Празникът на промяната

Двайсет и третият Алазимун бе оставил зеления си хитрон върху облегалката на един стол, бе захвърлил на леглото шапката си с перо и облякъл горнището на пижама над платнения си бежов панталон. Белокожа брюнетка, която Боро не познаваше, внимателно сресваше посивялата му брада и пееше тъжния пустинен припев: „Алегани! Алегани! Дъждът вали!“ Боро несъзнателно бе започнал да пресмята наум: всеки Алазимун оставаше средно малко по-малко от десет години начело на сюджазанската армия. Войната срещу Торогун продължаваше поне от два века, а нито един документ, дори и от най-секретните, не бе по-стар от сто години. Два века или повече! Защото войната бе може би по-стара от длъжността главнокомандващ, чието значение на стар език беше „меч господен“.

Двайсет и третият Алазимун бе отдаден на театъра, гениален носач на маска, на когото войната на Юга предлагаше достойна роля. Когато Боро Уругало влезе в стаята — малка, но луксозна, като се имаше предвид, че бе разположена във военен пост на предна линия, — принцът-воин издаде неясно ръмжене, намести се удобно във фотьойла, с отметната назад глава и разтворени крака, а по дебелите му устни, които образуваха ярко червено петно между мустаците и брадата му, се плъзна сладострастна усмивка. И представлението продължи (за назидание на гвардейския ефрейтор, на Боро или на самото момиче?) — един истински играч на роля е винаги с лепната на лицето маска. Ефрейторът имаше прекрасно изражение на мистичен мечтател. Той сигурно с цялата си душа вярваше в Торогун и войната на Юга. А що се отнася до компаньонката на двайсет и третия Алазимун, то тя бе красива, нежна, сериозна, наглед отнесена, но сигурна в себе си. В светлокафявия й, почти червеникав поглед се четеше тайнствената мощ на решителността, която можеше да превърне тази непозната, ако тя пожелаеше, в истински генерал на Армията на Юга.

Боро стоеше на прага, замръзнал сякаш в стойка мирно. Малко се бе поуморил от тази игра, но не се поддаде на нетърпението. Изминаха няколко минути. Роля, маски, очакване: времето! Ние, хората от Вариана, победихме времето. Всъщност не съвсем точно: ние превърнахме времето в наш съюзник, наш приятел.

Младата брюнетка не довърши задачата си, най-сетне остави гребена и мина пред Алазимуна и Боро.

— Достатъчно, Лизор. Свободна си — каза тя на ефрейтора от охраната, който стоеше неподвижен до вратата, дълбоко замечтан. Боро обърна глава. Не бе забелязал, че ефрейторът е жена.

— Затвори вратата, Лайна — каза Алазимунът. — Трябва да си поговорим с Уругало.

Лайна изгледа продължително Боро и по гърба му пробягаха тръпка. Това момиче притежаваше някаква сила, която той не можеше да определи. Усмихна се притеснено, като се чудеше дали не се е изчервил.

— Аз съм Боро Уругало — каза той.

— Нашият велик създател на миражи.

— Правя каквото мога.

— Не обичам твоите миражи. Мисля, че ти липсва въображение.

— Един добър мираж винаги трябва да е банален.

— А освен това направо ми писна от целия този маскарад.

Тя наблегна на последната дума, което прозвуча като открита атака срещу Алазимуна — първия сред носачите на маски.

— Маскарад, който трае от векове, вече не е само маскарад — спокойно отговори генералът. — В най-лошия случай е експеримент. Ти какво мислиш, Боро? Вземи една възглавница и седни. Не си длъжен да отговаряш.

— Мисля, че това е един успешен експеримент — каза Боро, като се отпусна на възглавницата. — Не говоря само за войната срещу Торогун. Вариана е един успешен експеримент. Благодарение на гения на Ослобо Маслорово. Така мисля аз.

— Вашият Маслорово никога не е съществувал — презрително подхвърли Лайна. — Той е мит, точно както Торогун.

Усмихнат, Боро кръстоса ръце върху дясното си коляно.

— Може би си права. Но какво значение има това? Всъщност може ли да се каже, че Торогун не съществува? За двеста години не го ли превърнахме в истинска реалност?

В този момент Лайна се развихри. Под учудения поглед на Боро и загадъчния, може би съучастнически взор на двайсет и третия Алазимун тя подхвана, все по-високо, дълга, злъчна реч — фанатична, екзалтирана проповед:

— Тази война… тази война, когато дойдох тук, мислех, че е само фарс. И наистина е такава. Но тя е част от заговор срещу народа на Вариана. Вие двамата можете да се смеете колкото си искате. Вие сте мечтатели или носачи на маски. Не правите никаква разлика между истината и лъжата. Или пък обичате лъжата повече от истината. Така че тази комедия ви харесва, тя ви забавлява. Казвате, че е необходима за сигурността и единството на двете Ондии. Но това може би означава просто, че тя е необходима на тези, които не желаят нашият свят да се развива. Промяната! Само тази дума ви е в устата. Всеки има право да се променя. При условие, че обществото остава неподвижно! Имаме правото и задължението да се променяме, но всякакво развитие ни е забранено. От колко века съществува Вариана? Два? Три? Без значение. Това е един неизменяем свят, свят в застой. Иначе казано — мъртъв. Не е ли така? Понеже животът е промяна, нашето общество, което отказва да се движи, да се развива, е загиващо общество. Когато всички лъжи, които пазят тази цивилизация, рухнат като Йерихонските стени1…

Алазимунът прекъсна Лайна с лявата си ръка, а с дясната извади лулата от устата си и попита със свъсени вежди:

— Какви лъжи, Лайна? Трябва да уточниш. Бихме желали да чуем твоята реч, но понякога ни е трудно да следим мисълта ти.

Боро сдържаше усмивката си. И други преди Лайна бяха казвали това, което говореше тя и което приблизително представляваше гледната точка на революционната партия Танда. В най-общ смисъл младата жена бе права. Вероятно цивилизацията на Вариана бе резултат на исторически и философски компромис. Тя е застинала, или поне изглежда такава, но какъв смисъл има да продължаваш напред, когато вече си стигнал? За да отидеш къде?

— Какви лъжи ли? — възмути се Лайна. — Като че ли вие не знаете! Най-напред тази измислена, напълно откачена война…

— Истинска война ли предпочиташ? — попита Боро.

— Може би. Истинските войни са наложени на хората. А тази, която хората ден след ден създават отново, е абсолютна, война от любов към войната.

— Само дето никой не умира.

— А Мара… Най-отвратителната лъжа е Мара!

Боро погледна Лайна с възхищение. Тя явно не принадлежеше към партията Танда, иначе не би направила подобна сцена пред Алазимуна. Тандаините никога не се бяха нахвърляли върху Мара — далечния и свещен град на четвъртия сезон. Лайна бе индивидуалистка, анархистка, страшно прозорлива и същевременно невероятно лишена от интуиция. Или може би тя също носеше маска и играеше роля? Ако наистина бе искрена, разкъсвана от мислещия и неспособен да разбира емпатично културата и обществото на Вариана разум, как да й помогне? Как да й докаже, че миражите убиват, без да убиват, че народът на Вариана вярва в Торогун, без да вярва? Ако не е носачка на маски, а рационалистка, заблудена в страната на Ондия, оцеляла от кой знае какъв потоп, как да я накара да усети, че лъжите, които тя заклеймява с такова възмущение, са само повърхността на голямата игра, желана и водена повече или по-малко съзнателно от целия народ? Дълбоко в себе си хората от Натилондия и Театриондия, знаеха, че Торогун е мит. Но те не си позволяваха да изразят тази отричаща и разрушителна мисъл. Съмняваме се, че животът сам по себе си е безсмислен, и въпреки това упорито се вкопчваме в битието и съществуването, сякаш откриваме някакъв смисъл. И всеки избягва да постави този, в крайна сметка, съвсем незначителен въпрос. Мъжете и жените на Вариана не бяха непълноценни поданици, манипулирани от тайнствени господари. Те знаеха, че имат нужда от Торогун и Мара, както човек има нужда от безпокойство и надежда. Торогун представляваше вечно далечната заплаха, която внасяше едновременно окраска на тревога и успокоение, необходима на колективната душа на Вариана. Що се отнася до Мара, тя бе натоварена с надеждата. Свещеният град бе може би мит (Боро не можеше да каже точно), но четвъртият сезон бе реалност и венец на цяла една култура. В това не можеше да се съмнява. Духовна култура, основаваща се върху специализацията на характерите, която позволяваше на хората да развият напълно своите възможности. В известен смисъл ние всички сме мутанти. Но, разбира се, истинските мутанти са избраниците за третата промяна — маратите…

— Каква лъжа е Мара? — попита Алазимунът, наблюдавайки жълтеникавите спирали, които се издигаха от лулата му, натъпкана с арко, тютюна на мечтателите — и Боро пушеше понякога такъв, — а не с клад или със скобсан, какъвто обикновено предпочитаха носачите на маски. Боро сви рамене: лъжата Мара — тези думи все още леко го жегваха. Въпреки всичко Лайна несъмнено имаше право.

— Мара не съществува! — яростно отговори младата жена. — Пет години обикалям пустинята. На север, на изток, на запад! Цели пет години… И не открих Мара!

— Ще я откриеш след третата си промяна — каза генералът.

— Няма да се променям повече — отговори Лайна.

Тя гледаше Боро със странна усмивка. Коя бе всъщност Лайна? Изведнъж сниши тон и попита почти смирено:

— Мога ли да се прибера с теб, Боро Уругало? Уморена съм. Страхувам се, че ще се разболея тук, сред пустинята. Бих искала…

— Ако Алазимунът е съгласен, аз нямам нищо против — каза Боро.

Генералът избухна в смях.

— Лайна, не знам дали ще намеря друга като теб, толкова сръчна, за да ми реше брадата. Но мисля, че ти и Боро имате много неща да си казвате. Тръгнете заедно… и не ме забравяйте веднага.

— Ако срещна някой кандидат за двайсет и четвърти Алазимун, ще ти го изпратя по специалната поща за дребни услуги — каза Боро.

— Остават ми най-малко още пет години да изкарам в пустинята. За да водя една несъществуваща война… Аз съм генералът на лъжите, Алазимунът на миражите. Имай милост към мен, Лайна!

Лайна се усмихна и се отпусна — погледът й се успокои, чертите й омекнаха. Тогава Боро разбра, че тя също бе носачка на маски. Драмата, която току-що изигра за него, бе изпитание, провокация или нещо подобно.

Но защо точно аз? Кой се интересува от Боро Уругало? И кой стои зад Лайна?

В началото на XXI век ръждивата проказа, болест по растенията, срещу която нямаше никакви средства, бе превърнала повече от половината планета в пустиня.

Един хубав ден, без видима причина, тя изчезна, но след като бе променила лицето на Земята по-дълбоко, отколкото два века история. Северна Америка вече не съществуваше. Петдесет-шейсет процента от Стария континент бяха опустошени… Дори една всеобща атомна война не би могла да унищожи повече хора и животни.

Вариана представляваше оазис, около двеста хиляди квадратни километра в една десет пъти по-голяма пустиня или по-скоро относително добре защитен архипелаг сред море от пясък и скали. Но и в самия оазис ръждивата проказа бе унищожила много растителни видове и бе оставила милиони хектара мъртва земя, която може би никога нямаше да се съживи. Дори зоните, които болестта не бе засегнала, бяха много бедни — защото изобщо си бяха такива, защото още преди проказата екологичното равновесие на по-голямата част от Земята бе нарушено (проказата може би беше просто следствие) и защото оцелелите флора и фауна чак сега, два века по-късно, започваха да се съвземат…

Анархистичното устройство на обществото, философията на пълната свобода и непринуденият начин на живот във Вариана бяха породени от сливането на двата фактора — изолацията и крайната бедност — и, без съмнение, с малко помощ от страна на съдбата, чиято същност оставаше неясна и която наричаха Ослобо Маслорово…

Земя, скъпяща своите плодове и свидлива на красотите си — такава беше Вариана. Нейните жители не дължаха почти нищо на природата. И ако при тези условия страната им бе гостоприемна, то това се дължеше на тяхната щедрост, на желанието да създадат една приветлива родина за самите тях и за всички, които търсеха такава, а не на богатствата на почвата или мекия климат. Тъй като Вариана бе разположена на юг, тя се радваше на много слънце. Слънцето, реките, водопадите и няколкото термални извора представляваха всъщност единствените енергийни източници на двете Ондии. Температурната разлика между деня и нощта бе много по-голяма, отколкото преди катаклизма, ето защо три четвърти от жилищата бяха подземни. Милиони световоди пренасяха слънчевата светлина на десет, двайсет, а понякога и на повече метри под повърхността и я разпространяваха непроменена из апартаментите, обществените сгради, улиците, парковете и градините (бяха успели дори да създадат значителни насаждения под земята). По този начин в голямата си част двете Ондии се разпростираха под кухи хълмове… На повърхността се намигаха главно ферми, магазини и работилници — всички обществена собственост, — което им придаваше повече вид на селски райони, отколкото на истински град. Навсякъде се издигаха вятърни генератори и преобразуватели на слънчевата енергия — широки огледала с форма на лопати.

Тези, които живееха на повърхността, използваха за отопление слънчева или електрическа енергия (електричество получаваха от вятъра). Но когато нощите бяха много студени или едновременно нямаше нито вятър, нито слънце, те се подслоняваха в подземния град — там спяха и живееха в обществени къщи и апартаменти, където, съвсем естествено, в зависимост от свободното място, ги посрещаха техните приятели от Вариана (такова беше приетото обръщение). Частна собственост не съществуваше и всеки, работлив или ленив, сръчен или несръчен, силен или немощен, кадърен или некадърен имаше едни и същи права върху пространството и вещите. За отопление и климатизация на подземните райони се използваше слънчева, а твърде често и геотермична енергия. По този начин консумацията на драгоценните калории бе намалена почти до седемдесет процента от необходимата за един град на повърхността.

Това положение имаше и свое психологическо обяснение. След катастрофата с ръждивата проказа хората изпитваха повече от когато и да било нужда от сигурност. Беше им нужно нещо повече от дом — подслон, крепост. Дебели стени, труднодостъпни входове… Жителите на Вариана в своите подземни, но слънчеви апартаменти се чувстваха и телом, и духом „на топло“, на сигурно място.

Всеки се хранеше до насита, защото реколтата бивате разпределяна възможно най-безпристрастно, без намесата на административния апарат или правителството. За това следяха преданите и помагачите. Крадците и мошениците в случай на рецидив бяха осъждани на промяна. Впрочем те самите искаха да се променят. И се променяха. Обикновено след празника се завръщаха по-предани от преданите!

Икономиката бе рационална и човечна, тоест разпределяща. С други думи, тя можеше да се определи като пазарна икономика, но на безплатния пазар.

Всички се обличаха, освен тези, които предпочитаха през лятото да ходят голи. Те бяха малцинство — поне сред възрастните. Дрехите се разменяха много често. Особено дрехите на жените. Съществуваха определени места за размяна. Но абудите, латите, далмите, паете и роклите преминаваха толкова често от ръка на ръка или по-скоро от кожа на кожа, че размените се извършваха навсякъде: на улицата, по тревните площи, в театъра, пред входовете на магазините… Да се видят две млади жени, а понякога и три-четири да се събличат без никакво стеснение, за да си разменят някоя премяна, бельо или украшения, бе често срещано, но винаги високо ценено зрелище. Някои си позволяваха лукса да носят всеки ден нов тоалет. Безплатно. Достатъчно бе на публично място да съблечеш част от дрехите или бельото, което служеше като подкана, и желаещите за размяна веднага се втурваха! Кралица Йемена например имаше навика на всеки пет дни да застава гола пред двореца, за да поднови гардероба си.

Мебелите, инструментите, машините, превозните средства принадлежаха на целия колектив, тоест по принцип на града (но най-често казваха, което бе едно и също, на кралицата…). Все пак имаше изключение — изолираните общности на помагачите, като тези от Юдерна (великите помагачи от пустинята), имаха право да притежават собствени машини и инструменти, които, разбира се използваха за благото на всички, според възможностите и нуждите.

Жителите на Вариана се обичаха един друг, въпреки че никакъв бог не изискваше това от тях. Техните съседи от Гълф Юниън и Република Миябад не можеха да разберат, нито да приемат такова чудо. А всъщност нямаше никакво чудо. Тук бяха премахнати двете големи пречки за приятелството и братството между хората. Най-напред частната собственост — да кажем направо собствеността. Самото чувство за собственост бе прогонено от сърцата на хората. На второ място — индустриалното общество с неговите гигантски машини и потискаща организация… Към това икономическо и социално освобождение се прибавяше и един по-сложен и загадъчен психологически фактор: промяната.

Промяната не можеше да се определи, нито да се обясни. Едва ли можеше и да се опише. Тя представляваше осъществяването, разрешено и желано от обществото, на най-дълбокото желание, което притежава всяко същество. И всеки трябва да търси в себе си това желание, за да го опознае… Във всеки случай никой не може сам да задоволи в себе си този глад. Промяната става възможна благодарение на прекрасното давление, което оказва огромното обществено взаимосъгласие. Всеки опит да се изясни по-дълбоко това явление би бил измамен и непредпазлив.

— Нашата пратеничка в Сюджазан се е върнала заедно с Боро Уругало — съобщи Джизана Жерал на Абдан Юру, когото всички наричаха „стария мъдрец от Юдерна“… Те се разхождаха из подземната градина на стария театър Ослобо. Оптически ефект скриваше тавана на вътрешния град. От лявата страна се издигаха скамейките на театъра. Абдан бе облечен в зелена туника и бяло пае, а Джизана в червенорозово лати. Вървяха над една надвиснала улица, по пътечка, покрита с малки камъчета и оградена с рози, джуджета, перести храсти, кактуси, водоскоци и раковини. Вечерната светлина обвиваше с млечен воал белите статуи на прекрасни девойки и млади богове. Човек имаше чувството, че е на повърхността, в някаква оранжерия, в която се процежда слънчева светлина.

— Лайна желае войната да свърши — каза Джизана.

— Всички маранци го желаят — отговори Абдан. — Страхувам се, че някой ден ще бъдем изправени пред истинска война. Но Торогун е злото, а борбата против злото никога не трябва да престава. Ние сме просто изпълнители и не можем да решим, че войната е свършила. Всички ние притежаваме, мисля, твърде добре развита възможност да установяваме взаимнопроникваща връзка с колективния дух на Вариана и да разбираме неговите желания, които за нас са заповеди. Ето какво трябва да се опитаме да обясним на Лайна. А народът все още има нужда от тази война. Очевидно е, струва ми се. Някои виждат в подобно положение доказателство за незрялостта на нашето общество, но това е безсмислица. Никой не желае да се върнем към едни чисто рационални общество и култура. Напротив, фактът, че нашата общност осъзнава своите дълбоки нужди и успява да ги задоволи на възможно най-ниската цена, доказва нейната зрелост.

— Благодаря за прекрасното изложение, велики вожде! — подхвърли с усмивка Джизана. — И аз мисля горе-долу по същия начин, но, признавам, ти го изразяваш по-добре от мен.

— Въпрос на упражнения. Пък и стара носталгия — обичам да играя на учител в нашия свят без училища.

Джизана съгледа една леха, покрита с мъх — истинска полянка сред полудивите розови храсти. Тя коленичи на един крак, претърколи се настрани и грациозно се излегна. Абдан стори същото след кратко колебание, подчертано от съучастническа усмивка. Розовото лати на Джизана се разтвори над голите й крака, над пълните й, силно загорели бедра, чак до миниатюрните бикини, под които прозираше тъмно като косите й на южнячка окосмяване. Въпреки че бе мъдрец, Абдан съумя да оцени това зрелище. Но не показа никакво смущение. Джизана се облегна на лакът и го погледна.

— Абдан, мисля, че ще те помоля за едно нарушение.

— Няма нарушение — каза Абдан, — защото няма устав. Добре, слушам те.

— Става въпрос за Боро Уругало, новия спътник на Лайна. Те се срещнаха в Сюджазан. Боро воюва три години като създател на миражи. Според Алазимуна той е един от най-добрите създатели на миражи, които армията познава от доста време насам. Мечтател, който през първата част от живота си е бил знаещ, а през втората се е развил много. Неговото пребиваване на юг заслужава висока оценка, защото той напълно осъзнава митологичния характер на Торогун. Знае, че е водил въображаема война, за да защитава не територията на Вариана, а духовното й равновесие. Сега се готви да замине за празника в Силбоа. Ще претърпи втората си промяна и бих искала…

Излегнал се с цял ръст на тревата, с ръце зад тила, Абдан повдигна леко глава, за да погледне Джизана.

— Разбрах те чудесно, Джи. Той е станал приятел на Лайна и ги искаш да го приемем сред нас след втората му промяна. Както Лайна.

— Лайна е чудесна.

— Въпреки омразата й към Торогун.

— В известен смисъл съм съгласна с нея.

— Аз също. Но ние трябва да свикнем с Торогун и войната на Юга. И да се надяваме, че скоро няма да водим истинска война… Що се отнася до Боро, трябва да избегнем всичко, което би напомняло за привилегирован избор. Не знам точно какво трябва да направим.

— Много просто, Абдан. На практика Боро притежава всички наши знания и възможности…

— Всъщност който и да е мъж и която и да е жена от Вариана притежават всички наши знания и възможности…

— Но той си дава сметка за това. Не ни остава нищо друго, освен да констатираме, че е един от нас.

— Ловко — съгласи се Абдан Юру. — Ловко и безупречно. Ще се заемеш ли с това, Джизана?

— Разбира се. Ще се нагърбиш ли да отговаряш на въпросите на Симла?

— Вярно, Гам Симла. Тук ли е вече пратеникът на Миябад?

— Ще пристигне.

— Ще се заема с него. Толкова обичам да играя на даскал, нали! Бих искал да се срещна с твоето протеже Боро Уругало. Но по-късно.

Джизана се изправи. Латито се затвори над мускулестите й бедра. С крайчеца на пръстите отърси от коленете си полепналите по кожата й пясък и мъх. Дари Аблан със спокойна, нежна, изпълнена с уважение, преданост и обещание, но същевременно и братска усмивка.

— Ще се заема с посрещането на Гам Симла и ще видя какви са плановете на Боро Уругало.

Ароматът на тялото и косите й достигна за момент до обонянието на мъдреца от Юдерна. В този свят, в който никой никога не принадлежеше на никого, Абдан знаеше, че Джизана, стига той да го пожелае, ще бъде негова тялом и духом.

Лизор наближаваше шестнайсет години. Тя притежаваше в голяма слепен характерните черти на подрастващите от Вариана — учудваща смесица от зрелост и безгрижие; преждевременно физическо съзряване, съпроводено с пълноценно развитие на духовните възможности, придобити от най-ранна възраст, което ни най-малко не противоречеше на неудържимото влечение към смеха и игрите.

Лежеше полугола върху пухени възглавници под отвора на световода, в запазеното за нея кътче от апартамента. Бе вдигнала пердето, зад което при нужда се усамотяваше. Рядко изпитваше нужда да е сама. Усмихваше се с пълното съзнание, че Сия разглежда тялото й. Беше хубава, нежна, умна. Никога не бе ходила на училище, защото в Натилондия, където бе родена, нямаше училища, както нямаше и в Театриондия, където живееше след втората промяна на Сия. Но въпреки това тя знаеше да чете, да пише, да рисува, да пее. Познаваше старата история, историята на индустриалното общество, на света преди Вариана. Увличаше се от социология на помощта, от философията на Вай Торано (Вай Торано не беше човек, а общност в пустинята) и от теорията на полупроводниците. Тъчеше, подреждаше камъни, правеше планини и макети, измисляше истории и ги разказваше. И накрая, винаги навреме, отдаваше деня си на преданост към кралицата… Истинско малко чудо, като по-голямата част от девойките на Вариана. Но едно независимо чудо, с много труден характер.

Понякога Сия Тарас си казваше, че нейната малка Лизор е напълно способна да се оправя сама. В следващия момент си мислеше, че това е невъзможно. Тя е още бебе, никога няма да се оправи! След като размислеше. Сия стигаше до извода, че страховете й, както и надеждите бяха безпочвени. В Театриондия изобщо не липсваха помагачи (пропорцията на мъжете и жените, отговарящи повече или по-малко на това призвание, надвишаваше петнайсет процента от населението, срещу десет процента в Натилондия). А корпусът на преданите на кралицата (повече от половината от хората отдаваха по три-четири дни преданост на месец) напълно заслужаваше името си. Фактът, че Сия отиваше в Мара през Силбоа, както и нейната трета промяна със сигурност бяха допринесли много за успеха на девойката и за добрите чувства, които околните изпитваха към нея. Още повече че брат й, Джадин самотника, не желаеше да споделя популярността. Той продължаваше да се крие един господ знае къде и да живее както винаги като дивак. Но Сия не се тревожеше за сина си. Джидин бе мъж, готов да посрещне съдбата си. Неговото призвание бе рядко срещано, но интересно — дебнещ ловец. Той винаги умееше да открие различните служби, които напълно отговаряха на същността му.