Портретът на Дориан Грей

ГЛАВА XIII

Дориан излезе от стаята и започна да се изкачва. Базил Холуърд го следваше отблизо. Те стъпваха тихо, както инстинктивно стъпват хората нощем. Лампата хвърляше причудливи сенки върху стената и стълбището. Появилият се вятър караше прозорците да потропват.

Когато стигнаха горната площадка, Дориан остави лампата на пода, извади ключа и го пъхна в ключалката.

— Държиш да узнаеш истината, Базил, нали? — попита той тихо.

— Да.

— Чудесно! — отвърна Дориан и се усмихна. После добави рязко: — Ти си единственият човек на света, комуто позволявам да узнае всичко за мен. Свързан си с моя живот много по-силно, отколкото си мислиш. — И като взе лампата, той отвори вратата и влезе вътре. Облъхна ги хладен въздух и оранжевият пламък на лампата за миг се източи нагоре. Дориан потръпна.

— Затвори вратата след себе си — прошепна той, оставяйки лампата на масата.

Холуърд се огледа учудено наоколо. Стаята изглеждаше така, сякаш в нея никой не бе живял от години. Избелял фламандски гоблен, закрита със завеса картина, стар италиански сандък и една почти празна библиотека — ето какво имаше вътре, като се добавят един стол и една маса. Докато Дориан палеше наполовина изгоряла свещ, поставена на полицата на камината, Холуърд видя, че всичко е потънало в прах и че килимът е изпокъсан. Една мишка пробяга бързо и се скри зад ламперията. Усещаше се миризма на влага и плесен.

— И тъй, ти мислиш, че само бог може да вижда душата, Базил? Отдръпни онази завеса и ще видиш моята душа.

Говореше спокойно и жестоко.

— Ти си полудял, Дориан, или играеш някаква роля — каза Холуърд, като се намръщи.

— Не желаеш? Тогава аз ще го направя сам — каза Дориан, откъсна завесата от пръта, на който беше нанизана, и я захвърли на земята.

Вик на ужас се изтръгна от устата на художника, когато той видя при мъждивата светлина противното лице, което му се усмихваше от платното. В израза му имаше нещо, което изпълни Базил с отвращение и погнуса. Господи! Това наистина беше лицето на Дориан Грей! Ужасната промяна, от каквото и да бе причинена, не бе унищожила напълно чудната му красота. Все още блестеше злато в пооределите му коси, а чувствените устни аленееха. Подпухналите очи бяха запазили нещо от красивия си син цвят, не се бяха заличили напълно прекрасните очертания на изящните ноздри и гъвкавата шия. Да, това беше Дориан. Но кой беше извършил тази промяна? На Холуърд му се стори, че разпознава своя стил на работа и рамката, изпълнена по негов проект. Догадката, която мина през ума му, беше невероятна, но въпреки това той се изплаши. Взе запалената свещ и я поднесе към портрета. В левия ъгъл с големи червени букви бе изписано собственото му име.

Това беше някаква безумна пародия, някаква долна, гнусна подигравка. Не беше го рисувал той. И все пак пред него стоеше собствената му картина! Какво означаваше това? Защо се бе изменила? Базил се обърна и погледна Дориан Грей с очите на губещ разсъдъка си човек. Устата му потрепваше, пресъхналият му език не можеше да издаде звук. Той прокара ръка през челото си. По него бе избила хладна, лепкава пот. Облегнат на камината, Дориан го наблюдаваше с оня особен израз, който се появява върху лицата на хората, погълнати от изпълнението на голям артист. В него нямаше нито истинска мъка, нито истинска радост. Само въодушевлението на зрителя и може би искрица на тържество в очите. Той бе извадил цветето от ревера си и го миришеше или се преструваше, че го мирише.

— Какво означава това? — извика най-сетне Холуърд. Собственият му глас прозвуча необичайно рязко в ушите му.

— Преди години, когато бях още момче — каза Дориан Грей, като смачка цветето в ръката си, — ние се срещнахме, ти превъзнесе красотата ми и ме научи да бъда суетен. Един ден ме запозна с твой приятел, който ми отвори очите за великата мисия на младостта. А когато ти завърши портрета ми, аз открих магията на красотата. В миг на безумие, за който и сега не знам дали съжалявам, или не, аз изказах едно желание, което ти навярно би нарекъл молитва…

— Спомням си. О, колко добре си спомням! Не, това е невъзможно. Стаята е влажна. В платното е проникнала плесен. Боите, които съм използувал, са съдържали някакво разяждащо минерално вещество. Повтарям ти, това е невъзможно.

— Кое е невъзможно? — промърмори Дориан, отиде до прозореца и опря чело в хладното замъглено стъкло.

— Ти ми каза, че си го унищожил.

— Не беше истина. Той унищожи мен.

— Не вярвам, че това е моята картина.

— Не виждаш ли своя идеал в нея? — каза горчиво Дориан.

— Моят идеал, както ти го наричаш…

— Както ти го нарече.

— В него нямаше нищо лошо, нищо покварено. За мен ти беше идеал, какъвто никога няма да срещна отново. А това е лице на сатир.

— Това е лицето на душата ми.

— Господи! Пред какво съм се прекланял! Това са очите на дявола!

— Всеки носи у себе си и рая, и ада, Базил! — възкликна Дориан с буен жест на отчаяние.

Холуърд отново се обърна към портрета и се загледа в него.

— Господи, ако това е истина — възкликна той — и тук е изобразен животът ти, значи, ти си дори по-лош, отколкото се говори за теб! — Той отново вдигна свещта към платното и започна да го разглежда. Повърхността беше недокосната, беше такава, каквато я бе оставил. Очевидно разрухата бе дошла отвътре. Под въздействието на някакъв потаен живот порокът като проказа бе разяждал портрета. Дори разлагането на трупа във влажния гроб не би могло да бъде така ужасяващо.

Ръката му се разтрепера, свещта падна от свещника на пода и запращя. Той я угаси с крак. После се отпусна тежко на разнебитения стол край масата и закри лице с ръцете си.

— Боже мой, Дориан, какво възмездие! Какво страшно възмездие! — Отговор не последва, но той чуваше риданието на застаналия до прозореца млад мъж. — Моли се, Дориан, моли се! — прошепна той. — Каква молитва ни бяха учили да казваме като деца? „Не ни въвеждай в изкушение. Опрости греховете ни. Избави ни от лукавия.“ Нека да я кажем заедно. Молитвата на твоята гордост бе чута. Сигурно ще бъде чута и молитвата на разкаянието ти. Аз се прекланях пред теб прекалено и съм наказан за това. Ти също прекалено се прекланяше пред себе си. И двамата сме наказани.

Дориан бавно се обърна и го погледна със замъглени от сълзи очи.

— Твърде късно е, Базил — едва проговори той.

— Никога не е твърде късно, Дориан. Нека паднем на колене и се опитаме да си спомним молитвата. Струва ми се, че някъде бе казано: „Макар греховете ви да са алени като кръв, Аз ще ги направя бели като сняг.“

— Тези думи не означават нищо за мен сега.

— Мълчи! Не говори така! Достатъчно зло си извършил в живота си. Господи! Не виждаш ли как злобно ни се хили този противен портрет?

Дориан погледна картината и изведнъж го завладя някакво непреодолимо чувство на омраза към Базил Холуърд, внушена сякаш от изображението върху платното, нашепната сякаш в ухото му от изкривените в злобна усмивка устни. У него се пробуди яростта на подгонен звяр и той изпита такава ненавист към седналия на стола човек, каквато не беше изпитвал никога към нищо. Огледа се обезумял наоколо. Погледът му се спря върху нещо блестящо, което се намираше върху изрисувания сандък. Той знаеше какво е това. Беше ножът, който бе донесъл преди няколко дни, за да пререже едно въже, и бе забравил да го върне обратно. Дориан бавно тръгна към него, като заобиколи Холуърд. Когато вече беше зад гърба му, той грабна ножа и се обърна. Холуърд се размърда на стола, сякаш се готвеше да стане. Дориан се хвърли към него, заби ножа в голямата вена зад ухото и като притисна главата му към масата, продължи озверено да нанася удари.

Дочу се сподавен стон и ужасното хъркане на човек, давещ се с кръв. Протегнатите напред ръце на три пъти се разпериха конвулсивно със странно сгърчените си пръсти. Дориан нанесе още два удара, но Холуърд не помръдна. Нещо започна да капе на пода. Той почака малко, продължавайки да натиска главата. После хвърли ножа на масата и се ослуша.

Не се чуваше нищо друго освен шум на капки по износения килим. Той отвори вратата и излезе на площадката. Къщата беше тиха. Нямаше никой наоколо. Той остана няколко секунди надвесен над перилата, взирайки се надолу в непрогледната бездна на мрака. После извади ключа от ключалката, върна се в стаята и заключи вратата отвътре.

Мъртвецът продължаваше да седи на стола, приведен напред, с опряна на масата глава и с неестествено разперени ръце. Ако не беше червената, с разкъсани краища кървяща рана на врата и тъмната локва съсирваща се кръв, която бавно се разширяваше на масата, би могло да се помисли, че човекът просто е заспал.

Колко бързо стана всичко! Дориан изпитваше странно спокойствие. Приближи се до френския прозорец и излезе на балкона. Вятърът бе разсеял мъглата и небето приличаше на огромна паунова опашка, осеяна о безброй златни очи. Той погледна надолу и видя полицая, който обхождаше района си и насочваше дългия лъч на фенера си към вратите на смълчаните къщи. Червената светлинка на един минаващ файтон проблесна на ъгъла и изчезна. Някаква жена, олюлявайки се, вървеше бавно, като се придържаше за парапета. От време на време се спираше и се обръщаше назад. Внезапно запя с пресипнал глас. Полицаят бавно се приближи до нея и й каза нещо. Тя се засмя и отмина със залитане. Силен повей на вятъра помете площада. Пламъчетата на газовите фенери примигнаха и станаха сини, а голите дървета разлюляха черните си клони. Дориан потръпна и се прибра вътре, като затвори прозореца след себе си.

Приближи до вратата, завъртя ключа и я отвори. Дори не погледна към убития. Разбираше, че най-важното нещо в момента е да не мисли за станалото. Приятелят, който бе нарисувал портрета, станал причина за всичките му нещастия, се беше махнал от пътя му. И това беше всичко.

После си спомни за лампата. Тя беше старинна, мавританска изработка, направена от матово сребро и инкрустирана с арабески от оксидирана стомана и обсипана с неизгладени тюркоази. Може би прислужникът ще забележи липсата й и по този повод ще започнат да се задават разни въпроси. Дориан се поколеба за миг, после се върна и я взе от масата. Не се сдържа и погледна мъртвеца. Как беше притихнал! И колко бледи бяха дългите му ръце! Приличаше на страшна восъчна фигура.

Като заключи вратата след себе си, Дориан крадешком заслиза по стълбата. Дървените стъпала проскърцваха, сякаш стенеха от болка. На няколко пъти той се спираше и се ослушваше. Не! Беше съвсем тихо. Чуваше се само шумът от собствените му стъпки.

Когато влезе в библиотеката, видя в ъгъла пътната чанта и палтото. Трябваше да ги скрие някъде. Той отключи един таен шкаф в стената, където държеше дрехите за нощните си похождения, и ги прибра вътре. По-късно лесно щеше да намери начин да ги изгори. Извади часовника си. Беше два без двайсет.

Седна и се замисли. Всяка година, дори всеки месец в Англия бесеха хора за престъпления като това, което беше извършил той. Сякаш някаква безумна страст към убийството се носеше във въздуха. Може би някаква червена звезда се бе приближила до земята… Но имаше ли улики? И какви улики можеше да има против него? Базил Холуърд бе напуснал къщата му в единайсет часа. Никой не го беше видял да се връща обратно. Повече от прислужниците му бяха в Селби. Личният му слуга вече спеше… Париж! Да. Както бе възнамерявал, Базил бе заминал за Париж със среднощния влак. Какъвто беше необщителен и затворен, щяха да минат месеци, преди да възникнат някакви подозрения. Месеци! А всичко можеше да бъде заличено далеч преди това.

Изведнъж му хрумна една мисъл. Той си сложи коженото палто и шапката и излезе в преддверието. Спря се, защото чу тежките стъпки на полицая по тротоара и видя в прозореца отражението от светлината на фенера му. Зачака с притаен дъх.

След малко отключи входната врата, измъкна се навън и безшумно я затвори след себе си. После позвъня. След около пет минути се появи слугата му, сънен и полуоблечен.

— Съжалявам, че трябваше да ви събудя, Франсис — каза той, влизайки вътре, — но съм си забравил ключа. Колко е часът?

— Два и десет, сър — отвърна с прозявка прислужникът, като погледна, примигвайки, стенния часовник.

— Два и десет? Колко е късно! Утре трябва да ме събудите в девет. Имам работа.

— Добре, сър.

— Идвал ли е някой тази вечер?

— Мистър Холуърд, сър. Стоя тук до единайсет и после си тръгна, защото бързаше за влака.

— О, жалко, че не го видях. Поръча ли ви да ми кажете нещо?

— Не, сър, каза само, че ще ви пише от Париж, ако не ви намери в клуба.

— Благодаря, Франсис. Не забравяйте да ме събудите утре в девет.

— Добре, сър.

Слугата си тръгна, шляпайки с пантофите си по коридора.

Дориан Грей захвърли шапката и палтото върху масичката и влезе в библиотеката. Четвърт час той крачи напред-назад из стаята, като хапеше устни и размишляваше. После взе от лавицата голямата адресна книга и започна да я прелиства. „Алън Камбъл. 152. Харфърд стрийт, Мейфеър.“ Да, това беше човекът, който му трябваше.