Полунощ

1.

Призори, след като беше спала не повече от час, Теса Локланд се събуди с усещането, че някой дърпа ръката й, че я ближе и опитва на вкус.

Седна в леглото, затаила дъх.

Тъкмо сънуваше преживения кошмар в „Къв Лодж“ и чудовищата, които не беше видяла, бяха придобили в съня й реален образ. Помисли си в мига след пробуждането, когато дневното съзнание все още не е съвсем будно, че ужасяващите същества са нападнали дома на Хари и че любопитният език е само прелюдия към очакваното жестоко захапване.

Беше Мууз. Видя само силуета му на меката светлина от нощната лампа на втория етаж и най-сетне си пое дъх. Кучето постави предните си лапи на леглото, сякаш молеше за ласка.

Беше сигурна, че е затворила вратата, преди да си легне. Но от това, което знаеше за способностите на Мууз, се досети, че лабрадорът може да си отвори вратата когато поиска.

— Самичък ли си? — попита го тя, чешейки го зад ушите.

Кучето изскимтя и с радост прие ласките й.

По прозореца удряха тежки дъждовни капки. Дъждът се лееше като из ведро, листата на дърветата шумоляха. Вятърът напираше отвсякъде.

— И да искаш компания, приятелче, на мен ми се спи, така че се налага да изчезнеш.

Мууз разбра какво се иска от него, щом тя престана да го гали. Неохотно свали лапите си от леглото, зашляпа към вратата, погледна умоляващо към нея и излезе в коридора.

Светлината оттам беше слаба, но я смущаваше. Стана, затвори вратата и докато търсеше леглото си в тъмното, разбра, че едва ли ще може отново да заспи.

Беше напълно облечена. Беше си събула само обувките и не се чувстваше удобно. Страхуваше се да се съблече, тъй като щеше да се чувства по-уязвима. След случилото се в „Къв Лодж“, Теса предпочиташе да е готова за светкавично действие.

Освен това беше единствената празна спалня, имаше още една, необзаведена и матракът и завивките миришеха на мухъл и застояло. Тази стая някога е била на бащата на Хари, както и къщата, но старият Талбот беше починал преди седемнайсет години, три години след като бяха върнали Хари от Виетнам. След като изгони Мууз и затвори вратата, стана й студено и когато се мушна под завивките, застоялата миризма на мухъл силно я подразни.

През воя на вятъра и дъжда чу жуженето на слизащия асансьор. Сигурно Мууз го е повикал. Дали винаги беше толкова неспокоен нощем?

Макар че беше капнала от умора, напълно се разсъни и не можеше да спре потока на тревожните си мисли.

Не само кървавата драма в мотела или зловещият разказ за мъртвите тела, тикани като боклук в крематориума, вълнуваха ума й. Разсъжденията на Теса за смисъла на човешкия живот бяха потискащи, след като можеше да бъде унищожен в миг със сатанинска жестокост.

След скорошната среща със смъртта повече отвсякога осъзна безпомощността си на смъртна. Животът имаше край, за което никой не се замисля, забързан в ежедневието си.

Размишленията някак неусетно потекоха. Попита себе си дали е лекомислена, дали прахосва годините си. Обичаше работата си и като жена беше щастлива. Локландови не тъгуваха, всички имаха чувство за хумор. Но за да бъде честна докрай, трябваше да си признае, че не полага онези усилия, които наистина са необходими за пълноценно човешко съществуване. Ако продължаваше така, никога нямаше да има чувството за пълнота.

Онова, което й липсваше, беше семейство, мисълта, че принадлежи на някого. Беше проникната от това житейско разбиране благодарение на майка си, баща си и сестра си Дженис. Бяха семейство, свързано с любов, и тази любов, която беше получила в детството си, и досега й даваше силата да преодолява всякакви преживявания.

Асансьорът беше пристигнал на втория етаж и с глух звук слизаше пак надолу. Учуди се защо Мууз и нощем се вози с асансьора, след като цял ден трябваше с него да изпълнява поръчките на господаря си. Кучетата май също си изграждат навици.

Когато беше малка, у дома имаха кучета. Първо една златиста хрътка на име Барни, след това ирландски сетер, наречен Мики Фин.

Дженис се беше омъжила и беше излязла от дома още преди шестнайсет години, когато Теса беше на осемнайсет. Три години по-късно баща й почина. Съдбата раздели семейството, всеки пое по своя път. Обичта ги свързваше, но рядко се виждаха, щастливите години на съвместен живот бяха отминали.

Дженис вече я нямаше. И Марион нямаше да бъде вечно между живите, дори и да се откажеше от опасното си хоби — скокове с парашут.

Повече от всичко Теса мечтаеше да пресъздаде онези щастливи дни със свои съпруг и деца. На двайсет и три години се беше омъжила за човек, който искаше да има деца повече от всичко, и когато разбраха, че тя не може да забременее, той я напусна. Не се съгласи на осиновяване. Желаеше свои деца. Това се случи само четиринайсет месеца след сватбата им. Разведоха се и тя беше дълбоко наранена.

След разочарованието се хвърли да работи с неочаквана страст. Чрез своите филми достигаше до много хора, които сега бяха нейното семейство, и това донякъде я успокояваше. За трийсет или петдесет минути, в наситен синтез, представяше и най-сложните житейски съдби.

Будна, в единствената спалня на Хари Талбот, Теса знаеше, че никога няма да бъде напълно удовлетворена, ако не осъществи това, което най-много желаеше. Импулсите на любов ще бъдат безплодни и повърхности, ако не намерят израз в топлата привързаност между мъж и жена.

Любовта беше посланието в нейното изкуство, но в интимния й живот липсваше.

Дъхът на мухъл в необитаемата спалня на Хари я подбуди да осъзнае ясно, че е потиснала жизнените си сили. На трийсет и четири години единствената й радост беше работата. Беше заключила интимната си природа. Струваше й се, че е късно да я пробуди. Понякога мислеше, че сега дори й е по-тежко от времето, когато разбра, че няма да има деца. Колкото и невероятно да й се струваше, в момента беше по-важно да си направи ясна равносметка, отколкото да гради хипотези за „вампирите“.

Докосването до смъртта навежда на особени мисли.

След малко умората все пак я надви и тя отново заспа. Точно преди да се унесе, си помисли дали Мууз не беше влязъл при нея, за да й съобщи нещо. Дали не искаше да я извика? Едва ли, защото би излаял, ако наистина имаше опасност.

Най-после заспа дълбоко.

2.

От дома на Пайзър Шедак се върна в ултрамодерната си къща в северната част на залива, но не остана там задълго. Направи си три сандвича с шунка, опакова ги и ги сложи в хладилна чанта заедно с няколко кутии кока-кола. Отнесе чантата, няколко одеяла и една възглавница във фургона. От оръжейния шкаф в кабинета си взе един „Смит и Уесън“, калибър 357, един магнум, един ремингтон, полуавтоматична пушка, калибър 12, и достатъчно амуниции.

С този арсенал се отправи на път в бурята с намерението да обиколи Муунлайт Къв и околността, въобще да не спира и да ръководи операцията чрез компютъра, докато първата фаза на „Муунхок“ приключеше след по-малко от деветнайсет часа в полунощ.

Заплахата на Уоткинс го разстрои. Ако се движеше непрекъснато, нямаше лесно да го намерят и ако Уоткинс регресираше и помнеше заплахата си, нямаше лесно да го хване. Към полунощ, когато щяха да бъдат извършени последните „промени“, Шедак щеше да стане, пълновластен господар. След това лесно щеше да се справи с полицая. Ще нареди да го хванат и оковат. След това Шедак ще го върже на масата си в лабораторията, ще разучи психологията и физиологията му, за да намери отговора на тази епидемия от регресии.

Не можеше да приеме обяснението на Уоткинс. Те не регресираха, за да избягнат живота на хора от Новата раса. За да приеме подобна теория, Шедак трябваше да признае, че проектът „Муунхок“ е абсолютен провал, че „промяната“ не беше дар за човечеството, а проклятие, че целият му труд беше не само грешен, но и опасно вреден. Нямаше сили да признае подобно нещо. Като създател и господар на Новата раса беше вкусил от божествената власт и не му се разделяше с нея.

Под бледата светлина на зората изкъпаните от дъжда улици бяха пусти, с изключение на патрулиращите коли. Някои бяха очевидно полицейски, а другите под прикритието на обикновени коли обикаляха и търсеха Букър, Теса Локланд, момичето на Фостърови или някои бродещи наоколо регресирали.

Макар да не можеха да го видят зад прозорците с опушено стъкло, всички със сигурност знаеха чий е фургонът.

Шедак беше разпознал много от тях, защото работеха в „Ню Уейв“ и бяха от онези стотина души, които беше пратил на разположение на полицията само преди няколко часа. Зад измитите от дъжда стъкла бледите им лица плуваха като въздушни балони и бяха толкова безизразни, че повече приличаха на манекени или роботи.

Някои от тях сновяха из града пешком, но внимаваха и се криеха в по-дълбоките сенки и алеи. Сигурно затова не ги видя.

По пътя си забеляза и два екипа, работещи по „промяната“. Те енергично крачеха от една къща до друга. Всеки път, след извършване на промяна, екипът вкарваше данните в компютъра в колата си, така че централната система в „Ню Уейв“ можеше да следи докъде е стигнала операцията.

Когато спря на светофар, включи своя екран, за да провери текущия списък и видя, че остават само петима души, с които трябваше да се справят от полунощ до шест часа сутринта. Имаха предостатъчно време.

От запад нахлу силен дъжд и сребърните му струи блестяха като лед пред фаровете. Струваше му се, че дърветата се тресат от страх. Шедак продължи да обикаля в нощта, сякаш беше граблива птица, която преследва своята плячка в бурята.

3.

Под предводителството на Тъкър те ловуваха и убиваха, захапваха и разкъсваха, деряха и хапеха, но после бързо се съвземаха и пак ловуваха, пиеха сладка и гъста кръв, потушаваха пожара в плътта, утоляваха го с храна, с кръв!

Постепенно Тъкър разбра, че колкото по-дълго бяха в алтернативната си форма, огънят гореше по-слабо и за тях беше по-лесно да останат звероподобни. Нещо у него му подсказваше, че е опасно да продължат да съществуват в този вид, но не се вслуша във вътрешния си глас, защото умът му вече не можеше да решава сложни неща. Не можеше да се съсредоточи върху нещо повече от няколко секунди.

И те се скитаха из полетата и възвишенията на лунната светлина, надбягваха се свободни, толкова свободни в лунния здрач и мъглата, като вятър! А Тъкър ги водеше и те спираха само за да убият и да ядат, или да се съвкупят с женската, която реагираше на удоволствието с дива и възбуждаща агресивност.

Тогава рукна дъжд.

Студ.

Кал.

И ярки гръмотевици в небето.

С част от съзнанието си Тъкър разбираше какви бяха тези дълги назъбени и светещи линии от небесна светлина, но не можеше напълно да си спомни и се плашеше, търсеше убежище между дърветата. После небето отново потъмня.

Тъкър започна да се оглежда и да търси място за подслон от бурята. Знаеше, че трябва да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. В онова място имаше светлина и сухи стаи, но не можеше да си спомни точно къде се намираше. Освен това връщането им означаваше да се откажат от свободата си и да приемат своята истинска самоличност. Той не желаеше това. Същото се отнасяше и за другия мъжкар и женската. Те обичаха да се надбягват и да убиват, да ловят плячка, да са свободни. Ако се върнеха, нямаше да бъдат свободни, ето защо продължиха напред, пресякоха една павирана улица и се отдалечиха от населените места в тази зона.

Утрото настъпваше и зората още не беше подпалила хоризонта на изток, но Тъкър знаеше, че се налага да си намерят убежище преди разсъмване, място, в което да се сгушат един в друг сред пълна тъмнина, споделяйки топлината и мрака, доволно изтегнати със спомена за плячката и за топлата кръв.

Там щяха да бъдат в безопасност от света, за който все още бяха чужди, в безопасност, ако се наложеше да си възвърнат човешкия вид. Когато дойдеше нощта, пак щяха да тръгнат на лов, за да разкъсват, да убиват. Сигурно щеше да дойде денят, когато в света ще има толкова много като тях, че нямаше да се страхуват от дневната светлина. Но не сега, все още не.

Пристигнаха до един черен път и Тъкър мъгляво си спомни къде се намират, спомни си, че пътят ще ги изведе на място, където щяха да намерят подслон. Той тръгна през възвишенията, като окуражаваше компанията си с кратко ръмжене. След няколко минути пристигнаха до голяма, стара къща, вече започнала да се разпада, с изпочупени прозорци и полуизкъртена врата. Иззад дъжда изникнаха силуетите на още няколко порутени сгради.

Големи табели с надписи бяха заковани между два прозореца на втория етаж. Тъкър знаеше, че означават нещо, обаче не можеше да ги прочете, макар че се напрегна да си спомни забравения език, който използваше сред онзи вид, към който някога принадлежеше.

Другите двама също се загледаха в буквите, изписани на бял фон. Някакви тъмни символи в дъжда и мрака, напомнящи на тайнствени рунически знаци.

А отдолу:

На порутения хамбар се мъдреше друг надпис: «битпазар», но той също не говореше нищо на Тъкър; ето защо реши, че това няма значение. Важното е, че наблизо нямаше хора, следователно щеше да намери бърлога, топла, тъмна и сигурна.

4.

Сам си легна на дивана в гостната, точно пред входното антре. Той държеше да спи на първия етаж, за да усети стъпките на евентуален нападател. Ако спазваха разписанието, видяно от него на дисплея в патрулната кола, Хари Талбот не подлежеше на «промяна» до идната вечер. Съмняваше се, че ще ускорят процедурите, защото знаеха, че в Муунлайт Къв има агент от ФБР. Обаче не желаеше да рискува излишно.

Сам често страдаше от безсъние, но тази нощ то не го споходи. След като събу обувките си и се изтегна на дивана, той се заслуша в дъжда. Избягваше тревожните мисли и много скоро заспа.

Не беше сън без сънища.

Сънува Керън, покойната си съпруга в последния стадий на болестта. Често я виждаше в кошмарите си, измъчена от рака. Разбираше, че е длъжен да я спаси. Не успяваше. Чувстваше се нищожен, безсилен и изплашен до дъното на душата си.

Но не този кошмар го събуди.

Постепенно сънят му се премести от болницата към някаква мрачна и порутена сграда. Приличаше на хотел от картина на Салвадор Дали. Коридорите бяха като лабиринт. Стените и подовете бяха наклонени в сюрреалистични ъгли един към друг, а вратите на стаите бяха различно високи.

Някой го развеждаше из стаите. Когато влизаше, във всяка намираше човек, познат от миналото или настоящето.

Скот беше някъде там и разговаря безсмислено с него, като се опитваше да преодолее неоправданата му враждебност. Беше истински кошмар. Скот беше ту умърлушено шестнайсетгодишно момче, ту четири- или десетгодишно дете. Какъвто и да беше разговорът, Скот преливаше от омраза.

Където и да се намираше, без значение на каква възраст беше, Скот бе обграден с огромни плакати на любимите си изпълнители, облечени в кожени облекла, препасани с вериги, с татуирани сатанински символи по челата и по дланите. Светлината беше пулсираща и странна. В един тъмен ъгъл Сам видя нещо да мърда, някакво същество, което Скот познаваше и то явно не го плашеше, но от което Сам изтръпна.

И този кошмар не го събуди.

В сюрреалистичния хотел постоянно му се явяваха двама покойници — Арни Тафт и Карл Сорбино. Бяха двама агенти, с които работеше и които бяха застреляни пред очите му.

Вратата към една от стаите беше на автомобил, бляскава врата на син буик, модел 1954 г. Когато влезе, видя огромно сиво помещение, където беше разположено арматурното табло на колата. Освен предната седалка и волана нямаше нищо друго. На седалката имаше скелет, полузарит от ситен пясък. Жена в зелена рокля беше седнала зад волана. Разбира се, позна коя е и искаше незабавно да излезе от стаята, но не можеше. Всъщност тя го привличаше. Седна до нея и внезапно се почувства на седем години, точно на толкова, на колкото беше в деня на катастрофата. Поздрави я с мъжкия си глас:

— Здравей, мамо.

Тя му показа дясната страна на лицето си, която бе хлътнала навътре. Едното й око липсваше, костта се подаваше изпод разкъсаната буза. Удостои го със зловеща усмивка.

Изведнъж се озоваха в истински автомобил назад във времето. Точно срещу тях по магистралата летеше бял пикап с пиян шофьор, който караше на зиг-заг по двойната, жълта разделителна линия. Сам изкрещя: «Мамо!», но и този път, както преди трийсет и пет години, тя не успя да избяга от връхлитащото превозно средство. Сякаш бяха магнит, който неудържимо го привлече и се блъсна в тях челно. Сам си помисли, че се намира в епицентъра на бомбена експлозия, чу мощен рев и скърцането на огъваща се ламарина. Всичко потъна в тъмнина. След това, когато изплува от този мрак, се видя заклещен между останките от колата. Беше лице в лице с мъртвата си майка, вторачил поглед в празната й очна кухина. Започна да крещи.

Ала и този кошмар не го разбуди.

Сега се намираше в болница, също както след катастрофата, тъй като тогава за пръв път изпадна в клинична смърт, както шест пъти след това. Видя се като зрял мъж, а не като момче. Оперираха го след престрелката, при която Карл Сорбино беше убит. Докато хирурзите се бореха за живота му, той се издигна над тялото си и виждаше какво правят с него. Беше удивен, не го беше страх, преживяването беше реално, а не сън.

След това се озова в тунел, устремен към ослепителна светлина, към отвъдното. Този път знаеше какво ще намери в другия край, защото вече го беше видял в истинския си живот, не в съня. Беше ужасен, не искаше отново да го преживее, не искаше да погледне отвъд. Но се движеше все по-бързо и по-бързо през тунела и ужасът му нарастваше със същата скорост. Очакването да погледне пак в отвъдното беше по-лошо от скандалите му със Скот на сън, по-лошо от разкъсаното еднооко лице на майка му, несравнимо по-лошо (ах, колко бързо полетя), хиляди пъти по-лошо и той започна да крещи и да се носи все по-бързо, по-бързо…

Сега вече се събуди.

Изправи се и седна на дивана, като сподави вика в гърлото си.

Миг след това разбра, че вече не е сам в тъмната гостна. Чу нещо да се движи и грабна пистолета си.

Беше Мууз.

— Здравей, момчето ми!

Кучето изджафка тихо.

Сам посегна в тъмното да го погали, но лабрадорът вече си тръгваше. Навън беше по-светло, отколкото в къщата и прозорците изглеждаха като сивкави правоъгълници. Мууз отиде до един от тях и постави лапи на перваза.

— Искаш да излезеш ли? — поинтересува се Сам, макар че преди да си легнат, го бяха пуснали навън за десет минути.

Кучето остана подпряно на прозореца, напрегнато по особен начин.

— Да няма нещо там? — попита Сам, като че знаеше отговора на въпроса.

Макар и сънен, бързо прекоси тъмната стая. Блъсна се в някаква мебел, но не събори нищо и отиде при кучето до прозореца.

В часа преди зазоряване дъждовната нощ изглеждаше непрогледна, но очите на Сам се приспособиха към тъмнината. Успя да види стената на съседната къща на десет метра от тях. По стръмната поляна между двете постройки нямаше трева, само туфи от храсти и няколко борчета, полюляващи се от поривите на вятъра.

Почти веднага забеляза двете същества. Намираха се на около пет метра от прозореца, запътени надолу към «Конквистадор». Макар Сам да не ги виждаше в детайли, но по особено приведените им фигури и провлачена походка, грациозна като на хищник, разбра че не бяха обикновени хора.

Когато спряха до боровете, едното от тях погледна към къщата на Талбот и Сам видя кехлибарените му очи, с мека светлина. Замръзна като хипнотизиран, но не толкова от страх, колкото от удивление. След това усети, че съществото гледаше право към неговия прозорец, сякаш го виждаше и внезапно скочи право към него.

Сам се свлече под перваза, притиснат до стената, и дръпна Мууз към себе си. Кучето беше усетило опасността и покорно се сви до него.

Част от секундата по-късно през шума на дъжда и вятъра Сам чу припрени движения от другата страна на стената, до която се бе свил. Мек, глух шум. Драскане.

Стисна пистолета в дясната ръка, за да посрещне съществото, ако имаше достатъчно смелост да се хвърли срещу стъклото.

Изминаха няколко секунди в пълна тишина.

С лявата си ръка Сам държеше Мууз. Чувстваше как кучето трепери.

Тик-так-тик-так…

След дълги секунди този звук изненада Сам, тъй като беше помислил, че съществото си е отишло.

Тик-так-тик-так…

То чукаше леко по стъклото, сякаш изпробваше здравината му или може би за да повика мъжа, който беше забелязало.

Тик-так-тик-так. Пауза. Тик-так-тик-так…

5.

Тъкър отведе компанията си далече от калта и дъжда, под полусрутената веранда на една изоставена къща. Дъските скърцаха под тежестта им. Един от оцелелите капаци на прозорците се удряше от вятъра. Останалите отдавна бяха изгнили.

Той се насили да опише словом намеренията си, но разбра, че е много трудно да си припомни или да изговори нужните думи. Помежду ръмженията и гърлените звуци само успя да каже:

— …Тук… скривам… тук… безопасно…

Другият мъжкар, изглежда, беше изгубил говора си напълно, защото не можа да изрече нито дума.

Женската произнесе със значителни затруднения:

— …Безопасност… тук… дом…

Тъкър огледа за момент двамата си другари и разбра, че по време на нощните им приключения те се бяха променили. Преди женската имаше котешки черти, беше ловка, с котешки нос, уши и остри зъби, които оголваше, когато съскаше от страх, гняв или от сексуална възбуда. Макар нещо от котешкото да се беше запазило все още у нея, сега беше повече вълк като Тъкър — с едра глава и вълча муцуна. Крайниците й бяха нещо средно между лапи и ръце, с нокти по-дълги и по-страшни от тези на вълк. Другият мъжкар, преди с уникална външност, с черти на насекомо и хиена, сега беше започнал да прилича на Тъкър.

С мълчаливото съгласие на останалите Тъкър беше станал ръководител на групата. Придружителите му, изглежда, бяха решили, че след като му се подчиняват, трябва да му приличат и но външност. Разбра, че това беше важен поврат, макар и зловещ.

Не беше сигурен защо това го плашеше, а вече и не можеше да мисли, за да разбере. Можеше да разреши единствено неотложните нужди.

— …тук… тук… безопасност… тук…

Поведе ги през разбитата полуотворена врата към предното антре на рухналата къща. Мазилката беше напукана и изронена, гредите отдолу се показаха като ребра на полуразложено тяло.

Тъкър тръгна подир миризмите в къщата и това му се видя интересно. Другарите му го последваха, докато той душеше петна от плесен, изпражнения от жаби в един тъмен ъгъл на стаята, гъбясалите места в другата страна на коридора, изпражнения от плъхове, мумифицирани останки от птица, все още пресен труп на умрял койот.

По време на тази инспекция Тъкър осъзна, че къщата не им предлагаше идеален подслон. Стаите бяха прекалено големи и ветровити заради изкъртените прозорци. Макар във въздуха да не се носеше миризма на човек, той усети, че тук все още идваха хора, не често, но все пак можеха да дойдат за беля.

В кухнята откри вход към мазето и това го развълнува. Поведе останалите надолу по скърцащите стълби в непрогледната тъмнина, където нямаше студено течение, където подът и стените бяха сухи и въздухът чист.

Подозираше, че рядко някой бе слизал в това мазе. А ако слезете, щеше да намери смъртта си. Това беше идеална пещера. Тъкър обходи помещението. Подуши ъглите и изследва ръждясалата пещ. Убеди се, че тук ще са в безопасност. Щяха да се сгушат уютно, убедени, че никой не ще ги открие, и ако някой случайно налети на тях, щяха да се разправят с неканения посетител много бързо.

В такова дълбоко, тъмно, тайно място можеха да се превърнат в каквото си пожелаеха и никой нямаше да ги види.

Последната мисъл разтревожи Тъкър. Да се превърнат в каквото си искат?

Не беше сигурен откъде му дойде тази мисъл и какво можеше да означава тя. Внезапно почувства, че с регресията беше заченат някакъв несъзнателен процес, извън контрол, че някаква примитивна част от съзнанието му участваше в него. Беше обзет от паника. Много пъти преди това беше преминавал в алтернативната форма и успяваше да се върне. Обаче сега…

Острият страх премина за миг, защото не успя да се замисли, дори не си спомни какво означаваше думата «регресирам». Скоро женската, която искаше да се сношат, го разсея напълно.

Не след дълго тримата се скупчиха. Острите им възбудени крясъци призрачно кънтяха из изоставената къща.

6.

Тик-так-тик-так…

Сам се изкушаваше да стане и да погледне през прозореца, за да разбере как изглеждаха отблизо.

Не знаеше нищо за нрава на съществата и не се поддаде на изкушението. Не желаеше да рискува това убежище.

Стисна револвера си, с другата ръка прегърна Мууз, заслушан напрегнато в шума навън. Дочу гласове, но не беше сигурен дали чу някаква реч. Второто същество се беше присъединило към първото под прозореца. Глухите звуци му приличаха на караница.

Последва тишина.

Сам остана свит до стената, но нищо не последва. Най-после, когато почувства, че мускулите на бедрата му започват да изтръпват, той пусна Мууз и се изправи пред прозореца. Надяваше се да зърне съществото, залепило муцуна в прозореца, но то си беше отишло.

Придружен от кучето, обходи всички стаи на първия етаж и огледа всички прозорци. Нямаше да се изненада, ако съществата се опитаха да влязат през друг прозорец.

Но освен дъжда, барабанящ по покрива и клокочещ във водосточните тръби, нищо друго не се чуваше.

Реши, че са си отишли и че интересът им към къщата е бил случаен. Не търсеха него конкретно, а плячка. Възможно беше да са го зърнали на прозореца и да са искали да го нападнат. Но очевидно са се изплашили, че шумът ще ги издаде. Бяха тайнствени същества. Много рядко издаваха страховитите си писъци, които кънтяха из Муунлайт Къв, изглежда, под въздействието на странна страст. И в повечето случаи досега нападаха хора, които живееха изолирано.

Върна се в гостната, прибра пистолета в кобура и се изтегна на дивана.

Мууз го загледа, сякаш не можеше да повярва, че би могъл спокойно да си легне и да спи, след като бе видял онова навън в дъжда.

— Някои от сънищата ми са по-лоши от това, което беше отвън — каза той на кучето. — Така че, ако лесно ме хващаше шубето, май никога нямаше да заспя отново.

Кучето излезе в тъмния коридор и влезе в асансьора. Моторът тихичко пропя, докато качваше лабрадора нагоре.

Сам заспиваше и си представяше това, което му се искаше да сънува — добрата мексиканска кухня, леко изстудената черна бира гинес и актрисата Голди Хоун. Всъщност искаше да сънува, че вечеря в изтънчен мексикански ресторант с Голди Хоун, по-блестяща отвсякога.

Вместо това сънува баща си, вечно сърдит алкохолик, който пое грижите за него след смъртта на майка му.

7.

Сгушена в ухаещите на трева чувалчета в задната част на камиона, Криси се събуди, когато автоматичната врата на гаража започна да се вдига нагоре със скърцане и дрънчене. За малко да се издаде, подскачайки от учудване, но бързо си спомни къде се намира и скри глава под дузината чувалчета, използвани от нея за одеяла.

Чуваше как дъждът барабани по покрива. Стичаше се по алеята от чакъл със съскане като хиляди резенчета бекон върху огромна скара. Криси беше гладна. Този звук като че изостри глада й.

— Сара, приготви ли ми обяда?

Криси не познаваше толкова добре господин Юлан, че да разпознае гласа му, но предположи, че беше той, защото Сара Юлан, чийто глас Криси разпозна, отговори веднага:

— Ед, бих желала веднага да се върнеш вкъщи, след като ме оставиш в училището. Вземи си отпуск. Не е нужно да работиш в такова лошо време.

— Е, няма да мога да подстригвам трева на този порой — отвърна той. — Но ще свърша някои други неща. Само ще си навлека пластмасовата мушама. Напълно е непромокаема. Мойсей би могъл да прекоси Червено море без божията намеса, ако е имал такава дреха.

Свеж въздух нахлуваше през влакнестата материя и Криси беше обезпокоена от гъделичкане в носа. Уплаши се да не кихне.

Сара отвори едната врата на камиона, почти на метър от скривалището на Криси, и каза:

— Ще си изпатиш, Ед.

— Да не мислиш, че съм нежна виолетка? — пошегува се той, след като отвори другата врата и влезе в камиона.

— Мисля, че си един сбръчкан стар глухар!

Той се засмя.

— Беше на друго мнение снощи.

— Да, бях. Въпреки това ти си моят сбръчкан глухар и не искам вятърът да те издуха.

Първо се блъсна едната врата, после и другата.

Уверена, че никой няма да я види, Криси дръпна чувалите и подаде глава. Защипа носа си и задиша през уста, докато гъделичкането в ноздрите й престана.

Докато Ед Юлан загряваше мотора, Криси ги слушаше какво си говорят. Не успя да чуе всичко, но като че продължаваха да се занасят.

Студен дъжд заля лицето й и тя веднага мушна глава под чувалите, като остави малък процеп за дишане.

Като се замисли над дочутия разговор и се заслуша в смеха на господин Юлан, Криси се запита дали може да им се довери. Ако те бяха извънземни, надали щяха да си правят глупави шеги и да се ухажват по такъв смешен начин. Ако правеха театър в присъствието на други, за да се прикрият, това беше друг въпрос, но те бяха сами. Насаме едни извънземни не биха разговаряли по начина, по който го правеха семейство Юлан, но знае ли човек…

Възможно беше извънземните да бяха се превъплътили в Ед и Сара Юлан през нощта и още да не бяха влезли в ролите си. Ами ако се упражняваха да се държат като хора, за да се прикриват по-лесно? Ако Криси се издадеше, те щяха да извадят пипала и клещи като на рак от гърдите си и или щяха да я изядат жива, или да я замразят, след което да я поставят в рамка и да си я отнесат в техния свят, за да я закачат на стената като трофей.

В разгара на космическото нашествие човек може да се довери само след дълго изчакване. Криси реши да се придържа към първоначалния си план.

Пластмасовите чували, струпани около нея, я пазеха донякъде от дъжда, но все пак се намокриха.

От време на време тя надникваше, за да види къде се намира. Когато забеляза, че завиват от черния път към Оушън Авеню, тя се измъкна от прикритието си.

На гърба на кабината имаше прозорче, така че Юлан можеше да я види, ако се обърнеше назад. Трябваше да пролази към задната част на камиона и да бъде готова да скочи, когато наближат църквата «Св. Богородица».

Примъкна се между градинарските принадлежности и стигна до задния капак, сгуши се там, трепереща и изплашена под дъжда.

Прекосиха Шаста Уей, първата пресечка в края на града, и потеглиха надолу през търговската част на Оушън Авеню. Бяха само на четири пресечки от църквата.

Криси се изненада, че нямаше пешеходци и коли по улицата. Погледна часовника си, беше рано — 7:03 ч., но не чак толкова, че всички още да спят. Предположи, че лошото време беше обезлюдило града. Надали някой желаеше да излезе навън в тази влага.

Имаше и друга възможност. Сигурно извънземните се бяха вселили в толкова много хора от Муунлайт Къв, че вече не зачитаха ежедневните си задължения. Навярно малко преди цялостното нашествие искаха да преобразят и последния обитател на града. Тези заключения бяха много тревожни.

Когато бяха на една пресечка от «Св. Богородица», Криси се прехвърли през задния капак и стъпи върху бронята от външната страна на камиона. Трепереше, че могат да я забележат Юланови или някой пешеходец, който да се развика: «Хей, ти луда ли си да висиш така на камиона?» Беше безлюдно и стигнаха до следващата пресечка без произшествия.

Спирачките изскърцаха, когато господин Юлан намали на един «стоп».

Камионът спря и момичето скочи на земята.

Господин Юлан зави вляво на пресечката. Тръгна към началното училище «Томас Джеферсън», където работеше госпожа Юлан и където Криси ходеше на училище.

Пресече кръстовището и тичешком изкачи стълбите на «Св. Богородица». Тържествуваше, защото бе намерила убежище независимо от всичко.

С ръка на бравата спря и се огледа. Прозорците на магазините, канцелариите, на къщите и апартаментите нямаха никакви признаци на живот. Цареше истинско мъртвило и само вятърът и дъждът се разхождаха из призрачния град.

На ъгъла до църквата спря полицейска кола пред знака «стоп». Вътре имаше двама души. Никой от тях не погледна към нея.

Тя вече беше разбрала, че и на полицаите не биваше да се доверява. Успя да се промъкне в църквата, преди да я забележат.

Щом вдъхна въздуха, ухаещ на тамян, Криси се почувства в безопасност. Пристъпи през арката към светената вода, потопи пръсти в купела, прекръсти се и се приближи до една пейка по-назад. Приклекна, прекръсти се пак и седна.

Разтревожи се, че ще измокри цялата пейка, но нищо не можеше да направи. Водата се стичаше от нея.

Имаше служба. Освен нея присъстваха още двама богомолци. Родителите й винаги ходеха на църква в неделя. Само веднъж в живота й я бяха водили на седмичната служба и тя знаеше, че малко хора ходеха всеки ден на църква. Подозираше, че присъствието на извънземните или… на демоните или каквито там бяха, беше причината за малкото богомолци. Без съмнение извънземните бяха богохулници или още по-лошо, сигурно имаха зловещи божества.

С учудване забеляза, че свещеникът, който служеше с помощта на едно момче, не беше отец Кастели. Беше младият свещеник, «кюрето», както го наричаха, когото Архиепископията беше назначила при отец Кастели през август. Казваше се отец О’Брайан. Малкото му име беше Том и в желанието си да подражава на висшестоящия, изискваше от енориашите да го наричат отец Том. Беше добър, но не колкото отец Кастели. Не можеше да го нарича отец Том. Родителите й говореха, че църквата се беше променила напоследък и беше станала по-недогматична. Те одобряваха тези промени. С душата си, склонна към традиции, на Криси й се искаше да беше живяла когато са проповядвали на латински. Веднъж в Сан Франциско, по време на ваканцията беше присъствала на тържествена меса, отслужена на латински според старите догми. Беше възхитена. Изобретенията на човешкия гений тласкаха живота напред, променяха света и това беше естествено. Но вечните неща не трябваше да се забравят. Ако в живота абсолютно всичко се променяше, къде можеше човек да се скрие за малко, да се омиротвори сред хаоса. Това беше пределно ясно за Криси и не разбираше защо по-възрастните не го проумяват. Понякога те бяха ужасно дебелоглави.

Поседя само няколко минути на службата, колкото да си каже молитвата и да помоли Светата Дева да я покровителства. Искаше да се увери, че отец Кастели не беше някъде сред богомолците, седнал на пейка като обикновен мирянин, което понякога правеше. Би могъл да бъде и в изповедалните. Стана, поклони се, прекръсти се и тръгна към изхода, където електрически крушки с формата на свещи пръскаха мека светлина. Открехна предната врата и надникна към измитата от дъжда улица.

Точно тогава по Оушън Авеню се зададе полицейска кола. Не беше същата, която видя, когато влизаше в църквата. Тази беше по-нова и в нея имаше само един полицай. Той шофираше бавно и оглеждаше улиците, сякаш търсеше някого.

Когато патрулната кола достигна ъгъла, където беше църквата, друга кола идваща откъм морето, я подмина. Не беше патрулна кола, а син шевролет. В него седяха двама мъже, караха бавно и внимателно се оглеждаха, както и полицаят. Криси почувства, че всички те участват в едно и също преследване. Очевидно имаше и цивилни помощници.

— Сигурно мене търсят — помисли си тя.

Нея търсеха, защото знаеше много. Защото вчера сутринта в коридора горе беше видяла извънземните в лицата на родителите си. Защото беше единствената пречка за завладяването на човешката раса. А може би защото те си мислеха, че ще е вкусно ястие, печено с малко марсиански картофи.

Досега, макар да се беше уверила, че се вселяват в телата на други хора, нямаше доказателства, че ги ядат, но вътрешно беше убедена, че понякога закусваха с човешко месо.

Когато патрулната кола и синият шевролет отминаха, Криси отвори вратата още малко и подаде глава в дъжда. Успокоена, изскочи навън и се затича към ъгъла на църквата. Огледа се и зави към дома на отец Кастели.

Двуетажната къща беше от тухли, с гранитна основа, с веранда, боядисана в бяло, напълно почтен дом за един свещеник. Старите дървета покрай алеята към къщата я предпазваха от дъжда, въпреки че отдавна беше подгизнала. Когато изкачи верандата и се запъти към входната врата, маратонките й джвакаха.

Поколеба се, когато сложи пръст на звънеца. Помисли си, че сигурно пак попада в клопка на извънземните. Също си каза, че щом младият отец водеше службата, възможно е отец Кастели да е уморен и да спи. Не би искала да го безпокои, ако беше така.

Натисна звънеца. Дин-дин, два пъти.

След миг странно едро лице се появи в горната стъклена част на вратата. Тя понечи да побегне, но си каза, че стъклото изкривява образа и фигурата зад него е нормална.

Отец Кастели отвори вратата и примигна от учудване, когато я видя. Беше нисък човек, около един и шейсет и седем, и закръглен, но не дебел. Черната му коса беше посивяла на слепоочията. Дори гордият му закривен нос не можеше да придаде суров вид на добродушното му лице.

Той пак примигна — за пръв път Криси го виждаше без очила — и каза:

— Криси, ти ли си?

Усмихна се и тя си помисли, че е постъпила правилно, като е потърсила помощ от него.

— Какво те води при мене в този час, в това време? — Той погледна зад нея към алеята. — Къде са родителите ти?

— Отче — проговори тя с одрезгавял глас. — Трябва да ви кажа нещо.

Усмивката му се стопи.

— Случило ли се е нещо?

— Да, отче. Нещо лошо. Много лошо, адски лошо.

— Влизай, влизай. Та ти си вир вода! — Той я подкани към антрето и затвори вратата. — Мило момиче, за какво става дума?

— Извънземни, отче — заекна тя от студа.

— Ела тук в кухнята — подкани я свещеникът. — Тук е най-топлото място в къщата. Тъкмо приготвях закуска.

— Ще съсипя килима. — Криси посочи ориенталската пътека, опъната върху дъбовия паркет.

— А, да не те е грижа. И тя като мен е вече поостаряла, може да се тъпче от всички. Искаш ли горещо какао? Тъкмо приготвях закуската и сложих голямо канче с какао.

Момичето го последва с благодарност в тъмния коридор, ухаещ леко на лимонова есенция, бор и тамян.

Кухнята беше уютна. Поизносен линолеум. Жълт. Бледо-жълти стени. Шкафове от тъмно дърво с порцеланови дръжки. Сива и жълта керамика. Имаше хладилник, микровълнова печка, тостер, електрическа отварачка за консерви, както във всички кухни, което я изненада. Не знаеше защо, но очакваше тук нещо по-различно. Да, ама и свещениците имат нужда от техника. Надали можеха да извикат някой сръчен ангел да приготви закуската им.

Това място миришеше прекрасно. Какаото вече се надигаше. В тостера се печаха филии. На слабия огън цвърчаха наденички.

Отец Кастели я настани на масата, после започна да се суети наоколо, като че ли тя беше пиленце, а той квачка. Завтече се нагоре, върна се с две пухкави хавлиени кърпи и каза:

— Подсуши си косата и изцеди водата от дрехите си с едната, а с другата се завий като с шал. Така ще се стоплиш.

Докато изпълняваше указанията му, той донесе два аспирина. Сложи ги на масата пред нея и каза:

— Ще ти донеса малко портокалов сок да го изпиеш. Съдържа много витамин С. Аспиринът с витамин С са добра комбинация, ще те предпазят от настинка.

Когато се върна със сока, остана прав и я загледа, клатейки глава. Тя си помисли, че видът я изморен и жалък.

— Мило момиче, какво си правила? — Сякаш не беше чул обясненията й за извънземните. — Не, почакай. Ще ми разкажеш всичко, докато закусваш. Нали ще закусиш?

— Да, много моля, отец Кастели. Прегладняла съм. От вчера съм яла само два шоколада.

— Само шоколадчета? — Той въздъхна. — Шоколадът е благословена работа, но също и оръдие на дявола да ни вкара в изкушение, оръдие на чревоугодничеството. — Той потупа закръгленото си коремче. — Самият аз доста се възползвам от благините му, но никога… — Той наблегна на думата «никога» и при мигна към нея — … никога не изпълнявам зова на дявола да ям още и още! Но ако ти ядеш само шоколад, зъбките ще ти изпадат. Ето… аз имам достатъчно наденички и за двама ни. Щях да си приготвя и няколко яйца. Искаш ли яйца?

— Да, моля.

— А препечена филийка?

— Да.

— Имам малко прекрасни сусамени кифлички тук на масата. И какао, разбира се.

Криси изпи двата аспирина с портокаловия сок. Отец Кастели внимателно я наблюдаваше, докато чупеше яйцата в нагорещения тиган.

— Добре ли си?

— Да, отче.

— Сигурна ли си?

— Да. Напълно. Вече съм добре.

— Хубаво е да закуси човек с компания.

Криси изпи остатъка от сока.

Той каза:

— Когато отец О’Брайан приключи със службата, обикновено няма охота за ядене. Има нервен стомах. — Той се захили. — Те всички са с треперещи стомаси, когато започват. Първите няколко месеца излизат от олтара, изплашени до смърт. Това е свещена дейност, нали разбираш, да четеш службата, и младите свещеници винаги се притесняват, че ще объркат нещо… О, и аз не знам… мислят, че ще обидят Бога, предполагам. Но Бог не се обижда лесно. Ако това ставаше, отдавна да се е отказал от човешката раса! След време всички млади свещеници разбират това и се оправят. Тогава, като си дойдат от служба, изяждат хранителните запаси за цяла седмица.

Тя разбра, че говори, колкото да я успокои. Беше забелязал колко е изтощена. Искаше да я успокои, за да му разкаже всичко спокойно. Нямаше нищо против. Нужна й беше малко утеха.

Старецът счупи и четирите яйца, обърна наденичките с вилицата, след което извади широка лъжица и я постави близо до тигана. Докато подреждаше чиниите, вилиците и ножовете на масата, каза:

— Ти изглеждаш така изплашена, Криси, сякаш си видяла призрак. Успокой се вече. Щом дори един млад свещеник след толкова години учене се страхува да не обърка службата, значи всеки може да се страхува да не сбърка. Повечето от страховете ние сами си ги създаваме и можем да ги отстраним също така лесно, както сме ги създали.

— Няма да е така с моя проблем — отвърна Криси.

— Ще видим.

Той прехвърли яйцата и наденичките от тигана в чиниите.

За първи път от двайсет и четири часа насам светът изглеждаше както трябва. Докато отец Кастели сервираше и я подканяше да яде, Криси издаде лека въздишка на облекчение и започна да се храни.

8.

Шедак обикновено си лягаше след разсъмване, така че към седем сутринта във вторник се прозяваше и търкаше очите си, докато шофираше буса си из Муунлайт Къв. Искаше да поспи на спокойствие няколко часа далеч от Ломан. Денят щеше да бъде облачен и мрачен. Дневната светлина раздразни очите му.

Той си спомни за Паула Паркинс, разкъсана от регресирали през септември. Имотът й от един и половина акра беше усамотен. Макар семейството на мъртвата жена да го беше обявило за продан, той все още не беше продаден. Шедак подкара натам, паркира в празния гараж, изключи мотора и затвори голямата гаражна врата.

Изяде един сандвич с шунка и пи кола. После се зави с одеялата отзад в буса и се унесе в сън.

Никога не страдаше от безсъние, може би защото беше до такава степен уверен в значението на ролята си в този живот, че нямаше никакви грижи за утрешния ден. Беше абсолютно сигурен, че бъдещето лесно можеше да бъде пригодено към неговите планове.

През целия си живот Шедак забелязваше знаците на своята уникалност, знамения, които предсказваха окончателното му тържество. Отначало ги забелязваше, защото Дон Ранингдиър му ги показваше. Ранингдиър беше индианец — точно от кое племе, Шедак не беше разбрал. Работеше във фермите при баща му като градинар. Ранингдиър беше слаб и ловък, жилест, със спечено лице и мазолести ръце. Очите му бяха искрящи и черни, много силни, от които понякога се налагаше да извърне поглед… или пък обратното, човек не можеше да откъсне очи от него. Индианецът се заинтересува от младия Том Шедак и го оставяше да му помага в двора, когато нито съдията, нито майка му бяха наблизо, за да се възпротивят на «черната работа» или на общуването със социално по-нисши хора. От пет- до дванайсетгодишната си възраст Шедак непрекъснато беше около Ранингдиър.

Един от първите му спомени за него беше знакът на самоизяждащата се змия.

Тогава беше на пет години, излегнал се на задната веранда на голямата къща във Феникс, сред множество играчки, но Ранингдиър се интересуваше главно от миниатюрните камиони и коли. Индианецът беше облечен в джинси и високи боти, гол до кръста под яркото слънце на пустинята и подстригваше храсти с големи ножици. Мускулите на гърба на Ранингдиър и на раменете му се свиваха и отпускаха и Томи се прехласна от физическата му сила. Съдията, бащата на Томи, беше слаб, кокалест и блед. На пет години самият Томи, приличаше на баща си — светъл, висок за възрастта си и болезнено слаб. До деня когато му показа самоизяждащата се змия, Ранингдиър беше на работа при Шедакови от две седмици и Томи, без да разбира защо, беше много привързан към него. Ранингдиър често му се усмихваше и му разказваше смешни истории за говорещи койоти, гърмящи змии и други животни на пустинята. Понякога наричаше Томи «Малкият главатар» и този прякор беше първият в живота му. Майка му винаги му казваше Томи или Том, съдията го наричаше Томас. Така той се изтягаше сред играчките си и все по-малко се заиграваше с тях, докато най-накрая съвсем ги заряза и просто наблюдаваше Ранингдиър като хипнотизиран.

Не знаеше колко дълго беше лежал в транс на верандата през един горещ сух ден, когато за негово учудване Ранингдиър го извика.

— Малки главатарю, ела виж това.

Отначало беше толкова объркан, че не успя да реагира. Ръцете и краката му не го слушаха. Сякаш беше мумифициран.

— Хайде, хайде, Малки главатарю. Трябва да погледнеш това.

Най-после Томи скочи на крака, изтича към поляната до храстите около плувния басейн, които Ранингдиър подстригваше.

— Това е рядко нещо — каза Ранингдиър строго и посочи една зелена змия, която лежеше в краката му върху плочките покрай басейна.

Томи понечи да избяга от страх.

Но индианецът го хвана за ръката, дръпна го по-близо и каза:

— Не се страхувай. Това е една безвредна градинска змия. Няма да те ухапе. Всъщност тя е знак за теб.

Томи погледна с широко отворени очи трийсетсантиметровата змия, извита като буквата «О», с опашка в устата си, сякаш се самоизяждаше. Влечугото беше неподвижно, с немигащи стъклени очи. Томи го помисли за мъртво, но индианецът го увери, че е живо.

— Това е голям и значим знак, който всички индианци знаят — каза Ранингдиър. Приклекна пред змията и дръпна момчето към себе си. — Това е знак — прошепна той, — божествен знак, изпратен от Великия Дух, и винаги се отнася за малко момче, значи за теб. Могъщ знак!

Загледан унесено в змията, Томи попита:

— Знак? Какъв знак? Това е само змия.

— Знамение. Предсказание. Свещен знак — обясни Ранингдиър.

Докато стояха пред змията, той обясни тези неща на Томи с напрегнат шепот, като през цялото време го държеше за ръка. Слънцето се отразяваше в плочките. Горещи вълни се излъчваха от тях. Змията беше толкова неподвижна, сякаш беше украшение, а не истинско влечуго — нанизани смарагди с два рубина за очи. След малко Томи пак потъна в онзи странен транс, в който беше изпаднал на верандата, и гласът на Ранингдиър дълбоко проникваше в ума му.

След малко му се стори, сякаш гласът не беше на Ранингдиър, а на змията. Гледаше, без да мигне, влечугото и почти забрави за Ранингдиър, тъй като онова, което змията му говореше, беше толкова властно и вълнуващо, че изпълваше съществото му, макар да не го разбираше напълно.

— Това е знак на съдбата — му каза змията, — знак, че ти ще си човек с голяма власт, много по-огромна от тази на баща ти, човек на когото другите ще се кланят, човек, който не ще се бои от бъдещето, защото той ще го създава и който ще притежава всичко в света. Но засега това е наша тайна. Никой не бива да знае, че аз съм ти донесла това послание, защото ако разберат, че ти ще властваш над тях, те ще те убият, ще ти прережат гърлото през нощта, ще ти изтръгнат сърцето и ще те заровят в дълбок гроб. Те не трябва да знаят, че си бъдещият цар, че си бъдещият бог на земята. Ако разберат, ще те унищожат, преди цветът да е разцъфнал. Тайна! Това е наша тайна. Аз съм самоизяждаща се змия, ще се самоизям и ще изчезна сега, след като предадох съобщението, и никой не ще разбере, че съм била тук. Довери се на индианеца, но на никого другиго. Никога на никой. Никога.

Томи припадна до басейна и боледува два дни. Лекарят беше объркан. Момчето нямаше треска, нямаше подуване на лимфни жлези, не му се гадеше, нямаше схващане на мускули или болки. Той просто беше обзет от летаргия. Не искаше дори да погледне и комикс или телевизия. Нямаше апетит. Спеше по четиринайсет часа на ден, а през останалото време беше като замаян.

— Вероятно лек слънчев удар — беше казал лекарят — и ако не му мине за няколко дни, ще го отведем в болницата за изследвания.

През деня, когато съдията имаше работа в съда или се събираше със съдружниците си и когато майката на Томи беше в местния клуб по повод на някое благотворително събитие, Ранингдиър се промъкваше в къщата и сядаха за десетина минути до леглото на момчето. Разказваше му истории със своя особен напевен глас.

Мис Карвал, тяхната домакиня и бавачка, знаеше, че нито съдията, нито майка му ще одобрят посещенията на индианеца. Но мис Карвал беше с меко сърце и без това не одобряваше, че Шедакови отделяха малко време за детето си. А тя харесваше индианеца. Мълчеше за посещенията му, защото не виждаше нищо лошо в тях.

Тъкмо когато бяха решили да пратят момчето в болница, то се поправи и диагнозата на лекаря за лек слънчев удар беше приета. След това Томи прекарваше с Ранингдиър цялото време, когато баща му и майка му ги нямаше у дома. Когато тръгна на училище, се прибираше направо вкъщи. Никога не ходеше на гости при другите деца, когато го канеха, защото гореше от нетърпение да отиде при Ранингдиър, преди да се върнат родителите му.

И седмица след седмица, месец след месец, година след година индианецът непрекъснато показваше знамения на Томи, които предсказваха неясната все още, но велика съдба на момчето. Една четирилистна детелина под прозореца му. Мъртъв плъх в басейна. Десетина щурчета в бюрото на момчето, когато то се прибра един следобед. Появяваха се монети по места, където той не беше ги оставял, по едно пени във всяка обувка в килера. След месец — по десет цента във всеки джоб на панталона му. По-късно един сребърен долар в една ябълка, белена от Ранингдиър за него. Индианецът гледаше тези монети със страхопочитание и обясняваше, че те са особено знаменателни.

— Тайна — прошепна Ранингдиър на Томи след деветия му рожден ден, когато момчето му каза, че е чуло звънчета под прозореца си посред нощ.

Когато станал, видял само една свещ, горяща на поляната. Станал, без да разбуди родителите си и излязъл, за да я погледне отблизо, но тя била изчезнала.

— Винаги пази в тайна тези знаци, иначе те ще узнаят, че си дете с бъдеще, че един ден ще имаш власт над тях и ще те убият сега, докато си още малък и слаб.

— Кои са тези «те»? — попита Томи.

— Те, онези, всички те — отвърна тайнствено индианецът.

— Но кои?

— Най-напред баща ти.

— Не и той.

— Точно той — прошепна Ранингдиър. — Той е властен. Обича да властва над другите, да извива ръцете им зад гърба, за да постигне своето. Сигурно си забелязал как всички хора му се кланят и лижат прахта пред краката му.

Наистина Томи беше доловил почитта, с която всички се отнасяха към баща му, особено политическите му съмишленици. На няколко пъти беше доловил истинските им, недвусмислени погледи зад гърба му, които всъщност бяха искреното отношение на тези хора към баща му. Пред него угодничеха и се подмазваха, а когато не гледаше в лицата им, сякаш не само се страхуваха, но го и мразеха.

— Той е доволен само когато получава все повече и повече власт. Никога няма да я изпусне, дори и за сина си, си казваха те. Ако разбере, че твоето бъдеще е предопределено да бъде по-бляскаво от неговото… то… тогава, никой не ще може да ти помогне. Дори и аз.

Всъщност ако техният семеен живот беше изпълнен с добри чувства, Томи не би се съгласявал с предупрежденията на индианеца. Ала баща му рядко разговаряше с него със сериозен тон, дори рядко го докосваше. Никога не го прегръщаше истински, никога не го целуна.

Понякога Ранингдиър носеше на момчето домашни сладкиши. Наричаше ги «кактусови сладкиши». Винаги носеше само по едно парче за всеки от тях и те винаги ядяха или седнали на верандата, когато индианецът имаше обедна почивка, или докато Томи вървеше подир своя наставник из голямата градина. Скоро след изяждането на кактусовия сладкиш момчето биваше обзето от странно настроение, от някаква еуфория. Сякаш не вървеше, а плуваше. Цветовете бяха по-свежи, по-ярки. Най-яркото нещо беше Ранингдиър. Косата му ставаше невъобразимо черна, зъбите му — блестящо бели, очите му — тъмни като дълбините на вселената. Всеки звук, дори хрупкавото кръц-кръц-кръц на ножиците за храсти, ревът на самолета над тях, слязъл ниско за приземяване на летището във Феникс, жужащият звук на помпата в басейна се превръщаше в музика, макар че най-музикалното нещо от всичко беше гласът на Ранингдиър. Миризмите също ставаха по-осезаеми: ароматът на окосената трева, на маслото, използвано от индианеца за смазване на инструментите. Дори и мирисът на пот му се струваше приятен. Ранингдиър ухаеше като прясно изпечен хляб, като сено и като медна монета.

Томи рядко помнеше за какво Ранингдиър разговаряше, след като изяждаха кактусовия сладкиш, ала не помнеше тогава индианецът да му е говорил нещо съществено. Много от нещата, които шепнеше, имаха връзка с появата на лунния ястреб.

— Ако великите духове ти изпратят лунния ястреб, това ще означава, че си предопределен и ще бъдеш неуязвим. Неуязвим! Но това също ще означава, че те ще искат нещо от теб в замяна, някакво дело, което истински да докаже твоята цена.

Томи запомни това от тези разговори, почти нищо друго. Обикновено след час се изморяваше и отиваше в стаята си да почива. Тогава сънищата му бяха ярки, бяха по-истински от действителността и в тях винаги присъстваше индианецът. Те същевременно и го плашеха, и го успокояваха.

В един дъждовен ден през ноември, когато Томи беше на десет години, двамата с Ранингдиър бяха в гаража. Индианецът поправяше електрическия нож, с който съдията режеше пуйката в Деня на благодарността и на Коледа, а Томи го наблюдаваше. Въздухът беше приятно хладен и необичайно влажен за Феникс. Те разговаряха за дъжда, за задаващия се празник и за нещата, случили се наскоро в училище. Не винаги разговаряха за знамения и предопределеност, защото, ако беше така, момчето не би се привързало към индианеца толкова много. Ранингдиър беше добър слушател.

Когато индианецът поправи електрическия нож, го включи в контакта. Ножовката се задвижи назад-напред с такава скорост, че почти се сля със светлината.

Томи изръкопляска.

— Виждаш ли това? — попита Ранингдиър, вдигнал ножа високо.

Светли прашинки изхвърчаха изпод сновящото като совалка ножче, което сякаш разрязваше самата светлина.

— Какво има? — попита Томи.

— Ето този нож, Малък вожде. Той е машина. Една глупава, не много важна машина, както колите, самолетите или електрическите инвалидни столове. На тебе това известно ли ти е, Малък вожде?

— Не.

— Един от моите братя е мъртъв, другият е инвалид. Налага му се да се придвижва с електрически стол.

— Истински съжалявам.

— Те всъщност са ми доведени братя, но са единствените ми роднини.

— Как се случи това с твоите братя?

Ранингдиър отмина въпроса.

— Дори ако предназначението му е да се реже месо с него, което може да се прави и на ръка, все пак е новост. Повечето от изобретенията са много по-ефикасни и по-умни от хората.

Индианецът наведе леко режещия инструмент и се извърна към Томи. Постави бръмчащия нож между тях и погледна през него момчето в очите.

То почувства, че изпада в транс, подобен на онзи, след изяждането на кактусовия сладкиш.

— Белият човек има голямо доверие в машините — продължи Ранингдиър. — Мисли си, че машините са много по-мъдри от хората. Ако искаш истински да си велик в света на белите, Малък вожде, ти самият трябва да си като машина. Трябва да си ефикасен. Трябва да си безпощаден като машината. Трябва да си уверен в целите си, без да позволяваш на желанията или страстите ти да те разсейват.

Приближи бръмчащия нож бавно към лицето на Томи, докато очите на момчето се насълзиха от вглеждането в него.

— С това мога да клъцна носа ти, да изрежа устните ти, бузите ти и ушите…

Томи искаше да стане от дървения стол и да избяга.

Но не можеше да помръдне.

Разбра, че индианецът го държи за ръката.

Дори и да не го държеше, пак нямаше да може да избяга. Беше парализиран. Не само от страх. Имаше също и нещо вълнуващо… странно вълнуващо.

— …мога да изрежа кръглата ти брадичка, да те скалпирам, да те окълцам до кокал и ти ще умреш от раните, но…

Ножовката беше само на четири сантиметра от носа му.

— …но машината няма да спре…

Два сантиметра.

— …ножът ще бръмчи и кълца, бръмчи и кълца…

Един сантиметър.

— …защото машините въобще на умират…

Томи усети слабото раздвижване на въздуха от бързовъртящото се ножче.

— …машините са ефикасни и надеждни. Ако искаш да преуспееш в света на белия човек, Малък вожде, трябва да си като машина.

Ранингдиър изключи ножа. Остави го, но не пусна Томи. Наведе се към него и му каза:

— Ако искаш да си велик, ако искаш да угодиш на Великия дух и да сториш онова, което ти наредят, когато ти изпратят знамението на лунния ястреб, тогава трябва да си решителен, неумолим, самостоятелен човек, който не се плаши от резултата на деянията си точно като машина.

По-късно, особено след като заедно хапваха кактусов сладкиш, те често говореха за това, че човек трябва да се посвети на една цел и да бъде сигурен като машина. През пубертета Томи сънуваше лунни ястреби вместо голи жени, също и хора, които външно изглеждаха нормално, но всъщност телата им бяха механизъм от транзистори и жици.

През лятото на дванайсетата си година, след седем години вълнуваща връзка с индианеца, момчето научи какво беше се случило с доведените братя на Ранингдиър. Научи част от историята. Останалото предположи сам.

Двамата бяха на верандата, обядваха и гледаха цветните дъги, които ту се появяваха, ту изчезваха над пръскачките.

Беше питал за братята на Ранингдиър няколко пъти след случая с електрическия нож, но индианецът не му беше отговорил. Този път обаче мъжът се загледа към далечните призрачни планини и каза:

— Как да ти кажа, това си е моя тайна, също като знаменията, дето ти се явиха.

— Разбирам.

— Някакви бели мъже, колежани, се напили и тръгнали да обикалят, да търсят жени или белята си. Срещнали братята ми случайно в един ресторант. Единият от братята ми беше женен и жена му била с него. Мъжете я пожелали, били достатъчно пияни, за да си въобразят, че лесно ще я имат. Сбили се. Петима срещу братята ми. Единия пребили с щанга за гуми. Другият никога няма да може да ходи. Отвлекли жената на брат ми и я изнасилили.

Томи беше потресен от разказа. Най-сетне промълви:

— Мразя белите хора!

Ранингдиър се засмя.

— Наистина е така — разгорещено потвърди Томи. — Какво стана с онези, които са направили това? В затвора ли са сега?

— Няма затвор. — Ранингдиър се усмихна към момчето. Една зловеща, безрадостна усмивка. — Бащите им били влиятелни хора. Имам предостатъчно и пари, и влияние. И така съдията ги пуснал поради липса на доказателства.

— Баща ми е трябвало да бъде техен съдия. Нямаше да ги пусне.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен.

Индианецът замълча.

— Мразя белите — повтори Томи, по-скоро с желание да угоди на индианеца, отколкото за нещо друго.

Ранингдиър отново се засмя и поглади ръката на Томи.

Към края на същото това лято Ранингдиър отиде при Томи през един жарък августовски ден и му каза строго:

— Тази нощ ще има пълнолуние, Малък вожде. Иди в двора и наблюдавай луната. Мисля, че тази нощ вече ще се появи знакът, най-важното знамение.

След като луната изгря малко след полунощ, Томи излезе навън и застана на площадката до басейна, където Ранингдиър му беше показал самоизяждащата се змия преди седем години. Той остана дълго загледан в лунния диск, докато издълженото му отражение се полюляваше върху водната повърхност. Това беше една огромна, издута, жълта луна, висяща ниско над басейна.

Скоро съдията излезе на верандата, викна Томи и той му се обади.

Съдията отиде при него до басейна.

— Какво правиш, Томас?

— Гледам за…

Точно тогава момчето видя силуета на ястреба, очертан върху луната. От години му говореха, че един ден ще го види. Беше подготвен и ето го там, замръзнал посред полета си, осветен от кръглото светило.

— Ето! — възкликна той, забравил в момента, че не трябва да се доверява на друг, освен на индианеца.

— Какво има? — попита съдията.

— Не го ли видя?

— Виждам луната.

Това, че баща му не можа да види знака само доказа на Томи, че наистина беше предопределен и само той можеше да го види. Същевременно се досети, че не трябва да се доверява на баща си и каза:

— А… една падаща звезда.

— И ти си застанал тук, за да гледаш падащи звезди?

— Всъщност те са метеори — отвърна бързо Томи. — Виж какво, днес Земята преминава през метеоритен пояс, така че ще има много.

— Откога се интересуваш от астрономия?

— Не се интересувам — сви рамене Томи. — Просто се питах как изглежда това. Май е доста скучно.

Той се извърна от басейна и се запъти към къщата. Малко след това съдията дойде при него.

На следващия ден, в сряда, момчето разказа на Ранингдиър за лунния ястреб.

— Само че той не ми направи знак. Нямам представа какво точно искат да им докажа великите духове.

Индианецът му се усмихна и дълго и мълчаливо го гледа. След това му каза:

— Малък вожде, ще разговаряме за това на обяд.

Мис Карвал имаше почивен ден в сряда и Ранингдиър и Томи останаха сами вкъщи. Те седяха един до друг на верандата. Индианецът пак беше донесъл кактусов сладкиш, а на Томи и без това друго не му се ядеше.

Момчето отдавна го ядеше само заради въздействието му и с годините това се беше превърнало в необходимост.

Скоро момчето се пренесе пак в желаното приказно поле, където цветовете бяха остри и ярки, звуците мелодични, миризмите изострени и всичко изглеждаше привлекателно и успокояващо. Двамата с индианеца разговаряха почти час и най-накрая Томи разбра, че великият дух очакваше от него да убие баща си след четири дни, в неделя сутринта.

— Тогава имам почивен ден — каза му Ранингдиър, — така че няма да съм тук да ти помогна. Но всъщност това е намерението на великия дух — иска да докажеш себе си. През следващите няколко дни ще обсъдим това заедно, тъй че когато дойде неделята, ти вече да си подготвен.

— Да — съгласи се момчето унесено. — Да. Ще го обмислим заедно.

Следобед съдията се върна от делова среща след работата си в съда. Проклинайки жегата, се качи да си вземе душ. Майката на Томи се беше прибрала преди половин час. Седеше в едно кресло в гостната стая, с крака върху нисък тапициран стол, разглеждаше списание и посръбваше аперитив. Тя едва вдигна глава, когато съдията надникна, за да съобщи, че има намерение да вземе душ.

Щом баща му се качи горе, Томи отиде в кухнята и грабна един касапски нож от шкафа до печката.

Ранингдиър беше отвън и косеше поляната.

Томи влезе в гостната, отиде при майка си и я целуна по бузата. Тя беше учудена от тази целувка, но много повече от ножа, който той заби три пъти в гърдите й. Със същия нож повтори деянието на горния етаж — заби го в стомаха на съдията, когато излизаше от банята.

Отиде в стаята си и се съблече. По обувките му нямаше кръв, по джинсите му — малко, но имаше много по ризата. След като бързо се изми в своята баня и изми всички следи от кръв, облече нови джинси и риза. Внимателно уви напоените с кръв дрехи в стара хавлиена кърпа и ги отнесе в таванската стая, като ги прикри в един ъгъл зад моряшки сандък. По-късно щеше да ги изхвърли.

Долу премина през гостната, без да погледне мъртвата си майка. Отиде направо при бюрото на съдията и отвори дясното долно чекмедже. Иззад куп папки измъкна револвера му.

Изключи осветлението в кухнята. Единствената светлина идваше от прозореца, беше достатъчно силна, но ъглите тъмнееха. Нагласи касапския нож до хладилника в ъгъла. Остави револвера на стол до масата, издърпа го само малко навън така, че да може да го стигне, щом се протегне и същевременно да не се вижда.

Излезе на верандата и извика Ранингдиър. Индианецът не го чу заради косачката, но погледна нагоре и го видя да му маха. Мръщейки се, изключи машината и прекоси ливадата.

— Да, Томас? — рече той официално, защото знаеше, че съдията и госпожа Шедак бяха у дома.

— Майка ми има нужда от помощта ти — каза Томи. — Тя поръча да идеш при нея в гостната.

— Какво иска?

— Иска да й помогнеш с… по-лесно ще ми бъде да ти покажа, отколкото да разговаряме.

Индианецът го последва през голямата кухня към гостната.

Томи спря изведнъж и се обърна.

— А, да, майка ми каза, че ще имаш нужда от оня нож, оня там зад теб, до хладилника.

Ранингдиър се обърна, видя ножа в сянката и го взе. Очите му се разшириха от учудване.

— Малък вожде, по този нож има кръв. Има кръв…

Томи вече беше сграбчил револвера от кухненския стол. Когато индианецът се извърна към него, Томи хвана пистолета с две ръце и стреля, докато изпразни барабана, макар оръжието да го отблъсна така, че го заболяха ръката и рамото. Поне два куршума улучиха Ранингдиър, един се заби в гърлото му.

Индианецът се строполи на земята. Ножът се изхлузи от ръцете му и се търкулна на пода.

С крак Томи ритна ножа по-близо до тялото така, че да изглежда сякаш мъртвият го е държал.

Момчето беше разбрало посланието на великите духове по-ясно от наставника си. Те желаеха той изведнъж да се освободи от всеки, който имаше власт над него — от съдията, от майка си и от Ранингдиър. Само така можеше да следва възвишената си съдба.

Беше планирал трите убийства с точността на компютър и ги беше изпълнил с ефикасността на машина. Не почувства нищо. Емоциите не объркваха действията му. Всъщност наистина беше объркан и малко превъзбуден, но тези чувства не бяха го разсеяли.

Впери замислен поглед в тялото на Ранингдиър, после набра номера на полицията и истерично съобщи, че индианецът, крещейки за «отмъщение», е убил родителите му и той, Томи, го е застрелял с пистолета на баща си. Но, разбира се, мислите му не бяха подредени. Говореше накъсано и се запъваше. Всъщност беше толкова объркан наглед, че трябваше търпеливо да го молят да престане да заеква и да им даде името и адреса си. Цял ден мислено беше репетирал тази истерия. Сега беше доволен от убедителния си тон.

Излезе пред къщата, седна край алеята и плака, докато дойдат от полицията. Сълзите му бяха по-истински от истерията. Плачеше от облекчение.

През живота си още два пъти видя лунния ястреб. Видя го точно когато му беше нужно, за да получи самочувствие и уверение, че следваният от него път е правилен.

Но той никога не уби отново, просто не му беше нужно.

Дядо му и баба му по майчина линия го взеха и отгледаха при тях в друга част на Феникс. Тъй като беше преживял покъртителна трагедия, го глезеха и задоволяваха всичките му прищевки. Той беше единственият наследник на имота и застраховката «Живот» на баща си. Беше състоятелен и получи отлично образование, което му помогна да започне живота си след дипломирането. Пред него лежеше светът, изпълнен с възможности. И благодарение на Ранингдиър като допълнително предимство знаеше, че го очаква велико бъдеще и че силите на съдбата и божествата изискват от него да упражнява огромната си власт над останалите хора.

Само психопатът изтребваше хора без належаща нужда.

С малки изключения убийството не беше правилен метод за разрешаване на проблемите.

Сега, свит на кълбо в каросерията на буса си в тъмния гараж на Паула Паркинс, Шедак си припомни, че е галеник на съдбата и вече три пъти беше виждал ястреба. Прогони страха си от Ломан Уоткинс и от провал. Въздъхна и потъна в прегръдките на съня.

Яви му се познатият сън. Една огромна машина. Наполовина от метал и наполовина от плът. Шум на стоманени бутала. Човешки сърца ритмично пулсират. Кръв и масло, желязо и кости, пластмаса и сухожилия, жици и нерви.

9.

Криси беше озадачена, че свещениците си хапват така добре. Масата в кухнята на свещеника беше обилно отрупана с храна. Имаше огромна чиния, препълнена с кренвирши, яйца, куп препечени филии, пакет обикновени кифли и друг, с пълнеж от боровинки, чиния със златисти картофи, пресни плодове, кесия с мармаладени курабии за горещото кафе. Вярно, че отец Кастели беше възпълен. Независимо от това Криси вярваше, че в природата на свещениците е да бъдат въздържани към някои човешки удоволствия. Ако отец Кастели беше предразположен да я изслуша, щеше да му разкаже версията си за чуждите нашественици, но знаеше, че той предпочита да счита неизвестната сила за демонична. Докато привършваха закуската, Криси се престраши и му разказа какво беше видяла в дома си, как я бяха заключили в килера и как след това родителите й и Тъкър, преобразени до неузнаваемост, я бяха преследвали.

Свещеникът изрази учудване и загриженост и на няколко пъти разпита за повече подробности, но нито за миг не престана да се храни. Всъщност се хранеше с такова огромно удоволствие, че беше забравил добрите си маниери. Криси беше изненадана и от небрежността му, и от огромния му апетит. Няколко пъти по брадичката му потичаше жълтък и когато събра смелост да му обърне внимание, той шеговито го изтри. След секунда отново се омазваше с жълтък. Не забеляза, че на земята паднаха боровинки от кифлата. Върху ризата му беше представено цялото меню — трохички от препечените филии, парченца от наденичките, курабиите и кифлите.

Наистина, мислеше си тя, отец Кастели не се е преборил с греха лакомия.

Но тя го обичаше въпреки маниерите му на масата, защото нито веднъж не се усъмни в нейния разум, нито изрази недоверие в разказа й. Слушаше с интерес и необикновена сериозност и изглеждаше истински загрижен, дори изплашен от онова, което тя му разказа.

— Виж, Криси, вече са създадени около хиляда филма за нашествия от чуждестранни светове, за враждебни същества от други планети и са написани сигурно десет хиляди книги по този въпрос. Винаги съм казвал, че мозъкът на човека не може да си представи всички възможни неща в света, сътворен от Бога. Така че, кой знае, а? Кой би могъл да каже дали не са се приземили и извънземни същества? Аз съм филмов маниак и винаги съм харесвал най-вече страшните филми, но не съм си представял, че ще попадна в един истински филм на ужасите. — Той беше искрен. Никога не я подвеждаше.

Макар отец Кастели да продължи да се храни с неутолим апетит, Криси приключи със закуската и разказа си едновременно. Тъй като кухнята беше топла, тя съхнеше бързо и само панталоните й отзад и маратонките бяха все още мокри. Почувства се достатъчно смела, за да обмисли бъдещето си, сега когато имаше нужда от помощ.

— А сега какво? Трябва да се обадим в армията, не мислите ли така, отец Кастели?

— Сигурно в армията и във флота — каза той след минута размисъл. — Май във флота по-добре се оправят с подобни работи.

— Мислите ли, че има някакъв шанс… е, някакъв шанс да си върна родителите? Същите отпреди, имам предвид.

Той остави една кифла, която току-що беше поднесъл към устата си, и се пресегна през масата, между чиниите и подносите с храна, за да хване ръката й. Пръстите му бяха леко мазни от маслото, ала тя не се отдръпна, тъй като докосването беше така успокояващо и поощряващо. Точно сега й беше нужно много успокоение.

— Ще се върнеш отново при родителите си — каза отец Кастели с много състрадание. — Гарантирам ти, че ще стане така.

Тя прехапа долната си устна в усилието да сдържи сълзите си.

— Напълно ти гарантирам, че ще стане така — повтори той.

Внезапно лицето му се изду неравномерно като балон. На места се поду, на други пулсираше на вълни, сякаш черепът му се беше превърнал в каша, сякаш снопове от червеи се извиваха и рояха под кожата му.

— Гарантирам ти.

Криси беше прекалено изплашена, за да вика. Вцепени се. Беше парализирана от страх, не успяваше да активизира мисълта си, да мигне или да поеме дъх.

Можеше да чуе как костите му пукаха, докато се цепеха, разпадаха и се моделираха отново с необикновена скорост. Плътта му издаваше отвратителен, мокър, съскащ звук, докато преливаше във новата си форма с лекотата на горещ восък.

Черепът на свещника се изду първо напред, после назад като гребен от кости. Сега лицето му не приличаше на човешко, а повече на раковидно, на насекомо с нещо от чакала, с огнени очи, пълни с омраза.

Най-сетне Криси извика буйно:

— Не! — Сърцето й биеше така силно, че я болеше при всеки удар. — Не! Вървете си! Оставете ме на мира!

Челюстите му се удължиха, после се разцепиха почти до ушите в заплашителна усмивка, очертана от двоен ред огромни остри зъби.

— Не, не!

Тя се опита да стане.

Разбра, че той все още държи лявата й ръка. Гласът му напомняше на гласовете на Тъкър и майка й, когато я дебнеха в устието на канала миналата нощ:

— …нужда, нужда… дай ми… дай ми…

Но не приличаше на преобразените й родители. Защо ли всички извънземни не си приличаха?

Отвори устата си широко и изсъска към нея. Гъста, жълта слюнка се проточи като желе между горните и долните му зъби. Нещо се раздвижи вътре в устата му — един странен език. Той подскочи към нея, като кукла на пружина от кутия-играчка, и се оказа, че излиза от уста, вътре в друга уста. Показаха се още един ред по-остри зъби, предназначени сякаш да влизат в тесни места и да захапват плячката, скрила се там.

Отец Кастели се превръщаше в нещо болезнено познато — в същество от филма «Нашественикът». Не абсолютно копие на това чудовище, но подобно на него във всяко отношение. Сигурно този филм е бил от любимите на Кастели. Дали отецът можеше да приеме всякакъв желан от него вид? Дали се превръщаше в чудовище само защото беше доволен от това и защото това би оправдало страха на Криси от извънземни чудовища?

Това беше лудост.

Тялото на свещеника се променяше и под дрехите му. На някои места ризата висеше, сякаш плътта под нея беше изчезнала, но на други разпъваше шевовете, докато тялото му придобиваше нова костна конструкция и нечовешки форми. Хвърчаха копчета от ризата му. Материята се късаше.

Задъхана, стенейки, тя се опита да се отскубне от него. Изправи се, бутна стола, но той я държеше здраво. Беше много силен и тя не можеше да се отскубне.

Ръцете му също бяха започнали да се променят. Пръстите се бяха удължили. Покриха се с рогово вещество — гладко и блестящо черно. Те по-скоро приличаха на щипци с пръсти, отколкото на човешки ръце.

— …нужда… искам… искам, нужда…

Тя сграбчи ножа, замахна високо над главата и го заби с всичка сила в ръката му, точно над китката, където плътта му имаше по-човешки вид. Надяваше се ножът да го прикове към масата, но не почувства твърдото дърво под него.

Писъкът му беше толкова пронизителен и остър, че започна да вибрира в костите на Криси.

Бронираната му демонична ръка се отвори. Тя се изскубна от него. За щастие беше бърза, защото ръката му се затвори отново за частица от секундата, като една не я хвана пак.

Като пищеше неистово и ревеше от болка, той измъкна ножа от ръката си и го хвърли настрани. Събори чиниите и храната от масата с едно замахване на осакатената ръка, с осем или с десет сантиметра по-дълга отпреди. Тя се подаваше изпод маншета на черната му риза с кошмарни чупки и извивки. Блестяха твърди, тъмни люспи, заместили плътта му.

— Дево Марийо, света Майко, моли се за мен. Най-чиста Майко, помогни ми. Най-достойна от достойните, моля те! — мислеше Криси.

Свещеникът сграбчи масата и я хвърли настрани, сякаш беше перце, и я разби в хладилника.

Нямаше преграда помежду им.

Момичето направи заблуждаваща стъпка към кухненската врата.

«Нещото», което някога приличаше на свещеник, се завъртя с намерението да й пресече пътя и да я хване.

Криси веднага се обърна, както винаги правеше при опасност, и се затича в противоположната посока към отворената врата, която водеше към долния коридор, прескачайки разхвърляните трохи и парчета кренвирш. Успя. Прелетя покрай него още преди той да разбере, че ще му се отскубне.

Криси подозираше, че «съществото» е по-бързо и по-силно от нея. Чуваше го съвсем близо зад себе си.

Ако успееше само да стигне до входната врата, да излезе на верандата и оттам на двора, навярно щеше да се спаси. Съмняваше се, че той ще я последва зад къщата, на улицата, където можеха да го видят. Наистина никой не знае колко бяха обладаните от тези извънземни и докато не покоряха и последния човек в града, те не биха могли да се разхождат наоколо преобразени и да изяждат младите момичета безнаказано.

Още малко Само още малко до входната врата и оттам…

Бе изминала две трети от разстоянието в очакване нокти да разкъсат ризата й изотзад, когато вратата пред нея се отвори. Другият свещеник, отец О’Брайан, прекоси прага и примигна от задоволство.

Криси веднага разбра, че въобще не може да му се довери. Той не би могъл да живее в една и съща къща с отец Кастели, без пришълецът да хвърли извънземното си семе и в него. Дали семе, спори, хлъзгави паразити или някакъв дух, всичко, което можеше да бъде използвано за проникването им в отец О’Брайан, навярно беше натикано или инжектирано и на него!

Криси беше в капан и без да се замисли, се затича към втория етаж.

Входната врата се затръшна.

Чу, че някой се катери след нея.

В коридора на втория етаж от двете страни имаше стаи.

Презглава се втурна към края на коридора и се озова в скромно обзаведена стая. Имаше скрин, нощно шкафче, двойно легло с бяла кувертюра, библиотека, пълна с книги, и разпятие на стената. Блъсна вратата зад себе си, но нямаше време да я заключи или залости. За секунди щяха да я разбият.

С отчаян, задъхан шепот се молеше: «Света Богородице, Майко Божия, Света Богородице, Майко Божия», докато без дъх стигна до прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.

Преследвачите й бяха вече в коридора. Стъпките им ехтяха из къщата.

Опита се да отвори прозореца. Той не се отваряше или от боята, или се беше надул от влагата. Отстъпи назад.

Вратата зад нея с трясък се отвори и нещо изръмжа.

Без да поглежда зад себе си, наведе глава, закри лицето си с ръце и скочи през прозореца. Звукът от разбито стъкло още не беше заглъхнал, когато падна върху покрива на верандата, на два метра под прозореца, и същинско чудо беше, че не се наряза. Продължаваше да се моли: «Света Богородице, Майко Божия», докато се търкаляше към края на наклонения покрив. Когато стигна ръба, се вкопчи за миг. Погледна назад към прозореца.

Нещо страховито и гротескно се задаваше към нея.

Скочи, приземи се на пътечката, жестоко натъртена. Зъбите й силно изтракаха. Одраска зле едната си ръка в бетона.

Но не остана да лежи, обзета от самосъжаление. Изправи се мигновено и преглъщайки болката си, продължи да тича.

За зла участ това не беше предният двор на свещеническия дом. Паднала беше в задния. Отдясно беше църквата «Св. Богородица». Останалата част от имота се опасваше от двуметрова стена.

Чужди погледи не проникваха тук. Ето защо ужасното «нещо» се осмеляваше да се изкатери на покрива и да я гони дори на дневна светлина.

Мярна й се мисълта да влезе в къщата и през кухнята да стигне до входната врата, но веднага се разколеба.

Искаше да изкрещи за помощ, но умората и ужасът я бяха оставили без дъх. Освен това, дори ако някой чуеше писъка й, едва ли щеше да определи откъде идва. Докато очакваше помощ отвън, щяха да я разкъсат.

Накуцвайки леко, без да губи време, Криси затича през широката ливада в задния двор. Знаеше, че не може да се покатери по двуметровата стена достатъчно бързо, за да се спаси. Огледа дърветата докато тичаше. Трябваше й дърво близо до стената. Имаше намерение да се изкатери по него, да пропълзи по клона и да скочи на алеята в съседния двор.

През ромоленето на дъждовните капки чу приглушен рев зад себе си и се осмели да погледне през рамо. Облечено само в дрипи от риза, без обувки и панталони, чудовищното «нещо», което някога се наричаше отец О’Брайан, скочи от ръба на верандата и се впусна в гонитба.

Тя забеляза подходящо дърво, но същевременно видя и една врата в югозападния ъгъл на стената. Не беше я забелязала преди, тъй като тя беше скрита зад храстите, които току-що беше отминала.

Останала без дъх, тя се завтече към вратата. Блъсна бравата и изхвърча навън. Зави наляво, не по Оушън Авеню, а към ул. «Якоби» и чак тогава се осмели да погледне зад себе си.

Нямаше никой.

На два пъти попадна в ръцете на извънземните. Знаеше, че няма да има същия късмет, ако я хванеха за трети път.

10.

Малко преди девет часа, след по-малко от четири часа сън, Сам Букър се събуди от тихичкото подрънкване на съдове в кухнята. Седна на канапето в гостната, потърка сънените си очи, обу обувките си и препаса кобура на пистолета. После тръгна към кухнята.

Теса Локланд си тананикаше тихо, докато подреждаше тиганите, чиниите и храната на ниската полица до печката, за да сервира закуската.

— Добро утро — поздрави тя ведро, когато Сам влезе в кухнята.

— Какво му е доброто? — намръщи се Сам.

— Послушай дъжда! Дъждът винаги ме кара да се чувствам свежа.

— Мене винаги ме депресира.

— Толкова хубаво е да си на топло и сухо в кухнята, сгушен уютно и заслушан в дъжда.

Той почеса прорасналата си брада.

— Като че ли тук е малко задушно.

— Както и да е, ние още сме живи и това е добре.

— Аха.

— Господи! — Тя тресна празния тиган на печката и възмутено се обърна към него. — Всички агенти от ФБР ли са киселаци като теб?

— Аз не съм кисел.

— Ти си класически рицар на печалния образ.

— Е, не бих казал, че животът прелива от веселби.

Тя въздъхна:

— Виж какво, дори и да нямаш настроение за закуска, поне би могъл да ми помогнеш да я приготвя, нали?

— Е, добре, с какво да помогна?

— Първо, обади се по домофона на Хари, за да разбереш дали е буден. Кажи му, че закуската ще бъде готова след… хм… четирийсет минути. Палачинки, яйца и пържен бекон.

Сам натисна бутона на домофона и се обади:

— Ало, Хари?

Хари отвърна веднага. Каза им, че ще слезе при тях след половин час.

— А сега какво? — попита Сам.

— Донеси яйцата и млякото от хладилника.

Започна да приготвя закуската. Теса си тананикаше популярни песнички и обявяваше името на всяка, сякаш беше диджей и искаше да го просвети. Докато работеше и пееше, танцуваше на място и понякога щракаше с пръсти в такт с мелодията.

Теса наистина изпитваше радост, но същевременно искаше и мъничко да го подразни. Сам се опита да запази мрачното си настроение и когато тя му се усмихна, не отвърна на усмивката й.

Беше разрошена, без грим и дрехите й бяха изпомачкани, беше спала с тях, но малко неугледният й вид само добавяше нещо към чара й.

Понякога спираше тихото си тананикане, за да му задава въпроси, но продължаваше да си пее и танцува на едно място, докато той й отговаряше.

— Измисли ли какво да правим, за да се измъкнем?

— Имам идея.

— Тази нова идея пак ли е загадъчна тайна?

— Не, но трябва да обсъдя това с Хари, да получа сведения от него и ще ви обясня на закуска.

Той се наведе над плота и започна да реже тънки резенчета сирене от една пита «Чедар», а тя прекъсна песента си и попита:

— Защо твърдиш, че животът е тежък и зъл?

— Защото е така.

— Но в същото време е изпълнен с удоволствия…

— Не е.

— …и с красота…

— Не.

— …и с надежда…

— Ами.

— Защо си такъв песимист?

— Защото ми е приятно.

Теса продължи да си тананика, полюлявайки се на място, докато изхвърляше черупките от яйца и други отпадъци в боклукчийската кофа. След това прекъсна песента и попита:

— Какво те кара да мислиш, че животът е само тежък и зъл?

— Едва ли те интересува.

— Напротив, интересува ме.

Той привърши със сиренето и остави ножа.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Наистина.

— Майка ми загина при катастрофа, когато бях на седем години. Лежах в калта с нея, почти умирах, бях затиснат в смачканата кола повече от час, лице в лице с нея и се взирах в празната й очна кухина. Едната страна на главата й беше смачкана. След това трябваше да живея с баща ми, с когото се беше развела. Той беше зъл алкохолик и не мога да си спомня колко пъти ме е бил и ругал и връзвал за стола, където съм престоявал с часове, докато се напикая. След това ме развързваше, виждаше какво съм направил и пак ме биеше.

Сам се учуди как гладко й разказа това, сякаш шлюзовете на подсъзнанието му се разтвориха и изхвърлиха тинята, стоически насъбрана от години.

— Веднага щом завърших гимназия, се измъкнах от онази къща. Работих и следвах, живеех в евтини стаи под наем, като всяка нощ делях леглото си с армия от хлебарки. След това, когато получих възможност, отидох на работа в Бюрото, защото исках справедливост в света, исках да бъда част от тази справедливост, защото в моя живот имаше много малко от нея. Но разбрах, че в повечето случаи истината не тържествува. Лошите се измъкват, без значение колко труд полагаш, за да ги изобличиш, защото те често са много хитри, а добрите никога не са достатъчно зли, за да свършат работата си докрай. Но когато човек е агент, най-често вижда лошата страна на живота. Непрекъснато затъва в помията и от ден на ден става все по-циничен, по-отвратен от хората, дори боледува.

Говореше толкова бързо, че остана без дъх.

Тя беше спряла да пее.

Сам продължи с вълнение, което не контролираше и което беше нехарактерно за него. Говореше толкова бързо, че понякога изреченията му се сливаха.

— Жена ми Керън почина. Беше прекрасна, би я харесала, всички я обичаха, но заболя от рак и почина в адски болки, с много страдание, не така лесно като на кино, не само с въздишка, усмивка и прощална дума, а в тежка агония. След това изгубих и сина си. А, не, той е жив, на шестнайсет години е, беше на девет, когато майка му почина, физически и умствено е жив, но емоционално е мъртъв, без сърце, студен, дяволски студен. Обича компютрите, компютърните игри и телевизията, слуша хардметал, блекметал. Знаеш ли какво е това блекметал? Това е музика със сатанински звуци, която той обича, защото му говори, че всички морални ценности са мъртви, че всичко е относително, че отчуждаването е нормално. Говори му, че студенината в него е желаното състояние, че всичко, което изглежда добре, е добро. Знаеш ли какво ми каза веднъж?

Теса поклати глава.

— Каза ми «хората не са важни. Хората не влизат в сметките. Важни са само нещата. Парите са важни, алкохолът е важен, уредбата ми е важна, всичко онова, което ми прави кеф, е важно, без аз самият да съм от значение.» Казва ми, че ядрените бомби са важни, защото един ден въпреки всичко те ще унищожат всички хора, въпреки всичко. Хората са нищо, само замърсяват света. Това казва той. В това вярва той. Казва, че може да докаже, че всичко това е вярно. «Когато някога видите тълпа от възхитени хора, насъбрала се около порше — казва той, погледнете много внимателно лицата им и ще видите, че за тях колата е нещо много повече, отколкото самите те. Забравили са човешките взаимоотношения. Колата е по-жива от тях. Те черпят вдъхновение от колата, от нейните елегантни форми, от трепета, който ще изпитат, когато тя забръмчи в ръцете им.»

— Това са абсолютни глупости — каза Теса.

— Но точно това ми обяснява той, аз знам, че това са празни работи, опитвам се да споря с него, но той има готови отговори или си мисли така. Понякога се чудя… ако аз не бях така настроен срещу живота, така отвратен от много хора, дали щях да мога да споря по-убедително с него? Ако не бях този, който съм, дали щях по-добре да контролирам момчето?

Той спря.

Усети, че трепери.

И двамата замълчаха за момент.

После той продължи:

— Точно затова казвам, че животът е тежък и зъл.

— Съжалявам, Сам.

— Не е твоя грешката.

— Нито твоя.

Той опакова остатъка от сиренето и го върна в хладилника, докато тя пак разбърка сместа за палачинки.

— Но ти си имал Керън — продължи тя. — В живота ти е имало любов и красота.

— Така е. Но тя не е вечна.

— Нищо не остава завинаги.

— Точно това имам предвид.

— Това обаче не означава, че не можем да се наслаждаваме на удоволствията, докато имаме възможност. Ако винаги гледаш напред и се питаш кога ще отлети радостният миг, то никога няма да опознаеш истинското удоволствие.

— Това искам да кажа и аз — повтори той.

Теса остави лъжицата за разбъркване и се обърна към него:

— Тук вече грешиш. Имам предвид, че животът е изпълнен с мигове на възхищение, удоволствия и радост… ако ние ги уловим, ако понякога спрем да мислим за бъдещето и се насладим на мига, само тогава ще имаме радости, които ще ни помогнат да преживеем лошите дни.

Сам се загледа в нея, като се наслаждаваше на красотата и жизнеността й. В ума му се прокрадна мисълта, че и тя ще остарее, погрознее и ще умре, както всичко умираше, и усети отчаяние. Отмести поглед към измития от дъжда прозорец над мивката.

— Добре, съжалявам че ти наговорих тъжни неща, но трябва да признаеш, че сама си го изпроси. Нали настоя да разбереш защо съм рицарят на печалния образ.

— О, не, ти не си рицарят на печалния образ — каза тя. — Ти си много повече. Ти си самата печал.

Той сви рамене.

Продължиха с приготовлението на закуската.

11.

След като избяга от свещеническия дом, Криси около час се промъкваше между уличките, докато намисли какво да предприеме. Отначало искаше да отиде до училище и да разкаже историята на госпожа Токава, щом като отец Кастели повече не можеше да й бъде в помощ. Осъзна, че се страхува да се довери на госпожа Токава. След ужаса в дома на свещеника разбра, че извънземните сигурно вече са се вселили у всички в Муунлайт Къв. Вече знаеше, че свещениците бяха променени. Полицията беше в ръцете на космическите същества, така че беше логично да предположи, че и нейните учители също са обладани от тях.

Обикаляше от квартал в квартал. Беше вир вода, беше премръзнала. Но сивият ден и дъждът не позволяваха на хората да излязат. Така детето се чувстваше по-сигурно. Когато вятърът утихна, откъм морето се надигна тънка студена мъгла и увисна като брада по дърветата. Беше достатъчна, за да помогне на едно малко момиченце, бродещо само из враждебните улици.

Светкавиците и гръмотевиците от миналата нощ също бяха изчезнали. Нямаше опасност да я удари гръм.

Промъкваше се през алеи и задни дворове, пресичаше улици само при необходимост, много бързо, защото беше забелязала патрулните коли. На два пъти налетя на тях и трябваше да приклекне и да се скрие, за да не я видят. Около четвърт час след бягството й от дома на свещеника забеляза още патрули, цяло нашествие от коли и полицаи. Най-много се страхуваше от съгледвачи без коли. Такива двойки в дъждобрани бяха по-умели и от тях беше по-трудно да се скрие. Тя се боеше да не се натъкне на някой от тях.

Непрекъснато се криеше зад дърветата и паркираните коли и бавно напредваше. Никога не се задържаше на едно място повече от пет-десет минути. Страхуваше се да не би някой, обладан от извънземни същества, да я забележи и да извика полицията.

Стигна до празния паркинг на Джунипър Лейн, до погребална къща «Калан». Там се сви на топка в сухия гъсталак. Чудеше се към кого да се обърне за помощ. За първи път от началото на тежкото си изпитание момичето беше изгубило надежда.

Голяма ела простираше клони над паркинга, където Криси се приюти от проливния дъжд. По-важното беше, че в дълбоката трева никой не можеше да я забележи от улицата или от прозорците на близките къщи.

Всяка минута се озърташе, за да се увери, че никой не я дебне. Докато се оглеждаше, видя част от голямата остъклена къща от червено дърво в източната част на улицата. Къщата на Талбот. Веднага си спомни за човека в инвалидния стол.

Беше идвал в училището «Томас Джеферсън», за да говори на петокласниците и шестокласниците миналата година по време на «Дните на бдението». Разказваше интересни неща за трудностите, които срещат инвалидите, и за разнообразните им умения.

Отначало Криси го съжали с цялото си сърце, защото изглеждаше безпомощен в своя инвалиден стол, положил там скованото си тяло с една здрава ръка, главата му леко извита и наклонена постоянно на една страна. Но докато го слушаше, разбра, че притежава чудесно чувство за хумор и не страда от самосъжаление, така че изглеждаше все по-абсурдно да го съжалява. Децата имаха възможност да му задават въпроси и той искрено желаеше да им разкаже за интимните неща от живота си, за своите радости и мъки. Накрая Криси вече му се възхищаваше.

И кучето му Мууз беше разкошно.

Сега когато гледаше към остъклената къща от червено дърво, през високата зелена трева, Криси се чудеше дали може да получи помощ от тях. Тя се отпусна в храсталака и се замисли минута-две върху новата възможност.

Надали един инвалид, прикован за стола си, щеше да бъде нужен на нашествениците от Космоса. Веднага се засрами от себе си, че си помисли подобно нещо. Един инвалид не беше второкачествено човешко същество. Той имаше също толкова да предложи на извънземните, колкото и всеки друг.

От друга страна… дали пък извънземните имаха представа какво означава инвалид? Не изискваше ли много от тях? Все пак нали бяха извънземни. Техните ценности едва ли бяха същите като на човешките същества. Ако се движеха наоколо и хвърляха семена или спори, или дребни червейчета или кой знае какво, ако действително ядяха хора, кой би очаквал от тях да се отнасят към инвалидите с нужното уважение.

Хари Талбот.

Колкото повече Криси мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че е станал предмет на ужасното внимание на извънземните.

12.

Сам намаза скарата с мазнина, за да не се залепват палачинките.

Теса включи котлона на печката и сложи там чиния, за да държи палачинките топли, когато ги направи.

Тогава с тон, който веднага му подсказа, че беше решена да го убеди да подложи на преоценка мрачното си мнение за живота, тя му рече:

— Я ми кажи: щом си изпаднал в такъв песимизъм, не ти ли е идвало наум да се…

— Да се самоубия?

— Защо не?

Той се засмя горчиво.

— Докато шофирах насам от Сан Франциско, изиграх малка игра със себе си — изброих причините, заради които заслужава да се живее. Сетих се само за четири, но, изглежда, са достатъчни, тъй като все още съм жив.

— Би ли ми ги изброил?

— Първо — добрата мексиканска храна; второ — черната бира гинес.

— Лично аз предпочитам тъмна хайникен.

— Чудесно, но това не е причина да живееш. Причина да живееш е гинес.

— Коя е третата?

— Голди Хоун.

— Познаваш ли я?

— Не. Може и да не искам истински да се запозная с нея, тъй като може да се разочаровам. Говоря за екранния й образ, онзи на идеалната Голди Хоун.

— Тя ли е момичето на мечтите ти?

— Много повече… тя… е, не знам… тя изглежда недокосната от живота, непокварена, невинна и… и… забавна.

— Мислиш ли, че някога ще я срещнеш, искам да кажа, «на живо»?

— Майтапиш се.

— Ако наистина срещнеш на някое парти Голди Хоун и ако тя ти обърне внимание и каже нещо пикантно и се изкикоти, както си знае, дали ще разбереш, че е тя?

— О, всякак ще разбера.

— Не, няма. Ще се отплеснеш да й говориш какъв грозен, суров, жесток, черен, проклет и глупав е животът ти в този момент. И ще изпуснеш мига. Ще ти притъмнее и няма да я видиш. Та каква е четвъртата причина да живееш?

— Страхът от смъртта — поколеба се той.

Тя примигна срещу него.

— Не мога да разбера. Ако животът е толкова гаден, защо да се страхуваме от смъртта?

— Преживях една смърт. Бях на операционната маса и лекарите вадеха сачма от гърдите ми. Тогава за малко да гушна китката. Издигнах се над тялото си, отплувах към тавана, гледах оттам известно време, след това усетих, че препускам все по-бързо по тъмен тунел към някаква ослепителна светлина. Това е цялата история.

Тя беше заинтригувана и впечатлена. Ясносините й очи се разшириха от любопитство.

— Е, и?

— Видях какво има отвъд.

— Сериозно ли говориш? Да не искаш да кажеш, че си видял отвъдния живот?

— Да.

— И Бога?

— Да.

Теса бе смаяна:

— Но ако си видял там Бога и знаеш със сигурност, че има друг свят, тогава това означава, че има защо да се живее.

— Е, и?

— Значи съмненията за смисъла на живота са причина за депресията и угнетението на повечето хора. Ако ние бихме изпитали онова, което ти си изпитал, ние… ние никога не бихме се тревожили. Бихме имали силата да се справим с всякакви пречки, ако знаем, че има защо, че има живот отвъд. Така че какво ти тежи, човече? Защо не си се успокоил след това?

Асансьорът подскочи и се спусна от първия етаж.

— Хари идва — рече Сам.

— Отговори на въпроса — повтори тя.

— Нека да ти обясня. Онова, което видях, не ми даде надежда. То ми изкара ангелите.

— Не се занасяй! Какво видя отвъд?

— Ако ти кажа, ще си помислиш, че не съм наред.

— Нямаш нищо за губене. Отдавна се убедих, че ти хлопа дъската.

Той въздъхна и поклати глава. Би искал да не бяха говорили за това. Как ли го подмами, за да се разкрие така изцяло?

Асансьорът стигна третия етаж и спря.

Теса се отмести от плота, приближи се по-близо до него и попита:

— Кажи, по дяволите, какво видя?

— Няма да разбереш!

— А ти разбра ли точно какво означава?

— О, да — отвърна той тържествено.

— Ще ми кажеш ли доброволно, или да ти го измъкна с ченгел?

Асансьорът вече беше потеглил от третия етаж.

Той погледна към коридора.

— Не ми се говори за това.

— Видял си Бог, но не искаш да го обсъдим!

— Точно така.

— Повечето умници като видят Бога, разсъждават само за това. Повечето умници правят цяла религия от една-единствена среща с Него и го разказват на милиони хора.

— Но аз…

— Според фактите, които познавам от литературата, повечето от хората, преживели смъртта, завинаги се променят. В повечето случаи за по-добро. Ако са били песимисти, стават оптимисти. Ако са били атеисти, стават вярващи. Ценностите им се променят, започват да обичат живота заради истинския живот и са дяволски щастливи. Но не и ти! Не, не, ти си станал по-кисел, по-намръщен, по-мрачен отвсякога.

Асансьорът спря на партера и утихна.

— Хари пристига — обади се Сам.

— Не се отплесвай! Кажи какво видя!

— Някой път ще ти разкажа — каза той изненадан, че наистина имаше желание пак да говори с нея за това. — Някой друг път.

Мууз зашляпа из кухнята задъхан и ухилен. Миг по-късно Хари изтърколи стола си през вратата.

— Добро утро — поздрави той бодро.

— Спахте ли добре? — попита Теса, като го дари с доброжелателна усмивка, на която Сам завидя.

Хари отвърна:

— Наспах се отлично, слава Богу.

— Искате ли палачинки? — предложи му Теса.

— Бих изял цяла чиния.

— А яйца?

— Поне десет.

— Препечени филийки?

— О, колкото повече, толкова по-добре.

— Обичам хората с апетит.

Хари обясни:

— Цяла нощ съм тичал, така че съм прегладнял.

— Как така си тичал?

— В сънищата си. Преследваха ме онези отвратителни същества.

Докато Хари вадеше пакет с храна за кучета изпод един от шкафовете и пълнеше чинията на Мууз в ъгъла, Теса отиде до скарата, отново я намаза и предложи на Сам да приготви яйцата.

— Хей — каза Хари, — ако искате, ще ви пусна малко музика.

Затъркаля стола си до радио, монтирано под шкафовете, и започна да мести стрелката, докато стигна до станция, която излъчваше забавна музика.

— Така е добре — каза Теса и започна да се кълчи и извива с такъв ентусиазъм, че Сам не можеше да си представи как същата жена ще приготви закуската.

Хари се засмя и започна да върти в кръг моторизирания си стол, сякаш танцуваха заедно.

Сам се обади:

— Ей, вие, какво сте се разтанцували, не виждате ли, че идва краят на света?

Никой не му обърна внимание.

13.

По заобиколен път, прикривайки се в дъжда, мъглата и сенките, Криси стигна до алеята източно от «Конквистадор». Промъкна се в задния двор на Талбот през вратата в оградата от червено дърво, като притичваше от храст към храст. Два пъти стъпи в кучешки лайна. Мууз беше чудесно куче, но не беше безгрешен. Най-после стигна стъпалата на задната веранда.

Вътре свиреше музика. Беше стара мелодия още от времето, когато родителите й са били ученици. Какво съвпадение, наистина тази песен беше една от любимите им. Макар Криси да не се сещаше за заглавието, тя все пак си спомни името на групата — «Звездите».

Прецени, че музиката заедно с падащия дъжд ще прикрие всеки шум, промъкна се по стълбите на верандата от червено дърво, приведена на две, и се придвижи до най-близкия прозорец. Там тя се сгуши под перваза и се заслуша в говора отвътре. Хората там разговаряха, често се смееха, понякога пригласяха на песните от радиото.

Не говореха като извънземни. Говорът им приличаше много на този на обикновените хора.

След малко се повдигна достатъчно, за да надникне над перваза през пердетата. Видя господин Талбот в неговия инвалиден стол, Мууз и двама непознати — мъж и жена. Господин Талбот тактуваше със здравата си ръка по облегалката на стола, а Мууз махаше бясно с опашка. Другият мъж беше хванал плоска лъжица и вадеше яйца от два тигана, прехвърляше ги в чинии, като все се обръщаше към жената, вероятно раздразнен, че тя се беше увлякла в песента, но пък тактуваше с десния крак на музиката. Жената пържеше палачинки и ги прехвърляше в топлата чиния, и както си работеше, извиваше тяло в такт с мелодията.

Криси отново се сниши и се замисли върху видяното. Поведението им не изглеждаше странно за хора. Ако бяха извънземни, едва ли щяха да танцуват, докато правеха закуската си. Беше й трудно да повярва, че онова «нещо», което се преструваше на отец Кастели, би могло да има чувство за хумор или за ритъм.

Въпреки това тя реши да изчака, за да ги види как се хранят. От онова, което чу да казват майка й и Тъкър в ливадата през миналата нощ, и от онова, което беше преживяла на закуска с «отец Кастели», се убеди, че извънземните са лакоми. Имаха вълчи апетит. Ако Хари Талбот и гостите му не приличаха на свине, като седнеха да се хранят, сигурно щеше да им се довери.

14.

Ломан беше останал в къщата на Пайзър да контролира почистването и товаренето на телата в катафалката на Калан. Страх го беше да остави неговите хора сами да свършат тази работа, защото гледката на разкъсаните тела и мирисът на кръв щеше да възбуди желание у тях да търсят другия си вид, различен от човешкия. Знаеше, че всички те и самият той не на последно място вървят по въже над пропаст. По същата причина последва катафалката до погребалната къща и остана при Калан и помощниците му, докато телата не изгоряха в жълто-белите пламъци на крематориума.

Беше проверил работата по издирването на Букър и Теса Локланд, както и на малката Криси Фостър и направи няколко промени по реда на охраната. Беше в канцеларията си, когато му се обади Кастели и той тръгна направо към църквата «Св. Богородица», за да чуе от първоизточника, по какъв начин девойчето се е измъкнало от тях. Подозираше, че са регресирали, за да си поиграят с детето само заради тръпката и докато са се забавлявали, то е успяло да избяга.

Ломан увеличи патрулите, но нямаше и помен от Криси. Като че ли беше потънала в земята. Все пак ако беше пристигнала в града, вместо да се отправи към магистралата, имаха по-голяма възможност да я хванат още преди да се стъмни.

В девет часа Ломан се върна в къщата си на Айсбери Уей, за да закуси. Откакто за малко да дегенерира в опръсканата с кръв спалня на Пайзър, по него висяха дрипи. Беше отслабнал с няколко килограма, тъй като катаболичните процеси бяха изчерпали собствената му плът, за да се образува страхотната енергия, нужна за регресия и за да й се противопостави.

Къщата беше тъмна и тиха. Дени без съмнение беше горе пред компютъра си, където го завари и миналата нощ. Грейс беше отишла на работа в училището «Томас Джеферсън», където преподаваше. Спазваше изискванията на най-обикновен живот, докато всеки жител от Муунлайт Къв претърпяваше преображение.

До този момент нито едно дете под дванайсет години не беше подложено на Промяната, защото техниците от «Ню Уейв» имаха трудности при определянето на правилната доза за по-малките от Новата раса. Проблемите трябваше да бъдат решени и още тази вечер хлапетата щяха да се присъединят към групата.

Ломан остана за малко в кухнята, заслушан в падащия по стъклата дъжд и в тиктакането на часовника.

Наля си чаша вода на мивката. Изпи я, още една, след това още две. Беше се обезводнил след изпитанието у Пайзър.

Хладилникът му беше препълнен с шунка в опаковки по два килограма, печено овнешко, начената пуйка, чиния със свински пържоли, пилешки гърди, кренвирши, пакети швейцарско сирене и изсушено говеждо. Ускореният метаболизъм на хората от Новата раса изискваше високопротеинова диета. Най-вече те жадуваха за месо.

Извади бял сусамен хляб от кутията и седна да яде, като добави печено овнешко, шунка и буркан с горчица към менюто си. Остана на масата известно време, като си режеше или късаше със зъби дебели късове месо, пъхаше ги във филии хляб, намазани с горчица, и ги поглъщаше. В предишния му вид храната не го блазнеше до такава степен. Сега вкусът и ароматът й събуждаха у него животинска лакомия и ненаситност. До известна степен самият той се отвращаваше от начина, по който унищожаваше храната и я поглъщаше още преди да я сдъвче както трябва, но всяко усилие, което полагаше, за да се ограничи, се превръщаше в обратното — е още по-трескава лакомия. Изпадна в нещо като транс, хипнотизиран от ритъма на дъвкане и поглъщане. В един момент главата му се проясни достатъчно, за да си спомни, че беше взел пилешките гърди от хладилника и ги ядеше с увлечение, макар че бяха сурови. Той се остави отново да потъне в транса си.

Като приключи с яденето, се качи горе, за да види Дени.

Когато отвори вратата на момчето, всичко там изглеждаше точно така, както беше последния път — когато го видя снощи. Пердетата бяха спуснати, стаята — тъмна освен зеленикавата светлина от екрана на компютъра. Дени седеше пред него, загледан в данните, които преминаваха през екрана.

След това Ломан забеляза нещо, което накара кожата му да настръхне.

Затвори очи.

Зачака.

Отвори ги.

Това не беше илюзия.

Прилоша му. Поиска да се върне в коридора, да затвори вратата, да забрави какво беше видял и да се махне. Но не можеше да мръдне и да отмести поглед.

Дени беше извадил кабела на компютърната клавиатура и я беше оставил на пода до стола си. Беше развинтил предния предпазен капак на възела за обработка на данните. Ръцете му бяха на скута, но вече не бяха ръце. Пръстите му бяха страшно издължени, като върховете им не завършваха с нокти, а с металообразни жици като шнур на лампа, промушващи се във вътрешността на компютъра и изчезващи там.

Дени нямаше повече нужда от клавиатура.

Той беше станал част от системата. Чрез компютъра и модем-връзката му с «Ню Уейв» Дени се беше слял с главния компютър, със Сън.

— Дени?

Беше приел алтернативна форма, ала не животинска като на регресиралите.

— Дени?

Момчето не отговори.

— Дени?

От компютъра долетя странно тракане и звуци от електронно пулсиране.

Ломан неохотно влезе в стаята и се приближи до бюрото. Погледна към сина си и потрепери.

Устата на Дени висеше отворена. Слюнка се стичаше по брадичката му. До такава степен се бе прехласнал от компютъра и от директния контакт с него, че не се бе потрудил да стане да яде или да отиде до тоалетната, беше уринирал в панталоните си.

Очите му бяха изчезнали. На тяхно място имаше нещо, което приличаше на две сфери от разтопен метал, бляскави като огледала. Те отразяваха данните, които се рояха на екрана отпред.

Пулсиращи звуци, меките електронни искрици не идваха от компютъра, а от Дени.

15.

Яйцата бяха вкусни, палачинките великолепни, а кафето — силно и ободряващо. Докато закусваха, Сам им обрисува измисления от него начин да изпрати съобщение до Бюрото.

— Все още телефонът ти е прекъснат, Хари. Пробвах го тази сутрин. В никакъв случай не можем да вървим до черния път пеша, нито с кола при тези патрули и блокировки на пътищата. В края на краищата ние като че сме единствените хора, разбрали нещо по-съществено. Ние сме единствените схванали, че тук става нещо ненормално, че трябва непременно да го спрем. Ние и може би момичето на Фостърови, за което полицаите разговаряха по видеодисплея миналата вечер.

— Ако тя наистина е дете — каза Теса, — само малко момиче, дори и в пубертета да е, няма да има голям шанс срещу тях. Може би вече са я хванали.

Сам кимна.

— И ако ни пипнат и нас, докато се опитваме да се измъкнем от града, никой няма да остане да свърши работата. Затова първо трябва да изберем вариант с по-малък риск.

— Има ли въобще такъв вариант? — повиши глас Хари, докато си топеше залъка в жълтъка, хапвайки бавно с подчертано внимание заради сакатата си ръка.

Сам си сипа още малко сироп от клен върху палачинката, изненадан колко много яде, но се оправда, като си каза, че това може да се окаже последното им ядене. Обади се:

— Вижте какво… това може да е и град, пълен с жици.

— Пълен с жици?

— Под контрола на компютри. «Ню Уейв» е раздала компютри на полицията, за да се включат и те в мрежата…

— Също и на училищата — вметна Хари. — Помня, че четох доста за това във вестника миналата пролет или в началото на лятото. Дали са много компютри и софтуер на началните и гимназиалните училища. Било жест на благотворителност.

— Сега всичко започва да изглежда по-зловещо — каза Теса.

— Ясно като бял ден.

Теса продължи:

— Сега вече е ясно, че те са искали компютри в училищата по същите причини, заради които са компютризирали и полицаите, да ги свържат здраво с «Ню Уейв» за наблюдение и контрол.

Сам остави вилицата си.

— За контрол на служителите разбирам — каза той, — но какво да кажем за близо една трета от населението на града?

— Възможно е да контролират и тях — обясни Хари. — Муунлайт Къв наистина се разрасна, след като «Ню Уейв» се настани тук преди десет години. В някои отношения това е един старомоден град и макар животът на хората му да не е пряко зависим от главния работодател, социално те са сплотени около него.

След като отпи от силното и упояващо кафе, Сам каза:

— Една трета от хората… но това означава около четирийсет процента от възрастното население.

— Предполагам, че е така — отвърна Хари.

— Особено като приемем, че всеки от «Ню Уейв» е част от заговора, че те са едни от първите, претърпели «промяната».

Теса кимна.

— Това се разбира от само себе си.

— А тези служители много повече се интересуват от компютри, тъй като те работят в същата промишленост, и че се обзалагам, че повечето от тях имат компютри у дома.

Хари се съгласи мълчаливо.

— Освен това повечето, ако не всичките им домашни компютри са свързани чрез модем директно с «Ню Уейв», за да могат онези да си работят у дома вечер или през уикендите, ако им се налага. А сега когато «те» вече приключват с плана по «промените» и, хващам се на бас, работят денонощно, данните летят по телефонните кабели през цялата нощ. Дали Хари не може да се сети за някой по-наблизо, поне на една пресечка оттук, който работи за «Ню Уейв»…

— Има няколко… — започна Хари.

Сам продължи, без да го изслуша.

— …тогава бих могъл да се измъкна в дъжда, да се опитам да вляза у тях, да проверя има ли някой. В такъв час те вероятно са на работа. Ако няма никой, сигурно ще мога да телефонирам от тях.

— Чакай, чакай — възкликна Теса. — Какво е това за тези телефони? Та нали телефоните не работят.

Сам поклати глава.

— Ние знаем, че само обществените телефони не работят, както и този на Хари. Но трябва да помним, че «Ню Уейв» контролира компютъра на телефонната компания, така че те вероятно знаят на кого точно да отрежат телефона. Басирам се, че на онези, които вече са преминали през «промяната», едва ли са отрязани телефоните. Те надали биха се лишили от комуникация. Особено сега по време на подобна криза, когато техният план е почти изпълнен. По всяка вероятност единствените отрязани линии са на монетните телефони, телефоните на публични места, както в мотела, и телефоните в домовете на хората, все още не преминали през «промяната».

16.

Ломан Уоткинс бе обзет от неудържим страх. Той се страхуваше за себе си, за нещата, в които би могъл да се превърне. Страхуваше се също за своя син, седнал пред компютъра в един напълно извънземен облик. А също така се боеше от сина си, нямаше смисъл да отрича това, почти до смърт беше изплашен от него, неспособен бе да го докосне.

Порой от данни нахлу на екрана в неясни зеленикави вълни. Блестящите сребристи очи на Дени, като капки живак в орбитите, отразяваха просветващите вълни от букви, числа, графики и таблици, без да мигнат.

Ломан си припомни какво му беше казал Шедак в дома на Пайзър, когато видя с очите си как човекът беше регресирал във вълчи образ, който въобще не е имал нищо общо с генетичното развитие на човека. Регресията не беше само физически процес. Тя беше пример, че мисълта е първопричината, че съзнанието диктува формата. Тъй като те вече не можеха да бъдат обикновени хора или защото повече не можеха да понасят живота на хората от Новата раса, лишени от всякакви емоции, търсеха алтернативни видове, в които съществуването беше по-поносимо.

Ето че синът му беше потърсил «онова» състояние, беше се постарал да се превърне в гротескна машина.

— Дени?

Не получи отговор.

Момчето напълно се беше умълчало. Дори електронни шумове не излизаха от него.

Металните шнурове, които служеха за окончания на пръстите му, непрекъснато вибрираха и понякога пулсираха сякаш от гъста, но не човешка кръв, минаваща през тях.

Сърцето на Ломан биеше бясно. Но товарът на страха го удържеше да не побегне. Пот беше заляла тялото му. С усилие се сдържа да не повърне храната, която току-що беше погълнал.

Отчаяно си блъскаше мозъка, за да реши какво да прави и първото, което му дойде на ума, беше да се обади на Шедак. Щеше да поиска помощ и Шедак трябваше да се отзове, защото само той знаеше как да прекрати тази отвратителна метаморфоза и да възвърне човешкия облик на Дени.

Но това беше в сферата на добрите пожелания. Проектът «Муунхок» сега беше извън контрол и следваше тъмни пътеки между среднощни ужаси, за които Том Шедак не беше помислял и не можеше да предотврати.

Шедак не би се стреснал от случилото се с Дени. Той би се зарадвал, би се развълнувал. Шедак би погледнал на преобразяването на момчето като на възвисена алтернативна форма, която, напротив, беше желаната форма, не нежеланото деградиране в животно. Точно това бяха истинските търсения на Шедак — ускорената еволюция на човека в машина.

Сега в спомена си Ломан сякаш чуваше развълнувания глас на Шедак в опръсканата с кръв спалня на Пайзър: «…само не мога да разбера защо регресиралите избират по-нисш от човешкия вид. Сто на сто във всеки от Новата раса има сила да претърпи еволюция, не деволюция, да се въздигне от обикновения човешки вид в друг, по-висш, по-чист…»

Ломан беше сигурен, че този образ на Дени с разтопен метал вместо очи не беше по-висш вид от човешкия, нито по-чист, нито по-съвършен. По свой начин беше дегенерация, като тази на Пайзър във вълк или превъплъщението на Куумбс в шимпанзе. Също както Пайзър, Дени беше напуснал интелектуалната си индивидуалност, за да се спаси от монотонния живот на човек от Новата раса. Вместо да се превърне в животно от глутницата, беше предпочел да стане един от безбройните възли за обработка на данни в мрежата на суперкомпютъра. Беше зачеркнал последното човешко нещо в себе си — своя мозък, и беше опростил същността си.

По брадичката на Дени се стече слюнка и остави мокро петно на сините му дънки.

«Дали чувства страх сега? — запита се Ломан. — Дали може да обича? Надали повече от мен. Но дали чувства страх?»

Едва ли. Машините не изпитват ужас от нищо.

Макар превръщането на Ломан да го беше лишило от други емоции освен страх, макар дните и нощите му да бяха се превърнали в едно дълго тягостно изпитание по един перверзен начин той се беше научил да обожава страха и да го поощрява, тъй като това беше единственото чувство, което го свързваше с богатството от преживявания преди. Ако някой му отнемеше и чувството за страх, щеше да стане машина, облечена в плът. Животът му нямаше повече да има човешко измерение.

Но Дени се беше предал и на тази последна, така ценна емоция. Сега единствено му оставаше да запълва сивите си дни с логически проблеми, разсъждения, безкрайни вериги от изчисления и никога непрекъсващи вълни от данни. И ако Шедак беше прав за дълголетието на Новата раса, тези дни за момчето щяха да бъдат всъщност векове.

Изведнъж откъм Дени долетяха странни звуци и резонираха в стените. Те напомняха на нечовешки, печални песни и вопли на морски чудовища, населяващи глъбините на морето.

Да се обади сега на Шедак и да представи Дени в това състояние, означаваше да окуражи този луд да върши по-нататък богохулните си дела. Ако Шедак погледнеше в какво се е превърнал Дени, той можеше да потърси начин да накара всички хора от Новата раса да се трансформират в идентични кибернетични механизми. Тази възможност изплаши Ломан още повече.

Нещото, в което беше се превърнало неговото дете, отново се умълча.

Ломан измъкна пистолета от кобура си. Ръката му трепереше силно.

Данните нахълтваха непрекъснато на екрана и същевременно преминаваха през повърхността на разтопените очи на Дени.

Загледан в това създание, което някога наричаше свой син, Ломан се порови за спомени от предишния си живот, като отчаяно се опитваше да си спомни нещо от любовта си към Дени, любовта на бащата към сина, сладката болка на гордостта, надеждите за бъдещето на момчето. Спомни си излетите им за риба, вечерите, прекарани заедно пред телевизора, любимите им книги, обсъждани от тях дълги часове, дългите минути, прекарани заедно върху работата над някой научен проект онази Коледа, когато Дени получи първия си велосипед, първата среща на момчето, когато целият изпотен от притеснение беше довел момичето на Талмадж у дома да я представи…

Ломан извикваше пред очите си картини от онези времена, ала те не упражниха никакво въздействие върху чувствата му. Знаеше, че ако възнамерява да убие единственото си дете, би трябвало да чувства нещо, нещо повече от страх, но нямаше тази възможност. За да се прояви поне малко като човешко същество, трябваше да изцеди поне една сълза. Когато натисна спусъка на своя «Смит и Уесън» обаче, очите му останаха сухи.

Без никакво предупреждение нещо изскочи от челото на Дени.

Ломан извика и залитна една-две крачки назад от учудване.

Отначало си помисли, че е червей, защото беше лъскаво, мазно и на сегменти, дебело колкото молив. Но докато продължаваше да излиза, забеляза че то е повече метално, отколкото органично, завършващо с рибешка глава, три пъти колкото размера на самия червей. Като пипало на отвратително насекомо то се засука пред лицето на Дени, растеше все по-дълго и по-дълго, докато докосна компютъра.

Той искаше това да стане, припомни си Ломан.

Това тук беше съзнание срещу материя, не генетика с объркани формули.

Ето пример за овеществяване на умствената сила, не на сгрешена генетика. Това беше нещото, в което момчето искаше да се превърне, и ако това беше единственият «живот», който сега той можеше да понесе, тогава защо не?

Отвратителният подобен на гъсеница механизъм оголи мястото, където преди беше предпазния капак. После се изгуби навътре, правейки някаква връзка, която щеше да помогне на момчето да осъществи по-интимна връзка с главния компютър Сън.

Празен, смразяващ кръвта електронен писък долетя от устата на момчето, макар нито устните, нито езикът му да бяха помръднали.

Ломан преодоля страха си. Той пристъпи напред, опря дулото до дясното слепоочие на момчето и изстреля два пълнителя.

17.

Приведена на задната веранда, прилепила се към стената на къщата, като надникваше от време на време, за да огледа внимателно тримата, събрани на кухненската маса, Криси постепенно се убеди, че може да им се довери.

През шума от дъжда долови само откъси от разговора им. Но след малко разбра, че говорят нещо за събитията в Муунлайт Къв. Двамата непознати, изглежда, се криеха в дома на господин Талбот и бяха преследвани като нея. Очевидно обмисляха план как да получат помощ от властите извън града.

Реши да не чука на вратата, която беше масивна, без прозорчета в горната си част, така че не можеха да проверят кой чука. Разбра, че и техните нерви бяха опънати до скъсване. Неочаквано почукване на вратата можеше да ги стресне или пък щяха да грабнат някоя пушки и да надупчат вратата, а заедно с нея и Криси.

Вместо това тя се изправи в цял ръст и почука на прозореца.

Господин Талбот погледна смаян и я посочи с пръст, а жената и мъжът скочиха като марионетки. Мууз излая два пъти. Тримата заедно с кучето гледаха към Криси с невярващи очи. От израза им тя се досети, че все още я виждаха не като единайсетгодишно момиче, а като преоблечено чудовище.

Помисли си, че в този задръстен от извънземни Муунлайт Къв дори едно изтощено, подгизнало от дъжда единайсетгодишно момиче можеше да предизвика страх у онези, които не знаеха, че е човек. С надежда да ги успокои извика:

— Помогнете ми, моля ви! Помогнете!

18.

Машината изпищя. Черепът й се размаза от куршумите и тя се свлече от стола. Удължените пипала се отскубнаха от компютъра на бюрото. Сегментите на виещото се като змия пипало се раздробиха. «Нещото» лежеше на пода, сгърчено в спазъм.

Ломан беше длъжен да го счита за машина. Не можеше да мисли за това «нещо» като за свой син. Би било много страшно!

Лицето беше обезобразено, превърнато в асиметрична, нереална маска от изстрелите, разкъсали черепа.

Сребристите очи бяха потъмнели. Сякаш в орбитите им сега имаше не живак, а черно масло.

Между счупените кости Ломан видя не просто сивото вещество, което очакваше да види, а нещо като навити жици, блестящи парчета на нещо като керамика, странни геометрични фигури. Кръвта, потекла от раните, димеше на синкави струйки.

Машината продължи да пищи.

Електронните писъци вече не идваха от «нещото», а от компютъра на бюрото. Това бяха същите странни звуци, идващи преди от момчето-машина.

Ломан се досети, че това не бяха изцяло електронни вопли. Те имаха тоналност и качества, подобни на човешките.

Вълните от данни престанаха да прииждат на екрана. Една и съща сричка се повтаряше стотици пъти, като образуваше ред след ред на екрана:

— Не-не-не-не-не-не-не-не-не-не…

Изведнъж разбра, че Дени само наполовина е мъртъв. Онази част от съзнанието на момчето, която беше в тялото му, беше мъртва, но друг фрагмент от ума му живееше някъде вътре в компютъра, поддържан от чипове вместо от мозъчната тъкан. Точно тази част от него пищеше с хладния глас на машината.

На екрана просветна:

— Къде е другият ми аз, къде е другият ми аз, не-не-не-не-не-не-не…

Ломан почувства, че кръвта му се вледенява, изтласквана от замръзналото сърце. Никога преди не беше усещал подобен студ.

Отстъпи от сгърченото, неподвижно тяло. Насочи пистолета към компютъра. Изпразни пълнителя в екрана. Тъй като пердетата бяха спуснати, както и щорите, в стаята беше почти тъмно. Хиляди искри, изригващи от електронното устройство, заляха тъмнината. Сред пращене и прищракване апаратът замлъкна и всичко отново потъна в мрак.

Въздухът вонеше на изгорели кабели. И на нещо по-лошо.

Ломан излезе от стаята и се запъти към площадката на стълбището. Остана там наведен към перилата. След това слезе в антрето.

Презареди оръжието и го прибра в кобура.

Излезе навън в дъжда.

Влезе в колата и запали мотора.

— Шедак! — изрева на глас.

19.

Теса незабавно взе под закрила момичето. Заведе я горе, оставяйки Хари и Сам в кухнята, и й помогна да съблече мокрите си дрехи.

— Зъбите ти тракат, мила.

— Късметлийка съм, че въобще имам зъби.

— Кожата ти направо е посиняла.

— Цяло щастие е, че още е цяла — отвърна момичето.

— Забелязах, че понакуцваш.

— Аха, изкълчих си глезена.

— Сигурна ли си, че е само изкълчване?

— Да. Нищо сериозно. Освен това…

— Зная. Ще ми кажеш, че си късметлийка, че имаш глезени.

— Точно така. Доколкото разбрах, извънземните намират глезените за особено вкусни, както някои хора обичат свински крачета. Апчи-ху…

Тя остана седнала на ръба на леглото в гостната, завита с вълнено одеяло, напълно гола, докато Теса измъкна един ленен чаршаф от бельото и няколко безопасни игли от същото чекмедже.

Теса продължи:

— Дрехите на Хари са прекалено широки за тебе, така че временно ще те завием в чаршаф. Докато твоите дрехи се сушат в сушилнята, можеш да дойдеш долу и да разкажеш на Хари и на Сам за преживяванията си.

— О, доста неща преживях! — възкликна момичето.

— Да, личи си, че си преминала през големи премеждия.

Криси отхвърли одеялото и позволи на Теса да я загърне в чаршафа. Теса го оформи с карфици в нещо като тога.

Докато Теса се трудеше, Криси й каза:

— Мисля, че един ден ще напиша книга за всичко това. Ще я озаглавя «Бичът на извънземните» или пък «Кралицата на гнездото», но, разбира се, само ако разбера, че съществува такава. Възможно е те да не се размножават като насекоми или дори като животни. Сигурно в основата си са само някакъв растителен вид. Откъде да знам? Ако са от семейство на растения, ще трябва да назова книгата си нещо като «Семена от Космоса» или «Зеленчуци от чужди светове», или пък «Гъби-убийци от Марс». Понякога е хубаво да се използва алитерация в заглавията. Не ти ли харесва тази дума? А-ли-те-ра-ци-я. Звучи много хубаво. Аз обичам думите. Разбира се, винаги бих могла да използвам по-поетично заглавие като «Корени от Извънземното пространство» или «Листа от Космоса». Хей, ако това са някакви зеленчуци, може да имаме късмет, тъй като най-накрая могат да загинат от бръмбари или червеи, защото те надали имат имунитет срещу земните микроби, така както няколко малки организми унищожиха мощните марсианци във «Война на световете».

Теса нямаше желание да й обяснява, че техните врагове не бяха от звездното пространство, тъй като интелигентното бърборене на детето я забавляваше. След това забеляза, че лявата ръка на Криси е наранена. Дланта й беше лошо ожулена, в средата имаше кървяща рана.

— Това ми се случи, когато паднах от покрива на верандата в дома на свещеника — поясни момичето.

— Паднала си от покрив?

— Да. Божичко, беше много вълнуващо. Виж сега, едно вълчеподобно чудовище идваше през прозореца към мен и аз нямаше къде другаде да отида. Точно тогава си изкълчих глезена и трябваше да тичам през двора до задната врата, за да избягам. Нали знаете, госпожице Локланд…

— Моля те, наричай ме Теса.

Очевидно Криси не беше свикнала да се обръща към възрастните с малките им имена. Тя се понамръщи и се умълча, борейки се вътрешно с поканата за интимност. Най-накрая реши, че ще е неучтиво да не приеме.

— Е, добре… Теса. Както и да е, не мога да разбера какво искат от нас тези извънземни. Дали искат да ни изядат бъбреците? Или пък въобще не сме вкусни за тях? Навярно просто пъхат някакви семена в ушите ни, промъкват се в мозъците ни и ни превземат. Както и да е, все пак мисля, че си струваше да падна от покрива, за да избягам от тях.

Най-сетне привършила с майсторенето на тогата, Теса поведе Криси надолу по коридора към банята и погледна в аптечката за нещо, с което да намаже раната на дланта й. Намери шише йод с поизбелял етикет, малко лепенки за рани и пакет с бинт, толкова стар, че вече беше с пожълтяла опаковка. Но самият бинт беше бял, а йодът беше силен и щипеше.

Боса, облечена в тогата, с разпусната руса коса, Криси седна на капака на тоалетната и стоически понесе, лечението. Въобще не протестира и не извика от болка. Все пак забеляза:

— За втори път падам от покрив, така че сигурно си имам ангел-пазител. Преди около година и половина едни птици, мисля че бяха чучулиги, направиха гнездо на една от плевните ни у дома. Исках да видя как изглеждат малките им. Когато нашите ги нямаше наблизо, взех една стълба и изчаках птицата-майка да отлети за храна. Тогава се изкачих и ги погледнах. Да ти кажа Теса, преди да им порасне перушината, птиченцата са може би най-грозните същества, ако изключим извънземните, разбира се. Те са едни сбръчкани мъничета, с клюн и малки слаби крилца, като сакати ръце. Ако човешките бебета изглеждаха така, когато се раждат, още първите хора преди милиони години биха ги изхвърлили в тоалетната, ако са имали тоалетни. Не биха се решили да имат още деца и цялата ни човешка раса би изчезнала, още преди да се зароди.

Като все още притискаше раната й с йод и безуспешно се опитваше да прикрие усмивката си, Теса погледна към Криси и видя, че е затворила здраво очи, набърчила нос и се опитва с всички сили да изглежда смела.

— Точно тогава се върнаха бащата и майката-птици — продължи момичето. — Те ме видяха и с пронизителни крясъци се нахвърлиха върху лицето ми. Така бях изплашена, че се подхлъзнах и паднах от покрива. Тогава въобще не пострадах, само дето цопнах в купчина конска тор. Обичам конете, но щях да ги обичам още повече, ако знаеха като котките да ходят на специално място.

На Теса това хлапе страшно й допадна.

20.

Сам се наведе напред, постави лакти върху кухненската маса и се заслуша с внимание в разказа на Криси Фостър. Макар Теса да беше чула звуците, които «съществата» издаваха, по средата на техния пир в «Къв Лодж» и да беше зърнала част от едно от тях през процепа на вратата, макар Хари да ги беше наблюдавал с телескопа си нощем в мъглата и Сам миналата нощ да беше видял две от тях през прозореца в гостната на Хари, единствено момичето от присъстващите тук ги беше виждало отблизо повече от един път.

Но вниманието на Сам не беше привлечено само от необикновените преживелици на Криси. Плени го също така живият й език, чувството й за хумор и за повествователност. Очевидно притежаваше голяма вътрешна сила, истинска твърдост, в противен случай не би оцеляла през изминалата нощ и по време на събитията тази сутрин. Въпреки всичко, изглеждаше очарователно невинна, малко загрубяла, но не закоравяла. Беше от онези хлапета, които даваха надежда за оцеляването на цялата проклета човешка раса.

Скот някога беше също такова хлапе. Точно затова Сам беше очарован от Криси Фостър. В нея позна детето, което някога беше Скот, преди… да се измени. Горчивите мисли го изпълниха с болезнено разочарование. Той гледаше детето и го слушаше не само заради информацията, която му предаваше, но с неясното очакване, че като я изучава, накрая ще разбере защо собственият му син беше изгубил надеждата и невинността си.

21.

Там долу, в тъмнината на мазето в хотел «Икар», Тъкър и глутницата му не спяха, защото нямаха нужда от сън. Те се излежаваха свити в черния мрак. От време на време той и другият мъжкар се сношаваха с женската, бореха се един с друг с хищно настървение, разкъсвайки плътта си, която моментално зарастваше, смучеха кръв един от друг само заради удоволствието от мириса й. Три безсмъртни чудовища, заиграли се на воля.

Тъмнината и празнотата в дупката с бетонни стени допринасяха за все по-голямото объркване на Тъкър. С всяка изминала минута той си спомняше все по-малко от времето преди вълнуващия лов миналата вечер. Престана да чувства самоличността си. Индивидуалността не можеше да се прояви по време на лов, а още по-малко в тази бърлога. За да се осъществи хармония в тясното пространство, имаха нужда да се слеят.

Точно преди да се събуди сънуваше странни, диви фигури, промъкващи се през нощните гори и през окъпаните от лунна светлина ливади. Когато някакъв човешки образ преминеше през ума му, Тъкър се озадачаваше, дори се плашеше от него и бързаше отново да насочи фантазията си към ловни преживелици, в които беше само един от групата, част от единна сянка, член от по-голям организъм, освободен от нуждата да мисли, без други желания освен просто да съществува.

В миг осъзна, че е изоставил вълчия си вид, тъй като беше твърде обемист. Повече не желаеше да бъде водач на глутницата, защото тази позиция изискваше отговорност. Не искаше да мисли за нищо. Само да бъде. Да го има. Всички физически начини на съществуване му се струваха трудни.

Усети, че женската и другият мъжкар наблюдаваха трансформациите му и следваха неговия пример.

Почувства, че плътта му се размеква, костите се топят и кръвоносните съдове престават да съществуват. Той деволюираше назад още преди маймунския вид, преди четириногото, което с мъка беше изпълзяло от моретата преди милиарди години, още преди, преди това. Накрая се превърна в маса от потръпваща тъкан, в протоплазмена супа, пулсираща в мрака на мазето на хотел «Икар».

22.

Ломан позвъни на входната врата на къщата на Шедак в северната част и Еван, прислужникът, му отвори.

— Съжалявам, шериф Уоткинс, но господин Шедак не е тук.

— Къде отиде?

— Не зная, господине.

Еван беше от Новата раса. За да бъде сигурен в смъртта му, Ломан стреля два пъти в главата му, след това два пъти в гърдите на проснатото му тяло. Раздроби на парчета мозъка и сърцето му, или може да се каже, запаметяващото му устройство и помпата. Как да се изразява сега? С техническа или биологическа терминология? Доколко те се бяха превърнали в машини?

Ломан затвори вратата след себе си и прекрачи тялото на Еван. След като презареди оръжието си, претърси къщата стая по стая, етаж по етаж. Търсеше Шедак.

Силно желаеше да усеща гняв и жажда за мъст и мечтаеше да удря Шедак до смърт, но не можа да изпита никакво чувство. Дори смъртта на сина му не разтопи леда в сърцето му. Не можеше да почувства мъка или ярост.

Движеше го страхът. Бързаше да убие Шедак, преди този психопат да ги превърне в нещо по-лошо от това, което бяха.

Ако успееше да убие Шедак — по всяко време свързан със суперкомпютъра Сън, чрез прост телеметричен уред в сърцето, Ломан щеше да активира програма в Сън, която щеше да предаде заповед за изтребление. Това предаване щеше да се приеме от всички компютри в микросферите, вградени в най-вътрешните тъкани на хората от Новата раса. Всеки един от «променените», получавайки заповедта, щеше да умре, защото биологичният компютър в него щеше да спре сърцето. Самият Ломан също беше обречен на смърт.

Но него това вече не го интересуваше. Страхът му от смъртта беше преодолян от страха му да живее или като регресирал, или като някаква ужасна машина, в каквато се беше превърнал Дени.

В представите си се виждаше в подобно положение — блестящи живачни очи, едно змиеобразно пипало, изскачащо безкръвно от челото му, търси връзка с някой компютър.

Когато не откри Шедак, Ломан се отправи към «Ню Уейв», където създателят на Новия свят вероятно завършваше пъкленото си дело по окончателното «превръщане» на съгражданите си в този ад, който той наричаше рай.

23.

Малко след единайсет часа, когато Сам тръгваше, Теса го изпрати до задната веранда и затвори вратата, оставяйки Хари и Криси в кухнята. Дърветата в задния двор бяха достатъчно високи, за да ги скрият от любопитни очи.

— Слушай — каза му тя, — не трябва да отиваш сам.

Въздухът беше влажен и студен. Тя потрепери зиморничаво.

— Ако дойда с теб, бих могла да позвъня на звънеца, да отвлека вниманието им, докато ти се промъкнеш през задната врата.

— Не ми се иска да въвличам и теб в това.

— Мога да се грижа за себе си.

— Уверих се, че можеш — отвърна той. — Но аз предпочитам да работя сам.

— Изглежда, всичко правиш сам.

Той се усмихна бегло.

— Пак ли ще започнем да спорим дали животът е чаено парти или ад на земята?

— Това не беше спор. Просто разговаряхме.

— Добре де, както и да е. Но аз преминах към тайния отдел, защото там човек работи самостоятелно. Не искам повече да имам партньори, Теса, защото не искам да ги гледам как умират.

Тя знаеше, че той има предвид не само другите агенти, които са загинали по време на служба с него, а и покойната си съпруга.

— Остани при момичето — нареди Сам. — Погрижи се за нея, ако се случи нещо. Тя и без това прилича на теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е от тези хора, които знаят да обичат живота. Знаят как истински, дълбоко да го обичат, без значение какво им струва това. Това е рядък и ценен талант.

— Ти също знаеш — прошепна Теса.

— Не. Аз никога не съм знаел.

— По дяволите, всеки се ражда с обич към живота. То си е в теб, Сам. Изгубил си връзката, но пак ще я намериш.

— Просто се погрижи за нея — каза той, обърна се и бързо слезе по стълбите на верандата в дъжда.

— По дяволите, трябва да се върнеш! Нали ми обеща да ми разкажеш какво си видял от другата страна на тунела. Просто се върни!

Сам изчезна сред сребристия дъжд и сивата мъгла.

Докато гледаше след него, Теса си каза, че дори и да не й разкаже за «другата страна», тя щеше да го чака по други причини, едновременно сложни и неочаквани.

24.

Къщата на семейство Колтрейн се намираше южно от Талботови на «Конквистадор». Беше на два етажа. Имаше стара кедрова ограда и покрит балкон вместо задна веранда.

Като се движеше бързо към задната част на къщата, където дъждът барабанеше по покритата веранда, Сам надникна през плъзгащите се стъклени врати в една мрачна всекидневна, а след това през френския прозорец в тъмната кухня. Когато стигна до кухненската врата, измъкна пистолета от кобура и го притисна до бедрото си.

Можеше просто да заобиколи и да натисне звънеца, което нямаше да изглежда подозрително на хората, живеещи вътре. Но това означаваше, че трябва да излезе на улицата, където имаше вероятност да го забележат не само съседите, но и мъжете, които според Криси патрулираха из града.

Почука на вратата четири пъти силно и енергично. Когато никой не отговори, пак потропа, след това още веднъж още по-силно. Ако в къщата имаше някой, щяха да го чуят.

Харлей и Сю Колтрейн вероятно бяха в «Ню Уейв», където работеха.

Вратата беше заключена. Надяваше се ключалката да не е секретна.

Макар да беше оставил повечето от инструментите си в къщата на Хари, беше си взел тънък гъвкав шперц. В телевизионните филми често всяка пластмасова карта можеше да послужи за шперц, но онези пластмасови неща често се заклещваха или чупеха, преди да падне резето на вратата. Работеше само с изпитани средства. Постави шперца между рамката и вратата и го пъхна, като натискаше там, където запъваше. Ключалката щракна. Опита вратата, нямаше секрет. Отвори се с леко изскърцване.

Влезе вътре и внимателно затвори вратата, като се увери, че я оставя отключена. Ако се наложеше да се измъква, не му се искаше да се разправя с ключалки.

Кухнята беше осветена единствено от мрачната светлина на потъмнелия от дъжда ден, идваща през прозореца. Очевидно керамичният под, стените и плочките бяха в светли тонове, тъй като в мрака всичко изглеждаше сиво.

Остана така почти минута, заслушан в тишината.

Кухненският часовник тиктакаше.

Дъждът барабанеше по покрива на верандата.

Мократа му коса беше прилепнала към челото. Отмахна я встрани, за да не му влиза в очите. Когато пристъпваше, мокрите му обувки скърцаха.

Отиде направо до телефона, монтиран на стената над телефонен секретар, в ъгъла. Когато го вдигна, не чу сигнал «свободно», но линията не беше прекъсната. Чуваха се странни звуци — щракане, приглушено пиукане. Всичко това се сля в една печална, странна музика, някакъв електронен концерт.

По гърба му полазиха студени тръпки.

Внимателно и тихо остави слушалката.

Питаше се какво можеха да чуят по телефона, използван за свръзка между два компютъра с модем. Дали единият от Колтрейнови не беше някъде в къщата, свързан чрез домашния компютър с «Ню Уейв»?

По някакъв начин усети, че онова, което чу по линията, не можеше да има такъв прост отговор. Беше прекалено странно.

След кухнята имаше трапезария. Двата големи прозореца бяха със спуснати тънки прозрачни пердета, като пропускаха оскъдна светлина. Маса, бюфет, столове и скрин се виждаха като черни силуети.

Отново се закова на място и се ослуша. Не чу нищо тревожно.

Къщата имаше класическото калифорнийско разположение без вътрешна стълба. Всяка стая водеше с открити просторни портали към друга. През такъв портал влезе в гостната, огромна стая с дебел килим, за което беше благодарен, защото тук мокрите му обувки не скърцаха.

Гостната беше малко по-осветена от останалите стаи, но все пак най-светлият цвят беше перленосиво. Западните прозорци бяха защитени от предната веранда, но дъждът се стичаше по северните. Оловносивата дневна светлина, проникваща през прозорците, отразяваше в стаята сенките на стотиците водни капчици, стичащи се по стъклото. Сам беше толкова напрегнат, че имаше усещането, че водата се стича върху него. Чувстваше се сякаш участваше в старомоден черно-бял филм. Един от онези, които показват по телевизията късно вечер.

Гостната беше празна, но неочаквано от последната стая долу долетя звук. От югоизточния ъгъл зад фоайето, вероятно от самата бърлога. Беше пронизителен звук, последван от зловещ вик нито на човек, нито на машина. Последва слабо електронно припукване.

След това тишина.

Сам беше вдигнал пистолета, държеше го пред себе си, готов да стреля във всяко движещо се тяло. Но тишината продължаваше.

Острият писък и електронното пулсиране наистина не биха могли да бъдат свързани със «съществата», видени от него миналата нощ пред къщата на Хари, или пък с останалите форми, приети от тях, описани от Криси. Досега най-много се страхуваше да срещне някое от тях. Но сега неизвестните звуци от бърлогата им го плашеха повече.

Сам изчака.

Тишина.

Имаше странното чувство, че нещо го дебне в тишината и се ослушва за неговите стъпки, както той се опитваше да долови още звуци.

Мина му през ума да се върне при Хари и да измисли друг начин да изпрати съобщение до Бюрото, защото мексиканската храна, черната гинес и филмите на Голди Хоун сега му изглеждаха изключителни, неописуемо важни причини да живее.

Единственото, което го възпираше да изчезне веднага оттук, беше Криси Фостър. Споменът за светлите й очи. Невинното й лице. Ентусиазмът и оживлението, с които разказваше за приключенията си. Навярно се беше провалил със Скот, сигурно беше твърде късно да измъкне момчето от пропастта, но Криси беше все още жива — физически, интелектуално, емоционално. Тя беше зависима от него. Нямаше кой друг да ги спре да не я «превърнат» в нещо ужасно.

До полунощ оставаха малко повече от четири часа.

Измъкна се от гостната и тихо прекоси фоайето. Застана с гръб към стената пред полуотворената врата на стаята, от която долитаха звуците.

Нещо там изщрака.

Сам замръзна.

Тихо, меко изщракване. Не онова драскане на нокти, което беше чул по прозореца през изминалата нощ. По-скоро като шум от релета, като десетки превключвачи, като кубчета на домино, блъскащи се едно в друго.

Отново тишина.

Стиснал пистолета, Сам ритна вратата и зае поза за стрелба.

Прозорците бяха закрити от вътрешни капаци и единствената светлина идваше от два компютърни екрана. Върху тях имаше филтри и се виждаше само черен текст на жълтеникав фон. Цялата стая беше изпълнена със златиста светлина.

Двама души седяха зад терминалите, единият в дясната част на стаята, другият в лявата, с гръб един към друг.

— Не мърдайте — заповяда остро Сам.

Те не реагираха на вика му.

Седяха така неподвижно, че в първия момент той ги помисли за мъртви.

Особената светлина беше по-ярка, но сякаш осветяваше по-слабо от сивкавата дневна светлина в другите стаи. Когато очите му свикнаха, Сам видя, че двамата пред компютрите бяха не само неестествено неподвижни, но те вече не бяха хора. Той пристъпи напред, обхванат от леден ужас.

Без да обръща внимание на Сам, голият мъж, сигурно Харлей Колтрейн, седеше на стол с колела пред компютъра, отдясно до вратата. Беше свързан с екрана чрез дебели около два сантиметра кабели, които по-скоро бяха органични, а не метални и влажно блестяха на жълтеникавата светлина. Те се проточваха от вътрешността на кутията, чийто капак липсваше, и влизаха в голите гърди на човека, под ребрата му, като безкръвно проникваха в плътта му и пулсираха.

— Свети Боже! — прошепна Сам.

По-надолу ръцете на Колтрейн нямаха плът — бяха само от лъскави кости. Мускулите от горната част на ръцете му завършваха малко над лактите. От тези чуканчета се проточваха кости като железа на робот. Ръцете-кости бяха стиснали здраво кабелите, сякаш бяха кламери.

Когато Сам се вгледа отблизо в Колтрейн, забеляза, че костите му не бяха отделени както трябваше да бъдат, а бяха полуслети една с друга. Докато го наблюдаваше, те започнаха да пулсират силно. Ако ръцете-скоби не ги държаха здраво, щяха да се изскубнат от човека или от машината.

Да бягам!

В него заговори глас, който го подтикваше към бягство. Това беше неговият глас, но не на възрастния Сам Букър. Това беше гласът на детето, което той беше някога, и страхът му го връщаше назад. Големият страх е машина на времето, хиляда пъти по-въздействащ от носталгията. Той ни хвърля назад в годините, в онова забравено и непоносимо състояние на безпомощност, в което преминава по-голямата част от детството.

Да бягам, да бягам, бягай, бягай!

Сам устоя на порива си да избяга.

Искаше да разбере, да знае какво става. В какво се бяха превърнали тези хора? Защо? Имаше ли това нещо общо с онези същества, които бродеха през миналата нощ? Очевидно с помощта на микротехнологиите Томас Шедак беше намерил начин да изменя изцяло и завинаги човешката биология. Това беше ясно за Сам, но той искаше да разбере всичко.

Под повърхността имаше още много тайнственост.

Да бяга!

Нито мъжът пред него, нито жената в другия край на стаята подозираха присъствието му. Нямаше непосредствена опасност за живота му.

«Бягай!» — викаше изплашеното дете в него.

Порой от данни — думи, цифри, графики и таблици, минаваха като река през кехлибарения екран, докато Харлей Колтрейн се взираше без признаци на живот в трептящите фигури. Всъщност той не гледаше като нормален човек, защото нямаше очи. Те бяха изтръгнати от орбитите и заменени с други сензори — малки парчета рубинено стъкло, възелчета от жици, кристални чипове от някакъв керамичен материал, искрящи и леко вдлъбнати в черните кухини на черепа му.

Сега Сам стискаше пистолета само с едната си ръка. Държеше пръста върху спусъка, без да вдига предпазителя, защото се тресеше силно и го беше страх да не стреля неволно.

Гръдният кош на човека-машина се надигаше и спадаше. Устата му висеше отворена и отвратителният му дъх излизаше ритмично. Бързият пулс личеше на слепоочията и в силно издутите артерии по шията. Но и други пулсации се забелязваха на места, където не трябваше да ги има — в центъра на челото, по челюстите, по гърдите и корема и в бицепсите, където тъмните възлести кръвоносни съдове бяха изпъкнали и изхвръкнали над тъканта, покрити само от кожата. Кръвообращението изглеждаше преобразувано и ускорено, за да подпомогне новите функции. Тялото на човека-машина пулсираше в странен ритъм, сякаш две сърца туптяха едновременно.

От широко зиналата уста на «нещото» се изтръгна писък и Сам изкрещя потресен. Напомняше необикновените звуци, които дочу от гостната и които всъщност го доведоха тук, макар да си беше помислил, че идват от компютъра.

Сгърчен от пронизителните децибели на електронния вопъл, Сам със страх плъзна погледа си от отворената уста на машината към «очите». Сензорите все още се движеха в очните кухини. Мънистата от рубинено стъкло светеха със собствена светлина и Сам не знаеше дали не регистрират присъствието му. Дали Колтрейн въобще го виждаше? Навярно той беше разменил човешкия свят за една по-друга действителност, като беше прекрачил физическото поле към друго равнище на съществуване и навярно Сам за него беше незабележимо несъответствие.

Писъкът заглъхваше и после изведнъж прекъсна.

Сам инстинктивно беше вдигнал револвера си и го беше насочил към лицето на Харли Колтрейн. Изненадан забеляза, че беше освободил предпазителя и се готвеше да натисне спусъка и да унищожи това нещо.

Поколеба се. Колтрейн още беше човек. Кой можеше да каже дали смият той не предпочиташе това състояние пред живота на обикновено човешко същество? Кой можеше да каже, че е нещастен в този вид? Сам се чувстваше неудобно в ролята на съдия и още по-неудобно в ролята на екзекутор. Като човек, разочарован от живота, той допускаше възможността Колтрейн да е търсил по-доброто, да е искал да избяга.

Блестящите полуорганични кабели пулсираха между човека и машината.

От Колтрейн вонеше на месо и на прегрята пластмаса.

Сензорите проблясваха и се движеха в очните му кухини.

Лицето на Колтрейн, обляно от златистата светлина на екрана, сякаш беше замръзнало във вечен писък. Кръвоносните съдове пулсираха по челюстите и слепоочията, сякаш набъбнали не от кръвта му, а от някакви паразити, гъмжащи под кожата.

Главата на Колтрейн отскочи назад, когато го застреля в упор, след това се отпусна безжизнено върху гръдния му кош сред дим и кръв.

Отвратителните кабели продължиха да пулсират, сякаш движени от ритъма на вътрешна сила.

Сам усети, че човекът не е мъртъв. Насочи оръжието си към компютърния екран.

Една от скелетоподобните ръце на Колтрейн беше изтървала кабела, който здраво стискаше. Тази ръка сграбчи китката на Сам.

Той извика.

Стаята се изпълни с електронни шумове и писукания и…

Пъклената ръка го стискаше здраво, с такава нечовешка сила, че костеливите пръсти се впиха дълбоко в плътта. Почувства как кръвта му бликва. В паниката си разбра, че силата на човека-машина беше достатъчна да смаже ръката му и да го осакати завинаги.

Изпускаше револвера.

Колтрейн се мъчеше да повдигне полураздробената си глава.

Сам си спомни лицето на майка си в разбитата кола, напълно разкъсано, гротескно ухилено, неподвижно…

Бясно зарита стола на Колтрейн с надеждата да го събори, но колелата бяха застопорени.

Костеливата ръка стисна още по-силно и Сам изпищя. Погледът му се замъгли.

Въпреки това успя да види, че главата на Колтрейн се изправя бавно, бавно…

«Исусе, не искам да видя това смачкано лице!»

Сам вложи цялата останала му сила в десния си крак, ритна веднъж, после втори път кабелите между Колтрейн и компютъра. Те се откъснаха от мъжа. Изскочиха от плътта му с адски звук и човекът се свлече. Едновременно с това скелетоподобната ръка отпусна китката на Сам и с трясък се удари в пластмасовата подложка на стола.

Басови електронни импулси туптяха в сърдечни ритми и резонираха в стените. Наред с тях тънък писък пронизваше електронния шум.

Задъхан и съвсем замаян, Сам притисна кървящата си китка.

Нещо се удари в крака му.

Той погледна надолу и видя полуорганичните кабели, като бледи безглави змии, да се вият все още свързани с компютъра. Удължаваха се, докато станаха два пъти по-дълги. Едната впримчи левия му глезен, а другата се обви около дясното му бедро.

Опита да се отскубне.

Държаха го здраво.

Навиваха се около краката му.

Инстинктивно разбра, че търсеха гола плът в горната част на тялото и че щом я усетеха, щяха да се впият и да го превърнат в част от механизма.

Все още държеше револвера в обляната си в кръв дясна ръка. Прицели се в екрана.

По него вече не се движеха данни. Вместо това от екрана надничаше лицето на Колтрейн. Очите му бяха възстановени и сякаш можеха да видят Сам, защото гледаха право към него и му говореха:

— …нужда… нужда… искам, нужда…

Сам не разбираше добре какво точно става, но едно му беше ясно — че Колтрейн все още е жив. Той не беше умрял или поне не беше изчезнал напълно. По някакъв дяволски начин живееше там, в машината.

Сякаш да потвърди мисълта на Сам, стъклото на екрана стана меко като желатин, издаде се напред, сякаш Колтрейн съществуваше физически и оформяше лицето си.

Това беше невъзможно. Харли Колтрейн сякаш контролираше материята със силата на мозъка си, който вече не беше част от човешкото му тяло.

Сам беше парализиран от страх. Пръстът му застина върху спусъка.

Действителността беше нарушена и през тази дупка един кошмарен свят с безкрайни зловещи възможности нахлуваше в света, който Сам познаваше и обичаше.

Един от змиеподобните кабели беше достигнал гърдите му и се беше проврял под пуловера му до голата плът. Като че ли го докосна нажежено до бяло желязо и болката прекъсна транса, в който беше изпаднал.

Стреля два пъти в компютъра, като разби екрана и второто лице на Колтрейн. Макар Сам да очакваше, че изстрелът няма да има ефект, тръбата с катодните лъчи избухна. Другият изстрел изтърбуши устройството за данни и най-после довърши «нещото», в което се беше превърнал Колтрейн.

Бледите мазни пипала се свлякоха от него. Издуха се, появиха се мехури и сякаш се разложиха пред очите му.

Смразяващи кръвта пронизителни електронни писукания все още изпълваха стаята.

Когато Сам погледна към жената, която беше до другия компютър, видя че гъвкавите кабели между нея и машината се бяха удължили, като й даваха възможност да се обърне към него. Освен тези полуорганични връзки и голотата й, състоянието й не приличаше на това на съпруга й. Очите й ги нямаше, но в кухините не проблясваха сензори. Това бяха две червеникави орбити, три пъти по-големи от очи. Бяха рецептори с форма на очи, фасети и Сам видя образа си във всяка една от тях. Краката, коремът, гърдите, ръцете и лицето й бяха гъсто покрити с издути кръвоносни съдове непосредствено под повърхността на кожата, която бе опъната до скъсване. В някои от вените може би наистина пулсираше кръв, но други ритмично просветваха в зелено и жълто.

Жило на сегменти колкото молив изскочи от челото й, сякаш изстреляно от пушка, и се устреми към Сам, като преодоля четирите метра между тях за част от секундата. Удари го над лявото око, преди той да успее да се наведе. Върхът се заби в кожата му. Той чу жужене — сякаш малки ножовки се въртяха с хиляди обороти в минута. От челото му потече кръв. Но той изстреля последните два патрона още когато жилото идваше към него. И двата изстрела попаднаха в целта. Единият уцели торса на жената, другият компютъра зад нея, сред искри и пламъци. Жилото се огъна и падна, преди да изпълни задачата си — да свърже мозъка му с нейния.

С изключение на сивата дневна светлина, проникваща през процепите между капаците, стаята тънеше в тъмнина.

Внезапно Сам си спомни обясненията на един компютърен специалист, който запознаваше агентите от Бюрото с новостите в компютърните технологии: «Компютрите работят по-ефективно, когато са свързани и позволяват паралелно обработване на данните».

Целият в рани, той се запрепъва към вратата и светна нощната лампа на разстояние от двете гротескно отпуснати тела, презареди револвера си с патрони, които изрови от джобовете на якето.

Стаята беше неестествено тиха.

Нищо не помръдваше.

На два пъти треперещите му пръсти изпускаха патроните.

Сърцето му биеше с такава сила, че гърдите го боляха.

В този момент не знаеше дали да стреля или пък да побегне, ако едно от тези същества все още беше живо. То щеше да го атакува светкавично, пръскайки искри, И щеше да го хване, преди да успее да избяга.

Дочу звука на барабанящите по прозорците водни капки. След като бе почти спрял сутринта, сега дъждът валеше по-силно от предишната нощ, след бурята.

Нямаше гръмотевици, разкъсващи сивото небе. Но яростното плющене на дъжда, както и изолираните стени на къщата бяха заглушили изстрелите и съседите надали бяха чули нещо. Молеше се на Бога това да бе така. Инак те щяха да дойдат да видят какво става и да му попречат да избяга.

Кръвта продължаваше да се стича от раната на челото и влезе в дясното му око. Заболя го. Избърса се с ръкава. Китката също адски го болеше, но ако се наложеше, можеше да държи револвера с лявата ръка и да стреля отблизо.

Сам презареди пистолета си и се върна в стаята до димящия компютър, където тялото на Колтрейн лежеше проснато върху стола с отпуснати метални ръце. Без да откъсва поглед от мъртвото «нещо», той взе телефона от модема и го свърза. След това вдигна слушалката и с облекчение чу сигнала.

Устата му беше така пресъхнала, че не беше сигурен ще може ли да говори, ако се свърже.

Набра номера на Бюрото в клона в Лос Анжелис.

Линията изпука.

Последва безкрайна пауза.

Включи се телефонният секретар: «Съжалявам, няма кой да отговори на вашето обаждане по това време…»

Затвори и опита отново: «…Съжаляваме, няма кой…»

Той затръшна телефона.

Не всички телефони в Муунлайт Къв бяха прекъснати. И очевидно дори и от тях можеха да се набират само определени номера. Одобрени номера. Местната телефонна служба беше превърната в посредник на «промените».

Докато се отдалечаваше от телефона, чу нещо да се прокрадва отзад.

Обърна се. Жената беше на метър и половина от него. Вече не беше свързана с унищожения компютър, но един от онези органични на вид кабели се точеше по пода от основата на гръбначния й стълб до електрическия контакт.

Жената изсъска като влечуго и се устреми към него. Вместо с пръсти ръката й беше с три удължени жила, като тези на връзките на домашните компютри, само че остри като шила.

Сам се изви и се блъсна в стола на Харли Колтрейн, който клюмна. Стреля в движение в чудовището.

Първите три изстрела я повалиха. Другите изсвистяха и се разбиха в мазилката. Паникьосан, не можа да спре да стреля, дори когато я видя да пада.

Тя се надигаше.

«Като прокълнат вампир!» — си каза той.

Проводниците-артерии, които опасваха голото й тяло, още пулсираха със светлинни импулси, макар че тук-там хвърляха искри, горяха както компютрите, когато беше изпразнил пистолета си в тях.

Нямаше повече патрони.

Претърси джобовете си за още.

Нямаше.

«Бягай!»

От жената се изтръгна електронен писък, който късаше нервите.

Две жила на сегменти като змии излетяха от лицето й и се насочиха към него. И двете паднаха на сантиметри в краката му, вероятно признак за намалена енергия, и се втекоха обратно като живак.

Но тя пак се надигаше.

Сам се дотътри до вратата, спря и взе двата патрона, които беше изпуснал при презареждането. Набута ги в оръжието.

— …Н-у-у-уж-д-ааа… ну-у-у-уж-да-ааа.

Беше на крака и идваше към него.

Този път стисна пистолета с две ръце, прицели се внимателно и стреля в главата й.

«Махни процесора за данни!» — си помисли Сам с внезапен изблик на хумор. — Единственият начин да се спре решената на всичко машина. Махни процесора и остава куп желязо.“

Тя се свлече на пода. Червената светлина изчезна от нечовешките й орбити. Застана неподвижна.

Изведнъж лумнаха пламъци от разбития й череп, по-точно от раните й, от ноздрите, от очите и разтворената й уста.

С един скок Сам се намери до контакта, към който тя все още не беше включена, и ритна полуорганичния кабел.

От нея все още се издигаха пламъци.

Не можеше да позволи да пламне къщата. Те щяха да открият телата им и да претърсят всички околни къщи, включително дома на Хари. Огледа се с какво да изгаси пламъците, но те вече изпепеляваха черепа й. След минута той изгоря напълно.

Във въздуха се носеше отвратителна воня на изгоряла плът и пластмаса.

Той беше леко замаян. Повръщаше му се. Стисна зъби и повдигането премина.

Макар че искаше веднага да побегне, той се забави, докато откачи компютрите. Те бяха повредени, но се страхуваше че, както чудовището на д-р Франкенщайн оживява във всяка серия от филма, и това тук можеше да възкръсне, ако се доближеше до електричество.

Застана на прага, подпря се на вратата, за да си поеме дъх и се загледа в мъртвите тела. Очакваше да приемат нормалната си форма като умрат, както вампирите във филмите, които пронизани от сребърен куршум или кол, в смъртта, освободени от проклятието, винаги връщаха изтерзания си човешки образ. За нещастие не бяха вампири. Това не беше свръхестествено превъплъщение, а нещо по-лошо, причинено от хората без намесата на демони и духове. Колтрейнови си останаха каквито си бяха — чудовища от плът и метал, кръв и силикати, полухора, полумашини.

Не можеше да схване как се бяха превърнали в това, но си спомни, че съществуваше една по-точна дума за тях — киборги — някой, чието физическо съществуване зависи от механичен или електронен уред. Хората с имплантирани апарати за регулиране на сърдечния ритъм също бяха киборги. Но при Колтрейнови идеята беше доведена до крайност. Те бяха кошмарният аспект на напредналата кибернетика, при който не само физиологичните, но и умствените процеси бяха изцяло зависими от машината.

На Сам пак започна да му се повдига.

Извърна се бързо от опушената бърлога и отиде до кухненската врата, откъдето беше влязъл.

Докато се отдалечаваше, имаше чувството, че пак ще чуе зловещия електронен писък, че ще погледне назад и ще види някой от Колтрейнови да се клатушка към него, съживен от последното електричество в клетките на батериите си.

25.

При главния портал на „Ню Уейв Майкротекнолъджи“, на възвишенията в северната част на Муунлайт Къв, мъжът от охраната, облечен в черен дъждобран с емблемата на компанията, присви очи срещу приближаващата полицейска кола. Когато разпозна Ломан, пусна го с махване на ръка, без да го спира. Ломан беше добре познат тук още от времето, преди да станат хора от Новата раса.

Сградата, която трябваше да изразява мощта и престижа на „Ню Уейв“, беше модерно проектирана с фасади от бледожълт камък и огромни опушени стъкла, които се сливаха с пейзажа.

От хиляда и четиристотинте души, работещи тук, почти хиляда живееха в Муунлайт Къв. Останалите бяха от съседните местности в областта. Всички те, разбира се, живееха в обсега на предавателя върху главната сграда.

Процентът на едрите продажби на „Ню Уейв“ и на печалбите спрямо боря на служителите беше голям дори за електронната промишленост. Възможностите на фирмата да плаща на най-добрите и талантливите си личаха по скъпите автомобили, паркирани на двата огромни паркинга. БМВ, поршета, корвети, кадилаци, ягуари. Скъпи японски коли с всички екстри.

Само половината от колите бяха на паркинга. Изглежда, голям брой от служителите си бяха у дома и работеха чрез модем. Колко от тях вече се бяха превърнали в нещо като Дени?

Наредени една до друга върху измития от дъжда асфалт, колите напомняха на Ломан редиците надгробни камъни в гробището. Всичките тези скъпи мотори, целият този хладен метал, всичките тези стотици стъкла, отразяващи сивото есенно небе, изведнъж му заприличаха на предвестници на смъртта. За Ломан този паркинг беше бъдещето на града — тишината, спокойствието и страшният вечен мир на гробницата.

Ако станеше така, че хората от Новата раса да регресират и още по-лошо, ако проектът „Муунхок“ се провалеше изцяло, спасението щеше да бъде в заповедите до хилядите микросфери вътре в тях. Всички те щяха да умрат едновременно и Муунлайт Къв щеше да се превърне в гробница.

Ломан мина през първия паркинг и навлезе във втория, след което се насочи към местата, запазени за колите на висшите служители.

„Ако чакам Шедак да разбере, че е сбъркал с «Муунхок», и да ни повлече заедно със себе си — мислеше си Ломан, — той няма да го стори, за да оправи нещата, не и този скапан албинос!“ Той ще ни погуби само заради удоволствието да се оттегли така гръмко, че светът да се възхити от могъществото му. Всесилен човек, който заедно със себе си умъртвява хиляди!

Някои душевноболни хора ще видят в него герой и ще го превърнат в идол. Някой млад гений може да се опита да му подражава. Точно това, изглежда, Шедак целеше. В идеалния случай, ако „Муунхок“ успееше и цялото човечество се променеше, Шедак щеше да стане господар на света. В най-лошия случай, ако всичко пропаднеше, той трябваше да се самоубие, за да не попадне в ръцете на властите. Щеше да се превърне в зловеща митична фигура и зловещи легенди ще вдъхновят лудите за власт Хитлеровци във века на силикатите.

Ломан спря колата в края на редицата.

Избърса потното си лице. Ръката му се тресеше.

Беше изпълнен с желание да изостави отговорностите си и да потърси лишеното от напрежение съществуване на регресирал.

Устоя на повика.

Ако Ломан пръв успееше да ликвидира Шедак, преди той да има възможност да се самоубие, легендата щеше да се разруши. Ломан щеше да умре няколко секунди след Шедак, както и всички хора от Новата раса, но поне легендата щеше да разказва, че този технически гений беше загинал от ръката на едно от създанията си. Щеше да се знае, че мощта му има граници и щяха да го считат за умен, но не като Бог, а като смъртен, допуснал грешка и споделил славата и падението на героя на Уелс д-р Моро. Работата му щеше да се разглежда като грешка.

Ломан зави надясно към редицата за паркиране на служители и с разочарование забеляза, че нито мерцедесът на Шедак, нито сивочерният му бус бяха на местата си. Сигурно някой друг го е докарал или е паркирал другаде.

Ломан зави към мястото на Шедак. Спря.

Носеше револвера си в кобур на кръста. Бе го проверил два пъти, за да се увери, че е зареден. Провери го пак.

Ломан си беше приготвил бележка, която щеше да остави върху тялото на Шедак с ясното обяснение, че е погубил създателя си. Когато в Муунлайт Къв дойдат представители на властта от нормалния свят, те ще я прочетат и ще разберат всичко.

На път беше да ликвидира Шедак не защото самият той имаше ясна и благородна цел. Такава самопожертвувателност изискваше дълбоко чувство, което Ломан не можеше да изпита. Искаше да го убие само защото го беше страх, че Шедак ще разбере за Дени и за други превърнали се в подобно нещо и че ще се опита всичките да превърне в чудовища.

С разтопени очи от сребро…

Със слюнка, потекла от отворената уста…

С жило на сегменти, изскачащо от челото на човека към топлата утроба на компютъра…

Тези смразяващи кръвта образи минаваха през ума на Ломан.

Ще убие Шедак, за да се спаси, да не се случи с него същото както с Дани и за да разруши легендата за Шедак.

Прибра пистолета в кобура и излезе от колата. Забърза под дъжда към главния вход, бутна гравираните стъклени врати към фоайето с мраморен под и се приближи към главната рецепция. С умерения си лукс сградата съперничеше на повечето технологични фирми от известната силиконова долина по на юг. Мраморни детайли, плот от полиран бронз, красиви кристални свещници и модернистични полилеи бяха свидетелство за преуспяването на „Ню Уейв“.

Дежурната се казваше Дора Ханкинс. Познаваше я отдавна. Беше с година по-възрастна от него. В гимназията беше излизал със сестра й няколко пъти.

Тя вдигна мълчаливо глава, когато Ломан се приближи.

— Шедак тук ли е? — попита той.

— Не, няма го.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Кога го очаквате?

— Попитай личната му секретарка.

— Ще се кача горе.

— Добре.

Докато влизаше в асансьора и натискаше бутона за третия етаж, Ломан си спомни за сърдечните разговори, в които той и Дора Ханкинс се увличаха в дните преди Промяната. Те се шегуваха, разменяха новини за семействата си, коментираха времето. Но вече не. Клюките бяха удоволствие от един отминал живот. В действителност макар да си спомняше, че подобно бръщолевене беше част от цивилизования им живот, Ломан вече не можеше да се сети защо разговаряха и какъв вид удоволствие извличаха от това.

Кабинетът на Шедак се помещаваше на третия етаж. Имаше приемна със скъп бежов килим, кожени кресла и бронзови масички с дебели стъклени плотове. Единственото произведение на изкуството беше оригинална картина от Джаспър Джоне.

„Какво ли ще стане с художниците в бъдещия нов свят?“ — запита се Ломан.

Всъщност знаеше отговора. Нямаше да има такива. Изкуството беше вълнение, чувства, изразени с цветове на платното, думи, подредени на страницата, музиката в симфоничната зала. В Новия свят нямаше да има изкуство. Ако съществуваше, щеше да бъде изкуство на страха. Най-често използваните думи на авторите ще бъдат синоними на мрака. Музикантът ще композира погребални маршове. Художникът ще използва най-вече черния цвят.

Вики Ланардо, секретарката на Шедак, седеше зад бюрото си:

— Няма го вътре.

Зад нея вратата към огромния кабинет на Шедак беше отворена. Не светеха лампи, само сивите струи на буреносния ден се промъкваха през щорите.

— Кога ще се върне? — попита Ломан.

— Не зная.

— Няма ли срещи?

— Нито една.

Ломан излезе. Обиколи из безлюдните коридори, канцеларии, лаборатории и стаи с електроника с надеждата да срещне Шедак.

Скоро се убеди, че Шедак не е в сградата. Очевидно „големият шеф“ беше на колела през последния ден на Промяната.

„Заради мен — помисли си Ломан. — Заради онова, което му казах миналата вечер у Пайзър. Страхува се от мен и или ще остане в колата, или пък се е покрил някъде и трудно ще го открия.“

Ломан напусна сградата, върна се в патрулната кола и се отправи да търси създателя си.

26.

Гол до кръста, Сам беше седнал на капака на чинията в банята и Теса се грижеше за него, както преди това се беше погрижила за Криси. Но раните на Сам бяха по-тежки от тези на момичето.

Над дясното му око кожата беше свлечена, в средата на кръгчето плътта беше напълно разкъсана дълбоко до костта. За да спре кървенето, трябваше да се притиска с тампон мястото и после да се йодира, да се сложат лепенки и стегнат бинт. Но дори и след всичките тези усилия марлята бързо се напои с кръв.

Докато Теса превързваше раните му, Сам разказа какво се беше случило.

— …така че, ако не бях я улучил в главата точно тогава… ако бях закъснял с една секунда, мисля, че онова проклето нещо, онова жило или каквото и да беше щеше да пробие черепа ми, да влезе в мозъка и щеше да се свърже с мен, както жената се беше свързала с компютъра.

Преоблечена в сухите си джинси и блуза, Криси стоеше на прага пребледняла и слушаше внимателно, за да не изпусне нищо от разказа.

Хари също седеше в стола си до вратата на банята.

Мууз лежеше в краката на Сам. Кучето беше изоставило господаря си, сякаш разбираше, че в този момент Сам имаше по-голяма нужда от успокоение.

— …сякаш те по някакъв начин имаха способността да контролират физическата си форма — продължаваше да разказва с треперещ глас Сам, — да се превръщат по желание. Съзнание, което контролира материята, точно както беше обяснила Криси за свещеника, който започнал да се превръща в персонаж от филм…

Момичето кимна.

— Искам да кажа, че те се променяха пред погледа ми, измъкнаха жилата си и се опитаха да ме промушат. С този невероятен контрол върху телата си, върху физическата си същност те очевидно искаха да се превърнат в нещо… в някакъв кошмар.

Раната на корема му беше най-малка от трите. Както на челото, кожата беше свлечена в кръгче колкото монета, като че ли жилото е искало да го изгори, а не да го промуши. Плътта беше обгорена, а раната разядена.

Хари се обади от инвалидния си стол:

— Сам, мислиш ли, че те са хора, които се контролират, които са избрали да се превърнат в машини, или са машини, превзели хората по някакъв начин?

— Не мога да ти кажа — отвърна Сам. — Това някакси е свързано с „Ню Уейв“. Но никой от нас не знае много за възможностите на подобни технологии, така че не можем да предположим какво става. За нас това прилича на нещо свръхестествено, на магия. Единственият начин, по който ще разберем какво се е случило, е да повикаме помощ, да поставим Муунлайт Къв под карантина, да превземем лабораториите на „Ню Уейв“ и да се опитаме да възстановим нещата както си бяха преди.

Сам се опита да закопчае ризата си с една ръка, но след това остави Теса да направи това.

— Всичките тези убийства, които те трябва да прикрият — продължи той, — тези неща, които бродят нощем… имаш чувството, че сривът започва, че онова, което са искали, не се получава, че краят се приближава много бързо.

Задъха се. Направи пауза и пое дълбоко въздух:

— Това, което видях в дома на Колтрейнови, сякаш не беше предварително планирано. Приличаше на експеримент, излязъл от контрол, и се кълна в Бога, ако във всички къщи в града има подобни неща, тогава целият проект ще се сгромоляса върху „Ню Уейв“ още сега, без значение признават ли това, или не. Бомбата вече е заложена и ще избухне в адска експлозия, а ние сме точно в средата й.

От момента, в който беше влязъл мокър от дъжд и кръв, откакто Теса му беше превързала раните, забеляза нещо, което я изплаши. Той непрекъснато ги докосваше. Беше прегърнал Теса в кухнята, когато тя извика при вида на кървящата рана на челото му, трескаво питаше дали Криси и Хари са добре, сякаш е мислил, че ще ги намери… променени. Прегръщаше и Криси, сякаш му беше дъщеря и казваше: „Ще се оправим, всичко ще се оправи“, когато видя колко изплашена е тя. Хари беше протегнал ръката си загрижено, а Сам я беше сграбчил и не искаше да я пусне. В банята, докато Теса превързваше раните му, той непрекъснато я докосваше по ръцете, помилва я по лицето, галеше я. Преди беше резервиран, сдържан, хладен, дори малко отчужден. Но след този четвърт час в къщата на Колтрейн беше така дълбоко потресен, че черупката на отчуждението се беше разчупила. Сега се нуждаеше и търсеше контакт с хората, които преди малко дори не слагаше между своите причини да живее: мексиканската храна, гинеса и Голди Хоун.

Когато си помисли за разтърсващата сила на преживения ужас, който го бе преобразил, Теса се изплаши повече от всякога, тъй като изкуплението на Сам Букър приличаше на изкуплението на грешник, който на смъртното си легло отчаяно се обръща към Бога. Дали сега по-малко вярваше, че ще се спасят? Навярно търсеше човешки допир, защото след като се беше отказвал от него така дълго, сега разбираше колко много му е липсвал и искаше да изпълни с топлота часовете преди дълбоката и вечна тъмнина да ги погълне завинаги.

27.

Шедак се събуди след един познат и успокояващ го сън, в който виждаше как хора и машини се сливат в единен организъм, който управлява света. Както винаги, беше ободрен от съня и от съновидението.

Излезе от буса и се протегна. С инструменти, намерени в гаража, отвори вратата на къщата на покойната Паула Паркинс. Използва тоалетната, след това изми ръцете и лицето си.

Върна се в гаража, вдигна голямата врата. Изкара буса на алеята, където по-добре можеше да приема и предава данни.

Все още валеше и дупките в градината се пълнеха с вода. Беше безветрено и вече нахлуваха талази мъгла, което означаваше, че се очаква още по-мъгливо време.

Изяде още един сандвич с шунка и изпи една кола, докато проверяваше на дисплея за изпълнението на проекта „Муунхок“. Разписанието се изпълняваше точно. В дванайсет и петнайсет, малко по-малко от седем часа след началото на дванайсетчасовата програма, триста и девет души бяха инжектирани с целия спектър от микросфери. Екипите, които извършваха превръщането, работеха точно и бързо.

Провери докъде е стигнало търсенето на Самюел Букър и Теса Локланд. Нямаше резултат.

Шедак би трябвало да се притеснява за изчезването им, ала не го беше грижа. Все пак беше видял лунния ястреб не веднъж, а три пъти и не се съмняваше, че най-накрая ще постигне целта си.

Фостъровото момиче също липсваше. Той не се затормози да мисли за нея. Може би е била нападната и убита през нощта. Понякога тези регресирали бяха от полза.

Навярно Букър и жената също бяха станали жертва на същите същества. Ще бъде ирония на съдбата, ако регресиралите, единствената грешка в проекта, послужеха за запазване на тайната на „Муунхок“.

Чрез компютъра се опита да се свърже с Тъкър в „Ню Уейв“, след това у дома му, но не го намери. Дали Уоткинс имаше право? Дали Тъкър също беше регресирал и като Пайзър не можеше да си възвърне човешкия вид? Дали не скиташе някъде там из горите в плен на променената си форма?

Изключвайки компютъра, Шедак въздъхна. Дори след като всички бъдат променени към полунощ, първата фаза на „Муунхок“ няма да бъде завършена. Не напълно. Навярно щеше да се наложи да оправят още много неща.

28.

В мазето на хотел „Икар“ три тела се бяха слели в едно. Производното беше без определена форма, без кости, без черти — пулсираща тъкан, която беше жива, макар че нямаше нито сърце, нито кръвоносни съдове, нито каквито и да било органи. Това беше първична маса от протеини, без мозък, но чувствителна, без очи, но виждаща, без уши, но чуваща, без стомах, но гладна.

Конгломератът от силиконови микросфери се беше стопил вътре в нея. Вътрешният компютър вече не можеше да функционира в това изцяло изменено създание. От своя страна съществото повече не се нуждаеше от биологичната помощ на микросферите. Сега вече то не беше свързано с главния компютър Сън. Ако микровълновият предавател изпратеше заповед за смърт, то нямаше да получи командата и щеше да живее.

Беше се превърнало в господар на своята физиология, като се беше довело до една първична форма на физическо съществуване.

Трите мозъка също се бяха слели в един. Това съзнание, сега обитаващо тъмнината, също нямаше форма, както и аморфното желирано туловище.

То беше изтрило спомените, тъй като те бяха неизбежно свързани със събития и връзки, и добри или лоши сочеха, че всеки носи отговорност за деянията си. Но именно бягството от отговорност беше довело съществото до регресия. Болката беше другата причина да се отърси от спомените — болката по изгубеното.

Нямаше минало, за което да си спомня, нито бъдеще, за което да мисли. Живееше за момента, немислещо, безчувствено, безгрижно. Стремеше се само към едно — да оцелее, и затова трябваше да задоволи глада си.

29.

Чиниите от закуската бяха вдигнати от масата, докато Сам беше в къщата на Колтрейн. След като Сам беше превързан, Криси заедно с Теса и Хари се скупчиха около него край кухненската маса, за да обсъдят следващите си действия.

Мууз застана до Криси и я гледаше с топлите си кафяви очи, сякаш я харесваше повече от всичко на света. Тя не можеше да се сдържи да не го погали.

— Най-големият проблем на нашия век — казваше Сам, — е по-какъв начин едновременно да поддържаме техническия прогрес и да го използваме да подобрява живота ни, без да се оставяме да ни използва. Можем ли да разчитаме на компютъра да преобрази света, да подобри живота ни, без да го превръщаме в божество? — Той погледна към Теса и си отговори сам: — Това е глупав въпрос.

Теса се намръщи.

— Не бих казала, че е така. Понякога сляпо се доверяваме на машината, свикнали сме да вярваме, че всичко подсказано от компютъра е като евангелие…

— Забравяме старото правило — вмъкна Хари, — че когато вкараме боклук, трябва да го изхвърлим.

— Точно така — съгласи се Теса. — Понякога, след като получим анализ на данни от компютъра, ние го считаме за безпогрешен, сякаш всички машини са безпогрешни. Това е опасно, защото компютърните програми могат да се проектират и прилагат от някой луд, разбира се, не с лекотата на гений, но със същия резултат.

Сам се намеси:

— Въпреки това има някакъв стремеж у хората — не, по-скоро те изпитват дълбоко желание да зависят от машината.

— Да — отвърна Хари, — това идва от нашата проклета необходимост да прехвърляме отговорността винаги когато можем. Безгръбначното чувство да се измъкваме от отговорност е в гените ни, кълна се, и единствения път да успеем в този проклет свят е да се борим с естествената си склонност да сме напълно безотговорни. Сигурно точно това сме наследили от дявола, когато Ева е послушала змията и изяла ябълката — това е бягство от отговорността. Злото се корени в това!

Криси забеляза, че Хари се оживи от тази тема. Със здравата си ръка и с малко помощ от по-здравия крак се надигна в инвалидния стол. Бледото му лице порозовя. Сви в юмрук едната си ръка и се взря внимателно в нея, сякаш стискаше нещо ценно и не искаше да го пусне, докато не го разгледа.

— Хората убиват и крадат, лъжат и мамят, защото не се чувстват отговорни пред другите — продължи той. — Политиците искат власт и чакат овации, ако програмата им се изпълни, но рядко признават грешките си. Светът е пълен с хора, които искат да те научат как се живее, но когато се окаже, че идеите им смърдят, когато нещата завършат в Дахау или в Гулаг, или се стигне до масовите убийства в Югоизточна Азия, след като американците се оттеглиха, те извръщат глави и се преструват, че не носят отговорността за кланетата.

Вълнението му се предаде и на Криси, макар да не беше сигурна, че разбира всичко от неговата реч.

— Господи Исусе — продължи той, — когато се сещам за това, го премислям хиляда, десет хиляди пъти, сигурно защото се бих във войната.

— Имаш предвид Виетнам ли? — уточни Теса.

Хари кимна. Все още гледаше юмрука си.

— Във войната, за да оцелееш, трябва да носиш отговорност всяка минута, всеки ден. Трябва да отговаряш за себе си, за всяко свое действие. Трябва да отговаряш за другарите си, тъй като оцеляването ти е свързано и с тях. Това може би е единственото положително нещо на войната — мисленето се прояснява и добиваш чувство за отговорност, и това разграничава добрите мъже от пропадналите. Аз не съжалявам, че съм участвал във войната, въпреки това което стана с мен. Получих важен урок. Научих се да бъда отговорен за много неща и дори сега се чувствам отговорен за хората, за които се бихме. Като си помисля понякога как ги изоставяхме в масовите гробове по бойните полета, будя се нощем и плача, тъй като те са разчитали на мен и аз също нося отговорност за гибелта им.

Всички се умълчаха.

Криси почувства странна тежест в гърдите. Чувстваше се винаги така в училище, когато някой учител говореше за неща, които не познаваше, но които така я впечатляваха, че променяха светогледа й. Това не се случваше често, но винаги беше за нея чудотворно и смущаващо Нещата, казани от Хари, породиха у нея същите чувства, както в училището, само че сто пъти по-силни.

Теса се обади:

— Хари, мисля че излишно се тревожиш за своята отговорност в този случай.

Инвалидът най-сетне вдигна поглед от юмрука си.

— Не. Това никога няма да стане. Никога не мога да спра да се тревожа за своята отговорност. — Погледна към Сам и допълни: — Някои от момчетата, които се върнаха от войната, не мислеха добро за нея. Когато се срещна с тях, винаги подозирам, че точно те никога не научиха този урок и бягам от тях, макар да разбирам, че не постъпвам правилно. Но когато срещна човек от войната и виждам, че си е научил урока, тогава съм готов да му поверя живота си. Дявол го взел, бих му поверил душата си, както в нашия случай сега, нали точно това искат да ни отнемат. Ти ще ни измъкнеш, Сам. — Най-после отпусна ръката си. — Не се съмнявам!

Теса попита учудено.

— Ти си се бил във Виетнам, Сам?

Той кимна.

— След като завърших училище, преди да постъпя в Бюрото.

— Но защо досега не го спомена? Тази сутрин, когато приготвяхме закуската, когато обясняваше причините, заради които виждаш света по-различно, когато ми разказваше за смъртта на жена си, на своите партньори, за сина си, ти нищо не спомена за това.

Сам се загледа в превързаната си ръка и накрая промълви:

— Войната е най-личното преживяване в живота ми.

— Доста странно изказване.

— Никак дори — намеси се Хари. — Най-вълнуващото и най-личното!

Сам добави:

— Ако не бях разбрал това, сигурно щях да говоря за нея през цялото време, но разбрах нещата, проумях ги. И сега да разговарям за това с първия срещнат… е, това би било обезценяване на нещата.

Теса погледна към Хари.

— Но ти си знаел, че той се е бил във Виетнам?

— Да.

— Просто се досети?

— Да.

Сам се облегна назад и се обърна към инвалида:

— Хари, кълна ти се, ще направя всичко възможно да се измъкнем от това. Но ми се иска по-добре да разбера с какво си имаме работа. Точно какво са сторили те и как да ги спрем. Как мога да се надявам да се справя с това, когато нищо не разбирам?

Досега Криси чувстваше, че разговорът не беше за нея, макар да я вълнуваше и да научаваше много неща. Но сега почувства, че се налага да се намеси.

— Напълно сигурни ли сте, че не са извънземни?

— Сигурни сме — каза Теса, като й се усмихна, а Сам разроши косите й.

— Добре — продължи Криси, — това, което имам предвид, че извънземните са се приземили в „Ню Уейв“ и използват базата й, за да превърнат всички нас в машини като Колтрейнови, за да им служим като слуги, ми се струва по-разумно от мисълта, че искат да ни изядат. Те са извънземни все пак, което значи, че те имат други стомаси и извънземни храносмилателни сокове и биха ни смлели много трудно, могат да получат диария.

Сам, който седеше до Криси, взе двете й ръце в своите и леко ги поглади с наранената си ръка.

— Криси, не знам дали разбра за какво говореше Хари…

— О, разбира се — веднага отговори тя.

— Добре, тогава си разбрала, че в желанието си да прехвърлиш всичко върху извънземни, бягаш от отговорност. Тя пада върху нас — хората, които сме тук, върху нашата способност сами да се нараняваме. Трудно е да повярваме, че някой, дори луд би превърнал Колтрейнови в онова, което бяха, но някой е искал точно това. Ако се опитаме да го припишем на извънземни, на дявола, на Бога или на магьосници, няма да можем ясно да преценим положението, за да можем да се спасим. Разбираш ли?

— Донякъде.

Усмихна й се. Имаше много хубава усмивка, въпреки че не я използваше често.

— Мисля, че разбираш доста повече.

— Така е — съгласи се Криси. — Но щеше да е по-добре да са извънземни, защото ни стигаше само да открием леговището им, да вдигнем във въздуха космическия им кораб и всичко щеше да свърши. Но ако не са извънземни, ако това са хора като нас, то тогава ще имаме доста работа.

30.

С нарастваща досада Ломан Уоткинс обикаляше Муунлайт Къв от единия край до другия, напред и назад в дъжда, търсейки Шедак. Той пак се върна в къщата, за да се увери, че не се е прибрал и да провери точно коя кола липсва. Разбра, че трябва да търси буса с опушените стъкла, но все още не можеше да го открие.

Където и да отидеше, екипите по Промяната и разузнавателните групи трескаво работеха. Макар непроменените да не виждаха нищо необикновено в тези сновящи нагоре-надолу хора, Ломан непрекъснато усещаше присъствието им.

Бяха поставени блокади на изходните и входните магистрали от Муунлайт Къв, където полицаите на Ломан съвестно проверяваха всички, които искаха да посетят града.

Нямаше много желаещи, тъй като градът не беше нито областен, нито пазарен център. Освен това беше разположен почти в края на щата и след него нямаше населени места, така че никой нямаше път оттук. Онези, които искаха да влязат в града, бяха отпратени обратно с версия за разливане на токсини от „Ню Уейв“. Онези, които изглеждаха скептично настроени, бяха арестувани, отведени в затвора и заключени в килии, докато се вземеше решение дали да бъдат ликвидирани или променени. От въвеждането на карантината в ранните часове на утринта само десетина души бяха спрени на блокадите, от тях шест бяха затворени.

Шедак беше избрал добре опитното си поле. Муунлайт Къв беше относително изолиран град и затова по-лесно се контролираше.

Ломан имаше намерение да даде заповед за вдигане на блокадите и да отпътува до Абърдийн Уелс, където да разкаже цялата история на местния шериф. Искаше да унищожи изцяло проекта „Муунхок“.

Вече не се страхуваше от Шедак, от яростта му, нито от смъртта. Е… не беше съвсем вярно. Страхуваше се от Шедак и от смъртта, но по-малко, отколкото от перспективата да се превърне в нещо като Дени. По-скоро би се предал на милостта на шерифа в Абърдийн и на федералните власти, дори на учените, които след разчистването на помията в Муунлайт Къв можеха да пожелаят да го подложат на дисекция, отколкото да остане в този град и да регресира или да се слее с някой компютър.

Но ако дадеше заповед на служителите си да се оттеглят, щяха да станат подозрителни и тъй като лоялността им към Шедак и страхът от него бяха големи, щеше да има неприятности. Те не бяха видели в какво се беше превърнал Дени и не подозираха, че бъдещето им готвеше нещо по-лошо от регресията. Като чудовищата на д-р Моро спазваха закона фанатично, без да смеят, поне засега, да предадат господаря си. Вероятно щяха да попречат на Ломан да прекрати проекта „Муунхок“ и можеха да го убият, или още по-зле — да го затворят.

Не можеше да рискува да се издаде, защото в такъв случай никога нямаше да може да се разправи с Шедак. Представи си, че е затворен в килия и Шедак се усмихва леко и студено през решетките, докато мъкнеха компютъра, с който щяха да го слеят.

Разтопени очи от сребро…

Не спираше да кара в дъждовния ден, като се взираше през водните струи. Чистачките почукваха равномерно, сякаш отчитаха времето. Ломан остро съзнаваше, че скоро ще настъпи полунощ.

Той беше като дебнеща плячката си пума, а д-р Моро беше там, в джунглата, наречена Муунлайт Къв.

31.

Отначало протеиновата маса се задоволяваше да яде нещата, които намираше, когато протягаше тънките си пипала надолу по канала на пода в мазето или през пукнатините на стената по влажната почва. Бръмбари. Мушици. Червеи. Съществото вече не знаеше имената на тези неща, но жадно ги поглъщаше.

Много скоро, след като изчерпа всички насекоми и червеи в радиус от десет метра, то се обезпокои. Трябваше му по-съществена храна.

Започна да се усуква, да се движи, опитваше се да извае от аморфната си тъкан някаква форма, която би му дала възможност да напусне мазето и да търси храна. Но вече нямаше спомени за предишни форми и никакво желание да се трансформира.

Тази желирана маса вече нямаше дори мъгляво чувство за себеусещане. Все пак успя да нагоди материята си така, че да задоволи нуждите си.

Изведнъж десетки уста, без устни и без зъби, се раззинаха във флуидната маса. Разнесе се звук извън обхвата на човешкия слух.

Из рушащата се къща имаше дузини мишки, тичащи наоколо в търсене на храна. Те замръзнаха на място, когато до тях долетя този призив.

Съществото ги усещаше там горе през порутените стени, но не знаеше, че са мишки, за него бяха само малки топли порции прясна храна. Гориво. То ги искаше. Нуждаеше се от тях.

Изразяваше тази своя нужда в безгласни, но притегателни призиви.

Мишките по ъглите потрепериха. Започнаха да махат с лапички пред муцуните си, сякаш бяха влезли в паяжина и искаха да се изчистят.

Малка колония от осем прилепа живееше на тавана и те също реагираха на неочаквания повик. Свлякоха се от гредите, по които висяха, и започнаха объркано да летят в дългото помещение, като едва не се сблъскваха.

Но все още нищо не дойде до създанието в мазето. Макар призива да беше достигнал до малките животни, за които беше предназначен, не оказа желания ефект.

Безформеното нещо се умълча.

Устите му се затвориха.

Един по един прилепите се върнаха на старите си места по тавана.

Мишките сякаш замръзнаха на място от шока, след това пак се заеха със своите занимания.

Няколко минути по-късно чудовището от протеини опита отново един по-друг ред от звуци, пак с децибели извън човешкия слух, но много по-мамещи отпреди.

Прилепите се откъснаха от местата си и се втурнаха из тавана напълно объркани. Пляскането на крилата им беше по-силно от шума на дъжда по пробития покрив.

Мишките се изправиха на крака и наостриха уши. Онези, които се намираха по-близо до източника на звуците, бясно затрепереха, сякаш бяха видели пред себе си озъбена котка.

Прилепите нахълтаха от дупка в тавана в празна стая на втория етаж, където продължиха да кръжат като побъркани.

Две мишки от първия етаж се промъкнаха към кухнята, където беше отворената врата на мазето. Но и двете спряха на прага и, объркани и смутени.

Долу безформената маса повтори зова си. Една от мишките изведнъж започна да кърви от ушите и падна мъртва.

Горе прилепите започнаха бясно да се блъскат в стените.

Обитателят на мазето прекъсна за малко призивите си.

Прилепите незабавно излетяха от горната стая към коридора, надолу по стълбите и по коридора на долния етаж.

Долу безбройните уста на съществото се бяха слели в един голям отвор в центъра на пулсиращата маса.

Един след друг нахълтаха в тази дупка като черни карти за игра, подхвърляни една след друга в боклукчийска кофа. Те потънаха в желираната протоплазма и бързо бяха разтворени от храносмилателните сокове.

Армия от мишки и четири плъха, дори две къртици, изоставили гнездата си, се втурнаха по стълбите на мазето като писукаха развълнувано. И те бяха погълнати от очакващата ги лакома паст.

След този бурен момент къщата утихна.

Създанието спря призива си. Засега.

32.

Полицай Нейл Пениуърт беше разпределен да патрулира в северозападната част на Муунлайт Къв. Беше сам в колата, защото въпреки подкреплението от служители на „Ню Уейв“, изпратени за подсилване на полицията, не достигаха хора.

Точно сега предпочиташе да работи без партньор. От епизода в къщата на Пайзър, когато мирисът на кръв и видът на променения Пайзър го бяха подтикнали към регресия, той се страхуваше от хора около себе си. Беше избягнал пълното дегенериране миналата нощ… Ако присъстваше на регресията на някой друг, желанието в него можеше да се усили и този път надали щеше успешно да се пребори с него.

Страхуваше се и от самотата. Борбата му да задържи тънките останки от човешкото в себе си, да устои на хаоса, да бъде отговорен, беше изморителна. Сам, без никой да го види, ако започне да променя същността си, без никой да му говори, той щеше да загуби тази битка.

Страхът го притискаше като стоманена плоча и изцеждаше живота от него. Затрудняваше се да диша, сякаш дробовете му бяха натъпкани с желязо.

В колата се почувства сякаш беше в усмирителна риза. Чистачките затропаха все по-силно и най-накрая му се стори, че гърмят като оръдия. Много пъти от сутринта се отбиваше от пътя, разтваряше широко вратата и излизаше на дъжда да вдиша свеж въздух.

С напредването на деня и светът извън колата започваше да му изглежда стеснен. Спря на Холиуел Роуд, на половин километър западно от щаба на „Ню Уейв“, и излезе от колата, но не му стана по-добре. Прихлупените сиви облаци закриваха гледката към бездънното небе. Като ефирни, тънки завеси дъждът и мъглата го отделяха от останалия свят. Влагата беше лепкава, душна. Дъждът преливаше от канавките, изпълваше шосето като кален поток, стичаше се от всеки клон, блъскаше по ламарините на колата, съскаше, шибаше лицето му, удряше го с такава сила, сякаш хиляди чукове го приковаваха към земята.

Нейл се вмъкна обратно в колата със същото нетърпение, с което беше излязъл от нея. Знаеше, че нито клаустрофичният интериор на колата, нито изнервящата пелена на дъжда бяха нещата, от които искаше да се спаси. Истинският му мъчител беше животът му като човек от Новата раса. Можеше да чувства само страх и не можеше да диша в този мрачен емоционален килер. Не се задушаваше от липса на въздух. По-скоро се чувстваше така заради онова, в което го бе превърнал Шедак.

Това означаваше, че не можеше да избяга.

Освен ако не регресираше.

Нейл не си представяше как ще живее в това състояние. От друга страна, отблъскваше го формата на регресиралите.

Дилемата му изглеждаше неразрешима.

Беше объркан. Не можеше да спре да мисли за безизходицата си, защото беше в капан. Това непрекъснато се натрапваше в мислите му. Не можеше да намери спасение.

Разтоварваше се донякъде, когато работеше с компютъра в колата.

От юношеска възраст Нейл се интересуваше от компютри, макар да не беше се пристрастил. Беше започнал с компютърни игри, по-късно му подариха не много скъп персонален компютър. Още по-късно си беше купил модем с парите, спечелени през едно лято. Макар че не прекарваше дълги часове пред модема, за да търси фантастични данни от външния свят, намираше тези неща за много забавни.

Сега, седнал в паркирания автомобил на Холиуел Роуд, вторачен в екрана, си помисли, че вътрешният свят на компютъра беше чист, прост, предсказуем и нормален. Беше така различен от съществуванието на Новата раса. Там преобладаваха разумът и логиката. Причините, следствията и страничните ефекти винаги се анализираха и изясняваха до кристална яснота. Там всичко беше черно-бяло. Ако имаше сиво, то беше внимателно преценявано. С голите факти по-лесно се работеше, отколкото с чувствата. Една вселена, формирана изцяло от данни, абстрахирана от материята и събитията, изглеждаше много по-желана от истинския свят, съставен от жега и студ, от тъпо и остро, от равно и грубо, от смърт, болка и страх.

Набирайки меню след меню, Нейл се зарови много дълбоко в данните по изследванията в главния компютър Сън. Не че му бяха нужни, но така намираше утеха.

Той гледаше на терминала не като тръба от катодни лъчи, по която се предаваше информация, а като прозорец към друг свят. Един свят от факти. Един свят, освободен от тревожни противоречия… и от отговорност. Там нямаше чувства — само известното и неизвестното, или отричане на факти, или признаване. Нямаше чувства — те бяха проклятието на родените от кръв и плът.

Прозорец към друг свят.

Нейл докосна екрана. Искаше да го отвори и да се вмъкне вътре в това място на ред и сигурност.

С върховете на пръстите на дясната си ръка започна да рисува кръгове върху топлото стъкло.

Странно, но се сети за Дороти от детската приказка, подхваната заедно с кучето си Того от торнадо и отнесена в чуден измислен свят. Ако можеше някакво електронно торнадо да изригне от дисплея и да го пренесе на по-добро място…

Пръстите му преминаха през екрана.

Смаян дръпна ръката си.

Стъклото не се беше пропукало. Вериги от думи и цифри както преди си течаха по него.

Първо се опита да се успокои, че е имал халюцинация, но знаеше, че не е така.

Сви пръстите си. Изглеждаха здрави.

Погледна навън в бурята. Чистачките на колата му не бяха включени. Дъждът се стичаше по стъклото, изкривявайки външния свят. Всичко навън изглеждаше деформирано, замъглено и странно. Там никога нямаше да има ред, разум и мир.

Внимателно отново докосна компютърния екран. Почувства твърдостта му.

Пак си помисли колко чист и предсказуем е светът на машините и както преди ръката му премина през стъклото чак до китката. Екранът се беше разтворил и го беше хванал здраво сякаш беше органична мембрана. Данните продължаваха да проблясват по него, думите и цифрите образуваха редове по вмъкнатата му ръка.

Сърцето му препускаше. Беше уплашен, но и развълнуван.

Опита се да задвижи пръсти в тази тайнствена, вътрешна топлина. Не ги чувстваше. Започна да си мисли, че са се разтворили или са отрязани и че когато махнеше ръката си от машината, щеше да е цялата в кръв.

Все пак я издърпа.

Ръката му беше цяла.

Но това не беше вече ръка. Плътта на горната страна, от върха на ноктите до китката, изглеждаше покрита с медни пластини и стъкло. В стъклените прозорчета биеше стабилен и светещ пулс.

Обърна ръката си. Долната страна на пръстите и дланта наподобяваше повърхността на катодната тръба. Там искряха данни, зелени букви на лъскав тъмен фон. Когато ги сравни с тези на екрана, видя, че съвпадат. Когато информацията на екрана се променяше, на ръката му ставаше същото.

Изведнъж разбра, че регресията в животински вид не беше единственият път пред него, че имаше възможност да навлезе в света на електронната мисъл и магнитната памет — знания без плътски желания и без чувства. Това не беше обикновено прозрение, нито пък инстинктивно чувство. На равнище много по-дълбоко от интелект или инстинкт почувства, че би могъл да се преобрази в нещо много по-съвършено от онова, програмирано от Шедак за него.

Свали ръката си от наклонения екран на компютъра към устройството за обработка на данните, на конзолата между седалките. Със същата лекота, с която беше проникнала в стъклото, ръката му влезе във вътрешността на машината.

Приличаше на призрак, който минаваше през стени, някаква ектоплазма.

Студенина се разля по ръката му.

Данните на екрана проблясваха.

Облегна се назад.

Въздъхна.

Почувства, че нещо става с очите му. Не знаеше какво. Би могъл да погледне в огледалото за обратно виждане, но не се интересуваше. Реши да затвори очи и да им позволи да се превърнат в каквото беше необходимо за тази втора и по-цялостна конверсия.

Тази алтернативна форма беше много по-привлекателна от онази на регресиралите. Просто не можеше да й устои.

Студенината обхвана и лицето му. Устата му беше пресъхнала. Започваше да чувства разположението на мозъчните си схеми и синапси, тъй както чувстваше и външния свят. Тялото му не беше повече негово както преди, нямаше чувствителност, сякаш повечето от нервите му бяха изчезнали. Не можеше да каже дали беше топло или студено в колата, освен ако не погледнеше данните. Тялото му вече беше само една обвивка със сензори, предназначени да го предпазят и да му служат. Вместо мозък имаше изчислителна машина.

Студенината проникна в черепа му. Приличаше на десетки, стотици ледени паяци, бягащи по повърхността на мозъка му и ровещи в него.

Изведнъж се сети как Дороти от приказката считаше Оз за кошмар и искаше отчаяно да се завърне в Канзас. Алиса също беше изпитала страх и ужас, падайки надолу в дупката на заека, зад огледалото…

Милиони студени паяци.

Вътре в черепа му.

Милиарди паяци.

Студ, студ.

Бягащи паяци.

33.

Ломан все още обикаляше Муунлайт Къв, за да търси Шедак, когато забеляза двама регресирали да пресичат тичешком улицата.

Беше на Педък Лейн, в южната част на града, където имаше големи имения за отглеждане на коне. Къщите от двете страни на улицата имаха малки частни конюшни. Бяха отдалечени от улицата зад оградите и сочнозелените, добре поддържани ливади.

Двойката регресирали изхвръкнаха от иззад редица цъфнали високи азалии, които нямаха много цветове през този сезон. Те заподскачаха на четири крака по шосето, прескочиха канавката и се шмугнаха в един храсталак.

Редиците гигантски борове по Педък Лейн донякъде ограничаваха видимостта, но Ломан знаеше, че не греши. Нямаха вид на определено животно. Имаха нещо котешко, вълче и нещо змийско в чертите си. Единият беше извърнал глава и в сенките очите му блестяха розово-червени, като очи на плъх.

Ломан намали ход, но не спря. Вече нямаше желание да спира и да арестува регресирали. Беше сигурен, че всички променени регресираха. Знаеше, че може да спре това само ако премахне Шедак, първоизточника на злото.

Все пак се стресна, когато ги видя на дневна светлина в два и половина следобед. Досега бяха тайнствени същества, които се прикриваха в нощния мрак. Ако вече можеха да излизат и преди настъпването на нощта, то проектът „Муунхок“ вече беше извън контрол.

34.

Те пак се бяха събрали в спалнята на Хари на третия етаж, където час и половина обсъждаха идеите си. Не бяха запалили лампи. Оскъдната следобедна светлина заливаше стаята и допринасяше за мрачното настроение.

— И така, разбрахме се, че има два начина да изпратим съобщение извън града — каза Сам.

— Но и в двата случая — обади се неспокойно Теса, — ти ще трябва да излезеш навън и да минеш доста път, докато намериш начин за връзка с останалия свят.

Сам сви рамене.

Теса и Криси се бяха събули и бяха седнали на леглото. Момичето твърдо възнамеряваше да стои близко до Теса. Приличаше на пиленце, току-що излюпено, сгушено до квачката.

Теса продължи:

— Този път няма да е така лесно, както отиването до Колтрейнови през две къщи оттук. Не и през деня.

— Искаш да кажеш, че трябва да изчакам докато се стъмни? — попита Сам.

— Да. Когато започне да се стъмва, мъглата ще се сгъсти.

Казваше точно каквото мислеше, макар че и тя се притесняваше от забавянето. Докато чакаха, още хора щяха да минат през Промяната. Муунлайт Къв щеше да стане още по-опасен и изпълнен с изненади.

Сам попита Хари:

— Кога се стъмва?

Хари седеше в стола си. Мууз отново беше неотлъчно до господаря си и беше напъхал голямата си глава под облегалката на стола, върху скута му, готов да седи дълго в тази неудобна поза само за да получи някоя ласка.

— Сега се стъмва към шест часа — отговори Хари.

Сам беше седнал пред телескопа, но в момента не гледаше. Преди няколко минути оглеждаше улиците и каза, че вижда по-голямо оживление от преди — много коли и пешеходни патрули. С намаляването на броя на непроменените заговорниците ставаха по-смели и не се страхуваха, че ще привлекат вниманието върху себе си.

Сам погледна часовника си и каза:

— Не ми се иска да губим още три-четири часа. Колкото по-бързо успеем да се обадим, толкова повече хора ще спасим от… от каквото и да е това, което правят с тях.

— Но ако те хванат само защото не си изчакал вечерта — обади се Теса, — тогава шансовете някой да се спаси стават много по-малки.

— Дамата има право — намеси се Хари.

— При това тя е напълно права — намеси се Криси. — Това, че те не са извънземни, не означава, че по-лесно ще се справим с тях.

Тъй като дори и с работещите телефони имаше ограничени възможности за връзка с града, бяха изоставили този вариант. Но Сам разбра, че всеки персонален компютър, свързан чрез модем със суперкомпютъра Сън в „Ню Уейв“, щеше да им осигури изход от телефонна градска мрежа и те можеха да заобиколят ограниченията и блокировките.

Както беше забелязал Сам миналата вечер, когато беше използвал компютъра в полицейската кола, Сън поддържаше директен контакт с десетки други компютри, включително и с някой банки данни на ФБР, закодирани за други, освен за агентите на Бюрото. Ако можеше да намери такъв компютър да го свърже със Сън и чрез Сън да се свърже с Бюрото, тогава би могъл да предаде съобщение за помощ, което щеше да се появи на екрана на компютър в Бюрото и да излезе напечатано от лазерните принтери при тях.

Това беше при условие, че ограниченията за външни контакти, отнасящи се до всички телефони, не се отнасяха за линиите, чрез които Сън поддържаше връзките си със света. Ако линиите на Сън извън Муунлайт Къв също бяха отрязани, тогава нямаше надежда за връзка.

По ясни причини Сам не искаше повече да влиза в домовете на работещите за „Ню Уейв“, страхувайки се да не срещне хора като Колтрейнови. Оставаха само два начина да си осигурят достъп до личен компютър, свързан със Сън.

Би могъл да се вмъкне в полицейска патрулна кола и да използва един от подвижните им терминали, както миналата вечер. Но сега те бяха алармирани за присъствието му и беше по-трудно да се добере до кола. Освен това почти всички коли бяха заети в издирването им. И дори да намери кола, паркирана на обществено място, там щеше да има повече хора отпреди.

На второ място биха могли да използват компютъра в гимназията на Рошмор Уей. „Ню Уейв“ им беше подарила компютри, за да обвърже обществото още по-тясно с тях. Сам и Теса предполагаха че компютрите в училището имаха възможност да се свързват със Сън.

Но Централното училище, както се наричаше смесеното начално и гимназиално училище в Муунлайт Къв, беше разположено на западната страна на Рошмор Уей, през две пресечки от къщата на Хари. При нормални условия това беше приятна петминутна разходка, но сега, при засиленото полицейско наблюдение да се стигне дотам, без да ги забележат, беше все едно да се върви през минирано поле.

— На всичко отгоре — каза Криси, — в Централното още има часове. Не може да се влезе и да се включи компютърът.

— А и не сме сигурни дали учителите не са вече променени — добави Теса.

— Кога свършват часовете? — попита Сам.

— Ами в „Томас Джеферсън“ излизаме в три, но в Централното учат още половин час.

— Значи в три и трийсет — каза Сам.

Хари погледна часовника си.

— Още четиридесет и седем минути. Освен това имат и извънкласни занятия, нали?

— Разбира се — отвърна Криси. — Оркестърът или футболният клуб, или нещо друго.

— И в колко свършва всичко това?

— Знам, че упражненията на оркестъра са от четири без петнайсет до пет без петнайсет — продължи Криси, — защото имам приятелка, която свири на кларинет. И аз искам да свиря в оркестъра догодина. Ако го има. Ако има догодина.

— Така че да кажем… към пет училището се изпразва.

— Заниманията по футбол продължават и след това.

— Ще играят ли днес на този дъжд?

— Мисля, че не.

— Ако и без това ще чакаш до пет или пет и половина — обади се Теса, — тогава може да изчакаш още малко и да отидеш след мръкване.

— Май е точно така — кимна Сам.

— Но забравяш нещо, Сам — вметна Хари.

— Какво?

— Малко след като излезеш, някъде към шест часа, те ще дойдат да ме променят.

— Божичко, прав си! — възкликна Сам.

Мууз хлъзна главата си под облегалката на стола. Той застана нащрек и наостри уши, сякаш разбра за какво си говорят и вече очакваше звънеца или почукване на външната врата.

— Но май трябва да изчакаш да се стъмни, преди да излезеш. Шансовете са по-добри — каза Хари. — Ще трябва обаче да вземеш Криси и Теса със себе си. Тук няма да са в безопасност.

— И теб ще трябва да вземем — каза Криси веднага. — Теб и Мууз. Не бих понесла мисълта, че ще го превърнат в машина или нещо подобно.

Мууз изджафка.

— Дали не можем да го накараме да не лае? — попита Криси. — Може да ни издаде с джафкането си. Бих могла да омотая муцуната му с марля, което, разбира се, е малко жестоко, защото ще означава, че му нямаме доверие и физически ще го затрудним, но по-късно ще му се отплатим с една сочна…

Криси изведнъж млъкна, усетила неодобрителните погледи на останалите.

Все по-гъсти облаци загръщаха небето и мракът в стаята се сгъстяваше. Но Теса виждаше лицето на Хари съвсем ясно. Разбра колко много му струва да скрива страха си, макар да се усмихваше с истинска усмивка и да говореше с равен тон.

Хари се обърна към Криси:

— Няма да мога да дойда с вас, мила.

— О! — възкликна момичето. Погледна го, после премести стола, на който седеше. — Но ти дойде в училище онзи път, за да говориш с нас. Трябва да има начин да се измъкнеш!

Хари се усмихна.

— Асансьорът слиза до гаража на нивото на мазето. Не шофирам вече и нямам кола, затова гаражът е празен и лесно мога да изляза на тротоара със стола. Но по тези улици се движа трудно, защото на места са стръмни. Моторът не е достатъчно мощен, за да ги изкачи.

— Ще вървим заедно — каза искрено Криси. — Ще ти помагаме.

— Мило момиче, не можеш да се промъкнеш през три пресечки вражеска територия и да ме влачиш — твърдо каза Хари. — Освен това ще се наложи да се криете, да се придвижвате от двор на двор, между къщите, а аз мога да се търкалям с този стол само по тротоара.

— Можем да те носим!

— Не — намеси се Сам. — Няма да можем. Не и ако целта ни е да стигнем до училището и да се обадим в Бюрото. Разстоянието е малко, но е пълно с опасности. Извинявай, Хари!

— Няма място за извинения — отвърна инвалидът. — Не бих ви позволил да постъпите по друг начин. Да не мислите, че искам да ме влачите като торба цимент през половината град?

Разтревожена, Криси стана от леглото и застана права, притиснала ръце към корема си. Местеше погледа си от Теса към Сам и обратно, а в очите й се четеше няма молба да спасят Хари.

Навън сивото небе беше натежало страховити черни облаци.

Дъждът намаля, но Теса усети, че това беше временна пауза и след малко щеше да завали с още по-голяма сила.

Мракът се сгъстяваше и в душите им също натежа.

Мууз леко изскимтя.

От очите на Криси бликнаха сълзи и за да ги скрие, тя се приближи към прозореца и се загледа към съседната къща и улицата зад нея. Застана далече от стъклото, за да не я забележат отдолу.

Теса искаше да я успокои.

Искаше да успокои и Хари.

Имаше желание да поправи всичко.

Като сценарист, режисьор и продуцент беше енергична и упорита. Биваше я да ръководи нещата, да ги управлява, но сега беше объркана. Не винаги реалността й помагаше да направи филма си — понякога действителният свят не отговаряше на изискванията й. Сигурно точно заради това беше предпочела кариерата пред семейството, дори след като се беше радвала на прекрасна семейна атмосфера като дете. Реалният живот беше скучен и непредсказуем, пълен с празнини. Във филмите й той беше подреден и последователен. Животът си беше живот — разнолик и богат, но филмът предаваше есенцията му. Сигурно есенцията на живота й се нравеше повече от истинската му пъстрота.

Наследеният от Локландови оптимизъм и сега не я напусна въпреки безизходицата.

Хари наруши тишината.

— Всичко ще бъде наред.

— По какъв начин? — попита Сам.

— Вероятно съм последният в списъците им — каза Хари. — Едва ли са загрижени за инвалидите и слепите хора. Дори и да разберем нещо, нямаме възможност да излезем от града да търсим помощ. Например г-жа Сагериан, тя живее на „Пайнкрест“. Сляпа е и се обзалагам, че ние с нея сме последните в списъка. Ще дойдат при нас към полунощ. Ще видите, че ще стане така. Така че вашата задача е да отидете в гимназията, да се свържете с Бюрото и да повикате помощ преди полунощ и тогава всичко с мен ще е окей.

Криси се извърна от прозореца с мокри от сълзите бузи.

— Наистина ли мислите така, господин Талбот? Наистина ли те няма да дойдат по-рано от полунощ?

Хари шеговито й намигна.

— Ако те лъжа, мила, нека Бог да ме порази с гръм още сега.

Дъждът продължаваше да вали, но гръм не изтрещя.

— Виждаш ли! — ухили се Хари.

Макар момиченцето да искаше да вярва на Хари, Теса знаеше, че не можеха да разчитат, че ще бъде последен в списъка. Но имаше някакъв шанс. Истинският живот, както тя си мислеше преди малко, беше непредсказуем. Искаше й се да вярва, че Хари ще бъде в безопасност до полунощ, макар да съзнаваше, че опасността беше много близка и реална.

35.

Шедак остана в гаража на Паула Паркинс през по-голямата част от следобеда.

На два пъти вдигаше нагоре голямата врата, палеше двигателя на буса и го изкарваше на алеята, за да следи по-удобно напредването на проекта „Муунхок“. И двата пъти след като беше задоволен от резултата, пак вкарваше колата в гаража.

Механизмът работеше като часовник. Той го беше проектирал, построил, навил и беше натиснал стартовия бутон. Сега вече можеше да работи и сам, без него.

Прекара часовете зад кормилото, унесен в мечти за времето, когато последният етап на „Муунхок“ ще бъде завършен и светът ще бъде в краката му. Когато старомодните хора нямаше да ги има, щеше да даде нова дефиниция на думата „власт“, тъй като никой друг освен него не беше имал такъв тотален контрол върху всичко. След като ремоделира видовете, ще подчини тяхната съдба на своите цели. Цялото човечество ще бъде впрегнато да обслужва мечтите му. Задоволството му беше толкова голямо, че получи силна ерекция.

Шедак познаваше много учени, които сякаш искрено вярваха, че технологичният прогрес щеше да подобри живота на човечеството, да го издигне от калта и да го понесе към звездите. Но той не гледаше на нещата така. За него единствената цел на технологията беше да му даде властта в ръцете. Предишните кандидати за промяна на света бяха разчитали на политическата власт, което винаги означаваше властта на оръжието. Както Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и други бяха крепили властта си чрез страх и масови убийства, възкачвайки се на трона през реки от кръв. Всички те не успяха да постигнат онова, което силиконовата индустрия беше на път да осъществи.

Ако знаеха с какво се беше заел и какви съновидения за слава имаше, останалите учени сигурно щяха да го обявят за побъркан. Но това не го интересуваше. Разбира се, те грешаха, защото не разбираха кой е той. Детето на лунния ястреб Муунхок! Беше унищожил онези, които се представяха за негови родители, и никой не го разкри и наказа, което беше доказателство, че законите, управляващи останалите хора, не се отнасяха до него. Истинските му баща и майка бяха духовни сили без плът, неимоверно мощни. Предпазваха го от наказание за убийствата, извършени от него във Феникс, бяха неговата тайна и увереност в бъдещето. Делото му беше доказателство за доверието и вярата му в тях. Останалите учени не биха го разбрали, защото не знаеха, че цялостното съществуване се въртеше около него, че вселената съществуваше само защото него го имаше и ако той загинеше, което беше малко вероятно, цялата вселена щеше да престане да съществува. Той беше в центъра на сътворението. Той беше единственият човек, който беше от значение. Великите духове му бяха прошепнали това и всеки ден от трийсет години насам му го напомняха.

Дете на лунния ястреб…

С изтичането на следобеда той все повече се вълнуваше от приближаващия успешен край на първия етап на проекта и не можеше повече да понася временното си оттегляне в гаража на Паркинс.

Даваше си сметка, че трябва да стои далеч от Уоткинс и да се пази от него, но вече с мъка се сдържаше тук. Събитията в къщата на Майк Пайзър отминалата нощ вече не му изглеждаха така катастрофални — просто един малък инцидент. Беше убеден, че проблемът с регресиралите ще се реши. Неговият гений беше плод на прекия му контакт с висшата духовна сила и нямаше трудност, с която да не можеше да се справи. Заплахата на Уоткинс постепенно избледня и обещанието на полицая да го открие му се стори смешно.

Той беше детето на лунния ястреб. Беше изненадан, че е забравил тази велика истина и е избягал изплашен. Дори Исус е имал моменти на колебание. Гаражът на Паркинс за Шедак бе неговата Гетсиманска градина, където се беше прислонил, за да отхвърли съмненията, които го разяждаха.

Той беше детето на лунния ястреб.

В четири и трийсет отвори вратата на гаража.

Запали мотора и излезе на алеята.

Беше детето на лунния ястреб.

Зави по околовръстното шосе и се насочи към града.

Беше детето на лунния ястреб, наследникът на короната на светлината и в полунощ щеше да се възкачи на престола.

36.

Пак Мартин, или Пакард, както майка му го беше кръстила на една марка коли, живееше във фургон в югоизточната част на града. Фургонът беше стар, лъскавата му боя беше избледняла и напукана като глазура на старинна ваза. На някои места беше избила ръжда. Фургонът почиваше върху бетонен фундамент на поляна, обрасла с плевели. Пак знаеше, че това място беше трън в очите за мнозина в Муунлайт Къв, но не го беше грижа.

Фургонът беше електрифициран, имаше нафтова печка и водопровод, което му беше напълно достатъчно. Живееше на топло, на сухо и имаше къде да изстудява бирата си. Мястото беше сигурно.

Най-хубавото беше, че фургонът беше изплатен още преди двайсет и пет години с парите, които наследи от майка си, и нямаше дългове. От наследството му беше останало малко и рядко докосваше основната сума. Лихвата, която възлизаше на почти триста долара месечно и чекът му за инвалидност, придобита в армията, му бяха достатъчни. Единствената работа, която някога бе вършил, беше четенето на медицинска литература за гръбначните контузии в най-големи подробности.

Беше роден да мързелува. Още от малък не обичаше да работи. Мислеше си, че е роден наследник на голямо богатство, но погрешка се бе оказал син на келнерка с минимални доходи.

Но не завиждаше на никого. Всеки месец си купуваше дванайсет или четиринайсет стека евтина бира от магазина за намалени стоки на магистралата и гледаше телевизия, похапвайки сандвич със салам и горчица, с малко пържени картофки, и беше доволен.

Към четири часа този следобед Пак беше наченал втория стек бира, пльоснал се бе в опърпания си фотьойл и гледаше телевизионно предаване, в което едрите гърди на водещата бяха много по-интересни от журито или състезателите.

Точно тогава някой почука на вратата.

Пак не стана веднага да отвори. Нямаше приятели, така че посетителите не го интересуваха. Те обикновено бяха общественици или доброжелатели и му носеха храна, която той не вземаше или пък му предлагаха да оплеви мястото и да почисти наоколо, което той също не желаеше, тъй като обичаше плевелите си.

Чукането се повтори.

Пак откликна, като увеличи звука на телевизора.

Неизвестният посетител заудря по-силно по вратата.

— Я се махай! — провикна се Пак.

Накрая блъскането разтърси целия фургон.

— Какво става, по дяволите? — изрева Пак. Изключи телевизора и скочи.

Блъскането спря, но Пак чу странен, драскащ шум.

Скърцаше както при силен вятър. А днес нямаше вятър.

— Сигурно са някакви хлапетии — реши Пак.

Семейство Айкхорн, което живееше от другата страна на шосето, имаше буйни деца, които се забавляваха, като пъхаха бомбички в основата на фургона и Пак се будеше от трясъците посред нощ.

Драскането отвън престана, но сега някой се разхождаше по покрива.

Това беше прекалено. Металният покрив не пропускаше вода, но беше стар и можеше да се огъне или да се разцепи по шевовете.

Пак отвори вратата, излезе на дъжда и започна да псува. Погледна към покрива, но там нямаше никакви деца. Онова, което видя, беше като реквизит от филм на ужасите: голямо колкото човек същество, със заплашителни нокти, огромни очи и уста като цип. Странното беше, че лицето имаше човешки черти, които му напомниха бащата на хлапетата — Дарил Айкхорн.

— Ну-у-у-у-уж-да-ааа — провлачи „нещото“ като писък. Скочи към него и в момента на скока му едно дяволски остро жило изскочи от отблъскващото му тяло. Още преди да се забие в Пак, друго острие се заби в корема му. Пак разбра, че дните на бирата, сандвичите със салам и пържените картофки, както и на мадамите с големите цици бяха изчезнали завинаги.

Ранди Хапгуд, който беше на четиринайсет години, цапаше в мръсната дълбока до бедрата вода в един преливащ канал и предизвикателно се хилеше, сякаш за да покаже на всички, че от нищо не му пука. Той отказваше да слага дъждобран, защото това облекло не беше модерно. Не носеше и чадър. Лъскавите мацки не се лепяха по мамините синчета, които се разхождаха с демодирани чадъри. В интерес на истината те не се лепяха и по Ранди. Вероятно не бяха забелязали колко безстрашен беше той и колко не му пукаше за времето, което плашеше другите.

Беше подгизнал и нещастен, но си свирукаше наперено, за да прикрие това. Беше се прибрал от Централното училище в пет без двайсет, след репетиция на оркестъра, прекъсната поради лошото време. Смъкна мокрото си дънково яке и го закачи в дрешника. Събу подгизналите си маратонки.

— Ту-у-у-ук съм — извика той, имитирайки малкото момиче във филма „Полтъргайст“.

Никой не му отговори.

Знаеше, че родителите му са у дома, защото лапите светеха и вратата беше отключена. Напоследък повече работеха вкъщи. Правеха някакво изследване за „Ню Уейв“ и имаха възможност да изкарат работния си ден на двата терминала горе, без да ходят до фирмата.

Ранди измъкна една кола от хладилника, отвори я, пийна малко и тръгна към горния етаж да се изсуши и да разкаже на Пит и Марша как е минал денят. Той не им казваше мамо и татко, но те не му се сърдеха. Понякога си мислеше, че са прекалено готини. Караха порше и дрехите им винаги бяха супермодерни. Разговаряха с него за абсолютно всичко, включително и за секс, сякаш бяха негови приятели. Ако той наистина си намереше някоя готина мацка, щеше да се поколебае да я доведе у дома, защото имаше опасност тя да хареса баща му. Понякога си мечтаеше Пит и Марша да бяха дебели и тромави, да се обличаха старомодно и да настояваха да ги нарича „мамо“ и „татко“. И без това надпреварата за оценки в училище беше толкова голяма, че не му се искаше и вкъщи да се съревновава с родителите си.

Когато се изкачи горе, той пак извика.

Все още никой не му отговаряше.

Когато Ранди стигна до открехнатата врата на работния кабинет, по гърба му полазиха тръпки. Той се намръщи, но не спря. Самомнението му на абсолютен непукист не му позволяваше да се плаши.

Прекрачи прага, готов да каже нещо остроумно за мълчанието им, но изведнъж замръзна на място от ужас.

Пит и Марша седяха на противоположните страни на работна маса, където компютърните им терминали бяха с гръб един към друг. Не, те не седяха, те бяха приковани с кабели към столовете, десетки грозни кабели, които излизаха от тях или от машината. Трудно беше да каже точно откъде. Те бяха свързани и с компютрите и най-накрая с пода, в който изчезваха. Лицата им не бяха същите, но слабо напомняха на тях — наполовина от бледа плът, наполовина от метал, с разтопени очи.

Дъхът на Ранди секна.

Залитна назад.

Вратата се трясна зад него.

Полуорганични, полуметални пипала изскочиха от стената. Цялата стая сякаш беше странно оживена. Сякаш стените бяха задръстени с извънземни механизми. Пипалата бяха ловки. Обвиха се около него, притиснаха ръцете му и го обърнаха към родителите му.

Още седяха на столовете си, но вече не с лице към компютрите. Взираха се в него с искрящите си зелени очи, които сякаш кипяха от висока температура, бълбукаха и пулсираха.

Ранди изпищя. Дръпна се, но пипалата го държаха здраво.

Пит отвори устата си и половин дузина сребристи сфери, подобни на големи сачми, изригнаха от нея и удариха Ранди в гърдите.

Момчето усети силна болка, която не продължи повече от секунда. Вместо това тя се превърна в леденостудено, пълзящо по гръбнака насекомо — някакво чувство, което обзе цялото му тяло и се пренесе върху лицето.

Отново се опита да извика. Никакъв звук не излезе от устата му.

Пипалата се вмъкнаха обратно в стената, дърпайки го със себе си, докато гърбът му се прилепи към мазилката.

Студенината нахлу в главата му. Пълзеше бавно.

Отново се опита да изпищи. Този път от устата му се откъсна вик. Пронизителен, електронен звук.

Дора Ханкинс, момичето на рецепцията в голямото фоайе на „Ню Уейв“, беше свикнало да вижда напускащите работа хора към четири и трийсет. Макар официалният край на работния ден да беше пет часа, много от работниците си отработваха часовете у дома със своите лични компютри, така че никой не го спазваше стриктно. Откакто бяха „променени“, нямаха нужда от правила, тъй като всички те работеха за една и съща цел, за Новия свят, който се задаваше, и дисциплината се определяше само от страха от Шедак.

В пет без пет никой не мина през фоайето и Дора започна да се притеснява. Сградата беше странно пуста въпреки стотиците служещи в канцелариите и лабораториите на двата по-горни етажа.

В пет все още никой не беше приключил деня и Дора реши да провери какво става. Напусна мястото си на рецепцията, прекоси голямото мраморно фоайе, мина през пищна врата от излъскан бронз към един по-семпъл коридор, покрит с теракотна настилка. От двете страни имаше канцеларии. Влезе в първата стая отляво, където осем жени вършеха секретарската работа на по-дребните шефове.

Осемте седяха пред видеодисплеите си. Под флуоресцентното осветление Дора без усилие видя как тела и машини плътно се бяха слели.

Единствената емоция у нея от седмици беше страхът. Помисли си, че вече го е опознала в различните му степени и форми. Сега обаче той се стовари върху нея с по-голяма сила, по-страшен, по-силен отпреди.

Едно искрящо жило от метал изригна от стената вдясно от нея. От него капеше нещо като жълтеникава слуз. „Нещото“ се стрелна направо към една от секретарките и безкръвно промуши тила й. От черепа на една от другите жени изригна друго жило, издигна се като змия, омагьосана от флейтата на факир, поколеба се, след това със страхотна сила се устреми към тавана, проби изолацията и се изгуби в горната стая.

Дора усети, че всичките компютри и хората на „Ню Уейв“ по някакъв начин се бяха слели в едно цяло и самата сграда се превръщаше в част от механизма. Тя искаше да избяга, но не можеше да мръдне, защото разбра, че всеки опит за бягство е безсмислен.

Мигове след това и тя бе включена към мрежата.

37.

Сам плъзна лъча на фенерчето си по тавана, накован с груби дъски. Нямаше крушка. Нямаше нищо освен прах, паяжини и множество мъртви, изсъхнали пчели, гнездили между гредите през лятото.

Удовлетворен, той се върна към капака и се смъкна надолу по дървените стъпала направо в дрешника до спалнята на Хари на третия етаж. Бяха извадили много от окачените дрехи, за да могат да отворят капака и да смъкнат сгъваемата стълба.

Теса, Криси, Хари и Мууз го чакаха пред вратата на килера във вече полутъмната стая.

Сам каза:

— Ще стане.

— Не съм влизал там откакто бях във Виетнам — обясни Хари.

— Малко е мръсно, има паяжини, но там ще бъдеш на сигурно място. Ако не си последен в списъка, ако пристигнат за тебе по-рано, ще намерят къщата празна и няма да се сетят за тавана. Защото може ли човек с два сакати крака да се качи горе?

Сам искаше да вярва в това, което казваше за собствено успокоение и за спокойствието на Хари.

— Ще мога ли да взема Мууз с мен горе?

— Вземи онзи пистолет за всеки случай — отвърна Теса, — но не и Мууз. Дори при неговото добро поведение той може да излае в неподходящ момент.

— Дали Мууз ще бъде в безопасност тук… когато… когато те дойдат?

— Обзалагам се, че ще бъде — каза Сам. — Те не превръщат кучета. Само хора.

— По-добре да те качим сега, Хари — предложи Теса. — Вече е пет и двайсет. Скоро ще тръгваме.

Спалнята бързо изпълваше със сенки.