Повест за Настрадин Ходжа

ПЪРВА ГЛАВА

Трийсет и петата година от живота си Настрадин Ходжа посрещнал на път.

Той прекарал повече от десет години в изгнания, като странствувал от град на град, от една страна в друга, прекосявал морета и пустини, нощувал където завърнел — на голата земя край сиромашки овчарски огън или в тесен кервансарай, дето в прашната тъмнина до сутринта въздишали и се чешели и глухо подрънквали с хлопатарите си камили, или в душна задимена чайхана сред налягали един до друг водоносци, просяци, камилари и разни други бедни хора, които с пукването на зората изпълвали с пронизителните си викове тържищата и тесните сокачета на градовете. Нерядко се подреждал да нощува и на меки копринени възглавници в харема на някой персийски велможа, който същата тая нощ с отред заптиета търсел из всички чайхани и кервансараи скитника и богохулника Настрадин Ходжа, за да го побие на кол… През решетката на прозореца се мержелеела тясна ивичка небе, бледнеели звездите, предутринният ветрец шумолял леко и нежно в листака, на перваза на прозореца почвали да гукат и чистят перата си весели гургулици. И Настрадин Ходжа, като целувал уморената хубавица, казвал:

— Време е. Сбогом, мой несравним бисер, и не ме забравяй.

— Почакай! — отговаряла тя, сключила прелестни ръце около шията му. — Мигар завинаги си отиваш? Но защо? Слушай, тая вечер щом се стъмни, аз пак ще пратя старицата при тебе.

— Не. Отдавна вече съм забравил времето, когато прекарва две нощи подред под една стряха. Трябва да замина, много бързам.

— Да заминеш ли? Мигар имаш някакви неотложни работи в друг град? Къде се каниш да заминаваш?

— Не знам. Но вече съмва, вече се отвориха градските порти и потеглиха на път първите кервани. Чуваш ли — звънтят хлопатарите на камилите!… Долови ли слухът ми този звук, сякаш духове се вселяват в нозете ми и аз не мога да се заседя на едно място!

— Замини, щом е тъй! — сърдито казвала хубавицата, като напразно се мъчела да скрие сълзите, блеснали на дългите й мигли. — Но кажи ми поне името си на сбогуване.

— Искаш да знаеш името ми? Тогава чуй: ти прекара нощта с Настрадин Ходжа! Аз съм Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, същият, за когото всеки ден викат глашатаите по всички мегдани и тържища и обещават голяма награда за главата му. Вчера обещаваха три хиляди тумана1 и аз дори си помислих: дали не е по-добре сам да продам собствената си глава за такава хубава цена. Ти се смееш, звездице моя, хайде, дай ми по-скоро устните си за последен път. Ако можех, бих ти подарил изумруд, но аз нямам изумруд — вземи ей това просто бяло камъче за спомен!

Той навличал дрипавия си халат, прогорен на много места от искрите на крайпътните огньове, и тихичко се измъквал. Зад вратата гръмовно хъркал ленивият глупав евнух с чалма и меки чехли с извити нагоре върхове — нехаен страж на най-голямото съкровище в двореца, поверено нему. По-нататък, изпружени по килимите и кечетата, хъркали стражарите, сложили глави на: извадените си ятагани. Настрадин Ходжа се прокрадвал на пръсти покрай тях, хем винаги благополучно, като че през това време ставал невидим.

И пак звънял, димял белият каменист път под чевръстите копита на магарето му. Над света в синьото небе сияело слънцето; Настрадин Ходжа можел да го гледа, без да примижава. Росни поля и безплодни пустини, по които се белеели полузасипани от пясък камилски кости, зелени градини и пенливи реки, мрачни планини и тучни пасбища слушали песента на Настрадин Ходжа. Той отивал все по-далеч и по-далеч, без да се извръща назад, без да съжалява за оставеното и без да го е страх от онова, което го очаквало тепърва.

А в напуснатия град оставал да живее навеки споменът за него.

Велможи и молли бледнеели от ярост, щом чуели името му; водоносачите, камиларите, тъкачите, медникарите и сарачите, които се събирали вечер в чайханите, си разправяли смешни истории за неговите приключения, от които той винаги излизал победител; нежната хубавица в харема често-често поглеждала бялото камъче и го скривала в седефеното ковчеже, зачула стъпките на господаря си.

— Ух! — пухтял и сумтял дебелият велможа, докато смъквал сърмения си халат. — Тоя проклет скитник изтормози всички ни: той развълнува и размири цялата държава! Днес получих писмо от моя стар приятел, уважавания управител на Хорасанска околия. Представи си, щом този скитник Настрадин Ходжа се появил в неговия град, ковачите веднага престанали да плащат данъци, а съдържателите на механи отказали да хранят безплатно стражарите. Нещо повече, този крадец, осквернител на исляма и син на греха, се осмелил да се вмъкне в харема на хорасанския управител и да обезчести любимата му жена! Наистина светът още не е виждал подобен престъпник! Съжалявам, че тоя презрян голтак не се е опитал да се вмъкне в моя харем, защото главата му отдавна щеше да стърчи на върлина насред главния мегдан!

Хубавицата мълчала, само скрито се усмихвала — било й хем смешно, хем тъжно. А пътят все тъй звънял и димял под копитата на магарето. И се носела песента на Настрадин Ходжа. За десет години къде ли само не бил ходил: в Багдад, Стамбул и Техеран, в Бахчи-сарай, Ечмиадзин и Тбилиси, в Дамаск и Трапезунд, опознал всички тия градове и безброй други и навсякъде оставял спомен за себе си.

Сега се връщал в родния си град, в Бухара-и-Шериф, в Благородната Бухара, дето се надявал, скрит под чуждо име, да си поотдъхне от безкрайните си скиталчества.

ВТОРА ГЛАВА

Като се присъединил към един голям търговски керван, Настрадин Ходжа пресякъл бухарската граница и на осмия ден от пътуването си видял далече в прашната мъгла познатите минарета на великия славен град.

Дрезгаво заподвиквали измъчените от жажда и пек керванджии, камилите ускорили крачките си: слънцето вече захождало и трябвало да се бърза, за да влязат в Бухара, преди да се затворят градските порта. Настрадин яздел на опашката на кервана, обвита в гъст, тежък облак прах; това бил родният, свещен за него прах; струвало му се, че мирише по-хубаво от праха на другите далечни земи. Кихал, кашлял и говорел на магарето си:

— Ето ни най-сетне у дома. Кълна се в аллаха, тук ни очаква сполука и щастие.

Керванът приближил до градската стена тъкмо в минутата, когато стражата затваряла портите. „Почакайте, в името на аллаха!“ — извикал керванбашията и показал отдалече една жълтица. Но портите вече се затворили, паднали със звън резетата и часовите застанали на кулите до топовете. Полъхнал прохладен вятър, в мъгливото небе угаснал розовият светлик и ясно се откроил тънкият сърп на младата месечина, а в здрачната тишина от безбройните минарета се понесли, високите, провлечени и печални гласове на муезините, които призовавали мюсюлманите на вечерна молитва.

Търговците и керванджиите коленичили, а Настрадин Ходжа с магарето си тихичко се отбил настрана.

— Тия търговци има за какво да благодарят на аллаха; те днес обядваха и сега се канят да вечерят. А ние с тебе, вярно мое магаре, не сме обядвали и няма да вечеряме; ако аллах желае да получи нашата благодарност, нека прати на мене паница пилаф, а на тебе сноп детелина!

Завързал магарето на едно крайпътно дърво, а той легнал направо върху земята, като сложил под главата си един камък. Пред очите му в тъмнопрозрачното небе заискрили сияещи плетеници от звезди и всяко съзвездие му било познато: тъй често през тези години той бил виждал над себе си откритото небе! И винаги си мислел, че тия часове на безмълвно мъдро съзерцание го правят по-богат от най-богатите и макар богатият да яде от златни блюда, той пък винаги трябва да нощува под стряха и не може в полунощ, когато всичко утихне, да почувствува летежа на земята през синята прохладна звездна мъгла…

През това време в кервансараите и чайханите, долепени отвън до зъбчатата градска стена, пламнали огньове под големите казани и жаловито заблели овни, поведени да ги колят. Но опитният Настрадин Ходжа предвидливо се настанил да нощува откъм страната, дето духал вятърът, за да не го съблазнява и безпокои миризмата на яденето. Понеже знаел бухарските обичаи, той решил да спести последните си пари, за да заплати сутринта таксата за градската порта.

Дълго се въртял, но сънят не идел и причина за безсънието съвсем не бил гладът. Горчиви мисли терзаели Настрадин Ходжа, дори звездното небе днес не можело да го утеши.

Той обичал родината си, за този хитър веселяк с черна брадица на бакърено загорялото лице и лукави искри в ясните очи на света нямало по-голяма обич. Колкото по-далеч от Бухара се скитал със закърпения си халат, омазнената тюбетейка и скъсаните обуща, толкова по-силно обичал Бухара и тъгувал по нея. В изгнанието си никога не забравял тесните сокаци, където при минаване талигата окъртвала от двете страни глинените дувари; не забравял високите минарета с пъстри кахлени шапки, по които сутрин и вечер горял огненият отблясък на зарята, древните свещени карагачи с чернеещи в клоните огромни щъркови гнезда; спомнял си димните чайхани над аръците в сянката на джомолещите тополи, пушека на механите, пъстрата навалица на чаршиите; спомнял си планините и реките на родината си, нейните селища, нивя, пасбища и пустини и случело ли се в Багдад или Дамаск да срещне съотечественик, щом го познаел по шарките на тюбетейката или по особената кройка на халата, сърцето на Настрадин Ходжа замирало и дъхът му секвал.

Когато се върнал, той видял родината си още по-злочеста, отколкото през дните, когато я напуснал. Старият емир отдавна бил погребан. Новият за осем години успял напълно да разори Бухара. Настрадин видял разрушените мостове по пътищата, оскъдните посеви от ечемик и пшеница, сухите вади, чиито дъна се били напукали от жегата. Нивите подивявали, обрасвали в бурен и бодил, градините погивали от жажда, селяните нямали ни хляб, ни добитък, върволици от просяци седели край пътищата и просели милостиня от същите като тях просяци. Новият емир бил разположил във всички селища отреди от стражари и бил заповядал на жителите да ги хранят безплатно, бил започнал строителството на множество нови джамии, а на жителите било заповядано да ги доизградят — той, новият емир, бил много набожен и най-редовно два пъти в годината отивал да се поклони на праха на пресветия и несравним шейх Богаеддин, чиято гробница се издигала близо до Бухара. Освен предишните четири данъка, той въвел още три, установил нова такса за преминаване през всеки мост, повишил търговските и съдебните такси, насякъл фалшиви пари… Занаятите западали, замирала търговията: невесело посрещала Настрадин Ходжа любимата му родина.

…Рано сутринта от всички минарета отново запели муезините; портите се отворили и керванът, съпроводен от глухия звън на хлопатарите, бавно влязъл в града.

Зад портите керванът спрял: стражата преградила пътя му. Те били много — обути и боси, облечени и полуголи, неуспели още да забогатеят на емирска служба. Блъскали се, викали, препирали се — предварително си разпределяли печалбата. Най-сетне от чайханата излязъл бирникът — тлъст и сънлив, в копринен халат с омазнени ръкави, с чехли на бос крак, със следи от невъздържание и пороци по подпухналото лице. Като обгърнал с алчен поглед търговците, той рекъл:

— Приветствувам ви, търговци, желая ви сполука в търговските дела. И знайте, че има заповед на емира да бъде бит с пръчки до смърт всеки, който скрие и най-малка част от стоката.

Обзети от смут и страх, търговците мълчаливо поглаждали боядисаните си бради. Бирникът се обърнал към стражарите, които от нетърпение отдавна вече подскачали на едно място, и помръднал дебелите си пръсти. Това бил неговият знак. Стражарите с вик и вой се спуснали към камилите. В блъсканицата те припряно прерязвали със сабите си изплетените от косми въжета, звучно порели денковете, изхвърляли на пътя сърмата, коприната, кадифето, сандъците с чер пипер, чай и амбра, делвите със скъпоценно розово масло и тибетски церове.

Търговците онемели от ужас. След две минути прегледът свършил. Стражарите се строили зад началника си. Халатите им стърчали и се издували. Започнало събирането на таксите за стоката и влизането в града. Настрадин Ходжа нямал стока и трябвало да плати само за влизането.

— Откъде идеш и защо? — попитал бирникът. Писарят топнал в мастилницата гъшето перо и се приготвил да запише отговора на Настрадин Ходжа.

— Ида от Испахан, о, пресветли господарю. Тук, в Бухара, живеят роднините ми.

— Така — рекъл бирникът. — Дошъл си на гости на роднините си. Значи трябва да платиш такса за гостуване.

— Но аз съм дошъл при роднините си не на гости — възразил Настрадин Ходжа. — Дошъл съм по важна работа.

— По работа значи! — извикал, бирникът и очите му блеснали. — Значи идеш по работа и едновременно на гости! Плати тогава такса за гостуване, такса за работа и дай лепта за украсата на джамиите за слава на аллаха, който те е опазил от разбойници по пътя.

„По-добре да ме беше опазил сега, от разбойници все някак и сам щях да се овардя“ — помислил си Настрадин Ходжа, но премълчал — успял да пресметне, че в този разговор всяка дума му струва повече от десет танга. Развързал пояса си и под хищните втренчени погледи на стражарите взел да отброява таксата за влизане в града, таксата за гостуване, таксата за работа и лептата за украса на джамиите. Бирникът страховито изгледал стражарите, те се извърнали. Писарят, забил нос в книгата, бързо заскрибуцал с перото.

Настрадин Ходжа се разплатил, понечил да си тръгне, но бирникът забелязал, че в пояса му останали още няколко монети.

— Почакай — спрял той Настрадин Ходжа. — А кой ще плати такса за магарето ти? Щом ти отиваш на гости у роднини, значи и магарето ти ще гостува у роднини.

— Прав си, о, мъдри началнико — смирено отговорил Настрадин Ходжа, като отново развързал пояса си. — Магарето ми наистина има в Бухара много роднини, инак нашият емир с тия наредби отдавна да се е сгромолясал от трона си, а ти, о, почтени, отдавна да си набучен на кол за алчността си!

Преди бирникът да се опомни, Настрадин Ходжа се метнал на магарето си и като препуснал с все сила, изчезнал в близката уличка. „По-скоро, по-скоро! — нареждал той. — Ускори крачките си, мое вярно магаре, инак твоят стопанин ще заплати още една такса — собствената си глава!“

Магарето на Настрадин Ходжа било много умно; разбирало всичко: чувало с дългите си уши шума и бъркотията при градската порта, виковете на стражарите и без да избира пътя, препускало така, че Настрадин Ходжа, обхванал с две ръце врата му и повдигнал високо крака, едва се крепял на седлото. След него с пресипнал лай се носела цяла сюрия кучета; минувачите се притискали о дуварите и гледали подире му, като клатели глави.

През това време при градските порти стражарите претърсвали цялата тълпа, за да намерят дръзкия волнодумец. Търговците усмихнати си шепнели:

— Ето отговор, който би направил чест дори на самия Настрадин Ходжа!

По пладне целият град знаел този отговор; търговците на пазара го разправяли шепнешком на купувачите, а те го предавали по-нататък и всички казвали: „Ето думи, достойни за самия Настрадин Ходжа!“

И никой не знаел, че тези думи са на Настрадин Ходжа, че самият той, знаменитият и несравним Настрадин Ходжа, скита сега из града гладен, без грош в джоба и търси роднини или стари приятели, които биха го нахранили и подслонили на първо време.

ТРЕТА ГЛАВА

Той не намерил в Бухара нито роднини, нито стари приятели. Не намерил дори бащиния си дом, в който се родил и порасъл в игри из сенчестата градина, където през прозрачните есенни дни шумолели на вятъра пожълтяващите листа, зрели плодове падали на земята с глух, сякаш далечен шум, където птиците свирели тънко-тънко, където слънчеви петна трептели по благоуханната трева и трудолюбиви пчели бръмчели, събирайки последната дан от повяхващите цветове, където водата потайно ромоляла във вадата и разказвала на момчето безкрайните си неразбираеми приказки… Сега на това място било пущинак: буци, трапища, бодливи тръне, опушени тухли, порутени останки от стени, парчета изгнили тръстикови рогозки; нито една птица, нито една пчела не видял тук Настрадин Ходжа! Само изпод камъните, в които се препънал, ненадейно изтекла дълга маслена струя и като блеснала мъждиво на слънцето, пак се скрила под камъните — змия, самотен и страшен жител на запустелите места, завинаги напуснати от човека.

Настрадин Ходжа се навел и дълго стоял мълком; мъка свивала сърцето му.

Дочул зад гърба си дрезгава кашлица и се обърнал.

По пътеката през пущинака минавал някакъв старец, прегърбен от немотия и грижи. Настрадин Ходжа, го спрял:

— Мир на тебе, старче;, бог да ти прати още много години здраве и благоденствие. Кажи ми чий дом се е намирал по-рано на този пущинак?

— Тук се намираше къщата на сарача Шир-Мамед — отвърнал старецът. — Някога се познавах много добре с него. Този Шир-Мамед беше баща на знаменития Настрадин Ходжа, за когото ти, пътниче, навярно си чувал доста.

— Да, чувал съм едно-друго. Но кажи къде се е дянал този сарач Шир-Мамед, баща на знаменития Настрадин Ходжа, къде се е дянало семейството му?

— По-тихо, синко. В Бухара има хиляди и хиляди шпиони, могат да ни чуят и тогава зле ще си патим. Ти сигурно идеш отдалече и затова не знаеш, че в нашия град е строго забранено да се споменава името на Настрадин Ходжа, за тая работа хвърлят в тъмница. Наведи се по-близо и ще ти разкажа.

Криейки вълнението си, Настрадин Ходжа се навел ниско над него.

— Това се случи още при стария емир — подзел старецът. — Година и половина след прогонването на Настрадин Ходжа из пазара се разнесе слух, че той се е върнал, живее тайно в Бухара и съчинява присмехулни песни за емира. Тоя слух стигна до двореца на емира, заптиите се втурнаха да търсят Настрадин Ходжа, но не можаха да го намерят. Тогава емирът заповяда да хванат бащата на Настрадин, двамата му братя, чичо му, всички далечни роднини, приятели и да ги мъчат дотогава, докато кажат къде се крие Настрадин Ходжа. Слава на аллаха, той им прати достатъчно мъжество и твърдост, за да премълчат, и нашият Настрадин не попадна в ръцете на емира. Ала баща му, сарачът Шир-Мамед, след изтезанията се разболя и скоро умря, а всички роднини и приятели напуснаха Бухара, за да се скрият от гнева на емира, и никой не знае къде са сега. И тогава емирът заповяда да разрушат жилищата им и да изкоренят градините им, та в Бухара да се заличи дори споменът за Настрадин Ходжа.

— Но за какво ги мъчиха? — възкликнал Настрадин Ходжа: сълзи се стичали по лицето му, но старецът не виждал добре и не забелязал тези сълзи. — Защо ги мъчиха? Нали Настрадин Ходжа не е бил по това време в Бухара, аз много добре зная това!

— Никой не знае това! — отговорил старецът. — Настрадин Ходжа се появява, където поиска, и изчезва, когато поиска. Той е навсякъде и никъде, нашият несравним Настрадин Ходжа!

С тия думи старецът, охкайки и кашляйки, закретал по пътя си, а Настрадин Ходжа, закрил лице с ръцете си, се приближил до магарето.

Прегърнал го, притиснал мокрото си лице до топлата му миризлива шия. „Виждаш ли, мой добри, верни приятелю — заговорил Настрадин Ходжа, — не е останал никой от моите близки, само ти си ми постоянен и неизменен другар в скиталчествата!“ И сякаш почувствувало скръбта на стопанина си, магарето стояло мирно, не помръдвало, дори престанало да дъвче бодила, който така си и останал да виси на бърните му.

Но след час Настрадин Ходжа овладял скръбта си, сълзите изсъхнали на лицето му. „Нищо! — извикал той и силно тупнал магарето по гърба. — Нищо! — Още не са ме забравили в Бухара, в Бухара ме познават и помнят и ние ще намерим приятели тук! И сега вече ще съчиним за емира такава песен, че той ще пукне от яд на трона си и зловонните му черва ще се полепят по украсените стени на двореца! Напред, вярно мое магаре!“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Било пладне, душен и тих час. Прахът по пътя, камъните, глинените дувари и стени — всичко се било нажежило, излъчвало ленива жега и потта по лицето на Настрадин Ходжа изсъхвала, преди той да смогне да я избърше.

Настрадин Ходжа с вълнение вървял по познатите улици, покрай познатите кафенета и минарета. Нищо не се било променило през тези десет години в Бухара, проскубани псета все така дремели край аръците, все така по някоя стройна жена, като се извивала и придържала с мургава ръка с боядисани нокти фереджето си, потапяла в тъмната вода тясно гърло на звънлив кърчаг. И все така плътно били затворени вратите на знаменитото медресе Мир-Араб, дето под тежките сводове на килиите учени улеми и мудариси, забравили отдавна цвета на пролетната шума, мириса на слънцето и говора на водата, съчинявали с лумнали в мрачен пламък очи дебели книги, възславящи аллаха, и доказвали необходимостта от унищожението до седмо коляно на всички, които не изповядват исляма. Когато минавал край това страшно място, Настрадин Ходжа смушкал магарето с пети.

Но къде все пак да обядва? Настрадин Ходжа за трети път от вчерашния ден насам пристягал пояса си.

— Трябва да се измисли нещо — рекъл той. — Да спрем, вярно мое магаре, и да помислим. А ето разгеле и чайхана!

Като свалил юздата на магарето си, той го пуснал да опасе недоядената детелина около коневръза, а сам, подбрал пешовете на халата си, седнал пред аръка, в който, бълбукайки и пенейки се на завоите, течала гъста глинеста вода. „Къде, защо и отде тече тая вода, тя не знае и не мисли за това — тъжно размишлявал Настрадин Ходжа. — И аз също не знам ни своя път, ни почивка, ни дом. Защо дойдох в Бухара? Къде ще отида утре? И откъде ще намеря половин танга за обед? Мигар пак ще остана гладен? Проклет да е бирникът, ограби ме до пара и още имаше безсрамието да ми говори за разбойници!“

В същия миг изведнъж видял виновника за нещастията си. До чайханата се приближил самият бирник. Двама заптии водели за юздата арабски жребец, дорест хубавец с благороден и страстен огън в тъмните очи. Като превивал шия, той нетърпеливо местел тънките си крака, сякаш му било неприятно да носи тлъстото туловище на бирника.

Стражарите почтително свалили своя началник и той влязъл в чайханата, където треперещият от раболепие съдържател го поканил да седне на копринени възглавки, сварил му отделно най-хубавия чай и му подал тънък филджан, китайска направа. „Не го посрещат зле за парите ми!“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Бирникът се напил до гуша с чай и скоро задрямал на възглавките, като изпълнил чайханата със сумтене, хъркане и мляскане. Всички останали гости зашепнали, да не би да обезпокоят съня му. Стражарите седнали над него — единият отдясно, а другият отляво, — пъдели с клонки досадните мухи, докато не се убедили, че бирникът е заспал дълбоко; тогава си смигнали, свалили юздата на коня, хвърлили му сноп детелина и като взели едно наргиле, отишли в дъното на чайханата, в тъмното, откъдето след минута сладък мирис на хашиш облъхнал Настрадин Ходжа: стражарите свободно се отдавали на порока.

„А за мене е време да се махам! — решил Настрадин Ходжа, той си припомнил сутрешното приключение при градските порти и се опасявал, че стражарите всеки момент може да го познаят. — Но откъде все пак ще намеря половин танга? О, всемогъща съдба, която толкова пъти си избавяла Настрадин Ходжа, обърни към него благосклонния си поглед!“

В това време го повикали: „Хей, ти, голтако!“ Той се обърнал и видял на пътя покрита, богато изписана кола, отдето, отгърнал перденцата, го гледал човек с голяма чалма и скъп халат.

И преди този човек — богат търговец или велможа — да изрече следващата дума, Настрадин Ходжа вече знаел, че неговият зов за щастие не е останал без отговор: щастието, както винаги, обърнало в трудната минута благосклонния си поглед към него.

— Харесва ми този жребец — надменно рекъл богаташът, той гледал над Настрадин Ходжа и се любувал на дорестия арабски хубавец. — Кажи ми, продава ли се?

— В света няма жребец, който да не се продава — уклончиво отговорил Настрадин Ходжа.

— Не ми се вярва да имаш в джоба много пари — продължил богаташът. — Слушай внимателно. Не знам чий е този жребец, откъде е и на кого е принадлежал по-рано. Не те питам за това. Стига ми, дето по напрашената ти дреха съдя, че си пристигнал в Бухара отдалеч. Това ми стига. Разбра ли?

Настрадин Ходжа, обзет от радост и възхищение, кимнал: той тутакси разбрал всичко и дори много повече от това, което искал да му каже богаташът. Тревожел се само за едно: да не би някоя глупава муха да полази в ноздрата или гърлото на бирника и да го разбуди. За заптиите се безпокоял по-малко: те продължавали в самозабрава да се отдават на порока, за което свидетелствували кълбата гъст зелен дим, извиращ от тъмнината.

— Но ти сам разбираш — надменно и важно продължил богаташът, — че на тебе в твоя окъсан халат не ти приляга да яздиш такъв кон. Това би било дори опасно за тебе, защото всеки би си задал въпроса: „Откъде ли тоя просяк е взел такъв великолепен жребец?“ — и тогава като нищо ще се намериш в зандана.

— Прав си, о, високородени! — смирено отговорил Настрадин Ходжа. — Конят наистина е твърде хубав за мене. В окъсания си халат аз цял живот яздя магаре и не се осмелявам дори да помисля да възседна такъв кон.

Отговорът му харесал на богаташа.

— Добре че както си сиромах, не си заслепен от гордост: беднякът трябва да бъде смирен и скромен, защото пищните цветове са присъщи на благородния бадем, но не са присъщи на жалкия степен бодил. Сега ми отговори: искаш ли да получиш ей тая кесия? Тук има точно триста танга сребро.

— Има си хас! — възкликнал Настрадин Ходжа, изстинал вътрешно, защото една нахална муха все пак се завряла в ноздрата на бирника: той кихнал и се разшавал. — Има си хас. Кой ще се откаже да получи триста танга сребро? Та това е все едно да намериш кесия на пътя!

— Хайде да предположим, че си намерил на пътя нещо съвсем друго — отговорил богаташът, хитро усмихнат. — Но онова, което си намерил на пътя, аз съм съгласен да го заменя срещу сребро. Вземи тези триста танга, твои са.

Той подал на Настрадин Ходжа тежката кесия и направил знак на слугата си, който, докато слушал разговора, мълчаливо се почесвал по гърба с камшика. Слугата се запътил към жребеца. Настрадин Ходжа успял да забележи, че слугата, ако се съди по усмивката на плоската му сипаничава мутра и по неспокойните му очи, бил безспорен мошеник, не падал по-долу от господаря си. „Трима мошеници на един път — това е твърде много, време е единият да се маха!“ — решил Настрадин Ходжа. Като възхвалявал благочестието и щедростта на богаташа, той се метнал на магарето и така силно го смушкал с пети, че то въпреки невероятната си леност, тутакси потеглило в галоп.

Когато се обърнал, Настрадин Ходжа видял, че сипаничавият слуга връзва за колата дорестия арабски жребец.

Когато се обърнал втори път, видял, че богаташът и бирникът си скубят един другиму брадите, а стражарите напразно се мъчат да ги разтърват.

Разумният човек не се меси в чужда свада. Настрадин Ходжа завръщал и криволичел по всички улички, докато не се почувствувал в безопасност. Той опънал поводите, за да възпре галопа на магарето.

— Почакай, почакай — подзел той. — Вече няма за къде да бързаме.

Изведнъж чул наблизо тревожен, нервен тропот на копита.

— Ехе. Напред, вярно мое магаре, напред, спасявай ме! — викнал Настрадин Ходжа, но било вече късно: от завоя на пътя изскочил конник.

Бил сипаничавият слуга. Той препускал на един кон, изпрегнат от колата. Като размятал крака, той префучал покрай Настрадин Ходжа и изведнъж заковал коня на място, запречил пътя.

— Пусни ме, добри човече — кротко рекъл Настрадин Ходжа. — По такива тесни пътища трябва да се язди надлъж, а не напреки.

— Аха! — отговорил слугата злорадо. — Сега те чака подземна тъмница! Знаеш ли, че този велможа, притежателят на жребеца, изскуба половината брада на моя господар, а моят господар му разби носа до кръв. Утре ще те помъкнат на емирски съд. Наистина участта ти е горчива, о, човече!

— Какво приказваш?! — възкликнал Настрадин Ходжа. — За какво са могли да се скарат толкова лошо тези почтени хора? Но защо ме спря — аз не мога да бъда съдия в спора им. Нека се оправят някак сами.

— Стига си бръщолевил! — рекъл слугата. — Завръщай обратно. Ще трябва да отговаряш за този жребец.

— Какъв жребец?

— И питаш още?! Същия, за който получи от господаря ми кесия сребро.

— Кълна се в аллаха, грешиш — отговорил Настрадин Ходжа. — Жребецът няма нищо общо тук. Разсъди сам — нали чу целия разговор. Господарят ти, човек щедър и благочестив, в желанието си да помогне на един сиромах, ме попита дали искам да получа триста танга сребро и аз отговорих, че, разбира се, искам. И той ми даде триста танга, да продължи аллах дните му! Но предварително реши да изпита скромността и смирението ми, за да се убеди, че заслужавам награда. Той рече: „Не питам чий е жребецът и откъде е“ — като желаеше да провери няма ли от измамна гордост да се нарека стопанин на този жребец. Аз премълчах и щедрият, благочестив търговец остана доволен от това. После каза, че такъв жребец би бил твърде хубав за мене, аз изцяло се съгласих с него и той пак остана доволен. После каза, че съм намерил на пътя онова, което може да бъде разменено срещу сребро, като с това загатваше за моето усърдие и твърдост в исляма, които съм добил в скитанията си по светите места. И тогава ме награди, та с това благочестиво дело отнапред да си облекчи преминаването в рая по задгробния мост, който е по-лек от косъм и по-тънък от острие на меч, както казва свещеният коран. Още в първата си молитва аз ще обадя на аллаха за благочестивата постъпка на твоя господар, та аллах отрано да приготви перила за него на този мост.

Слугата се замислил, после с хитра усмивка, от която Настрадин Ходжа изтръпнал, рекъл:

— Прав си, о, пътниче! И как ли не се досетих отведнъж, че разговорът ти с моя господар е имал толкова добродетелен смисъл! Но щом си решил да помогнеш на господаря ми при преминаването на задгробния мост, по-добре ще е перилата да бъдат от двете страни. Така ще е по-здраво и по-сигурно. И аз с удоволствие бих се помолил за моя господар, та аллах да постави перила и от другата страна.

— Помоли се пък! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Кой ти пречи? Ти дори си длъжен да направиш това. Мигар коранът не повелява на робите и слугите да се молят ката ден за господарите си, без да искат някаква награда…

— Завръщай магарето! — грубо рекъл слугата и като подкарал коня, притиснал Настрадин Ходжа до дувара. — Хайде по-живо, не ме карай да си губя времето напразно!

— Почакай — бързо го пресякъл Настрадин Ходжа. — Още не съм казал всичко. Канех се да прочета молитва от триста думи според броя на тангите, които получих. Но сега мисля, че мога да се задоволя с молитва от двеста и петдесет думи. Перилата от моята страна ще бъдат само мъничко по-тънки и по-къси. А ти ще прочетеш молитва от петдесет думи и премъдрият аллах ще съумее от същите греди да скрои перила на твоята страна.

— Че как тъй? — възразил слугата. — Значи моите перила ще бъдат пет пъти по-къси от твоите?

— Но затова пък ще бъдат на най-опасното място! — живо додал Настрадин Ходжа.

— Не! Не съм съгласен с такива късички перила! — решително рекъл слугата. — Значи част от моста няма да бъде оградена! Аз целият бледнея и се обливам в студена пот при мисълта за страшната опасност, която заплашва господаря ми! Смятам, че ние двамата трябва да прочетем молитви от по сто и петдесет думи, за да бъдат перилата еднакви от двете страни. А ако не си съгласен, в това аз виждам зла умисъл срещу господаря ми — значи искаш да падне от моста! И аз ей-сега ще повикам хората и ти ще хлътнеш право в подземната тъмнина.

— Тънички перила! — яростно извикал Настрадин Ходжа и същевременно почувствувал как кесията сякаш слабо помръдва под пояса му. — Според тебе значи е достатъчно този мост да се огради с пръчки! Та разбери, че перилата от едната страна трябва непременно да бъдат по-дебели и по-яки, за да може търговецът да се хване за нещо, ако стъпи накриво и рече да падне!

— Самата истина говори с устата ти! — радостно възкликнал слугата. — Нека те бъдат по-дебели откъм моята страна, а аз няма да пожаля труд и ще прочета молитва от двеста думи!

— А от триста не щеш ли? — злобно рекъл Настрадин Ходжа.

Те дълго спорили насред пътя. Редките минувачи, дочули откъслеци от разговора, почтително се кланяли, защото вземали Настрадин Ходжа и сипаничавия слуга за благочестиви хаджии, които се връщат от поклонение в светите места.

Когато се разделяли, кесията на Настрадин Ходжа била наполовина по-лека: спогодили се мостът, който води към рая, да бъде ограден за търговеца от двете страни със съвсем еднакви по дължина и здравина перила.

— Сбогом, пътниче — рекъл слугата. — Днес ние с тебе извършихме благочестиво дело.

— Сбогом, добри, предани и добродетелни прислужнико, който толкова много се грижиш за спасението на душата на своя господар. Ще ти кажа още, че в спор ти сигурно няма да отстъпиш и на самия Настрадин Ходжа:

— Защо си спомни за него? — настръхнал слугата.

— Ами тъй… Дойде ми на езика — отвърнал Настрадин Ходжа и си помислил: „Еха! Та той, изглежда, не е проста птица!“

— Може би му се падаш някакъв далечен роднина? — попитал слугата. — Или познаваш някого от роднините му?

— Не, никога не съм се срещал с него. И не познавам никого от роднините му.

— Ще ти кажа на ухо — слугата се навел от седлото: — аз се падам роднина на Настрадин Ходжа. Братовчед съм му. Заедно прекарахме детските си години.

Настрадин Ходжа, който окончателно се уверил в подозренията си, не отговорил нищо. Слугата се навел над него от другата му страна:

— Баща му, двамата му братя и чичо му загинаха. Сигурно си чул, пътниче?

Настрадин Ходжа премълчал.

— Какво зверство от страна на емира! — лицемерно възкликнал слугата.

Но Настрадин Ходжа мълчал.

— Всички бухарски везири са глупци! — изведнъж рекъл слугата, разтреперан от нетърпение и алчност, защото за залавянето на волнодумци хазната отпускала големи награди.

Но Настрадин Ходжа упорито мълчал.

— Самият наш пресветъл емир също е глупак! — рекъл слугата. — И не се знае още има ли на небето аллах или то изобщо не съществува.

Ала Настрадин Ходжа мълчал, макар че на крайчеца на езика му отдавна висял ядовит отговор. Слугата, измамен в надеждите си, с проклятие шибнал коня с камшик и с два скока изчезнал зад завоя. Всичко утихнало. Само прахта, вдигната от копитата, се виела и златеела в неподвижния въздух, пронизан от полегати лъчи.

„Ето, намерих си все пак роднина — насмешливо си мислел Настрадин Ходжа. — Старецът не ме излъга: в Бухара наистина са се навъдили повече шпиони, отколкото мухи, и трябва да бъда предпазлив, защото старата поговорка гласи, че провинилия се език го отсичат заедно с главата.“

И той дълго яздил така, като ту помръквал от мисълта за наполовина опразнената кесия, ту се усмихвал при спомена за битката между бирника и надменния богаташ.

ПЕТА ГЛАВА

Когато стигнал до противоположната част на града, той спрял, поверил магарето си на грижите на съдържателя на една чайхана, а сам, без да губи време, се упътил към механата.

Там било тясно, душно и задимено, вдигала се глъчка, жарко пламтели печките и пламъците им озарявали потните, голи до кръста готвачи. Те бързали, крещели, блъскали се и шамаросвали по вратовете чираците, които с обезумели очи сновели из цялата механа, увеличавайки блъсканицата и врявата. Къкрели огромни казани, покрити с танцуващи дървени капаци, вкусната пара се сгъстявала под тавана, дето с бръмчене се виели безчислени рояци мухи. Със сивкав дим кипял и яростно пръскал шарланът, светели стените на нажежените мангали и лойта, капейки от шишовете върху въглените, горяла със син задушлив пламък. Тук готвели пилаф, печали шиш-кебап, варели карантии, заничали банички, пълнени с лук, пипер, месо и овча лой, която, разтопена в пещта, избивала през тестото и кипяла на ситни мехурчета. Настрадин Ходжа с голяма мъка си намерил място, било толкова тясно, че хората, които притиснал с гърба и хълбоците си, изпъшкали. Но никой не се обидил и дума не издумал на Настрадин Ходжа, пък и той не се обиждал. Открай време обичал жежката навалица в механите из чаршията, цялата тая нестройна гълчава, шеги, смях, викове, блъсканица, дружното сумтене, дъвчене и мляскане на стотици хора, които след деня, прекаран в тежък труд, нямало кога да подбират яденетата: несъкрушимите челюсти ще смелят всичко — и жили, и хрущяли, а ненаситният търбух ще поеме всичко, само да бъде много и евтино! Настрадин Ходжа също го бивало в доброто хапване: той изял едно след друго три паници юфка, три паници пилаф и накрая — двайсетина банички, които дояждал вече насила, верен на правилото си — никога не оставяй нещо в паницата, щом вече е платено.

После поел към изхода и когато, с все сила поработил с лакти, най-сетне се измъкнал на въздух, бил целият мокър. Крайниците му били отмалели, като да излизал от баня, изпод ръцете на някой як теляк. С ленива крачка, натежал от яденето и жегата, как да е стигнал до чайханата и щом стигнал, поръчал си чай и блажено се изтегнал на кечетата. Клепачите му се затваряли, в главата му плували приятни мисли: „Сега имам много пари: добре ще е да ги пусна в обръщение и да открия някаква работилница — грънчарница или сарачница, нали познавам тези занаяти. Наистина стига съм се скитал. Мигар съм по-лош и по-глупав от другите, мигар не мога да имам добра, хубава жена, мигар не мога да имам син, когото бих носил на ръце? Кълна се в брадата на пророка, от това кресливо момче ще излезе истински хитрец, аз ще се постарая да му предам мъдростта си. Да, решено: Настрадин Ходжа променя неспокойния си живот. Като начало трябва да купя грънчарница или сарачница…“

Заловил се да пресмята. Една добра работилница струвала най-малко триста танга, а той имал сто и петдесет. Спомнил си с проклятие за сипаничавия слуга: „Аллах да ослепи тоя разбойник, той ми отне тъкмо оная половина, която сега не ми стига за началото!“

И късметът отново побързал да му се притече на помощ. „Двайсет танга!“ — изведнъж рекъл някой и веднага след тия думи Настрадин Ходжа чул чаткане на зарове, хвърлени върху бакърена табла.

На края на сондурмата, досами коневърза, дето било завързано магарето, в плътен обръч седели хора, а съдържателят на чайханата стоял над тях и надзъртал над главите им.

„Играят! — досетил се, Настрадин Ходжа, привдигнал се на лакът. — Трябва да погледна поне отдалеч. Аз, разбира се, няма да играя, не съм такъв глупак! Не защо един умен човек да не погледа глупците?“

Той станал и се приближил до играчите.

— Глупави хора! — пошепнал той на съдържателя на чайханата. — Те рискуват последното, което имат, с надежда да придобият повече. И мигар Мохамед не е забранил на мюсюлманите игрите на пари? Пазил ме бог от такава пагубна страст… Ала как му върви на тоя рижав играч: той печели четвърти път поред… Гледай, гледай, пети път спечели! О, безумецо! Той е омаян от лъжовния призрак на богатството, а през това време сиромашията е изкопала трап на пътя му. Какво? Та той спечели за шести път! Никога не съм виждал някому да върви толкова. Гледай, залага пак! Наистина човешкото лекомислие няма граници, не може винаги да печели я! Ето така погиват хората, повярвали в измамното щастие! На тоя рижавия трябва да му се даде хубав урок. Ех, нека само да заложи за седми път, тогава аз ще заложа против него, макар да съм по душа враг на всякакви парични игри и ако бях на мястото на емира, отдавна да съм ги забранил.

Рижавият играч хвърлил заровете и спечелил за седми път.

Настрадин Ходжа решително пристъпил напред, разбутал играчите и седнал в кръга.

— Искам да играя с тебе — рекъл той на щастливеца, взел заровете и бързо, с опитно око ги проверил от всички страни.

— На колко? — попитал глухо рижавият. Ситна треска го тресяла целия: той бързал, искал да вземе колкото може повече от мимолетното си щастие.

Настрадин Ходжа в отговор извадил кесията, отделил за всеки случай в джоба си двайсет и пет танга, останалото изсипал. Среброто звъннало и запяло по бакърената табла. Играчите посрещнали залога с леко развълнуван шум: започвала се голяма игра.

Рижавият взел заровете и дълго ги разклащал, без да се реши да ги хвърли. Всички затаили дъх, дори магарето протегнало муцуна и наострило уши. Чувало се само тракането на заровете в шепата на рижавия играч — нищо друго. И от това сухо тракане премала се разливала в корема и краката на Настрадин Ходжа. А рижавият продължавал да разклаща заровете, като придържал ръкава на халата си, и все не можел да се реши.

Най-сетне хвърлил. Играчите се навели напред и тоз-час се отдръпнали, като въздъхнали всички отведнъж, с едни гърди. Рижавият пребледнял и простенал през стиснати зъби.

Заровете показвали три — сигурна загуба, защото две се пада толкова рядко, колкото и дванайсет, а всичко друго било в полза на Настрадин Ходжа.

Като раздрусал в шепата си заровете, той мислено благодарял на съдбата, която тоя ден била толкова благосклонна към него. Ала забравил, че съдбата е своенравна и непостоянна и може лесно да ти измени, ако много й додяваш. Тя решила да даде урок на самоуверения Настрадин Ходжа и за свое оръдие избрала магарето, по-точно опашката му, украсена на края с бодли и репеи. Обърнато със задницата си към играчите, магарето замахнало с опашка, закачило стопанина си по ръката, заровете изскочили и в същия миг рижавият играч с кратък, сподавен стон рухнал върху таблата и захлупил парите.

Настрадин Ходжа бил хвърлил две.

Той дълго седял вкаменен и беззвучно мърдал устни — всичко се люлеело и плувало пред вторачения му поглед и странен звън пълнел ушите му.

Изведнъж скочил, грабнал тоягата и почнал да налага магарето, като тичал подире му около коневърза.

— Проклето магаре, о, сине на греха, о, смрадлива твар и позор за всичко живо на земята! — викал Настрадин Ходжа. — Не стига, че играеш на зарове с парите на господаря си, ами отгоре на това и губиш! Дано подлата ти кожа окапе, дано всемогъщият аллах ти прати яма на пътя, та да си счупиш краката: кога най-сетне ще издъхнеш, та да се отърва от съзерцанието на мръсната ти муцуна?!

Магарето ревяло, играчите се смеели и най-високо от всички рижавият, който окончателно бил повярвал в късмета си.

— Да играем още — рекъл той, когато Настрадин Ходжа, уморен и запъхтян, хвърлил тоягата настрана. — Да играем още: на тебе ти останаха двайсет и пет танга.

При тия думи той издал напред левия си крак и леко го размърдал в знак на пренебрежение към Настрадин Ходжа.

— Добре, да играем! — отговорил Настрадин Ходжа, като решил, че сега му е все едно: където са изгубени сто и двайсет танга, няма смисъл да се жалят последните двайсет и пет.

Той хвърлил небрежно, без да гледа — и спечелил.

— На, всичко! — предложил рижавият, като хвърлил на таблата изгубените пари.

И Настрадин Ходжа спечелил пак. Ала рижавият не искал да повярва, че късметът му е обърнал гръб.

— На всичко!

Той казвал така седем пъти поред и всичките седем пъти губил. Таблата била пълна с пари. Играчите замрели, само блясъкът в очите им свидетелствувал за вътрешния огън, който ги изгарял.

— Ти не можеш да печелиш толкова пъти поред, ако самият шейтан не ти помага! — извикал рижавият. — Все някога трябва да изгубиш! Тук на таблата има хиляда и шестстотин танга твои пари. Съгласен ли си да хвърлиш още веднъж на всички? Ето парите, които съм приготвил, за да купя утре на пазара стока за бакалницата си — залагам всичките тия пари!

Той извадил една мъничка кесия, натъпкана със злато.

— Сложи на таблата златото си! — извикал разгорещен Настрадин Ходжа.

В тази чайхана за пръв път се играело толкова на едро. Съдържателят забравил своите отдавна кипнали кумгани, играчите дишали тежко и пресекливо. Пръв хвърлил заровете рижавият и веднага замижал — страхувал се да погледне.

— Единайсет! — извикали всички в хор. Настрадин Ходжа разбрал, че е загубен: можели да го спасят само дванайсетте.

— Единайсет! Единайсет! — обезумял от радост, повтарял рижавият играч. — Виждаш ли, аз имам единайсет! Ти изгуби! Ти изгуби!

Вътрешно изстинал, Настрадин Ходжа взел заровете и вече се канел да ги хвърли, но изведнъж се спрял.

— Я се обърни със задника! — рекъл той на магарето. — Ти съумя да изгубиш срещу три, съумей сега да спечелиш срещу единайсет, иначе веднага ще те откарам да ти одерат кожата!

Хванал е лява ръка шашката на магарето и се ударил с нея по дясната, в която стискал заровете.

Всеобщ вик разтърсил чайханата, а самият съдържател се хванал за сърцето и в изнемога се отпуснал на пода.

Заровете показвали дванайсет.

Очите на рижавия изскочили от орбитите си, изцъклили се на бледото му лице. Той бавно станал и като викал: „О, тежко ми, тежко ми!“, олюлявайки се, излязъл от чайханата.

И разправят, че никой повече не го видял в града: избягал в пустинята и там, страшен, обрасъл целият в косми, скитал из пясъците и трънаците, като викал непрестанно: „О, тежко ми, тежко ми!“ — докато най-сетне не го изяли чакалите. И никой не съжалил за него, защото бил човек жесток и несправедлив и причинил много злини, като обирал на игра доверчивите ахмаци.

А Настрадин Ходжа сложил в дисагите спечеленото богатство, прегърнал магарето, разцелувал го силно по топлия нос и го почерпил с вкусни пресни питки, на което магарето доста се зачудило, защото само преди пет минута било получило от стопанина си съвсем друго.

ШЕСТА ГЛАВА

Понеже помнел мъдрото правило, че е по-добре да стоиш надалеч от хора, които знаят къде са парите ти, Настрадин Ходжа не останал в чайханата и поел към пазара… Сегиз-тогиз се обръщал да види дали не го следят, защото не забелязал върху лицата на играчите, па и на самия съдържател печата на добродетелта.

Било му радостно да язди: Сега можел да купа каквато си искал: работилница, две работилници, три работилници. Така и решил да направи. „Ще купя четири работилници: една грънчарница, една сарачница, една шивачница и една обущарница, и ще поставя във всяка по двама майстори, а аз само ще получавам парите. След две години ще забогатея, ще купя къща с шадравани в градината, ще накача навсякъде златни кафези с пойни птички, ще имам две или дори три жени и по трима сина от всяка…“

Потопил се до над главата в сладостната река на мечтите. През това време магарето, което не усещало юздите, се възползувало от дълбоката размисъл на стопанина си и като срещнало по пътя си мостче, не тръгнало по него, както всички други магарета, а свърнало встрани и като се засилило, скочило право през рова. „И когато децата ми пораснат, ще ги събера и ще кажа… — мислел си в това време Настрадин Ходжа. — Но защо летя във въздуха? Мигар аллах е решил да ме превърне в ангел и ми е принадил крила?“

В същия миг искрите, посипали се от очите му, убедили Настрадин Ходжа, че няма крила. Изхвръкнал от седлото, той се бухнал на пътя, пет-шест аршина пред магарето си.

Когато с пъшкане и охкане станал, целият прашен, магарето му, запазило на лицето си най-невинен израз и мърдайки ласкаво уши, се приближило до него, като че го канело отново да заеме мястото си на седлото.

— О, ти, което си ми пратено като наказание за греховете ми и за греховете на баща ми, дядо ми и прадядо ми, защото, кълна се в правотата на исляма, несправедливо би било толкова тежко да се наказва човек само за собствените му грехове!… — подзел Настрадин Ходжа с треперещ от негодувание глас. — О, ти, презрян мелез от паяк и хиена! О, ти, който…

Но в тоя миг се запънал, защото забелязал някакви хора, насядали наблизо, в сянката на един порутен дувар.

Проклятията замрели на устните на Настрадин Ходжа.

Той разбирал, че човек, попаднал пред очите на другите в смешно и непочтено положение, трябва сам да се смее над себе си по-високо от всички.

Настрадин Ходжа смигнал на насядалите и се усмихнал широко, като показал всичките си зъби отведнъж.

— Ехе! — рекъл той високо и весело. — Ама че хубаво полетях! Кажете колко пъти се преметнах, че аз не успях да преброя. Ах ти, палавнико! — продължил той, като добродушно тупал с длан магарето, а в същото време ръцете го сърбели да го нашиба хубавичко с камшика. — Ах ти, палавнико! Той си ми е такъв: само малко да се зазяпаш, и непременно ще ти изиграе някой номер!

Настрадин Ходжа се запревивал от весел смях, но с учудване забелязал, че никой не му приглася. Всички продължавали да седят с наведени глави И потъмнели лица, а жените, които държали на ръце дечица, тихо плачели.

„Тук нещо не е в ред“ — рекъл си Настрадин Ходжа и се приближил още.

— Слушай, почтени старче — обърнал се той към един белобрад старец с изпито лице, — разкажи ми какво се е случило с вас. Защо не виждам усмивки, не чувам смях, защо плачат жените? Защо седите тук на пътя, в прахта и жегата, не е ли по-добре да си седите дома на хладовина?

— Добре му е да си седи дома на оня, който има дом — скръбно отговорил старецът. — Ах, минувачо, не питай — нещастието ни е голямо и ти все едно не можеш да ни помогнеш. Ето аз — стар, немощен човек — моля сега бога да ми прати по-скоро смърт.

— Защо говориш така! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Човек никога не бива да мисли за това. Разкажи ми мъката си и нека не те смущава това, че съм беден наглед. Може би ще съумея да ти помогна.

— Разказът ми ще бъде кратък. Само преди час по нашата улица мина лихварят Джафар, придружен от двама емирски заптии. Аз съм длъжник на Джафар и утре заран изтича срокът на моя дълг. И ето, аз съм изгонен от дома си, в който съм преживял целия си живот, и нямам вече семейство, и нямам кът, дето бих могъл да подслоня глава… А цялото ми имущество: къща, градина, добитък и лозя — утре ще бъде продадено от Джафар.

Сълзи бликнали от очите на стареца, гласът му треперел.

— А много ли му дължиш? — попитал Настрадин Ходжа.

— Твърде много, минувачо. Дължа му двеста и петдесет танга.

— Двеста и петдесет танга! — възкликнал Настрадин Ходжа. — И човек си желае смъртта заради някакви си двеста и петдесет танга! Хайде, хайде, стой мирно — измърморил той на магарето, отвързвайки дисагите. — Ето ти, почтени старче, двеста и петдесет танга, върни ги на тоя лихвар, изгони го с ритници от лома си и доживей дните си в спокойствие и благоденствие…

Щом чули звъна на среброто, всички трепнали, а старецът не можал да промълви нито дума и само с очите си, в които блестели сълзи, благодарял на Настрадин Ходжа.

— На, виждаш ли, а ти даже не искаше да ми разкажеш за нещастието си — рекъл Настрадин Ходжа, като отброявал последната монета и си мислел: „Нищо, вместо осем майстори ще наема само седем, стига ми и това!“

Изведнъж жената, която седяла до стареца, се хвърлила в краката на Настрадин Ходжа, със силен плач протегнала към него детето си.

— Виж! — през риданията издумала тя. — То е болно, устните му са спечени и лицето му пламти. И то ще умре сега, клетото ми момченце, нейде на пътя, защото ме изгониха от дома ми.

Настрадин Ходжа погледнал измършавялото бледо личице на детето, прозрачните му ръчички, после обгърнал с поглед лицата на седналите. И когато се вгледал в тези лица, издълбани от бръчки, посърнали от страдания, и видял очите им, помръкнали от безкрайни сълзи, сякаш нажежен нож се забил в сърцето му, мигновен гърч свил гърлото му, жарка вълна от кръв заляла лицето му. Той се извърнал.

— Аз съм вдовица — продължила жената. — Мъжът ми умря преди половин година, той дължеше на лихваря двеста танга и дългът, според закона, се прехвърли върху мен.

— Момчето наистина е болно — рекъл Настрадин Ходжа. — И не бива никак да го държиш на слънце, защото слънчевите лъчи сгъстяват кръвта в жилите, както учи Авицена; това, разбира се, не е полезно за момчето. Ето ти двеста танга, върни се по-скоро дома, сложи му мокра кърпа на челото; ето ти още петдесет танга, за да повикаш лекар и да купиш илач.

А на себе си рекъл: „Мога спокойно да мина и с шестима майстори.“

Но в краката му се строполил брадат каменар, огромен на ръст — неговото семейство трябвало утре да бъде продадено в робство за дълг от четиристотин танга към лихваря Джафар… „Петима майстори наистина са възмалко“ — помислил си Настрадин Ходжа, като развързвал дисагите. Ала преди да ги завърже, други две жени паднали на колене пред него и разказите им били толкова жаловити, че Настрадин Ходжа, без да се колебае, им дал достатъчно пари, за да се разплатят с лихваря. Като видял, че останалите пари едва-едва ще стигнат за издръжката на трима майстори, решил, че в такъв случай не си струва да се обвързва с работилници и с щедра ръка се заел да раздава пари на останалите длъжници на лихваря Джафар.

В дисагите му останали не повече от петстотин танга. И тогава Настрадин Ходжа забелязал още един човек, който стоял встрани от другите и не бил се обърнал към него за помощ, макар че на лицето му била изписана мъка.

— Хей ти, слушай! — повикал го Настрадин Ходжа. — Защо стоиш тук? Нямаш ли дълг към лихваря?

— Имам дълг — глухо рекъл човекът; — Утре сам ще ида във вериги на пазара за роби.

— А защо мълча досега?

— О, щедри, благодетелни пътниче, аз не знам кой си. Дали свети Богаеддин, излязъл от гробницата си, за да помогне на сиромасите, или самият Харун-ал-Рашид? Не се обърнах към тебе само защото ти и без мене много се охарчи, а аз дължа повече от всички — петстотин танга — и се боях, че ако ми ги дадеш, няма да стигнат за старците и жените.

— Ти си справедлив, благороден и съвестен — рекъл покъртеният Настрадин Ходжа. — Но и аз съм справедлив, благороден и съвестен и кълна ти се, ти утре няма да отидеш във вериги на пазара за роби. Дръж пеша!

Той изсипал от дисагите си всички пари, до последната танга. Тогава човекът, придържайки с лява ръка пеша на халата си, с дясната прегърнал Настрадин Ходжа и облян в сълзи, се облегнал на гърдите му.

Настрадин Ходжа обгърнал с поглед всички спасени хора, видял усмивки, руменина по лицата, блясък в очите.

— Ама ти наистина здравата полетя от магарето си — изведнъж рекъл брадатият каменар, закискал се и всички едновременно се закискали — мъжете с груби гласове, а жените е тънки, децата също грейнали в усмивки, запротягали ръчици към Настрадин Ходжа, а самият той се смеел най-високо от всички.

— О! — говорел той, превивайки се от смях. — Вие още не знаете какво магаре е то! То е такова проклето магаре!

— Не! — пресякла го жената с болното дете в ръце. — Не говори така за магарето си! То е най-умното, най-благородното, най-скъпоценното магаре в света, равно на него никога още не е имало, няма и да има. Съгласна съм цял живот да се грижа за него, да го храня с отбрано зърно, да не го обременявам никога с работа, да го чистя с чесало, да му разчесвам опашката с гребен. Защото ако това несравнимо и подобно на цъфнала роза магаре, изпълнено само с добродетели, не беше прескочило рова и не беше те хвърлило от седлото, о, пътниче, който се яви при нас като слънце в мъглата, ти щеше да минеш покрай нас, без да ни забележиш, а ние нямаше да се осмелим да те спрем!

— Права си — дълбокомислено забелязал старецът. — Ние много сме задължени за спасението си на това магаре, което наистина краси света и блести като елмаз сред всички други магарета.

Всички захванали високо да хвалят магарето и в превара му пъхали в устата питки, печена царевица, сушени кайсии и праскови. Като се бранело с опашка от досадните мухи, магарето приемало невъзмутимо и важно почерпките, ала все пак замигало, щом видяло камшика, който Настрадин Ходжа му показвал скришом.

Но времето си вървяло, сенките се удължавали, червенокраки щъркели, тракайки и пляскайки с криле, се спущали към гнездата си, откъдето насреща им се протягали алчно разтворените клюнове на щъркелчетата.

Настрадин Ходжа започнал да се сбогува.

Всички се кланяли и му благодарели:

— Сполай ти. Ти разбра нашата мъка.

— Как да не я разбера — отговорил той, — след като аз самият току-що изгубих четири работилници, дето ми работеха осем най-изкусни майстори, дом и градина, в която бликаха шадравани и по дърветата висяха златни кафези с пойни птици. Как Да не я разбера!

Старецът изфъфлил с беззъбата си уста:

— Нямам с какво да ти се отблагодаря, пътниче. Ето единственото, което взех, когато напусках дома си. Това е коранът, свещената книга; вземи я и нека тя ти бъде пътеводна звезда в житейското море…

Настрадин Ходжа не изпитвал към свещените книги никаква почит, но понеже не искал да обиди стареца, взел корана, сложил го в дисагите и се метнал на седлото.

— Името ти! Името ти! — викнали всички в хор. — Кажи ни името си, за да знаем на кого да благодарим в молитвите си.

— За какво ви е да знаете името ми? Истинската добродетел не се нуждае от слава, а що се отнася до молитвите, аллах има много ангели, които му съобщават за благочестивите постъпки на хората… Ако ангелите са лениви и нехайни и спят нейде върху меките облаци, вместо да водят сметка за всички благочестиви й всички богохулни дела на земята, вашите молитви все едно няма да помогнат, защото аллах би бил просто глупав, ако вярваше на хорските думи, без да иска потвърждение от доверени лица.

Изведнъж една от жените тихо ахнала, след нея — втора, после старецът трепнал, вперил очи в Настрадин Ходжа. Ала Настрадин Ходжа бързал и не забелязал нищо.

— Сбогом. Да пребъде мир и благоденствие над вас.

Сподирян от благословии, той се скрил зад завоя на пътя.

Останалите зад гърба му хора мълчели, в очите на всички светела една мисъл.

Мълчанието нарушил старецът. Той рекъл развълнувано и тържествено:

— Само един човек в целия свят може да извърши такава постъпка и само един човек в света умее да разговаря така, и само един човек в света носи такава души, чиято светлина и топлина сгряват всички нещастни и онеправдани, и този човек е той, нашият…

Млъкни — бързо го пресякъл друг. — Или си забравил, че дуварите имат очи, камъните уши и много стотици кучета биха се спуснали по дирите му?

— Прав си — добавил трети. — Ние трябва да мълчим, защото той сега ходи по въже и е достатъчен и най-малък тласък, за да го погуби.

— Нека по-добре ми изтръгнат езика, отколкото да произнеса нейде името му на глас! — рекла жената с болното дете на ръце.

— Аз ще мълча — възкликнала втората жена, — защото съм съгласна по-скоро сама да умра, отколкото неволно да го пратя на въжето!

Така рекли всички освен огромния брадат каменар, който не се отличавал с острота на ума и вслушан в разговорите, все не можел да разбере защо кучетата трябва да тичат по дирите на този пътник, щом не е месар или продавач на карантии; ако пък този пътник е въжеиграч, защо е забранено името му да се произнася на глас и защо жената е съгласна по-скоро да умре, отколкото да го изпрати до въжето, което е толкова необходимо в занаята му? Тук каменарят съвсем се объркал, изсумтял силно и решил да не мисли повече, защото се страхувал, че ще се побърка.

През това време Настрадин Ходжа отишъл далече, а пред очите му все още стоели изнурените лица на сиромасите; той си спомнял болното дете, трескавата руменина на бузите му и спечените от огъня устни; спомнял си белите коси на стареца, изхвърлен от родния си дом, и ярост се надигнала от дъното на сърцето му.

Не можел повече да остане на седлото, скочил и тръгнал редом с магарето, като отритвал попадналите под краката му камъни.

— Ах, почакай, лихварю, почакай! — шепнел той и зловещ огън се разгарял в черните му очи. — Ние ще (се срещнем и твоята участ ще бъде горчива! И ти, емире! — нареждал той. — Трепери и бледней, емире, защото аз, Настрадин Ходжа, съм в Бухара! О, презрени пиявици, които смучете кръв от моя злочест народ, о, алчни хиени и смрадливи чакали, няма да блаженствувате вечно и няма вечно да се мъчи народът! А колкото до тебе, лихварю Джафар, нека името ми се покрие во веки веков с позор, ако не се разплатя с тебе за цялата мъка, която причиняваш на сиромасите!

СЕДМА ГЛАВА

Дори за Настрадин Ходжа, който бил видял в живота си много неща, този ден — първият ден от пребиваването му в родината — бил твърде неспокоен и богат на приключения. Настрадин Ходжа се уморил и искал да се скрие нейде на тихо място, за да си почине.

— Не! — въздъхнал той, като видял отдалече множество хора, струпани около едно езеро. — Види се, днес не ми е писано да си почина! Ето, пак нещо се е случило!

Езерото се намирало настрана от Големия път и Настрадин Ходжа можел да мине покрай него, но не бил такъв човек, че да изпусне случай да се намеси в някой спор, скандал или бой:

Магарето, което през дългите години било изучило, до съвършенство характера на господаря си, без да чака заповеди, завило към езерото.

— Какво се е случило? Кого са убили? Кого са обрали? — развикал се Настрадин Ходжа, като насочил магарето си право към центъра на навалицата. — Я се разстъпете! Дайте път! Дайте път!

Когато се промъкнал през тълпата и се приближил до самия бряг на голямото, покрито със зеленикава плесен езеро, той видял нещо необикновено. На три крачки от брега се давел човек. Той ту изплувал, ту потъвал, като изпускал от дъното големи мехури.

На брега се суетели много хора; те посягали към давещия се, мъчели се да го хванат за халата, но за някакъв си половин аршин ръцете им не достигали до него.

— Дай ръка! Дай! Дай! — викали те.

Давещият се сякаш не чувал. Той не им подавал ръка и продължавал равномерно да потъва и отново да изплува. В съответствие с неговите спускания към дъното и изкачвания нагоре по езерото се разливали лениви вълни и с тих плясък облизвали брега.

— Странно! — рекъл Настрадин Ходжа, като наблюдавал това. — Много странно! Каква може да бъде причината? Защо той не подава ръка? Може би е изкусен водолаз и се гмурка на облог, но защо тогава е с халат?

Настрадин Ходжа се замислил. Докато мислел, давещият се успял да изплува още четири-пет пъти, като всеки път оставал на дъното все по-дълго.

— Много странно! — повторил Настрадин Ходжа, като слизал от магарето. Почакай тук — обърнал се той към добичето, — аз ще отида да видя по-отблизо.

През това време давещият се потънал дълбоко и не се показал толкова дълго, че някои от брега почнали вече да шепнат заупокойни молитви. Но изведнъж се показал пак. „Дай ръка! Дай! Дай!“ — завикали хората, като простирали ръце към него, но той ги погледнал със забелени очи и без да протегне ръка, пак се спуснал безмълвно и плавно към дъното.

— Ах вие, недосетливи чудаци! — рекъл Настрадин Ходжа. — Не схващате ли по скъпия халат и по копринената чалма, че този човек е молла или богат велможа? И мигар досега не сте изучили характера на моллите и велможите, та не знаете по какъв начин трябва да ги измъквате от водата?

— Измъквай го по-скоро, щом знаеш! — развикали се хората. — Спаси го, той се показа. Измъкни го!

— Почакайте — отговорил Настрадин Ходжа. — Не съм свършил още речта си. Къде, питам ви, сте срещали молла или велможа, който някога някому да е давал нещо? Запомнете го, о, невежи: моллите и велможите никога не дават нищо, те само вземат. И затова трябва да ги спасявате от водата според характера им. Ето вижте!

— Но ти вече закъсня! — крещели от тълпата. — Той няма вече да изплува!

— Мислите ли, че водните духове така лесно ще приемат при себе си моллата или велможата? Грешите. Водните духове ще се помъчат с всички сили да се избавят от него.

Настрадин Ходжа приклекнал и търпеливо зачакал, като следял мехурите, които се изкачвали от дъното й плували към брега, гонени от лек ветрец.

Най-сетне нещо тъмно взело да се издига от дълбочината. Удавникът се показал на повърхността — за последен път, ако не бил Настрадин Ходжа.

— На! — викнал Настрадин Ходжа, като му мушнал ръката си. — На!

Давещият се конвулсивно се вкопчил в протегнатата ръка. Настрадин Ходжа се намръщил от болка.

И после на брега дълго не можали да разтворят пръстите на спасения.

Той лежал няколко минути неподвижно, обвит с водорасли и полепнала по него зловонна тиня, която скривала чертите на лицето му. После от устата, от носа, от ушите му потекла вода.

— Чантата! Къде ми е чантата? — простенал той и не се успокоил, докато не напипал на хълбока си чантата. Тогава отърсил от себе си водораслите и с пеша на халата избърсал тинята от лицето си. И Настрадин Ходжа се стъписал; толкова грозно било това лице с плосък пречупен нос и извърнати ноздри, с перде на дясното око. Напанагон бил и гърбав.

— Кой е моят спасител? — попитал той със скърцащ глас, като оглеждал стълпените хора с единственото си око.

— Ето го! — загълчали всички, като изтиквали напред Настрадин Ходжа.

— Ела насам, аз ще те възнаградя. — Спасеният бръкнал в чантата си, дето още клъмбуцала вода, и извадил шепа мокро сребро. — Впрочем в това, че си ме измъкнал, няма нищо особено и чудно, аз и сам май щях да изплувам — продължил той със свадлив тон.

Докато говорел, шепата му — от слабост ли, а може би и по друга причина — постепенно се разтваряла и парите с тих звън течали през пръстите му обратно в чантата. Най-сетне в ръката му останала само една монета — половин танга; той с въздишка подал монетата на Настрадин Ходжа:

— Ето ти пари. Иди на пазара да си купиш паница пилаф.

— Тук няма за паница пилаф — рекъл Настрадин Ходжа.

— Нищо, нищо! Ти вземи пилаф без месо.

— Сега ясно ли ви е — обърнал се Настрадин Ходжа към останалите, — че аз го спасих точно според характера му.

И тръгнал към магарето си.

По пътя му го спрял един човек — висок, мършав, жилав, мрачен и неприветлив наглед, с ръце, черни от въглища и сажди, с ковашки клещи в пояса.

— Какво искаш, ковачо? — попитал Настрадин Ходжа.

— Знаеш ли ти — отговорил ковачът, като с яден поглед измерил от глава до пети Настрадин Ходжа, — знаеш ли ти кого спаси в последната минута, след която никой вече нямаше да го спаси? И знаеш ли ти колко сълзи ще се пролеят сега поради твоята постъпка и колко хора ще загубят къщите, нивите и лозята си и ще отидат на пазара за роби, а после — оковани във вериги — ще поемат Големия Тивански път?

Настрадин Ходжа вперил в него учуден поглед:

— Не те разбирам, ковачо! Мигар е достойно човек и мюсюлманин да подмине давещ се човек, без да му подаде ръка за помощ?

— Ами ти какво смяташ, че трябва да спасяваме от гибел всички отровни змии, всички хиени и всяка ехидна ли? — възкликнал ковачът и изведнъж, като се сетил нещо, добавил: — Ама ти тукашен ли си?

— Не! Ида отдалече.

— Значи не знаеш, че човекът, когото спаси, е злодей и кръвопиец и всеки трети човек в Бухара се вайка и плаче заради него!

Страшна догадка се мярнала в главата на Настрадин Ходжа.

— Ковачо! — потреперил гласът му, той се боял да повярва в догадката си. — Кажи ми името на тоя човек!

— Ти спаси лихваря Джафар, проклет да е дано и в тоя, и в бъдещия живот, гнойни язви Да покрият цялото му потомство до четиринайсето коляно! — отговорил ковачът.

— Как! — извикал Настрадин Ходжа. — Какво говориш, ковачо! О, тежко ми, о, какъв позор! Мигар аз със собствените си ръце измъкнах от водата тази змия! Истина е, няма изкупление за такъв грях! О, горко ми, о, позор и нещастие!

Неговото разкаяние трогнало ковача и той поомекнал:

— Успокой се, пътниче, сега вече нищо не може да се направи. Как пък се случи да минеш тъкмо в тая минута край езерото. Защо ли твоето магаре не се заинати някъде, та да се забавиш! През това време лихварят щеше да успее да се удави.

— Магарето ли! — казал Настрадин Ходжа. — Ако се случи да ме забави по път, то е само за да ми очисти дисагите от парите: тежали му, видиш ли го ти. А виж, ако е за да се опозоря със спасението на някой лихвар, няма съмнение: това магаре ще ме докара точно навреме!

— Да! — казал ковачът. — Но стореното не можеш върна. Няма да хвърляме сега лихваря обратно в езерото я!

Настрадин Ходжа се сепнал.

— Извърших нещо лошо, но пак аз ще поправя стореното. Слушай, ковачо! Кълна се, че ще удавя лихваря Джафар. Кълна се в брадата на баща ми, че ще го удавя в същото това езеро! Запомни клетвата ми, ковачо! Не се е случвало да хвърлям думите си на вятъра. Лихварят ще бъде удавен! И когато чуеш за това на пазара, знай, че аз съм изкупил вината си пред жителите на Благородна Бухара!

ОСМА ГЛАВА

Когато Настрадин Ходжа стигнал до пазара, над града вече се спускал здрач.

В чайханите пламвали ярки огньове и скоро целият площад лумнал в светлини. На другия ден щяло да има голям пазар — и един след друг меко пристъпвали кервани от камили, изгубвали се в мрака, а въздухът все още бил изпълнен с ритмичния, меден и печален звън на хлопките; и щом в далечината затихнели хлопките на един керван, сменял ги стонът на хлопките от друг, навлизащ в мегдана, и това нямало край, сякаш самият мрак над мегдана тихо звънтял, потрепервал, изпълнен със звуци, донесени тук от всички краища на света. Тук, невидими, стенели хлопки — индийски и афганистански, арабски, ирански и египетски; Настрадин Ходжа слушал ли, слушал и бил готов да слуша безкрайно. Наблизо, в чайханата, проехтяло, задрънчало дайре, отвърнали му струните на дутара. И невидим певец високо — чак до звездите — издигнал през отворените двери звънлив напрегнат глас: той пеел за изгората си, оплаквал се от нея.

Под звуците на тази песен Настрадин Ходжа тръгнал да си Търси място за нощувка.

— Ние с магарето имаме половин танга — рекъл той на съдържателя на чайханата.

— За половин танга можеш да пренощуваш на кече — отвърнал съдържателят. — Одеяло няма да получиш.

— А къде да завържа магарето?

— И таз добра, да не седна сега да се грижа за магарето ти?

До чайханата нямало коневръз. Настрадин Ходжа забелязал някаква желязна скоба, която стърчала от сондурмата. За тази скоба той завързал магарето, без да си направи труда да погледне към какво е прикрепена скобата, после влязъл в чайханата и си легнал: бил много уморен.

През дрямка той изведнъж чул името си. Поотворил очи.

Наблизо, събрани в кръг, седели и пиели чай някакви хора, пристигнали на пазар — камилар, овчар и двама занаятчии. Единият полугласно разказвал:

— И друга история разправят за нашия Настрадин Ходжа: веднъж в Багдад той вървял из пазара и ненадейно чул шум и викове, които долитали откъм механата. Нашият Настрадин Ходжа, както ви е известно, е човек любопитен — той надникнал в механата. Гледа, дебелият, с червена муцуна механджия раздрусва за яката някакъв бедняк и иска от него пари, а беднякът не иска да плати.

„Какъв е тоя шум? — пита нашият Настрадин Ходжа. — Какво имате да делите?“

„Ето този скитник — развикал се в отговор механджията, — този презрян голтак и мошеник влезе ей-сега в механата ми, да му изсъхнат всички вътрешности, извади от пазвата си една питка и дълго я държа над мангала, докато питката не се просмука цяла с миризмата на шишкебапа и не стана от това два пъти по-вкусна. После този просяк изяде питката, а сега не иска да ми плати, дано му изпадат всичките зъби и да му окапе кожата!“

„Истина ли е?“ — строго попитал нашият Настрадин Ходжа бедняка, който от страх не могъл да издума дума и само кимнал в отговор.

„Не е хубаво — рекъл Настрадин Ходжа. — Никак не е хубаво да използуваш безплатно чуждия имот.“

„Чуваш ли, голтако, какво ти казва този почтен и достоен човек!“ — зарадвал се механджията.

„Имаш ли пари?“ — обърнал се Настрадин Ходжа към бедняка. Беднякът мълчаливо извадил от джоба последните си медни пари. Механджията вече протегнал мазната си лапа да ги вземе.

— „Почакай, о, почтени! — спрял го Настрадин Ходжа. — Я дай първо насам ухото си.“

И той дълго дрънкал стиснатите в шепа пари досами ухото на механджията. А после, като върнал парите на бедняка, рекъл:

„Върви си с мир, бедни човече!“

„Как! — развикал се механджията. — Но аз не съм получил парите.“

„Той ти заплати напълно и вие сте си уредили сметката — отвърнал нашият Настрадин Ходжа. — Той е опитал как мирише твоят шишкебап, а ти чу как звънят парите му.“

Всички в механата изпопадали от смях. Един набързо предупредил:

— По-тихо. Инак веднага ще се досетят, че говорим за Настрадин Ходжа.

„Откъде ли знаят? — усмихнал се скришом Настрадин Ходжа. — Вярно, това стана не в Багдад, а в Стамбул, но все едно — откъде ли знаят?“

Все тъй полугласно подхванал разказа си вторият — в облекло на овчар и с цветна чалма, която показвала, че е жител на Бадахшан:

— Ето какво разказват още. Веднъж Настрадин Ходжа минавал покрай бостана на един молла. Моллата тъкмо събирал в чувал тикви и от лакомия напълнил чувала така, че не могъл дори да го вдигне, камо ли да го носи. Та стоял той и мислел: „Как да отнеса чувала в къщи?“ Видял минувача и се зарадвал:

„Слушай, синко. Не се ли наемаш да занесеш до дома този чувал?“

Настрадин Ходжа тъкмо нямал пари.

„А колко ще ми платиш?“ — попитал той моллата.

„О, сине! Защо ти са нари? Докато носиш тиквите, ще ти обадя пътем три дълбоки мъдрости и те ще те направят щастлив за цял живот.“

„Интересно какви ли мъдрости обещава да ми открие моллата?“ — помислил си нашият Настрадин Ходжа.

Обзело го любопитство. Метнал на гърба си чувала и го понесъл. А пътят възлизал стръмно нагоре и вървял над една урва. Когато Настрадин Ходжа спрял да си почине, моллата рекъл с тайнствен и важен вид:

„Слушай първата мъдрост, по-голяма не е имало никога в света от времето на Адама и ако разбереш цялата й дълбочина, ти все едно ще познаеш тайния смисъл на буквите. — Алиф, Дам, Ра, — с които Мохамед, нашият пророк и учител, открива втората сура на корана. Слушай внимателно: ако някой ти каже, че е по-лесно да ходиш пеша, отколкото да яздиш, не вярвай на този човек. Запомни думите ми и мисли над тях непрестанно, ден и нощ, и тогава ще разбереш заключената в тях мъдрост. Но тази мъдрост не е нищо в сравнение с втората мъдрост, която ще ти обадя ей при онова дърво. Виждаш ли го там, напред?“

„Добре!“ — помислил си Настрадин Ходжа. — „Почакай, молла!“

Като се обливал в пот, той домъкнал чувала до дървото.

Моллата вдигнал пръст:

„Отвори си ушите и слушай, защото втората мъдрост заключава в себе си целия коран и половина от шариата, и още една четвърт от книгата на Тарикат. И оня, който разбере тая мъдрост, никога няма да се отклони от пътя на добродетелта и никога няма да се препъне по пътя към истината. Постарай се, о, сине мой, да разбереш тази мъдрост и радвай се, че си я получил безплатно. Втората мъдрост гласи: Ако някой ти каже, че сиромахът живее по-леко от богатия, не вярвай на този човек. Но дори и тази втора мъдрост не е нищо в сравнение с третата, чието сияние може да се сравни само с ослепителния блясък на слънцето и чиято дълбочина може да се сравни само с дълбочината на океана. Третата мъдрост ще ти обадя пред портата на моя дом. Да вървим по-скоро, защото аз вече си отпочинах.“

„Почакай, молла! — отговорил нашият Настрадин Ходжа. — Аз предварително знам третата ти мъдрост. Ти искаш да ми кажеш пред портата на своя дом, че умният човек винаги може да накара глупака да му мъкне безплатно чувала с тикви.“

Поразен, моллата се отдръпнал. Настрадин Ходжа бил отгатнал дума по дума третата му мъдрост.

„Но слушай сега, молла, моята единствена мъдрост, която стои над всички твои — продължил Настрадин Ходжа. — И моята мъдрост, кълна се в Мохамеда, е толкова ослепителна и толкова дълбока, че съдържа в себе си целия ислям с корана, шариата, книгата на Тарикат и всички други книги, и цялата будистка вяра, и цялата юдейска вяра, и всички християнски заблуди. Не, никога не е имало и няма да има занапред мъдрост, по-достоверна от тая, която ще ти съобщя ей-сега, о, молла! Но приготви се да не те порази твърде много тая премъдрост, защото от нея лесно можеш да загубиш разсъдъка си — толкова поразителна, ослепителна и необятна е тя. Затова приготви разсъдъка си, молла, и слушай: Ако някой ти каже, че тия тикви не са се разпукнали — плюни в лицето на тоя човек, наречи го лъжец и го натири от къщи.“

При тези думи Настрадин Ходжа вдигнал чувала и го хвърлил надолу от стръмната урва.

Тиквите се сипели от чувала, подскачали и се разпуквали звучно, като се блъсвали в камъните.

„О, тежко ми! О, голяма загуба и разорение!“ — развикал се моллата.

И почнал да крещи, да нарежда, да дращи лицето си, та напълно заприличал на луд.

„На, виждаш ли! — поучително рекъл Настрадин Ходжа. — Нали те предупреждавах, че от тая мъдрост разсъдъкът ти лесно може да се размъти.“

Слушателите се залели във весел смях.

Настрадин Ходжа, легнал в къта на едно прашно кече, пълно с бълхи, си мислел:

„Те са научили и това! Но откъде? Нали бяхме само двамата над урвата и, аз никому не съм разправял. Сигурно го е разправил самият молла, като се е досетил по-късно кой е мъкнал Тиквите му.“

Третият разказвач подзел:

— Веднъж Настрадин Ходжа се връщал от града в турското село, където живеел тогава; като се почувствувал уморен, легнал да си почине на брега на рекичката и незабелязано заспал, облъхван от благоуханното дихание на пролетния ветрец. И му се присънило, че е умрял. „Ако съм мъртъв — рекъл си Настрадин Ходжа, — не бива да мърдам и да отварям очи.“ Така лежал той дълго време неподвижен на меката трева и намерил, че не е чак толкова лошо да бъдеш мъртъв: лежиш си без всякакви грижи и главоболия, каквито непрестанно ни преследват в нашето земно, тленно съществование.

Покрай него минали някакви пътници, видели Настрадин Ходжа.

„Гледайте! — рекъл един. — Това е мюсюлманин.“

„Той е мъртъв“ — добавил втори.

„Трябва да го отнесем в най-близкото село, за да го умият и погребат там достойно“ — предложил трети, като назовал тъкмо онова село, където отивал нашият Настрадин Ходжа.

Пътниците отсекли няколко млади дървета, направили носилка и турили в нея Настрадин Ходжа.

Дълго го носили, а той лежал неподвижен, без да отваря очи, както подобава на мъртвец, чиято душа вече тропа на вратата на рая.

Изведнъж носилката спряла. Пътниците почнали да се препират къде е бродът. Един викал надясно, друг — наляво, а трети предлагал да минат направо през рекичката.

Настрадин Ходжа поотворил едва-едва едното си око и видял, че пътниците стоят пред най-дълбокото, бързо и опасно място на реката, дето вече неведнъж се били давили непредпазливи хора. „Не се безпокоя за себе си — помислил Настрадин Ходжа. — Аз и без туй съм мъртъв и ми е безразлично къде ще лежа — в гроба или на речното дъно. Но трябва да предупредя тия пътници, иначе те поради вниманието си към мене могат да изгубят живота си, което би било от моя страна страшна неблагодарност.“

Той се понадигнал от носилката и като посочил с ръка брода, рекъл със слаб глас:

„О, пътници, когато бях жив, винаги преминавах тая река ей при ония тополи,“

И пак затворил очи. Пътниците поблагодарили на Настрадин Ходжа за съвета и помъкнали носилката по-нататък, като четели високо молитви за спасението на душата му.

Докато слушателите, пък и самият разказвач, мушкайки се с лакти, се кискали, Настрадин Ходжа недоволно мърморел:

„…Всичко са изопачили. Първо, не съм сънувал, че съм умрял. Не съм чак толкова голям глупак, че да не отличавам себе си, когато съм жив, от себе си, когато съм мъртъв. Дори добре си спомням, че през цялото време ме хапеше бълха и страшно ми се искаше да се почеша — мигар това не доказва напълно очевидно, че съм бил действително жив, защото в противен случай, разбира се, не бих могъл да усещам ухапванията на бълхата. Просто бях уморен и не ми се вървеше пеша, а тези пътници бяха яки момчета: какво им струваше да позаобиколят малко и да ме отнесат в селото? Но когато решиха да преминат реката там, дето е дълбока три човешки боя, спрях ги, защото се грижех не толкова за семейството си — аз го нямам, — колкото за техните семейства. И веднага изпитах горчивия плод на неблагодарността: вместо да ми благодарят за навременното предупреждение, те ме изтърсиха от носилката, нахвърлиха се върху ми с юмруци и сигурно щяха да ме набият здравата, ако не беше пъргавината на краката ми!… Учудвам се до каква степен хората могат да преиначат и изопачат станалото в действителност.“

През това време започнал своя разказ четвъртият:

— За Настрадин Ходжа се разправя и друго. Настрадин Ходжа живял половин година в едно село и много се прочул сред жителите с находчивите си отговори и остротата на ума си…

Настрадин Ходжа надал ухо. Къде бил чувал този глас — невисок, но разбран, малко попрегракнал? Съвсем скоро… Може би дори днес… Но колкото и да се мъчил, не можал да си спомни.

Разказвачът продължил:

— Везирът на оная област веднъж изпратил в селото, дето живеел Настрадин Ходжа, един от слоновете си, та жителите да го гледат и хранят. Слонът бил неописуемо лаком. За едно денонощие изяждал петдесет крини ечемик, петдесет крини сено, петдесет крини кукуруз и сто снопа прясна детелина. След две седмици жителите на селото изхарчили за слона всичките си запаси, разорили се и изпаднали в отчаяние. И решили най-сетне да пратят Настрадин Ходжа при самия везир с молба да си прибере слона от селото…

И ето отишли при Настрадин Ходжа, взели да го молят, той се съгласил, оседлал магарето си, което, както е известно на цял свят прилича с ината, злонравието и леността си на чакал, паяк, усойница и жаба, слети в едно, и като го оседлал, упътил се при везира, но не забравил да уговори предварително с жителите какво ще му платят за работата и определил толкова голямо възнаграждение, че мнозина били принудени да продадат къщите си и останали сиромаси заради Настрадин Ходжа.

— Хм! — долетяло от ъгъла. Настрадин Ходжа, който се въртял и подскачал на кечето, с мъка сдържал клокочещата в гърдите му ярост.

Разказвачът продължавал:

— И Настрадин Ходжа отишъл в двореца и дълго стоял в тълпата слуги и хрантутници в очакване кога сияйният везир, който блестял с великолепие и мощ като слънце, ще благоволи да обърне към него пресветлия си поглед, изливащ над едни щастие, над други гибел. И когато везирът, който сияел сред другите като сребриста месечина сред звездите или като строен благоуханен кипарис сред ниски шубраки, благоволил да ощастливи Настрадин Ходжа и обърнал към него лик, на който благородството и мъдростта се съчетавали като рубина и елмаза в един пръстен, когато, казвам, везирът обърнал към него лик, то от страх и почуда пред това великолепие колената на Изстрадан Ходжа затреперили като опашката на чакал и кръвта му взела да се движи по-бавно в жилите му, той се облял в пот и станал бял като тебешир.

— Хм? — долетяло от ъгъла, но разказвачът не обърнал внимание на това и продължил:

„Какво искаш?“ — попитал везирът с благороден и звучен глас, напомнящ лъвско ръмжене.

Настрадин Ходжа от страх едва владеел езика си: гласът му звучал пискливо като лай на зловонна хиена.

„О, господарю! — отговорил Настрадин Ходжа. — О, светлина на нашата област и нейно слънце, и нейна луна, и носител на щастие и радост за всичко живо в нашата област, изслушай презрения си раб, недостоен дори да избърше с брадата си прага на твоя дворец. Ти, о, сияйни, благоволи милостиво да настаниш в селото ни един от слоновете си да го гледат и изхранват жителите. Та сега ние сме малко недоволни.“

Везирът застрашително сбърчил вежди и заприличал на гръмоносен облак, а Настрадин Ходжа се навел пред него доземи като тръстика в буря.

„От какво сте недоволни? — попитал везирът. — Че говори по-скоро де! Или езикът ти се е залепил, изсъхнал, за твоя мръсен и подъл гръклян?“

„А… ва… ва… — почнал да мотолеви страхливият Настрадин Ходжа. — Ние сме недоволни, пресветли повелителю, от това, че слонът е сам-саменичък и много се отегчава. Клетото животно съвсем се измъчи и всички селяни, които гледат мъката му, се изтормозиха и съсипаха. Ето защо ме изпратиха при тебе, о, най-благородни сред благородните, украшение на земята, да те помоля да благоволиш да ни окажеш още една милост и да изпратиш при слона неговата слоница, за да я гледаме и изхранваме.“

Везирът останал премного доволен от тази молба и заповядал тутакси да я изпълнят, при това в знак на милостта си към Настрадин Ходжа му позволил да целуне обувката му, което Настрадин Ходжа незабавно изпълнил с толкова голямо усърдие, че обувката на везира избеляла, а устните на Настрадин Ходжа почернели…

Но в този миг разказвачът бил прекъснат от гръмовития глас на самия Настрадин Ходжа.

— Лъжеш! — извикал Настрадин Ходжа. — Лъжеш, безсрамнико, ти самият приличаш на мелез от чакал, паяк, усойница и жаба! Твоите устни, мръсно, краставо куче, и твоят език, и всички твои вътрешности са черни от лизане на господарски обуща! Настрадин Ходжа никога и нийде още не се е кланял пред господаря! Ти клеветиш Настрадин Ходжа! Не го слушайте, е, мюсюлмани, изпъдете го като лъжец и очернител на белотата и нека презрението бъде негова участ. О, мюсюлмани, отвърнете от него очите и сърцата си!

Той се спуснал, за да се разправи собственоръчно с клеветника, и изведнъж се спрял, като познал сипаничавото плоско лице и жълтите неспокойни очи. Бил същият оня слуга, който спорил с него в уличката за дължината на перилата на задгробния мост.

— Аха! — извикал Настрадин Ходжа. — Познах те, о, предани и благочестиви слуга на своя господар! Сега знам, че имаш още един стопанин, чието име държиш в тайна! Я кажи колко та плаща емирът, за да хулиш Настрадин Ходжа из чайханите! Колко ти плащат за доносите, колко ти плащат за главата на всеки, предаден от тебе, и наказан, и хвърлен в подземната тъмница, и окован във вериги, и предаден в робство? Познах те, емирски шпионино и издайнико!

Шпионинът, които дотогава стоял неподвижно, като гледал уплашено Настрадин Ходжа, изведнъж плеснал ръце и извикал с тъничък глас:

— Стража, насам!

Настрадин Ходжа чул как тича в тъмното стражата, как трещят копията, как звънят щитовете. Без да губи време, тоя скочил настрана, като съборил на земята сипаничавия шпионин, който му преградил пътя.

Но в тоя миг чул тропота на заптиите, които тичали откъм другия край на мегдана.

Накъдето и да тръгнел, навсякъде се натъквал на стража. И в един момент си помислил, че вече няма да се изскубне.

— Горко ми! Хванаха ме! — извикал той. — Сбогом, мое вярно магаре!

Но в тоя миг станало неочаквано и странно събитие, споменът за което и досега е жив в Бухара и никога няма да умре, защото голям бил смутът и големи разрушенията.

Дочуло възгласите на стопанина си, магарето се насочило към него, но подире му от сондурмата се потътрил един огромен барабан. Настрадин Ходжа, без да види в тъмното, бил завързал магарето си за желязната скоба на барабана, с който съдържателят в големи празници свиквал хората в чайханата. Барабанът се закачил за един камък и изгръмолял; магарето се обърнало, а барабанът изгръмолял още веднъж и тогава то, като си въобразило, че злите духове, след като са се разправили с Настрадин Ходжа, се промъкват сега и към неговата сива кожа, ревнало ужасено, вирнало опашка и се впуснало да тича през мегдана.

— Проклятие! Барабанът ми! — развикал се съдържателят на чайханата и хукнал подире му.

Напусто! Магарето летяло като вятър, като буря, но колкото по-бързо летяло, толкова по-яростно, по-ужасно и по-оглушително гърмял отзад барабанът, като подскачал по камъните и буруните. Хората в чайханите се изплашили, взели тревожно да подвикват, да се питат: защо така по никое време ехти барабанът, какво се е случило?

А през това време на мегдана тъкмо влизали последните петдесет камили, натоварени със съдини и бакърени листове. Като видели препускащото срещу тях в тъмнината страшно, ревящо, кръгло, подскачащо й гърмящо нещо, камилите обезумели от ужас и се разбягали, като изтърсвали на земята съдините и тътнещия бакър.

След минута целият мегдан и всички съседни улици били обзети от голям ужас и нечуван смут: грохот, звън, гръм, цвилене, рев, лай, вой, трясък и дрънчене — всичко това се сливало в някаква пъклена дандания и никой нищо не можел да разбере; стотици камили, коне, магарета, откъснали се от въжетата; се носели в мрака, гръмолели по разхвърляните навсякъде бакърени листове, а камиларите викали и се щурали с размахани факли. От страшната врява хората се събуждали, скачали и тичали полуголи, без сами да знаят накъде, блъскали се един в друг, огласяли тъмата с викове на отчаяние и скръб, защото мислели, че е настъпил краят на света. Закукуригали и запляскали с криле петлите. Смутът растял, обхващал целия огромен град чак до покрайнините му и ето, гръмнали топовете на градската стена, защото градската стража решила, че в Бухара е нахлул неприятел, и топовете в двореца гръмнали, защото дворцовата стража решила, че е избухнал бунт; от всички безбройни минарета се разнесли сърцераздирателни, тревожни гласове на муезини — всичко се смесило й никой не знаел къде да тича и какво да прави! А в най-гъстата навалица, ловко заобикаляйки обезумелите коне и камили, тичал Настрадин Ходжа, той преследвал по грохота на барабана магарето си, но не можал да го улови, докато не се скъсало въжето и барабанът не отлетял настрана, под краката на камилите, които се юрнали да бягат от него, като трошели с трясък навеси, сайванти, чайхани и дюкяни.

Настрадин Ходжа дълго щял да гони магарето, ако случайно не се сблъскали. Магарето било цялото в пяна и треперело.

— Да вървим, да вървим по-скоро, тук е прекалено шумно за нас — рекъл Настрадин Ходжа и повлякъл подире си магарето. — Да се чудиш просто какво може да направи в големия град едно мъничко магаре, ако вържат за него барабан! Полюбувай се на всичко, което стори! Наистина ти ме спаси от заптиите, но аз все пак съжалявам горките жители на Бухара: сега чак до заранта не ще могат да се съвземат. Ала къде ние да намерим тих, уединен кът?

Настрадин Ходжа решил да пренощува на гробищата, като правилно разсъдил, че какъвто и смут да се вдигне, умрелите няма да тичат, да викат, да крещят и да размахват факли.

Така Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, завършил в пълно съответствие със своето прозвище първия ден от пребиваването си в родния град. Като привързал за една от надгробните плочи магарето си, той удобно се наместил на гроба и скоро заспал. А суматохата в града продължила още дълго — гълчава, грохот, крясъци, звън и топовна стрелба.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Ала щом се сипнала зората, щом звездите потъмнели и в мрака се откроили неясните очертания на предметите — на мегдана излезли стотици метачи, боклукчии, дърводелци и мазачи; те задружно се заловили, за работа: вдигнали съборените навеси, поправили мостовете, запушили дупките в дуварите, събрали всички трески и чирепи: и първите лъчи на слънцето не заварили в Бухара никакви следи от среднощния смут.

И започнал пазарният ден.

Когато Настрадин Ходжа, наспал се добре в сянката на надгробния паметник, пристигнал на мегдана, той вече целият бръмчал като кошер, вълнувал се в неспирно движение, залят открай-докрай с разноплеменна, разноезична, многоцветна тълпа. „Дайте път! Дайте път!“ — викал Настрадин Ходжа, но и сам трудно различавал гласа си сред хилядите други гласове, защото викали всички: търговци, камилари, водоносци, бербери, скитащи дервиши, просяци, пазарищни зъбовадци, размахващи ръждивите и страшни оръдия на своя занаят. Разноцветни халати, чалми, чулове, килими, китайска реч, арабска, индуска, монголска и още множество разни наречия — всичко това се сливало в едно, люлеело се, щъкало, шумяло и вдигало прахоляк, замъглявало небето, а на мегдана прииждали в безконечни потоци нови стотици хора, разопаковали стоки и присъединявали гласовете си към всеобщия рев. Грънчари звънливо и ситно удряли по гърнетата си с пръчици, хващали минувачите за пешовете на халатите, увещавали ги да послушат и пленени от чистотата на звъна, да купят; в бакърджийската чаршия непоносимо за очите блестял бакърът, въздухът стенел от бърборенето на малките чукчета, с които майсторите изчуквали шарки по подносите и кърчазите, като гръмогласно хвалели изкуството си и хулели изкуството на своите комшии. Златари топели в малки огнища сребро, изтегляли злато, върху кръгли кожени подложки шлифовали скъпоценни камъни от Индия, сегиз-тогиз лек ветрец донасял от съседната чаршия гъста вълна благоухания — там се търгувало с благовонни, розово масло, амбра, мускус и различни подправки; по-встрани се простирала без крайната килимарска чаршия — пъстра, шарена, цветиста, украсена с персийски, дамаски, текински килими, кашгарски постелки, цветни чулове, скъпи и евтини, за прости и за благородни коне.

После Настрадин Ходжа минал през копринарската, седларската, оръжейната и вапцарската чаршия, през пазара за роби, през даракчийницата — и всичко това било само началото на пазара, а по-нататък се нижели още стотици различни чаршии; и колкото по-навътре в навалицата се промъквал с магарето си Настрадин Ходжа, толкова по-оглушително крещели, спорели, пазарели се хората наоколо; да, това бил все същият пазар, знаменитият и несравним бухарски пазар, равен на който нямали по онова време нито Дамаск, нито дори Багдад!

Но ето, чаршиите свършили и пред очите на Настрадин Ходжа се открили дворецът на емира, ограден с висока стена с мазгали и зъбци. Четирите кули по ъглите били изкусно облицовани с разноцветна мозайка, над която дълги години се били трудили арабски и ирански майстори.

Пред портите на двореца простирал шатрите си пъстър табор. В сянката на изподраните нанеси лежали и седели на тръстикови рогозки хора, изнурени от задух ата — сами и със своите семейства; жени люлкали кърмачета, варели яденета в казани, кърпели съдрани халати и одеяла; навсякъде тичали полуголи дечурлига, крещели, биели се и падали, твърде непочтително обръщайки към двореца оная част от тялото, която е неприлично да съзерцаваме. Мъжете спели или се занимавали с различни домашни работи, или разговаряли помежду си, насядали около чайниците. „Ехе! Та тези хора живеят тук не за първи ден!“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Вниманието му привлекли двоица: един плешив и един брадат. Обърнати с гръб един към друг, те лежали направо на голата земя, всеки под своя навес, а между тях за едно тополово колче била вързана бяла коза, толкова мършава, че сякаш ребрата й всеки момент можело да пробият олисялата й кожа. Тя с жаловито блеене глождела колчето, изядено вече наполовина.

Настрадин Ходжа бил много любопитен, затова не се сдържал и попитал:

— Мир вам, жители на Благородна Бухара! Кажете ми, отдавна ли се числите към циганското съсловие?

— Не ни се подигравай, о, пътниче! — отговорил брадатият. — Ние не сме цигани, ние сме не по-лоши мюсюлмани от тебе самия!

— Щом сте добри мюсюлмани, защо не си седите дома? Какво чакате тук, пред двореца?

— Чакаме справедливия и милостив съд на емира, нашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце.

— Така! — рекъл Настрадин Ходжа, без да крие насмешката си. — Й отдавна ли чакате справедливия и милостив съд на емира, вашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце?

— Чакаме вече шеста седмица, о, пътниче! — намесил се плешивият. — Ето този брадат любител на съдебни дела — да го накаже аллах, шейтанът да постеле опашката си на ложето му — този брадат любител на съдебни дела е мой по-голям брат. Баща ни умря и ни остави скромно наследство, ние си поделихме всичко освен козата. Нека емирът реши на кого от нас трябва да принадлежи тя.

— Но къде се намира имуществото, което ви се е паднало в наследство?

— Ние обърнахме всичко в пари; нали трябваше да платим на съчинителите на тъжби, и на писарите, които приемат тъжбите, също трябваше да платим, и на стражарите трябваше да платим, и на много други още.

Плешивият изведнъж скочил, спуснал се към един мръсен бос дервиш с островърха шапка и с черна издълбана кратуна на бедрото.

— Помоли се, свети човече! Помоли се съдът да завърши в моя полза!

Дервишът взел парите, почнал да се моли. И всеки път, когато изговарял заключителните думи от молитвата, плешивият хвърлял в кратуната му нова монета и го карал да повтори всичко отначало.

Брадатият неспокойно се надигнал, затърсил с очи из тълпата. Не след дълго забелязал втори дервиш, още по-мръсен, по-окъсан и следователно още по-свят. Тоя дервиш поискал прекалено много пари, брадатият почнал да се пазари, ала дервишът, като поровил под шапката си, извадил оттам цяла шепа едри въшки и брадатият, убеден в светостта му, се съгласил с цената. Като поглеждал тържествуващо по-младия си брат, той отброил парите. Дервишът паднал на колене и почнал гръмогласно да се моли, като заглушавал със своя бас тънкия гласец на първия дервиш. Тогава плешивият, обезпокоен, дал още пари на своя Дервиш, а брадатият — на своя, и двамата дервиши, в старанието си да се надвикат, закрещели така високо, че аллах, сигурно заповядал на ангелите да затворят прозорците в чертозите му от страх да не оглушее. Козата глозгала тополовото колче, блеела жаловито и провлачено.

Плешивият й хвърлил половин наръч детелина, но брадатият закрещял:

— Прибери си мръсната смрадлива детелина от моята коза!

Той захвърлил детелината далеч настрана и сложил пред козата гърне (трици.

— Не! — злобно извикал плешивият брат. — Моята коза няма да яде триците ти.

Гърнето отлетяло подир детелината, счупило се, триците се смесили с прахта на пътя, а братята вече се търкаляли в яростна схватка по земята, като се обсипвали с удари и проклятия.

— Двама глупаци се бият, двама мошеника се молят, а козата през това време издъхва от глад — рекъл Настрадин Ходжа и поклатил глава. — Хей вие, добродетелни и любещи се братя, погледнете насам. Аллах реши по своему вашия спор и си прибра козата!

Братята се опомнили, пуснали се и дълго стояли с окървавени лица, разглеждали умрялата коза. Най-сетне плешивият рекъл:

— Трябва да се одере кожата.

— Аз ще одера кожата! — бързо се обадил брадатият.

— Защо пък ти? — попитал вторият; голото му теме почервеняло от ярост.

— Козата е моя, значи и кожата е моя.

— Не, моя е.

Настрадин Ходжа не сварил да вметне дума и братята пак се затъркаляли по земята и нищо не могло да се различи в това хъркащо кълбо, само за миг се подал мръсен юмрук със стиснато в него снопче черна коса, от което Настрадин Ходжа заключил, че по-големият брат е изгубил значителна част от брадата си.

Като махнал отчаяно с ръка, Настрадин Ходжа тръгнал по-нататък.

Насреща му се изпречил един ковач с клещи в пояса — същият, с когото Настрадин Ходжа разговарял предния ден при езерото.

— Здравей, ковачо! — радостно извикал Настрадин Ходжа. — Ето че се срещнахме, макар че не успях да изпълня клетвата си. Какво правиш тук, ковачо, мигар и ти си дошъл на емирския съд?

— Само че ще има ли полза от тоя съд? — мрачно отговорил ковачът. — Аз дойдох с тъжба от, ковашката чаршия. Дадоха ни да храним петнайсет стражари три месеца, но мина вече цяла година, а ние си ги храним, храним и търпим големи загуби.

— А аз дойдох от вапцарската чаршия — намесил се някакъв човек със следи от боя по ръцете и лице, по-зеленяло от отровните пари, които дишал всеки ден от, изгрев до залез. — Донесох точно такава тъжба. Дадоха ни на изхранване двайсет и пет стражари, търговията ни западна, доходите ни съвсем намаляха. Може би емирът ще се смили и ще ни освободи от този непоносим хомот.

— Но защо сте се опълчили срещу горките стражари! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Така де, те не са най-лошите и най-лакомите сред жителите на Бухара. Вие безропотно храните самия емир, всичките му везири и сановници, храните две хиляди молли и шест хиляди дервиши — защо нещастните стражари трябва да гладуват? И мигар не знаете поговорката: там, където си е намерил прехраната един чакал, веднага ще се завъдят още десетина. Не разбирам недоволството ви, о, ковачо и вапцарю.

— По-тихо! — рекъл ковачът и се озърнал.

Вапцарят гледал укорно Настрадин Ходжа:

— Ти си опасен човек, пътниче, и думите ти не са добродетелни. Нашият емир е мъдър и много милостив…

Той не се доизказал, защото завили тръби, гръмнали барабани, целият пъстър табор се люшнал, раздвижил се — и тежко се отворили обкованите с мед порти на двореца.

— Емирът! Емирът! — разнесли се викове и народът от всички страни се втурнал към двореца, за да види своя повелител.

Настрадин Ходжа заел най-удобното място в първите редици. Изпърво от портите, изтичали глашатаите:

— Сторете атът на емира! Сторете път на светлейшия емир! Сторете път на повелителя на правоверните!

Подир тях изскочила стражата, като блъскала с тояги наляво и надясно по гърбовете и главите на любопитните, които били прекалено близко; в тълпата се образувал широк проход и тогава излезли музикантите с барабани, флейти, дайрета и карнаи; след тях идела свитата в коприна и злато, с криви саби и кадифени ножници, обсипани със скъпоценни камъни; после прекарали два слона с високи кичури пера на главите; най-сетне изнесли разкошна украсена носилка, в която под тежък сърмен балдахин се бил излегнал самият велик емир.

Тълпата забоботила, зашумяла насреща му; сякаш вятър минал по целия мегдан и народът се проснал ничком, както го изисквал емирският указ, който повелявал верноподаниците да гледат своя владетел раболепно и непременно отдолу нагоре. Пред носилката тичали слуги и постилали килими на пътя; отдясно на носилката вървял дворцовият мухобиец с ветрило от конски опашки на рамото, а отляво сериозно и важно крачел наргилджията на емира с турско златно наргиле в ръцете. Стража е медни шлемове, щитове, копия, арбалети и оголени саби завършвала шествието; на самата опашка карали две малки пушкала. Всичко това било огряно от яркото пладнешко слънце; тр пламтяло в скъпоценните камъни, греело по златните и сребърните накити, отразявало се с ярък блясък в медните щитове и шлемове, сияело върху бялата стомана на извадените ножове… Но в огромната, просната ничком тълпа нямало нито скъпоценни камъни, нито злато, нито сребро, нито дори мед — нищо, което би могло, радвайки сърцето, да гори и свети под слънцето — само, дрипи, сиромашия и глад; и когато пищната процесия на емира се движела през морето от мръсен, неук, изоставен и окъсан народ, на човек му се струвало, че някой тегли през жалка окъсана дреха тънка и единствена златна нишка.

Високата, застлана с килими дъсчена площадка, отдето емирът трябвало да излее своята милост върху предания му народ, била вече оградена от всички страни от стражари, а Долу, на лобното място, се суетели джелатите, които се готвели да изпълнят емирската воля; опитвали гъвкавостта на пръчките и здравината на тоягите, накисвали в легени кожени многоремъчни камшици, издигали бесилка, точели секири и забивали в земята заострени колове. Разпореждал се началникът на дворцовата стража Арсланбег, който се славел със свирепостта си далеч извън пределите на Бухара; той имал червено лице, дебело тяло и черна коса, брадата покривала целите му гърди и се спущала над корема, гласът му наподобявал камилски рев.

Той щедро раздавал удари с юмруци по зъбите, ритници, но изведнъж целият се изпънал и затреперил от раболепие.

Носилката, която плавно се люлеела, се изкачила на дъсчената площадка и емирът, повдигнал балдахина, показал на народа лицето си.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Той не бил много красив наглед, пресветлият емир; лицето му, което придворните поети винаги сравнявали в стиховете си с пълна сребриста луна, много повече напомняло презрял, повехнал пъпеш. Когато емирът, подкрепян от везирите, станал от носилката, за да седне на позлатения трон, Настрадин Ходжа се убедил, че и станът му, въпреки единодушното твърдение на придворните поети, далеч не прилича на строен кипарис: туловището на емира било угоено и тежко, ръцете — къси, а краката — толкова криви, че дори халатът не можел да скрие грозотата им.

Везирите заели местата, си от дясната страна, моллите и сановниците — от лявата, писарите с книгите и мастилниците си се наместили долу придворните поети се строили в полукръг зад трона, вгледани в тила на емира с предани очи. Дворцовият мухобиец замахнал с ветрилото. Наргилджията пъхнал в устата на господаря си златен чибук. Тълпата около дървената площадка притаила дъх. Настрадин Ходжа се изправил на седлото, източил врат и се превърнал целият в слух.

Емирът сънливо кимнал. Стражата се отдръпнала и пуснала плешивия и брадатия, които най-сетне дочакали своя ред. Братята допълзели по колене до площадката, докоснали с устни килима, провиснал до земята.

— Станете! — заповядал великият везир Бахтияр.

Братята станали, като не смеели да отърсят прахта от халатите си. Езиците им се заплитали от страх, речта им била неразбрана и объркана. Ала Бахтияр бил много опитен везир и разбрал всичко от половин дума.

— Къде е козата ви? — нетърпеливо пресякъл той братята.

Плешивият му отговорил:

— Тя умря, о, високородений везире! Аллах прибра козата ни при себе си. Но кому от нас трябва сега да принадлежи кожата й?

Бахтияр се обърнал към емира:

— Какво ще бъде решението ти, о, най-мъдри от повелителите?

Емирът бавно се прозинал и с пълно безразличие притворил очи. Бахтияр почтително навел главата си, увенчана с бяла чалма:

— Прочетох решението по лицето ти, о, господарю! Слушайте — обърнал се той към братята; те паднали на колене и се готвели да благодарят на емира за мъдростта и милосърдието.

Бахтияр обявил присъдата; писарите заскърцали с перата си, записали думите му в своите дебели книги.

— Повелителят на правоверните и слънцето на вселената, нашият велик емир, да пребъде над него благословията на аллаха, благоволи да отсъди, че щом аллах е взел при себе си козата, кожата й по справедливост трябва да принадлежи на наместника на аллаха върху земята, тоест на великия емир, за което трябва да се одере кожата, да се изсуши и обработи, да се донесе в двореца и да се предаде в хазната.

Братята смаяни се спогледали, през тълпата преминал лек шепот. Бахтияр продължил ясно и високо:

— Освен това ще трябва да се събере от тъжителите съдебна такса в размер на двеста танга и дворцова такса в размер на сто и шестдесет танга, и данък за издръжка на писарите в размер на петдесет танга, и лепта за украсата на джамиите — и всичко това трябва да се събере незабавно в пари или в облекло, или в друго имущество.

Не успял той да завърши и заптиите по знак на Арсланбег се спуснали към братята, отмъкнали ги настрана, развързали им поясите и им извърнали джобовете, смъкнали им халатите, събули им обущата и ги изтласкали боси и полуголи, едва прикрили срамотиите си с останалите им жалки дрехи.

Всичко това станало в половин минута. Веднага след обявяването на присъдата целият хор от придворни поети се разшавал и подзел славослови на разни гласове:

— О, мъдрий емире, о, най-мъдри сред мъдрите, о, вдълбочен в мъдростта на най-мъдрите, о, премъдрий емире!

Те дълго възклицавали така, изпънали вратове по посока на трона; всеки се стараел емирът да отличи неговия глас сред всички други гласове. А простите хора, които се тълпели около дъсчената площадка, мълчали и гледали със съжаление братята.

— Ето на — забелязал с благочестив тон Настрадин Ходжа, като се обръщал към нещастниците, които ридаели високо, прегърнати. — Все пак ненапразно сте престояли шест седмици на мегдана. Най-сетне дочакахте справедливо и милостиво решение, защото известно е на всички, че в света никой не е по-мъдър и по-милосърден от нашия емир и, ако някой се съмнява в това — и той обгърнал с поглед съседите си в тълпата, — не е трудно да се викнат заптиите и те ще предадат нечестивеца в ръцете на джелатите и на тях няма да им струва нищо да разяснят на този човек цялата пагубност на заблудите му. Вървете си с мир у дома, о, братя; ако занапред ви се случи да спорите за кокошка, елате отново на емирския съд, но не забравяйте предварително да продадете къщите, лозята и нивята си, защото иначе няма да можете да заплатите всички такси.

— О, по-добре е да умрем заедно с козата ни! — възкликнали братята, ронейки едри сълзи.

— Вие мислите, че там, на небето, са малко техните си глупци — отговорил Настрадин Ходжа. — Достойни за доверие хора ми казаха, че сега и адът, и раят са натъпкани догоре с глупци — там повече не пускат. Предсказвам ви безсмъртие, братя, и махайте се по-скоро оттук, защото заптиите започнаха да поглеждат към нас, а аз не мога да разчитам на безсмъртие като вас.

Братята си отишли, като ридаели високо, дращели лицата си и си посипвали главите с жълтата прах от пътя.

Пред емирския съд застанал ковачът. С груб и мрачен глас той изложил тъжбата си. Великият везир Бахтияр се обърнал към емира:

— Какво ще бъде решението ти, о, повелителю? Емирът спял и хъркал, устата му била полуотворена. Но Бахтияр ни най-малко не се смутил:

— О, господарю! Чета решението по лицето ти? — И тържествено провъзгласил: — В името на милосърдния и милостив аллах повелителят на правоверните й наш господар, емирът, в непрестанната си грижа за своите поданици им оказа велика милост и благоволение, като им даде за изхранване верните стражари от своята емирска служба на това дарува на жителите на Благородна Бухара почетната възможност да възблагодарят своя емир и да му благодарят всекидневно и всекичасно, с каквато чест не е удостоено от управителите си населението на други, граничещи с нашата, държави. Ала ковашката чаршия не се отличи с благочестие сред другите. Дори ковачът Юзуф, забравил страданията отвъд гроба и изплетения от косми мост на грешниците, отвори дръзко устата си да изрази неблагодарност, която се и осмели да поднесе пред нозете на нашия повелител и господар, пресветлия емир, който затъмнява с блясъка си самото слънце. Като обсъди това, нашият пресветъл емир благоволи да отсъди: дарува ковача Юсуф с двеста камшика, за да му внуши думи на покаяние, без които напразно ще трябва да чака да се отворят пред него райските порти. На цялата ковашка чаршия пресветлият емир отново оказва снизхождение и милост и повелява да й се дадат още двайсет стражари за изхранване, за да не лиши ковачите от радостната възможност да възхваляват всекидневно и всекичасно мъдростта и милосърдието му. Такова е решението на емира, да продължи аллах дните му за благото на всички верноподаници.

Целият хор от придворни ласкатели отново се разшавал и загълчал на разни гласове, като прославял емира. През това време стражата хванала ковача Юсуф и го помъкнала към лобното място, дето джелатите с отвратителни кръвожадни усмивки претегляли вече в ръцете си тежките камшици.

Ковачът се прострял ничком на рогозката; камшикът свирнал и се спуснал, гърбът на ковача се обагрил с кръв.

Палачите го били така жестоко, че цялата кожа на гърба му цъфнала, разсекли месото до самите кости, но не могли да чуят от ковача не само вопъл, но дори и стон. Когато станал, всички забелязали на устните му черна пяна: за да не вика, докато го биели, той гризял земята.

— Тоя ковач не е от ония, които лесно забравят — рекъл Настрадин Ходжа. — Той сега ще помни до края на дните си емировата милост. Е, какво стоиш, вапцарю? Върви, сега е твой ред.

Вапцарят плюнал и като се огледал, отдалечил се от тълпата.

Великият везир набързо приключил с още няколко дела, при всяко дело той неизменно извличал полза за хазната на емира, с което си умение бил прочут сред останалите сановници.

Палачите работели на лобното място без отдих. Оттам се носели стенания и викове. Великият везир препращал към джелатите все нови и нови грешници и те вече образували дълга редица — старци, жени и дори едно десетгодишно момче, изобличено в дръзко и свободомислещо овлажняване на земята пред емирския дворец. То треперело и плачело, размазвало сълзите по лицето си. Настрадин Ходжа го гледал с жалост и негодувание в сърцето.

— Наистина опасен престъпник е това момче! — разсъждавал на висок глас Настрадин Ходжа. — И човек не може достатъчно да възхвали предвидливостта на емира, че варди трона си от подобни врагове, които са толкова по-опасни, че прикриват с младостта на годините си подозрителната насека на своите мисли. Днес видях и друг един престъпник, по-лош и по-ужасен от тоя. Той — какво мислите? — той беше извършил още по-голямо престъпление пред самата стена на двореца! Всяко наказание би било твърде леко за подобна дързост, освен ако го побият на кол. Боя се само, че колът би преминал през този престъпник, както шиш през пиле, защото той беше навършил едва четири години. Но това, разбира се, както вече казах, не може да служи за оправдание.

Така говорел той, като се стараел да прилича на молла, който произнася проповед; и гласът му, и думите му били благонамерени, но хората, които имали уши, слушали, разбирали и криели в брадите си потайни, недобри усмивки.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Изведнъж Настрадин Ходжа забелязал, че тълпата е оредяла. Мнозина бързо се разотивали, дори се разтичали. „Дали заптиите не се промъкват към мене?“ — обезпокоен си помислил той.

Тутакси разбрал всичко, когато видял приближаващия лихвар. След него под охраната на заптиите вървели един грохнал белобрад старец в халат, изцапан с глина, и една загърната с покривало жена, по-точно девойка, съвсем млада още, както установил Настрадин Ходжа, щом се вгледал с опитно око в походката й.

— А къде е Закир, къде са Джура, Мохамед и Садък? — попитал със скърцащ глас лихварят, като оглеждал с единственото си око хората наоколо; другото било мътно и неподвижно, покрито с перде. — Те преди малко бяха тук, аз ги зърнах отдалече. Скоро ще настъпи срокът на техните дългове, напразно бягат и ре крият. Река ли, и тъй, и тъй ще ги намеря.

Понакуцвайки, той помъкнал гърбицата си по-нататък.

— Гледайте, гледайте, тоя паяк поведе на емирския съд грънчаря Нияз й дъщеря му.

— Не е дал на грънчаря дори един ден отсрочка!

— Проклет да бъде тоя лихвар. След две седмици е срокът за плащане на моя дълг!

— А моят срок е след седмица.

— Гледай, всички се разбягват пред него и се крият, като че разнася проказа или холера.

— Той е по-лош от прокажен, тоя лихварин!

Горчиво разкаяние мъчело душата на Настрадин Ходжа.

Той повторил клетвата си: „Аз ще го удавя в същото езеро!“

Арсланбег пуснал лихваря, без да чака ред. След лихваря до дъсчената площадка се приближили грънчарят и дъщеря му, коленичили, целунали ресните на килима.

— Мир на тебе, почтени Джафар! — приветливо рекъл великият везир. — Какво те води насам? Падни в краката на великия емир и му изложи делото си.

— О, велики владетелю, господарю мой! — захванал Джафар, като се обръщал към емира, който кимнал в просъница, после пак захъркал и засумтял с нос. — Дойдох да искам справедливост от тебе. Ето тоя човек на име Нияз и по занятие грънчар ми дължи сто танга и още триста танга лихва за тоя дълг. Днес заранта изтече срокът за плащането му, но грънчарят не ми е заплатил нищо. Съди ни, о, мъдри емире, слънце на вселената!

Писарите записали в книгите си тъжбата на лихваря, след това великият везир се обърнал към грънчаря:

— Грънчарю, великият емир те пита. Признаваш ли тоя дълг? Може би оспорваш деня и часа?

— Не — със слаб глас отговорил грънчарят и побелялата му глава клюмнала. — Не, мъдри и справедливи везирю, нищо не оспорвам — нито дълга, нито деня, нито часа. Само моля за отсрочка от един месец и прибягвам към великодушието й милостта на нашия емир.

— Позволи ми, о, господарю, да обявя решението, което прочетох по лицето ти — рекъл Бахтияр. — В името на милостивия и милосърден аллах, според закона, ако някой не заплати в срок своя дълг, постъпва с цялото си семейство в робство при тоя, комуто е длъжен, и остава в робство дотогава, докато не заплати дълга си с лихвите за цялото време, като се включи тук и времето, прекарано в робство.

Главата на грънчаря се навеждала все по-ниско и по-ниско и изведнъж се затресла, мнозина в навалицата се извърнали, за да сподавят тежките си въздишки. Раменете на девойката потреперили: тя плачела под покривалото си. Настрадин Ходжа за стотен път си повтарял: „Той ще бъде удавен, тоз безжалостен мъчител на сиромасите.“

— Но милостта на нашия повелител, неговото великодушие са безгранични! — продължавал през това време Бахтияр, извисил глас.

Старият грънчар повдигнал глава, лицето му просветляло в надежда.

— Макар срокът за изплащането на дълга да е вече минал, емирът подарява на грънчаря Нияз отсрочка един час. Ако след изтичането на тоя час грънчарят Нияз пренебрегне установеното от вярата и не заплати целия си дълг с лихвите, ще трябва да се постъпи според закона, както вече беше казано. Върви, грънчарю, и нека пребъде над тебе занапред милостта на емира!

Бахтияр млъкнал и тогава се разшавал и загълчал хорът на ласкателите, които се тълпели зад трона.

— О, справедливи, който затъмняваш със справедливостта си самата справедливост, о, милосърдни й мъдри, о, великодушни емире, о, украса на земята и слава на небето, наш пресветли емире!

Тоя път ласкателите надминали себе си и славословели толкова високо, че дори събудили емира, който, недоволно смръщен, им заповядал да млъкнат. Те млъкнали, целият народ на мегдана, също мълчал и изведнъж в тази тишина се разнесъл могъщ, раздиращ ушите рев.

Ревяло магарето на Настрадин Ходжа. Дали му било омръзнало да стои на едно място, дали било зърнало нейде дългоух събрат и било решило да се поздрави с него, но то ревяло, вирнало опашка, източило муцуна с жълти оголени зъби, ревяло оглушително, неудържимо и ако спирало за миг, то било само за да си поеме дъх, да отвори още по-широко устата си и да зареве и захълца още по-силно.

Емирът си запушил ушите. Заптиите се спуснали сред навалицата. Ала Настрадин Ходжа бил вече далеко. Той дърпал съпротивяващото се магаре и високо го ругаел:

— На какво се радваш, проклето магаре? Мигар не можеш по-тихо да възхваляваш милосърдието и мъдростта на емира? Или може би се надяваш да получиш за усърдието си длъжността главен придворен ласкател?

Тълпата посрещала думите му с гръмовит смях, разстъпвала се пред него и пак се сключвала пред заптиите, които не успели да настигнат Настрадин Ходжа, да го подложат под камшиците и да му отнемат магарето за емирската хазна заради дръзкото смущение на спокойствието.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Ето, съдът завърши и сега моята власт над вас е безгранична — рекъл лихварят Джафар на грънчаря Нияз и на дъщеря му Гюлджан, когато след обявяването на присъдата тримата напуснали мястото на съда. — Хубавице, откак случайно те видях, изгубих сън и спокойствие. Покажи ми лицето си. Днес точно след час ще влезеш в къщата ми. И ако бъдеш благосклонна към мене, ще дам на баща ти лека работа и добра храна; а ако упорствуваш, тогава, кълна се в светлината на очите си, ще го храня със суров боб, ще го Карам да мъкне камъни и ще го продам на тиванците, чието жестоко отношение към робите е общоизвестно. Не упорствувай, покажи ми лицето си, о, прекрасна Гюлджан!

Със сладострастни, извити като кука пръсти той повдигнал покривалото й. Тя гневно отблъснала ръката му. Лицето на Гюлджан останало открито за миг, но и мигът бил достатъчен, за да успее да го зърне Настрадин Ходжа, който минавал покрай тях с магарето си. И красотата на девойката била толкова чудна и необикновена, че Настрадин Ходжа едва не припаднал: светът помръкнал пред очите му, сърцето му спряло да бие, той пребледнял, люшнал се на седлото и занемял, закрил очи с длан. Любовта го поразила в миг като мълния.

Минало доста време, преди той да се опомни.

— И тази куца, гърбава, крива маймуна се осмелява да посегне на такава небивала още в света красота! — възкликнал той. — Защо, защо го измъкнах вчера от водата! Ето, моят подвиг вече се обърна срещу мене! Но ще видим, ще видим, мръсни лихварю! Ти още не си господар на грънчаря и дъщеря му, те имат още цял час отсрочка, а Настрадин Ходжа за един час може да направи толкова, колкото друг човек няма да направи за година!

През това време лихварят, като извадил от чантата си дървен слънчев часовник, отбелязал времето.

— Чакай ме тук, грънчарю, под това дърво. Ще се върна след час и не се опитвай да се скриеш, защото все едно, аз ще те намеря дори на морското дъно й ще постъпя с тебе като с избягал роб. А ти, прекрасна Гюлджан, помисли над думите ми: от твоята благодарност сега зависи съдбата на баща ти.

И с тържествуваща усмивка на отвратителната си мутра той се запътил към златарската чаршия да купи накити за новата си наложница.

Грънчарят, прегърбен от мъка, и дъщеря му останали в сянката на крайпътното дърво. Приближил се Настрадин Ходжа:

— Грънчарю, чух присъдата. Сполетяло те е нещастие, но може би ще съумея да ти помогна?

— Не, добри човече — отговорил отчаяно грънчарят. — По кръпките ти виждам, че не притежаваш богатство. А аз трябва да намеря цели четиристотин танга! Нямам такива богати познати, всичките ми приятели са бедни, разорени от данъци и налози.

— И аз нямам богати приятели в Бухара, но все пак ще се опитам да намеря пари — прекъснал го Настрадин Ходжа.

— Да намериш за един час четиристотин танга! — старецът с горчива усмивка поклатил побелялата си глава. — Сигурно ми се подиграваш, минувачо! В подобна работа би могъл да постигне успех може би само Настрадин Ходжа.

— О, минувачо, спаси ни, спаси ни! — възкликнала Гюлджан, като прегръщала баща си. Настрадин Ходжа я погледнал и видял, че китките на ръцете и са съвършени; тя му отговорила с продължителен поглед, той уловил през яшмака влажния блясък на очите й, изпълнени с молба и надежда. Кръвта му кипнала, пробягал като огън по жилите му, любовта му се усилила многократно. Той рекъл на грънчаря:

— Седни тук, старче, и ме чакай и нека бъда най-презреният й последният сред хората, ако до пристигането на лихваря не намеря четиристотин танга!

Метнал се на магарето и изчезнал в пазарната навалица…

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На мегдана било много по-тихо и по-просторно, отколкото сутринта, в часовете на пазарната треска, когато всички тичали, крещели, бързали от страх да не изпуснат късмета си. Наближавало пладне и народът, спасявайки се от жегата, се пръсвал по чайханите, за да пресметне на спокойствие своите печалби и загуби. Слънцето заливало мегдана с гореща светлина, сенките били къси, резки, сякаш изсечени в твърдата земя. Навсякъде в засенените места се били приютили просяци, а около тях скачали врабчета, те с весел цвъркот събирали трохи.

— Подари, добри човече, в името на аллаха! — гъгниво молели просяците, като показвали на Настрадин Ходжа своите недъзи и рани.

Той отговарял сърдито:

— Прибери си ръцете. Аз с нищо не съм по-богат от вас и сам търся кой ще ми даде четиристотин танга.

Като вземали тези думи за насмешка, просяците обсипвали Настрадин Ходжа с псувни. Той не отговарял, потънал в размисъл.

Избрал между чайханите най-голямата и най-многолюдната, дето нямало нито скъпи килими, нито копринени възглавници, влязъл и вкарал след себе си по стъпалата магарето, вместо да го върже на коневръза.

Посрещнали го с почуда и мълчание, но Настрадин Ходжа ни най-малко не се смутил, извадил от дисагите си корана, който му подарил предния ден на сбогуване старецът, и като го разтворил, сложил го пред магарето.

Направил всичко това бавно и спокойно, без усмивка на лицето, като че така трябвало да бъде.

Хората в чайханата взели да се споглеждат.

Магарето ударило с копито дървената еклива настилка.

— Вече? — попитал Настрадин Ходжа и обърнал страницата. — Ти постигаш забележителни успехи.

Тогава от мястото си станал тантурестият добродушен съдържател на чайханата и се приближил до Настрадин Ходжа.

— Слушай, добри човече, тук ли е място за твоето магаре? И защо сложи пред него свещената книга?

— Уча това магаре на богословие — невъзмутимо отговорил Настрадин Ходжа. — Ние вече завършваме корана и скоро ще минем на шариата.

Из чайханата се понесли глъчка и шепот, мнозина станали, за да виждат по-добре.

Съдържателят облещил очи, устата му зинала. Никога още в живота си не бил виждал такова чудо. През това време магарето отново тропнало с копито.

— Добере — похвалил го Настрадин Ходжа, като обръщал страницата. — Много добре. Още малко усилия и ти ще можеш да заемеш длъжността главен богослов в медресето Мир-Араб. Виж, само страниците не умее да прелиства, трябва да му помагам… Аллах го е надарил с остър ум и забележителна памет, но е забравил да му даде пръсти — добавил Настрадин Ходжа, като се обърнал към съдържателя на чайханата.

Хората в чайханата, оставили чайниците си, се приближили; не минало и минута и около Настрадин Ходжа се събрала тълпа.

— Това магаре не е просто магаре! — обявил Настрадин Ходжа. — То принадлежи на самия емир. Веднъж емирът ме повика и попита: „Можеш ли да научиш любимото ми магаре на богословие, та то да знае толкова, колкото и аз?“ Показаха ми магарето, аз проверих способностите му и отговорих: „О, пресветли емире! Това забележително магаре не отстъпва по острота на ума нито на един от твоите министри, нито дори на тебе самия, наемам се да го науча на богословие и то ще знае толкова, колкото и ти, дори повече, но за това ще са нужни двайсет години.“ Емирът заповяда да ми дадат от хазната пет хиляди танга злато и рече: „Вземи това магаре й го учи, но кълна се в аллаха, ако след двайсет години то не знае богословие и не цитира наизуст корана, ще ти отсека главата!“

— Е, значи ти отнапред можеш да се простиш с главата си! — възкликнал съдържателят на чайханата. — Че къде се е чуло и видяло магарета да учат богословие и да цитират наизуст корана!

— Такива магарета има доста и сега в Бухара — отговорил Настрадин Ходжа. — Ще кажа още, че да получи пет хиляди танга злато и добро магаре за стопанството си — това не се удава на човек всеки ден. А главата ми не оплаквай, защото за двайсет години все някой от нас непременно, ще умре — или аз, или емирът, или това магаре. А тогава иди се оправяй кой от тримата е знаел най-добре богословие.

Чайханата едва не се сринала от избухналия гръмовен смях, а самият съдържател се загърчил на кечето, смеел се така, че цялото му лице било мокро от сълзи. Той бил много весел човек, този съдържател, винаги бил готов да се разсмее.

— Чухте ли? — викал той, като хриптял и се задъхвал. — Тогава нека се оправят кой от тях е знаел най-добре богословие! — И сигурно щял да се пръсне от смях, ако изведнъж не го осенила една догадка.

— Чакайте! Чакайте! — размахал той ръце, като подканял всички да внимават. — Кой си и откъде, о, човече, който учиш на богословие магарето си? Да не би да си самият Настрадин Ходжа?

— Че какво чудно има в това? Ти отгатна, съдържателю. Аз съм Настрадин Ходжа. Здравейте, жители на Благородна Бухара!

Настъпило всеобщо вцепенение и то траяло дълго; изведнъж нечий ликуващ глас разцепил тишината:

— Настрадин Ходжа!

— Настрадин Ходжа! — подхванал втори, след него трети, четвърти; и се понесло по чайханата, из другите чайхани, из целия пазар — навсякъде ехтяло, повтаряло се, отеквало:

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

Хората тичали от всички краища към чайханата — узбеки, таджики, иранци, туркмени, араби, турци, грузинци, арменци, татари — и дотичали, с гръмки викове поздравявали своя любимец, знаменития хитрец и веселяк Настрадин Ходжа.

Тълпата все се увеличавала.

Пред магарето отнейде се появила торба овес, наръч детелина, кофа чиста студена вода.

— Приветствуваме те, Настрадин Ходжа! — носели се викове. — Къде странствува? Кажи ни нещо, Настрадин Ходжа!

Той се приближил до самия край на сондурмата, поклонил се ниско на народа:

— Приветствувам ви, жители на Бухара! Десет години живях разделен от вас и сега сърцето ми се радва на нашата среща. Вие искате да ви кажа нещо — по-добре ще ви изпея!

Той грабнал едно голямо гърне, излял водата от него и като го удрял подобно дайре, високо запял:

Настрадин Ходжа вдигнал гърнето високо над главата си и го хряснал силно о земята; гърнето се пръснало със звън, разхвърчало се на стотици дребни късчета. Като се напрягал и заглушавал с гласа си шума на тълпата, Настрадин Ходжа извикал:

— Тогава хайде заедно да спасим грънчаря Нияз от лихваря и милостите на емира. Вие познавате Настрадин Ходжа, той никога никого не завлича. Кой ще ми заеме за кратък срок четиристотин танга?

Напред се изстъпил един бос водоносец:

— Настрадин Ходжа, отде у нас пари? Нали плащаме големя данъци? Но ето аз имам колан, почти съвсем нов; за него може да се получи нещо.

Той хвърлил на сондурмата пред нозете на Настрадин Ходжа колана си; глъчката и движението сред тълпата се засилили, към нозете на Настрадин Ходжа полетели тюбетейки, колани, кърпи и дори халати. Всеки смятал за чест да услужи на Настрадин Ходжа. Дебелият кафеджия донесъл два много красиви чайника, меден поднос и погледнал другите хора гордо, защото пожертвованието му било много щедро. Купчината предмети растяла ли, растяла. Настрадин Ходжа викал с цяло гърло:

— Стига, стига, о, щедри жители на Бухара! Стига, чувате ли ме! Седларю, вземи отбратно седлото си — стига, казвам ти! Да не сте решили да превърнете Настрадин Ходжа във вехтошар? Започвам продажбата! Ето колана на водоносеца; който го купи, никога няма да сети жажда. Елате, продавам го евтино! Ето стари, закърпени чехли, те сигурно вече два пъти са ходили в Мека; който ги обуе, все едно че отива на поклонение! Имам ножове, тюбетейки, халати, чехли! Вземете пи, продавам евтино и не се пазаря, защото сега времето за мене е най-скъпо от всичко!

Но великият Бахтияр в денонощните си грижи за своите верноподаници се бил постарал да въведе в Бухара такъв ред, че нито един грош не можел да се задържи в джобовете на жителите и преминавал веднага в емирската хазна, за да могат жителите да ходят по-леко с необременени джобове. Напусто викал Настрадин Ходжа и хвалел стоката си — купувачи нямало.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В това време наблизо минал лихварят Джафар, чантата му тегнела от златните и сребърните накити, купени от златарската чаршия за Гюлджан.

Макар часът на отсрочката вече да свършвал, макар лихварят да бързал, обзет от сластно нетърпение, алчността в него надвила всички други чувства, когато чул гласа на Настрадин Ходжа, който обявявал евтината разпродажба.

Лихварят се приближил, забелязали го и тълпата бързо почнала да оредява, защото всеки трети от събралите се му бил длъжник.

Лихварят познал Настрадин Ходжа:

— Изглежда, ти търгуваш тук, човече, който ме измъкна вчера от водата? Но откъде имаш толкова стока?

— Нали ти самият, о, почтени Джафар, вчера ми даде половин танга — отговорил Настрадин Ходжа. — Аз пуснах в обращение тези пари и сполуката ме съпътствуваше в търговията ми.

— Ти си успял да натъргуваш такова количество стока за една сутрин? — възкликнал учудено лихварят. — Помогнали са ти моите пари. Колко искаш за цялата тая купчина?

— Шестстотин танга.

— Ти си полудял! И не те е срам да искаш такава цена от благодетеля си! Мигар не си ми задължен за своето благополучие? Двеста танга — ето колко давам.

— Петстотин — отговорил Настрадин Ходжа. — От уважение към тебе, почтени Джафар, петстотин танга.

— Неблагодарнико! Мигар, повтарям, не дължиш на мене благополучието си?

— А мигар ти не дължиш на мене живота си, лихварю? — отговорил Настрадин Ходжа, изгубил търпение. — Наистина ти ми даде за спасението на живота ти само половин танга, но твоят живот не струва повече, аз не съм ощетен! Ако искаш да купиш, кажи една истинска цена!

— Триста!

Настрадин Ходжа мълчал. Лихварят дълго се ровил, като преценявал с опитно око стоката, и когато се убедил, че за всичките тези халати, чехли и тюбетейки може да получи най-малко седемстотин танга, решил да наддаде:

— Триста и петдесет… Четиристотин.

— Триста седемдесет и пет.

— Четиристотин…

Настрадин Ходжа бил непоколебим. Лихварят си тръгвал и пак се връщал, като наддавал по една танга, най-сетне се съгласил. Те ударили ръце. Лихварят с вайкания и стонове взел да брои парите.

— Кълна се в аллаха, платих двойно тази стока. Но такъв ми е нравът, винаги търпя големи загуби поради добротата си.

— Фалшива — пресякъл го Настрадин Ходжа и му върнал една монета. — И тук не са четиристотин танга. Тук са триста и осемдесет, ти не виждаш добре, почтени Джафар.

Лихварят бил принуден да добави двайсет танга и да замени фалшивата монета. После за четвърт танга наел хамалин и като го натоварил, заповядал да върви подире му. Клетият хамалин се превил одве и едва не паднал под тежестта на товара.

— И аз съм по същия път — рекъл Настрадин Ходжа.

Той горял от нетърпение по-скоро да види Гюлджан и през цялото време ускорявал крачките си. Лихварят с куция си крак изоставал и вървял най-отзад.

— Къде така бързаш? — попитал лихварят, като бършел потта си с ръкава на халата.

— Отивам там, където и ти — отговорил Настрадин Ходжа, в черните му очи блеснали лукави искрици. — Ние с тебе, почтени Джафар, отиваме на едно и също място и по една и съща работа.

— Но ти не знаеш моята работа — рекъл лихварят. — Ако знаеше, би ми завидял.

На Настрадин Ходжа бил ясен скритият смисъл на тези думи и той отговорил с весел смях:

— Но ако ти, лихварю, знаеше моята работа, би ми завидял десеторно повече.

Лихварят се навъсил: той доловил дързост в отговора на Настрадин Ходжа.

— Ти си невъздържан в езика: човек като тебе трябва да трепери, когато разговаря с човек като мене. Няма да се намерят много хора в Бухара, на които бих завиждал. Аз съм богат и няма преграда за желанията ми. Аз пожелах най-красивата девойка в Бухара и днес тя ще бъде моя.

В това време насреща им се изпречил един продавач на вишни с плоска кошница на главата. Настрадин Ходжа пътем си взел от кошницата една вишна с дълга дръжчица и я показал на лихваря:

— Изслушай ме, почтени Джафар. Разправят, веднъж един чакал видял високо на едно дърво вишна. И си казал: „Каквото ще да става, ще изям тази вишна.“ И се покатерил на дървото, катерил се по него два часа и целият се изподрал от клоните. И когато вече се наканил да я лапне и широко разтворил уста, отнейде изведнъж налетял сокол, грабнал вишната и я отнесъл. И после чакалът слизал от дървото пак два часа, изподрал се още повече и обливайки се в горчиви сълзи, рекъл: „Защо ми трябваше да се катеря на тази вишна, когато отдавна на всички е известно, че вишните растат на дърветата и не са за чакалите.“

— Ти си глупав — високомерно рекъл лихварят. — Не виждам смисъл в твоята приказка.

— Дълбокият смисъл не се познава отведнъж — отговорил му Настрадин Ходжа.

Вишната висяла зад ухото му, дръжчицата й била втикната под тюбетейката.

Пътят свърнал встрани. Зад завоя седели на два камъка грънчарят и дъщеря му.

Грънчарят станал: очите му, в които все още светела надежда, угаснали. Той решил, че чужденецът не е успял да намери пари. Гюлджан се извърнала с кратък стон.

— Татко, загубени сме! — рекла тя и в гласа й имало толкова страдание, че дори камъкът би отронил сълза, но сърцето на лихваря било по-кораво от кой да е камък. Нищо освен злобно тържество и сластолюбие не изразявало лицето му, когато рекъл:

— Грънчарю, времето изтече. Отсега ти си мой роб, а дъщеря ти — робиня и наложница.

Искало му се да ужили и унижи и Настрадин Ходжа, затова властно, по господарски открил лицето на девойката.

— Погледни, не е ли прекрасна? Днес ще спя с нея. Кажи сега кой кому трябва да завижда?

— Тя наистина е прекрасна — рекъл Настрадин Ходжа. — Но имаш ли ти разписка от грънчаря?

— Разбира се. Та могат ли да се водят парични дела без разписки: нали всички хора са мошеници и крадци. Ето разписката, тук е означен и дългът, и срокът на изплащането. Грънчарят отпечата отдолу пръста си.

Той подал разписката на Настрадин Ходжа.

— Разписката е редовна — потвърдил Настрадин Ходжа. — Тогава вземи си парите по тази разписка. Спрете за една минута, почтени! Бъдете свидетели — добавил той, като се обърнал към хората, които минавали покрай тях по пътя.

Той скъсал разписката на две, после още на четири, на две и хвърлил парчетата по вятъра. След това развързал пояса си и върнал на лихваря всички пари, които току-що получил от него.

Грънчарят и дъщеря му се вкаменили от изненада и щастие, а лихварят — от злоба. Свидетелите си намигали, радвали се на позора на омразния лихвар.

Настрадин Ходжа взел вишната, пуснал я в устата си и като смигнал на лихваря, шумно мляснал с устни.

По уродливото тяло на лихваря преминала бавна тръпка, ръцете му се сгърчили, едничкото му око се въртяло злобно, гърбицата му затреперила.

Грънчарят и Гюлджан замолили Настрадин Ходжа:

— О, минувачо, кажи ни името си, за да знаем за кого да се молим!

— Да! — пригласял им лихварят, като пръскал слюнка. — Кажи името си, за да знам кого да проклинам!…

Лицето на Настрадин Ходжа светело, той отговорил със звънлив и твърд глас:

— В Багдад и Техеран, в Стамбул и Бухара — навсякъде ме наричат само с едно име: Настрадин Ходжа!

Лихварят отскочил, побелял от ярост:

— Настрадин Ходжа!

И ужасен побягнал, като бутал в гърба своя хамалин. Всички останали поздравявали виком:

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

Очите на Гюлджан сияели под яшмака, грънчарят все още не можел да дойде на себе си й да повярва в спасението — той бъбрел нещо, смутена разперил ръце.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Емирският съд продължавал. Палачите се сменили няколко пъти. Редицата на тия, които очаквали да бъдат бити, се увеличавала. Двама осъдени се гърчели на колове, един лежал обезглавен на потъмнялата от кръв земя. Но стоновете и виковете не достигали до слуха на дремещия емир, заглушавани от хората на придворните ласкатели, пресипнали от усърдие. В похвалите си те не забравяли и великия везир, и другите министри, и Арсланбег, и мухобиеца, и наргилджията, като с право смятали, че за всеки случай трябва да угаждат на всички: на едни — за да получат полза за себе си, на други — за да не си причинят вреда.

Арсланбег отдавна се вслушвал с безпокойство в странната гълчава, която долитала отдалеч.

Той повикал двама от най-изкусните си и опитни шпиони:

— Вървете и разузнайте защо се вълнува народът. Върнете се веднага.

Шпионите тръгнали, единият — облечен с просяшки дрехи, вторият — с дрехи на странствуващ дервиш.

Но преди да се върнат шпионите, дотичал, като се препъвал и замотавал в пешовете на халата си, бледият лихвар.

— Какво се е случило, почтени Джафар? — попитал Арсланбег и лицето му се променило.

— Нещастие! — отговорил с треперещи устни лихварят. — О, достопочтени Арсланбег, случи се голямо нещастие. В нашия град се появи Настрадин Ходжа. Току-що го видях и говорих с него.

Очите на Арсланбег изскочили от орбитите си и застинали. Като огъвал с тежината си стъпалата, той изтичал на дъсчената площадка, навел се над ухото на дремещия емир.

Емирът изведнъж подскочил на трона си така високо, като че го мушнали с шило малко по-долу от гърба.

— Лъжеш! — извикал той и лицето му се изкривило от страх и ярост. — Това не може да бъде! Багдадският халиф неотдавна ми писа, че му отсякъл главата! Турският султан писа, че го побил на кол! Иранският шах собственоръчно ми извести, че го обесил. Тиванският хан още миналата година високо пред всички заяви, че му одрал кожата. Та нима е възможно той да се е изплъзнал невредим от ръцете на четирима владетели, тоя проклет Настрадин Ходжа!

Везирите и сановниците пребледнели, щом чули името на Настрадин Ходжа. Мухобиецът трепнал и изпуснал ветрилото си, наргилджията се задавил от пушека и се закашлял; ласкателните езици на поетите се залепили сухи за зъбите им от страх.

— Той е тук! — повторил Арсланбег.

— Лъжеш! — извикал емирът и с царствена длан залепил на Арсланбег тежка плесница. — Лъжеш! А ако наистина е тук, как е могъл да проникне в Бухара и за какво я бива цялата твоя стража! Значи той е предизвикал на пазара тая тревога снощи! Той е искал да разбунтува народа срещу мене, а ти си спал и нищо не си чул!

И емирът заледил на Арсланбег втора плесница.

Арсланбег се поклонил ниско и шумно целунал ръката на емира, както била вдигната.

— О, повелителю, той е тук, в Бухара. Мигар не чуваш?

Далечният шум се усилвал и нараствал подобно приближаващо земетресение и ето, тълпата около съдилището, обхваната от общото вълнение, също се разшумяла, отначало неясно и глухо, а после все по-високо, по-силно и емирът почувствувал неустойчивото люлеене на дъсчената площадка и на своя позлатен трон. А в тази минута от общата непрекъсната врява, която вече преминавала в мощен рев, изведнъж изплувал и се повторил, и отекнал многократно по всички краища викът:

— Настрадин Ходжа!

— Настрадин Ходжа!

Стражата се спуснала с димящи фитили към топовете. Лицето на емира се изкривило от вълнение.

— Свършвайте! — извикал той. — Към двореца! Той повдигнал полите на сърмения си халат и се втурнал към двореца; подир него, препъвайки се, тичали слугите с празната носилка на рамене. И обзети от смут, тичали, като се блъскали и се изпреварвали, губели чехлите си и не се спирали да ги вземат, везири, палачи, музиканти, стражари, мухобиецът и наргилджията. Само слоновете минавали с предишната си важност и мудност, защото макар и да се числели към свитата на емира, нямали никакви причини да се страхуват от народа. Тежките, оковани с мед порти на двореца се затворили, след като пуснали емира и свитата му.

А пазарният мегдан, залят от народ, ехтял, шумял и се вълнувал, като повтарял отново и отново името на Настрадин Ходжа.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

От незапомнени времена бухарските грънчари се заселвали край източната порта около голямата глинена могила — и не биха могли да изберат по-добро място: глината била тук наблизо, а аръкът, който течал покрай градската стена, ги снабдявал в изобилие с вода. Дедите, прадедите и прапрадедите на грънчарите били сринали могилата вече до половината: от глината строели къщите си; от глината правели гърнета и в глината лягали, изпращани от тъжните ридания на роднините си; и после, подир много години, сигурно неведнъж се случвало някой грънчар, след като изработвал гърне или делва, изсушавал ги на слънцето; изпичал ги на огъня, да се чуди на небивалия по силата и чистотата си звън на гърнето, без да подозира, че някой далечен праотец в грижите си за благосъстоянието на своя потомък и за леката продажба на стоката му е облагородил глината с частица от своя прах и я е накарал да звъни като чисто сребро.

Тук се намирала и къщата на грънчаря Нияз — над самия арък, в сянката на могъщи стари брястове; шумолели от вятъра листата, шуртяла водата и от сутрин до вечер в мъничката градинка се чували песните на прекрасната Гюлджан.

Настрадин Ходжа отказал да се настани в къщата на Нияз.

— Може да ме хванат в къщата ти, Нияз. Аз ще нощувам наблизо, намерих си тук едно безопасно място. А през деня ще идвам и ще ти помагам в работата.

Така и направил: всяка сутрин, преди да изгрее слънцето, идвал при Нияз и сядал заедно със стареца пред грънчарското колело. Нямало в света занаят, който Настрадин Ходжа да не знае; грънчарския занаят лък познавал отлично; неговите гърнета били звънливи, гладки и притежавали способността да запазват водата ледена дори в най-силния пек. По-рано старецът, който през последните години чувствувал, че очите все по-често му изменят, едва успявал да направи пет-шест гърнета на ден, а сега покрай оградата съхнели на припек дълги редици — трийсет, четирийсет, а често и петдесет гърнета и делви. В пазарните дни старецът се връщал с пълна кесия, вечер от неговата къща по цялата улица се разнасял мирис на пилаф с месо.

Съседите се радвали и казвали за стареца:

— Най-сетне на Нияз му провървя и той се прости със сиромашията, дай боже, завинаги!

— Казват, че наел един работник да му помага. И че тоя работник бил необикновено изкусен в грънчарския занаят. Та веднъж нарочно се отбих у Нияз, за да погледам помощника му. Ала едва затворих портата след себе си, и тоя помощник стана, отиде си и не се показа вече.

— Старецът крие помощника си. Сигурно се бои да не би някой от нас да примами при себе си тоя изкусен майстор. Ама че чудак! Мигар ние, грънчарите, нямаме никаква съвест и ще се осмелим да посегнем на благополучието на стареца, който най-сетне е намерил късмета си!

С това съседите свършвали разговора си и, разбира се, на никой и през ум не му минавало, че помощник на стария Нияз е самият Настрадин Ходжа. Всички били твърдо уверени, че Настрадин Ходжа отдавна вече не е в Бухара; той сам пуснал тоя слух, за да заблуди шпионите и да намали тяхното усърдие при търсенето му. И постигнал целта си: след десет дни допълнителните караули били махнати от всички градски порти и нощните патрули вече не безпокоели жителите на Бухара с блясъка на факлите и звъна на оръжието си.

Един ден старият Нияз дълго пъшкал и се притеснявал, докато най-сетне казал на Настрадин Ходжа:

— Ти ме спаси от робство, Настрадин Ходжа, а дъщеря ми от безчестие. Ти работиш с мене и правиш десет пъти повече. Ето триста и петдесет танга чист доход, който спечелих от търговията с грънци, откакто ти започна да ми помагаш. Вземи тия пари, те са твои по право.

Настрадин Ходжа спрял колелото и учудено се вгледал в стареца.

— Ти сигурно си се разболял, почтени Нияз! Говориш някакви неразбираеми неща. Тук господар си ти, а аз съм твой работник и ако ми дадеш една десета част от доходите, трийсет и пет танга, ще бъда предоволен.

Той взел протритата кесия на Нияз, отброил трийсет и пет танга и ги сложил в джоба си, а останалото върнал на стареца. Но старецът се заинатил и не искал да ги вземе:

— Не бива така, Настрадин Ходжа! Тези пари се падат на тебе! И ако не искаш да вземеш всичко, вземи поне половината.

Настрадин Ходжа се разсърдил:

— Прибери кесията си, почтени Нияз, и не нарушавай, моля ти се, реда на земята! Какво ще стане, ако всички господари почнат да делят своите доходи с работниците си? Тогава на земята няма да има нито господари, нито работници, нито богати, нито бедни, нито стражари, нито емири. Помисли сам: мигар аллах ще понесе такова нарушение на реда? Вземи кесията си и я скрий някъде по-надалеч, инак с безумните си постъпки може да навлечеш на хората гнева на аллаха и по тоя начин да погубиш целия човешки род на земята!

При тези думи Настрадин Ходжа пак завъртял с крак плоското грънчарско колело.

— Чудно гърне ще излезе! — казал той, като пляскал с длан по мократа глина. — Звънливо като главата на нашия емир! Ще трябва да отнесем това гърне в двореца: нека се пази там за случай, че отсекат главата емира.

— Гледай, Настрадин Ходжа, на теб самия да не ти отсекат някой ден главата за такива думи.

— Ехе! Мислиш ли, че е много лесно да се отсече главата на Настрадин Ходжа?

Зад гърба на Нияз в зеленината на асмата се показало засмяното лице на Гюлджан. Настрадин Ходжа прекъснал песента и започнал да си разменя с Гюлджан весели, тайнствени знаци.

— Къде гледаш? Какво видя там? — попитал Нияз.

— Виждам една райска птица, по-хубава от която няма в света!

Старецът се обърнал с пъшкане, но Гюлджан вече се била скрила в зеленината и само сребристият й смях долитал отдалеч. Старецът дълго примижавал с късогледите си очи и ги затулял с длан от яркото слънце, но не видял нищо освен, едно врабче, което скачало по пръчките.

— Опомни се, Настрадин Ходжа! Къде си видял райска птица? Та това е обикновено врабче!

Настрадин Ходжа се смеел, а Нияз само поклащал глава, без да се досеща за причината на неговото веселие.

След вечерята старецът, като изпратил Настрадин Ходжа, се качил на покрива и легнал там да спи, облъхван от топлия ласкав ветрец. Скоро захъркал и засвирил с нос и тогава зад нисичката ограда се чуло леко покашлюване: върнал се Настрадин Ходжа. „Спи“ — отвърнала му с шепот Гюлджан. Той с един скок прехвърлил оградата.

Те седели до аръка, в сянката на тополите, които тихо дремели, загърнати в дългите си зелени халати. Високо в чистото небе греела луната, всичко било синьо от светлината й; едва чуто шуртял аръкът, като ту пламвал в искри и отблясъци, ту отново се губел в сянката.

Гюлджан стояла пред Настрадин Ходжа, осветена от пълната луна, и тя подобна на пълна луна, стройна и гъвкава, опасана с изобилието на косите си. Той й говорел с тих глас:

— Обичам те, царице на душата ми, ти си моя първа и единствена любов. Аз съм твой роб й ако поискаш, ще направя всичко според желанието ти! Целият ми живот беше само очакване на среща с тебе и ето, аз те видях и вече никога няма да те забравя, и няма да мога да живея без тебе!

— Сигурно казваш това не за първи път — рекла тя ревниво.

— Аз ли? — възкликнал той негодуващо. — Как можа да си го помислиш!

И гласът му звучал толкова искрено, че тя повярвала, омекнала и седнала до него на пръстената пейка. Той впил устни в устните й и не ги откъснал толкова дълго, че тя се задъхала.

— Слушай! — рекла тя после. — За целувки е редно да се подарява нещо на момичетата, а ти ме целуваш всяка нощ ето вече повече от седмица, да ми беше подарил поне една карфица!

— Просто нямах пари — отговорил той. — Но днес получих заплата от баща ти и утре ще ти донеса богат подарък, Гюлджан. Какво искаш — гердан или кърпа, или може би пръстен с аметист?

— Все ми е едно — прошепнала тя. — Все ми е едно, Настрадин Ходжа, стига да получа този подарък от твоите ръце.

Шуртяла синята вода в аръка, в бистрото небе с чиста и ясна светлина трептели звездите; Настрадин Ходжа се преместил още по-близо до девойката, протегнал ръка към гръдта й — и дланта му се изпълнила. Той замрял, но изведнъж от очите му изскочили искри: тежка плесница опарила бузата му. Той отскочил, като за всеки случай се бранел с лакът. Гюлджан станала; задъхвала се от гняв.

— Струва ми се, чух звук от плесница — рекъл кротко Настрадин Ходжа. — Но защо трябва непременно да се бием, след като можем да си кажем всичко с думи?

— С думи! — пресякла го Гюджан. — Не стига че забравила всякакъв срам, открих пред тебе лицето си, ами ти протягаш дългите си ръце и където не трябва.

— Че кой е определил къде трябва да се протягат ръцете и къде не трябва? — възразил Настрадин Ходжа, крайно смутен и объркан. — Ако ти беше чела книгите на премъдрия ибн-Туфейл…

— Слава богу — разпалено го пресякла тя, слава богу, че не съм чела тези разпътни книги и пазя честта си, както приляга на порядъчно момиче!

Тя се обърнала и си отишла; заскърцала стълбичката под леките й стъпки и скоро в пролуките на кепенците, които ограждали балкона, блеснала светлинка.

„Обидих я — размишлявал Настрадин Ходжа. — Че как така сбърках? Ех, нищо, затова пък сега ще зная характера й. Щом тя ме шамароса, значи ще удари плесница и на всеки друг и ще бъде вярна съпруга. Съгласен съм да получа от нея преди сватбата още десет пъти по десет плесници, само след това тя да бъде така щедра на плесници към другите мъже!“

Той се приближил на пръсти до балкона, тихо повикал:

— Гюлджан!

Тя не отговорила.

— Гюлджан!

Благоуханният мрак мълчал. Настрадин Ходжа се натъжил. Като сдържал гласа си, за да не събуди стареца, той запял:

Той пеел и макар че Гюлджан не се показвала и не отговаряла, знаел, че тя внимателно слуша, и знаел също, че нито една жена не може да устои пред такива думи. И не сбъркал: кепенкът леко се открехнал:

— Ела! — пошепнала отгоре Гюлджан. — Само тихичко, за да не се събуди татко.

Той се изкачил по стълбичката, седнал пак до нея и фитилът, който плавал в кандилото с топена овча лой, пращял и горял до разсъмване; те говорели и не можели да се наговорят; с една дума всичко било така, както трябва да бъде и както е казал мъдрият Абу-Муха-мед-Али-ибн-Хазма в книгата „Огърлица за милата“, в главата „Слово за природата на любовта“.

„Любовта — да я възвеличи аллах! — е отначало шега, но в края е нещо важно. Свойствата й са твърде тънки във възвишеността си, за да ги описваме, и не можем да постигнем истинската им същност другояче освен с труд. Що се отнася до причината на това, че любовта в повечето случаи се поражда от красивата външност, то е напълно обяснимо, защото душата е прекрасна и я привлича всичко прекрасно, и тя храни склонност към съвършените образи. И щом види някой такъв, душата почва да се вглежда в него и ако различи зад външността нещо сходно със себе си, влиза в съединение с него и така възниква, истинската, дълбока любов… Наистина външността по чуден начин съединява отдалечените частици на душата!“

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Старецът се заобръщал на покрива, заскърцал, закашлял се и с дрезгав, сънен глас повикал Гюлджан да му донесе студена вода. Тя бутнала Настрадин Ходжа към вратата; почти без да докосва с крака стъпалата, той слязъл по стълбата, прескочил оградата, а не след дълго, като се умил в близкия арък и се избърсал с пеша на халата си, вече чукал на портата от другата страна.

— Добро утро, Настрадин Ходжа! — посрещнал го от покрива старецът. — Колко рано ставаш напоследък! Кога сколасваш да се наспиш? Сега ще пием чай и с благословията на аллаха ще се заловим за работа.

По пладне Настрадин Ходжа оставил стареца сам и се запътил към пазара да купи подарък на Гюлджан. Както винаги, от предпазливост той нахлупил цветна бадахшанска чалма и си прикачил лъжлива брада; в тая премяна бил неузнаваем и можел спокойно да се разхожда по чаршиите и чайханите, без да се страхува от шпиони.

Той избрал една коралова огърлица, която напомняла с цвета си устните на изгората му. Златарят излязъл сговорчив човек и само след някакъв си час шум, викове и спорове огърлицата преминала в ръцете на Настрадин Ходжа срещу трийсет танга.

На връщане Настрадин Ходжа видял край джамията на пазара голяма тълпа. Хората се трупали и се качвали един другиму на гърбовете. Когато се приближил, Настрадин Ходжа чул рязък, пронизителен глас:

— Уверете се с очите си, правоверни: той е скован от паралич и лежи неподвижен вече десет години! Крайниците му са студени и безжизнени. Вижте, дори не отваря око. Пристигнал е в нашия град отдалеч; добри роднини и приятели са го докарали, за да изпита последното средство. След седмица, на празника на най-светия и несравним шейх Богаеддин, той ще бъде положен на стъпалата на гробницата. Слепи, куци и парализирани неведнъж вече са се излекували по този начин; да се помолим, о, правоверни, светият шейх да се смили над тоя клетник и му прати изцеление!

Събраните прочели молитва; след това пак се чул резкият глас:

— Уверете се с очите си, правоверни: той е скован от паралич и лежи неподвижен вече десет години!…

Настрадин Ходжа се промъкнал през навалицата, повдигнал се на пръсти и видял един дълъг костелив молла с мънички злобни очи и редичка брадица. Той викал, като сочел с пръст долу в краката си, дето на носилка лежал парализираният:

— Гледайте, гледайте, мюсюлмани, колко е жалък и нещастен, но след седмица светият Богаеддин ще му прати изцеление и тоя човек ще се върне към живота!

Парализираният лежал със затворени очи, като запазвал на лицето си скръбния и жалостен израз. Настрадин Ходжа тихичко ахнал от изненада: тая сипаничава мутра той би различил сред хиляди други, съмнение не можело да има! Слугата, види се, бил заболял от паралич отдавна, защото лицето му било явно затлъстяло от дългото лежане и безделие.

Оттогава, колкото пъти Настрадин Ходжа минел покрай тая джамия, винаги виждал там моллата и парализирания, който лежал с жалостив израз на сипаничавото лице, а то тлъстеело и се наливало с лой от ден на ден все повече.

Настъпил празникът на светия шейх. Светецът умрял, според преданието, през май, в едно ясно пладне, и макар на небето да нямало нито едно облаче, слънцето помръкнало в часа на смъртта му, земята потреперила и много къщи, дето живеели грешници, рухнали, а самите грешници загинали под развалините. Така разправяли моллите из джамиите, като призовавали мюсюлманите непременно да посетят гробницата на шейха и да се поклонят на праха му, та да не ги смятат за нечестивци и да не споделят участта на споменатите грешници.

Богомолците тръгнали на поклонение още по тъмно и когато изгряло слънцето, целият огромен мегдан около гробницата бил вече залят с народ от единия край до другия. Но потоците от хора по пътищата не секвали; всички вървели боси, както изисквал древният обичай; тук между другите имало хора, дошли от далечни места — особено благочестиви или пък наопаки, извършили голям грях и надяващи се да измолят днес прошка. Мъже водели тук безплодни жени, майки носели болни деца, старци се мъкнели едвам на криви патерици, прокажени се събирали по-надалеч и оттам гледали с надежда белия купол на гробницата.

Богослужението не започвало дълго: чакали емира. Под палещото слънце, в блъсканицата и теснотията, хората стоели, плътно притиснати един до друг, без да се осмеляват да приклекнат. Очите на хората горели с жаден, неуморим огън; загубили вяра в земното щастие, хората чакали днес чудо и потрепвали от всяка гръмка дума. Очакването ставало непоносимо, двамата дервиши рухнали на земята в гърчове и с вопли започнали да я гризат, като пръскали сива пяна. Тълпата се люшнала, развълнувана, от всички краища долетели плачове, завили жени и в това време прокънтял хилядогласен рев:

— Емирът! Емирът!

Като работела усърдно със сопи, дворцовата стража разчиствала пътя в навалицата и по този широк път, постлан с килими, на поклонение пред светия прах отивал емирът — бос, с наведена глава, потънал в благочестиви размишления и недостъпен за мирските звуци. По петите го следвала в мълчание свитата, суетели се слугите, свивали килимите и ги отнасяли напред.

В очите на мнозина от тълпата бликнали сълзи на умиление.

Емирът се изкачил на пръстеното възвишение, което се намирало досами стената на гробницата. Подали му молитвено килимче и той, подкрепян от двете страни от везирите, застанал на колене. Моллите в бели одежди се строили в полукръг и запели, като издигнали ръце към замъгленото от жегата небе. Богослужението започнало.

То продължило безкрайно, редувано с проповеди, Настрадин Ходжа се измъкнал незабелязано от тълпата и се запътил към издигащия се малко встрани сайвант, дето чакали своя ред слепите, куците и парализираните, на които днес било обещано изцеление.

Вратите на сайвантчето били широко разтворени. Любопитни надничали вътре и си разменяли по някоя дума. Моллите, които наблюдавали богослужението тук, държали в ръцете си големи бакърени подноси за събиране на пожертвования. Старшият молла разправял:

— И оттогава над свещената Бухара и над нейните слънцеподобни емири вечно и нерушимо властвува благословията на светия шейх Богаеддин. И всяка година на тоя ден светият Богаеддин дава на нас, смирените служители на бога, сила да правим чудеса. Всички тия слепи, куци, обезумели и парализирани очакват изцеление и ние се надяваме с помощта на светия Богаеддин да ги избавим от страдания.

Сякаш в отговор на думите му хората в сайвантчето заплакали, завили, заохкали и заскърцали със зъби; моллата издигнал глас и продължил:

— Жертвувайте, правоверни, за украса на джамиите и аллах ще зачете вашите пожертвования!

Настрадин Ходжа надникнал в сайвантчето. До самия изход в своята носилка лежал сипаничавият слуга с тлъстата физиономия; зад него в полумрака се виждали още множество хора с патерици, на носилки, с превръзки. И изведнъж от гробницата долетял гласът на главния ишан, който току-що бил завършил проповедта си:

— Слепия! Доведете ми слепия!

Моллите избутали Настрадин Ходжа, шмугнали се в задушния полуздрач на сайвантчето и след минута извели оттам един слепец в жалка просяшка дреха. Той вървял, опипвайки с ръце въздуха, и се препъвал о камъните.

Приближил до главния ишан, паднал пред него и докоснал с устни стъпалата на гробницата; ишанът сложил ръце на главата му — и той в миг се излекувал.

— Виждам! Виждам! — извикал той с висок, треперещ глас. — О, свети Богаеддине, аз виждам, аз виждам! О, небивало изцеление, о, велико чудо!

Тълпа от молещи се се скупчила около него, загълчала: мнозина се доближавали до него и го питали: „Кажи коя ръка вдигнах — дясната или лявата?“ Той отговарял безпогрешно и всички се уверили, че наистина е прогледнал.

И тогава в тълпата навлязъл цял отряд молли с бакърени подноси; те викали:

— Правоверни, с очите си видяхте чудото; пожертвувайте за украса на джамиите!

Емирът пръв хвърлил на подноса шепа златни монети; след него хвърлили по една златна монета всички везири и сановници, а после народът почнал щедро да сипе сребро и мед; подносите се напълнили и моллите трябвало три пъти да ги сменят.

Когато потокът от пожертвования намалял, от сайвантчето извели куция и той, като докоснал стъпалата на гробницата, се излекувал също тъй мигновено и захвърлил патериците, заиграл, като вдигал високо крака. И отново моллите с нови подноси навлезли в тълпата и завикали:

— Пожертвувайте, правоверни!

Един белобрад молла се приближил до Настрадин Ходжа, който съсредоточено мислел нещо, като разглеждал стените на сайвантчето.

— О, правоверни! Ти видя великото чудо. Пожертвувай нещо и аллах ще зачете твоето пожертвование.

Настрадин Ходжа високо, та да го чуят всички наоколо, отговорил:

— Ти наричаш това чудо и искаш от мене пари. Първо, аз нямам пари и второ, известно ли ти е, молла, че аз самият съм велик светец и мога да направя още по-голямо чудо?

— Ти си богохулник! — извикал моллата разгневен. — Не го слушайте, мюсюлмани, самият шейтан говори с устата му!

Настрадин Ходжа се обърнал към тълпата:

— Моллата не вярва, че мога да правя чудеса! Добре, ей-сега ще ви докажа! В това сайвантче са събрани слепи, куци, немощни и парализирани и аз се наемам да излекувам всичките отведнъж, при това без да се докосна до тях. Ще кажа само две думи и те всички ще се излекуват и ще побягнат на разни страни тъй бързо, че дори и най-добрият арабски кон няма да ги догони.

Стените на сайвантчето били тънки, глината на много места била дълбоко напукана. Настрадин Ходжа избрал в стената едно място, набраздено от всички страни с пукнатини, и силно го натиснал с рамо. Глината се огънала с лек, зловещ пукот. Той натиснал пак, огромен къс от стената рухнал с грохот вътре в сайвантчето; от черния зейнал отвор нахлул прахоляк.

— Земетресение! Спасявайте се! — с див глас викнал Настрадин Ходжа и съборил втори къс глина.

В сайвантчето мигновено станало тихо, после се вдигнала тревога: сипаничавият парализиран слуга пръв се спуснал към изхода, но запречил вратата с носилката си и преградил пътя на останалите — куци, слепи и немощни, които се блъскали отзад с викове и вой, а когато Настрадин Ходжа съборил в сайвантчето трети пласт глина, те с могъщ напор изнесли сипаничавия заедно с вратата и спонците и забравили недъзите си, сурнали се кой накъдето види.

Тълпата викала, свиркала, кикотела се и дюдюкала. Над общата глъчка гърмял силният глас на Настрадин Ходжа:

— Ето, виждате ли, мюсюлмани, аз бях прав, когато ви казах, че може с една дума да се излекуват всички!

И без да слушат повече проповедите, от всички страни се стичали любопитни и научили за станалото, се търкаляли от смях по земята, предавали по-нататък разказа за чудесното изцеление; тозчас всички събрани научили за това и когато главният ишан вдигнал ръка да прикани към тишина, тълпата отговорила с псувни, викове и свиркане.

И пак както тогава на мегдана, в тълпата нараствал и кънтял, и отеквал викът:

— Настрадин Ходжа! Той се върна! Той е тук, нашият Настрадин Ходжа!

Моллите, обсипвани с ругатни и насмешки, хвърлил подносите и побягнали от страх пред тълпата.

Настрадин Ходжа в това време бил вече далече. Той скрил цветната си чалма и лъжливата си брада пол халата, защото сега нямал причини да се страхува от среща с шпиони, които имали достатъчно работа около гробницата.

Той не забелязал само, че по петите му, като се криел зад ъглите на къщите и крайпътните дървета, вървял куцият лихвар Джафар.

В една безлюдна, пуста уличка Настрадин Ходжа се приближил до една ограда и като се повдигнал на ръце, тихичко се изкашлял. Зачули се леки стъпки, женски глас отговорил:

— Ти ли си, любими мой!

Скритият зад дървото лихвар без усилия познал гласа на прекрасната Гюлджан. После чул шепот, сдържан смях и звуци от целувки. „Ти ми я отне, за да се възползуваш сам“ — мислел си лихварят, обзет от злобна ревност.

След като се разделил с Гюлджан, Настрадин Ходжа тръгнал по-нататък тъй бързо, че лихварят вече не можел да го настигне и скоро го изгубил от очи в заплетените тесни сокаци. „Значи няма да получа награда за неговото залавяне — мислел си огорчено Джафар. — Но затова пък!… Пази се, Настрадин Ходжа, страшно отмъщение съм ти приготвил!“

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Емирската хазна понесла големи щети. При гробницата на свети Богаеддин не събрали и десета част в сравнение с доходите от миналите години. Освен това сред народа отново били хвърлени семената на дръзко свободомислие. Шпионите донасяли, че слухът за събитията около гробницата достигнал до най-отдалечените кътчета на държавата и предизвикал вече отгласи: в три села жителите отказвали да доизградят джамиите, а в четвърто позорно изгонили моллата.

Емирът заповядал на великия везир Бахтияр да събере дивана — държавния съвет. Диванът се събрал в дворцовата градина. Тя била забележителна градина, една от най-прекрасните в света. Редки плодове зреели тук на клонести, разкошни дървета — камфорни, бадемови и хорасански кайсии, сливи, смокини, портокали и много други плодове, които е невъзможно да се изброят. Рози, теменуги, шибои, лавандула и анемони растели на цели купчини и изпълвали въздуха с райско благоухание; маргаритки се смеели и нарциси влюбено ги гледали; шуртели шадравани, стада златни рибки сновели из мраморните басейни и навсякъде били накачени сребърни кафези, в които цвъртели, свирели и чуруликали на разни гласове чуждоземни птици. Но везирите, сановниците, мъдреците и поетите равнодушно минавали покрай тях, чужди на тая вълшебна красота, без да видят и чуят нищо, защото всичките им мисли били заети с грижите да се издигнат, да се предпазят от ударите на враговете си и да нанесат на свой ред също такива удари и в техните корави, изсъхнали сърца не оставало вече място за нищо друго, и ако изведнъж всички цветя в целия свят повехнели и всички птици в света престанели да пеят, те нямало да забележат това, погълнати от честолюбивите си алчни кроежи. С очи, лишени от блясък, със стиснати безкръвни устни, те вървели, като шляпали с чехлите си по пясъчните пътеки, изкачвали се в беседката, оплетена с разкошните тъмни листа на чимшира, и след като подпирали на стената жезлите си, украсени с тюркоази, заемали местата си на копринените възглавки. Навели глави, увенчани с огромни бели чалми, те чакали безмълвно повелителя. Когато той влязъл — с тежки стъпки, без да поглежда никого, с печата на мрачна размисъл по лицето, — всички станали, навели се в поклон почти до земята и така, без да се изправят, стоели, докато той не им дал кратък знак с ръка. Тогава коленичили, както изисквал дворцовият обичай, и се отпуснали с цяло тяло на петите си, като при това докосвали килима с пръстите на отпуснатите си ръце; всеки от тях се мъчел да отгатне върху чия глава ще се излее днес гневът на емира и каква полза може да извлече от това за себе си.

Зад гърба на емира се строили в полукръг, както обикновено, придворните поети и тихичко се прокашляли, за да си прочистят гърлата. Най-изкусният от тях, който носел титла „цар на поетите“, повтарял наум съчинените тая сутрин стихове, като се тъкмял да ги каже пред емира уж в порив на свръхестествено вдъхновение.

Дворцовият мухобиец и емирският наргилджия заели определените им места.

— Кой е повелител на Бухара? — захванал емирът с тих глас, който накарал всички да потреперят. — Кой е повелител на Бухара, питаме ви, ние или той — този проклет богохулник Настрадин Ходжа?! — Той се задъхал за миг и като надвил яростта си, завършил заканително: — Емирът ви слуша! Говорете!

Над главата му се клатели ветрилата от конски опашки; свитата мълчала, обзета от страх, везирите незабелязано се побутвали с лакти.

— Той размири цялата държава! — отново захванал емирът. — Той вече три пъти успя да смути спокойствието на нашата столица! Той ни лиши от покой и сън, а нашата хазна — от законни доходи! Той открито призовава народа към въстание и бунт! Как трябва да постъпим с такъв престъпник — питаме ви ние?

Везирите, сановниците и мъдреците отговорили в един глас:

— Той безспорно заслужава най-жестоко наказание, о, средоточие на вселената и убежище на света!

— А защо досега е още жив? — попитал емирът. — Или ние, вашият повелител, чието име трябва да произнасяте само с трепет и винаги паднали по очи на земята, което впрочем не правите от леност, дързост и нехайство, или, повтарям, ние сами трябва да отидем на пазара да го хванем, докато вие се отдавате на празно чревоугодие и разврат в харемите си и си спомняте за задълженията си пред нас само в дните, когато получавате заплата? Какво ще ни отговориш, Бахтияр?

Като чули името Бахтияр, всички останали облекчено въздъхнали. По устните на Арсланбег, който имал стара вражда с Бахтияр, се плъзнала злорада усмивка. Бахтияр, скръстил ръце на корема си, се поклонил доземи на емира.

— Да пази аллах великия емир от беди и нещастия! — захванал той. — Предаността и заслугите на нищожния роб, който е само прашинка в лъчите, на емировото величие, са известни на емира. До назначаването ми на длъжността велик везир държавната хазна беше винаги празна. Но аз определих множество мита, установих такса за назначаване на длъжност, обложих с данъци всичко в Бухара и сега нито един жител не може дори да кихне, без да плати за това на хазната. Освен това намалих наполовина заплатите на всички дребни чиновници, войници и стражари, като възложих грижите за изхранването им на бухарските жители, с което спестих на емирската хазна, о, повелителю, доста множко. Но аз не съм казал още всичко за заслугите си: в старанията си стигнах дотам, че на гробницата на светейшия шейх Богаеддин отново почнаха да се извършват чудеса, което привлече към тази гробница много хиляди поклонници и хазната на нашия владетел, пред когото всички останали господари на света не са нищо друго освен прах, всяка година се изпълва с пожертвования и доходите се увеличиха многократно…

— Къде са те, тези доходи? — пресякъл го емирът. — Отне ни ги Настрадин Ходжа. И ние те питаме не за заслугите ти — за тях сме слушали вече много пъти. Ти по-добре кажи как да заловим Настрадин Ходжа.

— О, повелителю! — отговорил Бахтияр. — В задълженията на великия везир не влиза залавянето на престъпниците. Тия дела в нашата държава са възложени на Арсланбег, началник на дворцовата стража и войската.

С тия думи той още веднъж се поклонил доземи на емира, като изгледал тържествуващо и злорадо Арсланбег.

— Говори! — заповядал емирът.

Арсланбег станал, като хвърлил злобен поглед на Бахтияр. Той дълбоко въздъхнал, черната му брада се разклатила на корема.

— Аллах да пази нашия слънцеподобен владетел от беди и нещастия, от болести и огорчения! Заслугите ми са известни на емира. Когато таванският хан поведе война срещу Бухара, благоугодно беше на емира, средоточие на вселената и сянка на аллаха на земята, да ми възложи предводителството на бухарската войска. И аз се разпоредих така, че ние без кръвопролитие отбихме победоносно врага и цялата работа свърши за наше благо. А именно: на много дни път от таванската граница и навътре в нашата страна всички градове и селища бяха по моя заповед превърнати в развалини, посевите и градините унищожени, пътищата и мостовете разрушени. И когато тиванците нахълтаха в нашата земя, видяха само пустиня, без градини и без живот, и си казаха: „Няма да отидем в Бухара, защото там няма какво да ядем и какво да спечелим.“ Те се върнаха назад и си отидоха осмени и поругани! И нашият господар, емирът, благоволи тогава да признае, че разорението на страната от собствената му войска е дело толкова мъдро и полезно, че нареди да не се поправя нищо и да се оставят градовете, селищата, нивята и пътищата в същия разрушен вид, за да не дръзват и занапред чуждоземните племена да нахлуват в страната ни. Така аз победих тиванците. Освен това аз, обучих в Бухара много хиляди шпиони…

— Млъкни, самохвалко! — провикнал се емирът. — А защо твоите шпиони и до днес не са заловили Настрадин Ходжа?

Арсланбег мълчал дълго, объркан, най-сетне признал:

— О, повелителю, приложих всички похвати, но моят разум е безсилен против този злодей и богохулник. Мисля, повелителю, че трябва да поискаме съвет от мъдреците.

— Кълнем се в нашите праотци, вие всички сте достойни да бъдете избесени на градската стена! — кипнал емирът и в яда си зашлевил пътем една плесница на своя наргилджия, който тъкмо тогава се наврял под царската му длан. — Говори! — заповядал той на най-стария мъдрец, прочут сред другите с брадата си, с която можел да се опаше два пъти като с пояс.

Мъдрецът станал и като прочел молитва, огладил знаменитата си брада, което не можал да направи отведнъж, а постепенно, като я провирал с дясната си ръка през пръстите на лявата.

— Да продължи аллах безкрайно блестящите дни на повелителя за благото и радостта на народа! — захванал той. — Тъй като гореспоменатият злодей и смутител Настрадин Ходжа е все пак човек, от това може да се заключи, че тялото му е също тъй устроено, както и на всички останали хора, тоест състои се от двеста четирийсет кости и триста и шейсет жили, които управляват белите дробове, черния дроб, сърцето, далака и жлъчката. Основа на всички жили е, както ни учат на това мъдрите, сърдечната жила, от която се разклоняват всички останали, и това е неоспорима и свята истина в противоположност на еретическото учение на нечестивия Абу-Исак, който се осмелява да твърди лъжливо, че уж основа на човешкия живот била белодробната жила. Съобразно с книгите на премъдрия Авицена, на благочестивия Мохамед-ал-Расул, на гръцкия лекар Хипократ, а също тъй на Авероес от Кордона, с плодовете на чиито размишления се храним и досега, а също тъй съгласно ученията на Ал-Кеяди, Ал-Фараби, Абубацер-ибн-Туфейл; ще кажа и ще се осмеля да твърдя, че аллах е създал Адам от четири стихии — вода, земя, огън и въздух, и е направил при това така, че жълтата жлъчка да има природата на огъня, което ние виждаме и в действителност, защото тя е гореща и суха, черната жлъчка — природата на земята, защото е студена и суха, слюнката — природата на водата, защото е студена и влажна, кръвта — природата на въздуха, защото е гореща и влажна. И ако лишим човека от някоя от тези съдържащи се в него течности, то същият този човек неизбежно ще умре и изхождайки от това, аз смятам, о, пресветли повелителю, че трябва да лишим споменатия богохулник и смутител Настрадин Ходжа от кръвта, при което е за предпочитане да се отдели главата от тялото му, защото заедно с изтичащата кръв от тялото на човека изчезва животът и не се връща. Ето моя съвет, о, пресветли господарю и убежище на света!

Емирът изслушал всичко това внимателно и без да отговори нищо, с едва забележимо движение на веждите дал знак на другия мъдрец, който макар да отстъпвал на първия по дължина на брадата, затова пък неизмеримо го превъзхождал по размерите и великолепието на чалмата си, чиято прекомерна тежест изкривила през дългите години настрани и надолу врата му, а това му придавало вид на човек, вечно надзъртащ отдолу нагоре през тясна пролука. Като се поклонил на емира, той рекъл:

— О, велики господарю, с блясъка си подобен на слънцето! Аз не мога да се съглася с тоя начин на избавление от Настрадин Ходжа, защото известно е, че не само кръвта е необходима за живота на човека, но също и въздухът. И ако стиснем гърлото на човека с въже и по този начин прекратим достъпа на въздух в дробовете му, човекът ще умре неизбежно и не ще може да възкръсне после…

— Така — рекъл тихо емирът. — Вие сте напълно прави, о, най-мъдри от мъдрите, и вашите съвети без съмнение са скъпоценни за мене! И как наистина бихме се избавили от Настрадин Ходжа, ако вие не ни бяхте дали тези ценни съвети!

Той спрял, безсилен да сдържа повече обхваналия го гняв и ярост; бузите му треперели, ноздрите му се издували, в очите му пламтели светкавици. Но придворните ласкатели — философите и стихотворните, които стоели, строени в полукръг зад гърба на емира — не виждали страшното лице на своя господар и затова не доловили гнева и насмешката в думите му, насочени към мъдреците, и като взели тези думи за чиста монета, помислили, че мъдреците действително са се отличили пред емира, който ще ги приближи към себе си и ще ги обсипе с милостите си, и решили, че трябва незабавно да си осигурят тяхното благоразположение, та по-нататък да извлекат от това полза за себе си.

— О, най-мъдри, о, бисери, украсяващи венеца на нашия пресветъл господар, о, мъдри, надминали с мъдростта си самата мъдрост и вдълбочени в мъдростта на най-мъдрите!

Така славословели те, като се стараели да се надминат един друг с изисканост и усърдие, и не забелязали, че емирът, обърнат към тях, ги гледа, потрепервайки от ярост, с пронизителен поглед, а наоколо се е възцарила зловеща тишина.

— О, светилници на разума и съдини на знанието! — продължили те, затворили в самозабрава очи и треперейки от сладостно раболепие. Но изведнъж царят на поетите зърнал погледа на емира и тозчас сякаш глътнал ласкателния си език и се стъписал, обзет от ужас, а след него млъкнали всички останали и затреперили, защото разбрали грешката си, която произтичала от прекомерното им желание да хвалят.

— О, безделници, о, измамници! — възкликнал негодуващо емирът. — Сякаш сами не знаем, че ако отсечем главата на човека или го удушим с въже, той няма да възкръсне вече. Но затова трябва отпърво да заловим човека, а вие, безделници, ленивци, измамници и глупци, не казахте нито дума за това — как да го заловим. Всички везири, сановници, мъдреци и стихотворни, които присъствуват тук, ние лишаваме от заплата дотогава, докато не бъде заловен Настрадин Ходжа. И заповядваме да се обяви награда от три хиляди танга за оня, който го залови! И предупреждаваме също, че убедени във вашата леност, тъпота и нехайство, ние изписахме от Багдад на служба при себе си нов мъдрец на име Хюсеин Хуслия, който служеше досега на моя приятел — багдадския халиф. Той е вече на път, скоро ще дойде и тогава тежко на вас, които мачкате дюшеците, гълтате храна и тъпчете бездънните си джобове! — продължил той, като се разгорещявал все повече и повече. — Изгонете ги! — извикал той на стражата. — Изгонете ги всички оттук! Изгонете ги с ритници!

Стражарите се спуснали към вцепенените придворни, хващали ги без всякакъв подбор и почит, мъкнели ги към вратата и ги хвърляли оттам надолу по стълбата, а долу ги подхващали други стражари, изпращали ги с плесници, юмруци и ритници; придворните тичали, изпреварвали се един друг; побелелият мъдрец паднал, като се оплел в брадата си, а спънат в него, се сгромолясал и вторият мъдрец — с глава право в бодливия розов храст и замаян от падането, лежал там дълго с изкривения си врат, сякаш надзъртал отдолу нагоре през тясна пролука.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Емирът бил мрачен и страшен чак до вечерта. Минала нощта, а на сутринта обзетите от страх придворни отново видели тъмния печат на гнева върху лицето му.

Напразни били всички усилия да го развлекат и развеселят, напразно в дима на запалените благовония се извивали пред него танцувайки с дайрета в ръце, поклащали пълни бедра, блестели с бисерите на зъбите си, разголвали уж случайно мургавите си гърди — той не вдигал тежък поглед и по лицето му преминавал гърч, от който изпадали в трепет сърцата на придворните. Напразни били всички хитрини на шутовете, акробатите, фокусниците и индийските факири, които приспивали змии с тръстиковите си свирки. Придворните си шепнели:

— О, проклети Настрадин Ходжа, сине на греха! Колко неприятности търпим заради него!

Всички с надежда обръщали погледи към Арсланбег.

Той бил събрал в караулното помещение най-изкусните шпиони: между тях бил и сипаничавият шпионин, когото Настрадин Ходжа по вълшебен начин излекувал от паралич.

— Знайте — рекъл Арсланбег, — че вие по заповед на нашия светлейши емир се лишавате от заплата дотогава, докато не бъде заловен злодеят Настрадин Ходжа! А ако не го издирите, ще се лишите не само от заплатата, но и от главите си, обещавам ви това твърдо. И наопаки, оня, който положи цялото си усърдие и залови Настрадин Ходжа, ще получи награда от три хиляди танга, а освен това ще получи и повишение в службата: ще бъде назначен за главен шпионин.

Шпионите веднага поели на работа, преоблечени като дервиши, просяци, водоносци и търговци, а сипаничавият шпионин, който надминавал останалите по хитрост, взел килимче, бобови зърна, броеница, старинни книги и отишъл на пазара, на кръстопътя между златарската и мускусната чаршия, дето възнамерявал, като се представи за врач, да разпита хубавичко жените.

А един час по-късно на пазарния мегдан излезли стотици глашатаи, които призовавали с виковете си всички мюсюлмани да чуят. Те разгласили емирския ферман. Настрадин Ходжа се обявявал за враг на емира и осквернител на вярата, на жителите се забранявали всякакви сношения с него, а най-вече укриването му, за което виновните щели да бъдат наказани незабавно със смърт. А на оня, който го предаде в ръцете на емирската стража, се обещавала награда от три хиляди танга и други милости.

Съдържателите на чайхани, медникарите, ковачите, тъкачите, водоносачите, камиларите си шепнели:

— Емирът ще има да чака дълго!

— Не е такъв нашият Настрадин Ходжа, че да им се даде да го хванат!

— И не са такива жителите на Благородна Бухара, че да се съблазнят от парите и да предадат своя Настрадин Ходжа!

Но лихварят Джафар, който тоя ден извършвал обичайната си обиколка из пазара и мъчел длъжниците си, мислел другояче: „Три хиляди танга! — вайкал се той. — Вчера тия пари ми бяха комай в джоба! Настрадин Ходжа ще дойде пак при тази девойка, но аз сам не ще съумея Да го заловя, а ако кажа някому, ще ми отнемат наградата! Не, ще постъпя другояче!“

Той се запътил към двореца.

Дълго чукал. Не му отваряли. Стражарите не чували: те оживено разговаряли, като измисляли планове за залавянето на Настрадин Ходжа.

— О, доблестни воини, да не сте заспали там? — с отчаян глас викнал лихварят, като тракал желязната халка, но минало много време, преди да се чуят стъпки, да изскърцат резетата и вратата да се отвори.

След като изслушал лихваря, Арсланбег поклатил глава:

— Почтени Джафар, не те съветвам да ходиш днес при емира. Той е страшен и мрачен.

— Аз тъкмо имам отлично средство да го развеселя — възразил лихварят. — О, почтени Арсланбег, опора на трона и усмирител на враговете, моята работа не търпи отлагане. Иди кажи на емира, че съм дошъл да разсея скръбта му.

Емирът посрещнал лихваря мрачно.

— Говори, Джафаре. Но ако новината ти не ни развесели, ще получиш още тук, веднага двеста пръчки.

— О, велики господарю, ти, който затъмняваш с блясъка си всички царе, минали, сегашни и бъдещи — рекъл лихварят, — на мене, нищожния, ми е известно, че в нашия град живее една девойка, която смело ще нарека пред лицето на истината най-прекрасната от всички прекрасни.

Емирът се оживил, вдигнал глава.

— О, повелителю! — продължил одързостеният лихар. — Нямам думи да възхваля достойно красотата й. Тя е висока на ръст, красива, стройна и съразмерна, със сияещо чело и румено лице, с очи, които напомнят очите на газела, с вежди, подобни на тънък месец! Бузите й са като анемони и устата като Сюлеймановия печат, и устните й като корал, и зъбите й като бисер, и гърдите й като мрамор, украсен с две вишни, и раменете…

Емирът сврял потока на красноречието му:

— Ако девойката е действително такава, Както ти казваш, тя е достойна да заеме място в нашия харем. Коя е тя?

— Девойка от прост и незнатен род, о, повелителю. Дъщеря е на един грънчар, с чието нищожно име не се одързостявам да оскърбя слуха на повелителя. Мога да посоча къщата й, но ще получи ли за това награда преданият роб на емира?

Емирът кимнал на Бахтияр: в краката на лихваря паднала кесия. Лихварят я грабнал със светнало от алчност лице.

— Ако тя се окаже достойна за похвалите ти, ще получиш още толкова — рекъл емирът.

— Слава на щедростта на нашия владетел! — провикнал се лихварят. — Но нека повелителят бърза, защото известно ми е, че ловци преследват тази сърна!

Веждите на емира се сключили, дълбока бръчка разсякла челото му:

— Кой?

— Настрадин Ходжа! — отговорил лихварят.

— Пак Настрадин Ходжа! И тук Настрадин Ходжа! Той ни изпреварва навсякъде, този Настрадин Ходжа, а вие — и като разклатил трона, емирът рязко се обърнал към везирите, — вие винаги закъснявате, нищо не правите и подхвърляте нашето величие на опозоряване. Хей, Арсланбег! Да бъде докарана тази девойка тук в двореца и ако не я доведеш, на връщане ще те срещне палачът!

Не минали пет минути и от портите на двореца излязъл, като подрънквал с оръжието си и блестял на слънцето с щиковете си, голям отряд заптии под командата на самия Арсланбег, който окачил на сърмения ся халат златна плочка в знак на своята сила и власт.

Отстрани, като куцал и отвратително се клатушкал, вървял лихварят; той час по час изоставал от заптиите и ги настигал с подскачания. Народът се отдръпвал, сподирял лихваря с недобри погледи, като се мъчел да отгатне какво ново злодейство е намислил той.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Настрадин Ходжа тъкмо бил завършил деветото гърне и като го поставил на слънцето, взел от коритото буца глина за следващото, десетото гърне.

На портата изведнъж се почукало — властно и силно. Съседите, които често изтичвали при Нияз, за да вземат глава лук или щипка пипер, не чукали така. Настрадин Ходжа и Нияз се спогледали тревожно, а портата пак забумтяла под градушка от тежки удари. Тоя път Настрадин Ходжа с чувствителното си ухо доловил звън на желязо и мед. „Заптии“ — прошепнал той на Нияз. „Бягай“ — отговорил Нияз. Настрадин Ходжа скочил през оградата, а Нияз дълго още се помайвал около портата, за да му даде време да избяга по-далече. Най-сетне вдигнал сюрмето. В същия миг от асмата пръпнали на всички страни скорци. Но старият Нияз нямал криле, не можел да отлети. Той пребледнял, затреперил, превил се в поклон пред Арсланбег.

— На твоя дом, грънчарю, се пада голяма чест — рекъл Арсланбег. — Повелителят на правоверните и наместникът на аллаха върху земята, нашият господар и владетел, да се продължат благословените му години, самият велик емир благоволи да си спомни нищожното ти име! До него стигна слух, че в градината ти расте прекрасна роза и той пожела да украси с тая роза двореца си. Къде е дъщеря ти?

Побелялата глава на грънчаря се затресла, светлината помръкнала пред очите му. Той глухо дочул късия, предсмъртен стон на дъщеря си, която заптиите измъкнали от къщата на двора. Краката на стареца се подкосили, той паднал на земята по очи и вече не видял и не чул нищо.

Той изгуби съзнание от това толкова голямо щастие — обяснил Арсланбег на хората си. — Не го закачайте: нека се съвземе, а после да дойде в двореца, за да излее пред емира безграничната си благодарност. Да вървим.

Настрадин Ходжа в това време успял да обиколи тичешком и излязъл на същата улица от другата страна. Той се спотаил зад храстите. Оттук виждал портата на Ниязовата къща, двамата караули на портата и третия човек, в когото, като се взрял, познал лихваря Джафар. „Аха, куцо куче! Значи ти си довел тука заптиите, за да ме хванат! — мислел той, като все още не се досещал за истината. — Добре, търсете! Ще си отидете с празни ръце!“

Не! Те не си отишли с празни ръце! Изстинал от ужас, Настрадин Ходжа видял как от портата извели изгората му. Тя се мъчела да се изскубне, викала със сломен глас, заптиите я държали здраво, оградили я с двойния обръч на щитовете си.

Било юнско пладне много горещо, ала студени тръпки побивали Настрадин Ходжа. А заптиите приближавали; пътят минавал тъкмо покрай храстите, зад които се спотайвал Настрадин Ходжа. Разсъдъкът му се замъглил. Той измъкнал от ножницата кривия си нож и легнал на земята. Арсланбег вървял отпред, позлатената му плочка светела и в неговото тлъсто гърло, под брадата щял да се забие най-напред тоя нож. Но изведнъж нечия ръка паднала върху рамото на Настрадин Ходжа и силно го притиснала към земята. Той трепнал, отскочил, вдигнал ръката с ножа и я отпуснал, щом съзрял познатото опушено лице на ковача Юсуф.

— Лежи! — прошепнал ковачът. — Лежи и не мърдай. Ти си луд: те са двайсет души и всички въоръжени, а ти си сам и нямаш оръжие — ти самият ще загинеш и няма да я спасиш; лежи, ти казвам!

Той държал Настрадин Ходжа притиснат до земята дотогава, докато отрядът заптии, които придружавали Гюлджан, не се скрил зад завоя на пътя.

— Защо, защо ме задържа! — провикнал се Настрадин Ходжа. — Мигар не беше по-добре да лежа сега мъртъв?!

— Да вдигнеш ръка срещу лъв и юмрук срещу меч не е работа на разумен човек — сурово отговорил ковачът. — Аз следях тия заптии още от пазара и успях овреме да предотвратя безразсъдната ти постъпка. Ти не бива да умираш заради нея, а да се бориш и да я спасиш, това е по-достойно, макар и много по-мъчно. И не губи време за тъжни размисли, върви и действувай. Те имат саби, щитове и копия, но тебе аллах те е снабдил с могъщо оръжие — остър ум и хитрост, по които никой не може да се сравнява с тебе.

Така говорел той; думите му били мъжествени и твърди като желязото, което ковял цял живот. Трепналото сърце на Настрадин Ходжа се закалило като желязо от тези думи.

— Сполай ти, ковачо! — рекъл той. — Не съм преживявал по-тежки минути от тези, но недостойно е за мене да изпадам в отчаяние. Отивам си, ковачо, и ти обещавам, че с оръжието, което имам, ще действувам доблестно!

Той прекрачил из храстите на пътя. И в същото време от най-близката къща на пътя излязъл лихварят, който се позабавил, за да напомни на един от грънчарите за срока на дълга му.

Едва не се сблъскали. Лихварят побледнял, тозчас се шмугнал назад, затръшнал вратата и я залостил.

— Джафаре, тежко ти, о, рожбо на ехидна! — рекъл Настрадин Ходжа. — Аз всичко видях, всичко чух, всичко знам!

Настъпила минута мълчание, после гласът на лихваря отговорил:

— Вишната не се падна на чакала. Но не се падна и на сокола. Лъвът завладя вишната!

— Ще видим! — рекъл Настрадин Ходжа. — А ти, Джафаре, запомни ми думата: аз те измъкнах от водата, но, кълна се, аз ще те удавя в същото езеро, тиня ще облепи гнусното ти тяло, водорасли ще те задушат!

Без да дочака отговор, той тръгнал по-нататък. Отминал къщата на Нияз, защото се страхувал, че лихварят може да го види и после да направи донос срещу стареца; обиколил улицата и като се убедил, че никой не го следи, бързо изтичал през обраслия с бурен пущинак и се върнал в дома на Нияз през оградата.

Старецът лежал ничком на земята. До него мъждиво блещукала купчината сребърни пари, оставени от Арсланбег. Старецът вдигнал към Настрадин Ходжа лице, обляно в сълзи, изпоцапано с прах; устните му били изкривени, той искал да каже нещо и не можел да го каже, а когато погледът му се спрял на кърпата, изпусната от дъщеря му, почнал да удря побелялата си глава в твърдата земя и да скубе брадата си.

Настрадин Ходжа доста се измъчил с него; най-сетне го турил да седне на пейката.

— Слушай, приятелю! — рекъл той. — Ти не си сам в скръбта си. Знаеш ли, че аз я обичах и тя мене също? И знаеш ли, че си дадохме дума да се оженим и само чакахме случай да намеря много пари, за да хи платя богат откуп?

— За какво ми е откуп? — отговорил, ридаейки, старецът. — Мигар бих се осмелил да противореча в нещо на моята гълъбица? Но късно е да говорим за това, всичко е загубено, тя е вече в харема и довечера емирът ще я обезчести!… О, мъка, о, позор! — извикал той. — Аз ще отида в двореца и ще падна в нозете му, ще го моля, ще ридая и крещя, и ако сърцето в гърдите му не е от камък…

Олюлявайки се, той тръгнал с несигурни крачки към портата.

— Спри! — рекъл Настрадин Ходжа. — Ти забрави, че емирите са създадени по-другояче от останалите хора: те изобщо нямат сърце и е безполезно да ги молиш. От тях може само да се отнеме и аз, Настрадин Ходжа — чуваш ли, приятелю!, — ще отнема Гюлджан от него!

— Той е могъщ, има хиляди войници, хиляди стражари и хиляди шпиони! Какво можеш да му сториш ти?

— Още не знам какво ще направя. Само едно знам: той няма да влезе при нея днес! Не ще влезе при нея и утре. Не ще влезе при нея и вдругиден! И никога няма да влезе при нея да я обезчести — това е истина, както е истина и че навсякъде от Бухара до Багдад ме наричат Настрадин Ходжа! Пресуши сълзите си, стари приятелю, не ридай над ухото ми и не ми пречи да мисля!

Настрадин Ходжа не мислил дълго.

— Стари приятелю, къде пазиш дрехите на покойната си жена?

— Там са, в раклата.

Настрадин Ходжа взел ключа, влязъл в къщата и скоро излязъл оттам, преоблечен като жена. Яшмакът, гъсто изплетен от черни конски косми, скривал лицето му.

— Чакай ме, приятелю, и нищо не предприемай сам.

Той извел от обора магарето си, оседлал го и за дълго време напуснал къщата на Нияз.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Преди да въведе Гюлджан в дворцовата градина при емира, Арсланбег извикал от харема стариците и им заповядал да приготвят Гюлджан, та погледът на емира да се наслади от съзерцанието на съвършенствата й. Стариците незабавно се заловили за обичайната си работа; те измили с топла вода разплаканото лице на Гюлджан, преоблекли я в лека коприна, почернили веждите й, начервили бузите й, облели косите й с розово масло, боядисали в червен цвят ноктите й. След това повикали от харема негово велико целомъдрие главния евнух, човека, който на времето се славел с разпътството си из цяла Бухара, а по-късно заради знанията и опита му го повикали на емирска служба, бил скопен от придворния лекар и поставен на една от най-високите длъжности в държавата. Негово задължение било денонощно да следи сто и шейсетте наложници на емира, за да имат те винаги съблазнителен вид и да събуждат страстта на емира. Тези задължения ставали от година на година все по-тежки, защото емирът все повече се пресищал, а силите му намалявали. И главният евнух трябвало неведнъж сутрин да получава вместо награда десетина камшика, което впрочем не било за него най-тежкото наказание, защото колчем приготвял прекрасните наложници за срещите им с емира, изтърпявал несравнено по-големи мъчения, напълно сходни с онези, които очакват разпътниците в ада, където споменатите разпътници са осъдени да се намират през цялото време между голи хурии, също приковани с железни синджири за стълбове.

Когато главният евнух видял Гюлджан, той отстъпил, поразен от красотата и.

— Тя наистина е прекрасна! — възкликнал той с тънък глас. — Водете я при емира, махнете я от очите ми! — Той тръгнал с бързи крачки назад, като си блъскал главата в стените, силно скърцал със зъби и възклицавал: — О, колко ми е тежко, колко съм злочест!

— Това е благоприятен признак — рекли стариците. — Значи нашият повелител ще бъде доволен.

Повели клетата безмълвна Гюлджан към дворцовата градина.

Емирът станал, приближил до нея, повдигнал яшмака й.

Всички везири, сановници и мъдреци закрили очи с ръкавите на халатите си.

Емирът дълго не можал да откъсне очи от прекрасното й лице.

— Лихварят не ни излъга! — рекъл той високо. — Да му се даде награда, три пъти по-голяма от обещаната!

Отвели Гюлджан. Емирът явно се развеселил.

— Той забрави грижите, развесели се. Славеят на сърцето му се наведе над розите на лицето й! — шепнели придворните. — Утре сутринта той ще бъде още по-весел! Слава на аллаха, бурята мина над нас, без да ни порази нито с гръм, нито с мълния.

Придворните поети одързостени излезли напред и поред започнали да възхваляват емира, като сравнявали в стихове лицето му с пълна луна, снагата му — със строен кипарис, а царствуването му — с пълнолуние. Царят на поетите най-сетне намерил случай да каже уж в порив на вдъхновение стиховете, които от вчера заранта висели на крайчеца на езика му.

Емирът му хвърлил шепа дребни монети. И царят на поетите, пълзейки по килима, ги събирал, като не забравил да долепи устни до чехъла на емира.

Милостиво усмихнат, емирът рекъл:

— Сега и на нас ни дойдоха на ум стихове:

Всички поети изпопадали на колене, като викали: „О, велики! Ти засенчи самия Рудаки!“ — а някои лежали ничком на килима, уж изпаднали в безсъзнание.

В залата влезли танцувачките, след тях — шутовете, фокусниците, факирите и емирът възнаградил щедро всички.

— Съжалявам само — рекъл той, — че не мога да заповядвам на слънцето, инак щях да му заповядам днес да залезе по-скоро.

Придворните отвърнали с раболепен смях.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Пазарът бръмчал и шумял, търговията била в разгара си, народът продавал, купувал и разменял, а слънцето се издигало все по-високо и пропъждало хората в гъстата, миризлива сянка на покритите чаршии. През кръглите прозорци на тръстиковите покриви падали отвесно ярките лъчи на пладнето, издигали се димно-прашни прозрачни стълбове, в тяхното сияние блестяла сърмата, лъщяла гладката коприна и с мек затаен пламък светело кадифето; навсякъде святкали, припламвали чалми, халати, боядисани бради; излъсканата мед ослепявала очите, с нея се състезавало и я побеждавало с чистия си блясък благородното злато, разсипано на кожени килимчета пред сарафите.

Настрадин Ходжа спрял магарето си пред същата оная чайхана, от сондурмата на която преди месец той се обърнал към жителите на Бухара с призив да спасят от милостта на емира грънчаря Нияз. Малко време минало оттогава, но Настрадин Ходжа успял да се сприятели с нейния тантурест съдържател Али, човек откровен и честен, та можел да му се довери.

Като издебнал сгодна минута, Настрадин Ходжа извикал:

— Али!

Съдържателят на чайханата се обърнал, по лицето му се изписало недоумение: гласът, който го повикал, бил мъжки, а пред себе си той виждал жена.

— Аз съм, Али! — рекъл Настрадин Ходжа, без да повдига яшмака. — Позна ли ме? И в името на аллаха, не пули очи — мигар забрави за шпионите?

Али се обърнал и го въвел в задната тъмна одая, дето се пазели дървата и резервните чайници. Тук било влажно, прохладно, шумът на пазара се чувал глухо.

— Али, вземи магарето ми — рекъл Настрадин Ходжа. — Храни го и го дръж винаги готово! То може да ми потрябва всяка минута. И никому не казвай нито дума за мене.

— Но защо си се преоблякъл като жена, Настрадин Ходжа? — попитал съдържателят, като притварял по-плътно вратата. — За къде си се запътил?

— Отивам в двореца.

— Ти си полудял! — възкликнал съдържателят. — Искаш сам да сложиш главата си право в устата на тигъра!

— Така трябва, Али. Скоро ще научиш защо. И хайде да се простим за всеки случай — аз отивам на опасна работа.

Те се прегърнали силно, от очите на добрия съдържател бликнали сълзи и се търкулнали по кръглите му червени бузи. Той изпроводил Настрадин Ходжа и като сподавял тежките си въздишки, от които коремът му се люлеел, излязъл при гостите.

Тревога гризяла сърцето на съдържателя, той бил тъжен, разсеян, гостите трябвало по два-три пъти да тракат с капачките на чайниците, за да му напомнят за неутолената си жажда. Със сърцето си съдържателят бил там, в двореца, заедно с неуморимия свой приятел.

Стражарите не пуснали Настрадин Ходжа.

— Аз донесох несравнима амбра, мускус, розово масло! — говорел Настрадин Ходжа, като изкусно преправял гласа си на женски. — Пуснете ме в харема, доблестни воини, ще продам стоката си и ще разделя печалбата си с вас.

— Върви, върви си оттук, жено, търгувай нейде другаде, на пазара — грубо отговаряли стражарите.

Като претърпял несполука в предприятието си, Настрадин Ходжа се умислил и помръкнал. Нямал време за губене, слънцето вече превалило пладне. Настрадин Ходжа обиколил дворцовата стена. Камъните лежали плътно, споени с китайски разтвор, нито една дупчица, нито една пролука не можал да открие в стената Настрадин Ходжа, а изходите на аръците били преградени с гъсти чугунени решетки.

„Трябва да вляза в двореца — рекъл си Настрадин Ходжа. — Това е мое непреклонно решение и аз ще го изпълня! Щом емирът ми отне годеницата по небесно предопределение, защо да няма предопределение и за мене да проникна в двореца и да си я върна? Дори аз чувствувам нейде в дъното на душата си, че такова предопределение има!“

Той отишъл на пазара. Вярвал, че ако решението на един човек е непреклонно и мъжеството му неизтощимо, предопределението винаги ще му дойде на помощ. От хилядите срещи, разговори, сблъсъци непременно ще има една такава среща и разговор, които заедно ще създадат благоприятния случай и умело възползувал се от него, човекът ще може да катурне всички препятствия по пътя към целта си, като изпълни с това самото предопределение. Нейде из пазара такъв случай очаквал Настрадин Ходжа. Той вярвал в това непоколебимо и тръгнал да го търси.

Нищо не се изплъзвало от вниманието на Настрадин Ходжа — нито една дума, нито едно лице в шумната многохилядна тълпа. Неговите ум, слух, зрение се изострили до степента, при която човек с лекота прекрачва границите, поставени му от природата, и, разбира се, удържа победа, тъй като противниците му остават в същото време в обикновените си човешки граници.

На кръстопътя на златарската и мускусната чаршия Настрадин Ходжа чул през шума и глъчката на тълпата нечий мазен глас:

— Казваш, че мъжът ти те е разлюбил, и не дели ложето ви с тебе? На твоето нещастие може да се помогне… Но за това трябва да се посъветвам с Настрадин Ходжа. Ти, разбира се, си чувала, че той се намира в нашия град; научи къде се крие, кажи ми и тогава ние с него ще ти върнем мъжа.

Когато се приближил, Настрадин Ходжа видял сипаничавия шпионин-врач. Пред него стояла една жена и държала в ръка сребърна монета. Врачът хвърлил на килимчето бобените зърна и запрелиствал една старинна книга:

— Ако не намериш Настрадин Ходжа — рекъл той, — тогава горко ти, о, жено, мъжът ти завинаги ще те напусне!

Настрадин Ходжа решил да накаже врача: приклекнал пред килимчето:

— Поврачувай ми, о, мъдри прорицателю на чуждите съдби.

Врачът хвърлил бобените зърна.

— О, жено! — изведнъж се провикнал той, сякаш поразен от ужас. — Горко ти, жено! Смъртта вече е простряла черната си ръка над тебе.

Наоколо се събрали неколцина любопитни.

— Аз бих могъл да ти помогна и да отстраня удара, но сам съм безсилен да направя това — продължил врачът. — Необходимо ми е да се посъветвам с Настрадин Ходжа. Ако можеш да узнаеш къде се крие и ми кажеш, животът ти ще бъде спасен.

— Добре. Ще ти доведа Настрадин Ходжа.

— Ще го доведеш? — Врачът трепнал от радост. — Но кога?

— Мога да го доведа още сега. Той е съвсем близо.

— Къде е?

— До тебе. На две крачки.

Очите на врача пламнали от алчен огън. — Не го виждам.

— Но нали си врач. Мигар не можеш да се досетиш? Ето го!

Жената отведнъж отметнала яшмака и врачът изумен отскочил, като видял пред себе си лицето на Настрадин Ходжа.

— Ето го! — повторил Настрадин Ходжа. — За какво искаше да се посъветваш? Ти лъжеш, не си врач, ти си шпионин на емира! Не му вярвайте, мюсюлмани, той ви мами! Седи тук, за да проследи Настрадин Ходжа!

Врачът се озъртал, щъкал с очи, но наблизо не видял нито един стражар. Със сълзи на очи и скърцайки със зъби, той оставил Настрадин Ходжа да си отиде. Тълпата наоколо роптаела страшно.

— Шпионин на емира! Мръсно куче! — чувало се отвсякъде.

Врачът свил с треперещи пръсти килимчето си и хукнал, колкото му крака държали, към двореца.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

В караулното помещение било мръсно, прашно, зловонно и димно. Стражарите седели на едно протрито кече, което служело за гнездо на бълхите, и като се почесвали, мечтаели за залавянето на Настрадин Ходжа.

— Три хиляди танга! — казвали си те. — Помисли само: три хиляди танга и длъжността главен шпионин!

— И хем някому ще се падне този късмет!

— Ах, да се паднеше на мене! — въздъхнал един ленив дебел стражар, най-глупавият от всички, когото не пъдели от служба досега само защото се научил да гълта сурови яйца, без да повреди черупката им, с което развличал понякога светлия емир и получавал от него малки подаяния, но затова пък по-късно изпитвал жестоки болки.

Сипаничавият шпионин се втурнал в караулното като вихрушка:

— Той е тук! Настрадин Ходжа е на пазара! Преоблечен е като жена!

Стражарите грабнали тичешком оръжието си, спуснали се към портата.

Сипаничавият шпионин тичал след тях и викал:

— Наградата е моя! Чувате ли! Аз пръв го видях! Наградата е моя!

Щом видял заптиите, народът се пръснал. Започнала блъсканица. Смут обхванал пазара. Заптиите се врязали внезапно в навалицата, най-усърдният от тях, който тичал отпред, уловил някаква жена и й смъкнал яшмака, като открил пред всички лицето й.

Жената се разпищяла, отдалеч й отговорил също тъй пронизителен женски вик, ето че закрещяла, изскубвайки се от ръцете на заптиите, трета жена, четвърта, пета… След две минути целият пазар се изпълнил с женски писък, викове, вопли и ридания.

Тълпата замряла, смаяна, вцепенена. Такова кощунство още никога не се било случвало в Бухара. Мнозина побелели, други почервенели от негодувание: нито едно сърце не било спокойно в тази минута. Заптиите продължавали да безчинствуват, хващали жени, удряли ги, блъскали ги, биели ги, смъквали им дрехите.

— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените.

Над тълпата страховито се издигнал гласът на ковача Юсуф:

— Мюсюлмани! Какво гледате? Не стига ли, че заптиите ни обират, та сега и жените ни позорят посред бял ден!

— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените. Тълпата загълчала, разшавала се. Някакъв водоносец чул гласа на жена си, спуснал се към нея, заптиите го отблъснали, но на помощ му се притекли двама тъкачи и трима медникари и отблъснали заптиите. Завързала се битка.

Тя се разраствала стремително. Заптиите размахвали саби, а върху тях от всички страни летели стомни, подноси, делви, чайници, подкови, цепеници; стражарите не успявали да ги избягнат. Битката обхванала целия пазар.

През това време емирът сладко си почивал в двореца. Изведнъж той скочил, изтичал до прозореца, отворил го и в ужас го хлопнал пак. Дотичал Бахтияр — блед, с треперещи устни.

— Какво е това? — бъбрел емирът. — Какво става на мегдана? Къде са топовете? Къде е Арсланбег?

Втурнал се Арсланбег, паднал по очи:

— Нека повелителят заповяда да ми отсекат главата!

— Какво има?! Какво става на мегдана?! Арсланбег отговорил, както си бил на пода:

— О, господарю, подобен на слънцето, който затъмняваш…

— Стига! — яростно тропнал с крак емирът. — Ще се доизкажеш после! Какво става на мегдана?

— Настрадин Ходжа!… Той се преоблякъл като жена. Всичко е заради него, заради Настрадин Ходжа! Заповядай, повелителю, да ми отрежат главата!

Но до това ли му било сега на емира?

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тоя ден Настрадин Ходжа пестял всяка минута от времето си. Затова не искал да се бави и след като изкривил пътем челюстта на един заптия, разбил зъбите на друг и сплескал като мекица носа на трети, благополучно се върнал в чайханата на приятеля си Али. Тук, в задната одая, той свалил женската дреха, увенчал главата си с цветна бадахшанска чалма, прикачил си лъжлива брада и в такъв вид седнал на най-високото място в чайханата, откъдето можел удобно да наблюдава битката.

Заптиите, притиснати от всички страни от народа, се съпротивлявали яростно. Завързало се сбиване до самата чайхана, пред краката на Настрадин Ходжа; той не се стърпял и излял върху един заптия чайника си, и то толкова ловко, че всичката вряла вода попаднала във врата му — той бил ленивият и дебел гълтач на яйца. Заптията завил, строполил се по гръб, като размахвал ръце и крака. Без дори да го погледне, Настрадин Ходжа отново потънал в размисли.

По едно време чул старчески дрезгав глас: — Пуснете ме! Пуснете ме! В името на аллаха, какво става тук?

Недалеч от чайханата, сред най-гъстата навалица на биещите се, седял на камила един старец с гърбав нос и побеляла брада, наглед и по облекло арабин, краят на чалмата му бил подвит, което свидетелствувало за неговата ученост. Изплашен до смърт, той се притискал до гърба на камилата, а наоколо кипяла битката, някой теглел за крака стареца от камилата и не го пускал, макар че старецът се дърпал бясно, като се мъчел да се освободи. Наоколо крещели, пъшкали и свирепо виели биещите се.

Търсейки по-безопасно място, старецът се промъкнал как да е до чайханата. Като се озъртал и потрепервал, той завързал камилата до магарето на Настрадин Ходжа и се качил на сондурмата.

— В името на аллаха, какво става тук, в Бухара?

— Пазар — кратко отговорил Настрадин Ходжа.

— И какво, във вашата Бухара пазарите винаги ли са такива? Как сега ще се промъкна до двореца през това бойно поле?

Когато той изрекъл думите „до двореца“, Настрадин Ходжа в миг разбрал, че срещата с този старец е тъкмо оная единствена среща, същият оня случай, с помощта на който ще изпълни замисленото: да проникне в харема на емира и да освободи Гюлджан.

Но прибързаността, както е известно, е шейтанска работа, а освен това всички помнят стиховете на мъдрия шейх Саади Ширазки: „Само търпеливият ще завърши работата си, а припреният ще си строши врата.“ Настрадин Ходжа сгънал килима на нетърпението и го сложил в сандъка на очакването.

— О, всемогъщи аллах, о, убежище на верните — въздишал и охкал старецът. — Как ще се промъкна сега до двореца?

— Почакай тук до утре — отговорил Настрадин Ходжа.

— Не мога! — възкликнал старецът. — Очакват ме в двореца!

Настрадин Ходжа се засмял:

— О, почтени и побелели старче, не знам твоя чин и твоя занаят, но мислиш ли, че в двореца не могат да минат без тебе поне до утре… Много почтени хора в нашата Бухара не могат със седмици да стигнат до двореца; защо мислиш, че за тебе ще бъде направено изключение?

— Знай, човече — важно отговорил старецът, малко жегнат от думите на Настрадин Ходжа, — че аз съм знаменит мъдрец, звездоброец и лечител и пристигнах тук чак от Багдад по покана на емира, за да му служа и помагам в управлението на държавата.

— О — рекъл Настрадин Ходжа, като почтително се поклонил. — Приветствувам те, мъдри старче. Случвало ми се е да бъда в Багдад и познавам тамошните мъдреци. Кажи ми името си.

— Ако си бил в Багдад, слушал си, разбира се, за мене и за заслугите ми пред халифа, чийто любим син спасих от смърт, и това бе съобщено по цялата държава. Хюсеин Хуслия е името ми.

— Хюсеин Хуслия! — провикнал се Настрадин Ходжа. — Мигар ти си Хюсеин Хуслия!

Старецът не можал да скрие усмивката си, твърде доволен, че славата му се е разнесла тъй далеко отвъд пределите на родния му Багдад.

— На какво се учудваш — продължил старецът. — Да, аз съм същият тоя знаменит Хюсеин Хуслия, велик мъдрец, равен на когото няма нито по мъдрост, нито в умението да изчислява звездите, нито в изкуството да лекува болести. Ала никак не са ми присъщи гордостта и самодоволството: виждаш как простичко разговарям с тебе, нищожния човечец.

Старецът придърпал една възглавка, облакътил се на нея, като решил да разпростре по-далеч снизхождението си към своя събеседник и да му разкаже за великата си мъдрост, като разчитал, че събеседникът му, тласкан от тщеславие, ще разправя после по всички кръстопътища за срещата си със знаменития мъдрец Хюсеин Хуслия, ще превъзнася мъдростта му и дори ще преувеличава, за да събуди у слушателите още по-голяма почит към него, а заедно с това и уважение към себе си, защото тъкмо така постъпват всички хора, удостоени с вниманието на високи особи. „И с това той ще спомага за умножаването и затвърдяването на славата ми сред простия народ — мислел си Хюсеин Хуслия, — което също не е излишно; приказките сред простия народ ще стигнат чрез шпиони и съгледвачи до слуха на самия емир и ще потвърдят пред него мъдростта ми, защото потвърждението отстрани е безспорно най-доброто потвърждение; и в края на краищата от всичко това ще мога да извлека полза.“

За да убеди окончателно събеседника си в своята необикновена ученост, мъдрецът почнал да разправя за звездите, за разположението им, като при това всеки миг се позовавал на великите мъдреци от древността.

Настрадин Ходжа слушал внимателно, като се стараел да запомни всяка дума.

— Не — рекъл най-сетне Настрадин Ходжа. — Все пак не мога да повярвам! Мигар ти си същият тоя Хюсеин Хуслия!

— Разбира се! — възкликнал старецът. — Какво чудно има в това?

Настрадин Ходжа предпазливо се отместил. След това възкликнал с тревога и състрадание в гласа:

— О, нещастнико! Отиде ти главата!

Старецът се задавил, изпуснал чашката си. Всичко било като в игра на шах, в която впрочем малцина можели да се мерят с Настрадин Ходжа.

Цялата важност и високомерие на стареца в миг се стопили.

— Как? Какво? Защо? — питал той уплашено.

Настрадин Ходжа посочил мегдана, където боят още не бил съвсем утихнал.

— Та мигар не знаеш, че целият този смут е заради тебе!? До ушите на сияйния емир е стигнало, че когато си заминавал от Багдад, ти си се заклел пред целия народ да се вмъкнеш в харема на емира — о, тежко ти, Хюсеин Хуслия! — и да обезчестиш емирските жени!

Челюстта на мъдреца увиснала, очите му побелели, той взел често-често да хълца от страх…

— Аз ли? — бъбрел той. — Аз — в харема?

— Ти си се заклел в това пред трона на аллаха. Така обявиха днес глашатаите. И нашият емир заповяда да те хванат, щом влезеш в града, и незабавно да ти отсекат главата.

Мъдрецът застенал, премалял. Не можел и не можел да се сети кой от неговите врагове се е изхитрил да му нанесе такъв удар; а в останалото не се усъмнил, защото и той самият в придворните борби неведнъж бил унищожавал враговете си с подобни средства и със задоволство се любувал после на техните глави, набучени на върлини.

— И ето че днес — продължил Настрадин Ходжа — шпионите донесоха, на емира, че си пристигнал, и той заповяда да те хванат. Заптиите се втурнаха към пазара, започнаха да те дирят навсякъде, да претърсват дюкяните и търговията се разстрои, и спокойствието се смути; по погрешка заптиите хванаха един човек, който приличаше на тебе, и набързо му отсякоха главата, а се оказа, че бил молла, известен с благочестието и добродетелите си, паството от джамията му възнегодува и виж сега какво става в Бухара все заради тебе!

— О, нещастен аз! — възкликнал мъдрецът, ужасен и отчаян.

Той почнал тъжно да възклицава, да стене и да се вайка, от което Настрадин Ходжа заключил, че е постигнал пълен успех в намерението си.

Воят през това време се преместил към портите на двореца, където един след друг се скривали пребитите и премазани заптии, изпогубили оръжието си. Пазарът шумял, вълнувал се, но вече по-тихо от преди.

— В Багдад! — възклицавал със стон мъдрецът. — Обратно в Багдад!

— Но тебе ще те заловят на градските порти — възразил Настрадин Ходжа.

— О, нещастие! О, страшна беда! Аллах вижда, че съм невинен; никога и никому не съм давал такава дръзка, такава нечестива клетва! Враговете са ме наклеветили пред емира! Помогни ми, добри мюсюлманино!

Настрадин Ходжа това и чакал, защото не искал пръв да, предлага на мъдреца своята помощ, за да не събуди у него подозрения.

— Да ти помогна ли? — рекъл той. — С какво мога да ти помогна, да не говорим пък че и аз, като предан и верен роб на моя господар, съм длъжен незабавно да те предам в ръцете на стражата.

Хълцайки и треперейки, мъдрецът устремил умолителен поглед към Настрадин Ходжа.

— Но ти казваш, че са те наклеветили лоши хора — побързал да го успокои Настрадин Ходжа. — Вярвам ти, защото си на такава преклонна възраст, когато няма какво да правиш в харема.

— Така е! — възкликнал старецът. — Но съществува ли за мене път към спасението?

— Съществува — отговорил Настрадин Ходжа, завел стареца в тъмната задна одая на чайханата и там му дал вързопа с женски дрехи. — Аз купих това днес за жена ми и ако искаш, мога да ти го дам срещу твоя халат и чалмата ти. Под женското покривало ще се скриеш от шпионите и стражарите.

Старецът с възторг и благодарност грабнал женските дрехи и ги навлякъл. Настрадин Ходжа надянал неговия бял халат, турил на главата си чалмата му с подвит край, препасал се с широкия му пояс, обсипан с изображения на звезди. Старецът предлагал да размени и камилата си срещу магарето, но Настрадин Ходжа не пожелал да се раздели с верния си приятел.

Накрая той помогнал на стареца да се качи на камилата:

— Да те пази аллах, о, мъдрецо! Само не забравяй, че с всички трябва да говориш с тънък глас като жена.

Старецът подкарал камилата в едър тръс.

Очите на Настрадин Ходжа сияели: Пътят към двореца бил отворен!…

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

След като се убедил, че боят на мегдана утихва, сияйният емир решил да влезе в голямата зала при придворните. Той придал на лицето си скръбен, но спокоен израз, за да не дръзне някой да си помисли, че страхът е намерил достъп до царственото му сърце.

Той влязъл и придворните замрели, затреперили при мисълта да не би емирът по очите или лицата им да отгатне, че те знаят истинските му чувства.

Емирът мълчал и придворните мълчали; царяло страшно мълчание.

Най-сетне емирът го нарушил:

— Какво ще ни кажете и какво ще ни посъветвате? Не за първи път вече ви питам за това!

Никой не вдигнал глава, не отговорил. Мигновена светкавица изкривила лицето на емира. И не се знае колко глави, увенчани с чалми и украсени с бели бради, щели да легнат тоя ден на дръвника и колко ласкателни езици, прехапани в предсмъртен гърч, щели да замлъкнат завинаги, изплезени от посинелите устни, сякаш за да дразнят другите, да им напомнят за пълната призрачност на благополучието им, за безполезността и суетата на стремежите, грижите и надеждите им!

Ала всички глави си останали на раменете и всички езици останали готови за незабавно ласкателско действие, защото дворцовият надзирател влязъл и възвестил:

— Хвала на средоточието на вселената! На портите на двореца пристигна неизвестен човек, който нарича себе си Хюсеин Хуслия, мъдрец от Багдад! Той заяви, че има важна работа и трябва незабавно да се яви пред светлите очи на повелителя.

— Хюсеин Хуслия! — възкликнал емирът съживен. — Пуснете го! Повикайте го тук!

Мъдрецът не влязъл, той се втурнал, без да свали дори напрашените си чехли, и се проснал по очи пред трона.

— Приветствувам славния и велик емир, слънце и луна на вселената, нейно страшилище и благо! Аз бързах ден и нощ, за да предупредя емира за страшна опасност. Нека емирът каже не е ли влизал днес при жена. Нека емирът отговори на най-нищожния си раб, аз умолявам повелителя!…

— При жена ли? — озадачено попитал емирът. — Днес ли?… Не… Ние се канехме, но още не сме влезли.

Мъдрецът станал. Лицето му било бледо. Той очаквал този отговор със страшно вълнение. Дълбока, продължителна въздишка облекчила гърдите му и руменината, която бавно се връщала, почнала да обагря страните му.

— Слава на всемогъщия аллах! — възкликнал той. — Аллах не даде на светилника на мъдростта и милосърдието да угасне. Да бъде известно на великия емир, че снощи планетите и звездите се бяха разположили крайно неблагоприятно за него. И аз, нищожният и достойният да целува само праха от следите на емира, изучих и изчислих разположението на планетите и узнах, че докато не застанат в благоприятно и благоденствуващо съчетание, емирът не бива да се докосва до жена, инак гибелта му е неизбежна! Слава на аллаха, че успях овреме!

— Почакай, Хюсеин Хуслия — спрял го емирът. — Ти приказваш нещо неразбрано…

— Слава на аллаха, че успях овреме! — продължавал да възклицава мъдрецът (това бил, разбира се, Настрадин Ходжа). — Сега до края на дните си ще се гордея, че попречих на емира да се докосне днес до жена и да допусне вселената да осиротее.

Възклицанието му било изпълнено с такава радост и страст, че емирът не можал да не му повярва.

— Когато аз, нищожна мравка, бях озарен от лъчите на величието на емира, който благоволи да си спомни недостойното ми име, и получих заповед да дойда в Бухара на емирска служба, като че се потопих в сладостното море на небивалото щастие. И, разбира се, изпълних незабавно тази заповед и заминах веднага, като изразходвах само няколко дни, за да съставя хороскопа на емира, та още по пътя да му служа, като наблюдавам движението на планетите и звездите, които влияят върху съдбата му. И ето, снощи, когато погледнах небето, видях, че звездите са се разположили ужасно и зловещо за емира, а именно: звездата Ал-Калб, която означава жило, беше застанала срещу звездата Аш-Шуала, която означава сърце; по-нататък видях трите звезди Ал-Гафр, които означават покривало на жена, двете звезди Ал-Илкил, които означават корона, и двете звезди Аш-Шаратан, които означават рога. И беше това във вторник — деня на планетата Марс, а този ден, в противоположност на четвъртък, сочи смърт за великите хора и е твърде неблагоприятен за емирите. Като съпоставих всичките тия признаци, разбрах аз, нищожният звездоброец, че жилото на смъртта заплашва сърцето на оня, който носи корона, ако той се докосне до покривалото на жена, и за да предупредя оня, който носи корона, бързах ден и нощ, изтощих до смърт две камили и влязох в Бухара пеша.

— О, всемогъщи аллах! — рекъл поразен емирът. — Мигар действително ни е заплашвала такава страшна опасност? Но може би ти просто си сбъркал, Хюсеин Хуслия?

— Аз ли да съм сбъркал? — възкликнал мъдрецът. — Нека бъде известно на емира, че нийде от Багдад до Бухара няма никой, равен на мене по мъдрост или в учението да изчислява звездите, или да лекува болести. Аз не съм сбъркал. Нека владетелят и сърцето на вселената, великият емир, попита мъдреците си правилно ли означих звездите и справедливо ли изтълкувах разположението им в хороскопа.

Мъдрецът с изкривения врат, като се подчинил на знака на емира, излязъл напред.

— Несравненият ми събрат по мъдрост Хюсеин Хуслия правилно назова звездите, което доказва познанията му, в тях никой няма да се осмели да се усъмни. Но — продължил мъдрецът и в гласа му Настрадин Ходжа почувствувал коварство — защо мъдрият Хюсеин Хуслия не назова пред великия емир шестнайсетото стоене на Луната и съзвездието, на което това стоене се пада, защото без тези означения би било неоснователно да се твърди, че вторникът — денят на планетата Марс — сочи точно смъртта на велики хора, в това число и на хора, които носят корона, защото планетата Марс има дом в едно съзвездие, възвишение в друго, падение в трето и разсип в четвърто, и в съответствие с това планетата Марс има четири разни указания, а не само едно, както ни каза почтеният и мъдър Хюсеин Хуслия.

Мъдрецът млъкнал, а на устните му играела змийска усмивка; придворните одобрително си зашепнали, като се радвали на посрамването на новодошлия. Те пазели доходите и високото си положение и затова се стараели да не допускат никого отвън в двореца и във всеки нов човек виждали опасен съперник.

Но Настрадин Ходжа, заловял ли се за нещо, никога не отстъпвал. Освен това той четял мислите и на мъдреца, и на придворните, и на самия емир. Без да се смути ни най-малко, той снизходително отговорил:

— Може би моят почтен и мъдър събрат ме превъзхожда несравнено в някаква друга област на познанието, но що се отнася до звездите, той показва с думите си пълно невежество спрямо учението на най-мъдрия от всички мъдри ибн-Баджа, който твърди, че планетата Марс, която има дом в съзвездието на Овена и Скорпиона, възвишение — в съзвездието на Козирога, падение — в съзвездието на Рака и разсип — в съзвездието на Везните, все пак винаги е присъща само на деня вторник, в който оказва влиянието си, пагубно за ония, които носят корона.

Отговаряйки, Настрадин Ходжа не се страхувал ни най-малко от изобличаване в невежество, защото отлично знаел, че в такива спорове винаги побеждава оня, чийто език работи по-добре, а в това отношение трудно било някой да се сравнява с Настрадин Ходжа.

Той стоял, очаквал възраженията на мъдреца и се готвел да му отговори достойно. Но мъдрецът не приел предизвикателството. Той премълчал. Макар че силно подозирал Настрадин Ходжа в мошеничество и невежество, подозрението не е увереност, човек може и да сбърка; затова пък крайното си невежество мъдрецът познавал добре и не се осмелил да спори. По такъв начин опитът му да посрами новодошлия послужил за обратното. Придворните засъскали срещу мъдреца и той обяснил с очи, че противникът му е твърде опасен, за да се счепка с него открито.

Всичко това, разбира се, не се изплъзнало от вниманието на Настрадин Ходжа. „Е, почакайте! — помислил си той. — Вие тепърва ще разберете кой съм!“

Емирът потънал в дълбока размисъл. Никой не мърдал от страх да не му Попречи.

— Ако всички звезди са назовани и означени от тебе правилно, Хюсеин Хуслия — рекъл емирът, — тогава наистина тълкуванието ти е справедливо. Ние само не можем да разберем защо в нашия хороскоп са попаднали двете звезди Аш-Шаратан, които означават рога? Ти си успял наистина овреме, Хюсеин Хуслия! Едва днес сутринта в нашия харем доведоха една девойка и ние се канехме…

Настрадин Ходжа вдигнал ръце в престорен ужас.

— Изгони я от мислите си, пресветли емире, изгони я! — извикал той, уж забравил, че към емира не бива да се обръща направо, а само косвено, в трето лице. Той разчитал, че такова нарушение на правилата, предизвикано уж от силно душевно вълнение, произтичащо от преданост към емира и тревога за живота му, не само няма да му бъде вменено във вина, но наопаки, ще бъде свидетелство за искреността на чувствата у възклицаващия, още повече ще го издигне в очите на емира.

Той така молел и заклинал емира да не се докосва до девойката, за да не пролива после той, Хюсеин Хуслия, реки от сълзи и да не облича черните дрехи на скръбта, че емирът дори се трогнал.

— Хайде успокой се, успокой се, Хюсеин Хуслия. Ние не сме враг на нашия народ, за да го оставим осиротял и потънал в скръб. Обещаваме ти, загрижени за нашия скъпоценен живот, да не влизаме при тази девойка и изобщо да не влизаме в харема, докато звездите не променят разположението си, за което ще ни кажеш своевременно. Ела по-близо.

С тези думи той направил знак на своя наргилджия и после собственоръчно предал един златен чибук на новия мъдрец, което било голяма чест и милост. С превити колене и наведени очи мъдрецът приел милостта на емира, при което по цялото му тяло преминала тръпка. („От възторг!“ — помислили си придворните, разяждани от злобна завист.)

— Ние обявяваме милостта и благоволението си на мъдреца Хюсеин Хуслия — рекъл емирът — и го назначаваме за главен мъдрец на нашата държава, защото неговата ученост, ум, а също и велика преданост към нас са достойни за всяческо подражание.

Придворният летописец, който имал задължение да записва с хвалебствени изрази всички постъпки и думи на емира, за да не помръкне величието му в бъдните векове (за което емирът се грижел извънредно много), заскърцал с тръстиковото си перо.

— А на вас — продължил емирът, като се обърнал към придворните — ние, наопаки, изявяваме недоволството си, защото смърт заплашваше вашия повелител след всички неприятности, причинени от Настрадин Ходжа, а вие дори не си мръднахте пръста! Погледни ги, Хюсеин Хуслия, погледни тези глупци, техните муцуни, които напълно приличат на магарешки! Наистина ни един владетел не е имал никога толкова глупави и немарливи везири!

— Пресветлият емир е напълно прав — рекъл Настрадин Ходжа, като обгърнал с поглед смълчаните придворни и сякаш се прицелвал, за да нанесе първия удар. — Лицата на тия хора, както виждам, не са белязани с печата на мъдростта.

— Тъй, тъй! — зарадвал се емирът. — Именно тъй — не са белязани с печата на мъдростта!

— Ще кажа още — продължил Настрадин Ходжа, — че аз не виждам тук и лица, белязани с печата на добродетелта и честността.

— Крадци! — рекъл убедено емирът. — Всички са крадци! Всички до един! Ще повярваш ли, Хюсеин Хуслия, че ни крадат денонощно! Ние сме принудени самолично да следим за всяка дреболия в двореца и всеки път, като проверяваме дворцовото имущество, откриваме, че липсва нещо. Ето, тая заран ние забравихме нашия нов копринен, пояс в градината, а след половин час вече го нямаше!… Някой от тях е успял… разбираш ли, Хюсеин Хуслия!…

При тези думи мъдрецът с изкривения врат някак особено кротко и лицемерно навел очи. В друго време това движение би останало незабелязано, но днес всички сетива на Настрадин Ходжа били изострени: той забелязвал всичко и се досещал за всичко отведнъж.

Той уверено се приближил до мъдреца, бръкнал в пазвата му и измъкнал оттам един копринен, богато извезан пояс.

— За тоя пояс ли съжаляваше великият емир?

Изумление и ужас сковали придворните. Новият мъдрец излязъл наистина опасен съперник и първият, който се опълчил срещу него, вече бил сразен и повален в прахта. Сърцата на много мъдреци, поети и сановници трепнали в този миг.

— Кълна се в аллаха, това е същият пояс! — извикал емирът. — Хюсеин Хуслия, ти наистина си несравним мъдрец! Аха! — тържествуващо се обърнал емирът към придворните и лицето му изразявало искрена, жива радост. — Хванахте се най-сетне! Сега вече няма да можете да откраднете от нас нито един конец; достатъчно търпяхме вашите кражби! А на този презрян крадец, който дръзко похити нашия пояс, да се оскубят всичките косми от главата, брадата и тялото и да му се ударят по ходилата на краката сто пръчки, и да го качат гол на магаре с лице към опашката и да го развежда из града, като обявяват навсякъде, че е крадец.

По знак на Арсланбег палачите се нахвърлили върху мъдреца и го изтласкали през вратата; там, още на прага, закипяла работа; след две минути палачите вкарали мъдреца обратно в залата, гол, лишен дори от коса, по-срамен до немай-къде. В тоя миг всички ясно разбрали, че само брадата и огромната чалма са скривали досега ограничеността на ума му и печата на порока върху лицето му, че човек с такова мошеническо лице не може да бъде нещо друго освен измамник и крадец.

Емирът се намръщил:

— Махнете го!

Палачите помъкнали мъдреца и скоро зад прозорците се чули неговите викове, съпровождани от сочните удари на пръчките по петите му.

После го качили гол на едно магаре с лице към опашката и под ужасяващия рев на тръбите, под грохота на барабаните го откарали на пазарния мегдан.

Емирът разговарял дълго с новопристигналия мъдрец. Придворните стояли, без да помръднат, а това било за тях крайно мъчително: горещината се засилвала, потните гърбове под халатите ги сърбели непоносимо. Великият везир Бахтияр, който повече от всички се страхувал от новия мъдрец, мислел напрегнато как да привлече придворните на своя страна, за да съкруши с тяхна помощ съперника си; придворните пък, като отгатвали предварително по много признаци изхода от борбата, съобразявали как по-изгодно да се отрекат в решителната минута от Бахтияр, да го предадат и така да спечелят доверието и милостта на новия мъдрец.

А емирът разпитвал ли, разпитвал за здравето на халифа, за багдадските новини, за събитията из пътя. Настрадин Ходжа трябвало по различни начини да клинчи. И всичко вече минало благополучно и емирът, уморен от разговора, заповядал да му приготвят постелята за отдих, но изведнъж зад затворените прозорци се зачули гласове, нечий стон.

В залата с бързи крачки влязъл дворцовият надзирател. Лицето му сияело от радост. Той обявил:

— Нека бъде известно на великия повелител, че богохулникът и смутителят на спокойствието Настрадин Ходжа е заловен и доведен в двореца!

Веднага след тези думи се разтворили ореховите, украсени с резба врати. Като дрънчели тържествуващо с оръжието си, стражите въвели един старец с гърбав нос и бяла брада, в женски дрехи, и го повалили на килимите пред трона.

Настрадин Ходжа изтръпнал, стените на двореца сякаш се люшнали пред очите му, лицата на придворните се обвили със зеленикава мъгла…

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Багдадският мъдрец, истинският Хюсеин Хуслия, бил хванат пред самите порти, зад които през покривалото си вече виждал полята и пътя, който се разклонявал на различни страни; всеки път му обещавал спасение от страшното наказание.

Но стражарите, които пазели в тоя час градските порти, му извикали:

— Къде отиваш, жено?

Мъдрецът отговорил с глас на млад пресипнал петел:

— Бързам да си ида в къщи при мъжа си. Пуснете ме, доблестни воини.

Стражарите се спогледали: гласът им се сторил подозрителен. Един хванал камилата за юздите.

— Къде живееш?

— Ами тук наблизо — отговорил мъдрецът с още по-тънък глас. Но при това задържал въздуха прекалено дълго в гърлото си и така се закашлял, че почнал да се задушава и да хърка ужасно.

Тогава стражарите му смъкнали фереджето. Радостта им била безгранична.

— Ето го! Ето го! — закрещели те. — Хайде, връзвай го! Озапти го!

После повели стареца към двореца, през целия път приказвали за наказанието, което го очаква, за трите хиляди танга награда за главата му. Всяка дума на заптиите падала като нажежен въглен върху сърцето му.

Той лежал пред трона, горчиво ридаел и молел за милост.

— Вдигнете го! — заповядал емирът.

Заптиите вдигнали стареца. От тълпата придворни излязъл Арсланбег:

— Нека емирът изслуша думите на предания си раб. Този не е Настрадин Ходжа, това е съвсем друг човек: Настрадин Ходжа няма и четирийсет години, а този е грохнал старец.

Заптиите се разтревожили: наградата се изплъзвала от ръцете им. Всички останали мълчали в недоумение.

— Защо си се крил под женски дрехи? — страховито попитал емирът.

— Отивах в двореца при великия и всемилостив емир — отговорил, треперейки, старецът. — Но ме срещна някакъв човек, когото не познавам, и ми рече, че емирът още преди появяването ми в Бухара издал заповед да ми отсекат главата и аз, обзет от страх, реших да бягам в женски дрехи.

Емирът хитро се усмихнал:

— Срещнал те значи човек… когото не познаваш. И ти изведнъж му повярва?… Чудна история! А защо сме искали да ти отсечем главата?

— Задето уж пред целия народ съм се заклел да се вмъкна в харема на великия везир… Но аллах ми е свидетел, аз никога не съм мислил за това! Аз съм вече стар, немощен и дори от собствения си харем съм се отказал отдавна…

— Да влезеш в нашия харем? — попитал емирът, като свил устни. По лицето му се виждало, че тоя старец му изглежда все повече и повече подозрителен. — Кой си ти и откъде си?

— Аз съм Хюсеин Хуслия, мъдрец, звездоброец и лечител от Багдад, и пристигнах в Бухара по повелята и желанието на великия емир!

— Значи името ти е Хюсеин Хуслия! Ти ни лъжеш в очите, презрени старче! — прогърмял емирът с такава сила, че царят на поетите съвсем неуместно паднал на колене. — Лъжеш! Ето го — Хюсеин Хуслия!

Като се подчинил на знака, който му дал емирът, Настрадин Ходжа без страх излязъл напред и застанал пред стареца открито и смело, загледан право в лицето му.

Старецът се учудил и стъписал. Но тутакси, овладял се, извикал:

— Аха! Та тоя е същият човек, който ме срещна на пазара и каза, че емирът иска да ми отсече главата!

— Какво приказва той, Хюсеин Хуслия! — възкликнал емирът в пълно недоумение.

— Какъв Хюсеин Хуслия е той! — извикал старецът. — Аз съм Хюсеин Хуслия, а той е чисто и просто измамник! Присвоил си е името ми!

Настрадин Ходжа ниско се поклонил на емира:

— Да ми прости великият владетел смелите ми думи, но безсрамието на тоя старец няма граници! Той казва, че съм присвоил името му. Може би ще каже, че и този халат съм присвоил от него?

— Разбира се! — извикал старецът. — Това е моят халат.

— Може би и тази чалма е твоя? — попитал Настрадин Ходжа с насмешка.

— Ами че да! Това е моята чалма! Ти размени с мене халата и чалмата срещу женските дрехи!

— Така! — рекъл Настрадин Ходжа с още по-голяма насмешка в гласа. — А ето този пояс случайно да е твой?

— Мой е поясът! — разпалено отговорил старецът.

Настрадин Ходжа се обърнал към трона:

— Пресветлият емир с очите си се убеди какъв човек вижда пред себе си. Днес тоя лъжлив и презрян старец казва, че съм му откраднал името, че този халат е негов халат, и чалмата е негова, и поясът е негов, а утре ще каже, че тоя дворец е негов дворец и цялата държава — негова държава, и че истинският емир е той, ей тоя лъжлив, презрян старец! От него всичко може да се очаква! Та той вече е пристигнал в Бухара с намерение да влезе в харема на емира като в свой собствен харем!

— Прав си, Хюсеин Хуслия — рекъл емирът. — Ние се убедихме, че тоя старец е подозрителен и опасен човек, той има черни мисли в главата си. И ние смятаме, че трябва незабавно да отделим главата му от тялото.

Старецът със стон паднал на колене, закрил лицето си с ръце.

Но Настрадин Ходжа не можел да допусне заради него да отиде на дръвника човек, невинен в престъпленията, които му се приписват, па макар и той да е придворен мъдрец, който, разбира се, е погубил много хора с коварството си.

Настрадин Ходжа се поклонил на емира:

— Нека великият емир милостиво изслуша думите ми. Да му се отсече главата никога не е късно. Но отначало трябва да научим истинското му име и истинските намерения, с които е дошъл в Бухара, за да се разбере дали няма съучастници и дали не е някой гнусен магьосник, който е решил да се възползува от неблагоприятното разположение на звездите и да вземе прах от следите на великия емир, да смеси тоя прах с мозъка на прилеп и след това да го изсипе скришом в наргилето на емира, за да му причини зло. Нека великият емир остави за сега жив този човек и ми го предаде, защото той може да оплете с магиите си обикновените тъмничари, но пред мъдростта ми те ще бъдат безсилни, тъй като ми са известни всички хитрости на магьосниците и всички начини за унищожаване на тяхното магьосничество. Аз ще заключа този старец, ще произнеса над ключалката благочестиви молитви, които само аз знам, за да не може той със силата на магията да отвори ключалката без ключ, а после с жестоки мъчения ще го накарам да си каже всичко!

— Ех, какво пък — отговорил емирът. — Думите ти са напълно разумни, Хюсеин Хуслия. Вземи го и прави с него каквото поискаш, но само гледай да не се измъкне на свобода.

— Отговарям с главата си пред великия емир.

След половин час Настрадин Ходжа — главният мъдрец и звездоброец на емира — се отправил към новото си жилище, приготвено в една от кулите на дворцовата стена; подир него, придружен от стражата, вървял клюмналият престъпник — истинският Хюсеин Хуслия.

В кулата, над жилището на Настрадин Ходжа, имало мъничка кръгла килия с чугунена решетка на прозореца. Настрадин Ходжа отключил с огромен ключ медната зеленясала ключалка, отворил окованата с желязо врата. Стражарите тикнали там стареца, като му хвърлили наръч слама. Настрадин Ходжа заключил вратата и после дълго бъбрил над медната ключалка, но тъй неясно и бързо, че стражарите не могли да чуят нищо освен често повтарящия се призив към аллаха…

Настрадин Ходжа останал напълно доволен от жилището си. Емирът му пратил дванайсет одеяла, осем възглавници, множество различни съдини, кошници с бели пресни питки, мед в една делва и много други ястия от трапезата, си. Настрадин Ходжа бил много уморен и изгладнял, но преди да седне на софрата, взел шест одеяла, четири възглавници и ги занесъл горе на пленника си.

Старецът седял в ъгъла върху сламата и очите му светели в тъмното като очи на разярен котарак.

— Нищо, Хюсеин Хуслия — мирно рекъл Настрадин Ходжа. — Ние с тебе ще се подредим в тая кула: аз по-долу, а ти по-горе, както подобава на годините и мъдростта ти. Колко прах има тук! Ей-сега ще помета.

Настрадин Ходжа слязъл, донесъл стомна с вода, метла, измел чисто каменния под, постлал одеялата, сложил възглавниците, после още веднъж слязъл, донесъл питки, мед, халва, фъстъци и пред очите на пленника си честно разделил всичко наполовина.

— Ти няма да умреш от глад, Хюсеин Хуслия — рекъл той. — Ние с тебе ще съумеем да си печелим храната. Ето ти едно наргиле, а ето тук сложих тютюна.

Като наредил всичко това в малката килия така, че тя добила вид, едва ли не по-добър от долната, Настрадин Ходжа си отишъл, като заключил вратата.

Старецът останал сам. Той бил съвсем объркан. Дълго мислил, съобразявал, пресмятал, но не можал да разбере нищо от станалото. Одеялата били меки, възглавниците удобни и нито питките, нито медът, нито тютюнът съдържали отрова… Уморен от дневните силни вълнения, старецът си легнал да спи, като поверил по-нататъшната си съдба на аллаха.

През това време виновникът за всичките негови нещастия, Настрадин Ходжа, стоял пред прозореца на долната килия, наблюдавал бавния преход на здрача в мрак и размислял за чудния си бурен живот, за изгората си, която сега била тук, наблизо, но още нищо не знаела. През прозореца лъхала свежа прохлада, над града като сребърни нишки се сплитали звънливите й печални гласове на муезините; на тъмното небе се появили звездите, светели, горели и трептели с чиста, студена и далечна светлина и там била звездата Ан-Шуал, която означава сърце, и трите звезди Ал-Гафр, които означават покривало на девойка, и двете звезди Аш-Шаратан, които означават рога, и само зловещата звезда Ал-Калб, която означава жило на смъртта, я нямало там, в синьото висине…

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Настрадин Ходжа спечелил доверието и милостта на емира, станал негов най-близък съветник във всички дела. Настрадин Ходжа решавал, емирът подписвал, а великият везир Бахтияр само удрял медния издълбан печат. „О, велики аллах, какво става в нашата държава! — мислено възклицавал той, като четял указите на емира за отменянето на данъците, за безплатно ползуване на пътищата и мостовете, за намаление на пазарните берии. — Та така скоро съвсем ще разорят хазната! Този нов мъдрец — дано му се скапят всичките вътрешности! — разруши за една седмица всичко, над което съм се трудил повече от десет години!“

Веднъж той се осмелил да доложи на емира за съмненията си. Повелителят отговорил:

— Какво знаеш ти, нищожни човече, и какво разбираш? Ние също скърбим не по-малко от тебе за тези укази, които опустошават нашата хазна, но какво можем да направим ние, щом така повеляват звездите! Утеши се, Бахтияр, това е за кратко време, докато звездите дойдат в благоприятно съчетание. Обясни му, Хюсеин Хуслия.

Настрадин Ходжа отвел великия везир настрани, накарал го да седне на възглавките и дълго му обяснявал защо допълнителният данък върху ковашкия, бакърджийския и оръжейния занаят трябва незабавно да се отмени.

— Звездите Ал-Авва в съзвездието Дева и Ал-Балда в съзвездието Стрелец противостоят на звездите Сад-Була в съзвездието Водолей — говорел Настрадин Ходжа. — Разбираш ли, о, почтени и сияйни везирю, те си противостоят и са далеч от съчетание.

— Е, та що, като си противостоят? — възразил Бахтияр. — Те и по-рано са си противостояли, но това ни най-малко не ни пречеше да събираме редовно данъците.

— Но ти забрави за звездата Ак-Дабаран в съзвездието на Бика! — възкликнал Настрадин Ходжа. — О, везирю, погледни небето и ще се убедиш!

— Защо ми е да гледам небето! — отговорил упоритият везир. — Моя работа е да се грижа за непокътнатостта и увеличението на хазната; аз виждам, че от оня ден, когато ти се яви в двореца, доходите на хазната намаляха и притокът на данъците секна. Сега тъкмо е дошъл срокът за събиране на данъците от градските занаятчии; обясни ми защо не можем да ги съберем?

— Как защо? — възкликнал Настрадин Ходжа. — Та нали цял час ти приказвам за това! Мигар и досега не разбра, че на всеки от дванайсетте знака на Зодиака се падат две и една трета стоения на луната!

— Но аз трябва да събера данъците! — отново го прекъснал везирът. — Разбираш ли, данъците!

— Почакай — спрял го Настрадин Ходжа. — Аз още не съм ти разяснил, че съзвездието Ас-Сурея и осемте звезди на Ан-Наими…

На това място Настрадин Ходжа се впуснал; в толкова мъгляви и пространни обяснения, че главата на великия везир бръмнала и пред очите му причерняло. Той станал и излязъл, олюлявайки се. А Настрадин Ходжа се върнал при емира:

— О, повелителю! Старостта е покрила със сребро главата му, но го е обогатила само отвън, без да превърне в злато онова, което се намира вътре в главата му. Той не може да побере моята мъдрост. Нищо не разбира, повелителю. О, ако притежаваше само една хилядна от ума, притежаван от великия емир, който затъмнява самия Лухман!

Емирът милостиво и самодоволно се усмихнал. През всичките тия дни Настрадин Ходжа с голямо усърдие му внушавал колко велика е неговата мъдрост и напълно успял в намерението си. И сега, когато му доказвал нещо, емирът слушал с дълбокомислен вид и не възразявал, да не би да открие истинската дълбочина на ума си.

На следния ден Бахтияр казал в кръга на придворните:

— Новият мъдрец, същият този Хюсеин Хуслия, ще ни разори всички! Ние се обогатяваме само в дните, когато се събират данъците, и имаме възможност да гребем от голямата и пълноводна река, която тече към хазната на емира. И ето, дойде време да загребем, но тоя Хюсеин Хуслия ни пречи. Той се позовава на разположението на звездите, но кога и кой е чувал звездите, управлявани от аллаха, да се разполагат в ущърб на знатните и благородни хора, за да благоприятствуват в същото време някакви презрени занаятчии, които, уверен съм, сега безсрамно изплюскват надниците си, вместо да ни ги дадат. Кога и кой е чувал за такова разположение на звездите? Това не е казано в нито една книга, защото такава книга, дори ако се появеше, би била незабавно изгорена, а човекът, който я е съчинил, би бил прокълнат и предаден на смъртно наказание като най-голям богохулник, еретик и злодей!

Придворните мълчали, тъй като не знаели още на чия страна е по-изгодно да застанат — на страната на Бахтияр или на страната на новия мъдрец.

— Още сега притокът на данъците се намалява с всеки ден — продължавал Бахтияр. — И не е далеч времето, когато хазната ще обеднее и ние, приближените на емира, ще се разорим и вместо сърмени халати, ще облечем прости, груби, и вместо с по двайсет жени, ще се задоволяваме само с по две, и вместо сребърни блюда, ще ни поднесат глинени, и вместо крехко, младо овне, ще ни сложат в пилафа жилаво говеждо, което е само за кучетата и занаятчиите! Ето какво ни готви новият мъдрец Хюсеин Хуслия и оня, който не вижда това, е сляп, и тежко му!

Така говорел той, като се мъчел да настрои придворните против новия мъдрец.

Напразни били усилията му.

Хюсеин Хуслия все повече и повече успявал в издигането си.

Особено се отличил той в „Деня на възхваляването“. По стар обичай всички везири, велможи, мъдреци и поети всеки месец се съревновавали пред лицето на емира кой най-добре ще го възхвали. На победителя се давала награда.

Всички изказали похвалите си, но емирът останал недоволен.

— Същото ни казвахте вие и миналия път — рекъл той. — И ние намираме, че вие сте недостатъчно усърдни в славословието. Не искате да обременявате ума си, но ние ще ви накараме да се потрудите днес. Ще ви задаваме въпроси, а вие сте длъжни да отговаряте, като съчетавате в отговорите си възхвалата с правдоподобното.

Емирът попитал:

— Щом ние, великият бухарски емир, съгласно вашите твърдения сме могъщ й непобедим, защо господарите на съседните мюсюлмански страни и досега не са ни пратили посланиците си с богати подаръци и с изява на пълното си, покорство пред нашето непреодолимо владичество? Чакаме вашите отговори на този въпрос.

Пълен смут обзел придворните. Те бъбрели нещо неразбрано, мъчели се по всякакъв начин да се отклонят от пряк отговор. Едничък само Настрадин Ходжа запазвал уверено спокойствие. Когато, дошъл неговият ред, той рекъл:

— Нека жалките ми думи се удостоят с вниманието на великия емир. На въпроса на нашия господар е лесно, да се отговори. Всички останали владетели, които управляват съседните страни, живеят в постоянен страх и трепет пред всемогъществото на нашия господар. И разсъждават по такъв начин: „Ако пратим на великия, славен и могъщ бухарски емир богати подаръци, той ще помисли, че земята ни е много богата, и съблазнен от това, ще дойде с войската си да заграби нашата земя. Ако, наопаки, му пратим по-бедни подаръци, ще се оскърби и пак ще потегли срещу нас с войската си. Той, бухарският емир, е велик, славен и могъщ и най-добре е да не му напомняме за съществуването си.“ Ето как разсъждават другите владетели и причината, за да не пращат в Бухара пратеници с богати дарове, трябва да се търси в непрестанния им трепет пред всемогъществото на нашия господар.

— Ето! — извикал емирът, изпаднал в пълен възторг от отговора на Настрадин Ходжа. — Ето как трябва да се отговаря на въпросите на емира! Чухте ли! Учете се, о, глупци, прилични на пънове! Наистина Хюсеин Хуслия десеторно превъзхожда, всички ви с мъдростта си! Обявяваме му своето благоволение.

И тозчас дворцовият готвач изтичал при Настрадин Ходжа и му натъпкал устата с халва и шекер! Бузите на Настрадин Ходжа се издули, той се задушавал, гъста сладка слюнка потекла по брадата му.

Емирът задал още няколко също тъй коварни въпроса. Отговорите на Настрадин Ходжа, били всеки път най-добрите.

— В какво се състои първото задължение на придворния? — попитал емирът.

Настрадин Ходжа му отговорил така:

— О, велики и блестящи повелително! Първото задължение на придворния се състои във всекидневно упражнение на гръбнака, за да придобие последният необходимата гъвкавост, без която придворният не може да изрази по достоен начин предаността и благоговението си. Гръбнакът на придворния трябва да притежава способност да се прегъва, а също тъй да се извика във всички посоки за разлика от закостенелия гръбнак на простия човек, който не умее и да се поклони както трябва.

— Тъкмо така е! — извикал възхитеният емир. — Тъкмо така, всекидневно упражнение на гръбнака! Повторно обявяваме нашето благоволение на мъдреца Хюсеин Хуслия!

За втори път натъпкали устата на Настрадин Ходжа с халва и шекер.

Този ден мнозина от придворните преминали от страната на Бахтияр на страната на Настрадин Ходжа.

Вечерта Бахтияр повикал при себе си Арсланбег. Новият мъдрец заплашвал еднакво и двамата и за да го сломят, те забравили временно старата си вражда.

— Добре ще е да му сипем нещо в пилафа — рекъл Арсланбег, който бил майстор в тия работи.

— А после емирът ще ни отсече главите! — възразил Бахтияр. — Не, почтени Арсланбег, трябва да се действува другояче. Ние трябва да хвалим и превъзнасяме по всякакъв начин мъдростта на Хюсеин Хуслия и, да направим така, че в сърцето на емира да се прокрадне съмнение, Дали мъдростта на Хюсеин Хуслия не превъзхожда в очите на придворните неговата собствена, емирска мъдрост. А ние неуморно ще хвалим и превъзнасяме Хюсеин Хуслия и ще настъпи ден, когато емирът ще почне да завижда. И този ден ще бъде последен в издигането на Хюсеин Хуслия и пръв в неговото падане!

Но съдбата грижливо вардела Настрадин Ходжа и дори грешките му обръщала в негова полза.

Когато Бахтияр и Арсланбег, които всеки ден хвалели без мярка новия мъдрец, почти постигнали с общи усилия целта си и емирът, за сега още тайно, започнал вече да завижда, случило се така, че Настрадин Ходжа сбъркал.

Те се разхождали с емира в градината, вдъхвали благоуханието на цветята и се наслаждавали от пението на птиците. Емирът бил мълчалив. В това мълчание Настрадин Ходжа долавял скрита неприязън, но не можел да разбере причината й.

— А как е твоят пленник, оня старец? — попитал емирът. — Научи ли ти, Хюсеин Хуслия, истинското му име и намеренията, с които е дошъл в Бухара?

Настрадин Ходжа в това време мислел за Гюлджан и отговорил разсеяно:

— Нека великият повелител прости нищожния си раб. Не можах да изтръгна от този старец нито дума, Той мълчи като риба.

— Но ти опита ли да го подложиш на мъчение?

— О, велики повелителю, и още как! Оня ден му изпотроших ставите, а вчера цял ден разклащах с железни клещи зъбите му.

— Разклащането на зъбите е хубаво изтезание — рекъл емирът. — Странно, че мълчи. Може би ще трябва да ти пратя на помощ изкусен и опитен палач?

— О, не, нека великият повелител не се обременява с грижи! Утре ще приложа ново изтезание: ще пронижа езика и венците на този старец с нажежено шило.

— Почакай, почакай! — възкликнал емирът и лицето му просияло. — Но как тогава ще може да каже името си, щом пронижеш езика му с нажежено шило? Ти не си помислил за това, Хюсеин Хуслия, и не си предвидил, но ние, великият емир, помислихме, предвидихме и предотвратихме грешката ти, от което личи, че макар да си несравнен мъдрец, нашата мъдрост многократно превъзхожда твоята, в което ти сега се убеди.

Радостният, сияещ емир заповядал незабавно да свикат придворните, а когато те се събрали, съобщил им, че днес е надминал с мъдростта си Хюсеин Хуслия, като е предотвратил грешката, която мъдрецът е бил готов да извърши.

Придворният летописец старателно записал всяка дума на емира, за да се прослави мъдростта му в следващите векове.

От този ден завистта напуснала сърцето на емира.

Така благодарение на една случайна грешка Настрадин Ходжа разрушил коварните замисли на враговете си.

Но го спохождали, и все по-често, самотни нощни часове на непоносима мъка. Пълната месечина греела високо над Бухара; със слабо сияние светели кахлените калпаци на безбройните минарета, а мощните им каменни подножия тънели в синкав дим. Летял ветрец, прохладен над покривите и душен долу, дето земята и стените, нажежени през деня, не изстивали и през нощта. Всичко наоколо спяло — дворец, джамии, колиби, само кукумявката тревожела с пронизителни викове горещата дрямка на свещения град. Настрадин Ходжа седял пред отворения прозорец. Той усещал със сърцето си, че Гюлджан не спи, мисли за него и може би двамата сега гледат едно и също минаре, но не се виждат един друг, разделени от стени, решетки, стража, евнуси и старици. Настрадин Ходжа съумял да отключи портите на двореца, но харемът както преди бил заключен здраво, само случаят можел да го отвори пред Настрадин Ходжа. Той неуморно търсел този случай. Напразно! Дори не можал досега да прати вест на Гюлджан за себе си.

Той седял до прозореца, целувал вятъра и му казвал: „Ех, какво ти струва! Литни за минутка през прозореца й, докосни устните й. Предай на Гюлджан моята целувка и моя шепот, кажи й, че не съм я забравил, че ще я спася!“

Вятърът отлитал по-нататък, Настрадин Ходжа оставал сам с мъката си.

Настъпвал денят, а с него — обичайните грижи и тревоги. Пак трябвало да отива в голямата зала и да чака там излизането на емира, да слуша ласкателните думи на придворните, да отгатва хитрите интриги на Бахтияр, да лови погледите му, изпълнени със затаена злост. После трябвало да пада ничком пред емира, да му изказва възхвали, после да седи дълги часове заедно с него, да гледа, скривайки отвращението си, неговото подпухнало, увехнало лице, да слуша внимателно глупавите му приказки, да му обяснява разположението, на звездите. Всичко това до такава степен омръзнало и опротивяло на Настрадин Ходжа, че той дори престанал да измисля за емира нови доказателства и всичко наред — главоболието на емира, недостига на вода в нивите, повишаването на цените на пшеницата, — всичко обяснявал с едни и същи думи, като се позовавал все на едни и същи звезди.

— Звездите Сад-ад-Забих — казвал той с отегчен глас — противостоят на съзвездието Водолей, докато планетата Меркурий е застанала наляво от съзвездието Скорпион. С това се обяснява днес безсънието на повелителя.

— Звездите на Сад-ад-Забих противостоят на планетата Меркурий, докато трябва да запомня това… Повтори, Хюсеин Хуслия.

Великият емир нямал никаква памет. На следния ден разговорът започвал отново:

— Морът по добитъка в планинските местности се обяснява с това, о, велики емире, че звездите Сад-ад-Забих са влезли в съчетание със съзвездието Водолей, докато планетата Меркурий противостои на съзвездието Скорпион.

— Значи звездите Сад-ад-Забих — казвал емирът. — Трябва да запомня това.

„Всемогъщи аллах; колко е глупав! — с тъга мислел Настрадин Ходжа. — Той е по-глупав и от багдадския халиф! Колко ми е омръзнал, и скоро ли ще се измъкна оттук!“ А емирът подхващал други разговори:

— В нашата държава, Хюсеин Хуслия, дарят сега пълен мир и спокойствие. И дори нищо не се чува за оня нечестивец. Къде ли е могъл да се дене и защо ли мълчи? Обясни ми, Хюсеин Хуслия.

— О, всемогъщи господарю, средоточие на вселената! Звездите на Сад-ад-Забих… — започвал отегчено Настрадин Ходжа и повтарял отново всичко, казано вече много пъти. — А освен това, велики емире, тоя нечестивец Настрадин Ходжа е бил в Багдад и, разбира се, е слушал, за моята мъдрост. Когато му е станало известно, че съм пристигнал в Бухара, скрил се е, обзет от страх и трепет, защото знае, че нищо не ми струва да го заловя.

— Да го заловиш! Това би било много хубаво! Но по какъв начин мислиш да го заловиш?

— За това ще изчакам благоприятно съчетание на звездите Сад-ад-Забих с планетата Юпитер.

— С планетата Юпитер — повторил емирът. — Трябва да запомня това. Знаеш ли, Хюсеин Хуслия, каква мъдра мисъл ни осени тая нощ? Помислихме, че Бахтияр трябва да се прогони от неговата длъжност, а тебе да поставим велик везир.

И Настрадин Ходжа трябвало да падне ничком пред емира, да го възхвали и му благодари, а после да му обясни, че сега не бива да се прави смяна на везирите, защото звездите от Сад-ад-Забих не благоприятствуват за това. „По-скоро, по-скоро да се измъкна оттук!“ — възклицавал мислено Настрадин Ходжа.

В очакване на сгоден случай Настрадин Ходжа влачел в двореца безрадостно, тъжно съществование. Теглело го към пазара, сред тълпата, към чайханата, към опушената механа; той би дал всички ястия на емира за една паница подлучена, пареща от пипер чорба от овнешки крака, за жилите и хрущялите в пазарския, евтин пилаф. Би разменил своя сърмен халат за коя да е окъсана вехтория, само вместо славословия и възхвали да чуе проста, неизкуствена реч и гръмовит смях от все сърце.

Но съдбата продължавала да изпитва Настрадин Ходжа и не пращала сгоден случай. А през това време емирът все по-често питал кога най-сетне звездите ще му позволят да вдигне с царствена ръка покривалото на новата наложница.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Веднъж емирът повикал багдадския мъдрец в неочакван час. Било много рано, целият дворец спял, чувал се плисъкът на дворцовите шадравани, гукали гургулици, шумолели криле. „Защо ли съм му потрябвал?“ — недоумявал Настрадин Ходжа, като се изкачвал по ясписните стъпала към емирската спалня.

Насреща му безшумно като сянка от спалнята се измъкнал Бахтияр. Те си разменили пътем поздрави. Настрадин Ходжа се напрегнал, предчувствувайки някаква измама.

В спалнята заварил главния евнух. Като стенел жаловито, Негово Велико Целомъдрие лежал ничком пред ложето на емира, а наблизо на килима се търкаляли отломки от палмов, украсен със злато жезъл.

Тежки кадифени завеси отделяли спалнята от пресния утринен вятър, от слънчевите лъчи и чуруликането на птиците. Тя се осветявала от мъждивия пламък на един светилник, който, макар и направен от чисто злато, пушел и вонял не по-малко от обикновен глинен светилник. В ъгъла димяла гравирана кадилница и изливала остро и сладостно благоухание, безсилно обаче да надвие задушливата миризма на овча лой. Въздухът в спалнята бил толкова гъст, че Настрадин Ходжа почувствувал как нещо го гъделичка по носа и го дращи в гърлото.

Емирът седял с изпружени изпод коприненото одеяло космати крака; Настрадин Ходжа забелязал, че петите на повелителя са тъмножълти, като че ги бил опушвал отвреме-навреме над индийската си кадилница.

— Хюсеин Хуслия, ние сме силно покрусени — рекъл емирът. — За това е виновен нашият главен евнух, когото виждаш пред себе си.

— О, велики повелителю! — извикал ужасен Настрадин Ходжа. — Мигар той се е осмелил?

— Ех, не! — махнал с ръка емирът, като се понамръщил. — Как може да се осмели щом ние със свойствената ни мъдрост сме предвидили и преди да сме го назначили за главен евнух, сме се погрижили за всичко. Работата е съвсем друга. Научихме днес, че ей тоя негодник, нашият главен евнух, забравил за голямата милост, която му оказахме, като го поставихме на една от най-високите длъжности в държавата, почна престъпно да пренебрегва задълженията си. Възползувай от това, че напоследък не посещаваме нашите наложници, той се осмелил да напусне харема за три дни, за да се отдаде на един пагубен порок, а именно пушенето на хашиш. И в харема редът се разбъркал и спокойствието се нарушило и нашите наложници, лишени от надзор, се сбили помежду си, по-оскубали си косите и си издраскали лицата, с което на нас, великия емир, е причинен несъмнен ущърб, защото жена с издраскано лице или оредели коси не може да се смята съвършена в нашите очи. Освен това случило се още едно събитие, което ни хвърля в скръб и огорчение: нашата нова наложница се разболяла и ето вече трети ден не приема храна.

Настрадин Ходжа трепнал. Емирът с едно движение на ръката го спрял:

— Почакай, не сме свършили още. Тя се разболяла и може да се прости с живота. Ако бяхме влезли при нея поне веднъж, болестта й, дори смъртта й не биха чак толкова силно огорчили нашето сърце, но сега, ти сам разбираш, Хюсеин Хуслия, ние твърде, твърде много сме опечалени. Затова — продължил емирът, като издигнал глас, — за да не се подхвърляме занапред на огорчения и душевни разстройства, решихме да прогоним този негодник и разпътник от неговата длъжност, да го лишим от всички наши милости и да му ударим двеста камшика. А на тебе, о, Хюсеин Хуслия, напротив, решихме да окажем своята велика милост и да те назначим на освободената длъжност, тоест главен евнух на нашия харем.

Краката на Настрадин Ходжа се подкосили, дишането му спряло, вътрешностите му изстинали. Емирът, свъсил вежди, страховито го запитал:

— Ти, изглежда, възнамеряваш да ми възразиш, Хюсеин Хуслия? Може би предпочиташ суетните и мимолетни наслади пред великото щастие да служиш на нашата царствена особа? Отговори, ако е така!

Настрадин Ходжа вече се овладял. Той се поклонил на емира:

— Да пази аллах нашия велик повелител. Милостта на емира към мене, нищожния, е безгранична. Великият владетел притежава вълшебното свойство да отгатва най-тайните и най-съкровени желания на приближените си, което му дава възможност непрестанно да излива върху тях благоволението си. Колко пъти съм мечтал аз, нищожният, да заема мястото на той ленив и глупав човек, който лежи сега на килима и стене с тънък гласец, получил от жезъла справедливо наказание; колко пъти съм мечтал, но не съм се осмелявал да кажа на емира за желанието си. Но ето, самият велик повелител…

— Тогава каква пречка има? — дружелюбно и радостно го пресякъл емирът. — Ей-сега ще повикаме лекаря, той ще вземе ножовете си и ти ще се отдалечиш с него нейде на уединено място, а ние през това време ще заповядаме на Бахтияр да напише указ за назначаването ти главен евнух. Хей! — викнал емирът и плеснал с ръце.

— Нека повелителят сведе слуха си до нищожните ми думи — бързо рекъл Настрадин Ходжа, като поглеждал вратата с боязън. — С голяма радост и готовност бих отишъл с лекаря в уединеното място, но ме спира само грижата за благоденствието на повелителя. След тази работа аз ще трябва дълго да бъда на легло, а новата наложница на повелителя през това време може да умре и сърцето на емира ще се покрие с черната мъгла на скръбта, самата мисъл за която е непоносима и нетърпима за мене. Затова мисля, че трябва отпърво ла изгоним болестта от тялото на наложницата, а чак след това ще отида при лекаря да се подготвя за заемането на длъжността главен евнух.

— Хм — рекъл емирът и с голямо съмнение погледнал Настрадин Ходжа.

— О, повелителю! Та тя вече три дни не приема храна!

— Хм!… — повторил емирът и се обърнал към легналия пред него евнух: — Отговори ни, нищожно изчадие на паяк, много ли е болна нашата нова наложница и действително ли трябва да се тревожим за живота й.

Настрадин Ходжа усещал как по гърба му лазят струйки студена пот. Той очаквал отговора със страшна тревога.

Евнухът рекъл:

— О, велики господарю, тя отслабна и побледня като млада луна, лицето й е сякаш восъчно и пръстите студени. Стариците казват, че това били твърде неблагоприятни признаци…

Емирът потънал в размисъл. Настрадин Ходжа се отдръпнал в сянката и благодарил на димния полумрак, който царял в спалнята и скривал бледнината на лицето му.

— Да! — заявил емирът. — Ако е така, тя може би наистина ще умре, с което ще ни опечали много. Най-важното — ние нито веднъж още не сме влизали при нея. Но уверен ли си, Хюсеин Хуслия, че ще можеш да я излекуваш?

— На великия повелител е известно със сигурност, че от Бухара, та чак до Багдад няма лекар, по-изкусен от мене.

— Върви, Хюсеин Хуслия, и й приготви илача.

— Велики владетелю, длъжен съм отначало да определя болестта й. А за това трябва да я прегледам.

— Да я прегледаш? — емирът се усмихнал. — Когато бъдеш главен евнух, Хюсеин Хуслия, тогава ще успееш да й се нагледаш.

— О, повелителю! — Настрадин Ходжа се привел до земята. — Аз трябва…

— Нищожни робе! — извикал емирът. — Известно ли ти е, че никой от смъртните няма право под страх от ужасно наказание да види лицето на наша наложница? Известно ли ти е това?!

— Известно ми е, о, повелителю! — отговорил Настрадин Ходжа. — Но аз не говоря за лицето. Никога не бих се осмелил да погледна лицето й. Достатъчно ми е да погледна ръката й, защото един такъв изкусен лекар като мене може да познае коя да е болест по цвета на ноктите.

— Ръката ли? — попитал емирът. — Но защо не ни каза отведнъж, Хюсеин Хуслия, ами ни накара да се гневим напразно. Ръката, разбира се, може. Ние лично ще дойдем с тебе в харема; предполагаме, че съзерцанието на женската ръка няма да ни навреди.

— Съзерцанието на ръката не може да навреди на великия повелител — отговорил Настрадин Ходжа, като разсъдил, че той и без това няма да може да се види с Гюлджан насаме и ако свидетелят е неизбежен, нека по-добре този свидетел бъде сам емирът, та по-късно в сърцето му да не се прокрадват никакви подозрения.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Най-сетне след толкова дни на безплодно очакване вратите на харема се отворили пред Настрадин Ходжа.

Пазачите отстъпили приведени, Настрадин Ходжа се изкачил след емира по каменната стълба, минал през една порта, видял прекрасна градина: розови храсти, шибой и зюмбюл, шадравани и басейни от бял и чер мрамор, над които се виела лека пара. По цветята, по тревите, по листата блестяла и трептяла утринна роса.

Бледност и червенина се сменяли всеки миг по лицето на Настрадин Ходжа. Евнухът разтворил широко ореховите, украсени с резба врати! От тъмната дълбочина лъхнал гъст мирис на амбра, мускус и розово масло. Това бил харемът, тъжната обител на прекрасните емирови пленници.

Настрадин Ходжа старателно запомнял всички ъгли, коридори и завои, за да не сбърка после в решителната минута и да погуби себе си и Гюлджан. „Надясно — повтарял той, — сега наляво. Тук има стълба. Тук дежури старица. Сега пак наляво.“ Коридорите се осветявали оскъдно от синя, зелева и розова светлина, която се процеждала през разноцветни китайски стъкла. Евнухът се спрял пред една нисичка врата:

— Тя е тук, повелителю.

Настрадин Ходжа прекрачил след емира съкровения праг. Това било мъничка стая с килими по пода и стените, В пезулите имало седефени ковчежета с гривни, обеци и огърлици, на стената висяло голямо сребърно огледало. Бедната Гюлджан дори не била сънувала по-рано такова богатство! Настрадин Ходжа се разтреперил, щом видял мъничките й, извезани с маргарит пантофи. Тя вече била успяла да ги подпети! Колко сила му трябвало, за да не издаде вълнението си!

Евнухът посочил с ръка копринената завеска в ъгъла. Там лежала Гюлджан. „Спи“ — рекъл шепнешком евнухът.

Ситни тръпки побили Настрадин Ходжа. Възлюбената му била до него. „Дерзай, стегни се!“ — казал си той.

Но щом се приближил до завеската, чул въздишките на спящата Гюлджан, видял лекото люлеене на коприната до възглавниците — сякаш железни пръсти стиснали гърлото му сълзи бликнали от очите му и дъхът му пресекнал.

— Какво се бавиш, Хюсеин Хуслия? — попитал емирът.

— О, повелителю, вслушвам се в дишането й. Старая се да доловя през тази завеска как бие сърцето на твоята наложница! Как й е името?

— Казва се Гюлджан — отговорил емирът.

— Гюлджан — тихо повикал Настрадин Ходжа.

Завеската, която се люлеела равномерно над мястото на възглавницата, увиснала неподвижно. Гюлджан се събудила и замряла, като не знаела дали още насън; или наяве прозвучал този скъп, близък глас.

— Гюлджан! — повторил Настрадин Ходжа. Тя слабо извикала. Настрадин Ходжа бързо рекъл: — Името ми е Хюсеин Хуслия. Аз съм новият мъдрец, звездоброец и лечител, пристигнах от Багдад на служба при емира. Разбираш ли, Гюлджан, аз съм новият мъдрец, звездоброец и лечител на име Хюсеин Хуслия.

Като се обърнал към емира, Настрадин Ходжа додал:

— Кой знае защо, тя се изплаши, щом чу гласа ми. Сигурно тоя евнух се е държал с нея лошо в отсъствието на повелителя.

Емирът начумерен погледнал евнуха, който се затресъл и се прегънал доземи, без да посмее да каже нито дума за свое оправдание.

— Гюлджан, заплашва те опасност — рекъл Настрадин Ходжа. — Но аз ще те спася и ти трябва да ми вярваш, защото изкуството ми преодолява всичко.

Той млъкнал, очаквайки отговор. Мигар Гюлджан не разбрала, не се досетила? Но ето, зачул се нейният глас:

— Аз те чувам, Хюсеин Хуслия, мъдрецо от Багдад, познавам те и ти вярвам, за което говоря тук, в присъствието на повелителя, чиито нозе виждам през пролуката на завеската ми.

Като не забравял, че пред лицето на емира е необходимо да пази учен и важен вид, Настрадин Ходжа рекъл строго:

— Дай ми ръката си, за да мога да определя по цвета на ноктите болестта ти.

Коприната се люшнала, разтворила се. Настрадин Ходжа предпазливо взел тънката ръка на Гюлджан. Чувствата си той можел да изрази, само като й стисне ръката. Гюлджан му отговорила едва-едва. Той обърнал ръката й с дланта нагоре, разглеждал я внимателно и дълго. „Колко е отслабнала!“ — Мислел си той с болка на сърцето. Емирът се навел през рамото му, засумтял над самото му ухо. Настрадин Ходжа му показал нокътя от кутрето на Гюлджан и угрижено поклатил глава. Макар нокътят на кутрето да не се различавал по нищо от останалите нокти, емирът все пак видял в него нещо особено, свил устни и отговорил на Настрадин Ходжа с многозначителен, разбиращ поглед.

— Какво те боли? — попитал Настрадин Ходжа.

— Сърцето — отговорила тя само с въздишка. — Боли ме сърцето от мъка и тъга.

— Коя е причината за твоята мъка?

— Разделена съм от оня, когото обичам.

Настрадин Ходжа пошепнал на емира:

— Тя се е разболяла, защото е разделена от повелителя.

Лицето на емира грейнало от радост. Той засумтял още по-силно.

— Разделена съм от моя любим! — говорела Гюлджан. — И ето, сега чувствувам, че моят възлюбен е тук, наблизо, но не мога нито да го прегърна, нито да го целуна. О, скоро ли, скоро ли ще настъпи денят, когато той ще ме прегърне и ще ме приближи до себе, си!…

— Всемогъщи аллах! — възкликнал Настрадин Ходжа, като се престорил на учуден. — Каква силна страст й е внушил повелителят за толкова късо време!

Емирът изпаднал в безкраен възторг. Той дори не можел вече спокойно да стои на едно място, пристъпвал от крак на крак и глупаво се кискал в шепата си.

— Гюлджан! — рекъл Настрадин Ходжа. — Успокой се. Оня, когото любиш, те чува.

— Да, да! — не издържал емирът. — Той чува, Гюлджан. Твоят възлюбен те чува!

Иззад завеската се дочул тих смях, напомнящ ромон на вода. Настрадин Ходжа продължил:

— Заплашва те опасност, Гюлджан, но не се страхувай. Аз, знаменитият мъдрец, звездоброец и лечител Хюсеин Хуслия, ще те спася!

— Той ще те спаси! — повтарял възхитеният емир. — Той непременно ще те спаси!

— Чуваш ли какво казва повелителят — завършил Настрадин Ходжа. — Трябва дами вярваш, аз ще те избавя от опасността. Денят на твоята радост е близо. Повелителят сега не може да влезе при тебе, защото го предупредих, че звездите му забраняват да се докосва до покривалото на жена. Но звездите вече изменят разположението си, ти разбираш, Гюлджан! Скоро те ще влязат в благоприятно съчетание и ти ще прегърнеш възлюбения си. Денят, в който ще ти изпратя цера, ще предшествува твоята радост. Ти разбираш, Гюлджан! Щом получиш цера, трябва да бъдеш готова!

— Благодаря ти, благодаря ти, Хюсеин Хуслия! — отговорила тя, като се смеела и плачела от радост. — Благодаря ти, несравними и мъдри изцелителю на болести. Моят възлюбен е наблизо, аз чувствувам как заедно, удар в удар, бият нашите сърца!

Емирът и Настрадин Ходжа излезли.

На портичката ги настигнал главният евнух.

— О, повелителю! — извикал той, като паднал на колене. — Наистина такъв изкусен лечител светът още не е виждал. Три дни тя лежа неподвижно, а сега изведнъж напусна ложето си, смее се и танцува и дори ме удостои с една плесница, когато се приближих до нея.

„Познавам я — помислил си Настрадин Ходжа. — Тя винаги е била бърза в ръката, моята Гюлджан.“

На утринната трапеза емирът обсипал всички придворни с милости, на Настрадин Ходжа подарил две кесии: една голяма, напълнена със сребро, и една по-малка — със злато.

— Ала каква страст сме й вдъхнали ние! — говорел той, като се подсмивал. — Признай си, Хюсеин Хуслия, на тебе не ще да ти се е случвало често да виждаш такава страст, нали? А как трепереше гласът й, как тя се смееше и плачеше! Какво ли още ще видиш, Хюсеин Хуслия, когато заемеш длъжността главен евнух!

Шепот преминал по редиците приведени придворни. По лицето на Бахтияр се плъзнала злорада усмивка. Едва сега Настрадин Ходжа разбрал кой е подсказал на емира мисълта да го назначи главен евнух.

— Тя вече оздравя — продължил емирът — и сега няма никакви причини да бавим назначението ти. Сега ние с тебе, Хюсеин Хуслия, ще пием чай, а после ти ще можеш да се уединиш с лекаря. — Хей ти! — обърнал се той към лекаря. — Иди да си вземеш ножовете. Бахтияр, подай ми указа.

Настрадин Ходжа се задавил с горещия чай и се закашлял. Бахтияр с готов указ в ръце излязъл напред, като треперел от отмъстителна наслада. Подали перо на емира, той се подписал и върнал указа на Бахтияр, който бързо ударил медния издълбан печат.

Всичко това свършили за една минута.

— Ти, изглежда, онемя от толкова голямо щастие, о, почтени ми мъдрецо Хюсеин Хуслия! — с тържествуваща усмивка рекъл Бахтияр. — Но придворният обичай изисква да благодариш на емира!

Настрадин Ходжа превил колене пред емира.

— Най-сетне се сбъдна мечтата ми! — рекъл той. — И как ме е яд за забавянето, което произтича от необходимостта да приготвя илач за наложницата на емира, за да закрепя излекуването й, без което болестта пак ще се върне в тялото й!

— Мигар приготвянето на илача отнема толкова много време? — попитал разтревожен Бахтияр. — Илачът може да се приготви за половин час.

— Тъкмо така — потвърдил емирът. — Половин час е напълно достатъчен.

— О, повелителю, всичко зависи от звездите Сад-ад-Забих — отговорил Настрадин Ходжа, като пуснал в ход последното си най-силно средство. — В зависимост от тяхното съчетание ще ми трябват от два до пет дни.

— Пет дни — възкликнал Бахтияр. — О, почтени Хюсеин Хуслия, аз никога не съм чувал, че за приготвянето на един илач са потребни пет дни!

Настрадин Ходжа се обърнал към емира:

— Може би на пресветлия владетел ще е благоугодно да възложи по-нататъшното лечение на новата наложница не на мене, а на великия везир Бахтияр? Нека той се опита да я излекува, само че тогава не отговарям за живота й.

— Какво приказваш, какво приказваш, Хюсеин Хуслия! — уплашил се емирът. — Бахтияр нищо не разбира от болести, па и изобщо той не е много силен в ума, за което ние с тебе вече си говорихме, когато аз ти предлагах да заемеш длъжността велик везир.

По цялото тяло на великия везир минал бавен гърч; той устремил към Настрадин Ходжа поглед, изпълнен с неуталожима злоба.

— Върви и се заеми с приготвянето на илача — завършил емирът. — Но пет дни е много дълго, Хюсеин Хуслия. Може би ще съумееш да се справиш по-бързо, защото ние горим от нетърпение да те видим главен евнух.

— Велики господарю, и аз самият горя от нетърпение! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Ще се постарая да се справя по-бързо.

Като се оттеглял и се кланял непрестанно, той излязъл. Бахтияр го изпроводил с поглед, в който личало явно съжаление, че врагът и съперникът му си отива, без да е изгубил нищо от предишната си тежест.

„О, змия, коварна хиена! — мислел Настрадин Ходжа, като скърцал със зъби от ярост. — Но ти закъсня, Бахтияр, сега нищо няма да успееш да направиш с мене, защото аз знам онова, което исках да узная; всички входове, коридори и изходи в харема на емира! О, моя скъпоценна Гюлджан, ти се изхитри да се разболееш тъкмо навреме и с болестта си спаси Настрадин Ходжа от ножовете на дворцовия лекар. Впрочем справедливо ще е да се каже, че си се грижила за себе си!“

Той се запътил към своята кула. В подножието й на сянка седели стражарите и играели на зарове; един от тях, проиграл всичко до конец, свалял ботушите си, за да ги заложи. Било много жежко, но в кулата, зад дебелите стени, царяла влажна прохлада. Като се изкачвал по тясната каменна стълба, Настрадин Ходжа минал покрай вратата си и влязъл направо в горната стая, дето се намирал багдадският мъдрец.

През време на пленничеството си старецът необикновено космясал, видът му станал див. Очите му святкали под надвисналите вежди. Той посрещнал Настрадин Ходжа с проклятие:

— Докога ще ме държиш затворен, о, сине на греха, да падне камък на главата ти и да излезе от ходилата на краката ти! О, отвратителни мошенико и измамнико, който си присвои името ми, халата ми, чалмата ми, пояса ми, гробищни червеи да те изгризат жив, да ти проядат стомаха и черния дроб дано!

Настрадин Ходжа бил свикнал вече и не се обиждал:

— Почтени Хюсеин Хуслия, днес аз измислих ново мъчение за тебе, а именно: да стисна главата ти с помощта на въже и тояги. Долу седят стражите, ти трябва да викаш така, че да те чуват.

Старецът се приближил до запречения с решетки прозорец и завикал с тъжен глас:

— О, всемогъщи аллах! О, мъченията ми са нетърпими! О, не ми стискай главата с въже и тояги! О, по-добре смърт, отколкото тия мъки!

— Почакай, почтени Хюсеин Хуслия — опрял го Настрадин Ходжа. — Викаш лениво и без всякакво старание, а стражарите, не забравяй, са извънредно опитни в тия работи. Ако доловят във виковете ти преструвка и донесат на Арсланбег, тогава ти ще паднеш в ръцете на истинския джелатин. Затова по-добре прояви необходимото усърдие сега. Ето, аз ще ти покажа как трябва да викаш.

Настрадин Ходжа се приближил до прозореца, напълнил гърдите си с въздух и изведнъж закрещял така, че старецът, запушил уши, отскочил встрани.

— О, потомъко на нечестивите! — възкликнал той. — Та откъде ще взема такова гърло, че виковете ми да се чуват на другия край на града!

— Това е единственият начин да избегнеш ръцете на джелатина — възразил Настрадин Ходжа.

Наложило се старецът да се понапъне. Той викал и виел толкова тъжно, че стражарите в подножието на кулата прекъснали за малко играта и с упоение заслушали.

Дълго след това старецът не могъл да се съвземе от кашляне и да си поеме дъх.

— Ох! — мълвял той. — Мигар моят стар гръклян може да се товари толкова?! Е, доволен ли си днес от виковете ми, презрени голтако, да те навести Азраил дано!

— Напълно доволен — отговорил Настрадин Ходжа. — И ето сега, мъдри Хюсеин Хуслия, ти ще получиш награда за усърдието си.

Той измъкнал кесиите, които му дал емирът, изсипал парите на един поднос и ги разделил на две равни части.

Старецът не преставал да ругае и проклина.

— За какво ме ругаеш? — спокойно рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар опозорих с нещо името Хюсеин Хуслия? Или посрамих учеността му? На, виждаш ли парите? Емирът ги даде на Хюсеин Хуслия, знаменития звездоброец и лечител, задето излекува една девойка от харема.

— Ти си излекувал, девойка? — старецът се задавил. — Но какво разбираш ти от болести, невежа такъв, мошеник и голтак!

— Аз нищо не разбирам от болести, затова пък разбирам от девойки — отговорил Настрадин Ходжа. — Ето защо ще бъде справедливо да разделим подаръка на емира наполовина — на тебе за това, което ти разбираш, а на мене за това, от което аз разбирам. И още трябва да ти кажа, Хюсеин Хуслия, че аз я излекувах не как да е, а след като изследвах предварително разположението на звездите. Снощи видях, че звездите Сад-ад-Сууд съвпаднаха със звездите Сад-ал-Ахбия, докато съзвездието на Скорпиона се обърна към съзвездието на Козирога.

— Какво? — извикал старецът и в негодувание затичал из стаята. — О, невежа, достоен само да караш магарета! Ти не знаеш дори, че звездите Сад-ад-Сууд не могат да съвпаднат със звездите Сад-ал-Ахбия, защото и едните, и другите се намират в едно и също съзвездие! Как си могъл да видиш по това време на годината съзвездието на Скорпиона! Аз самият цяла нощ гледах небето, там съвпаднаха звездите Сад-Була и Ас-Симак, докато Ал-Джахба залязваше, чуваш ли, невежо! Никакъв Скорпион няма там сега! Ти си сбъркал, о, магаретарю, който си се захванал с чужда работа, ти си взел За Скорпион звездите Ал-Хак, които противостоят сега на звездите Ал-Бутейн!

Негодувайки и изобличавайки Настрадин Ходжа в невежество, той дълго говорил за истинското разположение на звездите. Настрадин Ходжа слушал внимателно, като се стараел да запомни всяка една дума, за да не сбърка после, когато разговаря е емира в присъствието на мъдреците.

— О, невежа, син на невежа, внук и правнук на невежа! — продължавал старецът. — Ти дори не знаеш, че сега, в деветнайсетото стоене на луната, наречено Аш-Шуала, което се пада в знака на Стрелеца, човешките съдби се определят само от звездите на този знак и от никои други, за което ясно се говори в книгата на мъдрия Шихаб-ад-дин Махмуд-ибн-Караджи…

„Шихаб-ад-дин Махмуд-ибн-Караджи — запомнял Настрадин Ходжа. — А утре в присъствието на емира ще изоблича брадатия мъдрец, че не знае тази книга, за да се всели в сърцето му спасителен страх пред учеността ми…“

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

В къщата си лихварят Джафар имал дванайсет запечатани гърнета, пълни със злато, а му се искало непременно да има двайсет. Но съдбата Сякаш нарочно, с цел да предпази неопитните и доверчиви наивници, белязала Джафар с печата на необикновеното мошеничество: налагало му се да употребява много усилия, за да привлече в мрежите си всяка поредна жертва; гърнетата му се пълнели по-бавно, отколкото, желаел. „Ах, ако можех да се избавя от грозотията си! — мечтаел той. — Тогава хората нямаше да се разбягват, щом ме видят, щяха да се отнасят към мен с доверие и нямаше да подозират коварство в думите ми. И тогава щях да ги лъжа много по-лесно и доходите ми биха се увеличили несравнимо по-бързо.“

Когато из града се разнесъл слух, че новият мъдрец на емира Хюсеин Хуслия е проявил необикновено изкуство в лечението на болести, лихварят Джафар грабнал една кошница с богати подаръци и се явил в двореца при Арсланбег.

Арсланбег надникнал в кошницата и изразил пълна готовност да услужи:

— Ти дойде тъкмо навреме, почтени Джафар. Нашият повелител се намира днес в щастливо разположение на духа, надявам се, че няма да ти откаже.

Емирът изслушал лихваря, приел подаръка — златна шахматна дъска с бели полета от слонова кост — и заповядал да повикат мъдреца.

— Хюсеин Хуслия — рекъл той, когато Настрадин Ходжа превил колене пред него. — Ето този човек, лихварят Джафар, е наш предан роб, който има заслуги пред нас. Заповядваме ти незабавно да го излекуваш от гърбицата, куцането, пердето и другите недъзи.

И емирът се извърнал в знак, че не желае да слуша никакви възражения. На Настрадин Ходжа оставало само да се поклони и да излезе. Подире му изпълзял лихварят, влачейки гърбицата си като костенурка.

— Да вървим по-скоро, о, мъдри Хюсеин Хуслия! — рекъл той, без да познае под лъжливата брада Настрадин Ходжа. — Да вървим по-скоро, слънцето още не е залязло и аз ще успея да се излекувам, преди да падне нощта… Нали чу: емирът ти заповяда да ме излекуваш веднага!

Настрадин Ходжа вътрешно проклинал и лихваря, и емира, и самия себе си, задето се престарал в превъзнасянето на мъдростта си. А как ще се измъкне сега от тази работа? Лихварят дърпал Настрадин Ходжа за ръкава и го карал да ускори крачките си. Улиците били пусти, краката на Настрадин Ходжа потъвали в горещата прах. Той вървял и си мислел: „Как ще се откопча сега? — Изведнъж се спрял: — Май е дошло време да изпълня клетвата си! — В един миг той пресметнал и претеглил всичко. — Да, дошло е време! Лихварю, о, безжалостни мъчителю на сиромасите, днес ти ще бъдеш удавен!“ Той се извърнал, за да не забележи лихварят блясъка в черните му очи.

Те кривнали в уличката, където вятърът се въртял и вдигал вихрушки прах. Лихварят отворил пред Настрадин Ходжа вратата на къщата си. В дъното на двора зад нисичкия стобор, който отделял женската половина, Настрадин Ходжа зърнал през листата някакво движение, доловил шепот и тих смях. Били жените и наложниците, които се радвали, че е дошъл гост, други развлечения в пленничеството си те не познавали. Лихварят се поспрял, погледнал страховито — и всичко стихнало… „Аз ще ви освободя днес, прекрасни пленници!“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Стаята, в която го въвел лихварят, била без прозорци, а вратата се затваряла с три ключалки и още някакви резета, чиято тайна била известна само на стопанина. Той дълго се щурал, дрънкал с ключовете, преди резетата да паднат и вратата да се отвори. Тъкмо тук се пазели гърнетата, тук лихварят спял на дъските, които скривали входа към подземието.

— Съблечи се! — заповядал Настрадин Ходжа. Лихварят свалил дрехите си. Гол той бил неописуемо грозен. Настрадин Ходжа затворил вратата и почнал да чете заклинания.

През това време в двора се събрали многобройните роднини на Джафар. Мнозина от тях имали дългове към него и се надявали, че днес от радост той ще им ги опрости. Напразно се надявали: лихварят чувал през вратата гласовете на длъжниците си и злобно се усмихвал. „Ще им кажа днес, че им опрощавам дълговете — мислел си той, — но разписките няма да им върна, разписките ще останат при мен. И те, успокоени, ще почнат безгрижен живот, а аз няма да им кажа нищо, ще мълча, но скришом ще пресмятам цялото време. И когато на всяка танга от дълга се прибавят още десет танга и сумата на дълга превиши стойността на къщите, градините и лозята, които сега принадлежат на длъжниците ми, ще повикам съдията, ще се отрека от обещанието си, ще предявя разписките, ще продам цялото им имущество, ще ги оставя просяци и ще напълня със злато още едно гърне!“ Така мечтаел той, разяждан от неутолимо користолюбие.

— Стани и се облечи! — рекъл Настрадин Ходжа. — Сега ще отидем при езерото на шейха Ахмед и ти ще се потопиш в свещените му води. Това е необходимо за изцелението ти.

— Езерото на шейха Ахмед! — уплашено възкликнал лихварят. — Аз вече съм се давил веднъж във водите му. Запомни, о, мъдри Хюсеин Хуслия, че аз не знам да плувам.

— По пътя за езерото трябва непрестанно да четеш молитви — рекъл Настрадин Ходжа. — И не бива да мислиш за земните неща. Освен това ще вземеш една кесия със злато и на всеки срещнат ще подаряваш по една жълтица.

Лихварят стенел и охкал, но изпълнил всичко точно. Из пътя те срещали различни хора — занаятчии и просяци; пребледнял, той дарявал всекиму по една жълтица. Отзад вървели многобройните роднини. Настрадин Ходжа нарочно ги повикал да видят, за да избегне по-късно обвинението, че преднамерено е удавил лихваря.

Слънцето се спускало зад стрехите, дърветата били покрили езерото със сянката си, звънтели комари. Джафар повторно се съблякъл, приближил се до водата.

— Тук е много дълбоко — рекъл той жаловито. — Хюсеин Хуслия, не забравяй: аз не знам да плувам.

Роднините наблюдавали мълчаливо. Лихварят, като закривал с длан срамотиите си и боязливо се гушел, обиколил насам-натам, за да избере по-плитко място.

Но ето, Джафар приклекнал и страхливо опитал водата с крак, като се държал за надвисналите храсти.

— Студено — оплакал се той; очите му се ококорили.

— Много се бавиш! — отговорил Настрадин Ходжа, като се стараел да не гледа лихваря, за да не допусне в сърцето си несправедлива жалост. Но си спомнил страданията на сиромасите, разорени от Джафар, спечените устни на болното дете, спомнил си сълзите на стария Нияз; лицето на Настрадин Ходжа пламнало от гняв, той смело и открито погледнал лихваря право в очите.

— Много се бавиш! — повторил той. — Ако искаш да се излекуваш, влизай!

Лихварят стъпил във водата. Влизал навътре много бавно и когато краката му били до колене във водата, коремът все още бил на брега. Най-сетне се изправил. Дълбочината досами брега му идвала до кръста. Разлюшкали се водораслите, които гъделичкали със студените си докосвания тялото му. Като мърдал зиморничаво плешки, той пристъпил напред и се озърнал. Направил още една крачка и пак се озърнал. В очите му се четяла няма молба. Настрадин Ходжа не обърнал внимание на тая молба. Да съжали лихваря би значило да обрече хиляди сиромаси на по-нататъшни страдания.

Водата покрила гърбицата на лихваря, но Настрадин Ходжа неумолимо го гонел все по-далече към дълбокото.

— Още, още… Нека водата стигне до ушите ти, иначе не се наемам да те излекувам. Хайде, върви по-смело, почтени Джафар! По-смело! Направи още една крачка! Хайде още малко!

— Елп! — изведнъж рекъл лихварят и потънал с глава под водата.

— Елп! — повторил, той, като се показал след секунда на повърхността.

— Той се дави! Той се дави! — развикали се роднините.

Вдигнала се тревога, започнала блъсканица, на лихваря протягали ръце, тояги; едни искали да му помогнат от чисто сърце, други се стараели само за очи.

Настрадин Ходжа веднага определил кой от тия хора колко дължи. Самият той тичал, викал и се грижел повече от всички:

— Хайде! Хайде дай ръка, почтени Джафар! Чуваш ли, дай ръка! Дай!

— Дай! Дай! — в хор повтаряли роднините.

Лихварят продължавал да се гмурка мълчаливо, като се показвал на повърхността все по-рядко и по-рядко. И тук, в тия свещени води той щял да намери края си, ако отнякъде не дотичал един бос водоносец с празен мях на гърба.

— Ха! — възкликнал той, като видял давещия се. — Та това е лихварят Джафар!

И без да се замисля, както си бил с дрехите, скочил във водата, протегнал ръка, отсечено викнал:

— На!

Лихварят се вкопчил и бил благополучно извлечен. Докато той, легнал на брега, се съвземал, водоносецът словоохотливо обяснявал на роднините:

— Вие неправилно го спасявахте. Вие викахте „дай“, а трябваше да му викате „на“! Знаете, разбира се, че почтеният Джафар се дави вече веднъж в това езеро, тогава го спаси някакъв човек, който яздеше сиво магаре. Този човек употреби за спасението на лихваря тъкмо тоя начин и аз го запомних. Днес това ми послужи…

Настрадин Ходжа слушал и хапел устни. Излизало, че той е спасил, лихваря два пъти: веднъж със своите ръце и втори път — с ръцете на водоносеца. „Не, аз все пак ще го удавя, макар и за това да дотрябва да живея в Бухара още цяла година“ — мислел си той. През това време лихварят задишал по-спокойно и свадливо завикал:

— О, Хюсеин Хуслия, ти се нае да ме излекуваш, а вместо това замалко да ме удавиш! Кълна се в аллаха, никога няма да се приближа до това езеро на по-малко от сто крачки! И какъв мъдрец си ти, Хюсеин Хуслия, щом не знаеш как се спасяват хората от водата; един прост водоносец те превъзхожда по ум! Подайте ми халата и чалмата; да вървим, Хюсеин Хуслия, вече се стъмва, а ние трябва да завършим почнатото. Водоносачо! — добавил лихварят, като се изправил. — Не забравяй, че срокът за твоя дълг изтича след седмица. Но аз искам да те възнаградя и затова ти опрощавам половината… тоест искам да кажа — четвъртината… не, една десета част от дълга. Това е напълно достатъчна награда, защото аз можех да изплувам сам, без твоя помощ.

— О, почтени Джафар — плахо рекъл водоносецът. — Ти нямаше да изплуваш без моя помощ. Опрости ми поне четвъртината от дълга.

— Аха! Значи си ме спасил с користна цел! — закрещял лихварят. — Значи в тебе са говорили не чувствата на добър мюсюлманин, а само користолюбието! За това, водоносачо, подлежиш на наказание. От твоя дълг не ти опрощавам нищо!

Водоносецът се отдръпнал с клюмнала глава. Настрадин Ходжа го погледнал със съжаление, после изгледал с омраза и презрение Джафар.

— Хюсеин Хуслия, да вървим по-скоро — бързал лихварят. — За какво си шепнете там с тоя користолюбив водоносец?

— Почакай — отговорил Настрадин Ходжа. — Ти забрави, че трябваше да дадеш на всеки срещнат по една златна монета. Защо не даде нищо на водоносеца?

— О, тежко ми, разорение! — възкликнал лихварят. — На тоя презрян користолюбец трябва да давам и пари! — Той развързал кесията си, хвърлил една жълтица. — Нека тя да бъде последната. Вече се стъмни и няма да срещнем никого на връщане.

Но Настрадин Ходжа не току-така си шепнал с водоносеца.

Тръгнали да се връщат: отпред лихварят, след него Настрадин Ходжа, отзад роднините. Но неизминали и петдесет крачки, насреща им от уличката излязъл водоносецът — същият, когото оставили току-що на брега.

Лихварят се извърнал, искал да отмине. Настрадин Ходжа със строг глас го спрял:

— Не забравяй, Джафар, на всеки срещнат!

В нощния въздух се разнесъл мъчителен стон: Джафар развързвал кесията си.

След като получил, жълтицата, водоносецът изчезнал в мрака. Но след петдесетина крачки отново излязъл насреща им. Лихварят побелял и се затресъл.

— Хюсеин Хуслия — жаловито рекъл той. — Виж, пак същият…

— На всеки срещнат — повторил Настрадин Ходжа.

В тихия въздух отново прозвучал стон. Джафар развързвал кесията си.

Така ставало из целия път. След всеки петдесет крачки водоносецът се изпречвал пред тях. Запъхтял се, дишал тежко, по лицето ми струяла пот. Той не разбирал нищо от станалото. Вземал жълтицата и се втурвал презглава да обиколи, за да изскочи след минута нейде от шубраците край пътя.

За да спаси парите си, лихварят ускорявал крачка все повече и повече, най-сетне се спуснал да тича. Но мигар можел, както бил куц, да надтича водоносеца, който, обезумял, летял като вихър, прескачал стоборите; той се изхитрил да изскочи пред лихваря най-малко петнайсет пъти и най-сетне пред къщата му скочил нейде от покрива и запречил портата. Като получил и последната жълтица, в изнемога се строполил на земята.

Лихварят се шмугнал през портата. След него влязъл Настрадин Ходжа. Лихварят хвърлил в краката му празната кесия и вбесен закрещял:

— Хюсеин Хуслия, моето излекуване ми струва много скъпо! Изхарчих повече от три хиляди танга за подаръци, за милостиня и за този проклет водоносец.

— Успокой се! — отговорил Настрадин Ходжа. — След половин час ще бъдеш възнаграден. Нека запалят насред двора голям огън.

Докато слугите носели дърва и разпалвали огъня, Настрадин Ходжа мислел как да измами лихваря и да стовари върху него цялата вина за несполучливото изцеление. Разни начини му идвали на ум, но той ги отхвърлял един по един, защото не ги намирал достойни. През това време огънят се разгорял, огнените езици, леко полюлявани от вятъра, се издигнали високо, озарили с червен блясък листата на асмата.

— Съблечи се, Джафар, и обиколи три пъти огъня — рекъл Настрадин Ходжа. Той все още не бил измислил достоен начин и печелел време. Лицето му било угрижено.

Роднините мълчаливо наблюдавали. Лихварят ходел около огъня като маймуна, вързана за синджир, и размахвал ръцете си, които му стигали почти до коленете.

Лицето на Настрадин Ходжа изведнъж се прояснило. Той въздъхнал с облекчение и изправен разкършил рамене.

— Дайте ми едно одеяло! — рекъл звучно той. — Джафар й всички останали, елате при мен.

Той наредил роднините в кръг, а лихваря сложил в средата, на земята. После се обърнал към тях със следните думи:

— Сега ще покрия Джафар с това одеяло и ще прочета молитва. А всички вие, и Джафар в това число, трябва да повтаряте със затворени очи тази молитва след мене. И когато сваля одеялото, Джафар ще бъде вече излекуван. Но трябва да ви предупредя за едно извънредно важно условие и ако някой наруши това условие, Джафар ще остане неизлекуван. Слушайте внимателно и запомнете.

Роднините мълчали, готови да слушат и да запомнят.

— Докато повтаряте след мене думите на молитвата — високо, отчетливо обяснил Настрадин Ходжа, — нито един от вас, а още по-малко самият Джафар, не бива да мислите за маймуна! Ако някой от вас почне да мисли за маймуна или — още по-лошо — си я представи във въображението си с опашка, червен задник, отвратителна муцуна и жълти зъби, тогава, разбира се, никакво излекуване няма да има и не може да има, защото извършването на благочестивото дело е несъвместимо с мислите за Полкова отвратително същество като маймуната. Разбрахте ли ме?

— Разбрахме! — отговорили роднините.

— Приготви се, Джафар, затвори очи! — тържествено рекъл Настрадин Ходжа, като покрил лихваря с одеялото. — Сега и вие затворете очи — обърнал се той към роднините. — И помнете условието ми: да не мислите за маймуна.

Той напевно изрекъл първите думи от молитвата:

— Мъдри и всезнаещи аллах, прати със силата на свещените знаци Алиф, Лам, Мим и Ра изцеление на нищожния твой раб Джафар.

— Мъдри и всезнаещи аллах — повтарял разногласият хор на роднините.

И ето, по лицето на един от тях Настрадин Ходжа забелязал тревога и смущение; друг се закашлял, трети почнал да бърка думите, четвърти — да тресе глава, сякаш се мъчи да отпъди някакво натрапчиво видение. А след минута и Джафар взел неспокойно да се върти под одеялото: маймуната, отвратителна и неизразимо гнусна, с дълга опашка и жълти зъби, стояла неотстъпно пред вътрешния му поглед и дори го подкачала, като му показвала поред ту езика си, ту кръглия си червен задник, тоест места, неприлични за съзерцание от мюсюлманин.

Настрадин Ходжа продължавал високо да чете молитвата й изведнъж спрял, като че заслушан. След него млъкнали роднините, някои се дръпнали назад. Джафар заскърцал със зъби под одеялото, защото маймуната започнала да си прави с него съвсем непристойни шеги.

— Как! — гръмовито възкликнал Настрадин Ходжа. — О, нечестивци и богохулни! Вие нарушихте забраната ми, осмелихте се, докато аз четях молитвата, да мислите за онова, за което ви забраних да мислите! — Той смъкнал одеялото и се нахвърлил върху лихваря: — Защо си ме повикал! Сега разбирам, че не си искал да се излекуваш! Искал си да унищожиш мъдростта ми, подучили са те враговете ми! Но пази се, Джафар! Още утре всичко ще бъде известно на емира! Ще му разкажа, че през цялото време, докато чете молитвата, нарочно, с богохулни цели ти мисли за маймуната! Пази се, Джафар, и всички вие се пазете: това няма да ви се размине току-така, знаете какво наказание ви чака за богохулство!

А тъй като наистина за богохулство се полагало много тежко наказание, всички роднини се вцепенили от ужас, а лихварят взел да ломоти нещо в старанието си да се оправдае. Но Настрадин Ходжа не го слушал; той рязко се обърнал и си излязъл, като тръшнал вратата.

Скоро изгряла луната и заляла цяла Бухара с меката си и топла светлина. А в къщата на лихваря до късна нощ се чували викове и псувни там се разправяли кой пръв е помислил за маймуната.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

След като изиграл лихваря, Настрадин Ходжа се запътил към двореца.

Завършила дневните си работи, Бухара заспивала. Прохладен мрак витаел из улиците, под мостовете звучно пеела водата. Дъхало на влажна земя, тук-там краката на Настрадин Ходжа се хлъзгали по калта: това означавало, че тук е работил особено усърден поливач, овлажнил пътя обилно, та нощният вятър да не вдига прахоляк и да не тревожи съня на уморените хора из дворовете и по покривите. От градините, потънали в мрак, над стоборите литвала нощна благоуханна хладовина. Далечните звезди намигали на Настрадин Ходжа от висинето, обещавали му сполука. „Да! — подсмивал се той. — Светът все пак не е подреден зле за оня, който носи на раменете си глава, а не празна кратуна!“

По пътя той свърнал към пазарния мегдан, видял ярките гостоприемни светлини в чайханата на приятеля си Али. Настрадин Ходжа избиколил чайханата, почукал на вратата. Отворил му самият стопанин. Те се прегърнали, влезли в тъмната одая. Зад тънката преградка се чували гласове, смях, звън на съдини. Али заключил вратата, запалил газеничето.

— Всичко е готово — съобщил той. — Ще чакаме Гюлджан в чайханата. Ковачът Юсуф й е приготвил безопасно убежище. Магарето ден и нощ стои оседлано, то е здраво, редовно яде и е здравата надебеляло.

— Благодаря ти, Али. Не знам ще мога ли някога да ти се отблагодаря.

— Ще можеш — рекъл съдържателят на чайханата. — Ти, Настрадин Ходжа, можеш всичко и нека не говорим повече за благодарност.

Те седнали, зашепнали си. Съдържателят показал един мъжки халат, приготвен за Гюлджан, голяма чалма, която да скрие плитките й.

Споразумели се за всичко. Настрадин Ходжа вече се канел да тръгва, когато зад стената чул познат глас. Бил гласът на сипаничавия шпионин. Настрадин Ходжа открехнал вратата, надникнал. Сипаничавият шпионин, в разкошен халат, с чалма, с лъжлива брада на лицето, седял с група прости хорица и важно приказвал:

— Оня, който през цялото време се представяше пред вас за Настрадин Ходжа, не е никакъв Настрадин Ходжа, а обикновен самозванец. Истинският Настрадин Ходжа съм аз! Но отдавна се отрекох от всичките си заблуди, защото разбрах колко гибелни и нечестиви са те. И аз, истинският, същинският Настрадин Ходжа, ви съветвам да последвате моя пример. Най-сетне разбрах, че ислямът е единствената праведна вяра, разбрах, че нашият велик, слънцеподобен емир наистина е наместник на аллаха на земята, което се доказва от несравнимата му мъдрост, от неговото благочестие и милосърдие. Това ви го казвам аз, същинският Настрадин Ходжа!

— Ехе! — тихичко рекъл Настрадин Ходжа, като по-бутвал с лакът съдържателя на чайханата. — В какви игри се впуснаха, като си мислят, че ме няма в града. Ще трябва да им напомня за себе си. Али, ще оставя временно при тебе лъжливата си брада, сърмения халат и чалмата, а ти ми дай някоя вехтория.

Съдържателят му подал халата, който отдавна вече служел за постелка — мръсен, окъсан й пълен с бълхи.

— Нарочно ли ги развъждаш? — попитал Настрадин Ходжа, като навличал халата. — Сигурно си решил да откриеш търговия с месо от бълхи. Но бълхите първи ще те изядат, Али.

С тези думи той излязъл на улицата. Съдържателят се върнал при гостите си, като нетърпеливо очаквал какво ще стане по-нататък. Не чакал дълго. От уличката с уморената походка на човек, оставил зад гърба си цял ден път, излязъл Настрадин Ходжа. Той се изкачил в чайханата, седнал в сянката, поискал чай. Никой не обръщал внимание на Настрадин Ходжа: какви ли не хора бродят по бухарските пътища? Сипаничавият шпионин продължавал:

— Моите заблуди са неизброими, но сега аз, Настрадин Ходжа, се разкаях и дадох клетва да бъда благочестив, да изпълнявам всички предписания на исляма, да се подчинявам на емира, на неговите везири, управители и стража. Оттогава се сдобих с покой и блаженство и умножих състоянието си; по-рано бях презрян скитник, а сега живея, както е редно да живее всеки добър мюсюлманин.

Някакъв камилар със затъкнат в пояса камшик почтително подал на сипаничавия шпионин чаша чай.

— Пристигнах в Бухара от Коканд, о, несравними Настрадин Ходжа. Много бях слушал за твоята мъдрост, но никога не бях предполагал, ле ще ми се случи да те срещна и дори да разговарям с тебе. Сега на всички ще разправям за срещата с теб и ще предавам думите ти.

— Така, така! — одобрително кимнал сипаничавият шпионин. — Разказвай на всички, че Настрадин Ходжа се е поправил, отрекъл се е от заблудите си, сега е благочестив мюсюлманин, верен роб на великия емир. Нека всички знаят това.

— Имам един въпрос към тебе, о, несравнени Настрадин Ходжа — продължи камиларят. — Аз съм благочестив мюсюлманин и не искам да нарушавам законите дори от неведение, а пък не зная как трябва да постъпи човек, когато се къпе в някоя река и изведнъж чуе призива на мюезина. На коя страна е най-добре да обърне погледа си?

Сипаничавият шпионин се усмихнал снизходително:

— Разбира се, към Мека… От тъмния ъгъл се дочуло:

— Към дрехите. Така ще бъде най-добре, за да не се върне в къщи гол.

Въпреки почитта си към сипаничавия шпионин, всички навели глави, за да скрият усмивките си.

Шпионинът втренчено погледнал Настрадин Ходжа, но нали той бил в сянка, не го познал.

— Кой кряка там от ъгъла? — рекъл той високомерно. — Хей, голтако, ти, изглежда, си намислил да се състезаваш по остроумие със самия Настрадин Ходжа?

— Къде ще се състезавам с него аз, нищожният — отговорил Настрадин Ходжа и скромно продължил да си пие чая в ъгъла.

Към шпионина се обърнал друг някакъв селянин:

— Кажи ми, о, благочестиви Настрадин Ходжа, когато един мюсюлманин участвува в погребална процесия, къде според предписанията на исляма е най-добре да се намира? Пред погребалната носилка или отзад?

Шпионинът важно вдигнал пръст, като се канел да отговори, но гласът от ъгъла го изпреварил:

— Съвсем безразлично е — отпред или отзад, стига да не е в самата носилка.

Веселият съдържател се хванал за корема и клекнал от смях; не могли да се сдържат и останалите. Тоя човек в ъгъла бил остроумен и ако искал, можел да се състезава дори с Настрадин Ходжа.

Освирепял, шпионинът бавно възвил глава:

— Хей ти, какъв беше там! Виждам, имаш твърде дълъг език, гледай да не се разделиш с него! За мене е нищо да го унищожа с остроумието си — добавил шпионинът, като се обръщал към наобиколилите го хора, — но ние водим сега благочестива и назидателна беседа, в която остроумието е неуместно. Всичко си има времето и затова оставям без отговор думите на голтака. И тъй, аз, Настрадин Ходжа, ви призовавам, о, мюсюлмани, да следвате моя пример във всичко: уважавайте моллите, подчинявайте се на властите и благоденствие ще изпълни вашите къщи. А най-важното, не слушайте разни подозрителни скитници, които се наричат лъжливо Настрадин Ходжа, като например скитника, който неотдавна безчинствуваше в Бухара и изчезна безследно, щом чу за пристигането на истинския Настрадин Ходжа в града. Ловете, хващайте такива самозванци и ги предавайте в ръцете на емирската стража.

— Вярно! — възкликнал Настрадин Ходжа, като излязъл от тъмното на светлина.

Всички тозчас го познали и се вцепенили от изненада.

Шпионинът побелял. Настрадин Ходжа се приближил до него, а съдържателят на чайханата Али незабелязано застанал отзад, готов всеки миг да сграбчи шпионина.

— Значи ти си истинският Настрадин Ходила? Шпионинът объркан се озърнал, бузите му треперели, очите му щъкали уплашено. Ала намерил сили да отговори:

— Да, аз съм истинският, същинският Настрадин Ходжа, всички останали са самозванци — и ти в това число!

— Мюсюлмани, какво гледате? — извикал Настрадин Ходжа. — Той сам си призна! Хванете го, дръжте го, мигар не чухте емирския указ и не знаете как трябва да постъпите с Настрадин Ходжа! Хванете го, иначе сами ще пострадате като укриватели!

Той смъкнал от шпионина лъжливата брада. Всички в чайханата познали омразното сипаничаво лице с плосък нос и щъкащи очи.

— Той сам си призна! — извикал Настрадин Ходжа, като смигнал надясно. — Дръжте Настрадин Ходжа! — И смигнал наляво.

Съдържателят Али пръв хванал шпионина. Сипаничавият се дръпнал да бяга, но довтасали водоносци, селяни, занаятчии. Известно време не се виждало нищо освен издигащи се и спускащи се юмруци. Настрадин Ходжа бил най-усърден от всички.

— Пошегувах се! — викал и стенел шпионинът. — О, мюсюлмани, пошегувах се, аз не съм Настрадин Ходжа! Пуснете ме!

— Лъжеш! — викал в отговор Настрадин Ходжа, като работел с юмруци не по-зле от добър месач на тесто. — Ти сам призна, чухме те! О, мюсюлмани, ние всички тук сме безкрайно предани на нашия емир и трябва точно да изпълним указа му, затова бийте Настрадин Ходжа, о, мюсюлмани! Замъкнете го в двореца, да го предадем в ръцете на стражата! Бийте го, за слава на аллаха и за слава на нашия емир!

Повлекли шпионина към двореца. По пътя го биели с неотслабващ ищах. Като го наградил с един прощален ритник малко по-долу от гърба, Настрадин Ходжа се върнал в чайханата.

— Уф! — изпъшкал той, като избърсвал потта си. — Добре го объхтахме! Пък и сега още ще го налагат, чуваш ли, Али?

От далечината долитали възбудени гласове и жаловитите вопли на шпионина. Този шпионин бил вършил пакости на всички и днес всеки гледал да му се отплати под закрилата на емирския указ.

Доволен и радостен, съдържателят се поглаждал по тумбака и се усмихвал:

— Това да му е за урок. Вече никога няма да дойде в чайханата ми!

Настрадин Ходжа се преоблякъл в задната одая, прикачил си брадата и пак се превърнал в Хюсеин Хуслия, мъдреца от Багдад.

Когато стигнал до двореца, зачул стенания, долитащи от караулното помещение. Надникнал там.

Сипаничавият шпионин, целият отекъл, пребит, смазан, лежал на едно кече, а над него с фенер в ръка стоял Арсланбег.

— Какво се е случило, почтени Арсланбег? — с невинен тон попитал Настрадин Ходжа.

— Много лошо нещо, Хюсеин Хуслия. Този скитник Настрадин Ходжа пак се е върнал в града и вече е успял да пребие нашия най-изкусен шпионин, който по моя заповед се представяше навсякъде за Настрадин Ходжа и произнасяше благочестиви речи с цел да отслаби вредното влияние на истинския Настрадин Ходжа върху умовете на жителите. Но ти виждаш какво е произлязло от това!

— Ох, ох! — изстенал шпионинът, повдигнал лице, нашарено от синини и отоци. — Никога вече няма да се закачам с тоя проклет скитник, защото знам, че следващия път ще ме убие. И не искам вече да бъда шпионин, още утре ще замина някъде по-далеч, дето никой не ме познава, и ще се заловя там е честен труд.

„Ама приятелите ми са се постарали здравата! — мислел си Настрадин Ходжа, като разглеждал шпионина и изпитвал дори някакво съжаление към него. — Ако до двореца е имало още поне двеста крачки, едва ли биха го довели жив. Да видим ще го вразуми ли тоя урок.“

На разсъмване Настрадин Ходжа видял от прозореца на кулата си как от портите на двореца излязъл сипаничавият шпионин с малко вързопче в ръка. Като се завалял ту надясно, ту наляво, хващал се за гърдите, за раменете и хълбоците и всяка минута сядал да си почине, той прекосил пазарния мегдан, осветен от първите прохладни лъчи, и изчезнал в, сянката на покритите, чаршии. На смяна на тъмната нощ изгрявало утрото — чисто, прозрачно, бистро, измито от росата, пронизано от слънчева светлина. Птиците цвъртели, свирели и чирикали, пеперудите хвърчали високо, за да се сгреят в първите лъчи, една пчела кацнала на перваза пред Настрадин Ходжа и почнала да търси меда, чийто мирис долетял до нея от гърнето, поставено на прозореца.

Възхождало слънцето, стар, неизменен приятел, на Настрадин Ходжа: всяка сутрин се срещали те и всяка сутрин Настрадин Ходжа умеел да му се радва, сякаш не го бил виждал цяла година. Възхождало слънцето като добър, щедър бог, който излива милостта си еднакво над всички и всичко в света, ликувайки, с благодарност разкривало насреща му красотата си, горяло, блестяло, сияело в утринните лъчи — пухкавите облаци, плочките на минаретата, мокрите листа, водата, тревите и цветята; дори обикновеният неприветлив калдъръм, забравен и онеправдан от природата, дори той, щом срещнел слънцето, съумявал да се разхубави, искрял и блестял в чупките, сякаш обсипан с елмазен прашец. И мигар можел Настрадин Ходжа в такъв час да остава студен пред лицето на своя сияещ приятел? Дървото трептяло под ярките слънчеви лъчи и Настрадин Ходжа трептял заедно с него, сякаш сам бил облечен със зелени листа; на близкото минаре гукали гълъби, чистели крилете си и на Настрадин Ходжа му се дощявало да почисти крилото си; две пеперуди пърхали пред прозореца и на него му се искало да бъде трета в тяхната лека игра. Очите на Настрадин Ходжа сияели от щастие, той си спомнил сипаничавия шпионин и пожелал това утро да бъде за него утро на нов живот — чист и ясен. Но тозчас помислил с огорчение, че в душата на тоя човек се е набрала толкова мръсотия, че той няма да може да се освободи от нея и когато си отпочине, ще се залови отново за старото.

Настрадин Ходжа, както ще видим по-нататък, не сбъркал в предвижданията си. Той твърде добре познавал хората, за да сбърка. А как му се искало да сбърка, как би се радвал на духовното изцеление на сипаничавия шпионин! Но на гнилото не е съдено да цъфне и да стане отново свежо, зловонието не може да се превърне в благоухание. Настрадин Ходжа огорчено въздъхнал.

Най-съкровената му мечта била мечтата за един свят, в който всички хора ще живеят като братя, няма да знаят ни алчност, ни завист, ни коварство, ни злоба, ще си помагат един другиму при нещастие и ще споделят радостта на всеки един като обща радост. Но мечтаейки за такъв щастлив свят, той с огорчение виждал, че хората живеят не така, както трябва, потискат се взаимно и се поробват, оскверняват душите си с разни мръсотии. Колко време ще трябва на хората, за да разберат най-сетне законите на честния и чист живот? А че хората ще разберат някой ден тия закони, Настрадин Ходжа ни най-малко не се съмнявал. Той твърдо вярвал, че добрите хора на света са много повече от лошите;-лихварят Джафар и сипаничавият шпионин с техните до дъно прогнили души били според него само отвратителни изключения; той твърдо вярвал, че природата дава на човека само доброто, а всичко лошо в него е чужда утайка, привнесена в човешката душа отвън, от неправилния, несправедливо устроен живот; той твърдо вярвал, че ще дойде време, когато хората ще почнат да преустройват и очистват живота си, като в тая благородна работа очистват и душите си от всякаква мръсотия. Доказателство, че Настрадин Ходжа мислел тъкмо така, а не иначе, са многобройните истории за него, в тях е останал отпечатъкът на душата му, в това число и тази книга; и макар мнозина от корист или от долна завист, или от злоба да са се Мъчили да очернят паметта му, те не са постигнали успех в намерението си, защото не е дадено на лъжата да възтържествува над истината. Споменът за Настрадин Ходжа е останал и занапред ще остане благороден и светъл, запазил подобно елмаз вечно и въпреки всичко чистия би блясък! И досега пътниците, когато се спират пред скромната надгробна плоча в турския Ак-Шекир, си спомнят с добри думи за Настрадин Ходжа, веселия скитник от Бухара, и повтарят думите на поета: „Той отдаде сърцето си на земята, макар да се въртеше по света като вятъра — като вятъра, който след смъртта му разнесе из цялата вселена благоуханието на розите, нацъфтели в сърцето му. Прекрасен е животът, изминат, за да остави след себе си в света отпечатъка на душата си и да обгледа цялата красота на света!“

Впрочем някои разправят, че под тази надгробна плоча не лежи никой, че хитрият Настрадин Ходжа нарочно, я е поставил и след като разпръснал навсякъде слухове за смъртта си, заминал да скита по-нататък из света. Така ли е било или не? Няма да градим безплодни догадки, ще кажем само, че от Настрадин Ходжа всичко може да се очаква!

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Утринните часове отлетели, сменил ги душният зноен ден.

Всичко било готово за бягството.

Настрадин Ходжа се качил при своя пленник.

— Срокът на пленничеството ти, мъдри Хюсеин Хуслия, свърши. Тая нощ аз напускам двореца. Ще оставя стаята ти незаключена, но с условие, че ще излезеш оттук не по-рано от два дни. Ако нарушиш този срок, може случайно да ме завариш още в двореца и тогава, сам разбираш, ще трябва да те обвиня в бягство и да те предам на палача. Сбогом, Хюсеин Хуслия, мъдрецо от Багдад, не ме поменавай с лошо! Възлагам ти да откриеш на емира истината и да назовеш пред него името ми. Слушай внимателно: казвам се Настрадин Ходжа!

— О! — възкликнал старецът стъписан и нищо повече не можал да каже: толкова го поразило това име.

Вратата скръцнала, затворена. Стъпките на Настрадин Ходжа затихнали долу. Старецът предпазливо се приближил до вратата, опитал — била незаключена. Надникнал — никой. Тогава бързо затръшнал вратата и я подпрял отвътре с резе. „Не! — мърморел си той. — По-добре да остана тук още цяла седмица, отколкото да си имам пак работа с Настрадин Ходжа!“

Вечерта, когато в позеленялото небе вече пламнали първите звезди, Настрадин Ходжа с глинена стомничка в ръце се приближил до стражарите, които пазели входа на емирския харем.

Стражарите, без да забележат приближаването му, продължили разговора си.

— Ето, падна още една звезда — рекъл дебелият мързелив стражар, който гълтал сурови яйца. — Ако те падат, както казваш, на земята, защо хората никога не ги намират?

— Сигурно падат в морето — отговорил вторият стражар.

— Хей вие, доблестни воини — намесил се Настрадин Ходжа. — Повикайте тук главния евнух, трябва да му предам илача за болната наложница.

Дошъл главният евнух, взел благоговейно с две ръце стомничката, в която нямало нищо освен тебешир, разтворен в обикновена вода от аръка, изслушал подробните наставления как трябва да се употребява тоя илач и се оттеглил.

— О, мъдри Хюсеин Хуслия! — ласкателно рекъл дебелият стражар. — Ти знаеш, всичко на света, мъдростта ти няма граници! Кажи ми къде падат, звездите от небето и защо хората никога не ги намират на земята?

Настрадин Ходжа не могъл да се сдържи да не се пошегува.

— Мигар вие не знаете? — рекъл той без сянка от насмешка. — Когато звездите падат на земята, те се разсипват на дребни монети и после просяците събират тези монети. Дори познавах хора, които са забогатели по този начин.

Стражарите се спогледали. По лицата им се изписало безкрайно учудване.

Настрадин Ходжа си отишъл, развеселен от глупостта на стражарите. Той дори не подозирал колко ще му послужи в най-скоро време тази шега.

До полунощ той стоял в кулата си. Но ето, всичко стихнало и в града, и в двореца; светлините угаснали. Не бивало повече да се бави: летните нощи отлитали с бързи криле. Настрадин Ходжа слязъл долу и крадешком, избирайки по-засенчените места, поел към харема на емира. „Стражарите сигурно са вече заспали“ — мислел той.

Какво било огорчението му, когато, приближил, чул тихите им гласове:

— Ех, поне една звезда да паднеше тук! — говорел дебелият ленив стражар. — Щяхме да съберем среброто и Да забогатеем отведнъж!

— Знаеш ли, аз все пак не вярвам, че звездите могат да се разсипват на дребни монети — отвърнал вторият стражар.

— Но така каза багдадският мъдрец — възразил първият. — Неговата ученост е известна на всички, той, разбира се, не греши.

„Проклети да сте! — мислено се провиквал Настрадин Ходжа, притаен в сянката. — Ах, защо им казах за звездите; те сега ще се препират до сутринта. Мигар ще трябва да отложим бягството?“

Над Бухара в недосегаемата висина горели с чиста и тиха светлина хиляди звезди; една мъничка звезда изведнъж се отронила и се совнала в стремителен полет, като разсякла косо небето; веднага подир нея се совнала втора звезда и оставила след себе си мигновена ослепителна завъртулка. Било средата на лятото, наближавало времето на звездните дъждове.

— Ако се разсипваха на сребърни монети — захванал вторият стражар…

Изведнъж една мисъл осенила Настрадин Ходжа. Той бързо извадил от джоба си кесията, здраво натъпкана със сребро. Трябвало да чака много дълго, а звездите не падали. Най-сетне една полетяла. Настрадин Ходжа хвърлил една монета в краката на стражарите. Среброто прозвънтяло по каменните плочи.

Стражарите отначало се вцепенили, после се надигнали, вторачени един в друг.

— Чу ли? — с треперещ глас попитал първият.

— Чух — отговорил вторият, заеквайки.

Настрадин Ходжа хвърлил втора монета. Тя блеснала в лунните лъчи. Ленивият стражар кратко подвикнал и се строполил с цяло туловище върху нея.

— У… улови ли я? — попитал с вдървен език вторият.

— У… улових я — отвърнал с треперещи устни дебелакът, станал й показал монетата.

В небето изведнъж се отронили няколко звезди едновременно. Настрадин Ходжа започнал да хвърля цели шепи сребро. Тишината на нощта се изпълнила с тънък, напевен звън. Обезумели, стражарите захвърлили копията си и се спуснали да тършуват по земята.

— Намерих! — извикал единият с дрезгав и задавен глас — Ето я!

Вторият пълзял мълчаливо и изведнъж заръмжал, като се натъкнал на много пръснати пари.

Настрадин Ходжа им хвърлил още една шепа и безпрепятствено се промъкнал през вратичката.

Сега му било леко. Меките персийски килими поглъщали стъпките му. Той помнел всички коридори. Евнусите спели…

Гюлджан го посрещнала с влажна, гореща целувка и се притиснала до него разтреперана.

— По-скоро! — шепнел той.

Никой не ги спрял, само евнухът се завъртял и застенал в съня си. Настрадин Ходжа се спрял, приведен над него. Но рано било още да умира евнухът: той примляснал и пак захъркал… Слаба лунна светлина се промъквала през разноцветните стъкла.

До вратичката Настрадин Ходжа спрял, погледнал навън. Стражарите, застанали на четири крака посред двора, гледали към небето, чакали кога ще падне звезда. Настрадин Ходжа замахнал силно и хвърлил шепа пари; те паднали нейде далече зад дърветата. Стражарите хукнали натам. Били обезумели до такава степен, че вече не виждали нищо пред себе си и запъхтени, подвиквайки тревожно, се втурнали направо през плета от бодливи храсти, като оставяли по клоните дрипите на Шалварите и халатите си.

Тази нощ от харема можело да бъдат откраднати всички наложници, не само една.

— По-скоро! По-скоро! — мълвял Настрадин Ходжа, като влачел подире си девойката. Те изтичали до кулата, качили се, Настрадин Ходжа извадил изпод постелята отдавна приготвеното въже.

— Тук е високо… Страх ме е! — пошепнала Гюлджан. Той сърдито й подвикнал и тя се покорила.

Настрадин Ходжа я вързал с въжето, извадил от прозореца изпилената решетка.

Гюлджан седнала на перваза. Било много високо, тя треперела.

— Излизай! — властно рекъл Настрадин Ходжа и леко я побутнал в гърба.

Тя затворила очи, плъзнала се по гладкия Камък, увиснала.

Опомнила се вече на земята. „Тичай, тичай!“ — чула отгоре. Настрадин Ходжа се подал до пояс от прозореца, махал с ръце, дърпал въжето. Гюлджан набързо се отвързала и побягнала през безлюдния мегдан.

Тя не знаела, че в тая минута целият дворец бил вече обзет от тревога и смут. Главният евнух, който след неотдавнашните възпитателни мерки с жезъла се запалил с необикновено усърдие по емирската служба, надникнал посред нощ в стаята на новата наложница и открил; че леглото й е празно. Евнухът се втурнал при емира, събудил го. Емирът повикал Арсланбег, Арсланбег вдигнал дворцовата стража, пламнали факли, зазвънтели щитове и копия.

Пратили да повикат багдадския мъдрец. Емирът посрещнал Настрадин Ходжа с кресливи поплаци:

— Хюсеин Хуслия, докъде стигна блудството в нашата държава, щом ние, великият емир, дори и в собствения си дворец нямаме спокойствие от тоя скитник Настрадин Ходжа! Та чувано ли е такова нещо — от емирския харем да откраднат наложница!

— О, велики емире — осмелил се да се намеси Бахтияр. — Това може да не го е направил Настрадин Ходжа.

— Че кой друг! — извикал емирът. — Сутринта ни доложиха, че се върнал в Бухара, а през нощта се изгуби наложницата, която му била годеница! Кой друг може да направи това освен Настрадин Ходжа?! Търсете го, поставете навсякъде утроени караули: той сигурно още не е успял да се измъкне от двореца! Арсланбег, запомни: твоята глава подскача на раменете ти!

Почнали да търсят. Стражата претършувала всички кътчета в двореца. Навсякъде пламтели факли, които хвърляли треперливо зарево.

Най-много залягал в тия търсения самият Настрадин Ходжа. Той повдигал килими, бъркал с пръчка в мраморните басейни, викал и се суетял, надничал в чайници, в делви и дори в миши дупки.

Когато се върнал в спалнята на емира, доложил:

— Велики господарю, Настрадин Ходжа е успял да напусне двореца!

— Хюсеин Хуслия! — разгневен отговорил емирът. — Лекомислието ти ни учудва. Ами ако той се е скрил някъде? Значи може да се вмъкне и в нашата спалня. Хей, стража, тук! Стража! — развикал се емирът, ужасен от тази мисъл.

Зад стената гръмнал топ — за да сплаши неуловимия Настрадин Ходжа.

Емирът се спрял нейде в ъгъла и викал оттам:

— Стража! Стража!

Не се успокоил, докато Арсланбег не поставил трийсет пазачи пред вратата на спалнята му и по десет пазачи под всеки прозорец.

Чак тогава емирът се измъкнал от своя ъгъл и рекъл жаловито:

— Как мислиш, Хюсеин Хуслия, не се ли е скрил някъде в нашата спалня тоя скитник?

— Вратите и прозорците се пазят от стража — отговорил Настрадин Ходжа. — В тая стая ние сме само двама. Откъде ще се вземе тук Настрадин Ходжа?

— Но отвличането на нашата наложница няма да му се размине лесно! — извикал емирът. Страхът в душата му се сменил с ярост, пръстите му конвулсивно се свили като куки, сякаш под тях той усещал гърлото на Настрадин Ходжа. — О, Хюсеин Хуслия! — продължил той. — Нашият гняв и възмущение, нямат граници! Та ние не можахме нито веднъж да влезем при нея; мисълта за това изпълва със скръб царственото ни сърце! А виновни за всичко, Хюсеин Хуслия, са твоите звезди; ако можехме, бихме отсекли главите на всички звезди за подобни злонамерени постъпки! Но тоя път Настрадин Ходжа няма да ни се изплъзне безнаказано! Ние вече дадохме заповед на Арсланбег! На тебе, Хюсеин Хуслия, ние също възлагаме да положиш цялото си усърдие за залавяне на скитника? Запомни, че от успеха на тая работа зависи назначаването ти На длъжността главен евнух. Утре ти трябва да напуснеш двореца, Хюсеин Хуслия, и да не се връщаш без Настрадин Ходжа.

Примижавайки с лукавите си ясни очи, Настрадин Ходжа се поклонил доземи пред емира.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

До сутринта Настрадин Ходжа разказвал на емира своите планове за залавянето на Настрадин Ходжа. Тези планове били твърде хитри и емирът останал доволен.

На сутринта, след като получил за разходи една кесия злато, Настрадин Ходжа за последен път се изкачил на кулата, сложил в кожения си пояс кесията с парите и се огледал с въздишка: изведнъж му станало жал да се раздели с жилището си — толкова самотни безсънни нощи прекарал тук и толкова много премислил; той оставял сред тези мрачни стени частица от душата си.

Той хлопнал вратата подире си, леко изтичал по стръмната каменна стълба — към свободата. Отново целият свят бил открит пред него. Пътищата, превалите и планинските пътеки го викали на далечен път, зелените гори му обещавали подслон в синката на меките листа, реките го чакали, за да го напоят със студена вода, птиците приготвили за негова радост най-хубавите си песни — твърде дълго време веселият скитник Настрадин Ходжа прекарал в позлатената си клетка и на света домъчняло за него.

Но още пред портите му нанесли страшен удар право в сърцето.

Той спрял и пребледнял се притиснал до стената.

През отворените порти под охраната на многобройна стража влизали на върволица с наведени глави и вързани ръце приятелите му; той видял стария грънчар Нияз, съдържателя на чайханата Али, ковача Юсуф и много други; всички, с които някога се бил срещал и говорил, от които бил искал вода да се напие или вземал стиска сено за магарето си — всички били тук! Арсланбег завършвал печалното шествие.

Настрадин Ходжа не се опомнил скоро, а когато се опомнил, портите били вече затворени и в двора нямало никого: всички били отведени в подземието.

Настрадин Ходжа се спуснал да търси Арсланбег:

— Какво се е случило, почтени Арсланбег? Откъде са тия хора? Какво престъпление са извършили?

— Тия хора са укриватели и съучастници на проклетия Настрадин Ходжа! — отговорил тържествуващо Арсланбег. — Шпионите ми ги проследиха и днес те пред целия народ ще бъдат подложени на жестоко наказание, ако не издадат Настрадин Ходжа. Но ти си блед, Хюсеин Хуслия! Ти си силно разтревожен!…

— Има си хас! — отвърнал Настрадин Ходжа. — Значи наградата се изплъзва от ръцете ми в твоите!

Настрадин Ходжа трябвало да остане в двореца. Пък и можел ли да постъпи иначе, щом смърт заплашвала невинни хора?

По пладне на мегдана се строила войската, тя оградила с троен обръч дъсчената площадка на съдиите. Народът, известен от глашатаите за предстоящите смъртни наказания, чакал безмълвен, От нажеженото небе лъхал палещ зной.

Отворили се портите на двореца и в обичайния ред изтичали навън първо глашатаите, след тях стражата, излезли музикантите, слоновете, свитата и най-сетне от портата изплувала носилката на емира. Народът се проснал ничком. Носилката се изкачила на площадката.

Емирът заел мястото си на трона. От портите на двореца извели осъдените. Тълпата посрещнала появяването им с глух шум. Роднини и приятели на осъдените стоели в първите редици, за да виждат по-добре.

Палачите се суетели, приготвяли секирите, коловете, въжетата. Днешният ден бил тежък за палачите: те трябвало да умъртвят един след друг шейсет души.

Старият Нияз бил пръв в тая нещастна редица. Палачите го били хванали под ръцете, надясно от него била бесилката, наляво — дръвникът, а право пред него стърчал от земята изострен кол.

Великият везир Бахтияр високо и тържествено обявил:

— В името на милостивия и милосърден аллах! Повелителят на Бухара и слънце на вселената, бухарският емир, след като претегли на везните на справедливостта прегрешенията, извършени от шейсетте негови поданици по укривателството на богохулника, смутителя на спокойствието, сеяча на раздори и извършителя на непристойни дела Настрадин Ходжа, постанови следното:

Чрез отделяне на главата от тялото да се лиши от живот грънчарят Нияз като укривател, у когото споменатият скитник, наречен Настрадин Ходжа, се е крил дълго време.

Що се отнася до останалите престъпници, първото им наказание ще бъде да видят с очите си наказанието, което ще се извърши над Нияз, за да треперят в очакване на своята още по-зла участ. За начина, по който Ще бъде наказан всеки един от тях, ще се възвести отделно…

На мегдана царяла такава тишина, че всяка дума на Бахтияр се чувала ясно и в задните редици.

— И нека знаят всички — продължил той, като издигнал глас, — че и занапред всеки укривател ще получи същото и нито един няма да избегне ръката на палача. Ако някой от осъдените посочи местопребиваването на тоя крадец и безделник, не само ще бъде освободен от наказание, не само ще получи награда от емира и небесна благословия, но ще освободи от наказание и всички останали. Грънчарю Нияз, ти можеш да спасиш себе си и другите от джелатите, ако разкриеш местопребиваването на Настрадин Ходжа.

Нияз мълчал дълго, без да повдигне глава. Бахтияр повторил въпроса си.

Нияз отговорил:

— Не, не мога да посоча местопребиваването му.

Палачите помъкнали стареца към дръвника. Някой в тълпата извикал. Старецът паднал на колене и изпънал врат, положил на дръвника побелялата си глава.

В тая минута Настрадин Ходжа, като разблъскал придворните, се изстъпил напред и застанал пред емира:

— О, повелителю! — рекъл високо, така че да го чуе народът. — Заповядай да спрат наказанието, аз ей-сега ще заловя Настрадин Ходжа!

Емирът се вгледал в него с почуда. Народът на мегдана се разшавал. Подчинявайки се на емировия знак, палачът пуснал в нозете си секирата.

— О, владетелю — високо рекъл Настрадин Ходжа. — Ще бъде ли справедливо да бъдат наказани тия дребни укриватели, докато остава жив най-главният укривател, у когото Настрадин Ходжа живя напоследък през цялото време, а живее и сега, оня, който го поеше и хранеше, награждаваше и проявяваше към него всякакви грижи?

— Прав си — рекъл важно емирът. — Ако има такъв укривател, справедливостта налага нему да се отсече главата най-напред. Но покажи ни тоя укривател, Хюсеин Хуслия.

През тълпата минал сдържан ропот; предните предавали на задните думите на емира.

— Но ако емирът не поиска да накаже тоя главен укривател, ако великият емир го остави жив, справедливо ли ще бъде тогава да бъдат наказани дребните укриватели?

Емирът отговорил, все повече и повече зачуден:

— Ако ние не пожелаем да накажем главния укривател, разбира се, ще се откажем от наказанието на дребните укриватели. Но едно не разбираме ние, Хюсеин Хуслия, какви причини могат да ни накарат да се въздържим от наказанието на главния укривател? Къде е той? Покажи ни го и ние веднага ще отделим главата от тялото му.

Настрадин Ходжа се обърнал към народа:

— Чухте ли думите на емира? Повелителят на Бухара каза, че ако той не поиска да накаже главния укривател, който ей-сега ще назова, тогава всички тия малки укриватели, изправени сега пред дръвника, ще бъдат освободени и пуснати при семействата си, Правилно ли казах, о, повелителю?

— Правилно каза, Хюсеин Хуслия — потвърди емирът. — Ние даваме нашата дума. Но покажи ни по-скоро главния укривател.

— Чувате ли? — рекъл Настрадин Ходжа, като се обърнал към народа. — Емирът дава дума!

Той въздъхнал дълбоко. Усещал върху себе си хилядите очи.

— Най-главният укривател…

Той се запънал, обгърнал с очи мегдана; мнозина забелязали скръб и смъртна мъка по лицето му. Той се сбогувал с любимия свят, с хората и слънцето.

— По-бързо! — нетърпеливо извикал емирът. — Говори по-бързо, Хюсеин Хуслия!

Настрадин Ходжа казал с твърд, звънлив глас:

— Най-главният укривател си ти, емире!

Той с рязко движение свалил чалмата си, смъкнал лъжливата си брада.

Тълпата ахнала, замряла. Емирът, изблещил очи, мърдал беззвучно устни. Придворните се вкаменили.

Тишината не траяла дълго.

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа! — завикали в тълпата.

— Настрадин Ходжа! — зашепнали си придворните.

— Настрадин Ходжа! — възкликнал Арсланбег.

Най-сетне се опомнил и самият повелител. Устните му неясно промълвили:

— Настрадин Ходжа!

— Да, аз съм! Е, какво, емире, заповядай да ти отсекат главата като на главен укривател! Аз живях в твоя дворец, делях с тебе храната, получавах от тебе награди, бях твой главен и най-близък съветник във всички дела. Ти си укривателят, емире, заповядай да ти отсекат главата!

Хванали Настрадин Ходжа. Той не се съпротивлявал, викал:

— Емирът обеща да освободи осъдените! Вие чухте обещанието на емира!

Народът зашумял, взел да се вълнува. Тройната верига от заптии с мъка сдържала напора на тълпата.

Все по-високо се чували възгласи:

— Освободете осъдените!

— Емирът даде дума!

— Освободете ги!

Шумът в тълпата нараствал и се разширявал. Веригата заптии се огънала назад, притискана от народа. Бахтияр се навел над емира:

— О, повелителю, трябва да ги освободим, иначе народът ще се разбунтува.

Емирът кимнал.

— Емирът държи на думата си! — извикал Бахтияр.

Заптиите се разстъпили. Осъдените веднага изчезнали в тълпата.

Повели Настрадин Ходжа към двореца. Мнозина в тълпата плачели, викали подире му:

— Прощавай, Настрадин Ходжа! Прощавай, наш любими, благородни Настрадин Ходжа, ти ще останеш в сърцата ни винаги безсмъртен.

Той вървял с високо вдигната глава, на лицето му било изписано безстрашие. Пред портите се обърнал, махнал с ръка за сбогом. Тълпата му отговорила е могъщ вик.

Емирът бързо се качил в носилката си. Дворцовото шествие потеглило обратно към двореца.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Събрал се диванът — да съди Настрадин Ходжа.

Когато той влязъл с вързани ръце и крака, пазен от заптиите, придворните навели глави. Срам ги било да се гледат един друг. Мъдреците се въсели, поглаждайки брадите си, емирът извърнат въздишал и покашлювал.

А Настрадин Ходжа гледал с открит, ясен поглед; ако не били извитите му на гърба ръце, би могло да се помисли, че престъпникът не е: той, а всички тия хора, насядали пред него.

На съда заедно с другите придворни се явил и истинският Хюсеин Хуслия, багдадският мъдрец, освободен най-сетне от заточението си. Настрадин Ходжа му смигнал приятелски, багдадският мъдрец подскочил на възглавките и засъскал от ярост.

Съдът не траял дълго. Осъдили Настрадин Ходжа на смърт. Оставало да изберат начина на екзекуцията.

— О, велики господарю! — рекъл Арсланбег. — Мнението ми е, че този престъпник трябва да се набие на кол, за да завърши живота си в най-жестоки мъчения.

Настрадин Ходжа дори не мигнал; той стоял спокойно и се усмихвал, подложил лице на един слънчев лъч, който падал в залата през горния отворен прозорец.

— Не! — решително рекъл емирът. — Турският султан вече е турял на кол тоя богохулник, но той, изглежда, знае средство да понася безболезнено подобно наказание, иначе не би се измъкнал жив от ръцете на султана.

Бахтияр посъветвал да се отсече на Настрадин Ходжа главата.

— Наистина това е един от най-леките видове смърт — добавил той, — но затова пък е най-сигурният.

— Не! — рекъл емирът. — Багдадският халиф отсече главата му, но той все пак е жив.

Сановниците ставали поред, предлагали да се обеси Настрадин Ходжа, да му се одере кожата. Емирът отхвърлил всички тия свети, защото, наблюдавайки Настрадин Ходжа, не забелязал признаци на страх по лицето му, което в очите на емира било явно доказателство за недействеността на тези начини.

Придворните млъкнали смутени. Емирът взел да се гневи.

Тогава станал багдадският мъдрец. За първи път говорел той пред лицето на емира, затова старателно обмислил съвета си, та да се отличи с мъдростта си сред всички останали.

— О, велики повелителю на вселената! Ако този престъпник е излизал досега здрав и читав от всевъзможните наказания, не е ли това пряко свидетелство, че му помага нечиста сила, оня дух на тъмнината, чието име е непристойно да се назовава тук, пред лицето на емира?

При тия думи мъдрецът духнал през рамо, след него духнали всички останали освен Настрадин Ходжа.

— Като разсъди и претегли всичко, което се отнася до тоя престъпник — продължил мъдрецът, — нашият велик емир отхвърли предложените начини за умъртвяване на Настрадин Ходжа, защото се страхува, че нечистата сила може отново да помогне на престъпника да се изплъзне от справедливото наказание. Но съществува още един начин на наказание, на който споменатият престъпник Настрадин Ходжа нито веднъж не е бил подлаган, а именно — удавянето!

Багдадският мъдрец вдигнал високо глава и с тържествен израз на лицето изгледал присъствуващите. Настрадин Ходжа трепнал.

Емирът забелязал това движение. „Аха! Ето къде била неговата тайна!“

През това време Настрадин Ходжа мислел: „Много добре, че заприказваха за нечистата сила, значи надеждата още не е изгубена за мене!“

— Известно ми е от разкази и книги — продължил междувременно мъдрецът, — че в Бухара има свещено езеро, наречено езеро на шейха Ахмед. Ясно е, че нечистата сила не ще се осмели да се приближи до това езеро и затова трябва, о, повелителю, да потопите престъпника за дълго време до над главата в свещените води, след което той ще умре.

— Ето съвет на мъдрец, достоен за награда! — възкликнал емирът.

Настрадин Ходжа укорно рекъл на багдадския мъдрец:

— О, Хюсеин Хуслия, така ли се отнасях аз с тебе, когато беше в моя власт? Ето на, надявай се след това на хорската благодарност.

Било решено Настрадин Ходжа да бъде удавен след залез слънце пред целия народ в свещеното езеро на шейха Ахмед. А за да не избяга по пътя, решили да го закарат от двореца до езерото в кожен чувал и с този чувал да го удавят.

…Цял ден край езерото чукали секири: дърводелците издигали дъсчена площадка. Те знаели за какво е потрябвала на емира тази площадка, но какво можели да сторят, щом над всеки стоял по един стражар? Работели мълчаливо, с мрачни, ожесточени лица; след като свършили, отказали да получат оскъдното възнаграждение и си отишли, забили погледи в земята.

Дъсчената площадка и целият бряг наоколо били постлани с килими. Отсрещният бряг бил предназначен за народа.

Шпионите донасяли, че градът се вълнува. Затова Арсланбег докарал при езерото множество войска, поставил топове. От страх да не би по пътя народът да отвлече Настрадин Ходжа Арсланбег заповядал да приготвят четири чувала, натъпкани с парцали: тези лъжливи чували той възнамерявал да изпрати до езерото открито, по многолюдните улици, а чувала с Настрадин Ходжа — по най-глухите. Своята хитрост той разпрострял още по-далеч: при лъжливите чували турил по осем стражари, а при чувала с Настрадин Ходжа — само трима.

— От езерото ще пратя при вас вестоносец — рекъл на стражарите Арсланбег. — Четирите лъжливи чувала вие ще изнесете веднага един след друг, а петия чувал с престъпника — малко по-късно и незабелязано, когато всички любопитни, струпани около портите, се юрнат след лъжливите чували. Добре ли ме разбрахте? Помнете, че ще отговаряте с главите си.

Вечерта на площада ударили барабаните и възвестили края на пазарния ден. Към езерото от всички страни се заточили тълпи народ. Скоро пристигнал емирът със свитата си. На дъсчената площадка й около нея пламнали факли. Пламъкът съскал и се навеждал от вятъра, във водата трептели червени, отблясъци. Отсрещният бряг тънел в мрак; от площадката, озарена със светлини, не се виждала тълпата, но ясно се чувало как се върти, движи и диша тя, как слива смътния си, тревожен шум с поривите на нощния вятър.

Бахтияр прочел в тъмното на висок глас указа на емира, с който Настрадин Ходжа се осъждал на смърт. През това време и вятърът стихнал — тишината била такава, че по гърба на светлейшия емир запъплили мравки. Отново въздъхнал вятърът, заедно с него въздъхнала с хиляди гърди и тълпата.

— Арсланбег! — рекъл емирът и гласът му трепнал. — Защо се бавиш?

— Аз вече изпратих вестоносеца, о, повелителю.

Изведнъж в тъмнината се зачули викове, звън на оръдие; нейде започнало сбиване. Емирът подскочил и се заозъртал. След минута в осветения кръг пред площадката навлезли осем стражари без чувал.

— Къде е престъпникът? — извикал емирът. — Взели са го от стражарите, той се е изплъзнал! Арсланбег, виждаш ли!

— О, повелителю! — отговорил Арсланбег. — Твоят нищожен раб предвиди всичко: в този чувал имаше стари парцали.

От другата страна пак се зачул шум от сбиване. Арсланбег побързал да успокои емира:

— Нека го взимат, о, повелителю! В този чувал също няма нищо, само парцали.

… Първия чувал отвлекли от стражарите съдържателят на чайханата Али и приятелите му, втория отвлекли ковачите, предвождани от Юсуф. Скоро грънчарите отнели третия чувал, но и в него намерили парцали. Четвъртия чувал пропуснали до площадката свободно. При светлината на факлите пред очите на цялата тълпа стражарите вдигнали чувала над водата и го изтърсили: посипали се парцали.

Тълпата замряла в пълно недоумение. Тъкмо това целял опитният Арсланбег, който разбирал, че недоумението влече след себе си бездействие. — Настанало време за петия чувал. А стражарите, на които той бил поверен, се забавили нейде и досега не го били докарали при езерото.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Когато стражарите извели Настрадин Ходжа от подземието, той рекъл:

— Значи ще ме помъкнете на собствените си гърбове? Съжалявам, че тук го няма магарето ми, то би се пукнало от смях.

— Мълчи! Скоро ще заплачеш! — злобно отговорили стражарите. Те не можели да простят на Настрадин Ходжа, че се предал на емира без участието на стражата.

Като разтегнали тесния чувал, те почнали да пъхат в него Настрадин Ходжа.

— О, слуги на шейтана! — викал Настрадин Ходжа, сгънат на три. — Не можахте ли да изберете по-широк чувал!

— Нищо! — отвърнали стражарите, като пухтели и се обливали в пот. — Няма да търпиш дълго. Не се разкрачвай, о, сине на греха, инак ще ти забием коленете в корема!

Вдигнала се врява, стекли се дворцовите слуги. Най-сетне с дълги усилия стражарите напъхали Настрадин Ходжа в чувала и го завързали с въже. В чувала било тясно, тъмно и воняло. Душата на Настрадин Ходжа се обвила с черна мъгла; сега вече май нямало спасение за него. Той призовавал на помощ съдбата и всемогъщия случай. „О, ти, съдба, станала за мене майка, о, ти, всемогъщи случай, който си ме пазил досега като баща, къде сте сега, защо не побързате на помощ на Настрадин Ходжа? О, съдба, о, всемогъщи случай!“

А стражарите вече били минали половината път; те носели чувала, като се сменяли на всеки двеста крачки; по тези къси спирания Настрадин Ходжа водел печална сметка — колко е изминато и колко остава.

Той разбирал, че съдбата и случаят никога не отиват на помощ на оня, който заменя делото с поплаци и повици. Пътят ще бъде надвит само от оня, който върви; нека от пътя отслабнат и се подгънат краката му — той трябва да пълзи по ръце и колене и тогава бездруго през нощта ще види далеч ярък пламък от огньове и когато се приближи, ще види търговски керван, който се е спрял на отдих, и този керван бездруго ще се окаже, че върви по неговия път и ще се намери свободна камила, на която пътникът ще стигне там, където трябва… Оня, който седи на пътя предал се и отчаян, колкото и да плаче и се вайка, няма да събуди Съчувствие в бездушните камъни; той ще умре от жажда в пустинята, трупът му ще стане плячка на смрадливите хиени, горещият пясък ще засипе костите му. Колко хора са умрели без време само защото недостатъчно силно са искали да живеят! Настрадин Ходжа смятал такава смърт позорна за човека.

„Не! — рекъл си той и стиснал зъби, яростно повторил: Не! Няма да умра днес! Не искам да умра!“

Но какво можел да направи, сгънат на три и намушкан в тесния чувал, дето не можел дори да се помръдне: коленете и лактите му сякаш се били прилепили към тялото. Свободен оставал само езикът му.

— О, доблестни воини — рекъл той от чувала. — Спрете за минутка, искам да прочета преди смъртта си молитва, та всемилостивият аллах да приеме душата ми в светлите си селения.

Стражарите пуснали чувала на земята.

— Чети! Но от чувала няма да те пуснем. Чети молитвата си в чувала.

— А къде се намираме? — попитал Настрадин Ходжа. — Аз питам, за да ме обърнете с лице към най-близката джамия.

— Намираме се до Каршинските порти. Тук на която и страна да те обърнем, наоколо има джамии. Чети по-скоро молитвата си. Ние не можем да се бавим дълго.

— Благодаря, о, благочестиви воини — с печален глас отговорил от чувала Настрадин Ходжа.

На какво разчитал? Сам не знаел. „Ще спечеля няколко минути. А после ще видим. Може би ще излезе някоя слука…“

Той почнал високо да се моли, като същевременно се вслушвал в разговорите на стражарите.

— И как ли не се сетихме отведнъж, че новият звездоброец е тъкмо Настрадин Ходжа? — вайкали се стражарите. — Ако го бяхме познали и заловили, щяхме да получим от емира голяма награда!

Мислите на стражарите течали в обичайната посока, защото алчността била същност на живота им.

Тъкмо от това се възползувал Настрадин. Ходжа. „Ще се опитам да направя така, че те да се отдалечат нанякъде от чувала, па макар и за съвсем кратко време… Може би ще смогна да скъсам въжето, може би някой ще мине по пътя и ще ме освободи.“

— По-скоро свършвай молитвата си! — казали стражарите, като сритали чувала. — Чуваш ли! Нямаме време за чакане!

— Една минута, доблестни воини! Остана ми една последна молба към аллаха. О, всемогъщи, всемилостиви аллах, стори така, че оня човек, който намери закопаните от мен десет хиляди танга, да отдели от тях една хиляда и да я даде на моллата, като му поръча да се моли за мене в продължение на цяла година…

Като чули за десетте хиляди танга, стражарите притихнали. Макар Настрадин Ходжа да не виждал нищо от своя чувал, той знаел точно какви са сега лицата на стражарите, как се споглеждат и побутват с лакът.

— Носете ме по-нататък — рекъл той кротко. — Предавам духа си в ръцете на аллаха.

Стражарите се бавели.

— Ние ще си починем още малко — угоднически рекъл един от тях. — О, Настрадин Ходжа, не мисли, че ние сме безсърдечни, лоши хора. Само службата ни кара да постъпваме с тебе толкова жестоко; ако можехме да преживеем със семействата си без заплатата на емира, тогава, разбира се, веднага щяхме да те пуснем на свобода…

— Какво приказваш? — уплашено пошепнал друг. — Ако го пуснем, емирът ще ни вземе главите.

— Мълчи! — засъскал първият. — Само да получим парите.

Настрадин Ходжа не чувал шепота, но знаел, че стражарите си шепнат и какво си шепнат.

— Аз не изпитвам омраза към вас, о, воини — рекъл той с благодарна въздишка. — Самият аз съм прекалено грешен, за да осъждам другите. Ако аллах ми дари прошка на оня свят, обещавам ви да се помоля за вас пред престола му. Вие казахте, че ако не била заплатата на емира, Щели сте да ме пуснете? Помислете над думите си! Та с това вие бихте нарушили волята на емира! Следователно бихте извършили тежък грях. Не! Не искам заради мене да обременявате с грях душите си; вдигнете чувала и ме носете към езерото, нека се изпълни волята на емира и волята на аллаха!

Стражарите се спогледали смутено, като проклинали благочестивото разкаяние, което изведнъж — и според тях съвсем ненавреме — споходило Настрадин Ходжа.

В разговора се намесил третият стражар; досега той бил мълчалив, защото измислял една хитрост.

— Колко тежко е да виждаш човек, който едва пред смъртта си е почнал да се разкайва за греховете и заблудите си — рекъл той, като намигал на другарите си. — Не, аз не съм такъв! Отдавна вече съм се разкаял и водя благочестив живот. Но благочестието на думи, несъпроводено от угодни на аллаха дела, е мъртво — продължавал стражарят, докато другарите му си затискали устата с длани, за да не се разсмеят, защото той бил известен като непоправим играч на зарове и блудник. — Ето аз например съпровождам благочестивия си живот с праведно и благочестиво дело, а именно: строя в родното си село голяма джамия и заради това лишавам себе си и семейството си дори от храна.

Единият от стражарите не издържал и задавен от смях, се отдалечил в тъмнината.

— Аз отделям всеки грош — продължил благочестивият стражар — и все пак джамията се издига твърде бавно, което преизпълва сърцето ми със скръб. Тия дни продадох кравата си. Ако потрябва, ще продам и последните си обуща — съгласен съм да ходя бос, само да завърша започнатото.

Настрадин Ходжа изхлипал в чувала. Стражарите се спогледали. Работата им се нареждала. Те подканяли с лакти своя досетлив другар.

— О, ако срещнех такъв човек, който би се съгласил да пожертвува осем или десет хиляди танга за завършването на тази джамия! — възкликнал той. — Бих се заклел пред него, че в продължение на пет и дори на десет години името му всеки ден ще се възнася, обвито от благоуханния дим на молитвата, под сводовете на тази джамия към престола на аллаха!

Първият стражар рекъл:

— О, мой благочестиви другарю! Аз нямам десет хиляди танга, но може би ще се съгласиш да вземеш последните ми спестявания — петстотин танга. Не отхвърляй скромния ми дар, и аз искам да взема участие в това праведно дело.

— И аз — рекъл вторият, като се запъвал и треперел от вътрешен смях. — Аз имам триста танга…

— О, праведнико, о, благочестивецо! — възкликнал Настрадин Ходжа, хлипайки. — Как съжалявам, че не мога да целуна края на твоя халат! Аз съм велик грешник, но бъди милостив към мене и не отхвърляй моя дар. Аз имам десет хиляди танга. Когато, извършил богохулна измама, бях приближен на емира, често получавах от него кесии със злато и сребро; като натрупах десет хиляди танга, реших да ги скрия, за да ги взема, когато избягам. А тъй като реших да бягам през Каршинските порти, закопах тия пари в Каршинското гробище под една от старите надгробни плочи.

— На Каршинското гробище? — възкликнали стражарите. — Значи те са нейде тук, наблизо!

— Да! Сега ние се намираме на северния край на гробището и ако се мине…

— Ние се намираме на източния край! Къде, къде са скрити парите ти?

— Те са скрити на западния край на гробището — рекъл Настрадин Ходжа. — Но отначало закълни ми се, о, благочестиви стражарю, че името ми наистина ще се споменава в джамията всеки ден в продължение на десет години.

— Кълна се! — рекъл стражарят, треперейки от нетърпение. — Кълна ти се в името на аллаха и неговия пророк Мохамед! Хайде, кажи по-скоро къде са закопани парите ти?

Настрадин Ходжа се бавел. „Ами ако решат да ме отнесат отначало на езерото и оставят за утре търсенето на парите? — мислел той. — Не, няма да стане така. Първо, те са обзети от алчност и нетърпение, второ, ще се страхуват, че някой може да ги изпревари, трето, не си вярват един другиму. Какво ли място да им посоча, та да тършуват по-дълго?“

Стражарите чакали, наведени над чувала. Настрадин Ходжа чувал тежкото им дишане, като че току-що били дотичали някъде отдалече.

— На западния край на гробището има три стари надгробни плочи, разположени в триъгълник — рекъл Настрадин Ходжа. — Под всяка от тях съм заровил по три хиляди триста трийсет и три танга и една трета…

Те се сговорили двама да отидат да търсят парите, а третият да остане да пази. Това би могло да хвърли Настрадин Ходжа в отчаяние, ако той не притежавал способността да отгатва отнапред човешките постъпки: знаел със сигурност, че третият стражар няма да остане дълго при чувала. Предвижданията му се оправдали: останал сам, стражарят почнал неспокойно да въздиша, да кашля, да ходи назад-напред по пътя, като дрънкал с оръжието си. По тези звуци Настрадин Ходжа отгатвал всичките му мисли: тревога гризяла стражаря за неговите три хиляди триста трийсет и три танга и една трета. Настрадин Ходжа чакал търпеливо.

— Колко дълго се маят — рекъл стражарят.

— Те сигурно крият парите някъде на друго място, а утре и тримата ще отидете да ги вземете — отговорил Настрадин Ходжа.

Ударът бил сполучлив. Стражарят изсумтял, после започнал престорено да се прозява.

— Как ми се иска преди смъртта си да послушам някаква поучителна история — рекъл от чувала Настрадин Ходжа. — Може би ще си спомниш и ще ми разкажеш, о, добри стражарю.

— Не! — сърдито отговорил стражарят. — Аз не знам поучителни истории… Освен това съм уморен, ще ида да полегна ей там на тревата.

Но той не съобразил, че по земята крачките отекват звънливо и надалече. Отначало вървял бавно, после до Настрадин Ходжа достигнал бърз тропот: стражарят хукнал към гробището.

Настанало време да се действува. Но Настрадин Ходжа напразно се търкалял и премятал: все не успявал да скъса въжето. „Минувач! — молел се Настрадин Ходжа. — О, съдба, прати ми минувач!“

И съдбата му пратила минувач.

Съдбата и благоприятният случай винаги се притичат на помощ на оня, който е изпълнен с решимост и се бори докрай (за това вече говорихме по-рано, но истината не избледнява от повтаряне.) Настрадин Ходжа се борел с всички сили за своя живот и съдбата не можела да му откаже помощта си.

Минувачът вървял бавно, той бил куц, както по звука на крачките му определил Настрадин Ходжа, и немлад, защото страдал от задух.

Чувалът лежал насред пътя. Минувачът се спрял, дълго го разглеждал, мушнал го два пъти с тоягата си.

— Какъв е този чувал? Откъде се е взел? — със скърцащ глас рекъл минувачът.

Настрадин Ходжа — о, велика радост! — познал гласа на лихваря Джафар.

Сега Настрадин Ходжа не се съмнявал в спасението си. Само дано търсят по-дълго…

Той се прокашлял в чувала — тихичко, за да не се изплаши лихварят.

— Ехе! Та тук имало човек! — възкликнал Джафар, като отскочил.

— Разбира се, човек — спокойно отговорил Настрадин Ходжа с променен глас. — Че какво чудно има в това?

— Как какво чудно? Защо си влязъл в чувала?

— Щом съм влязъл, значи така трябва. Върви си по пътя и не ми досаждай с разпитванията си.

Настрадин Ходжа знаел, че любопитството на лихваря сега е възбудено до крайност и той в никакъв случай няма да си отиде.

— Наистина чудно събитие — да срещнеш на пътя човек, който седи в завързан чувал! — казал лихварят. — Може би са те поставили в чувала насила?

— Насила — усмихнал се Настрадин Ходжа. — Как мислиш, бих ли платил шестстотин танга, за да ме поставят в чувала насяла!

— Шестстотин танга! А за какво си платил тия пари?

— О, минувачо, ще ти разкажа всичко, ако ми обещаеш, че след като ме изслушаш, ще си отидеш и няма повече да тревожиш покоя ми. Този чувал принадлежи на един арабин, който живее в нашата Бухара, и притежава чудесното свойство да лекува болести и недъзи. Стопанинът му го дава под наем, но за много пари и не на всеки. Аз бях куц, гърбав и кьорав с едното око и ето, намислих да се женя и бащата на годеницата ми, за да не огорчи погледа й със съзерцанието на недъзите ми, ме заведе при този арабин и аз получих чувала под наем за срок от четири часа, като платих на стопанина му шестстотин танга. А тъй като този чувал проявява целебните си свойства само близо до гробища, дойдох след залез слънце тук, на старото Каршинско гробище, заедно с бащата на годеницата ми, който след като завърза чувала, си отиде, защото присъствието на външен човек може да развали цялата работа. Арабинът, стопанин на чувала, ме предупреди: щом остана сам, при мене ще долетят три джина, които вдигат шум и звън с медните си крила. И джиновете ще ме попитат с човешки гласове къде в гробището са закопани десет хиляди танга, на което аз трябва да отговоря със следното тайно заклинание: „Който носи меден щит, има дебела глава. На мястото на сокола седи бухал. О, джинове, вие търсите там, дето не сте крили, затова целунете магарето ми под опашката!“ И така точно се случи: явиха се джиновете и ме попитаха къде са закопани десетте хиляди танга; като чуха отговора, ми, изпаднаха в неописуема ярост и почнаха да ме бият, а аз, без да забравям наставлението на арабина, продължавах да викам: „Който носи меден щит, той има дебела глава; целунете магарето ми под опашката!“ После джиновете вдигнаха чувала и хукнаха нанякъде… А по-нататък вече нищо не помня, освестих се след два часа на същото място, напълно излекуван: гърбицата ми я нямаше, кракът ми се беше изправил и окото ми прогледнало, в което се убедих, като гледах през дупчицата, която някой бе направил в чувала преди мен. И сега изседявам в чувала срока си само защото парите и тъй, и тъй са платени — няма да отидат на вятъра я! Разбира се, направих грешка: трябваше да се споразумея с някой човек, който има същите недъзи; можехме да вземем чувала наполовина, щяхме да прекараме в него по два часа и нашето излекуване щеше да ни струва само по триста танга. Но стореното не можеш го върна: не жаля парите, важното е, че все пак се излекувах. Сега, минувачо, знаеш всичко, удръж обещанието си и си иди. След излекуването аз съм малко поотслабнал, трудно ми е да разговарям. Вече десети човек се лепи за мен с въпросите си, уморих се да повтарям на всички едно и също.

Лихварят слушал с дълбоко внимание, като прекъсвал понякога разказа на Настрадин Ходжа е възгласи на почуда.

— Слушай, о, човече, който седиш в чувала! — рекъл лихварят. — И двамата можем да извлечем полза от нашата среща. Ти съжаляваш, че не си се споразумял по-рано с някой човек, който притежава същите недъзи, за да вземете чувала под наем наполовина. Но още не е късно да се споразумееш, защото аз съм тъкмо оня човек, който ти трябва: аз съм гърбав, куц с десния крак и кьорав с едното око. И на драго сърце ще платя триста танга, за да прекарам в чувала останалите два часа.

— Ти сигурно ми се подиграваш — отговорил Настрадин Ходжа. — Може ли да има такова чудесно съвпадение! Ако казваш истината, поблагодари на аллаха за пратения ти от него толкова щастлив случай! Аз съм съгласен, минувачо, но предупреждавам те, че съм платил отнапред и ти също трябва да ми платиш отнапред. На дълг не вярвам.

— Аз ще ти платя отнапред — рекъл лихварят, като развързвал въжето. — Да не губим време, защото минутите вървят, а сега те вече ми принадлежат.

Когато излязъл от чувала, Настрадин Ходжа прикрил с ръкава на халата лицето си. Но лихварят нямал време да го разглежда: той бързо броял парите, като съжалявал за отлитащите минути.

С пъшкане и стонове той влязъл в чувала, свил глава.

Настрадин Ходжа завързал въжето, отдалечил се тичешком и се притаил в сянката на едно дърво.

И тъкмо навреме. Откъм гробището се чували гръмките псувни на стражарите. От пролуката на гробищната ограда отначало изпълзели на пътя дългите им сенки, след това се показали и те самите, отразили луната в медта на щитовете си.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Хей, скитнико — викали стражарите, като ритали чувала, при което оръжието им дрънчало и звънтяло и това напълно можело да мине за шум, вдиган от медни крила. — Ние претършувахме цялото гробище и нищо не намерихме. Кажи, о, сине на греха, къде са закопани десетте хиляди?

Лихварят добре помнел тайнственото заклинание:

— Който носи меден щит, той има дебела глава — отговорил той от чувала. — На мястото на сокола седи бухал. О, джинове, вие търсите там, дето не сте крили; затова целунете магарето ми под опашката!

Като чули тия думи, стражарите изпаднали в неописуема ярост.

— Ти ни измами, зловонно псе, и отгоре на всичко ни наричаш глупци2! Гледайте, гледайте, той е овалял в прах целия чувал, значи се е премятал по пътя с надежда да се освободи, докато ние си деряхме до кръв ръцете и се трепехме на гробището! Ние жестоко ще ти заплатим за измамата, о, гнусно изчадие на лисица!

Те обсипали чувала с градушка тежки удари; като не се задоволили с това, те играли поред хоро върху чувала с подкованите си ботуши. А лихварят, следвайки наставленията на Настрадин Ходжа, непрекъснато викал: „Който носи меден щит, той има дебела глава!…“ — с което напълно вбесил стражарите. Като съжалявали, че не им е позволено сами да се разправят с престъпника, те вдигнали чувала и го помъкнали към езерото.

Настрадин Ходжа излязъл от укритието си, измил в аръка лицето си, свалил халата й открил на нощния вятър широките си гърди. Колко радостно и леко му било сега, когато черното дихание на смъртта минало над него, без да го опърли! Той се отдалечил, разстлал халата си, подложил един камък под главата си и легнал — в задушния и тесен чувал се уморил, искал да си отдъхне. В гъстите върхари шумял вятърът, в небесния океан плавали златните ята на звездите, в аръка шуртяла водата; всичко това било за Настрадин Ходжа десет пъти по-мило и по-близко, отколкото по-рано. „Да! В света има твърде много хубави неща, за да се съглася някога да умра, дори ако със сигурност ми обещаят рая; та там можеш да побеснееш от досада, като седиш вечно й безкрайно под едно и също дърво, заобиколен от едни и същи хурии.“

Така си мислел той, излегнат под звездите върху топлата земя, внимателно заслушан в неумиращия и никога незаспиващ живот: биело сърцето в гърдите му, викал с нощния си глас бухалът в гробището, някой тихичко, и предпазливо се промъквал през храстите — сигурно таралеж; остро миришела повехналата трева и цялата нощ била изпълнена с някаква потайна шетня, с неразбираеми шумоли, пълзене и шушнене. Светът живеел и дишал — широк, еднакво открит за всички; приемал с еднакво гостоприемство в безграничните си простори и мравките, и птиците, и човека и искал от тях само едно — да не употребяват за зло дадения им подслон и оказаното доверие. Стопанинът позорно изпъжда госта, който на празничната трапеза, възползувай от общото веселие почва да тършува из джобовете на другите гости: тъкмо така бил изпъден от веселия и радостен свят отвратителният лихвар, който изцяло приличал на този гост.

Настрадин Ходжа не изпитвал ни най-малка жалост към него, пък и как можеш да пожалиш оня, който с изчезването си облекчава живота на хиляди и хиляди други хора! Настрадин Ходжа съжалявал само за това, че лихварят не бил единственият и последният злодей на земята; о, ако човек можеше да събере в един чувал всички емири, сановници, молли и лихвари и да ги удави отведнъж в свещеното езеро на шейх Ахмед, та да не сушат с вредоносното си дихание пролетните цветове на дърветата, да не заглушават със звъна на своите пари, с лъжливите си проповеди и с чаткането на мечовете си чуруликането на птиците, да не пречат на хората да се наслаждават на красотата на света и достойно да изпълняват главната си задача на земята — да бъдат винаги и във всичко щастливи!

През това време стражарите от страх да не закъснеят все повече и повече ускорявали крачките си, а най-сетне се спуснали да тичат. Като се друсал и подскачал в чувала, лихварят покорно чакал края на необикновеното си пътешествие; той чувал звъна на оръжието, чаткането на камъните под краката на стражарите и се чудел защо могъщите джинове не се издигат във въздуха, а тичат и дращят подвитите си медни крила по земята, както правят младите петли, когато гонят кокошките. Но ето, в далечината се чул някакъв шум, който напомнял далечния рев на планински поток, и лихварят отначало помислил, че джиновете са го отмъкнали нейде в планината, може би в своята обител Хан Тенгри — Върха на духовете. Ала скоро взел да различава отделни гласове и се убедил, че е попаднал в нощно многолюдно сборище; ако се съдело по шума, тук имало, хиляди хора, като на пазар, но откога пазарите в Бухара търгуват нощем? Изведнъж усетил, че се издига нагоре: аха, значи джиновете са решили все пак да се въземат във въздуха. Откъде можел да знае той, че стражарите в това време се изкачват по стълбата на дъсчената площадка? Когато се изкачили, те хвърлили чувала, той рухнал, дъските потреперали и изкънтели под него. Лихварят охнал й изкрякал:

— Хей вие, джинове! — не издържал той. — Ако хвърляте така чувала, ще ме осакатите още повече, а вие трябва да направите обратното!

В отговор получил яростен ритник.

— Ей-сега ще си намериш изцелението, о, сине на греха, на дъното на шейх Ахмедовото езеро.

Тези думи докарали лихваря до пълно недоумение; какво общо има тук езерото на шейха Ахмед? Недоумението на лихваря преминало в изумление, когато чул над чувала гласа на своя стар приятел (лихварят можел да се закълне в това!), почтения Арсланбег, началник на дворцовата стража и войска. Мислите в главата на лихваря се завъртели като вихър: откъде се взел изведнъж Арсланбег, защо той псува джиновете, че са се забавили из пътя и защо джиновете, когато му отговарят, треперят от страх, и раболепие; та нали не може Арсланбег едновременно да изпълнява и длъжността главен джин? И как трябва да постъпи сега — да премълчи или да му извика? Тъй като в това отношение, лихварят не бил получил никакви напътствия, решил за всеки случай да си мълчи.

През това време шумът на тълпата се засилвал и все по-често, по-високо звучала някаква дума; като че всичко наоколо — и земята, и въздухът, и вятърът — било наситено с тая дума, тя бучала, шумяла, тътнела и замирайки, отеквала надалеч. Лихварят притихнал заслушан. И я различил.

— Настрадин Ходжа! — шумяла тълпата с хиляди гласове. — Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

И изведнъж всичко затихнало и в мъртвата тишина лихварят чул съсъка на горещи факли, шумолене на вятър, плисъци на вода. Мравки пролазили по уродливия му гръб, черен ужас пропъплил бавно към него, като го облъхвал с леденото си, вцепеняващо дихание.

Разнесъл се нов глас и лихварят можел да се закълне, че тоя глас принадлежи на великия везир Бахтияр.

— В името на всемилостивия й всемогъщия аллах! По повеля на великия и слънцеподобния бухарски емир престъпникът и осквернителят на спокойствието, сеячът на раздори Настрадин Ходжа е осъден на смърт чрез удавяне в чувал!

Нечии ръце подхванали чувала и го повдигнали. Тогава лихварят се сетил, че е попаднал в смъртоносен капан.

— Чакайте! Чакайте! — развикал се той. — Какво искате да правите с мене! Чакайте, аз не съм Настрадин Ходжа, аз съм лихварят Джафар! Пуснете ме! Аз съм лихварят Джафар, не съм Настрадин Ходжа! Къде сте ме помъкнали, казвам ви; аз съм лихварят Джафар!

Емирът и свитата слушали безмълвно виковете му. Багдадският мъдрец Хюсеин Хуслия, който седял най-близо от всички до емира, поклащайки опечалено глава, рекъл:

— Каква бездна от безсрамие е скрита в тоя престъпник! По-рано се наричаше Хюсеин Хуслия, мъдрец от Багдад, сега се опитва да ни излъже, като се нарича лихварят Джафар!

— И той мисли, че тук ще се намерят глупци да му повярват — добавил Арсланбег. — Чуйте, чуйте как изкусно преправя гласа си!

— Пуснете ме! Аз не съм Настрадин Ходжа, аз съм Джафар! — дерял се лихварят, докато двамата стражари, стъпили на края на дъсчената площадка, люлеели с равномерни движения чувала и се готвели да го запокитят в тъмната вода. — Аз не съм Настрадин Ходжа, колко пъти трябва да ви повтарям!

В тоя миг Арсланбег махнал с ръка и чувалът, като се превъртял тежко във въздуха, полетял надолу чул се силен плясък, в червената светлина на фенерите блеснали пръски и водата тежко се сключила, като погълнала тялото и грешната душа на лихваря Джафар…

Над тълпата в мрака се издигнала и увиснала една огромна въздишка. Няколко мига царяла страшна тишина и изведнъж един пронизителен вопъл, изпълнен с неизразима мъка, потресъл всички.

Викала и се бъхтяла в ръцете на стария си баща прекрасната Гюлджан.

Съдържателят на чайханата Али се извърнал и сграбчил с две ръце главата си. Ковачът Юсуф треперел, разтърсван от ситни пресекливи тръпки…

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След изпълнението на наказанието емирът със свитата си тръгнал за двореца.

Тъй като се опасявал, че може да измъкнат престъпника, преди да се удави, Арсланбег заповядал да оградят езерото и да не пускат, никого. Тълпата се люшнала, отстъпила под напора на заптиите и спряна, чернеела, слята в едно, като жива мълчалива грамада. Арсланбег се опитал да разгони тълпата, нб хората само преминавали от едно място на друго или се криели в мрака, за да се върнат след малко на старото място.

Целият дворец ликувал. Емирът празнувал победата над своя враг. Блестяло злато и сребро, кипели казани, димели мангали, ехтели дайрета, ревели зурни, гърмели, разтърсвайки въздуха, барабани и толкова светлина имало на тоя празник, че над двореца на емира небето било почервеняло като от пожар.

Но градът около двореца мълчал, потънал в мрак и обзет от скръбна тишина.

Емирът щедро раздавал подаръци, мнозина тоя ден забогатели. Поетите прегракнали от непрестанно славословене, гърбовете им почнали слабо, но сладостно да ги болят: толкова често трябвало да се навеждат, за да прибират сребърните и златните монети.

— Да се повика тук писарят! — заповядал емирът; дотичал писарят и бързо заскрибуцал с тръстиковото си перо.

— „От Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител и Законодател на Бухара, Бухарския емир до Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител на Законодател на Тива, Тиванския хан, се изпращат рози на поздрав и лилии на доброжелателство. Съобщаваме Ви, о, Възлюблени и Царствени Наш Братко, една новина, която може да стопли с огъня на възторга Вашето Сърце и да размекне сладостно Вашия Черен Дроб, а именно: днес, на седемнайсетия ден от месеца Сафар, Ние, Великият Бухарски Емир, подложихме на всенародно наказание известния по цял свят е богохулните си и непристойни деяния престъпник Настрадин Ходжа — да го прокълне аллах! — чрез удавяне в чувал, което удавяне беше извършено в Наше присъствие и пред Нашите Очи, благодарение на което Ние Лично с царствената Си дума свидетелствуваме пред Вас, че гореспоменатият злодей, смутител на спокойствието, осквернител на вярата и сеяч на раздори, сега не е между живите и не ще може вече да Ви досажда, о, Възлюблени Наш Братко, е богопротивните си хитрини…“

Емирът написал също такива писма и до багдадския халиф, турския султан, иранския шах, кокандския хан, афганския емир и много други владетели на близки и далечни страни. Великият везир Бахтияр свил писмата на рула, окачил им печати и ги връчил на вестоносците, като им заповядал да тръгнат незабавно. И в нощния час се отворили, като силно скърцали и пищели с пантите си, всички единайсет порти на Бухара и пръсвайки звънливи камъчета, изсичайки искри с подковите на конете си, на всички страни по големите пътища полетели вестоносците за Тива, Техеран, Стамбул, Багдад, Кабул и много други градове…

…Късно през нощта, четири часа след наказанието, Арсланбег прибрал стражата от езерото.

— Който и да е, па макар и самият шейтан, не може да остане жив, след като е лежал четири часа във водата! — рекъл Арсланбег. — И не го докарвайте, нека който иска да се занимава с неговия мръсен труп.

Щом и последният заптия изчезнал в тъмнината, тълпата се юрнала към брега, зашумяла и забучала; пламнали факлите, приготвени отнапред наблизо в храстите. Скръбно занареждали жените, оплаквайки Настрадин Ходжа.

— Трябва да го погребем като добър мюсюлманин — рекъл старият Нияз.

Гюлджан стояла до него, опряна на рамото му; тя била неподвижна и безмълвна.

Съдържателят на чайханата Али и ковачът Юсуф влезли с канджи във водата. Те тършували дълго, най-, сетне закачили чувала и го помъкнали към брега. Когато се показал от водата — черен, осеян с отблясъци от светлината на факлите и омотан с лепкави водорасли, — жените завили още по-силно, като заглушавали с риданията си звуците на веселбата, долитащи от двореца.

Десетки ръце подхванали чувала.

Носете го след мене — рекъл Юсуф, като осветявал пътя с факла.

Сложили чувала под едно столовато дърво на тревата. Стълпеният наоколо народ чакал мълчаливо.

Юсуф извадил нож, разрязал предпазливо чувала надлъж, погледнал лицето на мъртвия и изведнъж отскочил, застанал облещен, като се силел да промълви нещо с непокорен език.

Съдържателят на чайханата Али се спуснал при Юсуф на помощ, но и него сполетяло същото; той извикал и изведнъж се строполил по гръб, обърнал към небето дебелия си търбух.

— Какво се е случило? — загълчали в тълпата. — Пуснете ни, покажете ни го!

Гюлджан, ридаейки, паднала на колене, навела се над бездиханното тяло, но някой свел факла и тя отскочила в безмерен страх и почуда.

Тогава надошли с факли от всички страни, брегът се озарил ярко и общ могъщ вопъл разтърсил тишината на нощта:

— Джафар!

— Това е лихварят Джафар!

— Това не е Настрадин Ходжа!

Настъпило вцепенение, смут, а после хората изведнъж закрещели, накачили се един другиму по рамене-, те, почнала тъпканица и блъсканица; всеки искал да се убеди със собствените си очи. С Гюлджан ставало нещо невероятно, старият Нияз побързал да я отведе по-далеч от брега, защото се страхувал за разума й: тя плачела и се смеела, вярвала и не вярвала и току се втурвала да погледне пак.

— Джафар, Джафар! — носели се ликуващи викове, в които тънел безследно далечният шум от веселбата в двореца. — Това е лихварят Джафар! Той е! И неговата чанта с разписките за дълговете е тук!

Минало много време, докато някой се опомнил и попитал, отправяйки своя въпрос към всички:

— Но къде е тогава Настрадин Ходжа?

По цялата тълпа от единия до другия край прокънтял викът!

— Но къде е тогава Настрадин Ходжа? Къде се е дянал нашият Настрадин Ходжа?

— Тук е той, тук е — разнесъл се познат спокоен глас и всички, като се обърнали, видели с учудване живия и несъпровождан от стражари Настрадин Ходжа, който вървял, прозявал се и се протягал лениво: той неусетно заспал на гробището и затова закъснял да дойде при езерото.

— Аз съм тук! — повторил той. — Комуто съм нужен, нека дойде! О, благородни жители на Бухара, защо сте се събрали при езерото и какво правите в тоя късен час?

— Как защо сме се събрали? — отговорили стотици гласове. — Ние се събрахме, о, Настрадин Ходжа, за да се простим с тебе, да те оплачем и погребем достойно.

— Мене ли? — рекъл той. — Да ме оплаквате?… О, благородни жители на Бухара, не познавате добре Настрадин Ходжа, ако мислите, че той някога е възнамерявал да умре! Аз просто си полегнах да отдъхна край гробището, а вие вече сте решили, че съм умрял!

Той не можал да каже нищо повече, защото върху му налетял с вик дебелият съдържател на чайханата Али, а след него — ковачът Юсуф; Настрадин Ходжа едва не се задушил в горещите им прегръдки. Ситно подтичвайки, довтасал Нияз, но тълпата веднага изтикала стареца. Настрадин Ходжа се озовал в средата на голяма навалица, всеки искал да го прегърне и да се здрависа с него, а той, минавайки от прегръдки в прегръдки, се стремял натам, където се чувал сърдитият и нетърпелив глас на Гюлджан, която напразно се мъчела да си проправи път към него. Когато най-сетне се срещнали, Гюлджан увиснала на врата му. Настрадин Ходжа я целунал пред всички, като открил покривалото й, и никой, дори най-ревностните пазители на законите и приличията, не посмял да види в това нещо осъдително.

Настрадин Ходжа вдигнал ръка и призовал към тишина и внимание.

— Вие сте се събрали да ме оплаквате, о, жители на Благородна Бухара! Та не знаете ли вие, че съм безсмъртен!

Тоя стоял, озарен от яркия пламък на съскащите факли; тълпата дружно подела, песента му и над нощната Бухара се понесло с шум, звън и ликуване:

Колко далеч бил дворецът от тая веселба и това ликуване!

— Разкажи! — извикал някой. — Разкажи как се изхитри да удавиш вместо себе си лихваря Джафар!

— Да! — спомнил си Настрадин Ходжа. — Юсуф! Помниш ли клетвата ми!

— Помня! — обадил се Юсуф. — Ти я удържа, Настрадин Ходжа!

— Къде е той? — попитал Настрадин Ходжа. — Къде е лихварят? Взехте ли чантата му?

— Не. Не сме се докосвали до него.

— Ай-ай-ай! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар не разбирате, о, жители на Бухара, надарени изобилно с благородство, но ощетени мъничко в ума, че ако тази чанта попадне в ръцете на наследниците на лихваря, те ще изстискат от вас всички дългове до последния грош! Подайте ми чантата му!

Десетки хора, като викали и се блъскали, се спуснали да изпълнят заповедта на Настрадин Ходжа, донесли мократа чанта и му я подали.

Той извадил наслука една разписка.

— Сарачът Мамед! — викнал той. — Кой тук е сарачът Мамед?

— Аз — отговорил един тънък, треперлив глас; от тълпата излязъл напред мъничък старец в пъстър, до немай-къде окъсан халат и с брадица от три косъма.

— Утре ти, сарачо Мамед, трябва да платиш по тази разписка петстотин танга. Но аз, Настрадин Ходжа, те освобождавам от заплащането на дълга; похарчи тези пари за свои потреби и си купи нов халат, защото твоят прилича на узряла памукова нива: из него отвсякъде се подава памук!

С тези думи той скъсал разписката на парчета. Така постъпил с всички разписки. Когато била скъсана и последната, Настрадин Ходжа замахнал силно и запокитил чантата във водата.

— Нека тази чанта лежи на дъното винаги и вечно! — възкликнал той. — Нека никога никой не я преметне на рамо! О, благородни жители на Бухара, няма по-голям позор за човека от носенето на такава чанта и каквото и да се случи с всекиго от вас и ако дори някой от вас забогатее, което впрочем е малко вероятно, докато е жив нашият слънцеподобен емир със своите неуморими везири — но ако се случи някой от вас да забогатее, никога не бива да надява такава чанта, за да не покрие с вечен позор и себе си, и потомството си до четиринайсето коляно! А освен това трябва да помни, че на света съществува Настрадин Ходжа, който не обича да се шегува — вие всички видяхте какво наказание наложи той на лихваря Джафар! Сега аз се прощавам с вас, о, жители на Благородна Бухара, дошло е време да заминавам на далечен път! Гюлджан, ще дойдеш ли с мене?

— Ще дойда където поискаш! — рекла тя.

Жителите на Бухара изпроводили Настрадин Ходжа, както подобава. Ханджиите докарали на годеницата бяло като памук магаре, по него нямало нито едно тъмно петънце и то горделиво сияело, застанало до своя сив събрат, стария и верен спътник на Настрадин Ходжа в скитанията му. Но сивото магаре ни най-малко не се смущавало от това бляскаво съседство, спокойно дъвчело зелената сочна детелина и дори отблъсквало с муцуна муцуната на бялото магаре, сякаш с това му давало да разбере, че въпреки безспорното си превъзходство в боята, бялото магаре още далеч няма пред Настрадин Ходжа такива заслуги, каквито има то, сивото магаре.

Ковачите домъкнали едно голямо подвижно ковашко огнище и още там подковали двете магарета, сарачите подарили две богати седла: едно украсено с кадифе — за Настрадин Ходжа, друго украсено със сребро — за Гюлджан. Съдържателите на чайхани донесли два чайника и два хубави китайски филджана, оръжейникът — сабя от знаменитата стомана гурда, за да има с какво да се брани Настрадин Ходжа от разбойниците из пътя; килимарите донесли чулове, въжарите — изплетено от косми ласо, което, разстлано в пръстен около спящия, предпазва от ухапването на отровна змия, защото змията, като се набожда на твърдите косъмчета, не може да пропълзи през него.

Донесли подаръците си тъкачите, медникарите, шивачите, обущарите; цяла Бухара с изключение на моллите, сановниците и богаташите стягала за път своя Настрадин Ходжа.

Грънчарите стоели настрана печални; те нямали какво да подарят. За какво му е на човека из път глинен кърчаг, когато има бакърен, подарен от бакърджиите?

Но ненадейно най-старият от грънчарите, който наброявал вече над сто години, издигнал глас:

— Кой казва, че ние, грънчарите, не сме подарили нищо на Настрадин Ходжа? А мигар неговата годеница, тая прекрасна девойка, не произлиза от славното и знаменито съсловие на бухарските грънчари?

Грънчарите се развикали и загълчали, изпаднали в пълен възторг от думите на стареца. После те дали от свое име на Гюлджан строга поръка — да бъде на Настрадин Ходжа вярна, предана другарка, та да не накърни славата и честта на съсловието.

— Наближава изгрев слънце — обърнал се Настрадин Ходжа към народа. — Скоро ще отворят градските порти. Аз и годеницата ми трябва да заминем незабелязано! Ако дойдете да ни изпращате, стражата ще помисли, че всички жители на Бухара са решили да напуснат града и да се преселят на друго място, ще затворят портите и няма да пуснат никого. Затова разотидете се по домовете си, о, жители на Благородна Бухара, нека вашият сън бъде спокоен и нека никога не надвисват над вас черните криле на бедата, и нека Делата ви преуспеят! Настрадин Ходжа се сбогува с вас! За дълго ли? И аз самият не зная…

На изток вече почвал да се стапя тесен, едва забележим кенар. Над езерото се вдигала лека пара. Народът взел да се разотива, хората гасели факлите, викали на сбогуване:

— На добър път, Настрадин Ходжа! Не забравяй родната си Бухара!

Особено трогателно било сбогуването с ковача Юсуф и съдържателя на чайханата Али. Дебелият съдържател не можел да сдържи сълзите си и те обилно мокрели червените му пълни бузи.

Докато отворили портите, Настрадин Ходжа стоял в къщата на Нияз, но щом първият мюезин разточил над града печалната звънлива нишка на гласа си, двамата с Гюлджан поели на път. Старецът Нияз ги изпроводил до ъгъла: по-нататък Настрадин Ходжа не позволил и старецът спрял, загледан подире им с овлажнели очи, докато се скрили зад завоя. Долетял лек утринен ветрец и взел да шета по прашния път, като грижливо заличавал следите.

Нияз тичешком се спуснал към къщи, бързо се изкачил на покрива, отдето се виждало далеч зад градската порта, и като напрягал старите си очи, отмахвал нежеланите сълзи, дълго гледал жълтия, изгорен от слънцето рид, по който се виела далече-далече сивата лента на пътя. Той дълго чакал, в сърцето му се запромъквала тревога: дали Настрадин Ходжа и Гюлджан не са попаднали в ръцете на стражарите? Но ето, като се повгледал, старецът различил в далечината две петна — сиво и бяло; те се отдалечавали все повече и повече, намалявали все повече и повече, после сивото петно изчезнало, слято с рида, а бялото се виждало още дълго — ту затъвало в доловете и падините, ту се показвало пак. Най-после и то изчезнало, разтопило се в надигащата се мараня… Започвал денят и заедно с него жегата. А старецът, който не забелязвал жегата, седял на покрива, горчиво замислен, побелялата му глава се тресяла и една буца заседнала в гърлото му. Той не роптаел срещу Настрадин Ходжа и дъщеря си, желаел им дълго щастие, но му било тъжно и тежко да мисли за себе си — сега къщата му съвсем опустяла и нямало кой да утеши със звънлива песен и весел смях самотната му старост. Повял горещ вятър, люшнал листата на асмата, завъртял вихрушка прах, закачил с крило грънците, които съхнели на покрива, и те зазвънтели жаловито, тънко, проточено, като че и те тъжели за напусналите къщата…

Нияз се опомнил, когато чул някакъв шум зад гърба си, озърнал се: при него на покрива се изкачвали по стълбата един след друг трима братя, кой от кой по-грамаден и юнак, и всичките грънчари. Те се приближили и всеки сторил пред стареца поклон, изпълнен с най-дълбоко уважение.

— О, почтени Нияз! — рекъл най-големият. — Твоята дъщеря те напусна, отиде с Настрадин Ходжа, но ти не бива да тъгуваш и роптаеш, защото такъв е вечният закон на земята, че зайката не живее без заек, сърната не живее без елен, кравата не живее без вол и патката без паток. А мигар девойката може да живее без верен и предан другар и мигар аллах не е създал на двойки всичко живо на земята, като е разделил дори памуковите филизи на мъжки и женски. Но за да не бъде черна старостта ти, о, почтени Нияз, ние тримата решихме да ти кажем следното: който се е сродил с Настрадин Ходжа, той се е сродил с всички жители на Бухара, и ти, о, Нияз, сега си сроден с нас. Известно ти е, че есенес със скръб и ридания погребахме нашия баща и твой приятел, почтения Осман Али, и сега на нашето огнище стои пусто мястото, определено за най-стария, и ние сме лишени от всекидневното щастие да съзерцаваме почтително бялата брада, без която, както и без младенческия вик, къщата се смята за наполовина пуста, защото добре и спокойно е на душата на човек само тогава, когато той се намира на средата между оня, който има брада и му е дал живот, и оня, който лежи в люлка и комуто той сам е дал живот. Й затова, о, почтени Нияз, ние те молим да дадеш ухо на нашите думи и да не отхвърляш молбата ни да влезеш в нашата къща и да заемеш до нашето огнище мястото, отредено за най-стария, и да бъдеш и за трима ни наместо баща, а на децата ни наместо дядо.

Братята молели тъй настойчиво, че Нияз не могъл да откаже: той влязъл в къщата им и бил приет с голяма почит. Така на стари години той бил възнаграден за своя честен и чист живот с най-голямата награда, каквато съществува на земята за един мюсюлманин: станал Нияз-бобо, ще рече — дядо, глава на голямо семейство, в което имал четиринайсет внука, и погледът му можел да се наслаждава непрестанно, като преминава от едни розови бузи, омазани с дуди и грозде, върху други, не по-малко изцапани. И оттогава слухът му не се измъчвал от тишината, така че случвало му се понякога, тъй като не бил свикнал, да му стане тежко и той се връщал в старата си къща да си почине и потъгува за близките на сърцето му и толкова далечни, заминали неизвестно накъде хора… В пазарни дни се запътвал към мегдана и разпитвал керванджиите, пристигнали в Бухара от всички краища на земята: не са ли срещали по пътя двама пътника — мъж, който язди сиво магаре, и жена на бяло магаре без нито едно петънце. Керванджиите бърчели загорелите си чела, отрицателно поклащали глави: не, такива хора не са ни се изпречвали на пътя. Настрадин Ходжа, както винаги, изчезнал безследно, за да се появи някой ден там, дето съвсем не го очакват.

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАКОЯТО БИ МОГЛА ДА ПОСЛУЖИ ЗА НАЧАЛО НА НОВА КНИГА

И той се появил там, където съвсем не го очаквали. Появил се в Стамбул.

Това станало на третия ден, след като султанът получил писмо от бухарския емир. Стотици глашатаи обикаляли градовете и селата на Светлата Порта и известявали народа за смъртта на Настрадин Ходжа, Зарадваните молли два пъти на ден, сутрин и вечер, разгласявали в джамиите писмото на емира и възнасяли благодарност на аллаха.

Султанът пирувал в дворцовата си градина, в прохладната сянка на тополите, оросявани от влажния прашец на шадраваните. Наоколо се тълпели везири, мъдреци, поети и други дворцови слуги, които жадно очаквали подаяние. Върволици черни роби шетали с подноси, от които се виел дим, с наргилета и кърчази в ръце. Султанът бил в много добро настроение и непрестанно се шегувал.

— Защо днес въпреки тоя пек във въздуха се усеща сладостна лекота и благоухание? — с лукаво зажумени очи питал той мъдреците и поетите. — Кой от вас ще отговори достойно на нашия въпрос?

И те, като хвърляли умилни погледи към кесията в ръцете му, отговаряли:

— Диханието на нашия пресветъл повелител насити въздуха със сладостна лекота, а благоуханието се разпространи, защото душата на нечестивия Настрадин Ходжа престана най-сетне да излива гнусната, си смрад, която по-рано отравяше целия свят.

Настрани, наблюдавайки реда, стоял пазителят на спокойствието и благочестието в Стамбул — началникът на стражата, който се отличавал от своя достоен бухарски, събрат Арсланбег само по голямата си свирепост и необикновената си мършавина. Тия качества се съчетавали у него, жителите на Стамбул отдавна били забелязали това и всяка седмица с тревога в очите разпитвали дворцовите теляци за състоянието, в което се намират почтените телеса на началника: ако сведенията били зловещи, всички жители, които живеели близо до двореца, се изпокривали по домовете си и не излизали нийде без крайна необходимост до следващия ден за баня. Та ето, същият този началник, който докарвал всичко живо до трепет, стоял настрани; главата му, увенчана с чалма, стърчала на дългия му и тънък врат като на върлина. (Мнозина жители на Стамбул потайно биха въздъхнали, ако чуеха това сравнение!)

Всичко вървяло много добре, нищо не помрачавало празника и не предвещавало нещастие. И никой не забелязал дворцовия надзирател, който се промъкнал ловко, както си знаел, между придворните и като се приближил до началника на стражата, му пошепнал нещо. Началникът трепнал, лицето му се изкривило и той с бързи крачки излязъл подир надзирателя. След минута се върнал — блед, с треперещи устни. Като разбутал придворните, приближил се до султана и се пречупил надве в поклон пред него:

— О, велики повелителю!…

— Какво има пък сега? — недоволно попитал султанът. — Мигар и в такъв ден не можеш да премълчиш своите тъмничарски новини? Хайде, казвай по-скоро!

— О, сияйни и велики султане, езикът ми отказва…

Султанът се разтревожил, сбърчил вежди. Началникът на стражата завършил полушепнешком:

— Той е в Стамбул!

— Кой? — глухо попитал султанът, макар че веднага разбрал за кого става дума.

— Настрадин Ходжа!

Началникът на стражата изговорил това име тихо, но придворните имат тънък слух; по цялата градина прошумоляло:

— Настрадин Ходжа! Той е в Стамбул!… Настрадин Ходжа е в Стамбул!

— Откъде знаеш? — попитал султанът; гласът му пресипнал. — Кой ти каза? Възможно ли е това, щом имаме писмо от бухарския емир, в което той с царствената си дума ни уверява, че Настрадин Ходжа не е вече между живите!

Началникът на стражата дал знак на дворцовия надзирател, който довел при султана някакъв човек с плосък нос върху сипаничаво лице с жълти неспокойни очи.

— О, повелителю! — обяснил началникът на стражата. — Тоя човек е бил дълго време шпионин при двореца на бухарския емир и познава много добре Настрадин Ходжа. После тоя човек се премести в Стамбул и аз го взех на длъжност шпионин, на която длъжност се намира и сега.

— Видя ли го? — прекъснал началника султанът, като се обърнал към шпионина. — Видя ли го с очите си?

Шпионинът отговорил утвърдително. Не, Той не можел да се припознае! И заедно с Настрадин Ходжа яздела някаква жена на бяло магаре.

— Защо не го хвана веднага! — провикнал се султанът. — Защо не го предаде в ръцете на заптиите!

— О, сияйни повелителю! — отговорил шпионинът и паднал, треперейки, на колене — В Бухара веднъж попаднах в ръцете на Настрадин Ходжа и ако аллах не се беше смилил, не бих се измъкнал от тях жив! И когато днес го видях по улиците на Стамбул, зрението ми се помъти от страх, а когато се опомних, той вече беше изчезнал.

— Такива са шпионите! — възкликнал султанът и очите му блеснали във приведения началник на стражата. — Само видът му ги хвърля в ужас!

Той ритнал Сипаничавия шпионин и се оттеглил в покоите си, придружен от дълга върволица черни роби.

Везирите, сановниците, поетите и мъдреците се спуснали в тревожно шумяща тълпа към изхода. След пет минути в градината не останал никой освен началника на стражата, който, загледан в пустото пространство с втренчени мътни очи, безсилно се отпуснал на мраморния край на шадравана и дълго седял, заслушан самотно в тихия плисък и смях на фонтаните. И сякаш само в един миг така изпосталял и изсъхнал, че, ако жителите на Стамбул го видели, щели да хукнат кой накъдето завърне, без да приберат изгубените си чехли.

А сипаничавият шпионин тичал по това време запъхтян из нажежените улици към морето. Там той намерил един арабски кораб, готов да отплава. Стопанинът на кораба, който ни най-малко не се съмнявал, че вижда пред себе си избягал от тъмницата разбойник, поискал прекомерна цена: шпионинът не се пазарил, изтичал на палубата и се заврял в едно тъмно мръсно кьоше. После, когато тънките минарета на Стамбул потънали в синята омара и свеж вятър издул платната, той изпълзял от убежището си, обиколил кораба, надзърнал в лицето на всеки човек и най-сетне се успокоил, като се уверил, че Настрадин Ходжа не е на кораба.

Оттогава целия си останал живот сипаничавият шпионин прекарал в постоянен и непрекъснат страх: където и да пристигал — в Багдад, в Кайро, в Техеран или Дамаск, — той не успявал да преживее спокойно повече от три месеца, защото в града бездруго се появявал Настрадин Ходжа, И треперейки при мисълта за среща с него, сипаничавият шпионин бягал все по-далеч и по-далеч; тук ще бъде уместно да сравним Настрадин Ходжа с могъщ ураган, който с диханието си гони непрестанно пред себе си сух жълт лист, откъсва го от тревата и го издухва из пукнатините. Така бил наказан сипаничавият шпионин за всичкото зло, което причинил на хората!

А на другия ден в Стамбул се заредили чудни и необикновени събития… Но човек не бива да разправя за онова, на което не е бил сам свидетел, и да описва страни, които не е видял; с тези думи ние ще завършим в нашето повествование последната глава, която би могла да послужи за начало на нова книга за по-нататъшните приключения на несравнимия и безподобен Настрадин Ходжа в Стамбул, Багдад, Техеран, Дамаск я много други прославени градове…

1940