и по време на самата операция. Вече само като чуя, че шурти вода, и почвам да си събирам партакешите. Виж к’во, Сам, я се разкарай оттука с тоя термометър, остави ме да разгледам новия си дом; никога досега не съм бил в Психологически институт.

Пациентите се споглеждат озадачено, после пак вперват очи във вратата, иззад която се носи гласът му. Говори по-силно, отколкото е необходимо при положение, че черните момчета са близо до него. Боботи така, сякаш е някъде над тях, сякаш лети на петдесетметрова височина, и вика към ония, които са долу на земята. Оперен човек. Чувам го как върви по коридора и по начина, по който пристъпва, изглежда да е опѐрен човек; във всеки случай не пълзи; токовете на обувките му са с налчета, които чаткат по пода като конски подкови. Появява се на вратата, спира и пъхва палци в джобовете; стои там широко разкрачен, а момчетата го зяпат ли, зяпат.

— Добро утро, братлета.

Над главата му виси на връв хартиен прилеп, от ония, дето ги закачат по време на Халоуин; той протяга ръка и с едно перване го завърта.

— Бомба есен е навънка.

Говори малко както говореше Татко — високо и отсечено, само че не прилича на него; Татко беше чистокръвен колумбийски индианец — вожд, — корав и лъскав като приклад на пушка; тоя приятел е риж, с дълги червеникави бакенбарди и гъсти къдрави коси, които се подават изпод шапката му и отдавна плачат за подстригване; колкото Татко беше висок, толкова този е широк — широка челюст, широки рамене и гърди, широка, белозъба дяволита усмивка; и той е корав, но някак по-различно от Татко — така, както е корава бейзболната топка под протритата кожа. През носа и едната му буза минава белег — добре са го наредили при някакво сбиване, още си личи как е бил шит. Стои и чака, но след като никой не понечва да го заговори, почва да се смее. Не можем да го разберем защо се смее; няма нищо смешно. Смехът му обаче не е като на Рекламата; той е добродушен и гръмък, и се разстила от широката му уста на все по-големи и по-големи вълни, които накрая се разбиват в стените на цялото отделение. Никак не прилича на смеха на тоя дебелак Рекламата. Звучи искрено. Изведнъж се сещам, че това е първият истински смях, който чувам от години.

Стои и ни гледа, олюлява се на пети и се смее ли, смее. Преплита пръсти върху корема си, без да изважда палци от джобовете. Забелязвам колко са му големи и загрубели ръцете. Всички в отделението, и пациенти, и персонал, всички са като втрещени от него и от смеха му. Никой не се опитва да го прекъсне, нито да каже нещо. Той си се насмива до насита и влиза в дневната. Дори и когато не се смее, звукът от смеха му сякаш остава да трепти около него, така както остава ехото от звънтенето на някоя голяма камбана, която едва-що е престанала да бие — той е в очите му, в начина, по който се усмихва, в наперената му походка, в говора му.

— Казвам се Макмърфи, братлета, Рандъл Патрик Макмърфи, царят на комара. — Намигва и изпява: — …щом зърна картите, готов съм да залагам.

И отново се изсмива.

Приближава се до едното каре, лекичко перва картите на едного от Острите с късия си дебел пръст, оглежда ги бегло и поклаща глава.

— Да-а, господа, ето защо дойдох аз в това заведение, за да ви науча как да си правите кефа с комара. В трудовия лагер в Пендълтън вече не ми беше интересно, та затуй поисках преместване, нали разбирате? Имах нужда от промяна. О-хо, я го глейте пък тоя как си държи картите, всички ги скиват; майчице! Ще ви схрускам аз вас, братлета, като малки агънца.

Чезуик си събира картите. Червенокосият протяга към него ръка, за да се здрависат.

— Здравей, братле, к’во играеш? Пинакъл? Леле Боже, нищо чудно, че не те е грижа, дали ще ти видят картите. Нямате ли тука едно свястно тесте? Е, хайде, нищо, донесъл съм си мойто собствено, ей така, за всеки случай. Малко е по-различно от обикновените, глейте какви картинки, а? Всяка е различна. Петдесет и две пози.

Чезуик и без туй вече се е облещил от изненада, а това, дето вижда на картите, още повече го шашва.

— Леко, внимавайте да не ги оцапате; имаме много време, много игри ни чакат. Обичам да играя с мойто си тесте, защото на другите им трябва най-малко седмица, додето почнат да внимават в боята…

Панталоните и ризата му са от униформата на лагера, но толкова избелели, че са получили цвета на разводнено мляко. От продължителна работа на полето лицето, шията и ръцете му са станали като от биволска кожа. На главата си е надянал черна шапка, през едното си рамо е преметнал кожено яке, високите му обувки са посивели от прах и са толкова тежки, че ритне ли с тях някого, на място ще го остави. Дръпва се от Чезуик, сваля шапката и я тупва в крака си, при което се вдига пушилка до Бога. Едно от черните момчета се върти около него с термометъра, но той е твърде бърз за тях; шмугва се между Острите и започва да се ръкува наляво и надясно, а черното момче все не може да го застигне. Начинът, по който говори, по който намига, гръмогласието му, самодоволната му походка, всичко това ми напомня за някой продавач на сергия, или аукционер, или за някой от ония клоуни, дето стоят пред панаирджийските шатри, с ризи на райета и жълти копчета, и с виковете си привличат публиката като магнит.

— Честно казано, знаете ли к’во стана в лагера? Няколко пъти се сбих и съдът реши, че съм бил психопат. А да не мислите, че ще взема да споря със съда? Ами-и, хич даже няма да споря. Щом ме измъква от ония проклети грахови нивя, навит съм да бъда каквото си пожелае, психопат ли, бясно куче ли, таласъм ли, и изобщо пука ми, ако до края на живота си повече не видя мотика. Казаха ми, че психопатът бил такъв човек, който много се биел и много се таковал, ама май не е съвсем вярно. Във всеки случай не съм чувал някой да е чак пък толкова ненаситен на мадами. Хей, братле, как ти е името, а? Мойто е Макмърфи и се хващам на бас, че не можеш да ми кажеш колко бройки имаш в тая ръка, ама без да гледаш. Два долара; к’во ще кажеш? По дяволите, Сам, не можеш ли да почакаш секунда, преди да ми навреш тоя твой термометър?

Новодошлият застава за миг насред дневната, за да я огледа.

В едната половина на стаята по-младите пациенти, наричани Острите, тъй като лекарите смятат, че те все още могат да бъдат излекувани, се упражняват в канадска борба и в разни трикове с карти, при които прибавяш, изваждаш, смяташ и накрая трябва да познаеш картата. Били Бибит се опитва да си свие цигара с машинката, а Мартини се разхожда нагоре-надолу и открива какви ли не неща под масите и столовете. Острите се движат много. Разказват си смешки и се кискат в шепи (никой не дръзва да се отпусне и да се засмее както трябва, целият персонал ще нахълта в стаята с бележници и милион въпроси), пишат писма с жълти, къси, изпогризани моливи.

Шпионират се. От време на време някой без да иска ще се изпусне да каже нещо за себе си, дето не е трябвало да го казва, и около масата ще се намери приятел, който ще се прозее, ще стане и ще се промъкне крадешком до голямата тетрадка-дневник пред Сестринската стая, за да запише чутото — Старшата казва, че дневникът бил от полза за лечението на пациентите, но всъщност, в това съм сигурен, тя просто чака да събере достатъчно улики срещу някого, за да го изпратят на „ремонт“ в Централната сграда, за да му „оправят“ главата, та повече да не им създава неприятности.

Онзи, който е вписал доноса в дневника, получава звездичка срещу името си в регистрационната книга и разрешение да спи до по-късно на следващата сутрин.

Отсреща седят бракуваните продукти на Системата — Хрониците. Тия ги държат в болницата не за да бъдат излекувани, а за да не се мотаят из улиците и да създават лошо име на продукцията. Хрониците са тук завинаги, това персоналът не го крие. Те се делят на Подвижни, като мене, който все още могат да вървят сами, стига да са нахранени, на Неподвижни и на Безмозъчни. Хрониците са — или поне повечето са — машини с вътрешни дефекти, които не могат да бъдат поправени: дефекти вродени или придобити в течение на дълги години, през които човекът непрекъснато си е блъскал главата в твърди неща и додето го открият за болницата, раните му вече не кървят, а са ръждясали.

С някои от Хрониците обаче персоналът е допуснал различни грешки преди години: при идването си тия някои са били Остри и едва впоследствие са се променили. Елис дойде като Остър, но го повредиха зле, когато го претовариха с електричество в оная гадна, убийствена за мозъка стая, която черните момчета наричат „Шоковото“ Сега той е прикован към стената в същото състояние, в което го вдигнаха последния път от масата, в същото положение, с разперени ръце и свити длани, със същия ужас, изписан по лицето му. Стои прикован към стената като препарирано животно. Пироните ги вадят, когато стане време за ядене или за лягане, или когато искат да го преместят, за да избърша локвичката под него. В старата сграда стоя на едно място толкова дълго време, че пикнята му прояде пода и гредите под него, и той на няколко пъти пропадаше в долното отделение; ония отдолу се виждаха в чудо, щом почнеха да проверяват пациентите по списък.

Ръкли е също такъв Хроник, който дойде преди няколко години като Остър; него обаче го претовариха по по-друг начин: нещо сбъркаха с инсталацията за главата му. Той правеше големи поразии, риташе черните момчета и хапеше сестрите-стажантки по краката, та затова го взеха да го полекуват. Вързаха го за масата и дълго време след като затвориха вратата никой от нас не го видя; точно преди да се затвори вратата, той смигна и изпрати черните момчета е думите: „Ще ми платите вие за това, проклети катранени чучула.“

Донесоха го в отделението след две седмици, главата му беше избръсната, лицето му представляваше една разлигавена алена рана, а над всяко око стърчеше по един малък колкото копче тампон. По очите му се виждаше как са го горили там, горе; бяха замъглени, посивели и отсъстващи, като изгорели бушони. Сега по цял ден прави само едно — държи някаква стара снимка пред обгореното си лице и непрекъснато я обръща със студените си пръсти ту от едната, ту от другата страна. Снимката се е опърпала и е посивяла като очите му от това, дето все я пипа, тъй че вече не може да се разбере какво е имало на нея.

Което си е вярно, вярно, лекарите считат Ръкли за своя несполука, но лично аз не съм сигурен дали той щеше да бъде по-добре, ако инсталацията е била в ред. Виж, днешните инсталации, общо взето, работят успешно. А и техниците са станали по-опитни, по-квалифицирани. Повече никакви дупки по челото и никакво рязане — карат направо през очните кухини. Често преди да отведат някого на „ремонт“ той е направо бесен, зъби се на целия свят, а когато след няколко седмици се върне със синини около очите, сякаш са го налагали с юмруци, е най-милото, най-доброто, най-смиреното същество на земята. И даже след някой и друг месец може да си се прибере вкъщи, с ниско нахлупена шапка, с вид на сомнамбул, който се скита насън, простодушен и щастлив. Успешен случай, така смятат те, но аз ви казвам, че това е само още един робот за Системата и може би щеше да му е по-добре, ако беше неуспешен, като Ръкли, който върти из ръцете си снимката или плещи глупости. Друго нищо не прави. От време на време дребното черно момче го стряска, като се навежда над него и му виква: „Хей, Ръкли, как мислиш, к’во ли прави тая вечер малката ти женичка, а?“ Ръкли вирва глава. Някъде в този развален механизъм проехтява споменът. Той почервенява, вените му изскачат. Така се задъхва, че от гърлото му едва-едва излиза някакъв свирещ звук. В крайчетата на устата му плъзват мехурчета, толкова усилено работи с челюстите си, за да каже нещо. Когато накрая успява да изрече няколкото си думи, се чува нисък, приглушен глас, от който ти настръхва кожата: „Мамицата й! Мамицата й на тая жена!“ И в следващата секунда губи съзнание от прекаленото усилие.

Елис и Ръкли са най-младите Хроници. Най-възрастният е полковник Матърсън — стар кавалерийски офицер, вкаменелост от Първата световна война, който обича да вдига с бастуна си полите на минаващите покрай него сестри и да чете нещо подобно на исторически текстове, уж записани върху лявата му ръка. Чете ги на всеки, който би го слушал. Той е най-възрастният в отделението, но не е тук най-отдавна — жена му го доведе едва преди три-четири години, след като й бе писнало да се грижи за него.

Аз съм най-отдавна в отделението, още от Втората световна война. Никой друг не е тук толкова отдавна. Никой от пациентите. Старшата обаче работи в отделението отпреди да дойда аз.

Хрониците и Острите обикновено не се мешат. Всеки си седи в своята половина на дневната така, както искат черните момчета. Те казват, че тъй имало повече ред и се мъчат да втълпят на всички да поддържат тоя ред. Вкарват ни тук след закуска, оглеждат ни как сме се подредили и кимват:

— Правилно, господинчовци, така ви искаме. Така стойте.

Всъщност не е необходимо да казват нищо, тъй като с изключение на мене Хрониците не се движат много-много, а Острите твърдят, че за нищо на света не напускали свойта половина, тъй като половината на Хрониците миришела по-лошо и от нацапана бебешка пелена. Ама аз знам, че не смраднята ги кара да стоят по-далеч от Хрониците; просто не обичат да им се напомня на какво могат да заприличат самите те някой ден. Старшата долавя този техен страх и знае как да го използва. Щом някой Остър вземе да се цупи, тя току ще му подхвърли: „Бъдете добри момчета и помагайте на персонала, чиято цел е да ви излекува, иначе ще свършите в другата половина.“

(Всички в отделението се гордеят много със сътрудничеството на пациентите. Върху една кленова дъска е прикрепена медна табелка, на която пише: „Браво на отделението е най-малобройния персонал в цялата болница.“ Това е наградата за сътрудничеството. Виси на стената над дневника, точно по средата между Хрониците и Острите.)

Новият червенокос пациент Макмърфи си знае от самото начало, че не е Хроник. След като оглежда за миг дневната, разбира, че мястото му е в половината на Острите; и се запътва право натам, като се хили и подава ръка на всеки, който му се изпречи на пътя. Виждам, че в началото ги кара всичките да се чувстват неловко с шегите си, с безочливото си държане към черното момче, което все така търчи подире му с термометъра, и особено с тоя негов гръмогласен смях. Чак циферблатите на контролния пулт се гърчат от смеха му. Щом той се закиска, Острите изведнъж заприличват на объркани от ужас ученици, които в отсъствието на учителката си седят в класната стая, наблюдават щуротиите на някакъв немирник и треперят да не би тя, като се върне, да ги накара всичките да останат след часовете. Те се въртят неспокойно, гърчат се ведно с циферблатите на контролния пулт; Макмърфи забелязва, че ги притеснява, но продължава в същия дух.

— Дявол да го вземе, момчета, като ви гледам и ми става жал. Ама вие съвсем не ми се виждате толкова луди. — Той се опитва да ги предразположи така, както аукционерът гледа да предразположи тълпата преди наддаването, като пуска шеги. — Кой от вас има претенциите за най-луд? Кой е най-смахнатият, а? Кой е най-големият картаджия? Искам още от първия ден да направя добро впечатление на онзи, на когото трябва, стига той да може да ми докаже, че го заслужава. Кой ви е тарторът?

Всичко това го казва право в лицето на Били Бибит. Навежда се и се вглежда упорито в Били, при което Били се чувства задължен да изпелтечи, че той все още не е тарторът, но е в-в-вторият по ред.

Макмърфи мушва голямата си ръка под носа му и Били, какво да направи, стисва я.

— Чудесно, братле — казва той на Били, — много се радвам, че си в-в-вторият по ред, но тъй като смятам лично аз да поема в ръцете си цялото това театро, ама съвсем цялото, май ще е по-добре да говоря с най-главния. — Поглежда към групичката Остри, които са престанали да играят карти, прихлупва едната си ръка с другата и почва да пука с кокалчетата си, без да сваля очи от играчите. — Слушайте, братлета, бас държа, че в това отделение по-голям цар на комара от мене няма, страшен съм на двайсет и едното. Така че най-добре ми покажете шефа си и ние с него ще се разберем кой от двама ни ще командва тук.

Всички се чудят дали този широкоплещест човек с белега и дивашкия смях не им разиграва комедии, или пък е такъв побъркан, за какъвто се представя, или пък и двете, но във всеки случай започват да изпитват някакво необуздано желание да му подражават. Наблюдават го като поставя голямата си червеникава лапа върху слабичката ръка на Били и чакат да видят какво ще каже Били. Били разбира, че от него се иска да наруши мълчанието, затова се оглежда и спира очи върху един от картоиграчите:

— Хардинг, мисля, че това с-с-си ти — казва той. — Ти си п-председател на С-с-съвета на пациентите. Този ч-човек иска да приказва с тебе.

Острите вече се чувстват по-свободно и се разхилват, доволни, че става нещо необичайно. Майтапят се с Хардинг, питат го дали е тарторът на лудите. Той оставя картите на масата.

Хардинг е унил, нервен човек; понякога ти се струва, че знаеш лицето му от филмите — някак си е прекалено красиво, за да бъде лице на обикновен човек. Раменете му са широки, но слаби и той ги присвива, когато се опитва да се скрие в себе си. Ръцете му са дълги, бели и нежни, като да са издялани от сапун. Понякога те сякаш се откачат от тялото му и почват да се мандахерцат отпреде му, свободни като две бели птици, докато накрая той ги забележи и стисне между коленете си. Притеснява се, задето ръцете му са такива красиви.

Той е председател на Съвета на пациентите, защото има диплома за завършен университет. Дипломата стои в рамка върху нощното му шкафче до една снимка на жена по бански, която също изглежда като взета от някой филм — има много големи гърди, покрити с горнището на банския, което тя придържа с пръсти и в същото време гледа настрани към фотоапарата. Зад нея върху хавлиена кърпа седи Хардинг, доста мършав в банските си гащета и сякаш чака някой мъжага да му ритне пясък в очите. Хардинг много се хвали, дето има такава жена, казва, че била най-сексапилната мадама на света и че нощем не можел да й насмогне.

Когато Били го посочва, Хардинг се обляга назад, дава си важен вид и започва да приказва към тавана, без да поглежда нито към Били, нито към Макмърфи.

— Мистър Бибит, ъ-ъ-ъ…, господинът има ли назначен час?

— Имате ли назначен час, мистър Макм-м-мърфи? Мистър Хардинг е зает човек, никой не може да се срещне с него, без да има назначен час.

— Тоя зает човек, тоя мистър Хардинг, той ли ви е тарторът?

Пита и поглежда Били с едно око, а Били раздрусва прекалено усърдно глава; той е поласкан от вниманието, което му се оказва.

— Тогава кажи на вашия тартор Хардинг, че Рандъл Патрик Макмърфи желае да се срещне с него и че тая болница е тясна за двама ни. Аз съм свикнал да бъда най-отгоре. Когато се хващах да превозвам трупи из Северозападните щати, бях тартор на шофьорите, бил съм тартор на комарджиите през целия път на връщане от Корея, че даже като чистехме от плевели граховите нивя в Пендълтън, и там бях тарторът. Та затова си мисля, че щом сега пък съм луд, трябва да бъда най-лудият от лудите. Кажи му на тоя Хардинг, че или трябва да се срещнем очи в очи, или той е един вмирисан пор и по-добре да се омита оттук, доде е време.

Хардинг се обляга още по-удобно и пъхва палци в реверите си.

— Бибит, кажи на този млад келеш Макмърфи, че в полунощ ще го чакам в главния коридор, за да уредим тая работа веднъж завинаги, дявол да го вземе.

Хардинг се опитва да говори провлачено като Макмърфи, само че с неговия слаб, беззвучен глас излиза смешно.

— Можеш също така да го предупредиш — продължава той, — просто заради едната справедливост, че вече почти две години аз съм тарторът в това отделение и съм най-лудият човек в света.

— Мистър Бибит, обясни на мистър Хардинг, че аз съм толкова луд, че веднъж гласувах за Айзенхауер.

— Бибит! Кажи на мистър Макмърфи, че аз съм толкова луд, че съм гласувал два пъти за Айзенхауер!

— А сега пък му отговори на мистър Хардинг — той се подпира с две ръце на масата и се навежда над нея, като понижава глас, — че аз съм толкова луд, че през ноември смятам отново да гласувам за Айзенхауер.

— Свалям шапка — казва Хардинг, покланя се с глава и подава ръка на Макмърфи.

За мен няма съмнение, че Макмърфи е спечелил, макар и да не знам точно какво.

Всички други Остри изоставят заниманията си и се примъкват по-близо, за да видят що за птица е тоя нов пациент. Досега такъв като него не е имало в отделението. Никога не съм ги виждал да питат така някого какъв е и откъде е. Той им обяснява, че има една цел в живота. Казва, че преди да го вземат в казармата, където му показали какви са му естествените наклонности, просто се скитал нагоре-надолу и от време на време припечелвал по някоя пара, като транспортирал трупи. Едва като войник го научили и да играе покер, така както други пък ги научават да мамят, а трети да лентяйстват. Оттогава си намерил мястото и се посветил на комара във всичките му варианти. Искал само едно, да си играе покер и да бъде независим, да си живее където и както си пожелае, стига да го оставят, „но нали знаете как ги преследват ония, които знаят какво искат. Откак си намерих призванието, съм дремал в толкова много провинциални затворчета, че мога да напиша цяла книга. Казват, че съм налитал на бой. Маризчия съм бил. Виж ми окото. Когато превозвах трупите като някой глупак и се случеше да се ступам с някого, тогава нищо, тогава може, казват те, естествено е за един трудов човек да се разгорещи. Но щом си комарджия, щом те знаят, че сегиз-тогиз изкарваш по някоя тайна игричка, тогава, ако ще да се скъсаш, ти си мръсен престъпник и това си е. Е, и к’во, само дето ми нарушаваха бюджета, като ме откъсваха временно от покера.“

Той клати глава и издува бузи.

— Но това беше само до време. После се отраках. Да ви кажа правата, това падение, дето ме изпратиха в Пендълтън, беше първата ми засечка от цяла година насам. И точно затова ме спипаха. Бях загубил тренинг; оня другият успя да се окопити и да ме наклепа на фантетата, преди да успея да се измъкна от града. Голям хитрец излезе…

Изсмива се отново и всеки път щом черното момче го застигне с термометъра, почва да се ръкува енергично с хората, докато накрая се запознава с всички Остри. След като стиска ръката и на последния, веднага преминава към Хрониците, все едно, че ние не сме по-различни. Не е ясно дали наистина е такъв арабия, или пък си има някаква друга, комарджийска причина, дето иска да се запознае с едни хора, повечето от които толкова не са на себе си, че даже не си знаят имената.

Ей го на, издърпва ръката на Елис от стената и я разтърсва; сякаш е някакъв политик, който се кандидатира за нещо и Елис може да гласува за него не по-зле от останалите.

— Приятелю — обръща се тържествено към Елис, — казвам се Рандъл Патрик Макмърфи и не обичам да гледам как възрастен мъж се цамбурка в собствената си пикня. Защо не вземеш да се подсушиш?

Елис поглежда локвичката около краката си и истински изненадан, казва:

— Ах, да, благодаря.

И даже прави няколко крачки към клозета, но гвоздеите отново го дръпват към стената.

Макмърфи обхожда редицата на Хрониците, ръкува се с полковник Матърсън, с Ръкли и със Стария Пийт. Стиска ръцете на Неподвижните, на Подвижните и на Безмозъчните, стиска ръце, които трябва сам да вдига от скутовете, така както се вдигат умрели птички и птици-играчки, чудесии от малки кости и жички, чиито механизми са се развалили и те са паднали на земята. Ръкува се с всички освен с Големия Джордж, маниакът-чистофайник, който се ухилва и се отдръпва от тая нехигиенична ръка, така че Макмърфи само го поздравява и продължава по-нататък, като казва на собствената си дясна ръка:

— Хей, ръка, как позна това старче какви поразии си вършила?

Не можем да го разберем каква му е целта и въобще защо се пъне толкова да се запознае с всички, но ни е по-интересно, отколкото да редим мозайки-ребуси. Той все повтаря, че трябва да опознае хората, с които ще си има работа, както подобава на един истински комарджия. Но не може да не знае, че едва ли ще си има работа с някое осемдесетгодишно мекотело, което, ако види карта за игра, не би се сетило за нищо по-добро, освен да си я пъхне в устата и да я подъвче. И все пак той като че ли се забавлява, изглежда, е такъв тип човек, който обича да се кодоши с хората.

Аз съм последен. Все още съм привързан към стола си в ъгъла. Когато стига до мене, Макмърфи се спира, отново мушва палци в джобовете си и със смях отмята глава назад, сякаш у мен вижда нещо по-смешно, отколкото у другите. И изведнъж, както седя, обгърнал с ръце присвитите си колене, и се правя на глух, аз се изплашвам, че той ми е разбрал номера.

— Я виж ти к’во сме имали тука — извиква Макмърфи.

Този момент си го спомням много добре. Спомням си как отметна назад глава и примижа косо към заздравяващата, виненочервена рана на носа си, без да престава да ми се смее. Отначало си помислих, че се смее, защото е смешно да видиш човек като мене с индианско лице и черна, лъскава индианска коса. Помислих си, че може би се смее, задето изглеждам толкова слаб. Но после, помня, си рекох, че се смее, тъй като мойта поза на глухоням не може да го излъже нито за миг; колкото и да бях предпазлив, той ме беше подушил и сега се смееше и ми намигаше, за да ми го покаже.

— Твойта песен пък каква е, храбри Вожде? Приличаш ми на Седящия Бик, обявил седяща стачка. — Погледна към Острите, за да види дали оценяват шегата му; те само се изкискаха, след което той отново се обърна към мене и пак ми смигна. — Как се казваш, Вожде?

Били Бибит се провикна от другия край на стаята:

— Казва се Бромдън. Вожда Бромдън. Ама всички му викат Вожда Метльо, защото санитарите го карат в-в-все да чисти и мете. П-п-предполагам, че д-д-друго не може и да прави. Той е глух. — Били подпря брадичката си с ръка и въздъхна: — Ако аз бях г-г-глух, щях да се самоубия.

Без да сваля очи от мене, Макмърфи отбеляза: — Здравата е расъл, сигурно е голям дългуч, а? Колко е висок?

— Някой май го мери веднъж и каза, че бил д-два и нещо; но макар и да е толкова голям, се страхува и от сянката си. Просто е един г-голям глух индианец.

— Щом го видях, веднага си рекох, че е индианец. Само че Бромдън не е индианско име. От кое племе е?

— Не знам — отвърна Били. — Вече беше тук, к-ко-гато д-дойдох.

— Докторът ми беше казал, че е половин индианец, мисля, от колумбийските индианци — обади се Хардинг.

— Племето му е живяло по дефилето на река Колумбия, но вече е измряло. Докторът каза, че баща му бил вожд на племето, та оттук идва и неговият прякор „Вожда“. Колкото до името Бромдън, познанията ми за индианците не са толкова големи, че да мога да го обясня.

Макмърфи наведе главата си към моята, така че най-накрая трябваше да го погледна.

— Вярно ли е това? Глух ли си, Вожде?

— Не само е г-г-глух, но и ням.

Макмърфи се смръщи и дълго се взира в лицето ми. После се изправи и протегна ръка.

— Добре де, по дяволите, поне една ръка може да стисне, не е ли така? Глух не глух. За Бога, Вожде, може и да си голям, но ако не ми стиснеш ръката, ще го сметна за обида. А не е много умно да обиждаш новия тартор на лудите в болницата.

След като каза това, се обърна към Хардинг и Били и им направи някаква физиономия, но ръката си задържа отпреде ми — ръка като тепсия.

Много добре си спомням как изглеждаше тази ръка: под ноктите имаше черно от работата му в някакъв гараж; при кокалчетата беше изтатуирана котва; кокалчето на средния му пръст беше покрито с мръсен лейкопласт, който беше почнал да се отлепя в краищата. Останалите кокалчета до едно бяха нашарени с драскотини и белези, стари и нови. Спомням си, че дланта беше излъскана и твърда като кокал от дървените дръжки на брадвите и мотиките, на такава ръка картите не й отиваха. Цялата беше в мазоли, а мазолите се бяха напукали и в тях бе влязла мръсотия. Пътна карта на неговите пътешествия из Западните щати. При допира на дланта му до моята се чу някакъв дращещ звук. Спомням си, че пръстите, които обвиха моите, бяха дебели и силни, и че с китката ми взе да става нещо странно, някак си се изду в края на тънката ми като клечка ръка, сякаш той бе прелял в нея от собствената си кръв. Тя се съживи от новата кръв и сила. Стана голяма почти колкото неговата, спомням си, че…

— Мистър Макмърфи…

Старшата.

— Мистър Макмърфи, елате, ако обичате.

Да, Старшата е. Момчето с термометъра я е повикало. Тя стои и почуква с термометъра по ръчния си часовник, очите й трепкат — опитва се да прецени новия пациент. Устните й образуват триъгълник, като устните на кукла, която уж суче.

— Мистър Макмърфи, санитарят Уилямс ми каза, че сте се възпротивили срещу общоприетия душ при влизане в болницата. Вярно ли е? Уверявам ви, че оценявам вашето желание да се запознаете с останалите пациенти в отделението, но всяко нещо с времето си, мистър Макмърфи. Съжалявам, че трябва да ви отнема от мистър Бромдън, но нали разбирате, всеки… е длъжен да спазва правилника.

Той отмята глава назад и й смига, един вид — няма какво да го баламосва, и нейният номер, както моя, му е ясен. Известно време я гледа така, с едно око, после казва:

— Знаете ли, мадам, тия неща за правилника ми ги обясняват винаги със закъснение…

И се ухилва. Двамата си разменят усмивки, преценявайки се колко струват.

— …когато вече виждат, че смятам да направя точно обратното.

Тук той ми пуска ръката.

В остъкления офис Старшата е отворила някакъв пакет е чуждестранен адрес и изсмуква със спринцовки млечнозеленикавата течност от флакончетата в пакета. Една от младичките сестри, момиче с две разногледи очи — едното все блуждае неспокойно над рамото й, докато другото си гледа работата, поема малкия поднос с пълните спринцовки, но нещо се бави да го отнесе.

— Мис Рачид, какво мислите за новия пациент? Той наистина има приятна външност, държи се приятелски и така нататък, но според моето скромно мнение нещо много взе да командва.

Старшата опитва една игла на пръста си.

— Боя се — тя промушва иглата в гумената запушалка на флакончето и изтегля буталото на спринцовката, — че новият пациент възнамерява именно това: да поеме командването. Такъв като него, мис Флин, наричаме „манипулатор“ — човек, който би използвал всеки и всичко за собствените си цели.

— О! Но все пак, в една психиатрична болница? Какви могат да му бъдат целите?

— Най-различни. — Тя се усмихва спокойно, погълната от заниманието си. — Например удобства и лесен живот; или, да речем, самочувствието, че е силен и уважаван; парична печалба — а може и всички тези неща заедно. Понякога манипулаторът просто се стреми към размирици в болничното отделение заради самите размирици. Той е в състояние да повлияе върху останалите пациенти и да ги поквари до такава степен, че после да трябва да минат месеци, докато всичко си тръгне отново по реда. При настоящия либерален дух в психиатричните болници той много лесно може да постигне това. Преди време беше съвсем друго. Спомням си, че преди години в отделението имахме един пациент, мистър Тейбър, който беше нетърпим манипулатор. Но не за дълго. — Тя вдига очи към наполовина пълната спринцовка, която прилича на някакъв малък жезъл. Погледът й се зарейва някъде в далечината, споменът явно я изпълва със задоволство. — Мистър Тейбър — повтаря тя.

— Добре де, мис Рачид — подхваща пак другата сестра, — но за какво пък ще му е притрябвало на някой да всява размирици в едно болнично отделение? Каква може да му е подбудата?

Старшата прекъсва младичката сестра, като отново бодва иглата в гумената запушалка на флакончето, напълва спринцовката, раздрусва я и я поставя върху подноса. Наблюдавам ръката й, която се пресяга за нова празна спринцовка, насочва я към друга запушалка пробожда я, всмуква течността.

Мис Флин, вие май забравяте, че това е институт за душевно болни.

Старшата направо побеснява, ако нещо наруши изрядния, равномерен и прецизен ход на нейния механизъм И най-дребната бъркотия, и най-незначителната неизправност я стягат на възел от ярост Разхожда се със същата онази кукленска усмивка, надиплена между брадичката и носа, очите й са си все такива втренчено-спокойни, но вътре в себе си се е втвърдила като стомана Веднага го разбирам, просто го усещам И не мирясва; докато не оправи безредицата — или както сама казва, докато не я „нагоди към условията“.

Под нейното ръководство отделението Вътре е почти изцяло нагодено към условията Лошото е обаче, че тя не може да седи в отделението непрекъснато Известно време трябва да прекарва и Навън Затова мечтата й е да нагоди към условията и Външния свят Работейки редом с подобни на нея хора, които наричам „Системата“ огромна организация, която се стреми да нагоди Външния свят към условията, така както тя успя да направи с Вътрешния, мис Рачид стана специалист по нагаждана на нещата. Когато преди много години дойдох тук от Външния свят, тя вече беше Старшата и Бог знае, от колко време се занимаваше с това нагаждане.

Наблюдавах я как ставаше все по-опитна и по-опитна. Практиката я направи по-уверена и по-силна, така че сега тя притежава истинска мощ, която се разпространя ви във всички посоки по тънки като косъм жички, толкова фини, че никой освен мене не ги забелязва Виждам я как седи насред гази паяжина от жички като някакъв бди телен робот, грижи се за своята мрежа с механичното умение на насекомо, всяка секунда знае накъде са насочени отделните жички и какъв вид електрически ток да пусне по тях, за да получи желания резултат. Преди да ме изпратят като войник в Германия, бях помощник на един електротехник във военноучебния лагер, а през годината, която прекарах в университета, учих електроника, та затова са ми ясни тия номера.

Заобиколена от жичките си, тя си мечтае за един свят на съвършената ефективност, точен като джобен часовник с огледален циферблат, за едно такова място, където да царува ненарушим ред и всичките пациенти, които тя държи в подчинение само е усмивката си, да нямат нищо общо с Външния свят, да са Хроници, приковани към инвалидните столове, а от крачолите им да се подават катетърни тръби, насочени направо към канала под пода. Година след година Старшата набираше идеалния според нея персонал, доктори от най-различни възрасти и видове идваха и й излагаха собствените си идеи как трябва да се управлява едно болнично отделение — някои от тях упорито защищаваха идеите си, — а тя ден след ден фиксираше тези доктори с леденостудени очи, докато накрая те се оттегляха обезсърчени. „Да ви кажа, просто не знам как да си го обясня — доверяваха се те на човека, който се занимаваше с назначаването на персонала. Откак започнах да работя в това отделение, заедно с тази жена, в жилите ми сякаш потече амоняк Не прекъснато треперя, децата не искат да сядат на коленете ми, жена ми не ще да спи с мен. Настоявам да ме преместите — в неврологичното ли, при алкохолиците ли, в педиатрията ли, все ми е едно къде!“

И така вървеше от години. Докторите изтрайваха кой три седмици, кой три месеца. Най-после тя се спря на един дребничък човек с голямо широко чело и изпъкнали скули, чието лице се стесняваше силно при малките очички, сякаш преди е носел прекалено тесни очила, носил ги е толкова дълго, че са му смачкали физиономията през средата Затова сега е закачил очилата си със синджирче за горното копче на ризата си, те се люшкат върху малкия му нос и все климат ту на едната страна, ту на другата, та когато приказва, той току отмята глава назад, за да ги натъкми. Ето това е нейният доктор.

Още повече години й бяха необходими, докато се спре на трите си дневни чернокожи санитарчета, след като изпробва и отхвърли десетки и десетки други Те се точеха пред нея в дълга редица черни, смръщени, носести маски, които още от първия поглед намразваха и нея, и нейната тебеширена кукленска белота. В продължение на около месец сестрата преценяваше и тях, и тяхната злоба, а после ги освобождаваше, тъй като не бяха достатъчно злобни. Когато накрая намери тримата, които й трябваха — намери ги един по един, в течение на няколко години, и ги вплете умело в своя план и свойта мрежа, тя бе дяволски сигурна, че са точно толкова зли, колкото й бе необходимо.

Пет години след като бях дошъл в отделението, Старшата попадна на първото — уродливо, жилаво джудже, чиято кожа имаше цвета на изстинал асфалт. Майка му била изнасилена в Джорджия в присъствието на баща му, който бил привързан към горещата чугунена печка с ремъци от плуг и кръвта струяла в обувките му. Момчето, петгодишно, наблюдавало всичко това от някакъв шкаф, надзъртало с присвити очи през процепа на вратичката при пантите; оттогава не пораснало ни сантиметър повече. Сега прозрачните му клепачи висят отпуснати, сякаш на носа между очите му е кацнал прилеп. Клепачи като от фина сивкава кожа. То ги повдига леко само ако в отделението се появи нов бял пациент, наднича изпод тях, изследва човека отгоре додолу и кимва веднъж, сиреч, ясно, уверил се е в нещо, в което и без това е бил почти сигурен. Когато в началото дойде на работа, искаше да донесе торбичка със сачми, за да поддържа реда сред пациентите, но тя му каза, че вече не се прави така, накара го да смири буйния си нрав и го научи на собствените си методи; научи го да не показва омразата си, да бъде спокоен и да изчаква, да изчаква сгодния момент, някое затишийце, та чак тогава да дръпне въжето и да го затегне. И да не го отпуска.

Другите две черни момчета се появиха две години по-късно, второто дойде на работа само месец след първото и двете толкова много си приличат, че сякаш е поръчала да й направят копие от онова, което пристигна първо. Те са високи, ръбести и кокалести, лицата им са издялкани в изражения, които никога не се променят, като кремъчни остриета на стрели. Погледите им са войнствени. Ако се отъркаш в косата им, кожата ти ще се смъкне.

И трите са черни като телефонни апарати. От дългата тъмнокожа редица, която се източи преди тях, тя разбра, че колкото са по-черни, толкова повече време прекарват в миене и триене, и в поддържане на реда в отделението. Например униформите на тия три момчета винаги са чисти като девствен сняг. Бели, безупречни и корави като нейната собствена.

И трите носят колосани, снежнобели панталони, бели ризи с по една метална катарама долу встрани, и бели обувки, излъскани като лед: подметките са от червена гума, която не ги издава по коридора. Те никога не вдигат шум, като се движат. Най-внезапно изникват на различни места из отделението, стига само някой пациент да реши да се усамоти или да прошепне нещо тайно на друг. Пациентът си седи сам-самичък в някой ъгъл и изведнъж чува скръцване, по лицето му пробягват ледени тръпки, той се извръща в тази посока и вижда една студена каменна адска, която плува на фона на стената. Зърва само черното лице. Без тялото. Стените са бели като белите костюми, чисти и гладки като вратичката на хладилник, черните ръце и лице сякаш плуват по тях като призраци.

С годините на обучение те и тримата се настройват все по-добре на нейната честота. Изключват една по една преките жички и почват да действат по насочени вълни. Старшата никога не издава заповеди на висок глас, нито оставя писмени нареждания, които могат да бъдат намерени от някоя дошла на посещение съпруга или от някоя учителка. Вече, не й се налага. Те са свързани помежду си чрез високоволтовата вълна на омразата и черните момчета се втурват да изпълняват всяко нейно желание, още преди тя да си го е помислила.

И така, след като сестрата попълва своя персонал, животът в отделението тръгва с точността на часовник на нощен пазач. Всичко онова, което пациентите си мислят, казват и правят, е изчислено месеци преди това, въз основа на кратките бележки, които сестрата си води през деня. Те се напечатват и се подават на машината, която чувам да бръмчи зад металната врата в дъното на Сестринската стая. Машината връща няколко Перфокарти с Инструкции за Деня, нашарени с квадратни дупчици. В началото на всеки ден съответната Перфокарта се пъха в един процеп на металната врата и стените забръмчават; в шест и половина се запалват лампите в спалното; Острите скачат бързо от леглата си, че току-виж, черните момчета ги смушили да стават и да ходят я да лъскат пода, я да изпразнят пепелниците, я да загладят драскотините по стената там, където онзи ден един старец направи късо съединение и се свлече на земята сред вихрушка от дим и миризма на изгоряла гума. Неподвижните провесват към пода вдървените си крака и като някакви седнали статуи чакат някой да им докара инвалидните столове. Безмозъчните се изпикават в леглата си, възбуждат електрическия сигнал и леглата ги изхвърлят върху линолеума, където черните момчета могат да ги облеят с маркуча и да им навлекат чисти дрехи…

Шест и четирийсет и пет, електрическите бръсначки забръмчават и Острите се нареждат по азбучен ред пред огледалата, А, Б, В, Г… Подвижните Хроници като мене влизат, след като Острите са свършили, после вкарват столовете на Неподвижните. Остават тримата старци; по увисналата кожа под брадичките им личи тъничък слой жълтеникава плесен, тях ги бръснат в креслата им в дневната, привързани с кожени ремъци през челата, за да не се свлекат под бръснача.

Някои сутрини особено в понеделник аз се скривам и се опитвам да надхитря дневния ред. Други сутрини си мисля, че е по-безопасно да си се напъхам на мястото между А и В и да си тръгна по пътя като всички други, без да се налага да си вдигам сам краката — мощни магнити под пода направляват движението на хората из отделението, сякаш са марионетки…

Седем часът, отваря се трапезарията и посоката на опашката се обръща; най-напред Неподвижните, после Подвижните и накрая Острите поемат подносите си с корнфлейкс, бекон с яйца, препечени филии, а тази сутрин има и по една консервирана праскова върху разръфан лист от зелена салата Някои от Острите занасят подноси на Неподвижните. Повечето от Неподвижните са просто Хроници с болни крака, те могат да се хранят сами, но има трима, при които надолу от врата не става нищо, а и нагоре кой знае какво не става. Това са така наречените Безмозъчни. Черните момчета ги вкарват в трапезарията след като всички други са седнали, избутват инвалидните им столове до стената и им донасят еднакви подноси с някаква подобна на кал храна; към подносите са прикрепени малки бели картончета с менюто. Механически омекотено, пише в картончетата на тия трима беззъби старци: яйца, шунка, препечена филия, бекон — всичко това е сдъвкано трийсет и два пъти в кухнята от машината от неръждаема стомана, Виждал съм я тая машина как свива гофрираните си устни, същински маркуч на прахосмукачка, и със страхотен грохот блъвва върху някоя чиния топка от сдъвкана шунка.

Черните момчета тъпчат смучещите розови уста на Безмозъчните доста по-бързо, отколкото те могат да гълтат, и Механически омекотената храна се процежда по малките им топчести брадички върху дрехите им. Санитарчетата ругаят Безмозъчните и им разширяват устните със завъртане на лъжицата, сякаш дълбаят гнилото на ябълка. Тоя дъртофелник Бластик се разкапва направо пред очите ми. Хич няма да се учудя, ако вместо със смлян бекон го тъпча с парченца от собствения му гаден език.

Седем и трийсет, обратно в дневната, Старшата поглежда през поставеното специално за тачи цел стъкло, винаги толкова излъскано, че сякаш го няма, кима, доволна от това, което вижда, протяга ръка и откъсва лист от календара си, приближила се е с още един ден до целта. Натиска едно копче, за да обяви началото. Чувам, че някъде дрънчи ламарина. Всички по местата си. Острите, седнете във вашата част на дневната и чакайте да ви се донесат картите за игра и монопола. Хрониците, седнете във вашата част и чакайте да ви се раздадат мозайките от червенокръстката кутия. Елис, върви на мястото си до стената, вдигни ръце, за да ти забодат гвоздеите, и почвай да пикаеш прав. Пийт, разлюшкай глава като марионетка. Сканлън, тури възлестите си ръце на масата пред себе си и се залавяй да строиш своята въображаема бомба, за да взривиш един въображаем свят. Хардинг, започни да говориш и да размахваш нежните си ръце във въздуха, а после ги впримчи под мишниците си, защото кой зрял мъж размахва така ръцете си. Сифелт, вземи да се вайкаш, дето те болят зъбите и ти пада косата. Всички вдишвайте…, издишвайте…, равномерно, сърцата да бият в ритъма, определен от Перфокартите. Сякаш тракат в такт цилиндри.

Всичко е като в света на рисуваните филми, чиито фигури, плоски и очертани с черно, подскачайки, участват в някаква глупава история. Всъщност тя би могла да бъде истински смешна, ако фигурите не бяха истински хора.

Седем и четирийсет и пет, черните момчета тръгват да слагат катетри на ония Хроници, които не могат да се движат. Катетрите са доста захабени от използване, краищата им са срязани и залепени с лейкопласт към гумени тръбички, които минават през крачолите на панталоните към найлонови торбички, с надпис „За еднократна употреба“, всяка вечер мое задължение е да измивам тия торбички Черните момчета закрепят катетъра, като го залепят за космите; старите катетърни Хроници са останали без косми, като бебета, от отскубването на лепенките.

Осем часът, стените бръмчат и ехтят с пълна пара, високоговорителят обявява от тавана „Време за лекарствата“ като използва гласа на Старшата Поглеждаме към стъклото, зад което е тя, и виждаме, че Старшата не е до микрофона: всъщност тя е на около три метра от микрофона и показва на една, от младите сестри как да подреди хапчетата върху подноса. Пред остъклената врата се нареждат първо Острите, А, Б, В, Г…, после Хрониците, после Неподвижните (Безмозъчните вземат лекарствата си по-късно, размити в лъжичка ябълково пюре). Пациентите се точат един след друг и всеки получава мукавена чаша вътре с по едно хапче, мята хапчето в гърлото си и, за да го глътне по-лесно, изпива водата, която младичката сестра налива в чашата му. В редки случаи някой глупак може да попита какво е това, дето го карат да вземе.

— Я чакай малко, миличка; какви са тия цвете червени хапченца освен витамина ми?

Тоя го знам. Едър, вечно мърморещ Остър, който си е създал име на смутител.

— Най-обикновено лекарство, мистър Тейбър. Ще ви се отрази добре. Хайде, гълтайте го!

— Добре де, но какво лекарство? Господи, та аз виждам, че са хапчета.

— Просто ги глътнете, мистър Тейбър, хайде, заради мене!

Тя поглежда бързо към Старшата, за да види дали се одобряват тия нейни дребни хитринки, после отново обръща очи към Острия. На него все още не му се ще да тътне нещо, което не го знае какво е, дори и заради нея. — Не обичам да ви създавам неприятности, мис Но и не обичам да гълтам нещо, без да го знам какво се. Отде да знам дали не е някое от ония съмнителни хапчета, дето те правят такъв, какъвто не си?

— Не се тревожете, мистър Тейбър…

— Ами, ще се тревожат Просто искам да знам дявол да го вземе…

Старшата, която се е приближила съвсем тихичко, стисва ръката му, така че я парализирва чак до рамото.

— Оставете, мис Флин казва тя — Щом мистър Тейбър желае да се прави на дете, ще трябва и ние да го третираме като дете. Опитахме се да бъдем добри и внимателни с него Но той очевидно не ни отвръща със същото. Враждебност, враждебност, ето с какво ни се отблагодарява той Мистър Тейбър, щом не желаете да приемете лекарството си, можете да си вървите.

— Исках само да знам…

— Можете да си вървите.

Тя освобождава ръката му, след което той си тръгва, мърморейки, и цяла сутрин се щура унил край клозета, като все си мисли за хапчетата. Веднъж аз се престорих че съм глътнал едно от същите тези червени хапчета, но го задържах под езика си; после го счуках в килера с кофите й парцалите. За секунда, преди то цялото да се превърне в бял прах, видях, че е миниатюрен електронен елемент, като ония, с които, когато бях войник, работехме в радарния корпус микроскопични жички, решетки и транзистори; този обаче се разпадаше при допир с въздуха…

Осем и двайсет, картите и мозайките-ребуси се пускат в действие…

Осем и двайсет и пет, един от Острите споменава, че обичал да наблюдава сестра си, като се къпе, другите трима около масата се сборичкват кой по-напред да го впише в дневника.

Осем и трийсет, вратата на отделението се отваря и вътре се втурват двама техници, вмирисани на вино; техниците винаги вървят бързо или направо галопират, толкова са наклонени напред, че за да се задържат прави, трябва да се движат енергично Винаги са наклонени напред и винаги миришат така, сякаш са стерилизирали инструментите си във вино. Хлопват вратата на лабораторията след себе си, а аз се примъквам по-близо, така че въпреки яростното „з-з-з-ъ-т, з-з-з-ъ-ткк на стоманата върху шмиргела, успявам да долавям думите им.

— Какво имаме да правим в този безбожно ранен час?

— Трябва да монтираме един Постоянен Прекъсвач на Любопитството у някакъв досаден негодник. Нищо работа, вика тя, само че аз че съм много сигурен дали въобще имаме такъв чарк.

— Тогава ще трябва да се обадим на АйБиЕм да ми прехвърлят един; я чакай все пак да проверя в Склада.

Щом ще ходиш там, я донеси и една бутилка от оня еликсир; ще трябва да пийна нещо освежително, че инак няма да мога да монтирам и най-простата дреболия Абе каквото и да е по-добре е, отколкото да си монтьор в сервиз.

Гласовете звучат изкуствено и твърде припряно, за да се приеме разговорът като истински — прилича по-скоро на някакъв диалог от трикфилм. Измитам се прели да са ме спипали, че подслушвам.

Двете високи черни момчета хващат Тейбър в клозета и го повличат към стаята с дюшека Той здравата ритва единия в глезена. Крещи: убийци Изненадан съм колко безпомощен изглежда, когато го държат санитачетата — сякаш е обкован с обръчи от черно желязо.

Метват го върху дюшека с лицето надолу. Единият му сяда на главата, а другият разкъсва панталоните му отзад и дере плата, додето Тейбъровият розов задник лъсва в рамка от зелени дрипи. Дюшекът поглъща ругатните му, а черното момче, което му е седнало на главата, все повтаря: „Кротко, мистър Тейбър, кротко“. По коридора се задава сестрата, като маже една дълга игла с вазелин. Тя затваря вратата така, че за секунда не се вижда нищо, после излиза, избърсвайки иглата в парцалче от Тейбъровите панталони. Буркана с вазелина е оставила в стаята. Преди черното момче да затвори вратата след нея, успявам да зърна как другото онова, дето му седи на главата, го бърше с хартиена кърпичка. Стоят вътре доста дълго време; после вратата се отваря и те излизат, като го влачат по коридора към лабораторията. Дрехите му са съвсем разкъсани и той е увит във влажен чаршаф.

Девет часът, специализанти с кожени кръпки на лактите разпитват Острите в продължение на петдесетина минути, интересуват се какво са правили като малки деца На Старшата не й харесва наперената външност на тия младоци и тя стои нащрек през петдесетте минути, докато те се намират в отделението В тяхно присъствие машинарията започва да се запъва, сестрата гледа навъсено и си отбелязва да провери в досиетата на тия момчета, дали нямат някакви минали простъпки и прочие.

Девет и петдесет, специализантите си отиват и машинарията забръмчава равномерно. Старшата наблюдава дневната през прозореца си; сцената отпреде й отново приема стоманеносинкавата яснота и отчетливия, методичен ритъм на рисуван филм.

От лабораторията изнасят Тейбър върху количка на колелца.

— Наложи се да му бием още една инжекция, понеже, докато стигнем до гръбнака му, взе да идва в съзнание обяснява й единият от техниците. Какво ще кажете, ако сега веднага го откараме в Първи Корпус, за да му пуснем малко електричество — да не става зян допълнителната доза упойка?

— Да, чудесно предложение. А след това му проверете главата на електроенцефалографа, може да се окаже, че е необходимо да поработим върху мозъка му.

Техниците се отдалечават бързешката, като бутат количката с човека; приличат на герои от рисуван филм или на кукли, на механически кукли в сценка с Пънч и Джуди’1, където се смята за много смешно, че Дяволът пребива куклата, а после един ухилен крокодил я поглъща, започвайки от главата…

Десет часът, време за пощата. Понякога получаваш някой отворен плик.

Десет и трийсет, пристига Рекламата заедно с дамите от някакво женско дружество. Още от вратата на дневната той плясва с дебелите си ръце:

— О, здравейте, момчета, горе главите, горе главите… Момичета, гледайте, колко е чисто, светло! Това е мис Рачид Избрах си това отделение, защото е нейно. Тя е като майка, момичета. Не искам да кажа по възраст, нали ме разбирате…

Ризата на Рекламата така го стяга по врата, че си мислиш — ха се засмее, ха ще му се пръсне лицето. А той се смее почти непрекъснато, и аз не го знам за какво, смее се високо и припряно, сякаш иска да се спре, ама не може. Лицето му се издува, става червено и кръгло като балон с нарисувано върху него лице По лицето на Рекламата няма никакви косми, както впрочем и по главата му; тя изглежда така, сякаш преди време си е бил залепил по нея няколко косъма, но те все са се отлепяли и са му вливали в ръкавите, в джоба на ризата, в яката на ризата. Може би затова яката му е толкова тясна, да пречи на косъмчетата да се пъхат там.

Може би затова той се смее толкова много — защото не е в състояние да се предпази от всичките косъмчета.

Рекламата е цар да развежда такива групи от сериозни жени е блейзъри, които кимат, когато той им показва колко много подобрения са направени с годините. Посочва им телевизора, големите кожени столове, новите чешми, после всички отиват да пият кафе в Сестринската стая. Понякога пристига сам, застава насред дневната и плясва е ръце (чува се, че са мокри), плясва два, три пъти, додето ръцете му почнат да лепнат, тогава ги сключва молитвено под една от брадичките си и взема да се върти. Върти ли се, върти в средата на стаята и обгръща с див, безумен поглед телевизора, новите картини по стената, чешмите. И се смее.

Така и не можем да разберем какво толкова смешно вижда; за мен единственото смешно него е той, който се върти като някаква гумена играчка ако го прекатурнеш, дъното му ще натежи, ще го разлюшка, бързо, ще го изправи отново и той пак ще започне да се върти Рекламата никога, ама никога не гледа хората в очите…

Десет и четирийсет, четирийсет и пет, петдесет, пациентите сноват напред-назад — отиват в различните манипулационни, или в някакви странни стаички, чиито стени не са еднакви, а подът не е хоризонтален Звуците от машинарията достигат една равномерна средна скорост.

Отделението бръмчи така, както чух да бръмчи една памучна фабрика веднъж, когато футболният ни отбор игра срещу отбора на някаква калифорнийска гимназия Една година след като се бяхме проявили добре през сезона, запалянковците от града бяха толкова ентусиазирани и така се гордееха с нас, че ни платиха да идем до Калифорния, за да се срещнем е някакъв гимназиален отбор-първенец. Когато пристигнахме там, трябваше най-напред да посетим някои местни промишлени предприятия. Треньорът ни все разправяше, че от атлетиката можеш да станеш много учен, тъй като при пътуванията виждаш доста неща; затова при всяко наше пътуване той ни повеждаше преди мача към разни мандри, ферми и консервни фабрики. В Калифорния беше на ред памучната фабрика. Когато отидохме във фабриката, повечето от футболистите хвърлиха по един поглед и се изнизаха върнаха се в автобуса, за да играят на някакви занимателни игри върху куфарите си, но аз останах, свит в един ъгъл, за да не преча на момичетата негърки, които тичаха между редиците от машини Фабриката някак си ме унесе с цялото това бръмчене, щракане и трополене на хора и на машини, движещи се по един определен шаблон. Ето затова останах, след като си отидоха други те, затова, а и защото всички тия ниша ми напомниха за онези от племето, които накрая взеха, че напуснаха селото и отидоха да работят на каменотрошачката за язовира Това умопомрачително еднообразие, лицата, хипнотизирани от шаблона Исках да си изляза, да се върна в автобуса при отбора, но не можех.

Беше една сутрин в началото на зимата, все още носех онова яке, дето всеки от нас получи, когато спечелихме шампионата на червени и зелени райета, с кожени ръкави, а на гърба имаше емблема във формата на футболна топка, върху която пишеше какво сме спечелили — и повечето от момичетата ме зяпаха заради него. Свалих го, но те пак ме зяпаха. В ония дни бях много-много по-голям.

Едно от момичетата се отдели от машината си и се и леда за надзирателя, после тръгна към мястото, където стоях аз Попита ме дали ще играя тази вечер срещу гимназията и каза, че брат й бил защитник в тоя отбор. Побъбрихме малко за футбола и за разни други работи; по едно време забелязах, че лицето й е някак размазано, сякаш между мене и нея имаше мъгла Това беше от власинките памук, които хвърчаха из въздуха.

Казах й за власинките. Когато й обясних, че я виждам като в мъглива утрин на лов за патици, тя завъртя очи и скри уста в шепата си, за да се насмее.

— Аз пък за к’во ще съм ги притрябвала, като стреляш патици?

Казах й, че би могла да почиства пушката ми, и всички момичета наоколо се разкиснаха в шепите си. Посмях се и аз, като видях колко съм умен Все още приказвахме и се смеехме, когато изведнъж тя ме сграбчи за китките и се притисна към мен Чертите на лицето й попаднаха във фокус, изглеждаше изплашена от нещо.

— Вземи ме със себе си, голямо момче — изшептя тя. — Махни ме от тая фабрика, от гоя град, от тоя живот. Заведи ме някъде, в някоя гора е патици. Някъде другаде. Чу ли, голямо момче, чу ли?

Тъмното й хубаво лице лъщеше прел мен. Стоях с отворена уста и се опитвах да измисля какво да й отговори Останахме така вкопчени може би няколко секунди, после фабриката с нейния шум като че хвърли въдица — нещо взе да я тегли от мене. Някаква невидима за мен връв се бе закачила за червената й пола на цветя и я дърпаше назад Ноктите й издраха ръцете ми и щом тя се откъсна от мен, лицето й отново се размаза, разля се като стопен шоколад зад мъглата от разхвърчан памук. Тя се изсмя и се завъртя, полата й се изду и аз зърнах за миг жълтеникавия й крак. Докато тичаше към машината си, момичето се обърна да ме погледне през рамо и ми намигна. Купчина прежда се бе пръснала от масата върху пода, тя я събра, хукна безшумно по пътеката между машините и стовари преждата в един сандък, после изчезна зад машините.

Всички тия вретена, които се въртяха и превъртаха тия подскачащи совалки, тия бобини, дето пълнеха пространството с прежда, тия белосани стени и стоманено сиви машини, тия забързани момичета с поли на цветя плаващите бели нишки, които оплитаха всичко това и паяжината си и свързваха цялата фабрика в едно всички тия работи останаха в мен и от време на време нещо в отделението ми ги напомня.

И знаете ли какво разбрах? Нашето отделение е фабриката на Системата. Тук се поправят грешките, допуснати в градовете, в училищата и в църквите, ето за това им трябва тая болница. Когато готовият продукт се върне обратно в обществото, целият изкусурен като нов, та дори понякога по-добре и от нов, радост трепва в сърцето на Старшата, нещо, което е дошло съвсем изчанчено, сега представлява функциониращ, регулиран елемент, чест за заведението, удоволствие за окото. Вижте го как си крачи по земята с изкуствено лепнатата усмивка, закътал се е в своето китно градче, където точно сега се копаят улиците за канализацията. И си е напълно щастлив. Най-после се е нагодил към условията.

— Абе Максуел Тейбър уж се върна от болницата същият — само дето около очите му е малко синьо и дето с поотслабнал, пък интересна работа, нов човек е! Пусната му днешна наука.

И всяка нощ прозорецът на сутерена му свети дълго след полунощ; той стои приведен над упоените тела на жена си, на двете си дъщерички, едва четири и шестгодишни, на съседа си, с когото всеки понеделник играят на кегли — пръстите му са придобили ловкост от Елементите за Забавени Реакции, които техниците са монтирали в него, и ги нагажда към условията така, както го нагодиха и него. Та ето как се разпространяват тия неща. Когато накрая, след програмираното число години, той хвърля топа, градът много скърби за него и вестникът отпечатва негова снимка от предната година как помага на бойскаутите при почистването на гробищата, а жена му получава писмо от директора на гимназията, че Максуел Уилсън Тейбър щял да служи за пример на младежта на нашата прекрасна малка общност. Дори двамата балсамьори, обикновено страхотни обирници и циници, са някак разколебани.

— Да-а, готин човечец си беше старият Макс Тейбър Какво ще кажеш, ако вземем от скъпото масло, без да искаме допълнително пари от жена му, а? Или, по дяволите, я да го минем за сметка на предприятието.

Едно такова успешно Изписване на пациент носи радост в сърцето на Старшата, то говори добре за нейната опитност и въобще за цялата тая индустрия. Всички са доволни от подобно Изписване.

Виж, Приемането на нов пациент е нещо съвсем друг о. Дори върху най-кроткия трябва малко да се поработи, за да се вмести в установените норми; освен това никога не се знае кога ще се появи някой свободолюбив тип, който ще вземе да заплете страхотна бъркотия и да застраши реда в цялото заведение. А както вече обясних, на Старшата действително й е много неприятно, когато нещо пречи на реда в заведението й.

Малко преди обяд отново пускат машината за мъгла, само че не с пълна сила; мъглата не е чак толкова гъста, но трябва бая да се напрягам, за да виждам. Някой ден ще престана да се напрягам и ще изпадна в абсолютна забрава, ще се изгубя в мъглата, както някои от другите Хроници. Сега засега обаче този нов пациент ми е интересен — искам да го видя как ще се държи на днешното Групово занимание.

Един без десет, мъглата се е разнесла напълно и черните момчета казват на Острите да подготвят стаята за заниманието. Масите се пренасят от дневната в старата баня — Макмърфи казва, че опразваме терена, сякаш се готвим да танцуваме…

Старшата наблюдава всичко това през прозореца си. Цели три часа не се е помръднала от мястото си зад това стъкло, дори не е обядвала. В дневната не остава пукната маса. В един часа пристига докторът, кимва на сестрата, когато минава покрай прозореца, зад който тя седи и гледа, и се намества на стола си вляво от вратата. След него сядат пациентите, после почват да се точат младите сестри и специализантите. След като всички са заели местата си, Старшата, все още зад стъклото, става и отива към дъното на Сестринската стая до металния пулт с циферблатите и бутоните и включва нещо като автопилот, който да управлява, додето нея я няма. После влиза в дневната, като носи дневника и кошницата, пълна със записки. Въпреки че сестрата е прекарала тук половин ден, престилката й все още е толкова колосана, че буквално не се огъва, и пука под мишниците й като замръзнал плат, когато го сдиплят.

Тя сяда вдясно от вратата.

Щом сяда и сестрата, старият Пийт Банчини се изправя с олюляване, почва да върти глава и изхъхря:

— Ох, колко съм уморен. Господи, колко съм уморен…

Това го прави всеки път, когато в отделението е дошъл нов пациент, който би го слушал.

Старшата рови из книжата в кошницата и въобще не поглежда към Пийт.

— Някой да седне до мистър Банчини — казва тя. — Успокойте го, за да започнем заниманието.

Отива Били Бибит. Пийт се е извърнал към Макмърфи и люлее главата си като сигнална лампа на железопътен прелез. Трийсет години той е работил в железниците; сега вече е изкукуригал толкова, че всичко това му се губи, но то все пак си дреме по някакъв начин в паметта му.

— Уморе-е-ен съм — проточва той и върти глава към Макмърфи.

— Успокой се, Пийт — казва Били и поставя луничавата си ръка върху коляното му.

— …страшно съм уморен…

— Знам, Пийт.

Били потупва мършавото коляно на Пийт, който увесва нос, разбрал, че днес няма кой да обърне внимание на жалбите му.

Сестрата сваля часовника си, поглежда стенния и навива своя, а после го слага в кошницата пред себе си, така че да го вижда. Изважда някаква папка от кошницата.

— И тъй. Да започнем ли вече заниманието?

Оглежда се да види дали няма да я прекъсне някой друг, завърта глава над яката си, а усмивката не слиза от устата й. Момчетата избягват да срещат погледа й; всички са вперили очи в ноктите си. С изключение на Макмърфи. Той се е наместил в едно кресло в ъгъла, разположил се е, като че ще векува там, и следи всеки неин жест. Шапката му все още е нахлупена върху червенокосата му глава — прилича на някой мотоциклетен състезател. С една ръка разтваря тестето върху коленете си, после го захлупва рязко и звукът раздира тишината. Сестрата завърта очи и ги спира за момент върху него. Цяла сутрин тя го е наблюдавала като играе покер; не е забелязала да се разменят пари, но все пак подозира, че той не е от ония хора, които биха се примирили с правилото в отделението да се залагат само кибритени клечки. Тестето изшумолява и отново се разтваря, после пак се захлупва и накрая изчезва в едната от тия две негови огромни длани.

Сестрата отново поглежда часовника си и измъква лист хартия от папката в ръцете си, оглежда го и го връща в папката. Оставя папката и взема дневника. Елис се закашля от стената; тя го изчаква да спре.

— И така, в края на петъчното ни занимание… обсъждахме проблемите на мистър Хардинг… във връзка с неговата млада жена. Той каза, че природата е надарила жена му с изключително големи гърди и че това го кара да се чувства неловко, тъй като мъжете по улицата се заглеждат в нея. — Тя разтваря дневника на няколко места подред; от него стърчат малки хартийки, които отбелязват страниците. — Според сведенията на различни пациенти, вписани в дневника, мистър Хардинг бил казал, че тя „дава пълно основание на тия копелета да я зяпат“. Казал бил също така, че може би пък и той й давал основание да си търси допълнително сексуално удоволствие. Казал бил: „Моята мила и скъпа, но простовата женичка мисли, че ако думите или жестовете ти не намирисват на пот и мускули, значи, си префърцунен слабак.“

Тя чете още малко наум от дневника, после го затваря.

— Той бил заявил също, Че понякога големите гърди на неговата жена му създавали комплекс за малоценност. И така. Кой желае да продължи?

Хардинг затваря очи, никой не казва нищо. Макмърфи оглежда момчетата подред и чака да види дали някой ще отговори на сестрата, после вдига ръка и щраква с пръсти, като ученик в клас; Старшата кимва към него.

— Мистър… ъ-ъ-ъ… Макмъри?

— Какво да продължи?

— Моля? Да продължи…

— Нали попитахте: „Кой желае да продължи…“

— Да продължи… по въпроса, мистър Макмъри, по въпроса за проблемите на мистър Хардинг е неговата жена.

— О, така ли! Аз пък си помислих да продължи е нея… друго нещо си помислих.

— Какво бихте могли…

Но тук спира. За момент се чувства почти объркана. Някои от Острите се изхилват скришом, а Макмърфи се протяга яко, прозява се и смигва на Хардинг. Сестрата, вече успокоена, пъхва дневника в кошницата, изважда друга папка, отваря я и започва да чете.

— Макмъри, Рандъл Патрик. Изпратен от трудовия лагер в Пендълтън за Корекция. За диагноза и евентуално лечение. Трийсет и пет годишен. Неженен. Орден за особени бойни заслуги в Корея. Впоследствие освободен от военната служба заради недисциплинираност. Следват поредица улични скандали и побоища в кръчми, както и арести за пиянство, за нападения с телесни увреждания, безредици и комарджийство, и един арест за… изнасилване.

— За изнасилване ли? — оживява се докторът.

— Да, доказано, на едно петнайсетгодишно момиче…

— Ха! Глупости — Макмърфи се обръща към доктора. — Момичето не даде показания срещу мен.

— На едно петнайсетгодишно дете.

— Ама, докторе, тя ми каза, че е на седемнайсет, и толкова много й се искаше…

— Съгласно протокола, медицинската експертиза е установила сексуална намеса, нееднократна…

— Толкова й се искаше, че едва ли не трябваше да си зашия панталоните.

— Детето отказало да даде показания, въпреки лекарските заключения. Изглежда, е било заплашено. Подсъдимият напуснал града скоро след процеса.

— О, Господи, та аз трябваше да се чупя. Докторе, чакай да ти обясня. — Той се навежда напред, подпрял лакът на едното си коляно, и започва да говори доверително на доктора, който седи доста далече от него. — Тая малка беснотия щеше да ме свърши, додето стане пълнолетна. Щом ме спипаше, направо ме събаряше на земята.

Сестрата затваря папката и я подава на доктора, който седи от другата страна на вратата.

— Това е нашият нов пациент, доктор Спийви. — Казва го така, сякаш човекът е притиснат вътре между жълтеникавите страници и тя го предава по-нататък, за да го огледат. — Смятах да ви информирам за досието му по-после, но след като той очевидно желае да изпъкне по време на нашето Групово занимание, бихме могли да се занимаем с него и сега.

Докторът дръпва синджирчето и измъква очилата от джоба на дрехата си, след което ги намества на носа си. Те кривват малко надясно, но той накланя глава наляво и ги докарва до хоризонтално положение. Запрелиства папката леко усмихнат; и той като нас е развеселен от дръзкото поведение на новодошлия, но както всички внимава все пак да не се разсмее открито. Щом стига до края, докторът затваря папката и отново пъхва очилата в джоба си. Поглежда към Макмърфи, който все още е наведен в неговата посока.

— Мистър Макмъри, вие, както изглежда, сте за първи път в психиатрична болница?

— Макмърфи, докторе.

— Така ли? Мислех… сестрата каза…

Той отваря пак папката, изважда очилата, преглежда повторно досието, след което го затваря и връща очилата в джоба си.

— Да, наистина. Макмърфи. Извинете ме.

— Няма нищо, докторе. От сестрата тръгна, тя сгреши първа. Познавам хора, които са склонни да правят подобни грешки. Имах един чичо, който се казваше Халахан. Тай ходеше е една жена, която все се правеше, че не може да му запомни името правилно и го наричаше Хулиган, ей тъй, да го ядосва. Минаха месеци, докато накрая той й запуши устата. Запуши ги завинаги.

— Тъй ли? Как й ги запуши? — пита докторът. Макмърфи се ухилва и разтърква нос с палеца си.

— А-а, това не казвам. Пазя в пълна тайна метода на чичо си Халахан, някой ден може да ми потрябва, нали разбирате?

Това го издрънква направо към сестрата. Тя му се усмихва в отговор и той премества погледа си към доктора.

— Та к’во ме попита за досието ми, докторе?

— Ах, да. Интересувах се, дали и друг път сте били в психиатрична болница, или в някакво друго заведение, дали са ви правили изследвания…

— Ами, ако се считат пандизите…

— Заведения за душевно болни.

— А, не, ако става въпрос за това, не. Такова посещение правя за първи път. Но съм луд, докторе. Бога ми, луд съм. Ето тук — чакай да ти покажа нещо тука. Мисля, че оня другият доктор от трудовия лагер…

Той се изправя, плъзва картите в джоба на якето си, прекосява стаята и като се навежда над рамото на доктора, захваща да рови в папката върху коленете му.

— Мисля, че той написа нещо ей тука някъде, по-назад…

— Тъй ли? Сигурно не съм обърнал внимание. Момент само.

Докторът отново измъква очилата си, слага ги и вперва очи там, където му сочи Макмърфи.

— Ето точно тука, докторе. Сестрата я пропусна тая част, като ти преразказваше досието ми. Виж какво пише тука: „Мистър Макмърфи е демонстрирал многократни — ето това искам да разбереш добре, докторе, — многократни изблици на невъздържаност, което показва, че неговата евентуална диагноза е психопатия.“ Той ми обясни, че психопатът бил такъв човек, който много се биел и много се та… моля дамите за извинение — който бил, както каза докторът, прекалено пламенен в сексуалните си отношения. Това нещо сериозно ли е, а, докторе?

Задава въпроса си е такъв детински израз на тревога и загриженост върху широкото си грубо лице, че докторът не успява да се сдържи и накланя глава, за да се изхили скришом в яката си, а очилата падат от него право в джоба му. Смеят се и всичките Остри, та даже и някои от Хрониците.

— Питам за тая прекалена пламенност, де. Ти усещал ли си такова нещо, а, докторе?

Докторът изтрива очите си.

— Не, мистър Макмърфи, ще трябва да си призная, че не съм. Интересно ми е обаче и друго. Лекарят в трудовия лагер е прибавил и следното изречение: „Не е изключено този човек да симулира психоза, за да избяга от тежката работа в трудовия лагер.“ — Той вдига поглед към Макмърфи и пита: — Какво ще кажете за това, мистър Макмърфи?

— Докторе — той се изправя с целия си ръст, сбърчва чело и протяга напред ръце, сякаш се обръща най-чистосърдечно към целия свят, — приличам ли ти на нормален човек?

Докторът с такова усилие се сдържа да не се разкиска отново, че не може да му отговори. Макмърфи се извърта от доктора към Старшата и я пита: — Приличам ли?

Вместо да му отговори, тя става, взема кафеникавата папка от ръцете на доктора и я поставя обратно в кошницата под часовника. После си сяда.

— Доктор Спийви, може би ще уведомите мистър Макмъри какъв е протоколът на тези наши Групови занимания.

— Мадам — намесва се Макмърфи, — разказах ли ви за чичо си Халахан и за жената, която все му изкълчваше името?

Тя го гледа дълго, без да се усмихва. В състояние е да обърне усмивката си в каквото и да е друго изражение, макар че и то не е нещо по-различно — просто пресметнат механичен израз, нужен й за нейните цели Накрая казва:

— Извинете, Макмърфи. — И се обръща към доктора. — Докторе, ще бъдете ли така добър да обясните.

Докторът скръства ръце и се обляга назад.

— Да. Мисля, че наистина ще е добре да му разясня цялостната теория за нашия Терапевтичен колектив. Макар че обикновено оставям това за по-късно. Идеята ви е много добра, мис Рачид, направо чудесна.

— Да, разбира се, също и теорията, но моята мисъл беше да изясните, че пациентите остават седнали по време на заниманията ни.

— О, да. А после ще му разясня теорията. Мистър Макмърфи, едно от основните ни правила е, че пациентите трябва да са седнали по време на нашите занимания. Нали разбирате, това е единственият начин да поддържаме реда.

— Ясно бе, докторе. Станах само за да ти покажа онова нещо в досието си.

Той се връща при стола си отново се протяга здравата, прозява се, сяда и се намества с шаване, като куче, което ляга да си почине. Най-после се нагласява, поглежда доктора и зачаква.

— Що се отнася до теорията…

Щастлив, докторът си поема дълбоко дъх.

— Мамицата й на тая жена — обажда се Ръкли. Макмърфи прикрива уста с опакото на ръката си и прошепва дрезгаво към Ръкли, който е в другия край на стаята:

— Коя жена?

Мартини вирва глава, широко разтворените му очи се взират нанякъде.

— Да — намесва се и той, — коя жена? О, тая ли? Да, да, виждам я. Да.

— Очичките да му имам на тоя! — казва Макмърфи за Мартини, след което до края на заниманието повече не се обажда. Само седи и наблюдава, не пропуска ни дума, ни жест. Докторът разяснява теорията си, додето Старшата най-после решава, че е отнел достатъчно много време. Помолва го да млъкне, за да се върнат отново на Хардинг, и до края на заниманието се обсъжда този въпрос.

На няколко пъти Макмърфи се размърдва в стола си, сякаш иска да каже нещо, но се размисля и отново се обляга назад. Изглежда озадачен. Странни неща стават тук, казва си той. Само че нещо не са му съвсем ясни. Както не му е ясно и това, дето никой не се смее. Когато попита Ръкли „Коя жена?“, беше сигурен, че ще избухне смях, но не се получи нищо подобно. Стените така са притиснали и сгъстили въздуха, че не е останало място за смях. Странно е, дето тези хора не дръзват да се отпуснат и да се засмеят, странно е, дето превиват врат пред тая стара лелка с усмихнатото, брашненобяло лице, с твърде силно начервените устни и твърде големите цици. И той решава, че ще е най-добре първо да поизчака, за да разбере каква е тая работа, пък тогава вече да си изиграе картите. Ето едно добро правило за хитрия комарджия: най-напред хубаво помисли, после играй.

Теорията за Терапевтичния колектив съм я чувал толкова много пъти, че мога да я повторя отпред назад и отзад напред — как човек трябва да се научи да живее в една определена група, преди да е в състояние да съществува в нормалното общество; как групата може да му помогне, като му покаже къде не е наред; как обществото именно решава кой е с ума си и кой не е, а ти трябва само да се подчиняваш. Ей такива работи. Щом в отделението пристигне нов пациент, докторът се впуска надълго и нашироко в теорията; почти само в този случай той взема нещата в свои ръце и води заниманието. Обяснява как целта на Терапевтичния колектив била изграждането на едно демократично отделение, което да се управлява изцяло от пациентите, от тяхното „за“ или „против“, и което да има за задача да създаде достойни граждани за Външния свят. Казва, че трябва да споделяш е групата всичко онова, което те гнети и огорчава, което искаш да бъде променено, че трябва да го обсъдиш с другите, вместо да го оставиш да те яде отвътре. Освен това трябва да се чувстваш толкова освободен, че да можеш най-спокойно да разискваш емоционалните си Проблеми е пациентите и медицинския персонал. Приказвай, настоява докторът, обсъждай, изповядвай се. И ако в разговор чуеш някой приятел да каже нещо, запиши го в дневника, за да го прочетат сестрите и лекарите. Това не е „доносничене“, както го наричат по филмите, това значи, че помагаш на другаря си. Изкарай наяве тия стари кирливи ризи, за да ги изперем всички дружно. И участвай в Груповите дискусии. Помогни на себе си и на приятеля си да проникнете в тайните на подсъзнателното. Между близки не бива да има тайни.

Нашето желание е, обикновено казва той накрая, отделението да заприлича колкото може повече на вашето свободно, демократично обкръжение — един малък Вътрешен свят, който да е прототип, само че в по-малък мащаб, на големия Външен свят, където някой ден отново ще заемете местата си.

Докторът може би има да каже още нещо, но обикновено тук Старшата го кара да млъкне. В последвалата тишина старият Пийт се надига, закандилква си тиквата и обяснява на всички колко е уморен; сестрата ни нарежда да го накараме и него да млъкне, за да си продължим заниманието. Това, общо взето, не е трудно и заниманието продължава.

Веднъж, само веднъж беше преди четири-пет години — нещата се развиха по-различно. Докторът си беше изпял урока и сестрата започна с думите:

— И така, кой ще бъде пръв? Кой ще разкрие старите си тайни?

Острите изпаднаха в транс, само като я гледаха как в продължение на двайсет минути, след като зададе въпроса си, тя мълча, притихнала като електрическа алармена система пред включване, чакайки някой да започне да разказва за себе си. Очите й опипваха лицата им едно след друго с ритмичността на въртящ се фар.

Цели двайсет минути дневната остана скована от мълчанието, пациентите седяха по местата си като зашеметени. Когато изминаха тези двайсет минути, тя погледна часовника си и каза:

— Значи ли това да разбирам, че винаги за всичко сте си признавали? — Посегна към кошницата за дневника: — Нима трябва да се връщаме към минали истории?

Това задвижи нещо, някакво акустично устройство в стената, измислено така, че да реагира при звука точно на тези нейни думи. Острите се вцепениха. Всички отвориха уста като един. Опипващите очи се спряха на първия човек до стената.

Устата му се размърда:

— Веднъж обрах касата на една ремонтна база.

Погледът й се премести върху съседа му.

— Аз се опитах да спя със сестричката си.

Очите й отхвръкнаха към следващия; всеки от пациентите подскачаше като мишена в стрелбище.

— А аз… един път… исках да спя с брат си.

— Когато бях на шест години, убих котката си. Да ми прости Господ, с камъни я убих и казах, че е съседчето ми.

— Излъгах, че съм се опитвал. Аз спах със сестра си!

— И аз! И аз!

— Също и аз!

Тя дори не си беше мечтала за такова нещо. Всички крещяха един през друг, задълбаваха, не можеха да се спрат, казваха неща, заради които после щеше да ги е срам да се гледат в очите. След всяко признание Сестрата кимаше и повтаряше: „Да, да, да.“

По едно време стана старият Пийт:

— Уморен съм — извика той, а гласът му прозвуча с някакъв силен, сърдит, метален тон, който до този момент не бяхме чували.

Всички млъкнаха някак засрамени. Сякаш изведнъж той бе казал нещо истинско, вярно, важно, нещо, което направи за срамотите тези техни детински крясъци. Старшата побесня. Тя се завъртя и впери яростно очи в него, а усмивката се отцеди по брадичката й; тъкмо всичко беше потръгнало толкова добре.

— Някой да се погрижи за бедния мистър Банчини — каза тя.

Станаха двама-трима. Опитаха се да го успокоят, потупваха го по рамото. Но Пийт не щеше да млъкне: „Уморен съм! Уморен!“ — не спираше да повтаря той.

Накрая сестрата изпрати едно от черните момчета, за да го измъкне от дневната насила. Беше забравила, че момчетата нямат власт над хора като Пийт.

Пийт е бил Хроник цял живот. Макар че в болницата дойде чак на петдесет години и кусур, винаги си е бил Хроник. От двете страни на главата му имаше по една голяма вдлъбнатина — там, където докторът, който стоял до майка му, когато раждала, прищипал черепа му, опитвайки се да го измъкне. Пийт най-напред надникнал и като видял всичките тракатунци и инструменти в операционната, които само го дебнели да излезе, по някакъв начин разбрал какво го чака на тоя свят и се вкопчил в де що намерил там вътре, само и само да не се роди. Докторът се присегнал, докопал го за главата с някакви изтъпени щипци за лед, изтеглил го и решил, че всичко е наред. Но главата на Пийт все още била твърде крехка и мека като глина, и когато се втвърдила, тия две вдлъбнатини си останали. Това го направило толкова слабоумен, че, за да свърши нещо, с което би се справило всяко шестгодишно дете, трябвало да напряга всичките си сили и цялата си воля.

Но тая работа си има и добрата страна — слабоумието му го запазило от ноктите на Системата. Те не успели да го подчинят на волята си. Затова го оставили да работи нещо съвсем просто в железниците; трябвало само да седи в уединена дъсчена къщурка при една самотна железопътна стрелка и да маха на влаковете с червен фенер, ако стрелката сочела в едната посока, със зелен, ако сочела в другата, и с жълт, ако някъде напред по линията имало влак. И така, работел си той сам на тази стрелка със завидни сила и издръжливост, които те не можели да му отнемат. Никога не успели да му монтират апарати, за да го контролират.

Ето защо пред него черното момче нямаше думата. Само че не се сети за това веднага, както не се сети и сестрата, когато му поръча да изведе Пийт от дневната. Момчето се насочи право към Пийт и го дръпна за ръката към вратата, така както човек би дръпнал юздите на впрегнат в рало кон, за да го обърне.

— Стига, Пийт. Я ела в спалното. Тука пречиш на всички.

Пийт отърси ръката си от неговата.

— Уморен съм — предупреди той.

— Айде, айде, дърто, без сцени. Ела да си легнеш като добро момче.

— Уморен…

— Казах, към спалното, дърто!

Черното момче отново го дръпна за ръката и Пийт спря да си люшка главата. Изправи се, съвсем стабилен, очите му засвяткаха с напълно избистрен поглед. Пийтовите очи обикновено са полузатворени и мътни, сякаш в тях има мляко, но този път блестяха като син неон. Ръката, която черното момче държеше, почна да се издува. Персоналът и повечето от останалите пациенти си приказваха и не обръщаха внимание на този стар човек и на неговата стара песен, дето бил уморен, тъй като предполагаха, че както обикновено са го успокоили и заниманието може да продължи. Те не виждаха, че Пийт свива в юмрук и разпуска китката на тази своя ръка, при което тя се издува и става все по-голяма и по-голяма. Единствен аз видях това. Видях как китката се издува и свива, как прелива пред очите ми и става по-силна, по-яка — същинска голяма ръждива желязна топка в края на верига. Не можех да откъсна поглед от нея и чаках, докато изведнъж санитарчето отново дръпна ръката му към спалното.

— Дърто, казах, че трябва…

То видя ръката. Рече да се отдръпне от нея, като изломоти: „Хей, Пийт, ама нали си готин, а?“, само че вече беше малко късно. Пийт разлюля тая своя голяма желязна топка. Черното момче се разпльоска върху стената, после се плъзна по нея към пода, сякаш стената беше намазана с нещо. Вътре в стената затракаха тръби и мазилката се напука от удара, точно по очертанията на тялото му.

Другите двама — ниският и вторият висок — стояха сащисани. Сестрата щракна с пръсти и те се втурнаха да действат. Най-напред се плъзнаха по пода. Ниският редом с другия приличаше на негово отражение в умаляващо огледало. Почти бяха стигнали до Пийт, когато изведнъж се сетиха за нещо, което другото момче също би трябвало да знае — че Пийт не е свързан към контролната инсталация като нас останалите, че на него въобще не му пука, дето някой си му е заповядал нещо, или го е дръпнал за ръката. За да го уловят, трябваше да го дебнат, сякаш е мечка-стръвница или див бик, а при положение, че единият от тях лежи в несвяст на пода, другите двама хич и не държаха да си покажат надмощието.

Тая мисъл връхлетя двамата изведнъж и те — големият и неговото малко отражение — замръзнаха в абсолютно една и съща поза, левият крак напред, дясната ръка протегната някъде по средата между Пийт и Старшата. С тая желязна топка, дето се люшкаше отпреде им, и с тоя снежнобял гняв отзаде им те целите се разтресоха и взеха да димят; чух да им скърцат някакви чаркове. Паникьосани и объркани, те се задъхаха като автомобили, включени с пълна газ, без обаче да са им освободени спирачките.

Пийт си стоеше насред стаята и люшкаше топката насам-натам, целият приведен под тежестта й. Сега вече всички го наблюдаваха. Той погледна високото черно момче, после ниското и като разбра, че няма да дойдат по-близо до него, се обърна към пациентите.

— Видяхте ли, всичко това са глупости — каза им той, — глупости.

Старшата се беше изхлузила от стола си и се пресягаше към камъшитената си чанта до вратата.

— Да, мистър Банчини, да — напевно каза тя, — а сега ще ви моля да се успокоите…

— Само глупости, нищо друго. — Гласът му, изгубил металическата си сила, звучеше настоятелно-напрегнато, сякаш той нямаше много време, за да се доизкаже. — Нали разбирате, аз не мога нищо да направя, нищо — нали разбирате. Аз съм мъртвороден. Не вие. Вие не сте мъртвородени. Ох, толкова е тежко…

И Пийт захвана да плаче. Взе да ломоти нещо неясно: отваряше и затваряше уста, за да говори, но не можеше да подреди думите си в изречения. Разтърси глава, за да я проясни и запремига към Острите:

— О-о-ох, казвам… ви… казвам ви.

Започна да се превива напред, желязната топка взе да се смалява, да се смалява, додето се превърна отново в ръка. Той я протегна пред себе си, сякаш предлагаше нещо на пациентите.

Какво да направя. Аз съм мъртвороден. Толкова обиди понесох, че умрях. Мъртъв съм се родил. Какво да направя. Уморен съм. Отказвам се вече. Вие опитайте. Толкова обиди понесох от това, че се родих мъртъв. На вас ви е лесно. Аз се родих мъртъв и ми беше трудно да живея. Уморен съм. Уморен съм да приказвам и да стоя прав. Вече петдесет и пет години, как съм умрял.

Старшата прекоси стаята и го бодна направо през дрехите. Отскочи назад, без да изважда иглата след инжекцията, и спринцовката остана да виси от панталоните му като някаква опашчица от стъкло и метал. Старият Пийт все повече и повече се превиваше, не от инжекцията, а от усилията; последните няколко минути го бяха изтощили окончателно и напълно, веднъж завинаги — само да го погледнеш, и ще кажеш, че е свършен човек.

Затова всъщност инжекцията не беше особено необходима; главата му вече бе почнала да се люшка, а очите му се бяха замъглили. Додето сестрата се върне, за да измъкне иглата, той се беше навел толкова напред, че плачеше направо върху пода, без да мокри лицето си; кандилкаше главата си, при което сълзите му, „пльок, пльок“, нашарваха една доста голяма част от пода на дневната, сякаш бяха семена, които Пийт сееше. „Ъ-ъ-ъ-ъ“, мучеше той. Не трепна, когато тя измъкна иглата.

В продължение може би на една минута той се бе съживил, за да се опита да ни каже нещо, нещо, което никой от нас не желаеше нито да чуе, нито да разбере, и усилието бе изсмукало силите му. Инжекцията в хълбока му отиде на вятъра, все едно, че сестрата я беше била на някой мъртвец — нямаше сърце, което да изтегли течността, нито вена, която да я отведе до главата, нито мозък в тая глава, който инжекцията да умъртви с отровата си. Все едно, че я беше била на някой отдавна изсъхнал труп.

— Уморен… съм…

— Момчета, струва ми се, че мистър Банчини ще бъде така добър да отиде да си легне, стига вие двамата да имате достатъчно смелост…

— … страшно съм уморен.

— Доктор Спийви, ще ви помоля да се погрижите за санитаря Уилямс. Вижте. Часовникът му се е счупил и е порязал ръката му.

Пийт повече не повтори тая история и никога няма да я повтори. Когато сега вземе да роптае по време на някое наше занимание и се опитат да го усмирят, той се усмирява. От време на време току ще стане, ще залюшка глава и ще ни обясни колко е уморен, само че това не е жалба, нито извинение, нито пък предупреждение — край на тези неща. Сега той прилича на някакъв стар часовник, който вече не показва времето, но и не спира — с изкривени стрелки, с изтрит циферблат и ръждясала камбанка; стар, безполезен часовник, който просто продължава да си трака и да бие, без да обозначава нищо.

Колективът все още дъвче бедния Хардинг, когато наближава два часът.

В два часа докторът започва да се върти в стола си. Заниманията не са му никак приятни, освен ако не приказва за теорията си, по-скоро би предпочел да си седи в кабинета и да чертае диаграми Той се върти, върти и накрая се изкашлюва. Тогава сестрата си поглежда часовника и ни казва да донесем масите от банята, а утре в един часа ще продължим. Острите прещракват от своя транс и за момент се вторачват в Хардинг. Лицата им изгарят от срам, едва сега загряват, че пак са ги хванали за канарчета. Някои отиват до банята, за да донесат масите, други се замотават около лавиците със списанията и се правят, че уж много ги интересуват старите броеве на „Макколс“, но всъщност всички те просто гледат как да отбягнат Хардинг. Отново ги бяха подвели да тормозят с въпросите си свой приятел, сякаш той е престъпникът, а те ищците, съдията и съдебните заседатели. В продължение на четирийсет и пет минути на тях почти им бе правило удоволствие да късат този човек на парчета, обстрелвали го бяха с въпроси като: Какво му има според него, та да не може да достави удоволствие на госпожата си, защо твърди, че тя никога не е имала нищо с друг мъж, как очаква да оздравее, щом не отговаря честно? — въпроси и намеци безкрай, и ето че сега се чувстват неловко, и ако стоят по-близо до него ще им бъде съвсем терсене.

Макмърфи следи всичко това с очи. Не става от сто»а си. Отново изглежда озадачен Седи, наблюдава Острите и търка картите в обраслата си с червени косми брадичка, накрая се изправя прозява се, протяга се, почесва копчето на корема си с крайчеца на една карта после пъхва цялото тесте в джоба си и тръгва към Хардинг, който се поти самотен на мястото си.

Макмърфи поглежда за миг Хардинг, след което с голямата си ръка хваща за облегалото най-близкия стол, завърта го така, че задната му част се изпречва пред Хардинг, и го възсяда, сякаш е конче. Хардинг не забелязва нищо. Макмърфи потупва джобовете си, намира си цигарите, изважда една и я запалва; държи я пред себе си и я гледа смръщено, наплюнчва си палеца и показалеца и изправя нажеженото й връхче.

И двамата се правят, че не се забелязват. Всъщност аз не съм сигурен, дали Хардинг въобще е видял Макмърфи. Слабите му рамене са толкова свити напред, че почти се допират до тялото му като някакви зелени криле, той седи много изправен в края на стола си, с ръце, пъхнати между коленете. Взира се право пред себе си, тананика си нещо, опитва се да изглежда спокоен — само че не се получава, тъй като дъвче бузите си отвътре и лицето му сякаш се хили като мъртвешки череп.

Макмърфи пак тиква цигарата между зъбите си, прихлупва ръце върху облегалката на дървения стол и подпира отгоре им брадичката си, като примигва с едно око заради дима. Поглежда Хардинг с другото си око, после почва да приказва, без да маха от устните си цигарата, която подскача нагоре-надолу.

— Абе братле, така ли си ги правите тия ваши заниманийца?

— Така ли ги правиме? — Хардинг престава да си тананика. Вече не си дъвче бузите, но все още се взира напред, покрай рамото на Макмърфи.

— Такава ли е обикновената процедура на тия ваши веселби за Групова терапия, а? Все едно птичи погром.

Хардинг извръща рязко глава и вперва очи в Макмърфи, сякаш едва сега е разбрал, че някой седи пред него. Отново захапва бузите си отвътре, лицето му хлътва по средата, създавайки впечатлението, че се хили. Изопва рамене, тръсва се назад върху облегалката на стола си и се опитва да изглежда спокоен.

— Птичи погром? Боя се, приятелю, че твоите чудновати изрази са ми непонятни. Въобще не разбирам за какво говориш.

— Тогава ще ти го обясня, — Макмърфи повишава глас. Макар и да не гледа към останалите Остри, които слушат някъде зад гърба му, той говори именно на тях. — Ятото зърва петънце кръв върху някоя от птиците и всички се втурват да я кълват, нали разбираш; кълват, кълват, додето разнищят птицата на кървави късове, кости и пера. В цялата тая суматоха обаче обикновено пострадват още една-две птици и тогава идва техният ред. Междувременно нараняват други и тях също ги изкълвават до смърт, после други и други. Е-ех, братле, така само за няколко часа може да се затрие цялото ято, виждал съм ги аз тия работи. Доста страховита гледка. Единственият начин да се предотврати всичко това — при птиците де — е, като им се завържат очите. Та да не могат да виждат.

Хардинг сплита дългите си пръсти около едното си коляно, привлича го към себе си и се обляга назад.

— Птичи погром. Наистина много мила метафора, приятелю.

— И ако искаш да знаеш мръсната истина, точно на това ми заприлича тоя ваш колектив — на ято гладни птици.

— Значи, аз съм птицата с петното кръв, така ли, приятелю?

— Точно така.

Двамата все тъй си се хилят, но сега приказват толкова тихо и напрегнато, че трябва да мета по-близо до тях, за да ги чувам. Другите Остри също полека-лека се примъкват.

— А искаш ли да ти кажа още нещо, братле? Искаш ли да ти кажа кой те клъвна пръв?

Хардинг го чака да продължи.

— Тая дъртата сестра, ето кой.

Вой на ужас прорязва тишината. Чувам как машината в стената запъва и после пак затраква. На Хардинг му е много трудно да успокои ръцете си, но вън всеки случай се опитва.

— Значи, всичко е толкова просто, толкова глупашко просто — казва той. — Едва от шест часа си в отделението и вече успя да опростиш теориите на Фройд, Юнг и Максуел Джоунс и да ги сумираш в една-единствена метафора: птичи погром.

— Виж какво, братле, не ти говоря за никакъв Фред Йънг и Максуел Джоунс; говоря ти за въшливото ви занимание и за това, дето ти го направиха сестрата и тия, другите копелета. Без да им пука!

Ама на кого, на мене ли ми направиха нещо?

— Точно така, на тебе. И то използваха всяка възможност. Не можеха да се спрат. Какво пък толкова си извършил, че да имаш цяла сюрия врагове тука?

— Ама как, това е невероятно. Ти абсолютно пренебрегваш, абсолютно подценяваш факта, че онова, което всички тук сториха днес, беше за мое добро! Че въпросите и дискусиите, които повдигаха мис Рачид и останалите членове на персонала, имаха лечебна цел! Изглежда, не си чул нито дума от теорията на доктор Спийви за Терапевтичния колектив, или пък, ако си чул, не си достатъчно образован, за да я разбереш. Ти ме разочароваш, приятелю. От срещата ни тази сутрин бях останал с впечатлението, че си по-интелигентен — може би малко дръвник, очевидно провинциален самохвалко, деликатен колкото някой гъсок, но все пак в основата си интелигентен. Явно, въпреки че съм наблюдателен и проницателен, понякога все пак правя грешки.

Върви на майната си.

О, да; забравих да добавя, че тази сутрин ми направи впечатление и твоята примитивна грубост. Психопат с определени садистични наклонности, вероятно мотивирани от безкрайна самовлюбеност. Да. Всички тези вродени способности наистина те окачествяват като компетентен терапевт и благодарение на тях можеш да критикуваш начина, по който мис Рачид провежда заниманията, въпреки че тя е висококвалифицирана психиатрична сестра с двайсетгодишен стаж. Да, приятелю, ти с твоя талант можеш да вършиш чудеса в сферата на подсъзнателното, да облекчаваш болните инстинктивни импулси и да лекуваш нараненото суперего. Вероятно ще можеш да изцериш цялото отделение, включително и Безмозъчните само за шест месеца, дами и господа, в противен случай ще ви бъдат върнати парите.

Вместо да почне да спори, Макмърфи просто не сваля очи от Хардинг и накрая пита с равен глас:

— Сериозно ли мислиш, че тая дивотия на днешното занимание има някакво лечебно действие, че е за добро?

Инак за какво бихме я търпели, приятелю? Персоналът желае нашето изцеление също толкова, колкото и ние самите. Та те не са чудовища. Мис Рачид може и да е строга дама на средна възраст, но тя не е някакво гигантско чудовище от птичето племе, което има садистичния навик да ни кълве очите. Такова нещо за нея не можеш да кажеш, нали?

— Разбира се, че не, братле. Тя не ви кълве очите. Не това ви кълве тя.

Хардинг трепва, ръцете му изпълзяват от клопката си между коленете му като някакви бели паяци, които са били притиснати между два покрити с мъх клона и сега тръгват по клоните към ствола на дървото.

Не ни кълве очите ли? — пита той. — А тогава, много те моля, приятелю, какво ни кълве мис Рачид?

Макмърфи се захилва.

Ама как, не знаеш ли, братле?

— Не, разбира се, че не знам! Тоест, ако настоя…

— Ташаците ви кълве, братле, готините ви ташаци.

Паяците стигат до мястото, където клоните се съединяват със ствола, и се установяват там, гърчейки се Хардинг се опитва да се усмихне, но лицето и устните му са толкова бели, че усмивката не се вижда. Той гледа втренчено Макмърфи. Макмърфи изважда цигарата от устата си и повтаря.

— Направо ташаците ви кълве. О, не, братле, тая сестра не е някаква птица-чудовище, тя е ташакоубиец. Колко съм ги виждал аз такива, дърти и млади, мъже и жени. Из цялата страна съм ги виждал — хора, които се опитват да те направят слаб, за да те накарат да спазваш нормите, да следваш техните правила, да живееш така, както те искат. И най-добрият начин да постигнат своето, да ти превият врата, да те отслабят, е като те настъпят там, където най-много те боли. Сигурно ти се е случвало, като се сбиеш с някого, той да те джасне с коляно в оная работа, а, братле? Умираш прав, нали? По-гадно от това няма. Повръща ти се, капчица сила не ти е останала. Ако противникът ти иска да те надвие, като те направи теб по-слаб, вместо да се опита сам да стане по-силен, внимавай за коляното му, той ще гледа да те уцели в слабините. Точно това прави и тая дърта хищница, цели се в слабините ви.

Лицето на Хардинг е все още бяло, но той е успял да овладее ръцете си; размахва ги небрежно отпреде си, сякаш се опитва да махне това, дето го каза Макмърфи:

— Нашата мила мис Рачид? Нашият скъп, усмихнат, нежен ангел на милосърдието, майка Рачид да е ташакоубиец? О, приятелю, но това е абсолютно неправдоподобно!

— За каква нежна майчица ми приказваш ти бе! Тя може и да ви бъде майка, ама е огромна като слон и яка като стоманен нож. Тая сутрин, като пристигнах, тя и на мене взе да ми приказва като мила стара майчица, само че след три минути вече я разбрах колко струва. А и сто на сто всеки от вас я е разбрал, кой след половин, кой след една година. У-у-у-ф, какви ли не кучки съм виждал, ама тая води хорото.

— Кучка ли? Но нали само преди секунда беше ташакоубиец, после хищница — или, дали пък не беше някаква птица? Метафорите ти нещо си противоречат, приятелю.

— По дяволите, тя е и кучка, и хищница, и ташакоубиец, и въобще хич и не ме занасяй, знаеш за какво говоря.

Сега лицето и ръцете на Хардинг се движат по-бързо от когато и да било, като в някакъв ускорен филм на жестове, усмивки и гримаси. Колкото повече се опитва да ги спре, толкова по-силно се тресат. Когато оставя ръцете и лицето си да се мърдат както си искат и не се мъчи да ги задържи, те плуват и жестикулират така, че да ти е приятно да ги гледаш, но щом се уплаши и се опита да ги обуздае, самият той заприличва на обезумяла, разтърсваща се в конвулсии марионетка, която танцува някакъв дивашки танц. Всичко се задвижва все по-бързо и по-бързо, забързва и гласът му, за да си пасне с другото.

— Слушай, приятелю Макмърфи, колега по психопатна съдба, нашата мис Рачид е истински ангел на милосърдието и ние всички знаем защо. Тя е безкористна като вятъра; всяка седмица в продължение на пет дълги дни се блъска за благото на всички ни, без да чака никаква благодарност. За това е нужно сърце, приятелю, сърце. Всъщност, както ме осведомяват някои източници — нямам правото да разкривам източниците си, но мога само да кажа, че и Мартини е във връзка със същите хора, — тя служи на човечеството дори и през уикендите, като пръска щедро своя доброволен труд из града. Раздава с благотворителна цел какви ли не неща — консервирани храни, сирене, сапун, раздава ги на някои бедни млади семейства, които са във финансово затруднение. — Ръцете му политат във въздуха, за да опишат картината, за която разказва. — Ето, представи си я само, нашата сестра. Нейното леко почукване на вратата. Кошницата с панделките. Младото семейство няма думи от благодарност. Съпругът стои с отворена уста, съпругата ридае без стеснение. Тя оглежда жилището им. Обещава да им изпрати пари за… прах за пране, ами да. Оставя кошницата в средата на стаята. И когато нашият ангел си тръгва като изпраща въздушни целувки и се усмихва ефирно, тя е така опиянена от сладкото мляко на човешката доброта, което нейното деяние е предизвикало в едрата й гръд, че надминава себе си но щедрост. Чуваш ли, надминал себе си! Спирайки се на вратата, тя придърпва боязливата млада булка настрана и й предлага двайсет долара от собствените си пари. „Върви, бедно, нещастно, недохранено дете, върви и си купи някоя свястна рокля. Виждам, че съпругът ти не може да си го позволи, но ето, вземи това и върви!“ И семейството и остава завинаги задължено на великодушието.

Той приказва все по-бързо и по-бързо, жилите на врата му са изскочили. Когато спира да говори, в отделението настъпва пълна тишина. Чувам единствено някакъв слаб, вибриращ, ритмичен звук, сигурно е магнетофон, който отнякъде записва всичко това.

Хардинг се оглежда, вижда, че всички го наблюдават, и прави усилие да се засмее. От устата му излиза такъв звук, както когато изтегляш гвоздей от борова дъска: „иии-иии-иии“. Не може да се спре. Извива ръце, сякаш са змии, и стисва очи заради отвратителния писукащ звук! Но не може да се спре. Звуците стават все но пискливи и по-пискливи, докато накрая като си поема дъх, заравя лице в очакващите го ръце.

— Тая кучка, тая кучка, тая кучка — прошепва той през зъби.

Макмърфи запалва нова цигара и му я предлага; Хардинг я поема без нито дума. Макмърфи все още наблюдава лицето на Хардинг пред себе си с някаква озадачена почуда, гледа го така, сякаш за първи път вижда човешко лице. Не сваля очи от него, додето Хардинг постепенно престава да се гърчи и тресе и вдига поглед.

— Ти си прав — казва Хардинг — Прав си ;а всичко.

Поглежда другите пациенти, които го наблюдават. Никой досега не се е осмелявал да стане и да го заяви, но няма човек сред нас, който да не мисли така, който да не изпитва същото към нея и към цялата тази работа — изпитва го някъде дълбоко в подплашената си нещастия душица.

Макмърфи пити смръщено:

— А оня малък пръдльо, докторът? Вярно, той загрява бавно, ама не чак толкова, та да не вижда как е завзела тя положението и въобще какво върши.

Хардинг всмуква продължително от цигарата и и изпуска дима ведно с думите си:

— Макмърфи, доктор Спийви е също като нас останалите, абсолютно съзнава своята непълноценност. Той е едно наплашено, отчаяно, злополучно малко зайче, напълно неспособно да ръководи отделението без помощта на нашата мис Рачид, и го знае много добре. А което е още по-лошо, тя знае, че гой го знае, и му го напомня, когато може. Щом го улови, че е посгрешил нещо с книжата или пък, да речем, с диаграмите, можеш да си представиш колко сол му трие на главата.

— Точно така — намесва се Чезуик, като пристъпва към Макмърфи — Трие ни сол на главите заради грешките ни. А гой защо не я уволни?

— В тази болница докторът няма правото да назначава и уволнява. — обяснява Хардинг — Това право има инспекторът, а инспекторът е жена, сърдечна стара приятелка на мис Рачид, през трийсетте години двете са били заедно военни медицински сестри. Ние, приятелю, сме жертви на един местен матриархат и докторът е също толкова безпомощен срещу него, колкото и ние. Той знае че Рачид трябва само да вдигне телефона, който виждаш до лакътя й, да се обади на инспекторката и да спомене, да речем, че докторът, изглежда, прави прекалено много заявки за демерол.

— Хардинг, стоп, тия лафове още не са ми ясни.

— Демеролът, приятелю, е синтетичен опиат, два пъти по-силен от хероина. Лекарите много често се пристрастяват към него.

— Как? Нима точи малък пръдльо е наркоман?

— Не мога да ти кажа.

— Добре де, тогава откъде-накъде ще го обвинява?

— Ама ти не внимаваш, приятелю, тя не го обвинява Тя просто намеква намеква за каквото може, нали разбираш? Не забеляза ли и днес? Ще повика някого до вратата на Сестринската стая, ще застане пред него и ще го попита каква е тая хартиена кърпичка, дето са намерили под леглото му. Нищо повече, само ще го попита. А той, каквото и да й отговори, все ще се чувства така, сякаш лъже Ако каже, че си е чистил писалката с нея, тя ще рече „Ах, да, писалката“, или пък, ако каже, че има хрема, тя ще рече, „Ах, да, хрема“, ще поклати милата си посивяла главица, ще пусне милата си усмивчица, ще се обърне и ще си влезе в Сестринската стая, а той ще остане на мястото си и ще се пита за какво ли пък наистина я е използвал тая хартиена кърпичка.

Хардинг се разтреперва отново и присвива раменете си напред.

— Не Тя няма защо да обвинява. Тя е гений на намеците Чу ли я днес веднъж поне да ме обвини в нещо? И въпреки това към мен като че ли бяха отправени безброй обвинения: в ревност и параноя, в това, че не съм достатъчно мъж, за да задоволя жена си, че имам връзки с мъже, че държа цигарата си превзето и дори — струва ми се бях обвинен, че между краката си нямам нищо друго освен снопче косми — при това меки, мъхести, руси косми! Ташакоубиец ли? О, подценяваш я ти нея!

Хардинг млъква изведнъж, навежда се напред и стисва ръката на Макмърфи между своите. Лицето му, странно изкривено и нашарено е алени и сиви петна, изглежда някак нащърбено, като счупена бутилка от вино.

— Приятелю, този свят… принадлежи на силните! Основно правило в ритуала на нашето съществование е силният да стане по-силен, като унищожи слабия. Трябва да се примирим с това. Така стоят нещата. Трябва да се научим да приемаме този факт като природен закон. Зайците си знаят своята роля в ритуала и признават вълка за силния За да се защити, заекът става хитър, плашлив и трудно уловим, копае си дупки и се крие в тях, щом наблизо се появи вълк. И устоява, кара го. Знае си мястото. Никога не предизвиква вълка на бой. Е, и мъдро ли е това? Мъдро ли е?

Той пуска ръката на Макмърфи, обляга се назад, кръстосва крака и пак всмуква продължително от цигарата си. После я изважда от тънкия процеп на усмивката си и смехът бликва отново — „иии-иии-иии“ както когато изтегляш гвоздей от дъска.

— Мистър Макмърфи,… приятелю,… аз не съм птица, аз съм заек. И докторът е заек. И Чезуик е заек. И Били Бибит е заек. Всички тук сме зайци на различни възрасти и в различни степени, които, скок-подскок, бродят из нашия Дисни свят. Да не ме разбереш погрешно, ние сме тук не защото сме зайци — такива бихме били навсякъде — ние сме тук, защото не можем да се приспособим към нашето състояние на зайци. Ние се нуждаем от един истински силен вълк, който да ни научи къде ни е мястото.

— Човече, говориш ми като глупак. Какво искаш да кажеш, че ще си седиш на задника и ще позволяваш на някаква си дъртофелница да те убеждава, че си заек, така ли?

— Та тя няма защо да ме убеждава. Аз съм роден заек. Виж ме само. Аз просто имам нужда от сестрата, за да ме направи щастлив от ролята ми.

— Абе как ще си някакъв си гаден заек!

— Виж ми ушите, шаващия нос, симпатичната топчеста опашчица!

— Говориш като луд.

— Като луд ли? Колко си досетлив!

— По дяволите, Хардинг, не исках да кажа това. Ти не си такъв луд. Искам да кажа… майка му стара, че съм изненадан колко сте нормални всички тука. Според мен, не сте по-луди от оная паплач по улиците…

— Ах, да, от оная паплач по улиците.

— Не сте такива луди, каквито ги има по филмите. Само сте леко откачени и… едни такива…

— Едни такива заешки, а?

— Бабината ти, заешки! Нищо общо нямате със зайците!

— Мистър Бибит, я поскачай малко да те види мистър Макмърфи Мистър Чезуик, ти пък му покажи колко си козинест.

Просто пред очите ми Били Бибит и Чезуик се превръщат в изгърбени бели зайци, но се срамуват да направят това, дето им го казва Хардинг.

А, те се стесняват, Макмърфи Не е ли трогателно! Или пък може би им е неловко, задето не се застъпиха за приятеля си? Може би се чувстват виновни, задето пак се подлъгаха те да задават въпросите вместо нея? Горе главата, приятели, нямате причини да се срамувате. Всичко е както трябва. Зайците не се застъпват за себеподобните си Това би било глупаво. Не, не, вие бяхте мъдри, страхливи, но мъдри.

— Виж какво, Хардинг… — намесва се Чезуик.

— Не, не. Чезуик, не се дразни от истината.

— Виж какво, едно време самият аз казвах същите неща за старата дама Рачид същите като тия, дето ги издума сега Макмърфи.

— Да, ама ти ги казваше съвсем тихо, а после си ги вземаше обратно. И ти си заек, не се опитвай да се скриеш от истината. Ето защо не ти се сърдя за въпросите, които ми зададе по време на днешното занимание Ти просто си играеше ролята. Ако ти беше на дневен ред, или ти. Били, или пък ти, Фредриксън, аз щях да ви атакувам също така жестоко, както ме атакувахте вие Не бива да се срамувате от поведението си; ние, малките животни, сме предопределени да се държим така.

Макмърфи се извръща в стола си и оглежда другите Остри от главата до петите.

— Ако има нещо, в което да съм сигурен, го е, че трябва да се срамуват. Лично аз смятам, че беше много гадно, (ето минаха на нейна страна срещу тебе.

— Макмърфи, за Бога, слушай какво ще ти кажа обажда се Чезуик.

Макмърфи се обръща и се приютя да слуша, но Чезуик не продължава Чезуик никога не продължава, той е от ония хора, които ще вдигнат страхотна гюрултия, сякаш ще се втурнат да се бият, ще ругаят, ще тропат с крак, ще пристъпят крачка-две напред и ще се откажат. И ето сега, въпреки решителното начало, той млъква, без да може да се обоснове по-нататък Макмърфи го гледа, гледа и си мърмори нещо.

Хардинг вдига ръка, за да въдвори мир.

— О, не, не, не си прав. Не бива да ни обвиняваш, приятелю. Не. Всъщност…

Отново забелязвам в погледа на Хардинг онази закачлива възбуденост; мисля си, че ще започне да се смее; но вместо това той изважда цигарата от устата си и и насочва към Макмърфи — в ръката му тя прилича на някой от тънките му бели пръсти, който дими в края си.

— … и ти, мистър Макмърфи, въпреки цялата ти каубойска необузданост, въпреки панаирджийското ти самохвалство, и ти под тази своя корава повърхност сигурно си също толкова мек, мъхнат и по заешки плашлив като всички нас.

— Да, прав си. Аз съм едни малък опашатко. Само че кое точно ме прави заек, а, Хардинг? Психопатните ми наклонности? Или наклонностите ми да се бия, или наклонностите ми да чукам? Може би наклонностите ми да чукам, а? Чук-чук и чао. Да, сигурно заради чукането съм заек…

— Стой: ти повдигна един въпрос, които изисква обмисляне Зайците са прочути с тази си черта, нали? На право са прословути с това свое плодене Да. Хм. Във всеки случай въпросът, който повдигна, показва просто че ти си един здрав, функциониращ, нормален заек, докато повечето от нас тук не притежават необходимите сексуални способности, за да бъдат нормални зайци. Ние сме едни недоразумения — немощни, закърнели, слаби малки същества от едно слабо малко племе. Зайци без разплодителни наклонности, колко патетично!

— Я чакай, ти все ми изопачаваш думите…

— Не. Ти беше прав. Нали си спомняш, тъкмо ти ни обясни какво кълве сестрата. И е точно така. Няма мъж тука, който да не се страхува, че ще изгуби или че вече е изгубил сексуалните си способности. Ние сме такива комични и малки, толкова сме слаби и неадекватни, че не можем да претендираме за мъжественост дори и в заешкия свят. Ние сме, така да се каже, зайците на заешкия свят!

Той пак се навежда напред и от устата му бликва напрегнатият писукащ смях, който очаквах отдавна, ръцете се усукват около тялото му, лицето му се сгърчва.

— Хардинг! Затвори си проклетата уста!

Думите му изплющяват като шамар. Хардинг млъква на секундата, устата му остава разтеглена в усмивка, ръцете му увисват сред облак от син тютюнев дим. Замръзва така за миг; после присвива очите си, които се превръщат в малки лукави резчици, плъзва поглед по Макмърфи и заговаря с толкова тих глас, че трябва да навра метлата си някъде под стола му, за да го чувам.

— Приятелю… а ти пък може да си… вълк.

— Глупости, нито аз съм вълк, нито ти си заек. Тю-у-у, през живота си не съм чувал такива…

— Съвсем като вълк ръмжиш.

Макмърфи въздъхва шумно и се обръща към другите Остри, които стоят наоколо:

— Хей, момчета! Какво ви става? Нали не сте чак толкова луди, та да се мислите за животни, а?

— Не — отговаря Чезуик и пристъпва към Макмърфи. — Аз не съм, за Бога. Не съм никакъв заек.

— Браво, юнак си ти, Чезуик. А другите, я си го избийте и вие от главите! Само се погледнете! Какво сте взели да се стряскате от някаква си петдесетгодишна лелка! И какво всъщност може да ви направи тя?

— Ами да, какво? — добавя Чезуик и оглежда другите кръвнишки.

— Не може да ви нашиба с камшици. Не може да ви гори с нажежено желязо. Не може да ви завърже на колелото за изтезания. Днес срещу тия неща има закони; не сме в средните векове. Абсолютно нищо не може да…

— Нали в-в-видя какво м-може да ни направи! Днес на з-заниманието. — Забелязвам, че Били Бибит отново се е превърнал от заек в човек. Той се накланя към Макмърфи, като се опитва да каже още нещо, устата му е пълна със слюнки, лицето му е червено. После се обръща и тръгва. — О, к-какъв смисъл има. Просто ще в-взема да се убия.

Макмърфи извиква след него.

— Днес ли? Днес на заниманието? Какво днес, дявол да го вземе? Само дето зададе няколко въпроса, при това съвсем приятнички, лесни въпроси. Какво толкова им имаше на въпросите?

Били се обръща.

— Е, да, ама к-как ги задава тия въпроси?

— Не си длъжен да отговаряш, не е ли така?

— Ако не й отговориш, тя само ще се усмихне и ще си запише нещо в тефтерчето, а после… ох, по дяволите!

Сканлън също се приближава и застава до Били.

— Мак, ако не й отговориш на въпросите, това значи, че си признаваш, само с мълчанието си ще го покажеш. По същия начин те засичат и ония копелета от правителството. Не можеш да им се измъкнеш. Остава ти единствено да премахнеш цялата тая работа от лицето на цялата тая проклета земя — да я взривиш във въздуха.

— Добре де, защо, когато тя зададе някакъв такъв въпрос, не й кажете да върви по дяволите?

— Да — обажда се Чезуик, размахвайки юмрук, — кажете й да върви по дяволите.

— Е, и тогава какво, Мак? Тя веднага ще ти излезе насреща със своето: „Мистър Макмърфи, защо ви разстройва толкова точно този въпрос?“

— И вие пак ще й кажете да върви по дяволите. Не, всички им кажете да вървят по дяволите. Нищо няма да ви направят.

Острите са се примъкнали по-близо до него. Този път отговаря Фредриксън.

— Добре де, ако й кажеш това, ще те обявят за Потенциално опасен и ще те изпратят горе, в отделението на Буйните. На мен ми се е случвало. Три пъти. Ония нещастни глупаци горе не излизат даже за да от идат на кино в събота следобед. Те дори нямат и телевизор.

— Освен това, приятелю, ако продължиш да проявяваш такива враждебни наклонности, тоест да пращаш хората по дяволите, тогава ще те изстрелят в Шоковото, а може да те подложат и на по-сериозни неща като например операция, или…

— По дяволите, Хардинг — нали ти казах, че ви разбирам лафовете.

— Шоковото, мистър Макмърфи, е нашата дума за машината за електрошокова терапия — съоръжение, което, може да се каже, съчетава ролите на приспивателното, електрическия стол и колелото за изтезания. Процедурката е много хитра — проста, почти безболезнена и извънредно бърза, но никой не иска да я повтори. Докато е жив.

— Какво ги правят?

— Привързват те за една маса, която, колкото и да звучи парадоксално, има формата на кръст, като вместо трънен венец получаваш корона от електрически искри. До слепоочията ти допират жици. Пию-у! През мозъка ти преминава електричество само за пет цента и ги получаваш хем лечение, хем наказание заради враждебното си поведение, като при това се махаш от пътя на другите за време от шест часа до три дни — при всеки индивид е различно. А и след като дойдеш на себе си, дни наред оставаш в състояние на обърканост. Не можеш да мислиш свързано. Не помниш. Ако ти приложат повечко такива лечения, току-виж, си станал като мистър Елис, когото виждаш там на стената. Един трийсет и пет годишен идиот, който дрънка глупости и се подмокря. Или пък може да се превърнеш в безмозъчен организъм, който само яде, отделя и вика „мамицата й на тая жена“ като Ръкли. Или я го погледни вожда Бромдън, дето се е вкопчил в метлата си.

Хардинг ме посочва с цигарата си, вече е твърде късно да се отдръпна. Правя се, че не забелязвам нищо. Продължавам да си мета.

— Чувал съм, че преди години вождът получил над двеста шокови терапии, тогава те били много на мода. Представяш ли си какъв ефект може да окаже това върху един мозък, който и без туй не е съвсем здрав. Погледни го: чистач-гигант. Ето ти го Изчезващия коренен американец — двуметрова метачна машина, която се страхува и от собствената си сянка. Та ето с какво могат да ни заплашат, приятелю.

Макмърфи ме гледа известно време, после се обръща към Хардинг:

— Човече, питам те, как го търпите всичко това? Какво става със скапаната ви демокрация, за която ми пя докторът? Защо не вземете да гласувате?

Хардинг се засмива и отново дръпва бавно от цигарата си.

— За какво да гласуваме, приятелю? За това сестрата повече да не ни задава въпроси на Груповите занимания ли? Или пък да не ни гледа така? Кажи ми, мистър Макмърфи, за какво да гласуваме?

— Не знам за какво, дявол го взел. За каквото и да е. Не виждаш ли, че трябва да направите нещо, за да покажете, че не сте се сдрусали съвсем? Не виждаш ли, че не бива да й се давате толкова? Я се огледай: казваш, вождът се плашел от собствената си сянка, ама аз през живота си не съм виждал по-наплашени типове от вас.

— Аз не съм! — извиква Чезуик.

— Ти може и да не си, мой човек, ама другите ги е страх даже да се засмеят свободно. Знаете ли, първото нещо, което ми направи впечатление тук, беше, че никой не се смее. Откак влязох през тази врата, не съм чул истински смях, знаете ли тая работа? А щом си изгубиш смеха, значи, си изгубил опорната си точка. Остави ли се някой мъж да го мачка жена, ама дотам, че да изгуби ищах да се смее, той, трябва да знаете, е изгубил едно от най-силните си оръжия. Ще почне да си мисли, че тя е по-силна от него и…

— Аха. Струва ми се, нашият приятел започва да схваща туй-онуй, братя зайци. Мистър Макмърфи, я ми кажи, освен като й се присмива, как другояче може един мъж да покаже на една жена кой е господарят? Как ще й покаже кой е царят на планината? Мъж като тебе би трябвало да може да ни ги обясни тия неща. Не я натупваш, нали? О, не, тогава тя ще се обърне към закона. Не изгубваш самообладание дотолкова, че да започнеш да й крещиш; тя ще спечели, като вземе да се умилква около своето голямо, сърдито момче: „Е! Е! За какво се сърди пък сега нашето идиотче?“ Успявал ли си да запазиш благородно-сърдито изражение, когато те утешават по този начин? Така че, приятелю, както ти каза, мъжът има едно-единствено истински действено оръжие срещу неумолимото могъщество на съвременния матриархат, но това оръжие с положителност не е смехът. Едно оръжие, и с всяка изминала година все повече и повече хора в нашето премъдро, вечно търсещо мотивите общество откриват как да обезсилят това оръжие и да победят ония, които до този момент са били победителите…

— За Бога, Хардинг, ама хайде де, изплюй камъчето — прекъсва го Макмърфи.

— …и нима мислиш, при все шумно рекламираните ти психопатни качества, че би могъл да използваш ефикасно своето оръжие срещу нашия човек? Мислиш ли, че ще можеш да го използваш срещу мис Рачид, а, Макмърфи? Някой път?

И простира ръка към остъклената кабина. Всички извръщат глави натам. Старшата седи вътре, гледа през прозореца си, скритият някъде до нея магнетофон записва всичко това и тя вече размишлява как да го вмести в програмата.

Сестрата вижда, че всички са я зяпнали, затова им кима и те отместват погледи. Макмърфи си сваля шапката и прокарва пръсти през червеникавата си коса. Сега всички го гледат него; очакват отговор и той знае това. Усеща, че са го хванали натясно. Слага си пак шапката и потърква белега на носа си.

— Ако питаш дали мога да й се навия на тая дърта хищница, не, мисля, че няма да мога…

— Ама тя не е толкова грозна, Макмърфи. Лицето й е доста хубавичко и добре запазено. А освен това, въпреки всичките си опити да ги скрие под тази безполова премяна, тя все пак не може да премахне напълно следите от своите наистина изключителни гърди. На младини трябва да е била доста красива жена. И въпреки това, питам те, ей тъй, колкото да си чешем езиците, би ли могъл да й се навиеш дори и да не беше стара, дори и да беше млада и красива като Елена?

— Не я познавам тая Елена, но ми е ясно накъде биеш. И ще ти кажа, че си дяволски прав. Едно такова застинало лице не може никога да ме съблазни, та ако ще да е красиво като това на Мерилин Монро.

— Ето, видя ли? Тя печели.

Ха така де. Хардинг се обляга на стола си и всички чакат да видят какво ще каже сега Макмърфи. Макмърфи разбира, че са го притиснали до стената. Той ги оглежда подред, после свива рамене и става от мястото си.

— Добре де, дявол го взел, мене какво ме засяга това?

— Вярно е, не те засяга.

— И ще трябва да знаете, че никак не си го пожелавам да ме преследва някаква дърта проклетия с три хиляди волта. Дори и заради едното приключение.

— Така е. Прав си.

Хардинг печели спора, но никой не изглежда особено радостен. Макмърфи пъхва палци в джобовете си и се опитва да се засмее.

— Не, не, без мене, досега не съм чувал на някого да са предлагали двайсет долара, за да свали някоя мъжемразка.

При тези думи всички се захилват заедно с него, но не са радостни. Доволен съм, че в крайна сметка Макмърфи ще бъде предпазлив и няма да си пъха носа там, откъдето няма да излезе победител, но знам какво чувстват момчетата; самият аз не съм чак толкова радостен. Макмърфи си запалва нова цигара. Все още никой не се е помръднал. Всички си стоят по местата и се хилят неловко. Макмърфи потърква пак носа си, поглежда към сестрата и прехапва устни.

— Казваш… тя ви изпраща горе, в онова другото отделение, само ако успее да ви раздразни. Ако ви вбеси толкова, та почнете да я ругаете, или пък вземете, че счупите някой прозорец, или нещо подобно, нали така?

— Да, ако направиш нещо подобно.

— Значи, си сигурен, а? Защото, приятелчета, вече се подосещам как да измъкна добри парици от вас. Но не искам накрая аз да изляза ливадата. Така се изпотих, докато се измъкна от оная другата дупка, че хич не ми се скача сега от трън на глог.

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен. Докато не направиш нещо, с което честно да си заслужиш отделението на Буйните, или пък електрошоковата терапия, тя е безсилна. Ако си достатъчно упорит и не й позволиш да те спипа по бели гащи, нищо не може да ти направи.

— Значи, ако се държа прилично и не я ругая…

— Нито пък ругаеш някой от санитарите…

— …нито някой от санитарите, нито правя скандали, тя не може да ми направи нищо?

— Да, такива са правилата, по които играем. Но, разбира се, тя винаги печели, приятелю, винаги. Тя е неуязвима, и тъй като времето тече в нейна полза, накрая побеждава. Затова болницата я счита за най-добрата си сестра и й дава такава голяма власт; майстор е да изкарва на бял свят тръпнещото либидо…

— Остави това. Искам да знам само няма ли да пострадам, ако се опитам да я надвия на собствената й игра. Може да й подмятам каквото си искам, но щом се разтапям от любезност пред нея, тя няма да се разбеснее и да ме изпрати на електрическия стол, така ли?

— Докато пазиш самообладание, ти си в безопасност. Щом се контролираш и не й даваш истинско основание да ти наложи ограниченията на Буйните, нито пък да ти предостави терапевтичните облаги на електрошока, ти си в безопасност. Но това означава най-напред и преди всичко да пазиш самообладание. А ти? С тая червена коса и с това черно досие? Защо се самозаблуждаваш?

— Добре, добре. — Макмърфи потърква ръце. — Слушайте какво ще ви кажа. Доколкото разбирам, вие тука смятате, че нея човек не може да я надвие, а? Че тя е — как беше? — а, да, неуязвима. Искам да знам кой е чак толкова сигурен в това, та да заложи някоя и друга пара в нейна полза?

— Чак толкова сигурен…?

— Нали казах бе, тарикати: кой иска да Се хванем на бас за по пет долара, че до края на седмицата не тя на мене, а аз на нея ще й подвия опашката? Една седмица, и ако не я направя смешна, тогава вие печелите баса.

— За това ли се хващаш на бас? — Чезуик пристъпва от крак на крак и търка ръце като Макмърфи.

— Да, за това.

Хардинг и още няколко други казват, че не са разбрали.

— Толкова е просто. Няма нищо нито благородно, нито сложно в цялата тая работа. Обичам хазарта. И обичам да печеля. И мисля, че този път мога да спечеля, ясно ли е? Знаете ли какво стана в Пендълтън: момчетата вече не се навиваха да залагат даже на стотинки, защото печелех все аз. Ето затова пожелах да дойда тук, трябваха ми нови ливади. Ще ви кажа, че, преди да пристигна, поразучих туй-онуй за болницата. Почти половината от вас получават мангизи, по триста-четиристотин на месец, и само ги оставят да събират прах, защото няма какво друго да ги правят. Казах си, защо пък да не се възползвам от това, на всички ни животът ще стане малко по-интересен. Започвам играта с открити карти. Аз съм комарджия и не съм свикнал да губя. Досега никоя жена не ми е излязла насреща, независимо от това дали я харесвам физически, или не. Времето може и да тече в нейна полза, но пък на мене доста отдавна вече ми върви да печеля.

Той си смъква шапката, завърта я на един пръст и зад гърба си ловко я прехвърля в другата си ръка.

— Още нещо: аз съм тук, защото така си го бях намислил, чисто и просто защото тук е по-добре, отколкото в трудовия лагер. Доколкото мога сам да разбера, не съм луд, а ако съм, не го знам. Това не е известно на вашата сестра; тя не очаква, че ще се сблъска с един остър като бръснач ум, какъвто без съмнение е моят. Тия неща са в моя полза. И така, който е навит на баса, ще получи пет долара, ако до една седмица не й пъхна конска муха под задника на тая ваша сестра.

— Не съм още много сигурен, дали…

— Ето, това е. Конска муха под задника, таралеж в гащите. С други думи, ако не я вбеся. Ако не й отровя живота така, че да вземе да се пука по тия свои малки спретнати шевове и поне веднъж да покаже, че не е чак толкова непобедима, колкото си мислите. Една седмица. Вие ще отсъдите дали съм спечелил, или не.

Хардинг изважда молив и записва нещо в тефтерчето с резултатите от играта.

— Ето. Залагам десет долара от ония пари, които събират прах на мое име във Фонда. Бих платил и два пъти повече, приятелю, само да видя с очите си това невероятно чудо.

Макмърфи поглежда листа и го сгъва.

— Друг ще участва ли?

Още няколко Остри се записват подред в тефтерчето. Макмърфи откъсва един след друг листовете и ги трупа върху дланта си, като ги затиска с големия си корав палец. Купчината в ръката му расте. Той я оглежда.

— Нали ми вярвате, че ще си изпълня баса, братлета?

— Мисля, че няма нищо страшно — обажда се Хардинг. — Сега за известно време няма къде другаде да ходиш.

Една нощ, точно навръх Коледа, вратата на отделението в старата сграда се отвори с трясък и вътре се вмъкна някакъв дебелак с брада; очите му бяха зачервени от студа, носът му бе добил цвета на череша. Черните момчета го осветиха с фенерчетата си и го заковаха на едно място в коридора. Видях, че целият се е оплел в гирляндите, които бе накачил навсякъде Рекламата, и се препъва в тях в тъмното. Засенчи зачервените си очи срещу светлината на фенерчетата и взе да си дъвче мустаците.

— О-хо — каза той. — Бих останал тука, ама трябва да бързам. Много ми е сгъстена програмата. Трябва да вървя…

Черните момчета се придвижиха към него с фенерчетата. Задържаха го при нас цели шест години, след което го освободиха, гладко избръснат и слаб като щиглец.

Старшата може да нагласи стенния часовник да върви колкото бързо тя иска, само като завърти един от циферблатите върху металната врата; щом реши да форсира нещата, взема, че увеличава скоростта и ония ми ти стрелки хукват по циферблата като спиците на колело. Картинките по прозорците се сменят бързо, та да изглежда като сутрин, обед или вечер — бясно се редуват светлото и тъмното, и всички направо се шашват от това, дето времето уж хвърчи така страхотно. Получава се някаква ужасна бъркотия от бръснения, закуски, лечебни процедури, обеди, вземане на лекарства и десетминутни нощи, през които едва си затворил очи, и лампата в спалното те пришпорва да ставаш, отново да се впускаш в бъркотията като някакъв кръгъл глупак и може би по двайсет пъти в час да изкарваш цялата програма за деня. Най-после Старшата вижда, че всички са пред припадък и мръдва регулатора към по-бавно, забавя хода на стрелките по циферблата; сякаш някакво дете си е играло с прожекционния апарат, но накрая се е уморило да гледа как филмът се върти десет пъти по-бързо, омръзнали са му това глупаво подскачане на хората и пискливия говор, та затова връща апарата към нормалната му скорост.

Тия номера сестрата ги прави главно в дните, когато, да речем, очакваш посещение или когато ще дойдат от Портланд да ни прожектират филм — все в такива моменти, които би желал да задържиш и да ги разтеглиш. Ето тогава форсира тя нещата.

По-често обаче е обратното, забавянето. Старшата врътва копчето до мъртвата му точка и замразява слънцето върху картинките по прозорците, така че цели седмици то не се помръдва и на косъм, така че листче не трепва по дърветата, нито стръкче трева по поляните. Стрелките на часовника си стоят на три часа без две минути и тя може да ги остави така, докато всички ръждясаме. Седиш неподвижно и не можеш да мръднеш, не можеш да се раздвижиш, за да облекчиш напрежението от седенето, не можеш да преглъщаш, не можеш да дишаш. Само очите си можеш да движиш, но пък какво ли да гледаш освен вцепенените Остри отсреща, които седят и се чудят чий ред е да играе. Хроникът, който седи до мен, е мъртъв от шест дни и се разлага върху стола си. Понякога вместо мъгла тя пуска истински химически газ през вентилаторите и когато газът се превърне в пластмаса, всичко в отделението се втвърдява.

Един Господ знае колко време седим така.

По някое време сестрата отвърта леко копченцето и тогава става дори по-лошо. Струва ми се по-поносимо да седим като заковани, отколкото да гледам как на Сканлън отсреща му трябват цели три дни, додето сложи една карта на масата, а ръката му се точи бавно като захарен сироп. Дробовете ми се разпъват, за да вдъхнат от пластмасовия въздух, сякаш го всмукват през малка дупчица. Опитвам се да стана и да ида до клозета, но се чувствам като затрупан под цял тон пясък, стискам си мехура, докато ми излязат свитки от очите.

Напрягам всичките си мускули и кокали да се измъкна от тоя стол и да ида до клозета, напъвам се, додето ми се разтреперят краката и ме заболят зъбите. Силя се, силя се и единственото, което постигам, е да се помръдна може би с един сантиметър на стола си. Затова се отказвам, отпускам се назад и оставям пикнята да си изтече по левия ми крак във вид на гореща солена струйка; писват разни унизителни сигнални звънци, сирени, светват прожектори, всички крещят и търчат нагоре-надолу, високите черни момчета хукват презглава към мене, като разблъскват тълпата и размахват някакви отвратителни метли от медни жички, които пращят и пускат искри при допир с водата.

Може би единствено в мъглата си почиваме от тази лудница; тогава времето няма значение. То изчезва както всичко друго. Днес, поне откак е пристигнал Макмърфи, не са пускали мъглата с пълна сила. Бас държа, че той ще се развика като бесен, ако замъглят цялото отделение.

Когато нищо друго не се случва, обикновено ти остава да се бориш с мъглата или с изкуственото регулиране на времето, но днес е по-различно: целия ден, откак се обръснахме, не са ни тормозили с тия неща. Този следобед всичко си е както следва. Когато идва на работа втората смяна, часовникът бие за четири и половина, точно колкото трябва. Старшата освобождава черните момчета и оглежда отделението за последен път. Измъква дълга сребърна игла за шапка от синьо-черния кок на тила си, сваля бялата си шапчица и я поставя внимателно в мукавена кутия (в нея има нафталин), после с едно движение на ръката отново забожда иглата в косата си.

През стъклото я виждам как казва довиждане на всички. Връчва някаква записка на младичката сестра с рожденото петно, която застъпва на работа, после протяга ръка към контролния пулт на металната врата и извиква по високоговорителя в дневната: „Довиждане, момчета. Бъдете послушни.“ И пуска музиката възможно най-силно. Потърква дланта си в прозореца: в погледа й се чете погнуса, която подсказва на високото черно момче, дето е сега на смяна, че ще направи най-добре, ако вземе да го изчисти. И още преди тя да е заключила външната врата след себе си, то вече трие стъклото с хартиена кърпа.

Машинарията в стената свири, въздиша, превключва на по-ниска скорост.

Има още време до лягане, през което ядем, къпем се и поседяваме малко в дневната. Старият Бластик, най-възрастният Безмозъчен, се държи за стомаха и охка. Джордж (черните момчета му казват Чистника) си мие ръцете на чешмата. Острите седят, играят карти и се мъчат да получат картина на нашия телевизор — местят го, докъдето може да му стигне шнурът, за да уловят най-добрия образ.

Високоговорителите все още свирят от тавана. Тази музика не се предава по радиото и затова машините в стената не й пречат. Тя идва от една дълга магнетофонна лента от Сестринската стая, лента, която всички ние знаем наизуст, така че никой не я слуша съзнателно, освен разни новаци като Макмърфи. Той все още не й е свикнал. Захванал се е да играе на двайсет и едно на цигари, а високоговорителят е точно над масата. Толкова ниско си е нахлупил шапката, че за да вижда картите, е извил глава назад и надзърта изпод ръба й. Стиснал е цигара между зъбите си и говори през нея, също както оня джамбазин, когото наблюдавах веднъж на един пазар на говеда в Далс.

— …ха де, ха де… — вика той високо и припряно. — Хайде да ви видя, мухльовци, играете, или пасувате? Казваш, ще играеш! Добре-е-е, ама искай още, вале и поп са ти малко. К’во знаеш ти! Ето, получаваш. Лошо-о, дама, много ти дойде. Хайде, Сканлън, абе няма ли да се намери някой идиот в тая сестринска оранжерия, който да загаси тази гадна музика! Пфю-у! Денонощно ли свири това чудо бе, Хардинг? През живота си не съм чувал такъв влудяващ шум!

Хардинг го поглежда с отсъстващ израз на лицето.

— За кой точно шум става въпрос, мистър Макмърфи?

— За това проклето радио. По дяволите. Откакто дойдох тази сутрин, все свири. И не на мене тия номера, че уж не го чуваш.

Хардинг наостря уши към тавана.

— О, да, така наречената музика. Да, мисля, че ако се съсредоточим, я чуваме, но пък нали човек, ако се съсредоточи много силно, ще чуе и ударите на собственото си сърце. — Изхилва се към Макмърфи. — Виж какво, приятелю, това, което свири, е записано на лента. Радио слушаме рядко. Световните новини може да се окажат антитерапевтични. А тая лента сме я слушали толкова пъти, че вече направо ни се изплъзва от слуха; по същия начин хората, които живеят близо до водопад, престават да чуват шума от падането на водата. Мислиш ли, че ако живееш до някой водопад, няма да свикнеш с шума му?

(Аз все още чувам водопадите по река Колумбия, винаги, винаги ще чувам как крещеше Чарли Мечешкия Търбух, когато улучеше някой едър чинук, ще чувам как пляскаше рибата във водата, как се смееха голите дечица по брега и жените при мрежите вътре в реката… някога, много отдавна.)

— И така ли непрекъснато бучи като водопад? — пита Макмърфи.

— Когато спим, не, но, което си е вярно, вярно, през цялото останало време свири — отговаря Чезуик.

— По дяволите. Ще му кажа на онова негро там да я спре, ако иска да не отнесе някой ритник по дебелия си задник.

Наканва се да стане, но Хардинг го докосва по ръката и казва:

— Приятелю, тъкмо подобен род изявления ще те дамгосат като агресивен. Толкова ли държиш да загубиш баса?

Макмърфи го поглежда.

— Значи, такива игрички въртят те, а? Изнудват те?

— Държат те в шах?

— Да, точно така.

Той се свлича обратно на стола си й промърморва:

— Фъшкии.

Хардинг оглежда останалите Остри около масата.

— Господа, вече забелязвам един доста малодушен завой в телевизионно-каубойския стоицизъм на нашия червенокос размирник.

Усмихнат поглежда над масата към Макмърфи, който му кимва, смигва му и загризва големия си палец.

— Нашто професорче Хардинг май започва да става нахален. Взе една-две игри и рече да се пише много хитър. Стиска си сега двойката, ама тоя пакет „Марлборо“ казва, че няма да го огрее. Опа-а-а, професорче, ето ти една тройка, искаш още, ето ти още една двойка. Ще гониш ли петнайсет, а? Ще дублираш ли, или ще я караш кротко? Другият пакет казва да я караш кротко. Сега гледай добре, това решава нещата, лошо-о, пак дама, професорчето го скъсаха на изпита…

От високоговорителя гръмва следващата песен, боботи акордеон. Макмърфи поглежда към високоговорителя и се разбъбря още по-силно, та да го надвика.

— …Така-а, следващият, хайде, по дяволите, играеш, или пасуваш… ето взимай…

И тъй, чак до девет и половина, когато загасят лампите.

Цяла нощ бих могъл да наблюдавам Макмърфи как играе карти, да го слушам какви им ги приказва на другите, как ги примамва и ги увлича тъкмо когато те вече се готвят да се откажат, а после им отстъпва някоя и друга ръка, за да ги окуражи и пак ги подхваща. Веднъж си даде почивка за една цигара, облегна се назад с ръце, оплетени на тила, и обясни на момчетата:

— За да станеш първокласен мошеник, трябва да се научиш да отгатваш какво иска противникът ти и как да го накараш да си помисли, че ще го получи. Това го разбрах едно лято, когато работих на някакъв панаир като крупие на скило2. Щом мухльото застане пред тебе, ху-у-бавичко го измерваш с очи и си казваш: „Ето тоя сега иска да мине за много нахакан.“ Затова, когато ти се изрепчи, че го лъжеш, на теб уж ти се разтреперват гащите и изплашен до смърт му казваш: „Ама, моля ви се, господине. Успокойте се. Следващия път ще хвърлите безплатно, господине.“ Така и двамата получавате, каквото искате.

Той се люшва напред и краката на стола му удрят пода с трясък. Взима картите, прокарва пръст по ръбовете им, плясва с тестето по масата и загризва палеца и показалеца си.

— И знаете ли какво установих? Че на такива ахмаци като вас им трябва някоя по-тлъстичка миза, която да ги изкушава. За следващото раздаване залагам тези десет пакета цигари. Хайде, почвам да давам, и повече смелост.

Отмята глава назад и се изсмива високо, като вижда как се юрват момчетата да си залагат ставките.

Тоя смях кънти из дневната цяла вечер. Макмърфи хем играе, хем през всичкото време се шегува, приказва, опитва се да накара и другите да се засмеят заедно с него. Те обаче се боят да се Отпуснат; много време е минало. Накрая той вдига ръце и се залавя сериозно за картите. Един-два пъти губи играта, но после винаги си възвръща загубеното и пирамидите от цигари от двете му страни растат все по-нависоко и по-нависоко.

По едно време, малко преди девет и половина, Макмърфи почва да им отстъпва и те толкова бързо си спечелват обратно всичко, че забравят за предишните загуби. Той изплаща последните си два-три пакета цигари и оставя тестето на масата; после се обляга с въздишка, избутва шапката над очите си и край на играта.

— Та, значи, нещо поспечелихме, другото изгубихме и това е. — Поклаща нещастно глава. — Бре да му се не види, винаги ми е вървяло на двайсет и едното, но вие тука може би сте твърде опитни за мене. Страхотни майстори сте, човек чак да се замисли, дали утре да не играе на истински пари с такива хиени като вас.

Той дори не се самозалъгва, че те са се хванали на въдицата. Остави ги да спечелят и това го знаем всички, които наблюдавахме играта. Както и самите играчи. И въпреки това всеки оглежда своето купче цигари — цигари, които фактически не е и спечелил, а само си е възвърнал, защото първоначално те са били негови — с такава самодоволна усмивка, сякаш той е най-страшният картоиграч в целия щат Мисисипи.

Високото черно момче и още един друг негър на име Джийвър ни изкарват от дневната и започват да гасят лампите с едно малко ключе на верижка; колкото по-мрачно става в отделението, толкова по-големи и по-светли стават очите на младичката сестра с рожденото петно. Тя стои на вратата на Сестринската стая и раздава хапчета за през нощта на пациентите, които се нижат пред нея един след друг; трудно се оправя на кого каква отрова да даде за тая нощ. Даже не гледа къде налива водата.

Вниманието й е отвлечено от едрия червенокос мъжага е ужасната шапка и страшния белег, който идва към нея. Тя не сваля очи от Макмърфи, който се отделя от масата за игра и закрачва в тъмната стая. С мазолестата си ръка суче червеникавите косми, които стърчат от деколтето на ризата му. По това как сестрата се отдръпва назад, когато той стига до вратата, разбирам, че Старшата вероятно я е предупредила за него. („Мис Пилбоу, и още нещо, преди да оставя отделението в ръцете ви за през нощта; имам основания да смятам, че новият пациент, който седи ей там, онзи с яркочервените бакенбарди и белезите по лицето, е сексуален маниак.“)

Макмърфи забелязва колко е изплашена сестрата и как го гледа с широко разтворени очи, затова пъхва главата си през вратата вътре в стаята, откъдето тя раздава хапчетата, и й се ухилва приятелски вместо поздрав. Това така я шашва, че изпуска каната с водата върху крака си. Изпищява и скоква на другия си крак, дръпва рязко ръката си и хапчето, което тъкмо се канеше да ми даде, изскача от чашката и изчезва в деколтето й там, където рожденото петно се спуска надолу като река от вино в долина.

— Позволете ми да ви помогна, мадам.

И през вратата се промушва ръката му, цялата в белези и татуировки, ръка с цвят на сурово месо.

— Стойте си на мястото! Тук има двама санитари, които ще ми помогнат!

Тя потърсва с очи черните момчета, но не ги вижда — в момента те привързват Хрониците към леглата им и няма да могат да й се притекат на помощ толкова бързо. Макмърфи се ухилва и разперва пред нея ръката си, за да й покаже, че не държи нож. Тя вижда само как блести на светлината неговата лъскава, восъчножълта, мазолеста длан.

— Мис, исках само да…

— Стойте там! На пациентите не се позволява да влизат в… О, стойте си на мястото, аз съм католичка!

За миг дръпва златната верижка на врата си и от пазвата й изскача кръстче, а заедно с него и изгубеното хапче! Макмърфи размахва ръце току под носа й. Тя изпищява, мушва кръста в устата си и стисва силно очи, сякаш чака да я ударят, стои така, бяла като платно, само дето петното й става още по-тъмно, като че е изсмукало цялата кръв от тялото й. Когато накрая отваря очи, сестрата вижда пред себе си същата тази мазолеста ръка, върху която се е квакнало червеното хапче.

— …вдигна каната, която изпуснахте.

И й я подава с другата си ръка.

Тя диша тежко, съскащо. Поема каната от него.

— Благодаря ви. Лека нощ, лека нощ — и затваря вратата под носа на следващия пациент, край на хапчетата за тази вечер.

В спалното Макмърфи подхвърля хапчето върху леглото ми.

— Хей, Вожде, искаш ли си бонбончето?

Аз поклащам глава и той изхвърля хапчето от кревата ми като го перва с ръка, сякаш е някаква гадна буболечка. То припва по пода като скакалец. Макмърфи почва да се съблича за лягане. Гащетата под панталоните му са от катраненочерен сатен на големи бели китове с червени очи. Ухилва се, като вижда, че ги гледам.

— Подари ми ги една студентка от щата Орегон, литература учеше. — Опъва ластика е палец. — Каза, че ми ги дава, защото съм бил символ.

Ръцете, вратът и лицето му са загорели и покрити с настръхнали къдрави оранжеви косъмчета. Раменете му са татуирани; на едното пише: „Моряци в бой“ и е изрисуван дявол с червени очи и червени рога, както и една пушка; другата татуировка представлява фигура от покер, като картите са разстлани по мускула му — аса и осмици. Той свива дрехите си на кълбо върху нощното шкафче до леглото ми и няколко пъти мушва възглавницата си с юмрук. Леглото му е съседно на моето.

Напъхва се между завивките и ми казва и аз да ударя един гръб, тъй като черното момче идвало да угаси лампите. Оглеждам се и виждам, че към нас се носи негърът Джийвър; изригвам си обувките и се мушвам в леглото, тъкмо преди той да дойде, за да ме завърже с чаршаф. Когато свършва с мен, хвърля последен поглед наоколо си, изкикотва се и изгася осветлението.

С изключение на бялата струйка светлина, която се процежда откъм Сестринската стая, помещението е тъмно. Едва различавам Макмърфи до мене; той диша дълбоко и равномерно, завивката му се повдига и спада Диша все по-бавно и по-бавно, докато накрая решавам, че вече е заспал. Точно тогава откъм леглото му се разнася приглушен, гърлен звук, сякаш се киска кон. Все още не е заспал и се смее за нещо си.

После прошепва:

Ама само как скочи, като ти казах, че иде онова негро, а. Вожде’ Пък някой май ми беше рекъл, че си глух.

За първи път от много, много отдавна съм си легнал, без да взема червеното хапченце (ако се скрия, за да не ми го дадат, нощната сестра с рожденото петно праща негъра Джийвър да ме намери и да ме прикове на място с фенерчето си, додето тя приготвя спринцовката), затова се правя на заспал, когато черното момче минава покрай мен с батерията си.

Когато глътнеш такова червено хапче, ти не просто заспиваш; ти си като парализиран от съня и през цялата нощ не можеш да се събудиш, каквото и да става около тебе. Ето затова ми ги дават тия хапчета; в старата сграда бях почнал да се будя нощем и ги улавях да вършат какви ли не гнусотии със заспалите пациенти.

Лежа неподвижно и успокоявам дишането си, чакам да видя дали няма да се случи нещо. Господи, колко е тъмно; чувам ги как се влачат отвън с гуменките си; два пъти надникват в спалното и подред осветяват с фенер всеки от нас. Лежа със затворени очи, но не спя. Долавям как горе, при Буйните, някой вие, „уу-уу-уу“ — явно са го включили да приема кодирани сигнали.

— През тая дълга нощ май само биричката ще ни спаси — прошепва едното черно момче на другото. Гуменките заскърцват към Сестринската стая, където е хладилникът. — Искаш ли биричка, маце? Нощта е дълга.

Оня отгоре млъква. Устройствата в стените вият все по-слабо и по-слабо и накрая стихват съвсем. Звук не се чува из цялата болница, само дето някъде от глъбините на зданието се носи приглушено, смекчено боботене, което долавям за първи път — подобен шум ще чуеш, ако застанеш нощем до голяма водноелектрическа централа. Глух, неумолим, жестоко мощен.

Високото черно момче стои в коридора така, че го виждам, оглежда се и се киска. Тръгва бавно към вратата на спалното и бърше влажните си сивкави длани в тялото си. Сянката му, която светлината от Сестринската стая хвърля върху стената на спалното, е голяма като слон и постепенно се смалява, когато то се насочва към вратата на спалното и надниква през нея. Отново се изкисква, отключва таблото с бушоните до вратата и бръква в него. — Ха така, бебенца, спете дълбоко.

Застанало на прага, то завърта едно копче и целият под пред него започва да се свлича, плъзва надолу като платформата на товарен асансьор!

Нищо друго не се движи, само подът на спалното и ние заедно с леглата, нощните масички и прочие за секунда се отделяме от стените, вратата и прозорците на помещението/Машинарията — вероятно някаква дяволия от зъбчати колела и вериги, прикрепени към ъглите на шахтата — е смазана добре и мълчи като гроб. Чувам само как дишат момчетата и колкото по-надолу слизаме, толкова по-силно става боботенето. Светлината, която се процежда през вратата на спалното някъде на петстотин метра над нас и представлява само една точица, посипва стените на правоъгълната шахта със сивкав прах. Става все по-тъмно и изведнъж отдалече се понася вик: „Стойте там!“; ехото му се блъсва в стените на шахтата… и настъпва пълен мрак.

Подът стига до някакво здраво дъно, дълбоко под земята, удря се меко в него и се заковава на едно място. Тъмно е като в рог и имам чувството, че чаршафът, с който съм завързан, ми спира въздуха. Тъкмо когато се заемам да развържа чаршафа, подът леко се раздрусва и тръгва напред. Под него явно има някакви колелца, само че не ги чувам. Не чувам и дишането на момчетата наоколо ми и изведнъж разбирам, че това е така, защото боботенето постепенно се е засилило и заглушава всичко друго. Трябва да сме точно по средата. Продължавам да се боря с проклетия му чаршаф, с който съм завързан, и тъкмо да го поразхлабя, когато цяла една стена плъзва нагоре и разкрива огромна стая с безкрайно много машини в нея, чак краят им не се вижда, стаята гъмжи от запотени, голи до кръста мъже, които търчат между машините, а пламъците от стотиците пещи осветяват безизразните им унесени лица.

Всичко, което виждам, ми изглежда точно така, както си го бях представял, като слушах шума — прилича ми на вътрешността на гигантска водноелектрическа централа. Огромни месингови тръби изчезват нагоре в тъмнината. Жици водят към невидими трансформатори. Всичко е полепнало с машинно масло и пепел, съединителите, моторите и динамата са станали целите на червени и катраненочерни петна.

Работниците до един се движат с плавна, лека стъпка. Никой не бърза. От време на време някой току ще спре за миг, ще завърти ръчка, ще натисне бутон, ще щракне превключвател — едната половина на лицето му ще се белне като светкавица от искрата на превключвателя; после де си продължи по пътя, ще се качи по металните стъпала, ще закрачи по мостика от набраздена ламарина — всички се разминават толкова плавно и близко един до друг, че допирът на мокрите им тела ми напомня за плясъка на рибешка опашка във вода, — сетне пак ще спре, ще щракне друг превключвател — отново искра, и пак ще продължи. Додето ти стига погледът, виждаш да блещукат занесените кукленски лица на работниците.

Един от работниците, както се движи с пълна пара, ненадейно склопява очи и пада мъртъв на земята; двама от другарите му на минаване покрай него го грабват и го натикват в най-близката пещ. Пещта блъвва огнено кълбо; милиони тръби започват да пукат, сякаш прекосяваш поле с грахови шушулки. Този звук се смесва с бръмченето и тракането на останалите машини.

Всичко боботи в ритъм, като някакъв оглушително силен пулс.

Подът на спалното продължава да се плъзга и излизайки от шахтата, навлиза в машинното. Веднага забелязвам точно над нас едно от ония съоръжения, дето ги използват в кланиците — колички на релси, с които се придвижват закланите животни от хладилника до касапина. Двама здравеняци по дочени панталони, бели ризи с навити ръкави и тесни черни връзки са се надвесили на мостика над леглата ни и си приказват, като жестикулират усилено, а цигарите им в дългите цигарета чертаят линии от червена светлина. Те приказват, но ритмичният рев, който се носи от всички страни, заглушава думите им. Единият щраква с пръсти, най-близкият работник прави рязък завой и хуква към него. Здравенякът посочва с цигарето си едното от леглата; работникът припва към металната стълба, слиза по стъпалата и се изравнява с нас, след което изчезва между два огромни като товарни сандъци трансформатора.

Когато работникът се появява отново, той дърпа някаква кука, която виси на синджир от съоръжението над нас, и крачи с гигантски крачки. Тъкмо минава покрай леглото ми, и някъде изригва пещ, лицето му, съвсем близо до моето, се осветява за миг — красиво, жестоко, восъчнобяло лице, подобно на маска, лице, което не иска нищо. Виждал съм милиони такива.

Отива до леглото, е една ръка сграбчва за петата стария Безмозъчен Бластик и го вдига отведнъж, сякаш Бластик тежи не повече от две-три кила, с другата си ръка работникът прокарва куката през сухожилието над петата му и старецът увисва с главата надолу, уплашеното му зеленикаво лице изглежда по-голямо, очите му са помътнели от ням ужас. Той размахва ръце и свободния си крак, додето горнището на пижамата му се смъква и се омотава около главата му. Работникът грабва горнището, смачква го и го усуква като чувал, дръпва синджира и го придвижва към мостика; после поглежда нагоре, където стоят двамата здравеняци по белите ризи. Единият измъква скалпел от прикрепения към колана му кобур Скалпелът виси на верижка. Здравенякът го подава на работника, но закача другия край на верижката за парапета, за да не би работникът да избяга с оръжие.

Работникът взема скалпела и с отмерени движения разрязва челото на стария Бластик, след което старецът престава да се мята. Мисля си, че ще ми се доповръща, но въпреки очакванията ми нито шурва кръв, нито се изръсват разни карантии — само дето се посипва дъжд от ръжда и пепел и от време на време по някое парче жица или стъкло. Работникът е потънал до колене в нещо, което наподобява лава.

Една от пещите раззива уста и близва някого.

Иска ми се да скоча и да се разтичам, да събудя Макмърфи, Хардинг и когото друг мога, но не би имало никакъв смисъл. Ако раздрусам някого и го събудя, той ще рече: „Какво има пък сега, идиот такъв, какво те тормози?“ А после, току-виж, помогнал на някой от работниците да ме закачи на кука с думите: „Я да видим как изглеждат индианските карантии“

Чувам пискливия, студен, пронизващо влажен шепот на машината за мъгла, виждам как изпод леглото на Макмърфи вече плъзват първите клъбца. Надявам се, той те се сети, че трябва да се скрие в мъглата.

Чувам някакво глупаво дърдорене, което ми напомня за някого, и се извъртам да погледна на другата страна Виждам плешивата глава на Рекламата с подпухналото лице, за което пациентите все спорят от какво е така подпухнало. „Според мен, носи“, ще каже един. „А аз мисля, че не носи; ти въобще чувал ли си мъж да носи такова нещо?“ „Да, ама ти пък, преди да дойдеш тук, въобще беше ли чувал за такъв като него, а?“ Първият пациент свива рамене и кима: „Интересна забележка.“

Той е само по дълга долна риза със завъртени монограми, избродирани в червено отпред и отзад. И веднъж завинаги виждам (когато минава покрай мене, ризата се заголва откъм гърба му, та успявам да зърна), че той съвсем определено носи корсет, при това така здраво го е стегнал, че може всеки момент да го спраска.

А от корсета му се мандахерцат пет-шестина изсушени, вързани за косите скалпове.

Държи малко шишенце, от което си посръбва, за да не му пресъхне гърлото от говоренето, както и една напоена с камфор кърпичка, която от време на време тика под носа си, за да спре вонята. След него бърза групичка учителки, ученички и разни такива. Облечени са в сини престилки, а косите им са накъдрени на ролки. Всички слушат неговата кратка разяснителна лекция.

Той си спомня нещо смешно, та се налага да прекъсне лекцията си и да сръбне от шишенцето, за да укроти кикота. По време на паузата една от ученичките се зазяпва наоколо си и зърва разпорения Хроник, увиснал на петата си. Тя ахва и отскача назад. Рекламата се обръща, забелязва и той трупа и се втурва към него, хваща едната от безжизнените ръце и я разтърсва. Ученичката предпазливо проточва врат, за да погледне по-добре, лицето й е в транс.

— Виждате ли? Виждате ли? — Той квичи, върти очи и от устата му хвърчат пръски от онуй нещо в шишето — толкова силно се смее. Струва ми се, че чак ще се пръсне от смях.

След като накрая сподавя смеха си, тръгва пак между машините и подновява лекцията си. Изведнъж спира и се плясва по челото: „Ама че съм заплес!“ Втурва се обратно към провисналия Хроник, за да си одере още един трофей и да го завърже към пояса си.

Отдясно и отляво се вършат разни други, също такива ужасни неща — откачани, отвратителни неща, прекалено глупави и чудати, за да ти се доще да викаш, но и прекалено верни, за да ти е до смях — ала мъглата така се е сгъстила, че вече няма защо да гледам. Някой ме дърпа за ръката. Знам какво ще се случи: сега ще ме измъкнат от мъглата, ще ме върнат в отделението и няма да има и следа от това, което ставаше тази нощ. Ако сглупя и се опитам да разправя на някого за това, той ще ми каже: „Абе идиот такъв, ти просто си имал кошмари; няма такива шантави неща като огромно машинно отделение долу в недрата на някаква водноелектрическа централа, нито работници-роботи, които хълцат хората.“

Е да, ама тогава как съм ги видял!

От мъглата ме измъква мистър Търкъл, дърпа ме за ръката, разтърсва ме и се хили. Казва:

— Мистър Бромдън, ти май сънуваш лош сън.

Той е санитарят, дето работи в дългата самотна смяна от единайсет до седем — стар негър с широка, сънлива усмивка в края на източената си, клатушкаща се шия. По миризмата го усещам, че е пийнал.

— Айде, мистър Бромдън, опитай се пак да заспиш.

Някоя нощ, ако чаршафът ми е прекалено стегнат и се въртя, той идва и го развързва. Не би го направил, ако смяташе, че ще го хванат, защото можеше да го уволнят, но, според него, те щяха да си помислят, че аз съм се развързал. Всъщност сигурен съм, че го правеше, защото беше добър, защото искаше да помогне — но най-напред гледаше да се подсигури.

Този път не ми развързва чаршафа, а продължава по-нататък, за да помогне на двама санитари, които не съм виждал досега, и на един специализант да прехвърлят стария Бластик на носилка и да го изнесат от спалното, покрит с чаршаф — никой не се е отнасял така внимателно с него, докато беше жив.

На сутринта Макмърфи става преди мене, за първи път, откак го няма чичо Джул Сомнамбула, някой да стане преди мене. Джул беше хитър стар побелял негър, който развиваше теорията, че нощем черните момчета катурвали света на една страна, затова сутрин се измъкваше рано-рано от кревата, та да ги пипне на местопрестъплението. Също както Джул, и аз ставам рано, за да видя що за машини вмъкват в отделението, или инсталират в бръснарницата, тъй че обикновено петнайсетина минути, преди да се появи следващият пациент, в коридора сме само аз и черните момчета. Но тази сутрин, докато се измъквам от завивките, вече чувам Макмърфи в клозета. Чувам го, че пее! Ама така пее, че, ще речеш, никаква грижа си няма на тоя свят. Неговият чист и силен глас се удря в цимента и стоманата.

„Конете ти са гладни, каза тя На него му е приятно да слуша как ехти гласът му в клозета Седни до мен и дай им от зобта. — Поема си дъх и гласът му подскача с няколко тона по-високо, става по-силен и по-мощен, така че чак жиците в стените потреперват. — Конете нямат нужда от зобта-а-а. Той задържа последния тон, поиграва си с него и накрая го заглушава с останалата част от стиха. — Та сбогом, мила, тръгвам си в нощта.“

Песен! Всички са като гръмнати. С години не са чували такова нещо, във всеки случай не тук, в отделението. Повечето от Острите в спалното са се събудили, подпрели са се на лакти, мигат и слушат Споглеждат се и повдигат вежди. Как така черните момчета още не са го накарали да млъкне? Досега никога не са позволявали да се вдига такава врява. Защо се държат по-различно с тоя новия? И той е от плът и кръв, и той ще излинее и ще умре като всички нас. И той живее по същите закони, яде, сблъсква се със същите грижи, не може да не е уязвим към Системата като всички други!

Но не, новият е по-различен, това Острите го виждат, по-различен е от всички, дето са минали през отделението за последните десет години, по-различен е и от познатите им от Външния свят. Може и той да е уязвим, ама Системата някак си не е успяла да го приклещи.

„Товарът е в каруците пее той, — камшик държи ръката ми…“

Как е съумял да й се измъкне? Може би също както стария Пийт, Системата и него е пропуснала да пипне навреме и да го тури под контрол. Може би е такъв недисциплиниран заради това, дето се е скитал из цялата страна, дето се е люшкал от едно място на друго — никое училище не е могло да го обуздае достатъчно, защото като дете никога не е прекарвал в един и същи град повече от няколко месеца; сякъл е дърва, играл е комар, бил е крупие по панаири, толкова бързо си е сменял местожителството, че не е дал възможност на Системата да монтира нещо в него. Да, сигурно е така, просто не е дал възможност на Системата, както вчера не даде възможност на черното момче да го стигне с термометъра — много е трудно да уцелиш движеща се мишена.

Нямал е ни жена, да го врънка за нов линолеум, ни роднини, да го дърпат на различни страни и да го гледат със сълзящи старчески очи. За никого е нямал да се грижи, свободно е разполагал с времето си и затова е станал такъв майстор на комара. И вероятно черните момчета не хукват сега към клозета, за да го накарат да млъкне, именно защото знаят, че не е свързан с контролната инсталация, а те си спомнят как беше със стария Пийт и какво може да стори един такъв човек. Пък освен това виждат, че Макмърфи е доста по-едричък от стария Пийт; ако все пак рекат да се преборят с него, ще трябва да го дебнат със спринцовката и тримата, плюс Старшата. Острите клатят глави; да, да, тази ще да е причината, дето санитарчетата го оставят да си пее, след като всеки друг на негово място биха накарали да млъкне.

Излизам от спалното в коридора в секундата, когато Макмърфи се измъква от клозета. Освен шапката и пешкира, който придържа около хълбоците си с една ръка, няма нищо друго по себе си. В другата си ръка държи четка за зъби. Стои в коридора и се оглежда, повдигнал се е на пръсти, та колкото може по-малко да се допира до студения под. Избира си едното от черните момчета, най-ниското, запътва се към него и го плясва по рамото, сякаш цял живот са били първи приятели.

— Хей, мой човек, ще може ли да получа малко паста, за да си измия зъбките, а?

Момчето извърта уродливата си глава, така че носът му се опира в ръката на Макмърфи. Намръщва се и бързо се оглежда за другите двама, просто за всеки случай; после казва на Макмърфи, че шкафчето се отваря в седем без петнайсет.

— Такъв ни е редът — обяснява то.

— Така ли? Ама там ли наистина държат пастата? В шкафчето?

— Точно така, заключена в шкафчето.

Момчето иска да си продължи да лъска первазите, но ръката не пуска рамото му, вкопчила се е в него като някаква голяма червена скоба.

— Заключена в шкафчето, така ли? А защо, според теб, заключват пастата? Та тя въобще не е опасна. Нито можеш да отровиш някого с нея, нито пък да му пръснеш черепа с тубата. Кажи де, за какъв дявол трябва да се държи под ключ нещо толкова безобидно като някаква си тубичка паста за зъби, а?

— Такъв е редът в отделението, мистър Макмърфи, затова. — И като вижда, че тая причина не минава пред Макмърфи, поглежда намусено към ръката на рамото си и добавя: — Какво ще стане, ако всеки вземе да си мие зъбите, когато му падне?

Макмърфи освобождава рамото му и се замисля, като захваща да скубе червеникавата вълна отзад на врата си.

— Ъ-хъ, ъ-хъ, май почвам да разбирам накъде биеш: редът в отделението е за тези, които не могат да си мият зъбите след всяко ядене.

— Господи, ама толкова ли не разбираш?

— Да, да, сега разбирам. Казваш, че хората ще вземат да си мият зъбите, когато им падне.

— Ами да, точно затова…

— Прав си, само като си представи човек! Току гледаш, някой си мие зъбите в шест и трийсет, друг в шест и двайсет, а трети, кой знае, може и в шест часа. Да, сега те разбирам.

И ми намига — аз стоя зад санитарчето до стената.

— Мистър Макмърфи, трябва да измия този перваз.

— О, не исках да ти преча на работата. — Поотдръпва се, а момчето се навежда отново над пода. Но изведнъж Макмърфи пристъпва пак напред и се надвесва над кофата до санитарчето. — Я, а това тука какво е?

Черното момче надниква и то.

— Къде тука?

— Тука, в кофата бе, Сам. Какво е това в кофата?

— Ами… прах за миене.

— Е, аз обикновено използвам паста, но… — Макмърфи бръква с четката си в праха, завърта я, после я изважда и я изтръсква на ръба на кофата, — но и това ще ми свърши работа. Благодаря ти. После ще го видим тоя ред на отделението.

И се упътва към клозета, откъдето отново еква песента му, изопачена от равномерния мах на четката за зъби.

Черното момче стои и гледа след него с увиснал в сивкавата му ръка парцел. После премигва, озърта се и вижда, че аз съм наблюдавал всичко; идва до мене, повлича ме по коридора за ластика на пижамата ми и ме блъсва на пода там, където вчера чистих.

Тука! Дяволите да те вземат, търкай тука! Искам да работиш, а не да зяпащ тъпо като някаква дебела глупава крава! Айде! Тука!

Залавям се да мия е гръб към него, за да не ме види, че се хиля, Много ми е кеф, че Макмърфи вбеси черното момче — малцина могат така. Някога същото го можеше Татко — когато ония от правителството дойдоха за първи път да преговарят, за да откупят договора, той стоеше пред тях широко разкрачен, с безизразно лице и гледаше с присвити очи към небето. „Я-а-а, диви гъски“ — казваше Татко и присвиваше очи. Шумолейки с книжата, хората от правителството погледнаха нагоре. — „К’во казвате…? През юли? По това време на годината… ъ-ъ, няма гъски.“

Те му говореха като туристи от източните щати, кои то смятат, че с индианците трябва да се говори като с хора, които разбират трудно. Татко се правеше, че не забелязва как му говорят. Той все гледаше към небето. „Ей ги там горе гъските, бели човече. Нали знаеш. И тази година. И миналата година И по-миналата, и още по-миналата.“

Мъжете се спогледаха и се изкашляха „Да. Сигурно е така, вожде Бромдън. Сега остави гъските Обърни внимание на договора Ние ги предлагаме нещо много изгодно и за теб, и за твоя народ — ще се промени животът на червенокожите.“

Татко продължаваше: „… и по-по-миналата година, и по-по-по-миналата година…“

Докато хората от правителството разберат, че са ги взели на подбив, старей шините, които седяха пред входа на колибата ни, хилеха се, пъхаха лулите си в джобовете на червено-черните си плетени вълнени ризи и пак ги изваждаха, се разкискаха като луди. Чичо Тичащият и Скачащ Вълк се търкаляше по земята и полузадушен от смях казваше: „Нали знаеш, бели човече.“

И естествено си постигнахме целта, ония се обърнаха без нито дума повече и тръгнаха към шосето със зачервени вратове, а ние се смеехме след тях. Понякога забравям какво може да направи смехът.

Ключът на Старшата щраква в ключалката; черното момче рипва да я посрещне още на вратата и запристъпва от крак на крак като дете, на което му се пишка. Тъй като съм наблизо, аз го чувам на няколко пъти да споменава името на Макмърфи, от което разбирам, че й разказва как си е измил зъбите Макмърфи, напълно забравяйки да спомене за стария Безмозъчен, дето умря през нощта Размахва ръце и се опитва да й обясни какви ги е измислил тоя червенокос глупак още рано сутринта — всичко изопачава, противи се на реда на отделението, не може ли тя да направи нещо?

Старшата наблюдава момчето втренчено и когато то спира да се гърчи, поглежда към вратата на клозета в другия край на коридора, откъдето гласът на Макмърфи гърми още по-силно от преди.

„О, твоите не ме харесват, бил съм бе-е-еден; през прага ти ще мина май после-е-еден.“

Отначало изглежда озадачена: и тя като всички нас толкова дълго време не е чувала да се пее, че й трябват няколко секунди, додето разбере какво става.

„Разкош голям не искам — мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“

Слуша още минута-две, за да се увери, че не й се счуват разни неща; и тогава се наежва. Ноздрите й се раз ширя ват от ярост, с всяко вдишване и издишване тя става все по-голяма и по-голяма; откак го няма Тейбър, не съм я виждал толкова вбесена от пациент. Размърдва ставите на лактите и пръстите си. Чувам леко скръцване. Тя тръгва и аз се прилепвам към стената, когато изтрополява покрай мене, вече е голяма колкото камион и влачи камъшитената чанта зад ауспуха си като някакво ремарке. Устните й са разтегнати и усмивката й върви пред нея като решетката на радиатор. Когато минава покрай мен, ми замирисва на нагорещено масло и на искри от индуктор. С всяка своя крачка става все по-голяма и по-голяма, подува се и се накокошинва, стъпква всичко отпреде си! Страх ме е дори да си помисля какво ще направи.

И изведнъж, точно когато се носи най-внушително и най-злобно, от вратата на клозета изскача насреща й Макмърфи, придържайки с ръка около хълбоците си пешкира — Старшата се заковава на мястото си! Тя се смалява и стига до височината на пешкира, а Макмърфи й се хили отгоре. Нейната собствена усмивка се изпарява, ъгълчетата на устните й се отпускат.

— Добро утро, мис Рачид. Как е навън?

— Не можете да се разхождате така — по пешкир!

— Тъй ли? — Той поглежда надолу към онзи край на пешкира, който е на нивото на очите й, и забелязва, че е влажен и плътно прилепнал до тялото му. — И пешкирите ли пречат на реда в отделението? Добре де, тогава какво да направя, ще…

— Не! Да не сте посмели! Веднага се върнете в спалното и си облечете дрехите!

Гласът й е като на учителка, която хока ученик, затова Макмърфи увесва нос като ученик и занарежда така, сякаш всеки момент ще заплаче:

— Не мога, мадам. Боя се, че тая нощ, докато съм спал, някой ми е чопнал дрехите. Страшно дълбоко се спи на тия ваши легла.

— Чопнал…?

— Задигнал. Отмъкнал. Гепил. Откраднал — изрежда той усмихнато. — Нали разбирате, някой ми е свил парцалките. — Това така го развеселява, че се впуска да танцува на бос крак пред нея.

— Някой ви е откраднал дрехите?

— Така изглежда.

— Ама как, затворническите дрехи? Защо?

Той спира да се кълчи и отново увесва нос.

— Знам само, че когато си легнах, те си бяха там, а когато станах, вече ги нямаше. Изчезнали са яко дим. Знам, мадам, че бяха най-обикновени затворнически дрехи, груби, избелели, долнокачествени, знам това — за ония, които имат повече дрехи, затворническите може и да са нищо. Но за един гол човек…

Тя изведнъж се досеща:

— Това ваше облекло трябваше да бъде взето. Тази сутрин са ви дали болнични дрехи.

Той поклаща глава и въздъхва, но все още гледа надолу.

— О, не, боя се, че не са ми дали. Тая сутрин нямам нищо друго освен шапката на главата си и…

— Уилямс — виква тя към черното момче, което все още стои до входната врата, сякаш се готви всеки момент да духне през нея. — Уилямс, можете ли да дойдете при мен за момент?

Той пропълзява до нея като куче, което очаква камшик.

— Уилямс, защо пациентът не е получил болнични дрехи?

Момчето си отдъхва. Поизправя се и се ухилва, вдига сивкавата си ръка и посочва едното от високите санитарчета в другия край на коридора. — Мистър Уошингтън отговаря днеска за прането. Не аз.

— Мистър Уошингтън! — Гласът й го заковава, както е провесил парцал над кофата, смръзва го на място. — Бихте ли дошли за момент!

Парцалът се плъзва беззвучно в кофата и с бавни, внимателни движения момчето подпира дръжката на подомиячката до стената. Обръща се и поглежда Макмърфи, ниското санитарче и сестрата. После се озърта наляво и надясно, сякаш тя може да вика някой друг.

— Веднага елате тук!

Тя пъхва ръце в джобовете и се затътря по коридора към нея. Върви бавно, но на мен ми е ясно, че ако не направи крачка, тя само с погледа си ще го вледени, ще го разпердушини; цялата й омраза, гняв и яростно безсилие, които смяташе да използва срещу Макмърфи, сега струят към черното момче и го зашеметяват като фъртуна, още повече го забавят. То трябва да се наведе напред, да си помага с ръце По косата и веждите му се образува скреж. Още повече се навежда, но стъпките му се забавят; няма да може да стигне.

Макмърфи започва да си подсвирква „Милата Джорджия“. Брауни и сестрата тъкмо навреме отклонява поглед от черното момче. Сега тя е още по-вбесена, още по-обезсилена от ярост; толкова бясна не съм я виждал никога. Няма я кукленската й усмивка, здраво стиснатите й тънки устни приличат на нажежена до червено жица. Ако сега я видеха и други пациенти, Макмърфи можеше да почне да си събира парите от баса.

Накрая черното момче стига до нея за тая цел му бяха необходими два часа Тя си поема дълбоко дъх.

— Уошингтън, защо този човек не е получил дрехи днес? Не видяхте ли, че има само един пешкир на себе си?

— И шапка — прошепва Макмърфи и почуква крайчеца й с пръст.

— Мистър Уошингтън?

Високото черно момче поглежда ниското, което го издаде, и то започва пак да се суче неспокойно. Високото момче го гледа доста продължително с тия свои очи като радиолампи; един вил, после ще се, оправи с него. Сетне извръща глава и очите му измерват Макмърфи отгоре додолу — силните широки рамене, кривата усмивка, белега на носа, ръката, прищипнала пешкира, след което поглежда сестрата.

— Мисля… — започва го.

— Мислите! Не е достатъчно да мислите! На секундата донесете дрехите, мистър Уошингтън, или следващите две седмици ще работите в Гериатрията! Да Трябва един месец да се занимавате е подлоги и кални бани, за да оцените колко малко работа имате вие санитарите в нашето отделение. В другите отделения кой, мислите, търка коридора цял ден? Мистър Бромдън ли? О не, много добре знаете кой. Ние до голяма степен сме ви освободили от чистенето, за да можете да се занимавате с пациентите. А това значи да се погрижите да не се разхождат нагоре-надолу голи. Какво щеше да стане, според вас, ако някоя от младите сестри беше дошла рано и завареше един пациент, който тича по коридора без дрехи? Какво?

Високото черно момче не е много сигурно какво е щяло да стане, но я разбира накъде бие и се потътря към стаята с бельото, за да донесе на Макмърфи чифт дрехи — вероятно с десет размера по-малки; после се дотътря обратно и му ги подава с най-искрена омраза в очите. Макмърфи изглежда объркан, как да поеме дрехите, дето му ги подава санитарчето — нали в едната си ръка държи четката за зъби, а с другата прикрепя пешкира? Накрая намига на сестрата, свива рамене и отвива пешкира, за да го метне на нейното рамо, сякаш тя е някаква дървена закачалка. Виждам, че под пешкира е обут в гащетата си Бас държа, че Старшата би предпочела да е чисто гол под пешкира, отколкото да е с тия гащета. Онемяла от ярост, тя приковава очи в ония ми ти големи бели китове, дето скачат по гащетата. Това вече й идва много. Минава цяла минута, докато се съвземе, и чак тогава се обръща към ниското черно момче; гласът й трепери, толкова е ядосана, че не може да се овладее.

— Уилямс… струва ми се… трябваше, като дойда тази сутрин, да сте измили прозорците в Сестринската стая.

То се затъртузва като някаква черно-бяла буболечка. — Вие също, Уошингтън… — Уошингтън почти припва към кофата си. Тя се оглежда, чуди се за кого още да се захване. Вижда ме мене, но точно в този момент от спалното излизат още няколко пациенти и се дивят защо сме се струпали в коридора. Тя затваря очи и се съсредоточава в себе си. Не може да си позволи да видят лицето й такова — бяло и изкривено от бяс. Напряга цялата си способност да се контролира. Постепенно устните отново се събират под бялото носле, сливат се, сякаш нажежената жица вече така се е сгорещила, че започва да се топи, трепват за миг и накрая, когато стопеният метал изстива и странно посивял се втвърдява, замръзват неподвижно. После се разтеглят в усмивка, езикът се мярва помежду им като къс сгурия. Очите й отново се отварят; и те са някакви такива странно сивкави, студени и безжизнени като устните, но тя подхваща обичайните си утринни поздрави така, сякаш нищо не се е случило; предполага, че пациентите все още са твърде сънени, за да забележат.

— Добро утро, мистър Сифелт, по-добре ли сте със зъбите? Добро утро, мистър Фредриксън, добре ли спахте, а вие, мистър Сифелт? Леглата ви са едно до друго, нали? Впрочем, докладваха ми, че вие двамата нещо сте се били споразумели за лекарствата си — че вие, мистър Сифелт, давате своите хапчета на Брус, тъй ли е? По-после ще говорим за това. Добро утро, Били; когато идвах, видях майка ти, тя ме помоли да ти кажа, че мисли за теб непрекъснато, убедена е, че ти няма да я разочароваш. Добро утро, мистър Хардинг — о, я погледнете, връхчетата на пръстите ви са целите зачервени и разръфани. Пак ли сте си гризали ноктите?

Преди те да могат да й отговорят, дори и да са имали какво да й отговорят, тя се обръща към Макмърфи, който все още стои по гащета. Хардинг поглежда гащетата и подсвирва.

— А вие, мистър Макмърфи — казва тя усмихната, сладка като мед, — ако сте свършили с демонстрацията на мъжката си физика и на екстравагантните си долни гащи, можете да се върнете в спалното и да си облечете болничните дрехи.

Той козирува на всички — на нея и на пациентите, които го зяпат ухилени в гащетата на белите китове, и без да каже дума, тръгва към спалното. Старшата се обръща и потегля в обратната посока, предхождана от своята безизразна червена усмивка; преди тя да затвори вратата на остъклената стая, неговата песен отново нахълтва в коридора откъм спалното.

„Навря ме в гостната, с ветрило повя ми с доста глезотия“ — чувах го как се пляска по голия корем — „на майка си прошепна тихо: обичам го този комарджия.“

Щом спалното се опразва, аз се захващам да го чистя и когато бръквам под леглото му, за да обера прахоляка, изведнъж ми замирисва на нещо, което за първи път, откак съм в болницата, ме кара да осъзная, че това огромно помещение, пълно с легла, на които спят четирийсет възрастни мъже, винаги смърди на хиляди други миризми — на бактерицидни средства, на цинков мехлем, на пудра за крака, на пикня и вкиснали дъртешки лайна, на Паблъм3 и на борова вода, на клеясали мръсни долни гащи и чорапи, които вонят дори и когато се върнат от пране, долавя се тежкият мирис на колосани чаршафи, киселият дъх на неизмити усти, острата миризма на машинно масло, а понякога и смраднята на опърлена коса, — но никога досега, допреди да дойде този човек, не е миришело на прах и мръсотия от полето, на пот и на труд.

По време на закуската Макмърфи приказва и се смее без прекъсване. След тая сутрин той си мисли, че на бърза ръка ще се справи със Старшата. Не знае, че просто я е сварил неподготвена и ако не друго, поне я е накарал да се мобилизира.

Прави се на шут, като се опитва да разсмее и другите. Хич не му е приятно, като вижда, че те най-много то да се усмихнат слабо или пък от време на време да се изкикотят. Насреща му е седнал Били Бибит и изведнъж той му подмята с поверителен глас:

— Хей, Били, момчето ми, помниш ли като свалихме двамата с тебе ония мацки в Сиатъл? Голяма работа беше, а?

Били вдига стреснато очи от чинията. Отваря уста, но не може да каже нищо. Макмърфи се обръща към Хардинг.

— И кога нямаше да успеем да ги свалим, ей тъй, за нула време, ако вече не бяха чували за Били Бибит. Били Бибит Паламарката — така го знаеха по онова време. Тия двете момичета тъкмо щяха да си тръгват, когато едната го погледна и попита: „Ти да не си знаменитият Били Бибит Паламарката? С прочутия трийсет и пет сантиметров?“ Били наведе глава и почервеня — също както сега, казахме им, че е той. Спомням си, когато ги заведохме в хотела, от леглото на Били се чу женски глас: „Мистър Бибит, ти ме разочароваш; разбрах, че е трийсет и… о, Господи!“

И кряка, и се пляска по бедрото, и ръга Били с пръст, а Били се киска и така се е изчервил, че ме е страх да не вземе да припадне.

Макмърфи казва, че всъщност единственото, което и липсва на тая болница, са две такива готини мацки. Какви са само леглата, в по-удобно не е спал, а и каква вкусна лапачка дават! Просто не може да разбере защо всички толкова се чумерят, че са затворени тук.

— Ето, например вземете ме мене — казва той на момчетата и вдига една стъклена чаша срещу светлината, — за първи път от шест месеца пия портокалов сок. О-ох, екстра! А знаете ли какво получавах за закуска в трудовия лагер? Какво ми сервираха? Мога само да ви го опиша на какво приличаше, но име не мога да му дам: сутрин, обед и вечер все едно и също — нещо от картофи, черно-загоряло, клеясало като туткал. Във всеки случай не беше портокалов сок. А я вижте сега: шунка, препечен хляб, масло, яйца, кафе — оная малка сладурана в кухнята даже ме попита как ще го искам кафето, със или без мляко, много й благодаря и една голяма! огромна! чаша студен портокалов сок. О, пари да ми давате, не се махам оттука!

Взима си допълнително от всичко, уговаря си среща с момичето от кухнята, дето налива кафето, за след като го изпишат от болницата, уверява готвачката-негърка, че по-добре сварени яйца не е ял Има корнфлейкс с банани, гой си взима няколко банана и предлага един на черното момче, защото му се виждало измършавяло; момчето извърта очи към Сестринската стая, където седи Старшата, и казва, че на санитарите не е разрешено да идат с пациентите.

— Противоречи на реда в отделението ни?

— Да.

— Жалко Обелва три банана под носа му, изяжда ги един след друг и добавя Сам, щом ти се доще нещичко за гризкане, свиркай.

След като излапва и последния си банан, Макмърфи се потупва по корема, става и тръгва към вратата; тогава високото санитарче му препречва пътя и му казва, че според правилото пациентите трябвало да седят в трапезарията до седем и половина и чак тогава да станат всички заедно. Макмърфи го поглежда така, сякаш му се струва, че не е чул добре, после се обръща към Хардинг. Хардинг кимва, Макмърфи свива рамене и се връща обратно на мястото си.

— В никакъв случай не искам да преча на реда в отделението.

Часовникът в дъното на трапезарията показва седем и петнайсет — лъже, че сме седели тук само петнайсет минути, след като явно е минал повече от час, Всички са свършили със закуската и, облегнати на столовете си, наблюдават как голямата стрелка се придвижва към седем и половина. Черните момчета отнасят оплесканите подноси на Безмозъчните и откарват двамата старци с инвалидните столове, за да ги измият с маркуча. Поне половината от пациентите подпират глави на ръцете си с намерението да подремнат, докато се върнат санитарчетата. Какво друго да правят, няма карти, нито списания, нито мозайки-ребуси. Остава им само да спят или да наблюдават часовника.

Макмърфи обаче не може да седи кротко; все трябва да прави нещо. След като около две минути побутва трохичките около чинията си с лъжицата, той вече е готов за нови подвизи. Пъхва палци в джобовете си, обляга се назад и поглежда с едно око часовника на стената. После си потърква носа.

— Знаете ли, тоя стар часовник ми напомня за мишените на стрелбището във форт Райли. Там спечелих първия си медал за точна стрелба, Макмърфи, Вярното Око. Кой иска да се хванем на бас за някакво си жалко доларче, че ще пратя тая бучица масло в центъра на циферблата, или поне върху циферблата?

Трима души залагат; той взема маслото на върха на ножа си и го мята. Бучката се залепя на петнайсетина сантиметра вляво от часовника и докато Макмърфи си изплаща баса, всички му се присмиват. Все още го кодошат, питат го какво точно е искал да каже, Вярното Око или Невярното Око, когато ниското черно момче се връща, след като е измило с маркуча Безмозъчните; всички вперват погледи в чиниите си и мълчат. Момчето усеща, че има нещо, но не може да разбере какво. И сигурно така и нямаше да узнае, ако старият полковник Матърсън, зяпайки разсеяно, не беше зърнал лепнатото на стената масло. Полковникът го посочва и се впуска в една от своите речи, заема се да ни обяснява нещо със своя търпелив, гъгнещ глас, при това така, сякаш то има някакъв смисъл.

— Маслото… е републиканската партия.

Черното момче поглежда натам, накъдето сочи полковникът, и ето ти го маслото, плъзнало надолу по стената като жълт охлюв. Премигва, но не казва нищо, а даже и не се оглежда, за да разбере кой го е метнал.

Макмърфи прошепва нещо на Острите, седнали около него, и ги сръгва с лакът; миг по-късно те кимват, той поставя три долара върху масата и се обляга назад. Всички се размърдват в столовете си и наблюдават как маслото пълзи по стената — тръгва, спира се, пак поема надолу и оставя лъскава диря по мазилката. Никой не продумва. Поглеждат маслото, после часовника, после пак маслото. Сега вече часовникът върви.

Около половин минута преди седем и половина маслото стига до пода и Макмърфи си възвръща всичките пари, които беше загубил.

Черното момче се опомня, откъсва очи от мазната ивица по стената, обръща се към нас и казва, че можем да ставаме; Макмърфи прибира парите в джоба си и излиза от трапезарията. Той обгръща черното момче през раменете и полу го повежда, полу го понася по коридора към дневната.

— Сам, братле, денят преполови, а аз сам още на нулата. Трябва бързо да си наваксам Дай да хвърлим едни карти — ей ония, дето си ги заключил на сигурно място и шкафа, а пък аз ще се опитам да надвикам високоговорителя.

Почти през цялата сутрин той си наваксва — играе на двайсет и едно, само че вече за пари, не за цигари. Два-три пъти мести масата, на която играят, за да се спаси от високоговорителя. Явно е, че му лази по нервите. На края отива до Сестринската стая и почуква по стъклото. Старшата се завърта на стола си и отваря вратата, а той пита, дали не може за малко да спре тоя адски шум Сега седнала на стола си зад големия прозорец, тя е по-спокойна от всякога; тук няма разни диваци, които да търчат полуголи и да я изкарват от равновесие На лицето й е лепната неизменната усмивка Тя затваря очи и поклаща глава, при което най-любезно казва на Макмърфи — „Не!“

— Не може ли поне да намалите звука? Едва ли целият щат Орегон има нужда да слуша цял ден как Лорънс Уелк свири „Чай за двама“ по три пъти в час! Ако музиката беше достатъчно тиха, за да се чува какви ставки обявя ваш, можех да направя и някое покерче.

— Мистър Макмърфи, вече ви казахме, че редът и от делението не позволява да се играе на пари.

— Добре, тогава намалете музиката и ще играем на кибритени клечки, на копчета — само го намалете това чудо!

— Мистър Макмърфи — тя спира и изчаква спокойният й наставнически тон да проникне в съзнанието им знае, че всички Остри я слушат. — искате ли да ви кажа какво мисля? Мисля, че вие сте един голям егоист Не забелязвате ли, че в гази болница освен вас има и други кора? Има възрастни пациенти, които не биха чували радиото, ако свиреше тихо, старци, които просто не са и състояние да четат, нито да решават ребуси, нито да играят на карти и да обират цигарите на другите. За такива възрастни кора като Матърсън и Китлинг музиката е единственото развлечение, което имат А вие искате да им го отнемете Ние обичаме, когато ни е възможно, да изслушваме различни предложения и молби, но, струва ми се, трябва поне малко да се замислите за другите, преди да предложите нещо.

Той се обръща и поглежда към половината на Хрониците, вижда, че в думите й има нещо вярно. Сваля шапката си и прокарва ръка през косата си, накрая се обръща пак към Старшата. И той като нея знае, че всички Остри слушат разговора им.

— Добре. Не помислих за това.

— И аз така предполагах.

Той подръпва червеникавите снопчета, дето стърчат от деколтето на горнището му, и казва:

— Добре де, тогава нека отидем да играем другаде? В някоя друга стая? Да речем, в оная стая, в която пренасяте масите по време на заниманията. През останалата част от деня в нея няма нищо Отключете я и ни пуснете да играем карти там. А пък старците нека си останат тука при радиото — така всички ще бъдат доволни.

Тя се усмихва, затваря пак очи и поклаща леко глава:

— Вие естествено можете да повторите предложението си и пред останалата част от медицинския персонал, но предполагам, всички ще споделят моето мнение: ние не сме в състояние да поддържаме две дневни помещения Нямаме достатъчно работна ръка И ви моля, не се облягайте на прозореца; ръцете ви са мазни и цапат стъкло то. Това означава допълнителен труд за някои хора.

Той дръпва рязко ръката си и понечва да каже нещо, но спира, всъщност какво друго му е останало да й каже освен да я изпсува. Поема си дълбоко дъх и се опитва да събере цялата си воля, така както направи тя тая сутрин, извинява й се, задето я е обезпокоил, и се връща на масата с картите.

Всички пациенти усещат, че се започва.

В единайсет часа докторът надниква през вратата на дневната и извиква на Макмърфи, че ще го чака в кабинета си за кратък разговор.

— Винаги разговарям с новите пациенти на втория им ден.

Макмърфи оставя картите на масата, става и тръгва към доктора. Докторът го пита как е спал, но Макмърфи само измърморва нещо в отговор.

— Изглеждате много замислен днес, мистър Макмърфи.

— О, да, аз съм голям мислител — казва Макмърфи и двамата потеглят по коридора.

Когато се връщат — на мен ми се струва, че са минали цели дни, — те се кискат и си приказват, много доволни от нещо си. Докторът бърше сълзите от очилата си, явно се е смял здравата, а Макмърфи отново е предишният гръмогласен, дързък самохвалко. Такъв остава и по време на обеда, а в един часа пръв сяда на стола си за заниманието; ленивите му очи се синеят в ъгъла.

Старшата влиза в дневната със своето ято от сестри-стажантки и с кошницата с бележките. Тя взима дневника от масата и го прелиства начумерено (цял ден никой не е докладвал за никого), след това си сяда на мястото до вратата. Изважда няколко папки от кошницата в скута си и ги прехвърля, додето стига до Хардинговата.

— Доколкото си спомням, вчера понапреднахме доста по въпроса с мистър Хардинг…

— Ъ-ъ… преди това бих искал, ако е възможно, да ви прекъсна за момент — казва докторът. — Във връзка с един разговор, който проведох сутринта в кабинета си с мистър Макмърфи. Всъщност ние просто си спомнихме някои неща. Говорихме за едно време. Открихме, че двамата имаме нещо общо — учили сме в една и съща гимназия.

Сестрите се споглеждат и се чудят какво ли му е станало на тоя човек. Пациентите мятат по едно ока към Макмърфи, който се хили в ъгъла си, и чакат да чуят какво още ще каже докторът. Той кима.

— Да, да, в една и съща гимназия. И както си приказвахме за миналото, ние си спомнихме за карнавалите, които се устройваха в училище — великолепни, шумни тържества. Гирлянди, серпантини от крепирана хартия, павилиони с разни лакомства, забавни игри — това бяха едни от най-важните събития през годината. Както споменах на Макмърфи, аз и в по-долните, и в по-горните класове все бях организаторът на училищните карнавали. Ах, какви прекрасни, безгрижни години…

В дневната настъпва пълна тишина. Докторът вдига глава и се оглежда, за да види да не би да е станал за смях. Старшата му хвърля такъв поглед, който не оставя никакви съмнения по този въпрос, но той е без очила и погледът й му убягва.

— Както и да е, нека не прекаляваме със сълзливата носталгия — в хода на нашия разговор двамата с Макмърфи се запитахме как ли биха погледнали някои хора, ако уредим един карнавал тук, в отделението?

Той си слага очилата и пак се оглежда. Никой не подскача от възторг при тази идея. Някои от нас още помнят как преди години Тейбър се опита да устрои карнавал и какво излезе от тая работа. Докато докторът чака отговора, откъм сестрата се надига някакво яростно мълчание, което надвисва над всички нас и ни предизвиква да го нарушим. Знам, че Макмърфи не може, тъй като е участвал в замислянето на карнавала; тъкмо вече си казвам, че няма да се намери такъв глупак, който да наруши мълчанието, когато седналият точно до Макмърфи Чезуик изсумтява и преди да разбере какво става, се изправя на крака, търкайки ребрата си.

— Ъ-ъ… лично аз смятам, нали разбирате… — той поглежда надолу към юмрука на Макмърфи върху дръжката на съседния стол и към щръкналия като остен голям загрубял палец. — че идеята е чудесна. Карнавалът ще ни разнообрази.

— Точно така, Чарли — казва докторът, доволен от подкрепата на Чезуик, — при това не е без терапевтична стойност.

— Разбира се — обажда се пак Чезуик, вече по-весело.

— Ами да. Един карнавал може да има голяма терапевтична стойност. Не ще и дума.

— Ще бъде в-в-весело — намесва се Били Бибит.

— Да, това също — съгласява се Чезуик — Ще го организираме, докторе, защо да не го организираме. Сканлън ще направи номера си с бомбата, а аз може да устроя състезание по хвърляне на ринг в кабинета по трудотерапия.

— Аз пък ще гадая бъдещето — казва Мартини и поглежда с присвити очи някъде над главата си.

— А аз мога с доста голяма точност да определям патологичните смущения, като гледам на ръка — обажда се Хардинг.

— Много добре изръкоплясква Чезуик Досега никой не е подкрепял неговите предложения.

— За мен пък ще е чест да бъда крупие на скило — провлачва Макмърфи. — Имам малко опит…

— О, възможностите са толкова много — казва докторът, седнал с изправен гръбнак, действително запален от проекта. — Ами да, лично аз имам милион идеи.

В продължение на още пет минути той говори разгорещено. Очевидно повечето от тия идеи вече е обсъждал с Макмърфи. Описва игри, павилиони с лакомства, предлага да се продават билети; и изведнъж млъква, сякаш погледът на Старшата го е пронизал точно между очите Премигва и я запитва:

— А вие какво мислите за тази идея, мис Рачид? За един карнавал? Тук, в отделението?

— Съгласна съм, че може да окаже терапевтичен ефект — казва тя и млъква. Чака. И пак насочва към другите същото онова мълчание. Когато разбира, че никой няма да го наруши, продължава. — Но освен това смятам, че преди да се стигне до някакво решение, една такава идея трябва да се обсъди на колегиума Предполагам, че и вие мислите така, докторе?

— Разбира се. Просто исках, нали разбирате, да сондирам хората Но естествено най-напред ще говорим за това на колегиума. После ще продължим е плановете си.

На всички им става ясно, че това ще е карнавалът.

Старшата отново поема нещата в ръцете си, като изшумолява с папката, която държи.

— Чудесно. Ако няма нещо друго — и ако мистър Чезуик си седне на мястото, — мисля, че можем да продължим дискусията Остават ни още… — тя изважда часовника си от кошницата и го поглежда — още четирийсет и осем минути И така, както…

— Ах, да! Спомних си още нещо. — Макмърфи е вдигнал ръка и щрака с пръсти. Тя се взира продължително в ръката му и чак тогава казва:

— Кажете, мистър Макмърфи?

— Всъщност идеята е на доктор Спийви. Докторе, я им кажи какво намисли по въпроса с глухите и радиото. Сестрата трепва, съвсем леко, едва забележимо, но сърцето ми подскача от радост. Тя мушва папката обратно в кошницата и се обръща към доктора.

— Вярно започва той. За малко да забравя. — Обляга се назад, кръстосва крака и допира ръце с връхчетата на пръстите си; виждам, че все още е в добро настроение заради своя карнавал С Макмърфи говорихме за прастария проблем на нашето отделение: разнородните обитатели, съжителстването на млади и стари. Условията не са най-идеалните за нашия Терапевтичен колектив, но Управлението все заявява, че друг изход няма, тъй като сградата на Гериатрията е пренаселена. Пръв аз ще се съглася, че това положение е крайно неприятно за всички нас С Макмърфи обаче стигнахме до една идея, която може да облекчи нещата и за двете възрастови групи. Както спомена Макмърфи, той е забелязал, че някои от по-старите хора трудно чуват радиото. И предложи звукът да се усили още повече, та да го чуват и ония Хроници, които имат смущения в слуховия апарат. Според мен това е едно твърде хуманно предложение.

Макмърфи скромно махва с ръка, докторът кима към него и продължава:

— Аз обаче му обясних, че според някои от по-младите пациенти радиото и без това свирело прекалено силно и им пречело да разговарят или да четат. Макмърфи каза, че не е помислил за това, но че е жалко, дето тези, които искат да четат, не могат да се усамотят някъде на тишина и да оставят радиото на онези, които искат да го слушат. Съгласих се, че е жалко, и вече бях готов да приключа е този въпрос, когато си спомних за старата баня, където сега складираме масите по време на нашите занимания. И без това тази стая за нищо не я използваме; при наличието на новите лекарства вече не прибягваме до хидротерапията, която провеждахме там. Та какво ще каже колективът, ако обърнем тази стая в нещо като втора дневна, или нека я наречем стая за игри!

Колективът не казва нищо. Всички знаят чий ред е сега. Тя изважда пак Хардинговата папка, поставя я на коленете си и скръства ръце над нея; оглежда стаята така, сякаш очаква, че някой би се осмелил да каже нещо. След като става ясно, че никой няма да вземе думата преди нея, извръща глава към доктора.

— Като план звучи чудесно, доктор Спийви, а оценявам и загрижеността на мистър Макмърфи за другите пациенти, но се опасявам сериозно, че няма да имаме персонал за още една дневна.

Уверена, че с това е сложила край, Старшата отново понечва да разтвори папката. Докторът обаче е обмислил всичко по-добре, отколкото смята тя.

— Взех предвид това, мис Рачид. Но тъй като тук, в дневната с високоговорителя, ще останат главно Хронически пациенти, повечето от които са приковани на столове или колички, не ви ли се струва, че един санитар и една сестра съвсем спокойно ще могат да усмиряват бунтовете и безредиците, в случай че възникнат?

Тя не отговаря, нито пък обръща внимание на шегата му за бунтовете и безредиците. Лицето й остава непроменено, с неизменната усмивка.

— А другите двама санитари и сестрите ще имат възможност да се грижат за пациентите в банята може би дори още по-добре, отколкото тук. Вие какво ще кажете, приятели? Бива ли я идеята? Самият аз я смятам за доста добра и предлагам да я опитаме, поне за няколко дни, Ако работата не потръгне, имаме си ключа, ще заключим стаята отново, не е ли така?

— Правилно! — извиква Чезуик и удря с юмрук в дланта си. Той все още стои прав, сякаш се страхува да се доближи пак до палеца на Макмърфи. — Правилно, доктор Спийви, ако работата не потръгне, имаме си ключа и ще заключим стаята отново Не ще и дума.

Докторът се оглежда; като вижда, че всички Остри му кимат, ухилени до уши, решава, че те са много възхитени от него и от неговата идея, затова се изчервява като Били Бибит и трябва един-два пъти да избърше очилата си, преди да продължи. Става ми забавно, като гледам колко е доволен от себе си дребният човечец. Понеже момчетата му кимат, той също им кима и казва:

— Много добре и отпуска ръце на коленете си. — И така, Ако това вече е решено аз като че ли забравих за какво трябваше да говорим тази сутрин?

Старшата пак трепва леко, навежда се над кошницата и измъква една папка. Взема да рови из нея, а ръцете и май треперят. Изважда лист хартия, но преди да започне да чете от него, Макмърфи се изправя отново с протегната ръка и пристъпвайки от крак на крак, проточва замислено: „Знаеш ли, докторе.“ Ръцете й престават да ровят, замръзват, сякаш звукът на гласа му я вцепенява, също както нейният глас вцепени черното момче тая сутрин Чак ми се завива свят, като я гледам такава вцепенена Докато Макмърфи говори, я наблюдавам внимателно.

— Знаеш ли, докторе, умирам да разбера какво означава сънят, дето го сънувах тая нощ. Гледай сега, уж бях аз, в съня де, пък в същото време като че ли не бях съвсем аз, а някой, който приличаше на мене — някой като… баща ми! Да, да, точно той беше. Баща ми беше, защото понякога, когато се погледнех, когато го погледнех него де, виждах железния болт, който баща ми имаше в челюстта си…

— Баща ви има железен болт в челюстта си?

— Е, вече не, имаше го някога, когато бях дете. Около десет месеца той се разхожда с тоя голям метален болт, който влизаше оттук и излизаше оттук! Господи, ама същински Франкенщайн беше! Разцепиха му челюстта с брадва, когато се сби с оня от дъскорезницата… Ей, чакайте да ви разкажа как стана всичко…

Лицето й е все още спокойно, сякаш си е сложила някаква маска, върху която е изрисуван желания от нея израз. Сигурен, търпелив, невъзмутим. Повече никакви трепвания, само това ужасно студено лице с неговата спокойна усмивка, усмивка от пресована червена пластмаса, чисто, гладко чело без нито една бръчица, която да подскаже слабост или тревога; безизразни, широко разтворени, боядисани в зелено очи, чийто нарисуван израз казва: аз мога да чакам, възможно е от време на време да губя по някой метър, но ще чакам, ще бъда търпелива, спокойна и уверена, защото знам, че за мен истинска загуба няма.

За момент си бях помислил, че е победена. Така ми се бе сторило. Сега обаче разбирам, че няма такова нещо. Пациентите един по един мятат крадливи погледи към нея, за да видят как й се отразява това, дето Макмърфи е поел заниманието в ръцете си, и виждат все едно и също. Тя е твърде голяма, за да бъде победена. Заема половината стая — като някаква японска статуя. Нищо не може да я помръдне, няма спасение от нея. Днес изгуби една малка битка, но тя е без значение за голямата война, която тя печели и ще продължи да печели. Не бива да позволяваме на Макмърфи много-много да ни вдига акциите, да ни увлича в някаква безсмислена игра. Тя ще продължи да печели така, както печели Системата, тъй като има зад гърба си цялата нейна мощ. Старшата не губи поради своите загуби, а печели поради нашите. За да я надвиеш, трябва да я побеждаваш всеки път, когато се сблъскаш с нея, а не два от три или три от пет пъти. Само да отслабиш бдителността си, само да изгубиш веднъж, и тя печели завинаги. В крайна сметка всички ние ще загубим. Няма спасение.

Тъкмо в тоя момент тя включва машината за мъгла и мъглата нахлува толкова бързо, че вече не виждам нищо друго освен лицето й. Нахлува и се сгъстява, сгъстява; колкото бях щастлив преди минута, когато я видях да трепва леко, толкова сега съм унил и апатичен — даже никога не съм се чувствал чак толкова унил, тъй като сега знам, че няма спасение нито от нея, нито от Системата. И никой не може да ни спаси, нито дори Макмърфи. Никой. Колкото повече си мисля за това, толкова по-бързо нахлува мъглата.

Добре, че е толкова гъста — сега мога да се шмугна в нея, да се отпусна, отново да съм си на сигурно място.

В дневната се играе монопол. Играят го от три дни, с къщите, с хотелите и прочие; съединили са две маси, за да следят всички ходове и купчините със заложените „пари“. Макмърфи ги убеди, че ще им е по-интересно, ако за всеки „долар“, заеман от банката, плащат по един цент: кутията е пълна с монети.

— Твой ред е, Чезуик.

— Не, чакай, не играй още. Обяснете ми преди това какво трябва да има човек, за да си купи хотел?

— Виж какво, Мартини, трябва на всяка улица от твой квартал да имаш по четири къщи. А сега давай да играем, за Бога.

— Не, чакайте.

Откъм неговата страна на масата се разхвърчават „пари“; във всички посоки политат червени, зелени и жълти „банкноти“.

— Ти какво, за Бога, хотел ли ще купуваш, или ще играеш на Честита нова година?

— Дяволите да те вземат бе, Чезуик, твой ред е.

— Три по едно? О-хо, Чезуикче, и сега къде отиваш? Да не би случайно в моя парк „Марвин“? Да не би това да означава, че ми дължиш, чакай да помисля, триста и петдесет долара, а?

— По дяволите.

— Абе к’ви са тия неща? Я чакайте, к’ви са тия другите неща по цялата маса, а?

Мартини, тия неща по масата ги гледаш от два дни. Нищо чудно, че губя като последния глупак. Макмърфи, как може да внимава човек, след като Мартини седи тука и непрекъснато халюцинира?

— Остави го ти Мартини, Чезуик. От него имаме само полза. Побързай сега с тия триста и петдесет долара, а Мартини си знае работата: нали ни плаща наем, щом някое от неговите „неща“ попадне в наша собственост?

— Почакайте. Толкова са много.

— Стига, Март. Ти само ни съобщавай в чия собственост попадат. Чезуик, зарът все още е твой. Имаш право да хвърляш втори път; Браво, юнак. О-хо, шестица.

— И сега къде отивам… на Шанс: „Избран сте за председател на Управителното тяло: платете на всеки играч“. По дяволите и пак по дяволите!

— Хей, чий е тоя хотел тук, на тази железопътна линия?

— Приятелю, това, както всеки може да види, не е хотел, а депо.

— Не, почакайте…

Макмърфи се е надвесил над своя ъгъл от масата, като мести карти, пренарежда пари, подравнява хотелите си. Една стодоларова „банкнота“ стърчи от шапката му като журналистическа карта: бели пари за черни дни, както ги нарича той.

— Сканлън? Май е твой ред, братле.

— Дайте ми заровете. Сега ще видите вие. Раз, два. Мартини, я ми премести пионката единайсет пъти.

— Добре.

— Не това бе, простак; това не е пионката ми, а къщата ми.

— Ама тя е от същия цвят.

— Какво прави тая малка къщичка в Електрическата компания?

— Това е електроцентрала.

— Мартини, ама ти не разклащаш заровете…

— Нищо де, остави го! Какво от това?

— Но това са две къщи!

— О-хо. И Мартини хвърля, я да видя… Много добре, Март; това значи, че отиваш… Къде ти е пионката, братле?

— А? Ами ето я.

— Той я е бил лапнал, Макмърфи. Нищо де, Мартини, преметнал си я през два кътника, а сега имаш четири хода по картата и отиваш на… на Болтик авеню. Твоята лична и единствена собственост. Има късметлии на тоя свят, приятели. Мартини играе от три дни и почти всеки път попада на своя собственост.

— Хардинг, млъквай и играй. Твой ред е.

Хардинг събира заровете с дългите си пръсти и опипва гладките им повърхности с палец, сякаш е сляп. Пръстите са същият цвят като заровете и създават впечатлението, че ги е издялал с другата си ръка. Той разтърсва ръка и заровете изтракват в шепата му. Претъркулват се и спират пред Макмърфи.

— О-хо. Четири, пет, шест. Лош ти е късметът, братле. Попадаш в една от големите ми собствености. Значи, ми дължиш, ъ-ъ, горе-долу двеста долара.

— Жалко.

Играта продължава в същия дух, заровете тракат, разменят се шумолящи „банкноти“.

Има дълги периоди — три дни, години, — когато не виждам нищо, когато разбирам къде се намирам само благодарение на високоговорителя, който кънти над главата ми така, сякаш камбана бие в мъглата. Щом почна пак да виждам, забелязвам, че момчетата си се разхождат най-безгрижно, сякаш това във въздуха е просто някаква лека мараня. Мъглата сигурно засяга техните мозъци по по-друг начин, отколкото моя.

Дори Макмърфи, изглежда, не съзнава, че е потънал в мъгла. А ако го съзнава, с нищо не показва, че му пука от тая работа. Въобще гледа никой от персонала да не си помисли, че му пука от каквото и да било; той знае, че най-добрият начин да ядосаш оня, който се опитва да ти направи живота черен, е като си даваш вид, че не ти пука.

Продължава да се държи все така приятелски със сестрите и с черните момчета, каквото и да му кажат те, какъвто и номер да му извъртят, за да го ядосат. Сегиз-тогиз се вбесява от някое тъпо правило, но си налага да се прави на още по-учтив и възпитан, тъй че накрая приема всичко откъм смешната му страна — правилата, неодобрителните погледи, с които се опитват да ти налагат правилата си, начина, по който ти говорят, сякаш си някакво тригодишно хлапе — и когато види колко е смешно всичко това, започва да се смее, което пък така ги вбесява, че повече не може. Макмърфи смята, че докато е в състояние да се смее, той е в безопасност, и това си е самата истина. Един-единствен път изгубва самообладание и показва, че е вбесен, ама причината не са черните момчета, нито Старшата, нито пък нещо, което те са направили; причината са пациентите и нещо, което те не направиха.

Това стана по време на едно от груповите занимания. Макмърфи се ядоса, задето момчетата са такива пъзльовци — заешки душици, както ги нарече сам. Беше накарал всички да заложат за годишния шампионат по бейзбол, който щяха да предават по телевизията от петък нататък. Смяташе някак си да успеят да гледат мачовете, въпреки че предаванията не бяха във времето, определено за телевизия. Няколко дни преди това той пита не може ли с чистенето да се занимават вечер, когато е времето за телевизия, а следобед да гледат мачовете. Сестрата му казва не, което той всъщност почти е очаквал. Тя му обяснява, че програмата е балансирана внимателно и всяка промяна в установения ред ще предизвика бъркотия.

Понеже това го казва сестрата, той не се изненадва; изненадва го друго — поведението на Острите, когато ги пита как им се вижда тая идея. Никой не казва нищо. Всички са се скрили в мъглата. Почти не ги виждам.

— Ама гледайте сега — убеждава ги Макмърфи, но те не гледат. Той чака някой да каже нещо, да отговори на въпроса му. Всички се правят, че не са го чули. — Гледайте сега бе, дявол да ви вземе — ядосва се той, след като никой не помръдва, — поне на дванайсет души от вас им е интересно кой ще спечели мачовете, това го знам много добре. Та толкова ли не искате да ги видите?

— Как да ти кажа, Мак — осмелява се най-накрая Сканлън, — аз самият съм свикнал много с новините от шест часа. А ако тая смяна наистина обърка програмата, както казва мис Рачид…

— По дяволите с тая програма. Другата седмица, след като свърши шампионатът, ще си я върнете пак тая скапана програма. Какво ще кажете, а? Хайде да гласуваме дали да гледаме телевизия следобед вместо вечер. Кой е „за“?

— Аз — виква Чезуик и се изправя.

— Ама не, който е „за“, нека си вдигне ръката. И така, кой е „за“?

Ръката на Чезуик щръква нагоре. Някои от останалите се оглеждат, за да видят има ли и други такива глупаци. Макмърфи не може да повярва.

— Хайде де, що за бунаци? А аз си мислех, че можете да гласувате за политика и тъй нататък. Нали така се прави, а, докторе?

Докторът кима, без да вдига очи.

Чезуик проточва ръката си още по-нависоко и гледа другите заплашително. Сканлън поклаща глава и вдига ръка, подпирайки лакътя си на дръжката на стола. И повече никой. Макмърфи няма думи.

— Значи, решено — отсича сестрата. — В такъв случай можем да си продължим заниманието.

— Да — съгласява се той и се свива в стола си, така че ръбът на шапката му почти се допира до гърдите му. — Да, в такъв случай можем да продължим с това кретенско занимание.

— Да — казва Чезуик и след като оглежда кръвнишки момчетата, сяда, — да, продължавайте с това тъпо занимание.

Той кимва сковано, после подпира брадичка в гърдите си и се начумерва. На него му е кеф, че седи до Макмърфи, чувства се някак си смел. За първи път Чезуик има някого зад гърба си, когато защищава изгубените си каузи.

След заниманието Макмърфи не приказва с никого, толкова е ядосан и възмутен. Пръв Били Бибит се приближава до него.

— Рандъл, някои с-сме тук от п-п-пет години — казва Били. Той държи едно навито на руло списание и го суче; цигарата гори ръцете му. — А някои ще ос-с-станат може би още т-т-толкова — много след като ти с-с-си отидеш, много след като свърши този ш-ш-шам-пионат. И… толкова ли не разбираш… — Той хвърля списанието и тръгва. — Уф, какъв ли смисъл има!

Свъсил изрусените си вежди, Макмърфи гледа озадачено подире му.

До вечерта той все се опитва да се заяде с момчетата, задето не са гласували, но на тях не им се приказва за това, тъй че накрая вдига ръце; до деня преди шампионата не отваря повече дума по тоя въпрос.

— Ето го и четвъртък — поклаща той тъжно глава. Седи върху една от масите в банята, стъпил с крак на един стол и се опитва да завърти шапката си на пръст. Около него няколко Остри почистват стаята, като гледат да не му обръщат внимание. Вече никой не ще да играе с него покер или двайсет и едно на пари — след като не щяха да гласуват, той така се разяри, че ги обра на карти до шушка и те са му толкова задлъжнели, че ги е страх да не влязат още по-вътре. На цигари пък не могат да играят, тъй като Старшата ги кара да държат кашончетата си върху бюрото в Сестринската стая, като им отпуска по един пакет на ден — грижела се за здравето им, така им обясни тя, ама на всички им е ясно, че просто иска да попречи на Макмърфи да печели на карти. Без покера и двайсет и едното в банята е тихо, само откъм дневната се носи звукът на високоговорителя. Толкова е тихо, че се чува как горе, при Буйните, някой се катери по стената и от време на време простенва нещо като „уу-уу-уу“, досаден, еднообразен звук, като хленч на бебе, преди да заспи.

— Четвъртък — повтаря Макмърфи.

— Уу-уу-уу — вие човекът отгоре.

— Това е Ролър — казва Сканлън и поглежда към тавана. Прави се, че не е чул Макмърфи. — Ролър Скандала. Преди години беше в нашето отделение. Не си стоеше мирен и това не й хареса на мис Рачид, нали си спомняш, Били? Все това „уу-уу-уу“, ще се побъркам. На ония отрепки горе им трябват само две-три гранати в спалното, и толкоз. Никаква полза няма от тях.

— А утре е петък — продължава Макмърфи. Решил е да не позволи на Сканлън да смени темата.

— Да — обажда се Чезуик и оглежда смръщено стаята, — утре е петък.

Хардинг обръща една страница от списанието си.

— Което ще рече, почти цяла седмица, откак нашият приятел Макмърфи е тук, без да е успял да свали правителството, това ли искаше да кажеш, Чезуикче? Господи, в каква бездна на апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!

— Майната ти — изругава Макмърфи. — Знаеш ли какво искаше да каже Чезуик, а? Че утре ще показват по телевизията първия мач от шампионата, а ние какво ще правим? Пак ще мием и ще трием тая детска стая.

— Да — казва Чезуик. — Терапевтичната детска стая на добрата стара майка Рачид.

Изправен до стената на стаята, аз се чувствам като шпионин; дръжката на подомиячката в ръцете ми е от метал, а не от дърво (металът е по-добър проводник), и е куха; вътре в нея има достатъчно място, за да се скрие мъничък микрофон. Ако Старшата чува това, Чезуик ще си изяде калая. Изваждам от джоба си топка втвърдена дъвка, откъсвам си едно парченце и го смуча, докато омекне.

— Я чакайте да проверя. — казва Макмърфи. — Кои ще гласуват с мен, ако повдигна пак въпроса за смяната?

Около половината Остри кимат утвърдително, много повече, отколкото ще гласуват в действителност. Той набутва шапката назад към тила си и подпира с ръце брадичката си.

— Ама наистина ви казвам, нищо не загрявам. Хардинг, какво става с тебе, к’во си се разкиснал? Или може би се страхуваш, че ако си вдигнеш ръката, оная дърта хищница ще ти я отреже?

Хардинг повдига едната си тънка вежда.

— Възможно е; може и да се страхувам, че ще ми я отреже, ако я вдигна.

— А ти, Били? И ти ли от това се плашиш?

— Не. Според мен тя н-н-няма да ни направи нищо. Но… — той свива рамене и въздиша, после се покатерва върху големия мраморен блок с ръчките за регулиране на душовете и се курдисва най-отгоре като маймуна — …но просто не мисля, че ще има кой знае каква полза от едно гласуване. Просто няма смисъл, М-мак.

— Дали ще има полза? Е-ех! Вие, приятелчета, ще имате полза, дори и ако само си вдигнете ръцете.

— И все пак има риск, приятелю. Тя винаги съумява да обърне нещата така, че да стане по-лошо за нас. А един мач по бейзбол не си заслужава риска — обажда се Хардинг.

— Кой ти каза? Боже мой, та аз от години не съм пропускал тоя шампионат. Даже когато един септември бях в пандиза, ни разрешиха да внесем телевизор и да гледаме мачовете; бунт щеше да стане, ако не ни бяха позволили. Всъщност може би просто ще трябва да разбия тая проклета врата и да отида да гледам мача в някое заведенийце в града; заедно с моя приятел Чезуик.

— Ето това е едно наистина много умно предложение — казва Хардинг и хвърля списанието на земята. — Защо не го поставиш на гласуване утре на груповото занимание? „Мис Рачид, бих искал да предложа всички заедно да отидем до „Айдъл ауър“ на бира и телевизия.“

— Аз ще подкрепя предложението — заявява Чезуик. — И окото ми няма да мигне.

— Абе я си гледайте работата с това ваше всички заедно — ядосва се Макмърфи. — Писна ми да ви гледам, баби с баби. Щом се чупим двамата с Чезуик, ще закова вратата зад нас. Вие по-добре си стойте вътре, вашата маминка сигурно няма да ви даде да пресечете улицата.

— Ама сериозно ли? — Фредриксън се е приближил зад Макмърфи. — Значи, ще вдигнеш крак и ще разбиеш вратата с мъжкарската си обувка, а? Много си бил силен.

Макмърфи почти не поглежда към Фредриксън; вече е разбрал, че от време навреме Фредриксън се прави на грубиянин, но при най-слабата заплаха се огъва.

— Кажи де, мъжкарино, ще разбиеш ли вратата, за да ни покажеш колко си силен? — настоява Фредриксън.

— Не, Фред, май няма да я разбия. Ще си олющя обувките.

— Сериозно? Ама нали толкова се перчеше как си щял да се чупиш оттука?

Макмърфи се оглежда.

— Когато, и въобще, ако реша да бягам, ще избия със стол мрежата на някой от тия прозорци…

— Сериозно? Наистина ли ще можеш? Хей така, да я избиеш? Добре, да те видим как ще го направиш. Хайде, мъжкарино, давам десет долара, че няма да можеш.

— Въобще не се опитвай, Мак — казва Чезуик. — Фредриксън знае, че само ще успееш да счупиш стола и накрая ще се намериш при Буйните. Още първия ден, когато дойдохме тук, ни ги демонстрираха тия мрежи. Те са по-специални. Един техник взе стол като тоя, на който си стъпил, и заблъска мрежата. Накрая столът се превърна в купчина трески, а мрежата даже не се беше огънала.

— Добре — съгласява се Макмърфи и се оглежда. Виждам, че започва да му става интересно. Надявам се, че Старшата не го чува какви ги говори; инак няма да мине и час, и ще го прати при Буйните. — Трябва ни нещо по-тежко. Какво ще кажете за някоя маса?

— Същото е като стола. Същото дърво, същата тежест.

— Добре де, по дяволите, хайде да измислим с какво да избия тая мрежа. Ако на мен ми дойде нещо наум, а вие решите, че няма да стане, тогава ще е ваш ред да мислите. И тъй — нещо по-голямо от маса и от стол… Ако е нощ, може да хвърля онова дебелото негро, достатъчно е тежък.

— Много е мек — не се съгласява Хардинг. — Щом се удари в мрежата, тя ще го отхвърли като патладжан.

— Тогава може би някое легло?

— Леглото е прекалено голямо. Дори и да успееш да го вдигнеш, няма да мине през прозореца.

— Абе мога аз да го вдигна. Я, я, ето какво ми трябва; онова нещо, на което е седнал Били. Оня мраморен блок с всичките му ръчки и лостове. Май е доста твърд, а? И сто на сто е бая тежичък.

— Естествено — казва Фредриксън. — Същото е, като да риташ с крак по стоманената външна врата.

— Защо пък да не използвам блока? Не ми се вижда да е закован за пода.

— Не, не е закован — сигурно го държат само няколко жици, но я го погледни, за Бога.

Всички го оглеждат. Блокът е от метал и цимент и е облицован е мрамор — по размери е на половината на една маса, вероятно тежи двеста килограма.

— Добре де, гледам го. Не ми се вижда по-голям от балите слама, които товарехме в камионите.

— Опасявам се, приятелю, че това приспособление тежи малко повече от твоите бали слама.

— Според мен около четвърт тон повече — добавя Фредриксън.

— Той е прав, Мак — намесва се Чезуик. — Страшно е тежък.

— По дяволите, какво искате да кажете, че не мога да я вдигна тая нищо и никаква джунджурия ли?

— Приятелю, не си спомням да съм чувал, че освен другите си забележителни качества, психопатите могат да вдигат планини.

— Добре, значи, казвате, че не мога да го вдигна. По дяволите…

Макмърфи скача от масата и си съблича зеленото горнище; татуировките, които се подават наполовина изпод фланелката му, подскачат по мускулите на ръката му.

— В такъв случай кой ще заложи петарка? Няма да ме убедите, че не мога да направя нещо, докато не съм се опитал. Петарка…

— Макмърфи, безразсъден си както при баса за сестрата…

— Кой иска да изгуби петарка? Хайде, играете, или пасувате?

Момчетата се втурват да залагат; той толкова пъти ги е бил на покер и на двайсет и едно, че сега нямат търпение да му го върнат, а това е съвсем сигурно. Не го знам какво цели; колкото и да е висок и широк, трима като него ще са нужни, за да повдигнат блока, и това му е известно. Само като го гледа, сигурно разбира, че няма да може да го отмести, камо ли да го вдигне. Единствено някой гигант би го помръднал от земята. Но след като всички Остри записват на листчета кой какво залага, Макмърфи тръгва към блока, хваща Били Бибит и го сваля на земята, плюе на големите си мазолести длани, потърква ги една в друга и разкършва рамене.

— Пазете се настрана. Понякога, когато силно се напрегна, вдъхвам целия въздух около себе си и хората припадат задушени. Пазете се. Ще има скърцане на цимент, ще хвърчи метал. Отведете жените и децата на безопасно място. Стойте настрана…

— Божке-е, може пък и да го вдигне — измърморва Чезуик.

— Да-да, сигурно ще го придума сам да се вдигне — казва Фредриксън.

— Най-вероятно ще си спечели някоя чудесна хернийка — обажда се Хардинг. — Макмърфи, я стига си се правил на глупак; няма човек, който да може да го вдигне.

— Пазете се, мамините ми синчета, хабите ми кислорода.

Макмърфи пристъпва няколко пъти, за да застане най-удобно, и избърсва ръце в панталоните си, после се навежда и хваща ръчките от двете страни на блока. Напъва се, а момчетата започват да дюдюкат и да го кодошат. Макмърфи се отпуска, изправя се и пак се разтъпква.

— Какво, отказваш ли се? — хили се Фредриксън.

— Само се раздвижих. Сега вече ще става, каквото ще става — и грабва пак ръчките.

И изведнъж всички престават да дюдюкат. Ръцете му започват да се подуват, вените им изскачат. Макмърфи стиска очи, а устните оголват зъбите му. Отмята глава назад, сухожилията му изпъкват като насукани въжета, които се спускат от пулсиращата шия към двете му ръце. Цялото му тяло трепери от напрежение — той се опитва да вдигне нещо, което знае, че не може да вдигне, нещо, което всички знаят, че той не може да вдигне.

И все пак, само за секунда, когато циментът изскърцва в краката ни, ние си казваме, Господи, може пък и да го вдигне.

След това поетият въздух изригва от него и Макмърфи се стоварва като труп върху стената. По ръчките има кръв от изподраните му ръце. За миг остава залепен на стената, като пъхти със затворени очи. Не се чува нищо друго освен стържещото му дишане; никой не продумва.

После отваря очи и ни оглежда. Взира се подред във всеки един, та даже и в мене — сетне бръква в джоба си и изважда всичките бележки, на които е написано колко е спечелил на покер през последните дни. Навежда се над масата и се опитва да ги подреди, но ръцете му са се вцепенили, превърнали са се в някакви червени лапи и той не може да си мърда пръстите.

Накрая хвърля цялата купчина на земята — вероятно от всеки е спечелил по четирийсет-петдесет долара — и тръгва да излиза от стаята. На вратата се спира и се обръща към нас.

— И все пак се опитах — казва той. — Поне се опитах, майка му стара.

И си излиза, оставяйки изпоцапаните късчета хартия на пода — който иска, да ги подрежда.

В служебния кабинет някакъв специално поканен доктор, чийто жълтеникав череп е покрит със сиви паяжини, говори пред специализантите.

Метейки, минавам покрай него.

— Я, а това пък тук какво е? — Той ме поглежда така, сякаш съм някаква буболечка. Един от специализантите посочва ушите си, знак, че съм глух, и лекторът продължава.

Мета точно срещу голямата картина, дето я донесе веднъж Рекламата; тогава мъглата беше толкова гъста, че не го виждах. На картината едно момче лови риба с мухи някъде из планините, приличат ми на Очоките край Пейнвил — по върховете над боровете се вижда сняг, дълги бели трепетлики опасват рекичката, киселец расте на отровно-зелени петна. Момчето мята мухата в езерце зад една скала. Мястото не е за муха, а за ларва на кука шести номер — тая муха по-добре да я пусне някъде по-надолу по течението.

През трепетликите минава пътека и аз тръгвам с метлата по пътеката, после сядам на една скала и поглеждам през рамката към лектора, който говори на специализантите. Виждам го, че бучи с пръст дланта си, но не мога да го чуя какво приказва заради грохота на разпенената студена вода, която шурти между скалите… Усещам мириса на сняг, който вятърът довява от върховете. Забелязвам под ниската трева гърбиците на къртичините. Чудесно място да изпънеш крака и да си гледаш кефа.

Забравяш — ако не поседнеш и не се напрегнеш да си спомниш за едно време, — забравяш как беше в старата болница. Нямаше там по стените такива хубави места, на които да се покатериш. Нямаше телевизор, нито плувен басейн, нито пък даваха два пъти месечно пиле. Там имаше само стени, столове и усмирителни ризи, с които трябваше да се бориш с часове, за да се измъкнеш от тях. Оттогава са се научили на много неща. „Чудеса се направиха“, казва Рекламата с тлъстото лице. Сега животът изглежда много приятен, с бои, украси и бани с хромирани арматури. „Ако някой иска да избяга от едно такова прекрасно място, значи, не е наред“, казва Рекламата с тлъстото лице.

Под мен, в служебния кабинет, височайшият лектор притиска лакти до тялото си и трепери, сякаш му е студено, докато отговаря на въпросите на специализантите. Той е тънък и мършав, дрехите висят на кокалите му. Спи си там, притиска лакти и трепери. Може би и той усеща снежно-студения вятър, който се спуска от върховете.

Нощем все по-трудно си намирам леглото, трябва бая да пълзя на четири крака под пружините, додето открия къде съм си залепил дъвките. Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност. Ето това Макмърфи не може да го разбере, това, че искаме да сме в безопасност. Той все се опитва да ни измъкне от мъглата, на откритото, където могат лесно да ни спипат.

Долу е пристигнала пратка замразени чаркове — сърца, бъбреци, мозъци и прочие. Чувам ги как тракат, като ги спускат по шахтата към хладилника. Някакъв тип, когото не мога да видя, разправя на друг, че един от пациентите в отделението на Буйните се самоубил. Старият Ролър. Седнал на клозетната чиния и си отрязал ташаците; кръвта му изтичала, но пет-шестимата души около него така и не забелязали нищо, додето не паднал мъртъв на земята.

Не мога да разбера защо хората са толкова нетърпеливи, ето например този Ролър просто е трябвало да почака.

Знам ги как го правят това с машината за мъгла. По бойните полета в Европа имахме цял взвод, който управляваше такива машини. Щом разузнаването решеше, че ще има въздушно нападение, или пък просто ако генералите искаха да направят нещо тайно-скришно, така добре законспирирано, че даже шпионите от базата да не разберат какво става, — замъгляваха полето.

Съоръжението е много просто: най-обикновен компресор всмуква вода от един резервоар и специално масло от друг, после ги сгъстява заедно и от черната тръбичка в края на машината изригва бял облак мъгла, който само за деветдесет секунди може да покрие цяло бойно поле. Първото нещо, което видях в Европа, беше мъглата, дето я правят тия машини. Два-три изтребителя се движеха плътно след нашия транспортен самолет и щом той се приземи, взводът пусна машините за мъгла. Ние гледахме през кръглите, изподраскани прозорчета на самолета, видяхме, че джиповете изтеглиха машините близо до него и мъглата рукна, полека-лека обви цялото поле и се залепи за прозорците като мокър памук.

От самолета слязохме, като се ръководехме от реферската свирчица, която лейтенантът надуваше ли, надуваше и която звучеше като крясък на дива гъска. Долу на земята се виждаше най-много на един метър. Човек се чувстваше сам-самин на бойното поле — в безопасност от неприятеля, но и страшно самотен. На няколко метра разстояние звуците заглъхваха и напълно изчезваха, така че не чуваш какво си говорят другите, нищо не чуваш с изключение на тая малка свирчица, дето пищи и сигнализира в меката, пухкава белота, толкова гъста, че до кръста потъваш в бяло; освен кафявата си риза и металната катарама виждаш само бяло, сякаш и ти си изчезнал в мъглата от кръста надолу.

Изведнъж, току под носа ти, изскача някой, и той като тебе се щура изгубен; такова голямо и ясно лице като неговото не си виждал в живота си. Очите ти така са се напрягали да видят нещо в мъглата, че когато действително се появи, всеки детайл е десеторно по-ясен от обикновено, толкова ясен, че и двамата отклонявате погледи. Когато пред теб изскочи някой, не ти се ще да го погледнеш в лицето, а и на него не му се иска да те погледне — много е мъчително да виждаш някого толкова ясно, сякаш гледаш вътре в него; само че не ти се ще и да погледнеш встрани, за да не би да го изгубиш напълно. Трябва да избираш: или да се напрегнеш и, колкото и да е мъчително, да се взреш в нещата, които се появяват пред теб в мъглата, или да се отпуснеш и да се забравиш.

Когато в отделението за първи път използваха машината за мъгла — оная, дето я бяха купили на старо от военните и я криеха в шахтите на новата сграда, преди да се нанесем в нея, — аз с все сили се напъвах да различавам предметите, които изскачаха от мъглата, да не ги изпущам от очи. Същото правех и в Европа, когато замъгляваха бойните полета. Но тук никой не свиреше със свирка, за да ни води, нямаше въже, за което да се хванеш, тъй че, за да не се изгубя, трябваше да прикова поглед в нещо. И въпреки това понякога пак се изгубвах — в стремежа си да се скрия в мъглата, аз навлизах прекалено надълбоко в нея. В крайна сметка обаче се озовавах все на едно и също място, пред метална врата със заковани по нея нитчета, като очи, и без номер; колкото и да се мъчех да остана по-далеч, стаята зад тази врата сякаш ме теглеше към себе си, сякаш злите демони вътре в нея създаваха някаква тяга, която проникваше като лъч през мъглата и ме дръпваше назад като ръка на робот. С дни се лутах из мъглата, изплашен, че повече нищо няма да видя, и ето я накрая пак тая врата. Тя се отваряше — от вътрешната си страна беше тапицирана, за да се приглушават шумовете — и аз съзирах редицата мъже, застанали като новобранци сред лъскави медни жици и електронни лампи с пулсираща светлина; искрящото електричество ме заслепяваше. Заемах мястото си в редицата, за да чакам ред за масата. Върху масата с формата на кръст бяха отпечатани сенките на хиляди убити хора, личаха си две китки и два глезена под пропитите с пот и излъскани от употреба кожени ремъци, един врат и една глава със сребърна лента през челото. Техникът стоеше пред пулта до масата, вдигаше очи от циферблатите, оглеждаше редицата и ме посочваше с гумената си ръкавица. „Чакай, онова там дългото копеле го познавам — ще трябва да го фраснем в тила или да повикаме още някой на помощ. Страхотно се мята.“

Затова гледах да не навлизам прекалено надълбоко, за да не се изгубя и да се озова пред вратата на Шоковото. Вкопчвах се с поглед във всяко нещо, което се изпречваше отпреде ми, така както човек се вкопчва в някоя ограда по време на буря. Само че те все повече и повече сгъстяваха мъглата и въпреки всичките ми усилия два-три пъти в месеца пред мен се отваряше тази врата и ме лъхваше острата миризма на искри и озон. Каквото и да правех, все по-трудно ми беше да не се изгубя.

После открих нещо: ако оставах неподвижен, когато ме връхлетеше мъглата, ако просто не мърдах, не се озовавах пред тая врата. Работата е там, че сам си бях виновен, дето стигах до нея — все се страхувах да не би да се изгубя и започвах да крещя, та да могат да ме намерят. Направо крещях, за да ме намерят: мислех си, че най-лошото е да се изгубиш завинаги, че дори Шоковото е по-добро. Но сега вече не мисля така. Не е чак толкова лошо да се изгубиш.

Цяла сутрин чакам да пуснат пак мъглата. Напоследък я пускат често, според мен заради Макмърфи. Още не са го включили към контролната инсталация и се опитват да го пипнат изневиделица: вече на няколко пъти той до такава степен подкокороса Чезуик, Хардинг и някои други, че за малко да се опълчат срещу черните момчета — но щом те застанеха на негова страна, плъзваше мъглата, така, както пълзи и сега.

Преди няколко минути, когато момчетата взеха да изнасят масите от дневната заради терапевтичното занимание, чух, че включиха компресора; мъглата започна да се просмуква през пода и вече е станала толкова гъста, че чак крачолите ми са навлажнени. Аз мия стъклената врата на Сестринската стая и чувам как Старшата вдига телефона и се обажда на доктора, за да му съобщи, че сме почти готови за заниманието; казва му още, че ще е добре, ако следобед има един свободен час, за да проведат колегиум, „Според мен вече е крайно време да обсъдим въпроса с пациента Рандъл Макмърфи и дали мястото му е в това отделение“, обяснява тя. Слуша минута-две, после продължава: „Мисля, че през последните няколко дни той достатъчно много дезорганизира пациентите.“

Затова, значи, замъглява отделението за заниманието. Обикновено не го прави. Но днес смята да предприеме нещо спрямо Макмърфи, вероятно да го прехвърли при Буйните. Оставям парцала на земята и си отивам на мястото, в края на редицата на Хрониците, едва виждам как момчетата си сядат на столовете и как докторът влиза в стаята и си бърше очилата, сякаш си мисли, че всичко е едно такова замъглено, защото са му запотени стъклата, а не заради мъглата.

Никога не е била чак пък толкова гъста.

Чувам ги някъде отдалеч как се опитват да проведат заниманието — говорят някакви глупости затова, дето Били Бибит пелтечи и защо е почнал да пелтечи Думите стигат до мене като през стена от вода го и кова е гъста тая мъгла. Всъщност тя много прилича на вода — поема ме и ме понася над стола ми, тъй че за момент не знам кое е нагоре и кое надолу. Отначало ми прилошава малко от летенето. Не виждам нищо. Никога не е била толкова гъста, че да ме носи така.

Докато летя, думите ту заглъхват, ту се усилват, само че колкото и силно да ги чувам — понякога толкова силно, че явно съм близо до говорещия, — пак не виждам нищо.

Разпознавам гласа на Били; той заеква страхотно, защото е нервен:

— …из-з-зключиха ме от колежа, п-п-понеже отказах да посещавам часа по в-в-военна подготовка. Не м-м-можах да издържа. К-к-когато дежурният офицер почнеше да ни проверява и викнеше „Бибит“, аз не можех да отговоря. Т-т-трябваше да казваме „А-а-а…“ — Думата го задавя, сякаш е кокал, заседнал в гърлото му. Чувам го как преглъща и продължава: — Трябваше да казваме „Аз, господин офицер!“, но аз все не м-можех.

Гласът му постепенно заглъхва; тогава отляво проскърцва Старшата:

— Били, спомняш ли си кога за първи път получи смущения в говора? Спомняш ли си кога заекна за първи път?

Не мога да разбера той изсмя ли се, или какво.

— Кога съм заекнал за п-п-първи път? За първи път? Още първата дума, която съм казал, аз съм я з-з-заекнал: м-мама.

По-нататък разговорът се изгубва напълно; досега таксува нещо не се беше случвало. Може би и Били се е скрил в мъглата. А може и всичките момчета най-накрая и завинаги да са се напъхали в тая мъгла.

Както летя, аз се разминавам е един стол. За първи път виждам нещо. Столът изниква из мъглата отдясно и няколко секунди остава точно до лицето ми, почти мога да го пипна. Напоследък съм свикнал да не обръщам внимание на предметите, когато изскачат из мъглата, да си седя неподвижно и да не се опитвам да ги хващам. Този път обаче се уплашвам, тогава въобще често се плашех. С все сили се мъча да уловя стола и да се намърдам отгоре му, ама няма на какво да се опра и само цепя въздуха с ръце, само наблюдавам как столът се приближава и се вижда все по-ясно — толкова ясно, че чак забелязвам отпечатък от пръста на някой работник, пипнал полировката, преди да е изсъхнала добре, — как се уголемява, а след няколко секунди започва да се отдалечава и постепенно изчезва. Никога не съм виждал да хвърчат така предметите. Никога не съм я виждал такава гъста тая мъгла, толкова гъста, че ако река да сляза на пода, да стъпя на краката си и да вървя, няма да мога. Затова ме е страх: чувствам, че този път ще отлетя нанякъде завинаги.

Виждам, че малко под мен се появява още един хвърчащ Хроник. Това е старият полковник Матърсън, който чете написаното върху дългата си жълта сбръчкана ръка. Оглеждам го внимателно, защото си мисля, че го виждам за последен път. Лицето му е огромно, почти не мога да го обхвана с очи. Всеки негов косъм, всяка бръчица е голяма, като че ги наблюдавам под микроскоп. Толкова ясно го виждам, че сякаш гледам целия му живот. Лицето, прекарало шейсет години в казармите из югозападните райони, е набраздено от колелата на обозните коли, протъркано е до кокала от хилядите крака през време на двудневните походи.

Той изпружва тая своя дълга ръка, после я приближава до очите си и се зазяпва в нея, приближава и другата си ръка и подчертава думите с вдървения си пръст, потъмнял от никотина като приклад на пушка. Чете бавно, с дълбок и спокоен глас, думите изникват черни и отчетливи над треперещите му устни.

— Не… Знамето е,… А-мерика. Америка е… слива. Праскова. Диня. Америка е… дъвчащ бонбон. Тиквено семе. Америка е… та-ла-визия.

Вярно е. Всичко това е написано върху жълтата му длан. Самият аз мога да го прочета заедно с него.

— Така-а… Кръстът е… Мексико. — Поглежда да види дали го слушам и като вижда, че го слушам, усмихва се и продължава: — Мексико е… орех. Лешник, Жълъд. Мексико е… дъга. Дъгата е… дървена. Мексико е… дървено.

Ясно ми е накъде бие. Цели шест години, откак е тук, той ги приказва все тия неща, ама никога не съм му обръщал внимание, мислех го просто за някаква говореща статуя, нещо, направено от кости и изкривено от артрит, нещо, което не спира да ломоти тия свои идиотски дефиниции, дето не значат ама абсолютно нищо. Сега най-после го разбирам какво говори. Опитвам се за последен път да го огледам добре, за да го запомня, и тъкмо защото се напъвам толкова, успявам да го разбера. Той млъква и пак ме поглежда, за да види дали съм загрял какво приказва, а на мен ми се ще да му извикам: „Да, ясно ми е; Мексико е като орех; то е кафяво и твърдо, можеш да го обхванеш с очи, а на пипане е като орех! Има смисъл в това, което казваш, старче, някакъв твой си смисъл. Не си побъркан, както те си мислят. Да, да… ясно ми е…“

Мъглата е задръстила гърлото ми така, че не мога да издам нито звук. Отдалечавайки се, той пак се навежда над ръката си.

— Така-а Зелената овца е… Канада. Канада е… бор. Житно поле. Ка-лен-дар…

Напрягам се, за да го гледам, докато се отдалечава. Толкова силно се напрягам, че чак очите ме заболяват, затова ги затварям, а когато ги отварям, полковникът вече го няма Отново летя сам, никога не съм се чувствал така изгубен.

Дойде и това време, мисля си аз. Отивам си завинаги.

Ей го стария Пийт, с лице като прожектор. Той е на петдесетина метра вляво от мен, но въпреки това го виж дам толкова ясно, сякаш няма никаква мъгла Пък може и да е съвсем наблизо, а да е много малък, кой знае Обяснява ми колко е уморен и само това ми е достатъчно, че да си представя целия му живот в железниците; виждам го колко се мъчи да проумее как да познава часовника, как се поти, додето си закопчае правилно униформата, как се пъне като грешен дявол да се справи с работата си, която за другите е толкова проста, че могат хем да я вършат, хем да си седят на стола и да си четат някое криминално или любовно романче. Всъщност той никога не е смятал, че ще се справи с нея — още от началото си е знаел, че няма да може, — но поне е трябвало да опита, просто да се опита да им подражава. Така, в продължение на четирийсет години успял да живее ако не вътре в света на другите хора, то поне някъде по краищата му.

Всичко това сега го виждам и ми става болно, така както ми ставаше болно от ония неща, дето ги гледах като войник във войната. Така, както ми стана болно, когато видях какво се случи с Татко и с племето. А си мислех, че вече съм над тия неща, че повече няма да ги виждам и няма да се тормозя заради тях. Няма никакъв смисъл. Нищо не може да се направи.

— Уморен съм — казва той.

— Знам, че си уморен, Пийт, но и да се тормозя, не мога да ти помогна. Знаеш, че не мога.

Пийт отлита в посоката на стария полковник.

Ей го и Били Бибит, задава се оттам, откъдето дойде Пийт. Те всички се точат един след друг, за последно. Знам, че Били е най-много на един-два метра от мене, но е толкова мъничък, че сякаш е на километри далеч. Протегнал е лицето си към мен като някакъв просяк, който се нуждае от много повече, отколкото някой може да му даде. Устата му се мърда като на кукла.

— Даже когато й п-п-предложих да се ожениме, и тогава го оплесках, казах й „М-мила, ще се ом-м-м-м-м…“, докато накрая момичето се р-разсмя.

Гласът на сестрата; не мога да разбера откъде идва:

— Били, майка ти ми е говорила за това момиче Тя явно не е била за теб. Как мислиш, Били, с какво толкова те плашеше тя?

— Аз я об-б-бичах.

И за теб не мога да направя нищо, Били. Ти го знаеш. Никой от нас не може. Разбери, че ако някой иска да помогне на друг, сам той се излага на опасност. А човек трябва да бъде предпазлив. Били, това сигурно ти е съвсем ясно. Какво мога да направя аз? Не мога да ти оправя пелтеченето. Не мога да залича белезите от бръснач по китките ти, нито изгореното от цигара по ръцете ти. Не мога да ти дам друга майка. Нито пък да попреча на сестрата да ти вади така душицата, да бърка с пръст в раната ти, докато изгубиш и малкото достойнство, което ти е останало, и се превърнеш в едно нищо от униженията. В Анцио, на петдесетина метра от мене бяха вързали за дърво един мой приятел, който крещеше за вода, а лицето му цялото беше на мехури от слънцето. Искаха да ме принудят да отида до него и да му помогна. Щяха да ме надупчат на решето от селската къща, в която се бяха скрили.

Извий си лицето, Били.

Продължават да се точат един след друг.

Сякаш всяко едно лице е някаква табела, като ония с надпис „Аз съм сляп“, които си окачват по вратовете уличните музиканти-имигранти в Портланд, само че на тия табели пише: „Аз съм уморен“, „Аз съм изплашен“, „Аз умирам от цироза на черния дроб“, или „Аз съм заобиколен от машини и хора, които все ме тъпчат“. Всичките тия табели мога да ги прочета, колкото и да е дребен шрифтът. Някои от лицата се обръщат към другите и ако искат, могат да прочетат какво пише на техните табели, само че има ли смисъл? Лицата се разпиляват в мъглата като конфети.

Никога не съм стигал толкова надалеч. Значи, това е да си мъртъв. Предполагам, че е така и когато си Безмозъчен; напълно се изгубваш в мъглата. Не се движиш. Хранят тялото ти, додето накрая то престане да яде; тогава го изгарят. Не е толкова лошо. Не боли. Нищо друго ми няма, освен дето ми е малко студено, но си мисля, че с времето и това ще мине.

Виждам как моят командир забожда на таблото за обяви заповед с какво трябва да бъдем облечени днес. Виждам как американското Министерство на вътрешните работи връхлита върху нашето малко племе с машина за разбиване на камъни.

Виждам как Татко изскача от скривалището си и се затичва на подскоци, после забавя крачка, за да се прицели в един едър елен с шестовърхи рога, който рипа между кедрите. Цевта дими от куршумите, които само разравят пръстта около елена. Аз излизам от скривалището зад Татко и повалям елена на земята с втория си изстрел, тъкмо когато той започва да се катери по отвесната скала. Ухилвам се на Татко.

Татко, за първи път те виждам да не улучиш.

Отслабнаха ми очите, момче. Не мога да се прицелвам. Мерникът на пушката ми трепереше като куче, когато припикава дърво.

Татко, пак ти казвам: ще остарееш от това уиски, преди да ти е дошло времето.

Момче, когато един мъж пие уиски, той вече е остарял преди времето си. Ела сега да вдигнем онуй животно, преди да са го оплюли мухите.

Но това дори не става сега. Нали разбирате? Човек не може да направи нищо за една такава случка от миналото.

Гледай бе, мой човек…

Чувам шепот. Черните момчета!

Глей го как е откъртил оня стар глупак Метльо.

Ха така, Вожде Метльо, ха така. Нанкай и се не бой.

Вече не ми е студено. Мисля, че съм почти към края. Отлитам натам, където студът не може да ме застигне, и ще остана там завинаги. Вече не ме е страх. Не могат да ме догонят. Догонват ме само думите им, но и те полека-лека заглъхват.

Е, добре… щом Били отказва да продължим разговора, кой друг желае да изложи пред колектива някакъв свой проблем?

Всъщност, мадам, има нещо…

Това е оня, Макмърфи. Много е далече. Все още се опитва да измъква хората от мъглата. Защо не ме остави намира?

— … нали си спомняте, че преди един-два дни гласувахме — е, там, за телевизията? Понеже днеска е петък, рекох пак да поставя тоя въпрос, може пък някой да е посъбрал кураж.

— Мистър Макмърфи, целта на това занимание е терапията, груповата терапия, а аз не съм сигурна, че тези дребни ядове…

— Ясно де, ясно, това вече го чухме. Заедно с някои от момчетата решихме…

— Момент, мистър Макмърфи, бих искала да поставя един въпрос пред колектива: не смятате ли, че мистър Макмърфи прекалено много налага на някои от вас собствените си желания? Може би ще сте по-доволни, ако го преместим в друго отделение?

Отначало никой не отговаря. После някой казва:

— Абе я го оставете да гласува! Отде наде ще го местите при Буйните само заради някакво си гласуване? Че какво толкоз, ако сменим времето за телевизия?

— Мистър Сканлън, доколкото си спомням, вие цели три дни отказвахте да се храните, докато разрешим да се включва телевизорът в шест, вместо в шест и половина.

— Човек трябва да следи новините. Току-виж, бомбардирали Вашингтон, а ние научим чак след една седмица.

— И, значи, ще се откажете от вашите новини, за да гледате как отбор юнаци играят бейзбол?

— А не може ли и двете? Не, сигурно не. Е, нищо де, дявол го взел, едва ли пък ще ни бомбардират точно тая седмица.

— Мис Рачид, защо да не гласуваме?

— Добре. Но според мен точно това доказва колко ви е завъртял главите той. Та какво предлагате, мистър Макмърфи?

— Предлагам да гласуваме отново за следобедната телевизия.

— Сигурен ли сте, че ако се гласува още веднъж, това ще ви задоволи? Имаме по-важни неща…

— Да, ще ме задоволи. Просто искам да видя на кого от тия приятелчета му стиска и на кого не.

— Доктор Спийви, точно този вид приказки ме карат да мисля, че за пациентите ще е по-добре, ако преместим мистър Макмърфи.

— Ще ни оставите ли най-после да гласуваме, а?

— Разбира се, мистър Чезуик. Ето, можете да гласувате. Мистър Макмърфи, за тайно гласуване ли настоявате, или може и с вдигане на ръце?

— Искам да им видя ръцете. Искам да видя и кой няма да си вдигне ръката.

— Който е за следобедната телевизия, нека вдигне ръка.

Веднага ми става ясно, че първата вдигната ръка е на Макмърфи — по бинта, с който му превързаха разраненото от мраморния блок, когато се опита да го вдигне. После, някъде долу под мен една след друга изскачат от мъглата още ръце. Сякаш… огромната червеникава ръка на Макмърфи се присяга в мъглата, бръква по-надълбоко и издърпва мъжете за ръцете, издърпва ги на откритото, а те мигат ли, мигат. Първо един, после втори, трети… Всички Остри издърпва от мъглата, тъй че накрая те и двайсетимата вирват ръце — не толкова заради телевизията, колкото срещу Старшата, срещу нейните опити да изпрати Макмърфи при Буйните, срещу начина, по който тя приказва и действа, и ги мачка от години.

Никой не продумва. Чувствам колко са стъписани всички, пациенти и персонал. Сестрата не може да знае какво е станало; вчера, преди той да се опита да вдигне мраморния блок, най-много четирима-петима да бяха гласували за него. Гласът й обаче не издава колко е изненадана.

— Преброявам само двайсет, мистър Макмърфи.

— Двайсет? Е, и какво? Та ние тука сме двайсет човека… — Гласът му се запъва, той разбира какво иска да каже тя — Чакайте, само още една минутка почакайте…

— Боя се, че гласуването свърши.

— По дяволите, почакайте само още една минута!

— Мистър Макмърфи, в отделението има четирийсет пациенти. Четирийсет пациенти, а само двайсет гласуваха „за“. За да се промени редът в отделението, трябва да имате болшинство. Боя се, че вече всичко е приключено.

Ръцете се смъкват надолу. Момчетата разбират, че са бити, и се опитват отново да се приютят в мъглата, Макмърфи се изправя.

— Ама че гадна работа! Значи, така смятате да ги докарате нещата, а? Ще броите и гласовете на ония дъртофели?

— Докторе, не му ли обяснихте как става гласуването при нас?

— Мистър Макмърфи, боя се, че е нужно болшинство. Тя е права, права е.

— Болшинство, мистър Макмърфи; така е според правилата на отделението.

— И сигурно тия проклети правила могат да се променят само с болшинство. Ясно. Виждал съм какви ли не гадории, ама чак пък такава не съм виждал!

— Съжалявам, мистър Макмърфи, но ако желаете, ще ви покажа, че всичко това е написано в устава.

— Такава ви е, значи, лайнарската демокрация — по дяволите!

— Изглеждате разстроен, мистър Макмърфи. Докторе, не ви ли изглежда разстроен? Обърнете внимание на това.

— Не на мене тия номера, любезна. Когато те прецакат, имаш право да викаш. А нас здравата ни прецакахте.

— Докторе, предвид състоянието на пациента, може би няма да е зле, ако днес прекратим заниманието по-рано…

— Чакайте! Почакайте малко! Искам да поговоря с някои от тия старчоци!

— С гласуването е приключено, мистър Макмърфи.

— Не, искам да поговоря с тях.

Той се запътва към нас. Става все по-голям и по-голям, лицето му пламти от червенина. Бръква в мъглата и се опитва да измъкне на повърхността Ръкли, тъй като Ръкли е най-младият.

— Какво ще кажеш, братле? Искаш ли да гледаш шампионата? Бейзбол? Бейзболни мачове? Само си вдигни ръката.

— Мамицата й на тая жена.

— Добре, добре, карай. А ти, приятелче, ти какво мислиш? Как се казваше — Елис? Кажи, Елис, искаш ли да гледаш мач по телевизията? Само си вдигни ръката…

Ръцете на Елис са приковани към стената, не могат да минат за вдигнати нарочно.

— Мистър Макмърфи, казах, че с гласуването е приключено. Само се излагате така.

Той не й обръща никакво внимание. Продължава да обхожда редицата на Хрониците.

— Хайде, хайде, само един глас се иска от вас, приятелчета, само една ръка вдигнете. Покажете й, че все още ви бива.

— Уморен съм — отсича Пийт и поклаща глава.

— Нощта е… Тихият океан. — Полковникът чете от ръката си и не може да се занимава с някакво си гласуване.

— Един от вас, момчета, един да викне, та да се чуе! Така се започва, толкова ли не разбирате! Ако не спечелим, свършено е с нас! Никой ли не загрява за какво приказвам, та да си вдигне ръката? Ти, Габриел? Джордж? Не? А ти, Вожде?

Той стои надвесен над мене в мъглявината. Защо не ме остави на мира!

— Вожде, ти си ни последната надежда.

Старшата сгъва листовете си; другите сестри стоят около нея. Накрая се изправя и тя.

— И така, заниманието се закрива — чувам я, че казва. — След около час бих искала персоналът да се събере долу в служебния кабинет. Ако няма нищо дру…

Вече е твърде късно да спра ръката си. Още първия ден Макмърфи й направи нещо, омагьоса я и тя престана да се подчинява на моите заповеди. Във всичко това няма никакъв смисъл, и най-големият глупак ще го разбере; ако зависеше от мен, не бих го направил. Само като я гледам сестрата как се е вторачила в мен и няма думи, вече ми е ясно, че ще загазя, но не мога да си спра ръката. Макмърфи я е закачил за невидими жици и бавно я вдига, за да ме измъкне от мъглата на откритото, където ще съм на прицел. Да, вдига я, жиците…

Не. Не е вярно. Аз сам я вдигам.

Макмърфи се развиква, издърпва ме да стана, тупа ме по гърба.

— Двайсет и един! С гласа на Вожда стават двайсет и един! Да пукна, ако това пък вече не е болшинство!

— Йепа-а — извиква Чезуик. Другите Остри тръгват към мен.

— Заниманието беше закрито — казва тя.

Все още се усмихва, но когато излиза от дневната и влиза в Сестринската стая, виждаме, че вратът й отзад е червен и толкова подут, сякаш тя всеки момент ще кипне.

Само че не кипва, поне не веднага, а едва след около час. Усмивката й зад стъклото е изкривена и някак особена, такава не сме я виждали досега. Тя просто си седи. Раменете й се повдигат и спускат ведно с дишането й.

Макмърфи поглежда часовника и казва, че е време за мача. Заедно с още няколко Остри той е коленичил и търка перваза около чешмата. Аз вече за десети път тоя ден мета килера. Сканлън и Хардинг бутат подолъскачката по коридора и лъскат до блясък намазания линолеум. Макмърфи повтаря, че според него вече е време за мача, изправя се и оставя парцала на земята. Другите си продължават работата. Макмърфи минава покрай прозореца, през който тя го гледа смразяващо, и й се усмихва, с една дума, ясно му е, че я е надвил. Когато той отмята назад глава и й намига, тя пак потръпва така някак особено.

Всички го следят какво прави, но щом изтегля стола си пред телевизора, включва апарата и сяда, започват да го наблюдават само с крайчеца на очите си. На екрана се втурва образът на папагал, който е кацнал насред бейзболното игрище и пее кресливо, та се къса. Макмърфи става и засилва звука, за да заглуши музиката от високоговорителя на тавана; после примъква още един стол пред себе си, сяда и кръстосва крака върху втория стол, обляга се назад и си запалва цигара. Почесва се по корема и се прозява.

— Е-ех! Сега ми трябва само една биричка и една мацка.

Виждаме как лицето на сестрата се зачервява, очите й са втренчени в него, а устните й се размърдват. Оглежда се за миг и забелязва, че всички я следят какво ще направи — дори черните момчета и младите сестри я поглеждат крадешком, пък и специализантите, които започват да пристигат за колегиума, и те я наблюдават. Стисва устни. Обръща се към Макмърфи и изчаква да свърши песента; после става, отива до металната врата, на която са управляващите лостове, перва едно копче и в миг телевизионният екран посивява. Остава само едно малко светло око, насочено право към Макмърфи.

Това око ни най-малко не го обърква. Честно казано, той даже се държи така, сякаш картината въобще не е угасена; пъхва цигарата между зъбите си и нахлупва шапката си толкова напред, че трябва да се облегне назад, за да вижда изпод ръба й.

И си седи така, сплел пръсти на тила, опнал крака на стола, а цигарата дими ли, дими изпод ръба на шапката му — гледа телевизия.

Сестрата трае, докато може; после отива до вратата на Сестринската стая и му извиква, че няма да е зле, ако помогне на мъжете при почистването. Той се прави на три и половина.

— Мистър Макмърфи, казах, че по това време на деня вие сте длъжен да работите. — Гласът й простъргва като електрически трион, който реже боров дънер. — Мистър Макмърфи, предупреждавам ви!

Всички спират заниманията си. Тя се оглежда, после прекрачва прага на Сестринската стая и тръгва към Макмърфи.

— Не разбирате ли, че вие сте изпратен в тази болница на лечение. Вие сте под моя… под властта на лекарския персонал. — Тя размахва юмрук, забитите в дланта й червенооранжеви нокти пламват. — Под властта и контрола…

Хардинг изключва подолъскачката и я оставя в коридора, отива да си изтегли един стол до Макмърфи, сяда и също запалва цигара.

— Мистър Хардинг! Веднага се върнете към ежедневните си задължения!

Гласът й ми прозвучава така, сякаш забива пирон; от това ми става толкова смешно, че за малко да се изкискам.

— Мистър Хардинг!

Тогава Чезуик отива и си взима стол, след него Били Бибит, после Сканлън, после Фредриксън и Сифелт, после всички ние другите оставяме подомиячките, метлите и парцалите и отиваме да си издърпаме столове.

— Стига, хей, вие… Престанете. Стига!

Всички седим наредени пред изгасения телевизор и наблюдаваме сивия екран, сякаш бейзболният мач се вижда ясно като бял ден, а тя фучи и крещи отзаде ни.

Ако в тоя момент влезеше някой и ни видеше как неколцина мъже наблюдаваме празния екран на телевизора, а една петдесетгодишна жена пищи и врещи зад главите ни за дисциплина и ред, щеше да си помисли, че всичките сме луди, колкото си искаме.