Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович

Глава IIОт която може да се научи какво се е поискало на Иван Иванович, за какво се е водил разговор между Иван Иванович и Иван Никифорович и как е завършил той

Една сутрин, беше през юли, Иван Иванович лежеше под навеса. Денят беше горещ, въздухът сух и се преливаше на струи. Иван Иванович бе успял вече да отиде вън от града при косачите и в селцето, успял бе да разпита срещнатите селяни и селянки отде са, къде отиват и за какво; изморил се беше много и си полегна да си почине. Легнал вече, той дълго оглеждаше килерите, двора, сайвантите, кокошките, които тичаха из двора, и си мислеше: „Господи Боже мой, какъв стопанин съм аз! Какво ли нямам? Птици, сгради, хамбари, всичко, каквото поискам, препечена ракия с плодове или с билки; в градината круши, сливи; в зеленчуковата градина мак, зеле, грах… Какво ли ми липсва още?… Бих искал да зная какво нямам?“ След като си зададе тоя дълбокомислен въпрос, Иван Иванович се замисли, а през това време очите му откриха нови предмети, прескочиха през двора на Иван Никифорович и неволно се задържаха на любопитна гледка. Една мършава селянка изнасяше една по една непроветрени дрехи и ги окачваше на опънато въже да се проветряват. След малко един стар мундир с изтъркани маншети протегна във въздуха ръкавите си и прегърна една кадифена блуза, зад тях се подаде дворянски мундир с гербови копчета, с изядена яка, бели кашмирени панталони с петна по тях, които някога се опъваха върху нозете на Иван Никифорович и които сега можеха да се опънат само на пръстите му. След тях скоро други увиснаха във вид на буквата Л. Сетне син казашки бешмет2, който Иван Никифорович си беше ушил преди двайсетина години, когато се канеше да постъпи в милицията и си беше пуснал вече мустаци. Най-после наред с другото се показа една шпага, която приличаше на игла, стърчаща във въздуха. После се завъртяха полите на нещо, подобно на кафтан с тревистозелен цвят, с медни копчета, големи колкото петак. Иззад полите надникна жилетка, обшита със златен ширит, много изрязана отпред. Жилетката скоро бе затулена от старата фуста на покойната баба на Иван Никифорович с джобове, в които можеше да се сложи по една диня. Всичко това се смесваше и представляваше за Иван Иванович една твърде занимателна гледка, докато лъчите на слънцето, които обхващаха на места някой син или зелен ръкав, червен ревер или част от зелена сърма, или пък играеха по върха на шпагата, правеха от тая гледка нещо необикновено, подобно на оня куклен театър, който пътуващи хаймани разкарват по селцата. Особено когато стълпеният народ гледа цар Ирод със златна корона или Антон, който води козата; зад кукления театър скрибуца цигулка, циганин барабани с пръсти по устните си, а слънцето залязва и свежата хладина на южната нощ неусетно прегръща по-плътно свежите рамене и гърди на пълните селянки. Скоро старата излезе от килера, като пъшкаше и мъкнеше на гърба си старинно седло с окъсани стремена, с изтъркани кожени кобури за пистолетите, с плъстено покривало, някога алено, със златна везба и медни пулове. „Виж каква глупава жена! — помисли си Иван Иванович. — Тя може да измъкне да проветрява и самия Иван Никифорович!“ И наистина Иван Иванович не сбърка напълно в догадката си. След около пет минути се издигнаха памучните шалвари на Иван Никифорович и изпълниха почти половината двор. След това тя изнесе и калпак, и пушка. „Но какво значи това! — помисли си Иван Иванович. — Никога не съм виждал у Иван Никифорович пушка. Какво прави той? Да стреля — не стреля, пък държи пушка! За какво му е тя? А пушката е хубава! Аз отдавна мислех да си купя такава пушка. Много ми се иска да имам тая пушка, обичам да се забавлявам с пушка.“

— Ей, жено, жено! — закрещя Иван Иванович, като я повика с пръст.

Старата се приближи до стобора.

— Какво държиш в ръцете си, бабо?

— Нали виждате, пушка.

— Каква пушка?

— Отде да я знам каква е! Да беше моя, може би щях да зная от какво е направена. Но е господарска.

Иван Иванович стана и почна да разглежда пушката от всички страни и забрави да смъмри старата, задето я е окачила да се проветря наред с шпагата.

— Тя, както изглежда, е желязна — продължи старата.

— Хм! Желязна. Защо пък да е желязна? — мислено си каза Иван Иванович. — Ами отдавна ли я има твоят господар?

— Може да е и отдавна.

— Хубавичко нещо! — продължи Иван Иванович. — Ще я измоля от него. За какво му е тя! Или ще му дам нещо за нея. Вкъщи ли е господарят, бабо?

— Вкъщи.

— Какво прави? Лежи ли?

— Лежи.

— Е добре, ще отида при него.

Иван Иванович се облече, взе една чепата пръчка да се брани от кучетата — защото в Миргород по улицата се срещат кучета много повече, отколкото хора — и тръгна.

Макар че дворът на Иван Никифорович беше до двора на Иван Иванович и можеше да се мине от единия в другия през плета, Иван Иванович все пак тръгна по улицата. От тая улица трябваше да се мине в една уличка, която беше толкова тясна, че ако се случеше да се срещнат в нея две талиги с по един кон, не можеха вече да се разминат и оставаха в такова положение, докато не ги уловяха за задните колелета и не ги измъкнеха назад. А пешеходецът се окичваше с цвят от бодлите, които растат от двете страни на стоборите. На тая уличка излизаха от едната страна сайвантът на Иван Иванович, а от другата хамбарът, портата и гълъбарникът на Иван Никифорович. Иван Иванович се доближи до портата, загърмя с мандалото: отвътре се вдигна кучешки лай; но сбирщината кучета скоро се върна назад, махайки с опашки, като видя, че това е познато лице. Иван Иванович мина през двора, по който пъстрееха хранените собственоръчно от Иван Никифорович индийски гълъби, кори от дини и пъпеши, тук зеленина, тук някое счупено колело или обръч от бъчва, или въргалящо се хлапе в изцапана риза — картина, която живописците обичат! Сянката на окачените дрехи покриваше почти целия двор и го облъхваше с известна прохлада. Жената го посрещна с поклон и като се зазяпа в него, застана на едно място. Пред къщата се издигаше гиздава площадка с навес на два дъбови стълба — несигурна защита от слънцето, което по това време в Малорусия не обича да се шегува и облива пешеходците с гореща пот от главата до петите. От това можеше да се види колко силно беше желанието на Иван Иванович да добие необходимата вещ, щом се беше решил да излезе по такова време, като изневери дори на постоянния си навик да се разхожда само вечер.

Стаята, в която влезе Иван Иванович, беше съвсем тъмна, защото капаците бяха затворени и слънчевият лъч, който минаваше през една пролука на капака, бе добил цвета на дъгата, падаше върху срещуположната стена и рисуваше по нея пъстър пейзаж от тръстикови покриви, дървета и окачените в двора дрехи, само че всичко с главата надолу. Това придаваше на цялата стая някакъв чуден полумрак.

— Помози Бог! — каза Иван Иванович.

— А! Здравейте, Иван Иванович! — отговори един глас от ъгъла на стаята. Едва тогава Иван Иванович забеляза Иван Никифорович, прострян върху постлания на пода килим. — Извинете, че съм пред вас в натура — Иван Никифорович лежеше без нищо, дори без риза.

— Нищо. Почивате ли си днес, Иван Никифорович?

— Почивах си. Ами вие почивахте ли си, Иван Иванович?

— Почивах си.

— Значи сега ставате?

— Сега да ставам? Какво говорите, Иван Никифорович! Как може да се спи досега! Аз току-що пристигнах от чифлика. Отлични са житата край пътя! Възхитителни! И сеното е такова високо, меко, сочно!

— Горпина! — извика Иван Никифорович. — Донеси на Иван Иванович водка и пирожки със сметана.

— Хубаво време имаме днес.

— Не го хвалете, Иван Иванович. Да го вземе дяволът! Не мога да си намеря място от жега.

— Ето на, пак трябваше да поменете дявола. Ей, Иван Никифорович! Ще си спомняте моите думи, но ще бъде вече късно: има да патите на оня свят за богохулните си думи.

— Че с какво съм ви докачил вас, Иван Иванович? Аз не засегнах нито баща ви, нито майка ви. Не зная с какво съм ви обидил.

— Стига вече, стига, Иван Никифорович!

— Бога ми, не съм ви обидил, Иван Иванович!

— Чудно, че пъдпъдъците все още не се примамват със свирка.

— Каквото искате мислете, само че не съм ви оскърбил с нищо.

— Не зная защо не се примамват — каза Иван Иванович, сякаш не слушаше Иван Никифорович, — дали още времето не им е дошло, само че времето, струва ми се, е такова, каквото трябва.

— Вие казвате, че житата са добри.

— Чудо жита, чудо! — след това настъпи мълчание.

— Вие, гледам, Иван Никифорович, си проветрявате дрехите? — каза най-после Иван Иванович.

— Чудесни дрехи, почти нови, а ги съсипва проклетата жена. Сега ги проветрявам. Сукното е тънко, отлично, обърни го — пак може да се носи.

— Аз харесах там едно нещо, Иван Никифорович.

— Какво?

— Кажете, моля ви се, за какво ви е тая пушка, дето е сложена да се проветря заедно с дрехите! — сега Иван Иванович поднесе енфие. — Смея ли да ви помоля да си услужите?

— Нищо, вие си услужете! Аз ще смръкна от моето! — при тия думи Иван Никифорович попипа наоколо си и намери кесията. — Ех, че глупава жена, значи тя е окачила и пушката! Хубаво енфие прави евреинът от Сорочинци. Не зная какво слага там, но е такова ароматно! Прилича малко на канупер3. Ето, вземете, подъвчете го малко в устата си. Нали прилича на канупер? Вземете, услужете си!

— Кажете, моля ви се, Иван Никифорович, аз пак ви питам за пушката, какво ще правите с нея? Нали тя не ви трябва?

— Как да не ми трябва? Ще ми се случи да стрелям.

— Опазил ви Господ, Иван Никифорович, че кога ще стреляте? Май след второ пришествие. Вие, доколкото зная, пък и другите помнят, не сте убили още нито една патица, а и природата ви не е така устроена от Бога, че да стреляте. Вие имате важна осанка и фигура. Как тогава ще се мъкнете по блатата, когато оная ваша дреха, която не е винаги прилично да се нарече с името й, се проветрява дори и сега, ами тогава какво ще бъде? Не, вие имате нужда от спокойствие, от почивка. (Иван Иванович, както се спомена по-горе, говореше необикновено живописно, когато трябваше да убеди някого. Как говореше той! Боже, как говореше!) Да, та вие имате нужда от прилични постъпки. Я слушайте, дайте я на мен!

— Как може! Тая пушка е скъпа. Такива пушки сега никъде няма да намерите. Аз, още като се канех да постъпвам в милицията, я купих от един турчин. А сега как тъй изведнъж да я дам! Как е възможно? Тя е нещо необходимо.

— Че за какво ви е необходима?

— Как за какво? Ами ако разбойници нападнат къщата ми… Как да не ми е необходима. Слава тебе Господи! Сега съм спокоен и не се страхувам от никого. Но защо? Защото зная, че имам в килера си пушка.

— Хубава пушка! Че нейният затвор, Иван Никифорович, е развален.

— Какво от това, че е развален? Може да се поправи. Трябва само да се намаже с конопено масло, за да не ръждясва.

— От вашите думи, Иван Никифорович, съвсем не виждам приятелско разположение към мен. Вие нищо не искате да направите за мен в знак на приятелство.

— Как можете така да говорите, Иван Иванович, че не проявявам към вас никакво приятелство? Как не ви е съвестно? Вашите волове пасат по моите ливади и аз нито веднъж не съм ги затварял. Когато отивате в Полтава, винаги искате от мене кола и нима съм ви отказал някога? Вашите дечурлига прескачат през плета в моя двор и играят с моите кучета — аз нищо не им казвам: нека си играят, само да не пипат нищо! Нека си играят!

— Щом не искате да ми я подарите, тогава нека направим смяна.

— И какво ще ми дадете за нея? — и Иван Никифорович се облакъти на ръката той и погледна Иван Иванович.

— Ще ви дам за нея кафявата свиня, същата, която угоих в кочината. Чудесна свиня! Ще видите, ако догодина не ви се опраси.

— Не зная как можете, Иван Иванович, да говорите така. За какво ми е вашата свиня? Да не би на дявола помен да правя с нея?

— Ето на, пак не можахте да минете без дявола! Грехота е, Бога ми, грехота, Иван Никифорович!

— Какво да правя, Иван Иванович, когато вие давате за пушката дявол знае какво: свиня.

— Защо пък тя да е дявол знае какво, Иван Никифорович?

— Как да не е, помислете хубавичко. Това е все пак пушка — нещо известно: а онова, дявол го знае какво е: свиня. Ако не го казахте вие, можех да го сметна като оскърбление към мен.

— Че какво лошо сте забелязали в свинята?

— За какъв наистина ме смятате? Аз за една свиня…

— Седнете, седнете! Няма повече… Нека ви остане вашата пушка, нека изгние и ръждяса цялата, изправена в ъгъла на килера — не искам повече да говоря за нея.

След това настъпи мълчание.

— Казват — започна Иван Иванович, — че трима крале обявили война на нашия цар.

— Да, Пьотр Фьодорович ми разправяше. Но каква е тая война? И за какво е тя?

— Не може да се каже, Иван Никифорович, за какво е. Аз смятам, че кралете искат всички ние да приемем турската вяра.

— Гледай ги, глупаците, какво искали! — продума Иван Никифорович, като повдигна глава.

— Ето на, видяхте ли, и нашият цар им обявил затова война. Не, казва, вие сами приемете Христовата вяра!

— Че какво? Та нашите ще ги набият, Иван Иванович!

— Ще ги набият. Значи не искате да смените пушката, Иван Никифорович.

— Чудя се, Иван Иванович, вие, струва ми се, сте човек, познат с учеността си, а говорите като момче. Как мога да бъда такъв глупак…

— Седнете, седнете. Да оставим пушката! Нека иде по дяволите, няма повече да говоря за нея!…

В това време донесоха закуската. Иван Иванович изпи една чашка и си хапна баничка със сметана:

— Слушайте, Иван Никифорович. Ще ви дам освен свинята два чувала овес, вие нали не сте засели овес. Тая година бездруго ще трябва да купувате овес.

— Бога ми, Иван Иванович, за да говори човек с вас, трябва да има голямо търпение. (Това е още нищо, Иван Иванович пуска и не такива фрази.) Де се е видяло, някой да даде пушка срещу два чувала овес? А бекешата си няма ли да дадете?

— Но вие забравяте, Иван Никифорович, че аз ви давам и свинята отгоре на това.

— Как! Два чувала овес и свиня за една пушка?

— Че малко ли е?

— За една пушка!

— Разбира се, за една пушка.

— Два чувала за една пушка!

— Два чувала, но не празни, а с овес: ами свинята забравихте ли?

— Целунете се с вашата свиня, а ако не искате с нея, тогава с дявола.

— О! Човек само да се закачи с вас! Ще видите: ще ви набодат на оня свят езика с горещи игли за такива богохулни думи. След разговор с вас човек трябва да си измие и лицето, и ръцете и цял да се окади.

— Позволете, Иван Иванович; пушката е нещо благородно, най-любопитна забава, при това и приятно украшение в стаята…

— Вие, Иван Никифорович, се хвалите с вашата пушка като циганин с бял задник — каза Иван Иванович ядосан, защото наистина беше почнал вече да се сърди.

— А пък вие, Иван Иванович, сте същински гъсок.

Ако Иван Никифорович не беше казал тая дума, те щяха да се препират още малко и да се разделят както винаги по приятелски, но сега стана друго. Иван Иванович избухна:

— Какво казахте, Иван Никифорович? — повиши той гласа си.

— Казах, че приличате на гъсок, Иван Иванович!

— Как посмяхте, господине, забравяйки и приличието, и уважението към чина и името на човека, да го обезчестите с такова позорно име?

— Че какво позорно има тук? И какво сте размахали ръце, Иван Иванович?

— Повтарям, как посмяхте, противно на всички приличия, да ме наречете гъсок?

— Плюя на главата ви, Иван Иванович! Какво сте се разкудкудякали така!

Иван Иванович не можеше повече да се владее, устните му трепереха, устата му промени обикновеното положение на ижица и заприлича на О, с очите си така мигаше, че стана страшно. Това се случваше на Иван Иванович извънредно рядко. Трябваше някой силно да го разсърди, за да направи така.

— Щом е тъй, заявявам ви — продума Иван Иванович, — че не искам да зная за вас.

— Голяма работа! Ей Богу, няма да заплача от това! — отговори Иван Никифорович.

Лъжеше, лъжеше, Бога ми, лъжеше! Много го беше яд.

— Кракът ми няма да стъпи във вашата къща.

— Ехе, хе! — каза Иван Никифорович, който от яд не знаеше какво да прави и като никога се изправи на нозе. — Ей, жено, момко! — при тия думи иззад вратата се показаха същата мършава селянка и едно ниско момче, което се препъваше в дълъг и широк сюртук. — Вземете Иван Иванович за ръцете и го изведете навън!

— Как! Един дворянин? — извика с чувство на достойнство и негодувание Иван Иванович. — Само посмейте! Приближете се! Аз ще ви унищожа заедно с глупавия ви господар! Врана и кост не ще намери от вас! (Когато душата му биваше потресена, Иван Иванович говореше необикновено силно.)

Цялата група представяше внушителна картина: Иван Никифорович, застанал насред стаята в цялата си красота без никакво украшение! Селянката, със зинала уста и най-безсмислен, изплашен израз на лицето. Иван Иванович с вдигната нагоре ръка, както се изобразяваха римските трибуни! То беше необикновена минута! Великолепна гледка! И за всичко това само един зрител: момчето в преголемия сюртук, което стоеше доста спокойно и чоплеше с пръст носа си.

Най-после Иван Иванович взе калпака си:

— Много хубаво постъпвате, Иван Никифорович! Отлично! Аз ще ви припомня това.

— Вървете си, Иван Иванович, вървете си! И гледайте да не ви срещна, защото ще ви наплескам цялата муцуна, Иван Иванович!

— На, Иван Никифорович! — отговори Иван Иванович, като му показа лакът и тръшна зад себе си вратата, която пискливо изскърца и пак се отвори.

Иван Никифорович се показа на вратата и искаше да добави нещо, но Иван Иванович вече не се обърна и хукна навън от двора.