Последната граница

7

Беше съвсем тъмно, когато Рейнолдс се събуди, но първите сиви оттенъци на приближаващото утро бяха започнали да се прокрадват през малкото прозорче, обърнато на изток. Той знаеше, че стаята има прозорец, но до момента не бе наясно накъде гледа. В изоставената ферма бяха пристигнали късно през нощта, или по-точно рано сутринта — почти в два след полунощ, след като се бяха влачили много мили, целите измръзнали в снега. Янчи бе забранил да палят лампите в стаите, където няма капаци. Стаята на Рейнолдс беше от тях.

От мястото, където беше легнал, можеше да огледа цялото помещение, без да помръдне глава. Това не беше трудно — площта бе едва два-три пъти по-голяма леглото а то беше тясно, сгъваемо, брезентово. Един стол, умивалник и едно огледало представляваха всичката наредба, за повече нямаше и място.

Светлината бе започнала да се процежда по-обилно през малкото прозорче над умивалника. Сега погледът на Рейнолдс можеше да стигне може би до четвърт миля надалеч към хоризонта, където се очертаваха тежко отрупаните със сняг клони на боровите дървета. Той можеше да съзре само върховете им, но явно бяха стари и големи дървета. Въздухът беше толкова чист, а небето толкова ясно, че различаваше и най-малките подробности по клоните. Постепенно сивото небе бе започнало да мени оттенъка си към бледосин, нямаше никакви облаци, нито сняг. Това беше първото безоблачно небе, което виждаше, откакто бе пристигнал в Унгария, и беше може би добро предзнаменование. Сега се нуждаеше много от добрите предзнаменования, за да се успокои. Вятърът беше утихнал и вече лъхаше като тих зефир, който раздвижва въздуха над огромното поле. Тишината беше абсолютна, сякаш и времето, и всичко бе замръзнало от студа и от дебелия сняг върху земята.

Тишината бе нарушена от далечен изстрел, който прозвуча като камшичен удар. След това отново стана тихо, даже по-тихо отпреди. Рейнолдс се опита да си спомни къде се намира и да разбере какъв е шумът, който го бе разбудил. Заслуша се и може би след малко повече от минута чу отново същия шум — този път някъде от по-близо. След още няколко минути странният шум отекна за трети път и той реши да проучи откъде идва и какво представлява. Отметна завивката и смъкна крака на пода.

Само след секунда реши да се откаже — необмисленото рязко движение, с което прехвърли крака през ръба на сгъваемото легло, си каза думата. От това движение сякаш някаква голяма кука се заби в гърба му и го дръпна жестоко с гигантска сила. Леко и внимателно той прибра обратно крака в леглото и остана да лежи без дъх, със силна болка. Тя идваше навярно от силното натъртване на рамото и плешките, а внезапното напрягане на вдървените мускули я усилваше. Явно шумът навън можеше да почака. Никой от останалите не бе проявил излишна тревога, нямаше защо да се тревожи и той. Може би и допирът със студения въздух го отказа от намерението да провери причината за шума. Беше облечен само с панталоните на пижамата, която му бяха заели. Нямаше никакъв огън, който да постопли малката стая, в която цареше кучешки студ. Проучванията щеше да отложи за по-късно.

Рейнолдс се излегна, зави се добре и се загледа в тавана. Размишляваше дали Графа и Имре са успели да се доберат невредими през нощта до Будапеща, след като ги бяха докарали тук. Бяха решили да оставят камионетката в големия град. Не можеха да я зарежат някъде сред полето, наблизо до запустялата ферма, защото това щеше да доведе до провал. Янчи бе обяснил, че издирването на камионетката по цяла западна Унгария ще започне още от сутринта. Най-подходящото място, където можеха да я оставят, за да бъде намерена колкото се може по-късно, щеше да е някоя пуста алея в големия град.

После решиха, че и Графа също ще се завърне в Будапеща. Сега той беше почти сигурен, че върху него не е паднало никакво подозрение, а единствено той можеше да помогне да се разбере къде е професор Дженингс. Не беше правдоподобно руснаците да рискуват да го държат в същия хотел, независимо от строгата охрана, която полицията поддържаше там. Графа щеше да отиде на работното си място в полицията следобеда. Нямаше друг начин да научи за професора. Наистина винаги имаше някакъв риск, когато отиваше на работата си в полицията, но този риск съществуваше и преди и, въпреки това, той винаги отиваше.

Рейнолдс реши да не се измъчва повече в размисъл за нещо, което не зависеше от него. Беше убеден в крайния успех. Повярва, че с голямата помощ на Янчи и Графа ще успее. Комунистите са предупредени и естествено ще вземат мерки предварително. Вината беше само негова. Спомни си за магнетофонния запис на разговора си с професор Дженингс — как глупаво се бе оставил да го изиграят със скрития микрофон в банята. Сега вече щяха да блокират всички пътища, щяха да проверяват целия трафик за и от Будапеща, можеха да заведат професора в някое надеждно, отдалечено и силно охранявано място, може би вече са го прехвърлили обратно в Русия. Над всичко обаче, като крайъгълен камък в цялата умозрителна постройка на Рейнолдс за това, което можеше да се случи, стоеше главният въпрос — за младия Браян Дженингс в Шчечин — балтийското пристанище. Рейнолдс беше обхванат от мрачни мисли. Сигурно щяха да търсят Браян, днешния ден щяха да претърсват навсякъде, а може би вече са и претърсвали в Шчечин. Ако проявяха и най-малкото невнимание двамата агенти, отговорни за извеждането на момчето, и те щяха да бъдат напълно загубени. Наистина бяха много опитни, но нямаше да знаят, че сигналът е постъпил и стотици хора от полската полиция щяха да претърсват всяка дупка и ъгълче на града, за да ги открият. Рейнолдс беше разстроен и ядосан понеже се чувстваше безсилен да направи нещо. Трябваше да чака безпомощно, докато клопката се затваряше на хиляди мили от мястото, където сега беше принуден да лежи.

Постепенно огънят в гърба му започна да стихва, острата, пронизваща болка най-после го бе оставила, поне сега не я чувстваше така осезателно. Междувременно шумът, подобен на камшичен удар, ставаше по-ясен и по-начесто с всяка измината минута; сега го чуваше долу, непосредствено под прозореца. Не можеше повече да сдържа лююбопитството си, трябваше да стане. Освен това изпитваше нужда и да се измие, за да се освежи. Когато пристигнаха през нощта, той просто се тръшна на леглото изтощен и заспа на момента. С безкрайно внимание бавно повдигна крака, прехвърли ги през ръба на леглото и седна; събу пижамата и нахлузи панталона на сивия костюм, вече не толкова безупречен, както когато напускаше Лондон преди три дни. Надигна се предпазливо и стъпи на крака, доближи, накуцвайки, към малкото прозорче над умивалника и погледна.

Пред очите му се разкри удивителен спектакъл. Не толкова той, колкото главният герой в него привлече вниманието му. Мъжът долу, под прозореца, беше съвсем млад, почти момче; изглеждаше сякаш е слязъл направо от сцената на някаква селска музикална комедия. Носеше кадифяна шапка с голямо перо; дълга широка пелерина от жълто, дебело сукно, беше метната на раменете му. Ботушите му бяха красиво извезани и високи. На тях бяха закачени звънтящи сребърни шпори, които блестяха и се открояваха, въпреки искрящата белота на снега. Непознатият беше наистина колоритна фигура за тази сива, еднообразна действителност, фигура толкова пъстроцветна, че изглеждаше чак чудата.

Развлечението на непознатия беше не по-малко необичайно от неговия външен вид. В ръката си пъхната в ръкавица, държеше дръжката на дълъг, тънък камшик. Както можа да забележи Рейнолдс, момчето леко замахваше и с необикновената сръчност на китката успяваше да накара някаква тапа, която лежеше на снега на около петнайсет стъпки, да подскочи на около десетина стъпки настрана. Със следващия удар тапата отново подскачаше и се връщаше точно на мястото, където бе лежала преди. Това удивително действие момчето повтори няколко пъти и Рейнолдс нито веднъж не можа да забележи камшика да докосва тапата или да минава край нея. Ударът беше толкова бърз, че очите му не можеха да го проследят. Сръчността на младежа беше фантастична, съсредоточеността, с която действаше, абсолютна.

Загледан през прозореца, Рейнолдс беше толкова погълнат, че не чу как вратата зад гърба му леко се отвори, но долови едно „О!“, което трябваше да изразява изненада. Обърна се и внезапното движение изкриви лицето му от острата, режеща болка, която почувства в гърба си. Беше забравил за нея.

— Съжалявам — Юлия беше смутена, — не знаех.

Рейнолдс я прекъсна и се разсмя:

— Влизайте, всичко е наред. Аз съм почтен човек, а освен това, предполагам знаете, че ние, агентите, сме свикнали да се забавляваме с всякакви женски компании в нашите спални. — Той погледна таблата, която тя сложи на леглото. — Както виждам, подкрепление за инвалида. Много мило от ваша страна. — Много повече от инвалид!

Юлия беше облечена в синя вълнена рокля, пристегната с колан, украсена с бяла якичка и маншети. Златните и коси бяха сресани грижливо и блестяха така, както и очите й, сякаш току-що бяха измити в снега. Пръстите й, когато полипа нежно подутината на гърба му, бяха чисти и нежни, като нея цялата. Рейнолдс чу учестеното и дишане.

— Трябва да повикаме доктор, господин Рейнолдс. Червено, синьо, пурпурно, всички цветове, за които може да си помислите, ги има на гърба ви и той изглежда ужасно. Не можем да го оставим така. — Тя обърна Рейнолдс внимателно към себе си, погледна небръснатото му лице и каза: — Трябва да се върнете в леглото. Боли ви, нали?

— Само, когато се засмея — тогава сякаш някой ме пробожда с харпун в гръбнака. — Той се отдръпна към умивалника и кимна към прозореца: — Кой е този цирков артист?

— Още не съм погледнала — засмя се Юлия, — но го чух. Това е Казака — един от приятелите на баща ми.

— Казака?

— Така се нарича самият той. Истинското му име е Александър Мориц. Той мисли, че не трябва да го знаем, но баща ми го научи и знае всичко за него, както му е известно всичко за почти всички. Момчето смята, че Александър е много галено и затова се нарича Казак, едва 11 — годишен е.

— Каква е комичната опера, в която взема участие?

— Тесногръд невежа! — каза укоряващо Юлия. — Няма нищо комично в това, което прави. Нашият Казак е истински каубой, както вие бихте се изразили. От Пустата е, равнинната земя на изток към Дебрецен, там се обличат точно така, дори камшикът е тамошен. Казака свидетелства за една друга страна от дейността на Янчи, за която още не сте чували — изхранването на гладните. — Гласът и беше тих и спокоен. — Когато настъпи зимата, господин Рейнолдс, много хора в Унгария гладуват. Правителството иззема твърде много от месото и картофите, произвеждани е стопанствата. Те изпълняват тежки наряди, а най-лошото в районите, гдето се отглежда пшеница е, че държавата я изкупува всичката и на хората не им остава нищо. В някои години положението става толкова трагично, че се налага гражданите от Будапеща да изпращат хляб и брашно на роднините си в провинцията. И Янчи се грижи за този гладен народ. Той решава от кое държавно стопанство да задигнат добитък и къде да го откарат. Казака изпълнява решението. Той пресече границата тази нощ.

— Толкова ли е просто това?

— За Казака не е трудно, той има особен дар да се оправя с животните. Повечето ги докарват от Чехословакия, границата е на около двайсет километра от тук. Казака просто ги упоява, прави им каша от трици, напоена с евтина ракия. Когато ги замае малко, прекосява границата с тях без всякакви тревоги, все едно, че вие или аз пресичаме улицата.

— Жалко, че не е така просто с хората — отбеляза Рейнолдс сухо.

— Казака иска да помага на Янчи и Графа в прехвърлянето на хора през границата. Е, разбира се, тях няма да ги упойва. Навярно ще успее.

Юлия изгуби всякакъв интерес към Казака, но остана загледана разсеяно през прозореца. След малко вдигна забележително сините си, спокойни очи към Рейнолдс и каза предпазливо: — Господин Рейнолдс, аз…

Рейнолдс знаеше какво щеше да каже и побърза да я изпревари. Не бе необходима голяма проницателност, за да може да разбере още предната нощ как тя се отнася към решението им да не се отказват да търсят Дженингс. Беше очаквал този неизбежен порив и имаше представа какво става в главата й. Беше го осъзнал смътно предишната нощ, когато видя реакцията й, но едва днес, в мига, когато я съзря на прага на стаята, всичко му се изясни напълно.

— Стига с това „господин Рейнолдс“, опитайте Майкъл — предложи той. — Трудно ми е да разговарям официално и да се държа на положение, когато съм без риза.

— Майкъл — тя произнесе името бавно, но в нейните уста то прозвуча иначе — Мехаил. — Майк — рече тя, — не може ли Майк?

— Ще те убия — заплаши я той.

— Много добре, Майкъл.

— Мехаил — засмя се Рейнолдс, преструвайки се, че трудно го произнася, и попита: — Май искаше да кажеш нещо, нали?

За момент очите им се срещнаха и се разбраха без думи. Момичето узна отговора на въпроса си, без дори да го зададе. Когато се обърна, крехките му рамене се отпуснаха безпомощно.

— Така да бъде — каза то с безжизнен глас. — Все пак ще отида да проверя за доктора. Янчи каза, че след двайсетина минути той ще дойде.

— Господи, ами радиото! — неочаквано възкликна Рейнолдс. — Аз съвсем забравих за радиопредаването.

— Това все пак е нещо — Юлия се усмихна плахо и затвори вратата след себе си.

Янчи стана бавно, изключи радиото и погледна към Рейнолдс.

— Лошо ли е, как мислите? — попита той.

— Нещо не е наред — размърда се на стола Рейнолдс, за да заеме положение, при което болката в гърба няма да го смущава. Усилието да се измие, да се облече и да слезе долу му бе коствало много. Сега болката беше не толкова остра, но постоянна. — Уговорената дума беше твърдо обещана за днес.

— Може би са успели да отидат до Швеция, но не са имали време да се свържат с вашите хора — изказа предположение Янчи.

— Страхувам се, че не е така. — Рейнолдс се бе надявал много да чуе уговорената дума по радиото и сега разочарованието му беше дълбоко. — Какво би могло да ги забави в Швеция, след като единственият им проблем ще е да се свържат с консулството в Хелзингборг3. Оттам нататък е въпрос на време.

— Така е…, но ако действително агентите са толкова добри, колкото ги описахте, може да са се усъмнили и сега да се крият някъде в Шчечин за ден-два, докато мине огънят, както казвате вие.

— Май на друго не бихме могли да се надяваме… Господи, като си помисля, че мога да се проваля заради този проклет микрофон в душа — каза Рейнолдс с горчивина. — И какво трябва да правя сега по-нататък?

— Нищо, освен да се въоръжим с търпение — посъветва Янчи, — това е. А за вас — леглото и то без никакви възражения. През живота си съм виждал толкова много болни и страдащи, та от един поглед разбирам състоянието ви. Изпратих да викнат доктора, приятели сме с него отдавна — усмихна се Янчи като видя въпросителния поглед на Рейнолдс. — Можем да му се доверим напълно.

Докторът заедно с Янчи се качи в стаята на Рейнолдс двайсет минути по-късно. Беше грамаден, жизнен човек, със зачервено лице и подстригани, добре гледани мустачки. Гласът му беше професионално бодър и жизнерадостен, което сигурно караше пациентите му неизменно да подозират най-лошото. И все пак от него се излъчваше великолепна самоувереност. Рейнолдс помисли, че всъщност прилича много на всички доктори по света. Както повечето от тях, и той беше човек със свое мнение, което не се колебаеше да изразява и отстоява. Още след първите минути като пристигна започна да ругае комунистите.

— Как сте успели да оцелеете толкова дълго, като така откровено изразявате чувствата си? — запита Рейнолдс, усмихвайки се многозначително. — Имам предвид начина, по който изразявате отношението си.

— Хм! Всички знаят какво мисля за проклетите комунисти, но никой не дръзва да ме докосне за глупостите, които говоря, момчето ми. Заради нуждата по-добрите не ги закачат. — Докторът нагласи стетоскопа на ушите си. — Е, не че съм чак толкова добър. Целият номер е в това да ги накараш да мислят, че си.

Очевидно докторът омаловажи доста способностите си и беше несправедлив към себе си. Прегледът бе направен сръчно, бързо и професионално.

— Ще оживеете — обяви той, когато приключи, — може би имате няколко вътрешни кръвоизлива, но съвсем леки и безобидни. Възпалението е значително, а натъртването наистина великолепно. — Докторът се огледа и кимна на Янчи: — Една калъфка за възглавница, ако обичаш. Ефикасността на това лекарство — поясни той, — е в прякото съответствие с болката, която причинява. Ще ти се прииска да изскочиш през комина, но утре ще бъдеш по-добре, и той загреба щедро голямо количество от някакъв сив мехлем и го размаза равномерно върху калъфката. — Конска доза — обясни лекарят, — рецептата е от векове, употребява се навсякъде, кара пациентите не само да вярват в докторите, които забъркват добрите старомодни лекарства, но и замества успешно досадната и неприятна потребност да си в течение на последните медицински новости. Освен това лекарства у нас сега трудно се намират. Принудени сме да използваме старите, изпитани средства и често това е за добре.

Рейнолдс потрепера, защото почувства как мазилото, лепнато върху гърба му, го изгаря, веднага на челото му изби пот, която на капки започна да се стича към веждите му. Докторът го погледна изпитателно и се засмя, изглеждаше доволен.

— Казах ли ви? Утре ще сте кукуряк! Ще трябва да глътнете две от тези бели таблетки, момчето ми, те ще облекчат болките, и една от сините — от нея ще ви се приспи. Ще трябва да поспите. Ако не можете, махнете компреса след десетина минути, уверявам ви той действа много бързо.

Така и стана, последният съзнателен спомен на Рейнолдс беше как докторът шумно ругае надолу по стълбите, след това не си спомняше нищо повече за следващите 12 часа.

Когато се събуди, отново беше нощ, но сега на прозорчето имаше завеса и беше запалена малка газена лампа. Разсъни се бързо и напълно, така, както дълго се бе тренирал, без да направи и най-малко движение и да смени ритъма на дишане. Отвори внимателно очи и близо пред себе си видя лицето на Юлия. Върху него беше изписано изражение, каквото не бе забелязвал преди това. В момента, когато момичето почувства, че Рейнолдс се е събудил и го гледа, смени изгледа на лицето си. Въпреки това той успя да види загрижения и израз и как бавно отдръпна от рамото му ръката си, с която нежно, но настоятелно го бе побутнала, за да се събуди. Той се престори, че не е забелязал нищо необикновено, погледна я изненадано, после се усмихна, извъртя китката си да види часовника и сънено възкликна:

— Осем часът! — Той рязко се изправи и седна на леглото. Направи го несъзнателно, преди да си даде сметка за острата, непоносима болка, която щеше да последва при такова устремно движение. Спомни си какво се бе случило последния път. Приятната изненада, изписана върху лицето му, беше очевидна.

— Как се чувстваш? — усмихна се Юлия. — Нали е по-добре?

— Много по-добре, истинско чудо! — Рейнолдс усещаше гърба си като посипан с жарава, но болката почти бе преминала. — Осем часът! — повтори той, сякаш не можеше да повярва. — Проспал съм цели дванайсет часа?

— Наистина спахте дълбоко, сега и лицето ви изглежда по-добре. Спокойствието я беше обзело отново. — Вечерята е готова вече, да ви я донеса ли тук?

— О, не, по-добре аз да сляза, ще дойда след няколко минути — обеща той.

Рейнолдс устоя на думата си и слезе съвсем скоро. В огнището на малката кухничка весело горяха дърва. Масата, малко настрана от огъня, беше подредена за петима. Шандор и Янчи го поздравиха и изразиха задоволството си от вида му и напредъка в лечението на раните му. После го запознаха с Казака. Той се здрависа кратко, кимна с глава, погледна го, намръщи се и седна на масата, без да каже нищо. Зае се със супата си мълчаливо, без да обръща внимание на останалите. Всеки път, когато Рейнолдс вдигнеше очи към него, Казака изправяше глава и отмяташе перчема си, сякаш да покаже на чужденеца превъзходните си гъсти, черни, маджарски коси. С последния залък той стана от масата, промърмори нещо на Янчи, което Рейнолдс така и не можа да разбере какво е. Едва тогава успя да зърне за пръв път отвореното, приятно момчешко лице на Казака със зле скрит израз на агресивност и неприязън. Тя беше насочено към него, специално към него, за Рейнолдс в това нямаше никакво съмнение. Секунди след като вратата са затръшна се чу бръмченето на мощен мотоциклет, както изглеждаше. Той зави около къщата и затихна в далечината. Скоро отново настана тишина. Рейнолдс изгледа останалите на масата и се обади.

— Ще помоля някой да ми обясни какво съм сторил на Казака. Ако имаше как, младият ви приятел щеше да ме изпепели с поглед.

Той отправи очи към Янчи, но Янчи бе зает да пълни лулата си и не гледаше към него. Шандор се бе вторачил в огъня и изглеждаше така, като че ли изцяло е потънал в мислите си, с невиждащ поглед наблюдаваше веселите пламъци. Обяснението най-сетне дойде от Юлия. В гласа и се долавяха гняв и досада, така чужди за нея. Рейнолдс я погледна изненадан.

— Чудесно, щом тези двамата страхливци не желаят да ви кажат, изглежда трябва да го направя аз. Единственото нещо, с което дразните Казака, е фактът, че вие изобщо сте тук. Видите ли, той… е добре, той си е въобразил, че е влюбен в мен… в мен, шест години по-възрастна от него.

— Какво са шест години в края на краищата — започна да разсъждава Рейнолдс, — ако вие…

— О, почакай, спокойно! Една вечер, след като бе глътнал останалото от сливовицата в бутилката на Графа, ми го каза. Бях изненадана и смутена, но, понеже е мило момче, постарах се да бъда любезна и като щура му казах нещо от типа, че ще го чакам, докато порасне. Беше като бесен…

Рейнолдс сбърчи чело:

— Добре, но какво общо имам аз с това?

— Не ставайте глупав! Той мисли, че сте… Е, добре, мисли ви за съперник, който се домогва до моите чувства!

— Може би по-добрият от нас ще спечели — обяви Рейнолдс тържествено и малко шеговито.

Янчи се задави от дима на лулата, Шандор закри лице с масивната си длан. Леденото мълчание, което настъпи на масата, накара Рейнолдс да помисли, че ще е по-добре да се разсее, като погледне някъде настрани. Мълчанието се затегна и се видя принуден да направи нещо, за да излезе от неудобното положение. Погледна към Юлия и разбра, че нито е ядосана, нито е смутена, както очакваше. Напротив, беше съвсем спокойна, подпряла брадичка на ръката си, гледаше го подигравателно, което му се стори обезпокояващо. Не за пръв път се уверяваше, че би било истинска лудост да се опита да разбере дъщерята на такъв човек, като Янчи.

Накрая момичето стана да изнесе чиниите и Рейнолдс се обърна към Янчи:

— Нали шума, който чухме, е от мотоциклета на Казака, който замина? Къде отиде?

— В Будапеща, има среща с Графа, в крайните квартали на града.

— Какво? С този мощен мотоциклет, който се чува на мили далеч, и с тези дрехи, с които човек може да го познае от същото разстояние?

— Мотоциклет ли? Това е една малка моторетка. Казака и махна заглушителя преди време, за да могат да го чуват повече хора, когато пристига някъде… и да се обръщат след него. Какво да се прави, момчешка суетност. Но шумотевицата на моторетката и крещящите дрехи са най-сигурното му прикритие. Той толкова бие на очи, че никой няма и да помисли да се съмнява в него.

— Колко ще се забави?

— Ако пътищата са добри, ще отиде и ще се върне за около час и половина. Не сме далеч от Будапеща, намираме се на около петнайсет километра от града. Но в тази нощ? — Янчи помисли. — Предполагам, че за около час и половина ще успее да се върне.

Всъщност Казака се забави около два часа. Това бяха два часа, които Рейнолдс никога нямаше да забрави. Янчи говори почти през цялото време, а той го слушаше с вниманието на човек, получил рядката привилегия да чуе нещо, което отникъде другаде не би могъл да научи. Рейнолдс си даваше сметка, че подобно настроение на пълна откровеност рядко обзема този човек, най-забележителния и изключителен мъж, какъвто някога бе срещал. В неговия изпълнен с опасност живот, където всичко беше поставено на карта, тази откровеност бе израз на второто аз на Янчи. Макар и замалко, в момента сякаш всичко останало бе изгубило значението си. Два часа непрекъснато Юлия седя на една възглавница до краката на баща си. Смехът и дяволитостта, които рядко липсваха в очите й, сега отсъстваха, сякаш никога не бяха огрявали лицето й. Тя беше сериозна и смълчана, каквато Рейнолдс не можеше да си представи, че може да бъде. През тези два часа погледът и не се отмести от бащиното и лице. Ако това се случеше, то бе само, за да погледне обезобразените, смазани ръце на Янчи. И отново погледът и се впиваше в лицето на скъпия и човек, сякаш искаше да попие завинаги всяка дума, да запомни всяка бръчица, всяка подробност от лицето на баща си. Рейнолдс усещаше, че и тя, както и той, споделя необяснимото предчувствие, че имат привилегията да чуят нещо, което никога друг път нямаше да могат да чуят. Когато я гледаше сега, Рейнолдс си спомни странния поглед в очите и в камионетката предната нощ, изпълнен с толкова много обреченост, че той почувства странен, неразбираем хлад. Костваше му физически усилия да отхвърли от себе си това неестествено чувство, да изтрие от съзнанието си онова, което при други обстоятелства би считал за досадни глупости, които само мътят главата му.

Янчи изобщо не говореше за себе си, нито за организацията, която бяха създали и за методите, които използваха, според случая. Единственият конкретен факт, който Рейнолдс успя да научи през цялата вечер беше, че главната им квартира е в някакво стопанство, разположено сред ниските хълмове между Сомбатхей и езерото Нойсидлер, недалеч от австрийската граница — единствената граница, която представляваше интерес за повечето от онези, които бягаха на Запад. Янчи разказваше всъщност за хората, за стотиците хора, на които той, Графа и Шандор бяха помогнали да се спасят, за надеждите и страховете им, за терора в света, в който живеят. Той говореше за мира, за надеждата си, че светът ще заслужи мира. Разказваше за убеждението си, че най-после мирът ще възтържествува, когато повече хора, а не само единици, работят за него, че няма нищо по-благородно на този свят от работата за мира и че е безумие да се мисли, че има нещо по-добро, за което си заслужава човек да отдава силите си. Той говори за комунистите и некомунистите и за различията между тях, които съществуват само в начина на мислене. Янчи им доказваше, че всички хора по света неизбежно са различни по идеалите и убежденията си. Христос някога е казал, че те са братя помежду си, но не е предвидил нетолерантността и глупостта. Янчи говори за непримиримостта, която съществува днес спрямо убежденията на другите, ако тези убеждения са различни от нашите. Някои секти си присвояват дори правото да определят кой е достоен да прекрачи небесните двери на рая. Разказа за своя нещастен руски народ, който с готовност приема другите, но пред когото всички врати са затворени. Янчи беше скитник, не криеше, че още от младини е бил далеч от народа си, но и до момента бе останал част от него.

Преходът към тази нова тема на пръв поглед изглеждаше като непоследователност, но Янчи не беше лекомислен скитник, не говореше безсмислени неща. Всичко, което правеше, казваше или мислеше, беше подчинено на идеята да подсили и укрепи у себе си и у слушателите си вярата за единството на човечеството. Когато разказваше за детството и младежките си години в родната страна, когато самият той е бил още никой и не е имал собствени убеждения, от думите му лъхаше носталгия за най-щастливите часове, преживени от него в оная щастлива земя, където е роден. Багрите, с които рисуваше Украйна, бяха вълнуващи. Може би от тях лъхаше някаква сантименталност по нещо, което е безвъзвратно изгубено, но картината беше истинска, вярна. Онова, което се четеше в уморените му и благородни очи, не беше израз на самоизмама. Янчи не криеше и не отричаше изживените трудности и лишения, дългите часове на труд в полето от ранна утрин до късна вечер, глада, изгарящата горещина през лятото и жестокия студ, когато сибирският вятър задуха през степите. Но въпреки всичко, това бе картината на една щастлива земя, златна земя, недокосната от страха и репресиите. Тя беше нарисувана с любов картина на златни жита, които се вълнуват чак до хоризонта, губещ се в пурпурната далечина. Картина на смях, песни, танци, шумни надбягвания с коне с развети гриви, на отрупани с кожи тройки, които препускат под замръзналите звезди. На параход, който се носи леко по Днепър в горещината на лятната нощ и приятната музика, заглъхваща след него по реката. И когато Янчи разказваше замислено, изпълнен с копнеж и малко тъга за нощното ухание на пшеница, орлови нокти и жасмин, за лунната пътека върху тихите, лениви води на реката, Юлия внезапно скочи на крака, промърмори нещо за кафе и изхвръкна от стаята. Рейнолдс успя да зърне лицето й, когато излизаше, и видя, че очите и бяха замъглени от сълзи.

Разказът беше прекъснат, но въпреки това следите от магията, която излъчваше, продължаваха да владеят в стаята. Рейнолдс не се самозалъгваше. Зад цялото видимо безцелно обобщение Янчи бе разказвал това специално за него. Беше се опитал да разколебае предубежденията, стремеше се да му внуши да види очевидния трагичен контраст между щастливите хора, които му беше описал, и зловещите апостоли на световната революция. Всъщност, косвено му беше поставил въпроса дали такава пълна противоположност може да се побере в границите на разумната възможност.

Рейнолдс беше завладян от противоречиви мисли. Той ясно осъзнаваше, че първата част от разказа си Янчи бе посветил на нетърпимостта и преднамерената слепота на човечеството като цяло. Очевидно предполагаше, че Рейнолдс ще съумее да види в себе си микрокосмоса на това човечество — от раждането и влиянието на предразсъдъците му и пороците му. Рейнолдс сега с известно безпокойство установяваше, че усилията на Янчи в това отношение не бяха напразни, но сам не търпеше недомлъвките и неяснотите, които объркваха мислите му и бяха започнали да го смущават. Затова се постара да ги отхвърли. Въпреки старото си приятелство с Янчи, полковник Макинтош нямаше да одобри тазнощното представление. Полковникът не харесваше агентите му да бъдат объркани. Цялото им внимание, всичките им мисли, според него, трябваше да бъдат целенасочени. Преди всичко работата и само работата! Агентите не трябваше да се ангажират със странични въпроси, незасягащи пряко изпълняваната задача. Странични въпроси, помисли Рейнолдс озадачено, тъй като не можеше да реши кое в случая е основно и кое странично; скоро отхвърли мислите, които го бяха завладели, защото преди всичко беше професионалист.

Янчи и Шандор бяха започнали някакъв разговор помежду си и приказваха съвсем приятелски. Като ги слушаше, Рейнолдс осъзна, че неправилно е преценявал взаимоотношенията между двамата мъже. В тях нямаше нищо от онова, което определя положението на господаря и неговия човек, между работодателя и работника. Атмосферата помежду им беше непринудена, лишена от всякакви условности. Янчи с готовност и внимание слушаше онова, което Шандор му разказваше. Имаше нещо, което ги свързва, мислеше си Рейнолдс, нещо невидимо, но здраво и могъщо — това бе предаността към общия идеал, преданост, която не разделя идеите от човека, вдъхновен от тях. Рейнолдс беше започнал постепенно да открива, че Янчи притежаваше дарбата да вдъхва самоуважение, лоялност и вярност, която няма нищо общо с идолопоклонството. Дори самият той, Рейнолдс, който беше безкомпромисен индивидуалист по силата на собствената си природа и на тренировките, чувстваше магнетизма на притегателната му сила.

Беше точно 11 часа, когато вратата се отвори широко и вътре се вмъкна Казака, а заедно с него нахлуха и снегът, и леденият въздух. Той носеше голям пакет, който остави в ъгъла, и започна да търка дланите си една в друга, за да се стопли. Лицето и ръцете му бяха посинели от студ, но не даваше вид, че им обръща внимание, дори не се доближи до огъня, за да се постопли. Вместо това седна на масата, запали цигара, мушна я в ъгъла на устните си и я остави там. Рейнолдс отбеляза развеселен, че когато момчето дръпне от цигарата, очите му се напълват със сълзи, но въпреки това не я махаше от устата си.

Докладът на Казака беше лаконичен, почти по точки. Бе се срещнал с Графа, съгласно уговорката. Дженингс вече не живееше в хотела, тръгнала бе вече мълвата, че не е добре със здравето. Може би това беше някаква предпазна мярка. Графа нямаше представа къде се намира Дженингс, но беше сигурен, че не е отведен в главната квартира на тайната полиция, нито в някои от познатите секретни места в Будапеща. Графа мислеше, че при тези обстоятелства или са върнали професора направо в Русия, или са го затворили в някое безопасно място извън града. Казака предаде, че Графа щял да се опита да открие къде са завели доктор Дженингс, но надеждите му да научи това не са много големи. Логиката показваше, че едва ли са върнали професора обратно в Русия, той беше твърде важна фигура на конференцията. Графа беше изразил увереността си, че го крият някъде на абсолютно сигурно място, но това ще трае, докато чуят новината от Шчечин. Докато Браян е все още там, руснаците ще оставят Дженингс да участва в конференцията, може даже да му дадат възможност да разговаря със сина си по телефона. Но ако синът му избяга, това ще е сигнал Дженингс веднага да бъде върнат в Русия. Будапеща беше твърде близо до границата и руснаците не биха си позволили да загубят престижа си, като го оставят да избяга… Имаше и още една много обезпокояваща информация: Имре бе изчезнал и Графа не беше успял да го намери никъде.

Денят, който последва — една безкрайна, чудесна неделя, със синьо, безоблачно небе, без вятър, с блестящо, бяло слънце, което огряваше нагънатата равнина и отрупаните със сняг борове, нямаше да се изличи никога от съзнанието на Рейнолдс. Цялата картина на природата, която се разкриваше пред очите му, му напомняше коледна картичка. Всичко, което виждаше около себе си, беше като в мъгла или смътно запомнен сън, беше като ден, преживян от някой друг, толкова откъснат от реалността му се струваше, толкова далечен. Въпреки всичко, той направи усилия да превъзмогне това чувство. Причината не беше в здравословното му състояние и в получените рани. Това вече бе преминало. Докторът нямаше защо да агитира повече за ефективността на мехлема си, Рейнолдс се беше уверил в това, гърбът му беше се оправил и не изпитваше никаква болка. Устата и челюстта също бяха заздравели бързо. Притесняваше го от време на време само едно пулсиране, което чувстваше на мястото на зъба, избит от гиганта Коко. Рейнолдс знаеше, сам го бе установил, че вина за душевното му състояние беше нетърпението, което го разкъсваше. Чувстваше се като животно, затворено в клетка, движеше се непрекъснато, не оставаше за миг спокоен, обикаляше из къщата и навън, по твърдия, замръзнал сняг, не можеше да си намери място, въпреки че флегматичният Шандор непрекъснато му се молеше да седне и да си почине.

Сутринта отново бяха слушали предаването на БиБиСи — новините в 7 часа — и отново нямаше никакво съобщение. Времето минаваше, Рейнолдс знаеше, че надеждата се топи. Нима не бяха успели да заведат Браян Дженингс в Швеция? Естествено нещата бяха задвижени, беше още рано да се говори за провал. Той никога не се тревожеше от възможен провал, защото винаги можеше да се намери изход. Онова, което сега го безпокоеше, беше Янчи. Доколкото познаваше този великодушен мъж, той щеше на всяка цена да изпълни обещанието си да му помогне, независимо какво би струвал опитът да се освободи най-зорко пазеният сега в Унгария човек. Рейнолдс вече познаваше Янчи почти като самия себе си и знаеше, че той няма да се поколебае да действа, но цената можеше да се окаже твърде висока. Дълбоко в себе си Рейнолдс си даваше сметка, че тревогата му не беше единствено за Янчи. Уважението и възхищението му към този човек бяха огромни, но той беше загрижен и за дъщеря му, която обожаваше баща си. Ако се случеше най-лошото — да загуби и последния член на семейството си, тя щеше да бъде неутешима и, още по-лошо, щеше да гледа на него като единствена причина за смъртта на баща й. Това щеше да спусне непреодолима бариера помежду им, която щеше да остане завинаги. За стотен път Рейнолдс търсеше да зърне усмихнатите устни и разтревожените очи, които потискаха усмивката. Постепенно той осъзна, че това всъщност е главният му страх. Откритието му подейства като шок. Двамата с Юлия бяха заедно през повечето време от деня и Рейнолдс започна да харесва привлекателната и лека усмивка, и странния, необиковен начин, по който тя произнасяше името му. Когато веднъж каза Мехаил и се усмихна с очи и устни, той и се присмя, излезе малко грубо. Веднага съжали, защото съзря необяснима обида в очите й. Усмивката и помръкна и изчезна. Тогава Рейнолдс се разкая от сърце и се почувства смутен повече от всеки друг път… Той можеше само да бъде благодарен, че полковник Макинтош не може да види в какво положение изпада човекът, когото счита за най-подходящ да го замени някой ден. Но дори и да видеше, нямаше да повярва, че това е именно той — неговият човек, Рейнолдс.

Безкрайният ден се изтърколи бавно към залез. Слънцето се скри зад далечните хълмове на запад и обагри върховете на заснежените борове с шарки от огън и злато. Тъмнината се спусна постепенно над земята, а ярките звезди започнаха да трепкат на замръзналото небе. Вечерята премина в пълно мълчание. После Янчи и Рейнолдс премериха на себе си и пооправиха с помощта на Юлия дрехите от пакета, донесен от Казака предната нощ. Това бяха две полицейски униформи. Щом Графа ги беше изпратил, значи смяташе, че могат да им бъдат полезни. Нямаше значение къде е скрит старият Дженингс, те можеха да послужат като „Сезам, отвори се“ за всяка врата в Унгария. Униформи имаше само за Янчи и Рейнолдс. Трудно можеше човек да си представи, че би могла да се намери готова униформа, която да побере раменете на Шандор.

Казака замина с моторетката веднага след 9 часа. Тръгна облечен както обикновено с ярките си дрехи. Зад двете си уши бе сложил по цигара, трета висеше незапалена на устните му.

Тръгна в много добро настроение, не беше пропуснал да забележи отчуждеността между Рейнолдс и Юлия, която бяха демострирали цялата вечер, това беше достатъчно основание за него да се усмихва щастливо.

Трябваше да се завърне към 23 часа, най-късно в среднощ. Това време дойде и мина, но от Казака нямаше никаква вест. Стана 1 часа, един и половина, очакването се смени с напрежение и почти с отчаяние, но малко след 2 часа той се появи. Пристигна не с моторетката, с която бе заминал, а с голям, сив опел-капитен. Натисна спирачките, загаси мотора и излезе от колата с подчертано безразличие, като човек, който е свикнал с такива неща и изпитва едва ли не досада. Едва по-късно се разбра, че той всъщност за пръв път в живота си се е качил на кола — факт, напълно обясняващ закъснението му.

Казака донесе и добри, и лоши новини, документи и указания. Добрите новини бяха, че Графа бе успял да открие местонахождението на Дженингс, беше го направил смешно лесно. Фурминт, шефът на тайната полиция, му го бе казал лично по време на разговор. Лошите новини бяха наистина неприятни. Мястото, където държаха професора, беше известният затвор Сархааза, на около сто километра на юг от Будапеща. Считаха го за най-недостъпната крепост в Унгария. Там обикновено затваряха такива противници на режима, на които бе съдено никога да не видят бял свят. За нещастие Графа не можеше да им помогне, полковник Хидас сам, персонално, му бе възложил някакво разследване за лоялност в град Гьодьольо, където зле настроени елементи създаваха от известно време главоболия на властта. В добавка към всичките неприятности беше и фактът, че Имре продължаваше да е в неизвестност. Графа се страхуваше, че нервите му не са издържали и може би бе избягал от тях, от групата им.

Казака предаде съжалението на Графа, че не е успял да ги информира подробно за затвора Сархааза, но никога не е бил там. Сферата на оперативните действия, които е изпълнявал, е била ограничена в рамките на Будапеща и северозападната част на Унгария. Вътрешното разположение и правилата в затвора, според Графа, нямало да имат особено значение за успеха на начинанието. Само пълното нахалство и блъфирането могат да послужат на техните цели, само на това можели да се надяват. Разбира се и на документите. Графа беше изпратил документи за Янчи и Рейнолдс. Те бяха шедьоври на подправянето: две карти за самоличност за двамата и един документ на името на Алам Ведепми Хатошаг, подписан от Фурминт и приподписан от министъра със съответните печати, което говореше за оригиналността му. Той възлагаше на директора на затвора да предаде професор Харолд Дженингс на приносителя на документа.

Освобождаването на професора бе поставено на карта и затова предложението на Графа беше да използват и най-малкия шанс. Документът, с който разполагаха, щеше да им свърши добра работа. Никакъв друг, издаден дори и от по-висша инстанция, но отнасящ се до освобождаването на затворник, не би могъл да им бъде по-полезен. Самата мисъл, че някой по свое усмотрение е проникнал зад стените на ужасния Сархааза, беше толкова фантастична, че бе извън здравия разум. Графа се надяваше да успеят, просто трябваше само да държат инциативата в ръцете си.

Казака предаде и предложенията на Графа той, заедно с Шандор, да ги придружат до хана в Петоли, малко градче на около пет мили на север от затвора, и там да чакат на телефона. В този случай всички членове на организацията трябваше да поддържат връзка помежду си. Капак на прекрасно свършената от Графа работа в този ден бе, че беше успял да намери и транспорт. Пропуснал бе само да каже откъде го е набавил.

Рейнолдс поклати глава удивен.

— Този човек е истинско чудо! Само Господ знае как е успял да уреди всичко това за един единствен ден. Все едно, че са му дали отпуск специално да се съсредоточи върху нашите работи. — Той погледна Янчи, който не даваше вид, че е учуден. — Какво мислите?

— Ще отидем — каза Янчи спокойно и уверено. Той гледаше към него, но Рейнолдс знаеше, че всъщност говори на Юлия. — Ако дойде добра, обнадеждаваща новина от Швеция, ще отидем. Професорът е възрастен вече, нечовешко ще е да умре далеч от семейството си и от родната земя. Ако ние не отидем… — той прекъсна думите си и се усмихна. — Ако не отидем, знаете какво ще рече Господ или поне Свети Петър. Ще ме погледне съжалително и ще ми каже: „Янчи, за теб няма място тук, не можеш да очакваш любезност и милосърдие от нас, защото каква любезност и милосърдие имаше в сърцето ти за Харолд Дженингс?“

Рейнолдс го погледна и помисли за човека, който бе разкрил душата си предната нощ. За него съчувствието към другите и вярата му в свръхестественото милосърдие, която стряска мнозина, са край ъгълен камък на съществуванието. Той знаеше, че Янчи се шегува. Погледна към Юлия, видя я, че се усмихна с разбиране. Разбра, че тя също я наясно, очите й бяха помръкнали и се държеше малко сковано, защото знаеше какво може да се случи.

Гласът на говорителя прозвуча в тишината на стаята и замря заедно със звука на радиото, което загасиха. Дълго време никой не поглеждаше към останалите, сякаш не се решаваха да проговорят. Накрая Юлия наруши мълчанието, а гласът и беше необикновено спокоен.

— Да, не беше ли това, което чакаме? Та това е паролата, която толкова се забави. „Тази вечер — утре вечер“. Момчето е свободно, то е спасено и е в Швеция. Най-добре ще е да вървите веднага.

— Да — Рейнолдс се изправи, не изпитваше нито облекчение, нито възбуда, както бе очаквал, щом светне зелената светлина за действие. Чувстваше някакво вцепенение и странна тежест на сърцето. — Но щом ние знаем, нищо не пречи комунистите също да знаят и може да вдигнат професора и да го изпратят в Русия всеки миг. Наистина нямаме време за губене.

— Така е, не можем да протакаме — Янчи облече шинела и надяна униформените ръкавици. Погледна към Рейнолдс, който вече беше облякъл униформата, и се обърна към Юлия.

— Не се тревожи за нас, скъпа, след 24 часа бъди в главната ни квартира, но не минавай през Будапеща. — Той я целуна по челото и излезе навън в студената, мрачна сутрин.

Рейнолдс се поколеба, полуобърнат към нея той видя как тя отклони погледа си и се загледа в огъня, затова напусна стаята без да каже дума. Когато сядаше на задната седалка на опела, съзря израза върху лицето на Казака, който вървеше след него. Момчето беше ухилено до уши.

Три часа по-късно, под мрачното, надвиснало небе, натежало от неизвалян сняг, Шандор и Казака слязоха от колата близо до ханчето в Петоли. Пътуването премина без премеждия, макар че бяха подготвени за проверки по пътя. Комунистите бяха сигурни в себе си, нямаше и причина да бъде другояче.

Десетина минути по-късно внушителният, сив, отблъскващ силует на затвора Сархааза се изправи пред погледа им. Това беше стара, непристъпна сграда, оградена с високи стени, заобиколена и от три концентрични реда бодлива тел, по която, без съмнение, протичаше ток с високо напрежение. Земята между бодливите редове вероятно беше минирана. На вътрешната и външната ограда имаше изградени дървени кули за въоръжена с картечници охрана. Самият вид на сградата и кулите всяваше страх. Рейнолдс за пръв път бе докоснат от него. Едва сега си даде сметка за лудостта на акцията, която бяха предприели.

Янчи вероятно бе отгатнал чувствата му, но не каза нищо, само увеличи скоростта през последната миля и рязко натисна спирачките, за да спре пред величествената, сводеста порта. Един от охраната с оръжие в ръка се втурна към тях, за да види документите и да установи самоличността им. При вида на Янчи, облечен в полицейска униформа, войникът отстъпи назад със страхопочитание. Само с една дума Янчи го смрази, изгледа го презрително и му каза, че иска да види коменданта. Поведението на войника говореше за ужаса, който внушава униформата дори между онези, които не би трябвало да се страхуват от нея. След не повече от пет минути Янчи и Рейнолдс бяха в кабинета на коменданта. Това беше последния човек, когото Рейнолдс очакваше да види на подобно място. Той беше строен, леко приведен, с добре ушит костюм и интелектуално лице с високо чело. Носеше пенсие, имаше добре поддържани ръце и, според Рейнолдс, приличаше повече на цивилен, учен или хирург. Всъщност той беше и двете. Признат бе за най-големия специалист по психология и процедури за физиологично разпадане на личността.

Доколкото Рейнолдс можеше да разбере, комендантът не се съмняваше в тяхната самоличност. Предложи им по чашка и се засмя, когато те отклониха поканата. Тогава ги прикани да седнат и пое от Янчи документа за предаването на затворника.

— Хм! Няма никакво съмнение във валидността на този документ, нали така, господа?

„Господа, отбеляза си Рейнолдс наум, този човек трябва да е много самоуверен, за да употреби тази дума тук, където царува вездесъщото «другарю»“.

— Очаквах това от моя добър приятел Фурминт, още повече, че конференцията се открива днес, нали така? Не можем да си позволим професор Дженингс да отсъства — най-блестящият камък в нашата корона, нали мога да се изразя така? Ах, но това е чуждоземен израз. Имате ли документи, господа?

— Естествено — отзова се Янчи и подаде своята карта. Рейнолдс направи същото и комендантът кимна, очевидно доволен. Той погледна към Янчи, после кимна към телефона.

— Вие, разбира се знаете, че имам директна линия с улица „Андраши“. Разбирате, че за затворник от величината на професор Дженингс нямам друг изход и няма да се засегнете, ако телефонирам, за да получа потвърждение на указанието да ви предам затворника и, разбира се, за вашата самоличност.

Рейнолдс почувства как сърцето му спря да бие, кожата на лицето му се опъна като восъчна хартия. „Господи, как бяха пропуснали да не догледат тази очевидна предпазна мярка? Единственият им шанс сега оставаха пистолетите. Може би трябваше да вземат коменданта като заложник…“ Ръката му се плъзна към вътрешния джоб, когато дочу, че Янчи заговори; гласът му беше удивително спокоен и вдъхваше доверие, върху лицето му не се четеше и най-малка следа на тревога.

— Но разбира се, коменданте! Един толкова важен затворник като Дженингс! Няма да се обидим, не сме и очаквали друго нещо.

— В такъв случай не е необходимо да се обаждам. — Комендантът се засмя и побутна през масата документа с нареждането за затворника. В този миг Рейнолдс почувства как вдървените от напрежение мускули на тялото му се отпускат, обзе го облекчение и надежда за успех на акцията, които го заляха като огромна вълна. Едва в тези обстоятелства Рейнолдс бе започнал да разбира, да осъзнава, макар и смътно, що за човек всъщност беше Янчи. В сравнение с него той имаше още много да се учи.

Комендантът се протегна, взе някаква бланка, погледна ги пак, после написа нещо върху нея и подпечата подписа си с официалния печат. Когато свърши това, натисна някакъв звънец. Подаде документа на човека от охраната, който присъстваше в стаята, и с небрежен жест го накара да се отстрани.

— Три минути, господа, не повече. Не е много далеч оттук. Но комендантът беше преувеличил, не бяха минали и 3 минути, дори 30 секунди, когато вратата се отвори, за да пропусне не Дженингс, а половин дузина добре въоръжени, сковани в движенията си пазачи. Преди още Янчи и Рейнолдс да се съвземат, да започнат да осъзнават какво се е случило, и двамата бяха приковани безпомощни върху столовете. Комендантът поклати глава и се усмихна тъжно.

— Простете ме, господа, за хитростта, страхувам се неприятна за вас, каквито са повечето подобни хитрости, но в случая беше необходима. Документа, който подписах, не беше за предаването на професора, а за арестуването ви. — Той свали пенсието си, изтри го с кърпата си, огледа го доволен и отново го сложи на носа си. — Капитан Рейнолдс, вие сте един необикновено упорит млад човек.