Повелител на сенките

1

Кит едва наскоро бе научил какво е млат, а сега над главата му висеше цяла полица с такива — лъскави, с остри шипове и смъртоносни.

Никога не бе виждал нищо подобно на стаята с оръжия в Лосанджелиския институт. Стените и подовете бяха от сребристобял гранит, гранитни островчета се издигаха из цялото помещение, придавайки му вид на оръжейна експозиция в музей. Имаше тояги и боздугани, находчиво изработени бастуни, огърлици, ботуши и подплатени якета, които скриваха тънки, плоски остриета, предназначени за пронизване или хвърляне. Утринни звезди, покрити с ужасяващи шипове, и арбалети от всякакви видове и с всевъзможни размери.

Гранитните острови бяха отрупани с купчинки лъскави инструменти, изработени от адамас, подобния на кварц материал, който ловците на сенки добиваха от земята и който единствено те знаеха как да превърнат в мечове, ножове и стилита. Най-интересна за Кит беше полицата с камите.

Не че изгаряше от желание да се научи да използва кама — нищо повече от общия интерес, който, предполагаше, повечето тийнейджъри проявяват към смъртоносните оръжия, но дори и така би предпочел да му дадат картечница или огнехвъргачка. Само че камите бяха същински произведения на изкуството, дръжките им — инкрустирани със злато и сребро, и скъпоценни камъни: сини сапфири, алени рубини, искрящи плетеници от тръни, гравирани с платина и черни диаманти.

Кит се сещаше за поне трима души от Пазара на сенките, които биха ги купили от него, без да задават никакви въпроси.

Може би дори четирима.

Съблече дънковото яке, което носеше (не беше сигурен точно на кого от семейство Блекторн беше принадлежало някога — на сутринта, след като дойде в Института, се беше събудил и бе открил току-що изпрана купчина дрехи в долната част на леглото си), и облече едно от подплатените якета. Докато го правеше, зърна отражението си в огледалото в другия край на стаята: рошава руса коса, последната избеляваща синина върху бледата му кожа. Разкопча вътрешния джоб на якето и се залови да го пълни с ками в ножници, избирайки онези, които имаха най-красиво изработени дръжки.

Вратата на оръжейната се отвори. Кит пусна камата, която държеше, обратно на полицата и се обърна рязко. Мислеше, че се е измъкнал от стаята си, без да го забележат, но ако беше научил нещо по време на краткия си престой в Института, то бе, че Джулиън Блекторн забелязва всичко, а братята и сестрите му почти не му отстъпваха в това отношение.

Само че не беше Джулиън. Беше млад мъж, когото Кит виждаше за първи път, макар че у него имаше нещо познато. Беше висок, с разчорлена руса коса и тяло на ловец на сенки — широки рамене и мускулести ръце, а черните линии на руническите Знаци, с които нефилимите се предпазваха, се подаваха изпод яката и ръкавите на тениската му.

Очите му имаха необикновен тъмнозлатен цвят. Носеше тежък сребърен пръстен, както правеха мнозина ловци на сенки. Той повдигна вежди срещу Кит.

— Падаш си по оръжията, а? — попита той.

— Бива си ги. — Кит направи крачка назад, към една от масите, надявайки се камите във вътрешния му джоб да не издрънчат.

Мъжът се приближи до полицата, където Кит беше ровичкал, и взе камата, която той беше пуснал току-що.

— Добър избор. Виждаш ли надписа върху дръжката?

Не, не можеше да каже, че го вижда.

— Направена е от потомците на Уелайнд Ковача, изработил Дюрендал и Кортана. — Мъжът завъртя камата между пръстите си, преди да я върне обратно на мястото й. — Не може да се мери с Кортана, но ками като тази винаги се връщат в ръката ти, след като ги хвърлиш. Доста удобно.

Кит се прокашля.

— Сигурно е страшно скъпа.

— Съмнявам се, че семейство Блекторн възнамеряват да я продадат — отвърна сухо мъжът. — Аз съм Джейс, между другото. Джейс Херондейл.

Направи пауза, сякаш очакваше реакция. Реакция, каквато Кит бе твърдо решен да не му даде. О, да, чувал бе името Херондейл. То като че ли бе единствената дума, която бе чувал през последните две седмици. Това обаче не означаваше, че иска да даде на този мъж — на Джейс — удовлетворението, което той очевидно очакваше.

Мълчанието на Кит като че ли изобщо не впечатли Джейс.

— А ти си Кристофър Херондейл.

— Откъде знаеш? — Кит нарочно говореше с равен, безстрастен глас. Ненавиждаше името Херондейл. Ненавиждаше самата дума.

— Семейната прилика — заяви Джейс. — Приличаме си. Всъщност приличаш на доста от портретите на най-различни Херондейловци, които съм виждал. — Той замълча за миг. — Освен това Ема ми изпрати твоя снимка на телефона.

Ема. Ема Карстерс беше спасила живота на Кит. Оттогава почти не бяха говорили… но разбира се, след смъртта на Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, всичко бе в хаос. Той не беше приоритет за никого от тях, пък и имаше чувството, че тя гледа на него като на малко дете.

— Окей. Аз съм Кит Херондейл. Всички непрекъснато ми го повтарят, но то не означава нищо за мен. — Кит стисна челюст. — Аз съм Рук. Кит Рук.

— Знам какво ти е казал баща ти. Ала ти си Херондейл. И това означава нещо.

— Какво? Какво означава? — попита Кит.

Джейс се облегна на стената, точно под една колекция двуостри шотландски мечове. Кит се надяваше някой от тях да му падне на главата.

— Разбирам, че знаеш за ловците на сенки. Мнозина хора знаят, особено долноземците и мунданите, надарени със Зрението. И именно за такъв си се смятал, нали?

— Никога не съм се смятал за мундан — отсече Кит. Ловците на сенки наистина ли не разбираха как звучи, когато използват тази дума?

Джейс обаче не му обърна внимание.

— Обществото и историята на нефилимите… това не са неща, за които онези, които не са ловци на сенки, знаят много. Светът на нефилимите се състои от родове, всеки от които си има име, което им е много скъпо. Всеки род притежава история, която се предава от поколение на поколение. През целия си живот носим славата и товара на името си, доброто и лошото, което предшествениците ни са извършили. Опитваме се да бъдем достойни за името си, така че онези, които дойдат след нас, да носят по-лек товар. — Той скръсти ръце на гърдите си. Китките му бяха покрити със Знаци; върху опакото на лявата му длан имаше един, който приличаше на отворено око. Кит бе забелязал, че май всички ловци на сенки имат такъв. — Сред нефилимите фамилията ти е пропита с дълбоко значение. Родът Херондейл от поколения насам играе важна роля в историята на ловците на сенки. Не са останали много от нас… всъщност всички мислеха, че аз съм последният. Единствено Джем и Теса вярваха, че ти съществуваш. Дълго време те търсиха.

Джем и Теса. Заедно с Ема, те бяха помогнали на Кит да се спаси от демоните, убили баща му. А после му бяха разказали история — историята на един Херондейл, който предал приятелите си и избягал, започвайки нов живот далеч от нефилимите и поставяйки началото на нов род.

— Чувал съм за Тобаяс Херондейл — заяви Кит. — Значи, съм потомък на истински страхливец.

— Никой не е съвършен — отвърна Джейс. — Не всеки член на семейството ти ще бъде страхотен. Ала когато отново видиш Теса, а ти ще я видиш, накарай я да ти разкаже за Уил Херондейл. И за Джеймс Херондейл. Както и за мен, разбира се — добави той скромно. — Като за ловец на сенки аз съм голяма работа. Не че искам да те сплаша.

— Не се чувствам уплашен — увери го Кит, чудейки се сериозно ли му ги говореше такива Джейс. В очите му имаше пламъче, което издаваше, че може би не всичко, което казва, трябва да бъде вземано на сериозно, но бе трудно да е сигурен човек. — Мисля, че бих искал да остана сам.

— Знам, че не е лесно да преглътнеш всичко това. — Джейс протегна ръка, за да го потупа по гърба. — Ала с Клеъри сме насреща винаги когато имаш нужда…

Потупването по гърба размести една от камите в джоба на Кит и тя тупна с дрънчене на земята, проблясвайки върху гранитния под като укоризнено око.

— Е, добре — заяви Джейс във възцарилата се тишина. — Значи, крадеш оръжия.

Наясно, че е безсмислено да отрича нещо толкова очевидно, Кит не каза нищо.

— Окей, виж, знам, че баща ти е бил мошеник, но сега ти си ловец на сенки и… я, чакай, какво още има в това яке? — Джейс направи нещо сложно с левия си крак, от което камата политна във въздуха, а рубините на дръжката й разпръснаха светлината, и я улови ловко. — Свали го.

Кит мълчаливо съблече якето и го метна на масата. Джейс го разгърна и отвори вътрешния джоб. След това и двамата се загледаха безмълвно в блещукащите остриета и скъпоценни камъни.

— И така — заяви Джейс. — Да разбирам, че възнамеряваше да избягаш?

— И защо да оставам? — избухна Кит. Знаеше, че не бива да го прави, но то беше по-силно от него, повече, отколкото можеше да понесе: загубата на баща му, ненавистта му към Института, самодоволството на нефилимите, това, че настояваха да приеме една фамилия, за която не го беше грижа и за която не искаше да го е грижа. — Мястото ми не е тук. Можеш да ми говориш всички тези неща за името ми, но то не означава нищо за мен. Аз съм син на Джони Рук. Цял живот са ме учили да бъда като него, не като вас. Не се нуждая от вас. Не се нуждая от никого от вас. Трябва ми само малко начален капитал и мога да си отворя сергия на Пазара на сенките.

Златните очи на Джейс се присвиха и за първи път под арогантната и закачлива фасада Кит зърна да проблясва проницателен ум.

— И какво точно ще продаваш? Баща ти продаваше информация. Отне му години и немалко опасна магия, за да си създаде онези връзки. Наистина ли искаш да продадеш душата си по този начин, за да си изкарваш едва-едва прехраната в периферията на Долния свят? Ами онова, което уби баща ти? Ти с очите си го видя да умира, нали?

— Демони…

— Да, но някой ги е изпратил. Пазителят може и да е мъртъв, но това не означава, че никой не се опитва да те открие. Ти си на петнайсет години. Може и да си мислиш, че искаш да умреш, но вярвай ми — не искаш.

Кит преглътна. Опита да си се представи зад една сергия на Пазара на сенките, така както го правеше през последните дни. Ала истината бе, че беше в безопасност на Пазара единствено благодарение на баща си. Защото хората се бояха от Джони Рук. Какво ли го очакваше там без закрилата на баща му?

— Но аз не съм ловец на сенки — заяви и плъзна поглед по изобилието от оръжия, купищата адамас, бойното облекло и доспехите, и коланите за оръжие. Беше нелепо. Та той не беше нинджа. — Дори не знам как да се науча да бъда.

— Издръж още една седмица — каза Джейс. — Още една седмица тук, в Института. Дай си шанс. Ема ми разказа как си отблъснал демоните, убили баща ти. Само един ловец на сенки би могъл да го направи.

Кит съвсем смътно си спомняше как се сражава с демоните в къщата на баща си, но знаеше, че го е направил. Тялото му беше поело контрол и той се беше бил, и колкото и да бе странно, тайничко то дори му беше харесало.

— Това е истинската ти природа — каза Джейс. — Ти си ловец на сенки. Във вените ти тече ангелска кръв. Ти си Херондейл. Което, между другото, означава, че не само си част от забележително привлекателно семейство, но и от семейство, което притежава цял куп ценно имущество, включително къща в Лондон и имение в Идрис, върху част от които вероятно имаш права. Е, ако проявяваш интерес, разбира се.

Кит погледна към пръстена на лявата му ръка. Беше сребърен, тежък и изглеждаше античен. И скъп.

— Слушам те.

— Казвам просто да изчакаш още една седмица. В крайна сметка — Джейс се ухили, — Херондейловци не могат да устоят на едно предизвикателство.

— Демон тютида? — каза Джулиън в телефона и веждите му се сбръчкаха. — Това на практика си е сепия, нали?

Ема не можеше да чуе отговора — долавяше гласа на Тай, но не и думите.

— Да, на кея сме — продължи Джулиън. — Все още не сме видели нищо, но току-що пристигнахме. Жалко, че нямат специални места за паркиране за ловци на сенки…

Слушайки го разсеяно, Ема се огледа наоколо. Слънцето току-що беше залязло. Откакто се помнеше, страшно харесваше кея Санта Моника, още откакто беше малко момиченце и родителите й я водеха тук, за да играе въздушен хокей и да се вози на старовремската въртележка. Обожаваше нездравословната храна (хамбургери и млечни шейкове, пържени миди и гигантски захарни близалки), както и „Пасифик Парк", позапуснатия увеселителен парк в самия край на кея, с изглед към океана.

През годините мунданите бяха налели милиони долари в преустрояването на кея и превръщането му в магнит за туристи. „Пасифик Парк" беше пълен с нови, лъскави атракции; старите сергии с чурос^[2] ги нямаше, изместени от домашен сладолед и ястия с омар. Ала дъските под краката на Ема все така бяха изкорубени и очукани от слънцето и солта. Въздухът все така миришеше на захар и водорасли. Механичната мелодия на старата въртележка все така се носеше във въздуха. Все така имаше игри с хвърляне на монета, в които можеше да спечелиш гигантска плюшена панда. А под кея все още имаше потънали в тъмнина места, където се събираха безцелно бродещи мундани, а понякога и доста по-зловещи неща.

Това бе да си ловец на сенки, помисли си Ема, хвърляйки поглед към гигантското виенско колело, украсено с ярки светодиодни лампи. Опашка от мундани, нетърпеливи да се качат, се извиваше на кея; отвъд парапета Ема виждаше тъмносиньото море, увенчано с бяло там, където се разбиваха вълните. Ловците на сенки не бяха слепи за красотата на създадените от мунданите неща (светлините на виенското колело се отразяваха толкова ярко в океана, че сякаш някой изстрелваше фойерверки под водата: червено и синьо, зелено, лилаво и златно), ала виждаха и мрака, опасността и гниенето.

— Какво не е наред? — попита Джулиън. Беше прибрал телефона в джоба на якето си. Вятърът (на кея винаги имаше вятър, долитащ безспирно откъм океана и носещ мирис на сол и далечни места) повдигаше меките вълни на кестенявата му коса и те милваха бузите и слепоочията му.

Мрачни мисли, искаше да каже Ема. Не можеше обаче. Някога Джулиън бе онзи, с когото споделяше всичко. Сега не можеше да му каже нищичко.

Така че тя избягна погледа му.

— Къде са Марк и Кристина?

— Ей там — посочи той. — При онази атракция.

Ема проследи погледа му до ярко боядисаната сергия, където хората мятаха пластмасови халки, опитвайки се да ги надянат около гърлото на дузина подредени една до друга бутилки. Опита се да потисне чувството на превъзходство, тъй като това очевидно бе нещо, което мунданите намираха за трудно.

Полубратът на Джулиън, Марк, държеше три пластмасови халки в ръката си. Кристина, прибрала тъмната си коса в кок, стоеше до него, похапваше карамелизирана царевица и се смееше. Марк хвърли халките — и трите едновременно. Всяка от тях политна в различна посока и се приземи около гърлото на различна бутилка.

Джулиън въздъхна.

— Е, дотук бяхме с намерението да не привличаме внимание.

Откъм мунданите, събрали се край мястото за хвърляне на халки, се разнесоха одобрителни и слисани възклицания. За щастие, те не бяха много и Марк можа да вземе наградата си (нещо в найлоново пликче) и да се изнесе без особена шумотевица.

Двамата с Кристина се отправиха към тях. Острите връхчета на ушите му се показваха измежду къдриците на русата му коса, но той беше покрит с магически прах, така че мунданите не можеха да ги видят. Марк беше наполовина елф и долноземската му кръв си личеше в деликатните черти на лицето, връхчетата на ушите и ъгловатите линии на очите и скулите му.

— Значи, е демон сепия? — подхвърли Ема най-вече за да запълни мълчанието между тях с Джулиън. Напоследък между двамата често се възцаряваше мълчание. Бяха минали едва две седмици, откакто всичко се беше променило, но тя усещаше разликата с цялото си същество, в костите си. Усещаше дистанцията, която той бе поставил между тях, откакто му беше казала за нея и Марк, макар да си оставаше неизменно любезен и мил.

— Така изглежда — отвърна Джулиън. Марк и Кристина вече бяха достатъчно близо, за да ги чуят. Кристина тъкмо довършваше карамелизираната си царевица и гледаше тъжно в пликчето, сякаш се надяваше отнякъде да се появи още. Ема я разбираше прекрасно. Марк пък се взираше в наградата си. — Нощем се изкатерва на кея и отвлича хора, най-вече деца, навели се над парапета, за да направят снимки. Напоследък обаче започва да става по-дързък. Очевидно някой го е забелязал в игралното помещение, близо до масата за въздушен хокей… Това златна рибка ли е?

Марк вдигна найлоновото пликче. Вътре малка оранжева рибка плуваше в кръг.

— Това е най-страхотният патрул, на който сме излизали — заяви той. — Никога досега не са ме награждавали с риба.

Ема въздъхна безмълвно. Марк беше прекарал последните няколко години от живота си с Дивия лов, най-анархичните и диви от всички елфи. Те яздеха в небето, възседнали най-различни омагьосани същества (коне, елени, огромни ръмжащи кучета и дори мотоциклети), и плячкосваха бойните поля, обирайки скъпоценностите на мъртвите, за да ги предложат като дан на Дворовете на феите.

Приспособяваше се добре към това, отново да бъде сред нефилимското си семейство, но все още имаше моменти, в които обикновеният живот като че ли го изненадваше. Забелязал, че всички го гледат, повдигнали вежди, той придоби разтревожено изражение и прегърна предпазливо Ема през раменете, вдигнал торбичката с другата си ръка.

— Спечелих ти рибка, прекрасна моя — заяви и я целуна по бузата.

Беше сладка целувка, нежна и деликатна, а Марк миришеше така, както миришеше винаги: на хладен свеж въздух и зелени, растящи неща. А и беше напълно естествено, помисли си Ема, Марк да реши, че всички са изненадани, защото са очаквали да й даде наградата си. Та нали тя беше неговата приятелка.

Ема размени разтревожен поглед с Кристина, чиито тъмни очи бяха широко отворени. Джулиън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне кръв. Трая само миг, преди да си наложи безразлично изражение, но Ема се отдръпна от Марк, усмихвайки се извинително.

— Не бих могла да опазя една рибка жива — каза тя. — Убивам растения само като ги погледна.

— Подозирам, че и аз ще имам същия проблем — отбеляза Марк, приковал поглед в рибката. — Жалко… щях да я кръстя Магнус, защото има лъскави люспи.

При тези думи Кристина се изкиска. Магнус Бейн беше върховният магьосник на Бруклин и имаше слабост към броката.

— В такъв случай вероятно ще е най-добре да я пусна на свобода — заяви Марк и преди някой да успее да каже каквото и да било, отиде до парапета и изпразни съдържанието на торбичката, рибката и всичко останало, в морето.

— Някой иска ли да му каже, че златните рибки са сладководни и не могат да оцелеят в океана? — тихо попита Джулиън.

— Не особено — отвърна Кристина.

— Той наистина ли току-що уби Магнус? — промълви Ема, но преди Джулиън да успее да отговори, Марк се обърна рязко към тях.

Цялото веселие си бе отишло от лицето му.

— Видях нещо да пъпли по една от колоните на кея. Нещо, което определено не беше човек.

Ема почувства как по кожата й пробяга тръпка. Демоните, които живееха в океана, рядко излизаха на сушата. Понякога тя сънуваше кошмари, в които океанът се обръщаше отвътре наопаки и изплюваше съдържанието си на плажа: слузести, черни създания, покрити с шипове и пипала, полусмазани от тежестта на водата.

Само за секунди всички вече бяха извадили оръжията си — Ема стискаше Кортана, златен меч, който имаше от родителите си. Джулиън държеше в ръка серафимска кама, а Кристина — своя нож пеперуда.

— Накъде отиде? — попита Джулиън.

— Към края на кея — отвърна Марк. Той единствен не беше посегнал към оръжието си, ала Ема знаеше колко беше бърз. Прякорът му в Дивия лов беше Елфически стрелец, защото беше мълниеносен и безпогрешно точен, както с лък и стрела, така и с хвърлено острие. — Към увеселителния парк.

— Аз ще тръгна натам — каза Ема. — Ще се опитам да го изтласкам от ръба на кея. Марк, Кристина, вие слезте долу и му попречете да изпълзи обратно във водата.

Едва имаха време да кимнат и Ема вече тичаше. Вятърът подръпваше сплетената й коса, докато тя си проправяше път между множеството, за да се добере до осветения парк в края на кея. Мечът Кортана бе топъл и солиден в ръката й, краката й сякаш летяха по изкривените от водата дъски. Чувстваше се свободна, тревогите й — захвърлени настрани, цялото й същество — съсредоточено върху задачата пред нея.

Зад себе си чуваше стъпки. Не беше нужно да поглежда назад, за да знае, че е Джулс. Стъпките му бяха до нея през всички години, откакто се биеше като ловец на сенки. Кръвта му се бе проливала заедно с нейната. Той беше спасявал живота й и тя бе спасявала неговия. Беше част от нейното воинско Аз.

— Ето го — чу гласа на Джулс зад себе си, но и сама вече го бе видяла: тъмна, сгърбена фигура, пъплеща по подпорите на виенското колело. Кабинките продължаваха да се въртят, а возещите се пищяха от удоволствие, без да забелязват нищо.

Ема се затича към опашката за виенското колело и започна да си проправя път през нея. Двамата с Джулиън си бяха сложили руни за магическо прикритие, така че бяха невидими за мунданите. Това не означаваше, че присъствието им не можеше да бъде усетено. Мунданите на опашката ругаеха и викаха сърдито, докато тя настъпваше крака и ръгаше с лакти, за да стигне най-отпред.

Една двойка (момиче, което ядеше лилав захарен памук, и кльощавото й, облечено изцяло в черно гадже) тъкмо се канеше да се качи в спрялата преди малко кабинка. Ема погледна нагоре и видя как демонът изпълзява върху подпорната ос на колелото. Тя изруга, проправи си път покрай двойката, при което едва не ги събори на земята, и скочи в кабинката. Тя беше осмоъгълна, с пейка по цялата дължина и предостатъчно място, за да застане човек. Викове изригнаха зад нея, докато кабинката се издигаше, отнасяйки я от хаоса, който бе предизвикала — двойката, която тъкмо се канеше да се качи, крещеше на служителя, късащ билетите, а хората на опашката зад тях се караха помежду си.

Кабинката се разлюля под краката й, когато Джулиън се приземи до нея и вдигна глава нагоре.

— Виждаш ли го?

Ема примига. Беше го видяла, сигурна бе в това, но сега демонът беше изчезнал. От този ъгъл виенското колело беше бъркотия от ярки светлини, въртящи се спици и боядисани в бяло железни пречки. Двете кабинки под тях бяха празни — очевидно на опашката още се опитваха да въведат някакъв ред.

Много добре, помисли си Ема. Колкото по-малко души имаше на колелото, толкова по-добре.

— Почакай. — Усети ръката на Джулиън върху своята, завъртаща я към него. Цялото й тяло се напрегна. — Руни — заяви кратко и Ема осъзна, че в другата си ръка държи стили.

Кабинката им продължаваше да се издига. Ема виждаше плажа под тях, тъмната вода, разливаща се по пясъка, хълмовете на Палисейдс Парк, които се издигаха над магистралата, увенчани с корона от дървета и зеленина.

Звездите бяха мътни, но все пак се виждаха отвъд ярките светлини на кея. Джулиън хвана ръката й, нито грубо, нито нежно, а с една почти клинична дистанцираност. Обърна я и стилито му описа няколко бързи движения над китката й, рисувайки руни за защита, за бързина и пъргавост, и за остър слух.

Това бе най-голямата близост между тях от две седмици насам и Ема се почувства замаяна от нея, мъничко опиянена. Главата му беше наведена, очите — приковани в онова, което правеше, и тя се възползва от възможността да попие гледката.

Светлините на колелото бяха станали кехлибарени и жълти и обливаха загорялата му кожа със златни багри. Косата му падаше на свободни, фини вълни над челото. Ема знаеше колко мека бе кожата в ъгълчетата на устата му, знаеше какво е усещането от раменете му под ръцете й, силни, корави и изпълнени с живот. Миглите му бяха гъсти и дълги, и толкова тъмни, сякаш бяха нарисувани с въглен; тя почти очакваше да оставят черни прашинки по бузите му всеки път щом мигнеше.

Беше красив. Открай време беше красив, но тя го беше забелязала късно. И сега стоеше с ръце до тялото си, което я болеше, защото не можеше да го докосне. Никога вече нямаше да може да го докосне.

Джулиън довърши онова, което правеше, и завъртя стилито, подавайки й го с дръжката напред. Ема го пое, без да каже нито дума, а той дръпна яката на тениската под якето на бойното си облекло. Кожата там бе мъничко по-светла от загорялата кожа на лицето и ръцете му, белязана безброй пъти със Знаци, отдавна използвани и вече избледнели руни.

Ема трябваше да дойде малко по-близо, за да нарисува Знаците. Руните разцъфнаха изпод връхчето на стилито: пъргавост, нощно зрение. Главата й стигаше до брадичката му. Тя се взираше в гърлото му и го видя да преглъща.

— Просто ми кажи — помоли той. — Просто ми кажи, че те прави щастлива. Кажи ми, че Марк те прави щастлива.

Ема вдигна рязко глава. Беше довършила руните и Джулиън взе стилито от неподвижната й ръка. За първи път сякаш от цяла вечност той гледаше право в нея, очите му — тъмносини от цвета на океана и небето, които се простираха около тях, докато наближаваха върха на колелото.

— Щастлива съм, Джулс — заяви Ема. Какво беше още една лъжа сред многото? Не бе от онези, които лъжеха с лекота, но започваше да се научава. Открила бе, че когато безопасността на онези, които обича, зависи от това, умееше да лъже. — Така… така е по-благоразумно и по-безопасно и за двама ни.

Линията на нежната му уста окоравя.

— Не е…

Ема ахна. Една гърчеща се фигура се надигна зад Джулиън — имаше цвета на петрол, разлян във вода, пипалата й, поръбени сякаш с реси, бяха вкопчени в една от спиците на колелото. Пастта й бе зейнала широко, съвършен кръг, обрамчен от множество зъби.

— Джулс! — изкрещя Ема и скочи от кабинката, улавяйки се за една от тънките железни пречки, които минаваха между спиците. Увиснала на една ръка, тя замахна с Кортана. Чудовището се дръпна назад, но острието се заби в него и то изрева. Плисна демонска кръв и Ема извика, когато тя я опръска по шията, изгаряйки кожата й.

В заобленото и набраздено тяло на създанието се заби нож. Ема се изтегли върху една от спиците и когато се огледа, видя Джулиън, застанал на ръба на кабинката, стиснал следващия нож в ръката си. Прицели се и ножът полетя…

Само за да се удари с дрънчене в дъното на една празна кабинка. Невероятно бърз, демонът бе изчезнал от погледите им. Ема го чу да пъпли надолу, по плетеницата от метални пречки, от които се състоеше вътрешността на колелото.

Тя прибра Кортана в ножницата и запълзя по дължината на спицата, насочвайки се към дъното на колелото. Светодиодните лампи около нея изригнаха в пурпурно и златно.

Ръцете й бяха изцапани с кръв — демонска и нейната собствена, и се хлъзгаха. В рязък контраст, гледката от колелото беше красива, морето и пясъкът се разстилаха във всички посоки около нея, сякаш висеше от ръба на света.

Усещаше вкус на кръв в устата си, и сол. Под себе си виждаше Джулиън, излязъл от кабинката, да слиза по една от по-ниските спици. Той вдигна очи към нея и посочи нагоре. Ема проследи линията на ръката му и видя, че демонът почти бе стигнал до центъра на виенското колело.

Размахваше пипала и блъскаше по колелото. Ема усещаше вибрациите чак в костите си. Изви глава, за да види какво прави чудовището, и почувства, че се вледенява — в центъра на съоръжението имаше масивен болт, който задържаше колелото на мястото му. Демонът се опитваше да измъкне болта. Ако успееше, цялата конструкция щеше се изтръгне от опората си и да се търкулне по кея като откъснало се велосипедно колело.

Ема не хранеше никакви илюзии, че който и да било, намиращ се на колелото, както и хората, стоящи наблизо, ще да оцелее. То щеше да рухне, смазвайки всички под себе си. Демоните се хранеха от разрухата, от енергията на смъртта. Чудовището щеше да пирува.

Виенското колело се олюля. Създанието беше обвило пипалата си около железния болт и го въртеше. Ема удвои скоростта, с която пълзеше, но беше прекалено далеч. Джулиън беше по-близо, ала тя знаеше какви оръжия носи: два ножа, които вече беше хвърлил, и серафимски ками, които не бяха достатъчно дълги, за да достигнат демона.

Джулиън вдигна очи към нея, докато изпъваше тялото си по протежение на металната пречка, след което обви лявата си ръка, за да се закрепи, и протегна другата с разперени пръсти.

Ема начаса разбра, без нито за миг да се зачуди, какво очаква от нея. Пое си дълбоко дъх и се пусна от спицата.

Политна надолу, към Джулиън, протегнала ръка към неговата. Пръстите им се сплетоха и тя го чу да ахва, когато пое тежестта й. Залюля се напред и надолу, лявата й ръка — сключена около неговата десница, докато с другата извади Кортана от ножницата. Инерцията на падането я понесе напред, запращайки я към средата на колелото.

Демонът тютида вдигна глава, когато Ема политна към него и за първи път тя видя очите му — овални, замъглени от защитно, огледално покритие. Те сякаш се разшириха, като човешки очи, когато Кортана се спусна към главата му, прорязвайки я и потъвайки дълбоко в мозъка му.

Пипалата му потръпнаха конвулсивно в последен предсмъртен спазъм, а после тялото му се отскубна от острието и се търкулна по една от спиците. Стигна до края й и падна.

На Ема й се стори, че чува плясък в далечината, ала нямаше време да мисли за това. Ръката на Джулиън стискаше здраво нейната и той я изтегляше нагоре. Ема прибра Кортана в ножницата, докато той я издърпваше нагоре, нагоре, върху спицата, където беше легнал, така че тя падна неловко, приземявайки се отчасти върху него.

Все още стискаше ръката й, дишайки тежко. Очите му срещнаха нейните, само за частица от секундата. Около тях колелото се въртеше, сваляйки ги към земята. Ема виждаше множеството мундани, блещукането на водата край брега, дори две глави, тъмнокоса и светлокоса, които биха могли да бъдат Марк и Кристина…

— Добра екипна работа — заяви Джулиън най-сетне.

— Знам — съгласи се Ема и действително го знаеше. Това бе най-лошото — че беше прав, че те все още бяха толкова съвършени като парабатаи. Като партньори в битката. Като двама войници, свързани от връзка, която никога не можеше да бъде разкъсана.

Марк и Кристина ги чакаха под кея. Марк си беше свалил обувките и беше нагазил във водата. Кристина тъкмо сгъваше ножа си. На пясъка в краката й имаше слузесто петно, което бавно изсъхваше.

— Видяхте ли онова сепийно нещо да пада от виенското колело? — попита Ема, щом двамата с Джулиън се приближиха.

Кристина кимна.

— Приземи се в плиткото. Не беше съвсем мъртво, така че Марк го издърпа на брега и ние го довършихме. — Тя изрита пясъка пред себе си. — Беше отвратително и Марк се изцапа със слуз.

— Мен пък ме оплиска демонска кръв — каза Ема и погледна към опръсканото си бойно облекло. — Ама че гнусен демон.

— Все още си много красива — заяви Марк с галантна усмивка.

Ема му се усмихна в отговор, доколкото й беше възможно. Беше му невероятно благодарна, задето играеше ролята си във всичко това, без никога да се оплаква, макар че несъмнено го намираше за странно. Според Кристина Марк също печелел нещо от тази преструвка, но Ема нямаше представа какво е то. А и не можеше да се каже, че Марк обича да лъже — беше прекарал толкова години сред феите, които бяха неспособни да изрекат неистина, че за него то бе неестествено.

Джулиън се беше дръпнал настрани и говореше тихо по телефона. Марк излезе от водата и напъха мокрите си крака в ботушите. Нито той, нито Кристина бяха напълно скрити с помощта на магия и Ема забеляза погледите на минаващите наблизо мундани, докато той се приближаваше към нея — защото беше висок и красив, а очите му грееха по-ярко от светлините на виенското колело. И защото едното от тези очи беше синьо, а другото — златно.

И защото у него имаше нещо, нещо неопределимо и странно, следа от необуздаността на елфическите земи, което винаги изпълваше Ема с мисли за необятни простори, ширнали се пред нея, за свобода и несдържаност. Аз съм изгубено момче, като че ли казваха очите му. Открий ме.

Когато стигна до нея, той вдигна ръка, за да отметне кичур от косата й, и Ема почувства как я залива вълна от емоция — тъга и вълнение, копнеж за нещо, макар и сама да не знаеше какво.

— Беше Даяна — обясни Джулиън и дори без да го поглежда, Ема можеше да си представи лицето му — сериозно, вглъбено, внимателно обмислящо ситуацията. — Джейс и Клеъри са пристигнали със съобщение от консула. Ще има среща в Института и искат да присъстваме.

2

Четиримата прекосиха Института и отидоха право в библиотеката, без дори да спрат, за да се преоблекат. Едва когато нахлуха в стаята, Ема си даде сметка, че бяха надонесли със себе си лепкава демонска кръв, и се зачуди дали нямаше да е по-добре, ако първо бяха взели душ.

Покривът на библиотеката беше пострадал преди две седмици и поправен набързо, витражното стъкло бе заменено с обикновено, защитено с магия, а пищно украсеният таван сега бе подсилен със слой самодивско дърво, покрито с руни.

Самодивското дърво имаше защитна роля: задържаше настрани всякаква тъмна магия. Освен това имаше ефект върху елфите — Ема видя как Марк потръпна и хвърли кос поглед нагоре, докато влизаха в стаята. Беше й казал, че да се намира в близост до твърде много самодивско дърво, го кара да се чувства така, сякаш кожата му е посипана с безброй миниатюрни пламъчета. Тя се зачуди какъв ли ефект щеше да има върху един пълнокръвен елф.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. — Даяна седеше начело на една от дългите маси в библиотеката, косата й — прибрана в гладък кок. Дебела златна верижка проблясваше върху тъмната кожа на шията й. Черно-бялата й рокля беше, както винаги, безукорно чиста и без нито една гънчица.

До нея бе седнал Диего Росио Росалес, известен на Клейва като отлично обучен центурион, а на семейство Блекторн — с прякора Съвършения Диего. И действително беше дразнещо съвършен — нелепо красив, забележителен воин, интелигентен и неизменно учтив. Освен това беше разбил сърцето на Кристина, преди тя да напусне Мексико, което означаваше, че при нормални обстоятелства, Ема би планирала смъртта му, само че не можеше да го направи, защото преди две седмици двамата с Кристина се бяха събрали отново.

Сега той се усмихна на Кристина и равните му бели зъби проблеснаха. Центурионската значка блещукаше на рамото му, думите Primi Ordines се открояваха върху среброто. Той не беше просто центурион; принадлежеше към Първата компания, най-добрите в класа му от Сколоманса. Защото, естествено, той беше съвършен.

Срещу Даяна и Диего седяха двама души, които Ема прекрасно познаваше: Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, които оглавяваха Нюйоркския институт, макар че, когато Ема се беше запознала с тях, те бяха тийнейджъри, на възрастта, на която беше самата тя сега. Джейс беше изтъкан от разчорлена златна красота, а Клеъри имаше червена коса, упорити зелени очи и измамно деликатно лице. Тя притежаваше желязна воля, както Ема знаеше много добре.

Клеъри скочи на крака с грейнало лице, а Джейс се облегна в стола си с усмивка.

— Върнахте се! — възкликна тя и се втурна към Ема. Беше облечена с дънки и износена тениска с надпис ПРОИЗВЕДЕНО В БРУКЛИН, която някога вероятно беше принадлежала на най-добрия й приятел, Саймън. Изглеждаше носена и мека, точно като тениските, които Ема често си отмъкваше от Джулиън и отказваше да му върне. — Как мина с демона сепия?

Ема не можа да отговори, защото в този миг Клеъри я сграбчи в прегръдка.

— Страхотно — заяви Марк. — Наистина страхотно. Толкова са пълни с течност, сепиите.

Изглеждаше истински доволен от това.

Клеъри пусна Ема и се намръщи при вида на демонската кръв, морската вода и неопределимата слуз, които бяха полепнали по блузата й.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Аз мисля да ви приветствам с добре дошли от тук — помаха им Джейс. — Откъм вас се носи смущаваща миризма на калмари.

Разнесе се кискане, което бързо беше потиснато. Ема вдигна поглед нагоре и видя между пречките на балкона на горното ниво да се полюшват крака. Развеселена, тя разпозна дългите крака на Тай и пъстрите чорапи на Ливи. На горното ниво в библиотеката имаше кътчета, които бяха съвършени за подслушване — не помнеше колко от срещите на Андрю Блекторн двамата с Джулиън бяха подслушвали като малки, попивайки информацията и наслаждавайки се на чувството за собствената си важност, задето и те присъстват на тях.

Тя хвърли кос поглед към Джулиън и видя, че и той беше забелязал Тай и Ливи, видя и точния миг, в който реши, също като нея, да не ги издава. Знаеше точно какво се случва в главата му — прочете го в усмивчицата, подръпнала устните му. Странно, колко прозрачен беше за нея в мигове като този, когато не опитваше да се предпази, и колко трудно й беше да разбере какво мисли, когато решеше да го скрие.

Кристина се приближи до Диего и го докосна нежно по рамото. Той целуна китката й. Ема видя как Марк ги стрелна с поглед, изражението му беше непроницаемо. През последните две седмици Марк беше говорил с нея за много неща, но не и за Кристина. Никога за Кристина.

— Е, колко морски демона стават с този? — попита Даяна. — Общо?

Тя им махна да седнат и те се настаниха около масата с жвакане; Ема беше до Марк, срещу Джулиън, който отговори спокойно, сякаш от него изобщо не капеше демонска кръв върху лъснатия под.

— Няколко по-малки миналата седмица, но това е нормално, когато има буря. Вълните ги изхвърлят на брега. Патрулирахме на няколко пъти, Ашдауновци обикаляха по на юг. Мисля, че се погрижихме за всичките.

— Този беше първият наистина голям — обади се Ема. — Искам да кажа, досега съм виждала само няколко с такива размери. Те обикновено не излизат от океана.

Джейс и Клеъри се спогледаха.

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Ема. — Да не би да колекционирате особено големи морски демони, за да украсите стените на Института или нещо такова?

Джейс се приведе напред, подпрял лакти на масата. Имаше спокойно, котешко лице и непроницаеми кехлибарени очи. Веднъж Клеъри бе казала, че когато го видяла за първи път, си помислила, че прилича на лъв. Ема също го виждаше — лъвовете изглеждаха толкова спокойни и почти мързеливи, докато не изригнеха в действие.

— Май трябва да поговорим защо сме тук.

— Мислех, че сте тук заради Кит — каза Джулиън. — Понеже е Херондейл и така нататък.

Откъм горното ниво долетя шумолене и далечно мърморене. През последните няколко нощи Тай спеше пред вратата на Кит — странно държание, което никой не беше изкоментирал. Ема предполагаше, че Тай намира Кит за необикновен и интересен, така както някога намираше пчелите и гущерите за необикновени и интересни.

— Отчасти — отвърна Джейс. — Идваме направо от заседание на Съвета в Идрис. Ето защо ни отне толкова дълго да се появим, въпреки че, щом научих за Кит, исках да дойдем възможно най-бързо. — Той се отпусна назад и преметна ръка върху облегалката на стола. — Няма да се изненадате да научите, че доста обсъждахме ситуацията с Малкълм.

— Имаш предвид ситуацията, в която върховният магьосник на Лос Анджелис се оказа масов убиец, практикуващ черна магия? — В гласа на Джулиън беше спотаено много. Клейвът изобщо не беше заподозрял Малкълм, одобрил бе назначаването му за върховен магьосник, не беше направил нищо, за да спре убийствата, които той извършваше. Семейство Блекторн го бяха сторили.

От горното ниво отново се разнесе кикот и Даяна се прокашля, за да скрие усмивката си.

— Извинявам се — каза тя на Джейс и Клеъри. — Мисля, че имаме мишки.

— Аз нищо не чух — заяви Джейс.

— Просто се учудихме, че заседанието на Съвета приключи толкова бързо — обади се Ема. — Мислехме, че може да се наложи да дадем показания. За Малкълм и всичко, което се случи.

Ема и семейство Блекторн и преди бяха давали показания пред Съвета. Преди години, след края на Тъмната война. Не беше преживяване, което Ема изгаряше от желание да повтори, но това би било възможност за тях да представят своята версия на случилото се. Да обяснят защо бяха обединили усилията си с феите, в разрез с изричните наредби на Студения мир. Защо бяха разследвали върховния магьосник на Лос Анджелис, Малкълм Фейд, без да уведомят Клейва; какво бяха сторили, когато бяха открили, че той носи отговорността за ужасните престъпления.

Защо Ема го беше убила.

— Вече казахте на Робърт… на инквизитора — отвърна Клеъри. — Той ви повярва. Даде показания от ваше име.

Веждите на Джулиън подскочиха. Робърт Лайтууд, инквизиторът на Клейва, не беше особено топъл и дружелюбен мъж. Бяха му разказали какво се бе случило, защото бяха принудени, но той не беше от хората, от които би очаквал услуга.

— Робърт не е толкова лош — каза Джейс. — Наистина. Поомекнал е, откакто стана дядо. Пък и факт е, че Клейвът се интересуваше от вас далеч по-малко, отколкото от Черната книга.

— Очевидно никой дори не е осъзнал, че тя е била в библиотеката тук — добави Клеъри. — Корнуолският институт е прословут със забележително богатата си колекция от книги за черна магия — оригиналния „Malleus Maleficarum", „Daemonatia". Мислели са си, че е там, надлежно заключена.

— Някога семейство Блекторн оглавяваше Корнуолския институт — каза Джулиън. — Може би баща ми я е взел със себе си, когато бил поставен начело на тукашния Институт. — Изглеждаше разтревожен. — Макар че нямам представа за какво му е била.

— Може би Артър я е донесъл — предположи Кристина. — Нали знаете колко се интересува от древни книги.

Ема поклати глава.

— Не може да е бил той. Книгата трябва да е била тук, когато Себастиан нападна Института… преди Артър да дойде.

— До каква степен нежеланието им да бъдем там, за да свидетелстваме, се дължеше на това, че обсъждаха дали да ми бъде позволено да остана? — попита Марк.

— До известна — призна Клеъри, срещайки погледа му директно. — Ала, Марк, за нищо на света нямаше да им позволим да те върнат на Лова. Всички щяха да се възпротивят.

Диего кимна.

— Клейвът го обсъди и са съгласни Марк да остане тук със семейството си. Първоначалното им нареждане забраняваше на ловците на сенки да отидат да го търсят, но ти се върна сам, така че заповедта не е била нарушена.

Марк кимна сковано. От самото начало като че ли изобщо не харесваше Съвършения Диего.

— И вярвай ми — добави Клеъри, — ужасно бяха доволни да се възползват от тази вратичка. Според мен дори онези, които най-силно ненавиждат феите, съчувстват на Марк за преживяното.

— Не и на Хелън? — попита Джулиън. — Споменаха ли нещо за нейното връщане?

— Нищо — отвърна Джейс. — Съжалявам. Отказват да чуят за това.

Изражението на Марк стана каменно. В този миг Ема съвсем ясно виждаше воина у него, тъмната сянка на бойните полета, из които Дивият лов вилнееше, онзи, който бродеше между телата на убитите.

— Ние няма да се откажем — увери ги Даяна. — Това, че ти си тук, е победа, Марк, и ние ще се възползваме от нея. Ала точно сега…

— Какво се случва точно сега? — попита Марк. — Кризата не отмина ли?

— Ние сме ловци на сенки — каза Джейс. — Ще откриеш, че кризата никога не отминава.

— Точно сега — продължи Даяна, — Съветът приключи обсъждането на факта, че големи морски демони са били забелязани по цялото крайбрежие на Калифорния. Рекорден брой. През последната седмица са били забелязани повече, отколкото през последното десетилетие. Този демон тютида не е бил случайност.

— Смятаме, че е, понеже тялото на Малкълм и Черната книга все още са в океана — добави Клеъри. — Смятаме, че е възможно да е и заради магиите, които Малкълм е направил приживе.

— Ала смъртта на един магьосник разваля направените от него магии — възрази Ема. Мислите й се насочиха към Кит. Защитните магии, с които Малкълм беше обградил дома на семейство Рук, бяха изчезнали в мига, в който той загина. След броени часове мястото беше нападнато от демони. — След като той умря, отидохме в къщата му, за да потърсим доказателства за това, какво е правил. От мястото бе останала само купчина изгорели отломки.

Джейс беше изчезнал под масата. Появи се отново миг по-късно, стиснал Чърч, котарака, който живееше в Института на непълен ден. Чърч беше протегнал лапи право напред и изглеждаше ужасно доволен.

— И ние мислехме същото — каза Джейс, слагайки котарака в скута си. — Но според Магнус имало магии, които се задействат от смъртта на един магьосник.

Ема впери свиреп поглед в Чърч. Знаеше, че котаракът някога бе живял в Нюйоркския институт, но й се струваше грубо да проявява толкова отявлено предпочитание. Легнал по гръб в скута на Джейс, той мъркаше и не й обръщаше никакво внимание.

— Като аларма — каза Джулиън, — която се задейства, когато вратата се отвори.

— Да. Само че в този случай смъртта е отворената врата — отвърна Даяна.

— И какво е решението? — попита Ема.

— Вероятно ще се нуждаем от тялото му, за да изключим магията, така да се каже — обясни Джейс. — Няма да е зле и ако имахме някаква идея как го е направил.

— Останките от средоточието бяха щателно преровени — каза Клеъри. — Но утре ще прегледаме къщата на Малкълм просто за да сме сигурни.

— Останали са само отломки — предупреди ги Джулиън.

— Отломки, които скоро ще трябва да бъдат разчистени, преди мунданите да са ги забелязали. — Скрити са с магия, но то е временно. Това означава, че мястото ще остане необезпокоено само още няколко дни.

— Пък и няма нищо лошо да хвърлим един последен поглед — допълни Джейс. — Особено след като Магнус ни даде някои идеи какво точно да търсим. — Той почеса ухото на Чърч, но не навлезе в подробности.

— Черната книга е могъщ некромантски предмет — заяви Съвършения Диего. — Възможно е да предизвиква смущения, каквито дори не можем да си представим. Да тласка демоните, обитаващи най-непрогледните морски дълбини, да изпълзят на брега, поставяйки мунданите в опасност. Няколко от тях вече са изчезнали от кея.

— Така че — добави Джейс, — утре тук пристига екип центуриони…

— Центуриони? — В очите на Джулиън лумна паника, изражение на страх и уязвимост, което, предполагаше Ема, само тя можеше да види и което изчезна почти светкавично. — Защо?

Центуриони. Елитни ловци на сенки, които се обучаваха в Сколоманса, училище, вдълбано в скалите на Карпатите и заобиколено от ледено езеро. Те изучаваха езотерични науки и бяха експерти по елфите и Студения мир.

Както и очевидно по морските демони.

— Това е отлична новина — заяви Съвършения Диего. Естествено, че щеше да го каже, помисли си Ема, а той докосна самодоволно значката на рамото си. — Те ще открият и тялото, и книгата.

— Да се надяваме — каза Клеъри.

— Но ти вече си тук, Клеъри. — Гласът на Джулиън беше измамливо мек. — Ти и Джейс… ако доведете Саймън и Изабел, Алек и Магнус, бас държа, че бързо ще намерите тялото.

Не иска наоколо да се навъртат непознати, помисли си Ема. Хора, които щяха да си завират носа в работите на Института, да настояват да говорят с чичо Артър. Джулиън бе успял да опази тайните на Института през всичко, случило се с Малкълм, а ето че сега отново ги грозеше опасност, този път — от някакви си непознати центуриони.

— С Клеъри се отбихме само за малко — обясни Джейс. — Не можем да останем, за да помогнем в търсенето, макар че би ни се искало. Имаме мисия от Съвета.

— Каква мисия? — попита Ема. Какво би могло да бъде по-важно от това, да намерят Черната книга, да разчистят веднъж завинаги бъркотията, която Малкълм беше оставил след себе си?

Ала по погледите, които Джейс и Клеъри си размениха, Ема разбра, че съществуват цял куп по-важни неща, които тя не може дори да си представи. Не успя обаче да потисне горчивината, изригнала за миг в нея, желанието да беше мъничко по-голяма, за да бъде равна на Джейс и Клеъри, да знае тайните им и тайните на Съвета.

— Толкова съжалявам — каза Клеъри. — Ала наистина не можем да останем.

— Значи, дори няма да бъдете тук? — попита Ема. — Докато всичко това се случва и в Института ни нахълтват…

— Ема — каза Джейс. — Знаем, че сте свикнали да бъдете сами и необезпокоявани тук. Да трябва да отговаряте единствено пред Артър.

Само ако знаеше. Но това беше невъзможно.

Джейс продължи:

— Ала целта на един Институт не е само да централизира дейността на Клейва, но и да приема ловци на сенки, на които се налага да отседнат в чужд град. Тук има петдесет стаи, които никой не използва. Така че, ако не съществува основателна причина да не могат да дойдат…

Думите увиснаха във въздуха. Диего сведе поглед към ръцете си. Той не знаеше истината за Артър, но Ема подозираше, че се досеща.

— Може да ни кажете — увери ги Клеъри. — Ще го запазим в пълна тайна.

Само че тайната не беше на Ема. Тя се въздържа да не погледне към Марк, Кристина, Даяна или Джулиън — единствените около масата, които знаеха истината за това, кой действително ръководи Института. Истина, която трябваше да остане скрита от центурионите, които щяха да бъдат длъжни да докладват на Съвета.

— Напоследък чичо Артър не е добре, както, предполагам, знаете — каза Джулиън, махвайки към празния стол, където би трябвало да седи главата на Института. — Тревожех се, че присъствието на центурионите би могло да влоши състоянието му, но като се има предвид важността на мисията им, разбира се, че ще се погрижим да бъдат настанени възможно най-удобно.

— От Тъмната война насам Артър страда от пристъпи на главоболие и болка в старите си рани — добави и Даяна. — Аз ще посреднича между него и центурионите, докато той се почувства по-добре.

— Наистина няма за какво да се тревожите — обади се Диего. — Те са центуриони, дисциплинирани войници, научени да спазват реда. Няма да вдигат щури купони, нито ще имат неуместни очаквания. — Той обви ръка около Кристина. — Радвам се, че ще се запознаеш с някои от приятелите ми.

Кристина му се усмихна и Ема не можа да се сдържи да не хвърли поглед към Марк, за да види дали ги гледа по онзи начин, по който го правеше често… начин, който я караше да се чуди как бе възможно Джулиън да не го вижда. Рано или късно, той щеше да го забележи и тогава щеше да има доста неловки въпроси за отговор.

Ала този ден нямаше да бъде днес, защото в един момент през последните няколко минути Марк се беше измъкнал безшумно от библиотеката.

Марк свързваше различните стаи в Института с различни чувства, повечето от тях — нови, появили се след завръщането му. Библиотеката със самодивското дърво го изпълваше с напрежение. В преддверието, където се беше изправил срещу Себастиан Моргенстърн преди много години, го полазваха тръпки и кръвта му кипваше.

В собствената си стая се чувстваше самотен. В стаята на близнаците, както и в тази на Дру или пък на Тави можеше да се изгуби в усещането отново да бъде техен по-голям брат. В стаята на Ема се чувстваше в безопасност. Стаята на Кристина беше забранена за него. В стаята на Джулиън се чувстваше виновен. А в тренировъчната стая се чувстваше като ловец на сенки.

Несъзнателно се беше отправил именно натам още в мига, в който излезе от библиотеката. Все още му беше прекалено трудно да свикне с начина, по който ловците на сенки криеха емоциите си. Как можеха да понесат един свят, в който Хелън беше изпратена в изгнание? Той едва издържаше; всеки ден копнееше за сестра си. И все пак те всички биха го изгледали учудено, ако беше проплакал от скръб или бе рухнал на колене. Знаеше, че Джулс не иска центуриони в Института… ала изражението му почти не се бе променило. Елфите може и да говореха с гатанки, да мамеха и да заговорничеха, но не криеха честната си болка.

Това бе достатъчно, за да го изпрати при оръжията, ръцете му бяха нетърпеливи за каквото и да било оръжие, което да му позволи да се изгуби в тренировка. Някога Даяна притежаваше оръжеен магазин в Идрис и в Института винаги имаше безукорно подреден избор от оръжия, с които да тренират: едноостри гръцки махайри, викингски спати, двуостри клеймори, цвайхендери и дървени японски бокени, които се използваха единствено в тренировка.

Мислите му се насочиха към оръжията на феите. Към меча, който носеше в Дивия лов. Феите не използваха нищо, направено от желязо, защото оръжия и инструменти, изработени от желязо, ги разболяваха. Мечът, който бе носил в Лова, бе направен от рог и бе лек в ръката му. Лек като елфическите стрели, които бе изпращал с лъка си. Лек като вятъра под копитата на коня му, като въздуха около него, когато яздеше.

Взе един клеймор от полицата и го завъртя изпитателно в ръката си. Усети, че е изкован от стомана (не съвсем желязо, ала все пак — желязна сплав), макар да нямаше същата реакция към желязото, каквато имаха пълнокръвните елфи.

Мечът тежеше в ръката му. Ала толкова много неща му се струваха тежки, откакто се беше върнал у дома. Очакванията на другите. Това, колко много обичаше семейството си.

Дори това, че бе обвързан с Ема. Той вярваше на Ема. Не поставяше под съмнение правилността на постъпката й — ако тя вярваше, че е така, той вярваше в нея.

Ала лъжите не му се удаваха естествено, а най-силно ненавиждаше да лъже семейството си.

— Марк?

Беше Клеъри, следвана от Джейс. Срещата в библиотеката явно беше свършила. И двамата бяха в бойно облекло; червената коса на Клеъри грееше като петно от кръв на фона на черните й дрехи.

— Тук съм — каза Марк, връщайки меча, който държеше, на мястото му. През прозорците се процеждаше бяла светлина — пълната луна бе високо в небето и рисуваше пътека върху морето, от мястото, където целуваше хоризонта, до ръба на брега.

Джейс все още не беше казал нищо; просто гледаше Марк с полупритворени златни очи, като ястреб. Марк си спомни Клеъри и Джейс такива, каквито бяха, когато ги срещна малко след като беше отвлечен от Дивия лов. Криеше се в тунелите край Двора на феите, когато те се приближиха до него и сърцето му едва не се бе пръснало от болката да ги види. Ловци на сенки, които вървяха през опасностите на елфическото царство, с гордо вдигнати глави. Те не бяха изгубени; не бягаха. Не се страхуваха.

Тогава се беше зачудил дали някога отново щеше да има тази гордост, тази липса на страх. Дори когато Джейс бе пъхнал магическата светлина в ръката му, дори когато му бе прошепнал: „Покажи им от какво тесто са замесени ловците на сенки; покажи им, че не се боиш. Можеш да се справиш", Марк се боеше до болка.

Не за себе си. За семейството си. Как щяха да се справят в един свят, в който бушуваше война, без той да е до тях, за да ги брани?

Учудващо добре, оказало се бе. В крайна сметка не бяха имали нужда от него. Защото бяха имали Джулс.

Джейс се настани на един перваз. Беше по-голям от първия път, в който Марк го беше срещнал. По-висок, по-широкоплещест, макар и все така изящен. Говореше се, че дори кралицата на феите бе останала впечатлена от външния вид и маниерите му, а елфическите благородници рядко се впечатляваха от човеци. Пък били те и ловци на сенки.

Макар че понякога и това се случваше. Собственото му съществуване бе доказателство за това. Майка му, лейди Нериса от Двора на феите, бе обичала нефилимския му баща.

— Джулиън не иска в Института да се настанят центуриони — подхвърли Джейс. — Нали?

Марк ги изгледа подозрително.

— Нямам представа.

— Марк няма да ни издаде тайните на брат си, Джейс — каза Клеъри. — Ти би ли издал тайните на Алек?

Прозорецът зад Джейс бе висок и толкова прозрачен, че понякога Марк имаше чувството, че би могъл да излети през него.

— Може би, ако беше за негово добро — отвърна Джейс.

Клеъри издаде не особено изискан звук на съмнение.

— Марк — каза тя. — Нуждаем се от помощта ти. Имаме някои въпроси за земята на елфите и двата Двора, за физическите им очертания, а никъде не можем да открием отговор, нито дори в Спираловидния лабиринт или в Сколоманса.

— А и честно казано — добави Джейс, — не искаме да изглежда така, сякаш разследваме, защото мисията ни е тайна.

— Мисията ви е в царството на феите? — досети се Марк.

Двамата кимнаха.

Марк беше слисан. Ловците на сенки открай време не се чувстваха добре в земите на феите, а от Студения мир насам ги избягваха като чума.

— Защо? — Той се извърна бързо от меча. — Да не е някаква мисия за отмъщение? Задето Ярлат и някои от другите помагаха на Малкълм? Или… заради онова, което се случи с Ема?

Ема понякога все още се нуждаеше от помощ с последните си превръзки. Всеки път, когато видеше червените резки, нашарили кожата й, Марк усещаше, че му става лошо и го изпълва чувство на вина. Те бяха като мрежа от кървави нишки, които го привързваха към измамата, която двамата плетяха.

Очите на Клеъри бяха мили.

— Не възнамеряваме да нараним никого — каза тя. — Не става дума за отмъщение. Единствено за събиране на информация.

— Мислите си, че се тревожа за Кийрън — осъзна Марк. Името заседна в гърлото му като парче отчупена кост. Беше обичал Кийрън, а Кийрън го беше предал и се бе върнал в Лова и всеки път, щом си помислеше за него, Марк имаше чувството, че кърви отвътре. — Не се тревожа за Кийрън.

— В такъв случай не би имал нищо против, ако поговорим с него — каза Джейс.

— Не бих се тревожил за него — отвърна Марк. — Възможно е обаче да се тревожа за вас.

Клеъри се засмя тихичко.

— Благодаря ти, Марк.

— Син е на краля на тъмните феи — каза Марк. — Кралят има петдесет синове. И те до един се домогват до престола. На краля му е втръснало от тях. Дължеше услуга на Гуин и му се отплати, давайки му Кийрън. Като да му подари меч или куче.

— Доколкото разбирам — рече Джейс, — Кийрън е дошъл при теб и ти е предложил помощта си, против волята на елфите. Изложил се е на огромна опасност, за да ти помогне.

Вероятно не би трябвало да се учудва, че Джейс знае всичко това. Ема често споделяше с Клеъри.

— Беше ми длъжник. Той беше причината онези, които обичам, да бъдат наранени толкова жестоко.

— И все пак — каза Джейс, — възможно е да се съгласи да отговори на въпросите ни. Особено ако му кажем, че ти не възразяваш.

Марк не отговори. Клеъри целуна Джейс по бузата, прошепна нещо в ухото му и излезе от стаята. Джейс я проследи с поглед, изражението му беше омекнало за миг. Марк усети как го жегва ревност. Зачуди се дали един ден и той щеше да има същото с някого, начина, по който те си пасваха, милата игривост на Клеъри и силата и сарказма на Джейс. Зачуди се дали двамата с Кийрън изобщо си бяха пасвали някога. Дали би си паснал с Кристина, ако нещата бяха различни.

— Какво искате да го попитате? — каза на глас.

— Някои въпроси за кралицата и за краля — отвърна Джейс и при вида на нетърпеливия жест на Марк, добави: — Ще ти кажа мъничко, въпреки че не би трябвало да ти казвам нищо. Клейвът ще ми отреже главата, ако научи. — Той въздъхна. — Себастиан Моргенстърн е оставил в един от Дворовете на елфите оръжие. Оръжие, което може да унищожи всички ни, всички нефилими.

— Какво прави то? — попита Марк.

— Не знам. Именно това се опитваме да открием. Знаем обаче, че е смъртоносно.

Марк кимна.

— Според мен Кийрън ще ви помогне. Мога също така да ви дам списък с имената на онези в царството на елфите, които вероятно биха били доброжелателно настроени към каузата ви, защото повечето определено няма да бъдат. Не мисля, че осъзнавате точно колко силно ви ненавиждат. Ако наистина имат подобно оръжие, надявам се да го намерите, защото те изобщо няма да се поколебаят да го използват и няма да проявят и капчица милост към вас.

Джейс го изгледа изпод златисти ресници, които толкова приличаха на тези на Кит. Погледът му беше зорък и спокоен.

— Милост към нас? Ти си един от нас.

— Зависи кого попиташ — каза Марк. — Имаш ли лист и химикалка. Ще започна с имената…

Чичо Артър твърде отдавна не бе излизал от таванската стая, където спеше, ядеше и работеше. Джулиън сбърчи нос, докато се качваше по тесните стъпала — въздухът бе по-спарен от обикновено, натежал от миризмата на стара храна и пот. Сенките бяха гъсти. Самият Артър беше сянка, прегърбен над бюрото си, на светлината от руническия камък на перваза над него. Изобщо не реагира на появата на Джулиън и Даяна.

— Артър — каза Даяна. — Трябва да говорим с теб.

Артър се обърна бавно в стола си. Джулиън почувства как погледът му се плъзна по Даяна, а после по него.

— Госпожице Уейбърн — каза най-сетне. — Какво мога да направя за теб?

Даяна и друг път бе придружавала Джулиън в посещенията му на тавана, макар и рядко. Сега, когато Марк и Ема знаеха истината за положението, Джулиън най-сетне можеше да й признае онова, с което и двамата бяха наясно, но никога не бяха изричали на глас.

В продължение на години, откакто беше на дванайсет, Джулиън носеше в себе си знанието, че чичо му Артър е луд, умът му — смазан по време на пленничеството му в Двора на феите. Имаше периоди на просветление, подпомагани от лекарството, което Малкълм Фейд му беше давал, но те не траеха дълго.

Ако Клейвът научеше истината, Артър за броени минути щеше да изгуби мястото си като глава на Института и най-вероятно щеше да се озове заключен във Василиас, без право да излиза или да приема посетители. В негово отсъствие, без възрастен Блекторн, който да ръководи Института, децата щяха да бъдат разделени, изпратени в Академията в Идрис, разпръснати по света. Твърдата решимост на Джулиън да не го допусне бе довела до пет години, прекарани в пазене на тайни, пет години, прекарани в криене на Артър от света и на света от Артър.

Понякога се питаше дали постъпва правилно с чичо си. Ала нима имаше значение? Така или иначе, той щеше да защитава братята и сестрите си. Би пожертвал Артър за тях, ако се наложеше, а ако по-късно угризенията започнеха да го будеха посред нощ, обзет от паника и борещ се за въздух, щеше да се научи да живее с това.

Спомни си пронизващите елфически очи на Кийрън, впити в него: Имаш безмилостно сърце.

Може би действително беше така. В този момент сърцето му сякаш бе мъртво в гърдите — подута, неподвижна буца. Всичко като че ли се случваше на разстояние от него… дори имаше чувството, че се движи по-бавно през света, сякаш си проправя път през вода.

И все пак, присъствието на Даяна му носеше облекчение. Артър често вземаше Джулиън за мъртвия му баща или дядо, но Даяна не беше част от миналото му и той като че ли нямаше друг избор, освен да я разпознае.

— Лекарството, което Малкълм ти приготвяше — каза Даяна. — Някога споменавал ли ти е какво има в него?

Артър поклати леко глава.

— Момчето не знае ли?

Джулиън знаеше, че „момчето" беше той.

— Не — отвърна. — Малкълм никога не ми е говорил за него.

Артър се намръщи.

— Няма ли утайка, остатък, който да бъде анализиран?

— Преди две седмици използвах й последната капчица, която успях да намеря. — Джулиън беше дал на чичо си мощен коктейл от лекарството на Малкълм последния път, когато Джейс, Клеъри и инквизиторът бяха в Института. Артър просто трябваше да се държи сигурно на краката си и да бъде с толкова ясна мисъл, колкото бе възможно.

Джулиън бе почти сигурен, че Джейс и Клеъри биха скрили състоянието на Артър, ако научеха истината. Само че би било несправедливо да ги обремени с подобен товар… пък и нямаше доверие на инквизитора, Робърт Лайтууд. Нямаше му доверие от онзи ден преди пет години, когато Робърт го бе принудил да изтърпи бруталното изпитание на Меча на смъртните, защото не бе повярвал, че Джулиън няма да излъже.

— И ти не си запазил нито капчица, Артър? — попита Даяна. — Не си скрил част от него някъде?

Артър отново поклати глава. На мътната магическа светлина той изглеждаше стар… много по-стар, отколкото беше, косата му — прошарена със сиви кичури, очите му — избелели като океана призори. Тялото му под провисналата синя роба беше кльощаво, костите на раменете му стърчаха под плата.

— Нямах представа, че Малкълм ще се окаже такъв — каза той. — Злодей, убиец, предател. — Освен това разчитах на момчето. — Той се прокашля. — На Джулиън.

— Аз също не знаех за Малкълм — каза Джулиън. — Работата е там, че ще имаме гости. Центуриони.

— Кентархи — измърмори Артър и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, сякаш търсеше нещо. — Така ги наричали във византийската армия. Ала центурионът винаги е бил опората на армията. Командвал стотина мъже. Центурионът можел да налага на римските граждани наказания, от каквито законът обикновено ги защитавал. Центурионите били по-силни от закона.

Джулиън не беше сигурен колко общо имаше между оригиналните византийски центуриони и центурионите от Сколоманса. Ала подозираше, че се досеща какво иска да каже чичо му.

— Точно така. Което означава, че ще трябва да бъдем особено внимателни. С това, какъв трябва да бъдеш в присъствието им. Как ще се държиш.

Артър допря пръсти до слепоочията си.

— Толкова съм уморен — промълви. — Не може ли… Ако просто можехме да помолим Малкълм за още малко лекарство…

— Малкълм е мъртъв — напомни му Джулиън. Вече му го бяха казали, но той като че ли все не можеше да го запомни. И това бе точно типът грешка, каквато не можеше да допусне в присъствието на непознати.

— Съществуват мундански лекарства — обади се Даяна след моментно колебание.

— Ами Клейвът? — каза Джулиън. — Наказанието за прибягване към мунданско медицинско лечение е…

— Знам какво е — прекъсна го Даяна необичайно рязко. — Само че нямаме друг избор.

— Ала ние нямаме представа нито какви таблетки, нито каква доза ще са необходими. Нямаме представа как мунданите лекуват подобно заболяване.

— Аз не съм болен. — Артър затръшна чекмеджето. — Феите раздробиха ума ми. Почувствах го как се строши. Никой мундан не би могъл да разбере или излекува нещо такова.

Даяна и Джулиън се спогледаха разтревожено.

— Е, има няколко пътя, по които можем да поемем. Ще те оставим на спокойствие, Артър, и ще ги обсъдим. Знаем колко е важна работата ти.

— Да — промълви чичото на Джулиън. — Работата ми…

И отново се наведе над купищата листове, забравил в миг Даяна и Джулиън. Докато излизаше от стаята след Даяна, Джулиън неволно се запита, каква ли утеха намира чичо му в стари разкази за богове и герои, разкази от едно отдавнашно време, когато да запушиш уши, отказвайки да чуеш песента на сирените, можело да те опази от лудост.

В подножието на стълбите Даяна се обърна към него и каза тихо:

— Тази вечер трябва да отидеш на Пазара на сенките.

— Какво? — сепна се Джулиън. Пазарът на сенките беше забранен за нефилимите, освен ако не бяха на мисия и то само ако бяха пълнолетни. — С теб?

Даяна поклати глава.

— Аз не мога да отида там.

Джулиън не попита нищо повече. Между тях съществуваше неписаното правило, че Даяна си има своите тайни, и Джулиън не я притискаше да му ги разкрие.

— Несъмнено обаче ще има магьосници — каза тя. — Такива, които не познаваме и които биха се съгласили да запазят мълчание срещу съответното заплащане. Такива, които няма да разпознаят лицето ти. Както и феи. Та нали става дума за лудост, причинена от тях, не естествено състояние. Може би ще знаят как да поправят стореното. — Тя замълча за миг, замислена. — Вземи Кит със себе си. Той познава Пазара на сенките по-добре от всеки друг, когото бихме могли да помолим, пък и долноземците там му имат доверие.

— Той е още дете — възрази Джулиън. — И не е излизал от Института, откакто баща му умря. — Откакто беше убит, всъщност. Разкъсан на парченца пред очите му. — Сигурно ще му бъде трудно.

— Ще трябва да свикне да му е трудно — заяви Даяна с каменно изражение. — Сега той е ловец на сенки.

3

Заради ужасния трафик, на Джулиън и Кит им отне цял час, за да стигнат от Малибу до Олд Пасадина. Докато намерят къде да паркират, главата на Джулиън вече туптеше от болка, а това, че Кит не беше казал и дума, откакто бяха излезли от Института, определено не помагаше.

Дори и толкова късно след залез-слънце, на запад небето все още бе нашарено с пръски от алено и черно. Вятърът духаше от изток, което означаваше, че дори насред града можеше да вдъхнеш мириса на пустиня: пясък и чакъл, кактуси и койоти, и парливия дъх на пелин.

Кит скочи от колата в мига, в който Джулиън угаси двигателя, сякаш не можеше да понесе да остане до него и миг по-дълго. Когато бяха наближили отбивката от магистралата, отвеждаща до някогашната къща на семейство Рук, Кит го беше попитал дали може да минат оттам, за да си вземе някои дрехи. Джулиън бе отговорил, че не може, понеже не е безопасно, особено нощем. Кит го беше изгледал така, сякаш Джулиън му беше забил нож в гърба.

Джулиън бе свикнал с мрънкане и цупене, и приказките, че го мразят. Имаше четирима по-малки братя и сестри. Ала в яростния поглед на Кит имаше особено майсторство. Той наистина го мислеше.

Сега, докато Джулиън заключваше колата, Кит изсумтя.

— Изглеждаш като ловец на сенки.

Джулиън се погледна. Дънки, ботуши, ретро блейзър, който му беше подарък от Ема. Тъй като от руните за магическо прикритие нямаше особена полза на Пазара, се бе видял принуден да издърпа ръкава си надолу, за да скрие руната с окото, и да вдигне яката си над крайчетата на Знаците, които иначе биха се подавали изпод ризата му.

— Какво? — попита той. — Знаците ми не се виждат.

— Не е и нужно — отвърна Кит отегчено. — Приличаш на ченге. Вие всичките приличате на ченгета.

Главоболието на Джулиън се усили.

— Е, какво предлагаш?

— Остави ме да отида сам. Те ме познават и ми имат доверие. Ще отговорят на въпросите ми и ще ми продадат всичко, което поискам. — Той протегна ръка. — Естествено, ще имам нужда от пари.

Джулиън го зяпна невярващо.

— Не мислеше наистина, че това ще се получи, нали?

Кит сви рамене и прибра ръката си.

— Би могло.

Джулиън се отправи към уличката, водеща до Пазара на сенките. Беше идвал тук само веднъж, преди години, но си го спомняше прекрасно. Пазари на сенките се бяха нароили след Студения мир, начин за долноземците да въртят търговия, далеч от очите на новите закони.

— Нека отгатна. Планът ти е бил да вземеш пари от мен, да се престориш, че отиваш на Пазара, и да се качиш на някой автобус, отиващ извън града.

— Всъщност планът ми беше да взема пари от теб, да се престоря, че отивам на Пазара, и да се кача на Метролинк — отвърна Кит. — Вече има влакове, които пътуват извън града. Голям напредък, нали се сещаш. Опитай се да не изоставаш толкова.

Джулиън се почуди за миг как ли би реагирал Джейс, ако удушеше Кит. Поколеба се дали да не изрече тази мисъл на глас, но междувременно бяха стигнали до края на уличката, където въздухът проблясваше лекичко. Джулиън улови Кит за ръката и го дръпна, така че двамата минаха едновременно.

Излязоха от другата страна, право в сърцето на Пазара на сенките. Около тях грееха ярки светлини, скриващи звездите над главите им. Дори луната приличаше на бледа сянка.

Джулиън все още стискаше Кит за ръката, макар той да не правеше никакви опити да избяга. Оглеждаше се наоколо с копнеж, който го караше да изглежда съвсем млад… Джулиън често забравяше, че Кит бе на годините на Тай. Сините му очи, ясни и с цвета на небето, без следа от зеления оттенък в очите на Блекторновци, обхождаха Пазара, попивайки всичко.

Редиците сергии бяха осветени от факли, чиито пламъци горяха в златно, синьо и отровнозелено. Пълзящи растения, по-пищни и уханни от олеандър и цветове на джакаранда, се спускаха на водопади отстрани по сергиите. Красиви елфически момичета и момчета танцуваха на музиката на дървени флейти. Отвсякъде се носеха гласове, които ги викаха да дойдат и да купят, да дойдат и да купят. Изложени бяха оръжия и украшения, и стъкленици с отвари и прахчета.

— Насам — каза Кит и издърпа ръката си.

Джулиън тръгна след него. Усещаше погледите, които ги следваха, и се зачуди дали бе защото Кит имаше право — наистина изглеждаше като ченге или поне свръхестествената версия на ченге. Той беше ловец на сенки, открай време беше ловец на сенки. Не можеш да се отърсиш така лесно от природата си.

Бяха стигнали покрайнините на Пазара, където светлината бе по-слаба и можеше да се видят белите линии върху асфалта под тях, издаващи, че през деня това място беше паркинг.

Кит отиде до най-близката сергия, където една фея седеше пред знак, рекламиращ предсказване на бъдещето и любовни отвари. Тя вдигна очи, когато го видя да се приближава, и грейна.

— Кит! — Носеше опърпана бяла рокля, която подчертаваше бледосинята й кожа, острите връхчета на ушите й се подаваха измежду лавандуловите кичури на косата й. Тънки верижки от сребро и злато се полюшваха около шията и ръцете й. Тя впери яростен поглед в Джулиън. — Той какво прави тук?

— Нефилимът е окей, Хаясинт — увери я Кит. — Аз гарантирам за него. Просто иска да купи нещо.

— Че кой не иска — промърмори феята и хвърли лукав поглед на Джулиън. — Хубавичък си. Очите ти имат почти същия цвят като мен.

Джулиън дойде по-близо до сергията. В моменти като този му се искаше повече да го бива във флиртуването. Само че изобщо не го биваше. През целия си живот нито веднъж не бе усетил дори искрица привличане към което и да е друго момиче освен Ема, така че това бе нещо, на което никога не се бе научил.

— Търся отвара, която да изцели лудостта у един ловец на сенки — каза той. — Или поне да спре симптомите за известно време.

— Каква лудост по-точно?

— Бил е изтезаван в Дворовете на феите — заяви Джулиън направо. — Умът му е бил прекършен от халюцинациите и отварите, с които го измъчвали.

— Ловец на сенки с предизвикана от феите лудост? Я виж ти.

В гласа й се долавяше скептицизъм и Джулиън се залови да обясни ситуацията и състоянието на чичо Артър, без да използва името му. Факта, че епизодите на прояснение идваха и си отиваха. Факта, че понякога настроенията му го правеха мрачен и жесток. Това, че невинаги разпознаваше семейството си. Описа отварата, която Малкълм им приготвяше, когато все още му вярваха и смятаха, че е техен приятел.

Не че го спомена по име.

Когато приключи, феята поклати глава.

— Трябва да се обърнеш към някой магьосник. Те си имат вземане-даване с ловците на сенки. Аз не го правя. Нямам никакво желание да си навлека неприятности с някой от Дворовете или с Клейва.

— Не е нужно никой да научава за това — увери я Джулиън. — Ще ти платя добре.

— Дете. — В гласа й се долавяше нотка на съжаление. — Мислиш си, че можеш да опазиш нещо в тайна от целия Долен свят? Мислиш си, че Пазарът вече не кипи от новината за гибелта на Пазителя и смъртта на Джони Рук? От факта, че вече си нямаме върховен магьосник? Изчезването на Анселм Найтшейд… въпреки че беше ужасен мъж… — Тя поклати глава. — Не биваше да идваш тук. Не е безопасно за никого от двама ви.

Кит изглеждаше объркан.

— Имаш предвид него — каза той, кимвайки към Джулиън. — Не е безопасно за него.

— Нито за теб, мъничкия ми — разнесе се дрезгав глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха пред себе си нисък мъж с болезнено белезникава кожа. Носеше сив вълнен костюм от три части, в който сигурно се пържеше от жега в това горещо време. Косата и брадата му бяха тъмни и грижливо оформени.

— Барнабас — примига Кит. Джулиън забеляза как Хаясинт се сви лекичко зад сергията си. Зад Барнабас се беше събрала малка тълпа.

Ниският мъж пристъпи напред.

— Барнабас Хейл — представи се и протегна ръка. В мига, в който пръстите му се обвиха около тези на Джулиън, той усети как мускулите му се напрягат. Единствено слабостта на Тай към гущерите и змиите и това, че неведнъж му се беше налагало да ги изнася от Института и да ги изхвърля в тревата навън, му попречи да дръпне ръката си.

Кожата на Барнабас не беше бледа — тя беше като броня от застъпващи се белезникави люспи. Очите му бяха жълти и гледаха Джулиън развеселено, сякаш очакваше да прибере рязко ръката си. Люспите до кожата на Джулиън бяха като гладки, студени камъчета; не бяха слузести, но усещането бе, сякаш би трябвало да бъдат. Джулиън задържа ръката му в продължение на няколко дълги мига, преди да я пусне.

— Ти си магьосник.

— Никога не съм твърдял нещо друго — отвърна Барнабас. — А ти си ловец на сенки.

Джулиън въздъхна и вдигна ръкава си на мястото му.

— Предполагам, че нямаше кой знае какъв смисъл да се опитвам да го скрия.

— Никакъв — потвърди Барнабас. — Повечето от нас могат да разпознаят един нефилим в мига, в който го зърнат, пък и всички говорят за младия господин Рук. — Той обърна очите си със зеници като тесни процепи към Кит. — Съжалявам за баща ти.

Кит кимна лекичко.

— Барнабас притежава Пазара на сенките — обясни той. — Или поне притежава земята, на която е разположен, и събира наема за сергиите.

— Точно така — каза Барнабас. — Поради което ще разберете, че говоря напълно сериозно, когато настоявам да си вървите.

— Не създаваме проблеми — каза Джулиън. — Дойдохме по работа.

— Нефилимите нямат работа на Пазара на сенките — отсече Барнабас.

— Според мен ще откриеш, че имат — каза Джулиън. — Един мой приятел неотдавна купи от тук стрели. Оказаха се отровни. Някаква идея за това?

Барнабас размаха месест пръст пред него.

— Ето за какво говоря. Не можете да го изключите, дори да искате, тази ваша убеденост, че имате право да задавате въпроси и да определяте правилата.

— Само че те наистина определят правилата — изтъкна Кит.

— Кит — каза Джулиън с крайчеца на устните си. — Не помагаш.

— Един мой приятел изчезна преди няколко дни — заяви Барнабас. — Малкълм Фейд. Някаква идея за това?

Откъм множеството зад него се разнесе шушукане. Джулиън стисна юмруци до тялото си. Ако беше сам, нямаше да се безпокои — лесно можеше да се отскубне от тълпата и да се върне при колата. Ала сега трябваше да защитава Кит и това щеше да усложни нещата.

— Виждаш ли? — каза Барнабас. — За всяка тайна, която си мислиш, че знаеш, ние знаем друга. Знам какво се случи с Малкълм.

— А знаеш ли какво направи той? — попита Джулиън, очевидно полагайки усилия да контролира гласа си. Малкълм беше убиец, масов убиец. Убивал бе както мундани, така и долноземци. Несъмнено семейство Блекторн не можеха да бъдат обвинявани за неговата смърт. — Знаеш ли защо се случи?

— Виждам просто още един долноземец, загинал от ръцете на нефилимите. Както и Анселм Найтшейд, затворен заради мъничко магия. Какво следва? — Той се изплю в краката му. — Може и да е имало време, когато търпях нефилими на Пазара. Нямах нищо против да им прибирам парите. Но това време отмина. — Погледът на магьосника се плъзна към Кит. — Върви си. И вземи нефилимския си приятел със себе си.

— Не ми е приятел — заяви Кит. — А аз не съм като тях, аз съм като вас…

Барнабас поклати глава. Хаясинт ги гледаше с широко отворени очи, сплела пръстите на сините си ръце под брадичката си.

— Задава се мрачно време за ловците на сенки — каза Барнабас. — Ужасно време. Силата им ще бъде смазана, могъществото им — стъпкано в пръстта, а кръвта им ще рукне като вода в речните корита на света.

— Достатъчно — отсече Джулиън рязко. — Стига си го плашил.

— Ще си платите за Студения мир — каза магьосникът. — Мракът наближава и от все сърце те съветвам, Кристофър Херондейл, да стоиш далеч от Институти и ловци на сенки. Скрий се, както направи баща ти и неговият баща преди него. Само така ще бъдеш в безопасност.

— Откъде знаеш кой съм? — попита Кит. — Откъде знаеш истинското ми име?

Джулиън за първи път го чуваше да признава, че Херондейл бе истинското му име.

— Всички го знаят — каза Барнабас. — От дни насам на Пазара се говори само за това. Не забеляза ли как те зяпат всички, когато се появи?

Значи, не се бяха взирали в Джулиън. Или поне не само в него. Не че това бе кой знае каква утеха, помисли си Джулс, не и с изражението, изписало се върху лицето на Кит.

— Мислех си, че бих могъл да се върна тук — промълви Кит. — Да поема сергията на баща ми. Да работя на Пазара.

Раздвоен език се показа между устните на Барнабас.

— Родиш ли се ловец на сенки, винаги си оставаш ловец на сенки — заяви той. — Не можеш да отмиеш заразата от кръвта си. За последен път ти казвам, момче — махай се от Пазара. И не се връщай.

Кит отстъпи назад, оглеждайки се… виждайки сякаш за първи път лицата, обърнати към него, повечето — безизразни и недружелюбни, много от тях — несдържано любопитни.

— Кит… — започна Джулиън и му подаде ръка.

Ала Кит беше побягнал.

На Джулиън му бяха необходими само няколко мига, докато го настигне — той всъщност не се опитваше да избяга, по-скоро си пробиваше слепешком път през тълпата, без посока. В крайна сметка се беше озовал пред масивна сергия, която бе почти рухнала.

От нея беше останала само купчина греди. Изглеждаше така, сякаш някой я беше направил на парчета с голи ръце. Назъбени парчета дърво лежаха разпилени наоколо, а в горната й част на една страна висеше табела, на която пишеше: ОТЧАСТИ СВРЪХЕСТЕСТВЕН? НЕ СИ САМ. ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ПАЗИТЕЛЯ ИСКАТ ДА СЕ ЗАПИШЕШ В ЛОТАРИЯТА НА СПОЛУКАТА! ПОКАНИ КЪСМЕТА В ЖИВОТА СИ!

— Пазителят — каза Кит. — Това е бил Малкълм Фейд?

Джулиън кимна.

— Той накара баща ми да се забърка с Последователите и Среднощния театър. — Тонът на Кит беше почти замислен. — Малкълм е виновен за смъртта му.

Джулиън не каза нищо. Джони Рук не беше цвете за мирисане, но все пак беше бащата на Кит. Човек има само един баща. Пък и Кит беше прав.

Изведнъж той се раздвижи и с всичка сила стовари юмрук в табелата, която издрънча на земята и в мига преди Кит да дръпне ръката си назад, потръпвайки, Джулиън зърна у него искрица от нефилимската му същност. Ако Малкълм не беше мъртъв, Джулиън вярваше, че Кит щеше да го убие.

Малка тълпа ги беше последвала от сергията на Хаясинт и ги зяпаше. Джулиън сложи ръка върху гърба на Кит и той не се опита да я отърси.

— Да вървим — каза Джулиън.

Ема се изкъпа внимателно — проблемът с това, да имаш дълга коса, когато си ловец на сенки, бе, че след битка никога не знаеш дали в нея няма демонска кръв. Веднъж тилът й беше зелен цяла седмица.

Когато се върна в спалнята си, по анцуг и потниче, подсушавайки косата си със зелена хавлия, откри Марк да чете „Алиса в Страната на чудесата", сгушен в долната част на леглото й.

Носеше памучно долнище на пижама, което Ема беше купила за три долара. Марк наистина го харесваше, защото беше широко и меко, и доста приличаше на панталоните, които беше носил в земите на елфите. Ако го смущаваше това, че бяха с десен на зелени детелини, върху които бяха избродирани думите БЪДИ КЪСМЕТЛИЯ, с нищо не го показваше. Когато Ема влезе в стаята, той се надигна, прокара ръце през косата си и й се усмихна.

Марк имаше усмивка, която можеше да разбие сърцето ти. Тя като че ли завладяваше цялото му лице и караше очите му да грейнат, разпалвайки сини и златни пламъци в тях.

— Странна вечер, чини ми се — каза той.

— Да не си посмял. — Ема се пльосна на леглото до него. Марк не спеше на леглото, но като че ли нямаше нищо против да използва матрака като гигантски диван. Той остави книгата настрани и се облегна на таблата. — Знаеш правилата за употребата на такива думи в стаята ми. Както и на изрази като „мътните го взели" и „пусто-опустяло".

— Ами „мигар"?

— Наказанието за „мигар" е сурово — каза тя. — Ще трябва да влезеш гол в океана пред центурионите.

Марк изглеждаше озадачен.

— И после?

Ема въздъхна.

— Извинявай, забравих. Повечето от нас не обичат да бъдат голи пред непознати. Вярвай ми.

— Наистина ли? Никога не си плувала гола в океана?

— Това е малко по-различен въпрос, но не, не съм. — Тя се облегна до него.

— Трябва да го направим някой ден — каза Марк. — Всички заедно.

— Не мога да си представя как Съвършения Диего си съблича дрехите и скача във водата заедно с нас. Може би само пред Кристина. Може би.

Марк слезе от леглото и се изтегна върху купчината одеяла, които Ема му бе постлала на пода.

— Съмнявам се. Бас държа, че плува с всичките си дрехи. В противен случай ще му се наложи да си свали центурионската значка.

Ема се разсмя и той й се усмихна в отговор, макар да изглеждаше уморен. Тя го разбираше. Не обикновените нефилимски дейности я изморяваха. А преструвките. Навярно беше разбираемо, че двамата с Марк можеха да си починат наистина едва вечер, когато бяха само те двамата и не трябваше да се преструват пред никого.

Това бяха единствените мигове, в които Ема успяваше да се отпусне, след деня, в който Джем й разказа за парабатайското проклятие, как ако се влюбели, парабатаите полудявали и унищожавали себе си и всички, които обичали.

Беше го разбрала незабавно — не можеше да допусне това да се случи. Не и на Джулиън. Не и на неговото семейство, което тя толкова обичаше. Не можеше да си попречи да го обича. То беше невъзможно. Значи, трябваше да накара Джулиън да престане да я обича.

Джулиън сам й беше подсказал как. Думи, прошепнати до кожата й в един рядък миг на уязвимост: ревнуваше от Марк. Ревнуваше, задето Марк може да говори с нея, да флиртува с лекота, докато той трябваше да крие какво изпитва.

Марк се бе облегнал на таблата на леглото до нея, очите му бяха полупритворени. Цветни полумесеци под клепачите, ресниците му — с един тон по-тъмни от косата му. Ема си спомни как го бе помолила да дойде в стаята й. Искам да се преструваш заедно с мен, че се срещаме. Че се влюбваме.

Беше й протегнал ръка и тя бе видяла бурята в очите му. Свирепост, която й напомни, че царството на феите не беше само тучна трева и блянове. Че бе изтъкано от необуздана жестокост, сълзи и кръв, мълнии, които прорязваха нощното небе като нож.

Защо да лъжем? попитал бе той.

За миг Ема бе помислила, че я пита: Защо искаш да изречем тази лъжа? Ала не това бе имал предвид. Беше я попитал: Защо да лъжем, когато можем да го направим истина, това между нас?

Тя бе застанала пред него, пронизвана от болка до дъното на душата си, на всички места, от които бе изтръгнала Джулиън от себе си, сякаш бе откъснала един от крайниците си.

Говореше се, че понякога хората се присъединявали към Дивия лов, след като понесели огромна загуба, предпочитайки да вият от болка под небесата, вместо да страдат мълчаливо в обикновения си, сив живот. Спомняше си как се издига в небето с Марк, ръцете му — обвити около кръста й: беше оставила вятъра да отнесе виковете й, опиянена от свободата на небесния простор, където нямаше болка и тревога, единствено забрава.

И Марк, красив така, както бе красиво нощното небе, предлагащ й същата свобода с протегнатата си ръка. Ами ако мога да го обикна? помисли си тя. Ами ако направя лъжата истина?

Тогава вече нямаше да бъде лъжа. Ако можеше да обикне Марк, това би сложило край на опасността. Джулиън щеше да бъде в безопасност.

Тя бе кимнала. Протегнала му бе ръка.

Мислите й се върнаха към онази нощ в стаята й, отново видя погледа в очите му, когато я беше попитал: Защо да лъжем? Спомни си горещата му прегръдка, пръстите му, обвити около кръста й. Как едва не се бяха препънали в трескавата си забързаност да стигнат по-близо един до друг, сблъсквайки се почти непохватно, сякаш танцуваха и бяха объркали стъпките. Тя бе сграбчила Марк за раменете и се бе повдигнала на пръсти, за да го целуне.

Той беше жилав от времето, прекарано с Лова, не така мускулест като Джулиън, костите на ключицата и раменете му бяха остри под ръцете й. Ала кожата му беше гладка, когато плъзна ръце под яката на тениската му, докосвайки плещите му. А устните му върху нейните бяха топли.

Имаше горчиво-сладък вкус и бе горещ, сякаш имаше треска. Тя инстинктивно дойде по-близо до него; не беше осъзнала, че трепери. Устата му се отвори върху нейната; изучаваше устните й със своите, изпращайки бавни, горещи вълни по тялото й. Целуна крайчеца на устата й, устните му се плъзнаха по челюстта, по бузата й.

А после се отдръпна.

— Ем. — Изглеждаше объркан. — Имаш вкус на сол.

Ема вдигна дясната си ръка, която бе обвила около врата му. Докосна лицето си. Беше влажно. Тя плачеше.

Марк се намръщи.

— Не разбирам. Искаш светът да повярва, че сме двойка и все пак ридаеш, сякаш съм те наранил. Нараних ли те? Джулиън никога няма да ми прости.

Името на Джулиън едва не я уби. Тя се отпусна върху леглото, прегърнала коленете си.

— Джулиън трябва да се справя с толкова много неща — каза тя. — Не мога да допусна да се тревожи за мен. За връзката ми с Камерън.

Наум тя се извини на Камерън Ашдаун, който наистина не бе направил нищо лошо.

— Не е добра връзка. Не е здравословна. Но всеки път щом сложа край, след време отново се връщам към нея. Трябва да престана. И искам Джулиън да не трябва да се тревожи за това. И така вече има толкова много неща — Клейвът ще разследва последиците от смъртта на Малкълм, това, че се замесихме с Двора…

— Шшт. — Марк се настани до нея. — Разбирам.

Протегна се, издърпа едно одеяло и пред учудените очи на Ема го обви около раменете им.

Мислите й се върнаха към Дивия лов, към Марк и Кийрън, подслонили се някъде, плътно загърнати в наметалата си, за да пропъдят студа.

Марк проследи очертанията на скулите й с пръсти, ала това бе приятелски жест. Горещината в целувката им си беше отишла. И Ема се радваше, че е така. Струваше й се нередно да изпитва нещо такова, дори то да бе само бледа сянка на истинското, с другиго, освен с Джулиън.

— Онези, които не са елфи, откриват утеха в лъжите — каза Марк. — Не мога да те съдя. Ще направя това с теб. Няма да те изоставя.

Ема се облегна на рамото му, омаломощяла изведнъж от залялото я облекчение.

— Трябва обаче да кажеш истината на Кристина — добави той. — Тя е най-добрата ти приятелка; не можеш да криеш нещо такова от нея.

Ема кимна. И сама бе възнамерявала да каже на Кристина. Кристина бе единствената, която знаеше за чувствата й към Джулиън и нито за миг не би повярвала, че Ема изведнъж се беше влюбила в Марк. Здравият разум налагаше да й каже и Ема се радваше, че е така.

— Имам й пълно доверие — заяви тя. — А сега… ще ми разкажеш ли за Дивия лов?

Марк заразказва, изтъкавайки история за живот, живян в облаците и в най-безлюдните и скрити места на света. Изоставени градове на дъното на медни каньони. Скелетът на Орадур-сюр-Глан, където двамата с Кийрън бяха преспали в един полуопожарен плевник. Пясък и мирис на море в Кипър, в един запустял курортен град, където през подовете на грандхотели растяха дървета.

Ема постепенно потъна в сън, докато Марк я държеше в прегръдките си и й шепнеше истории. Донякъде за нейна изненада, беше дошъл отново на следващата вечер — така връзката им щяла да изглежда по-убедителна, обяснил бе, но в очите му Ема бе прочела, че компанията му бе харесала толкова, колкото и на нея.

Ето как двамата бяха прекарали заедно всяка нощ от тогава насам, изтегнати върху завивките на пода и разменяйки си истории. Ема му разказваше за Тъмната война, за това как понякога се чувстваше изгубена сега, когато вече не търсеше убиеца на родителите си, а Марк говореше за братята и сестрите си, за това, как двамата с Тай се бяха сдърпали и как се притеснява, че е накарал по-малкия си брат да се чувства така, сякаш не може да разчита на него, защото той всеки момент може да си тръгне.

— Просто му обясни, че може да си тръгнеш, но винаги ще се връщаш при него — рече Ема. — Кажи му, че съжаляваш, задето някога си го накарал да се почувства по този начин.

Марк просто кимна. Така и не разбра дали бе последвал съвета й, но тя бе последвала неговия и бе разказала всичко на Кристина. Беше огромно облекчение и тя няколко часа плака в прегръдките на приятелката си. Дори бе получила разрешение от Джулиън да й обясни ситуацията с чичо Артър, макар и в посъкратен вид… достатъчно, за да разбере точно колко важно бе Джулиън да остане в Института със семейството си. Ема бе помолила Джулиън да й позволи да го направи — ужасно неловък разговор, но Джулиън като че ли бе изпитал облекчение, че още някой ще научи истината.

Искаше й се да го попита дали възнамерява скоро да съобщи истината за Артър на останалите от семейството, ала не можеше. Около Джулиън се бе издигнала стена, която изглеждаше толкова непристъпна, колкото и тръните около замъка на Спящата красавица. Чудеше се дали Марк го беше забелязал, дали някой от останалите го беше забелязал, или тя бе единствената, която го виждаше.

Тя се обърна към Марк. Той беше заспал на пода, отпуснал буза върху ръката си. Ема се плъзна от леглото и се сгуши между одеялата и завивките до него.

Марк спеше по-добре, когато беше с нея — сам го беше казал и Ема му вярваше. Освен това се хранеше по-добре, трупаше мускули по-бързо, белезите му избледняваха, цветът се завръщаше на лицето му. И това я радваше. Самата тя може и да имаше чувството, че всеки ден умира по малко отвътре, но това си беше неин проблем — щеше да се справи с него. Никой не беше длъжен да й помага и част от нея приветстваше болката. Защото това означаваше, че Джулиън не страда сам, дори и да си мислеше, че е така.

А ако можеше да помогне на Марк дори съвсем малко, това бе нещо. Тя го обичаше така, както би трябвало да обича Джулиън: чичо Артър би го нарекъл филиа, приятелска любов. И макар че не можеше да разкаже на Джулиън как двамата с Марк си помагат, все пак можеше да стори нещо за него — да направи брат му по-щастлив.

Дори ако той никога не узнаеше.

Почукване на вратата я изтръгна от мислите й и тя вдигна сепнато поглед. Стаята беше потънала в сумрак, но Ема успя да различи яркочервената коса и любопитното лице на Клеъри, надничаща иззад касата на вратата.

— Ема? Спиш ли? На пода ли си?

Ема наведе поглед към Марк. Той определено спеше, сгушен под одеялата, скрит от погледа на Клеъри. Тя вдигна два пръста към Клеъри, която кимна и затвори вратата; две минути по-късно Ема беше в коридора и вдигаше ципа на един суитшърт.

— Има ли някъде място, където бихме могли да поговорим? — попита Клеъри. Беше толкова дребна, помисли си Ема, че понякога й беше лесно да забрави, че е на двайсет и няколко години. Косата й беше прибрана на плитки, което я караше да изглежда още по-млада.

— На покрива — реши Ема. — Ела с мен.

Тя поведе Клеъри по стъпалата към отвора на тавана, извеждайки я на потъналия в мрак покрив. Не се бе качвала тук от нощта, когато бе дошла с Марк. Оттогава сякаш бяха минали години, макар да знаеше, че са само няколко седмици.

Горещината на деня бе оставила черния покрив горещ и лепкав. Ала нощта бе хладна (пустинните нощи винаги бяха хладни, температурата падаше главоломно в мига, в който слънцето залезеше) и ветрецът, повяващ откъм океана, рошеше влажната коса на Ема.

Тя прекоси покрива, следвана от Клеъри, и отиде до любимото си местенце, откъдето се разкриваше изглед към океана под тях, магистралата — потъваща в хълма под Института и обгърнатите в сенки върхове на планините в далечината.

Ема приседна на ръба на покрива, свила колене пред себе си, оставяйки пустинният въздух да милва кожата и косата й. Лунната светлина посребряваше белезите й, особено най-плътния белег от вътрешната страна на дясната й ръка. Беше го получила в Идрис, когато се бе събудила там, търсейки родителите си с писъци, и Джулиън, знаещ от какво има нужда, бе сложил Кортана в ръцете й.

Клеъри се намести леко до нея, наклонила глава настрани, сякаш слушаше гръмовното дишане на океана, мекото плискане на вълните, които ту идваха, ту се отдръпваха.

— Е, що се отнася до изгледа, Нюйоркският институт определено не може да се мери с вас. От покрива там виждам единствено Бруклин. — Тя се обърна към Ема. — Джем Карстерс и Теса Грей ти пращат поздрави.

— Те ли ви казаха за Кит? — попита Ема. Джем беше много далечен и много стар роднина на Ема — въпреки че не изглеждаше на повече от двайсет и пет, той всъщност бе на около сто двайсет и пет години. Теса, неговата съпруга, беше могъща магьосница. Именно те бяха открили съществуването на Кит и баща му, тъкмо навреме, за да видят как Джон Рук бива убит от демони.

Клеъри кимна.

— Те са на мисия. Дори на мен не казаха какво търсят.

— Мислех, че издирват Черната книга?

— Възможно е. Знам, че първо ще отидат в Спираловидния лабиринт. — Клеъри се облегна на ръцете си. — Знам, че на Джем му се иска да бъде до теб. Да бъде някой, с когото да говориш. Казах му, че винаги можеш да говориш с мен, но ти не си се обаждала от нощта, след като Малкълм умря…

— Той не умря. Аз го убих — прекъсна я Ема. Постоянно трябваше да си напомня, че беше убила Малкълм, забила бе Кортана в корема му, защото то й се струваше толкова невероятно. Освен това болеше, така, както боли, когато изведнъж се блъснеш в бодлива тел — неочаквана болка, появила се от нищото. Въпреки че той си го беше заслужил, все пак болеше. — Не би трябвало да се чувствам виновна, нали? Той беше ужасен човек. Принудена бях да го направя.

— Да и да — отвърна Клеъри. — Но това невинаги оправя нещата. — Тя се пресегна и като сложи пръст под брадичката на Ема, обърна лицето й към себе си. — Виж, ако има някой, който разбира какво изпитваш, това съм аз. Аз убих Себастиан. Собствения си брат. Забих нож в него. — В този миг Клеъри изглеждаше много по-млада, отколкото беше; за миг сякаш бе на възрастта на Ема. — Все още мисля за него, сънувам го. У него имаше и нещо добро… не много, само зрънце, но то ме преследва и до днес. Този мъничък потенциал, който унищожих.

— Той беше чудовище — каза Ема ужасено. — Убиец, по-лош от Валънтайн, по-лош от когото и да било. Трябваше да го убиеш. Ако не го беше сторила, той буквално щеше да унищожи света.

— Знам. — Клеъри отпусна ръка. — За Себастиан нямаше шанс за изкупление. Ала това не спира сънищата, нали? В тях понякога все още виждам брата, който можех да имам, в един друг свят. Онзи със зелените очи. Ти навярно също виждаш приятеля, за какъвто си мислела Малкълм. Когато хората умрат, сънищата ни за това, какви биха могли да бъдат, не умират с тях. Дори ако нашата ръка е сложила край на живота им.

— Мислех си, че ще бъда щастлива — каза Ема. — През всички тези години единственото, което исках, бе да си отмъстя. Да си отмъстя на онзи, който уби родителите ми. Сега знам какво се е случило с тях и убих Малкълм. Ала единственото, което изпитвам, е… празнина.

— Аз се чувствах по същия начин след края на Тъмната война — каза Клеъри. — Толкова дълго бях прекарала в бягство и битки, и отчаяние. А после нещата отново станаха обикновени. Нямах доверие на това затишие. Свикваме да живеем по един начин, дори ако той е лош или труден. И когато всичко отмине, остава дупка. В природата ни е да се опитваме да я запълним с тревоги и страх. Може да отнеме известно време, докато вместо това я напълним с хубави неща.

За миг Ема прозря през изражението на Клеъри в миналото, спомняйки си момичето, което я беше последвало в една малка стая в Гард, отказало бе да я остави сама и скърбяща и й бе казало: Невинаги героите са тези, които печелят. Понякога те губят. Ала продължават да се бият. Не се предават.

Именно това ги прави герои.

Точно тези думи бяха помогнали на Ема да преживее някои от най-трудните моменти в живота си

— Клеъри, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Всичко.

— Найтшейд — каза Ема. — Нали се сещаш, вампирът…

Клеъри изглеждаше учудена.

— Главният вампир на Лос Анджелис? Онзи, за когото открихте, че е използвал тъмна магия.

— Вярно беше, нали? Наистина използваше забранени магии?

Клеъри кимна.

— Разбира се. Всичко в ресторанта му беше тествано. Определено използваше магия. Сега нямаше да е в затвора, ако не беше така! — Тя сложи лекичко ръка върху тази на Ема. — Знам, че Клейвът понякога е ужасен. Но в него има много хора, които се опитват да бъдат справедливи. Анселм наистина беше от лошите.

Ема кимна безмълвно. Та нали в действителност не се съмняваше в Анселм.

А в Джулиън.

Устните на Клеъри се извиха в усмивка.

— Е, добре, стига с тези скучни неща — заяви тя. — Разкажи ми нещо интересно. От цяла вечност не си споделяла нищо за любовния си живот. Все още ли излизаш с онзи Камерън Ашдаун?

Ема поклати глава.

— Аз… излизам с Марк.

— Марк? — Клеъри я зяпна така, сякаш Ема току-що й беше връчила двуглав гущер. — Марк Блекторн?

— Не, друг Марк. Естествено, че Марк Блекторн. — В гласа на Ема се прокраднаха отбранителни нотки. — Защо не?

— Просто… никога не бих си ви представила заедно. — Клеъри определено изглеждаше поразена.

— Е, с кого си ме представяше тогава? С Камерън?

— Не, не c него. — Клеъри сви крака до гърдите си и отпусна брадичка върху коленете си. — Именно там е работата. Искам да кажа… онзи, с когото си те представях, то няма смисъл. — Срещнала объркания поглед на Ема, тя наведе очи. — Предполагам, че не е нищо. Ако си щастлива с Марк, и аз се радвам за теб.

— Клеъри, какво не ми казваш?

Възцари се дълго мълчание, през което Клеъри се взираше в тъмната вода. Най-сетне тя проговори:

— Джейс ме помоли да се омъжа за него.

— О! — Ема вече бе разтворила ръце, за да я прегърне, когато видя изражението й и замръзна. — Какво не е наред?

— Отказах му.

— Отказала си му? — Ема отпусна ръце. — Но вие сте тук… заедно… не сте ли все още…?

Клеъри се изправи. Застана на ръба на покрива и се загледа към морето.

— Все още сме заедно. Казах му, че се нуждая от време, за да си помисля. Сигурна съм, че ме смята за луда или… е, всъщност не знам какво смята.

— Така ли е наистина? — попита Ема. — Действително ли се нуждаеш от време?

— За да реша дали искам да се омъжа за Джейс? Не. — Гласът на Клеъри беше натежал от чувство, което Ема не можеше да разтълкува. — Не. Знам отговора. Естествено, че искам. За мен никога няма да има друг. Така стоят нещата.

Нещо в простичкия начин, по който го каза, изпрати спазъм по тялото на Ема. За мен никога няма да има друг. В тръпката, която я полази, имаше разпознаване на това чувство и мъничко страх.

— Тогава защо отказа?

— Някога ми се явяваха сънища. — Клеъри все така се взираше към лунната пътека, проточила се през тъмната вода, като бяла линия, разсичаща черно платно. — Когато бях на твоите години. Сънища за неща, които щяха да се случат, сънища за ангели и предсказания. След края на Тъмната война те спряха. Мислех, че никога няма да се завърнат, но през последните шест месеца те започнаха отново.

Ема не разбираше съвсем.

— Сънища?

— Не са толкова ясни, колкото бяха някога. Изпълнени са обаче с усещането… със знанието, че се задава нещо ужасно. Като стена от мрак и кръв. Сянка, която се разпростира над света и заличава всичко. — Тя преглътна. — Има и още. Не е толкова образът на нещо, което се случва, а знание.

Ема също се изправи. Искаше й се да сложи ръка на рамото на Клеъри, но нещо я спря. Това не беше Клеъри, момичето, което я беше утешавало, когато родителите й умряха. Това беше Клеъри, която бе отишла в демонското царство Едом и бе убила Себастиан Моргенстърн. Клеъри, която се беше изправила срещу Разиел.

— Знание за какво?

— Че ще умра — отвърна Клеъри. — Не след дълго. Скоро.

— За мисията ви ли става въпрос? Смяташ, че нещо ще ти се случи там?

— Не… не, нищо такова. Трудно е за обяснение. Просто знание, че ще се случи, но не и точно кога, нито как.

— Всички се боим от смъртта — каза Ема.

— Не всички — възрази Клеъри. — Аз не се страхувам. Страхувам се обаче да оставя Джейс. Страхувам се какво ще му причини това. И мисля, че ако сме женени, за него би било още по-ужасно. Да бъдете женени, променя всичко. То е обещание да останеш с някого. Но аз не мога да му обещая да остана много дълго… — Клеъри сведе поглед надолу. — Давам си сметка, че звучи нелепо. Ала знам това, което знам.

Възцари се дълго мълчание, изпълнено от звука на океана под тях и вятъра в пустинята.

— Каза ли му? — попита Ема най-сетне.

— Не съм казала на никого, освен на теб. — Клеъри се обърна и я погледна загрижено. — Искам да те помоля за услуга. Огромна услуга. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ако умра, искам да им кажеш — на Джейс и на останалите — че знаех. Знаех, че ще умра и не се боях. И кажи на Джейс, че затова му отказах.

— Аз… но защо аз?

— Няма друг, на когото бих могла да го кажа, без да си изкара акъла или да си помисли, че получавам някаква криза и имам нужда от психотерапевт… е, поне Саймън би казал така. — Очите на Клеъри грейнаха, докато изричаше името на своя парабатай. — Освен това ти вярвам, Ема.

— Ще го направя — отвърна Ема. — Естествено, че можеш да ми вярваш, няма да кажа на никого, но…

— Нямах предвид, че ти вярвам да опазиш тайната — обясни Клеъри. — Макар че наистина ти вярвам. В сънищата си те виждам с Кортана в ръка. — Тя се повдигна на пръсти, и я целуна по челото. Беше почти майчински жест. — Вярвам ти, че ще продължиш да се биеш, Ема. Вярвам ти, че никога няма да се откажеш.

Едва когато се върнаха в колата, Кит забеляза, че кокалчетата му кървят. Не беше почувствал болката, когато бе цапардосал табелата, но сега я усещаше.

Джулиън понечи да запали колата, но се поколеба.

— Бих могъл да те излекувам — предложи. — С иратце.

— С какво?

— Делител на руна — обясни Джулиън. — Една от най-леките. Логично би било да ти бъде първата.

Цял куп саркастични забележки пробягаха през главата на Кит, но той беше прекалено уморен, за да ги изрече.

— Да не си посмял да ме бодеш с една от вашите шантави магически пръчици. Просто искам да се върна… — Едва не каза у дома, но се спря. — …обратно.

Докато пътуваха, Кит мълчеше, загледан през прозореца. Магистралата бе почти празна, ширнала се сива и безлюдна напред. Покрай тях прелетяха табелите за Креншоу и Феърфакс. Това не беше красивият Лос Анджелис с планини и плажове, зелени морави и имения. Това бе Лос Анджелис с напукани тротоари, хилави дръвчета и небе, натежало от смог.

Това открай време беше домът на Кит, но докато го гледаше сега, той се чувстваше отчужден от него. Сякаш ловците на сенки го откъсваха от всичко, което познаваше, за да го издърпат в своята странна орбита.

— Е, какво ще се случи с мен? — попита той неочаквано, нарушавайки мълчанието.

— Какво? — Джулиън се намръщи на трафика в огледалото за обратно виждане. Кит виждаше очите му, синьо-зелени, с онзи почти шокиращ цвят, който имаха очите на всички от семейство Блекторн (е, само едно от очите на Марк), освен Тай.

— Значи, Джейс е истинското ми семейство — каза Кит. — Но не мога да се преместя да живея при него, защото той и секси гаджето му отиват на някаква тайна мисия?

— Виждам, че вие, Херондейловци, си имате тип — промърмори Джулиън.

— Какво?

— Името й е Клеъри. Но просто казано — да. Точно сега той не може да те приеме, така че ще го направим ние. За нас не е проблем. Ловците на сенки приемат други ловци на сенки в домовете си. То е нещо естествено за нас.

— Наистина ли смяташ, че е добра идея? — попита Кит. — Искам да кажа, домът ви е доста прецакан, с онзи твой чичо, който страда от агорафобия, и шантавия ти брат.

Джулиън стисна по-силно волана, ала в отговор каза само:

— Тай не е шантав.

— Имах предвид Марк — обясни Кит. Последва неловка пауза. — Тай не е шантав — добави Кит. — Просто има аутизъм.

Паузата се проточи още повече. Кит се зачуди дали не го беше обидил с нещо.

— Не е кой знае какво — каза най-сетне. — Когато ходех в мунданско училище, познавах няколко деца от спектъра. Тай има много общо с тях.

— Какъв спектър? — попита Джулиън.

Кит го погледна изненадано.

— Ама ти наистина не знаеш за какво говоря?

Джулиън поклати глава.

— Може и да не си забелязал, но ние не се замесваме в мунданската култура.

— Това не е мунданска култура. Това е… — Невробиология. Наука. Медицина. — Нямате ли рентген? Антибиотици?

— Не — отвърна Джулиън. — За дребните неща, като главоболие, целителните руни са достатъчни. За по-сериозните неща Мълчаливите братя са нашите лечители. Мунданската медицина е строго забранена. Но ако мислиш, че има нещо, което би трябвало да знаем за Тай…

Понякога на Кит му се искаше да мрази Джулиън. Наистина. Джулиън като че ли обожаваше правилата; беше непреклонен, дразнещо спокоен и точно толкова безстрастен, колкото всички твърдяха, че са ловците на сенки. Само дето не беше така. Обичта, с която беше пропит гласът му, когато изрече името на брат си, издаваше истината.

Кит усети как тялото му се напряга. Разговорът с Джейс по-рано бе облекчил част от тревогата, която изпитваше, откакто баща му беше умрял. Джейс бе накарал всичко да изглежда така, сякаш щеше да бъде лесно. Сякаш все още се намираха в свят, където можеш да дадеш шанс на нещо и да видиш какво ще излезе.

Ала сега, докато се взираше в сивата магистрала пред себе си, се зачуди как изобщо си бе въобразил, че би могъл да живее в свят, където цялото знание, което притежаваше, бе смятано за грешно, където всичките му ценности (каквито и да бяха, след като беше израснал с баща, чийто прякор беше Мошеника Рук) бяха преобърнати с главата надолу.

Където да общува с тези, към които принадлежеше заради кръвта във вените си, означаваше да си навлече омразата на онези, с които беше израснал.

— Забрави. Не исках да кажа нищо особено за Тай. Просто безсмислени мундански работи.

— Съжалявам, Кит — каза Джулиън. Вече бяха на крайбрежната магистрала. Водата се простираше в далечината пред тях, кръглата луна, издигнала се високо в небето, рисуваше съвършена бяла пътека в средата на морето. — За това, което се случи на Пазара.

— Сега те ме мразят. Всички, които познавах някога.

— Не — отвърна Джулиън. — Боят се от теб. Има разлика.

Може би действително беше така, помисли си Кит. Ала точно в този момент не беше сигурен, че това има значение.

4

Кристина стоеше на върха на хълма, където някога се намираше къщата на Малкълм Фейд, и се взираше в развалините наоколо.

Малкълм Фейд. Не го познаваше така, както го бяха познавали семейство Блекторн. Той бе техен приятел (или поне така си мислеха те) от пет години насам, живеещ само на няколко километра от там, във внушителна къща от стъкло и стомана насред сухите хълмове на Малибу. Кристина беше идвала тук веднъж, заедно с Даяна, и бе останала очарована от непринудените маниери и чувството за хумор на Малкълм. Беше си помислила, че й се ще върховният магьосник на Мексико Сити да беше като Малкълм — младолик и очарователен, а не кисела старица с прилепови уши, която живееше в парка „Линкълн".

А после Малкълм се беше оказал убиец и всичко беше рухнало. Лъжите бяха разкрити, доверието им в него — разбито, а животът на Тави — изложен на опасност, докато не бяха успели да си го върнат, а Ема се беше разправила с Малкълм, забивайки меч в корема му.

До ушите на Кристина долиташе шумът на колите, фучащи по магистралата под нея. Бяха се покатерили по хълма, за да стигнат до тук, и тя се чувстваше потна, а тялото я сърбеше. Клеъри Феърчайлд стоеше върху купчината отломки от къщата на Малкълм, въоръжена с причудлив предмет, който приличаше на нещо средно между серафимска кама и една от онези машинки, които мунданите използваха, за да намират метал, скрит под пясъка. Марк, Джулиън и Ема се бяха пръснали из рухналата къща и пресяваха метала и стъклото.

Джейс бе изявил желание да прекара деня заедно с Кит в тренировъчната зала на Института и Кристина му се възхищаваше за това. Бяха я възпитали да вярва, че нищо не е по-важно от семейството, а Кит и Джейс бяха единствените ловци на сенки, в чиито вени течеше кръвта на Херондейл. Освен това момчето имаше нужда от приятели. Особено хлапе беше той — прекалено малък, за да е красив, ала големите му сини очи те изпълваха с желание да му вярваш, дори докато ти пребърква джоба. В него имаше палава искрица, която й напомняше за Хайме, най-добрия й приятел от детството… палавост, която лесно можеше да премине в престъпност.

— En que piensas?^[3] — попита Диего, приближавайки се зад нея. Носеше дънки и туристически обувки. На Кристина й се искаше да не я дразни това, че настояваше да закачи центурионската си значка дори на ръкава на напълно обикновената си черна тениска.

Беше наистина красив. Много по-красив от Марк например, ако трябваше да бъде напълно обективна. Чертите му бяха по-правилни, челюстта — по-строга, гърдите и раменете — по-широки.

Кристина отмести няколко парчета боядисан хоросан. Двамата с Диего се бяха заели с източната част на къщата, където, почти бе сигурна, трябва да се бяха намирали спалнята и дрешникът на Малкълм, защото непрекъснато откриваше парчета от дрехи.

— Всъщност си мислех за Хайме.

— О. — Тъмните очи на Диего бяха пълни със съчувствие. — Нормално е да ти липсва. И на мен ми липсва.

— Тогава защо не се чуеш с него?

Знаеше, че думите й прозвучаха рязко. То бе по-силно от нея. Не беше сигурна защо Диего я побъркваше, и то не по един хубав начин. Може би защото толкова дълго го беше обвинявала, задето я беше предал, че й беше трудно да надмогне гнева си. Може би защото това, че вече не го винеше, означаваше, че още повече вини Хайме, което не й се струваше справедливо, при положение че Хайме не беше тук, за да се защити.

— Нямам представа как да го намеря — отвърна Диего.

— Никаква ли? Не знаеш къде е или как да се свържеш с него? — Май беше пропуснала тази част. Може би защото Диего не я беше споменал.

— Не иска да му досаждам — обясни той. — Всичките ми огнени съобщения се връщат. Не говори и с баща ни. — Майка им беше починала. — Нито с когото и да било от братовчедите ни.

— Откъде изобщо си сигурен, че е жив? — попита Кристина и начаса се разкая. Очите на Диего пламнаха.

— Той все още е малкият ми брат. Щях да разбера, ако беше мъртъв.

— Центурионе! — Беше Клеъри, викаща го от върха на хълма.

Диего се затича нагоре през отломките, без да поглежда назад. Кристина си даваше сметка, че го беше разстроила; чувство на вина се разля по тялото й и тя изрита голямо парче хоросан, от което, като клечка за зъби, стърчеше метален прът.

То се търкулна настрани и Кристина примига срещу предмета, който се показа отдолу, след което се наведе и го вдигна. Ръкавица… мъжка кожена ръкавица, мека като коприна, ала хилядократно по-здрава. Върху кожата беше отпечатана рисунка на златна корона, прекършена надве.

— Марк! — извика тя. — Necessito que veas algo!^[4]

Миг по-късно осъзна, че бе толкова слисана, че го бе извикала на испански, но то като че ли нямаше значение. Марк вече бе дошъл, скачайки пъргаво през камъните. Стоеше над нея, а вятърът повдигаше меките бледозлатисти къдрици от заострените връхчета на ушите му. Изглеждаше разтревожен.

— Какво има?

Кристина му подаде ръкавицата.

— Това не е ли символът на един от Дворовете на феите?

Марк я обърна в ръката си.

— Счупената корона е символът на краля на тъмните феи — измърмори той. — Смята се за истинския крал и на двата Двора и докато не се възцари над тях, короната ще си остане строшена надве. — Той наклони глава на една страна, като птица, изучаваща котка от безопасно разстояние. — Ала тези ръкавици… Кийрън имаше такива, когато дойде в Лова. Изработката им е прекрасна. Малцина, освен елфическите благородници, могат да ги носят. Всъщност малцина, освен синовете на краля.

— Не мислиш, че е на Кийрън, нали? — попита Кристина.

Марк поклати глава.

— Неговите бяха… унищожени. В Лова. Но това означава, че този, който е посетил Малкълм и я е оставил, е бил или някой с високо положение в Двора, или самият крал.

Кристина се намръщи.

— Много странно, че е тук.

Косата й се бе изплъзнала от плитките и дългите къдрици се развяваха около лицето й. Марк се пресегна, за да прибере една от тях зад ухото й. Пръстите му докоснаха бузата й. Очите му бяха замечтани, далечни. Кристина потръпна лекичко от интимността на този жест.

— Марк. Недей.

Той отпусна ръка. Не изглеждаше ядосан, както ставаше с доста момчета, когато ги помолеха да не докосват едно момиче. Изглеждаше озадачен и мъничко тъжен.

— Заради Диего?

— И Ема — отвърна Кристина съвсем тихо.

Учудването му нарасна.

— Но ти знаеш, че…

— Марк! Кристина!

Беше Ема, която заедно с Джулиън се беше присъединила към Диего и Клеъри. Благодарна, че не се налага да отговори на Марк, Кристина изкачи на бегом купчината камъни и стъкло, доволна, че тежките обувки и бойното облекло я предпазват от всякакви остри ръбове.

— Намерихте ли нещо? — попита, когато стигна до малката групичка.

— Някога искала ли си да разгледаш отблизо едно гнусно пипало? — попита Ема.

— Не — отвърна Кристина, приближавайки се предпазливо. Клеъри наистина държеше нещо отблъскващо увиснало, набучено на върха на странното й оръжие. То имаше зелена, петниста кожа с розови смукалца и се гърчеше лекичко.

— Никой никога не отговоря с „да" на този въпрос — заяви Ема тъжно.

— Веднъж Магнус ме запозна с един магьосник, който имаше същите пипала — отбеляза Клеъри. — Името му беше Марвин.

— Предполагам, че това не са останките на Марвин — обади се Джулиън.

— Не съм сигурна дали са чиито и да било останки — отвърна Клеъри. — За да заповядваш на морски демони, ти трябва или Вокалът на смъртните, или нещо такова — парче от могъщ демон, което да омагьосаш. Според мен разполагаме с неоспоримо доказателство, че смъртта на Малкълм е свързана с наскорошните нападения на морски демони.

— И сега какво? — попита Ема, гледайки пипалото накриво. Тя не обичаше особено океана, нито чудовищата, които го обитаваха, макар на сушата да бе готова да се бие с всеки и всичко.

— Сега се връщаме в Института — заяви Клеъри, — за да решим какъв ще бъде следващият ни ход. Кой иска да носи пипалото?

Нямаше доброволци.

— Шегуваш се — отсече Кит. — За нищо на света няма да скоча от там.

— Не бързай да отказваш. — Джейс се наведе от гредата. — Учудващо лесно е.

— Пробвай се — извика и Ема.

Беше се появила в тренировъчната зала, след като се бяха върнали от къщата на Малкълм, любопитна да види как върви. Беше открила Тай и Ливи да седят на пода и да гледат как Джейс се мъчи да убеди Кит да хвърли няколко ножа (което той беше готов да стори), след което да се научи как да скача и да пада (което не беше).

— Баща ми ме предупреди, че ще се опитате да ме убиете — заяви Кит.

Джейс въздъхна. Облечен в бойни дрехи, той балансираше върху сложната плетеница от греди, опасваща стръмния таван на тренировъчната зала, на височина между пет и десет метра. Ема се бе научила как да пада именно от тях, чупейки си някоя и друга кост през годините.

Всеки ловец на сенки трябваше да знае как да се катери — демоните бяха бързи и нерядко — многокраки, пъплещи по сградите като паяци. Също толкова важно бе да се научи как да пада.

— Можеш да го направиш — извика Ема.

— Нима? И какво ще стане, ако се разпльоскам на пода? — попита Кит.

— Ще бъдеш погребан с цял куп почести — отвърна Ема. — Ще положим тялото ти в лодка и ще те бутнем от някой водопад като викинг.

Кит я изгледа свирепо.

— Това е от един филм.

Ема сви рамене.

— Възможно е.

Губещ търпение, Джейс скочи от най-високата греда. Направи грациозно салто във въздуха и се приземи безшумно, полуприклекнал, след което се изправи и намигна на Кит.

Ема потисна усмивката си. Доста беше хлътнала по Джейс, когато беше на дванайсет години. По-късно увлечението й се беше превърнало в желание да бъде Джейс, да бъде най-добрата — най-добрата в оцеляването, най-добрият боец, най-добрият ловец на сенки.

Все още не го беше постигнала, но и не беше престанала да се опитва.

За миг Кит изглеждаше впечатлен, а после отново се намръщи. Изглеждаше дребничък, застанал до Джейс. Беше горе-долу с ръста на Тай, но не толкова атлетичен. Ала потенциалната нефилимска сила беше там, в очертанията на ръцете и раменете му. Ема го беше виждала да се бие, когато животът му беше в опасност. Знаеше на какво е способен.

— Можеш да го направиш — заяви Джейс, посочвайки към гредата, а после към Кит. — Стига да искаш.

Ема съвсем ясно разчете какво казваха очите на Кит. Ами ако никога не поискам?

— Какво беше мотото на нефилимите?

— Ние сме прах и сенки — обади се Тай, без да вдига поглед от книгата си.

— Някои от нас са особено красив прах — добави Джейс в същия миг, в който вратата се отвори и Клеъри подаде глава в стаята.

— Елате в библиотеката. Пипалото започна да се топи.

— Направо ме подлудяваш с тези твои секси приказки — каза Джейс, докато си обличаше якето.

— Възрастни — каза Кит с нотка на отвращение в гласа и излезе от стаята. Ема видя развеселено как Тай и Ливи начаса се изправиха и го последваха. Какво ли беше предизвикало интереса им към Кит — дали само това, че бяха на една възраст? Джейс, предполагаше, би го отдал на прословутия чар на Херондейловци, макар че от онова, което тя знаеше, Херондейловците, които го бяха предшествали директно, определено не преливаха от чар.

В библиотеката цареше известен хаос. Пипалото действително бе започнало да се топи, превръщайки се в лепкава зелено-розова локвичка слуз, която ужасяващо напомняше на Ема за разтопени желирани бонбони. Както Даяна изтъкна, това означаваше, че времето, с което разполагаха, за да идентифицират на какъв демон принадлежи то, значително бе намаляло. Тъй като Магнус не си вдигаше телефона, а никой не искаше да замесват Клейва, не им оставаше друго, освен доброто старо ровене из книгите. На всекиго беше връчена купчина дебели томове върху морските създания и те се пръснаха из библиотеката, за да разглеждат рисунки, скици, чертежи, както и по някоя прикачена снимка тук-там.

По някое време Джейс реши, че имат нужда от китайска храна. Очевидно пиле гунбао и нудли в сос от черен боб бяха от първа необходимост всеки път, когато нюйоркският екип трябваше да се занимава с проучвания. Той завлече Клеъри в един празен кабинет, за да отвори Портал — нещо, на което никой друг ловец на сенки, освен Клеъри, не беше способен, обещавайки им най-страхотната китайска храна, която можеше да се намери в Манхатън.

— Открих го! — обяви Кристина двайсетина минути след като вратата се беше затворила зад Джейс и Клеъри, и вдигна масивно копие на „Carta Marina".

Останалите се скупчиха около голямата маса и Даяна потвърди, че пипалото действително принадлежи на морски демон от вида Макара, който, според рисунките между картите „Carta Marina", приличаше на нещо средно между октопод и гол охлюв с огромна пчелна глава.

— Стряскащото не е, че е морски демон — обясни Даяна, сбърчила вежди, — а това, че останките на демоните Макара могат да оцелеят на сушата само ден-два.

Джейс отвори вратата на библиотеката. Двамата с Клеъри бяха натоварени със зелено-бели кутии за храна с надпис НЕФРИТЕНИЯТ ВЪЛК.

— Малко помощ?

Проучвателният екип беше разформирован за кратко, за да подредят храната върху дългите маси в библиотеката. Имаше ломейн, обещаното пиле гунбао, мапо тофу, нудли в паста от соева паста, пържен ориз с яйца и вкусни сусамови топки, които имаха вкус на горещи сладки.

Всеки получи картонена чиния, дори Тави, който подреждаше оловни войничета зад една етажерка. Диего и Кристина се настаниха на креслото за двама, Джейс и Клеъри бяха на пода и деляха нудли. Децата Блекторн се разправяха за пилето, а Марк се мъчеше да разбере как да използва клечките за хранене. Ема предположи, че в царството на феите вероятно няма такива. Джулиън седеше на масата срещу Ливи и Тай, мръщейки се на почти стопилото се пипало. Колкото и да бе изумително, това като че ли не влияеше на апетита му.

— Вие сте приятели с великия Магнус Бейн, нали? — попита Диего Джейс и Клеъри, след като няколко минути преминаха в приятно дъвчене.

— Великият Магнус Бейн? — Джейс се задави със залък пържен ориз. Чърч се беше настанил в краката му, дебнейки за всяко паднало парченце пиле.

— Да, приятели сме. — Устните на Клеъри потръпнаха в крайчетата. — Защо?

Джейс започна да придобива лилав цвят и Клеъри го тупна по гърба. Чърч заспа, с вирнати във въздуха крака.

— Бих искал да му задам някои въпроси — обясни Диего. — Мисля, че от него ще излезе добър обект за една студия за Спираловидния лабиринт.

— Точно сега е доста зает покрай Макс и Рафаел — рече Клеъри. — Искам да кажа, би могъл да го попиташ…

— Кой е Рафаел? — попита Ливи.

— Вторият им син — обясни Джейс. — Току-що си осиновиха едно момченце в Аржентина. Ловец на сенки, изгубил родителите си в Тъмната война.

— В Буенос Айрес! — възкликна Ема, обръщайки се към Джулиън. — Когато го видяхме у Малкълм, Магнус спомена, че Алек е в Буенос Айрес и че той отива при него. Ето какво са правили.

Джулиън кимна, но не я погледна, за да потвърди общия им спомен. Не би и трябвало да го очаква, напомни си Ема. Джулиън още дълго занапред нямаше да бъде такъв, какъвто тя си го спомняше. Ако някога изобщо станеше отново такъв.

Усети, че се изчервява, макар че никой не забеляза, освен Кристина, която й отправи загрижен поглед. Диего я беше прегърнал през раменете, ала нейните ръце бяха отпуснати в скута й. Тя помаха лекичко на Ема, само с връхчетата на пръстите си.

— Няма да е зле да се върнем към настоящия проблем — обади се Даяна. — Ако останките на демоните от вида Макара издържат на сушата само ден-два…

— Значи, демонът е бил в къщата на Малкълм съвсем наскоро — довърши Ливи. — Доста след смъртта му.

— Което е странно — каза Джулиън, хвърляйки поглед към книгата. — Това е дълбоководен демон, доста смъртоносен и много голям. Нещо подобно едва ли би останало незабелязано. Освен това, невъзможно е да е търсил нещо в рухналата къща.

— Кой знае за какво жадува един морски демон — подхвърли Марк.

— Ако приемем, че не се е опитвал да се докопа до колекцията на Малкълм от елегантни ръкавици за пипала — каза Джулиън, — трябва да допуснем, че най-вероятно е бил призован. Демоните от вида Макара не излизат просто така на сушата. Те се спотайват на дъното на океана и понякога потапят цели кораби.

— Значи, си имаме работа с друг магьосник — предположи Джейс. — Някой, който е работил с Малкълм.

— Катарина не вярва, че Малкълм е работил с някого — каза Даяна. — Беше приятел с Магнус, но иначе си беше малко единак… по обясними причини, както се оказва.

— Но ако все пак е работил с друг магьосник, едва ли би го обявил на всеослушание — изтъкна Диего.

— Определено изглежда така, сякаш Малкълм е бил твърдо решен да продължи да създава неприятности и от отвъдното, ако му се случи нещо — каза Даяна.

— Е, пипалото не беше единственото, което открихме — обади се Кристина. — Марк, покажи им ръкавицата.

Ема вече я беше видяла, на връщане от къщата на Малкълм, но и тя, както всички останали, се наведе, за да я разгледа, когато Марк я извади от джоба на якето си и я сложи върху масата.

— Символът на краля на тъмните феи — каза Марк. — Подобна ръкавица е нещо рядко. Кийрън носеше такива, когато дойде в Лова. Понякога разпознавах братята му, по време на елфическите празненства, по наметалата и ръкавиците им като тази.

— Значи, е странно Малкълм да има такава — отбеляза Ливи. Ема забеляза, че Тай не беше до нея; да не би да беше отишъл между книгите?

— Никой елфически принц не би се разделил доброволно с нещо подобно — каза Марк. — Освен ако не е в израз на особено благоразположение или за да скрепи обет.

Даяна се намръщи.

— Знаем, че Малкълм работеше с Ярлат.

— Само че той не беше принц. Нито дори благородник — възрази Марк. — Ръкавицата навежда на мисълта, че Малкълм е сключил сделка със самия Двор на тъмните елфи.

— Знаем, че преди години се е обърнал към краля — напомни Ема. — Именно кралят му е дал стиха, с чиято помощ да съживи Анабел. „Първо пламък, след него — порой и вода…"

–,….а накрая — на Блекторн кръвта" — довърши Джулиън вместо нея.

И за малко да стане именно така. За да възкреси Анабел, Малкълм се нуждаеше да принесе в жертва някой от рода Блекторн. Така че беше отвлякъл Тави и едва не го беше убил. Ема я побиваха тръпки само при спомена за това.

— Ала по онова време прекършената корона не е била символът на краля — обясни Марк. — Този е едва от началото на Студения мир. Времето тече различно в царството на елфите, но… — Той поклати глава, сякаш за да каже: но не чак толкова различно. — Боя се.

Джейс и Клеъри се спогледаха. Канеха се да отидат в царството на феите, нали така, за да търсят някакво оръжие? Ема се приведе напред, с намерението да ги попита какво знаят, но преди да успее да го направи, звънецът на Института отекна из къщата.

Те се спогледаха, изненадани. Тави обаче бе този, който проговори пръв, вдигайки глава от ъгъла, в който си играеше.

— Кой е там?

Ако имаше нещо, в което Кит го биваше, то бе да се измъква незабелязано. Правеше го, откакто се помнеше, докато баща му се срещаше в дневната им с нетърпеливи магьосници или нервни върколаци.

Така че не беше кой знае какво предизвикателство да се изнесе от библиотеката, докато останалите говореха и похапваха китайска храна. Клеъри имитираше някой, наричан инквизитора, и всички се смееха. Кит се зачуди дали не им се струва странно да подкрепят управленски пост, чието название навяваше мисли за изтезания.

Вече няколко пъти беше идвал тук — това беше една от любимите му стаи, наистина уютна със сините си стени и голяма мивка. А и хладилникът беше добре зареден. Предполагаше, че ловците на сенки сигурно често огладняват, като се имаше предвид колко много тренират.

Зачуди се дали и той щеше да е принуден да тренира непрекъснато, ако станеше ловец на сенки. Зачуди се дали един ден и той щеше да има такива мускули и плочки на корема, и всичко останало, като Джулиън и Джейс. В момента беше по-скоро жилав, като Марк. Вдигна тениската си и погледна гладкия си стомах. Нито следа от плочки.

Пусна тениската и извади пластмасова кутия с курабии от хладилника. Дали пък нямаше да успее да подразни ловците на сенки, като откаже да тренира и просто си седи и се тъпче с въглехидрати. Правя ви напук, ловци на сенки, помисли си, докато отваряше капака на кутията и пъхаше една курабия в устата си. Подигравам ви се с моя апетит за захар.

Остави вратата на хладилника да се затвори и едва не извика на глас. Преглътна инстинктивно курабията и зяпна.

Тай Блекторн стоеше в средата на кухнята, напъхал ръце в джобовете си, а слушалките висяха около врата му.

— Тези си ги бива, но аз предпочитам онези с карамел.

Всякакви мисли за курабиен бунт изхвърчаха от главата на Кит. Въпреки че спеше пред стаята му, досега Тай почти не беше разговарял с него. Най-многото, което му беше казал, вероятно бе докато бе опрял нож до врата му в къщата на семейство Рук, а Кит не смяташе, че това може да се брои за разговор.

Кит остави кутията на плота. Отново изпита чувството, че Тай го изучава, може би броеше плюсовете и минусите му или нещо такова. Ако беше някой друг, Кит вероятно би се опитал да улови погледа му, но знаеше, че Тай няма да го погледне право в очите. Беше някак успокояващо да не трябва да се притеснява за това.

— На ръката ти има кръв — каза Тай. — Забелязах го по-рано.

— А, да. — Кит сведе поглед към ожулените си кокалчета. — Нараних си ръката на Пазара на сенките.

— Как? — попита Тай, облягайки се на плота.

— Цапардосах една табела — обясни Кит. — Бях ядосан.

Веждите на Тай подскочиха. Имаше интересни вежди, лекичко заострени на върха, като обърнато наопаки V, и много черни.

— Почувства ли се по-добре?

— Не — призна си Кит.

— Аз мога да го оправя. — Тай извади един от магическите моливи на нефилимите от джоба си. Стилита, така им казваха. Протегна ръка.

Кит предполагаше, че би могъл да откаже, както бе сторил в колата, когато Джулиън му беше предложил същото. Само че не го направи. Протегна доверчиво ръка, с китката нагоре, излагайки сините си вени пред момчето, което неотдавна бе опряло нож в гърлото му.

Пръстите на Тай бяха хладни и внимателни, докато поемаха ръката на Кит, за да я задържат неподвижно. Имаше дълги пръсти… като всички ловци на сенки, забелязал бе Кит. Може би беше свързано с нуждата да боравят с цял куп оръжия. Кит бе достатъчно погълнат от тези мисли, за да потръпне само лекичко, когато стилито се плъзна по ръката му, оставяйки след себе си усещане за горещина, сякаш някой беше прокарал ръката му над пламъка на свещ.

Тай беше навел глава и косата падаше пред лицето му. Когато свърши, прибра стилито и пусна китката на Кит.

— Погледни си ръката.

Кит обърна дланта и видя как разкъсаната кожа на кокалчетата зараства пред очите му. Той се взря в черния Знак, нарисуван под лакътя му. Зачуди се кога ли ще започне да избледнява. Плашеше го лекичко — ярко доказателство, че всичко това бе вярно. Че действително беше ловец на сенки.

— Доста готино — призна. — Може ли да излекувате абсолютно всичко? Като диабет или рак?

— Някои заболявания — да. С рака невинаги се получава. Майка ми умря от това. — Тай пъхна стилито в джоба си. — Ами твоята майка? И тя ли е била нефилим?

— Не мисля — отвърна Кит. Според баща му, тя била танцьорка в Лас Вегас, изоставила ги след като Кит се родил, но през последните две седмици му беше минало през ума, че баща му може и да не му беше казал самата истина. Определено не го беше направил с всичко останало. — Тя е мъртва — добави, не защото наистина вярваше, че е така, а защото осъзна, че не иска да говори за нея.

— Значи, майките и на двама ни са починали — каза Тай. — Мислиш ли, че би искал да останеш тук? Да бъдеш ловец на сенки?

Кит понечи да отговори… и спря, когато из къщата отекна нисък, мелодичен звън като от камбана.

— Какво е това?

Тай вдигна глава и за миг Кит зърна цвета на очите му — истинско сиво, онова сиво, което бе почти сребърно.

Преди да успее да отговори, вратата на кухнята се отвори. Беше Ливи, стиснала кутия с газирана напитка в лявата си ръка. Не се учуди да завари Кит и Тай там, просто мина между тях и се покатери на масата, кръстосвайки дългите си крака.

— Центурионите пристигнаха — оповести. — Всички се щурат насам-натам като мухи без глави. Даяна отиде да ги посрещне, Джулиън изглежда така, сякаш иска да убие някого…

— А ти искаш да знаеш дали ще дойда да ги шпионирам заедно с теб — довърши Тай. — Нали така?

Ливи кимна.

— Бих предложила да отидем някъде, където няма да ни видят, защото ако Даяна ни хване, ще прекараме следващите два часа, оправяйки легла и сгъвайки кърпи за центурионите.

Това като че ли реши въпроса — Тай кимна и се отправи към вратата на кухнята. Ливи скочи от масата и го последва.

Спря с ръка върху бравата и погледна през рамо към Кит.

— Идваш ли?

Той повдигна вежди.

— Сигурна ли си, че искаш да дойда? — И през ум не му беше минало да се самопокани — близнаците изглеждаха толкова съвършен екип, сякаш не се нуждаеха от никого, освен един от друг.

Ливи се усмихна широко. Кит се усмихна колебливо в отговор; свикнал бе с момичета, дори и с хубави момичета, ала нещо у Ливи го правеше неспокоен.

— Разбира се — увери го тя. — Да те предупредя обаче — груби или заядливи коментари по адрес на хората, които шпионираме, са задължителни.

— Получаваш двойно повече точки, ако успееш да разсмееш Ливи — добави Тай от коридора.

— Е, в такъв случай… — Кит тръгна след тях. Какво беше казал Джейс? Херондейловци не можели да устояват на предизвикателства.

Кристина се взираше поразена в групата от двайсетина центуриони, които крачеха напред-назад из внушителното фоайе на Института. Имала бе съвсем малко време да свикне с мисълта, че ще се запознае с приятелите на Диего от Сколоманса и определено не беше възнамерявала да го направи, докато бе с прашно бойно облекло и прибрана на плитки коса.

Е, какво да се прави. Тя изпъна гръб. Работата на нефилимите нерядко цапаше, несъмнено никой не очакваше тя да бъде безупречно чиста. Макар че, даде си сметка, докато се оглеждаше наоколо, те изглеждаха точно така. Бойното им облекло беше обикновено нефилимско бойно облекло, но с войнишко яке с метални копчета и отвесни кантове с десен на лозови пръчки. На всяко яке беше изобразен символът на рода на центуриона, който го носеше: русоляво момче имаше на гърба си вълк, момиче с тъмнокафява кожа — кръг от звезди. Момчетата бяха с къси коси, момичетата носеха своите вързани или прибрани на плитка. Изглеждаха чисти, способни и мъничко стряскащи.

Даяна си бъбреше с двама центуриони до вратата на светилището: тъмнокожо момче със знака Primi Ordines и момчето с вълка на якето. Те се обърнаха и помахаха на Диего, когато той слезе по стълбите, следван от Кристина и останалите.

— Не мога да повярвам, че вече са тук — измърмори Ема.

— Бъдете любезни — предупреди ги Даяна тихо, приближавайки се до тях.

Лесно й бе да го каже, помисли си Кристина. Тя не беше потънала в прах. Даяна хвана Ема за китката, улови Джулиън с другата си ръка и ги поведе да се запознаят с центурионите, тиквайки Джулиън към красиво индийско момиче със златно топче на носа и оставяйки Ема пред тъмнокоси момиче и момче (очевидно близнаци), които я изгледаха с повдигнати вежди.

Видът им напомни на Кристина за Ливи и Тай и тя се огледа наоколо, за да види дали не надничат от втория етаж, както правеха често. Дори и да бяха там някъде, не ги видя — вероятно бяха отишли да се скрият и тя не ги винеше. По пода беше пръснат багаж: някой трябваше да заведе центурионите в стаите им, да ги приветства с добре дошли, да измисли как ще ги хранят…

— Нямах представа — каза Марк.

— За какво нямаше представа? — попита Диего. Беше се върнал, след като бе отишъл да поздрави двете момчета, които говореха с Даяна по-рано. Те поеха през стаята към тях.

— Колко много центурионите приличат на войници — отвърна Марк. — Предполагам, че мислех за тях като за учени.

— Ние сме учени — рязко каза Диего. — Дори след като завършим, продължаваме да учим. — Другите двама центуриони стигнаха при тях преди Марк да успее да отговори; Диего ги потупа по гърба и се обърна, за да ги представи. — Мануел, Раян, това са Кристина и Марк.

— Gracias — каза момчето с русолявата коса. Всъщност беше светлокестенява, прошарена от слънцето с руси кичури. Имаше непринудена, леко крива усмивка. — Un placer conocerte.^[5]

Кристина ахна тихичко.

— Говориш испански?

— Es mi lengua materna.^[6] — Мануел се засмя. — Роден съм в Мадрид и отраснах в тамошния Институт.

Той действително имаше онова, което Кристина смяташе за испански акцент — мекото „с", начина, по който gracias звучеше като grathiath, когато й благодари. Беше очарователно.

Зърна как в другия край на стаята Дру, уловила Тави за ръка (бяха я помолили да остане в библиотеката и да го наглежда, но тя искаше да види центурионите), се приближава до Ема и я подръпва за ръкава, за да й прошепне нещо в ухото.

Кристина се усмихна.

— За малко да изкарам годината си в чужбина в Мадрид.

— Само че плажовете тук са по-хубави — намигна й той.

С крайчеца на окото си Кристина видя как Ема се приближи до Джулиън и го потупа неловко по рамото. Каза му нещо, което го накара да кимне и да я последва навън от стаята. Къде отиваха? Страшно й се искаше да ги последва, вместо да стои тук и да си бъбри с приятелите на Диего, дори и те да бяха симпатични.

— Избрах предизвикателството на това, да говоря английски през цялото време… — започна Кристина и видя как изражението на Мануел се промени… а после Раян я улови за ръкава и я издърпа настрани от пътя на някой, който се втурна към Диего и го сграбчи за ръката. Беше момиче с бледа кожа, кръгли бузи и гъста кестенява коса, прибрана в стегнат кок.

Тя се блъсна в гърдите на Диего, а той придоби воднист цвят, сякаш всичката кръв се беше отцедила от лицето му.

— Зара?

— Изненада! — Момичето го целуна по бузата.

На Кристина започваше да й се завива леко свят. Може би слънцето при развалините на къщата на Малкълм й беше дошло в повечко. Ала в действителност, не беше чак толкова горещо.

— Не знаех, че ще дойдеш — каза Диего. Все още изглеждаше шокиран. Раян и Мануел бяха придобили неловки изражения. — Ти каза… каза, че ще бъдеш в Унгария…

— О, това ли. — Зара махна пренебрежително с ръка. — Оказа се такава глупост. Група нефилими, твърдящи, че стилитата и серафимските им ками не работят както трябва. А всъщност си беше просто некомпетентност. Много по-важно е да бъда тук! — Тя улови Диего под ръка и се обърна към Кристина и Марк, грейнала в усмивка, която застина върху лицето й, докато Кристина и Марк стояха зяпнали мълчаливо, а Диего придобиваше вид, сякаш ще повърне.

— Аз съм Зара Диърборн — каза тя най-сетне и извъртя очи. — Сигурна съм, че сте чували за мен. Аз съм годеницата на Диего.

5

Ема водеше Джулиън през Института, по коридори, в които двамата можеха да се оправят дори на тъмно. Не говореха. Плитките на Ема се поклащаха, докато те вървяха. Джулиън се загледа за миг в тях, спомняйки си всичките пъти, в които бе вървял до Ема, докато излизат от Института, понесли оръжията си, смеейки се и бъбрейки, и подготвяйки се за онова, пред което щяха да се изправят.

Начина, по който неизменно му олекваше в мига, в който прекрачеха прага на Института, готови да се качат в колата и да се понесат по магистралата, с вятър в косите и вкус на сол върху кожата.

Сега този спомен тежеше като камък в гърдите му, докато излизаха в равния песъчлив двор зад Института.

Джейс и Клеъри ги чакаха, в бойно облекло и с пътнически сакове в ръце. Бяха погълнати от разговор, доближили глави. Сенките им, остри като изрязани с бръснач на светлината на късното следобедно слънце, като че ли се сливаха в едно.

Ема се прокашля и те се отдръпнаха един от друг.

— Съжаляваме, че се налага да си тръгнем по този начин — каза Клеъри мъничко неловко. — Решихме, че ще е по-добре да избегнем въпросите на центурионите за мисията ни. — Тя се огледа наоколо. — Къде е Кит?

— Мисля, че е с Ливи и Тай — отвърна Ема. — Изпратих Друзила да го намери.

— Ето ме.

Кит, руса сянка с ръце в джобовете, отвори задната врата на Института с рамо. Лека стъпка, помисли си Джулиън. Нещо присъщо на ловците на сенки. Баща му беше крадец и лъжец. Те също имаха тиха стъпка.

— Имаме нещо за теб, Кристофър — каза Джейс, необичайно сериозно. — Или поне, Клеъри има.

— Заповядай. — Клеъри пристъпи напред и пусна в ръцете на Кит нещо, което проблесна със сребристо сияние. — Семейният пръстен на рода Херондейл. Принадлежал е на Джеймс Херондейл, преди да премине у Джейс. Джеймс беше близък с неколцина Блекторновци, докато беше жив.

Изражението на Кит беше непроницаемо. Той сви длан около пръстена и кимна. Клеъри го докосна по бузата. Беше майчински жест и за миг на Джулиън му се стори, че видя как по лицето на Кит пробяга уязвимост.

Ако момчето имаше майка, даде си сметка, никой от тях не знаеше нищичко за нея.

— Благодаря. — Кит си сложи пръстена и като че ли се изненада, когато той му пасна. Семейните пръстени на нефилимите винаги пасваха — това бе част от магията им.

— В случай че обмисляш да го продадеш — заяви Джейс, — на твое място не бих го направил.

— И защо не? — Кит вдигна глава. Сини очи се взряха в златни. Цветът на очите им беше различен, ала онова, което ги обрамчваше, бе едно и също: формата на клепачите, острите скули и зорките ъгли на лицата им.

— Просто не бих го направил — натърти Джейс. Кит сви рамене, кимна и изчезна обратно в Института.

— Защо се опитваше да го изплашиш? — попита Ема в мига, в който вратата се затвори зад него.

Джейс се ухили.

— Благодари на Марк за помощта — каза и я притегли за прегръдка, разрошвайки косата й. Следващите няколко минути бяха бъркотия от прегръдки и сбогувания; Клеъри им обеща да праща огнени съобщения винаги, когато може, Джейс още веднъж се увери, че знаят номера на Алек и Магнус, в случай че срещнат неприятности.

Никой не спомена дребната подробност, че имаха Клейва, в случай че срещнат неприятности. Ала Клеъри и Джейс от ранна възраст се бяха научили да гледат на Клейва с известно подозрение и годините не бяха притъпили подозрителността им.

— Не забравяй какво те помолих на покрива — тихо каза Клеъри на Ема, сложила ръце на раменете й. — Какво ми обеща.

Ема кимна, с необичайно сериозно изражение. Клеъри се извърна от нея и вдигна стилито си, готвейки се да отвори Портал, който да ги отведе в царството на феите. Тъкмо когато под ръцете й заструиха сенки и очертанията на вратата започнаха да блещукат на фона на сухия въздух, вратата на Института отново се отвори рязко.

Този път беше Дру; кръглото й личице беше притеснено и тя усукваше една от плитките около пръста си.

— Ема, май ще е най-добре да дойдеш — каза тя. — Нещо стана с Кристина.

Нямаше да играе глупавата им игра на шпиониране, помисли си Кит. Колкото и да изглеждаше, че се забавляват, скрити зад перилата, наблъскани в един ъгъл на втория етаж, откъдето се виждаше преддверието на Института.

Играта включваше най-вече опити да разберат какво си говорят хората долу само по езика на тялото и жестовете им. Ливи беше безкрайно изобретателна, способна да си представи драматични сценарии между хора, които вероятно просто си бъбреха за времето — вече беше решила, че хубавото азиатско момиче със звездите на якето е влюбено в Джулиън и че двама от другите центуриони бяха шпиони на Клейва.

Тай по-рядко изказваше мнение, но Кит подозираше, че неговите предположения бяха по-близо до истината. Страшно го биваше да забелязва малките подробности, като кой семеен символ върху чие яке беше и какво означаваше това за произхода им.

— Какво мислиш за Съвършения Диего? — попита Ливи Кит, когато той се върна, след като се сбогува с Клеъри и Джейс. Беше присвила колене до тялото си, прегърнала дългите си крака с ръце. Къдравата й опашка подскачаше върху раменете й.

— Самодоволно копеле — отсече Кит. — Косата му е прекалено хубава. Нямам доверие на хора, чиято коса е толкова хубава.

— Според мен момичето с кока му е ядосано — каза Тай, привеждайки се към перилата. Деликатното му лице сякаш се състоеше само от остри върхове и ъгли. Кит проследи погледа му и видя Диего, потънал в разговор със светлокожо момиче, което ръкомахаше оживено.

— Пръстенът. — Ливи улови ръката на Кит и я обърна. Пръстенът на Херондейл проблесна върху пръста му. Кит вече беше забелязал изящните птици с разперени крила, гравирани по протежение на цялата халка. — Джейс ли ти го даде?

Кит поклати глава.

— Клеъри. Каза, че е принадлежал на Джеймс Херондейл.

— Джеймс… — Ливи изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни нещо. Миг по-късно изписка и пусна ръката му, когато над тях падна сянка.

Беше Ема.

— Окей, малки шпиони — каза тя. — Къде е Кристина? Вече проверих в стаята й.

Ливи посочи нагоре и Кит се намръщи — мислеше, че на третия етаж има само тавански помещения.

— А — каза Ема. — Благодаря. — Тя тръсна ръце до тялото си. — Само да се докопам до Диего…

От долното ниво се разнесе силно възклицание. И четиримата погледнаха натам тъкмо навреме, за да видят как бледото момиче зашлевява Диего през лицето.

— Какво…? — За миг Ема изглеждаше изумена, а после отново придоби яростно изражение. Обърна се рязко и пое към стълбите.

Тай се усмихна — с къдриците и светлите си очи приличаше на херувимче, нарисувано на стената на някоя църква.

— Онова момиче действително му е било ядосано — заяви той, видимо доволен, че се е оказал прав.

Кит се разсмя.

Небето над Института беше лумнало в най-различни цветове: яркорозово, кървавочервено, наситено златно. Слънцето залязваше и пустинята беше окъпана в сиянието му.

Самият Институт блещукаше, блещукаше и водата, далеч, далеч, където очакваше слънцето да се потопи в нея.

Кристина беше точно там, където Ема очакваше: седнала прилежно, както винаги, кръстосала крака, якето й — постлано под нея.

— Не тръгна след мен — каза, когато Ема се приближи. Вятърът си играеше с черната й коса, перлите в ушите й проблясваха. Медальонът на шията й също искреше, а думите върху него изпъкваха на ярките слънчеви лъчи: Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият.

Ема се отпусна на покрива до приятелката си, толкова близо, колкото беше възможно. Посегна и улови ръката й, стискайки я в своята.

— За Диего ли говориш?

Кристина кимна. По лицето й нямаше следи от сълзи; всъщност изглеждаше учудващо спокойна.

— Онова момиче просто се появи и заяви, че му е годеница — обясни Кристина. — Помислих си, че е някаква грешка. Дори когато се обърнах и избягах от стаята, мислех, че е някаква грешка, че ще дойде след мен и ще ми обясни. Но той не го направи, което означава, че е останал заради нея. Защото тя наистина му е годеница и е по-важна от мен.

— Не разбирам как би могъл да направи нещо такова — каза Ема. — Наистина е странно. Той толкова те обича… Дойде тук заради теб.

Кристина издаде приглушен звук.

— Та ти дори не го харесваш!

— Харесвам го — е, харесвах го — понякога. Това със съвършенството е леко дразнещо. Но начинът, по който те гледаше — не беше преструвка.

— Той има годеница, Ема. Дори не просто приятелка. Годеница. Кой знае откога е сгоден. Сгоден. За да се ожени.

— Ще отида непоканена на сватбата — предложи Ема. — Ще изскоча от тортата и то не по секси начин. А с гранати или нещо такова.

Кристина се разсмя с глас, а после извърна лице.

— Просто се чувствам толкова глупаво. Излъга ме и аз му простих, а после ме излъга отново… каква идиотка съм? Как можах да си въобразя, че мога да му имам доверие?

— Защото искаше да му вярваш — отвърна Ема. — Познаваш го толкова отдавна, Тина, и това има значение. Когато някой е бил част от живота ти толкова дълго, да скъсаш всякакви връзки с него е, като да прережеш корените под едно растение.

Кристина дълго не отговори.

— Знам — каза най-сетне. — Знам защо го разбираш толкова добре.

Ема усети парещата горчилка, надигнала се в гърлото й, и побърза да я преглътне. Точно в този миг трябваше да помогне на Кристина, не да се отдава на собствените си терзания.

— Когато бях малка — каза тя, — с Джулс на практика всяка вечер идвахме тук по залез-слънце и чакахме зеленото сияние.

— Кое?

— Зеленото сияние. Когато слънцето залезе, тъкмо когато потъва зад хоризонта, за миг проблясва зелена светлина. — И двете погледнаха към водата. Слънцето се скриваше зад хоризонта, небето бе обляно в червено и черно. — Ако си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.

— Наистина ли? — Гласът на Кристина беше тих, очите й — отправени към хоризонта, като тези на Ема.

— Не знам — призна си Ема. — Вече съм си пожелала толкова много неща. — Слънцето се спусна още няколко сантиметра по-ниско. Ема опита да си намисли желание. Дори когато беше малка, знаеше, че има неща, които не можеш да си пожелаеш: мир по света, мъртвите ти родители да се върнат. Вселената не може да се обърне наопаки заради теб. Желанията помагаха само за по-простичките неща: сън без кошмари, още един ден безопасност за най-добрия ти приятел, слънце на рождения ти ден.

— Спомняш ли си — попита Ема, — преди отново да видиш Диего, каза, че би трябвало да отидем заедно в Мексико? Да прекараме една година там?

Кристина кимна.

— Ще мине още време, докато съм в състояние да пътувам — продължи Ема. — Навършвам осемнайсет години едва през зимата. Но когато го направя…

Да се махне от Лос Анджелис. Да прекара цяла година с Кристина, в учене, тренировки и пътуване.

Без Джулс. Ема преглътна от болката, надигнала се при тази мисъл. Болка, с която щеше да е принудена да се научи да живее.

— Много би ми харесало — увери я Кристина. Слънцето вече бе само златен сърп. — Наистина бих искала да го направим. И може би да забравя Диего.

— Ала тогава, заедно с лошите, ще трябва да забравиш и всички хубави неща. — Ема преплете пръсти с тези на Кристина. — Той не е правилният човек за теб. Не е достатъчно силен. Непрекъснато те разочарова. Знам, че те обича, но това не е достатъчно.

— Очевидно не съм единствената, която обича.

— Може би е започнал да излиза с нея, за да те забрави — предположи Ема. — А после успя да те спечели обратно, въпреки че не го е очаквал, и не е знаел как да скъса с нея.

— Ама че идиот — заяви Кристина. — Искам да кажа, ако беше вярно, а то не е.

Ема се засмя.

— Е, добре де, и аз не го вярвам. — Тя се приведе напред. — Виж, защо просто не ми позволиш да му дръпна един бой заради теб. Ще се почувстваш много по-добре.

— Ема, не. Да не си го докоснала с пръст. Говоря сериозно.

— Бих могла просто да го понаритам — предложи Ема. — Краката ми са не по-малко смъртоносни. — Тя ги размърда.

— Обещай ми, че няма да го докоснеш. — Кристина я погледна толкова свирепо, че Ема вдигна отбранително свободната си ръка.

— Добре, добре, обещавам. Няма да докосна Съвършения Диего.

— И няма да викаш на Зара — добави Кристина. — Тя не е виновна. Сигурна съм, че дори не подозира за моето съществуване.

— В такъв случай мога само да я съжалявам — заяви Ема. — Защото ти си един от най-страхотните хора, които познавам.

Кристина се усмихна. Слънцето вече почти се беше скрило. Цяла година с Кристина, помисли си Ема. Цяла година далеч от всичко, от всички, които й напомняха за Джулс. Една година, за да забрави. Стига да бе в състояние да издържи.

Кристина ахна.

— Виж, ето го!

В небето лумна зелена светлина. Ема затвори очи и си намисли желание.

Когато се върна в стаята си, Ема с изненада откри Марк и Джулиън да я чакат там, седнали в двата края на леглото, скръстили ръце на гърдите си.

— Как е тя? — попита Марк в мига, в който вратата се затвори зад Ема. — Кристина, имам предвид.

Погледът му беше разтревожен. Този на Джулиън бе по-суров — имаше непроницаемо, властно изражение, което, знаеше Ема, означаваше, че е ядосан.

— Разстроена ли е?

— Естествено, че е разстроена — отвърна тя. — Според мен не толкова, защото от няколко седмици отново са гаджета, а защото се познават от толкова отдавна. Животът на единия е напълно преплетен с този на другия.

— Къде е тя сега? — попита Марк.

— Помага на Даяна и останалите да приготвят стаите на центурионите. Кой да предположи, че разнасянето на чаршафи и кърпи би могло да разведри когото и да било, но тя ме увери, че ще помогне.

— В Царството на феите бих предизвикал Росалес на дуел заради нещо такова — заяви Марк. — Нарушил е даденото обещание, при това — любовно обещание. Би се изправил срещу мен в битка, стига само Кристина да ми позволи да защитя честта й.

— Забрави — каза Ема. — Кристина ме накара да й обещая, че с пръст няма да го докосна, и съм готова да се обзаложа, че това важи и за вас двамата.

— Искаш да кажеш, че нищичко не можем да направим? — Марк се намръщи; изражението на Джулиън бе също толкова буреносно. Макар да бяха като мрака и светлината, помисли си Ема, в този миг те приличаха на братя повече, отколкото от много време насам.

— Бихме могли да помогнем с оправянето на стаите, та Кристина да може да си легне — предложи Ема. — Диего се е затворил в един от кабинетите със Зара, така че няма особена вероятност тя да се натъкне на него, но малко почивка ще й се отрази добре.

— Ще си отмъстим на Диего, като сгънем кърпите му? — попита Джулиън.

— Строго погледнато, това не са неговите хавлии — изтъкна Ема. — А на приятелите му.

Тя се отправи към вратата и двете момчета я последваха неохотно. Ясно бе, че далеч повече биха предпочели битка на живот и смърт на поляната навън, пред това да застилат леглата на центурионите. Ема също не преливаше от желание — Джулиън много повече го биваше в прането и оправянето на легла от нея.

— Бих могла да остана да наглеждам Тави — предложи тя. Марк бе избързал напред по коридора и тя вървеше до Джулиън.

— Вече спи — отвърна той. Не обясни как бе намерил време да го сложи да си легне, с всичко останало, което се бе случило. Това беше Джулиън — той винаги намираше време. — Знаеш ли какво ми се струва странно?

— Какво?

— Диего трябва да е знаел, че истината ще излезе наяве. Дори и да не е очаквал Зара да се появи заедно с останалите центуриони, те всички знаят за нея. Все някой щеше да спомене за нея или това, че е сгоден.

— Имаш право. Диего може и да е непочтен, но не е идиот.

— Съществуват начини, по които би могла да му причиниш болка и без да го докосваш — каза Джулиън. Изрече го съвсем тихо, така че само Ема да го чуе и в гласа му имаше нещо толкова мрачно, че я побиха тръпки.

Тя се обърна, за да му отговори, но видя Даяна да се задава по коридора насреща им с изражението на човек, заловил някой, който се скатава от работа.

Набързо ги изпрати в различни части на Института: Джулиън на тавана, за да нагледа Артър, Марк — в кухнята, а Ема в библиотеката, за да помогне на близнаците да разчистят. Кит беше изчезнал.

— Не е избягал — информира я Тай услужливо. — Просто не искаше да оправя легла.

Беше станало наистина късно, докато приключат с почистването, решат кой центурион в коя стая да изпратят и да се погрижат на другия ден да бъде доставена храна. Освен това организираха патрули, които да обикалят на смени около Института и да се оглеждат за безчинстващи морски демони.

Докато отиваше към стаята си, Ема забеляза, че изпод вратата на Джулиън се процежда светлина. Всъщност тя беше открехната и отвътре се чуваше музика.

Без да го е решила съзнателно, тя се озова пред стаята му, вдигнала ръка, за да почука. Всъщност беше почукала. Отпусна ръка, наполовина в шок, но Джулиън вече беше отворил.

Тя примига насреща му. Беше по старо долнище на пижама, преметнал хавлия през рамо и с четка за рисуване в ръка. По голите му гърди и в косата имаше боя.

Въпреки че не я докосваше, Ема съвсем ясно си даваше сметка за тялото му, за топлината му. Черните Знаци, които криволичеха надолу по него, като лоза, увиваща се около колона. Някои от тях бе нарисувала самата тя, в миналото, когато да го докосва не караше ръцете й да се разтреперят.

— Какво искаш? — попита той. — Късно е и Марк сигурно вече те чака.

— Марк? — За миг почти бе забравила за Марк.

— Видях го да влиза в стаята ти.

От четката му капна вода и се пръсна на пода. Зад гърба му Ема виждаше стаята му — не беше влизала тук сякаш от цяла вечност. Част от пода беше застлана с найлон и тя зърна по-ярките петна на стената, където очевидно беше прерисувал стенописа, който покриваше цялата стая.

Спомняше си кога го беше нарисувал, след като се бяха върнали от Идрис. След Тъмната война. Лежаха будни в леглото, както често правеха, още от съвсем малки. Ема му бе разказала, че е намерила книга с приказки в библиотеката, от онези, които мунданите четели преди векове: как били зловещи и пълни с убийства и тъга. Разказала му бе за замъка на Спящата красавица, обграден от непроходими тръни и как според приказката стотици принцове опитали да си пробият път през тях, за да спасят принцесата, ала до един се наболи до смърт на бодлите, а костите им останали да се белеят на слънцето.

На следващия ден Джулиън бе изрисувал стаята си: замъка и стената от тръни, проблясващите кости и тъжния принц със счупен меч до себе си. Ема бе впечатлена, въпреки че цяла седмица бяха принудени да спят в нейната стая, докато боята изсъхне.

Никога не го бе попитала защо този образ и тази история бяха докоснали сърцето му. Знаеше, че ако иска да й каже, щеше да го направи.

Тя се прокашля.

— Каза, че бих могла да причиня болка на Диего, без да го докосна и с пръст. Какво имаше предвид?

Джулиън прокара свободната си ръка през косата си. Беше разрошен… и толкова привлекателен, че болеше.

— Вероятно ще е по-добре да не ти казвам.

— Той нарани Кристина — заяви Ема. — И не мисля, че изобщо го е грижа.

Джулиън вдигна ръка, за да потърка тила си. Мускулите на гърдите и корема му се раздвижиха, когато се протегна, и тя съвсем ясно си даде сметка за кожата му, така близо до нея, и отчаяно й се прииска да можеше да върне времето назад и отново да бъде онази, която не се пръсваше на безброй късчета само от вида на Джулиън (с когото бе израснала и когото бе виждала полугол безброй пъти) без риза.

— Зърнах лицето му, когато Кристина избяга от фоайето — обясни той. — Не мисля, че е нужно да се тревожиш за това, че не го боли. — Той сложи ръка на бравата. — Никой не може да прочете мислите на другите, нито да прозре мотивите им. — Нито дори ти, Ема.

И той затвори вратата пред лицето й.

Марк се беше излегнал на пода пред леглото на Ема. Беше бос и се бе увил наполовина в едно одеяло.

Изглеждаше заспал, очите му — засенчени полумесеци на фона на бледата му кожа, но той отвори едва-едва синьото си око, когато Ема влезе в стаята.

— Наистина ли е добре?

— Кристина? Да. — Ема приседна на пода до него, облягайки се на таблата на леглото. — Гадно се получи, но тя ще се оправи.

— Според мен ще бъде трудно — каза той с натежал от сън глас, — да бъде заслужена.

— Ти я харесваш — попита Ема, — нали?

Марк се обърна настрани и впи в нея онзи изпитателен елфически поглед, от който я обземаше чувството, че стои самичка насред поле и гледа как тревата се полюшва на вятъра.

— Естествено, че я харесвам.

Ема наруга наум интензивността на елфическия език — за тях харесвам не означаваше нищо: те живееха в свят на любов или омраза, презрение или обожание.

— Сърцето ти изпитва нещо към нея — каза тя.

Марк се надигна и седна.

— Според мен тя не би… не би могла да изпитва същото към мен.

— Защо не? — попита Ема. — Знаеш, че няма предразсъдъци по отношение на елфите. Харесва те.

— Тя е мила, нежна, с голямо сърце. Разумна, трезвомислеща, мила…

— „Мила" вече го каза.

Марк я погледна свирепо.

— Изобщо не прилича на мен.

— Не е нужно да си приличаш с някого, за да го обичаш — изтъкна Ема. — Вземи нас двамата. Доста си приличаме, а не изпитваме нищо такова един към друг.

— Само защото ти си обвързана с другиго — заяви Марк простичко и Ема го зяпна учудено. Знае за Джулс, помисли си, обзета за миг от паника, преди да си спомни лъжата си за Камерън.

— За което може само да се съжалява — каза тя лековато, мъчейки се да забрани на сърцето си да задумка учестено. — Ти и аз заедно би било… толкова лесно.

— Страстта не е нещо лесно. Нито липсата й. — Марк се приведе към нея. Рамото му беше топло до нейното. Ема си спомни целувката им, пръстите си в меката му коса. Тялото му до нейното, податливо и силно.

Ала още докато се опитваше да се вкопчи в този образ, той се изплъзна между пръстите й като сух пясък. Като пясъка на плажа в нощта, когато двамата с Джулиън лежаха там, единствената нощ, която бяха споделили.

— Изглеждаш тъжна — каза Марк. — Толкова съжалявам, че заговорих за любов. — Той я докосна по бузата. — В един друг живот, може би. Ти и аз.

Ема отпусна глава до таблата на леглото.

— В един друг живот.

6

Тъй като кухнята беше прекалено малка, за да побере обитателите на Института, плюс още двайсетина центуриони, закуската беше поднесена в трапезарията. Портрети на различни Блекторновци наблюдаваха отвисоко чинии с яйца и бекон и поставки с препечени филийки. Кристина си проправяше път сред множеството, опитвайки се да остане незабелязана. Съмняваше се, че изобщо би дошла на закуска, ако отчаяно не се нуждаеше от кафе.

Огледа се наоколо за Ема и Марк, но те все още не бяха слезли. Ема не беше от онези, които стават рано, а Марк все още имаше склонност към нощта. Джулиън беше тук и сипваше храна, ала лицето му имаше приятното, почти празно изражение, което надяваше винаги, когато се намираше сред непознати.

Странно бе, помисли си Кристина, че го познаваше достатъчно добре, за да знае това. И двамата обичаха Ема и това ги свързваше, но той не подозираше, че Кристина го знае. Джулиън се опитваше да скрие любовта си към Ема, а Кристина се опитваше да скрие, че знае. Щеше й се да можеше да му предложи съчувствието си, но той само би се дръпнал ужасено…

— Кристина.

Тя едва не изпусна кафето си. Беше Диего. Изглеждаше ужасно: лицето му беше обтегнато, косата — разчорлена, под очите му имаше торбички. Носеше обикновени дрехи и като че ли си беше изгубил центурионската значка.

Кристина вдигна ръка.

— Aléjate de mί, Diego.^[7]

— Просто ме изслушай…

Някой застана между тях. Испанското момче с русолявата коса… Мануел.

— Чу я — заяви той, на английски. Все още никой не им обръщаше внимание — всички бяха погълнати от собствените си разговори. — Остави я на мира.

Кристина се обърна и излезе от стаята.

Вървеше, изпънала гръб, отказвайки да ускори крачка… заради когото и да било. Тя беше Росалес. Не искаше съжалението на центурионите.

Излезе през входната врата и пое бавно по стъпалата. Щеше й се Ема да беше будна. Можеха да отидат в тренировъчната зала и да си изкарат раздразнението с ритници и юмруци.

Вървеше почти слепешком, докато не се блъсна в усуканото стъбло на самодивското дърво, растящо сред рехавата трева пред Института. Издигаше се там заради елфите — дърво за бичуване, използвано за наказание. Беше останало дори след като наказанието беше свършило, а дъждът бе отмил кръвта на Ема от тревата и камъните.

— Кристина, моля те. — Тя се обърна рязко. Беше Диего, очевидно решил да не обърне внимание на Мануел. Действително изглеждаше ужасно. Сенките сякаш бяха вдълбани под очите му.

Беше я пренесъл през тази трева, спомни си Кристина, едва преди две седмици, когато беше ранена. Беше я прегърнал с всичка сила, шепнейки името й, отново и отново. И през цялото това време е бил сгоден за друга.

Тя облегна гръб на дървото.

— Наистина ли не разбираш защо не искам да те видя?

— Естествено, че разбирам — отвърна той. — Ала не е каквото си мислиш.

— Нима? Не си сгоден? От теб не се очаква да се ожениш за Зара?

— Тя ми е годеница. Само че… Кристина… по-сложно е, отколкото изглежда.

— Наистина не виждам как е възможно.

— Писах й — рече Диего. — След като с теб се събрахме. Казах й, че всичко свърши.

— Не мисля, че е получила писмото ти — заяви Кристина.

Диего зарови пръсти в косата си.

— Не, получила го е. Каза ми, че го е прочела и именно заради това е дошла тук. Сериозно, и през ум не ми е минавало, че ще го направи. Когато не ми отговори, реших, че всичко е свършило. Реших… наистина мислех, че съм свободен.

— Значи, снощи скъса с нея?

Той се поколеба и в този миг на колебание всяка мисъл, която Кристина бе таила в дълбините на сърцето си, всяка мимолетна надежда, че това е просто една голяма грешка, се стопи като мъгла, разпръсната от слънцето.

— Не съм — отвърна той. — Не мога.

— Но нали току-що каза, в писмото ти…

— Сега нещата са различни. Кристина, просто трябва да ми повярваш.

— Не — заяви тя. — Не трябва. Веднъж вече ти повярвах, въпреки това, което виждах с очите си. Не мога да съм сигурна дали каквото и да било от онова, което ми каза, е вярно. Не знам дали онова, което ми каза за Хайме е вярно. Къде е той?

Диего отпусна ръце до тялото си. Изглеждаше съкрушен.

— Има неща, които не мога да ти кажа. Ще ми се да ми повярваш.

— Какво става? — Високият, звънлив глас на Зара проряза сухия въздух; тя идваше към тях, а центурионската й значка проблясваше на слънцето.

Диего я погледна и върху лицето му се изписа болка.

— Говорех си с Кристина.

— Виждам. — Устните на Зара бяха свити в тъничка усмивка, изражение, което като че ли никога не слизаше от лицето й. Тя плъзна поглед по Кристина и сложи ръка върху рамото на Диего. — Ела вътре. Тъкмо обсъждаме къде да търсим днес. Ти познаваш това място добре. Време е да помогнеш. Хайде, времето не чака. — Тя си докосна часовника.

Диего погледна още веднъж към Кристина, а после се обърна към годеницата си.

— Добре.

С един последен поглед на превъзходство, Зара мушна ръка в неговата и почти го задърпа обратно към Института. Кристина ги проследи с очи, а кафето, което беше изпила, разяждаше стомаха й като киселина.

За разочарование на Ема, центурионите отказаха да позволят на когото и да било от семейство Блекторн да им помогне в издирването на тялото на Малкълм.

— Не, благодаря — каза Зара, която очевидно се беше самоназначила за неофициален лидер на центурионите. — Обучени сме за това и да се занимаваме с не толкова опитни ловци на сенки в подобна мисия, само ще ни спъва.

Ема хвърли свиреп поглед на застаналия до Зара Диего. Той извърна очи.

Нямаше ги почти през целия ден — върнаха се едва за вечеря, която семейство Блекторн се оказаха принудени да приготвят. Спагети… цял куп спагети.

— Липсва ми вампирската пица — измърмори Ема, взирайки се яростно в огромната купа червен сос.

Джулиън изсумтя, застанал над тенджера с кипяща вода; парата се издигаше и извиваше косата му на влажни къдрици.

— Може би поне ще ни кажат, ако намерят нещо.

— Съмнявам се — заяви Тай, който се готвеше да подреди масата. Беше нещо, което от малък обичаше да прави; обичаше да поставя всеки прибор в строго определен и неизменен ред. Ливи му помагаше; Кит се бе измъкнал и никой не можеше да го открие. Той като че ли се дразнеше от натрапването на центурионите повече от всеки друг. Не че Ема можеше да го вини — едва бе успял да попривикне към Института и ето че се бяха появили цял куп хора, на които се очакваше да угажда.

Тай се оказа общо взето прав. Вечерята беше многолюдно, шумно преживяване. Незнайно как, Зара бе успяла да се настани начело на масата, измествайки Даяна, и им поднесе кратък разказ за деня: части от океана били претърсени, нищо съществено не било открито, въпреки че бегли следи от тъмна магия насочвали към място по-навътре в океана, където морските демони се събирали.

— Ще го проверим утре — заяви тя, навивайки елегантно спагети около вилицата си.

— Как претърсвате? — попита Ема; за миг желанието й да научи повече за по-напредналите нефилимски похвати надви антипатията й към Зара. В края на краищата, както Кристина беше казала по-рано, вината не беше на Зара, а на Диего. — Имате ли специална екипировка?

— За съжаление, тази информация е поверителна — отвърна Зара с хладна усмивка. — Дори и за някого, за когото се предполага, че е най-добрият ловец на сенки от своето поколение.

Ема се изчерви и се облегна в стола си.

— Какво означава това?

— Знаеш как говорят за теб в Идрис. — Гласът на Зара беше небрежен, ала лешниковите й очи режеха като остриета на ками. — Сякаш ти си новият Джейс Херондейл.

— Но нали все още имаме стария Джейс Херондейл — отбеляза Тай объркано.

— То е просто израз — обясни Джулиън тихо. — Означава, че някой е също толкова добър.

Обикновено би добавил: Ще ти го нарисувам, Тай. Визуални изображения на някои объркващи изрази, като „съдра се от смях" или „обирам си крушите“, нерядко водеха до адски забавни рисунки на Джулиън, с обяснителни бележки за истинското значение на израза.

Фактът, че този път не го каза, накара Ема да го изгледа по-изпитателно. Беше настръхнал заради центурионите. Не че можеше да го види. Когато Джулиън нямаше доверие на някого, закрилническият му инстинкт минаваше на по-горна предавка: да скрие любовта на Ливи към компютрите, необичайния начин, по който Тай преработваше информацията, филмите на ужасите на Дру, нарушаването на правилата от Ема.

Джулиън вдигна чашата си с вода, грейнал в изкуствена усмивка.

— Не трябва ли цялата информация на нефилимите да бъде споделяна? Борим се с едни и същи демони. Не е ли несправедливо, ако един клон на нефилимите има преимущество над останалите?

— Не е задължително — отвърна Саманта Ларкспиър, женската половинка на близнаците, с които Ема се беше запознала предишния ден. Брат й се казваше Дейн. Двамата имаха еднакви слаби, като на хрътка лица, бледа кожа и права тъмна коса. — Не всеки е обучен да използва всяко оръжие, с което разполагаме, а оръжие, което не знаеш как да използваш, би било похабено.

— Всеки може да се научи — заяви Марк.

— В такъв случай навярно един ден би могъл да отидеш в Сколоманса и да бъдеш обучен — обади се едно момиче центурион от Мумбай. Името й беше Дивя Джоши.

— Малко вероятно е Сколомансът да приеме някой с елфическа кръв във вените — отсече Зара.

— Клейвът е тесногръд и назадничав — обади се Диего. — Това е вярно.

— Не харесвам тези думи — заяви Зара. — Те са традиционалисти. Искат да възстановят разделението между долноземци и нефилими, което съществува открай време. Смесването води до объркване.

— Ами да, вижте само какво се случи с Алек Лайтууд и Магнус Бейн. — Саманта размаха вилицата си. — Всички знаят, че Магнус използва влиянието си над семейство Лайтууд, за да убеждава инквизитора да оставя на долноземците да им се разминава. Дори и за неща като убийство.

— Магнус никога не би го направил — възрази Ема. Беше престанала да се храни, въпреки че когато седнаха на вечеря, умираше от глад.

— Освен това инквизиторът не съди долноземци, само нефилими — добави Джулиън. — Робърт Лайтууд не би могъл да остави „да им се размине", дори да искаше.

— Все тая — каза Джесика Босежур, момиче центурион със слаб френски акцент и пръстени на всички пръсти. — Съюзът между долноземци и ловци на сенки много скоро ще бъде развален.

— Никой няма да го развали. — Устните на Кристина бяха свити в тънка линия. — Това е само слух.

— И като стана дума за слухове — каза Саманта, — чух, че Бейн е принудил Алек Лайтууд да се влюби в него с помощта на магия. — Очите й блестяха, сякаш не бе сигурна дали намира тази мисъл за привлекателна, или отблъскваща.

— Не е вярно — заяви Ема с разтуптяно сърце. — Това е лъжа.

Мануел повдигна вежди насреща й. Дейн се изсмя.

— Чудя се какво ли ще стане, когато действието й отмине — каза той. — Лоши новини за долноземците, ако инквизиторът вече не е толкова добре настроен.

Тай изглеждаше объркан и Ема не го винеше. Никой от кръга на Зара като че ли не го беше грижа за фактите.

— Не чухте ли какво каза Джулиън? Инквизиторът не отговаря за случаите, в които долноземците са нарушили Съглашенията. Той няма…

Ливи сложи ръка върху китката му.

— Всички тук подкрепяме Съглашенията — заяви Мануел и се облегна в стола си. — Съглашенията бяха добра идея — каза Зара. — Ала всеки инструмент има нужда да бъде наточен. Съглашенията трябва да бъдат доизпипани. Магьосниците, например, трябва да бъдат контролирани. Прекалено могъщи са и прекалено независими. Баща ми възнамерява да предложи пред Съвета създаването на регистър за магьосници. Всеки магьосник ще е длъжен да предостави информация за себе си на Клейва и ще бъде наблюдаван от нас. Ако се окаже успешно, начинанието ще бъде приложено и върху останалите долноземци. Не можем да допуснем да ходят където си поискат, без да сме в състояние да ги държим под контрол. Вижте какво стана с Малкълм Фейд.

— Зара, приказваш нелепици — обади се Джон Картрайт, един от по-големите центуриони, на около двайсет и една години, предположи Ема, възрастта на Джейс и Клеъри. Единственото, което си спомняше за него, бе, че има гадже, на име Марисол. — Като някой престарял член на Съвета, който се бои от промени.

— Съгласен съм — каза Раян. — Ние сме учени и воини, не законотворци. Каквито и намерения да има баща ти, те нямат никакво отношение към Сколоманса.

Зара изглеждаше възмутена.

— Става дума просто за регистър…

— Аз ли съм единственият, който е чел „Х-Мен" и си дава сметка защо това е ужасна идея? — попита Кит. Ема нямаше представа кога се беше появил, но ето че беше тук и навиваше лениво спагети около вилицата си.

Зара се понамръщи, а после лицето й се проясни.

— Ти си Кит Херондейл. Изгубеният Херондейл.

— Не знаех, че съм изгубен — каза Кит. — Никога не съм се чувствал изгубен.

— Трябва да е вълнуващо, да откриеш изведнъж, че си Херондейл — продължи Зара и Ема трябваше да потисне порива да изтъкне, че ако не знаеш много за ловците на сенки, да откриеш, че си Херондейл, е горе-долу толкова вълнуващо, колкото и да откриеш, че си нов вид охлюв. — Веднъж срещнах Джейс Херондейл.

Тя се огледа очаквателно наоколо.

— Леле — каза Кит. Действително беше Херондейл, помисли си Ема. Успял бе да вкара достойни за Джейс нива на безразличие и сарказъм в една-единствена дума.

— Бас държа, че нямаш търпение да влезеш в Академията — продължаваше Зара. — Тъй като си Херондейл, несъмнено ще блеснеш. Бих могла да кажа някоя добра дума за теб.

Кит не отговори. Даяна се прокашля.

— Е, какви са плановете ви за утре, Зара, Диего? Има ли нещо, с което Институтът би могъл да ви е от помощ?

— Сега, като го спомена — започна Зара, — би ни било невероятно полезно…

Всички, дори и Кит, се приведоха заинтригувано напред.

— …ако докато ни няма през деня, се погрижите за прането ни. Океанската вода страшно бързо съсипва дрехите, не смятате ли?

Нощта се спусна с внезапността на сенки в пустинята, ала въпреки шума на вълните, долитащ през прозореца, Кристина не можеше да заспи.

Измъчваха я мисли за дома. За майка й, за братовчедите й. За едни по-хубави, отминали дни с Диего и Хайме. Спомни си уикенда, който бяха прекарали веднъж, по следите на един демон в порутения, опустял Гереро Виехо. Призрачния пейзаж, който ги заобикаляше: полупотопените къщи, избуялите бурени, сгради, отдавна обезцветени от водата. Легнали на една скала под безбройните звезди, двамата с Хайме си бяха споделяли за какво най-много мечтаят на света: тя — да сложи край на Студения мир; той — да възвърне честта на семейството си.

Обзета от раздразнение, Кристина стана от леглото и слезе на долния етаж, осветявайки пътя си единствено с руническия си камък. Стълбището беше тъмно и притихнало, и тя стигна до задната врата на Института без да вдига никакъв шум.

Лунни лъчи обливаха малкото парче земя, където беше паркирана колата на Института. Зад него имаше градина, в която класически статуи от бял мрамор стърчаха нелепо от пустинния пясък.

Липсваше й розовата градина на майка й, с нейната неочаквана интензивност. Мирисът на цветята, по-сладостен от пустинния пелин; майка й, която се разхождаше между спретнатите лехи. Кристина се шегуваше с нея, че сигурно прибягва до помощта на магьосник, за да ги поддържа разцъфтели дори в най-горещите месеци.

Отдалечи се от къщата, отправяйки се към редиците диви сливи и елши. Когато дойде по-близо, зърна някаква сянка и замръзна, давайки си сметка, че не беше взела никакво оръжие със себе си. Глупачка, помисли си — пустинята беше пълна с опасности, не всички от които бяха свръхестествени. Пумите не правеха разлика между мундани и нефилими.

Не беше пума. Сянката се приближи и тя се напрегна, а после се отпусна. Беше Марк.

Косата му беше сребристобяла на лунните лъчи. Стъпалата му, подаващи се изпод ръба на дънките, бяха боси. Учудване пробяга по лицето му, когато я забеляза, после се приближи до нея без колебание и сложи ръка на бузата й,

— Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? — попита той. — Мислех си за теб и ето те тук.

Беше съвсем в стила на Марк да каже нещо такова, откровено описание на онова, което изпитваше. Понеже феите не можеха да лъжат, смяташе Кристина, и тъй като бе израснал край тях и се бе научил как да говори за любов с Кийрън, който бе горд и арогантен, ала неизменно честен. Елфите не свързваха истината със слабост и уязвимост, както правеха хората.

Това я изпълни със смелост.

— Аз също си мислех за теб.

Марк прокара палец по скулата й. Дланта му, уловила лицето й в шепа, беше топла до кожата й.

— Какво за мен?

— Изражението ти, когато Зара и приятелите й говореха за долноземците по време на вечерята. Болката ти…

Марк се засмя невесело.

— Би трябвало да го очаквам. Ако през последните пет години бях живял като ловец на сенки, несъмнено щях да съм свикнал с подобни приказки.

— Заради Студения мир?

Той кимна.

— Когато властващите вземат подобно решение, то вдъхва на онези, които вече са изпълнени с предразсъдъци, смелостта да дадат израз на дълбоко спотаяваната си омраза. Смятат, че просто имат куража да изрекат на глас онова, което всички мислят в действителност.

— Марк…

— Според Зара аз съм ненавиждан. — Очите на Марк бяха потъмнели. — Сигурен съм, че баща й е част от онази група, която настоява Хелън да остане заточена на остров Врангел.

— Хелън ще се върне — заяви Кристина. — Сега, когато ти си тук и се би толкова лоялно на страната на нефилимите, несъмнено ще й позволят да се върне.

Марк поклати глава, ала единственото, което каза, бе:

— Съжалявам за Диего.

Кристина вдигна ръка и я сложи върху неговата, пръстите му бяха нежни и хладни като върбови клонки. Изведнъж й се прииска да докосне повече от него, искаше да почувства кожата му под тениската, очертанията на челюстта му, там, където очевидно никога не се бе бръснал и никога нямаше да му се наложи да го направи.

— Не — каза тя. — Всъщност не съжаляваш. Нали?

— Кристина — прошепна Марк, мъничко безпомощно. — Може ли…?

Кристина поклати глава — ако го оставеше да я попита, никога нямаше да успее да му откаже.

— Не може — отвърна тя. — Ема.

— Знаеш, че то не е истинско. Обичам Ема, но не по този начин.

— Ала онова, което тя прави, е важно. — Кристина се отдръпна от него. — Джулиън трябва да го вярва.

Марк я погледна объркано и тя си спомни: той не знаеше.

Не знаеше за проклятието, за това, че Джулиън обича Ема, нито пък, че Ема обича Джулиън.

— Всички трябва да го повярват. Освен това — побърза да добави — да не забравяме за Кийрън. Ти току-що сложи край на връзката си с него. А аз току-що сложих край на връзката си с Диего.

Марк придоби още по-объркано изражение. Кристина предположи, че елфите не бяха възприели човешките идеи за това, че е нужно малко време, за да превъзмогнеш една неуспяла връзка.

Пък и тези идеи може би бяха глупави. Може би любовта си беше любов и намериш ли я, трябва просто да я вземеш. Тялото й определено крещеше на ума й да млъкне: искаше да обвие ръце около Марк, искаше да го прегърне, докато той я прегръщаше, да усети гърдите му до своите, всеки път, когато си поемеше дъх.

Нещо отекна в мрака. Прозвуча като счупването на огромен клон, последвано от протяжен, влачещ се звук. Кристина се обърна рязко, посягайки към своя меч пеперуда. Ала той беше вътре, върху нощното й шкафче.

— Мислиш ли, че е нощният патрул на центурионите? — прошепна на Марк.

Той също се взираше в мрака, присвил очи.

— Не. Това не беше звук на човек. — Той извади две серафимски ками и пъхна едната в ръката й. — Нито пък на животно.

Тежестта на оръжието в ръката й беше познато и успокояващо. След моментно забавяне, за да си сложи руна за нощно виждане, Кристина последва Марк в сенките на пустинята.

Кит открехна вратата на стаята си и надникна навън.

Коридорът беше празен. Никакъв Тай, седнал пред вратата с книга или пък излегнат на пода със слушалки в ушите. Никакви светлини, процеждащи се изпод другите врати. Само приглушеното сияние на редиците бели светлини по тавана.

Почти очакваше да се разнесе аларма, докато се прокрадваше през притихналата къща и отваряше входната врата, пронизителен писък или ярка светлина. Не се случи обаче нищо такова — чу се единствено звукът от обикновена тежка врата, която изскърца и се затвори зад него.

Ето че беше навън, на верандата над стъпалата, спускащи се до изпотъпканата трева пред Института и пътя, водещ към магистралата. Гледката на урвата над морето в далечината бе окъпана в лунна светлина, сребриста и черна, бяла пътека прорязваше водата.

Красиво е, помисли си Кит, премятайки сака си през рамо. Ала не достатъчно, за да остане. Не можеш да замениш свободата си за една гледка.

Той пое по стъпалата. Сложи крак върху първото и изгуби равновесие, дръпнат рязко назад. Сакът отхвръкна. Една ръка го стискаше силно за рамото; Кит се дръпна настрани, при което едва не падна по стълбите. Разпери ръце и се блъсна в нещо солидно. Чу приглушено сумтене и видя неясните очертания на една фигура, сянка сред сенките, да се надвесва над него, закривайки луната.

Миг по-късно и двамата падаха — Кит се сгромоляса по гръб на верандата, а тъмната сянка се строполи отгоре му. Той усети как в тялото му се забиха остри колене и лакти, а миг по-късно лумна светлина — едно от онези тъпи малки камъчета, които те наричаха магическа светлина.

— Кит — разнесе се глас над него… гласът на Тиберий. — Стига си се дърпал.

Тай отметна тъмната си коса от лицето. Беше коленичил върху Кит (на практика седеше върху слънчевия му сплит, от което на Кит му беше трудно да диша), облечен изцяло в черно, както правеха ловците на сенки, когато отиваха да се бият. Единствено ръцете и лицето му бяха непокрити и светлееха в мрака.

— Да не се опитваше да избягаш?

— Излязох да се поразходя — отвърна Кит.

— Лъжеш — каза Тай, вперил поглед в сака му. — Бягаше.

Кит въздъхна и отпусна глава на земята, така че тя издумка.

— Защо те е грижа какво правя?

— Аз съм ловец на сенки. Ние помагаме на хората.

— Сега ти лъжеш — заяви Кит убедено.

Тай се усмихна. Беше искрена усмивка, от онези, при които цялото лице грейва и извика у Кит спомена за първия път, когато беше срещнал Тай. Тогава той не седеше върху него, но за сметка на това беше опрял кама в гърлото му.

Кит го беше погледнал и бе забравил ножа, мислейки си колко е красив.

Красив така, както бяха красиви всички ловци на сенки, като лунна светлина, пречупвана в парченца натрошено стъкло: прекрасни и смъртоносни. Красиви, жестоки, по онзи начин, по който можеха да бъдат само хората, които вярват безрезервно в правотата на своята кауза.

— Имам нужда от теб — каза Тай. — Вероятно ще се изненадаш да го чуеш.

— Действително — съгласи се Кит. Зачуди се дали няма да дотича някой. Не чуваше приближаващи се стъпки, нито гласове.

— Къде е нощната стража?

— Вероятно са на половин миля оттук — отвърна Тай. — Опитват се да не допуснат демони да се доберат до Института, не ти да не избягаш от него. А сега, искаш ли да научиш защо се нуждая от теб, или не?

Почти против волята си, Кит усети, че го обзема любопитство. Повдигна се на лакти и кимна. Тай седеше отгоре му така нехайно, сякаш Кит беше диван, ала пръстите му (дълги, бързи пръсти, които, не беше забравил Кит, боравеха умело с ножа), бяха над колана с оръжията му.

— Ти си престъпник — заяви Тай. — Баща ти беше мошеник, а ти искаш да бъдеш като него. Сакът ти вероятно е пълен с неща, които си откраднал от Института.

— Ами… — започна Кит, но не довърши, когато Тай се пресегна, дръпна ципа на торбата и се взря в множеството откраднати ками, кутии, ножници, свещници и всичко останало, което Кит бе успял да задигне, грейнали на лунната светлина. — …възможно е — довърши. — Какво те засяга теб? Не ти принадлежат.

— Искам да разследвам престъпления — каза Тай. — Да бъда детектив. Ала тук никой не се интересува от подобни неща.

— Не заловихте ли току-що един убиец?

— Малкълм ни изпрати бележка — обясни Тай със смразяващ тон, сякаш бе разочарован, задето Малкълм му бе развалил разследването със своето самопризнание. — А после се потвърди, че го е направил.

— Е, това доста стеснява кръга на заподозрените — съгласи се Кит. — Виж, ако се нуждаеш от мен, за да ме арестуваш за забавление, държа да отбележа, че това е нещо, което можеш да направиш само веднъж.

— Не искам да те арестувам. Искам партньор. Някой, който разбира от престъпления и хората, които ги извършват, и може да ми помогне.

— Искаш… я чакай, през цялото това време спиш пред стаята ми, защото искаш нещо като Уотсън за своя Шерлок Холмс?

Очите на Тай грейнаха. Все още обхождаха неспокойно Кит, сякаш се опитваше да го разчете, да го проумее, без да среща погледа му, ала това не намаляваше блясъка им.

— Знаеш за тях?

Целият свят знае за тях, почти каза Кит, но вместо това отговори:

— Няма да бъда ничий Уотсън. Не искам да разследвам престъпления. Не ме е грижа за престъпленията. Не ме е грижа дали ги извършват, или не…

— Не мисли за тях като за престъпления. А като за мистерии. Освен това, какво друго можеш да направиш? Да избягаш? И къде ще отидеш?

— Не ме е грижа…

— Не е вярно — каза Тай. — Искаш да живееш. Също като всички останали. Просто не искаш да бъдеш пленник, това е всичко. — Той наклони глава на една страна, очите му бяха бездънни и почти бели на сиянието на руническия камък. Луната се беше скрила зад един облак и това бе единствената светлина.

— Как разбра, че ще избягам тази нощ?

— Защото беше започнал да свикваш тук — отвърна Тай. — Да свикваш с нас. Ала центурионите, тях не ги харесваш. Ливи първа го забеляза. А след онова, което Зара каза днес за теб и Академията… сигурно се чувстваш така, сякаш оттук нататък няма да имаш никакъв глас в онова, което се случва с теб.

Беше учудващо вярно. Кит не бе в състояние да открие думите, за да изрази как се бе почувствал на масата на вечеря. Сякаш да стане ловец на сенки означаваше да го натикат в машина, която щеше да го сдъвче и да изплюе центурион.

— Гледам ги — призна той — и си мисля: „Невъзможно е да бъда като тях, а те не търпят никой, който е различен".

— Не е нужно да ходиш в Академията — заяви Тай. — Можеш да останеш с нас толкова дълго, колкото искаш.

Кит се съмняваше, че Тай има властта да даде подобно обещание, но въпреки това го оценяваше.

— Стига да ти помагам да разгадаваш мистерии — отвърна. — Колко често има мистерии за разгадаване или ще се наложи да изчакам, докато някой друг магьосник изперка?

Тай се облегна на една от колоните. Ръцете му трепкаха до тялото му като нощни пеперуди.

— Всъщност дори в момента се разиграва една мистерия.

Кит беше заинтригуван против волята си.

— Така ли?

— Според мен не са тук по причината, поради която твърдят, че са. Според мен са намислили нещо — каза Тай. — И определено ни лъжат.

— Кой лъже?

Очите на Тай проблеснаха.

— Центурионите, разбира се.

Следващият ден беше изпепеляващо горещ, един от онези редки дни, в които въздухът сякаш застиваше, и дори близостта на океана не носеше никакво облекчение. Когато Ема слезе на закуска (доста късно), рядко използваните вентилатори на тавана в трапезарията се въртяха с пълна скорост.

— Пясъчен демон ли беше? — тъкмо питаше Дейн Ларкспиър Кристина. — Демоните акван и иблис се срещат често в пустинята.

— Знаем това — заяви Джулиън. — Марк вече обясни, че е бил морски демон.

— Изпълзя нанякъде в мига, в който лъчите на магическата ни светлина паднаха върху него — добави Марк. — Ала остави след себе си вонята на морска вода и мокър пясък.

— Не мога да повярвам, че наоколо няма магически бариери — заяви Зара. — Как така никой не се е погрижил за това? Би трябвало да си поговоря с господин Блекторн…

— Магическите бариери не успяха да възпрат Себастиан Моргенстърн — изтъкна Даяна. — След случилото се престанахме да ги използваме. Магическите бариери по периметъра рядко действат.

Звучеше така, сякаш полага огромно усилие да не избухне и Ема не можеше да я вини.

Зара я изгледа с високомерно съжаление.

— Е, с всички тези морски демони, които изпълзяват от океана (което нямаше да правят, ако тялото на Малкълм Фейд не беше там някъде), според мен са необходими. Не смятате ли така?

Разнесе се жужене на гласове: повечето от центурионите, с изключение на Диего, Джон и Раян, като че ли бяха съгласни. Докато те правеха планове да поставят магически бариери по периметъра още тази сутрин, Ема се опита да улови погледа на Джулиън, за да сподели неговото раздразнение, но той беше обърнал очи към Марк и Кристина.

— Какво правехте навън посред нощ?

— Не можахме да заспим — отвърна Марк. — Случайно се натъкнахме един на друг.

Зара се усмихна.

— Естествено, че сте. — Тя се обърна и прошепна нещо в ухото на Саманта. И двете момичета се изкискаха.

Кристина се изчерви от гняв. Ема видя как Джулиън стисна вилицата си с всичка сила, а после я остави бавно до чинията.

Тя прехапа устни. Ако Марк и Кристина искаха да се срещат, щеше да им даде благословията си. Щеше да инсценира скъсване с Марк; тяхната „връзка" вече бе свършила доста от онова, което трябваше да свърши. Джулиън едва бе в състояние да я погледне, а тя именно това искаше, нали така?

Не изглеждаше обаче щастлив при мисълта, че нещата между нея и Марк може би щяха да свършат. Ни най-малко. Ако изобщо мислеше за това. Имаше време, когато Ема винаги знаеше какво се случва в главата на Джулиън. Сега можеше да прочете единствено мислите на повърхността. По-дълбоките му чувства бяха скрити.

Диего погледна от Марк към Кристина, а после се изправи, блъсвайки стола си назад, и излезе от стаята. След миг Ема пусна салфетката си в чинията и го последва.

Той вече бе излязъл през задната врата на паркинга отвън, преди да забележи, че тя го следва — сигурен знак, че е разстроен, като се имаше предвид нивото му на подготовка. Обърна се към нея и тъмните му очи проблеснаха.

— Ема. Разбирам, че искаш да ми се накараш. От дни насам искаш да го направиш. Ала сега не е най-подходящият момент.

— И кога ще дойде подходящият момент? Искаш да си го отбележиш в списъка със задачи за деня под заглавието „Никога няма да го бъде"? — Ема повдигна вежди. — Така си и мислех. Ела.

Тя заобиколи Института и Диего я последва неохотно. Стигнаха до малка купчинка пръст, издигаща се между кактусите, която Ема познаваше от опит.

— Ти застани тук — каза и му посочи мястото. Диего я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си. — За да не ни видят от прозорците — обясни Ема и той се подчини начумерено, скръстил ръце на гърдите си.

— Ема. Не разбираш и няма как да разбереш, а аз не мога да ти обясня…

— Обзалагам се, че не можеш — отвърна тя. — Виж, знаеш, че не съм най-голямата ти почитателка, но имах по-добро мнение за теб.

Едно мускулче върху лицето му потрепна. Челюстта му беше напрегната.

— Както казах, ти не можеш да разбереш, а аз не мога да обясня.

— Едно е, ако просто изневеряваше — заяви Ема. — Пак би било отвратително, но… Зара? Ти си причината тя да бъде тук. Знаеш, че ние не… Знаеш, че Джулиън трябва да бъде внимателен.

— Не трябва да се тревожиш толкова много — отвърна Диего глухо. — Зара се интересува единствено от онова, от което може да има изгода. Не смятам, че проявява какъвто и да било интерес към тайните на Артър, вълнува я единствено да привлече вниманието на Съвета с това, че е приключила успешно мисията.

— Лесно ти е на теб да смяташ.

— Имам си причини за всичко, което правя, Ема — увери я той. — Кристина може и да не ги знае, но един ден ще ги научи.

— Диего, всички си имат причини за всичко, което правят. Малкълм си имаше причини за онова, което направи.

Устните на Диего се свиха в тънка линия.

— Не ме сравнявай с Малкълм Фейд.

— Защото беше магьосник? — Гласът на Ема беше нисък и опасен. — Защото споделяш мнението на годеницата си? За Студения мир? За магьосниците и елфите? За Марк?

— Защото беше убиец — процеди Диего през зъби. — Каквото и да мислиш за мен, Ема, аз не съм безмозъчен фанатик. Не вярвам, че долноземците са по-нисши и че трябва да бъдат регистрирани и измъчвани…

— Ала признаваш, че Зара го мисли — заяви Ема.

— Не съм й казвал нищо.

— Навярно можеш да разбереш защо ми е чудно как е възможно да я предпочетеш пред Кристина — каза Ема.

Диего се напрегна… и изкрещя. Ема беше забравила колко бързо можеше да се движи, въпреки едрото си тяло: отскочи назад, като ругаеше и риташе с левия си крак. Мърморейки, той си събу обувката. Колони от мравки маршируваха по глезена му и пъплеха нагоре по крака му.

— Я виж ти — рече Ема. — Трябва да си стоял върху мравуняк с червени мравки. Нали се сещаш, случайно.

Диего пляскаше мравките с длан, без да престава да ругае. Беше съборил върха на купчината пръст и от нея продължаваха да извират още и още мравки.

Ема отстъпи назад.

— Не се тревожи. Не са отровни.

— Подмами ме да застана върху мравуняк? — Беше напъхал босия си крак в обувката, ала Ема знаеше, че няколко дена ще го сърби, освен ако не използваше иратце.

— Кристина ме накара да й обещая, че няма да те докосна, така че се наложи да проявя изобретателност — обясни Ема. — Не трябваше да лъжеш най-добрата ми приятелка. Degraciado mentiroso^[8].

Той я зяпна.

Ема въздъхна.

— Надявам се, че това означаваше онова, което си мисля, че означава. Никак няма да ми е приятно, ако току-що съм те нарекла ръждясала кофа или нещо такова.

— Не — увери я той. За нейна изненада, в гласа му се долавяше уморена развеселеност. — Означава каквото си мислиш.

— Отлично. — Ема се отправи обратно към къщата. Беше се отдалечила доста, когато Диего я повика. Обърна се и го видя да стои там, където го беше оставила, очевидно забравил за мравките и палещите лъчи на слънцето, които се сипеха по раменете му.

— Повярвай ми, Ема — каза той, достатъчно силно, че тя да го чуе, — никой не ме мрази повече, отколкото се мразя аз в този момент.

— Наистина ли мислиш така? — Ема не извика, ала знаеше, че думите й стигнаха до него. Той я изгледа безмълвно в продължение на един дълъг миг, преди тя да се отдалечи.

Денят остана горещ чак до късния следобед, когато над океана се разрази буря. Центурионите бяха излезли още преди обяд и Ема се взираше тревожно през прозореца, докато слънцето се скриваше зад тежките черно-сиви облаци на хоризонта, раздирани от далечни мълнии.

— Мислиш ли, че всичко с тях е наред? — попита Дру, играейки си неспокойно с дръжката на метателния си нож. — Не излязоха ли с лодка в открито море? Бурята изглежда лоша.

— Нямаме представа какво правят. — Ема почти добави, че благодарение на високомерното желание на центурионите да запазят дейността си в тайна от обитателите на Института би било доста трудно да ги спасят, ако действително се случеше нещо опасно, ала изражението върху лицето на Дру я накара да се откаже. Дру направо беше боготворила Диего… и въпреки станалото, вероятно все още го харесваше.

За миг Ема се почувства виновна заради мравките.

— Всичко ще бъде наред — заяви Кристина уверено. — Центурионите са много внимателни.

Ливи повика Дру, за да се дуелира с нея, и Дру се затътри към тепиха, където сестра й стоеше заедно с Тай и Кит. Незнайно как, бяха успели да убедят Кит да си сложи тренировъчно облекло. Приличаше на умалено копие на Джейс, помисли си Ема развеселено, с русите си къдрици и остри скули.

Зад тях Даяна показваше тренировъчна стойка на Марк. Ема примига — само допреди миг Джулиън също беше там. Сигурна бе в това.

— Отиде да нагледа чичо ви — каза Кристина. — Спомена, че не обичал бурите.

— Не, Тави е този, който не обича… — Ема не довърши. Тави седеше в ъгъла на тренировъчната зала и четеше книга. Тя си спомни колко пъти Джулиън бе изчезвал, когато се развихреше буря, с обяснението, че Тави се бои от тях.

Тя пъхна Кортана в ножницата.

— Ей сега се връщам.

Кристина я проследи с разтревожен поглед. Никой друг като че ли не забеляза, когато тя се измъкна от тренировъчната зала и пое по коридора. През внушителните прозорци струеше особена сива светлина, прошарена със сребърни пръски.

Ема стигна до вратата на тавана и изтича по стъпалата; въпреки че не си направи труда да се опита да заглуши шума от стъпките си, нито Артър, нито Джулиън като че ли не я усетиха да влиза.

Прозорците бяха плътно затворени и облепени с хартия, всички, освен един над бюрото, на което седеше Артър. Хартията беше скъсана и през нея се виждаха облаците, които се гонеха по небето, сблъскваха се и се разплитаха като огромни къдели сива и черна прежда.

По няколкото бюра в стаята бяха пръснати подноси с недоядена храна. Въздухът миришеше на плесен и на гнило. Ема преглътна, чудейки се дали не беше сбъркала, като беше дошла.

Артър седеше прегърбен в стола на бюрото си, провиснала коса падаше пред очите му.

— Искам да си вървят — тъкмо казваше. — Не ми харесва, че са тук.

— Знам. — Джулиън говореше с нежност, която изненада Ема. Как бе възможно да не е изпълнен с гняв. Самата тя бе изпълнена с гняв — заради всичко, което бе принудило Джулиън да порасне прекалено бързо. Всичко, което го беше лишило от детство. Как можеше да не си го мисли всеки път, щом погледне Артър. — Аз също искам да си вървят, ала не мога да направя нищо, за да ги отпратя. Трябва да бъдем търпеливи.

— Нуждая се от лекарството си — прошепна Артър. — Къде е Малкълм?

Ема потръпна при вида на изражението върху лицето на Джулиън… И Артър като че ли изведнъж я забеляза. Вдигна очи, погледът му беше прикован в нея… не, не в нея. В меча й.

— Кортана — каза той. — Изкован от Уейланд Ковача, легендарния майстор на Екскалибур и Дюрендал. Казват, че сама избира собственика си. Когато Оджер Датчанина го вдигнал, за да посече сина на Карл Велики на бойното поле, един агнел се спуснал от небето и строшил меча с думите: „Милостта е по-добра от отмъщението".

Ема погледна към Джулиън. Таванското помещение тънеше в сумрак, но тя видя ръцете, стиснати до тялото му. Дали й беше ядосан, задето го беше последвала?

— Ала Кортана никога не е бил строшаван — изтъкна тя.

— Това е просто история — каза Джулиън.

— В историите има истина — рече Артър. — Има истина в една от твоите картини, момче, или в залеза, или в един стих от Омир. Литературата е истина, дори да не е факт. Ако вярваш единствено във фактите и забравиш историите, мозъкът ти ще живее, ала сърцето ти ще умре.

— Разбирам, чичо. — Джулиън звучеше уморено. — Пак ще дойда. Моля те, хапни нещо. Става ли?

Артър зарови лице в ръцете си, поклащайки глава. Джулиън се отправи към стълбището, като по пътя си улови Ема за китката и я издърпа след себе си.

Не приложи истинска сила, но тя го последва въпреки това, слисана от физическото усещане на ръката му върху китката й. Тези дни той я докосваше единствено когато й поставяше руна и на Ема й липсваше дружеският допир, с който беше свикнала през годините на приятелството им: ръка, докоснала нейната, потупване по рамото. Тайният им език: пръсти, които рисуваха букви и думи върху кожата на другия, безмълвни и невидими за останалите.

Сякаш бе минала цяла вечност. И сега от мястото, където я беше докоснал, по ръката й пробягаха искри и тялото й бе горещо, парещо, объркано. Пръстите му се обвиха около китката й, докато излизаха през входната врата.

Когато тя се затвори зад тях, той я пусна и се обърна към нея. Въздухът беше тежък и плътен, и лепнеше по кожата й. Магистралата бе обвита в мъгла. Ема виждаше бушуващата сива повърхност на вълните, разбиващи се в брега; от тук те изглеждаха големи като китове. Виждаше луната, мъчеща се да изплува между облаците.

Джулиън беше запъхтян, сякаш беше тичал в продължение на мили. Облегна се на стената на Института, от влагата във въздуха тениската бе залепнала за гърдите му.

— Защо дойде на тавана?

— Съжалявам — отвърна Ема сковано. Ненавиждаше да се чувства така в присъствието на Джулс. Те рядко бяха имали скарване, което да не приключи с небрежно извинение или шега. Имах чувството, че се нуждаеш от мен и не можех да не дойда. — Разбирам, ако си сърдит…

— Не съм сърдит. — Над морето лумна мълния, от която цялото небе побеля за миг. — Това е най-ужасното, не мога да се сърдя, нали така? Марк не подозира за теб и мен, не се опитва да ме нарани, нищо от това не е по негова вина. А ти, ти постъпи правилно. Не мога да те мразя заради това. — Джулиън се оттласна от стената и закрачи неспокойно напред-назад. Енергията на надвисналата буря като че ли пращеше по кожата му. — Ала не издържам. Какво да правя, Ема? — Той прокара ръце през косата си; от влагата тя се къдреше на масури, които полепваха по пръстите му. — Не можем да живеем така.

— Знам — отвърна Ема. — Аз ще се махна. Само още няколко месеца, докато навърша осемнайсет. Ще прекараме годините си в чужбина далеч един от друг. Ще забравим.

— Нима? — Устните му се извиха в невъзможна усмивка.

— Трябва да го направим. — Ема бе започнала да трепери; беше студено, облаците над тях кипяха като дим в овъглено небе.

— Изобщо не биваше да те докосвам — каза Джулиън. Беше се приближил до нея или пък тя се бе приближила до него, копнееща да улови ръцете му, както правеше винаги. — Не съм си и помислял, че онова, което имахме, може да бъде разрушено толкова лесно.

— То не е разрушено — прошепна Ема. — Допуснахме грешка… но грешката не бе в това, че бяхме заедно.

— Повечето хора допускат грешки, Ема. Ала не е нужно това да съсипе целия им живот.

Ема затвори очи, но все още го виждаше. Все още го усещаше, на сантиметри от себе си. Топлината на тялото му, уханието на карамфил, с което бяха пропити дрехите и косата му. Всичко това я подлудяваше, караше коленете й да се разтреперват, сякаш току-що бе слязла, препъвайки се, от въртележка.

— Животът ни не е съсипан.

Ръцете му се обвиха около нея. За миг Ема понечи да се възпротиви, ала беше толкова уморена… толкова уморена да се съпротивлява на онова, което искаше. Не беше вярвала, че някога отново ще има това, че пак ще почувства Джулс в прегръдките си, жилави мускули и напрежение, силни ръце на художник, които я милваха по гърба, пръстите му — рисуващи думи, върху кожата й.

А-З С-Ъ-М С-Ъ-С-И-П-А-Н.

Ема отвори очи, потресена. Лицето му беше толкова близо, че почти се бе превърнало в размазано петно от светлини и сенки.

— Ема. — Ръцете му я държаха в плен, притегляйки я още по-близо.

А после Джулиън я целуваше; те се целуваха. Той я притисна към себе си; телата им си пасваха съвършено, извивки и вдлъбнатини, мускули и мекота. Устните му върху нейните бяха отворени, езикът му се плъзна нежно по ръба им.

Около тях изригна гръм, мълния се разби в планините, прокарвайки пътека от суха горещина от вътрешната страна на клепачите на Ема.

Тя отвори устни под неговите, притисната в тялото му, обвила ръце около шията му. Имаше вкус на огън, на дъхави подправки. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, по хълбоците й. От гърлото му се изтръгна нисък звук, звук на мъчителен копнеж.

Сякаш продължи цяла вечност. Сякаш свърши за миг. Ръцете му като че ли извайваха очертанията на раменете й, извивката на тялото й под ребрата; палците му обхванаха хълмчетата на хълбоците й. Повдигна я от земята и я притисна до себе си така, че да запълнят празнините между себе си, докато от устата му се изливаха думи: трескави, отчаяни.

— Ема… нуждая се от теб, винаги, винаги мисля за теб, мечтаех си да си с мен на онзи проклет таван, а после се обърнах и ти беше там, сякаш ме беше чула, както винаги си до мен, когато се нуждая от теб…

Отново лумна мълния, огрявайки света: Ема видя ръцете си върху ръба на тениската му… какво, по дяволите, мислеше, да не възнамеряваше да се съблекат на предната веранда? Реалността отново възтържествува и тя го отблъсна с разтуптяно сърце.

— Ем?

Той сведе поглед към нея, замаян, очите му — премрежени и горещи, и изпълнени с копнеж. Погледът му я накара да преглътне мъчително, ала думите му отекваха в главата й: беше имал нужда от нея и тя бе дошла, сякаш бе чула неговия зов… сякаш бе почувствала нуждата му и не бе в състояние да й противостои.

Всички тези седмици, в които се бе опитвала да убеди себе си, че парабатайската им връзка отслабва, а ето че сега той й казваше, че на практика бяха прочели мислите си.

— Марк — каза тя. Беше една-единствена дума, но бе достатъчна, най-жестокото напомняне за положението им. Съненият поглед си отиде от очите на Джулиън; той пребледня, обзет от ужас. Вдигна ръка, като че ли се канеше да каже нещо — да обясни, да се извини, — и небето сякаш се раздра надве.

Двамата се обърнаха и пред очите им облаците над тях се разтвориха. Във въздуха се появи тъмна сянка и се разрасна във въздуха, потъмнявайки, докато се приближаваше: фигурата на мъж, огромен и облечен в доспехи, възседнал без седло и поводи червеноок, запенен петнист жребец, черносив, като буреносните облаци над тях.

Джулиън понечи да бутне Ема зад себе си, но тя не помръдна. Просто се взираше в жребеца, който изцвили и спря пред стъпалата на Института, риейки пръстта с копита. Мъжът вдигна поглед към тях.

Очите му, също като тези на Марк, бяха разноцветни — синьо и черно. Лицето му беше ужасяващо познато. Това беше Гуин ап Нийд, повелителят и водач на Дивия лов. И определено не изглеждаше доволен.

7

Преди Джулиън или Ема да успеят да кажат каквото и да било, вратата на Института се отвори рязко, за да пропусне Даяна, следвана плътно от Марк, все още в тренировъчни дрехи. Даяна, облечена в бял костюм, изглеждаше красива и страшна както винаги.

Огромният петнист жребец на Гуин се изправи на задни крака, когато Марк се приближи до най-горното стъпало. Зърнал Ема и Джулс да идват към него, Марк придоби учудено изражение. Ема имаше чувството, че бузите й са пламнали, ала когато погледна към Джулиън, видя, че той изглежда овладян и спокоен както обикновено.

Присъединиха се към Марк, докато Даяна заставаше на най-горното стъпало. Четиримата ловци на сенки се взряха в Ловеца — очите на коня бяха кървавочервени, също като доспехите на ездача му: здрава алена кожа, скъсана тук-таме от хищни нокти и оръжия.

— Заради Студения мир не мога да те приветствам с добре дошъл — каза Даяна. — Защо си тук, Ловецо Гуин?

Прастарият поглед на Гуин се плъзна от горе до долу по Даяна; в него нямаше злонамереност, нито арогантност, единствено елфическото възхищение от нещо красиво.

— Прелестна лейди — заяви той. — Не мисля, че сме се срещали някога.

За миг Даяна придоби смутено изражение.

— Даяна Уайбърн. Аз съм учителката тук.

— Тези, които учат другите, са на почит в Земята под хълма — каза Гуин. Под мишницата си държеше внушителен шлем, украсен с еленски рога. Ловджийският му рог почиваше върху седлото.

Ема беше слисана. Гуин наистина ли флиртуваше с Даяна? Нямаше представа, че елфите го правят. Чу Марк да издава звук на раздразнение.

— Гуин — каза той. — Поднасям ти любезен поздрав. Сърцето ми се радва да те види.

Ема не можеше да не се зачуди дали каквото и да било от това бе вярно. Знаеше, че чувствата на Марк към Гуин бяха сложни. Беше й говорил за тях понякога, през нощите, прекарани в нейната стая, отпуснал глава върху ръката си. Сега тя имаше по-ясна представа за Дивия лов, за неговите наслади и ужаси, за странния път, който Марк се бе видял принуден да си проправи между звездите.

— Де да можех и аз да кажа същото — отвърна Гуин. — Нося мрачни новини от Двора на тъмните феи. Кийрън, избраникът на твоето сърце…

— Той вече не е в моето сърце — прекъсна го Марк. Това бе елфически израз. „Избраникът на моето сърце" е най-близкото, което те имаха до „приятел" или „приятелка".

— Кийрън Ловецът бе признат за виновен за убийството на Ярлат — каза Гуин. — Беше съден в Двора на тъмните елфи, но всичко свърши бързо.

Марк се напрегна, а по лицето му се разля червенина.

— И присъдата?

— Смърт — заяви Гуин. — Ще умре утре вечер, когато изгрее луната, ако не се случи нещо неочаквано.

Марк не помръдваше. Ема се зачуди дали трябва да стори нещо — да се приближи до него, да му предложи утеха, нежно докосване… Ала изражението му беше непроницаемо — ако беше скръб, Ема не я разпознаваше. Ако беше гняв, по нищо не приличаше на гнева, на който бе давал израз досега.

— Печална новина — заяви най-сетне.

Джулиън бе този, който се раздвижи пръв — отиде до брат си и сложи ръка на рамото му; Ема усети как я залива облекчение.

— Това ли е всичко? — попита Гуин. — Нищо друго ли няма да кажеш?

Марк поклати глава. Изглеждаше толкова крехък, помисли си Ема разтревожено. Сякаш можеше да прозреш през кожата му и да видиш костите отдолу.

— Кийрън ме предаде — заяви. — Сега той не означава нищо за мен.

Гуин го погледна невярващо.

— Той те обичаше и когато те изгуби, опита да си те върне обратно. Искаше отново да яздиш с Лова. Аз също. Ти беше един от най-добрите измежду нас. Толкова ужасно ли е това?

— С очите си видя какво се случи. — Сега вече Марк звучеше ядосано; самата Ема нямаше как да не си спомни: самодивското дърво, на което се беше облегнала, докато Ярлат бичуваше Джулиън, а после и нея, пред очите на Кийрън, Марк и Гуин. Болката и кръвта, ударите на камшика, изгарящи кожата й като огън, макар че нищо не можеше да се сравни с болката от това, да гледа как причиняват болка на Джулиън. — Ярлат бичува семейството ми, приятелката ми. Заради Кийрън. Той бичува Ема и Джулиън.

— А ти се отказа от Лова заради тях — каза Гуин и стрелна Ема с разноцветните си очи. — Ето го отмъщението ти, щом искаше такова. Ала къде е състраданието ти?

— Какво искаш от брат ми? — намеси се Джулиън, без да сваля ръка от рамото на Марк. — Искаш да скърби пред очите ти, за твое забавление? Затова ли си тук?

— Вие, смъртните — каза Гуин, — мислите си, че знаете толкова много, а всъщност знаете толкова малко. — Тежката му ръка стисна по-здраво шлема. — Не искам да скърбиш за Кийрън. Искам да го спасиш, Ловецо Марк.

В далечината отекваха гръмотевици, ала пред Института цареше тишина, дълбока като крясък.

Дори Даяна като че ли бе останала без думи. Ема чуваше Ливи и останалите в тренировъчната зала, смеха и гласовете им.

Лицето на Джулиън беше безизразно. Преценяващо. Сега ръката му стискаше здраво рамото на Марк. Искам да го спасиш, Ловецо Марк.

В гърдите на Ема се надигна гняв и за разлика от Джулс, тя не го преглътна.

— Марк вече не принадлежи на Дивия лов — заяви тя разпалено. — Не го наричай „Ловецо". Той не е такъв.

— Нима не е ловец на сенки? — попита Гуин. Сега, когато беше отправил странното си искане, изглеждаше по-спокоен. — Бил ли си веднъж ловец, винаги си оставаш такъв, по един или друг начин.

— И сега искаш да спася Кийрън? — Гласът на Марк беше особен, накъсан, сякаш гневът задавяше думите му. — Защо аз, Гуин? Защо не ти? Защо не който и да било от вас?

— Не ме ли чу? Той е в плен на баща си, на самия крал на Тъмните феи, в дълбините на Двора.

— А Марк е ненараним, така ли? Смяташ, че може да се изправи срещу Двора на тъмните феи там, където Дивият лов е безсилен? — Каза го Даяна; беше слязла едно стъпало надолу и тъмната й коса се развяваше на пустинния вятър. — Името ти е прочуто, Гуин ап Нийд. Яздиш с Дивия лов от стотици години на смъртните. Много истории се разказват за теб. Но досега не бях чувала, че предводителят на Дивия лов е паднал в плен на лудост.

— Дивият лов не се подчинява на Дворовете — заяви Гуин. — Ала ние се боим от тях. Лудост би било да не го правим. Когато дойдоха за Кийрън, аз и всички мои Ловци, бяхме принудени да се закълнем в живота си, че няма да се опитаме да оспорим нито процеса, нито резултата от него. Да се опитаме да спасим Кийрън сега, би било равносилно на смърт за нас.

— Ето защо си дошъл при мен. Защото аз не съм дал клетва. Защото дори да бях, аз мога да лъжа. Лъжец и крадец, ето от какво се нуждаеш — каза Марк.

— Онова, от което се нуждая, е някой, на когото мога да имам доверие — заяви Гуин. — Някой, който не е дал клетва, някой, който би предизвикал Двора.

— Не искаме неприятности с теб. — Ема подозираше, че единствено тя бе в състояние да усети усилието, с което Джулиън овладяваше гласа си. — Ала не може да не осъзнаваш, че Марк не би могъл да стори това, което искаш от него. Прекалено опасно е.

— Ние, които препускаме в небето, не се боим нито от опасности, нито от смърт — каза Гуин.

— Щом не се боите от смъртта — отвърна Джулиън, — нека Кийрън посрещне своята.

Студенината в гласа му накара Гуин да потръпне.

— Кийрън няма и двайсет години.

— Нито пък Марк. Ако смяташ, че се боим от теб, имаш право. Лудост би било да не се боим. Знам кой си ти, Гуин — знам, че веднъж си накарал един човек да изяде сърцето на баща си. Знам, че си извоювал властта над Лова на Хърн в битка за Кадаир Идрис. Ще се изненадаш какво още знам. Но Марк ми е брат и няма да допусна отново да рискува живота си в Царството на феите.

— Дивият лов също е братство — заяви Гуин. — Ако не можеш да си наложиш да помогнеш на Кийрън от обич, Марк, направи го от приятелство.

— Достатъчно — изплющя гласът на Даяна. — Уважаваме причината, довела те тук, Ловецо Гуин, но този разговор приключи. Марк няма да ни бъде отнет отново.

Гласът на Гуин изтътна басово:

— Ами ако той поиска да го направи?

Всички погледнаха към Марк. Дори Джулиън се обърна, сваляйки бавно ръка от рамото му. Ема видя страха в очите му и предположи, че е отражение на този в нейните. Ако Марк все още обичаше Кийрън… дори съвсем мъничко…

— Не искам да го направя — заяви Марк. — Не избирам това, Гуин.

Лицето на Гуин се обтегна.

— Нямаш капчица чест.

Светлина проряза облаците над главите им. Бурята отиваше към планините. Сивото сияние сякаш забули очите на Марк, правейки ги неразгадаеми.

— Мислех, че си ми приятел — каза той, а после се обърна и влезе, препъвайки се, в Института, затръшвайки вратата зад себе си.

Гуин понечи да скочи от седлото на коня, но Даяна вдигна ръка с разтворена длан.

— Знаеш, че не можеш да прекрачиш прага на Института.

Гуин спря. За миг, докато се взираше в Даяна, лицето му изглеждаше старо и набраздено от бръчки, макар Ема да знаеше, че той няма възраст.

— Кийрън няма и двайсет години — повтори. — Просто момче.

Чертите на Даяна омекнаха, но преди тя да успее да каже нещо, жребецът на Гуин се изправи на задните си крака. Нещо изхвърча от ръката на Гуин и се приземи на стъпалото в краката на Даяна. Гуин се приведе напред и конят му препусна неудържимо, гривата и опашката му се превърнаха в бял пламък, който се издигна в небето и изчезна, потъвайки в нощната плетеница от облаци.

Джулиън бутна вратата на Института с рамо.

— Марк? Марк!

Празното преддверие се люшна около него, докато той се завърташе. Страхът за брат му бе като физически натиск върху кожата му, стягаше вените, забавяше потока на кръвта му. Не беше страх, който би могъл да назове — Гуин го нямаше, Марк беше в безопасност. Беше просто молба, не отвличане.

— Джулс? — Марк се показа от дрешника под стълбището, където очевидно бе отишъл, за да закачи якето си. Русата му коса беше разчорлена, изражението му — объркано. — Отиде ли си?

— Отиде си.

Отговори му Ема, приближила се зад Джулиън. Даяна, на крачка зад нея, тъкмо затваряше входната врата. Марк прекоси помещението без никакво колебание и обви ръце около Ема.

Ревността, лумнала в гърдите на Джулиън, спря дъха му.

Мислеше си, че е свикнал да вижда Ема и Марк по този начин. Те демонстрираха чувствата си пред другите. Не се целуваха или прегръщаха. Ема не би го направила, мислеше си Джулиън. Не беше такава. Тя бе решителна и практична, и готова да направи онова, което беше необходимо. Ала не беше жестока.

Марк бе този, който я търсеше обикновено: за дребни, ненатрапчиви жестове — ръка на рамото, отмахване на паднала върху бузата мигла, бърза прегръдка. Болката да ги види по този начин бе толкова пронизваща, колкото не би била, дори ако ги видеше, вплетени в страстна прегръдка. Та нали когато умираш от жажда, копнееш за глътка вода, не за целия резервоар.

Ала сега… сега все още усещаше тялото на Ема, притиснато до неговото, вкусът й все още беше върху устните му, уханието й на розова вода — пропито в дрехите му. Знаеше, че отново и отново ще преживява сцената на целувката, докато тя не избледнееше и не се разпаднеше като снимка, сгъвана и разгъвана до безкрай.

Ала сега случилото се бе все още твърде близо, като току-що нанесена рана. И гледката на Ема в прегръдките на Марк бе като киселина, плисната върху разранена кожа, брутално напомняне, че не може да си позволи да бъде сантиментален, нито да мисли за нея като своя, дори и в едно въображаемо бъдеще. Да си представяш онова, което би могло да бъде, означава да станеш досегаем за болката. Трябваше да се съсредоточи единствено върху реалността… реалността и отговорностите към семейството му. В противен случай щеше да полудее.

— Мислиш ли, че ще се върне? — Ема се откъсна от прегръдката на Марк. На Джулиън му се стори, че му хвърли разтревожен кос поглед, но не беше сигурен. А нямаше смисъл да се чуди, така че смаза безмилостно любопитството си.

— Гуин? — попита Марк. — Не. Нали му отказах. Той няма да ме моли и няма да се върне.

— Сигурен ли си? — попита Джулиън и Марк го погледна сухо.

— Не се оставяй Гуин да те заблуди. Ако аз не му помогна, той ще намери някой друг, който да го стори, или ще го свърши сам. Кийрън няма да пострада.

Звук на облекчение се изтръгна от Ема. Джулиън не каза нищо — самият той се чудеше за Кийрън. Не беше забравил как заради него бяха бичували Ема до кръв и как бе разбил сърцето на Марк. Не бе забравил обаче и как им бе помогнал да победят Малкълм. Без него не биха имали никакъв шанс.

Не бе забравил и онова, което Кийрън му беше казал преди битката с Малкълм. Ти не си нежен. Имаш безмилостно сърце.

Ако можеше да спаси Кийрън, рискувайки собствената си безопасност, би го сторил. Нямаше обаче да рискува брат си. Ако това го правеше безмилостен, така да бъде. Ако Марк беше прав, с Кийрън нямаше да се случи нищо.

— Даяна — каза Ема. Учителката им се бе облегнала на затворената входна врата и се взираше в дланта си. — Какво ти подхвърли Гуин?

Даяна протегна ръка — върху кафявата й кожа блещукаше мъничък златен жълъд.

Марк изглеждаше учуден.

— Това е много ценен дар. Ако строшиш жълъда, Гуин ще бъде призован, за да ти се притече на помощ.

— Защо би подарил нещо такова на Даяна? — попита Ема и по устните на Марк пробяга мимолетна усмивка, докато поемаше нагоре по стъпалата.

— Той й се възхити. Рядко се е случвало да видя Гуин да се възхити на една жена. Мислех си, че сърцето му е затворено за такива неща.

— Гуин си пада по Даяна? — Очите на Ема грейнаха. — Искам да кажа, не че не си страшно привлекателна, Даяна, просто ми се струва доста внезапно.

— Такива са феите — каза Джулиън. Почти му дожаля за Даяна — никога не я беше виждал толкова смутена. Дъвчеше долната си устна и той си спомни, че не беше чак толкова възрастна — едва на около двайсет и осем години. Не много по-голяма от Джейс и Клеъри.

— Не означава нищо — отсече тя. — Освен това, имаме си много по-важни неща, за които да мислим.

Тя пусна жълъда в ръката на Марк в същия миг, в който входната врата се отвори и центурионите се изсипаха в преддверието. Изглеждаха обрулени от вятъра и подгизнали до кости. Даяна, видимо облекчена, че вече не обсъждат любовния й живот, отиде да им намери одеяла и хавлии (руните за изсушаване действаха без проблем върху кожата, но нямаха особен ефект върху дрехите).

— Открихте ли нещо? — попита Ема.

— Смятам, че идентифицирахме мястото, където най-вероятно е потънало тялото — отвърна Мануел. — Само че морето беше твърде бурно, за да се гмурнем. Утре ще трябва да опитаме отново.

— Мануел — обади се Зара предупредително, сякаш беше издал тайната парола, която щеше да накара вратата към Ада да зейне под краката им.

Мануел и Раян направиха физиономии.

— Не е като да не знаят какво издирваме, Зара.

— Тайните на Сколоманса са тайни. — Зара тръсна мокрото си яке в ръцете на Диего и се обърна към Ема и Джулиън. — И така, какво има за вечеря?

— Не ги различавам един от друг — каза Кит. — Заради униформите е. Карат ги да изглеждат напълно еднакви. Като мравки.

— Мравките не са еднакви — отвърна Тай.

Бяха седнали на ръба на галерията на втория етаж, откъдето се виждаше главното преддверие на Института. Мокри центуриони се щураха напред-назад; Кит видя как Джулиън и Ема, заедно с Даяна, се опитват да завържат с разговор с онези, които не се бяха отправили към трапезарията и камината там, за да се стоплят.

— Кои са всички те? — попита Кит. — И откъде са?

— Дейн и Саманта Ларкспиър. — Ливи посочи двама тъмнокоси центуриони. — От Атланта.

— Близнаци.

— Как смеят! — заяви Ливи, широко ухилена. Кит се беше притеснявал, че тя няма да остане очарована от идеята на Тай да го включи в детективските си планове, ала тя просто се беше подсмихнала, когато двамата се приближиха до нея в тренировъчната зала, и просто бе казала: „Добре дошъл в клуба".

Сега Ливи посочи следващия от центурионите.

— Мануел Касалес Вилялобос. От Мадрид. Раян Мадуабучи, Института в Лагос. Дивя Джоши, Института в Мумбай. Не всички са свързани с някой Институт. Диего например не е, нито пък Зара или нейната приятелка Джесика, която е французойка, мисля. И разбира се, Джон Картрайт, Джен Уайтлоу и Томас Алдъртри, които са завършили Академията. — Тя наклони глава на една страна. — И на нито един от тях не му е стигнал акълът да се скрие от дъжда.

— Напомнете ми отново защо смятате, че кроят нещо? — попита Кит.

— Окей — каза Тай. Кит вече бе забелязал, че Тай отговаря директно на онова, което му кажеш и далеч не толкова на тона или интонацията, с която го направиш. Не че Кит имаше нещо против да му опреснят паметта за причината да се крият, покатерени нависоко, вперили погледи в група гадняри. — Тази сутрин седях пред стаята ти, когато забелязах Зара да влиза в кабинета на Даяна. Последвах я и видях, че рови из документите там.

— Би могла да си има причина — изтъкна Кит.

— Да рови из документите на Даяна? Каква причина би могла да има? — попита Ливи толкова сурово, че Кит бе принуден да признае, че щом изглежда съмнително, най-вероятно действително е така.

— Изпратих есемес на Саймън Люис за Картрайт, Уайтлоу и Алдъртри — продължи Ливи и подпря брадичка върху долната пречка на перилата. — Според него Джен и Томас са стабилни, а Картрайт бил спън, но безвреден.

— Може би не всички са замесени — каза Тай. — Трябва да открием кои от тях са, и какво искат.

— Какво е спън? — попита Кит.

— Комбинация от секси и пън, според мен. В смисъл — едър, но не особено умен. — Ливи му отправи своята широка усмивка и в същия миг над тях падна сянка — Кристина, с ръце на хълбоците и сбърчени вежди.

— Какво правите, вие тримата?

Кит изпитваше солидна доза респект към Кристина Росалес. Колкото и мила да изглеждаше, с очите си я беше виждал да мята своя балисонг от петнайсет метра и да улучва право в целта.

— Нищо — отвърна той.

— Разменяме си груби коментари по адрес на центурионите — отвърна Ливи.

За миг Кит си помисли, че Кристина ще им се скара, но вместо това тя се настани до Ливи, устните й бяха извити в усмивка.

— Включете и мен.

Подпрял ръце на перилото, Тай стрелна Кит с буреносносивия си поглед.

— Утре — заяви той тихичко, — ще ги проследим, за да видим къде ходят.

За свое учудване Кит установи, че няма търпение.

Вечерта беше неловка — дори след като се изсушиха, центурионите бяха изтощени и не изгаряха от желание да говорят за онова, което бяха свършили през деня. Вместо това нахълтаха в трапезарията и връхлетяха върху сервираната храна като прегладнели вълци.

Кит, Тай и Ливи не се виждаха никъде. Не че Ема можеше да ги вини. Да се хранят заедно с центурионите, ставаше все по-неприятно преживяване. Въпреки че Дивя, Раян и Джон Картрайт правеха всичко по силите си да поддържат дружески разговор за това, кой къде възнамерява да прекара годината си в чужбина, Зара скоро ги прекъсна с дълго описание на мисията си в Унгария, на която бе, преди да дойде в Института.

— Цял куп ловци на сенки се оплакаха, че стилитата и серафимските им ками престанали да действат по време на битката с група феи — каза тя и направи физиономия. — Обяснихме им, че е било просто илюзия — феите се бият нечестно — и че в Академията би трябвало да ги научат на това.

— Всъщност феите не се бият нечестно — обади се Марк. — Бият се забележително чисто. Имат много строг кодекс на честта.

— Чест? — Саманта и Дейн се изсмяха едновременно. — Съмнявам се, че знаеш какво означава това, неч…

Те млъкнаха. Дейн бе този, който го каза, ала Саманта бе тази, която се изчерви. Неизречената дума увисна във въздуха. Нечистокръвник.

Марк блъсна стола си назад и излезе от стаята.

— Съжалявам — каза Зара във възцарилата се тишина. — Ала не би трябвало да е толкова чувствителен. Ако отиде в Аликанте, ще му се наложи да слуша много по-лоши неща, особено на заседанията на Съвета.

Ема я зяпна невярващо.

— Това не означава, че е приемливо. Само защото ще чуе нещо грозно от тесногръдите членове на Съвета, не означава, че първо трябва да го чуе в собствения си дом.

— Или когато и да било в собствения си дом. — Бузите на Кристина бяха поаленели.

— Стига сте опитвали да ни накарате да се почувстваме виновни — сопна се Саманта. — Ние сме тези, които цял ден бяха навън, опитвайки се да оправят кашата, която вие забъркахте, доверявайки се на Малкълм Фейд, сякаш може да се има доверие на който и да било долноземец. Нищо ли не научихте от Тъмната война? Феите ни забиха нож в гърба. Така постъпват долноземците и Марк и Хелън ще сторят същото и с вас, ако не внимавате.

— Не знаеш нищо за брат ми и сестра ми — заяви Джулиън. — Ако обичаш, въздържай се да изричаш имената им.

Диего, който до този момент седеше до Зара в ледено мълчание, най-сетне проговори. Устните му едва помръдваха.

— Подобна сляпа омраза не прави чест нито на положението, нито на униформата на центурионите.

Зара вдигна чашата си, стиснала здраво тънкото столче.

— Не мразя долноземците. — В гласа й имаше хладна убеденост, която бе по-смразяваща отколкото би могла да бъде най-разпалената страст. — Съглашенията се провалиха. Студеният мир не действа. Долноземците не следват нашите правила, нито каквито и да било правила, които не е в техен интерес да следват. Нарушават условията на Студения мир, когато си поискат. Ние сме воини. Демоните би трябвало да се боят от нас. Долноземците би трябвало да се боят от нас. Някога бяхме велики: управлявахме строго и всички се страхуваха от нас. Сега сме бледа сянка на онова, което бяхме някога. Казвам просто, че когато нещо не работи, когато системата ни е стигнала до нивото, на което се намираме сега, значи, се нуждаем от нова, по-добра система.

Зара се усмихна, прибра кичур коса в безукорния си кок и отпи глътка вода. До края на вечерята никой не проговори.

— Тя лъже. Седи си там и лъже, сякаш мненията й са факти — каза Ема яростно. След вечерята двете с Кристина се бяха оттеглили в нейната стая; и двете седяха на леглото, Кристина си играеше с кичур от черната си коса.

— Според мен наистина са факти. За нея и другите като нея — отвърна Кристина. — Само че няма защо да си губим времето със Зара. Докато идвахме насам, каза, че имаш да ми съобщиш нещо?

Възможно най-сбито, Ема й разказа за посещението на Гуин. Докато тя говореше, лицето на Кристина все повече се сбърчваше от тревога.

— Марк добре ли е?

— Така мисля… понякога е много трудно да го разгадаеш.

— Той е от онези, в чиято глава се случва твърде много — каза Кристина. — Някога питал ли е… за теб и Джулиън?

Ема поклати яростно глава.

— Не мисля, че някога и през ум ще му мине, че изпитваме нещо повече от парабатайски чувства един към друг. С Джулс се познаваме толкова отдавна. — Тя разтри слепоочията си. — Марк предполага, че Джулиън изпитва към мен същото, което и той — единствено братски чувства.

— Странно е как някои неща ни заслепяват. — Кристина сви колене до гърдите си и обви ръце около тях.

— Опитвала ли си се да се свържеш с Хайме? — попита Ема.

Кристина облегна буза на коленете си.

— Изпратих му огнено съобщение, но не получих никакъв отговор.

— Бил е най-добрият ти приятел — каза Ема. — Ще ти отговори. — Тя завъртя късче от тъканото одеяло на Кристина между пръстите си. — Знаеш ли какво ми липсва най-много? У Джулс? Просто… да бъдем парабатаи. Да си бъдем Ема и Джулиън. Липсва ми най-добрият ми приятел. Липсва ми онзи, на когото казвах всичко, винаги. Онзи, който знаеше всичко за мен. Доброто и лошото. — Докато говореше, в мислите си виждаше Джулиън такъв, какъвто беше през Тъмната война, със слабички рамене и решителни очи.

Почукване на вратата отекна из стаята. Ема погледна към Кристина — очакваше ли някого? — ала приятелката й изглеждаше също толкова учудена; имаше също толкова учуден вид.

— Pasa^[9] — каза тя.

Беше Джулиън. Ема го погледна с изненада, по-младият Джулиън от спомените й — преливащ в онзи Джулиън, който стоеше пред нея, почти напълно пораснал, висок и мускулест, с непокорни къдрици и едва набола брада по линията на челюстта.

— Знаете ли къде е Марк? — започна той направо.

— Не е ли в стаята си? — попита Ема. — Тръгна си по време на вечерята, така че си помислих…

Джулиън поклати глава.

— Не е там. Възможно ли е да е в твоята стая?

Костваше му видимо усилие да зададе този въпрос, помисли си Ема. Видя как Кристина прехапа устни и можеше само да се надява, че Джулиън няма да забележи. Той никога не биваше да научи колко много знае Кристина.

— Не. Вратата ми е заключена — Ема сви рамене. — Нямам особено доверие на центурионите.

Джулиън прокара притеснено ръка през косата си.

— Вижте… тревожа се за Марк. Елате с мен и ще ви покажа какво имам предвид.

Кристина и Ема тръгнаха след него към стаята на Марк, която зееше широко отворена. Джулиън влезе пръв, следван от Ема и Кристина, които се огледаха неспокойно наоколо, сякаш очакваха Марк да се крие в някой дрешник.

Стаята му се беше променила доста от първите дни след като се беше върнал от Царството на феите. Тогава тя беше прашно, очевидно неизползвано помещение, което стоеше празно заради спомените. Всичките му вещи бяха прибрани, завесите, покрити с прах, бяха винаги пуснати.

Сега мястото бе съвсем различно. Марк беше сгънал дрехите си на спретнати купчинки в долната част на леглото; веднъж беше казал на Ема, че не вижда смисъл от гардероб или скрин, тъй като единственото, което те правеха, бе да крият дрехите ти от теб.

Первазите бяха покрити с дребни украшения: цветя, в различни фази на изсушаване, листа и кактусови бодли, мидени черупки. Леглото беше грижливо оправено — очевидно нито веднъж не беше спал в него.

Джулиън извърна поглед от прекалено спретнатото легло.

— Ботушите му ги няма. Той има само един чифт. Трябваше да му изпратят още от Идрис, но досега не са пристигнали.

— Якето му също го няма — каза Ема. То бе единственото му дебело яке, дънково, подплатено с вълна. — Торбата му… имаше пътна торба, нали?

Кристина ахна. Ема и Джулиън се обърнаха рязко към нея и я видяха да улавя лист хартия, появил се изведнъж във въздуха, реейки се на височината на рамото й. Беше запечатан със сияещи руни, които избледняха, когато Кристина го взе в ръка.

— Адресирано е до мен — каза тя и го отвори. — От Марк.

Очите й се плъзнаха по редовете; бузите й пребледняха и тя им подаде листа, без да каже нито дума.

Джулиън пое огненото съобщение и Ема го прочете над рамото му заедно с него.

Скъпа Кристина,

Знам, че ще го покажеш на правилните хора, в правилния момент. Имам ти доверие, че ще направиш каквото е необходимо, когато е необходимо.

Вече си узнала за станалото с Кийрън. Въпреки че нещата между нас приключиха лошо, той бе мой закрилник в продължение на дълги елфически години. Длъжник съм му и не мога да го оставя да умре в мрачния Двор на неговия баща. Тази нощ ще поема по лунния път, отвеждащ в Земите на феите. Кажи на братята и сестрите ми, че ще се върна при тях веднага щом мога. Кажи на Ема, че ще се върна. Веднъж вече се върнах при тях от Земята под хълма. Ще го направя отново.

Марк Блекторн

Джулиън смачка яростно листа с разтреперани пръсти.

— Тръгвам след него.

Ема понечи да посегне към ръката му, но после си спомни, и отпусна длан до тялото си.

— Ще дойда с теб.

— Не — каза Джулиън. — Не разбираш ли какво се опитва да направи Марк? Не може да нахлуе в Двора на тъмните елфи самичък. Кралят на сенките ще го убие преди да успее да мигне.

— Естествено, че разбирам — заяви Ема. — Ето защо трябва да стигнем до Марк преди да е проникнал в Царството на елфите. Веднъж влязъл в земите им, ще бъде на практика невъзможно да го спрем.

— Да не забравяме и проблема с времето — обади се Кристина. — Прекоси ли веднъж границата, то ще потече различно за него. Може да се върне след три дни, три седмици…

— Или три години — мрачно довърши Ема.

— Ето защо трябва да тръгна след него още сега — заяви Джулиън. — Преди да е стигнал до Царството на феите и времето да стане наш враг…

— Аз мога да помогна с това — каза Кристина.

Докато растеше, Кристина бе изучавала феите особено задълбочено. Веднъж беше признала на Ема, че е било отчасти заради Марк и онова, което научила за него като дете. Историята му я беше запленила — нефилимското момче, отвлечено от елфите по време на Тъмната война.

Кристина докосна златния медальон с образа на Разиел на шията си.

— Това е амулет, благословен от феи. Семейството ми има… — Тя се поколеба. — …много такива. Преди години били близки с феите. Все още притежаваме доста изрази на тяхното благоразположение. Рядко обаче говорим за това, тъй като отношението на Клейва към онези, които се сприятеляват с елфите, е… — Тя се огледа из стаята на Мрак. — Каквото го знаете.

— Какво прави този амулет? — попита Ема.

— Не позволява на времето да тече прекалено бързо за смъртните, докато се намират в Царството на феите. — Стиснала медальона между пръстите си, Кристина се взираше в Джулс с тих въпрос, сякаш за да каже, че крие още доста изненади, стига само той да поиска да ги чуе.

— Медальонът е само един — рече Джулиън. — Как може да защити всички ни?

— Ако отида в Царството на елфите с него, закрилата му ще се разпростре и върху теб, Ема и Марк, стига да не се отдалечавате твърде много от мен.

Джулиън се облегна на стената и въздъхна.

— И предполагам, че няма да се съгласиш просто да ми го заемеш, така че да мога да отида с него в Царството на феите? Сам?

— За нищо на света — отвърна Кристина престорено благопристойно. — Той е семейна ценност.

На Ема й идваше да я разцелува. Вместо това се задоволи просто да й намигне. Ъгълчето на устните на Кристина потръпна леко.

— В такъв случай ще отидем тримата — заяви Ема и Джулиън като че ли си даде сметка, че е безсмислено да се опитва да спори, така че й кимна и в очите му се появи мъничко от стария парабатайски поглед, който казваше, че очаква двамата да се изправят пред опасност. Заедно.

— Освен това, с помощта на медальона можем да поемем по лунния път — каза Кристина. — Обикновено само онези с елфическа кръв във вените имат достъп до него. — Тя изпъна рамене. — На Марк и през ум не му е минало, че бихме могли да го последваме — ето защо е изпратил бележката.

— Лунният път? — повтори Джулиън. — Какво всъщност представлява той?

Сега вече Кристина наистина се усмихна. Беше особена усмивка — не точно на щастие (Ема предполагаше, че е прекалено разтревожена за това), но в нея имаше възторженото удивление на човек, комуто предстои да изживее нещо, което никога не е подозирал, че ще има възможност да направи.

— Ще ви покажа — отвърна тя.

Бързо си събраха нещата. Къщата беше потънала в мрак, необикновено оживена от неравното дишане на цял куп спящи хора. Докато вървеше по коридора, премятайки презрамките на раницата си, Джулиън видя Тай да спи пред стаята на Кит, полуседнал, подпрял брадичка върху ръката си. На пода до него имаше отворена книга.

Той спря пред вратата на тавана и се поколеба. Би могъл да остави бележка и да отмине. Така би било най-лесно. Не разполагаха с много време, за да открият Марк, преди да е проникнал в Царството на феите. Не би било проява на страхливост. Просто практичност. Просто…

Бутна вратата и изкачи стъпалата на бегом. Артър си беше там, където го беше оставил — на бюрото си. Коси лунни лъчи струяха през таванския прозорец.

Артър пусна химикалката и се обърна да го погледне. Сива коса обрамчваше уморените му очи. Приличаше на размазана снимка на бащата на Джулиън, в която нещо се бе объркало при проявяването, разтегляйки ъглите на лицето му от познатите им форми.

— Трябва да замина за няколко дни — каза Джулиън. — Ако имаш нужда от нещо, говори с Даяна. С никой друг. Единствено с Даяна.

Очите на Артър бяха замъглени.

— Ти… къде отиваш, Джулиън?

Джулиън се поколеба дали да не излъже. Биваше го в лъжите и те му се удаваха естествено. Ала по някаква причина не искаше да го прави.

— Марк… се върна обратно. Отивам да го намеря. Да се надяваме — преди да е проникнал в Царството на феите.

Тръпка пробяга по тялото на Артър.

— Отиваш да намериш брат си в Царството на феите? — каза той дрезгаво и Джулиън си спомни откъслечните части от историята на чичо си, които бе чувал — че заедно с Андрю, бащата на Джулиън, беше прекарал години като пленник в Царството на феите; и докато Андрю се влюбил в елфическа благородница и тя му родила Хелън и Марк, Артър бил откъснат от него, пленен и изтезаван с магии.

— Да. — Джулиън намести раницата на рамото си.

Артър протегна ръка, сякаш искаше да улови тази на Джулиън и той се дръпна сепнато. Чичо му никога не го докосваше. Артър отпусна ръка.

— В Древен Рим — каза той, — към всеки генерал, спечелил война, бил придаван слуга. Докато генералът яздел по улиците, приемайки благодарностите на признателното множество, задачата на слугата била да шепне в ухото му: Respice post te. Hominem te esse memento. Memento mori.

— Погледни зад себе си — преведе Джулиън. — Помни, че си човек. Помни, че ще умреш. — По гръбнака му пробяга слаба тръпка.

— Ти си млад, ала не си безсмъртен — каза Артър. — Ако се озовеш в Царството на феите, а аз се моля това да не се случи, защото ако съществува ад, то той е там, ако се озовеш там, не се вслушвай в нищо, което феите ти казват. Не се вслушвай в обещанията им. Закълни ми се, Джулиън.

Джулиън изпусна дъха си. Помисли си за онзи генерал от отдавна отминали времена, когото призовавали да не допусне славата да го главозамае. Всичко си отива. Щастието си отива, отиват си загубата и болката.

Всичко, освен любовта.

— Заклевам се — отвърна той.

— Трябва да изчакаме момента — каза Кристина, — когато лунната светлина върху водата изглежда солидна. Ще го видите, стига да гледате внимателно… като зеленото сияние.

Тя се усмихна на Ема, която стоеше между нея и Джулс, тримата — застанали в редичка на брега на океана. Почти нямаше вятър и океанът се простираше пред тях, плътен и черен, поръбен с бяло там, където водата срещаше пясъка. Приливите на морска пяна там, където вълните, изчерпали силите си, се разбиваха на брега, оставяха след себе си водорасли и мидени черупки на плажа.

Бурята от по-рано бе отминала и небето се беше прояснило. Високо в него луната хвърляше върху водата съвършена, непрекъсвана линия от светлина, протягаща се към хоризонта. Тихият звук на вълните, разбиващи се около високите водоустойчиви обувки на Ема, бе като шепот.

Джулиън беше приковал очи в часовника си — някога той беше принадлежал на баща му, солиден, масивен, старовремски механичен часовник, който проблясваше върху китката му. Ема усети как нещо я жегва, когато забеляза, че все още носи гривната от морско стъкло, която тя му беше направила някога.

— Почти полунощ е — каза той. — Чудя се каква ли преднина има Марк.

— Зависи колко дълго е трябвало да чака мига, за да стъпи на пътеката — отвърна Кристина. — Правилните мигове идват и си отиват. Полунощ е само един от тях.

— Е, как възнамеряваме да го спрем? — попита Ема. — Стандартно препъване и хвърляне отгоре му или ще се наложи да му отвлечем вниманието със силата на танца и да метнем ласо около глезените му?

— Шегите не помагат — отбеляза Джулиън, вперил поглед във водата.

— Шегите винаги помагат — заяви Ема. — Особено когато не правим нищо друго, освен да чакаме водата да стане солидна…

Кристина изписка.

— Хайде! Сега!

Ема тръгна първа, прескачайки малката вълничка, която се разбиваше в краката й. Част от ума й все така й казваше, че се хвърля във водата и ще потъне в нея. Сблъсъкът на крака й с твърда повърхност я разтърси.

Тя направи няколко стъпки тичешком и се обърна към брега. Намираше се върху проблясваща пътека, която сякаш бе направена от корав като скала кристал, с дебелината на тънко стъкло. Лунната светлина върху океана бе станала солидна. Джулиън беше зад нея, балансиращ върху блещукащата линия, а Кристина тъкмо скачаше върху пътеката.

Ема я чу да ахва, когато се приземи. Като ловци на сенки те бяха виждали всякакви чудеса, ала в тази магия имаше нещо особено елфическо: тя като че ли се случваше в промеждутъците на обикновения свят, между светлина и сянка, между една минута и следващата. Като нефилими те съществуваха в свое собствено пространство. Това тук беше пространството между световете.

— Да вървим — подкани я Джулиън и Ема пое напред.

Пътеката бе широка и като че ли се огъваше и извиваше под краката й с полюшването на вълните. Беше, като да вървиш по мост, надвиснал над пропаст.

Само че, когато погледнеше надолу, не виждаше бездна, а нещо, от което се боеше много повече. Дълбокия мрак на океана, където се бяха носили мъртвите тела на нейните родители, преди вълните да ги изхвърлят на брега. В продължение на години си ги бе представяла как се борят, как умират под водата, заобиколени от безбрежното море, съвсем сами. Сега знаеше повече за това как бяха умрели, знаеше, че са били мъртви, когато Малкълм бе предал телата им на морето. Ала със страха не можеш да говориш, не можеш да му кажеш истината: страхът живее дълбоко в костите ти.

Толкова навътре в океана Ема бе очаквала водата да е непрогледна, ала лунната светлина я караше да сияе и тя можеше да надникне в нея, сякаш бе аквариум.

Видя водорасли, полюшващи се и танцуващи с ритъма на прилива. Пърполенето на рибните пасажи. Имаше и по-тъмни, по-големи сенки. Проблясващо движение, тежко и огромно, навярно кит или пък нещо по-огромно и по-ужасно — морските демони можеха да пораснат до размерите на футболно игрище. Ема си представи как пътеката се пръсва внезапно, как поддава под краката им и те пропадат в мрака, в необятността наоколо, студена и смъртоносна, и изпълнена със слепи, острозъби чудовища, и един Ангел знаеше какво друго, надигнало се от глъбините…

— Не поглеждай надолу. — Беше Джулиън, приближил се по пътеката. Кристина беше малко по-назад и се оглеждаше прехласнато. — Гледай напред, към хоризонта. Върви към него.

Ема вирна брадичка. Усещаше Джулс до себе си, усещаше горещината, струяща от кожата му, и тя караше косъмчетата по ръцете й да настръхват.

— Добре съм.

— Не си. — Гласът му беше равен. — Знам какво изпитваш към океана.

Брегът бе останал далеч зад тях — блещукаща линия в далечината, магистралата бе лента от движещи се светлини, къщите и ресторантите по крайбрежието проблясваха.

— Е, оказва се, че родителите ми не са умрели в океана. — Тя си пое накъсано въздух. — Не са се удавили.

— Това знание не може да заличи годините, изпълнени с кошмари.

Джулиън я погледна. Вятърът разпиляваше меките кичури на косата му върху скулите. Ема си спомни какво бе усещането да зарови пръсти в тази коса, как да го прегръща, я застопоряваше не само към света, но и към самата нея.

— Мразя да се чувствам по този начин — каза и за миг дори не беше сигурна за какво говори. — Мразя да се страхувам. Кара ме да се чувствам слаба.

— Ема, всеки се бои от нещо. — Той дойде мъничко по-близо и Ема усети как рамото му се докосна до нейното. — Боим се за нещата, защото ги ценим. Боим се да не изгубим хората, които обичаме. Боим се от смъртта, защото ценим живота. Недей да мечтаеш да не се боиш от нищо. Защото това би означавало единствено, че не изпитваш нищичко.

— Джулс… — Тя понечи да се обърне към него, изненадана от разпалеността в гласа му, но спря, когато чу Кристина да ускорява стъпки, а после да повишава глас, за да извика:

— Марк!

8

Ема веднага видя Марк. Сянка на проблясващата пътека пред тях, с чиято светла коса лунните лъчи си играеха. Той като че ли все още не ги беше забелязал.

Ема се затича, следвана по петите от Кристина и Джулс. Пътеката се надигаше и спускаше под краката й, но тя бе свикнала да бяга по брега, където мекият пясък поддаваше под нея. Виждаше го съвсем ясно — беше спрял и се бе обърнал към тях със слисано изражение.

Бойното му облекло го нямаше. Носеше дрехи, подобни на онези, с които беше дошъл в Института, макар тези да бяха чисти и здрави: ленени и меки, щавена кожа, високи обувки с връзки и пътна торба, преметната на гърба му. Ема видя звездите, отразени в широко отворените му очи, когато се приближи до него.

Той пусна пътната торба в краката си и впери обвиняващ поглед в тримата си преследвачи.

— Какво правите тук?

— Ти сериозно ли? — Джулиън изрита торбата му настрани и го сграбчи за раменете. — Какво правиш ти тук?

Джулиън беше по-висок от Марк, нещо, което винаги се струваше странно на Ема, защото в продължение на години Марк беше по-високият от двамата. По-висок и по-голям. Ала сега не беше нито едното, нито другото. Сега приличаше на тънко, бледо острие в мрака редом до по-солидната сила и височина на Джулиън. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се превърне в лунна светлина върху вълните и ще изчезне.

Погледът му се обърна към Кристина.

— Получила си огненото ми съобщение.

Тя кимна и няколко кичура от тъмната й коса, прибрана на тила с шнола, инкрустирана със скъпоценни камъни, се обвиха около лицето й.

— Всички го прочетохме.

Марк затвори очи.

— Не мислех, че бихте могли да ме последвате по лунната пътека.

— Само че го направихме. — Джулиън го стисна по-силно за раменете. — Няма да ходиш в Царството на феите, още по-малко пък — сам.

— Става дума за Кийрън — простичко отвърна Марк.

— Кийрън те предаде — каза Джулиън.

— Те ще го убият, Джулс — каза Марк. — Заради мен. Кийрън уби Ярлат заради мен. — Той отвори очи и се взря в брат си. — Не трябваше да се опитвам да си тръгна, без да ти кажа. Не беше справедливо от моя страна. Знаех, че ще се опиташ да ме спреш, знаех и че не разполагам с много време. Никога няма да простя на Кийрън за онова, което се случи с теб и Ема, ала също така няма да го изоставя, за да бъде изтезаван и убит.

— Марк, елфите не хранят особено топли чувства към теб — напомни му Джулиън. — Принудени бяха да те върнат, а те ненавиждат да връщат нещо, което са взели. Ако отидеш в Царството на феите, ще те задържат там, стига да могат, и няма да ти бъде лесно. Ще те наранят. Няма да го допусна.

— Значи, ти ще се превърнеш в мой тъмничар, братко? — Марк разпери ръце с дланите нагоре. — Ще оковеш ли китките ми със студено желязо, а глезените ми с тръни?

Джулиън потръпна. Твърде тъмно бе, за да види чертите на Марк Блекторн, синьо-зеленото му око, и в сумрака братята сякаш бяха просто ловец на сенки и елф, отколешни противници.

— Ема — заяви Джулиън, сваляйки ръце от раменете на Марк, и в гласа му имаше отчаяна горчивина. — Марк те обича. Ти го убеди.

Ема почувства как горчилката на Джулиън се забива като тръни под кожата й и изтерзаните думи на Марк отново отекнаха в главата й: Значи, ти ще се превърнеш в мой тъмничар?

— Няма да ти попречим да отидеш. Ще дойдем с теб.

Дори на лунната светлина Ема видя как цветът се отцеди от лицето на Марк.

— Не. Отдалеч ви личи, че сте нефилими. В бойно облекло сте. Руните ви не са скрити. Ловците на сенки не са обичани в Земята под хълма.

— Очевидно само Кийрън е обичан — каза Джулиън. — Късметлия е да има твоята лоялност, Марк, за разлика от нас.

Марк пламна и се обърна към брат си; очите му лумнаха гневно.

— Добре, спрете… спрете — намеси се Ема и застана между тях. Блещукащата вода се извиваше и огъваше под краката й. — И двамата…

— Кой броди по лунната пътека?

Зад тях се зададе фигура, гласът й — дълбок тътен над вълните. Ръката на Джулиън се стрелна към дръжката на камата, висяща на кръста му. Ема вече бе извадила серафимската си кама, Кристина държеше своя нож пеперуда. Пръстите на Марк се бяха вдигнали към ямката на врата му, там, където някога почиваше елфическата стрела, която Кийрън му беше подарил. Ала тя вече не беше там. Лицето му се напрегна, а после се отпусна, когато разпозна идващия.

— Това е елф пука — обясни тихо. — Общо взето са безвредни.

Фигурата на пътеката пред тях бе дошла по-близо. Беше висок елф, облечен в парцалив панталон, придържан с помощта на колан от въже. Тънки златни нишки бяха вплетени в дългата му тъмна коса и грееха върху смуглата му кожа. Беше бос.

Проговори и гласът му беше като прилива по залез-слънце.

— През Портата на Лир ли искате да минете?

— Да — отвърна Марк.

Металически златни очи без ириси и зеници се плъзнаха по Марк, Кристина, Джулиън и Ема.

— Само един от вас е от прекрасната раса. Останалите са човеци. О, не… нефилими. — Тънките му устни се извиха в усмивка. — На това му се казва изненада. Колцина от вас искат да прекрачат през портата, отвеждаща в Земята на сенките?

— Всички — заяви Ема. — И четиримата.

— Ако кралят или кралицата ви открият, ще ви убият — каза елфът пука. — Феите не са добре настроени към онези, в чиито вени тече ангелска кръв, не и от Студения мир насам.

— Аз съм наполовина елф — рече Марк. — Майка ми беше лейди Нериса от Двора на тъмните феи.

Елфът пука повдигна вежди.

— Смъртта й натъжи всички ни.

— А това са моите братя и сестри — продължи Марк, възползвайки се от момента. — Те ще ме придружат; аз ще ги закрилям.

Елфът пука сви рамене.

— Не е моя грижа какво ще ви сполети в Земите — каза той. — Само че първо трябва да платите налог.

— Никакви плащания — заяви Джулиън и пръстите му още по-здраво стиснаха дръжката на камата. — Никакъв налог.

Елфът се усмихна.

— Приближи се, за да поговорим насаме за миг и после ще решиш дали си съгласен да платиш цената ми. Няма да те принудя.

Изражението на Джулиън потъмня, но той пристъпи напред. Ема напрегна слух, за да чуе какво казва елфът пука, ала шумът на вълните и вятъра се плъзна между тях. Зад гърба им въздухът се завихри и замъгли: на Ема й се стори, че зърва в него очертанията на врата.

Джулиън стоеше неподвижно, докато елфът говореше, но Ема видя как едно мускулче на бузата му потръпва. Миг по-късно той свали часовника на баща си и го пусна в шепата на елфа.

— Едно плащане — каза елфът на висок глас, докато Джулиън се извръщаше. — Кой е следващият?

— Аз — заяви Кристина и се приближи внимателно до него. Джулиън се върна при Марк и Ема.

— Заплаши ли те? — прошепна Ема. — Джулс, ако те е заплашил…

— Не ме заплаши — отвърна Джулиън. — Не бих допуснал Кристина да припари близо до него, ако беше така.

Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как Кристина сваля инкрустираната със скъпоценни камъни шнола от косата си, която се разсипа по раменете и гърба й, по-черна от нощното море. Подаде шнолата на елфа и се отправи към тях със замаяно изражение.

— Марк Блекторн ще бъде последен — заяви елфът пука. — Нека се приближи златокосото момиче.

Ема усети как останалите я проследиха с поглед, докато отиваше към елфа, Джулиън — най-напрегнато от всички. Спомни си картината, на която я бе нарисувал как се издига над океана, с тяло изтъкано сякаш от звезди.

Зачуди се какво ли бе сторил с тези картини. Дали ги беше изхвърлил. Дали вече ги нямаше, изгорени? Сърцето й се сви при тази мисъл. Такова прелестно произведение на Джулс, всяко докосване с четката бе шепот, обещание.

Тя стигна до елфа пука, който се усмихваше, както правеше неговата раса, когато бяха развеселени. Морето се простираше около тях, черно и сребристо. Елфът наведе глава към нея. Около тях се изви вятър и двамата се оказаха обградени от облаци, така че Ема вече не виждаше останалите.

— Ако ще ме заплашваш — заяви тя, преди елфът пука да успее да каже каквото и да било, — знай, че ще те накарам да ми платиш за това, ако не сега, то по-късно. И смъртта ти ще бъде бавна.

Елфът се разсмя. Зъбите му също бяха златни, със сребърни връхчета.

— Ема Карстерс. Виждам, че не знаеш много за елфите пука. Ние сме изкусители, не насилници. Когато ти кажа това, което имам да ти кажа, ще поискаш да отидеш в Царството на феите. Сама ще пожелаеш да ми дадеш онова, което ще поискам.

— И какво искаш?

— Стилито ти — отвърна той, посочвайки стилито на кръста й.

Всичко в Ема се разбунтува. Джейс й беше подарил това стили преди години в Идрис, след края на Тъмната война. То бе символ на всичко, белязало живота й след войната. Клеъри й беше дала думи и тя ги бе скътала като съкровище; Джейс й беше дал стили и с него бе дал на едно уплашено и съкрушено от скръб момиче цел. Всеки път, щом Ема докоснеше стилито, то й нашепваше тази цел: Сега бъдещето е твое. Направи го такова, каквото искаш.

— За какво му е на един елф стили? — попита тя. — Вие не рисувате руни, а и те действат само на ловците на сенки.

— Стилито няма да ми бъде полезно. Ала скъпата демонска кост, от която е изработена дръжката — да.

Ема поклати глава.

— Поискай нещо друго.

Елфът се приведе към нея. Миришеше на сол и водорасли, огрени от слънцето.

— Слушай — каза той. — Ако влезеш в Царството на елфите, отново ще видиш лицето на някого, когото си обичала и който е мъртъв.

— Какво? — Ема усети как я пронизва шок. — Лъжеш.

— Знаеш, че не мога да лъжа.

Устата на Ема беше пресъхнала.

— Не бива да споделяш с останалите онова, което ти казах, или то няма да се сбъдне — каза елфът. — Не мога и да ти кажа какво означава това. Аз просто предавам съобщение… но то е вярно. Ако искаш отново да видиш някого, когото си обичала и изгубила, ако искаш да чуеш гласа му, трябва да преминеш през Портата на Лир.

Ема извади стилито от колана си и му го подаде, пронизвана от болка. Извърна се слепешком, а думите му отекваха в главата й. Едва забеляза Марк, който мина покрай нея, последният, отишъл да говори с водния елф. Сърцето й думкаше прекалено силно.

Някой, когото си обичала и изгубила. Ала имаше толкова много, изгубени в Тъмната война. Родителите й… ала тя не смееше дори да мисли за тях — боеше се, че няма да е в състояние да мисли, да продължи напред. Бащата на семейство Блекторн, Андрю. Старата й учителка, Катерина. Може би…

Звукът на вятъра и вълните утихна. Марк стоеше пребледнял пред елфа пука. Останалите изглеждаха леко зашеметени и Ема изгаряше от желание да научи какво им беше казал елфът. Какво ли би могло да накара Джулс, Марк и Кристина да приемат предложението му?

Елфът пука протегна ръка.

— Портата на Лир се отваря — заяви той. — Преминете сега или бягайте обратно към брега; лунната пътека вече започва да се топи.

Разнесе се звук като от трошене на лед, топящ се под пролетните лъчи. Ема сведе поглед надолу: сияйната пътека под тях бе прошарена от черни ивици, пукнатини, през които избиваше вода.

Джулиън сграбчи ръката й.

— Трябва да вървим.

Зад Марк, който стоеше пред тях на пътеката, се беше появила ярка сребриста арка, вътрешността на която клокочеше от вода и движение.

Смеейки се, елфът пука скочи изящно от пътеката и се гмурна във вълните. Ема си даде сметка, че няма представа какво му беше дал Марк. Не че това имаше значение в този миг. Пътеката между тях бързо се пропукваше — ето че вече беше на парчета, като ледени късове, носещи се в Арктическия океан.

Кристина беше от другата страна на Ема. Тримата тичаха напред, скачайки от едно голямо парче на друго. Марк им махаше и викаше, а арката зад него ставаше все по-солидна. Ема зърна зелена трева от другата й страна, лунна светлина и дървета. Тя бутна Кристина напред, Марк я хвана и двамата изчезнаха през портата.

Ема понечи да направи крачка напред, ала пътеката поддаде под краката й и в продължение сякаш на много повече от секунди, тя като че ли падаше към черната вода. А после Джулиън я улови. Ръцете му се обвиха около нея и те паднаха заедно през арката.

Сенките на тавана се бяха удължили. Артър седеше неподвижно, загледан през прозореца със съдраната хартия към лунната светлина над морето. Досещаше се къде бяха сега Джулиън и останалите — познаваше лунната пътека, така, както познаваше и другите пътища в Царството на феите. Беше бягал по тях, преследван от крещящи глутници гоблини и пиксита, препускащи пред своите господари, неземно красивите принцове и принцеси на феите. Веднъж, в една зимна гора, бе паднал и тялото му бе строшило леда на едно замръзнало езеро. Спомни си как гледа кръвта си да се разлива върху пропуканата повърхност.

— Колко красиво — отбелязала бе една елфическа лейди, докато кръвта на Артър проникваше в леда.

Понякога мислеше за ума си по същия начин: пропукана повърхност, в която се отразяваше натрошена и несъвършена картина. Знаеше, че лудостта му не е като човешката лудост. Тя идваше и си отиваше. Понякога го оставяше едва докоснат и той се надяваше, че си е отишла завинаги, но тя се завръщаше, смазвайки го с върволицата от хора, които никой друг не можеше да види, гласове, които никой друг не можеше да чуе.

Лекарството помагаше, но то бе свършило. Открай време Джулиън му го носеше, още откакто беше малко момче. Артър не беше сигурен колко голям бе сега. Достатъчно голям. Понякога Артър се чудеше дали го обича. Дали обича което и да било от децата на брат си. Случвало се бе да се събуди от сънища, в които ги сполетяваха ужасяващи неща, и лицето му беше мокро от сълзи.

Ала това може и да бе чувството за вина. Не бе имал нито способността да ги отгледа, нито смелостта да остави Клейва да го замени с по-добър настойник. Макар че кой би ги задържал заедно? Никой, навярно, а семейството трябваше да си остане заедно.

Вратата в подножието на стъпалата изскърца и Артър се обърна нетърпеливо. Може би Джулиън се бе отказал от безумния си план и се бе върнал. Лунният път беше опасен. Самото море бе пълно с коварство. Той бе израснал край морето, в Корнуол, и не бе забравил чудовищата. Горчива като кръв е пяната; гребените — като хищни зъби.

А може би никога не бе имало чудовища.

Тя се появи на най-горното стъпало и го изгледа хладно. Косата й бе прибрана толкова силно назад, че кожата й сякаш беше обтегната. Тя наклони глава на една страна, обхождайки с поглед претъпканата мръсна стая и покритите с хартия прозорци. В лицето й имаше нещо — нещо, което раздвижи далечен спомен.

Нещо, от което го заля вледеняващ ужас. Той стисна здраво облегалките на стола, умът му зажужа от късчета стара поезия. Със кожа бяла като проказа, тя беше умъртвеният живот…^[10]

— Артър Блекторн, предполагам? — каза тя с предвзета усмивка. — Аз съм Зара Диърборн. Вярвам, че познавате баща ми.

Ема се приземи тежко върху гъста трева, оплетена с Джулиън. За миг той беше над нея, подпрял лакти на земята, бледото му лице сияеше на лунната светлина. Въздухът около тях бе студен, но тялото му до нейното бе топло. Ема почувства как гърдите му се издуха, когато си пое рязко дъх, усети въздуха, повял до бузата й, когато той извърна рязко лице от нейното.

Миг по-късно вече беше на крака, протегнал ръка, за да й помогне да се изправи. Ема обаче стана сама и се огледа наоколо.

Намираха се насред просека, заобиколена от дървета. Лунната светлина бе достатъчно силна, та тя да види, че тревата бе наситено зелена, а дърветата — натежали от яркоцветни плодове: лилави сливи, червени ябълки, плодове с формата на звезди и на рози, които Ема не познаваше. Марк и Кристина също бяха тук, под дърветата.

Марк беше запретнал ръкавите на ризата си, вдигнал ръце, сякаш за да докосне въздуха на елфическото царство, да го почувства върху кожата си. Отметна глава назад, полуотворил устни и докато го гледаше, Ема усети, че се изчервява. Това като че ли беше интимен момент, сякаш гледаше как някой отново среща своя възлюбен.

— Ема — ахна Кристина. — Виж. — Тя посочи към небето.

Звездите бяха различни. Те образуваха съзвездия, които Ема не познаваше, и имаха цветове — леденосиньо, скрежнозелено, проблясващо златно, ослепително сребърно.

— Толкова е красиво — прошепна. Видя как Джулиън я погледна, но Марк бе този, който проговори. Вече не изглеждаше така отдаден на нощта, но все още имаше мъничко замаян вид, сякаш въздухът в Царството на феите бе вино и той бе изпил твърде много.

— Понякога Ловът препускаше в небето на Царството на феите — каза. — Там горе звездите приличат на натрошени скъпоценни камъни — прах от рубини и сапфири, и диаманти.

— Знаех за звездите в Царството на феите. — Гласът на Кристина беше тих, благоговеен. — Ала не съм предполагала, че някога ще ги видя с очите си.

— Ще си починем ли? — попита Джулиън, който обикаляше по края на просеката и надничаше между дърветата. Много ясно, че Джулс щеше да зададе практичните въпроси. — Да съберем сили за пътуването утре?

Марк поклати глава.

— Не можем. Трябва да пътуваме през нощта. Мога да намеря пътя из Земите единствено по звездите.

— В такъв случай ще се нуждаем от руни за енергия. — Ема протегна ръка към Кристина. Не че целенасочено пренебрегваше Джулс (руните, нарисувани от ръката на твоя парабатай винаги бяха по-силни) но все още усещаше къде тялото му се бе блъснало в нея, когато бяха паднали заедно. Все още усещаше как нещо я беше прерязало дълбоко, когато дъхът му бе докоснал бузата й. В този миг имаше нужда той да не бъде твърде близо до нея, за да не види какво има в очите й. Начинът, по който Джулиън съзерцаваше елфическото небе — Ема предполагаше, че именно така тя гледа Джулиън.

Допирът на Кристина беше топъл и успокояващ — бързо и умело, стилито й прокара очертанията на руна за енергия върху кожата на Ема. Когато свърши, тя пусна китката й и Ема зачака обичайната пронизваща, разтърсваща горещина, като двойна доза кофеин.

Нищо не се случи.

— Не действа — намръщи се тя.

— Дай да видя… — Кристина пристъпи напред. Сведе поглед към ръката на Ема и очите й се разшириха. — Виж.

Знакът, черен като мастило, когато Кристина й го беше поставила, бе започнал да избледнява и да придобива сребрист цвят. Чезнеше, като топящ се скреж. След броени секунди вече го нямаше.

— Какво, по… — започна Ема, ала Джулиън вече се бе обърнал рязко към Марк.

— Руните — каза той. — Действат ли в Царството на феите?

Марк изглеждаше изумен.

— И през ум не ми е минавало, че биха могли да не действат. Никой никога не го е споменал.

— В продължение на години изучавах феите — каза Кристина. — Никъде не съм чела, че руните не действат в Земите.

— Кога за последен път се опита да използваш руна тук? — попита Ема Марк.

Той поклати глава и в очите му влязоха руси къдрици. Той ги отметна назад с тънките си пръсти.

— Не си спомням. Нямах стили, те го счупиха, но магическата ми светлина работеше… — Бръкна в джоба си и извади кръгъл, полиран рунически камък.

Затаили дъх, те всички се взряха в него, в очакване да грейне ярко в ръката на Марк.

Нищо не се случи.

Джулиън изруга тихичко и извади серафимска кама от колана си. Адамасът светеше мътно под лунните лъчи. Той го завъртя така, че острието легна върху дланта му, отразявайки многоцветното сияние на звездите.

— Майкъл.

Нещо припламна в острието — мимолетно, приглушено проблясване. А после изчезна. Джулиън се взря в него. Серафимска кама, която не можеше да бъде събудена за живот, бе общо взето толкова полезна, колкото и пластмасов нож — с тъпо острие, тежка и къса.

С рязко движение Джулиън запрати камата настрани. Оръжието се плъзна по тревата, а той вдигна очи. Ема усети с какво усилие се сдържа. Усети го като напрежение, стиснало собственото й тяло така, че й беше трудно да диша.

— Е — заяви Джулиън. — Ще се наложи да прекосим Царството на феите, място, където ловците на сенки не са добре дошли, водейки се единствено по звездите, и не можем да използваме руни, серафимски ками или магическа светлина. Това е положението, в общи линии.

— Бих казал, че това е положението съвсем точно — отвърна Марк.

— Освен това сме тръгнали към Двора на тъмните феи — добави Ема. — Който се предполага, че е като от някой от филмите на ужасите, които Дру харесва, но не чак толкова забавен.

— В такъв случай ще вървим през нощта — каза Кристина и посочи в далечината. — Има отличителни знаци, които познавам от картите. Виждате ли онези хребети в далечината? Според мен това са Трънливите планини. Земите на тъмните феи лежат в техните сенки. Не е толкова далеч.

Ема видя как Марк като че ли се поуспокои при звука на разумния глас на Кристина. Той обаче нямаше особен ефект върху Джулиън. Челюстта му бе все така напрегната, ръцете му — стиснати в юмруци до тялото.

Не че Джулиън не се ядосваше. Просто не си позволяваше да го показва. Хората мислеха, че е тих и спокоен, но това беше измамно. Ема си спомни какво бе прочела веднъж: че вулканите имали най-тучните и зелени склонове, най-прелестния и спокоен вид отвън, защото огънят, стаен в тях, не позволявал на земята им да замръзне.

Ала когато изригнели, били в състояние да донесат разруха на много мили от там.

— Джулс — обади се Ема. Той я погледна и в очите му проблясваше ярост. — Може и да нямаме магическа светлина и руни, но все още сме ловци на сенки. С всичко, което означава това. Можем да се справим. Можем.

Речта й се стори доста калпава, но ето че огънят в очите му угасна.

— Имаш право — отвърна. — Съжалявам.

— А аз съжалявам, задето ви доведох тук — каза Марк. — Ако знаех… за руните… ала то трябва да е нещо скорошно, много скорошно…

— Ти не ни доведе тук — възрази Кристина. — Ние те последвахме. И всички прекрачихме прага не само заради теб, но и заради онова, което елфът пука ни каза. Не е ли така?

Някой, когото си обичала и изгубила.

— За мен е вярно — заяви тя и погледна към небето. — Време е да вървим, обаче. До утрото вероятно остават само няколко часа. И след като не можем да използваме руни за енергия, ще трябва да се сдобием с нея по другия начин.

Марк изглеждаше озадачен.

— Наркотици?

— Шоколад — обясни Ема. — Донесох шоколад. Марк, откъде изобщо ти идват такива мисли в главата?

Марк се усмихна с неравната си усмивка и сви рамене.

— Елфически хумор?

— Мислех, че елфите се шегуват най-вече за сметка на другите и погаждат номера на мунданите — подхвърли Джулиън.

— Понякога разказват предълги истории в рими, които според тях са невероятно забавни — отвърна Марк. — Ала трябва да си призная, че никога не ми е било ясно защо.

Джулиън въздъхна.

— Това звучи по-ужасно от всичко, което съм чувал за Двора на тъмните феи.

Марк му отправи благодарен поглед, сякаш за да каже, че разбира, че брат му бе овладял гнева си отчасти заради него, заради всички тях, така че да са добре. Да продължат напред и да открият Кийрън, водени от Джулиън, както винаги.

— Хайде — заяви Марк и се обърна. — Оттук… Трябва да вървим, до зазоряване едва ли остават много часове.

Марк потъна в сенките между дърветата. Мъгла бе полепнала по клоните, като сребристобели въжета. Листата шумоляха тихичко над главите им. Джулиън застигна брат си и Ема го чу как пита:

— Игри на думи? Обещай ми поне, че няма да има игри на думи.

— Начинът, по който тези момчета си казват, че се обичат, е толкова странен — отбеляза Кристина, докато двете с Ема се навеждаха, за да минат под един клон. — Защо просто не го кажат? Толкова ли е трудно?

Ема се усмихна широко на приятелката си.

— Обичам те, Кристина — каза тя. — И се радвам, че получи възможност да посетиш земите на елфите, дори и при толкова необикновени обстоятелства. Може би ще си намериш някой секси елф и ще забравиш за Несъвършения Диего.

Кристина се усмихна.

— И аз те обичам, Ема. И кой знае, може би наистина ще го направя.

Списъкът на Кит с поводи за недоволство от ловците на сенки беше станал толкова дълъг, че бе започнал да си ги записва.

Глупави секси хора, беше написал, които не ми позволяват да си отида вкъщи и да си взема нещата.

Не ми казват нищо за това, какво би означавало да стана ловец на сенки, Ще трябва ли да отида някъде и да се обучавам?

Не ми казват колко дълго мога да остана тук, освен „колкото се наложи". Не трябва ли, рано или късно, да тръгна на училище? Все някакво училище?

Отказват да говорят за Студения мир и за това, колко е отвратителен.

Не ми позволяват да ям курабии.

Помисли за миг и задраска последното изречение. Всъщност му позволяваха да яде курабии, но според него тайничко го съдеха за това.

Май изобщо не разбират какво е аутизъм, психични заболявания, терапия или медицинско лечение. Вярват ли в неща като химиотерапия? Ами ако се разболея от рак? Вероятно няма да се разболея от рак. Но ако се случи…

Не искат да ми кажат как Теса и Джем откриха баща ми. Или защо баща ми толкова мразеше ловците на сенки.

Най-трудно му бе да напише последното. Кит открай време смяташе баща си за дребен измамник, симпатичен мошеник, малко като Хан Соло от „Междузвездни войни", който пътуваше из галактиката, мамейки всички. Само че симпатичните мошеници не ги разкъсваха демони в мига, в който сложните защитни магии около къщата им бъдеха развалени. И въпреки че Кит бе доста объркан от станалото на Пазара на сенките, беше научил едно: баща му не беше като Хан Соло.

Понякога, в малките часове на нощта, Кит се чудеше на кого прилича самият той.

И като стана дума за малките неща, имаше още един повод за недоволство, който да добави към списъка.

Карат ме да ставам рано.

Даяна, чиято официална титла беше учител, ала която приличаше на смесица от настойник и директор на гимназия, го беше вдигнала от сън в ранни зори и заедно с Тай и Ливи ги беше подкарала към един ъглов кабинет с панорамен изглед и масивно стъклено бюро. Изглеждаше сърдита по начина, по който възрастните понякога са сърдити, когато са ядосани на някой друг, но се канят да си го изкарат на теб.

Кит беше прав. В момента Даяна беше бясна на Джулиън, Ема, Марк и Кристина, които според Артър бяха отишли в Царството на феите, за да спасят някого, на име Кийрън, когото Кит не познаваше. По-нататъшното обсъждане го осведоми, че Кийрън бил син на краля на тъмните елфи и бивше гадже на Марк — два интересни факта, които Кит скъта в ума си за по-нататъшно обмисляне.

— Това е недопустимо — довърши Даяна. — На нефилимите им е категорично забранено да стъпват в Царството на феите без специално разрешение.

— Но те ще се върнат, нали? — попита Тай. Звучеше напрегнато. — Марк ще се върне?

— Естествено, че ще се върнат — заяви Ливи. — Това е просто мисия. Спасителна мисия — добави тя, обръщайки се към Даяна. — Клейвът няма ли да разбере, че са били принудени да го направят?

— За да спасят един елф, не — отвърна Даяна, поклащайки глава. — Те нямат право на нашата защита според условията на Съглашенията. Центурионите не бива да узнаят. Клейвът ще побеснее.

— Аз няма да им кажа — заяви Тай.

— Нито пък аз — съгласи се Ливи. — Очевидно.

И двамата погледнаха към Кит.

— Аз дори не знам защо съм тук.

— Имаш право — съгласи се Ливи и се обърна към Даяна. — Защо е тук?

— Ти като че ли притежаваш способността да знаеш всичко — каза Даяна на Кит. — Реших, че ще е по-добре да контролирам информацията ти. И да те накарам да ми обещаеш нещо.

— Че няма да кажа на никого? Естествено, че няма. Та аз дори не харесвам центурионите. Те са… — Такива, каквито винаги съм смятал, че са ловците на сенки. За разлика от вас. Вие всички сте… различни. — Задници — довърши на глас.

— Не мога да повярвам — заяви Ливи, — че Джулиън и останалите са си намерили забавно приключение, на което да отидат, а нас оставиха да разнасяме хавлии на центурионите.

Даяна изглеждаше изненадана.

— Мислех, че ще бъдеш разстроена — каза тя. — Притеснена за тях.

Ливи поклати глава. Дългата й коса, по-светла от тази на Тай, се разлетя около лицето й.

— За това, че са отишли да се забавляват и да видят Царството на феите? Докато ние тук се пребиваме от работа? Когато се върнат, ще си разменя някои думи с Джулиън.

— Кои думи? — За миг Тай изглеждаше учуден, а после лицето му се проясни. — Аа. Ще го наругаеш.

— Ще използвам абсолютно всяка груба дума, която знам, и дори ще взема някои нови от речника — заяви Ливи.

Даяна хапеше устната си.

— Наистина ли сте добре?

Тай кимна.

— Кристина е изучавала задълбочено Царството на феите, Марк е Ловец, а Джуилън и Ема са умни и смели — каза той. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред.

Даяна изглеждаше слисана. Кит трябваше да признае, че и той беше учуден. Семейство Блекторн му се бяха сторили толкова близки, че думата „сплотени" не беше достатъчно силна, за да го опише. Ливи обаче запази жизнерадостното си раздразнение и когато отидоха да съобщят на Дру и Тави, че другите бяха заминали за Академията за ловци на сенки, за да вземат нещо. Беше наистина убедителна и когато обясни, че Кристина бе отишла с тях, защото сега посещението на Академията било задължителна част от годината в чужбина. Повториха същата история и пред намръщения като буреносен облак Диего, както и пред цял куп центуриони, включително годеницата му, която в мислите си Кит бе започнал да нарича Гнусната Зара.

— Така че — довърши Ливи сладко-сладко, — може да се наложи сами да си перете хавлиите. А сега, ако ни извините, с Тай смятаме да заведем Кит на обиколка на периметъра.

Зара повдигна вежди.

— Периметъра?

— Магическите бариери, които вие току-що поставихте — заяви Ливи и се отправи решително навън. Не дърпаше буквално Тай и Кит след себе си, ала нещо в силата на личността й имаше същия ефект. Те вече слизаха по стъпалата, когато вратите на Института се затвориха зад тях.

— Видяхте ли само изражението върху лицата им? — попита тя, когато свиха зад ъгъла на Института. Носеше ботуши и дънкови шорти, които разкриваха дългите й, загорели от слънцето крака. Кит се мъчеше да не изглежда така, сякаш я зяпа.

— Не мисля, че им хареса, когато им каза, че сами ще трябва да си перат хавлиите — отбеляза Тай.

— Може би трябваше да им нарисувам карта, упътваща ги как да открият праха за пране — рече Ливи. — Нали се сещате, понеже толкова си падат по картите.

Кит се разсмя и тя го стрелна с леко подозрителен поглед.

— Какво?

Бяха подминали паркинга зад Института и бяха стигнали до невисок пелинов плет, зад който имаше градина със статуи. Древногръцки драматурзи и историци се възправяха в гипсови пози, стиснали лаврови венци. Изглеждаха странно не на място, но пък Лос Анджелис беше пълен с неща, които изглеждаха не на място.

— Беше смешно — отвърна Кит. — Това е всичко.

Ливи се усмихна. Синята тениска отиваше на очите й, а лъчите на слънцето откриваха медните кичури в тъмнокестенявата й коса и ги караха да греят. В началото Кит бе леко смутен от това колко много си приличаха Блекторновци (с изключение на Тай, разбира се), ала трябваше да признае, че ако се налага да делите семейни черти, искрящи синьо-зелени очи и вълниста тъмна коса не бяха толкова лоши. Единствената семейна черта, която той и баща му споделяха, бе склонността към потиснатост и кражби.

Що се отнася до майка му…

— Тай! — провикна се Ливи. — Тай, слез от там!

Бяха се отдалечили от къщата и се намираха в същинската обрасла с храсталаци пустиня. Кит бе идвал в планината Санта Моника само няколко пъти, на училищни екскурзии. Помнеше как бе вдъхвал въздуха на големи глътки, смесицата от сол и пелин, меката, спираща дъха горещина на пустинята. Чевръсти зелени гущери изникваха като внезапно разтворили се листа между кактусите и изчезваха също толкова мигновено. Навсякъде имаше огромни скали — пръснати от някой бързо движещ се ледник преди милион години.

— Ще сляза, когато приключа с това. — Тай се катереше по една от най-големите скали, намирайки ловко къде да се залови. Изтегли се невъзмутимо на върха, разперил ръце, за да запази равновесие. Изглеждаше така, сякаш се кани да полети, косата му — развяна като тъмни крила.

— Нали нищо няма да му се случи? — попита Кит, докато го гледаше как се изкачва по скалата.

— Страшно го бива в катеренето — увери го Ливи. — Когато бяхме по-малки, ми изкарваше акъла. Изобщо нямаше реална представа за това, кога се намира в опасност и кога не. Мислех си, че ще падне от скалите в Лео Карило и ще си строши главата. Ала Джулс ходеше с него навсякъде, а Даяна му показа как да го прави и той се научи.

Тя вдигна очи към брат си и се усмихна. Тай се изправи на пръсти, вперил поглед в океана. Кит почти можеше да си го представи, застанал насред безлюдно поле, с развяно около него черно наметало, като герой в някоя фентъзи илюстрация.

Той си пое дълбоко дъх.

— Не мислиш наистина онова, което каза на Даяна. — При тези думи Ливи се обърна рязко и го зяпна. — За това, че не се тревожиш за Джулиън и останалите.

— Защо мислиш така? — Тонът й беше предпазливо неутрален.

— Наблюдавах ви — отвърна той. — Всички вас.

— Знам. — Ясните й очи, вдигнати към него, изглеждаха мъничко развеселени. — Сякаш си водеше бележки наум.

— Навик. Татко ме научи, че хората се делят на две категории. Онези, които можеш да изиграеш и измамиш, и онези, които не можеш. Така че наблюдаваш хората. Опитваш се да ги разбереш. Как действат.

— И как действат?

— Като изключително сложна машина — отвърна Кит. — Всички сте така свързани, че ако само един от вас помръдне съвсем лекичко, това задвижва и останалите. Тръгнеш ли в обратната посока, това насочва и тях натам. По-тясно свързани сте от което и да било семейство, което познавам. Затова не можеш да ми кажеш, че не се безпокоиш за Джулиън и останалите — знам, че се тревожиш. Знам какво мислите за елфите.

— Че са зли? Не е толкова просто, вярвай ми.

Сините очи на Ливи се стрелнаха към брат й. Той лежеше по гръб на скалата, почти скрит от погледите им.

— И защо ми е да лъжа Даяна?

— Джулиън лъже, за да защити всички вас — каза Кит. — Когато него го няма, ти лъжеш, за да защитиш по-малките. Няма повод за тревога, Джулиън и Марк отидоха в Двора на тъмните феи, надявам се, че ще изпратят картичка, де да бяхме и ние с тях.

Ливи като че ли беше разкъсвана между раздразнение и облекчение — ядосана, че Кит се бе досетил за истината, облекчена, че има някой, с когото не беше нужно да се преструва.

— Мислиш ли, че успях да убедя Даяна? — каза най-сетне.

— Според мен успя да я убедиш, че ти не се притесняваш — отвърна Кит. — Тя все още се безпокои. Вероятно вече е задействала всички връзки, които има, за да намери начин да ги открие.

— Както сигурно си забелязал, нямаме кой знае какви връзки. В сравнение с повечето Институти, ние сме доста странни.

— Нямам с какво да ви сравня, но ти вярвам.

— Така и не ми отговори. — Ливи прибра кичур коса зад ухото си. — От коя категория сме? От тези, които можеш да изиграеш и измамиш ли сме, или не?

— Не сте — заяви Кит. — Ала не защото сте ловци на сенки. А защото наистина сте загрижени един за друг повече, отколкото за вас самите. Поради което би било трудно да ви убеди човек да постъпите себично.

Ливи направи няколко крачки назад и докосна малко червено цвете, разтворило главичка насред сребристозеления храсталак. Когато отново се обърна към Кит, косата се развяваше около лицето й, а очите й бяха неестествено искрящи. За миг Кит се уплаши, че ще се разплаче или ще му се разкрещи.

— Целуни ме — каза тя.

Кит не беше сигурен накъде си беше мислил, че отива разговорът, но определено не беше натам. Едва успя да не се разкашля.

— Какво?

— Чу ме. — Тя се приближи до него, с бавна и решителна стъпка. Кит отново положи усилие да не зяпне краката й. — Помолих те да ме целунеш.

— Защо?

По устните й започваше да се разлива усмивка. Зад нея. Тай все още беше върху скалата, загледан в морето.

— Никого ли не си целувал досега? — попита тя.

— Естествено, че съм. Но не разбирам какво общо има това с молбата ти да те целуна тук и сега.

— Сигурен ли си, че наистина си Херондейл? Защото съм почти убедена, че един Херондейл начаса би се възползвал от подобна възможност. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Има ли някаква причина, поради която не искаш да ме целунеш?

— Като за начало, имаш ужасяващ по-голям брат — заяви Кит.

— Нямам ужасяващ по-голям брат.

— Права си — съгласи се Кит. — Имаш двама.

— Добре тогава. — Ливи отпусна ръце и се извърна. — Щом не искаш…

Кит я улови за рамото. То бе топло под ръката му, горещината на кожата й беше осезаема през тънката тениска.

— Само че искам.

И за негова изненада наистина беше така. Светът му се изплъзваше; имаше чувството, че пропада към една тъмна неизвестност, към назъбения ръб на нежелани избори. А ето че едно хубаво момиче му предлагаше нещо, за което да се залови, начин да забрави, нещо, което да задържи, макар и само за миг.

Пулсът на шията й затуптя лекичко, когато тя полуобърна глава към него, при което косата й докосна ръката му.

— Добре.

— Кажи ми обаче нещо. Защо аз? Защо искаш да целунеш точно мен?

— Никога не съм целувала когото и да било — тихо отвърна тя. — През целия си живот. Не съм срещала почти никого. Ние сме сами срещу целия свят и аз нямам нищо против, готова съм на всичко за семейството си, но имам чувството, че пропускам всички шансове, които би трябвало да имам. Ти си на моите години, ловец на сенки си и не ми лазиш по нервите. Нямам кой знае колко възможности.

— Би могла да целунеш някой от центурионите — предложи Кит.

При тези думи Ливи се обърна изцяло към него с възмутено изражение. Ръката му все още беше върху рамото й.

— Е, добре, май прекалих малко — призна си той. Желанието да я целуне го беше завладяло напълно, така че престана да се съпротивлява и като обви ръка около рамото й, я притегли към себе си. Очите й се разшириха и тя отметна глава назад, обърнала уста към неговата и ето че устните им се срещнаха, учудващо нежно.

Беше лека и сладка, и топла целувка, и тя се мушна в кръга, направен от ръката му, отпускайки длани върху раменете му, първоначално колебливо, а после по-решително. Стисна го здраво и го притегли към себе си, а очите му се затвориха срещу синия блясък на океана в далечината. Кит забрави земята под краката си, света около себе си, всичко, освен усещането от утехата на това някой да го прегръща. Да го е грижа.

— Ливи. Тай! Кит!

Гласът на Даяна го изтръгна от замайването и той пусна Ливи; тя се отдръпна от него с учуден вид, а едната й ръка се вдигна към устните й.

— И тримата! — извика Даяна. — Елате тук, веднага! Имам нужда от помощта ви!

— Е, как беше? — попита Кит. — Добре като за първи път?

— Не беше лошо. — Ливи отпусна ръка. — Наистина даде всичко от себе си. Не го очаквах.

— Херондейловци не се целуват отгоре-отгоре — заяви Кит.

Тай слезе от скалата и се отправи към тях през шубраците.

Ливи се засмя тихичко.

— Мисля, че за първи път те чувам да се наричаш Херондейл.

Тай се присъедини към тях; бледото му овално лице беше непроницаемо. Кит не можеше да разбере нищо от изражението му — дали ги беше видял да се целуват, или не. Макар че защо би го било грижа, дори и да беше?

— Нощта май ще е ясна — каза той. — Не се задават облаци.

Ливи подхвърли нещо за това, че не било най-хубавото време за следене на съмнителни центуриони, и ето че вече вървеше до Тай, както правеше винаги. Кит ги последва, напъхал ръце в джобовете на дънките си; усещаше пръстена на Херондейл на пръста си така, сякаш едва сега си бе спомнил тежестта му.

Земята под хълма. Прелестната равнина. Мястото под вълната. Земите на вечно младите.

Докато часовете минаваха, всички имена на Царството на феите, които Ема бе чувала някога, се нижеха през главата й. Разговорът между четиримата постепенно беше замрял, отстъпвайки място на изнурена тишина; Кристина се тътреше безмълвно до Ема, а медальонът й блещукаше на лунната светлина. Марк ги водеше, като час по час проверяваше по звездите дали не са се отклонили от пътя си. В далечината Трънливите планини ставаха все по-ясни и по-близки, откроявайки се ярко и незабравимо на фона на небето с цвят на почернен сапфир.

Само че планините рядко се виждаха. През по-голямата част от времето пътят, който следваха, криволичеше между надвиснали дървета, които растяха толкова нагъсто, че клоните им понякога се преплитаха. Ема неведнъж зърваше ярки очи да проблясват в сенките. Когато клоните прошумоляваха, тя вдигаше поглед нагоре и за миг виждаше как над главите им пробягват сенки, зад които като мъгла се носеше смях.

— Това са земите на дивите феи — обясни Марк, докато пътеката завиваше зад един хълм. — Благородниците си стоят в Дворовете, а понякога и в града. Обичат удобствата.

Тук-таме се натъкваха на признаци, че някога тези места са били обитавани: порутени, обрасли с мъх парчета от стари каменни зидове, дървени огради, находчиво сковани без помощта на гвоздеи. Минаха през няколко селца в часа преди зазоряване: те до едно бяха тъмни, прозорците — счупени и празни. Когато навлязоха още по-навътре в Царството на феите, започнаха да се сблъскват с нещо друго. Първия път, когато то се случи, Ема се закова на място и възкликна — тревата, по която вървяха, изведнъж се бе стопила, разсипвайки се в облачета от бял и сив прашец като пепел около глезените й.

Огледа се слисано и видя, че останалите също се взират в краката си. Бяха стигнали до ръба на неравен кръг, обграждащ болна на вид земя, която напомни на Ема на снимките на житни кръгове, които бе виждала. Всичко във вътрешността на кръга имаше мътен, болезнено белезникав сив цвят: тревата, дърветата, листата и растенията. Костите на дребни животни бяха пръснати сред сивата растителност.

— Какво е това? — попита Ема. — Някаква тъмна елфическа магия?

Марк поклати глава.

— Никога не съм виждал подобен мор преди. Не ми харесва. Да се махаме от тук.

Никой не възрази, но докато прекосяваха забързано хълмове и опустели градове, още няколко пъти попаднаха на кръгове, поразени от същото грозно опустошение. Най-сетне небето започна да изсветлява. И четиримата едва се държаха на крака от изтощение, когато оставиха пътя зад себе си и се озоваха насред хълмисто, обрасло с дървета място.

— Можем да си отдъхнем тук — предложи Марк, посочвайки едно възвишение насреща им, чийто връх бе скрит от няколко каменни грамади. — Те ще ни подслонят и ще ни скрият.

Ема се намръщи.

— Чувам вода. Поток ли има?

— Знаеш, че не можем да пием водата тук — напомни Джулиън, докато Ема поемаше надолу по склона, към ромона на вода, бълбукаща над камъни и около корените на дървета.

— Знам, но бихме могли поне да се измием в…

Гласът й заглъхна. Действително имаше поток, разделящ долината между две ниски възвишения, ала водата не беше вода. Беше алена и гъста. Пъплеше бавно, червена и процеждаща се между черните дънери на дърветата.

— „Защото всяка капка кръв, пролята на земята, тече в потоците на таз страна" — обади се Марк до рамото й. — Ти ми го цитира веднъж.

Джулиън се приближи до ръба на кървавия поток и коленичи. Потопи пръсти в него с едно бързо движение; когато ги извади, те бяха алени.

— Съсирва се — каза, мръщейки се едновременно с интерес и отвращение, и избърса ръката си в тревата. — Наистина ли е… човешка кръв?

— Така твърдят — отвърна Марк. — Не всички реки в земите на феите са такива, но казват, че кръвта на убитите в човешкия свят тече в реките и потоците, и изворите в горите тук.

— Кои са те? — Джулиън се изправи. — Кой го казва?

— Кийрън — отвърна Марк простичко.

— Аз също съм го чувала — обади се Кристина. — Съществуват различни версии на легендите, но съм запозната с доста от тях и според повечето кръвта е човешка, мунданска кръв. — Тя се засили и прескочи потока, приземявайки се далеч от другата страна.

Останалите я последваха и се изкачиха с тежка стъпка до равния, тревист връх на хълма, откъдето пред тях се откриваше изглед към местността наоколо. Ема подозираше, че купчините натрошени камъни някога са били наблюдателна кула.

Разгънаха одеялата, които носеха, постлаха палтата си и се сгушиха под тях, за да се стоплят. Марк се сви на кравай и начаса заспа. Кристина легна по-предпазливо, увита в тъмносиньото си палто, с коса — разпиляна по ръката, върху която бе отпуснала глава.

Ема си намери местенце в тревата и сгъна бойното си яке, за да го използва като възглавница. Нямаше с какво да се завие и потрепери, когато кожата й докосна студената земя, докато се протягаше, за да закрепи внимателно Кортана върху един камък наблизо.

— Ема. — Беше Джулиън, примъкнал се към нея. Беше лежал така неподвижно, че тя си бе помислила, че спи. Дори не помнеше, че е легнала толкова близо до него. На светлината на зората очите му грееха като морско стъкло. — Имам резервно одеяло. Вземи го.

Беше меко и сиво, тънка покривка, която обикновено лежеше в долната част на леглото му. Ема с усилие потисна спомените за това как се събужда със същата тази завивка, омотана в краката й, как се прозява и се протяга на слънчевата светлина в стаята на Джулиън.

— Благодаря — прошепна и се пъхна под одеялото.

Тревата беше влажна от росата. Джулиън все така я гледаше, отпуснал ръка върху сгъвката на лакътя си.

— Джулс — прошепна Ема. — Ако магическата ни светлина не действа и серафимските ками не действат, и руните не действат… какво означава това?

Гласът му звучеше уморено.

— Докато минавахме през един от градовете, надзърнах в една странноприемница и видях ангелска руна, която някой бе надраскал на стената. Беше опръскана с кръв… изчегъртана и обезобразена. Не знам какво се е случило тук след Студения мир, но знам, че те ни ненавиждат.

— Мислиш ли, че медальонът на Кристина все още действа?

— Според мен единствено нефилимската магия е блокирана — отвърна Джулиън. — Медальонът на Кристина е елфически дар. Би трябвало да е наред.

Ема кимна.

— Лека нощ, Джулс — прошепна тя.

По устните му пробяга усмивка.

— Вече е сутрин, Ема.

Тя не каза нищо повече, просто затвори очи… но не съвсем, така че все още го виждаше. Не беше спала близо до него от онзи ужасен ден, в който Джем й беше разказал за парабатаите и тяхното проклятие, и до този миг не си бе давала сметка колко много й беше липсвало това. Беше изтощена, умората се процеждаше от костите й и попиваше в земята под нея, докато скованото й от болка тяло се отпускаше. Забравила бе какво е да оставиш съзнанието да те напусне бавно, докато човекът, комуто имаш най-голямо доверие на света, лежи до теб. Дори тук, в Царството на феите, където ловците на сенки бяха ненавиждани, тя се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото сама в собствената си спалня, защото Джулс беше до нея, толкова близо, че ако протегнеше ръка, би могла да го докосне.

Само че не можеше да протегне ръка, разбира се. Не можеше да го докосне. И все пак, те дишаха заедно, съвсем близо един до друг, поемаха глътки от един и същи въздух, докато съзнанието й се пръскаше на късчета и Ема потъваше във въртопите на съня, а образът на Джулиън в светлината на зората я последва в сънищата й.

9

Кит много скоро добави още една точка към списъка с нещата, които не харесваше у ловците на сенки. Събуждат ме посред нощ.

Ливи бе тази, която го беше събудила, изтръгвайки го от сън за демоните мантиди. Той седна в леглото, поемайки си рязко дъх, с нож в ръка — една от камите, които беше взел от стаята с оръжия. Беше я оставил върху нощното си шкафче и не помнеше кога я е вдигнал.

— Не беше зле — отбеляза Ливи. Беше се надвесила над леглото му, с прибрана коса, бойното й облекло едва се виждаше в мрака. — Бързи рефлекси.

Ножът беше на няколко сантиметра от гърдите й, но тя не помръдна. Кит го пусна върху шкафчето и той изтрополи.

— Шегуваш се.

— Ставай — каза тя. — Тай току-що видя Зара да се измъква през входната врата. Следим я.

— Какво правите? — Кит стана от леглото, като се прозяваше, и Ливи му връчи купчинка тъмни дрехи. Повдигна вежди при вида на боксерките му, но не каза нищо.

— Сложи си бойно облекло. Ще ти обясним по пътя.

С тези думи тя излезе от стаята, оставяйки Кит да се облече. Отдавна се чудеше какво би било усещането от нефилимското бойно облекло. Тежките обувки, панталонът, ризата и якето от здрава, тъмна материя и солидният колан за оръжия изглеждаха неудобни… ала не беше така. Униформата беше лека и гъвкава, макар да бе толкова здрава, че когато Кит се опита да среже ръкава на якето с камата, острието не остави дори следа върху материята. Обувките му паснаха съвършено, също като пръстена, а коланът за оръжия легна удобно и леко около хълбоците му.

— Добре ли изглеждам? — попита, когато излезе в коридора. Тай се взираше замислено в свитата си дясна шепа, върху опаката страна на която сияеше руна.

Ливи вдигна одобрително палци насреща му.

— Определено би могъл да бъдеш отхвърлен от годишния календар със секси ловци на сенки.

— Отхвърлен? — повтори Кит, докато поемаха по стълбите.

Очите на Ливи танцуваха.

— Защото си твърде малък, естествено.

— Няма такова нещо като календар със секси ловци на сенки — заяви Тай. — А сега мълчете. Трябва да излезем от къщата, без да ни усетят.

Измъкнаха се през задната врата и поеха по пътя към брега, като внимаваха да не се натъкнат на нощния патрул. Ливи обясни шепнешком на Кит, че Тай държи в шепата си шнола, която Зара беше оставила върху една маса: шнолата действала като нещо като сигнален огън, който ги водел в нейната посока. Тя като че ли беше отишла на плажа и бе поела по пясъка. Ливи посочи следите от стъпките й, които приливът вече отмиваше.

— Възможно е да е бил някой мундан — подхвърли Кит, просто от любов към спора.

— Последвал съвсем същия път? — отвърна Ливи. — Виж, та ние дори вървим на зигзаг там, където го е сторила и тя.

Кит нямаше какво да възрази, така че се съсредоточи върху това да не изостава от Тай, който почти хвърчеше през дюните и камъните, и неравните скали, осейващи все повече брега, колкото по на север отиваха. Изкатери се по една плашещо висока каменна стена, осеяна с вдлъбнатини, и се спусна от другата страна. Когато го последва, Кит се препъна и едва не се пльосна по очи в пясъка.

Успя да си възвърне равновесието и изпита облекчение. Не беше сигурен пред кого по-малко искаше да се изложи — пред Ливи или пред Тай. Май беше поравно.

— Ей там — прошепна Тай и посочи тъмна дупка, зейнала в канарата, която разделяше плажа от магистралата. Купчини натрошени скали бяха изпопадали в океана и вълните се разбиваха в тях, хвърляйки облаци сребристобяла пяна високо във въздуха.

Пясъкът бе отстъпил място на скалист риф и те си запроправяха внимателно път през него. Тай се наведе да разгледа нещо във водата и миг по-късно се изправи с усмивка и с морска звезда в ръка.

— Тай — заяви Ливи. — Върни я обратно, освен ако не възнамеряваш да замериш Зара с нея.

— Би било похабяване на съвсем добра морска звезда — измърмори Кит и Тай се засмя.

Соленият въздух беше оплел съвършено правата му черна коса, очите му грееха като лунната светлина върху водата. Кит просто го гледаше, неспособен да измисли още нещо находчиво, което да каже, докато Тай връщаше внимателно морската звезда във водата.

Стигнаха до входа на пещерата, без да спират повече заради фауната наоколо. Ливи влезе първа, следвана от Тай и Кит. Кит спря за миг, когато непрогледният мрак на пещерата го обгърна.

— Нищо не виждам — каза, мъчейки се да потисне надигащата се в гърдите му паника. Мразеше непрогледния мрак, но пък кой не го мразеше?

Около него лумна светлина, като появила се внезапно падаща звезда. Руническият камък в ръката на Тай.

— Искаш ли руна за нощно виждане? — предложи Ливи с ръка върху стилито си.

Кит поклати глава.

— Никакви руни.

Не беше сигурен защо се дърпа толкова. Та нали от иратцето не го беше заболяло. Просто това му се струваше последното препятствие, последното признание, че наистина е ловец на сенки, не просто момче, в чиито вени течеше нефилимска кръв и което бе решило да поостане в Института, докато измисли по-добър план.

Какъвто и да беше този план. Кит опита да не се замисля твърде много над това, докато навлизаха все по-дълбоко в тунелите.

— Мислиш ли, че това е част от средоточието? — чу да прошепва Ливи.

Тай поклати глава.

— Не. Скалите по крайбрежието открай време са пълни с Пещери. Искам да кажа, тук вътре може да има всичко — леговище на демони, вампири — но не мисля, че е свързано с Малкълм. А и лей-линиите не минават оттук.

— Наистина ми се ще да не беше казал „леговище на демони" — отбеляза Кит. — Звучи сякаш говориш за паяци.

— Някои демони са паяци — отвърна Тай. — Най-големите, виждани някога, били високи шест метра и имали близо еднометрови челюсти.

Кит си спомни гигантската богомолка, разкъсала баща му на парчета. Трудно бе да измислиш остроумен отговор по темата за гигантски паяци, когато със собствените си очи си видял как белеят ребрата на баща ти.

— Шшт. — Ливи вдигна ръка. — Чувам гласове.

Кит напрегна слух, но не чу нищо. Подозираше, че му липсва друга руна, нещо, което би му дало свръхестествен слух. За сметка на това видя светлини да се движат в далечината пред тях, зад един завой на тунела.

Те поеха напред, Тай и Ливи — начело, Кит — последен. Тунелът се разшири, превръщайки се във внушителна зала, помещение с напукани гранитни стени, под от отъпкана пръст и мирис на мухъл и разложение. Таванът се издигаше високо в мрака.

В средата на стаята имаше дървена маса и два стола. Единствената светлина идваше от руническите камъни, подредени върху масата; на единия стол седеше Зара. Кит инстинктивно се притисна до стената; насреща му, Ливи и Тай сториха същото.

Зара разглеждаше някакви документи, които беше разстлала върху масата. До лакътя й имаше чаша и бутилка вино. Не носеше бойно облекло, а обикновен тъмен костюм, косата й бе прибрана в невъзможно стегнат кок.

Кит се опита да види какво чете, но беше твърде далеч. За сметка на това успя да различи някои от думите, вдълбани в масата: ОГЪНЯТ ИСКА ДА ГОРИ. Нямаше представа какво означават. Зара като че ли не правеше нищо интересно. Може би идваше тук, за да чете на спокойствие. Може би тайничко й беше писнало от Съвършения Диего и се криеше. Кой би могъл да я вини?

Зара вдигна очи, сбърчила вежди. Някой идваше — Кит чу бързи стъпки и в другия край на стаята се появи разчорлена фигура по дънки.

— Мануел — прошепна Ливи. — Може би имат афера?

— Ману — каза Зара; определено не звучеше така, сякаш прелива от любов. — Закъсняваш.

— Съжалявам. — Мануел й отправи обезоръжаваща усмивка, след което завъртя свободния стол към себе си и се настани с ръце, обвити около облегалката. — Не ми се сърди, Зара. Трябваше да изчакам, докато Раян и Джон заспят — бяха в настроение за приказки и не исках да рискувам някой да ме види, че излизам от Института. — Той махна към листовете. — Какво имаш тук?

— Най-новата информация от баща ми. Разочарован е от изхода на последното заседание на Съвета, естествено. Решението да оставят онзи нечистокръвник, Марк Блекторн, да живее между благоприлични нефилими, би обидило всекиго.

Мануел взе винената й чаша. В дълбините й проблясваха червени светлинки.

— Все пак, трябва да гледаме към бъдещето — заяви той. — Целта на идването ни тук не беше да се отървем от Марк. Той е просто дребен дразнител, като братята и сестрите си.

Тай, Кити и Ливи се спогледаха объркано. Лицето на Ливи бе обтегнато от гняв. Това на Тай беше безизразно, ала ръцете му се движеха неспокойно до тялото.

— Така е. Първата стъпка — съгласи се Зара и потупа листовете, при което те прошумоляха. — Баща ми твърди, че Кохортата е силна в Идрис и вярват, че Лосанджелиският институт е готов да ни падне в ръцете. Инцидентът с Малкълм пося голяма доза съмнение в умението на Западното крайбрежие да прави правилни преценки. А това, че и върховният магьосник на Лос Анджелис, и главата на местния вампирски клан се оказаха забъркани в тъмна магия…

— Вината не беше наша — прошепна Ливи. — Нямаше откъде да знаем…

Тай й изшътка да замълчи, ала Кит вече бе пропуснал края на думите на Зара. Виждаше единствено усмивката й, като тъмночервена резка върху лицето й.

— Доверието не е много голямо.

— Ами Артър? — попита Мануел. — Предполагаемият ръководител на това място? Когото нито веднъж не съм видял.

— Умопобъркан — заяви Зара. — Баща ми каза, че подозира нещо такова. Познава го от Академията. Лично разговарях с Артър. Мислеше, че съм някой, на име Аматис.

Кит погледна към Ливи, която сви объркано рамене.

— Лесно би било да го изправим пред Съвета и да докажем, че е луд — продължи Зара. — Не съм сигурна кой ръководи Института вместо него — Даяна, предполагам — но ако искаше да оглави мястото, вече да го е направила.

— Значи, баща ти се намесва, Кохортата се погрижва вотът да мине и Институтът е негов — каза Мануел.

— Наш — поправи го Зара. — Аз ще ръководя Института заедно с него. Ще бъдем екип.

Мануел не изглеждаше особено впечатлен. Вероятно и преди го беше чувал.

— И тогава — Регистърът.

— Абсолютно. Ще бъдем в състояние незабавно да предложим да бъде гласуван като закон и веднъж приет, ще започнем да ги идентифицираме. — Очите на Зара грейнаха. — Всеки долноземец ще трябва да носи знака.

Стомахът на Кит се разбунтува. Това бе достатъчно близо до историята на мунданите, за да го накара да усети вкуса на жлъчка в гърлото си.

— А ако не са съгласни да бъдат регистрирани, лесно могат да бъдат убедени с помощта на малко болка — добави Мануел.

Зара се намръщи.

— Според мен мъченията ти доставят удоволствие, Ману.

Той се приведе напред, опрял лакти на масата, лицето му беше открито, красиво и очарователно.

— Според мен — на теб също, Зара. Виждал съм те да се възхищаваш на работата ми. — Той размърда пръсти. — Просто не искаш да си го признаеш пред Съвършения Диего.

— Сериозно? Те също го наричат така? — измърмори Кит под носа си.

Зара отметна глава назад, а Мануел се ухили.

— Рано или късно ще трябва да му кажеш какъв е целият план на Кохортата. Знаеш, че няма да одобри. Той симпатизира на долноземците.

Зара издаде звук на отвращение.

— Глупости. Изобщо не е като онзи гнусен Алек Лайтууд и тъпия му съюз, и онова отвратително демонско изчадие, гаджето му. Семейство Блекторн може и да са обичащи елфите идиоти, но Диего е просто… объркан.

— Ами Ема Карстерс?

Зара се залови да събере листовете от писмото на баща си, без да поглежда към Мануел.

— Какво за нея?

— Всички твърдят, че е най-добрият ловец на сенки от Джейс Херондейл насам. Титла, която знам, че отдавна искаш за себе си.

— Според Ванеса Ашдаун тя е луда по мъжете уличница — заяви Зара и грозните думи сякаш отекнаха между стените. Кит си представи Ема с меч в ръка, Ема, която му спасява живота, Ема, която прегръща Кристина и гледа Джулиън така, сякаш бе окачил луната на небето, и се зачуди дали би му се разминало, ако следващия път, когато види Зара, я настъпи с всичка сила по крака. — А и не съм особено впечатлена от нея на живо. Тя е съвсем, съвсем обикновена.

— Така си е — съгласи се Мануел, докато Зара се изправяше с листовете в ръка. — Но все още не разбирам какво толкова виждаш в Диего.

— Няма как да разбереш. Това е семеен съюз.

— Уреден брак? Колко мунданско и средновековно. — Мануел се залови да събере руническите камъни от масата и за миг светлината в помещението сякаш затанцува, необуздана плетеница от сияние и сенки. — Е, ще се връщаме ли?

— Няма да е зле. Ако някой ни види, ще кажем, че сме проверявали магическите бариери. — Зара смачка писмото на баща си и го натъпка в джоба си. — Съветът скоро ще се събере. Баща ми ще прочете писмото ми там, ще заяви, че Артър Блекторн не е в състояние да ръководи Института и ще се кандидатира за мястото му.

— Няма да разберат откъде им е дошло. — Мануел напъха ръце в джобовете си. — А когато всичко свърши, разбира се…

— Не се тревожи — заяви Зара подразнено. — Ще си получиш това, което искаш. Макар че би било добре, ако беше по-отдаден на каузата.

Тя се извърна и Кит видя как очите на Мануел припламнаха изпод клепачите му, докато я проследяваше с поглед. В изражението му имаше отблъскващ копнеж… но дали бе за Зара, или нещо по-загадъчно, Кит не знаеше.

— О, отдаден съм — увери я той. — Искам да видя света, прочистен от долноземците толкова, колкото и ти, Зара. Просто не обичам да правя нещо в замяна на нищо.

Зара хвърли поглед през рамо, докато поемаше по коридора, по който беше дошъл Мануел.

— Няма да бъде за нищо, Ману — каза тя. — Обещавам ти.

И те си тръгнаха, оставяйки Кит, Тай и Ливи, сгушени в началото на тунела, в поразено мълчание.

Звукът, който събуди Кристина, бе толкова слаб, че в началото реши, че си го е въобразила. Остана да лежи, все още уморена, примигвайки срещу мъгливата слънчева светлина. Зачуди се колко ли време остава до залеза, когато отново можеха да се водят по звездите.

Звукът се разнесе отново, мелодичен далечен вик, и тя се надигна, тръсвайки мократа си от росата коса. Прокара пръсти през нея, мечтаейки си за нещо, с което да я върже. Вече много рядко я носеше пусната по този начин и тежестта върху шията й я дразнеше.

Виждаше Джулиън и Ема, все още заспали — две сгушени фигури на земята. Ала къде беше Марк? Одеялото му беше метнато настрани, високите му обувки лежаха до него. Видът на обувките му я накара да скочи рязко на крака. Те всички бяха спали обути, за всеки случай. Защо би ги свалил?

Поколеба се дали да не събуди Ема, но си каза, че сигурно се държи абсурдно. Марк вероятно бе отишъл да се поразходи. Извади ножа си от колана с оръжия и пое надолу по хълма. Докато минаваше покрай Джулс и Ема, сърцето й се сви от болка, когато видя, че ръцете им бяха сключени между тях. Незнайно как се бяха намерили в съня си. Почуди се дали не би трябвало да посегне и нежно да ги раздели. Ала не, не можеше да го направи. Невъзможно бе да разделиш Джулс и Ема нежно. Самият акт на разделяне би бил акт на насилие, разкъсване в материята на света.

Навсякъде тегнеше гъста мъгла, която слънцето успяваше да пробие смътно тук-там, създавайки искрящ бял воал, през който тя виждаше само откъслечно.

— Марк? — повика тихичко. — Марк, къде си?

Отново долови звука, който беше чула преди, и този път той беше по-ясен — музика. Звука на гайда, подръпването на струната на арфа. Напрегна се, за да чуе още… и едва не изпищя, когато нещо я докосна по рамото. Обърна се рязко и видя Марк, вдигнал ръце пред себе си, сякаш за да се предпази.

— Не исках да те стресна.

— Марк — ахна тя, а после замълча за миг. — Наистина ли си Марк? Феите създават илюзии, нали?

Той наклони глава на една страна и русата му коса се посипа по челото. Кристина помнеше времето, когато косата му стигаше до раменете и той изглеждаше като рисунка на елфически принц в книга. Сега беше къса, мека и чуплива. Кристина му беше направила модерна прическа, която изведнъж й се стори странно не на място в Царството на феите.

— Не съм в състояние да чуя сърцето си, нито какво ми нашепва то. Чувам единствено вятъра.

Това бе едно от първите неща, които й беше казал някога.

— Ти си — въздъхна тя с облекчение. — Какво правиш? Защо не спиш? Трябва да си починем, ако искаме да стигнем до Двора преди изгрева на луната.

— Не чуваш ли музиката? — попита той. Беше се усилила — ясните звуци на цигулки и духови инструменти, както и шум от танци… смях и тропот на крака. — Веселие.

Сърцето на Кристина прескочи един удар. Елфическите веселия бяха легендарни. Феите танцуваха на омагьосана музика, пиеха омагьосано вино и понякога това продължаваше с дни. Храната, която ядяха, опияняваше, изпълваше с любов или пък с лудост… можеше да прониже сънищата…

— Върви да поспиш още — каза Марк. — Веселията могат да бъдат опасни.

— Винаги съм искала да ги видя. — У Кристина се надигна бунтовнически порив. — Ще се приближа още малко

— Кристина, недей. — Звучеше задъхан, докато тя се обръщаше и поемаше надолу по хълма, натам, откъдето се носеха звуците. — Заради музиката е… от нея ти се иска да танцуваш…

Кристина се обърна рязко, къдрица от черната й коса бе залепнала за влажната й буза.

— Ти ни доведе тук — заяви, а после продължи решително напред, към музиката, която се издигна и я заобиколи, и тя чу как Марк изруга, но я последва.

Стигна до поляната в подножието на хълма и спря с широко отворени очи. Поляната беше размазано, пъстроцветно петно от движение. Музиката ехтеше около нея, пронизващо сладостна.

И разбира се, навсякъде имаше феи. Групичка феи, насред танцуващите, които свиреха на инструментите си, отметнали глави назад, потропвайки ритмично с крака. Имаше зеленокожи горски феи, които танцуваха, с чворести ръце и грейнали жълти очи с цвета на мъзга. Сини и зелени феи, блещукащи като вода, с коси като прозрачни мрежи, спускащи се до краката им. Прелестни момичета с цветя, вплетени в косите, опасали кръстовете и шиите им, и с копита вместо стъпала; красиви момчета в парцаливи дрехи с трескаво-ярки очи, които се въртяха, разперили ръце.

— Ела и танцувай — викаха те. — Ела и танцувай, красиво момиче, chica bella^[11], ела и танцувай с нас.

Кристина понечи да отиде при тях, при музиката и танците. Поляната все така бе обвита в мъгла, която рисуваше бели ивици по земята и скриваше синевата на небето. Мъглата сияеше, когато Кристина пристъпи в нея, натежала от странни ухания: плодове и вино, и дим, подобен на тамян.

Тя започна да танцува, движейки тяло в ритъма на музиката. Веселието сякаш се вливаше в нея с всяка глътка въздух, която си поемаше. Внезапно вече не беше момичето, оставило Диего Росалес да я излъже не веднъж, а цели два пъти, не беше момичето, което следваше правилата и вярваше на хората, докато те не измамеха доверието й така небрежно, сякаш събаряха чаша от масата. Не беше момичето, което стоеше назад и оставяше приятелите й да бъдат диви и необуздани, и чакаше да ги улови, когато паднат. Сега тя бе тази, която падаше.

Две ръце я уловиха и я обърнаха. Марк. Очите му горяха. Притегли я към себе си и обви ръце около нея, ала прегръдката му беше гневна.

— Какво правиш, Кристина? — попита с нисък глас. — Знаеш какви са феите, знаеш, че е опасно.

— Именно заради това го правя, Мрак.

Не го беше виждала толкова бесен от деня, когато Кийрън бе дошъл в Института заедно с Ярлат и Гуин. Усети как в гърдите й затуптя мъничко тайна възбуда от това, че бе в състояние да го ядоса толкова.

— Те ненавиждат ловците на сенки, забрави ли?

— Не знаят, че съм ловец на сенки.

— Вярвай ми — заяви Марк, привеждайки се към нея, толкова близо, че тя усети горещия му дъх до ухото си. — Знаят.

— Тогава не ги е грижа — каза Кристина. — Това е веселие. Чела съм за тях. Феите се изгубват в музиката, като хората. Танцуват и забравят, също като нас.

Ръцете на Марк се обвиха около кръста й. Беше закрилнически жест, повтаряше си тя. Не означаваше нищо. Ала въпреки това пулсът й се ускори. Когато Марк за първи път пристигна в Института, беше тънък като вейка, с хлътнали очи. Сега тя усещаше мускулите, покриващи костите му, коравата му сила до себе си.

— Никога не те попитах — каза той, докато се движеха сред множеството. Бяха близо до две момичета, които танцуваха заедно; и двете имаха дълги черни коси, в които бяха вплетени корони от горски плодове и жълъди. Носеха червеникавокафяви рокли и панделки около шията, и дръпнаха полите си настрани от Марк и Кристина с тихо шумолене, смеейки се на тяхната непохватност. Кристина нямаше нищо против. — Защо феи? Защо избра да изучаваш именно тях?

— Заради теб. — Тя отметна глава назад, за да го погледне, и видя изненадата, пробягала по изразителното му лице. В ъгълчетата на устата му се появиха нежните извивки на удивление. — Заради теб, Марк Блекторн.

Мен? оформиха устните му.

— Бях в розовата градина на майка ми, когато чух какво се е случило с теб — каза тя. — Бях едва на тринайсет години. Тъмната война свършваше, Студеният мир беше обявен. Всички в света на нефилимите знаеха за изгнаничеството на сестра ти и за това, че ти беше изоставен. Прачичо ми дойде, за да ми каже. В семейството ми открай време се шегуваха, че съм мекосърдечна, че лесно се разплаквам, и той знаеше, че се тревожех за теб… така че ми каза: „Твоето изгубено момче вече никога няма да бъде намерено".

Марк преглътна. Емоции се гонеха като буреносни облаци зад очите му; нямаше я у него предпазливостта на Джулиън, защитните му бариери.

— Е, направи ли го?

— Кое?

— Разплака ли се? — попита той.

Все още танцуваха, но сега движенията им бяха почти механични: Кристина бе забравила за стъпките на краката си, усещаше единствено дишането на Марк, пръстите си, сключени зад шията му, Марк в нейните прегръдки.

— Не заплаках — отвърна. — Ала реших, че ще се посветя на отменянето на Студения мир. Не беше справедлив тогава и никога няма да бъде.

Устните му се разтвориха.

— Кристина…

Прекъсна ги глас като гълъб — мек, ефирен и лек, който каза напевно:

— Нещо за пиене, госпожице и господине? Нещо, което да ви разхлади след танците?

Елф с котешко лице — с козина и мустачки — стоеше пред тях, облечен в дрипи от едуардиански костюм. В ръцете си държеше златен поднос, върху който имаше множество малки чашки, пълни с разноцветни течности: сини, червени и кехлибарени.

— Омагьосани ли са? — попита Кристина, останала без дъх. — Ще ми изпратят ли странни сънища?

— Ще утолят жаждата ви, лейди — отвърна елфът. — А единственото, което искам в замяна, е усмивка от устните ви.

Кристина грабна една чаша, пълна с кехлибарена течност. Имаше вкус на маракуя, сладък и тръпчив… тя отпи глътка, преди Марк да избие чашата от ръката й. Чашата падна със звън в краката им, опръсквайки го с кехлибарената течност. Марк я изблиза с език от кожата си, вперил гневен поглед в нея.

Кристина направи крачка назад. В гърдите й се разля приятна топлина. Продавачът на напитки се сопна на Марк, който го отпрати с една монета (мунданско пени) и тръгна след Кристина.

— Спри — каза той. — Кристина, забави крачка, отиваш към центъра на веселието… там музиката ще бъде още по-силна.

Тя спря и му протегна ръка. Чувстваше се безстрашна.

Знаеше, че би трябвало да е ужасена: беше отпила от елфическа напитка и всичко можеше да се случи. Вместо това имаше чувството, че лети. Рееше се, свободна, и единствено Марк я задържаше към земята.

— Танцувай с мен — каза.

Той я улови. Все още изглеждаше ядосан, ала въпреки това я прегърна силно.

— Достатъчно танцува. И достатъчно пи.

— Достатъчно е танцувала? — Отново бяха момичетата в червеникавокафявите рокли, алените им устни се смееха. Само очите им имаха различен цвят, иначе изглеждаха досущ еднакви. Едното от тях свали панделката от шията си… и Кристина зяпна — вратът й беше покрит с ужасяващи белези, сякаш главата й почти е била отсечена от тялото. — Танцувайте заедно — каза момичето… почти го изплю, сякаш беше проклятие, и обви панделката около китките на Марк и Кристина. — Наслаждавай се на обвързването, Ловецо. — Момичето се усмихна широко на Марк и зъбите му бяха черни, сякаш бяха боядисани, и остри като игли.

Кристина ахна и политна назад, повличайки Марк със себе си, тъй като панделката все така ги свързваше. Тя се разтегна като ластик, без да се скъса. Марк я настигна и улови ръката й, преплитайки пръсти в нейните.

Притегли я след себе си, бърз, със сигурна стъпка въпреки неравния терен, намирайки пролуки в гъстата мъгла. Проправиха си път между танцуващите двойки, докато тревата под тях вече не беше отъпкана, а музиката се чуваше едва-едва в далечината.

Марк свърна настрани, отправяйки се към малка горичка. Мушна се под клоните, задържайки най-ниските настрани, така че Кристина да го последва. След като тя се пъхна под тях, той ги пусна, затваряйки ги в заслон с пръст под краката им, скрит от външния свят от дълги, отрупани с плодове клони, които стигаха до земята.

Марк седна и извади един нож от колана си.

— Ела — повика я и когато Кристина се настани до него, улови ръката й и преряза панделката, която ги свързваше.

Тя изписка тихо, като ранено животинче, но поддаде под острието и се скъса. Марк пусна Кристина и остави ножа настрани. Бледи слънчеви лъчи се процеждаха между клоните над главите им и на мътната светлина панделката, която все още беше около китката му, приличаше на кръв.

Другата половинка беше върху ръката на Кристина; вече не пареше, а самотният й край се влачеше в прахта. Кристина я задърпа с нокти, докато не я свали от китката си и я остави да падне на земята. Пръстите й не я слушаха. Вероятно беше заради елфическата напитка, която все още бе в тялото й.

Погледна към Марк. Лицето му беше напрегнато, очите му, златно и синьо, бяха помрачени.

— Можеше да свърши много зле — каза и захвърли остатъка от панделката настрани. — Магия като тази може да обвърже двама души и да подлуди единия, да го накара да се удави, повличайки и другия със себе си.

— Марк, съжалявам. Трябваше да те послушам. Ти знаеш за веселията повече от мен. Имаш опит. Аз имам само книгите, които съм прочела.

— Не — заяви той неочаквано. — Аз също исках да отида. Хареса ми да танцувам с теб. Хубаво бе да бъда там с някой…

— Човек? — довърши Кристина.

Топлината в гърдите й се бе превърнала в странно, стягащо чувство, горещо напрежение, което се усилваше, когато го погледнеше. Извивките на скулите му, вдлъбнатините на слепоочията му. Широката му риза с пшеничен цвят беше отворена на гърлото и тя виждаше онова местенце, което открай време смяташе за най-прекрасното в тялото на един мъж — гладкия мускул на ключицата и уязвимата ямка.

— Да, човек — отвърна той. — Всички сме човеци, знам. Ала никога не съм познавал друг, който да е надарен с повече човещина от теб.

Кристина усети, че й е трудно да диша. Елфическата мъгла трябва да й беше отнела дъха, мъглата и цялата магия около тях.

— Толкова си добра — продължи Марк. — Един от най-добрите хора, които съм срещал някога. В Лова нямаше много доброта. Когато си помисля, че след произнасянето на присъдата на Студения мир е имало някой, намиращ се на стотици мили от Идрис, който никога не ме е срещал, ала въпреки това е заплакал заради едно изоставено момче…

— Казах ти, че не заплаках. — Гласът на Кристина й изневери.

Ръката на Марк бе неясно бледо петно. Тя почувства пръстите му върху лицето си. Когато ги отдръпна, те лъщяха на мъгливата светлина. — Плачеш сега.

Когато Кристина улови ръката му, тя бе влажна от собствените й сълзи. А когато се приведе към него и го целуна, усети вкуса на сол.

За миг Марк беше слисан, вкаменен, и Кристина усети как я пронизва ужас, по-страшен от вида на който и да било демон. Че може би Марк не иска това, че ще бъде ужасен…

— Кристина — каза той, когато тя се отдръпна, и като се изправи на колене, обви ръка около нея, малко неловко, заравяйки пръсти в косата й. — Кристина — повтори отново с пресеклив глас — дрезгавият звук на желанието.

Тя сложи ръце от двете страни на лицето му, дланите й бяха върху ямките на бузите му — и се удиви от мекотата там, където Диего имаше набола брада, драскаща кожата й. Остави този път той да я намери, обгръщайки я с лявата си ръка, откривайки устните й със своите.

Звезди изригнаха зад клепачите й. И то не какви да е звезди, а пъстроцветните звезди на елфическото царство. Видя облаци и съзвездия; вкуси нощния въздух върху устните, които се движеха жадно върху нейните. Все още шепнеше несвързано името й между целувките. Свободната му ръка се обви около кръста й и се плъзна нагоре. Простена, когато нейните пръсти намериха яката на ризата му и помилваха ключицата му, докосвайки туптящия пулс на гърлото му.

От устните му се отрониха думи на език, който Кристина не разбра; в следващия миг той лежеше по гръб на тревата, а тя беше върху него и той я притегляше към себе си, вкопчил ръце в гърба и раменете й, и тя се зачуди дали е било по същия начин с Кийрън — не нежно, а яростно. Спомни си как ги бе видяла да се целуват в пустинята зад Института, трескава целувка, сблъсък на тела, разпалил в нея същото желание, което гореше в тялото й и сега.

Гърбът на Марк се изви в дъга и Кристина чу как си пое рязко дъх, когато се плъзна надолу по тялото му, целувайки гърлото, гърдите през ризата му, а после пръстите й намериха копчетата му и тя го чу да се смее задъхано и да изрича името й.

— Никога не съм си и помислял, че ще ме погледнеш дори, не и някой като теб, нефилимска принцеса…

— Невероятно е какво може да направи малко омагьосана елфическа напитка. — Възнамерявала бе думите й да прозвучат закачливо, шеговито, ала Марк се вкамени под нея. Миг по-късно, с едно бързо и изящно движение, вече седеше на поне една крачка разстояние, вдигнал ръце, сякаш за да я задържи настрани.

— Елфическа напитка? — повтори.

Кристина го погледна изненадано.

— Сладката напитка, която мъжът с котешкото лице ми даде. Ти я опита.

— В нея нямаше нищо — каза Марк необичайно рязко. — В мига, в който устните ми докоснаха кожата ми, разбрах, че е просто сок от калина, Кристина.

Кристина потръпна лекичко, както от гнева му, така и от осъзнаването, че всичко, което беше направила току-що, не беше обвито от замайващата пелена на магията.

— Но аз си мислех…

— Мислеше си, че ме целуваш, защото си опиянена — довърши Марк вместо нея. — Не защото го искаше, или защото наистина ме харесваш.

— Но аз те харесвам. — Надигна се на колене, но Марк вече беше на крака. — Харесвам те, откакто те срещнах.

— Затова ли отново се събра с Диего? — попита Марк, а после поклати глава и отстъпи назад. — Може би не трябва да го правя.

— Кое? — Кристина се изправи, олюлявайки се.

— Да бъда с човек, който лъже — отвърна Марк безстрастно.

— Но ти също лъжеш. Лъжеш за това, че си с Ема.

— Лъжа, в която ти също участваш.

— Защото е необходима — заяви Кристина. — За доброто и на двамата. Ако Джулиън не беше влюбен в нея, нямаше да е нужно да мисли…

Тя млъкна, а в сенките Марк пребледня.

— Какво каза?

Кристина закри устата си с ръка. Чувствата на Ема и Джулиън един към друг бяха толкова неразделна част от онова, което знаеше за тях, че й беше трудно да си спомни, че останалите не го знаеха. Та то бе толкова очевидно във всяка тяхна дума, всеки жест, дори и сега; как бе възможно Марк да не знае?

— Но те са парабатаи — каза объркано. — Незаконно е. Наказанието… Джулиън не би го направил. Просто не би го направил.

— Толкова съжалявам. Не трябваше да казвам нищо. Просто догадка…

— Не беше догадка. — Марк се извърна от нея и си проправи път навън между клоните на дърветата.

Кристина го последва. Той трябваше да разбере, че не бива да казва нищо на Джулиън. Предателството тежеше в гърдите й като камък, унижението — забравено заради страха за Ема и осъзнаването на онова, което бе направила. Тя излезе изпод клоните, а сухите ръбчета на листата одраскаха кожата й. Миг по-късно вече бе на зеления хълм и видя Джулиън.

Събуди го музиката — музиката и обгърналата го топлина. Толкова отдавна не бе изпитвал подобна топлина, нито дори нощем, увит в одеялата си.

Джулс примига и отвори очи. Отнякъде в далечината долиташе музика, ефирните й нишки рисуваха плетеница по небето. Той обърна глава и потръпна от така познатата гледка на Ема до себе си. Главата й бе отпусната върху якето й, ръцете им — сплетени на тревата между тях, загорелите му от слънцето пръсти — здраво стиснати между нейните.

Бързо издърпа ръка с разтуптяно сърце и скочи на крака. Зачуди се дали той бе посегнал към нея през нощта, или пък тя го беше потърсила. Не, тя не би го потърсила. Тя си имаше Марк. Може и да го беше целунала, него, Джулиън, ала името на Марк бе онова, което бе изрекла.

Мислел си бе, че няма да има проблем да спи толкова близо до нея, но очевидно беше грешал. Все още имаше чувството, че ръката му гори, ала тялото му отново беше сковано от студ. Ема промълви нещо насън и се обърна, а русата й коса се разпиля по ръката й, сега отпусната с дланта нагоре върху тревата, сякаш го търсеше.

Джулиън не бе в състояние да го понесе. Грабна якето си от земята, облече го и отиде да погледне от върха на хълма. Навярно би могъл да прецени колко далеч са от подножието на планините. Колко би им отнело да стигнат до Двора на тъмните феи и края на тази безумна мисия. Не че винеше Марк, не. За него Кийрън бе като семейство, а Джулиън разбираше какво означава семейството по-добре, отколкото разбираше почти всичко друго.

Ала вече се тревожеше за децата в Института, дали бяха ядосани, уплашени, сърдити. Никога преди не ги беше напускал. Никога.

Вятърът промени посоката си и музиката се усили. Джулиън стига до ръба на хълма, а под него се бяха ширнали зелени поля, осеяни тук-таме с горички, които се спускаха до просека, където се виждаше неясно петно от пъстри цветове и движение.

Танцьори. Движеха се в ритъма на музика, която сякаш извираше от недрата на земята. Беше настойчива, повелителна. Зовеше те да се присъединиш, да бъдеш повлечен и отведен надалеч, така, както една вълна можеше да те отнесе от морето до брега.

Джулиън усети притеглянето й, но бе достатъчно далеч, та то да не е некомфортно. Пръстите го боляха да хванат четката, обаче. Навсякъде, накъдето се обърнеше, виждаше движение и цветове толкова пищни, че копнееше да бъде пред статива в ателието си. Струваше му се, че гледа картини, в които цветовете бяха предадени с максимална яркост. Листата и тревата бяха наситено, почти отровно зелени. Плодовете грееха по-силно от скъпоценни камъни. Перата на птиците, които се стрелкаха из въздуха, бяха толкова ослепително пъстри, че Джулиън се запита дали нищо тук не ги ловува… дали единствената причина за съществуването им не бе красотата.

— Какво не е наред?

Обърна се и я видя зад себе си, на самия край на хълма. Ема. Дългата й коса беше разпусната и се развяваше около нея като невероятно тънък метален лист. Сърцето му подскочи, усетило притегляне безкрайно по-силно от това на елфическата музика.

— Няма нищо. — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото беше възнамерявал. — Просто търся Марк и Кристина, намеря ли ги, можем да тръгваме. Чака ни още много път.

Тя се приближи до него, лицето й беше изпълнено с копнеж. Слънцето си пробиваше път през облаците, къпейки косата й в наситения цвят на шафран. Джулиън стисна с всичка сила ръце, отказвайки да ги вдигне, да ги зарови в светлата коса, която Ема обикновено разпускаше само нощем. Тя му напомняше за миговете на покой между привечер и зазоряване, когато децата спяха и той оставаше сам с Ема; мигове на тихи разговори и интимност, много преди той да осъзнае, че те са нещо повече от парабатаи. В извивката на спящото й лице, във водопада на косата й, в сенките, които миглите й хвърляха върху бузите, имаше покой, какъвто рядко бе познавал.

— Чуваш ли музиката? — попита тя и направи още една стъпка към него. Беше толкова близо, че би могъл да я докосне. Джулиън се зачуди дали наркоманите се чувстваха по този начин. Жадуващи нещо, което знаеха, че не трябва да имат. Мислещи си: Само този един-единствен път няма да има значение.

— Ема, недей. — Не знаеше за какво я моли. Не бъди близо до мен, не мога да го понеса. Не ме гледай по този начин. Недей да бъдеш всичко, което искам и не мога да имам. Не ме карай да забравя, че принадлежиш на Марк и че така или иначе, никога не би могла да бъдеш моя.

— Моля те — каза тя. Гледаше го с широко отворени, изпълнени с болка очи. — Моля те, имам нужда…

Онази част от Джулиън, която открай време не бе в състояние да устои, когато имаха нужда от него, отпусна стиснатите му пръсти, напрегнатите му крака. За броени секунди отново се намираше в сферата на нейното присъствие, телата им почти се сблъскаха. Джулиън сложи ръка на бузата й. Не носеше Кортана, забеляза с учудване. Защо не беше взела меча със себе си?

Очите й пламнаха и тя се изправи на пръсти, вдигайки лице към него. Устните й се раздвижиха, ала Джулиън не чуваше какво му говори заради грохота в ушите си. Спомни си как веднъж една вълна го беше съборила, приковала го бе към дъното на океана, останал без въздух и неспособен да се изправи. В онова изживяване имаше ужас, но и усещането за това да се остави на течението: повлякло го беше нещо по-могъщо от него и вече нямаше нужда да се съпротивлява.

Ръцете й бяха около врата му, устните й — върху неговите и той се остави на случващото се, предаде се. Цялото му тяло потрепери, сърцето му препускаше, експлодираше, вените му туптяха от кръв и енергия. Ахна, неспособен да диша, и вкуси сладката тръпчивост на кръв.

Но не и Ема. Не можеше да вкуси Ема, нейната познатост, уханието й — сега те бяха различни. Нямаше я сладостта на сгряна от слънцето кожа, дъхът на билките в сапуна и шампоана й, миризмата на бойно облекло и злато, и момиче.

Не можеше да израснеш с някого, да му позволиш да оформи душата ти и да остави отпечатъка си върху сърцето ти, и да не си в състояние да разбереш, че онзи, когото целуваш, не е същият човек. Джулиън се дръпна рязко и избърса уста с опакото на ръката си. Кръв изцапа кокалчетата му.

Взираше се в елфическа жена с гладка, бледа кожа, като празно, неизрисувано платно. Алените й устни бяха разтеглени в усмивка. Косата й имаше цвета на паяжини… косата й беше паяжини, сиви и тънки, и реещи се на вятъра. Би могла да бъде на всякаква възраст. Единствената й дреха беше парцалива черна туника. Беше красива и едновременно с това — отблъскваща.

— Харесваш ми, ловецо на сенки — каза тя напевно. — Защо не се върнеш в прегръдките ми за още целувки?

Протегна ръце към него и Джулиън отстъпи назад, препъвайки се. Никога не бе целувал друга, освен Ема и сега усети, че му става лошо, в сърцето и в корема. Искаше да извади серафимската си кама, да изгори въздуха между тях, да почувства познатата топлина, плъзнала по ръката и във вените му, за да пропъди погнусата.

Едва бе обвил пръсти около дръжката на оръжието, когато си спомни — то не действаше тук.

— Остави го на мира! — изкрещя някой. — Махни се от брат ми, лиананши!

Беше Марк, който тъкмо излизаше от една малка горичка, следван от Кристина. В ръката си държеше кама.

Елфическата жена се разсмя.

— Оръжията ти няма да подействат в това царство, ловецо на сенки.

Нещо изщрака и сгъваемият нож на Кристина изникна в ръката й.

— Ела и изречи предизвикателството си пред моето острие, могилна жено.

Феята се дръпна назад, изсъсквайки, и Джулиън видя собствената си кръв по зъбите й. Усети, че му се завива свят от прилошаване и гняв. Тя се обърна рязко и изчезна само за миг, сиво-черно петно, спуснало се по хълма.

Музиката беше спряла; танцьорите бяха започнали да се разотиват. Слънцето залязваше, върху земята бяха легнали гъсти сенки. Каквото и да бе онова там долу, очевидно не обичаше нощта.

— Джулиън, братко. — Марк забърза към него, очите му бяха разтревожени. — Изглеждаш болен… седни, пийни малко вода…

Отнякъде по-нависоко долетя тихо изсвирване. Джулиън се обърна и зърна Ема да стои на хребета, закопчавайки ножницата на Кортана. Джулиън видя облекчението върху лицето й, когато ги забеляза.

— Чудех се къде сте се дянали — каза тя, докато слизаше забързано по склона. Усмивката й, когато ги погледна, беше пълна с надежда. — Притесних се, че може да сте хапнали елфически плодове и сега да тичате голи по моравите.

— Никаква голота — увери я Джулиън. — Никакви морави.

Ема пристегна ножницата на Кортана. Косата й беше прибрана на дълга плитка, от която се бяха спасили само няколко светли кичура. Тя обходи с поглед напрегнатите им лица и кафявите й очи се разшириха.

— Всичко наред ли е?

Джулиън все още усещаше пръстите на феята по себе си. Знаеше какво представляваха лиананшите — диви феи, които приемаха очертанията на онова, което искаш да видиш, съблазняваха те и се хранеха с кръвта и кожата ти.

Добре, че той бе единственият, видял Ема. Марк и Кристина несъмнено бяха видели феята в истинската й форма. Това поне бе едно унижение и една опасност, която им беше спестена.

— Всичко е наред — отвърна той. — Най-добре да тръгваме. Звездите започват да изгряват, а ни чака дълъг път.

— Окей — заяви Ливи, поспирайки пред тясна дървена врата. Тя изобщо не приличаше на останалата част от Института, стъкло и метал, и модерност. Приличаше на предупреждение. — Да го направим.

Ала въобще не изглеждаше така, сякаш прелива от желание да го направи.

Бяха решили (Кит общо взето беше гледал мълчаливо отстрани) да отидат направо при Артър Блекторн. Дори и да беше два часът през нощта, дори и той да не искаше да го занимават с нищо, свързано с центурионите, трябваше да знае какво планира Зара.

Опитваше се да сложи ръка на Института, обяснила бе Ливи, докато бързаха през камъните и по брега, за да се приберат. Несъмнено именно затова бе наговорила онези неща за Артър, несъмнено беше излъгала.

Кит никога не се бе замислял особено за Институтите — те открай време му се струваха нещо като полицейски участъци, жужащи кошери на нефилими, чиято цел бе да държат различни места под око. Приличаха му на малки градове-държави, отговарящи за различни области, но ръководени от семейство, избрано от Съвета в Идрис.

— Ама наистина ли има цяла отделна държава, само за ловците на сенки? — попита Кит, докато поемаха по пътя, отвеждащ в Института, който се издигаше като сянка на фона на планините зад себе си.

— Да — отвърна Ливи отсечено. С други думи, Мълчи и слушай. Кит имаше чувството, че осмисля станалото, докато му го обяснява. Той млъкна и я остави да го направи.

Всеки Институт се ръководеше от един човек, чието семейство живееше с него; освен това приютяваше семейства, изгубили членове или пък нефилимски сираци… каквито имаше много. Главата на Института притежаваше значителна власт: повечето консули биваха избирани именно измежду техните редици, освен това можеха да предлагат нови закони, които биваха приемани, ако получеха достатъчно гласове.

Всички Институти бяха също толкова празни, колкото този в Лос Анджелис. Всъщност заради присъствието на центурионите, в момента той беше необичайно пренаселен. Нарочно беше така, в случай че се наложеше спешно да приютят цял взвод ловци на сенки. Нямаше персонал, тъй като такъв не беше необходим: ловците на сенки, които работеха за Института, бяха пръснати из целия град и живееха в собствени домове.

Не че и те бяха кой знае колко, добави Ливи мрачно. Толкова много бяха загинали във войната преди пет години. Но ако бащата на Зара успееше да оглави Лосанджелиския институт, не само че щеше да е в състояние да прокара фанатичния си закон, ами и семейство Блекторн щяха да бъдат изхвърлени на улицата, без да имат къде да отидат.

— Толкова ли е зле в Идрис? — попитал бе Кит, докато изкачваха стъпалата на Института.

Не че той искаше да го изпратят в Идрис. Тъкмо бе започнал да свиква с Института. Не че щеше да остане, ако го оглавеше бащата на Зара… не и ако приличаше на нея дори малко.

Ливи хвърли поглед към Тай, който не я беше прекъснал нито веднъж по време на тирадата й.

— В Идрис е окей. Дори страхотно. Ала това е нашият дом.

Именно тогава бяха стигнали до вратата на Артър и всички се бяха умълчали. Кит се зачуди дали не трябва да влезе пръв. Не го вълнуваше особено дали ще ядоса Артър Блекторн, или не.

Тай погледна разтревожено към вратата.

— Не трябва да безпокоим чичо Артър. Обещахме на Джулс.

— Налага се — заяви Ливи простичко и бутна вратата.

Тясно стълбище отвеждаше до потънала в сенки стая под самия покрив на къщата. Вътре имаше цял куп бюра, върху всяко от които грееше лампа… толкова много лампи, че стаята бе изпълнена със светлина. Всяка книга, всеки надраскан лист хартия, всяка чиния с недоизядена храна в нея, бяха ярко осветени.

Зад едно от бюрата седеше мъж. Носеше дълъг халат над окъсан пуловер и дънки; краката му бяха боси. Халатът някога навярно е бил син, ала сега имаше мръснобял цвят от многобройните пранета. Мъжът очевидно беше от рода Блекторн — посивялата му коса се къдреше като тази на Джулиън, очите му имаха наситен синьо-зелен цвят.

Очи, които подминаха Ливи и Тай и се приковаха в Кит.

— Стивън — каза той и изпусна писалката, която държеше. Тя тупна на пода и мастилото й се изля, образувайки тъмна локвичка върху дъските.

Устните на Ливи бяха полуотворени. Тай се беше притиснал до стената.

— Чичо Артър, това е Кит — каза Ливи. — Кит Херондейл.

Артър се изсмя сухо.

— О, да, Херондейл. — Очите му горяха; в тях имаше нещо болестно, като горещината на треска. Изправи се на крака и се приближи до Кит, взирайки се в лицето му. — Защо последва Валънтайн? Ти, който имаше всичко. „И не е ли дори сам Аполон, тоз златокос бог, красив за очите, за преклонение тъй жесток?" — Миришеше горчиво, като старо кафе. Кит направи крачка назад. — Какъв Херондейл ще излезе от теб? — прошепна Артър. — Уилям или Тобаяс? Стивън или Джейс? Красив, жесток или двете?

— Чичо — обади се Тай. Нарочно го каза високо, макар гласът му да трепереше лекичко. — Трябва да говорим с теб. За центурионите. Искат да сложат ръка на Института. Не искат ти да го ръководиш повече.

Артър се обърна рязко към него с остър поглед… почти яростен, но не съвсем. А после избухна в смях.

— Вярно ли е това? Е, вярно ли е? — Смехът му се усили, докато заприлича почти на хлип. Той се обърна и тежко се отпусна в стола. — Ама че шега — каза свирепо.

— Не е шега — започна Ливи.

— Искат да отнемат Института от мен — продължи Артър. — Сякаш аз го ръководя! Никога през живота си не съм управлявал Институт, деца. Той прави всичко — води кореспонденцията, планира срещите, говори със Съвета.

— Кой прави всичко? — попита Кит, макар да знаеше, че няма място в този разговор.

— Джулиън. — Каза го Даяна. Стоеше на върха на стълбището и се оглеждаше из стаята, сякаш ярката светлина я беше изненадала. Върху лицето й беше изписано примирено изражение. — Има предвид Джулиън.

10

Намираха се в кабинета на Даяна. Океанът, който се виждаше през прозореца, приличаше на алуминий, набразден на вълни и огрян от черна светлина.

— Съжалявам, че трябваше да научите истината за чичо си — каза Даяна. Облягаше се на бюрото си и макар да беше по дънки и пуловер, изглеждаше безупречно. Къдриците й бяха прибрани с помощта на кожена шнола. — Надявах се… Джулиън се надяваше никога да не узнаете.

Кит се беше облегнал на далечната стена; Тай и Ливи седяха на бюрото на Даяна. И двамата изглеждаха зашеметени, сякаш някой им беше изкарал въздуха и сега се съвземаха. Кит никога не си беше давал по-ясно сметка за това, че са близнаци, въпреки разликата в цвета на очите и косите им.

— Значи, през всичките тези години е бил Джулиън — каза Ливи. — Той е ръководил Института. Вършил е всичко. Изпълнявал е задълженията на Артър.

Кит си спомни пътуването с Джулиън до Пазара на сенките. Не беше прекарал кой знае колко време с втория син на семейство Блекторн, но той открай време му се струваше ужасяващо пораснал, сякаш беше с години по-голям от истинската си възраст.

— Трябваше да се досетим. — Ръката на Тай навиваше и развиваше тънките бели жички на слушалките около шията му. — Аз трябваше да се досетя.

— Не виждаме нещата, които са най-близо до нас — каза Даяна. — Такава е човешката природа.

— Но Джулс — прошепна Ливи. — Той беше едва на дванайсет. Трябва да му е било толкова тежко.

Лицето й блестеше. За миг Кит си помисли, че отразява светлината от прозорците. А после осъзна, че бяха сълзи.

— Винаги ви е обичал толкова много — каза Даяна. — Сам реши така.

— Нуждаем се от него тук — заяви Тай. — Нуждаем се от него сега.

— Аз май трябва да си вървя — обади се Кит. Никога не се бе чувствал по-неловко. Е, може би не никога (да не забравяме инцидента с петимата пияни върколаци и клетката със саламандри на Пазара на сенките), но много рядко.

Ливи вдигна поглед; мокрото й от сълзи лице имаше опасно изражение.

— Не, не трябва. Трябва да останеш и да ни помогнеш да обясним на Даяна за Зара.

— Ама аз не разбрах и половината от онова, което тя каза — възрази Кит. — За главите на Институтите и регистри…

Тай си пое дълбоко дъх.

— Аз ще обясня.

Да разкаже онова, което се беше случило, последователното излагане на фактите, като че ли го успокои. Когато приключи, Даяна прекоси стаята и превъртя два пъти ключа в ключалката.

— Някой от вас спомня ли си още нещо? — попита тя, обръщайки се отново към тях.

— Имаше нещо — обади се Кит, изненадан, че все пак може да допринесе към разговора. — Зара каза, че следващото заседание на Съвета ще бъде скоро.

— Предполагам, че именно на него възнамеряват да съобщят на всички за Артър — рече Ливи. — И да се опитат да сложат ръка на Института.

— Кохортата е влиятелна фракция в Клейва — обясни Даяна. — Гадни типове. Смятат, че всеки долноземец, когото заловят да престъпва Съглашенията, трябва да бъде разпитван и измъчван. Безусловно подкрепят Студения мир. Ако знаех, че бащата на Зара е един от тях… — Тя поклати глава.

— Зара не може да сложи ръка на Института — заяви Ливи. — Не може. Това е нашият дом.

— Не я е грижа за Института — обади се Кит. — Тя и баща й се домогват до властта, която той ще им даде. — Помисли си за всички долноземци, които познаваше на Пазара на сенките, представи си как ги подбират и ги принуждават да носят знаци, жигосани или белязани с идентификационни номера…

— Само че козовете са в Кохортата — каза Ливи. — Зара знае за Артър, а не можем да позволим никой друг да научи. Права е — ще дадат Института на някой друг.

— Знаете ли нещо за семейство Диърборн или за Кохортата? Нещо, което би могло да ги дискредитира? — попита Кит. — Да им попречи да се доберат до Института, ако той остане без глава?

— Ала ние все така ще го изгубим — каза Тай.

— Е, да. Но поне няма да започнат да регистрират долноземците. Може и да не ви се струва кой знае колко сериозно, но то никога не спира дотам. Зара очевидно не я е грижа дали долноземците са живи или мъртви… стига само да знае къде се намират, стига само да се отчитат пред нея, стига само Кохортата да има власт над тях. — Той въздъхна. — Определено няма да е зле да попрочетете някои книги върху мунданската история.

— Дали не бихме могли да я заплашим, че ще кажем на Диего? — предложи Ливи. — Той няма представа и… знам, че постъпи отвратително с Кристина, но не мога да повярвам, че би приел нещо подобно. Ако научи, ще я зареже, а тя не иска това.

Даяна се намръщи.

— Не е най-силната позиция, но все е нещо. — Тя се обърна към бюрото и взе бележник и химикалка. — Ще пиша на Алек и Магнус. Те оглавяват Долноземско-нефилимския съюз. Ако някой разполага с информация за Кохортата или знае трикове, с които бихме могли да ги победим, това са те.

— А ако не знаят нищо?

— Ще опитаме с Диего. Ще ми се да вярвам, че мога да му имам по-голямо доверие, но… — Тя въздъхна. — Харесвам го. Само че харесвах и Мануел. Хората не са такива, каквито изглеждат.

— Продължаваме ли да твърдим пред всички, че Джулиън и останалите са отишли в Академията? — попита Ливи и слезе от бюрото. Очите й бяха потъмнели от изтощение. Раменете на Тай бяха увиснали. Самият Кит имаше чувството, че са го фраснали с торба, пълна с пясък. — Ако някой разбере, че са отишли в Царството на феите, няма да има никакво значение какво ще направим със Зара — така или иначе ще изгубим Института.

— Надявам се скоро да се приберат — каза Даяна и погледна към отражението на луната във водите на океана. — А ако надеждата не помогне, остават молитвите.

Горите бяха останали зад тях и докато полумракът се превръщаше в истинска нощ, четиримата ловци на сенки крачеха през призрачни зелени поля, разделени от ниски каменни стени. От време на време през мъглата отново виждаха късче от странната, поразена от мор земя. Понякога зърваха в далечината очертанията на град и притихваха, за да не привлекат внимание.

Бяха изяли остатъка от храната си на хълма. Тя не беше много, ала Ема не беше гладна. В стомаха й се беше настанило ръмжащо нещастие.

Не бе в състояние да забрави какво бе видяла, когато се събуди, самичка в тревата.

Надигнала се бе и се бе огледала за Джулиън. Нямаше го, дори отпечатъкът от тялото му в тревата до нея почти бе изчезнал.

Въздухът беше тежък и сребърно-златен, и я беше замаял, когато се изкачи на хребета и понечи да извика името му.

И тогава го видя, по-ниско на склона. Влажният въздух си играеше с ръкавите, с краищата на косата му. Не беше сам. Елфическо момиче, облечено в окъсана, черна туника беше с него. Косата й имаше цвят на обгорени розови цветчета, сивкаво-розова, и се полюшваше лекичко около раменете й.

На Ема й се стори, че вдигна очи към нея за миг и се усмихна. Но може и да си го беше въобразила. Сигурна бе обаче, че не си въобрази онова, което се случи после — когато елфическото момиче се приведе към Джулс и го целуна.

Не беше сигурна какво смяташе, че ще се случи; част от нея очакваше да види как Джулс я отблъсква. Ала той не го направи. Вместо това обви ръце около нея и я притегли към себе си. Стомахът на Ема се обърна наопаки, когато го видя да я притиска към тялото си. Прегръщаше я с всичка сила и устните им се движеха заедно, докато нейните ръце се спускаха от раменете по гърба му.

Имаше нещо почти красиво в тази гледка, по един ужасен начин. Ема усети как я пронизва споменът за това какво бе усещането самата тя да целува Джулс. А у него нямаше никакво колебание, никаква неохота, никаква сдържаност, сякаш запазваше късче от себе си за Ема. Отдаде се изцяло на целувката и беше красив, докато го правеше, а знанието, че сега вече наистина го беше изгубила, бе ужасно.

На Ема й се стори, че буквално усеща как сърцето й се разбива, като крехко парченце порцелан.

Елфическото момиче се бе откъснало, а после се появиха Марк и Кристина и Ема повече не бе в състояние да гледа случващото се. Извърна се и се свлече в тревата, мъчейки се да не повърне.

Ръцете й се свиха в юмруци на земята. Стани, заповяда си свирепо. Поне това дължеше на Джулс. Той беше скрил болката, която бе изпитал, когато тя сложи край на онова между тях — сега бе неин ред да стори същото.

Незнайно как успя да се изправи на крака, да си лепне усмивка и да говори нормално, след като се спусна по хълма, за да се присъедини към останалите. Да кимне, когато седнаха и разделиха остатъка от храната си, докато звездите не изгряха и Марк реши, че вече може да се води по тях. Да изглежда безразлична, когато тръгнаха — Джулиън до брат си, а тя и Кристина — зад тях, следващи Марк по лъкатушещите, необозначени пътеки на елфическите земи.

Небето бе обсипано с многоцветни звезди, всяка от които прокарваше своя собствена пъстра диря в небосвода. Кристина беше необичайно тиха и риташе камъчета с върха на ботуша си, докато вървяха. Марк и Джулиън бяха доста далече пред тях, достатъчно, че да не ги чуват.

— Qué onda? — попита Кристина, хвърляйки й кос поглед.

Испанският на Ема не беше добър, но дори тя разбираше — Какво става?

— Нищо. — Чувстваше се ужасно, задето лъже Кристина, но още по-ужасно се чувстваше заради онова, което изпитваше. Да го сподели с нея само би го направило още по-истинско.

— Ами, добре — рече Кристина. — Защото аз имам да ти казвам нещо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Целунах Марк.

— Леле — каза Ема, откъсната изведнъж от собствените си мисли. — Леле-мале.

— Наистина ли току-що каза „леле-мале"?

— Аха — призна си Ема. — Е, това повод за ликуване ли е, или трябва да сядаме и да си блъскаме главите с въпроса „Ами сега?"

Кристина подръпна нервно косата си.

— Не знам… много го харесвам, но… отначало си мислех, че го целувам само заради елфическата напитка…

Ема ахна.

— Пила си елфическо вино? Кристина! Така се отрязваш и се събуждаш на следващия ден под някой мост, с думите ОБИЧАМ ХЕЛИОПТЕРИ, татуирани върху теб.

— Не беше вино! Беше просто сок!

— Добре, добре. — Ема понижи глас. — Искаш ли да сложа край на това с Марк? Имам предвид, да кажа на семейството, че сме скъсали?

— Ами Джулиън? — Кристина изглеждаше разтревожена. — Ами той?

За миг Ема не бе в състояние да каже каквото и да било… спомняше си Джулиън и красивото елфическо момиче, виждаше как то се приближава до него, как слага ръце върху тялото му, как той обвива ръце около кръста й.

Никога дотогава не бе изпитвала подобна ревност. Тя все още я измъчваше, като белега от стара рана. Ала по един странен начин, Ема приветстваше болката. Беше болка, която си беше заслужила. Ако Джулиън страдаше, тя също трябваше да страда, и ако го беше освободила… той бе свободен да целува елфически момичета, да търси обич и да бъде щастлив. Не правеше нищо нередно.

Спомни си думите на Теса, че може да накара Джулиън да престане да я обича, като го накара да повярва, че самата тя вече не го обича. Да го убеди. Очевидно бе успяла.

— Според мен това с Марк си свърши работата — заяви на глас. — Така че ако искаш…

— Не знам. — Кристина си пое дълбоко въздух. — Трябва да ти кажа още нещо. С Марк се скарахме и не беше нарочно, обаче…

— Спрете! — Беше Марк, далеч пред тях. Обърна се, с Джулиън до себе си, и вдигна ръка към тях. — Чувате ли това?

Ема напрегна слух… липсваха й руните за подсилване на бързината, слуха и рефлексите.

Тя поклати глава. Марк се беше преоблякъл в онова, което несъмнено бяха дрехите, които беше носил в Дивия лов, по-тъмни и по-опърпани, и дори беше втрил пръст по лицето и в косата си. Разноцветните му очи проблясваха в полумрака.

— Чуйте — каза той, — усилва се.

И ето че Ема наистина го чу. Музика. Музика, каквато не бе чувала никога, загадъчна и без мелодия, от която сякаш нервните й окончания се загърчиха под кожата.

— Дворът е близо — каза Марк. — Това са музикантите му. — Той навлезе между гъстите дървета край пътя, обръщайки се единствено, за да ги повика.

Те го последваха. Ема съвсем ясно усещаше Джулиън пред себе си — извадил бе къс меч и сечеше ниските храсталаци. Купчини листа и клонки, отрупани със ситни, кървавочервени цветчета, се посипаха в краката й.

Музиката все повече се усилваше, докато си проправяха път през гъстата гора, а дърветата над тях проблясваха с треперливи светлини. От клоните висяха пъстроцветни фенери, сочещи пътя към най-тъмната част на гората.

Дворът на тъмните феи изникна пред тях изведнъж — изблик на по-силна музика и ярки светлини, които опариха очите на Ема, след като бяха прекарали толкова време в мрака. Не беше сигурна какво си бе представяла, когато помислеше за Двора на тъмните феи. Огромен каменен замък, може би, с мрачна тронна зала, увенчаваща като тъмен скъпоценен камък кула, до чийто връх се стигаше по вито сиво стълбище. Спомни си потъналия в сенки мрак на Града от кости, притихналостта на мястото, студа във въздуха.

Ала Дворът на тъмните феи се намираше на открито — шатри и сергии, които не бяха чак толкова различни от онези на Пазара на сенките, скупчени на една полянка, обградена от гъсти дървета. В средата се издигаше внушителна драпирана шатра, от която се развяваха кадифени знамена, където със злато беше извезан символът с прекършената корона.

Насред шатрата имаше един-единствен висок престол, изваян от искрящ черен камък. Беше празен. Върху облегалката бяха гравирани двете половинки на корона, този път — висящи над луна и слънце.

Няколко елфически благородници в черни плащове крачеха напред-назад из шатрата до трона. Върху наметките им беше избродиран символът с короната, а на ръцете си носеха същите плътни ръкавици, като онази, която Кристина беше намерила в развалините на Малкълмовата къща. Повечето от тях бяха млади — някои като че ли нямаха повече от четиринайсет-петнайсет години.

— Синовете на краля — прошепна Марк. Бяха приклекнали зад купчина камъни и надничаха иззад нея, стиснали оръжия в ръце. — Или поне част от тях.

— Той няма ли дъщери? — измърмори Ема.

— Няма полза от тях — отвърна Марк. — Казват, че убива всички момичета, още щом се родят.

Ема не можа да потисне тръпката си на гняв.

— Само да ми падне — прошепна. — Ще му покажа каква полза има от момичетата.

Изведнъж гръмна музика и всички елфи наоколо се отправиха към престола. Бяха блестящи в пищните си дрехи, златни и зелени, и сини, и огненочервени, мъжете — облечени също толкова ярко, колкото и жените.

— Почти е време — каза Марк, напрягайки се, за да види. — Кралят вика благородниците при себе си.

Джулиън се изпъна, макар и все още скрит зад камъните.

— В такъв случай трябва да действаме веднага. Отивам да видя дали бихме могли да се приближим още малко до шатрата. — Мечът му лумна на лунната светлина. — Кристина, ела с мен.

След един-единствен миг на смайване, Кристина кимна.

— Разбира се.

Извади ножа си и като хвърли бърз извинителен поглед на Ема, изчезна между дърветата заедно с Джулиън.

Марк се облегна на камъните, закривайки гледката към поляната, и без да поглежда към Ема, заяви с нисък глас:

— Не мога да го правя. Не мога да лъжа брат си повече.

Ема замръзна.

— Да го лъжеш за какво? — попита, макар да знаеше отговора.

— За нас. Лъжата, че сме влюбени. Трябва да сложим край.

Ема затвори очи.

— Знам. Ти и Кристина…

— Тя ми каза — прекъсна я Марк. — Че Джулиън е влюбен в теб.

Ема не отвори очи, но все още виждаше светлините на фенерите, обграждащи шатрата и поляната от вътрешната страна на клепачите си.

— Ема — каза Марк. — Вината не беше нейна. Стана случайно. Но когато тя изрече онези думи, аз разбрах. Няма нищо общо с Камерън Ашдаун, нали? Опитваш се да защитиш Джулиън от собствените му чувства. Ако Джулиън те обича, трябва да го убедиш, че ти е невъзможно да му отвърнеш със същото.

Състраданието му едва не я прекърши. Ема отвори очи — да продължи да ги затваря би било страхливост, а родът Карстерс не бяха страхливци.

— Марк, ти знаеш какъв е Законът, знаеш и тайните на Джулиън — за Артър, за Института. Знаеш какво ще стане, ако някой открие истината, какво ще сторят с нас, с твоето семейство.

— Знам — отвърна той. — И не ти се сърдя. Ще те подкрепя, ако намериш някой друг, с когото да го измамиш. Понякога се налага да излъжем онези, които обичаме. Само че не мога аз да бъда инструментът, който му причинява болка.

— Не може да бъде друг, освен теб. Мислиш ли, че ако имаше някой друг, бих помолила теб? — Сама чуваше отчаянието в гласа си.

Очите на Марк потъмняха.

— Защо единствено аз?

— Защото няма друг, от когото Джулиън да ревнува — заяви Ема и видя изумлението, разцъфнало в очите му в същия миг, в който зад нея изпука съчка. Тя се обърна рязко с Кортана в ръка.

— Не би трябвало да вадиш оръжие срещу собствения си парабатай — каза Джулиън с леко крива усмивка.

Ема отпусна меча. Дали беше чул разговора й с Марк? Не изглеждаше така.

— А ти не би трябвало да вдигаш толкова шум, когато вървиш.

— Така е без руните за безшумност — отвърна Джулс и погледна от нея към Марк. — Намерихме позиция по-близо до престола. Кристина вече…

Ала Марк се беше вкаменил, вперил поглед в нещо, което Ема не можеше да види. Очите на Джулс срещнаха нейните, пълни с неприкрита тревога, а в следващия миг Марк се раздвижи, пробивайки си път през храсталаците.

Другите двама се хвърлиха след него. Ема усети как по гърба й потича струйка пот от напрежението да не стъпи на някоя клонка, която би могла да се строши, листо, което би могло да изпука. Болезнено беше да осъзнае до каква степен нефилимите разчитат на руните си.

Закова се рязко на място, като за малко не се блъсна в Марк. Не беше отишъл много далеч, само до края на просеката, където все още оставаше скрит от шатрата под буйна папрат.

За сметка на това, те виждаха поляната съвсем ясно. Тъмните елфи се бяха събрали пред трона — трябва да имаше поне стотина, ако не и повече. Бяха облечени невероятно великолепно, много по-елегантни, отколкото си бе представяла някога. Жена с тъмна кожа носеше рокля, направена от перата на лебед, поразителна и бяла, а огърлица от пера обгръщаше фината й шия. Двама бледи мъже бяха облечени във връхни дрехи от розова коприна и жилетки от лъскави сини пера. Жена с кожа с цвета на пшеница и коса от розови листенца, се приближи до шатрата в рокля, която представляваше сложно изработена клетка от костите на малки животинки, съшити с нишка, направена от човешка коса.

Ала Марк не гледаше към никого от тях, нито към шатрата, в която се намираха принцовете на тъмните елфи и очевидно чакаха нещо. Не, той се взираше в двама принцове, облечени в черна коприна. Единият беше висок, с наситено кафява кожа, а на врата му висеше позлатен гарванов череп. Другият беше блед и чернокос, с тясно, брадясало лице. Между тях, безсилно отпусната, се виждаше фигурата на затворник с окървавени дрехи.

— Кийрън — прошепна Марк и понечи да тръгне напред, но Джулиън улови гърба на ризата му, стискайки го толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Още не — изсъска той. Очите му проблясваха решително и в тях Ема видя безмилостността, от която веднъж му бе казала, че се бои. Не заради себе си, а заради него.

Принцовете бяха стигнали до високо белокоро дърво, издигащо се вляво от входа на шатрата. Принцът с брадата блъсна Кийрън в него с всичка сила. Принцът с гарвановата огърлица каза нещо рязко, поклащайки глава, и другият се засмя.

— Онзи с брадата е принц Ерек — обясни Марк. — Любимецът на краля. Другият е принц Адаон. Според Кийрън, Адаон не обичал да вижда как нараняват някого. Ала на Ерек това доставяло удоволствие.

Изглежда, беше прав. Ерек извади въже, изтъкано от тръни, и го протегна към Адаон, който поклати глава и се отдалечи към шатрата. Ерек сви рамене и се залови да завърже Кийрън за дървото. Неговите ръце бяха защитени с дебели ръкавици, ала Кийрън носеше само скъсана риза и панталон и тръните се забиваха в китките и глезените му, а после и в шията му, когато Ерек обви нишка от жестокото въже около нея. През цялото време Кийрън стоеше безжизнено отпуснат с полузатворени очи, очевидно неспособен дори да реагира.

Марк се напрегна, но Джулиън го държеше все така здраво. Кристина се беше присъединила към тях и сега гледаше, затиснала устата си с ръка, как Ерек приключва и прави крачка назад.

Кръв изби там, където тръните се бяха впили в кожата на Кийрън. Главата му бе отпусната до дънера на дървото; Ема виждаше очите му, сребърно и черно, изпод полуспуснатите му клепачи. По бледата му кожа имаше синини — върху бузата и над хълбока, където ризата му беше скъсана.

На върха на шатрата нещо се раздвижи и звукът на ловджийски рог проряза изпълнения с тих шепот въздух. Благородниците вдигнаха поглед. До трона се беше появила висока фигура, облечена изцяло в цвят на сол, с жакет от бяла коприна и бойни ръкавици от бяла кост. Бели рогове се извиваха от двете страни на главата му, откроявайки се ярко на чернотата на косата му. Златна верижка опасваше челото му.

Кристина изпусна дъха си.

— Кралят.

Ема виждаше само профила му: беше красив, изчистен и прецизен, като рисунка на нещо съвършено. Не би могла да опише формата на очите или скулите му, нито извивката на устата му, а и не притежаваше умението на Джулиън да го нарисува, ала знаеше, че лицето пред нея бе необикновено и прекрасно и че тя до края на живота си нямаше да забрави краля на тъмните елфи.

А после той се обърна и те видяха цялото му лице. Ема чу как Кристина ахна тихичко. Лицето на краля беше разделено през средата. Дясната половина беше лицето на млад мъж, грейнало с изящна красота, макар окото му да бе червено като пламък. Лявата половина беше нечовешка маска, белязана с жестоки белези — сива кожа, жилава и изопната върху костите, очната ябълка беше празна и черна.

Кийрън, завързан за дървото, погледна за миг чудовищното лице на баща си и извърна глава; брадичката му се отпусна на гърдите, сплъстена черна коса падна пред очите му. Ерек забърза към шатрата, присъединявайки се към Адаон и останалите принцове до баща си.

Марк дишаше тежко.

— Лицето на краля — прошепна той. — Кийрън ми беше разказвал за него, но…

— Овладей се — прошепна Джулиън в отговор. — Да чуем какво ще каже.

Сякаш по даден знак, кралят заговори:

— Поданици на Двора. Събрали сме се тук с печална цел — да видим как правдата наказва един от нас, вдигнал оръжие и убил друг от расата ни. Ловецът Кийрън стои пред нас, осъден за убийството на Ярлат от Двора на тъмните елфи, един от моите рицари. Посече го с острието си тук, в земите на елфите.

През множеството се разнесе шепот.

— Мирът между нас се поддържа с висока цена. — Гласът му беше като звън на камбана, прелестен и ехтящ. Нещо докосна Ема по рамото. Ръката на Джулиън, онази, с която не стискаше брат си. Ема го погледна учудено, ала той се взираше напред, към поляната. — Никой тъмен елф няма право да вдига ръка срещу друг. Неподчинението се наказва. Смъртта се заплаща със смърт.

Пръстите на Джулиън се раздвижиха върху кожата на Ема през ризата й, отдавнашният език на споделеното им детство. О-С-Т-А-Н-И Т-У-К.

Тя се обърна рязко, за да го погледне, но той вече се беше раздвижил. Чу как дъхът на Марк изскочи със съскане от устните му и го улови за китката, за да му попречи да последва брат си.

Под светлината на звездите, Джулиън излезе на поляната, пълна с елфически благородници. Ема стискаше ръката на Марк, а сърцето й думкаше в гърдите; с цялото си същество искаше да се втурне след своя парабатай, но той я беше помолил да остане на мястото си и тя щеше да изпълни молбата му и да задържи Марк. Защото Джулиън се движеше така, сякаш имаше план, а ако имаше план, тя беше длъжна да вярва в него.

— Какво прави? — простена Кристина, агонизираща от напрежение.

Ема просто поклати глава. Неколцина от елфите по периферията на тълпата го бяха забелязали и ахнаха, дръпвайки се назад, когато той се приближи. Не си беше дал труда да скрие черните постоянни руни върху кожата си — отвореното око върху опакото на дланта му сякаш беше впило яростен поглед във феите, издокарани в пищните си премени. Жената с роклята от кости нададе пронизителен писък.

— Ловец на сенки!

Кралят се изпъна рязко. Миг по-късно редица елфически рицари в черно-сребърни доспехи (сред тях и двамата, довлекли Кийрън до дървото) наобиколиха Джулиън, образувайки кръг около него. Мечове от сребро и месинг, и злато лумнаха около него като зловещ поздрав.

Кийрън вдигна глава и зяпна. Потресът му, когато разпозна Джулиън, беше абсолютен.

Кралят се изправи. Разполовеното му лице беше мрачно и ужасяващо.

— Доведете ми нефилимския шпионин, за да го убия със собствените си ръце.

— Няма да ме убиеш. — Гласът на Джулиън, спокоен и уверен, се издигна над глъчката. — Не съм шпионин. Изпратен съм от Клейва и ако ме убиеш, това ще означава война.

Кралят се поколеба. Ема почувства див порив да се разсмее. Джулиън бе изрекъл лъжата толкова спокойно и уверено, че самата тя почти бе повярвала в нея. Съмнение пробяга по лицето на краля.

Моят парабатай, помисли си Ема, гледайки Джулиън, който стоеше с изпънат гръб и вирната глава, единственото седемнайсетгодишно момче на света, което бе в състояние да накара краля на тъмните елфи да се усъмни в себе си.

— Клейвът е изпратил теб? Защо не официален посланик? — попита кралят.

Джулиън кимна, сякаш бе очаквал подобен въпрос. Вероятно действително беше така.

— Нямаше време. Когато научихме за опасността, грозяща Ловеца Кийрън, разбрахме, че трябва да действаме незабавно.

От Кийрън се откъсна задавен звук. Въжето от тръни се беше врязало в гърлото му и по ключицата му капеше кръв.

— Какво ги е грижа Клейва и Съвета за живота на едно момче от Дивия лов? — каза кралят. — При това — престъпник.

— Той ти е син — рече Джулиън.

Кралят се усмихна. Беше потресаваща гледка, сякаш половината му лице грейна в светлина, а другата се разкриви в ужасяваща гримаса.

— Значи, никой не може да ме обвини, че протежирам някого. Ръката на правосъдието в Двора на тъмните елфи е безпристрастна.

— Мъжът, когото Кийрън уби — рече Джулиън. — Ярлат. Той беше родоубиец. Заговорничеше с Малкълм Фейд да отнеме живота на други от расата ви.

— Те бяха от Двора на светлите елфи — заяви кралят. — Не бяха от нас.

— Ала ти твърдиш, че властваш и над двата Двора — каза Джулиън. — Не би ли трябвало онези, които един ден ще бъдат твои поданици, да очакват от теб справедливост и благоразположение?

През редиците на множеството отново се разнесе шепот, този път — по-мек. Кралят се намръщи.

— От ръката на Ярлат паднаха и нефилими — продължи Джулиън. — Кийрън предотврати загубата на още нефилимски животи. Задължени сме му, а ние винаги плащаме дълговете си. Няма да ви позволим да отнемете живота му.

— И как точно ще ни попречиш? — сопна се Ерек. — Когато си сам?

Джулиън се усмихна. Въпреки че Ема го познаваше, откакто се помнеше, въпреки че той сякаш бе част от нея, от студената увереност на усмивката му във вените й се разля лед.

— Не съм сам.

Ема пусна Марк и той се отправи решително към поляната, следван от двете момичета. Никой от тях не беше извадил оръжие, въпреки че Кортана се виждаше ясно, препасан през гърба на Ема. Множеството се раздели, за да ги пропусне, и те се присъединиха към Джулиън. Докато пристъпваха в кръга от стражи, Ема си даде сметка, че Марк все още беше бос. Стъпалата му бяха бледи, като лапите на котка, на фона на високата тъмна трева.

Не че имаше значение. Марк беше страховит воин, дори и бос, и Ема го знаеше много добре.

Кралят ги погледна и се усмихна. Усмивка, която никак не се хареса на Ема.

— Какво е това? — попита той. — Делегация от деца?

— Ние сме ловци на сенки — заяви Ема. — Носим наредбите на Клейва.

— Така твърдите — обади се принц Адаон. — Какво е искането ви?

— Добър въпрос — съгласи се кралят.

— Искаме съдбата на Кийрън да бъде решена с двубой — отвърна Джулиън.

Кралят се разсмя.

— Само някой от нашата раса може да участва в подобен двубой в земите ни.

— Аз съм един от вашата раса — заяви Марк. — Аз мога да го направя.

При тези думи Кийрън се раздвижи, мъчейки се да се отскубне от въжетата.

— Не — каза той яростно; кръв се стичаше по пръстите, по гърдите му. — Не.

Джулиън дори не го погледна. Кийрън може и да бе онзи, когото бяха дошли да спасят, но ако се налагаше да го измъчват, за да го направят, Джулиън щеше да го стори. Ти си момчето, което прави онова, което трябва, защото няма кой друг да го стори, казала му бе Ема веднъж, сякаш преди години.

— Ти си един от Дивия лов — заяви Ерек. — И наполовина ловец на сенки. Не си обвързан от никакви закони и лоялността ти е към Гуин, не към правосъдието. Не можеш да се биеш. — Устните му се извиха, разкривайки зъбите му. — А останалите изобщо не са от расата на феите.

— Не е съвсем вярно — възрази Джулиън. — Нерядко се казва, че децата и лудите са като феите. Че съществува връзка между тях. А ние сме деца.

Ерек изпръхтя.

— Това е нелепо. — Вие сте пораснали.

— Кралят ни нарече деца — каза Джулиън. — Делегация от деца. Нима искаш да наречеш своя повелител лъжец?

Събралите се елфи ахнаха като един. Ерек пребледня.

— Господарю — започна, обръщайки се към краля. — Татко…

— Замълчи, Ерек, вече каза достатъчно — прекъсна го кралят. Погледът му беше прикован в Джулиън, греещото му око и тъмната, празна очна ябълка. — Интересно — каза той, без да се обръща към никого, — момче, което прилича на ловец на сенки и говори като благородник. — Той се изправи на крака. — Ще получиш двубоя си. Рицари, свалете оръжия.

Искрящата стена от метал около Ема и приятелите й изчезна. Вместо нея, сега около тях се издигаше стена от каменни лица. Някои бяха принцове, които имаха същите деликатни ъгловати черти като лицето на Кийрън. Някои бяха жестоко белязани от минали битки. Лицата на немалко бяха скрити от качулки или воали. Зад тях благородниците от Двора крачеха напред-назад с възклицания, видимо развълнувани. Думата „двубой" се носеше над поляната.

— Ще си получите двубоя — повтори кралят. — Само че аз ще избера онзи, който ще се бие.

— Всички сме готови да го сторим — заяви Кристина.

— Разбира се, че сте. Такава е природата на нефилимите. Глупава саможертва. — Кралят се обърна към Кийрън и скелетоподобната половина на лицето му се очерта ярко. — Как да избера? Сещам се. Ще ви задам гатанка.

Ема усети как Джулиън се напрегна. Идеята за гатанка не му харесваше. Беше твърде непредсказуемо. Джулиън не харесваше нищо, което не можеше да контролира.

— Приближете се. — Кралят ги повика с пръст. Ръцете му бяха бледи, като кората на бяло дърво. Над кокалчето на всеки пръст, като хищен нокът, стърчеше кукичка.

Тълпата се раздели, за да пропусне Ема и останалите. Докато вървяха към шатрата, Ема усети особена миризма, изпълнила въздуха наоколо. Наситена и горчиво-сладка, като мъзга. Колкото повече се приближаваха до трона, толкова по-силна ставаше тя, докато не се изправиха пред него. Кралят се извисяваше над тях като статуя. Зад него, с лица покрити с маски от злато и сребро, и месинг, стояха редица рицари. Някои имаха формата на плъхове, други — на златни лъвове или сребърни пантери.

— Истината може да бъде открита в сънищата — заяви кралят, свел поглед към тях. От този ъгъл Ема видя, че странното разполовяване на лицето му свършваше на гърлото. — Кажете ми, ловци на сенки: Влизате в пещера. В пещерата има яйце, сияещо отвътре. Знаете, че то тупти със сънищата ви — не онези, които изпълват мечтите ви през деня, а онези които едва си спомняте на сутринта. То се отваря. Какво излиза отвътре?

— Роза — отвърна Марк. — С бодли.

Кристина го погледна учудено, но не помръдна.

— Ангел — каза тя. — С окървавени ръце.

— Нож — отговори Ема. — Чист и неопетнен.

— Решетки — промълви Джулиън. — Решетките на затворническа килия.

Изражението на краля не се промени. Шепотът на благородниците наоколо звучеше по-скоро объркано, отколкото ядосано или заинтригувано. Кралят протегна бяла ръка с хищни нокти.

— Ти там, момичето с ярката коса — каза той. — Ти ще се биеш от името на хората си.

Облекчение заля Ема. Щеше да бъде тя; останалите нямаше да се изложат на опасност. Почувства се по-лека, сякаш отново можеше да диша.

Кристина обърна лице към нея, изглеждаше съкрушена; Марк като че ли се удържаше с огромно усилие. Джулиън улови ръката на Ема и се приведе, за да прошепне нещо в ухото й, от цялото му тяло се излъчваше напрегната настойчивост.

Ема стоеше неподвижно, приковала очи в лицето му, оставяйки хаоса на Двора да се лее около нея. Студът на битката вече бе започнал да я завладява: онзи, който заглушаваше емоциите, оставяйки всичко друго, освен битката, да избледнее на заден план.

Джулиън също беше част от това: началото на боя и студа по средата й, свирепостта на битката. Нямаше нищо, което тя искаше да види преди битката повече от неговото лице. Нищо, от което да се чувства по-добре в кожата си, повече като ловец на сенки.

— Не забравяй — прошепна Джулиън в ухото й, — че и преди си проливала елфическа кръв, в Идрис. Те щяха да ни убият, щяха да убият всички ни. Това също е битка. Не показвай никаква милост, Ема.

— Джулс.

Не беше сигурна дали я чу да казва името му. Изведнъж ги наобиколиха рицари и я откъснаха от останалите. Ръката й се изплъзна от тази на Джулиън. Тя погледна другите трима за последен път, преди да бъде поведена грубо напред. Пред шатрата вече разчистваха място.

Отекна рог и резкият му звук проряза нощта като нож. Един от принцовете излезе иззад шатрата, заедно с рицар в дебели сиви доспехи, като животинска козина, и шлем, който закриваше лицето му. Върху шлема имаше примитивна рисунка: широко отворени очи и уста, разтеглена в грозна усмивка. Някой го бе докоснал с натопени в бойни бои ръце и от двете му страни се стичаха алени ивици, които придаваха зловещо излъчване на нещо, което иначе би могло да има клоунски вид.

Принцът отведе маскирания рицар до неговата половина на мястото пред шатрата и го остави там, обърнат към Ема. Беше въоръжен с дълъг, елфически меч, сребърното му острие бе украсено със злато, дръжката — инкрустирана със скъпоценни камъни. Ръбовете му проблясваха, остри като бръснач.

Силен меч, ала нищо не можеше да прекърши Кортана. Оръжието на Ема нямаше да й измени. Единствено тя можеше да го стори.

— Знаете правилата — каза кралят отегчено. — Когато двубоят започне, никой от воините не може да получава помощ от приятелите си. Битката е до смърт. Победител е онзи, който оцелее.

Ема извади Кортана и оръжието лумна като залязващото слънце, миг преди да потъне в морето.

Рицарят с изрисувания шлем не помръдна. Ема се съсредоточи върху стойката му. Беше по-висок от нея и ръцете му стигаха по-далеч. Беше стъпил здраво на земята и въпреки нелепия шлем, очевидно беше сериозен боец.

Тя също зае бойна позиция: изнесе левия си крак напред, десния — леко назад, извивайки лявата половина на тялото си към своя противник.

— Започвайте — провъзгласи кралят.

Като състезателен кон, препуснал по пистата, рицарят се хвърли към Ема с вдигнат меч. Хваната неподготвена от бързината му, Ема се изви, за да избегне острието. Само че беше закъсняла. Трябваше да вдигне Кортана по-рано. Разчитала бе на бързината на руната си за сигурен удар, но тя вече не работеше. Пронизващ ужас, какъвто не бе изпитвала от много време, премина през тялото й, когато усети как върхът на елфическия меч изсвистя на сантиметри от нея.

Спомни си думите на баща си, когато се учеше. Удряй врага си, не оръжието му. Повечето бойци се целеха в оръжието ти. Добрите бойци се целеха в тялото ти.

Това беше добър боец. Ала нима бе очаквала нещо друго? Та нали кралят го беше избрал. Сега можеше само да се надява, че кралят я беше подценил.

Две бързи завъртания я отведоха до леко издигната затревена могила. Може би щеше да успее да премахне разликата в ръста им. Тревата прошумоля. Не беше нужно да поглежда, за да разбере, че рицарят отново се беше хвърлил към нея. Обърна се рязко, замахвайки в посичаща дъга с Кортана.

Елфът едва отстъпи назад. Мечът проряза материята на дебелите му кожени доспехи, отваряйки широк процеп. Той не трепна, не изглеждаше и ранен. И определено не беше по-бавен. Хвърли се към нея и Ема приклекна, така че острието му изсвистя над главата й. Той отскочи назад и тя се изправи.

Чуваше собствения си дъх, излизащ на пресекулки в студения горски въздух. Елфическият рицар беше добър, а тя не можеше да разчита на руните и серафимските си ками… никое от оръжията на нефилимите. Ами ако се уморяваше по-лесно? Ами ако тази мрачна земя изцеждаше дори живителната сила от вените й?

Отби един удар, отскочи назад и колкото и да бе странно, си спомни ехидния глас на Зара: Феите се бият нечестно. А после и Марк: Всъщност феите не се бият нечестно. Бият се забележително чисто. Имат много строг кодекс на честта.

Вече се беше навела, замахвайки към глезените му — той скочи високо, почти левитирайки във въздуха, и стовари меча си към нея в същия миг, в който Ема сграбчи шепа листа и пръст и като се изправи, ги хвърли в отвора на шлема му.

Елфът се задави и залитна назад. Трая само миг, но то й стигаше — Кортана изсвистя към краката му, веднъж, два пъти, а после към тялото му. Кръв напои доспехите на гърдите му; краката му поддадоха под него и той се сгромоляса по гръб на земята като повалено дърво.

Тълпата изрева, а Ема затисна оръжието му с крак. Чу как Кристина, Джулиън и Марк викат името й. С разтуптяно сърце, тя се надвеси над неподвижния рицар. Дори и сега, проснат в тревата, почервеняла от собствената му кръв, той не издаваше нито звук.

— Свали шлема му и довърши започнатото — нареди кралят. — Така повелява традицията ни.

Ема си пое дълбоко дъх. Нефилимската й природа се съпротивляваше на това, да отнеме живота на някой, който лежеше обезоръжен в краката й.

Спомни си какво й беше казал Джулиън преди двубоя. Не показвай никаква милост.

Върхът на Кортана издрънча, когато тя го подпъхна под ръба на шлема и натисна.

Шлемът се търкулна настрани. Мъжът, който лежеше в тревата под Ема беше човек, не елф. Очите му бяха сини, в русата му коса имаше сиви нишки. Ема познаваше лицето му по-добре от собственото си.

Ръката й се отпусна до тялото, Кортана се полюшна от безчувствените й пръсти.

Беше баща й.

11

Кит седеше на стъпалата пред Института, загледан във водата.

Денят беше дълъг и неловък. Напрежението между центурионите и обитателите на Института бе по-голямо отвсякога, макар че поне центурионите нямаха представа защо.

Даяна бе положила геройско усилие да продължи да преподава, сякаш всичко беше наред. Никой не бе в състояние да се съсредоточи — като никога Кит, въпреки че сравненията между различните серафимски азбуки му бяха тъмна Индия, не беше най-разсеяният в стаята. Ала целта на уроците бе да хвърли прах в очите на центурионите, така че те продължиха да се стараят.

Положението не се подобри и на вечеря. След един дълъг, мокър ден, в който не бяха намерили нищо, центурионите бяха раздразнителни. Не помогна и това, че Джон Картрайт се беше разфучал за нещо и бе изчезнал нанякъде. Ако се съдеше по плътно стиснатите устни на Зара, май се беше скарал с нея, макар че Кит можеше само да гадае за какво. За етичността на това, да затварят магьосници в лагери, или да придружават елфи до стаи за мъчения, вероятно.

Диего и Раян направиха всичко по силите си, за да поведат весел разговор, но се провалиха. През по-голямата част от вечерята Ливи се взираше в Диего, навярно обмисляйки плана им да го използват, за да попречат на Зара, но това очевидно го изнервяше, защото той на два пъти се опита да нареже пържолата си с лъжица. Сякаш за да влошат още повече нещата, Дру и Тави като че ли бяха доловили наелектризираната атмосфера в стаята и през цялата вечеря обсипваха Даяна с въпроси за това, кога Джулиън и останалите ще се върнат от „мисията" си.

Когато вечерята най-сетне свърши, Кит се измъкна благодарен, скатавайки се от миенето на чиниите и си намери тихо местенце под предния свод на къщата. Въздухът, който вятърът носеше откъм пустинята, беше хладен и уханен, а океанът проблясваше под звездите, лист наситена чернота, увенчан от пенещи се бели вълни.

За кой ли път Кит се запита какво го задържаше тук. Макар да изглеждаше глупаво да изчезне заради един неловък разговор на вечеря, изминалият ден ясно му бе напомнил, че проблемите на семейство Блекторн не бяха негови и вероятно никога нямаше да бъдат. Едно бе да бъде син на Джони Рук. Съвсем друго — да бъде Херондейл.

Той докосна среброто на пръстена си, хладен до кожата му.

— Не знаех, че си тук. — Беше Тай; разбра го още преди да е вдигнал глава. Другото момче се беше появило зад ъгъла на къщата и го гледаше любопитно.

Около врата му имаше нещо, ала не бяха обичайните му слушалки. Когато той изкачи стълбите, слабичка сянка, облечена в тъмни дънки и пуловер, Кит осъзна, че то имаше очи.

Долепи плътно гръб до стената.

— Това фретка ли е?

— Див е — отвърна Тай, облягайки се на парапета на верандата. — Фретките са опитомени. Така че, строго погледнато това е пор, макар че ако беше опитомен, щеше да бъде фретка.

Кит се взря в животинчето. То примигваше насреща му и шаваше с лапички.

— Леле — каза Кит и наистина го мислеше.

Порчето притича по ръката на Тай и скочи върху перилата, след което изчезна в мрака.

— Фретките са страхотни домашни любимци — продължи Тай. — Учудващо лоялни са. Или поне хората го смятат за учудващо. Не знам защо. Чисти са и обичат играчките и тишината. И освен това могат да бъдат дресирани да… — Тай млъкна. — Отегчавам ли те?

— Не. — Кит се сепна. Отегчен ли изглеждаше? Беше се наслаждавал на гласа на Тай, оживен и сериозен. — Защо?

— Джулиън казва, че понякога хората не искат да знаят за някои теми чак толкова, колкото аз — обясни той. — Така че трябвало да ги питам.

— Предполагам, че това важи за всички — подхвърли Кит.

Тай поклати глава.

— Не. Аз съм различен.

Не звучеше така, сякаш това го притесняваше или разстройваше. Беше просто факт, който знаеше за себе си и нищо повече. Тай притежаваше тиха увереност, за която Кит с изненада установи, че му завижда. Никога не бе вярвал, че може да завижда на един ловец на сенки за каквото и да било.

Тай се покатери на верандата и седна до него. Миришеше леко на пустиня, пясък и пелин. Кит си помисли за това колко му беше харесал звукът на гласа му — рядкост бе да чуеш някой да извлича такова искрено удоволствие от това, просто да споделя информация. Предполагаше, че то може би бе начин да се справи. Покрай отвратителността на центурионите и тревогата за Джулиън и останалите, Тай вероятно беше под голям стрес.

— Защо си навън? — попита го Тай. — Пак ли мислиш да бягаш?

— Не — отвърна Кит. Не мислеше. Е, може би мъничко. От гледката, на Тай му се искаше да не мисли за това. Вместо това тя го изпълваше с желание да открие някоя мистерия и да му я даде за разгадаване, така, както подаряваш на някого, когото обичаш, шоколадови бонбони.

— Ще ми се всички да можехме да се махнем — каза Тай с обезоръжаваща откровеност. — Отне ни много време, докато се почувстваме в безопасност тук, след края на Тъмната война. А сега Институтът сякаш отново е пълен с врагове.

— Центурионите ли имаш предвид?

— Не ми харесва да са тук. По принцип не обичам тълпите. Когато всички говорят едновременно и вдигат шум. Тълпите са най-гадното… особено на места като кея Санта Моника. Бил ли си там? — Той направи физиономия. — Всички светлини и викове, и хора. То е като натрошено стъкло в главата ми.

— Ами битките? — попита Кит. — Да се биеш, да убиваш демони, това трябва да е доста шумно?

Тай поклати глава.

— С битките е различно. Битките са това, което ловците на сенки правят. То е в тялото ми, не в ума. Стига само да мога да нося слушалки…

Той не довърши. Някъде отдалеч долетя тих звук от счупено стъкло, сякаш ураган бе строшил прозорец.

Тай скочи рязко, при което едва не настъпи Кит, и извади серафимска кама от колана с оръжията си. Стисна я здраво, приковал в океана поглед, толкова нетрепващ, колкото този на статуите в градината зад Института.

Кит също се изправи, сърцето думкаше в гърдите му.

— Какво има? Какво беше това?

— Магическите бариери, онези които центурионите поставиха. Това беше звукът от строшаването им — каза Тай. — Нещо идва. Нещо опасно.

— Нали твърдяхте, че Институтът бил безопасен!

— Обикновено е — отвърна Тай и вдигна оръжието в ръката си. — Адриел! — рече и острието лумна, сякаш в него гореше огън. Сиянието огря нощта и на него Кит видя, че пътят, водещ към Института, е пълен с движещи се фигури. Не бяха човешки… прилив на тъмни създания, хлъзгави и влажни, полюшващи се като вълни, и излъчващи воня, от която на Кит едва не му прилоша. Спомни си как веднъж беше видял на брега полуразложения труп на един тюлен, окичен с гирлянди от водорасли, по които пъплеха месни червеи — вонята беше същата, но още по-ужасна.

— Вземи — каза Тай и миг по-късно Кит установи, че бе тикнал в ръката му грейналата серафимска кама.

Беше като да държи оголена жица. Оръжието сякаш туптеше и се гърчеше и Кит трябваше да положи усилие да го удържи.

— Никога не съм хващал нещо такова!

— Брат ми винаги казва, че все отнякъде трябва да започнеш.

Тай бе откачил кинжал от колана си — къс и остър и далеч не толкова страшен на вид, колкото серафимската кама.

Кой брат, зачуди се Кит, ала нямаше възможност да попита — до слуха му вече достигаха викове и шум от тичащи крака, и той се радваше, защото тъмната вълна от създания неумолимо приближаваше. Изви китката си по начин, по който не бе вярвал, че е в състояние да го направи, и ето че оръжието като че ли бе по-сигурно в ръката му — сияеше без топлина, сякаш изтъкано от светлината на звездите или луната.

— Е, сега, когато всички са будни — подхвърли Кит, — предполагам това не означава, че можем да се приберем вътре?

Тай вече вадеше слушалките от джоба си, стъпил сигурно с обутите си в черни гуменки крака точно над най-горното стъпало.

— Ние сме ловци на сенки — заяви той. — Не бягаме.

Луната се показа иззад един облак, в същия миг, в който вратата зад Кит и Тай се отвори рязко и през нея се изсипаха ловци на сенки. Неколцина от центурионите носеха рунически камъни: нощта бе обляна в светлина и Кит най-сетне видя създанията, които се катереха по пътя и се изливаха на поляната. Те се хвърлиха с крясъци към Института и на верандата ловците на сенки вдигнаха оръжия.

— Морски демони — каза Даяна мрачно и Кит изведнъж осъзна, че бе на път да участва в първата си истинска битка, независимо дали му харесва, или не.

Той се обърна рязко. Нощта бе пълна със светлини и звуци. Сиянието на серафимски ками огряваше мрака, което бе едновременно благословия и проклятие.

Кит видя Ливи и Даяна, с оръжия в ръце, следвани от Диего, който държеше огромна брадва. Зара и останалите центуриони бяха плътно зад тях.

Ала освен това виждаше и морските демони и те бяха още по-ужасни, отколкото си беше представял. Създания, които приличаха на праисторически гущери, с каменни люспи, мъртви черни очи и хищни усти, пълни с остри като игли зъби. Създания, които приличаха на тресящо се желе с острозъба паст, в което висяха отвратителни органи: разкривени сърца, прозрачни стомаси, в които Кит виждаше очертанията на онова, което един от тях бе изял току-що, нещо с човешки ръце и крака… Създания, които приличаха на огромни сепии с грозно ухилени лица и пипала, осеяни със смукалца, от които капеше зелена киселина и прогаряше дупки в тревата.

В сравнение с тях, демоните, които бяха убили баща му, изглеждаха направо привлекателни.

— В името на Ангела — извика Даяна. — Стройте се зад мен, центуриони.

Зара й хвърли гаден поглед, макар че повечето центуриони се бяха скупчили на верандата с широко отворени усти. Единствено Диего изглеждаше така, сякаш няма търпение да се хвърли в битка. Вените на челото му бяха изпъкнали, ръката му трепереше от омраза.

— Ние сме центуриони — заяви Зара. — Не приемаме заповеди от теб…

Даяна се обърна рязко към нея.

— Млъквай, глупаво дете. — Гласът й бе пропит с ледена ярост. — Сякаш родът Диърборн не избягаха в Цюрих като страхливци по време на Тъмната война. Ти никога не си участвала в истинска битка. Аз съм. Нито дума повече.

Зара се олюля, вкаменена от шок. Никой от центурионите й, нито дори Саманта или Мануел, не се опита да я защити.

Демоните — кряскащи, пърпорещи, плъзгащи се по тревата — почти бяха достигнали верандата. Кит усети как Ливи се приближава до тях с Тай и застава пред него. Опитваха се да го прикрият, осъзна изведнъж. Да го защитят. Почувства как го залива вълна на благодарност, а после — на раздразнение. Наистина ли мислеха, че е просто безпомощен мундан?

Та той и преди се беше бил с демони. Дълбоко в душата му нещо се раздвижи. Нещо, което накара серафимската кама да лумне по-ярко в ръката му. Нещо, благодарение на което разбра съвършено изражението на Диего, когато той се обърна към Даяна и попита:

— Заповеди?

— Да ги избием до един, естествено — отвърна Даяна и центурионите се завтекоха по стъпалата. Диего стовари брадвата си върху първия демон, който видя; руни припламнаха по острието, докато се забиваше в подобната на желе плът, пръскайки сиво-черна кръв.

Кит също се хвърли напред. Пред стъпалата се бе развихрило истинско меле. С очите си видя истинската сила на серафимските ками, докато центурионите пронизваха и посичаха с тях, изпълвайки въздуха с вонята на демонска кръв, а острието в ръката му искреше. Нещо го улови за китката и го задържа на върха на стъпалата.

Беше Ливи.

— Не — каза тя. — Не си готов…

— Готов съм — възрази той.

Тай вече беше взел половината стълби; отметна ръка назад и запрати камата, която все още държеше. Тя потъна в широкото, изпъкнало око на един демон с рибешка глава, и то примига и се затвори безжизнено.

Тай се обърна към Кит и сестра си.

— Ливи, остави го…

Вратата отново се отвори и за изненада на Кит на прага се показа Артър Блекторн, все още по дънки и халат, но поне с обувки на краката. От ръката му висеше древен, потъмнял от времето меч.

Даяна, вчепкана в схватка с един демон гущер, вдигна ужасен поглед.

— Артър, не!

Артър се беше задъхал. Върху лицето му беше изписан ужас, но там се четеше и още нещо, някаква свирепост. Спусна се по стъпалата и се нахвърли върху първия демон, който видя — червеникаво създание с огромна паст и дълго жило. То се протегна и Артър го посече през средата, при което създанието полетя във въздуха с писъци, като спукан балон.

Ливи пусна Кит, взирайки се изумено в чичо си. Кит се обърна, за да слезе по стъпалата в същия миг, в който демоните започнаха да се отдръпват… да отстъпват, но защо? Центурионите занадаваха тържествуващи викове, докато мястото пред Института се опразваше, ала на Кит му се стори прекалено скоро. Демоните не губеха. Не че печелеха, но беше прекалено рано за отстъпление.

— Нещо става — заяви той, местейки поглед между Ливи и Тай, които стояха на стъпалата до него. — Нещо не е наред…

Смях проряза въздуха. Демоните замръзнаха, образували полукръг, препречвайки достъпа до пътя, но без да се приближават. А после в средата на полукръга пристъпи фигура, излязла сякаш от филм на ужасите.

Някога трябва да е бил човек и все още имаше размазаните очертания на такъв, ала кожата му беше със сивкавозеленикавия цвят на рибешки корем и куцаше, защото по-голямата част от едната му ръка и едната страна на тялото му бяха изгризани. Ризата му висеше на парцали, разкривайки ребрата, които се белееха сред ужасяващите рани, зейнали върху изцедената му сива кожа.

Почти нямаше коса, но онова, което бе останало от нея имаше белия цвят на кости. Лицето му беше удавено и подпухнало, очите му бяха млечномътни, избелели от морската вода. Усмихваше се с уста, останала почти без устни, а в ръката си стискаше черна, подгизнала от вода торба.

— Ловци на сенки — каза той. — Как само ми липсвахте.

Беше Малкълм Фейд.

В тишината, последвала разкриването на елфическия рицар, Джулиън чуваше как сърцето му се блъска в гърдите. Парабатайската му руна гореше, ясна, изпепеляваща болка. Болката на Ема.

Искаше да отиде при нея. Тя стоеше като рицар от някоя картина, навела глава, с меч до себе си, дрехите й бяха опръскани с кръв, освободена, косата й се развяваше около нея. Видя как устните й се раздвижиха и дори да не можеше да я чуе, знаеше какво казва. То го прониза със спомените за онази Ема, която познаваше сякаш от хиляда години, малко момиченце, протегнало ръце към баща си, за да го вдигнат.

Татко?

Кралят се разсмя.

— Прережи гърлото му, момиче. Или не си в състояние да убиеш собствения си баща?

— Баща? — повтори Кристина. — Какво иска да каже?

— Това е Джон Карстерс — отвърна Марк. — Бащата на Ема.

— Но как…

— Не знам — каза Джулиън. — Невъзможно е.

Ема се отпусна на колене, пъхвайки Кортана в ножницата. На лунната светлина двамата с баща й бяха сенки, докато тя се привеждаше над него.

Кралят избухна в смях, зловещото му лице — разполовено от широка усмивка и Дворът се разсмя с него, неудържимо веселие изригна наоколо.

Никой не обръщаше никакво внимание на тримата ловци на сенки в средата на поляната.

Джулиън искаше да отиде при Ема. Искаше го отчаяно. Само че беше свикнал да не прави, нито да получава онова, което искаше. Обърна се към Марк и Кристина.

— Върви при нея — каза на Кристина и тъмните й очи се разшириха. — Върви при него — каза на Марк, който кимна и се шмугна в множеството, сянка в сенките.

Кристина изчезна след него, потъвайки в тълпата в обратната посока. Придворните все така се смееха, подигравките и присмехът им се издигаха, изпълвайки нощта. За тях човешките чувства са толкова глупави, а човешките умове и сърца — така крехки.

Джулиън извади нож от колана си. Не беше серафимска кама, нито оръжие, подсилено с руни, но беше от студено желязо и пасваше удобно в ръката му. Принцовете гледаха към шатрата и се смееха. На Джулиън му бяха нужни само няколко стъпки, за да стигне до тях, да обвие изотзад ръце около принц Ерек и да притисне острието на камата си в гърлото му.

Първата несвързана мисъл на Кит беше: Ето защо не успяха да открият тялото му.

Втората беше спомен. Върховният магьосник беше редовен посетител на Пазара на сенките и приятел на баща му… макар че той едва по-късно бе научил, че двамата бяха не просто познати, а партньори в престъпленията. Въпреки това, жизнерадостният лилавоок магьосник бе много популярен на Пазара и понякога носеше интересни сладкиши на Кит, за които твърдеше, че идвали от далечни места, из които бил пътувал.

Странно бе за Кит да научи, че дружелюбният магьосник, когото познаваше, бе убиец. Още по-странно бе да види онова, в което се бе превърнал Малкълм сега. Магьосникът пристъпи напред, изгубил цялата си предишна грациозност, клатушкайки се през тревата. Ловците на сенки се подредиха в боен строй, като древноримски легион: приготвиха се да посрещнат Малкълм в редица, рамо до рамо, извадили оръжие. Единствено Артър стоеше сам, а устните му се движеха.

Тревата пред тях беше изсъхнала, изгорена до сиво и черно от демонска кръв.

Малкълм се подсмихна, доколкото му беше възможно със съсипаното си лице.

— Артър — каза, взирайки се в мъжа, свиващ се в опръскания си с кръв халат. — На теб със сигурност ти липсвам. Изглежда, че не се справяш много добре без лекарството си. Ама никак.

Артър се долепи до стената на Института. През редицата центуриони премина шепот, прекъснат от гласа на Даяна.

— Малкълм. — Звучеше учудващо спокойна, с оглед на всичко. — Какво искаш?

Малкълм спря близо до центурионите, макар и не толкова, че оръжията им да го достигнат.

— Забавлявахте ли се, докато търсехте тялото ми, центуриони? За мен беше истинско удоволствие да ви гледам как пляскате насам-натам в невидимата си лодка, без да имате представа какво търсите, нито как да го намерите. Ала вас открай време за нищо не ви бива без магьосниците, нали?

— Замълчи, боклук. — Зара трептеше като електрическа жица. — Ти…

Дивя я смушка с лакът.

— Недей — прошепна тя. — Остави Даяна да говори.

— Малкълм — каза Даяна с все същия студен тон. — Нещата не са такива, каквито бяха преди. Сега имаме силата на Клейва на своя страна. Знаем кой си и ще открием къде си. Глупак си, задето дойде тук и разкри картите, които държиш в ръката си.

— Ръката ми — повтори той замислено. — Къде ли беше ръката ми? А, да. В тази торба… — Той пъхна ръката си в торбата, а когато я извади, от нея висеше отсечена човешка глава.

Възцари се ужасено мълчание.

— Джон! — дрезгаво каза Диего.

Джен Алдъртри като че ли беше на път да припадне.

— О, господи, горката Марисол. О…

Зара беше зяпнала с неприкрит ужас, макар да не понечи да се приближи. Диего направи крачка напред, но Раян го улови за ръката в същия миг, в който гласът на Даяна изплющя:

— Центуриони! Не нарушавайте строя!

Задавен звук се разнесе, когато Малкълм хвърли отсечената глава на Джон Картрайт на тревата… звук, изтръгнал се от самия него, осъзна Кит. Взираше се в оголения гръбначен стълб на Джон. Беше толкова бял на фона на тъмната земя.

— Предполагам имаш право — каза Малкълм на Даяна. — Време е да престанем с преструвките, не мислиш ли? Ти знаеш моята слабост… а аз — твоята. Да убия този тук — той махна към останките на Джон, — ми отне броени секунди, да разваля магическите ви бариери — още по-малко. Смяташ ли, че ще ми е нужно много повече, за да получа нещо, което наистина искам?

— И какво е то? — попита Даяна. — Какво искаш, Малкълм?

— Това, което винаги съм искал. Искам Анабел и онова, което ми трябва, за да си я върна. — Малкълм се разсмя, грозен, клокочещ звук. — Искам си кръвта на Блекторн.

Ема не помнеше кога е рухнала на колене.

Около нея имаше разровена земя и мъртви листа. Елфическият рицар — нейният баща — лежеше по гръб в разрастваща се локва от кръв. Тя попиваше в тъмната земя и я правеше почти черна.

— Тате — прошепна тя. — Тате, моля те, погледни ме.

Не беше изричала думата „тате" от години. Навярно откакто беше на седем години.

Сини очи се отвориха върху белязаното му лице. Изглеждаше точно такъв, какъвто Ема си го спомняше — руси бакенбарди там, където беше забравил да се обръсне, бръчици на доброта около очите. Бузата му беше изцапана със засъхнала кръв. Взираше се в нея с широко отворени очи.

Кралят се смееше.

— Прережи му гърлото. Или не можеш да убиеш собствения си баща, момиче?

Устните на Джон Карстерс се раздвижиха, ала от тях не излезе звук.

Отново ще видиш лицето на някого, когото си обичала и който е мъртъв, обещал бе елфът пука. Ала Ема нито за миг не си бе представяла това, не и това.

Тя улови ръката на баща си, покрита с кожените елфически доспехи.

— Предавам се — каза дрезгаво. — Предавам се, предавам се, само му помогнете…

— Тя се предава — оповести кралят.

Благородниците от Двора се разсмяха. Смях се надигна около Ема, ала тя почти не го чуваше. Един глас, някъде дълбоко в главата й й казваше, че това не е правилно, че тук има нещо, което ужасно не е наред, ала гледката на баща й бе като рева на разбиваща се вълна в главата й. Тя посегна към стилито си — та нали той все още беше ловец на сенки — но после отпусна ръка; никакво иратце нямаше да подейства тук.

— Няма да те изоставя — каза, а главата й бръмчеше. — Няма да те изоставя. — Стисна го още по-здраво, приклекнала пред шатрата, даваща си съвсем ясно сметка за погледа на краля върху себе си, за смеха, който я заобикаляше. — Ще остана.

Артър бе този, който се раздвижи. Отдели се от стената и се хвърли към Ливи и Тай, сграбчи ги и ги затика към вратата на Института.

Те и двамата опитаха да се съпротивляват, ала Артър беше смайващо силен. Ливи се поизвърна, викайки Кит. Артър отвори вратата с ритник и блъсна племенника и племенницата си вътре. Кит чу виковете на Ливи, а после вратата се затръшна зад тях.

Даяна повдигна вежди срещу Малкълм.

— Кръв на Блекторн ли каза?

Малкълм въздъхна.

— Луди кучета и англичани. А понякога срещаш някой, в когото двете са събрани в едно. Не може да вярва наистина, че това ще успее.

— Да не искаш да кажеш, че можеш да проникнеш в Института? — попита Диего.

— Искам да кажа, че то няма значение — отвърна Малкълм. — Подготвих всичко това преди Ема да ме убие. Моята смърт (и да, аз съм мъртъв, макар и не задълго, не е ли Черната книга невероятна?) отприщи морските демони по крайбрежието. Това, което виждате с мен тази вечер, е съвсем мъничка част от онези, които контролирам. Или ще ми дадете един Блекторн, или ще ги изпратя на сушата, за да избиват мундани.

— Ние ще ти попречим — заяви Даяна. — Клейвът ще те спре. Ще изпратят ловци на сенки…

— Тези не са ви достатъчни? — попита Малкълм ехидно. Беше започнал да крачи напред-назад пред стената от морски демони, от чиито усти се точеха лиги. — Това е красотата на Тъмната война. Просто не сте в състояние да удържите всички демони в Тихия океан, не и със сегашната си бройка. О, не казвам, че накрая няма да победите. Ще го направите. Ала помисли само за всички, които ще загинат междувременно. Нима един нищо и никакъв Блекторн го заслужава?

— Няма да ти дадем един от нас, за да го убиеш, Фейд — отсече Даяна. — И ти много добре го знаеш.

— Не говориш от името на Клейва, Даяна. А те не са над жертвите. — Малкълм опита да се усмихне, полуразложената му черна устна се сцепи и по брадичката му потече черна течност. — Един, за да спаси мнозина.

Даяна дишаше тежко, раменете й се повдигаха и спускаха.

— А после какво? Цялата тази смърт и разруха, и какво ще спечелиш?

— Вие също ще сте страдали. И това ми стига. Засега. Стига ми родът Блекторн да страда. — Очите му обходиха групичката пред него. — Къде са моите Джулиън и Ема? И Марк? Прекалено се боят да се изправят срещу мен? — Той се изкиска. — Твърде жалко. Ще ми се да можех да видя лицето на Ема, когато ме зърне. Може да й предадете, че се надявам проклятието да погълне и двама им.

Кого да погълне, помисли си Кит, но Малкълм вече бе приковал поглед в него и той видя как млечномътните му очи проблеснаха.

— Съжалявам за баща ти, Херондейл. Беше неизбежно.

Кит вдигна Адриел над главата си. Серафимското оръжие беше горещо в ръката му и макар да започваше да мъждука, хвърляше около него светлина, достатъчно силна, надяваше се, та магьосникът да види, когато се изплю към него.

Погледът на Малкълм стана суров и отново се обърна към Даяна.

— Давам ви срок до утре вечер, за да решите. Тогава ще се върна и ако не ми предадете един Блекторн, крайбрежието ще бъде опустошено. А междувременно… — Той щракна с пръсти и във въздуха лумна мътен лилав огън. — Забавлявайте се с моите приятели тук.

И той изчезна в мига, в който морските демони се хвърлиха към центурионите.

12

Марк си пробиваше път между елфите от Двора. Преди се бе намирал между тях единствено по време на веселия. Дворът не се намираше винаги на едно и също място, а се местеше из земите на феите. Марк усети мириса на кръв в нощния въздух, докато се промушваше между скупчените благородници. Усещаше миризмата на паника и страх, и омраза. Омразата им към ловците на сенки. Кралят ги приканваше да замълчат, ала тълпата крещеше на Ема да пролее кръвта на баща си.

Никой не охраняваше Кийрън. Той се бе свлякъл на колене и тежестта на тялото му опъваше трънливите въжета, които го задържаха така, сякаш бяха бодлива тел. Кръв се процеждаше бавно от раните по китките, шията и глезените му.

Марк подмина и последните придворни. От толкова близо видя, че Кийрън носи нещо на верижка около врата си. Елфическа стрела. Елфическата стрела на Марк. Стомахът на Марк се сви.

— Кийрън. — Той сложи ръка върху бузата на другото момче.

Клепачите на Кийрън потрепнаха и се повдигнаха. Лицето му беше посивяло от болка и безнадеждност, ала усмивката му беше нежна.

— Толкова много сънища — каза той. — Това краят ли е? Да ме отведеш в Сияйните земи ли си дошъл? Не би могъл да си избереш по-хубаво лице за това.

Марк прокара пръсти по трънливите въжета. Бяха здрави. Би могъл да ги среже със серафимски ками, ала те не действаха тук, което му оставяше да действа само с обикновени ками. В ума му проблесна идея и той посегна, за да откачи нежно елфическата стрела от верижката около гърлото на Кийрън.

— Които и богове да са направили това — прошепна Кийрън, — те са достатъчно благосклонни, за да ми доведат в последните мигове от живота ми онзи, когото душата ми обича. — Той отново облегна глава на дървото, разкривайки алената рана, зейнала на гърлото му там, където тръните се бяха впили в него. — Моя Марк.

— Шшт — прошепна Марк през свито гърло. Елфическата стрела беше остра и той прокара острието по въжетата, които стягаха врата и китките на Кийрън. Те паднаха на земята и от Кийрън се откъсна въздишка на отслабнала болка.

— Вярно е онова, което казват — рече Кийрън. — Болката те напуска, когато умираш.

Марк преряза въжетата около глезените му и се изправи.

— Това е достатъчно. Аз съм Марк, а не илюзия. Ти не умираш, Кийрън. Жив си. — Той го улови за китката и му помогна да се изправи на крака. — А сега ще избягаш.

Кийрън изглеждаше заслепен от лунната светлина. Протегна ръце и ги положи на раменете на Марк. Имаше един миг, в който Марк би могъл да се отдръпне, но той не го направи. Пристъпи към Кийрън в същия миг, в който Кийрън пристъпи към него, усети миризмата на кръв и срязани лози, и ето че те се целуваха.

Извивката на устните на Кийрън под неговите му бе така позната, както вкусът на захар или усещането от слънчевата светлина. Ала тук нямаше нито следа от захар или слънчева светлина, единствено тъмния натиск на Двора около тях и мирис на кръв. И въпреки това, тялото му реагира на тялото на Кийрън, притисна го до дървото, сграбчи го, ръцете му се плъзнаха по кожата му, усещайки белези и пресни рани под пръстите си.

Марк усети как сякаш се повдига от земята и напуска тялото си, и ето че отново беше в Лова, стиснал гривата на Уиндспиър, приведен напред във вятъра, който развяваше косата му, дереше гърлото му и отнасяше смеха му. Ръцете на Кийрън бяха около него, единствената топлина в един студен свят, устните му — до бузата му.

Нещо пропя покрай ухото на Марк и той се откъсна рязко от Кийрън. Още нещо прелетя покрай него и той инстинктивно притисна Кийрън към дървото, закривайки го с тялото си.

Стрели. Стрели, увенчани с пламък, свистяха през Двора като смъртоносни светулки. Един от принцовете тичаше към Марк и Кийрън, вдигнал лък в ръцете си.

Май все пак ги бяха забелязали.

Тревата пред Института сякаш закипя, вчепкана маса морски демони и центуриони, гърчещи се пипала и свистящи серафимски ками. Кит почти се хвърли по стълбите, при което едва не събори Саманта, която заедно с близнака си бе вкопчена в яростна схватка с гротескно сиво създание, покрито със смучещи червени усти.

— Гледай къде вървиш! — кресна тя, а после изпищя, когато едно пипало се обви около гърдите й. Кит замахна с Адриел, посичайки пипалото над рамото й. Демонът извряска с всичките си усти и изчезна.

— Отвратително — каза Саманта, покрита с гъста сивкава демонска кръв. Мръщеше се, което му се стори страшно неблагодарно, ала нямаше време да се тревожи за това — вече се бе обърнал, за да вдигне оръжието си срещу покрито с шипове създание с буцеста, корава кожа като морска звезда.

Помисли си за Тай на брега, усмихнат, с морската звезда в ръка, и това го изпълни с ярост. До този миг не си беше давал сметка колко много демоните приличаха на красивите неща в този свят, болестно деформирани и отблъскващи.

Острието се спусна надолу. Демонът изпищя и се дръпна… и изведнъж около Кит се обвиха ръце и го изтеглиха назад.

Беше Даяна, плувнала в кръв, както човешка, така и демонска. Тя го сграбчи за ръката и го затегли към стълбите, към Института.

— Добре съм… нямам нужда от помощ… — каза задъхано.

Тя изтръгна Адриел от ръката му и го подхвърли на Диего, който го улови и като го завъртя, го заби в масивното тяло на един демон медуза, стоварвайки брадвата си с другата ръка. Беше наистина впечатляващо, но Кит беше прекалено ядосан, за да го е грижа.

— Нямам нужда от помощ! — кресна отново, докато Даяна го издърпваше по стълбите. — Нямам нужда да бъда спасяван!

Даяна го завъртя, за да я погледне. Един от ръкавите й беше напоен с кръв, а на гърлото й имаше алено петно там, където огърлицата й беше изтръгната. Въпреки това имаше обичайното си властно излъчване.

— Може би нямаш — заяви тя, — ала семейство Блекторн има, и ти ще им помогнеш.

Слисан, Кит престана да се съпротивлява. Даяна го пусна и като отвори вратата на Института с рамо, влезе вътре. С един последен дълъг поглед назад Кит я последва.

Миговете след като Джулиън сграбчи Ерек и опря нож в гърлото му, бяха хаотични. Неколцина от елфите край шатрата нададоха вой; рицарите отстъпиха назад с ужасен вид. Кралят крещеше.

Джулиън заповяда на мозъка си да се съсредоточи: Не изпускай пленника си. Не сваляй ножа от гърлото му. Изплъзне ли ти се, няма да имаш нищо. Убиеш ли го твърде бързо, няма да имаш нищо. Това е твоят шанс. Използвай го.

По заповед на краля, рицарите се дръпнаха назад, оформяйки шпалир, през който Джулиън мина, водейки Ерек пред себе си. Шпалирът свършваше пред престола на краля. Самият той стоеше на ръба на шатрата, а белият му плащ се развяваше на вятъра.

Ерек не се съпротивляваше, ала когато стигнаха до шатрата, изви глава назад, за да погледне баща си. Джулиън усети как очите им се срещнаха.

— Няма да прережеш гърлото на сина ми — заяви кралят, отправяйки пълен с презрение поглед към Джулиън. — Ти си ловец на сенки. Вие имате код на честта.

— Мислиш си за ловците на сенки такива, каквито бяха — отвърна Джулиън. — Аз възмъжах в Тъмната война. Покръстен бях с кръв и огън.

— Ти си мек — каза кралят, — нежносърдечен, както са нежни ангелите.

Джулиън натисна ножа в гърлото на Ерек. Принцът миришеше на страх и кръв.

— Аз убих собствения си баща — заяви. — Наистина ли смяташ, че няма да убия твоя син?

По лицето на краля пробяга изненада.

— Казва истината — обади се Адаон. — Мнозина бяха в Залата на Съглашението през онази битка. Видяха го с очите си. Той е безмилостен, този нефилим.

Кралят се намръщи.

— Замълчи, Адаон. — Ала очевидно бе угрижен. Зад очите му се движеха сенки. — Цената, която ще заплатиш, ако пролееш кръвта на семейството ми в собствения ми Двор, ще бъде неописуемо висока — каза на Джулиън. — И няма да я платиш единствено ти. А целият Клейв.

— Тогава не ме принуждавай да го правя. Нека си тръгнем с мир. Ще вземем Ерек със себе си, в разстояние на една миля, а после ще го пуснем. Никой няма да тръгне след нас. Ако усетим, че ни преследват, ще го убием. Аз ще го убия.

Ерек изруга и се изплю.

— Остави го да ме убие, татко. Нека моята кръв постави началото на войната, която знаем, че се задава.

За миг кралят спря очи върху своя син. Той бе любимецът на краля, казал бе Марк. Само че Джулиън не беше сигурен дали кралят се вълнува повече от предстоящата война и кога ще започне тя, отколкото от съдбата на Ерек.

— Ако смяташ, че ангелите са нежни — заяви Джулиън, — дълбоко грешиш. Те сеят правосъдие с кръв и небесен огън. Отмъщават си с юмруци и желязо. Великолепието им е такова, че ще изгори очите ти, ако ги зърнеш. Студено и жестоко великолепие. — Той срещна погледа на краля: сърдитото му око и празното. — Погледни ме, ако се съмняваш, че ще го направя. Погледни в очите ми. Казват, че елфите прозирали дълбоко. Смяташ ли, че съм някой, който има какво да губи?

Намираха се в преддверието: Тай, Ливи, Артър и по-малките — Дру с Тави на ръце.

Лицата им грейнаха при вида на Кит и Даяна, макар че Кит не беше сигурен дали бе заради него, или заради нея. Артър седеше на стъпалата в окървавения си халат, безмълвен, вперил поглед пред себе си. Когато ги видя, скочи на крака, макар да се държеше с една ръка за парапета.

— Чухме всичко — каза Ливи. Лицето й беше посивяло от шок, ръката й бе в тази на Тай. — Малкълм иска Блекторнова кръв и разполага с армия от демони…

— Когато казва „Блекторнова кръв", няма шанс да има предвид просто една чаша? — обади се Кит. — Може би две?

Всички го изгледаха свирепо, освен Тай.

— И аз си помислих за това — рече Тай, поглеждайки го очаровано. — Само че магиите са написани на архаичен език. „Кръв на Блекторн" означава животът на един Блекторн.

— Няма да получи онова, което иска — заяви Даяна и като свали подгизналото си от кръв сако, го метна на пода. — Нуждаем се от Портал. Сега. — Тя извади телефона си от джоба на дънките и се залови да набере един номер.

— Не можем просто да изчезнем — каза Ливи. — Малкълм ще насъска всички онези демони! Ще загинат хора!

— Не можем да сключваме сделки с Малкълм — отвърна Даяна. — Той лъже. Може да получи Блекторновата кръв, която иска и пак да насъска демоните. Да ви отведем на сигурно място, а после да му нанесем удар, е най-добрият ни шанс.

— Но…

— Тя има право — намеси се Кит. — Малкълм обеща цял куп неща на баща ми, включително това, да го опази в безопасност. В крайна сметка се оказа, че се е погрижил, ако нещо се случи с него, баща ми също да умре.

— Катарина? — Даяна се извърна настрани, притиснала телефона до ухото си. — Нуждая се от услуга. Голяма услуга.

— Ще ни сметнат за страхливци — обади се Дру нещастно. — Да избягаме по този начин…

— Вие сте деца — заяви Артър. — Никой няма да очаква от вас да се биете.

Той прекоси стаята и отиде до прозореца. Никой не се присъедини към него. Звуците, долитащи отвън, им бяха достатъчни. Тави беше заровил личице в рамото на сестра си.

— В Лондон? — каза Даяна. — Добре. Благодаря, Катарина. — Тя затвори.

— Лондон? — повтори Ливи. — Защо Лондон?

— Защо не отидем в Идрис? — попита Дру. — Където са Ема и Джулс?

— Катарина не може да отвори Портал до Идрис — отвърна Даяна, без да среща погледа на Дру. — Има обаче уговорка с Лондонския институт.

— Значи, трябва да се свържем с Клейва! — заяви Дру, а в следващия миг отскочи назад, когато въздухът пред нея заблещука.

— Трябва да си вземем нещата — обади се Тави, загледан разтревожено в усилващото се блещукане пред себе си. То се разширяваше, въртележка от завихрени цветове и движещ се въздух. — Не можем да тръгнем без нищо.

— Нямаме време за това — каза Даяна. — И нямаме време да се свържем с Клейва. А в Лондон има къщи на рода Блекторн, скривалища, хора, които познавате…

— Но защо? — започна Ливи. — Ако Клейвът…

— Напълно е възможно Клейвът да предпочете да предаде един от вас на Малкълм — обади се Артър. — Нали това имаш предвид, Даяна?

Даяна не каза нищо. Завихреното кълбо започваше да придобива очертания: очертанията на врата, висока и широка, обградена от сияещи руни.

— Както и центурионите, поне някои от тях — призна Даяна. — Бягаме от тях, колкото и от всички останали. Те вече надделяват над морските демони. Не ни остава много време.

— Диего никога не би… — започна Дру възмутено.

— Диего не ги ръководи — каза Даяна. Порталът вече се бе превърнал в потрепваща отворена врата, през която Кит зърна нещо като дневна, с избелели тапети на цветя. Изглеждаше невероятно несъвместимо. — А сега, елате… Друзила, ти мини първа…

С изражение на отчаян гняв, Друзила прекоси стаята и прекрачи в Портала, все така държейки Тави. Пред слисания поглед на Кит, двамата се завъртяха и изчезнаха.

Ливи бе следващата, която пристъпи напред, ръка за ръка с Тай. Пред Портала тя спря, а могъществото на магията, която пулсираше в него, развяваше косата й.

— Не можем да оставим това място на Зара и Кохортата — възмути се, обръщайки се към Даяна. — Не можем да позволим да сложат ръка върху него…

— По-добре, отколкото някой от вас да умре — заяви Даяна. — А сега върви.

Само че Тай бе този, който се поколеба.

— Кит също идва, нали?

Даяна погледна към Кит и той усети, че гърлото му се свива, макар да не знаеше защо.

— Идва — каза и видя как Ливи и Тай пристъпват в пъстрата бездна и изчезват. Видя как Даяна ги последва. Сам се приближи до Портала и поспря, поглеждайки към Артър.

— Искаш ли да минеш пръв?

Артър поклати глава. Лицето му имаше странно изражение… странно дори за Артър. Макар че тази нощ Артър не беше толкова странен, помисли си Кит. Сякаш критичната ситуация го бе принудила да се стегне така, както обикновено не успяваше.

— Кажи им — рече той, а мускулите на лицето му потръпваха. Зад него, входната врата се разтресе; някой се опитваше да я отвори. — Кажи им…

— Ти сам ще им кажеш, след минута. — Кит усещаше как силата на Портала го притегля. Дори му се стори, че чува гласове от другата страна — гласовете на Тай, на Ливи. И все пак си остана на място.

— Какво става? — попита той.

Артър пристъпи към Портала. За миг Кит си отдъхна, помисляйки си, че Артър ще прекрачи заедно с него. Вместо това усети ръка върху рамото си.

— Кажи на Джулиън, че му благодаря — рече Артър и го бутна силно.

Кит политна в завихрената, беззвучна празнота.

Елфическият принц пусна стрелата си.

Кийрън се оказа по-бърз, отколкото Марк би повярвал, че е възможно. Извъртя тялото си и закри неговото. Стрелата изсвистя във въздуха, пропявайки като смъртоносна птица. Марк имаше време само колкото да посегне към Кийрън, за да го блъсне настрани, преди стрелата да се забие в гърба му, точно под лопатката.

Кийрън се отпусна тежко върху рамото на Марк, който извади кама от колана си със свободната си ръка и я хвърли. Принцът падна с писък, острието бе потънало в бедрото му.

Марк се зае да издърпа Кийрън настрани от поляната. Стрелите бяха спрели да валят, ала знамената със строшената корона бяха обхванати от пламъци. Елфическите благородници пищяха и се щураха напред-назад, мнозина от тях побягнаха.

Все така подкрепяйки Кийрън, Марк изчезна в гората.

— Ема — прошепна Кристина. Поляната кипеше — смях, дюдюкане, подигравателни крясъци. В далечината видя Джулиън, опрял нож в гърлото на Ерек; множеството ахна, когато той си запроправя път към шатрата на краля, макар че самият той все още не го беше забелязал, тъй като вниманието му бе отвлечено от Ема.

Ема беше коленичила на земята, стиснала ръката на победения елфически воин. Вдигна глава и очите й грейнаха, виждайки Кристина.

— Помогни ми с баща ми — помоли тя. Дърпаше го за ръката, мъчейки се да я обвие около врата си. Той лежеше напълно неподвижен и за миг Кристина се уплаши, че е мъртъв.

После обаче той се отдръпна от Ема и се изправи с усилие. Беше висок, слабичък мъж и семейната прилика бе очевидна: чертите на лицето, формата на очите. Само че неговите бяха празни, синият им цвят — млечномътен.

— Пусни ме, нефилимска кучко. Пусни ме. Това стигна прекалено далеч.

Кристина почувства как кръвта й се смразява при тези думи. Кралят отново избухна в смях. Кристина хвана Ема и я задърпа към себе си. — Ема, не можеш да вярваш на всичко, което виждаш тук.

— Това е баща ми — каза Ема. Кристина я беше хванала за китката и ясно усещаше туптенето на пулса й. Ема протегна другата си ръка. — Татко. Моля те. Ела с нас.

— Ти си нефилим — отвърна бащата на Ема. Върху гърлото му се виждаха отдавна избледнели Знаци. — Ако ме докоснеш, ще те завлека в краката на моя крал и ще го накарам да те убие.

Елфите около тях се смееха гръмогласно, подпирайки се един на друг, и от мисълта, че онова, което ги развеселяваше така, бяха ужасът и объркването на Ема, във вените на Кристина лумна убийствена ярост.

Едно бе да изучава елфите. Едно бе да чете как техните емоции не са като човешките емоции. Как елфите от Тъмния двор израстват, научени да черпят удоволствие от болката на другите. Да те оплетат в мрежа от думи и лъжи и да те гледат с усмивка, докато се задушаваш от техните номера.

Съвсем друго бе да го види с очите си.

Изведнъж настана оживление. Кралят се втурна в другия край на шатрата, крещейки заповеди; сред рицарите настъпи хаос.

Джулиън, помисли си Кристина. О, да, виждаше го — държеше Ерек пред себе си, в подножието на шатрата. Нарочно бе отвлякъл вниманието на краля от Ема и Кристина.

— Лесно е да изясним това — каза Кристина и като извади своя балисонг, го подаде на елфическия воин. — Вземи.

— Кристина, какво правиш…

— Студено желязо — обясни Кристина и направи две крачки към елфическия рицар. Лицето му бе започнало да се променя пред очите им, все по-малко и по-малко приличаше на това на Ема и все повече и повече на нещо друго… нещо гротескно, живеещо под кожата. — Той е ловец на сенки. Студеното желязо не би трябвало да му навреди.

Тя дойде още по-близо… и боецът, който бе изглеждал като Джон Карстерс, се промени напълно. По лицето му сякаш преминаха вълни, тялото му потръпна и се измени, кожата му стана сивкавозелена и се покри с петна. Устните му се издадоха напред, докато очите му станаха ужасяващо широки и жълти, а косата му се отдръпна назад, разкривайки лъскаво, буцесто теме.

Там, където допреди малко беше бащата на Ема, сега стоеше елфически рицар с ниско, набито тяло и жабешка глава. Ема се взираше в него, пребледняла като платно. Широката му уста се отвори и той проговори с квакащ глас.

— Най-сетне, най-сетне свободен да се отърся от илюзията на гнусния нефилим…

Така и не можа да довърши. Ема вече беше вдигнала Кортана и се бе хвърлила напред, забивайки острието в гърлото му.

То издаде влажен, жвакащ звук. Кръв с цвят на гной плисна от широката му уста; той отстъпи назад, препъвайки се, ала Ема го последва, завъртайки дръжката на ножа. От вонята на кръв и мокрия звук на раздирана плът, Кристина едва не повърна.

— Ема! — извика тя. — Ема!

Ема издърпа меча си и го заби отново и отново, докато Кристина не я сграбчи за раменете и не я дръпна назад. Елфическият рицар се свлече на земята, мъртъв.

Ема цялата трепереше, опръскана със скверна кръв. Олюляваше се на краката си.

— Ела. — Кристина улови приятелката си за ръка и я затегли далеч от шатрата в същия миг, в който въздухът се изпълни с шумолящ, пеещ звук. Стрели. Бяха увенчани с огън и огряваха просеката със зловещо, движещо се сияние. Кристина автоматично се наведе, само за да чуе силно дрънчене на няколко сантиметра от главата си. Ема бе замахнала с Кортана и една стрела бе срещнала острието, пръсвайки се на парченца.

Кристина ускори крачка.

— Трябва да се махнем от тук…

Пламнала стрела прелетя покрай тях и се заби в едно от знамената, висящи от кралската шатра. То начаса бе обгърнато от припукващи пламъци, които огряха принцовете, разбягали се от шатрата, за да се скрият в сенките. Кралят обаче стоеше пред трона си, взирайки се в празнината. Къде беше Джулс? Къде се бяха дянали той и Ерек?

Почти бяха стигнали до края на поляната, когато елфическата жена с рокля от кости изникна пред тях. Очите й бяха рибешко зелени, без зеници и проблясваха като разляна мазнина на звездната светлина. Кристина с всичка сила стовари крак върху нейния; писъците на феята бяха удавени от крясъците на останалите от двора. Кристина я блъсна настрани с лакът и тя се сгромоляса върху шатрата, а от роклята й, като гротесков сняг, се посипаха ситни кости.

Ръката на Ема беше в тази на Кристина. Пръстите й бяха ледени. Кристина я стисна по-здраво.

— Хайде — каза тя и двете потънаха между дърветата.

Марк не посмя да отиде твърде далеч. Джулиън, Ема и Кристина все още бяха в Двора. Той издърпа Кийрън зад един дебел дъб и го сложи да седне, облегнат на дънера.

— Добре ли си? Боли ли те?

Кийрън го погледна с неприкрито раздразнение и преди Марк да успее да го спре, се пресегна и извади стрелата от гърба си. Кръв шурна от раната и гърбът на ризата му подгизна.

— Исусе, Кийрън, какво, по дяволите…

— Към какви чужди богове се обръщаш сега? — попита Кийрън. — Нали каза, че не умирам.

— Така беше. — Марк свали ленената си риза, направи я на топка и я притисна към гърба на Кийрън. — Само дето сега като нищо може да те убия, задето си толкова глупав.

— Раните на ловците зарастват бързо — каза Кийрън, изохквайки. — Марк. Това наистина си ти. — Очите му грееха. — Знаех си, че ще се върнеш за мен.

Марк не отговори. Беше се съсредоточил върху това, да притиска ризата си към раната на Кийрън, ала тревога стягаше гърдите му. Надали би могло да се каже, че нещата между него и Кийрън бяха приключили особено добре. Защо Кийрън бе вярвал, че Марк ще дойде за него, когато той за малко не го бе направил?

— Кийр. — Той свали ризата; Кийрън беше прав — от раната едва се процеждаше кръв. Марк пусна подгизналата от кръв дреха на земята и докосна Кийрън по бузата. Пареше като пещ. — Гориш. — Посегна да окачи елфическата стрела около врата на другото момче, но то го спря.

— Защо да нося твоето украшение? — намръщи се той. — То трябва да бъде твое.

— Аз ти го върнах — напомни Марк.

От Кийрън се изтръгна дрезгав смях.

— Не бих забравил нещо такова. — А после очите му се разшириха. — Не си спомням как убивам Ярлат. Знам, че съм го направил. Те ми казаха. И аз им вярвам — той беше мерзавец. Ала не си го спомням. Не помня нищо от мига, след като те видях през прозореца на Института, в кухнята, да говориш с онова момиче. Кристина.

Марк усети, че се вледенява. Механично окачи елфическата стрела около врата си и усети как тя тупна до гърдите му. Кийрън не си спомняше?

Това означаваше, че не си спомня как го е предал, казвайки на Дивия лов, че Марк е разкрил елфически тайни пред нефилимите. Не помнеше наказанието, бичуванията, които Джулиън и Ема бяха понесли.

Не помнеше, че Марк бе сложил край на отношенията им. Върнал му бе стрелата.

Нищо чудно, че си бе мислил, че Марк ще дойде.

— Онова момиче Кристина е тук — разнесе се глас наблизо. Кристина се бе присъединила към тях в сенките. Беше раздърпана, макар и не толкова, колкото Ема, която беше оплискана с елфическа кръв, а и самата тя кървеше от една дълга драскотина на бузата. Марк скочи на крака.

— Какво става? Ранени ли сте?

— Аз… мисля, че сме добре — отвърна Ема. Звучеше объркана и плашещо безучастна.

— Ема уби рицаря — каза Кристина и млъкна. Марк усети, че има още нещо, но не я притисна.

Ема примига, съсредоточавайки се бавно върху Марк и Кийрън.

— О, това си ти — каза и този път звучеше повече като себе си. — Невестулково лице. Тези дни да си извършил друго чудовищно предателство?

Кийрън изглеждаше слисан. Хората обикновено не говореха на елфическите принцове по този начин; освен това, помисли си Марк, Кийрън вече не си спомняше защо Ема му беше сърдита, нито защо го обвиняваше в предателство. — Довел си я със себе си, за да ме спасите? — попита той Марк.

— Всички дойдохме, за да те спасим. — Беше Джулиън, полускрит зад Ерек, когото буташе пред себе си. Ема изпусна шумно дъха си от облекчение. Очите на Джулиън се стрелнаха към нея и те си размениха погледи. Истинско въплъщение на парабатайски поглед, помисли си Марк: бързо плъзване на очите от горе до долу, за да се увериш, че другият е добре, че е до теб, жив и в безопасност. Макар че сега, когато знаеше за истинските чувства на Ема, не можеше да не се зачуди дали зад онова, което споделиха, нямаше още нещо.

Кръв капеше от гърлото на Ерек, там, където камата вероятно се беше отплеснала; очите му гледаха изпод черни вежди, лицето му беше разкривено в свирепа гримаса.

— Кръвоизменник — каза той на Кийрън и се изплю над ножа. — Родоубиец.

— Ярлат не беше мой родственик. — Кийрън звучеше изтощено.

— Беше ти повече родственик от тези чудовища — заяви Ерек, оглеждайки яростно ловците на сенки наоколо. — Дори и сега, ти ни предаваш заради тях.

— Както ти ме предаде на краля, нашия баща? — Сгушен до корените на дърветата, Кийрън изглеждаше учудващо дребен, но когато отметна глава назад, за да погледне Ерек, очите му бяха твърди като елмази. — Мислиш си, че не знам кой каза на краля, че Ярлат умря от моята ръка? Мислиш си, че не знам чия е вината за това, че бях изпратен в изгнание в Дивия лов?

— Арогантен — каза Ерек. — Открай време си арогантен, кутре, мислейки си, че мястото ти е в Двора, заедно с нас. Аз съм любимецът на краля, не ти. Ти не си си заслужил специално място в сърцето му, нито в сърцата на Двора.

— И все пак, те предпочитаха мен — тихичко отвърна Кийрън. — Преди…

— Достатъчно — отсече Джулиън. — Дворът гори. Рицарите ще тръгнат подире ни, веднага след като хаосът утихне. Лудост е да стоим тук и да клюкарстваме.

— Важните дела на Двора не са клюкарстване — озъби се Ерек.

— За мен са. — Джулиън надникна между дърветата. — Трябва да има бърз път, отвеждащ към земите на светлите феи. Можеш ли да ни го покажеш?

Ерек мълчеше.

— Може — каза Кийрън, изправяйки се нестабилно на крака. — Не е в състояние да излъже и да каже, че не е възможно; ето защо мълчи.

Ема повдигна вежди насреща му.

— Невестулково лице, когато пожелаеш, можеш да бъдеш учудващо услужлив.

— Ще ми се да не фамилиарничиш толкова — отбеляза Кийрън неодобрително.

Ерек издаде задавен звук — Джулиън беше притиснал по-силно ножа в гърлото му. Ръката му потреперваше леко. Марк предполагаше, че е от физическото усилие, но подозираше, че има и още нещо. Джулиън не притежаваше характера на мъчител, но бе безмилостен, когато се налагаше да защити онези, които обичаше.

— Ще те убия, ако не ни покажеш правилната посока — заяви той сега. — И ще го направя бавно.

— Обеща на баща ми…

— Аз не съм елф — каза Джулиън. — Мога да лъжа.

Лицето на Ерек имаше мрачно, яростно изражение, което уплаши Марк. Елфите можеха да имат зъб на някого страшно дълго време. И все пак, той пое напред и останалите го последваха, оставяйки зад себе си оранжевото сияние, идващо откъм поляната, и потъвайки в закрилата на гората.

Дърветата растяха близо едно до друго, дебели корени криволичеха през тъмната пръст. Туфи ярки цветя, аленочервени и отровнозелени, се гушеха около ниските клони на дърветата. Минаха покрай кискаща се дървесна фея, която седеше на един клон, гола, ако не се броеше сложна мрежа от сребърни жици, и която намигна на Марк. Кийрън се подпираше тежко на рамото му; Марк го подкрепяше, сложил длан на кръста му. Дали останалите бяха озадачени, питащи се какво става между тях? Марк забеляза Кристина да поглежда назад към него, ала не можа да разчете изражението й.

Ема и Кристина вървяха близо една до друга, а Джулиън беше начело, така че Ерек да им показва пътя. Марк все още беше неспокоен. Струваше му се, че се бяха измъкнали прекалено лесно. Това, че кралят ги беше оставил да си вървят, и то заедно с любимия му син…

— Къде са останалите? — попита Ерек, когато дърветата започнаха да оредяват и великолепното, пъстроцветно небе отново се появи над тях. — Приятелите ви?

— Приятели? — повтори Марк объркано.

— Стрелците — рече Ерек. — Онези пламнали стрели в Двора… хитро, не мога да ви го отрека. Чудехме се какво ще правите с оръжията си, след като ви отнемем ангелските сили.

— Как го направихте? — попита Марк. — Да не би да осквернихте цялата земя?

— Това не би било достатъчно — обади се Ема. — Руните действат дори в демонските царства. Тук има нещо по-странно.

— А и морът — добави Марк. — Какво означава съсипаната земя? Тя е навсякъде, като рак в болно тяло.

— Сякаш бих ви казал каквото и да било — сопна се Ерек. — И няма смисъл да ме заплашвате — би струвало живота ми, ако ви кажа.

— Вярвай ми, и аз се уморих да те заплашвам — рече Джулиън.

— Тогава ме пусни да си вървя. Колко дълго възнамеряваш да ме задържиш? Завинаги? Защото толкова дълго ще трябва да ме използваш като щит, за да попречиш на баща ми и рицарите му да ви открият и да ви прережат гърлата.

— Казах, че се уморих да те заплашвам, не и че ще престана да го правя — поясни Джулиън, потупвайки го с острието на ножа. Бяха стигнали до края на гората, там, където дърветата отстъпваха място на поля. — А сега накъде?

Ерек пое през полето и те го последваха. Кийрън се облягаше още по-тежко на Марк; лицето му беше много бледо на лунната светлина. Звездите откриваха сините и зелени багри в косата му — майка му беше морска фея и късче от блещукащата прелест на водата бе съхранено в цветовете на косата и очите му.

Ръката на Марк се обви инстинктивно около него. Беше му ядосан, да, ала тук, в земите на феите, под ярките пъстроцветни звезди, бе трудно да не си спомня миналото, да не мисли за всички пъти, в които се бе вкопчвал в Кийрън за топлина и близост. Как бяха само те двамата и той си бе мислил, че може би винаги ще бъдат само те двамата. Как се бе смятал за щастлив, че някой като Кийрън, принц, при това — толкова красив, изобщо би го погледнал.

Шепотът на Кийрън бе като нежна милувка до шията му.

— Уиндспиър.

Уиндспиър беше конят на Кийрън. Или поне — някога беше. Довел го бе със себе си от Двора, когато се присъедини към Лова.

— Какво за него? Къде е той?

— С Лова — отвърна Кийрън и се закашля мъчително. — Подари ми го Адаон, когато бях съвсем малък.

Марк никога досега не бе срещал полубратята на Кийрън, десетките принцове от различни майки, които се домогваха до престола на тъмните феи, Адаон, знаеше от разказите на Кийрън, бе един от по-добрите. Ерек бе пълната му противоположност — през по-голямата част от живота на Кийрън бе брутално жесток с него. Кийрън рядко говореше за него без гняв.

— Стори ми се, че чух тропота от копитата му — каза сега Кийрън. — Все още ги чувам.

Марк се заслуша. В началото не долови нищо. Слухът му не беше толкова остър, колкото този на Кийрън, или който и да било пълнокръвен елф, не и когато руните му не действаха. Трябваше да напрегне уши до краен предел, преди най-сетне да долови звука. Действително бяха копита, но това не беше Уиндспиър. Не беше един-единствен кон. Това бе грохотът на десетки конски копита, препускащи през гората.

— Джулиън! — изкрещя той.

Не бе състояние да скрие паниката в гласа си. Джулс я долови и се обърна светкавично, при което хватката му около Ерек се охлаби. Принцът се отскубна, втурна се мълниеносно през полето с развяно черно наметало и потъна в гората.

— А беше такава страхотна компания — измърмори Ема. — Всички онези приказки: „Нефилими, вие ще умрете, давейки се в собствената си кръв", бяха страшно стимулиращи. — Тя млъкна. Беше чула конете. — Какво е това…?

Кортана сякаш излетя в ръката й. Джулиън все още стискаше камата си. Кристина вече посягаше към своя балисонг.

— Кралската кавалерия — каза Кийрън с учудващо спокойствие. — Не можете да ги надвиете.

— Да бягаме — рече Марк. — Сега.

Никой не възрази и те хукнаха.

Прекосиха полето и се прехвърлиха през каменната стена в другия му край, като Марк почти пренесе Кийрън през нея. Земята бе започнала да трепери от грохота на далечни копита. Джулиън ругаеше — нисък, безкраен низ от ругатни. Марк предполагаше, че в Института няма много възможности да ругае кой знае колко.

Движеха се бързо, но нямаше да е достатъчно, освен ако не откриеха друга гора, място, където да се скрият. Ала в далечината пред тях не се виждаше нищо, а и звездите не можеха да упътят Марк. Беше толкова изтощен, че от тях му се зави свят. Половината му сила сякаш отиваше в Кийрън — не само за да го влачи със себе си, но и да го поддържа изправен.

Стигнаха до друга стена — не толкова висока, за да спре елфическите коне, но достатъчно, че да е дразнеща. Ема я прескочи; Джулиън прелетя над нея, докосвайки я едва-едва с пръсти.

Кийрън поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Кийр… — започна Марк сърдито, ала Кийрън бе навел глава, като бито куче. Мокра от пот и оплетена, косата закри лицето му; ризата и кръстът на панталона му бяха подгизнали от кръв. — Отново ти тече кръв. Нали каза, че раните ти заздравяват бързо.

— Така си мислех — тихо каза Кийрън. — Марк, остави ме тук…

Една ръка докосна Марк по рамото. Кристина. Беше прибрала ножа си и го погледна право в очите.

— Ще ти помогна да го пренесеш през стената.

— Благодаря ти — отвърна Марк.

Кийрън като че ли нямаше достатъчно сила, дори да я изгледа гневно. Кристина се покатери върху стената и протегна ръце; заедно, двамата с Марк издърпаха Кийрън отгоре й. Скочиха на тревата до Ема и Джулиън, които ги чакаха с разтревожени лица. Кийрън се приземи до тях и рухна на земята.

— Не може да продължи — каза Марк.

Джулиън погледна към стената. Тропотът на копита беше силен, като гръмотевици над главите им. Авангардът на кавалерията на тъмните елфи вече се виждаше — тъмна, приближаваща се линия.

— Трябва да го направи — каза той. — Те ще ни убият.

— Оставете ме тук — рече Кийрън. — Нека ме убият.

Джулиън се отпусна на едно коляно. Сложи ръка под брадичката на Кийрън и го принуди да вдигне глава и да срещне очите му.

— Веднъж ме нарече безмилостен. — Пръстите му бяха бледи на фона на окървавената кожа на Кийрън. — Нямам капчица жал за теб, Кийрън. Сам си докара това на главата. Но ако си мислиш, че дойдохме чак дотук, за да те спасим, само за да те оставим да легнеш и да умреш, значи, си по-глупав, отколкото си мислех. — Той свали ръка от лицето му и като го улови под мишница, го изправи на крака. — Помогни ми, Марк.

Заедно, те закрепиха Кийрън помежду си и поеха напред. Беше мъчително трудна задача. Паниката и напрежението от това, да поддържа Кийрън изправен, притъпяваха ловните инстинкти на Марк; препъвайки се в камъни и коренища, те навлязоха в гъста горичка, чиито клони посягаха, за да разкъсат дрехите и кожата им. Бяха я прекосили едва наполовина, когато тялото на Кийрън се отпусна безжизнено. Най-сетне беше припаднал.

— Ако умре… — започна Марк.

— Няма да умре — заяви Джулиън мрачно.

— Ако можехме да го скрием тук и да се върнем за него…

— Той не е чифт резервни обувки. Не можем просто да го оставим някъде и да очакваме да го намерим на същото място, когато се върнем — изсъска Джулиън.

— Вие двамата ще престанете ли… — започна Ема, а после млъкна и ахна.

Бяха излезли от малката горичка. Пред тях се изправяше хълм, зелен и гладък.

Биха могли да се изкатерят, но това би означавало да пълзят по него, забивайки ръце и крака в пръстта, за да се доберат до върха. Не биха могли да го направят и да вземат Кийрън със себе си.

Дори Джулиън се закова като вкаменен. Ръката на Кийрън, която допреди малко бе увита около врата му, се плъзна и увисна до тялото му. Марк имаше ужасяващото чувство, че вече е мъртъв. Искаше да го положи в тревата, да провери дали сърцето му бие, да го вземе в прегръдките си, така, както трябва да бъде изпратен един Ловец в последните си мигове.

Вместо това обърна глава и погледна назад. Кристина беше затворила очи и стискаше медальона си, а устните й се движеха в безмълвна молитва. Ема държеше Кортана по същия начин, очите й бяха бдителни и искрящи. Щеше да ги защитава до последно, дори и Кийрън; щеше да падне под копитата на тъмната кавалерия.

А те идваха. Марк ги виждаше — сенки между дърветата. Коне като черен дим, с пламтящи очи като алени въглени, подковани със сребро и изгарящо злато: свирепи и смъртоносни.

На Марк му се стори, че вижда краля, препускащ начело. Бойният му шлем, върху който бяха вдълбани крещящи лица, закриваше само човешката половина, оставяйки мъртвешки сивата кожа открита. Единственото му око гореше като черна отрова.

Звукът от приближаването им бе като звука от ледник, трошащ се на късове. Оглушителен, смъртоносен. На Марк изведнъж му се прииска да можеше да чуе какво казва Кристина, да долови думите на безмълвната й молитва. Очите му се спряха върху нейните движещи се устни. Ангеле, помогни ни, благослови ни, спаси ни.

— Марк. — Джулиън обърна глава към брат си, синьо-зелените му очи гледаха с уязвима откритост, сякаш се канеше да каже нещо, което отдавна копнееше да изрече на глас. — Ако ти… -

Хълмът се пропука пред очите им. Голямо квадратно парче се отцепи от него и се отвори като врата. Марк зяпна. Беше чувал за подобни неща, възвишения с врати в склоновете си, ала никога не го бе виждал с очите си.

Светлина грееше в отвора, който сякаш беше коридор, потъващ в сърцето на хълма. Млада елфическа жена с едва заострени уши и светла коса, прибрана назад с венци от цветя, стоеше на прага с лампа в ръка. Тя протегна ръка към тях.

— Елате — подкани ги с глас, в който акцентът на светлите феи си личеше съвсем ясно. — Бързо, преди да са ви настигнали, защото ездачите на краля са безмилостни и няма да ви оставят живи.

— А ти? — попита Джулиън. — Доброто ли ни мислиш?

Единствено Джулиън би спорил с усмихналия му се късмет, помисли си Марк. Но разбира се, Джулиън не вярваше на никого, освен на семейството си. А понякога не вярваше дори и на тях.

Жената се усмихна.

— Аз съм Нене. Ще ви помогна и няма да ви нараня. Ала сега елате, бързо.

Марк чу как Кристина прошепна едно „благодаря". В следващия миг вече се бяха втурнали напред, без да смеят да погледнат зад себе си. Един по един скочиха през вратата върху отъпканата пръст вътре. Марк и Джулиън бяха накрая, носейки Кийрън. Марк хвърли един последен поглед към ездачите зад тях и чу яростните им, разочаровани крясъци, преди вратата да се затръшне, затваряйки хълма.

13

Ема се огледа наоколо в захлас. Вратата изобщо не изглеждаше така, сякаш бе издълбана в хребета на хълм. Беше направена от гладък камък с цвят на пепел, покривът над тях бе от син мрамор, прошарен от позлатени звезди. Потънал в сенки коридор водеше в сърцето на хълма.

Елфическата жена, Нене, повдигна лампата си, пълна със стрелкащи се светулки, които хвърляха малък обръч светлина около групичката. Ема видя, че устните на Джулиън бяха свити в сурова линия, Кристина стискаше здраво медальона си. Марк полагаше нежно Кийрън на земята. Отне й миг докато осъзнае, че Кийрън бе припаднал — главата му бе отпусната безжизнено назад, дрехите му бяха плувнали в кръв.

— Сега сме в земите на светлите феи — каза Нене. — Тук можете да използвате руните и магическата си светлина. — Тя спря загрижен поглед върху Кийрън. — Можете да излекувате приятеля си.

— Не можем. — Джулиън извади руническия си камък от джоба и светлината му обля Ема като облекчението на вода в пустинята. — Той не е ловец на сенки.

Нене дойде по-близо, сбърчила смаяно светлите си вежди. Марк беше на земята, взел в прегръдките си Кийрън, върху чието ледено бяло лице затворените му очи се открояваха като бледи полумесеци. — Ловец ли е?

— И двамата… — започна Марк.

— Не можете ли да направите нещо за него? — Ема прекъсна Марк, преди да бе казал твърде много.

— Мога. — Нене коленичи, оставяйки лампата на земята до себе си, и извади шишенце от вътрешността на пухената връхна дреха без ръкави, която носеше над роклята си. Поколеба се, поглеждайки към Марк. — Ти не се нуждаеш от това? Не си ранен?

Марк поклати объркано глава.

— Не, защо?

— Донесох го за теб. — Тя отпуши шишенцето и го поднесе към устните на Кийрън, напявайки тихичко нещо на език, който Ема не познаваше.

Устните на Кийрън се разтвориха и той преглътна. Бледа златиста течност покапа от крайчетата на устата му. Клепачите му се повдигнаха и той се надигна, преглъщайки втора, а после и трета глътка. Очите му срещнаха тези на Нене над ръба на шишенцето и той извърна лице, избърсвайки устата си с ръкав.

— Запази останалото — каза дрезгаво. — Това ми стига.

И се изправи несигурно на крака с помощта на Марк. Другите вече прибираха стилитата си. Върху ръката на Ема грееше току-що нарисувана руна за изцеляване, до нея — руна за енергия. Въпреки това тялото я болеше, болеше я и сърцето. Непрекъснато виждаше баща си, отново и отново, да вдига очи към нея от тревата.

Не беше той, не и наистина, но от това образът не ставаше по-малко болезнен.

— Да вървим — каза Нене, прибирайки шишенцето. — Течността ще го подкрепи само за малко. Трябва да стигнем в Двора колкото се може по-скоро.

Тя пое напред и останалите я последваха. Марк подкрепяше препъващия се Кийрън, а руническият камък на Джулиън обливаше коридора в светлина. Отдалеч стените сякаш бяха покрити със сложна мозайка, но отблизо Ема видя, че са направени от прозрачна смола, в която бяха притиснати венчелистчета на цветя и пеперудени крилца.

— Милейди — обади се Кристина. В косата й, също като на Ема, бяха оплетени листа и бодливите плодчета на репей. — Какво искахте да кажете с това, че сте донесли онази напитка за Марк? Откъде разбрахте, че трябва да дойдете тук?

— Имахме гости, тук, в Двора — рече Нене. — Нефилими, червенокосо момиче и русокосо момче.

— Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд — досети се Ема.

— Те ми казаха за семейство Блекторн. Име, което знаех. Сестра ми Нериса обичаше един Блекторн и му роди две деца, и умря от любов, когато той я напусна.

Марк се закова на място и Кийрън простена от болка.

— Ти си сестра на майка ми? — попита невярващо.

— Мисля, че обикновено се казва леля — обади се Ема.

Марк я изгледа мрачно.

— Аз съм тази, която отнесе теб и сестра ти до прага на баща ви и ви остави там, та той да ви отгледа — отвърна Нене. — Имаме обща кръв във вените си.

— Започвам да се чудя дали всички вие нямате по някой отдавна изгубен родственик в земите на феите — подхвърли Кийрън.

— Аз нямам. — В гласа на Кристина се долавяха нотки на съжаление.

— Половината родственици на Марк са елфи — изтъкна Ема. — Къде другаде да бъдат?

— Откъде разбра, че ще имам нужда да бъда спасен? — попита Марк елфическата жена.

— Елфът пука, който ви пусна да влезете, е мой отдавнашен приятел — отвърна Нене. — Разказа ми за пътуването ви и аз се досетих какво ви води тук. Знаех, че няма да се справите с триковете на Повелителя на сенките без помощ.

— Горящите стрели — досети се Джулиън. Камъните и плочките на коридора бяха отстъпили място на отъпкана пръст. От тавана висяха корени, оплетени с проблясващи цветя, които осветяваха мрака. Жили от минерали в скалата блещукаха и се променяха, когато Ема ги погледнеше. — Била си ти.

— Заедно с още неколцина от стражите на кралицата. А после трябваше просто да се държа на няколко крачки пред вас и да отворя тази врата. Не беше лесно, но в земите на краля има много врати към царството на светлите феи. Повече, отколкото той предполага. — Тя хвърли остър поглед към Кийрън. — Няма да издадеш това, нали, Ловецо?

— Мислех, че ме смяташ за нефилим — рече Кийрън.

— То бе преди да зърна очите ти. Също като моя племенник, ти служиш на Гуин. — Тя въздъхна тихичко. — Ако сестра ми Нериса можеше да научи, че синът й ще израсне под такова проклятие, това щеше да разбие сърцето й.

Лицето на Джулиън потъмня, но преди да успее да каже каквото и да било, пред тях изникна една фигура. Бяха стигнали до място, където коридорът се превръщаше в кръгла стая, от която във всички посоки тръгваха безброй тунели.

Пътят им беше препречен от елфически рицар. Висок мъж с кожа с цвета на пшеница и мрачно изражение, той носеше одежди и жакет от ярка пъстроцветна материя.

— Фъргюс — каза Нене. — Пусни ни да минем.

Той повдигна тъмните си вежди и отвърна с порой от думи на странен, подобен на птичи език — не сърдит, но видимо подразнен. Нене вдигна ръка и отговори рязко. Докато я гледаше, Ема си помисли, че забелязва прилика с Марк. Не само в светлорусата коса, но и в деликатните кости, в решителните жестове.

Рицарят въздъхна и отстъпи настрани.

— Можем да продължим, ала с пукването на зората ще бъдем повикани на аудиенция при кралицата — обясни Нене, поемайки бързо напред. — Елате, помогнете ми да отведа Ловеца в някоя стая.

Ема имаше доста въпроси: как щяха да разберат кога е настъпила зората тук, защо Нене като че ли изпитваше такава ненавист към Дивия лов и разбира се, къде отиваха. Задържа ги за себе си обаче и най-сетне те стигнаха до края на коридор, където стените бяха от полирана скала, грейнала от полускъпоценни камъни: тигрово око, азурит, яспис. Процепи в скалата бяха покрити с дълги кадифени завеси, избродирани с искрящи нишки.

Нене повдигна една от завесите, разкривайки стая с гладки, извити стени и сводест таван. Бял балдахин се спускаше надолу, полузакривайки легло, направено от дебели клони, преплетени с цветя.

Нене остави лампата си.

— Сложете Ловеца да легне.

Кийрън, който не бе проронил нито дума, откакто бяха влезли в същинския Двор, остави Марк да го отведе до леглото. Изглеждаше ужасно, помисли си Ема, докато Марк му помагаше да се настани върху матрака. Тя се зачуди колко ли пъти Марк бе правил същото, когато Кийрън бе изтощен след битка… и колко ли пъти Кийрън го беше правил за Марк. Да бъдеш част от Дивия лов бе изпълнено с опасности и тя не можеше да си представи дори колко от кръвта на другия бяха видели двамата.

— Има ли лечител в този Двор? — попита Марк и се изправи.

— Аз съм лечителката — отвърна Нене. — Макар че рядко работя сама. Обикновено имам помощник, ала сега е късно и Дворът е полупразен. — Погледът й се спря върху Кристина. — Ти ще ми помогнеш.

— Аз? — сепна се Кристина.

— Имаш целително излъчване. — Нене отиде до един дървен шкаф и го отвори. Вътре имаше буркани с билки, нанизи с изсушени цветя и стъкленици с пъстроцветни течности. — Разпознаваш ли нещо тук?

— Тиарела — отвърна Кристина послушно, сякаш бяха в час. — Клейтония, маянтемум, клинтония.

Нене изглеждаше впечатлена. Тя извади купчина ленени превръзки и ги тикна в ръцете й.

— Твърде много хора в стаята ще забавят излекуването му. Аз ще заведа тези двамата в съседната стая, а ти свали дрехите на Кийрън.

Бузите на Кристина пламнаха.

— Марк може да го направи.

Нене извъртя очи.

— Както желаеш. — Тя се обърна към леглото, където Кийрън се бе свлякъл върху възглавниците. Ръждиви петна кръв покриваха ризата и кожата на Марк, но той не забелязваше. — Смачкай няколко листа тиарела и му ги дай с вода. Недей да го превързваш все още. Първо трябва да прегледаме раната.

Тя излезе забързано от стаята и Ема и Джулиън се втурнаха след нея. Направиха само няколко крачки надолу по коридора, където тъмночервена завеса закриваше отворена врата. Нене я отметна и им даде знак да влязат.

Когато прекрачиха вътре, Ема едва не ахна. Тази стая беше много по-великолепна от предишната. Покривът се губеше в сенки. Стените бяха от сребрист кварц и грееха отвътре, изпълвайки стаята с меко сияние. Кремавобели цветя покриваха стените и изпълваха въздуха с уханието на градина. В средата имаше масивно легло, разположено върху платформа със стъпала. Беше отрупано с кадифени възглавници и пищна покривка.

— Ще свърши ли работа? — попита Нене.

Ема бе в състояние само да кимне. Зелен плет, върху който растяха рози, се простираше в единия край на стаята, а зад него се лееше малък водопад. Когато погледна зад плета, Ема видя, че водите се събират в малко езерце, обградено със зелени и сини камъни, подредени във формата на пеперуда.

— Не е толкова пищно като Института — чу тя да казва Джулиън, — но ще свърши работа.

— Чия е тази стая? — попита Ема. — На кралицата?

Нене се засмя.

— Покоите на кралицата? Определено не. Това е стаята на Фъргюс… всъщност той има две. Радва се на голямо благоразположение в Двора. Няма против да спите тук — днес е част от нощната стража.

Тя се обърна, за да си върви, но когато стигна до завесата поспря и ги погледна.

— Вие сте брат и сестра на племенника ми, нали?

Ема отвори уста и отново я затвори. Марк й беше като брат повече от всичко друго. Със сигурност повече, отколкото Джулиън.

— Да — отвърна Джулиън, доловил колебанието й.

— И го обичате — каза Нене.

— Според мен ще откриеш, ако само го опознаеш малко, че е много лесно да бъде обичан — каза Джулс и сърцето на Ема се разтвори, копнеейки за него, за двамата с Марк заедно, щастливи и смеещи се, каквито трябваше да бъдат братята, и заради предизвикателството в очите на Джулиън, когато погледна Нене. Дължиш на брат ми обичта, която той заслужава; покажи му я или аз ще ти обърна гръб.

Нене се прокашля.

— А племенницата ми? Алеса?

— Името й сега е Хелън. — Джулиън замълча за миг и Ема видя как се опитва да прецени дали да спомене положението на Хелън, след което се отказва — нямаше достатъчно доверие на Нене, още не. — Да, тя ми е сестра; да, обичам я така, както обичам Марк. Лесно е да обичаш и двамата.

— Лесно е да ги обичаш — повтори Нене замислено. — Малцина са тези сред нас, за които бих казала, че е лесно да бъдат обичани. — Тя прекрачи през вратата. — Трябва да се връщам, преди момчето от Лова да е издъхнало — заяви и изчезна.

Джулиън погледна Ема и веждите му подскочиха.

— Тя е много…

— Да — съгласи се Ема, без да се нуждае от неизречените думи, за да разбере какво има предвид. Двамата с Джулиън почти винаги бяха на едно и също мнение за хората. Усети как устните й се извиват, докато му се усмихваше, въпреки всичко, въпреки невероятното, невъзможно напрежение на нощта.

А и опасността все още не беше отминала, помисли си, обръщайки се, за да огледа стаята. Рядко бе попадала в толкова красиво място. Чувала бе за хотели в пещери, места в Кападокия и в Гърция, където прекрасни стаи били издълбани в скалите, покрити с коприна и кадифе. Ала тук цветята бяха тези, които се докосваха до сърцето й, белите цветя, ухаещи на сметана и захар, като белите цветя, които растяха в Идрис. От тях сякаш струеше светлина.

И разбира се, леглото. С нещо като закъснял шок тя си даде сметка, че двамата с Джулиън бяха останали насаме, в невероятно романтична стая с едно-единствено, много голямо и много меко легло.

О, да, тревогите за тази вечер съвсем не бяха приключили.

Когато се върна, Нене почисти нежно раната на Кийрън с парчета навлажнен лен, внимателно притискайки с пръсти ръбовете на порязаното. Кийрън седеше изпънат и скован на ръба на леглото, без да помръдва или с нещо да показва, че си дава сметка какво става, ала Кристина виждаше по дълбокия полумесец, отпечатан върху долната му устна, че го боли.

Марк седеше мълчаливо до него. Изглеждаше изцеден, изтощен до краен предел, и не посегна да улови ръката на Кийрън; просто си седеше там, а рамото му докосваше рамото на другото момче. Но пък те едва ли бяха от онези, които се държаха за ръце, помисли си Кристина. Дивият лов не беше място, където на подобни нежни изрази на обич се гледаше с добро око.

— Стрелата на тъмните елфи е била потопена в самакитка — каза Нене, когато приключи с почистването на раната. Протегна ръка за чисто парче лен и се залови да превърже слабото тяло на Кийрън. Той беше преоблечен в чист панталон, а върху леглото до него беше сгъната риза. По гърба му имаше белези, които доста приличаха на тези върху гърба на Марк; белези, които стигаха до раменете и се спускаха по ръцете му. Беше слаб, но силен на вид, с ясно очертани мускули на ръцете и гърдите. — Ако беше човек или дори обикновен елф, щеше да те убие, ала Ловците имат своя собствена защита. Ще живееш.

— Да — заяви Кийрън, вирвайки арогантно брадичка. Кристина обаче се зачуди. Не беше казал: Да, знаех, че ще живея. Беше се съмнявал, подозираше тя. Боял се бе, че ще умре.

Не можеше да не се възхити на смелостта му.

Нене направи физиономия и приключи с превързването. Потупа Кристина по рамото, докато Кийрън си обличаше ризата, закопчавайки я с бавни, треперещи пръсти, и посочи плитък мраморен съд върху нощното шкафче, пълен с парчета плат, плуващи в зеленикава течност.

— Това са компреси за предотвратяване на инфекция. Сменяй ги на всеки два часа.

Кристина кимна. Не беше сигурна как ще се събужда на всеки два часа, а може би просто щеше да се наложи да остане будна през цялата нощ, но все някак щеше да се справи.

— Вземи — каза Нене и се наведе към Кийрън с друго шишенце в ръка. — Изпий това. Няма да ти навреди, само ще ти помогне.

След един миг Кийрън отпи, но се закашля и блъсна стъкленицата настрани.

— Как смееш… — започна, а после очите му се извъртяха и той политна назад. Марк го улови, преди раненият му гръб да докосне леглото, и помогна на Нене да го обърне внимателно на една страна.

— Не се притеснявай — каза Марк, забелязал стиснатата челюст на Нене. — Той винаги заспива, крещейки по този начин.

— Имаше нужда от сън — бе всичко, което Нене каза, преди да излезе забързано от стаята.

Марк я проследи с поглед; изражението му беше разтревожено.

— Не е такава, каквато си я представях, когато си мечтаех, че може би имам семейство в земите на елфите. В продължение на толкова много години търсех и разпитвах, и не открих нито следа от тях. Бях се отказал.

— Положила е огромно усилие да те намери и спаси — каза Кристина. — Очевидно я е грижа за теб.

— Тя не ме познава — отвърна Марк. — За елфите кръвта е нещо много важно. Не би могла да допусне да попадна в ръцете на краля на тъмните феи. Случилото се с един член на семейството, се отразява и на останалите от него.

Тя докосна косата ти, искаше да каже Кристина. Беше го видяла само за миг — докато посягаше, за да превърже гърба на Кийрън, пръстите на Нене бяха докоснали фините краища на русата коса на Марк. Той не беше забелязал и Кристина се зачуди дали щеше да й повярва, ако му кажеше.

Тя се отпусна в долната част на леглото. Кийрън се беше свил на кълбо, тъмната му коса беше разрошена под неспокойната му глава.

Марк се беше облегнал на таблата на леглото. Босите му крака бяха върху леглото, на няколко сантиметра от тези на Кристина; ръката му бе протегната и пръстите му почти докосваха нейните.

Ала очите му бяха върху Кийрън.

— Не си спомня — каза.

— Кийрън? Какво не си спомня?

Марк притисна колене до гърдите си. В разкъсаните си, окървавени дрехи приличаше на опърпаната фигура, която представляваше, когато се завърна от Дивия лов.

— В Тъмния двор са го изтезавали и били. Очаквах го. Така правят те със своите затворници. Когато го развързах и го изведох от там, си дадох сметка, че му бяха причинили нещо, заради което не помнеше, че е убил Ярлат. Не си спомня нищо от нощта, в която ни видя да говорим в кухнята.

— Не си спомня бичуването, станалото с Джулс и Ема…?

— Не си спомня какво се случи, нито че скъсах с него заради това — мрачно каза Марк. — Каза, че знаел, че ще дойда за него. Сякаш все още сме… онова, което бяхме.

— Какво бяхте всъщност? — Кристина си даде сметка, че никога не го бе питала. — Разменихте ли си обещания? Имахте ли дума за него, като novio?

— Гадже? — повтори Марк. — Не, нищо такова. Ала имаше нещо, а после то свърши. Защото бях ядосан. — Той погледна Кристина нещастно. — Но как бих могъл да съм ядосан на някой, който дори не си спомня какво е направил?

— Чувствата ти са такива, каквито са. Кийрън действително направи онези неща. Направи ги, дори и да не си го спомня. — Кристина се намръщи. — Прекалено сурово ли прозвуча? Не исках. Но аз седях с Ема след това. Помагах да превържат раните й от камшика.

— А сега помогна да превържат раните на Кийрън. — Марк си пое дълбоко дъх. — Съжалявам, Кристина. Това сигурно ти се струва… дори не мога да си представя какво си мислиш. Да си принудена да седиш тук с мен, с него…

— Имаш предвид заради… — Кристина се изчерви. Заради това, че се целунахме на веселието? Тя погледна дълбоко в сърцето си, търсейки следи от ревност, горчивина, гняв към Марк. Не откри нищо. Нито дори яростта, която бе изпитала към Диего при появата на Зара.

Колко отдавна й се струваше това сега. Колко далечно и маловажно. Зара можеше да си го задържи, той бе само неин.

— Не съм ядосана — рече тя. — Пък и ти не трябва да се притесняваш какво изпитвам аз. Би трябвало да се съсредоточим върху това, че Кийрън е в безопасност, че можем да се върнем.

— Не мога да престана да се притеснявам какво изпитваш — каза Марк. — Не мога да престана да мисля за теб.

Кристина усети как сърцето й задумка.

— Грешка би било да мислим за царството на светлите феи като сигурно място, където бихме могли да си отдъхнем. Има една стара поговорка, според която единствената разлика между тъмните и светлите елфи е, че тъмните елфи вършат злините си, без да се крият. — Марк погледна надолу. Кийрън дишаше леко, равномерно. — А и не знам какво да правим с Кийрън. Дали да го изпратим обратно в Лова? Да повикаме Гуин? Кийрън няма да разбере защо бих поискал да се разделя с него.

— А искаш ли наистина? Да се разделиш с него?

Марк не отговори.

— Разбирам. Наистина. Винаги си се нуждаел от Кийрън толкова много, че никога не си имал възможността да се замислиш дали искаш да бъдеш с него.

Марк издаде тихичък звук. Улови ръката й и я задържа, загледан в Кийрън. Стискаше я силно, но Кристина не се отдръпна.

Джулиън седеше на ръба на внушителното легло на Фъргюс. Не виждаше Ема зад високия плет, който закриваше езерцето, но я чуваше как плиска във водата, звук, който отекваше между сияещите стени.

Звук, който изопваше нервите му до краен предел. Когато се изкъпеше, тя щеше да излезе и да се пъхне в леглото при него. Двамата бяха делили едно легло стотици, може би хиляди пъти. Ала това не означаваше нищо, докато бяха деца, а по-късно, когато не бяха, той си бе повтарял, че все така не означава нищо, дори когато се бе събуждал посред нощ, просто за да гледа как кичури от косата й се разпиляват по бузата й, докато спи. Дори когато бе започнала да става много рано, за да отиде да тича на плажа и той се сгушваше в топлината, която тялото й бе оставило върху чаршафите, и вдъхваше уханието на розова вода на кожата й.

Дишай. Джулиън впи пръсти в кадифената възглавница, която беше взел в скута си. Мисли за нещо друго.

Не беше като да нямаше цял куп други неща, за които да мисли. Ето че се намираха в Двора на светлите феи, не точно пленници, но и не съвсем гости. От земите на светлите феи бе също толкова трудно да се избяга, колкото и да се проникне в тях и все пак, те нямаха план как да го направят.

Само че той беше изтощен; за първи път оставаше в една спалня с Ема, откакто бяха сложили край, и като никога, в този рядък миг, мислеше със сърцето, не с ума си.

— Джулс? — повика го Ема. Той си спомни кратките дни, когато го беше наричала Джулиън, начина, по който, излязла от нейните устни, думата караше сърцето му да се пръсне от удоволствие. — Нене ми остави една рокля и тя е… — Ема въздъхна. — Е, предполагам, че ще е най-добре да видиш.

Тя се показа иззад плета, който закриваше езерцето, с пусната коса и облечена в роклята. Елфическите дрехи обикновено бяха или много натруфени, или съвсем простички. Тази беше от простичките. С тънки презрамки, които се кръстосваха на раменете, тя бе направена от копринено мека бяла материя, която прилепваше към мокрото й тяло като втора кожа, подчертавайки извивките на кръста и хълбоците й.

Джулиън усети, че устата му пресъхва. Защо й трябваше на Нене да оставя тази рокля? Защо не можеше Ема да се върне в леглото в мръсните си бойни дрехи?

— Бяла е — рече Ема, мръщейки се.

Бяло — настане ли време на смърт и тъга. За ловците на сенки бялото бе цвят за погребения: имаше бяло облекло за погребения с почести, върху очите на мъртвите нефилими слагаха парче бяла коприна, преди да изгорят телата им.

— Бялото не означава нищо за феите — рече той. — За тях то е цветът на цветя и други природни неща.

— Знам, просто… — Ема въздъхна и пое боса по стъпалата, отвеждащи до леглото. Поспря, за да разгледа огромния матрак, поклащайки удивено глава. — Е, добре, може и да не си паднах особено по Фъргюс, когато го срещнах за първи път. — Лицето й грееше от топлината на водата, бузите й бяха порозовели. — Но той може да държи страхотен пансион, трябва да му се признае. Вероятно всяка вечер ще пъхва с любов ментов бонбон под възглавницата ти.

Роклята се повдигна леко, докато тя се покатерваше върху леглото, и Джулиън с ужас осъзна, че отстрани имаше цепка, която й стигаше почти до хълбока. Зърна за миг дългия й крак, докато тя се излягаше върху покривката.

Вселената не просто го мразеше, а се опитваше да го убие.

— Дай ми още няколко възглавници — поиска си Ема, а после грабна няколко, преди Джулиън да успее да помръдне. Той стисна още по-здраво онази в скута си и я погледна право в очите.

— Никакво крадене на завивките.

— Че кога съм го правила. — Тя натрупа възглавниците зад себе си, издигайки купчинка, на която да се облегне. Влажната й коса бе залепнала по врата и раменете й, дълги кичури бледо мокро злато.

Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала. Ема рядко плачеше. Джулиън си даде сметка, че бърборенето й, откакто се беше върнала в стаята, бе престорено весело, нещо, което би трябвало да забележи по-рано… той, който познаваше Ема по-добре от всеки друг.

— Ем — каза, неспособен да се възпре, нито да скрие нежността в гласа си. — Добре ли си? Онова, което се случи в Двора…

— Чувствам се толкова глупава — отвърна тя. Престорената жизнерадост се отцеди от гласа й и под преструвката се показа Ема, неговата Ема, с цялата й сила и интелигентност, и храброст. Ема, която звучеше разтърсена до основи. — Знам, че елфите погаждат номера. Знам как лъжат, без да изричат лъжи. И все пак, онзи пука ми каза… каза, че ако дойда в земите на елфите, ще видя лицето на някого, когото съм обичала и изгубила.

— Типично за феите — отвърна Джулиън. — Ти видя лицето на баща си, ала това не беше той. Беше илюзия.

— Не бях в състояние да го осъзная. Сякаш умът ми беше забулен в мъгла. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че искам баща си обратно.

— Умът ти вероятно е бил забулен в мъгла — рече Джулиън. — Съществуват цял куп магии, които могат да замаят мислите ти. А и стана толкова бързо. Аз също не заподозрях, че е илюзия. Никога не съм чувал за толкова силна илюзия.

Ема не каза нищо. Беше се облегнала на ръцете си, тялото й беше очертано от бялата рокля. Джулиън усети как го жегна нещо, което много приличаше на болка, сякаш под кожата му имаше ключ, който обтягаше кожата му с всяко завъртане. Спомени връхлитаха безпощадно ума му — какво бе да плъзне ръце по нея, усещането от зъбите й върху долната му устна. Извивката на тялото й, паснала така съвършено до неговото: двоен полумесец, неразплетен символ за безкрайност.

Открай време вярваше, че желанието би трябвало да е нещо приятно. Никога не си бе представял, че може да боли по този начин, като бръсначи под кожата му. Преди онази нощ на плажа с Ема си беше мислил, че я желае повече, отколкото някой някога бе желал когото и да било. Мислил си бе, че желанието може да го убие. Ала сега знаеше, че въображението му бледнее. Че дори когато то се отцеждаше от него под формата на бои, покапали като капки от кръвта му върху платното, не бе в състояние да улови усещането от кожата й до неговата, сладко-парещия вкус на устните й. Желанието може и да не го убиеше, помисли си, но знанието за това, което нямаше — би могло да го стори.

Заби нокти в дланите си с всичка сила. За съжаление, беше ги изгризал прекалено дълбоко, за да се нарани наистина.

— Да видя как се оказа, че онова нещо не е баща ми… то ме накара да осъзная колко голяма част от живота ми е илюзия — каза Ема. — Прекарах толкова години в търсене на отмъщение, но когато го получих, то не ме направи щастлива. Камерън не ме направи щастлива. Мислех си, че всички тези неща ще ме направят щастлива, но то се оказа само една илюзия. — Тя се обърна към него, очите й бяха широко отворени и невъзможно тъмни. — Ти си едно от малкото истински неща в живота ми, Джулиън.

Джулиън усещаше ударите на сърцето в цялото си тяло. Всяка друга емоция — ревността му към Марк, болката от раздялата с Ема, тревогата за децата, страхът от това какво ги очакваше в Двора на феите — избледня. Ема го гледаше, с полуотворени устни и зачервени бузи, и ако се наведеше към него, ако го пожелаеше дори мъничко, той щеше да се предаде и да се пръсне на късчета. Дори ако това означаваше да измени на брат си, щеше да го направи. Щеше да я придърпа към себе си и да се изгуби в нея, в косата, в кожата, в тялото й.

Щеше да бъде нещо, което по-късно щеше да си спомня с болка, която щеше да го пронизва като нагорещени до бяло ножове. Още едно напомняне за всичко, което никога нямаше да има. И щеше да се мрази, задето беше наранил Марк. Ала нищо от това нямаше да го спре. Знаеше докъде се простира силата на волята му и вече беше стигнал до нейния предел. Тялото му трепереше, дъхът му се беше учестил. Трябваше само да протегне ръка…

— Искам отново да бъдем парабатаи — каза Ема. — Както бяхме преди.

Думите се взривиха във вътрешността на главата му. Не го желаеше; искаше да бъдат парабатаи, това бе всичко. Той седеше тук, мислейки си за какво копнее и колко болка е в състояние да понесе, ала то нямаше никакво значение, щом тя не го желаеше. Как бе могъл да бъде толкова глупав?

Когато проговори, гласът му беше овладян:

— Винаги ще бъдем парабатаи, Ема. То е за цял живот.

— Всичко е толкова странно, откакто ние… откакто започнах да се срещам с Марк — каза тя, задържайки погледа му със своя. — Ала не е заради Марк. А заради нас. Заради онова, което направихме.

— Всичко ще бъде наред — рече Джулиън. — Няма правила за подобна ситуация, наръчник с указания. Само че ние не искаме да си причиним болка, така че няма да го направим.

— В миналото е имало парабатаи, които са се намразили. Спомни си Лушън Греймарк и Валънтайн Моргенстърн.

— Това няма да се случи с нас. Ние се избрахме, когато бяхме деца, избрахме се отново и когато бяхме на четиринайсет години. Аз избрах теб и ти избра мен. Това представлява парабатайската церемония, не е ли така? Начин да скрепим това обещание. Онова, което казва, че винаги ще избирам теб.

Ема се облегна лекичко на ръката му, докосна едва-едва рамото му със своето, ала това накара тялото му да пламне като фойерверките над кея Санта Моника.

— Джулс?

Той кимна; нямаше си доверие да проговори.

— Аз също винаги ще избирам теб — каза Ема и като отпусна глава на рамото му, затвори очи.

Кристина се събуди рязко от неспокойния си сън. Стаята беше потънала в сумрак; тя се бе сгушила в долната част на леглото, подвила крака под себе си. Кийрън беше потънал в дълбок сън, облегнат на възглавниците, а Марк беше на пода, увит в одеяла.

Два часа, казала бе Нене. Трябваше да наглежда Кийрън на всеки два часа. Погледна отново към Марк, реши да не го буди, въздъхна и седна в леглото, приплъзвайки се към елфическия принц.

Мнозина изглеждаха спокойни в съня си, но не и Кийрън. Той дишаше тежко, очите му се стрелкаха напред-назад зад клепачите, ръцете му потрепваха неспокойно под завивките. Въпреки това не се събуди, когато Кристина се приведе напред, за да повдигне ръба на ризата му с неловки пръсти.

Кожата му гореше. Толкова отблизо той бе мъчително прелестен, с високите си скули, издължените очи с гъсти мигли, милващи бузите му, със синьо-черната си коса.

Кристина смени бързо компреса; старият бе напоен с кръв. Когато се наведе, за да върне ризата му на място, една ръка стисна китката й като менгеме.

Две очи — черно и сребърно — се вдигнаха към нея. Устните му се раздвижиха; бяха напукани и сухи.

— Вода — прошепна той.

Незнайно как, макар и само с една ръка, Кристина успя да напълни калаената чаша върху нощното шкафче с вода от каната до нея и му я подаде. Той я пресуши, без да я пуска.

— Може би не ме помниш. Аз съм Кристина.

Кийрън остави чашата настрани и се взря в нея.

— Знам коя си — рече след миг. — Мислех си, че… но не. Ние сме в Светлия двор.

— Да — потвърди Кристина. — Марк спи — добави, в случай че той се притесняваше.

Ала умът на Кийрън като че ли беше далече от там.

— Мислех, че ще умра тази нощ. Приготвил се бях за това. Бях готов.

— Нещата невинаги се случват, когато ги очакваме — каза Кристина. В собствените й уши, думите й не прозвучаха особено убедително, но като че ли го успокоиха. По лицето му се разля облекчение, като завеса, спускаща се пред прозорец.

Пръстите му я стиснаха още по-силно.

— Остани с мен.

Разтърсена от изненада, Кристина би отговорила — може би дори би отказала — но така и не получи възможност. Кийрън беше заспал.

Джулиън лежеше буден.

Искаше да заспи; изтощението сякаш се беше просмукало в костите му. Ала стаята бе пълна със сумрачна светлина и Ема бе влудяващо близо. Усещаше топлината на тялото й. Беше отметнала завивките и той виждаше голото й рамо там, където роклята се бе смъкнала, разкривайки парабатайската руна върху ръката й.

Спомни си буреносните облаци пред Института, начина, по който го беше целунала на стъпалата, преди Гуин да се появи. Не, най-добре да бъде откровен със себе си. Преди тя да се отдръпне и да изрече името на брат му. Именно това бе сложило край.

Навярно бе твърде лесно да се поддадат на забранени чувства, когато и така вече бяха толкова близки. Част от него искаше тя да го забрави и да бъде щастлива. Друга част обаче искаше тя да си спомня като него, сякаш споменът за онова, което бяха имали заедно, бе част от него, от кръвта във вените му.

Прокара неспокойно пръсти през косата си. Колкото повече се опитваше да потисне подобни мисли, толкова по-упорито изплуваха те на повърхността, като водата в каменното езерце. Копнееше да се протегне и да притегли Ема към себе си, да улови устата й в целувка, да целуне истинската Ема и да изтрие спомена за лиананши, ала би му стигнало и това да се сгуши до нея, да я вземе в обятията си и цяла нощ да усеща движението на тялото й, докато диша. Би му стигнало дори просто да прекара нощта в сън, като само малките им пръсти се докосват.

— Джулиън — разнесе се тих глас. — Събуди се, сине на тръните^[12].

Той седна в леглото. В долната част на леглото стоеше жена. Не беше Нене, нито Кристина: жена, която никога не бе виждал на живо, макар да я познаваше от картини. Беше невероятно слаба, почти изпита, но въпреки това — красива, с пълни устни и стъклено сини очи. Червена коса падаше на вълни до кръста й. Роклята й изглеждаше така, сякаш бе ушита за нея във времената преди да изпосталее толкова, ала въпреки това беше прелестна: тъмносиня и бяла, с деликатен рисунък от пера, тя обвиваше тялото й в пухена мекота. Ръцете й бяха дълги и бели, устните й — алени, ушите й — леко заострени.

Върху главата й имаше златна диадема… корона, с изящна елфическа изработка.

— Джулиън Блекторн — каза кралицата на светлите елфи. — Събуди се и ела с мен, защото искам да ти покажа нещо.

14

Кралицата крачеше мълчаливо напред и Джулиън, бос, бързаше след нея, мъчейки се да не изостава, докато тя се носеше решително по дългите коридори на Двора.

Трудно бе за ума да обхване географията на елфическите земи, с техния постоянно менящ се терен и начина, по който огромни пространства се побираха в по-малки. Сякаш някой бе взел философския въпрос за това, колко ангела могат да се поберат върху връхчето на игла, и го бе превърнал в пейзаж.

Докато вървяха, срещаха други придворни. Тук, в Двора на светлите феи, имаше по-малко черна магия, по-малко вътрешности и кости, и кръв. Зелени ливреи с цвета на растенията и дърветата, и тревата, и злато навсякъде: мъжете носеха златни жакети, жените — дълги златни рокли, сякаш за да доведат слънчевата светлина, която не можеше да ги достигне под земята.

Най-сетне свиха по един коридор, който ги отведе във внушителна кръгла стая. В нея нямаше никакви мебели, стените бяха от гладък камък, извити леко към един кристал, вграден в тавана. Точно под кристала имаше голям каменен пиедестал, върху който почиваше златна купа.

— Кристал за гадаене — каза кралицата. — Едно от съкровищата на елфите. Искаш ли да надзърнеш в него?

Джулиън не се приближи. Не притежаваше познанията на Кристина, но беше наясно какво представлява кристалът. Той ти позволяваше да надзърнеш в отразяваща повърхност, обикновено огледало или воден басейн, и да видиш какво се случва в някоя друга част на света. Изгаряше от желание да го използва, за да провери как е семейството му, но не смяташе да приема дарове от една фея, освен ако не бъде принуден.

— Не, благодаря, милейди.

Видя как в очите й припламна гняв и това го изненада. Очакваше да умее по-добре да контролира емоциите си. Гневът изчезна само след миг и тя му се усмихна.

— Един Блекторн е на път да изложи живота си на опасност — рече. — Не е ли това достатъчно добра причина да надзърнеш? Нима би предпочел да не узнаеш за злото, надвиснало над семейството ти, над твоята плът и кръв? — Гласът й беше почти напевен. — От онова, което знам за теб, Джулиън, сине на тръните, това не е в природата ти.

Джулиън стисна юмруци. Един Блекторн, излагащ живота си на опасност? Възможно ли бе да е Тай, хвърлил се в някоя мистерия, или пък Ливи, самонадеяна и дръзка. Дру? Тави?

— Не е лесно да бъдеш изкушен — отбеляза кралицата и сега гласът й беше по-мек, по-съблазнителен. Очите й проблясваха. Това й харесваше, осъзна Джулиън. Преследването, играта. — Колко необичайно за някой толкова млад.

Джулиън си помисли с почти отчаяна развеселеност за това, как преди малко близостта на Ема едва не го бе прекършила. Ала това беше слабост. Всеки имаше слабости. Годините, през които се бе лишавал от всичко, което бе искал за себе си, заради доброто на семейството си, бяха закалили волята му до степен, която понякога изненадваше дори него.

— Не мога да бръкна вътре и да променя онова, което се случва, нали? — каза той. — Няма ли да бъде мъчение просто да гледам?

Устните на кралицата се извиха.

— Не мога да ти кажа. Самата аз не знам какво ще се случи. Но ако не погледнеш, ти също никога няма да разбереш. А от опита си с човеци и нефилими знам, че трудно понасят неведението. — Тя погледна във водата. — А, ето че той пристига при средоточието.

Джулиън се озова до пиедестала, преди да успее да се спре. Онова, което видя във водата, го порази.

Тя бе като прозрачно стъкло, като екрана на телевизор, върху който прожектираха сцена с почти плашеща яснота. Пред себе си Джулиън виждаше планините Санта Моника през нощта, гледка толкова позната, че усети как го пронизва носталгия по дома.

Луната се издигаше над останките от средоточието. Големи камъни бяха разпръснати из поле, покрито със суха трева, която се простираше до отвесна канара, спускаща се към океана, синьо-черен в далечината. Между камъните крачеше Артър.

Джулиън не помнеше кога за последен път бе видял чичо си извън Института. Носеше грубо палто и ботуши и държеше рунически камък, който блещукаше с мътна светлина. Никога не бе приличал повече на ловец на сенки, дори в Залата на Съглашението.

— Малкълм! — провикна се Артър. — Малкълм, настоявам да дойдеш при мен! Малкълм Фейд! Аз съм тук, с кръвта на Блекторн!

— Но Малкълм е мъртъв — промълви Джулиън, без да откъсва очи от купата. — Той умря.

— Това е една от слабостите на расата ви, да гледате на смъртта като на нещо окончателно — отбеляза кралицата ликуващо, — особено когато става дума за магьосници.

Страх прониза Джулиън като стрела. Когато тръгваха от Института, бе напълно сигурен, че оставя семейството си в безопасност. Но ако Малкълм беше там… домогващ се до Блекторнова кръв… макар че ако Артър му я предлагаше, значи, Малкълм все още не се беше добрал до нея… но пък на Артър едва ли можеше да му се има доверие…

— Шшт — каза кралицата, сякаш бе в състояние да чуе шума от препускащите в главата му мисли. — Гледай.

— Малкълм! — провикна се Артър и гласът му отекна сред планинските склонове.

— Тук съм. Макар че ти си подранил.

Гласът принадлежеше на сянка… разкривена, обезобразена сянка. Джулиън преглътна мъчително, когато Малкълм пристъпи под лунната светлина и онова, което му беше причинено, или което сам си беше причинил, се видя съвсем ясно.

Водата в купата се замъгли. Джулиън почти посегна към образа, преди да се овладее и да дръпне ръка.

— Къде са? — попита дрезгаво. — Какво правят?

— Търпение. Трябва да отидат на едно място. Малкълм ще заведе чичо ти там.

Кралицата на феите злорадстваше. Смяташе, че сега вече той вече бе изцяло в нейна власт, помисли си Джулиън, и я възненавидя. Тя потопи дългите си пръсти във водата и пред очите му за миг се завихриха образи: вратите на Нюйоркския институт, Джейс и Клеъри — заспали на една зелена поляна, Джем и Теса на някакво потънало в сенки място… а после образите отново се изясниха.

Артър и Малкълм се намираха във вътрешността на старинна църква със стъклопис по прозорците и гравирани пейки. Нещо, покрито с черен плат, лежеше върху олтара. Нещо, което се движеше съвсем лекичко, неспокойно, като животно, събуждащо се от сън.

Малкълм наблюдаваше Артър, а по обезобразеното му лице играеше усмивка. Приличаше на нещо, извлечено от дълбините на някой воден ад. От процепи и улейчета по кожата му се процеждаше морска вода. Очите му бяха млечни и мътни; половината от бялата му коса я нямаше и голата кожа бе покрита с петна и струпеи. Носеше бял костюм и дълбоките пукнатини по кожата му изчезваха нелепо под скъпата яка и ръкавелите.

— За всеки кръвен ритуал, доброволно дарената кръв е по-добра от взетата насила — каза Артър. Стоеше както обикновено, прегърбен, напъхал ръце в джобовете си. — Ще ти дам своята кръв доброволно, ако се закълнеш да оставиш семейството ми на мира.

Малкълм облиза устни; езикът му беше синкав.

— Това ли е всичко, което искаш? Това обещание?

Артър кимна.

— Не искаш Черната книга? — попита Малкълм ехидно, потупвайки книгата, пъхната в колана на панталона му. — Не искаш да се закълна, че никога няма да нараня дори един нефилим?

— Твоето отмъщение ме засяга само дотолкова, доколкото държа семейството ми да остане невредимо — каза Артър и Джулиън усети как коленете му омекват от облекчение. — Кръвта на Блекторн, която ще получиш от мен, трябва да утоли жаждата ти за нея.

Малкълм се усмихна. Зъбите му бяха закривени и остри, като на акула.

— Сега, ако сключа тази уговорка, означава ли това, че се възползвам от теб, при положение че ти си луд? — зачуди се той на глас. — Възможно ли е разхлопаният ти ум да не е разбрал ситуацията както трябва? Объркан ли си? Знаеш ли кой съм?

Артър потръпна и Джулиън усети как го пронизва жал към чичо му и омраза към Малкълм.

Убий го, помисли си той. Кажи ми, че си взел серафимско острие, чичо, и го пронижи с него.

— Чичо ти със сигурност не е въоръжен — каза кралицата. — Фейд несъмнено ще се е погрижил за това. — Наблюдаваше случващото се с почти хищна наслада. — Лудият нефилим и лудият магьосник. Като от някоя книжка с приказки.

— Ти си Малкълм Фейд, предател и убиец — заяви Артър.

— Доста неблагодарна забележка по адрес на онзи, който в продължение на години ти осигуряваше лек — измърмори Малкълм.

— Лек? По-скоро временни лъжи. Направи каквото трябваше, за да можеш да продължиш да мамиш Джулиън — каза Артър и Джулиън се сепна при звука на името си. — Даваше му лекарства за мен, защото така той ти имаше доверие. Семейството ми те обичаше. Повече, отколкото някога са обичали мен. А ти заби нож в сърцата им.

— Ах — промълви Малкълм, — де да бях.

— По-добре моята лудост, отколкото твоята — рече Артър. — Ти имаше толкова много. Любов, някога и могъщество, и безсмъртен живот, и захвърли всичко това, сякаш бе непотребен боклук. — Очите му се стрелнаха към онова, което потръпваше върху олтара. — Чудя се дали тя все така ще те обича, такъв, какъвто си сега.

Чертите на Малкълм се разкривиха.

— Достатъчно — отсече той и по умореното, съсипано лице на Артър премина триумфиращо изражение. Беше надхитрил Малкълм, по своя си начин. — Съгласен съм с това, което искаш. Ела тук.

Артър пристъпи напред. Малкълм го сграбчи и го побутна към олтара. Руническият камък на Артър го нямаше, ала свещите по стените хвърляха треперлива, жълтеникава светлина.

Държейки Артър с една ръка, Малкълм го приведе над олтара, докато с другата отметна тъмната материя, с която беше завит, разкривайки тялото на Анабел.

— О — ахна кралицата. — Тя беше прелестна, някога.

Но не и сега. Анабел бе скелет, макар и не като онези в картините, единствено снежнобели кости. Кожата й беше изсъхнала и твърда, и нашарена с червееви дупки. Джулиън усети, че му се повдига. Беше увита в бял покров, ала краката и ръцете й се виждаха: имаше места, където кожата се беше обелила й по костите и изсъхналите сухожилия растеше мъх.

Чуплива тъмна коса се сипеше от черепа й. Челюстта й се раздвижи при вида на Малкълм и от съсипаното й гърло се изтръгна стон. Тя като че ли клатеше глава.

— Не се тревожи, любима — каза Малкълм. — Доведох ти онова, от което се нуждаеш.

— Не! — изкрещя Джулиън, но беше точно както се беше страхувал: не бе в състояние да спре случващото се пред очите му. Малкълм грабна ножа, който лежеше до Анабел и преряза гърлото на Артър.

Кръв рукна върху Анабел, обливайки тялото й и камъка, върху който бе положено. Артър посегна към гърлото си и от Джулиън се изтръгна давещ се звук, а пръстите му се вкопчиха в ръба на купата.

Покровът на Анабел поаленя. Ръцете на Артър се отпуснаха бавно до тялото му. Беше прав единствено защото Малкълм го държеше. Чупещата се коса и изсъхналата кожа на Анабел подгизнаха от кръв. Кръв, която оцвети в червено предницата на белия костюм на Малкълм.

— Чичо Артър — прошепна Джулиън. Усети вкуса на сол върху устните си. За миг се ужаси, че плаче, и то пред кралицата… ала за свое облекчение установи, че просто беше прехапал устна. Преглътна металическия вкус на собствената си кръв, докато тялото на Артър се отпусна безжизнено в ръката на Малкълм и магьосникът го блъсна нетърпеливо настрани. Той се свлече на земята до олтара и остана да лежи неподвижно.

— Анабел — прошепна Малкълм.

Тя се раздвижи.

Първо помръднаха крайниците й, ръцете и краката й се протегнаха, пръстите им — посягащи към нищото. За миг Джулиън си помисли, че нещо не беше наред с водата в купата, някакво странно отражение, преди да осъзнае, че това бе самата Анабел. Бяло сияние се разливаше по нея… не, това беше кожа, надигаща се, за да скрие голи кости и сухожилия. Трупът й сякаш започна да се издува, докато плът изпълни очертанията й, сякаш някой опъваше гладка, лъскава ръкавица върху скелета. Сиво и бяло станаха розови: босите й стъпала и глезени придобиха човешки вид. Пръстите им дори завършваха с ясните полумесеци на нокти.

Кожата пълзеше нагоре по тялото й, пъхна се под покрова, надигна се, за да покрие гърдите и ключицата й и се спусна надолу по ръцете й. С длани, заприличали на морски звезди, тя разпери пръсти, сякаш за да почувства въздуха. Гърди се надигнаха под чаршафите, хлътналите й бузи се издуха, очите й се отвориха рязко.

Това бяха очите на рода Блекторн, искрящи и синьо-зелени като морето.

Анабел се надигна и седна, стиснала окървавения си покров. Под него се криеше тялото на млада жена. Гъста коса се стелеше на вълни около бледо, овално лице; устните й бяха пълни и алени; очите й блещукаха удивено, докато се взираха в Малкълм.

А Малкълм беше преобразен. Каквото и ужасяващо опустошение да бе понесло тялото му, то като че ли избледня и за миг Джулиън го видя такъв, какъвто трябва да е бил като млад, влюбен мъж. От него се излъчваше удивена ласкавост; сякаш бе замръзнал на мястото си, с грейнало от обожание лице, докато Анабел се плъзваше от олтара, за да застане до свлеченото в купчинка на пода тяло на Артър.

— Анабел — каза Малкълм. — Моята Анабел. Толкова дълго те чаках, толкова много сторих, за да си те върна. — Той направи несигурна крачка към нея. — Моя любов. Мой ангел. Погледни ме.

Ала Анабел се взираше в Артър. Много бавно тя се наведе и вдигна ножа, паднал до тялото му. Когато се изправи, очите й бяха приковани в Малкълм, по бузите й се стичаха сълзи. Устните й оформиха безмълвно една дума… Джулиън се приведе напред, но тя бе твърде тиха, за да я чуе. Повърхността на кристала за гадаене бе започнала да се вълнува, като морските води преди буря.

Малкълм изглеждаше съкрушен.

— Недей да ридаеш — каза той. — Моя любима, моя Анабел.

Посегна към нея. Анабел направи крачка напред, вдигнала лице към него. Малкълм се наведе, сякаш за да я целуне, в същия миг, в който тя замахна и заби ножа, който държеше, дълбоко в тялото му.

Малкълм се взря изумено в нея. А после от гърдите му се откъсна вик. Беше нещо повече от болка — беше вик на отчаянието от невъобразима измяна и на разбито сърце. Рев, който сякаш раздра Вселената, разкъсвайки звездите.

Малкълм се дръпна със залитане назад, но Анабел го последва, привидение от кръв и ужас в алено-бялата си гробовна премяна. Отново замахна, разсичайки гърдите му и той се свлече на земята.

Ала дори тогава не вдигна ръка, за да я отблъсне, когато тя се надвеси над него. Кървави мехурчета избиха в крайчетата на устните му, когато проговори с усилие.

— Анабел. О, обич моя, обич моя…

Тя го прониза свирепо, забивайки острието дълбоко в сърцето му. Тялото на Малкълм потръпна конвулсивно. Главата му се отметна назад, очите му се забелиха. С безстрастно лице, Анабел се наведе над него и извади Черната книга от колана му. Без да го погледне втори път, тя се обърна и излезе от църквата, изчезвайки от образа в гадателския кристал.

— Къде отиде? — Джулиън едва разпозна собствения си глас. — Последвай я, използвай кристала…

— Той не може да проникне през толкова много черна магия — отвърна кралицата. Лицето й грееше, сякаш току-що бе видяла нещо прекрасно.

Джулиън се отдръпна, потръпвайки… то беше по-силно от него. Повече от всичко искаше да отиде, залитайки, и да повърне. Ала кралицата щеше да го сметне за проява на слабост. Така че той откри една стена и се облегна на нея.

Кралицата стоеше, подпряла длан на златната купа, и му се усмихваше.

— Видя ли как Фейд дори не вдигна ръка, за да се защити? Това е любовта, сине на тръните. Приветстваме дори най-жестоките удари и докато кръвта ни изтича от тях, прошепваме своята благодарност.

Джулиън се напрегна.

— Защо ми го показа?

— Искам да сключа сделка с теб — отвърна тя. — И има неща, за които не би трябвало да си в неведение, когато го направим.

Джулиън се опита да успокои дишането си, заповядвайки си да отиде по-дълбоко в главата си, да се върне към най-лошите си спомени. Намираше се в Залата на Съглашението, беше на дванайсет години и току-що беше убил баща си. Беше в Института и току-що бе открил, че Малкълм е отвлякъл Тави. Беше в пустинята и Ема му казваше, че обича Марк; Марк, не него.

— Каква сделка? — попита и гласът му беше твърд като скала.

Кралицата поклати глава. Червената й коса грееше около изпитото й лице.

— Искам всичките ти спътници да бъдат тук, когато го направим, ловецо на сенки.

— Няма да сключа сделка с теб — заяви Джулиън. — Студеният мир…

Тя се разсмя.

— Нарушавал си Студения мир поне хиляда пъти, дете. Не се преструвай, че не знам нищо за теб и за семейството ти. Въпреки Студения мир, въпреки всичко, което изгубих, аз все още съм кралицата на светлите феи.

Джулиън неволно се зачуди какво ли означаваха думите въпреки всичко, което изгубих… Какво точно беше изгубила? Дали имаше предвид просто напрежението от Студения мир, срама от поражението в Тъмната война?

— Освен това — продължи кралицата, — все още не знаеш какво ще ти предложа. Нито пък приятелите ти. Според мен те доста ще се заинтересуват, особено твоят парабатай, прелестната Ема.

— Имаш нещо за Ема? — попита той. — Тогава защо ме доведе тук сам?

— Има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което навярно би предпочел тя да не научава, че знаеш. — По устните й пробяга усмивчица и тя направи крачка към него. Джулиън беше достатъчно близо, за да види детайлите на перата по роклята й, пръските кръв, показващи къде са били изтръгнати из корен от птицата. — Парабатайското проклятие. Знам как да бъде развалено.

Джулиън усети, че не може да си поеме дъх. Именно това му беше казал елфът пука на Портата: В Царството на феите ще намериш някой, който знае как може да бъде разкъсана парабатайската връзка.

Беше носил това знание в сърцето си, откакто бяха дошли тук. Чудил се бе кой ли ще бъде този някой. Ето че беше кралицата… естествено, че беше кралицата. Някой, на когото абсолютно не би трябвало да има доверие.

— Проклятието? — повтори той, придавайки на гласа си леко озадачено звучене, сякаш нямаше представа защо го беше нарекла така.

Нещо неопределимо проблесна в очите на кралицата.

— Парабатайската връзка, трябваше да кажа. Но за теб тя е проклятие, нали? — Тя улови китката му и обърна ръката му. Полумесеците, които беше вдълбал върху дланта с изгризаните си нокти, бяха избледнели, но все още се виждаха. Джулиън си помисли за кристала за гадаене. За това как кралицата го гледа с Ема в стаята на Фъргюс. Естествено, че го беше направила. Разбрала бе кога Ема бе заспала. Кога той беше уязвим. Знаеше, че е влюбен в Ема. Едно бе да го скрие от семейството и приятелите си, но за кралицата на феите, свикнала да открива чуждите слабости и уязвими места и да долавя с жестока непогрешимост всяка грозна истина, то несъмнено бе ясно като фар в нощта. — Както казах — продължи тя, като се усмихваше, — ние приветстваме раните на любовта, нали?

Джулиън усети как го залива вълна от ярост, ала любопитството му надделя. Той издърпа ръката си от нейната.

— Кажи ми. Кажи ми какво знаеш.

Елфически рицари, облечени в зелено и златно, и червено, дойдоха да вземат Ема и да я отведат в тройната зала.

Отсъствието на Джулиън малко я учуди, но се успокои, когато видя Марк и Кристина, ескортирани по същия начин, и Марк й прошепна, че е чул един от стражите да казва, че Джулиън вече ги очаква в тройната зала.

Ема изруга собственото си изтощение. Как бе могла да не усети, че е излязъл? Беше си заповядала да заспи, неспособна да понесе дори още една секунда в неговата близост, без да е в състояние да го прегърне. А той беше толкова спокоен, така напълно овладян; погледнал я бе с далечна дружелюбност… дори топлина, докато я уверяваше, че приятелството им е непокътнато — и от това я беше заболяло неописуемо, и единственото, което бе искала, бе умората да заличи всичко.

Тя докосна Кортана, окачена на гърба й. В раницата си беше прибрала своите неща и тези на Джулиън. Чувстваше се малко глупаво да носи оръжие с такава рокля, но нямаше намерение да се преоблича пред стражите на кралицата. Бяха й предложили да носят меча вместо нея, но тя бе отказала. Единствено тя можеше да докосва Кортана.

Кристина почти трепереше от вълнение.

— Тройната зала на кралицата — прошепна. — Чела съм за нея, но никога не съм си и помисляла, че един ден ще я видя с очите си. Казват, че се променяла според настроението на кралицата.

Ема си спомни какво й беше разказвала Клеъри за Двора, истории за стая от лед и сняг, за кралицата, облечена в злато и сребро, и за завеса от пърхащи пеперуди. Ала когато пристигнаха, не завариха нищо подобно. Както Марк беше казал, Джулиън вече беше в тройната зала, която се оказа голо овално помещение, изпълнено със сивкав дим. Дим се кълбеше по пода и припукваше под тавана, раздиран от малки черни мълнии. Нямаше прозорци, но сивият дим оформяше фигури край стените — поле от мъртви цветя, разбиваща се вълна, скелет на крилато създание.

Джулиън седеше на стъпалата, отвеждащи до огромния каменен блок, върху който се намираше престолът на кралицата. Носеше смесица от бойно облекло и обикновени дрехи и над ризата си беше наметнал яке, каквото би могъл да намери единствено тук, в земите на елфите. То блещукаше с ярки нишки и късчета брокат; ръкавите му бяха навити, разкривайки гривната от морско стъкло около китката му.

Вдигна поглед, когато те влязоха. Дори на безцветния фон в стаята, синьо-зелените му очи грейнаха.

— Преди да кажете каквото и да било, трябва да ви съобщя нещо.

Ема го слушаше само с половината от ума си; другата половина не можеше да престане да мисли за това, колко странно спокоен изглежда.

А Джулиън бе най-плашещ, именно когато беше спокоен. Той обаче продължи да говори и постепенно тя си даде сметка какво казва. Вълни на шок преминаха през тялото й. Малкълм — мъртъв, жив, отново мъртъв? Артър — убит? Анабел — възкръснала? Черната книга — изчезнала?

— Но Малкълм беше мъртъв — каза тя вцепенено. — Аз го убих. Видях как водата отнесе тялото му. Беше мъртъв.

— Кралицата ме предупреди, че не бива да смятаме смъртта за нещо необратимо — рече Джулиън. — Особено когато става дума за магьосници.

— Значи, Анабел е жива — обади се Марк. — Какво иска? Защо е взела Черната книга?

— Все добри въпроси, Миах — разнесе се глас от другия край на стаята. Всички се обърнаха изненадано, с изключение на Джулиън.

Тя излезе от сивите сенки, обгърната в още сивота: дълга сива рокля, ушита от пепел и крилца на нощни пеперуди, дълбоко изрязана отпред, така че беше лесно да се видят изпъкналите кости на ключицата й. Насред заостреното й, триъгълно лице грееха сини очи. Червената й коса беше прибрана на тила с помощта на сребриста мрежичка. Кралицата. В очите й имаше блясък — злина или лудост, трудно бе да се каже.

— Кой е Миах? — попита Ема.

Кралицата посочи с глава Марк.

— Той. Племенникът на моята прислужница Нене.

Марк изглеждаше поразен.

— Нене нарече Хелън „Алеса" — каза Ема. — Значи… Алеса и Миах са елфическите им имена?

— Не пълните им имена, които притежават сила. Не. Ала далеч по-хармонични от Марк и Хелън, не сте ли съгласни? — Кралицата се приближи до Марк, придържайки полите си с една ръка. С другата посегна да докосне лицето му.

Марк не помръдна. Изглеждаше вкаменен. В продължение на години му беше втълпяван страх от елфическите благородници и най-вече — от монарсите. Джулиън бе този, който присви очи, когато кралицата сложи ръка върху бузата на Марк и пръстите й помилваха кожата му.

— Красиво момче. Беше такава загуба да бъдеш част от Дивия лов. Би могъл да ми служиш тук, в Двора.

— Те ме отвлякоха — изтъкна Марк. — Вие не го направихте.

Дори кралицата изглеждаше леко слисана.

— Името ми е Марк. — Каза го без следа от враждебност или съпротива. То бе простичък факт. Ема видя искрите, припламнали в очите на Джулиън — гордееше се с брат си, докато кралицата отпускаше ръка. Тя се върна до престола и Джулиън се изправи и слезе по стъпалата, присъединявайки се към останалите.

Кралицата седна на трона и им се усмихна, а сенките около нея се раздвижиха, сякаш им беше заповядала — завихриха се на тънки струйки, приемайки очертанията на цветя.

— И така, след като Джулиън ви каза всичко, което трябва да знаете, вече можем да сключим сделка.

На Ема никак не й хареса начинът, по който изрече името на Джулс: собственическото, почти лениво Джулиън. Освен това се зачуди къде ли бе кралицата, докато Джулиън им разказваше какво се бе случило. Достатъчно наблизо, за да чуе, със сигурност някъде, откъдето да може да прецени реакциите им.

— Доведе ни тук, милейди, макар да нямаме представа защо — рече Джулиън. По лицето му си личеше, че няма представа какво възнамерява да поиска кралицата от тях. Личеше си обаче и това, че не беше решил да й откаже. — Какво искаш от нас?

— Искам да намерите Анабел Блекторн и да вземете Черната книга.

Те се спогледаха — каквото и да бяха очаквали, определено не беше това.

— Искаш само Черната книга? — попита Ема. — Не Анабел?

— Само книгата — потвърди кралицата. — Анабел няма значение, освен заради това, че книгата е у нея. Възкресена толкова дълго след смъртта си, тя по всяка вероятност е напълно луда.

— Е, това ще направи издирването й още по-забавно — подхвърли Джулиън. — Не можеш ли да изпратиш някой от Двора да претърси света на мунданите за нея?

— Студеният мир прави подобно нещо доста трудно — сухо отвърна кралицата. — И аз, и моите подчинени ще бъдем пленени още щом ни забележат. Вие, от друга страна, сте любимците на Съвета.

— Не бих казала точно „любимци" — отбеляза Ема. — Това би било попресилено.

— И защо й е на кралицата на феите Черната книга? — попита Марк. — Тя е просто магьосническа играчка.

— Ала опасна, попадне ли в неподходящи ръце, дори това да са елфически ръце — отговори кралицата. — Силата на краля на тъмните елфи непрекъснато нараства след Студения мир. Той почерни земите на тъмните елфи и напълни реките с кръв. С очите си видяхте, че никое от делата на Ангела не може да оцелее в неговите владения.

— Така е — съгласи се Ема. — Ала какво те е грижа теб, че той е направил земите си недосегаеми за ловците на сенки?

Кралицата я изгледа с усмивка, която не стигна до очите й.

— Не ме е грижа. Само че кралят отвлече един от моите поданици. Член на моя Двор, който ми е много скъп. Държи го като пленник в земите си. Искам да си го върна обратно.

Гласът й беше студен.

— И как точно книгата ще ти помогне за това? — попита Ема.

— Черната книга е нещо повече от тъмна магия — обясни кралицата. — В нея има заклинания, които ще ми позволят да си върна пленника от Тъмния двор.

Кристина поклати глава.

— Милейди. — Звучеше мило и твърдо, без капчица притеснение. — Макар да ви съчувстваме за загубата, това крие големи опасности и много работа за нас, ако се съгласим да помогнем. Смятам, че ще се наложи да ни предложите нещо изключително специално, за да спечелите помощта ни.

Кралицата изглеждаше развеселена.

— Каква категоричност у някой толкова млад. — Тя направи жест и пръстените й проблеснаха. — Но в случая интересите ни съвпадат. Вие не искате Черната книга да попадне в ръцете на Тъмния крал, не го искам и аз. Тя ще бъде на много по-сигурно място тук, в моя Двор, отколкото навън, в широкия свят — кралят също ще се опитва да я намери и единствено в сърцето на моето царство тя ще бъде на сигурно място.

— Ала откъде можем да сме сигурни, че няма да я използвате срещу ловците на сенки? — попита Ема неспокойно. — Не беше толкова отдавна, когато войници на Светлия двор нападнаха Аликанте.

— Времената се менят, менят се и съюзниците — отвърна кралицата. — Сега кралят представлява по-голяма заплаха за мен и поданиците ми, отколкото нефилимите. Пък и ще ви докажа своята лоялност. — Тя отметна глава назад и короната й проблесна. — Предлагам ви край на Студения мир и връщането на сестра ви, Алеса.

— Това не е по силите ви — рече Марк. Не бе успял обаче да сдържи реакцията си, чувайки името на сестра си; очите му грееха прекалено ярко. Също като тези на Джулиън. Алеса. Хелън.

— Напротив — заяви кралицата. — Донесете ми книгата и аз ще предложа земите и войските си на Съвета, та заедно да надвием краля.

— А ако Съветът откаже?

— Няма да откаже. — Кралицата звучеше непоклатимо сигурна. — Ще осъзнаят, че единствено обединявайки сили с нас, биха могли да надвият краля, а за да сключат подобен съюз, първо трябва да отменят Студения мир. Доколкото разбирам, сестра ви е била осъдена на нефилимското наказание изпращане в изгнание, защото във вените й тече елфическа кръв. Във властта на инквизитора е да отмени това наказание. С края на Студения мир, сестра ви ще бъде свободна.

Кралицата не можеше да лъже, Ема знаеше това. Въпреки това имаше чувството, че по някакъв начин им погажда номер. Огледа се наоколо и по неловките изражения на останалите, разбра, че не е единствената, която си мисли същото. И все пак…

— Искаш да сложиш ръка върху Тъмните земи? — каза Джулиън. — И искаш Клейвът да ти помогне за това?

Кралицата махна лениво с ръка.

— За какво са ми притрябвали Тъмните земи? Не ме тласка желанието да покорявам територии. Друг ще замени Повелителя на сенките върху престола, някой по-благосклонно настроен към нефилимите. Това би трябвало да заинтригува събратята ви.

— Имаш ли някого предвид? — попита Джулиън.

Този път кралицата се усмихна наистина и за миг бе лесно да забрави човек колко слаба и изпита изглеждаше. Когато се усмихнеше, красотата й беше поразителна.

— Да. — Тя се обърна към сенките зад себе си. — Доведете го.

Една от сенките се размърда и се откъсна от останалите. Беше Фъргюс, забеляза Ема, докато той изчезваше през една сводеста врата, само за да се върне миг по-късно. Според Ема никой не се изненада особено, когато видя кой вървеше до него, примигващ и сепнат, и намусен както винаги.

— Кийрън? — изуми се Марк. — Кийрън, крал на Тъмния двор?

Лицето на Кийрън успя да придобие едновременно уплашено и обидено изражение. Беше си облякъл чисти дрехи — ленена риза и панталон, и светлобежово яке, макар че все още беше много блед, а превръзките му прозираха под ризата.

— Не — заяви той. — Абсолютно не.

Кралицата се разсмя.

— Не Кийрън. Неговият брат. Адаон.

— Адаон няма да го иска — каза Кийрън. Фъргюс го държеше здраво за ръката; Кийрън като че ли се преструваше, че не е така, в опит да съхрани достойнството си. — Той е верен на краля.

— В такъв случай едва ли ще бъде особено благосклонно настроен към нефилимите — отбеляза Ема.

— Той ненавижда Студения мир — каза кралицата. — Всички знаят това. Всички знаят и че е верен на Тъмния крал и приема решенията му. Но само докато кралят е жив. Ако Тъмният двор бъде победен от един съюз между нефилими и светли елфи, няма да е трудно да поставим свой избраник на престола.

— Говориш така, сякаш е съвсем просто — рече Джулиън. — Ако не възнамеряваш да поставиш Кийрън на трона, защо го доведе тук?

— Имам друга задача за него — каза кралицата. — Нуждая се от пратеник. Някой, чиято самоличност им е известна. — Тя се обърна към Кийрън. — Ти ще бъдеш моят пратеник пред Клейва. Ще се закълнеш в лоялност към един от тези ловци на сенки, тук и сега. Заради това и защото си син на краля, когато се обърнеш към Съвета, те ще знаят, че говориш от мое име и няма да бъдат измамени повторно, както стана с лъжеца Мелиорн.

— Кийрън първо трябва да се съгласи с този план — рече Марк. — Изборът трябва да е негов.

— Е, изборът определено е негов — каза кралицата. — Може да се съгласи или пък може, по всяка вероятност, да бъде убит от баща си. На краля никак не му харесва осъдените му пленници да избягат.

Кийрън измърмори нещо под носа си и каза:

— Ще се закълна във вярност на Марк. Ще сторя това, което той поиска от мен и заради него ще се подчинявам на нефилимите. И ще се опитам да убедя Адаон да направи онова, което искате, макар че в крайна сметка изборът е негов.

Нещо припламна в очите на Джулиън.

— Не — отсече той. — Няма да го направиш за Марк.

Марк го погледна сепнато, лицето на Кийрън се напрегна.

— Защо не Марк?

— Любовта усложнява всичко — рече Джулиън. — Една клетва би трябвало да е свободна от подобни усложнения.

Кийрън изглеждаше така, сякаш едва се сдържеше да не избухне. Косата му бе станала съвършено черна. С един последен сърдит поглед към Джулиън той се приближи към групичката нефилими… и коленичи пред Кристина.

Всички изглеждаха изненадани, Кристина — най-много от всички. Кийрън отметна тъмнокосата си глава назад и я погледна, а в очите му имаше предизвикателство.

— Вричам ти се във вярност, лейди на розите.

— Кийрън, който сваля и качва на престола — каза Марк, гледайки Кийрън и Кристина с напълно непроницаемо изражение. Не че Ема можеше да го вини. Вероятно през цялото време очакваше Кийрън да си спомни онова, което беше забравил. Сигурна бе, че ужасно се бои от болката, която спомените щяха да донесат и на двама им.

— Не го правя заради Адаон или Студения мир — заяви Кийрън. — Правя го, защото искам да видя баща си мъртъв.

— Звучи успокояващо — промърмори Джулиън, докато Кийрън се изправяше на крака.

— Значи, е решено. — Кралицата изглеждаше наистина доволна. — Ала нека сме наясно за едно: може да обещаете помощта и благоразположението ми на Съвета, но няма да тръгна на война срещу Престола на Сенките, докато Черната книга не бъде в ръцете ми.

— Ами ако той тръгне на война срещу теб? — попита Джулиън.

— Първо ще нападне вас — рече кралицата. — В това поне съм сигурна.

— Ами ако не я намерим? — обади се Ема. — Книгата, имам предвид.

Кралицата махна лениво с ръка.

— В такъв случай Клейвът все така ще има благоразположението ми — отвърна тя. — Ала няма да добавя поданиците си към техните редици, докато не получа Черната книга.

Ема погледна към Джулиън, който сви рамене, сякаш за да каже, че не бе очаквал нищо друго от кралицата.

— Само още нещо — каза той. — Хелън. Не искаме да чакаме Студеният мир да бъде отменен, за да си я върнем.

За миг кралицата изглеждаше подразнена.

— Има неща, които не съм в състояние да сторя, малки нефилиме — сопна се тя и за първи път Ема си помисли, че й вярва напълно.

— Можеш — не отстъпи Джулиън. — Закълни се, че ще настоиш пред Клейва Хелън и Ейлийн да бъдат твоите посланици. След като Кийрън изпълни задължението си и предаде съобщението ти на Съвета, неговата роля ще приключи. Някой друг ще трябва да пътува до земите на феите и обратно. Нека бъдат Хелън и жена й. Тогава Клейвът ще бъде принуден да ги върне от остров Врангел.

Кралицата се поколеба за миг, а после кимна.

— Нали си даваш сметка, че нямат никаква причина да направят онова, което поискам, освен ако очакват помощта ми? В такъв случай, да, когато се сдобиете с Черната книга, може да поставите подобно условие. Кийрън, упълномощавам те, когато настъпи моментът, да отправиш подобно искане.

— Ще го сторя — рече Кийрън и погледна към Марк. Ема почти можеше да чуе онова, което казваха очите му: Но не заради теб.

— Прекрасно — каза кралицата. — Може да станете герои. Героите, които сложиха край на Студения мир.

Кристина настръхна. Ема си спомни думите й, които приятелката й бе изрекла веднъж: Открай време си мечтая един ден да допринеса за сключването на по-добро споразумение от Студения мир. Нещо по-справедливо спрямо долноземците и онези ловци на сенки, които ги обичат.

Мечтата на Кристина. Марк и сестрата на Джулиън. Безопасност за семейство Блекторн, след като Хелън и Ейлийн се върнеха. Кралицата им бе предложила най-отчаяните им надежди, най-съкровените им желания. Ема мразеше да се страхува, ала в този миг се страхуваше от кралицата.

— Е, разбрахме ли се най-сетне, дърпащи се деца? — попита кралицата, а очите й грееха. — Съгласни ли сме?

— Знаеш, че сме. — Джулиън почти запрати думите в лицето й. — Ще сложим начало на издирването, макар че нямаме представа откъде да започнем.

— Хората често отиват на места, които означават нещо за тях. — Кралицата наклони глава на една страна. — Анабел е от рода Блекторн. Научете повече за миналото й. Опознайте душата й. Имате достъп до документите на рода Блекторн, истории, които никой друг не може да докосне. — Тя се изправи. — Някои от поданиците ми ги посетиха преди време, когато двамата бяха млади и щастливи. Фейд имаше къща в Корнуол. Навярно все още стои. Възможно е в нея да има нещо. — Тя пое надолу по стъпалата. — А сега дойде моментът да продължите по пътя си. Трябва да се приберете в света на мунданите, преди да е станало твърде късно. — Достигнала най-долното стъпало, тя се обърна, величествена с прекрасните си дрехи и властното си излъчване. — Влезте! Очаквахме ви.

На прага се появиха две фигури, обградени от рицари в ливреята на кралицата. В едната от тях Ема разпозна Нене. Върху лицето й, докато прекрачваше прага, се четеше уважение и дори мъничко страх. До нея се виждаше внушителната фигура на Гуин ап Нийд, облечен в официален дублет^[13] от тъмно кадифе, изпънат до пръсване от масивните му рамене.

Гуин се обърна към Марк. Очите му, синьо и черно, се впиха в него с гордо изражение.

— Ти спаси Кийрън. Не биваше да се съмнявам в теб. Направи всичко, което бих могъл да поискам от теб, и даже повече. А сега, за един последен път, ще препуснеш заедно с мен и Дивия лов. Нека те отведа при семейството ти.

Петимата последваха кралицата, Нене и Гуин през лабиринт от коридори, докато последният от тях не отстъпи място на спускащ се надолу тунел, в който повяваше хладен, свеж въздух. В другия му край имаше зелена поляна. Не се виждаха дървета, единствено трева, изпъстрена с цветя, а над тях — нощното небе, по което танцуваха пъстроцветни облаци. Ема се зачуди дали все още бе същата нощ, в която бяха пристигнали в царството на светлите феи или бе минал цял ден, докато бяха под земята. Нямаше как да разбере. Времето в елфическите владения се движеше като танц, чиито стъпки тя не познаваше.

На поляната ги чакаха пет коня. Един от тях Ема разпозна като Уиндспиър, жребеца на Кийрън, на чийто гръб принцът бе препуснал в битката с Малкълм. Той процвили, когато зърна Кийрън, и ритна с копито към небето.

— Ето какво ми обеща онзи пука — тихо каза Марк. Беше застанал зад Ема, приковал очи в Гуин и конете. — Че ако дойда в земите на елфите, отново ще яздя с Дивия лов.

Ема посегна и стисна ръката му. Поне за Марк, обещанието се бе изпълнило, без да остави горчив вкус в устата му. Надяваше се да е така и за Джулиън и Кристина.

Кристина вече отиваше към един алест жребец, който риеше неспокойно пръстта. Заговори му тихичко, докато той не се успокои, и се метна на гърба му, милвайки го по шията. Джулиън възседна черна кобилка с призрачно зелени очи. Изглеждаше съвсем спокоен, ала очите на Кристина грееха от възторг. Тя срещна погледа на Ема и се усмихна широко, сякаш едва се сдържаше. Ема се зачуди колко ли отдавна си мечтае да язди с елфите.

Самата тя остана назад, изчаквайки Гуин да извика името й. Защо имаше само пет коня, а не шест? Получи отговор, когато Марк се метна върху Уиндспиър и протегна ръка, за да помогне на Кийрън да се качи зад него. Елфическата стрела около гърлото му проблясваше на многоцветната звездна светлина.

Нене се приближи до Уиндспиър и посегна към ръцете на Марк, без да обръща внимание на Кийрън. Ема не можа да чуе какво му прошепна, но върху лицето й беше изписана дълбока болка; пръстите на Марк стиснаха нейните само за миг, преди да ги пуснат. Нене се обърна и се прибра в хълма.

Безмълвен, Кийрън се настани зад Марк, без да го докосва.

Марк се извърна леко назад.

— Притесняваш ли се?

Кийрън поклати глава.

— Не. Защото съм с теб.

Лицето на Марк се напрегна.

— Да. С мен си.

До Ема, кралицата се засмя тихичко.

— Толкова много лъжи само в четири думички. А дори не каза „Обичам те".

Гняв прониза Ема като стрела.

— А ти несъмнено разбираш от лъжи — отбеляза тя. — Всъщност мен ако питат, най-големите лъжи, изричани от елфите, са онова, което не ни казват.

Кралицата изпъна гръб и ето че сякаш се взираше в Ема от много високо. Звездите танцуваха зад нея, сини и зелени, лилави и алени.

— Защо си така ядосана, момиче? Предложих ви справедлива сделка. Всичко, което бихте могли да искате. Оказах ви истинско гостоприемство. Дори дрехите на гърба ти са елфически.

— Нямам ти доверие — заяви Ема направо. — Сключихме сделка, защото нямахме друг избор. Ала ти ни манипулираше на всяка крачка… дори роклята, която нося, е манипулация.

Кралицата повдигна вежди.

— Освен това — продължи Ема, — се съюзи със Себастиан Моргенстърн. Помогна в Тъмната война. Именно заради войната Малкълм се добра до Черната книга и родителите ми загинаха. Защо да не те обвинявам?

Очите на кралицата се впиха в нея и Ема видя в тях онова, което досега бе полагала такива усилия да скрие: гнева и жестокостта си.

— Затова ли се самоназначи за закрилница на семейство Блекторн? Тъй като не можа да спасиш родителите си, ще спасяваш тях, твоето импровизирано семейство?

Ема я изгледа в продължение на един дълъг миг, преди най-сетне да проговори.

— Можеш да си заложиш задника, че е затова.

И без да погледне повече владетелката на Светлия двор, се отправи към конете на Лова.

Джулиън открай време не си падаше особено по конете, макар да се бе научил да язди, като повечето ловци на сенки. В Идрис, където колите не работеха, те все още бяха основният начин на придвижване. Беше се учил на едно опако пони, което изобщо не го слушаше и непрекъснато препускаше под ниско надвиснали клони, мъчейки се да го събори от седлото.

Конят, който Гуин му беше дал, имаше опасен поглед в зловещите си зелени очи, който не предвещаваше нищо добро. Джулиън вече се беше приготвил той да се втурне рязко напред, но когато Гуин даде заповед да потеглят, конят просто политна нагоре, като играчка на конци.

Джулиън ахна рязко от изненада и се вкопчи с всичка сила в гривата, докато останалите се издигаха във въздуха около него — Кристина, Гуин, Ема, Марк и Кийрън. За миг останаха така, сенки под лунната светлина.

А после конете препуснаха напред. Небето над тях се превърна в размазано петно, звездите — ивици от проблясваща, пъстроцветна боя. Джулиън си даде сметка, че се усмихва широко… така, както рядко бе правил, откакто беше дете. То бе по-силно от него. Заровено дълбоко в душата на всеки, помисли си, докато се носеха в нощта, трябва да се спотайваше желание да полети.

И не така, както го правеха мунданите, пленени в метална тръба. А по този начин — да изригват от облаци, меки като пух, докато вятърът милва кожата им. Погледна към Ема. Беше се привела над гривата на коня си, дългите й крака бяха извити около тялото му, сияйната й коса — развяна като знаме. Зад нея Кристина бе разперила ръце във въздуха и пищеше от щастие.

— Ема! — извика тя. — Ема, виж, мога и без ръце!

Ема погледна назад и се разсмя с глас.

Марк, който яздеше Уиндспиър така, сякаш го беше правил цял живот, докато Кийрън се държеше за колана му с една ръка, не го намери за толкова забавно.

— Използвай ръцете си! — викна той. — Кристина! Това не е увеселително влакче!

— Нефилимите не са с всичкия си! — изкрещя Кийрън, отмятайки необуздано развяната си коса.

Кристина просто се разсмя и Ема й се усмихна широко, а очите й сияеха като звездите над тях, превърнали се в сребристобелите звезди на мунданския свят.

Пред тях изникнаха сенки, бели и черни, и сини. Скалите на Дувър, помисли си Джулиън, и усети как го жегва болка, че всичко ще свърши толкова бързо. Обърна глава и погледна към брат си. Марк седеше върху Уиндспиър така, сякаш бе роден на седлото. Вятърът развяваше бледата му коса, разкривайки заострените му уши. Той също се усмихваше — спокойната, загадъчна усмивка на някой, който прави онова, което обича.

Далеч под тях беше светът, плетеница от сребристочерни поля, потънали в сенки хълмове и искрящи, криволичещи реки. Беше красиво, но Джулиън не бе в състояние да откъсне очи от брат си. Значи, това е Дивият лов, помисли си. Тази свобода, този простор, тази необуздана радост. За първи път осъзна, че решението на Марк да остане при семейството си може и да не е било толкова лесно. За първи път си помисли колко много трябва да го обича брат му, за да се откаже от небето заради него.