Последният довод на кралете

Броят на мъртвите

В селото беше тихо. Няколкото стари каменни къщи със зеленясали от мъх покриви изглеждаха изоставени. Единствената проява на живот в прясно изораните полета отзад бяха няколко окаяни на вид крави. Камбаната в кулата на камбанарията поскърцваше тихо до Феро. Долу няколко провиснали капака на прозорци се блъскаха от вятъра, който с шумолене разнасяше сухи листа по празния площад. На хоризонта, към надвисналото небе се издигаха плавно три стълба дим.

Гуркулите идваха, а те обичат да палят.

— Малджин! — В очертанията на капака на пода се появи фигурата на майор Валимир и Феро го изгледа навъсено отгоре. При първата им среща той страшно й напомни за Джизал дан Лутар. Имаше закръглено бледо лице, по което се четеше онази вбесяваща смесица от паника и високомерие. Повече от очевидно беше, че досега не е устройвал засада на коза, камо ли на гуркулски съгледвачи, но въпреки това се държеше така, сякаш всичко му е ясно. — Виждаш ли нещо? — изсъска й той, сигурно за пети път през последния един час.

— Виждам, че идват — изръмжа Феро.

— Колко са?

— Все още са една дузина.

— Колко далече?

— Около половин час езда и колкото и да питаш, по-бързо няма да дойдат.

— Когато излязат на площада, ще дам сигнала — две пляскания с ръце.

— Гледай да си уцелиш ръцете, бял.

— Казах ти да не ме наричаш така! — Замълча за момент. — Трябва ни един жив, за да го разпитаме.

Феро сбърчи нос. Да оставя живи гуркули, не беше в стила й.

— Ще видим.

Загледа се отново в хоризонта и не след дълго чу Валимир да дава шепнешком заповеди на хората си отдолу. Останалите се бяха разпръснали и се криеха в околните постройки. Бяха странна сбирщина от различни военни части, имаше няколко ветерани, но повечето бяха по-млади и по-наплашени и от самия Валимир. На Феро за пореден път й се прииска Деветопръстия да беше тук. Добър или лош, той поне си разбираше от работата. С него Феро знаеше точно с какво разполага и на какво да разчита. Надеждност, опит и от време на време онзи умопомрачителен бяс. Всичките щяха да свършат работа днес.

Само дето Деветопръстия го нямаше.

Тя продължи да стои пред големия прозорец на камбанарията, загледана в хълмистия терен на Мидърланд, без да изпуска от поглед приближаващите ездачи. Дузината гуркулски съгледвачи яздеха в тръс по пътя. От това разстояние приличаха на точки по виещата се светла ивица между изораните ниви.

Когато подмина първия дървен хамбар, отрядът им забави ход и се разтегли настрани. Огромната гургулска армия включваше войници от всички кътчета на империята, от десетки покорени провинции. Тези бяха кадири, ако се съдеше по издължените им лица, дръпнати очи и характерните шарки на дисагите зад седлата им. Бяха леко въоръжени — лъкове и копия. Убиването им нямаше да е кой знае какво отмъщение, но все пак беше някакво начало. Щеше да запълни донякъде празнината. Онази празнина, която от толкова време беше стояла незапълнена.

От едно съсухрено дърво, с плясък на криле, литна гарван и един от съгледвачите подскочи на седлото. Феро затаи дъх, сигурна беше, че точно този момент ще изберат Валимир или някой от непохватните му хора, за да се спънат в собствените си крака. Но в селото остана все така тихо и ездачите необезпокоявани излязоха на селския площад. Най-отпред яздеше водачът им, вдигнал ръка за внимание. Погледна право към нея, но не я видя. Самодоволни глупаци. Виждаха само онова, което искаха. Празно село, от което всичките му жители бяха побягнали от страх пред несравнимата армия на императора. Юмруците й стиснаха здраво лъка. Ще си получат урока.

Ще им даде да разберат.

Водачът носеше едно квадратно, пърхащо на вятъра парче хартия, в което се взираше така, сякаш четеше нещо написано на неразбираем език. Карта може би. Един от хората му слезе от коня си, хвана оглавника му и го поведе към зеленясалото от мъх корито под чешмата. Други двама седяха отпуснато на седлата, усмихваха се и ръкомахаха с ръце, сякаш си разказваха шеги. Встрани от тях един чистеше ноктите си с върха на нож. Друг яздеше бавно покрай къщите, навеждаше се на седлото и надничаше в прозорците — вероятно търсеше нещо за крадене. Единият от шегобийците избухна в плътен, звучен смях.

В този момент се разнесе острият звук от пляскане с ръце.

Съгледвачът до чешмата тъкмо беше привършил с пълненето на манерката си, когато стрелата на Феро го улучи в гърдите. Манерката падна от ръката му и от гърлото й плиснаха лъскави капки вода. От прозорците затракаха арбалети. Съгледвачите облещиха очи и закрещяха. Един от конете залитна настрани и падна, премазвайки ездача с тялото си. Ритащите му копита вдигнаха облак прахоляк във въздуха.

От къщите изскочиха с викове войниците на Съюза и се втурнаха с насочени напред копия. Един от ездачите успя да извади наполовина сабята си, но бе веднага пронизан от късата стрела на арбалет, олюля се на седлото и падна. Втората стрела на Феро попадна в гърба на друг. Онзи, дето си чоплеше ноктите, беше хвърлен от коня си и сега се изправи точно пред връхлитащ го с копие войник. Забави се с хвърлянето на ножа и вдигането на ръце. Копието го прониза и окървавеният връх изскочи откъм гърба му.

Двама препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Феро се прицели в единия, но в момента, в който двамата достигнаха тясната пролука между две къщи, пред тях изникна опънато въже. Излетяха от седлата и повлачиха след себе си един от войниците на Валимир, които го държаха. Той се просна по лице, но не изпусна здраво стиснатото в ръце въже. Единият от съгледвачите се надигна от прахоляка, но стрелата на Феро го улучи между плешките. Другият успя да направи няколко залитащи стъпки, преди един от хората на Валимир да му разцепи тила със сабята си.

От цялата дузина само водачът се измъкна от селото. Пришпори коня си към една ниска ограда между две къщи и копитата изтропаха силно по най-горната дъска, докато я прескачаше. После препусна в галоп през щръкналите стърнища на една окосена нива. Беше се привел ниско над седлото и пришпорваше коня като обезумял.

Бавно, много внимателно Феро се прицели в гърба му и усети как усмивката се разтегля по лицето й. Само за секунда беше преценила стойката му на седлото, скоростта на коня, височината на кулата, посоката на вятъра, тежестта на стрелата, напрежението на дървото на лъка и силата, с която тетивата притискаше устните й. Проследи с поглед полета на стрелата — тънка като тресчица на фона на сивото небе — и препускащия да я посрещне ездач.

Понякога Бог е милостив.

Водачът на отряда изви рязко гръб, падна от коня и се запремята по земята в облак от прахоляк и слама. Миг по-късно до ушите й стигна крясъкът му. Устните й се извиха и оголиха зъби.

— Ха! — Феро преметна лъка през рамо, спусна се по стълбата, опря ръце на перваза и излетя през задния прозорец. Побягна с всичка сила през полето. Ботушите й тупкаха глухо по меката почва между сноповете стърчащи стебла, а ръката й стискаше дръжката на сабята.

Мъжът проскимтяваше тихо, докато се влачеше към коня си. Беше успял да се вкопчи отчаяно с два пръста в едното стреме, когато чу зад себе си бързо приближаващите стъпки на Феро. Опита да се издърпа, но изпусна стремето и с писък се свлече на земята. Когато тя стигна до него и острието й гневно изсвистя при излизането си от дървената ножница, той лежеше на една страна. Очите му, обезумели от болка и страх, се извърнаха към нея.

Имаше тъмна кожа, също като нейната.

Най-обикновено лице на четиридесет и нещо годишен мъж, с рехава брада, бледо родилно петно на едната буза и прахоляк по другата. По челото му бяха избили лъскави капчици пот. Тя се надвеси над него и слънцето проблесна в извитото острие на сабята й.

— Дай ми причина да не го направя — осъзна, че казва. Странно, че каза точно това, но още по-странно е, че го каза на гуркулски войник. В горещината и прахоляка на Лошите земи на Канта никога не бе си и помисляла да им дава последен шанс. Сигурно нещо в нея се бе променило там, насред влажните руини на западния свят.

Той я измери с поглед и устните му потрепериха:

— Аз… — изграчи, — дъщерите ми! Имам две дъщери. Моля се да ги видя омъжени…

Феро свъси вежди. Не трябваше да го оставя да говори. Баща с дъщери. Някога и тя имаше баща, и тя беше нечия дъщеря. Този човек не й беше направил нищо лошо. Той беше толкова гуркул, колкото и тя самата. Най-вероятно не беше избрал сам да се бие, може би нямаше друг избор, освен да се подчини на заповедите на могъщия Утман-ул-Дощ.

— Ще си тръгна… Бог ми е свидетел… ще се върна при жена си и дъщерите си.

Стрелата го беше улучила точно под рамото и върхът й, излязъл от другата страна, се беше пречупил при падането от коня. Ясно се виждаха стърчащите под ръката му трески. По това, че говореше нормално, можеше да се съди, че белият дроб не беше засегнат. Раната нямаше да го убие. Поне не веднага. Феро можеше да му помогне да се качи обратно на коня и да си тръгне с живота си от това поле.

Съгледвачът вдигна към нея една трепереща ръка. По дългия му палец имаше размазано петно кръв.

— Моля те… това не е моята война, аз…

Сабята го посече през лицето, разпра устата му и разполови долната му челюст. Той изстена. Вторият удар отсече наполовина главата му. Той се изтърколи на земята и тъмната му кръв попи в прахта, докато едната му ръка стискаше сноп слама. Последният удар на сабята разцепи черепа му и той повече не помръдна.

Изглежда, днес Феро не беше в милостиво настроение.

Конят на току-що заклания съгледвач я гледаше безразлично.

— Какво? — сопна му се Феро. Може и да се бе променила по време на пътуването на запад, но никой не се променя чак толкова. Един войник по-малко в армията на Утман беше за добро, без значение откъде беше. Феро нямаше нужда да се извинява за постъпките си. Най-малкото на кон. Сграбчи го за оглавника и рязко го дръпна.

Валимир може и да беше най-обикновен бял глупак, но трябваше да му признае, че се бе справил добре със засадата. На площада лежаха труповете на десетима от съгледвачите и вятърът развяваше окъсаните им дрехи, докато кръвта им попиваше в прашната земя. Единствената жертва от страна на Съюза беше идиотът, който се остави да го повлече въжето и който сега стоеше отстрани, целият ожулен и покрит с прахоляк.

Добра работа, засега.

Един от войниците побутна с върха на ботуша си един труп.

— Така значи изглеждат гуркулите, а? Сега не са толкова страховити.

— Тези не са гуркули — каза Феро. — Съгледвачи кадири, принудени да служат в императорската армия. И те не искат да са тук, точно колкото и ти. — Войникът я зяпна леко озадачен и ядосан. — В Канта живеят много народи. Не всеки с мургаво лице е гуркул, не всеки се моли на техния бог, нито пък коленичи пред техния император.

— Повечето го правят.

— Повечето нямат избор.

— Все пак за нас те са врагът — ехидно отбеляза онзи.

— Не съм казала, че заслужават пощада. — Феро мина покрай войника и влезе в къщата с камбанарията. Както изглеждаше, Валимир беше успял да се сдобие с пленник. Той и няколко от хората му бяха наобиколили един от съгледвачите, който стоеше на колене, със здраво вързани на гърба ръце. Едната половина на лицето му беше издрана, оглеждаше се с онзи типичен за пленниците поглед.

Изплашен.

— Къде… са… основните… ви… сили? — викаше настоятелно Валимир.

— Той не говори езика ви, бял — троснато заяви Феро. — От виковете ти няма смисъл.

Валимир извърна навъсеното си лице към нея.

— Трябваше да се сетим да доведем някой, който говори кантикски — подхвърли саркастично той.

— Трябваше.

Последва мълчание. Валимир я чакаше да каже нещо, но Феро си замълча. Накрая той въздъхна дълбоко.

— Ти говориш ли кантикски?

— Естествено.

— В такъв случай ще бъдеш ли така добра да му зададеш няколко въпроса?

Феро стисна зъби и шумно пое въздух. Пълна загуба на времето й, но трябваше да се свърши, така че по-добре да приключва по-бързо.

— Какво да го питам?

— Ами… знаеш, колко далеч е армията им, колко са, накъде са тръгнали…

— Хъ. — Феро клекна пред пленника и го погледна право в очите. Онзи я гледаше втренчено. Беше отчаян, изплашен и със сигурност се питаше какво прави тя тук, с тези бели. Тя самата все още си задаваше същия въпрос.

— Коя си ти? — прошепна съгледвачът.

Феро извади камата си и я вдигна пред лицето му.

— Сега ще ми отговориш на въпросите, иначе ще те убия с този нож. Ето тази съм аз. Къде е гуркулската армия?

— На около… — облиза нервно устни мъжът — два дни поход оттук, на юг.

— Колко са?

— Не мога да броя до толкова. Много хиляди. Хора от пустинята, от равнината, от…

— В каква посока вървят?

— Не знам. На нас ни казаха само да дойдем до това село и да видим дали е празно. — Той преглътна и буцата на гърлото му подскочи нагоре-надолу. — Може би командирът ми знае повече…

— Ххх — изсъска в лицето му Феро. Капитанът му повече нямаше да говори, след това, което тя направи с главата му. — Много са — обърна се сърдито към Валимир на общия език на Съюза. — След тях идват още повече. На два дни път оттук са. Той не знае накъде са поели. Друго?

Валимир потърка наболата си руса брада.

— Предполагам… можем да го изпратим в Агрионт. Да го предадем на Инквизицията.

— Този не знае нищо. Само ще ни забави. По-добре да го убием.

— Но той се предаде! Ако го убием, това ще е най-обикновено убийство, няма значение във война ли сме, или не. — Валимир кимна на един от войниците си. — Не искам това да ми тежи на съвестта.

— Аз пък искам. — Камата на Феро потъна до дръжка в гърдите на съгледвача. Онзи я зяпна с ококорени очи. От прореза на ризата му бликна кръв и бързо се разрасна в голямо тъмно петно. Той го изгледа смаяно и изстена продължително.

— Глъ… — Главата му се килна назад и тялото му се отпусна. Феро се обърна и видя, че войниците я гледаха като втрещени, с пребледнели лица и изскочили от изненада очи. Тежък ден беше за тях днешният. Много уроци за учене, но скоро ще да свикнат.

Или пък гуркулите ще ги убият.

— Те искат да изгорят фермите ви, селата ви, градовете ви. Искат да вземат децата ви в робство. Искат всички на този свят да се молят на техния бог, по начина, по който те го правят, със същите думи, с които те го правят. Искат земята ви да стане провинция на империята. Знам го. — Феро изтри острието на камата в ръкава на туниката на мъртвия съгледвач. — Единствената разлика между войната и обикновеното убийство е в броя на мъртвите.

Стиснал замислено устни, Валимир изгледа трупа на пленника си. Феро се замисли дали той не беше по-голям куражлия, от какъвто го смяташе. Накрая майорът се обърна към нея:

— Какво предлагаш?

— Можем да останем да ги чакаме тук. Може дори следващия път да видим истински гуркули. Но това ще означава много от тях и прекалено малко от нас.

— Значи?

— Тръгваме на север или на изток. И им залагаме същия капан.

— Ще громим армията им дузина по дузина, а? Малки крачки.

— Малки крачки, но в правилната посока — сви рамене Феро. — Освен ако не ви е писнало вече и не искате да се върнете зад стените си.

Валимир я изгледа съсредоточено, после се обърна към един от хората си — набит ветеран с белег на едната буза.

— На изток оттук има друго село, прав ли съм, сержант Форест?

— Да, господине. Марлхоф е на по-малко от десет мили.

— Това устройва ли те? — попита той Феро, повдигнал въпросително една вежда.

— Устройват ме мъртвите гуркули. Това е.

Листа по водата

— Карлеон — каза Логън.

— Ъхъ — отвърна Кучето.

Градът лежеше в естуара на реката, под надвисналото от облаци небе. Остри очертания на високи стени и кули, на върха на отвесния скален откос над бързите води на реката, където някога се беше издигала тронната зала на Скарлинг. Склонът и подножието на хълма бяха настлани със сбити една в друга каменни постройки с покрити с каменни плочи покриви, обкръжени от външната стена на града. Дъждът току-що беше спрял и целият град лъщеше с острия, хладен блясък на мокър камък. Кучето не се радваше да види отново това място. Всяко едно от идванията му тук беше свършвало зле.

— Променил се е след онази битка — каза Логън, загледан в разперената си длан с липсващия пръст.

— По онова време нямаше други такива стени.

— Не. Но я нямаше и армията на Съюза около тях.

Кучето не можеше да отрече, че присъствието им му действаше някак успокоително. Частите на Съюза опасваха града. Безлюдните полета бяха прорязани от криволичещата линия на земния насип, стърчащите колове и огради, зад които се забелязваха движещите се фигури на войниците. От време на време бледите слънчеви лъчи улавяха по някоя броня. Хилядите добре въоръжени и надъхани за отмъщение мъже бяха обкръжили Бетод отвсякъде.

— Сигурен ли си, че е там?

— Не виждам къде другаде може да е. Изгуби най-добрите си хора в планините. Не са му останали други приятели.

— И нашите са по-малко обаче — промърмори Кучето. — Предполагам, сега просто ще си седим тук. Нямаме бърза работа. Време колкото искаш. Просто ще си седим, ще лапаме мухите и ще чакаме Бетод да се предаде.

— Ъхъ. — Логън не изглеждаше много убеден.

— Ъхъ — каза Кучето. Да се предава не беше в стила на Бетод и той го знаеше.

Обърна се по посока на звука от бързо приближаващи по пътя конски копита. Един от онези вестоносци с шлемове, дето приличаха на разсърдени кокошки, се появи на разпенен кон откъм дърветата и препусна към шатрата на Уест. Спря и явно доста бързаше, защото почти падна от седлото в бързината да слезе. Мина с клатушкаща се походка покрай няколко от озадачените офицери отпред и влезе. Кучето усети познатото свиване на стомаха.

— Мирише ми на лоши новини.

— Ми то други не останаха.

Настана суетня, войниците викаха и ръкомахаха енергично.

— Да идем да видим какво става, а? — промърмори Кучето, въпреки че отвътре му идеше да тръгне точно в обратната посока. Край шатрата видяха Крамок, който наблюдаваше суматохата със свъсени вежди.

— Нещо става — каза планинецът. — Но не разбирам ни какво говорят, ни какви ги вършат тези южняци. До един са се побъркали, от мен да знаете.

Когато Кучето отметна покривалото на входа, от вътрешността на шатрата го връхлетя порой от викове и крясъци. Вътре беше пълно с офицери и цареше истински хаос. В средата със стиснати юмруци стоеше Уест, пребледнял като платно.

— Бесен! — Кучето го сграбчи за ръката. — Какво става, мамка му?

— Гуркулите са нахлули в Мидърланд. — Уест отскубна ръката си и продължи да се надвиква с останалите.

— Кой, к’во? — промърмори Крамок.

— Гуркулите. — Намръщи се Логън. — Мургави хора от Далечния юг. Корав народ, от това, което съм чувал.

Отнякъде се появи изгореното сериозно лице на Пайк.

— Дошли са по море. Сигурно вече са стигнали до Адуа.

— Чакай малко. — Кучето не знаеше нищо за гуркули, за Адуа или Мидърланд, но предусещаше накъде отиват нещата. — Какво точно се опитваш да кажеш?

— Имаме заповеди да се връщаме. Незабавно.

Кучето го зяпна. Трябваше да се досети още от самото начало, че нямаше да стане така просто. Сграбчи отново ръката на Уест и заби един мръсен пръст по посока на Карлеон.

— Без вас не можем да продължим обсадата на такъв град!

— Знам — отвърна Уест, — съжалявам. Нищо не мога да направя по въпроса. Отивай при генерал Паулдър! — кресна на един мигащ на парцали младеж. — Кажи му незабавно да приготви дивизията си за тръгване към брега!

Кучето примигна неразбиращо. Стомахът му се обърна.

— Значи в продължение на седем дни се бихме във Височините за едното нищо? Тъл и кой знае още колко умряха за едното нищо? — Сигурно никога нямаше да свикне с това, колко бързо се разпадаше на пух и прах нещо, на което толкова много разчиташ. — Това беше значи. Сега обратно в горите, в студа. Пак бягане и клане. Няма край.

— Може би има друг начин — каза Крамок.

— Какъв друг начин?

— Сещаш се, нали, Кървави девет? — каза с лукава усмивка планинецът.

— Да. Сещам се. — Лицето на Логън придоби изражението на човек на когото му предстои да бъде обесен, застанал пред дървото, на което щеше да увисне. — Кога трябва да тръгнете, Бесен?

— Имаме много хора и прекалено малко пътища — намръщи се Уест. — Дивизията на Паулдър тръгва утре, предполагам Крой ще е на следващия ден.

Усмивката на Крамок се разтегли още повече.

— Значи утре около Карлеон все още ще има цяла камара народ, без да дават вид, че тръгват нанякъде, нали?

— Да, мисля.

— Дай ми един ден — каза Логън. — Само утре. Мисля, че ще мога да наредя нещата тук. После, ако съм още жив, ще тръгна с вас на юг и ще доведа със себе си колкото мога повече хора. Давам ти думата си. Ще ви помогна с гуркулите.

— Какво толкова можеш да промениш за един ден? — попита Уест.

— Ъхъ — промърмори Кучето, — какво е един ден? — Проблемът беше, че започваше да се досеща.

Водата в потока клокочеше под стария мост, покрай дърветата и надолу по зеления склон. Към Карлеон. Логън гледаше няколко понесени от течението жълти листа, въртяха се бавно покрай обраслите с мъх камъни. Прииска му се да можеше като тях просто да отплава нанякъде, но знаеше, че това нямаше как да стане.

— Тук се бихме — каза Кучето. — Три дървета, Тъл, Дау, Мрачния и аз. Форли е погребан някъде там, в гората.

— Искаш ли да отидеш? — попита Логън. — Да го навестиш, да видиш…

— Какъв смисъл? Каква полза да го навестявам, пък и съм абсолютно сигурен, че и за него няма да е от никаква полза. Нищо вече не е от полза за него. Това е да си мъртъв. Ти сигурен ли си за това, Логън?

— Не виждам друг начин. Съюзът си тръгва. Това може да е последният ни шанс да приключим с Бетод. Пък и какво толкова имаме да губим?

— Животът ти например.

Логън пое дълбоко въздух.

— Не се сещам за много хора, дето ги е грижа за него. Идваш ли?

— Предпочитам да остана тук. До гуша ми е дошло от Бетод.

— Добре тогава. Хубаво — каза Логън. Стори му се, че всеки един ден от живота му, всяка изречена дума, всяка постъпка, всяко едно отдавна забравено взето решение го бяха довели дотук. И сега вече нямаше друг изход за него. А може би никога не е имало. Той беше точно като листата по водата — носен по течението към Карлеон, без право на избор. Смушка коня и тръгна надолу по склона, по калната пътека покрай клокочещия поток.

С отдръпването на деня всичко се виждаше някак по-ясно. Яздеше покрай дървета с влажни, готови да се отронят листа — златистожълти, наситенооранжеви, огненочервени, във всички нюанси на огъня. Слизаше надолу в долината, а първите следи от есенните мъгли в натежалия от влага въздух щипеха леко гърлото му. Звуците от скърцането на седлото, подрънкването на сбруята и глухите удари на копитата по меката пръст глъхнеха в ушите му. Премина в тръс през празните полета от обърната земя, с тук-там прорасли бурени, подмина линиите на Съюза — земния насип, редицата от заострени колове, далеч извън обсега на арбалетите по стената на Карлеон. Войниците с кожени нагръдници и лъскави шлемове го изгледаха с намръщени лица.

Дръпна юздите и премина в бавен ход по един от новите дървени мостове над придошлата от есенните дъждове река. Изкачи лекия наклон и се изправи пред високата стена. Отвесна, тъмна и внушителна. Най-заплашителната стена, пред която някога се бе изправял. Не видя хора в процепите между бойниците, но се досещаше, че са там. Преглътна тежко и се опита да се изправи гордо на седлото, да не му проличи колко е насинен и пребит след седемдневната битка във Височините. Замисли се дали няма да чуе отнякъде щракането на арбалет, последвано от пронизваща болка и падане от коня. Страхотна песен щеше да излезе от това — само срам.

— Гледай ти, гледай ти — разнесе се от стената дебел, плътен глас и Логън веднага го позна. Кой друг, ако не самият Бетод?

Странното беше, че първоначално се зарадва да го чуе, едва след това си спомни за кървавата им вражда. Едва след това си спомни колко се мразеха. Човек може да има врагове, които никога не е срещал. Логън имаше много такива. Може да убива хора, които не познава, той и това бе правил, неведнъж. Но за да мразиш толкова силно човек, трябва първо да си го харесвал. И част от тези първоначални чувства никога не те напускат.

— Излизам да погледам над портите си и кого, мислиш, виждат очите ми да се завръща от миналото? — извика Бетод. — Кървавия девет! Да не повярва човек. Бих ти организирал празненство, но се боя, че нямам достатъчно храна за празничната трапеза! — Подпрян с юмруци на парапета в една от бойниците, високо над портата, стоеше кралят на северняците. В погледа му нямаше насмешка. Не се усмихваше. Просто си стоеше там.

— И това ако не е кралят на северняците! — провикна се на свой ред Логън. — Виждам, още си носиш златната шапка?

Бетод докосна златния обръч на главата си и големият камък на челото му проблесна на залязващото слънце.

— Че защо не?

— Да видим… — Логън огледа голите стени на Карлеон. — Защото, ако питаш мен, не ти е останало много, на което да си крал, ето защо.

— Хм. Бих казал, че и двамата сме малко самотни напоследък. Къде са приятелите ти, Кървави девет? Онези главорези, които водеше със себе си? Къде са Буреносния, Мрачния, Кучето и онова копеле Дау Черния?

— Свърши се с тях, Бетод. Мъртви са, горе в планините. Мъртви като Скарлинг. А с тях и Кокала, Горинг, Белобрадия и още камара народ.

Лицето на Бетод посърна.

— Тъжно, ако питаш мен. Добри, надеждни хора, обратно при пръстта. Мои приятели, твои. Няма да има никога щастлив край за нас, а? Зле свършихме като приятели, още по-зле като врагове. Защо си дошъл, Деветопръсти?

Логън се замисли за всичките пъти, когато бе правил това, за което беше дошъл. За предизвикателствата, които бе отправил, и за резултатите от тях. Нямаше никакви хубави спомени от тях. Едно бе ясно, Логън Деветопръстия не беше склонен на това, което щеше да направи. Но друг изход нямаше.

— Дошъл съм да те предизвикам! — Ехото от вика му отскочи от мокрия камък на стената и бавно заглъхна във влажния въздух.

Бетод отметна назад глава и се засмя. Безрадостен смях, реши Логън.

— Мътните го взели, Деветопръсти, никак не си се променил. Ти си като едно старо куче, на което никой не може да запуши устата да не лае. Предизвикателство? Че какво ни е останало на нас двамата, за което да се бием?

— Ако аз победя, отваряш портите и оставяш живота си в мои ръце. Ставаш мой пленник. Ако загубя, Съюзът си събира багажа и отплава на юг, а ти си свободен.

Усмивката на Бетод бавно се стопи и очите му се присвиха недоверчиво. Логън добре познаваше този поглед. Прехвърля наум възможностите, обмисля причините.

— Това ми звучи като златно предложение, предвид колко съм загазил. Не мога да повярвам, че ми го отправяш. Какво печелят от това приятелите ти от Съюза?

— Ако трябва, ще стоят и ще чакат — изсумтя Логън, — но тях не ги е много грижа за теб, Бетод. За тях ти си едно нищо, колкото и да се перчиш. Сритаха ти задника и те натириха дотук от другия край на Севера. Мислят си, че повече няма да ги притесняваш. Ако спечеля, получават главата ти. Ако загубя, прибират се по къщите си преди зимата.

— Пет пари не дават за мен, а? — усмихна се тъжно Бетод. — Дотук ли стигнахме, след толкова работа, усилия и болка? А ти доволен ли си, Деветопръсти? Да видиш как всичко, за което се борих, отива на вятъра?

— Какво общо има това с мен? Само себе си можеш да виниш за това, докъде се докара. Ти ни въвлече в това. Приеми предизвикателството ми, Бетод, така поне един от двама ни ще намери мир и покой!

Кралят на северняците го зяпна с ококорени очи.

— Само себе си да виня, така ли? Мен? Колко бързо забравяме миналото! — Той сграбчи огърлицата си и я раздруса към Логън. — Мислиш, че съм искал това ли? Мислиш ли, че съм го искал? Исках само още едно парче земя, с което да храня хората си, исках само големите кланове да спрат да ме притискат отвсякъде. Исках само да спечеля няколко победи, с които да се гордея, и да оставя на синовете си малко повече от онова, което получих от баща си. — Надвеси се над парапета и ръцете му стиснаха камъка. — Кой непрекъснато напираше за още? Кой не ме остави да спра? Кой тръпнеше в очакване да вкуси кръв, а веднъж вкусил я, се опияни от нея, побърка се от нея и никога не й се насити? — Пръстът му се стрелна надолу. — Кой мислиш, ако не Кървавия девет?

— Не беше така — изръмжа Логън.

Силният смях на Бетод се понесе по вятъра.

— Не беше ли? Аз исках да говоря с Шама Безпощадни, но не, ти трябваше да го убиеш! Аз се опитах да преговарям при Хеонан, но не, ти трябваше да се изкатериш по стената, да уредиш старите си сметки и да започнеш нови кървави вражди! Мир и покой, казваш? Молех те да ме оставиш да уговоря мир с Уфрит, но не, ти трябваше да се биеш с Три дървета! На колене те умолявах, но ти просто трябваше да имаш най-голямото име в целия Север! А после, когато го победи, наруши думата си и го остави да живее, сякаш нямаше по-важно нещо на света от проклетата ти гордост!

— Не беше така — каза Логън.

— Няма човек в Севера, който да не знае истината. Мир, покой? Ха! Ами Гърмящия, а? Бях готов да му върна сина срещу откуп и всички щяхме да си тръгнем доволни, но не! Какво ми каза тогава? По-лесно е да спреш водите на Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет! И после на всяка цена трябваше да побиеш главата му на знамето ми, за да я видят всички и кървавите вражди край да нямат! Всеки път, когато се опитвах да те спра, ти ме теглеше все по-навътре, все по-дълбоко и все по-дълбоко затъвах в блатото! Докато накрая нямаше вече спиране! Докато не стигнахме дотам, че или убиваш, или те убиват! Докато нямах друг изход, освен да подчиня целия Север! Ти ме направи крал, Деветопръсти! Даде ли ми друг шанс?

— Не беше така — прошепна Логън. Но сега вече знаеше, че всъщност беше точно така.

— Ако от това ти става по-леко, давай, кажи си, че аз съм причината за всичките ти беди! Повтаряй си, че аз съм безмилостен, кръвожаден, безпощаден убиец, но се замисли от кого съм научил всичко това. Имах най-добрия учител! Щом така искаш, преструвай се на добряк, на човек без избор, но и за двамата не е тайна точно какъв си. Мир, покой? Ти никога няма да намериш покой, Кървави девет. Ти си изтъкан от смърт!

Логън искаше да отрича, но това щяха да са просто още лъжи. Бетод наистина го познаваше добре. Бетод наистина го разбираше. По-добре от всеки друг. Най-големият му враг и същевременно най-добрият му приятел.

— Защо тогава не ме уби, когато имаше възможността?

Кралят на северняците сбърчи чело, сякаш не разбра въпроса. После започна да се смее. Заливаше се от смях.

— Не знаеш ли защо? Стоеше точно до него и пак не си разбрал, така ли? Нищо не си научил от мен, Деветопръсти! След толкова години, пак си оставил течението да те носи накъдето си поиска!

— Какво искаш да кажеш? — озъби се Логън.

— Баяз!

— Баяз? Какво за него?

— Бях готов да ти сложа кървавия кръст и да изхвърля трупа ти в някое блато заедно с тези на нещастниците от групата ти. Но тогава се появи онзи дърт лъжец!

— И?

— Бях му длъжник, а той искаше да те пусна да си вървиш. Онзи дърт копелдак, дето си вре носа навсякъде, ти отърва кожата тогава!

— Защо? — извика Логън, напълно озадачен и ядосан, че е последният, който научава за това.

Бетод се изкиска от стената.

— Знам ли, може би не пълзях достатъчно ниско в краката му. Ти си този, когото той отърва, ти го питай защо, ако доживееш да го сториш. Но аз не съм убеден, че ще можеш. Приемам предизвикателството ти! Утре. Тук. По изгрев-слънце. — Бетод потри длани. — Един срещу един, със съдбата на Севера заложена на карта! Точно като едно време, а, Логън? Точно като в доброто старо време? В Слънчевите долини от миналото. Ще хвърлим още веднъж зара двамата с теб, а? — Отдръпна се бавно от парапета. — Но някои неща са се променили. Сега имам друг първенец! Ако съм на твое място, довечера ще се сбогувам с всички и ще се приготвя за пръстта! В края на краищата… как точно го казваше навремето…? — Смехът му бавно заглъхна. — Човек трябва да е реалист за тези неща!

— Хубаво парче месо — каза Мрачния.

Топлината на огъня и едно хубаво парче месо бяха от нещата, за които си струва да си благодарен, а имаше времена, в които Кучето не беше имал и една малка част от това, но кървавите капки, които се стичаха от голямото парче шилешко, караха стомаха му да се обръща. Напомняха му за кръвта на Шама Безпощадни, когато Логън го разсече на две с меча си. Толкова години бяха минали оттогава, но споменът беше още жив в съзнанието му, сякаш всичко бе станало едва вчера. Чуваше крясъците на мъжете и ударите на щитовете. Надушваше миризмата на застояла пот и прясна кръв по снега.

— Мътните го взели — изсумтя и усети как устата му се пълни със слюнка, сякаш ей сега щеше да повърне. — Как можеш да мислиш за ядене в такъв момент?

Дау се ухили до уши.

— Нашето гладуване с нищо няма да помогне на Деветопръстия. Нищо не може да му помогне. Това е целта на дуела, нали? Всичко зависи само от човека. — Той сръчка с върха на ножа си месото и кръвта покапа в огъня и зацвърча. После седна и се замисли. — Мислиш ли, че ще успее? Наистина? Помниш ли онова изчадие? — Кучето отново изпита частица от онзи вцепеняващ ужас, който го бе сковал в мъглата, и целият потрепери. Надали някога щеше да забрави, нито как онази чудовищна фигура изплува от мрака, нито вида на огромния изрисуван юмрук, който се вдигаше нагоре, нито хрущенето, с който се стоварваше върху гърдите на Три дървета и откъсваше живота му, замах по замах.

— Ако някой може да се справи — изръмжа през зъби, — то това е Логън.

— Хъ — съгласи се Мрачния.

— Така да е, но мислиш ли, че ще успее? Това ми е въпросът. А също, ако не успее, тогава какво? — На този въпрос нямаше отговор. Тогава какво? Като начало Логън щеше да е мъртъв. Край на обсадата на Карлеон. След битката в планините Кучето нямаше достатъчно хора за обсада на нощно гърне, камо ли на града с най-добрите стени в целия Север. Бетод отново ще може да прави каквото си поиска — да търси помощ, нови съюзници, да тръгне отново на война. Няма по-добър от него в измъкването от тежки ситуации.

— Логън може да се справи — прошепна. Стисна юмруци и белегът на ръката му започна да пари от болка. — Трябва да успее.

Една огромна, тежка лапа го плесна по гърба и почти го събори в огъня.

— Мътните го взели, за пръв път виждам такива увесени физиономии! — Кучето направи кисела гримаса. Последното, което можеше да му повдигне духа в момента, бе нахиленият, побъркан планинец с нарамилите тежките му оръжия деца.

Вече беше останал само с две, след като един от синовете му беше умрял във Височините, но той, изглежда, никак не страдаше от загубата. Беше загубил и копието си, счупило се в тялото на един от диваците от отвъд Крина, както разправяше наляво-надясно, така че все още не му се налагаше да носи каквото и да било сам. От битката насам двете му деца почти не бяха проговаряли, поне не в присъствието на Кучето. Вече не се интересуваха от това, колко народ може да избие човек. Явно това, че го бяха видели с очите си, им бе пресушило ентусиазма за войни и битки. И Кучето добре знаеше точно как се чувстваха.

Крамок, от друга страна, нямаше никакъв проблем с доброто настроение.

— А къде се е покрил Деветопръстия? — попита той.

— Седи някъде сам. Винаги така прави преди дуел.

— Мм. — Крамок погали кокалената си огърлица. — Обзалагам се, че говори с луната.

— По-скоро пълни гащите от страх, ако питаш мен.

— Е, стига да приключиш с пълненето на гащите преди боя, лошо няма. — Сега цялото му лице грейна. — Няма по-обичан от луната от Кървавия девет, от мен да го знаете! Никой, в целия Кръг на света. Той има някакъв шанс да победи в един честен бой, той е човекът с най-много шансове срещу това изчадие. Има само един проблем обаче.

— Само един ли?

— Докато проклетата вещица е жива, няма да има честен бой.

Кучето усети как раменете му увисват още повече.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Крамок чукна с пръст една от дървените плочки на огърлицата и тя се завъртя на връвта.

— Аз нещо не я виждам как ще допусне Бетод да загуби този дуел, прав ли съм? Такава хитра вещица като нея? Всякакви магии може да забърка тя. Всякакви проклятия и заклинания може да използва. Има много начини проклетата кучка да повлияе на боя, все едно и без нея става дума за равни шансове.

— Ъ?

— Мисълта ми е, че някой трябва да я спре.

Досега Кучето не мислеше, че човек може да увеси по-ниско нос. Сега вече знаеше, че е възможно.

— Успех ти желая — промърмори.

— Ха-ха, момче, ха-ха. Ще ми се да можех, ама виж какви стени имат там. Аз не съм много по катеренето. — Крамок плесна една дебела лапа на огромния си корем. — Прекалено много месища за тая работа. Не, за тая работа ни трябва дребен човек, но голям куражлия. Така си е, и луната го знае. Човек, дето разбира от промъкване, с остър поглед и стабилни крака. Някой с бърза ръка и пъргав ум. — Погледна Кучето и се усмихна широко. — Та къде мислиш можем да намерим такъв човек, а?

— Право да ти кажа — Кучето зарови лице в шепите си, — нямам никаква представа.

Логън надигна очуканата манерка и напълни уста. Усети острия алкохол да щипе езика му, да пари приятно гърлото му, подканваше го да преглътне. Наведе се напред, изпъчи устни и изплю облак ситни капчици над огъня. Огненото кълбо се издигна и изчезна в студения нощен въздух. Напрегна очи в тъмното, но не видя нищо повече от черните силуети на дърветата и местещите се сенки от огъня му.

Разклати манерката. На дъното й се плискаше последната глътка алкохол. Сви рамене, надигна я и усети паренето на съдържанието й да се стича към стомаха му. Духовете може би щяха да се отзоват тази вечер. Вероятността да ги безпокои отново в бъдеще беше нищожна.

— Деветопръсти. — Гласът наподобяваше шумоленето на сухи листа.

От сенките излезе един дух и приближи светлината на огъня. С нищо не показа, че го познаваше, и Логън изпита огромно облекчение от този факт. Нямаше обвинение, нито страх, нито недоверие. На духовете им беше все едно кой е той и какво е направил.

Хвърли на земята празната манерка.

— Сам си, а?

— Да.

— Е, знаеш какво казват, никога не си сам, ако носиш смеха със себе си. — Духът не отвърна. — Май смехът е за хората, не за духовете.

— Да.

— Не си много разговорлив, а?

— Не аз повиках теб.

— Вярно. — Логън се загледа в огъня. — Утре ще се бия с един човек. Човек, на име Фенрис Страховития.

— Той не е човек.

— Значи го познаваш?

— Той е древен.

— В сравнение с теб ли?

— Нищо не е древно в сравнение с мен, но той съществува още от Старите времена, дори отпреди тях. Тогава имаше друг господар.

— Кой?

— Глъстрод.

Името прониза като нож ухото на Логън. Никое друго име не беше по-малко очаквано, нито по-малко добре дошло. Между дърветата повя студен вятър и връхлетелите го спомени за руините на Олкъс накараха гърба му да настръхне.

— Някакъв шанс да става дума за друг Глъстрод, а не за онзи, дето замалко не унищожил света?

— Няма друг Глъстрод. Той изписа символите по кожата на Страховития. Буквите от Стария език, езика на демоните, по цялата му лява страна. Тази плът сега е от подземния свят. Плътта, която носи изписаното от Глъстрод, е неразрушима.

— Неразрушима, а? По никакъв начин? — Логън се замисли за момент. — Защо тогава не е изписал и другата половина?

— Питай Глъстрод.

— Не мисля, че е възможно.

— Не е. — Последва дълго мълчание, преди духът да заговори отново: — Какво ще правиш, Деветопръсти?

Логън хвърли крадешком поглед към дърветата. В този момент идеята да побегне и никога повече да не погледне назад му изглеждаше особено примамлива. Може пък да се окаже, че да живееш в страх от нещо, е за предпочитане пред това, да умреш, докато се опитваш да го свършиш, каквото и да казваше баща му.

— Преди съм бягал — промърмори, — но се оказа, че съм бягал в кръг. В края на всичките ми пътища беше Бетод.

— В такъв случай това е последният ни разговор. — Духът се изправи.

— Може пък отново да се срещнем.

— Не мисля. Магията изтича от света и моят вид заспива. Не мисля. Дори и да победиш Страховития, а аз не мисля, че ще успееш.

— Вдъхна ми надежди, няма що — изсумтя Логън. — Късмет ти желая.

Духът се стопи в тъмнината и изчезна. Не пожела късмет на Логън.

Духовете не ги е грижа за нищо.

Власт

Това беше една доста тягостна среща, дори по стандартите на Висшия съвет. Небето зад тесните прозорци беше навъсено и мрачно, предвещаваше буря и в Бялата стая беше хладно и сумрачно. От време на време внезапните пориви на вятъра разтърсваха стъклата на старите прозорци и караха Джизал да подскача и потреперва в кожената си мантия.

Навъсените лица на възрастните мъже в стаята с нищо не допринасяха за сгряване на обстановката. Лорд-маршал Варуз беше стиснал решително зъби. Лорд-шамбелан Хоф се беше вкопчил в бокала си като удавник за сламка. Върховният правозащитник Маровия седеше с такова мрачно изражение на лицето, сякаш му предстоеше издаването на смъртна присъда на целия Висш съвет, включително и на себе си. Тънките устни на архилектор Сълт бяха постоянно извити в злобна гримаса, докато очите му прескачаха от Баяз към Джизал, после към Маровия и обратно.

Първия магус беше забол сериозен поглед в масата.

— Ако обичате, маршал Варуз, доклад за обстановката.

— Положението ни, честно казано, е доста тежко. Адуа е в пълен хаос. Сигурно една трета от жителите му вече са избягали от града. Блокадата на гуркулите се отразява с недостиг на храна по пазарите. В сила е вечерен час, но много хора се възползват от положението и грабят, крадат и безчинстват, докато властта е ангажирана с друго.

Маровия поклати бавно глава и дългата му сива брада се полюшна пред гърдите му.

— А с наближаване на гуркулите можем да очакваме единствено влошаване на ситуацията — каза той.

— И те приближават — продължи Варуз, — с по няколко мили дневно. Правим, каквото можем, да ги затрудняваме по пътя им, но с толкова ограничени ресурси… до седмица може да са вече пред портите на града.

Последваха изненадани възклицания, прошепнати проклятия и нервни погледи.

— Толкова скоро? — гласът на Джизал леко потрепери.

— Боя се, че да, Ваше Величество.

— Каква е числеността на гуркулите? — попита Маровия.

— Сведенията ни са неточни, но по последни данни… — Варуз пое дълбоко въздух през стиснати зъби, — изглежда, наброяват минимум петдесет хиляди.

Разнесоха се нови възклицания, едно от които от гърлото на Джизал.

— Толкова много? — промърмори Халек.

— И продължават да пристигат с хиляди при Келн — добави адмирал Рютзър и допълнително нагнети обстановката. — Най-добрите ни кораби са на път да приберат армията от Севера и за момента сме напълно безсилни да ги спрем.

Джизал облиза нервно устни. Белите стени сякаш пълзяха навътре в стаята.

— Какво е положението с войската?

Варуз и Рютзър се спогледаха.

— Разполагаме с два полка от Кралската гвардия, един пехотен и един кавалерийски, общо около шест хиляди мъже. Сивата стража, на която е поверена охраната на Агрионт, наброява още четири хиляди. Имаме и елитните части на рицарите вестители и рицарите от дворцовата стража — още петстотин. В допълнение имаме армейски готвачи, коняри, ковачи и така нататък, които при извънредно положение могат да бъдат въоръжени…

— Мисля, че положението е такова — подхвърли Баяз.

— … може би още няколко хиляди. Градската стража може да е от полза, но това далеч не е професионална армия.

— Ами аристокрацията? — попита Маровия. — Тяхната помощ?

— Някои от лордовете изпратиха хора — отвърна мрачно Варуз. — Други само извинения. Повечето… не си направиха и този труд.

— Залагат на сигурното — поклати глава Хоф. — Брок е разгласил, че за онези, които застанат до него, ще има гуркулско злато, а за онези, които застанат до нас — гуркулска справедливост.

— Винаги така става — намеси се жално Торликорм. — Местните лордове се интересуват само от собственото си благосъстояние!

— В такъв случай трябва да отворим оръжейниците — каза Баяз — и да не се скъпим със съдържанието им. Трябва да въоръжим всеки гражданин, способен да държи оръжие. Ще въоръжим работническите гилдии, занаятчийските също, дори просяците в канавките трябва да са готови за битка.

Това добре, реши Джизал, въпреки че той лично бе леко скептично настроен към това, да повери живота си на войска от просяци.

— Кога можем да очакваме лорд-маршал Уест с армията?

— Ако е получил заповедта вчера, ще мине най-малко месец, докато акостира и дойде на помощ.

— Което значи, че трябва да сме готови за няколкоседмична обсада — промърмори Хоф и поклати глава. Наведе се към Джизал и заговори тихо, сякаш бяха малки деца, споделящи съкровени тайни. — Ваше Величество, може би ще е благоразумно от ваша страна да напуснете столицата заедно с Висшия си съвет. Да установите управлението на страната на север, далеч от пътя на настъпление на гуркулската армия. Оттам ще можете да ръководите отбраната при по-голяма сигурност. В Холсторм например, или…

— В никакъв случай — намеси се остро Баяз.

Джизал не можеше да отрече, че идеята криеше известни преимущества. Всъщност в момента остров Шабулян му изглеждаше още по-подходящо място за преместване на управлението, но Баяз беше прав. Харод Велики нямаше дори да се замисли за отстъпление и сега за съжаление Джизал също не можеше да си позволи такова.

— Ще се бием с гуркулите тук — каза той.

— Просто предложение, Ваше Величество — промърмори Хоф, — от чисто благоразумие, нищо повече…

— В какво състояние е защитата на града — прекъсна го Баяз.

— По същество разполагаме с три концентрични защитни линии. Агрионт, естествено, е последният ни бастион.

— Надявам се, няма да се стигне дотам, нали? — подсмихна се Хоф, но не прозвуча много убедително.

Варуз реши да не отговаря на въпроса му.

— След стените на Агрионт идва стената на Арнолт. Тя огражда най-старата, централната част на града — самия Агрионт, Централната улица, доковете и Четирите ъгъла. Стената на Касамир е най-външната ни защитна линия — по-слаба, по-ниска и значително по-дълга от тази на Арнолт. Между двете стени, подобно на спиците на колело, вървят напречни стени, които разделят външната част на града на пет квартала, всеки от които можем да изолираме, в случай че бъде превзет от врага. Застроените райони извън стената на Касамир трябва да се евакуират незабавно.

Баяз постави лакти на ръба на масата и стисна месестите си юмруци.

— Предвид числеността и качеството на войската, с която разполагаме, ще е най-добре да евакуираме цялата външна част на града и да съсредоточим усилията си в защитата на по-късата и по-надеждна стена на Арнолт. Оттам можем да организираме нападения с малки отряди във външните квартали, като се възползваме от познанията си на улиците и сградите…

— Не — каза Джизал.

— Ваше Величество? — измери го с навъсен поглед Баяз.

Но Джизал реши, че този път няма да се остави да бъде сплашен. Вече беше станало пределно ясно, че оставеше ли Първия магус да му се налага по всеки въпрос, никога нямаше да се измъкне изпод ботуша му. Вярно, беше виждал Баяз да пръсва човек на малки парченца със силата на мисълта си, но се съмняваше, че щеше приложи същото върху краля на Съюза, още по-малко, пред целия Висш съвет. Не и с гуркулите на прага на Адуа.

— Не възнамерявам да предам без бой по-голямата част от столицата си на най-върлия враг на Съюза. Ще отбраняваме стената на Касамир и ще се бием за всяка крачка земя.

Варуз погледна към Хоф и той му отвърна с едва забележимо повдигане на вежди.

— Ъ… разбира се, Ваше Величество. За всяка крачка — каза маршалът.

Настана неловко мълчание, а недоволството на Първия магус надвисна над масата като буреносен облак.

— Има ли с какво да допринесе моята Инквизиция? — изграчи Джизал, нетърпелив да смени темата.

Хладните очи на Сълт се стрелнаха към неговите.

— Разбира се, Ваше величество. Склонността на гуркулите към интриги ни е добре известна. Не се съмнявам, че в момента зад стените на Адуа има действащи шпиони. Вероятно и зад тези на самия Агрионт. Понастоящем всички граждани от кантикски произход се издирват и арестуват. Служителите ми в Палатата на въпросите работят денонощно. Вече разполагаме с няколко самопризнания.

Маровия изсумтя презрително.

— Значи от нас се очаква да повярваме, че склонността на гуркулите към интриги не се простира дотам, че да си позволят наемането на шпиони с бяла кожа?

— Във война сме! — процеди през зъби Сълт и изгледа върховния правозащитник с мъртвешки поглед. — Суверенитетът на нацията е в опасност! Сега не е време за бръщолевенето ви за човешки свободи, Маровия!

— Напротив, точно сега е времето!

Двамата продължиха да се дрънкат и опънаха докрай и бездруго напрегнатите нерви на присъстващите. Междувременно Баяз се беше облегнал назад в стола си и наблюдаваше замислено и напълно спокойно Джизал, което го изплаши дори повече и от обичайното му навъсено изражение. Откъдето и да погледнеше на ситуацията, беше изправен на ръба на това, да се окаже кралят с най-краткото и най-катастрофално управление в историята на Съюза.

— Съжалявам, че се наложи да обезпокоя Ваше Величество — каза Горст с пискливия си момичешки глас.

— Няма нищо. — Ехото от острото чаткане на токовете на лачените ботуши на Джизал отекваше около двамата.

— Нищо друго не можах да направя.

— Всичко е наред.

Джизал блъсна с две ръце крилата на вратата и влезе. Терез седеше насред богато украсения с позлата салон, изпънала гръб, с вирната брадичка и го гледаше надменно с вече така до болка познатия му маниер на човек, току-що намерил муха в салатата си. Няколко от придворните й дами вдигнаха глави, после се върнаха към заниманията си. Подът на помещението беше задръстен от сандъци и кутии, в които те старателно сгъваха и прибираха дрехи. Обстановката в стаята не оставяше никакво съмнение, че кралицата на Съюза се готвеше да напусне столицата, без дори да си направи труда да го сподели със съпруга си.

Джизал изскърца с вече болящите го от стискане зъби. Имаше си достатъчно проблеми със склонните на неподчинение членове на Висш съвет, Камара на лордовете и населението от поданици. Подобна жлъч на измяна от страна на собствената му съпруга му дойде в повече.

— Какво става тук?

— Аз и моите придворни дами по никакъв начин не можем да сме ви от полза във войната с императора. — Терез извърна съвършеното си лице от него. — Връщаме се в Талинс.

— Абсурд! — процеди през зъби Джизал. — Към столицата напредва многохилядна гуркулска армия! Хората бягат на тълпи от града, а онези, които още са тук, са на крачка от пълен хаос и паника! Напускането ви на столицата ще изпрати напълно погрешно послание на хората! Не мога да го позволя!

— Нейно величество няма нищо общо с това! — отвърна троснато графиня Шалир и се плъзна грациозно по пода към него.

Сякаш неприятностите му с кралицата не бяха достатъчни, ами сега трябва и с антуража й да спори.

— Самозабравяте се — сряза я Джизал.

— Не, ти се самозабравяш! — Тя пристъпи напред с изкривено от злоба лице. — Забравяш, че си копеле, при това с белязано лице…

Опакото на ръката на Джизал улучи с остър плясък злобната уста на графинята, която изписка и залитна назад. Настъпи роклята си и се просна по гръб на пода, при което едната й обувка излетя от крака и спря в далечния ъгъл на салона.

— Аз съм крал и това е моят дворец. Няма да позволя подобно отношение от една самозабравила се прислужница на кралицата. — Тонът на Джизал беше хладен и равен, заплашителен и заповеднически. Не можеше да повярва, че това беше неговият глас, но чий друг можеше да е? Освен него в стаята нямаше друг мъж. — Осъзнавам, че съм бил прекалено щедър с вас и вие сте сбъркали щедростта ми със слабост. — Останалите единайсет придворни дами гледаха като втрещени ту към него, ту към падналата на пода, с ръка на окървавената си уста, графиня. — Ако някоя от вас, вещици такива, желае да отплава от тук, с радост ще й осигуря необходимото, склонен съм дори лично да опъвам греблата, ако това се налага. Но Нейно величество остава тук.

Терез беше скочила на крака, замръзнала от изненада и го гледаше кръвнишки.

— Ти, безсърдечно чудовище… — изсъска му тя.

— Може и на двама ни всячески да ни се иска нещата да не бяха такива, каквито са — изрева Джизал, — но сме женени! Времето за възражения относно потеклото ми, личността ми или каквото и да е друго беше, преди да станеш кралица на Съюза! Мрази ме, колкото си искаш, Терез, но ти… оставаш… тук. — Огледа заплашително една по една сащисаните придворни дами, обърна се и излезе от салона.

Мамка му, как само го болеше ръката.

Кръгът

Зората приближаваше, загатнат в сиво нюанс по черния силует на стените на Карлеон. Звездите бяха избледнели по каменносивото небе, но луната все още беше надвиснала над върховете на дърветата, толкова близко, че сякаш подканваше да пробваш да й пуснеш една стрела.

Уест не беше мигнал през цялата нощ и сега беше изпаднал в онова тревожно, безсънно състояние, в което попадаше човек, преминал фазата на пълно изтощение. В някакъв момент, останал насаме в тъмното, след като всички заповеди бяха разпратени, беше седнал под светлината на газената лампа, за да пише на сестра си. Да реди извинения. Да моли за прошка. Не знаеше от колко време вече седеше надвесен над хартията с писалка в ръка, но думите така и не идваха. Искаше да й каже всичко, което чувстваше, но когато опита да го направи, установи, че не чувства нищо. Топлите таверни на Адуа, играта на карти в слънчевия вътрешен двор. Повдигнатото ъгълче на устните на Арди, когато се усмихва. Всичко това сякаш беше останало хиляди години назад в миналото.

Северняците вече бяха заети с работа. Подкастряха тревата пред стената на града и оформяха широк дванайсет крачки кръг. Звукът от кълцането далечно напомняше за градинарските ножици във вътрешния двор на казармите на Агрионт. Мястото, предположи Уест, където щеше да се проведе дуелът. Мястото, където само след час-два щеше да се реши съдбата на Севера. Точно като кръга на арената за дуели в Турнира, само дето този скоро ще бъде изпръскан с кръв.

— Варварски обичай — промърмори Яленхорм, който явно мислеше за същото.

— Сериозно? — изръмжа Пайк. — Аз пък тъкмо си мислех колко цивилизован обичай е това.

— Цивилизован ли? Двама мъже, които се колят до смърт под виковете на тълпата?

— За предпочитане е пред две колещи се до смърт армии. Проблемът се решава със смъртта на един-единствен човек. Ако питаш мен, добър начин за слагане край на война.

Яленхорм потрепери и духна в шепи, да сгрее ръцете си.

— И все пак прекалено много зависи от двамата биещи се. Какво ще стане, ако Деветопръстия загуби?

— Предполагам, Бетод ще е свободен да прави каквото си поиска — отвърна натъжен Уест.

— Но той нападна Съюза! Причини смъртта на хиляди! Заслужава наказание!

— Хората рядко получават това, което заслужават. — Уест се замисли за гниещите кости на принц Ладисла някъде там в пустошта. Някои престъпления остават ненаказани, а други дори биват щедро възнаградени от своенравната съдба. Закова на място.

С гръб към града, на склона на хълма седеше човек. Беше сам, прегърбен, облечен с опърпано палто и седеше така неподвижно, че Уест спокойно можеше и да не го забележи.

— Ще ви настигна — каза той и тръгна встрани от пътеката. Покритата със скреж трева заскърца под подметките му.

— Сядай. — Парата от дъха на Деветопръстия обгърна потъналото му и сянка лице.

Уест седна до него на студената земя.

— Готов ли си?

— Правил съм това десет пъти досега. Но не мога да кажа, че някога съм бил готов. Най-доброто, което успях да постигна, е да седя, да чакам да дойде времето и да не се напикая в гащите.

— Предполагам, мокрото петно на панталоните ще е голям срам в кръга.

— Ъхъ. И все пак е за предпочитане пред разцепен череп.

Напълно прав беше. Естествено, израснал в Англанд, Уест беше чувал за дуелите на северняците. Децата често си разказваха зловещи истории, но в действителност той не знаеше как протича един дуел.

— Как всъщност стават нещата? — попита.

— Очертават кръг. Мъжете се нареждат около него с щитовете си. Половината са от страната на единия в кръга, другата половина — от страната на другия. Двамата влизат в кръга. Мъжете отстрани вдигат щитовете, затварят кръга и гледат никой да не излиза, преди да е ясен победителят. Който умре, губи. Освен ако победителят не е настроен милостиво. Както и да е, не виждам подобен изход на днешния дуел.

И за това беше напълно прав.

— С какво ще се биете?

— Всеки донася нещо в кръга. Каквото оръжие избере. После се върти щит, за да се определи кой пръв ще избира оръжие.

— Значи може да се окаже, че ще се биеш с оръжието, донесено от противника, така ли?

— Случва се. Убих Шама Безпощадни със собствения му меч. В дуела с Хардинг Мрачния бях наръган с копието, което аз бях донесъл. — Потри с ръка корема си, сякаш споменът върна болката от раната. — Но е все едно, боли еднакво, без значение дали си наръган с твоето оръжие или с това на противника.

Замислен, Уест сложи ръка на своя корем.

— Така е — каза.

Продължиха да седят мълчаливо.

— Искам да те помоля за услуга.

— Казвай.

— Може ли ти и приятелите ти да държите щитове за мен?

— Ние ли? — Уест примигна неразбиращо към северняците пред стената. Щитовете им изглеждаха достатъчно тежки да ги вдигнеш, камо ли да ги използваш както трябва. — Сигурен ли си? Никога досега не съм го правил.

— Така е, но ти поне знаеш на чия страна си. Няма много хора там, на които мога да се доверя. Повечето от тях все още не знаят кого мразят повече, мен или Бетод. А в кръга е достатъчно веднъж да те блъснат в неподходящия момент или да не те подпрат, когато трябва. И край с всичко. С мен най-вече.

Уест изду бузи и издиша тежко.

— Ще направим, каквото можем.

— Хубаво. Добре.

Отново замълчаха. Избледняла, луната потъна зад тъмните силуети на хълмовете и дърветата.

— Да те питам, Бесен. Мислиш ли, че човек трябва да плаща за постъпките си?

Уест вдигна рязко глава. В главата му проблесна напълно нелогичната, подкосяваща краката му мисъл, че Деветопръсти говори за Ладисла или за Арди, а може би и за двамата. Почти сигурен бе, че забеляза очите на северняка да проблясват укорително в мрака. После обзелият го страх изведнъж се отдръпна. Разбира се, както всеки друг с предоставила му се възможност за това, Деветопръстия говореше за себе си. Най-обикновен проблясък в очите, нямаше укор. Всеки си има своите грешки, които да го преследват.

— Може би. — Уест се покашля. — Понякога. Не знам. Предполагам, всички правим неща, за които после съжаляваме.

— Ъхъ — каза Деветопръстия. — И аз така мисля.

Продължиха да седят мълчаливо и да гледат как небето изсветлява.

— Да тръгваме, главатар! — изсъска Дау. — Мамка му, да тръгваме вече!

— Аз казвам кога тръгваме! — сопна се Кучето. Отмести влажните от роса клони и надникна към стената, на стотина крачки отпред, от другата страна на калното поле. — Още е много светло. Ще изчакаме проклетата луна да се скрие и тогава хукваме.

— По-тъмно няма да стане! Що народ избихме във Височините, Бетод няма начин да има достатъчно мъже за такава дълга стена. Ще са разтеглени нарядко.

— Да, но е достатъчно един да…

Дау вече тичаше напред, лъснал на фона на осветеното поле като лайно на прясно натрупал сняг.

— Мамка му — изсъска Кучето.

— Хъ — каза Мрачния.

Сега не им оставаше друго, освен да гледат и да чакат онези от стената да надупчат Дау със стрели. Да чакат да запалят факлите, да вдигнат тревога и цялата работа да замине на майната си. Дау пробяга последните няколко крачки нагоре по склона и изчезна в сянката на стената.

— Успя — каза Кучето.

— Хъ — съгласи се Мрачния.

Това беше добре, разбира се, но Кучето не изпита радост. Сега беше негов ред да тича, а той нямаше късмета на Дау. Спогледаха се с Мрачния и той вдигна рамене. Излетяха едновременно от храстите и хукнаха през меката трева на полето. Мрачния имаше по-дълги крака и бързо взе преднина. Земята се оказа доста по-мека, отколкото Кучето беше очак…

— Аа! — Единият му крак затъна до глезен в калта, той се пльосна по очи и се изпързаля напред. Надигна се мокър, със залепнала за гърдите риза и хукна отново към стената. Изкачи задъхан последните няколко крачки по склона, превит на две, с ръце на коленете и плюещ трева от устата.

— Май си паднал, главатар. — Усмивката на Дау проблесна в тъмното под стената.

— Ненормално копеле! — процеди през зъби Кучето. Усети как гневът му го изгаря отвътре. — Можеше да ни докараш смъртта!

— О, има още време за това.

— Шшш. — Мрачния им махна с ръка да млъкнат. Кучето се залепи за стената, а гневът му бързо се замени с тревога. Чу стъпки на стената и видя движеща се зад бойниците светлина. Зачака в тишината, нарушавана единствено от ударите на сърцето му и тихото дишане на Дау до него. Стъпките отгоре отминаха.

— Кажи ми сега, главатар, че това не раздвижва хубаво кръвта — прошепна Дау.

— Извадихме късмет. Вместо това можеше кръвта ни да изтича.

— Какво правим сега?

Кучето стисна зъби и изтри калта от лицето си.

— Чакаме.

Логън се изправи и изтръска росата от панталоните си, пое дълбоко хладния въздух. Нямаше какво повече да чака, слънцето беше изгряло. Може и все още да беше скрито зад хълма Скарлинг, но ръбовете на високите кули бяха оцветени в златисто, тънките облаци бяха порозовели, а небето под тях беше отново светлосиньо.

— По-добре приключвай бързо — прошепна Логън, — отколкото да живееш в страх от предстоящото. — Спомни си как за първи път чу тези думи от баща си. Каза ги в опушената обща зала, с огряно от огъня сбръчкано лице, размахвайки един дълъг показалец. Спомни си и как той ги каза на сина си, усмихнат край реката, докато го учеше да лови риба с голи ръце. Баща и син мъртви, станали на пръст и пепел. След като и Логън си отиде от този свят, никой повече нямаше да помни тези думи. И той на никого нямаше да липсва. Но кой го е грижа? Когато вече си при пръстта, нищо не е толкова маловажно като това, какво мислят за теб живите.

Обви пръсти около дръжката на меча на Създателя и браздите на ръкохватката погъделичкаха дланта му. Извади го от ножницата и го отпусна до крака си. Завъртя рамене, разкърши врат. Пое дълбоко въздух, издиша и тръгна през тълпата, която се беше събрала на широк полукръг пред портите на Карлеон. Смесица от хората на Кучето, планинците на Крамок и войници от Съюза, освободени от служба, за да погледат как ненормалните северняци се избиват помежду си. Дочу подвикванията на мъжете, знаеха, че заложеното на карта е много повече от живота на Логън.

— Деветопръстия!

— Кървавия девет.

— Довърши го!

— Убий копелето!

До стената видя всички, които беше избрал да държат щитове за него. Видя Уест, Пайк, Червената шапка и Тръпката. Замисли се дали не беше сбъркал с последния, но нали в планината му спаси живота, това все трябваше да означава нещо. „Трябваше“ — прекалено тънка нишка, на която оставяше да виси животът му. От друга страна, откакто се помнеше, животът му все на такава висеше.

Крамок-и-Файл го настигна и се изравни с него. Огромният му щит приличаше на детска играчка в едната му ръка, а другата беше небрежно отпусната на корема му.

— Сигурно нямаш търпение да почнеш, а, Кървави девет? Защото аз нямам, вярвай ми!

По раменете го потупваха ръце, чуваше окураженията около себе си, но Логън не отвърна с нищо и на двете. Докато прекрачваше края на подкастрената трева, не погледна настрани. Усети как мъжете зад гърба му вдигнаха щитовете и затвориха половината от кръга. Чу как тълпата се скупчва зад гърбовете им. Как си шепнат. Как се надигат нетърпеливо на пръсти. Нямаше вече връщане назад. Но всъщност никога не беше имало. През целия си живот беше вървял насам. Пристъпи към центъра на кръга и вдигна глава към бойниците на стената.

— Слънцето изгря! — изрева нагоре. — Да приключваме!

Когато ехото от гласа му замря, стана тихо, само вятърът разнасяше няколко сухи листа по земята. Тишината се проточи достатъчно дълго, за да вдъхне на Логън надежда, че отгоре никой няма да отговори. Че някак са успели да се измъкнат през нощта и дуел нямаше да има.

Тогава се появиха първите лица на стената. Едно по едно, докато постепенно не запълниха цялата дължина на бойниците, докъдето стигаше погледът на Логън. Бяха стотици — войни, жени, дори деца на раменете на възрастните. Сякаш целият град беше излязъл на стената. Разнесе се стържене на метал, скърцане на дърво и високите порти започнаха бавно да се отварят. Лъчите на изгряващото слънце пронизаха тесния процеп между тях, после изпълниха цялата арка с ярка светлина. Отвътре излязоха две редици мъже. Войници със сурови лица, сплъстени коси, подрънкващи ризници и изрисувани щитове.

Логън позна някои от тях. Бяха от най-близките до Бетод, които бяха с него от самото начало. Корави мъже до един. В миналото неведнъж бяха държали щитове за Логън. Наредиха се и затвориха втората половина от кръга. Стена от щитове — животински лица, дървета, кули, течаща вода, кръстосани секири на протритите им, накълцани от стотици битки фонове. Всичките насочени към него. Клетка от мъже и дърво и единственият изход от нея беше да убие човек. Или да умре от ръката му, естествено.

В светлия отвор на портите се появи тъмна фигура. Подобна на човешка, но много по-висока, сякаш стигаше до най-горната част на арката. Тогава Логън чу стъпките. Тежки като падащи наковални. Сграбчи го непознат до момента страх. Умопомрачителен ужас и паника, сякаш отново се събуждаше, затрупан под снега. Насили се да не поглежда през рамо към Крамок, а да погледне право към първенеца на Бетод, който излизаше от портата.

— Мамка му — прошепна.

Първоначално беше решил, че огромните размери се дължаха на някакъв номер на светлината. Тъл Дуру Буреносния беше огромно копеле, без съмнение достатъчно голям, че хората да го наричат великан. Но въпреки това той приличаше на човек. Размерите на Фенрис Страховития бяха друга работа. Нищо общо с човешките. Той беше истински великан, излязъл от митовете и легендите и оживял от плът и кръв. От много плът.

Докато вървеше към кръга, цялото му лице сякаш се гърчеше, а огромната му гола глава подскачаше наляво-надясно. Устата му се разтегляше в зловеща усмивка и в следващия момент се сгърчваше в презрителна гримаса, а очите му ту се ококорваха, ту примигваха учестено. И едната му половина, казано просто, беше синя. Една тънка линия разделяше бялата от синята половина на лицето му. Огромната му дясна ръка беше бяла, а лявата синя — от рамото чак до върха на пръстите. В тази ръка той размяташе голям чувал, издут и подрънкващ, сякаш беше пълен с чукове.

Част от хората на Бетод около кръга отстъпиха от пътя му с изкривени от ужас лица. В сравнение с него приличаха на изплашени деца, а в очите им имаше такъв страх, все едно пропускаха покрай себе си Големия изравнител. Страховития влезе в кръга и Логън видя, че синята част от тялото му наистина беше съставена от изписани редове, точно както му беше казал духът. Завъртулките на татуираните символи покриваха цялата му лява половина — ръка, длан, лице, устни дори.

Словото на Глъстрод от Старите времена.

Страховития спря в кръга и от него като на вълни се понесе смразяващ кръвта ужас и надвисна над притихналата тълпа. Логън почувства как нещо тежко притиска гърдите му и изстисква навън всичката му смелост. От друга страна, задачата му беше съвсем проста. След като синята част от тялото на Страховития не можеше да бъде наранена, той просто трябва да накълца, колкото по-дълбоко успее, другата половина. Побеждавал е доста здрави мъжаги в кръга. Десет от най-коравите мъже в Севера. Този е просто поредният. Или поне така си казваше наум.

— Къде е Бетод? — Намерението му беше да изкрещи предизвикателно думите, но когато отвори уста, гласът му беше дрезгав и изтънял.

— И оттук мога да те гледам как умираш! — Кралят на северняците се появи на стената над портата, чист, спретнат и с доволна физиономия. До него стояха Бледоликия и още няколко от най-близките му. Дори и той като Логън да не беше мигнал през нощта, по нищо не му личеше. Вятърът разрошваше косата му и дългия косъм на кожената му яка, а сутрешното слънце блестеше ослепително в златната му огърлица и хвърляше отблясъци от огромния диамант в короната му.

— Радвам се, че дойде! Притеснявах се да не избягаш през нощта! — Въздъхна и дъхът му излезе на пара от устата. — Но както сам каза, слънцето изгря. Да започваме.

Логън погледна изхвръкналите, потрепващи, обезумели очи на Страховития и преглътна тежко.

— Събрали сме се тук, да видим този дуел! — изрева Крамок. — Предизвикателство, което да сложи край на войната и да уреди кървавия спор на Бетод, който нарича себе си крал на северняците, и Бесния, който говори от името на Съюза. Ако спечели Бетод, обсадата се вдига и Съюзът си тръгва от Севера. Ако спечели Бесния, портите на Карлеон ще бъдат отворени и Бетод оставя живота си на милостта му. Истината ли казвам?

— Да — отвърна Уест. Гласът му прозвуча тихо в огромното открито пространство.

— Да — махна пренебрежително с ръка Бетод. — Давай по-бързо, дебелако.

— Тогава първенците да си кажат имената — изрева Крамок — и да изредят постиженията си!

Логън пристъпи напред. Трудна стъпка беше това, сякаш напираше с гърди срещу силен вятър, но я направи. Вдигна глава и погледна право в гърчещото се лице на Страховития.

— Аз съм Кървавия девет и съм избил безброй мъже. — Гласът му беше мъртвешки спокоен и равнодушен. В тона му нямаше гордост, но нямаше и страх. Просто изреждаше фактите, безмилостни, като зимата. — Отправял съм десет такива предизвикателства и спечелих всичките. В този кръг победих Шама Безпощадни, Руд Три дървета, Хардинг Мрачния, Тъл Дуру Буреносния, Дау Черния и много други. Ако тръгна да изреждам всички именити войни, които съм върнал при пръстта, до утре сутрин няма да съм свършил. Няма човек в Севера, който да не знае как работя аз.

Лицето на гиганта не помръдна. Не повече от обичайното.

— Аз съм Фенрис Страховития. Моите постижения са далеч в миналото. — Вдигна изписаната си ръка, стисна огромния си юмрук и мускулите му изхвръкнаха, дебели като корените на вековно дърво. — С тези знаци великият Глъстрод ме беляза като свой избраник. С тази ръка съборих статуите в Олкъс. Сега убивам малки хора в нищожните им войни. — Логън забеляза едва доловимото вдигане на масивните му рамене. — Това е положението.

Крамок погледна към Логън и той повдигна озадачено вежди.

— Добре тогава. Какви оръжия сте донесли в кръга?

Логън вдигна високо меча, който Канедиас беше изковал за войната с магусите. Острието на дългото една крачка оръжие от матов метал проблесна на лъчите на изгряващото слънце.

— Това острие — каза и заби меча в земята.

Страховития хвърли до него чувала, който издрънча и се отвори. Отвътре се показаха огромните плоскости на черна броня, набодени с нитове и стърчащи по тях шипове, изподрани и очукани.

— Тази броня.

Логън погледна към голямата купчина черен метал и прокара замислено език по зъбите си. Ако Страховития спечелеше въртенето на щита, щеше да вземе меча и да остави на Логън безполезната, прекалено голяма и тежка за него броня. Какво ще прави тогава? Ще се крие под нея ли? Не му остана друго освен надеждата късметът му да удържи още малко.

— Добре, красавци. — Крамок свали щита си, опря ръба на земята и хвана горната част с две ръце. — Цветно или дърво, Деветопръсти?

— Цветно. — Крамок засили щита и го остави да се върти на ръба си. Логън прикова очи в него — цветно, дърво, цветно, дърво. А с всяко завъртане се сменяха надежда с отчаяние. Щитът забави скорост, разклати се настрани и накрая падна. С дървената страна нагоре и провиснали от нея кожени ремъци.

Толкова по въпроса за късмета.

Крамок присви недоволно очи. Погледна към гиганта.

— Ти избираш, дангалак.

Страховития хвана дръжката на меча на Създателя и го измъкна от земята. В чудовищната му ръка приличаше повече на играчка, отколкото на истинско оръжие. Облещените му очи се извъртяха към Логън и устата му се разтегли в усмивка. Хвърли меча в краката му.

— Вземи си ножа, малък човеко.

Вятърът донесе далечни викове.

— Добре — просъска Дау, малко по-силно, отколкото на Кучето би му се искало, — започват!

— И сам чувам — отвърна троснато и започна да навива въжето в хлабави кръгове, за да не се заплете при хвърлянето.

— Знаеш какво правиш с това, нали? Предпочитам да не ми пада на главата.

— Сериозно? — Кучето разклати голямата кука напред-назад, преценявайки тежестта й. — Тъкмо почвах да се чудя кое ме устройва повече, да я закача на стената или да ти я забия в дебелата кратуна. — Завъртя я в кръг, отпусна малко повече въже, за да увеличи кръга, после я засили право нагоре и пусна въжето. Желязото полетя към бойниците, развивайки въжето след себе си. Кучето примижа боязливо, когато прехвърли парапета и издрънча на пътеката, но отгоре не последва никаква реакция. Дръпна въжето. Крачка-две от дължината му се върна обратно и тогава куката захапа. Здраво.

— От първия път — каза Мрачния.

Кучето кимна, невярващ на очите си.

— Да не повярваш. Кой е първи?

— Който държи въжето — ухили му се Дау.

Когато започна да се катери, го осени мисълта за всичките начини, по които можеше да умре на тази стена. Куката се изплъзва и той пада отгоре. Въжето се протрива, къса се и той пак пада отгоре. Някой с видял куката и сега го чака да се изкатери достатъчно високо, преди да среже въжето. Или е видял куката и сега го чака да подаде глава през бойниците, за да му пререже гърлото. Или събира една дузина мъже, за да хванат идиота, решил сам да се покатери на стената.

Ботушите му се хлъзгаха по камъка, конопът прерязваше дланите му, ръцете му изгаряха от напрежението, а той всячески се мъчеше да не диша чак толкова запъхтяно. Бойниците приближиха, после още и накрая се озова на самия връх на стената. Вкопчи се в ръба на парапета и надникна отгоре. Пътеката беше празна и в двете посоки. Прехвърли се вътре и извади нож, ей така, за всеки случай. Един нож в повече никога не е излишен. Увери се, че куката е захапала здраво камъка, и се надвеси през парапета. Видя Дау, който гледаше нагоре, и Мрачния хванал въжето и сложил крак на стената, готов за катерене. Кучето му махна да тръгва и той се закатери. Дау хвана долния край на въжето, за да го държи изпънато. Мрачния вече беше на половината път нагоре…

— К’во става…

Кучето рязко извърна глава наляво. На пътеката, недалеч от него стояха двама от леко въоръжените пешаци. Явно току-що бяха излезли през вратата на една от кулите.

— Тук има въже! — викна им Кучето и размаха ножа към куката, сякаш тъкмо се канеше да среже въжето. — Някакъв копелдак се опита да се изкатери по стената!

— Мътните да го вземат! — Единият дотича и зяпна от изненада при вида на Мрачния на въжето. — Виждам го. Катери се!

— Няма страшно. — Другият извади меча си, ухили се и замахна да среже въжето. Изведнъж замръзна с ръка във въздуха. — Абе, ти защо си целият в кал?

Кучето заби с всичка сила ножа в гърдите му, изтегли го и пак го заби. Онзи изви пронизително, лицето му се сгърчи от болка, залитна с гръб към парапета и изпусна меча на пътеката. Другарят му налетя с вдигнат боздуган. Кучето се шмугна под замаха му, но онзи го връхлетя с тяло и двамата се строполиха на земята. Озова се по гръб и главата му се фрасна здраво в камъка.

Боздуганът на онзи изтропа на земята и двамата с Кучето се запремятаха по пътеката. Той риташе с крака и размахваше юмруци, а Кучето се опитваше да го стисне за гърлото, за да не може да вика. Изтърколиха се наляво, после надясно, накрая се надигнаха едновременно на крака и, залитайки напред-назад, продължиха да се борят. В един момент онзи успя да вкара рамото си под мишницата на Кучето и да го изблъска до парапета, където го натисна назад между две от бойниците.

— Мамка му — извика Кучето, когато усети как краката му се отлепят от земята. Усети, че задникът му се търка в камъка, прехвърляйки парапета, но ръцете му продължаваха да стискат гърлото на противника му и не му даваха да си поеме както трябва въздух. Още инч нагоре и главата му бе изблъскана още назад. Чудесно, помисли си Кучето, още малко тежест от грешната страна на парапета.

— Падай, копеле такова! — изграчи онзи, докато опитваше да се измъкне от ръцете на Кучето и същевременно да го избута надолу. — Падай… — Изведнъж очите му се облещиха. Залитна назад. От ребрата му стърчеше стрела. — О, мам… — Втора стрела се заби в гърлото му и той политна напред. Щеше да се преметне през парапета, но Кучето го хвана и изтегли за ръката, за да падне на пътеката. Задържа го притиснат до земята, докато от олигавената му уста не излезе и последният му дъх.

Когато онзи издъхна, той се надигна запъхтян и застана наведен над трупа му. Мрачния приближи, като не спираше да се оглежда за други.

— Добре ли си?

— Поне веднъж. Не може ли поне веднъж помощта да дойде не в последния момент преди да ме убият?

— По-добре така, отколкото след това. — Кучето нямаше как да отрече, че беше прав. Видя Дау да се подава над ръба и да се прехвърля през парапета. Онзи, когото беше наръгал в гърдите, седеше облегнат с гръб на парапета и още дишаше. Мимоходом Черния отнесе парче от черепа му със секирата си. Ей така, без да му мигне окото, все едно цепеше дърва.

— Оставям ви двамата за десет секунди — поклати глава Дау — и виж какви ги свършихте. Двама мъртви. — Наведе се над група, навря два пръста в една от раните от ножа на Кучето, извади ги и размаза кръвта по едната си буза. После се ухили широко. — Какво, мислите, можем да направим сега с два трупа?

Страховития сякаш изпълваше целия кръг. Едната половина от тялото му синя, гола, а другата бяла, покрита с черна броня. Приличаше на оживяло от легендите чудовище. Нямаше къде да се скриеш от гигантските му юмруци, от страха от него. Щитовете тракаха един в друг, мъжете, море от размазани, изкривени от ярост лица, не спираха да реват и крещят.

Логън пълзеше по края на кръга, опитваше да движи леко и бързо крака. Може и да беше по-дребен, но беше по-бързият и по-умен от двамата. Поне така се надяваше. Трябваше да е така, в противен случай беше готов за пръстта. Движеше се, претъркулваше се по тревата, избягваше юмруците, държеше дистанция и чакаше удобен момент. Но най-вече, внимаваше да не бъде ударен. Да не бъде ударен, беше от първостепенна важност сега.

Гигантът го връхлетя сякаш изневиделица. Огромният му татуиран юмрук описа размазана синя дъга. Логън отскочи встрани от пътя му, но кокалчетата закачиха леко бузата му и попаднаха в рамото, като така го запратиха, препъвайки се назад. Един щит, със сигурност неприятелски, го фрасна здраво в гърба и го запрати обратно към средата на кръга. Просна се по корем и се размина на косъм с острието на меча на Създателя. Трескаво се претърколи настрани и видя ботуша на Страховития да се стоварва сред пръски кал точно на мястото, където само допреди секунда беше главата му.

Скочи на крака, съвсем навреме, за да се гмурне под замаха на синята ръка. Докато се разминаваше с гиганта, замахна с меча и острието му потъна дълбоко в татуираната плът на едното му бедро. Огромния крак подаде и Страховития се свлече на облеченото си в броня коляно. Това трябваше да е смъртоносна рана, точно през дебелите вени от вътрешната страна на бедрото, но кръвта беше не повече от тази от порязване при бръснене.

От друга страна, ако едно не проработи, пробваш друго. С мощен рев Логън замахна към голата глава на Страховития. Острието издрънча върху бронята на ръката, вдигната в последния момент на пътя му. Плъзна се по черната стомана и излетя встрани, където се заби в земята и накара ръцете на Логън да изтръпнат.

— Уфф! — Едното коляно на Страховития се вряза в корема му, преви го на две и го метна назад. Искаше да кашля, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух за това. Междувременно гигантът се беше изправил на крака и бронираният му юмрук, буца черно желязо с размерите на човешка глава, замахваше към него. Логън се хвърли встрани и усети въздушната струя от профучаващата над главата му ръка, преди да се претърколи по късата трева. Юмрукът се заби в един от щитовете, разцепи го на две и събори по гръб човека, който го държеше.

Очевидно духът беше прав. Синята половина беше неразрушима. Логън приклекна над тревата и зачака острата болка в стомаха му да отслабне достатъчно, че да може поне да си поеме въздух. Трескаво се опитваше да измисли нещо, но не стигаше доникъде. Страховития извърна гърчещото си лице към него. Зад гърба му, на земята, падналият продължаваше да стене под парчетата от щита си. Войниците от двете му страни пристъпиха неохотно и запълниха празнината в кръга.

Страховития бавно направи крачка напред и Логън направи болезнена крачка назад.

— Още съм жив — прошепна, но докога щеше да успее да остане жив, не можеше да каже.

Никога през целия си живот Уест не се беше чувствал толкова изплашен и превъзбуден, толкова жив. Не беше изпитал нищо такова, след като спечели Турнира на препълнения Площад на маршалите, а тълпата скандираше името му. Нито по време на атаката на Улриок, когато изскочи от облака прах, от хаоса на мъглата и се озова отново под слънчевата светлина.

Кожата му беше настръхнала от напрежение и ужас. Ръцете му потръпваха безпомощно зад щита с всяко движение на Деветопръстия. Устните му безмълвно нашепваха съвети и окуражения. До него Пайк и Яленхорм се блъскаха, ръгаха и крещяха с пълно гърло. Тълпата отзад ревеше и напираше да види по-добре какво става в кръга. Хората на стената се навеждаха надолу, крещяха, размахваха юмруци. Кръгът от щитоносци се извиваше с всяко движение на биещите се, нито за миг не оставаше неподвижен. Разтягаше се с всяка нова атака, свиваше се, когато някой от първенците започнеше да отстъпва.

А засега, почти непрекъснато, отстъпваше Деветопръстия. За повечето хора той беше огромен изверг, но в ужасяващата компания на Страховития изглеждаше нищожно дребен и слаб. И сякаш това не беше достатъчно, в този кръг ставаше нещо много странно. Уест не намери друга дума за него освен „магия“. Дълбоките смъртоносни рани в синята плът на Страховития се затваряха пред очите му. Това нещо не беше човек. Нямаше какво друго да е освен демон. Всеки път когато приближаваше към Уест, той изпитваше усещането, че е застанал на прага на ада.

Уест примижа болезнено, когато Деветопръстия полетя безпомощно към щитовете в далечната страна на кръга. Страховития вдигна бронирания си юмрук, за да му нанесе удар, който със сигурност щеше да направи черепа му на кайма. Замахна, но пропусна целта. Деветопръстия отскочи настрани в последния момент и стоманата мина на косъм от челюстта му. Тежкият му меч се стовари и отскочи с камбанен звън от бронираното рамо на Страховития. Гигантът залитна крачка назад и Деветопръстия премина в атака. Бледите белези се бяха разтегнали по скованото му лице.

— Да! — процеди през стиснати зъби Уест и мъжете около него изреваха окуражително.

Следващият замах на меча се плъзна с пронизителен писък по бронята на гърдите на гиганта, остави след себе си дълга, светла резка в черния метал и изрови голям чим трева от кръга. Следващият удар попадна сред облак от ситни капки кръв в сините ребра на Страховития и го накара да залитне силно назад. Уест отвори уста, когато огромната сянка падна отгоре му. Страховития се стовари върху щита му като падащо дърво. Огромната му тежест свали Уест на колене, треперещ от усилие, с преобръщащ се от ужас и отвращение стомах.

И в този момент я видя. Катарамата на единия ремък, който държеше черното, покрито с шипове, парче стомана под коляното на Страховития, беше само на инч от свободната му ръка. В този момент в главата му остана само една мисъл, че след всичките трупове, които остави след себе си в Англанд, Бетод щеше да се измъкне. Изскърца със зъби и сграбчи дебелия като колан за панталони кожен ремък на бронята и в момента, в който Страховития вдигна огромното си телосложение от щита му, Уест го дръпна силно назад. Катарамата издрънча отворена, а плочата черна стомана увисна под огромния прасец, още с първата тежка стъпка на гиганта и силния замах на ръката му, с който запрати Деветопръстия назад.

Уест се изправи тежко. Вече съжаляваше за импулсивното си действие. Огледа кръга от мъже, търсеше знак, че някой го е видял какво направи. Никой, всички очи бяха приковани в биещите се. Пък и това беше просто дребен, нищожен опит за саботаж, който с нищо нямаше да промени развоя на събитията в кръга. Освен да му докара смъртта, естествено. Всяко дете в Англанд знаеше това. Хванат ли те да мамиш по време на дуел в Севера, те чака Кървавия кръст, изсипват ти червата навън.

— Ха! — Логън се дръпна встрани от бронирания юмрук, люшна се надясно и пропусна синия покрай лицето си, после пак наляво при повторния замах на бронираната ръка. Подхлъзна се и едва се задържи на крака. Всеки един от тези удари беше достатъчно силен, че да му откъсне главата. Видя синята ръка да се изтегля назад, стисна зъби и докато избягваше поредния юмрук на Страховития, изнесе меча на Създателя зад гърба си и замахна в широка дъга отгоре.

Острието отсече синята ръка, точно под лакътя и тя излетя към далечния край на кръга, последвана от бучка съсирена кръв. Логън пое дълбоко въздух, вдигна високо меча и събра сили за още един замах. Очите на Страховития се извъртяха към матовото острие. В последния момент извъртя глава и го посрещна със синята половина на черепа си. Острието се вкопа дълбоко, разцепи главата му до веждата и от раната пръсна фонтан от тъмни капки кръв.

В следващия момент лакътят на обвитата с броня ръка на гиганта се вряза с хрущене в ребрата на Логън. Ударът почти отлепи краката му от земята и той полетя, размахал крака, през кръга. Блъсна се в щитовете и се пльосна по корем на земята. Остана да лежи, плюещ трева и кал, а светът около него се размаза и завъртя.

Примижал от болка, Логън се надигна и замига учестено, за да прогони избилите от очите сълзи. Замръзна. Все още със забит в главата меч, Страховития вдигна ръката си от земята. Притисна я на мястото й, завъртя я наляво, надясно и я пусна. Огромната ръка отново беше цяла и изписаните редове отново вървяха непрекъснати по кожата й.

Мъжете в кръга затаиха дъх. Гигантът размърда бавно пръсти, после се пресегна и хвана дръжката на меча на Създателя. Раздвижи го напред-назад и костите на черепа му изхрущяха. Измъкна острието и разтърси глава, като човек, който се отърсва от леко замайване. После хвърли меча и той за втори път днес падна в краката на Логън.

Задъхан, Логън погледна острието. С всяко следващо хващане на дръжката му то ставаше все по-тежко. Раните от битката в планините боляха, новите от дуела тръпнеха. Въздухът беше студен, но ризата му беше залепнала на гърба от пот.

Страховития не показваше никакви признаци на умора, няколко капчици пот по гърчещото се лице и нищо повече. А по татуираната половина на главата му нямаше и драскотина.

Логън усети как страхът го завладява отново. Сега знаеше как се чувства мишката в лапите на котка. Трябваше да избяга. Да побегне и да не се обърне назад, но вместо да го направи, избра това. Едно е ясно за Логън Деветопръстия — това копеле никога няма да се научи. Устата на гиганта се изкриви в противна усмивка.

— Още? — попита.

Кучето вървеше към портата на вътрешната стена на Карлеон и ужасно му се пикаеше. Винаги му се пикаеше в такъв момент.

Беше навлякъл дрехите на единия от мъртвите на стената, достатъчно големи, че да се наложи да стегне колана до последната дупка. Наметалото му висеше на раменете, но успяваше да прикрие кървавото петно и дупката от нож на гърдите на ризата. Мрачния носеше дрехите на другия. Беше преметнал лъка си през рамо и в свободната си ръка стискаше боздугана му. Дау Черния влачеше крака между двамата, с вързани на гърба ръце и увесена, окървавена глава, сякаш беше отнесъл здрав пердах.

Жалък опит за заблуда, трябваше да признае Кучето. Сещаше се за поне петдесет неща, които можеха да ги издадат, но нямаха време за нищо по-умно. Внимавай какво говориш, усмихвай се и никой няма да забележи нередностите. На това се надяваше.

Двама войници с дълги ризници и копия в ръце стояха на пост от двете страни на портата.

— Какво става? — попита единият, когато ги видя да приближават.

— Хванахме тоя да се промъква. — Кучето фрасна с юмрук Дау в лицето, за да внесе повече достоверност на думите си. — Водим го в тъмницата, за да го заключим, докато приключат там долу. — Понечи да продължи напред.

Един от стражите сложи ръка на гърдите му и го спря. Кучето преглътна тежко. Войникът кимна към градските порти.

— Как вървят нещата там?

— Добре, предполагам — вдигна рамене Кучето. — Вървят, най-малкото. Бетод ще победи, мисля? Винаги успява, нали?

— Не знам аз — поклати глава войникът. — Тръпки ме побиват от този Страховития. И от него, и от шибаната вещица. Честно казано, няма да страдам много, ако Кървавия девет ги пречука и двамата.

Другият се изхили и побутна назад шлема си, извади кърпа и попи потта от челото си.

— Имаш ли…

Дау скочи към него и заби ножа си до дръжка в челото му. Онзи се срина, все едно някой му подсече краката. Боздуганът в ръката на Мрачния издрънча глухо по шлема на другия, вдлъбна го и го нахлупи почти до върха на носа му. Онзи издърдори нещо неразбираемо и се олюля като пиян. От ушите му потече кръв и в следващия момент се строполи по гръб на земята.

Кучето се обърна назад и сложи ръце на кръста, за да скрие, доколкото бе възможно, с наметалото си Дау и Мрачния, които извлачваха двата трупа зад портите. Замисли се какво ли ставаше долу в кръга. Достатъчно дълго, за да се свие стомахът му на топка.

— Хайде. — Обърна се и видя ухиленото до уши окървавено лице на Дау. Бяха натикали двете тела зад портите, едното с кръстосан поглед в дупката на челото си.

— Просто така? — попита Кучето.

— Е, щом искаш, да поспрем да кажем някоя добра дума за мъртвите, а?

— Знаеш какво имам предвид, ако някой…

— Нямаме време за повече. — Дау го сграбчи за ръката и го повлече през портата. — Да вървим да убиваме вещици.

Подметката на стоманения ботуш на Страховития се стовари върху гърдите на Логън, изкара въздуха му и го натисна в калта. Мечът на Създателя излетя от ръката му и гърлото му запари от надигналото се съдържание на стомаха му. Преди да разбере какво става, отгоре му падна огромна сянка. Един стоманен юмрук се стегна като клещи около китката му. Нещо изрита краката му и той се озова с лице в тревата, с извита зад гърба ръка и уста, пълна с пръст. Нещо натисна бузата му надолу. Студено, болезнено. Беше огромният крак на Страховития. Главата му започна да потъва в пръстта и късите стръкчета на тревата се забиха в носа му.

Разкъсващата болка в рамото стана непоносима, но скоро стана още по-зле. Беше хванат здраво, беше напълно безпомощен, като разпънат за дране заек. Тълпата притихна и затаи дъх. Единственият звук, който достигаше до ушите му, беше жвакането, с което лицето му потъваше в калта, и свистенето на дъха му в едната ноздра. Ако лицето му не бе така смазано, че едва успяваше да диша, сигурно щеше да изкрещи. Дотук с Логън Деветопръстия. Свършено е с него. Обратно при пръстта, напълно заслужено. Подобаващ край за Кървавия девет, разкъсан на парчета в кръга за дуели.

Но мощните ръце спряха дотук. С периферното си зрение Логън видя Бетод да се надвесва на парапета на стената. Едната му ръка се вдигна и описа бавни кръгове във въздуха. Логън добре помнеше значението на този жест.

Не бързай. Направи го бавно. Нека им е за урок, който никога няма да забравят.

Тежкият ботуш на Страховития се вдигна от челюстта му и Логън усети, че го вдигат от земята. Ръцете и краката му увиснаха безжизнени като на марионетка с отрязани конци. Татуираната ръка се вдигна нагоре, черният й силует се очерта на фона на яркото слънце, после полетя към главата му. Зашлеви го с отворена длан, като баща, който удря непослушния си син. За Логън усещането бе като от удар с тиган. В главата му блесна ярка светлина и устата му се напълни с кръв. Погледът му се избистри точно навреме, за да проследи обратния замах на синята длан. Полетя към главата му и го зашлеви с опакото на ръката, като ревнив съпруг, който налага безпомощната си жена.

Чу от гърлото му да се откъсва дрезгаво хъркане и в следващия момент вече летеше. Синьо небе, заслепяващо слънце, жълта трева и размазани, вторачени в него лица. Блъсна се в кръга от щитове и се строполи почти в несвяст на земята. Някъде далеч от него мъжете викаха, крещяха, съскаха, но той не чуваше думите, а и му беше все едно за тях. Сега можеше да мисли само за едно, за студенината, която изпълваше стомаха му. Сякаш коремът му беше пълен с лед.

Видя една бледа ръка, омазана с кръв, с потрепващи под издраната кожа сухожилия. Неговата ръка, разбира се. Ето го чуканчето на липсващия пръст. Но когато опита да накара пръстите си да се отворят, те противно на волята му се вкопчиха още по-силно в кафявата земя.

— Да — прошепна, кръвта потече от изтръпналата му уста и покапа в тревата. Ледът в стомаха му се разпростря чак до върха на пръстите и цялото му тяло изтръпна. И добре, че така стана. Крайно време беше.

— Да — изсъска отново. Логън и Кървавия девет се засмяха едновременно.

Уест не очакваше, че Деветопръстия ще се изправи някога повече, но ето го, изправяше се и се смееше. Първоначално смехът прозвуча почти като вопъл, един лигав кикот, пронизителен, особен. После стана по-силен, по-остър, вледеняващ. Сякаш се смееше на някаква жестока шега, която само той разбираше. Смъртоносна шега. Главата му клюмна на една страна, като на обесен. Лицето около широката му усмивка беше като вкаменено.

Зъбите му бяха порозовели от кръв, кръв се стичаше и от раните на лицето му, от разцепените му устни. Смехът му се усили, направо пробиваше тъпанчетата на Уест, остър и грапав като зъбците на трион. Ужасяващ, смразяващ кръвта нереален смях. Като да се смееш на клане. Да се хилиш на касапница.

Кървавия девет залитна напред, олюля се като пиян, с отпуснат надолу в окървавения му юмрук меч. Мъртвешки празните му очи бяха влажни, изцъклени, зениците им зееха като две черни дупки. Побърканият му смях дереше, режеше дървените щитове на кръга. Уест усети как устата му пресъхва и направи крачка назад. Всички отстъпиха назад. Вече не знаеха кой ги плашеше повече: Фенрис Страховития или Кървавия девет.

Светът беше в пламъци. Дъхът му беше нагорещена пара. Мечът в ръката му беше нажежен до бяло ръжен.

Слънцето беше бяло петно разтопен метал в насълзените му очи. Всичко останало беше студена сива сянка — хора, щитове, стени, гигантът от синя плът и черна стомана. От него струеше на вълни вцепеняващ страх, но той само караше усмивката на Кървавия девет да расте. Страхът и болката само подхранват огъня и пламъците му се издигат още по-високи и по-горещи.

Светът беше в пламъци и в центъра му гореше Кървавия девет. Той изпъна ръка и сви подканващо три пръста.

— Чакам.

Огромните юмруци полетяха към него, ръцете посегнаха да го сграбчат, но уловиха само смеха му. По-лесно е да удариш танцуващия пламък. По-лесно е да сграбчиш кълбо дим.

Сега кръгът беше пещ. Стръкчетата жълта трева бяха огнени езици под краката му. Пот, слюнка и кръв покапаха върху тях като мазнината от месо над огъня.

Кървавия девет изсъска — вода върху жарта. Съскането премина в ръмжене — плискащ от тигелите разтопен метал. Ръмженето премина в оглушителен рев — сухи дървета, обхванати от горски пожар. Тогава пусна в действие меча на Създателя.

Сивият метал полетя в ослепително бели кръгове. Заби се в синята безкръвна плът, иззвънтя в черната стомана. Гигантът изчезна от погледа му и острието захапа лицето на един от мъжете зад щитовете. Главата му се пръсна и кръвта му изпръска стоящия до него. В стената от щитовете зейна дупка. Другите отстъпиха боязливо назад и кръгът се разтегли под напора на страха им. Страхуваха се от него повече от гиганта. Мъдро от тяхна страна. Всяко живо същество беше враг на Кървавия девет и когато той приключеше с разчленяването на този огромен демон, щеше да се заеме с тях.

Сега кръгът беше врящ казан. Тълпата на стената трептеше като нагорещена пара. Земята се размести и зацвърча под краката на Кървавия девет като нагорещено масло.

Ревът от гърлото му излезе като изпепеляващ писък. Мечът му се стовари върху черната броня като ковашки чук върху наковалня. Гигантът притисна синята си ръка към бледата половина на лицето си. Острието беше пропуснало главата, но беше отнесло върха на ухото му. От раната бликна кръв и се стече на две струйки по дебелата му шия. Тази рана не се затвори и кръвта не спря.

Големите очи се ококориха и гигантът го връхлетя с мощен рев. Кървавия девет се шмугна под юмрука и излезе откъм гърба му. Видя едната черна плоча от бронята му да виси на крака, с разкопчана катарама на ремъка. Острието на меча се заби дълбоко в бледата плът на огромния прасец. Гигантът изрева от болка, обърна се рязко, но кракът му поддаде и той се свлече на колене.

Сега кръгът беше като тигел в леярна. Крещящите лица на мъжете по края му се извиваха като пушек, разтичаха се като разтопено желязо и се смесваха с разтопените щитове.

Сега е моментът. Яркото утринно слънце проблесна в тежкия стоманен нагръдник и му посочи мястото. Този сладък, така чакан момент дойде.

Светът беше в пламъци и също като огнен език, Кървавия девет се изви назад и вдигна високо меча. Това творение на Канедиас, господаря Създател, нямаше друго такова острие. То проряза дълга бразда в черния метал и потъна в плътта под него. Хвръкналите искри се примесиха с пръсналата кръв. Писъкът на срязаната стомана се примеси с този от изкривената от болка уста на Страховития. Оставената от острието рана беше дълбока.

Но недостатъчно.

Огромните ръце на гиганта се сключиха зад гърба на Кървавия девет и го стегнаха в задушаваща прегръдка. Острите ръбове на черния метал се забиха на десетки места в тялото му. Чудовището го притисна още по-близо до себе си и един от грапавите шипове на бронята му прониза лицето на Кървавия девет. Проби бузата и застърга в зъбите, прободе езика и напълни устата му с кръв.

Прегръдката на Страховития тежеше като планина. Без значение от това, колко горещ беше Кървавия девет, без значение колко се извиваше, бореше и крещеше от ярост, ръцете го държаха здраво, както студената земя стискаше в прегръдките си погребаните мъртви. Потеклата от лицето му кръв, тази от гърба му и тази от огромната рана на гърдите на гиганта попи в дрехите му и попари кожата му.

Светът беше в пламъци. А високо над пещта, врящия казан и тигела и леярната, кралят на северняците кимна и студените ръце се стегнаха още по-здраво около тялото на Кървавия девет.

Кучето следваше носа си. Досега рядко го беше водил в грешната посока и сега той силно се надяваше, че отново няма да го подведе. Миризмата беше сладникава, противна — като оставени прекалено дълго във фурната сладки. Поведе останалите през празния коридор, към стълбището в дъното, което водеше към мрачните подземия в недрата на хълма Скарлинг. Сега вече не само надушваше, но и чуваше нещо. И това, което чуваше, беше точно толкова противно, колкото и миризмата. Нисък женски глас пееше тихо. Странна песен, на език, който Кучето не разбираше.

— Това ще да е тя — промърмори Дау.

— Не ми харесва това пеене — прошепна Кучето. — Звучи като магия.

— А ти какво очакваше? Кучката е шибана вещица. Ще заобиколя отзад.

— Не, стой… — понечи да го спре Кучето, но Дау вече се отдалечаваше с предпазливи стъпки в другата посока.

— Мамка му. — Кучето последва миризмата в тунела и пеенето се усили. От арката на входа отстрани се просмукваше светлина и двамата с Мрачния спряха до нея, опряха гърбове в стената и Кучето надзърна предпазливо вътре.

Стаята имаше възможно най-страховития вид, който можеше да се очаква от подобно помещение. Тъмно и без прозорци, с още три входа на овалните стени. Единствената светлина идваше от мангал в далечния му край, от който съскащите въглени хвърляха тъмночервени отблясъци и бълваха противната сладникава миризма. Навсякъде бяха пръснати буркани и стъкленици, снопове треви и пръчки, а от гредите на тавана висяха изсушени цветя и хвърляха странни сенки по стените, като от полюшващи се на бесилото тела.

Над мангала, с гръб към Кучето стоеше жена. Слабите й бели ръце бяха разперени настрани и лъщяха от пот. По тънките й китки блестяха златни гривни, а дългата й черна коса беше разпиляна по гърба. Кучето може и да не разбираше думите от песента, но можеше да се досети, че работата й не беше чиста.

Мрачния вдигна лъка и го погледна въпросително. Кучето поклати глава и тихо извади ножа си от канията. Не искаше да разчита на това, че щеше да умре веднага от стрелата, а веднъж пронизана, кой я знаеше на какво беше способна? А студената стомана в гърлото не оставяше нищо на случайността.

Двамата започнаха да се промъкват тихо зад гърба й. Въздухът в стаята беше горещ и гъст като блатна вода. Кучето пристъпваше внимателно, като се стараеше да не диша дълбоко, беше сигурен, че ако го направеше, вонята щеше да го задуши. Потеше се или просто въздухът в стаята се полепваше на капки по кожата му, но което и да беше, само след няколко крачки беше плувнал във вода. Избираше предпазливо пътя си между пръснатите безразборно боклуци по пода — кутии, вързопи, бутилки. Намести пръсти около влажната дръжка на ножа, фиксира погледа си между плешките на жената, там, където първо щеше да забие ножа…

Единият му крак закачи празен буркан и той се изтърколи с тракане по пода. Жената извърна рязко глава и песента й секна. Имаше изпито, бледо като на удавник лице и черна боя около дръпнатите очи — сини и студени като океана.

В кръга цареше пълна тишина. Мъжете по краищата му стояха неподвижно, с увиснали лица и щитове. Тълпата зад тях и хората по стените бяха застинали и притихнали.

Въпреки яростта на Деветопръстия, въпреки бясното му дърпане и сучене, гигантът го държеше здраво в прегръдката си. Дебелите мускули бяха изскочили под синята кожа и ръцете бавно изстискваха последните капки живот от северняка. Уест усещаше в устата си горчивия вкус на отчаянието. Всичките му усилия, всичките му страдания, всичките изгубени животи щяха да се окажат пропилени напразно. Бетод щеше да се измъкне безнаказан.

В този момент Деветопръстия изрева като животно. Страховития продължаваше да го държи, но сега синята му ръка трепереше от усилието. Сякаш изведнъж силите го бяха напуснали и не можеше да продължи да затяга хватката си. Всеки мускул, всяко сухожилие в тялото на Уест се напрегна докрай. Дебелият ремък на щита се впи в дланта му. Челюстите му бяха така здраво стиснати, че зъбите започнаха да го болят. Двамата първенци се бяха вкопчили един в друг с всички сили, напрегнали всеки мускул, но въпреки това оставаха неподвижни, сякаш замръзнали в средата на кръга.

Кучето скочи напред с готов за удар нож.

— Спри.

Замръзна на място. Никога не беше чувал такъв глас. С една-единствена дума успя да избие всички мисли от главата му. Зяпна бледата жена с широко отворена уста. Не смееше да си поеме дъх, копнееше да чуе отново гласа й.

— Ти също. — Погледът й се насочи към Мрачния и физиономията му се изпъна, остана като вцепенен, ухилен, изтеглил наполовина тетивата на лъка.

Жената изгледа от горе до долу Кучето и нацупи устни, сякаш беше разочарована от нещо.

— Така ли се държат гостите?

Кучето замига на парцали. Какви ги мислеше, да нахлува така, с нож в ръка? Не можеше да повярва, че си беше позволил такава постъпка.

Изчерви се до уши.

— О… съжалявам… мътните го взели…

Мрачния промърмори нещо и захвърли лъка си в единия край на стаята, сякаш изведнъж бе осъзнал, че държи лайно в ръката си. После сведе поглед и заоглежда неразбиращо стрелата в другата ръка.

— Така е по-добре — каза тя и Кучето осъзна, че се е нахилил до уши като някой идиот. Предположи, че от устата му се е проточила някоя лига, но му беше все едно. Нищо не беше важно вече, само тя да не спира да говори. Жената изпъна един дълъг бял показалец и ги подкани да се приближат. — Не е нужно да стоите толкова далеч от мен. Елате по-близо.

Двамата с Мрачния се завтекоха като нетърпеливи хлапета. В стремежа си по-скоро да й угоди, Кучето се спъна в собствените си крака, а Мрачния се блъсна в една маса и замалко да падне по очи на пода.

— Казвам се Кориб.

— О — каза Кучето. Това беше най-прекрасното име на света. Колко красота в една-единствена дума.

— Хардинг Мрачния ми викат!

— На мен ми викат Кучето заради острия нюх и… ъ… — Мамка му, не можеше да си събере мислите. Имаше нещо важно, което трябваше да направи, но абсурд да си спомнеше какво точно.

— Кучето… идеално. — Гласът й беше успокояващ като гореща вана, мек като целувка, като мед и мляко… — Не заспивай още! — Главата на Кучето беше клюмнала на една страна и черно-бялото лице на Кориб започваше да се размазва пред очите му.

— Съжалявам! — каза тихичко и пак се изчерви. Опита да скрие острието зад гърба си. — Много съжалявам за ножа… нямам представа какво…

— Не се тревожи. Радвам се, че си го донесъл. Защото мисля, че ще е най-добре да го използваш, за да наръгаш приятеля си.

— Него ли? — примижа към Хардинг.

— О, разбира се! — ухили се доволно Мрачния и кимна енергично.

— Добре, добре, чудесна идея. — Вдигна ножа, който сякаш тежеше цял тон в ръката му. — Ъ… къде точно искаш да го наръгам?

— В сърцето ще свърши чудесна работа.

— Дадено. Както кажеш. В сърцето. — Мрачния се извърна към него, за да го улесни. Кучето примигна и изтри потта от челото си. — Ето сега. — Проклятие, как само му се виеше свят. Примижа и се прицели в гърдите на Мрачния. Искаше да стане от първия път, не искаше повече да се излага пред нея. — Ей сега…

— Хайде! — изсъска му Кориб. — Просто го…

Острието на секирата разцепи с остър пукот главата й чак до брадичката и плисналата кръв опръска смаяното лице на Кучето. Кльощавото тяло на вещицата се свлече на пода като парцалена кукла.

С намръщена физиономия, Дау раздвижи напред-назад дръжката на секирата си и острието й излезе от черепа на Кориб.

— Много плямпа тая кучка — изръмжа той.

Кървавия девет усети промяната. Като първите пъпки по клоните на дърветата напролет. Като първия топъл повей на вятъра с приближаване на лятото. Долови посланието в хватката на гиганта. Костите му вече не стенеха като пред пречупване. Силата на чудовището отслабваше, а неговата се увеличаваше.

Кървавия девет пое жадно въздух и яростта му запламтя, по-гореща отвсякога. Бавно, много бавно отлепи лице от рамото на гиганта и усети стоманения шип да излиза от бузата му. Изви тяло, извъртя се, докато не освободи врата си. Лицето му беше точно пред сгърчената физиономия на гиганта. Кървавия девет му се усмихна и устата му се стрелна напред, по-бърза от хвърчащи искри. Зъбите му се впиха и долната устна на огромната уста.

Гигантът изръмжа, размърда ръце в опит да отмести главата на Кървавия девет, да отскубне устата си от зъбите му. Но по-лесно би успял да се отърве от чумата. Отслаби хватката си и едната ръка на Кървавия девет, онази, която стискаше дръжката на меча, се изви. Усука се като змия в дупката си и бавно започна да се освобождава от прегръдката.

Синята ръка на гиганта се спусна от гърба на Кървавия девет, синият й юмрук стисна китката му, но вече нямаше спиране. Когато семето намери пукнатина в скалата, то пуска корените си и с течение на годините я разпуква на две. И Кървавия девет напрегна всеки мускул в тялото си и зачака да отминат годините, като през цялото време не спираше да съска омразата си в изкривената уста на гиганта. Острието на меча се плъзна бавно, много бавно напред и накрая захапа синята плът точно под последното ребро.

Кървавия девет усети как горещата кръв потича по дръжката на меча, по юмрука му, изтича от устата на Страховития и се стича в неговата, после поема надолу по врата му и капе по земята, точно както трябва да бъде. Леко, бавно, острието потъваше в татуираната плът, настрани, нагоре, напред.

Огромните ръце дърпаха тази на Кървавия девет, деряха гърба му в опит да спрат неумолимия ход на стоманата, но с всяка секунда силите на гиганта се стопяваха като буца лед, оставена пред пещта. По-лесно е да спреш водите на Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет. В движението на ръката му беше стаена цялата сила на вековно дърво — придвижваше се милиметър по милиметър, но без сила, която да я спре, ни плът, ни камък, ни стомана имаха шанс.

Синята половина на гиганта беше неразрушима. Великият Глъстрод я беше направил такава, когато беше изписал словото си върху нея преди много години, през Старите времена. Но той беше писал само по едната половина. Острието на меча на Създателя бавно прекоси тънката разделителна линия между синята и бялата плът, прониза вътрешностите на гиганта, набучи го като парче месо, приготвено за огъня.

Страховития нададе пронизителен писък и последните сили напуснаха ръцете му. Кървавия девет отвори уста и пусна устната му. Сграбчи с една ръка рамото му, а с другата натисна меча. Смехът изсвистя през стиснатите му зъби, заклокочи през дупката на бузата му, докато той забиваше острието до дръжката. Върхът му се показа, блестящ и кървавочервен, под мишницата, между две плочи от бронята на гиганта.

Фенрис Страховития се олюля назад, като продължаваше да крещи с пълно гърло. От широко отворената му уста се проточи кървава лига. Раните в синята плът вече се бяха затворили, но тези в бледата приличаха на накълцано на касапски дръвник месо. Мъжете стояха като замръзнали, с увиснали над ръбовете на щитовете усти, с приковани в него очи. Краката му се затътриха заднишком, а ръката му посегна към почервенялата дръжка на меча, която стърчеше от корема му. Кръвта му се стичаше по топката на края й и оставяше червени следи по тревата. Писъкът премина в гърлен стон, едната пета се закачи в пръстта, той се стовари с трясъка на повалено дърво и остана да лежи по гръб в центъра на кръга, с разперени ръце и крака. Гърчовете по лицето най-после спряха и наоколо настана гробна тишина.

— Мътните да го вземат. — Каза някой. Логън примижа срещу слънцето и видя нечия тъмна фигура на стената над портата. — Мътните го взели, не мислех, че ще успееш. — Всичко пред очите му се разклати, когато тръгна към стената. Дъхът му свистеше студен през дупката на бузата и дращеше гърлото му. Мъжете, които оформяха кръга, се отдръпнаха безмълвно от пътя му и щитовете увиснаха в ръцете им.

— Не мислех, че ще успееш, а трябваше, стигне ли се до убиване, няма по-добър от теб! Няма по-лош! Винаги съм го казвал!

Логън тръгна с несигурна походка през портата, намери витото стълбище и започна да изкачва стръмните стъпала. Ботушите му стържеха по камъка и оставяха по него тъмни, размазани петна. От пръстите на лявата му ръка капеше кръв — кап, кап, кап. Всяка част от тялото му изгаряше от болка. Гласът на Бетод отново го прободе като нож:

— И все пак, аз се смея последен, а, Кървави девет? Ти си само листа по водата! Накъдето ги понесе течението!

Логън продължи нагоре, с пронизани от болка ребра, със здраво стиснати зъби и стържещо в овалната стена рамо. Нагоре, покрай стената, нагоре, сред ехото от тежкото си дишане.

— Ти никога няма да имаш каквото и да било! Никога няма да бъдеш каквото и да било! Няма да оставиш нищо след себе си освен трупове!

Излезе от кулата и ярката светлина на деня го заслепи. Изплю през рамо голяма червена плюнка. Бетод стоеше пред парапета. Именитите му войни се отдръпнаха от пътя на Логън.

— Изтъкан си от смърт, Кървави девет! Изтъкан си от…

Юмрукът на Логън го фрасна в челюстта и кралят на северняците залитна крачка назад. Другият му юмрук попадна в бузата му и той се блъсна в парапета. От разцепената му уста се проточи кървава лига Логън го хвана за врата, изметна главата му назад и я засили с всичка сила в коляното си. Усети как носът му изхрущя при сблъсъка. Оплете пръсти в косата на Бетод, стисна здраво и заби лицето му в каменния парапет.

— Умирай! — изсъска.

Бетод потрепна и изхърка. Логън заби лицето му в камъка, отново и отново. Златният обръч падна от разбития му череп и се търкулна с дрънчене по каменната пътека.

— Умирай!

Костите изхрущяха и навсякъде по парапета пръсна кръв — едри капки и тънки струи. Бледоликия и именитите му войни го гледаха втренчено, с пребледнели лица, безпомощни, изплашени, ужасени, с възхищение.

— Умирай, копеле!

Логън събра сили, вдигна тялото на Бетод и го прехвърли през парапета. Проследи с поглед падането му. Видя го как се размаза в земята и остана да лежи на една страна, с неестествено разкривени крайници и сгърчени, сякаш опитващи се да докопат нещо, пръсти на едната ръка. Главата му представляваше просто едно размазано петно върху кафявата земя. Лицата на всички бяха обърнати към трупа му, после бавно се вдигнаха или извърнаха към Логън.

Застанал в средата на кръга, до огромното тяло на Страховития, Крамок-и-Файл вдигна бавно ръка, с опънат нагоре дебел показалец.

— Кървавия девет! — изрева той. — Крал на северняците!

Задъхан, с треперещи колене, Логън го зяпна неразбиращо от стената. Гневът му си беше отишъл и беше оставил след себе си само огромното изтощение. И болка.

— Крал на северняците! — изкрещя някой в тълпата.

— Не — изграчи Логън, но никой не го чу. Те всички бяха опиянени от кръвта, трескаво обмисляха кое е най-лесното или просто бяха прекалено изплашени, за да възразят. Виковете се понесоха отвсякъде, първоначално като струйка, после като ручей и накрая като потоп. А силите на Логън стигаха единствено да се държи за окървавения камък, за да не падне.

— Кървавия девет! Крал на северняците!

До него Бледоликия вече беше коленичил. На снежнобялата кожа на пелерината му имаше пръски от кръвта на Бетод. Той открай време беше пръв в близането на най-удобния за момента задник, но сега не беше сам. Всички коленичиха, онези на стената, онези около кръга. Войниците на Кучето и тези на Бетод. Онези, които държаха щитове за Логън, и онези, които държаха щитове за Страховития. Вероятно Бетод добре ги беше дресирал. Или просто бяха забравили какво е да си свободен и сега не можеха да живеят без някой, който да им заповядва.

— Не — прошепна Логън, но от гърлото му излезе само тихо хъхрене. По-скоро щеше да накара небето да падне, отколкото да успее да ги спре. Явно хората плащат за постъпките си. Но не всеки път цената е такава, каквато са очаквали.

— Кървавия девет! — изрева отново Крамок, свлече се на колене и вдигна ръце към небето. — Крал на северняците!

В името на нещо по-голямо

Поредната прекалено ярко осветена кутийка. Поредните бели стени с мръсни петна. Мухъл, кръв или и двете. Поредните очукани маса и столове. Сами по себе си инструменти за изтезания. Поредната изпепеляваща болка в стъпалото, крака и гърба. Някои неща не се променят. И поредният затворник с брезентов чувал на главата. Точно като десетките, минали през тази стая през последните няколко дни, и десетките, натъпкани в килиите, чакащи да дойде техният ред.

— Добре — махна уморено с ръка Глокта, — да започваме.

Фрост издърпа чувала от главата на затворника. Имаше издължено, изпито лице на кантик, с дълбоки бръчки покрай устата и късо подстригана черна, прошарена със сиво брада. Мъдро, изпълнено с достойнство лице и с хлътнали, горди, дори така примигвайки на ярката светлина, очи.

Глокта избухна в смях. Всеки напън от смеха му го пронизваше в схванатия кръст и караше врата му да пука, но просто не можеше да се сдържи. След всичките тези години, съдбата продължава да си прави шеги с мен.

— Къфо токуа шмешну? — изфъфли Фрост.

Глокта изтри избилите от смеха сълзи.

— Практик Фрост, оказва ни се невероятна чест. Затворникът ни е небезизвестният господин Фарад, родом от Ящавит, в Канта, понастоящем собственик на един от най-престижните адреси на Кралския булевард. Пред нас стои най-добрият зъболекар в Кръга на света. Признавам, бива си я иронията.

— Познавам ви — примигна срещу светлината Фарад.

— Да.

— Вие сте онзи, когото плениха гуркулите.

— Да.

— Онзи, когото са изтезавали. Помня… доведоха ви при мен.

— Да.

Фарад преглътна мъчително. Сякаш само споменът му е достатъчен, за да предизвика позиви за повръщане. Хвърли бърз поглед на Фрост и розовите очи на практика го изгледаха вторачено, без да мигнат. Огледа мръсната, омазана с кръв стая, изпочупените плочи на пода и накълцания и изподран плот на масата. Погледът му се плъзна по листа със самопризнанието на него.

— След всичко, което са направили с вас, как можете да правите това?

Глокта дари зъболекаря с беззъбата си усмивка.

— След всичко, което направиха с мен, как мога да правя друго?

— Защо съм тук?

— По същата причина, по която и всички останали на това място. — Фрост постави върховете на дебелите си пръсти върху хартията и бавно плъзна листа към Фарад. — За да си признаеш.

— Какво да призная?

— Как какво, че си гуркулски шпионин.

Лицето на Фарад се изкриви от изненада.

— Аз не съм шпионин! Гуркулите ми отнеха всичко! Напуснах дома си за да избягам от тях! Невинен съм, уверявам ви!

Естествено, че си. Също както и всички онези шпиони, които си признаха в тази стая през последните няколко дни. Но те без изключение си признаха.

— Ще подпишеш ли документа?

— Нямам какво да признавам!

— Защо вечно така става, защо никой не отговаря на зададения му въпрос? — Глокта изпъна схванатия си гръб и раздвижи със скърцане скования си врат. Разтри с два пръста носа си. Нищо не помогна. Нищо вече не помага. Защо непрекъснато усложняват нещата? И за мен, и за себе си? — Практик Фрост, ако обичаш, покажи на добрия господин Фарад резултата от работата ни.

Албиносът измъкна изпод масата една очукана тенекиена кофа и без миг колебание изсипа съдържанието й на масата пред затворника. Зъбите изтракаха, заподскачаха, плъзнаха се по цялата широчина на дървото. Бяха стотици. С всякакви форми, размери и цветове, от бяло, през всички нюанси на жълтото, до кафяво. Зъби със стърчащи от тях кървави корени и парченца месо. Няколко паднаха от ръба на масата, отскочиха с тракане от плочите на пода и отлетяха към ъглите на стаята.

Фарад прикова ужасѐн поглед в кървавия продукт на зъболекарските умения на Глокта. Обзалагам се, че дори кралят на зъболекарите не е виждал подобно нещо. Наведе се към него през масата.

— Смея да твърдя, че имате известен опит във ваденето на зъби. — Затворникът кимна сковано. — Значи можете да си представите колко съм изморен след толкова работа. Ето защо, наистина искам да приключим с това колкото се може по-скоро. Аз не те искам тук, а и ти със сигурност би предпочел да си на друго място. Можем да си помогнем взаимно.

— Какво трябва да направя? — попита Фарад и езикът му пробяга нервно по устните.

— Нищо сложно. Първо подписваш самопризнанието си.

— Ижвинете — смотолеви Фрост, пресегна се и избута с ръка няколко зъба, попаднали върху документа. Един от тях остави дълга розова следа по хартията.

— След което назоваваш двама други.

— Други какво?

— Други шпиони на гуркулите, естествено, от вашите хора.

— Но… аз не познавам никакви шпиони!

— Тогава, просто две имена. Вашето беше посочено неведнъж.

Зъболекарят преглътна тежко, поклати глава и побутна напред листа. Смел, съвестен мъж. Но смелост и съвест са неподходящи качества в тази стая.

— Ще подпиша — каза той, — но няма да назова невинни хора. Бог да се смили над душата ми, няма да го направя.

— Бог може и да се смили над душата ти, но не той държи клещите в тази стая. Дръж го.

Фрост стисна изотзад главата на Фарад и дебелите сухожилия на ръката изхвръкнаха, когато отвори насила устата му. Навря скобата между зъбите и започна да върти гайката, докато желязото не разтвори докрай устата му.

— А! — извика зъболекарят — Ааа!

— Знам, боли. Но ние тепърва започваме. — Глокта бутна капака на сандъчето си и полираното дърво разкри съдържанието си от наточена стомана и лъскаво стъкло. Какво, мам… На единия от подносите зееше тревожно дупка в редицата от инструменти. — О, не! Фрост, да си вземал клещите?

— Нъ — изръмжа албиносът и разтърси енергично глава.

— Проклятие! Не може ли всеки да си гледа неговите инструменти? Виж дали не можеш да вземеш назаем едни клещи от съседната стая.

Практикът излезе с тромава походка и остави открехната вратата зад гърба си. Глокта примижа и разтри крака си. Фарад го гледаше втренчено, а от единия край на устата му се проточи лига. От коридора се чу приглушен вой и очите на зъболекаря се облещиха още повече.

— Моля за извинение. Обикновено сме доста по-организирани, но от няколко дни насам сме претрупани с работа. Цели тълпи ни минават през ръцете.

Фрост затвори вратата и подаде на Глокта чифт ръждясали клещи. По челюстите им имаше засъхнала кръв с няколко полепнали къдрави косъма.

— Само това ли успя да намериш? Тези са мръсни.

— Къфо жнъшение? — сви рамене практикът.

Напълно си прав. Глокта въздъхна дълбоко и се надигна, за да погледне в устата на Фарад. Какви зъби само. Лъскави като перли, до един. Предполагам, нормално е да очакваш първокачествени зъби от първокачествен зъболекар. Всичко останало би било лоша реклама на професията му.

— Моите поздравления за хигиенните ви навици. Такава рядкост е да разпитваш човек, който съзнава колко важно е миенето на зъбите. Мисля, че никога не съм виждал по-добри зъби от тези. — Чукна по един с върха на клещите. — Ще е много жалко да ги извадя всичките, само за да признаеш след десет минути, а не сега, но щом се налага. — Постави челюстите около един от зъбите на Фарад и намести ръка около дръжките.

— Гъхр — изхърка зъболекарят. — Глърх!

Глокта стисна замислено устни, после извади клещите от устата му.

— Фрост, нека дадем последна възможност на господина да размисли. — Албиносът разви гайката и извади скобата от устата на Фарад. — Желаете ли да споделите нещо?

— Ще подпиша! — извика задъхан Фарад и по едната му буза се търкулна сълза. — Бог да ми е на помощ, ще подпиша!

— И ще посочите двама съучастници?

— Каквото поискате… моля… каквото поискате.

— Отлично — каза Глокта и проследи драскането на писалката по хартията. — Кой е следващият?

Чу бравата да изтраква зад гърба му. Начумерен, извърна глава, готов да се разкрещи на наглия натрапник.

— Ваше Високопреосвещенство — прошепна Глокта, като не можа да скрие учудването си. С болезнена гримаса понечи да се изправи.

— Не ставай, нямам цял ден на разположение. — Глокта застина във възможно най-неудобната поза между седналото и стоящото положение, после тромаво се свлече обратно на стола. Сълт влезе с грациозната си походка, следван от трима огромни практици. — Можеш да кажеш на това недоразумение на природата да излезе.

Очите на Фрост изгледаха през присвити клепачи новодошлите практици, после прескочиха към архилектора.

— Разбира се. Практик Фрост — каза припряно Глокта. — Можеш да отведеш затворника.

Албиносът отключи оковите на Фарад, сграбчи го за яката и го вдигна от стола. Повлече го след себе си към страничната врата, изтегли със свободната си ръка резето и изгледа свирепо Сълт през рамо. Архилекторът отвърна на погледа му, след това Фрост затръшна вратата след себе си.

Негово високопреосвещенство приседна плавно на стола срещу Глокта. Със сигурност още топъл от потния задник на смелия, съвестен господин Фарад. С небрежен жест на едната си, облечена в снежнобяла ръкавица, ръка измете от масата няколко зъба и те изтракаха на пода. Ако бяха трохи хляб, със сигурност щеше да вложи повече емоция.

— В Агрионт тече невиждана конспирация. Имаме ли напредък с изобличаването й?

— Разпитах повечето от затворниците от кантикски произход и измъкнах огромен брой самопризнания, мисля, че това ще е…

— Не това, малоумник такъв — махна ядосано с ръка Сълт. — Говорех за онова копеле Маровия и неговите марионетки, така наречения Първи магус и така наречения крал.

— Сериозно, дори сега, с гуркулите пред портите? Ваше Високопреосвещенство, предположих, че войната има приоритет пред…

— Нямаш достатъчно мозък, за да предполагаш — прекъсна го ехидно Сълт. — Какви доказателства събра срещу Баяз?

— Първо се натъкнах на нещо, което не трябваше да виждам в Университета, а после замалко да се удавя в собствената си вана. Засега… никакви.

— А по въпроса с потеклото на крал Джизал I?

— Тази улица също се оказа… със задънен край. Или по-скоро, водеше право към смъртта ми, ако господарите ми от „Валинт и Балк“ узнаеха, че продължавам да вървя по нея. А те знаят всичко.

Устните на Сълт се изкривиха от яд.

— В такъв случай с какво се занимаваш напоследък?

— През последните три дни бях зает да изтръгвам безсмислени самопризнания от устите на невинни мъже, само и само да изглежда, че вършим нещо смислено. Кога точно се очакваше от мен да намеря време да свалям властта? Бях ангажиран с издирването и разпитите на гуркулски шпиони…

— Защо в последно време получавам от теб само извинения? Започвам да се чудя, след като ефективността ти е спаднала така рязко, как успя да задържиш Дагоска в продължение на толкова време? Трябва да са ти били нужни огромни средства, за да стегнеш и организираш защитата на града.

Глокта трябваше да вложи всички сили и воля, за да спре треперещото си око да не изхвръкне от главата му. Кротко, кротко, тресящо се желе такова, иначе и с двама ни е свършено.

— Гилдията на търговците на подправки нямаше избор, освен да се съгласи с настоятелните ми убеждения, че след като оцеляването им е заложено на карта, ще трябва да внесат по-сериозен принос в защитата на града.

— Колко нетипично щедро от тяхна страна. И сега като се замислям, имам чувството, че в цялата работа с Дагоска има нещо гнило. Всъщност доста се учудих от това, как скрито-покрито се отърва от магистър Айдър, вместо да ми я изпратиш в Палатата на въпросите.

— Нещата отиват от зле към по-зле. Просто неточна преценка от моя страна, Ваше Високопреосвещенство. Реших, че така ще ви спестя усилията…

— Отърваването от предатели на короната никога не ми е било проблем. Знаеш го. — Около хладните сини очи на архилектора се образуваха гневни бръчки. — Възможно ли е след всичко, през което минахме заедно, да ме смяташ за глупак?

— В никакъв случай, Ваше Високопреосвещенство. — Гласът на Глокта излезе неубедително дрезгаво от стегнатото му гърло. Глупак, не. Просто побъркан мегаломан. Той знае. Знае, че не съм покорният, верен до гроб роб, какъвто се очаква да бъда. Въпросът е колко точно знае? И от кого го е чул?

— Възложих ти непосилна задача и следователно правото на свобода на действията. Но това ти право стига само дотам, докато получавам резултати. Започва да ми омръзва да те ръчкам за всяко нещо, което искам да свършиш. Ако не разрешиш проблемите с новия ни крал до две седмици, ще накарам началник Гойл да изтръгне отговорите за Дагоска. Ако трябва, ще ги изтръгне от собственото ти недъгаво тяло. Ясно ли се изразих?

Кристално ясно, като висеринско стъкло. Две седмици да се сдобия с отговорите, иначе… частите от накълцано човешко тяло са открити при доковете. Но ако опитам дори да задам въпросите, от „Валинт и Балк“ ще информират Негово високопреосвещенство за сделката ни и тогава… подуто от солената вода, ужасяващо обезобразено, неподлежащо на разпознаване. Дотук с горкия началник Глокта. Такъв симпатичен, обичан от всички човек, но с толкова лош късмет. А сега накъде?

— Разбирам, Ваше Високопреосвещенство.

— В такъв случай какво правиш още тук?

Арди Уест сама отвори вратата и застана на прага с наполовина пълна чаша вино в ръка.

— Ха! Началник Глокта, каква приятна изненада. Заповядай, влез!

— Звучиш така, все едно наистина се радваш да ме видиш. Рядко срещана реакция на появата ми.

— Ами то си е така. — Тя отстъпи грациозно, за да го пропусне покрай себе си. — Колко са щастливките като мен, които имат мъчител за наставник? Да знаеш, нищо не окуражава повече ухажорите.

— Къде е прислужницата ти? — попита Глокта, докато прекрачваше прага.

— Нещо се притесни от пристигането на някаква гуркулска армия или нещо от този сорт и я пуснах да си върви. Замина при майка си в Мартенхорм.

— И сега ти самата също си готова за заминаване, нали? — Последва я в топлата всекидневна. Капаците на прозорците бяха затворени, завесите спуснати и единствената светлина идваше от жаравата в камината.

— Всъщност аз реших да остана в града.

— Сериозно? Окаяната принцеса, която вехне сама в празния замък? Изоставена от малодушните си слуги, кърши безпомощно ръце, докато враговете се струпват пред стените? Хм. Сигурна ли си, че ставаш за ролята?

— Повече, отколкото ти за тази на рицаря на бял кон, притекъл се с меч в ръка на помощ на изпадналата в беда дама. — Тя го изгледа пренебрежително от глава до пети. — Надявах се моят герой да има поне половината зъби в устата си.

— Мислех, че вече си свикнала да не получаваш всичко, на което се надяваш. При мен това отдавна е факт.

— Какво да ти кажа? Непоправима романтичка съм. За това ли си дошъл, да разбиеш на пух и прах мечтите ми?

— Не. Това го постигам и без дори да го искам. Идеята ми беше за едно питие и разговор, който да не включва темата за превръщането ми в недъгав труп.

— На този етап е трудно да се предвиди накъде ще поеме разговорът ни, но питието го имаш. — Арди му наля една чаша и Глокта я пресуши на три големи глътки. Подаде й я за повторно напълване и въздъхна шумно.

— А сега сериозно, гуркулите ще обсадят Адуа най-много до седмица. Трябва да заминеш възможно най-скоро.

Арди напълни отново чашата му и доля своята.

— Случайно да си забелязал, че половината град е осенен от същата идея? Всяка дръглива кранта, която още не е реквизирана от армията, се продава за минимум петстотин марки. Изплашените граждани се стичат към всички краища на Мидърланд. Цели колони от беззащитни бежанци се точат по калните пътища, а когато захладнее, ще могат да изминават не повече от миля дневно. Натоварили са се с всичко ценно, което притежават — лесна плячка за всеки разбойник в радиус от сто мили оттук.

— Права си — призна Глокта, докато с мъка наместваше задник на един от столовете до камината.

— А и къде ще отида? Нямам никакви приятели или роднини в Мидърланд. Надявам се, не очакваш да се крия в гората, да паля огън с търкане на сухи съчки и да ловя катерици с голи ръце? Как да се напие човек при такива обстоятелства? Не, благодаря, тук ще съм в по-голяма безопасност и ще разполагам с много повече удобства. Имам достатъчно въглища за камината и килерът ми е пълен. Мога да издържа месеци — махна небрежно към стената Арди. — Гуркулите идват от запад, а аз живея в източната част на града. Смея да твърдя, че тук ще съм в по-голяма безопасност, отколкото дори в двореца.

— Може би е права. Тук поне ще мога да я наглеждам. Добре тогава. Прекланям се пред разумната ти преценка. Или по-скоро щях, ако гърбът ми го позволяваше.

— Какво ново в коридорите на властта? — Арди се настани в стола срещу него.

— Студени са. Като повечето коридори. — Той допря замислено пръст до устните си. — В момента се намирам в доста тежко положение.

— Имам известен опит с такива.

— Ситуацията е доста… объркана.

— Нищо, давай с думи прости, като за глупави женоря.

— Е, какво пък? Смъртта и бездруго наднича през рамото ми. С думи прости, като за женоря, представи си, че… си се нуждаела от определени услуги и в отчаянието си обещала ръката си едновременно на двама много богати и влиятелни мъже.

— Хм. Един би бил добро решение.

— В моя случай нито един би било още по-добро. И имай предвид, че и двамата са стари и невероятно грозни.

Арди сви рамене.

— Грозотата е лесно пренебрежима, щом става дума за богати и влиятелни мъже.

— Добре, но и двамата ти ухажори са изключително ревниви и склонни към насилие. Към смъртоносни прояви на насилие, при най-малка следа от фриволност и нелоялно отношение от твоя страна. Надявала си се в даден момент да се отървеш от единия или другия, но ето че датата за сватбата наближава, а ти си… все така обвързана и с двамата. Всъщност дори повече, отколкото в началото. Какво правиш?

Арди нацупи устни и въздъхна замислено, после отметна превзето един кичур коса от рамото си.

— Първо, ще ги докарам до побъркване с ненадминатото си остроумие и умопомрачителната си красота, след което ще наредя така нещата, че двамата да се срещнат на дуел. Който спечели, получава за награда ръката ми, без дори да заподозре, че същата е била обещана и на противника му. И тъй като е стар, ще се надявам на скорошната му смърт, която да ме остави богата и уважавана вдовица. — Усмихна се надменно. — Как ви се струва този план, господине?

— Боя се, че метафората изгуби смисъла си.

— Или… — Арди примижа към тавана, после щракна с пръсти. — Ще използвам женски хитрини… — изпъна гръб и изпъчи гърди, — за да хвана в мрежата си трети ухажор. Дори още по-богат и влиятелен от двамата. Млад, красив и по възможност, след като ще използваме метафори, умел с шпагата. Женя се веднага за него, след което, с негова помощ, унищожавам двамата старци и ги оставям без пукнат грош и с пръст в устата. Ха! А това как ти се струва, а?

Глокта усети как окото му заиграва и го натисна с пръст. Интересно?

— Трети ухажор — промърмори. — Виж, за това въобще не се бях сетил.

Столът на Скарлинг

Ниско долу се пенеше и бушуваше водата. Миналата нощ беше валяло като из ведро и реката беше силно придошла. Мощното течение дълбаеше неуморно в основата на скалата. Студена черна вода и бели пръски по отвесния масив. И дребни разноцветни точици — златистожълти, наситенооранжеви, огненочервени, във всички нюанси на огъня, понесени и подхвърляни безцелно, накъдето ги отнесеше течението.

Листа по водата, точно като него.

И сега течението водеше на юг. Към още битки. В които да избиват мъже, които дори не бяха чували за него. От самата мисъл му прилошаваше, но беше дал дума, а мъж, който не държи на думата си, не е никакъв мъж. И това беше научил от баща си.

Беше прекарал младежките си години, без да държи на нищо. Нито на думата си, нито на тази на баща му, нито на човешкия живот. Те не означаваха нищо за него. Всичките обещания, които бе дал на жена си и децата си, до едно изгниха неизпълнени. Беше нарушавал обещания към хората си, към приятелите, към себе си дори. Дори не помнеше колко пъти. Кървавия девет. Най-страховитият мъж в Севера. Човек прекарал дните си, вървейки в кръг от кръв. Човек, който през целия си живот беше вършил само злини. И през цялото това време вдигаше невинно рамене, хвърляше вината върху другите и си казваше, че просто няма друг избор.

Бетод вече го нямаше. Логън най-после беше получил своето отмъщение, но с това светът не стана по-добър. Светът си беше все същият, а с него и той самият. Разпери пръстите на лявата си ръка върху влажния камък — изкривени, разнебитени от десетките счупвания, с ожулени и покрити с корички кокалчета и набити с кал нащърбени нокти. Загледа се в познатото чуканче на липсващия пръст.

— Все още съм жив — прошепна с недоумение.

Пронизването в ребрата го накара да замижи и изпъшка, докато се извръщаше от прозореца на тронната зала. Залата с трона на Бетод, а сега негов. Прихна от смях, но това опъна конците по бузата му и изстреля остър спазъм през едната половина на лицето му. Закуца през широкото помещение — всяка крачка беше истинско мъчение. Ехото на влачещите му се крака отекна в гредите на тавана и се смеси с шепота на реката. През прозорците нахлуваха пълни с прашинки снопове светлина и хвърляха кръстосани светли петна по дъските на пода. Наблизо, върху издигнат подиум, стоеше столът на Скарлинг.

Залата, градът, земята наоколо, всички те се бяха променили до неузнаваемост, но според Логън самият трон беше съвсем същият, както по времето на Скарлинг. Скарлинг Качулатия, най-известният герой в Севера. Човекът, обединил клановете срещу Съюза преди толкова много години. Човекът, който само с думи и отстъпки беше обединил Севера, пък макар и само за няколко години.

Обикновен стол, за обикновен човек — масивно, непретенциозно парче дърво с олющена по ръбовете боя, излъскано от телата на Скарлинг, синовете му, внуците му и всички останали, оглавявали клана му след него. До момента, в който на портите му не потропа Кървавия девет. До момента, в който Бетод не го взе за себе си и не започна да се преструва, че е всичко онова, което някога беше Скарлинг Качулатия, само дето вместо с думи, обедини Севера с огън, стомана и страх.

— Е, хайде де. — Логън се извърна и видя Дау да стои подпрян на вратата, със скръстени на гърдите ръце. — Няма ли да седнеш в него?

Въпреки че краката му трепереха и се късаха от болка, Логън поклати глава.

— Земята винаги ми е вършела идеална работа за сядане. Не съм никакъв герой, а Скарлинг не беше крал.

— Разбирам, че си отказал да вземеш короната.

— Корони. — Логън се изплю на сламата по пода. Плюнката му все още розовееше от раните в устата. — Крале. Цялата тази идея е пълна глупост, а и по-лош избор от мен няма.

— Въпреки това не казваш не, а?

Логън го изгледа намръщено.

— Защо, за да седне някое още по-гадно копеле и от Бетод и да докара два пъти повече кръв от него в Севера ли? Може пък да успея да направя нещо добро от това.

— Може. — Дау го погледна право в очите. — Но някои хора не са създадени да вършат добро.

— Пак ли за мен говорите? — изхили се Крамок и влезе, последван от Кучето и Мрачния.

— Не всички разговори се въртят около теб, Крамок — каза Кучето. — Добре ли спа, Логън?

— Ъхъ — излъга той. — Като труп.

— Какво правим сега?

— Сега на юг — отвърна Логън, загледан в стола на Скарлинг.

— Юг — изръмжа Мрачния, но от тона му не стана ясно дали намираше идеята за добра или лоша.

Логън натисна с език разръфаната тъкан от вътрешната страна на бузата си, просто ей така, да види колко ще боли.

— Калдер и Скейл все още обикалят някъде там. Бетод със сигурност ги е изпратил да търсят помощ. Отвъд Крина, по високите полета или кой знае още къде.

— А, хубавата работа никога не свършва — изкикоти се тихо Крамок.

— Някой трябва да остане тук, да държи нещата под контрол. И ако може, да хване двамата проклетници.

— Аз ще го направя — каза Дау.

— Сигурен ли си?

— Не обичам лодки и мразя Съюза — сви рамене Черния. — Няма нужда да тръгвам на път по море, за да се уверя. Пък и имам малко сметки за уреждане с Калдер и Скейл. Ще избера няколко от останалите момчета и ще навестим тия двамата. — Ухили се с противната си усмивка и плесна Кучето по рамото. — Успех на вас с южняците. И гледайте да не ви убият. — Присви очи и изгледа Логън. — Особено ти, Кървави девет. Не искаме да загубим още един крал, нали така? — Обърна се и излезе с небрежна походка от залата.

— Колко хора са ни останали?

— Около триста, след като Дау вземе няколко със себе си.

— Кажи им да се стягат за път тогава — въздъхна Логън. — Не искам Бесния да тръгне без нас.

— Кой, мислиш, ще иска да дойде — попита Кучето, — след всичко, през което минаха? Кой ще иска още кланета и битки?

— Хора, които не умеят нищо друго, предполагам — повдигна рамене Логън. — Бетод има злато, нали?

— Да, малко.

— Раздели го. Да има достатъчно за всеки, който тръгне с нас. Една част сега, другата, като се върнем. Мисля, че доста хора ще се навият на такова предложение.

— Може би. Златото прави хората силни на думи. Но не съм сигурен дали, когато му дойде времето, ще са склонни да се бият както трябва.

— Като му дойде времето, ще разберем.

Кучето го изгледа продължително, право в очите.

— Защо?

— Дадох дума.

— Е, и? Преди никога не си държал много на нея.

— Така е и точно там е проблемът. — Преглътна тежко. Вкусът в устата му не беше от приятните. — Но какво му остава на човек, освен ли опита да оправи нещата?

Кучето кимна бавно, без да сваля очи от тези на Логън.

— Дадено, главатар. На юг.

— Хъ — каза Мрачния и двамата с Кучето излязоха от залата.

— Отиваш в Съюза, а, твое величество? На топло? Да избиваш кафявия народ? — попита Крамок.

— На юг. — Логън раздвижи едно по едно скованите си от болка рамене. — Ти идваш ли?

Планинецът се отблъсна от стената и тръгна към него с подрънкване на кокалената си огърлица.

— О, не, не, аз не. Наслаждавах се на времето, прекарано с теб, така си е, но всяко нещо си има край. От прекалено много време вече съм далеч от планините и жените ми ще страдат по мен. — Разпери ръце, пристъпи напред и стисна Логън в прегръдката си, малко по-здраво отколкото на него би му се искало. — Другите щом искат, нека си имат крал — прошепна в ухото на Логън, — но не мога да кажа същото за себе си. Още повече, за човека, който уби сина ми, нали така? — Логън усети как го облива студена вълна. — Ти какво, мислеше си, че не знам ли? — Планинецът извърна глава и погледна Логън в очите. — Закла го, без да ти мигне окото, нали? Малкия Ронд, толкова крехък и беззащитен, а ти го закла като агне за тенджерата.

Залата беше празна, бяха останали само те двамата, сенките и столът на Скарлинг. Ръцете на Крамок затегнаха прегръдката и всичките рани от дуела със Страховития се обадиха. В момента Логън нямаше силата да се бие с котка, и двамата го знаеха. Планинецът можеше да довърши започнатото от Страховития и да го направи на пихтия. Но вместо това той се усмихна.

— Не се безпокой, Кървави девет. Нали получих онова, което исках? Бетод е мъртъв, Страховития и вещицата също, а с тях и шибаната идея за обединение на клановете, обратно при пръстта, където им е мястото. С теб на трона, ще минат сто години, преди хората в Севера да спрат да се избиват. А през това време може пък ние, във Височините, да поживеем малко в мир, а?

— Разбира се — изграчи Логън и примижа, когато прегръдката се стегна още повече.

— Ти уби сина ми, така си е, но аз имам още много синове. Слабите трябва да се изкореняват, нали така? Слабите и тези без късмет. Не можеш да пуснеш вълк в стадото, пък после да се вайкаш, че прегризал гърлото на някоя от овцете, нали така?

Логън го зяпна.

— Ти наистина си луд — каза.

— Може и да съм, но има къде по-лоши от мен. — Наведе се и горещият му дъх блъсна ухото на Логън. — Не аз убих момчето, нали? — Пусна Логън и го шляпна по рамото. Приятелско потупване, но без следа от приятелски чувства. — Никога повече не идвай във Височините, Кървави девет, това ще ти кажа само. Следващия път може и да не успея да те посрещна като приятел. — Обърна се и тръгна към вратата, като не спираше да поклаща един дебел показалец през рамо. — Никога повече не идвай във Височините, Кървави девет! Прекалено много те обича луната и това никак не ми допада!

Водачество

Копитата на великолепния сив жребец на Джизал чаткаха по паветата. Баяз и лорд-маршал Варуз яздеха след него, а отзад ги следваше отряд рицари от дворцовата охрана, в пълно бойно снаряжение и предвождани от Горст. Имаше нещо обезпокоително в гледката — многолюдният, изпълнен с живот Адуа сега беше почти обезлюден. Сега единствените, които трябваше да се отместват от пътя на кралската процесия, бяха няколко дрипави хлапета, тревожни мъже от градската стража и хора от простолюдието, с изпълнени с подозрение очи. Повечето от гражданите, които бяха решили да останат в града, сега сигурно бяха здраво барикадирани зад вратите на спалните си. И Джизал сигурно щеше да постъпи точно като тях, ако кралица Терез не го беше изпреварила.

— Кога пристигнаха? — надвика тропота на конете Баяз.

— Авангардът им се появи преди изгрев-слънце — отвърна му Варуз. — И оттогава войските им прииждат по пътя от Келн. Влязохме в няколко сражения в заселените райони пред стената на Касамир, но нищо особено, с което да ги забавим. Вече са обкръжили наполовина града.

Джизал обърна рязко глава:

— Вече?

— Гуркулите винаги идват подготвени, Ваше Величество. — Възрастният войн смушка коня си и се изравни с Джизал. — Започнаха да изграждат палисада около Адуа. Донесли са и три огромни катапулта. От онези, които се оказаха така ефикасни в обсадата на Дагоска. До обяд ще сме обсадени отвсякъде. — Джизал преглътна тежко. Нещо в думата „обсадени“ накара гърлото му да се стегне.

Когато приближиха западната порта, преминаха в бавен ход. Каква ирония, помисли си натъжено Джизал, същата порта, през която беше влязъл триумфално, преди да бъде коронясан като върховен крал на Съюза. В сянката на стената на Касамир се беше събрала огромна тълпа, по-голяма от онази, която го приветства след така наречената му победа над въстаниците. Днес обаче настроението не беше радостно. Усмихнатите девойки се бяха сменили с начумерени мъже, а свежите цветя — с остриета. Над главите на хората, като гъста гора, бяха щръкнали всякакви „оръжия“ — дърварски брадви, вили, градинарски куки за кастрене на клони, лодкарски пръти, дори дръжки на метли със завързани на единия им край ножове.

Тук-там се виждаха малки отряди от Кралската гвардия, попълнени от плахи членове на градската стража, надути занаятчии с кожени престилки и лъскави саби и прегърбени работници с архивни арбалети и навъсени лица. Това беше военният елит, с който разполагаха. Останалата част от тълпата се състоеше от мъже и жени от всякакви възрасти, екипирани с умопомрачителна смесица от брони и оръжия. Имаше и такива с голи ръце. Беше трудно да се каже кой е войник и кой просто гражданин, ако въобще вече съществуваше разлика между двете. Погледите на всички се извърнаха към Джизал, докато премяташе елегантно крак над седлото под съпровода на дрънченето на позлатени шпори.

Когато тръгна сред хората, последван от подрънкващите брони телохранители, осъзна, че те не просто гледаха към него, те разчитаха на него.

— Това ли са защитниците на този квартал? — промърмори Джизал на Варуз, който вървеше от едната му страна.

— Част от тях, Ваше Величество, подсилени от доброволци от гражданите. Трогателна гледка.

Джизал на драго сърце би заменил трогателната тълпа с ефективна войска, но предполагаше, че от него, като водач, се очакваше във всяка ситуация да демонстрира несломим дух. Баяз нали все това повтаряше. Че трябва да изглежда двойно, не, тройно по-достоен за водач на хората си и крал на поданиците си. Особено сега, когато наскоро придобитата корона е все още доста хлъзгава в ръцете му.

За това изправи гръб, вдигна колкото гордо можа белязаната си брадичка и отметна решително извезаното си със злато наметало. Сложил ръка върху инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на сабята и тръгна с наперената походка, която доскоро така добре му се удаваше. С всяка крачка се надяваше, че никой няма да прозре огромната празнина в очите му, запълнена със страх и неувереност. Докато минаваше покрай тях, следван неотлъчно от Варуз и Баяз, хората зашепнаха. Някои понечваха да се поклонят, но други не си направиха труда.

— Кралят!

— Мислех, че е по-висок…

— Джизал Копелето. — Той извърна рязко глава по посока на гласа, но в тази тълпа нямаше начин да разбере кой какво казваше.

— Това е Лутар!

— Да живее Негово величество! — извика някой и тълпата зашумя апатично.

— Оттук — каза един блед офицер пред портата и посочи с жест към стълбището. Джизал се заизкачва енергично, като вземаше стъпалата по две наведнъж. Излезе на покрива на караулното помещение над портата и закова на място. Устните му се изкривиха от отвращение. Превит над бастуна, с противна беззъба усмивка, срещу него стоеше старият му познайник началник Глокта.

— Ваше Величество — каза ехидно мъчителят с натежал от ирония тон. — Каква невероятна чест. — Посочи с бастуна си към парапета. — Гуркулите са ето там.

Джизал тъкмо скалъпваше една хаплива забележка, когато очите му неволно проследиха посоката, в която сочеше бастунът на Глокта. Примигна и лицето му се скова от ужас. Подмина сакатия, без да продума. Долната му челюст бавно тръгна надолу, но той не намери сили да затвори уста.

— Врагът — процеди през зъби Варуз. Джизал се замисли какво би казал Логън Деветопръстия пред тази гледка.

— Мамка му.

Гуркулските войници прииждаха с хиляди по черните пътища, през полетата и нивите, през синорите между тях, през малкото горички насред равното поле, през фермите и селцата пред градските стени. Каменният път за Келн, който се виеше на юг през равнината, приличаше на придошла река от маршируващи войници. Потоп от гуркули, който се разстилаше плавно покрай стените и ги обграждаше в плътен обръч от плът, стомана и дърво. Над врящите тълпи се издигаха високи знамена и златните им символи блестяха на светлината на бледото есенно слънце. Знамената на имперските легиони. Без да се вглежда, Джизал преброи десет.

— Сериозна численост — каза Баяз, омаловажавайки десетократно действителността.

— Гуркулите не обичат да пътуват поединично — ухили се Глокта.

Палисадата, за която беше споменал Варуз, вече се издигаше в равнината — тъмна виеща се линия през калните полета, на няколкостотин крачки от стената, с плитък ров отпред. Предостатъчно препятствие за евентуален опит за доставка на продоволствие или подкрепления. Отвъд палисадата вече бяха започнали да се оформят няколко лагера; огромни квадрати от старателно подредени бели палатки и над няколко вече се издигаха стълбове черен дим от огньовете за готвене или ковачниците. В цялата тази подредба имаше някакъв тревожен намек за постоянно присъствие. Адуа може и все още да бе в ръцете на Съюза, но дори и най-патриотично настроеният лъжец не можеше да каже с ръка на сърцето, че същото се отнася за земята около столицата.

— Няма как да не им признаеш, че ги бива в организацията — отбеляза мрачно Варуз.

— Да… организацията… — Изненадващо, гласът на Джизал беше загубил всякаква сила и проскърцваше едва, като старо дюшеме. Да си придадеше смел вид пред подобна гледка, щеше да е признак на лудост, не на кураж.

От гуркулските редици излезе група от дузина конници и препусна в тръс през равнината. Над главите им се развяваха знамена — две от жълто-червена коприна, с извезани със златен конец кантикски символи. Третото беше бяло и толкова малко, че човек спокойно можеше да не го забележи.

— Преговори — изръмжа Баяз и поклати бавно глава. — Чисто и просто извинение за стари глупаци, които се опияняват от собствените си гласове, да почешат езици за справедливост и разум преди началото на касапницата.

— Предполагам, че в областта на старите глупаци, които се опияняват от собствените си гласове, си направо ненадминат. — Това си мислеше Джизал, докато наблюдаваше приближаването на гуркулските преговарящи, но го запази за себе си. Най-отпред яздеше висок мъж с лъскави брони и островръх шлем, по които блестеше златна инкрустация. Надменността, с която седеше на седлото, дори от това разстояние, говореше недвусмислено за висок команден пост.

— Генерал Малзагурт — намръщи се Варуз.

— Познавате ли го?

— Командваше гуркулската армия по време на последната война. Прекарахме месеци наред вкопчени един в друг на бойното поле. Преговаряли сме многократно. Коварен противник.

— Но все пак го надвихте, нали?

— В крайна сметка, да, Ваше Величество. — В погледа на Варуз нямаше следа от радост. — Но тогава разполагах с армия.

Гуркулският главнокомандващ поведе групата си с тропот на копита по павирания път между изоставените постройки пред стената на Касамир. Поставил небрежно ръка на хълбока си, дръпна рязко юздите и спря пред портата. Вдигна гордо глава.

— Аз съм генерал Малзагурт — провикна се нагоре със силен кантикски акцент, — представител на Негово великолепие Утман-ул-Дощ, император на Гуркул.

— Аз съм крал Джизал I.

— Разбира се. Копелето.

— Точно така. Копелето. — Джизал реши, че нямаше смисъл да отрича очевидното. — Защо не влезете, генерале? Да поговорим лице в лице, като цивилизовани хора?

Погледът на генерала прескочи за миг върху Глокта.

— Ще трябва да ме извините, но отношението на управлението ви към невъоръжените емисари на императора невинаги е… цивилизовано. Мисля да остана извън стените. Засега.

— Ваша работа. Мисля, че се познавате с лорд-маршал Варуз?

— Разбира се. Сякаш мина цяла вечност от последната ни битка в сухата пустош. Ще ми се да кажа, че ми липсваше… но това ще е лъжа. Как сте, стари мой приятелю и враг?

— Много добре, благодаря — изръмжа Варуз.

— Предвид обстоятелствата, естествено. — Малзагурт посочи към огромното човешко множество в равнината. — Не мисля, че познавам другия…

— Това е Баяз. Първия магус. — Гласът беше мек, спокоен. Дойде от един от придружителите на Малзагурт. Мъжът беше облечен изцяло в бяло и нещо в дрехите му напомняше за тези на свещеник. Беше на годните на Джизал, много красив, с мургаво лице и идеално гладка кожа. Не носеше брони, нито оръжие. По непретенциозните му дрехи нямаше никаква украса и яздеше върху най-обикновено седло. Но въпреки това останалите в групата, дори самият генерал Малзагурт, го гледаха с особено уважение. Дори със страх.

— А — генералът поглади замислено късата си сива брада, без да откъсва поглед от Баяз, — това значи е Първия магус.

— Той е — отвърна младият мъж. — Много време мина, а, Баяз?

— Но не достатъчно, Мамун, коварна змия такава! — Баяз стисна парапета с изкривено от злоба лице. В последно време Първия магус така добре се беше вживял в ролята на добрия стар чичо, че Джизал беше забравил колко ужасяващ беше гневът му, а също как внезапно се разпалваше. Той отстъпи боязливо настрани и почти вдигна ръка пред лицето си. Знаменосците и придружителите на генерала изкривиха ужасени лица, един дори се наведе и повърна от седлото. Дори Малзагурт изгуби сериозна доза от героичната си осанка.

Но Мамун остана напълно спокоен и равнодушен.

— Някои от братята ми помислиха, че ще избягаш — каза той, — но аз знаех, че няма да го направиш. Калул винаги казваше, че онова, което ще те довърши, е гордостта ти, и ето, оказа се прав. Странно, като се замисля, как навремето те смятах за велик човек. Изглеждаш остарял, Баяз. Стопил си се.

— Нещата изглеждат по-малки, когато са високо над главата ти! — изръмжа Първия магус. Натисна силно жезъла си към каменния под и гласът му стана ужасяващо заплашителен. — Ела по-близо, ядачо, и докато гориш, може да ми кажеш пак колко съм се стопил!

— Имаше времена, когато можеше да ме смажеш с една дума, така беше. Но сега думите ти са само въздух. С годините силите са те напуснали, а моите никога досега не са били повече. Водя със себе си стотици братя и сестри. А какви съюзници имаш ти, Баяз? — Той обходи бойниците на стената с подигравателна усмивка. — Точно такива, каквито заслужаваш.

— Може би все още имам съюзници, които ще те изненадат.

— Съмнявам се. Много отдавна Калул ми разказа за това, какъв ще бъде отчаяният ти ход, последната ти надежда. Оказа се прав, както винаги. Ти отиде до Края на Света в преследване на сенки. Доста тъмни сенки за човек, който нарича себе си праведен. Знам, че си се провалил. — Мамун се усмихна и в устата му блеснаха два реда перфектни бели зъби. — Семето е вече история, от много отдавна. Погребано на хиляди левги в тъмната земя. Потъна под водите на бездънен океан. А с него потънаха и надеждите ти. Сега ти остава само едно. Ще дойдеш ли доброволно, за да бъдеш съден от Калул за предателството си? Или искаш да влезем в града и да те измъкнем насила?

— Как смееш да ми говориш за предателство? Ти, който предаде най-висшите принципи на нашия орден? Ти, който наруши свещения закон на Еуз? Колко хора си убил, за да се сдобиеш със силата си?

— Ужасно много — сви рамене Мамун. — Не се гордея. Ти не ни остави друг избор, освен да тръгнем по тъмните пътеки, Баяз, и ние направихме каквито жертви трябваше. Няма смисъл да спорим за миналото. След толкова векове от двете страни на пропастта на разделението, никой от двама ни няма да успее да убеди другия. Победителите ще решават кой е прав, както винаги е било още от най-древни времена. Мисля, че вече знам отговора ти, но Пророкът ще иска да ти задам въпроса. Ще дойдеш ли в Саркант, за да отговаряш за престъпленията си? Ще се явиш ли на съд пред Калул?

— На съд? — озъби се Баяз — Той ще съди мен, този самозабравил се убиец? — Дрезгавият му смях полетя от стената. — Ела и ме хвани, ако смееш, ще те чакам, Мамун!

— Ще дойдем — промърмори първият чирак на Калул и изгледа Баяз под свъсени вежди. — Готвим се от дълги години за този момент.

Двамата продължиха да се гледат свирепо. Джизал се намръщи. Не можеше да понесе внезапно обзелото го неприятно чувство, че всичко това беше само стар спор между двамата и той, макар и крал, е просто хлапе, което може само да продължи да подслушва възрастните, докато се карат, защото от него не зависеше абсолютно нищо.

— Кажете условията си, генерале — извика той.

— Първо — покашля се Малзагурт, — ако предадете Адуа на императора, той е склонен да ви позволи да задържите трона си. Като негов васал, естествено, признаващ и почитащ върховната му власт.

— Колко щедро от негова страна. Ами предателят лорд Брок? Доколкото ми е известно, на него сте обещали короната на Съюза.

— Нямаме никакви задължения към лорд Брок. Все пак не той държи столицата, а вие.

— Ние също така не питаем никакво уважение към хора, които се обръщат срещу господарите си — добави Мамун и хвърли пореден мрачен поглед на Баяз.

— Второ, поданиците на Съюза ще продължат да живеят според собствените си закони и обичаи. Ще продължат да живеят свободно. Или поне дотолкова, доколкото и сега са свободни.

— Удивителна щедрост. — Джизал възнамеряваше забележката му да прозвучи иронично, но когато я изрече, в тона му нямаше много сарказъм.

— И трето — провикна се генералът и погледна нервно към Мамун, — човекът, наречен Баяз, Първия магус, ще ни бъде предаден, окован във вериги, за да бъде отведен в храма в Саркант, където да бъде съден от Пророка Калул. Това са нашите условия. Отхвърлите ли ги, волята на императора е Мидърланд да бъде третирана като всяка друга покорена провинция. Много ще бъдат избити, още повече ще бъдат взети в робство, тук ще бъде установено гуркулско управление и Агрионт ще бъде превърнат в храм. А сегашните управници на Съюза… ще бъдат затворени в тъмницата под императорския дворец.

Инстинктивно, Джизал отвори уста да откаже. Тогава спря. Харод Велики, независимо от нищожните си шансове за победа, безсъмнено щеше да отхвърли предизвикателно предложенията, че дори можеше да се изпикае от стената върху емисарите. Дори мисълта за преговори с гуркулите беше против всичките му убеждения.

Но разсъждавайки логично, условията бяха далеч по-приемливи, отколкото беше очаквал. Той лично сигурно щеше да се радва на много повече власт и независимост като васал на Утман-ул-Дощ, отколкото с Баяз като съветник, надничащ денонощно през рамото му. С една дума, щеше да спаси хиляди животи. Истински човешки животи, на истински хора. Потърка замислено белега на устната си. Беше изстрадал достатъчно в необятната равнина на Старата империя, за да си позволи да причини същото на хиляди от поданиците на Съюза и в частност на себе си отново. Мисълта за тъмницата под императорския дворец му даде огромно поле за размисъл.

Странно, че такова жизненоважно решение трябваше да бъде взет от него. От човек, който само допреди година с гордост заявяваше, че не разбира от нищо и не се интересува от почти нищо. Но от друга страна, започваше да се съмнява, че който и да беше на негово място, също нямаше да знае какво да прави. Можеше просто да се надява да поддържа донякъде впечатлението, че знае. И от време на време да опитва да насочи нескончаемия поток от събития в една или друга посока, с надеждата, че тя ще се окаже правилната.

Но коя е сега вярната посока?

— Дайте ми отговора си! — извика Малзагурт. — Чакат ме хиляди приготовления!

Джизал сбърчи замислено чело. Вярно, до гуша му беше дошло Баяз непрекъснато да му нарежда, но нали именно това дърто копеле беше изиграло основна роля в издигането му до престола. Беше му дошло до гуша и от тоталното пренебрежение на Терез, но тя поне беше негова жена. Не на последно място, търпението му беше почти напълно изчерпано. Просто не можеше да си представи, че ще допусне да го притискат някакъв гуркулски генерал и проклетият му свещеник.

— Отхвърлям предложенията ви! — подвикна небрежно от стената. — Всичките, категорично. Не ми е присъщо да се отказвам от съветниците си, да предавам градовете си, нито суверенитета си, просто защото някой така иска. Още повече, когато този някой са тълпа нахални и безмозъчни гуркулски псета. Тук не е Гуркул, генерале. Тук арогантността ви излага повече и от този смехотворен шлем. Подозирам, че ще получите един труден урок, преди да напуснете тези брегове. И още нещо, преди да ви кажа да се пръждосвате от портата ми, най-горещо ви препоръчвам да се покриете някъде с вашия свещеник и да се оправите един друг. И кой знае? Може пък да убедите великия Утман-ул-Дощ, че защо не и вездесъщия Пророк Калул, да се присъединят към малката ви заигравка!

Генерал Малзагурт свъси вежди. Размени набързо няколко думи с един от придружителите си, очевидно не беше успял да вникне напълно в отговора на Джизал. Когато всичко му бе надлежно обяснено, махна гневно с ръка и изкрещя някаква заповед на кантикски. Между пръснатите пред стената на Касамир постройки започнаха да притичват войници с горящи факли в ръце. Генералът хвърли последен поглед към стената над портата.

— Проклети бели! — озъби се. — Животни! — Бясно дръпна юздите и полетя в галоп, последван от свитата си.

Свещеникът Мамун остана за момент пред стената и красивото му лице придоби натъжен вид.

— Така да бъде. Ще сложим броните. Дано Бог ти прости, Баяз.

— Ти имаш повече нужда от прошката му, Мамун! Моли се за себе си!

— Правя го. Всеки ден. Но през целия си дълъг живот не съм забелязал Бог да е склонен на прошки. — Той обърна коня си и препусна бавно към гуркулските редици. Огнените езици вече облизваха гладно стените на изоставените сгради около него.

Джизал въздъхна дълбоко и погледна отново към прииждащите през полето войници. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Но вече беше късно да си променя решението. Усети на рамото си бащински поставената ръка на Баяз. Същата тази напътстваща ръка, от чийто допир му беше дошло до гуша през последните седмици. Наложи се да стисне силно зъби, за да се удържи да не се отърси гневно от нея.

— Трябва да говориш пред хората — каза магусът.

— Моля?

— Правилните думи могат да променят всичко. Харод Велики можеше да държи реч във всеки един момент, без никаква подготовка. Разказвах ли ти за онзи случай, в който…

— Много добре! — сряза го Джизал. — Тръгвам.

Прекоси пътеката към отсрещния парапет с цялата увереност и ентусиазъм на осъдения, тръгнал към ешафода. Многообразната тълпа беше пръсната в подножието на стената. Не можеше да спре да чопли нещо по катарамата на колана си. Неизвестно защо, го споходи мисълта за това, как панталоните му се свличат и падат пред всички тези хора. Смехотворно. Покашля се. Някой го забеляза на парапета и посочи нагоре.

— Кралят!

— Крал Джизал!

— Кралят ще говори!

Тълпата оживя и се стече по-близо до портата, море от обнадеждени, изплашени, изтерзани лица. Постепенно шумът замря и на площада настана пълна тишина.

— Приятели… сънародници… поданици! — Гласът му се понесе звънко, уверен и авторитетен. Добро начало, доста… ораторско. — Врагът ни е многоброен… неизброим… — Прокле се наум. Подобни думи със сигурност нямаше да вдъхнат кураж на народа. — Но аз ви приканвам да не падате духом! Защитата ни е силна! — Стовари длан по каменния парапет. — Смелостта ни е непоклатима! — Удари с юмрук по лъскавия нагръдник на бронята си. — Ние няма да отстъпим! — А, така е по-добре. Май имаше вроден ораторски талант. Тълпата откликваше на думите му, усещаше го. — И няма да се наложи да се отбраняваме вечно! В този един момент лорд-маршал Уест пътува с армията към Адуа…

— Кога ще пристигне? — извика някой. Из тълпата се понесе ропот.

— Ъ… — хванат натясно, Джизал отчаяно погледна към Баяз, — ъ…

— Кога? Кога ще се върне армията?

Първия магус изсъска нещо на Глокта и той моментално даде знак на някой на площада.

— Скоро! — продължи Джизал. — Можете да ми вярвате! — Проклет да е Баяз, това беше една много лоша идея. Джизал беше последният човек, който ще знае как се повдига духът на простолюдието.

— Какво ще стане с децата ни? С домовете ни? Твоята къща ще изгори ли? Кажи де! — От тълпата се разнесоха още сърдити подвиквания.

— Не се страхувайте! Умолявам ви… моля… — Проклятие! Той не може да моли, той е кралят! — Армията пътува насам! — Забеляза облечени в черно фигури да се промъкват през тълпата. Практици от Инквизицията. За негово облекчение, насочиха се право към мястото, откъдето най-вероятно идваха недоволните викове. — Тръгват от Англанд! Всеки един момент ще са тук и тогава ще дадем един добър урок на гуркулските псета…

— Кога? Кога ще… — Над главите на хората се издигнаха черни палки, стовариха се сред човешкото множество и въпросът беше удавен в остър писък.

Джизал повиши глас в опит да го надвика:

— А дотогава, ще позволим ли на гуркулската паплач да тъпче нивите ни? Ще ги оставим ли безнаказано да газят бащината земя?

— Не! — изкрещя някой, за огромно облекчение на Джизал.

— Не! Ще покажем на кантикските роби как се бият свободните граждани на Съюза! — Чуха се няколко недотам ентусиазирани викове. — Ще се бием смело като лъвове! Ще бъдем свирепи като тигри! — Джизал започваше да набира скорост и думите се лееха с лекота от устата му, сякаш наистина си вярваше. А може би беше точно така. — Ще се бием както по времето на Харод! На Арнолт! На Касамир! — Надигна се вълна от одобрителни крясъци. — И няма да спрем, докато не изтикаме гуркулските демони отвъд Кръгло море! Няма да има преговори!

— Никакви преговори! — извиси се нечий вик.

— Проклети гуркули!

— Ще отстояваме докрай! — извика Джизал и удари с юмрук по парапета. — Ще се бием за всяка улица! За всяка къща! За всяка стая!

— За всяка къща! — изкрещя някой като обезумял и тълпата избухна в одобрителни аплодисменти.

Уловил верния момент, Джизал извади сабята си и острието иззвънтя подобаващо силно. Вдигна я високо над главата си.

— За мен ще е чест да държа оръжие редом с вас! Ще се бием като един! В името на Съюза! Всеки мъж… всяка жена… герой!

Площадът се огласи от оглушителен рев. Джизал размаха сабя и тълпата се разлюля като море, когато оръжията им бяха вдигнати високо, ударени в металните нагръдници или стоварени в каменната настилка на площада. Джизал се усмихна широко. Хората го обичаха и бяха готови да се бият за него. Заедно щяха да успеят, усещаше го. Беше взел правилното решение.

— Добра работа — прошепна в ухото му Баяз. — Чудесно…

Търпението на Джизал се беше изчерпало докрай. Изправи се срещу Първия магус с изкривена уста и оголени зъби.

— Знам как се справих! Нямам нужда от непрекъснатото ти…

— Ваше Величество. — Беше пискливият глас на Горст.

— Как смееш да ме прекъсваш? Мамка му, какво…

Тирадата му бе прекъсната от огнено кълбо в края на полезрението му и последвалата го след секунда оглушителна експлозия. Обърна рязко глава и видя над покривите, някъде отдясно, да се издигат огромни пламъци. Като един, всички на площада ахнаха от изненада и през тълпата премина нервно раздвижване.

— Обстрелът на гуркулите започна — каза Варуз.

От линиите на гуркулите в бледосиньото небе плъзна огнена диря. Джизал проследи с отворена уста полета на ярката светлина, докато не се стовари върху града. Този път попадението беше отляво и над покривите се издигна второ огнено кълбо. Ужасяващият гръм достигна ушите му.

От площада се разнесоха викове. Заповеди вероятно, или просто панически крясъци. Изведнъж цялото човешко множество се раздвижи. Хората хукнаха към стената, към домовете си, или просто нанякъде. Настана истински хаос от преплетени тела и оръжия.

— Вода! — извика някой.

— Пожар!

— Ваше Величество. — Горст поведе Джизал обратно към стълбището. — Трябва незабавно да се върнете в Агрионт.

Джизал подскочи при поредната експлозия, този път дошла съвсем отблизо. Над града вече се издигаха няколко черни стълба дим.

— Да — промърмори и се остави да го поведат. Осъзна, че още държеше извадената си сабя, и някак виновно я прибра в ножницата. — Да, разбира се.

Безстрашието, както някога беше казал Логън Деветопръстия, е за глупаците.

Надежда и упование

Глокта се тресеше от смях. Пресипналото хъхрене на гърдите му клокочеше през дупките между зъбите, твърдият стол скърцаше под кльощавия му задник. Давичкането и хлипането му отекваха в мрачната всекидневна. Донякъде смехът му звучеше точно като плач. И може би в малка степен е точно това.

Всяко разтърсване на усуканите му рамене забиваше пирони в скования му врат. Всяко надигане на гърдите му изпращаше огнени кълба от болка, чак до върха на пръстите на краката, или поне до онези, които бяха благоволили да му оставят гуркулите. Смееше се, умираше от болка, но тя само го караше да се смее още повече. Ама че ирония! Кискам се от безнадеждност. Хиля се от отчаяние.

От устата му излязоха мехури слюнка и той изскимтя продължително. Като предсмъртно хъркане, но без всичкото достойнство на смъртта. Преглътна и изтри насълзените си очи. От години не съм се смял така. Със сигурност, отпреди гуркулските мъчители да си свършат работата. Но въпреки това не ми е никакъв проблем да спра. В края на краищата нищо вече не е така забавно като преди, нали? Вдигна писмото и го прочете отново.

С провиснала беззъба уста, Глокта се вгледа в листа хартия на светлината на единствената свещ на масата. За това ли прекарах месеци в агония в тъмнина под императорския дворец? За това ли изтезавах наред и затрих безмилостно Текстилната гилдия? За това ли оставих кървава диря в Дагоска? За да прекарам последните си дни в унижение, хванат в капана на сърдит бюрократ и банка, пълна с коварни мошеници? При цялото ми влачене по корем, лъгане, долни сделки и болка. Всичките трупове, които оставих след себе си… за това?

Тялото му се разтърси от нов прилив на смях, изкриви се още повече и гърбът му заблъска в облегалката на стола. О, нямат равни, Негово високопреосвещенство и проклетите банкери! Дори докато градът около тях гори, игричките им не спират нито за секунда. Игрички, които ще костват живота на горкия сакат началник Глокта, който просто се опитваше да си върши работата както трябва. Смехът при последната мисъл така го разтресе, че от носа му избиха сополи.

Ще е много жалко да изгоря такова невероятно забавно четиво. Може би трябва да го отнеса на архилектора. Дали и той ще види забавната му страна? Ще се посмеем ли заедно?

Пресегна се и поднесе едното ъгълче на листа към пламъка на свещта. Огънят затрептя по него, плъзна по изписаните редове и бялата хартия се сгърчи в черна пепел.

Гори, точно както всичките ми надежди, мечти и славното ми бъдеще изгоряха в императорския затвор! Гори, както Дагоска и съвсем скоро Адуа ще изгорят под гнева на императора. Гори, както ми се ще да изгоря крал Джизал Копелето и Първия магус, и архилектор Сълт, и Валинт, и Балк и целия проклет…

— Аа! — Глокта размаха пръсти във въздуха, пъхна ги в беззъбата си уста и смехът му внезапно секна. Странно. Колкото и да е привикнал на болка човек, никога не успява напълно да свикне с нея. Винаги скача като ужилен и побягва от нея. Никога не успяваме да се примирим с болката. Последното парченце от писмото продължаваше да тлее на пода. Глокта се намръщи и яростно стовари отгоре му върха на бастуна си.

Въздухът беше натежал от острата миризма на изгоряло дърво. Като хиляди прегорени вечери. Дори тук, в Агрионт, се носеше бледата сивкава пелена на дима и се сливаше със сивото на сградите в далечния край на улиците. Вече от няколко дни крайните квартали на Адуа горяха, а обстрелът на гуркулите не спираше ден и нощ. Поредната експлозия се разнесе приглушено от далечината и земята под краката на Глокта потрепери. Той вървеше задъхан, местеше сковано крак пред крак.

Хората в тясната уличка замръзнаха на място и се заоглеждаха тревожно. Малкото, извадили лошия късмет да не намерят добро извинение да побегнат от града преди пристигането на гуркулите. Онези, прекалено важни особи или прекалено нищожни хорица. И оптимистите, решили, че гуркулската обсада ще е поредното чудо за три дни — като лятната буря или късите панталони. Колко късно са осъзнали фаталната си грешка.

Продължи да куца с наведена глава. Той лично не беше загубил сън заради продължаващите вече седмица, разтърсващи града нощни експлозии. Прекалено зает съм да не мога да спя от мисли — препускат в главата ми, въртят се в кръг като котка в чувал, но не намират никакъв изход от положението. Пък и свикнах с експлозиите по време на ваканцията ми в прелестния Дагоска. Него повече го тревожеше пронизващата болка в таза и гръбнака.

Ама че наглост! Кой би се осмелил да предположи, че един ден гуркулски ботуш ще тъпче плодородните полета на Мидърланд? Че по приказната й провинция и заспали селца ще танцуват пламъци? Кой би предположил, че процъфтяващият Адуа ще се превърне от райски кът в кръг от ада? Усети, че се усмихва. Добре дошли на всички! Добре дошли! Аз отдавна съм тук. Колко мило, че най-накрая решихте да се присъедините.

Чу зад себе си тежките стъпки на облечени в брони войници, но се забави прекалено много с отстъпването от пътя им. Изблъскаха го грубо върху тревната площ покрай стената, лявата му подметка се хлъзна в калта и поредният спазъм го прониза в крака. Колоната от тичащи войници го отмина безцеремонно и той я изгледа със сгърчено от болка лице. Хората вече нямат страх от Инквизицията. Прекалено изплашени са от гуркулите, за да се боят от друго. Примижа, дръпна се от стената и изруга. Изпъна врат и продължи да куца.

Тъмният силует на върховен правозащитник Маровия стоеше пред най-големия от прозорците в просторния му кабинет. Всичките прозорци гледаха на запад. Посоката на гуркулските атаки. Над покривите в далечината се виеха стълбове черен дим и хвърляха тъмен покров над града, засенчвайки и бездруго мрачното есенно небе. Още с първата стъпка на Глокта по тъмното дърво на пода, Маровия се извърна към него и сбръчканото му лице се разтегли в приветлива усмивка.

— А, началник Глокта! Нямате представа как се зарадвах, когато ми съобщиха за пристигането ви! Липсвахте ми след последната ви визита. Толкова ми харесва… директния ви стил. И истински се възхищавам на… отдадеността ви на работата. — Махна небрежно към прозореца. — Трябва да призная, че правосъдието замира напълно по време на война. Но виждам, че дори с гуркулите на портата, благородното дело на Инквизицията няма почивка. Предполагам, отново идвате по заръка ни Негово високопреосвещенство?

Глокта се замисли. Забравил съм как става. А трябва да обърна сакатия си гръб на Инквизицията. Как ще ме нарече Сълт? Предател? Не се съмнявам, че и по-лоши определения ще измисли. Но все пак лоялността на всеки е първо към самия себе си. Направих колкото жертви успях.

— Не, Ваша чест. Днес представлявам единствено Санд дан Глокта. — Докуца до първия изпречил се пред очите му стол, издърпа го изпод масата и без да чака покана, се свлече на него. Нямам вече сили за любезности. — Откровено казано, нуждая се от помощта ви. Откровено казано, вие сте последната ми надежда.

— Моята помощ? Безсъмнено не ви липсват влиятелни приятели, нали?

— Горчивият ми опит показва, че влиятелните не могат да си позволят приятели.

— За беда, напълно сте прав. Човек не може да стигне до моя пост, че дори и до вашия, без да е наясно, че в края на краищата е съвсем сам. — Маровия се усмихна миловидно и седна в собственото си кресло. Защо все пак се чувствам обезпокоен. Защо така си мисля, че усмивката ти е толкова смъртоносна, колкото и навъсеното изражение на Сълт? — Нашите приятели са просто хора, които са ни от полза. И в този ред на мисли, с какво мога да съм ви от помощ? И не на последно място, какво ще получа от вас в замяна?

— Това ще отнеме малко време. — Примижа от болка и изпъна крак под масата. — Мога ли да бъда напълно откровен с вас, Ваша чест?

Маровия погали замислено брадата си.

— Истината е много ценна и рядка придобивка в днешно време. Изумен съм, че човек с вашия опит е готов да я предостави просто ей така. Особено на някой, да си го кажем направо, от другата страна на барикадата.

— Преди време някой ми каза, че когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода от който ти предложи и колкото ти дава.

— Значи сте се загубили? Говорете направо, началник, пък ще видим какво мога да отделя от манерката си.

Далеч от директната подкрепа, но май това е най-доброто, на което мога да разчитам от човек, който доскоро бе най-върлият ми враг. Е… ето го и моето самопризнание.

Глокта разрови спомените си от последните няколко години. И каква гнусна, срамна и грозна картина са те. Откъде да започна?

— Преди доста време започнах разследване на нередностите в работата на Почетната гилдия на търговците на платове.

— Добре си спомням злощастните събития.

— По време на разследването си открих, че гилдията е била финансирана от една банка. Много състоятелна и могъща банка. „Валинт и Балк“.

Глокта наблюдаваше много внимателно за някаква реакция при споменаването на името, но лицето на Маровия дори не потрепна.

— Запознат съм със съществуването на тази институция — каза той.

— Заподозрях, че и те са замесени в престъпленията на търговците от гилдията. Магистър Колт лично ми го намекна точно преди злощастния си край. Но Негово високопреосвещенство не ми позволи да насоча разследването си в тази посока. Прекалено много усложнения в и бездруго сложната обстановка. — Лявото око на Глокта заигра и той усети как от него потича сълза. — Моля за извинение. — Избърса го с пръст и продължи: — Малко след това бях изпратен в Дагоска, за да поема защитата на града.

— И изключителните ви старания в това начинание ми причиниха известни неудобства. — Маровия завъртя начумерено език из устата си. — Моите поздравления. Свършихте превъзходна работа.

— Боя се, че заслугата не е изцяло моя. Поставената ми от архилектора задача беше неизпълнима. Градът беше прогнил от предателство и измяна и обсаден от гуркулите.

— Напълно ви разбирам — изсумтя Маровия.

— Де да бях получил разбиране и тогава, но всички бяха заети с опитите си да вземат надмощие над другия, нищо ново. Защитата на града беше напълно непригодна да посрещне заплахата. А аз не можех да я подсиля без пари…

— И Негово високопреосвещенство не се отзова.

— Негово високопреосвещенство отказа да отдели и марка. Но в тежкия момент на нужда се появи неочакван благодетел.

— Богатият чичо? Ама че щастлива случайност.

— Не бих казал. — Глокта напъха език в дупката, където някога бяха предните му зъби. Имаше доста солен вкус. И лайната започват да се сипят като от източена септична яма. — Богатият чичо се оказа не друг, а банкова къща „Валинт и Балк“.

— И те ви финансираха? — намръщи се Маровия.

— Единствено благодарение на тях успях да удържа толкова дълго гуркулите.

— И след като вече изяснихме факта, че влиятелните хора нямат приятели, какво поискаха от вас „Валинт и Балк“?

— В общи линии — Глокта измери Маровия с равнодушен поглед, — каквото им хрумна. Малко след завръщането ми от Дагоска започнах разследване на смъртта на принц Рейнолт.

— Ужасно престъпление.

— За което обесиха напълно невинен гуркулски емисар.

По лицето на Маровия се изписа едва доловима изненада.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Но смъртта на наследника на трона породи нови проблеми. Проблеми, свързани с гласуването в Камарата на лордовете и Негово високопреосвещенство беше предоволен от най-лесния отговор. Аз опитах да стигна до истината, но бях възпрепятстван. От „Валинт и Балк“.

— Значи сте подозирали, че тези банкери са замесени в смъртта на принца?

— Подозирам ги в много неща, но доказателствата са това, което вечно не достига. Винаги е така, твърде много подозрения и никакви доказателства.

— Банки — изръмжа Маровия. — Въздух под налягане. Правят пари от догадки, лъжи и празни обещания. Тайните са истинското им платежно средство, повече и от златото.

— Това осъзнах и аз. Но когато си се загубил в пустинята…

— Да, да. Моля, продължавайте.

За най-голяма своя изненада, Глокта осъзна, че се наслаждаваше на разговора. Езикът му се плетеше от нетърпение да си каже всичко. Отприщих ревниво пазените от толкова отдавна тайни и сега не мога да спра. Чувствам се като скъперник, решил да похарчи всичко наведнъж. Ужасѐн и в същото време освободен от товара. В истинска агония и в същото време очарован. Нещо като да си прерязваш сам гърлото — огромно облекчение, но му се наслаждаваш за пръв и последен път. И точно като прерязването на собственото гърло, това най-вероятно ще свърши със смъртта ми. Е, хайде. От известно време натам вървяха нещата, нали? Не мога да отрека, че не съм заслужил десетократно повече.

Наведе се напред към Маровия. Дори тук, дори сега, нещо пак ме принуждава да понижа глас.

— Архилектор Сълт не е доволен от новия ни крал. И по-специално не е доволен от влиянието на Баяз върху него. Така властта на Сълт значително намалява. И той всъщност вярва, че зад всичко това стоите вие.

— Нима? — намръщи се Маровия.

— Точно така и аз не съм напълно сигурен, че съм готов да изключа тази възможност. Поиска от мен да открия начин за премахването на Баяз… — Гласът му се сниши до шепот. — Или премахването на краля. Подозирам, че в случай на провал от моя страна, той е готов с друг план, в който по някакъв начин е намесен Университетът.

— От това, което чувам, изглежда, обвинявате архилектора в държавна измяна. — Очите на Маровия проблеснаха като две лъскави мъниста. Подозрителен, но изгарящ от нетърпение поглед. — Открихте ли нещо, което той да използва срещу краля?

— Преди дори да бях започнал разследваното си, от „Валинт и Балк“ ме „разубедиха“.

— Разбрали са веднага? Толкова бързо?

— Допускам, че някой от близкото ми обкръжение не е толкова надежден, колкото се надявам. Банкерите не само ми наредиха да не се подчиня на заповедите на архилектора, но поискаха да започна разследване на самия него. Искат да знаят какви са плановете му. Вече разполагам само с няколко дни да се подчиня на искането им, а Сълт в момента ми се доверява дотолкова, че да не е склонен да сподели с мен съдържанието на тоалетната си, камо ли това на мислите си.

— Олеле — бавно поклати глава Маровия. — Олеле.

— И в допълнение към всичките ми неприятности, съм напълно убеден, че неведението на архилектора относно събитията в Дагоска съвсем не е така пълно, както първоначално смятах. Ако някой говори, вероятността да говори и пред двете страни е голяма. — В края на краищата, след като веднъж си предал някого, не е никакъв проблем да го направиш и втори път. Глокта въздъхна дълбоко. Това беше. Всички тайни излязоха наяве. Септичната яма е празна. Гърлото ми е прерязано от ухо до ухо. — Това е цялата история, Ваша чест.

— Какво да кажа, началник, определено много сте загазили. Фатално, бих казал. — Маровия се изправи и тръгна с бавна походка из стаята. — Нека сега за момент предположим, че наистина сте дошли за помощта ми, а не за да ме подведете към поредния капан. Архилектор Сълт разполага със средствата за причиняване на всякакви неприятности. И е достатъчно егоистичен и безочлив, че да го направи дори в момент като този. Напълно съм съгласен с преценката. Ако успеете да се сдобиете с убедително доказателство, аз, естествено, ще съм готов да го представя на краля. Но не мога да предприема нищо срещу член на Висшия съвет, още повече архилектор Сълт, без такова доказателство. Най-удачно би било да се сдобиете с подписано самопризнание.

— Самопризнание от Сълт? — промърмори Глокта.

— Един такъв документ ще реши проблемите и на двама ни. Със Сълт ще е свършено и банкерите ще изгубят средството, с което ви притискат. Естествено, гуркулите все още ще са пред стените, но човек не може да има всичко на този свят.

— Самопризнание, подписано от Сълт. А да взема да сваля луната от небето и да я прикача към него, или няма нужда?

— Или достатъчно голям камък, който да сложи начало на свлачището — самопризнанието на някой достатъчно близък до него например. Доколкото разбирам, вие сте ненадминат в получаването на такива. — Маровия изгледа Глокта изпод гъстите си вежди. — Заблудил ли съм се?

— Не мога да фабрикувам доказателства, Ваша чест.

— Човек, който се е изгубил в пустинята, трябва да сграбчва всеки шанс, който му се предоставя, независимо колко нищожен. Намерете доказателство и ми го донесете. Тогава ще действам, само тогава. Разбирате, че не мога да поемам рискове заради вас. Трудно е да се довериш на човек, който веднъж избира един господар, а утре друг.

— Избира? — Глокта усети как окото му отново затрептява. — Ако смятате, че съм избрал и частица от живота на жалката човешка останка, която в момента стои пред вас, много се лъжете. Аз избрах слава и успех. Но често на капака на кутията пише едно, а вътре има друго.

— Светът е пълен с трагични истории. — Маровия отиде до прозореца, обърна гръб на Глокта и се загледа в притъмняващото небе. — Особено в днешно време. Не можете да очаквате преценката на човек с моя опит да бъде повлияна от трагедии. Желая ви приятен ден.

Всичко е ясно. Подпрян на бастуна, Глокта се надигна мъчително от стола и закуца към вратата. Въпреки това в тъмния килер на отчаянието ми се процежда тънък лъч на надежда… трябва само да се сдобия с подписа на главата на Инквизицията на Негово величество върху самопризнанието му за държавна измяна…

— Началник! — Защо никой не свършва да говори, преди да съм станал? Глокта се извърна бавно и усети как гърбът му избухва в спазми. — Ако някой от обкръжението ви говори, трябва да му запушите устата. Незабавно. Само глупак би тръгнал да корени предателство във Висшия съвет, преди да е изкоренил плевелите в собствената си градина.

— О, не берете грижа за моята градина, Ваша чест. — Глокта дари върховния правозащитник с най-противната си усмивка. — Вече съм наточил градинарските си инструменти.

Милосърдие

Адуа гореше.

Двата най-западни квартала — Три ферми, в югоизточния край на града, и Арките, на север от него — бяха белязани с черните рани на пожарите. На места все още се виеха черни, осветени в оранжево отдолу стълбове дим. Издигаха се високо и се разстилаха като мазни петна в небето, а после западният вятър ги отнасяше със себе си и ги хвърляше като мръсна пелена върху залязващото слънце.

Облегнат на изтръпналите си върху парапета на Кулата на веригите юмруци, Джизал наблюдаваше всичко това и мълчеше. Вятърът бучеше в ушите му. Тук горе почти не достигаха звуци от града, само от време на време по някой далечен намек за битката в покрайнините. Бойни викове или писъците на ранените. Или просто крясък на морска птица, зареяна високо в небето. В моментен пристъп на меланхолия му се прищя и той да е птица. Да полети от кулата високо над гуркулските легиони и да се махне от този кошмар. Но бягството нямаше да е толкова лесно.

— Стената на Касамир беше пробита преди три дни — обясняваше монотонно маршал Варуз. — Отбихме първите две нападения и успяхме да задържим Три ферми за през нощта. Но на следващия ден имаше нов пробив, а след него още един. Този проклет гърмящ прах промени всички правила. Стена, която може да издържи седмици, а те я пробиват само за час.

— Калул от край време обичаше да се заиграва с праховете и бутилките си — промърмори унило Баяз.

— Миналата нощ завзеха Три ферми и атакуваха портите към Арките. Оттогава цялата западна част на града е едно огромно бойно поле. — Таверната, в която Джизал беше празнувал победата си над Филио в Турнира, се намираше точно в този квартал. Същата таверна, в която беше седял с Уест, Яленхорм, Каспа и Бринт, преди тяхното потегляне за Англанд и неговото — за Старата империя. Дали и тя в момента гореше? Или вече е останал само овъгленият й скелет?

— Денем водим боеве по улиците. Нощем правим изненадващи нападения на позициите им. Нито крачка земя не преминава в ръцете на врага, преди да бъде напоена с гуркулска кръв. — Вероятно Варуз се надяваше думите му да прозвучат окуражително, но единственото, което постигнаха у Джизал, бе, че от тях му прималя. Улиците на столицата му — напоени с кръв, без значение чия, не това бяха очакванията за бъдещето му като крал на Съюза. — Стената на Арнолт засега е непокътната, въпреки че в централната част на града горят пожари. Миналата нощ пламъците почти достигнаха Четирите ъгъла, но за късмет дъждът ги потуши, поне засега. Бием се за всяка улица, за всяка къща и за всяка стая. Точно както казахте, Ваше величество.

— Добре — успя да изрече дрезгаво Джизал, но думата почти го задави.

Когато така нехайно отхвърли предложенията на генерал Малзагурт, не беше сигурен какво точно да очаква. В смътните си представи очакваше някой скоро да се притече на помощ. Разчиташе, че някое чудо, нечий неочакван героизъм ще реши проблема. Но ето че обсадата продължаваше, а избавлението така и не идваше. Сигурно някъде там сред дима имаше героизъм. Войници, които влачат ранени другари през димната завеса. Сестри, които шият рани на светлината на свещ. Хора, които се втурваха в горящи къщи и измъкваха навън задавени от пушека деца. Дребен, незначителен и безславен героизъм, който с нищо нямаше да повлияе на хода на събитията.

— Всички тези кораби в залива наши ли са? — попита тихо с тон, от който ставаше ясно, че се страхува от отговора.

— Де да бяха, Ваше Величество. Никога не съм очаквал, че един ден ще кажа това, но те ни превъзхождат по море. Никога не сме виждали толкова много кораби. Дори и повечето от нашите да не бяха заети с превозването на армията от Англанд, не мисля, че щяха да се справят с тях. При това положение хората ни ще трябва да акостират извън града. Това е сериозен проблем, но може да стане още по-зле. Доковете са ни слабо място. Рано или късно, ще опитат да вкарат войска оттам.

Джизал погледна притеснено към водата. Армии от гуркули се изсипват на брега в самото сърце на града. Централната улица тръгва от доковете, пресича центъра на града и стига до Агрионт. Подканващо широк булевард, по който спокойно да прекараш цял легион, и то за нула време. Затвори очи и опита да успокои дишането си.

Преди пристигането на гуркулите мненията на съветниците му валяха като порой. Сега, когато наистина се нуждаеше от съветите им, пороят внезапно беше секнал. Сълт почти не се появяваше на срещите на Висшия съвет, а когато го правеше, просто седеше и гледаше свирепо Маровия. Върховният правозащитник от своя страна не допринасяше с друго освен с непрестанното си вайкане за тежкото положение, в което се намираха. Дори иначе дълбокият извор на мъдрости от историята на Баяз беше пресъхнал. Джизал беше оставен да носи сам отговорността на раменете си и той установи, че тя доста тежеше. Предполагаше, че въпреки това е в доста по-завидно положение от ранените, бездомните или убитите, но не намираше голямо успокоение от мисълта.

— Колко са мъртвите досега? — Беше задал въпроса неволно, по инерция, като дете, което не спира да чопли коричката на рана. — Какви са загубите ни?

— Боевете на стената на Касамир са тежки. Тези в завзетите вече части на крайните квартали — още по-свирепи. Загубите и на двете страни са огромни. Бих казал, по хиляда от всяка страна.

Джизал преглътна надигналата се в устата му горчилка. Замисли се за сбирщината от защитници при западната порта, на площада, който със сигурност беше прегазен от гуркулските легиони. Обикновени хора, с надежди и очаквания към него. Опита да си представи как изглеждат хиляда мъртви. Представи си сто трупа, наредени един до друг, в редици. Умножи редиците по десет. Хиляда. Зъбите му захапаха вече изгризания до месото нокът на палеца.

— И много повече ранени, естествено — добави Варуз. Ако с новината за броя на мъртвите беше забил ножа, с тази за ранените — го завъртя рязко в раната. — Всъщност не ни достига място за тях. Имаме два крайни квартала, в най-добрия случай частично окупирани от врага, а горящите им снаряди се сипят в центъра на града.

Джизал плъзна език във все още чувствителната дупка между зъбите си и си спомни болките, с които всяко друсване на каруцата по време на пътуването през необятната долина пронизваше лицето му.

— Отворете Агрионт за ранените и бездомните. Сега, когато армията я няма, вътре има предостатъчно място. Казармите ще поберат хиляди. Разполагаме и с провизиите.

— Рисковано е — поклати плешивата си глава Баяз. — Няма как да знаем кого пускаме в Агрионт. Гуркулски агенти. Шпиони на Калул. Не всички са това, което изглеждат.

— Готов съм да поема този риск — скръцна със зъби Джизал. — Аз крал ли съм, или не?

— Крал сте — изръмжа Баяз, — и аз горещо ви съветвам да се държите като такъв. Сега не е време за сантименталност. Врагът приближава стената на Арнолт. На места е само на две мили от мястото, на което стоим в момента.

— Две мили? — промърмори Джизал и тревожният му поглед се насочи отново на запад. От това разстояние стената на Арнолт беше просто сива линия между сградите, тънка, крехка и тревожно близко. Внезапно го обзе страх. Не гузната тревога за хипотетични хора сред дима на крайните квартали, а съвсем реален — за собствения му живот. Като онзи, който беше изпитал между камъните, когато двамата войници вървяха към него с намерението да го убият. Сигурно беше сбъркал, като не напусна града, докато имаше възможност да го направи. А може би все още имаше начин…

— Ще се бия или ще умра редом с хората на Съюза! — извика, ядосан и на собственото си малодушие, и на Баяз. — Щом те са готови да умрат за мен, аз съм готов да умра за тях! — Обърна гръб на Първия магус. — Маршал Варуз, отворете Агрионт. Ако трябва, напълнете и двореца с ранени.

Маршалът погледна крадешком към Баяз, после се поклони сковано.

— Добре, Ваше Величество, ще организирам болници за ранените в Агрионт, а казармите ще подслонят бездомните. Дворецът засега по-добре да остане затворен, поне докато положението не се влоши повече.

Джизал не смееше да мисли как точно щеше изглежда това „повече“.

— Добре, добре. Погрижете се. — Изтри навлажнените си очи и тръгна към стълбището. От дима е. Просто от дима.

Кралица Терез седеше сама пред прозореца на огромната спалня.

Графиня Шалир все още се спотайваше някъде в двореца, но явно си беше научила урока и внимаваше да не се изпречва на пътя на Джизал. Останалите придворни дами бяха изпратени обратно в Талинс, преди гуркулите да блокират пристанището. На Джизал му се искаше да бе пратил и кралицата с тях, но за съжаление това не можеше да стане.

Терез дори не го погледна, докато затваряше вратата след себе си. Потисна въздишката си, докато влачеше уморено крака по пода. Ботушите му бяха изцапани от калта и ситния дъжд, а кожата му беше потъмняла от саждите във въздуха.

— Внасяш кал и мръсотия — каза с леден глас кралицата, отново без да го поглежда.

— Войната е мръсна работа, любов моя. — Видя как лицето й потрепери от отвращение при последните думи и от това му се прииска да се смее и плаче едновременно. Без да свали ботушите си, се стовари тежко на стола срещу нея, знаеше, че това ще я вбеси. Всъщност каквото и да направеше, ефектът щеше да е същият.

— Нужно ли е да се приближаваш до мен, особено в този вид? — сопна се тя.

— Няма как! Все пак си ми жена.

— Не и по свой избор.

— Изборът не беше и мой, но аз поне се опитвам да оправя нещата доколкото е възможно! Ако щеш вярвай, но бих предпочел да съм женен за някой, който не ме мрази! — Прокара ръка през косата си и се насили да потисне надигащия се в гърдите му гняв. — Но нека не пренасяме битките тук, моля. Навън има предостатъчно. Повече, отколкото мога да понеса! Не може ли поне… да се държим цивилизовано един с друг?

Тя го изгледа замислено.

— Как го правиш?

— Кое?

— Това, да не спираш да опитваш.

Джизал си позволи лека усмивка.

— Мислех, че ако не друго, поне настоятелността ми може да те впечатли. — Тя не се усмихна, но Джизал долови едва забележимо омекване в твърдото й изражение. Не смееше да се надява дори, че най-накрая кралицата може да позатопли хладното си отношение към него, но беше готов да се вкопчи във всяка прашинка надежда. В последно време надеждите бяха истинска рядкост. Наведе се към нея и я погледна настоятелно в очите. — Съвсем ясно ми даде да разбера колко ниско е мнението ти за мен, но аз не те виня за това. Повярвай ми, аз самият нямам много високо мнение за себе си. Но се опитвам… с всички сили да бъда по-добър човек.

Едното ъгълче на устните на Терез се повдигна в тъжна, но все пак усмивка. За най-голяма негова изненада, тя се пресегна и постави нежно ръка на бузата му. Гърлото му се стегна, усети как кожата му изтръпва под пръстите й.

— Как не разбираш, че аз те ненавиждам? — попита тя и Джизал усети как го сковава студ. — Ненавиждам външния ти вид, докосването ти, гласа ти. Мразя това място и всички в него. Колкото по-скоро гуркулите го изгорят до основи, толкова по-добре за мен. — Тя свали ръка, обърна се бавно към прозореца и бледата му светлина попадна върху перфектния й профил.

— Мисля, че довечера ще спя другаде. — Джизал бавно се изправи. — Тази стая е прекалено студена.

— Най-после.

Какво ужасно проклятие е да получиш всичко, за което някога си мечтал. Когато блясъкът от сънищата ти се окаже просто лъскава дрънкулка, оставаш без нищо, дори без мечти. Всичко, за което Джизал беше мечтал — власт, слава, величие — се оказа само прах. Сега единственото, което искаше, бе живота си от преди да се изпълнят мечтите му. Но връщане назад нямаше. По никакъв начин.

Нямаше какво повече да каже. Обърна се сковано и затътри крака към вратата.

По-добре да остане завинаги погребано

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Копаеш гробовете на мъртвите другари. Последен израз на уважение, колкото и малко от него да изпитваш. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

След края на тази битка щеше да падне доста копане. И от двете страни.

Вече дванайсет дни, откакто от небето заваля огън. Откакто божият гняв се изсипа върху самодоволните бели и почерни хубавия им град. Дванайсет дни от началото на клането — на стената, по улиците, в къщите. Дванайсет дни, под бледото слънце, под проливен дъжд, в задушливия дим, и дванайсет нощи, на светлината на огньовете, Феро беше и разгара на битката.

Подметките на ботушите й шляпаха по гладките лъскави плочи на пода и оставяха кални петна по безупречно чистия коридор. Пепел. Двата квартала, в които се водеха сраженията, бяха потънали в нея. Беше се смесила със ситния дъждец и станала на гъста като черно лепило каша. Все още незасегнатите сгради, овъглените скелети на изгорелите, хората, които убиваха, и онези, които умираха, всички бяха покрити с нея. Навъсените стражи и боязливите слуги изгледаха начумерено и нея, и калните й стъпки, но както преди, така и сега Феро не я беше грижа за мнението им. Скоро щяха да се сдобият с много повече сажди, отколкото можеха да понесат. Ако гуркулите успееха с начинанието си, от цялото това място щяха да останат само сажди и пепел.

И както изглеждаше, натам отиваха нещата. Всеки ден, всяка нощ, независимо от усилията на защитниците, независимо от броя на труповете, които оставяха сред руините, войските на императора навлизаха все по-дълбоко в града.

Към Агрионт.

Когато влезе в просторната зала, завари Юлвей седнал отпуснато в едно кресло, с увесени тънки, покрити с гривни ръце. От спокойствието, което винаги го обгръщаше като старо одеяло, не беше останала следа. Изглеждаше силно обезпокоен, съсипан, с дълбоко хлътнали очи. През последните няколко дни Феро беше свикнала да вижда все повече хора с подобен вид.

— Феро Малджин, връщаш се от фронта, а? Винаги съм казвал, че ако ти падне възможност, ще избиеш целия свят. Ето я и твоята възможност. Харесва ли ти войната, Феро?

— И още как. — Тя хвърли лъка си и той изтрака по полирания плот на масата. Извади сабята от колана си и изхлузи колчана със стрелите през рамо. Бяха й останали съвсем малко стрели. Повечето бяха останали да стърчат от труповете на гуркулски войници в черните руини на покрайнините на града.

Но Феро не можеше да се зарадва на това.

Убиването на гуркули беше като яденето на мед. От малкото ти се прияжда повече, но от твърде многото започва да ти се гади. Отдавна беше забелязала, че труповете бяха мижава награда за усилията, които й костваха. Но сега нямаше връщане назад.

— Ранена ли си?

Феро стисна мръсната превръзка около ръката си и се загледа в избилото през сивия плат кърваво петно. Нямаше болка.

— Не — отвърна тя.

— Не е късно, Феро. Не е нужно да умираш тук. Мога да те върна обратно. Аз ходя където си поискам и вземам със себе си когото си поискам. Ако сега спреш да убиваш, кой знае? Може пък Бог да намери местенце в рая и за теб.

На Феро й беше дошло до гуша от проповедите на Юлвей. Тя и Баяз може и да не се доверяваха един на друг, но поне се разбираха. Юлвей не разбираше нищо.

— Раят? — погледна го подигравателно Феро и му обърна гръб. — Замислял ли си се, че може би адът повече ми подхожда?

По коридора се разнесоха стъпки. Тя усети гнева на Баяз още преди старият плешив бял да влети през вратата.

— Това малко копеленце! След всичко, което му дадох, как, мислите, ми се отплаща? — Кай и Сулфур се ошмулиха през вратата като двойка верни кучета по петите на господаря си. — Противопоставя ми се пред Висшия съвет! Казва ми да си гледам моята работа! На мен! Откъде може да знае този лигав малоумник кое е и кое не е моя работа?

— Проблеми с крал Джизал Великолепни? — изръмжа Феро.

Първия магус я изгледа през присвити клепачи.

— Само преди година в целия Кръг на света нямаше по-празна глава от неговата. Но сложи короната, подложи задника си на целувките на тълпа двулични старчета и няколко седмици по-късно вече се мисли за Столикус!

Феро вдигна рамене. Крал или не, Лутар никога не беше страдал от чувство за малоценност.

— Трябва да си по-внимателен на коя глава нахлупваш короната.

— Това е проблемът с короните, все на нечия глава трябва да стоят. В най-добрия случай, хвърляш я в тълпата и стискаш палци. — Баяз обърна навъсеното си лице към Юлвей. — Как са при теб нещата, братко? Ходи ли извън стените?

— Да.

— И? Какво видя?

— Смърт. Ужасно много смърт. Войниците на императора нахлуват в западните квартали. Корабите му са задръстили залива. Всеки ден пристигат нови и нови части и затягат обръча около града.

— Това мога да науча и от малоумниците във Висшия съвет. Кажи ми за Мамун и Стоте думи.

— За Мамун, трижди благословен и трижди проклет? Славният първи чирак на божията десница, Калул? Той чака. Заедно с братята и сестрите му са се разположили в огромна шатра. Молят се за победа, слушат омайна музика, къпят се в ароматна вода, излежават се голи и тънат в плътски удоволствия. Чакат войниците да превземат стените. И ядат. — Вдигна поглед към Баяз. — Ядат, ден и нощ, открито потъпкват Втория закон. Надсмиват се нагло над словото на Еуз. Готвят се за момента, в който ще дойдат за теб. За деня, за който ги създаде Калул. И вярват, че този ден наближава. Лъскат брони.

— Така значи? — процеди през зъби Баяз. — Проклети да са.

— Те сами са се проклели. Но това с нищо не ни помага.

— В такъв случай трябва да посетим отново Кулата на Създателя. — Феро вдигна рязко глава. Имаше нещо в тази висока първична кула, което я теглеше неудържимо, още от първия път когато дойде в Адуа. Очите й все към нея гледаха — величествена като планина, издигаща се недосегаема над дима и ужаса на града.

— Защо? — попита Юлвей. — Нима смяташ да се затвориш в нея? Също както направи Канедиас, когато дойдохме за отмъщение? Нима ще се спотайваш в тъмното, Баяз? Ти ли ще свършиш този път размазан на моста отдолу?

— Добре ме познаваш — изсумтя Баяз. — Когато дойдат за мен, ще ги посрещна навън, на светло. Но в тъмното все още има скрити оръжия. Няколко изненади от пещите на Създателя, които да използвам срещу прокълнатите ни приятели.

Тревогата на Юлвей стана още по-осезаема.

— Разделителят?

— Едно острие тук — прошепна Кай от ъгъла. — Едно в Другата страна.

Както винаги, Баяз не му обърна внимание.

— Може да премине през всичко, дори ядач.

— А ще може ли да премине през сто? — попита Юлвей.

— Само през Мамун ще ми е достатъчно.

Юлвей се изправи с въздишка от креслото.

— Добре тогава, води. Ще вляза още веднъж с теб в Кулата на Създателя.

Феро прокара език по зъбите си. Желанието й да влезе вътре беше неустоимо.

— Идвам с вас.

— Не, няма — изгледа я строго Баяз. — Ти стой тук и гледай сърдито. Това е истинската ти дарба, нали? Ще е жалко да те лиша от възможността да упражняваш таланта си. Ти идваш с нас — каза остро на Кай. — Знаеш си работата, нали, Йору?

— Да, господарю Баяз.

— Много добре. — Първия магус излезе от залата, последван от Юлвей и чирака си. Сулфур не помръдна от мястото си. Феро го изгледа навъсено и той й се усмихна. Облегна глава на дървената ламперия на стената и вдигна поглед към тавана.

— Тези Сто думи, те не са ли и твои врагове? — попита Феро.

— Най-старите и най-върлите ми врагове.

— Защо тогава не се биеш?

— О, има много други начини да се биеш, освен да се бъхтиш в калта навън. — Нещо в погледа на тези две очи — едното светло, другото тъмно — никак не допадаше на Феро. Имаше нещо зловещо в усмивката му. — И въпреки че ми се иска да остана да си бъбрим, трябва да вървя да задвижа колелата. — Той описа няколко кръга с пръст във въздуха. — Колелата не трябва да спират, нали, Малджин?

— Върви — троснато отвърна Феро. — Не те спирам.

— И да искаш, не би могла. Бих ти пожелал приятен ден, но съм сигурен, че не знаеш какво е това, защото досега не си имала такъв. — Той излезе от залата и затвори вратата след себе си.

Още преди да щракне бравата, Феро беше прекосила половината стая и отваряше прозореца. Последния път когато беше послушала Баяз, това й донесе само една загубена година. Отсега нататък сама щеше да взема решения. Дръпна настрана завесите и изскочи на тесния балкон. Навън валеше и вятърът разнасяше сухи листа по моравата. Огледа се набързо и видя само един от стражите — беше се увил в наметалото си и гледаше в другата посока.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш. Прехвърли крак през парапета, после другия, намести удобно стъпала и скочи. Ръцете й сграбчиха мокрия клон на дървото, залюля се до ствола и се спусна до земята. Снижи се ниско до мократа земя и притича зад един жив плет.

Чу стъпки и гласове. Този на Баяз и този на Юлвей, разговаряха. Ама и тези проклети магуси, обичаха да чешат усти.

— Сулфур? — разнесе се над вятъра гласът на Юлвей. — Все още ли е с теб?

— Защо не?

— Учението му пое… в опасна посока. Казах ти го, братко.

— Е, и? Калул не е толкова придирчив към служителите си…

Двамата се отдалечиха и Феро трябваше да притича наведена покрай живия плет, за да не изостава и да продължи да слуша.

— … не ми харесва тази работа — казваше сега Юлвей — с приемането на форми и заемането на чужди кожи. Прокълнато учение е това. Знаеш какво мислеше Ювенс по този въпрос…

— Нямам време да мисля за чувствата на човек, който от векове е в гроба. Няма Трети закон, Юлвей.

— А може би трябва да има. Кражбата на лица… коварният номер на Глъстрод и слугите му с дяволска кръв. Сили, заети от Другата страна…

— Трябва да използваме такива оръжия и средства, с каквито разполагаме. Не съм голям почитател на Мамун, но той е прав. Наричат ги Стоте думи, защото са сто. А ние сме двама и времето не е било много благосклонно и към двама ни.

— Защо тогава чакат?

— Познаваш Калул, братко. Винаги е предпазлив, бдителен, не бърза. Няма да рискува децата си, докато не стане наложително…

Феро надзърна през оголелите клони на живия плет и видя тримата да минават покрай стражите на портата на двореца. Изчака да се скрият, изправи се и ги последва с уверена крачка, изпънала рамене и вдигнала високо глава, сякаш отиваше някъде по важна работа. Усети върху себе си изпитателните погледи на войниците, но те вече бяха свикнали да я виждат да влиза и излиза. Като никога, не опитаха да я заговарят.

Последва двамата магуси и чирака през целия им път покрай сгради, статуи и притъмнели градини. Внимаваше да стои на разстояние, мотаеше се покрай входове, дървета, криеше се зад малкото минувачи по криволичещите улици. На няколко пъти, над покривите по площадите или в края на тесните улички, забеляза извисяващата се грамада на Кулата на Създателя. В началото замъглена и сива през пелената на дъжда, с всяка следваща крачка — все по-тъмна, по-масивна и ясно очертана на фона на небето.

Тримата я отведоха до порутена сграда, над чийто хлътнал покрив се издигаха ронещи се кули. Феро приклекна зад един ъгъл и зачака, докато Баяз почука с жезъла си на една разнебитена врата.

— Радвам се, че не откри Семето, братко — каза Юлвей, докато стояха пред вратата. — Това нещо е по-добре да остане погребано завинаги.

— Чудя се дали все още ще мислиш така, когато Стоте думи нахлуят с писъци по улиците на Агрионт?

— Бог ще ми прости. Има по-страшни неща от Калул и ядачите му.

Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Зад един мръсен прозорец стоеше фигура и надничаше към Баяз и Юлвей. Висока, слаба фигура, с къса коса и черна маска на лицето. Жената, която преди време преследва нея и Деветопръстия из Адуа. Ръката й инстинктивно се стрелна към дръжката на сабята в колана и тогава осъзна, че я беше оставила на масата в двореца. Прокле се наум. Прав беше Деветопръстия, един нож в повече никога не е излишен.

Паянтовата врата се отвори, размениха се няколко прошепнати думи и двамата магуси влязоха, последвани от навелия глава чирак. Маскираната погледа още малко, после се дръпна от прозореца и изчезна. Вратата се затваряше бавно и Феро затича с всички сили напред, прескочи един жив плет и вкара крак между рамката и разнебитеното дърво. Промуши се настрани и изчезна в тъмнината на сградата. Зад нея ръждясалите панти изскърцаха и вратата изтропа в рамката си.

Отпред тръгваше дълъг коридор с прашни картини от едната страна и мръсни прозорци от другата. Феро вървеше с настръхнали рамене, през цялото време очакваше от сянката да изскочи маскираната жена. Но освен шума от стъпките отпред и безкрайното дрънкане на магусите, нищо друго не се случи.

— Мястото се е променило — казваше Юлвей — от деня, в който се бихме с Канедиас. От деня, в който свършиха Старите времена. Валеше тогава.

— Помня.

— Лежах ранен в дъжда, на моста. Видях ги как падат, баща и дъщеря. Паднаха от високо. Сега не мога да повярвам, че тогава гледката ме накара да се усмихна. Отмъщението е мимолетна тръпка. Колко съмнения отнасяме към гроба си. — Феро се усмихна ехидно. Тя да получи отмъщението си, пък съмненията все някак ще ги преживее.

— Времето донесе и на двама ни много съжаления — промърмори Баяз.

— С всяка следваща година стават все повече. Странно. Мога да се закълна, че докато лежах там, ми се стори, че първо падна Канедиас, а след това Толомей.

— Спомените понякога лъжат, особено ако си живял толкова дълго, колкото нас. Създателят хвърли дъщеря си, после аз него и така свършиха Старите времена.

— Свършиха, да — промълви Юлвей. — Толкова много беше загубено. А сега стигнахме и до това…

Главата на Кай се обърна рязко назад и Феро се залепи за стената зад един килнат на една страна шкаф. Той спря за момент, загледан право в нея. После се обърна и последва Баяз и Юлвей. Притаила дъх, Феро зачака, докато накрая и тримата не завиха зад ъгъла и не изчезнаха от погледа й.

Настигна ги в порутения вътрешен двор, задушен от огромни бурени и натрошени на парчета, изпопадали от покрива керемиди. Един мъж в мръсна риза ги водеше по дълго стълбище към арката на вход, високо горе, на стената на Агрионт. В изкривените си старчески ръце носеше голяма връзка ключове и бръщолевеше нещо за яйца. Феро ги изчака да влязат в тунела под арката, прекоси двора и тръгна нагоре по стъпалата.

— Няма да се бавим — чу сърдития глас на Баяз, — остави вратата открехната.

— Тази врата винаги е стояла заключена — отвърна му някой. — Такова е правилото. През целия ми живот е била заключена и аз не смятам да…

— Тогава стой тук, докато не се върнем! Никъде няма да мърдаш! Имам много по-важни неща за вършене от това, да стоя и да чакам от другата страна на заключената ти врата! — Разнесе се шум от превъртане на ключ и скърцане на стари панти. Пръстите на Феро напипаха един голям камък и го стиснаха здраво.

Когато пропълзя до върха на стълбището, мъжът с мръсната риза тъкмо затваряше вратата. Мърмореше сърдито под носа си, ровеше из връзката ключове. Камъкът го фрасна в плешивото петно на темето му и глухият удар отекна в тунела. Онзи изпъшка, залитна напред, но Феро го хвана под мишниците и го положи внимателно на земята. Пусна камъка и взе ключовете му.

Когато понечи да отвори вратата, я обзе странно усещане. Като хладен бриз в горещ ден, в началото изненадващ, но после така приятен. По гърба й пробяга приятна тръпка и дъхът й секна. Постави ръка на старото дърво и усети приятния допир на жилите му по дланта си. Открехна леко вратата и надникна от другата страна.

От стената на Агрионт тръгваше тесен мост, най-много крачка широк, без перила, без парапет. Другият му край опираше в черния, лъщящ от дъжда камък на извисяващия се масив на Кулата на Създателя. Баяз, Юлвей и Кай стояха в края на тясната каменна пътека, точно пред портите. Бяха направени от черен метал и имаха светли кръгове в средата. Пръстени от изписани думи, които Феро не разбираше. Видя Баяз да изважда нещо от пазвата на ризата си. После кръговете се размърдаха, завъртяха се, започнаха бясно да се въртят и сърцето й заблъска като лудо. Вратите бавно се плъзнаха в стените. Тримата пристъпиха напред, бавно и някак с неохота, после изчезнаха в тъмния квадрат на входа.

Кулата на Създателя зееше отворена.

Феро тръгна към нея. Ниско долу под моста, в твърдия камък се блъскаше сива вода. Дъждът й подейства като целувка, вятърът щипеше кожата й. В далечината, към мрачното небе над горящия град се извиваха черни облаци дим, но очите на Феро бяха приковани в зеещия портал на кулата. Стиснала юмруци, тя спря за момент на прага.

После влезе в тъмнината.

Вътре не беше нито студено, нито топло. Въздухът беше толкова неподвижен и застинал, че Феро имаше чувството, че тежи върху раменете й и притиска ушите й отстрани. Само след няколко крачки шумът от стъпките й заглъхна, светлината изчезна. Вятърът, дъждът и откритото небе останаха само далечен спомен. Имаше усещането, че върви под стотици крачки мъртва земя. Сякаш дори времето спря. Приближи широк портал и надникна от другата страна.

Залата приличаше на храм, толкова голям, че можеше да побере целия храм в Шафа, където се стичаха хиляди, за да отправят молитвите си към Бог. В сравнение с тази зала, огромната сграда с големия купол, където Джизал дан Лутар получи короната си, изглеждаше като джудже. Такова огромно пространство, че дори просторните руини на Олкъс изглеждаха дребни и незначителни в сравнение с него. Обгърнато в мрачни сенки, изпълнено с потискащо ехо и оградено от заплашителен твърд камък място. Гробница на отдавна погребани великани.

Гроб на забравени богове.

И в центъра му стояха Баяз и Юлвей.

Дребни, малки като на насекоми фигурки, насред този лъщящ черен океан. Феро се притисна в студения камък и напрегна уши да различи думите им сред кънтящото ехо.

— Върви в оръжейницата и вземи няколко от остриетата на Създателя, а аз ще отида горе да донеса… другото нещо.

Баяз се обърна да върви, но Юлвей го хвана за ръката.

— Първо ми отговори на един въпрос, братко.

— Какъв въпрос?

— На същия, който задавам от толкова отдавна.

— Пак ли? Дори сега? Добре тогава. Питай.

Двамата останаха един срещу друг. Не помръдваха, мълчаха, чак докато ехото от последните им думи не заглъхна напълно и тишината се спусна отново, тежка като олово. Феро затаи дъх.

— Ти ли уби Ювенс? — разнесе се шепотът на Юлвей. — Ти ли уби господаря ни?

Баяз дори не потрепна.

— Направих много грешки в миналото. Много са, знам. Някои в опустошения Запад. Други тук, на това място. Не минава и ден, в който да не съжалявам за тях. Бих се с Калул. Отхвърлих мъдростта на господаря ни. Влязох неканен в Кулата на Създателя. Влюбих се в дъщеря му. Бях горделив, суетен, нетърпелив, всичко това е така. Но не аз убих Ювенс.

— Какво се случи в онзи ден?

Първия магус заговори и думите му излязоха от устата като дълго репетирани фрази.

— Канедиас дойде да ме вземе. Заради това, че бях прелъстил дъщеря му. Ювенс отказа да ме предаде. Двамата се биха, а аз побягнах. Яростта на битката им озари небето. Когато се върнах, Създателя го нямаше, а господарят ни лежеше мъртъв. Не аз убих Ювенс.

Последва ново дълго мълчание. Феро гледаше двамата магуси като вцепенена.

— Добре. — Ръката на Юлвей пусна тази на Баяз. — Значи Мамун е излъгал. Калул е излъгал. Ще застана до теб в битката ти с тях.

— Добре, стари приятелю. Много добре. Знаех си, че мога да ти имам доверие, също както ти на мен. — Феро изкриви устни от отвращение. Доверие. Дума, която използват само лъжците. Ненужна дума на всеки, който говори истината. Стъпките на Първия магус отекнаха в залата и той изчезна в един от много коридори, които тръгваха от стените.

Юлвей го проследи с поглед, въздъхна дълбоко и с подрънкване на гривни, се отправи в противоположната посока. Ехото от стъпките му постепенно замря и Феро остана насаме със сенките и тишината.

Бавно и много внимателно тя изпълзя от коридора и навлезе в огромното пространство на залата. Подът блестеше — виещи се линии от светъл метал, вкопан в черната скала. Таванът, ако имаше такъв, изчезваше в мрака, високо, високо горе. По цялата дължина на стената вървеше вътрешен балкон, на двайсетина крачки от пода. Над него имаше втори, след него трети и така, докато не ставаха неясни очертания в мрака и накрая не изчезваха в сенките заедно със стените. И над всичко това висеше прекрасният механизъм. Обръчи от тъмен метал, големи и малки, блестящи кръгове и лъскави дискове, нашарени с неразбираеми символи. Движеха се. Въртяха се един около друг, а в центъра им имаше черна топка, единствената неподвижна точка от цялата конструкция.

Феро усети, че и тя се върти, а може би тя беше неподвижна, а цялата зала се въртеше около нея. Зави й се свят, беше като опиянена, останала без дъх. Голите като скала стени се издигаха нагоре и чезнеха в черния мрак, грубо издялани камъни, нито два еднакви, слепени без хоросан. Опита да си представи от колко ли камъни е построена цялата кула.

Хиляди. Милиони.

Какво каза Баяз на Края на Света? Къде един мъдър човек ще скрие камък? Насред хиляди други. Насред милиони. Обръчите и дисковете над главата й продължаваха да се въртят. Привличаха я, но най-силно я теглеше черната топка в центъра им. Беше като подканяща я ръка. Като глас, нашепващ името й.

Вкопчи пръсти в сухите процепи между камъните на стената и започна да се катери, ръка, крак, нагоре, нагоре. Беше лесно. Сякаш стената беше създадена, за да се покатери по нея. Не след дълго се прехвърли през металния парапет на първия балкон. Без да спира да си поема дъх, продължи нагоре. Мокра от пот, достигна втория балкон. Задъхана, стигна третия. Сграбчи парапета на четвъртия и се прехвърли през него. Загледа се надолу.

На дъното на черната бездна, на пода на залата се разстилаше целият Кръг на света. Карта. Светлият метал в камъка очертаваше брегове. На нивото на очите й, запълващ почти цялото пространство между извитите по стените балкони, на тънки като косъм нишки висеше и плавно се въртеше огромният механизъм.

Прикова поглед в черната топка в средата и дланите й се изпотиха. Изглежда, просто се рееше там, без нищо, което да я държи във въздуха. Сигурно трябваше да се замисли как беше възможно това, но всичко, за което можеше да мисли в момента, бе колко много иска да я докосне. Трябваше да я докосне. Нямаше избор. Един от обръчите проблясваше съвсем наблизо.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш.

Скочи върху парапета, остана приклекнала и събра сили за скока. Не се замисли. Ако го беше направила, щеше да реши, че лудост. Полетя в празното пространство с размахани във въздуха ръце и крака. Когато ръцете й хванаха най-външния обръч, цялата конструкция се залюля и разклати плавно настрани. А Феро се полюшваше отдолу и не смееше да си поеме въздух. Бавно и много внимателно притисна език в небцето си, набра се на ръце, прехвърли един крак през обръча тъмен метал и се изтегли нагоре. Скоро той я приближи до един от широките, набраздени с изписани символи дискове. Феро протегна крак и се прехвърли на него. Цялото й тяло трепереше от напрежение. Хладният метал се разтрепери под краката й, завъртя се, огъна се, разклати се, сякаш се опитваше да я хвърли от себе си при всяко движение на тялото й. Феро Малджин не изпитваше страх от нищо.

Но падане от стотина крачки върху твърда скала беше нещо, което заслужаваше известно уважение.

Затаила дъх, продължи напред, от обръч на обръч. Повтаряше си, че под нея не зееше бездна. Че просто се катери по дърво и се прехвърля от клон на клон, точно както беше правила като дете, преди идването на гуркулите. Накрая стигна до последния, най-вътрешния обръч. Вкопчи се в него с цялата си ярост и зачака да я отведе по-близо до центъра на механизма. Висеше надолу, преметнала и кръстосала крака през плоския метал, вкопчила в него едната си ръка, докато другата се протягаше към лъскавата черна топка.

Виждаше отражението си в идеално гладката черна повърхност изпъкнало и разкривено — сковано от напрежение лице и изкривените като нокти на граблива птица пръсти. Скърцайки със зъби, напрегна всички сили. Още по-близо, още по-напред. Върхът на средния й пръст докосна едва гладката повърхност на топката и тя като сапунен мехур, се пръсна и изчезна в тъмнината.

Нещо от нея изпадна и полетя надолу, бавно и плавно, сякаш падаше във вода, Феро го проследи с очи да се отдалечава от нея — по-тъмно петно на фона на мастилено черната тъмнина. Стовари се в средата на пода с трясък, който можеше да разклати дори основите на Кулата на Създателя. Цялата зала избухна от многократно отразеното му ехо. Обръчът, от който висеше Феро, се разтрепери и за момент тя замалко да се изпусне. Едва когато успя да се изкатери отгоре му, осъзна, че беше спрял да се върти.

Целият механизъм беше неподвижен.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато измине обратния път по неподвижните дискове и обръчи, за да стигне до балкона, откъдето пое надолу по отвесната стена. Когато най-после стигна до пода на огромната зала, дрехите й бяха изпокъсани, ръцете, лактите и коленете й бяха ожулени и кървяха, но Феро сякаш не ги забеляза. Затича се и залата прокънтя от шума на стъпките й. Тичаше към центъра на пода, където нещото от топката беше паднало и сега лежеше неподвижно върху черната скала.

Приличаше на най-обикновено ръбесто парче черна скала с размерите на голям юмрук. Но това нещо не беше камък и Феро го знаеше. Усещаше как нещо струеше от него, изтичаше от него, заливаше я на вълни. Нещо, което не можеше да се види, но въпреки това изпълваше до краен предел тъмната зала. Невидимо, но неустоимо, усещаше го по тялото си, привличаше я все повече и повече.

Когато приближи, сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите. Когато коленичи над него, устата й се изпълни със слюнка и неистов глад. Дъхът й дращеше в гърлото, когато протегна изтръпнала ръка към него. Пръстите и дланта й обвиха грапавата, покрита с вдлъбнатинки повърхност. Беше много тежко и ужасно студено, като замръзнала буца олово. Вдигна я, завъртя я в ръката си, загледа се в пленителния й блясък.

— Семето.

Баяз стоеше под арката на един от входовете на залата и лицето му потреперваше в странна смесица от ужас и възхищение.

— Тръгвай, Феро, веднага! Занеси го в двореца. — Той потрепери и вдигна ръка, сякаш да предпази очите си от ослепителния блясък на камъка. — Кутията е в стаята ми. Сложи го вътре и затвори добре капака, чуваш ли? Затвори хубаво капака!

Феро се намръщи, обърна се, не знаеше кой от изходите водеше към изхода.

— Чакай! — Към нея вървеше Кай, с блеснали, приковани в ръката й очи. — Стой! — В тях нямаше никакъв страх, докато приближаваше към камъка. Но погледът му беше като на освирепял от глад човек, дотолкова, че Феро неволно отстъпи крачка назад. — Било е тук. През цялото време. — Обгърнатото му в сянка лице беше ужасно пребледняло. — Семето. — Ръката му се протегна напред. — Най-после. Дай ми го…

В следващия миг се сгърчи като смачкана на топка хартия, краката му се отлепиха от земята и преди Феро да успее да си поеме дъх, прелетя цялата широчина на залата. Блъсна се в стената с оглушителен трясък, точно под първия балкон. Смаяна, с широко отворена уста, тя видя как тялото му, все още сгърчено на топка, със стърчащи от нея изпотрошени крайници, отскача от скалата и се сгромолясва на пода.

Стиснал жезъла си в ръка, Баяз пристъпи напред. Въздухът над раменете му все още леко потреперваше. Естествено, Феро беше убила не малко мъже и почти нищо не можеше да я впечатли, но бързината на това убийство изненада дори нея.

— Какво направи? — изсъска тя, докато ехото от сгромолясването на тялото на Кай все още кънтеше в стените.

— Каквото трябваше. Тръгвай към двореца. Веднага. — Дебелият показалец на Баяз посочи един от коридорите и Феро забеляза в далечината му смътния проблясък на светлина. — Сложи това нещо в кутията! Нямаш представа колко е опасно!

Нямаше много хора на този свят, които да мразят да им се заповядва повече от Феро, но в момента тя нямаше никакво желание да остава по-дълго на това място. Пусна камъка в пазвата си и го усети как се притисва в корема й. Хладен и успокоителен допир, въпреки предупреждението на Баяз за това, колко е опасно. Тръгна към коридора, но с първата й крачка от далечния край на залата се разнесе дрезгав кикот.

Точно от мястото, където лежеше трупът на Кай.

Баяз не изглеждаше изненадан.

— Аха! — извика той. — Най-после реши да се покажеш! От известно време насам имах подозренията, че не си този, за когото се представяш! Къде е чиракът ми, кога го замени?

— Още преди месеци. — Кай продължи да се кикоти, докато бавно се надигаше от лъскавия под. — Преди още да тръгнеш за зелен хайвер към Старата империя. — По усмихнатото му лице нямаше кръв. Нямаше дори драскотина. — Седях до теб край огъня. Гледах те, докато лежеше безпомощен в каруцата. Бях с теб през целия път, до Края на Света и обратно. А чиракът ти остана тук. Изхвърлих полуизядения му труп в храстите, само на двайсет крачки от спалните, в които спяхте блажено двамата със северняка.

— Хъ. — Баяз ловко прехвърли жезъла в другата си ръка. — Стори ми се, че забелязах рязко подобрение в уменията ти. Трябваше да ме убиеш тогава, докато имаше тази възможност.

— О, имам достатъчно време да го направя сега. — Феро потрепери при вида на изправения Кай. Изведнъж в залата стана много студено.

— Сто думи? Може би. Но една? — Устните на Баяз се извиха презрително. — Не мисля. Кое от създанията на Калул си ти? Източния вятър? Една от проклетите близначки?

— Аз не съм от създанията на Калул.

По лицето на Баяз пробяга сянка на съмнение.

— Кой тогава?

— Някога, в отдавна отминали времена добре се познавахме.

— Кой си ти? Говори! — намръщи се Първия магус.

— Приемам форми. — Гласът беше на жена, нисък и спокоен. Докато вървеше бавно напред, нещо ставаше с лицето на Кай. Бледата му кожа провисна надолу. — Страховит, коварен номер. — Носът, очите и устните се стопиха и закапаха от черепа му като разтопения восък на свещ. — Не ме ли помниш, Баяз? — Под восъка се показа друго, сурово, бяло, като изсечено от мрамор лице. — Ти каза, че ще ме обичаш вечно. — Въздухът в залата стана мразовит. Дъхът на Феро обгърна лицето й в пара. — Обеща ми, че никога няма да бъдем разделени. Когато отворих бащините врати, за да влезеш…

— Не! — извика Баяз и направи една олюляваща се стъпка назад.

— Изненадан си. Но никой не беше така изненадан като мен, когато вместо да ме вземеш в прегръдките си, ти ме блъсна от покрива, нали, любов моя? И защо? За да запазиш тайните си? За да изглеждаш благороден в очите на другите? — Дългата коса на Кай беше станала снежнобяла. Стелеше се около бледото лице на жената. Очите й бяха две блестящи черни точки на белия фон. Толомей. Дъщерята на Създателя. Призрак, излязъл от забравата на времето. Призрак, който беше вървял редом с тях в продължение на месеци, скрит под откраднатата форма на чирака Кай. Феро почти почувства дъха му — мъртвешки студен. Очите й прескачаха от бледото лице към коридора, беше като хваната в капан между желанието да побегне и това да научи повече.

— Видях те в гроба! — прошепна Баяз. — Лично натрупах пръстта отгоре ти!

— Така беше. И през цялото време плака, сякаш не беше ти този, който ме хвърли на моста. — Черните очи на Толомей се извърнаха към Феро, към подутината от Семето в ризата й. — Но аз бях докосвала Другата страна. Държах я в тези две ръце, докато баща ми работеше. И тя ме промени. Лежах в студената прегръдка на земята. Между живота и смъртта. Тогава чух гласовете. Същите, които преди много време беше чул и Глъстрод. Те ми предложиха сделка. Моята свобода срещу тяхната.

— Нарушила си Първия закон!

— Законите не означават нищо за погребания! Когато най-после успях да изпълзя от прегръдката на земята, човешката ми страна си беше отишла. Но другата ми страна, тази, която принадлежи на подземния свят — тя не умира. Нея виждаш сега пред себе си. Сега ще довърша започнатото от Глъстрод. Ще отворя портите, които запечата дядо ми. Този свят и Другата страна ще бъдат отново едно цяло. Както преди Старите времена. Както е било писано да бъдат. — Протегна ръка и от нея се разнесе пронизващ костите студ, от който по гърба на Феро полазиха тръпки и цялото й тяло се разтрепери. — Дай ми Семето, дете. Дадох обещание на Издаващите тайни, а аз винаги удържам на думата си.

— Ще видим! — озъби се Първия магус и Феро видя как въздухът над раменете му отново затрептява. Толомей стоеше само на десет крачки от него. В следващия момент залата се разтресе от гръмотевица. Жезълът на Баяз се пръсна на трески в ръката му. Той изпелтечи нещо и полетя назад. Превъртя се многократно по пода и накрая остана да лежи по лице върху студения камък. Мразовит вятър лъхна лицето на Феро. Изпита вледеняващ страх, истински ужас, за пръв път в живота си. Беше като вкаменена, не можеше да помръдне от място.

— Годините са отслабили силите ти. — Дъщерята на Създателя тръгна бавно, безшумно към безжизненото тяло на Баяз. Бялата й коса се развя на вълни зад нея, като замръзнала, накъдрена от вятъра повърхност на езеро. — Твоето изкуство не може да ме нарани. — Тя спря над магуса и устните й се разтеглиха в ледена усмивка. — За всичко, което ми отне. За баща ми. — Единият й крак се вдигна над плешивата глава на Баяз. — За мен…

Толомей избухна в пламъци. Ярката светлина освети всички краища на огромната зала, проникна дори в процепите между камъните на стените. Закрила очи с ръка, Феро залитна назад. Надзърна между пръстите си и видя Толомей да се препъва заднишком по пода, да се мята бясно, да танцува, обгърната в ослепителни пламъци, с развяна коса от огнени езици.

Строполи се на земята и тъмнината отново се спусна, придружена от облак вонящ пушек. От единия коридор излезе Юлвей и тръгна през залата. Тъмната му кожа лъщеше от пот. Под едната си мишница носеше няколко меча. Остриета от тъмен метал, белязани с една сребриста буква, точно като онова, което носеше Деветопръстия.

— Добре ли си, Феро?

— Аз… — Огънят не беше донесъл топлина със себе си. Зъбите й тракаха от студ. — Аз…

— Върви. — Юлвей погледна намръщено тялото на Толомей, докато последните пламъци догаряха по кожата й. Феро най-после намери сили и започна да отстъпва заднишком. Стомахът й се сви на топка, когато дъщерята на Създателя се надигна от пода. Изгорелите дрехи на Кай и косата й се посипаха на фина пепел от тялото й. Изправи се, висока, слаба, гола и плешива като Баяз. Мъртвешки бледата й кожа блестеше гладка и непокътната.

— Винаги има усложнения — каза тя и изгледа свирепо Юлвей. — Никой огън не може да ме изгори, фокуснико. Не можеш да ме спреш.

— Но съм длъжен да опитам. — Магусът хвърли мечовете пред себе си и те полетяха във въздуха, завъртяха се, разпръснаха се настрани. Започнаха да се въртят в кръг около него и Феро, все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се сляха в една размазана вихрушка от смъртоносен метал. Достатъчно близо, че ако протегнеше напред ръка, Феро рискуваше да загуби китката си.

— Не мърдай — каза й Юлвей.

Нямаше нужда да я предупреждава. Феро усети как я обзема познатият, изпепеляващ гняв.

— Първо да бягам, после да не мърдам. Първо Семето е на Края на света, после се оказва в центъра му. Първо тя е мъртва, после не е и краде чужди лица. Защо не вземете да си уточните версиите, дърти копелета такива.

— Те са лъжци! — изкрещя гневно Толомей и Феро усети ледения й дъх по бузата си. Прониза я до кости. — Използвачи! Не можеш да им вярваш!

— Но на теб мога, така ли? — изсумтя презрително Феро. — Майната ти!

— Тогава умри с тях — кимна бавно Толомей. Запристъпя на пръсти встрани. При всеки допир на стъпалото й до пода, по черния камък плъзваше кръг бяла скреж. — Не можеш да продължаваш да жонглираш вечно с ножовете си, старче.

Над бялото рамо на дъщерята на Създателя Феро видя Баяз бавно да се надига от пода. Навъсеното му лице беше изподрано и окървавено, придържаше едната си ръка с другата. В безсилно увисналия й юмрук се поклащаше някаква дълга тръба от черен матов метал, завършваща с кука в единия си край. Очите му се извъртяха към тавана, жилите по врата му изскочиха и въздухът над раменете му отново затрептя. Стомахът на Феро се преобърна, усети как погледът й се извръща нагоре, в посоката, в която гледаше Баяз. Към огромния механизъм, който висеше над главите им. Цялата му конструкция се разтърси.

— Мамка му — промърмори и заотстъпва.

Ако Толомей беше забелязала раздвижването, с нищо не го показа. Тя приклекна и скочи рязко нагоре, тялото й остави размазана бяла следа във въздуха и застина за секунда над летящите остриета. В следващия момент полетя стремително към Юлвей. Стовари се на колене върху черния камък и сблъсъкът разтърси целия под. Парченце откъртен камък одраска едната буза на Феро, а острият порив на леден вятър я блъсна в лицето и тя залитна назад.

— Не умираш лесно, старче — озъби се дъщерята на Създателя.

Феро не разбра как Юлвей беше избягнал атаката. Видя, че бе отскочил настрани и сега залиташе и размахваше с дрънкане на гривни слабите си ръце в кръг, в опит да запази равновесие. Зад гърба му мечовете започнаха да падат един по един на земята.

— Цял живот съм работил върху тези си умения. Ти също не умираш лесно.

Толомей се изправи и се обърна към него.

— Аз не умирам въобще — каза.

Високо над главите им, огромният механизъм се лашна на една страна, металните нишки, които го държаха, се скъсаха с остър звън и отлетяха нагоре в тъмното. Всичко започна да пада, нереално бавно. Блестящият метал се изви, огъна се, изсвири пронизително, докато летеше към пода. Феро се обърна и побягна. На петата крачка се хвърли по корем и се плъзна по лъскавия камък на пода. Усети забиването на Семето в корема й и повея от летящите във въздуха остриета, докато минаваше под тях.

Металният механизъм се сгромоляса зад гърба й със звука на музика от ада. Всеки обръч беше гигантски чинел, всеки диск — гонг. Всеки прозвуча със своя уникален тон — писък, звън, грохот на изкривен метал — достатъчно силен, че мощната му вибрация да прониже Феро до мозъка на костите. Вдигна глава и видя един от големите дискове да преминава покрай нея, търкаляше се на ръба си и хвърляше снопове искри от пода. Друг се премяташе във въздуха като гигантска подхвърлена монета. Тя се претърколи встрани от пътя му и той се стовари с трясък на пода до нея.

На мястото, където бяха стояли Толомей и Юлвей, сега се издигаше купчина усукан метал, изпочупени обръчи и натрупани дискове, огънати пръти и оплетени метални въжета. Феро се изправи, залитайки. Залата още кънтеше от ехото на острия звън на метал. Навсякъде валяха отломки, тропаха и отскачаха от лъскавия под. Цялата зала беше осеяна с парчета камък и метал, блестящи като звезди в нощно небе.

Нямаше представа кой беше оцелял и кой не.

— Вън! — изръмжа Баяз през зъби, с изкривено от болка лице. — Излизай! Тръгвай!

— Юлвей — промърмори тя, — той…

— Аз ще се върна за него! — махна й със здравата си ръка Баяз. — Тръгвай!

Има си време за бой, има си и време за бягане. Феро добре знаеше разликата между двете, гуркулите я бяха научили в Лошите земи. Арката и началото на коридора заподскачаха пред очите й, докато тичаше с големи крачки към тях. Чуваше само собственото си запъхтяно дишане. Прескочи един от големите лъскави дискове. Още съвсем малко до коридора. От едната й страна я лъхна студ и стомахът й изтръпна от ужас. Хвърли се с всички сили напред.

Бялата ръка на Толомей мина само на косъм от нея, заби се в стената и тя избухна в облак прах и натрошен камък.

— Ти оставаш тук!

Време за бягане, вярно, но търпението на Феро беше достигнало предела си. Тя скочи и замахна с юмрук. Вложи в него целия си гняв от пропилените месеци, години, от целия си пропилян живот. Кокалчетата й изхрущяха остро в челюстта на Толомей. Усещането бе като при удар в леден блок. Не изпита болка, когато ръката й се счупи, но усети как китката й се изкълчва и цялата й ръка става напълно безчувствена. Нямаше време да мисли за нея. Другият й юмрук вече летеше към лицето на Толомей.

Дъщерята на Създателя сграбчи ръката й във въздуха, придърпа Феро към себе си и извивайки силно ръката, я свали на колене. Силата й беше огромна, нечовешка.

— Семето! — Изсъсканата дума скова от студ лицето на Феро и дъхът й се откъсна от гърлото с протяжен стон. Кожата на ръката й пареше под пръстите на Толомей. Усети как костите се усукват, после изпращяха остро и ръката й клюмна настрани, като пречупена съчка. Една бяла ръка се насочи към подутината в ризата й.

Изведнъж цялата зала блесна, осветена от ослепителна бяла дъга. Феро чу пронизителен писък и в следващия момент, свободна от хватката на Толомей, се просна по гръб на пода. Ръката на дъщерята на Създателя беше гладко отрязана над китката, но от раната не течеше кръв. През гладката стена и пода преминаваше дълбока резка, а от нея с цвърчене течеше разтопена скала. От сенките се появи Баяз. От странното оръжие в ръката му се виеха струйки дим, а куката на края му беше нажежена до оранжево. Толомей нададе леден писък и протегна към него ръка с извити като нокти пръсти.

Баяз изрева като обезумял, с широко отворена уста, присвил очи в две зловещи цепки. Този път преобръщането на стомаха й беше толкова внезапно и силно, че Феро се преви на две и почти се сгърчи на земята. Дъщерята на Създателя полетя през залата, като отнесена от невидима гигантска ръка. Едната й бяла пета задра в пода и остави след себе си бразда от изкъртен камък и изтръгнат метал от картата на Кръга на света.

Останките от огромния механизъм се разлетяха зад гърба й и се понесоха из въздуха като подгонени от вятъра сухи листа. Размахала ръце и крака, Толомей прелетя през тази буря от блестящ метал, блъсна се с оглушителен, разтърсващ пода трясък в отсрещната стена и изчезна в облак от натрошен камък. Към нея полетя градушка от усукан метал и парчетата се забиха в черния камък с остър звън и тракане. Дискове, остри ръбове и трески с размера на кинжали превърнаха стената в огромен игленик.

— Умри, дявол такъв! — изкрещя Баяз с изхвръкнали очи и плувнало в пот лице.

Прахта започна да се разнася и купчината натрошен камък се размърда. Залата се огласи от смразяващ кръвта смях. Феро скочи на крака и хукна по коридора. Натрошените кокалчета на едната й ръка тръпнеха, а другата висеше и се подмяташе като парцал. Пред очите й заподскача светло петно. Вратата на кулата.

Изскочи, олюлявайки се, навън. След мрака и сенките на вътрешността на кулата, светлината на мрачния ден беше направо ослепителна. След хладния дъх на Толомей — дъждът пареше по кожата й. Семето все още се притискаше към корема й, грапав и успокоителен допир.

— Тичай! — долетя от тъмнината гласът на Баяз. — Към двореца! — Феро затича неуверено по тясната пътека, подметките й се хлъзгаха по мокрия камък, водата подскачаше заплашително отдолу. — Сложи го в кутията и затвори добре капака! — Чу зад гърба си силен трясък от сблъсък на метал в метал, но не се обърна да погледне.

Блъсна с рамо вратата в стената на Агрионт и почти се спъна в краката на мъжа, който седеше на земята, облегнат на стената, както го беше оставила. Търкаше с една ръка главата си и я изгледа с изкривено от недоумение лице. Феро го прескочи и затича по стълбите, като вземаше стъпалата по три наведнъж. Прекоси обраслия двор и затича през прашните коридори, без дори да се замисли за маскирани фигури или каквото и да било друго. Сега всичко останало й изглеждаше дребна, незначителна заплаха — още усещаше по тила си ледения дъх на Толомей.

Нищо не беше от значение сега, освен да се отдалечи колкото може повече от него. Едната й счупена ръка се справи някак с резето на вратата и Феро изскочи отново на дъжда и затича по мокрите улици към двореца. Хората отскачаха от пътя й, стреснати от отчаяния й вид и кървящите рани. Зад гърба й се разнасяха гневни гласове, но тя не им обръщаше внимание. Изскочи иззад ъгъла на една голяма сива сграда и едва се задържа да не падне, когато подметките й се подхлъзнаха по мокрите павета.

Целият булевард беше задръстен от тълпа размъкнати, опърпани хора. Мъже, жени, деца, старци — мърляви, влачещи едва крака.

— Махайте се от пътя ми! — Феро се втурна напряко през тълпата. — Мърдай! — В главата й нахлуха спомените за разказа на Баяз по време на пътуването през необятната равнина. Как войниците намерили Семето в руините на Олкъс. Как до един се съсухрили и измрели. Продължи да напира през тълпата, риташе, ръгаше, блъскаше с рамо. — Мърдай! — Успя да се отскубне от натиска на колоната и, притиснала счупената си ръка към нещото в пазвата си, затича по празните улички от другата страна на широкия булевард.

Тичаше през някаква градина. С всеки порив студеният вятър брулеше листа от дърветата. В края на моравата се издигаше високата стена на двореца. Затича към портата. Както обикновено, двамата стражи стояха от двете й страни и Феро знаеше, че я гледат изпитателно. Обикновено с охота я пускаха да излезе, но влизането беше проблем, особено сега, потна, покрита с мръсотия, кръв и препускаща, сякаш преследвана от демони по петите.

— Ей, ти! Стой! — Тя понечи да се промуши между тях, но единият я сграбчи за дрехите.

— Пуснете ме да вляза, шибани бели глупаци! — изсъска Феро. — Нищо не разбирате! — Опита да се отскубне, но онзи пусна алебардата си на земята и я стисна с две ръце.

— Обясни, тогава! — викна й другият през визьора на шлема си. — Закъде си се разбързала? — Едната му огромна метална ръкавица посегна към издутината в ризата на Феро. — Какво криеш…

— Не! — кресна тя, започна да се мята в ръцете на другия и успя да го изтика към едната колона на арката над портите. Другият наведе ловко алебардата си и върхът й се насочи към гърдите на Феро.

— Спри! — изръмжа войникът. — Спри, преди да съм…

— Пуснете я! Веднага! — от вътрешната страна на тунела на портите стоеше Сулфур и като никога, не се усмихваше. Стражът извърна колебливо глава към него. — Веднага! — изрева. — В името на лорд Баяз!

Онзи вдигна алебардата и Феро се отскубна с ругатня от ръцете на другия. Побягна през градината и влезе в двореца. Стъпките й кънтяха в просторните коридори, а прислужници и стражи отскачаха боязливо от пътя й. Стигна до стаята на Баяз и влетя вътре. На една маса до прозореца, с отворен капак лежеше кутията. Феро отиде до нея, разкопча няколко от копчетата на ризата си и извади нещото.

Тъмен, тежък камък с размерите на юмрук. Матовата му повърхност все още беше студена, точно толкова, колкото и когато я докосна за пръв път. Гъделичкаше приятно дланта й — допир на приятелска ръка. Ядоса се само при мисълта, че трябва да пусне този камък в кутията.

Това значи беше Семе то. Плътта на Другата страна. Частица от материята на самата магия. Спомни си опустошения Олкъс. Огромната площ мъртва земя около него — сто мили в околовръст. Достатъчно мощ, че да изпрати императора, Пророка, ядачите му и целия проклет гуркулски народ в ада. Такава ужасяваща мощ, че до нея не трябваше да се докосва друг, освен самия Бог. А сега тя лежеше в малкия юмрук на Феро. Тя стоеше над кутията, загледана в Семето. После усмивката й бавно се разтегли.

Сега най-после ще получи своето отмъщение.

Нечии тежки стъпки по коридора я извадиха от унеса й. Постави Семето в кутията и едва събра сили да отдръпне от него ръката си. Затръшна капака. И изведнъж, като духната свещ в тъмна стая, светът стана по-мрачен и сив, беше лишен от всичко хубаво в него. Едва тогава забеляза ръката си. Погледна я намръщено и размърда пръсти. Движеха се съвсем нормално, точно като преди. Натрошените кокалчета дори не бяха подути. Другата й ръка също беше отново здрава — права, гладка предмишница, без следа от ледените пръсти на Толомей. Феро отдавна знаеше, че раните й зарастват по-бързо от тези на другите. Но дори нейните кости не се наместваха сами и не зарастваха за по-малко от час.

Нещо не беше наред.

Баяз се провря с мъка през вратата, с изкривено от болка лице. По брадата му имаше засъхнала кръв, а голото му теме лъщеше от пот. Държеше едната си ръка притисната до гърдите, дишаше тежко и пребледнялото му лице потреперваше. Имаше вид на човек, току-що измъкнал се жив след полудневна битка с демони.

— Къде е Юлвей?

— Знаеш къде е. — Първия магус я погледна строго в очите.

Феро си спомни силния трясък, който чу на моста. Звук на затръшната метална врата. Врата, която нито острие, нито огън, нито магия можеха да отворят. И единствен Баяз имаше ключ от нея.

— Не си се върнал. Затворил си и двамата вътре.

— Понякога трябва да се правят жертви, Феро, знаеш го. Моята саможертва е огромна. Днес загубих брат. — Първия магус закуца към нея. — Толомей е нарушила Първия закон. Сключила е сделка с Издаващите тайни. Искаше Семето, за да отвори портите към Другата страна. Тя е по-опасна от Калул и всичките му ядачи. Кулата на Създателя трябва да остане запечатана. Ако трябва, за вечни времена. Уместна ирония. Животът й започна като затворничка в същата тази кула. И пак в нея ще свърши. Историята се върти в кръг, точно както казваше Ювенс.

— Майната им на кръговете ти, бял — намръщи се Феро. — Ти ме излъга. За Толомей. За Създателя. За всичко.

— Е, и?

Физиономията й се смръщи още повече.

— Юлвей беше добър човек. Помогна ми в пустинята. Спаси живота ми.

— Моя също, не за първи път. Но по тъмните пътеки добрите хора стигат само донякъде. — Очите на Баяз се плъзнаха към черната кутия под ръката на Феро. — Други трябва да извървят пътя докрай.

Сулфур влезе в стаята и Баяз извади изпод палтото си странното оръжие, което беше взел от Кулата на Създателя. Сивият метал проблесна леко на бледата светлина от прозореца. Реликва от Старите времена. Оръжие, което Феро с очите си видя да реже камък с лекотата, с която нож реже масло. С изписано на лицето му страхопочитание, Сулфур го пое от ръката на Баяз. Уви го внимателно в една стара мушама, отвори чантата си и извади от там черната книга, която Феро видя преди време.

— Сега ли? — прошепна той.

— Сега — Баяз взе книгата, постави нежно ръка на изподраната корица, притвори очи и въздъхна дълбоко. Когато ги отвори, те гледаха право в тези на Феро. — Пътеките, които ни чакат, са мрачни. Видя с очите си.

Феро не знаеше какво да отговори. Юлвей беше добър човек, но вратата на Кулата на Създателя беше запечатана и той вече със сигурност беше или в рая, или в ада. През живота си Феро беше погребала много хора, по един или друг начин. Една купчина пръст повече в пустинята не променяше нищо. Беше й дошло до гуша да получава отмъщението си зрънце по зрънце. Тъмните пътеки не я плашеха. Беше вървяла по тях през целия си живот. Стори й се, че чу слаб шепот под капака на кутията, нашепваше нейното име.

— Единственото, което искам, е отмъщение.

— И ще го имаш, точно както ти обещах.

Тя се изправи пред Баяз и застана лице в лице с него. Сви рамене.

— Какво значение има кой кого е убил преди хиляда години?

Първия магус се усмихна натъжено, но ярките му очи проблеснаха зловещо на пребледнялото му, покрито със засъхнала кръв лице.

— Съвсем същото си мислех и аз — отвърна.

Герой

Копитата на сивия жребец на Джизал чаткаха приглушено в черната тиня. Великолепно животно, каквото винаги си бе мечтал един ден да язди. Няколко хиляди марки под формата на конска плът. На гърба на подобен жребец всеки, без значение какво нищожество е, придобиваше величествена осанка. Лъскавата броня на Джизал беше истинско произведение на изкуството — най-добрата стириянска стомана, със златна инкрустация. Наметалото — най-фината коприна от Сулджук, обкантена с хермелин. Дръжката и гардът на сабята му бяха обсипани с диаманти, които всеки прокраднал се през облаците слънчев лъч караше да блестят като звезди. Днес беше пропуснал короната в полза на тънък златен обръч, чиято тежест се отразяваше благосклонно към протритите и зачервени от короната места по главата му.

Всички атрибути на властта и величието. Още от дете Джизал мечтаеше един ден да бъде високопоставена личност, хората да благоговеят пред него и да се подчиняват на заповедите му. Сега от всичко това му се повдигаше. Но беше възможно и да е от факта, че през нощта почти не беше спал и на закуска не беше ял нищо.

Лорд-маршал Варуз яздеше от дясната му страна. Беше се състарил неимоверно през последните няколко дни. Беше се смалил в униформата си, прегърбен, с увиснали рамене. В движенията му вече нямаше енергичност и прецизност, а очите му бяха загубили острота и фокус. В поведението му се прокрадваше едва доловима следа на безнадеждност и безпомощност.

— Сраженията в Арките продължават, Ваше Величество — обясняваше в момента маршалът, — но за съжаление вече държим само няколко незначителни позиции. Гуркулите имат пълен контрол над Три ферми. Придвижиха катапултите към канала и снощи изстреляха запалителни снаряди в централната част на града. Удариха Централната улица, че и отвъд нея. Пожарите горяха цяла нощ и в някои части от града все още продължават. Щетите са… огромни.

Грандиозно омаловажаване на действителността. Цели райони от града бяха унищожени напълно от пожарите. Цели улици, които Джизал помнеше с великолепни къщи, пълни таверни и шумни занаятчийски работилници, бяха сринати и станали на пепел и въглен. Усещането бе, като да гледаш нечие красиво лице, но когато надзърнеш в устата, да видиш два реда изгнили, изпочупени зъби. Миризмата на пушек и смърт се беше наместила за постоянно в гърлото му и превръщаше гласа му в дрезгаво грачене.

Един мъж, който ровеше във все още тлеещите останки на къща, вдигна почернялото си от сажди лице. Вторачи се в преминаващата свита на Джизал.

— Къде е синът ми? — викна изненадващо той. — Къде е синът ми?

Джизал извърна поглед и смушка леко коня. Съвестта му не се нуждаеше от още едно острие, което да забива в корема му. Вече беше въоръжена до зъби.

— Но стената на Арнолт се държи, Ваше Величество — повиши глас Варуз, в безплоден опит да заглуши сърцераздирателните вопли на мъжа. — Досега нито един гуркул не е стъпил в централната част на града. Нито един.

Джизал се замисли колко дълго още ще могат да се хвалят с това.

— Някакви вести от лорд-маршал Уест? — попита за втори път през последния един час и сигурно за десети от сутринта.

Варуз отвърна по същия начин, по който сигурно щеше да го направи още десетина пъти преди падането на тъмнината, когато Джизал щеше да се отдаде на поредната нощ на неспокоен сън.

— Боя се, че сме почти напълно откъснати, Ваше Величество. Пристигат вести, някои успяват да се промъкнат през обсадата, но рядко. Знаем обаче, че е имало бури в Англанд. Може би трябва да очакваме закъснение на армията.

— Лош късмет — промърмори Бремър дан Горст от другата страна на Джизал. Очите му непрекъснато шареха по руините, беше нащрек за най-малка опасност. Джизал загриза нищожните останки на нокътя на палеца си. Вече не помнеше последния път, когато новините бяха добри. Бури. Закъснение. Сякаш дори природата беше срещу него.

Но Варуз не беше свършил с лошите вести.

— А сега и болест се стовари над Агрионт. Безмилостна и скоропостижна чума. Огромна група от бежанци, за които отворихме портите на Агрионт бяха покосени едновременно. Стигна дори до двореца. Двама рицари от дворцовата стража са мъртви. Един ден са на пост при портите, на следващия — в ковчези. Телата им се съсухрили, зъбите им изгнили, косата изпопадала. Изгорихме труповете, но изникват нови и нови случаи. Лекарите не са виждали досега подобно нещо, нямат представа как се лекува. Тръгнаха слухове, че е гуркулско проклятие.

Джизал преглътна мъчително. Величествен град, граден от векове, от ръцете на хиляди, а бяха необходими само няколко седмици под неговото управление, за да се превърне в овъглена руина, а гордите му граждани — във вмирисани просяци, пищящи ранени и виещи оплаквачи. Онези, които не бяха превърнати в трупове. Джизал I — най-жалкото подобие на крал, което някога се е пръквало в Съюза. Не може да намери щастие в измисления си брак, камо ли да донесе такова на цялата нация. Цялата му репутация се основаваше на измислици и лъжи, които така и не намери смелост да опровергае. Безсилен, безпомощен, жалък страхливец — пълна нула.

— Къде се намираме? — смотолеви, когато навлязоха в широк площад.

— Ами това е Четирите ъгъла, Ваше Величество.

— Това? Не може… — Внезапно като шамар, позна мястото и думите замряха в устата му.

От някогашното седалище на Текстилната гилдия бяха останали само две стени със зеещи прозорци и врати като зейналите усти на трупове, застинали в предсмъртна агония. Каменната настилка на площада, където някога цареше оживлението на стотици сергии, сега беше натрошена и покрита с лепкава тиня и сажди. Градинките представляваха оголели кални петна с обгорял трънак. Въздухът тук трябваше да се огласява от виковете на търговците, бърборенето на прислужници и детски смях. Вместо това цареше мъртвешка тишина и само вятърът виеше в руините и разнасяше облаци черен прахоляк.

Джизал дръпна юздите. Антуражът му — двайсетина рицари от дворцовата стража, петима рицари вестители, дузина офицери от щаба на Варуз, както и двама-трима пажове — спря около него. Горст вдигна тревожен поглед към небето:

— Ваше Величество, да тръгваме. Тук не е безопасно. Не знаем кога ще започне отново обстрелът на гуркулите.

Джизал се направи, че не го чу, слезе от коня и тръгна през останките. Не можеше да повярва, че това беше същото място, където някога беше идвал, за да му вземат проби за униформи, да обикаля по магазините, да купува вино. На по-малко от сто крачки оттук, насред димящите руини беше статуята на Харод Велики, където онази вечер, сякаш преди сто години, беше чакал Арди.

Около една от изпотъпканите градинки се беше събрала жалка групичка от хора, предимно жени, деца и старци. Мръсни, отчаяни, някои с патерици, други с окървавени превръзки, стискаха в ръце извадени от руините на къщите си вещи. Сигурно бяха останали бездомни след пожарите и сраженията от последната нощ. Гърлото на Джизал се стегна на топка. Сред тях беше Арди, облечена в тънка бяла рокля, с разпиляна по лицето коса, седеше на студения камък и трепереше. Тръгна към нея. Усмихна се за пръв път от седмици.

— Арди. — Тя вдигна глава и го погледна с големите си очи. Джизал замръзна на място. Беше друго момиче, по-млада и значително по-непривлекателна. Поклащаше се напред-назад и мигаше неразбиращо. Той промърмори нещо нечленоразделно, не знаеше къде да дене ръцете си. Всички очи се извърнаха към него. Не можеше просто да се обърне и да си тръгне. — Ето, вземи това, моля. — Пръстите му се засуетиха с лъскавата закопчалка на пурпурното наметало, свали го и й го подаде.

Тя не каза нищо, докато го вземаше, просто продължи да го гледа с мрачен поглед. Смешен, безсмислен жест, помисли си Джизал. Почти обидна проява на двуличие. Но, изглежда, останалите бездомници не споделяха мнението му.

— Да живее крал Джизал! — викна някой и групата зашумя в шумно одобрение.

Младо момче на патерици го зяпна с обезумели от отчаяние очи. Едното око на войник беше скрито от кървава превръзка, но другото се беше наляло със сълзи. Майка стискаше бебе, увито в нещо, което, за най-голям ужас на Джизал, изглежда, беше парче от знамето на Съюза. Цялата сцена изглеждаше като внимателно аранжирана, с цел възможно най-драматичен ефект, а хората приличаха на модели на художник, който се готвеше да ги претвори в зловещо платно, отразяващо ужасите на войната.

— Крал Джизал! — разнесе се нов вик, последван от немощно „Ура“.

Ласкателствата им му подействаха като отрова. От тях огромната му отговорност сякаш натежа два пъти повече на раменете му. Обърни се и тръгна обратно, нито за секунда повече не можеше да продължава да се усмихва престорено.

— Какво направих? — прошепна и замачка нервно пръсти. — Какво направих? — Гузната му съвест загриза стомаха му, докато се качваше обратно на седлото. — Отиваме до стената на Арнолт.

— Ваше Величество, не мисля…

— Чухте ме! Отиваме на предните линии. Искам да видя с очите си.

— Много добре — намръщи се Варуз. Обърна коня си и поведе Джизал и антуража му към Арките, по така познатия и същевременно така различен маршрут. Няколко минути по-късно лорд-маршалът спря и посочи напред, към края на една безлюдна улица. — Стената на Арнолт е на по-малко от триста крачки в тази посока — каза тихо, сякаш се тревожеше, че врагът можеше да го чуе. — От другата й страна гъмжи от гуркули. Наистина мисля, че трябва да се връщаме…

Джизал усети през седлото си някаква лека вибрация и в следващия момент конят му подскочи. Над покривите на къщите от едната страна на улицата се надигна облак прахоляк.

Тъкмо щеше да попита какво става, когато въздухът беше раздран от мощен гръм. Звукът връхлетя групата като ужасяващо тежка стена и Джизал усети как ушите му писват. Хората застинаха с отворени усти. С облещени от ужас очи, конете се вдигнаха на задни крака и започнаха да ритат. Конят на Варуз подскочи и хвърли безцеремонно стария маршал от седлото.

Джизал нямаше време да мисли за него в момента, беше зает с укротяването на своя жребец и насочването му по посока на взрива. Нямаше търпение да разбере какво се беше случило. От небето се посипа градушка от камъни, които зачаткаха по паветата и покривите на околните къщи. От запад се надигаше огромен кафяв облак.

— Ваше Величество! — долетя отзад умолителния вик на Горст. — Да се връщаме!

Джизал не му обърна внимание. Излезе на площад, осеян с натрошен камък и отломки от стени, някои с размерите на градински бараки. Когато облакът прах се разнесе, Джизал установи, че познаваше това място. Добре го познаваше. От северната страна на този площад имаше таверна, в която някога често беше ходил, но сега нещо беше различно — мястото беше някак по-просторно и отворено… долната му челюст увисна. Цялата северна страна на площада беше всъщност стената на Арнолт и сега на нейно място зееше огромен кратер.

Явно гуркулите бяха прокопали тунел под стената и го бяха напълнили с проклетия си гърмящ прах. Слънцето избра точно този момент да пробие облаците и Джизал видя добре цялата пролука в стената и потъналия в руини квартал Арките от другата страна. На ръба на кратера се беше струпало солидно множество гуркули, с блеснали на слънцето брони и извадени оръжия. Спускаха се надолу по изровения склон.

Първите вече бяха успели да се изкатерят от другата страна на ямата и излизаха на осеяния с отломки площад. Няколко зашеметени от взрива защитници пълзяха в прахоляка, кашлящи, плюещи, задавени от пушилката, но повечето лежаха неподвижно на земята. Джизал не виждаше никой наоколо, който можеше да спре прииждащите гуркулски войници. Никой, освен него. Замисли се какво би направил на негово място Харод Велики.

Отговорът изглеждаше очевиден.

Куражът може да дойде отвсякъде, да бъде предизвикан от много неща. В подходящия момент страхливецът за секунди може да се превърне в герой. Шантавият, лекомислен прилив на смелост, който изпита в този момент Джизал, беше породен предимно от вина и страх, но също от срам заради този страх. Допълнително го подсилваха яростното недоволство от това, че нищо не ставаше, както беше очаквал, и от внезапно осенилата го мисъл, че ако сега умреше, това щеше да сложи край на куп досадни проблеми, за които иначе не намираше решение. Далеч не най-благородните съставки, но когато хлябът е вкусен, кой пита пекаря какво слага в него?

Извади сабята и я вдигна високо над главата си.

— Рицари! — изрева с пълно гърло. — След мен!

Горст отчаяно посегна да сграбчи юздите му.

— Ваше Величество! Не можете да се излагате на опа…

Джизал пришпори сивия жребец и животното скочи така внезапно, че замалко да го хвърли от гърба си. Главата на Джизал се метна рязко назад от неочаквания порив на коня и ръцете му почти изпуснаха юздите. Успя да се задържи, намести се здраво на седлото и полетя с чаткане на копита през прашния площад. Имаше смътното усещане, че свитата му го последва, но вниманието му бе изцяло насочено към увеличаващия се брой гуркулски войници пред дупката в стената.

Конят му се носеше с главозамайваща скорост и само за секунди вече връхлиташе първия войник. Онзи явно беше знаменосец, защото ръцете му стискаха дълъг прът с лъскав, позлатен символ на върха. Лош късмет, помисли си Джизал, точно на теб да поверят тази престижна задача. При вида на огромната маса конска плът, летяща към него, войникът се облещи, хвърли настрани пръта и понечи да го последва, когато върхът на сабята на Джизал го улучи в рамото. Замахът му беше допълнително подсилен от скоростта на коня и острието разпра войника до кокал, преди да го хвърли по гръб на земята. В този момент конят се вряза сред тълпата гуркули.

После настана хаос. Седеше сред море от озъбени мургави лица, лъскави брони и ръчкащи безразборно копия. Чу пукот на дърво, дрънчене на метал и викове, които не разбра. Започна да сече напосоки и да крещи като обезумял. По бронята на бедрото му с остро стържене на метал се плъзна върхът на копие. Една ръка сграбчи юздите на коня му. Замахна към нея и ясно видя как няколко пръста се запремятаха във въздуха. Нещо го фрасна здраво в ребрата и замалко да го свали от седлото. Острието му се стовари с пълна сила върху шлем, вдлъбна го и човекът отдолу изчезна в морето от тела.

Изведнъж конят му изцвили пронизително, вдигна се на задни крака и се усука настрани. Джизал усети как излита от седлото и стомахът му се сви от ужас. После всичко се завъртя шеметно пред очите му. Стовари се с трясък на земята, устата и очите му се напълниха с прахоляк и той започна да кашля и плюе. Надигна се на колене. Зад гърба му конят риташе бясно и копитата му блъскаха по натрошения камък от настинката на площада. Хлъзгаха се и тъпчеха десетки крака. Джизал опипа главата си — златният обръч беше излетял от челото му. Сега хората как ще знаят, че е крал? Всъщност той още ли е крал? Косата му лепнеше. Един шлем щеше да е много удачен избор, но вече беше късно за това. Започна да рови в чакъла, преобърна един плосък камък. Търсеше нещо, но какво? Надигна се несигурно, но нещо веднага дръпна болезнено назад единия му крак и той се озова отново с лице в прахта. Зачака удара, който щеше да му разбие главата, но се оказа просто, че е едно от стремената, все още прикачено към вече великолепния труп ни сивия жребец. Освободи стъпалото си и се надигна задъхан от земята. Направи няколко олюляващи се крачки под тежестта на бронята си, с провиснала в едната ръка сабя.

Пред него изникна човек с вдигнат над главата меч със силно извито острие и Джизал го прониза в гърдите. Онзи повърна кръв в лицето му, свлече се на земята и тялото му издърпа дръжката на сабята от ръката му. Нещо се заби с глухо дрънчене в стоманения му нагръдник и го извъртя настрани. В следващия момент в него се блъсна гуркулски войник с копие в ръце. Онзи моментално пусна копието и двамата се вкопчиха един в друг. Джизал беше ужасно, ужасно изморен. Главата му се пръскаше от болка. Самото дишане му костваше всички усилия, на които беше способен. Идеята за героична атака вече му изглеждаше направо глупава. Искаше просто да полегне някъде.

Гуркулският войник успя да освободи едната си ръка, докопа отнякъде нож и я вдигна нагоре. Преди да успее да замахне, китката му отхвърча настрани и от ръката му пръсна фонтан кръв. Свлече се бавно на колене, вперил обезумял поглед в отрязаната си ръка, и изпищя от болка.

— Кралят! — разнесе се пискливият вик на Горст. — Кралят!

Острието му описа мощна дъга и отсече главата на пищящия пред Джизал войник. Пред него веднага изникна втори и замахна назад с кривия си меч, но преди да успее да направи и крачка, острието на Горст му разцепи черепа. В това време върху бронята на рамото му се стовари тежкото острие на секира, но той просто го отърси от себе си и посече войника на другия край на дървената дръжка. Едновременно с това лявата му ръка се стрелна настрани и кинжалът в нея прониза един гуркул във врата. Онзи залитна напред с широко ококорени очи и стисна гърлото си с ръка.

Олюляващият се като пиян Джизал почти съжали гуркулските войници. Отдалеч броят им беше впечатляващ, но отблизо стана ясно, че това бяха просто помощни части, пожертвани с лека ръка при първия пробив през стената. Бяха кльощави, мръсни, леко въоръжени, почти без никакви брони и отчайващо неорганизирани. Много от тях, осъзна Джизал, направо умираха от ужас. Горст вървеше с безизразно изражение през редиците им и проправяше широка кървава просека с дългото си острие. Приличаше на бик сред стадо овце, ревеше свирепо при всеки замах и сечеше наред. Зад гърба му притичаха други бронирани фигури, тръгнаха с щитовете си напред, заразмахваха блестящи остриета и започнаха да отварят кървава поляна в гората от прииждащи гуркулски войници.

Едната ръка на Горст подхвана Джизал под мишница и го повлече заднишком. Спомни си, че беше изпуснал някъде сабята си, но щеше да е глупаво да започне да я търси — след края на битката някой преравящ труповете просяк щеше да се сдобие с безценно съкровище. Видя над облаците прахоляк шлема на един рицар — вестител на кон, който сечеше яростно около себе си със секира.

Докато го влачеха далеч от битката, Джизал видя, че част от защитниците се бяха прегрупирали, или просто това бяха дошли от другаде хора. Мъже със стоманени шлемове коленичиха около кратера и започнаха да обстрелват с арбалети гъстата маса от гуркулски войници в ниското, които се бореха с прахоляка и отломките, в опит да излязат от другата страна. Други добутаха отнякъде голяма каруца, прекатуриха я на една страна, за да я използват като временна барикада. Един гуркулски войник изхлипа сподавено, когато гърдите му бяха посечени, политна назад от ръба на кратера и падна в прахоляка. Появиха се още арбалетчици на Съюза и още мъже с копия. Започнаха да се струпват бъчви, отломки от стени и натрошени греди, които оформиха импровизирана барикада през цялата ширина на пробива в стената. Зад нея се наредиха хора, щръкнаха оръжия.

Подложени на непрестанен обстрел с арбалети и камъни, гуркулите спряха, после започнаха да отстъпват през отломките на срутената стена, оставяйки зад гърба си осеяна с трупове земя.

— Към Агрионт, Ваше Величество — каза Горст. — Веднага.

Джизал не възрази. Стигаше му толкова битка за днес.

Нещо странно ставаше на Площада на маршалите. Навсякъде имаше работници, които с кирки, длета и чукове дълбаеха плитки канали в каменната настилка. Над временните леярни се потяха ковачи и лееха разтопен метал. Шумът от трошене на камък и звън на метал беше направо оглушителен, но въпреки това гласът на Първия магус успяваше да го надвика.

— Не! Кръг, глупако, от тук до ей там!

— Ваше Величество, трябва да се върна в щаба — каза Варуз. — Стената на Арнолт е пробита. Няма да мине много време до следващия им опит да нахлуят през пробива. Ако не беше навременната ви намеса, сега сигурно щяха да са стигнали до Централната улица. Сега виждам колко оправдана е репутацията ви, която си спечелихте на Запад! Истинско благородство! Най-славната атака, която съм виждал!

— Ъ? — Джизал гледаше как носят мъртвите. Трима рицари от дворцовата стража, един офицер от щаба на Варуз и един паж, момче на не повече от дванайсет — главата му беше почти отсечена и се държеше на тънко парче кожа и хрущял. Неговата славна атака беше повела на смърт четирима мъже и едно дете. И това, без да се броят раните, отнесени от останалата част от вярната му свита, докато го измъкваха от мелето. Истинско благородство, няма що.

— Чакай тук — каза рязко на Горст и се запъти между работниците към Първия магус. Върху подредени наблизо бъчви седеше Феро с кръстосани крака, провесени от коленете ръце и така познатото презрително изражение на тъмното й лице. Имаше нещо приятно успокояващо в това, да види, че някои неща не се бяха променили. Баяз се беше навел над някаква голяма, много стара книга с напукани и изподрани кожени корици и гледаше навъсено в страниците. Изглеждаше силно отслабнал, пребледнял, с големи тъмни кръгове около очите и изпито от старост лице. Едната му буза беше покрита с големи, хванали корички драскотини.

— Какво се е случило с теб? — попита Джизал.

Баяз го погледна намръщено и едното му око потрепна.

— Мога да те попитам същото.

Джизал забеляза, че магусът дори не си направи труда да използва „Ваше Величество“. Докосна окървавената превръзка на главата си.

— Участвах в битка — отвърна.

— Какво?

— Докато обикалях града, гуркулите пробиха стената на Арнолт. Нямаше кой да ги отблъсне и… се наложи аз да го направя. — Изненада се от собствените си думи. Със сигурност не се гордееше с направеното. Не беше направил нищо повече от това, да препусне напред, да падне от седлото и да си удари главата. Конят му и Бремър дан Горст свършиха всичко останало и понесоха цялата тежест на славната му битка, при това срещу жалка съпротива. Но поне като никога беше постъпил правилно, ако все още имаше такова нещо като правилни решения.

Но Баяз очевидно не беше съгласен.

— Да не би и малкото мозък, с който те е дарила природата, да се е изпарил от главата ти?

— Да не би, какво… — Джизал замига объркано, когато най-после схвана въпроса на Баяз. — Как смееш, нахално лайно такова? Говориш с крал! — Това искаше да изкрещи, но ужасното му главоболие, както и нещо в потрепващото лице на магьосника го възпряха. Вместо това осъзна, че мънка с почти извинителен тон: — Но… не разбирам. Реших, че… нима Харод Велики нямаше да постъпи точно така?

— Харод ли? — изгледа го подигравателно Баяз. — Харод беше пълен страхливец и още по-голям празноглавец! Този кретен не можеше да се облече без моя помощ!

— Но…

— Лесно се намират хора, които да предвождат атаки. — Първия магус изговори бавно и отчетливо всяка дума, все едно говореше на идиот. — Намирането на хора, които да предвождат цял народ, е значително по-трудно. Не смятам да те оставя да пропилееш усилията, които съм хвърлил върху теб. Следващия път, когато усетиш желание да излагаш живота си на риск, влез в тоалетната и се заключи отвътре. Хората уважават човек с репутацията на войн и ти имаш късмета да притежаваш вече такава. Но никой не уважава труп. Не там! — изрева, тръгна, накуцвайки, покрай Джизал и размаха гневно ръка към един от ковачите. Горкият човек подскочи като уплашен заек и от тигела в ръцете му пръсна разтопено желязо. — Казах ти, глупако! Трябва да следваш дословно схемата! Точно както съм я начертал! И най-малката грешка може да се окаже фатална!

Джизал гледаше безучастно, а възмущението, вината и изтощението се бореха в него за надмощие над тялото му. Накрая изтощението надделя. Довлече се до бъчвите и се стовари тежко до Феро.

— Ваше шибано величество — поздрави тя.

Джизал разтри уморено очи.

— Ласкаеш ме с вниманието си.

— Баяз е недоволен, а?

— Така изглежда.

— Е, да си го виждал някога доволен от нещо?

Джизал изсумтя. Осъзна, че не беше говорил с Феро от коронацията. Не че двамата бяха кой знае какви приятели, но трябваше да признае, че тоталната й липса на уважение към него му действаше невероятно ободрително. За момент го накара да се почувства отново като суетния, безгрижен и безотговорен щастливец, какъвто някога беше. Погледна към Баяз, който в този момент прокарваше съсредоточено показалец по нещо на страниците на старата си книга.

— Всъщност с какво се е захванал? — попита.

— Спасява света, така каза.

— А, света. Малко е позакъснял, не мислиш ли?

— Аз не определям времето — вдигна рамене Феро.

— И как смята да го направи, с кирки и длета ли?

Феро го погледна и Джизал установи, че дяволските й жълти очи все така го отвращаваха.

— И с други неща — отвърна тя.

Той постави лакти на коленете си и главата му клюмна върху дланите. Въздъхна дълбоко, беше напълно изтощен.

— Взех грешно решение — промърмори.

— Хъ — очите на Феро се извърнаха. — Това много го умееш.

Свечеряване

Генерал Паулдър се гърчеше на сгъваемия стол. Мустаците му потрепваха от напрежение, едва сдържаше гнева си. Лицето му беше зачервено и дишаше на пресекулки, сякаш всеки момент щеше ли излети от шатрата и да нападне сам позициите на гуркулите. Генерал Крой седеше срещу него на масата, изпънал гръб, с изхвръкнали от напрежение мускули на челюстите. От суровото изражение на лицето му ставаше ясно, че гневът му, както срещу нашествениците, така и към всичко останало, бе под пълен контрол. Всичко в позата му говореше недвусмислено, че предстоящият щурм следва да се планира с изключително внимание към всяка подробност и да се проведе при желязна дисциплина.

При първите си съвещания Уест беше установил, че е превъзхождан двайсет към едно в полза на огромните щабове на двамата генерали. След това предприе неуморна, изтощителна битка, в резултат на която сега щабовете бяха редуцирани до двама офицери от всяка страна. Впоследствие съвещанията изгубиха нагнетената атмосфера на пиянска свада и постепенно придобиха облика на враждебна семейна сбирка — за четене на спорно завещание например. Уест играеше ролята на изпълнител на завещанието и всячески търсеше приемливо решение и за двамата бенефициенти, за които очевидно компромис не съществуваше. Яленхорм и Бринт седяха от двете му страни и играеха ролята на стъписаните му асистенти. Ролята на Кучето в тази метафора не беше ясна, освен че изнервяше и бездруго напрегнатата обстановка в шатрата, като седеше отстрани и чоплеше под ноктите си с върха на кинжал.

— Това ще е монументална битка! — пенеше се напразно Паулдър. — За пръв път вражеска армия нахлува в Мидърланд, откакто Харод създаде Съюза! — Крой изсумтя одобрително. — Гуркулите искат да потъпчат законите ни, да задушат културата ни, да поробят народа ни! Бъдещето на цялата нация е заложено на…

Покривалото на входа се отметна енергично и Пайк подаде в шатрата безизразното си изгорено лице. След него се промуши висок мъж и застана пред масата, поклащайки се от умора. Беше се увил в одеяло, а цялото му лице беше покрито с кал.

— Това е Федор дан Хаден — каза Пайк. — Рицар вестител. Успял е да излезе с плуване от доковете на Адуа и да се промъкне през вражеските редици.

— Забележителна проява на храброст — каза Уест и двамата генерали неохотно изразиха одобрението си. — Приемете огромните ни благодарности. Какво е положението в града?

— Честно казано, лорд-маршале, положението е доста тежко. — Гласът на Хаден потрепери тревожно. — Западните квартали — Арките и Три ферми — са вече под контрола на гуркулите. Преди два дни направиха пробив в стената на Арнолт и защитата ни е разтеглена до краен предел. Всеки момент могат да нахлуят в централните части на града и да застрашат самия Агрионт. Негово величество иска да се отправите към Адуа възможно най-бързо. Всеки час може да е от значение.

— Има ли Негово величество някаква определена стратегия на ум? — През целия си живот Джизал дан Лутар беше следвал само една стратегия, която не се простираше отвъд това, да се напие и да вкара сестра чу в леглото, но Уест се надяваше, че времето може да е довело до някакви промени.

— Гуркулите са обсадили града, но кордонът им е тънък. Особено от изток. Лорд маршал Варуз смята, че с една решителна атака, ще успеете да пробиете.

— Но западните части от града ще продължат да гъмжат от гуркулски свине — изръмжа Крой.

— Копелета — промърмори Паулдър и двойната му брадичка потрепери. — Копелета.

— Нямаме друг изход, освен да тръгнем незабавно за Адуа — каза Уест. — Ще се възползваме от всеки път, ще се придвижваме с максимална скорост и ще заемем позиция източно от града. Ако трябва, ще вървим и нощем. Трябва да нападнем по изгрев-слънце и да разкъсаме обкръжението на гуркулите. Междувременно адмирал Рютзър ще поведе флота в атака срещу корабите им в пристанището. Генерал Крой, наредете незабавно потегляне на една кавалерийска част, която да разузнае и прочисти пътя ни и да покрива маневрите. Не искам изненади.

— Разбрано, лорд-маршале. — Като никога, нямаше и следа от неохота или възражение от негова страна.

— Вашата дивизия ще подходи към Адуа от североизток, ще разкъса кордона на гуркулите и ще навлезе в града. После ще се отправи на запад към Агрионт. Ако врагът е успял да навлезе в централната част на града, ще влезете в сражение с тях. Ако не е, ще подсилите защитата на стената на Арнолт и ще се подготвите за щурм през Арките.

— По това време утре в Адуа няма да остане и един гуркулски войник — кимна мрачно Крой и една вена на челото му изпъкна заплашително. Двамата офицери от щаба му стояха зад гърба му като статуи, самото олицетворение на военна дисциплина.

— Куче, искам ти и хората ти да подкрепите дивизията на генерал Крой в атаката им. Ако, разбира се… — Уест се поколеба в изричането на думата — … вашият крал няма нищо против.

Кучето прокара език по острите си зъби.

— Мисля, че той ще тръгне накъдето го подухне вятърът. Това открай време му е в стила.

— Тази вечер вятърът духа към Адуа.

— Хубаво — кимна севернякът. — Тогава към Адуа.

— Генерал Паулдър, вашата дивизия ще подходи от югоизток. Ще се включите в битката пред стените, ще разкъсате обкръжението, ще проникнете в града и ще се насочите към доковете. Ако врагът е успял да стигне дотам, ще разчистите улиците по пътя си, после ще обърнете на север и ще тръгнете към Агрионт по Централната улица.

Паулдър удари с юмрук по масата и двамата му офицери изръмжаха и се наежиха като улични биячи.

— Да, мамка му! Ще наводним улиците с гуркулска кръв!

Уест изгледа съсредоточено двамата генерали.

— Не мисля, че е нужно да ви напомням колко много зависи от победата утре.

Паулдър и Крой станаха от столовете си и тръгнаха едновременно към изхода на шатрата. Преди да излязат, застанаха лице в лице. За момент Уест се зачуди дали, дори в такъв момент, нямаше да започнат отново със старите дрязги.

Тогава Крой протегна ръка.

— Успех, генерал Паулдър.

Паулдър сграбчи ръката в шепите си и я разтърси енергично.

— На вас също, генерал Крой. Успех.

Двамата излязоха енергично, последвани от щабовете си, Яленхорм и Бринт.

— Лорд-маршале… — покашля се Хаден. — Заедно с мен тръгнаха още четирима вестители. Разделихме се с надеждата, че така има повече шансове да успеем да се промъкнем незабелязани. Някой от останалите пристигна ли вече?

— Не… засега не. По-късно… може би. — Уест не таеше особени надежди, а същото важеше и за Хаден, ако се съдеше по очите му.

— Разбира се. Може би по-късно.

— Сержант Пайк ще ви намери малко вино и кон. Предполагам, ще искате да наблюдавате атаката над гуркулите утре.

— Разбира се.

— Много добре. — Двамата излязоха и Уест ги изпроводи с поглед изпод вежди. Жалко за другарите му, помисли си, но утре по това време ще има много други за оплакване. Дано да останат оплаквачи. Отметна покривалото на шатрата и на свой ред излезе на студа.

Долу в ниското, корабите стояха на котва в малкото пристанище, поклащани леко от вълните, с люлеещи се мачти под тъмните облаци — тъмносини, студеносиви, обагрени в оранжево. Стори му се, че вижда как последните лодки пълзят бавно към черния бряг, за да стоварят войници и оборудване.

Слънцето беше слязло ниско на хоризонта и хвърляше последните си проблясъци по върховете на хълмовете на запад. Някъде там, на самия хоризонт, Адуа гореше. Уест разкърши рамене в опит да отпусне схванатите си мускули. Нямаше никакви новини, откакто тръгнаха от Англанд. Доколкото знаеше, Арди беше още в града, но той не можеше да направи нищо по този въпрос. Нищо повече от това, да заповяда незабавна атака и да се надява, напук на всеобщия лош късмет, всичко да мине както трябва. Разтри корема си. Стомашните проблеми се бяха появили от самото начало на пътуването по море. Безспорно, напрежението също имаше пръст в това. Още няколко седмици и щеше да повръща кръв по военните карти, точно както предшественика си. Въздъхна дълбоко.

— Знам какво ти е. — Кучето седеше на разнебитената пейка пред шатрата, подпрял лакти на коленете си, загледан в морето.

Уест се отпусна тежко до него на пейката. Съвещанията с Паулдър и Крой го изстискваха до капка. Когато прекалено дълго време държиш положението в железен юмрук, накрая юмрукът става от памук.

— Съжалявам — усети се, че казва Уест.

— Съжаляваш? — вдигна глава Кучето. — За какво?

— За всичко. За Три дървета, за Тъл… за Кадил. — Преглътна изненадващо заседналата в гърлото му буца. — За всичко. Съжалявам.

— А, всички съжаляваме. Аз не те виня. Никого не виня, дори Бетод. Каква полза да виниш някого? Правим каквото трябва. Много отдавна се отказах да търся причини.

Уест се замисли за момент. После кимна.

Останаха седнали, загледани надолу, докато из целия залив не пламнаха факли — блестящи прашинки по тъмната земя.

Нощ, при това тягостна. Заради студа, заради шума от капките на дъжда и многото мили, които трябваше да извървят до сутринта. Но най-вече заради това, което ги очакваше след това, след като слънцето се вдигнеше на хоризонта. С всеки следващ път походът към нова битка ставаше все по-тежък. Когато беше млад, преди да загуби пръст и да се сдобие с черна слава, поне имаше някакво вълнение, някаква тръпка. Сега имаше само сковаващ страх. Страх от битката, но най-вече от изхода й.

И това, че е крал, с нищо не му помагаше. Доколкото виждаше, на другите също. Беше все едно пак е главатар, само че по-лошо. Непрекъснато го спохождаха мисли, че има нещо, което трябва да направи, а той не го правеше. Разширяваше още повече пропастта между него и хората му. Правеше я още по-трудна за преодоляване.

Ботушите жвакаха и пляскаха в калта, оръжията и сбруите подрънкваха, мъжете сумтяха сърдито и ругаеха в тъмното. Няколко носеха цвърчащи факли и осветяваха калния път, а в светлината им капките на дъжда оставяха сиви следи. Същият дъжд валеше и върху Логън, целуваше нежно главата му и капеше по раменете на опърпаното му палто.

Армията на Съюза се беше разтеглила по петте пътища, всеки от които водеше към Адуа и, промъкваше се в главата му тревожната мисъл — към гуркулите. Той и групата му вървяха по най-северния. На юг виждаше друга върволица от малки блещукащи светлинки — носеха се из въздуха над обгърнатата в тъмнина земя, разтеглени в редица докъдето му стигаше погледът. Друга колона. Други хиляди, проклинащи в калта, мъже на път към кървава зора.

Намръщи се. Една от факлите отпред освети слабия профил на Тръпката — половин навъсено лице и едно блестящо око. Спогледаха се за момент, после Тръпката се обърна, прегърби рамене и продължи напред с наведена глава.

— Все още не ме харесва много. И занапред ще е все така.

— Лекомисленото убийство не води до популярност — каза Кучето. — Особено на крал.

— Така е, но на този определено му стиска да направи нещо такова. — Тръпката таеше голяма омраза. Такава, която не бледнее с времето, не отслабва и от получени в замяна добрини, дори спасеният живот не можеше да я промени. Не всички рани заздравяват докрай, а някои с течение на времето само болят повече.

Кучето сякаш прочете мислите му.

— Не се тревожи за Тръпката. Момчето е свястно. Сега имаме да мислим за тези гуркули, или каквото там беше.

— Хъ — каза Мрачния.

Логън не беше напълно убеден. Най-лошият враг е най-близкият ти съсед. Така казваше баща му. Навремето Логън просто щеше да го пречука на място копелето и да си реши проблема. Но сега се опитваше да бъде добър човек. Всячески.

— Мътните го взели — каза Кучето. — Ще се бием с някакъв кафяв народ заради Съюза? Как, мамка му, се докарахме дотук? Нямаме работа там.

Логън пое дълбоко въздух и забави крачка, за да даде възможност на Тръпката да се отдалечи повече.

— Бесния удържа на думата си. Ако не беше той, никога нямаше да се справим с Бетод. Длъжници сме му. Тази битка, след това край.

— А случайно да си забелязал как всяка битка води друга след себе си? А ти все си казваш, че следващата ще е последната.

— Хъ — повтори Мрачния.

— Не и този път. Тази е последната. След това, край.

— Така значи? А после какво?

— Обратно в Севера. — Логън сви рамене. — Мир е, нали така?

— Мир? — изръмжа Кучето. — Това пък какво беше? И какво правиш с него?

— Мисля… е… ще отглеждаме нещо.

— Ще отглеждаме нещо? Мамка му! Че какво разбираме ние с теб от отглеждане на каквото и да било? Какво друго сме правили през целия си живот, освен да убиваме?

Логън разкърши нервно рамене.

— Трябва да имаш надежда. Хората се учат, нали?

— Учат се, казваш? Колкото повече убиваш, толкова по-добър ставаш в тази работа. А колкото по-добър ставаш в убиването, толкова по-малко ставаш за нещо друго. Ако питаш мен, доживели сме толкова, само защото, като стане дума за убиване, няма по-добри от нас.

— В мрачно настроение си, Куче.

— От години съм в мрачно настроение. И това, което ме тревожи, е, че ти не си. Надеждата не е за хора като нас, Логън. Я ми кажи. Докоснал ли си нещо, без да го нараниш? Имал ли си нещо, което да не е станало на пръст?

Логън се замисли. Жена му, децата му, баща му, хората му — до един бяха при пръстта. Форли, Три дървета, Тъл. Добри хора. Мъртви. Някои от ръката му, някои от това, че ги бе изоставил, други от гордостта му, трети от глупостта му. В мислите му изплуваха лицата им и не изглеждаха никак доволни. С мъртвите често става така. И това, при положение че не напрягаше много очи към мрачната навъсена група зад тях. Тълпата от духове. Обезобразената, потънала в кръв армия на онези, които беше избил по собствено желание. Шама Безпощадни беше там, с провиснали, разпилени черва от разпорения му корем. И Черното стъпало, с премазани крака и обгорени ръце. Дори онова конте Финиъс, с един отрязан крак и разсечени гърди. Бетод, естествено, най-отпред, с размазана на пихтия глава и изкривено на една страна начумерено лице. А зад лакътя му надничаше момчето на Крамок. Докъдето му стигаше погледът — море от убийства. Логън стисна силно очи, после ги отвори широко, но лицата продължиха да надничат от дълбините на съзнанието му. Не знаеше какво да отговори.

— Така си и мислех — каза Кучето и извърна глава. Мократа му коса беше залепнала за лицето и от върховете й капеше вода. — Човек трябва да е реалист, нали така казваш? Бъди реалист тогава. — Той забърза напред по пътя. Мрачния остана за малко до Логън, после сви рамене и последва Кучето, отнесе със себе си факлата и светлината.

— Човек може да се промени — промърмори Логън, но не беше сигурен на кого го каза — на Кучето, на себе си или на мъртвешки бледите лица, които надзъртаха към него от тъмното. Навсякъде около него вървяха хора, но той вървеше сам. — Човек може да се промени.

Въпроси

Есенната мъгла изпълзя със залеза от бурното море и обгърна осакатения Адуа в призрачна, студена пелена. На сто крачки отпред, къщите бяха просто сиви призрачни петна. На двеста — ставаха сами привидения от плуващи в нищото бледи светлинки. Подходящо време за черна работа, а ни чака много такава.

Тишината не беше нарушавана от далечни експлозии. Гуркулските катапулти бяха замлъкнали. Поне за момента, а и защо не? Почти целият град вече е техен, защо да рушат нещо, което вече им принадлежи? Тук, в източната част на Адуа, далеч от боевете, всичко изглеждаше нереално спокойно. Все едно гуркулите никога не са съществували. Затова, когато в мъглата се разнесе приглушеният тропот на голяма група хора, Глокта не успя да потисне тревогата си и се притаи по-навътре в сянката на живия плет. От мътилката изплуваха няколко подскачащи светлинки. След малко различи човешка фигура, с небрежно отпусната ръка на дръжката на оръжие на кръста. Онзи вървеше с отпусната, наперена походка, която говореше за огромна самонадеяност. От главата му стърчеше нещо дълго и тънко и се поклащаше с всяка негова крачка.

Глокта напрегна очи в мрака.

— Коска?

— Същият — изсмя се стириянецът. Беше нахлупил красива кожена шапка със смехотворно перо, което отметна с театрално движение назад. — Купих си нова шапка. Или по-скоро, вие ми купихте нова шапка, а, началник?

— Забелязвам. — Глокта изгледа навъсено дългото перо и натруфения гард около дръжката на сабята на кръста на наемника. — Мисля, че се разбрахме да не биете на очи.

— Да… не бия… на очи? — Стириянецът се намръщи, после сви рамене. — А, това значи означавала фразата. Помня, че казахте нещо такова, помня също, че не разбрах какво означава. — Примижа и се почеса по чатала. — Мисля, че съм качил някакви пътници без билет от някоя от онези жени в таверните. Какъв сърбеж ти докарват само малките гадинки. Хм. На жените им плащат за това, но се предполага, че въшките имат по-добър вкус.

От мъглата започнаха да излизат хора, някои с газени фенери и ръце, и зад Коска се сформира малка групичка. Една дузина чорлави силуети, последвани от още една. Както вонята от лайно, от всеки едни струеше безмълвна заплаха.

— Това ли са хората ти?

Най-близкият имаше най-ужасните циреи по лицето, които Глокта някога беше виждал. Човекът до него имаше само една ръка, а другата беше заменена със страховита кука. След тях се появи огромен дебелак, чийто дебел врат беше покрит от синята плетеница на нескопосани опити за татуировка. Друг беше почти джудже, с лице като на плъх и едно око. Не си беше дал зор да сложи черна превръзка и орбитата на липсващото око зееше празна под мазния му бретон. Продължиха да се точат, кой от кой по-голям злодей. Две дузини от най-свирепите главорези, които Глокта беше срещал. А в моята работа срещам немалко разбойници. И задължително, заклети врагове на къпането. А и как няма един, дето да не му пише на челото, че продава сестра си за една марка?

— Изглеждат ми малко… ненадеждни — промърмори Глокта.

— Ненадеждни? Глупости, началник! Просто хора с лош късмет, а ние и двамата знаем как се извърта късметът, нали? Така де, на всеки от тях съм готов да поверя собствената си майка.

— Убеден ли си, че ще е добра идея?

— Мъртва е от има-няма двайсет години. Какво толкова могат да й направят? — Коска преметна ръка през рамото на Глокта и го дръпна към себе си, с което му докара остър спазъм в кръста. — Боя се, че изборът е малък. — Топлият му дъх вонеше на гнило и алкохол. — Всеки, който не е достатъчно отчаян, напусна града преди идването на гуркулите. Ма на кой му пука, а? Наел съм ги, защото им стиска, и заради мускулите им, не заради красотата им. Точно отчаяните хора харесвам аз! Разбираме ги напълно, нали, вие, аз? Пък и някои работи са създадени само за отчаяни мъже, прав ли съм, началник?

Глокта огледа отново изпитите, подпухнали, белязани, съсипани лица. Как стана така, многообещаващият полковник Глокта, блестящият командир на първи полк от Кралската гвардия да предвожда подобна пасмина? Изпусна една тежка въздишка. Май е малко късно да търся по-добре изглеждащи наемници, пък и тези ще свършат същата работа.

— Добре тогава. Чакайте тук.

Докато отваряше портата, вдигна глава към тъмната къща и закуца към входа. През цепката между тежките завеси на един от прозорците на първия етаж се процеждаше тънък лъч светлина. Почука на вратата с дръжката на бастуна. След известно време от вътре се чуха провлачени стъпки.

— Кой е?

— Аз съм. Глокта.

Резето изщрака и вратата се отвори. Появи се лицето на Арди. Беше отслабнало, с тъмни кръгове под очите и зачервен нос. Точно като умираща котка.

— Началник! — Тя се усмихна широко, докато го хващаше под ръка и почти насила го издърпа през прага. — Какво удоволствие! Най-после някой, с когото да си поговоря! Умирам от скука.

В единия ъгъл на всекидневната по пода бяха наредени празни бутилки и бляскаха сърдито на светлината на свещите и едно тлеещо дърво в камината. Масата беше претрупана от мръсни чинии и чаши. Миришеше на пот и вино, на застояла храна и прясно отчаяние. Има ли по-жалко занимание от самотното пиянство? Понякога виното прави щастливия по-щастлив. Но нещастният винаги свършва още по-нещастен.

— Пак се опитвам да прочета проклетата книга — каза Арди и плесна разтворената с кориците нагоре дебела книга на един от столовете.

— „Падението на Господаря Създател“ — промърмори Глокта. — Този боклук? Само магия и храброст, нали? Аз не успях да прочета и първия том.

— Напълно те разбирам. Аз съм на третия и не върви, ама никак. Прекалено много магьосници. Съвсем се оплетох кой какъв е. Само кървави битки, безкрайни пътешествия до не знам си къде и обратно. Кълна се, ако зърна още една карта, ще се самоубия.

— Някой може да ти направи тази услуга.

— Ъ?

— Боя се, че тук повече не си в безопасност. Идваш с мен.

— Спасена съм? Слава на съдбата! — После махна пренебрежително с ръка. — Мисля, че това вече го обсъждахме. Гуркулите са от другата страна на града. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в Агрионт, напълно съм…

— Заплахата не идва от гуркулите. Става дума за ухажорите ми.

— Твоите „приятелчета“ са заплаха за мен?

— Подценяваш силата на ревността им. Боя се, че скоро ще бъдат заплаха за всеки, когото някога съм познавал в този окаян живот, без значение приятел или враг. — Глокта свали от закачалката на стената една пелерина с качулка и й я подаде.

— Къде отиваме?

— На едно очарователно местенце при доковете. Къщичката е попрехвърлила златните си години, но е съхранила духа си. Точно като нас двамата.

От коридора се чуха тежки стъпки и Коска провря глава през вратата на всекидневната.

— Началник, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем доковете преди… — Спря и зяпна Арди. Настана неловко мълчание.

— Кой е това? — прошепна тя.

Коска нахлу тържествено в стаята, свали шапката си и отдолу лъсна лющещото му се плешиво теме, после се поклони ниско, много ниско. Още малко и ще си ожулиш носа в дъските.

— Простете, милейди. Никомо Коска, славен наемник, на вашите услуги. Всъщност пълзящ в краката ви покорен слуга. — От пазвата му изпадна нож и изтропа на дюшемето. Тримата останаха за момент с приковани в острието очи, след това Коска се ухили.

— Виждате ли онази муха на стената?

— Може би сега не е най-подходящият момент за… — изгледа го укорително Глокта. Ножът полетя с въртене към стената, пропусна мухата с поне крачка-две, удари се с дръжката напред в мазилката и откърти голямо парче от нея, преди да изтропа на пода за втори път тази вечер.

— Мамка му — каза Коска. — Ъ, искам да кажа… проклятие.

— Аз бих казала точно мамка му — каза Арди и изгледа намръщено ножа.

Коска й отвърна с противна усмивка.

— Смаян съм. Когато началникът описа красотата ви, реших, че той просто… как го казвате… преувеличава? Но сега виждам, че направо е омаловажил истината. — Взе ножа си от пода и нахлупи на една страна шапката. — Моля, позволете да заявя тържествено, че съм влюбен.

— Какво си му казал? — попита Арди.

— Нищо — пое дълбоко въздух Глокта. — Господин Коска е склонен да преиграва.

— Особено когато е влюбен — намеси се наемникът, — особено тогава. Когато се влюбвам, влюбвам се до уши, но по правило, не си го позволявам повече от веднъж дневно.

Арди го изгледа въпросително.

— Не знам дали да съм поласкана или изплашена.

— Че защо не и двете? — каза Глокта. — Както и да е, ще се страхуваш по пътя. Времето напредва, а мен ме чака избуяла градина за разчистване.

Портата се отвори с протяжния вой на ръждясали панти. Глокта залитна, докато прекрачваше изгнилия праг. Кракът му, тазът и гърбът стенеха от дългото куцане до доковете. В другия край на разбития двор се издигаха останките на голямата къща. Като мавзолей. Подобаваща гробница за погубените ми надежди. Целите в черно, с маски както винаги, Северард и Фрост чакаха на порутените стълби към входа. По нищо не си приличат. Единият широкоплещест, другият слаб, единият с бяла коса, другият с тъмна. Единият прав, със скръстени на гърдите ръце, а другият седнал с кръстосани крака на земята. Единият верен, другият… е, сега ще разберем.

Северард разгъна дългите си крака и се изправи с обичайната, изписана на очите му усмивка.

— Е, началник, за какво е всичко…

Коска пристъпи прага на портата и тръгна с небрежна походка из двора. Подритна няколко парчета изпопадала мазилка с върха на протрития си ботуш. Спря до разнебитения шадраван и остърга с пръст малко тиня от дъното.

— Хубаво местенце. Хубаво и… — размаха пръста с натрупаната по него мръсотия — порутено. — Наемниците му бавно се разпръснаха из осеяния с боклуци двор. Кърпените палта и опърпаните наметала се отметнаха небрежно и разкриха всякакви по размер и вид оръжия. Металните остриета, ръбове и шипове проблеснаха на подскачащите светлини на фенерите им. Чиста, гладка стомана, пълна противоположност на грубите мърляви лица.

— Кои са тия, мамка му? — попита Северард.

— Приятели.

— Не ми изглеждат много дружелюбни.

Глокта се усмихна, разкривайки на практика дупката в предните си зъби.

— Е, предполагам, всичко е от гледна точка на това, на чия страна си.

Сега и последните следи от усмивката на Северард се стопиха. Погледът му зашари тревожно из двора. Виновен поглед. Добре ми е познат. Виждам го в очите на затворниците. И в огледалото, когато се осмеля да погледна в него. От човек с неговия опит би следвало да се очаква повече, но това, да държиш острието, не те подготвя за момента, в който рязаният ще си ти. От опит го знам. Северард се втурна към входа. Беше пъргав като заек, но успя да направи само крачка, преди огромният бял юмрук да го фрасне отстрани по врата и да го просне в безсъзнание върху напукания камък.

— Свали го в подземието, Фрост. Знаеш пътя.

— Пужемиету. Хъ. — Огромният албинос вдигна от земята тялото на Северард, метна го през рамо и тръгна към входа.

— Да ви призная — каза Коска и небрежно изтръска мръсотията от пръста си, — харесва ми как се отнасяте със служителите си, началник. Дисциплина, винаги съм й се възхищавал.

— Интересен комплимент от най-недисциплинирания човек в Кръга на света.

— Научил съм много от грешките си. — Коска вирна брадичка и разчеса обрива на врата си. — Едно не научих само — как да спра да ги правя.

— Хъ — изсумтя Глокта, докато се изкачваше с мъка по стълбите. Проклятието на всички ни. Вървим в кръг, отново и отново, протягаме отчаяно ръка към успеха, но никога не го достигаме. И непрестанно се спъваме в едни и същи провали. Така си е, животът е просто нещастието, което запълва времето между две разочарования.

Влязоха през празния отвор на входната врата и пристъпиха в тъмното преддверие. Коска вдигна високо газения фенер и огледа пробития покрив. Ботушите му жвакаха безцеремонно в пилешките курешки по пода.

— Дворец! — прокънтя гласът му и ехото се върна, отразено от разбитите стълбища, останалите без врати портали и голите греди на тавана.

— Чувствайте се като у дома си — каза Глокта. — Но все пак се скрийте. По някое време очакваме посетители.

— Отлично. Обичаме компанията, нали, момчета?

Едно от момчетата се изкиска дрезгаво и в устата му се показаха два реда кафяви зъби.

— Посетителите ще бъдат изпратени от Негово високопреосвещенство, архилектор Сълт, така че пипайте здраво. Нещо против да ги посрещнете, докато аз съм долу?

Коска огледа одобрително порутеното антре.

— Подходящо място за топло посрещане. Ще ви уведомя, когато дойдат гостите, но се съмнявам, че ще останат дълго.

Арди беше застанала до стената, с вдигната качулка и забит в земята поглед. Опитва се да се слее с мазилката, но можеш ли я вини? Крайно неподходяща компания за една млада дама, направо отвратителна. Все пак, по-добре тук, отколкото у дома с прерязано гърло. Глокта й предложи лакътя си:

— Ти по-добре ела с мен долу.

Тя се поколеба. Сякаш не е напълно убедена дали наистина щеше да е по-добре. Но един бърз поглед към най-грозните мъже с най-грозната професия в света очевидно я убеди окончателно. Коска й подаде газения фенер, като при това се постара пръстите му да останат неудобно дълго време върху нейните.

— Благодаря — каза Арди и дръпна ръката си.

— За мен е изключително удоволствие.

Двамата оставиха Коска и главорезите му и тръгнаха внимателно из вътрешността на мъртвата къща. Провисналите тапети, изпочупените дъски и парчетата изпопадала мазилка хвърляха причудливи сенки под светлината на фенера. Подминаха няколко портала, тъмни дупки, зейнали като гробове на стените.

— Очарователна групичка са твоите приятели — промърмори Арди.

— О, да, същински звезди на небосклона на висшето общество. Но, очевидно, някои задачи са създадени само за отчаяни мъже.

— Явно си замислил някое наистина отчаяно начинание?

— Че кога начинанията ми са били други?

Фенерът освети криво-ляво прогнилата всекидневна с провиснала от стените ламперия и подгизнал от вода под. На отсрещната стена тайната врата зееше отворена и Глокта закуца с мъка покрай стените, избягвайки огромната локва в средата на стаята.

— Какво е направил твоят човек?

— Кой, Северард ли? Разочарова ме. И сега ще разберем колко точно.

— Е, в такъв случай, надявам се никога да не те разочаровам.

— Ти имаш повече мозък в главата, сигурен съм в това. Аз ще мина напред, така ако падна, поне няма да повлека и теб. — Глокта закуца надолу по стълбите, с присвити от болка очи, докато Арди осветяваше пътя след него.

— Пфу. Каква е тази миризма?

— Каналите. От някъде тук може да се влезе в тях. — Глокта прекрачи прага на една тежка врата и влезе в просторната изба. Докато минаваха по средата, лъскавата стомана на решетките от двете страни проблясваше на светлината на фенера. Цялото място смърдеше на влага и страх.

— Началник! — разнесе се глас от тъмнината и отчаяното лице на брат Лонгфут се притисна до решетката.

— А, брат Лонгфут, моля за извинение! Бях прекалено зает напоследък. Гуркулите обсадиха града.

— Гуркулите ли? — изписка навигаторът с ококорени от ужас очи. — Моля ви, ако ме освободите…

— Тишина! — процеди през зъби Глокта с тон, който не търпеше възражения. — Ти оставаш тук — обърна се към Арди.

— Тук? — Тя хвърли тревожен поглед към килията на навигатора.

— Не е опасен. Мисля, че тук ще ти е по-добре, отколкото — Глокта кимна към открехнатата врата в другия край на помещението — там.

— Добре — преглътна мъчително Арди.

— Началник, моля ви! — От решетките се протегна умолително едната ръка на Лонгфут. — Моля, кога ще ме освободите? Моля ви, началник! — Глокта затвори вратата зад гърба си и прекъсна умолителната му тирада. Имам друга работа днес, неотложна работа.

Фрост вече беше оковал за стола все още намиращия се в несвяст Северард и палеше една по една газените лампи. Стаята с куполния таван постепенно ставаше все по-светла и цветовете на стенописа грейнаха. Канедиас все така се мръщеше от стената, с разперени ръце и огнена стена зад гърба си. А, старият ни приятел, Господарят Създател, вечно недоволен. На отсрещната страна на стаята, брат му Ювенс продължаваше да кърви в предсмъртна агония. Подозирам, че днес не само той ще лее кръв в тази стая.

Северард изпъшка и дългата му коса се полюшна пред гърдите му Глокта се смъкна бавно в стола и кожата изскърца под тялото му. Северард изпъшка отново, вдигна глава и примигна няколко пъти. Фрост се надвеси над него, развърза маската му и я захвърли в единия край на стаята. От страховит практик от Инквизицията до… едно нищо. Той сбърчи нос и подсмръкна като спящо дете.

Млад. Слаб. Безпомощен. Човек със сърце би го съжалил. Но сега не е време за сантименталности и малодушие, нито за приятелство, нито за прошка. Духът на щастливия, многообещаващ полковник Санд дан Глокта се задържа прекалено дълго. Сбогом, стари приятелю. Днес не си от полза. Сега е време безмилостният началник Глокта да свърши онова, в което най го бива. Време е за твърди решения, корави сърца и наточени остриета.

Време е да изтръгнем истината.

Фрост смушка с два пръста Северард в корема и очите му рязко се отвориха. Разтърси стола и оковите издрънчаха. Видя Глокта. Забеляза Фрост. Очите му се облещиха, докато се оглеждаше наоколо. Направо щяха да изхвръкнат, когато разпозна стаята. Започна да диша тежко през носа и няколко мазни кичура коса заподскачаха нагоре-надолу с всяко хъркане. На лицето му се изписа истински ужас. Да видим, с какво да започнем?

— Знам… — изграчи Северард. — Знам, казах на онази жена кой сте… знам… но нямах избор. — А, крънкането започна. Малко или много, всеки един се държи еднакво на този стол. — Какво можех да направя? Мамка му, та тя щеше да ме убие? Нямах избор! Моля…

— Знам какво си й казал, знам, че не си имал избор.

— Тогава… тогава защо…

— Не ми пробутвай тези, Северард. Добре знаеш защо си тук. — Невъзмутим както винаги, Фрост пристъпи напред и отвори сандъчето с инструментите. Рафтовете се разтвориха като екзотично цвете и разкриха полираните дръжки, лъскавите игли и блестящи остриета на инструментите.

Глокта пое въздух и изду бузи, докато издишваше.

— Днес денят ми започна добре. Събудих се в чисто легло и успях сам да стигна до банята. Болката беше направо търпима. — Пръстите му обхванаха дръжката на сатъра. — Сега трябва да го отпразнувам. Такава рядкост са дните като този. — Измъкна го от калъфа му и широкото острие проблесна зловещо на ярката светлина. Северард следеше с поглед всяко негово движение с облещени от страх очи и избили капчици пот по челото.

— Не — прошепна той. Да. Фрост разкопча гривната около лявата китка на Северард и стисна ръката му в двата си масивни юмрука. Издърпа един по един пръстите му, докато ръката му не се разпъна на дървения плот. Преметна другата си ръка през раменете му и го стисна здраво откъм гърба.

— Мисля, че можем да пропуснем встъпителната част. — Глокта се надигна от стола и тръгна около масата. Бастунът му почукваше остро по плочите на пода, левият му крак се провлачваше бавно зад него, а свободната му ръка провлачваше леко острието на сатъра по масата. — На теб няма нужда да обяснявам как стават нещата. В толкова много случаи си ми асистирал така умело в работата. Има ли човек, който да знае по-добре от теб какво следва?

— Не — изскимтя Северард и отчаяно опита да се усмихне, но от едното му око се търкулна сълза и потече по бузата. — Не, няма да го направите! Не и на мен! Няма да го направите!

— Не и на теб? — усмихна се натъжено Глокта. — О, практик Северард, моля те. — Усмивката му бавно се стопи, докато вдигаше сатъра. — Мисля, че много добре ме познаваш.

Туп! Широкото острие проблесна и се заби в дървения плот, като отнесе едно съвсем тънко парченце кожа от върха на средния пръст на Северард.

— Не! — изквича практикът. — Не! О, вече не се възхищаваш на прецизната ми работа, така ли?

— О, да, да. — Глокта дръпна гладката дръжка и измъкна сатъра от дървото. — Как, мислиш, ще свърши всичко това? Говорил си. Казал си неща, които не е трябвало, на хора, на които не ти е работа да казваш каквото и да е. Сега ще ми кажеш какво точно си казал. И на кого. — Сатърът отново проблесна в ръката на Глокта, високо над масата. — Ще е добра идея да побързаш.

— Не! — Северард се замята на стола, но в ръцете на Фрост беше по-здраво залепнал от муха на мед. Да.

Острието отряза чисто средния пръст до първата става, върхът на показалеца се изтърколи на масата, този на безименния пръст остана на място, заклещен в един процеп на дървения плот. Ръката на Фрост стискаше силно китката на Северард и потеклата кръв не беше много няколко тънки струйки, които тръгнаха бавно по жилите на дървото.

Настана пълна тишина. Едно, две, три… Северард изкрещя. Изви пронизително, разтрепери се, лицето му се сгърчи и започна да се мята като обезумял. Боли, а? Добре дошъл в моя свят.

Глокта намести пронизваното от болка стъпало в ботуша си.

— Кой би помислил, че нашата дружба, нашето сътрудничество, така приятно и доходоносно и за двама ни, ще свърши по този начин? Не това е моят избор. Не. Кажи с кого си говорил. Кажи какво си казал. Тогава всичко това ще свърши. В противен случай…

Туп! Този път отлетя връхчето на кутрето, плюс още три парчета от останалите пръсти. Средният пръст беше скъсен почти докрай. Задъхан, Северард се вторачи с ококорени от ужас очи в ръката си. Шок, изумление, сковаващ ужас. Глокта се наведе и прошепна в ухото му:

— Надявам се, не си планирал да се захванеш с цигулка, Северард. Когато свършим тук, ще се смяташ за късметлия, ако все още ставаш за шибания гонг. — Примижа от поредния спазъм във врата си и отново вдигна сатъра.

— Чакайте! — изхлипа Северард. — Чакайте! Валинт и Балк! Банкерите! На тях казах… на тях казах…

— Знаех си. Какво им каза?

— Че още разследвате убийството на Рейнолт, въпреки че обесихме императорския емисар! — Глокта срещна погледа на Фрост и той го погледна с безизразните си очи. Още една тайна беше измъкната насила под безмилостната светлина. Колко разочароващо прав се оказах. Не спирам да се учудвам как бързо се решават проблемите, след като започнеш да режеш. — И… и… казах им, че разпитвате за краля копеле и за Баяз, че не разследвате Сълт, както искат те, казах им… казах им…

Пелтеченето на Северард секна. Той се вторачи в остатъците от пръстите си и парчетата, пръснати по масата, върху кървавото петно. Така познатата смесица от непоносима болка и още по-непоносима загуба. Сънувам ли? Или наистина загубих завинаги пръстите си?

Глокта мушна Северард с върха на сатъра.

— Друго какво?

— Казах им всичко, което можах. Казах им… всичко, което знаех… — Думите излетяха от изкривените от болка олигавени устни. — Нямах друг избор. Имах дългове и… те предложиха да платят вместо мен. Нямах друг избор!

Валинт и Балк. Дългове, изнудване, предателство. Колко банално. Това е проблемът с отговорите. Никога не са така вълнуващи като въпросите. Устните на Глокта се разтеглиха в усмивка.

— Не си имал друг избор. Знам точно как се чувстваш. — Вдигна отново сатъра.

— Но…

Туп! Сатърът изстърга леко, когато Глокта отмести настрана новите четири парчета от ръката на Северард. Практикът изкрещя, захласна се, после изкрещя отново. Отчаяни писъци, хлипане, сгърчено от болка лице. Точно като сушените сливи, които понякога ям на закуска. Половината от кутрето все още си беше на мястото, но от останалите пръсти бяха останали само кървящи дупки в ръката. Но вече няма спиране, не и след като стигнахме дотук. Няма спиране, нали? Трябва да научим всичко.

— Ами архилекторът? — попита Глокта, докато изпъваше врат на една страна и разкършваше рамо. — Откъде знае той за станалото в Дагоска? На него какво каза?

— Откъде знае… какво… Нищо не съм му казвал! Нищо не съм…

Туп! Палецът на Северард отхвърча и се завъртя на масата, рисувайки кървава спирала по дървото. Глокта разкърши таза си в опит да прогони болката от крака и тази в гръбнака. Няма измъкване от тях. Всичко ново положение на тялото е малко по-болезнено от предишното.

— Какво каза на Сълт?

— Аз… аз… — Северард го зяпна с широко отворена уста и проточени от долната му устна лиги. — Аз…

Глокта се намръщи. Това не е отговор.

— Стегни китката и приготви другата ръка. По тази не остана нищо, с което да работя.

— Не! Не! Моля… не съм… моля…

Как се изморявам от това вайкане. И „не“ и „моля“ губят всякакъв смисъл след първия половин час работа. Започват да ми звучат точно като блеене на овца. В крайна сметка всички сме агнета за заколение. Загледа се в парчетата от пръсти по окървавената маса. Месо за касапина. Заболя го главата. Светлината беше прекалено ярка. Остави сатъра и разтри уморени очи. Изтощително занимание е това, да осакатяваш най-близките си приятели. Осъзна, че беше размазал кръв по клепачите си. Проклятие.

Фрост беше стегнал турникета около китката, беше заключил отново кървавата останка от лявата ръка на Северард за стола и освободил дясната. Постави я на масата под зоркия поглед на Глокта. Чиста, изпипана работа и безупречен професионализъм. Чудя се дали съвестта понякога го измъчва нощем. Съмнявам се, все пак аз давам заповедите. А аз, от своя страна, действам по заповед на Сълт, по съвет на Маровия, по заръка на Валинт и Балк. Имаме ли някакъв избор? Така де, извинения да търсиш.

Бялото лице на Фрост беше опръскано със ситни капчици кръв, докато поставяше дясната ръка на Северард на масата, точно където допреди малко беше лявата. Този път практикът дори не се съпротивлява. След известно време губиш воля. Помня.

— Моля… — прошепна Северард.

Колко хубаво би било да можех да спра. Скоро гуркулите ще изгорят целия град и ще ни избият до крак, тогава какво значение има кой на кого какво е казал? А ако по някакво чудо те се провалят, Сълт ще ме довърши или пък Валинт и Балк ще си приберат дълга, изплатен с кръв. Какво значение, докато се нося по лице във водата при доковете, дали някои въпроси са получили отговора си? Защо тогава правя това? Защо?

Кръвта по масата достигна края на плота и закапа ритмично по пода. Нямаше други отговори. По лицето на Глокта премина вълна от гърчове. Взе отново сатъра.

— Погледни — посочи с върха към разпилените парчета плът по масата. — Виж какво загуби вече. Само защото не искаш да ми кажеш каквото искам да знам. Не цениш ли собствените си пръсти? Вече нямаш никаква полза от тях, нали? На мен също не са ми нужни, повярвай ми. За никого не са от полза, освен може би за някое гладно куче. — Глокта изкриви устни и дупките в предните му зъби зейнаха, когато заби сатъра между разперените пръсти на Северард. — Още веднъж те питам. Какво… каза… на Негово високопреосвещенство? — Изговори думите бавно и отчетливо.

— Нищо… не съм… му казал! — По хлътналите бузи на Северард потекоха сълзи и гърдите му се разтресоха от ридания. — Нищо не съм му казал! Валинт и Балк… нямах друг избор! През целия си живот не съм разговарял със Сълт! Една дума не съм разменил! Никога!

Глокта се вгледа изпитателно в очите на практика. На затворника си. Настана тишина, чуваше се само хлипането на Северард. Глокта сбърчи нос, захвърли сатъра и той издрънча на масата. Защо да жертваш и другата ръка, след като вече си признал? Въздъхна дълбоко, пресегна се и изтри сълзите от едната буза на Северард.

— Добре. Вярвам ти.

Но сега, какво? Отново се оказваме с повече въпроси и никъде, откъдето да потърсим отговори. Изпъна гръб и спазмите в изкривения му гръбнак, съсипания крак и останалото без пръсти стъпало го накараха да стисне очи. Явно Сълт е получавал информация от другаде. Кой още оцеля след Дагоска. Кой видя достатъчно? Айдър? Никога няма да посмее да се покаже. Витари? Ако е искала да си разпилее червата, щеше да го направи още тогава. Коска? Негово високо преосвещенство никога не би работил с някой толкова непредвидим. Аз самият го използвам просто защото нямам никакъв друг избор. Тогава, кой?

Погледът му срещна този на Фрост. Розовите очи не мигнаха. Взираха се в неговите, искрящи, твърди, като розови диаманти. Колелцата изщракаха и парченцата от пъзела застанаха по местата си.

Ясно.

Никой от двамата не проговори. Фрост бавно се пресегна и без да откъсва очи от тези на Глокта, обви с дебелите си ръце врата на Северард. Бившият практик се облещи неразбиращо.

— Какво пра… — Фрост се намръщи леко. Рязко извъртя главата на Северард и в стаята се разнесе остър пукот. Просто ей така, невъзмутимо, като да прекършиш врата на пиле. Главата на Северард се килна назад и Фрост го пусна. Главата отиде още по-назад и надолу и застана в крайно неестествено положение, при което от извитата шия щръкнаха издутини.

Албиносът застана между Глокта и открехнатата врата. Няма измъкване. Глокта примижа от болка, докато отстъпваше назад.

— Защо?

Фрост пристъпи напред, бавно, решително, стиснал юмруци. По лицето зад маската му нямаше следа от емоция. Глокта протегна ръка.

— Мамка му, просто ми кажи защо!

Албиносът повдигна рамене. Явно някои въпроси просто нямат отговор. Изкривеният гръб на Глокта се опря в извитата стена. И с това, времето ми изтече. Е, какво пък. Въздъхна дълбоко. Шансовете ми така или иначе не бяха големи. Нямам почти нищо против да умра.

Фрост вдигна огромните си бели юмруци и изпъшка тежко. Сатърът се вкопа дълбоко в едното му рамо. По ризата му плъзна голямо кърваво петно. Той се обърна назад. Пред него стоеше Арди. Тримата замръзнаха за момент, вперили погледи един в друг. Тогава Фрост я удари с юмрук в лицето. Тя залитна силно назад и се блъсна в масата, свлече се на пода и я повлече със себе си, а с нея и сандъчето на Глокта. Инструментите и кървави парчета от пръсти се посипаха отгоре й.

Все още със забит в рамото сатър и безжизнено увиснала лява ръка, Фрост започна бавно да се извръща назад.

Глокта изви презрително устни и дупките в зъбите му отново зейнаха на показ. Нямам проблем да умра. Но отказвам да бъда бит.

Стъпи здраво на пода, колкото добре успя, игнорира болката, която се стрелна нагоре от стъпалото на опорния му крак, вдигна бастуна и натисна с палец скрития бутон. Също както сандъчето с инструменти, бастунът беше направен по точните му указания, от същия човек. И е дори още по-забележително произведение на изкуството.

Чу се тихо изщракване, дървото се разпука на две половини, които скритата пружина изхвърли настрани. Сега в ръката му останаха само дръжката и дългият два фута шиш от огледално гладка стомана. Нададе пронизителен писък.

Мушкай, мушкай, Глокта, мушкай, мушкай!

Острието изчезна в размазано петно от стомана. Първият замах прониза лявата страна на гърдите на Фрост. Вторият промуши отдясно гърлото му. Третият проби маската му, върхът на шиша се плъзна по челюстта и изскочи за части от секундата под голямото бяло ухо, преди да се върне обратно.

Фрост стоеше като закован. Веждите му се повдигнаха озадачено. В този момент от всичките миниатюрни дупки бликна кръв и потече на черни струи по ризата му. Протегна една голяма ръка, олюля се и изпод маската му бликна още кръв.

— Мъмкъ му — простена.

Строполи се на пода като отсечено дърво. Вдигна ръка и понечи да се надигне, но не му беше останала сила. От гърдите му се разнесе силно хъркане, после по-слабо, накрая нищо, не помръдна повече. И това беше краят.

Арди седеше на пода до масата и от носа и горната й устна течеше кръв.

— Мъртъв е — каза тя.

— Едно време се дуелирах — промърмори Глокта. — Явно уменията никога не те напускат. — Погледна един по един двата трупа. Фрост — легнал в бавно разрастваща се локва кръв, с едно изцъклено розово око, немигащо дори в смъртта. Северард — седнал на стола, с клюмнала назад глава, с широко отворена уста и застинал в нея предсмъртен писък, с една обезобразена ръка, все още заключена в оковите на стола, а другата отпусната покрай него. Момчетата ми. Моите очи. Ръцете ми. Няма ги вече. Погледна намръщено към окървавения шиш в ръката си. Е. Ще трябва да куцаме напред и без тях.

Наведе се внимателно, вдигна с два пръста от пода дървената част от бастуна и щракна двете половини около шиша.

— Ако обичаш, ще затвориш ли капака на това? — Арди гледаше ужасено инструментите, трупа на Северард, кръвта по плота на масата и парчетата от пръстите му по пода. Разкашля се и притисна опакото на ръката към устата си. Човек забравя, че не всеки е свикнал на такива гледки. Но сега ми е нужна всяка помощ, нямам време да го раздавам лека-полека. Щом може да забие сатър в човек, значи ще може да носи остриетата ми, без да припада. — Сандъчето — викна й рязко. — Все още имам нужда от инструментите си.

Арди примигна, събра с треперещи ръце изпопадалите инструменти и ги постави на местата им. Стисна сандъчето под мишница и се изправи неуверено. Избърса малко кръв от лицето и белия ръкав на роклята си. Глокта забеляза едно парченце от пръстите на Северард, което се беше оплело в косата й.

— Имаш нещо… — посочи към главата си, — ей там.

— Какво? Яу! — Тя изтърси мъртвата плът и потрепери от отвращение. — Трябва да намериш нещо друго, с което да си вадиш хляба.

— От известно време насам си мисля абсолютно същото. Но има още няколко въпроса, на които нямам отговори.

Вратата изскърца и Глокта подскочи, обзет от внезапен пристъп на паника. В стаята влезе Коска. Подсвирна тихо при вида на касапницата, избута назад шапката си и перото хвърли няколко дълги сенки по стенописа зад гърба му.

— Голяма бъркотия, началник, голяма бъркотия.

Глокта намести бастуна в ръката си. Кракът му изгаряше от болка, а главата тръпнеше от ударите на сърцето му. Беше облян в студена пот и цялото му тяло го сърбеше под дрехите.

— Неизбежно.

— Реших, че ще искате да знаете, че гостите ни дойдоха. Шестима практици от Инквизицията. Подозирам, че бяха изпратени да ви убият. Безсъмнено. По заповед на архилектора, по информация от покойния практик Фрост.

— И! — попита Глокта. След случилото се през последния един час, очакваше дори Коска да се нахвърли върху него с извадена сабя.

Но ако научих нещо от последния един час, това е, че онзи, на когото имаш най-малко доверие, невинаги се оказва най-ненадеждният.

— Естествено, накълцахме ги на парчета — усмихна се стириянецът. — Ще ме обидите, ако сте очаквали друго, началник.

— Хубаво. Хубаво. Поне нещо да мине по план. — В момента Глокта искаше единствено да легне на пода и да крещи с пълно гърло. Но ме чака още работа. Присвил очи, закуца към вратата. — Тръгваме към Агрионт, веднага.

Когато Глокта излезе на Централната улица, последван от Арди, първите следи на зората плъзваха по студеното ясно небе. Все още имаше остатъци мъгла, но вече започваха да се разнасят. По всичко личи, чака ни един хубав ден. Един хубав ден за кръвопролития, предателство и…

По широкия павиран булевард, на юг, в мъглата се движеха човешки фигури. Имаше и доста шум. Тракане, дрънчене. Точно като голяма военна част, тръгнала на поход. В далечината се чуха викове. Разнесоха се приглушени удари на камбана. Тревога.

— Какво става? — Коска напрягаше очи да види през разнасящата се мъгла.

Силуетите станаха по-ясни. Мъже в брони. Много и с копия в ръце. Високите им шлемове определено не бяха като тези на Съюзническата армия.

— Да не би… — Арди докосна ръката на Глокта.

— Гуркули. — Мъглата се отдръпна почти напълно и броните им започнаха да проблясват на бледата светлина. Бяха много и напредваха на север по Централната улица. Явно най-после са успели да стоварят войска на доковете, пробили са отбраната на централната част на града. Колко крайно неподходящ момент. — Назад! — Глокта се обърна, подхлъзна се и щеше да падне, ако Арди не го беше хванала за лакътя и не го беше издърпала нагоре. — Обратно в къщата! Да се надяваме, че не са ни видели. Пазете фенерите, ще ни трябват. — Тръгна по тясната вмирисана уличка, колкото му позволяваха силите, притискан и бутан отвсякъде от напиращите наемници на Коска.

— Проклети гуркули — изсъска стириянецът. — Убий ме, не знам с какво толкова съм ги засегнал.

— Напълно те разбирам. — Портата изскърца, докато я затваряха, после двама наемници довлякоха ронещото се корито на шадравана и я подпряха с него. Не знам колко дълго ще удържи това нещо срещу един имперски легион.

— Ако позволите да попитам, началник, какъв точно е планът ви? Не ме разбирайте погрешно, местенцето ви е наистина очарователно, но да седим тук и да чакаме спасение отвън, не ми изглежда добра идея.

— Не е. — Глокта заизкачва с мъка стъпалата пред зеещия вход на къщата. — Трябва да стигнем до Агрионт.

— Нещо ми подсказва, че същата идея имат и гуркулските приятелчета отвън. Не можем просто да тръгнем с тях по улицата.

— Тогава ще тръгнем под нея. — Глокта забърза към вътрешността на къщата с цялата скорост, на която беше способен. Арди и наемниците го последваха с тревожни лица. — От тук може да се влезе в каналите. И ако човек знае пътя, може да стигне чак до Агрионт.

— Канали? — усмихна се Коска. — Познавате ме, началник, нищо не ме радва така, както газенето в мръсотията на живота, но каналите често са… доста оплетени. Вие знаете ли пътя?

— Честно казано, не. Но познавам човек, който твърди, че може винаги да намери верния път, навсякъде, дори в река от лайна. Брат Лонгфут! — Провикна се, докато вървеше към стълбите. — Имам предложение за теб!

Второто пришествие

Стиснал здраво далекогледа си в ръка, лорд-маршал Уест стоеше в сянката на изоставения хамбар на възвишението над плодородната равнина на Мидърланд. На места мъглата още не се беше разнесла. Пред него се простираха полята — одеяло от съшити зелени, кафяви и жълти кръпки, тук-там по някое дърво и дълги оголели живи плетове. А в далечината — сивата линия на външната стена на Адуа със стърчащи от нея кули. Зад нея, като размазано светлосиво петно, се издигаха сградите на града. И над всичко това, горд и непоколебим, се извисяваше призрачният силует на Кулата на Създателя. Като цяло — доста неприветливо посрещане.

Нямаше вятър и мразовитият въздух беше неестествено неподвижен. Сякаш не беше война, двете неприятелски армии не напредваха една към друга и нямаше предвидени за днес кръвопролитни битки. Уест за пореден път обходи равнината с далекогледа си, но от гуркулите нямаше следа. Стори му се, че мярна нещо подобно на миниатюрна палисада, може би очертанията на стърчащи копия, но от това разстояние и при тази светлина нямаше как да е напълно сигурен.

— Със сигурност ни очакват. Няма друг начин.

— Може пък да спят до късно — каза Яленхорм с присъщия си оптимизъм.

— Какво значение дали ни чакат, или не? — попита директно Пайк.

— Почти никакво — призна Уест. Заповедта на крал Джизал беше пределно ясна. Адуа гъмжи от гуркули и защитата е на път да рухне. Няма време за стратегически маневри, за предпазливи заходи, за търсене на слабото място на врага. По ирония на съдбата, при тези обстоятелства принц Ладисла щеше да е толкова удачен командир, колкото всеки друг. Като никога, обстановката налагаше единствено дръзка атака, последвана от смърт или слава. Единственото, подвластно на Уест решение, беше точният момент за атаката.

Бринт спря рязко коня си и копитата му вдигнаха облак прах в студения въздух. Скочи от седлото и стегнато отдаде чест.

— Кавалерията на генерал Крой е на позицията си на десния ни фланг, лорд-маршале, готови са за атака по ваша заповед.

— Благодаря, капитане. Пехотата му?

— Наполовина разгънати. Някои от ротите са все още разтеглени назад по пътищата.

— Все още?

— Голяма кал, господине.

— Хм. — Армиите винаги оставяха след себе си кал, както плужекът — лигава следа по тревата. — Ами Паулдър?

— В подобно положение, доколкото ми е известно. Няма ли вести от него?

— Тази сутрин генерал Паулдър не е много общителен — поклати глава Яленхорм.

Уест се загледа в тънката сива извивка на града отвъд полетата.

— Скоро. — Прехапа устни, вече достатъчно разранени от постоянните тревоги. — Много скоро. Не трябва да се втурваме така, неподготвени. Още малко от пехотата да пристигне…

— Господине — Бринт гледаше, смръщил вежди, на юг. — Не е ли това… — Уест проследи посоката, в която сочеше. На левия фланг, където се събираше дивизията на Паулдър, кавалерията напредваше в стегнат ред.

Уест зяпна от учудване, докато ездачите набираха скорост.

— Какво ста…

Двата кавалерийски полка преминаха в галоп. Хилядите тежко въоръжени мъже препуснаха през равните полета, прелитаха покрай пръснатите къщички и дървета и оставяха след себе си прашна следа във въздуха. Уест вече чуваше шума от копитата на конете като гръмотевица в далечината, почти усещаше земята да вибрира под краката му. Слънцето освети вдигнатите саби и тежки копия, проблесна в щитове и брони. Знамената плющяха на вятъра. Величествена гледка — истинско представление на армейско великолепие. Сцена от приказка за силен герой, взета от книга, в която всяка втора дума е „доблест“ или „справедливост“.

— Мамка му — изръмжа Уест и изскърца със зъби. Познатото пулсиране в главата моментално го навести. През целия път в Севера и обратно, генерал Паулдър го бяха сърбели ръцете да поведе точно такава славна кавалерийска атака. Но там лошият терен, лошото време или неблагоприятните обстоятелства не позволяваха нищо такова. Сега обаче, при идеални условия, явно не бе устоял на изкушението.

— Проклетият Паулдър — поклати бавно глава Яленхорм.

Уест изръмжа от безсилие, замахна с далекогледа, готов да го запокити нанякъде. Удържа се в последния момент, издиша тежко и ядно сгъна тръбата. Днес не можеше да си позволи подобни изблици.

— Е, това е положението. Заповядайте атака по целия фронт!

— Свирете атака! — изрева Пайк. — Атака!

Тръбата изсвири пронизително, раздра студеното утро и допълнително утежни главоболието на Уест. Той заби кален ботуш в едното стреме и с неохота се качи отново на коня. Цялото тяло го болеше от нощната езда.

— Предполагам, сега трябва да последваме генерал Паулдър към слава и чест. На почтително разстояние, естествено. Някой все пак трябва да командва това фиаско. — Във въздуха се понесе отговорът на тръбите по цялата дължина на строя и кавалерията на Крой потегли напред.

— Майор Яленхорм, изпратете пехотата напред в момента, в който пристигне. — Уест раздвижи безмълвно устни. — Ако се наложи, рота по рота.

— Разбрано, лорд-маршале. — Едрият майор вече извръщаше коня си, за да разпрати заповедта.

— Война — промърмори Уест. — Доблестно занимание.

— Моля, господине? — попита Пайк.

— Нищо.

Джизал изкачи последните стъпала по две наведнъж. Горст и дузината рицари от дворцовата охрана дрънчаха с брони по петите му, залепени за него като сенки. Мина почти тичешком покрай стража на вратата и изскочи под ярката утринна светлина на върха на Кулата на веригите, високо над осакатения град.

Заобиколен от шумната група на офицерите от щаба си, лорд-маршал Варуз вече стоеше пред парапета и гледаше смръщено над града. Стоеше мирно, с кръстосани на изпънатия гръб ръце, точно както правеше навремето по време на тренировките по фехтовка. Само дето тогава Джизал не беше забелязал ръцете му да треперят. Сега направо се тресяха. До него стоеше върховен правозащитник Маровия, с развяна от вятъра черна роба.

— Какви са новините? — попита направо Джизал.

Езикът на лорд-маршала пробяга нервно по устните му.

— Гуркулите атакуваха преди зазоряване. Защитниците на стената на Арнолт бяха изтикани. Малко след това успяха да стоварят войска при доковете. Огромна войска. Водим отчаяни сражения в тила им, но… ами…

Всъщност нямаше нужда да казва повече. Когато Джизал пристъпи до парапета и гледката на опустошения Адуа се разкри пред очите му, сам видя нахлуващите по Централната улица гуркули. Миниатюрните символи на имперските легиони подскачаха над главите на огромното човешко множество като лъскави парченца, понесени от приливна вълна. Почувства се като човек, който забелязва мравка на килима и в следващия момент постепенно започва да осъзнава, че става дума не за една, а за хиляди мравки, които пъплят из цялата му всекидневна. Видя гуркулите и на други места, после навсякъде из града. Цялата централна част на Адуа гъмжеше от тях.

— Водим сражения в тила… със смесен успех — довърши неуверено мисълта си Варуз.

В това време между сградите пред северната порта на Агрионт изскочиха група войници, притичаха през павирания площад и се насочиха към моста, който водеше до портите.

— Гуркули — викна някой.

— Не — промърмори Варуз. — Тези са от нашите. — Хора, които се опитваха да избягат от касапницата, която безсъмнено в момента течеше навсякъде из руините. Джизал се беше изправял лице в лице със смъртта достатъчно много пъти, за да знае как се чувстваха.

— Приберете тези хора — каза с разтреперан глас.

— Боя се, че… портите са затворени, Ваше Величество.

— Тогава ги отворете!

Замъглените очи на Варуз се плъзнаха към Маровия.

— Това няма да е… мъдро решение.

Около една дузина от войниците бяха стигнали вече до моста, викаха и размахваха ръце. Думите им бяха неразличими от това разстояние, но отчаянието и ужасът в гласа им бяха повече от очевидни.

— Трябва да направим нещо. — Ръцете на Джизал сграбчиха ръба на парапета. — Длъжни сме да направим нещо! Сигурно има други навън, много други!

— Ваше Величество… — покашля се Варуз.

— Не! Оседлайте коня ми! Съберете рицарите от дворцовата стража. Отказвам да…

Върховен правозащитник Маровия беше пристъпил до вратата към стълбите и стоеше пред нея, блокирайки пътя на Джизал. Гледаше го спокойно, натъжено, право в очите.

— Ако сега отворите портите, ще изложите на риск всички в Агрионт. Хиляди граждани, които очакват закрила от вас. Тук, поне за момента, те са в безопасност. Трябва да мислите за тях сега. — Очите му бавно се извърнаха към улиците под кулата. Различни очи — едното синьо, другото зелено. — Жертвите са оправдани в името на всеобщото благо.

— Всеобщото благо. — Джизал се обърна и погледна защитниците на стената на Агрионт. Смели мъже, готови да се бият до смърт за краля и страната си, колкото и те да не заслужаваха саможертвата им. Представи си цивилните граждани как бягат панически по тесните улици. Мъже, жени, деца, млади и стари, прогонени от разрушените им домове. Хора, на които той обеща, че ще бъдат в безопасност. Очите му прескочиха на масивните бели сгради около зеления парк, към Площада на маршалите, към дългия Кралски булевард с множеството му статуи. Знаеше, че са пълни с беззащитни, изпаднали в беда хора. Нещастниците, извадили лошия късмет да зависят от страхливия измамник Джизал дан Лутар.

Гърлото му се стегна от безсилие, но знаеше, че старият бюрократ беше прав. Нищо не можеше да направи за хората на моста. Беше извадил невероятен късмет, че оцеля след последната си безразсъдна атака и сега беше много късно за нови подобни геройства.

Извън стените на Агрионт, гуркулите вече се изсипваха на площада пред портата. Няколко приклекнаха на коляно, опънаха лъкове и изстреляха облак стрели към моста. Някои от миниатюрните фигурки пред портата паднаха на земята, други — в рова. Приглушените им от разстоянието викове се издигнаха до Кулата на веригите.

Защитниците на стената отвърнаха със залп от арбалетите и засипаха гуркулите на площада с къси стрели. Някои от тях паднаха на място, останалите, уплашени, отстъпиха и се изпокриха в сградите, заобикалящи площада. Един от мъжете на моста скочи в рова, заплува във водата, но след третия замах потъна и не се показа повече на повърхността. Неколцината на моста пълзяха безпомощно, вдигнали отчаяно оръжия. Мисълта, че това беше за всеобщото благо, не беше от голяма утеха за тях, помисли си Джизал. Стисна очи и отмести поглед.

— Вижте! На изток!

Варуз и няколко от офицерите му бяха отишли до парапета от другата страна на терасата и се взираха в далечината, зад Кулата на Създателя. Джизал тръгна към тях и засенчи с ръка очи. Отвъд високата стена на Агрионт, отвъд блестящите води на реката и широката извивка на града забеляза, или му се стори, че забелязва, едва доловимо движение. Една тънка, дълга дъга пълзеше бавно към Адуа.

Един от офицерите насочи натам далекоглед.

— Кавалерия! Съюзническа кавалерия!

— Сигурен ли си?

— Армията!

— Закъсняха за тържеството — промърмори Варуз, — но са все така добре дошли.

— Ура за лорд-маршал Уест!

— Спасени сме!

Но Джизал не беше в настроение да скача от радост. Разбира се, надеждата е хубаво нещо, а и от доста време е истинска рядкост в града, но беше твърде рано за празнуване. Върна се обратно от другата страна на терасата и се загледа надолу.

На площада пред стената на Агрионт се струпваха все повече гуркули и очевидно идваха подготвени. Докараха няколко дървени конструкции на колела — наклонени назад паравани, зад които спокойно можеха да се скрият двайсетина войници. Първите, вече набучени със стрели от стената, тръгнаха към моста. Полетяха още стрели. Падналите ранени запълзяха обратно към редиците си. Една от сградите на площада вече гореше и огнените езици на пожара облизваха лакомо стрехите на покрива.

— Армията! — извика радостно някой от задния парапет. — Маршал Уест!

— Да. — Маровия погледна смръщено бъркотията на площада. Звукът от битката се усилваше непрестанно и вече беше почти неистов. — Да се надяваме, че не идва прекалено късно.

Шумът на предстояща битка, носеше се леко по хладния въздух. Тропот, подрънкване, викове. Логън огледа хората около себе си — тичащи крака, учестено дишане, дрънчене на ризници, тропане на щитове, претръпнали лица и наточени оръжия.

Отново беше част от всичко това, но нищо в него не го радваше.

Тъжната истина беше, че сред Феро, Джизал, Баяз и Кай се беше радвал на повече топлота и доверие, отколкото сред своите. Трудни за общуване копелета бяха, вярно, всеки посвоему. Логън дори не можеше да каже, че ги разбираше напълно, нито, че ги харесваше много. Но докато беше с тях, харесваше повече себе си. Там, в пустошта на западната равнина, той беше човек, на когото можеш да се довериш, точно какъвто беше навремето баща му. Човек, чието кърваво минало не наднича постоянно зад рамото му. Там нямаше значение дали неговото име е по-черно от ада. Нямаше нужда непрекъснато да се озърта и да си пази гърба. Беше човек с надежди за нещо по-добро.

Мисълта, че можеше отново да види тези хора, да бъде отново онзи човек, му даваше криле, караше го да тича с всички сили към стената на Адуа. Струваше му се, че този път дори може да остави Кървавия девет извън градските стени.

Но останалите северняци не споделяха ентусиазма му. Това тяхното беше по-скоро разходка, отколкото щурм. Когато стигнаха до малка горичка, съвсем забавиха крачка и влязоха сред дърветата с почти небрежна походка. От клоните се вдигнаха няколко птици, а мъжете спряха. Никой не каза и дума. Едно от момчетата дори седна на земята, облегна се на едно дърво, извади манерка и отпи.

— Мътните го взели — вторачи се в него Логън. — Не мисля, че някога съм виждал по-жалко подобие на нападение. Да не сте си оставили куража в Севера?

Разнесе се мърморене, размениха се погледи. Напъхал език зад долната си устна, Червената шапка го погледна изкъсо.

— Може и да сме — каза. — Не ме разбирай погрешно, главатар, или кралско величество, или каквото и да е сега. — Склони глава, за да покаже, че не ставаше въпрос за неуважение. — Бил съм се достатъчно дълго и здраво, висял ми е животът на косъм и така нататък. Обаче, така де мисълта ми е, сега защо да се бия? И мисълта на всички ни, мисля, е такава. Това тук не е наша работа, нали така? Не е наша битка това тука.

Кучето поклати глава.

— Тия от Съюза ще ни помислят за страхливци.

— Кой го е грижа какво мислят те? — каза някой.

Червената шапка пристъпи към Логън.

— Виж сега, главатар, хич не ме е еня дали някой тъпак, дето дори не познавам, ще ме мисли за страхливец. Достатъчно кръв съм пролял. Всичките сме.

— Хъ — изсумтя Логън. — Значи гласуваш да останем тук, така ли?

Червената шапка сви рамене.

— Ами предполагам… — Той изкряска, когато челото на Логън се вряза в лицето му и смаза носа му на пихтия. Падна тежко по гръб, с омазано в кръв лице.

Логън се обърна бавно и килна глава на една страна, както правеше едно време. Направи физиономията на Кървавия девет — студен, мъртъв поглед, безразличен към всичко и всеки. Удаде му се с лекота. Почувства се толкова удобно с него, като с чифт стари, носени дълги години ботуши. Ръката му се спусна на хладната дръжка на меча на Създателя и хората се отдръпнаха, запристъпяха нервно настрани, зашепнаха.

— Някой друг от вас, шибаняци, да иска да гласува?

Седналият до дървото изпусна манерката и моментално скочи на крака. Логън се вторачи в най-близко стоящите, един по един, но никой не удържа погледа му, наведоха очи към земята, извърнаха ги към дърветата, навсякъде другаде, но не и към неговите. Докато не погледна Тръпката. Дългокосото копеле се вторачи право в очите му.

— Ами ти? — Логън присви заплашително очи.

— О, не — поклати глава Тръпката и дългата му коса се люшна пред лицето. — Не сега.

— Хубаво. Когато си готов тогава. И вие, кой когато е готов. Но дотогава, ще ви изстискам за малко работа. Оръжия — изръмжа Логън.

Мечовете, секирите, копията и щитовете за нула време бяха насочени напред и готови за работа. Настана разбъркване, изведнъж всеки искаше да е най-отпред. Червената шапка се надигна с изкривено от болка лице от земята. Логън го изгледа отгоре.

— Ако си мислиш, че си го отнесъл прекалено здраво, замисли се върху това. За такова нещо навремето нямаше да си държиш физиономията, а щеше да си събираш червата.

— Ъхъ — изсумтя той, докато бършеше кръв от устата си. — Както кажеш, главатар. — Логън го изпрати с поглед обратно при хората му, все още плюещ кръв. Едно се знае за Логън Деветопръстия, има невероятен талант да превръща приятелите във врагове.

— Трябваше ли? — попита Кучето.

Логън повдигна рамене. Не го беше искал, но нали сега е водач. Това никога досега не беше свършвало добре, но ето на̀, пак беше постарому. А един водач не може да остави хората да оспорват думата му. В никакъв случай. Първо започват да оспорват, а после вадят ножовете.

— Не видях друг начин. Пък и навремето така ставаха нещата, нали?

— Надявах се да са се променили.

— Времената никога не се променят. Трябва да си реалист, Куче.

— Ъхъ. Жалко обаче.

Жалко за много други неща. Логън отдавна се беше отказал да слага света в ред. Извади меча от ножницата.

— Тръгваме! И тоя път да личи, че ни пука!

Хукна напред и чу как момчетата го последваха. Излязоха отново на открито и стената на Адуа изникна отпред — отвесна сива скала върху затревен земен насип, прободена от множество кръгли кули. Наоколо се въргаляха доста трупове. Достатъчно, че да предизвикат тръпки по гърбовете и на най-закоравелите воини. Предимно гуркулски трупове, ако се съдеше по цвета на кожата им, проснати насред море от изпотрошено оборудване. И вещите, и телата бяха смазани по земята, изпотъпкани от конски копита.

— Дръж редицата! — извика Логън и затича между тях. — Дръж! — Забеляза нещо отпред — ограда от заострени колове, на един от които висеше конски труп. Зад коловете имаше хора, имаше движение. Хора с лъкове.

— Прикрий се! — Няколко стрели профучаха покрай него. Една изтрака в щита на Тръпката, други се забиха в земята около Логън. Един от хората му, само на крачка от него, отнесе една в гърдите и се изтърколи назад.

Логън тичаше. Стената заподскача пред очите му, приближаваше, но доста по-бавно, отколкото му се искаше. Между два от коловете стоеше човек — мургаво лице, лъскав метален нагръдник и червен пискюл на островърхия шлем. Крещеше на тълпата войници зад гърба си и размахваше меч с извито острие. Гуркулски главатар може би. Мишени като мишена, реши Логън. Ботушите му зацапаха в гъстата кал. Още няколко стрели профучаха покрай него, но бяха набързо изстреляни и зле насочени. Очите на гуркулския главатар се ококориха. Отстъпи уплашено назад и замахна с меча.

Логън отскочи вляво и извитото острие се заби в земята в краката му. Изръмжа и замахна настрани с меча на Създателя. Тежкото острие издрънча тежко в нагръдника на гуркула и го вдлъбна дълбоко. Онзи изпищя и направи няколко залитащи крачки назад, преви се, не можеше да си поеме въздух. Ръката му изпусна меча в момента, в който този на Логън се стовари върху шлема му и го просна в калта.

Логън погледна останалите войници, но те не бяха помръднали от местата си. Бяха жалка картина, опърпана, мургава версия на най-нескопосаните пешаци в Севера, току-що събрани от полето. Нищо общо с коравите копелета от разказите на Феро. Те се скупчиха един до друг, с щръкнали във всички посоки копия. Някои от тях имаха и лъкове, можеха във всеки момент да го надупчат от горе до долу със стрели, но не го направиха. И въпреки това, ако сега се втурнеше към тях, това можеше да се окаже точно каквото трябва, за да ги извади от унеса им. Навремето Логън беше отнасял някоя и друга стрела и сега не гореше от нетърпение да си припомня усещането.

Затова, вместо да им налети, се изправи в цял ръст и изрева колкото глас имаше. Боен вик като онзи, който нададе, докато връхлиташе надолу по хълма срещу Карлеон преди толкова много години, когато и пръстите, и надеждите му бяха още непокътнати. Забеляза с периферното си зрение Кучето да застава до него, да вдига високо меча си, после го чу как крещи с пълно гърло. След него се присъедини Тръпката, изрева като бик и удари секирата в щита си. После се появиха Червената шапка, с окървавено лице, Мрачния, всички, крещяха колкото им глас държи.

Стояха в дълга редица, размахваха оръжия, блъскаха ги в щитовете, викаха, крещяха, вдигаха толкова шум, че все едно адът се беше отворил и дяволите пееха приветствения си химн. Мургавите войници ги зяпаха, трепереха с облещени от ужас очи и увиснали усти. Логън реши, че никога досега не бяха виждали такова нещо.

Един от тях изпусна копието си. Неволно може би. Просто беше сащисан от шума и гледката на тези побъркани чорлави копелдаци, достатъчно, че пръстите да изпуснат оръжието. И то падна, без значение нарочно или неволно изпуснато, и с това всичко свърши — всички до един хвърлиха оръжия. Колкото бързо успяха. Вече изглеждаше глупаво да продължат да крещят насреща им и момчетата един по един млъкнаха. Двете групи замлъкнаха, останаха вперили очи една в друга над тясната ивица кал, набучена с разкривени колове и осеяна с трупове.

— Странна битка беше това — промърмори Тръпката.

— Сега какво ги правим тези? — наведе се към Логън Кучето. — Не можем да седим тук да ги бавим като малки деца.

— Хъ — каза Мрачния.

Логън прехапа устни, завъртя дръжката на меча в ръка, докато обмисляше някакво мъдро решение. Нищо не измисли.

— Май най-добре да ги пуснем да си вървят. — Кимна им енергично с глава да тръгват на север. Никой не помръдна, затова опита отново, като този път посочи с меча. Онези примижаха боязливо с очи и си зашепнаха нещо, един дори преплете крака и падна в калта. — Абе просто се пръждосвайте натам — каза Логън — и всичко е наред. Пръждосвайте… се… натам! — посочи отново с меча.

Един явно схвана, защото пристъпи боязливо накъдето му сочеше Логън. Когато видя, че никой не тръгна да го убива, хукна презглава. Малко след това останалите го последваха. Кучето изгледа последния бягащ гуркул и вдигна рамене.

— Е, на добър час, викам аз.

— Да — промърмори Логън, — на добър час. — После, достатъчно тихо, че никой да не чуе, добави: — Още съм жив, още съм жив, още съм жив…

Глокта куцаше в тъмнината и зловонието на тесния канал. Езикът му пареше по дупките във венците, вече едва се държеше на крака, лицето му беше постоянно изкривено в болезнена гримаса от непрекъснатите спазми в крака. Но най-вече всячески се стараеше да не диша през носа. След завръщането ми от Гуркул, докато по цял ден лежах в леглото, си мислех, че по-ниско не мога да падна. Докато отговарях за бруталните изтезания в смрадливия затвор в Англанд — си мислех същото. Когато организирах заколението на един нищо и никакъв чиновник в онази скотобойна, реших, че съм достигнал дъното. Колко далеч от истината съм бил.

Единичната колона на наемниците на Коска, с Глокта някъде в средата, изпълваше тунела с ехото от ругатни, мрънкане и шляпане на подметки. Светлината от газените им фенери хвърляше люшкащи се сенки по мокрия камък на стените. От тавана капеше воняща черна вода, стичаше се на струйки по зеленясалия камък, клокочеше от лигавите улеи на стените и се включваше в препускащия вонящ поток във вадата от едната страна на канала. Арди вървеше след него, стиснала под мишница сандъчето с инструменти. Беше се отказала да държи повече края на роклята си повдигнат и сега той се беше напоил стабилно с черната тиня от пода. Тя погледна към Глокта с паднали през лицето мокри кичури коса и направи вял опит да се усмихне.

— Наистина знаеш къде да заведеш едно момиче, само на най-изисканите места.

— Абсолютно. Усетът ми към романтични местенца напълно обяснява нарастващата ми популярност сред нежния пол. — По лицето му премина поредният болезнен гърч. — Въпреки че съм сакат изрод. Накъде вървим?

Вързан с въже за един от наемниците, брат Лонгфут куцаше начело на колоната.

— Север! В най-общи линии, насочили сме се на север. Движим се успоредно с Централната улица.

— Хъ. — На по-малко от десет крачки над главите ни се намират някои от най-престижните адреси в града. Блестящи палати и река от лайна, повечето хора не биха повярвали колко близо могат да бъдат. Но всичко красиво има тъмна страна и за да се смеят някои под слънцето, други трябва да живеем тук долу. Напушилият го смях внезапно премина в панически писък, когато останалото му без пръсти стъпало се хлъзна силно по покритата с лепкава тиня пътека. Размаха свободната си ръка в опит да се хване за нещо, другата изпусна бастуна и той изтрака върху лигавите камъни. Арди успя да го хване за ръката, преди да падне, и го издърпа нагоре. Не можа да потисне пискливото скимтене и то излезе свободно през дупките на липсващите му зъби.

— Не ти е никак приятно тук, а?

— Имал съм и по-добри дни. — Главата му се прасна в стената, когато Арди се наведе да вдигне изпуснатия бастун. — Да ме предадат и двамата — установи, че промърморва на глас Глокта. — Това боли. Дори човек като мен. Един, очаквах. Един, щях да преживея. Но двамата? Защо?

— Защото си безмилостен, коварен, злобен, сакат, вайкащ се злодей. — Глокта я изгледа намръщено и тя сви рамене: — Нали питаш. — Тръгнаха отново през смърдящия канал.

— Това беше реторичен въпрос.

— Реторичен въпрос? В канала?

— Стой! Там, горе! — Коска вдигна ръка и начумерената колона спря на място. Отгоре се разнесе шум, първоначално тих, после все по-силен — ритмичното трамбоване на крака, изглежда, идваше отвсякъде. Коска се залепи за лигавата стена и дългото перо на шапката му се накисна в слузта. От решетката на тавана върху лицето му паднаха ивици дневна светлина. Долетяха гласове. И говорят на кантикски. Наемникът се ухили и посочи нагоре.

— Старите ни приятели, гуркулите. Не се отказват лесно копелетата, а?

— Напредват бързо — изръмжа задъхано Глокта.

— Предполагам, че вече няма сражения по улиците. Всички са се оттеглили в Агрионт или са свалили оръжие.

Да се предадеш на гуркулите. Присвил очи, изпъна болния крак. Много лоша идея, към която човек рядко прибягва втори път.

— Да побързаме тогава. Тръгвай, брат Лонгфут!

— Малко остава! — каза навигаторът и закуца напред. — Водел съм ви в правилната посока, о, да, противното не би ми било присъщо, не и на мен! Близо сме до защитния ров, много близо. Ако има път до вътрешността на цитаделата, аз ще го открия, можете да разчитате на това. Ще ви вкарам зад стените за нула вре…

— Затваряй си устата и води — изръмжа Глокта.

Един от работниците изтръска последните стърготини от бъчвата, друг разстели с гребло купчината фин дървесен прахоляк и с това всичко беше готово. Целият Площад на маршалите, от високите бели стени на Военния щаб, отдясно на Феро, до позлатените порти на Камарата на лордовете, беше плътно застлан с дървесни стърготини. Сякаш изведнъж беше навалял сняг и от целия град беше покрил с меката си пелена само гладката каменна настилка на този площад, скривайки напълно и тъмен камък, и блестящ метал.

— Добре — кимна със задоволство Баяз. — Много добре!

— Има ли друго, милорд? — попита старшият на изплашените работници.

— Не се сещам, освен ако не искате да останете да гледате унищожението на непобедимите Сто думи?

Човекът размени объркани погледи със съседа си.

— Не. Не, мисля ние просто да… нали разбирате… — Групата заотстъпва назад, отнасяйки със себе си празните бъчви, и не след дълго изчезнаха между белите сгради на площада. Феро и Баяз останаха сами насред широкото, покрито със стърготини пространство.

Само те двамата, кутията, изработена от Създателя, и нещото, скрито в нея.

— И така. Капанът е заложен. Сега остава само да чакаме плячката да падне в него. — Баяз опита една от многозначителните си усмивки, но Феро не се лъжеше лесно. Тя видя нервното кършене на старческите му пръсти, забеляза колко силно бяха стегнати мускулите на челюстите му. Не беше сигурен дали планът му ще проработи. При всичката му мъдрост, проницателност и лукавост, не беше сигурен. Това нещо в кутията, това студено и тежко нещо, което Феро така копнееше да докосне отново, му беше напълно непознато. Единствения път, когато беше използвано, беше далеч оттук, в пустите земи на Старата империя. В необятните руини на Олкъс.

Феро се намръщи и разхлаби сабята в ножницата.

— Ако дойдат, това няма да те спаси.

— Един нож в повече никога не е излишен — отвърна му сърдито тя. — Откъде въобще знаеш, че ще дойдат насам?

— Какво друго им остава? Те трябва да дойдат там, където съм аз. Затова са били създадени. — Баяз пое на пресекулки въздух през носа и издиша дълбоко. — А аз съм тук.

Жертви

Притиснат от тълпата северняци и сигурно три пъти повече войници на Съюза, Кучето мина през портата и влетя в града след жалкото подобие на битка пред стената. Пръснатите по стената хора викаха от радост, все едно бяха дошли на сватба. От другата страна на тунела на портата стоеше дебел мъж с кожена престилка и тупаше въодушевено по гърбовете всеки минаващ покрай него.

— Благодаря ти, приятел! Благодаря! — Нахилен до уши, той натика нещо в ръцете на Кучето. Самун хляб.

— Хляб. — Кучето го подуши подозрително и установи, че миришеше нормално. — Какво е пък това сега? — Дебелият с престилката беше докарал цяла каруца с хляб и го раздаваше на минаващите през портата, без значение войници от Съюза или северняци. — Какъв е този?

Мрачния сви рамене:

— Хлебар?

Но нямаше много време за мислене. Двамата бяха изтикани навътре от прииждащата тълпа. Озоваха се на малко по-широко място, по края на което стояха старци и жени, вече поизморени от радостно скандиране. В средата на тази пълна бъркотия, един късо остриган младеж в черна униформа се беше качил на една каруца и крещеше като побъркан, приличаше на изгубила стадото си коза.

— Осми полк, към Четирите ъгъла! Девети, към Агрионт! Ако сте от десети, влезли сте през грешната порта!

— Мислех, че сме към доковете, майоре!

— Дивизията на Паулдър има грижата за доковете! Ние сме към северната част на града! Осми полк, към Четирите ъгъла!

— Аз съм от четвърти!

— Четвърти? Къде ти е конят?

— Мъртъв!

— Ами ние? — извика му Логън. — Северняците!

Младокът го изгледа с ококорени очи и махна с ръце.

— Просто влизайте! Ако видите гуркули, убийте ги! — Обърна се пак към портата и взе да сочи с палец през рамо. — Девети полк, към Агрионт!

— Няма да се разберем с този — намръщи се Логън. Посочи към другия край на една широка улица, пълна с вървящи войници. Над покривите стърчеше една много висока черна кула. Огромното нещо ще да е построено на върха на хълм, реши Кучето. — Ако се разделим, просто тръгвате натам. — Тръгна по улицата и Кучето го последва. След него закрачи Мрачния, а най-отзад се наредиха Тръпката и хората му, а също Червената шапка и неговите. Не след дълго тълпата се разнесе и в един момент на широката улица останаха само северняци. И птици, както винаги щастливи, в пълно неведение за току-що приключилата битка, без хич да ги е грижа за новата, която тепърва предстоеше.

Всъщност Кучето също не се замисляше много по въпроса, просто вървеше с лък в ръка. Беше прекалено зает да зяпа къщите от двете страни на улицата. Никога не беше виждал подобни къщи. Стените им биха от малки правоъгълни червени камъни, слепени с бяла мазилка, а отгоре — черно дърво. И всяка една достатъчно голяма, като за главатар на клан. Имаха и стъкла по прозорците.

— Проклети дворци, а?

— Кои, тези ли? — изсумтя Логън. — Трябва да видиш Агрионт, накъдето вървим. Там какви сгради има. Не си и сънувал такива. В сравнение с това място, Карлеон е кочина.

А Кучето си мислеше, че Карлеон е прекалено задръстен от къщи. Ама че смехотворна мисъл. Беше изостанал и видя, че сега върви редом с Тръпката. Разчупи самуна хляб и му подаде едната половина.

— Благодаря. — Тръпката бързо отхапа от единия край на комата, после пак. — Не е лош.

— Нищо не може да се мери с него, нали? С вкуса на прясно изпечен хляб? Има вкус на… на мир.

— Щом казваш. — Двамата замълчаха и продължиха да вървят и да дъвчат.

— Мисля, че трябва да опиташ да забравиш тая твоя вражда — каза Кучето след малко и погледна настрани към Тръпката.

— Коя вражда?

— Ти колко имаш? Тази с новия ни крал. С Деветопръстия.

— Не мога да кажа, че не опитах. — Дългокосият северняк се загледа намръщено в гърба на Логън отпред. — Но накъдето и да се обърна, той е все там.

— Тръпка, ти си свестен човек. Харесвам те. Всички те харесват. Куражлия си, момче, и акъл имаш, и хората те следват. Ако не те убият, може да стигнеш далеч и точно тук идва проблемът. Не искам да те гледам да започваш нещо, дето не можеш да довършиш.

— Значи нямаш никакъв проблем. Каквото съм почнал — довършил съм го.

— Не, не — поклати глава Кучето, — не това ми беше мисълта, момче, не това. Може и да победиш, може и да не успееш. Мисълта ми е, че нито едно от двете не е победа. Кръвта поражда само още кръв, нищо друго. Искам да кажа, за теб още не е късно да бъдеш по-добър човек.

Тръпката го изгледа навъсено. После хвърли комата настрани и избърза напред, без да каже и дума повече. Кучето въздъхна. Някои неща не се оправят само с приказки. Други с нищо не се оправят.

Излязоха от лабиринта от къщи и се озоваха пред река. Сигурно беше широка колкото Уайтфлоу, но бреговете й бяха направени от камък, а отгоре й минаваше най-големият мост, който Кучето беше виждал. Перилата му бяха от изкривено желязо и беше достатъчно широк, две каруци да се разминат спокойно. От другата му страна се издигаше нова стена — още по-висока от тази, през която бяха влезли в града. Смаян, Кучето пристъпи напред и огледа блестящата вода в двете посоки. Имаше още мостове. Ужасно много, някои дори по-големи от този, прескачаха реката между гора от стени, кули и извисяващи се към небето сгради.

Много от останалите момчета също зяпаха, с отворени усти, с ококорени очи, все едно изведнъж се бяха озовали на луната. Дори лицето на Мрачния беше придобило странно изражение, нещо, което можеше да мине за учудване.

— Мамка му — каза Тръпката. — Виждали ли сте преди такова нещо?

Кучето направо го заболя вратът от зяпане.

— Имат толкова много тук. За какво въобще им е притрябвала проклетата Англанд? Тази помийна яма?

— Не знам — сви рамене Логън. — Предполагам, някои хора все ламтят за повече.

— Някои хора все ламтят за повече, а, брат Лонгфут? — поклати недоволно глава Глокта. — Пощадих другия ти крак. Пощадих живота ти. А сега искаш свободата си, така ли?

— Началник — поде умолително навигаторът. — Ако позволите, дали не може да ме пуснете… аз изпълних своята част от уговорката ни. Тази врата излиза съвсем близо до Палатата на въпросите…

— Ще видим.

Още един мощен удар със секирата и вратата се срина от ръждивите си панти. В тясното мазе нахлу дневна светлина. Наемникът с татуирания врат отстъпи от вратата, Глокта докуца до нея и надникна предпазливо навън. А, чист въздух. Истински дар, който често приемаме наготово. Няколко стъпала водеха нагоре към малък павиран двор, ограден отвсякъде с мърлявите задни фасади на сгради. Глокта познаваше това място. Само на крачка от Палатата на въпросите, точно както обеща.

— Началник? — промърмори Лонгфут.

Глокта изви устни. Какво толкова? В края на краищата, най-вероятно никой от нас няма да доживее края на деня, а мъртвите могат да си позволят снизхождение. Всъщност само те могат.

— Е, добре. Пуснете го. — Едноокият наемник извади дълъг нож и сряза въжето около китките на Лонгфут. — Желателно е никога повече да не те виждам.

По устните на навигатора имаше следа от усмивка.

— Не се тревожете за това, началник. Аз тъкмо си помислих същото. — Той се отдалечи с куцане по посоката, откъдето бяха дошли, спусна се по усойното стълбище в канала, зави зад ъгъла и изчезна.

— Сега ми кажи, че си взел каквото ти поръчах — каза Глокта.

— Аз съм неблагонадежден, началник. Не некомпетентен. — Коска махна на наемниците си. — Време е, приятели. Да се почерним.

Като един, мъжете извадиха черни маски и ги завързаха за лицата си. Свалиха опърпаните си палта, после мърлявите окъсани дрехи. Отдолу всеки от тях носеше чисти черни дрехи, от глава до пети. Накрая, препасаха старателно оръжия. Само за секунди бандата главорези се превърна в отряд практици от Инквизицията на Негово величество. Не че има кой знае каква разлика между двете.

Коска на свой ред съблече палтото си, бързо го обърна навън и отново го облече. Хастарът беше черен като катран.

— Винаги върши работа да имаш два цвята на разположение — обясни наемникът. — Две лица, просто в случай че на човек му се наложи бързо да смени страните. Две лица, самото олицетворение на двуличието. — Свали шапката и отметна с пръст мърлявото вече перо. — Мога ли да я оставя?

— Не.

— Строг човек сте, началник — усмихна се Коска и захвърли шапката настрани. — Точно затова ви харесвам. — Сложи своята маска и погледна към Арди, объркана и изтощена, в ъгъла на мазето. — Ами тя?

— Тя ли? Затворник, практик Коска! Гуркулски шпионин. И Негово високопреосвещенство е изразил желание да я разпита лично. — Арди примигна неразбиращо. — Не се притеснявай, лесно е. Просто изглеждай изплашена.

— Това няма да е проблем — преглътна тежко тя.

Да тръгна из Палатата на въпросите с намерението да арестувам Сълт? Къде ми е умът?

— Да тръгваме — щракна с пръсти Глокта.

— Да тръгваме — каза Уест. — Разчистени ли са доковете? Къде е този проклетник Паулдър?

— Изглежда, никой не знае, господине. — Бринт опита да смушка коня си, но тълпата ги притискаше отвсякъде. Върховете на копията се люшкаха хаотично, тревожно близо до главите им. Войниците проклинаха. Сержантите крещяха. Офицерите кудкудякаха като побъркани пилци. На Уест му беше трудно да си представи по-труден терен за маневриране на многохилядна войска от задните улички при доковете. И като капак на всичко, в противоположната посока потече застрашителен по мащаби поток от ранени. Едни куцаха, други ги носеха на носилки.

— Направете път на лорд-маршала! — изрева гръмогласно Пайк. — Път за лорд-маршала! — Вдигна заплашително сабя, сякаш ей сега ще почне да пердаши наред с плоската част на острието, и хората моментално се дръпнаха и отвориха пролука между тракащите във въздуха копия. В този момент от другата страна в пролуката се появи конник. Яленхорм, с кървяща рана на челото.

— Добре ли си?

— Нищо работа, господине — усмихна се широко едрият майор. — Ударих си главата в някаква проклета дъска.

— Напредък?

— Изтласкваме ги към западната част на града. Доколкото ми е известно, кавалерията на Крой е стигнала до Четирите ъгъла, но гуркулите продължават да са обсадили Агрионт. Също така, прегрупират се и контраатакуват от запад. Голяма част от пехотните части на Крой са още заседнали по улиците, от другата страна на реката. Ако не изпратим скоро подкрепления…

— Трябва да говоря с Паулдър — прекъсна го Уест. — Къде, мамка му, е проклетият генерал? Бринт?

— Господине?

— Вземи няколко момчета със себе си и ми доведете Паулдър, незабавно! — размаха заплашително пръст. — Лично да се яви!

— Разбрано, господине! — отвърна Бринт и започна борба по обръщането на коня си.

— Какво е положението в морето? Рютзър успява ли да направи нещо?

— Доколкото ми е известно, влязъл е в сражение с гуркулския флот, но с какъв успех… — С излизането им от тесните улички на пристанището, миризмата на застояла солена вода и горящо дърво се засили.

— Майко мила!

Уест беше на абсолютно същото мнение.

Изящната извивка на доковете на Адуа се беше превърнала в разтегната в полумесец касапница. Най-близкият кей беше почернял, опустошен, задръстен от съсипано оборудване и още по-съсипани човешки тела. По-нататък се виждаха няколко мелета от напиращи една срещу друга тълпи от войници с щръкнали във всички посоки, като бодли на таралеж, копия. Въздухът кънтеше от викове, а бойните знамена на Съюза и тези на Гуркул се поклащаха на вятъра като плашила. Епическото сражение обхващаше почти цялата дължина на бреговата ивица. Няколко склада горяха. Маранята трептеше над покривите им и придаваше призрачен вид на стотиците биещи се в близост зад тях. Горящите постройки бълваха кълба задушлив дим — черен, сив, бял — които вятърът отнасяше към залива. А там множество кораби бяха вкопчени в собствената си ожесточена битка.

Вдигнали всички платна, съдовете пореха залива, обръщаха срещу вятъра, маневрираха за по-добра позиция, пръскаха високо във въздуха блестящи фонтани от ситни капчици вода. Катапултите изстрелваха запалителни снаряди, стрелците по палубите запращаха залпове горящи стрели, моряците пълзяха по такелажа. Няколко двойки кораби се бяха вкопчили в тромава прегръдка с помощта абордажни куки — същински зъбещи се едно срещу друга кучета, а по палубите им се бяха заформили мелета от екипажите им. Пострадалите съдове се носеха немощно, със съдрани платна и разбит такелаж. Няколко горяха — огромните кълба кафяв пушек от палубите им закриваше слязлото ниско слънце и от него оставаше само светло петно на небето. Прибоят донасяше всякакви останки — бъчви, сандъци, разбито на трески дърво, трупове на моряци.

Уест добре познаваше формата на Съюзническите кораби, със златно слънце, извезано на всяко платно. Можеше да се досети и кои бяха гуркулските. Но в залива имаше и други — дълги, черни хищници, с големи черни кръстове по снежнобелите им платна. А най-големият от тях, по-голям от всеки друг съд в пристанището, в момента акостираше на един от малкото оцелели пристани.

— Нищо добро не е дошло от Талинс — промърмори Пайк.

— Какво правят тук стириянски кораби?

Бившият престъпник посочи към един, който тъкмо се врязваше с носа си в борда на един от гуркулските кораби.

— Както изглежда, бият се с гуркулите.

— Господине — каза някой. — Какво да правим?

Вечният въпрос. Уест отвори уста, но оттам не излезе и звук. Как е възможно един човек да наложи какъвто и да било контрол над хаоса, който се разкриваше пред очите му? Спомни си Варуз как крачеше в пустинята, следван по петите от огромния си щаб. Спомни си Бър как удряше с юмрук по картите и размахваше гневно пръст. Най-голямата отговорност на един командир не е да командва, а да успее да изглежда така, сякаш знае как се командва. Преметна крак през седлото и скочи на мръсните павета.

— Ще установим командния щаб тук за момента. Майор Яленхорм?

— Господине?

— Намери генерал Крой и му предай да продължи да напредва към Агрионт, от север и запад.

— Разбрано, господине.

— Някой да събере малко хора и да започне да разчиства останките от доковете. Трябва да успеем да вкараме бързо още войска.

— Да, господине.

— И някой да ми намери Паулдър, мамка му! Всеки да си върши работата!

— Това пък какво е?

По опустошения кей се зададе странна процесия. Изглеждаха напълно неестествено на фона на касапницата около тях. Една дузина бдителни стражи с черни брони вървяха в кордон около един-единствен човек — с черна, прошарена коса и безупречно оформена остра брадичка. Носеше черни ботуши, кираса от черна стомана, а от едното му рамо се спускаше величествен плащ от черно кадифе. С две думи, приличаше на най-заможния погребален агент в света, но стегнатата му уверена походка говореше за благороднически произход. Насочи се право към Уест и нито за миг не погледна встрани. Когато приближи, втрещените от властното му излъчване стражи и щабни офицери се отдръпнаха от пътя му с лекотата, с която магнит отблъсква метален прах.

— Аз съм върховен херцог Орсо, от Талинс — каза той и протегна ръка в бронирана ръкавица от черна стомана.

Идеята вероятно беше Уест да коленичи и да целуне ръката, но вместо това той я стисна и разтърси отривисто.

— Ваше Превъзходителство, за мен е чест. — Дори нямаше представа дали това беше правилното обръщение към херцога. Последното, което беше очаквал, е, че насред кървавата битка за доковете на Адуа ще срещне един от най-могъщите владетели в Кръга на света. — Аз съм лорд-маршал Уест, командир на армията на Негово величество. Не го приемайте като проява на неблагодарност, но не сте ли доста далеч от дома…

— Моята дъщеря е ваша кралица. От нейно име, народът на Талинс е готов на всякакви жертви. Щом чух за… — той повдигна многозначително една вежда и огледа горящото пристанище — неприятностите ви, веднага тръгнахме насам. Корабите от флота ми, както и десет хиляди от най-добрите ми войници са на ваше разположение.

Уест не знаеше как да реагира на подобна новина.

— Така ли? — попита просто.

— Позволих си да заповядам дебаркиране. В момента хората ми изтикват гуркулите от югозападните части на града. Три ферми, нали така се казваше кварталът?

— Ъ… да.

— Оригинално име за градски квартал — усмихна се сдържано херцогът. — Не берете грижа за западния си фланг. Желая ви успех във всяко начинание, лорд-маршале. Ако съдбата е благосклонна към нас, ще се видим отново след битката. Като победители. — Склони почтително глава и тръгна обратно.

Уест остана загледан в гърба на отдалечаващия се херцог. Знаеше, че може да е само благодарен за неочакваната поява на десетте хиляди стириянци, но не можа да потисне неприятното чувство, че щеше да е много по-добре, ако върховен херцог Орсо въобще не се беше появявал. Но за момента имаше много по-належащи тревоги.

— Лорд-маршале! — Бринт бързаше по кея, следван от група офицери. Едната половина от лицето му беше омазана със сажди. — Лорд-маршале, генерал Паулдър…

— Най-накрая, мамка му! — кресна Уест. — Сега може би ще получим някакви отговори. Къде е това копеле? — Избута Бринт настрана и застина на място. Паулдър лежеше на носилка, държана от четирима посърнали и покрити с кал офицери от щаба му. Имаше вид на блажено заспал, дотолкова, че Уест очакваше всеки момент да чуе хъркането му. Единствено огромната рана на гърдите на генерала разваляше първоначалното впечатление.

— Генерал Паулдър лично предвождаше атаката — каза един от офицерите, преглъщайки сълзите си. — Благородна саможертва…

Уест се загледа в трупа на генерала. Колко пъти му се бе искало да види този човек мъртъв. Постави ръка на лицето си в остър пристъп на прилошаване.

— Проклятие — прошепна.

— Проклятие! — процеди през зъби Глокта, докато качваше треперещия си крак на последното стъпало и едва се задържа да не падне по очи. Един кльощав инквизитор, който вървеше насреща му, го изгледа продължително. — Проблем ли имаш? — Озъби му се той и човекът наведе глава и отмина бързо.

„Так“, „туп“, болка. Сумрачният коридор се влачеше убийствено мудно покрай него. Всяка стъпка беше истинско изпитание, но той продължи да упорства. Краката му изгаряха от болка, стъпалата тръпнеха, вратът стенеше, под дрехите се стичаше пот, а лицето му беше изкривено в неволна беззъба усмивка. С всяка следваща стъпка, с всяко пъшкане очакваше неприятност. С всеки гърч, с всеки спазъм очакваше по коридора да наизскачат практици и да заколят като свине и него, и зле дегизираните му наемници.

Но няколкото притеснени на вид мъже, с които се размина, почти не го погледнаха, преди да продължат по пътя си. Страхът ги е направил небрежни. Светът е на ръба на катастрофа. Никой не смее да направи и крачка, от страх да не стъпи в празното пространство. Инстинктът за самосъхранение. Унищожава напълно работоспособността на човек.

Влетя в преддверието на кабината на Сълт.

— Началник Глокта! — Главата на секретаря подскочи ядосано. — Не можете просто да… — Не успя да довърши, защото в този момент наемниците започнаха да се събират един по един зад гърба на Глокта. — Искам да кажа… не можете…

— Млък! Действам по изрична заповед на краля. Всеки лъже. Разликата между героя и злодея е в това, дали някой вярва на лъжите? Дръпнете се от пътя ми! — изсъска на двамата практици от двете страни на вратата на Сълт. — Или се пригответе да си понесете последствията. — Двамата се спогледаха, после, когато в преддверието нахлуха още от хората на Коска, вдигнаха ръце и се оставиха да бъдат обезоръжени. Инстинктът за самосъхранение. Сериозен недостатък.

Глокта спря за момент пред вратата. Тук, където толкова често се потях от страх, изложен на милостта на архилектора. Дървото погъделичка пръстите му. Може ли да се окаже така лесно? Да вляза посред бял ден и просто да арестувам най-влиятелния човек в Съюза? Насили се да потисне самодоволната усмивка. Ще ми се да се бях сетил по-рано. Завъртя топката на бравата и влетя в стаята.

Кабинетът на Сълт изглеждаше точно както всеки друг ден. Огромните прозорци с прекрасната гледка към Университета, голямата кръгла маса с картата на Съюза и инкрустираните в нея скъпоценни камъни, столовете с великолепна дърворезба и мрачните портрети по стените. Само че този път в стола на архилектора не седеше Сълт. Там беше не кой да е, а вярното му псе, неговият любимец — началник Гойл. О, пробваме дали голямото кресло ни е по мярка, а? Не, боя се, че е прекалено голямо за теб.

Първата реакция на Гойл беше искрено възмущение. Как смее, който и да е, да нахлува така в този кабинет? Втората беше объркване. Кой би посмял да нахлуе така? Третата — шок. Сакатият? Но как? Четвъртата, когато видя Коска и четирима от наемниците му да влизат след Глокта, беше ужас. А, точно това искам да видя.

— Ти? — процеди през зъби началникът. — Но ти си…

— Заклан? Боя се, че имаше промяна в плана. Къде е Сълт?

Очите на Гойл преминаха по наемниците — джуджето, този с куката и онзи с отвратителните циреи на лицето — после спря върху Коска, който крачеше наперено из кабинета, отпуснал небрежно ръка на дръжката на сабята си.

— Ще ти платя! Каквото ти предлага той, удвоявам го!

— Предпочитам в брой — протегна ръка наемникът.

— Сега? Но аз нямам… нямам толкова в себе си!

— Жалко, аз съм на принципа на проститутката. Срещу обещания няма веселба, приятелю. Никаква.

— Чакай! — Гойл скочи на крака и отстъпи назад с протегната напред разтреперана ръка. Няма къде да се денеш, освен да скочиш през прозореца. Това е проблемът с амбицията. Когато погледът ти е все нагоре, е много лесно да забравиш, че единственият път надолу от главозамайващата височина е дългото падане.

— Сядай, Гойл — изръмжа му Глокта. Коска го сграбчи за едната китка, изви яростно ръката му зад гърба и го натика скимтящ от болка в креслото. После сложи ръка на тила му и заби лицето му в красивата карта на Съюза. Носът му изхрущя и опръска с кръв западните части на Мидърланд.

Крайно грубо, но времето за изтънченост свърши. Самопризнанието на архилектора или на някой достатъчно близо до него… Естествено, Сълт щеше да свърши по-добра работа, но след като не можем да докопаме мозъка, ще трябва да се задоволим със задника.

— Къде е това момиче с инструментите ми? — Арди влезе предпазливо в стаята, прекоси бавно разстоянието от вратата и сложи сандъчето на масата.

Глокта щракна с пръсти и посочи към Гойл. Дебелият наемник отиде полека до началника, хвана свободната му ръка и я опъна рязко на масата.

— Предполагам, си мислиш, че знаеш много за изтезанията, а, Гойл? Повярвай ми, докато не прекараш малко време от двете страни на масата, не можеш да кажеш, че разбираш напълно играта.

— Ненормално копеле! — Началникът започна да се дърпа и лицето му размаза кръв по картата на Съюза. — Мина всякакви граници!

— Граници ли? — прихна Глокта. — Прекарах нощта в рязане пръстите на един от приятелите си, след това убих друг, а ти ми говориш за граници? — Вдигна капака на сандъчето и инструментите се наредиха пред него. — Сега единствената граница, която е от значение, е тази, която разделя силния от слабия. Човека, който задава въпросите, от този, който отговаря на тях. Няма други граници. — Наведе се и заби върха на пръста си в главата на Гойл. — Всичко е в главата! Оковите, ако обичате.

— Ъ? — Коска погледна дебелия наемник, а той вдигна рамене и размазаните татуировки по дебелия му врат се сгърчиха.

— Пфф — каза джуджето. Човекът цирей мълчеше. Едноръкият беше вдигнал маската от лицето си и беше зает да си бърка в носа с върха на куката.

Глокта изпъна назад гръб и въздъхна тежко. Нищо не може да замени квалифицирания помощник.

— Е, предполагам, ще трябва да импровизираме. — Извади от сандъчето една дузина дълги пирони и ги разпиля небрежно по масата. Извади и чук с лъскава глава. — Мисля, че не е нужно да обяснявам какво предстои.

— Не. Не! Можем да измислим нещо, можем… — Глокта постави върха на един пирон на китката на Гойл. — Аа! Чакай! Чакай…

— Ще бъдеш ли така добър да подържиш? Имам само една свободна ръка.

Коска хвана внимателно върха на пирона с два пръста.

— Ще внимавате къде удряте, нали, началник?

— Не се тревожи. Имам прецизна ръка. И ужасно много практика.

— Чакай! — изпищя пронизително Гойл.

С три звънтящи, разочароващо тихи удара на чука пиронът мина между костите над китката на Гойл и се заби в плота на масата. Началникът изрева от болка и от устата му излетяха пръски слюнка и кръв.

— О, я стига, Гойл, в сравнение с това, което правеше със затворниците в Англанд, моето е направо детска игра. И опитай да не избързваш. Ако сега пищиш така, след малко какво ще правиш? — Дебелият наемник хвана другата ръка на Гойл и я изтегли върху картата на Съюза.

— Пирон? — попита Коска и повдигна въпросително вежди.

— Хващаш му цаката.

— Чакай! Аа! Чакай!

— Защо? За последните шест години това е най-близкото ми до забавление занимание. Не се свиди и не ми разваляй удоволствието. Толкова рядко ми се случват хубави неща. — Глокта отново вдигна чука.

— Стой!

Дзън. Гойл изрева. Дзън. Писък. Дзън. Пиронът се вкопа дълбоко в масата и доскорошният бич за наказателните колонии в Англанд беше прикован към картата на Съюза. Ето докъде стигаш само с амбиции и никакъв талант. Колко е лесно да научиш някого на смирение, по-лесно е, отколкото повечето хора предполагат. Всичко необходимо за да забравиш арогантността си, са няколко пирона на правилните места.

— Ще си платиш за това, недъгаво копеле! Не си мисли, че ще ти се размине!

— О, вече платих достатъчно. — Глокта бавно извъртя глава настрани, в опит да отпусне, макар и с малко, скованите мускули на раменете си. — Държаха ме, не съм сигурен колко дълго, но предполагам няколко месеца, в килия с размерите на скрин. Прекалено ниска да седнеш изправен на пода, а за прав и дума не може да става. Денонощно превит и болезнено усукан, нямаше друга поза за тялото ми. Прекарах там стотици безкрайно дълги часове, в пълна тъмнина и непоносима жега. Търкалях се в лепкавата смрад на собствените си лайна, гърчех се, задушавах се. Молех за вода, която тъмничарите ми наливаха на тънки струйки през решетката отгоре. Понякога пикаеха върху мен и аз им бях благодарен за това. Оттогава не съм заставал напълно изправен. Нямам представа как не се побърках напълно. — Замисли се за момент. — Може и да съм. Но както и да е, това са жертвите, които направих аз. Какви жертви си готов да направиш ти, за да запазиш тайните на Сълт?

Не последва отговор. Кръвта от ръцете на Гойл се стече и образува локва около скъпоценния камък, отбелязващ местоположението на Палатата на въпросите в Келн.

— Хм. — Глокта стисна здраво дръжката на бастуна и се наведе до ухото на Гойл. — Има една част от човешкото тяло, между топките и дупката на задника. Никога не я виждаш, освен ако не си от онези акробати с гумени тела или нямаш неестествено влечение към огледалата. Сещаш се за коя част говоря, нали? Мъжете прекарват часове в размисли за това, което е отпред, и почти толкова дълго за онова отзад. Но това парче плът по средата? То остава несправедливо пренебрегнато. — Глокта взе една шепа пирони и ги подрънка пред лицето на Гойл. — Мисля днес да оправя тази несправедливост. Ще започна оттам и ще продължа да работя в околовръст. И бъди сигурен, че когато свърша, ще мислиш за това парче плът до края на живота си. Или най-малкото, ще мислиш за мястото, където някога е било. Практик Коска, ще бъдете ли така добър да помогнете на началника с панталоните?

— Университета! — извика Гойл. По оплешивяващото му теме беше избила пот. — Сълт! В Университета е!

Толкова бързо? Почти разочароващо бързо. Но, предполагам, не са много побойниците, които добре носят на бой.

— Какво прави там по това време?

— Аз… аз не зна…

— Не съм доволен. Панталоните.

— Силбър! Със Силбър е!

— Ректорът на Университета? — намръщи се Глокта.

Очите на Гойл прескочиха от Глокта към Коска и обратно. След това ги затвори.

— Професорът демоник!

Проточи се дълго мълчание.

— Кой?

— Силбър, той не просто ръководи Университета, той също провежда… експерименти.

— От какво естество? — Глокта сръчка физиономията на Гойл с главата на чука. — Съветвам те да побързаш, преди да съм ти заковал езика за масата.

— Окултни експерименти! Сълт го финансира от много отдавна! Откакто Първия магус се появи за пръв път! Може и отпреди това!

Окултни експерименти? Финансирани от архилектора? Това не е в негов стил, но напълно обяснява защо проклетите професори очакваха пари от мен, когато ги посетих за пръв път. А също и това, защо Витари и циркът на Гойл са се установили за постоянно в Университета.

— Какви експерименти?

— Силбър… той може да се свързва… с Другата страна!

— Какво?

— Вярно е! С очите си видях! Може да научава разни неща, тайни, които няма как другаде да знае, а сега…

— Да?

— Сега казва, че е намерил начин да ги върне обратно!

— Да върне кого?

— Нарича ги Издаващите тайни!

Глокта облиза пресъхналите си устни.

— Демоните? Аз си мислех, че Негово високопреосвещенство няма време да се занимава със суеверия, а той през цялото това време… Ама че двуличник!

— Каза, че може да ги изпрати срещу враговете му! Срещу враговете на архилектора! Те са готови да го направят!

Глокта усети как окото му се разтреперва и постави опакото на ръката си върху него. Преди година щях да умра от смях и да го закова не за масата, а за тавана. Но сега нещата са различни. Разходих се из Кулата на Създателя. Видях Шикел да се смее, докато гори. Щом има ядачи? Щом има магуси? Защо тогава да няма демони? Всъщност как може да няма?

— Кои врагове?

— Върховният правозащитник! Първия магус! — Гойл отново стисна очи. — Кралят! — жално изскимтя.

Ааа. Кралят. Измъкването на такива къси думички е моята магия. Обърна се към Арди и я дари с беззъба усмивка.

— Ще бъдеш ли така добра да приготвиш самопризнание?

— Ще бъда ли… — Тя се вторачи за момент в него с ококорени очи и пребледняло лице. После отиде бързо до писалището на Сълт и грабна хартия и писалка. Перото издрънка припряно в гърлото на мастилницата, а тя застина с трепереща във въздуха ръка. — Какво да пиша?

— О, просто нещо от типа: „Аз, началник Гойл, признавам, че съм съучастник в заговора за измяна на Негово високопреосвещенство, архилектор Сълт, който… — Как да го кажем? Глокта повдигна вежди. Ами как, както си е. — … възнамерява да използва сатанински заклинания срещу Негово величество краля и членове на Висшия съвет.“

Перото задра тромаво по хартията, пръскайки обилно капки мастило. Арди му подаде шумолящия лист.

— Така става ли?

Глокта си спомни красиво оформените самопризнания, които приготвяше практик Фрост. Елегантния, плавен почерк, безупречния словоред. Всяко самопризнание — произведение на изкуството. Сведе натъжен поглед към мацаницата в ръката си.

— Почти нечетливо, но ще свърши работа. — Плъзна листа под треперещата ръка на Гойл, после взе от Арди писалката и я постави между пръстите му. — Подпиши.

Гойл изхлипа, подсмръкна и написа името си, колкото успя добре, със заковани за масата китки. Печеля. И като никога, победата почти ми се услажда.

— Отлично — каза Глокта. — Извадете пироните и намерете нещо, с което да го превържем. Ще е срамота да умре от кръвозагуба, преди да е свидетелствал. И му запушете устата, засега чух достатъчно. Ще го вземем с нас при Върховния правозащитник.

— Чакайте! Чакайте! Аар… — Виковете на Гойл рязко секнаха, когато наемникът с циреите напъха в устата му един смачкан на топка мръсен парцал. Джуджето взе клещите от сандъчето с инструменти. Дотук оцеляхме. Кой би повярвал? Глокта докуца до прозореца и раздвижи болния крак. Чу зад гърба си заглушения вик на Гойл, докато изваждаха първия пирон, но не обърна внимание, мислите му бяха другаде. Загледа се към Университета и щръкналите му от димната завеса като криви пръсти колони. Окултни експерименти? Призоваване и изпращане? Прокара език по дупките във венците си. Какво става там?

— Какво става там? — Джизал крачеше напред-назад по терасата на върха на Кулата на веригите с надеждата, че отстрани изглежда като тигър в клетка, но вътрешно подозираше, че повече напомня затворник в деня на екзекуцията му.

Над града се беше спуснала димна завеса и беше невъзможно да се каже къде какво ставаше на повече от миля разстояние от кулата. Офицерите от щаба на Варуз се бяха пръснали по парапетите и от време на време крещяха безсмислени и напълно противоречиви новини. При Четирите ъгъла, по Централната улица и из цялата централна част на града се водеха сражения. Битката течеше по суша и вода. Надеждата за избавление и загубата на всякаква надежда се сменяха бързо в настроенията на мъжете на терасата. Но едно не подлежеше на съмнение. Долу, от другата страна на защитния ров на Агрионт, атаката на гуркулите към стените продължаваше с пълна сила.

Пороите от стрели се сипеха върху площада пред портата, но за всеки труп, който оставяха гуркулите, за всеки ранен, когото извлачваха назад, от горящите сгради изскачаха петима нови войници. Прииждаха като рояк пчели, излетели от горящ кошер. Гъмжилото от стотици войници на императора затягаше все повече обкръжението от стомана и плът около цитаделата. Криеха се зад дървените си паравани и стреляха с лъкове към бойниците на стените. Ударите на барабаните бяха приближили постепенно и сега огласяваха въздуха над Агрионт. Докато гледаше през далекогледа, напрегнал всеки мускул в тялото си, за да го удържи да не се разтресе в ръцете му, Джизал започна да различава странни фигури сред гуркулската войска.

Високи и грациозни, те изпъкваха ясно на общия фон. Носеха снежнобели, инкрустирани със злато брони, вървяха сред войниците, сочеха, направляваха, раздаваха заповеди. И сега все по-често сочеха към моста пред западната порта на Агрионт. В главата на Джизал се загнездиха неприятни мисли. Това ли бяха Стоте думи на Калул? Надигнали се от тъмните дълбини на историята, за да отведат Първия магус на съд?

— Ако не знаех с какво разполагаме, щях да си помисля, че се готвят за щурм.

— Няма причини за тревога — каза дрезгаво Варуз, — стените ни са непревзимаеми. — Гласът му се разтрепери и последната дума излезе на пресекулки, от което смисълът й съвсем се загуби. Само преди две седмици никой не би си и помислил, че Агрионт може да падне. Но същото важеше и за това, да бъде обкръжен от гуркулски легиони. Повече от очевидно, правилата се бяха променили. Отдолу се надигна плътният басов рев на рогове.

— Вижте там — промърмори един офицер.

Джизал погледна през далекогледа. По улиците, теглен и бутан от войници, вървеше някакъв странен на вид фургон, нещо подобно на дървена къща на колела, само че покрита отвън с плочи от ковано желязо. Други войници, под ръководството на двама от облечените в бели брони мъже, продължаваха да качват в движение бъчви.

— Гърмящ прах — обяви някой.

Джизал усети ръката на Маровия върху своята.

— Ваше Величество, може би ще е най-добре да се оттеглите.

— Ако тук не съм в безопасност, къде точно предполагате, че ще съм на по-сигурно място?

— Маршал Уест скоро ще ни освободи от обсадата, сигурен съм. Но дотогава в двореца ще сте в по-голяма безопасност. Ще ви придружа — усмихна се извинително. — Боя се, че на моята възраст няма да съм от никаква полза на стената.

Облечената в бронирана ръкавица ръка на Горст посочи към стълбището.

— Насам, Ваше Величество.

— Насам — изръмжа Глокта и закуца по коридора, колкото чевръсто позволяваха съсипаните му крака. Коска го последва с небрежна походка. „Так“, „туп“, болка.

От всички служители на Маровия зад бюрото си в преддверието пред кабинета на върховния правозащитник беше останал само секретарят му, седеше и гледаше неодобрително през очилата си. Вероятно всички останали са навлекли кой каквато броня е успял да докопа и сега са на стените. Но още по-вероятно са се заключили по килери и изби. Ех, да можех и аз така.

— Боя се, че Негова чест е зает.

— О, мен ще приеме, не бери грижа за това. — Без да спира, Глокта докуца до вратата на кабинета, сграбчи пиринчената топка на бравата и едва се сдържа да не дръпне ръка като опарен. Металът беше ледено студен. Като в дълбините на ада. Завъртя леко топката и открехна вратата. Отвътре излезе бяла пара и плъзна по пода на преддверието като мразовитата мъгла, която зимно време се спускаше над ледените полета на Англанд.

В кабинета беше ужасно студено. Масивните дървени мебели, старата дъбова ламперия и мръсните прозорци — всичко беше побеляло от скреж. Купчините документи бяха като наежени от кристалите й. Гарафата с вино се беше пръснала на парчета и на масата до вратата лежаха голяма буца розов лед с формата на бутилка и множество искрящи парчета стъкло.

— Мамка му, какво… — Дъхът на Глокта излезе на пара през вече зачервените му от студа устни. Из целия кабинет имаше разхвърляни мистериозни парчета. Нещо средно между парче черен маркуч и връзка наденици, престояли цяла нощ на снега, висеше залепнало за ламперията. По книгите, по писалището и по скърцащия от скреж килим се търкаляха бучки черен лед. От тавана висяха залепнали и замръзнали парчета от нещо розово, а по пода бяха замръзнали други — бели и дълги, натрошени на трески…

Човешки останки?

В средата на писалището лежеше голямо парче месо, частично покрито от скреж. Глокта извърна глава, за да го огледа по-добре. Имаше уста, даже повечето зъби си бяха на мястото, ухо и око. Висяха и дълги косми брада. Достатъчно, за да може Глокта да разпознае чие тяло беше пръснато на парчета из мразовитата стая. Чие друго, ако не това на последната ми надежда, на третия ми ухажор, върховен правозащитник Маровия.

— Явно в твърденията на този Силбър има известна доза истина — покашля се Коска.

Може и така да се каже, въпреки че такова омаловажаване на истината би било повече от грандиозно. Мускулите около лявото му око се гърчеха болезнено. Секретарят на Маровия дотича до вратата, надникна през него и Коска, после изхълца шумно и залитна назад. В следващия момент повръщаше шумно в преддверието.

— Съмнявам се, че върховният правозащитник ще ни съдейства по какъвто и да било начин.

— Вярно. Но така или иначе, не е ли вече малко късно за документ и така нататък? — Коска посочи опръсканите със замръзнала кръв прозорци. — Гуркулите идват, не сте забравили, нали? Ако имате сметки за уреждане, сега му е времето, преди приятелите ни от Кантика да развалят всичко. Когато плановете се провалят, време е за решителни действия, нали така, началник? — Пресегна се, развърза маската на тила си и я остави да падне на пода. — Време е да се изсмеем в лицето на врага! Да заложим всичко на един последен удар! Пък после ще има достатъчно време да поправяме счупеното. А ако не успеем да го поправим, е, какво толкова? Утре ще живеем в един напълно нов свят.

Или ще умираме в един напълно нов свят. Не стана, както си го представях, но той е прав. Може би, преди края на играта, все пак ще се нуждая от един последен бляскав щурм от страна на полковник Глокта.

— Предполагам, все още мога да разчитам на помощта ти?

Коска го плесна по рамото и гърбът му се разтресе в болезнен гърч.

— Един последен напън, против всякаква логика и вероятност за успех? Естествено! Но може би сега е моментът да спомена, че при намесата на сатанински сили цената ми скача двойно.

— А как ти звучи тройно? Все пак, Валинт и Балк имат дълбоки джобове.

Усмивката на Коска се разтегна по лицето му.

— Звучи ми добре — отвърна наемникът.

— Ами хората ти? Все още ли са надеждни?

— Все още чакат четири пети от заплащането си. Докато не го получат, готов съм да поверя живота си на всеки един от тях.

— Добре тогава. Значи сме готови. — Глокта намести стъпалото в ботуша си. Хайде още мъничко, безпръсти приятелю. Още няколко мъчителни крачки, а после, по един или друг начин, ни чака дълга почивка. Разтвори пръсти и остави самопризнанието на Гойл да падне плавно на замръзналия под. — Да вървим в Университета! Негово високопреосвещенство не обича да чака.

Отвори кутията

Логън почувства колебанието на хората около себе си. Видя тревогата в очите им. Личеше и по начина, по който държаха оръжията. Не ги винеше. На собствения си праг, пред познат враг, човек може да си позволи безстрашие. Но закарай го на другия край на соленото море, на места, които не е и сънувал, и всяка отворена врата ще го плаши до смърт. А наоколо имаше много от тях.

Градът на белите кули, където някога беше вървял забързано след Първия магус, мястото, което го изуми с размерите на сградите си, с чудатостта на хората си и с броя на двете, се беше превърнал в лабиринт от почернели руини. Прокрадваха се по безлюдните улици, под шпалира на огромните скелети на изгорелите къщи с щръкнали към небето овъглени греди на покривите. Пристъпяха през празни площади, осеяни с отломки и покрити със сажди. А шумът на битката — призрачно ехо — се чуваше ту близо, ту далеч, но винаги наоколо.

Сякаш пълзяха из ада.

— Как се биеш на такова място? — прошепна Кучето.

На Логън му се прииска да знаеше отговора на този въпрос. Битки в гори, в планини, в долини, бяха участвали в стотици такива и знаеха правилата им. Но това? Очите му шареха тревожно по зеещи прозорци и врати, по купчините от срутени стени. Толкова много места, където да се скрие врагът.

Не му оставаше друго, освен да върви към Кулата на Създателя и да се надява на късмет. А какво щеше да стане, като стигнеха там, той не знаеше, но беше сигурен в едно, че по някакъв начин щеше да се стигне до кръв. Нищо добро не чакаше хората му там, но истината бе, че каза на мъжете да вървят, а единственото нещо, на което един водач нямаше право, бе да се отметне от думата си.

Глъчката на битката се усилваше все повече. Силната миризма на пушек и страх лютеше в носа и дращеше гърлото му. Набраздената дръжка на меча на Създателя се хлъзгаше в потната му длан. Пропълзя нагоре по купчината камъни до една разрушена стена и протегна назад ръка с насочена към земята длан, за да каже на момчетата да внимават. Подаде глава над върха и се огледа.

Право отпред, на другата страна на обширен площад, се издигаше Агрионт — огромни стени и черни силуети на кули на фона на светлото небе. И същото, само че надолу с главата, върху гладката повърхност на водата в рова. И пред него се бяха събрали много хора, задръстваха площада докъдето му стигаше погледът. Не се искаше кой знае какъв ум, за да разбере, че бяха гуркули. Обстрелваха с лъковете си бойниците на стената, а оттам им отвръщаха с къси стрели от арбалети, които отскачаха от паветата и се забиваха в дървените паравани.

Трийсетина крачки по-нататък, бяха сформирали линия срещу крепостта. Добре построена права редица, с щръкнали заплашително копия от двете страни на високо знаме с извезани на него златни букви. Сериозна редица от корави мъже — добре въоръжени и със здрави брони — нищо общо с паплачта, която видяха пред стените. Тези нямаше да успее да накара да тръгнат наникъде с викове. Освен може би право към него.

— Уау — промърмори Кучето, когато излезе от улицата. Няколко от момчетата го последваха и на свой ред зяпнаха от учудване.

Логън им махна с ръка да се дръпнат назад.

— Засега по-добре да не се показваме, докато…

Един от офицерите в средата на гуркулския строй излая нещо и посочи към тях с кривия си меч. С тракане на брони, войниците свалиха копията напред.

— А, мамка му — изсъска Логън. Редицата тръгна бързо, но добре организирано. Огромна маса с насочен напред, остър и смъртоносен метал.

Когато те нападат, имаш само три възможности за действие. Обикновено бягството не е лоша идея, но предвид състоянието, в което бяха момчетата, побегнеха ли сега, щяха да спрат чак преди да започнат да падат в морето. Ако останеха на място, объркани и разпръснати в тълпа, както бяха в момента, вероятността беше да се огънат и да оставят доста мъртви, без да постигнат нищо съществено. Оставаше третата възможност, а една възможност не е избор.

Два щурма в един ден. Скапан късмет, но от вайкане — полза никаква. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Логън се втурна напред. Не в посоката, в която му се искаше, а през павирания площад, право към защитния ров на Агрионт. Не се замисли дали другите го следваха. Беше прекалено зает да крещи и размахва меча. Първи в касапницата, точно както едно време. Подобаващ край за Кървавия девет. От това можеше да излезе добра песен, стига някой да си направеше труда да й измисли мелодия. Стисна зъби и зачака сблъсъка.

В този момент от сградите отляво изскочиха на огромна тълпа войници на Съюза и също закрещяха като луди. Напредващата редица на гуркулите забави крачка и се огъна. Копията се размятаха хаотично, когато войниците се обърнаха да посрещнат неочакваната заплаха по фланга. Добре дошла изненада, трябваше да признае Логън.

Съюзническата войска се вряза в левия фланг на гуркулския строй. Разнесоха се писъци и викове, стържене на метал. Навсякъде заблестяха остриета и започнаха да падат тела. И Логън се хвърли в средата на всичко това. Промуши се покрай размахания насреща му връх на копие и замахна към войника в другия му край. Пропусна, но в мелето улучи друг, който се строполи с писък и по ризницата му бликна кръв. Връхлетя с рамо в гърдите на трети и го запрати по гръб на земята. Стовари с всичка сила ботуша си върху лицето му и усети хрущенето на челюстта под подметката си.

Само на крачка от себе си, с меч в ръка, видя гуркулския офицер, който водеше атаката. Чу някъде зад себе си бръмченето на тетива и една стрела се заби малко под едната ключица на офицера. Онзи залитна на една страна и пое дълбоко въздух, за да изкрещи, но преди да го направи, Логън го посече и остави дълбока резка в гърба на нагръдника му, от която пръснаха капки кръв. Навсякъде около него момчетата се врязаха в разбития строй на гуркулите. Видя дръжката на копие да се огъва силно, да се прекършва и облакът от трески да полита право в лицето му. Някой изрева с пълно гърло толкова близо, че ушите на Логън писнаха. Обърна се рязко, видя едно от момчетата да размахва отчаяно ръка и една от извитите саби на гуркулите го посече, и палецът му излетя и се запремята във въздуха. Логън замахна към войника, който държеше сабята, и тежкото острие на меча на Създателя разцепи скулата му.

Към него полетя връх на копие. Със затаен дъх, Логън се извъртя настрани и усети как стоманата пробива ризата му, плъзна се по дясната половина на корема му и остави тръпнеща резка точно под ребрата. Човекът, който държеше копието, се блъсна в него, беше взел прекалено много засилка, за да успее да спре. Логън го наниза на меча си, в корема, точно под края на нагръдника му, и се озова почти долепил лице до неговото. Оказа се войник от Съюза, с рехава рижа брада.

Онзи сключи вежди и погледна учудено при вида на бялото лице срещу себе си.

— Как… — изграчи той и се вкопчи в Логън, но той се отскубна от ръцете му и притисна ръка към раната си. Беше мокро. Почуди се дали върхът на копието просто го беше одраскал, или пронизал както трябва. Замисли се дали вече не го бе убил, а това бяха последните му мигове живот.

В следващия момент нещо го фрасна по главата и той политна, закрещя, загуби пълна представа какво ставаше. Ръцете и краката му омекнаха. Всичко пред очите му се разлюля и светът се сви до хвърчаща из въздуха пръст и остри ръбове. Удари нещо с меча си, ритна нещо друго. Сблъска се с някого, онзи изръмжа и той го сграбчи. Отскубна едната си ръка, докопа нож, заби го в нечия шия, пръсна черна кръв. Ревът на битката бучеше в ушите му. Отстрани залиташе мъж, а половината му лице го нямаше. Логън видя през бузата вътрешността на разпраната му уста, от която изпаднаха няколко зъба. Раната в корема пареше, гореше, спираше дъха му. Всичко пред очите му все още се люлееше, а черепът му пулсираше с всеки удар на сърцето. Устата му беше пълна със соления металически вкус на кръв. Усетил на рамото си ръка, се обърна рязко, озъбен, стиснал дръжката на меча.

Кучето свали ръката и вдигна длани пред лицето си.

— Аз съм! Аз съм!

Логън видя, че е той. Но не неговата ръка държеше вече меча на Създателя. А Кървавия девет не виждаше хора, виждаше само работа за вършене.

С какво причудливо стадо се сдоби недъгавият овчар. Двете дузини фалшиви практици, предвождани от печално известния наемник Никомо Коска, следваха Глокта по безлюдните улички на Агрионт. Всичките ми надежди се уповават на най-ненадеждния човек в света. Един от наемниците влачеше вързания началник Гойл. Все още със запушена уста, той се препъваше и залиташе на другия край на въжето. Като куче, което отказва да излезе на разходка. Насред групата тътреше уморено крака Арди Уест. Бялата й рокля беше изцапана с мръсотия от канала и кръвта на няколко мъже, а насиненото й лице висеше, лишено от всякаква емоция. Безсъмнено в резултат на няколкото ужасяващи сцени, на които стана свидетел днес. Но няма избор, освен да подрипва из Агрионт след единствения сакат началник на Инквизицията. Игрив танц към ада, под акомпанимента на далечна битка.

Изведнъж Глокта закова на място. Под арката встрани от него имаше вход към Площада на маршалите и по незнайно каква причина цялото пространство на площада беше покрито с фини дървени стърготини и прах. А в средата на това белезникаво поле, дори от това разстояние нямаше грешка, че бе именно той, стоеше Първия магус. До него беше мургавата жена, която насмалко не удави Глокта във ваната му.

Двама от най-любимите ми хора на света.

— Баяз — просъска Глокта.

— Нямаме време за това. — Коска го хвана под ръка, поведе го напред и Първия магус и вечно навъсената му спътница се скриха от поглед. Глокта продължи да куца по тясната уличка, примижа от болка, докато вземаше завоя зад ъгъла, и в следващия момент се озова лице в лице със стария си познайник Джизал дан Лутар. Или може би трябва да кажа върховния крал на Съюза. Болезнено съм очарован…

— Ваше Величество — каза и склони глава, което му докара няколко крайно неприятни пробождания във врата. Коска, който тъкмо се беше показал зад ъгъла, се поклони превзето, почти до земята и посегна да свали шапка. Осъзна, че вече нямаше такава, затова вдигна извинително рамене и подръпна мазния си перчем.

Лутар го изгледа намръщено, после погледна по същия начин всеки новопоявил се зад ъгъла наемник от странната група на Глокта. Най-отзад в кралския антураж се спотайваше някой. Тук-там сред масата лъскава стомана на броните се забелязваше черна роба, извезана със златни нишки. Възможно ли е това да е… старият ми приятел, върховният правозащитник? Но как, той е на парчета в замръзналия си кабинет… Тогава иззад ъгъла излезе Арди.

Очите на Лутар щяха да изхвръкнат.

— Арди…

— Джизал… — Нейното учудване беше точно толкова, колкото и неговото. — Исках да кажа…

Оглушителна експлозия раздра въздуха.

Централната улица не беше като преди.

Уест и офицерите от щаба му яздеха на север в тягостно мълчание. Копитата на конете чаткаха по разбитата настилка на улицата. От изгорелите стрехи на една от къщите изчурулика птичка. В една странична уличка някой пищеше за помощ. От запад се носеше далечното ехо на сражението, като шума на публиката на спортна игра, но такава без победители. Пожарите бяха помели града, оставяйки след себе си цели редици от овъглени останки на къщи, оголели дървета и опустошени кални парцели на местата, където някога имаше градини. Имаше и трупове. На едри и дребни, на млади и стари.

Четирите ъгъла приличаше на огромна скотобойна, застлана с всевъзможния боклук, който предлагаше войната и оградена от четири страни с руините на някои от най-красивите сгради на Адуа. Наблизо, подредени в дълги редици по прашната земя, лежаха ранените. Кашляха, стенеха, викаха за вода, а омазаните с кръвта им лекари притичваха безпомощно между тях.

Няколко войници с мрачни изражения на лицата се бяха заели да струпват труповете на гуркулите на безформени камари от оплетени ръце, крака, лица. Отстрани ги наблюдаваше висок мъж със скръстени на гърба ръце. Генерал Крой, винаги нетърпелив да сложи нещата в ред. Черната му униформа беше изцапана със сива пепел, а единият му ръкав се вееше разпран около китката. Явно боевете са били наистина ожесточени, след като бяха оставили следи дори по перфектната външност на генерала. За сметка на това поведението му не беше засегнато и това веднага стана ясно от начина, по който отдаде чест — безупречно, сякаш беше на парад.

— Ситуацията, генерале?

— Ожесточени боеве в централната част на Адуа, лорд-маршале! Кавалерията ни разкъса обсадата още сутринта, успяхме да ги изненадаме. След това контраатакуваха, докато чакахме пехотата. Кълна се, сигурно поне дузина пъти си разменяхме владението на това опустошено парче земя. Но сега Четирите ъгъла е под наш контрол! Бият се здраво за всяка крачка територия, но успяваме да ги изтикаме към стената на Арнолт. Вижте там! — Той посочи към два лъскави символа на гуркулските легиони, които стояха подпрени на една полусрутена стена и покритието им лъщеше на сивия фон на всеобщото опустошение. — От тях ще излезе чудесна украса за всяка всекидневна, нали, господине?

Уест не можеше да откъсне поглед от група ранени, подпрели гърбове на една стена, стенещи от болки.

— Наслаждавайте им се, генерале. Какво е положението с Агрионт?

— Боя се, че новините от там не са чак толкова добри. Натискаме здраво, но числеността им е огромна. Цитаделата е все още обкръжена.

— Тогава продължавайте да натискате, генерале, още по-здраво!

— Да, господине. — Крой отново отдаде чест. — Ще пробием, не се тревожете за това. Ако позволите да попитам, как се справя генерал Паулдър с доковете?

— Доковете са отново в наши ръце, но генерал Паулдър е… мъртъв.

— Мъртъв? — каза Крой след кратко мълчание. Лицето му беше смъртно бледо. — Но как…

В далечината се разнесе тътен като от силна гръмотевица и конете подскочиха и заудряха неспокойно с копита по земята. Лицата на всички се извърнаха на север. Там, над покривите на черните руини до края на площада, се издигна огромен облак прах, по-висок от самия Агрионт.

Красивият ярък свят се въртеше, пулсираше. Беше изпълнен с прекрасната песен на битката, носеше със себе си чудесния вкус на кръвта и плътния аромат на смъртта. В средата на всичко това, само на ръка разстояние, стоеше и го гледаше някакъв дребен човек.

Приближил се е толкова близо до Кървавия девет? Със същия успех можеше да влезе в изпепеляващите пламъци на клада. Така явно си проси смъртта. Умолява, настоява за смъртта си.

Имаше нещо в острите му зъби. Блед спомен от далечното минало. Но Кървавия девет му обърна гръб, изби го от мислите си, потопи го под бездънно море. За него нямаше значение кой е човекът, нито какво е направил. Той е Големия изравнител, пред него всички хора са равни. Неговата единствена грижа е да превръща живите в мъртви. И сега беше крайно време да започне работа. Вдигна меча.

Земята се разтресе. Той залитна, шумът го заля като вълна, премина през живите и мъртвите, разцепи света на две. Усети как нещо се отприщва в главата му. Изправи се, изрева и вдигна отново острието…

Но този път ръката му не помръдна.

— Копеле… — зъбеше се Кървавия девет, но огънят беше догорял. Сега Логън се обърна към шума. От стената на Агрионт, на няколкостотин крачки отпред, се издигаше гигантски сив облак. Някакви парчета летяха високо, като не спираха да се въртят бясно из въздуха — оставяха тъмни прашни следи по небето, като пипалата на огромно морско чудовище. Едно летеше право към тях. Логън прикова в него поглед, докато падаше към земята. В началото приличаше на камъче, но постепенно се превърна в цял участък от стена с размерите на каруца.

— Мамка му — каза Мрачния. Какво друго да каже? Парчето се вряза в една от съседните сгради, в средата на мелето. В следващия момент цялата сграда сякаш на свой ред избухна и навсякъде се разлетяха изпотрошени човешки тела. Покрай Кучето прелетя парче от греда и плесна във водата на защитния ров. Логън се беше хвърлил по очи на земята и сега по главата му заваляха ситни парченца пръст и камък.

По улицата плъзнаха кълба задушлив прахоляк. Логън се задави, притисна ръка към устата си. Целият се клатеше, докато се изправяше от земята. Подпираше се на меча като на бастун, а пред очите му всичко се местеше насам-натам. Ушите му бучаха, вече не знаеше нито кой е, нито къде се намираше.

Битката пред рова беше секнала. Хората се давеха от прахоляка, оглеждаха се объркано, лутаха се в пушилката. Беше пълно с трупове — гуркули, войници на Съюза, северняци — объркани накуп. Видя един висок мургав мъж да го гледа втренчено. Имаше рана на челото и по прашното му лице течеше кръв.

Логън вдигна меча и изрева дрезгаво, понечи да се втурне към него, но вместо това залитна настрани като пиян и замалко да падне. Гуркулският войник хвърли копието си и изчезна в пушилката.

Чу се втора оглушителна експлозия, още по-близо от първата. Внезапен порив на вятъра блъсна Джизал в лицето, разбърка косата и напълни очите му с прах. Сабите излетяха със звън от ножниците. Мъжете се заоглеждаха със сковани от ужас лица.

— Трябва да тръгваме — извиси глас Горст и хвана здраво лакътя на Джизал.

Глокта и хората му се отдалечаваха по павираната уличка с всичката скорост, на която беше способен куцащият началник. Арди хвърли последен, ужасѐн поглед през рамо.

— Почакай… — Срещата изпълни Джизал с неочакван, болезнен копнеж. Не можеше да понесе мисълта, че я видя в плен на отвратителния недъгав изрод. Но Горст беше непоколебим.

— Към двореца, Ваше Величество. — Той подкара безцеремонно Джизал през парка, последван от останалите рицари от кралската охрана. По покривите на къщите около тях започнаха да чаткат падащи от някъде камъни, подскачаха по паветата, отхвърчаха със звън от броните на рицарите.

— Идват — промърмори Маровия, загледан мрачно назад към Площада на маршалите.

Феро беше клекнала и запушила уши с ръце, докато чудовищното ехо на експлозията продължаваше да се блъска във високите бели стени около площада. Парче камък с размерите на човешка глава падна на крачка от нея, пръсна се при сблъсъка си с каменната настилка и обсипа бледата пелена на стърготините с черни парченца. Върху съседния покрив се стовари огромна скала и от прозорците на сградата се посипаха изпотрошени стъкла. От улиците се понесоха кълба сива пушилка. Постепенно шумът стихна. Градушката от камъни секна и над площада се спусна тревожна тишина.

— Сега какво? — изръмжа сърдито на Баяз.

— Сега те ще дойдат. — От улиците долетя тътен, след него викове, накрая дълъг пронизителен писък, който секна отведнъж. Той се обърна към нея и челюстта му нервно потрепери. — Когато започнем, не мърдай от мястото си. В никакъв случай. Кръговете са много прецизно…

— Ти мисли за твоята част, магус.

— Така и ще направя. Отвори кутията, Феро.

Тя не помръдна от мястото си, потриваше нервно пръсти. Веднъж отвореше ли кутията, нямаше връщане назад, усещаше го.

— Сега! — кресна Баяз. — Сега, ако искаш отмъщение!

— Хххх. — Времето за размисъл беше отдавна зад гърба й. Клекна и постави ръце върху хладния метал на капака. Тъмните пътеки бяха единственият й избор, открай време, винаги. Напипа скрития механизъм и го натисна. Капакът се вдигна безшумно и странната тръпка се просмука навън от кутията, изля се от нея, обгърна я цяла и спря дъха й.

Семето лежеше върху металните пружини в кутията — матов, сив, с нищо незабележителен къс скала. Тя го обгърна с пръсти. Вдигна го — леденостуден и тежък като олово.

— Добре — каза Баяз, но когато Феро го погледна, видя, че лицето му е изкривено от страх и отвращение. Поднесе Семето към него и той подскочи и замига учестено. По челото му избиха капки пот. — Не приближавай!

Тя затръшна капака на кутията. В този момент на площада се появиха облечени в пълна броня войници на Съюза, с извадени оръжия в ръце. Въпреки че иззад ъгъла излезе един-единствен мъж, в движенията им се долавяше страх, все едно отстъпваха пред огромна армия. Тъмното му лице беше по младежки гладко и красиво, но очите му бяха на възрастен. Феро беше виждала подобно лице в Лошите земи край Дагоска.

Ядач.

Двама от войниците го нападнаха едновременно. Единият крещеше като обезумял. Ядачът се движеше с мълниеносна скорост. Промуши се без никакво усилие между ударите на сабите им и с почти небрежно движение на ръката удари единия войник. Чу се глух звън на метал, когато ръката огъна едновременно щита и нагръдника на войника и го метна като парцал във въздуха. Той се приземи на цели двайсет крачки от мястото на удара и започна да се търкаля по земята и да разпръсква дървените стърготини. Спря недалеч от Феро, изкашля струя кръв и не помръдна повече.

Другият войник отстъпи боязливо. Ядачът го погледна и на лицето му се изписа тъга. Въздухът над раменете му потрепери за кратко и войникът изпусна сабята си, изпищя и се хвана за главата. Миг по-късно главата му се пръсна и по бялата стена до него полепнаха парчета плът и кост. Обезглавеният труп се строполи на земята.

— Добре дошъл в Агрионт! — извика Баяз.

Рязкото движение привлече погледа на Феро и тя вдигна глава. Високо горе, на един от покривите, профучаха фигури в бяла броня. Прелетяха с невъзможни скокове огромните пространства от един покрив до друг и накрая изчезнаха от поглед. От сенките в една от излизащите на площада улици, изплува жена в лъскава ризница. Тръгна с бавна походка и поклащане на ханша, а на безупречното й лице грейна доволна усмивка. Едната й ръка държеше небрежно отпуснато надолу копие. Феро преглътна, намести пръсти около Семето и го стисна.

Зад нея се срути стена и големите парчета от зида се изтърколиха по площада. От назъбената дупка в стената излезе огромен мъж. Държеше в ръце дълго парче дърво, завършващо с черни метални шипове. Дългата му брада и лъскавата броня бяха покрити с прахоляк. През дупката го последваха мъж и жена. И двамата имаха млади, гладки лица, но същите тъмни старчески очи. Феро извърна навъсеното си лице към тях и едновременно с това извади сабята от ножницата. Може и да беше безполезна, но самото усещане на дръжката в ръката й вдъхваше спокойствие.

— Добре дошли на всички! — провикна се Баяз. — Чаках те, Мамун!

Първия ядач се намръщи и прекрачи обезглавения труп на войника.

— И ние теб. — От покривите скочиха няколко от белите фигури и краката им тупнаха силно в настилката на площада. Приземиха се в приклекнало положение и веднага се изправиха. Четирима, по един във всеки ъгъл на площада. — Къде е онази прокрадваща се сянка, Юлвей?

— Няма да успее да дойде.

— Закаръс?

— Затънал до уши в руините на запада. Опитва се да лекува труп с превръзка на кутрето.

— Коунийл?

— Прекалено влюбена в изгубената си младост, за да си направи труда да помисли за бъдещето.

— Значи накрая те оставиха сам, а, с това? — Мамун извърна празния си поглед към Феро. — Странна птица е тя.

— Тя е таралеж в гащите, но с не малко преимущества. — Феро се навъси още повече, но си замълча. Ако щеше да говори, реши да го направи със сабята. — Е, какво пък — сви рамене Баяз. — Винаги съм намирал себе си за най-добрия съветник.

— Имаш ли друг избор? Унищожи собствения си орден с гордостта си, с арогантността си и с жаждата за власт. — От вратите по краищата на площада излязоха още бели фигури, други приближиха, без да бързат откъм улиците. Някои вървяха наперено като лордове. Други се държаха за ръце като влюбени. — Властта е единственото, което някога те е интересувало, а сега изгуби и нея. Първият магус и последният.

— Така изглежда. Не те ли радва това?

— Не намирам удоволствие в това, което правя, Баяз. Правя го, защото трябва да го направя.

— Аа. Справедлива битка? Свят дълг? Свещена война, а? Как мислиш, дали Бог ще се усмихне на методите ти?

— Бог се усмихва на резултатите — вдигна рамене Мамун. Още фигури с бели брони излязоха на площада и се наредиха по краищата му. Пристъпяха леко, грациозно и от движенията им струяха огромна сила и чудовищна надменност. Стиснала здраво Семето в едната ръка и сабята в другата, Феро се огледа намръщено.

— Ако имаш план, сега е моментът — изсъска на Баяз.

Той сякаш не я чу, продължи да си стои и да наблюдава обкръжението им. Отпуснатите покрай тялото му юмруци се свиваха и отпускаха, мускулите на челюстите му изпъкваха и потреперваха.

— Жалко, че Калул не можа да дойде — каза той, — но виждам, че си довел приятели.

— Сто, както обещах. Няколко имат друга работа из града и ти изпращат извиненията си. Но повечето сме тук. Повече, отколкото са нужни. — Ядачите не помръдваха от място. Стояха в кръг, а в центъра му стоеше Първия магус. Естествено, Феро Малджин не изпитваше страх.

Но сега шансовете й изглеждаха нищожни.

— Кажи ми нещо — провикна се Мамун, — сега, след като краят е близо. Защо уби Ювенс?

— Ювенс ли? Ха! Мислеше си, че може да промени света с усмивки и добри намерения. Добрите намерения не носят полза. Без битка светът не става по-добър. Никого не съм убил. — Баяз погледна косо към Феро. Очите му бяха блеснали, потрепваха, а главата му лъщеше от пот. — Но какво значение има кой кого е убил преди хиляда години? Това, което е от значение, е кой ще умре днес?

— Вярно. Сега най-после ще бъдеш съден. — При тези думи на Мамун, кръгът започна бавно да се свива. Ядачите тръгнаха леко напред, започнаха да стесняват обръча.

Първия магус се усмихна зловещо.

— О, ще има съд, Мамун, можеш да се обзаложиш на това. Магията изтича от моя свят. Моето Изкуство е само бледа сянка на това, което беше някога. Но докато си се тъпкал с човешка плът, си забравил нещо много важно. Че силата се корени в познанието. От Ювенс научих Върховното изкуство. От Канедиас взех Изкуството на сътворението.

— Ще ти е нужно повече, за да ни победиш.

— Разбира се. За това ще ми е нужно малко по-тъмно изкуство.

Въздухът около раменете на Баяз затрептя. Ядачите спряха, някои вдигнаха ръце пред лицата си. Феро притвори очи, но единственото, което почувства, беше лек ветрец. Достатъчен, за да вдигне от каменната настилка дървените прах и стърготини и да ги понесе в бял облак към краищата на Площада на маршалите.

Мамун сведе поглед и се намръщи. Вкопаният в камъка метал под краката му проблесна на бледата светлина. Кръгове, линии, символи и кръгове в кръговете. Преплитаха се в огромна рисунка, заемаща цялото пространство на площада.

— Единайсет резки и още единайсет наобратно — каза Баяз. — Желязо. Калено в солена вода. Подобрение, вследствие на проучванията на Канедиас. Глъстрод използва непречистена сол. В това му беше грешката.

Мамун вдигна поглед и леденото спокойствие си беше отишло от лицето му.

— Нямаш предвид… — Черните му очи прескочиха рязко към Феро, после към ръката й, която стискаше здраво Семето. — Не! Първият закон…

— Първият закон? — озъби се магусът. — Правилата са за малки деца. Това е война, а на война единственото престъпление е да я загубиш. Словото на Еуз ли? — Устните му се извиха презрително. — Ха! Нека дойде лично да ме спре!

— Достатъчно! — Един от ядачите се втурна напред. Прелетя през металните линии на земята, право към центъра на кръга. Феро ахна от изненада, когато камъкът в ръката й изведнъж стана ужасно студен. Видя как въздухът около Баяз затрептя, после се размести и тя сякаш вече не гледаше него, а отражението му по накъдрена водна повърхност.

Ядачът скочи, с отворена уста, с блестящо острие в ръка. И изчезна. Изчезнаха и двама от другите, които бяха стояли точно зад него. На мястото на единия беше останало огромно размазано петно кръв. Феро го проследи с очи и те постепенно се ококориха. Устата й провисна.

В сградата отзад зееше гигантска дупка, от земята до покрива. Беше като прорязана от дълбок каньон, от чиито ръбести стени висяха парчета мазилка, натрошени на трески летви и счупено стъкло. Към дъното на браздата се посипаха пепел и прахоляк, а из въздуха се понесоха като ято няколко листа хартия. От дупката се разнесе пронизителен писък. След него вопъл. Накрая панически викове. От множество гласове. Гласовете на онези, които се криеха в сградата.

Лош избор.

Устните на Баяз бавно се извиха в усмивка.

— Получи се — прошепна той.

Тъмните пътеки

Последван от рицарите, Джизал влетя през високия портал на входа към градината на двореца. Беше истинско чудо, че върховният правозащитник беше успял да поддържа бясното им темпо, докато препускаха през Агрионт, но възрастният мъж дори не беше задъхан.

— Заключете портите! — изкрещя той. — Портите!

Двете врати бяха моментално затръшнати и залостени с две дървени греди, с дебелината на корабни мачти. Едва сега Джизал си позволи да се поотпусне. Имаше нещо успокоително в дебелината на тези порти, във височината на стените на двореца, в значителния брой на добре обучените и въоръжени мъже, които го пазеха.

Маровия постави внимателно ръка на рамото му и го насочи към застланата с камък алея към най-близката врата, водеща във вътрешността на двореца.

— Трябва да намерим най-сигурното място, Ваше Величество…

— Какво, ще ме заключите в спалнята ми ли? — Джизал отърси ръката от рамото си. — Или ще ме скриете в някоя изба? Оставам тук, за да ръководя защитата на…

От другата страна на стената се разнесе смразяващ кръвта писък и ехото му отекна в широката градина. Този писък сякаш проби дупка в Джизал и цялата му увереност изтече през нея. Портите се разклатиха леко, изтропаха в дебелите греди и изведнъж идеята за избата започна да придобива неочаквано привлекателен вид.

— Формация! — изрева пискливият глас на Горст. — Защитете краля! — На мига около Джизал се издигна стена от тежко въоръжени мъже с извадени оръжия и вдигнати щитове. Няколко наклякаха отпред, извадиха стрели от колчаните на кръста си и започнаха да натягат тетивите на тежките си арбалети. Всички очи бяха приковани в големите порти. Те отново се разклатиха леко и изтракаха.

— Там, долу! — извика някой от стената. — Долу… — Думите преминаха в писък и от бойниците полетя облеченото в броня тяло на войник. Строполи се с дрънчене в тревата, пририта и остана неподвижно.

— Как… — промърмори някой.

От върха на стената надолу полетя една бяла фигура. Превъртя се ловко във въздуха и се приземи, приклекнала на алеята в градината. Изправи се. Беше тъмнокож младеж, с гладка като на дете кожа, облечен в бяла броня със златна инкрустация. В едната си ръка държеше дръжка от тъмно дърво, завършваща с дълго закривено острие. Джизал се вторачи в него и той на свой ред го погледна с безизразни очи. Имаше нещо в тези черни очи или по-скоро, нещо в тях липсваше. Джизал знаеше, че това не е човек. Беше ядач. Нарушител на Втория закон. Един от Стоте думи на Калул, дошъл да урежда древни вражди с Първия магус. Стори му се крайно несправедливо, че беше замесен в техните спорове. Ядачът вдигна ръка, сякаш щеше да ги благославя.

— Нека Бог намери за всички ни място в рая.

— Огън! — изви се гласът на Горст. Арбалетите изтрещяха. Няколко от късите стрели отскочиха от бронята на ядача, други попаднаха на плът — една под нагръдника, в корема, другата в рамото. Трета се беше забила до перата в скулата под дясното му око. Всеки човек с такива рани щеше да се строполи мъртъв. Ядачът скочи напред с умопомрачителна скорост.

Един от стрелците вдигна арбалета пред себе си, в отчаян опит да се предпази. Закривеното острие го сцепи на две и в същото време премина през цялото тяло на войника — излезе от другата страна на корема му, заби се с оглушителен звън в тялото на съседа му и той отлетя с крясък три крачки встрани. Наоколо се разлетяха парчета дърво и изкривена броня. Разсеченият на две войник издаде странен писклив звук и горната половина на тялото му падна на пътеката, обливайки с кръв стъписаните му другари.

Джизал беше изблъскан назад и вече не виждаше нищо повече от проблясваща сянка между рицарите от охраната му. Чу викове и пъшкане, сблъсък на метал, видя размазаните дъги на размахани остриета и пръски кръв. Нечие бронирано тяло излетя във въздуха с размахани като на парцалена кукла крайници и се заби с трясък в стената в отсрещния край на градината.

В следващия момент в телата се отвори пролука. Обграден от рицарите, ядачът продължаваше да върти острието си с шеметна бързина. Единият му замах попадна в бронирано рамо и свали мъжа с крясък на земята, но от удара тъмната дръжка на оръжието се разцепи и острието отлетя настрани и се заби в тревата. В това време един рицар нападна ядача в гръб и го прониза с алебардата си. Лъскавият й връх щръкна през нагръдника му, чист, без капка кръв по метала. Друг рицар отсече ръката му със секирата си и от все още останалата на рамото част се посипа прах. Ядачът замахна с опакото на ръката си, удари го през гърдите, бронята му се вдлъбна с пронизително скърцане на метал и той се просна по гръб.

Нечие острие на сабя разцепи със звън нагръдника му и от там се вдигна облаче прах, точно като при тупане на килим. Джизал стоеше като вцепенен, когато ядачът залитна право към него. В този момент Горст го избута настрана и с ръмжене замахна отстрани към врата на ядача. Острието на сабята му се вкопа с притъпения звук на желязо и месо и главата на изчадието увисна на хрущял и парче кожа. От зейналата рана се посипа кафява прах, но нещото сграбчи с вече единствената си ръка Горст и здравенякът се олюля с изкривено от болка лице. Ядачът изви ръката му зад гърба и той се свлече на колене.

— Ето го рая ти, копеле! — Острието на Джизал разсече остатъка от врата на ядача и главата му се търкулна в тревата. Той пусна Горст и Джизал видя, че бронята на усуканата му ръка се беше вдлъбнала под формата на пръсти. Обезглавеното тяло бавно се строполи на земята. — Прокълната гад! — Джизал пристъпи напред и изрита главата в другия край на градината. Тя отскочи от стената и се търкулна в една цветна леха, а зад нея по тревата остана кафява прашна следа. Трима от рицарите се надвесиха над тялото, запъхтяното им дишане свиреше през визьорите на шлемовете им. Започнаха да секат и не спряха, докато не го нарязаха на парчета, но пръстите на ръката му продължаваха да потрепват.

— Пълни са с прах — прошепна някой.

Маровия погледна намръщено останките.

— Някои да — каза. — Някои кървят. Всеки е различен. Трябва да влезем в двореца! — извика и забърза през градината. Ще дойдат още от тях!

— Още? — Дванайсет рицари от дворцовата стража лежаха мъртви. Джизал преглътна, докато броеше потрошените и окървавени тела във вдлъбнати и усукани брони. Най-добрите мъже на Съюза бяха осеяли с труповете си градината на двореца — купчини метал сред изсъхналите листа в тревата. — Още? Но как ще… — Портите се разтресоха. Главата му се обърна рязко към вратите и слепият кураж, обзел го по време на битката, бързо се смени с паника.

— Насам! — изкрещя Маровия. Беше отворил вратата и махаше подканващо с ръка. Джизал се завтече натам, лачените му ботуши се преплетоха, направи три бързи залитащи крачки и се просна по очи. Зад гърба му се чуха трясък, пращене на дърво и стържене на метал. Пропълзя, обърна се по гръб и видя портите да политат навътре сред облак от летящи трески. Из въздуха се запремятаха парчета дърво, по каменната алея зачаткаха изкривени пирони, по тревата се посипаха трески.

През портала съвсем спокойно влезе жена. Въздухът над високото й слабо тяло още трептеше. Беше бледа, с дълга руса коса. До нея застана втора, нейно пълно копие, с изключение на това, че лявата й страна, от горе до долу, беше опръскана с кръв. И двете имаха доволни усмивки на идентичните лица. Едната шамароса един рицар вестител, който се беше втурнал към нея. Шлемът с крилете излетя от смазания му череп, докато той се въртеше лудо из въздуха, високо над земята. Другата извърна празните си черни очи към Джизал. Той скочи на крака и побягна. Задъхан от страх, се шмугна покрай Маровия и влезе в мрачния коридор с древните оръжия и брони по стените.

Горст и още няколко рицари от дворцовата стража нахлуха след него. Джизал видя над раменете им, че неравната битка в градината продължи с нова сила. Един от рицарите вдигна арбалет, но в същия миг избухна в облак ситни пръски кръв. Друг рицар се обърна да побегне, но преди да успее да направи и крачка, в гърба му се блъсна бронираното тяло на негов другар и го метна настрани. Сабята излетя от ръката му и той влетя през един от прозорците. Поредният кралски охранител се втурна към двете жени. На няколко крачки от тях падна като покосен на тревата и от снадките на бронята му лумнаха пламъци.

— Помощ! — крещеше някой. — Помощ! По… — Горст затръшна със здравата си ръка тежката врата и един от хората му я залости. Останалите започнаха да свалят от стените пики, алебарди и копия, някои със закачани на тях опърпани бойни знамена, и да запъват с тях вратата.

Джизал вече отстъпваше бавно назад. По гърба му се стичаше студена пот, стискаше дръжката на сабята си, по-скоро за утеха, отколкото като защита. Драстично оределият му антураж го последва — Горст, Маровия и последните петима рицари. Запъхтени, ужасени, впериха очи във вратата.

— Последната порта не ги удържа навън — прошепна Джизал. — Има ли смисъл от тази?

Никой не отговори.

— Опичайте си ума, господа — каза Глокта. — Вратата, ако обичаш.

Дебелият наемник замахна със секирата. Полетяха трески. С първия удар входната врата на Университета се разтресе, с втория провисна, а с третия влетя навътре. Едноокото джудже влезе първо, с нож във всяка ръка, последвано от Коска, с извадена сабя.

— Чисто е — разнесе се отвътре стириянски акцент. — Иначе е прашно.

— Отлично. — Глокта погледна към Арди. — Най-добре мини най-отзад.

— И аз това си мислех — кимна уморено тя.

Той прекрачи неуверено прага и след него нахлуха облечените в черно наемници. Последният дърпаше въжето с опъващия се началник Гойл. И отново тръгвам по същите пътеки, по които вървях, когато за пръв път посетих тази прашна дупка преди толкова много време. Преди гласуването за нов крал. Преди Дагоска дори. Колко е хубаво да се завърнеш…

Извървяха тъмния коридор покрай зацапаните картини на отдавна забравени професори, по изстрадалото дюшеме, стенещо под ботушите на наемниците. Глокта нахълта в просторната трапезария.

Циркът от практици се беше разпръснал из мрачното помещение точно като при последното му посещение на Университета. Там бяха двамата еднакви мъже от Сулджук, с техните извити саби. И високият, и слабият, тъмнокосият със секирите и огромният северняк със съсипаното лице. И така нататък, и така нататък. Поне двайсетина. Чудя се дали през цялото време не са седели един срещу друг да се гледат заплашително?

При влизането му Витари скочи от стола си.

— Казах ти да стоиш настрана оттук, недъгав.

— Опитах, кълна се, но тази твоя прелестна усмивка не ми даваше мира.

— Хе-хей, Шило! — Коска влезе с извадена сабя в едната ръка и засука мустак с другата.

— Коска! Ти никога ли не умираш? — Витари тръсна ръка, кръстатото острие изпадна от ръкава й на дългата си верига и изтрака по пода. — Явно днес ми е писано да срещам всички, които най-малко очаквам да видя. — Практиците й се наредиха около нея и наизвадиха оръжия — сабите излязоха от ножниците, боздуганите и секирите от коланите, копията изстъргаха, вдигнати от масите. Наемниците се намъкнаха шумно в трапезарията, с готови за действие оръжия. Глокта се покашля:

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре да обсъдим положението като цивилизовани…

— Да виждаш някой цивилизован наоколо? — озъби му се Витари.

Права си. Един от практиците скочи на масата и съдовете и приборите подскочиха и изтракаха. Едноръкият наемник размаха куката си. Двете тежко въоръжени групи се наежиха една срещу друга. Нещата отиваха натам, Коска и наемниците му да си заслужат парите. Заформя се една прилична кървава баня, а всеки знае, че изходът от кървавите бани се слави с печална непредсказуемост. Като цяло, май по-добре е да не рискувам.

— Жалко за децата ти тогава! Много жалко за тях, че в тази стая няма нито един цивилизован човек!

Оранжевите вежди на Витари се сключиха заплашително.

— Те са далеч оттук!

— О, боя се, че не са. Две момичета и момче, нали така? Красиви, с огненочервени коси, като на майка им. От коя ли порта са излезли? Гуркулите влязоха през западната, значи… Бяха спрени на източната порта и задържани. — Глокта изпъчи долната си устна. — От съображения за собствената им сигурност, разбира се. В твърде опасни времена живеем, за да оставим сами деца да се разхождат по улиците.

— Кога? — изсъска тя. Дори с маска, Глокта видя ужаса, който се изписа на лицето й.

— Да видим кога една грижовна майка ще изпрати децата си на сигурно място? А, още при първата поява на гуркулите, разбира се, знаеш го. — Разширението на очите й му подсказа, че беше познал. Забихме острието, а сега да го завъртим в раната. — Но ти не се тревожи, сега сигурно са вече по леглата, добре завити. Практик Северард им е гледачка. Но ако не се върна…

— Не би посмял да ги нараниш.

— Какво им става днес на всички? Нямало да премина граници. Нямало да посмея да нараня някого. — Глокта я дари с най-противната си усмивка. — Деца ли? Надежда, обещаващо бъдеще, щастлив живот? Мразя малките копеленца! — Сви скованите си рамене. — Но кой знае, може пък ти да ме познаваш по-добре. Щом си съгласна да хвърляш зарове при живота на децата ти в залог, склонен съм да видим кой е прав. Или можем да постигнем споразумение, както направихме в Дагоска.

— Майната ти — изръмжа един от практиците, пристъпи напред и размаха секирата си. И насилието прави огромна крачка към отприщване…

— Не мърдай. — Витари изпъна пред него ръка.

— И какво, имаш деца? Голяма работа. Мен не ме е грижа. Сълт също няма да го е ииии… — Проблесна метал, веригата издрънка и практикът залитна напред с разпрано гърло.

Кръстатото острие шляпна в отворената длан на Витари и погледът й бързо се насочи отново към Глокта.

— Споразумение, казваш?

— Точно така. Вие оставате тук. Ние минаваме напред. И вие сте ни лук яли, ни лук мирисали, както казват старите хора. Добре знаеш, че не можеш да вярваш на Сълт. В Дагоска те остави на кучетата, нали? А и с него вече е свършено. Гуркулите чукат на вратата. Време е да опитаме нещо ново, не мислиш ли?

Маската на Витари се размърда, когато тя раздвижи замислено устни. Мисли, обмисля. Убийците й чакаха с блеснали очи и лъснали остриета. Хайде, хващай се на блъфа ми, кучко, да не си посмяла да…

— Добре! — Тя махна с ръка и практиците отстъпиха намусени, без да откъсват очи от наемниците на Коска. Витари кимна към вратата в дъното на трапезарията. — По коридора, после по стълбите надолу. Там има врата. Обкована с черни нитове.

— Отлично. Няколко думи могат да са по-ефективни от десетки остриета, дори във времена като тези. — Глокта закуца към вратата, а Коска и хората му го последваха.

Витари го изгледа кръвнишки през станалите й на цепки очи:

— Само посмей да пипнеш с пръст…

— Да, да — махна пренебрежително Глокта. — Знам, чака ме неописуем ужас.

Докато останките на изтърбушената сграда се стелеха по Площада на маршалите, настана пълна тишина, никой не помръдваше. Ядачите в кръга бяха също толкова стъписани, колкото и Феро. Единственият, който не беше ни най-малко ужасѐн от опустошението, беше Баяз. Грубият смях изригна от гърлото му и се отрази като ехо от стените.

— Получи се! — извика той.

— Не! — изкрещя Мамун и Стоте думи се втурнаха напред.

Приближиха — с блясък на красиви оръжия, с отворени гладни усти, с лъснали бели зъби. Стесниха кръга ужасяващо бързо, а хорът от изпълнените им с омраза писъци смрази кръвта в жилите дори на Феро.

А Баяз се смееше.

— Време е за съд!

Феро изръмжа през здраво стиснати зъби, когато Семето изгори с мразовитата си повърхност дланта й. От центъра на кръга се надигна ураганен вятър и помете като кегли прииждащите ядачи, завъртя ги във въздуха, отнесе ги. Разби всяка врата на околните сгради, пръсна на парченца прозорците им, вдигна керемидите и оголи покривите им.

Огромните позлатени порти на Камарата на лордовете излетяха отворени навън, секунда по-късно се отскубнаха от пантите си и се понесоха през площада. Тонове дърво полетя като подхванати от силен вятър листа хартия. Вихрушката се вряза в редицата на безпомощните ядачи и издълба широка бразда в нея. Разкъса облечените в бели брони тела и те изригнаха във фонтани прах и кръв. Из въздуха се понесоха парчета плът и крайници.

Ръката на Феро, почти до лакътя, трептеше в мараня. Студът плъзна по вените й, разпростря се по цялото й тяло, изгаряше вътрешностите. Дишаше тежко, на пресекулки. Семето се размаза пред очите й, трептеше, сякаш гледаше ръката си потопена във водата на бърз поток. Вятърът я шибаше през лицето, а белите фигури летяха като играчки, понесени във вихрушка от счупено стъкло, натрошено дърво и натрошен камък. Не повече от дузина успяваха да се задържат на крака. Залитаха под напора на урагана, впили отчаяно стъпала в земята, с опънати до скъсване лъскави коси.

Един от тях, озъбен срещу вихрушката, посягаше към Феро. Беше жена — лъскавата й ризница плющеше, сгърчените й пръсти деряха въздуха. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Гладко, гордо лице, застинало в пълно с омраза изражение.

Същото лице като на ядачите, които я нападнаха при Дагоска. Като тези на търговците на роби, които й отнеха живота. Като това на Утман-ул-Дощ, докато се смееше на гнева и безпомощността й.

Яростният писък на Феро се сля с рева на вятъра. Досега не беше предполагала, че е способна на такъв замах. Ужасът и изненадата едва успяха да се изпишат на лицето на жената, преди извитото острие да премине с лекота през протегнатата ръка и да отсече главата й. Трупът отлетя назад в облак прах, струящ от двете рани.

Въздухът се изпълни с проблясващи форми. Застинала неподвижно, Феро стоеше насред фучащите около нея отломки. Огромна дървена греда се вряза в гърдите на един от все още държащите се на земята ядачи и го отнесе с писък. Феро го видя да се издига високо нагоре, набучен на дървото като месо на шиш. В същия момент друг ядач се пръсна на облак от парчета плът и кръв и останките му бяха моментално всмукани в издигащата се спираловидно нагоре вихрушка.

Едрият с брадата продължаваше да се бори, напредваше с вдигнат над главата боздуган и крещеше думи, които нямаше как да бъдат чути. Феро видя през трептящата мараня как Баяз повдига многозначително една вежда и прочете по устните му:

— Гори.

За секунда тялото на ядача блесна с ярката светлина на звезда и този образ се отпечата като светло петно в очите на Феро. В следващата — вятърът отнесе овъглените му кости.

Остана само Мамун. Напрегнал всички сили, влачеше бавно крака по камък и метал, инч по инч, все по-близо до Баяз. Предната част от бронята на едното му бедро се откъсна и с шеметно въртене изчезна в хаоса на бурята. Последва я една от плоскостите върху рамото. Разкъсаният плат на дрехите му плющеше. Кожата на освирепялото му лице започна да се нагъва на вълни и да се опъва назад.

— Не! — Една ръка с дерящи във въздуха нокти посегна отчаяно към Първия магус.

— Да — каза Баяз. Усмихнатото му лице беше обвито в маранята на горещ ден в пустинята. Ноктите се отскубнаха от пръстите на Мамун, протегнатата му ръка се огъна назад и се пречупи. Миг по-късно се откъсна от рамото и изчезна. Безупречната кожа започна да се обелва от костта и да се вее като съдрано от ураган корабно платно. От разпраната плът се носеше кафява прах, като пясъчна буря над дюните.

Изведнъж цялото му тяло отлетя и се блъсна, високо горе, в стената на една от сградите на площада. На мястото на сблъсъка зейна огромна дупка в зида, а откъртените големи парчета камък бяха веднага всмукани и отнесени от вихрушката. Присъединиха се към въртящата се по краищата на площада фуния от плющяща хартия, трески, цели дървени греди и трупове с размятани във всички посоки крайници. Унищожителният смерч, все по-бърз и по-бърз, следваше железните кръгове по земята. Достигна височината на най-високите сгради, после се издигна над тях. Скубеше, одираше, грабеше всичко, до което се докоснеше, трупаше все повече камък, стъкло, дърво и плът. С всяко завъртане ставаше все по-черен, все по-бърз, все по-оглушителен и безмилостен.

Над умопомрачителния вече рев на вятъра Феро чу едва гласа на Баяз:

— Бог се усмихва на резултатите.

Главата на Кучето се пръскаше от болка. Изправи се, разтърси я и от косата му се посипа пръст. По ръката му се стичаше кръв — размазано червено петно по бяла кожа.

Изглежда, светът не беше свършил, както му се бе сторило.

Но се беше разминал на косъм.

Мостът и постройката над портата на стената бяха изчезнали. На мястото им имаше огромна купчина камък и мазилка, а в стената зееше гигантска дупка. И имаше страшно много прахоляк. Някакви хора продължаваха да се избиват, но повечето се търкаляха по земята, кашляха и плюеха, стенеха, залитаха между отломките от стената, напълно загубили желание за битка. Кучето ги разбираше напълно.

Някой се катереше по купчината камъни, която сега беше на мястото на защитния ров, и тръгваше към пробива в стената. Човек с чорлава глава и дълъг меч в ръка.

Кой друг, ако не Логън Деветопръстия?

— А, мамка му — изруга Кучето. Идваха му от време на време такива глупави идеи на Деветопръстия, но това не беше най-лошото. Някои вървеше след него по импровизирания мост от отломки. Тръпката, със секира в едната ръка, с щит в другата, с мрачно изражение на мръсното лице — човек с тъмни намерения.

— А, мамка му!

Мрачния повдигна покритите си с прахоляк рамене:

— Да ги настигнем, а?

— Хм. — Кучето се обърна и видя Червената шапка да се надига от земята и да изтърсва цяла купчина прах и мръсотия от палтото си. — Ще събереш момчетата, а? — После посочи с върха на меча си към пробива на стената. — Ние тръгваме натам.

Мътните да го вземат, като всеки път, пикаеше му се, та две не виждаше.

Джизал заотстъпва заднишком по сумрачния коридор, едва успяваше да си поеме въздух от страх. Потта му се стичаше по гърба, по врата, дланите му бяха навлажнени и сърбяха.

— Какво чакат? — промърмори някой.

Откъм тавана се чу тихо проскърцване. Вдигна поглед към черните греди.

— Чухте ли…

През тавана влетя размазана бяла фигура и полетя към пода на коридора. Жената се приземи върху един от рицарите и го смаза с тежестта си — стъпалата й оставиха две дълбоки вдлъбнатини в нагръдника му и от визьора на шлема му пръсна кръв.

Тя се усмихна на Джизал:

— Поздрави от пророка Калул.

— За Съюза — изрева един от рицарите и се хвърли напред. Сабята му замахна към нея, но тя вече се намираше от другата страна на коридора. Острието издрънча безобидно по каменния под и рицарят се запрепъва след него. Жената го сграбчи с една ръка под мишницата, приклекна леко и го изстреля пищящ към тавана. Парчетата мазилка не бяха спрели да се сипят, когато докопа за врата друг рицар, засили главата му в стената с такава сила, че шлемът му остана вкопан в разбития зид и гърчещото му се тяло увисна на стената. Античните мечове и саби отскочиха от скобите си на стената и издрънчаха на пода около трупа му.

— Насам! — Върховният правозащитник сграбчи скования от ужас, напълно безпомощен Джизал и го повлачи към двойна позлатена врата. Двамата влетяха в Огледалната зала. Беше разчистена от масите и столовете, които Джизал помнеше от сватбената си нощ, и сега представляваше гол под, застлан с един акър полиран камък.

Той побягна към вратата в другия край на залата и огромното помещение прокънтя от ехото на тежките му стъпки и насечено дишане. Видя изкривеното си отражение да тича в огледалата отпред и от двете страни на залата. Нелепа картина. Смехотворен крал с килната на една страна корона, с плувнало в пот белязано, сковано от ужас и изтощение лице, бягаше от собствения си дворец. Спря рязко, подметките му занесоха по излъскания камък и едва се задържа да не падне по гръб. Тичащият по петите му Горст почти се сблъска с него.

Една от близначките седеше на пода до вратата, облегната с гръб на огледалната стена. Така допряна до отражението си, човек спокойно можеше да се обърка и да помисли, че всъщност е опряла гръб в този на сестра си. Вдигна вяло една омазана с кръв ръка и му помаха.

Джизал се обърна към прозорците, но преди дори да си помисли да побегне отново, другата близначка влетя, свита на топка сред облак от блестящи парченца стъкло. Претърколи се многократно по пода, разгъна се, стъпи на крака и спря.

Прокара ръка през русата си коса, прозя се и премлясна с устни.

— Нямаш ли понякога усещането, че всичко забавно на този свят се случва само на другите? — попита тя.

Разплащане на сметките

Червената шапка беше прав. Нямаше нужда никой да умира тук. С изключение на Кървавия девет. Беше крайно време това копеле да си понесе заслуженото.

— Още съм жив — прошепна Логън, — още съм жив. — Промъкна се покрай ъгъла на една бяла сграда и се озова в градина.

Помнеше това място пълно с хора. Смееха се, ядяха, разговаряха. Сега не се чуваше смях. По тревата се търкаляха трупове. Някои с брони, други не. Отнякъде се носеше далечен рев — битка може би. Но отблизо — никакъв шум, освен свистенето на вятъра в клоните на дърветата и скърцането на чакъла под подметките му. Настръхнал, тръгна към високата стена на двореца.

Тежките порти бяха изчезнали и от арката на входа стърчаха само усукани панти. Градината от другата страна беше осеяна с трупове. Огънати, окървавени брони. На каменната пътека пред портите имаше цяла камара от тях — премазани, изпотрошени, сякаш някой ги беше налагал с гигантски чук. Един от труповете беше разсечен на две и лежеше в лепкава локва тъмна кръв.

И насред всичко това стоеше мъж. Носеше бяла броня, опръскана и омазана с кръв. Излезе вятър и дългата му коса се развя около безупречно гладкото му, като на бебе, мургаво лице. Беше се загледал в едно от телата, но когато Логън влезе през портата, вдигна глава.

В погледа му нямаше омраза или страх, нямаше ни радост, ни тъга. Всъщност нямаше нищо.

— Доста си далеч от дома — каза той на северняшки.

— Ти също. — Логън се вгледа в безизразното му лице. — Ядач си, нали?

— В това престъпление съм виновен.

— Всеки е виновен за нещо. — Логън вдигна меча и претегли тежестта му в ръка. — Да започваме тогава.

— Дойдох тук да убия Баяз. Никой друг.

— И как ти се удава? — Логън огледа осеяната с трупове градина.

— Веднъж започнеш ли да убиваш, става много трудно да прецениш колко мъртви ще оставиш след себе си.

— Самата истина. Кръвта те води само към още кръв, така казваше баща ми.

— Мъдър човек.

— Де да го бях послушал.

— Трудно е понякога да прозреш… истината. — Ядачът вдигна изцапаната си с кръв дясна ръка и се загледа в нея. — Редно ли е праведният да изпитва… съмнения?

— Ти ми кажи. Не бих казал, че познавам много праведни хора.

— Някога си мислех, че познавам. Сега не съм толкова сигурен. Трябва да се бием, така ли?

— Натам отиват нещата — пое дълбоко въздух Логън.

— Така да бъде.

Връхлетя светкавично, Логън нямаше време да вдигне, камо ли да замахне с меча. Хвърли се встрани от пътя на ядача, но въпреки това отнесе нещо в ребрата — лакът, коляно, рамо. Трудно е да прецениш, когато се премяташ по тревата и всичко пред очите ти се върти. Опита да стане, но осъзна, че не може. Повдигна едва глава, само това успя. Всяко вдишване му причиняваше болка. Може би трябваше да остане извън стените. Може би трябваше да остави момчетата да си почиват сред дърветата, докато не приключи всичко.

Пред замъгления му поглед изплува високият силует на ядача и засенчи слънцето.

— Съжалявам за това — каза той. — Ще се моля за теб. Ще се моля и за двама ни. — Той вдигна железния си ботуш.

Острието на секирата го посече през лицето и го запрати, залитащ, назад. Логън отърси замайването си и успя да си поеме въздух. Притиснал ръка в гърдите си, се надигна на лакът. Видя белия брониран юмрук да се стоварва с мълниеносна бързина в щита на Тръпката. От ръба му се откърти парче и дългокосият северняк падна на колене. В този момент от бронята на рамото му отскочи със звън стрела и ядачът се обърна по посока на стрелеца. Едната половина на лицето му висеше разпрана и окървавена. Втората стрела го прониза в гърлото. Под арката на входа, с вдигнати лъкове в ръце, стояха Кучето и Мрачния.

Ядачът затича с широки крачки към тях и въздушната струя от тялото му разлюля тревата, над която летяха краката му.

— Хъ — каза Мрачния. Ядачът го връхлетя с лакът напред. Той се блъсна в едно дърво на десет крачки от мястото, на което беше стоял, и се строполи на тревата. Ядачът посегна с другата си ръка към Кучето, но от входа изскочи един от войниците на Червената шапка, наръга го с копието си в корема и го понесе със засилка назад. През портата нахлуха още северняци. Струпаха се в градината, закрещяха с пълно гърло и заразмахваха мечове и секири.

Логън се претърколи по корем, пропълзя по тревата и докопа дръжката на меча си, откъсвайки стиска трева, докато го придърпваше към себе си. Покрай него премина олюляващ се войник с разбита глава. Стисна зъби, вдигна меча с две ръце и нападна.

Острието се вкопа в рамото на ядача, премина през бронята му и го разцепи почти до гърдите. Пръсналата от удара кръв изпръска право в лицето на Кучето. Почти в същия момент едно от момчетата го тресна странично с боздугана си, приплеска ръката му към ребрата и оставя дълбока вдлъбнатина в бронята му.

Ядачът политна назад и Червената шапка го посече през единия крак. Той се свлече на колене. Потеклата от раните му кръв се стече обилно по бялата огъната броня и започна да се събира на локва върху каменната алея. Въпреки че едната половина на лицето му висеше отпрана, според Логън той се усмихваше.

— Свободен — прошепна.

Логън замахна с меча на Създателя и му отсече главата.

Внезапно се беше извил вятър, въртеше вихрушки по мръсните улици, свиреше в изгорелите руини, вдигаше прах и пепел от земята и ги запращаше в лицето на Уест, докато яздеше към Агрионт.

— Какво е положението? — Трябваше да крещи, за да надвика шума му.

— Изгубиха желание за битка! — изкрещя на свой ред Бринт. Вятърът внезапно смени посоката си и отметна рязко косата му на другата страна. — Преминаха в пълно отстъпление! Изглежда, са били прекалено вглъбени в обсадата на Агрионт и въобще не са се подготвили за идването ни! Сега се спасяват презглава, обратно на запад. Около стената на Арнолт се завързва тук-там някое сражение, но Орсо здраво ги е погнал през Три ферми!

Уест забеляза познатия силует на Кулата на веригите да се издига над руините и смушка коня си натам.

— Добре! Сега ако успеем да разчистим около Агрионт, можем спокойно да се смятаме за победители! А после може да… — Думите заглъхнаха в гърлото му, когато зави зад ъгъла, откъдето имаше добра видимост към западната порта на цитаделата. Или по-скоро, към мястото, където някога се намираше въпросната порта.

Отне му известно време да осмисли видяното. Кулата на веригите се издигаше от едната страна на колосален по размерите си пробив в стената на Агрионт. Цялата постройка с караулното помещение над портата, незнайно как, беше срутена напълно, заедно с големи участъци от стената от двете й страни. Купчините от отломките им сега задръстваха защитния ров или бяха пръснати навред по площада от другата му страна.

Гуркулите бяха проникнали в Агрионт. Сърцето на Съюза беше беззащитно.

Недалеч отпред, пред цитаделата бушуваше битка. Уест смушка коня и тръгна през пръснатите безразборно войници в сянката на стената, някои бяха изостанали в тила, други бягаха от битката, а трети просто лежаха ранени по земята. Видя как редица от приклекнали стрелци засипа с безмилостен залп на арбалетите си гуркулските орди и голяма част от тях изпопадаха на място. Някъде отстрани, над воя на вятъра се носеха крясъците на мъж, докато друг се опитваше да стегне окървавен турникет на отрязания му крак.

Лицето на Пайк беше по-мрачно от всякога.

— Не бива да сме толкова напред, господине. Тук не е безопасно.

Уест се направи, че не го чу. Всеки трябваше да даде всичко от себе си, без изключения.

— Трябва да сформираме редица! Къде е генерал Крой? — Но сержантът вече не слушаше. Беше вдигнал нагоре очи и устата му зееше. Уест се обърна на седлото.

От западния край на цитаделата се издигаше черна фуния. Първоначално му се стори, че беше просто завъртян във вихрушка дим, но след кратко наблюдение осъзна, че беше съставена от въртящи се из въздуха отломки. Огромна маса отломки. Безброй тонове натрошен материал. Погледът му я проследи във височина — по-нагоре и по-нагоре. Дори облаците се въртяха в спирала над фунията. Боят секна, когато съюзническите войници и гуркулите зяпнаха едновременно към опустошителната колона над Агрионт. Кулата на веригите стърчеше като черен пръст пред нея, а Кулата на Създателя беше само тънка топлийка отзад в далечината.

Тогава от небето се изсипа градушката. Първоначално от дребни отломки — трески, прахоляк и пясък, сухи листа и хартия. След това към земята полетя парче дърво с размерите на крак от стол, отскочи високо от паветата и се запремята лудо във въздуха. Един от войниците изквича от болка, ударен в рамото от голям колкото юмрук камък. Онези, които не се биеха, започнаха да отстъпват, да клякат по земята и да вдигат щитове над главите си. Вятърът се засили още повече. Дрехите плющяха под напора му, мъжете залитаха от поривите му, облягаха се на него, със стиснати зъби и свити на цепки очи. Въртящата се колона потъмня, разшири се, увеличи скоростта си и почти опря в небето. Уест видя танцуващите в периферията й прашинки, като рояк мушици в летен ден.

Само дето не бяха мушици, а огромни каменни блокове, парчета дърво, земя и метал, които по някакъв каприз на природата бяха всмукани от вихрушката и вдигнати нависоко. Не знаеше нито какво ставаше, нито как. Успяваше единствено да зяпа неразбиращо.

— Господине! — изкрещя в ухото му Пайк. — Господине, трябва да вървим! — Той хвана сбруята на коня на Уест. Недалеч от двамата, с трясък върху паважа се сгромоляса голям къс от стена. Конят на Уест се вдигна на задни крака и изцвили. Пред очите му всичко подскочи завъртя се, после стана тъмно. Не знаеше колко дълго продължи това.

Опомни се по очи, с пълна с прахоляк уста. Вдигна глава, надигна се на четири крака, олюля се. Вятърът ревеше в ушите му, а летящите с него песъчинки жилеха лицето му. Беше тъмно, като по здрачаване. Навсякъде летяха останки. Ураганът брулеше земята, сградите, хората които се бяха скупчили като овце — забравили за битки, проснати по очи редом с мъртвите и ранените. Кулата на веригите беше пометена от летящите останки, керемидите й бяха отнесени от гредите на покрива, които на свой ред бяха отскубнати и се понесоха с вихрушката. От някъде към земята полетя огромна греда, сгромоляса се на паветата и започна да се премята по земята, помитайки труповете по пътя си. Вряза се през стените в една къща и покривът й моментално хлътна.

Уест трепереше, сълзите от парещите му очи биваха откъсвани на мига от лицето му. Почувства се напълно безпомощен. Така ли ще дойде краят? Не покрит с кръв и слава, начело на безразсъдна атака, като генерал Паулдър. Не тихо и кротко в съня си, като лорд-маршал Бър. Дори не с черна качулка на бесилката, заради убийството на принц Ладисла.

Смазан по случайност от огромно парче боклук, паднало от небето.

— Прости ми — пошепна срещу рева на бурята.

Видя как черният силует на Кулата на веригите се размърда. Видя го да се накланя. От зида се откъртиха камъни и заваляха в защитния ров. Огромната постройка се килна рязко, изду се на една страна и неестествено бавно се разпадна по напора на бушуващата буря.

Разпадна се на огромни късове, които се стовариха върху покривите на околните постройки, смазаха изпокрилите се в тях хора и се пръснаха на смъртоносни отломки във всички посоки.

И това беше всичко.

Около мястото, което някога беше Площадът на маршалите, сега нямаше сгради. Нямаше ги подскачащите фонтани, величествените статуи на Кралския булевард, дворците на мекушавите бели.

Отнесени.

Лъскавият купол на Камарата на лордовете беше откъснат от постройката, напукан и накрая отскубнат и пръснат на ситни парчета. Високата фасада на Военния щаб беше опустошена руина. От останалите величествени постройки бяха останали да стърчат само развалините непосредствено над основите. И всичко това се бе изпарило пред очите на Феро. Стрито на безформена маса, която се въртеше безмилостно около Първия магус. Бясна и ненаситна, от земята до небесата.

— Да! — Чу Феро радостния му смях над рева на вятъра. — По-велик съм от Ювенс! По-велик от самия Еуз!

Това ли е отмъщението? И ако е, колко от него ще е нужно, за да бъде тя отново цяла? Замисли се колко ли хора се бяха скрили в изчезналите вече сгради. Трептенето около Семето се разрасна, стигна до рамото й, до врата, накрая я погълна цяла.

И стана тихо.

Някъде далеч разрушението продължаваше, но беше размазано, неясно, а звуците от него достигаха до ушите й заглушени, сякаш минаваха през много вода. Ръката й беше напълно безчувствена чак до рамото. Видя усмихнатия Баяз с вдигнати нагоре ръце. Вятърът бушуваше около тях, като безкрайна въздушна стена.

Но в нея имаше някой. Форми.

Всичко се размазваше все повече, но те се открояваха все по-ясно. Събраха се на ръба на най-външния кръг. Сенки. Духове. Цяла гладна тълпа от тях.

— Феро… — разнесе се шепотът им.

Изведнъж в градината се разрази буря, по-внезапно от тези във Височините. Светлината изчезна и от притъмнялото небе заваляха всевъзможни парчета. Кучето не знаеше откъде идват, но не го и интересуваше. Имаше по-належащи тревоги.

Влачеха ранените през високия портал, стенещи, проклинащи, или още по-зле — необелващи и дума. Няколко оставиха навън — обратно при пръстта. Няма смисъл да се мориш за онези, на които не можеш да помогнеш.

Логън държеше Мрачния под мишниците, а Кучето държеше краката му. Беше пребледнял като платно, само устните му бяха изцапани с кръв. На лицето му беше изписано, че е зле, но той не се жалваше, не и Хардинг Мрачния. Кучето нямаше да повярва на ушите си, ако го беше направил.

Сложиха го на пода в мрачния коридор на двореца. Отвън се чуваше как нещо пада тежко по тревата, дрънчеше по прозорците, барабанеше по покрива. Внесоха още от момчетата — счупени ръце, крака и по-лошо. Тръпката влезе с почервеняла от кръв секира в дясната ръка, а лявата висеше безпомощно.

Кучето за пръв път виждаше коридор като този. Подът беше от бял и зелен камък, гладък и лъскав като стъкло. По стените висяха огромни картини. Таванът беше покрит с листа на дървета и цветя така майсторски издялани, че ако не бяха покрити със злато и не проблясваха слабо на светлината от прозорците, щяха да изглеждат като истински.

Мъжете наклякаха над ранени другари, даваха им вода, казваха по някоя успокоителна дума, слагаха шини по счупените им крайници. Но Логън и Тръпката стояха прави и се гледаха един друг. Не с омраза, но не и с уважение. На Кучето му беше трудно да прецени какво точно беше това в очите им, но и не го беше много грижа.

— Какви ги мислеше? — викна сърдито на Логън. — Да хукнеш така сам? Мислех, че сега си главатар! Не си даваш много зор, а?

Логън не отвърна, просто стоеше и гледаше с блеснали очи в нищото.

— Трябва да помогна на Феро — промърмори под носа си. — И на Джизал.

— На кого да помогнеш? — зяпна го Кучето. — Тук има истински хора, на тях трябва да помогнеш.

— Не ме бива много с ранените.

— Ама да ги докарваш дотам те бива, и още как! Върви тогава, Кървави девет, щом така искаш. Залавяй се за работа.

Видя как лицето му потрепна, когато чу това име. Отстъпи назад, притиснал ръка към гърдите си, с отпуснат надолу окървавен меч в другата. После се обърна и закуца по лъщящия коридор.

— Боли — каза Мрачния и Кучето клекна до него.

— Къде?

— Навсякъде. — Устните му се разтегнаха в омазана с кръв усмивка.

— Така, чакай… — Вдигна ризата му нагоре. Едната половина на гърдите му беше вдлъбната навътре и покрита с огромна тъмна като катранено петно синина. Не можеше да повярва, че човек с такава рана може още да диша. — А… — Нямаше представа дори откъде да започне.

— Мисля, че… бях дотук.

— Какво? Това ли? — направи несполучлив опит да се усмихне Кучето. — Само драскотина.

— Драскотина, а? — Мрачния понечи да надигне глава, присви болезнено очи и се отпусна. Дишаше едва-едва. Загледа се нагоре с ококорени очи. — Мамка му, какъв хубав таван.

— Ъхъ. Мисля — едва успя да преглътне Кучето.

— Трябваше да умра още преди време, в дуела с Деветопръстия. Всеки ден оттогава ми е подарък. Но аз съм благодарен за тези дни, Куче. Беше ми много приятно… да си говорим с теб.

Мрачния затвори очи и спря да диша. Никога не говореше много, Хардинг Мрачния. С това беше известен. И сега замлъкна завинаги. Безсмислена смърт, далеч от дома. Не в името на нещо, в което вярваше, разбираше, дори нито заради някаква полза. Чиста загуба. От друга страна, Кучето се беше нагледал на хора, които се връщаха обратно при пръстта, и знаеше, че не може да очаква нещо хубаво от това. Пое дълбоко въздух и заби поглед в пода.

Светлината на газения фенер хвърляше сенки по ронещите се стени на коридора и те пълзяха по грубия камък и напуканата мазилка. Придаваше зловещ вид на силуетите на наемниците и слагаше неузнаваема маска на лицата на Коска и Арди. Тъмнината сякаш се събираше в масивната каменна арка над вратата — древна, грапава и разкривена, обкована с черни железни нитове.

— Нещо смешно ли виждате, началник?

— Стоях тук — промърмори Глокта. — Точно на това място. Със Силбър. — Протегна ръка и върховете на пръстите му докоснаха желязната дръжка на бравата. — Ръката ми беше на дръжката… и тогава отминах вратата. Каква ирония. Така дълго преследваните отговори — колко често се оказва, че през цялото време са били под носа ни, на върха на пръстите на ръката ни.

Приближи до вратата и по усукания му гръб премина тръпка. Отвътре се чуваше приглушеното напевно мърморене на непознат език. Професорът демоник призовава обитателите на подземния свят? Прокара език по устните си. Споменът за замръзналите останки на Маровия беше още жив в съзнанието му. Ще е крайно необмислено да влетим просто ей така, без значение колко силно желаем да получим най-после отговор на въпросите. Твърде прибързано…

— Началник Гойл, след като бяхте така добър да ни доведете дотук, може би ще искате пръв да влезете през тази врата?

— Гъргх — изписка през парцала в устата си Гойл и изцъклените му очи се облещиха още повече. Коска сграбчи за яката бившия началник на Инквизицията на Адуа, с другата си ръка хвана дръжката на вратата и рязко я отвори. Постави крак на задника на Гойл и го изстреля през вратата. Той влетя в стаята, крещейки неразбираемо през натикания в устата му парцал. Монотонният речитатив се усили, но над него ясно се чу металическото тракане на арбалет.

Какво би казал в такъв момент полковник Глокта? За победа, напред, момчета. Глокта нахлу в стаята, оплете в бързината крака, но успя да се задържи да не падне. Огледа се смаяно. Намираше се в просторно овално помещение с куполен таван. Потъналите в сенки стени бяха покрити с изключително детайлен стенопис. Тревожно познат при това. Фигурата на Господаря Създател се извисяваше пет пъти по-висока от човешки ръст. Зад разперените му ръце горяха огньове в ярки цветове — пурпурночервено, оранжево и бяло. На отсрещната страна на овалната стена, проснат на тревата под разцъфнали дървета, лежеше и кървеше обилно брат му Ювенс. Между двамата, магусите вървяха към своето отмъщение — петима от едната страна, шестима от другата, а начело — плешивата фигура на Баяз. Кръв, огън, смърт, мъст. Колко уместен декор, предвид обстоятелствата.

По широкия под, с изключителни прецизност и старание, беше на рисувана странна плетеница. Кръгове в кръгове, фигури, символи, начертани с бял прах и преплетени в изумително сложна конфигурация. Сол, ако не ме лъжат очите. На две-три крачки пред вратата, точно пред най-външния кръг, Гойл лежеше по очи на пода, с вързани зад гърба ръце. Под тялото му се разрастваше локва кръв, а от гърба му стърчеше върхът на стрела. Точно където се предполага, че е сърцето му. Никога не бих си помислил, че точно то ще се окаже уязвимото му място.

Четиримата професори стояха и гледаха стреснато към вратата. Чайл, Денка и Канделау държаха по една свещ във всяка ръка, чиито цвърчащи фитили бълваха задушлива, противна миризма на престоял труп. Соразин, професорът химик, стискаше в ръце вече празния арбалет. Осветените отдолу в ярко жълто лица на възрастните мъже бяха неподвижни като гротескни театрални маски.

В дъното на стаята, Силбър стоеше зад малка, осветена от газена лампа катедра, на която беше разтворена голяма книга. Беше се вторачил съсредоточено в нея, пръстите му съскаха по страниците и устните му не спираха да мърдат. Дори от това разстояние, независимо от студа в стаята, Глокта видя, че по челото и лицето му бяха избили едри капки пот. Зад него, изпънат като струна в снежнобялото си палто и с пронизващи като кинжали сини очи, стоеше архилектор Сълт.

— Глокта, недъгаво копеле такова! — озъби се той. — Какво си мислиш, че правиш тук?

— Щях да ви попитам същото, Ваше Високопреосвещенство. — Описа дъга с бастуна пред себе си. — Само че свещите, древните книги, заклинанията и кръговете от сол по пода говорят пределно ясно за това, що за игра играете, не мислите ли? Изненадващо детска игра, като се замисля. През цялото това време, докато изтезавах наред, за да затрия Текстилната гилдия, докато рискувах живота си в Дагоска, докато изнудвах лордовете за гласовете им, ти си се занимавал с… това?

Но, изглежда, Сълт приемаше доста на сериозно играта си.

— Разкарай се, глупако! Това е последният ни шанс!

— Това? Сериозно? — Коска вече беше влязъл в стаята и сега наемниците му го последваха. Силбър не беше откъснал очи от страниците на книгата и продължаваше да нарежда монотонно, а потта направо се лееше от лицето му. Глокта го погледна намръщено. — Някой да му затвори устата.

— Не! — извика Чайл и на малкото му личице се изписа неистов ужас. — Не трябва да прекъсвате заклинанието! Това е много опасно! Последствията могат да бъдат… да бъдат…

— Катастрофални! — изписка Канделау. Необезпокоен от предупрежденията, един от наемниците пристъпи напред.

— Не приближавайте до солта! — изпищя на свой ред Денка и от треперещите свещи в ръцете му плисна разтопен восък. — Каквото и да правите, не пристъпвайте солта!

— Чакай! — кресна Глокта. Наемникът спря досами кръга и го погледна очаквателно над маската си. В стаята беше станало още по-студено. Неестествено студено. Нещо ставаше в центъра на кръговете. Въздухът трептеше като нагорещен, като маранята над клада. Сипкавият глас на Силбър продължаваше да нарежда. Замръзнал на място, Глокта огледа един по един възрастните професори. Какво да правя? Да го спра или не? Да го спра или…

— Позволете на мен! — Коска пристъпи напред, докато ровеше с лявата си ръка във вътрешния джоб на палтото. Шегуваш се… Извади с театрален жест ножа. Острието проблесна, докато се премяташе през трептящия въздух над центъра на кръговете и се заби до дръжката в челото на Силбър.

— Ха! — Коска стисна рамото на Глокта. — Казвах ви аз. Виждали ли сте такова хвърляне, а?

По лицето на Силбър потече тънка струйка кръв, очите му се извъртяха нагоре, клепачите примигнаха няколко пъти, после той се свлече настрани и повлече със себе си катедрата, преди да се строполи на пода. Книгата падна, разлистена върху него, лампата се разля и пръсна струи горящо масло по пода.

— Не! — изкрещя Сълт.

Чайл зяпна с широко отворена уста. Канделау захвърли свещите и се срина на пода. Денка нададе ужасѐн писък и покри с ръка лицето си, но едното му ококорено око продължи да надзърта между пръстите. Всички, с изключение на Коска, се вторачиха втрещено в трупа на професора демоник. Стиснал малкото му останали зъби и с почти затворени очи, Глокта зачака. Този ужасяващ и при все това прекрасен протяжен момент между удара в палеца на крака и последващата болка. Ето го, идва. Идва. Ето я, болката идва…

Нищо не дойде. В стаята не прокънтя демоничен смях. Подът не се разтвори, за да разкрие портите на ада. Трептенето на въздуха над кръга спря и в стаята стана по-топло. Почти разочарован, Глокта повдигна учудено вежди.

— Изглежда, окултните изкуства са силно надценени.

— Не! — изръмжа за пореден път Сълт.

— Боя се, че е така, Ваше Високопреосвещенство. И като си помисля само, че някога ви уважавах. — Усмихна се на професора химик, който продължаваше да стиска немощно празния арбалет, и махна с ръка към трупа на Гойл. — Добър изстрел. Моите поздравления. Една бъркотия по-малко за разчистване. — Даде знак на тълпата наемници зад гърба си. — Хванете този човек.

— Не! — извика Соразин и хвърли арбалета на пода. — Нищо от това не беше моя идея! Нямах избор! Той беше! — Посочи с дебелия си показалец към тялото на Силбър. — И… и той! — Посочи с трепереща ръка към Сълт.

— Добре, схващаш накъде отиват нещата, но ще трябва да почакаш официалния си разпит. Ще бъдеш ли така добър да арестуваш Негово високопреосвещенство?

— С удоволствие. — Коска тръгна с небрежна походка през стаята. Ботушите му вдигнаха облачета сол и оставиха разрушителната си следа в сложната, старателно изписана плетеница на пода.

— Глокта, ти недодялан кретен такъв! — извика пронизително Сълт. — Нямаш представа каква опасност представлява Баяз! Първия магус и неговото копеле! Глокта! Нямаш право! Аа! — Коска изви ръката му на гърба, свали го на колене и бялата му коса се разпиля в пълен безпорядък. — Нямаш никаква представа…

— Ако гуркулите не ни избият до един, ще имате предостатъчно време да ми разкажете. Бъдете сигурен в това — ухили се злобно Глокта, докато Коска стягаше въжето около китките на Сълт. — Архилектор Сълт. Арестуван сте за измяна срещу Негово величество краля.

Джизал стоеше като истукан. Една от близначките, онази, опръсканата с кръв, вдигна бавно дългите си ръце и се протегна доволно. Другата повдигна вежда и го погледна въпросително.

— Как предпочиташ да умреш?

— Ваше Величество, застанете зад мен — каза Горст и прехвърли сабята в здравата си ръка.

— Не. Този път, не. — Джизал свали короната си, същата, която Баяз така старателно подбира за него, и я захвърли небрежно на пода. До гуша му беше дошло да е крал. Ако щеше да умира, щеше да умре като обикновен човек. Сега осъзнаваше колко много му бе предоставено наготово. Повечето хора не можеха да мечтаят дори за половината на подобни привилегии. Толкова възможности имаше да направи нещо добро, но той ги пропиля в мрънкане и мисли само за себе си. Сега вече беше късно да поправя каквото и да било. — Живях целия си живот на гърбовете на другите. Криех се зад тях. Катерех се по раменете им. Стига толкова.

Една от сестрите вдигна ръце и започна бавно да ръкопляска. Ритмичното пляскане отекна в огледалата. Другата се изкикоти. Горст вдигна сабята си и Джизал направи същото — последна, безсмислена проява на непримиримост.

Тогава върховният правозащитник Маровия профуча между двамата и застана отпред. Старецът се движеше с невероятна скорост и дългата му черна роба се развя зад гърба му. Държеше нещо в ръка. Дълга тръба от тъмен метал, завършваща с кука на единия край.

— Какво… — промърмори Джизал.

Внезапно куката блесна с ослепително бяла светлина, като слънцето в ясен летен ден. Стотици други куки просветнаха като звезди в огледалата на стените. Джизал ахна и примижа. Закри с ръка очите, но ярката дъга на куката остана отпечатана от вътрешната страна на клепачите му.

Примигна, зяпна и свали ръка от очите си. Близначките бяха там, Маровия също, неподвижни като статуи, не бяха помръднали от място. От тесните отвори под куката на странното оръжие се процедиха със съскане тънки струйки пара и плъзнаха нагоре по ръката на върховния правозащитник. Все още никой не помръдваше.

Тогава, дванайсетте огромни огледала в дъното на залата се разделиха през средата, като листове хартия, срязани с най-острия нож на света. Няколко от долните половини и една от горните полетяха забавено към пода и се пръснаха на хиляди парченца по лъскавия камък.

Едната от близначките изпъшка и Джизал забеляза, че от бронята й шуртеше кръв. Тя вдигна ръка към него, но китката й се отдели плавно от ръката, тупна на пода и от гладкия срез пръсна кръв. Падна наляво. Или поне тялото й падна натам. Краката й се килнаха на другата страна. Тялото се удари в пода и главата й се търкулна в нарастващата локва кръв по полирания камък. Косата, отрязана малко под тила, се посипа като златен облак върху кървавите й останки.

Броня, плът и кост — разчленени с такава прецизност, сякаш бяха отрязани с тънка метална жица. Сестрата отдясно на Маровия го погледна намръщено и залитна напред. Коленете й се огънаха и тялото й се срина, прерязано на две в кръста. Краката й паднаха последни и от тях се изсипа купчина кафява прах. Горната половина вдигна глава, изсъска, заби нокти в пода и се придърпа напред.

Въздухът над раменете на Маровия затрептя и ядачът избухна в пламъци. Известно време се мята по пода и пищя, но накрая спря неподвижно. Сега на пода имаше само овъглена, димяща купчина пепел.

Върховният правозащитник вдигна странното оръжие, от което все още излизаше малко пара, и тихо подсвирна.

— Канедиас. Знаеше как се правят оръжия. Господар Създател, в истинския смисъл на думата, а, Ваше Величество?

— Какво? — промърмори объркано Джизал.

Когато тръгна обратно към двамата с Горст, лицето на Маровия вече се стичаше надолу като разтопен восък. На негово място започна да се оформя друго лице. Единствено очите останаха непроменени. Различни на цвят, с тънки радостни бръчки около тях, докато се усмихваха на Джизал като на стар приятел.

Йору Сулфур се поклони учтиво.

— Няма почивка, а, Ваше Величество? — Работата край няма.

Чу се трясък и една от вратите влетя в залата. Джизал вдигна сабята и сърцето му се качи в гърлото. Сулфур се извърна рязко и стисна дръжката на оръжието на Създателя. В залата с олюляваща се походка влезе мъж. Огромен, с изкривено в гримаса и цялото покрито с белези лице. Дишаше тежко, едната му ръка беше притисната до ребрата, а в другата държеше увиснал надолу меч.

— Логън Деветопръстия — не можа да повярва на очите си Джизал. — Ти как се озова тук?

Севернякът го погледна за момент, без да проговори. После се облегна с гръб на огледалото до вратата, пусна меча и той изтрака на пода. Плъзна се бавно надолу, седна и отпусна назад глава.

— Дълга история — каза накрая.

— Чуй ни…

Вятърът се изпълни със сенки. Стотици. Наредиха се по края на най-външния кръг от замъгленото сякаш от слана желязо.

— … имаме да ти казваме много неща, Феро…

— Тайни…

— Кажи, какво можем да ти дадем?

— Ние знаем… всичко.

— Трябва само да ни пуснеш да влезем…

Толкова много гласове. Сред тях чу този на Аруф, стария й учител. Чу Сусман, търговеца на роби. Чу майка си, баща си. Чу и Юлвей. И принц Утман. Стотици гласове. Хиляди. Познати гласове, които беше забравила. Гласовете на живи и мъртви. Викове, шепот, писъци. Шептяха в ухото й. Не, по-близо. По-близо дори от собствените й мисли.

— Искаш отмъщение, нали?

— Ние можем да ти дадем отмъщение.

— Такова, каквото не си и сънувала.

— Ще ти дадем всичко, което поискаш. Всичко, от което се нуждаеш.

— Само ни пусни вътре…

— А тази празнина в теб?

— Ние сме това, с което можеш да я запълниш!

Металните кръгове бяха побелели от скреж. Феро приклекна под отвора на дълъг тунел. Стените му бяха от фучаща, яростно ревяща материя, пълна със сенки. Другият му край опираше в притъмнялото небе, а някъде отвън кънтеше глухо смехът на Първия магус. Въздухът вибрираше от мощ, усукваше се, трептеше размазан.

— Ти не трябва да правиш нищо.

— Баяз.

— Той ще го направи.

— Глупак!

— Лъжец!

— Пусни ни да влезем…

— Той не те разбира.

— Използва те!

— Той се смее.

— Но няма да е задълго.

— Портите стенат от натиск.

— Пусни ни…

Ако Баяз чуваше гласовете, с нищо не показваше, че го прави. Под краката му плъзнаха пукнатини по земята. Парченцата от натрошения камък полетяха в танцуващи спирали около тялото му. Железните кръгове започнаха да се местят и огъват. Отскубнаха се с пронизително стържене от камъка и острите им ръбове проблясваха.

— Ключалките се чупят.

— Единайсет резки.

— И единайсет резки наобратно.

— Портите се отварят.

— Да — казаха в хор всички гласове.

Сенките се струпаха по-близо. Дъхът на Феро се накъса, зъбите й затракаха, разтрепери се, студът достигна сърцето й. Продължаваше да коленичи на ръба на пропастта, бездънна, безкрайна, пълна със сенки и гласове.

— Скоро ще дойдем при теб.

— Много скоро.

— Нашето време наближава.

— Двете страни отново ще се съберат.

— Както им е писано.

— Отпреди Еуз да изрече Първия закон.

— Пусни ни да влезем…

Трябва да продължи да стиска Семето, още малко. След това гласовете ще й дадат отмъщение. Баяз е лъжец, знаеше го от самото начало. Не му дължи нищо. Клепачите й потрепериха и се затвориха, устата й зейна. Шумът на вятъра съвсем изчезна, сега чуваше само гласовете.

Шептящи, утешителни, справедливи.

— Ние ще завземем този свят и ще сложим нещата в ред.

— Заедно.

— Пусни ни вътре…

— Ти ще ни помогнеш.

— Ти ще ни освободиш.

— Можеш да ни се довериш.

— Довери ни се…

Доверие?

Думата, която използват само лъжците. Феро си спомни опустошения Олкъс. Зеещите руини, изпепелената земя. Създанията от Другата страна са изтъкани от лъжи. По-добре да живее с празнината в себе си, отколкото да я запълни с тях. Постави върха на езика си между зъбите и стисна силно. Усети устата й да се пълни със солена кръв. Пое дълбоко въздух и отвори очи.

— Довери ни се…

— Пусни ни да влезем!

Забеляза размазаното трептящо очертание на кутията на Създателя. Наведе се над нея и зачопли с изтръпналите си пръсти, докато вятърът бичуваше лицето й. Феро няма да бъде ничий роб. Нито на Баяз, нито на Издаващите тайни. Тя ще открие своята пътека. Тъмна може би, но нейна.

Капакът се отвори.

— Не — изсъскаха в хор гласовете.

— Не!

Феро изскърца с кървави зъби и изръмжа от ярост, докато опитваше да разтвори пръстите на ръката си. Светът се беше стопил в безформена, пълна с писъци тъмна маса. Постепенно, много бавно мъртвите й пръсти започнаха да се отварят. Ето го нейното отмъщение. На лъжците, използвачите и крадците. Земята се разтресе, напука се, разпра се, тънка и крехка като стъкло, и отдолу бе бездънна пропаст. Обърна дланта надолу и Семето изпадна от ръката й.

— Не! — изкрещяха заповедно гласовете.

Заслепена, Феро сграбчи капака на кутията.

— Майната ви! — процеди през зъби.

С последното зрънце сила, останало в ръцете й, затвори капака.

След дъждовете

Високо горе, на една от кулите на двореца, Логън се подпря на парапета и, премрежил очи, обърна лице срещу вятъра. Същото, сякаш преди сто години, беше направил и от върха на Кулата на веригите. Спомни си как се дивеше тогава на безкрайния град, разстлан пред очите му, как се чудеше има ли друг такъв, създаден от човешка ръка, така горд, величествен и неразрушим град като Агрионт.

Мътните го взели, как се менят времената.

Зелените морави на парка бяха осеяни с боклук и пречупени дървета, а тревата им беше изровена почти напълно. Езерото беше изтекло и от него бе останало само кално блато. Няколко от красивите бели сгради в западния край на парка все още стояха, но прозорците им зееха празни. Тези малко по-нататък нямаха керемиди и оголелите греди на покривите им висяха. Още по-нататък бяха останали само голи стени, изтърбушени черупки на сгради, пълни с натрошени камъни и мазилка.

А след тях нямаше нищо. Величествената сграда със златния купол — нямаше я. Площада, на който гледа играта с ножовете — нямаше го. Кулата на веригите, могъщата стена в подножието й, всичките онези високи покриви, по които бягаха двамата с Феро. Нямаше ги.

В западния край на Агрионт, като издялан в каменната материя на града, опираше гигантски кръг на разрушение — цели акри земя, безформена купчина отломки. Градът отвъд беше раздран от черните следи на пожарите, които на места все още горяха. От тях и от няколко овъглени черупки, носещи се по вълните на залива, се издигаха черни стълбове дим. А над всичко това, чисто черна на фона на натежалото от облаци небе, нехайна и непокътната, се извисяваше Кулата на Създателя.

Логън стоеше на върха на кулата и чешеше белязаната си буза. Раните боляха. Толкова много рани. Нямаше част от тялото му, която да не бе ударена, насинена, порязана или разпрана. От битката с ядача, от битката пред защитния ров, от дуела със Страховития, от седемдневното клане във Височините. От стотиците минали боеве, сражения и войни. Прекалено много, за да ги запомни всичките. Беше толкова уморен, толкова пребит, от всичко му бе дошло до гуша.

Погледна намръщено към ръката си на парапета. Голият камък отвърна на погледа му през празното място на липсващия пръст. Все още е Деветопръстия. Кървавия девет. Човек, изтъкан от смърт, както каза Бетод. Вчера замалко да убие Кучето, знаеше го. Най-добрия му приятел. Вдигна меча и ако не беше поредната приумица на съдбата, щеше да го направи.

Спомни си как стоеше на върха на Великата северна библиотека и гледаше притихналата долина, гладкото като стъкло езеро и образа, отразен в повърхността му. Спомни си усещането на вятъра по прясно избръснатото си лице и мисълта за това, дали човек може да се промени.

Сега знаеше отговора.

— Деветопръсти господарю!

Логън се обърна рязко назад и изсъска от болка, когато шевовете на ребрата му се опънаха. Първият магус прекрачи прага и излезе на терасата. Беше някак променен. Изглеждаше млад. По-млад, отколкото при първата им среща. В движенията му имаше енергичност, а в очите — блясък. Стори му се, че дори забеляза няколко черни косъма в сивата брада около дружелюбната усмивка. Първата усмивка от доста време насам.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не ми е за първи път — въздъхна натъжено Логън.

— При все това не става по-лесно с всеки следващ път. — Постави месестите си юмруци на парапета и се загледа с усмивка в далечината. Все едно гледаше поле с цветя, а не пълното разрушение на един град. — Не очаквах да те видя отново така скоро. Още повече така издигнал се. Разбрах, че враждата ти е приключила. Победил си Бетод. Изхвърлил си го от собствения му замък, както подочух. Чудесно решение. Винаги мислиш за песните, които ще се пеят, а? А после си взел мястото му. Кървавия девет, крал на северняците! Да не повярва човек.

— Не стана точно така — намръщи се Логън.

— Подробности. Резултатът е същият обаче, нали? Най-после мир в Севера, а? Както и да е, поздравления!

— Бетод ми каза някои неща.

— Ами? — подхвърли небрежно Баяз. — Аз винаги съм намирал разговорите си с него за прекалено скучни. Все за себе си говореше, за неговите планове, за постиженията си. Толкова е уморително да се занимаваш с хора, които не мислят за другите. Никакви обноски.

— Каза ми, че ти си причината да не ме убие навремето. Че си се спазарил за живота ми.

— Вярно е, признавам си. Беше ми длъжник и ти беше цената, която поисках. Обичам да държа бъдещето под око. Дори тогава знаех, че един ден може да ми потрябва човек, който говори с духовете. А това, че се оказа такъв приятен спътник, беше неочаквана награда за мен.

— Нямаше да е зле и аз да знам за това. — Логън осъзна, че беше изрекъл думите през стиснати зъби.

— Ами ти не попита, Деветопръсти господарю. Доколкото си спомням, не искаше да знаеш плановете ми, а аз не исках да се чувстваш задължен към мен. „Да знаеш, навремето ти спасих живота“ — лошо начало на приятелството ни, не мислиш ли?

Разумно, като всичко казано досега от Баяз, но горчилката от това, да бъде разменян като прасе на пазара, остана.

— Къде е Кай? Искам да…

— Мъртъв — отвърна рязко Баяз и думата се заби като нож в Логън. — Скърбим за загубата му.

— Обратно при пръстта, а? — Спомни си колко усилия вложи в това, да спаси чирака. Всичките онези мили, които бъхтя с него на рамо през дъжда, опитвайки се да постъпи правилно. Пропилени усилия. Сигурно трябваше да почувства нещо повече, но не беше лесно при толкова много смърт наоколо. Беше претръпнал. Или наистина не му пукаше за нищо. Не можа да прецени кое от двете. — Обратно при пръстта — промърмори отново. — Но ти продължаваш напред, а?

— Разбира се.

— Това е задачата на оцелелите. Спомняш си мъртвите, казваш някоя добра дума за тях, после продължаваш напред и се надяваш всичко да е наред.

— Именно.

— Човек трябва да е реалист за тези неща.

— Така е.

Логън натисна наранените си ребра, за да види дали щеше да почувства нещо. Но малко остра болка в повече се оказа от никаква полза.

— Загубих приятел вчера.

— Кръвопролитен ден беше. Но побѐден.

— А, така ли? За кого? — Погледна към вървящите из руините хора, ровеха из останките и търсеха оцелели, но намираха само трупове. Съмняваше се, че някой от тях изпитваше радост от победата. За себе си знаеше, че не е така. — Сега трябва да съм сред своите — промълви, без да извръща глава. — Да помагам с копаенето за мъртвите. Да помагам за ранените.

— Но ето че си тук и гледаш отгоре. — Зелените очи на Баяз бяха хладни и твърди като камъни. В тях имаше от онази твърдост, която видя още при първата им среща, но беше забравил за нея. На която някак бе свикнал да не обръща внимание. — Разбирам напълно как се чувстваш. Лекуването е за младите. Когато остарее, човек открива, че вече няма силите да го е грижа за ранените. — Повдигна една вежда и се обърна към отвратителната гледка. — А аз съм много стар.

Вдигна ръка да почука и спря. Пръстите му потриха нервно дланта.

Спомни си сладко-киселия й мирис, силата на ръцете й, намръщеното й лице, осветено от огъня. Спомни си топлината й, докато лежеше притисната в него. Знаеше, че между тях имаше нещо хубаво, въпреки всичките тежки думи, които си казаха. Някои хора никога не намират добри думи, колкото и много да се стараят. Естествено, не таеше кой знае какви надежди. Човек като него беше по-добре да няма такива. Но не дадеш ли нищо, не получаваш нищо.

Логън стисна зъби и почука на вратата. Не последва отговор. Прехапа устни и почука отново. Нищо. Намръщи се. Изведнъж го обзеха яд и нетърпение. Завъртя топката на бравата и отвори рязко вратата.

Феро подскочи и се обърна рязко назад. Дрехите й бяха по-смачкани и мръсни от всякога. Очите й бяха широко отворени, обезумели, а юмруците й — стиснати здраво. Когато тя видя кой е на вратата, бързо отмести поглед и сърцето му се сви.

— Аз съм, Логън.

— Хъ — изсумтя тя, извърна рязко глава и се вторачи намръщено в прозореца. Тръгна към него и присви очи. После рязко се извърна на другата страна. — Там!

— Какво? — промърмори озадачен Логън.

— Не ги ли чуваш?

— Какво да чувам?

— Тях, глупако! — Пристъпи внимателно към стената и се долепи до нея.

На идване Логън не знаеше как щеше да мине срещата им. С нея никога не можеш да си сигурен. Но не беше очаквал нещо такова. Нищо, продължавай, какво друго ти остава, помисли си.

— Аз съм крал сега — изсумтя той. — Крал на северняците, да не повярваш, а? — Помисли си, че ей сега ще му се изсмее в лицето, но тя дори не се обърна, продължи да слуша стената. — Аз и Лутар. И двамата крале. Сещаш ли се за двама по-безполезни идиоти, на които да сложиш корона? — Не последва отговор.

Логън облиза нервно устни. Какво друго оставаше, освен да мине по същество.

— Феро. Така както се обърнаха нещата. Както ги… оставихме. — Направи крачка към нея, после още една. — Ще ми се да не бях… не знам… — Сложи ръка на рамото й. — Феро, опитвам се да ти кажа…

Тя се обърна и сложи ръка на устата му.

— Шшш. — Сграбчи го за ризата и го смъкна на колене на пода. Долепи ухото си до каменните плочи, а очите й зашариха наоколо, сякаш слушаше нещо отдолу. — Чуваш ли това? — Пусна ризата му и пропълзя в ъгъла. — Ето! Чуваш ли ги?

Логън протегна ръка и бавно я докосна по врата. Прокара пръсти по кожата й. Тя се отърси с рязко движение на раменете от ръката му и той усети как лицето му се сгърчва. Може би това хубаво нещо е било само в неговата глава и никога в нейната. Може дори така силно да го е искал, че да си е въобразил, че го има.

— Няма значение. — Изправи се и се покашля. — Ще дойда пак по-късно може би.

Феро беше още на колене, допряла глава до пода. Дори не го погледна, докато излизаше.

Логън Деветопръстия познаваше смъртта. През целия си живот беше вървял ръка за ръка с нея. След битката за Карлеон беше гледал как горят телата с десетки. Беше гледал как ги погребват със стотици в безименната долина във Височините. Под руините на Олкъс беше вървял върху хълм от човешки кости.

Но дори Кървавия девет, най-страховитият мъж в Севера, не беше виждал нещо подобно.

От едната страна на широкия булевард бяха натрупани купчини тела, на височината на гърдите му. Безформени могили, докъдето стигаше погледът му. Стотици. Хиляди. Твърде много, дори да опита да отгатне бройката им. Някой си беше направил труда да ги покрие, но не си беше дал много зор. В края на краищата мъртвите не могат да ти благодарят. Опърпаните парчета плат, притиснати към земята с парчета дърво, се развяваха на вятъра, а изпод тях висяха безжизнени ръце и крака.

В този край на булеварда някои от статуите все още стояха на пиедесталите си. Някога гордите крале и техните съветници сега гледаха натъжено с изподраните си, напукани каменни лица към кървавите купчини в краката им. Бяха достатъчно, за да се досети Логън, че това наистина беше Кралският булевард, а не долината на мъртвите, на която реши, че се е натъкнал погрешка.

Стотина крачки по-нататък пиедесталите стояха празни, с изключение на един, на който все още бяха прикачени два счупени крака. Там се беше събрала странна група. Съсухрени. Нещо средно между живи и мъртви. Един мъж седеше на каменен блок и гледаше с празен поглед в нищото, докато сваляше цели шепи коса от главата си. Друг кашляше в окървавен парцал. Мъж и жена лежаха един до друг с широко отворени усти, вторачени в празното пространство. Главите им се бяха стопили до черепи. Нейният дъх излизаше накъсан и учестен от зеещата уста. Неговият вече беше секнал.

Още сто крачки и на Логън му се стори, че върви из някакъв покрит с руини ад. Там нямаше и следа от това, че някога е имало статуи, сгради или каквото и да било друго. Имаше само хълмове от преплетени останки. Натрошен камък, разбито на трески дърво, изкривен метал, хартия и стъкло, примесени и споени с тонове прахоляк и кал. Някои неща стърчаха неестествено непокътнати от камарите боклуци — цяла врата, здрав стол, килим, изрисувана чиния, усмихнатото лице на статуя.

Навсякъде сред този хаос, по купчините пъплеха мъже и жени, ровеха из останките, хвърляха парчета от върховете и те падаха на пътя — опитваха да разчистят пътеки. Работници, крадци, кой знаеше какви бяха. Логън мина покрай висока колкото човешки ръст клада и усети горещата целувка на пращящите пламъци по бузата си. До нея стоеше едър войник с изцапана с черни сажди броня.

— Ако намерите нещо с бял метал — крещеше на търсещите из отломките, — каквото и да е, отива в огъня! Части от тела в бял метал? Горете ги! Заповед на Висшия съвет!

Няколко крачки по-нататък, на върха на една от най-високите купчини се беше покатерил човек и се мъчеше да повдигне някаква дълга дървена греда. Обърна се на една страна, за да намести по-удобно ръце. Беше самият Джизал дан Лутар. Дрехите му бяха разкъсани и мръсни, а лицето му беше омазано с кал. Така приличаше на крал точно толкова, колкото и Логън.

Отдолу стоеше едър здравеняк и гледаше нагоре към него. Едната му ръка висеше на превръзка през врата му.

— Ваше Величество, тук не е безопасно! — извика той с неестествено писклив глас. — Наистина, трябва да се…

— Не! Тук имат нужда от мен! — Джизал преви отново гръб над гредата, напъна се и жилите на врата му изскочиха. Нямаше никакъв начин да я помръдне сам, но той не се отказваше. Логън застана под камарата и погледна нагоре.

— От колко време е така? — попита здравеняка с превързаната ръка.

— Цяла нощ и цял ден. И не изглежда, че скоро ще се откаже. Малкото оцелели, които открихме, почти всичките имат тази странна болест. — Посочи със здравата си ръка към окаяната групичка под статуите. — Косите им падат. Ноктите. Зъбите. Топят се. Някои вече умряха. Други са на път. — Поклати глава. — Какво престъпление сме извършили, че да заслужим такова наказание?

— Наказанието невинаги настига виновните.

— Деветопръстия! — Джизал се беше изправил и гледаше надолу. Воднистото слънце блестеше зад гърба му. — Ти имаш здрав гръб! Ела, хвани от другата страна!

Логън не виждаше смисъла от една преместена греда насред всичко това, но както казваше баща му, всяко голямо пътешествие започна с една малка крачка. Затова тръгна нагоре. Дърво и камък заскърцаха и се сриваха под краката му, докато се катереше. Изправи се и се огледа.

— Мътните го взели. — Докъдето стигаше погледът му от върха, разрушението нямаше край. По другите камари също пълзяха хора, ровеха настървено в камъните, преместваха ги внимателно или просто стояха и гледаха, като него смаяни от размерите на опустошението. Кръг от разруха, миля или повече широк.

— Помогни ми, Логън!

— Хубаво. — Наведе се и напъха ръце под единия край на дългата надрана греда. Двама крале, дърпащи парче дърво. Крале на калта и боклука.

— Вдигай! — Логън се напъна и шевовете на гърдите му запариха. Усети как дървото поддава. — Да! — изръмжа Джизал през стиснати зъби. Двамата успяха да повдигнат гредата и да я изтъркалят настрани. Джизал бръкна отдолу и изтегли един сух клон на дърво. Разкъса един протрит чаршаф. Отдолу лежеше жена и изцъклените й очи гледаха настрани. Едната й счупена ръка беше увита около дете, чиято къдрава коса беше почерняла от кръв.

— Добре. — Джизал изтри бавно уста с опакото на мръсната си ръка. — Така. Добре. Ще ги занесем при останалите мъртви. — Премести се по-нататък на купчината. — Ей, ти! Донеси онзи лост! Тук, горе и вземи и кирка! Трябва да разчистим тази камъни! Подреждайте ги там. Ще ни трябват по-късно. Когато започнем да строим!

Логън сложи ръка на рамото му.

— Джизал, чакай. Почакай. Ти ме познаваш.

— Разбира се. Ще ми се да мисля, че е така.

— Добре. Кажи ми нещо тогава. Аз… — Логън се запъна в търсене на точната дума. — Аз… зъл човек ли съм?

— Ти? — зяпна го объркан Джизал. — Ти си най-добрият човек, когото познавам.

Бяха се събрали под пречупеното дърво в парка. Потънала в сянка тълпа. Черни силуети на застанали мирно мъже, а над тях, на хоризонта, червени облаци и златни отблясъци от залязващото слънце. Докато вървеше към тях, Логън чу тихите им гласове. Думи за мъртвите, добри, тъжни думи. Видя гробовете в краката им. Две дузини купчини от прясно натрупана земя, наредени в кръг, за да може всеки човек под тях да е равен с другите. Големия изравнител, както я наричат планинците. Мъже в пръстта и мъже, казващи добри думи за тях. Спокойно можеше да мине за сцена от старите времена в Севера, по времето на Скарлинг Качулатия.

— … Хардинг Мрачния. Не съм виждал по-добър от него с лъка. Никога. Не мога да преброя всички пъти, когато ми е спасявал живота. Без да очаква и дума благодарност. Може би само това, следващия път аз да направя същото за него. Е, този път не успях. Никой от нас не успя…

Гласът на Кучето замлъкна. Няколко глави се извърнаха към Логън, когато чуха скърцането на чакъла под подметките му.

— И това ако не е кралят на северняците — каза някой.

— Кървавия девет, самият той.

— Да вземем да се поклоним, а?

Всички гледаха към него. Виждаше блясъка на очите им в мрака. Само това виждаше, просто чорлави силуети на мъже, не можеше да каже кой кой е. Тълпа от сенки. Духове и също като тях сърдити.

— Искаш да кажеш и ти нещо ли, Кървави девет? — каза някой от най-отзад.

— Не мисля — отвърна Логън. — Вие добре се справяте.

— Нямаше причина да сме тук — каза някой и двама-трима измърмориха одобрително.

— Не е наша битка това.

— Нямаше нужда да умират. — Разнесе се още мърморене.

— Теб трябваше да погребваме.

— Хъ, може би. — На Логън му се искаше да се разплаче. Вместо това осъзна, че се усмихва. С усмивката на Кървавия девет. С онази широка усмивка като на череп. А зад нея нищо освен смърт. — Може би. Но не вие избирате кой умира. Не и ако не ви стиска да вдигнете ръка и да направите нещо по въпроса. Стиска ли ви? Някой? — Тишина. — Хубаво. Хубаво, за Хардинг Мрачния. Хубаво и за останалите, ще ни липсват. — Изплю се на тревата. — А на останалите, майната ви. — Обърна се и тръгна натам, откъдето беше дошъл.

В тъмнината.

Отговори

Толкова много работа ме чака. Палатата на въпросите не беше пострадала и сега някой трябваше да поеме нещата под контрол. Но кой? Началник Гойл? Боя се, че стрелата в сърцето ще го възпрепятства. Някой трябваше да се погрижи за интернирането на затворниците в Англанд, да поеме разпитите на стотиците гуркулски военнопленници. Армията ги изтикваше към Келн и броят им нарастваше ежедневно. Кой да се заеме с това? Практик Витари? Омете се от Съюза заедно с децата си. Някой трябваше да разследва измяната на лорд Брок. Да го докопа, да изобличи съучастниците му. Да извърши арестите, да се сдобие със самопризнанията. И кой остана, който може да свърши всичко това? Архилектор Сълт? О, майко мила, не.

Стиснал зъби срещу непрестанната болка, Глокта спря запъхтян пред вратата си. Мъдро решение, да се преместя в източните части на Агрионт. Човек трябва да е благодарен за малките неща като това, да има къде да отпусне жалката останка на тялото си в края на деня. Старото ми жилище със сигурност стене под тонове боклук и отломки, също като…

Вратата беше открехната. Побутна я леко и тя се отвори. В коридора се процеди меката светлина на лампа и падна върху прашните дъски, върха на бастуна и калния връх на един от ботушите му. Нямам навика да оставям отключени врати, още по-малко — запалени лампи. Езикът му се плъзна нервно по дупките във венците. Посетител. Неканен гост. Да вляза и да го приветствам с добре дошъл? Погледът му се насочи към потъналия в сенки коридор. Или да побягна? Почти се усмихваше, когато направи първата мъчителна крачка през прага — бастуна напред, после десен крак, накрая провлачване на левия.

Гостът на Глокта седеше до прозореца. Лампата обливаше със светлината си изпъкналите части на лицето му, а хлътналите лежаха потънали в студени сенки. Пред него лежеше игралната дъска за квадрати, подредена, както я беше оставил Глокта. Плочките хвърляха дълги сенки по разграфеното на квадрати игрално поле.

— А, началник Глокта. Чаках те.

И аз теб. Глокта докуца до масата. С неохотата на влачещия крака към бесилката. Е, хайде. Не може вечно да надлъгваш палача. Ако не друго, поне мога да получа някои отговори, преди да е дошъл краят. Открай време си мечтая да умра добре просветен. Отпусна се бавно на свободния стол и изпъшка тежко.

— С кого имам удоволствието да разговарям, с господин Валинт или господин Балк?

— С двамата, разбира се — усмихна се Баяз.

Глокта уви език около един от зъбите си и го отлепи с шумно мляскане.

— И на какво дължа тази огромна чест?

— Не казах ли, след разходката ни в Кулата на Създателя, че ще дойде момент, в който двамата ще трябва да си поговорим? Да поговорим за това, което искам аз, и за това, което искаш ти? Е, моментът дойде.

— О, славен миг.

Първия магус го изгледа със същия поглед, с който човек гледаше непознат бръмбар.

— Интригуваща личност си ти, началник. Животът ти изглежда непоносим, но ти си се вкопчил в него със зъби и нокти. Бориш се за него с всяко оръжие и стратегия. Направо отказваш да умреш.

— Готов съм да умра — отвърна на погледа му Глокта. — Но отказвам да загубя.

— На всяка цена, а? Двамата с теб сме последните от нашия вид, от нашия много рядък вид. Ние знаем какво трябва да се направи. И когато го правим, окото ни не трепва, не се разнежваме от чувства. Помниш лорд-канцлер Фикт, естествено…

— Ще трябва доста назад да се върна в спомените си, но… Златния канцлер? Говореше се, че управлявал Висшия съвет в продължение на четирийсет години. Казват, че на практика управлявал Съюза. Сълт го казваше. Каза също, че смъртта му оставила празнина, в която той и Маровия нямаха търпение да се наместят. И точно от там тръгна грозният танц, в който ме въвлякоха. От посещението на архилектора със самопризнанието на стария ми приятел Салем Рюз, от ареста на началника на Монетния двор Сеп дан Тюфел…

Баяз прокара пръст по дъската, сякаш обмисляше следващия си ход.

— Имахме уговорка с него, Фикт и аз. Аз му дадох властта. Той ми служеше вярно.

— Фикт… упованието на нацията… ти е служил? Очаквах да страдаш от колосална самозаблуда, но това направо ме довършва. Искаш да повярвам, че през цялото това време ти си управлявал Съюза?

— Още откакто създадох проклетото нещо по времето на Харод, така наречения Великия — изсумтя Баяз. — В дадени моменти се налагаше да поемам нещата в свои ръце, както например в най-скорошната кризисна ситуация, но като цяло гледах да стоя на разстояние, зад завесата, така да се каже.

— Предполагам, малко е задушничко там, а?

— Несгодите в името на необходимостта. — Светлината на лампата проблесна по белите зъби на Първия магус. — Хората искат да гледат само красивите марионетки, началник. Дори за миг да зърнат кукловода, и страшно се разстройват. Ами да, после може дори да забележат конците около собствените си китки. Сълт едва-едва надзърна зад завесата и виж само какви неприятности навлече на всички. — Баяз докосна с върха на пръста си една от плочките и тя леко се разклати напред-назад.

— Хубаво, да предположим за момент, че ти наистина си стоял зад всичко, че наистина си ни дал… — Глокта махна с ръка към прозореца. — Десетки акри опустошена земя. Всичко това. Откъде тази щедрост?

— Признавам, не става дума за алтруизъм. Калул се сдоби с гуркулите, които да се бият за него. И аз имах нужда от своя армия. Дори най-великият генерал се нуждае от простия войник, който да удържа предните позиции.

— Но тогава Фикт умря. — Глокта изпъчи напред долната си устна. — И ти остана гол-голеничък.

— Като бебе, при това на моята възраст — въздъхна дълбоко Баяз. — И в лошо време — Калул се стягаше за война. Трябваше да реагирам своевременно и да си набавя подходящ заместник за поста на Фикт, но мислите ми бяха другаде, дълбоко в книгите. Колкото повече остаряваш, толкова по-бързо летят годините. Лесно забравяш колко бързо умират хората.

— И колко лесно. Смъртта на Златния канцлер остави празнина — каза замислено Глокта. — И Сълт и Маровия видяха шанса да докопат властта и да наложат своите идеи за бъдещето на нацията.

— Изключително смахнати идеи, както се оказа. Сълт искаше връщане към някакво въображаемо минало, в което всеки си знае мястото и прави каквото му се каже, а Маровия? Ха! Маровия искаше да пилее властта, като я дава на хората. Право на глас ли? Избори? Власт в ръцете на обикновения човек?

— Да, изрази подобни идеи.

— Надявам се ти да си ги посрещнал с подобаващото презрение. Власт в ръцете на народа? — усмихна се подигравателно Баяз. — Че те не я искат. Не я разбират. За какво им е на тях власт, какво ще правят с нея, като я получат? Хората са като деца. Не, хората са деца. Имат нужда някой да им казва какво да правят.

— Някой като теб, предполагам?

— Че кой е по-подходящ? Маровия се опита да ме използва в дребните си машинации, но аз пак успях да извлека полза от него. Докато продължаваше да се боричка със Сълт за огризките, играта беше спечелена. Ход, който подготвях от много отдавна.

Глокта кимна бавно.

— Джизал дан Лутар. Малкото копеленце.

— Нашият общ приятел.

— Но от копелето няма полза, докато… Принц Рейнолт се оказа пречка на пътя.

Първия магус чукна с нокът една от плочките и тя се претърколи от дъската и падна на масата.

— Говорим за важни събития. Жертвите са неизбежни.

— Направи го да изглежда като дело на ядач.

— О, той беше убит от ядач.

— Така ли? — Баяз се усмихна самодоволно от сянката. — Не всеки, който нарушава Втория закон, служи на Калул. Моят чирак Йору Сулфур открай време си пада по хапването. — Той изтрака със зъби.

— Разбирам.

— Война е, началник. На война човек трябва да използва с каквото оръжие успее да се сдобие. Задръжките означават глупост. По-лошо. Задръжките означават малодушие. Но виж, кого съм седнал да уча. Ти нямаш нужда от уроци по безпощадност.

— Не. Набиха ми ги в главата в императорския затвор и оттогава не съм спрял да се упражнявам.

Баяз побутна друга плочка по дъската.

— Полезен човек е Сулфур. Човек, който отдавна прозря неизбежното и овладя изкуството на приемане на форми. Той е бил рицарят от стражата пред вратата на принц Рейнолт. Рицарят, който потъна вдън земя…

— Парче от дрехата на емисаря — промърмори Глокта. — Петно от кръв по робата му. И така един невинен човек отиде на бесилката, а войната с Гуркул пламна. С едно рязко движение на метлата — две изметени препятствия от пътя ти.

— Не ме устройваше мир с гуркулите. Беше небрежно от страна на Сулфур да оставя такива явни улики, но той откъде да знае, че ти ще се впрегнеш толкова в търсене на истината, при положение че е налице толкова удобна версия.

Глокта кимна бавно. Така всичко се нареждаше.

— Той е научил за разследването ми от Северард и онзи ходещ труп Мотис ме навести с предложението или да спра, или да умра.

— Точно така. В други случаи Йору използва други лица. Нарече се Щавача и подбуди селячеството към така непривични за тях действия. — Баяз се загледа в ноктите на едната си ръка. — Но всичко това беше за добро, началник, всичко в името на каузата.

— Да излъскате дървото на последната си марионетка. Да го напраните популярен сред народа. Да влезе в полезрението на благородниците, на Висшия съвет. Ти си разпространявал слуховете значи.

— Героични дела в Запада ли? От Джизал дан Лутар? — изсумтя Баяз. — През цялото време не спря да мрънка и да се оплаква от дъжда.

— Невероятно, на какви глупости са готови да повярват хората, когато ги изкрещиш достатъчно силно. Манипулира и Турнира, нали?

— Забелязал си го? — разшири се усмивката на Баяз. — Впечатлен съм, началник, истински впечатлен. През цялото време си бил на крачка от истината. И в същото време на стотици мили. Не се тормози за това. Аз имах доста преимущества. Най-накрая Сълт налучка правилната посока, но вече беше твърде късно. От самото начало подозирах какви са плановете му.

— Значи затова ме накара да го разследвам?

— И това, че до последно отказваше да се подчиниш, леко ме ядоса.

— Можеше просто да помолиш. Щеше да ми дойде като глътка свеж въздух. В доста тежко положение изпаднах. С прекалено много господари.

— Но сега това е минало, нали? Направо се разочаровах, като разбрах колко ограничени са били познанията на Сълт. Сол, свещи, заклинания? Смехотворно. Достатъчно, за да сложи навременен край на този радетел за човешки права Маровия, но крайно недостатъчно да застраши мен.

Глокта сведе намръщен поглед към игралната дъска. Сълт и Маровия. При цялата им власт, колкото и умни да бяха, боричкането им се оказва незначителна подробност, встрани от истинските събития. Били са просто малки плочки на игралното поле. Което прави мен какво? Прашинка върху дъската?

— Ами мистериозният посетител в стаите ви, когато се срещнахме за пръв път? А защо не и посетителят в моята спалня? Жената, студът…

В челото на Баяз се врязаха гневни бръчки.

— Грешка, която допуснах на младини. Повече не искам да подхващаш темата.

— На вашите заповеди. Ами великият пророк Калул?

— Войната продължава. На нови бойни полета и с други войници. Но това беше последната битка, която се води с оръжията от миналото. Магията изтича от този свят. Уроците от Старите времена избледняват и потъват в тъмнината на историята. Започва нова епоха.

Първия магус тръсна небрежно ръка и нещо проблесна във въздуха, превъртя се многократно и падна на масата с непогрешимия звън на пари. Златната монета от петдесет марки лъсна с цялата си прелест на меката светлина от лампата. Глокта едва се сдържа да не засмее. Дори в момент като този, дори тук, всичко се свежда до това. Всичко има цена.

— Парите спечелиха гуркулската война на крал Гуслав в горещия Юг — каза Баяз. — Парите обединиха Камарата на лордовете зад краля копеле. Парите накараха върховен херцог Орсо да се втурне на помощ на дъщеря си и да наклони везните в наша полза. Моите пари.

— Ако не бяха парите, нямаше да удържа Дагоска толкова дълго.

— И сега вече знаеш чии пари. Кой би предположил? Пръв сред лихварите, пръв сред магусите. Камарата на лордовете, Висшият съвет, простолюдие и крале, търговци и мъчители, до един впримчени в златната мрежа. Мрежа от дългове, лъжи и тайни. И всяка нишка е подръпвана в точния момент — златните струни на арфа в ръцете на общия господар. А къде отива сега началник Глокта, непохватният идиот? Има ли място за неговата тъжна нота в тази опияняваща музика? Или е дошло време да връща дълга си?

— Предполагам, трябва да те поздравя за отлично изиграната ръка — промърмори начумерено Глокта.

— А — махна пренебрежително Баяз. — Да накараш тълпа диваци да се обединят под кретен като Харод и да направиш от тях цивилизован народ. Да спасиш Съюза от разпадане по време на гражданската война и да успееш да качиш на престола този идиот Арнолт. Да направляваш страхливеца Касамир в покоряването на Англанд. Ето това бяха добре изиграни ръце. Сегашното е нищо работа. Държа всички карти и това никога няма да се промени. Аз…

— Нямам повече сили за това. Бля, бля и, мамка му, пак бля. Вонята на самодоволство става направо непоносима в тази стая. Ако ще ме убиваш, пръсвай ме на парчета и да се свършва с всичко това, но имай милост, спести ми перченето си.

Двамата замълчаха. Продължиха да се гледат над масата. Достатъчно дълго, че кракът на Глокта да се разтрепери, окото му да заиграе и устата му да пресъхне като пустиня. Сладкото очакване на края. Сега ли ще е? Сега? Или сега? Или…

— Да те убия ли? — попита тихо Баяз. — И да се лиша от невероятното ти чувство за хумор?

— Значи не сега. Тогава… защо ми разкри цялата си игра?

— Защото скоро заминавам от Адуа. — Баяз се наведе напред и светлината падна върху сериозното му лице. — Защото е важно да знаеш къде е истинската власт и къде винаги ще бъде. Важно е ти, за разлика от Сълт и Маровия, да имаш ясна представа за нещата. Необходимо е… ако ще ми служиш.

— Да ти служа? По-скоро бих прекарал две години в мрака и смрадта на килия. Предпочитам да ми накълцат крака на кайма. Предпочитам да ми извадят половината зъби. Но от друга страна, след като това вече съм го правил…

— Ще поемеш задачата на Фикт. Задача, изпълнявана от десетки велики мъже преди него. Ти ще бъдеш моят представител в Съюза. Ще управляваш Камарата на лордовете, Висшия съвет и общия ни приятел краля. Ще се погрижиш да се сдобие с наследници. Ще поддържаш стабилност. Накратко, ще наблюдаваш игралната дъска, докато ме няма.

— Но останалите във Висшия съвет никога няма да…

— С оцелелите вече е говорено. До един ще ти се подчинят. Всъщност на мен.

— А как ще…

— Ще се свързвам с теб. Често. Посредством хората си в банката. Чрез чирака ми Сулфур. И по други начини. Ще разбереш какви.

— Предполагам, нямам право да откажа?

— Не и ако не си готов да ми върнеш заема от един милион марки. С лихвите.

Глокта потупа предницата на палтото си.

— Проклятие. Забравил съм си кесията в работата.

— В такъв случай, боя се, че нямаш избор. Но защо ти е да отказваш? Предлагам ти възможността да ми помогнеш да поставя началото на нова епоха. Да заровя ръце до лакти в мръсотията ти. Да бъдеш велик човек. Най-влиятелният човек. Да яхна Висшия съвет като един сакат колос. Да оставиш статуята си на Кралския булевард. Където да разплаква децата с грозотата си. Естествено, след като разчистят боклука и труповете. Да направляваш пътя на цяла нация.

— В посоката, в която ти искаш.

— Естествено. Няма нищо безплатно на този свят, знаеш го. — Магусът отново тръсна ръка и нещо тропна на игралната дъска. Претърколи се и спря пред Глокта. Пръстенът на архилектора. Колко пъти съм се навеждал да целувам този камък. Сънувал ли съм, че един ден ще го нося? Взе го и го завъртя замислено пред очите си. И така, най-после се отървах от един мрачен господар, само за да открия повода около врата ми в ръката на друг, още по-мрачен и могъщ от първия. Но какъв избор имам аз? Има ли въобще човек, който да има избор? Плъзна пръстена на пръста си. Огромният камък проблесна с виолетови огньове. От мъртвец до най-влиятелния мъж в кралството, за една вечер.

— Става ми — промърмори Глокта.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Никога не съм се съмнявал в това.

Ранените

Уест се стресна и се събуди, опита да се надигне до седнало положение. Болката се стрелна нагоре по крака му, през гърдите и дясната ръка и остана да пулсира там. Той се отпусна със стон и заби поглед в тавана — потънал в сенки каменен свод.

Отвсякъде го полазиха звуци. Стенания и хлипане, кашляне и ридания, учестено плитко дишане, протяжно ръмжене. От време на време пронизителен писък от болка. Звуци, наподобяващи животински. Някъде от лявата му страна се чу гърлен шепот, който се провлачи до безкрай, сякаш плъх драскаше по стените.

— Не виждам. Проклет вятър. Нищо не виждам. Къде съм? Някой да ми каже. Не виждам.

Уест преглътна, болката се влошаваше. В болниците на Гуркул бе чувал подобни звуци, когато бе ходил на свиждане на войници от неговата рота. Спомняше си вонята и глъчката в ужасните шатри, окаяното състояние на хората в тях и най-вече неустоимото желание да се махнеш от там и да си обратно сред здрави. Но вече му беше пределно ясно, че махането този път няма да е толкова лесна работа.

Сега той беше един от ранените. Променено, обезобразено, отвратително създание. Ужасът пропълзя бавно в тялото му и се смеси с болката. Колко тежко е ранен? Крайниците му по местата ли са? Опита се да раздвижи пръстите на ръцете, после на краката, стисна зъби, усетил болката в ръката и крака му да се усилва. Вдигна треперещата си лява ръка пред лицето, завъртя я в сумрака. Видя му се непокътната, най-малкото, но беше единственото, което успя да помръдне, при това с огромни усилия. В гърлото му се процеди паника и го сграбчи здраво.

— Къде съм? Проклет вятър. Не виждам. Помощ. Помогнете. Къде съм?

— Затваряй си плювалника, мамка му! — кресна Уест, но думите заглъхнаха в пресъхналото му гърло. Чу се само немощно изкашляне, при което ребрата му пак пламнаха от болка.

— Шшшш. — Внимателно докосване по гърдите. — Стой спокойно.

В полезрението му се появи замъглена физиономия. Стори му се на жена със светла коса, но не можеше да изчисти образа. Затвори очи и се отказа от по-нататъшни опити. Май нямаше кой знае какво значение. Усети нещо до устните си. Гърло на бутилка. Отпи твърде трескаво, задави се и усети студената вода да потича по шията му.

— Какво се случи? — изграчи.

— Ранен си.

— Това ми е ясно. Имах предвид… в града. Вятъра.

— Не знам. Едва ли някой знае.

— Победихме ли?

— Май да. Гуркулите бяха отблъснати, да. Но има много ранени. Много мъртви.

Още една глътка вода.

— Ти коя си?

— Казвам се Арис. Дан Каспа.

— Арис… — Превъртя името й в устата си. — Познавах братовчед ти. Добре го познавах… добър човек. Все повтаряше… колко си красива. И богата — додаде, като смътно съзнаваше, че това, последното, не бива да го казва, но не можеше да накара устата си да спре. — Много богата. Умря. В планината.

— Знам.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да помагам с ранените. Най-добре сега поспи, за да…

— Цял ли съм?

Мълчание.

— Да. Поспи, ако можеш.

Потъналото й в сянка лице се размаза и Уест остави очите си да се затворят. Болезнените звуци бавно заглъхнаха. Цял е. Всичко ще се опрани.

Някой седеше до него на леглото. Арди. Сестра му. Премигна, понечи да отвори уста, имаше горчив вкус, за момент загуби ориентация.

— Сънувам ли? — Тя се пресегна и заби нокти в ръката му. — Ау!

— Болезнен сън, а?

— Не — видя се принуден да признае той. — Истина е.

Тя изглеждаше добре. Далеч по-добре от последния път, когато я видя — това поне бе сигурно. Първо, по лицето й нямаше кръв. Второ, не излъчваше открита омраза. Просто изглеждаше замислена и намръщена. Опита се да седне на леглото, не успя и се стовари обратно долу. Тя не му предложи помощ. Пък и той не го очакваше.

— Зле ли съм? — попита я.

— Явно не е толкова сериозно. Счупена ръка, няколко пукнати ребра, ожулен крак — така казаха. Малко порязвания по лицето, може да ти остане някой и друг белег, но, от друга страна, една красавица в семейството стига.

Изхърка в опит да се засмее и трепна, прорязан от болка в гърдите.

— Абсолютно вярно. Същото се отнася и за ума.

— Не бери грижа. Използвах интелигентността си, за да постигна този невероятен успех, който виждаш пред себе си. Постижение, за което ти, като лорд-маршал на Съюза, можеш само да мечтаеш.

— Недей — изсъска той и притисна здравата си ръка към ребрата. — Боли.

— Заслужаваш си го.

Смехът му бързо секна и двамата замълчаха, впили погледи един в друг. Дори това му беше трудно.

— Арди… — Гласът заседна в нараненото му гърло. — Можеш ли… да ми простиш?

— Вече съм ти простила. Първия път, когато чух, че си умрял. — Уест забеляза, че тя опита да се усмихне. Но ъгълчетата на устните й бяха все така гневно извити. Вероятно би предпочела да забие нокти в лицето му вместо в ръката. В този момент почти се зарадва, че е ранен. Така не й оставаше друг избор, освен да се държи прилично с него. — Добре, че не си. Умрял, имам предвид… — Сбърчи чело и обърна глава. В дъното на дългото помещение се надигна някаква глъчка. Чуваха се гласове, подрънкваха брони.

— Кралят! — не беше ясно кой вика, но явно се вълнуваше. — Кралят пак е тук!

По околните легла хората започнаха да се надигат и да извръщат глави. От легло на легло премина въодушевление, примесено с напрежение.

— Кралят ли? — зашепнаха хората, с обзети от безпокойство и очакване лица, сякаш им се оказваше невероятната чест да присъстват на божествена визита.

Няколко фигури се запромъкваха между сенките в далечния край на залата. Уест напрегна очи, но не видя друго, освен проблясване на метал в мрака. Най-внушителната осанка спря край един от ранените, през няколко легла от него.

— Добре ли се грижат за теб? — прозвуча странно познат, но и някак различен глас.

— Да, Ваше Величество.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Целувка от някоя добра жена?

— Бих искал да ти помогна, но се боя, че съм просто крал. Такива като мен се срещат доста по-често, отколкото добрите жени. — Мъжете се засмяха, макар да не беше смешно. Явно едно от предимствата на това, да си крал, е хората да се смеят на несполучливите ти шеги, помисли си Уест. — Нещо друго?

— Може би… още едно одеяло, Ваше Величество. Тук нощите са хладни.

— Разбира се. — Щракна с пръст към мъжа зад себе си. Лорд Хоф, както осъзна Уест, следваше краля на почтително разстояние. — По едно допълнително одеяло за всеки.

Шамбеланът, тази страховита напаст за всички в залата за аудиенции, кимна като послушно дете. Кралят се изправи и продължи нататък.

Джизал дан Лутар, разбира се, и въпреки това не беше за вярване, че е същият човек, не само заради разкошната кожена мантия и златния обръч на главата. Изглеждаше по-висок. Все така красив, но вече не по момчешки. Дълбокият белег на покритата с брада челюст му придаваше мъжественост. Арогантната и подигравателна усмивка се бе превърнала във властно изражение. Нехайната наперена походка бе придобила целеустременост. Продължи да се придвижва бавно по пътеката между леглата, като обменяше реплики с всеки от ранените, стискаше ръцете им, изказваше благодарности и им обещаваше помощ. Никой не остана пренебрегнат.

— Да живее кралят! — изхърка някой през стиснати зъби.

— Не! Не. Радостните възгласи би трябвало да са за вас, храбри мои приятели! За вас, които пожертвахте себе си заради мен. На вас дължа всичко. Само благодарение на вас победихме гуркулите. Само благодарение на вас Съюзът бе спасен. Аз не забравям дълговете си — уверявам ви в това!

Уест го изгледа. Което и да бе това странно привидение, макар външно да приличаше на Джизал дан Лутар, говореше като монарх. Уест бе обзет от нелепото желание да се надигне от леглото и да коленичи. Един от другите ранени се опита да направи точно това, докато кралят минаваше покрай леглото му. Джизал го спря с приятелска ръка върху гърдите, усмихна се и го потупа по рамото, все едно цял живот бе предлагал утеха на пострадали, а не се бе наливал в пропаднали бордеи с другите офицери и не бе хленчил, че му възлагат лишени от смисъл задачи.

Приближи се и видя Уест да лежи на леглото си. Лицето му се озари, макар в усмивката му да липсваше зъб.

— Колем Уест! — забърза към него. — Мога да кажа с положителност, че никога в живота си не съм бил по-щастлив да видя лицето ти.

— Ъ… — Уест раздвижи челюст, но не знаеше какво да каже.

Джизал се обърна към сестра му.

— Арди… надявам се, че си добре.

— Да. — Само толкова. Размениха си дълги погледи, настъпи продължително неловко мълчание.

Лорд Хоф изгледа краля изпод вежди, после премести очи върху Уест и накрая върху Арди. Някак успя да се намести между двамата.

— Ваше Величество, трябва да…

Джизал вдигна ръка и онзи млъкна.

— Надявам се, че скоро ще се присъединиш към мен във Висшия съвет, Уест. Истината е, че имам нужда от приятелски физиономии там. Да не говорим за добри съвети. Ти винаги си бил извор на добри съвети. Така и не съм ти благодарил. Е, сега го правя.

— Джизал… тоест Ваше Величество…

— Не, не, надявам се за теб винаги ще бъда Джизал. Разбира се, ще имаш стая в двореца. И придворният лекар ще е на твое разположение. Всичко възможно. Погрижи се, Хоф.

— Разбира се, всичко ще бъде уредено — поклони се шамбеланът.

— Добре, добре. Радвам се, че си добре, Уест. Не мога да си позволя да те загубя. — Кралят му кимна, после и на сестра му. Обърна се, продължи да стиска ръце и да предлага утешителни думи. Докато минаваше, около него витаеше надежда. Отчаянието се отдръпваше назад. Отминеше ли, усмивките изчезваха. Мъжете се отпускаха обратно в леглата си, изкривили лица в болезнена гримаса.

— Отговорностите явно са му се отразили добре — пророни Уест. — Направо не може да го познае човек.

— И докога ще е така, как мислиш?

— Ще ми се да вярвам, че ще е завинаги, но пък аз винаги съм бил оптимист.

— Това е добре. — Арди изпрати с поглед величествения нов крал на Съюза. Ранените се протягаха от леглата си да докоснат плаща му. — Поне един от двама ни е такъв.

— Маршал Уест!

— Яленхорм. Радвам се да те видя. — Уест отметна одеялата със здравата си ръка, прибута краката си до ръба на леглото и с мъка се изправи до седнало положение. Едрият мъж се протегна да се здрависа с него, стисна го за рамото.

— Изглеждаш чудесно!

Уест се усмихна едва.

— Все по-добре с всеки изминал ден, майоре. Как е армията ми?

— Мъчат се без теб. Крой удържа положението. Не е толкова зле генералът, като му свикне човек.

— Щом казваш. Колко загубихме?

— Още е трудно да се каже. Понякога настъпва истински хаос. Цели роти изчезват. Импровизирани части продължават да преследват изостанали части на гуркулите из цялата провинция. Мисля, че известно време няма да можем да разчитаме на численост. Пък и не знам дали изобщо ще си ги върнем. Всички пострадаха, но ми се струва, че девети полк бяха тези, които се биеха по западната граница на Агрионт. Те отнесоха най-тежкото от… — търсеше думите — … това.

Уест изкриви лице. Не беше забравил черната колона въртящи се частици, издигнали се от изтерзаната земя към завихрените облаци. Отломките, блъскащи се в лицето му, пищенето на вятъра около него.

— Какво беше… то?

— Проклет да съм, ако знам — поклати глава Яленхорм. — Проклет да е, ако някой знае. Но се говори, че онзи Баяз е бил замесен по някакъв начин. Половината Агрионт е в руини, а тепърва ще започват да разчистват отломките. Никога не си виждал такова нещо, повярвай. И толкова убити. Камари от тела. — Той си пое дълбоко въздух. — И с всеки изминал ден жертвите се увеличават. Мнозина се разболяват. — Сви рамене. — Тази… болест.

— Болести. Винаги съпътстват войната.

— Тази не е като другите. Случаите са стотици. Някои си отиват в рамките на един ден. При други отнема повече. Стопяват се до кожа и кости. Напълнили са цели зали с такива. Вонящи, безнадеждни места. Но не бива да се тревожиш за това — потрепери Яленхорм. — Трябва да вървя.

— Вече?

— Минавам набързо, господине. Помагам в организацията на погребението на Паулдър, не е за вярване, а? Погребваме го с почести, по заповед на краля… тоест на Джизал. Джизал дан Лутар. — Изду бузи. — Странна работа.

— И още как.

— Всичкото това време. Да имаме сред нас кралски син. Знаех си, че трябва да има причина да е толкова добър на карти.

Пак тупна Уест по гърба.

— Радвам се да видя, че се оправяте, господине. Знаех си, че няма да се залежите задълго!

— Не се забърквай в неприятности! — провикна се Уест след него, докато майорът се отдалечаваше към вратата.

— Дадено! — ухили се Яленхорм и вратата се хлопна зад гърба му.

Уест взе бастуна, оставен край леглото, стисна зъби и успя да се изправи. Закуцука по шахматно наредените плочки към прозореца, стъпка след стъпка, пронизвани от болка, и накрая застана, присвил очи срещу слънчевата светлина.

Като гледаше дворцовите градини, направо не беше за вярване, че върлува война, че градът е в руини, нито, че по улиците се издигат камари трупове. Ливадите бяха изрядно подкастрени, чакълът по алеите подравнен. Последните няколко кафяви листа бяха паднали от дърветата и короните стърчаха черни и голи.

Когато тръгна за Англанд, беше есен. Наистина ли е отлетяла цяла година? Наистина ли е оцелял след четири сериозни битки, една обсада, засада, кърваво меле? Бе гледал дуел до смърт. Бе се озовал в центъра на съдбовни събития. Беше оцелял в тежък поход от стотици мили в брулената от жестоки ветрове Англанд, посред зима. На най-необичайни места срещна нови приятели, други загинаха пред очите му. Бър, Каспа, Кадил, Три дървета — всички обратно в пръстта, както казват северняците. Бе се изправял пред смъртта и бе причинявал смърт. Безуспешно се опита да намери по-удобно положение за ръката си в превръзката, но всякак болеше. Беше убил наследника на трона на Съюза със собствените си ръце. По повеля на съдбата, граничеща с невъзможното, се бе издигнал до един от най-високите постове в страната си.

Активна година.

Но ето, че свърши. Сега, мир. Градът е в руини и всеки има някакви неща за вършене, но на него му се полага почивка.

Със сигурност няма кой да го отрече. Може дори да поиска Арис дан Каспа да се грижи за него, докато оздравее. Богата и красива милосърдна сестра — ето от какво има нужда…

— Не бива да ставаш. — Арди стоеше на прага. Той се ухили. Радваше се да я види. През последните няколко дни се сближиха. Почти като едно време, когато бяха деца.

— Не се тревожи. С всеки изминал ден се чувствам по-силен.

Тя се приближи до прозореца.

— О, да, след няколко седмици ще си силен колкото момиченце. Обратно в леглото! — Хвана го под ръка и му взе бастуна, после го поведе през стаята. Уест не се опита да се съпротивлява. Ако трябваше да бъде честен, и бездруго бе започнал да се уморява. — Няма да рискуваме — продължи тя. — Съжалявам да го кажа, но ти си единственото, което имам. Е, ако не броим онзи другия инвалид, моя добър приятел Санд дан Глокта.

Уест почти изсумтя в опит да се засмее.

— Разбирате се значи?

— Този човек е отвратителен, естествено, в известен смисъл. Едновременно всяващ ужас и достоен за съжаление. И въпреки това… предвид че няма с кого другиго да общувам, установих, че съм се привързала по особен начин към него.

— Хм. Някога беше отвратителен по съвсем друг начин. Така и не разбрах съвсем защо аз се привързах към него. Но е факт. Сигурно няма…

Усети как нещо го прерязва през червата, препъна се и почти падна, срина се в кревата, обездвиженият му крак щръкна напред. Погледът му се премрежваше, виеше му се свят. Притисна лице в шепи, стисна зъби, устата му се изпълни със слюнка. Усети ръката на Арди на рамото си.

— Добре ли си?

— Да, просто… От време на време получавам такива пристъпи, гади ми се.

Кризата отшумяваше. Той разтърка болезнените си слепоочия, после и тила. Повдигна глава и й се усмихна.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим.

— Колем…

Между пръстите му имаше коса. Доста коса. Ако се съдеше по цвета, беше неговата. Премигна озадачен, после се закашля невярващ, опита да го обърне на смях. Дълбока, грозна кашлица, извираща някъде от дълбините на гръдния му кош.

— От години я гледам как оредява — каза пресипнало, — но чак пък толкова…

Арди не се засмя. Гледаше втренчено ръцете му и в облещените й очи се четеше ужас.

Дългът зове

Глокта примижа от болка, докато внимателно се отпускаше на стола си. Нямаше фанфари, за да отбележат паметния момент, в който скованият му от болка задник докосна твърдата дъска. Не последваха аплодисменти. Чу се само острото пукане на изгарящото му от болка коляно. При все това моментът е забележителен, не само за мен.

Който и да беше обзавеждал Бялата стая, беше дръзнал да премине отвъд строгата неприветливост и да навлезе смело в царството на пълното неудобство. Човек би предположил, че ще съобразят и ще се погрижат най-влиятелните мъже в страната да седят на някаква тапицерия. А може би са искали да напомнят на обитателите й, че човек никога не бива да си позволява прекалено много комфорт на върха на властта. Хвърли бегъл поглед настрани и забеляза, че Баяз го гледа. Всъщност за мен по-некомфортно от това — няма накъде. Май достатъчно често го повтарям? Потрепери, докато се мъчеше да се придърпа напред, и краката на стола му изскърцаха звучно по пода.

Много отдавна, когато бях красив, млад и обещаващ, си мечтаех един ден да седна на тази маса като благороден лорд-маршал или уважаван върховен правозащитник, или дори като достопочтен лорд-шамбелан. Кой да подозира, дори в най-черни мигове, че този красив Санд Глокта ще седи във Висшия съвет като всяващия ужас, ненавистен, всевластен архилектор на Инквизицията? Едва удържаше усмивката си да не грейне на беззъбата му уста, докато се отпускаше върху недружелюбната дъска.

Не всички изглеждаха доволни от неочакваното му повишение обаче. Особено крал Джизал, който хвърляше на Глокта гневни погледи, изпълнени с особена неприязън.

— Забележително е, че вече сте встъпили официално в длъжност — озъби се той.

— Тези неща стават бързо, когато има желание, Ваше Величество — се намеси Баяз.

— В крайна сметка — отбеляза Хоф, като за момент се откъсна от бокала си, за да обиколи масата с меланхоличен поглед — числеността ни сериозно пострада.

Така си е. Няколко стола стояха съвсем празни. Маршал Варуз беше изчезнал, вероятно бе мъртъв. Със сигурност бе мъртъв, предвид че е ръководил отбраната от Кулата на веригите — постройка, понастоящем разпиляна навред из улиците на града. Сбогом, учителю по фехтовка, сбогом. Върховният правозащитник Маровия също би оставил празно място. Без съмнение още се опитват да изстържат замразеното месо от стените на кабинета му. Адио и на третия ми ухажор. Лорд Валдис, командир на рицарите вестители, също не присъстваше. Бил на стража край южната порта, както разбрах, когато гуркулите взривили гърмящия си прах. Тялото му не е открито, нито някога ще бъде, както изглежда. Нямаше го и лорд-адмирал Рютзър. Ранен в морската схватка със сабя в корема. Уви, не се очаква да оцелее.

Елитът на властта май наистина е пооредял.

— Маршал Уест не може ли да е сред нас? — попита лорд-канцлер Халек.

— Съжалява, че няма тази възможност. — Генерал Крой сякаш отщипваше всяка дума със зъби. — Помоли ме да заема мястото му и да говоря от името на войската.

— И как е маршалът?

— Ранен.

— И допълнително покосен от пагубната болест, която помете Агрионт — додаде кралят и погледна намръщено към Първия магус.

— Жалко. — На лицето на Баяз нямаше изписан дори намек за съжаление, или каквото и да било друго.

— Ужасна работа — жално отбеляза Хоф. — Лекарите са в пълно неведение.

— Малцина оцеляват. — Блясъкът в погледа на Лутар бе станал смъртоносен.

— Да се надяваме от сърце — намеси се енергично Торликорм, — че маршал Уест ще е от щастливците. Да се надяваме. Макар че надеждите не променят нищо.

— В такъв случай, по работа. — Виното заклокочи през гърлото на гарафата и напълни за втори път от началото на срещата бокала на Хоф. — Как върви кампанията, генерал Крой?

— Гуркулската войска е напълно разгромена. Подгонихме ги в посока Келн, където неколцина успяха да избягат с останките от флота им. Но корабите на херцог Орсо бързо разрешиха този проблем. Гуркулското нашествие приключи. Победата е наша. И въпреки това се мръщи, все едно признава разгром.

— Отлично.

— Народът дължи хиляди благодарности на своите смели войници.

— Нашите поздравления, генерале.

Крой се загледа в плота на масата.

— Поздравленията са за маршал Уест, който даваше заповедите, и за генерал Паулдър и останалите, които дадоха живота си, за да ги изпълнят. Аз бях просто наблюдател.

— Но и вие изиграхте своята роля, при това блестящо. — Хоф вдигна бокала си. — Предвид злощастното отсъствие на маршал Варуз, съм убеден, че Негово величество скоро ще ви повиши. — Погледна краля и Лутар избоботи някакво съгласие, но без ентусиазъм.

— За мен ще е чест да служа по какъвто начин Негово величество намери за добре, разбира се. Но пленниците са приоритет. Наброяват няколко хиляди, а не разполагаме с храна, която…

— Нямаме достатъчно храна за собствените си войници, за гражданите си, за ранените си — прекъсна го Хоф, докато попиваше влажните си устни.

— Можем да пуснем срещу откуп всеки по-стойностен пленник, за когото императорът ще е готов да плати? — предложи Торликорм.

— В цялата им проклета армия има едва шепа стойностни хора.

— Щом нямат стойност за императора, значи определено не са от значение и за нас. Да гладуват! — намръщи се Баяз.

Неколцина от присъстващите се наместиха неловко на столовете си.

— Става въпрос за хиляди животи — подхвана Крой.

Погледът на Първия магус го притисна като тежък камък и смаза всичките му възражения.

— Знам за какво говорим, генерале. Врагове. Нашественици.

— Със сигурност трябва има начин, нали? — вметна кралят. — Не може ли да ги натоварим на кораби обратно към бреговете на Кантика. Би било позорен край за победата ни, ако…

— Срещу всеки нахранен пленник стои по един гладен наш гражданин. Това е ужасяващата аритметика на властта. Трудно решение, Ваше Величество, но само с това разполагаме в тази стая. А какво е вашето мнение, архилекторе?

Погледите на краля и на възрастните мъже във високите столове се насочиха към Глокта.

— О, знаем какво трябва да се направи, и не трепваме, и прочие. Нека чудовището изрече присъдата, така че ние, останалите, да се почувстваме достойни люде. Не съм голям почитател на гуркулите. — Глокта сви пронизаните си от болка рамене. — Да гладуват!

Крал Джизал потъна в трона си и намръщеното му лице стана още по-мрачно. Възможно ли е нашият монарх да е една идея по-зле дресиран, отколкото му се ще да вярва на Първия магус?

Лорд-канцлерът Халек се прокашля.

— Сега, когато победата е наша, първата ни грижа несъмнено е разчистването на руините и възстановяването на пораженията, причинени от… — очите му нервно отскочиха към Баяз, после се върнаха — … гуркулската агресия.

— Така, така.

— Възстановяване. Съгласни сме всички.

— Разходите — Халек изкриви физиономия, сякаш самата дума му причиняваше болка, — дори само за разчистването на разрушенията в Агрионт, може да достигнат десетки хиляди марки. Цената на цялостното възстановяване — милиони. Ако добавим и тежките поражения върху Адуа… разходите… — Халек пак се намръщи и потърка чело с длан. — Дори не мога да предполагам.

— Можем само да дадем най-доброто от себе си — поклати тъжно глава Хоф. — И да караме марка по марка.

— Аз например предлагам да се обърнем към благородниците — предложи Глокта. Чуха се няколко одобрителни мърморения.

— Негово високопреосвещенство има право.

— Рязко ограничаване на правомощията на Камарата на лордовете — добави Халек.

— Сериозни данъци за онези, които не осигуриха материална подкрепа в последната война.

— Чудесно! Свийте им платната на благородниците. Проклети паразити.

— Решителни реформи. Да се върнат земи на короната. Данъчно облагане на наследството.

— Наследството! Прекрасна идея!

— И лорд-губернаторите също да влязат в кюпа.

— Скалд и Мид. Да. Отдавна се радват на прекалено много независимост.

— Мид едва ли би могъл да бъде обвинен, провинцията му е опустошена…

— Не е въпросът във вината — каза Баяз. Не, естествено, всички знаем чия е. — Въпрос на контрол. Победата ни предоставя възможност за промени.

— Трябва да централизираме!

— Уестпорт наред с другото. Твърде дълго ни предаваха срещу гуркулите.

— Сега имат нужда от нас.

— Може би трябва да установим клон на Инквизицията в града? — предложи Глокта.

— Опорна точка в Стирия!

— Трябва да изградим всичко наново! — Първия магус тупна по масата с месестия си юмрук. — По-добре и по-пищно и от преди. Статуите на Кралския булевард може и да са паднали, но отвориха място за нови.

— Нова епоха на възход — извика Халек с блеснал поглед.

— Нова епоха във властта — додаде Хоф с вдигнат бокал.

— Златна ера? — Баяз погледна през масата към Глокта.

— Ера на единство и възможности за всички! — включи се и кралят.

Предложението му някак не доби тежест. Погледите се извърнаха неловко към края на масата, където седеше кралят. Ама че идея, по-скоро шумно изпърдяна, отколкото изречена.

— Ъ… да, Ваше Величество — каза Хоф. — Възможности. Разбирай, за всеки, извадил късмета да седне във Върховния съвет.

— Може би по-тежки налози за търговските гилдии? — предложи Халек. — Както последният ни архилектор имаше предвид. Също и банките. Подобен ход може да донесе голям доход…

— Не — безцеремонно отсече Баяз. — Нито гилдиите, нито банките. Свободната работа на тези благородни институции осигурява състоятелност и сигурност на всички. Бъдещето на нацията е в търговията.

Халек смирено склони глава. Нима долавям нещо като страх?

— Разбира се, лорд Баяз, прав сте. Открито признавам грешката си.

Магусът продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Може би банките все пак биха отпуснали заем на короната.

— Чудесна идея — тутакси отвърна Глокта. — Банкова къща „Валинт и Балк“ е надеждна институция, с традиции. Оказаха ми невероятна помощ в опитите ми да задържа Дагоска. Сигурен съм, че пак ще можем да разчитаме на тяхната помощ. — Усмивката на Баяз бе едва доловима. — Междувременно земите, авоарите и титлите на предателя лорд Брок бяха реквизирани от короната. Продажбата им ще донесе значителна сума.

— Ами самият човек, архилекторе?

— Май излиза, че е дезертирал заедно с последните гуркули. Подозираме, че все още е техен… гост.

— Искаш да кажеш, тяхна марионетка. — Баяз изсъска през зъби. — За жалост. Той може да продължи да бъде ядро на недоволство.

— Две от децата му са заключени в Палатата на въпросите. Дъщеря му и единият от синовете. Може да предложим размяна…

— На Брок? Ха! — озъби се Хоф. — Той не би заменил собствения си живот за целия свят и всичко в него.

— В такъв случай можем да демонстрираме намеренията си. — Глокта повдигна вежди. — Ясно послание, че изменничеството няма да бъде толерирано по никакъв начин?

— Това никога не е излишно — изръмжа Баяз и останалите го подкрепиха с одобрително мърморене.

— Публична демонстрация на вината на Брок, тогава и отговорността му за разрушаването на Адуа. Плюс няколко обесвания. Горките, лош късмет да се родиш син на толкова амбициозен баща, но какво да правим, хората обичат публичните екзекуции. Някакви предпочитания за ден или…

— Няма да има никакви обесвания. — Кралят гледаше Баяз изпод вежди.

Хоф запримига.

— Но, Ваше Величество, не можете да допуснете…

— Достатъчно кръв се проля. Предостатъчно. Освободете децата на лорд Брок. — Около масата се разнесоха възклицания. — Пуснете ги да отидат при баща си или да останат в Съюза като обикновени граждани — както предпочетат. — Баяз изпепеляваше с погледи от другия край на масата, но кралят не трепна. — Войната свърши. Победихме. Войната никога не свършва, победата е временна. Предпочитам да опитам да излекувам раните, вместо да ги задълбочавам. Раненият враг е най-добрият враг, убива се най-лесно. Понякога милостта ти носи повече от жестокостта.

Глокта се прокашля.

— Понякога. Макар самият аз още да не съм видял подобно нещо с очите си.

— Добре — отсече категорично кралят с тон, който показваше, че дискусията е приключила. — Значи е решено. Други спешни дела? Трябва да обиколя болниците, а после да видя как върви разчистването на разрушенията.

— Разбира се, Ваше Величество. — Хоф се поклони угоднически. — Грижата ви за поданиците, колко благородно от ваша страна.

Джизал го изгледа за момент, после изсумтя и стана. Беше напуснал стаята, преди повечето от старците да успеят да се надигнат с усилие от столовете си. А на мен ми трябва още повече време за подобни начинания. Когато Глокта най-сетне успя да се пребори със стола и се изправи с разкривено лице, намери Хоф до себе си, с намръщено червендалесто лице.

— Имаме малък проблем — промърмори той.

— Нима? Нещо, което не можем да обсъдим пред останалите от Съвета?

— Боя се, че да. Нещо, което би било по-добре да не обсъждаме най-вече пред Негово величество. — Хоф погледна бързо през рамо, за да изчака последният от възрастните мъже да затвори тежката врата зад себе си и да остави двама им необезпокоявани. Аха, тайни, колко вълнуващо. — Сестрата на отсъстващия днес лорд-маршал.

Глокта свъси чело. Ох, леле.

— Арди Уест? Какво за нея?

— От достоверен източник знам, че тя се намира в… деликатно положение.

Познатите гърчове пробягаха по лявата половина на лицето на Глокта.

— Нима? Колко жалко. Забележително добре информиран сте за личните дела на въпросната дама.

— Мой дълг е да бъда информиран. — Хоф се надвеси по-близо и докато шепнеше, облъхна Глокта с вонящ на вино дъх: — Предвид кой евентуално е бащата…

— А именно? Макар да си мисля, че вече и двамата се досещаме за отговора.

— Кой друг, ако не кралят — изсъска Хоф и в гласа му се прокрадна паника. — Сигурно прекрасно знаете, че двамата имаха… връзка, да се изразя деликатно, преди неговата коронация. Едва ли е тайна. А сега това? Копеле! При положение че и около възкачването на краля на трона не всичко беше перфектно чисто. При толкова много врагове в Камарата на лордовете? Такова дете може да бъде използвано срещу нас, ако се разчуе, а няма как да не се разчуе! — Надвеси се още по-близо. — Такова нещо би представлявало заплаха за държавата.

— Така е — изсъска ледено Глокта. За жалост е точно така. Много, много жалко.

Дебелите пръсти на Хоф не можеха да си намерят място.

— Знам, че имате някакви отношения с дамата и нейното семейство. Ще ви разбера напълно, ако решите да се дистанцирате от подобна отговорност. Мога да организирам всичко, без…

Глокта го дари с най-противната си усмивка.

— Да не намеквате, че не съм достатъчно безпощаден за убийството на една бременна майка, лорд-шамбелане? — Гласът му отекна силно от твърдите бели стени, безжалостен като удар с нож.

Хоф примижа боязливо и очите му се стрелнаха нервно към пода.

— Сигурен съм, че няма да трепнете пред изпълнението на патриотичния си дълг…

— Добре. В такъв случай бъдете спокоен. Общият ни приятел не ме е избрал за тази роля заради мекото ми сърце. По-скоро обратното. Ще се заема.

Същата малка тухлена къщичка на същата незабележителна уличка, която Глокта бе посещавал толкова често преди. Същата къща, в която съм прекарал толкова приятни следобеди. В удобство, доколкото мога да се доближа до удобство, естествено.

Пъхна дясната си ръка в джоба и долови допира на студения метал в пръстите му. Защо го правя? Защо? За да може оня пиян задник Хоф да отрие потта от челото си от облекчение, че е предотвратил бедствие? За да може Джизал дан Лутар да се окопае по-здраво на марионетния си трон? Изви хълбоци първо на едната страна, после на другата, докато гърбът му изпука. Тя заслужава много повече. Но такава е ужасната аритметика на властта.

Бутна портата, докуцука до входната врата и почука лекичко. Мина известно време, преди раболепната камериерка да отвори. Вероятно същата, която е уведомила дворцовия пияница Хоф за неприятната ситуация? Поведе го през претъпканата с мебели всекидневна, докато си мърмореше нещо под носа и го остави там, загледан в скромния огън зад решетката на камината. Мярна отражението си в огледалото по-горе и се намръщи.

Кой е този човек? Тази жалка човешка черупка? Този тромав труп? Нима това изобщо може да се нарече лице? Разкривено и набраздено, гравирано с болка. Какво е това ненавистно, жалко създание? О, ако има Бог, пази ме от това нещо!

Опита да се усмихне. В мъртвешки бледата му кожа се врязваха свирепи бръчки и противната яма между зъбите му зейна. Крайчето на устата му потръпна, лявото му око заигра, по-тясно от другото и силно зачервено. Усмивката е далеч по-ужасна от смръщеното лице.

Има ли друг такъв злодей? Има ли друго такова чудовище? Възможно ли е зад подобна маска да е останала частица човещина? Как така красавецът Санд дан Глокта се превърна… в това? Огледала. По-ужасни дори от стълбищата. Устните му се изкривиха от отвращение, докато извръщаше глава.

На прага стоеше Арди и го наблюдаваше мълчаливо. Изглежда прекрасно, помисли си, след като се отърси от неловкото усещане, че е бил под наблюдение. Прекрасно, забелязвам ли вече съвсем лекичко заобляне около корема? Трети месец? Или четвърти? Скоро няма да може да го скрие.

— Ваше Високопреосвещенство. — Пристъпи в стаята и го огледа от главата до петите. — Бялото ви отива.

— Нима? Значи не мислиш, че подчертава кръговете около трескавите ми очи и приличам повече на череп?

— О, в никакъв случай. Пасват идеално на бледото ви като на таласъм лице.

Глокта се ухили с беззъбата си усмивка.

— Точно такъв ефект търся.

— Дошли сте да ме заведете на поредната обиколка из канали, смърт и изтезания?

— Уви, навярно никога повече няма да е възможно да повторим това. Предишния път приключих с всичките си приятели и с повечето си врагове.

— И за съжаление гуркулската армия ни напусна.

— Заети са с друго, както разбирам. — Проследи я с поглед да се отправя към масата и да поглежда през прозореца към улицата. Светлината озари тъмната й коса и пропълзя към крайчеца на бузата й.

— Надявам се, си добре? — попита тя.

— По-зает и от гуркулите. Чака ме много работа. Как е брат ти? Възнамерявах да го посетя, но… Но се съмнявам, че дори самият аз бих изтраял вонята на собственото си лицемерие, ако го бях направил. Аз причинявам болка. Облекчаването й е чужд език за мен.

Арди заби поглед в пода.

— Не е добре. При всяко следващо посещение е все по-слаб. Докато бях при него, му падна един зъб. — Тя сви рамене. — Просто ей така, както се опитваше да сдъвче нещо, зъбът му падна. Замалко да се задави. Но какво мога да направя аз? Може ли изобщо някой да направи нещо?

— Наистина съжалявам да го чуя. Но това не променя нищо. Сигурен съм, че си му голяма подкрепа. Сигурен съм, че нищо не може да му помогне. А ти как си?

— По-добре от повечето, предполагам. — Въздъхна дълбоко, тръсна глава и се усмихна принудено. — Вино?

— Не, но нека това не те ограничава да сипеш на себе си. Никога не те е ограничавало.

Тя вдигна бутилката за миг, после я остави.

— Напоследък се опитвам да намалявам пиенето.

— Винаги съм мислел, че е добре да го направиш. — Пристъпи бавно към нея. — Значи е започнало сутрешното гадене?

Тя извърна рязко глава, после преглътна и жилите по шията й изпъкнаха.

— Значи знаеш?

— Аз съм архилекторът — приближи се той. — Длъжен съм да знам всичко.

Раменете й увиснаха, отпусна глава и се наведе напред, опряла длани в ръба на масата. Застанал отстрани, Глокта видя как клепачите й потрепват. Опитва се да пребори сълзите. Въпреки всичкия си гняв и интелигентност, тя има нужда от спасение точно толкова, колкото и всеки друг. Но няма кой да й се притече на помощ. Само аз съм тук.

— Мисля, че забърках голяма каша, точно както предвиждаше брат ми. И както и ти предположи, че ще стане. Сигурно си разочарован.

Глокта усети как лицето му се разкривява. Нещо като усмивка може би. Безрадостна усмивка.

— Прекарал съм в разочарование по-голямата част от живота си. Но не и от теб. Трудно се живее в този свят. Никой не получава това, което заслужава. Колко дълго трябва да влача това, докато намеря смелост? Така де, по-лесно няма да стане. Просто трябва да го направя, сега.

— Арди… — гласът му звучеше грубо дори в собствените му уши. Пристъпи още малко напред, куцукайки, с изпотена върху дръжката на бастуна длан. Тя го погледна с навлажнени очи и ръката й се отпусна на корема. Помръдна, сякаш й се искаше да отстъпи. Страх? Но мога ли да я виня? А дали не усеща какво предстои?

— Известно ти е, че винаги много съм харесвал и уважавал брат ти. — Устата му бе пресъхнала, езикът мляскаше непохватно в празните венци. Сега е моментът. — През последните месеци започнах все повече да харесвам и уважавам и теб. — През лицето му премина вълна от гърчове и от разтрепераното му око се изтърколи сълза. Сега, сега. — Или поне… да изпитвам нещо близо до тези чувства, доколкото е възможно за човек като мен. — Глокта плъзна предпазливо ръка в джоба си, незабелязано от нея. Напипа хладния метал, острите безпощадни ръбчета, които опираха в пръстите му. Трябва да го направя, сега. Сърцето му препускаше, гърлото му се бе стегнало дотолкова, че едва говореше. — Трудно ми е… съжалявам.

— Кое? — смръщи чело тя.

Сега.

Пристъпи рязко към нея и извади ръката си от джоба. Тя залитна към масата, облещила очи… и двамата застинаха по местата си.

А помежду им блестеше пръстенът. Огромен искрящ диамант, толкова голям, че на неговия фон масивната златна халка изглеждаше крехка и нищожна. Толкова голям, че все едно не е истински. Фалшив. Абсурд. Най-големият камък, който ми предоставиха „Валинт и Балк“.

— Трябва да те помоля да се омъжиш за мен — изграчи той. — Ръката с пръстена трепереше като сухо листо. Сложи в нея сатър, и е непоклатима като скала, ала накарай я да държи пръстен, и направо съм се напикал. Кураж, Санд, кураж.

Тя зяпна блестящия камък и устата й увисна глуповато. От изненада? От ужас? Да се омъжа за това… изчадие? Не, по-добре да умра.

— Ъ… — пророни тя. — Аз…

— Знам, знам, аз самият съм не по-малко отвратен от теб… но нека ти обясня. Моля те. — Заби поглед в пода. Устата му се кривеше, докато произнасяше думите. — Не съм толкова глупав, че да си помисля, че е възможно някога да… обикнеш такъв като мен или да изпиташ нещо повече от съжаление. Но е въпрос на необходимост. Не бива да се дърпаш заради това… което съм аз. Те са наясно, че носиш детето на краля.

— Те? — възкликна тя.

— Да. Те. Детето е заплаха за тях. Ти си заплаха за тях. Така аз бих могъл да те предпазя. Да узаконя детето ти. Това дете трябва да е наше — сега и завинаги.

Тя продължи да гледа безмълвно пръстена. Като затворник, който оглежда с ужас инструментите и преценява дали да си признае. Нито един от двата варианта не става, но кой е по-лошият?

— Мога да ти осигуря много неща. Сигурност. Безопасност. Уважение. Ще имаш само най-доброто. Положение във висшето общество, доколкото това е от значение. Никой няма да посмее и с пръст да те пипне. Никой няма да дръзне да те гледа отвисоко. Разбира се, зад гърба ти хората ще шушукат. Но ще шушукат за красотата ти, за интелигентността и невероятната ти добродетелност. — Глокта присви очи. — Ще се погрижа за това.

Тя го погледна и преглътна. Ето го и момента на отказа. Много благодаря, но предпочитам да умра.

— Ще бъда искрена с теб. Като по-млада… съм правила някои неразумни неща. — Гримаса. — Това дори не е първото копеле, което нося в утробата си. Баща ми ме изхвърли по стълбите и загубих детето. Едва не ме уби. Не вярвах, че ще се повтори.

— Всички сме правили неща, с които не се гордеем. Някой ден трябва да чуеш самопризнанията ми. Или по-добре никой да не ги чува. Това не променя нищо. Обещах, че ще се грижа за теб. Не виждам друг начин.

— Тогава да. — Взе пръстена от ръката му и без да се церемони, го сложи на пръста си. — Няма какво толкова да му мисля, нали? Е, не е точно възторженото съгласие, сълзите от радост, щастливата замая, за които четем в приказките. По-скоро неохотно приета сделка. Повод за тъжен размисъл над провалени очаквания.

— Не съм си и помисляла… — промърмори тя, без да откъсва очи от камъка на пръста си, — докато ви гледах как се дуелирахте с брат ми преди толкова години, че един ден ще нося твоя пръстен? Ти винаги си бил мъжът на мечтите ми.

— И на кошмарите ти. Странни са повратностите на съдбата. Обстоятелствата невинаги са това, което човек може да предвиди. Е, май спасих два живота. Колко ли от стореното зло ще компенсират? Едно е сигурно, това отива от правилната страна на везните. Всеки се нуждае от нещо на правилната страна на везните.

Тъмните й очи се извърнаха към неговите.

— Не можа ли да си позволиш по-голям камък?

— Само ако бях обрал хазната — дрезгаво отвърна той. По традиция сега идва времето за целувка, но предвид обстоятелствата…

Тя пристъпи към него и вдигна ръка. Той се изправи, потрепна, пронизан от болка в хълбока.

— Съжалявам… отвикнал съм.

— Ако ще го правя, смятам да е както трябва.

— Имаш предвид, да извлечеш най-доброто?

— Да направя нещо поне.

Тя пристъпи още по-близо до него. Глокта трябваше да се насили да остане на мястото си. Тя го погледна в очите, вдигна ръка и бавно го докосна по бузата, клепачът му потрепери. Глупава работа. Колко жени са ме докосвали досега? Но това беше в друг живот. В друг…

Погали лицето му, пръстите й потънаха в челюстта му. Вратът му изпука, когато го придърпа към себе си. Топлият й дъх лъхна брадичката му. Устните й се потриха нежно в неговите, после още веднъж. От гърлото й се изтръгна нисък стон, от който дъхът му секна. Преструва се, естествено. Нима е възможно някоя жена да пожелае да докосне това съсипано тяло? Да целуне това опустошено лице? Аз самият съм отвратен само от мисълта. Преструва се, но заслужава аплодисменти за усилието.

Левият му крак потрепери и бе принуден да се вкопчи здраво в бастуна. Въздухът изсвистя през носа му. Тя извъртя лице настрани пред неговото и устните им се впиха едни в други във влажна целувка. Връхчето на езика й облиза празните му венци. Преструва се, естествено, как иначе? И въпреки това го прави толкова добре, толкова добре…

Първият закон

Феро седеше и гледаше ръката си. Ръката, която бе държала Семето. Изглеждаше същата, но усещането бе различно. Студено някак. Много студено. Беше я завила с одеяла. Беше я топила в топла вода. Беше я държала край огъня, толкова близо, че дори я изгори.

Нищо не помогна.

— Феро… — прошепнато тъй тихо, че можеше да мине за вятъра в рамката на прозореца.

Тя скочи на крака, стиснала ножа си. Огледа ъглите на стаята си. Празно. Наведе се да надзърне под кревата, под високия шкаф. Размести завесите, за да не й пречат. Никой. Всъщност знаеше, че няма да намери никого.

Но нали ги чу.

На вратата се почука и тя отново се обърна рязко, изсъска през стиснати зъби. Поредният сън? Поредният призрак? Още тежки ключалки.

— Влез? — изръмжа тя.

Вратата се отвори. Баяз. Повдигна вежда при вида на ножа в ръката й.

— Много си падаш по ножовете, Феро. Тук нямаш врагове.

Изгледа магуса през присвити очи. Не беше толкова сигурна.

— Какво стана… вятърът?

— Какво стана ли? — сви рамене Баяз. — Победихме.

— Какви бяха онези фигури? Сенките.

— Не видях нищо, освен това, как Мамун и неговите Сто думи си получиха полагащото им се наказание.

— Не чу ли гласове?

— На фона на тътена от победата? Нищо не съм чул.

— Аз пък чух. — Феро отпусна ножа и го прибра в колана си. Раздвижи пръсти — все същото, но някак по-различно. — Продължавам да ги чувам.

— И какво ти казват, Феро?

— Говорят за ключалки, порти, врати и отварянето им. Винаги споменават отварянето им. Питат за Семето. Къде е?

— На сигурно място. — Баяз я изгледа с празен поглед. — Ако наистина чуваш същества от Другата страна, не забравяй едно, те са изтъкани от лъжи.

— И не са единствените. Карат ме да наруша Първия закон. Както стори ти.

— Въпрос на гледна точка. — Баяз загъна гордо крайчеца на устните си. Все едно бе постигнал нещо прекрасно. — Поизмених дисциплините на Глъстрод с техниките на Господаря Създател и използвах Семето като двигател за своето Изкуство. Резултатите бяха… — Въздъхна продължително и доволно. — Е, ти беше там. Беше преди всичко победа на волята.

— Ти докосна ключалките. Изложи света на опасност. Издаващите тайни…

— Първият закон е парадокс. Всеки път когато променяш нещо, заемаш от долния свят, винаги има рискове. Ако аз съм прекрачил някоя граница, то всичко е било премерено. Светът си е наред, не си ли съгласна? Не се извинявам за амбициозните си идеи.

— Погребват мъже, жени и деца в общи ями, стотици наведнъж. Точно както в Олкъс. Тази болест… е заради стореното от нас. Това ли означава амбиция? Размерът на гробовете?

Баяз врътна пренебрежително глава.

— Неочаквано странично въздействие. Цената на победата, боя се, днес е същата, каквато е била и в Старите времена и каквато винаги ще бъде. — Впи поглед в нея и в очите му заблестя заплаха. Предизвикателство. — Но и да съм нарушил Първия закон, тогава какво? Пред кой съд ще ме изправиш? И кой ще ме съди в него? Ще пуснеш ли Толомей от мрака, за да свидетелства? Ще потърсиш ли Закаръс, за да прочете обвинението? Ще довлечеш ли Коунийл от края на света, за да каже дали ме намира за виновен? Ще докараш ли великия Ювенс от земята на мъртвите, за да произнесе присъдата? Мисля, че не. Аз съм Първия магус. Аз съм последната инстанция и ти казвам: имам право.

— Ти? Не.

— Да, Феро. Властта дава право на всичко. Това е моят първи закон и моят последен. Това е единственият закон, който признавам.

— Закаръс ме предупреди — промълви тя, докато мислеше за безкрайната равнина, за стареца с безумен поглед и неговите кръжащи птици. — Каза ми да бягам и никога да не спирам. Трябваше да го послушам.

— Онзи надут самодоволен балон? — изсумтя Баяз. — Може и да е трябвало, но моментът за това отплава като кораб. И ти му помаха доволно от брега и вместо да се качиш на него, избра да дадеш храна на яростта си. Е, нахрани я. Нека не се преструваме, че съм те измамил. Ти прекрасно знаеше, че ще вървим по мрачни пътеки.

— Не очаквах… — стисна ледените си пръсти в треперещ юмрук. — Не очаквах това.

— А какво очакваше? Трябва да ти призная, очаквах, че си по-корава. Да зарежем философстването за хората с повече време и без толкова сметки за уреждане. Вина, съжаление и справедливост? Все едно говоря с великия крал Джизал. А и кой има търпението за всичко това? — Обърна се към вратата. — Трябва да стоиш около мен. Може би с времето Калул ще изпрати нови творения. Тогава пак ще имам нужда от дарбите ти.

Тя изсумтя.

— А дотогава? Да седя тук и да си правя компания със сенките, така ли?

— Дотогава се усмихвай, Феро, ако си спомняш как се прави. — Баяз я погледна и й се усмихна ослепително. — Нали си отмъсти.

Вятърът плющеше около нея, натежал от сенки.

Тя коленичи в единия край на пищящия тунел, който докосваше небето. Светът бе изтънял и крехък като стъкло, готов да се пропука. Отвъд него се разстилаше бездънно пространство, пълно с гласове.

— Пусни ни…

— Не! — Тя се отскубна и стана, стоеше задъхана край леглото, всичките й мускули изопнати. Но нямаше с кого да се бие. Поредният сън.

Сама си е виновна, пак се остави да заспи.

Дългата ивица лунна светлина се пресягаше към нея по плочите на пода. Прозорецът от другата й страна беше открехнат, студеният нощен бриз нахлуваше през него и смразяваше плувналата й в пот кожа. Намръщена, отиде до прозореца, затвори го и дръпна резето. Огледа се.

В плътните сенки край вратата стоеше някой. Еднорък дрипльо. Няколкото останки от броня по тялото му бяха очукани и разкривени. Лицето му беше прашно, одраната му кожа висеше на ивици от белите кокали, но дори така Феро го позна.

Мамун.

— Срещаме се пак, жено с дяволска кръв. — Дрезгавият му глас шумолеше като стара хартия.

— Сънувам — изсъска тя.

— Ще ти се. — Преди тя да е успяла да си поеме дъх, той вече беше прекосил стаята. Едната му ръка стисна гърлото й като менгеме. — Докато се изровя от онези развалини, шепа по шепа, сериозно огладнях. — Дрезгавото му дишане погъделичка лицето й. — Ще си направя нова ръка от плътта ти и с нея ще поразя Баяз и ще отмъстя за великия Ювенс. Това видя Пророкът и аз смятам да превърна видението му в истина. — Повдигна я без усилие, блъсна я в стената и петите й заблъскаха и задрапаха по ламперията.

Ръката се стегна. Гърдите й се повдигнаха, но през гърлото не влезе въздух. Започна да се мята, да дращи с нокти, но хватката му бе желязна, каменна, стегната като клуп около врата на обесения. Тя се бореше и гърчеше, но той не помръдна ни на косъм. Тя докопа опустошеното лице на Мамун, пръстите й заровиха в прашната плът, но очите му не мигаха. В стаята бе станало студено.

— Кажи молитвите си, дете — прошепна той през стиснатите си счупени зъби, — и се надявай Бог да е милостив.

Тя усещаше как губи сили. Дробовете й щяха да се пръснат всеки момент. Продължаваше да го дере, но все по-вяло. Все повече губеше сили.

Отпусна ръце, краката й увиснаха, клепачите й натежаха. Всичко беше ужасно студено.

— Така — прошепна той, дъхът му се заизвива на облак пред устата му. Спусна я обратно на земята, отвори уста и разкъсаните му устни оголиха счупените зъби. — Така.

Пръстът й се заби в шията му. През кожата, в сухата му плът, потъна целият. Главата му се отметна назад. Другата й длан обви неговата, освободи хватката му и изви пръстите му наопаки. Усети как костите в пръстите му изпукват, скърцат, пращят. Тялото се стовари на пода. По тъмните стъкла на прозореца до нея плъзна бял скреж, изскърца под босите й стъпала, докато извиваше тялото на Мамун и го приковаваше към стената. Блъсна го в разцепената ламперия, в ронещата се мазилка и от стената се поръси прах.

Продължи да забива пръста си в гърлото му, по-нагоре, по-навътре. Не беше трудно. Силата й нямаше край. Тя извираше от Другата страна. Семето я бе променило, както бе променило и Толомей. Завинаги.

Феро се усмихна.

— Ще вземеш плътта ми, а? Това ти беше последното ядене, Мамун.

Връхчето на пръста й се плъзна между зъбите му, пресрещна палеца й и закачи челюстта му като на рибарска кука. С рязко дръпване от китката я отпра от главата му и я захвърли с трополене настрани. Езикът му провисна навън — разпрана, прашна пихтия.

— Кажи си молитвите, ядачо — изсъска тя, — и се надявай Бог да е милостив. — Притисна главата му между дланите си. От носа му се разнесе протяжен вой. Потрошената му ръка напразно се опитваше да я докопа. Черепът му се огъна, сплеска се, накрая се пръсна и парчета кост се разлетяха наоколо. Феро остави тялото да се свлече на пода и то посипа с прах краката й.

— Да…

Тя не се стресна. Не погледна. Знаеше откъде идва гласът. Отвсякъде и отникъде.

Пристъпи към прозореца и го отвори. Изскочи навън, приземи се десетина крачки по-долу в тревата и се изправи. Нощта преливаше от звуци, но Феро бе притихнала. Тръгна през обляната от лунна светлина ливада и около всяка стъпка на босите й стъпала плъзваше бял скреж. Изкачи внимателно дългите стъпала и излезе на стената. Гласовете я последваха.

— Чакай.

— Семето!

— Феро.

— Пусни ни…

Не им обърна внимание. Мъж в броня стоеше и гледаше в далечината, обърнат към Кулата на Създателя, по-тъмночерен силует на фона на черното небе. Малко петно мрак над Агрионт, в което нямаше звезди, нямаше потопени в лунна светлина облаци, идеално черно. Феро се замисли дали там вътре Толомей не дебне в сенките, дали не дращи по портата. Дращи, дращи, завинаги.

Тя бе пропиляла своя шанс за отмъщение.

Феро нямаше да допусне това.

Тръгна покрай парапета на кулата, покрай часовия и докато го отминаваше, той се загърна по-плътно в наметалото си. Прехвърли се през парапета и скочи, вятърът изсвистя покрай кожата й. Прескочи рова, покрит с напукан като паяжина лед. Павираният път полетя към нея. Краката й тупнаха силно отгоре му, тя се претърколи напред, отново, после тръгна между сградите. Дрехите й бяха разкъсани от падането, но по кожата й нямаше и следа. Нито капчица кръв.

— Не, Феро.

— Върни се и намери Семето!

— До него е.

— У Баяз е.

Баяз. Може би когато приключи на юг, ще се върне. След като закопае великия Утман-ул-Дощ под руините на собствения му дворец. След като изпрати Калул и неговите ядачи, и неговите свещеници в ада. Може би тогава ще се върне и ще даде на Първия магус заслужен урок. Урока, който искаше да му даде Толомей. Но, от друга страна, лъжец или не, той все пак удържа на думата си. Даде й средството за отмъщение.

Беше време да се възползва от него.

Феро се измъкна от притихналите руини на града, безшумна и бърза като нощен вятър. На юг, към доковете. Все ще намери начин. На юг, през морето към Гуркул, а после…

Гласовете й зашепнаха. Хиляди гласове. Шептяха й за портите, които Еуз затвори, за ключалките, които заключи. Молеха я да ги отвори. Казваха й да счупи ключалките. Казваха й как, заповядваха й да го направи.

Но Феро само се усмихваше. Остави ги да си говорят.

Тя няма господари.

Чай и заплахи.

Логън беше ядосан.

Гледаше смръщено просторната зала, с всичките й блестящи огледала и всичките важни особи, събрани в нея. Гледаше смръщено лордовете на Съюза, насядали срещу него. Двеста или повече мърмореща тълпа в противоположния край на залата. Гадеше му се от фалшивите им приказки, от престорените усмивки, от изкуствените им лица, гадеше му се, сякаш беше преял с мед. Но и към хората от другата страна на залата, събрани на високия подиум около него и великия крал Джизал, не питаеше по-добри чувства.

Сакатият, с вечната му презрителна усмивка, който беше дошъл да задава въпроси след онази нощ в кулата, беше тук, облечен от глава до пети в бяло. Имаше и един дебелак, с лице нашарено от спукани капиляри, сякаш денят му от години започваше с бутилка. С тях беше и един висок, слаб копелдак с черен, лъщящ от злато, нагръдник, с дружелюбна усмивка и коварни очички. Най-хитрите лъжци, които Логън беше виждал, но всичките накуп не можеха да се мерят с един от групата.

Баяз седеше и се усмихваше непринудено, сякаш всичко се беше наредило според плановете му. А може би беше. Проклет магьосник. Къде му беше умът, да се доверява на човек без коса. Духовете го предупредиха, че магусите са лукави и имат свои си цели, но той не се вслуша, хвърли се слепешката, с надеждата, че всичко ще се нареди, както винаги. Едно се знае за Логън Деветопръстия — никога не слуша какво му се говори. Само един от многото му недостатъци.

Погледна към Джизал. Изглеждаше съвсем удобно в кралските си одежди. На главата му блестеше златна корона, а златният му трон беше още по-голям от този, на който седеше в момента Логън. До него седеше жена му, обгърната в ледена гордост, но й отиваше, реши Логън. Беше красива като студено зимно утро. И всеки път когато поглеждаше към Джизал, в погледа й имаше нещо. Гледаше го така, сякаш едва се сдържаше да не впие зъби в него. Щастливец, винаги се измъкваше и късметът му не спираше да работи. Логън нямаше нищо против тя да си пробва зъбите върху него, но коя жена с всичкия си щеше да е склонна на това?

Най-много от всичко обаче се мръщеше на собственото си отражение в огледалата отсреща — седнал на трон, на високия подиум до Джизал и неговата кралица. До тази красива двойка изглеждаше още по-навъсен и мрачен, още по-страховито и белязано чудовище. Човек, изтъкан от смърт, но омотан в красиви, ярки цветове и бяла животинска кожа с дълъг косъм, накичен с лъскави нитове и катарами по кожения нагръдник, натруфен с тежката златна огърлица през раменете. Същата, която някога носеше Бетод. Ръцете му стърчаха от обкантените с бялата кожа ръкави — изподрани и белязани. Ръце на изверг, с един пръст по-малко, стиснали подлакътниците на позлатения трон. Кралски дрехи и ръце на главорез. Приличаше на злодея от детска приказка. Безмилостният войн, изкатерил се до върха на властта с помощта на огън и стомана. Покачил се на трон върху планина от човешки кости. А може би той е този злодей.

Размърда се в дращещите по влажната му кожа дрехи. Откакто се измъкна от онази река с едните ботуши на краката си, беше извървял много път. Премина Височините с една тенджера. Беше извървял дълъг път, но сега не беше сигурен дали не се харесваше повече, преди да бе тръгнал по него. Беше се смял с глас, когато чу, че Бетод се нарича крал на северняците. А ето го сега него, прави същото и на всичкото отгоре е още по-неподходящ за трона. Едно се знае за Логън Деветопръстия, голям задник е. Просто и ясно. И това е нещо, което човек не обича да признава за себе си.

Засега предимно говореше пияницата Хоф.

— Уви, Камарата на лордовете е в руини. Ето защо, до построяването на нова, достойна за величието на тази благородна институция зала — нова Камара на лордовете, още по-пищна и величествена от старата — беше взето решение Камарата на лордовете да се разпусне.

Настана тишина.

— Да се разпусне? — промърмори някой.

— Но как тогава ще се чува мнението ни?

— Къде ще може аристокрацията да изразява своя глас?

— Благородниците ще говорят посредством Висшия съвет — каза Хоф с тона, с който възрастният говори на дете. — Или могат да се обръщат към секретаря по аудиенциите, ако желаят да бъдат изслушани от краля.

— Но това може да направи всеки селяк!

— Така е — повдигна вежди Хоф.

Сред лордовете се надигна вълна на недоволство. Логън може и да не разбираше много от политика, но можеше да познае кога едни хора биват прекарвани от други. Никога не е приятно занимание това, но поне този път, като никога, той беше от страната на прекарващите.

— Кралят и нацията са едно цяло! — извиси се над глъчката строгият глас на Баяз. — Вашите земи са просто заети от него. И сега той съжалява, че ще прибегне дотам, но една част от тях трябва да бъдат върнати. Неизбежна необходимост.

— Една четвърт. — Сакатият премлясна тихо. — От всеки от вас.

— Тази няма да я бъде! — изкрещя един ядосан възрастен мъж от първата редица.

— Така ли мислите, лорд Ишър? — усмихна му се Баяз. — Всички, които мислят така, могат да се присъединят към лорд Брок в изгнанието му в прашния Юг и да предадат на короната всичките си земи, вместо част от тях.

— Това е обида! — извика друг. — Кралят винаги е бил пръв сред равните, най-могъщият сред благородниците, но никога над тях. Нашите гласове го качиха на трона и ние отказваме да…

— Пристъпяте много близо до границата, лорд Хюгън. — По лицето на сакатия преминаха няколко грозни гърча, докато го гледаше намръщено. — Може би ще искате да останете от онази й страна, където е безопасно и топло. Другата страна няма да ви се отрази добре, мисля аз. — От окото му бликна сълза и се изтърколи по бузата му. — През следващите месеци главният земемер ще започне оценка на имотите ви. Препоръчително е да му съдействате всячески.

Много от лордовете бяха станали на крака и размахваха гневно юмруци.

— Това е нечувано!

— Безпрецедентно!

— Недопустимо!

— Отказваме да бъдем сплашвани!

Джизал скочи от трона, вдигна сабята си с украсената със скъпоценни камъни дръжка и започна да блъска с върха на ножницата по подиума. Залата се изпълни с ехото на глухите бумтежи.

— Аз съм кралят! — изрева той в изведнъж притихналата зала. — Не съм дошъл да обсъждам това с вас, а да издам кралски декрет! Адуа ще бъде изграден наново, по-красив и величествен от всякога! И това е цената! Прекалено много сте привикнали на слаб монарх, уважаеми лордове! Но аз ви уверявам, че тези времена свършиха!

Баяз се наведе и прошепна в ухото на Логън:

— Да не повярваш как му се удава, а?

Лордовете зашумяха недоволно, но седнаха отново по местата си. Джизал продължи да говори, все още стиснал здраво в ръка сабята. Гласът се понесе уверено из залата.

— Онези, които ми засвидетелстваха пълната си подкрепа в тежките времена на войната, ще бъдат освободени от това задължение. Но за ваше най-голямо съжаление, списъкът е доста кратък. Нещо повече, онези, които ми помогнаха най-много, бяха приятели от отвъд границите на Съюза!

Мъжът в черно се изправи.

— Аз, Орсо от Талинс, заставам твърдо зад Техни величества, моите син и дъщеря! — Сграбчи лицето на Джизал и го целуна по бузите, след което повтори същото с кралицата. — Техните приятели са мои приятели. — Каза го с усмивка, но скритият смисъл не остана скрит. — Техните врагове? Е! Умни мъже сте, досещате се и без да го казвам.

— Благодаря ви за ролята, която изиграхте в спасението ни — каза Джизал. — Приемете признателността ни. Войната със Севера свърши. Тиранинът Бетод е мъртъв и сега цари нов ред. Горд съм да нарека човека, който го свали от власт, мой приятел. Логън Деветопръстия! Кралят на северняците! — посочи с ръка към Логън и на лицето му грейна усмивка. — Радвам се, че двамата с него ще тръгнем към едно по-добро бъдеще като братя.

— Така е — каза Логън и се надигна тежко от трона. — Точно така. — Прегърна Джизал и го шляпна здраво по гърба. — Мисля занапред ние да си стоим от нашата страна на Уайтфлоу. Естествено, освен ако моят брат не загази отново. — Обходи с мъртвешки поглед начумерените мъже от предната редица. — Не ме карайте да се връщам. — Седна обратно на трона и свъси вежди. Кървавия девет може и да не разбираше много от политика, но знаеше как се плашат хора.

— Спечелихме войната! — разтърси позлатената ножница на сабята си Джизал и я окачи на колана. — Сега трябва да спечелим мира!

— Добре казано, Ваше Величество, добре казано! — Червендалестият пияница стана, преди някой да успее да вземе думата. — В такъв случай, преди да се разпусне, пред Камарата на лордовете стои една последна задача. — Обърна се с мазна усмивка, потри ръце и се поклони угоднически. — Да благодарим на лорд Баяз, Първия магус, който със своите мъдри съвети и могъщо Изкуство, прогони нашествениците от Съюза! — Започна да ръкопляска. Сакатият и Орсо се присъединиха към него.

Един широкоплещест лорд от първата редица скочи на крака.

— Лорд Баяз! — изкрещя той и заблъска месести длани. След това цялата зала премина неохотно в аплодисменти. Дори Хюгън се включи, а след него и Ишър, въпреки че на лицето му се беше изписало изражението на човек, който ръкопляска на собственото си погребение. Логън остави ръцете си там, където бяха. Ако трябваше да бъде честен, повдигаше му се от самото му присъствие в залата. Беше ядосан. Облегна се назад в трона и продължи да гледа навъсено.

Джизал гледаше как знатните особи на Съюза се изнизват намусени от Огледалната зала. Велики мъже. Ишър, Барезин, Хюгън и много други. Хора, на които някога се беше възхищавал. Смирени. Едва сдържаше усмивката си, като ги гледаше как мърморят сърдито. Почти се почувства като истински крал… до момента, в който не погледна кралицата.

Терез и баща й, върховен херцог Орсо, се бяха впуснали в нещо като прочувствен спор между баща и дъщеря на цветущ стириянски и подчертан и от двамата с бурно ръкомахане. Сигурно щеше да изпита известно облекчение да види, че не е единственият мъж от семейството й, достоен за нейната омраза, ако не подозираше, че той е темата на спора. Чу леко изстъргване зад гърба си и се обърна, умерено отвратен при вида на новия си архилектор.

— Ваше Величество — заговори тихо Глокта, сякаш възнамеряваше да обсъди с него някоя тайна. После погледна смръщено към Терез и баща й. — Ако позволите да попитам… всичко наред ли е между вас и кралицата? — Понижи още повече глас. — Разбирам, че рядко спите в една и съща стая.

Джизал беше на косъм да възнагради нахалството на сакатия със силен шамар с опакото на ръката, когато зърна с периферното си зрение погледа на Терез. Отново го гледаше с онова крайно презрение, запазено специално за съпруга й. Усети как раменете му увисват.

— Тя едва издържа да е в една и съща страна с мен, камо ли в една и съща стая. Тази жена е истинска кучка! — озъби се, после наведе глава и заби поглед в пода. — Какво мога да направя?

Глокта изпъна врат на една страна, после на другата и Джизал потисна тръпката по гърба си, когато чу острото пукане на костите му.

— Нека аз поговоря с кралицата, Ваше Величество. Когато реша, мога да бъда доста убедителен. Разбирам трудностите ви. Аз самият съм отскоро женен.

Джизал не смееше да мисли що за женски звяр може да вземе подобно чудовище за съпруг.

— Ами? — попита с престорен интерес. — Коя е щастливата дама?

— Вярвам, че се познавате бегло. Казва се Арди. Арди дан Глокта. — Устните на сакатия бавно се отдръпнаха и оголиха отвратителните дупки в зъбите му.

— Но не…

— Сестрата на стария ми приятел Колем Уест, да. — Джизал си беше глътнал езика. Глокта се поклони сковано. — Приемам с благодарност поздравленията ви, Ваше Величество. — Обърна се, докуца до края на подиума и започна да слиза бавно по стъпалата, като се подпираше превит над бастуна.

Джизал не можа да скрие сковаващия шок, смазващото разочарование и истинския ужас, които го обзеха. Умът му не го побираше, как ли е успяло това недъгаво чудовище да изнуди Арди, за да падне в капана му. Може би просто е била отчаяна, след като той я заряза. Може би сега, когато брат й беше болен, не е имала към кого другиго да се обърне. Онзи ден, в болницата, при вида й нещо в него потрепна, точно както преди. Мислеше си, че може би един ден, след време…

Сега и тази му фантазия лежеше смазана на пода. Арди е омъжена за човек, когото Джизал презираше. Човек, който седеше в собствения му Висш съвет. Но най-лошото, за човек, на когото в момент на умопомрачение беше признал истината за кухия си брак. Беше оставил да изглежда слаб, уязвим, жалък.

Сега вече знаеше, че обичаше Арди с непосилна страст. Че бяха споделяли нещо, което никога повече нямаше да открие. Как не можа да го осъзнае навреме? Как позволи всичко да се разпадне заради това? Тъжната истина беше, че, както подозираше, само любовта не е достатъчна.

Логън бе обзет от силно разочарование, когато отвори вратата. Обзет от гняв, я затръшна зад гърба си. Стаята беше чиста и подредена, сякаш в нея никога не беше спал човек. Феро си беше тръгнала.

Нищо не стана така, както беше очаквал. Досега сигурно трябваше да се е примирил с това. В края на краищата нищо не ставаше така, както го мислеше, никога. А той продължаваше да пикае срещу вятъра. Беше като човек, чиято врата е прекалено ниска, но вместо да помисли как да се навежда при влизане, той упорито блъскаше главата си в горния праг, всеки ден от жалкия си живот. Искаше му се да изпита съжаление за себе си, но знаеше, че заслужава точно това. Човек не може да очаква щастлив край, ако е направил нещата, които той натвори.

Стиснал зъби, тръгна по коридора. Без да почука, влетя през съседната врата. Високите прозорци бяха отворени и слънцето огряваше просторната стая. Лекият ветрец разклащаше завесите. Пред един от прозорците, с чаша чай в ръка, седеше Баяз. Един раболепен прислужник в кадифен жакет държеше в ръка поднос с чаши и тъкмо доливаше неговата от сребърен чайник.

— А, краля на северняците! — провикна се Баяз. — Как са…

— Къде е Феро?

— Тръгна си. Остави малка бъркотия след себе си, но аз я разчистих, както все по-често ми се случва напоследък…

— Къде?

— На юг, предполагам — сви рамене Първия магус. — Отмъщение или нещо от сорта. Все за това говореше. Доста сърдита жена.

— Тя е променена.

— Епохални събития, приятелю. Никой от нас не е същият. Да ти предложа чай?

Прислужникът тръгна към него с полюшващ се поднос. Логън го сграбчи за жакета и го засили в стената. Онзи изписка, отскочи от стената и се строполи сред тракащите на пода чаши.

Баяз го погледна учудено.

— Едно „не“ щеше да свърши същата работа.

— Майната ти, дърто копеле.

— А, Деветопръсти господарю — намръщи се Баяз. — Доста си гневен тази сутрин. Сега си крал, не бива да се поддаваш на подобни първични страсти. Крале, които го правят, не изкарват дълго. Все още имаш врагове в Севера. Убеден съм, че Калдер и Скейл са намислили да ти докарат някои неприятности. Винаги съм смятал, че на добрите обноски трябва да се отплащаш с добри обноски. Ти ми беше от полза и сега аз мога да ти върна услугата.

— Като на Бетод ли?

— Точно така.

— На него не му се отрази много добре.

— Докато приемаше помощта ми, просперираше. После се възгордя, стана непокорен, започна да иска нещата да стават по неговия начин. И без помощта ми… е, знаеш останалото.

— Не се бъркай в работите ми, магьоснико. — Логън постави ръка на дръжката на меча на Създателя. И ако остриетата имаха гласове, както каза навремето магусът, сега той го накара да изреве мрачната си заплаха.

Но по лицето на Баяз премина само тръпка на раздразнение.

— Нищожният човек може и да се притесни от това. Нима не откупих живота ти от Бетод? Нима не ти дадох цел, когато беше останал сам и безнадежден? Нима не те заведох до другия край на Света и не ти показах чудесата, които малцина са зървали? Лоши обноски. Така де, дори мечът, с който сега ме заплашваш, ти е подарък от мен. Надявах се двамата с теб да успеем да постигнем някакво…

— Не!

— Разбирам. Дори не…

— Приключих с теб. Както изглежда, може никога да не стана по-добър човек, но мога да опитам да не ставам по-лош. Поне това мога да опитам.

Баяз го изгледа с премрежен поглед.

— Деветопръсти господарю, не спираш да ме изумяваш. Мислех те за смел, но сдържан, за пресметлив, но състрадателен. Но най-вече, смятах те за реалист. Но вие, северняците, по правило сте сприхави. Това, което виждам сега, е точно сприхавост и саморазрушителен гняв. Май най-после зървам Кървавия девет.

— Радвам се да те разочаровам. Явно и двамата сме преценили напълно погрешно другия. Аз те мислех за велик човек. Сега виждам грешката си. — Логън поклати бавно глава. — Какво направи тук?

— Какво направих ли? — прихна невярващо Баяз. — Комбинирах три чисти дисциплини на магията и създадох нова! Явно не разбираш какво постижение е това, Деветопръсти господарю, но аз ти прощавам. Разбирам, че учението не ти е най-силната страна. Подобно нещо не се е случвало от Старите времена, когато Еуз разделил дарбите между синовете си. — Въздъхна дълбоко. — Явно никой няма да оцени огромните ми постижения. Освен Калул може би, но е малко вероятно да стигне дотам да изкаже поздравленията си. Кръгът на света не е виждал подобна мощ, откакто… откакто…

— Глъстрод унищожил себе си и целия Олкъс покрай това.

— Щом казваш — повдигна вежди магусът.

— И резултатите са почти същите, ако питаш мен, само дето ти предизвика не чак толкова безсмислено клане и унищожи по-малка част от един по-малък град, в едни по-незначителни времена. Иначе къде е разликата между вас двамата?

— Мислех, че е повече от очевидна. — Баяз вдигна чашата си и го погледна спокойно над ръба. — Глъстрод загуби.

Логън се замисли над думите му. Накрая се обърна и тръгна към вратата. Уплашеният прислужник се отдръпна боязливо от пътя му. Тръгна по огласения от стъпките му коридор. Подрънкването на златната огърлица на Бетод беше като подигравателен смях в ушите му.

Може би трябваше да задържи безпощадното копеле на своя страна. Както се развиваха нещата в Севера, скоро можеше да се нуждае от помощта му. Може би трябваше да изсърба вонящата пикня, наречена чай, и да се усмихва, сякаш беше мед. Сигурно трябваше да се смее и да нарича Баяз „стари приятелю“, за да може после, когато нещата тръгнеха на зле, да допълзи до Великата северна библиотека. Това беше разумното решение. Така би постъпил един реалист. Но се оказа точно така, както навремето беше казал баща му…

Логън Деветопръстия не беше реалист.

Зад трона

В момента, в който чу отварянето на вратата, Джизал вече знаеше кой беше посетителят. Дори не трябваше да се обръща да погледне. Кой би дръзнал на нахалството да нахълта в кралската спалня, без дори да почука? Изруга наум, но с всичката злоба, на която беше способен.

Можеше да е само Баяз. Тъмничарят. Главният инквизитор. Неотлъчната сянка. Човекът, унищожил половината Агрионт и застлал с руини прекрасния Адуа. А сега се усмихваше и се къпеше в аплодисменти, сякаш беше спасител на нацията. Само от това човек можеше да си изповръща червата. Джизал стисна зъби и продължи да гледа към руините под прозореца си. Отказа да се обърне.

Още изисквания. Нови компромиси. Поредният разговор за това, което трябва да се направи. Да бъде монарх, с Баяз неотлъчно до него, се оказа тягостно и побъркващо преживяване. Налагането на собственото му мнение по най-незначителния аспект на управлението се оказа безнадеждна битка. Накъдето и да погледнеше, виждаше само недоволната физиономия на Първия магус. Чувстваше се като онези дървени статуи, които поставяха на носа на корабите. Красиво, излъскано, величествено, но напълно безполезно парче дърво. А те поне стояха начело на кораба.

— Ваше Величество — разнесе се гласът на възрастния магьосник. Както обикновено, тънкият слой уважение на повърхността му не успя да покрие основата от пълно пренебрежение.

— Какво? — извърна най-накрая лице Джизал. С изненада установи, че Баяз беше заменил представителната роба със старите дрехи за път и тежките ботуши, които беше носил по време на злощастното пътуване в опустошения Запад. — Заминаваш ли? — попита, без дори да посмее да се отдаде на надежди.

— Напускам Адуа. Днес.

— Днес? — Джизал едва се сдържа да не скочи във въздуха и да закрещи от радост. Почувства се като затворник, който напуска вонящата тъмница и излиза отново на свобода, под яркото слънце. Сега ще изгради Агрионт, както той иска. Ще пренареди Висшия съвет, ще избере сам съветниците си. Може дори да успее да се отърве от тази негова съпруга, която Баяз му натресе. Ще е свободен да постъпва правилно, каквото и да означаваше това. Най-малкото, можеше да опита да открие кое е правилното. Нима той не е върховният крал на Съюза? Никой няма да посмее да го спре. — Ще е жалко да се лишим от присъствието ти, естествено.

— Представям си. Има обаче някои уговорки, които трябва да направим, преди да тръгна.

— Разбира се. — Беше готов на всичко, щом така щеше да се отърве от дъртото копеле.

— Разговарях с новия архилектор, Глокта.

Само споменаването на името предизвика тръпка на отвращение у Джизал.

— Нима?

— Забележителен човек. Успя много да ме впечатли. Помолих го да ме представлява и да говори от мое име, докато отсъствам от Висшия съвет.

— А, така ли? — Джизал се замисли дали да изхвърли сакатия от поста му в момента, в който Баяз излезе от портите на Агрионт, или да му даде още ден.

— Препоръчвам — каза Баяз с по-скоро заповеден тон — да се вслушваш и придържаш плътно към всеки негов съвет.

— О, разбира се. Желая ти късмет и на добър път към…

— Всъщност искам да правиш точно каквото ти каже той.

Хладният гняв стисна гърлото на Джизал.

— Искаш на практика… да му се подчинявам?

— На практика… да — отвърна Баяз, без да отмества очи от неговите.

За момент Джизал загуби дар слово. Нима той си мисли, че може да идва и да си тръгва, когато пожелае, а през останалото време да оставя за заместник недъгавия си лакей? Който да заповядва на краля в собственото му кралство? Ама че самодоволен наглец!

— В последно време достатъчно много се набърка в работите ми! — отвърна рязко Джизал. — Не смятам да заменям един арогантен съветник с друг!

— Този човек ще ти е от голяма полза. И за двама ни ще е. Ще дойде време за трудни решения. Ще се наложи предприемането на действия, които ти няма да си склонен да предприемеш. Хората, които живеят в бляскави дворци, се нуждаят от някой, който да изхвърля навън лайната им, защото в противен случай могат да се натрупат по лъскавите коридори и един ден да ги затрупат. Всичко това е от ясно по-ясно. Не ме слушаш.

— Не! Ти си този, който не слуша! Санд дан Глокта? Това недъгаво копеле… — Джизал осъзна неуместния си избор на думи, но гневът му го накара да продължи — да седи до мен във Висшия съвет? Да се хили ехидно в лицето ми? А сега и да ми заповядва? Неприемливо. Немислимо. Невъзможно! Това не е времето на Харод Велики! Нямам представа кое те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш по този начин. Тук аз съм крал и отказвам да ми бъде нареждано!

Баяз затвори очи и издиша тежко през носа като човек, който се опитва да запази търпение, докато обяснява нещо на пълен идиот.

— Нямаш представа какво е да си живял толкова дълго, колкото съм живял аз. Да знаеш всичко, което знам аз. Животът ви, на вас, хората, е мимолетен и някой трябва да ви учи на едно и също отново и отново. На онова, което Ювенс научи Столикус преди хиляда години. Изключително отегчително занимание.

— Съжалявам, че така те отегчавам! — С всяка секунда гневът на Джизал растеше.

— Приемам извинението.

— Шегувах се!

— А, умът ти е остър като бръснач, дори не забелязах, че ме поряза.

— Подиграваш ми се!

— Не ми е никакъв проблем. За мен хората са като деца. Когато достигнеш моята възраст, научаваш, че историята се движи в кръг. Колко пъти вече връщам тази нация от ръба на пропастта, за да тръгне към нови висини. И какво искам в замяна? Няколко дребни жертви от тяхна страна. Да можеше само да разбереш какви жертви трябваше да направя аз заради добитък като вас!

Джизал изстреля показалец към прозореца.

— Ами всичките онези мъртви хора? Ами онези, които загубиха всичко? Онзи добитък, както сам се изрази! Мислиш ли, че са щастливи от жертвите, които направиха? Ами всички онези, които са страдали от тази болест? Ами тези, които страдат от нея днес? Най-добрият ми приятел е един от тях! Няма как да не забележа, че е подобна на онази, за която разказа, че е опустошила Олкъс. Все си мисля, че причината за нея е твоята магия!

Първия магус дори не направи опит да отрече.

— Аз се занимавам със значимите събития. Не ми е работа да се задълбавам в съдбите на този или онзи селянин. Същото се отнася и за теб. Опитах да те науча на това, но виждам, че не ти се е удало да усвоиш урока ми.

— Бъркаш! Аз отказах да го науча! — Сега е моментът, каза си. Сега, докато е ядосан. Само така ще успее да се измъкне завинаги от сянката на Първия магус и да заживее като свободен човек. Баяз е отрова, от която трябва да се отърве веднъж завинаги. — Ти ми помогна да се кача на престола и за това аз ти благодаря. Но не понасям начина ти на управление, намирисва ми на тирания!

— Всяко управление е тирания — присви очи Баяз. — В най-добрия случай е просто облечено в красиви дрехи.

— Това твое грубо пренебрежение към поданиците ми! Повече няма да го търпя! Приключих с теб. Повече не си желан тук. Отсега нататък ще вървя по своя собствен път. — Махна с ръка на Баяз с надеждата, че отстрани жестът му изглежда достатъчно царствен и властен. — Можеш да си вървиш.

— Мога… ли? — За момент Първия магус не каза нищо, не помръдна от място, само лицето му се смрачи още повече. Остана така достатъчно дълго, за да усети Джизал как гневът му се отдръпва, как устата му пресъхва и коленете му омекват. — Осъзнавам, че съм бил прекалено мек с теб — каза той и сега всяка дума режеше като бръснач. — Глезих те като любим внук и ето че стана своенравен. Повече няма да допусна подобна грешка. Съвестният настойник не жали тоягата.

— Аз съм син на крале! — озъби му се Джизал. — Няма да…

Внезапната болка го прониза в стомаха като копие. Преви се на две, направи няколко несигурни крачки и от устата му изригна фонтан от повръщано. Строполи се по очи. Не можеше да си поеме въздух. Короната му се изтърколи от главата и спря в ъгъла на стаята. Никога досега не беше изпитвал такава агонизираща болка. Нищо, което дори да се доближава до нея.

— Аз нямам представа… кое кара теб да мислиш… че можеш да ми говориш по този начин. На мен, Първия магус! — Джизал чу приближаващите бавно стъпки на Баяз и силата на гласа му го прониза в ушите, докато се гърчеше на пода.

— Син на крале? Разочарован съм, че след толкова много неща, които преживяхме заедно, още не си научил да не вярваш на лъжите, които разпространявам за твое добро. Тази глупост беше предназначена за идиотите на улицата, но както виждам, идиотите в дворците със същия успех се успиват от тази сладникава бълвоч. Купих те от една курва. Струваше ми шест марки. Тя искаше двайсет, но аз умея да се пазаря.

Естествено, от казаното болеше. Но не толкова, колкото режещата болка в гръбнака, раздираща очите му, изгаряше кожата му, изстискваше го до мозъка на костите и го караше да се мята на пода като жаба във вряла вода.

— Естествено, не мислиш, че си единствен, нали? Не съм толкова глупав, че да залагам само на един зар. Имаше и други деца с мистериозно потекло, готови да заемат ролята. Имаше едно семейство, Бринт, ако не се лъжа, и още много други. Но ти, Джизал, ти изплува най-отгоре, като лайно на повърхността на водата. Още когато прекосих моста и влязох в Агрионт, още щом те видях пораснал, знаех, че ще си ти. Ти просто пасваше на ролята, а това не се учи. Дори започна да говориш като крал, нещо, което не очаквах.

Джизал стенеше и от устата му течаха лиги, нямаше сили дори да извика. Усети как върхът на ботуша на Баяз се подпъхна под тялото му и го претърколи по гръб. После навъсеното лице на магьосника се надвеси отгоре, замъглено от избилите в очите му сълзи.

— Но ако ще упорстваш… щом настояваш нещата да стават по твоему… е, аз имам и други варианти. Дори кралете умират при неизяснени обстоятелства. Хвърлени от кон. Задавени с костилка от маслина. Паднали от високо върху така твърдите павета. Някои дори ги намират на сутринта умрели в съня им. Животът ви, насекоми такива, е толкова мимолетен. А за онези, от които няма никаква полза, може да е още по-къс. Аз те създадох от нищото. От въздуха. И с една дума мога да те върна там, откъдето те взех. — Баяз щракна с пръсти и звукът се заби като меч в корема на Джизал. — Ето така мога да те заменя.

Първия магус се надвеси над Джизал.

— А сега, глупаво копеле, син на долна проститутка, внимавай много как ще отговориш на следващите ми въпроси. Ще правиш ли каквото ти каже архилекторът?

Спазмите се отслабиха достатъчно, за да може Джизал да прошепне едно „да“.

— Ще следваш напътствията му във всичко?

— Да.

— Ще се подчиняваш на заповедите му, независимо дали сте насаме, или на публично място?

— Да — отвърна захласнат Джизал, — да.

— Добре — каза Първия магус и се изправи над Джизал, също както статуята му доскоро се извисяваше над минувачите по Кралския булевард. — Сигурен бях, че ще отговориш така, защото, макар да знам колко арогантен, некадърен и неблагодарен си, знам също, че си… страхливец. Ти също не го забравяй. Вярвам също, че ще запомниш този урок. — Агонизиращата болка внезапно се отдръпна и Джизал успя да надигне замаяната си глава от плочите на пода.

— Мразя те — изграчи той.

— Мразиш ли ме? — прихна Баяз. — Ама че арогантно от твоя страна! Дори да си помислиш, че ме е грижа за това. Мен, Баяз, първия чирак на Ювенс! Аз, който унищожих Господаря Създател, който създаде Съюза, който смаза Стоте думи! — Първия магус бавно вдигна крак от пода и постави подметката си върху бузата на Джизал. — Не ме е грижа дали ме харесваш, глупако! — Натисна с крак лицето на Джизал в локвата от повръщано на пода. — Интересува ме единствено това, да ми се подчиняваш. И ти ще го направиш. Нали?

— Да — изпелтечи Джизал с изкривена уста.

— В такъв случай, Ваше Величество, аз тръгвам. Моли се никога да не ми даваш повод да се завърна. — Натискът на физиономията му изчезна и стъпките на Баяз се отдалечиха към другия край на стаята. Вратата изскърца и се затвори.

Джизал лежеше по гръб и се взираше в тавана. Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. След малко събра смелост да се претърколи по корем и се надигна на четири крака. Миришеше неприятно, не само от повръщаното, размазано по лицето му. Засрамен, осъзна, че се беше изпуснал в панталоните. Допълзя до прозореца. Чувстваше се изстискан като парцал. Задъхан, надигна се от земята и, все още на колене, надзърна през прозореца.

Само след секунда се появи лъсналото теме на крачещия по алеята Баяз. Зад него вървеше Йору Сулфур, с жезъл в едната ръка и кутия от тъмен метал под мишницата на другата. Същата кутия, която носеха по време на пътуването през половината Кръг на света. Какви хубави времена бяха тогава.

Изведнъж Баяз спря, обърна се и вдигна глава. Погледна право към прозореца.

Ужасѐн, Джизал изскимтя и се скри зад завесите. Цялото му тяло трепереше. Споменът за непоносимата болка беше дълбоко запечатан, студен като лед, в стомаха му. Първия магус остана за момент загледан в прозореца, с бегла усмивка на лице. След това се обърна рязко, мина между двамата кланящи се рицари от дворцовата стража на портата и изчезна от поглед.

Джизал не помръдна, вкопчен в завесите на прозореца като дете в полата на майка си. Замисли се за това, колко щастлив бе някога животът му и колко малко от това съзнаваше тогава. Играеше карти, заобиколен от приятели, с бляскаво бъдеще пред себе си. Пое на пресекулки въздух и заседналата в гърлото му буца се разнесе и излезе като сълзи през очите му. Никога досега не се бе чувствал толкова самотен. Син на крале? Нямаше никого и нищо в живота си. Изхлипа и подсмръкна шумно. Всичко пред очите му се размаза. Разтресе се в плач, с разтреперана белязана устна и обилно потекли по бузите му сълзи.

Плачеше от болка и страх, от срам и ярост, от разочарование и безпомощност. Но Баяз беше прав. Той е страхливец. Затова плачеше предимно от облекчение.

Добри хора, зли хора

Сиво, студено утро. Кучето стоеше насред мократа градина и размишляваше за това, колко по-хубаво беше някога всичко. Стоеше в средата на кръга от гробове и гледаше кафявата купчина пръст над Хардинг Мрачния. Странно как човек, който казваше толкова малко, можеше да остави такава празнина след себе си.

Дълъг път беше извървял Кучето през последните няколко години, странно пътешествие. От никъде до никъде. Много приятели беше загубил по пътя. Припомни си всичките мъже, които бяха обратно при пръстта. Хардинг Мрачния. Тъл Дуру Буреносния. Руд Три дървета. Форли Слабака. И за какво? За кого беше по-добре сега? Колко загуба. Достатъчно да те разтърси из основи. Дори човек като него, който се славеше с умерения си нрав. Отидоха си, всичките. И го оставиха сам. Без тях светът се беше свил.

Чу стъпки през мократа трева. Логън вървеше през ситния ръмеж, с обвито в парата на дъха му белязано лице. Кучето си помисли колко щастлив беше онази вечер, когато Логън се появи при огъня, жив и здрав. Струваше му се като едно ново начало. Хубав момент, обещаваше по-добри времена. Но не се получи както беше очаквал. Странно, вече не се радваше на появата на Логън Деветопръстия.

— Кралят на северняците — промърмори. — Кървавия девет. Как е денят ти?

— Мокър. Годината си отива.

— Ъхъ. Задава се нова зима. — Зачопли мазолите по дланта си. — С всяка следваща, все по-бързо идват и си отиват.

— Май е крайно време да се връщам в Севера, а? Калдер и Скейл са някъде там, вършат зулуми, а кой знае и Дау какви ги е забъркал.

— Така си е. Крайно време е да се връщаме.

— Искам ти да останеш.

— Ъ? — вдигна поглед Кучето.

— Някой трябва да говори с южняците, да уговори сделка. Ти си най-добрият в приказките, когото познавам. Като изключим Бетод, естествено, но… той вече не е на разположение, нали така?

— Каква сделка?

— Може да имаме нужда от помощта им. Ще има сума ти народ, дето няма да са доволни от това, как се наредиха нещата. Хора, дето не искат крал или дето не искат този точно. Ще е от полза да имаме Съюза на наша страна. Няма да е зле да донесеш малко оръжия, като тръгнеш да се връщаш.

— Оръжия, казваш? — Кучето направи болезнена гримаса.

— По-добре да ги имаш и да не ти потрябват, отколкото…

— Знам останалото. А какво стана с „тази битка и после край“? Какво стана с „ще отглеждаме нещо“?

— Засега някой друг ще трябва да отглежда каквото и да било. Слушай, Куче, никога не съм търсил битките, знаеш го, но човек трябва да е…

— Хич… не си… прави… труда.

— Опитвам се да бъда по-добър човек, Куче.

— Не думай? Не виждам да си даваш много зор. Ти ли уби Тъл?

Логън присви очи.

— Дау пак се е разприказвал, нали?

— Няма значение кой какво приказва. Ти ли уби Буреносния, или не? Лесен въпрос. Или казваш „да“, или „не“.

Логън издаде някакъв особен звук като началото на смях или плач, но не направи нито едно от двете.

— Не знам какво съм направил — каза.

— Не знаеш ли? Каква полза от това, че не знаеш? Пак това ли ще кажеш, когато ми забиеш нож в гърба, докато се опитвам да ти спася жалкия живот?

Логън изкриви болезнено лице и сведе поглед към тревата.

— Може би да. Не знам. — Очите му се вдигнаха отново към Кучето и го изгледаха пронизително. — Такава е цената, нали? Ти знаеш какво съм аз. Можеше да избереш да следваш някой друг.

Кучето го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше напред, не знаеше какво да каже, нито дори какво да мисли. Просто стоеше сред гробовете и събираше вода от дъжда. Усети, че някой се приближава зад него. Червената шапка гледаше отдалечаващата се, стопяваща се в дъжда фигура на Логън. Стисна устни и поклати глава.

— Не вярвах на историите, които разказват за него. За Кървавия девет. Празни приказки, си мислех. Но сега им вярвам. Чух, че убил момчето на Крамок в онази битка в планината. Заклал го, без да му мигне окото, както се стъпква буболечка. Той там не го е грижа за нищо. Няма по-зъл от него, мисля аз, из целия Север. Дори Бетод не беше. Ако има истински зло копеле, той ще да е.

— Така ли? — Кучето осъзна, че е заврял лице в това на Червената шапка и крещи с пълно гърло. — Майната ти, задник такъв! Кой ти е казал, че можеш да съдиш другите!

— Само казвам — зяпна го Червената шапка. — Искам да кажа… мислех, че си мислим за едно и също.

— Е, сбъркал си! За тази работа ти трябва малко по-голям от грахово зърно мозък, глупако, а ти такъв нямаш! Няма да различиш добър човек от лош, дори да е толкова близо, че да пикае на ботушите ти!

Червената шапка примигна объркано.

— Както кажеш. Явно съм сбъркал. — Отстъпи крачка назад, после се обърна и си тръгна, като не спираше да клати глава.

Кучето го гледа, докато се скри от погледа му. Беше стиснал зъби и си мислеше как му се иска да удари някого, но не беше сигурен кого. Както и да е, сега освен него друг нямаше наоколо. Той и мъртвите. Сигурно това става след края на битката с човек, който не познава друго освен битки. Започва да се бие със себе си.

Пое дълбоко студения влажен въздух и отново се загледа в гроба на Мрачния. Не беше сигурен и за себе си дали все още различаваше добрия от злия. Замисли се за това, каква беше разликата между двамата.

Сиво, студено утро. Кучето стоеше насред мократа градина и размишляваше за това, колко по-хубаво беше някога всичко.

Не това, което си искала

Глокта се събуди от тънкия слънчев лъч, промъкнал се през цепката на пердетата на прозореца. Падаше по нагънатата завивка, пълен с танцуващи прашинки. Той опита да се обърне на другата страна и пробождането във врата изкриви лицето му в болезнена гримаса. А, първият спазъм за деня. Вторият не закъсня. Преряза го през лявото бедро с такава сила, че дъхът му секна. Друга болка се спусна по гръбнака, намести се в крака и остана там.

— Арх — изръмжа Глокта. Опита да обърне глезена, много бавно, внимателно да раздвижи коляното. Болката моментално се усили. — Барнам! — Отметна завивката на една страна и познатата смрад на изпражнения го блъсна в носа. Нищо не подтиква така към нов продуктивен ден като вонята на собствените ти лайна.

— Аа! Барнам! — Изстена, изпелтечи нещо неразбираемо, вкопчи се в изпитото ляво бедро, но нищо не помагаше. Болката стана още по-силна. Жилите на съсипаната му плът се стегнаха като метални въжета и гротескното му, останало без пръсти стъпало се разтресе неконтролируемо.

— Барнам! — изкрещя. — Барнам, копеле такова! Вратата! — От беззъбата му уста се проточиха лиги, сълзите течаха по гърчещото се лице, ръцете му деряха и мачкаха изцапания с кафяво чаршаф.

Чу забързани стъпки по коридора и бравата изстърга.

— Заключено е, глупако! — изцвили Глокта, докато се гърчеше и мяташе от болка и гняв. Топката на бравата се завъртя и за негова най-голяма изненада вратата се отвори. Какво…

Арди се завтече към леглото.

— Вън! — изсъска Глокта, покрил лицето си с ръка, докато другата продължаваше да стиска чаршафа. — Излез!

— Не. — Тя отметна завивката. Изкривил лице, Глокта зачака тя да залитне назад, да запуши уста с ръка, да ококори очи от изненада и отвращение. Аз съм омъжена за… това омазано в лайна изчадие? Но тя погледна за момент намръщено към крака му, после хвана обезобразеното бедро и заби палци в него.

Глокта се захласна от болката, размята ръце, опита да се усуче настрани, но безуспешно. Хватката й беше безмилостна, две точки на агония, точно в средата на агонизиращия мускул на бедрото.

— Аа! Ти шибана… ти… — Изведнъж мускулът омекна и Глокта омекна с него, отпусна се обратно по гръб. И сега това, че съм омазан със собствените ми лайна, започва леко да ме засрамва.

Остана за момент неподвижно, опънат безпомощно на матрака.

— Не исках да ме виждаш… такъв.

— Късно. Женен си за мен, не помниш ли? Сега сме едно цяло.

— Май аз съм по-облагодетелстван от сделката.

— А аз имам живота си, нали?

— Далеч не такъв, за какъвто копнеят повечето момичета. — Загледа се в слънчевия лъч, който пробягваше по тъмното й лице. — Знам, че не съм това, което си искала от… съпруг.

— Винаги съм мечтала за мъж, с когото да танцувам. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Но мисля, че ти ми подхождаш повече. Мечтите и копнежите са за малки деца. А ние и двамата сме възрастни.

— Нищо. Сега виждаш, че това, че не танцувам, е най-малкият ми кусур. Не трябва да правиш… това.

— Искам да го правя. — Стисна здраво лицето му и го извърна, доста болезнено, към себе си. — Искам да правя нещо. Искам да съм полезна. Искам някой да се нуждае от мен. Разбираш ли това?

Глокта преглътна мъчително.

— Да. От всички, аз най-добре разбирам това. Къде е Барнам?

— Казах му, че може да си вземе почивка до обяд. Казах му, че отсега нататък аз ще имам грижа за това. Също му казах, че искам да ми премести леглото тук.

— Но…

— Да не искаш да ми кажеш, че не мога да спя в една спалня със съпруга си? — Ръцете й се плъзнаха бавно по съсипаната плът и нежно, но настоятелно взеха да разтриват белязаната кожа на бедрото. Колко време мина? Откакто ме е поглеждала жена без ужас в очите? Откакто ме е докосвала без намерението да ме нарани? Остана да лежи със затворени очи и отворена уста. Сълзите продължиха да се стичат по бузите и да попиват във възглавницата. Почти удобно. Почти…

— Не заслужавам това — прошепна Глокта.

— Никой не получава това, което заслужава.

Кралица Терез изгледа отвисоко куцащия през огрения от слънцето салон Глокта, без дори да опита да прикрие презрението и погнусата си. Все едно е видяла хлебарка, осмелила се да се появи в нейното кралско присъствие. Ще видим тази работа. Пътеката ми е позната. Сам съм вървял по нея, а след това пак по нея съм мъкнал толкова много други. Първо идва гордостта. После болката. Веднага след нея напира смирението. А накрая идва покорството.

— Казвам се Глокта. Новият архилектор на Инквизицията на Негово величество.

— А, сакатият — отвърна ехидно тя. Освежаващо пряма е. — И защо нарушаваш спокойствието ми? Тук няма да откриеш престъпници. Само стириянски кучки.

Погледът на Глокта прескочи към другата жена в стаята, стоеше изпънала гръб до един от прозорците.

— Дошъл съм да обсъдим нещо, но по-добре това да стане насаме.

— Графиня Шалир е моя приятелка от детинство. Няма нищо, което да имаш да ми казваш и което тя да не може да чуе. — Графинята дари Глокта с почти същия пронизващ и пълен с презрение поглед, като този на кралицата.

— Много добре. Не се сещам за достатъчно деликатен начин да го кажа, но се съмнявам, че деликатността ще е от полза. До знанието ми достигна, Ваше Величество, че не изпълнявате съпружеските си задължения.

Дългата фина шия на Терез направо щеше да се скъса, докато тя повдигаше възмутено брадичка.

— Как смееш? Това не е твоя работа!

— Боя се, че е. Става дума за наследниците на краля, нали разбирате? Бъдещето на кралството и така нататък.

— Това е недопустимо! — Лицето на кралицата побеля от злоба. Бижуто на Талинс наистина хвърляло огньове. — Налага ми се да ям отвратителната ви храна, трябва да страдам заради вашето отвратително време, от мен се иска да се усмихвам на идиотското бръщолевене на малоумния ви крал! А сега трябва да давам обяснения на уродливите му служители, така ли! Аз съм затворничка тук!

Глокта огледа красивия салон. Разкошните завеси на прозорците, позлатата по мебелите, великолепните картини. Двете красиви жени и техните красиви дрехи. Заби един зъб в долната част на езика си.

— Повярвайте ми. Затворите не изглеждат така.

— Има много видове затвори!

— Аз свикнах с по-страшни неща, същото се отнася и за останалите. Трябва да видиш с какво трябва да се примирява жена ми.

— С това, да деля леглото си с някакво отвратително копеле, с някакъв син на не знам си кой, с това, да позволя някакъв смрадлив, космат мъж да ме опипва нощем! — Кралицата потрепери от отвращение. — Това не мога да понеса!

Очите й се навлажниха. Придворната дама притича с шумолене на прекрасната си рокля, приклекна до нея и сложи утешително ръка на рамото й. Терез постави своята върху нейната. Графинята изгледа Глокта с неприкрита омраза.

— Вън! Марш оттук, сакати човече, и не се връщай повече! Разстрои Нейно величество!

— Имам истинска дарба за това — промърмори Глокта. — Само една от причините, поради които съм толкова мразен навред… — Намръщи се. Вторачи поглед в двете ръце на рамото на кралицата. Утешителен, успокоителен, закрилнически допир. Предана приятелка, довереница, почти сестра. Но има нещо повече. Прекалено фамилиарно. Прекалено сърдечно. Почти като… аа.

— Вие не се интересувате много от мъже, нали?

Двете извърнаха едновременно глави и Шалир дръпна ръката си от рамото на кралицата.

— Не разбирам накъде биете! — кресна възмутено Терез, но в гласа й се прокрадна паника.

— Мисля, че добре разбирате накъде бия. И това улеснява значително задачата ми. Малко помощ, ако обичате! — Двамата едри практици нахлуха в салона. И ето как бързо се обръщат нещата. Невероятно, как двама здравеняци разнообразяват разговора. Понякога властта е само номер, който ни играе собственото ни въображение. Научих това в императорския затвор, а новият ми господар ми опресни знанията.

— Няма да посмеете! — изпищя на двамата практици Терез. — Няма да посмеете да ме докоснете!

— С малко късмет, съмнявам се, че ще се наложи, но това тепърва ще се види. — Посочи графинята. — Хванете тази жена.

Двамата маскирани тръгнаха с тежки стъпки по дебелия килим. Единият отмести много внимателно един стол от пътя си.

— Не! — извика кралицата, скочи на крака и грабна ръката на приятелката си. — Не!

— Да — каза Глокта.

Вкопчени една в друга, двете отстъпиха назад. Терез застана отпред, с оголени зъби, облещени от ужас очи, готова на всичко, за да защити графинята от двете надвиснали над тях фигури. Човек направо да се трогне от такава демонстрация на загриженост, човек, способен да се трогне, разбира се.

— Хванете я. Но без следи по кралицата, моля.

— Не! — изкрещя отново Терез. — Ще се разделите с главите си за това! Моят баща… баща ми е…

— На път за Талинс. Но и бездруго не го виждам как започва война заради приятелката ви от детинство. Вие сте продадена и платена, а върховен херцог Орсо не ми изглежда човек, който разваля сключена вече сделка.

Двамата практици и двете жени се впуснаха в тромав танц в далечния край на стаята. Единият маскиран успя да хване Шалир за китките и да я отскубне от ръцете на кралицата. Свали я на колене, изви ръцете й зад гърба и им щракна тежките окови. Терез пищеше, удряше с юмруци, риташе, дереше другия практик, но със същия успех можеше да си изкара яда на някое дърво. Огромният здравеняк почти не помръдваше, с безизразни колкото маската под тях очи.

Глокта се улови, че почти се усмихва на грозната гледка. Може и да съм сакат, грозен и постоянно измъчван от нечовешка болка, но унижението на една красива жена е от удоволствията, които все още мога да си позволя. Само дето сега вместо с мили думи и настойчивост, го правя със сила и заплаха, но какво? Все така забавно е.

Единият практик нахлузи на главата на Шалир чувал от зебло и виковете й заглъхнаха и преминаха в ридание. После я изправи на крака и я изведе безцеремонно от салона. Другият остана на място, за да държи кралицата приклещена в ъгъла. След това и той тръгна към вратата. На излизане вдигна внимателно преместения стол и го постави точно на мястото, където беше преди.

— Проклет да си! — изкрещя Терез, когато вратата се затвори и стиснатите й юмруци се разтрепериха. — Проклет да си, сакато копеле! Само ако я нараниш…

— Няма да се стигне дотам. Защото освобождаването й зависи изцяло от вас.

Кралицата млъкна и задиша тежко.

— Какво трябва да направя?

— Да се чукате, Ваше Величество. — В красивата обстановка думите прозвучаха още по-грозно. — И да родите деца. Разполагате със седем дни, през които графинята няма да бъде докосната с пръст. Ако след изтичане на този период не разбера, че всяка вечер онази работа на краля не е била под пълна пара, ще я представя на практиците ми. Горките момчета. Нямат никакъв опит, няма върху кого да се упражняват. По десет минути на човек ще е достатъчно, но те са толкова много. Смея да твърдя, че приятелката ви от детинство ще е заета денонощно.

Лицето на Терез потрепери от ужас. И как не? Това е изключително долно, дори по моите стандарти.

— А ако направя каквото искаш?

— В такъв случай графинята ще бъде жива и здрава. В момента, в който се потвърди, че сте бременна, ще ви я върна. И до раждането нещата могат да останат както са сега. Две момчета за наследници на трона и две момичета, за да се омъжат подходящо. След което приключваме всякакви отношения. И кралят ще трябва да търси забавления за през нощта другаде.

— Но това ще трае години!

— Ако го яхате здраво, може да приключите за три-четири. А също така може да улесните живота на всички, ако поне се престорите, че ви харесва.

— Да се престоря? — прошепна тя.

— Колкото повече изглежда, че ви харесва, толкова по-бързо ще свърши. И най-евтината курва на доковете може да крещи с пълно гърло за дребни монети, при това, когато я опъват моряци. Нали не ми казвате, че не можете да повикате малко за краля на Съюза? Обиждате патриотичните ми чувства! Ъъ! — изпъшка Глокта и завъртя очи към тавана в престорен екстаз. — Аа! Да! Точно там! Не спирай! — Усмихна се. — Виждате ли? Дори аз го мога! А за лъжкиня с вашия опит не би трябвало да е никакъв проблем.

Насълзените й очи зашариха из стаята, сякаш търсеше начин за бягство. Но такъв няма. Доблестният архилектор Глокта, закрилник на Съюза, туптящото сърце на Висшия съвет, образец на благородническата добродетел, надмина очакванията в областта на политика и дипломация. Усети съвсем леко потръпване в стомаха, докато я гледаше как издиша от отчаяние, някакво едва доловимо човъркане в червата. Вина? Стомашно неразположение? Няма значение, научих си урока. Състраданието не ми се удава.

Пристъпи крачка напред.

— Ваше Величество, надявам се, осъзнавате напълно алтернативата.

Тя кимна и изтри очи. После вдигна гордо брадичка.

— Ще направя каквото искате. Моля, умолявам ви, не я наранявайте… моля…

Моля, моля, моля. Поздравления, Ваше Високопреосвещенство.

— Имате думата ми. Ще се погрижа лично графинята да получи най-доброто отношение. — Той прокара леко език по дупките между зъбите си. — А вие ще направите същото за съпруга си.

Джизал седеше в тъмното. Гледаше танцуващите пламъци в огромната камина и размишляваше за това, какъв можеше да е сега животът му. И в мислите му имаше немалко горчилка. По колко пътища можеше да тръгне, а ето че стигна дотук. Сам.

Чу изскърцването на пантите. Малката врата към спалнята на кралицата бавно се отвори. Дори не си беше направил труда да я заключва откъм неговата страна. Не се сети за никакви обстоятелства, при които кралицата може да иска да я използва. Значи ставаше дума за някаква грешка в етикета от негова страна и тя не може да изчака с хокането до сутринта.

Изправи се бързо, глупашки притеснен.

Терез пристъпи в стаята. Изглеждаше толкова различно, че първоначално едва я позна. Косата й беше разпусната и носеше само тънка нощница. Босите й крака прекосиха стаята и се насочиха към камината. Изглеждаше изненадващо по-млада. Млада и дребна, крехка и самотна. Джизал я погледна, предимно объркан, но и някак изплашен, а когато приближи огъня и светлината огря тялото й — леко възбуден.

— Терез… — запъна се на думата. Не беше „мила моя“. Не беше и „любов моя“. „Заклет враг“ беше най-близо до истината, но това нямаше да му е от полза в разговора. — Мога ли с нещо…

Прекъсна го както винаги, но не с тирада, както беше очаквал.

— Съжалявам за начина, по който се държах с теб. За нещата, които ти казах… сигурно ме мислиш за…

Имаше сълзи в очите й. Истински сълзи. И пак нямаше да повярва, ако не се беше разплакала. Джизал пристъпи бързо към нея, с протегната напред ръка, без да знае какво да прави с нея. Въобще не си беше и помислял, че може да получи от нея извинение, още по-малко така истинско и откровено.

— Знам… — запелтечи, — знам… не съм това, което си очаквала от мен като съпруг. И съжалявам за това. Но и аз като теб съм затворник в този брак. Надявам се обаче… да успеем да извлечем поне някаква полза от него. Може би има начин да… поне да се държим мило един с друг? Нямаме никой друг до себе си. Моля те, кажи ми какво трябва да направя и…

— Шшш. — Тя сложи пръст на устните му и го погледна в очите. Едната половина от лицето й беше осветена в оранжево от огъня, другата черна в сянката. Пръстите й се заровиха в косата му и придърпаха лицето му към нея. Целуна го нежно, някак неловко, устните им се допряха едва, после се притиснаха едни в други. Джизал плъзна ръка по шията на Терез, пръстите минаха зад ухото, но палецът му остана да гали нежно бузата й. Устите им се движеха механично, под акомпанимента на учестеното дишане на Джизал през носа и лекото мляскане с устни. Не беше най-страстната целувка в живота му, но беше в пъти повече от това, което някога се бе надявал да получи от нея. Пъхна езика си в устата й и усети приятния гъдел в слабините си.

Спусна другата си ръка по гърба й и усети фините издатинки на гръбнака й. Простена тихо, докато ръката му се плъзгаше по задника й. После мина по бедрото и се насочи нагоре между краката й. Краят на нощницата се набра около китката му. Усети как Терез потрепери, как се стресна и прехапа устни, от изненада или дори от отвращение. Джизал дръпна рязко ръката си и двамата се отдръпнаха един от друг, наведоха смутено глави към пода.

— Съжалявам — промърмори той и вътрешно се прокле заради невъздържаността си. — Аз…

— Не. Моя е вината… Нямам… опит… с мъже… — Джизал примигна за момент, после почти се усмихна от облекчение. Разбира се. От ясно по-ясно. Тя беше толкова самоуверена, толкова наперена, нито за миг не му беше минало през ума, че може да е девствена. Затова беше потреперила, просто от страх. От страх да не го разочарова. Изведнъж бе обзет от състрадание към нея.

— Не се тревожи — прошепна нежно, пристъпи отново напред и я взе в обятията си. Усети как тялото й се стегна. От нерви е. Погали нежно косата й. — Мога да почакам… не е нужно сега… има време.

— Не — отвърна тя с трогателна настойчивост и го погледна безстрашно в очите. — Не. Сега.

Вдигна нощницата си и я съблече през главата. Пусна я на пода и пристъпи към него. Хвана ръката му за китката, придърпа я върху бедрото си и я насочи нагоре.

— Аа — изпъшка тя гърлено и устните й се отъркаха в бузата му. Джизал долови дъха й в ухото си. — Да… точно там… не спирай.

Беше останал без дъх, когато Терез го поведе към леглото.

— Ако това е всичко? — Глокта огледа масата, но възрастните съветници мълчаха. Всички чакат моята дума. Кралят отново отсъстваше, затова ги накара да чакат ненужно дълго. За да няма недоразбрали кой всъщност командва тук. В края на краищата, защо не? Предназначението на властта не е демонстрация на снизходителност. — В такъв случай, заседанието на Висшия съвет се закрива.

Изправиха се бързо, тихо и стегнато. Торликорм, Халек, Крой и останалите се изнизаха бавно от стаята. Глокта се надигна бавно и мъчително, кракът му още страдаше от спомените за спазмите от сутринта. Когато най-после успя да стане, видя лорд-шамбелан Хоф, който за пореден път беше решил да остане насаме с него. И не изглежда никак доволен.

Той изчака затварянето на вратата, преди да заговори.

— Представете си изненадата ми — каза сърдито, — когато научих за скорошната ви сватба.

— Бърза и непретенциозна церемония. — Глокта предостави на шамбелана гледката на остатъците от предните си зъби. — Млада любов, не търпи чакане, надявам се, разбирате. Моля за извинение, ако липсата на покана ви е обидила.

— Покана ли? — изръмжа Хоф и свъси вежди. — Как не! Не това обсъждахме!

— Обсъждали сме? Мисля, че е станало някакво недоразумение. Нашият общ приятел — очите на Глокта се извъртяха многозначително към празния тринайсети стол в дъното на стаята — остави мен начело на този съвет. Мен. Не друг. Той смята, че е нужно Висшият съвет да говори с един глас. И отсега нататък този глас ще наподобява значително моя.

Червендалестото лице на Хоф леко пребледня.

— Разбира се, но…

— Наясно сте, предполагам, че прекарах две години в мъчения. Оцелях две години в ада, за да мога сега да застана пред вас. Или да се превивам пред вас, сгърчен като коренището на старо дърво. Сакат, непохватен, жалко подобие на човек, а, лорд-шамбелан Хоф? Нека бъдем откровени един с друг. Понякога губя контрол над крака си. Над очите си. И лицето си. — Глокта прихна развеселен. — Ако това може да се нарече лице. Червата ми също вдигат бунтове срещу мен. Често се събуждам омазан в собствените си лайна. Непрестанно съм измъчван от нечовешки болки и спомените за всичко онова, което загубих завинаги. — Усети как лявото му око се разтрепери. Нека си трепери. — И така, сега разбирате защо, въпреки непрестанните ми опити да поддържам ведро настроение, ненавиждам света и всичко в него, най-вече мен самия. Тъжно и жалко положение, което с нищо не може да се промени.

Хоф облиза нервно устни.

— Искрено ви съчувствам, но не разбирам какво общо има това.

Глокта рязко приближи до него, игнорирайки болката в крака, и притисна шамбелана в масата.

— Съчувствията ви не ме интересуват, а колкото до това, защо ви разказвам това, ето защо. След като сте наясно с това, което съм аз, знаете какво съм преживял и какво продължавам да преживявам… предполагате ли, че има нещо на този свят, което може да ме изплаши? Нещо, което да ме стресне? Непоносимата за другите болка е… нищо повече от досаден сърбеж за мен. — Глокта се приближи още повече, озъби се насреща му и остави окото си да потрепва и лицето си да се гърчи. — И след като вече знаете това… възможно ли е да смятате за разумно… за човек с вашето положение… да отправя заплахи? Заплахи срещу съпругата ми? Срещу моето неродено дете?

— Нямах предвид никакви заплахи, разбира се, аз никога не бих…

— Не може така, лорд Хоф! Просто не може така. При най-малък умисъл за насилие към тях… ами, дори не искам да ви карам да мислите за нечовешките ужаси на моята реакция. — Приближи още, толкова близо, че пръските слюнка от устата му полепнаха по разтрепераната двойна брадичка на Хоф. — Няма да позволя по-нататъшно обсъждане на този проблем. Никога. Няма да позволя дори съществуването на слух за наличието на такъв проблем. Никога. Не… може… така… лорд Хоф, в стола ви във Висшия съвет да седи една лоена топка — без очи, без лице, без език и без пръсти, и без пишка. — Глокта отстъпи назад и се ухили с противната си усмивка. — И друго, лорд-шамбелан Хоф… какво ще правим тогава с всичкото това вино, което ще остава?

Беше прекрасен есенен ден в Адуа. Слънцето грееше приятно и клоните на ароматните плодни дръвчета хвърляха шарена сянка по тревата. Лекият ветрец подухваше през градината и развяваше пурпурния плащ на краля, докато той крачеше царствено по ливадата. Развяваше и полите на бялото палто на неговия архилектор, докато той куцаше упорито, превит над бастуна си, на почетно разстояние зад краля. В клоните чуруликаха птички. Лачените ботуши на Негово величество скърцаха леко в чакъла на алеите и пораждаха приятно ехо от белите стени на двореца.

От другата страна на стената долитаха отдалечените звуци на строителните работи. Потропване на дъски, звънтене на чукове, стържене на лопатите по земята и трополене на камъни. Зидари и дърводелци си подвикваха един на друг. Това бяха най-приятните звуци за ухото на Джизал. Звуците от съграждането на Адуа.

— Ще отнеме време, разбира се — казваше в момента той.

— Разбира се.

— Може би години. Но по-голямата част от останките вече са разчистени. Ремонтите на по-леко пострадалите сгради започнаха. Докато се усетим, и Агрионт ще бъде по-величествен от всякога. Поставил съм си го като основна задача.

Глокта склони почтително глава.

— Следователно това ще бъде и моята основна задача, Ваше Величество. А също тази на Висшия съвет. Ако позволите да се поинтересувам… — промърмори той, — за здравето на съпругата ви, нашата кралица?

Джизал размърда беззвучно устни. От всички хора, най-малко с този искаше да обсъжда личния си живот, но не можеше да отрече, че каквото и да беше направил сакатият, подобрението беше повече от значително.

— Съществена промяна — закима енергично Джизал. — Напоследък откривам, че кралицата е жена с почти… ненаситен апетит.

— Радвам се, че увещанията ми са дали резултат.

— О, има ефект, определено. Има само още нещо, има някаква… — Джизал размаха ръка във въздуха, докато търсеше вярната дума — тъга в нея. Понякога… я чувам да плаче нощем. Стои пред отворения прозорец и плаче, с часове.

— Плаче ли, Ваше Величество. Вероятно става дума просто за тъга по дома. Винаги съм подозирал, че кралицата е доста по-ранима душа, отколкото изглежда отстрани.

— Така е! Така е. Нежна душа. — Джизал се замисли за момент. — Знаете ли, мисля, че сте напълно прав. Тъга по дома. — В главата му се зароди идея. — Може би трябва да променим градините в двореца, да им придадем облика на Талинс? Ще променим поточето, за да наподобява каналите на града и така нататък!

Глокта се усмихна до уши.

— Великолепна идея. Веднага ще поговоря с кралския градинар. Може би мога да поговоря отново и с Нейно величество, да видя дали няма да мога с нещо да утеша сълзите й.

— Ще съм ви признателен. А как е вашата съпруга? — подхвърли през рамо, в опит да смени темата, и с ужас установи, че неволно подхвана още по-тягостна от предишната.

Но Глокта просто се усмихна отново с беззъбата си уста.

— Тя ми е огромна утеха и подкрепа, Ваше Величество. Наистина не знам какво щях да правя без нея.

Продължиха известно време да вървят в неловко мълчание. Накрая Джизал се покашля:

— Мислех си, Глокта, за моята програма. Знаете за данъчното облагане на банките? Може би така ще успеем да съберем пари за нова болница при доковете. За хората, които не могат да си позволят да плащат на лекар. Простолюдието се отнася с добро към нас. Помогнаха ми да дойда на власт, изстрадаха много заради мен. Управлението трябва да се грижи за всички граждани, прав ли съм? А колкото по-ниско са те, колкото по-бедни са, толкова повече се нуждаят от помощта ни. Кралят е толкова богат, колкото най-бедния му поданик, не мислите ли? Ще помолите ли върховния правозащитник да подготви някакъв план? Скромно като начало, после можем винаги да разрастваме. Безплатни жилища например за онези, които останаха на улицата. Трябва да помислим и за…

— Ваше Величество, разговарях с общия ни приятел.

Джизал закова на място. По гърба му пробяга ледена тръпка.

— Така ли?

— Боя се, че съм длъжен. — Тонът на сакатия беше угоднически, но хлътналите му очи нито за миг не се откъснаха от тези на Джизал. — И нашият приятел… не е много ентусиазиран от идеята.

— Той ли управлява Съюза, или аз? — И двамата добре знаеха отговора на този въпрос.

— Вие сте кралят, разбира се.

— Разбира се.

— Но нашият общ приятел… не искаме да го разочароваме, нали?

— Глокта приближи още крачка напред и лявото му око потръпна противно. — Нито един от нас не иска да предизвика ново… негово посещение на Адуа.

Коленете на Джизал се подкосиха. Далечният спомен за непоносимата болка отново го загложди в стомаха.

— Не — отвърна пресипнало. — Не, разбира се.

— Може би с времето — гласът на сакатия се понижи до шепот — ще се намерят средства за някой по-малък проект. В крайна сметка нашият приятел не може да види всичко, а каквото не вижда, няма да е проблем. Сигурен съм, че с вас, тихомълком… можем да свършим нещо добро. Но засега е рано.

— Не. Прав сте, Глокта. Имате невероятен усет за тези неща. Не предприемайте нищо засега, което може да го засегне. И информирайте нашия приятел, че неговото мнение винаги ще бъде ценено над всички останали. Моля, кажете му, че може да разчита на мен за това. Ще му кажете, нали?

— Разбира се, Ваше Величество. Сигурен съм, че ще е очарован да го чуе.

— Добре — промърмори Джизал. Подухна хладен вятър, той се загърна в плаща си и тръгна обратно към двореца. В крайна сметка денят се оказа не чак толкова приятен, колкото очакваше.

Недовършена работа

Мърлява бяла стаичка, с две врати една срещу друга. Таванът бе прекалено нисък и отнемаше всякакво чувство за удобство, а осветлението от лампите — твърде ярко. В единия ъгъл влагата беше плъзнала нагоре по стените и мазилката бе избила в лющещи се пъпки, изпъстрени с черен мухъл. Някой беше правил опити да изтрие петно от кръв по една от стените, но по резултата можеше да се съди, че не бе вложил почти никакви усилия.

До стената, със скръстени на гърдите ръце, стояха двама едри практици. Единият от двата стола около масата със завинтени за пода крака беше празен. Карлот дан Айдър седеше на другия. Казват, че историята се движи в кръг. Колко много се промениха нещата. При все това, пак не са мръднали. Тя беше пребледняла от притеснение, около очите й имаше широки тъмни кръгове от недоспиване и въпреки това изглеждаше красива. В някои отношения, дори повече отпреди. Сега има красотата на угасващия пламък на свещ. Отново.

Глокта чу учестеното й от паниката дишане, докато сядаше бавно на стола от другата страна на масата. Облегна бастуна си на изподрания плот на масата и я погледна намръщено в очите.

— Все още се чудя дали през следващите няколко дни ще получа онова писмо, за което ми спомена. Сещаш се за кое говоря. Предназначеното за Сълт. Писмото, в което разказваш за своеволието, което си позволих, проявявайки милост към теб. Същото, което трябва да бъде изпратено на архилектора на Инквизицията… в случай на смъртта ти. Как мислиш, ще се озове ли на писалището ми? Каква ирония.

— Осъзнавам, че допуснах огромна грешка, като се върнах — каза Айдър след кратко мълчание. И още по-голяма, когато не замина достатъчно бързо. — Надявам се да ме извиниш. Исках само да те предупредя за гуркулите. Дано да намериш милост в сърцето си и…

— Очакваше ли от мен да проявя милост първия път?

— Не — прошепна тя.

— Какви тогава, предполагаш, са шансовете да допусна същата грешка два пъти? Никога не се връщай, така ти казах. Никога. — Даде знак с ръка и един от гигантските практици пристъпи напред и отвори сандъчето.

— Не… не. — Погледът й се стрелна към инструментите. — Ти спечели. Разбира се, че спечели. Трябваше да проявя повече благодарност. Моля те. — Наведе се напред и го погледна в очите. Гласът й се понижи до сипкав шепот. — Моля те. Сигурно има… нещо, което мога да направя… за да ти се реванширам за глупавата си постъпка.

Глокта изсумтя.

— Нужно ли е да си причиняваш срам, болката няма ли да ти е достатъчна?

Съблазънта в погледа й моментално изчезна. Но забелязвам, че страхът си остава. И сега към него се прибави солидна доза отчаяние.

— Разбирам, че допуснах грешка… исках само да помогна… моля те, не съм искала да те нараня по никакъв начин… нищо не съм ти направила, знаеш го! — Глокта се пресегна бавно към сандъчето и ужасените й очи проследиха облечената в бяла ръкавица ръка. Гласът й стана писклив от обзелата я паника. — Просто ми кажи какво трябва да направя! Моля те! Мога да ти помогна! Мога да съм ти от полза! Кажи какво да направя!

Ръката на Глокта увисна над масата, в средата на безмилостното си пътешествие до сандъчето. Почука с пръст по масата. С пръста, на който блестеше пръстенът с виолетовия камък.

— Може би има какво.

— Каквото кажеш — избълва Айдър с плувнали в сълзи очи. — Каквото и да е, просто го назови!

— Имаш връзки в Талинс, нали?

— В Талинс — преглътна трудно тя, — да… разбира се.

— Добре. Аз и колегите ми във Висшия съвет сме загрижени за ролята, която възнамерява да играе върховният херцог Орсо в политиката на Съюза. Нашите убеждения — нашата надежда — са, че той ще се придържа към тормозенето на стириянците и няма да си вре носа в нашите дела.

— Но как да…

— Ще заминеш за Талинс. Ще бъдеш моите очи в града. Предателка, която бяга, за да спаси живота си. Останала без приятели, съвсем сама. И просто търси шанса си за ново начало. Жалка, но красива предателка, в отчаяна нужда от силна ръка, в която да намери защита. Схващаш идеята ми.

— Мисля… предполагам, мога да се справя с това.

— И по-добре е да успееш — изсумтя Глокта.

— Ще имам нужда от пари…

— Имуществото ти е реквизирано от Инквизицията.

— Всичко?

— Може би си забелязала, че тече мащабно строителство. Кралят се нуждае от всяка марка. Изменниците на короната не могат да очакват да задържат имотите си във времена като тези. Заминаването ти е уредено. След като пристигнеш, свържи се с банкова къща „Валинт и Балк“. Те ще ги отпуснат заем, с който да започнеш.

— „Валинт и Балк“ ли? — Айдър изглеждаше още по-уплашена отпреди, ако това въобще беше възможно. — Предпочитам да съм длъжник на който и да било друг, само не на тях.

— Напълно те разбирам. Но получаваш това или нищо.

— Но как да…

— Жена с твоята находчивост? Сигурен съм, че ще намериш начин. — Изправи се мъчително от стола. — Искам да ме затрупваш с писма. Какво става в града. Какви ги върши Орсо. С кого е във война и с кого в мир. Кои са съюзниците му и кои враговете. Тръгваш със следващия отлив. — На вратата спря и се обърна. — Ще те наблюдавам.

Тя кимна и изтри с трепереща ръка сълзите от бузите си. Първо го изпитваме върху себе си, след което го прилагаме върху другите и накрая нареждаме на някого да го направи вместо нас. Така стават нещата.

— Винаги ли си пиян по това време сутрин?

— Ваше Високопреосвещенство, обиждате ме — ухили се Коска. — Обикновено по това време съм пиян от поне два часа.

— Хм. Всеки се справя с трудностите на деня посвоему. Мисля, че трябва да ти благодаря за помощта ти.

Стириянецът махна превзето с ръка. С ръка, окичена със златни пръстени, както забеляза Глокта.

— Забравете благодарностите, нали имам парите ви.

— Предполагам, ги харчиш разумно. Надявам се да останеш в града и да се порадваш още малко на гостоприемството ни.

— Знаете ли? Мисля, че точно така ще направя. — Наемникът почеса обрива на врата си и ноктите му оставиха червени следи по лющещата се кожа. — Поне докато не ми свърши златото.

— Колко бързо можеш да похарчиш всичко това, което ги платих?

— О, ще се изненадате. Досега съм пропилял десет състояния, че и повече. И сега нямам търпение да пръсна следващото. — Коска плесна по бедрата си, надигна се и тръгна с леко нестабилна походка към вратата. Спря и се обърна. — Имайте ме предвид следващия път, когато тръгнете да организирате отчаяни начинания.

— Първото ми писмо ще носи твоето име.

— В такъв случай ви желая… на добър час! — Коска свали огромната си шапка и се поклони ниско. После се усмихна многозначително и излезе.

Глокта беше преместил кабинета си в просторен салон на приземния етаж на Палатата на въпросите. По-близо до същинската работа на Инквизицията — затворниците. По-близо до въпросите и отговорите. По-близо до истината. И, разбира се, решаващият аргумент… никакви стълби.

Под прозорците му имаше добре поддържана градина. Шумът на шадравана се чуваше приглушен от стъклото. Но в стаята нямаше нищо от обичайните глупави принадлежности на властта. Стените бяха измазани и боядисани в бяло. Мебелите бяха твърди и практични. Точиларското колело на дискомфорта е онова, което опазваше ума ми остър досега. Няма причина да оставям острието да притъпее просто защото ми свършиха враговете. Не след дълго ще се появят нови.

Имаше няколко масивни библиотеки от тъмно дърво. Всичките документи, които трябваше да прегледа, бяха подредени на няколко високи купчини по облицования с кожа плот на писалището. Освен голямата кръгла маса с картата на Съюза и двете изцапани с червено дупки на плота й, имаше едно-единствено нещо, което Глокта беше запазил от кабинета на Сълт. Плешивият Золър гледаше сурово от тъмното си платно, окачено над семплата камина. И има забележителната и леко тревожна прилика с един магус, когото някога познавах. Намирам за уместно поддържането на реална перспектива. Всеки отговаря пред някого.

На вратата се почука и главата на секретаря му се подаде през процепа.

— Лорд-маршалите са тук, архилекторе.

— Покани ги да влязат.

Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега. Колем Уест беше напълно неузнаваем. Косата му беше опадала и по главата му голееха грозни петна. Лицето му беше изпито и с жълтеникав оттенък. Униформата висеше на раменете му като на закачалка и беше изцапана на яката. Прекоси стаята, прегърбен над бастуна си като старец. Приличаше на ходещ труп.

Естествено, от думите на Арди, Глокта беше очаквал нещо подобно. Но шокът от разочарованието и ужасът, които изпита при вида му, го свариха неподготвен. Като да се завърнеш по местата от щастливата си младост и да ги завариш в руини. Смърт. Случва се всеки ден. Колко животи съм съсипал със собствените си ръце? Защо тогава ми е толкова трудно да приема тази?

Но беше точно така. Глокта осъзна, че подсъзнателно е станал и е тръгнал, залитайки, към Уест, сякаш да му предложи ръка за опора.

— Ваше Високопреосвещенство. — Гласът на Уест беше немощен и грапав като натрошено стъкло. Направи немощен опит да се усмихне. — Или предполагам… мога да те наричам братко?

— Уест… Колем… толкова се радвам да те видя. Радостен и същевременно ужасѐн.

Група офицери влязоха след Уест в кабинета. Разбира се, помня невероятно квалифицирания лейтенант Яленхорм, който вече е майор. И Бринт, произведен в капитан вследствие на бързото израстване на приятеля му в йерархията. Маршал Крой, познат и обичан колега във Висшия съвет. Поздравления на всички за повишенията.

Най-отзад в групата имаше още някой. Слаб мъж, със следи от ужасни изгаряния по лицето. Но аз, измежду всички хора, съм последният, който ще съди някого заради външния му вид. Всички гледаха със сериозни изражения на лицата към Уест, сякаш бяха готови всеки един момент да скочат към него и да го хванат, преди да се е свлякъл на пода. Вместо това той докуца до голямата кръгла маса и седна на най-близкия стол.

— Знам, трябваше да дойда да те видя — каза Глокта. Много по-рано.

Уест отново направи опит да се усмихне, още по-жалък от предишния. Няколко от зъбите му бяха паднали.

— Глупости. Знам колко си зает в момента. А и аз се чувствам много по-добре днес.

— Добре, добре. Това е… добре. Мога ли да ти предложа нещо? Какво ли може да ти помогне? Каквото и да е?

— Не, не мисля — поклати глава Уест. — Познаваш всички, разбира се. С изключение на сержант Пайк. — Изгореният кимна.

— За мен е удоволствие. Да видя някой по-обезобразен от мен.

— Чух… добри новини от сестра ми.

Глокта направи болезнена гримаса и едва събра сили да погледне стария си приятел.

— Аз, разбира се, трябваше да поискам съгласието ти. И със сигурност щях да го направя, ако имаше време.

— Разбирам. — Блесналите очи на Уест бяха приковани в тези на Глокта. — Тя всичко ми обясни. За мен е облекчение да знам, че ще има кой да се грижи за нея.

— Можеш да разчиташ на това. Аз ще имам грижата. Повече никой няма да я нарани.

Изпитото лице на Уест се изкриви в мъчителна гримаса.

— Хубаво. Хубаво. — Потри леко бузата си. Ноктите му бяха почернели, със засъхнала кръв по краищата, сякаш бяха на път да се отлепят от пръстите. — За всяко нещо има цена, нали, Санд? За постъпките ни?

— Така изглежда. — Глокта усети как окото отново се разтреперва.

— Загубих няколко зъба.

— Видях и искрено ти съчувствам. Намирам супата за… Истинска отврат.

— Едва… ходя.

— И за това ти съчувствам. Бастунът ще стане най-добрият ти приятел. А моят скоро ще остане единственият.

— Сега съм само жалка останка от това, което бях.

— Разбирам болката ти. Наистина. Усещам я почти по-силно от собствената си.

Уест бавно поклати глава.

— Как успяваш?

— Стъпка по стъпка, стари приятелю. Когато е възможно, стой настрана от стълбите, а от огледалата — на всяка цена.

— Мъдър съвет. — Уест се разкашля. Дълбока, дрезгава кашлица, от дълбините на дробовете му. Преглътна шумно. — Мисля, че време то ми изтича.

— В никакъв случай! — Ръката на Глокта подскочи, сякаш щеше да се отпусне на съсухреното рамо на Уест, готова за утешителен допир. Отдръпна я смутено. Не е пригодена за такива действия.

— Така значи си отиват повечето от нас, а? — Уест постави език в една от празнините между зъбите си. — Без последен щурм. Без момент на слава. Просто… бавно се разпадаме.

Глокта искаше да му каже нещо окуражаващо. Но подобни глупости излизат от устите на другите, не и от моята. Млади, красиви усти, с всичките си зъби.

— Онези, които умират на бойното поле, са един вид щастливци. Отиват си вечно млади. Завинаги на върха на славата.

Уест кимна бавно.

— Да живеят щастливците… — Очите му се извъртяха към тавана, олюля се и се свлече настрани. Яленхорм беше пръв от скочилите към него, хвана го, преди да падне на пода. Тялото му се отпусна в ръцете на едрия офицер и от устата му плисна струя повръщано.

— Обратно в двореца! — отсече Крой. — Веднага!

Бринт се завтече и отвори вратата, докато Яленхорм и Крой изнасяха Уест, прехвърлил ръце през раменете им и увиснал безжизнено между тях. Върховете на ботушите му се влачеха по пода, а оплешивялата му на петна глава се полюшваше безжизнено. Безпомощен, Глокта ги проследи с поглед, докато излязоха. Беззъбата му уста висеше наполовина отворена, сякаш искаше да каже нещо. Да пожелае на приятеля си късмет, скорошно оздравяване или просто приятен ден. Нито едно нямаше да е уместно предвид обстоятелствата.

Вратите се затвориха и Глокта остана загледан в тях. Клепачите му замигаха учестено и той усети влага по едната си буза. Не са сълзи от състрадание, разбира се. Не са и от мъка. Аз не чувствам нищо, не ме е страх от нищо, не ме е грижа за нищо. Тази част от душата ми, която можеше да плаче, остана изрязана в императорския затвор. Просто солена вода и нищо повече. Погрешна реакция на съсипаното ми лице. Сбогом, братко. Сбогом, единствен приятелю. Сбогом и на духа на красивия полковник Санд дан Глокта. Нищо от него не е останало. И така е по-добре. Човек в моето положение не може да си позволи слабости.

Пое дълбоко въздух и изтри лице с опакото на ръката си. Докуца до писалището, седна и се взе в ръце с помощта на поредния спазъм в безпръстото стъпало. Съсредоточи се върху документите. Самопризнания, недовършени задачи, досадната страна на управлението…

Вдигна глава. От сянката на една от библиотеките излезе фигура и пристъпи напред със скръстени на гърдите ръце. Мъжът с изгореното лице, който придружаваше Уест. Явно беше останал незабелязан в бъркотията на тръгването им.

— Сержант Пайк, нали така? — промърмори намръщено Глокта.

— Това е името, което приех.

— Приех?

Обезобразеното лице се изкриви в подигравателна усмивка. Ако мислех, че е възможно, щях да кажа, че е по-противна от моята.

— Не се изненадвам, че не ме позна. В първата ми седмица в леярната стана злополука. Често стават злополуки в Англанд. Англанд? Този глас… има нещо в този глас… Нищо още, а? Може би, ако дойда по-близо?

Без всякакво предупреждение, той прелетя през стаята. Глокта все още се мъчеше да стане, когато онзи скочи през голямото писалище и го връхлетя. Стовариха се едновременно на пода, сред облак от хартия. Глокта се озова отдолу, тилът му се фрасна в каменния под и дъхът му изскочи от гърдите с протяжно хриптене.

Усети допира на стомана в гърлото си. Лицето на Пайк беше само на няколко инча над неговото и обезобразената му плът беше подчертана с отвратителна детайлност.

— Ами сега? — процеди през зъби той. — Нещо познато?

В мига, в който го позна, окото му се разтрепери и сякаш го обля ледена вълна. Променен е, разбира се. Абсолютно и напълно. Но все пак го познавам.

— Рюз — прошепна.

— Същият — отвърна Рюз с мрачно задоволство.

— Оцелял си — прошепна Глокта, първоначално с изумление, след което истински развеселен. — Оцелял си! Оказа се много по-корав, отколкото те смятах! Далеч по-корав. — Разхили се и по бузите му отново потекоха сълзи.

— Какво е толкова смешно?

— Всичко! Трябва да оцениш иронията. Преодолях толкова могъщи врагове, а накрая се озовах с нож в гърлото в ръката на Салем Рюз! Острието, което не очакваш, винаги те порязва най-дълбоко, а?

— И по-дълбоко от това няма да намериш.

— Тогава режи, човече, готов съм. — Глокта вирна нагоре брадичка и изпъна врат, даже го натисна към хладното острие. — От толкова отдавна съм готов.

Пръстите на Рюз се наместиха около дръжката. Изгореното му лице потрепери, очите му се присвиха и станаха на две тънки цепки. Сега.

Стопените устни се отдръпнаха и оголиха зъбите му. Жилите на вратата му изскочиха, беше готов да забие острието. Давай.

Глокта дишаше учестено, гърлото му гъделичкащо от нетърпение. Сега, най-после… сега…

Но ръката на Рюз не помръдна.

— Но ето, че се колебаеш — промърмори Глокта. — Не от пристъп на милосърдие, не и от слабост. Тях ги остави замръзнали в Англанд, нали? Спря, защото осъзна, че през цялото това време си мечтал за момента, в който ще ме убиеш, без да си дадеш сметка за това, какво ще правиш после. Какво ще получиш в замяна на търпението си? За находчивостта и усилията си? Ще те преследват ли? Ще те върнат ли обратно? Аз мога да ти предложа много повече.

Стопеното лице на Рюз се свъси още повече.

— Какво повече можеш да ми дадеш? След всичко това?

— О, това е нищо. Всяко ставане от леглото сутрин ми носи два пъти повече болка и десетократно повече унижения. Човек като теб може да ми е от голяма полза. Човек… доказал се с такава твърдост и непоколебимост. Човек, загубил всичко, включително всякакви скрупули, милост и страх. И двамата сме загубили всичко. Аз те разбирам, Рюз, така както никой друг.

— Сега се казвам Пайк.

— Разбира се. Пусни ме да стана, Пайк.

Ножът бавно се отдръпна от гърлото на Глокта. Човекът, някога известен като Салем Рюз, се надвеси над него и го изгледа навъсено. Какви обрати на съдбата, кой би се досетил?

— Ставай де.

— Лесно е да се каже. — Глокта пое няколко пъти бързо въздух и с ръмжене се претърколи на четири крака. Героично постижение. Раздвижи леко всеки един от крайниците си и примижа от болка при последвалото пукане на ставите. Няма счупено. Не повече отпреди. Пресегна се, достигна падналия си сред разпилените листове хартия бастун и го придърпа с два пръста към себе си. Усети върха на ножа да опира в гърба му.

— Не ме мисли за глупак, Глокта. Ако опиташ нещо…

Глокта се вкопчи в ръба на писалището и се изправи на крака.

— Ще ми изрежеш черния дроб и така нататък. Не се тревожи. Прекалено сакат съм да опитвам каквото и да било по-опасно от това, да се насера в гащите. Но имам да ти показвам нещо. Нещо, което съм сигурен, че ще оцениш. А ако съм сбъркал… е, винаги можеш да ми прережеш гърлото по-късно.

Глокта излезе през тежките врати на кабинета си. Пайк беше залепнал за гърба му като сянка, старателно прикрил ножа от любопитни погледи.

— Стойте тук — викна на двамата практици в преддверието и закуца под изпитателния поглед на секретаря зад голямото писалище. Излязоха в широкия коридор, който пресичаше Палатата на въпросите и Глокта закуца бързо напред, с почукване на бастун по каменната настилка. Болеше го, но беше вдигнал високо глава, извил упорито устни. Чиновниците, практиците и инквизиторите се покланяха и отстъпваха заднишком, да му направят път. Как се страхуват от мен. Повече от всеки друг в Адуа и не без основание. Как се промениха нещата. И същевременно как не са мръднали. Кракът, вратът, празните венци. Те бяха съвсем същите. И винаги ще бъдат. Освен ако не ме измъчват отново, разбира се.

— Изглеждаш добре — подхвърли през рамо. — Като изключим ужасните белези от изгаряния по лицето, естествено. Отслабнал си.

— Гладуването обикновено води до точно това.

— Така е, така е. И аз много отслабнах в Гуркул. И не само заради парчетата месо, които отрязаха от мен. Насам.

Минаха през тежки врати, от двете страни на които стояха двама начумерени практици, после през отворен портал с решетъчни порти. Тръгнаха по дългия коридор без прозорци, с лек наклон надолу. Беше осветен от няколко фенера. Стените бяха измазани и варосани, макар и преди доста време. Мястото имаше запуснат вид и миришеше на мухъл. Точно както винаги. Шумовете от почукването на бастуна му, тежкото му дишане и шумоленето на бялото палто заглъхваха като смазани под натежалия влажен въздух.

— Няма да получиш кой знае какво удовлетворение, ако ме убиеш.

— Ще видим.

— Съмнявам се. Не аз съм виновен за екскурзията ти на север. Вярно, аз свърших работата, но друг даваше заповедите.

— Той не ми беше приятел.

— Много те моля — изсумтя Глокта. — Приятелят е някой, когото се заблуждаваш, че харесваш, за да направиш по-поносим живота си. Хора като нас нямат нужда от подобни глезотии. Ние се измерваме според враговете си. — А ето ги и моите. Шестнайсетте стъпала се изпречиха на пътя му. Така познатото стълбище. Изсечени от гладък камък, леко изтъркани в средната си част.

— Стъпала. Гадове. Ако ми се отдаде възможността да подложа един човек на изтезание, знаеш ли кого ще избера? — Лицето на Пайк не помръдна, беше един голям безизразен белег. — Няма значение. — Успя да се смъкне безпрепятствено до последното стъпало, после измина няколкото болезнени крачки до дървена врата, обкована с желязо.

— Пристигнахме. — Бръкна в джоба на палтото, извади голяма връзка ключове и ги запремята, докато не откри верния. Отключи вратата и влезе.

Архилектор Сълт не беше същият човек. Но кой от нас е? Някога великолепната му гъста бяла коса сега беше залепнала сплъстена за измършавелия му череп. От едната страна на лицето му имаше жълтеникавокафява подутина със засъхнала кръв по нея. Беше чисто гол и жилестото му старческо тяло беше изцапано с мръсотия от пода на килията. Всъщност приличаше на най-обикновен просяк. Възможно ли е наистина това да е доскоро най-влиятелният човек в Кръга на света? По нищо не му личи. Добър урок за всички. Колкото по-нависоко си се изкачил, толкова по-отвисоко падаш.

— Глокта! — озъби се той и се замята, окован на стола. — Ти предателско, сакато копеле!

Глокта вдигна ръка и пръстенът върху бялата му ръкавица проблесна на ярката светлина.

— Мисля, че правилното обръщение е Ваше Високопреосвещенство.

— Кой, ти? — разсмя се силно Сълт. — Архилектор? Жалката човешка останка? Отвращаваш ме!

— Не ми ги пробутвай тези. — Глокта седна на другия стол. — Отвращението е за невинните.

Сълт изгледа свирепо Пайк, който се изправи застрашително до масата и сянката му падна върху полираното сандъче с инструментите на Глокта.

— Какво е пък това нещо? — попита.

— Това е наш стар приятел, господарю Сълт, който съвсем наскоро се завърна от войната в Севера и сега търси нова работа.

— Поздравления! Не съм вярвал, че ще успееш да намериш помощник, по-противен и от теб!

— Много си груб, но за щастие ние не се обиждаме лесно. Нека кажем, че сме еднакво противни. И безмилостни, надявам се.

— Кога е процесът ми?

— Процес ли? Защо ми е да те изправям на съд? Официално се водиш мъртъв и аз не си направих труда да го опровергая.

— Настоявам да се възползвам от правото си да се обърна към Камарата на лордовете! — Сълт се впусна в безсмислено дърпане на ръце в оковите. — Настоявам… проклет да си! Настоявам за процес!

— Настоявай си на воля — изсумтя Глокта, — но първо се огледай. Никой не се интересува от това, което имаш да казваш, включително и аз. Прекалено заети сме. Камарата на лордовете е разпусната за постоянно. Висшият съвет е напълно променен и ти си напълно забравен. Сега аз държа цялата власт. Повече, отколкото си мечтал, че е възможно.

— На каишката на онзи демон Баяз!

— Точно така. Но може би с течение на времето ще успея да разхлабя малко нашийника си, точно както стана, докато ти държеше повода ми. Кой знае, може да успея дори да получа онова, което аз искам?

— Никога! Никога няма да се освободиш от него!

— Ще видим — сви рамене Глокта. — Но има и по-тежки съдби от тази на първия измежду робите. Много по-тежки. Виждал съм ги с очите си. Изживял съм ги.

— Глупак! Сега можехме да сме свободни!

— Не можехме. Пък и свободата е прекалено много надценена. Всеки има отговорности. Всеки дължи някому нещо. Само най-нисшите са истински свободни. Те и мъртвите.

— Какво значение има това сега? — Изкривеното лице на Сълт се наведе към масата. — Какво значение от каквото и да било? Задавай въпросите си.

— О, не сме дошли за това. Не и този път. Не искаме въпроси, не искаме самопризнания, не искаме истината. Вече получих отговорите на въпросите си. Защо тогава правя това? Защо? — Глокта се наведе през масата. — Дошли сме за развлечение.

Сълт се вторачи за момент в него и избухна в безумен, пронизителен кикот.

— Развлечение? Никога няма да си получиш зъбите обратно! Никога няма да си получиш и крака! Нито живота си!

— Разбира се, че не. Но мога да взема твоите. — Глокта се извърна бавно, сковано, болезнено и се ухили с противната си усмивка. — Практик Пайк, ще бъдеш ли така добър да покажеш на затворника инструментите ми?

Пайк погледна намръщено към Глокта. После погледна към Сълт. Замисли се.

След това пристъпи напред и вдигна капака на сандъчето.