Прашинка в Божието око

26. Сламкарската планета

ПЪРВАТА ПЛАНЕТА ОТ СИСТЕМАТА НА СЛАМКАТА: Граничен обитаем свят в сектора отвъд Въглищния чувал. Първична звезда: жълто джудже клас G2, отдалечено на около 10 парсека от секторната столица Нова Каледония. Обикновено наричано Сламката в Окото на Мърчисън (вж. съответната статия) или Сламката. Маса: 0.91 от тази на земното слънце; светлинно излъчване: 0.78.

Планетата има отровна атмосфера, която може да се диша с помощта на филтри. Противопоказна за хора, страдащи от сърдечносъдови и белодробни заболявания. Кислород: 16%. Азот: 79.4%. Въглероден двуокис: 2.9%. Хелий: 1%. Сложни въглеводороди, включващи кетони: 0.7%.

Гравитация: 0.780 от стандартната. Радиусът на планетата е 0.84, а масата й — 0.57 от стандартната. Планета с нормална плътност. Период на въртене: 0.937 стандартни години или 8,750.005 часа. Планетата е наклонена под 18° с полуос от 0.93 АЕ (137 млн. км). Температурите са ниски, полюсите са необитаеми и покрити с лед. Екваториалните и тропическите райони са умерени до горещи. Местният ден продължава 27.33 часа.

Единствената луна е малка и разположена наблизо. Тя е от астероиден произход и на обратната й страна има кратер, типичен за планетоидите в системата на Сламката. Лунният ядрен генератор и енергийно-излъчвателната станция са важни източници за планетната цивилизация.

Топография: 50% океан, големи ледени шапки. По-голямата част от сушата се характеризира с равен терен. Планинските вериги са ниски и силно ерозирали. Горите са малко. Обработваемите площи са култивирани.

Най-специфични особености са кръглите образувания, които могат да се забележат навсякъде. Най-малките са ерозирали и лесно се различават, докато най-големите се виждат само от орбита.

Макар че физическите характеристики на планетата представляват известен интерес, особено за еколози, занимаващи се с въздействието на разумния живот върху планетографията, вниманието е насочено главно към местните обитатели…

До катера се приближиха два скутера и на борда се качиха фигури в скафандри. Когато хората и сламкарите се съблякоха, космонавтите с облекчение предадоха управлението на юнкерите и се върнаха на „Макартър“. Младежите нетърпеливо заеха местата си в пилотската кабина и разгледаха пейзажа под тях.

— Трябва да ви предупредим, че всички контакти с вас ще минават през този кораб — каза Уитбред на своята фюнч(щрак). — Съжалявам, но не можем да ви поканим на борда на „Макартър“.

Тя изрази мнението си за заповедта със съвсем човешко свиване на рамене. Подчинението не изискваше напрежение нито от нея, нито от човека.

— Какво ще правите с катера, когато си тръгнете?

— Той е подарък — отвърна Джонатан. — Навярно бихте могли да го изложите в музей. Капитанът иска да знаете някои неща за нас…

— А други пази в тайна. Естествено.

От орбита цялата планета изглеждаше на кръгове: морета, езера, дъговидна планинска верига, река, залив… Един от заливите беше ерозирал и почти скрит от гора. Щеше да е абсолютно незабележим, ако не попадаше точно на линията на планинска верига и не прекъсваше гръбнака на континента като човешки крак, настъпил змия. Точно в средата на големия колкото Черно море воден басейн имаше остров.

— Магмата трябва да е изригнала там, където астероидът е разцепил кората — каза Уитбред. — Можеш ли да си представиш какъв грохот е предизвикал?

Сламкарката кимна.

— Нищо чудно, че сте преместили всички астероиди в троянските пунктове. Това е причината, нали?

— Не зная. От онези древни времена не са се запазили много документи. Предполагам, че след като са били събрани накуп, астероидите са били по-лесни за металодобив.

Юнкерът си спомни, че на Кошерния астероид не бяха установили нито следа от радиация.

— Кога точно се е случило всичко това?

— О, поне преди десет хиляди години. Уитбред, от кога датират най-старите ви документи?

— Не зная. Мога да попитам някого. — Той погледна надолу. Пресичаха границата между деня и нощта — която представляваше поредица от дъги. Тъмната половина сияеше от безброй градове. Така навярно бе изглеждала Земята по времето на Кодоминиума, но световете на Империята не бяха толкова гъсто заселвани.

— Погледни напред. — Сламкарката посочи една огнена точица на хоризонта. — Това е спускателната совалка. Вече можем да ви покажем нашия свят.

— Мисля, че вашата цивилизация е много по-древна от нашата — отвърна Уитбред.

Оборудването и личният багаж на Сали бяха вече на катера и сега малката й каюта изглеждаше гола и пуста. Тя стоеше до илюминатора и наблюдаваше сребристата стрела, която се приближаваше към „Макартър“. Сламкарката й не гледаше натам.

— Имам доста неделикатен въпрос — каза извънземната.

Момичето се обърна към нея. Навън сламкарският кораб беше спрял и от крайцера излетя совалка.

— Казвай.

— Какво правите, когато не искате да имате деца?

— О, божичко! — засмя се Сали. Тя бе единствената жена сред близо хиляда мъже — в мъжко общество. Макар предварително да беше знаела, че ще е така, все още й липсваха момичешките разговори. Брак, бебета, домакинска работа, скандали: всичко това представляваше част от цивилизования живот. Но не бе имала представа колко голяма част, докато не я застигна бунтът на Ново Чикаго, и онова време още повече й липсваше. Понякога в отчаянието си разменяше рецепти с готвачите на „Макартър“, ала единственият друг женски ориентиран ум в радиус от светлинни години наоколо беше… нейната фюнч(щрак).

— Фюнч(щрак) — напомни й сламкарката, — не бих повдигала този въпрос, но ми се струва, че трябва да зная — имаш ли деца на борда на кораба?

— Аз ли? Не! — отново се засмя Сали. — Изобщо не съм омъжена.

— Омъжена ли?

Момичето й обясни какво е брак. Опита се да не пропусне нито едно основно положение. Понякога забравяше, че сламкарката е извънземна.

— Сигурно ти звучи странно — завърши тя.

— „Няма да скрия нищо от теб“, както би казал господин Ренър. — Имитацията беше блестяща, дори жестовете. — Мисля, че обичаите ви са странни. Съмнявам се, че ще възприемем много от тях, като се имат предвид психологическите ни разлики.

— Ами… да.

— Но се омъжваш, за да имаш деца. Кой отглежда децата, родени без брак?

— Има благотворителни организации — мрачно отвърна Сали. Не успя да скрие отвращението си.

— Разбирам, че ти никога не би… — Сламкарката тактично замълча.

— Не, разбира се, че не.

— Как? Не защо, а как?

— Ами… нали знаеш, че мъжете и жените трябва да имат сексуална връзка, за да направят бебе, също като вас — внимателно ви разгледах.

— Значи, ако не сте женени, просто не можете… да го правите, така ли?

— Точно така. Естествено, ако жената харесва мъжете, но не иска да поеме последствията от това, може да пие хапчета.

— Хапчета ли? Как действат? С хормони ли? — Сламкарката изглеждаше заинтригувана, макар и някак разсеяна.

— Да. — Бяха разговаряли за хормоните. Извънземната физиология също включваше химически катализатори, ала от съвсем различен характер.

— Но почтената жена не използва хапчета, нали? — попита извънземната.

— Не.

— Кога ще се омъжиш?

— Когато намеря подходящия мъж. — Сали се поколеба и прибави: — Може вече да съм го намерила. — Само че проклетият глупак вече можеше да е женен за кораба си.

— Тогава защо не се омъжиш за него?

Момичето се засмя.

— Не искам да прибързвам, защото после може да се разкайвам. Винаги мога да го направя. — Внушаваната й в годините на следването обективност я накара да отбележи: — Поне през следващите пет години. Ако дотогава не се омъжа, ще съм стара мома.

— Стара мома ли?

— Хората ще ме смятат за странна. — После любопитно попита: — Какво става, ако сламкарите не искат деца?

— Ние нямаме сексуални връзки — отвърна извънземната.

Спускателната совалка се долепи до катера с едва доловимо разтърсване.

Совалката приличаше на тъпа стрела, покрита с предпазен материал. Пилотската кабина беше просторна и прозрачна. Нямаше други прозорци. Когато Сали и нейната сламкарка стигнаха до входа, момичето с изненада видя пред себе си Хорас Бери.

— На Сламката ли слизате, ваше превъзходителство? — попита тя.

— Да, милейди. — Търговецът изглеждаше също толкова удивен. Той влезе в свързващия ръкав и видя, че извънземните са използвали стар космически номер — налягането в отсрещния край бе по-ниско, така че да „изсмуче“ пътниците натам. В совалката имаше място за всички: за Ренър, Сали Фаулър, капелан Харди — Бери се зачуди дали всяка неделя ще го връщат на „Макартър“ — за доктор Хорват, юнкерите Уитбред и Стейли, за двама космонавти, които не познаваше, както и за сламкарските им водачи. Свой фюнч(щрак) нямаха само трима от тях. Той се развесели, когато забеляза, че седалките само отчасти потвърждават страховете му: по четири една до друга, със сламкарска до всяка от човешките. Докато закопчаваха предпазните си колани, му стана още по-смешно. Бяха с една по-малко.

Но доктор Хорват влезе в кабината и се настани до кафявия пилот. Бери бе на първия ред, където седалките бяха само по две. Една от извънземните седна до него. В гърлото му заседна буца. „Аллах е милостив, аз… Не!“ Нямаше от какво да се бои и не беше направил нищо опасно.

И все пак… при всеки инцидент на борда на „Макартър“ офицерите можеха да открият какво е направил със скафандъра си.

Скафандърът е най-личната вещ, която притежава космонавтът, много по-лична от лулата или четката за зъби. Въпреки това някои бяха предоставили скафандрите си на грижите на невидимите духчета. По време на дългото пътуване до извънземната планета командир Синклер беше проучил направените от тях промени.

Бери знаеше от Набил, че създанията са удвоили ефикасността на рециклиращите системи. Главният инженер бе върнал скафандрите на собствениците им — и се беше заел да приведе тези на офицерите в същия вид.

Сега в една от кислородните бутилки на търговеца имаше половин литър въздух и две сламкарчета в криогенен сън. Поемаше огромен риск. Можеше да го хванат. Малките можеха да умрат от опиатите. Някой ден можеше да му потрябва повече кислород и да се задуши. Ала Бери винаги бе готов да поема рискове, стига това да му донесе достатъчна печалба.

Когато се обадиха по интеркома, беше сигурен, че са го разкрили. На екрана в каютата му се появи сержант.

— Търсят ви, господин Бери — злобно се усмихна космонавтът и превключи. Преди да успее да се изненада, търговецът се озова пред извънземен.

— Фюнч(щрак) — каза съществото и вирна глава. — Изглеждате смутен. Няма начин да не знаете значението на думата.

Бери бързо възвърна самообладанието си.

— Разбира се. Нямах представа, че някоя от вас ме наблюдава. — Тази идея изобщо не му допадна.

— Не, господин Бери, току-що ме придадоха към вас. Господин Бери, мислили ли сте да дойдете на нашата планета?

— Не, съмнявам се, че ще ми позволят да напусна кораба.

— Капитан Блейн разрешава, ако желаете. Господин Бери, ние ще сме ви извънредно признателни, ако обсъдите с нас възможностите за търговия между Сламката и Империята. Това ще е изгодно и за двете страни.

„Да! Кълна се в брадата на Пророка, такъв шанс…“ Той незабавно се бе съгласил. Набил можеше да пази скритите сламкарчета.

Но сега, докато седеше на борда на спускателната совалка, му беше трудно да овладее страховете си. Бери погледна сламкарката до себе си.

— Аз съм фюнч(щрак) на доктор Хорват — каза тя. — Отпуснете се. Тези кораби са много стабилни.

— Добре — рече той. Разполагаше поне с няколко часа. Набил вече трябваше да е отнесъл кислородната бутилка в един от херметичните шлюзове на „Макартър“, където тя щеше да е в безопасност сред стотици други. Извънземният кораб несъмнено превъзхождаше подобните човешки съдове — ако не поради друга причина, поне заради желанието на сламкарите да не излагат на опасност живота на посланиците. Но не това караше стомаха му да се свива от страх и не от това му горчеше в устата…

Совалката леко се наклони. Спускането започна.

За изненада на всички, пътуването мина скучно. Въпреки случайните промени в гравитацията нямаше силни разтърсвания. Усетиха три последователни едва доловими поклащания като от спускане на колесници, след което корабът остана неподвижен.

Излязоха в херметичната камера. Въздухът беше нормален и наоколо не се виждаше нищо освен надуваемата структура. Погледнаха назад към кораба и смаяно зяпнаха.

Защото сега той приличаше на делтаплан. От стените на невероятната стрела бяха изникнали най-различни криле и махателни устройства.

— Какво пътуване, а? — ликуващо каза Хорват. — Целият кораб промени формата си. Крилете не са с панти — просто се появиха, сякаш са живи! Дюзите се отварят и затварят като усти! Наистина трябваше да го видите. Ако командир Синклер някога слезе тук, трябва да му отстъпим място до прозореца — изкиска се той. Не забеляза гневните погледи.

В отсрещния край на сградата се отвори надуваем шлюз и оттам излязоха трима кафяво-бели сламкари. Когато единият от тях се запъти право към него, в гърлото на Бери отново се надигна страх.

— Фюнч(щрак) — каза извънземният.

Устата му внезапно пресъхна.

— Не се бойте — рече той. — Не мога да чета мислите ви.

Ако искаше да го успокои, определено не биваше да го казва.

— Научих, че професията ви е такава.

Съществото се засмя.

— Наистина, но не мога да го правя. И ще научавам само онова, което ми показвате вие. — Изобщо не му звучеше така, както се възприемаше търговецът. Сигурно изучаваше хората като цяло, но само толкова.

— Вие сте мъжки — отбеляза Бери.

— Аз съм млад. Когато стигнаха до „Макартър“, другите бяха женски. Господин Бери, навън ви очакват коли и наблизо сме ви осигурили жилище. Елате да разгледате нашия град, после можем да поговорим по работа. — Сламкарят го хвана за китката с двете си тънки десни ръце. Усещането бе извънредно странно. Търговецът се остави да го поведе към херметичния шлюз.

„Не се бойте. Не мога да чета мислите ви“ — беше казало съществото. Очевидно бе прочело мислите му. На много преоткрити светове от Първата империя се носеха слухове за съществуване на телепати, но никога не бяха откривали такива, хвала на Аллах. Това чудовище твърдеше, че не притежава телепатични способности. Докосването му не беше отвратително, макар че сънародниците на Бери мразеха да ги докосват. Беше се сблъсквал с прекалено много чужди обичаи и култури, за да се влияе от предразсъдъците на детството си. Но този сламкар се държеше странно успокояващо — а той не бе чувал това да е присъщо на фюнч(щрак)ите. Защо се опитваше да го успокои?

Не можеше да го изкуши нищо друго освен желанието за печалба. Дори тераформирането на световете от системата на Нова Каледония по време на Първата империя не говореше за индустриално могъщество, което да може да се сравнява с преместването на астероидите в троянските пунктове на втората планета.

— Добрият търговски продукт — тъкмо казваше сламкарят — не бива да е прекалено обемен. Трябва да открием онези стоки, които са дефицитни тук и често срещани в Империята — или обратното. Предвиждам големи печалби от вашето посещение…

Отидоха при другите в херметичния шлюз. През големите прозорци се виждаше космодрумът.

— Перчат се, мамка им — измърмори Ренър и когато търговецът го погледна въпросително, посочи с ръка. — Няма нито метър свободно пространство.

Бери кимна. Около малката писта се издигаха високи правоъгълни небостъргачи, построени плътно един до друг. Само на изток се виждаше зелен пояс. Ако някоя совалка катастрофираше, щеше да предизвика истинско опустошение — но сламкарските совалки явно не катастрофираха.

Очакваха ги три коли: две за пътниците и една за багажа. Седалките за хората заемаха две трети от мястото във всяка от тях. Търговецът замислено кимна. Извънземните нямаха нищо против пренаселеността. Веднага щом хората се настаниха, кафявите шофьори потеглиха. Машините се движеха безшумно и съвсем плавно.

Високи грозни сгради се извисяваха над тях и пронизваха небесата. Черните улици бяха широки, но много оживени, и сламкарите шофираха като побъркани. Миниатюрни превозни средства се разминаваха по сложно криволичещи маршрути само на сантиметри едни от други. Трафикът не беше съвсем безшумен. Носеше се постоянно ниско буботене от стотици мотори, от време на време нарушавано от пискливи брътвежи, които можеше да са ругатни.

Когато престанаха да треперят пред всеки потенциален сблъсък, хората забелязаха, че всички други шофьори също са кафяви. В повечето коли се возеха пътници, понякога кафяво-бели, друг път чисто бели. Последните бяха по-едри и козината им изглеждаше като копринена — и докато шофьорите им не отваряха уста, те постоянно ругаеха.

Министър Хорват се обърна към спътниците си на задната седалка.

Докато се приземявахме, успях да разгледам сградите — на всички покриви има градини. Е, господин Ренър, радвате ли се, че дойдохте? Очаквахме офицер, но не и вас.

— Беше най-разумно да пратят мен — отвърна Кевин Ренър. — Аз бях най-свободният офицер на борда, както се изрази капитанът. Известно време няма да се налага да чертая курсове. — Астрогаторът се бе навел напред и напомняше на куче, подало глава през прозореца на автомобил.

Едва сега видяха тротоарите, които минаваха на височината на първия етаж покрай небостъргачите. Пешеходците не се различаваха добре. Имаше бели, кафяво-бели и… други.

Сред белите крачеше нещо високо и симетрично. Трябва да имаше три метра, с малка безуха глава, потънала между полегатите мускули на раменете. Под двете си мишници носеше по една голяма кутия. Движеше се като валяк — сякаш нищо не можеше да го спре.

— Какво е онова там? — попита Ренър.

— Работник — отвърна сламкарката на Сали. — Носач. Не са много интелигентни…

Но Ренър вече напрягаше очи, за да види нещо друго, с ръждивочервена козина. На ръст бе колкото собствената му сламкарка, но с по-малка глава и докато вдигаше и свиваше десните си ръце, главният астрогатор зърна дългите му тънки пръсти, които му напомниха за паяци. Той докосна своята фюнч(щрак) по рамото и посочи.

— Ами онова?

— Лекар — каза тя. — Ние сме специализиран вид, както може би вече сте се убедили. Всички те са родствени помежду си, така да се каже…

— Да. Ами белите?

— Те дават заповедите. На борда на кораба имаше бяла.

— Да, досетихме се. — Поне адмиралът се бе досетил. За какво друго щеше да се окаже прав?

— Какво мислите за нашата архитектура?

— Грозна е. Индустриално ужасна — призна Ренър. — Знаех, че представите ви за красота ще се различават от нашите, но… Всъщност имате ли естетични модели?

— Няма да скрия нищо от вас. Имаме, но не са като вашите. И все още не разбирам какво намирате в арките и колоните…

— Фройдистка символика — отвърна главният астрогатор. Сали изсумтя.

— Така повтаря и сламкарят на Хорват, но досега не съм чула смислено обяснение — рече извънземната. — Междувременно, какво е мнението ви за колите ни?

Сред профучаващите покрай тях двуместни автомобилчета нямаше две, които да си приличат — сламкарите, изглежда, не бяха открили преимуществата на стандартизацията — но хората се возеха в ниски лъскави лимузини с аеродинамична форма и плавни очертания.

— Красиви са — отвърна Сали. — Специално за нас ли сте ги направили?

— Да — каза нейната фюнч(щрак). — Улучили ли сме вкусовете ви?

— Абсолютно. Извънредно сме поласкани — рече момичето. — Трябва да ви е струвало много… — Тя замълча. Ренър се обърна да проследи погледа й и ахна.

Някога бе имало такива замъци в тиролските Алпи на Земята. И все още си бяха там, но астрогаторът беше виждал само техни копия на други светове. Сред грозните здания в сламкарския град се издигаше приказен палат с високи заострени кули.

— Какво е това? — попита той.

— Там ще се настаните — поясни сламкарката на Сали. — Районът е херметично изолиран, има гараж и коли на ваше разположение.

Хорас Бери наруши възцарилата се тишина:

— Вие сте изключителни домакини.

Още от първия ден започнаха да го наричат „Замъка“. Несъмнено го бяха проектирали и построили специално за тях. Имаше достатъчно място за трийсетина души.

Красотата и разкошът му бяха в традициите на Спарта — с няколко дразнещи нотки.

Уитбред, Стейли, Сали, доктор Харди и доктор Хорват проявиха добри обноски. Те сдържаха смеха си, докато техните фюнч(щрак)и ги отвеждаха по стаите. Старши космонавтите Джаксън и Вайс благоговейно мълчаха и внимаваха да не изтърсят нещо глупаво. Народът на Хорас Бери се гордееше с пословичното си гостоприемство — иначе търговецът смяташе всички обичаи за странни, освен на Левант.

Но народът на Ренър уважаваше искреността и главният астрогатор знаеше, че тя прави живота много по-лесен за всеки. Освен във флота. Там се беше научил да си държи езика зад зъбите. За щастие, неговата фюнч(щрак) имаше подобни възгледи.

Той разгледа определения му апартамент. Двойно легло, голям гардероб, диван и масичка, всичко смътно напомнящо на снимките, които бе показвал на сламкарите. И беше пет пъти по-голям от неговата каюта на борда на „Макартър“.

— Тук има място човек да се поразхвърли — с огромно задоволство отбеляза Ренър. Във въздуха не се усещаше никаква миризма. — Страхотно сте се справили с пречистването на въздуха.

— Благодаря.

Френският прозорец обхващаше цялата предна стена. Навън се извисяваше градът. Повечето небостъргачи бяха по-високи от Замъка. Величественият залез на хоризонта сияеше във всички нюанси на червеното. По тротоара бързаха пъстри петна, главно ръждиви и кафяви, но и много бели. Ренър погледа малко, после се обърна.

До леглото му имаше ниша със скрин и две странни неща, които астрогаторът разпозна. Приличаха на онова, което кафявата бе направила с койката в каютата на Кроуфорд.

— Защо две? — попита той.

— Придават ни кафяв.

— Ще те науча на един нов израз. „Личен живот“. Това е човешка потребност…

— Знаем какво е личен живот. — Сламкарката със закъснение се сепна. — Да не намеквате, че би трябвало да се отнася и за отношенията между човек и неговия фюнч(щрак)?

Ренър тържествено кимна.

— Но… но… Изпитвате ли някакво уважение към традициите, Ренър?

— Трябва ли?

— Не. По дяволите. Добре, Ренър. Ще поставим врата. С ключалка ли?

— Да. Трябва да прибавя, че и с всички останали навярно ще е така, независимо дали ви го кажат.

Леглото, диванът и масичката не се отличаваха с познатите сламкарски нововъведения. Дюшекът беше прекалено твърд, но това нямаше значение. Ренър надзърна в банята и избухна в смях. Тоалетната бе пригодена за слаба гравитация, почти като онази на катера, и имаше златна дръжка за пускане на вода, излята във форма, напомняща кучешка глава. Ваната беше… странна.

— Трябва да я опитам — каза той.

— И ми кажете какво мислите. Видяхме някои снимки на вани във вашите книги, но те изглеждаха смешно от гледна точка на анатомията ви.

— Точно така. Никой никога не е правил хубава вана. На снимките нямаше много тоалетни, нали?

— Да, наистина.

— Ммм. — Ренър започна да скицира. Когато свърши, сламкарката попита:

— С колко вода работи това?

— С много. Прекалено много за космически кораб.

— Хм, ще видим какво можем да направим.

— О, и най-добре да монтирате втора врата между банята и дневната.

— Пак ли личен живот?

— Да.

Вечерята бе като официалните приеми в дома на Сали на Спарта, но не съвсем. Слугите — безмълвни, внимателни, почтителни, ръководени от сламкарката на доктор Хорват — бяха работници, високи метър и половина. Храната идваше от камбуза на „Макартър“, освен предястието, някакъв подобен на пъпеш плод, подсладен с жълт сос.

— Гарантираме, че не е отровен — каза фюнч(щрак) на Ренър. — Открихме някои храни, за които сме сигурни, и търсим още. Но трябва да рискувате с вкуса. — Сосът убиваше киселината на „пъпеша“ и го правеше много приятен.

— Можем да търгуваме с такива плодове — рече Бери. — Предпочитаме кораб със семена, не с пъпеши. Трудно ли се отглежда?

— Ни най-малко, но изисква култивиране — отвърна неговият сламкар. — Ще ви дадем възможност да анализирате почвата. Забелязахте ли други неща, които си струва да разменяме?

Търговецът се намръщи и погледна към чинията си. Всички прибори бяха златни: чинии, вилици и ножове, дори бокалите за вино, макар да имаха форма на фин кристал. И все пак не можеха да са от злато, защото не провеждаха топлина и бяха абсолютни копия на пластмасовите, които се използваха на катера — чак до отпечатаните по краищата марки на производителя.

Всички очакваха отговора му. Търговските възможности щяха да окажат сериозно влияние върху отношенията между Сламката и Империята.

— По пътя към Замъка търсех сред вас признаци на разкош. Не видях други, освен предназначените специално за човешки същества. Може би не съм успял да ги разпозная.

— Разбирам думата, но разкошът не ни е присъщ. Ние — говоря за онези, които дават заповедите, естествено — повече наблягаме на властта, територията, поддържането на домакинство и династия. Стремим се да осигурим подходящо положение в живота за нашите деца.

Бери обърна внимание на важната информация: „Говоря за онези, които дават заповедите“. Имаше си работа със слуга. Не. С агент. Трябваше да го има предвид и да установи доколко са обвързващи обещанията на неговия фюнч(щрак). Той се усмихна.

— Жалко. Предметите на разкоша се търгуват добре. Ще разберете затруднението ми да открия подходящи разменни стоки, когато ви кажа, че едва ли ще е изгодно да купуваме от вас злато.

— И аз така си помислих. Трябва да видим дали ще успеем да намерим нещо по-ценно.

— Може би произведения на изкуството?

— Изкуство ли?

— Оставете на мен — обади се сламкарката на Ренър, после премина на писклив, чуруликащ език и в продължение на двайсетина секунди говореше изключително бързо. Накрая погледна хората. — Извинете ме, но така е най-лесно.

— Ясно — рече фюнч(щрак) на Бери. — Разбирам, че ви интересуват оригиналите, нали?

— Ако е възможно.

— Естествено. За нас копието има същата стойност като оригинала. Имаме много музеи. Ще уредя да ви ги покажем.

Оказа се, че всички искат да отидат.

Когато се прибра от вечеря и видя новата врата на банята, Уитбред едва не се засмя.

— Господин Ренър ни обясни някои неща за личния живот — рече неговата сламкарка и посочи вратата, която сега отделяше стаята от нейната ниша.

— О, не е било необходимо — отвърна Джонатан. Не бе свикнал да спи сам. Ако се събудеше през нощта, с кого щеше да си приказва, докато заспи?

Някой почука. Старши космонавт Вайс — от Плоскост, спомни си юнкерът.

— Може ли да поговорим насаме, господин юнкер?

— Ясно — каза сламкарката на Уитбред и отиде в нишата. Извънземните бързо усвояваха човешката концепция за личен живот. Джонатан покани Вайс в стаята.

— Имаме проблем — започна космонавтът. — Двамата с Джаксън де. Дойдохме да ви помагаме, нали знаете, да носим багажа, да чистим, такива неща.

— Точно така. Но местните ще ви облекчат от това задължение. Към всички нас са придадени инженери.

— Тъй вярно. Но има още нещо. На нас с Джаксън също ни определиха по една кафява. И… и…

— Фюнч(щрак)и.

— Тъй вярно.

— Е, просто не трябва да приказвате за някои неща. — Космонавтите и без това не знаеха много за същността на Лангстъновото поле.

— Тъй вярно, това ни е известно. Никакви военни истории, нищо за въоръжението и двигателя на кораба.

— Точно така. Иначе се чувствайте в отпуска. Пътувате първа класа, с прислужници и местни водачи. Отпуснете се. Не споменавайте нищо, заради което адмиралът ще ви обеси, но не си правете труда да разпитвате за местния квартал с червените фенери и не се безпокойте за разходите. Само се молете да не ви приберат горе със следващата совалка.

— Слушам, господин юнкер. — Вайс неочаквано се усмихна. — Знаете ли, тъкмо затова постъпих във флота. Непознати светове. Това ни обещаваха, когато ни вербуваха.

— „Далечни златни градове…“ Да, и аз също.

Уитбред застана до панорамния прозорец. Градът сияеше с милиони светлини. Повечето от мъничките автомобили бяха изчезнали, но по улиците продължаваха да се носят големи безшумни лимузини. Пешеходците се движеха по-спокойно. Джонатан забеляза нещо високо, което тичаше сред белите, сякаш са неподвижни. То заобиколи един едър носач и се скри от поглед.

27. Туристическа обиколка

Ренър се събуди преди разсъмване. Докато се къпеше в забележителната вана, сламкарите му бяха донесли дрехи. Той се довери на избора им. Дискретно бяха оставили пистолета му при облеклото и след като помисли малко, главният астрогатор го пъхна под цивилното сако, изтъкано от някакви чудни лъскави нишки. Не му се щеше да носи оръжие, но уставът си оставаше устав…

Всички се събраха на закуска. Изгряващото слънце сияеше през големия панорамен прозорец също като залеза — във всички оттенъци на червеното. Денят на Сламката бе с няколко часа по-дълъг от стандартния. Вечерите щяха да са по-дълги, а когато сутрин се събудеха, все още щеше да е изгрев.

За закуска им поднесоха големи варени яйца. Под черупката бяха като предварително изпържени с нещо като малка черешка в средата.

— Музеят е само на няколко преки. — Сламкарката на доктор Хорват енергично потри десните си ръце. — Какво ще кажете да се поразходим? Струва ми се, че няма да е зле да си облечете по-топли дрехи.

Всички сламкари имаха този проблем: кои ръце да използват, за да имитират човешките жестове. Ренър очакваше фюнч(щрак) на Джаксън да се побърка — старшият космонавт беше левак.

Разходиха се. Иззад ъглите ги брулеше студен вятър. Слънцето бе голямо и мътно — в този ранен час човек можеше да гледа право към него. На два метра под тях пъплеха безброй автомобилчета. Мирисът на сламкарския въздух едва доловимо се просмукваше през филтърните им шлемове, както и тихото бръмчене на колите и пискливите извънземни гласове.

Човешката група се движеше сред тълпи от сламкари във всички цветове — и никой не им обръщаше внимание. После се появиха неколцина бели пешеходци и любопитно спряха да ги разгледат.

Бери се чувстваше неловко и се опитваше да не се отделя от другите. Явно не искаше да го зяпат така. Самият главен астрогатор привлече вниманието на една бяла в напреднала бременност с огромна изпъкналост високо над сложната става на гърба й. Той й се усмихна, олюля се на пети и се завъртя кръгом. Неговата фюнч(щрак) зачурулика с високи тонове и бялата се приближи. Само след секунди пет-шест сламкарки прокарваха ръце по гръбначния му стълб.

— Точно така! Малко по-високо — каза Ренър. — Добре, сега ме почешете там. Ох. — Когато белите се отдалечиха, той ускори крачка, за да настигне другите. Неговата сламкарка трябваше да се затича, за да не изостане.

— Надявам се да не се заразя от вашата непочтителност — рече тя.

— Защо? — сериозно попита Ренър.

— Когато си тръгнете, ще ни възложат друга работа. Не, не се стряскайте. Щом сте били годен за флота, аз лесно ще мога да задоволя онези, които дават заповеди. — Стори му се, че долавя в гласа й тъга, ала не бе сигурен. Дори лицата на сламкарите да разкриваха чувствата им, той не се беше научил да чете израженията им.

Наближиха музея. Подобно на останалите сгради, той бе с правоъгълна форма, но фасадата му беше от стъкло или подобен материал.

— Имаме много места, които отговарят на вашето понятие „музей“ — обясняваше сламкарят на Хорват, — и тук, и в други градове. Този беше най-близо и в него са изложени картини и скулптури.

Над тях се извиси триметрово създание, което носеше на главата си обемист товар. Женска, позна Ренър по продълговатата изпъкналост високо в стомаха й, която показваше, че е бременна. Очите й бяха като на животно, без типичния за разума блясък. Създанието се изравни с тях и ги изпревари, без да забавя ход.

— Изглежда, че бременността не пречи на сламкарите — каза той.

Към него се завъртяха кафяво-бели рамене и глави.

— Не, разбира се — потвърди неговата сламкарка. — Трябва ли?

С тази задача се зае Сали Фаулър. Тя внимателно се опита да обясни колко безполезни са бременните човешки жени.

— Това е една от причините, поради които сме склонни да създаваме доминирани от мъжете общества. И… — Когато стигнаха Музея, момичето продължаваше да чете лекция за проблемите на бременността.

Горният праг на входната врата достигаше до носа на Ренър. Таваните бяха по-високи — косата му се триеше в тях. Доктор Хорват трябваше да ходи с наведена глава.

И осветлението бе прекалено жълто.

И картините бяха закачени прекалено ниско.

Условията за разглеждане не бяха идеални. А и цветовете на самите платна бяха странни. Министърът и неговата фюнч(щрак) оживено разговаряха. Той й беше обяснил, че за човек синьо и жълто прави зелено. Сламкарското око имаше структурата на човешкото: сферична форма, приспособяеми лещи, рецепторни нерви по задната страна. Но извънземните рецептори бяха различни.

И все пак картините бяха въздействащи. В централната зала — с триметров таван, слава Богу — групата спря пред улична сцена. Кафяво-бял сламкар се бе покатерил върху покрива на автомобил и очевидно държеше реч пред тълпа от кафяви и кафяво-бели, докато на небето зад него пламтеше кървавочервен залез. На всички лица бе изписана една и съща безизразна усмивка, но Ренър долови някакво агресивно излъчване и внимателно се вгледа. Мнозина носеха инструменти, винаги в левите си ръце, някои бяха счупени. Самият град гореше.

— Казва се „Върнете се към задачите си“. Ще ви направи впечатление, че постоянно се повтаря темата за Смотаняка — каза сламкарката на Сали. И продължи нататък преди момичето да успее да я помоли за по-подробно обяснение.

Следващото платно показваше полусламкар, висок и слаб, с малка глава и дълги крака. Той излизаше от гора и тичаше по посока на зрителя. Дъхът му се виеше като мъгла.

— „Куриера“ — съобщи сламкарката на Харди.

После идваше нова сцена на открито: десетки кафяви и бели, които ядяха край буен лагерен огън. Наоколо проблясваха червени животински очи. Целият пейзаж бе в тъмночервено и в небето на фона на Въглищния чувал сияеше Окото на Мърчисън.

— Не можете да познаете какво си мислят и чувстват, нали? Тъкмо от това се бояхме — рече сламкарят на Хорват. — Несловесно общуване. Вашите знаци се различават от нашите.

— Предполагам — отвърна Бери. — Всички тези картини могат да се продават, но хората ще ги възприемат само като нещо любопитно… макар че като такива ще са доста ценни заради огромния потенциален пазар и ограничения източник. Само че никой няма да ги разбира. От кого са?

— Тази е много стара. Виждате, че е нарисувана на самата стена и…

— Но от какъв вид са художниците? Кафяво-бели ли?

Сламкарите нетактично се разсмяха.

— Всички тези произведения на изкуството са създадени от кафяво-бели — поясни сламкарят на търговеца. — Нашата специалност е общуването. Изкуството е общуване.

— Един бял никога ли няма какво да каже?

— Разбира се. Той има посредник, който говори вместо него. Ние превеждаме. Много от тези платна са графично изразени аргументи.

Вайс се влачеше след тях и мълчеше. Ренър забеляза това и тихо го попита:

— Някакъв коментар?

Космонавтът се почеса по брадичката.

— Хм, не съм бил в музей от началното училище… но понякога картините се рисуват просто за да са красиви, нали?

Във всички зали имаше само два портрета. И двата на кафяво-бели, представени от кръста нагоре. Чувствата, изглежда, се предаваха с езика на тялото, не с изражение на лицето. Фигурите бяха странно осветени и ръцете им изглеждаха неестествено разкривени. На Ренър му се сториха злобни.

— Злобни ли? Не! — каза неговата сламкарка. — Този тук е изобретил смотаняшката сонда. А другият много отдавна е измислил универсален език.

— Използва ли се още?

— В известен смисъл. Но се е променил, разбира се. Езиците винаги се променят. Синклер, Потър и Вери не говорят на същия език като теб. Понякога звуците са подобни, но несловесните знаци са съвсем различни.

На влизане в скулптурната зала главният астрогатор настигна Вайс и каза:

— Ти си прав. В Империята има картини, които просто доставят естетическа наслада. Но не и тук. Забеляза ли разликата? Няма пейзажи без сламкари, които да правят нещо на фона им. Почти няма портрети, освен онези двата, които са изкривени снимки. Всъщност всичко е изкривено. — Той се обърна към своята фюнч(щрак). — Нали така? Картините, които ни показа, са били нарисувани преди вашата цивилизация да изобрети фотоапарата. Не са обикновени изображения.

— Знаете ли колко много работа изисква рисуването, Ренър?

— Никога не съм опитвал. Но се досещам.

— Тогава можете ли да си представите, че някой ще си направи труда да рисува, без да има какво да каже?

— Не е ли достатъчно просто да покажеш, че планините са красиви? — рече Вайс.

Извънземната сви рамене.

Статуите не бяха толкова странни, колкото картините. Разликите в багрите и светлината не пречеха на възприятието. Повечето изобразяваха сламкари, но не бяха обикновени портрети. Скулптурна група на извънземни, подредени по височина: носач, трима бели, девет кафяви и двайсет и седем сламкарчета? Не, всички бяха от бял мрамор и имаха формата на господари. Бери безизразно ги разгледа.

— Идва ми наум, че ще имам нужда от обяснения на всяка от статуите, за да мога да ги продавам. Или дори да ги подарявам.

— Неизбежно е — отвърна неговият фюнч(щрак). — Ето тази например разкрива една от религиите от миналия век. Душата на родителите се разделя, за да се въплъти в децата, после отново във внуците им и така до безкрай.

Друга показваше сламкари, изваяни от червен пясъчник. Имаха дълги тънки пръсти, повече от нормалното на лявата длан, а лявата ръка бе сравнително малка. Лекари? Лъч от зелено стъкло ги разсичаше като коса: лазерно оръжие, насочвано от някой невидим. Фюнч(щрак)ите не проявиха желание да говорят за това.

— Неприятен момент от нашата история — каза сламкарят на Бери и с тези думи сложи край на въпроса.

Една от композициите изобразяваше битка между неколцина мраморни бели и десетки непознати фигури от червен пясъчник. Червените бяха слаби и заплашителни, и въоръжени не само със зъби и нокти. В средата имаше някаква странна машина.

— Тази скулптура е много интересна — рече сламкарката на Ренър. — Традицията позволява на посредничките като нас да искаме от господарките нужните ни транспортни средства. Някога една посредничка се възползвала от това право и поръчала да й построят машина на времето. Ако желаете, мога да ви я покажа, тя е в другия край на континента.

— Работеща машина на времето ли?

— Не, Джонатан. Изобщо не я завършили. Накрая нейната господарка полудяла.

— О, жалко — разочаровано каза Уитбред.

— Никой не я е изпробвал — продължи сламкарката. — Възможно е теоретичните принципи да са грешни.

Машината приличаше на малък циклотрон с кабинка… и много приличаше на Лангстънов генератор.

— Това ме впечатлява — каза Ренър на своята фюнч(щрак). — Значи по всяко време можете да поискате каквото и да е транспортно средство, така ли?

— Точно така. Ние имаме дарба за общуване, но основната ни задача е да разрешаваме противоречия. Сали ни е разказвала за вашите, хм, да ги наречем расови проблеми, свързани с употреба на оръжия и с инстинкта да се предавате на по-силния. Тъкмо това е довело до нашата еволюция. Способни сме да обясняваме различните възгледи. Понякога липсата на общуване може да придобие опасни размери — обикновено точно преди война по някое от онези статистически съвпадения, които те карат да вярваш в случайността. Ако нашият вид винаги има достъп до транспорт — дори само до телефон или радиостанция — няма почти никаква вероятност да се стигне до война.

На лицата на хората се изписа благоговейно изражение.

— Мн-о-ого хубаво — рече Ренър. После внезапно прибави: — Чудя се дали бихте могли да поискате със същата цел и „Макартър“.

— Според законите и традицията, да. Иначе — не бъдете глупак.

— Добре. Тези неща, които се бият около машината на времето…

— Легендарни дракони — поясни сламкарят на Бери. — Защитават я от действителността.

Главният астрогатор си спомни за древни испански картини, датиращи от времето на черната чума в Европа, образи на живи мъже и жени, нападнати от възкръснали мъртъвци. На фона на белите сламкари червените фигури имаха същия мършав, костелив вид и излъчваха почти осезаема злоба.

— А защо машина на времето?

— Посредникът смятал, че едно историческо събитие се е случило заради липсата на общуване. И решил да го поправи. — Сламкарката на Ренър сви рамене. — Смотаняк. Същото е и със смотаняшката сонда. Един небесен наблюдател открил доказателства, че на планета от недалечна звездна система има живот. Някакъв смотаняшки посредник веднага пожелал да установи контакт с извънземните. Събрал огромни финансови и промишлени средства, достатъчно, за да окажат въздействие върху цивилизацията ни. Сондата била построена, монтирали й светлинно платно и я изстреляли с лазерни оръдия към…

— Звучи ми познато.

— Да. Много по-късно към Нова Каледония била пратена друга смотаняшка сонда. Решихме, че именно тя ви е позволила да ни откриете.

— Точно така. За съжаление, пилотът беше мъртъв, но сондата наистина стигна до нас. Тогава защо продължавате да я наричате „смотаняшка сонда“? Е, няма значение — каза Ренър. Неговата сламкарка се кикотеше.

Пред музея ги очакваха две лимузини. Около тях хвърчаха автомобилчета — без да намаляват скоростта и без да се блъскат в тях.

— Господин Ренър! — възкликна Стейли. — Вижте!

До съседната сграда бе спряла кола. Кафявият шофьор и неговият бял пътник бяха слезли и белият енергично крачеше към ъгъла. Кафявият натисна два лоста в предната част на машината и я натисна отстрани. Тя се сгъна като акордеон и стана широка около половин метър. Шофьорът побърза да настигне господаря си.

— Те се сгъват! — удиви се юнкерът.

— Естествено — потвърди сламкарката на Ренър. — Можете ли да си представите какво задръстване щеше да е иначе? Хайде, влизайте в лимузините.

— За нищо на света не бих се возил на някоя от тия малки смъртоносни играчки — отбеляза главният астрогатор, когато се настаниха.

— О, съвсем безопасни са — отвърна неговата фюнч(щрак). — Не че е безопасна самата кола, разбира се. Всичко е заради шофьорите. Кафявите нямат инстинкт за лична територия. Освен това постоянно усъвършенстват автомобилите си, така че просто не е възможно нещо да се повреди.

Лимузините потеглиха. Сградите наоколо бяха еднакви, улиците винаги се пресичаха под прав ъгъл. За Хорват това определено бе съзнателно построен град, а не естествено развило се селище. Някой го беше проектирал и бе наредил да го издигнат. Дали всички градове бяха такива? Тук нямаше и следа от постоянните нововъведения на кафявите.

Не, забеляза той, имаше. Не в принципния план, а например в уличното осветление. На някои постройки имаше широки електролуминесцентни ивици. На други бяха закачени летящи балони, които въпреки вятъра бяха неподвижни. Понякога от двете страни или в средата на улиците минаваха осветителни тръби.

А и квадратните автомобили — всеки се отличаваше по нещо от останалите: по фаровете, по следите от ремонти или по начина на сгъване.

Лимузините спряха.

— Пристигнахме — съобщи сламкарят на Хорват. — Зоопаркът. По-точно, резерват на формите на живот. При изграждането му по-скоро е търсено удобството на обитателите му, отколкото на посетителите.

Министърът и спътниците му озадачено се огледаха. Отвсякъде ги заобикаляха високи правоъгълни постройки. Никъде нямаше открито пространство.

— Наляво. Сградата, господа, сградата! Да не би някой закон да забранява зоопаркът да се намира в сграда?

Оказа се, че зоопаркът е шестетажно здание с необичайно високи за сламкарите тавани, които приличаха на небе. Таванът на първия етаж представляваше синя шир, осеяна с бели облаци. Ако се съдеше по слънцето, тъкмо минаваше пладне.

Навлязоха във влажна джунгла, чийто характер постоянно се променяше. Въпреки че нямаше клетки, животните не можеха да ги достигнат, макар очевидно да не разбираха, че са затворени.

Едно от дърветата напомняше на огромен бич с дълбоко забита в земята дръжка. От увития около стъблото „ремък“ растяха снопове кръгли листа. Под него стоеше животно, приличащо на гигантски сламкар, и втренчено наблюдаваше Уитбред. Ноктите на двете му десни ръце бяха остри и извити, от устата му стърчаха бивни.

— Това е разновидност на носачите — поясни сламкарят на Хорват, — но не се поддава на одомашняване. Можете да видите защо.

— Изкуствената околна среда е поразителна! — възкликна министърът. — Никога не съм виждал толкова добра имитация. Но защо не сте построили част от зоопарка на открито? Защо да имитираш околната среда, когато тя вече съществува?

— Не съм сигурен. Но резултатът е налице.

Вторият етаж представляваше пясъчна пустиня. Въздухът беше приятно сух, небето бе светлосиньо, само хоризонтът тъмнееше в жълто-кафяво. Растенията бяха месести, но без бодли. Някои имаха формата на дебели листа на лилия. По повечето личаха отпечатъци от зъби. Откриха животното, оставило тези следи, създание, напомнящо на гол бял бобър с щръкнали квадратни зъби. То не се уплаши от тях.

На третия етаж валеше силен дъжд. В илюзорната далечина проблясваха мълнии. Хората отказаха да влязат, защото не бяха облечени подходящо за такова време. Сламкарите изглеждаха полуядосани, полуразкаяни. Изобщо не им беше хрумнало, че дъждът ще смути гостите им, защото самите те го обичаха.

— И това няма да е за последен път — предупреди ги сламкарката на Уитбред. — Ние ви изучаваме, но не ви познаваме. Както и да е, пропускате някои от най-интересните растения. Може би някой друг ден, когато изключат дъжда…

На далечните изкуствени хълмове на четвъртия етаж се виждаха кръгли колиби. Под дисковидния листак на ниски чадъровидни дървета растяха червени и светлолилави плодове. До едно от тях стояха двама дребни топчести протосламкари. Десните им ръце сякаш бяха съвсем къси. Те тъжно погледнаха към групата, после единият се пресегна и откъсна светлолилав плод. Лявата му ръка бе достатъчно дълга.

— Още един непрактичен представител на нашия вид — каза сламкарят на Хорват. — Вече са измрели, освен в резервата. — На извънземния сякаш му се искаше по-бързо да продължат нататък. Откриха други двама сред леха с пъпеши — същите като онези, които бяха опитали на вечеря, отбеляза Харди.

Сред широко тревисто поле мирно пасеше семейство животни с копита и рунтава козина. Само едно от тях, което очевидно стоеше на пост, се обърна да погледне към посетителите.

— Разочарован сте. Защо? — разнесе се глас зад Уитбред.

Юнкерът изненадано се обърна.

— Разочарован ли? Не! Интересно е.

— Сгрешила съм — отвърна неговата фюнч(щрак). — Ще ми се да разменя няколко думи с господин Ренър. Ще дойдете ли?

Групата се бе разделила. Тук нямаше възможност да се загубят и всички се наслаждаваха на усещането на тревата под краката си: високи спираловидни зелени стъбла, по-меки от обикновена морава, почти като килим в салона на богато имение.

— Да? — усетил, че го наблюдават, любезно попита главният астрогатор.

— Господин Ренър, струва ми се, че сте малко разочарован от нашия зоопарк.

Уитбред потръпна. Ренър се намръщи.

— Да, и аз се опитвах да открия причината. Не би трябвало да се чувствам така. Това е цял извънземен свят, събран в една сграда заради нас. Уитбред, и при вас ли е така?

Джонатан неохотно кимна.

— Точно така. Това е извънземен свят, събран в една сграда заради нас, нали? Колко зоопарка си виждал в Империята?

Младежът се замисли.

— Шест, включително на Земята.

— И всички са като този, само че тук илюзията е по-пълна. Очаквали сме нещо много по-великолепно. А не е. Това просто е друг извънземен свят, освен разумните сламкари.

— Логично е — съгласи се сламкарката на Уитбред. Навярно гласът й звучеше малко натъжено и хората си спомниха, че техните домакини никога не са виждали извънземен свят. — Но е жалко — рече тя.

Ала следващият етаж наистина ги порази.

Доктор Хорват първи слезе от асансьора и се закова на място. Намираше се на градска улица.

— Май че сме сбъркали… вратата… — Той замълча. За миг му се стори, че полудява.

Градът бе абсолютно пуст. Имаше съвсем малко автомобили, но те бяха разбити и по някои се забелязваха следи от огън. Част от сградите се бяха срутили и покриваха улицата с планини от останки. Към него с писукане се понесе плътна черна маса, отдалечи се и потъна в черните дупки на купищата развалини.

Полазиха го тръпки.

— Какво има, докторе? Не може да нямате животни, еволюирали в градски условия.

— Нямаме — отвърна министърът.

— Имаме — каза Сали Фаулър. — Плъхове и една разновидност въшки, които живеят само по хората. Но мисля, че това е всичко.

— А ние имаме много — рече сламкарят на Хорват. — Навярно ще можем да ви покажем някои… макар че са плашливи.

От разстояние малките черни създания по всичко приличаха на плъхове. Харди засне глутницата, която припряно търсеше къде да се скрие. Надяваше се по-късно да направи увеличение. После видяха някакво доста едро животно, почти незабележимо, докато не се приближиха до него. Козината му абсолютно повтаряше цвета и шарките на тухлите, към които се притискаше.

— Като хамелеон — отбеляза Сали. Наложи се да обясни какво е това.

— Ето още едно. — Нейната сламкарка посочи към същество с бетонна окраска, свито до една сива стена. — Пазете се, има зъби.

— Къде намират храна?

— В градините на покривите. Макар че ядат и месо. Един от видовете е насекомояден… — Извънземната ги отведе на „покрив“, издигнат на два метра над улицата. Сред буйните овошки и зърнените растения видяха мъничко безръко двуного, което изстрелваше еднометровия си език. Устата му сякаш бе пълна с орехи.

На шестия етаж ги посрещна парещ студ. Небето беше оловносиво. Над безкрайна ледена тундра навяваше сняг на парцали. Харди настоя да останат, защото в този леден ад гъмжеше от живот — храсти и ниски дървета, някакво едро кротко животно, което не им обърна внимание, космат скоклив заек с големи кръгли уши и без предни лапи. Трябваше почти насила да измъкнат капелана навън, иначе просто щеше да замръзне в снега.

В Замъка ги очакваше вечеря: корабни запаси и резени плосък зелен сламкарски кактус, широк седемдесет и пет и дебел три сантиметра. Вкусът на червената му пихтиеста сърцевина много напомняше на месо. Ренър го хареса, но не и другите. Затова пък се нахвърлиха на останалото, като не преставаха оживено да разговарят. Навярно бяха толкова изгладнели заради по-дългия ден.

— Имаме известна представа какво би желал да види турист в непознат град — каза сламкарката на Ренър, — поне според вашите туристически филми. Музеи. Седалището на правителството. Паметници. Уникална архитектура. Може би магазини и нощни клубове. И най-вече, начина на живот на местните. — Тя неодобрително махна с ръце. — Налага се да пропуснем някои от тези неща. Нямаме нощни клубове. Малкото количество алкохол не ни оказва никакво влияние. Големите обаче ни убиват. Ще имате възможност да чуете нашата музика, но честно казано, няма да ви хареса. Правителството се изразява просто в срещи на посреднички, които могат да се провеждат навсякъде. Господарките живеят където си искат и като цяло изпълняват договорите със своите посреднички. Ще видите някои от нашите паметници. Що се отнася до начина на живот, вие вече го изучавате.

— Ами начинът на живот на белите? — попита Харди. После продължително се прозя.

— Той е прав — намеси се сламкарката на капелана. — Би трябвало да можем да видим господарска семейна резиденция. Сигурно ще получим разрешение… — Извънземната премина на пискливия си роден език.

Сламкарите се замислиха.

— Би трябвало да е възможно — каза тази на Сали. — Ще видим. А сега да си починем.

Часовата разлика взимаше своето. Хорват и Харди се прозяха, запремигваха, изненадано се огледаха, извиниха се и се оттеглиха. Бери все още се държеше. Ренър се зачуди колко продължава денят на родната планета на търговеца. Самият той имаше достатъчно космически опит, за да се приспособява към всякакви условия.

Но компанията се разпръскваше. Сали им пожела лека нощ и с видимо олюляване се качи в спалнята си. Главният астрогатор предложи на останалите да попеят, не получи подкрепа и се отказа.

Към кулата водеше вито стълбище. Той любопитно продължи по коридора, стигна до един херметичен шлюз и си помисли, че сигурно води към кръглия балкон навън. Нямаше желание да диша местния въздух. Чудеше се дали балконът изобщо е предвиден за използване… после си помисли за пръстен, опасващ тънка кула… дали сламкарите не си играеха с фройдисткия символизъм?

Навярно. Той отвори вратата на стаята си.

Отначало си помисли, че е сбъркал вратите. Цветовете бяха поразителни: оранжеви и черни, съвсем различни от бледокафявите тонове, които беше видял сутринта. Но скафандърът на стената носеше неговите отличия. Той се огледа и се опита да реши дали промяната му харесва.

Всичко останало изглеждаше същото… не, в стаята бе по-топло. Предната вечер го беше измъчвал кучешки студ. Ренър надникна в нишата на сламкарите. Да, отвътре го лъхна леден въздух.

Неговата сламкарка стоеше облегната на вратата и го наблюдаваше с обичайното си изражение. Той смутено й се усмихна, после продължи обиколката из апартамента.

Банята бе точно като на скицата му. Не — вътре нямаше вода.

По дяволите, можеше да провери само по един начин.

Когато погледна, чинията лъщеше от чистота. Ренър изсипа вътре чаша вода, която изчезна, без да остави нито капчица. Повърхността не оказваше триене.

Трябваше да го спомене на Бери. Империята поддържаше бази на безвъздушни луни. На други светове пък не достигаше вода или нямаше енергия за нейното рециклиране. Утре. Сега му се спеше.

Левант се въртеше около оста си за 28 часа и 40.2 минути. Бери бързо се беше приспособил към стандартния ден на „Макартър“, макар според него човек по-лесно да свикваше с по-дългия ден, отколкото с по-късия.

Той изчака, докато неговият фюнч(щрак) прати кафявия за кафе. Набил му липсваше… но дали кафявият не притежаваше повече умения от прислужника му? Вече сериозно бе подценил силата на кафяво-белите. Очевидно неговият сламкар можеше да управлява всяко превозно средство на планетата и все пак работеше за някой, когото търговецът не познаваше. Сложно положение.

Кафявият се върна с кафето и с още една кана, пълна с бледокафява течност, която не вдигаше пара.

— Дали е отровна? Много вероятно — рече неговият фюнч(щрак). — Може да ви навредят замърсителите или бактериите. Това е вода.

Бери нямаше навик прекалено бързо да пристъпва към работа. Нетърпеливият бизнесмен, смяташе той, лесно се заблуждава. Дори не подозираше, че мнението му се гради на хилядолетна традиция. Ето защо двамата с извънземния разговаряха за много неща…

— „За обувки, кораби, восък за печати, зеле и царе“ — цитира търговецът и забелязал очевидния интерес на сламкаря, му обясни какво значи всичко това. Събеседникът му изглеждаше особено заинтригуван от различните форми на управление.

— Струва ми се, че преди да прочета този Луис Карол — отвърна неговият фюнч(щрак), — трябва да науча много повече за човешката култура.

Накрая Бери отново повдигна въпроса за предметите на лукса.

— Предмети на лукса. Да, по принцип съм съгласен — отвърна сламкарят. — Ако се продават добре, те могат да се изплатят дори само с намалените разходи за гориво. Това трябва да е вярно даже с вашия смотаняшки двигател. Но има ограничения.

Бери вече се бе сетил за някои.

— Разкажете ми за тях.

— Кафе. Чай. Вино. Предполагам, че търгувате с вино, нали?

— Моята религия го забранява. — Бери непряко снабдяваше отделни светове с вино, но не можеше да повярва, че сламкарите ще проявят интерес.

— Това няма значение. Ние не понасяме алкохол и не обичаме кафе. Същото навярно се отнася и за другите ви деликатеси, макар че може би си струва да опитаме.

— Самите вие не търгувате ли със стоки на лукса?

— Не. С власт над другите, безопасност, трайност на обичаи и династии… както обикновено, говоря от името на господарките. Търгуваме с тези стоки от тяхна страна, но и с дипломация. Продаваме трайни и необходими неща, умения… Какво мислите за нашите произведения на изкуството?

— Докато все още са редки, ще се продават на добра цена. Но ми се струва, че повече ще търгуваме с идеи.

— Моля?

— Например тоалетната и принципите й на действие. Също с различни свръхпроводници. Открихме нещо подобно на един от астероидите ви. Можете ли да го произвеждате?

— Убеден съм, че кафявите ще измислят начин. — Сламкарят махна с ръка. — Няма да има проблеми. Вие сигурно също имате какво да ни предложите. Земя например. Ще искаме да купим земя за нашите посолства.

Навярно щяха да им я дадат безплатно, помисли си Бери. Но за тази раса земята трябваше да е буквално безценна — без хората те никога нямаше да получат повече от това, което имаха в момента. Щеше да им трябва и земя за селища. Техният свят просто се пръскаше по шевовете. Търговецът беше видял градските светлини от орбита — плътно сияние, заобикалящо тъмни океани.

— Земя — съгласи се той — и зърно. Има различни култури, които растат под слънца като вашето. Убедени сме, че можете да ядете някои от тях. Възможно е дори да виреят тук по-добре от вашите. Самата храна никога не носи печалба, но семената са друг въпрос.

— Навярно и вие ще имате да ни продадете идеи.

— Не съм сигурен. Вие притежавате невероятна изобретателност.

Сламкарят махна с ръка.

— Благодаря. Но все още не сме създали всичко, което може да се създаде. И ние имаме смотаняшки двигател, но генераторът на силово поле…

— Ако ме застрелят, ще изгубите единствения търговец в тази система.

— Аллах е… Исках да кажа, властите ви наистина ли са решени да запазят своите тайни?

— Възможно е да променят мнението си, когато ви поопознаят. Освен това аз не съм физик — отвърна търговецът.

— Хм. Не изчерпахме въпроса за произведенията на изкуството, Бери. Нашите творци имат свободен достъп до материали и почти никакви ограничения. По принцип търговията с такива стоки между Сламката и Империята ще улесни общуването. Никога не сме се опитвали да насочим изкуството си към извънземен разум.

— В книгите и записите на доктор Харди ще откриете много такива произведения.

— Трябва да ги проучим. — Сламкарят замислено отпи от мръсната си вода. — Стана дума за кафе и вино. Колегите ми забелязали сред вашите учени и офицери… как да се изразя?… дълбок културен интерес към вината.

— Да. Произход, възраст, марки, издръжливост при слаба гравитация, видове вина, които вървят със съответните храни. — Бери сбърчи лице. — Нищо не разбирам от вина. Струва ми се досадно и прекалено скъпо някой от корабите ми да се движи с постоянно ускорение, само за да не се утаи виното. Защо просто не го центрофугират?

— Ами кафето? Всички пият кафе. Кафето зависи от произхода, почвата, климата, начина на печене. Видях запасите ви.

— На борда на „Макартър“ имам много повече. Да… любителите на кафе също са различни. Културни особености. На свят с американски произход като Плоскост не обичат мазното кафе, предпочитано на Нови Париж, а левантинското им се струва прекалено сладко и силно.

— Ясно.

— Чували ли сте за „Синята планина“ от Ямайка? Този вид расте на самата Земя. Ямайка е голям остров, който не е бил бомбардиран, и мутациите са били изкоренявани през вековете след разпадането на Кодоминиума. Не се продава. Военни кораби го превозват до имперския дворец на Спарта.

— Какво е на вкус?

— Както ви казах, то е запазено за двореца… — Бери се поколеба. — Добре. Достатъчно ме познавате. Никога повече няма да платя толкова много, но не съжалявам.

— Флотът ви подценява, защото не разбирате от вина. — Сламкарят очевидно не се шегуваше. Безизразното му лице бе типично търговско. Също като на Бери. — Много глупаво от тяхна страна, разбира се. Ако знаеха колко много неща могат да се научат за кафето…

— Какво предлагате?

— Обяснете им за кафето. Използвайте собствените си запаси.

— Но офицерите на крайцера ще ги стопят за по-малко от седмица!

— По този начин ще им докажете близостта между вашата и тяхната култура. Или тази идея не ви допада? Не, Бери, не ви чета мислите. Вие не обичате флота и сте склонен да подчертавате разликите помежду ви. Навярно и те разсъждават по същия начин.

— „Не ви чета мислите!“ — Търговецът овладя надигналата се в гърдите му ярост — и изведнъж го осени. Знаеше защо извънземният постоянно повтаря тези думи. За да го изкарва от равновесие. По време на търгуване.

Той широко се усмихна.

— Една седмица си струва добрата воля. Е, когато се върнем в орбита, ще последвам съвета ви. Аллах знае, че имат много да учат за кафето. Може би дори ще успея да им покажа как да използват кафеварките си.

28. На кафе

Род и Сали седяха сами в капитанската наблюдателна каюта. Екраните на интеркома бяха изключени и лампичките на статусния пулт над бюрото на Блейн светеха в зелено. Род протегна дългите си крака и отпи от чашата си.

— Знаеш ли, откакто напуснахме Нова Каледония, за първи път оставаме насаме. Приятно е.

Тя неуверено се усмихна.

— Но нямаме много време… сламкарите ни очакват и трябва да продиктувам… Още колко можем да останем в системата, Род?

Блейн сви рамене.

— Зависи от адмирала. Вицекрал Мерил нареди да се върнем колкото може по-скоро, но доктор Хорват иска да научи повече. Аз също. Сали, все още не можем да отговорим на основния въпрос! Не знаем дали сламкарите представляват опасност за Империята.

— Род Блейн, ще престанеш ли да се държиш като обикновен офицер? Няма абсолютно никакви доказателства, че сламкарите са враждебно настроени. Не забелязахме нито следа от оръжие…

— Зная — кисело отвърна той. — И това ме безпокои. Сали, някога чувала ли си за човешка цивилизация, която да не е имала войници?

— Не, но сламкарите не са хора.

— Мравките също, но имат воини… Възможно е да си права, заразявам се от подозрителността на Кутузов. Като става дума за това, той иска по-често да му докладвам. Знаеш ли, че на всеки час пращаме цялата необработена информация на „Ленин“? Даже им пратихме сламкарски артефакти и някои от изобретенията на духчетата…

Момичето се засмя. Блейн се напрегна за миг, после се присъедини към нея.

— Извинявай, Род. Зная, че трябва да ти е било много трудно да кажеш на адмирала, че на кораба ти има духчета… но наистина беше смешно!

— Да. Смешно. Така или иначе, пращаме всичко на „Ленин“ — а ти смяташ мен за параноик! Кутузов го проверява в космоса, после го запечатва в контейнери с цифоген и ги събира извън кораба! Мисля, че го е страх от зараза. — Интеркомът сигнализира. — Уф, по дяволите! — Той се обърна към екрана. — Капитанът слуша.

— Капелан Харди иска да ви види, господин капитан — съобщи часовият. — С него са господин Ренър и учените.

Род въздъхна и безпомощно погледна Сали.

— Покани ги и повикай стюарда ми. Предполагам, че ще пийнат по нещо.

Така и стана. Накрая всички се настаниха и в каютата не остана свободно място. Блейн поздрави членовете на експедицията до Сламката, после взе от бюрото си лист хартия.

— Първи въпрос: имате ли нужда от моите бойци? Разбрах, че нямало какво да правят.

— Е, престоят им там няма да навреди на никого — отвърна доктор Хорват. — Но наистина заемат място, от което биха могли да се възползват учени.

— С други думи — не — обобщи капитанът. — Чудесно. Оставям на вас да изберете кои от хората ви ще ги заместят, доктор Хорват. Следващият въпрос: трябват ли ви морски пехотинци?

— Мили Боже, не — възрази Сали и бързо погледна към министъра, който й кимна. — Сламкарите не проявяват абсолютно никаква враждебност, дори построиха Замъка специално за нас. Великолепен е! Ех, да можеш да дойдеш да го видиш!

Род горчиво се засмя.

— Но не мога. По заповед на адмирала. Същото се отнася за всеки офицер, който има представа от конструкцията на Лангстънов генератор. — Той кимна. — Но съм съгласен с Кутузов, че ако изпаднете в беда, двама морски пехотинци няма да са ви от особено голяма полза. А и не ми допада идеята да дадем на сламкарите възможност да приложат номера с фюнч(щрак)ите върху войници. Оттук произтича и следващият въпрос. Доктор Хорват, присъствието на господин Ренър удовлетворява ли ви? Може би трябва да го помоля да почака навън, докато ми отговаряте.

— Глупости. Господин Ренър ни е много полезен. Капитане, ограничението, за което току-що споменахте, отнася ли се за моите хора? Забранено ли ми е да отведа на планетата физик, да речем?

— Да.

— Но доктор Бъкман разчита да го взема с нас. Сламкарите отдавна са изучавали Окото на Мърчисън и Въглищния чувал… откога, господин Потър?

Юнкерът неловко се размърда.

— От хиляди години — накрая отвърна той. — Само че…

— Какво, Потър? — окуражи го Род. Потър бе малко срамежлив и трябваше да се избави от този недостатък. — Говорете.

— Слушам. В наблюденията им има празноти, господин капитан. Сламкарите изобщо не са споменавали за това, но доктор Бъкман твърди, че било очевидно. Според мен те понякога просто губят интерес към астрономията, но доктор Бъкман не може да го разбере.

— Наистина не би могъл — засмя се капитанът. — Колко важни са тези наблюдения, Потър?

— За астрофизиците навярно са от първостепенно значение, господин капитан. През цялата си история са наблюдавали супергиганта. Той ще се превърне в свръхнова и после в черна дупка — а сламкарите казват, че знаели кога точно.

Юнкер Уитбред прихна. Всички се обърнаха към него. Джонатан едва се сдържаше.

— Извинете ме, господин капитан… но бях там, когато Гавин го разказа на Бъкман. Окото щяло да експлодира между четири и четири и половина сутринта на двайсет и седми април — през два милиона седемстотин седемдесет и четири хиляди и двайсета година. Помислих, че доктор Бъкман ще се задуши. После започна да прави своя проверка. Това му отне трийсет часа…

Сали се усмихна.

— И едва не уби своя фюнч(щрак) — прибави тя. — Когато неговият вече не издържаше, накара да му превежда сламкарката на доктор Хорват.

— Да, но установи, че са прави — каза Уитбред. Юнкерът се прокашля и имитира сухия глас на Бъкман: — Адски точно, господин Потър. Накарах математиците и астрономите да го изчислят.

— Проявявате неочакван артистичен талант, господин Уитбред — каза старши лейтенант Каргил. — Жалко, че не показвате такъв напредък и по отношение на астрогацията. Господин капитан, струва ми се, че доктор Бъкман може да получи всичко нужно и тук. Няма причина да слиза на планетата.

— Съгласен съм. Доктор Хорват, отговорът ми е не. Освен това… наистина ли искате да прекарате една седмица заедно с Бъкман? Няма нужда да ми отговаряте — прибави капитанът. — Кого ще вземете?

Хорват свъси вежди.

— Де Вандалия, предполагам.

— Да, моля ви — бързо каза Сали. — Трябва ни геолог. Опитах се да взема проби от скалите и не научих нищо за планетния строеж. Само развалини.

— Искате да кажете, че нямат скали ли? — попита Каргил.

— Имат скали, разбира се. Гранит, лава и базалт — но не са там, където би трябвало. Всичко е използвано за стени, плочи или покриви. В един от музеите видях някои ядра, но не разбрах нищо от тях.

— Почакай малко — рече Род. — Искаш да кажеш, че си излязла навън и си копала на случайно място, нали? И навсякъде си открила останки от града, така ли? Дори в обработваеми земи?

— Ами, нямах време за сериозни разкопки. Но наистина навсякъде имаше руини. Под град като Ню Йорк от двехилядната година намерих няколко кирпичени колиби без водопровод. Мисля, че на планетата се е развила цивилизация, загинала преди около две хилядолетия.

— Това обяснява празнотите в наблюденията — каза Блейн. — Но… защо са допуснали загиването на цивилизацията? — И погледна Хорват, но той само сви рамене.

— Имам идея — рече Сали. — Замърсителите във въздуха… някъде по време на Кодоминиума на Земята не е ли имало проблем със замърсяването от двигателите с вътрешно горене? Да речем, че сламкарите са създали цивилизация, основана на изкопаеми горива, които са се изчерпали. Не е ли възможно да се върнат в желязната епоха преди да открият ядрената енергия и плазмената физика? Изглежда, радиоактивните им метали са ужасно дефицитни.

— В такъв случай наистина е нужен геолог — съгласи се Род, — и за разлика от доктор Бъкман, той трябва да е на самата планета. Мисля, че въпросът е уреден, нали, доктор Хорват?

Научният министър кисело кимна.

— Но все пак не ми харесва флотът да се намесва в нашата работа. Кажете му, доктор Харди. Това трябва да престане.

— Да, съгласен съм, че един геолог ще е много по-полезен, отколкото астрофизик, Антъни. И… господин капитан, самият аз се намирам в затруднено положение. Като учен, не мога да одобря всички тези ограничения на контактите ни със сламкарите. Като представител на Църквата, имам непосилна задача. А като офицер… струва ми се, че трябва да се съглася с адмирала.

Всички изненадано се обърнаха към него.

— Удивен съм, доктор Харди — каза Хорват. — Забелязали ли сте някакви доказателства за военни действия на Сламката?

Харди внимателно сключи длани и заговори през пръстите си.

— Не. И тъкмо това ме безпокои, Антъни. Известно ни е, че сламкарите водят войни: класата на посредниците е еволюирала, дори може би съзнателно е била създадена, за да ги спре. Мисля, че невинаги са успявали. Тогава защо сламкарите крият оръжията си от нас? Поради същата причина, поради която и ние крием нашите. Това е очевидният отговор. Но помислете: ние не крием факта, че имаме оръжия, нито дори характера им. Но те…

— Навярно ги е срам — отвърна Сали. Изражението на Род я накара да потръпне. — Не исках да кажа това… но тяхната цивилизация е по-стара от нашата и може да се срамуват от жестокото си минало.

— Възможно е — призна Харди и замислено подуши брендито си. — А може и да не е така, Сали. Останах с впечатлението, че сламкарите крият нещо важно — при това го крият точно под носа ни, така да се каже.

Последва продължително мълчание. Хорват презрително бърчеше нос.

— И как го правят, доктор Харди? — накрая попита научният министър. — Системата им на управление се изразява в неофициални преговори между представителите на господарската класа. Всеки град изглежда почти автономен. Сламката на практика няма планетарно правителство, а вие смятате, че заговорничат срещу нас, така ли? Не е много логично.

Харди отново сви рамене.

— Ако се съди по онова, което видяхме, доктор Хорват, вие определено сте прав. И все пак не мога да се избавя от чувството, че крият нещо.

— Те ни показаха всичко — настоя министърът. — Даже домовете на господарите, където обикновено не приемат посетители.

— Когато дойдохте, Сали тъкмо започваше да ми разказва за това — бързо се намеси Род. — Заинтригуван съм. Как живее класата на сламкарските воини? Като имперската аристокрация ли?

— Предположението ви е съвсем вярно — изтъкна Хорват. Двете сухи мартинита си казваха думата. — Има много прилики — макар че идеята за лукс на сламкарите коренно се различава от нашата. Земя. Прислуга. Такива неща. — Той си взе нова чаша и продължи: — Всъщност посетихме две семейства. Едното живееше в небостъргач близо до Замъка. Изглежда, контролират цялата сграда: магазини, лека промишленост, стотици кафяви, червени, работници и… о, десетки други касти. Другият бял обаче беше нещо като провинциален барон. Работната сила живее в еднакви къщи, построени в дълги редици, а нивите са помежду им. Имението на „барона“ беше в средата.

Род се замисли за собствения си роден дом.

— Имението на Круцис е заобиколено от села и ниви — но след Войните за наследството всички селища са били укрепени, разбира се. Както и самото имение.

— Странно — рече Хорват. — И там имаше укрепено пространство. С голям двор в средата. Хм, като става дума за това, по-долните етажи на всички жилищни небостъргачи са без прозорци и с големи градини. Абсолютно независими. Това им придава доста военен вид. Няма нужда да съобщаваме за тези наши впечатления на адмирала, нали? Той определено би заподозрял милитаристични тенденции.

— А убеден ли сте, че няма да е прав? — попита Джак Каргил. — Ако съдя по онова, което чух, всички тези господари имат независими крепости. Покривни градини. Кафяви, които поправят машините — жалко, че не можем да опитомим няколко, за да помагат на Синклер. — Той забеляза убийствения поглед на капитана си и припряно прибави: — Така или иначе, провинциалният барон навярно би имал повече шансове за победа в битка, но и двете места ми приличат на крепости. Както и всички други дворци, за които чух.

Доктор Хорват се мъчеше да се овладее, а Сали Фаулър безуспешно се опитваше да скрие усмивката си. Накрая се разсмя.

— Командир Каргил, сламкарите пътуват в космоса и имат ядрена енергия от векове. Ако сградите им все още приличат на крепости, трябва да търсите причините в традициите им! Вие сте военен специалист — нима тези къщи ще ви спасят от съвременните оръжия?

Помощник-капитанът нямаше какво да й отговори, но изражението му показваше, че не е убеден.

— Казвате, че се опитват да правят къщите си независими, така ли? — попита Род. — Дори в града ли? Но това наистина е глупаво. Нали трябва да се снабдяват с вода.

— Там често вали — отвърна Ренър. — По три от всеки шест дни.

Блейн погледна главния астрогатор. Сериозно ли говореше?

— Знаете ли, че има сламкари леваци? — продължи Ренър. — При тях всичко е наопаки. Имат две леви шестопръсти ръце и една голяма дясна. Издутината на черепа е от дясната страна.

— Трябваше ми половин час, за да забележа — засмя се Уитбред. — Новият сламкар се държеше точно като стария на Джаксън. Сигурно го бяха инструктирали.

— Леваци — рече Род. — Защо не? — Поне бяха променили темата. Стюардите им поднесоха обяд и всички се нахвърлиха на храната. Когато свършиха, бе време групата да се връща на Сламката.

— Останете за момент, господин Ренър — каза капитанът и изчака всички освен Каргил да излязат. — Трябва ми офицер там долу и вие сте единственият, от когото мога да се лиша, като в същото време спазя ограниченията на адмирала. Но макар че нямате оръжие, освен пистолетите си, нито морски пехотинци, в крайна сметка това е военна експедиция и вие я ръководите.

— Тъй вярно — озадачено отвърна Ренър.

— Ако се наложи да застреляте човек или сламкар, ще го направите ли?

— Тъй вярно.

— Много бързо ми отговаряте на този въпрос, Ренър.

— Но внимателно съм го обмислил — още когато реших да постъпя във флота. Ако бях преценил, че не съм способен да убия никого, щях да го съобщя на своя капитан.

Блейн кимна.

— Следващият въпрос. В състояние ли сте да реагирате навреме, ако възникне ситуация, изискваща военни мерки? Даже да е безнадеждно?

— Да, струва ми се. Господин капитан, може ли да ви кажа нещо друго? Наистина искам да се върна и…

— Говорете спокойно, Ренър.

— Господин капитан, вашата фюнч(щрак) е полудяла.

— Известно ми е — спокойно отвърна капитан Блейн.

— Мисля, че хипотетичната фюнч(щрак) на адмирала би полудяла още по-бързо. Нуждаете се от единствения офицер на борда на този кораб, който е най-малко склонен на военен начин на мислене.

— Вървете, господин Ренър. И успех.

— Слушам. — На излизане от каютата главният астрогатор не се опита да скрие кривата си усмивка.

— Ще го направи, господин капитан — каза Каргил.

— Надявам се. Джак, смяташ ли, че моята сламкарка е полудяла именно заради военния ни начин на мислене?

— Съвсем не — категорично отвърна помощник-капитанът.

— А от какво тогава?

— Не зная. Не зная много неща за тези изцъклени чудовища. Сигурен съм само в едно и това е, че те научават за нас повече, отколкото ние за тях.

— О, я стига, Джак. Те водят хората ни навсякъде, където пожелаят. Сали казва, че полагали всички усилия — е, за тях не е толкова трудно — но така или иначе, били много отзивчиви. Не криели нищо. Винаги си се страхувал от сламкарите, нали? Имаш ли представа защо?

— Не, господин капитан. — Каргил внимателно се вгледа в лицето на Блейн и реши, че командирът му не го обвинява в липса на смелост. — Просто имам лошо предчувствие. — Той сведе очи към джобния си компютър. — Трябва да побързам, господин капитан. Господин Бери иска да му помогна с кафето.

— Бери… Джак, исках да си поговорим за него. Сега неговият сламкар живее на посланическия кораб. Бери се пренесе на катера. За какво си приказват?

— Би трябвало да водят търговски преговори…

— Естествено. Но Бери знае много за Империята. Икономика, промишленост, флот, с колко отцепници трябва да воюваме — за каквото и да си помислиш, той сигурно е наясно.

Каргил се усмихна.

— Той не позволява на дясната си ръка да знае колко са пръстите на лявата, господин капитан. Не би дал безплатно нищо на сламкаря. Освен това се погрижих да не му съобщи нищо, което вие да не одобрите.

— Как?

— Казах му, че подслушваме всеки сантиметър от катера. — Усмивката му стана още по-широка. — Естествено, той знае, че не сме в състояние едновременно да подслушваме всички каюти, но…

Род също се усмихна.

— Предполагам, че това е достатъчно. Добре, тръгвай. Сигурен ли си, че искаш да му помогнеш?

— По дяволите, господин капитан, идеята беше моя. Ако Бери научи готвачите да правят по-хубаво кафе, дори може би ще си променя мнението за него. Между другото, защо е затворник на борда на кораба?

— Затворник ли? Командир Каргил…

— Господин капитан, целият екипаж знае, че в присъствието на този човек има нещо странно. Носят се слухове, че бил замесен в бунта на Ново Чикаго и че Адмиралтейството ви е наредило да го задържите. Така е, нали?

— Някой много дрънка, Джак. Както и да е, не мога да ти кажа нищо.

— Естествено. Заповедта си е заповед, господин капитан. Но забелязвам, че не се опитвате да го отречете. Е, логично е. Вашият старец е по-богат от Бери — чудя се колко души във флота биха се продали. Малко е страшно да имаме затворник, който е в състояние да купи цяла планета. — Каргил бързо излезе в коридора и се насочи към главния камбуз.

Предната вечер разговорът някак случайно се беше насочил към кафето и Бери им разказа за историческата смеска „Мока-Ява“, която все още се отглеждала на места като Макасар, както и за прекрасната комбинация от чиста „Ява“ и „Груа“ от Света на принц Самуал. Знаел историята на „Синята планина“ от Ямайка, ала не и вкуса й. Когато свършваха десерта, той предложи „дегустация на кафе“ по същия начин, по който би предложил дегустация на вино.

Това бе великолепен край на превъзходна вечеря. Бери и Набил се движеха като магьосници сред филтри, кипяща вода и надписани на ръка етикети. Всички гости се веселяха и това някак правеше търговеца друг човек — беше им трудно да го възприемат като познавач на каквото и да е.

— Но най-голямата тайна е да поддържаш уредите идеално чисти — каза той. — Горчивите мазнини на вчерашното кафе се натрупват, особено в кафеварките.

Накрая Бери предложи на следващия ден да провери машините за кафе на „Макартър“. Каргил, който смяташе кафето за също толкова важно за боеспособния кораб, колкото торпедата, с радост прие. И сега наблюдаваше брадатия търговец, който проверяваше голямата кафеварка.

— Определено е поддържана както трябва — каза Бери. — Абсолютно чиста е и кафето не е претопляно прекалено често. За обикновено кафе е отлично, командире.

Озадачен, Джак Каргил си наля чаша и го опита.

— Хм, по-добро е от онова в каюткомпанията.

Помощник-капитанът забеляза, че готвачите се споглеждат. Направи му впечатление и още нещо. Той прокара показалец по кафемашината и по кожата му остана мазно кафяво петно.

Търговецът направи същото, помириса пръста си и го докосна с език. Каргил близна мазнината — имаше вкус на най-ужасното кафе, което някога беше пил от страх да не заспи на вахта. Той отново погледна към машината.

— Духчета — изръмжа старши лейтенантът. — Разглобете я.

Изпразниха я и я разглобиха — доколкото можеха. Части, които преди се държаха на винтове, сега бяха запоени. Но тайната на вълшебната кафеварка, изглежда, се криеше в избирателната пропускливост на металния корпус, който отделяше старите мазнини.

— Моята компания би желала да купи тайната от флота — каза Бери.

— С удоволствие ще ви я продадем. Добре, Цифрен, откога е така?

— Не зная. — Готвачът се замисли. — Може би от два месеца.

— Беше ли така преди да стерилизираме кораба и да убием сламкарчетата?

— Хм, тъй вярно. — Но отговорът бе колеблив и Каргил намръщено напусна столовата.

29. Часовникари

Джак отиде в капитанската каюта.

— Мисля, че пак си имаме духчета, господин капитан. — И обясни защо.

— Разговарял ли си със Синклер? — попита Род. — Господи, Джак, адмиралът ще се побърка. Сигурен ли си?

— Съвсем не. Но имам намерение да открия. Убеден съм обаче, че когато почиствахме кораба, не сме оставили непроверено нито едно място. Къде може да са се скрили?

— Първо ги намери. Добре, повикай главния инженер и пак претърсете крайцера, Джак. И този път не пропускайте нищо.

— Слушам.

Блейн се обърна към интеркома и натисна няколко клавиша. На екрана се появи всичко известно за сламкарчетата. Не беше много.

Членовете на експедицията до Сламката бяха видели в града хиляди от мъничките създания. Сламкарката на Ренър ги наричала „часовникари“ — функцията им била да помагат на кафявите „инженери“. Големите сламкари твърдели, че часовникарите не били интелигентни, но притежавали вродена способност да поправят инструменти и уреди, както и типичния сламкарски инстинкт да се подчиняват на по-висшите касти. Нуждаели се от дресиране, но за това до голяма степен се грижели възрастните часовникари. Подобно на другите подчинени касти, те представлявали форма на богатство и възможността да поддържат голям брой часовникари, инженери и други по-нисши видове била мярка за могъществото на господарите. Последното заключение принадлежеше на капелан Харди и не беше категорично доказано.

Каргил позвъни след един час.

— Пипнахме ги, господин капитан — мрачно докладва старши лейтенантът. — Във въздушния абсорбатор-преобразувател на втората палуба — спомняте ли си онова полустопено нещо, което поправи Санди?

— Да.

— Е, вече не стърчи в коридора. Според Санди просто не било възможно да работи. В момента ровичка нещо из него — но за мен е достатъчно. Пипнахме ги.

— Морските пехотинци да са в бойна готовност. Отивам на мостика.

— Слушам. — Каргил отново се обърна към абсорбатора. Синклер беше вдигнал капака и си мърмореше нещо.

Механизмите бяха променени. Кожухът изглеждаше различно. Нямаше го втория филтър, инсталиран от главния инженер, а първият бе неузнаваем. В найлонова торбичка се отделяше тиня, която бързо се изпаряваше.

— Да — рече Синклер. — И всички останали типични следи, командир Каргил. Запоени винтове, липсващи части и така нататък.

— Значи са били духчетата.

— Да — кимна Санди. — Мислехме, че сме ги убили преди месеци. Миналата седмица проверих абсорбатора. Тогава си беше нормален.

— Но къде са се крили? — попита Каргил. Главният инженер не отговори. — А сега, Санди?

Синклер сви рамене.

— Предлагам да претърсим хангара, господин помощник-капитан. Това е най-малко използваното помещение на борда.

— Добре. — Старши лейтенантът отново включи интеркома. — Господин капитан, ще проверим хангара — но се боя, че няма никакво съмнение. На кораба има живи духчета.

— Действайте, Джак. Трябва да докладвам на „Ленин“. — Род дълбоко си пое дъх и стисна страничните облегалки на командното си кресло, сякаш започваха сражение. — Свържете ме с адмирала.

Суровото лице на Кутузов се появи на екрана. Блейн бързо му описа обстановката.

— Не зная колко са, господин адмирал — завърши той.

— Офицерите ми търсят нови следи от сламкарчетата.

Главнокомандващият кимна. Последва продължително мълчание, по време на което адмиралът гледаше към нещо над лявото рамо на Род.

— Капитане, изпълнихте ли заповедта ми относно мерките за сигурност? — попита той накрая.

— Тъй вярно. Постоянно следим излъчванията от и към „Макартър“. Нищо.

— Поне доколкото ни е известно — поправи го Кутузов. — Възможно е тези създания да са установили контакт с други сламкари. Ако е така, на борда на „Макартър“ вече няма тайни. В противен случай… Капитане, наредете на експедицията да се върне на крайцера и се пригответе за незабавно отпътуване към Нова Каледония. Ясно ли е?

— Тъй вярно — изсумтя Блейн.

— Не сте ли съгласен?

Род се замисли. Представяше си какъв вой ще надигнат Хорват и другите, когато им съобщят. И за своя изненада откри, че Кутузов е прав.

— Съгласен съм, господин адмирал. Но ако успея да изтребя гадинките…

— Как бихте могли да сте сигурен, капитане? Щом напуснем тази система, можем да разглобим „Макартър“ на части, без да се страхуваме, че сламкарчетата ще се свържат с другите. Докато сме тук, постоянно сме изложени на тази опасност и аз нямам намерение да поема риска.

— Какво да обясня на сламкарите, господин адмирал? — попита Род.

— Кажете им, че на кораба ви е избухнала епидемия. И че сте принудени да се върнете в Империята. Можете да им съобщите, че сте получили заповед от своя командир. Ако по-късно се наложи да даваме още обяснения, външното министерство ще има достатъчно време да се подготви. Засега това е достатъчно.

— Слушам. — Лицето на Кутузов изчезна. Род се обърна към вахтения офицер. — Кроуфорд, след няколко часа потегляме обратно. Съобщете на командирите на отделения, после ме свържете с Ренър на Сламката.

В Замъка прозвуча приглушена сирена. Кевин Ренър сънливо се надигна. От екрана на интеркома, появил се в една от картините на стената, го гледаше неговата сламкарка.

— Търси ви капитанът — съобщи тя.

Главният астрогатор потърси с очи джобния си компютър. На „Макартър“ наближаваше обед, но в Замъка все още беше полунощ. Той стана и се приближи до екрана. Изражението на Блейн светкавично го накара да се разсъни.

— Слушам, господин капитан.

— На „Макартър“ има извънредно положение, господин Ренър. Налага се да помолите сламкарите да докарат всички ви на борда.

— Доктор Хорват няма да иска да дойде, господин капитан — отвърна Ренър. Мислите му бясно запрепускаха. Тук ставаше нещо и щом го усещаше самият той, нямаше начин да не разберат и извънземните.

Блейн кимна.

— Въпреки това ще се подчини. Погрижете се за това.

— Слушам. Ами нашите сламкари?

— Могат да дойдат на катера заедно с вас — отвърна капитанът. — Не е чак толкова сериозно. Обикновено ИП.

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае значението на думите на Блейн.

— Слушам. Идваме.

Върна се до леглото си и седна. Докато се обуваше, се опитваше да анализира ситуацията. Сламкарите не можеха да знаят военните шифри, но ИП означаваше „извънредно произшествие“ и Блейн го беше казал прекалено нехайно.

„Добре — помисли си Ренър. — Сламкарите са наясно, че командвам експедицията. Нещо се е случило и трябва да изведа заложниците от планетата, без да събудя подозрения. С други думи, сламкарите не бива да разберат, че има извънредно произшествие, което едва ли е възможно.“

— Фюнч(щрак) — напомни за себе си неговата сламкарка. — Какво има?

— Не зная — отвърна Ренър. Беше си самата истина.

— И не искате да знаете — рече сламкарката. — В беда ли сте?

— И това не зная — каза той. — Чу капитана. Сега как да събера всички посред нощ?

— Оставете това на мен.

Обикновено в хангара нямаше въздух. Вратите бяха толкова огромни, че известно изтичане просто бе неизбежно. По-късно Каргил щеше да нареди да ги херметизират, но в момента двамата със Синклер извършваха проверката си във вакуум.

Когато влязоха вътре, всичко изглеждаше на мястото си.

— Хм — рече помощник-капитанът. — Какво щеше да направиш, ако беше сламкарче?

— Щях да изкарам совалките навън и да използвам хангара като резервоар.

— Има такива кораби. Но тази задача не е по силите на няколко духчета. — Каргил застана на вратата. Не беше сигурен какво търси и нямаше представа защо постоянно гледа в краката си. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че нещо не е наред.

Нямаше я…

… пролуката между двете правоъгълни крила на вратата.

Той озадачено се огледа. Нищо. Вратите бяха част от корпуса. Моторите на пантите, всеки от които тежеше по няколко тона, бяха изчезнали.

— Санди?

— Да?

— Къде са вратите?

— Ами… Мамка му, вие стоите върху тях… Не мога да повярвам.

— Запечатали са ни вътре. Защо? Как? Как са работили във вакуум?

Синклер се втурна към херметичния шлюз. Пултът…

— Индикаторите са зелени — каза той. — Всичко е наред — според тях.

— Опитай вратите. — Каргил се хвана за една от сгъваемите скоби.

— Индикаторите показват, че вратите се отварят. Продължават да се отварят… готово. — Санди се обърна. Нищо. Бежовият под изглеждаше също толкова плътен, колкото и всички останали части от корпуса.

Помощник-капитанът изруга. После скочи от огромната скоба върху някогашната врата на хангара… и пропадна през пода като през езерна повърхност.

Наложи се да изтеглят Каргил от Лангстъновото поле. Беше затънал до гърдите в безформена черна тиня. Краката му замръзваха, сърцето му биеше съвсем бавно. Полето поглъщаше всички движения.

— Трябваше да потопя и главата си — каза той, когато го измъкнаха. — Така пише във всички справочници. Да приспя мозъка си преди да се забави сърдечният ми ритъм. Но, Господи, откъде можех да зная!

— Какво се случи? — попита Синклер.

Каргил отвори уста, затвори я, после отново я отвори.

— Нямам думи да го опиша. Беше като чудо. Все едно че вървях по вода. Санди, наистина беше поразително!

— Но изглеждаше и малко странно.

— Убеден съм. Нали разбираш какво са направили? Копеленцата реконструират „Макартър“! Вратите пак са си там, но корабите вече могат да минават през тях. При извънредно положение дори не трябва да евакуираме хангара.

— Ще съобщя на капитана — каза Синклер и се обърна към интеркома.

— Къде са се крили, по дяволите? — попита Каргил. Механиците, които го бяха изтеглили, мълчаха. Санди също. — Къде? Къде не сме търсили?

Все още чувстваше краката си студени. Започна да ги разтрива. На екрана се появи измъченото лице на Род Блейн. Каргил с усилие се изправи. В същия момент из кораба прозвучаха сирени.

— Внимание. Нарушител на борда. Всички в бойни скафандри. Морските пехотинци да се явят в хангара с личното си оръжие и бойни скафандри.

— Оръдията! — извика Джак.

— Моля? — попита Синклер. Блейн погледна помощника си.

— Оръдията, господин капитан! Не сме търсили в оръдията. Проклятие, какъв глупак съм, никой ли не се сети за оръдията?

— Възможно е — съгласи се главният инженер. — Господин капитан, предлагам да наредите да донесат поровете.

— Късно е, Санди — отвърна Род. — В клетката им има дупка. Вече проверих.

— По дяволите! — възкликна Каргил с нещо като уважение. — Мътните ги взели! — Той се обърна към въоръжените морски пехотинци, които вече влизаха в хангара. — Последвайте ме. — Помощник-капитанът вече не смяташе сламкарчетата нито за избягали домашни любимци, нито за паразити. От този момент те бяха вражески нарушители.

Втурнаха се към най-близката оръдейна кула. Един сепнат артилерист скочи, когато в контролната му каюта влетяха помощник-капитанът, главният инженер и взвод пехотинци в бойни скафандри.

Каргил провери пулта. Всичко изглеждаше нормално. Той се поколеба, после отвори капака.

Лещите и фокусиращите пръстени на оръдие номер 3 бяха изчезнали. Вътре гъмжеше от духчета. Джак ужасено отскочи — и по бронята на скафандъра му пробягаха лазерни импулси. Старши лейтенантът изруга, грабна от ръцете на най-близкия пехотинец контейнер цифоген и го пъхна в отвора. Нямаше нужда да отваря кранчето.

Контейнерът се нагорещи и през него проблесна лазерен лъч. Когато съскането стихна, наоколо се надигна жълта мъгла.

Пространството в оръдие номер 3 беше пълно с мъртви сламкарчета, скелети на плъхове, електронни части и стари обувки.

— Държали са вътре десетки плъхове — извика Каргил. — После сигурно са ги изяли. И сигурно са се изяждали и помежду си…

— Ами другите оръдия? — замислено попита Синклер. — По-добре да побързаме.

От коридора се разнесе писък. Изхвърленият от поста си артилерист се строполи на пода. На хълбока му разцъфтя яркочервено петно.

— Във вентилатора! — извика той.

Един ефрейтор от морската пехота разби решетката. От бойния му скафандър се надигна дим и той отскочи назад.

— Ухапа ме, за Бога! — Войникът смаяно зяпна абсолютно кръглата дупка на рамото си, докато трима други пехотинци стреляха с лазерните си пистолети към бързо отдалечаващото се същество. Някъде зави сирена.

Каргил се хвърли към интеркома.

— Господин капитан…

— Зная — прекъсна го Блейн. — Накарали сте ги да се раздвижат из целия кораб. В момента на десетки места са избухнали пожари.

— Боже мой, господин капитан, какво ще правим?

— Пратете войниците си да изтребят гадинките в оръдие номер две — нареди Род. — После повикайте ремонтните групи. — Той се обърна към друг екран. — Някакви инструкции, господин адмирал?

На мостика кипеше оживена дейност. Един от облечените в бойни скафандри рулеви скочи от мястото си и викна:

— Там! — И безпомощно насочи усъвършенстваното си от духчетата оръжие.

— Вие не контролирате кораба си — безизразно каза Кутузов.

— Тъй вярно. — Никога не му се бе налагало да прави толкова трудно признание.

— Жертви в коридор номер двайсет — съобщи свързочникът.

— Научното отделение — рече Род. — Пратете там всички свободни пехотинци да помогнат на цивилните да облекат скафандрите си. Навярно можем да обгазим целия кораб…

— Капитан Блейн, основната ви задача е да се върнете в Империята с максимум информация.

— Тъй вярно…

— Което означава, че цивилните на борда на „Макартър“ са по-важни от крайцера. — Кутузов говореше спокойно, но устните му бяха свити презрително. — От значение са и извънземните артефакти, които все още не са прехвърлени на „Ленин“. Капитане, наредете всички цивилни да напуснат кораба ви. Ще изкарам нашите совалки извън защитното поле. Пратете двама сигурни офицери да придружат учените. После пригответе за транспортиране всички сламкарски артефакти, които смятате за важни. Можете да се опитате да овладеете контрола над кораба си, стига това да не ви попречи да изпълните заповедите ми — но трябва да действате бързо, защото ако засечем от „Макартър“ други излъчвания, освен по секретния канал, ще ви взривя.

Блейн спокойно кимна.

— Слушам.

— Значи се разбрахме. — Изражението на главнокомандващия изобщо не се промени. — Попътен вятър, капитан Блейн.

— Ами катерът ми? — попита Род. — Господин адмирал, трябва да се свържа с катера…

— Аз ще съобщя на катера, капитане. Вашият кораб прекъсва всякакви връзки.

— Слушам. — Блейн се огледа. Морските пехотинци бяха извадили оръжията си, един от свързочниците се суетеше над проснатия си на пода другар.

„Господи, мога ли да се доверя на интеркома?“ — зачуди се Род. После прати заповедите си по куриер и даде знак на трима пехотинци да го придружат.

— Сигнал от господин Ренър, господин капитан — съобщи свързочникът.

— Не отговаряйте — изръмжа Блейн.

— Слушам. Да не отговарям.

Битката за „Макартър“ продължи.

30. Кошмар

На катера пътуваха дванайсет души и двама кафяво-бели. Сламкарите бяха пратили другата група направо на посланическия кораб, но водачите на Уитбред и Сали бяха останали с тях.

— Няма смисъл — каза сламкарката на Джонатан. — Ежедневно се срещахме с господаря.

Навярно имаше смисъл. Катерът беше претъпкан и совалката на „Макартър“ още не бе пристигнала.

— Защо се бавят? — попита Ренър. — Лафърти, свържете се с крайцера.

— Не отговарят, господин Ренър. — Пилотът изглеждаше озадачен.

— Сигурен ли сте, че комуникаторът не е повреден?

— Преди час работеше — отвърна Лафърти. — Хм, получаваме сигнал. От „Ленин“.

На екрана се появи лицето на капитан Михайлов.

— Налага се да помолите извънземните да напуснат кораба — каза той.

Реакцията на сламкарите едновременно изразяваше развеселеност, изненада и малко обида. Те си тръгнаха, като хвърляха въпросителни погледи назад. Уитбред сви рамене. Стейли остана неподвижен. Щом фюнч(щрак)ите влязоха в херметичния шлюз, Хорст затвори люка зад тях.

Михайлов отстъпи мястото си на Кутузов.

— Господин Ренър, пратете всички на борда на „Ленин“. Да облекат скафандрите си. Една от совалките ми ще дойде да ги вземе. Ще спуснем въже за цивилните, които ще се подчиняват на заповедите на пилота й. Трябва да носят достатъчно въздух за един час в космоса. Междувременно няма да се свързвате с „Макартър“. Ясно ли е?

Ренър мъчително преглътна.

— Тъй вярно.

— Няма да качвате на борда извънземни, освен ако аз не ви наредя.

— Но какво да им кажа, господин адмирал? — попита главният астрогатор.

— Кажете им, че адмирал Кутузов е параноичен глупак, господин Ренър. А сега изпълнете заповедите ми.

— Слушам. — Екранът помътня.

— Сега пък той ми чете мислите… — изохка Ренър.

— Какво става, Кевин? — попита Сали. — Вдигат ни посред нощ, водят ни тук… Сега Род не ни отговаря, а адмиралът иска с риск за живота си да обидим сламкарите. — Говореше като истинска племенница на чичо си — имперска дама, която се е опитала да съдейства на военните, но вече й е дошло до гуша.

Доктор Хорват негодуваше още повече.

— Няма да участвам в това, господин Ренър. Нямам намерение да обличам скафандър.

— „Ленин“ се приближава до „Макартър“ — небрежно отбеляза Уитбред, който гледаше през илюминатора. — Главнокомандващият го е заобиколил със совалки… струва ми се, че някой прехвърля въже.

Всички се обърнаха натам. Лафърти фокусира телескопа на катера и го включи към екраните. След малко по въжетата, опънати към совалките на „Ленин“, започнаха да се движат фигури в скафандри.

— Напускат „Макартър“ — удивено каза Стейли. Ъгловатото му лице се сгърчи. — Една от совалките се приближава насам. Трябва да побързате, милейди. Нямате много време.

— Нали ви казах, никъде няма да ходя — настоя доктор Хорват.

Юнкерът докосна пистолета си. Атмосферата в каютата се нажежи.

— Докторе, спомняте ли си какво е заповядал на адмирал Кутузов вицекрал Мерил? — внимателно попита Ренър. — Да унищожи „Макартър“, но да не допусне сламкарите да научат секретна информация. — Говореше спокойно, почти шеговито.

Министърът понечи да каже нещо. Изглежда, не можеше да владее лицевите си мускули. Накрая безмълвно се обърна към шкафа със скафандрите. Сали го последва.

След дегустацията Хорас Бери се бе прибрал в каютата си. Обичаше да работи до късно вечер и да спи следобед. Макар че в момента нямаше работа, навикът си оставаше навик.

Събуди го корабната сирена. Някой заповядваше на морските пехотинци да облекат бойните си скафандри. Той изчака, но дълго време не се случи нищо. После усети зловонието. Започна да се задушава. Смрад на машини и човешки тела — и ставаше все по-силна.

Прозвуча нова аларма.

— Пригответе се за обезвъздушаване на кораба. Всички да облекат скафандри. Пригответе се за обезвъздушаване на кораба.

Набил уплашено хлипаше.

— Глупак! Обличай си скафандъра! — извика Бери и се втурна да вземе своя. Едва след като вдиша нормалния корабен въздух, отново се заслуша в предупрежденията.

Гласовете звучаха странно. Не идваха по интеркома — някой крещеше в коридорите.

— Цивилните да напуснат кораба. Всички цивилни да се приготвят за напускане на кораба.

„А стига бе!“ Търговецът се усмихна. За първи път се случваше такова нещо. Дали провеждаха учение? Навън отново се надигна врява. Покрай каютата му мина взвод морски пехотинци в бойни скафандри и с насочени напред оръжия. Усмивката на Бери изчезна и той се огледа, за да види какво би могъл да спаси.

В коридора се появи офицер и с излишно висок глас започна да издава заповеди. Цивилните трябвало да напуснат „Макартър“ по въже. Можели да носят по една чанта, но едната им ръка трябвало да остане свободна.

„Кълна се в брадата на Пророка!“ Каква можеше да е причината за този хаос? Дали бяха взели златистия метал от астероида? Определено нямаше да се сетят за безценната самопочистваща се кафемашина. Какво трябваше да вземе той?

Гравитацията забележимо отслабна. Бери бързо събра вещите, необходими на всеки пътник, без да мисли за цената им. Пак можеше да си купи предмети на лукса, но…

Сламкарчетата. Трябваше да вземе кислородната бутилка от херметичния шлюз. Ами ако го пратеха в друг?

Той припряно опакова багажа си. Два куфара — Набил щеше да носи единия. След като вече имаше инструкции, прислужникът бързо възвърна самообладанието си. От коридора продължаваха да се носят викове, покрай вратата на каютата минаваха космонавти и морски пехотинци.

Скафандърът му започна да се надува. Въздухът в кораба намаляваше. Очевидно не ставаше дума за учение. Част от научното оборудване не можеше да издържи на вакуум — и никой не идваше в каютата да провери скафандъра му. При нормални обстоятелства флотът нямаше да рискува живота на цивилни.

— До всички цивилни. Отидете до най-близкия херметичен шлюз на левия борд — нареди безизразен глас. В кризисна ситуация военните винаги говореха така. Това окончателно го убеди. — Евакуирането на цивилните ще се извърши само през шлюзовете на левия борд. Ако не сте сигурни за посоката, попитайте всеки офицер или космонавт. Моля, движете се бавно. Има достатъчно време за евакуирането на целия персонал.

Левият борд? Чудесно. Набил предвидливо беше скрил кислородната бутилка в най-близкия херметичен шлюз. Хвала на Аллах, че той се намираше на левия борд. Бери даде знак на прислужника и започна да се придвижва покрай стената, като се държеше за скобите. Набил грациозно го последва — бе натрупал много опит, откакто бяха пленници на „Макартър“.

В коридора уплашено се тълпяха хора. Зад себе си търговецът видя взвод морски пехотинци, които изведнъж започнаха да стрелят в посоката, от която бяха дошли. Последва ответен огън и из стоманения кораб заплуваха яркочервени капки кръв. Лампите на тавана премигваха.

— Продължавайте, продължавайте — измърмори някакъв сержант. — Бог да благослови пехотата.

— По какво стрелят? — попита Бери.

— По сламкарчета — изръмжа сержантът. — Ако превземат този коридор, бягайте бързо, господин Бери. Копеленцата имат оръжие.

— Духчета ли? — Не можеше да повярва на ушите си. — Духчета!

— Да, господине, корабът гъмжи от тия гадинки. Реконструирали са въздушната инсталация според своите нужди… Побързайте, моля ви. Пехотинците няма да издържат дълго.

Бери се придърпа за една от скобите и заплува към края на коридора, където един старши космонавт сръчно го подхвана и го насочи към завоя. Духчета? Но нали бяха прочистили кораба…

Около херметичния шлюз се беше струпала навалица. Постоянно прииждаха още цивилни. Хорас си проби път към шкафа с кислородните бутилки. Все още бе там. Той извади празния резервоар и го подаде на Набил, който го закачи на гърба му.

— Не е необходимо — каза му някакъв офицер. Бери ясно го чу — тук имаше въздух. Но нали не бяха минали през херметични врати? Духчетата! Бяха направили невидима херметична преграда, като онази на миньорския кораб! Трябваше да я притежава!

— Човек никога не знае — измърмори той на офицера. Военният сви рамене и даде знак на следващите двама да влязат в шлюза. После дойде редът на Хорас.

Камерата се затвори. Бери докосна прислужника по рамото и посочи. Набил се хвана за въжето и изчезна в абсолютната чернота навън. Какво ги очакваше там? Търговецът затаи дъх. Един е Аллах и… Не! На раменете му висеше фалшивата кислородна бутилка с две сламкарчета в криогенен сън. Неизмеримо богатство! Техника, надхвърляща всички постижения на Първата империя! Безкраен поток от изобретения и усъвършенствания. Само че… що за джин беше пуснал от бутилката?

Излязоха през малък отвор в полето на „Макартър“. Отвсякъде ги заобикаляше космически мрак и пред тях се извисяваше още по-тъмна грамада. От други отвори в полето също водеха въжета, по които пълзяха миниатюрни паяци. Зад Бери плуваше човек в скафандър, следван от още един. Набил и останалите пред него, и… Очите му бързо се приспособяваха. Започна да различава тъмночервеното сияние на Въглищния чувал, а петното отпред навярно бе полето на „Ленин“. Дали трябваше да мине и през него? Не, навън имаше по-малки кораби и космическите паяци изчезваха в тях.

Совалката се приближаваше. Бери се обърна и хвърли последен поглед към „Макартър“. През дългия си живот се беше сбогувал с безброй временни домове и крайцерът не се нареждаше сред най-приятните. Замисли се за техниката, която щяха да унищожат. За усъвършенстваните от духчетата машини, за вълшебната кафеварка. Жегна го мимолетно разкаяние. Екипажът на „Макартър“ изпитваше искрена благодарност за помощта му с кафето. Дегустацията бе минала добре. Навярно на „Ленин“…

Херметичният шлюз едва се различаваше. По въжето го следваше върволица от бежанци. Не виждаше катера, където се намираше неговият сламкар. Дали някога отново щяха да се срещнат?

Той погледна фигурата зад себе си. Човекът не носеше багаж и го настигаше, защото и двете му ръце бяха свободни. Светлината на „Ленин“ се отразяваше в скафандъра. После главата му леко се наклони и лъчите попаднаха точно във визьора.

Бери зърна вътре поне три чифта очи.

По-късно му се струваше, че никога през живота си не е действал толкова бързо. В продължение на секунда продължи смаяно да зяпа към скафандъра, докато мислите му отчаяно препускаха, после… Но хората, които бяха чули вика му, казваха, че звучал като писък на безумец, на човек, когото дерат жив.

Хорас запрати куфара си назад.

— Те са в скафандъра! Те са вътре! — Той изви ръце и свали кислородната бутилка от гърба си, вдигна я над главата си и я хвърли.

Скафандърът тромаво избегна куфара. Две от гадинките бяха в ръкавите и се опитваха да насочват пръстите… те изпуснаха въжето и се помъчиха да се изтеглят назад. Металният цилиндър улучи визьора и го разби.

После космосът се изпълни с гърчещи се телца, които бавно се отдалечаваха. С тях изчезна още нещо, нещо с форма на топка, нещо, което Бери позна. Ето как бяха заблудили офицера на вратата на херметичния шлюз. Отсечена човешка глава.

Търговецът плуваше на три метра от въжето. Той дълбоко си пое дъх. Добре: беше хвърлил празната кислородна бутилка. Аллах бе милостив.

От совалката на „Ленин“ скочи космонавт в скафандър, включи реактивната си раница и го изтегли на борда. Докосването накара Бери да потръпне. Навярно човекът се чудеше защо толкова напрегнато се взира във визьора му. А може би не.

31. Разгром

„Макартър“ внезапно се наклони. Род включи интеркома и извика:

— Главен инженер Синклер! Какво правиш?

Едва успя да чуе отговора.

— Не съм аз, господин капитан. Нямам контрол над дюзите. Всъщност не мога да управлявам почти нищо.

— Господи! — простена Блейн. Лицето на Санди изчезна. Помътняха и другите екрани. Мостикът остана абсолютно изолиран. Род провери резервните системи. Нищо.

— Компютърът изключен — съобщи Кроуфорд. — Не получавам никаква информация.

— Опитай директната връзка. Свържи ме с Каргил — нареди Блейн на свързочника.

— Готово, господин капитан.

— Джак, какво е положението при вас?

— Лошо, господин капитан. Обсаден съм вътре и нямам друга връзка, освен директна. — „Макартър“ отново се наклони, този път назад. — Господин капитан! — възбудено каза Каргил. — Лейтенант Пайпър докладва, че духчетата се биели помежду си в главния камбуз!

— Господи, Джак, колко са тези чудовища?

— Не зная, господин капитан. Може би стотици. Трябва да са изкорубили всички оръдия. После са плъзнали навсякъде другаде. Те са…

— Джак! — извика Род. — Свързочник, имаме ли друга връзка с помощник-капитана?

Преди сержантът да успее да отговори, отново се разнесе гласът на старши лейтенанта:

— Две въоръжени сламкарчета изпълзяха от огневия пулт. Убихме ги.

Блейн отчаяно се замисли. Губеше всичките си командни вериги и не знаеше колко хора са му останали. Компютърът беше омагьосан. Даже да възвърнеха контрола си над „Макартър“, имаше голяма вероятност корабът да не е в движение.

— Чуваш ли ме, Джак?

— Тъй вярно.

— Слизам в херметичния шлюз, за да разговарям с адмирала. Ако не ти се обадя до петнайсет минути, напуснете кораба. Петнайсет минути, Джак. Не повече.

— Слушам.

— Още сега събери екипажа. Само на левия борд, Джак — разбира се, ако „Ленин“ не се премести. В такъв случай офицерите на шлюзовете имат заповед да затворят дупките в полето.

Род се запъти към херметичните камери. В коридорите цареше хаос. Тук-там се носеха жълти облаци цифоген. Беше се надявал да унищожат сламкарчетата с газ, но не бяха успели и той нямаше представа защо.

Морските пехотинци бяха разбили някои от вътрешните стени и се бяха барикадирали зад останките.

— Цивилните евакуирани ли са? — попита капитанът дежурния офицер на шлюза.

— Тъй вярно. Доколкото знаем. Господин капитан, пратих хората да претърсят района, но не ми се ще да рискувам повторно. В цивилните отсеци е бъкано с духчета — като че ли живеят там или нещо подобно.

— Възможно е, Пайпър — отвърна Блейн, отиде при шлюза и застана с лице към „Ленин“. Комуникационният лазер премигна и Род увисна в космоса, като се опитваше да не мърда, за да поддържа отворен секретния канал.

— Какво е положението? — попита Кутузов. Блейн знаеше какво означава това и неохотно се подчини. — Какви мерки препоръчвате?

— Мисля, че трябва да напуснем „Макартър“ веднага щом помогнем на всички обкръжени космонавти.

— Ами вие?

— Аз ще командвам спасителния отряд, господин адмирал.

— Не. — Гласът на главнокомандващия излъчваше абсолютно спокойствие. — Приемам препоръката ви, капитане, но ви заповядвам да напуснете кораба си. Протоколирайте тази заповед, командир Борман — обърна се той към някого. — Наредете на екипажа да напусне крайцера, предайте командването на помощника си и се явете на борда на втория катер на „Ленин“. Незабавно.

— Господин адмирал, моля за разрешение да остана на кораба си, докато не осигуря безопасността на екипажа.

— Не позволявам, капитане — безмилостно отсече Кутузов. — Известно ми е, че сте смел. Ще имате ли достатъчно смелост, за да останете жив, след като изгубите кораба си?

— Господин адмирал… — О, по дяволите! Род се завъртя към „Макартър“ и прекъсна секретната връзка. Пред херметичния шлюз се водеше битка. Няколко сламкарчета бяха пробили стената срещу барикадата на морските пехотинци и войниците обсипваха с огън отвора. Блейн изскърца със зъби и се извърна. — Господин адмирал, не можете да ми заповядате да изоставя хората си и да избягам!

— Не мога ли? Не искате да живеете повече, така ли, капитане? Мислите си, че ще шушукат зад гърба ви през остатъка от живота ви, и ви е страх от това, нали? И го казвате на мен? Изпълнете заповедта, капитан милорд Блейн.

— Не.

— Отказвате да изпълните заповед ли, капитане?

— Не мога да я приема. „Макартър“ все още е мой кораб.

Последва продължително мълчание.

— Всеотдайността ви към флотските традиции е достойна за възхищение, капитане, но е глупава. Възможно е да сте единственият офицер в Империята, който може да измисли защита срещу тази опасност. Вие знаете за извънземните повече от всеки друг. Вашата информация струва повече от кораба ви, повече от всеки човек на борда. Не мога да ви позволя да загинете, капитане. Ще напуснете „Макартър“ дори да се наложи да пратя нов капитан.

— Той няма да ме намери, господин адмирал. Извинете ме, имам работа.

— Спрете! — Нова пауза. — Добре, капитане. Ще сключа сделка с вас. Ако поддържате връзка с мен, ще ви позволя да останете на борда, докато всички не го напуснат. В момента, в който контактът прекъсне, вие вече няма да командвате крайцера. Налага ли се да пращам командир Борман?

„Проблемът е — помисли си Род, — че Кутузов е прав. «Макартър» е обречен. Каргил също може да евакуира екипажа. Навярно наистина зная нещо важно. Но това е моят кораб!“

— Приемам предложението ви, господин адмирал. Така или иначе, най-добре ще ръководя операцията. Връзките с мостика са прекъснати.

— Отлично. Разчитам на думата ви.

Род се обърна към херметичния шлюз. Морските пехотинци бяха спечелили схватката и Пайпър му махаше с ръка. Блейн влезе вътре. В този момент по интеркома се обади помощник-капитанът.

— Тук командир Каргил.

— Да, Джак?

— Пробиваме си път с бой към левия борд, господин капитан. Синклер и хората му са готови за евакуация. Казва, че не можел да задържи машинното отделение без подкрепления. Току-що пристигна куриер, който ми съобщи, че в сержантския кубрик на десния борд били останали цивилни. При тях имало взвод морски пехотинци, но схватката била жестока.

— Имаме заповед да напуснем кораба, Джак.

— Тъй вярно.

— Трябва да спасим цивилните. Можеш ли да се насочиш към сержантския кубрик? Навярно ще успея да ти пратя помощ.

— Мисля, че мога, господин капитан. Но няма да стигна до Лангстъновия генератор!

— Ще се погрижа за това. Действай, Джак.

— Слушам.

Род дълбоко си пое дъх. Въздухът в скафандъра имаше остър металически вкус. Или изобщо не бе заради въздуха.

Изтече близо час преди една от совалките на „Ленин“ да се приближи до катера. Всички мълчаливо гледаха през илюминаторите.

— Сигнал от „Макартър“ през „Ленин“ — съобщи боцманът.

Лицето на екрана имаше чертите на Род Блейн, но в първия момент Сали не успя да го познае. Изглеждаше състарен и очите му бяха… мъртви.

— Какво става, Род? — попита момичето след продължителна пауза.

Блейн се взря в нея, после се извърна. Изражението му не се промени. Напомняше й за нещо, затворено в бутилка в Имперския музей.

— Господин Ренър — каза Род. — Пратете всички на совалката на „Ленин“. Пилотът й ще ви даде странни заповеди. Изпълнете ги безпрекословно. Няма да имате втора възможност, затова недейте да спорите. Правете точно каквото ви казват.

— Почакайте малко — извика Хорват. — Аз…

Блейн го прекъсна.

— Докторе, поради причини, които ще научите по-късно, нямаме време за обяснения. Правете каквото ви казват. — Той отново погледна Сали и в очите му проблесна бледа искрица. Може би загриженост. Или друго. Тя се опита да се усмихне, но не успя. — Моля те, Сали — промълви капитанът. — Направете точно каквото ви нареди пилотът. Вървете. Веднага.

Всички стояха като хипнотизирани. Сали дълбоко си пое дъх и се обърна към херметичния шлюз.

— Да тръгваме — каза тя. Отново се помъчи да се усмихне, но това само я накара да изглежда нервна.

Мостът между десния шлюз и посланическия кораб беше възстановен. Излязоха през левия борд. Екипажът на совалката вече бе прехвърлил въжета към катера.

Сали се изтегли по въжето и внимателно се вмъкна през люка. Херметичният шлюз се затвори и тя усети прииждането на въздуха.

Скафандърът плътно прилепваше по тялото й. Отгоре носеше широк гащеризон.

— Налага се да ви претърся, милейди — гърлено й каза офицерът от „Ленин“. Тя се огледа: в шлюза стояха двама морски пехотинци. Оръжията им не бяха насочени към нея — не съвсем. Но мъжете бяха нащрек и очевидно се страхуваха от нещо.

— Какво става? — попита момичето.

— По-късно ще ви обяснят, милейди — отвърна военният и й помогна да свали кислородната бутилка от гърба си. Офицерът надзърна в шлема й, после го прибра при гащеризона. — Благодаря ви — измърмори той. — Сега ще ви помоля да отидете в задната част на совалката. Скоро ще дойдат и другите.

Отношението към Ренър и останалите военни беше различно.

— Съблечете се — нареди офицерът. — Всичко, моля. Морските пехотинци дори не проявиха любезността леко да извърнат оръжията си. Когато свалиха всичко — Ренър трябваше да остави даже пръстена си в пластмасовия контейнер — ги пратиха в предната част на кораба. Друг офицер от морската пехота им заповяда да облекат бойни скафандри. Сега поне нямаше оръжия.

— Най-невероятният стриптийз, който съм виждал рече главният астрогатор на пилота. Боцманът кимна. Имате ли нещо против да ми кажете защо е всичко това?

— Вашият капитан ще ви обясни — отвърна боцманът.

— Пак ли духчета? — възкликна Ренър.

— Това ли е причината, господин Ренър? — попита Уитбред.

Ренър сви рамене. Положението му се струваше недействително. В совалката беше пълно с морски пехотинци и мнозина от тях бяха от „Макартър“. Сержант Кели безстрастно наблюдаваше от херметичния шлюз и държеше оръжието си насочено към люка.

— Всички са на борда — съобщи някои.

— Къде е капелан Харди? — попита Ренър.

— При цивилните — отвърна боцманът. — Един момент, моля. — Той включи комуникатора и на екрана се появи лицето на Блейн. — Секретна връзка, господин капитан.

— Благодаря ви. Стейли?

— Тук — обади се старшият юнкер.

— Господин Стейли, скоро тази совалка ще се насочи към „Ленин“. Цивилните и целият екипаж, освен боцман Лафърти, ще се прехвърлят на миноносеца, където ще бъдат претърсени. След като си тръгнат, вие ще поемете командването на първия катер на „Ленин“ и ще се върнете при „Макартър“. Ще се качите през десния борд непосредствено зад сержантския кубрик. Задачата ви е да влезете в тил на вражеските сили в този отсек и да ангажирате вниманието им, за да позволите на група цивилни и морски пехотинци да избягат. Пратете Кели и хората му в кубрика със скафандри за двайсет и пет души. Всичко вече е на борда. Командир Каргил е освободил част от пътя.

— Слушам. — Стейли не можеше да повярва на ушите си и въпреки липсата на гравитация в совалката стоеше мирно.

Блейн едва не се засмя. Поне устните му леко потрепнаха.

— Врагът, господин Стейли, са неколкостотин сламкарчета. Въоръжени са с пистолети. Някои имат противогази. Не са добре организирани, но са извънредно опасни. Убедете се, че в тази част на „Макартър“ няма други хора. След като изпълните тази задача, идете в столовата на екипажа и вземете кафемашината. Но проверете дали е празна, господин Стейли.

— Кафемашината ли? — възкликна Ренър. Зад него Уитбред поклати глава и прошепна нещо на Потър.

— Кафемашината, господин Ренър. Тя е реконструирана от извънземните и може да е от огромна стойност за Империята. Ще видите и други странни неща, господин Стейли. Преценете на място дали да ги вземете — но при никакви обстоятелства не изнасяйте навън нещо, в което може да са останали живи сламкарчета. И внимателно наблюдавайте хората си. Гадинките убиха няколко души и се вмъкнаха в бойните им скафандри. Не сме забелязали да са опитвали с обикновени, но бъдете извънредно предпазлив.

— Слушам — отвърна Стейли. — Може ли да си върнем контрола над кораба, господин капитан?

— Не. — Блейн видимо се мъчеше да се овладее. — Нямате много време. Четирийсет минути след като се качите на борда, активирайте всички конвенционални самоунищожителни системи, после включете брояча на торпедото, което заредихме. Когато свършите, елате при мен на главния херметичен шлюз. Петдесет и пет минути след качването ви на борда „Ленин“ ще открие огън по „Макартър“. Ясно ли е?

— Тъй вярно — тихо рече Хорст Стейли и извърна очи към другите. Потър и Уитбред неуверено отвърнаха на погледа му.

— Господин капитан — каза Ренър. — Напомням ви, че съм най-старшият офицер тук.

— Известно ми е, Ренър. И за вас имам задача. Ще върнете капелан Харди на катера на „Макартър“ и ще му помогнете да вземе каквото поиска. За багажа му ще дойде друга совалка от „Ленин“. Погрижете се всичко да бъде затворено в херметичния контейнер, който ще ни донесат.

— Но… господин капитан, аз би трябвало да командвам абордажната група!

— Вие не сте строеви офицер, Ренър. Спомняте ли си какво ми казахте вчера на обед?

Главният астрогатор си спомняше.

— Но не съм ви казвал, че съм страхливец — изскърца със зъби той.

— Зная. Освен това навярно сте най-непредвидимият ми офицер. Капеланът е информиран, че на борда на „Макартър“ е избухнала чумна епидемия и че се връщаме в Империята преди да сме се заразили. Това ще е официалната версия за пред сламкарите. Може и да не повярват, но Харди ще е по-убедителен, ако самият той е убеден в това. Трябва да го придружава човек, който е наясно с действителната ситуация.

— Някой от юнкерите…

— Върнете се на катера, господин Ренър. Стейли, изпълнете заповедта.

— Слушам.

Кипнал от гняв, главният астрогатор се подчини.

Трима юнкери и дванайсет морски пехотинци висяха на предпазните ремъци в главната каюта на совалката. Цивилните и останалите от екипажа се бяха прехвърлили на миноносеца и корабът се отдалечаваше от черната грамада на „Ленин“.

— Добре, Лафърти — каза Стейли. — Отведи ни до десния борд на „Макартър“. Ако никой не ни нападне, карай на таран, като се насочиш към резервоарния комплекс.

— Слушам. — Лицето на Лафърти остана абсолютно безизразно. Той беше едър мъж с яки кости, равнинец от Плоскост. Късата му коса бе пясъчноруса.

Специалните предпазни ремъци бяха предназначени за силни удари и юнкерите висяха в тях като мухи в чудовищни паяжини.

— Добре. Давай — нареди Стейли. Двигателят изрева.

Истинската защита на всеки боен кораб е Лангстъновото поле. Никой материален предмет не може да издържи на ужасната топлина на ядрените бомби и високоенергийните лазери. Тъй като онова, което успее да проникне през полето и защитния огън, ще превърне всичко отдолу в пара, корпусът е сравнително тънък. Но само сравнително. Корабът трябва да е достатъчно здрав, за да не се влияе от високото ускорение.

Някои отсеци и резервоари обаче са големи и на теория могат да бъдат разбити със съответната инерция. На практика… Никой не бе извършвал абордаж по такъв начин, колкото и отчаяно да търсеше в паметта си Стейли. Но го пишеше в учебниците.

Продълговатото черно петно, което обгръщаше „Макартър“, се издигна отпред като плътна, неподвижна стена. После се вдигна атмосферният щит на совалката.

Един ужасен миг на преминаване през полето, следван от писък на метал. Спряха.

Стейли откопча предпазните си колани.

— Да вървим — нареди той. — Кели, разчисти пътя през онези резервоари.

— Слушам. — Морските пехотинци се втурнаха напред. Двама насочиха голяма лазерна резачка към изкривения метал, който преди бе представлявал вътрешна стена на водороден резервоар. От оръжието излизаха кабели, които изчезваха в смачкания катер.

Стената се срути. Част от нея падна и едва не смаза войниците. Нахлу силна струя въздух, която носеше трупове на сламкарчета.

Между отделните отсеци вече нямаше прегради, само камари останки, сюрреалистични машини и мъртви извънземни. Изглежда, нито един от тях не беше имал скафандър.

— Боже Господи! — промълви Стейли. — Добре, Кели, вземете скафандрите. Тръгваме. — Той се затича през развалините към следващия херметичен люк. — Вътре има въздух — каза юнкерът, пресегна се към комуникационната кутия на стената и включи микрофона си в нея. Има ли някой?

— Тук ефрейтор Хаснър — незабавно отговориха от отсрещната страна. — Внимавайте, районът гъмжи от сламкарчета.

— Вече не — отвърна Стейли. — Какво е положението при вас?

— Имаме деветима цивилни без скафандри. Останаха живи трима морски пехотинци. Не знаем как да измъкнем учените.

— Носим скафандри — мрачно отвърна юнкерът. — Можете ли да предпазите цивилните, докато влезем? Тук няма въздух.

— Господи, да. Почакайте малко. — Нещо забръмча. Индикаторите показаха, че налягането вътре спада. После вратата се отвори. На прага на сержантския кубрик стоеше фигура в боен скафандър. Двамата морски пехотинци зад Хаснър насочиха оръжието си към Стейли. А зад тях… Юнкерът ахна.

Цивилните бяха в отсрещния край на помещението. Носеха обичайните бели гащеризони на научния персонал. Стейли позна ветеринаря доктор Блевинс. Те разговаряха помежду си…

— Но тук няма въздух! — извика младежът.

— Тук не — потвърди ефрейторът. После посочи с ръка.

— Някаква невидима кутия, господин Стейли. Въздухът не може да излезе, но ние можем.

Стейли удивено поклати глава.

— Поеми командването, Кели. Отведи всички в предната част на кораба и вземете тази кутия, ако изобщо е подвижна!

— Подвижна е — отвърна Блевинс. Говореше в микрофона на шлема, който му бе дал сержантът, но все още не си го беше сложил. — Може да се включва и изключва. Ефрейтор Хаснър уби няколко сламкарчета, които работеха нещо по нея.

— Чудесно. Ще я вземем — изсумтя Стейли. — Води ги, Кели.

— Слушам! — Морският пехотинец предпазливо прекрачи невидимата бариера. Трябваше да упражни натиск. — Като… може би е нещо като Лангстъновото поле, господин Стейли. Само че не толкова плътно.

Юнкерът гърлено изръмжа и даде знак на колегите си.

— Кафемашината — каза той. — Лафърти. Крупман. Яновиц. Идвате с нас. — И излезе от кубрика.

В отсрещния край на коридора имаше двоен херметичен шлюз и Стейли посочи на Уитбред да го отвори. Ключалките поддадоха лесно и всички влязоха в малката камера, за да надникнат през дебелото стъкло в главния десен свързващ коридор.

— Изглежда нормално — прошепна Джонатан.

Наистина изглеждаше. Влязоха вътре и предпазливо се придвижиха напред, като се притискаха към стените на коридора. Накрая стигнаха до главната столова.

Стейли надзърна през прозорчето.

— Боже мили!

— Какво има, Хорст? — попита Уитбред и допря шлема си до неговия.

Вътре пъплеха десетки сламкарчета. Повечето носеха лазерни оръжия и стреляха във всички посоки. Нямаше никаква организация. Като че ли всеки се биеше срещу другите, макар че можеше да е така само на първи поглед. В столовата се носеше розова мъгла: сламкарска кръв. По пода се валяха мъртви и ранени.

— Няма да влизаме — прошепна Стейли. После си спомни, че радиостанцията му е изключена, и повиши глас. — Ще трябва да се откажем от кафемашината. — Продължиха по коридора и претърсиха отсека за оцелели хора.

Нямаше. Стейли поведе бойците си назад към столовата.

— Крупман, вземи Яновиц и обезвъздушете коридора — нареди той. — Пробийте стените, използвайте гранати — каквото и да е. После напуснете крайцера.

— Слушам. — Когато морските пехотинци се скриха зад завоя, юнкерите изгубиха връзка с тях. Радиостанциите на скафандрите им действаха само при пряка видимост. Но можеха да чуват. В „Макартър“ се разнасяха остри крясъци, скърцаше смачкан метал — и нито един познат звук.

— Това вече не е нашият кораб — промълви Потър.

Разнесе се свистене. В коридора нямаше въздух. Стейли хвърли термограната към стената на столовата и тичешком се скри зад ъгъла. Проблесна светлина. Той се хвърли напред и стреля с лазерния си пистолет по все още нажеженото до бяло петно в стоманата. Другите го последваха.

Стената започна да се издува и се пропука. В коридора засвистя въздух, носещ облак от мъртви сламкарчета. Хорст отключи люка и се опита да го отвори, но не успя. Юнкерите мрачно продължиха да обстрелват дупката, докато не стана достатъчно голяма, за да се вмъкнат вътре.

Нямаше следа от живи извънземни.

— Защо да не направим същото с целия кораб? — попита Уитбред. — Бихме могли да си го върнем…

— Възможно е — отвърна Стейли. — Лафърти. Вземи кафеварката и я занеси до левия борд. Давай, ние ще те прикриваме.

Боцманът им махна с ръка и изчезна по коридора.

— Нямаше ли да е по-добре да тръгнем заедно с него? — рече Потър.

— Торпедата — изръмжа Стейли. — Трябва да взривим торпедата.

— Но, Хорст — възрази Джонатан, — защо все пак да не си върнем контрола над кораба? Не забелязах сламкарчета в скафандри…

— Не забравяй за магнитните кутии — напомни му Стейли. — Освен това имаме заповед. — Той посочи към задната част на крайцера и последва двамата си колеги. Сега, след като на борда не бяха останали хора, тримата бързаха, взривяваха херметичните шлюзове по пътя си и хвърляха гранати в коридорите зад люковете.

Торпедата бяха на местата си: Стейли и Уитбред бяха участвали в монтирането им от двете страни на Лангстъновия генератор. Само че… липсваше самият генератор.

Потър се пресегна към броячите, които щяха да взривят торпедото.

— Почакай — нареди Хорст, намери директен интерком и включи в него микрофона си. — До всички. Тук е юнкер Хорст Стейли. Намирам се в отсека на Лангстъновия генератор. Има ли някой?

— Тъй вярно, господин Стейли — отвърна му някакъв глас. — Един момент, свързвам ви с капитана.

Стейли му обясни положението.

— Генераторът е изчезнал, господин капитан, но полето изглежда стабилно, както винаги…

Продължително мълчание. Накрая Блейн злобно изруга, после каза:

— Закъснявате, Стейли. Имаме заповед след пет минути да затворим отворите в полето и да се качим на совалките на „Ленин“. Няма да успеете да излезете преди миноносецът да открие огън.

— Тъй вярно. Какво да правим?

Род се поколеба.

— Ще оставя решението на адмирала. Останете където сте.

Внезапно в отсека нахлу ураганен вятър и ги събори на пода. Последва тишина.

— Има въздух — каза Потър. — Духчетата трябва да са поправили някоя от вратите.

— Това означава, че скоро ще са тук, проклети да са. — Тримата зачакаха.

— Защо се бави капитанът? — попита Джонатан. Никой не можеше да му отговори. Младежите напрегнато приклекнаха и извадиха оръжията си. Около тях „Макартър“ оживяваше. Новите му господари приближаваха.

— Няма да тръгна без юнкерите — каза Род.

— Убеден ли сте, че няма да могат да стигнат до задния ляв херметичен шлюз? — попита Кутузов.

— Не и за десет минути, господин адмирал. Духчетата контролират тази част на кораба. Хлапетата ще трябва да водят бой по целия път.

— Какво предлагате?

— Да използват спасителните лодки, господин адмирал. — В различни отсеци на крайцера имаше надуваеми спасителни лодки. Поне десетина се намираха в радиус от двайсет метра от Лангстъновия генератор. Бяха предназначени да позволят на бегълците да оцелеят няколко часа в случай, че корабът е непоправимо повреден — или се очаква да експлодира. В момента „Макартър“ отговаряше и на двете условия.

— Сламкарчетата може да са вградили в тях записващи устройства и предаватели — отвърна Кутузов. — Като начин да издадат на големите извънземни всички тайни на „Макартър“. — Той се обърна към някой друг. — Смятате ли, че е възможно, господин капелан?

Блейн чу гласа на капелан Харди.

— Не, господин адмирал. Сламкарчетата са животни. Винаги съм мислил така, така твърдят големите сламкари и всичко го потвърждава. Щяха да са способни на това само ако им заповядат. Хм, ако наистина са искали да се свържат със сламкарите, господин адмирал, бъдете уверен, че вече са го направили.

— Да — промърмори Кутузов. — Няма смисъл да жертваме тези офицери за нищо. Капитан Блейн, наредете им да използват спасителните лодки, но ги предупредете, че с тях не трябва да има сламкарчета. Когато потеглят, незабавно елате на борда на „Ленин“.

— Слушам. — Род облекчено въздъхна и повика генераторния отсек. — Стейли, адмиралът позволява да използвате спасителните лодки. Но внимавайте в тях да не проникнат сламкарчета. Преди да се качите на някоя от совалките, ще ви претърсят. Задействайте торпедата и се махайте. Ясно ли е?

— Тъй вярно. — Хорст се обърна към другите юнкери.

— Спасителните лодки — изсумтя той. — Да вър…

Около тях проблесна зелена светлина.

— Спуснете визьорите! — извика Уитбред. Тримата залегнаха зад торпедата. Лазерът прониза стената на отсека и проби дупка в самия корпус. Въздухът със свистене излезе навън. Лъчът престана да се движи, но продължи да излива енергия в полето на кораба.

Стейли вдигна слънчевия си визьор, замъглен от сребристи метални изпарения, предпазливо се провря под лъча и погледна към източника му.

Шест сламкарчета държаха тежка лазерна пушка. Някои от тях, вече мъртви и съсухрени, не изпускаха двете ръкохватки.

— Да побързаме — нареди Хорст и вкара ключ в ключалката на торпедния пулт. До него Потър направи същото. Двамата едновременно завъртяха ключовете — имаха десет минути да оцелеят. Стейли изтича при интеркома. — Задачата изпълнена, господин капитан.

Излязоха през херметичния люк и се насочиха към кърмата, като се придърпваха за скобите по стените на коридора. Състезанията при нулева гравитация бяха любим, макар и малко нарушаващ уставите спорт сред юнкерите и сега тримата се благодаряха на опита, който бяха събрали. Зад тях тиктакаше броячът…

— Би трябвало да е тук — каза Стейли, простреля люка, после проби достатъчно голям отвор в корпуса. Отново изсвистя въздух — кой знае как, сламкарчетата за пореден път се бяха затворили в зловонната атмосфера на родната си планета. Във вакуума се надигна мъгла от ледени кристалчета.

Потър откри контролния панел и разби стъкления капак с ръкохватката на пистолета си. Момчетата отстъпиха назад и зачакаха лодките да се надуят.

Вместо това се изду подът. Отдолу се появи редица конуси, всеки с двуметрова основа и около осем метра височина.

— Среднощното духче отново в атака — рече Уитбред.

Конусите бяха еднакви, направени от всевъзможни материали. Сламкарчетата сигурно бяха работили под палубата седмици наред, разкъсвайки лодките и другите механизми, за да ги заменят с тези… неща. В основата на всеки конус имаше ускорително кресло.

— Проверете ги — нареди Стейли. — Вижте дали някъде няма място, където да се крият духчета. — Нямаше. Всичко друго, освен коничния корпус, който беше плътен, представляваше открита решетка. Потър претърси навсякъде, докато другарите му стояха на пост.

Изведнъж долови движение с периферното си зрение, откачи една граната от колана си и се обърна. От стената на коридора се спускаше… скафандър. В двете си ръце държеше тежък лазер.

— Стой! — нервно каза Стейли. — Представи се!

Фигурата насочи оръжието си. Потър хвърли гранатата.

Яркозелена светлина прониза експлозията и проби една от коничните спасителни лодки.

— Човек ли беше? — извика Потър. — Човек ли? Ръцете му бяха странно извити! И краката му стърчаха напред… какво беше това?

— Враг — отвърна Стейли. — Мисля, че е най-добре да се махаме. Качвайте се на лодките, докато не са ги унищожили. — Той се покатери на наклоненото кресло в един от здравите конуси. След миг го последваха и другите.

Хорст видя един подвижен контролен пулт и го издърпа. Никъде нямаше надписи. Разумни или не, изглежда, всички сламкари от първи поглед разбираха действието на машините.

— Ще опитам с големия квадратен бутон — решително каза Стейли — Гласът му прозвуча странно кухо по радиостанцията на скафандъра — и натисна бутона.

Част от корпуса под него се взриви и конусът излетя като камък, изстрелян от прашка. Студ и мрак — вече беше извън полето.

От черното море изплуваха другите две лодки. Хорст отчаяно насочи антената на радиостанцията си към „Ленин“, който се извисяваше на по-малко от километър пред него.

— Тук юнкер Стейли! Спасителните лодки са реконструирани. Тримата сме и в лодките няма сламкарчета…

От мрака изхвърча четвърти конус. Стейли се завъртя на седалката си. Приличаше на човек…

Три пистолета стреляха едновременно. Четвъртата лодка просия и се стопи, но юнкерите продължиха да натискат спусъците.

— Един от… хм… — Не знаеше какво да докладва. Радиостанцията можеше да се подслушва.

— Виждаме ви на екраните, юнкер — отвърна му глас със силен акцент. — Отдалечете се от „Макартър“ и чакайте да ви вземем. Изпълнихте ли задачата?

— Тъй вярно. — Стейли си погледна часовника. — Още четири минути, господин адмирал.

— Тогава побързайте — нареди гласът.

„Само че как?“ — зачуди се Хорст. Не знаеше как функционира пултът. Докато го разглеждаше, от дюзата на върха на конуса изригна пламък. Но той не бе докоснал нищо!

— Дюзата ми пак се задейства — съобщи Уитбред. Говореше спокойно — много по-спокойно, отколкото се чувстваше Стейли.

— И моята — прибави Потър. — На харизан кон зъбите не се гледат. Отдалечаваме се от кораба.

Тътенът продължаваше. Движеха се заедно с около 1 g. От едната им страна сияеше големият зелен полумесец на сламкарската планета. От другата бе мастилената чернота на Въглищния чувал и още по-тъмната грамада на „Ленин“.

32. „Ленин“

Младият руски юнкер се държеше с достойнство. Бойният му скафандър беше безупречен.

— Адмиралът ви кани на мостика — на отличен англически каза той.

Род Блейн неспокойно го последва. Минаха през херметичния шлюз на втория хангар на миноносеца. Морските пехотинци на Кутузов отсечено му отдадоха чест. Това само още повече разпали мъката му. Бе дал последните си заповеди, последен напусна кораба си. Сега беше наблюдател и навярно никога вече нямаше да му отдават почести като на гостуващ капитан.

Всичко на борда на флагмана му се струваше прекалено голямо, ала знаеше, че това е илюзия. С няколко изключения, отсеците и коридорите на големите бойни кораби бяха стандартизирани и той спокойно можеше да се намира на „Макартър“. „Ленин“ бе в бойна готовност — всички люкове бяха херметизирани и заключени. На по-важните места имаше часови, но иначе не срещнаха никого, което го зарадва. Не можеше да погледне в лицето бившите си подчинени. Нито пътниците си.

Мостикът на „Ленин“ наистина бе огромен. Както се полагаше на флагмански кораб, освен екраните и командните пултове имаше десетина кресла за бойния щаб на главнокомандващия. Род вдървено отговори на поздрава на адмирала и с признателност се настани на мястото на капитана. Дори не се замисли къде е командир Борман, помощникът на Кутузов.

Екраните над него показваха „Макартър“ от няколко страни. От крайцера се отдалечаваха последните совалки на „Ленин“. Дано Стейли да беше успял да изпълни задачата си. След няколко минути корабът щеше да се взриви. „И тогава с мен ще е свършено. Млад капитан, изгубил кораба си по време на първата си задача — няма да ме спаси даже влиянието на маркиза.“ В гърдите му се надигна сляпа омраза към Сламката и всичките й обитатели.

— По дяволите, трябва да си го върнем на тая глутница… гадни животни! — възкликна той.

Кутузов изненадано го погледна, намръщи се, после се поотпусна.

— Да. Ако наистина са такива. Ами ако са нещо повече? Е, така или иначе, вече е късно.

— Тъй вярно. Задействали са торпедата. — Две водородни бомби. Лангстъновият генератор щеше да се изпари за милисекунди и „Макартър“ щеше… Тази мисъл го накара мъчително да сбърчи чело. Когато екраните проблеснеха, корабът му вече нямаше да го има. Род внезапно вдигна очи. — Къде са юнкерите ми, господин адмирал?

Кутузов изсумтя.

— Влязоха в ниска орбита и в момента са отвъд хоризонта. Когато всичко свърши, ще пратя совалка да ги вземе.

„Странно“ — каза си Блейн. Но по заповед на главнокомандващия те не можеха да дойдат направо на „Ленин“ и когато избухнеше „Макартър“, совалките нямаше да ги спасят. Предпазливостта им беше излишна, тъй като торпедата не отделяха голяма част от енергията си като рентгенови лъчи и неутриново излъчване. Ала можеше да ги разбере.

Броячите безшумно тиктакаха. Кутузов мрачно чакаше. После обвиняващо каза:

— Торпедата не избухнаха!

— Да, не избухнаха — въздъхна Род.

— Капитан Михайлов, пригответе главното оръдие за огън по „Макартър“. — Адмиралът насочи тъмните си очи към Род. — Това не ми харесва, капитане. Не чак толкова, колкото на вас. Но все пак не ми харесва. Предпочитате ли сам да издадете заповедта? Капитан Михайлов, ако позволите…

— Да, господин адмирал.

— Благодаря ви, господин адмирал. — Род дълбоко си пое дъх. — Огън!

Космическите битки са прелестна гледка. Корабите приближават като гладки черни яйца, двигателите им излъчват ослепителна светлина. Искренето на черните им бордове отбелязва експлозиите на торпеда, избегнали лъчите на вторичните лазери. Главните оръдия изливат енергия в Лангстъновите полета, зелени и рубинени нишки отразяват междупланетния прах.

Полетата постепенно започват да сияят. Мътночервени, яркожълти, отровнозелени — те поглъщат все по-големи количества енергия. Пъстрите яйца са обгърнати от червените и зелените нишки на лазерните оръдия и цветовете се променят.

Сега три зелени нишки свързваха „Ленин“ и „Макартър“. Крайцерът не направи опит да отвърне на удара. Полето му почервеня. Там, където се сливаха лъчите, се образуваха жълти петна. Когато станеше бяло, полето щеше да се пренатовари и погълнатата енергия щеше да се освободи — и навътре, и навън. Кутузов озадачено наблюдаваше кораба.

— Капитан Михайлов, моля, върнете ни хиляда километра назад. — Бръчките по челото на адмирала станаха по-дълбоки.

„Макартър“ сияеше в зелено с бледосинкави петна. Образът на екраните се отдалечи.

— Капитане, неподвижни ли сме спрямо „Макартър“? — попита главнокомандващият.

— Да, господин адмирал.

— Крайцерът като че ли се приближава.

— Да, господин адмирал. Полето му се разширява.

— Разширява ли се? — Кутузов се обърна към Род. — Имате ли някакво обяснение?

— Не, господин адмирал. — Блейн мечтаеше единствено за забрава. Този разговор го измъчваше. — Духчетата трябва да са реконструирали генератора, господин адмирал. А те винаги усъвършенстват всичко, върху което работят.

— Жалко, че трябва да го унищожим — промърмори Кутузов. — Сега отразяващата му повърхност е огромна…

Полето на „Макартър“ бе лилаво. То изпълваше екраните и главнокомандващият намали увеличението с десет пъти. Гигантски лилав балон на зелени въжета. Изтекоха десет минути. Петнайсет.

— Никой кораб не е оцелявал толкова време при лилаво поле — промълви адмиралът. — Все още ли сте убеден, че си имаме работа с животни, капитан Блейн?

— Учените са убедени, господин адмирал. Те убедиха и мен. Ще ми се доктор Хорват да беше тук — предпазливо прибави Род.

Кутузов изпъшка, сякаш го бяха ударили в корема.

— Този глупак! Пацифист. Той не би разбрал онова, което вижда. — Продължиха да наблюдават още няколко минути.

Интеркомът иззвъня.

— Господин адмирал, сигнал от посланическия кораб — съобщи свързочникът.

Кутузов се намръщи.

— Ще се обадите ли, капитан Блейн?

— Моля?

— Отговорете на сламкарите. Не искам да разговарям пряко с врага.

— Слушам.

Лицето можеше да е на всеки сламкар, ала извънземният седеше със сковано изправен гръб и Род не се изненада, когато му каза:

— Аз съм фюнч(щрак) на доктор Хорват. Имам лоша новина за вас, капитан Блейн. И между другото, признателни сме за предупреждението ви — не разбираме защо унищожавате кораба си, но ако бяхме близо до него…

Блейн разтри точката между веждите си.

— Борим се с епидемия. Може би разрушаването на „Макартър“ ще реши проблема. Вижте, в момента сме малко заети. Каква новина искахте да ми съобщите?

— Да, разбира се. Капитане, трите малки съда, които избягаха от „Макартър“, се опитаха да влязат в атмосферата на Сламката. Съжалявам, но нито един от тях не оцеля.

Мостикът на „Ленин“ се завъртя пред очите му.

— Спасителните лодки са се опитали да влязат в атмосферата, така ли? Но това е глупаво! Не биха могли…

— Не, не, опитаха се да се приземят. Известно време ги наблюдавахме… Имаме записи, капитане. Лодките изгоряха…

— Проклятие! Можеха да се спасят!

— Ужасно съжаляваме.

Лицето на Кутузов не изразяваше абсолютно нищо.

— Записите — прошепна главнокомандващият.

Род кимна. Чувстваше се изтощен.

— Бихме искали да получим тези записи — каза той на сламкаря. — Сигурни ли сте, че никой от младите ми офицери не е оцелял?

— Напълно, капитане. Много сме натъжени. Естествено, нямахме представа, че ще направят такова нещо, и при тези обстоятелства не бяхме в състояние да им помогнем.

— Разбирам. Благодаря ви. — Блейн изключи екрана и отново погледна бойния дисплей.

— Значи няма нито трупове, нито останки — промърмори Кутузов. — Много удобно. — Той натисна един от бутоните на страничната облегалка на командното си кресло. — Капитан Михайлов, пратете катер да потърси юнкерите. — После се обърна към Род. — Няма да открием нищо, естествено.

— Не вярвате на сламкарите, нали, господин адмирал? — попита Блейн.

— А вие, капитане?

— Хм… не зная. Така или иначе, не виждам какво бихме могли да направим.

— Аз също, капитане. Катерът ще ги потърси и няма да намери нищо. Планетата е голяма. Даже да са оцелели и да са на свобода, можем да ги издирваме с дни и пак да не ги открием. А ако са пленени… няма да ги открием никога. — Той изпъшка. — Михайлов, погрижете се катерът да ги търси внимателно. И унищожете кораба с торпеда.

— Слушам. — Капитанът на „Ленин“ тихо заговори в микрофона си. Към „Макартър“ полетяха десетки торпеда. Не можеха да пробият полето — акумулираната енергия мигновено щеше да ги взриви. Но те избухнаха едновременно в съвършено изчислен залп и по лилавата повърхност на крайцера пробяга мощна пъстроцветна светлинна вълна. Появиха се ослепително бели петна, после изчезнаха.

— Пробойни на девет места — съобщи главният артилерист.

— На колко? — невинно попита Род. „Макартър“ все още бе негов кораб и храбро се бореше за живота си…

Адмиралът изръмжа. Корпусът се намираше на петстотин метра под онази адска лилава стена — ярките проблясъци можеха да не са го достигнали или изобщо да не са го улучили.

— Продължавайте огъня. Нова торпедна атака — нареди Кутузов.

В космоса се понесе ново ято от смъртоносни стрели, които експлодираха по цялата искряща повърхност на полето. Просияха нови бели петна.

„Макартър“ представляваше лилав огнен балон с диаметър от един километър, завързан на въжета от зелена светлина.

Стюардът донесе на Род кафе и той разсеяно отпи. Имаше отвратителен вкус.

— Огън! — заповяда главнокомандващият и с омраза впи поглед в екраните. — Огън!

И ненадейно се случи. Полето на крайцера рязко се разшири, стана синьо, жълто… и изчезна. Забръмчаха автоматични скенери и увеличиха образа. Корабът се появи на дисплеите.

Корпусът му сияеше в червено, отделни части бяха стопени. Изобщо не би трябвало да е там. Когато полето бъдеше унищожено, всичко вътре се изпаряваше…

— Сигурно са се изпържили — механично рече Род.

— Да. Огън!

Нови зелени лъчи. „Макартър“ се промени, изду се и блъвна въздух във вакуума. Едно от торпедата го улучи и се взриви. Лазерните оръдия продължаваха да стрелят. Когато Кутузов най-после нареди да престанат, не бе останало нищо друго, освен пара.

Род и адмиралът дълго гледаха празния екран. Накрая главнокомандващият въздъхна и каза:

— Повикайте совалките, капитан Михайлов. Връщаме се у дома.

33. На планетата

Три малки падащи конуса. И във всеки от тях — човек.

Първи беше Хорст Стейли. Можеше да вижда какво става отпред на един правоъгълен екран, но не и назад. Нямаше никаква друга защита от космоса, освен скафандъра си. Той предпазливо се завъртя, за да погледне към другите два конуса. Някъде далеч отвъд хоризонта бяха „Макартър“ и „Ленин“. Радиостанцията му нямаше такъв обхват, ала въпреки това юнкерът я настрои на съответната честота и повика флагманския кораб. Не получи отговор.

Всичко се бе случило ужасно бързо. Конусите бяха изстреляли ретроракети и когато се обади на „Ленин“, вече не можеше да се направи нищо. Навярно свързочниците имаха друга работа или той беше реагирал прекалено бавно — Хорст внезапно се почувства самотен.

Продължаваха да падат. Повече ракети нямаше.

— Хорст! — Гласът на Уитбред. — Хорст, лодките ще навлязат в атмосферата!

— Да. Просто се примири. Какво друго ни остава?

Въпросът бе реторичен. В самотната тишина трите малки конуса падаха към яркозелената планета. После: навлизане в атмосферата.

Не го правеха за първи път. Знаеха цветовете на плазменото поле, което се образува пред носа на кораба, цветове, зависещи от химическия състав на атмосферния щит. Но сега нямаха никаква защита. Щеше ли да има радиация? Топлина?

През смущенията се разнесе гласът на Уитбред.

— Опитвам се да мисля като духче. Не е лесно. Те знаят за нашите скафандри. Би трябвало да са наясно колко радиация могат да издържат. И колко топлина.

— Отказвам се — обади се Потър. — Няма да сляза долу.

Стейли се помъчи да не обръща внимание на смеха им. Отговаряше за три живота и приемаше задачата си сериозно. Опита се да отпусне мускулите си, докато чакаше топлина, турбулентност, недоловима радиация, премятане на конуса, мъки и смърт.

Покрай него се носеха пречупени от плазмата гледки. Кръгли морета и дъговидни реки. Покрити с лед планини и град, издигащ се по склоновете чак до снежните върхове. Океан — дали проклетите конуси можеха да плават? Пак суша. Започнаха да намаляват скоростта и детайлите на пейзажа постепенно се уголемяваха. Вече ги брулеше вятър. Лодки в езеро, безброй едва забележими точици. Ивица зелена гора, обградена с пътища.

Конусът на Стейли се разтвори и отвътре изскочи парашут. Юнкерът се сви на седалката си. Известно време виждаше само синьо небе. После — ненадейно разтърсване. Той изруга наум. Спасителната лодка се наклони и се прекатури.

В ушите му изкънтя гласът на Потър:

— Плъзгащият се лост в средата на пулта контролира дюзите! Потърси го. Разбира се, ако гадинките са направили лодките еднакви.

Жалко, че не го бе разбрал по-рано, помисли си Стейли.

— Спуснете се ниско над земята и останете там. Горивото може да свърши. Откри ли как се освобождава парашутът, Потър?

— Не. Той виси под мен. Пламъкът на дюзата вече трябва да го е изгорил. Къде си?

— Долу. Чакай само да се измъкна… — Стейли разкопча предпазните си колани, претърколи се по гръб, извади оръжието си и проби дупка в конуса, за да разгледа пространството под седалката. Вътре имаше омекотяваща материя. — Когато се приземите, проверете дали на лодките ви няма духчета — нареди юнкерът.

— По дяволите! Едва не се прекатурих — възкликна Уитбред. — Тези неща…

— Виждам те, Джонатан! — извика Потър. — Просто остани там. Ще дойда при теб.

— После потърсете парашута ми — заповяда Стейли.

— Не знам къде си. Може да сме на двайсет километра един от друг. Сигналът ти не е много силен — отвърна Уитбред.

— Всичко по реда си — измърмори Хорст и внимателно разгледа конуса. Нямаше място, където да се скрие сламкарче и да оцелее по време на навлизането в атмосферата, но Стейли отново провери, за да е съвсем сигурен. После превключи честотата и се опита да се свърже с „Ленин“. Не очакваше отговор и не получи. Радиостанциите на скафандрите действаха само при пряка видимост и нарочно не бяха много мощни, иначе целият космос щеше да кънти от разговори. Нищо в реконструираните спасителни лодки не приличаше на радиостанция. Дали духчетата изобщо бяха предвидили начин, по който корабокрушенците да повикат помощ?

Стейли неуверено се изправи. Трябваше му време, за да свикне с гравитацията. Навсякъде около него се простираха ниви, засадени с редуващи се лилави миниатюрни дървета с високи до гърдите корони от тъмни листа и ниски, натежали от зърно храсти.

— Все още не съм те открил, Хорст — обади се Уитбред. — Така няма да стигнем доникъде. Виждаш ли голяма ниска сграда, която отразява светлината като огледало? Това е единствената постройка наоколо.

Стейли я забеляза — нещо блестящо като метал на самия хоризонт.

— Ще се насочим към нея.

— Добре. Чакайте ме.

— Натам, Гавин — каза Джонатан.

— Ясно — разнесе се отговорът на Потър. Двамата продължиха да разговарят и Хорст Стейли се почувства много самотен.

— Хей! Горивото ми свърши! — извика Потър.

Уитбред видя, че другият конус пада. Върхът му се удари в земята и лодката се претърколи в храстите.

— Добре ли си, Гавин? — попита Джонатан.

Чу шумолене. И после:

— Уф, когато времето се разваля, ме наболява десният лакът… стара футболна травма. Продължавай докъдето стигнеш, Джонатан. Ще се срещнем при сградата.

— Добре. — Уитбред наклони конуса напред. Постройката постепенно се уголемяваше.

Наистина бе огромна. Отначало нямаше никаква идея за перспектива, но вече летеше към нея десетина минути.

Представляваше нисък купол с прави стени. Нямаше прозорци и никакви други особености, освен правоъгълен отвор, който можеше да е врата, смешно малка в сравнение с гигантската сграда. Покривът не отразяваше слънчевите лъчи като метал, а по-скоро като огледало.

Уитбред летеше ниско и съвсем бавно. Имаше нещо внушително в зданието, издигащо се сред безкрайните ниви. Това възпираше първоначалното му желание да побърза натам — повече от страха, че горивото му ще свърши.

Не свърши. Сламкарчетата сигурно бяха променили химическия му състав — гадинките никога не правеха две еднакви неща. Уитбред се приземи точно пред правоъгълния вход. Отблизо той се извисяваше над него.

— Пристигнах — почти прошепна младежът, после се засмя на предпазливостта си. — Има врата. Голяма. Затворена е. Странно, насам не водят пътища и нивите стигат до самия купол.

Гласът на Стейли:

— Възможно е на покрива да кацат самолети.

— Едва ли, Хорст. Покривът е заоблен. Струва ми се, че тук не идват много посетители. Трябва да е някакъв склад. Или пък вътре има автоматична машина.

— По-добре не пипай нищо. Добре ли си, Гавин?

— Да, Хорст. Ще стигна при сградата след половин час. Виждам те.

Стейли се приготви за дълъг преход. В спасителната лодка не забеляза никакви провизии. След кратък размисъл съблече бойния си скафандър и обикновения под него. В тях нямаше военни тайни. После настрои шлема като въздушен филтър и си го сложи. Взе радиостанцията от скафандъра и я закачи на колана си, след като направи последен неуспешен опит да се свърже с „Ленин“. Какво още? Радиостанция, найлонова опаковка вода, пистолет. Трябваше да му е достатъчно.

Стейли внимателно се вгледа в хоризонта. Не забеляза друга сграда — нямаше вероятност да сбърка. Той закрачи напред. Слабата гравитация улесняваше движенията му.

Половин час по-късно срещна първия сламкар. Никога не бе виждал такъв. Висок точно колкото растенията, той работеше сред редиците, заглаждаше почвата с ръце, изкореняваше плевели и ги оставяше между грижливо оформените бразди. Съществото го погледна, но въпреки че Хорст се приближи, се върна към работата си.

Не приличаше съвсем на кафяв. Кичурите под мишниците и около слабините му бяха по-гъсти, както и козината на трите ръце и краката му. Лявата му длан беше почти като на инженер, ала десните бяха с по пет къси пръста плюс странен израстък. Краката му бяха дебели, стъпалата — големи и плоски. Челото бе силно наклонено назад.

По-късно видя още много като него. Те го наблюдаваха достатъчно дълго, за да се убедят, че не унищожава растения, после изгубваха интерес. Хорст продължаваше да върви под яркото слънце към огледалната сграда. Тя се оказа много по-надалеч, отколкото си мислеше.

Юнкер Джонатан Уитбред чакаше. От постъпването му във флота това често му се случваше, но той беше едва на седемнайсет стандартни години, а на тази възраст чакането никога не е лесно.

Седеше край върха на конуса и главата му стърчеше над растенията. В града небостъргачите не му бяха позволявали да разгледа тази планета. Тук виждаше чак до хоризонта. Цялото небе бе кафяво, само над главата му изсветляваха сини оттенъци. На изток се събираха тежки мръснобели облаци.

Слънцето също се издигаше точно над него. Младежът реши, че трябва да е близо до екватора, и си спомни, че градът, в който ги бяха завели, се намира далеч на север.

Освен усещането, че е на извънземен свят, наоколо нямаше нищо интересно. Очите му постоянно се връщаха към огледалната сграда. Накрая той се изправи и отиде да разгледа вратата.

Беше висока поне десет метра. Внушителна за Уитбред и направо гигантска за сламкарите. Но дали те изобщо се впечатляваха от размери? Съмняваше се. Вратата трябваше да е функционална — защо бе толкова голяма? Тежки механизми? Когато долепи слушалката си към гладката метална повърхност, не чу нито звук.

От едната й страна беше монтирано табло. Под капака имаше нещо като заключващ механизъм с цифрова комбинация. И наистина бе такъв — само че нали сламкарите решаваха такива загадки от първи поглед? Обикновената ключалка щеше да има силата на надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. А това беше нещо друго.

Потър пристигна задъхан. Шлемът му бе почти мокър от пот. На колана му висеше опаковка вода. Той активира малкия си високоговорител и изключи радиостанцията.

— Трябваше лично да опитам местния въздух. Вече зная какъв е. Е, какво откри?

Уитбред му показа. Той също настрои микрофона си. Нямаше нужда да излъчват разговорите си.

— Хм, ще ми се тук да беше доктор Бъкман. Това са сламкарски цифри — да, и тяхната слънчева система. Ключът е на мястото на Сламката. Дай да видя…

Джонатан го наблюдаваше с любопитство. Новошотландецът прехапа устни.

— Да. Разстоянието между газовия гигант и Сламката е три цяло седемдесет и два пъти по-голямо от това между планетата и местното слънце. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади вездесъщата компютърна кутия. — Хм… три цяло осемдесет и осем на основа дванайсет. Накъде се върти шайбата?

— Защо комбинацията просто да не е нечий рожден ден? — попита Уитбред. Радваше се на пристигането на Гавин Потър. Радваше се на всеки човек на тази извънземна планета. Но бърникането на заключващия механизъм го безпокоеше. Наляво, надясно, наляво, надясно…

— Не забравяй заповедта на Хорст — неспокойно каза Джонатан.

— Да не пипаме нищо. Голяма работа. Нали сме дошли да изучаваме сламкарите?

— Ами… — Интересна загадка. — Опитай пак наляво — предложи той. — Почакай. — Уитбред натисна символа, представляващ планетата. Той изщрака и хлътна. — Продължавай наляво.

— Добре. Сламкарските астрономически карти показват движението на планетите по посока обратна на часовниковата стрелка.

На третата цифра вратата започна да се плъзга нагоре.

— Успяхме! — извика Джонатан.

Вратата се издигна на метър и половина височина. Потър се обърна към приятеля си.

— А сега?

— Майтапиш се.

— Имаме заповед — бавно рече Гавин. Двамата седнаха между растенията и се спогледаха. После отново насочиха очи към купола. Вътре светеше. Виждаха се сгради…

Стейли бе вървял три часа, когато зърна самолета. Движеше се бързо и високо. Юнкерът му махна с ръка, макар че не очакваше да го забележат. Така и стана и той продължи напред.

После пак го видя. Беше зад него, този път много по-ниско. Машината се спусна надолу и изчезна зад хълмовете. Хорст сви рамене. Щяха да открият парашута и спасителната лодка. И следите му. Посоката бе очевидна. Нямаше къде другаде да отиде.

След няколко минути самолетът отново се появи. Носеше се право към него, вече по-бавно — очевидно го търсеше. Стейли започна да маха с ръце, въпреки че за миг му се прииска да се скрие. Глупава реакция. Трябваше да го намерят, въпреки че нямаше представа какво да им каже.

Самолетът замръзна във въздуха, после опасно бързо кацна сред растенията. Вътре седяха трима сламкари. Един от тях — кафяво-бял — незабавно скочи на земята.

— Хорст! — извика той с гласа на Джонатан. — Къде са другите?

Стейли посочи към купола. Дотам все още оставаше около един час път.

Сламкарката на Уитбред като че ли се обезпокои.

— Това проваля всичко. Хорст, наистина ли са вече там?

— Естествено. Чакат ме. От около три часа.

— О, Господи. Може да не са успели да влязат. Може Уитбред да не е влязъл. Хайде, Хорст. — Тя му даде знак да се качи в самолета. — Ще трябва някак да се напъхаш.

Вътре имаше още една кафяво-бяла. Пилотираше кафява. Сламкарката на Уитбред запя нещо, обхващащо пет октави, като използваше поне девет тона. Другата посредничка бясно размаха ръце. Направиха място на Стейли между седалките. Кафявата издигна самолета и го насочи към сградата.

— Може да не са влезли — повтори сламкарката на Джонатан. — Може би.

Хорст се озадачи. Нещо не му харесваше.

— Какво има? — попита той.

Посредничката го изгледа странно.

— Може би нищо. — Другите двама сламкари не отговориха.

34. Нарушители

Уитбред и Потър смаяно зяпаха.

Куполът покриваше огромно пространство. Към средата на стената блестеше един-единствен източник на светлина, много напомнящ на следобедно слънце. Сламкарите използваха такова осветление в някои от небостъргачите, които Джонатан беше виждал.

Вътре се простираше малък град — но не съвсем. Нямаше никого. Не се чуваше нито звук, не се забелязваше движение, прозорците бяха тъмни. А сградите…

Сградите бяха ужасяващо несъвместими една с друга. Уитбред потръпна при вида на две стройни колони с безброй прозорци, извисяващи се от двете страни на нещо като гигантска средновековна катедрала, цялата пищно украсена с хиляди корнизи, пазени от сламкарски демони.

Имаше стотици архитектурни стилове и поне десетина различни равнища на техническо развитие. Високите геометрични структури пред тях не можеха да са построени без железобетон или нещо по-сложно. Но постройката, която се намираше най-близо до входа, бе от сушен на слънце кирпич. Стените на една правоъгълна конструкция бяха от частично посребрено стъкло. Други стени бяха от сив камък и многобройните им прозорци бяха само с капаци, без стъкла.

— Кепенци. Къщата трябва да е била тук преди да издигнат купола — отбеляза Потър.

— Очевидно. Куполът е почти нов. Онази… катедрала в средата е толкова стара, че още малко и ще се срути.

— Погледни натам. Онази параболично-хиперболична структура стърчи от стена. Но виж самата стена!

— Да, трябва да е била част от друга сграда. Бог знае колко е стара. — Стената бе дебела над един метър, порутена по краищата и отгоре. Дяланите каменни блокове сигурно тежаха по половин тон. Беше я нападнало някакво увивно растение, което навярно не й позволяваше да се доразруши.

Уитбред се наведе напред.

— Няма цимент, Гавин. Блоковете просто са наредени един върху друг. И въпреки това стената носи останалата част от сградата — която е бетонна. Строили са за векове.

— Спомняш ли си какво каза Хорст за Кошерния астероид?

— Че усещал древността му. Да. Точно така…

— Тук има постройки от най-различни епохи. Струва ми се, че е музей. Музей на архитектурата, а? И са го изграждали век след век. Накрая са издигнали купола, за да го защитят от природните стихии.

— Да…

— Като че ли се съмняваш.

— Куполът е дебел два метра и е метален. Какви природни стихии…

— Метеоритен дъжд например. Не, глупости. Те са преместили астероидите преди цяла вечност.

— Искам да хвърля един поглед на катедралата. Изглежда, тя е най-старата сграда тук.

Катедралата наистина беше музей. Всеки цивилизован човек в Империята би го разбрал. Всички музеи си приличат.

Вътре имаше стъклени витрини с древни експонати. Потър се загледа в една от табелките с дати и надписи.

— Мога да прочета цифрите — каза той. — Виж, числата са четири или петцифрени. И това е основа дванайсет!

— Веднъж моята сламкарка ме попита откога датират най-старите писмени сведения за нашата цивилизация. Откога датира тяхната, Гавин?

— Ами, тяхната година е по-къса… Петцифрено число. Преди някакво събитие — това отпред е знак за минус. Чакай да видя… — Той извади компютъра си и бързо започна да пише. — Това число би трябвало да е седемдесет и четири хиляди и нещо. Джонатан, табелките са почти нови.

— Езикът се променя. Сигурно често им се налага да превеждат надписите.

— Да… да, този символ ми е известен. „Приблизително“. — Потър бързо се прехвърляше от витрина на витрина. — Ето го пак. Не тук… там. Джонатан, ела да видиш това.

Беше много стара машина, някога желязна, сега цялата ръждясала. Имаше скица на първоначалния й вид. Гаубица.

— Тук, на табелката. Този двоен знак за приблизителност означава обосновано предположение. Чудя се колко ли пъти е била превеждана?

Зала след зала. Откриха стълбище, което водеше нагоре. Стъпалата бяха ниски, но достатъчно широки за човешки крак. Горе имаше други зали. Таваните бяха ниски. Светлината идваше от редици крушки с нажежени жички, включващи се при влизане в помещението. Бяха монтирани внимателно, така че да не повредят тавана. Самата сграда трябваше да е паметник на културата.

Всички табелки си приличаха, но витрините бяха различни. Уитбред не се изненада. Нямаше два сламкарски артефакта, които да са абсолютно еднакви. Но това… Той се усмихна.

Върху асиметрична скулптурна рамка от метал с цвят на праскова лежеше стъклен балон, дълъг около пет и широк два метра. Изглеждаше съвсем нов. На рамката имаше табелка. Вътре бе изложена голям колкото ковчег дървен сандък, покрит с резба. В останките от капака можеше да се различи ръждясала телена мрежа. Върху него също имаше табелка. Под мрежата се виждаха тънкостенни керамични съдове с прелестни форми, някои счупени, други цели. Всеки беше обозначен с дата.

— Погледни тук — каза Потър. — Витрината е на около две хиляди години… това не може да е вярно, нали?

— Не… освен ако… — Уитбред прокара училищния си пръстен по стъкления балон. — И двете се драскат. Изкуствен сапфир. — Той опита с метала, който остави следа по камъка. — Възможно е да е на две хиляди години.

— Но сандъкът е на около две хиляди и четиристотин, а най-ранните съдове датират отпреди три хиляди. Виж как се променя стилът. Личи възходът и упадъкът на някаква школа или грънчарски стил.

— Смяташ ли, че дървеният сандък е от друг музей?

— Да.

Джонатан се засмя. Продължиха нататък. Уитбред посочи с ръка.

— Ето, това е същият метал, нали? — Малкото оръжие с две ръкохватки — трябваше да е автомат — носеше същата дата като сапфирения балон.

Близо до стената на огромния купол имаше озадачаваща структура. Представляваше вертикална решетка от шестоъгълници, всеки образуван от двуметрови стоманени елементи. В някои от фигурите бяха монтирани дебели пластмасови рамки.

Потър забеляза слабата заобленост на конструкцията.

— Пак купол. Сферичен, с геометрични подпори. От него не е останало много — пък и не може да е покривал цялата площ.

— Прав си. Но не е бил разрушен от времето. Виж онези елементи до ръба — изкривени са. Може би торнадо? Тази част от континента изглежда равнинна.

На Гавин му трябваше известно време, за да го разбере. На тераформираната Нова Шотландия нямаше торнадо. Той си спомни лекциите по метеорология и кимна.

— Да. Може би. Може би. — Зад останките от предишния купол Потър откри скеле от разпадащ се метал под нещо като пластмасово покритие. Самата пластмаса изглеждаше изтляла и разядена. На табелката имаше две петцифрени дати. Скицата до нея показваше тесен, примитивен наглед автомобил с три седалки една зад друга. Капакът на двигателя бе вдигнат.

— Вътрешно горене — каза той. — Бях останал с впечатлението, че на планетата не достигат изкопаеми горива.

— Сали също смяташе така. И че когато са ги изчерпали, цивилизацията им е започнала да упада.

Но най-интересният експонат се издигаше зад огромен стъклен прозорец в стената — невероятно древна „кула“ със сложно орнаментирана бронзова плочка, върху която имаше друга, по-малка.

В „кулата“ се виждаше ракета. Въпреки дупките в бордовете и покриващата целия корпус ръжда, формата й ясно се различаваше: издължен цилиндричен резервоар, много тънки стени, плавно заострен нос с пилотска кабина.

Юнкерите се запътиха към стълбището. На първия етаж трябваше да има друг прозорец…

Имаше. Двамата коленичиха, за да разгледат двигателя.

— Нещо не разбирам… — започна Потър.

— Стил „НЕРВА“ — отвърна Уитбред. Почти шепнеше. — Атомна. Изключително ранен модел. Вкарваш някакво инертно гориво през ядро от уран, плутон или нещо подобно. Отпреди епохата на ядрения синтез…

— Сигурен ли си?

Джонатан се замисли, после кимна.

— Да.

Разцепването на атомното ядро се бе развило след двигателите с вътрешно горене, ала в Империята все още имаше места, където използваха изкопаеми горива. Атомната енергия беше почти митична и докато момчетата гледаха ракетата, възрастта на експонатите около тях сякаш се спусна от стените като плащ и ги обгърна в тишина.

Самолетът кацна край оранжеви парцали от парашут и останки от конус. Вратата на купола зееше обвиняващо.

Сламкарката на Уитбред скочи на земята и се втурна към спасителната лодка. После зацвъртя на родния си език и кафявата отиде при нея.

— Отворили са го — каза кафяво-бялата. — Никога не бих си помислила, че Джонатан ще успее. Трябва да е бил Потър. Хорст, има ли някаква вероятност да не са влезли вътре?

Стейли поклати глава.

Сламкарката отново забърбори на кафявата.

— Пази самолета, Хорст — каза тя. После се обърна към другата кафяво-бяла, която слезе при тях и вдигна поглед към небето.

Инженерката взе скафандъра на Уитбред, пригоди нещо вместо липсващия шлем и запечата отвора на шията. После се прехвърли на кислородната бутилка. Скафандърът се изду и застана изправен като човек във вакуум. Извънземната завърза раменете с въжета и проби дупки в китките.

Разнесе се съскане на въздух и чучелото вдигна ръце. Налягането постепенно спадна и те се отпуснаха. Отново съскане — ръцете повторно полетяха нагоре…

— Това би трябвало да свърши работа — каза сламкарката на Уитбред. — Променихме твоя скафандър по същия начин, за да получим нормалната ви телесна температура. С малко късмет ще го взривят, без дори да проверят дали си вътре.

— Да го взривят ли?

— Обаче не бива да разчитаме на това. Ще ми се да можехме да направим така, че да стреля по самолет…

Стейли хвана сламкарката за рамото. Кафявата го наблюдаваше с типичната си извънземна полуусмивка, която не означаваше абсолютно нищо. Екваториалното слънце блестеше високо в небето.

— Защо искат да ни убият? — попита юнкерът.

— Всички сте осъдени на смърт, Хорст.

— Но защо? Заради купола ли? Някакво табу ли има вътре?

— Заради купола, да. Но няма табу. За какво ни взимате, за първобитни същества ли? Знаете прекалено много, това е. Мъртвите не говорят. Хайде, трябва да ги намерим и да ги изведем навън.

Сламкарката на Уитбред се наведе и мина под вратата. Нямаше нужда: но Уитбред неизбежно щеше да стори така. Другата кафяво-бяла безмълвно я последва. Кафявата остана навън с неизменната си полуусмивка.

35. Бягай, зайче, бягай

Видяха другите юнкери при катедралата. Докато се приближаваха, ботушите на Хорст Стейли глухо кънтяха. Уитбред погледна към тях и забеляза походката на сламкарката.

— Фюнч(щрак)? — попита младежът.

— Фюнч(щрак).

— Разглеждахме вашия…

— Нямаме време, Джонатан — прекъсна го тя. Другата кафяво-бяла нетърпеливо се размърда.

— Осъдени сме на смърт заради влизането ви в купола — безизразно рече Стейли. — Не зная защо.

Последва мълчание.

— Нито пък аз! — накрая отвърна Уитбред. — Това е просто музей…

— Да — потвърди сламкарката. — Трябвало е да се приземите точно тук. Това дори не е злополучна случайност. Вашите тъпи сламкарчета трябва да са програмирали конусите да не кацат във вода, градове или на планински върхове. А на обработваема земя. Е, това е мястото, където издигаме нашите музеи.

— Защо? — попита Потър. Ала като че ли вече знаеше. — Тук няма жители…

— Така че няма да ги бомбардират.

Тишината бе част от древността на това място.

— Гавин — каза сламкарката, — ти не си много изненадан.

Юнкерът се опита да потърка брадичката си. Шлемът му попречи.

— Едва ли има вероятност да ви убедим, че не сме научили нищо, нали?

— Не. Били сте вътре три часа.

— По-скоро два — намеси се Уитбред. — Хорст, всичко тук е фантастично! Музеи в музеите — има невероятно древни неща… това ли е тайната? Че вашата цивилизация е много стара? Не виждам защо го криете.

— Водили сте много войни — бавно рече Потър.

Сламкарката вирна глава.

— Да.

— Големи войни.

— Точно така. И малки.

— Колко?

— За Бога, Потър! Кой ги брои? Хиляди Цикли. Хиляди пъти връщане към дивачество. Смотаняка вечно се опитва да сложи край на това. До гуша ми е дошло. Според мен цялата господарска каста се е превърнала в Смотаняци. Мислят си, че могат да прекратят Циклите, като излязат в космоса и заселят други слънчеви системи.

Гласът на Хорст Стейли беше безизразен. Той внимателно се оглеждаше наоколо с длан върху ръкохватката на пистолета.

— И какво толкова смятат, че знаем?

— Ще ви кажа. И после ще се опитам да ви върна на кораба ви — живи… — Тя посочи другата сламкарка, която безучастно следеше разговора, подсвирна с уста и изцвъртя. — Най-добре я наричайте Чарли — продължи извънземната. — Няма да можете да произнесете името й. Чарли представлява господар, който ще ви помогне. Може би. Така или иначе, нямате друг шанс…

— Какво ще правим сега? — попита Стейли.

— Ще се опитаме да ви отведем при господаря на Чарли. Там ще сте на сигурно място. — Подсвирване, изщракване, подсвирване. — Хм, наричайте го цар Петър. Ние нямаме царе, но той вече е мъжкар. Смята се за един от най-могъщите господари и след като поговори с вас, навярно ще се съгласи да ви отведе у дома.

— Навярно — замислено повтори Хорст. — Виж, каква е тази тайна, от която толкова се страхувате?

— По-късно. Трябва да побързаме.

Хорст Стейли извади пистолета си.

— Не. Сега. Потър, в този музей има ли нещо, с което да можем да се свържем с „Ленин“?

— Да… мислиш ли, че се налага да насочваш пистолета?

— Намери радиостанция!

— Виж, Хорст — настоя сламкарката на Уитбред. — Господарите знаят, че сте се приземили някъде тук. Ако се опитате да се свържете с кораба си, ще ви засекат. А ако установите контакт, ще унищожат „Ленин“. — Стейли понечи да възрази, но тя продължи: — О, да, в състояние са да го направят. Няма да е лесно. Онова ваше поле е много мощно. Но сами се убедихте на какво са способни нашите инженери, а още нямате представа какво могат воините. Видяхме как унищожават един от най-добрите ви кораби. Вече разбрахме как става. Смяташ ли, че вашият малък миноносец ще победи флотите на планетата и астероидните станции?

— Господи, Хорст, може и да е права — възкликна Джонатан.

— Трябва да съобщим на адмирала — колебливо отвърна Стейли, но ръката, в която държеше пистолета, не трепна. — Изпълни заповедта, Потър.

— Веднага щом е безопасно, ще получите възможност да се свържете с „Ленин“. — Гласът на сламкарката се извиси почти до писък, после отново стана нормален. — Повярвай ми, Хорст, няма друг начин. Освен това сами няма да можете да използвате комуникатор. Ще се нуждаете от нашата помощ, а ние няма да ви помогнем да извършите толкова глупава постъпка. Трябва да се махнем оттук!

Другата кафяво-бяла изцвъртя. Сламкарката на Уитбред й отговори, после преведе:

— Ако не пристигнат войските на собствената ми господарка, ще го сторят воините на пазителя на музея. Не зная каква ще е неговата позиция. Чарли също няма представа. Пазителите са стерилни и не са амбициозни, но ревностно пазят онова, което вече имат.

— Ще ни бомбардират ли? — попита Уитбред.

— Докато сме вътре, не. Иначе ще унищожат музея, а музеите са изключително важни. Но пазителят ще прати войски — ако не го изпревари собствената ми господарка.

— Защо още ги няма? — попита Стейли. — Не чувам нищо.

— За Бога, може вече да идват! Виж, моята господарка — бившата ми господарка — спечели правото на проучванията върху хората. Тя няма да се откаже от него, затова няма да повика никой друг. Ще се опита да предотврати участието на местните и тъй като имението й е около Замъка, ще мине време, докато доведе воините си. Разстоянието е около две хиляди километра.

— Онзи ваш самолет беше доста бърз — безизразно рече Стейли.

— Скоростна посредническа машина. Господарите са се договорили да не ги използват. Появата ви в нашата система и без това едва не предизвика война за правото на проучвания върху вас и транспортирането на воини с такъв самолет определено ще доведе до…

— Вашите господари никакви военни самолети ли нямат? — попита Уитбред.

— Естествено, само че са по-бавни. Но под тази сграда има метро…

— Метро ли? — предпазливо рече Стейли. Всичко се случваше прекалено бързо. Той контролираше положението, ала не знаеше какво да прави.

— Разбира се. Сламкарите понякога посещават музеи. Но разстоянието от Замъка е голямо. Кой знае какво ще направи в това време пазителят. Възможно е дори да забрани намесата на моята господарка. В такъв случай можете да сте сигурни, че ще ви убие, за да не позволи на други господари да водят сражение тук.

— Откри ли нещо, Гавин? — извика Стейли.

Потър се появи на вратата на една от модернистичните колони от стъкло и стомана.

— Нищо не ми прилича на комуникатор. А това е най-новата сграда. Всичко останало може да е ръждясало.

— Хорст, трябва да се махнем оттук! — отново настоя сламкарката на Уитбред. — Нямаме време за разговори…

— Онези воини могат да дойдат със самолети до следващата станция и да продължат с метро — напомни им Джонатан. — Най-добре да направим нещо, Хорст.

Стейли бавно кимна.

— Добре. С какво ще тръгнем? С вашия самолет ли?

— Няма да се съберем всички — отвърна извънземната.

— Но можем да пратим двама с Чарли и аз ще…

— Не — категорично я прекъсна Хорст. — Ще останем заедно. Можеш ли да повикаш по-голям самолет?

— Дори не съм сигурна, че ще успеем да избягаме с този. Навярно имаш право. Най-добре да останем заедно. Е, не ни остава друг избор, освен метрото.

— Което вече може да е пълно с врагове. — Стейли за миг се замисли. Куполът представляваше бомбоубежище и огледалото осигуряваше сигурна защита от лазери. Можеха да се скрият тук — но за колко време? Започваше да изпитва неизбежната параноя на войник във вражеска територия.

— Къде трябва да идем, за да се свържем с „Ленин“? — попита той. Това очевидно беше първата им задача.

— В имението на цар Петър. На хиляда километра оттук е, но никъде другаде няма необходимата техника, за да установите контакт, без да ви засекат.

— И не можем да стигнем дотам със самолет. Добре. Къде е метрото? Трябва да устроим засада.

— Засада ли? — Сламкарката кимна. — Естествено. Не разбирам много от тактика, Хорст. Посредничките не воюват. Просто се опитвам да ви заведа при господаря на Чарли. Вие ще трябва да мислите за това да не ни убият по пътя. Мощни ли са оръжията ви?

— Обикновени пистолети.

— В музея има други. Нали затова са музеите. Но не зная кои действат.

— Струва си да опитаме. Уитбред, Потър. Идете да потърсите оръжие. Сега ми покажи къде е метрото.

Чарли очевидно разбираше разговора, макар че не бе изрекла нито дума на англически. Двете зачуруликаха и сламкарката на Уитбред посочи към катедралата.

— Там вътре. — После махна към статуите на „демоните“ по корнизите. — Всички други освен тези са безопасни. Това са воините — войници, телохранители, полиция. Те са убийци, при това изключително способни. Ако ги видите, плюйте си на петите.

— Да си плюем на петите ли? По дяволите! — измърмори Стейли и стисна пистолета си. — Чакам ви долу извика той на другите юнкери. — Ами вашата кафява?

— Няма проблем — отвърна извънземната и нададе остър писък.

Инженерката влезе в сградата и подаде нещо на Чарли. Двете кафяво-бели го разгледаха и сламкарката на Уитбред каза:

— Това са въздушни филтри. Ще ви трябват. Можете да си свалите шлемовете и да ги замените с тези маски.

— Радиостанциите ни… — понечи да възрази Хорст.

— Вземете ги. По-късно кафявата ще поработи и върху тях. Наистина ли искаш ушите ти да са запушени? А и кислородните бутилки няма да са вечни.

— Благодаря — отвърна Стейли, взе филтъра и го завърза на лицето си. Нещо като мека чашка покриваше носа му и от нея излизаше тръба, свързана с малка кутия, която той закачи на колана си. Беше истинско облекчение да свали шлема си, но не знаеше какво да прави с него. Накрая го завърза на пояса си, макар че той подскачаше и постоянно го удряше. — Добре, да вървим. — Говореше по-лесно без шлема, ала трябваше да свикне да не диша през устата си.

Надолу водеше спирална рампа. Много дълбока. Не се забелязваше движение, но Хорст съзнаваше, че е лесна мишена за всеки, който можеше да се крие в метрото. Мечтаеше си за гранати и взвод морски пехотинци. Ала бяха само той и двамата му другари. И извънземните. Посреднички. „Посредничките не воюват“ — беше казала сламкарката на Уитбред. Не биваше да го забравя. Поведението й толкова напомняше на Джонатан, че понякога трябваше да брои ръцете, за да е сигурен с кого разговаря, но тя не воюваше. Както и кафявите.

Стиснал пистолета си, Стейли предпазливо се спускаше надолу пред сламкарите. Рампата свършваше с врата и той спря за миг пред нея. Вътре не се чуваше нищо. „По дяволите!“ — каза си юнкерът и влезе.

Озова се в пуст широк цилиндричен тунел с релси на дъното и равен перон отстрани. Отляво тунелът свършваше със скална стена. Другият край изчезваше в мрака. В скалата имаше отпечатъци като от ребра на гигантски кит.

Сламкарката пристъпи зад него и видя накъде гледа.

— Тук е имало линеен ускорител — преди някоя развиваща се цивилизация да използва метала.

— Не виждам мотриси.

— Ще повикам. Всеки посредник може да го направи.

— Не ти. Чарли — отвърна Хорст. — Или господарите знаят, че и ти участваш в заговора?

— Хорст, ако изчакаме мотриса, тя ще е пълна с воини. Пазителят знае, че си влязъл в сградата му. Нямам представа защо още не са тук. Сигурно спорят с моята господарка за юрисдикцията. Юрисдикцията е много важна за господарите… и цар Петър навярно също подклажда огъня.

— Не можем да избягаме със самолет. Не можем да пресечем нивите пеш. Не можем да повикаме и мотриса — рече Стейли. — Добре. Нарисувай ми мотриса.

Тя започна да скицира на екрана на джобния му компютър — кутия на колела, универсална конструкция за машини, които едновременно трябва да побират колкото може повече пътници и да се паркират в ограничено пространство.

— Двигателите са в колелата. Управлението може да е автоматично…

— Не и на бойна мотриса.

— Пултът е тук отпред. Кафявите и воините може да са направили всевъзможни промени. Постоянно променят нещо, нали разбираш…

— Например броня. Бронирано стъкло и стени. Оръдия отпред. — Трите извънземни внезапно се напрегнаха и Хорст се заслуша. Не чу нищо.

— Стъпки — каза сламкарката на Уитбред. — Джонатан и Гавин.

— Възможно е. — Стейли безшумно се промъкна към входа.

— Спокойно, Хорст. Познавам ритъма.

Бяха открили оръжия.

— Това е страхотно — каза Уитбред и протегна напред някаква тръба с лещи в предния край и приклад, очевидно предназначен за сламкарски рамене. — Не зная за колко време ще стигне енергията, но успях да пробия дупка в дебела каменна стена. Лъчът е невидим.

Стейли я взе.

— Тъкмо от такова нещо имаме нужда. По-късно ще ми разкажете за другите. А сега влезте вътре и стойте там. — Хорст зае позиция в края на перона, точно от едната страна на входа. Никой нямаше да го види, докато не излезеше от тунела. Чудеше се колко здрава е сламкарската броня. Дали можеше да спре лазерен лъч? Не чуваше нито звук.

„Глупаво е — каза си той. — Но какво друго мога да направя? Ами ако дойдат със самолети и кацнат пред купола? Трябваше да затворя вратата и да оставя някого там. Още не е късно.“

Момчето понечи да се обърне към другите, но в този момент чу тихо бръмчене. Странно — това го успокои. Нямаше нужда да взима повече решения. Хорст стисна по-здраво непознатото оръжие. Мотрисата бързо се приближаваше…

Беше много по-малка, отколкото очакваше: модел на трамвай, който профуча покрай него. Въздушната струя обрули лицето му. Машината рязко спря, докато Стейли насочваше лазерната пушка като вълшебна пръчка към нея. Дали някой щеше да слезе от отсрещната страна? Не. Оръжието работеше отлично. Лъчът наистина се оказа невидим, но металните стени на мотрисата се покриха с пресечени, нажежени до червено линии. Той се прицели в прозорците, в покрива, после скочи в тунела и стреля по дължината й.

Приближаваше се втора мотриса. Стейли откри огън и по нея. По дяволите, откъде можеше да знае кога ще свърши енергията на лазера? Музеен експонат, за Бога! Другата мотриса профуча покрай него и по страните и останаха червени линии. Хорст отново насочи оръжието към тунела. Там нямаше нищо.

Не идваше трета мотриса. Добре. Той систематично продължи да обсипва с огън втората. Тя бе спряла точно зад първата — дали се беше задействала някаква автоматична противоударна система? Не знаеше. Затича се към двете машини. Уитбред и Потър се присъединиха към него.

— Казах ви да се криете!

— Съжалявам, Хорст — отвърна Джонатан.

— Това е военно положение, господин Уитбред. Можете да ме наричате Хорст, когато никой не стреля по нас.

— Слушам. Позволете да отбележа, че не е стрелял никой друг освен вас.

От мотрисите се носеше миризма: изгоряло месо. Сламкарките дойдоха при тях. Стейли предпазливо надникна в мотрисите и каза:

— Демони.

Юнкерите с интерес разгледаха труповете. Освен статуите, никога не бяха виждали същества от този вид. В сравнение с посредничките и инженерките те изглеждаха слаби и пъргави като хрътки. Десните им ръце бяха дълги, с дебели къси пръсти и само един палец. Другият ръб на дясната им длан бе покрит с твърда кожа. Лявата ръка беше по-дълга, с пръсти като кренвирши. Под лявата мишница имаше нещо.

Зъбите им бяха дълги и остри като на чудовища от детски книжки и полузабравени легенди.

Чарли зацвъртя и след като не получи отговор, отново записука, този път по-остро. После даде знак на кафявата. Инженерката се приближи до вратата и внимателно я разгледа. Впила поглед в мъртвите воини, сламкарката на Уитбред стоеше като вкаменена.

— Внимавай за бомби! — извика Стейли. Кафявата не му обърна внимание и предпазливо заопипва рамката. — Пази се!

— Заредили са бомби, но кафявата ще ги види — съвсем бавно каза Чарли. — Ще я предупредя да внимава. — Говореше правилно и без никакъв акцент.

— Ти знаеш англически — удиви се Хорст.

— Не много добре. Трудно ми е да мисля на вашия език.

— Какво й е на моята фюнч(щрак)? — попита Джонатан.

Вместо да отговори, Чарли пак зацвъртя. Звуците рязко се извисиха. Сламкарката на Уитбред като че ли се сепна и се обърна към тях.

— Извинявайте. Това са воините на моята… господарка. По дяволите, по дяволите, какво правя аз?

— Да влезем вътре — нервно каза Стейли. Той насочи лазера си, за да пробие дупка в стената на мотрисата. Кафявата продължаваше предпазливо да разглежда вратата, сякаш се страхуваше от нея.

— Позволете на мен, господин старши юнкер. — Уитбред сигурно се шегуваше. Той държеше къса сабя с дебел ефес. С плавно движение младежът изряза квадратен отвор в метала. — Вибрира — каза Джонатан. — Поне така ми се струва.

През филтрите им проникваха няколко миризми. За сламкарките трябваше да е още по-лошо, но те не се оплакваха. Всички пропълзяха във втората мотриса.

— Не е зле да ги разгледаш — каза сламкарката на Уитбред. Вече изглеждаше много по-добре. — Опознай врага си. — Тя зацвъртя на кафявата, отиде при пулта, внимателно го проучи и седна на мястото на водача. Трябваше да избута мъртвия воин оттам.

— Погледни под лявата ръка — рече извънземната. — Това е втора лява ръка, атрофирала при повечето сламкарски подвидове. Само че цялата е един нокът, като… — Тя се замисли за миг. — Като копито. Това е нож за изкормяне. И има достатъчно силен мускул.

Уитбред и Потър сбърчиха лица, после, по заповед на Стейли, започнаха да изхвърлят труповете на демоните през дупката в стената. Воините бяха като близнаци абсолютно еднакви, освен обгорените следи от лазера. Пръстите на краката и петите им бяха обвити в остра рогова материя. Един ритник — назад или напред — и край. Главите им бяха малки.

— Разумни ли са? — попита Джонатан.

— Според вашите стандарти, да, но не са много находчиви — отвърна неговата сламкарка. Говореше като Уитбред на изпит при старши лейтенанта, който отговаряше за учебната програма на юнкерите — прецизно, но безизразно. — Могат да поправят всяко оръжие, но не и да изобретят ново. А, има и един докторски вид, хибрид между истински лекар и воин. Полуразумен. Сигурно би могъл да се досетиш как изглеждат. Най-добре да накараш кафявата да хвърли един поглед на оръжията, които решите да запазите…

Мотрисата потегли без предупреждение.

— Къде отиваме? — попита Стейли.

Сламкарката на Уитбред изчурулика като присмехулник.

— В следващия град по линията…

— Те ще преградят пътя — прекъсна я Хорст. — На какво разстояние е?

— Ами… на петдесет километра.

— Когато стигнеш до средата, спри.

— Слушам — още по-точно имитира Джонатан тя. — Подценили са те, Хорст. Не мога да си го обясня по друг начин. Никога не съм чувала някой да е убивал воин. Освен друг воин. Или господар — понякога, не много често. Ние насъскваме воините едни срещу други. Така ограничаваме прираста им.

— Пфу — измърмори Уитбред. — Защо просто не… не ги отглеждате като домашни животни?

Извънземната се засмя — горчив, съвсем човешки, ужасяващ смях.

— Не сте ли се питали какво е убило инженерката на борда на вашия кораб?

Всички отговориха едновременно:

— Да.

— Разбира се.

— Естествено.

Чарли изцвъртя.

— Нека научат — отвърна й сламкарката на Джонатан.

— Умряла е, защото не е имало кой да я оплоди. — Последва продължително мълчание. — Това е цялата тайна. Не се ли досетихте? Всички варианти от нашия вид трябва да забременяват след като известно време са били женски. Дете, мъжкар, женска, бременност, мъжкар, женска, бременност и така нататък. Ако не забременеят навреме, умират. Дори ние. А посредничките не могат да забременяват. Ние сме стерилни хибриди.

— Но… — Уитбред приличаше на хлапе, на което току-що са разкрили истината за Дядо Коледа. — До каква възраст живеете?

— Около двайсет и пет ваши години. Петнайсет години след съзряването. Но инженерите, фермерите и господарите — особено господарите! — трябва да забременяват не по-късно от две наши години. Вашата инженерка сигурно вече е наближавала този срок.

Продължиха в мълчание.

— Но… мили Боже — тихо каза Потър. — Това е ужасно!

— „Ужасно.“ Копеле такова. Разбира се, че е ужасно. Сали и нейните…

— Какво те измъчва? — попита Джонатан.

— Хапчетата против забременяване. Попитахме Сали Фаулър какво правят жените, когато още не искат да имат деца. Използват хапчета против забременяване. Но не и приличните момичета. Те просто не правят секс гневно каза извънземната.

Мотрисата се носеше по релсите. Хорст, който седеше в задната част, която сега се падаше отпред, и следеше тунела с насочено оръжие, се обърна. Двете кафяво-бели яростно гледаха хората. Устните им бяха разтворени и разкриваха зъбите им.

— Те просто не правят секс — повтори сламкарката на Уитбред и подсвирна. — Вече знаете защо водим войни. Вечни войни…

— Заради пренаселеността — рече Потър.

— Да. Винаги, когато диваците създадат цивилизация, сламкарите престават да умират от глад! Вие не знаете какво означава пренаселеност! Можем да ограничаваме раждаемостта при по-нисшите подвидове, но какво да правят господарите със собственото си размножаване? Най-близкият ни аналог на вашите хапчета против забременяване е детеубийството!

— А това не е възможно — каза Гавин. — И затова всички се борите за останалата храна.

— Разбира се. — Сламкарката на Уитбред се поуспокои. — Колкото по-развита е цивилизацията, толкова по-продължителен е периодът на дивачество. И винаги се появява Смотаняка, който се опитва да сложи край на Циклите, и само още повече обърква нещата. Вече сме съвсем близо до колапса, ако не сте забелязали. Когато пристигнахте, се разгоря ужасна борба за правото върху вас. Спечели моята господарка…

Чарли изсвири и зацвъртя.

— Да. Цар Петър също опита, но не успя да получи достатъчно подкрепа. Не беше сигурен, че ще спечели войната с господарката ми. Сегашните му действия обаче навярно ще доведат до същия резултат. Няма значение. И без това скоро щеше да избухне.

— Вие сте толкова пренаселени, че отглеждате растения на покривите — отбеляза Джонатан.

— О, това просто е проява на предвидливост. Като използването на всяка свободна педя земя в градовете за земеделие. Някои винаги оцеляват, за да започнат новия Цикъл.

— Навярно е ужасно трудно да създадеш цивилизация дори без радиоактивни метали — каза Уитбред. — Всеки път трябва направо да преминаваш към водородно гориво.

— Естествено. Какво точно се опитваш да кажеш?

— Не съм сигурен.

— Е, така е било през цялата ни писана история, което е много време според вашите стандарти. Освен един период, през който открили радиоактивни метали в троянските астероиди. Там били оцелели неколцина и донесли цивилизацията на планетата. Металите били разработени от някаква по-стара цивилизация, но все още имало известно количество.

— Божиите очи — рече Джонатан. — Но…

— Спри мотрисата — нареди Стейли. Сламкарката на Уитбред изцвъртя и се подчини. — Безпокои ме мисълта за онова, към което се приближаваме — поясни той. — Нима начин да не ни чакат. Онези, които убихме, не са се свързали с тях… а ако това са били воините на твоята господарка, къде са тези на пазителя? Пък и без това искам да видя как действат оръжията им.

— Накарай кафявата да ги провери — предложи извънземната. — Може да са някакъв капан.

Изглеждаха смъртоносни. И нямаше две еднакви. Най-разпространеният тип бе пушка, изстрелваща сачми, но имаше и лазери и гранати. Прикладите бяха съобразени с индивидуалните особености на притежателите им. Някои прилягаха само към горното дясно рамо, други и към двете. Мерниците бяха различни. Имаше два модела за леваци.

Едно от оръжията представляваше гранатохвъргачка с петнайсетсантиметрово дуло.

— Кажи й да я погледне — каза Хорст.

Сламкарката на Уитбред я подаде на инженерката и взе от нея пушка със сачми, която прибра под пейката.

— Права бях. Това е капан. — Кафявата провери гранатохвъргачката и изцвъртя. — Тази е наред — преведе посредничката.

— Ами гранатите? — Те бяха от няколко различни вида. Инженерката отново каза нещо.

— Най-голямата граната е щяла да се взриви, ако се беше опитал да я заредиш — рече сламкарката на Джонатан. — Очевидно са приготвили достатъчно капани. Предполагах, че господарите ви смятат за нещо като глупави посредници. Отначало си мислехме така. Но тези уловки означават, че според тях можете да убивате воини.

— Страхотно. Предпочитам да ни смятаха за глупаци. Щяхме да загинем без музейния лазер. Като става дума за това, защо държите в музей действащи оръжия?

— Ти не схващаш смисъла на музея, Хорст. Той е за следващия Цикъл. Диваците създават нова цивилизация. Колкото по-скоро го направят, толкова по-късно ще настъпи колапсът, защото възможностите им ще нарастват по-бързо от населението. Разбираш ли? Забеляза ли ключалката на вратата?

— Не.

— Аз обаче я забелязах — обади се Потър. — Трябва да имаш известни астрономически познания, за да я отключиш. Предполагам, че по този начин диваците не могат да влязат вътре, докато не са готови за това.

— Правилно. — Кафявата зачурулика и върна поредната граната на посредничката. — Поправила я е. Вече е безопасна. Какво възнамеряваш да правиш с нея, Хорст?

— Изберете ми още няколко. Потър, ти вземи онзи лазер. Близо ли сме до повърхността?

— Хм. Последната станция е съвсем плитко. Този район е равнинен. Значи… между три и десет метра.

— Наблизо има ли друг транспорт?

— На един час път. Хорст, да не се каниш да разрушиш тунела? Знаеш ли откога се използва това метро?

— Не. — Той се измъкна през дупката в стената и се отдалечи на няколко метра назад.

Тунелът бе абсолютно прав. Сигурно го бяха пробили с лазер.

Зад него се разнесе гласът на сламкарката.

— От единайсет хиляди години!

Стейли стреля.

Гранатата се заби в тавана на тунела. Хорст се хвърли на земята и се сви, за да се предпази от ударната вълна. Когато отвори очи, отгоре се сипеха камъни и пръст.

Той взе нова граната.

Този път през отвора просия червеникава слънчева светлина. Юнкерът отиде да провери. Да, можеха да се покатерят по този склон.

Единайсет хиляди години.

36. Присъдата

— Пратете мотрисата напред без нас — каза Хорст. Сламкарката на Уитбред зачурулика и кафявата вдигна капака на контролния пулт. Работеше с ослепителна скорост. Джонатан си спомни за астероидната миньорка, живяла и умряла сякаш преди цяла вечност, когато „Макартър“ беше негов дом и сламкарите бяха дружелюбни, очарователни непознати.

Инженерката скочи навън. Мотрисата се поколеба, после плавно набра инерция. Всички се обърнаха към импровизираната рампа на Стейли и мълчаливо се заизкачваха.

Светът горе тънеше в червени оттенъци. Безкрайни редове растения свиваха листата си в очакване на нощта.

Нещо в гъсталака помръдна. Три оръжия едновременно се вдигнаха. Създанието се затътри към тях…

— Спокойно — каза Хорст. — Това е фермерка.

Сламкарката на Уитбред се приближи до юнкерите и избърса с длани пръстта от козината си.

— Тук има много такива. Може дори да се опитат да запушат дупката. Фермерите не са особено интелигентни. Няма и нужда. А сега, Хорст?

— Ще се насочим към някакъв транспорт. Ако видите самолети… хм.

— Инфрачервени детектори — каза извънземната.

— В тези ниви има ли трактори? — попита Стейли.

— Вече всички са прибрани в гаражите. Обикновено не работят по тъмно… разбира се, фермерите могат да докарат някои, за да заровят дупката.

Хорст се замисли.

— В такъв случай няма да взимаме трактор. Прекалено е подозрително. Да се надяваме, че на инфрачервения екран ще изглеждаме като фермери.

Тръгнаха. Зад тях фермерката започна да изправя наклонените растения и да подравнява почвата около корените им. Тя си цвъртеше нещо сама, но сламкарката на Джонатан не им преведе. Стейли разсеяно се зачуди дали фермерите изобщо говорят, или просто ругаят, но не попита. Трябваше да помисли.

Смрачаваше се. Появи се червено сияние: Окото на Мърчисън. Пред тях проблеснаха жълти градски светлини. Вървяха мълчаливо. Юнкерите се оглеждаха и здраво стискаха оръжията си, извънземните ги следваха.

След известно време Стейли попита посредничката:

— И какво ще ти донесе всичко това?

— Страдание. Унижение. Смърт.

— Това е следствието. Имах предвид защо го правиш.

— Не, Хорст. Имаш предвид защо не го е направила твоята фюнч(щрак).

Той я погледна. Наистина си задаваше този въпрос. Какво правеше неговата „близначка“, докато демоните преследваха собствения й фюнч(щрак)? В гърдите му се надигна тъпа болка.

— И двете изпълняваме дълга си, Хорст, и твоята фюн-ч(щрак), и аз. Но за нея дългът е като… да речем старши офицер. Гавин…

— Да.

— Опитах се да уговоря твоята фюнч(щрак) да дойде, но на нея й е хрумнала смотаняшката идея да сложим край на Циклите, като пратим излишното ни население на други звезди. Поне нито една от двете няма да помогне на другите да ни открият.

— Мислиш ли, че могат?

— Хорст, твоята сламкарка трябва да знае точно къде се намираш. А когато открие мъртвите воини, ще разбере.

— Най-добре следващия път, когато имаме възможност, да хвърляме чоп. Няма начин да предвиди резултата.

— Казах ти, тя няма да им помогне. Никой не очаква от посредничка да преследва собствения си фюнч(щрак).

— Но не сте ли длъжни да се подчинявате на заповедите на своите господари? — попита Стейли.

Тя бързо завъртя тялото си. Юнкерите никога не бяха виждали това движение, което очевидно не имитираше човешки жест.

— Виж — каза сламкарката. — Посредничките са създадени, за да предотвратяват войни. Ние представляваме господарите. Говорим от тяхно име. За да си вършим работата, трябва да имаме известна независимост. Затова гениите инженери работят върху постигането на равновесие. Ако сме прекалено независими, преставаме да представляваме господарите както трябва. И избухват войни.

— Да — намеси се Потър. — А прекалената зависимост ви лишава от гъвкавост и пак избухват войни… — Той замълча за миг. — Но ако подчинението е типично за вида ви, просто няма да сте в състояние да ни помогнете сами. И ще ни заведете при друг господар, защото нямате друг избор.

Стейли стисна гранатохвъргачката.

— Вярно ли е?

— До известна степен — призна тя. — Не чак толкова, колкото си мислите. Но да, по-лесно е да избираме между много заповеди, отколкото да се опитваме да нарушим всички.

— И какво трябва да се направи според цар Петър? — попита Хорст. — Какво точно ни очаква?

Другата извънземна изцвъртя. Тази на Уитбред й отговори. Разговорът бе прекалено продължителен за сламкари. Светлината на залеза отдавна беше изтляла и Окото на Мърчисън сияеше сто пъти по-ярко, отколкото пълната земна Луна. Във Въглищния чувал нямаше други звезди. Нивите наоколо бяха тъмночервени с безброй мастиленочерни сенки.

— Честност — накрая отвърна Чарли. — Моят господар смята, че трябва да сме честни с вас. Че е по-добре да продължим да живеем в древната последователност на Циклите, отколкото да поемем риска от пълно унищожение и да обречем потомството си.

— Но… — заекна Потър. — Но защо да не колонизирате нови звезди? Галактиката е достатъчно голяма за всички. Нали няма да нападате Империята?

— Не, не — възрази сламкарката на Джонатан. — Дори моята господарка иска само да купи земя като бази на имперски светове и после да продължи извън границите ви. Целта е да колонизираме планети около Империята. Така ще можем да търгуваме. Едва ли ще се опитаме да живеем на едни и същи светове.

— Тогава защо… — започна Потър.

— Мисля, че няма да успеете да построите толкова много космически кораби — прекъсна го Уитбред.

— Ще ги строим на колониални планети и ще ги пращаме обратно — отвърна сламкарката. — Ще наемаме транспортни съдове от хора като Бери. Можем да плащаме повече от всеки друг. Но вижте, това не може да продължи дълго. Колониите ще се отцепят от нас. Ще трябва да започнем наново с още по-далечни бази. И на всеки заселен свят ще възникват проблеми с раждаемостта. Представяте ли си какво ще е след триста години?

Уитбред се опита. Безброй кораби като летящи градове. И Войни за наследството, като онези, унищожили Първата империя. Все повече и повече сламкари…

— Стотици сламкарски светове, които разселват нашето постоянно множащо се население на нови планети! Милиарди господари, които се борят помежду си за територия и сигурност! Нужно е време, за да използваме вашия смотаняшки двигател. Време и гориво, за да обикаляме във всяка система в търсене на следващия смотаняшки пункт. После сламкарската сфера ще ни стане тясна. И ще трябва да навлезем навътре — в Човешката империя.

— Хм — промърмори Уитбред. Другите само погледнаха сламкарката и продължиха напред към града. Стейли стискаше гранатохвъргачката с две ръце, сякаш големината й му действаше успокоително.

— И неминуемо ще ви завидим — прибави тя.

— На нас ли? Защо? Заради хапчетата за контрол на раждаемостта?

— Да.

Стейли изсумтя.

— Накрая ще се образува огромна сфера от сламкарски системи. Светлината на централните звезди дори няма да стига до периферията. Те ще враждуват помежду си. Вечна война, вечно загиващи цивилизации. Предполагам, че най-често използваният метод ще е спускане на астероид в слънцето на врага и презаселване на планетата след като звездата изстине. И тази сфера ще продължава да се разширява.

— Не съм сигурен, че сте в състояние да победите Империята — възрази Стейли.

— Знаеш ли с каква бързина се размножават нашите воини? О, остави това. Възможно е вие да ни изтребите. Сигурно ще запазите няколко сламкари за зоопарковете си — няма нужда да се безпокоите за размножаването ни в изкуствени условия. Всъщност всичко това не ме интересува. Има голяма вероятност да предизвикаме колапс дори само като пренасочим прекалено голяма част от промишлеността си за построяването на космически кораби.

— Щом не се готвите за война с Империята — рече Хорст, — защо ние тримата сме осъдени на смърт?

— Четиримата. Господарката ми иска и моята глава… е, може би не. Ще ви направят дисекция.

Никой не се изненада.

— Осъдени сте на смърт, защото вече разполагате с достатъчно информация, за да разкриете всичко това и сами, вие и биолозите на „Макартър“. Много други господари подкрепят решението за убийството ви. Страхуват се, че ако сега избягате, вашето правителство ще види в нас пъплеща чума, която се разпространява в галактиката и представлява опасност за унищожението на Империята.

— Ами цар Петър? Той не иска ли да ни убият? — попита Стейли. — Защо?

Сламкарките отново зацвъртяха.

— Възможно е да реши да ви убие — отвърна тази на Уитбред. — Трябва да съм откровена с вас. Но иска да върне джина в бутилката — ако има начин хората и сламкарите да се върнат там, където бяхме преди да откриете нашата смотаняшка сонда, той ще се опита да го направи. Циклите са за предпочитане пред… цяла галактика от Цикли!

— Ами ти? — попита Уитбред. — Как виждаш ситуацията?

— Като вас — предпазливо каза сламкарката. — В състояние съм безпристрастно да съдя собствения си вид. Не съм предателка. — В извънземния глас прозвучаха умолителни нотки. — Аз съм съдия. И отсъждам, че връзката между нашите видове може да доведе единствено до взаимна завист, към вас заради хапчетата ви за контрол на раждаемостта, към нас заради по-висшия ни разум… Каза ли нещо?

— Не.

— Отсъждам, че разпространението на моя вид в космоса носи абсурдни рискове и няма да сложи край на Циклите. Само ще прави още по-ужасен всеки колапс. Ще се размножаваме по-бързо, отколкото се разпространяваме, докато колапсът не започне да обхваща стотици планети едновременно…

— Но ти издаваш своята безпристрастна присъда — рече Потър, — като възприемаш нашата гледна точка или по-скоро тази на Уитбред. Толкова много приличаш на Джонатан, че постоянно трябва да ти броим ръцете. Ами ако се откажеш от човешката си гледна точка? Възможно ли е присъдата ти… Хей!

Лявата ръка на извънземната стисна предницата на униформата му и го притегли надолу, докато носът му не се приближи на няколко сантиметра от лицето й.

— Никога не говори така. Дори недей да си го помисляш. Оцеляването на нашата цивилизация, на всяка цивилизация, изцяло зависи от присъдата на моята класа. Ние разбираме всички гледни точки и отсъждаме по справедливост. Ако други посреднички стигнат до заключение, различно от моето, това си е тяхна работа. Възможно е да не разполагат с всички факти или да имат различни цели. Аз отсъждам на основата на доказателствата.

Тя го пусна. Потър се олюля назад. С пръстите на дясната си ръка сламкарката отстрани от ухото си цевта на пистолета на Стейли.

— Това беше излишно — каза Гавин.

— Но привлече вниманието ти, нали? Хайде, губим си времето.

— Почакай малко — тихо рече Хорст, но всички ясно го чуха в нощната тишина. — Този цар Петър може да не ни позволи да се свържем с „Ленин“. Това не ми харесва. Трябва да разкажем на капитана всичко, което научихме.

— И как ще го направите? — попита сламкарката на Уитбред. — Казвам ти, ние няма да ви помогнем, а без нас няма да успеете. Надявам се, че не си намислил нещо тъпо, например да ни заплашиш, че ще ни убиеш. Ако се страхувах от това, смяташ ли, че щях да съм тук?

— Но…

— Хорст, набий си го най-сетне в този твой военен мозък. Единствената причина „Ленин“ да не е унищожен е фактът, че моята господарка и цар Петър са се договорили да не го унищожават! Господарката ми иска „Ленин“ да се върне и да докара доктор Хорват и господин Бери. Ако сме ви анализирали вярно, двамата ще са изключително убедителни. Ще настояват за свободна търговия и мирни взаимоотношения с нас…

— Да — замислено рече Потър. — А без нашата информация няма кой да ги предупреди… защо цар Петър сам не се свърже с „Ленин“?

Чарли и сламкарката на Уитбред зацвъртяха.

— Не е сигурен — отвърна Чарли, — че когато научи истината, Империята няма да дойде с цялата си мощ, за да унищожи сламкарските светове. И докато не се убеди…

— За Бога, как би могъл да се убеди в такова нещо, като разговаря с нас? — попита Стейли. — Самият аз не съм сигурен. Ако негово величество ме попита, не зная какво бих го посъветвал — за Бога, та ние сме само трима юнкери от имперски крайцер. Не можем да говорим от името на Империята.

— Нима? — рече Джонатан. — Започвам да се чудя дали Империята ще е в състояние да ви победи…

— Господи, Уитбред! — възкликна Хорст.

— Не, помисли. Докато „Ленин“ се върне и докладва на Спарта, те вече ще имат полето. Нали?

Двете сламкарки свиха рамене. Жестовете им бяха абсолютно еднакви — безупречна имитация на Уитбред.

— След като вече знаят, че съществува, инженерите ще го създадат — отвърна сламкарката на Джонатан. — А дори и без него имаме известен опит в космическите войни. Хайде, стига. Божичко, вие не съзнавате колко близо сме до избухването на война! Ако реши, че сте съобщили всичко това на „Ленин“, моята господарка ще нареди да атакуват кораба. Ако не е убеден, че има начин да ви накараме да ни оставите на мира, същото навярно ще направи и цар Петър.

— И ако не побързаме, адмиралът ще върне „Ленин“ обратно на Нова Каледония — прибави Потър. — Господин Стейли, нямаме абсолютно никакъв избор. Трябва да открием господаря на Чарли преди другите господари да открият нас. Съвсем просто е.

— Джонатан? — обърна се Хорст към третия юнкер.

— Съвет ли искате, господин Стейли? — Сламкарката на Уитбред неодобрително изцвъртя. Джонатан Уитбред ядосано я изгледа, после се усмихна. — Да, съгласен съм с Гавин. Какво друго ни остава? Не сме в състояние да се бием с цялата планета и сами не можем да установим секретна връзка с „Ленин“.

Хорст отпусна оръжието си.

— Добре. Водете ни тогава. Но е ужасно да се чувстваме посланици на човешката раса.

Те закрачиха през тъмните ниви към ярко осветения град.

37. Урок по история

Около града се издигаше триметрова стена. Можеше да е от камък или твърда пластмаса — материалът не можеше да се различи под червеникавочерната светлина на Окото на Мърчисън. Зад стената се виждаха огромни продълговати сгради. Над главите им се извисяваха жълти прозорци.

— Портите се охраняват — каза сламкарката на Уитбред.

— Убеден съм — измърмори Стейли. — И пазителят ли живее тук?

— Да. На последната спирка на метрото. Пазителите нямат право да притежават обработваема земя. Изкушението да си независим е прекалено силно даже за стерилен мъжкар.

— Но как се става пазител? — попита Джонатан. — Постоянно говориш за съперничество между господарите, но как всъщност си съперничат?

— Божичко мили, Уитбред! — избухна Хорст. — Помисли по-добре как да влезем в града!

Сламкарката на Уитбред се обърна към Чарли и зачурулика.

— Има алармена инсталация — каза тя. — И воини.

— Можем ли да прескочим стената?

— Охранява се с лазерни лъчи, Хорст.

— От какво толкова се боят?

— От гладни бунтове.

— Значи трябва да я пробием. Сещате ли се за подходящо място?

Двете извънземни свиха рамене.

— Може би половин километър нататък. Там има шосе.

Тръгнаха покрай стената.

— Е, как си съперничат? — настоя Уитбред. — И без това няма за какво да приказваме.

Стейли измърмори нещо, но се приближи, за да слуша.

— Как си съперничите вие? — попита сламкарката на Джонатан. — С производителност. Ние имаме търговия, нали знаете. Господин Бери щеше да се изненада от способностите на нашите търговци. Господарите купуват отговорности — с други думи, доказват, че са в състояние да се справят с дадена работа. Стремят се да получат подкрепата на други могъщи господари. Посредничките водят преговорите. Договорите се публикуват — обещания за извършване на услуги, такива неща. А някои господари работят за други. Никога пряко. Но когато получат някаква работа, те се съветват с по-могъщи от тях. Господарят събира престиж и власт, когато други започнат да искат съветите му. И разбира се, помагат им техните дъщери.

— Звучи сложно — каза Потър. — Струва ми се, че в човешката история няма подобен период.

— Наистина е сложно — потвърди тя. — Как иначе? Господарят трябва да е независим. Това побърка фюнч(щрак)а на капитан Блейн, нали знаете? Вашият капитан беше абсолютен господар на кораба — само че винаги щом на „Ленин“ изкрякаше жаба, капитан Блейн започваше да подскача по мостика.

Стейли се обърна към Уитбред.

— Наистина ли мислиш така за капитана?

— Отказвам да отговоря, тъй като в резултат могат да ме хвърлят в преобразователя на маса — отвърна Джонатан. — Освен това се приближаваме до завой на стената…

— Тук е, господин Стейли — каза сламкарката. — От отсрещната страна има път.

— Отдръпнете се. — Хорст вдигна гранатохвъргачката и стреля. При втората експлозия в стената се отвори дупка. — Добре, влизайте бързо — нареди той.

Озоваха се на шосе. Само на сантиметри от тях профучаваха автомобили и по-големи машини. Трите сламкарки смело излязоха на пътя.

Уитбред извика и се опита да спре своята фюнч(щрак). Тя нетърпеливо се отскубна и пресече улицата. Колите ловко я заобикаляха, без дори да намаляват скорост.

Кафяво-белите им махнаха с левите си ръце от отсрещната страна.

През отвора в стената просия светлина. Отвън имаше нещо. Стейли даде знак на другарите си да пресекат шосето и стреля през дупката. Гранатата се взриви на стотина метра и светлината угасна.

Джонатан и Гавин се присъединиха към извънземните. Хорст зареди последната граната. В момента нищо не ги заплашваше. Той излезе на пътя и закрачи напред. Около него свистяха автомобили. Изпълни го непреодолимо желание да се затича, ала продължи да върви с умерен ход. Профуча камион и въздушната струя обрули лицето му. После още. Най-после стигна при другите — след цяла вечност, но жив.

Тротоари нямаше. Трябваше да се притиснат към сивкава стена от нещо като бетон.

Сламкарката на Уитбред застана на шосето и направи странен жест с трите си ръце. Дълъг правоъгълен камион рязко наби спирачки. Тя зацвъртя на шофьорите и кафявите незабавно слязоха, заобиколиха отзад и започнаха да разтоварват сандъци от каросерията.

— Това би трябвало да свърши работа — бързо рече извънземната. — Воините съвсем скоро ще дойдат да проверят какво е пробило стената…

Хората припряно се качиха в камиона. Кафявата, която търпеливо ги следваше от музея, се настани на дясната шофьорска седалка. Сламкарката на Джонатан се запъти към лявата, но Чарли й изчурулика нещо. Двете кафяво-бели записукаха помежду си. Чарли възбудено размахваше ръце. Накрая тази на Уитбред скочи в каросерията и затвори вратите. Кафявите шофьори бавно се отдалечиха по улицата.

— Къде отиват? — попита Стейли.

— За какво спорихте? — каза Джонатан.

— Един по един, господа. — Камионът потегли. Каросерията силно се разтърсваше и от двигателите и гумите се носеше бръмчене. Чуваха се звуци от безброй други коли.

Уитбред беше притиснат между твърди пластмасови сандъци и се чувстваше като затворен в ковчег. На другите не им бе по-удобно и той се зачуди дали им е хрумнала същата аналогия. Носът му беше само на сантиметри от тавана.

— Кафявите ще отидат в гаража и ще докладват, че камионът им е бил реквизиран от посредничка — поясни сламкарката. — А спорът се отнасяше за това кой да седне при кафявата. Аз изгубих.

— Защо изобщо сте спорили? — попита Стейли. — Нямате ли си доверие?

— Аз имам доверие на Чарли. Но не и тя… Искам да кажа, как би могла? Нали съм изоставила господарката си? Що се отнася до нея, аз съм Смотанячка. Затова предпочита сама да се грижи за всичко.

— Но къде отиваме?

— В имението на цар Петър.

— Не можем да останем дълго в този камион — каза Хорст. — Щом онези кафяви съобщят за случилото се, ще започнат да ни търсят — нали имате полиция? Те знаят как да открият откраднат автомобил. Имате престъпност, нали?

— Не и такава, каквато имаш предвид. Всъщност ние нямаме закони. Но господарите, които притежават юрисдикцията над изчезнало имущество, ще издирят камиона срещу заплащане. Обаче ще мине известно време, докато моята господарка преговаря. Първо ще трябва да докаже, че съм полудяла.

— В града има ли космодрум? — попита Уитбред.

— Даже да имаше, не бихме могли да го използваме — безизразно отвърна Стейли.

— И аз си мислех за същото — каза Потър. — Совалката е прекалено подозрителна. Щом съобщението ни ще накара господарите да нападнат „Ленин“, със сигурност няма да ни позволят да се върнем.

— А как ще се приберем у дома? — възкликна Джонатан. И веднага съжали за въпроса си.

— Позната история — тъжно отвърна Потър. — Знаем повече, отколкото трябва. А това, което знаем, е по-важно от живота ни, нали така, господин Стейли?

— Да.

— Никога не се отказвате, нали? — разнесе се от мрака гласът на Уитбред. В първия момент не разбраха, че говори сламкарката. — Цар Петър може да ви остави живи. Може да ви позволи да се върнете на „Ленин“. Ако се убеди, че така е най-добре, той е в състояние да го уреди. Но без негова помощ няма начин да пратите съобщение на миноносеца.

— По дяволите! — гневно отвърна Стейли. — Хубаво си отвори и без това голямото ухо. Ти беше откровена с нас — поне така ми се струва. И аз ще съм честен с теб. Ако има дори най-малка възможност да пратя съобщение, ще го направя.

— И после нека се изпълни волята Божия — прибави Потър.

Заслушаха се в бръмченето на трафика.

— Няма да получиш такава възможност, Хорст — каза гласът на Джонатан. — Няма заплаха, която да накара мен или Чарли да накараме кафявата да ви построи комуникатор. Не можете да използвате наш предавател, даже да откриете — дори аз не бих могла да разбера как работи непознато устройство без помощта на инженер. А е възможно на планетата изобщо да няма подходяща комуникационна техника.

— О, я стига! — възкликна Стейли. — Не може да нямате космически комуникации, а електромагнитният спектър е достатъчно голям.

— Естествено. Виж, ако ни трябва нещо, кафявите го правят. Когато вече не се нуждаем от него, използват частите му за нещо друго. А на теб ти е нужен комуникатор, с който да се свържеш с „Ленин“, без някой да разбере за това.

— Ще рискувам. Ако го предупредим, адмиралът ще успее да върне кораба в нашата система. — Хорст бе убеден в това. В миналото миноносци клас „Президент“ бяха разгромявали цели флоти. Сламкарите нямаха Лангстъново поле и „Ленин“ щеше да е непобедим. Чудеше се защо изобщо се е съмнявал. В музея имаше електронни части — можеха да сглобят някакъв предавател. Вече беше късно. Защо бе послушал сламкарката?

Пътуваха близо час. Юнкерите седяха притиснати между сандъците в мрака. В гърлото на Стейли беше заседнала буца и той се боеше да говори. Гласът му можеше да го издаде, а не биваше да показва на другите, че се страхува не по-малко от тях. Искаше му се да се случи нещо, битка, каквото и да е…

От време на време спираха и отново потегляха. Камионът намали скоростта, зави и спря. Зачакаха. Плъзгащата се врата се отвори и на светлия фон се очерта силуетът на Чарли.

— Не мърдайте — каза тя. Зад нея стояха воини с насочени напред оръжия. Поне четирима.

Хорст Стейли гневно изръмжа. Предателство! Той спусна ръка към пистолета си, ала в тази поза не можеше да го извади.

— Не, Хорст! — извика сламкарката на Уитбред, после изцвъртя. В отговор Чарли изписука и изцъка. — Не правете нищо — каза първата посредничка. — Чарли е реквизирала самолет. Това са воините на собственика му. Няма да ни пречат, стига да не се отклоняваме от пътя си, докато не се качим на борда.

— Но кои са те? — попита Стейли. Продължаваше да стиска пистолета си. Нямаше никакъв шанс — воините бяха нащрек и изглеждаха смъртоносно опасни.

— Казах ти. Това са телохранители. Всички господари имат такива. Е, почти всички. Сега бавно слезте от камиона и дръжте ръцете си настрани от оръжията си. Не им давайте основание да си помислят, че може да се опитате да нападнете господаря им. Иначе сме загубени.

Хорст прецени възможностите. Ако вместо Уитбред и Потър тук бяха Кели и друг пехотинец…

— Добре — отвърна той. — Направете каквото ви казва. — И предпазливо слезе от каросерията.

Намираха се в багажно отделение. Воините стояха в спокойни пози, леко наведени напред. Приличаха на каратисти. Погледа му привлече някакво движение край стената. Там се криеха още две чудовища. Добре че не се беше опитал да окаже съпротива.

Демоните внимателно ги наблюдаваха и последваха странната процесия от посредничка, трима човеци, още една посредничка и кафява. Оръжията им не сочеха към никого.

— Когато излетим, този господар няма ли да се обади на вашите? — попита Потър.

Сламкарките зацвъртяха. Воините като че ли не им обърнаха никакво внимание.

— Чарли казва, че тукашният господар щял да съобщи и на моята, и на цар Петър. Но така или иначе, ще ни даде самолета.

Личният самолет на господаря имаше клиновидна аеродинамична форма. Стейли забеляза няколко сламкарчета и изруга, ала тихо, като се надяваше, че извънземните няма да разберат причината. Юнкерите чакаха до самолета и воините нито за миг не откъсваха очи от тях.

— Струва ми се малко невероятно — рече Уитбред. — Собственикът не знае ли, че сме бегълци?

Неговата сламкарка кимна.

— Да, но не бягате от него. Той управлява само багажното отделение. Не може да наруши прерогативите на моята господарка. Освен това е разговарял с управителя на летището и двамата са се договорили да не допускат силите на господарката ми и цар Петър да се сблъскат тук. Но е най-добре бързо да се махнем от това място.

— Вие сте най-странните същества, които съм си представял — каза Потър. — Не виждам защо такава анархия да не доведе до… — Той се смути и замълча.

— Така е — отвърна сламкарката на Джонатан. — Като се имат предвид специфичните ни особености. Но индустриалният феодализъм е по-практичен от други системи, които сме създавали.

Кафявите ги повикаха. От дясната страна в дъното имаше седалка, предназначена за сламкарско тяло. Инженерката на Чарли се запъти към нея. Отпред бяха монтирани две човешки кресла, зад тях — едно човешко и едно сламкарско. Чарли и друга кафява минаха през товарното отделение и влязоха в пилотската кабина. Потър и Стейли се настаниха един до друг и оставиха Уитбред и неговата фюнч(щрак) да седнат зад тях.

Самолетът бавно се издигна от земята. Светлините на небостъргачите под тях сияеха до хоризонта. Хорст надзърна през илюминатора и му се стори, че вижда далеч наляво края на града: нататък имаше само мрак.

— Казваш, че всеки господар има воини — рече Джонатан. — Защо не ги видяхме преди?

— В града, в който се намира Замъка, няма воини — с очевидна гордост отвърна сламкарката.

— Нито един ли?

— Нито един. Навсякъде другаде всеки собственик на земя или важен управител се движи с телохранители. Дори малките господари се охраняват от войници на майките им. Но воините прекалено явно издават функцията си. Моята господарка и другите, които имаха някакво отношение към теб и тази смотаняшка идея, накараха всички в града да се съгласят, за да не разберете колко сме войнствени.

Уитбред се засмя.

— Мислех си за доктор Хорват.

Тя се изкиска.

— И на него му е хрумнало същото, нали? Да скриете своите жалки войни от миролюбивите сламкари. За да не ги шокирате. Споменах ли ти, че смотаняшката сонда сама по себе си е предизвикала война?

— Не. Изобщо не сте ни разказвали за вашите войни…

— Всъщност е било още по-ужасно. И сам можеш да се досетиш за проблема: кой да управлява изстрелващите лазери. Всяка господарка или господарска коалиция в крайна сметка ще използва лазерите, за да завладее повече територия за своя клан. Ако оръдията се ръководят от посреднички, някоя господарка ще им ги отнеме.

— И сте ги дали на първата, която ви е наредила да го направите, така ли? — Уитбред не можеше да повярва на ушите си.

— За Бога, Джонатан, не! Разбира се, че не. Само че посредничките не са добри тактици. Не можем да се справяме с батальони от воини.

— И все пак вие управлявате планетата…

— От името на господарите. Трябва. Когато господарите лично се срещат да водят преговори, винаги избухва война. Както и да е. Накрая управлението на оръдията получила коалиция от бели и техните дъщери били задържани като заложници на планетата. Всички те били доста стари и имали еднакъв брой деца. Посредничките ги излъгали за това от каква инерция се нуждае смотаняшката сонда. От гледна точка на господарите, кафяво-белите задействали лазерите пет години по-рано от необходимото. Хитро, а? Въпреки това…

— Какво?

— Коалицията успяла да задържи два лазера. При тях имало кафяви. Трябвало. Потър, ти си от системата, към която е била насочена сондата, нали? Твоите предци трябва да са оставили информация за мощността на лазерите.

— Били са достатъчно мощни, за да затъмнят Окото на Мърчисън. Заради тях дори се появила нова религия. После и в Империята избухнали войни…

— Били са достатъчно мощни и за да завладеят цивилизацията. В резултат този път колапсът настъпил по-рано и не сме се върнали чак към дивачество. Посредничките трябва да са го планирали така още от самото начало.

— Божичко! — промълви Уитбред. — Винаги ли постъпвате така?

— Как, Джонатан?

— Очаквате колапсът да настъпи всеки момент. И се възползвате от този факт.

— Всяко интелигентно същество би го направило. Всяко, освен Смотаняците. Мисля, че класически пример за синдрома на Смотаняка е онази машина на времето. Нали я видяхте в една от скулптурите?

— Да.

— Някаква историчка решила, че около двеста години преди нея е настъпил велик повратен момент. И че ако успеела да се намеси, цялата сламкарска история оттам нататък щяла да е мирна и идилична. Можете ли да повярвате? При това го доказала. Разполагала с дати, стари меморандуми, тайни договори…

— За какво събитие става дума?

— Имало една… императрица, много могъща господарка. Всичките й сестри били убити и тя наследила юрисдикцията над огромна територия. Майка й била убедила лекарите и посредничките да създадат хормон, който трябва да е бил нещо като вашите хапчета за контрол на раждаемостта. Той щял да стимулира тялото на господарката и да го заблуди, че е бременна. С взимането на големи дози тя щяла да стане мъжкар. Стерилен мъжкар. Когато майка й умряла, посредничките дали хормона на императрицата.

— Но в такъв случай вие имате хапчета против забременяване! — рече Уитбред. — С тях сте в състояние да ограничавате броя на населението…

— Така е решила и онази смотанячка. Е, използвали хормона в продължение на три ваши поколения. Стабилизирали броя на населението, да. Нямало много господари. Всички били миролюбиви. Междувременно, разбира се, на останалите континенти продължавала старата история. Другите господари се съюзили и нападнали територията на императрицата. Имали много воини — и много господари, които да ги контролират. И унищожили Империята. Според създателката на машината на времето, всичко можело да се уреди така, че Империята да контролира цялата планета. — Сламкарката на Джонатан презрително изсумтя. — Изобщо не се получило. Как ще убедиш господарките да станат стерилни мъжкари? Понякога все пак се случва, но кой би се съгласил да го направи преди да има деца? А хормонът действа само тогава.

— Господи!

— Да. Даже императрицата наистина да завладеела цялата планета и да стабилизирала броя на населението — помисли за това, Джонатан, единственият начин да се постигне е бездетните господари да предадат контрола на онези, които могат да се възпроизвеждат — астероидните цивилизации са щели да я нападнат.

— Но това все пак е някакво начало! — възкликна той. — Трябва да има възможност…

— Няма възможност. И това е още една причина да не искам да поддържаме контакт с вашия вид. Всички вие сте смотаняци. Смятате, че всеки проблем има решение.

— Всички човешки проблеми имат поне едно окончателно решение — тихо каза зад тях Гавин Потър.

— Човешките проблеми, може би — отвърна извънземната. — Но сламкарите имат ли души?

— Не питай мен — рече Потър и неспокойно се размърда на мястото си. — Аз не съм говорител на Господ.

— Вашият капелан също не знае. Как очаквате да разберете? Нужно е… божествено вдъхновение, нали? Съмнявам се, че ще го получите.

— Изобщо ли нямате религия? — попита юнкерът.

— Имали сме хиляди, Гавин. Кафявите и другите полуразумни класи не променят много своите, но всяка цивилизация от господари създава нещо ново. Предимно варианти на прераждането с акцент върху оцеляването на вида чрез децата. Сами разбирате защо.

— Не спомена за посредничките — отбеляза Уитбред.

— Казах ти — ние нямаме деца. Някои кафяво-бели приемат идеята за прераждането. Въплъщаване в господари. Такива неща. Най-близкият аналог сред човешките религии, за които съм чувала, е Малката колесница, по-ранното течение на будизма. Разговарях с капелан Харди. Според него будистите вярвали, че някой ден могат да се освободят от „Колелото на живота“. Това ужасно ми прилича на Циклите. Не зная, Джонатан. Преди си мислех, че приемам идеята за прераждането, но… няма начин да разберем, нали?

— И нямате нищо подобно на християнство, така ли? — попита Потър.

— Не. Имали сме пророчества за Спасител, който ще сложи край на Циклите, но ние сме имали всичко, Гавин. И те уверявам, че този Спасител все още не се е появил.

Под тях продължаваше да се носи безкрайният град. Потър се отпусна и захърка. Уитбред удивено гледаше през илюминатора.

— И ти трябва да поспиш — каза сламкарката. — Отдавна си на крак.

— Прекалено ме е страх. Вие се уморявате по-бързо от нас. Ти поспи.

— И мен ме е страх.

— Братле, сега вече наистина се уплаших. — „Наистина ли го нарекох «брат»? Не, нарекох нея «брат». По дяволите.“ — Не сме успели да разберем много неща във вашия музей на изящните изкуства, нали?

— Да. Нещата, които не искахме да ви обясним. Като например клането на лекарите. Много древно събитие, вече почти легенда. Друга императрица решила да изтреби всички лекари на планетата. За малко да успее. — Сламкарката се протегна. — Приятно е да разговаряме с вас, без да се налага да ви лъжем. Не сме създадени, за да мамим, Джонатан.

— Защо е избила лекарите?

— За да ограничи броя на населението, идиот такъв! Нищо не се получило, разбира се. Някои господари запазили тайни обори и след колапса…

— … лекарите стрували колкото теглото им в иридий.

— Смята се, че така е възникнала търговията. Като с добитъка на Плоскост.

Градът най-после остана зад тях и равнината премина в океани, тъмнеещи под червеникавото сияние на Окото на Мърчисън. Звездата залязваше на хоризонта. На изток под мастиления край на Въглищния чувал изгряваха други звезди.

— Ако ще стрелят по нас, тук е най-подходящото място — каза Стейли. — Така че ако паднем, да не се блъснем в някоя сграда. Сигурна ли си, че знаеш къде отиваме?

Сламкарката на Уитбред сви рамене.

— В имението на цар Петър. Ако успеем да стигнем дотам. — Тя отново погледна Потър. Юнкерът се бе свил на седалката си и тихо похъркваше с леко отворена уста. В самолета беше тъмно и всичко изглеждаше мирно, само гранатохвъргачката в скута на Хорст внасяше обезпокоителни нотки. — Не е зле да поспиш.

— Да. — Той се отпусна назад и затвори очи. Ръцете му продължаваха да стискат оръжието.

— Дори насън е нащрек — отбеляза Джонатан. — Или поне се опитва. Предполагам, че Хорст се страхува не по-малко от нас.

— Все се чудя дали има полза от това — каза извънземната. — И без това сме само на крачка от колапса. Знаеш ли, в зоопарка пропуснахте да видите някои неща. Например едно почти безръко животно, неспособно да се защитава от нас, но с невероятен инстинкт за самосъхранение. Наш далечен родственик. В една позорна древна епоха сме го отглеждали за месо…

— Боже мой. — Уитбред дълбоко си пое дъх. — Но вече не бихте направили такова нещо, нали?

— О, не, разбира се.

— Тогава защо повдигаш този въпрос?

— Просто статистически пример, съвпадение, което може да ти се стори интересно. На планетата няма зоопарк, в който да не се отглеждат такива животни. И стадата стават все по-многобройни…

— Божичко! Никога ли не преставаш да мислиш за следващия колапс?

— Никога.

Окото на Мърчисън отдавна бе залязло. Сега изгревът обагряше хоризонта на изток в кървавочервено и това все още сепваше Уитбред. На обитаемите светове червените изгреви бяха редки. Прелетяха над някакъв архипелаг. На запад продължаваха да светят светлини. Виждаше се гигантски град, пресечен от тъмни ивици обработваема земя. На човешките планети тези места щяха да са паркове. Тук представляваха забранена територия, охранявана от страшни демони.

Джонатан се прозя и погледна извънземната до себе си.

— Струва ми се, че снощи те нарекох „брат“.

— Зная. Искаше да кажеш „сестра“. Полът е важен и за нас. Въпрос на живот и смърт.

— Не, всъщност исках да кажа „приятел“ — смутено поясни юнкерът.

— Фюнч(щрак) е по-близка връзка. Но се радвам, че ме смяташ за приятел — отвърна сламкарката. — За нищо на света не бих се отказала от преживяването да те опозная.

Настъпи неловко мълчание.

— Най-добре да събудя другите — тихо рече Уитбред.

Самолетът рязко се наклони и зави на север. Сламкарката на Джонатан погледна града под тях, вдигна очи към илюминатора на отсрещния борд, за да провери положението на слънцето, после се изправи, влезе в пилотската кабина и зацвъртя.

— Хорст — каза Уитбред. — Господин Стейли. Събудете се.

Хорст Стейли бавно се разсъни. Все още продължаваше здраво да стиска гранатохвъргачката.

— Да?

— Не зная. Променихме курса и сега… слушай. — Сламкарките продължаваха да писукат. Гласовете им постепенно се повишаваха.

38. Развръзка

Сламкарката на Джонатан се върна на мястото си.

— Започна се — каза тя. Сега не говореше като Уитбред. Говореше като извънземна. — Война.

— Между кого? — попита Стейли.

— Между моята господарка и цар Петър. Другите още не са се намесили, но е неизбежно.

— Война заради нас ли? — смаяно рече Уитбред. Още малко и щеше да се разплаче. Преобразяването на неговата фюнч(щрак) му идваше прекалено много.

— Заради юрисдикцията над вас — поправи го сламкарката, после потръпна, отпусна се и внезапно от полуусмихнатите извънземни устни се разнесе гласът на Джонатан. — Засега не е чак толкова зле — участват само воини, които извършват отделни набези. Всеки иска да покаже на другия на какво е способен, без да унищожава нищо ценно. Другите господарки ще им оказват натиск да не разширяват бойните действия, за да не се стигне до колапс.

— Божичко — промълви Джонатан и мъчително преглътна. — Но… добре дошъл пак, братле.

— Какво е нашето положение? — попита Стейли. — Къде ще идем сега?

— На неутрална територия. В Замъка.

— В Замъка ли? — възкликна Хорст. — Той е в имението на твоята господарка! — Ръката му отново се стрелна към пистолета.

— Не. Мислиш ли, че другите ще дадат на господарката ми чак толкова голяма власт над вас? Всички посреднички, които видяхте, са от моя клан, но самият Замък принадлежи на стерилен мъжкар. Пазител.

Стейли я погледна недоверчиво.

— Какво ще правим, когато отидем там?

Сламкарката сви рамене.

— Ще чакаме да видим кой ще спечели. Ако победи цар Петър, той ще ви върне на „Ленин“. Може би тази война ще убеди Империята, че е най-добре да ни остави на мира. Възможно е дори да ни помогнете. — Тя презрително махна с ръка. — Да ни помогнете! И това е смотаняшка идея. Никога няма да настъпи край на Циклите.

— Да чакаме ли? — измърмори Стейли. — Не и аз, по дяволите! Къде е тая твоя господарка?

— Не! — извика извънземната. — Хорст, не мога да ти помогна да направиш такова нещо. Освен това няма да успееш да победиш воините. Те са страшни, Хорст, по-страшни от вашите морски пехотинци. А вие? Трима неопитни младши офицери с оръжие, което сте взели от стар музей…

Стейли погледна надолу. Наближаваха града на Замъка. Видя космодрума, сиво открито пространство сред зелени площи. Зад него се издигаше самият Замък и кулата с кръглия балкон. Колкото и малък да беше, той изпъкваше сред индустриалната грозота на безкрайните небостъргачи.

В багажа им имаше комуникационно оборудване. Главният астрогатор им бе оставил всичко, освен бележките и записите си. Не им беше обяснил защо, но вече знаеха: за да накара сламкарите да си мислят, че ще се върнат.

Навярно щеше да е достатъчно, за да сглобят мощен предавател. Все някакъв сигнал щеше да стигне до „Ленин“.

— Можем ли да кацнем на улицата? — попита Хорст.

— На улицата ли? — запремигва извънземната. — Защо не? Ако Чарли се съгласи. Самолетът е неин. — Сламкарката на Уитбред изписука. Откъм пилотската кабина се разнесе цъкане и цвъртене.

— Сигурна ли си, че в Замъка ще сме в безопасност? — попита Стейли. — Уитбред, вярваш ли на сламкарите?

— Вярвам на моята. Но може би съм малко предубеден, Хор… господин Стейли. Ще трябва сам да вземете решение.

— Чарли казва, че Замъка бил празен и че забраната за присъствие на воини в града все още била в сила — съобщи сламкарката на Джонатан. — Освен това цар Петър печелел, но пък информацията идва от него.

— Ще кацнем ли до Замъка? — попита Стейли.

— Защо не? Но първо трябва да предупредим кафявите на улицата да внимават. — Тя отново зачурулика.

Тътенът на двигателите заглъхна до шепот и самолетът се спусна надолу. Прелетяха покрай Замъка. Под тях се движеха автомобили. На тротоара от отсрещната страна на улицата Хорст видя бял. Господарят бързо се скри в една от сградите.

— Няма демони — каза той. — Някой да забелязва воини?

— Не.

Рязко завиха и отново се спуснаха. Очите на Уитбред се разшириха, когато се понесоха между бетонните стени на небостъргачите. Следяха за бели и воини, но не видяха.

Самолетът намали скоростта и полетя на два метра над земята като чайка над вода. Стейли притискаше лице към илюминатора и чакаше.

Щяха да се блъснат в Замъка, осъзна той. Дали кафявата се готвеше да повтори тарана на катера на „Макартър“? Внезапно докоснаха повърхността. Засвириха спирачки. Спряха точно под стената.

— Дай да си разменим оръжията, Потър. — Хорст взе лазера. — А сега навън. — Не успя да отвори вратата и даде знак на сламкарката.

Тя я плъзна настрани и скочи на земята.

Юнкерите побързаха да я последват. Уитбред стискаше в лявата си ръка вълшебната сабя. Портата можеше да е заключена, но нямаше да издържи на това оръжие.

Наистина се оказа заключена. Джонатан надигна сабята, за да изреже отвор, но неговата сламкарка го спря, разгледа две копчета, монтирани на вратата, хвана ги с десните си ръце и докато ги завърташе, с лявата натисна стърчащия отстрани лост. Портата се отвори.

— Направена е така, че хората да не могат да влязат — поясни извънземната.

Преддверието пустееше.

— Има ли начин да барикадираме входа? — попита Стейли. — Гласът му глухо изкънтя и юнкерът забеляза, че всички мебели са изнесени. След като не получи отговор, Хорст подаде лазера на Потър. — Остани на пост. Ако някой дойде, сламкарките ще ти кажат дали е враг. Ела, Уитбред. — Той се затича към стълбището.

Джонатан неохотно го последва. Когато стигнаха на етажа с техните стаи, вече се беше задъхал.

— Имате ли нещо против асансьорите? — попита Уитбред и прибави: — Господин старши юнкер.

Стейли не отговори. Вратата на стаята на Ренър зееше и той се втурна вътре.

— По дяволите!

— Какво има?

Помещението бе празно. Бяха изнесени дори леглата. Нямаше и следа от багажа на главния астрогатор.

— Надявах се да открия нещо, с което да се свържем с „Ленин“ — изръмжа Хорст. — Помогни ми да потърсим. Може да са прибрали всичките ни вещи на едно място.

Не намериха нищо. Всички стаи бяха голи. Двамата се върнаха в преддверието.

— Сами ли сме? — попита Гавин Потър.

— Да — отвърна Стейли. — И ако не ме убият, скоро ще умрем от глад. Опразнили са всичко.

Сламкарките свиха рамене.

— Не съм изненадана — каза тази на Уитбред. Двете зацвъртяха помежду си. — И тя не знае защо. Изглежда, сградата повече няма да се използва…

— Е, сега знаят къде сме — изсумтя Хорст, откачи шлема от колана си и свърза проводниците с радиостанцията. После го сложи на главата си. — „Ленин“, „Ленин“, тук Стейли. „Ленин“, „Ленин“, „Ленин“, тук юнкер Стейли. Край.

— Господин Стейли, къде сте, по дяволите? — Гласът на капитан Блейн.

— Господин капитан! Слава Богу! Господин капитан, скрихме се в… Един момент, господин капитан. — Извънземните чуруликаха. Тази на Джонатан се опита да му каже нещо, но Хорст не я чу. Чу сламкарката, която говореше с гласа на Уитбред… — Господин капитан, откъде взимате ирландското си уиски? Край.

— Стейли, престани с тази тъпа комедия и докладвай! Край.

— Съжалявам, господин капитан. Наистина трябва да ми отговорите. Ще разберете защо ви питам. Откъде взимате ирландското си уиски? Край.

— Стейли! Писна ми от проклетите ти шеги!

Хорст свали шлема си.

— Това не е капитанът — каза той. — Това е сламкарка с гласа на капитана. Някоя от вашите ли е? — обърна се той към тази на Джонатан.

— Сигурно. Глупав номер. Твоята фюнч(щрак) не би постъпила така. Което означава, че не помага особено на господарката ми.

— Тук няма начин да се защитаваме — рече Стейли и се огледа. Преддверието беше около десет на трийсет метра и нямаше абсолютно никакви мебели. Картините, които преди бяха украсявали стените, бяха изчезнали. — Горе — нареди юнкерът. — Там имаме по-голям шанс. — Хорст ги поведе към етажа с предишните им стаи. Заеха позиции в края на коридора, където можеха да покрият стълбището и асансьора.

— А сега? — попита Уитбред.

— Сега ще чакаме — едновременно отговориха сламкарките.

Изтече един безкраен час.

Шумът от улицата заглъхна. Трябваше им минута, за да забележат това. Навън не помръдваше нищо.

— Ще ида да проверя — каза Стейли, влезе в една от стаите и предпазливо надникна през прозореца.

На улицата имаше демони. Те бързо се втурнаха напред, после ненадейно вдигнаха оръжията си и стреляха към нещо на пътя. Хорст погледна натам и видя друга група, която търсеше прикритие. Една трета от тях останаха да лежат на земята. Грохотът на битката едва се долавяше през дебелите стъкла.

— Какво има, Хорст? — извика Джонатан. — Стори ми се, че чух изстрели.

— Наистина. Две групи воини се сражават помежду си. Заради нас ли?

— Определено — отвърна сламкарката на Уитбред. — Ясно ти е какво означава това, нали? — Гласът й звучеше примирено. След като не получи отговор, тя продължи: — Означава, че хората няма да се върнат. Заминали са.

— Не ти вярвам! — изкрещя Стейли. — Адмиралът не би ни изоставил! Ще претърси цялата ви гадна планета…

— Не, няма, Хорст — рече Джонатан. — Знаеш заповедта на вицекраля.

Стейли поклати глава, но разбираше, че Уитбред има право.

— Фюнч(щрак) на Уитбред! — извика той. — Ела тук и ми обясни кой на чия страна е.

— Не.

— Какво означава това? Трябва да зная по кого да стрелям!

— Не искам да ме убият.

Страхливка!

— Мен още не са ме убили, нали? Просто не се показвай навън.

— Хорст — отвърна гласът на Уитбред, — ако си покажеш дори само едното око, всеки воин може да те застреля. Ти им трябваш жив. Затова не ни обстрелват с артилерия. Но мен ще убият.

— Добре. Чарли! Ела тук и…

— Няма.

Стейли даже не изруга. Те не бяха страхливци, а кафяво-бели. Дали неговата фюнч(щрак) щеше да дойде?

Демоните навън се бяха изпокрили: в паркирани или изоставени коли, във входове, зад колоните покрай стените на една от сградите. В момента с невероятна бързина се прехвърляха от прикритие към прикритие. Ала всеки път щом някой от воините стреляше, друг умираше. Не се бяха разнесли много гърмежи, но вече бяха убити две трети от чудовищата, които се виждаха. Сламкарката на Уитбред се оказваше права за точността им. Нечовешка точност.

Почти под прозореца на Хорст лежеше труп на воин с откъснати десни ръце. Друг демон, който чакаше затишие, внезапно се хвърли към следващото прикритие — и падналият оживя. Събитията започнаха да се развиват прекалено бързо, за да може да ги следи: оръжията полетяха настрани, двамата воини се сблъскаха като автоматични триони и полетяха назад като счупени кукли, все още подритвайки и пръскайки наоколо кръв.

От първия етаж се чу трясък. По стълбището отекнаха стъпки. По мраморните стъпала зачаткаха копита. Сламкарките зацвъртяха. Чарли високо подсвирна два пъти. Отдолу й отговориха. После се разнесе съвършеният англически на Дейвид Харди:

— Няма да ви сторим нищо. Незабавно се предайте.

— Изгубихме — каза Чарли.

— Войниците на моята господарка. Какво ще правиш, Хорст?

Вместо отговор, Стейли приклекна в ъгъла, насочи лазерната пушка към стълбището и даде знак на другите юнкери да се прикрият.

Иззад ъгъла се появи кафяво-бяла сламкарка и спря в коридора. Говореше като капелан Харди, но не използваше характерните му жестове. Само съвършеният англически и звънливият глас. Посредничката не носеше оръжие.

— Бъдете разумни. Корабът ви замина. Вашите офицери ви смятат за мъртви. Няма да ви сторим нищо. Не погубвайте излишно приятелите си, излезте и приемете нашата дружба.

— Върви по дяволите!

— Какво ще спечелите така? — попита сламкарката. — Желаем ви само доброто…

Отдолу се разнесоха изстрели и отекнаха в пустите стаи и коридори на Замъка. Посредничката с гласа на Харди подсвирна и зацъка на другите кафяво-бели.

— Какво казва? — попита Стейли.

Сламкарката на Уитбред се притискаше към стената.

— Господи, ами сега?

— Остави я на мира! — извика Джонатан, отиде при нея и я прегърна през рамо. — Какво да правим?

Звуците на битката се приближаваха и внезапно в коридора се появиха два демона. Стейли се прицели, стреля и свали единия. Юнкерът насочи лъча към втория. Чудовището отвърна на огъня и Хорст отлетя към отсрещната стена. Заприиждаха още воини. Канонадата им за миг задържа Стейли изправен. Драконови зъби сдъвкаха тялото му и той се строполи на пода.

Потър стреля с гранатохвъргачката. Гранатата избухна в края на коридора. Парчета от стените се срутиха и отчасти затрупаха посредничката и демоните.

— Струва ми се, че който и да победи долу, ние знаем прекалено много за Лангстъновото поле — бавно каза Гавин. — Как мислите, господин Уитбред? Сега командвате вие.

Джонатан се отърси от унеса си. Неговата сламкарка стоеше абсолютно неподвижно…

Потър извади пистолета си и зачака.

— Твоят приятел е прав, братле — рече извънземната и погледна неподвижното тяло на сламкарката на Харди. — И тя беше брат…

Гавин изкрещя. Уитбред рязко се завъртя към него.

Потър не вярваше на очите си. Пистолета му го нямаше. Ръката му бе счупена от китката до лакътя. Очите му бяха помътнели от току-що осъзната болка.

— Един от мъртвите хвърли камък.

В коридора се появиха нови воини и друга посредничка. Бавно се приближаваха.

Джонатан замахна с вълшебната сабя, която можеше да реже камък и метал. Тя описа дъга над главата му и разсече шията на Потър — Потър, чиято религия забраняваше самоубийството, както и тази на Уитбред. Докато насочваше острието към себе си, избухна стрелба и нещо тежко смаза раменете му. Джонатан Уитбред се строполи на пода и не помръдна.

Отначало не го докоснаха, само свалиха оръжията от колана му. Чакаха лекарка, докато останалите отблъскваха атакуващите ги сили на цар Петър. Посредничката бързо заговори на Чарли и й предложи комуникатор нямаше за какво повече да се бият. Сламкарката на Уитбред остана до своя фюнч(щрак).

Лекарката прегледа раменете му. Макар че никога не бе правила дисекция на човек, знаеше за човешката физиология всичко, което беше известно на сламкарите, и ръцете й бяха съвършено оформени, за да приложат инстинкт, датиращ от хиляди Цикли. Пръстите й внимателно се насочиха към смазаните раменни стави, очите и отбелязаха факта, че не тече кръв. Докосна гръбначния стълб, онзи странен орган, който познаваше само по модели.

Крехките шийни прешлени бяха счупени.

— Високоскоростни куршуми — изчурулика тя на застаналата до нея посредничка. — Гръбначният стълб е счупен. Това създание е мъртво.

Червената и две кафяви с бясна скорост импровизираха кръвна помпа, за да подхранят мозъка. Напразно. Инженерките и лекарката се разбираха прекалено бавно, тялото бе прекалено странно и разполагаха с прекалено малко техника.

Откараха трупа и сламкарката на Уитбред на космодрума, контролиран от тяхната господарка. Войната вече беше свършила и щяха да върнат Чарли на цар Петър. Трябваше да се изплащат репарации, да се почиства след битката, да се обезщетят всички засегнати господари. Когато отново дойдеха хора, сламкарите щяха да са единни.

Господарката изобщо не разбра, нито нейните бели дъщери заподозряха нещо. Но другите й дъщери, кафяво-белите посреднички, които й служеха, си шушукаха, че една от сестрите им направила нещо безпрецедентно. Докато воините бързали към онзи странен човек, сламкарката на Уитбред го докоснала, не с нежните си десни ръце, а със силната лява.

Екзекутираха я за неподчинение и умря сама. Сестрите й не я мразеха, ала не можеха да приказват със същество, убило собствения си фюнч(щрак).