3. Гравитационните машини

Далечната орбита

Пратеникът погледна към онази част от контролния пулт, която служеше за управление на гравитационните машини, и към екрана на локатора, където се движеше червеният триъгълник. Бяха изминали почти два дни, откакто го бе забелязал. Междувременно ракетата бе навлязла в предвидената орбита около планетата. Не се предвиждаше да остане там и да не реагира на указанията за кацане, на нито един от радиосигналите, които пратеникът беше изпратил през последните няколко часа до орбитата й.

Но след като ракетата все пак бе пристигнала, неподчинението й можеше да се счита за дребен инцидент, за една от трудностите, които трябваше и можеше да се преодолеят.

През изминалата нощ пратеникът спа малко, но спокойно, може би дори сънува, но това вече не бе толкова важно, защото скоро щеше да види родния си град под двойното небесно тяло не само насън.

Това го бе занимавало през последните дни, беше обмислил всички възможни инциденти и се бе подготвил да ги посрещне. Закъснението на ракетата и повредата в сигнализатора й вероятно бяха вследствие на авария, затова бе длъжен да допусне, че ще има и други проблеми.

Едно движение с ръката — и на екрана се появи схематично изображение на планетата с проекция на траекторията на ракетата, която преминаваше почти над кораба на пратеника, а това опростяваше задачата. Всичко беше подготвено, изчислено и проверено, трябваше само да включи гравитационните машини.

Когато ракетата отново се появи над хоризонта, тя бе обхваната от мощни гравитационни сили. Екранът показваше как орбитата й се приближава все повече към двете дъги, едната от които бе повърхността на планетата, а другата — границата на спиращия атмосферен слой.

Двигателите на ракетата не оказаха никакво съпротивление — в крайна сметка по-силните гравитационни генератори и без това щяха да вземат надмощие. Ракетата бе повлечена от изкуствените полета на притегляне.

В разредената атмосфера около гравитационната област сякаш се бе развилнял самият дявол, но какво го засягаше това? Дори газът, следващ линиите на силовото поле под влияние на изкуствената гравитация да връхлети върху него като ураган, корабът му е здраво закрепен и ще издържи. Дори издигащият се прах дни наред да скрива слънцето, дори да се наруши равновесието в атмосферата — нямаше значение. Скоро щеше да забрави планетата, да заличи от съзнанието си дните на чакане — колкото по-скоро, толкова по-добре. Щеше да остане само едно междинно кацане на планета номер еди-кой си и един тривиален технически проблем с още по-тривиално решение — нищо повече.

Устройството за кацане насочваше силовото поле на спускащата се ракета, докато вторият му сноп закотвяше кораба на пратеника, докато намери опора в масата на планетата. Малко преди ракетата да се скрие зад хоризонта, се изключи автоматично следващото я силово поле, а после и магнитното поле на котвата. На екрана се появи още една тънка линия — разтеглена елипса. Близо до надира тя излизаше далеч извън очертанията на предишната орбита, а откъм страната на пратеника минаваше много под нея и се губеше в атмосферата.

При такава ексцентрична траектория щеше да мине време, преди ракетата да се покаже отново и да започне втората, последна фаза от маневрата. Сега пратеникът трябваше да се въоръжи с търпение, съвсем за кратко, но на него му се струваше, че минава цяла вечност.

Гравитационните машини в двата края на космическия кораб очакваха повторното появяване на ракетата, за да я притеглят окончателно на планетата и после да изпълнят основната задача: да изведат кораба на изкуствените си гравитационни и антигравитационни полета в чистия Космос, да му придадат ускорения, докато заработи хиперпространственият двигател, чиито девет трансдименсиониращи хиперкълба бяха разположени около здравия конусообразен космически кораб.

Когато ракетата отново се появи над хоризонта и на екрана се изписа действителната й орбита със съответните стойности, пратеникът с изненада установи, че траекторията не съвпада с изчислената елипса, а преминава по-високо, съвсем малко наистина, но достатъчно, за да се окаже извън въздействието на спиращия атмосферен слой. Изглежда, на обратната страна на планетата ракетата бе включила за малко двигателите и бе коригирала курса си. Спиращият атмосферен слой вече не можеше да помогне за запазването на ценния енергиен товар. Но имаше и друга възможност. Гравитационните машини на пратеника бяха достатъчно мощни, за да заставят опърничавата ракета да се подчини.

Той измени мащаба на изображението на екрана. Сега ракетата се появи в мрежа от хоризонтално разположени дъги и линии, които показваха разстоянието до повърхността на планетата и прилежащите им почти успоредни само в края на екрана леко извити навън радиуси и стойностите на ъглите, съотнесени към местонахождението на кораба му. Ракетата се намираше точно в центъра на екрана, а координатната система се изместваше бавно нагоре и по-бързо встрани. Една наклонена права с число в горния край на екрана показваше гравитационния сноп, насочен автоматично към ракетата. Сега вече пратеникът сам регулираше силата на полето, числото до правата отчиташе постоянно повишаващото се гравитационно притегляне. Координатната система се изместваше все по-бързо нагоре; подхвърляна като топка от мощните гравитационни потоци, ракетата се приближаваше към повърхността на планетата и навлизаше в по-плътния атмосферен слой.

В този момент движението на координатите нагоре се забави. Топката нарушаваше правилата на играта.

По всяка вероятност ракетата бе включила собствените си гравитационни генератори. Сигурно автоматиката й беше сериозно повредена, защото в програмата не бяха предвидени подобни маневри. Сега пратеникът трябваше да се бори не само с неподвижната маса, а и с двигателите на ракетата, но запази спокойствие. Числото до правата на полето приемаше все по-големи стойности, леко наклонените дъги отново се изместиха нагоре по екрана — ракетата се заспуска отново. Но много по-бързо се променяха координатите на ъгъла — скоро би трябвало да бъде достигнат зенитът.

Пратеникът увеличи силата на полето до горната граница, ракетата започна да се спуска малко по-бързо и изведнъж се понесе като камък надолу. Вече се намираше толкова ниско в атмосферата, че нямаше как да не кацне. Пратеникът изключи веднага полето и остави автопилота на снабдителната ракета да се спусне на собственото си антигравитационно поле.

Въпреки това тя продължаваше да се носи стремглаво през разредената атмосфера. Защо автопилотът не спираше падането? Ако ракетата не се възпламенеше от удара, щеше да се разбие.

Сега тя бе обхваната от нов сноп силови полета с максимална мощност, но числото на екрана имаше вече отрицателна стойност. Гравитационните машини в кораба на пратеника създадоха антиполе, което да спре падането на ракетата, но въздействието му беше минимално, тъй като тя отдавна бе прелетяла над кораба, намираше се далече от зенита и попадаше в неблагоприятен за атакуване ъгъл.

Виждаше се на екрана още дълго време — значи не беше изгоряла. Пратеникът бе успял само да смекчи удара, но не и да го предотврати. След подобно кацане той не смееше и да помисли за състоянието на товара в ракетата — резервоарите с енергия.

Загрузка...