Последно разсъмване

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

— Рома — уморено каза Надежда Игоревна Риженко, — аз много те харесвам. Много те ценя като човек, предан на работата и влюбен в професията си. И ти го знаеш. Но дори моята обич към теб не е безгранична. Твоите приятели, оперативните работници, нали са ти казали, че са направили оглед на колата на Колосенцев?

— Да, нали ви казах — недоумяващо отговори Дзюба.

— Казаха ли ти, че на предната пътническа седалка е имало парче полиетилен?

— Не си спомням… Май ми казаха… Ами…

— Защо тогава, по дяволите, ти, Рома, не ми го каза?! — отново като преди няколко дена кресна тя. — Забравил ли си? Не си обърнал внимание? И после не си си спомнил? Или какво?!

Сви юмруци, завъртя глава, после смутено погледна оперативните работници.

— Прощавайте, момчета, аз нещо съвсем… — каза тя вече по-спокойно и повтори: — Прощавайте. Изпуснах си нервите. Рома, ти си допуснал чудовищна грешка. Разбираш ли това?

— Не — съвсем се стъписа Дзюба. — Ама какво се е случило?

— Показах ви заключението на експертите и за дрехите на Курмишов, и за гаража, и за касетката, намерена до гаража. Не съм го сънувала това, нали? Показах ли ви го?

— Показахте ни го, Надежда Игоревна — смотолеви Сташис.

— Ние с вас ей тука, в този кабинет, обсъждахме ли резултатите от експертизата?

— Обсъждахме ги — отново потвърди Антон.

Вече беше разбрал накъде вървят нещата и искрено съчувстваше на Рома. Горкото момче, изпати си! Наистина беше негова издънка.

— Говорихме ли, че Курмишов три дни, докато се е намирал в гаража, не е можел да ходи в тоалетна и панталоните му са били подгизнали от изпражнения и урина? Говорихме ли, или не?

Обикновено розови, страните на Дзюба пламнаха в мораво.

— Искате да кажете, че… — замънка той. — Не може Гена да е… Не е вярно!

— Разбира се, че не е вярно — въздъхна Риженко. — Гена наистина не е можел. Защото към този момент той вече е бил в безсъзнание или мъртъв. В багажника на колата му са открити микрочастици от дрехите му, същите, с които той е бил в момента на смъртта. И дори следи от кал от обущата му. Същата по състав кал е имало и по подметките им. Престъпникът е натикал Гена в багажника, а живия Курмишов е сложил на предната седалка, явно е искал да си говорят по пътя. Но тъй като нещастният бижутер е излъчвал силна неприятна миризма от абсолютно очевиден произход, грижовният престъпник е постлал на седалката полиетилен. Тапицерията в купето на Гена е от плат, щяла е бързо да подгизне от същото, от което са били подгизнали панталоните на Курмишов, и миризмата е можела да привлече вниманието на хората, които по-късно са щели да оглеждат колата на Колосенцев. Много е предвидлив тоя ваш Фролов. Но и той е човек и нищо човешко не му е чуждо. Включително и качества като къса памет и разсеяност, както и състояние на шок след двете извършени поред убийства. Извършил е всичко правилно. Само е забравил да прибере от колата парчето полиетилен, което е пипал с ръце без ръкавици. Разбира се, сега всичко се изясни. Но ако ти, Ромка, се беше сетил навреме за този полиетилен…

Дзюба потиснато мълчеше. Всичко разбираше. И се проклинаше.

Какво пък, не може късметът вечно да е с теб…

Задържаха Денис Фролов още същия ден, привечер. Работното време отдавна бе свършило, но следователката Риженко дори не помисляше да си тръгва. До 23,00 имаше пълното право да разпитва задържания. И нямаше да си откаже това удоволствие.

Естествено, веднага избухна спор кой трябва да разпитва Фролов: в единия район той се водеше убиец на Генадий Колосенцев, а в другия — убиец на Леонид Константинович Курмишов. И делата не бяха официално обединени при някой от следователите. Но Надежда Игоревна, макар да беше дама женствена и общо взето незлобива, умееше да нанася удари. Правилно формулираната и красиво поднесена информация за известна субективност от страна на следователя, пострадал от ремонт, извършен от чуждестранни работници, донесе нужните резултати. И Денис Фролов бе доставен в нейния кабинет.

Тя вече добре си представяше личността на този човек благодарение на разказите на Антон Сташис и Роман Дзюба. Ето защо успя да изгради тактика на разпита, основана върху почти пълната липса на въпроси по същество. Няма за какво да питаш такива хора. Тях можеш само да ги притискаш с изобилие от налична информация. И да блъфираш. Защото един самоуверен амбициозен човек обикновено не допуска мисълта, че някой може да го измами.

— И тъй, гражданино Денис Владимирович Фролов — спокойно и престорено равнодушно заговори следователката, — преди около месец и половина вие сте научили от гражданина Михаил Валентинович Шчоголко, че служителят от криминален отдел на полицията, офицерът Генадий Колосенцев, се е наел да напише за вашите клиенти пробна игра…

От лицето на Фролов не слизаше пренебрежителната усмивка. Той сякаш дори не слушаше внимателно.

— Когато сте научили, че имате конкурент, вие сте изпаднали в ярост, защото никак не ви се е искало да изгубите източника си на доходи. Купувате игра, регистрирате се и започвате да играете. Никът на Колосенцев е Пума, това се знае и вие лесно можете да го идентифицирате. Влизате в играта и изучавате характера на Пума. Между другото, за вас са дали добри отзиви останалите членове на клана, казали са, че играете добре. Вие стигате до извода, че Пума може да се заинтересува сериозно от… от какво? Ето това не знам, но вие ще ми кажете, та то е такава дреболия в сравнение с останалото, а всичко останало ние с вас и без това го знаем.

— От античитърска програма — позасмя се Денис Фролов. — Пума беше администратор, а за всеки администратор такава програма е ценна колкото злато.

— Ясно — кимна Риженко, като се постара да не показва, че тази информация има за нея някакво значение. — Но това не е толкова важно. Изчаквате деня на състезанието, отивате, гледате играещите, те са с фланелки, на които с едри букви са написани никовете им, така че не е било трудно да намерите Пума — Колосенцев. Планирали сте всичко, подготвили сте се, та нали сте майстор на сюжетите. Запасили сте се и със спринцовки с нужните вещества, и предварително сте избрали място в гаражен комплекс, където е пусто и тъмно, и маршрута сте премислили, по-точно, два маршрута: един за вас, по-кратък и по-лесен, друг за Колосенцев, по-дълъг, та той да пътува към мястото на смъртта си по-продължително време. И ето, че е пристигнал. Едно затруднение: бижутерът Курмишов леко е нарушил вашите планове. Генадий го е освободил и го е оставил да седи в храстите, много е бързал за срещата с автора на програмата, така че вие сте убили Гена буквално пред очите на нещастния бижутер, който от ужас не е могъл да се овладее и е започнал да издава някакви звуци, които вие сте чули. Така бижутерът Курмишов е подписал смъртната си присъда. Бил е изнемощял от трите денонощия под въздействието на силен препарат, затова не е можел да се съпротивлява, когато сте го товарели в колата на Генадий. Изхвърлили сте трупа на Колосенцев край общежитието на гастарбайтерите — сградата е била пред планирано събаряне, никакви камери, полицаи или охрана. Това е било остроумно решение — такова общежитие на имигранти винаги е с предимство като място на възможен оперативен интерес. Такива места са и пазарите, гарите, летищата, но те не са подходящи за вас: там денонощно има охрана, полиция и камери, а край общежитието няма никого и нищо, само кал и тишина. И към реализирането на тази част от плана сте подходили умно. Отнякъде сте се снабдили с бутилка с тиофос, явно сте я намерили на вашата или на съседска вила, а именно от нея е започнал вашият замисъл. Наоколо всичко се строи, пълно е с работници, предимно имигранти, така че не е било сложно да се сетите как да насочите подозрението към горките бачкатори. Вярно, щяло е да бъде красиво да подхвърлите бутилката с тиофос на някое място, където работят обитатели именно на това общежитие, тогава вече никой никога нямаше да се усъмни. Но вие сте проявили предпазливост, Денис Владимирович. Знае ли човек? Та вие сте измислили толкова много сюжети и знаете какви нелепи съвпадения се случват. Ами ако всички работещи на този обект имат желязно алиби? Желязно не, ами буквално непоклатимо. Вярно, можели сте да се надявате на необективност у нашето следствие… няма да крия, това винаги може да се случи, но… — позасмя се тя, — вие сте избрали по-правилния път: просто сте унищожили тази бутилка. И сте ни обрекли на пожизненото й издирване. Така ли беше? Щяхме да затънем в това тресавище. И работата никога нямаше да стигне до вас.

Риженко направи пауза, защото в протокола пишеше неща, съвсем различни от това, което говореше. На глас произнасяше монолог, а в протокола записваше „Въпрос“ и „Отговор“. Естествено, сама формулираше отговорите. Ако Фролов не подпише — нищо, винаги може да го разпита отново, след като поседи в килията. Но най-често похватът действаше.

Когато приключи с формулирането на въпросите и отговорите относно тиофоса, тя премина към следващата група:

— Но първо сте закарали бижутера в другия край на Москва и сте го удушили. По всичко личи, че той е слязъл от колата сам, защо да го убивате в нея и после да го измъквате? Знае ли човек какви следи може да останат в купето, пък и защо да си хабите силите напразно. Предложили сте му да слезе, за да се облекчи? Най-вероятно, иначе той нямаше да разбере защо трябва да спирате и да слизате в гората. За следите сте премислили всичко, дори сте обърнали внимание, че Курмишов мирише лошо, и сте постлали на предната седалка парче полиетилен, та тя да не се изцапа и умирише. Но въпреки това следи са останали. По пътя кротко сте разговаряли с бижутера, вероятно сте искали той да се успокои и да престане да се страхува от вас. Разказал ви е нещо за себе си? Какво именно? Впрочем това няма значение. Успял е да ви каже най-важното: каква е професията му. И това ви е дало възможност да проявите въображение и да инсценирате убийство с професионален мотив. В джоба на човека сте намерили листче — работен пакет, а и да не бяхте го намерили, щяхте да измислите нещо друго, нали сте голям майстор в съставянето на криминални сюжети. А вече после сте закарали трупа на Колосенцев в Източния район и в тъмното внимателно сте го измъкнали от багажника и сте го хвърлили край общежитието. Колата сте оставили наблизо, после не ви е домързяло да се върнете при трупа и да сложите ключовете от колата в джоба на якето му. Пълна илюзия, че Генадий е дошъл тук жив и здрав и вече на това място е бил убит. Гениално решение. Вие изобщо не сте мързелив човек — хвала за това. Защото нали сте можели да откарате Колосенцев и бижутера и със своята кола, но не, използвали сте колата на Генадий, а после по някакъв начин сте се върнали при гаражите, за да приберете своята. Но въпреки всичко, не сте гений, Денис Владимирович. Дори да не бяхте забравили да приберете от колата на Колосенцев парчето полиетилен, пак сте допуснали един гаф. Още един. Знаете ли какъв?

Фролов мълчеше, гледаше Риженко надменно и при това сякаш не я виждаше.

— Погледнете как седите — усмихна се тя. — Погледнете, погледнете. Обърнете внимание на местата, където панталоните ви покриват стола. Вие сте постлали с полиетилена хоризонталната повърхност на автомобилната седалка, но не сте помислили за тапицерията по предната повърхност на възглавницата на тази седалка. А там има повече от достатъчно следи.

Фролов наведе глава и послушно заразглежда панталоните си и стола, на който седеше. После вдигна очи към Риженко.

— И какво от това? Колосенцев може да е возил кого ли не в колата си! Може да е возил бездомници или алкохолици с мръсни панталони. От факта, че някой се е изпуснал в колата на Колосенцев, изобщо не следва, че там е седял именно вашият убит бижутер. Аз, разбирате ли, пиша ролеви игри, а за да го правя, трябва да знам едно-друго от областта на криминалистиката — кисело се подсмихна той. — Така че със сигурност знам, че съдебно-биологическото изследване на груповата принадлежност на човешкия отпадъчен продукт практически е безполезно. Дори толкова напредничавото и модно молекулярно-генетично изследване много рядко дава в тези случаи положителни резултати.

— Прав сте — усмихна се Надежда Игоревна. — Стопроцентово сте прав. Но вие сте забравили, че става дума за възрастен човек, който е посветил целия си живот на работа в седнало положение. А това означава какво? Разбирам, Денис Владимирович, вие сте човек млад и изобщо не се замисляте за такива неща. Знаете ли че има едно заболяване, наречено хемороиди? Е, Леонид Владимирович Курмишов е страдал от хемороиди, и то в тежка форма, а от трите дни пребиваване в седнало положение на пода на гаража заболяването се е обострило и в екскрементите е попаднала кръв. А следователно и в следите от екскрементите са открити следи от кръв. И молекулярно-генетичното изследване ще установи тяхната принадлежност на конкретно лице практически със стопроцентова вероятност. Та така, де.

— И все пак си струваше — тихо проговори той. — Толкова вълнения в живота си не бях изпитвал.

— А колко вълнения ви предстоят — весело забеляза Риженко, — когато се озовете първо в килията на предварителния арест, а после в затвора! Знаете ли, Денис Владимирович, дори малко ви завиждам. Вие сте човек, който във всичко преуспява. Искали сте вълнения и силни усещания? Ето, че ще ги получите. Обещавам ви.

Антон и Дзюба също бяха в кабинета, но не участваха в разпита, само слушаха и наблюдаваха. Риженко вече разпечатваше протокола, когато телефонът на бюрото й иззвъня. Надежда Игоревна вдигна слушалката.

— Да… Да, добре, сега приключвам с разпита и ще дойда при вас.

По погледа, който тя хвърли на оперативните работници, те разбраха, че не могат да очакват добри новини.

Отведоха Фролов. Антон и Роман посегнаха за якетата си, но Риженко ги спря с жест:

— Почакайте ме, не тръгвайте. Аз ще се върна скоро.

Надежда Игоревна наистина се върна доста бързо. По устните й играеше горчива усмивка.

— Отнемат ми делото на Фролов и го предават на друг следовател.

— Но защо! — чак подскочи Роман. — Та нали вие проведохте следствието, току-що разпитахте виновния, вие…

— Нима не разбираш? — топло и някак по майчински го погледна Риженко. — Господи, Рома, колко добро момче си. Ще те развали нашата страна на идиоти. Или изобщо ще те осакати.

По-вещият и опитен Антон веднага разбра всичко.

— Значи все пак Михальов им е въздействал?

Риженко кимна.

— Естествено. Така че сега в делото за убийството на бижутера Курмишов няма да има и дума нито за Григорий Дубинюк, нито за отвличането, нито за гаража, в който са държали бижутера, а ще пише, че свидетел на убийството на Колосенцев случайно е станал минувач на име Курмишов, който е бил убит от Фролов с цел укриване на престъпление. А щом Дубинюк липсва в делото — липсва и Волко. Михальов добре се е постарал заради своя кумир. Това е цялата история.

И отново Алексей Юриевич Сотников се возеше в колата, изпратена му от Олег Цирков. Олег му се беше обадил и го бе помолил да отиде, като бе споменал, че и Иля Ефимович е поканен. Но защо? Не му каза. Сотников, разбира се, веднага звънна на Горбатовски, но се оказа, че и той не знае. Нито единият, нито другият бижутер имаха някакво изделие, което биха могли да представят за обсъждане. Алексей Юриевич се губеше в догадки. Девет дни от смъртта на Леонид бяха минали, а до четирийсет имаше време, значи не беше работата в Курмишов. В какво тогава?

— Имам предложение — подзе Олег, когато Сотников и Горбатовски седнаха на обичайните си места — във фотьойлите до ниската широка маса. — Бих искал вашата дъщеря, Иля Ефимович, да има един спомен от Леонид Константинович. И моля вас, Алексей Юриевич, да измислите и направите траурно изделие. Аз ще го платя, колкото и да струва. А Иля Ефимович ще го подари на Карина от всички нас, от хората, които искрено обичахме Леонид Константинович и го уважавахме като майстор.

По внезапно нервно изкривената физиономия на Горбатовски Алексей Юриевич разбра: неговият приятел далеч не е във възторг от предложението на Цирков. Не иска Иля дъщеря му да има каквото и да било за спомен от Леонид. Не желае и самия спомен.

— И как виждате вие това изделие? — попита Сотников.

— Представям си го като нещо традиционно, като през деветнайсети век. Черно поле от емайл с кръст или със символична незабравка. Но за нищо не настоявам — побърза да добави Олег. — Вие определено ще предложите нещо оригинално. На мен само ми се иска идеята да е не съвременна, а старинна.

Да, идеята не е лоша, но кръстове и незабравки… Сотников се намръщи. Прекалено шаблонно. Той обича сложните асоциативни връзки, а незабравката е нещо твърде директно. И после, незабравки на траурните изделия от деветнайсети век са се изработвали или от половинки перли, или от диаманти. Той не обича да работи с диаманти, а Цирков по никакъв начин няма да се съгласи за перли — той със сигурност ще иска подаръкът за спомен от Курмишов да се получи скъп.

— Ще имате ли нещо против да помисля за използване в изделието на думата Mizpah — попита той.

— А какво означава това? — вдигна вежди Цирков.

— Тази дума означава емоционална връзка между хора, които са разделени — поясни Алексей Юриевич, — и през деветнайсети век много често е била използвана в бижутерийните изделия. Вярно, обикновено със смисъла „Аз винаги ще бъда до теб“. Но на мен ми се струва, че в рамките на поставената от вас задача това е повече от уместно. Ти как мислиш, Иля?

Горбатовски недоволно се намръщи, после лицето му внезапно се проясни, очите му засвяткаха.

— Добра идея, Алексей. Подкрепям я.

Така, значи! Бързо се ориентира Иля. Тъкмо той прекрасно знае каноничния текст: където и да си, какъвто и път да си поел, в богатство и слава или в отчаяние и болест, аз винаги ще бъда до теб. Иля ще подари изделието, изработено от Сотников, на своята Карина с напълно ясното послание: аз, твоят баща, винаги ще бъда до теб, ти винаги ще намериш у мен защита, подкрепа и утеха.

И никакъв Леонид Курмишов…

Антон Сташис бавно крачеше към детската поликлиника. Трябва да опита… Елвира му каза за две лекарки, вярно, те работеха в различни смени, но днес можеше да се запознае поне с едната. Та това е нормално — баща да отиде при педиатър да си поговорят за здравето на детето, нали така? Нищо подозрително. Бащата е човек зает, бавачката води Степан в поликлиниката, затова именно тя разговаря с лекарите. А той иска да получи информация от първа ръка. Всичко е нормално. Може да се окаже, че тази жена не е много неприятна… Или направо приятна…

Не, това е някак грозно. Гадно. Неправилно. Но какво да се прави?

Остър звук на автомобилен клаксон прекъсна размислите му. Антон завъртя глава и видя как малко пред него до тротоара спира кола. Защо ли беше този клаксон? Човекът си върви по тротоара, никого не закача, нищо не нарушава…

— Сташис! — чу познат глас.

От колата изскочи Владислав Стасов, същият онзи собственик на частна детективска агенция, за чиято дъщеря Зарубин бе търсил стария учебник по криминология.

— Ах, вие, Владислав Николаевич — избухна в смях Антон, зарадван, че посещението му в поликлиниката се отлага поне с пет минути. — Човек може инфаркт да получи от такъв клаксон.

— Аз пък гледам — някакъв до болка познат човек — стисна го Стасов в мечешката си прегръдка, — върви си замечтано… Закъде си тръгнал? Да те закарам?

— Не, наблизо отивам — смотолеви Антон, — в детската поликлиника.

— Проблеми с децата? — разтревожи се Стасов. — Може би се нуждаеш от помощ?

— Не, не, просто така… — И за да избяга от хлъзгавата тема, Антон веднага заговори за друго: — Между другото, забравих да ви кажа: собственикът на учебника много сериозно помоли книгата да се пази добре, тя е рядкост в наше време.

— А, да — сети се нещо Стасов. — Ела тук, ще те запозная с Лиля. Това е дъщеря ми, на която й трябваше учебникът. Лиля! Слез за малко!

Вратата на колата се отвори, излезе високо едро момиче с късо кожено палто и дънки. Две широко отворени огромни сиви очи весело и дружелюбно погледнаха Антон, в тях светеха усмивка и готовност за взрив от смях. За някакъв миг на него му се стори, че е готов буквално да потъне в тези очи.

— Лиля — подаде му ръка момичето. — Аз пък знам, вие сте Антон, татко много ми е говорил за вас. Благодаря ви за учебника. И на вашия колега, който го е дал. Моля, предайте му моята огромна благодарност.

Той докосна ръката й.

И в този момент ясно разбра: няма да отиде в поликлиниката. И в училището няма да отиде.