Въпросът за реформата на умовете посред българската интелигенция е всъщност въпрос за нейното отказване от всякакви абсолютни философски твърдения в политиката.
Велико благодеяние ще стори на тая интелигенция онзи, който смогне да я убеди, че абсолютното — в политиката — е абсолютно относително!
Преценявайки нравствената стойност на човечеството в деветнадесетия век, Ренан дума:
— L’humanité dans son ensemble offre en assemblage d’êtres bas, égoïstes, supérieurs â l’animal en cela seul que leur égoïsme est plus réfléchi… Сиреч: човечеството, в своята цялост, не е друго освен една сбирщина от низки и себелюбиви същества, отличаващи се от животните само по хитроумството, с което подкрепят своя егоизъм! (Renan, Vie de Jèsus.)
Тая оценка е може би прекалено рязка и люта.
Нека речем, че — при сегашния стадий на своето духовно развитие — човешкото същество е вдадено в един култ, който абсорбира всичките му психически сили — култът на интереса.
Култ на интереса, това е, ако щете, култът на материалното добруване, на щастието.
Щастие и материални интереси — човеците ги идентифицират. Те казват: страданията изхождат от лишения, от нищета. На всяка цена тряба да бъдем охолни. На всяка цена тряба да овладейме доволство.
Материалистите измислиха даже — във втората половина на деветнадесетия век — един особен израз, с който формулират своите влечения — le droit au bonheur, право на щастие, право на благуване, право на жизнерадост.
Но нека не се отстраняваме от предмета си.
Божеството, на което се покланят деветдесет и девет на сто между човешките същества, е интересът.
Това не тряба да ни отчайва, разбира се. Човечеството има да живее още милиони години. До-ще време, прочее, когато, наситено да се лута от вълнения във вълнения и от тревоги в тревоги, човечеството ще разбере, че само доктрината на любовта, възвестена от Богочеловека, може да уздрави, във всяко общество, траен ред и блага хармония. Но тоя час не е ударил още.
Материалните интереси, макар неразрушими, са променчиви.
Развоят на цивилизацията променя начина на живеянето у нас, променя нашите потреби и нашите домогвания. Работи, от които имахме нужда преди сто години, сега не ни трябат. Работи, от които нямахме нужда преди сто години, сега ни са нужни.
Освен туй обществени и индивидуални сили и стойности — каквито нямаше преди един-два века, има ги сега; а такива, каквито имаше в него време — изчезнаха вече.
Всичко дохожда и отхожда — всичко се променя; животът е калейдоскоп.
Е добре, политиката има за цел да урежда човешките интереси — да канализира тяхната променчивост.
Политиката поддържа ред; политиката бди щото между ламтежи и ламтежи да няма стълкновения. Политиката бди щото в кръга на законното си саморазвитие всякой член от обществото да може волно да се предава на своето културно живуване и духовно усъвършенствувание.
Политиката учи хората, че всичко, което има сили да вирее, има право да живее — че всичките законни интереси заслужават закрила и уважение.
Интересите, бидейки променчиви — политиката е променчива.
Политиката е променчива в тоя смисъл, че тя не е като религиозните догми — не почива на априорни твърдения. Тя върви подир живота, наблюдава живота и се съобразява с него, получава лозунг от него. Тя лъкатуши, извива се, криволичи — както лъкатуши, криволичи и се извива животът.
В тоя смисъл ние казахме, че в политиката абсолютното е абсолютно относително.
Най-добро определение на политиката е било дадено от френския държавен мъж Jules Simon:
— La politique, дума той, est la science de l’équihbre — политиката е наука на равновеса (M. Blok. Encyclopédie politique.)
Хората нямат еднакви убеждения, еднакъв талант, еднакви вярвания, еднакво възпитание, еднакви познания, еднаква умелост и опитност: това поражда конфликти; политиката се мъчи да ги спогажда. Тълкувайки своята дефиниция, J. Simon прибавя: la politique concilie les intérêts opposés.
Идеалът на политиката е: всякой да може да разширява своите интереси и да усиля своите успехи, без да накърнява тия на ближния си.
Как се достига това?
Чрез взаимни отстъпки.
За да придобиваме безпрепятствено потребното — тряба да знайме да жертвуваме прекаленото, преувеличеното.
Гамбета изказва твърде красноречиво тая истина, като дума:
— La modération est la raison politique! — Политическата мъдрост състои в умереността (Reinach, Vie de Gambetta).
Абсолютните философски твърдения в политиката — като не взимат във внимание действителността, като се опълчват против законите на живота — водят към софизми.
Много хора разсъждават така:
— Силата не е нищо; правото е всичко.
Това е софизъм.
— Le droit sans la force est une abstraction — дума Тиер, — право без сила е абстракция.
Историята посочва на факти, които оборват тоя софизъм; тя ни дава да разберем, че силата може да се подвизава без одобрението и подпомагането на правото.
Други хора думат:
— Правото не е нищо; силата е всичко.
И това е софизъм.
On peut gouverner avec des baionnettes, дума Гамбета, mais on ne peut s’asseoir dessus — с щикове можем да управляваме, но не можем да направим от тях седалище.
Историята ни посочва на преврати в умовете, произлезли от усилване на чувството на правдивостта, и ни показва как тези преврати в умовете са докарвали преврати в делата.
Къде са — срещу тези софизми — същината на работите, действителността, истината, налагана от живота и от опитността?
Ето ги:
Силата често се подвизава несъюзена с правото; правото често се проявява неподкрепено от силата; но това, което е нормално, това, което хармонира със законите на живота и на историята, това, което е съобразно със земната мисия на човека — духовният възход — изисква щото сили и право да се подвизават задружно. Във всичките си начинания и предприятия мъдрите хора тряба да поставят заедно, да съединяват неразривно силата и правото.
Софизмът поражда духопомрачение — духопомрачението повлича неправда — неправдата поражда насилие…
Един френски писател говори така за грозните злодеяния, които се вършеха във Франца във времето на първата френска революция:
— Ce qu’il y avait d’absurde dans les ésprit explique ce qu’il y avait d’atroce dans les actions!
Нелепиците в умовете обясняват свирепостите в делата! (Block, Encyclopedie politique).
Такова присъждане заслужават и крайните елементи в сегашна България. Револверните разправии, каквито гледаме от дълго време насам из софийските улици — и които, нека го речем между скоби, ни дават да разберем, че престъпността е пуснала дълбоки корени в утробата на българщината — не са нищо друго освен логична последица на духовното тровило, което прояжда душата на фанатизирания млад политикан!
В своята студия върху френската революция Anatole Leroy Beaulieu дума:
— Революцията се провали затова, защото тя гледаше на политическата наука като на сбирка от алгебрически и геометрически аксиоми; тя забравяше това учение на историята — че в живота на народите не могат да се намерят явления абсолютно еднообразни по своя зародиш, развой и край; тя забравяше, че всички крайности водят към катастрофа, защото крайностите, сиреч прекаленостите, не са освен погазване законите за правилното и мудно виреене на нещата.
In medio virtus — думаха старите римляни, всяко добро е по средата. Според старите гръцки философи — особено Питагор и Анаксагор — всяко добро в природата и човечеството е последствие на броене и измерване. Без мяра няма условие за живот, думаха те.
Френските революционери думаха, наопаки — каквото искаме и вършим, тряба да го искаме в пълния му развой и да го вършим до крайните му предели.
Жирондинците погинаха само защото разсъждаваха така:
— Да искаме мъдра свобода, това е добро; но да искаме свобода, за да беснейме, сиреч да беснейме от името на свободата, това не е вече свобода, а е карикатура на свободата!
Казахме, че софизмът поражда духопомрачение.
Елевтероманията у френските революционери отишла дотам, че един член от парижката комуна се опитал да прокара такова едно постановление:
— Всичките камбанарии ще бъдат съборени, понеже те се издигат високо над другите сгради и по този начин освещават някак принципа на неравенството, толкова ненавиждан от парижаните!
Историята се повтаря.
Същите причини донасят същите резултати. Близо сто и четиридесет години подир френската революция — болшевишка Русия иде да потвърди мнението на историците, че преустройство, предприето от болни души, не може да бъде освен влошаване на тяхната болка.