Полет над кукувиче гнездо

С крайчеца на окото си виждам зад прозореца в Сестринската стая бялото емайлирано лице, което се люшка над бюрото, виждам го как се криви и пули, опитва се да си влезе във формата. Другите момчета също го наблюдават, ама се правят, че не го наблюдават. Правят се, че зяпат единствено празния екран отпреде си, но всеки би разбрал, че и те като мене прокрадват погледи към Старшата зад прозореца. Седнала оттатък стъклото, тя за първи път разбира какво значи да те гледат, когато повече от всичко друго на света ти се ще да дръпнеш една зелена завеса между лицето си и очите, от които не можеш да избягаш.

Специализантите, черните момчета и младите сестри, и те я наблюдават и я чакат да стане и да се запъти за колегиума, който самата тя свика, чакат да я видят как ще се държи сега, когато се знае, че и тя може да излезе от нерви. Старшата усеща, че я гледат, но не помръдва. Не помръдва дори когато те тръгват към служебния кабинет без нея. Забелязвам, че машините в стената мълчат, сякаш и те я чакат да направи някакво движение.

Никъде не е останала и капчица мъгла.

Изведнъж си спомням, че трябва да почистя служебния кабинет. От години го чистя по време на тези техни съвещания. Сега обаче съм толкова изплашен, че не мога да се вдигна от стола си. Караха ме да им чистя кабинета, защото смятаха, че не чувам, но сега, след като си вдигнах ръката, когато ми каза Макмърфи, дали пък не са разбрали, че чувам? Дали няма да загреят, че през всичките тези години съм чувал, че съм им слушал тайните, предназначени само за техните уши? Какво ли ще ми направят в служебния кабинет, ако са го разбрали?

Както и да е, там ме чакат. Ако не отида, ще разберат със сигурност, че чувам; само ще им дам повече време да се размислят. Ето на, него го няма тук, не дойде да чисти, какво говори това? Ясно е какво трябва да се направи…

Едва сега започвам да проумявам на какви опасности се изложихме, като позволихме на Макмърфи да ни примами навън от мъглата.

На стената до вратата се е облегнало едно от черните момчета и ни наблюдава как седим пред телевизора; ръцете му са кръстосани, розовият му език шава бързо-бързо между устните. Очите му шават също като езика и по едно време се спират на мене; забелязвам, че грубите клепачи леко се повдигат. Той ме гледа доста продължително, явно се чуди защо ли съм се държал така на груповото занимание. Накрая се навежда напред, отделя се от стената и отива до килера, донася кофа със сапунена вода и гъба, издърпва ми ръката и увесва на нея дръжката на кофата, сякаш окача чайник за куката над огнище.

— Айде, Вожде — казва. — Айде, ставай и се залавяй за работа.

Аз не помръдвам. Кофата се люлее на ръката ми. Не показвам е нищо, че съм чул. Той се опитва да ми свие номер. Пак ми казва да стана, но тъй като не мръдвам, извърта очи към тавана и въздъхва, присяга се да ме хване за яката, дръпва ме и аз ставам. Напъхва гъбата в джоба ми и посочва служебния кабинет в другия край на коридора. Тръгвам.

Докато вървя с кофата по коридора, „пию-у-у“, покрай мен минава Старшата, забързана, спокойна и силна както винаги досега и кривва във вратата. Оставам като гръмнат.

Сам в коридора, аз забелязвам колко е ясно наоколо — няма никаква мъгла. Малко е студено там, откъдето току-що мина сестрата, и белите неонови лампи излъчват мразовита светлина, сякаш са някакви искрящи ледени пръчки, сякаш са заскрежени тръби на хладилник, инсталирани на тавана. Пръчките стигат чак до края на коридора, до вратата на служебния кабинет, през която влезе преди малко сестрата — тежка метална врата, като вратата на Шоковото в Първи корпус, само дето на тая има цифри, а на височината на човешки бой малка стъклена шпионка, през която наднича персоналът, за да види кой чука. Когато се приближавам, забелязвам, че през шпионката се процежда светлина — зелена и горчива като жлъчка. Колегиумът ще започне всеки момент, та затуй е това зеленило; някъде към средата на съвещанието то ще залее стените и прозорците и аз ще трябва да го попия с гъбата и да го изцедя в кофата, а после да използвам същата тази вода, за да измия каналите в клозета.

Страшно гадна работа е това, да чистиш служебния кабинет. Не е за вярване на какви неща съм се натъквал по време на тия колегиуми, ужасни неща, отрови, изстискани направо от порите на човешки кожи, и киселини, чийто мирис се носи из въздуха и които са толкова силни, че стапят човека. Всичко това съм го видял с очите си.

Бил съм на такива съвещания, когато краката на масите се изкривяваха, столовете се оплитаха, стените заскрибуцваха и ми се струваше, че всеки момент пот ще избие по тях. Бил съм на съвещания, когато те толкова дълго говореха за някой пациент, че накрая самият той цъфваше гол върху масичката за кафе отпреде им, и те можеха да му сторят каквато гадория им дойдеше наум; додето свършеше колегиумът, от него не оставаше нищо друго освен една отвратителна размазана каша.

Ето затова ме допускат те мене на тия свои съвещания; защото можеше да се получи страхотна свинщина и някой трябваше да я изчисти. А тъй като служебният кабинет е отворен само по време на колегиумите, те имаха нужда от такъв човек, който според тях не би могъл да разтръби после какво става там. Такъв човек съм аз. Толкова отдавна го мия и трия тоя служебен кабинет, както и онзи стария, дървения, в предишната сграда, че лекарите и сестрите обикновено дори и не ме забелязват; аз си се занимавам с чистенето, а те гледат през мене, все едно, че ме няма — единственото, което ще им липсва, ако не се появя, са гъбата и клатушкащата се кофа.

Тоя път обаче, щом почуквам на вратата и Старшата надзърта през шпионката, тя поглежда право в мен и се бави повече от обикновено, додето ми отключи. Лицето й е възвърнало предишния си вид, изглежда ми пак такова силно. Другите продължават да си сипват захар в кафето и да се черпят с цигари, както преди всяко съвещание, само че сега се усеща някакво напрежение. Отначало си мисля, че е заради мене. После забелязвам, че Старшата даже не е седнала, даже не се е постарала да си налее кафе. Тя ме пропуска през вратата и пак ме пробожда с очи, когато минавам покрай нея; затваря вратата след мене и я заключва, обръща се и пак ме поглежда. Явно, че ме подозира. Мислех си, че ще е прекалено нервирана от предизвикателното държане на Макмърфи, за да ми обърне внимание, но въобще не ми изглеждаше нервирана. Мисълта й е съвсем ясна и тя само се пита по какъв начин мистър Бромдън е чул, че Острият Макмърфи го моли да си вдигне ръката при гласуването? Пита се как е разбрал, че трябва да остави подомиячката и да отиде да седне до Острите пред телевизора? Никой друг Хроник не го направи. Пита се не е ли време да се извърши някоя проверчица на нашия мистър Вожд Бромдън.

Обръщам й гръб и се заравям в ъгъла заедно с гъбата. Вдигам я над главата си, та всички в стаята да я видят как е покрита със зелена тиня и колко ми е много работата; после се навеждам и започвам да търкам с все сили. Само че колкото и усилено да търкам, колкото и да се правя, че не я усещам зад гърба си, все пак чувствам, че тя стои до вратата и дълбае с поглед черепа ми; в един момент ми се струва, че ще го пробие, и ми се дощява да вдигна ръце, да изкрещя и да им призная всичко, ако не отмести тия свои очи от мене.

Но точно тогава тя се сеща, че и нея я гледат — гледат я другите сестри и лекарите. И така, както тя се чуди и мае за мене, те пък се чудят за нея и се питат какво ли възнамерява да направи с оня червенокосия, дето остана в дневната. Чакат да я чуят какво ще каже за него и хич не им е сега до някакъв си глупав индианец, сгърчен на четири крака в ъгъла.

И понеже те чакат, Старшата отмества поглед от мен, отива да си налее чаша кафе, после сяда и започва да разбърква захарта толкова внимателно, че лъжичката въобще не докосва стените на чашата.

Пръв се опомня докторът.

— Е, мисля, че можем да започваме?

Усмихнат оглежда специализантите, които в това време си сърбат кафето. Опитва се да не поглежда към Старшата. Тя седи толкова тихо, че това го дразни и притеснява. Измъква си очилата и си ги слага, за да погледне ръчния си часовник; докато приказва, не престава да го навива.

— Вече е и петнайсет. Отдавна е време да започваме. И така. Както знаете, мис Рачид пожела да свикаме този колегиум. Тя ми позвъни преди терапевтичното групово занимание и каза, че според нея Макмърфи ще предизвиква неприятности в отделението. Действително, каква интуиция, като си спомним какво стана преди няколко минути!

Спира да си навива часовника, защото пружината му вече е толкова стегната, че още едно завъртане и ще се пръсне на парчета из цялата стая, сяда, гледа го усмихнат, барабани с розовите си пръстчета по ръката с часовника, чака. Обикновено това е моментът, когато Старшата поема командването, но този път тя не казва нищо.

— След днешния ден никой не би могъл да каже, че имаме работа с обикновен пациент — продължава докторът. — Не, безспорно не. При това той очевидно е човек, който всява безредие. Затова, поне аз виждам така нещата, сега ще трябва да решим как да постъпим с него. Предполагам, че сестрата свика този колегиум — мис Рачид, поправете ме, ако греша, — за да обсъдим положението и да решим всички заедно какво да правим с мистър Макмърфи.

Той я поглежда умолително, но тя пак не казва нищо. Извърнала е лице към тавана, най-вероятно търси къде има мръсно, и сякаш въобще не го чува какво приказва.

Докторът се обръща към редицата на специализантите; те и тримата са преметнали един и същи крак, и са поставили чашите си с кафето върху едно и също коляно.

— Колеги, вие естествено не сте имали достатъчно време, за да определите диагнозата на пациента, но днес поне имахте възможност да го наблюдавате в действие. Какво е вашето мнение?

Главите им моментално отскачат нагоре. Той много хитро ги напъхва и тях в кюпа. Всички като един преместват погледите си от него към Старшата. За няколко кратки минути тя е успяла да си възвърне цялата предишна власт. Само като седи и гледа усмихната към тавана, без да казва нищо, Старшата отново поема кормилото и внушава на всички, че тук тя е решаващият фактор. И ако тия момчета не играят правилно, има голяма вероятност да завършат стажа си в болницата за алкохолици в Портланд. Те почват да се въртят притеснено като доктора.

— Ами да, той наистина е човек, който всява безредие — гледа да се презастрахова първият.

Всички отпиват от кафето си и се замислят. Следващият казва:

— И би могъл да бъде много опасен.

— Точно така, точно така — съгласява се докторът.

Младежът решава, че е попаднал на верния тон, и продължава.

— Наистина опасен — казва той и се измества по-напред в стола си. — Не бива да забравяме, че този човек е буйствал единствено за да се измъкне от трудовия лагер и да се настани в тази сравнително комфортна болница.

— Преднамерено буйство — обажда се пак първият младеж.

А третият измърморва:

— Всъщност самата тази преднамереност вече показва, че той е просто един хитрец и мошеник, който ни най-малко не е душевно болен.

Оглежда се да види как й харесва това и забелязва, че тя все още не се е помръднала, нито е дала някакъв знак. Другите обаче го наблюдават така, сякаш е казал нещо безобразно грубо. Той разбира, че е попрекалил, и се опитва да го изкара на майтап, като се разкисква и добавя:

— Нали знаете: „Този, който не върви в крак, чува друг барабан“ — само че вече е твърде късно.

Първият специализант, след като оставя чашата си и изважда от джоба си лула, голяма колкото юмрук, го срязва:

— Алвин, честно казано, ти ме разочароваш. Човек, дори без да е чел досието му, стига само да обърне малко внимание на поведението му тук, в отделението, ще разбере колко е абсурдно твоето предположение. Той не само че е много, много болен, но и според мен определено е потенциално опасен. Мис Рачид вероятно свика този колегиум, водена от същата мисъл. Нима толкова не можеш да различиш един истински психопат? По-ясен случай не съм виждал. Този човек е Наполеон, Чингис хан, хунът Атила.

Намесва се и другият, който си спомня за забележката на сестрата относно отделението на Буйните.

— Робърт е прав, Алвин. Не забеляза ли как се държа този човек днес? Когато планът му се провали, той скокна от стола си и беше готов да буйства. Доктор Спийви, кажете ни какво пише в досието му за неговата склонност към буйстване?

— Там се говори за определено незачитане на дисциплината и властта — обяснява докторът.

— Ето на, Алвин. В досието му е казано, че неведнъж е проявявал враждебно отношение към представителите на властта — в училище, в казармата, в затвора! И аз мисля, че неговото поведение днес след екзалтацията с гласуването е твърде показателно за това, какво можем да очакваме в бъдеще. — Той спира и нещо се чумери на лулата си, после пак си я пъхва в устата, запалва клечка кибрит и със силен, пльокащ звук всмуква пламъка в чашката й. След като я запалва, поглежда крадешком Старшата през облака от жълт дим; сигурно взима мълчанието й за съгласие, защото продължава още по-ентусиазирано и уверено.

— Алвин, само си помисли за момент, помисли си какво ще стане, ако някой от нас трябва да провежда сам индивидуална терапия на мистър Макмърфи — казва той, а думите му са обвити целите в дим. — Представи си, че ти със страхотни усилия си на път да получиш някакви резултати, но той реши, че вече му е дошло до гуша от тебе, че му е писнало от твоето „гаднярско хлапашко любопитство“, както би се изразил той. Ти му казваш, че не бива да се настройва така враждебно, а той ти отговаря „върви на майната си“, ти му казваш да се успокои, разбира се, казваш го с повелителен тон, а той, този червенокос психопат-ирландец, се изправя наежено насреща ти е всичките си сто килограма. Смяташ ли, че ще бъдеш в състояние — и въобще кой от нас ще е в състояние да се справи с мистър Макмърфи в такъв момент?

Отново мушва огромната си лула в крайчеца на устата си, разперва пръсти върху коленете си и чака. Всички си представят грубите червеникави ръце на Макмърфи, нашарените от белези китки, шията, която стърчи от фланелката му като ръждясал клин — при тая мисъл специализантът на име Алвин пребледнява, сякаш, издухвайки жълтия дим от лулата си към него, приятелят му е боядисал лицето му.

— С други думи, смятате, че ще бъде най-разумно, ако го изпратим горе при Буйните, така ли? — пита докторът.

— Смятам, че ако не друго, поне ще бъде по-безопасно — отговаря оня с лулата и притваря очи.

— Май ще трябва да си оттегля предложението и да се съглася с Робърт, че може да загазя — обявява Алвин.

Всички се засмиват. Сега вече им е по-леко, сигурни са, че са налучкали нейния план. По този случай отпиват по глътка кафе, всички освен младежа с лулата, който през цялото време си има страшно много работа с това ми ти чудо — драска клечка след клечка кибрит, всмуква, пуфти, пльока с устни. Накрая лулата се запалва и той, доволен и леко възгордян, казва:

— Да, боя се, че нашият червенокос приятел Макмърфи ще се намери в отделението на Буйните. Знаете ли до каква диагноза стигнах, след като го наблюдавах през тези няколко дни?

— Шизофренна реакция? — пита Алвин.

Лулата поклаща глава.

— Латентен хомосексуалист с психогенна реакция? — предполага третият.

Лулата пак поклаща глава и притваря очи.

— Не — казва той и усмихнат оглежда всичките подред. — Негативен едипов комплекс.

Те го поздравяват.

— Да, мисля, че имаме достатъчно доказателства — продължава той. — Каквато и да е окончателната диагноза обаче, не бива да забравяме едно: този човек не е обикновен.

— Мистър Гидиън, вие грешите, много грешите!

Това е Старшата.

Всички глави се обръщат рязко към нея — моята също, но аз я възпирам навреме, та отстрани да изглежда, че съм се обърнал да изтрия някакво петно, което току-що съм открил горе на стената. Сега вече всички са, ама здравата, сащисани. Те си мислеха, че предлагат тъкмо онова, което тя желае, което сама е смятала да предложи на колегиума. Пък и аз си мислех така. Колко пъти я бях виждал да изпраща при Буйните хора къде-къде по-дребни от Макмърфи, единствено за да не се сдърпат с някого. А ето сега тоя едър като бик мъж се опълчи и срещу нея, и срещу целия останал персонал, пък тя казва не, след като малко преди това сама обяви, че накрая ще се намери при Буйните.

— Не. Не съм съгласна. Ни най-малко. — Тя ги оглежда един подир друг усмихната. — Не съм съгласна, че трябва да го изпратим при Буйните, което просто би означавало да си измием ръцете и да прехвърлим нашите проблеми на друго отделение. А и не съм съгласна, че той е някакво необикновено същество, някакъв „свръх“ психопат.

Тя изчаква малко, но никой не се и опитва да й противоречи. За първи път отпива глътка кафе; устните й оставят червенооранжево петно по чашата. Без да искам, се заглеждам в ръба й; не, не е възможно тя да употребява такова червило. Цветното петно на ръба трябва да е от изгорено; чашата се е подпалила от допира на устните й.

— Признавам, когато започнах да разбирам колко грижи ще ни създаде мистър Макмърфи, и на мен първата ми мисъл беше, че ще трябва да го изпратим при Буйните. Само че сега вече е твърде късно. Добре, ще го преместим, но ще успеем ли да унищожим вредата, която той нанесе на нашето отделение? След това, което се случи днес следобед, мисля, че няма да успеем. Мисля, че ако сега го изпратим при Буйните, ще стане това, което очакват пациентите. За тях той ще се превърне в мъченик. Те ще бъдат лишени от възможността да разберат, че този човек не е — както вие се изразихте, мистър Гидиън — „необикновена личност“.

Тя отпива още една глътка и оставя чашата на масата, сякаш тропва с председателско чукче; и тримата специализанти са изпънали гърбове като струни.

— Не. Той не е необикновен. Просто е човек и нищо повече, и както на всеки човек, така и на него не са му чужди страхът, малодушието, боязливостта. Определено смятам, че до няколко дни той ще ни докаже това и на нас, и на другите пациенти. Сигурна съм, че ако го задържим в отделението, неговата дързост ще се усмири, бунтарският му дух ще се изпари и — тук тя се усмихва на нещо си, което никой друг не знае — нашият червенокос герой ще се превърне в нещо твърде познато за всички пациенти, към което те веднага ще изгубят уважението си: в празен самохвалко, който може да се покатери на някоя трибуна и да призове другите да го последват — както си спомняте, че направи и мистър Чезуик, — но щом усети, че е в истинска опасност, веднага ще слезе от нея.

— Пациентът Макмърфи не ми прилича на страхливец. — Младежът с лулата чувства, че заради реномето си трябва да се опита да защити позицията си.

Постингът е умишлено провокативен — направо си е за триене.Мисля си, че тя ще побеснее, но нищо подобно: сестрата сама го поглежда многозначително, един вид, ще поживеем, ще видим, и възразява:

— Мистър Гидиън, аз не казах, че е точно страхливец. Но той просто е прекалено влюбен в някого. А тъй като е психопат, той е прекалено влюбен в някой си мистър Рандъл Патрик Макмърфи и не би желал да го излага на ненужна опасност. — Тя се усмихва на младежа с лулата така, че този път лулата му наистина угасва. — Ако само почакаме още малко, нашият герой ще — как го казвате вие младите? — ще си покаже рогата. Не сте ли съгласен?

— Но може би ще трябва да минат седмици — подема пак младежът.

— Ще чакаме седмици — отвръща тя. После става, изглежда много доволна от себе си, такава не съм я виждал, откак Макмърфи дойде тук да й трови живота. — Ще чакаме седмици, месеци, ако е необходимо, дори години. Не забравяйте, че мистър Макмърфи е изпратен тук, а не е дошъл по свое желание. Само от нас зависи докога ще остане в тази болница, И така, ако няма нищо друго…

В първия момент аз доста се разтревожих от това, дето Старшата се държа толкова самоуверено на колегиума, но Макмърфи никак. През целия уикенд и през следващата седмица той не престана да им се репчи, и на нея, и на черните момчета, а пациентите си умираха от възторг. Спечели баса — „направи я смешна“, както се беше заканил — и си събра парите, но не спря дотук — продължи да крещи из коридора, да се присмива на санитарчетата, да дразни целия персонал. Дори стигна дотам, че веднъж спря Старшата в коридора и я попита ще му каже ли какви са истинските размери, в сантиметри, на тия нейни огромни цици, дето тя все се опитва да скрие, ама не може. Сестрата го отмина като стена, пренебрегна въпроса му по същия начин, както пренебрегваше природата, която я беше надарила с тия свръхнормални белези за женственост, все едно, че беше над него, над пола, над всичко, което е от плът и кръв.

Когато Макмърфи прочетеше на таблото за обяви, че тя му е определила да работи в клозета, той се запътваше към стаята и, почукваше на прозореца и лично й благодареше за честта, уверяваше я, че винаги, когато мие някой писоар, ще си мисли за нея. Тя също му благодареше, но казваше, че не е необходимо: достатъчно ще е само да си гледа работата.

Всъщност той най-много да минеше по един-два пъти с четката писоарите, като пееше, колкото му глас държи, в такт с маховете, после плисваше малко белина и хайде готово.

— Стига им толкова, чисти са — казваше на черното момче, което го смъмряше, че си бил претупал работата, — за някои хора може и да не са достатъчно чисти, но лично аз смятам да пикая, а не да ям в тях.

Когато Старшата отстъпеше пред мрънкането на санитарчето и влезеше да провери как си изпълнява задълженията Макмърфи, тя изваждаше малко огледалце и го доближаваше до ръба на всеки писоар. Вървеше от писоар на писоар, клатеше глава и се възмущаваше:

— Но това е безобразие… истинско безобразие.

Макмърфи я съпровождаше, намигаше и й обясняваше:

— Не, това е писоар… писоар.

Но тя нито веднъж повече не изгуби самообладание, нито пък се държа така, както би трябвало. Когато му правеше забележки за писоарите, говореше с привичната си, ужасяваща, спокойна настойчивост, а той стоеше с овесена глава пред нея като някакво малко кутре, на което се карат, застъпил един с друг носовете на обувките си, и казваше:

— Старая се, мадам, старая се, само че явно няма да мога да стана шеф на кенефите.

Веднъж той написа върху късче хартия нещо странно, сякаш на непознат език, и го залепи с дъвка от вътрешната страна на един от писоарите; когато тя стигна дотам с огледалцето си, ахна от изумление, като прочете отражението и изпусна огледалцето в писоара. Но не изгуби самообладание. Нищо не можеше да разстрои това нейно кукленско лице и тая нейна кукленска усмивка. Изправи се до писоара и метна на Макмърфи такъв поглед, който можеше да излющи боята от стена, като му каза, че негово задължение е да чисти тоалетната, а не да я цапа.

Всъщност ние въобще не се престаравахме с чистенето. Следобед, когато според дневния ред беше време за домакинските ни занимания, по телевизията почваха да предават мачовете по бейзбол и всички се нареждахме на столовете пред телевизора, не мръдвахме до вечерята. Нищо, че звукът беше изключен от Сестринската стая и че опреде си виждахме единствено празния сив екран; Макмърфи ни забавляваше с часове, седеше и приказваше, разправяше ни какви ли не истории, като например тая, дето веднъж карал един месец камиона на група дървосекачи и спечелил хиляда долара, а после ги изгубил до последния цент на едно състезание по хвърляне на брадва срещу един канадец; или дето той и негов приятел придумали някакъв човек да яхне расов бик на едно родео в Олбъни, да го яхне, а той да е със завързани очи. „Само че не бикът, човекът беше със завързани очи.“ Казали му, че ако си завърже очите, няма да му се завие свят, когато бикът започне да се върти; щом му пристегнали очите с шарена носна кърпа, ама здравата, така че да не може да вижда, сложили го да седне върху бика обратно. Макмърфи разправи тая история няколко пъти, като пляскаше с шапка по крака си и се заливаше от смях.

— С вързани очи и седнал обратно… И знаете ли, ето, да пукна, ако лъжа, взе, че издържа до края и лапна голямата пара. А аз бях втори; ако бикът го беше хвърлил на земята, щях да бъда първи и да пипна една хубава сумичка. Бога ми, друг път, като правя такъв номер, ще вържа очите на проклетия му бик.

Шляпва се по крака, отмята назад глава и се смее, смее, като ръга в ребрата когото завари, та да се разсмее и той.

През цялата тая седмица, щом му чуех гръмогласния смях, щом го видех да се дръгне по корема, да се протяга и прозява, да се обляга на стола си и да намига на оня, с когото се кодошеше в момента — всичко това му идеше толкова естествено, сякаш си поемаше дъх, — аз преставах да се страхувам и от Старшата, и от Системата. Казвах си, той е достатъчно силен и няма да се огъне, както тя се надява. Казвах си, може пък и наистина да е нещо необикновено. Важното е, че е такъв, какъвто си е. И може би затуй е толкова силен, заради това, че е такъв, какъвто си е. През всичките тия години Системата не го е пречупила; защо сега тая сестра си мисли, че ще може да го пречупи само за няколко седмици? Той няма да се остави да го смачкат и да го обработят по техен образец.

После, криейки се от черните момчета в клозета, аз се гледах в огледалото и се питах как е възможно човек да постигне такова велико нещо да бъде себе си. Виждах в огледалото лицето си, тъмнокожо и грубо, с големи, изпъкнали скули, сякаш кокалът под тях е бил издялан със секира, с черни, сурови, невъзмутими очи, като очите на Татко или като очите на всичките ония жилави, невъзмутими индианци, които показват по телевизията и за които си мисля, о не, това не съм аз, това не е мойто лице. Аз не съм себе си дори когато се опитвам да имам такова лице. Дори и тогава не съм съвсем себе си; просто съм такъв, какъвто изглеждам, какъвто хората искат да бъда. Май никога не съм бил себе си. Как може Макмърфи да бъде себе си?

Сега го виждах по-различен, отколкото когато дойде при нас за първи път; виждах не само тия негови големи ръце; червените бакенбарди и изкривената усмивка. Виждах го да прави неща, които не подхождаха на лицето и ръцете му, като например да рисува картина по време на трудотерапията — с истински бои, върху чисто бяла хартия без редове и без разни значета, които да му показват къде да рисува; или пък с красиви и плавни движения на ръката да пише писма до някого. Как може човек като него да рисува, или да пише писма, или да бъде разстроен и разтревожен, какъвто го видях веднъж, когато му върнаха едно писмо? Такива неща можеш да очакващ от Били Бибит или от Хардинг, Ръцете на Хардинг създаваха впечатлението, че могат да рисуват, но всъщност не рисуваха; Хардинг ги обуздаваше и ги караше да режат дъска за кучешки колибки. Макмърфи не беше такъв. Така както не беше позволил на Системата да го напъхат в нейния калъп, той не беше позволил и на външния си вид да определи живота му по един или друг начин.

Много неща виждах по-различно. Предположих, че машината за мъгла е паднала и се е счупила, когато в петък я вдигнаха прекалено нависоко заради заниманието, така че сега не можеха да пускат ни мъгла, ни газ, които да променят изгледа на нещата. За първи път от много години виждах хората без тоя черен контур, който обикновено имаха, а една нощ дори гледах през прозорците.

Както вече казах, повечето пъти нощем, преди да ме тикнат в кревата, ми даваха онова хапче, което ме зашеметяваше и ме изключваше от играта. Ако обаче нещо не бяха изчислили дозата както трябва и аз се събудех, очите ми бяха целите гурелясали, спалното помещение тънеше в мъгла, и жиците в стените, пренатоварени с ток, се гърчеха и излъчваха във въздуха смърт и омраза — не можех да го издържа всичко това, тъй че пъхвах главата си под възглавницата и се опитвах да заспя отново. Колкото пъти надникнех изпод възглавницата, долавях миризмата на изгорена коса и някакъв такъв шум, сякаш пържеха бекон в нагорещен тиган.

Една нощ обаче, няколко дни след прословутото петъчно занимание, аз се събудих и спалното беше чисто и тихо; освен спокойното дишане на мъжете и потракването на разните му там джунджурийки по крехките ребра на двамата стари Безмозъчни, цареше пълна тишина. Един от прозорците беше отворен и в стаята нахлуваше свеж въздух, който ме замайваше и опияняваше, който събуди у мен неочакваното желание да стана и да направя нещо.

Измъкнах се от чаршафите и тръгнах бос по студения под между леглата. С краката си опипвах линолеума и си мислех колко ли пъти, колко хиляди пъти съм минавал с парцала по същия този под, без никога да съм го докосвал. Сега това миене ми се струваше като някакъв сън, сякаш не можех да повярвам, че то ми е запълнило толкова много години. В този момент единственото реално нещо беше студеният линолеум под краката ми.

Вървях между момчетата, скупчени в дълги бели редици като снежни преспи, и внимавах да не бутна някого. Накрая стигнах до стената с прозорците. Отидох до оня, чийто транспарант току се издуваше от лекия ветрец и после пак се отпускаше, и притиснах чело в мрежата. Жицата беше студена и твърда, завъртях глава, за да я усетя и с бузите си; подуших бриза. Идва есен, помислих си, долавям тежкия кисел мирис на силаж, който цепи въздуха като звън на камбана, и на недоизгорели дъбови листа, които ще тлеят цяла нощ, тъй като са били още зелени.

Идва есен, помислих си, есен идва; сякаш това беше нещо извънредно необикновено. Есен. Ето там отвън преди известно време беше пролет, после лято, а сега е есен — доста странна работа.

Усетих, че все още съм със затворени очи. Бях ги затворил, когато долепих лицето си до мрежата, като че ли се страхувах да погледна навън. Сега трябваше да ги отворя. Погледнах през прозореца и за първи път забелязах, че болницата е насред полето. Луната, слязла ниско над ливадите, беше цялата издраскана и ожулена — току-що се беше изскубнала от преплетените един в друг клони на дъбовите и мадроновите дървета на хоризонта. Звездите досами луната бледнееха; колкото повече се отдалечаваха от кръга светлина, в който властваше гигантската луна, толкова по-ярки и по-смели ставаха. Спомних си, че съвсем същото нещо бях наблюдавал веднъж, когато отидох на лов с Татко и с чичовците си и лежах увит като пашкул в одеялата, дето ги беше плела Баба; лежах малко по-встрани от мъжете, които бяха насядали в кръг около огъня и мълчаливо си подаваха шишенцето с текила. Гледах нагоре и съзерцавах тая огромна орегонска прерийна луна, която правеше на нищо всичките звезди около себе си. Стоях буден и чаках да видя дали луната ще засвети по-слабо, а звездите по-силно; накрая росата намокри лицето ми и аз трябваше да се завия презглава.

Нещо шавна навън под прозореца, побягна, хвърляйки дълга, паякообразна сянка върху тревата, и се скри зад някакъв храсталак. Когато изскочи иззад храсталака, забелязах, че е куче, младо дългунесто помиярче, избягало от къщи, за да види света по тъмно. То душеше лалугерските дупки, но не за да ги разрови, а за да ги разбере какви са по това време на нощта. Пъхваше муцуната си в някоя дупка, с навирен задник и размахана опашка, сетне се втурваше към съседната. От луната влажната трева наоколо му блестеше и то оставяше по нея следи, които приличаха на мазки тъмна боя, пръснати по синята лъскавина на моравата. Тичайки от една изключително интересна дупка към друга, то изпадна в такъв възторг от всичко това — луната горе на небето, нощта, ветрецът, изпълнен с най-различни фантастични аромати, които можеха да замаят главата на едно младо куче, — че легна по гръб и се затъркаля. Гърчеше се и се мяташе като риба, ту извило гръбнак, ту с корема нагоре; когато се изправи на крака и се отърси, от козината му се посипаха пръски, които, осветени от луната, приличаха на сребърни люспи.

То подуши още веднъж набързо всички дупки, за да поеме хубаво миризмите, и изведнъж замръзна неподвижно с една вдигната лапа и с килната настрана глава, заслуша се. Аз също се заслушах, но не чух нищо друго освен пърхането на транспаранта. Ослушвах се доста дълго време. Най-после долових някъде от много далеч крясъци и глъч, отначало слаби, а после все поясни. Диви гъски, които отиваха на юг за през зимата. Спомних си колко съм пълзял на лов за диви гъски, но все безуспешно.

Погледнах натам, накъдето гледаше кучето, като се опитвах да открия ятото, само че беше твърде тъмно.

Крясъците се чуваха все по-близо и по-близо, докато накрая ми се стори, че птиците прелитат през спалното, направо над главата ми. После те пресякоха луната — като черна, лъкатушеща огърлица, изтеглена във формата на клин, начело с гъсока-водач, За един миг водачът попадна точно в центъра на лунния кръг — той беше по-едър от другите и приличаше на някакъв черен кръст, който се разтваря и затваря; сетне повлече пак своето ято в тъмното непроницаемо небе.

Стоях и слушах отдалечаващите се звуци на ятото, докато накрая вече чувах единствено собствения си спомен за тези звуци. Кучето ги долавяше дълго време след мен. То все още стоеше с вдигната лапа; не беше помръднало, нито лавнало, докато гъските прелитаха над него. Когато и то престана да ги чува, хукна на скокове в посоката, в която изчезнаха те, към шосето; подскачаше равномерно и тържествено, сякаш имаше делова среща. Задържах дъха си и го чух как шляпа с големите си лапи по тревата; после чух някаква кола, която засили на завоя. Фаровете изплуваха иззад баира и се вторачиха в шосето отпреде си. Видях, че кучето и колата се отправиха в една и съща посока.

Кучето беше стигнало почти до оградата в края на градината, когато усетих, че някой се промъква зад мен. Двама души. Не се обърнах, но знаех, че са санитарчето на име Джийвър и сестрата с рожденото петно и кръстчето на шията. Почувствах как страхът запърха в главата ми. Черното момче ме хвана за ръката и ме извъртя.

— Аз ще го оправя — казва то.

— Мистър Бромдън, студено е тук при прозореца — взема да ми обяснява сестрата. — Я по-добре да си легнем в нашето хубавичко, удобничко легълце.

— Оставете го, не чува — вика й черното момче. — Аз ще го оправя. Той вечно си отвързва чаршафа и се мотае нагоре-надолу.

Аз се размърдвам, а тя отстъпва крачка назад и казва на черното момче:

— Да, моля ви, занимайте се с него.

И суче верижката на врата си. Вкъщи тя се заключва в банята, съблича се и търка кръстчето по цялото това нейно петно, дето се точи на тънка ивица от ъгъла на устата й, минава по раменете и стига до гърдите й. Търка ли, търка и призовава дева Мария да стори чудо, но петното си стои. Тя поглежда в огледалото и вижда, че даже е потъмняло. Тогава взима телена четка, от ония, с които махат боята от лодките, изстъргва петното, нахлузва си нощницата върху разранената, сълзяща рана и се повлича към леглото.

Само че отвътре цялата е пълна с тая чернилка. Докато спи, тя се изкачва в гърлото и устата й и се оттича от ъгълчетата на устните й като аленочервена слюнка, спуска се по врата и тялото й. На сутринта сестрата вижда, че петното пак се е появило, но някак си мисли, че не е дошло от нея, отвътре — и как иначе? та нали е такава добра католичка?; мисли си, че се е появило заради това, дето вечер работи сред такива хора като мене. За всичко сме виновни ние и тя ще ни отмъсти, та каквото ще да става. Как ми се иска Макмърфи да се събуди и да ми помогне!

— Мистър Джийвър, вие го завържете в леглото, а аз ще приготвя лекарството.

По време на груповите занимания започнаха да се чуват оплаквания за неща, които отдавна бяха забравени и дори някои от тях вече променени. Сега, когато имаха зад гърба си Макмърфи, момчетата взеха да роптаят срещу всичко, което не им харесваше в отделението.

— Защо спалните трябва да бъдат заключени през уикендите? — питаше Чезуик или някой друг. — Не може ли човек поне през уикендите да си поседи сам?

— Ами да, мис Рачид — подхващаше Макмърфи. — Защо?

— От миналия си опит знаем, че ако оставим спалните помещения отключени, след закуската вие се връщате в тях и си лягате.

— Та това да не е смъртен грях? В празник всички нормални хора си поспиват повече.

— Вие се намирате в болница — казваше тя така, сякаш го повтаряше за стотен път, — именно поради доказаната ви неспособност да се нагодите към обществото. Ние с доктора смятаме, че всяка минута, прекарана в компанията на други, с някои изключения, за вас има лечебно значение, докато всяка минута, прекарана в самотни размишления, само засилва вашето чувство за изолираност.

— Затова ли трябва да се съберат поне осем души, за да отидат до кабинета по трудотерапия, или по спортна терапия, или по разните му там други терапии?

— Затова.

— Значи, искате да кажете, че щом желаеш да останеш сам, ти си болен, така ли?

— Не казах точно това…

— Значи, ако отида до кенефа, за да се облекча, ще трябва да помъкна след себе си поне седем приятелчета, та да не би да изпадна в размишление, така ли?

Преди тя да може да му отговори, Чезуик скачаше на крака и се разкрещяваше:

— Да, това ли искахте да кажете?

Другите Остри, които участваха в заниманието, също се развикваха:

— Да, да, това ли искахте да кажете?

Тя ги изчакваше да млъкнат и когато в стаята отново се възцаряваше спокойствието, казваше кротко:

— Ако сте се успокоили достатъчно, за да се държите като възрастни хора, които спорят, а не като деца, които си играят на някаква игра, ще попитаме доктора дали смята, че ще е полезно точно сега да правим промени в реда на отделението. Докторе?

На всички им беше известно какъв ще бъде отговорът на доктора и преди още той да е имал възможност да си отвори устата, Чезуик скачаше на крака с ново оплакване.

— Добре, ами цигарите ни, мис Рачид?

— Да, цигарите ни — измърморваха Острите.

Тоя път Макмърфи се обърна към доктора и му зададе въпроса право на него, преди още сестрата да успее да отговори.

— Да-а, докторе, какво ще кажеш за цигарите ни? Какво право има тя да ни задържа цигарите — нашите цигари — и да ги трупа на бюрото си, като че са нейна собственост и само от време на време, когато на нея й скимне, да ни отпуска по някое пакетче? Хич не ми харесва тая работа аз да си купувам цигарите, пък някой друг да ми казва кога мога да ги пуша.

Докторът наклони глава, за да погледне сестрата през очилата си. Той не беше и чувал, че тя прибира запасите ни от цигари, за да спре хазарта.

— Мис Рачид, какво е това за цигарите? Струва ми се, не съм чувал…

— Вижте какво, докторе. Според мен сам човек да пуши по три, четири, а понякога и пет пакета на ден, е прекалено много. А очевидно точно това ставаше през последната седмица — тоест след пристигането на мистър Макмърфи. Ето защо си помислих, че ще е по-добре да задържа цигарите, които пациентите си купуват от бюфета, и на всеки да давам по един пакет на ден.

Макмърфи се наведе напред и пошепна силно на Чезуик:

— Чух, че последното й двайсе било за клозета; освен че ще трябва да си поведеш седемте приятелчета, като тръгнеш натам, но и ще имаш право да ходиш само по два пъти на ден, тогава, когато тя ти каже.

Облегна се назад и се разсмя толкова шумно, че почти цяла минута никой друг не можа да каже нищо.

На Макмърфи му правеше голямо удоволствие да вдига такава тупурдия и мисля, че оставаше поозадачен, задето персоналът много-много не го възпираше; особено беше озадачен от търпението на Старшата.

— Мислех, че тая дърта хищница е по-сербез — рече той на Хардинг след заниманието. — Значи, просто е трябвало да си намери майстора. Лошото е само, че се държи така, сякаш все още си има нещо наум.

Докъм средата на следващата седмица той продължи да си прави кеф по същия тоя начин. После разбра защо Старшата е толкова сигурна в себе си. Срядата е денят, в който всички що-годе здрави пациенти, щат не щат, трябва да отидат до плувния басейн. Преди, когато пускаха мъглата в отделението, аз се скривах в нея, за да се измъкна. Басейнът ме плашеше; страхувах се, че ще се подхлъзна и ще се удавя, а после ще ме източат през канала и ще ме изхвърлят в морето. Като дете, когато живеехме на брега на Колумбия, бях много смел по отношение на водата; катерех се по скалите при водопадите заедно с мъжете, зеленикавобялата вода бучеше около мен и леката мъгла образуваше дъги, а аз ходех насам-натам, без дори да имам гвоздеи на обущата като другите. Но когато видях, че Татко почна да се страхува от разни неща, и аз взех да се страхувам, до такава степен, че не можех да устискам даже на един плитък басейн.

Излязохме от съблекалнята, басейнът беше пълен с голи мъже, които скачаха и се плискаха; крясъците и писъците им отскачаха от високия таван, както при всеки закрит басейн. Черните момчета ни поведоха към водата. Тя беше приятно топла, но аз не исках да се отделям от стената (черните момчета обикаляха около басейна с дълги бамбукови пръчки и избутваха всеки, който се опиташе да се хване за стената), затова стоях близо до Макмърфи; знаех, че него не могат го накара да отиде на дълбокото, ако не иска.

Той приказваше със спасителя, а аз стоях малко встрани. Според мен Макмърфи сигурно е бил в дупка, тъй като трябваше да се задържа прав с плуване, докато аз стигах дъното. Спасителят стоеше на ръба на басейна; беше облечен в тениска с болничния му номер и имаше свирка. Двамата с Макмърфи говореха за разликата между болницата и затвора и Макмърфи обясняваше колко по-хубаво било в болницата. Спасителят не беше толкова сигурен. Чух го да казва на Макмърфи, че, първо на първо, да си изпратен в болницата, не е същото, като да си имаш присъда.

— В затвора си имаш присъда и си знаеш деня, в който ще излезеш на свобода — поясни той.

Макмърфи престана да плиска водата около себе си. Той изплува бавно до стената на басейна и се задържа там, вперил очи в спасителя.

— А ако си изпратен в болницата, тогава какво? — попита той след малко.

Спасителят сви мускулестите си рамене и подръпна свирката на врата си. Той беше бивш професионален футболист със следи от шпайкове по челото; щом излезеше от отделението си, в главата му щракваше някакъв сигнал, устните му започваха да ломотят цифри, а сам той заемаше стартова позиция и се мяташе на първата минаваща покрай него сестра, като я сръгваше с рамо в бъбреците тъкмо навреме, та полузащитникът да ритне топката през освободеното пространство. Затова го бяха пратили горе, при Буйните; ако не работеше като спасител, все правеше някакви подобни глупости.

Той отново сви рамене на въпроса на Макмърфи, после се огледа да не би черните момчета да са някъде наблизо и приклекна до самия ръб на басейна. Протегна ръката си, за да я види Макмърфи.

— Виждаш ли го тоя гипс?

Макмърфи погледна голямата му ръка.

— Никакъв гипс нямаш на ръката си, братле.

Спасителят само се ухили.

— Не, имам, счупих си ръката в последния мач срещу Кафявите. Няма да мога да си облека екипа, додето не ми зарасне счупеното и не ми махнат гипса. Сестрата от мойто отделение ми каза, че ми лекува ръката тайно. Ами да, мой човек, каза ми, че ако не й давам зор на тая ръка, ако не я претоварвам и така нататък, ще ми махне гипса и аз ще се върна пак в отбора.

Той опря длани на мокрите плочки и зае лицева опора, за да провери как е ръката. Макмърфи го гледа минута-две и накрая го попита колко време ще чака, докато му кажат, че ръката му е излекувана и може да напусне болницата… Спасителят повдигна бавно ръката си и я разтърка. Направи се на обиден от въпроса на Макмърфи, сякаш го бяха обвинили, че е прекалено мекушав и си ближе раните.

— Ако зависеше от мен, досега триста пъти да съм напуснал болницата, само че аз не съм дошъл тука доброволно — каза той. — Е, с тая нефелна ръка сигурно няма да играя на първа линия, но може например да сгъвам пешкирите или въобще да правя нещо. Само че сестрата от мойто отделение все казва на доктора, че още не съм бил готов. Нямал съм да мога даже да сгъвам пешкирите в старата въшлива съблекалня, не съм бил готов.

Обърна се и тръгна към спасителския си стол, покатери се по стълбичката като някаква наркотизирана горила и ни погледна отгоре.

— Докараха ме тука заради пиянство и хулиганство, това беше преди осем години и осем месеца — каза той нацупено.

Макмърфи се отблъсна от стената на басейна, заплува прав и се замисли; в трудовия лагер беше изпратен за шест месеца, два вече бяха минали, значи; оставаха още четири — а на него в никакъв случай не му се искаше да стои под ключ където и да е повече от четири месеца. В тая лудница беше почти от месец; тук може и да беше по-добре, отколкото в трудовия лагер, заради удобните легла и портокаловия сок на закуска, но ако трябваше да остане няколко години, хич не беше по-добре.

Той доплува до стъпалата в плиткия край на басейна и седя на тях до края — подръпваше снопчетата вълна по гърлото си и се мръщеше. Като го гледах как седи там сам-самин и се мръщи, аз си спомних какво каза Старшата на колегиума и взе да ме обхваща страх.

Когато ни изсвириха да излизаме от басейна и всички се повлякохме към съблекалнята, ние се сблъскахме с пациентите от другото отделение, които пък имаха сега час по плуване. При душовете, във ваничката за дезинфекция на краката, откъдето всеки трябваше да мине, видяхме оня младеж от другото отделение. Главата му беше голяма, розова и отекла, а хълбоците и краката му представляваха възглавнички от тлъстини — сякаш някой беше грабнал балон, пълен с вода, и го беше стиснал през средата. Той се беше проснал в единия ъгъл на ваничката и издаваше някакви звуци подобно на спящ тюлен. Чезуик и Хардинг му помогнаха да стане, но той веднага се пльосна отново във ваничката. Главата му се затъркаля из разтвора за дезинфекция. Макмърфи ги наблюдаваше, докато го изправяха пак на крака.

— Що за птица е тоя? — попита.

— Болен е от хидроцефалия — отговори му Хардинг. — Мисля, че това значи някакво нарушение в действието на лимфните жлези. Главата му се пълни с течност. Помогни ни да го изправим.

Щом го пуснаха, той пак си легна във ваничката; по лицето му се четеше търпение, безпомощност и упоритост; устата му пръскаше слюнки и пускаше мехурчета в млечнобялата вода. Хардинг повтори молбата си към Макмърфи да им помогне и те двамата с Чезуик отново се наведоха над болния. Макмърфи ги избута и прецапа през младежа към душа.

— Оставете го да си лежи — каза той и пусна душа. — Може да не обича дълбокото.

Ясно, почваше се. На следващия ден той изненада всички в отделението, като стана рано и излъска клозета до блясък, а после по нареждане на черните момчета се захвана с линолеума в коридора. Изненада всички, само не и Старшата; тя се държеше така, сякаш няма нищо изненадващо.

А същия следобед, когато Чезуик каза по време на заниманието, че въпросът с цигарите трябва да се изясни, като завърши с думите: „Аз не съм малко момче, та да ми криете цигарите като бонбони! Ние искаме да се направи нещо, нали така, Мак?“ И зачака подкрепа от страна на Макмърфи, вместо подкрепа получи мълчание.

Той се обърна към Макмърфи. Всички се обърнаха. Макмърфи си седеше и изучаваше тестето, което ту разперваше, ту скриваше в ръцете си. Дори не вдигна очи. Беше страхотно тихо; чуваше се само пляскането на омазнените карти и тежкото дишане на Чезуик.

— Искам да се направи нещо! — изкрещя отново Чезуик. — — Не съм дете!

Той тропна с крак и се огледа така, сякаш всеки момент щеше да се разреве от обида, задето е победен. Стисна двата си юмрука и ги прилепи към издутия си гръден кош. Юмруците му изпъкваха като две малки розови топчици на фона на зелените дрехи, и той ги стискаше толкова яко, че цял трепереше.

Никога не беше правил впечатление на едър човек; беше нисък и доста дебел, с плешиво петно на темето, което просветваше като розова монета, но сега, застанал сам насред дневната, изглеждаше съвсем мъничък. Погледна Макмърфи и след като не му отвърнаха с поглед, зашари с очи по редицата на Острите, търсейки помощ. Хората се отвръщаха от него — отказваха да го подкрепят и лицето му придобиваше все по-изплашено изражение. Накрая погледът му се спря на Старшата и той пак тропна с крак.

— Искам да се направи нещо! Чувате ли? Искам нещо да се направи! Нещо! Не…

Двете високи черни момчета склещиха ръцете му изотзад, а ниското метна един ремък около тялото му и го пристегна. Чезуик увисна като да го бяха проболи и двете високи санитарчета го повлякоха към Буйните; чуваше се как тялото му се блъска тежко в стълбите нагоре. Когато черните момчета се върнаха и седнаха, Старшата се обърна към Острите и ги изгледа подред. Откак отведоха Чезуик, никой не беше продумвал.

— Някой да желае да каже още нещо за разпределянето на цигарите? — попита тя.

Обгърнах с поглед съкратената редица лица, открояващи се на фона на отсрещната стена, и очите ми накрая се спряха на Макмърфи, който си седеше в ъгъла, изцяло погълнат от желанието да усъвършенства сеченето на карти с една ръка… Белите тръби на тавана започнаха отново да излъчват хладната си светлина… Просто я чувствах как проникна в стомаха ми.

Сега, когато Макмърфи вече не ни защищава, някои от Острите започват да философстват и казват, че той нещо пак надхитря Старшата; бил разбрал, обясняват те, че тя смятала да го изпрати при Буйните, и решил известно време да прави поведение, да не й предлага поводи. Други смятат, че й е дал малко почивка, а после ще й извърти някой нов номер, още по-гаден и груб. Събират се на групички и приказват ли, приказват, чудят се.

Само аз знам защо е това. Нали го чух какво си говори със спасителя. Цялата работа е там, че най-после започва да става предпазлив Както стана предпазлив Татко, когато накрая разбра, че няма да може да се пребори с ония от града, които искаха правителството да построи язовира, защото щял да донесе пари и работа, а и защото им се щеше да унищожат селото; а пък тия тъпи индианци нека се запилеят някъде другаде заедно с вонята си и с двестате хиляди долара, които ще им плати правителството. Татко вече беше постъпил разумно — беше подписал договора; нямаше защо да ритат срещу съдбата. Рано или късно правителството щеше да си постигне своето; а така поне племето щеше да вземе добри пари. Така беше най-разумно. Макмърфи също се опитваше да действа разумно, Това ми беше ясно. Той отстъпваше, защото така беше най-разумно, а не заради някоя от ония причини, които си измисляха Острите. Всъщност той не го беше казал, но аз сам знаех, че така е най-разумно, Все си повтарях, че така е най-безопасно Както, ако се скриеш. Всеки ще се съгласи, че така е най-разумно. Разбирам го какво прави.

И ето че една сутрин това го разбират и Острите, разбират истинската причина за неговото отдръпване и че ония причини, дето те си ги бяха съчинили, са просто лъжи за невръстни. Той не казва нищо за разговора си със спасителя, но те въпреки това разбират. Предполагам, че сестрата го е излъчила през нощта по жиците в пода на спалното, защото всички го разбират отведнъж. Това си личи от начина, по който гледат Макмърфи на сутринта, когато той влиза в дневната. Не че изглеждат сърдити, нито пък разочаровани, защото и те като мен знаят много добре, че той може да накара Старшата да го освободи от болницата само като се държи така, както тя иска; и все пак погледът им казва, че биха предпочели нещата да не се развият така.

Дори Чезуик разбираше всичко това и не се сърдеше на Макмърфи, задето не вдигна патардия за цигарите. Той се върна от Буйните същия тоя ден, когато сестрата предаде съобщението си по жиците в спалното, и каза на Макмърфи, че разбира поведението му и че въпреки всичко така е най-разумно; ако знаел, че Макмърфи е изпратен в болницата не по своя воля, никога нямало да го слага на мушката. Всичко това той го каза на Макмърфи, когато ни поведоха към басейна. Но щом стигнахме до басейна, каза, че все пак му се иска да се направи нещо и се гмурна под водата. И някак си така си заклещи пръстите в канала на дъното на басейна, че нито масивният спасител, нито Макмърфи, нито двете черни момчета можаха да го отскубнат оттам. Додето намерят отвертка, за да отвинтят решетката и да издърпат Чезуик, все още стиснал решетката с пухкавите си розово-сини пръсти, той се беше удавил.

Някъде напред в опашката за обяд виждам да полита във въздуха поднос — зелен пластмасов облак, от който завалява мляко, грах и зеленчукова супа. Сифелт, цял разтреперан, полита с разперени ръце, пада назад извит на дъга и обелва очи точно под мен. Главата му се трясва в пода като в подводна скала, извитият му гръб прилича на някакъв гърчещ се, подскачащ мост. Фредриксън и Сканлън скокват да му помогнат, но високото санитарче ги изблъсква по местата им и измъква от задния си джоб плоска кафява пръчица, обвита с лента. То отклещва устата на Сифелт и вмъква пръчицата между зъбите му; Сифелт захапва пръчицата и аз я чувам как се сцепва. Просто усещам в устата си тресчиците. Гърчовете му стават по-бавни, но по-мощни, прерастват в силни, вдървени тласъци, от които той се вдига на мост, после се отпуска — вдига се и се отпуска, все по-бавно и по-бавно, докато накрая пристига Старшата и застава над него, а той се размазва на пода и се превръща в една сива пихтиеста маса.

Тя скръства ръце, като че държи свещ, и поглежда надолу към това, което е останало от него и сега изтича от ръкавите на ризата и крачолите на панталоните му.

— Това е мистър Сифелт, нали? — пита тя черното момче.

— Точно така, ъ-ън, мистър Си-фелт. — Момчето цялото трепери от напъна да си измъкне пръчицата.

— И мистър Сифелт ни уверяваше, че повече не се нуждаел от лекарства. — Тя поклаща глава и отстъпва крачка назад, тъй като той се е прострял до самите й бели обувки. Вдига очи и оглежда наредилите се в кръг около нея Остри. Поклаща пак глава и повтаря: — Повече не се нуждаел от лекарства. — Усмивката на лицето й изразява съжаление, търпение и отвращение, всичко това наведнъж — една добре заучена усмивка.

Макмърфи никога не е виждал подобно нещо.

— Ама какво му има? — пита той.

Без да откъсва поглед от пихтиестата маса и без да се обръща към Макмърфи, тя отговаря:

— Мистър Сифелт е епилептик, мистър Макмърфи. Това означава, че ако не следва лекарските съвети, винаги може да получи подобен припадък. Той го знае много добре. Ние сме го предупредили: не си ли взима лекарствата, така ще бъде. Но той не иска и не иска да се вразуми.

Фредриксън излиза от опашката, веждите му са настръхнали. Той е жилест, безкръвен човек, светлокос, с гъсти руси вежди и удължена челюст, от време на време се държи грубиянски, както преди се опитваше Чезуик — вика, крещи, псува сестрите, заплашва, че ще се махне от тая болница! Винаги го оставят да си крещи и да размахва юмрук, докато сам се успокои, тогава му казват, мистър Фредриксън, ако сте свършили, ще отидем да попълним формуляра за вашето изписване — после иди, че гледай колко време ще тропа с виновен вид на стъклото на Сестринската стая и ще се извинява, ще ги моли да забравят тия необмислени глупости, дето им ги е наговорил, а пък тези формуляри, ако може, нека ги мушнат в някое по-скришно място.

Той пристъпва към сестрата и размахва юмрук пред лицето й.

— О, така ли? Така ли, а? Значи, ще разпънете на кръст стария Сиф, като че ли това ви го прави напук?

Тя го хваща успокоително за ръката и юмрукът му се разпуща.

— Не се тревожете, Брус. Приятелят ви ще се оправи. Очевидно не е глътнал своя дилантин. Просто не знам какво ги прави тези хапчета.

Само че тя знае много добре, както и всички други: Сифелт задържа хапчетата в устата си и после ги дава на Фредриксън. Сифелт не обича дати гълта заради техните, както сам се изразява, „пагубни странични ефекти“, а Фредриксън обича да взима двойна доза, тъй като се страхува до смърт да не получи припадък. Сестрата знае това, по гласа й си личи, но като я гледаш такава мила и състрадателна, ще речеш, че въобще не е наясно с номерата им.

— Да-а-а — проточва Фредриксън, само че нещо не му се удава да поднови атаката си, — Добре де, ама защо се преструвате, че е толкова лесно да се решиш дали да вземеш лекарството, или не? Нали знаете колко се тревожи Сиф за външния си вид и за това, дето жените го смятат за грозен и какво ли не, а нали знаете, че според него дилантинът…

— Знам — прекъсва го тя и отново го докосва по ръката. — Той смята освен това и че косата му пада заради лекарството. Горкото старо момче!

— Той не е толкова стар!

— Знам, Брус. Защо се вълнувате толкова? Не мога да разбера какво има между вас и вашия приятел, та толкова го защищавате!

— О, по дяволите! — казва той и напъхва юмруци в джобовете си.

Сестрата се навежда, избърсва едно местенце на пода, опира там коляното си и се заема да придаде на Сифелт някаква форма. Заръчва на санитарчето да остане при горкото старо момче — Тя ще отиде да му изпрати една количка на колелца, — после да го откара в спалното и да го остави да спи до вечерта. След което се изправя и потупва Фредриксън по рамото, а той измърморва:

— Аз също трябва да вземам дилантин. Затова знам какво му е на Сиф Искам да кажа, затова… о, по дяволите…

— Брус, много добре разбирам на какво изпитание сте подложени и двамата, но това далеч не е най-доброто разрешение!

Фредриксън я разбира накъде бие. Сифелт се е подаврандисал, целият плувнал в пот шумно вдишва и издишва. Отстрани на главата му, там където се джасна в земята, е излязла цицина, червена пяна шупти по пръчицата на санитарчето при устата му, очите му се изтъркулват и бялото започва да приема нормалните си размери. Ръцете му са приковани от двете му страни с дланите навън, а пръстите се свиват и разпущат гърчаво; в Шоковото бях виждал да се гърчат така хора, завързани към масата с формата на кръст, а от дланите им се виеше нагоре димът от електричеството. Сифелт и Фредриксън не са ходили в Шоковото. Те са направени така, че сами си произвеждат електрическия токи си го складират в гръбнаците, тоя ток може да се включи от разстояние, от металната врата в Сестринската стая, стига само да сбъркат нещо — както разказват най-пиперлията част на някой мръсен виц, изведнъж се вцепеняват, сякаш са ги ударили право в кръста. Това спестява усилието да ги влачат в Шоковото.

Сестрата поразтърсва рамото на Фредриксън, като че той е заспал, и повтаря:

— Не мислите ли, че дори последствията от лекарството да са толкова лоши, те все пак са по-добри от това?

Без да откъсва очи от земята, Фредриксън повдига русите си вежди, сякаш за първи път вижда как изглежда сам той поне веднъж в месеца. Сестрата се усмихва и го потупва пак по рамото, после поглежда свирепо Острите, за да ги засрами, че са се струпали да зяпат такова нещо, и тръгва към вратата; след като излиза. Фредриксън потръпва и сб опитва да се усмихне.

— И аз не знам защо й се разкрещях така, всъщност тя не ми даде никакъв повод да беснея, нали?

Не че иска някой да му отговори; по-скоро го казва това, защото е разбрал, че не може да намери никакъв повод. Потръпва пак и понечва да се измъкне от групата. Макмърфи се приближава до него и го пита тихо какво лекарство взимат.

— Дилантин, Макмърфи, антиконвулсивно средство, щом толкова искаш да знаеш.

— Добре де, а не действа ли?

— Сигурно действа — стига да го взимаш.

— Тогава за какво се горещите толкова дали да го взимате, или не?

— Щом толкова искаш, гледай! Ето за какво се горещиме! — Фредриксън се пресяга, сграбчва долната си устна с палеца и показалеца си и я издърпва, за да оголи разръфаните си розови, безкръвни венци около големите си лъщящи зъби. — Венците ти — казва той, все още дърпайки устната. — Дилантинът ти разяжда венците. А като имаш припадък, скърцаш със зъби. И…

Откъм пода се чува шум. Поглеждат към Сифелт, който охка и хрипти, тъкмо когато черното момче му изтегля два зъба заедно с облепената в лента пръчица.

Сканлън взима своя поднос и се отделя от групата.

— Дяволски живот — измърморва той. — Лошо, ако не го вземеш, лошо и ако го вземеш. Просто да се побъркаш.

— Да-а, сега ми стана ясно — казва Макмърфи, без да откъсва очи от окопитващия се Сифелт. Полека-лека лицето му е приело същия измъчен, озадачен и потиснат израз, какъвто има лицето на пода.

Не знам какво му е имало на механизма, но във всеки случай го оправиха. Възстанови се равномерният, премерен, повтарящ се ритъм; шест и половина — ставане, седем — в трапезарията, осем — изваждат се мозайките-ребуси за Хрониците и картите за Острите… виждам как белите ръце на Старшата плуват над управляващите лостове в Сестринската стая.

Понякога ме вземат с Острите, друг път не ме вземат, Веднъж ме завеждат заедно с тях в библиотеката и аз отивам в техническия отдел, заставам пред книгите по електроника и се вторачвам в заглавията им; всичките тия книги ги знам от годината, когато учих в университета. Спомням си, че вътре са пълни със схеми, равенства и теории — все трудни, сериозни, сигурни неща.

Иска ми се да разгледам някоя от тях, но се страхувам. Страхувам се да направя каквото и да било. Чувствам се така, сякаш плувам из прашния жълтеникав въздух в библиотеката, някъде по средата между пода и тавана. Купчините книги се извисяват над мене, неустойчиви, наредени на зигзаг, без да им съвпадат ъглите. Една лавица е наклонена наляво, друга надясно. Някои са се надвесили над мене и аз просто не разбирам как не падат книгите, И така е все нагоре, нагоре, докъдето ми виждат очите, дъски и дървени трупчета придържат разклатените купчини. Подпират ги пръти, стълбички, накъдето се обърна, е все това. Ако измъкна някоя книга, кой знае каква ужасия ще се получи.

Чувам, че някой влиза — едно от нашите черни момчета заедно с жената на Хардинг. Двамата си приказват и се кискат.

— Дейл, я виж — извиква санитарчето към Хардинг, който се е зачел в някаква книга, — виж кой е дошъл. Казах й, че не е час за посещения, ама тя почна да ме кандърдисва и взех, че я доведох. — Той я оставя права пред Хардинг и си тръгва, като добавя тайнствено: — И да не забравиш!

Тя му изпраща една въздушна целувка, след което разкършва бедра и пристъпва една-две крачки към Хардинг.

— Здравей, Дейл.

— Здравей, мила — казва той, без обаче да се приближава до нея. Оглежда се и вижда, че всички го наблюдават.

Тя е висока колкото него. Обула е обувки с високи токчета и носи черна чанта, но не я е хванала за дръжката, а я държи като книга. Червените й нокти приличат на капки кръв на фона на лъскавата черна лачена чантичка.

— Хей, Мак — извиква Хардинг към Макмърфи който седи в другия край на стаята и разглежда някаква книжка с комикси. — Ако прекъснеш за момент литературните си занимания, ще те запозная с моята спътничка в живота и Немезида4; бих могъл да бъда банален и да кажа, с „моята по-добра половинка“, но мисля, че тази фраза предполага някакво в основата си равномерно разделяне.

Опитва се да се изсмее, после бръква с двата си тънки, бели като слонова кост пръста в джобчето на ризата си за цигари, и след като рови малко в пакетчето, изважда последната. Цигарата трепери, докато я наглася между устните си. Нито той, нито жена му се помръдват.

Макмърфи се надига от стола си, побутва леко шапката си назад и тръгва. Жената на Хардинг го поглежда и му се усмихва с вдигната вежда.

— Добър ден, мисис Хардинг — поздравява я Макмърфи.

Тя му се усмихва още по-широко и казва:

— О, защо мисис Хардинг, Мак; наричай ме Вера.

Тримата се настаняват на дивана, където преди това седеше Хардинг, и той започва да разказва на жена си за Макмърфи и как Макмърфи победил Старшата. Тя се усмихва и казва, че това ни най-малко не я изненадва. Хардинг така се увлича в разказа си, че забравя за ръцете си и те описват във въздуха една много точна картина, изиграват цялата история под акомпанимента на гласа му като две красиви балерини, облечени в бяло. Ръцете му могат всичко. Но щом свършва, вижда, че Макмърфи и жена му наблюдават тия негови ръце и ги стисва между коленете си. Изсмива се, а жена му казва:

— Дейл, кога ще се научиш да се смееш като хората, а не да цвърчиш като мишка?

Същото беше казал за смеха му и Макмърфи, още първия ден, само че някак си има разлика; тогава Хардинг се успокои, докато сега нейните Думи още повече го изнервят.

Тя иска цигара и Хардинг бръква пак в джобчето си, ама то е празно.

— Имаме ограничения за цигарите, дават ни само по един пакет на ден — казва той и присвива слабите си рамене напред, сякаш се опитва да скрие наполовина изпушената цигара, която държи. — Така че, Вера, мила моя, нямаме възможност да проявяваме кавалерство.

— Ох, Дейл, на тебе все нещо няма да ти достигне.

Той я поглежда и се усмихва с онова хитро, трескаво-игриво пламъче в очите.

— Символично ли говорим или конкретно за цигарите? Както и да е; знаеш моя отговор на въпроса ти, каквото и да имаш предвид.

— Нищо друго нямам из предвид освен това, дето казах, Дейл.

— Нищо друго нямаш предвид, скъпа; едновременната употреба на „из“ и „пред“ е неправилна. Макмърфи, Вера ти съперничи по малограмотност. Виж какво, мила, нали разбираш, в случая „из“ е…

— О, добре! Стига! Исках да кажа и едното, и другото. Както щеш, така го разбирай. Исках да кажа, че все нищо не ти достига, точка!

— Трябваше да кажеш никога нищо не ти достига, мое прелестно дете!

Тя гледа Хардинг злобно секунда-две, после се обръща към седналия до нея Макмърфи.

— Мак, а ти? Можеш ли да предложиш на една жена нещо толкова дребно като една цигара?

Пакетът лежи върху коленете му. Той го поглежда така, сякаш би предпочел да не е там, и казва:

— Аз пък винаги имам цигари. Просто защото съм използвач. Все гледам, когато мога, да ги изръся с по някоя и друга цигара, затова имам още в пакета. А Хардинг си пуши само своите. И много естествено, че няма да му стигат…

— Няма защо да ме оправдаваш, приятелю. Това не ти приляга на характера, нито пък ще оправи моя.

— Така е — намесва се жената. — Сега от тебе се иска само да ми запалиш цигарата.

И се навежда толкова ниско над клечката кибрит, че чак аз от другия край на стаята виждам в деколтето й.

Тя обяснява, че би предпочела приятелите на Хардинг да не обикалят непрекъснато къщата и да питат за него.

— Нали се сещаш какъв тип мъже са, а, Мак? — казва тя. — Такива едни префърцунени, с дълги, хубаво сресани коси и отпуснати китчици, които така красиво размахват във въздуха.

Хардинг я пита дали минават само заради него, а тя казва, че когато някой мъж се отбива специално заради нея, то той размахва много повече неща, отколкото някакви си нещастни китчици.

Изведнъж става, време било да си върви. Подава ръка на Макмърфи, казва му, че се надява да го види пак и излиза от библиотеката. Макмърфи не може да обели дума. Тракането на токчетата й привлича погледите на всички, те я наблюдават, докато се скрива зад завоя на коридора.

— Какво ще кажеш? — пита Хардинг.

— Страхотни цици има — отговаря Макмърфи, друго не може да измисли. — Като на леля ти Рачид.

— Не физически, приятелю, питам те какво…

— По дяволите, Хардинг! — изкрещява изведнъж Макмърфи. — Сам не знам какво да мисля! Какво искаш от мене? Да ти бъда съветник по брачните въпроси ли? Знам едно: никой от нас не е велик и според мен всеки гледа да изяде другия с парцалите. Ясно ми е какво искаш да си мисля: искаш да те съжалявам, да си кажа, че тя е същинска кучка. Е, добре де, ама и ти пък не се държа с нея като с кралица. Майната ти и на тебе, и на твойто „какво ще кажеш“. И без това си имам достатъчно грижи, та да ми лепваш и своите. Така че стига! — Той оглежда свирепо другите пациенти. — И всички вие! Стига вече сте ми досаждали, мама ви стара!

Бутва шапката си още по-назад и се връща при своята книга с комиксите. Острите се споглеждат със зяпнали уста. За какво им крещи пък сега? Никой не му е досаждал. Никой не го е молил за нищо, откак разбраха, че гледа да се държи прилично, за да не го оставят по-дълго в болницата. Изненадани са, дето се разфуча така срещу Хардинг, а после грабна книгата от стола, седна и си я тикна пред лицето — да не го гледат другите, или пък той тях да не гледа.

На вечеря Макмърфи се извинява на Хардинг и казва, че сам не знае какви дяволи са го били прихванали в библиотеката. Хардинг обяснява, че може би е жена му; тя често се вселявала в хората като зъл демон. Макмърфи седи вторачен в кафето си и казва:

— Кой знае. Та аз я познавам едва от днес следобед, не може тя да е виновна и за кошмарите, дето ги сънувах през тая гадна седмица.

— О, мистър Макмърфи — възкликва Хардинг с интонацията на нисичкия специализант, който идва на заниманията ни, — но вие непременно трябва да ни разкажете за тези кошмари. Почакайте само да взема молива и бележника. — Хардинг се опитва да се шегува, за да облекчи напрежението около извинението. Взема салфетка и лъжица и уж се готви да записва. — И така. Какво точно видяхте в тези… ъ-ъ… сънища?

Макмърфи даже не се усмихва.

— Не знам, братле. Само лица, май нищо друго освен… лица.

На следващата сутрин Мартини застава зад мраморния блок в банята и се прави, че кара реактивен самолет. Покерджиите прекъсват играта си и го зяпват ухилени.

— П-и-и-у-у-у-у. Въздух, тук земя, въздух, тук земя: в четирисет шестнайсет нула нула е забелязан обект — вероятно е вражески самолет. Действай веднага! Пиииииууу.

Задвижва някакъв диск, дръпва лост и се накланя настрани, уж че самолетът прави завой. Завърта една странична ръчка на „максимум“, но никаква вода не потича от крановете в правоъгълната, облицована с плочки кабинка отпреде му. Хидротерапията вече не се използва, затова водата е прекъсната. Чисто новата хромирана арматура и мраморният блок така си и стоят неупотребявани. С изключение на хромираните части, блокът и душът са съвсем като ония, които използваха при хидротерапията в старата болница преди петнайсет години; струите от крановете могат да достигнат всички части на тялото ти, в другия край на стаята стои техник с гумена престилка и движи ръчките върху блока, за да определи кой кран накъде да насочи, колко силно да го пусне, колко да е топла водата — отначало струята е обилна и палеща, после се изтънява като игла — а ти стоиш, целият стегнат с платнени ремъци, мокър, отмалял и набръчкан от водата, докато техникът си прави кеф с играчката си.

— П-и-и-и-у-у-у-у-у… Земя, тук въздух, земя, тук въздух: забелязан е самолет; сега навлиза в полезрението ми…

Мартини се навежда и гледа през крановете. Затваря едно око и се прицелвах другото.

— По целта! Готови… Цел… Ог…!

Ръцете му отскачат от блока и той се изправя като бастун, косата му хвърчи на всички страни, а очите му се пулят така диво и изплашено към кабинката с душа, че картоиграчите до един се завъртат на столовете си и също се вторачват натам — дано и те видят нещо; само че не виждат нищо друго освен новите платнени ремъци, които висят от крановете със закопчалките надолу.

Мартини се обръща и поглежда право Макмърфи. Никого другиго.

— Не го ли виждаш? А, не можеш ли?

— Кого да видя, Март? Нищо не виждам.

— Ей там, между ремъците. Не го ли виждаш?

Макмърфи се обръща и присвива очи към душа.

— Тц. Нищо не виждам.

— Чакай малко. Трябва да го видиш настоява Мартини.

— Глей си работата бе, Мартини! Нали ти казах, че не го виждам! Ясно ли е? Абсолютно нищо не виждам!

— Добре де — свива рамене Мартини и се извръща от кабинката с душа, — И аз не го виждам. Само се шегувам.

Макмърфи сече картите и ги разбърква шумно.

— Не ги обичам аз тия шеги, Март.

Пак сече, за да разбърка картите, но те се пръсват на всички страни, сякаш са експлодирали между двете му треперещи ръце.

Спомням си, че пак беше петък, три седмици след като гласувахме за телевизията, и всички, които можехме да ходим, ни поведоха към Първи корпус — уж за да ни видели на рентген за туберкулоза, ама на мен ми беше много ясно, че просто искат да проверят дали машинките ни функционират нормално.

Седим на дълга пейка в коридора, пред една врата, на която пише „Рентген“. На съседната врата има надпис „Очи, уши, нос, гърло“, вътре ни проверяват гърлата през зимата. На отсрещната страна има друга пейка, която е пред оная металната врата. С нитовете по нея… И без никакъв надпис. Двама мъже дремят на пейката между две черни санитарчета, а вътре лекуват друга жертва. Чувам я как крещи. Вратата се отваря навътре със съскане и разкрива трепкащите неонови лампи в стаята. Изкарват количка на колелца с жертвата, която все още дими, и аз се вкопчвам в пейката, да не вземат да ме всмукнат през отсрещната врата. Двама санитари, чернокож и бял, издърпват единия от мъжете на пейката да стане, а той започва да се люшка и да залита от лекарствата, с които са го натъпкали. Обикновено преди Шоковото ти дават червени хапчета. Блъсват го през вратата и техниците го прихващат под двете мишници. За секунда виждам, че мъжът разбира къде са го вкарали и се заковава на циментовия под от страх да не го издърпат върху масата. После вратата се затваря — „тря-ас“, металът се удря в нещо меко и човекът се скрива от погледа ми.

— Абе приятел, какво ги правят ония там? — Макмърфи пита Хардинг.

— Там вътре ли? О, нищо. Ти още не си имал това удоволствие. Жалко. Всеки човек трябва да го изпита. — Хардинг сплита пръсти отзад на врата си и се обляга, вперил очи във вратата. — Това е Шоковото, за което ти разказвах преди известно време, ЕШТ — електрошокова терапия. На ония щастливци вътре им се дава възможността да отидат до луната безплатно. Всъщност, като си помисля, не е съвсем безплатно. За услугата плащаш вместо с пари с мозъчни клетки, но пък всеки човек притежава милиарди мозъчни клетки. Така че може да мине и с няколко по-малко.

Поглежда с повдигнати вежди човека, който остана самотен на пейката.

— Нещо клиентелата им днес не е много голяма, къде ще се сравнява с тълпите по-рано. Но c’est la vie, модите идват и си отиват. Боя се, че ние сме свидетели на залеза на ЕШТ. Нашата мила главна сестра е от малцината привърженици на великата стара Фокнърова традиция за лекуване на лишените от здрав разсъдък чрез Изгаряне на Мозъка.

Вратата се отваря. Една количка на колелца излиза, без никой да я бута, взема ъгъла на две колелца и изчезва надолу по коридора, цялата обвита в дим. Макмърфи ги наблюдава как подбират последния си пациент и затварят вратата.

— Значи — Макмърфи спира за момент и се ослушва, — просто те вкарват вътре и ти пускат електричеството през черепа, така ли?

— С една дума казано, да.

— За какви дяволи?

— Как, за доброто на пациента, разбира се. Тук всичко се прави за доброто на пациента. Като съдиш по опита си само в нашето отделение, понякога може да ти се струва, че болницата е един огромен, експедитивен механизъм, който би функционирал съвсем добре, ако ги нямаше пациентите, но това не е вярно. ЕШТ не винаги се използва като наказателна мярка, както го използва нашата сестра, нито пък от чист садизъм от страна на медицинския персонал. Шокът помага при много случаи, считани за Неизлечими, както и често при лоботомия и левкотомия. Шоковото лечение има някои предимства: то е евтино, бързо, напълно безболезнено. То просто предизвиква припадък.

— Ама че живот — простенва Сифелт. — На някои им дават хапчета, за да им спрат припадъка, а на други им пускат ток, за да го предизвикат.

Хардинг се навежда напред и продължава да обяснява на Макмърфи:

— Знаеш ли как се е стигнало до това? Неизвестно поради каква перверзна причина, двама психиатри отишли в една кланица и се спрели да гледат как убиват говедата с удар на чук между очите. Забелязали, че не всички говеда умирали, че някои падали на пода в състояние, което твърде силно напомняло епилептичните гърчове. „Я виж ти — казал първият доктор, — точно това ни е необходимо за нашите пациенти — изкуствено предизвикания припадък!“ Колегата му, разбира се, се съгласил. Знаело се, че след епилептичен припадък болните за известно време били по-спокойни и по-тихи, че можело да се води разумен разговор дори с най-тежките случаи. Никой не можел да обясни защо; и до днес не могат. Но било очевидно, че може да има голяма полза, ако по някакъв начин се предизвика припадък у не-епилептици. И ето че пред тях стоял човек, който предизвиквал такива припадъци с апломб.

Сканлън казва, че бил разбрал, че човекът е използвал чук, а не бомба, но Хардинг се отказва да му обясни и продължава по-нататък.

— Та, значи, касапинът използвал чук. И точно по тази причина колегата имал известни резерви. В края на краищата човекът не е крава. Ами ако чукът се изплъзне и му счупи носа? Или пък му избие зъбите? Какво ще правят те тогава, при това скъпо зъболечение? Ако ще удрят хората по главата, трябвало да измислят нещо по-сигурно и по-точно от чука; накрая се спрели на електричеството.

— Господи, а не са ли помислили, че може да е вредно? Хората не надали ли вой?

— Виж какво, приятелю, на тебе хората май не са ти съвсем ясни; в нашата страна, когато нещо не е както трябва, колкото по-бързо стане то свършен факт, толкова по-добре.

Макмърфи поклаща глава.

— Ле-лее! Електричество през главата! Та това е все едно да те сложат на електрическия стол като убиец.

— Причините за тези две действия са много по-тясно свързани, отколкото можеш да си представиш; и двете са форми на лечение.

— И казваш, не боли?

— Лично мога да ти го гарантирам. Напълно е безболезнено. Блясва ти пред очите и веднага изпадаш в безсъзнание. Никакъв газ, никакви инжекции, никакъв чук. Абсолютно безболезнено. Само дето после никой не иска да го повтори. Човек се… променя. Забравя някои неща. Сякаш — той притиска ръце към слепоочията си и затваря очи, — сякаш шокът е завъртял дивашки някаква панаирна лотария на образи, чувства, спомени. Виждал ли си ги тия лотарийни колела; чичото прибира ставката ти и натиска едно копче. Чанг! Блясват светлини, числата се завъртат с грохот във вихрушка и ти или спечелваш и се отказваш повече да играеш, или загубваш и трябва да продължиш. Плащаш си за още едно завъртане, синко, плащаш си.

— Спокойно, Хардинг.

Вратата се отваря и отново се появява количката на колелца, върху която лежи човекът, покрит с чаршаф, а техниците излизат да пият кафе. Макмърфи прокарва ръка през косата си.

— Нещо не може да ми го побере главата всичко това.

— Кое? Шоковата терапия ли?

— Да. Не, не само нея. Всичко… — Той описва кръг с ръката си… — всички тия неща, дето стават.

Хардинг го докосва по коляното.

— Успокой изтерзания си мозък, приятелю. Няма какво да се тревожиш с електрошока. Той вече почти изцяло е излязъл от мода и се използва само в крайни случаи, когато нищо друго не помага, както при лоботомията.

— А това пък лоботомия какво беше, изрязват ти част от мозъка, така ли?

— Отново си прав. Започваш да ставаш голям специалист по професионалния жаргон. Да: изрязват ти мозъка. Челна кастрация. Тъй като не може да реже от кръста надолу, тя реже от очите нагоре.

— Имаш предвид Рачид?

— Точно така.

— Не мислех, че сестрата има думата в тия неща.

— О, има я, има я.

На Макмърфи като че ли му е по-приятно да говори за Старшата, отколкото за шоковата терапия и лоботомията. Той пита Хардинг какво според него й има на тая сестра, Хардинг, Сканлън и някои от другите се впускат да обясняват и всеки има различно мнение по въпроса. Умуват известно време дали тя е коренът на всички беди, или не, Хардинг казва, че тя е коренът на почти всички. Повечето от другите мислят същото, но Макмърфи вече не е толкова сигурен. Казва, че по едно време и той мислел така, но сега не знае. Казва, че дори и тя да се махне, едва ли нещо ще се промени; казва, че има нещо много по-голямо, което я прави цялата тая бъркотия, и се опитва да го обясни какво е то. Накрая се отказва, защото не може да го обясни.

Без да знае, Макмърфи е стигнал до моето отдавнашно заключение, че истински голямата сила не е просто Старшата сама за себе си, а цялата Система, общонационалната Система; Старшата е само неин висш служител.

Момчетата не са съгласни с Макмърфи. Те казват, че знаят къде е бедата, и захващат да спорят помежду си по тоя въпрос. Накрая Макмърфи ги прекъсва.

— Я се чуйте бе, дяволи такива — извиква Макмърфи. — Само мрънкате, нищо друго. За сестрата, за лекарите, за болницата. Сканлън иска да вдигне всичко във въздуха. Сифелт обвинява лекарствата, Фредриксън — семейните си несгоди. Само гледате на кого да прехвърлите вината.

Той казва, че Старшата е просто една кисела, коравосърдечна стара жена и цялата тая работа, дето го карат да кръстосва шпаги с нея, е тъпащина — никой няма да спечели, най-малкото пък той. И да се избавят от нея, няма да се избавят от истинската, дълбоката причина за тяхното недоволство.

— Така ли мислиш? — пита Хардинг. — И щом изведнъж си станал толкова вещ по въпроса за душевното здраве, къде е тогава бедата? Коя е тая дълбока причина, както така мъдро се изрази?

— Нали ти казах бе, човек, не знам. Не съм я виждал. — Млъква за момент и се заслушва в бръмченето от рентгеновия кабинет; после продължава. — Но ако е само това, което ти казваш, ако причината е тъкмо тая дърта сестра с нейните сексуални проблеми, то тогава изходът е много прост, ще трябва само някой да я тръшне на земята и да й разреши проблемите, не е ли така?

Сканлън изръкоплясква.

— Хей, да му се не види! Ами точно така. Избираме тебе, Мак, само такъв жребец като тебе може да се оправи с тая работа.

— О, не. Не, господинчо. Сбъркал си адреса.

— Защо не? А аз си мислех, че тъкмо ти си жребецът.

— Сканлън, братле, аз смятам да стоя колкото може по-настрани от тая дърта крава.

— Да, забелязах това — казва усмихнато Хардинг. — Какво е станало между вас двамата? Какви ли не номера й въртя и изведнъж се отказа. И защо? Внезапно състрадание към нашия ангел на милосърдието ли?

— Не, просто разбрах някои неща, затова. Разпитвах тук и там. Разбрах защо всички вие й целувате задника, и й се кланяте, и я оставяте да ви тъпче. Загрях като какъв ме използвате.

— Така ли? Това е интересно.

— Дяволски прав си, интересно е. На мене ми е интересно защо, търтеи такива, никой от вас не ми каза какво рискувам, като я дърпам за опашката. Никак не ми се ще само заради това, че не мога да я понасям, тя да ми лепне още една-две годинки към присъдата. Трябваше в някой момент да си преглътнете гордостта и да се погрижите за вашия Тартор.

— Приятели, сигурно и вие не вярвате на слуха, че Макмърфи се бил нагодил към реда в отделението само за да може да се измъкне оттук по-рано?

— Хардинг, знаеш много добре за какво говоря. Защо не ми каза, че тя може да ме държи затворен тук дотогава, докато бъде така добра сама да пожелае да ме пусне?

— Просто бях забравил, че не си дошъл в болницата доброволно — лицето на Хардинг се сгърчва и смачква усмивката му. — Да. И ти си нахитрял. Като всички нас.

— Оставаше пък и да не нахитрея. Защо трябва аз да ви защищавам глупавите оплаквания като това, дето вратата на спалното стояла заключена, или дето цигарите ги държали в Сестринската стая? В началото въобще не загрях защо ме гледате като някакъв спасител. После разбрах, че всъщност сестрите имат думата кой да се изпише и кой не. И страхотно бързо проумях. Казах си: „Тия мръсни копелета са ми подхвърлили динена кора, мене са решили да натопят. Мене, Рандъл Патрик Макмърфи!“ — Отмята назад глава и ни се ухилва подред, както сме насядали на пейката. — Вижте какво, братлета, нямам нищо против никого от вас, но ми стига толкова. И аз искам да се измъкна оттука, не само вие, И аз рискувам колкото вас, като й се репча на тая дърта крава.

Той се ухилва пак, смигва и ръгва Хардинг с пръст в ребрата, с други думи, край на кавгата, за нищо не им се сърди. Само че Хардинг казва още нещо.

— Не, ти рискуваш повече от мен, приятелю.

Сега пък Хардинг се ухилва и с половин завъртане на главата поглежда бързо встрани, като неспокойна кобила. Всички се придвижват с едно място. Мартини излиза иззад рентгеновия екран, закопчава си ризата и мърмори:

— Нямаше да повярвам, ако не го бях видял.

Били Бибит заема мястото му зад черното стъкло.

— Ти рискуваш повече от мен — повтаря Хардинг. — Аз съм тук доброволно. Не съм задължен да стоя.

Макмърфи не казва нищо. Изглежда страшно озадачен, сякаш нещо не е наред, сякаш има нещо, което не може да проумее. Просто си седи на мястото и гледа Хардинг, Хардинг се опитва да се усмихне, но усмивката изгасва на лицето му и той се размърдва, неловко му е, дето Макмърфи го зяпа така особено. Преглъща и казва:

— Всъщност от нас само няколко са изпратени в болницата на лечение. Само Сканлън и… струва ми се, някои от Хрониците. И ти. Всъщност в цялата болница доброволците са повече. Много повече.

После млъква, гласът му се стапя под погледа на Макмърфи. След секунда Макмърфи казва меко:

— Ти какво, майтапиш ли се с мене?

Хардинг поклаща глава. Изглежда изплашен. Макмърфи се изправя и казва:

— Всички вие майтап ли си правите с мене?

Никой не продумва. Макмърфи закрачва пред пейката, заровил пръсти в гъстата си коса. Стига до края на редицата, после се връща обратно, до самия рентген. Апаратът просъсква и проблясва насреща му.

— Били, за Бога, поне ти сигурно си изпратен в болницата!

Били е с гръб към нас, брадичката му е подпряна на черния екран, застанал е на пръсти. Не, казва той в апарата.

— Тогава защо? Защо? Та ти си още съвсем млад! Трябва да си навън, да хвърчиш с коли, да тичаш подир момичетата. За какво ти е всичко това?

И той пак описва кръг с ръката си.

Били не отговаря, Макмърфи го оставя и се обръща към други двама.

— Кажете ми защо. Мърморите, непрекъснато хленчите, че не можете да понасяте това място, не можете да понасяте сестрата и всичко, свързано с нея, а в същото време не сте длъжни да стоите тук. Виж, някои от старците ги разбирам. Те са си куку: Ама вие, вие може и да не сте съвсем в ред, но не сте и куку.

Те не му противоречат. Той се придвижва към Сифелт.

— Сифелт, а ти? На тебе нищо ти няма, само дето припадаш. По дяволите, та един мой чичо имаше два пъти по-страшни припадъци от твоите и му се привиждаха какви ли не таласъми, но не се затвори по тоя случай в лудница. Съвсем спокойно можеш да се оправиш навън, стига само да ти стиска…

— Точно така! — Това е Били, извърнал от екрана лице, цялото обляно в сълзи. — Точно така! — извиква той отново. — Стига с-само да ни с-стиска! Още д-днес мога да изляза от болницата, стига само да ми с-стиска. М-м-майка ми е много добра приятелка на мис Рачид и още тоя следобед мога да поискам да ме изпишат, стига само да ми стискаше!

Той дръпва рязко ризата си от пейката и се опитва да си я нахлузи, само че трепери страхотно. Накрая я хвърля и се обръща към Макмърфи.

— Да не мислиш, че ис-с-скам да стоя тук? Да не мислиш, че не искам да имам к-к-кола и п-п-приятелка? Но я ми кажи на тебе п-п-присмивали ли са ти се някога? Не, защото си г-голям и силен! Е, аз пък не съм голям и силен. Нито Хардинг. Нито Ф-Фредриксън. Нито С-сифелт. Г-говориш така, сякаш ние стоим тук, защото ни харесва! В-всъщност какъв ли смисъл има…

Той плаче и се разпелтечва толкова силно, че повече не може да каже нищо, само избърсва очите си с ръце, за да вижда. От ръката му се откъртва една коричка на раничка и колкото повече търка, толкова повече омазва лицето и очите си с кръв. После хуква по коридора и се блъска в стените като сляп, а лицето му заприличва на едно размазано кърваво петно; след него се втурва едно от черните момчета.

Макмърфи се обръща към другите пациенти, отваря уста да ги попита нещо, но като вижда как го гледат, я затваря. Стои така още минута-две, вперените в него очи приличат на главички на топлийки; после изругава тихичко: „по дяволите“, нахлузва си пак шапката и сяда на пейката. Двамата техници се връщат от кафе и влизат в стаята отсреща; когато вратата се отваря със съскане, отвътре ни лъхва миризмата на киселина, както когато се зарежда акумулатор. Макмърфи седи и наблюдава вратата.

— Нещо не мога съвсем да го проумея…

На връщане към отделението Макмърфи се тътреше най-отзад, с ръце в джобовете на болничните си дрехи и с ниско нахлупена шапка, и размишляваше над изгасналата си цигара. Никой не шукваше. Успяха да успокоят Били и сега той вървеше начело на групата, от едната страна го държеше черното момче, а от другата оня белият от Шоковото.

Аз поизостанах, за да се изравня с Макмърфи, искаше ми се да му кажа да не се тормози толкова, така или иначе, нищо не можеше да се направи; явно го измъчваше някаква мисъл, така както се измъчва куче, застанало пред дупка, в която не знае какво има. Един глас му казва: „Куче, тая дупка не ти влиза в работата, прекалено е голяма и черна, следите около нея са от мечка или от нещо също такова страшно.“ А друг писклив глас, който идва някъде от глъбините на кучешката му природа, глас, който не е нито хитър, нито предпазлив, му заповядва: „Дръж, куче, дръж!“

Тъкмо вече щях да му кажа да не се тормози, когато той вдигна глава, тикна шапката си назад и забърза към ниското черно момче, плесна го по рамото й рече:

— Сам, дай да се отбием за секунда в бюфета да си купя един-два кашона цигари.

Трябваше да побързам, за да ги настигна, от тичането сърцето ми заблъска в гърлото и ушите ми писнаха. Дори в бюфета още усещах как ми пищят ушите, макар че сърцето ми вече беше възвърнало нормалния си ритъм. Това пищене ми напомни за едно време, когато в студените петъчни вечери стоях на футболното игрище и чаках да ритнат топката, за да започне играта. Пищенето се усилваше и усилваше, докато накрая ми се струваше, че не мога да стоя повече на едно място; тогава ритваха топката, и играта започваше Сега усещах същото онова петъчно пищене в ушите, изпитвах същото онова диво, напиращо нетърпение. Освен това виждах всичко съвсем ясно, до болка ясно, както винаги преди мач и както тогава, когато гледах през прозореца на спалното: всичко беше ясно, различимо и стабилно, бях забравил, че може да бъде такова. Редици от пасти за зъби и връзки за обувки, от слънчеви очила и химикалки, чиято реклама казваше, че ще можеш цял живот да пишеш с тях върху масло под вода, без да ги изхабиш; и всичко това го пазеше от крадците една войска от едрооки мечета-играчки, насядали върху лавица високо над тезгяха.

Макмърфи се изпречи пред тезгяха до мене, пъхна палци в джобовете си и каза на продавачката да му даде два кашона Марлборо.

— Даже нека бъдат три — добави той ухилено. — Искам да се напуша до насита.

Пищенето не ме остави чак до заниманието същия следобед. Слушах с половин ухо как обработват Сифелт, за да го накарат да осъзнае действителното си положение, та да може да се нагоди към условията. („От дилантина е!“ — извиква той накрая. „Мистър Сифелт, ако искате да ви се помогне, трябва да бъдете изпълнителен“, казва тя. „Е, да, ама сигурно е от дилантина; нали от него ми омекват венците?“ Тя се усмихва: „Джим, вие сте на четирийсет и пет години…“) — и по едно време случайно погледнах към ъгъла, в който седеше Макмърфи. Той не мотаеше в ръцете си тесте карти, нито дремеше над някое списание, както на всяко занимание през последните две седмици. Нито беше отпуснат. Седеше като вдървен на стола си, цял нащрек, със зачервено лице, и гледаше ту Сифелт, ту Старшата. Само като го видях такъв, и ушите ми писнаха още по-силно. Очите му под русолявите вежди представляваха едни сини ивици, които мятаха погледи насам-натам — така гледаше той, когато се сваляха картите на масата при покера. Сигурен бях, че всеки момент ще направи нещо смахнато, което няма начин да не го прати при Буйните. Същия този поглед бях виждал и по-рано, върху лицата на други, малко преди да се нахвърлят срещу някое от черните момчета. Пипнах здраво дръжките на стола си и зачаках, страхувах се, че ще се случи, но и някак смътно съзнавах, че се страхувам да не би да не се случи.

Той стоя мирен, докато свършиха със Сифелт; после се завъртя на стола си и впери очи във Фредриксън, който, опитвайки се по някакъв начин да им го върне заради приятеля си, се развика, задето държат цигарите заключени в Сестринската стая. Наприказва се до насита, накрая се изчерви, както винаги се извини и седна. Макмърфи все още не беше направил нищо. Поотпуснах малко дръжката на стола, помислих си, че може и да съм сбъркал.

Оставаха още няколко минути до края на заниманието. Старшата затвори папките, пъхна ги обратно в кошницата и свали кошницата от полата си на пода, после за секунда плъзна поглед към Макмърфи, сякаш искаше да провери дали е буден и слуша. Скръсти ръце на скута си, взря се в пръстите си и въздъхна дълбоко, поклащайки глава.

— Момчета, дълго мислих върху това, което ще ви кажа сега. Обсъждах го и с лекаря, и с останалия персонални макар всички много да съжаляваме, стигнахме до едно и също заключение — ще трябва по някакъв начин да ви накажем за безобразното отношение, което проявихте към домакинските си задължения преди три седмици. — Тя вдигна ръка и се огледа. — Доста дълго чакахме вие сами да се извините за непокорното си държане. Но нито един от вас не прояви и най-слабия признак на разкаяние.

Пак вдигна ръка, за да не би някой да я прекъсне — жест на професионална гледачка на карти.

— Моля да ме разберете: винаги, когато ви налагаме някакви правила или ограничения, ние премисляме най-сериозно тяхното терапевтично значение. Много от вас са тук, тъй като не могат да се нагодят към законите на обществото във Външния свят, тъй като отказват да се изправят лице срещу лице с тях, тъй като се опитват да ги заобиколят и избегнат. Някога — най-вероятно в детството ви — може и да са ви позволявали да пренебрегвате законите на обществото. Когато сте нарушавали някой закон, вие сте разбирали, че го нарушавате. Искало ви се е да се вземат мерки спрямо вас, нуждаели сте се от това, но наказанието не идвало. Глупавата снизходителност на вашите родители може би е бацилът, причинител на сегашната ви болест. Казвам ви това, защото, надявам се, ще разберете, че дисциплината и редът, които ние желаем да наложим, са напълно за ваше добро.

Извивайки глава, тя огледа стаята. По лицето й се четеше съжаление за работата, която трябва да върши. Беше съвсем тихо, само дето ушите ми пищяха трескаво.

— При нашите условия е трудно да се налага дисциплина. Трябва да разберете това. Какво, можем да ви направим? Не можем да ви арестуваме. Не можем да ви оставим на хляб и вода. Трябва да разберете, че това е голям проблем за медицинския персонал; какво можем да направим?

Ръкли имаше някакво предложение по този въпрос, но тя не му обърна внимание. Лицето й се движеше с часовников ритъм, докато придоби по-различно изражение. Накрая тя сама си отговори.

— Като ви лишим от някое ваше право. И след като обмислихме внимателно обстоятелствата около този бунт, решихме, че няма да бъде несправедливо, ако ви отнемем правото да използвате банята за вашите игри на карти. Вие какво мислите?

Главата й не се помръдна. Тя не го погледна. Но един по един всички други насочиха очи към него, там в ъгъла. Даже и старите Хроници, които се чудеха защо ли всички гледат в тая посока, и те проточиха като някакви птици мършавите си шии и зяпнаха Макмърфи — към него се обърнаха лица, пълни е беззащитна, боязлива надежда.

Острият писък в ушите ми прокънтя като гумите на автомобил по паваж.

Той седеше на стола си с изправен гръбнак и лениво чешеше белезите от шевовете по носа си с големия си червен показалец. Ухили се на всички, вперили очи в него, подръпна шапката си настрана и погледна сестрата.

— Е, щом нямате какво да кажете във връзка с това разпореждане, мисля, че часът почти е приключил…

Тя пак млъкна и го погледна. Той сви рамене, прозя се шумно, плесна коленете си е длани и се надигна от стола си. Пак се протегна, прозя се, почеса се по носа и тръгна бавно към Сестринската стая, до която седеше тя, като пътьом придърпа нагоре панталоните си. Явно беше твърде късно да му се попречи да направи каквато глупост си е наумил, затова останах само наблюдател като всички други. Той пристъпваше провлачено, прекалено провлачено, отново пъхнал палци в джобовете си. Налчетата на обувките му чаткаха по пода и пускаха искри. Беше се превърнал пак в дърваря-бабанко, наперения комарджия, масивния червенокос ирландец-скандалджия, телевизионния каубой, който крачи по средата на улицата, за да срещне предизвикателството.

Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече избелваше очи Старшата. Не бе предполагала, че ще се размърда. Смяташе, че го е победила окончателно, че веднъж завинаги е установила властта си. Но ето го сега, че иде насреща й, голям като къща!

Тя понечи да каже нещо и се заоглежда за санитарчетата си, уплашена до смърт, но Макмърфи спря, преди да стигне до нея. Спря пред прозореца й и с възможно най-бавния си, най-дълбок и провлачен глас каза, че смята да изпуши една от цигарите, които си бил купил сутринта; после мушна ръката си направо през прозореца.

Стъклото се разпадна е трясък, сякаш плисна вода, и ръцете на сестрата подскочиха към ушите й. Той дръпна един от кашоните с неговото име, извади си един пакет, после върна кашона на мястото му, обърна се към Старшата, която седеше като гипсова статуя, и много нежно взе да изчетква парченцата стъкло от главата и раменете й.

— Адски съжалявам, мадам каза той. — Честна дума. Стъклото беше така из лъскано, че съвсем го бях забравил.

Всичко това стана за някакви секунди. Той се обърна и я остави с разкривено, потръпващо лице, прекоси пак стаята, седна на мястото си и си запали цигарата.

Ушите ми спряха да пищят.