Последното приключение на Авакум Захов

Втора част

Същата тази вечер, седнал удобно в старото си кожено кресло, в обичайния си халат, с неизменната си лула, протегнал крака към разпалената камина, Авакум се вслушваше в тихото почукване на дъжда по стъклата и все му се струваше, че някой непременно ще позвъни на пътната врата. Това чувство на очакване му беше познато, появяваше се в часове, когато самотата започваше особено да му тежи. Уж дохождаше в душата му плахо, а после избуяваше с невероятна бързина, превръщаше го на слух, пречеше му да се съсредоточава, да работи. Преди две, три години, за да се спаси от него, той беше измислил една жалка игра, която обаче винаги даваше добър резултат. Той се обличаше, излизаше на верандата, спускаше се по високостеблената череша, заобикаляше къщата и, сякаш току-що пристигнал, заставаше тържествено на парадния вход. Натискаше звънеца продължително и силно и когато портиерът му отваряше смутен и почесващ се по тила, той весело го поздравяваше, делово питаше дали някой го е търсил и бодро се изкачваше на своя етаж. После тази игра му омръзна и той я замени с една хубава чашка коняк. Ефектът не беше същият, от чувството на очакване оставаше тънка утайка, но все пак с повече усилия можеше да се съсредоточи и да чете.

Споменаването на високостеблената череша сигурно е подсетило читателя, че става дума за къщата на Свинтила Савов, военния лекар от запаса, където преди десетилетие и нещо Авакум разкри чуждия агент Асен Кантарджиев, режисьор от документалните филми. В тази къща той беше се нанесъл по препоръка на полковник Манов и тук беше преживял едно неподходящо за зрелите си години увлечение. После доктор Свинтила Савов почина, без да довърши мемоарите си, и полковник Манов, за да запази къщата само за Авакум, настани в долния етаж пенсиониран служител, който се съгласи с голямо задоволство да изпълнява службата на пазач и портиер. През годините на Авакумовото странствуване той поддържаше двете лехи здравец около оградата и веднаж в месеца се изкачваше на горния етаж, за да забърсва мебелите и книгите от прах.

Тази вечер той не чувствуваше самотията около себе си, нито бездействуваше, а ето че това чувство на очакване пак го споходи. Дъждът ли го доведе, огънят ли, който беше започнал да затихва? Тази вечер той се готвеше за голям път, шареше с пръст по картата, която беше разгънал на коленете си, пресичаше пустини, катереше се по планини, от чиито стръмни върхове се разстилаше пред очите му панорамата на света.

За да не звучат тия думи високопарно, трябва да обясним на читателя как стоеше работата с тази карта. Преди три месеца той беше получил покана от съветския академик Румянцев да участвува в една археологическа експедиция, която щеше да мине през пустинята Каракум, през пустинята Гоби, за да се спре на връщане и за по-дълго някъде по средните плата на Памир. Като прочете за Памир, Авакум почувствува едно леко вътрешно замайване, като че ли тази дума имаше някаква съдбовна връзка с неговия личен живот. А Памир всъщност му беше толкова чужд, колкото, да речем водопадът Виктория в Африка. Но нали никой не знае по какви неведоми пътища се движи съдбата на човека!… Не можеше да знае, разбира се, и Авакум.

А чувството, че някой ще го потърси, не го излъга. Само че не го потърсиха на пътната врата, а по телефона.

Докато генералът разказваше накратко историята на изчезналата стъкленица, като мереше внимателно всяка своя дума, за да не би неволно да драматизира положението или пък да го представи по-оптимистично, отколкото беше, Авакум пушеше бавно лулата си и с чувство на лека тъга оглеждаше всяко кътче на просторния кабинет. Такава лека тъга изпитват възрастните, когато чуят стара школска песен или случаят ги отведе по ония места, където са любили за първи път. Нищо не беше се променило през тия няколко години, само шарките на килима като че ли бяха поизбледнели. Всичко останало беше същото, както го помнеше, и на мястото си, както го беше оставил. Голямото орехово бюро запълваше дъното на кабинета, така го знаеше от двадесет години; библиотеката, тежкото кожено кресло, където полковник Манов канеше някога почетните гости, дългата заседателна маса, столовете, нищо не беше изместено от постоянното си място. Тук часовникът беше спрял преди десет години, с него беше спряло и времето, а с времето бяха застинали и спомените, също както в един паноптикум от восъчни фигури. Разбира се, това се отнасяше до него, иначе времето бушуваше и връхлиташе върху това орехово бюро, върху тия кожени кресла, върху тази заседателна маса, покрита със зелено сукно, бушуваше и връхлиташе върху целия този мъничък свят с последните си часове, със злобата и яростта на последните си пъклени заговори и хитрини.

Предметите не бяха помръднали от мястото си. Ето ги и двата телефона върху бюрото, червеният и белият, Червеният телефон беше директно-оперативен, той звънеше при специални случаи, когато някъде по секторите на управлението ставаше горещо. Чуеше ли алармения му зов, полковник Манов повдигаше слушалката спокойно, без да трепне, без да мигне дори. Белият телефон не беше служебен, свързваше го с външния свят, Но прозвъняваше ли — шефът на управлението се стресваше, сякаш наблизо падаше гръм. Най-често го търсеше жена му, тя беше от театралните сноби, не пропускаше премиерите… Да, всичко беше по старому, само на стола зад бюрото седеше друг човек.

Авакум познаваше тоя човек още от онова време. Тогава той беше шеф на „съседния“ отдел, на разузнаването, и понякога дохождаше на съвещания, когато работите опираха до опасни „гости“ от някоя атлантическа страна. Поостарял беше, но духом не се предаваше, в зеленикавите му очи не бяха престанали да припламват бодри, понякога парещи пламъци, устните му не бяха омекнали, а гънките от двете им страни често се свиваха в една иронична и предизвикателна усмивка.

— Така стоят работите с тази стъкленица — завърши генералът. — А сега ще ви моля за още малко търпение — да изслушате магнетофонния запис от разпитите, които полковник Елефтеров е провел през днешния следобед.

Той натисна един бял клавиш и след няколко секунди кабинетът се изпълни от спокойния, уверен и плътен глас на професора. Щом дойде ред на Анастаси, Авакум леко се усмихна; Марина изслуша със снизходителен израз на лицето си, Войн Константинов и Недьо Недев слушаше безразличен, а отговорите на Найден Кирилков, виждаше се, му доставяха истинско удоволствие. Когато разпитите завършиха с ареста на четиримата и заповедническият глас на полковник Елефтеров увисна във въздуха като един заплашително размахан, но безпомощен юмрук, лицето на Авакум помрачня, той побърза да запали загасналата си лула и тутакси се обви в облаче синкав дим.

— Ако желаете да чуете повторно някои пасажи, заповядайте! — предложи учтиво генералът.

— Благодаря! — поклати глава Авакум. — Наслушах се. — После продължи с иронична усмивка, която по краищата си изглеждаше дори хаплива: — Това, което чух от лентата, другарю генерал, дълбоко ме разтревожи. Щом като и моят приятел Анастаси Буков е събудил съмненията на полковник Елефтеров, трябва да се предполага, че на тази грешна земя не са останали повече от една дузина честни хора! Тоест по двама човеци и четвърт на континент. Струва ли си в такъв случай ние двамата с вас да се борим със злото? Ако попитате електронната машина от Центъра, тя непременно ще ви се изсмее! Не си струва, разбира се. Изгледите за успех са равни на нула.

— На мен не ми е до смях — каза генералът. — Пък и няма време за шеги. Часовете текат, а стъкленицата е в неизвестност. Не ви ли каза министърът, че правителството ни е дало срок да намерим проклетата стъкленица най-късно утре до полунощ? — Той погледна ръчния си часовник, макар че точно срещу него блестеше като една огромна тава електрическият часовник на службата. — Остават ни някакви си двадесет и три часа! — въздъхна генералът. — Ами ако утре заранта или, по-точно, ако тази заран осъмнем с една епидемия, подобна на чумата?

— Това не е изключено — каза Авакум. — Макар и да не е много вероятно!

— Моля ви се! — засегна се генералът. — Аз обичам шегите, но както ви казах, сега не ми е до шеги. Просто, трябва да се бърза.

— Да — кимна неопределено Авакум и започна да пълни отново лулата си.

— Действувайте, другарю Захов! Нали сте обещали на министъра да действувате?

— Аз обещах на министъра да ви изслушам.

— Е, добре, вие ме изслушахте вече. Сега трябва да действувате!

— Знаете ли, ако сте ездач и така пришпорвате коня си, както мене пришпорвате, той непременно ще ви хвърли на земята.

— Е, не се сърдете! — усмихна се малко насила генералът. Той се усмихна и донякъде накриво, защото, каквото и да беше уважението му към Авакум, Авакум беше все пак полковник, а на полковника не отиваше да си прави шеги с един генерал. Но си спомни в същия миг, че Авакум отдавна е в оставка и че сега срещу него седи и разговаря цивилен човек. Дори се почувствува неудобно. — Не се сърдете! — повтори той. — Ако съм припрян, то е заради ужасната стъкленица. Знае ли човек какво може да се случи! А вие не се бавете, ами запретвайте ръкави и действувайте, защото времето не работи за нас.

— Времето не работи за никого от живите и в това отношение аз бих ви посъветвал да не си правите никакви илюзии. Времето работи само за историята. Това ви го казвам като археолог. А що се отнася до запретването на ръкавите… Министърът ме посреща: „Това и това се случи, приятелю Захов, идете при генерала, той ще ви обясни!“ Аз дохождам при вас, вие ми обяснявате и ме пришпорвате: „Действувайте!“ А никой от вас не ме пита дали изобщо съм съгласен да действувам!

— Никому не идва наум, че може да откажете — разпери ръце генералът.

— Защото живеете с представи отпреди десет години.

— Какво искате да кажете? — наведе се генералът напред, над бюрото си, и учудено го загледа.

— Станал съм друг човек — отговори студено Авакум. И понеже генералът продължаваше все така учудено да го гледа, той продължи: — Гледам си работата, плавам в тихи води, живея кротко Такъв човек съм станал! Написал съм две книги за античното изкуство по нашите земи, сега събирам материал за трета Може би след някоя и друга година ще ме изберат за член-кореспондент на академията! — Като изрече последните думи, Авакум се усмихна и тази усмивка като че ли изведнаж срина всичко, каквото беше казал до тоя момент. Тя не го изличи, а го срина, защото заедно с насмешката в нея имаше разтворен и по един равен дял от горчива ирония и от недвусмислено съжаление над самия себе си.

Генералът разбра само отчасти усмивката му, той тутакси побърза да намери златната среда, за която да се държи.

— Нищо — каза той. — Вие пак пишете книгите си, преуспявайте в науката Това, че ще се включите в следствието по изчезналата стъкленица, няма да попречи нито на книгите, нито на намеренията ви. И как ще попречи, когато сега това ще бъде за вас един случаен и кратковременен епизод!

— Нямате представа колко ще ми попречи! — възрази Авакум с тон на човек, който добре си знае работата — Вие нали сте имали случай да наблюдавате какво фатално значение оказва оная една-единствена цигара, която дългогодишният пушач запалва, след като дълги години не е помирисвал тютюн? Тая „единствена“ цигара отново го връща и пристрастява към никотина, макар запалването й да представлява нищо и никакъв епизод. Вие разбирате какво искам да кажа, нали? Случаят с изчезналата стъкленица ще изиграе за мен същата фатална роля, каквато играе „единствената“ за отказалия се от тютюна пушач — отново ще събуди у мен позадрямалия търсач на „неизвестните“. Аз съм му постлал меко легло на тоя търсач, затворил съм го в уютна стая, спуснал съм щорите, за да не го дразни никаква светлина, изобщо — създал съм му условия, за да спи и сънува колкото се може по-дълго, като оная омагьосана царкиня в балета на Чайковски… А вие искате да го будя! И дори сте убеден, че аз непременно ще го събудя, защото не ме питате дали съм съгласен, а веднага ми заръчвате „действувайте, действувайте“, както е било в ония времена, предишните. Пришпорвате ме, сякаш аз не съм излизал изобщо от тази сграда!

— Аз и сега съм убеден, че вие ще се включите в следствието! — каза търпеливо генералът.

— На голям риск отивате! — поклати глава Авакум. — Той помълча някое време. — Не бъдете толкова сигурен и не бързайте! Аз ви казах вече, че ако се върна отново към „неизвестните“, старият глад в душата ми непременно ще се събуди. Това не бива да става, защото като откривател на „неизвестни“ аз съм извървял пътя си. Сега си създавам заетост с друга дейност, скромна, силите ми в науката са скромни, но тя ми доставя известно удовлетворение. Не е бог знае какво това удовлетворение, но засега нещата вървят! Такава е психологическата страна на въпроса.

Но има и практическа страна, която напълно се разминава с вашето предложение. Ако запретна ръкави за тази работа и се уловя тутакси на хорото, ще се осуети днешното ми излитане за Москва. Ето го, билетът е в портфейла ми. Момент… Днешна дата, сутрешния самолет! Ще кажете — как пък тъй се случи, че тъкмо днес трябва да летите? Ще ви кажа — ето че се случва! И във вашия въпрос, и в моя отговор няма логика, затова да сключим примирие и да вървим по-нататък.

Поканен съм от съветски археолози начело с академик Румянцев да участвувам в експедиция, която има за цел да изследва някои райони в пустинята Каракум и в пустинята Гоби; на връщане от пустинята Гоби групата ще се спре за някое време в подножието на Памир. Тази вечер групата заминава от Москва за Ташкент.

Не се ли събера тази вечер с участниците в експедицията на Московското летище, моето участие ще се смята за пропаднало. Трудно ще ми бъде сам да търся и да откривам една шепа археолози в пясъците на Каракум и Гоби, някъде към границите на Индия и Китай… Но ще кажете: „А защо, любезни, не заминахте вчера? Когато на човек предстои такъв главоломен преход от Балканския полуостров до пустинята Гоби, че и по-нататък, той обикновено не чака последния час!“ Е, добре, този път във вашия въпрос ще има логика, а в моя отговор — непростим индивидуализъм за един диалектически мислещ човек… Но да остава човек верен на себе си, това е стил, а вие знаете, че аз много държа на стила.

И тъй, аз ви изложих и психологическите, и практическите обстоятелства, които ме възпрепятствуват, за да участвувам в разследването, което ми предлагате. Ловът е интересен, но както виждате, аз имам много сериозни доводи, за да не участвувам в него.

Но и доводите да взема участие в това разследване Са много сериозни. Аз изпитвам страх не толкова от стъкленицата, колкото от реалната опасност да бъде набеден за неин похитител един невинен човек. Крадците ще държат откраднатото научно откритие, тоест новосъздадения вирус в тайна, за да го използуват като бактериологическо оръжие в подходящ момент. Такива подходящи моменти настъпват например по време на мобилизация, на война, на кризисни политически ситуации в близост до границите ни и така нататък. Една тежка епидемия, когато вътрешното или външното положение е напрегнато, това е вече нещо, нали? Но в момента подобни бедствени явления и ситуации не съществуват, затова избухването на епидемията не ми изглежда неизбежно или пък да е въпрос на часове.

Разбира се, аз не искам да кажа, че по отношение на стъкленицата не съществува никаква опасност и че една епидемия в близките часове е напълно изключена. Всичко става на тоя свят! Може авантюризмът у крадците да надделее и те да се решат на безумна постъпка! Може да се почувствуват притиснати и в обзелата ги паника да захвърлят стъкленицата или да я разбият… А за избухването на чумна епидемия например е достатъчно чумните бацили да проникнат в организма на един само човек!

Тъй или иначе, аз не очаквам епидемия в близките часове, но опасността един честен човек да бъде обявен за мошеник или шпионин вече чука на вратите. Сега за крадците е по-важно да отстранят човека, който е създал новия вирус и който единствен знае тайната на неговото създаване. Кой е тоя човек? Вие се досещате, това е професор Марков, разбира се.

Как са решили крадците да вържат ръцете му и да му запушат устата, за да не повтори или не възобнови своето откритие поне за дълго време? Крадците, бидейки умни хора, са се ръководили от мъдрата максима! „С един куршум — два заека!“ Те открадват стъкленицата, но същевременно се изхитрят да „натопят“ професора, „създавайки“ неоспорими доказателства или, както обичат да се изразяват някои наши специалисти, „очевидни доказателства“, че той именно е крадецът. Така извършват кражбата тия умници, че на „устата на топа“ остава той, професорът. Всички улики водят по един най-категоричен начин към него!

Постигнали ли са похитителите своята цел? Според мен те са я постигнали напълно и блестящо. Така артистично са изпипали работата си, че сега нашият професор е с двата си крака в капана. И за най-несведующия човек изглежда съвсем ясно, че той е сменил истинската стъкленица с фалшива, защото, първо, той единствен е имал право да мести стъкленицата от мястото й и да я държи в своя кът; и, второ, защото на 24-ти октомври следобед, в края на работното време, преди да бъде заключена и запечатана вратата, той сам е влязъл в лабораторията и сам, в отсъствието на свидетели, е заключил касата си. И за децата е ясно, че вместо истинската стъкленица той е заключил в касата си фалшивата.

Тия два факта са били достатъчни за Елефтеров, за да открие и да установи в лицето на професора безспорния крадец. Оттук нататък той вече не търси крадеца, човека, който е подменил истинската стъкленица с фалшива, или крадците и техните вдъхновители, а се стреми да изтръгне самопризнание от набедения крадец.

Както виждате, и пътят на търсенето е неверен, и обектът на търсенето е мним, и самата цел на търсенето — стъкленицата — от второстепенна се е превърнала в първостепенна. Всичките тия фатални грешки се дължат — както това съм изтъквал неведнаж — на сляпото робуване на фактите, на обожествяването на така наречените „очевидни“ истини. Те се дължат на освобождаването на фактите от властта на логиката, на детронирането на логиката и заместването й с един набор от факти и техника. Аз нямам нищо против фактите и техниката, но фактите и техниката трябва да се водят, според мен, както мечкарят води мечката си — с верига и за носа! Аз не зная дали логиката е взимала глави, но фактите и техниката, освободени от опеката на логиката, са изпращали мнозина невинни души на оня свят…

След това дълго слово, съчетано с ходене напред и назад, Авакум спря пред широкия прозорец и се загледа навън. Нищо не се съзираше в черната тъмнина оттатък стъклото, чуваше се само тихият и равен шепот на дъжда.

После той седна отново на мястото си в дълбокото кожено кресло, кръстоса крак върху крак и започна бавно да пълни лулата си.

— Аз изложих моите „за“ и „против“ — каза той, като леко подухваше, за да разпали тютюна. — Ако се уловя за хорото, рискувам участието си в експедиция, за която съм мечтал, откакто се помня Човек не минава под Покрива на света всеки ден! Ако пък обърна гръб на хорото — на смъртен риск ще бъдат изложени честта и животът на един невинен човек. Така изглеждат в момента двете страни на моето житейско уравнение, А на всичко отгоре — аз съм вече един доста остарял и уморен играч.

— А какво да кажа аз, който съм десет години по-възрастен! — каза огорчено генералът.

Авакум повдигна рамене.

И двамата помълчаха, после генералът извади коняк от барчето при библиотеката, наля две чашки, остави едната пред Авакум, а другата задържа за себе си. Изправи се и Авакум, беше неучтиво да седи, когато домакинът стоеше прав.

— Е — попита генералът, — какво реши?

Авакум се усмихна колкото тъжно, толкова и насмешливо. Но светлината на настолната лампа осветяваше само едната страна на лицето му, и, разбира се, половината от усмивката му — насмешливата. Гледан откъм светлината, той приличаше на човек, който се надсмива добродушно и над себе си, и над целия свят. Не личеше никаква тъга.

Те допряха чашките си и взаимно, и с разбиране си кимнаха с глава един на друг. Пиха.

— Имам няколко малки молби — каза после Авакум. — Да изпратите междувременно бутилка коняк на професора, от мое име. Той ме познава, разбира се, като археолог. Ще ви моля да освободите и доктор Анастаси Буков. Аз поемам отговорност за него.

Генералът леко кимна с глава.

— Някои хора от лабораторията ме познават и те ще останат поразени като от гръм, ако започна да ги разпитвам в ролята на следовател. Затова ще се наложи да внеса известни промени във външността си, да се превърна от Авакум Захов, да речем, в майор Васил Василев.

— Може — каза генералът. Той помълча някое време, после попита: — Тази вечер до 24 часа, нула, нула ще имаме ли стъкленицата?

— Не съм довършил още малкия си списък — поклати глава Авакум. — Ще ми бъдат необходими следните неща: радиостанция, кола с радиостанция, Баласчев за помощник, дежурна група оперативни работници, специалисти по кадровите работи и връзка с Париж. Вие ме питате дали тази вечер до 24 часа, нула, нула ще имате стъкленицата? — Авакум се усмихна пак с онази усмивка и пак от нея излезе наяве само едната половина. — Може би ще я имате! — каза той. — Но да ви дам честна дума — не бива. Не съм работил „занаята“ почти едно десетилетие. Представете си, че съм забравил някои неща? Или че съм изостанал от времето? Както и да е! В края на краищата успехът зависи и от това, дали ще имам шанс!

Той дойде при нас на двадесет и шести в два часа и двадесет и шест минути през нощта. За едни щеше да бъде спасител, за други палач, нещата се повтаряха, но ми направи впечатление повторението на цифрата „две“. Това повторение действуваше на нервите, будеше загадки и вещаеше съдбовни неща. Ако бях по-впечатлителен или поне мъничко фаталист, щях да си кажа, че в това съчетание на двойки се крие един много важен смисъл, който не може да бъде обяснен, за жалост, от никаква логика. Но като заклет реалист аз махам с ръка на всички видове цифрови съчетания, предчувствия и съдбовности и си качвам, че човек трябва да се осланя преди всичко на щастливата си звезда. Ето, ние с Марина бяхме родени под щастливи звезди и затова нашият спасител пристигна навреме. Навреме пристигна и за Найден Кирилков, но тоя човек беше роден под лоша звезда и затова не биваше да чака добро.

И в най-тежките минути, когато полковник Елефтеров насмалко не заповяда да ни оковат във вериги, а професорът и Найден Кирилков да окачат на ченгели, както месарите окачват свинските бутове на куки, даже в тия най-тежки минути аз не губех надежда, надявах се дълбоко в себе си, че ще стане някакво чудо, че началниците на Елефтеров ще се убедят в нашата невинност и ще заповядат на тоя строг човек да ни освободи.

Като мъжествен и честен човек трябва да си призная, че отначало много се боях за кожата си, че в първите часове на следствието усещах какви ли не мравки и други инсекти да лазят по раменете ми. А после се примирих и постепенно стигнах до убеждението, че ми е все едно, че ми е безразлично каква ще бъде по-нататъшната ми участ. Изпаднах в едно състояние на пълна отчужденост към себе си, както се беше случило преди няколко години след смъртта на кравата Рашка. Тогава и дворът на дядо Рашидовата колиба опустя, и пътеката, по която беше стъпвала Хаджидие, обрасна безнадеждно с магарешки тръни.

Сега аз не се боях вече за кожата си, но все давах ухо за воя на ония линейки — няма ли да чуя писъците им? Пред очите ми препускаха като черни призраци моторизирани сандъци на катафалки. Тълпи от ужасени хора безпомощно сновяха насам-натам и аз виждах как невидимата смърт размахва нашироко-нашироко лъскавата си коса сред тях. Падаха стотици. Стенеха, протягаха ръце към небето, скубеха косите си, разкъсваха дрехите си, валяха се в праха. Умираха сгърчени, с червени петна по лицата си. Червените петна, като от изгорено, тоя печат на алената чума! Горко вам, горко вам! Чумата не познава милост.

Когато това кошмарно видение изчезваше, съзирах наблизо недоумяващото и леко опечалено лице на Марина. Тя седеше свита на своя стол и гледаше унесено в някакъв хоризонт пред себе си, зад който се синееше една вечна и беззвездна нощ. Зад тоя хоризонт сигурно царуваше Нищото и Нищото сигурно я потискаше, защото лицето й ставаше все по-недоумяващо и тихата печал в очите й непрекъснато се сгъстяваше. Тя страдаше, личеше си, не беше леко за добросъвестен работник като нея, очакващ търпеливо служебно повишение, да бъде заподозрян в грабеж. Но аз си мисля, че сгъстяването на тихата печал по лицето й се причиняваше до голяма степен от нахалното държане на нашия циник. Докато строгият Елефтеров да го сложа под ключ, аз на няколко пъти го чух да й отправя недвусмислени и доста вулгарни думи. Не може една порядъчна жена да не страда дълбоко от такива думи.

И тъй, в два часа и двадесет минути любезният капитан Баласчев събра всички ни в залата на лабораторията. Лично аз очаквах, че в следващите една-две минути ще се появи освирепелият Елефтеров с някакви железа в ръцете си, и може би затова жумях, гледайки към вратата. Но сега, като си мисля за тоя момент, аз съм повече от сигурен, че съм жумял от силната светлина, в нашата лаборатория светят десет крушки, и то не какви да е, а всяка по сто свещи. Как няма човек да жуми!

Очаквах със свито сърце да влезе Елефтеров с железата в ръцете си и когато се изминаха двете минути, а той все не идеше, почувствувах в ушите си да гърмят водопади. В края на краищата имах право да негодувам: защо ни събираха посред нощ, когато никой не идеше! Бях много нервиран и затова водопадите бучеха ужасно. В два часа и двадесет и шест минути в залата влезе не Елефтеров, а един друг човек, по-висок от него, в тъмна мушама и широкопола черна шапка, Под носа му се кипреха завити надолу мустаци като на морж, а една къдрава хемингуеевска брада красеше силната му лъвска челюст. Тутакси познах в тоя среднощен гост „майор Василев“ и ако не извиках от безумна изненада, то беше само поради липса на глас, бях онемял.

Майор Василев ни поздрави с една сдържана, бих казал, „служебна“ усмивка, здрависа се с мен като с познат, чието име трудно можеше да си спомни. Подире му вървеше Баласчев и ни представяше подред. Когато стигна до Войн Константинов, той извади от джоба си тесте карти и любезно му ги подаде. Помощникът зина от учудване, а майорът снизходително махна с ръка.

— Знаех, че ви липсват! — каза той.

— Аз пък чувствувам липса от мадама! — обади се безочливо Кирилков.

— Помогнете си сам! — повдигна рамене майорът.

Така му се падаше, мръсникът си го заслужи.

После майорът ни нареди да заемем обичайните си работни места и помоли професора да сложи мнимата стъкленица на определеното й според сигнатурата място. Той се разпореждаше, както първосвещеникът дава нарежданията си, преди да започне тържествената литургия. Сърцето ми биеше зачестено, сякаш щях да се явявам на изпит. А пък нямаше причини да се тревожа, защото нито бях замесен в тази кражба, нито майор Василев ми беше чужд човек!

— Всеки да върши работата, с която се е занимавал през последните два часа от следобеда на двайсет и четвърти октомври — каза майорът. Гласът му не беше заповеднически, дори звучеше меко, но, кой знае защо, никак не приличаше на глас, който търпи или допуска възражения. Как добре го познавах! — Сътрудниците да вземат проби от стъкленицата — продължи майорът, — а лаборантката да си гледа текущата работа!

Той се настани на един стол, встрани от паравана на професора, така че да има пред очите си цялата зала, а него никой да не гледа. После извади цигари и запуши. Авакум ненавиждаше цигарите, но изглежда, че майор Василев ги обичаше.

Започнахме да нагласяваме микроскопите, в отделението на лаборантката забръмча примус. Стана сякаш по-топло, работата възвръщаше на залата обичайната й атмосфера, деловия й уют.

А сетне един по един се изнизахме за проби. Най-напред това сториха Войн Константинов и Недьо Недев. Те бяха най-близо до стъкленицата, трябваше да направят някакви си три-четири крачки до нея и да се върнат обратно със заредени спринцовки.

Отиването до стъкленицата се извършваше в следния ред. Войн Константинов минаваше направо през прохода, той не заобикаляше никого. Недьо Недев заобикаляше Войн Константинов. Найден Кирилков, за да стигне до стъкленицата, трябваше да заобиколи и двамата откъм гърбовете им. Тук му е мястото да отбележа нещо много странно — на връщане, като минаваше зад масата на Недьо Недев, Найден Кирилков, тоя нахален и циничен човек, изведнаж и някак много ужасно се закиска, като че ли най-внезапно си беше спомнил някакъв свръхсмешен виц. О, небеса, толкова страшно прозвуча тоя негов ненавременен смях, че косите ми настръхнаха като от електрически ток. Марина притисна ръце към сърцето си и очите й се разшириха от ужас.

Най-накрая дойде редът на Марина, тя вършеше лаборантската си работа със сръчността на един опитен човек и аз не разбрах защо трябваше майор Василев да се усмихва някак особено, когато тя тръгна да се прибира в своя кът.

След това майор Василев и професорът се уединиха на разговор в отделението на професора, оттатък паравана. Ние наричахме това място от лабораторията „командния пулт“. Майор Василев и професорът прекараха в командния пулт около половин час. Тоя половин час се стори на всеки от нас безкраен.

Найден Кирилков, който винаги се перчеше с безгрижието си и с правото, което беше си извоювал да дрънка всякакви нелепости, сега седеше на стола си смачкан като една дрипа. Той гледаше вторачено пред себе си, но безсмислено, приличаше на пиян човек.

Войн Константинов ту разтваряше тестето с карти, ту го събираше отново, мълчаливо размесваше картите, но си личеше, че мисли за други неща. Недьо Недев беше извадил една божигробска броеница, местеше бавно и машинално янтарените зърна и устните му потрепваха навремени, сякаш недоизречени думи се плъзгаха покрай тях.

Най-странно и тъжно впечатление правеше Марина. Тя седеше чинно на стола си, с прибрани колене, с ръце в скута си, неподвижна, мълчалива, заслушана, приличаше на една забравена вещ, която търпеливо и безнадеждно чакаше стопанина си. Има забравени вещи, не лоши, но със загадъчна участ — тях никой не ги търси втори път.

Така седяхме всички през тоя половин час, чужди един за друг, като пътници, събрани от различни краища на някаква затънтена железопътна гара.

Най-сетне „големите“ двама излязоха иззад паравана. Часът беше три и десет. В района на железопътната гара като че ли се появи очакваният влак и на перона настана изведнаж обичайното оживление.

Всички наскачаха от столовете си.

— Никой не ви задържа — обърна се към нас с подчертано равнодушие майор Василев. — Може да си отивате в къщи или където пожелаете другаде! — допълни той. И се усмихна едва-едва. — Освен ако някой от вас изрично не пожелае да остане тук!

— Никога през живота си не съм изпитвал похвални желания — обади се Кирилков.

Как смееше тоя тип след оная истерична сцена одеве да ни гледа в очите! Една жалка дрипа преди минута-две, сега безочливо се хилеше и насмешливо пристъпваше от крак на крак.

— Радвам се, че се чувствувате добре — каза, сякаш нищо особено не беше се случило, майор Василев. — За всеки случай, аз ще помоля капитан Баласчев да се погрижи за вас!

— Предпочитам да си ида с шефа! — каза безсрамно Кирилков. И допълни: — Ние живеем двамата в една посока.

— Ваша воля! — повдигна рамене майорът.

Кирилков се усмихна победоносно и аз си помислих: не беше ли прекалено благодушен моят приятел?

Последна заслиза по стълбите Марина. Дожаля ми, като гледах приведените й рамене. Часът беше три и двадесет минути.

Останахме тримата — майорът, Баласчев и аз.

— Осигурено ли е наблюдение над всички? — попита майорът.

— Тъй вярно! — отвърна по устава Баласчев.

Майорът извади цигари, драсна с кибритена клечка, но пламъчето се люшна встрани и загасна. Стояхме в коридора, до изхода.

— Откъде духа? — обърна се Авакум към мен.

Посочих с глава към тоалетните. Насреща ни и на разстояние пет-шест крачки зееха отворени вратите им.

— Обзалагам се на едно срещу хиляда, че вашите хора не са снели следи от тези благопристойни заведения? — Думите му бяха шеговити, но очите му не гледаха никак весело. — Признайте си — настоя той, — не сте се сетили! Или още по-лошо — подценили сте ги като обект?

— Наистина — смути се Баласчев и очите му се спряха на лицето ми, като че ли аз можех да му подскажа някакво оправдание. — Следи не сме снемали, но за стъкленицата търсихме навсякъде, дори и в батерията на сифона.

— Не смятайте хората за глупаци! — намръщи се Авакум. — Ако вие бяхте откраднали стъкленицата, щяхте ли да я скриете в сифона? Нали при първото дръпване на синджира това ще се забележи?

Той влезе в тоалетните да ги огледа, а в дамската се застоя повече. От чувство на деликатност ние останахме навън, макар в случая това чувство да ни правеше глупави като телета.

— В нашия занаят — каза Авакум, като излезе и се спря да запали цигара — предназначението на обектите, така наречената тяхна функционалност, нито увеличава, нито намалява значението им, не ги прави ни важни, ни неважни. В нашето следствие например една от тези тоалетни може да излезе по-важна от самия директорски кабинет. Аз не казвам, че това непременно ще се случи, но то може да се случи. Ние сме в самото начало на следствието и трябва да предполагаме, че е възможно заекът да се появи и от най-келявия храст!

— Да — каза Баласчев, като гледаше виновно малките човечета над тоалетните. — Разбирам, за вас тия заведения са келяви храсти, откъдето може да се появи заек.

— Да речем, че е тъй! — кимна снизходително Авакум. — Затова ви моля, капитане, да повикате незабавно дежурните, за да заснемат на лента всичко, което заслужава внимание. Да изследват отпечатъци на пръсти, следи от стъпки, драскотини, а така също и наличие от влакна на тъкани със съответни електро-фотометрични апарати. Аз самият бих могъл да свърша тази работа с моята проста сгъваема лупа, но се боя да не кажат специалистите, че съм изостанал от времето. Елефтеров и други още преди години ме обвиняваха в изостаналост по отношение на техниката. Елефтеров и други забравят, че за добрия доктор и старата дървена слушалка е нещо и че на лошия диагностик не може да помогне дори най-съвършената електронно-акустична тръба! Всичко зависи от слуха, любезни мои, от слуха! И така, капитане, след като се обадите на специалистите и им напомните, че още в първите часове на деня искам снимки и данни, влезте в радиовръзка с хората, на които е възложено наблюдение, и ме дръжте в известност. Аз ще си бъда в къщи, на улица „Латина“, където с доктор Буков ще ви чакаме за закуска към осем часа.

Той му се усмихна и след строгите думи, казани по повод на тоалетните, усмивката му приличаше на лъч светлина в намръщено време.

— Ще отида лично да изискам резултатите от вчерашния оглед — въодушеви се Баласчев. Той откъсна от бележника си едно листче и го подаде на Авакум. — Това са повиквателните ми. — И като събра токове, попита: — Свободен ли съм?

— Ако ми донесете повече сведения за професора, особено за парижкия му период, няма да се разсърдя! — кимна му Авакум.

Часът беше три и половина.

Продължаваше тихо да вали.

Когато Авакум запали фаровете, пред колата като че ли се люшна една златна мрежа, светът се скри пред очите ми и аз потънах за няколко секунди назад във времето. Едно момче стоеше облакътено на прозореца, взираше се в тъмнината и не можеше да отмести погледа си от уличния фенер, покрай който дъждовните капки прелитаха като захвърлени с шепа златни синци. Момчето гледаше захласнато тази вълшебна гледка, а един топъл глас шепнеше замечтано в душата му Димчовите прочувствени стихове: „Спи градът…“

Небеса, небеса, къде остана туй чудно време!

— Е, кой е според тебе похитителят? — попита ме Авакум.

Бяхме излезли на бул. „Девети септември“, чистачките леко поскърцваха по стъклото, ние непрекъснато се гмуркахме в светлите дипли на дъжда. В колата беше топло, скътано, имах чувството, че ако затворя очи, тутакси ще заспя.

— Кой е похитителят? — повтори Авакум.

Разтърках очите си, той седеше до мен, зад волана, а ми се струваше, че гласът му иде кой знае колко отдалеч.

— Похитители са професорът и Кирилков — казах аз.

— Това е версията на Елефтеров. Войн Константинов и Недьо Недев са съучастниците, така ли?

— Може би. Ти имаш ли друга хипотеза?

— Аз нямам никаква хипотеза.

— Невъзможно! — казах аз. — Ти никога не си се движил слепешком и в тъмнина.

Той не отговори.

— Ти имаш нещо наум, но си мълчиш.

— Много ли си влюбен в Марина? — попита Авакум.

— Как можа да помислиш!

— Искам да кажа: много ли е влюбена Марина в теб?

— Това е друга работа!

— Именно! Това е друга работа. Ха, ха! — засмя се Авакум.

Замълчахме. Завихме покрай Докторския паметник и поехме по булевард „Патриарх Евтимий“.

— Защо одеве се изсмя, когато Марина мина покрай тезгяха с епруветките?

— Изсмях ли се? — попита Авакум.

— Не беше красиво! Жената се смути.

— Сетих се — каза Авакум. — Тази жена направи две странни грешки. Вратата на нейната лаборатория излиза направо в прохода между масите и тезгяха. Вместо да мине направо през този проход, за да стигне до стъкленицата, тя избиколи без всякаква нужда масите и стигна до стъкленицата през прохода между паравана и масата на Войн Константинов. На връщане тя като че ли се досети, че е направила грешка, но много демонстративно тръгна към лабораторията си не по най-късия и естествения за случая път. Изсмях се, защото, когато се обърна, тя потърси погледа ми. Лицето й изглеждаше много разстроено.

— Смутила се е от грешката си — казах аз.

— Може би! — отвърна тихо Авакум.

— Все пак не е трябвало да се смееш! — настоях аз.

— Кой знае! — вече съвсем тихо отговори Авакум. Разбрах, че предизвиквам опасни мисли, и си замълчах.

Към четири без двадесет дъждът секна, превърна се на падащ от небето воден прашец, но затова пък пад улиците започна да се стеле гъста мъгла. Движехме се сред някаква белезникава каша, отпред непрекъснато ни препречваше пътя една бяла стена. Как сред тоя хаос Авакум успяваше да се ориентира, не ми беше ясно. Чак когато слязох от колата и той отвори скърцащата желязна порта, едва тогава разбрах, че сме пристигнали на улица „Латина“.

Посрещна ни едър възрастен мъж по войнишка куртка и със скиорска плетена шапка. Грабна от ръцете на Авакум портативната радиостанция, която беше комбинирана с близкодействуващ радиотелефон, и чевръсто за годините си се понесе за горния етаж. Изглежда, че го биваше в радиосвързочните работи, защото, докато Авакум се събличаше и стъкваше огъня в камината, радиоуредбата беше готова за действие, можеше да приема и да предава.

Дали от умора, или защото времето беше студено и влажно, аз зъзнех и непрекъснато се прозявах. Когато пламъците в огнището запърпориха, Авакум ми предложи креслото си, наметна ме с един свой стар халат и сложи в ръката ми чашка с коняк. Тъкмо бях допрял чашката до устата си и радиоуредбата записука. Часът беше точно четири.

Рапортуваше капитан Баласчев.

Професорът се прибрал в къщи в три и четиридесет. Карал реното си бавно и много предпазливо, просто пълзял. Особено след като Кирилков слязъл и той останал сам.

Кирилков се прибрал в три и тридесет и пет. Войн Константинов — по същото време, пеш. С никого не се срещнал, никъде не се отбил.

В часа три и тридесет и пет Марина се отбила в апартамента на майка си, във високата кооперация до Горнобанската спирка. Там престояла около десет минути. След това слязла, качила се отново в москвича си и потеглила за квартирата си на бул. „Братя Бъкстон“. В момента се движела по бул. „Бр. Бъкстон“ много бавно поради мъглата.

Недьо Недев се забавил при лабораторията около петнадесет минути, понеже москвичът му отказал да запали. След това някъде около Горнобанска спирка бил загубен от наблюдението поради падналата гъста мъгла.

— Постарайте се да откриете Недьо Недев — каза Авакум. — А пред квартирата на Марина Спасова на бул. „Братя Бъкстон“ изпратете друг наблюдател да чака. Телефонирайте ми, когато обектът се прибере.

„Колко е внимателен!“ — помислих си и една топла вълна се разля в гърдите ми. Разчувствувах се от умиление. Втора нощ изкарвах в безсъница и нервите ми бяха станали твърде хлабави. „Трябва да се държа в ръцете си“ — помислих, но тоя случай с човека, когото Авакум изпращаше да пази Марина, много ме разчувствува. „Ето как трябва да се постъпва в мъгливо време!“ — помислих си. Мъгливото време изобщо благоприятствува престъпленията. В лунна нощ човек мъчно може да се реши да убие някого или ако реши — ще го стори много предпазливо, защото светлината издава. Светлината е като едно око, което вижда и помии, едно бдящо око. Тази мисъл бях чел някъде и тя на времето ми направи силно впечатление. Защо Англия е страна с голям брой престъпления и убийства — бях си казал тогава. Защото там падат чести мъгли, придружени с дъжд. Мъглата и дъждът — това е едно покривало, което пази убийците. Какво му коства например на този мръсник Кирилков да изиграе някаква лоша шега на Марина! Мъглата е такава, че човек може да прави всичко, каквото му дойде наум. Дори може да убие и след това да си върви по тротоара и да си подсвирква.

Кирилков се е прибрал в къщи в три и тридесет и пет наистина, но то е било само за камуфлаж. Изчакал е десетина минути, колкото да заблуди евентуалния си наблюдател, а сетне се е примъкнал до колата си като същински хищник. Впрочем не му е било нужно да се примъква като хищник, защото той живее на първия етаж, а немитото си и гуреливо жигули гарира тъкмо под прозореца на стаята, където спи. Именно, именно! Той може просто да скочи от прозореца си със затворени очи и пак да се намери точно пред волана на проклетата си катафалка. А от квартирата му на улица „Ивайло“ №28 до бул. „Братя Бъкстон“ се отива с кола за не повече от петнадесетина минути, дори с такава душегубка, каквато е неговото жигули.

Но да речем, че се отива не за петнайсет, а за тридесет минути поради мъглата, макар че тоя тип мъчно различава, според мен, кога времето е ясно и кога има мъгла. И тъй, проклетникът спира някъде около входа на кооперацията, за да му е лесно след покушението бързо да се изтегли, спотаява се, въпреки че мъглата сама го крие, и търпеливо чака жертвата си. Кога мъглата не е била закрилница на убийците! След като смачква главата й с манивела, той ще мушне стъкленицата под палтото й (празна, разбира се, вирусите отдавна ще са минали на друго място!) и ще се прибере обратно в къщи, на улица „Ивайло“, ни лук ял, ни лук мирисал. С това убийство той ще насочи вниманието на следствието по фалшива следа.

Убийство, разбира се, той ще мечтае да извърши, но няма да успее да извърши, защото на евентуалното лобно място ще бди въпреки мъглата едно закрилящо око. Когато той пристигне с празната стъкленица и с пъклените си намерения, Авакумовият човек ще бъде вече там…

— Стига си зъзнал! — побутна ме Авакум по рамото. — Я си изпий коняка, за да дойдеш ща себе си! Какво току мърдаш с устни, сякаш си приказваш сам! Да не би да тежи нещо на съвестта ти? Я си признай, признай, и ти си се въртял около стъкленицата, и твоето място е само на няколко крачки от вирусите, и ти си разхождал насам и натам разни епруветки и шишетии! Да не би ти да си похитителят? Или да си съучастник на похитителя?

Той се разсмя весело и силно, от сърце, и това донякъде ме обиди. Защо трябваше да се смее на глас? Но онази топла вълна още се разливаше в гърдите ми, тя шумеше ласкаво в кръвта ми и в душата ми сякаш звучеше песен и духаха топли ветрове.

Отпих от коняка и кимнах с благодарност на Авакум.

— Добре направи, че изпрати човек при Марина! — казах аз. — В тази мъгла всичко може да се случи, а тя е една беззащитна жена!

— Хм! — каза Авакум.

Извърнах глава и учудено го изгледах.

— Какво ти минава наум? — попитах.

Той се наведе, стъкна огъня и притури още дърва. Сетне доля коняк в моята чашка, сложи и на себе си, но отпи от чашката си едва-едва.

— Остави тази жена на мира! — каза той и аз забелязах как по лицето му премина една мрачна сянка. — Нека тя да върви по своя си път, докъдето може, а ти си гледай твоите работи. Чувствата ти към нея са една измислица, аз ще ти кажа, че те са игра на въображението, игра, с която ти се залъгваш. Престани най-после с тия игри и въображения, а се хвани на хорото по мъжки. „Дръж бутилката за шията, а жената за кръста“ — според поговорката — и плюй на всякакви фантазии, жените не обичат фантазьорите!

Добрият човек! Той ме смяташе очевидно за най-пропаднал романтик, затова ми говореше така цинично и вулгарно, та дано ми подействува! Стана ми болно за самия мен, задето карах тоя фин човек да се прави на грубиян.

Изпих коняка си наведнаж и за да му угодя, направих една щастлива, дори лекомислена усмивка.

— Непременно ще се оженя за Марина! — казах. — Тази жена наистина е много хлътнала по мен!

Да беше ме погледнал поне недоверчиво, а той само тъжно поклати глава.

Сетне той сложи един голям чайник на огъня да възвира, напълни лулата си и като натъкми червено въгленче върху тютюна, издуха няколко клъбца ароматен дим и замислено рече:

— Има истински чувства и измислени чувства. Истинските са като част от живота, превръщат се в съдба, а измислените се появяват и изчезват като сутрешните сънища — нищо не остава от тях, разсейват се, като че не са били, но при условие, че не са настъпили усложнения, че преди да им махнем с ръка не сме направили някаква фатална стъпка. Имах в Италия една история, която искам да ти разкажа, а ти си извади поука от нея, за да ти бъде от полза. Надявам се, че ще успея да я разкажа, докато капитан Баласчев отново се обади и чаят за закуската възври.

— В началото на месец юни миналата година аз напуснах Асизи не без тъга, разбира се, защото кой може да напусне тоя край на спомени и на тишина, на тъмнокоси и мургави сеньорини и на евтино гъсто вино, без да жали и въздиша?

След двуседмично скитане по музеите на Флоренция заминах за градчето Н в Южна Италия, което още отдалече лъха на две взаимно изключващи се миризми: на риба и на плодове. Пристанището, окъпано в изобилно слънце, ослепително бяло, мирише винаги на риба. На риба миришат лодките, моторниците, гемиите, пясъкът, камъните. Човек добива странното чувство, че и от лазура на небето лъха рибена миризма.

Но северните покрайнини на градчето ухаят на райска градила. Тука цъфти средиземноморският юг — портокалите, лимоните и мандарините. Редом с разкоша на по-южните ширини блести, разбира се, и хубостта на умерения пояс — черешите и ябълките, кайсиите. Липсват само Адам и Ева сред тия засмени овошки, за да си представи човек как е изглеждал примерно някогашният земен рай.

Хората на това градче не живеят райски, защото повечето са сиромаси и никога не са достатъчно сити. Хотел „Прентания“, където си наех стая за две вечери, гъмжи от хлебарки и поради неизправност в санитарните инсталации подозрително мирише на популярни дезодоранти. Нямах никакви интереси спрямо градчето Н, то не притежаваше дори музейна сбирка, затова на третия ден „дигнах платната“ и се преселих в съседното крайбрежно село Санта Барбара, на 12 километра югоизточно от Н. От своя страна пък Санта Барбара се намираше само на три километра от древното селище Фотия, което представляваше всъщност истинската цел на това мое последно пътуване по чудната италианска земя. Във Фотия има развалини от византийски храм, който по архитектура напомня храма в Месемврия, и от само себе си се разбира, че аз трябваше непременно да го видя и проуча.

Санта Барбара е малко рибарско селце с чудесен златист пясъчен плаж, със скътано между два хълма заливче, където вечно дремят изтеглени на суша лодки и където от сутрин до вечер възрастни жени кърпят усърдно скъсани рибарски мрежи. Петдесетината къщички са бедни, но блестят на слънцето, защото жените ги варосват през седмица. Улици и дворове няма, по фасадите са опънати нанизи от скумрии, а на прозорците аленеят цветя, посадени в консервени кутии. През деня мъжете и юношите са в морето, старите жени кърпят мрежи, невестите варят рибена чорба и кърпят ризите на домочадието си, а девойките майсторят рамчици от мидени черупки. Когато неделен ден пристигат излетници от Н, момичетата им предлагат тия рамчици, като ги украсяват с прелестните си усмивчици. Понякога те продават и усмивките си, но това се случва много рядко, когато бащата например се разболее, а синовете са се запилели по света и няма кой да излиза в морето.

Местната кръчма се казва „Сан Тома“. На „Сан Тома“ принадлежат и три дървени постройки, които според случая служат ту за складове, ту за странноприемници. Трябва да отбележа, че кръчмата се намира в сами устието на заливчето, а трите складове-странноприемници са наредени до нея като шафери. „Сан Тома“ е заел позиция на устието, за да посреща пръв излетниците, а в складовете си да дава подслон на хора, които имат временен интерес да странят от многолюдието и да са по-надалеч от хорските очи. Аз не страня от многолюдието, нито бягам от хорски очи, но в Санта Барбара няма други странноприемници, които да дават подслон, а пък и изгледът, който се откриваше от вратата към заливчето, беше такъв, че само заради него щях да обърна гръб на всичките най-модерни Хилтъни в света…

Фотия, това мъртво селище, лежеше също на морския бряг, в дъното на също такова тихо и кротко заливче, само че наблизо нямаше ни лозя, ни маслинови горички, хълмовете наоколо бяха голи и на места нащърбени като прогнили зъби. Всъщност самата Фотия беше отдалечена на километър от заливчето, а на морския бряг стърчаха само поломени каменни стени от някогашна крепост.

Бяха ми необходими само два-три дни, за да проуча стария византийски храм, да направя снимки и да опиша някои неща, но Санта Барбара не ме пускаше да отпътувам — беше ме толкова очаровала (тази изтъркана дума не звучи изтъркано, когато се отнася за Южна Италия), че аз все отлагах деня на заминаването — уж с по един ден, а после престанах изобщо да поглеждам към багажа си и да надзъртам в календара. За пръв път в живота ми бездействието не ме плашеше с мъчителни въпроси в сивите си очи, не изпитвах желание да взимам таблетки за сън или уж скришом да поставям до леглото си шишето с коняк. Ходех, скитах, гледах, дишах, възхищавах се — мога да изброя още десетина глагола, които да са синоними на тогавашното ми състояние. Бях просто кротко щастлив.

На десетия ден от моето кротко щастие в Санта Барбара пристигнаха трима души — двама мъже и една жена. Те се настаниха в двата съседни склада до мен. Съдържателят на „Сан Тома“, един тантурест благодушен човечец, започна да ходи с блажено лице, заприлича на блажения свети Августин. „Сан Тома“ доби вид на международен гранд хотел.

Няма да описвам подробно мъжете. Единият беше едър южняк, къдрокос, по-млад от мен, с интелигентно лице. Въпреки жегата, той ходеше с черен костюм и носеше мека шапка. Имаше вид на предприемчив и започнал да преуспява вече провинциален адвокат. Приятелят му беше по-нисък, по-широкоплещест, по-дебеловрат, с месесто лице и смачкан нос. Личеше си, че в бокса не му беше провървяло. Носеше широко сако от ленено платно, широки панталони, ходеше разгърден. И той носеше шапка, но сламена, с увиснала периферия а ла сомбреро.

В жената като че ли се влюбих от пръв поглед. Не зная дали се влюбих, но ужасно ми хареса. Толкова ми хареса, че непрекъснато изпитвах желание да я гледам, да се въртя около нея, да не я изпущам от погледа си, да й се радвам, па макар и отдалече. Това е момчешко и не отива на зрелите ми години, но ето, случи се, може би оня южен лазур ме подведе, кой знае.

Две думи за жената. Беше около тридесетгодишна, чернокоса, мургава, но със светли, топло сини очи. Заоблена в раменете и гърдите; иначе беше висока и тънка в кръста, стройна като бездетка. Гласът й беше малко гърлест, но топъл и мамещ, сластен — както казват някои по-старомодни поети. С една дума, тя не беше сантиментално хубава, а повече — порочно хубава, като се изключат от сметката очите и — те бяха светли и чисти.

И така, аз имах вече съседи, но те изглеждаха някак странни, особняци. Най-напред те правеха впечатление с необщителността си. Необщителният човек в Южна Италия е нещо като бялата лястовица у нас. Поздравяваха студено, не разговаряха с никого, сядаха да се хранят на отделна маса. Разхождаха се сами. Не бяха приказливи, особено мъжете. Жената понякога пееше и аз искам да отбележа веднага, че тя пееше чудесно. Тя пееше като школувана естрадна певица. Акомпанираше си с китара. Нейните песни бяха весели, мелодични, репертоарът, който изпълняваше, беше най-често народен, от южноиталианския фолклор. Спътниците й слушаха тези песни равнодушно и аз си казвах, че те имат сигурно рибешки сърца. Да бях аз на нейно място, щях да им пея само погребални маршове. Отвратителни мъже!

Няма да споменавам, защото това се разбира от само себе си, че поведението на тия хора ме озадачи, че като бивш „търсач на неизвестни“ подуших следи на дивеч, и то на едър дивеч. Моите съседи прекарваха сутрин по-голяма част от времето си в своите хамбари, като си показваха носовете навън само за закуска. Към обяд излизаха да се поразходят по крайбрежието, при това внимаваха да не се приближават много-много до селцето. По време на усамотените им разходки аз често чувах мургавата хубавица да пее. Обикновено тя следваше своите приятели на пет-шест крачки, стараеше се да не ги застига, но и да не изостава твърде, и пееше, акомпанираше си с китарата, и пееше, Имах чувството, че и морето затихваше, за да я слуша.

Всеки следобед те отиваха до Фотия. Те не проявяваха никакъв интерес към византийската базилика, като че ли тя не съществуваше. Заемаха позиции по скалите около заливчето и вторачваха очи в морето. Мъжете пушеха и мълчаха, а жената от време на време дърпаше струните на китарата и кадифеният и и зовящ глас по-литваше в простора като чайка.

Време е, струва ми се, да кажа, че жената се наричаше Юлия. Адвокатът се наричаше Лучияно, а боксьорът — Карло. Лучияно и Карло чакаха някого, очакваха нещо, а Юлия скучаеше. Очевидно беше, че Юлия служеше за прикритие на двамата мерзавци.

Макар и да бях изоставил търсачеството, разкриването на неизвестните, ловджийският глад в кръвта ми съвсем не беше се уталожил и затова аз си позволявах понякога да си устройвам малки игри на брега. Причаквах ги, криех се, доближавах невидим наблюдателните им пунктове на нищожно разстояние, слухтях. Но освен песните на Юлия и звъна на китарата й друго не чух. Мъжете мълчаха като риби.

Веднаж, малко преди залез слънце (беше съботен ден, една седмица след пристигането им), в заливчето на умрялата Фотия влезе платноходка. Лучияно и Карло се спуснаха от скалите с бързина и лекота на хора, израснали в планината, можех да завиждам искрено на сръчността им. Заедно с пристигналия те изтеглиха лодката на плажа, а сетне седнаха на пясъка tete a tete и започнаха оживено да си шепнат. Стори ми се, че опя, който беше дошъл с лодката, даде на Лучияно един не особено голям пакет. Докато приказваха, Лучияно държеше пакета на коленете си, а когато станаха да си ходят, даде го на боксьора и тоя тутакси го мушна в бездънния джоб на панталона си.

Нищо друго не можех да направя на негодниците, освен да ги поизплаша, затова, когато те се разделиха с лодкаря, аз изведнаж се изправих на скалата в целия си ръст, махнах им с ръка, като за привет, дори извиках едно тиролско „ало-ри-пий!“ и благоразумно си духнах на петите.

После научих, че мошениците ме взели за човек на Интерпол и помислили, че с това дръзко „ало-ри-пий“ съм им давал условен знак за преговори, тоест, че съм бил съгласен да си държа устата затворена срещу съответен подкуп от тяхна страна. Вечерта те изчезнаха някъде, а на моята маса в кръчмата цъфна Юлия, нагиздена, с червено цвете в косите си, но без настроение. Попита ме може ли да разчита на покровителството ми за един час, тъй като нейният годеник слязъл с приятеля си до Санта Барбара, за да се обади по телефона в кантората си. Странна беше тая кантора, която работеше до тоя късен час! Както и да е, казах на Юлия, че съм съгласен да я покровителствувам не само за един час, а ако желае — през цялата нощ. Тя се засмя и ми каза, че съм много добър. После пихме вино и когато чукнахме чашите си, аз забелязах върху безименния пръст на лявата и ръка златен пръстен с апликиран отгоре огромен бръмбар от смолистопрозрачен кехлибар. Докато говорехме разни глупости, както правят непознати хора, когато се срещнат за първи път, аз наблюдавах скришом пръстена и с учудване забелязах, че кехлибарът не пречупва и не отразява светлината. Тоя бръмбар беше от стъкло. При това той беше кух и напълнен с течност и затова именно не отразяваше светлината… Да, разбира се, аз познавах тоя вид „украшения“, съдбата ме беше сблъсквала вече с тях.

— Знаеш ли какво — казах на Юлия и интимно се наведох към нея, — горе, в моята стая, имам чудесен коняк. Искаш ли да изпием по чашка?

На това място от Авакумовия разказ сигналният механизъм на радиотелефонната уредба тревожно иззвъня. Обаждаше се Баласчев. Както го слушаше, Авакум сви вежди, лицето му се опъна, застина в мрачен израз и заприлича на каменно.

— Откъде се обаждаш? — попита Авакум.

Оттатък отговориха и Авакум кимна с глава.

— Чакам те! — каза той.

— Какво се е случило? — попитах и усетих сърцето си да бие зачестено.

Авакум напълни чашките с коняк.

— Изпий си коняка и ще ти кажа — рече той.

Лицето му си оставаше все така опънато и мрачно.

— Нещо около Марина ли? — попитах.

— В четири часа и пет минути Марина е била застреляна пред квартирата й — каза Авакум.

Оставих чашката на пода. От зачестено сърцето ми започна да бие по-бавно, но затова пък ударите му звъняха в ушите ми като камбани.

— Ти за какъв ме мислиш, та ме подготвяш толкова отдалече? — попитах.

— Не те подготвям, а събирам мислите си — каза Авакум. — Още имах пред очите си Юлия, когато Баласчев се обади.

Погледнах часовника си. Часът беше четири и двадесет.

Баласчев пристигна след десет минути. Мушамата му беше мокра. Той донесе в стаята хлад, влага, усещане за тъмнина и чувство за нещо невъзвратимо.

Авакум му наля чай, настани го близо до камината и го помоли да разказва.

— От момента, когато ние напуснахме последни лабораторията, часът беше…

— Три и половина — каза Баласчев. — Точно три и половина. Мъглата не беше стигнала още до нас, но се виждаше как пълзи, от Подуяне до камбанарията на „Ал. Невски“ всичко беше захлупено под жълтеникав облак. Валеше. На площадката пред лабораторията се суетеше около москвича си само Недьо Недев. Ту повдигаше капака на мотора и заничаше под него, ту палеше и натискаше стартера, колата само подкихваше веднаж-два пъти и гаснеше. Попитах го дали иска да го отведе някое от нашите момчета, но той категорично отказа. Дежурният милиционер стоеше на сушина под козирката на входа, гледаше го как се труди и се подсмиваше. Тръгнах за техническата служба, както вие ми бяхте заръчали. Имаше кой да се занимава с Недьо Недев!

По пътя получавах сведения от колите, които проследяваха професора, Кирилков, Войн Константинов и лаборантката Марина Спасова. Тъкмо бях стигнал до техническата служба, когато се обадиха за Недьо Недев.

Недьо Недев се забавил точно петнадесет минути на площадката пред лабораторията. Най-после успял да запали. Излязъл на шосето и потеглил за спирката, но мъглата вече била застлала пътя, та трябвало да се движи едва-едва. Когато стигнал до голямата кръстовка, на светофара изгряла червена светлина, пристигал княжевският трамвай. Докато трамваят да мине, между нашата кола и москвича на Недьо Недев се врязал камион от книжната фабрика, а отсреща се задала друга някаква кола. Станало задръстване и нали мъглата била гъста, всеки гледал да изчака другия, за да го поведе напред. Когато нашият човек получил свободен излаз, Недьовата кола била изчезнала вече, сякаш се била стопила в мъглата. Както трябва да се предполага, нашият дал ухо на най-вероятния вариант — че обектът е поел към София, а не към Княжево, още повече че в мъглата мержелеели по посока към града червени светлинки. Отправил се подир светлинните, но когато ги настигнал при спирка „Бъкстон“, където силните луминесцентни лампи разреждали тъмнината, оказало се, че това не бил „неговият“ москвич, защото номерата и цветът на каросерията му били други. Така от всички посочени за наблюдение обекти само Недьо Недев успял да се измъкне.

Както ви докладвах при първия ми рапорт, професорът, Кирилков и Войн Константинов се прибрали направо в къщи. Марина Спасова оставила колата си на площада при Горнобанската спирка и пеш отишла до голямата кооперация, която се намира отляво на пътя. Позвънила на входа и портиерът й отворил. От портиера нашият човек научил, че тя често посещавала майка си, която живеела на третия етаж. Майка й била пенсионирана учителка, а мъжът на майка й бил инженер в силнотоковия завод. Казвам „мъжът на майка й“, защото според портиера Марина не била дъщеря на инженера, а била осиновена от него. Майка й се казвала Силвия, а мъжът й — Наум Спасов. Марина носела името на осиновителя си и по паспорт се казвала Марина Наумова Спасова. Портиерите обикновено са любопитни хора и знаят много неща.

И така, Марина престояла в апартамента на майка си и на осиновителя си само някакви си десетина-дванадесет минути. Тя излязла от кооперацията точно в три часа и четиридесет и пет минути. Качила се в колата си и много предпазливо пресякла булеварда, за да излезе на лявото му платно. Мъглата по това време станала извънредно гъста и затова Марина се движела едва-едва.

Нашият човек твърди, че когато пристигнала на спирка „Бъкстон“ и завила надясно по ул. „Братя Бъкстон“, по посока на Бояна наоколо не се виждала никаква кола, не святкали никакви светлинни. И така, Марина наближила вече квартирата си, когато от улица „Иван Сусанин“, пряка на „Бъкстон“, ненадейно светнали фарове и по петите й се повлякла кола с номер СФ 90–52 — изчезналият москвич! Колата на Недьо Недев! Толкова внезапно пръкнала изневиделицата, че нашият човек по едно чудо не се забол в задницата й, още повече че само преди двадесетина минути аз бях повторил няколко пъти в ушите му: „Търсете 90–52! Търсете 90–52!“ Ето че сега 90–52 сама се навирала в ръцете му.

Той изостанал малко, за да даде възможност на колите да отминат на безопасно разстояние, и тогава пред очите му се разиграла, като на кино, невиждана драма. Кола 90–52 завила отляво, сякаш искала да изпревари Марина. Когато се изравнила с нея, вътре като че ли светнало пламъче, близо до стъклото на дясната предна врата, тоест отдясно на шофьора. След това 90–52 изведнаж „надула“ и изчезнала, а колата на Марина залитнала наляво, завъртяла се и доста силно се ударила ребром в една крайпътна топола.

Аз тъкмо излизах от техническата служба и чух как нашият човек предаваше по радиото: „Кола 90–52 избяга по посока на Бояна, а колата на Марина Спасова се обърна. Слизам!“

— Правилно е постъпил! — каза одобрително Авакум. — Добре!

— Нали? — зарадва се Баласчев. — Аз винаги съм твърдял, че лейтенант Стамов умее правилно да се ориентира в момент на напрежение. Той има данни!

— Дано, дано! — кимна обнадеждаващо Авакум.

„Хубава работа! — помислих си. — В момента Марина е катастрофирала, умира, а тия двамата ще се пръснат от радост, задето лейтенант Стамов е проявил данни! Намерили кога да се радват!“

— Поздравете го от мен! — каза Авакум.

— Благодаря, много благодаря! — капитан Баласчев се изправи и чукна токовете си.

— Продължавайте! — кимна Авакум.

— Лейтенантът слязъл и отворил дясната врага на колата, тъй като лявата била извита, пък и тополата пречела. Марина лежала на седалката по посока на дясната врата. На първо време лейтенантът помислил, че в случая се касаело за контузия, но когато светнал с фенерчето си, забелязал две твърде очевидни неща: че от лявото слепоочие на жената бликала кръв и че прозорчето на лявата врата било пробито.

След пет минути пристигнала кола от патрулната служба и след още пет минути Марина била пренесена в Института за бърза помощ „Пирогов“. Там установили, че смъртта й е настъпила по пътя. Наредих да и се направи аутопсия в Института за съдебна медицина. А на нашите хора заповядах да се отправят за Бояна, да издирят Недьо Недев и да го арестуват. Предупредително разпореждане издадох и до контролно-пропусквателните пунктове по пътищата около София.

— Доколкото ми е известно — каза Авакум, — Недьо Недев има вила над Бояна. Тя се намира на шосе „Беловодски път“ и носи номер 113-а. В номер 113-б живее със семейството си старши научният сътрудник на академията доктор Павел Борисов, управител на античния отдел на Археологическия музей и мой добър приятел. Освен от него аз зная за вилата на Недьо Недев и от професор Марков. Ние с професор Марков сме отдавнашни познати и той ми е споменавал за градинарските наклонности на своя втори помощник.

— Тогава вие знаете, изглежда, доста неща за този убиец? — попита Баласчев.

— Вие сигурен ли сте, че Недьо Недев е убиец? — каза Авакум. Във въпроса му нямаше всъщност никакъв въпрос, никакви интонации в гласа му не подсказваха дали той вярва, или не вярва в подобна възможност.

— Колата е негова — заупорствува Баласчев. — И времето на изчезването му съвпада с часа на убийството. Може би Марина Спасова като лаборантка е била в течение на някои неща, които свързват Недьо Недев с открадването на стъкленицата, и той е искал по всяка вероятност да я премахне от пътя си!

— Не зная — каза неопределено Авакум.

В това време позвъня радиотелефонната уредба и Авакум за секунда се намери при слушалката.

Оттатък започнаха да му обясняват нещо доста подробно, но Авакум ги прекъсна.

— Разбрах — отсече той. — Хубаво! Ако намеря време, ще намина следобед да си поприказвам с него.

— За Недьо Недев ли се отнася? — не се сдържа Баласчев.

Авакум кимна.

— Намерили го във вилата му и го завели в участъка.

Той изрече тия няколко думи с такова безразличие, че желанието на Баласчев да развива темата „Недьо Недев“ изведнаж пресекна.

— Човек отива нощем при близки хора или да вземе от тях нещо важно, или да им съобщи някаква важна новина. Ако Марина е взела нещо важно от родителите си, ние ще го открием във вещите й. Впрочем — той се извърна към Баласчев — къде се намират понастоящем вещите на Марина Спасова?

— Всичко, каквото е било намерено в колата й, в дрехите и в чантата й, е било отнесено в участъка.

— Тогава да не се бавим повече! — каза Авакум. Той сякаш изведнаж ме забеляза, макар че аз бях през цялото време пред очите му. — А-ха! — каза той. — Ето че бях забравил. Ти ще дойдеш ли, докторе, с нас?

— Струва ми се, че това се разбира от само себе си! — казах с нотки на горчивина в гласа си. — Ще дойда естествено!

Излязохме.

Чаят остана неизпит. Часът беше пет.

Чантата на една жена е нещо като своеобразно и много откровено огледало, в което се оглежда непристорено интимното й „аз“ и истинският лик на живота, който води. Нещицата, които съдържаше чантата на Марина, говореха за отчаяните усилия на една застаряваща стара мома да изглежда хубава и да се харесва, но без да заплаща за това висока цена. Евтини ружове, евтино парфюмче, универсална пиличка за нокти, копринена кърпичка, изрядно сгъната и грижливо пазена за по-специални случаи… Вътре имаше разписки от инкасатори, листчета с разни сметки, една нова френска монета от пет франка, увита в книжка, и почти цяла шепа бакърени стотинки.

Не бих казал, че тази сбирка ми подействува угнетяващо, напротив, тя предизвика в душата ми истинско умиление. Ето как добросъвестно беше живяло едно човешко същество с мечти по красотата и с грижливо водени сметки за изразходвана електрическа енергия, за закупен от пазара кромид лук и за изядено на закуска масло за чай. Такова умиление ме обхвана, че дори очите ми се насълзиха… Но в душата ми беше подухнал някакъв странен вятър и, кой знае защо, аз за пръв път си спомних, че Марина наближаваше тридесетте години.

Авакум прегледа разписките с нескрито пренебрежение, сигурно веднага беше „почувствувал“, че в тях не се крият никакви зашифровани данни или разпореждания, а на другите дреболии не обърна почти никакво внимание. Но когато в ръцете му попадна един документ, прегънат на четири, типографиран с едно мораво цветче в левия ъгъл, и очите му се спряха на текста, изписан с пишеща машина, и на печата под него, лицето му разцъфна от една вътрешна усмивка и в тоя миг той ми се стори необикновено красив. Имаше в красотата му нещо мъчно за описване, нещо, което бих нарекъл „цезаровско“, но смекчено от ренесансово вдъхновение. Той не приличаше на военачалник, нанесъл победа над вражеска войска, а по-скоро на откривател, който пръв вижда например прохода между две непристъпни планини.

— Аз нали ви казвах, че човек не отива нощем за петнадесет минути при близките си за било и не било! — усмихна ни се той. — Ето, вижте, това е документ, който е бил съхраняван от майката на Марина и който изведнаж е станал нужен на дъщерята. Този документ е френски, издаден е в Париж от XVI район.

В него се удостоверява, че Марина Петрова Праматарова е родена на 15 март 1947 г. в гр. Париж от родители Силвия Иванова Рашева, по народност българка, и Петър Стоянов Праматаров, по народност българин. Забележете, в документа не се казва, че Силвия и Петър са законни съпрузи.

По паспорт покойната се казва Наумова Спасова, което означава, че тя е била осиновена от човека, за когото Силвия се е омъжила след завръщането си от Франция. Трябва да се предполага, че Силвия се е завърнала от Франция неомъжена и че Марина не е имала установено бащинство. Затова името на Петър Праматаров не съществува в биографията на Марина.

Пита се — защо е станал необходим на покойната този документ, който в България няма никаква гражданска стойност? И защо и е станал необходим толкова спешно?

Разговаряхме в кабинета на началника. Върху бюрото кротко светеше настолната лампа. Навън дъждът отново беше се усилил, чуваше се как дъждовните капки ситно почукваха по стъклата.

— На втория въпрос, защо на Марина е станал толкова спешно необходим този документ, аз мога да отговоря веднага. Вие сте забелязали вероятно, че снощи разговарях около двадесетина минути с професора. Той беше силно угнетен, дори зашеметен от случката със стъкленицата, но когато го запитах какво го безпокои най-много в момента, знаете ли какво ми каза? „Най-много ме тревожи заминаването на Марина!“ От учудване сигурно съм направил някаква смешна физиономия, защото той се усмихна и побърза да се доизясни. Марина се била записала още преди два месеца за една групова екскурзия до Италия, уреждана от Балкантурист. И ето че срокът за заминаването настъпил, групата трябвало да излети утре, 27 октомври, за Рим. „Но това следствие! — разпери ръце професорът. — Представете си, че нещата се проточат? А аз имам чувството, че те непременно ще се проточат, че те няма да приключат до утре вечер! Какво ще стане с нея? Нима заминаването и ще пропадне?“ „Вие сте много грижовен към тази ваша сътрудничка? — забелязах, аз. — Бащински грижовен!“ — допълних веднага, като видях какви лоши огънчета лумнаха тутакси в неговите и без това тежки и мъчно поносими очи. „Е, да — каза той и въздъхна. — Вие сте прав, майоре, грижовен съм, а защо — сам не мога да си обясня. Всъщност това е една дяволска работа! — И той тъжно се засмя. — Може би, защото момичето ми напомня по лице един състудент, когото много обичах, един приятел от детинство, мой колега по научни интереси, който най-неочаквано пропадна политически през войната. Може би тя ми напомня тоя човек или кой знае! Това е внушение сигурно. На човека най-неясни са историите, които стават в собствената му душа!“ Разговорът отиваше на сантиментални и психологически теми, затова аз реших да прекъсна срещата ни за тази вечер.

И така, от този разговор с професора аз научих, че Марина се е записала за една групова екскурзия до Италия, уреждана от Балкантурист, и че групата ще отлети за Италия на 27-и. Сега научих две неща — че се е родила във Франция и че истинският й баща се казва Петър Праматаров. Документът, който установява бащинството й, се е намирал на съхранение при майка й, и затова тя е отишла през нощта в квартирата й, за да го вземе. Спешното отиване в квартирата на майка й, това нахлуване посред нощ при старите хора — тия неща се обясняват с предстоящото й заминаване. Ето, тя е чувала вече в ушите си бръмченето на пропелерите!

Но защо този документ, без значение за българските власти, й е станал толкова необходим? Много просто, защото навън, да речем, в една Франция, той може да изиграе някаква полезна роля при постъпване на работа например, при записване във висши учебни заведения, при даване на жителство и така нататък. Или при предявяване на законен иск за наследство. Представете си, че този Петър Праматаров е починал преди някое време и е оставил наследство? С този документ тя доказва, че е негова законна наследница!

Дотука нещата се връзват в една последователна верига и всичко изглежда просто и логично. Но оттук нататък започва най-важното, а засега това най-важно лежи забулено в мъгла, по-гъста от тая, дето е легнала навън. Оттук нататък ние трябва да установим дали заминаването на Марина Праматарова за Рим и нейният документ за раждане и най-после — нейното убийство, — дали всичко това има връзка с изчезналата стъкленица и каква.

— Може би не бива, ако разрешите — обади се неуверено Баласчев, — да пренебрегваме съвсем линията Недьо Недев. Засега той е един от възможните убийци. А защо не — и един от възможните крадци?

— Чест ви прави, капитане, че се застъпвате така решително за вашия любим герой — засмя се весело, но незлобиво Авакум. — Недьо Недев, разбира се! Той винаги ми е бил симпатичен, още от времето, когато професор Марков ми разказваше за неговите градинарски увлечения. Можете да бъдете сигурен, Баласчев, че аз няма да го забравя! Имайте търпение, ще дойде и неговият ред! — Той помълча, докато лицето му стана отново сериозно и напрегнато, и добави: — Аз имам за принцип да не разглеждам произшествията откъснато, сами за себе си, а винаги в една обстановка от други произшествия, които по време са съседни с произшествието, което ме интересува. Става дума, разбира се, за престъпления от политически характер. Понякога прозорец към едно политическо престъпление се явява някакъв криминален случай от най-вулгарно естество. Или пък съобщение по етера, засечено от нашите пеленгаторчици. И така нататък.

Той натисна бутона на настолната лампа и я угаси. Стаята потъна в тъмнина.

— Наближава шест часът, а като че ли е среднощ — поклати той глава. Помълча, а после попита: — Не ви ли прави впечатление, че тази нощ е безкрайна? — И като не дочака отговор, продължи: — Думата ми е за обстановката. Ще ви помоля, капитане, да ми съставите един бюлетин, който да съдържа всичко по-интересно, което се е случило в София от 24-ти следобед до тази сутрин. Съгласни ли сте? И още нещо. Бих искал да имам колкото се може по-обширни данни за покойната: кога е излизала от България, къде е ходила, с кого се е срещала. И най-вече данни бих искал да имам за човека, който привлече вниманието ни преди малко и който се оказа баща на Марина — за този загадъчен Петър Праматаров. В Париж ли живее още, що за птица е, с какво се занимава. Много ще ви моля, капитане, да ми представите тия сведения днес към 12 часа.

— И бюлетина за произшествията, и сведенията за Марина Спасова-Праматарова и Петър Праматаров ще имате днес по обяд, в 12 часа! — чукна токове Баласчев.

— Ако ми донесете и сведенията от техническите служби, няма да ви се разсърдя! — усмихна се Авакум.

— Не съм забравил! — смути се Баласчев и чукна отново токове.

— Тъй че днес в 12 часа ще се опитаме да прогледнем малко в мъглата — каза Авакум и нахлупи шапката си.

— Ами аз? — попитах.

— Ще те оставя в къщи — каза Авакум. — След като си бил в списъка на заподозрените и след толкова преживелици през тая безкрайна нощ, ти имаш нужда от един хубав и укрепващ сън.

Навън беше започнало слабо и едва доловимо да се развиделява, дъждът пак плетеше златни завеси пред фаровете.

А после той се преобрази на „майор Василев“, запали лулата си и изчезна в кишавицата на есенното утро.

Авакум излезе и аз се почувствувах тутакси мъчително сам. Имах чувството, че се намирам в празна къща — вместо вещи мяркаха се застинали сенки на вещи, предмети нямаше, появяваха се от нищото рисунки на предмети, правени със сива боя. Явно беше, че не бях на себе си, виеше ми се свят. Разтворих портала и излязох на верандата. Беше нито ден, нито нощ. В голите клани на невидимата череша, която всъщност не беше невидима, а призрачна, една череша-призрак, тъжно и тихо шумолеше дъждът.

Върнах се вътре, затворих портала и прибрах плътно завесите. Треперех от студ. Толкова ми беше студено, че трябваше да стискам челюсти, за да не затракам със зъби, за да не започна да „кова клинци“, както казвахме някога, когато имаше истински зими и ставаше истински студено. Влязох в спалнята, смъкнах сакото и изхлузих обувките си и почти облечен се хвърлих в леглото, свих се на кравай и издърпах покривката над главата си. На часа потънах в непоносим въртоп от шумотевица и разбита на парчета тъмнина. Гадеше ми се, исках да скоча от леглото, но един огромен невидим крак ме притискаше към постелките, крак, обут в подкован ботуш или може би беше копито някакво, и то огромно, подковано с нова подкова. Сънят отне дъха ми, тъй ми се стори, и като че ли потънах в небитието.

Събудих се само след два часа. Нещо изтрополя страшно, аз се сепнах и подгонен от безумен страх, изхвръкнах в кабинета. Портиерът беше изтърсил до камината наръч сухи дърва. Той изтупваше ръцете си една о друга и любопитно ме гледаше. Не можах по-точно да разбера дали ме зяпаше снизходително, или със съжаление, защото в кабинета светеше само една настолна лампа и тя хвърляше предостатъчно светлина, но в краката му, а лицето му оставаше в подозрителна сянка. Стори ми се все пак, че той ме наблюдава снизходително, и това ми хареса. Никога не съм обичал да Срещам очи, изпълнени със съжаление. Войника може да мразят, да гонят, дори да му се усмихват понякога снизходително, но да го съжаляват — никога! Това е мой принцип и аз държа на него.

Аз на свой ред се усмихнах снизходително и тогава портиерът, още як мъж, избоботи едно „хай, добрутро!“, попита ме дали не ме е събудил „случайно“, на което аз отговорих любезно „напротив, напротив!“. Той остана доволен от моя отговор и сигурно затова много щедро ми предложи да не жаля дървата. В такова кучешко време не бивало да се жалят дървата. Той допълни, че без храна могло да се кара някак, но без огън — никак.

Като останах сам, аз послушах съвета му и в камината се разгоря хубав огън. Сложих чайник до жарта, водата скоро завря и от песента й в стаята стана уютно. Разтворих завесите на портала и през стъклата надникна денят, все такъв мокър и сив. Беше хубаво вътре и за да не мисля за ужасните случки, за смъртта на Мартина, захванах да разглеждам стаята; не бях стъпвал тук от много отдавна. Нови неща почти нямаше, нали и Авакум беше се завърнал наскоро. Само по лавиците „нещицата“ бяха се удвоили — още старинни вазички, още потъмнял бронз, още глинени парчетии. Всичко друго ми беше отдавна познато.

Нямах представа как щеше да завърши тази печална история със стъкленицата, но предчувствувах, че с нея щеше да приключи нашата „съвместна“ дейност о Авакум. Затова, преди да удари часът за раздялата, поисках да си припомня отново някои неща за него и за неговия начин на живот. Може би аз съм отварял вече дума за това по друг повод сигурно, но на изпроводяк човек или забравя „най-важното“, или го казва по два пъти и три пъти, без да усети. На раздяла „везните“ не работят редовно, така е било от незапомнени времена, откакто се е родило вероятно приятелството.

В тази къща на улица „Латина“ Авакум живя шест години, преди да замине за Италия. Когато се нанесе в нея, преди шестнадесет години, по северната страна на улицата още не бяха застроени нови къщи, зеленееха се поляни, ширеше се борова гора. Тогава кварталът беше тих, усамотен, безлюден в лошо време. Фенерите нито бяха чести, нито луминесцентни, затова нощите бяха тъмни, виждаше се небе, грееха звезди. Аз умирам за звездно небе, още през юношеските си години имах склонност към астрономическата наука, затова обикнах този квартал. Над него при хубаво време грееха звезди Какво щастие, че Авакум се премести тук! Когато му дохождах на гости, седяхме вечерно време на верандата или под разлистените клони на високостеблената череша и се случваше да го заговарям за астрономически неща.

С улица „Латина“ е обвързан най-славният период от „търсаческата“ дейност на Авакум. Тази къща е пълна със спомени за кинорежисьора Асен Кантарджиев, за Красивата фея, която танцуваше в „Спящата красавица“ и взимаше ума на столичани, за преподавателката по пиано Евгения Маркова; тя е пренаселена със сенки, пренаситена е със силни преживявания, свързани с развръзки понякога трагични, а друг път трагично-смешни, както беше в историята с Красивата фея…

Тази стая е пълна с книги от пода до тавана, със старинни теракоти, с шкафове, които съхраняват старя ръкописи, архиви по приключени афери, снимки; с шкафове, които съдържат кинозаписи, образци от отрови, куршуми, с рафтове, където са подредени сбирки от графики, гравюри, анатомични разрези. И така нататък. Тук е старото кожено кресло, тук е камината. Тук е масичката за прожекционния апарат…

Ето албуми със снимки. Ето го Авакум на 34 години в най-могъщия разцвет на силите си. Такъв го помня от „Спящата красавица“, когато в самия финал на аферата той стана любовник на Красивата фея за една вечер и с това загуби една от „утешителните“ си илюзии. Ето го на снимка в навечерието на отлитането му от Сицилия. На снимката не личат посивелите му слепоочия. Преди десет години те бяха само прошарени. Преди десет години двете скептични гънки около устата му бяха само „набелязани“. Сега те личаха като две ярко очертани бразди.

Във всичко останало сегашният и оня Авакум си приличат, не се различават ни във външния, ни в духовния си портрет. Ето защо аз ще повторя сега ония неща, които бях казал някога за него Тогава те прозвучаха „странно“, но в тоя момент изглеждат толкова реални, че би било нереално да се отричат, той самият ги доказа и представи и с живота си, и с дейността си.

Той имаше хубави, големи гълъбовосини очи, спокойни и съсредоточени Но за честолюбиви хора, какъвто съм аз, те бяха мъчно поносими погледнеха ли някого, той тутакси се чувствуваше като първокурсник пред професора си. Те проникваха дълбоко в мозъка, претегляха мислите на събеседника като свръхчувствителни везни Неговото лице на художник, изостанал от модата, на артист, напуснал сцената, на застаряващ ерген с много истории зад гърба си — неговото лице ми изглеждаше сега по-слабо откогато и да било друг път. Бръчките, които браздяха челото и бузите, бяха станали дълбоки и по-дълги, брадата — по-костелива, челюстите — по-ярко очертани Косите и слепоочията бяха повече посребрени, ябълката на гушата — по-остра.

Тази слабост придаваше на лицето му един подчертано градски, бих казал дори, салонен оттенък и човек не би могъл да помисли, че в жилите на дедите му някога е текла дори капка селска кръв. Но ръцете му със силно развити китки и дълги пръсти, с грубо очертани сухожилия излъчваха първична сила и вродена сръчност. Аз винаги съм мислил, че някои от дедите му трябва непременно да са били строители на мостове и къщи от типа например на тревненските или копривщенските майстори.

Висок, с широкопола черна шапка, с широко черно пардесю, слаб и мрачен, но с горящи и святкащи очи — той приличаше на оня странен вестител, който поръчал някога на болния Моцарт да напише смъртния си Реквием.

По природа общителен, той живееше уединено и това беше един странен и мъчно обясним парадокс в неговия живот. Имаше много познати — особено между художниците, археолозите и работниците по музейното дело, — и всички до един признаваха голямата му култура и качествата му на учен, и това, че е интересен и забавен като човек. Той беше желан гост в компаниите, търсеха го, с него можеше да се седи до среднощ, без да се усещат часовете. Той беше това, което французите наричат „animateur“ — душа на малките компании от културни и възпитани хора.

И въпреки всичко той нямаше приятели. Имаше много познати, но живееше в самотност. Защо?

Авакум беше любезен и внимателен събеседник, но никога и в никакъв случай не обичаше да бъде „притискан до стената“. Той имаше огромни познания и гъвкав ум и при всички спорове излизаше безспорен победител. Но известно е, че мнозинството от хората мъчно понасят чуждото превъзходство, не обичат да чувствуват превъзходството на някого над себе си Те могат да уважават „превъзхождащия“, да го слушат, да му ръкопляскат, но рядко го обичат.

Умението му да отгатва по едва забележими външни белези неща, които действително са се случили с тоя или оня от неговите познати, учудваше, но и предизвикваше тревога и някакъв смътен страх. Всеки смъртен има своите малки и големи тайни, които не желае да изважда на показ и няма намерение да доверява. И когато види или усети, че една чужда ръка умее да дърпа завеската над прикритото, той с основание започва да се бои и за „скритото“.

Очите на Авакум бяха особени „прозорци“, през които можеше да се гледа само отвътре: чуждия поглед не пропущаше, в тях не можеше, не беше възможно да се наднича. И не само че не пропущаха чуждия поглед, но те сами ровеха в него, надничаха, добираха се, макар и на шега, до потулени неща. И затова в известен смисъл те бяха по-скоро ловци, ловци на скрити мисли и прикрити чувства.

Ето защо го уважаваха, но не го обичаха.

От своя страна той винаги се чувствуваше някак по-стар от другите и някак отегчен от другите. И не поради това, че му бяха неприятни, а заради ужасното чувство, което носеше в душата си, че ги познава от десетилетия и че ако иска, може да ги опише от игла до конец, и че те не могат да скрият нищо свое от очите му.

Той все чакаше приятеля, който не идеше и който не познаваше. Тъгата по тоя приятел растеше и се напластяваше в душата му от ден на ден.

Той очакваше тоя приятел така, както чакаше някой да позвъни на вратата му в ранна вечер.

„Приятелят“ — това беше може би неговата идея за красивото, за възвишеното, за благородното. Гоя приятел все не идеше и не идеше. Когато му се струваше, че се е докоснал до рамото му, както беше в случая с Красивата фея, тутакси дохождаше разочарованието.

Затова най-голямата радост намираше в работата си. Работата всъщност беше неговият най-добър, най-верен приятел. Не коя да е работа, разбира се! Дори не тая, свързана с теракотите, с вазите, с потъмнелия от вековете бронз. Най-щастлив беше, когато успяваше да помогне на някой набеден, наклеветен, прицелен за смъртоносен изстрел човек.

Когато успяваше да помогне, той като че ли се добираше до красивото, като че ли се докосваше до рамото на „приятеля“.

Такъв беше Авакум.

Имах чувството, че вътрешно поне не е от щастливците, за които животът е „песен“ и морето е „до колене“.

Иначе неговите радости бяха скромни. Аз бих изброил три от тях: камината, лулата, алгебричните задачи.

От сезоните най обичаше есента, а любимото му време беше тихият дъжд.

Такъв изглеждаше Авакум в моето въображение. Другият, истинският, дето малко искаше да знае какво мисля за него и как го виждам във въображението си, той сигурно е много по-богат на душевни черти и по много въпроси си има свое мнение, което не съвпада с моето. Затова е най-добре за него да се съди според собственото му житие-битие. Истинският му портрет е в неговия живот.

След като през нощта срещу 26-и излязохме от лабораторията, аз знаех вече с положителност следните неща:

1. Че професор Марко Марков не е и в никакъв случай не може да бъде евентуалният похитител на стъкленицата. Безсмислица е да се предполага, че той ще се самоограби, в подобно предположение няма капка логика. Ако професор Марков е решил да предаде своя вирус на политическия враг на нашата страна, за да го използува като бактериологично оръжие, той няма да му носи отгледани в стъкленица вируси, а ще му съобщи формулата и технологията на сътвореното. Осведомен за формулата и технологията, политическият враг сам ще си произвежда чумоподобни вируси, колкото си желае.

Но да оставим настрана безсмислицата за самоограбването, в живота се случват понякога и безсмислици, а да помислим дали може изобщо професорът да бъде предател. Разбира се, тази мисъл трябва веднага да отхвърлим, защото тя е по-несъстоятелна от безсмислицата на самоограбването. Възможност, която е по-несъстоятелна от безсмислицата, не е никаква възможност, тя е равна на абсурд.

Професор Марков е участвувал във френската нелегална съпротива, той е бил раняван от нацистите и осъждан от тях задочно на смърт. Той е работил като пиротехник, приготвял е бомби и адски машини, участвувал е във въоръжени акции, а в деня на въстанието е командувал група български доброволци. Лично Жолио-Кюри е дал за него най-ласкави отзиви! Професор Марков е бил пълномощник на Жолио-Кюри в антинацистката секция при Пастьоровия институт.

„Какво искате повече, господа“ — бих казал. Само още една подробност: братът на професор Марков е бил обесен в Сливенския затвор през 1943 година като участник във военна конспирация. Край. След всичко казано дотук е повече от ясно, че човек като професора не може да бъде подозиран в политическо предателство. „Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква.“ От човек като професора може да се очакват всякакви работи, само не и мръсотии.

2. Аз знаех, че освен лаборантката Марина Спасова никой от сътрудниците на лабораторията не бива да бъде заподозиран сериозно за главно действуващо лице или за участник в извършеното подменяне на стъклениците.

Основание? Психологическото поведение на сътрудниците при извършения експеримент. Недьо Недев и Войн Константинов се държаха безупречно, но и бездушно, те не направиха никакви грешки, но не се и вълнуваха. Те действуваха бездушно и не се вълнуваха, държаха се като хора, на които нищо не тежи на съвестта и нищо особено не смущава.

Кирилков? Той е слабонервен и слабодушен човек, лабилен тип. Той крие слабодушието си зад високопарни приказки и евтини цинизми. Неговият смях — това беше истерия, нервен взрив.

3. Аз знаех вече, след тоя експеримент, че лаборантката непременно има нещо общо с подменянето на стъкленицата. А след като разговарях с професора и след като той ми съобщи за предстоящото й заминаване, аз бях вече напълно убеден.

Как се издаде тя и в какво собствено се състояха грешките й?

Известно е, че вратата на нейната клетка излиза точно на прохода, който води между тезгяха със стъклениците и масите на сътрудниците. Естествено беше тя да мине тъкмо през този проход, за да стигне до въпросната стъкленица. Сигурно така е правила през обикновените божи дни. Но в тоя час на изпитание тя не мина през прохода, както трябваше да се очаква, както беше естествено, а заобиколи масите на сътрудниците, което не беше нито необходимо, нито изглеждаше естествено. Когато дойде до стъкленицата, тя се застоя над нея две секунди повече, отколкото бяха се застояли другите. На връщане, вместо да мине през прохода и да поправи по този начин първоначалната си грешка, тя отново мина зад масите на сътрудниците, с което искаше да покаже, че това всъщност е обичайният й път и че не е направила грешка одеве, заобикаляйки масите. Тя искаше да ми внуши една лъжа, защото се боеше от истината, защото си мислеше, че истината може да я издаде.

Когато тръгна от масата със стъкленицата по обратния път, тя единствена не издържа да не ме погледне. Другите се правеха, че не ме забелязват, но тя впери погледа си точно в моите очи. Аз свих вежди и тогава нейните клепки се разтвориха и зениците й се разшириха от уплаха. Тя трепна, пребледня и аз се засмях, Направих го нарочно, защото подсъзнателно почувствувах, че тоя „обект“ трябва още в момента да се разклати психологически и да се смути.

А след като професорът ме осведоми за предстоящото й заминаване, аз бях вече съвсем сигурен, че съм попаднал на следи.

Но какви следи бях открил и накъде водеха те? — в леговището на дивеча или някъде встрани?

Оттук нататък започваше ловът.

Като се има пред вид относителната непристъпност на сградата, респективно на лабораторията, строгият режим на посещенията, контролната кибернетична машина, става съвсем очевидно, че крадецът на стъкленицата е безспорно вътрешен човек. Нямах никакви основания да смятам, че именно Марина Спасова е тоя човек, но чувството, че е „вътре“, беше вече заседнало в душата ми Трябваше да се върви напред.

Затова заповядах всички сътрудници да се пуснат на свобода, но да се поставят тайно под наблюдение. Когато заподозряният е свободен, той търси спокойно начини и средства, за да излезе вън от полето на съмненията, а истинският виновник е обхванат от паника, той хуква за пролуки, трескаво бърза, за да се измъкне от обръча на хайката, и в тази си бързина, а и под въздействието на страха прави фатални неща, непростими грешки, които го разкриват и направо изправят пред мушката на ловеца.

Така постъпи и Марина. От лабораторията тя хукна направо за квартирата на майка си Необходим й беше оня документ, който щеше да й обезпечи в чужбина поданство и хляб.

Но през нощта срещу 26-и тя беше застреляна, преди да стигне до собствената си квартира. Премахнал я беше човек, който сигурно се е чувствувал застрашен от съществованието й — той нищо не беше взел от нея, беше отнел само живота й Очевидно изхождал е от някакви мотиви и те са били без друго мотиви за сигурност.

На заранта, след като оставих бедния Анастаси в къщи, аз отидох в квартирата й, тъкмо бяха дошли хора от техническата служба. Докато те разглеждаха това-онова и правеха снимки, понадникнах и аз тук и там. В средата на стаята й лежаха готови за път три обемисти куфара. Гардеробът беше почти изметен. Когато една лаборантка заминава за десет дена на групова екскурзия до Рим, тя не мъкне със себе си три куфара с тоалети. Открих и някои дреболии на бюрото й, но за тях ще спомена после, защото в момента не бях сигурен дали ще влязат в действие.

От квартирата й побързах за техническата служба. Снимките и изследванията, направени в лабораторията, не ми направиха никакво впечатление. Полза от тях нямаше, не разкриваха нищо! Но снимките и изследванията от дамската тоалетна ме хвърлиха в истински възторг. Само като си помисля, че тоя кът можеше да се изплъзне от вниманието ни, че Елефтеров и дори Баласчев не бяха намерили за необходимо да надзърнат вътре!

Благословено да бъде пламъчето на кибритената клечка!

Както вече отбелязах на излизане от лабораторията, прозорците на дамската тоалетна бяха оставени отворени, оттам нахлуваше силен вятър. Изследванията бяха установили две неща. Първо — отворените крила на прозореца. Второ — следи от найлонови лаборантски ръкавици върху третата и четвъртата пръчка на решетката. Трето — наличие на две влакънца от бяло найлоново въженце върху дъсчената рамка на прозореца, между третата и четвъртата пръчка на желязната решетка.

Не беше необходимо кой знае колко досетливост, за да се стигне до извода, че стъкленицата с вирусите е била спусната до подножието на външната стена с помощта на найлоново въженце. Там стъкленицата е била прибрана от „съответно чакащ“ човек.

В джобовете на външното палто на Марина бяха намерени чифт лаборантски ръкавици. Наредих да се изследва прахът, полепнал върху пръстите им. Той беше категорично идентифициран с праха, полепнал върху долната дъска на прозоречната рамка. В бързината си нещастницата не е имала време да захвърли ръкавиците си. Или просто ги е забравила. Когато човек е в нервно напрежение и се вълнува, какво ли не забравя!

И тъй, подменителят и похитителят на стъкленицата беше един и същ човек — Марина Спасова. Изнасянето на стъкленицата беше станало с помощта на найлоново въженце — спусната е била през зарешетения прозорец на дамската тоалетна.

Сега трябваше да се открият: а) мотивите; б) човекът, който беше поел спуснатата стъкленица; в) човекът, който беше убил Марина; г) трябваше да се открие самата стъкленица, ако още съществуваше.

Купих колбаси, хляб, масло и тръгнах за улица „Латина“. Наближаваше обяд. Оставаха ми още единадесет часа. Четири въпроса и единадесет часа.

Продължаваше да вали.

От Баласчев научих много интересни неща. Той се свързал с Париж и оттам му дали сведения за Петър Праматаров, които, както се казва, „просто нямаха цена“.

И така, Марко Марков и Петър Праматаров били съученици в бившата Първа софийска гимназия. Издържали с отличие конкурса в Медицинската академия и били изпратени от Червен кръст да следват в Париж медицина и бактериология. След като завършили науките си, и двамата постъпили на специализация в Пастьоровия институт. Там ги заварила войната.

В Париж Марко Марков дружал с прогресивни младежи, проявявал се като деен антифашист, а Петър Праматаров стоял „настрани от политиката“. Когато избухнала войната и германците нахлули във Франция, Марко Марков се включил в парижката съпротива, а безпартийният и уж аполитичен Петър Праматаров станал таен сътрудник на нацистите. На негово предателство се дължал провалът на една от бойните групи при парижката Сорбона. Престъплението му не било доказано след войната, тъй като единственият свидетел на предателството, сънародникът му Марко Марков, бил по това време на работа в Алжир.

Докато Марко Марков бил в Алжир, една от машинописките при българската дипломатическа мисия, Силвия Рашева, завързала интимни връзки с Петър Праматаров, но когато Марко Марков съобщил на френските власти за предателството му, тя го оставила и се завърнала в България. Праматаров бил осъден за сътрудничество с нацистите на седем години затвор.

В България Силвия Рашева дошла с момиченце, което регистрирала като „намерено, захвърлено на Лионската гара“. По всичко изглежда, че по време на напредналата си бременност Силвия е била в отпуска и вън от Париж, затова в мисията не узнали нищо за майчинството й, нито за момиченцето. По този начин името на Марина останало завинаги несвързано с опозореното име на родния й баща. Силвия се омъжила, съпругът й осиновил „намереното“ момиченце и Марина станала за света Марина Наумова Спасова. Майката преподавала френски език в една от софийските гимназии, а дъщерята завършила химия в Софийския университет. Преди две години постъпила на работа в Лабораторията за специални проучвания. Кадровото й досие било безупречно, като студентка членувала в комсомола. Отговорни сътрудници на лабораторията подготвяли приемането й в партията.

Марина излизала три пъти в чужбина — веднаж с Майка си, във Франция, и два пъти с групови екскурзии в Италия и Швейцария. С майка си заминала за Франция, след като завършила гимназия, в Рим била преди три години, а в Женева — преди една.

Аз помолих Баласчев да влезе отново във връзка с Париж и да събере още данни за Петър Праматаров — къде работи понастоящем и съвпадат ли излизанията му до Италия и Швейцария с екскурзиите на Марина до Рим и Женева. Оказа се, че разходките му до Италия и Швейцария съвпадат напълно по време с екскурзиите на Марина. Петър Праматаров бил понастоящем заместник-директор на търговска кантора, която се занимавала с внос на химически препарати. Кантората била филиал на американска фирма от Детройт.

Такива бяха данните.

Но зад сухите и кратки радиосправки стояха, както винаги впрочем, човешки съдби, чувства и драми. Ето я лекомислената машинописка Силвия, чиито мечти да стане парижка „гранд-дама“ били разбити от „политиката“. Тя не е мечтала за Лувъра, струва ми се, но съседният на Лувъра булевард „Риволи“ сигурно й е взимал ума. „Венера“ и „Джокондата“ не са й правили, кой знае какво впечатление, но блестящите витрини на магазините по булевард „Риволи“ са греели в сънищата й като вълшебни светове.

Аз видях снимката на младия Праматаров. Невзрачен човек, плешив, само очите му живи, пресмятащи, като сметачни машинки. Видях и младата Силвия-разкошна, с притеглящи устни, с мамещи огънчета в очите. Ето го тоя съюз между жалкия мъж и пищната красота на жената, осветен от блясъка на витрините по булевард „Риволи“! „Ръкопляскайте, господа!“

Силвия подклажда в душата на Марина една непресъхваща жажда по Франция. Когато тя завършва гимназия и навлиза в юридическото си пълнолетие, Силвия я отвежда в Париж. Аз мисля, че тя научава там, при подходяща обстановка, истината около рождението си и вижда там, също сред подходяща обстановка, истинския си баща. Така се възстановяват правата на една кръвна връзка, които „политиката“ временно е била извадила от строя.

Преди три години бащата и дъщерята отново се виждат в Рим. На тази среща може би става дума за откриване на възможност Марина да остане за по-дълго в Париж, ако не и завинаги, в края на краищата нали Париж е родната й люлка!

Не трябва да се предполага, че миналогодишната среща на двамата в Женева решава всичко, тя слага началото на събития, на чийто трагичен край присъствуваме сега. Не може и не бива да се гадае дали Праматаров е насочил дъщеря си към лабораторията на Марко Марков, или научавайки, че дъщеря му работи в тази лаборатория, той й е поставил конкретни задачи — да го осведомява какво се върши там, над какви имунологични новости троши главата си бившият му приятел; впрочем този бивш приятел той мрази като смъртта си и с превелико удоволствие би изпратил на оня свят! Но в момента, като човек на „делото“, той предпочита да узнае новостите и да почака за смъртта му.

Представям си с какво изумление е посрещнал слуха за „генералната антигрипна“ и каква безумна треска е предизвикала в кръвта му (пък и в кръвта на неговите шефове от Детройт!) новината за сътворяването на нов чумоподобен бацил! Така ЦРУ е плюнало здраво на ръцете си, плячката е изглеждала тлъста и рентабилна и затова е абсурдно да се мисли, че между дъщерята и бащата не се е намесил и друг, по-опитен човек. Тоя „друг и по-опитен човек“ е сновял между София и Париж, подготвял е технически и тактически открадването на вируса и набеждаването на професора за негов крадец. Той е уреждал и прехвърлянето на Марина в Париж, и същевременно, служейки съвестно на по-високостоящи хора от ЦРУ, е подготвял и нейната гибел. Аз не се съмнявам, че старият Праматаров е желаел искрено да види дъщеря си в Париж, да я настани при себе си, но по-високостоящите от него, изглежда, не са били на същото мнение. За тях е било по-изгодно след открадването на вируса тя да изчезне от тоя свят.

На 24 октомври следобед в пет часа и десет минути била забелязана да се движи по посока на княжевския път лека кола москвич СФ 90–52. Тя се движела с превишена скорост, просто „фучала“, затова постовият милиционер отбелязал номера й в бележника си и се обадил по телефона на колегата си при трамвайната спирка. По същото време при трамвайната спирка била застанала и дежурна кола от КАТ.

Както вече знаем, по това време валяло дъжд, започнала да припада лека мъгла. Притъмнявало. Кола 90–52, намалявайки рязко бързината си при спирката, позалитнала по мокрия паваж и ударила леко със задницата си една количка, натоварена с печени кестени. Количката се обърнала, кестените се разсипали, продавачът се развикал, настанала суматоха. Водачът На колата попитал продавача колко пари иска, извадил портфейла си да плаща, но в това време доприпкали двамата милиционери от дежурната кола на КАТ и строго поискали от водача да си даде паспорта и шофьорската книжка. Водачът попитал възмутено милиционерите защо му искат паспорта, когато работата могла да се свърши само с шофьорската му книжка. Тогава единият от милиционерите му отговорил, че трябва да си покаже не само паспорта, но и да ги последва в участъка, като се качи на тяхната кола. „А твоята кола ще приберем! — рекъл му този милиционер. — Ще я приберем, докато се установи чия е тази кола и защо я караш с превишена скорост!“ Като чул тази заплаха, водачът се засмял някак особено, мушнал се в колата си с „шампионска сръчност“ (според думите на милиционера) и със „светкавична“ бързина пресякъл шосето и се понесъл „побеснял“ по пътя за Бояна.

Дежурните от КАТ, разбира се, не се подвоумили и препуснали тутакси подире му.

В започналата гонитба шансовете натежавали ту на страната на беглеца, ту на страната на милиционерите. Но изглежда, че беглецът бил с голям опит в препускането по хлъзгави пътища, защото от „Скиорката“ взел преднина по нанагорнището и скоро се скрил от очите на преследвачите си. От разследването, което направили по-късно хората от КАТ, се установило, че някаква кола спряла пред вила 113-а или наблизо до тази вила, и някакъв човек бил слязъл от нея, защото се чуло как силно хлопнала автомобилната врата. Този човек се позавъртял наоколо, може би в двора на 113-а, може би около него, сетне пак се хлопнала автомобилна врата, светнали фарове и колата изчезнала по стария Беловодски път. На това място излиза едно отклонение от шосето, то заобикаля двора на 113-а и след стотина метра се влива в изровеното трасе на стария път. Според сведения, дадени от тъщата на моя приятел Павел Борисов, който живее във вила 113-б, въпросната мистериозна кола била изчезнала точно по това отклонение.

Както и да е, от КАТ установили, че 90–52 била собственост на Недьо Недев, и след един час го потърсили в квартирата му на улица „Шейново“. Портиерът на кооперацията им обяснил, че Недьо Недев изобщо не се бил прибирал тази вечер в къщи.

На другия ден от Управление КАТ изпратили спешно съобщение до Недьо Недев да се яви в районната служба по справка.

Тази версия, така, както ми я изложи Баласчев, аз не възприех още от самото начало. Какъв ти Недьо Недев! По времето, когато кола 90–52 препускала по горнобанското шосе и е съборила количката с кестените, истинският Недьо Недев е поставял восъчния печат върху вратата на лабораторията… Количката е била съборена някъде около пет часа и десет, а Недьо Недев е излязъл от лабораторията в пет и двадесет!

Изводът можеше да бъде само един — неизвестно лице беше използувало номера на Недьовата кола. Иначе моделът и цветът на колите е бил еднакъв.

Аз извиках двамата милиционери от КАТ и им показах снимка на Недьо Недев. И двамата едновременно поклатиха глави. „Оня — казаха те — е значително по-млад, носът му е малко орлов, носи мека шапка с форма на бомбе, а връзката му е светла и е вързана на голям възел.“ Това описание не съвпадаше с безличната физиономия на нашия човек. Неговата сива шапка беше като мекица, а възелът на връзката му приличаше на лешник, толкова беше дребен.

И тъй, трябваше да се открие човекът с бомбето.

Човекът с бомбето беше изявил готовност да заплати разсипаните кестени, да даде на милиционерите и шофьорската си книжка, дори и паспорта си да покаже в краен случай, но когато му се заявява, че трябва да отиде в участъка с колата си, за да се види там „каква е тая кола, дето кара с превишена скорост“, той духва на петите си и предприема отчаян и рискован опит да избяга.

Какви причини са накарали тоя човек да бяга?

Според мен съществуват две причини:

а) ако колата не е негова,

б) ако носи в колата си нещо, което не е за пред други очи.

Ако възприемем първата причина, че колата не е негова, то как ще си обясним спирането и престоя му пред 113-а? Когато човек бяга, за да спаси кожата си (или това, което носи в колата си), той не спира никъде, докато не излезе извън обсега на преследвачите си. Всяка изгубена секунда приближава „устата на вълка“ до шията му! А вила 113-а съвсем не е извън обсега на преследвачите му, а се намира тъкмо вътре, в обсега им. Следователно, ако бяга, защото колата не е негова, той няма в никакъв случай да спира насред пътя и да губи ценни секунди.

Остава другата причина, че носи в колата си нещо, което не е за пред други очи. Това предположение е удобно за хипотезата ми, но как да го докажа, как да го покрия с факти?

Взех Баласчев и потеглих за вилата на Недьо Недев. В края на краищата човекът с бомбето беше спирал там, на това място, и то при обстоятелства „форсмажорни“, когато на човек не му е никак до спиране. Какво го беше заставило да спира там, какво беше търсил в тази вила, какво важно за него имаше в тази вила?

Може би обстановката щеше да подскаже.

Беше четири часът, вече притъмняваше, продължаваше тихичко да ръми.

Паркирахме колата до високата телена ограда и през двукрила желязна порта влязохме в двора. Вилата беше двуетажна, с веранда; зад нея, откъм гърба й, се простираше градината, един декар хризантеми, цветен килим, бял, жълт, кремав. Красиви, макар и малко тъжни цветя, обичах ги, както обичах тихата есен.

Пред входа на вилата ни посрещна възрастен мъж, посивял, наметнат със скиорска винтяга. Представи се: Михаил Маринов Недев, братовчед на Недьо Недев, бивш железничар, сега пазач на вилата и помощник на Недьо в градинарските работи. Покани ни в салона, а той отиде в кухнята да прави кафе.

Салонът беше безличен, както самия Недьо.

Докато Баласчев заничаше, кой знае защо, около канапетата и под масите, аз захванах да разглеждам едно тесте снимки, захвърлени небрежно върху купчина стари списания. Взирах се разсеяно в образите на непознати хора, ослушвах се във въздишките на вятъра, който шеташе около прозорците, и изведнъж изтръпнах. Аз рядко изтръпвам и почти никога не изтръпвам изведнъж, но този път като че ли ме прониза наистина електрически ток. От една кафеникава снимка ме гледаха усмихнати мъж и жена. Мъжът се вряза в очите ми, а жената изчезна.

И двамата стояха изправени до ствола на едно дърво, но аз виждах само мъжа. Той беше облечен в широк лоден, носеше бомбе на главата си, връзката му беше вързана в широк, хлабав възел. Лицето му беше скулесто, носът — малко орлов, в присвитите му и продълговати очи се четеше една изкуствена усмивка. Човекът с бомбето!

Влезе бай Михаил, носеше ни на поднос кафе и коняк.

— Бай Михаиле — рекох му, — познаваш ли тия хора? — И му показах картичката.

— Хубава работа! — усмихна се възкисело бай Михаил. — Че как няма да ги познавам? Това е щерката на Недьо, Светлана, и зетят Спиридон. — Той се взря в лицето ми учудено и запита: — Защо?

— Ами тъй! — казах аз с колкото се може по-равнодушен глас. — Хубава е двойката, затуй те попитах. Какъв хубавец зет има твоят братовчед, браво!

— Огън да го гори! — каза с угаснал глас бай Михаил. — Той е един разтурен човек, този хубавец. Коцкар и картоиграч. Зачерни Недя той, ами добре, че Светлана се усети навреме, та взе мерки да му даде пътя.

— Развеждат ли се? — попитах.

— Тя подаде заявление за развод! — каза някак гордо бай Михаил. — Сега живеят разделено. Тя в Пловдив, той — тука. На него туй шега му се вижда, все не вярва, че разводът ще стане, и понякога дохожда при Недя, но Недьо ме е предупредил да го държа настрана. И аз не го пущам крачка да направи сам, когато се домъкне тук, а Недьо отсъствува.

Така се заприказвахме за зетя и аз научих от бай Михаил, че той се казва Спиридон Вълков, че бил диригент на естраден оркестър, но от една година се подвизавал в „Балкантон“ и пътувал често в чужбина, за да уговаря разни турнета и гастроли.

Попитах дали Спиридон е пушач и казах, че ако наистина е пушач, той сигурно си купува само най-луксозни цигари. Зададох въпрос, защото в стаята на Марина бях открил фасове от английските цигари „John player“. Марина не беше пушачка.

— Пуши дяволът, и как още! — махна с ръка бай Михаил. Той отиде до бюфета, отвори долапчето и извади оттам една кутия „John player“. — Това са негови цигари! — рече той. — Дохожда тук преди десетина дни, тогава Недьо си беше в къщи, заприказва се с него и си забрави цигарите! Ако го видя някога, ще му ги върна, защо ми са на мен цигари, и то английски! Ние с Недя не пушим, слава богу!

В сърцето ми заприижда толкова радост, че насмалко не скочих от мястото си, за да прегърна стария човек.

Оставаше един последен въпрос, той щеше да реши всичко, и затова аз го зададох последен.

— Бай Михаиле — рекох, — искам хубавичко да си спомниш: беше ли тук на 24 октомври между пет и шест часа следобед?

— На 24-и ли? — каза бай Михаил. — Разбира се, че не бях. Тоя ден се пада сряда, а мене срядата ми е почивен ден. Ходя на баня в Овча купел, а сетне отивам на гости при сина. Спя у тях и тук се връщам на другия ден.

— Знае ли Спиридон, че обикновено в сряда те няма тук?

— Как да не знае, другарю, как да не знае! Може ли!

— Е, наздраве! — рекох. Изправих се, вдигнах високо чашката си и кимнах тържествено първо на бай Михаил, а после на Баласчев.

— Аз няма да пия — каза бай Михаил и наведе глава. — Няма да пия, защото на душата ми е тъжно, заради Недя. Той не ще се съгласи да каже къде е бил нощеска и затуй ще има много да пати!

— А ти, бай Михаиле, знаеш ли? — подкачих го уж на шега.

— Знам, но съм му се клел да не казвам никому!

— Е, хайде! — сложих ръка на рамото му. — По-добре стори грях, отколкото Недьо да лежи невинен в затвора! Къде е бил нощес между три и пет?

— На две минути от горнобанската спирка, на бул. „Девети септември“, номер сто тридесет и пет. В тази къща живее на втория етаж цветарката Радка Стойкова, вдовица, тя е любовница на Недя още от времето, когато жена му го напусна. Те се разбират, защото и двамата не са в ред по отношение на цветята, но Недьо държи тази връзка в дълбока тайна, тя могла да го изложи и да попречи на научната му кариера, а да навреди на жената, да я компрометира, затова той предпочита да потъне вдън земя, отколкото да се издаде.

Засмях се:

„Вижте, господа, какви били безличните мъже, вижте ги!“

Казах на бай Михаил да изпие с весело сърце коняка си и да чака утре сутринта „Недя“ на главната порта.

После го погледнах вторачено в очите, както аз си зная, и му казах:

— Ще освободим Недя и ти ще го посрещнеш утре на главната порта, но искаме от теб такава услуга. Слушай добре! Ще намериш един голям куфар и ще наредиш в него дрехите си и всичко, каквото ще ти е необходимо за едно по-дълго отсъствие от къщи. С тоя натъпкан куфар ти на часа ще се дигнеш и ще идеш при Спиридон. Ще се явиш при него, но заедно с куфара си, това да запомниш добре! Заедно с куфара! Ще кажеш на Спиридон, че тази заран са арестували Недя във връзка с някакво страшно обвинение и че ти отиваш да живееш при сина си, докато тази работа с Недя не се разбере накъде ще тръпне. Но искаш от него, от Спиридона, да се обади в Пловдив на Светлана, за да знае тя какво се е случило с баща й. „Дъщеря е — ще кажеш, — все може да помогне с нещо!“ Ще кажеш още, че ти сам би свършил тази работа, но при сина ти няма телефон.

— Ама наистина ли ще ида при сина? — попита бай Михаил.

— Наистина — казах. — Ще заключиш портата и ще идеш при сина си, но само за тази нощ.

Предложих на Баласчев да се поразходи по алеята, която водеше за стария Беловодски път. Ръмеше тихо, сивият здрач се сгъстяваше, идеше нощ.

— Ето каква реконструкция на цялата тази история се мярка в главата ми — казах на Баласчев, като го улових подръка. — Някъде около пет часа на 24-и Марина Спасова спуска през прозореца на дамската тоалетна посредством тънко найлоново въженце стъкленицата с чумоподобния вирус. На нейно място тя е оставила подобна стъкленица, с подобен надпис, но с невинно съдържание — някаква бактериална отвара. Тя е прекопирала надписа с помощта на копирна хартия, а след това го е нанесла върху етикета на фалшивата стъкленица със също такава червена химикалка, с каквато си е служил професорът. Аз намерих едно топче копирна хартия в чекмеджето на бюрото й. След кутията „John player“ това беше второто мое голямо откритие в нейната квартира. Но какво става по-нататък? Марина спуска стъкленицата и тя бива тутакси поета заедно с въженцето от Спиридон. Притъмняло е, вали, никой не наблюдава какво става зад гърба на сградата, там няма вход, наоколо са поляни. Спиридон изтичва до колата си, тя е паркирана малко встрани от площадката, където паркират колите си сътрудниците на лабораторията, тя е заела позиция по-близо до шосето. Той бърза, няма време за суетене, трябва да изпревари тъста си на всяка цена.

Защо Спиридон е сменил номера на колата си с номера, който има колата на неговия тъст? Защото такъв е бил замисълът на акцията. Първо — за да проникне по-сигурно в охранявания район на лабораторията. В дъждовна и мъглива привечер шофьорът е невидим за очите на охраната, но е видим номерът на колата. Второ — за да се създаде подвеждащо впечатление, че Недьо Недев е сътрудникът на професора в подменянето и открадването на стъкленицата и че той е ликвидирал третия съучастник, Марина Спасова, за да не би тя да издаде в случай на провал, каквато е нервна и лабилна, него и професора. Спиридон отлично е познавал разписанията и навиците на своя тъст и за него не е било никак трудно да го имитира. Разбира се, той не си а правил илюзии, че ще заблуди следствието и че следствието няма да разкрие в края на краищата, че посоката „Недьо Недев“ е една фалшива посока. Той не си е правил такива илюзии, но е искал да печели време, два-три дни, колкото му е било необходимо, за да се измъкне навън. Той е бил сигурен, че фалшивата следа „Недьо Недев“ ще отнеме на следствието непременно два-три дни.

Такъв е бил замисълът на акцията, но ето че една персонална промяна в следствието внася в него непредвидени корективи. Аз изключвам още от самото начало на разследването професора като възможен похитител или подменител на стъкленицата. Второ. Изключвам от разследването и Недьо Недев благодарение на една непредвидена от Спиридон случайност. На 24 октомври Недьо Недев се забавя с восъчния печат, не излиза в обичайното време, а двадесетина минути по-късно, и по този начин колата му не може дори приблизително да се идентифицира с колата, блъснала двадесет минути по-рано количката с кестените. Така че още в самото начало на издирванията следствието зачерква с дебела черта Недьо Недев като „следа“. Но Спиридон не знае, че Недьо Недев е зачеркнат, а продължава да играе неговата роля и с това се обяснява втората му неудача — опитът му да представи убийството на Марина като дело на Недьо.

Решението на Спиридон да бяга от милицията се обяснява главно със страха му за стъкленицата. Аз съм сигурен, че той е носил със себе си шофьорска книжка и паспорт на името на Недьо Недев и затова не се е боял от подменения номер на колата си. Той се е боял заради стъкленицата. Прибирането му и прибирането на колата в участъка означава обиск, а обискът означава намиране на стъкленицата. Затова нашият герой е решил да бяга, налагало се е да спасява главата си.

Защо се е спрял пред 113-а, тоест пред вилата на тъста си? За да скрие стъкленицата, за да се отърве от опасния си багаж естествено! Като близък на Недьовото семейство, той е знаел, че в сряда вилата е празна, че тоя ден бай Михаил е в отпуска. Без друго той е имал ключ от външната порта. Влязъл е, скрил е някъде стъкленицата и вече с много по-спокойна душа се е оттеглил по Беловодския път.

Защо не се е завърнал за стъкленицата вечерта на 25-и или през нощта срещу 26-и? Има няколко причини. Първо — присъствието на бай Михаил. Второ — премахването на Марина, Той е трябвало да слухти за нея, да дебне, да чака. Трудно е по едно и също време да се вършат две крайно трудни и рисковани неща.

Такава е, струва ми се, реконструкцията.

А сега да помислим за това, което предстои. След малко Спиридон ще научи, че Недьо е прибран и че бай Михаил ще спи при сина си. Ето че благоприятният час за него е ударил! И така, щом настъпи истинската нощ, тук ще дойде пеша един мъж. Той ще отключи тихичко външната порта и още по-тихичко ще се промъкне вътре. Ще потърси в тъмното каквото му трябва, той помни мястото, ще се полута, но ще го намери. Тогава той ще излезе пак така тихичко, крадешком, но преди да притвори портата, ти и твоите хора ще светнете с фенерчетата си в лицето му. И ти ще видиш, че тоя нощен гостенин не ще е някой друг, а ще е човекът с бомбето. „Внимание, господа!“ Няма да губите секунда време, а ще го обискирате на място. Вие ще намерите в дрехите му стъкленицата с чумоподобния бацил. „Още един път внимание, господа!“ Пазете стъкленицата!

Когато се върнахме при колата, аз казах на Баласчев:

— Щом всичко бъде сторено и завесата спусната, ще ми телефонирате на улица „Латина“.

— Искаш ли да изпием по чашка коняк, горе, в моята стая? — попитах Юлия.

Доразказвах на Анастаси историята с Юлия.

Както вече отбелязах, аз се завърнах от 113-а в прекрасно настроение. Задачата беше решена, сега оставаше да се направи само още едно малко изчисление, за да се нанесе отговорът върху белия лист. Бях сигурен, че съдбата няма да ми изиграе лоша шега в последната минута на играта, затова очаквах спокойно това малко изчисление.

Облякох бяла риза с колосана яка, сложих най-хубавата си връзка-папионка, жълта, напръскана с червени капки; избрах си тъмносин, официален костюм. После заведох Анастаси в червения салон на „България“ и поръчах на моя познат сервитьор да ни гощава с празнично меню.

Върнахме се на улица „Латина“ към 9 ч. Наближаваше времето за последния акт от представлението. Стъкнах огъня, облякох халата си и седнахме срещу камината. По време на вечерята бях разправил на Анастаси за находката ми във вила 113-а. Анастаси се вълнуваше, той очакваше финала с опънати нерви. За да го разсея, реших да му доразкажа онази италианска история. Пък и нали бях отворил дума за измислените чувства!

Когато се качихме горе, в моя „апартамент“, аз влязох в килерчето, за да налея коняк, а Юлия ме запита, както беше се облакътила на масата, дали съм женен и имам ли деца. Искаше да знае, злодейката, дали ще оставя подире си вдовица и сираци. Казах й, че не съм женен, и моят отговор като че ли я поразвесели малко, защото започна да си тананика една весела песенчица. Но както беше започнала, така ненадейно спря и отново се замисли. Когато се извърнах, за да внеса подноса с чашките, видях я да седи неподвижно, мълчалива, вторачила разсеяно поглед напред. „Малки угризения на съвестта!“ — помислих и се усмихнах. Имаше защо да се усмихвам: бях търколил в чашката, предназначена за нея, две капки от най-безвредното, но и най-силното приспивателно каквото има на света!

Чукнахме чашките си, после се целунахме и пихме. Не можах да изброя до десет и тя заспа на рамото ми. Тогава извадих пръстена й, завих бръмбара върху пластинката му и от търбухчето му в същата секунда се стекоха на пода няколко капки жълтеникава течност. На два пъти промих вътрешностите на насекомото с коняк, а сетне напълних търбухчето му, както си беше по-рано, и отново го преместих върху пластинката. Плеснах леко Юлия по бузите и тя се пробуди. Попитах я за какво се беше толкова дълбоко замислила, а тя се изчерви, защото наистина имаше чувството, че е мислила дълбоко за нещо, само че не можеше да си спомни за какво.

Тъй или иначе, играта беше развалена за тази вечер. Целувахме се естествено, но ония две капки бяха притъпили у нея желанието за повече любов. Обеща ми среща за следващата вечер и си отиде.

На другия ден така се случи, че двамата негодници се запиха в кръчмата още от сутринта. Ние с Юлия слязохме на брега. Къпахме се, лудувахме, а на обяд собственикът на „Сан Тома“ ни изпрати по слугата си кошничка с пържена риба и шише вино. Ние обядвахме със същото велико удоволствие, с каквото някога са обядвали боговете на Олимп.

Вечерта ние пак отидохме горе и понеже гледах крадешком пръстите й, видях как тя премести бръмбара от пластинката на пръстена точно над моята чашка с коняк. Пих, проснах се на пода, ритнах два пъти с крака и затихнах. Престорих се на умрял. Тогава се случи най-чудното. Тя започна да пищи, да плаче, да скубе косите си, да проклина така, както умеят да проклинат само южнячките. Но това не беше всичко. Тя се търколи на пода до мен, тоест до трупа ми, зарови лице в гърдите ми и неудържимо зарида.

Ставаше вече нетърпимо, непоносимо, но в тоя момент в стаята се втурна боксьорът Карло. Той я улови под мишниците и я изправи, а тя започна да крещи в лицето му, че е убиец, мошеник, бандит. Карло, изглежда, не беше от търпеливите кавалери, той замахна и така я шамароса, че тя залитна, просна се на пода и на свой ред замря. Като я видя млъкнала, Карло каза, че ако Отново проговори, ще я накара да замълчи за цял живот.

Това вече преля чашата. Да бият пред мен жена и аз да стоя безучастен! Та нали щях да се презирам до края на дните си! Скочих на краката си. Юлия нададе безумен вик, а Карло толкова се ококори от ужас, че очите му щяха да се изтърколят на пода. Шега ли е да видиш как възкръсва мъртвец!

Карло не оказа кой знае каква съпротива. Докато да разбере дали с мъртвец си има работа, или с жив човек, аз извих ръцете му на гърба и ги завързах здраво с колана си. Когато довършвах тази работа, в стаята се втурна Лучияно. Той размахваше в ръката си широк касапски нож, дишаше с разтворени уста и мереше с очи шията ми. За мене беше детска игра да избия ножа от ръката му и с един „прав“ в заоблената му брада да го оваля зашеметен на пода. Трябваше да смъкна ризата си, за да завържа с нея ръцете му. Нямах друго, трябваше да си служа с подръчни материали. Двамата приличаха на захвърлени на пода колбаси.

Докато се справях с негодниците, Юлия започна да проявява признаци на живот. Налях в устата й малко коняк, а когато клепките й мигнаха, целунах я по очите. Това възвърна съзнанието й и тя се увери, че съм напълно жив. С нейна помощ аз открих оня тайнствен пакет, който двамата бяха получили от лодкаря на платноходката. В пакета имаше около триста грама хероин. Обадих се по телефона в полицейското управление на Н и след половин час в заливчето на Санта Барбара пристигна задъхано полицейската моторница.

Двамата негодници ме помислили за човек на Интерпол, сметнали, че съм ги разкрил, и за да спасят кожата си и пакета с хероин, а може би и съдружниците си, решили да ме погубят, като използуват изпитани средства — циановото съединение и женски чар. На сутринта собственикът на „Сан Тома“ щял да ме намери „самоубит“.

Юлия била годеница на Лучияно и пръстенът с бръмбара бил негов. Лучияно представил положението пред Юлия за безнадеждно и я убедил, че спасението на тримата зависело само от нейното усърдие. После щели да заминат за Северна Италия и да заживеят там скромен и честен живот.

Ние прекарахме с Юлия две щастливи седмици. Имах чувството, че съм открил в тази жена свещената простота на живота и че с нейна помощ съм си възвърнал изгубения рай.

Но един незначителен епизод разби илюзиите ми и ме приземи към действителността. Разбрах, че съм измислял чувствата си. Получих пратка по пощата, няколко книги върху италианския ренесанс. Разтворих първата от тях и се загледах очарован в една чудесна репродукция на картина от Ботичели. Гледах жадно, а тя ме запита с досада: „Какво пък толкова интересно има в тази картина, та си зяпнал такъв?“

„Как какво!“ — прошепнах изумен. Или съм си го помислил, кой знае.

После ние се погледнахме и в тоя миг, когато се гледахме, разбрахме и двамата, че сме живели с измислени чувства, че чувствата, които сме изпитвали един към друг, са били неистински, измислени.

Разделихме се още същата вечер.

Половин час след като разказах на Анастаси тази история, телефонът иззвъня. Баласчев ми съобщи, че Спиридон Вълков е бил току-що арестуван на излизане от вила 113-а. В палтото му била намерена стъкленицата с чумоподобния бацил.

Часът беше единадесет.

Извадих от долапа бутилка шампанско и две кристални чаши, но телефонът пак иззвъня. Този път се обаждаше генералът. Той ми предаде благодарностите и приветствията на министъра и ми съобщи, че правителството предоставя на мое разположение специален самолет, за да настигна съветската археологическа експедиция в Ташкент.

Напълних чашите, златистото вино искреше, радвах се и в същото време чувствувах, че нещо загасваше в душата ми — стара история, която се повтаряше при всеки нов успех.