Последната граница

1

Духаше силен северен вятър, нощният въздух беше ледено студен. По снега не се долавяше никакво движение, всичко наоколо беше застинало. Под високите и студени звезди, пуста и безлюдна, замръзналата равнина се простираше безкрайна във всички посоки и се губеше в неясните очертания на далечния хоризонт. Наоколо тегнеше гробна тишина.

Но Рейнолдс знаеше, че тази пустота е измамна, също както и безлюдността и тишината. Само снегът беше истински. Истински беше и студът, който го пронизваше до костите и караше тялото му да се разтърсва от силни спазми, сякаш беше обхванат от пристъп на малария. Може би усещането за сънливост, което бавно и незабележимо се прокрадваше и замъгляваше съзнанието му, беше измамно? Не, той знаеше, че не е измамно, а истинско, съзнаваше твърде добре какво означава то и трябваше да го прогони. Решително, почти отчаяно, отхвърли всички мисли за студа, снега и съня и се съсредоточи върху мисълта за оцеляването си.

Бавно и много внимателно, като пазеше да не направи и най-малкото излишно движение или неволно да издаде звук, Рейнолдс плъзна замръзналата си ръка под реверите на мушамата и напипа носната кърпа във вътрешния си джоб. Извади я, смачка я на топка в дланта си и я напъха в устата си. Можеха да го открият, само ако го видят или чуят. Кърпата щеше да скрие парата от дъха му и да приглуши звука от тракащите му зъби. После внимателно се поизвъртя в пълната със сняг крайпътна канавка, където беше паднал. Пипнешком протегна посинялата си и почти безчувствена от парещия студ ръка и успя да напипа меката шапка, паднала от главата му при скока. Беше се закачила на някакъв клон на дървото, надвиснало над канавката и се бе търкулнала в дълбокия сняг. Рейнолдс внимателно я придърпа към себе си. Доколкото му позволяваха вкочанените пръсти на ръцете, той я посипа с дебел пласт сняг, нахлупи я ниско над издайнически черната си коса и бавно, почти като в гротеска, започна да надига глава, докато очите му не застанаха на нивото на горния ръб на канавката.

Въпреки че трепереше силно, тялото му беше напрегнато като тетивата на лък. Чувстваше вцепеняващото очакване на вик, който щеше да означава, че са го открили, или режещия звук на изстрел и свистенето на куршум, който улучва изложената му като мишена глава. Но нямаше нито вик, нито изстрел и увереността му растеше с всеки изминат миг. Макар и набързо, бе успял да огледа наоколо чак до хоризонта. Вече нямаше никакво съмнение: там не се виждаше никой, който би могъл да го забележи.

Все така внимателно и бавно Рейнолдс се надигна на колене. Вече не сдържаше дъха си. Тялото му все още трепереше, пронизвано от студа, но той не обръщаше внимание на това, сънливостта беше изчезнала. Погледът му още веднъж обходи целия хоризонт, този път бавно и изпитателно. Проницателните му кафяви очи не пропуснаха и най-малката подробност. И този път резултатът бе същият — не се виждаше нищо, което да го заплашва. Нямаше нищо друго, освен студеният блясък на звездите на фона на тъмното небе, гладката бяла равнина, няколко малки групи дървета и пътят, набразден от дълбоките следи на камионите върху снега, който продължаваше да го затрупва.

Рейнолдс се сниши във вдлъбнатината, която падащото му тяло бе образувало в снега, навят в канавката. Трябваше му време, трябваше му време да си поеме дъх, да успокои дишането си, да изпълни жадните си за още и още въздух дробове. Само десет минути бяха изминали откакто камионът, в който се бе качил незабелязано от шофьора, беше спрян на полицейската бариера. Двама нищо неподозиращи полицаи с автомати доближиха камиона и надникнаха отзад. Настъпи кратко боричкане, после Рейнолдс изтича до завоя, който за щастие беше наблизо, после пробяга почти цяла миля към групата дървета. Тук падна в канавката, останал почти без дъх и изтощен до краен предел. Не беше наясно защо полицаите се бяха отказали да го преследват веднага. Те очевидно знаеха, че не може да се отклони от пътя наляво или надясно, защото дълбокият, недокоснат сняг щеше да забави хода му, а и пресните следи щяха да го издадат, където и да се скриеше. Оскъдната светлина на звездите щеше да е достатъчна да открият дирите му. Трябваше му още малко време, за да помисли и да реши как да постъпи по-нататък.

Верен на характера си, Майкъл Рейнолдс не си губеше времето в самообвинения или в догадки какво би могло да се случи, ако е действал по един или друг начин. Беше изкарал сурова и тежка школа, където подобни удоволствия, като самообвиненията, са нещо недопустимо. Безполезните терзания, хленчът над разлятото мляко и други безплодни мисли и емоции, които безспорно пречат на действеността, са абсолютно забранени. Подобни слабости за него бяха нещо отдавна отминало и безвъзвратно приключено. За секунди той си спомни изтеклите дванайсет часа, обмисли постъпките си и после се постара веднага да изхвърли всичко това от съзнанието си. Даде си сметка, че ако нещата се повтореха, щеше да постъпи по същия начин, беше уверен в това. Имаше пълното основание да вярва на информатора си във Виена, че пътуването със самолет до Будапеща в момента е неосъществимо. Беше станало ясно, че през двете седмици, докато трае Международната научна конференция, предпазните мерки за сигурност ще са по-строги отвсякога. Те щяха да се прилагат и за главните железопътни гари. Съобщаваше се, че всички пътнически влакове, които пътуват на дълги разстояния, ще се наблюдават зорко от органите за сигурност. При такива обстоятелства оставаше само един изход — нелегално да премине границата и да пътува с някакъв камион на изток. Това нямаше всъщност да бъде кой знае какъв подвиг, ако човек можеше да разчита на добър помощник, а Рейнолдс разполагаше с възможно най-добрия. Бяха го предупредили, че в покрайнините на Будапеща ще има блокада на пътя и той беше подготвен за това. Не беше готов обаче за блокада източно от Комарно, на четирийсет мили от столицата. Никой от информаторите му не знаеше за нея. Това можеше да се случи с всеки, случи се и с него. Рейнолдс философски сви рамене, реши че не си струва да мисли за станалото, все едно то бе вече минало; по-добре беше да помисли за онова, което предстоеше.

Начинът на мислене, който си бе изработил по време на дългата подготовка, го караше винаги да подчинява разсъжденията си на най-същественото. Мислите и действията неизменно свързваше с определена цел. Емоционалната окраска, която нормално би съпътствала анализа на възможностите за успех или фаталните последици от провал, липсваше в трескаво работещото му съзнание. Сега Рейнолдс лежеше в студения сняг и преценяваше рисковете. „Работата, работата и на първо място винаги работата“ — беше повтарял полковникът хиляди пъти. „Успехът или провалът на това, което вършите, може да бъде от жизнено значение за друг, но то никога не трябва да означава нещо за вас. За теб, Рейнолдс, последици не съществуват и никога не трябва да съществуват по две причини: обмислянето им те разконцентрира и пречи на трезвата ти оценка. Всяка секунда, през която обмисляш тези последици, е секунда, която трябва да е подчинена на работата. Ако пилееш секундите, това може да се окаже фатално.“

Точно така: работата трябва да е на първо място, винаги на първо! Рейнолдс неволно направи гримаса, докато опитваше да възстанови нормалното си дишане. Даваше си сметка, че шансът много често не е бил по-голям от едно на сто. Сега беше астрономически малък, работата все още предстоеше. Дженингс с неговите безценни сведения и с опита, който имаше, трябваше да бъде намерен и успешно изведен от страната. Това беше всичко, което имаше значение. Ако все пак Рейнолдс се провалеше, нещата спираха до там. Дали това щеше да стане още тази нощ, първата, през която започна изпълнението на задачата, или щеше да се случи по-късно, щеше да е без значение. Прекараните осемнайсет месеца в най-строго и безмилостно специално обучение не можеха да отидат на вятъра. Не трябваше да мисли за провал, трябваше да използва и най-малката възможност да постигне успех.

Рейнолдс беше наистина подходящ за изпълнение на рискованата задача, трябваше да бъде подходящ, нямаше друг изход. Всичките специалисти на полковника трябваше да бъдат подходящи за задачите, които изпълняват.

Рейнолдс си даде сметка, че дишането му почти се бе нормализирало. Патрулът сигурно беше съставен от шест души. Освен двамата, с които се беше сблъскал, докато вземаше завоя, беше видял още няколко полицаи да излизат от караулката. Не му оставаше нищо друго, освен да разчита на късмета си.

Вероятно полицаите спираха камионите, отиващи на изток, за да ги претърсват за контрабанда. Те сигурно не се интересуваха от пътници, които, обхванати от паника, бягат през нощта. Не беше изключено все пак двамата полицаи, оставил ги да стенат в снега, да проявят личен интерес към него. Може би наистина не трябваше да бяга, но пък шофьорът не подозираше, че отзад в камиона има пътник. Можеха да възникнат недоразумения. Както и да е, това вече бе минало, а, що се отнася до предстоящите му действия, факт беше, че не може да лежи безкрайно в снежната преспа, щеше да замръзне или щеше да го открие някой шофьор на минаваща кола или камион.

Налагаше се, като начало, да тръгне пеша за Будапеща. Три или четири мили тежък преход през полето, а след това щеше да се върне отново на пътя. Ще премине блокадата и после ще пътува на автостоп. Пътят на изток завиваше наляво преди блокадата и за него щеше да бъде по-лесно също да завие наляво и да пресече широкия завой. Но наляво, всъщност на север, съвсем наблизо течеше Дунав. Така, без да иска, щеше да попадне като в капан в тясната ивица земя между реката и пътя. Нямаше какво друго да направи, освен да поеме на юг и да заобиколи на благоразумно разстояние. В такава ясна нощ трябваше да измине значителен път. Обходът щеше да му отнеме дълги часове уморително движение напосоки.

Рейнолдс чувстваше как зъбите му тракат. Беше махнал носната кърпа от устата си, за да поеме повече въздух. Ледената струя изпълваше дробовете му, усещаше, че се вкочанява отвътре, но така поне можеше да диша, за да се съвземе. Ръцете и краката му бяха почти безчувствени. Изправи се разтреперан и започна да изтръсква замръзналия сняг от дрехите си. Погледна отново към пътя в посока на блокадата и легна плътно на дъното на засипаната със сняг канавка. Сърцето му биеше силно в гърдите. С дясната си ръка трескаво се опитваше да извади пистолета от джоба на палтото си — в суматохата го бе мушнал там, докато бягаше след схватката с полицаите.

Едва сега разбираше защо те не бързаха да го преследват, просто можеха да си позволят това. Всъщност чудеше се на собствената си глупост, когато реши, че могат да го открият, само ако се издаде неволно с движение или звук. Беше забравил, че съществува такова нещо като обонянието: забравил беше за кучетата. Сега дори в полумрака разпозна настървено душещото пътя куче-водач. Хрътката не можеше да се сбърка с друго животно, дори и в тъмнината.

При звука на приближаващите гласове и внезапния вик на единия от мъжете, Рейнолдс се изправи и с няколко скока достигна групата дървета наблизо. Не можеше да се надява, че не са го забелязали върху белия фон на снега. Самият той бе успял да различи четирима мъже. Всеки от тях водеше по едно куче на ремък. Три от кучетата не бяха хрътки.

Рейнолдс се дръпна зад дънера на дървото, чиито клони щяха да го подслонят. Извади пистолета от джоба си и го погледна. Беше точен и смъртоносен малък пистолет 6.35, автоматичен, белгийско производство. С него можеше да се улучи цел по-малка от човешка длан — сполуки от изстрел на разстояние двайсетина стъпки. Сега обаче едва ли можеше да улучи дори човек, изправен в цял ръст и само на половината разстояние. Не можеше да контролира ръцете си. Бяха премръзнали и трепереха. Внезапна мисъл го изненада и го накара да вдигне оръжието пред очите си. Огледа го внимателно и сви устни: дори на оскъдната светлина на звездите можеше да се види, че цевта е затъкната със сняг.

Рейнолдс свали шапката си, като я държеше за периферията. Приведен и прикрит зад дънера на дървото, изчака няколко секунди, след това се наведе, колкото можеше, и се осмели да огледа наоколо. На петдесет стъпки, а може би и по-близо, четиримата мъже вървяха в редица един до друг, а кучетата все още опъваха ремъците. Рейнолдс извади химикалка от вътрешния си джоб и трескаво, но без да губи самообладание, започна да чисти пистолета от замръзналата киша. Само с напрежение на волята можеше да накара вкочанените си ръце да му се подчинят. Без да иска изпусна химикалката, която се изплъзна от пръстите му и изчезна в дълбокия сняг. Знаеше, че е излишно да я търси. В последния момент събитията се бяха развили съвсем бързо, беше му ясно, че вече е твърде късно за всичко друго.

Мекото скърцане на подкованите ботуши по твърдо утъпкания сняг на пътя се чуваше съвсем наблизо — трийсетина стъпки, може би и по-малко. Рейнолдс сложи побелелия си показалец на спусъка и опря плътно китката си до коравата, груба кора на дървото. С другата ръка беше обхванал ствола, трябваше да се държи здраво, трябваше да държи треперещата си ръка колкото може по-стабилно. За малко се пусна от дървото и с лявата ръка посегна към колана си, извади големия автоматичен нож. Пистолетът беше за мъжете, а ножът — за кучетата. Полицаите се движеха един до друг по средата на пътя. Пушките им, провесени на ремъците, се поклащаха, опрени на лактите им. Изглеждаха необучени, провинциални новаци, които не знаеха нито какво е война, нито какво е смърт. Успокоителното в случая беше, че шансовете изглеждаха равни или почти равни заради пистолета, който държеше. Първият изстрел можеше или да прочисти задръстената цев, или направо да му откъсне ръката. По-точната равносметка обаче не беше много утешителна, шансовете определено не бяха на негова страна, но откъде можеше да знае какво ще се случи. В мисия, като тази, всичко можеше да се очаква. Работата, която трябваше да е на първо място, все още беше на първо място. Изпълнението и оправдаваше всички рискове, с изключение на самоубийствените.

Пружината на автоматичния нож щракна силно и шумно освободи тънкото, 5 инчово, двойно острие от синкава стомана, което блесна зловещо на звездната светлина. Рейнолдс предпазливо заобиколи дървото и насочи пистолета към най-близкия полицай. Показалецът му върху спусъка се стегна, задържа се и после се отпусна. Секунда по-късно Рейнолдс беше отново зад дънера, ръката му отново се разтрепера и почувства, че устата му пресъхна. Беше разпознал породата на трите кучета.

С неопитните полицаи, макар и въоръжени, можеше да се справи, с хрътката — също и то с добри изгледи за успех, но само луд би се опитал да мери силите си с трите обучени добермана. Рейнолдс знаеше добре, че това са най-злите и ужасни кучета на света. Само смъртта можеше да ги спре — те бяха безстрашни и безмилостни убийци, бързи като вълци, силни като елзасци. Рискът, който трябваше да поеме, беше равнозначен на самоубийство, работата все още бе всичко, което имаше значение. Ако оцелееше, макар и като затворник, оставаше все някаква надежда; ако доберманите му прегризяха гърлото, нито Дженингс, нито тайните му щяха някога да бъдат измъкнати.

Рейнолдс опря върха на автоматичния нож в дървото, напъха го в кожения калъф, сложи го на главата си и нахлупи шапката върху нея. Хвърли пистолета в краката на стреснатите полицаи и излезе на пътя с високо вдигнати ръце.

Двайсет минути по-късно пристигнаха в караулката при блокадата. Арестът и безмълвното връщане не бяха отбелязани с никакви събития. Рейнолдс очакваше жестоко блъскане с приклади и подковани обувки или най-малкото груби побутвания. Напротив, полицаите бяха почти учтиви в отношението си към него и не показваха каквато и да е злонамереност или враждебност. Така се държеше дори мъжът, върху чиято челюст вече се открояваше червено-син оток от удара, получен от пистолета на Рейнолдс при сблъсъка им в камиона.

Освен претърсването за друго оръжие, направено почти небрежно, не го безпокоиха за нищо друго. Не го разпитваха, нито му искаха документите за проверка. Сдържаността и коректността на полицаите караха Рейнолдс да се чувства несигурно. Не беше очаквал такова нещо при подобни обстоятелства в една полицейска държава.

Камионът, в който се бе возил нелегално, без знанието на шофьора, беше още там, където го бяха спрели. Шофьорът енергично спореше и жестикулираше с ръце, като се опитваше да убеди полицаите в невинността си. Сигурно го подозират, предположи Рейнолдс, вероятно мислят, че е знаел за присъствието ми в каросерията. Той спря, опита да се намеси и да отклони подозренията от шофьора, но не успя. Двамата полицаи не го оставиха да говори. Сега, когато бяха в базата си, най-безцеремонно го хванаха за ръцете и го набутаха през вратата в караулката.

Тя беше малка, квадратна, дървена барака. Пролуките в стените и бяха запълнени с вестници. Беше оскъдно мебелирана, отопляваше се с малка печка за дърва, коминът и излизаше направо през покрива. Малкото, очукано бюро, телефонът и два стола съставляваха цялата наредба. Зад бюрото седеше нисък, пълен човек, червендалест и незначителен на вид. Очевидно това беше командващият офицер. От пръв поглед се виждаше, че се старае да предаде на малките си, свински очички, студен и проницателен израз. Това изобщо не му се удаваше, фалшивият авторитет като изтъркана пелерина не можеше да скрие истинското съдържание. Нищожество, реши Рейнолдс, но при обстоятелства като сегашните, може би бил опасно малко нищожество. Рейнолдс си представи как би се държал пред истински авторитет. Тази мисъл проблясна в съзнанието му и реши, че няма да е лошо да скалъпи малък скандал.

Рейнолдс енергично се отскубна от ръцете на полицаите, които го държаха, с решителна крачка стигна до малкото, разнебитено бюро и стовари юмрука си върху него толкова силно, че телефонът подскочи и мелодично издрънка.

— Вие ли сте командирът тук? — попита той грубо.

Мъжът зад бюрото примигна уплашено, облегна се назад и инстинктивно понечи да вдигне ръце, за да се предпази, но се окопити овреме и спря. Той знаеше, че подчинените му са забелязали неволното движение, от това бузите и вратът му почервеняха още повече от обичайното.

— Разбира се, че тук аз съм командващият — изписка той, после се овладя и гласът му стана по-нисък с една октава.

— Какво си мислите, вие къде се намирате?

— Тогава какво, по дяволите, целите с това арестуване? Рейнолдс извади документите си от портфейла и преднамерено, с театрален замах, ги хвърли върху бюрото.

— Хайде, провери ги, провери снимката, отпечатъците и то по-бързо, вече закъснях и нямам намерение да бъбря цяла нощ с тебе, хайде побързай!

Беше съвсем човешко някой да се стресне от подобна увереност и справедлив гняв. В това отношение мъжът зад бюрото беше повече от човек. Макар и с неохота, той бавно придърпа документите към себе си и ги разгърна.

— Йохан Бул — прочете той, — роден в Линц през 1923 година. Понастоящем живущ във Виена, бизнесмен — внос и износ на машинни части.

— Намирам се тук по покана на вашето министерство на икономиката — вече спокойно добави Рейнолдс и хвърли някакъв плик върху бюрото. Това беше писмо, написано върху официална бланка на министерството на икономиката. Печатът върху плика беше от Будапеща отпреди 4 дни. Рейнолдс небрежно придърпа с крак стола, който беше наблизо, седна, разположи се и запали цигара. Увереността му не можеше да не бъде истинска.

— Чудя се какво ли ще кажат началниците ви в Будапеща за тазнощната неприятна случка — промърмори той, — едва ли ще се увеличат шансовете ви за повишение. Така ми се струва.

— За повечко старание в тази страна не наказват. — Офицерът владееше гласа си, но пълните му бели ръце леко потрепваха, когато слагаше писмото обратно в плика и връщаше документите на Рейнолдс. Офицерът постави ръцете си на бюрото пред себе си, втренчи се в тях, после в Рейнолдс, сви вежди и попита:

— Защо избягахте?

— О, Господи! — Рейнолдс поклати глава сякаш в израз на отчаяние. Той очакваше този въпрос и имаше предостатъчно време, за да подготви отговора. — Какво бихте направили вие, ако двама главорези, които размахват пушки, се нахвърлят върху ви в тъмното? Бихте ли останали невъзмутимо и покорно да чакате да се нахвърлят отгоре ви и може би да ви накълцат?

— Те са полицаи. Бихте могли…

— Разбира се, че са полицаи — прекъсна го остро Рейнолдс, — сега се вижда, но в камиона беше тъмно като в рог. — Спокоен и отпуснат, той се беше разположил удобно на стола, но мозъкът му работеше трескаво. Разпитът трябваше да свършва вече. Малкият зад бюрото беше лейтенант от полицията или поне имаше някакъв подобен чин, не трябваше да омаловажава противника, едва ли беше толкова глупав, колкото изглежда. Всеки момент можеше да зададе някакъв неочакван въпрос. Рейнолдс бързо прецени, че шансът му е в дързостта. Самият той трябваше да поеме инициативата. Враждебността в държанието му изчезна и тонът му стана приятелски:

— Вижте сега, нека забравим случилото се. Не мисля, че грешката беше ваша, вие просто сте си вършили работата. За беда последиците от старанието ви ще бъдат за ваша сметка. Нека да се споразумеем, вие ми осигурявате транспорт до Будапеща, а аз забравям всичко, което се е случило. Няма защо всичко да стига до ушите на вашите началници.

— Благодаря, много сте любезен. — Офицерът прие предложението много по-хладно, отколкото предполагаше Рейнолдс. Можеше да се долови отенък на студенина, дори на лека насмешка в тона му. — Кажете ми, Бул, защо бяхте в онзи камион? Това едва ли е най-подходящият начин за пътуване на един толкова важен бизнесмен като вас? А какво ще кажете, защо дори не сте се обадили на шофьора?

— Нямах изход, вероятно щеше да ми откаже, имаше табела, която забранява возенето на извънредни пътници.

Някъде в съзнанието на Рейнолдс звънеше малко предупредително звънче, което го караше да бъде нащрек.

— Работата ми е спешна, не можех да отлагам — продължи той.

— Но защо…

— Защо с камиона? — усмихна се Рейнолдс със съжаление. — Пътищата ви са ужасни, неочаквано подхлъзване върху леда, загубване на управлението, неочаквано попадане в дълбока канавка и ето колата ми е със счупена предна ос.

— Дошли сте с кола? Но бизнесмени, които бързат… — Знам, знам! — Рейнолдс се постара да вложи малко нетърпение и сприхавост в гласа си. — Те идват със самолет, но в колата си имах 250 килограма машинни мостри. Не можете да пътувате с толкова багаж в самолета.

Той изгледа офицера и гневно загаси цигарата си.

— Трябва да ви заявя най-отговорно, че този разпит е възмутителен. Вече доказах искреността си и освен това много бързам, какво става с транспорта?

— Още два скромни въпроса и можете да си ходите — обеща офицерът. Беше се облегнал удобно в стола си, пръстите на ръцете му бяха сплетени на гърдите. Рейнолдс се почувства още по-несигурен. — Идвате директно от Виена, нали? По главния път?

— Разбира се, как иначе мога да дойда.

— Тази сутрин?

— Не ставайте глупав. — Виена беше на по-малко от 120 мили, Рейнолдс знаеше как да отговори и каза: — Този следобед.

— В 4 часа? В 5?

— По-късно, по-точно в 6 и 10. Сега добре си спомням, че погледнах часовника си, когато минавах през вашата митница.

— Можете ли да се закълнете?

— Ако е необходимо — да.

Кимването на офицера и бързото му смигване изненадаха Рейнолдс. Преди още да помръдне, три чифта ръце го сграбчиха отзад, извиха ръцете му отпред и му сложиха чифт блестящи белезници.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — Рейнолдс беше изненадан от неочаквания обрат на нещата. Въпреки това си наложи в гласа му да прозвучи гняв.

— Какво означава ли? Означава, че ако един лъжец иска да повярват на лъжата му, трябва да е сигурен във фактите. — Полицаят се стараеше да говори, без да издава чувствата си, но триумфът в гласа и в очите му не можеше да не се долови. — Имам неприятна новина за вас, Бул, ако това изобщо е истинското ви име. Нямам основание да вярвам, че наистина се казвате така. Австрийската граница беше затворена за 24 часа. Нормална проверка на сигурността. Мисля от 3 часа днес. По вашия часовник 6 и 10. Наистина трябва да си го сверите.

С широка усмивка офицерът протегна ръка към телефона и продължи:

— Добре, ще получите транспорт до Будапеща, нахални самозванецо, само че в задната част на охранявана полицейска кола. Отдавна не ми е попадал в ръцете шпионин от Запад. Сигурен съм, че незабавно ще изпратят транспорт само за теб чак от Будапеща.

Офицерът млъкна внезапно, намръщи се, удари няколко пъти вилката на телефона, заслуша се отново, промърмори нещо под носа си и остави гневно слушалката.

— Пак не работи! Този проклет телефон никога не работи, когато ти потрябва. — Не можеше да скрие разочарованието си. Да направи важното съобщение лично — това щеше да е едно от най-хубавите неща в живота му. Той се обърна към един от хората си.

— Къде е най-близкият телефон?

— В селото, на три километра от тук.

— Върви там, колкото може по-бързо! — той ядно написа нещо на един лист: — Ето номера и съобщението. Не забравяй да кажеш, че идва от мен, разбираш ли, от мен. И побързай, не се помайвай. Още ли си тук?

Мъжът сгъна листчето със съобщението, пъхна го в джоба си, закопча дрехата си догоре и тръгна. През отворената врата Рейнолдс успя да види, че за краткото време от арестуването му ниски облаци бяха закрили звездите и тежки снежни парцали падаха на фона на потъмнялото небе. Той потрепера неволно и отново погледна полицая.

— Страхувам се, че това ще ви струва скъпо — сухо каза той, — правите фатална грешка.

— Постоянството само за себе си е възхитителна черта, но умният човек знае кога няма смисъл от него — малкият дебелак се забавляваше. — Единствената грешка, която за малко щях да направя, беше да повярвам в думите ви — той погледна часовника си. — Хм, след час и половина-два, при тези заснежени пътища, ще пристигне вашият транспорт. За да не скучаем, предлагам да използваме по-пълноценно времето, нужна ми е информация. Ако не възразявате, ще започнем от името ви, този път истинското.

— Вече го знаете. Видяхте го в документите ми.

Без да са го канили, Рейнолдс отново седна на стола си и започна да разглежда белезниците, които бяха здраво и плътно прилепнали до китките му. Всеки друг на негово място щеше да изгуби всякаква надежда. Дори и така, с вързани ръце, той можеше да се справи с малкия автоматичен нож, който все още беше под шапката му, но при трима въоръжени полицаи зад гърба беше излишно да мисли за него. Погледна полицая зад бюрото и продължи:

— Документите са редовни и истински, информацията в тях е достоверна. Разбира се за ваше развлечение мога да ви кажа няколко лъжи.

— Никой не ви кара да говорите лъжи, а само, ако може така да се каже, да си поопресните паметта. Ако продължавате да упорствате, толкова по-жалко за вас, май ще е необходимо малко раздвижване.

Той се дръпна назад и тежко стана прав. Така изглеждаше още по-нисък и дебел. Заобиколи бюрото и викна сърдито:

— Името ви, ако обичате!

— Казах ви… — Внезапно Рейнолдс млъкна и изстена от болка. Една тежка ръка с много пръстени го удари на два пъти през лицето. Той тръсна глава и с опакото на вързаните си ръце изтри кръвта от ъгъла на устата си. Лицето му беше безизразно.

— Винаги е полезно, когато човек размисли — усмихна се многозначително малкият човек, — струва ми се, че долавям наченки на помъдряване. Хайде да престанем с глупостите.

Рейнолдс му каза някакво име, което беше трудно да се изговори, а камо ли да се напише. Бузестото лице на представителя на властта мигновено потъмня от прилива на кръв. Мъжът пристъпи напред, ръката му замахна, очите му се изкривиха от злоба, но в следващия момент той се срина назад върху бюрото, задушавайки се за въздух, почти като в агония. Рейнолдс го бе ритнал с право и отсечено движение. Полицейският офицер лежеше там, където бе паднал, полулегнал, полуколеничил върху собственото си бюро. Стенеше и се бореше за глътка въздух. Хората му стояха безмълвни, сковани от шока на изненадата. Точно в този момент вратата широко се отвори със замах и струя леден въздух нахлу в стаята.

Рейнолдс се завъртя на стола. Мъжът, който беше отворил вратата, стоеше на прага, а очите му, много бледосини, изучаваха изпитателно всеки детайл от обстановката. Беше сух, широкоплещест и толкова висок, че гъстата му коса почти докосваше горния праг на вратата. Беше облечен във военна мушама с висока яка и пагони на раменете. Връхната му дреха, пристегната с колан, беше толкова дълга, че скриваше доста от високите, излъскани до блясък ботуши. Лицето му отговаряше на очите — рошави вежди, широки ноздри над подрязаните мустаци, здраво стиснати, тънки, изваяни устни. От него се излъчваше решителност и власт. Явно беше привикнал на безпрекословно подчинение.

Бяха му достатъчни няколко секунди, за да приключи с огледа.

„Този мъж се ориентира бързо“ — помисли Рейнолдс. Нямаше учудени погледи, нямаше въпроси като: „Какво става тук?“ или „Какво, по дяволите, означава всичко това?“ Той свали ръката си от пистолета, който висеше на колана му, прекоси стаята, наведе се, пресегна се и вдигна полицейския офицер на крака, без да го е грижа за пребледнялото му лице и болезненото пъшкане.

— Идиот! — Гласът му съответстваше на външния вид — с равна интонация, студен и безстрастен. — Следващия път, когато разпитваш някого, дръж се здраво на краката си. — Новодошлият кимна рязко към Рейнолдс. — Кой е този човек? Защо го разпитваш?

Полицейският офицер изгледа злобно Рейнолдс, с усилие пое въздух, изпълни измъчените си дробове и дрезгаво изскимтя, сякаш се давеше:

— Името му е Йохан Бул, виенски бизнесмен, само че аз не му вярвам. Той е шпионин — злобно просъска полицейският офицер и добави: — Гаден, фашистки шпионин!

— Естествено — усмихна се студено и пренебрежително високият мъж. — Всички шпиони са гадни фашисти. Аз обаче не искам мнението ти, а фактите. Най-напред как научи името му?

— Той самият го каза и освен това представи документи, според мен те, разбира се, са фалшиви.

— Дай ми ги.

Полицейският офицер посочи бюрото. Той вече се беше поокопитил, дишаше тежко, но нормално, и можеше да се държи сам на краката си.

— Там са.

— Дай ми ги! — Заповедността, проличала в тона, с който новодошлият изрече това, прозвуча безапелационно. Полицаят се приведе бързо, за да изпълни заповедта. Подаде документите, но очевидно при рязкото движение бе изпитал болка. Това се изписа издайнически върху лицето му.

— Чудесно, да, чудесно! — Новодошлият разгръщаше документите като човек, който често прави това. — Може дори да са автентични, но не са — промърмори сякаш на себе си той. — Това е нашият човек, добре.

Рейнолдс трябваше да положи огромни усилия, за да отпусне свитите си юмруци и да се овладее от изненадващите събития, разиграли се около него само за няколко секунди. „Този човек е опасен, безкрайно по-опасен от цяла дивизия некадърни глупаци като дребния полицай. Щеше да е напразно губене на време дори да се опиташе да се прави пред него на тъпак“ — помисли Рейнолдс.

— Вашият човек, вашият човек… — Полицаят се опитваше да разбере нещо, което съвсем не беше по силите му. — Какво искате да кажете?

— Тук аз задавам въпроси, човече. Ти твърдиш, че е шпионин. Защо?

— Казва, че е пресякъл границата този следобед. — Полицаят се опитваше да се изразява сбито. — Границата беше затворена.

— Вярно, беше. — Непознатият се облегна на стената и извади руска цигара от тънка златна табакера. „Няма нито месинг, нито хром по ръбовете и“, отбеляза мрачно Рейнолдс. Новодошлият запали цигарата и замислено се загледа в него.

Полицейският офицер пръв наруши тишината. Двайсет-трийсет секунди му бяха необходими, за да събере мислите си и малко кураж.

— Защо трябва да изпълнявам заповедите ви? — развика се той. — Не съм ви виждал никога през живота си. Кой, по дяволите, сте вие? Тук аз командвам.

Може би десетина секунди изминаха, толкова отне щателният оглед на лицето и дрехите на Рейнолдс, преди непознатият, нахлул изневиделица в контролния пункт, да се обърне лениво и да изгледа отгоре дребния полицай. Очите му бяха леденостудени, смразяващи, като измерваше с поглед полицая, а той, някак странно, като че се смали в дрехите си и, за да намери опора, се хвана здраво за ръба на бюрото. — Рядко се случва, но понякога съм великодушен, засега ще забравим какво каза и как го каза. — Той кимна с глава към Рейнолдс и тонът му стана почти незабележимо по-строг. — Устата на този човек кърви, сигурно се е опитал да окаже съпротива при ареста.

— Не, не, само не искаше да отговаря на въпросите ми и…

— Кой ти дава право да разпитваш, а още повече и да нараняваш задържани? — Гласът му режеше унищожително като нож. — Глупав и некадърен идиот, ти може да си причинил непоправима вреда! Превишиш ли още веднъж правомощията си, лично аз ще се погрижа да си починеш от задълженията си. Край морето, може би в Констанца като начало. Полицаят се опита да оближе пресъхналите си устни, а очите му се бяха облещили от страх. Констанца, зоната на трудовите лагери при делтата на Дунав, имаше печална слава в Централна Европа. Мнозина бяха изпратени там, но никой не беше се завърнал.

— Аз… аз само мислех…

— Мисленето остави на онези, които са способни на подобни подвизи — той ръгна с палец Рейнолдс. — Вкарайте този човек в колата ми. Претърсен е, нали?

— Разбира се! — Полицаят почти трепереше от усърдие. — Най-щателно, мога да ви уверя.

— Подобно твърдение, което идва от човек като теб, прави задължително по-нататъшното претърсване — каза сухо високият. Той погледна към Рейнолдс с леко вдигнати вежди. — Трябвали да се принизяваме взаимно като лично ви претърся?

— Под шапката имам нож.

— Благодаря — високият вдигна шапката, взе ножа и внимателно я постави обратно. Натисна копчето, замислено огледа острието, затвори ножа, пъхна го в джоба си и погледна побелялото лице на полицая.

— Няма основателна причина, поради която да не се издигнете до най-високите върхове на вашата професия. — Той погледна часовника си — златен, както и табакерата му. Хайде, трябва да тръгваме, виждам, че имате телефон, свържете ме с улица „Андраши“ — и по-бързо!

Улица „Андраши“! Макар с всяка измината минута все повече да се убеждаваше в самоличността на мъжа, потвърждаването на подозрението му дойде за Рейнолдс като шок. Почувства как лицето му се изпъна, едва сдържаше чувството, което го обзе, защото непознатият го наблюдаваше настойчиво и изпитателно. Улица „Андраши“ беше единственото място на земята, където не искаше да попада. Там се помещаваше щабът на Унгарската тайна полиция, за която се твърдеше, че е най-опитната зад желязната завеса.

— Охо! Виждам, че името не ви е непознато — усмихна се многозначително високият мъж, — това не говори добре за вас, господин Бул, и може би за искреността ви. Улица „Андраши“ не е име, което е в устата на всеки западен бизнесмен, — той се обърна към полицая и каза: — Какво пелтечите сега?

— Т… телефонът — гласът му отново бе станал писклив и треперещ, беше изплашен почти до смърт, — не работи.

— Естествено, навсякъде несравнима ефикасност. Господ да е на помощ на нещастната ни страна. — Той извади портфейл от джоба си, отвори го леко и го поднесе към полицая да го види. — Това достатъчно ли е, за да отведа задържания?

— Разбира се, полковник, разбира се! — Думите му се смесваха една с друга. — Както кажете, полковник.

— Добре — портфейлът рязко се затвори, високият се обърна към Рейнолдс и иронично се поклони: — Полковник Шендрьо, Централен щаб на унгарската политическа полиция. На вашите услуги съм, мистър Бул, и колата ми е на ваше разположение. Тръгваме за Будапеща, незабавно. Колегите ми и аз ви очакваме от няколко седмици и нямаме търпение да обсъдим няколко въпроса с вас.