Повече от човешки

Втора частБебето е на три

Най-после влязох при този Стърн. Съвсем не беше възрастен. Той вдигна глава от бюрото си, огледа ме с бърз поглед и взе един молив.

— Седни там, синко.

Останах на мястото си, докато той отново вдигна глава. Тогава казах:

— А ако влезе някое джудже — седни ей там, дребосък ли ще му кажете?

Той остави молива и се изправи. Усмихна се. Усмивката му беше бърза и остра, като погледа му.

— Грешката е моя — каза той. — Откъде да знам, че не обичаш да ти казват „синко“?

Така вече беше по-добре, но все още бях вбесен.

— На петнайсет години съм и не съм длъжен да ми е приятно, като се обръщат така към мен. И недейте непрекъснато да ми го натяквате.

Той отново се усмихна, каза „добре“, а аз се приближих и седнах.

— Как се казваш?

— Джерард.

— Това собственото ти име ли е, или фамилията?

— И двете — отговорих аз.

— Наистина ли?

— Не — казах аз. — И въобще не ме питайте къде живея.

Той остави молива и каза:

— Така доникъде няма да стигнем.

— Това зависи от вас. Какво ви смущава? Че съм враждебно настроен ли? Да, така е. Но у мен има още много други неща, които не са в ред, иначе нямаше да съм тук. Нима това ще ви спре?

— Не, но…

— Тогава какво още ви смущава? Как ще ви бъде заплатено ли? — Извадих една банкнота от хиляда долара и я оставих на бюрото му. — За да не ми пращате сметката после. Щом сметнете, че трябва да дам още — ще ви дам. Така че адресът ми не ви е нужен. Момент — казах, когато той посегна към парите, — нека си стоят там. Първо искам да се уверя, че ще се разбираме.

Той скръсти ръце.

— Аз не работя така, синко — исках да кажа Джерард.

— Джери — уточних аз. — Ще трябва, ако мислите да работите с мен.

— Много усложняваш нещата. Откъде имаш тези хиляда долара?

— Спечелих едно състезание: да разкажеш най-много с двайсет и пет думи дали е гот да вършиш онази работа със Съдсо. — Наведох се напред. — Този път е истина.

— Добре — отвърна той.

Бях изненадан. Мисля, че той разбра, но не каза нищо повече. Чакаше да продължа.

— Преди да започнем, ако изобщо ще започваме — казах аз, — искам да си изясня нещо. Това, което ви кажа, което излезе наяве по време на сеанса, ще си остане ли само между нас, както при свещеник или адвокат?

— Разбира се — увери ме той.

— Независимо какво е?

— Независимо какво е.

Наблюдавах го внимателно. Повярвах му.

— Вземете си парите — казах. — И можете да започвате.

Той не помръдна. Само уточни:

— Както ти сам отбеляза преди малко, това си е моя работа. Такова лечение не се купува като бонбони. Трябва да работим заедно. Ако единият от нас не може, всичко става безсмислено. Не можеш да отидеш при първия психотерапевт, който си намерил по телефонния указател, и да поискаш от него каквото ти скимне, независимо че можеш да му платиш.

— Не съм ви намерил по телефонния указател — казах уморено аз — и това, че можете да ми помогнете, не е просто предположение. Трябваше да пресея информация за пет-шест други „куколози“, докато се спра на вас.

— Благодаря — отвърна той и ме погледна, като че ли беше готов да ми се изсмее — нещо, което никак не обичам. — Да пресееш информация ли каза? Какво имаш предвид?

— Неща, които съм чувал или чел. Все едно, няма да кажа повече, както не си казах и адреса.

Той дълго ме гледа. За пръв път ме гледаше продължително. После взе банкнотата.

— Какво трябва да направя най-напред? — попитах.

— Какво искаш да кажеш?

— Как ще започнем?

— Ние започнахме още като влезе в кабинета ми.

Сега пък аз се засмях.

— Добре. Един на нула за вас. Съдейки само по първия ви ход, не знаех накъде ще тръгнете, така че не можех да стигна там преди вас.

— Интересно — каза Стърн. — Всеки път ли обмисляш всичко предварително?

— Всеки път.

— И случва ли се да си прав?

— Винаги. Освен… но не трябва да ви разказвам за изключенията.

Този път той се ухили истински.

— Ясно. Някой от пациентите ми се е раздрънкал.

— Един от бившите ви пациенти. Вашите пациенти не казват нищо.

— Аз искам така. И за теб се отнася. А какво си чул?

— Че съдейки по това, което те казват и вършат, вие можете да отгатнете какво възнамеряват да кажат или да направят и понякога ги оставяте да го направят, понякога ги спирате. Как се научихте да правите това?

Той помисли около минута.

— Предполагам, че съм много наблюдателен, а освен това съм допуснал достатъчно много грешки, докато се науча да не ги повтарям вече. А ти как се научи да го правиш?

— Ако вие можете да ми отговорите на този въпрос, аз няма защо да идвам повече тук.

— Значи наистина не знаеш?

— Де да знаех! Вижте, струва ми се, че така доникъде няма да стигнем.

Той сви рамене.

— Зависи къде искаш да отидеш. — Спря за малко и отново ме погледна право в очите. — Кое от кратките определения за психиатрията приемаш за вярно сега?

— Не ви разбирам.

Стърн отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади почерняла лула. Помириса я и започна да я върти из ръцете си, докато ме наблюдаваше.

— „Психиатрията се отнася към личността като към глава лук — отстранявайки люспа след люспа, тя най-после стига до неопетнената сърцевина на Аз-а.“ Или: „Психиатрията дълбае, както се пробива нефтен кладенец — надолу, после настрани, после още по-дълбоко надолу, през мръсотия и скали, докато стигне до нефтоносна жила.“ Или: „Психиатрията взема шепа сексуални мотиви и като топка на боулинг ги запраща по спомените ти, а после гледа как те се блъскат от един епизод в друг.“ Да продължавам ли?

Не можах да не се засмея.

— Последното беше доста добро.

— Последното беше доста слабо. Всички са такива. Всички се опитват да опростят нещо, чиято същност е много сложна. Накратко, аз ще ти кажа следното: никой друг освен теб не знае какво ти е; никой не може да те излекува освен ти самият; никой друг освен теб не може да открие истинското лекарство; и след като го откриеш, остава сам да си помогнеш.

— А вие за какво сте тук?

— Да слушам.

— Нима трябва да плащам на някого цяла надница на час само за да слуша?

— Така е. Но ти си убеден, че аз слушам избирателно.

— Дали? — попитах се аз. — Да речем, че съм. А така ли е?

— Не. Но ти никога няма да повярваш.

Изсмях се. Той ме попита" защо.

— Защото вече не ме наричате „синко“ — отговорих аз.

— Повече няма да те наричам така. — Той бавно поклати глава, без да ме изпуска от очи. — Какво искаш да узнаеш за себе си и защо се страхуваш, че може да го кажа на някого?

— Искам да разбера защо убих един човек — казах направо.

Това ни най-малко не го смути.

— Легни там.

Станах.

— На онази кушетка ли?

Той кимна.

Опънах се на кушетката. Почувствувах се неловко и казах:

— Чувствувам се като в някоя проклета карикатура.

— Каква карикатура?

— Тип с мускули като буци — казах, загледан в тавана. Беше светлосив.

— И какъв е текстът?

— „Същото е и в гащите ми.“

— Много добре — каза той тихо.

Погледнах го внимателно. Разбрах, че беше от хората, чийто смях е дълбок и беззвучен, когато изобщо се смеят.

— Ще използувам това в книгата, в която смятам да опиша различни случаи от практиката си. Но твоя случай няма да включа. И защо вметна това?

Като видя, че няма да отговоря, той стана и отиде до един стол зад мен, където не можех да го виждам.

— Можеш да престанеш да ме проверяваш, синко. Достатъчно съм кадърен, за да ти свърша работа.

Стиснах челюстите си тъй силно, че ме заболяха кътниците. После се отпуснах. Отпуснах се целият. Беше чудесно.

— Добре — казах. — Извинявайте.

Стърн не каза нищо, но отново имах чувството, че се смее. Само че не на мен.

— На колко си години? — запита той неочаквано.

— Ъъъ… на петнайсет.

— Ъъ… на петнайсет — повтори той. — Какво значи това „ъъ“?

— Нищо. На петнайсет съм.

— Когато те попитах на колко си години, ти се поколеба, защото в първия момент в съзнанието ти изскочи някакво друго число. Ти го замести с петнайсет.

— Нищо подобно! На петнайсет съм!

— Не съм казал, че не си. — Гласът му звучеше търпеливо. — Кое беше другото число?

Отново побеснях.

— Нямаше никакво друго число! Защо се залавяте за всеки звук, който издам, и се мъчите да му придадете някакво значение, което е удобно за вас?

Той мълчеше.

— На петнайсет съм — казах предизвикателно, но после започнах да отстъпвам, — макар че никак не ми харесва да съм само на петнайсет. И вие много добре знаете това. Не се опитвам да твърдя, че съм на петнайсет.

Той мълчеше и продължаваше да изчаква. Предадох се:

— Числото беше осем.

— Значи си на осем. А как се казваш?

— Джери.

Надигнах се на лакът и извих врат, за да го видя. Беше разглобил лулата си и гледаше през мундщука към настолната лампа.

— Джери, без никакво „ъъ“! — добавих аз.

— Добре, добре — каза той по начин, който ме накара да се почувствувам истински глупак.

Отпуснах се назад и затворих очи. Осем, казах си аз. Осем. После се оплаках:

— Тук е студено.

Осем. Осем, чиния, тирания, мрази я. От чинията на тиранията пия и вия. Това никак не ми хареса и рязко затворих очи. Таванът беше все още сив. Всичко беше спокойно, Стърн седеше някъде зад мен с лулата в ръце. Той също беше спокоен. Поех дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж и затворих очи. Осем. Осемгодишен състарен. Осем, халосам, предишен, излишен, изтощен, студен. По дяволите! Въртях се на кушетката и се мъчех да намеря поза, в която да не ми е студено. Пия от чинията на…

Изсумтях и изтрих от съзнанието си всички осмици, всички рими, всичко онова, за което те ми напомняха, и направих всичко черно. Но то не искаше да остане така. Затова направих една огромна блестяща осмица и я оставих да виси сред чернотата. Тя легна на една страна и кръговете й започнаха леко да трептят. Беше като филмов кадър, заснет без бинокъл. Разбрах, че ще погледна през него, независимо дали това ми се харесва или не.

Изведнъж престанах да се мъча да контролирам образа и бинокълът започна да се приближава към мен — все по-близо и по-близо, докато накрая влязох в кадъра.

Осем. Осемгодишен, състарен, студен. Мръзна, зъзна като пес нощес кляфка в канавка.

Канавката беше край една железопътна линия. Миналогодишните бурени бодяха като слама. Пръстта беше червена и когато валеше, ставаше лепкава и хлъзгава кал, а когато замръзнеше, беше твърда като печена глина. И сега бе такава — поръсена със скреж и студена като бледата утринна светлина зад хълма. Нощем светлините изглеждаха топли, но всички грееха в чужди домове. Денем слънцето също грееше в нечия чужда къща, макар че постопляше и мен.

Загивах в тази канавка. Снощи тя беше подходящо място да преспя, защото тук беше толкова студено, колкото където и да е другаде. Тази сутрин, по същата причина, канавката беше подходящо място да умра. Осемгодишен. И отвратителният сладникав вкус на свинска мазнина и мокър хляб от нечия кофа за смет, и ужасът, който те пронизва, като чуеш стъпки, докато крадеш някой чувал от зебло.

Чух стъпки.

Бях се свил на една страна. Веднага се търколих и легнах по корем, защото понякога ритат в корема. Покрих главата си с ръце и това беше всичко, което можех да направя.

След като постоях така известно време, вдигнах очи нагоре, без да мърдам. Видях голяма обувка. В нея имаше глезен. Наблизо се виждаше още една обувка. Лежах в напрегнато очакване. Не че ми пукаше кой знае колко, но беше толкова срамно. Месеци наред бях живял сам и не успяха да ме хванат, нито дори да се приближат до мен.

И сега — да ме хванат тъй глупаво. Беше толкова срамно, че заплаках.

Обувката ме подхвана под мишницата, но това не беше ритник. Обърна ме по гръб. Бях така вкочанясал от студа, че се търколих като дърво. Продължавах да държа главата и лицето си с ръце и да лежа със затворени очи. Неизвестно защо, спрях да плача. Мисля, че хората плачат само когато се надяват на някаква помощ.

Тъй като нищо не се случваше, отворих очи и леко отместих ръцете си, за да мога да виждам. Над мен беше изправен някакъв човек, висок цяла миля. Беше облечен с избелял дочен работен комбинезон и овехтяла айзенхауерка с петна от пот под мишниците. Лицето му беше обрасло като на онези типове, които не могат да си пуснат свястна брада, но все пак не се бръснат.

— Стани — каза той.

Погледнах към обувката — не възнамеряваше да ме ритне. Надигнах се малко, но щях да се строполя обратно, ако не беше голямата му ръка, която се оказа зад гърба ми, готова да ме подкрепи. Постоях известно време облегнат на нея, за да събера сили, и отново направих опит да стана. Опрях коляно на земята.

— Хайде — подкани ме. — Да вървим.

Честна дума, усетих как кокалите ми изскърцаха, но успях. Изправяйки се, взех от земята един объл бял камък. Вдигнах го с такава мъка, че трябваше да погледна, за да се уверя, че го държа в ръцете си — толкова ми бяха премръзнали пръстите. Казах му:

— Не се приближавай до мен, че ще ти разбия зъбите с тоя камък.

Ръката му се стрелна толкова бързо, че не разбрах кога изби камъка от ръцете ми. Започнах да го псувам, а той просто се обърна и тръгна нагоре по насипа към железопътната линия. Обърна глава назад, тъй че брадата му опираше в рамото, и попита:

— Идваш, нали?

Не ме подгони, затова не избягах. Не каза нищо повече, затова не му възразих. Не посегна да ме удари, така че не бях ядосан. И тръгнах подире му. Той ме изчака, протегна ми ръка, но аз я заплюх. Продължи нагоре към линията. Изгубих го от погледа си. Започнах да се изкачвам на четири крака. Кръвта ми беше започнала да се раздвижва и в краката и ръцете ми се забиваха иглички, като че ли стъпвах по таралежи. Когато излязох на линията, мъжът стоеше там и ме чакаше.

На това място линията вървеше по равно, но като я проследих с поглед, ми се стори, че започва да се изкачва по един хълм — все по-стръмно и по-стръмно нагоре, докато сякаш се завъртя над главата ми. В следващия миг лежах на земята, проснат по гръб, и гледах студеното зимно небе.

Мъжът дойде до мен и седна на релсата. Не се опита да ме докосне. Едва си поемах дъх. Изведнъж усетих, че ще ми стане по-добре, ако поспя макар и само за минутка. Затворих очи. Мъжът силно ме сръга с пръст в ребрата. Заболя ме.

— Не заспивай — каза той.

Погледнах го.

— Премръзнал си и си изнемощял от глад — каза той. — Искам да те заведа у дома, да те стопля и нахраня. Но е много далеч и пътят е стръмен. Няма да можеш сам. Имаш ли нещо против да те нося?

— И к’во ще правиш, като ме заведеш у дома си?

— Казах ти.

— Добре — съгласих се.

Той ме вдигна и ме понесе. Ако беше казал каквото и да е друго, щях да си остана да лежа там, додето пукна от студ. Пък и какво ли можеше да иска от мен? Нищо не бих могъл да направя.

Престанах да мисля за това и се унесох.

Събудих се, когато той изостави линията и тръгна надясно. Навлезе в гората. Нямаше пътека, но си личеше, че знае накъде върви. Следващия път се събудих от някакво пращене. Пренасяше ме през едно замръзнало езерце и ледът под краката му пукаше. Не бързаше. Погледнах надолу и видях как при всяка негова стъпка се образуват бели радиални пукнатини, но това никак не го тревожеше. Отново потънах в мъгла.

Най-после той ме пусна. Бяхме стигнали. Намирахме се в някаква стая. Беше много топло. Пусна ме да стъпя и аз веднага се отскубнах от него. Най-напред потърсих вратата. Видях я и с един скок се озовах до нея. Опрях гръб в стената, така че всеки момент да мога да избягам. Едва тогава се огледах наоколо.

Стаята се оказа голяма. Едната стена беше грапава скала, а останалите — от трупи; пролуките бяха запълнени с нещо. До скалата гореше голям огън, не точно в камина, а в някаква вдлъбнатина. На една полица на отсрещната стена бе поставен стар автомобилен акумулатор. От него излизаха два проводника, в краищата на които висяха две мъждиви лампи. Имаше маса, някакви сандъци и няколко трикраки столчета. Беше леко задимено и така приятно и изкушаващо миришеше на нещо печено, че устата ми се напълни със слюнка.

— Какво съм донесъл тук, Бебе? — попита мъжът.

Изведнъж стаята се изпълни с деца. Всъщност бяха само три, но създаваха впечатление за повече. Едно момиче, горе-долу на моята възраст, искам да кажа на осем години, с лице нацапано със синя боя, стоеше пред статив и палитра с много бои. Имаше и цял сноп четки, но не ги използуваше, а размазваше боята с ръце. Видях и едно негърче — момиченце на около пет години, което стоеше неподвижно и ме зяпаше, опулило големите си очи. Дървена касетка, поставена на магаре за рязане на дърва, служеше за бебешки кош. В нея лежеше бебе на около три-четири месеца. Като всяко друго бебе то се лигавеше, правеше балончета, махаше безцелно с ръце и риташе.

Когато мъжът заговори, момичето до статива погледна първо мен, после бебето. То продължаваше да рита и да се лигави.

— Казва се Джери и е вбесен — каза момичето.

— От какво е вбесен? — попита мъжът, като през цялото време гледаше към бебето.

— От всичко — обясни момичето. — От всичко и от всички.

— Откъде е?

— Хей, к’во става тук — казах аз, но никой не ми обърна внимание. Мъжът продължаваше да задава въпроси на бебето, а момичето продължаваше да отговаря. Най-шантавото нещо, което съм виждал.

— Избягал е от един държавен приют. Там го хранили достатъчно, но никой не се сработвал с него.

Точно тази дума употреби — „сработвал“. Отворих вратата и в стаята с вой нахлу студен въздух.

— Мръсник! — озъбих се аз на мъжа. — Значи си бил от приюта!

— Затвори вратата, Джейни — каза мъжът. Момичето до статива дори и не помръдна, но вратата се тръшна зад гърба ми. Опитах се да я отворя, но тя не мръдна. Изревах от яд, продължавайки да я дърпам.

— Мисля, че мястото ти е в ъгъла — обади се мъжът. — Накарай го да застане там, Джени.

Джейни ме погледна. Едно от трикраките столчета се понесе към мен. Увисна във въздуха и се обърна на една страна. Започна да ме бута с плоската си седалка. Отскочих назад, но то ме последва. Скочих настрани и се намерих в ъгъла. Столчето продължаваше да ме следва. Опитах се да го пропъдя, но само си ударих ръката. Наведох се, но и то се спусна ниско. Подпрях се с една ръка на него, опитвайки се да го прескоча, но то падна на земята и аз също. Изправих се и застанах в ъгъла. Треперех. Столчето зае нормалното си положение и се приземи на пода пред мен.

— Благодаря, Джейни — каза мъжът. После се обърна към мен: — Стой там и мирувай. После ще се занимавам с теб. Не беше нужно да правиш такъв панаир.

След това попита бебето:

— Може ли да ни бъде полезен?

Отново отговори момичето:

— Разбира се. Точно той ни трябва.

— Добре — каза мъжът. — Я виж ти! — Приближи се до мен. — Джери, можеш да останеш да живееш тук. Аз не съм от никакъв приют и никога няма да те върна там.

— Ами!

— Той те мрази — каза Джейни.

— И какво трябва да направя? — попита мъжът. Джейни обърна глава към коша. — Нахрани го.

Мъжът кимна и се засуети около огъня.

През цялото време малкото черно момиченце стоеше неподвижно и ме наблюдаваше с широко отворени очи. Джейни отново се зае да рисува, бебето продължаваше да си лежи. Погледнах отново негърчето.

— К’во си ме зяпнала — сопнах му се аз.

То ми се усмихна и каза:

— Джери, хо-хо.

После изчезна. Буквално изчезна, както изгасна светлина, само дрехите му останаха. Рокличката му се изду във въздуха и падна на купчинка на земята, където преди малко стоеше момиченцето. А то изчезна и това си е.

— Джери хо-хо — чух отнякъде. Погледнах нагоре и го видях — голо-голеничко, свряло се върху една малка издатина от скалата, точно под тавана. В същия миг пак изчезна.

— Джери хо-хо — долетя от другия край на стаята. Беше се покачило върху наредените там сандъци, които служеха за рафтове.

— Джери хи-хи! — чу се изпод масата.

— Джери хо-хо! — този път момиченцето изникна до мен и започна да ме бута към ъгъла.

Развиках се и опитах да се измъкна, но се блъснах в столчето. Страхувах се от него, затова се свих в ъгъла. Момиченцето изчезна.

Мъжът, който правеше нещо край огъня, хвърли поглед през рамо и ги скастри:

— Престанете, деца.

Стана тихо и тогава момиченцето бавно се измъкна от най-долния ред рафтове. Отиде до рокличката си и я облече.

— Как го правиш? — поисках да узная аз.

— Хо-хо — изсмя се то.

— О, лесно е — отговори Джейни. — Те всъщност са близначки.

— Тъй ли? — казах аз.

Тогава отнякъде се появи още едно момиченце, досущ като първото, и застана до него. Бяха еднакви като две капки вода. Стояха едно до друго и ме зяпаха. Този път ги оставих да ме зяпат.

— Това са Бони и Бийни — каза художничката. — Това е Бебето, а това — тя посочи към мъжа, — това е Сам. Аз съм Джейни.

Не намерих думи, затова казах само „Аха“.

— Вода, Джейни — каза Сам и подаде котлето. Чу се да тече вода, но нищо не видях.

— Достатъчно — каза той и закачи котлето на куката. После взе някаква пукната порцеланова чиния и ми я донесе. Беше пълна с яхния — големи парчета месо, гъст сос с моркови и тестени топчета.

— Ето, Джери. Сядай.

— На т’ва — попитах, поглеждайки столчето.

— Ами да.

— Дума да не става — казах аз и клекнах, опрял гръб на стената.

— Ей, по-полека — каза той след малко. — Ние сме яли. Никой няма да ти го грабне. По-бавно!

Започнах да ям още по-бързо. Почти бях свършил, когато повърнах всичко. Тогава, неизвестно защо, главата ми се удари в ръба на столчето. Изтървах чинията и лъжицата и се свлякох на земята. Чувствувах се страшно зле. Сам дойде до мен и каза:

— Съжалявам, момчето ми. Джейни, хайде почисти.

Пред очите ми мръсотията от пода изчезна. Тогава бях толкова зле, че ми беше все едно какво става около мен. Усетих ръката на мъжа на врата си. Той разроши косата ми.

— Бийни, дай му едно одеяло. Хайде всички да лягаме. Той трябва да си почине малко.

Усетих, че ме увиват в одеяло, но сигурно съм заспал, преди да ме сложат да легна.

Когато се събудих, не знаех колко време беше минало. Не знаех къде се намирам и това ме уплаши. Надигнах глава и видях тлеещите въглени в огнището. Сам се бе излегнал пред него облечен. На слабото червеникаво сияние стативът на Джейни приличаше на някакво голямо хищно насекомо. Главата на бебето се подаде от коша, но не видях дали гледа към мен. Джейни лежеше на пода до вратата, а близначките — върху старата маса. Нищо не помръдваше освен главата на бебето, която се подаваше от време на време.

Станах и огледах стаята. Стая като стая, със същата единствена врата. Тръгнах на пръсти към нея. Когато минах край Джейни, тя отвори очи.

— Какво има — прошепна.

— Не е твоя работа — й казах.

Отидох до вратата, правейки се, че не й обръщам внимание, но я държах под око. Тя нищо не направи. Вратата беше здраво затворена, както и преди.

Върнах се при Джейни. Тя само ме наблюдаваше. Не изглеждаше уплашена. Казах й:

— Тряб’а да ида до едно място.

— О, това ли било — каза тя. — Защо не ми каза веднага?

Изведнъж изохках и се хванах за корема. Не мога да опиша това усещане. Реагирах като на болка, но не беше. Друг път не ми се беше случвало нещо подобно. Нещо тупна вън на снега.

— Хайде — каза Джейни. — Лягай си.

— Но аз тряб’а да…

— Да какво?

— Нищо. — И така си беше. Вече не ми се ходеше на онова място.

— Следващия път ми кажи направо. Нямам нищо против.

Нищо не казах. Върнах се при одеялото си.

— Това ли е всичко? — попита Стърн.

Лежах на кушетката и гледах в сивия таван.

— На колко си години? — попита той.

— На петнайсет — отвърнах в просъница.

Той изчака, докато дойда на себе си. Постепенно, освен тавана, се появиха стени и под, килим и лампи, бюро и стол, на който седеше Стърн. Надигнах се, притиснах главата си с ръка за секунда и го погледнах. Той си играеше с лулата и ме гледаше.

— Какво направихте с мен?

— Вече ти казах. Аз не правя нищо. Ти го правиш.

— Вие ме хипнотизирахте.

— Не съм — каза той тихо, но твърдо и сериозно.

— Тогава какво беше това? Като че ли… като че ли всичко ми се случи отново.

— Усещаше ли нещо?

— Всичко. — Потръпнах. — Всяко проклето нещо. И какво беше това?

— Човек се чувствува по-добре след него. Можеш отново да го повториш, когато поискаш, и всеки път болката ще намалява. Ще видиш.

От години не се бе случвало нещо така да ме смае. Замислих се, после попитах:

— Щом го направих сам, защо тогава не ми се е случвало и преди?

— Трябва някой да слуша.

— Да слуша ли? Че аз да не съм говорил?

— Не млъкна през цялото време.

— И разказах всичко, което се случи?

— Как мога да зная дали е всичко. Не съм бил там. Ти си бил, ти знаеш.

— Вие не вярвате, че това се е случило, нали? Тези деца, които могат да изчезват, и това столче, и всичко останало.

Той сви рамене.

— Няма значение дали аз вярвам, или не вярвам. Ти наистина ли си го преживял?

— Ами да, дявол да го вземе!

— Тогава само това е важното. И там ли живееш, при тези хора?

Загризах един нокът, който ме дразнеше.

— Не за дълго. Докато Бебето навърши три години. — Погледнах го. — Приличате ми на Сам.

— Защо?

— Не зная. Не, не приличате — добавих неочаквано. — Не знам какво ме накара да кажа това.

Бързо легнах отново. Таванът беше сив, лампите слаби. Чух как мундщукът на лулата изтрака в зъбите му. Дълго лежах така.

— Нищо не става — казах.

— Какво очакваш да стане?

— Каквото преди малко.

— Има нещо, което иска да излезе навън. Не му пречи.

В главата ми сякаш се въртеше барабан, върху който бяха фотографирани местата, нещата и хората, които се мъчех да извикам. Но този барабан се въртеше твърде бързо, тъй бързо, че не можех да различа един кадър от друг. Спрях го и улучих празен кадър. Отново го завъртях и пак го спрях.

— Нищо не става.

— Бебето е на три години — повтори той.

— А, това ли? — казах аз и затворих очи.

Навярно е това. Навярно, кошмарно, тъмнина, светлина. Навярно сънувам кошмар, но на светлина в тъмнина. Навярно обаче то е пеленачето. Обаче то кошмарно е пеленачето в тъмнината поради светлината.

„Нощ след нощ спях на това одеяло. Често се случваше и да не спим нощем. В къщата на Сам непрекъснато се вършеше нещо. Понякога спях през деня. Всички едновременно спяхме само когато някой беше болен, както първата вечер, когато пристигнах тук. В стаята беше винаги полутъмно, едно и също денем и нощем, огънят винаги гореше, двете мъждиви лампи, които висяха на проводниците, излизащи от акумулатора, винаги светеха. Започнеха ли съвсем да мъждеят, Джейни зареждаше акумулатора и те отново светваха по-силно.

Джейни вършеше всичко, което никой друг не искаше да свърши. Разбира се, другите също вършеха по нещо. Сам много често липсваше. Понякога вземаше и близначките със себе си да му помагат, но тяхното отсъствие не се забелязваше, защото както си стояха, те изчезваха и след миг — хоп! — появяваха се отново. А Бебето все си стоеше в коша.

Аз също вършех някои неща. Сечах дърва за огъня, поставих още рафтове, а понякога ходех да плувам заедно с Джейни и близначките. Разговарях със Сам. Нямаше нещо, което аз да мога да върша, а другите да не могат, но всеки от тях правеше по нещо, което аз не можех. Това ме ядосваше, страхотно ме ядосваше през цялото време. Но нямаше да зная какво да правя със себе си, ако не се ядосвах ту за едно, ту за друго. Това не ни пречеше да се сработваме. Сработване — това беше думата, която Джейни употребяваше. Бебето й я казало. Означавала всички заедно да бъдем едно цяло дори и ако всеки върши различни неща. Две ръце, два крака, едно тяло и една глава — и всички да действуват заедно, макар че главата сама не може да върви и ръцете не могат да мислят. Сам каза, че може би думата е получена от «сливам» и «работя», но ми се струва, че и той самият не беше убеден. Думата означаваше много повече.

Бебето непрекъснато говореше. Беше като радиопредавател, който работи двайсет и четири часа в денонощието, и можеш да приемаш винаги, щом си на неговата вълна, но независимо дали приемаш или не, той все си предава. Като казвам «говореше», имам предвид нещо по-особено. То даваше знаци. Тези хаотични движения на ръцете, краката и главата му изглеждаха безсмислени, но не беше така. Това бяха знаци, само че вместо да символизират отделни звукове, движенията изразяваха завършени мисли.

Например — протегне лявата ръка встрани, вдигне дясната високо нагоре, удари с лявата пета и това означава: «Който смята, че скорецът е вредител, няма и понятие какво си мисли самият скорец» или нещо подобно. Джейни каза, че тя е накарала Бебето да измисли това за знаците. Отначало тя можела да чува мислите на близначките, точно така каза — да чува мислите им, а те можели да чуват мислите на Бебето. Така че когато искала да знае нещо, питала близначките, те питали Бебето и й казвали отговора. Но като поотраснали, те започнали да губят тази своя способност. Така става с всички деца. Затова Бебето се научило да разбира, когато му говорят, и започнало да отговаря с тези знаци.

Сам не разбираше знаците, нито пък аз. Близначките не си и правеха труд да се мъчат да разбират. Джейни наблюдаваше Бебето през цялото време. То винаги разбираше какво го питаш, казваше отговора на Джейни и тя го казваше на нас. Поне част от отговора. Никой не можеше да разбере всичко, дори Джейни.

Джейни седеше и рисуваше по цял ден, като непрекъснато наблюдаваше Бебето и от време на време избухваше в смях.

Бебето не растеше. Джейни, близначките, аз — да, но не и Бебето. То само си лежеше в коша. Джейни се грижеше стомахът му да е пълен и го почистваше на два-три дни. То не плачеше и не създаваше никакви неприятности. Никой не се приближаваше до него.

Щом нарисуваше някоя картина, Джейни я показваше на Бебето, преди да я изтрие и да нарисува нови. Трябваше да го прави, защото имаше само три дъски. И добре че беше така, защото представете си на какво щеше да заприлича стаята, ако ги пазеше всичките — рисуваше си по четири-пет на ден. Непрекъснато изстрелваше Сам и близначките да й носят терпентин. Тя можеше без всякакво усилие да връща боите обратно в малките легенчета, като гледаше последователно всеки цвят от картината, но терпентина не можеше да възстановява. Каза ми, че Бебето запомня всички картини, затова не е нужно да ги пази. Всичките й картини представляваха машини, системи от зъбни колела и механични връзки, разни работи, които приличаха на електрически вериги и други подобни. Не се замислях много-много върху тях.

Веднъж ходих със Сам да вземем терпентин и два-три осолени свински бута. Вървяхме през гората, докато излезем на железопътната линия. Спуснахме се няколко мили надолу и пред нас се появиха светлините на някакъв град. Отново навлязохме в гора, после излязохме на малките улички в покрайнините.

Сам, както винаги, вървеше мълчаливо, потънал в мислите си.

Стигнахме до един магазин за железария. Сам отиде до вратата, огледа ключалката, поклати глава и се върна при мен. Намерихме един универсален магазин. Сам изръмжа одобрително. Застанахме в сянката до вратата. Надникнах вътре.

Изведнъж там се появи Бийни, гола-голеничка, както винаги, когато пътуваше така. Тя дойде и отвори вратата отвътре. Ние влязохме, а Сам затвори и заключи.

— Хайде вкъщи, Бийни — каза Сам. — Изчезвай, да не си намериш белята.

Тя ми се ухили, каза «хо-хо» и изчезна.

Намерихме два бута и кутия с терпентин от два галона. Аз си взех една яркожълта химикалка, но Сам ме плесна и ме накара да я оставя на мястото й.

— Вземаме само каквото ни е нужно — каза той.

След като излязохме, Бийни отново се появи, заключи и изчезна. Ходих със Сам само няколко пъти — когато трябваше да вземем повече, отколкото можеше да носи.

Прекарах там около три години. Това е всичко, което си спомням. Сам често го нямаше, но дали бе там или не, беше все едно. Близначките почти винаги бяха заедно. Много се привързах към Джейни, но не си говорехме много. А Бебето говореше непрекъснато, само че не разбирах какво казва.

Всеки си вършеше работата и се сработвахме.“

Изведнъж се изправих на кушетката.

— Какво има? — попита Стърн.

— Нищо. Така доникъде няма да стигна.

— Същото каза и когато едва започваше. Не смяташ ли, че си напреднал малко оттогава?

— Да, но…

— Тогава откъде си сигурен, че този път си прав?

Не казах нищо и той попита:

— Не ти ли харесва този, последният епизод?

— Не става въпрос за харесване или нехаресване — казах ядосано. — Това не означаваше нищо. Това бяха просто… просто приказки.

— И каква беше разликата между този сеанс и предишните?

— Боже мой! Огромна! Първия път чувствувах всичко — преживявах всичко отново. А този път — нищо.

— И защо, мислиш, стана така?

— Не знам. Вие ще кажете.

— Да речем — каза той замислено, — че има някакъв епизод, толкова неприятен, че не смееш да го преживееш отново.

— Неприятен ли? Мислите ли, че е много приятно да пукнеш от студ?

— Нещата могат да бъдат неприятни по най-различен начин. Понякога онова, което се мъчиш да откриеш и което може наистина да ти помогне, е толкова отвратително, че не ти се иска дори да го приближиш. Или пък се опитваш да го скриеш. Почакай — каза той изведнъж, — може би „отвратителен“ и „неприятен“ не са точните думи. Това може и да е нещо, което ти изглежда много привлекателно… А може би ти просто не искаш да се излекуваш.

— Разбира се, че искам.

Той помълча малко, като че ли изясняваше нещо за себе си, а после каза:

— В този израз „Бебето е на три“ има нещо, което те отблъсква. Въпросът е защо.

— Да пукна, ако знам.

— Кой го каза?

— Не зн… ъъ…

— Ъъ? — ухили се той.

— Аз го казах — ухилих му се и аз.

— Добре, но кога?

Престанах да се усмихвам. Той се наведе напред, после се изправи.

— Какво има? — попитах аз.

— Не съм предполагал, че някой може да е чак толкова луд — каза той. Замълчах си. Той отиде до бюрото. — Не искаш да продължаваме, така ли?

— Не искам.

— А ако ти кажа, че искаш да се откажеш тъкмо защото си на прага да откриеш онова, което искаш да знаеш?

— Ами кажете ми и ще видите какво ще направя.

Той поклати глава:

— Нищо няма да ти кажа. Ако искаш — продължавай, ако искаш — си заминавай. Ще ти върна рестото.

— И колко се отказват точно преди да открият отговора?

— Доста.

— Но аз не се отказвам.

Отново легнах. Той нито се засмя, нито каза „добре“, нито ми се развика. Само вдигна слушалката.

— Всички ангажименти за днес следобед отпадат — каза и се върна на стола зад главата ми, където не можех да го виждам.

Беше много тихо. Кабинетът му беше звукоизолиран.

— Как мислите — попитах аз, — защо Сам ме остави да живея толкова време при тях, след като не можех да правя нито едно от нещата, които можеха другите деца?

— Не е изключено и да си можел.

— Не, не — казах аз категорично. — Опитвах се. Бях силен за годините си и умеех да си държа езика зад зъбите, но освен по тези две неща, смятам, че по нищо друго не се различавах от което и да е дете. И сега не смятам, че съм различен, макар че времето, прекарано при Сам и останалите, не може да не ми е повлияло.

— Това има ли нещо общо с „Бебето е на три“?

Погледнах нагоре към сивия таван.

— Бебето е на три. Бебето е на три. Отидох в една голяма къща. До къщата се стигаше по криволичеща алея, която минаваше под нещо като арка. Бебето е на три. Бебето…

— А ти на колко си?

— На трийсет и три — отговорих аз и в следващия миг скочих от кушетката като опарен и се втурнах към вратата.

Стърн ме сграбчи.

— Не ставай глупак. Да не искаш да си пропилея целия следобед?

— Че какво от това? Нали си плащам!

— Добре, твоя работа.

Върнах се и казах:

— Това никак не ми харесва.

— Добре. Значи се приближаваме до целта.

— Защо казах трийсет и три? Аз не съм на трийсет и три. На петнайсет съм. И нещо друго…?

— Да?

— Ами този израз — „Бебето е на три“. Наистина аз го казах. Но като си мисля за него, това не е моят глас.

— Както и трийсет и три не е твоята възраст, нали?

— Да — прошепнах аз.

— Джери — каза той с топлина в гласа, — няма от какво да се страхуваш.

Усетих, че ми става трудно да дишам, но успях да се овладея.

— Не ми е приятно да си спомням, че съм казал неща с нечий чужд глас — признах аз.

— Виж какво — започна той. — Тази „кукология“, както я нарече преди малко, не е точно както си я представят много хора. Светът на твоето съзнание, в който проникваме ние двамата с теб или всъщност ти самият, не е толкова различен от така наречения реален свят. Само на пръв поглед изглежда тъй, защото пациентът идва с всевъзможни видения и нелепи, странни преживявания. Но всеки от нас живее в такъв свят. Когато един древен писател е измислил фразата „истината е по-странна от измислицата“, е имал предвид точно това.

Където и да идем, каквото и да направим, ние сме заобиколени от символи, от неща, които са ни толкова познати, че дори не ги поглеждаме, а ако гледаме, просто не ги виждаме. Ако някой може с най-голяма точност да ни опише всичко, което сме видели и помислили, докато изминем само десет фута по улицата, ще получим възможно най-изопачената, мъглява и пристрастна картина. Никой не се вглежда внимателно в нещата около себе си, докато не се озове тук. Няма значение, че се вглежда в минали събития — важното е, че човек започва да вижда по-ясно отпреди просто защото за пръв път се опитва да го прави.

Да се върнем към това „трийсет и три“. Мисля, че няма по-отвратителен шок от това, да откриеш, че в твоята памет има чужди спомени. Аз-ът е твърде важен, за да го оставим да ни се изплъзне така. Но да разсъдим: всичките ти мисли се изразяват с помощта на някакъв код и ти разполагаш с ключ само за около една десета от него. Натъкваш се на част от този код, която те отблъсква. Не разбираш ли, че единственият начин да намериш ключ за нея е да престанеш да я избягваш?

— Искате да кажете, че това бяха спомени от… от нечия чужда памет?

— На теб ти се струваше така, поне за известно време, и това значи нещо. Нека се опитаме да открием какво.

— Добре. — Беше ми лошо. Чувствувах се уморен. Но изведнъж разбрах, че това бяха извинения да се измъкна.

— Бебето е на три — каза той.

Значи то е пеленачето. Три, трийсет и три, аз, глас, ти чу, Кю, ти чу…

— Кю! — извиках аз. Стърн мълчеше. — Вижте, не знам защо, но ми се струва, че зная как да стигнем. Във всеки случай това не е начинът. Може ли да опитам нещо друго?

— Ти си лекарят — каза той.

Засмях се. После затворих очи.

Там през ръбовете красиви на плетовете живи клиновете и первазите с вазите на прозорците издигаха рамене до небето. Поляните бяха поръсени със зелено, навсякъде спретнато и подредено и всички цветя като че се страхуваха да разтворят листенца, за да не се изцапат.

Вървях по алеята, с обувки. Трябваше да си сложа обувки и краката ми се бяха спарили. Не исках да ходя в къщата, но трябваше.

Изкачих се по стъпалата между големите бели колони и се озовах пред вратата. За съжаление не можех да надникна през нея — беше твърде бяла и масивна. Над нея имаше прозорец във формата на ветрило, но той беше много високо, а и прозорците от двете й страни бяха с матови цветни стъкла. Блъснах вратата с ръка и по бялата боя останаха мръсни следи.

Нищо не се случи, затова блъснах отново. Тя се отвори неочаквано и пред мен застана висока и слаба цветнокожа жена.

— Какво искаш?

Казах, че трябва да се срещна с мис Кю.

— Мис Кю не приема такива като теб — каза тя. Говореше твърде високо. — Мръсно ти е лицето.

Започнах да побеснявам. И без това ме беше яд, че трябваше да идвам тук и да се движа близо до хората посред бял ден и какво ли не още.

— Лицето ми няма нищо общо с т’ва — сопнах й се аз. — Къде е мис Кю? Върви я доведи.

Тя занемя.

— Как смееш да ми говориш тъй!

— Изобщо не съм искал да говоря с теб — казах аз. — Пусни ме да вляза.

Жалко, че Джейни не беше с мен. Тя можеше да я махне от пътя ми. Но трябваше да се справям сам. Все още не бях толкова кипнал и тя тръшна вратата, преди да успея дори да я напсувам.

Започнах да ритам вратата. Виж, затова обувките нямат грешка. След малко тя отвори вратата така рязко, че едва не ме събори. Държеше метла.

— Махай се оттук, измет такава, или ще извикам полиция! — развика се тя, блъсна ме и аз паднах на площадката пред вратата.

Скочих и се нахвърлих върху нея. Тя отстъпи назад и ме халоса с метлата, като минавах край нея, но аз вече бях вътре. Тя продължаваше да пищи и да налита. Грабнах й метлата.

— Мириам! — изкряска някой като дърта гъска. Замръзнах на мястото си, а жената изпадна в истерия.

— О, мис Алиша, внимавайте! Той ще ни убие. Извикайте полиция. Извикайте…

— Мириам! — отново същият крясък на дива гъска. Мириам млъкна.

В горната част на стълбището стоеше жена с мораво лице, облечена в рокля с дантели. Изглеждаше твърде възрастна за годините си — може би защото държеше устата си толкова стисната. Предполагам, че беше на около трийсет и три — трийсет и три! Имаше зли очи и малък нос.

— Ти ли си мис Кю? — попитах аз.

— Да. И какво означава това нападение?

— Тряб’а да говоря с теб, мис Кю.

— Не се казва „тряб’а“. Застани мирно и говори по-високо.

— Ще извикам полиция — каза прислужницата.

— Има време за това, Мириам — сопна й се мис Кю. — Кажи сега, мръсно момченце, какво искаш.

— Тряб’а да говоря с теб насаме — казах аз.

— Не се съгласявайте, мис Алиша — извика прислужницата.

— Мълчи, Мириам. А на тебе, момченце, вече ти казах да не казваш „тряб’а“. Можеш да кажеш каквото имаш за казване пред Мириам.

— Ще имаш да вземаш! — И двете се ококориха. — Сам ми каза да говоря с теб насаме.

— Мис Алиша, нима ще го оставите да…

— Млъкни, Мириам! Млади човече, ти ще започнеш ли да държиш приличен… — но изведнъж очите й се разшириха тъй, сякаш щяха да изхвръкнат. — Кой казваш ти…?

— Сам ми каза.

— Сам.

Тя стоеше на стълбището и гледаше ръцете си. После се обърна към прислужницата:

— Мириам, свободна си.

Гласът й беше неузнаваем, като че ли беше друг човек. Мириам понечи да каже нещо, но мис Кю й посочи с пръст, че трябва да напусне, с движение, като че ли се прицелва. Прислужницата се омете.

— Хей — извиках, — на ти метлата.

Щях да й я хвърля, но мис Кю дойде до мен и я взе от ръката ми.

— Влез там — каза тя.

Накара ме да вляза пред нея в стая, голяма колкото вира, в който плувахме. Навсякъде имаше книги, а масите бяха покрити с кожа, със златни цветя, нарисувани в ъглите.

Тя посочи един стол.

— Седни там. Не, чакай малко!

Тя отиде до камината, взе вестник от някакъв сандък, върна се и го постла на стола.

— Сядай сега.

Седнах на вестника, а тя придърпа друг стол и седна на него, без да си постила вестник.

— Какво се е случило? Къде е Сам?

— Умря.

Тя прехапа устни и пребледня. Гледаше ме втренчено, докато очите й се насълзиха.

— Лошо ли ти е? — попитах аз. — Тряб’а да повърнеш. Ще ти стане по-добре.

— Мъртъв? Сам е мъртъв?

— Ъхъ. Миналата седмица стана наводнение и той излезе следващата нощ, в големия вятър, и минал под един стар дъб, подкопан от пороя. Дървото паднало върху него.

— Паднало върху него — прошепна тя. — О, не… това не е истина.

— Самата истина си е. Заровихме го тая сутрин. Не можехме да го държим повече — беше започнал да вон…

— Млъкни! — тя закри лицето си с ръце.

— К’во има?

— Сега ще се оправя — каза тя тихо.

Отиде до камината и застана с гръб към мен. Докато я чаках да се върне, свалих едната си обувка. Но тя заговори оттам.

— Ти си момченцето на Сам, така ли?

— Ъхъ. Той ми каза да дойда при теб.

— О, милото ми дете!

Тя се затича към мен и за миг си помислих, че ще ме грабне или нещо подобно, но изведнъж се спря и сбърчи нос.

— К-к-как се казваш?

— Джери — отвърнах аз.

— Е, Джери, какво ще кажеш да живееш с мен в тази хубава голяма къща и… и да имаш нови чисти дрехи и… всичко друго?

— Точно за т’ва съм дошъл. Сам ми каза да дойда при теб. Каза, че ти имаш толкоз мангизи, че не знаеш к’во да ги правиш, каза още, че му дължиш няк’ва услуга.

— Услуга ли? — Това като че ли я смути.

— Ами той каза — опитах се да й обясня аз, — че някога е направил нещо за теб и ти си обещала, че някой ден ще му се отплатиш, ако можеш. Т’ва е то.

— Какво ти каза за това нещо? — Отново беше започнала да грачи като гъска.

— Нищо, да го вземат дяволите.

— Моля те, не употребявай този израз — каза тя със затворени очи. След това ги отвори и кимна. — Обещала съм и ще го направя. От днес нататък можеш да живееш тук. Ако… ако искаш.

— Т’ва няма значение. Сам тъй каза.

— Тук ще си щастлив — каза тя, като ме прецени с поглед. — Аз ще се погрижа за това.

— Дадено. Да отивам ли за другите хлапета?

— Други хлапета — деца?

— Ъхъ. Не става дума само за мен. За всички ни — за цялата тайфа.

— Не се казва „тайфа“.

Тя се облегна назад, извади една глупава малка кърпичка и леко изтри устните си с нея, като не сваляше поглед от мен.

— Разкажи ми за тези… тези други деца.

— Ами, Джейни — тя е на единайсет, като мен. Бони и Бийни са на осем, те са близначки. И Бебето. То е на три.

Изкрещях. В миг Стърн се озова клекнал до кушетката и притискайки с длани страните ми, се мъчеше да задържи главата ми — бях започнал да я мятам насам-натам.

— Браво! — насърчи ме той. — Откри го. Още не знаеш какво е, но вече знаеш къде да го търсиш.

— Е, да — казах пресипнало. — Може ли вода?

Наля ми вода от един термос. Беше болезнено ледена. Легнах да си почина, сякаш се бях изкачвал по отвесни скали.

— Не мога да понеса подобно нещо още веднъж.

— Искаш ли да приключим за днес?

— А вие?

— Готов съм да продължаваме при условие, че ти искаш.

Помислих малко.

— Бих искал да продължим, но нямам желание отново да се мятам така. Поне не веднага.

— Ако искаш още една от онези неточни аналогии — каза Стърн, — психиатрията е като карта на пътищата. Винаги има много пътища, по които може да се стигне от едно място до друго.

— Ще мина по обиколния път — казах аз. — По магистралата с осем ленти. Не по пътеката през хълма. Съединителят ми приплъзва. Къде да отбия?

Той се засмя тихо. Хареса ми звукът на този смях.

— Ей там, след онзи настлан с чакъл път.

— Бил съм там. Има мост и бреговете му са подкопани.

— Минавал си по целия път — ми каза той. — Сега тръгни от другата страна на моста.

— Не съм се сетил за това. Мислех, че трябва да измина целия път, до последния инч.

— Може би ще трябва, може би — не, но лесно ще минеш по моста, след като си изминал останалия път. Може би на моста няма нищо ценно, а може и да има, но ти не можеш да се приближиш до него, докато не си огледал навсякъде.

— Да тръгваме — този път наистина изгарях от нетърпение.

— Може ли да предложа нещо?

— Да.

— Просто говори — каза той. — Не се опитвай да се вживяваш твърде много в това, което казваш. Първия епизод, когато беше на осем години — ти наистина го преживя отново. Втория — за децата — просто го разказа. После това посещение, когато си бил на единайсет — отново го чувствуваше. Сега просто разказвай.

— Добре.

Той изчака, после каза тихо:

— В библиотеката. Ти й каза за другите деца.

„Казах й за… и после тя каза… и нещо се случи и аз изкрещях. Тя ме утешаваше, а аз я ругаех.

Но сега не ни интересува това. Продължаваме нататък.

В библиотеката. Кожата, масата и нагласата, че може да направя с мис Кю, както каза Сам.

Ето какво каза той: «Има една жена, живее на хълма в квартала „Хайтс“, Кю й е името. Тя ще трябва да се погрижи за вас. Трябва да я накарате. Правете всичко, каквото ви казва, само бъдете заедно. Не позволявайте да отделят никой от вас от останалите, чувате ли? Иначе гледайте мис Кю да е щастлива и тя ще се погрижи вие да сте щастливи. Направете каквото ви казвам.»

Това бяха думите на Сам, здраво свързани една за друга, като брънки от стоманена верига, която не можеш да разкъсаш. Поне аз не можех.

— Къде са сестрите ти и бебето? — попита мис Кю.

— Ще ги доведа.

— Наблизо ли са?

— Не е далеч. — Тя не каза нищо, така че аз станах. — Няма да се бавя.

— Почакай — спря ме тя. — Аз… всъщност аз нямах време да помисля. Искам да кажа… трябва да се приготвя, нали разбираш.

— Няма к’во толкоз да му мислиш, смятай, че си готова — отговорих. — Чао.

От вратата я чух да казва, все по-високо и по-високо, докато се отдалечавах:

— Млади човече, ако имаш намерение да живееш в тази къща, трябва да се научиш на добри обноски… — и тъй нататък в същия дух.

— Добре де, добре! — извиках й аз и излязох. Слънцето грееше, небето беше ясно. Скоро стигнах до къщата на Сам. Огънят беше изгаснал. Бебето смърдеше. Стативът на Джейни беше съборен, а тя седеше на пода до вратата, подпряла главата си с ръце. Бони и Бийни се бяха сгушили на едно трикрако столче, притиснати една до друга, като че ли им бе студено, а в стаята беше топло.

Ударих Джейни по ръката, за да я изтръгна от това състояние. Тя вдигна глава. Очите й бяха сиви или по-скоро зеленикави, но сега изглеждаха някак странно — като вода, налята в чаша, на дъното на която е имало малко мляко.

— К’во става тук? — попитах аз.

— Какво става с кое?

— С всички нас.

— Вече ни е безразлично, това е.

— Да, но все тряб’а да направим к’вото ни каза Сам. Хайде.

— Няма.

Погледнах към близначките. Те ми обърнаха гръб.

— Гладни са — каза Джейни.

— Добре де, що не им дадеш нещо за ядене?

Тя само сви рамене. Седнах. И този Сам, как можа да се остави да го премаже едно дърво?

— Вече не можем да се сработваме — каза Джейни.

Това като че ли обясняваше всичко.

— Виж к’во — казах, — сега аз ще тряб’а да съм Сам.

Джейни се замисли, Бебето размърда крака. Джейни погледна към него и каза:

— Няма да можеш.

— Зная откъде да вземем храна и терпентин. Мога да намеря от този мъх, дето запълваме дупките, дърва мога да сека, к’во повече искаш?

Да, но не можех да повикам Бони и Бийни от разстояние няколко мили да отключват врати. Не можех само с една дума да накарам Джейни да достави вода, да разгори огъня или да зареди акумулатора. Не можех да направя така, че да се сработваме.

Дълго стояхме така. По едно време кошът изскърца. Вдигнах глава. Джейни беше вперила поглед в него.

— Добре — каза тя. — Да вървим.

— Кой казва?

— Бебето.

— Слушай — побеснях аз, — кой се разпорежда сега? — Аз или Бебето?

— Бебето — отговори Джейни.

Скочих да й забия един в зъбите, но се спрях. Щом Бебето можеше да ги накара да изпълнят заръката на Сам — добре. Аз нямаше да мога да ги накарам насила. Така че си замълчах. Джейни стана и излезе навън. Близначките я наблюдаваха. После Бони изчезна. Бийни взе дрехите й и излезе навън. Аз взех Бебето от коша и го сложих на раменете си.

Навън беше по-добре. Денят преваляше, беше топло. Близначките подскачаха от дърво на дърво като катерички, а Джейни и аз вървяхме, сякаш бяхме тръгнали да се къпем. Бебето започна да рита. Джейни погледна към него, нахрани го и то отново се укроти.

Когато наближихме града, трябваше да се движим плътно един до друг, но не смеех да кажа нищо. Изглежда, Бебето ги предупреди, защото близначките дойдоха при нас, Джейни им даде дрехите и те послушно тръгнаха отпред. Не зная как го направи Бебето. Те мразеха да вървят така.

Нямахме неприятности, освен с един тип, който срещнахме на улицата близо до къщата на мис Кю. Той се спря и ни зяпна, но Джейни го погледна и шапката му се нахлупи толкова ниско над очите, че той едва не си откъсна врата, като отметна глава назад, за да я оправи.

Представете си, като стигнахме до къщата, някой беше изчистил мръсните следи, които бях оставил на вратата. Бебето беше преметнато на врата ми, с едната си ръка го държах за глезена, с другата за ръката, затова ритнах вратата и пак я изцапах.

— Има тук една жена на име Мириам — казах на Джейни. — Ако нещо ти се озъби, прати я по дяволите.

Вратата се отвори и пред нас застана Мириам. Тя ни хвърли един поглед и отскочи шест фута назад. Вмъкнахме се вътре един по един. Мириам пое дълбоко дъх и закрещя:

— Мис Кю! Мис Кю!

— Върви по дяволите — каза Джейни и ме погледна. Бях объркан — за пръв път правеше каквото й кажа.

Мис Кю слезе по стълбите. Беше с друга рокля, но също така глупава и натруфена с дантели. Тя отвори уста, но нищо не можа да каже, така че просто си остана тъй.

— О, милостиви боже, съхрани ни! — най-после промълви тя.

Близначките застанаха една до друга и я зяпнаха глупаво. Мириам се промъкна до стената и движейки се с едното рамо напред, като се мъчеше да е колкото може по-далеч от нас, се добра до вратата и я затвори.

— Мис Кю — заяви тя, — ако това са децата, за които казахте, че ще живеят тук, аз напускам.

— Върви по дяволите — й каза Джейни.

В този момент Бони клекна на килима. Мириам изкрещя и се хвърли към нея. Грабна я за ръката и понечи да я дръпне, за да стане. Бони изчезна, оставяйки Мириам с една малка рокличка в ръката и с безкрайно глупаво изражение на лицето. Бийни така се ухили, че щеше да си разчекне устата, и започна да маха като побъркана. Погледнах в посоката, в която махаше, и видях Бони гола-голеничка, кацнала на перилата в горния край на стълбището.

Мис Кю се обърна и като я видя, тупна на стълбите. Мириам също се строполи като простреляна. Бийни вдигна рокличката, изкачи се по стълбите, минавайки край мис Кю, и я подаде на Бони. Бони я облече. Мис Кю, която седеше отпусната на стълбите, погледна нагоре. Бони и Бийни, хванати за ръце, слязоха по стълбите и дойдоха при мен. След това застанаха една до друга и зяпнаха мис Кю.

— Какво й е? — попита ме Джейни.

— Час по час й става лошо.

— Да се връщаме вкъщи.

— Не — казах аз.

Мис Кю докопа перилата и се надигна. Постоя известно време отпусната на тях, със затворени очи. Изведнъж се изправи. Сега изглеждаше с четири инча по-висока. Решително тръгна към нас.

— Джерард — изкряска тя като дива гъска. Мисля, че имаше намерение да каже нещо друго, но като че ли се овладя.

— Какво, за бога, е това? — каза тя, сочейки с пръст към мен.

В първия момент не разбрах и се обърнах да погледна зад себе си.

— Кое?

— Това! Това!

— А, т’ва ли? — казах аз. — Т’ва е Бебето.

Свалих го от гърба си и го хванах така, че да може да го разгледа. Тя издаде звук, подобен на стенание, спусна се към мен и грабна Бебето. Подържа го малко с две ръце пред себе си, като се вайкаше и го наричаше «горкото». После изтича и го остави на дългата пейка с възглавнички, под прозореца с цветните стъкла. Наведе се над него и захапа кокалчетата на ръката си, като продължаваше да се вайка.

— Откога е така? — обърна се тя към мен.

Разменихме си погледи с Джейни.

— Винаги си е било тъй — отговорих аз.

Тя издаде звук, подобен на кашлица, и изтича до Мириам, която още лежеше простряна на пода. Мис Кю й удари няколко шамара. Мириам седна и хвърли поглед към нас. Затвори очи, потръпна и опирайки се на мис Кю, се изправи на крака.

— Я се съвземи — изсъска през зъби мис Кю. — Донеси леген с топла вода и сапун. Гъба. Хавлии. Бързо!

Мис Кю я разтърси, Мириам залитна, хвана се за стената, после побягна от стаята.

Мис Кю се върна при Бебето и се наведе над него, като издаваше гальовни звуци.

— Не се занимавай с него — й казах аз. — Всичко си му е наред. Ний сме гладни.

Тя ме погледна, като че ли я бях ударил.

— Как смееш да говориш така с мен?

— Виж к’во — казах й аз, — на нас тая работа не ни харесва повече, отколкото на теб. Ако Сам не ни беше казал, никога нямаше да дойдем тук. Много си бяхме добре и без тебе.

— Не се казва «к’во» — поправи ме мис Кю. Изгледа ни един по един. После извади онази глупава, внимателно сгъната носна кърпичка и я сложи на устата си.

— Виждаш ли? — обърнах се към Джейни. — Непрекъснато й става лошо.

— Хо-хо — обади се Бони.

Мис Кю я погледна изпитателно.

— Джери — каза тя задавено, — доколкото разбрах, ти каза, че тези деца са твои сестрички.

— Ее?

Тя ме погледна, като че ли съм кръгъл глупак.

— Не може сестричките ти да са цветнокожи, Джерард.

— За нас пък може — каза Джейни.

Мис Кю започна трескаво да снове напред-назад.

— Имаме толкова много работа — говореше тя на себе си.

Мириам влезе с овално корито и хавлии и разни други неща, метнати на ръката й. Тя остави коритото на пейката. Мис Кю бръкна с ръка във водата, после взе Бебето и го топна вътре. То започна да рита.

Пристъпих напред.

— Чакай! Стой! К’во си мислиш, че правиш?

Джейни ме спря:

— Млъкни, Джери. То казва, че всичко е наред.

— Наред ли? Та тя ще го удави!

— Няма да го удави. Мълчи си.

Мис Кю направи пяна със сапуна, размаза я по Бебето, обърна го няколко пъти, изтърка главата му и накрая едва не го удуши, като го зави в голяма бяла хавлия. Мириам наблюдаваше с широко отворени очи, докато мис Кю със сръчни движения омота една кърпа за подсушаване на чинии около Бебето, така че се получи нещо като гащички. Бебето стана неузнаваемо А и самата мис Кю беше горе-долу дошла на себе си, докато вършеше всичко това. Дишаше тежко и устата й беше още по-стисната. Тя подаде Бебето на Мириам.

— Вземи го, горкичкото — каза тя, — и го занеси…

Но Мириам отстъпи крачка назад и заяви:

— Съжалявам, мис Кю, но аз напускам и повече нищо не ме интересува.

Мис Кю отново изкряска с гъшия си глас:

— Не можеш да ме изоставиш в такъв труден момент! Тези деца имат нужда от помощ. Нима не виждаш?

Мириам огледа мен, после Джейни. Трепереше.

— Вие сте в опасност, мис Алиша — каза тя. — Те са не само мръсни. Те са смахнати!

— Те са жертви, изоставени. Ако ти и аз бяхме оставени на произвола на съдбата, нямаше да изглеждаме по-добре. И не се казва «смахнати». Джерард!

— К’во?

— Не се казва… о, господи, имаме толкова много работа. Джерард, ако ти и твоите… тези деца имате намерение да живеете тук, ще трябва много да се промените. Не може да живеете под този покрив и да продължавате да се държите така. Ясно ли ти е?

— Дадено. Сам ни каза да правим к’вото ни кажеш, само и само да си щастлива.

— И ще правите ли каквото ви кажа?

— Нали току-що т’ва казах?

— Джерард, ще трябва да се научиш да не ми държиш такъв тон. А ако ти кажа да правиш каквото Мириам каже, ще го изпълняваш ли?

— К’во ще кажеш за т’ва? — попитах Джейни.

— Ще питам Бебето — отвърна тя й погледна към него. То размаха ръце, от устата му потекоха лиги.

— Добре — кимна Джейни.

— Джерард — каза мис Кю, — зададох ти въпрос.

— Трай де! Нали тряб’а да разбера! Значи, да, щом ти го искаш, ще слушаме и Мириам — обещах аз.

Мис Кю се обърна към Мириам.

— Чу ли, Мириам?

Мириам погледна мис Кю, после нас и поклати глава. След това едва-едва протегна ръце към Бони и Бийни.

Те се втурнаха към нея. Хванаха я за ръцете. Погледнаха нагоре, усмихнаха й се. Вероятно бяха намислили някоя дяволия, но изглеждаха някак си много мили. Устата на Мириам потрепна и за миг ми се стори, че още малко и ще придобие човешко изражение.

— Добре, мис Алиша — каза тя.

Мис Кю отиде до нея, подаде й бебето и Мириам тръгна по стълбите с него. Мис Кю ни подкара след Мириам. Всички се качихме горе.

Така те се заеха да ни превъзпитават и това продължи цели три години.“

— Беше същински ад — казах на Стърн.

— И някой прекъсна работата им?

— Да, нещо такова. Ние я прекъснахме. Вижте, ние бяхме готови да направим точно това, което ни каза Сам. Нищо на света не би могло да ни спре. Бяхме обещали и се чувствувахме задължени да изпълняваме и най-дребните желания на мис Кю. Но като че ли нито тя, нито Мириам разбираха това. Вероятно смятаха, че трябва да действуват със сила. А трябваше само да ни обяснят какво се иска от нас и ние щяхме да го направим. Както например да не лягам да спя в едно легло с Джейни. Мис Кю вдигна страшна врява за това, като че ли е станало кой знае какво. Сякаш съм обрал държавната хазна.

Но когато ти казват „Трябва да се държите като благородни дами и господа“, това не ти говори нищо. А на всеки три, две от заповедите й бяха такива. Например все повтаряше: „Аа, езика, езика!“ Дълго време не можех да загрея какво значи това. Най-после я попитах какво по дяволите иска да каже и тя най-после ми обясни. Разбирате в какво положение бяхме, нали?

— Да, разбирам — каза Стърн. — Стана ли по-лесно с течение на времето?

— Всъщност само два пъти изпаднахме в сериозна беда — веднъж заради близначките, веднъж заради Бебето. Тогава беше наистина сериозно.

— И какво се случи?

— С близначките ли? Ами като мина около седмица, започнахме да забелязваме, че има нещо гнило. Искам да кажа аз и Джейни. Забелязахме, че почти не се виждаме с Бони и Бийни. Като че ли къщата беше разделена на две — едната половина за мис Кю, Джейни и мен, а другата за Мириам и близначките. Сигурно щяхме да забележим и по-рано, ако отначало не беше такава суматоха, докато ни облекат нови дрехи и ни накарат да спим по цяла нощ и какво ли не още. Но скоро това стана съвсем очевидно: изпращаха ни да играем всички в двора и като дойде време за обяд, Мириам отвеждаше близначките със себе си, а Джейни и аз се хранехме с мис Кю. Така че Джейни попита:

— Защо близначките не се хранят с нас?

— Мириам се грижи за тях, мила — отговори мис Кю.

Джейни я погледна с присвити очи:

— Знам. Но защо да не се хранят тук? И аз мога да се грижа за тях.

Мис Кю отново стисна устни.

— Те са малки цветнокожи момиченца, Джейни — каза тя. — А сега се храни.

Но това не беше никакво обяснение нито за Джейни, нито за мен и аз казах:

— Искам да ядат с нас. Сам каза да бъдем заедно.

— Но вие сте си заедно — опита се да ни убеди мис Кю. — Живеем в една и съща къща, ядем една и съща храна. И нека повече да не говорим по този въпрос.

Разменихме си погледи с Джейни и тя попита:

— А защо да не можем всички да живеем и да се храним в тази стая?

Мис Кю остави вилицата на масата и ни изгледа строго:

— Вече ви обясних и казах, че този въпрос не подлежи на обсъждане.

Разбрах, че така доникъде няма да стигнем. Наклоних главата си назад и изревах: „Бони! Бийни!“ И хоп, те се озоваха при нас.

Настана същински ад. Мис Кю им заповяда да напуснат, те не се подчиниха. Запенена, в трапезарията влетя Мириам с дрехите им в ръце. Започна страшна гонитба. Като не успяха да ги хванат, мис Кю отново започна да грачи като дива гъска по тях, а и по мен. Каза, че това е вече прекалено. Наистина сигурно е било тежка седмица за нея, но и на нас никак не ни беше лесно. Накрая мис Кю ни заповяда да напуснем дома й. Взех Бебето и тръгнах. Джейни и близначките ме последваха. Но още не бяхме се отдалечили от външната врата, когато мис Кю хукна подир нас. Подмина ни, застана пред мен и ме накара да спра. Спряхме.

— Така ли изпълнявате волята на Сам? — попита тя.

— Да — отвърнах аз.

Но нали, ако била разбрала правилно, Сам искал да живеем при нея.

— Да, но той искаше винаги да сме заедно — й казах аз.

Тя каза да се върнем и да обсъдим. Джейни попита Бебето, то каза „добре“ и ние се върнахме. Стигнахме до компромис. Вече не се хранехме в трапезарията. Имаше една странична тераса, нещо като остъклена веранда, с врата към кухнята и врата към трапезарията, и решихме всички да се храним там. Мис Кю се хранеше сама.

Но след цялата тази глупава кавга станаха странни неща.

— Какви? — попита Стърн.

Засмях се.

— Ами, Мириам. Уж си беше същата, а започна да ни дава тайничко дребни сладки, преди да е станало време за храна. Знаете ли, бяха ми нужни години, за да разбера защо беше всичко това. Говоря сериозно. И какво съм разбрал — по отношение на расите хората са разделени на две враждуващи армии. Едната се бори расите да са отделени, другата се бори да ги обедини. Но не виждам защо и двете страни са толкова загрижени за това! Защо просто не го зарежат и толкова?

— Защото не могат. Виж, Джери, на хората им е нужно да вярват, че в някакво отношение стоят над останалите. Да вземем теб, Сам и децата — вие сте били много задружни, като едно цяло. Не си ли мислехте, че сте поне малко по-добри от всички останали?

— По-добри ли? Как така по-добри?

— Тогава различни.

— Е, сигурно, но не сме се замисляли за това. Различни — да, но не и по-добри.

— Вие сте уникален случай — каза Стърн. — А сега ми разкажи за другата неприятност. С Бебето.

— Бебето. А, да. Беше няколко месеца, след като се преместихме да живеем у мис Кю. Нещата вече започваха да се уталожват. Според мис Кю трябваше да наваксаме загубеното в учението — имахме редовни часове сутрин и следобед, пет дни в седмицата. Джейни отдавна вече не се грижеше за Бебето, а близначките вървяха, като искаха да отидат някъде. Това беше смешно. Те можеха в миг да се озоват от едно място на друго и ако мис Кю се случеше там, тя не вярваше на очите си. Особено много се разстройваше от това, че изневиделица се появяваха голи. Престанаха да го правят и тя беше много доволна. Изобщо тя беше доволна от много неща. Не беше виждала никого от години, представяте ли си, от години! Дори електромерът и други подобни бяха инсталирани извън къщата, за да не влиза никой вътре. Но откак бяхме при нея, тя живна. Престана да носи онези старомодни рокли и започна да добива човешки вид. Дори понякога се хранеше с нас.

Но един хубав ден се събудих със странно чувство. Като че ли някой беше откраднал нещо от мен, докато спя, само дето не знаех какво. Макар че ми беше забранено, излязох през прозореца и по перваза стигнах до стаята на Джейни. Тя спеше. Влязох и я събудих. И досега виждам очите й, полуотворени и сънени, те изведнъж се ококориха. Не беше нужно да й казвам, че нещо не е в ред. Тя знаеше. Знаеше какво бе то.

— Бебето го няма! — каза тя.

Пет пари не давахме, че ще събудим цялата къща. Изскочихме от стаята и шумно хукнахме по коридора към малката стаичка в дъното, където спеше Бебето. Не повярвахме на очите си. Богато украсеното му детско креватче, белият скрин и разхвърляните дрънкалки и разни играчки бяха изчезнали; имаше само едно бюро. Като че ли Бебето никога не е било там.

Не си казахме нищо. Просто се обърнахме и връхлетяхме в спалнята на мис Кю. Бях влизал там един-единствен път, а Джейни беше влизала само няколко пъти. Но това, че ни е забранено, сега нямаше никакво значение. Мис Кю беше в леглото си, косата й беше сплетена на две плитки. Събуди се и широко отвори очи още преди да успеем да прекосим стаята. Надигна се и седна в леглото, облегната на таблата.

— Какво означава това? — попита тя, като ни изгледа хладно.

— Къде е Бебето? — викнах аз.

— Джерард, не е нужно да крещиш.

Джейни беше кротко дете, но сега каза, и то така, че да настръхнеш от ужас:

— По-добре ни кажете къде е, мис Кю.

Изведнъж мис Кю свали каменната маска от лицето си и протегна ръце към нас.

— Съжалявам, деца — каза тя. — Наистина много съжалявам. Но аз направих, което беше най-доброто. Изпратих бебето да живее с други деца като него. То никога нямаше да бъде щастливо тук, при нас. Вие знаете това.

— Никога не е казвало, че не е щастливо — възрази Джейни.

— Като че ли можеше да говори, горкото! — изсмя се някак неестествено мис Кю.

— По-добре веднага го върни — казах аз. — Не си даваш сметка с к’во си играеш. Казах ти, че никога не бива да се разделяме.

Тя вече започваше да побеснява, но все още успяваше да се владее:

— Ще се опитам да ти обясня, драги. Ти и Джейни, и дори близначките сте нормални здрави деца и като пораснете ще станете хубави мъже и жени. Но горкото Бебе… то е различно. То няма да порасне, никога няма да върви и да играе като другите деца.

— Това няма никакво значение — каза Джейни. — Нямаше защо да го махате оттук.

— Най-добре ще е да го върнеш, и то веднага! — заявих аз.

Тя кипна.

— Доколкото си спомням, освен многото други неща, съм ви учила и да не заповядвате на по-възрастните. А сега вървете да се облечете за закуска и вече никога няма да споменаваме за това.

— Мис Кю — започнах аз, стараейки се да бъда колкото може по-спокоен, — ти все едно ще го върнеш, но ще съжаляваш, че не си го върнала веднага. Иначе… — Тя скочи от леглото и ни изгони от стаята.

Помълчах известно време и Стърн попита:

— И какво стана?

— О, върна го — казах аз и неочаквано се засмях. — Сега, като си помисля за това, ми се вижда смешно. Почти три месеца тя командуваше, ние изпълнявахме и после изведнъж — ние й заповядвахме. Бяхме се старали да бъдем добри според нейните представи, но, боже мой, този път тя прекали. Дадохме й да разбере още щом затръшна вратата след нас. Голямото порцеланово гърне, което стоеше под леглото й, се вдигна във въздуха и се разби в огледалото на тоалетката. После чекмеджето на тоалетката се отвори, от него изскочи една ръкавица и я плесна през лицето. Тя отстъпи назад и скочи на леглото, но от тавана се откърти огромно парче мазилка и падна върху нея. Водата в малката й баня потече, каналът се запуши и тъкмо когато водата започна да прелива, всичките й дрехи паднаха от закачалките. Тя хукна да бяга от стаята, но вратата се бе затъкнала. Задърпа дръжката с всичка сила, вратата изведнъж се отвори и тя се простря на пода. Вратата отново се затвори с трясък и върху мис Кю се посипа още мазилка. Влязохме да видим какво прави. Тя плачеше. Не предполагах, че може да плаче.

— Ще върнеш ли Бебето? — попитах аз.

Тя продължаваше да лежи на пода и да плаче. След малко вдигна глава и ни погледна. Изглеждаше наистина трогателна. Помогнахме й да стане и я сложихме на един стол. Тя ни гледа известно време, после погледна огледалото, изкъртения таван и прошепна:

— Какво стана? Какво стана?

— Ти ни взе Бебето — отвърнах аз, — ето к’во стана!

Тя скочи и каза с тих и уплашен, но твърд глас:

— Нещо се блъсна в къщата. Самолет. А може и да е земетресение. За Бебето ще говорим след закуска.

— Тогава продължавай, Джейни — казах аз.

В лицето й се плисна вода и потече надолу. Нощницата й залепна за тялото, а такива неща я разстройваха най-много. Плитките й щръкнаха във въздуха и започнаха да я дърпат нагоре, докато тя се изправи. Понечи да извика, но пухчето за пудра долетя от тоалетката и запуши устата й. Тя го извади с треперещи пръсти.

— Какво правите? Какво правите? — повтаряше тя през сълзи.

Джейни я погледна и сложи ръце зад гърба си.

— Нищо не сме направили — самодоволно заяви тя.

— Все още нищо — добавих аз. — Е, ще върнеш ли Бебето?

— Престанете! — изкрещя тя. — Престанете! Престанете да говорите за това монголоидно идиотче! То не може да бъде полезно за никого, дори и за себе си! Как мога да се преструвам, че е мое?

— Дай плъхове, Джейни — наредих аз.

Чу се как нещо пробяга покрай перваза на пода. Мис Кю покри лицето си с ръце и се отпусна на стола.

— Само плъхове не — проплака тя. — Тук няма плъхове.

После нещо изписука и тя се разпадна. Виждали ли сте как някой се разпада пред очите ви?

— Да — отговори Стърн.

— Бях крайно вбесен — продължих аз, — но това вече беше прекалено. И все пак тя не трябваше да изпраща Бебето. Нужни й бяха няколко часа да дойде на себе си, за да е в състояние да се обади по телефона, но преди да е дошло време за обяд, Бебето отново беше при нас.

Засмях се.

— Какво е толкова смешно?

— После тя така и не можа да си спомни какво точно се е случило с нея. След около три седмици я чух да говори за това с Мириам. Каза, че изведнъж къщата се разтресла. Добре, че била изпратила Бебето на този контролен медицински преглед — иначе, горкото, можело да се нарани. И мисля, че сама си вярваше.

— Сигурно. Това се случва доста често. Човек не вярва на нещо, на което не иска да вярва.

— А вие доколко вярвате на това, което ви разказах? — попитах го внезапно.

— Нали вече ти казах — това не е важно. Аз самият не си поставям за цел да вярвам или да не вярвам.

— Не сте ме питали доколко аз вярвам.

— Не е нужно. Ти сам си реши.

— Вие добър психотерапевт ли сте?

— Предполагам — каза той. — Кого уби?

Въпросът ме завари абсолютно неподготвен.

— Мис Кю — отговорих. После започнах да ругая и да псувам. — Нямах никакво намерение да ви казвам.

— Не се безпокой — каза той. — И защо го направи?

— Точно това искам да разбера и аз — затова съм дошъл тук.

— Сигурно истински си я мразил.

Заплаках. На петнайсет години и да ревна тъй!

Той ме изчака да си излея всичко. Най-напред от болезнено свитото ми гърло излизаха само нечленоразделни звуци. После потече носът ми. И накрая рукнаха думите.

— Знаете ли къде съм израснал? Първият ми спомен е за юмрук в зъбите. Още го виждам как се приближава, голям колкото главата ми. Защото плачех. Оттогава не смея да заплача. Плачех, защото бях гладен. Или премръзнал. Сигурно и двете. След това големи общи спални помещения и който можеше да открадне повече, имаше повече. Пребиват те с ритници, ако си лош; получаваш голяма награда, ако си добър. Голямата награда — да те оставят на мира. Представяте ли си такъв живот? Най-голямото, най-чудесното нещо в този проклет свят да е просто да те оставят на мира!

След това със Сам и децата. Нещо чудесно — чувствуваш, че принадлежиш. Никога не ми се бе случвало преди. Едно огнище и две мъждиви лампи, които осветяват целия свят. Това е всичко, което имаш, и не ти трябва нищо повече.

После голямата промяна — чисти дрехи, топла храна, четири часа училище на ден: Колумб и крал Артур и една книга по гражданско учение от 1925 година, в която се обяснява предназначението на септичните резервоари. И над всичко една огромна четвъртита буца лед, която се топи пред очите ти — ръбовете й се заоблят и ти знаеш, че това е заради теб, мис Кю… По дяволите! Тя твърде добре се владееше, за да се лигави пред нас, но то се усещаше. Сам се грижеше за нас просто защото това беше част от начина му на живот. Мис Кю също се грижеше за нас, но при нея не се получаваше така естествено. Тя го беше поела като доброволно задължение.

Тя имаше изкривена представа за „хубаво“ и погрешна представа за „лошо“ и твърдо се придържаше към тях, убедена, че го прави за наше добро. Когато не можеше да разбере нещо, тя смяташе това за свой провал, а имаше безкрайно много неща, които тя не разбираше и никога нямаше да разбере. Когато нещо се получи — беше наш успех, когато се провали — нейна грешка. Тази последна година, беше… о, добре.

— Е, и?

— И аз я убих. Слушайте — казах аз. Чувствувах, че трябва да говоря бързо. Не че нямах време, но трябваше да се отърва от това. — Ще ви кажа всичко, което знам. Деня преди да я убия. Събудих се сутринта в чисти колосани чаршафи… Слънцето грее през белите пердета и ярките завеси в червено и синьо. Вграденият гардероб е пълен с дрехите ми — моите дрехи, разбирате ли? Дотогава не бях имал нищо истински мое. Отдолу се чува тракане на съдове — Мириам приготвя закуската и се смее за нещо с близначките. Близначките се смеят с нея, забележете, а не само двете, както дотогава.

В съседната стая Джейни се движи насам-натам и си тананика и аз знам, че като я видя, лицето й ще засияе. Ставам. Топлата вода е наистина гореща, пастата за зъби щипе езика ми. Дрехите са ми по мярка; слизам долу и всички са там; радвам се да ги видя и те се радват да ме видят; сядаме около масата; появява се мис Кю и всички я поздравяваме в един глас.

Сутрин — училище в голямата дълга всекидневна, после междучасие. Близначките, изплезили език, не изписват буквите от азбуката, а ги рисуват. Когато стане време за това, Джейни рисува картина, истинска картина — крава, дървета и жълта ограда, която се губи в далечината. Аз си блъскам главата с едно квадратно уравнение, мис Кю се е навела над мен да ми помогне. Дрехите й ухаят. Вдигам глава, за да усетя по-добре уханието им. Чувам как отзад, в кухнята, Мириам размества пълните тенджери по печката.

Следобед — пак училище, учене, после изхвърчаваме на двора, смеем се. Близначките си играят на гоненица като тичат една подир друга. Джейни се мъчи да изпъстри листата на картината си със слънчеви петна, за да стане както иска мис Кю. А Бебето, то си има голяма кошара. Вече не рита и не ръкомаха, само гледа и се лигави, тъпчат го редовно, винаги блести от чистота, като ново алуминиево фолио.

После вечеря. След това мис Кю ни чете, бързо и шепнешком, когато е смутена, но чете всичко наред. Аз трябваше да отида и да я убия. Това е всичко.

— Още не си ми казал защо — каза Стърн.

— Вие какво, на глупак ли се правите? — креснах аз.

Стърн не каза нищо. Обърнах се по корем на кушетката и подпрях брадата си с ръце, за да мога да го виждам. Той не издаваше мислите и чувствата си, но ми се стори, че е озадачен.

— Аз казах защо.

— Не и на мен. — Уточни той.

Изведнъж разбрах, че очаквам твърде много от него. Бавно започнах да обяснявам:

— Всички се будехме в едно и също време. Всички изпълнявахме чужди желания. Целия си ден прекарвахме по чужда воля, мислехме с чужди мисли, говорехме с чужди думи. Джейни рисуваше чужди картини. Бебето вече не говореше и, представете си, бяхме щастливи! Сега разбирате ли?

— Още не.

— Господи! — възкликнах аз. Помислих малко: — Не се сработвахме.

— Не се сработвахте ли? А, да. Но нали вече не можехте да се сработвате, след като Сам умря?

— То беше друго. Беше като кола, на която се е свършило горивото, но колата си е налице, нищо не й е повредено. Тя просто чака. А след като мис Кю се зае с нас, колата беше разглобена на части. Разбирате ли?

Сега той на свой ред помисли малко. После заговори:

— Съзнанието ни кара да вършим странни неща. Някои от тях изглеждат напълно безсмислени, погрешни, безумни. Но основно положение в нашата работа е следното: във всичко, което вършим, има здрава верига от непоклатима логика. Ако проникнеш достатъчно дълбоко, и тук ясно ще видиш причина и следствие, както навсякъде другаде. Забележи, казвам „логика“, а не „правилност“, „правота“, „справедливост“ или нещо подобно. Логика и истина са две съвсем различни неща, но те много често изглеждат едно и също за този, който разсъждава логически.

Когато съзнанието и подсъзнанието се разминават, човек е съвсем объркан. Да вземем твоя случай. Доколкото разбирам, искаш да кажеш, че за да запазиш или да възстановиш тази необикновена връзка между вас, децата, е трябвало да се отървеш от мис Кю. Но не виждам логиката. Според мен не си е заслужавало да разрушиш тази новопридобита сигурност, за която сам признаваш, че е била нещо приятно, само за да възстановиш това „сработване“.

— Може и така да е — казах аз отчаяно.

Стърн се наведе и насочи лулата си към мен.

— Заслужавало си е. Щом си бил принуден да го извършиш, значи си е заслужавало. Може би нещата изглеждат по-различни пред свършен факт. Но когато нещо те е подтиквало да го направиш, за теб най-важно е било да премахнеш мис Кю и да си възвърнеш нещо, което си притежавал преди. Само че не виждам защо. И ти също.

— И как ще открием това?

— Нека се заемем с най-неприятната част, ако си в състояние.

Легнах.

— Готов съм.

— Добре. Разкажи ми всичко, което се случи непосредствено, преди да я убиеш.

Мъчех се да напипам в съзнанието си спомена за този последен ден, отново да усетя вкуса на храната, да чуя същите гласове. Едно усещане ми се натрапваше — че лежа в чисти колосани чаршафи. Пропъдих го, защото беше в началото на деня, но то се върна отново и аз разбрах, че е било не в началото, а в края на деня.

— Ами аз вече ви разказах — започнах аз — как децата вършеха всичко както им кажат, а не както те си знаят, как Бебето вече не говореше и как всички бяха щастливи и доволни от това положение и как в края на краищата трябваше да убия мис Кю. Беше ми нужно много време, докато разбера това, и много време, за да започна да действувам. Сигурно съм лежал в леглото си и съм мислил четири часа, докато се реша да стана. Беше тъмно и тихо. Излязох от стаята си, минах по коридора, влязох в стаята на мис Кю и я убих.

— Как?

— Това е всичко! — извиках аз с все сила. После се укротих. — Беше страшно тъмно… и още е. Не знам. Не искам да знам. Тя наистина ни обичаше. Знам, че ни обичаше. Но аз трябваше да я убия.

— Добре, добре. Не го изживявай така болезнено. Ти си…

— Какво?

— Нали си доста силен за възрастта си, Джерард?

— Предполагам. Във всеки случай достатъчно силен.

— Да — каза той.

— Но аз все още не виждам логиката, за която говорихте. Защо — трябваше — да извърша — това? — извиках аз, удряйки силно с юмрук по кушетката при всяка дума.

— Престани. Ще се нараниш.

— Заслужавам си го.

— А? — каза Стърн.

Станах, отидох до бюрото и си налях вода.

— Сега какво да правя?

— Кажи ми какво направи, след като я уби — оттогава до момента, в който влезе тук.

— Не много. Това беше снощи. Взех й чековата книжка. Върнах се в стаята си някак вцепенен. Облякох се, само обувките не обух, взех ги в ръка. Излязох навън. Вървях дълго, мъчейки се да си събера мислите. Когато отвориха, отидох в банката. Осребрих чек за хиляда и сто долара. После ми хрумна да потърся помощ от психиатър, целия ден търсих, после дойдох тук. Това е всичко.

— Не беше ли трудно да осребриш чека?

— Никога нямам затруднения да накарам хората да направят каквото искам.

Той изръмжа изненадано.

— Зная какво си мислите — че не съм могъл да накарам мис Кю да прави това, което аз искам.

— И това — призна той.

— Ако го бях направил, тя вече нямаше да е мис Кю — казах аз. — А чиновникът в банката — просто го накарах да си бъде само банков чиновник и нищо повече.

Погледнах към него и едва сега разбрах защо през цялото време върти лулата из ръцете си — за да гледа надолу към нея и да не мога да виждам очите му.

— Ти си я убил — започна той и аз разбрах, че сменя темата — и по този начин си унищожил нещо, което е било ценно за теб. Но то сигурно не е било толкова ценно, колкото възможността да възстановиш връзката си с другите деца. Твоят проблем се състои в това, че не можеш да определиш колко ценна е била тази връзка. — Той вдигна глава. — Така ли е?

— Горе-долу.

— Знаеш ли кое единствено кара хората да убиват? — Тъй като не отговорих, той каза: — Инстинктът за самосъхранение. Да спасиш себе си или нещо, което идентифицираш със себе си. Това не се отнася за твоя случай, защото животът при мис Кю е бил много по-благоприятен за оцеляването както на всеки един поотделно, така и на всички ви като цяло.

— Тогава може би не съм имал основателна причина да я убия.

— Щом си го направил, значи си имал. Просто още не сме я открили. Всъщност ние знаем причината, но не знаем защо тя е била толкова важна. Отговорът е някъде в теб.

— Къде?

Той стана и започна да се разхожда.

— Имаме един доста последователен разказ за твоя живот. Разбира се, фактите са смесени с измислици и за някои моменти не знаем подробности, но имаме начало, среда и край. Не съм много сигурен, но ми се струва, че отговорът се крие в този мост, по който ти отказа да минеш преди малко. Спомняш ли си?

Разбира се, че си спомнях. Но отвърнах:

— Защо не опитаме нещо друго?

— Защото ти току-що го каза — обясни той спокойно. — Защо избягваш този епизод?

— Недейте да преувеличавате нещата — казах аз. От време на време започваше да ме дразни. — Това ми е неприятно. Не знам защо, но ми е неприятно.

— Там се крие нещо и като го раздразниш, то се съпротивлява. Всичко, което се мъчи да остане скрито, може да се окаже това, което търсим. Нали търсим нещо скрито?

— Да — отговорих аз и отново усетих как ме обзема слабост и ми прилошава, но успях да се преборя с това усещане. Реших, че вече нищо не може да ме спре.

— Хайде да го намерим — казах аз и легнах.

Той ме остави известно време да гледам тавана и да слушам тишината, после каза:

— Намираш се в библиотеката. Току-що си срещнал мис Кю. Тя ти говори нещо. Ти й разказваш за децата.

Лежах съвсем неподвижно. Нищо не се случваше. Всъщност да — започнах да усещам някакво напрежение, което се появи в костите и обхвана цялото ми тяло. Напрежението стана непоносимо, но все още — нищо.

Чух го как стана, пресече стаята и отиде до бюрото си. Правеше нещо там — чуваше се някакво щракане и бръмчене. Изведнъж чух собствения си глас:

Ами, Джейни — тя е на единайсет, като мен. Бони и Бийни са на осем, те са близначки. И Бебето. То е на три.

После чух собствения си писък…

И потънах в нищото.

Ломотех нещо в тъмнината. Скочих и размахах юмруци. Силни ръце ме хванаха за китките, не усукваха ръцете ми, просто ме държаха здраво. Отворих очи. Бях вир-вода. Термосът лежеше търкулнат на килима. Стърн беше клекнал до мен и ме държеше за китките. Престанах да се съпротивлявам.

— Какво стана?

Той ме пусна и се отдръпна, като продължаваше да ме наблюдава.

— Господи, какъв пристъп! — каза той.

Хванах се за главата и изпъшках. Той ми хвърли една кърпа за лице, аз я използувах.

— Какво ме връхлетя така?

— През цялото време те записвах на магнетофон — обясни той. — И като не можа да се настроиш, използувах собствения ти глас, за да те тласна към спомена. Понякога това върши чудеса.

— И този път извърши чудо — изръмжах аз. — Струва ми се, че ми изгоря бушонът.

— Нещо такова. Само една трескава стъпка те делеше от това, което не искаш да си спомниш, и ти се остави да загубиш съзнание, за да не я направиш.

— И от какво сте толкова доволен?

— Последна отчаяна съпротива — каза той кратко. — Вече го имаме. Само още един опит.

— Почакайте. Последната ми отчаяна съпротива ще бъде да се строполя мъртъв.

— Няма. Този епизод е бил дълго време в подсъзнанието ти, без да ти навреди.

— Така ли?

— Поне не чак толкова, че да те убие.

— А откъде знаете, че няма да ми навреди, като го измъкнем оттам?

— Ще видиш.

Погледнах изкосо нагоре към него. Изглежда, си разбираше от работата.

— Сега знаеш много повече за себе си отпреди — обясни той меко. — Можеш и сам да правиш такива сеанси. Можеш да преценяваш това, което излиза на повърхността на съзнанието ти. Може би не съвсем, но достатъчно, за да се предпазиш. Не се страхувай. Довери ми се. Аз съм в състояние да го спра, ако стане опасно. А сега просто се отпусни. Гледай към тавана. Опитай се да усетиш пръстите на краката си. Не ги гледай. Гледай право нагоре. Пръстите, големите пръсти на краката. Не мърдай пръстите си, чувствувай ги. Започни да броиш от големите пръсти. Едно, две, три. Почувствувай този, третия пръст. Почувствувай пръста, чувствувай го. Чувствувай как той омеква и се отпуска, отпуска се, отпуска се. Пръстът до него, и на двата крака, също се отпуска. Той е така отпуснат, защото всичките ти пръсти са отпуснати…

— Какво правите — викнах аз.

Той продължи със същия копринен глас:

— Ти ми се доверяваш и пръстите ти ми се доверяват. Те всички са отпуснати, защото ми се доверяваш. Ти…

— Вие се опитвате да ме хипнотизирате. Няма да позволя!

— Ти сам ще се хипнотизираш. Всичко правиш ти самият. Аз само соча начина. Насочвам пръстите ти по пътя. Само насочвам пръстите ти. Никой не може да те накара да отидеш някъде, ако ти самият не искаш, а ти искаш да вървиш накъдето сочат пръстите ти, твоите отпуснати пръсти, твоите…

И тъй нататък. А къде бяха монотонно полюшващите се златни висулки, блясъкът в очите, мистичните пасове? Седеше така, че дори не го виждах. Нали трябваше да ми говори, че ми се спи, че се унасям. Всъщност той знаеше, че не ми се спи и не искам да заспивам. Исках да съм само пръсти. Исках да съм отпуснат, само един отпуснат пръст. Пръстът не мисли, той само върви, върви, върви, върви единайсет пъти, единайсет, аз съм на единайсет…

Като че ли се разделих на две и това не ми беше неприятно — едната ми половина наблюдаваше как другата половина влиза в библиотеката, мис Кю се навежда към мен, но не твърде близо; вестникът шумоли на стола под мен, едната ми обувка е събута и пръстите ми висят отпуснати… Странно. Това беше хипноза, но аз бях в пълно съзнание — знаех, че лежа на кушетката и Стърн ми говори тихо и монотонно, можех да се обърна, да седна, да му говоря или да изляза, ако искам, но аз не исках. Ако това било хипнозата, аз съм изцяло за. Бих опитал. Не изглежда опасно.

Там на масата аз съм с нагласата да видя, че позлата от цветята цъфти по кожата и ще мога да стоя до масата с теб, с мис Кю, с мис Кю…

— … Бони и Бийни са на осем. Те са близначки. И Бебето. То е на три.

— Бебето е на три — каза тя.

Имаше някакъв натиск, нещо се разтегна… разкъса се. Сред агонията изблик на екстаз удави болката и всичко свърши.

Това беше. Всичко — само в един миг.

— Бебето е на три? И моето бебе щеше да е на три, ако го имаше…

Отварям се за тебе, Сам. Отварям се, толкова достатъчно ли е?

Ирисите му — като колела. Сигурна съм, че се въртят, но не съм ги улавяла. Тази невидима сонда, която излиза от мозъка му през очите и прониква в моите очи. Дали знае какво означава това за мен? Дали изобщо го интересува? Не знае и не го интересува — изпразва ме и аз отново се пълня по негово желание, той пие и чака, и пак пие, но никога не поглежда към чашата.

За пръв път го видях в гората, сред пущинаците. Танцувах и вятърът ме галеше. Обърнах се и го видях да стои в сянката на листата и да ме гледа. Намразих го. Не моята гора, не тази моя долчинка, обсипана със златни звезди, обрасла с гъста папрат — танца ми отне той, скова го завинаги с присъствието си. Затова го намразих, намразих го, застанал до глезени в нежната мокра папрат, приличащ на дърво, с крака-коренища и дрехи с цвета на пръстта. Като спрях, той се раздвижи и отново стана човек, огромна човекоподобна маймуна, мръсно мъжко животно; омразата ми изведнъж се превърна в страх и аз замръзнах на мястото си.

Той знаеше какво е направил, но това не го интересуваше. Да танцувам… вече никога нямаше да танцувам, защото никога нямаше да знам дали от гората не ме гледат очи, не ме гледат грамадни, безразлични мъже-животни. Летни дни, в които дрехите ме задушават, зимни нощи, с благоприлични одежди, които ме обвиват като саван; и никога вече да не танцувам, никога да не си спомням, че съм танцувала, без отново да преживея шока от това, че ме е видял. Как го мразех! О, как го мразех!

Да танцувам сама, където никой не може да ме види — това бе единствената ми тайна, когато ме знаеха като мис Кю, това преждевременно състарено викторианско изкопаемо, благовъзпитано и колосано, в лен и дантели; и самотно. Сега щях да съм точно това, за което всички ме смятаха, точно това и завинаги, защото той ми бе отнел едничкото нещо, което бях дръзнала да запазя в тайна.

Той излезе от сянката и тръгна към мен, като държеше грамадната си глава наклонена на една страна. Стоях неподвижно, замръзнала и вътрешно, и външно — сърцевина от гняв, обвита в страх. Ръката ми беше все още протегната напред, кръстът ми — леко приведен от танца. Той се спря и аз си поех дъх, защото вече се задушавах.

— Четеш ли книги? — попита той.

Не можех да го понасям близо до себе си, но не можех и да се помръдна. Той протегна ръка, докосна брадата ми и повдигна главата ми, за да го погледна в лицето. Гърчех се от страх, но лицето ми не се откъсваше от ръката му, макар че той не го държеше, само го бе повдигнал.

— Трябва да прочетеш някои книги за мен. Нямам време да ги търся.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Сам — отговори. — Ще четеш ли книги за мен?

— Не. Пусни ме, пусни ме! — Той не ме държеше.

— Какви книги? — извиках аз.

Бутна грубо брадата ми. Не силно — само за да ме накара още малко да вдигна глава. Махна ръката си. Очите му, ирисите му, всеки момент щяха да се завъртят…

— Отвори там вътре — каза той. — Отвори и дай да видя.

В главата ми имаше книги и той гледаше заглавията… всъщност не заглавията, защото той не можеше да чете. Той гледаше това, което зная от книгите. Изведнъж се почувствувах ужасно безполезна, защото в мен имаше само частица от това, което той искаше.

— Какво е това? — изръмжа той.

Знаех за какво пита. Беше го намерил в главата ми. А аз дори не знаех, че го имам там.

— Телекинеза — отговорих аз.

— Как става?

— Никой не знае дали е възможно. Преместване на физически предмети с мисълта.

— Възможно е — отсече той. — А това?

— Телепортиране. То е същото, почти същото — да преместиш собственото си тяло със силата на мисълта.

— Да, да, виждам — каза той грубо.

— Взаимно проникване на молекулите. Телепатия и четене на чужди мисли. Не зная нищо за тях. Според мен това са глупости.

— Чети за тях. Няма значение дали разбираш или не. Това какво е?

То беше там, в мозъка ми, на езика ми: „Гещалт.“

— Какво е то?

— Група. Като едно лекарство, което може да лекува много болести. Като много мисли, изразени в една фраза. Цялото е нещо повече от сбора на частите.

— И за него прочети. Чети много. Най-много трябва да четеш за него. Важно е.

Той се обърна и когато очите му се отместиха от моите, сякаш нещо в мен се счупи и аз залитнах и паднах на колене. Той изчезна в гората, без да се обърне. Взех нещата си и избягах вкъщи. Гневът ме връхлетя като буря. Страхът ме връхлетя като вятър. Но знаех, че ще прочета книгите; знаех, че пак ще отида там; знаех, че вече никога няма да танцувам.

И аз прочетох книгите и отидох. Понякога ходех три-четири дни поред; понякога, ако не можех да намеря някоя книга, не се появявах по десетина дни. Той бе винаги там, в долчинката, стоеше в сянката и чакаше, вземаше каквото му бе нужно от книгите, но нищо от мен. Никога не споменаваше за следващата ни среща. Така и не разбрах дали идваше да ме чака всеки ден, или само когато аз отивах.

Той ме караше да чета книги, в които нямаше нищо за мен — книги за еволюцията, книги за форми на обществена и културна организация, за митология и най-вече за симбиоза. Не разговаряхме, понякога дори не си разменяхме нито дума, само от време на време той издаваше звуци, които изразяваха изненада или интерес.

Той късаше книгите от мен, както се берат горски плодове от храст — по много наведнъж; миришеше на пот, на пръст и на зелените сокове на растенията, които тежкото му тяло мачкаше, движейки се през гората.

Това, което научаваше от книгите, ако изобщо научаваше нещо, не го променяше ни най-малко.

Един ден той седна до мен и започна да разпитва:

— В коя книга има нещо такова? — каза той и после дълго мълча и мисли. — Като например термитът не може да се храни с дърво, но микробите в корема му могат, а термитът се храни с остатъците, които те не използуват… Това какво е?

— Симбиоза — спомних си. Аз помнех думите. Сам откъсваше съдържанието и изхвърляше думите като ненужни. — Два животински вида, взаимно зависими за съществуванието си.

— Аха. А има ли книга за четири-пет вида, които правят това?

— Не зная.

— Ами това? Имаш една радиостанция и четири-пет приемника и всеки от тях може да прави различни неща — един да копае, друг да лети, трети да прави шумове, но всички получават заповеди от едно място. И всеки си има самостоятелно захранване, върши различно нещо и си е отделно. Има ли такова нещо, само че живо, а не радио?

— Всеки организъм да е част от цялото, но да е отделно от него? Едва ли… освен ако имаш предвид форми на обществена организация, като екип или може би бригада от хора, които работят заедно и всички получават заповеди от един шеф.

— Не — каза той веднага, — не такова. Като едно-единствено животно — и той сви пръстите на ръката си, за да ми покаже. Разбрах го.

— Искаш да кажеш гещалт, като форма на живот. Това е фантастика.

— И в никоя книга ли не пише за това, а?

— Поне аз не съм чувала за такава книга.

— Трябва да зная за това — изпъшка той. — Има такова нещо. Искам да знам дали се е случвало и преди.

— Не виждам как може да съществува нещо подобно.

— Съществува. Една част, която донася, една част, която пресмята, една част, която получава отговора и една част, която говори.

— Да говори ли? Само хората говорят.

— Знам — отвърна той, стана и си отиде.

Дълго търсих такава книга, но не намерих нищо подобно. Отидох и му казах. Той много дълго мълча, загледан в синята линия на хълмистия хоризонт. После впи очи в мен, с тези ириси, готови всеки миг да се завъртят, и започна да търси.

— Ти научаваш, но не мислиш — ми каза той и отново се загледа в хълмовете.

— Има човеци, които могат да правят такива неща — каза най-после той. — Това се случва под носа на околните, но те не го виждат. Някои хора четат мисли. Някои могат да местят предмети с мисълта си. Някои могат сами да се преместват чрез внушение. Някои могат да отговарят на какъвто и да е въпрос, стига да се сетиш да ги питаш. Но няма някой, който да може да ги обедини, както мозъкът обединява частите, които натискат и дърпат, усещат горещо и вървят, които мислят и всички останали… Аз съм такъв човек — завърши той неочаквано. После дълго стоя неподвижно; помислих, че ме е забравил.

— Сам — попитах аз, — какво правиш тук в гората?

— Чакам — отвърна той. — Още не съм свършен. — Погледна ме в очите и изсумтя с раздразнение. — Не „свършил“, както ти го разбираш. Искам да кажа, че… още не съм завършен. Нали знаеш как щом отрежат част от червея, той израства отново. Сега забрави за рязането. Представи си, че той поначало си израства тъй, от някоя част. Разбираш ли? Аз си събирам частите. Още не съм свършен. Трябва ми книга за това, що за животно ще съм, като свърша.

— Не знам такава книга. Кажи ми нещо повече. Тогава може би ще се сетя за книга, каквато търсиш или къде да я намеря.

Той счупи една пръчка с огромните си ръце, хвана двете парчета заедно и силно ги изви. Те се счупиха.

— Знам, че трябва да направя това, както птичката знае, че трябва да свие гнездо, като му дойде времето. Знам също, че когато съм готов, няма да се получи нещо изключително. Тялото ми ще бъде по-силно и по-бързо от всичко, което е съществувало досега, но главата няма да е както трябва. Но може би защото съм един от първите. Онази картина… пещерния човек…

— Неандерталец.

— Аха. Като си помисля, и той не е бил кой знае какво. Пръв опит за нещо ново. И аз ще съм нещо такова. Но може би след като набавя другите части, ще се намери и подходяща глава? Това ще е вече нещо.

Той изръмжа доволно и си отиде.

Търсих, дни наред търсих, но не намерих каквото той искаше. Намерих едно списание, в което се казваше, че следващата важна стъпка в еволюцията на човека ще бъде не във физиката, а в психиката му, но там не се казваше нищо за подобен организъм — гещалт. Имаше нещо за колонии от миксомицети, но те приличаха по-скоро на индивиди, организирани като пчелно семейство, това дори не беше и симбиоза.

Наистина нямах научни познания, а и не се интересувах от тези въпроси, но все пак не намерих нищо подобно на това, което той искаше, освен например маршируваща духова музика — всеки свири на различен инструмент, с различна техника и различни ноти, но се получава една мелодия и всички се движат в крак. Но той нямаше предвид такова нещо.

И така, една хладна есенна вечер аз отидох при него, той взе малкото, което намери в очите ми, и се обърна настрани с неприлични думи, които нямам желание да си спомням.

— Не можеш да го намериш — каза той. — Не идвай повече.

Стана, отиде до една дрипава върба и се облегна на нея, загледан надолу, в непрекъснато играещите сенки, които хвърляха клоните, люшкани от вятъра. Мисля, че вече ме беше забравил. Скочи като подплашено животно, когато заговорих съвсем близо до него. Трябва да е бил изцяло погълнат от странните си мисли, защото не ме бе чул, като се приближавам.

— Сам — казах аз, — не ме обвинявай, че не го намерих. Аз търсих.

Той овладя изненадата си и ме погледна с тези свои очи.

— Да те обвинявам ли? Че кой обвинява някого?

— Не оправдах очакванията ти — обясних аз — и ти си ядосан.

Той ме гледа толкова дълго, че се почувствувах неловко.

— Не разбирам за какво говориш — каза той.

Не исках да го оставя да си тръгне. Той би го направил. Би заминал завинаги, без дори да се замисли; пет пари не даваше за мен! Това не беше жестокост или лекомислие, както аз ги разбирах. Той просто не ме забелязваше вече, както котката не забелязва цъфтенето на лалетата.

Хванах го за ръцете над лактите и го разтърсих — все едно се опитвах да разтърся входа на къщата си.

— Ти можеш да знаеш! — изкрещях му аз. — Знаеш какво чета. Трябва да знаеш и какво мисля!

Той поклати отрицателно глава.

— Аз съм човек, жена — крещях обезумяла. — Ти ме използува отново и отново и не ми даде нищо. Заради теб наруших навиците си, изграждани цял живот — четях по цели нощи, идвах при теб в дъжда, идвах в неделя, а ти не ми говориш, не ме поглеждаш, не знаеш нищо за мен и не те интересува. Направи ми някаква магия и аз не можах да се освободя от нея. И като свърши, ми казваш: „Не идвай повече.“

— Трябва ли да дам нещо, защото съм взел нещо?

— Така правят хората.

— Хм — заинтересува се той. — И какво искаш да ти дам? Нямам нищо.

Отдръпнах се от него. Чувствувах… не зная какво чувствувах.

— Не знам — отговорих след малко.

Той сви рамене и се обърна. Аз почти се хвърлих отгоре му и го задърпах назад.

— Искам ти да…

— Какво, по дяволите, искаш?

Не можех да го погледна. Гласът ми едва излизаше:

— Не знам. Има нещо, но и аз не знам какво е. Нещо, което… не бих могла да кажа, дори и да го знаех. — Той поклати глава и аз отново го сграбчих за ръцете. — Ти прочете книгите, които бяха в мен; не можеш ли да прочетеш… самата мен?

— Никога не съм опитвал. — Той пристъпи напред и вдигна лицето ми: — Дай.

Очите му ме пронизаха със странната си сонда и аз изпищях. Опитах да се отскубна. Не исках това, не, не беше това. Борих се отчаяно. Предполагам, че ме е вдигнал от земята с огромните си ръце. Държа ме, докато свърши, и след това ме пусна. Свлякох се на земята и избухнах в ридания. Той седна до мен. Не се опита да ме докосне. Нито да се измъкне. Най-после аз се успокоих, но продължавах да стоя така и да чакам.

— Вече няма да правя това — каза той.

Седнах със свити колене, покрих ги плътно с полата си и поставих едната си буза върху тях, за да мога да виждам лицето му.

— Какво стана?

Той изруга.

— В теб е дяволска бъркотия. На трийсет и три години… и защо продължаваш да живееш тъй?

— Много си ми е добре — казах малко засегната.

— Ами! — каза той. — Сам-самичка от десет години, освен някой, дошъл по работа. Никой друг.

— Мъжете са животни, а жените…

— В себе си ти мразиш жените. Те всички знаят нещо, което ти не знаеш.

— И не искам да го знам. И тъй съм си щастлива.

— Тия не ми ги разправяй на мен!

Не казах нищо. Ненавиждам такъв език.

— Две неща искаш от мен. И в двете не виждам смисъл. — За пръв път ме погледна с истински човешки израз на лицето: безкрайно удивление. — Искаш да знаеш всичко за мен, откъде съм, как съм станал това, което съм.

— Да, наистина, това искам. Кое е другото, което ти знаеш, аз — не?

— Роден съм някъде, израснал съм някак си, като бурен — започна той, без да ми обръща внимание. — Хората дори не са си направили труда да ме дадат в приют за сираци. Тъй че си растях на свобода, подготвян да стана нещо като селския идиот. Така и щеше да стане, ако не бях хванал гората.

— Защо?

Той дълго се чуди, после отговори:

— Вероятно защото не виждах смисъл в начина, по който живеят хората. Тук мога да си живея както си искам.

— И как искаш? — попитах аз през огромното разстояние помежду ни, което ту се скъсяваше, ту се увеличаваше.

— Това търсех в твоите книги.

— Никога не си ми говорил за това.

— Ти научаваш, но не мислиш — казваше ми го за втори път. — Има нещо като… да кажем като човек. Направен е от отделни части, но е един човек. Има си нещо като ръце, нещо като крака, нещо като уста, която говори, има и нещо като мозък. Това съм аз, мозъкът на този човек. Малко слабичък, дявол го взел, но няма по-добър.

— Ти си луд.

— Не, не съм — каза той напълно уверено и без ни най-малко да се обиди. — Вече имам една част, която е като ръце. Мога да ги мърдам както си искам и те правят каквото им кажа, макар че още са твърде малки, за да свършат някоя сериозна работа. Имам и част, която говори. Виж, нея си я бива.

— Изобщо не смятам, че говориш добре — казах аз. — Не мога да понасям неправилен английски.

Той се изненада.

— Не става дума за мен. Тя е там, с другите.

— Тя ли?

— Тази, дето говори. Сега ми трябва част, която да може да мисли, която като вземе нещо и го прибави към друго нещо, може да даде верен отговор. И като се съберат всички заедно и отделните части свикнат да работят една с друга, ще се получи това ново нещо, за което ти казах. Разбра ли? Само че… хубаво щеше да е, ако имаше по-добра глава от мойта.

Моята глава се въртеше.

— Защо си започнал всичко това?

Той ме погледна сериозно.

— А защо ти растат косми под мишниците? — попита. — Това не се измисля. То просто става.

— А какво е това… това нещо, което правиш, като погледнеш в очите ми?

— Искаш дума за него? Нямам. Не знам как го правя. Знам, че мога да накарам всеки да направи каквото поискам. Както например ти да забравиш за мен.

— Не искам да те забравям — казах задавено.

— Тъй ще стане. — Тогава не разбрах дали искаше да каже, че ще забравя или че ще искам да забравя. — Ще ме намразиш, но после, след много време, ще си ми благодарна. Може би някога ще направиш нещо за мен. Ще си ми толкоз благодарна, че ще го направиш на драго сърце. Но ще забравиш всичко, освен… някакво чувство. И може би името ми.

Не знам какво ме накара, но го запитах отчаяно:

— И никой никога няма да разбере за теб и мен?

— Не. Освен… освен ако е глава на животното, като мен, или някой по-добър.

Той се надигна.

— О, чакай, чакай! — извиках аз. Не трябваше да си отива още, не трябваше. Този висок мъж беше едно мръсно животно, но той ме бе омагьосал по някакъв ужасен начин. — Не си ми дал другото… каквото и да е то.

— А да — каза той, — онова.

Действията му бяха светкавични. Имаше някакъв натиск, нещо се разтегна… разкъса се. Сред агонията изблик на екстаз удави болката, и всичко свърши.

Когато дойдох на себе си, бях едновременно двама души, съвсем отделни:

Единият — на единайсет години, занемял от шока при това невероятно проникване в чуждото Аз и преживяването на чуждата агония.

Другия — на петнайсет, легнал на кушетката в кабинета на Стърн. Той тихо и монотонно реди:

— … полека, полека, отпуснати, глезените и целите крака отпуснати като пръстите, коремът ти омеква, вратът ти се отпуска като корема, всичко е тихо и спокойно, и меко, и отпуснато, все по-отпуснато…

Седнах и веднага пуснах краката си на пода.

— Добре — казах.

Стърн изглеждаше малко раздразнен.

— Така ще се получи — започна той, — но само ако и ти участвуваш. Просто лежи и…

— То вече се получи.

— Кое?

— Ами всичко. От А до Я — и щракнах с пръсти, — ей така.

Той ме прониза с поглед:

— Какво искаш да кажеш?

— Беше точно там, както вие казахте. В библиотеката. Когато бях на единайсет. Когато тя каза: „Бебето е на три.“ Това отприщи нещо, което бе бушувало в нея цели три години, и то изведнъж изригна. Върху мен, с пълна сила, а аз — още дете, невинно и беззащитно. В това имаше такава… болка, каквато не съм подозирал, че може да съществува.

— Продължавай — каза Стърн.

— Всъщност това е всичко. Искам да кажа, всичко, което изпитах. Иначе то беше… нещо като един къс от самата нея. Нещата, които й се бяха случили за един период от около четири месеца, до най-малката подробност. Тя познаваше Сам.

— Искаш да кажеш, поредица от епизоди?

— Именно.

— И ти видя всички епизоди наведнъж, за частица от секундата?

— Точно така. Вижте, за тази частица от секундата аз бях тя, не разбирате ли? Аз бях тя — всичко, което някога е правила, всичко, което някога е мислила и чувала и чувствувала. Всичко, ако искам, мога да разкажа всичко подред. Или който и да е отделен епизод. Ако трябва да ви кажа какво съм обядвал, необходимо ли е да разказвам всичко друго, което съм правил, откак съм се родил? Не, нали. Казвам ви, че аз бях тя и оттогава винаги мога да си спомня всичко, което тя е можела да си спомни до онзи момент. Само за един-единствен миг.

— Гещалт — промълви той.

— Аха — казах аз и се замислих върху това.

В главата ми нахлуха и куп други мисли. Отпъдих ги за момент и казах:

— Защо не знаех всичко това преди?

— Защото нещо много силно ти е пречело да си го припомниш.

Скочих развълнувано.

— Но защо? Съвсем не разбирам защо.

— Просто естествено отвращение — предположи той. — Какво ще кажеш за това? Било ти е противно да се почувствуваш жена, макар и само за секунда.

— Но още в началото вие сам ми казахте, че нямам такива проблеми.

— Добре, как ти се струва следното? Казваш, че си изпитал болка в този епизод. Може би не си искал да се върнеш към него от страх да не изпиташ отново тази болка.

— Да помисля, нека да помисля. Да, да, така е, но то не е всичко — това проникване в чуждото съзнание. Тя се отвори за мен, защото й напомних за Сам. И аз влязох. Не бях подготвен. Не бях го правил преди, освен отчасти, и винаги бях срещал съпротива. Проникнах напълно и това се оказа твърде много за мен — толкова се изплаших, че години наред не посмях да го направя отново. Стоеше си там някъде скрито и заключено в съзнанието ми. Като растях, способността ми да правя това укрепваше, но аз все още се страхувах да я използувам. И колкото по-голям ставах, толкова по-ясно започвах да чувствувам дълбоко в себе си, че мис Кю трябваше да бъде убита, преди тя да е убила… това, което съм. Господи! — извиках аз. — Знаете ли какво съм?

— Не — отговори той. — Ще ми разкажеш ли?

— Бих искал — казах аз. — О да, бих искал.

Изразът на лицето му беше професионален — открит, готов да приеме всичко, без да показва дали вярва или не. Трябваше да му разкажа, но изведнъж разбрах, че не ми достигат думи. Знаех нещата, но не и имената им.

Сам вземаше значенията и изхвърляше думите.

И после: Ти четеш книги. Чети книги за мен.

Този негов поглед. Това… „отваряне“.

Отидох до Стърн. Той вдигна глава, наведох се към него. Най-напред той се стресна, но бързо се овладя. После сам се приближи още.

— Боже мой! — промълви той. — Не бях забелязал тези очи. Бих могъл да се закълна, че тези ириси се въртят като колела…

Стърн четеше много. Беше прочел повече книги, отколкото можех да си представя, че са написани. Проникнах там, за да търся онова, което ми бе нужно.

Не мога точно да опиша това. Все едно вървите в тунел, а от стените и тавана му към вас се протягат дървени ръце, както на онези въртележки с кончетата по време на карнавал и вие трябва да грабнете пиринчени пръстенчета от тези ръце. Всяка ръка държи такъв пръстен и можете да вземете който си поискате.

Сега си представете, че сте си избрали кои пръстени искате и ръцете държат точно тях. Представете си, че имате хиляди ръце, с които можете да грабнете пръстените. А сега, представете си, че тунелът е дълъг милиони мили и вие можете да преминете по него в един миг и да грабнете всичките пръстени. Беше нещо такова, само че по-лесно.

За мен това беше по-лесно, отколкото е било за Сам.

Изправих се и се отдръпнах от Стърн. Изглеждаше изплашен и като че ли му бе зле.

— Няма нищо страшно — казах аз.

— Какво ми направи?

— Трябваха ми някои думи. Е, хайде, хайде. Къде е професионалното ви самообладание?

Заслужаваше възхищение. Прибра лулата в джоба си и с върховете на пръстите си започна силно да натиска слепоочията и челото си. Като вдигна глава, вече беше добре.

— Разбирам — казах аз. — И мис Кю се е чувствувала така, когато Сам е правил това с нея.

— Какво си ти всъщност?

— Ще ви кажа. Аз съм главният мозък на един сложен организъм, който се състои от Бебето — нашия компютър; Бони и Бийни, които могат да се телепортират; Джейни, която може да извършва телекинеза, и мен — човек с телепатични способности, който контролира останалите. У никой от нас няма нещо, което да не е документирано: известни са телепортирането на йогите; телекинезата, практикувана от някои комарджии; изключителните способности на някои иначе съвсем обикновени хора да извършват бързо и наум сложни математически действия и най-вече така нареченият пакостен дух — преместване на предмети из жилището, като се използува младо момиче за медиум. Само че в нашия случай всяка част функционира безупречно.

Сам е създал това или то се е оформило около него; не е важно как е станало. Аз заместих Сам, когато умря, но тогава бях все още недоразвит, а и на всичко отгоре получих оклузия2 в резултат на този взрив у мис Кю. До известна степен вие бяхте прав, като казахте, че взривът ме е накарал несъзнателно да се страхувам да открия същността му. Но има и друга основателна причина, поради която не можех да премина през тази бариера — „Бебето е на три“.

Натъкнахме се на въпроса, какво е било по-важно за мен от сигурността, която ни даде мис Кю. Ясно ли ви е сега какво е било това? Този организъм — моят гещалт, е бил застрашен със смърт от тази сигурност. Тя е трябвало да умре, иначе той… аз щях да умра. Разбира се, отделните части щяха да продължават да си живеят: две малки негърчета със забавено развитие на речта; едно вглъбено в себе си момиче, което обича да рисува; едно монголоидно идиотче и аз деветдесет процента погубени способности и десет процента малолетен престъпник. — Изсмях се. — Разбира се, че е трябвало да бъде убита. Това е било самозащитата на гещалта.

Стърн дълго се мъчи да каже нещо, докато най-после успя да промълви:

— Аз не…

— И не е нужно — засмях се аз. — Справихте се чудесно. Вас наистина си ви бива. А сега искам да ви кажа нещо, защото вие като специалист можете да го оцените. Говорите за оклузия. Запънах се на това „Бебето е на три“, защото там е лежал скрит ключът към това, което всъщност съм. Не можех да го открия, защото съм се страхувал да си спомня, че съм бил едновременно две неща — малкото момче на мис Кю и нещо страхотно по-голямо. Не съм можел да бъда и двете едновременно, а и не съм искал да се откажа нито от едното, нито от другото.

— А сега можеш ли? — каза той, като гледаше лулата си.

— Вече съм го направил.

— И сега какво?

— Как какво.

Стърн се подпря на един от ъглите на бюрото.

— А не ти ли е минавало през ума, че може би този твой… „гещалт“ е вече мъртъв?

— Не е мъртъв.

— Откъде знаеш?

— Главата ви откъде знае, че ръката ви си е на мястото?

Той докосна лицето си.

— Е, и… сега какво?

Свих рамене.

— Нима китайският човек3, като видял, че Хомо Сап върви изправен, го попитал: „И сега какво?“ Ами ще живеем, това е всичко, като човек, като дърво, както всичко живо. Ще се храним и ще растем, ще експериментираме и ще се размножаваме. Ще се защитаваме. — Разперих ръце. — Всичко ще дойде от само себе си.

— Но какво можете да правите?

— Каквото може да прави електромоторът? Зависи с какво ще се заемем.

Стърн беше силно пребледнял.

— Но какво… искаш да правиш?

Замислих се. Той ме изчака, без да каже нищо.

— Знаете ли какво — казах аз най-после. — Откак съм се родил, винаги са ме подритвали, докато най-после мис Кю ме прибра. И какво стана? Тя едва не ме уби. — Помислих още малко и продължих: — Всички са се забавлявали, но не и аз. Всички се забавляват, като подритват някого, някой дребен, който не може да се съпротивлява. Или пък ти правят услуги, докато те обсебят или убият. — Погледнах го и се ухилих. — Просто ще се забавлявам, това е всичко.

Той се обърна с гръб към мен. Помислих, че ще започне да крачи из стаята, но веднага се обърна пак. Разбрах, че не иска да ме изпуска из очи.

— Ти измина много път, откак прекрачи този праг — каза той.

Кимнах.

— Значи сте добър „куколог“.

— Благодаря — отговори горчиво. — И си въобразяваш, че вече си съвсем излекуван, че всичко ти е наред и можеш да се впуснеш в живота.

— Ами да. А вие не мислите ли така?

Той поклати глава:

— Ти просто откри какво представляваш. Имаш да научиш още много неща.

Бях готов да проявя търпение:

— Например?

— Например да разбереш какво става с хора, които трябва да живеят с чувство на вина като твоята. Ти си различен, Джери, но не чак толкова.

— Трябва да се чувствувам виновен за това, че съм спасил живота си?

Той продължи, без да ми обръща внимание:

— И още нещо. Преди малко ти каза, че цял живот си бил озлобен срещу всички, цял живот си живял така. А запитвал ли си се някога защо?

— Честно казано, не съм.

— Едната причина е, че си бил толкова самотен. Затова децата, а после и животът при мис Кю са значели толкова много за теб.

— Е, и? Аз все още имам децата.

Той бавно поклати глава:

— Ти и децата сте едно същество. Единствено. Неповторимо. — Той посочи с лулата си към мен. — Самотно.

Кръвта забуча в ушите ми.

— Млъкнете! — казах аз.

— Помисли върху това — каза той кротко. — Вие можете да направите практически всичко. Можете да имате практически всичко. И въпреки това ще бъдете самотни.

— Млъкнете, млъкнете… Всеки е самотен.

Той кимна.

— Да, но някои хора се научават да живеят в самота.

— Как?

— Има нещо — опита се да ми обясни той след малко, — за което ти нищо не знаеш. Дори и да ти кажа, то няма да значи нищо за теб.

— Кажете ми го и ще видим.

Той ми хвърли невероятно странен поглед:

— Понякога то се нарича морал.

— Сигурно е така. Но не разбирам за какво става дума. — Време беше да се стегна. Нямаше смисъл да слушам тези приказки. — Вие се страхувате. Страхувате се от Хомо гещалт.

Той направи усилие, достойно за уважение, и се усмихна.

— Този термин е хибрид.

— И нашата порода е хибрид. А сега седнете ей там — посочих аз.

Той прекоси тихия кабинет и седна зад бюрото. Наведох се ниско над него и той заспа с отворени очи.

Изправих се и огледах стаята. Взех термоса, напълних го и го поставих на бюрото. Оправих ъгъла на килима и сложих чиста кърпа на кушетката, където е мястото за главата. Отидох до бюрото, отворих го и погледнах магнетофона.

Повиках Бийни. Беше лесно — като да протегнеш ръка. Тя се появи до бюрото, ококорила очи.

— Погледни тук — казах й аз. — Гледай добре. Искам да изтрия тази лента. Иди да питаш Бебето как.

Тя премигна, разтърси глава и се наведе над магнетофона. Както си стоеше, изчезна и в миг се появи отново. Мушна се пред мен, завъртя две копчета и премести един показалец, докато той изщрака два пъти. Лентата бясно се завъртя назад, като минаваше със свистене край главата.

— Добре — казах аз, — изпарявай се.

Тя изчезна.

Взех си сакото и отидох до вратата. Стърн все още си стоеше зад бюрото, втренчил поглед пред себе си.

— Добър куколог — измърморих аз. Чувствувах се чудесно.

Навън почаках малко и после отново влязох. Стърн вдигна глава и ме погледна.

— Седни там, синко.

— О, извинете, сър — казах аз. — Сбъркал съм вратата.

— Няма нищо — отвърна той.

Излязох и затворих вратата след себе си. Тръгнах ухилен към полицейския участък. Те ще клъвнат на съобщението ми за мис Кю и ще го харесат. А този Стърн ставаше ми смешно, като си го представя — как ли ще си обясни защо му се губи цял следобед и откъде са се взели тия хиляда долара. Много по-забавно, отколкото като си го представях мъртъв.

И все пак какво, по дяволите, е това морал?