Последните българи

Зачатието

Хубавата Елена беше най-известната курва в целата околия. Употребявана като селски геран, изтъркана като търговска талига и разорана като нивата на бай Денко, дет има десет вола жива сила; немаше человек, който да не е чувал за Елена, или такъв, дет да не е прониквал в тия порти, по-обширни от летно слънчогледово поле. Дори язе, бай Чинтол, брусенският знахар, съм влизал у нея, но не за туй ви разказвам таз история.

Понастоящем пиша тези редове у лекарския си дневник, като предисловие на туй, що предстои да разкрия. Забърках се, защото се занимавам с народна медицина, но основата на историята е психологическа. Преди обаче да ви разкрия случая „Елена“, е редно да ви обадя повече за нейната история…

Баща ѝ, бай Петя, Бог да го прости, беше лют комарджия, който накрая натрупа що дългове и се обеси на камбанарията. У момента, в който дяда ти Спаса, селският поп, направи панихидата — що село се изреди в къщата на Петя да си търси парата, начело със самия свети представител! Взеха всичко — овце, пилце, каруци, мускале, сено, чувале със зърно. Абе кот’ са сетиш. Ма покъщнината не стигна да изплати борчовете на стария комарджия на Брусен. Накрая мъжете си зеа кръвнината. Почнаха да дамгосват Петьовица, ако ме разбирате… Горката жена изплати в натура знайни и незнайни борчове на людете от сите мах’ли, чуле-нечуле за смъртта на Петя. Накрая оная не издържа и се фърли у бунара.

Дядо ти Спаса я опѐ и нея. Сетне зе невръстната щерка да я вкара у християнската вера и да я избави от дяволията, споходила рода ѝ. Какво е правил у черковата си не знаем, но некой селяне беха подочули, че старият серсемин, след петата ракия в кръчмата на Красьо Саздърмата, се фалил, че растела малка Елена — дашна и кротичка, ама вечер била кат сукуба палава.

Мина се, не мина и попът се спомина. Елена израсна и направи от сриващата се къщурка на Спаса бардак. Младата мома приканваше вътре сички от село, че и чужденците. Советски паметник имаме в Брусен! Много софиянци, украинци и руснаци идват тука. А Елена ги приема да спят при нея.

Научих туй от съселяните, дет се сипеха при мен, да ги лекувам от различни сърбежи и течения, дет фанале от нея. То мехлемът от невен и стрит чесън, дет приготвих, им помогна, ама аз се видех в чудо от толкова много пациенти, та една вечер отидох у Елена. От дума на дума се заговорихме, поизлекувах я и нея. Накрая даде и на стария моканин да го топне, че вдовец бех, а оногова в гащите си искаше дана…

Ергените от село продължиха да се надят у Елена и сичко си продължи по старому. Тъй — до момента, в който тя се появи една гръмотечна нощ у дома и рече:

„Баче Чинтоле — бременна съм.“

„От кого бе, моме?“ — я попитах, а тя ахна и надигна рамене. Смърдеше на бъчва и се клатушкаше. Позобих я с малко живовляк и синя тинтява, та ѝ мина.

Сетне я питах у кой месец е, а тя каза, че е така от лане, и аз я загледах. Наистина беше напълнила бузи и налела у ханша и бедрата, ама коремът и не беше баш кат вълча луна…

„Кога за последно има̀ гостенин?“ — питах я сериозно, а тя рече: „Тая вечер“.

Двама били, поляк и българин, другоселци. Чужденецът лапнал некво хапче и я лашкал от залез до среднощ.

„Защо дойде?“ — попитах я.

„Ами, баче Чинтоле, те си тръгнаха, а аз отпих от гроздовата юнашки и заспах. И тогава дойде сънят. От него се страхувам и от него искам да се избавя…“

„Къв сън ма, мо̀ре?“

„Е такъв!“ — рече тя и си седна на миндера до печката. — „Значи, събуждам се по изгрев и се въртя вкъщи. Ама слънцето се не показва. Излизам в двора — нема ветър, нема шумове, нема животинки. Гледам небето — едно такова сиво ле, без облаци.

По едно време се сещам, че сънувам и си плюя у пазвата…“

„Пила ли си нещо друго преди съня?“ — питам я и сещам, че очите ми пак се лепат по гръдта ѝ.

„Абе, обичайното — малко ракия, а кат ми стане тежко — па и малко винце.“

„И пак не разбрах, що те плаши този сън?“

„Чакай, чакай! Не съм ти доразказала. Та, сънувам туй нали и после се будя. Ама преди месец дойде един холандец у село, та донесе от унуй — що му викаха… Джойнт.“

„Cannabis indica“ — поправям я, да са изфукам, че помня нещо от знахарския буквар на татко.

„Абе унуй, де го пушат. Та той ми дава от него и сичко бе — мамата си трака. Правихме това-онова, после го изпратих, а той си забрави джойнта. Та нали знаеш. Беше годишнина, откак мама си замина…“ — тук Елена започна да хлипа — „и зех, че ги изпуших. Тогава се трупясах. И кошмарът дойде.“

Докато говореше, сълзите потекоха по-червените И бузи, а ръцете и затрепериха. Стана ми неловко, сякаш не бе Елена, селската блудница, а онова малко момиченце, което гледах за въшки на времето. Така невинна, така уплашена. Какво ли се е случило в главата и, запитах се. Сетне се доближих и я прегърнах през рамо, а тя склони глава и сякаш се успокои.

„Та, сънувах аз наше село едно такова — ни ден, ни нощ — и изведнъж усещам страшна болка в корема. Пипам се, онова вътре сякаш ме рита. И изведнъж изпод фустата ми текват едни кръвища! Болката се усилва, аз тръгвам да бегам из село да търся помощ. По улиците нема никой. Аз се паникъосвам. И, ща не ща, отивам у Рачеви.“

Гласът на Ленчето бе започнал да дрезгавее, а гримът и бе съвсем размазан от сълзите.

„Отварям вратника. Рачеви стоят на масата. Пред тех баница и буркан кисело млеко. Ама не закусват, а стоят замръзнали. Изведнъж обръщат глави към мен и втренчват очите си. Ама какви очи! То душа немаше в тех. Едни такива празни, черни кухини, но вперени в мен. А Рачеви не помръдват. Аз изпищявам, хлопвам вратата и забегвам към Миткови, съседите им.

Те също така си беа вкъщи, жената пере, мъжът кове счупения крак на трикрако столче…

Бам, бам, бам…

Не спират работа. Но очите им втренчени в мен.

Бам, бам, бам…

Махам се и оттам!“

Еленчето пак спира разказа си и се взира в мене. Усещам навън как севернякът вие като ранен единак. Кепенците на прозорците се удрят. Нещо профучава покрай стената. Обръщам се пак към Елена. И тя продължава да говори за съня си:

„У цело село няма кои да ми помогне. А и спазмите продължават… Обръщам се назад — зад мен кървава диря. Едвам вървя. Остава ми само да отида у черковата. Тъкмо съм на прага ѝ и тогава рухвам!“

Стисках яко ръката ѝ, защото се тресеше цялата.

„Пълзя по килимчето към олтара. Навсекъде греят свещи. Иконите… и те втренчени в мен, а от празните им очи текат алени струйки. Бебето продължава да ме блъска отвътре, сякаш утробата ми е стена, която иска да разбие. С всеки удар в стомаха се тресе и черковата. Иконите започват да падат, редом със свещниците, и лумва ужасен огин…“

„Спри, моля те! Достатъчно е…“ — прекъсвам я, но виждам как лицето ѝ е бело-побелело, като платно.

„Не мога, бай Чинтоле, то е пред мен! И в мен! И сега така напира да излезе — като в съня!“

„Но това все още не е възможно, ти не си толкова…“ — спирам, защото входната врата на къщата се отваря и след това веднага се затваря с трясък.

Тя продължава да разказва:

„Лежа. По гръб. И държа корема си, а пламъците се прокрадват към мен. И тогава ме поразява нова вълна болка. Имам усещането, че бебето… че то ме яде отвътре! Започвам да викам, а то продължава. Ръцете му разкъсват корема ми и излизат… Това, което виждам, са дълги и черни нокти, омазани с кръв и слуз…“

Главата ми не можеше да приеме чутото. Тя описваше случващото се така ярко… чак очите ми се просълзиха.

„Накрая то ме разпори и излезе от мен. Собственото ми бебе. Показа си главата, която беше катраненочерна, космата и уродлива. Едното му око беше малко над отворената, осеяна с жълти резци уста, а другото — под челото. Със злобна усмивчица то насочи ноктите си към гръдта ми и разкъса и нея. А лицето си потопи обратно в корема ми, където започна да изсмуква червата. Със сетни сили насочих ръцете си към главата му, но заедно с рехавите му косици, пръстите ми набараха и десетки гърчещи се глисти. Отдръпнах си ръцете и…“

Тогава не издържах и я зашлевих.

„Елена! Съвземи се!“ — изкрещях ѝ, хванах я за раменете и силно я раздрусах. — „Сънувала си демон! Това е било просто кошмар!“

Очаквах да се разплаче след плесницата ми, дори да се разгневи. Но тя изведнъж стана спокойна. Погледът ѝ беше сериозен и страшно умолителен.

„Бай Чинтоле, не го искам, моля те. Отърви ме от него!“…

Беше дълга вечер.

Бяха минали пет часа, когато се присетих да отворя за малко вратата и джамовете, тъй като в собата бе станало прекалено горещо и спаружено.

Дъждът не беше спирал.

Припалих цигара. Последната. От Еленините. Моите свършиха още докато отстранявах плода.

Оказа се, че не е било фатално късно. Беше бременна от нейде 3 месеца. След поредната цигара обаче нещо ме накара да се замисля — зачатието ѝ било нейде зимъска. Изначало не бях съвсем откровен с вас. Всъщност — след като я излекувах от сърбежите — я посещавах още няколко пъти. Нали ви обадих, че съм вдовец. Та, зимата… да. Нейде към Рождество. Абе тогава я бех боднал, беше ми обадила, че сички са си със семействата и че немало кой.

Възможно ли е този плод да е бил мой? Верно че съм на преклонна възраст вече, ама бабините зъби и сминдухът ме поддържат все още.

Влизам вътре. Елена лежи неподвижно. Тая дилянка, дет ѝ дадох, наистина я беше упоила силно.

Седам кротко до камината, в която догаря последната цепеница. Скоро ще се съмне.

Знаете ли, у тоя свят не ма нищо случайно. Много селянчета бяха пропищели от Елена. Първо беше Минчо — обесил се на белата череша у тех. Сетне Явор — беше се влюбил и той, но сетне я беше заварил с поредния ахмак. Намериха го на скалите под Дяволския водопад. Трети, Исмаил — момчето умре от глад — просто отказваше да яде и пие.

Ицо, Жеко, Пацо — който вземе, че се влюби…

Що ергени… Удавени, обесени, заколени, полудели…

Що проклятия хвърлия по нея — майки, баби и жени.

На тоя свет наистина нема нищо случайно. Бог горе си знае работата. Дяволът долу — също. А горкото момиче — вече е отървано.

Приближих се към дамаджаната в ъгъла на стаята и я отпуших.

Налех си. Изведнъж чух силен писък зад мене и се обърнах.

Елена се беше надигнала на леглото. Косите ѝ беха чорлави, а лицето ѝ — все още изкривено от болката. Очите ѝ беха вперени в мен.

„Бай Чинтоле. Сънувах го отново“ — изсъска.

Тогава нещо щукна у мене. Ударих си един силен шамар. Бузите ми се налеха с кръв. Грабнах сичките си записки и се втурнах към вратника.

Отвънка вече не се виеше виелица, но продължаваше да ръси.

Ако щете ми вервайте, но бегах, бегах, бегах…

Сетне видех чичо Маньо — търговеца. Тъкмо се зазоряваше, а старият сметкаджия потегляше от село. Другари бехме, макар и не много близки. Качи ме. По късмет отиваше в Рибарица, дека имах роднини…

Повече се не върнах у Брусен. Некак се спогодих със сестрата на вдовицата ми. Тя също живееше сама. Па поделихме скромната ѝ къщурка, а тъкмо техният знахар се беше споминал, та и работа си намерих.

Избягвах да мисля за селото, за старата къща и за Елена.

Веднъж през Рибарица мина един от чираците на чичо Маньо. Заговорихме се за Брусен и нещата там. По едно време той почна да говори за Елена, но аз го спрех. Сетне започна да ме разпитва що съм се майнал от къщата си, но аз го помолих учтиво да сменим темата.

Не исках да мисля за случилото се там. Не исках да мисля за онази нощ.

Както казах, на тоа свет нема нищо случайно.

Има нощи, в които трудно заспивам. Билките не помагат. Спомените ме връхлитат към вечерта, когато абортирах Елена. За пометане ѝ давах змийско мляко. Но умишлено бях увеличил неколкократно дозата с една надежда. Надеждата да отърва селото от нея.

Не, не би… Събуди се, шаврантията му с шаврантия. Събуди се и ме гледаше с онзи празен черен поглед, който ми описваше от кошмара си…

Нищо случайно нема на тоя свет. Господ си знае работата. Дяволът също. Затова смъртните не трябва да им се месим…

Та, толкова за случая с блудната Елена. Надявам се наистина никога да не разбера нищо — нито за нея, нито за Брусен. И ако се наложи, бих се преместил и избегал и извън околията. Макар и да осъзнавам, че заради спомените си, не бих могъл да избягам никога.