Последното приключение на капитан Немо

Сфинксът

Двамата стояха в началото на просторното помещение, близо до кита-инфузория и слона-водорасло, третото създание имаше отзад огромен израстък, а останалите не можеха да различат, пък и не се и стараеха. Отново чуха в себе си двете предупреждения. Бавно започнаха да затоплят помещението. Бяха донесли мощен акумулатор и след по-малко от час забелязаха, че течността в тялото на инфузорията започна да се движи по-бързо, израстъкът на неизвестната твар потрепери, а водораслото взе да се протяга лениво и сладострастно.

Дотук екипажът на „Наутилус III“ наблюдаваше срещата, защото помощникът беше взел със себе си телевизионна камера, но щом водораслото се размърда повторно, като че ли някой замъгли образа или го заля с вода и връзката беше прекъсната.

Вторият офицер веднага свика щаба. Тъй като двамата парламентьори престанаха да отговарят и на сигналите с въжето, всички се питаха дали не трябва да атакуват, дали не трябва да нападнат гиганта. Но накрая решиха да изпратят втора група. Тя установи, че въпросната стена сега е затворена — не се отваря при никакъв сигнал, не се поддава и на автогените от космическите станции, които разтапят всякаква материя! Беше решено да почакат при входа на гигантската ракета още един час и после да атакуват.

Точно след петдесет и девет минути двамата парламентьори отново се появиха. Прехвърлиха се в космическата „вана“, върнаха се на борда на ракетата, събраха екипажа и Немо издаде заповед за отлитане.

— Ами зарядите?

— Можете да ми ги оставите. И без това знаят за тях — отвърна той и се затвори в кабинета си с помощника и корабния лекар. Съветваха се там около десет часа.

През това време хората му забелязаха, че и екипажът на гиганта не бездействува. Огромната пура като че ли внезапно се пречупи, отново се изправи и с пълна скорост се понесе в посока, обратна на нашето Слънце. Изглежда, задачата на „Наутилус“ беше изпълнена. Но загадката на тайнствения кораб все още не бе разрешена. Всички чакаха нетърпеливо какво ще им каже капитанът. И затова дойдоха на вечерната проверка, изпълнени с любопитство.

— Боя се, че ще ви разочаровам — подхвана Немо. — Разменихме с чуждите пратеници (защото те бяха такива) само няколко думи. Те ни отговаряха чрез предаване на мислите, изглежда, че в това изкуство са отишли по-напред от нас. Попитахме ги дали летят към нашата слънчева система и защо. Отвърнаха, че преди дълго време са били изпратени от своята планета в космоса, за да посетят нашата слънчева система, единствена във вселената, където според техните сведения живеят разумни същества, а това означава живи твари, които познават себе си и околната среда и си дават сметка за собственото аз. Попитахме ги какво искат и защо са предприели такова дълго пътуване до нас. Дали можем да им помогнем, дали не желаят да се преселят на нашата планета, като веднага посочихме защо не е възможно това. Струваше ни се, че нищо друго освен смъртна опасност не е могло да принуди тези същества да предприемат едно толкова дълго и толкова уморително пътуване в пространството. Отговориха ни, че искат да узнаят нашия отговор на основните въпроси на живота. — След тези думи капитанът се изчерви като ученик, вдигнат на дъската, който изведнъж е забравил урока си. — Това е много неприятно, знам, че на всички ви ще се стори смешно, но те наистина го казаха… — Той погледна помощника си, който кимна и потвърди думите му:

— Казаха, че искат да узнаят нашия отговор на основните въпроси на живота.

— Естествено, ние не ги разбрахме — продължи капитанът, — смятахме, че ни питат за смисъла на живота. А той е ясен на всекиго: смисълът на живота е да преобразяваме природата около нас, но май не се отнасяше за това. Може би имаха предвид доколко познаваме живота. Тогава им предложихме записите на нашия доктор: че умеем да създаваме нови тъкани, да продължаваме човешкия живот, да излекуваме и най-пострадалото живо същество. Но не това искаха да знаят те. Основните въпроси на живота. Струваше ни се, че всички крещят тези думи, сякаш срещу нас ревеше цялата тълпа зрители на някой стадион или ни преследваха с лая си бесни кучета. Искаха отговор. А ние не ги разбирахме.

— Основен въпрос на живота… — прекъсна го помощникът. — Естествено, на нас ни хрумна, че всъщност това може да е само тактика, че ни задържат с привидна философска дискусия. Та на кого ще вземат да разправят, че пътуват не осемстотин, а най-малко двеста хиляди години от тази тяхна дяволска спирална мъглявина, като по пътя си палят звезда след звезда, за да покажат на своите близки у дома, че продължават да изпълняват задачата си, и че доброволно са се оставили да бъдат полуумъртвени, да бъдат хвърлени в нещо като зимен сън само за да научат отговора на въпроса, с който у нас се занимават безделниците, пияниците и всевъзможните му философи? Затова ми хрумна дали не е само тактика, дали не искат да ни пленят и в същото време да унищожат ракетата. Опитах се да ви предам заповеди.

— А не биваше да го правите! — викна му сърдито Немо. — Инфузорията, която беше най-близо до нас, веднага отвори изолационната врата и ни избута навън.

— Кажете им, че откачихме техния експлозив — рече тя. — Виждаме, че животът във вашата система все още не е напълно разумен…

— Смятах да ги нападна, ако ви задържат още една минута…

— Глупаци — каза Немо. — Тъпаци. Нищо нямаше да се случи. Не разбирате ли, че тези същества имат много по-съвършена техника от нас? Бяхме изцяло в техни ръце и те ни пощадиха. Просто защото отдавна не се занимават с убиване и унищожаване, защото явно ги интересуват други въпроси… — Той помълча малко и после побърза да се извини на хората си. — Преживяването беше възбуждащо, а аз остарявам. Нали знаете, че никога досега не съм ви крещял. Но ми се струва, че тези чудовища можеха да ни кажат повече, че пропуснахме нещо. Може би колкото по-съвършен става животът, толкова повече въпроси поставя той пред нас.

— Главното е, че спасихме родината си… — каза вторият офицер.

— Спасихме ли я? От кого? Въпросите никого не заплашват.

— Тя продължава пътя си! — извика докторът, като дотича от наблюдателницата и нахълта в стаята, без да рапортува и без обичайните поздрави. — Не се връща у дома към Андромеда, а продължава напред в пространството. И отново намали скоростта.

— Значи вярват, че някъде във вселената животът вече е в състояние да отговори на своя главен въпрос…

— Основен, капитане — обърна му внимание помощникът.

— Основен. — Капитанът все още се сърдеше на помощника си… Обърна се към екипажа и с тих глас прочете заповедта за следващия ден. Никога досега не го бяха чували да я чете толкова тихо.

— Остарява — казаха си те. Но това беше грешка. Капитанът им започваше да мисли.