Предсказанията на Нострадамус

На моя син Лорънс, con todo micarico [1].

МАРИО РИЙДИНГ

Тъй като никога не му беше хрумвало да остави бележка, страдаха за него като за мъртвец, докато осем месеца по-късно не получиха писмо от него от Талкахуано.

„Тайфун“, Джоузеф Конрад

Нашата мисия в живота не е да успеем, а да продължим да се проваляме с възможно най-висок дух.

Робърт Луис Стивънсън

Доказателство за това колко относителна е идеята за националност, вероятно е фактът, че трябва да научим нашата националност, преди да можем да я разпознаваме като такава.

„История на четенето“, Алберто Мангел

ПРОЛОГ

Площад „Етап“, Орлеан

16 юни 1566 г.

Дьо Бал кимна и палачът започна да тегли макарата. Рицарят Де ла Рош Алие беше в пълно снаряжение, така че механизмът се натегна и заскърца, преди палецът да захапе и да започне да го издига над земята. Палачът беше предупредил Дьо Бал за обтягането и възможните му последствия, но графът отказа да го изслуша.

- Познавам този мъж от детинство, метр. Фамилията му е сред най-древните във Франция. Ако иска да умре с бронята си, това е негово право.

Палачът беше достатъчно разумен да не спори - хората, които спореха с Дьо Бал, обикновено умираха на дибата[2] или попарени с врящ алкохол. Дьо Бал се радваше на доверието на краля и печата на църквата. С други думи, копелето беше недосегаемо. Толкова близо до земното съвършенство, колкото е възможно за един смъртен.

Дьо Бал погледна нагоре. Поради естеството на престъплението му (обида на кралската власт) Де ла Рош Алие беше осъден да бъде провесен на височина седемнайсет метра. Дьо Бал се запита дали вратните сухожилия на мъжа ще издържат на напрежението от въжето и четирийсет и пет килограмовата броня, която оръженосците сложиха на рицаря преди екзекуцията.

Нямаше да се погледне с добро око, ако мъжът се разполовеше, преди да бъде изтеглен догоре и разкъсан на четири от конете след това.

Възможно ли беше Де ла Рош Алие да е помислил за тази възможност, преди да помоли за бронята си? Да е планирал всичко? Дьо Бал не мислеше така. Човекът беше лишен от лукавство - представител на старата школа.

- Стигна петдесетия фут, сир.

- Спуснете го.

Дьо Бал наблюдаваше как рицарската броня се спуска към него.

Човекът беше мъртъв, очевидно. Повечето от жертвите му се бореха и ритаха на този етап от процедурата. Знаеха какво следва.

- Рицарят е мъртъв, сир.

Какво ще наредите?

- Говори по-тихо за начало - нареди Дьо Бал и се взря към тълпата. Тези хора искаха кръв.

Кръвта на хугенотите. Ако не я получеха, щяха да се обърнат срещу него и екзекутора и да ги разкъсат парче по парче. - Разпъни го въпреки това.

- Извинете, сир?

- Чу ме. Разпъни го въпреки това. И се направи, че мърда, човече.

Пищи през носа си, ако трябва. Или с корема си. Заиграй се с червата. Тълпата трябва да мисли, че го гледа как страда.

Двамата оръженосци се приближиха, за да свалят бронята на рицаря.

Дьо Бал ги върна обратно.

- Палачът ще го направи. Върнете се по домовете си. И двамата. Изпълнихте дълга си към вашия господар. Сега той е наш.

Оръженосците се отдръпнаха пребледнели.

- Свали само яката и нагръдника. Остави набедрениците, шлема и ръкавиците. Конете ще довършат останалото.

Екзекуторът се зае със задачата си.

- Готови сме, сир.

Дьо Бал кимна и палачът направи първия срез.

Домът на Мишел дьо Нострадам, Салон дьо Прованс

17 юни 1566 г.

- Дьо Бал идва, господарю.

- Зная.

- Как бихте могли да знаете?

Не е възможно. Новината беше донесена от пощенския гълъб преди десет минути.

Старецът вдигна рамене и отпусна отеклия си крак, докато намери по-удобна позиция на табуретката.

- Къде е той сега?

- В Орлеан. До три седмици ще бъде тук.

- Само три седмици?

Слугата се приближи и започна да кърши ръце.

- Какво ще правите, господарю? От Корпус Малефикус[3] разпитват всички, чиито семейства някога са следвали юдейската вяра. Мараноси[4] . Конверси[5]. Също и циганите. Маврите. Хугенотите.

Всички, които не са католици по рождение. Дори кралицата не може да ви защити тук.

- Вече няма значение - махна пренебрежително старецът с ръка. – Ще съм мъртъв, преди чудовището да пристигне.

- Не, господарю.

Със сигурност няма.

- А ти, Фисел? Ще ти бъде ли угодно да си далеч, когато от Корпуса дойдат да ме търсят?

- Ще остана до вас, господарю.

Старецът се усмихна.

- Ще ми служиш по-добре, ако направиш каквото те моля. Искам да предприемеш едно пътуване заради мен. Дълго пътуване, изпълнено с препятствия.

Ще направиш ли каквото те моля?

- Каквото и да поискате, ще го направя - склони глава слугата.

Старецът се вгледа в него за няколко секунди, сякаш го преценяваше.

- Ако се провалиш в това, Фисел, последствията ще бъдат поужасни от всичко, което Дьо Бал или Дяволът, на когото той така лекомислено служи, могат да постигнат - старецът се поколеба, ръката му почиваше на гротескно подутия му крак. - Имах видение.

Толкова ясно, че омаловажава всичко, на което бях посветил живота си досега. Оставих петдесет и осем от четиристишията си непубликувани поради причини, които няма да посоча - това засяга само мен. Шест от тези стихове имат тайна цел - ще ти обясня как да ги ползваш. Никой не бива да те вижда. Никой не бива да подозира.

Останалите петдесет и две четиристишия трябва да бъдат скрити на точно място, за което ще знаем само ти и аз. Те са запечатани в тази бамбукова капсула. - Старецът се пресегна под стола си и извади опакованата и запълнена тръба. - Ще поставиш тази капсула където ти кажа и точно по начина, който определя. Няма да се отклоняваш от указанията.

Ще изпълняваш инструкциите ми до най-малкия детайл. Ясно ли е?

- Да, господарю.

Старецът се отпусна на стола си, изтощен от силата на посланието, което опитваше да предаде.

- Когато се завърнеш тук след смъртта ми, ще се срещнеш с моя приятел и попечител на имотите ми, Палмед Марк. Ще му кажеш за моето поръчение и ще го увериш, че си го изпълнил успешно. Тогава той ще ти даде нещо. Нещо, което ще осигури бъдещето на теб и семейството ти за поколения напред. Разбираш ли ме?

- Да, господарю.

- Ще се довериш ли на преценката ми по този въпрос и ще следваш ли инструкциите ми точно?

- Ще го направя.

- Тогава ще бъдеш благословен, Фисел. От хора, които никога няма да срещнеш, и от история, която нито ти, нито аз можем да предвидим.

- Но вие знаете бъдещето, господарю. Вие сте най-великият пророк на всички времена. Дори кралицата ви почита. Цяла Франция знае за дарбата ви.

- Не зная нищо, Фисел. Аз съм като тази бамбукова тръба. Обречен да пренасям неща, но никога да не ги разбера. Всичко, което мога да направя, е да се моля да има други след мен, които да се справят с нещата по-добре.

Част първа

Париж, квартал Сен Дени в наши дни.

Eйкър Бейл не изпитваше истинско удоволствие да убива. Това беше преминало отдавна. Той наблюдаваше циганина почти със симпатия, както някой би гледал случаен познат, слизащ от самолет.

Човекът закъсня, разбира се. Само един поглед беше достатъчен, за да се забележи суетата, струяща от всяка пора. Мустаците по модата от петдесетте, а ла Зоро. Лъскавото кожено яке, купено за петдесет евро от битпазара в Клинанкур[6]. Алените полупрозрачни чорапи. Жълтата риза с герба на принца на Уелс и широката яка с остри върхове. Медальонът от фалшиво злато с образа на света Сара[7]. Мъжът беше денди без вкус - за всеки подобен човек беше толкова лесно да го разбере, колкото за едно куче е лесно да разбере друго куче.

- Носиш ли ръкописа със себе си?

- За какъв ме вземаш? За глупак?

„Едва ли точно това“, помисли си Бейл. Един глупак рядко е параноичен. Този мъж носеше своята продажност като униформа. Бейл забеляза разширените зеници. Лъщящите от пот красиви, изсечени черти. Барабанящите по масата пръсти. Наркоман, явно. Странно за циганин. Вероятно затова имаше толкова голяма нужда от пари.

- Мануш ли си или ром? А може би житан[8]?

- Какво те интересува?

- Предвид мустаците, бих казал, че си мануш. Може би някой от наследниците на Джанго Райнхарт[9]?

- Името ми е Самана. Бабел Самана.

- А циганското ти име?

- То е тайна.

- Аз съм Бейл. Нямам си тайно име.

Пръстите на циганина ускориха барабаненето си по масата. Сега погледът му шареше навсякъде - прехвърли останалите посетители, провери вратите, оцени размерите на тавана.

- Колко искаш за него? - премина направо към въпроса Бейл. Това беше начинът с човек като този.

Бейл наблюдаваше как езикът на циганина се изстреля навън, за да навлажни тънките устни, на които мустаците придаваха изкуствена мъжественост.

- Искам половин милион евро.

- Просто така - каза Бейл и усети да го обзема пълно спокойствие.

Добре. Циганинът наистина имаше какво да продаде. Целият случай не беше само шега.

-За такава сума ще трябва да прегледаме ръкописа, преди да го купим. Да се уверим, че е оригинален.

- И да го наизустиш! Да. Чувал съм за подобни неща. Поне толкова знам. След като съдържанието се появи на бял свят, цената пада. Стойността му се дължи на това, че е тайна.

- Съвсем прав си. Много се радвам, че поддържаш тази позиция.

- Още един човек се интересува. Не си въобразявай, че си единствената риба в морето.

Бейл потъна в мислите си. Значи все пак щеше да се наложи да убие циганина. Да го изтезава и убие. Усети издайнически тик над дясното си око.

- Можем ли да отидем и да видим ръкописа сега?

- Първо ще говоря с другия човек. И дори да започнете да наддавате помежду си.

Бейл вдигна рамене.

- Къде ще се срещнеш с него?

- Няма да ти кажа.

- Какво искаш да направим тогава?

- Ти оставаш тук. Аз отивам и говоря с другия човек. Да проверя дали е сериозен. След това се връщам.

- А ако не е сериозен? Смъкваш от цената?

- Разбира се, че не. Половин милион.

- Тогава аз оставам тук.

- Точно така.

Циганинът се изправи. Вече дишаше тежко, вратът и гърдите му бяха плувнали в пот. Когато той се обърна, Бейл забеляза отпечатъка от стола върху евтиното кожено яке.

- Ако ме проследиш, ще разбера. Не мисли, че няма.

Бейл свали слънчевите си очила и ги остави на масата. Погледна към мъжа и се усмихна. Отдавна беше разбрал какъв ефект върху податливите хора имат странните му кръвясали очи.

- Няма да те следя.

Челюстта на циганина се отвори от шока. Бабел се взря с ужас в лицето на Бейл. Мъжът имаше „зли очи“. Майката на Бабел го беше предупредила за такива хора. След като си ги видял веднъж - след като веднъж са се взрели в теб с погледа на василиска[10], вече си обречен. Някъде дълбоко в подсъзнанието си Бабел Самана осъзнаваше грешката си - осъзнаваше, че е допуснал неправилния човек в живота си.

- Ще останеш ли тук?

- Не се страхувай. Ще те чакам.

***

Бабел се затича още щом излезе от кафенето. Щеше да се скрие в тълпата. Да забрави за всичко. Какво си беше помислил? Ръкописът дори не беше у него. Имаше само бегла представа къде е скрит. Защо трите мойри бяха избрали наркотиците за негова слабост, когато се бяха събрали край възглавницата му, за да решат съдбата му? Защо не избраха алкохола? Или жените? Сега Бенг[11] го беше заловил и му бе изпратил този базилиск като наказание.

Бабел забави ход. Нямаше и следа от гаджото[12]. Да не би да си беше въобразил?

Да си беше въобразил злокобността на мъжа? Или ефекта от тези ужасяващи очи? Може би дори беше халюцинирал?

Нямаше да е първият случай, в който да си изкара акъла заради кофти дрога.

Провери колко е часът на един автомат за паркиране. Добре. Може би другият човек все още го очакваше. Може би той щеше да е подобронамерен?

На отсрещния тротоар две проститутки започнаха ожесточен спор за местата си. Беше събота следобед. Денят на сводниците в Сен Дени. Бабел погледна отражението си в една витрина. Усмихна се неуверено. Само да успееше да приключи с тази сделка, би могъл да ръководи няколко момичета. И да има мерцедес. Щеше да си купи кремав мерцедес с червени кожени седалки, поставки за чаши и автоматичен климатик. И щеше да си прави маникюра в един от онези салони, където руси момичета с бели престилки те гледат влюбено през масата.

„При Мине“ беше само на две минути път пеша. Най-малкото, което можеше да стори, беше да надникне през вратата и да провери за другия мъж. Да му поиска предплата - доказателство за интереса му. След което, стенещ под купчина подаръци и пари, щеше да се върне в катуна и да се помири с онази вещица, сестра си.

Адам Сабир отдавна беше решил, че са го пратили за зелен хайвер. Самана закъсняваше с петдесет минути. Само очарованието му от долнопробната обстановка в бара го задържаше на място. Докато Сабир се оглеждаше, барманът започна да спуска ролетната врата.

- Какво става? Затваряте ли?

- Да затварям? Не. Заключвам всички вътре. Днес е събота. Всички сводници идват в града с влака.

Правят проблеми по улиците. Преди три седмици изпочупиха прозорците към улицата. Ако искаш да излезеш, трябва да минеш през задната врата.

Сабир вдигна вежди. Е, това със сигурност беше новаторски подход да запазиш клиентелата си. Той се пресегна и допи третата си чаша кафе. Вече усещаше как кофеинът ускорява пулса му. Десет минути. Ще даде на Самана още десет минути.

След това, въпреки че технически още беше във ваканция, щеше да отиде на кино и да гледа „Нощта на игуаната“[13] на Джон Хюстън, прекарвайки остатъка от следобеда с Ава Гарднър и Дебора Кер. Така щеше да добави още една глава към несъмнено непродаваемата си книга за стоте най-добри филма на всички времена.

- Малко натиск, моля. Не бързаме.

Барманът махна признателно с ръка и продължи да навива. В последния момент някаква гъвкава фигура се плъзна под спускащата се ролетка и се изправи, подпирайки се на една от масите.

- Хей! Какво искаш пък ти?

Бабел не обърна внимание на бармана и се огледа неспокойно из помещението. Ризата му беше подгизнала под якето, пот се стичаше и по ъгловатата му брадичка. С еднаединствена мисъл в ума си той хвърли поглед последователно на всяка от масите, като очите му се присвиваха от яркото осветление.

Сабир вдигна копие от книгата си за Нострадамус, както се бяха уговорили, така че снимката му да се вижда ясно. Така. Циганинът найсетне беше пристигнал.

- Тук съм, мосю Самана. Елате и седнете.

Бабел се препъна в един стол от нетърпение да стигне до Сабир. Успя да се задържи на крака, накуцвайки, а главата му се изви към входа на бара. Засега беше в безопасност. Ролетна- та щора вече беше напълно спусната. Беше се спасил от лъжливото гаджо със странните очи. Гаджото, което се закле пред него, че няма да го преследва. Гаджото, което след това го проследи по целия път до „При Мине“, без дори да си направи труда да се крие в тълпата. Бабел все още имаше шанс.

Сабир се изправи с въпросително изражение на лицето.

- Какъв е проблемът?

Изглеждаш, все едно си видял призрак.

Почти позна. Дивашкият поглед на циганина сега беше заменен от безизразна маска на ужаса.

- Ти ли си писателят?

- Да. Виждаш ли? Това съм аз.

От вътрешната страна на задната корица.

Бабел се пресегна към съседната маса и грабна празна бирена халба.

Разби я на масата и зарови ръка в парчетата стъкло. Пресегна се през масата, хвана ръката на Сабир с окърва- вената си лапа.

- Съжалявам - каза той и преди Сабир да има време да реагира, циганинът заби ръката му в натрошеното стъкло.

- Господи! Ти, малко копеле...

- Сабир се опита да издърпа ръката си.

Циганинът стисна здраво дланта на Сабир и я натисна със своята, докато двете длани не се съединиха в кървава пяна. След това заби кървящата длан на Сабир в челото си, оставяйки кървав отпечатък.

- Така. Слушай! Слушай ме.

Сабир измъкна ръката си от хватката на циганина. Барманът се появи иззад бара със скъсена щека за билярд в ръка.

- Две думи.

Запомни ги.

Самоа. Крис. - Бабел се отдръпна назад, виждайки приближаващия се барман, с вдигната окървавена ръка, сякаш даваше благословия. - Самоа. Крис. Запомни ли? - повтори и хвърли стол срещу бармана, използвайки разсейването, за да се ориентира къде е изходът.

- Самоа. Крис. - Той посочи Сабир, очите му горяха от страх. - Не забравяй.

Бабел знаеше, че тича, за да спаси живота си. Никога досега не беше чувствал нещо с такава сигурност. Толкова категорично. В ръката си усещаше бликаща, пулсираща болка. В белите му дробове гореше пожар, всеки дъх преминаваше през него, сякаш беше набит с гвоздеи.

Бейл го наблюдаваше от петдесет метра. Имаше време. Циганинът нямаше къде да отиде. Нямаше с кого да говори. Властите щяха да го погледнат и да му сложат усмирителна риза - полицията не беше особено благосклонна към циганите в Париж, особено към окървавените цигани. Какво се беше случило в онзи бар? С кого се беше срещнал? Е, нямаше да отнеме много време да се разбере.

Забеляза белия ван пежо почти незабавно.

Шофьорът питаше някакъв чистач на прозорци за посоката. Чистачът сочеше обратно към Сен Дени и вдигаше рамене неразбиращо.

Бейл избута шофьора настрани и се качи в колата. Двигателят още работеше. Бейл включи на скорост и потегли. Не си направи труда да провери какво става в огледалото за обратно виждане.

***

Бабел беше изгубил гаджото от поглед. Той се обърна и погледна зад себе си, тичайки заднишком. Минувачите го избягваха, изплашени от окървавените му лице и ръце. Бабел спря. Стоеше на улицата, поемайки въздух като притиснат в ъгъла звяр.

Бялото пежо се качи на тротоара и се заби в дясното бедро на Бабел, счупвайки костта. Бабел отскочи от капака и падна тежко на паважа.

Почти веднага почувства, че го вдигат - силни ръце го хванаха за якето и дъното на панталона. Някой отвори врата и го хвърли в колата. Можеше да чуе ужасяващо, пронизително пищене и едва по-късно осъзна, че то идва от него. Погледна нагоре точно когато гаджото го стигна за гърлото.

Бабел се свести от смазващата болка в краката и раменете.

Повдигна глава, за да се огледа, но не виждаше нищо. Едва тогава осъзна, че очите му са завързани и тялото му е вързано в изправено положение за някаква метална рамка, от която той висеше с разпънати като на разпятие ръце и крака. Тялото му образуваше полукръг, сякаш се беше хвърлил с бедрата напред по време на някакъв много експресивен танц. Беше гол.

Бейл отново дръпна пениса на Бабел.

- Така.

Привлякох ли вниманието ти най-сетне? Слушай ме, Самана. Има две неща, които трябва да знаеш.

Първо.

Със сигурност ще умреш - не можеш да се измъкнеш оттук с приказки или да откупиш живота си срещу информация. Второ. Как ще умреш, зависи изцяло от теб. Ако съм доволен, ще прережа гърлото ти.

Няма да почувстваш нищо. И по начина, по който ще го направя, кръвта ти ще изтече за по-малко от минута. Ако не съм доволен, ще ти причиня болка - много по-голяма от тази, която ти причинявам сега. За да ти докажа, че възнамерявам да те убия - както и че няма изход от положението, в което се намираш, – ще отрежа пениса ти. После ще обгоря раната с нагорещена ютия, за да не умреш от кръвозагуба, преди да е дошъл моментът за това.

- Недей! Не го прави! Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Всичко.

Бейл стоеше с нож, опрян в изпънатата кожа на члена на Бабел.

- Всичко? Пенисът ти срещу информацията, която търся? - Бейл повдигна рамене. - Не разбирам.

Знаеш, че никога повече няма да го използваш. Показах ти това съвсем ясно. Защо би искал да го запазиш?

Не ми казвай, че все още страдаш от заблудата, че има надежда?

Струйка слюнка се проточи от устата на Бабел.

- Какво искаш да ти кажа?

- Първо. Името на бара.

- „При Мине“.

- Добре. Това е вярно. Аз самият те видях да влизаш там. С кого се срещна?

- Американец. Писател. Адам Сабир.

- Защо?

- За да му продам ръкописа.

Исках пари.

- Показа ли му ръкописа?

Бабел се засмя хрипливо.

- Той дори не е у мен. Никога не съм го виждал. Не зная даже дали съществува.

- О, боже! - Бейл пусна пениса на Бабел и започна да гали лицето му. - Ти си красив мъж. Дамите те харесват. Най-голямата слабост на мъжа се крие в неговата суетност – каза Бейл и прекара острието на ножа си на кръст през бузата на Самана. - Вече не си толкова красив.

От едната страна все още ставаш. От другата - Армагедон. Виж. Мога да бръкна с пръста си в тази дупка.

Бабел започна да крещи.

- Спри. Или ще разрежа и другата ти буза.

Бабел спря да крещи. През разкъсаната му буза минаваше въздух.

- Ти рекламира ръкописа. Две заинтересовани страни се отзоваха.

Аз съм едната. Сабир е другата.

Какво смяташе да ни продадеш за половин милион евро? Въздух?

- Излъгах. Зная къде може да бъде открит. Ще те заведа до него.

- И къде е това?

- Написано е.

- Разкажи ми.

- Не мога - поклати глава Бабел.

- Обърни другата буза.

- Не! Не мога. Не мога да чета...

- Тогава откъде знаеш, че е написано?

- Защото ми беше казано.

- Кой притежава този текст?

Къде може да бъде открит? - Бейл наклони глава на една страна. – Някой от твоето семейство ли го крие? Или друг? - Настъпи пауза. – Да. Така си и мислех. Виждам по лицето ти. Някой от семейството ти е, нали? Искам да знам кой. И къде. – Бейл сграбчи пениса на Бабел. - Дай ми име.

Бабел увеси глава. Кръв и слюнка се процеждаха от дупката, направена от ножа на Бейл. Какво беше направил? Какво беше разкрил в страха и объркването си? Сега гаджото щеше да открие Йола. Да измъчва и нея.

Мъртвите му родители щяха да го прокълнат, че не е защитил сестра си. Името му щеше да бъде опетнено - махриме[14] . Щеше да бъде погребан в гроб без име. И всичко това, защото суетата му беше по-голяма от страха му пред смъртта.

Дали Сабир беше разбрал двете думи, които му каза в бара? Дали инстинктът му за човека беше правилен?

Бабел знаеше, че е стигнал края на пътя. Цял живот, прекаран в изграждането на въздушни кули, означаваше, че осъзнава собствените си слабости повече от добре. Още трийсет секунди и душата му щеше да се запъти към ада. Щеше да има само една възможност да направи това, което иска.

Само една възможност.

Използвайки цялата тежест на висящата си глава, Бабел отметна брадичката си наляво, докъдето можеше да стигне, след което я завъртя обратно надолу в злокобен полукръг надясно.

Бейл несъзнателно отстъпи крачка назад. После посегна и сграбчи кичур от косата на циганина.

Главата се поклащаше свободно, сякаш освободена от прешлените.

- Не! - Бейл пусна главата да падне напред. - Невъзможно.

Отдалечи се на няколко крачки, вгледа се в трупа за секунда и после пак се приближи. Посегна напред и отряза ухото на циганина с ножа си.

После преряза превръзката за очи и повдигна клепачите на мъжа. Очите бяха празни - без искрица живот.

Бейл почисти ножа си в превръзката и си тръгна, клатейки глава.

Капитан Жорес Калк от Националната полиция прокара незапалената цигара под носа си, след което с нежелание я върна в табакерата. Пусна я в джоба на сакото си.

- Поне този труп е хубав и свеж. Изненадан съм, че кръвта не продължава да капе от ухото му. – Калк заби палец в гърдите на Бабел, отдръпна го и след това се наведе, за да потърси промяна в цвета на кожата. - Почти никаква синина. Този мъж е мъртъв от не повече от час.

Как стигнахме до него толкова бързо, Макрон?

- Откраднат ван, сър.

Паркиран е отвън. Собственикът се е обадил и колата е била забелязана четирийсет минути по-късно. Ще ми се уличните престъпления да се разкриваха толкова лесно.

Калк свали ръкавиците си.

- Не разбирам. Нашият убиец отвлича циганина от улицата, на обществено място и с открадната кола. После идва право тук, връзва циганина за рамка на легло, която за удобство е закачил на стената предварително, измъчва го малко, чупи врата му и след това оставя колата паркирана отвън като пътен знак. Звучи ли ти смислено?

- Имаме и несъответствие на кръвта.

- Какво имаш предвид?

- Тук. На ръката на жертвата.

Тези порязвания са по-стари от останалите рани. И по тях има чужда кръв, смесена с тази на жертвата. Вижда се ясно на преносимия спектрометър.

- О, значи ванът не е бил достатъчен и убиецът ни е оставил и кръвен знак - вдигна рамене Калк. – Този човек е или слабоумен, или гений.

Аптекарката приключи с превързването на ръката на Сабир.

- Сигурно е била евтина чаша - късметлия сте, че нямате нужда от шевове. Нали не сте пианист?

- Не. Писател съм.

- О. Значи не ви трябват никакви умения.

Сабир избухна в смях.

- Може да се каже. Написал съм една книга за Нострадамус. А сега пиша рецензии за филми за верига регионални вестници. Но това е всичко. Рекапитулацията на един провален живот.

Аптекарката допря ръка до устните си.

- Много съжалявам. Нямах предвид това, което сте си помислили.

Разбира се, че писателите имат умения. Говорех за уменията на пръстите. Такива, при които е важно как работиш с пръстите си.

- Всичко е наред. - Сабир стана и пооправи сакото си. - Ние, наемниците, сме свикнали да ни обиждат. Със сигурност сме на дъното в ордена на пишещите. Това, разбира се, е само ако не пишем бестселъри или не съумеем да станем знаменитости.

Тогава магически се изстрелваме към върха на йерархията.

После, ако не сътворим втори бестселър, потъваме обратно на дъното.

Динамична професия, не мислите ли? - прикри той огорчението си зад широка усмивка. - Колко ви дължа?

- Петдесет евро. Само ако сте сигурен, че можете да си го позволите, разбира се.

- О. Туш! - Сабир извади портфейла си и започна да търси банкноти. Част от него още се мъчеше да проумее действията на циганина. Защо някой би нападнал напълно непознат човек? Човек, за когото се надяваш да купи нещо ценно от теб? В това нямаше смисъл.

Но нещо му подсказваше да не ходи в полицията, въпреки препоръката на бармана и тримата или четирима клиенти, които бяха станали свидетели на нападението. В онзи мъж имаше нещо повече от това, което очите можеха да видят. И кой или какво са Самоа и Крис? Той подаде на аптекарката парите. – Думата „Самоа“ говори ли ви нещо?

- Самоа? - поклати глава аптекарката. - Имате предвид нещо друго освен мястото?

- Мястото? Какво място?

- Самоа сюр Сен. Това е на около шейсет километра югоизточно от тук. Точно над Фонтенбльо.

Всички джазмени го знаят. Циганите провеждат фестивал там всяко лято в чест на Джанго Райнхарт. Сещате ли се? Китаристът мануш.

- Мануш?

- Това е циганско племе.

Свързани са със синтите.

Произхождат от Германия и Северна Франция. Всеки го знае.

Сабир направи ироничен поклон.

- Но вие забравяте, мадам. Аз не съм всеки. Аз съм просто един писател.

Бейл не харесваше барманите. Те бяха противни създания, изкарващи прехраната си от слабостта на другите. Но все пак... в името на събирането на информация той беше готов да направи компромис. Върна откраднатата лична карта в джоба си.

- Значи циганинът го нападна с чаша?

- Да. Никога не бях виждал нещо подобно. Просто влезе, целият в пот, и се запъти към американеца. Разби една чаша и заби ръката си в нея.

- Ръката на американеца?

- Не. Това беше странното.

Циганинът заби своята ръка. Едва след това нападна американеца.

- С чашата?

- Не. Не. Взе ръката на американеца и направи с нея същото, което беше направил със собствената си.

После залепи ръката на американеца на челото си. Имаше кръв навсякъде.

- И това беше всичко?

- Да.

- Той не каза нищо?

- Не, крещеше през цялото време. „Запомни тези думи. Запомни ги.“

- Какви думи?

- Ами. Не съм съвсем сигурен.

Звучаха като Сам, Моа и Крис. Може би са братя?

Бейл потисна тържествуващата си усмивка и поклати сериозно глава.

- Братя. Да.

- Но аз току-що говорих с един от вашите служители - размаха ръце мелодраматично барманът. - Казах му всичко, което знам. Какво искате - и да ви сменям пелените ли?

- И как изглеждаше този служител?

- Като всички вас - вдигна рамене барманът. - Сещате се.

Капитан Калк погледна през рамо към лейтенант Макрон.

- Като него?

- Не. Изобщо не като него.

- Значи като мен?

- Не. Не като вас.

Калк въздъхна.

- Като Джордж Клуни? Уди Алън? Джони Холидей? Или може би носеше перука?

- Не. Не. Не носеше перука.

- Какво друго каза на този невидим човек?

- Няма нужда да сте саркастичен. Изпълнявам дълга си на гражданин. Опитах се да защитя американеца...

- С какво?

- Ъъ... с щеката си за билярд.

- Къде съхраняваш това нападателно оръжие?

- Къде го съхранявам? Къде мислите, че го съхранявам? Зад бара, разбира се. Това е Сен Дени, не „Сакре Кьор“ [15].

- Покажи ми.

- Вижте. Не съм удрял никого с нея. Само я размахах срещу циганина.

- Циганинът помаха ли в отговор?

- О, по дяволите! - Барманът отвори с шилото за лед кутия цигари „Житан“. - Предполагам, че сега ще ме затворите за пушене на обществено място? Какви хора – издуха той дима през барплота.

Калк взе една от цигарите на бармана. Почука я в пакета и замечтано я прекара под носа си.

- Няма ли да я запалите?

- Не.

- Не ми казвайте, че сте ги отказали?

- Имам проблеми със сърцето. Всяка цигара съкращава живота ми с един ден.

- И все пак си струва.

- Прав си - въздъхна Калк. – Дай ми огънче.

Барманът подаде на Калк върха на цигарата си.

- Вижте. Сега си спомних. Относно вашия служител.

- Какво си спомни?

- Имаше нещо странно в него. Много странно.

- И какво беше това?

- Ами... не знам дали ще ми повярвате, ако ви кажа.

Калк повдигна вежди.

- Пробвай ме.

Барманът вдигна рамене.

- Той нямаше бяло на очите.

- Името на мъжа е Сабир. С-А-Б-И-Р. Адам Сабир. Американец. Не. Нямам повече информация за вас в момента.

- Проверете го в компютъра.

Това трябва да е достатъчно. Повярвайте ми.

Ейкър Бейл остави телефонната слушалка. Позволи си лека усмивка. Това щеше да реши проблема със Сабир. Докато френската полиция приключеше с разпита, той щеше отдавна да е изчезнал. Хаосът винаги е добра идея. Хаосът и анархията.

Причини хаос и анархия и ще накараш установените сили на реда и закона да отстъпят назад. Полицията и обществените служители са обучени да мислят праволинейно - чрез правила и ограничения.

В компютърната терминология „хипер“ беше противоположно на „линейно“. Добре тогава. Бейл се гордееше със способността си да мисли по хипер начин - прескачайки и втурвайки се в каквато посока реши. Той правеше каквото искаше, когато поискаше. Пресегна се към картата на Франция и я разгъна внимателно на масата пред себе си.

Адам Сабир разбра, че полицията се интересува от него, когато включи телевизора в апартамента под наем в Ил Сен Луи и видя собственото си лице да го гледа от плазмения екран.

Като писател и понякога журналист, Сабир трябваше да е в час с новините. Там се криеха истории. Къкреха идеи. Състоянието на света се отразяваше на състоянието на потенциалния му пазар и това го касаеше. През последните години беше развил навика да живее с доста висок стандарт, благодарение на изключителния бестселър „Личният живот на Нострадамус“.

Оригиналното съдържание беше почти нулево - но заглавието бе изблик на гениалност. Сега той отчаяно се нуждаеше от нова успешна книга, в противен случай парите щяха да спрат да текат, луксозният живот да пресъхне, а читателите му да се стопят.

Обявата на Самана в онзи смехотворен безплатен парцал, минаващ за вестник, преди два дни грабна вниманието му, защото беше крайно неуместна и неочаквана:

Нуждая се от пари. Имам нещо за продаване. Загубените строфи на Нострадамус. Всичко е записано. Продажба в кеш на първия обадил се. Оригинал.

Сабир се беше засмял на глас, когато прочете обявата за пръв път – беше съвсем очевидно, че е диктувана от неграмотен човек. Но откъде неграмотен човек можеше да знае за изгубените четиристишия на Нострадамус?

Беше известно, че пророкът от XVI век е написал хиляда номерирани четиристишия, публикувани в хода на живота му и предсказващи с почти свръхестествена точност бъдещия ход на световни събития. По-слабо известен обаче беше фактът, че петдесет и осем от четиристишията са били скрити в последния момент и никога не са излезли на бял свят. Ако някой откриеше тези строфи, щеше да се превърне в милионер на мига - потенциалните продажби бяха астрономически.

Сабир знаеше, че издателят няма да се посвени да изплати каквато и да било сума, за да си осигури подобни продажби. Историята на самото откриване би донесла стотици хиляди долари от вестникарски статии и би гарантирала отразяване на първа страница по целия свят. А и какво ли не биха дали хората в тези несигурни времена, за да прочетат стиховете и да проумеят разкритията им?

Мисълта беше направо плашеща.

До събитията от последния ден Сабир щастливо си въобразяваше сценарий, в който оригиналният ръкопис, подобно на книгите за Хари Потър, щеше да стои заключен в литературния еквивалент на Форт Нокс[16], само очакващ да бъде разкрит пред нетърпеливите тълпи в деня на публикуването. Той вече беше в Париж. Какво му костваше да провери историята? Какво имаше да губи?

След бруталното изтезаване и убийство на неизвестен мъж полицията издирва американския писател Адам Сабир, който е търсен за разпит във връзка с престъплението. Счита се, че Сабир се намира в Париж, но не бива при никакви обстоятелства да бъде доближаван от цивилни лица, защото може да е опасен. Естеството на престъплението е толкова сериозно, че от Националната полиция са приели за свой приоритет да открият убиеца, за когото се смята, че подготвя нов удар.

- Господи! - възкликна Сабир.

Той стоеше в средата на хола и се взираше в телевизора, сякаш апаратът щеше да се измъкне от мястото си и да запълзи по пода към него. Стара негова вестникарска снимка заемаше целия екран, изкривяваща всяка черта на лицето му, докато и самият той почти не повярва, че това е изображението на издирван престъпник.

Следваше снимка на мъртвия Самана с надпис: „Познавате ли този човек?“ Бузата на мъжа бе разкъсана, ухото отрязано, очите му бяха отворени, като че притежателят им осъждаше воайорите пред екрана, намиращи утеха във факта, че не те самите, а някой друг е показан по телевизията.

- Не е възможно. Кръвта ми е навсякъде по него.

Сабир седна в един фотьойл с отворена уста, а пулсациите в ръката му бяха в странен синхрон с електронната музика, съпровождаща финалните надписи на вечерните новини.

Отне му десет трескави минути да събере всичките си вещи – паспорт, пари, географски карти, дрехи и кредитни карти. В последния момент претърси бюрото, в случай че там има още нещо, което да му бъде полезно. Ползваше апартамента на английския си агент Джон Тоун, който беше на почивка на Карибите. Колата също беше негова, следователно неразпознаваема - нейната анонимност би могла наймалкото да му позволи да се измъкне от Париж. Да му даде време да помисли.

Набързо прибра стара шофьорска книжка на името на Тоун, както и малко резервни евро, които откри в празна обложка от видеокасета. Книжката нямаше снимка. Можеше да се окаже полезна. Взе и сметка за електричество и документите на колата. Ако ченгетата го спряха, щеше да се прави на ударен - ще каже, че е тръгнал на проучване към Сен Реми де Прованс - родното място на Нострадамус. Не е слушал радио или гледал телевизия - не знае, че полицията го издирва. С малко късмет можеше да стигне чак до швейцарската граница и да си пробие път от другата страна. Там невинаги проверяваха паспортите. И Швейцария все още беше извън ЕС. Ако успееше да стигне до американското посолство в Берн, щеше да е в безопасност. Ако швейцарците го екстрадираха някъде, то щеше да е в САЩ, а не в Париж.

Сабир беше чувал разкази за френската полиция от някои от колегите си журналисти. Веднъж попаднал в ръцете им, няма измъкване. Можеше да минат месеци и дори години, докато делото ти изплува от бюрократичния кошмар на френското правосъдие.

Спря до първия банкомат, който видя, и остави двигателя на колата да работи. Трябваше да поеме риска и да изтегли малко пари. Вкара първата карта в отвора и започна да се моли.

Дотук добре. Щеше да пробва да изтегли хиляда евро. Така дори ако втората карта се окажеше блокирана, щеше да плати магистралните такси и да си вземе нещо за ядене с пари в кеш, които не можеше да бъдат проследени.

От отсрещната страна на улицата младеж с качулка го наблюдаваше.

Господи! Това не беше подходящият момент да го ограбват. Особено докато ключовете на чисто новото ауди бяха на таблото и двигателят работеше.

Той прибра парите и пъхна втората карта.

Сега младежът вървеше към него и се оглеждаше наоколо по начина, по който го правеха младите престъпници.

Петдесет метра. Трийсет. Сабир набра кода.

Машината пое картата.

Приближаваха го.

Сабир се втурна към колата.

Младежът тичаше и беше на около пет метра.

Сабир скочи в автомобила и чак тогава се сети, че той е британско производство, с дясна дирекция на волана.

Прехвърли се през централната конзола и загуби ценни три секунди, търсейки нетипичното за него централно заключване.

Младежът беше сложил ръка на вратата.

Сабир включи автоматичната скоростна кутия на задна и колата подскочи, временно изваждайки младия мъж от равновесие. Сабир продължи да кара назад по улицата, единият му крак още беше на навигаторската седалка и със свободната си ръка държеше волана.

Иронията беше, че не мислеше за обира - какъвто със сигурност му се случваше за пръв път, а за факта, че благодарение на принудително изоставената му банкова карта полицията щеше да се сдобие с отпечатъците му и точното му местонахождение в двайсет и два часа и четирийсет и две минути в ясната и звездна съботна вечер в центъра на Париж.

Двайсет минути след като излезе от Париж и пет минути преди да достигне транспортния възел Еври, вниманието на Сабир беше привлечено от пътен знак, който показваше, че до Фонтенбльо остават трийсет километра. А Фонтенбльо беше само на десет километра надолу по течението на реката от Самоа.

Така му беше казала аптекарката. Двамата дори имаха кратка, наситена с умерен флирт, дискусия за Анри Втори, Катерина ди Медичи и Наполеон, който явно е използвал мястото, за да се сбогува със старата си гвардия, преди да отпътува за изгнанието на Елба.

Беше лудост изобщо да помисля да ходи до Самоа. Най-добре да излезе на магистралата и да мине колкото е възможно по-голямо разстояние, докато е още тъмно. Но нямаше ли по магистралите техника за разчитане на номерата на колите?

Не го ли беше чувал някъде? Какво щеше да стане, ако вече го бяха проследили до апартамента на Тоун?

Нямаше да отнеме много време да го свържат и с аудито на агента му. И тогава щеше да е техен. Щяха просто да разположат няколко допълнителни полицейски коли на изхода от пункта за плащане на магистралната такса и щеше да е в мрежата им.

Ако поне успееше да получи четиристишията от този Крис, може би щеше да убеди полицаите, че наистина е писател, а не дебнещ психопат. А и защо изобщо трябваше да има връзка между смъртта на циганина и пророчествата? Тези хора винаги се забъркват в нещо незаконно, нали така? Причината вероятно беше спор за пари или жена и той, Сабир, просто е попаднал в разгара му. Когато го погледнеш по този начин, цялото събитие добиваше по-благоприятен оттенък.

Така или иначе, той имаше алиби. Аптекарката ще го помни, нали така? Той ѝ беше разказал всичко за поведението на циганина. Просто не изглеждаше възможно да е измъчвал и убил циганина с ръка, разкъсана по този начин. Полицията ще разбере това, нали така? Или щяха да решат, че е последил циганина и му е отмъстил след сбиването в бара?

Сабир поклати глава. Едно нещо беше сигурно. Имаше нужда от почивка. Ако продължаваше така, щеше да започне да халюцинира.

Сабир се принуди да спре да мисли и да започне да действа и подкара колата напречно на магистралата към коловозите на някакъв горски път.

- Измъкнал се е.

- Какво имате предвид? Как бихте могли да знаете?

Калк повдигна вежди. Макрон със сигурност се беше вживял, в това нямаше съмнение. Но въображение?

И все пак какво можеше да се очаква от двуметров марсилец.

- Проверихме всички хотели, хостели и агенции за имоти под наем. Когато е пристигнал, не е имал причина да крие името си. Не е знаел, че ще убие циганина. Това е американец с майка французойка, нали помниш. Говори езика ни перфектно. Или е отседнал в дома на приятел, или е офейкал.

Предполагам, че е офейкал. Опитът ми подсказва, че садистите рядко имат приятели, готови да ги приютят.

- А мъжът, който съобщи името му?

- Ако намерим Сабир, ще намерим и него.

- Значи претърсваме Самоа.

Намираме този Крис?

Калк се усмихна.

- Нека си поиграем.

Глава 14.

Първото нещо, което Сабир видя, беше самотна ловджийска хрътка, прекосяваща пътя отпред, явно загубена след вчерашния лов. Под него, насечена от силуетите на дърветата, река Сена блестеше от утринните слънчеви лъчи.

Той се измъкна от колата и изпъна крака. Пет час сън. Не беше зле, предвид обстоятелствата.

Миналата нощ се чувстваше нервен и напрегнат. Сега беше по-спокоен. Помалко паникьосан от положението си. Беше мъдро решение да завие към Фонтенбльо и още по-мъдро да отбие в горския път, за да поспи. Може би все пак френската полиция няма да го залови толкова лесно. Засега. Не би било добре да поема излишни рискове.

Трябва да изостави глупавото намерение да ходи в Самоа и да се запъти директно към границата, използвайки второстепенните пътища и ранните сутрешни задръствания като прикритие.

Петдесет метра надолу по пътя през свалените прозорци на колата долови дим от горящо дърво и непогрешимото ухание на пържено свинско месо. Първоначално беше изкушен да го игнорира и да продължи по пътя си, но гладът надделя. Каквото и да се случеше, той трябваше да яде. И защо да не го направи тук? Нямаше камери. Нито ченгета.

Отне му минута да се самоубеди, че е напълно нормално да предложи да купи закуската си от човека, който готвеше. Мистериозните туристи можеха дори да му посочат пътя към Крис.

Изоставяйки колата, Сабир тръгна през гората пеша, следвайки миризмата. Можеше да усети как стомахът му се разширява при мириса на бекон. Едва ли щяха да го вземат за преследван от полицията беглец.

Вероятно, след като лагеруваха, тези хора нямаха достъп до телевизия и вестници?

Известно време Сабир остана в края на поляната, за да наблюдава. Беше цигански катун. Какво пък. Сам се беше натъкнал на него. Трябваше да се досети, че никой нормален човек няма да разпъне палатка в северна господарска гора в началото на май. Август беше времето за къмпингуване, иначе, ако си французин, оставаш на хотел със семейството си и хапваш комфортно.

Една от жените го видя и извика на мъжа си. Група деца се завтекоха към него и после спряха. Двама други мъже прекъснаха заниманията си и тръгнаха към него. Сабир вдигна ръка за поздрав. Някой изви ръката му зад гърба и я вдигна към врата му. Усети, че го свалят на колене. Точно преди да загуби съзнание, забеляза телевизионната антена на една от караваните.

- Ти го направи, Йола, твое право е.

Жената стоеше пред него. Повъзрастен мъж постави нож в ръката ѝ и я побутна напред. Сабир се опита да каже нещо, но установи, че устата му е залепена с тиксо.

- Това е. Отрежи му топките.

- Не. Първо му извади очите. – Хор от възрастни жени я окуражаваше от мястото си пред вратата на караваната. Сабир се огледа. Освен жената с ножа беше изцяло заобиколен от мъже. Опита се да раздвижи ръце, но те бяха вързани стегнато зад гърба му. Глезените му също бяха вързани, а между коленете му беше поставена бродирана възглавница. Един от мъжете го обърна и свали панталоните му до коленете.

- Така. Сега можеш да виждаш целта.

- Забий го и в задника му, докато го правиш. - Възрастните жени се бутаха напред, за да виждат по-добре.

Сабир започна да разтърсва глава в напразен опит да махне тиксото от устата си.

Жената пристъпваше бавно, като държеше ножа пред себе си.

- Продължавай. Направи го.

- Спомни си какво е направил с Бабел.

Сабир започна да сумти през лепенката на устата си. Взря се в жената с адска концентрация, сякаш можеше някак си да я убеди да не прави това, което възнамеряваше.

Един от мъжете сграбчи тестисите на Сабир и ги опъна силно, оставяйки само тънка ивица кожа, която да бъде прерязана. Единствен удар с ножа щеше да бъде достатъчен.

Сабир гледаше жената. Инстинктът му подсказваше, че тя е единственият му шанс. Ако концентрацията му се нарушеше и той погледнеше встрани, знаеше, че с него е свършено. Без сам да разбира напълно защо, той ѝ намигна. Намигването я удари като шамар. Тя посегна и рязко махна тиксото от устата на Сабир.

- Защо извърши това? Защо оскверни брат ми? Какво ти беше сторил?

Сабир пое голяма глътка въздух през подутите си устни.

- Крис. Крис. Той ми каза да питам за Крис.

Жената отстъпи назад. Мъжът, който държеше тестисите на Сабир, ги пусна и се наведе над него, главата му беше наклонена на една страна като на ловджийско куче.

- Какво каза?

- Брат ти разби една чаша. Притисна ръката си в нея. После моята ръка. След това преплете ръцете ни и сложи отпечатъкът от моята на челото си. После ми каза да отида в Самоа и да питам за Крис. Не съм аз човекът, който го е убил. Но сега разбирам, че е бил следен. Моля ви, повярвайте ми. Иначе защо да идвам тук?

- А полицията? Издирват те. Видяхме по телевизията. Разпознахме лицето ти.

- Кръвта ми беше по ръката му.

Мъжът го захвърли настрани. За миг Сабир изпита увереност, че ще прережат гърлото му. После почувства, че свалят превръзката на ръката му - проверяваха раните. Чу ги да говорят на език, който не разбираше.

- Изправи се. Сложи си панталона.

Срязаха въжетата зад гърба му. Един от мъжете го сръчка.

- Кажи ми. Кой е Крис?

Сабир вдигна рамене.

- Един от вашите хора, предполагам.

Някои от по-възрастните мъже се изсмяха. Мъжът с ножа му намигна, несъзнателно имитирайки жеста, който беше спасил тестисите на Сабир само преди две минути.

- Не се притеснявай. Скоро ще се запознаете. Със или без топките ти. Изборът е твой.

„.Най-малкото ме хранят“, помисли си Сабир. По-трудно е да убиеш човек, с когото си споделял храната си. Вероятно.

Той загреба последните остатъци от задушеното, после посегна със завързаните си ръце към кафето си.

- Месото. Беше вкусно.

Старата жена кимна и избърса длани в широките си поли, но Сабир забеляза, че тя не яде.

- Чисто. Да. Много чисто.

- Чисто?

- Бодлите. Таралежите са найчистите зверове. Те не са махриме. Не както... - изплю се тя през рамо – кучетата.

- О! Вие ядете кучета? - Сабир вече срещаше трудности при мисълта за таралежи. Усещаше как започва да му се повдига.

- Не. Не. - Жената избухна в гръмогласен смях. - Кучета. Ха-ха! – И даде знак на една от приятелките си тя. - Ха. Гаджото мисли, че ядем кучета.

Един мъж се появи на поляната, тичайки. Група деца незабавно го наобиколиха. Поговори с някои от тях и те се втурнаха да предупредят катуна.

Сабир внимателно наблюдаваше, докато кутии и други предмети бързо бяха скрити под или в караваните.

Двама мъже прекъснаха заниманието си и дойдоха при него.

- Какво има? Какво става?

Хванаха го от двете страни и го пренесоха, влачейки краката му, до един дървен сандък.

- Господи! Нали няма да ме сложите вътре? Имам клаустрофобия. Сериозно. Заклевам се. Не се справям добре в тесни пространства. Моля ви. Сложете ме в някоя от караваните.

Мъжете го навряха в сандъка. Един от тях извади лекьосана носна кърпа и я напъха в устата на Сабир. После наведоха главата му и затвориха капака.

Капитан Калк огледа разпръснатата група пред себе си. Щеше да си има проблеми с тази банда. Просто си го знаеше. Чувстваше го с костите си. Циганите винаги премълчаваха част от истината, когато говореха с полицията - дори когато един от техните хора бе жертва на престъпление, какъвто беше случаят. Те продължаваха да искат да поемат закона в собствените си ръце.

Той кимна към Макрон, който показа снимката на Сабир.

- Някой от вас да е виждал този мъж?

Нищо. Нямаше дори кимване.

- Някой от вас знае ли кой е този мъж?

- Убиец.

Калк затвори очи. Е, поне някой все пак му беше проговорил.

- Не е задължително - отвърна той. - Колкото повече разкриваме, толкова повече изглежда, че може да има друг участник в това престъпление. Участник, когото все още не сме успели да идентифицираме.

- Кога ще освободите тялото на брат ми, за да можем да го погребем?

Мъжете направиха път на млада жена, която изникна от редиците на жените и децата и се придвижи в челото на групата.

- Вашият брат?

- Бабел Самана.

Калк кимна на Макрон, който започна яростно да записва в малка черна тетрадка.

- Вашето име?

- Йола Самана.

- Родителите ви?

- Те са мъртви.

- Някакви други роднини?

Йола вдигна рамене и посочи заобикалящото ги море от лица.

- Всички?

Тя кимна.

- И какво е правил той в Париж?

Тя отново вдигна рамене.

- Някой знае ли?

Цялата група вдигна рамене.

За момент Калк се изкуши да избухне в смях, но фактът, че множеството сигурно щеше да го линчува, ако го направи, му попречи да се отдаде на емоцията.

- Някой може ли да ми каже каквото и да е за Самана? С кого се е срещал, освен с този Сабир, разбира се. Или защо е посещавал Сен Дени?

Мълчание.

Калк изчака. Трийсет години опит му подсказваха кога да упорства с въпрос и кога не.

- Кога ще го върнете?

Калк изпусна престорена въздишка.

- Не мога да ви кажа точно.

Може да имаме нужда от тялото му за допълнителни криминални изследвания.

Жената се обърна към един от по-старите цигани:

- Трябва да го погребем до три дни.

Циганинът подръпна брадата си и попита Калк:

- Можем ли да го получим?

- Казах ви. Не. Все още не.

- Тогава може ли да вземем част от косата му?

- Какво?

- Ако ни дадете част от косата му, можем да го погребем. Заедно с вещите му. Това трябва да стане до три дни. Тогава правете с тялото каквото искате.

- Не говорите сериозно.

- Ще изпълните ли молбата ни?

- Да ви дадем част от косата му?

- Да.

Калк почувства как очите на Макрон дълбаят в тила му.

- Да. Ще ви дадем малко от косата му. Изпратете един от хората си на този адрес... - Калк подаде на циганина картичка.

- Утре. Тогава ще можете официално да разпознаете тялото и същевременно да вземете от косата му.

- Аз ще отида - каза младата жена, сестрата на Самана.

- Много добре. - Калк стоеше неуверен в центъра на поляната.

Мястото беше толкова чуждо за него и разбирането му за нещата, изграждащи нормалното общество, че можеше със същия успех да стои в тропическа гора и да говори за етика с група туземци. - Нали ще ми се обадите, ако американецът, Сабир, се опита да влезе в контакт с вас по какъвто и да било начин? Номерът ми е изписан на картичката.

Той огледа събралата се група. Тогава ще приема това за „да“.

Глава 18.

Сабир беше почти в делириум, когато го извадиха от сандъка. Покъсно, докато се опитваше да си припомни емоциите, които изпита, след като беше натъпкан в дървената кутия, установи, че съзнанието му напълно ги е блокирало. Вид самозащита, предположи той.

Защото не излъга, когато заяви, че има клаустрофобия. Преди години, в детството му, няколко съученици си бяха направили шега, заключвайки го в багажника на колата на един от преподавателите. И тогава беше припаднал. Учителят го беше открил полумъртъв три часа по-късно. Около историята се вдигна страшен шум. Отразиха я и всички местни вестници. Сабир беше заявил, че не помни кои са извършителите на шегата, но получи възмездието си почти десетилетие по-късно.

Вече в качеството си на журналист той разполагаше със значителната власт над злонамерените клюки и се възползва от тези възможности в пълна степен. Но отмъщението не го излекува от клаустрофобията му – дори през последните години тя се беше влошила.

Сега усещаше, че се разболява. Ръката му пулсираше и той предполагаше, че се е инфектирала през нощта. Раните се бяха отворили и тъй като нямаше нищо, с което да ги дезинфекцира, преди да сложи пак превръзката, можеше да се предположи, че са привлекли достатъчно нежелани бактерии – затварянето в сандъка сигурно беше утежнило проблема.

Главата му се люшна назад. Опита се да вдигне ръка, но не можа - всъщност цялото му тяло беше извън контрола му. Почувства, че го пренасят на сянка, после по стъпала в стая, където светлината се плъзгаше по лицето му през оцветени стъкла.

Последният му спомен беше за две тъмнокафяви очи, които съсредоточено се взираха в неговите, сякаш притежателят им се опитваше да стигне до дъното на душата му.

***

Събуди се с убийствено главоболие. Въздухът беше задушен и му бе трудно да диша, сякаш три четвърти от белите му дробове са били запълнени с пяна, докато е спял. Погледна към ръката си. Тя беше спретнато превързана наново. Опита се да я вдигне, но успя да постигне само леко потръпване, преди да я отпусне безпомощно на леглото. Осъзна, че се намира в каравана.

Дневната светлина нахлуваше през цветните прозорци до него. Опита да вдигне глава, за да погледне през единствения прозрачен прозорец, но усилието беше твърде голямо.

Сгромоляса се обратно на възглавницата. Никога не се беше чувствал толкова отделен от тялото си - все едно той и крайниците му бяха разглобени по някакъв начин и ключът за сглобяването им бе загубен.

Поне не е мъртъв. Или в затворническа болница. Човек трябваше да гледа от добрата страна на положението.

***

Следващия път, когато се събуди, беше нощ. Точно преди да отвори очи, си даде сметка, че до него има човек. Престори се на заспал и остави главата си да клюмне настрани. После притвори клепачи и се опита да види кой стои до леглото му, без тя да разбере, че я гледат.

Беше жена - бе убеден в това.

Излъчваше тежка миризма на пачули и друг, по-неуловим аромат, който му напомняше за тесто. Може би жената беше месила хляб?

Позволи на очите си да се отворят по-широко. Сестрата на Самана беше седнала на стола край леглото му. Стоеше приведена напред, като за молитва. В скута ѝ проблясваше нож.

- Мисля дали да те убия.

Сабир преглътна. Опита да изглежда спокоен, но все още имаше проблеми с дишането и дъхът му минаваше на малки, трудни глътки, като при жена, която ражда.

- Ще го направиш ли? В такъв случай ми се иска да стане бързо.

Със сигурност не мога да се защитавам - както онзи път, когато бях вързан и се канеше да ме кастрираш.

- И сега си в безопасност.

Дори не мога да вдигна ръка, за да се предпазя.

- Точно както брат ми.

- Не аз убих брат ти. Колко пъти трябва да ти казвам? Срещнах го веднъж. Той ме нападна. Бог знае защо. После ми заръча да дойда тук.

- Защо ми намигна така?

- Беше единственото, което ми хрумна, за да ти подскажа, че съм невинен.

- Но ме ядоса, тогава за малко да те убия.

- Трябваше да рискувам. Нямаше друг начин.

Тя се облегна на стола. Мислеше.

- Ти ли ме лекува?

- Да.

- Странно държане с някого, когото смяташ да убиеш.

- Не съм казала, че смятам да те убивам. Казах, че го обмислям.

- Какво щеше да направиш с мен? С тялото ми?

- Мъжете щяха да те разфасоват, като прасе. И после да те изгорим.

Настъпи неловка тишина. Сабир започна да се чуди как беше успял да попадне в подобно положение. И за какво?

- От колко време съм тук?

- Три дни.

- Господи - пресегна се той и вдигна болната си ръка със здравата.

- Какво не ми е наред? Зле ли съм?

- Отравяне на кръвта. Лекувах те с билки и компреси от каолин. Инфекцията е достигнала белите ти дробове. Но ще живееш.

- Сигурна ли си в това? – Сабир веднага усети, че опитът му за сарказъм е останал напълно незабелязан от нея.

- Говорих с аптекарката.

- С кого?

- Жената, която е превързала раните ти. Името на мястото, където работи, беше във вестника. Отидох до Париж, за да взема малко от косата на брат си. Сега се готвим да го погребем.

- Какво каза жената?

- Че говориш истината.

- Тогава кой смяташ, че е убил брат ти?

- Ти. Или друг мъж.

- Все още аз?

- Вероятно другият мъж. Но ти си бил част от всичко.

- Тогава защо не ме убиеш сега и да приключваме. Разфа- совай ме като прасе сукалче.

- Не бързай чак толкова - скри тя ножа под роклята си. - Ще видиш.

По-късно същата нощ помогнаха на Сабир да излезе от караваната на поляната. Двама от мъжете бяха направили носилка и го сложиха на нея, след което го понесоха към гората, като следваха осветена от луната пътека.

Сестрата на Самана вървеше до него, все едно той бе нейна собственост или имаше друт безусловен интерес към присъствието му. „Което вероятно е така - помисли си Сабир. - Аз съм застрахователната ѝ полица срещу това да мисли.“

Катерица пресече пътеката пред тях и жените започнаха възбудено да говорят помежду си.

- Какво стана?

- Катерицата е добро предзнаменование.

- А кое е лошо?

Тя го погледна и реши, че той не се шегува.

- Сова - понижи глас. - Змия. Най-лошото е плъх.

- Защо? - Той установи, че също шепти.

- Те са махриме. Омърсени. Най-добре е да не ги споменаваме.

- О.

Бяха стигнали друга поляна, на която имаше разпръснати свещи и цветя.

- Значи погребваме брат ти?

- Да.

- Но ти нямаш тялото му?

Само косата?

- Шшт! Вече не говорим за него. И не споменаваме името му.

- Какво?

- Близките родственици не говорят за мъртвия. Само другите хора могат да го правят. През следващия месец името му няма да бъде споменавано сред нас.

Възрастен човек приближи Йола и ѝ подаде поднос, на който имаше пачка банкноти, гребен, шал, малко огледало, комплект за бръснене, нож, тесте карти и спринцовка. Друг мъж донесе пакет храна. Трети донесе вино, вода и зелени зърна кафе.

Двама мъже копаеха малка дупка близо до един дъб. Йола измина разстоянието три пъти, подреждайки предметите един върху друг. Няколко деца дойдоха зад нея и пръснаха зърна царевица върху купчината.

След това мъжете запълниха гроба.

В този момент жените заридаха.

Космите по тила на Сабир настръхнаха.

Йола падна на колене до гроба на брат си и започна да се удря в гърдите с буци пръст. Някои от жените край нея се сринаха в конвулсии, очите им бяха подбелени.

Четирима мъже, носещи тежък камък, излязоха на поляната.

Камъкът беше поставен върху гроба на Самана. След това други мъже донесоха дрехите му и другите му вещи. Сложиха тези предмети върху камъка и ги запалиха.

Риданията и стенанията на жените се засилиха. Някои от мъжете пиеха алкохол от малки стъклени бутилки.

Йола беше разкъсала блузата си. Беше посипала гърдите и корема си с пръст и вино от възлиянието на брат си.

Сабир се почувства чудодейно изолиран от действителността на XXI век. Сцената на поляната беше заприличала по всичко на луда вакханалия. Светлината от свещите и огньовете осветяваше дърветата отдолу и се отразяваше в лицата на хората като в картина на Енсор[17].

Мъжът, който беше държал тестисите на Сабир пред ножа, се приближи и му предложи напитка.

- Давай. Това ще пази мулите надалеч.

- Мулите?

Мъжът вдигна рамене.

- Те са навсякъде около поляната. Зли духове. Опитват се да се промъкнат. Опитват се да вземат... - мъжът се поколеба.

- Сещаш се.

Сабир надигна напитката. Почувства как алкохолът прогаря пътя си през гърлото му. Без да знае защо, установи, че кима:

- Сещам се.

Ейкър Бейл наблюдаваше погребалната церемония от сигурната позиция, която беше намерил под подслона на групичка дървета. Беше в износен камуфлаж, барета на Чуждестранния легион и заметнат с маскировъчно покривало. Дори от разстояние от един метър беше неразличим от растителността, която го заобикаляше.

За първи път от три дни найсетне беше напълно сигурен за момичето. Преди това не беше получил възможност да се доближи достатъчно, за да направи обективна оценка. Дори когато младата жена бе напуснала лагера, не беше успял, за собствено удовлетворение, да я идентифицира. Сега се беше разкрила напълно, благодарение на очебийното ѝ страдание за безсмъртната душа на шантавия циганин.

Бейл позволи на съзнанието си да се върне в стаята, в която Самана беше умрял. През всичките си години натрупан опит, както в Легиона, така и извън него, Бейл никога не беше виждал човек да успява да постигне наглед невъзможната задача да се самоубие, докато е напълно завързан.

Пред стария номер с гълтането на езика имаше непреодолими физически трудности и никой човек, доколкото му беше известно, не можеше да се убие с мислите си. Но да използваш гравитацията така, и то с такава категоричност? За това се искаше мъжество. И защо го беше направил? Какво защитаваше Самана?

Той фокусира очилата за нощно виждане върху лицето на момичето. Съпруга? Не. По-скоро не. Сестра? Вероятно. Но на тази светлина беше невъзможно да се определи заради израженията, които лицето ѝ придобиваше.

Той премести очилата върху Сабир. Ето това беше мъж, който можеше да се окаже незаменим. Отначало, след като със сигурност установи, че Сабир е в катуна, Бейл беше изкушен да направи още едно от подлите си телефонни обаждания в полицията. Да премахне човека от пейзажа окончателно, без да прибягва до излишно насилие. Но Сабир беше толкова наивен и следователно толкова лесен за проследяване, че такова решение не си струваше.

Той знаеше, че с момичето ще му е далеч по-трудно. Тя принадлежеше към затворена и сплотена общност, от която рядко се излиза навън. Ако я примамеше чрез изпълнения с добри намерения Сабир, цялата му задача ставаше значително по-проста.

Следователно щеше да стои и да чака. Неговият момент - както винаги се случваше - щеше да настъпи.

- Можеш ли да вървиш?

- Да, мисля, че ще се справя.

- Тогава трябва да дойдеш с мен.

Сабир позволи на сестрата на Самана да му помогне да стане на крака. Той забеляза, че макар да беше готова да го докосне с ръце, тя полагаше голямо старание да избегне всякакъв контакт с дрехите му.

- Защо правиш това?

- Кое?

- Дърпаш се от мен всеки път, когато залитна - все едно те е страх, че може да съм заразен.

- Не искам да те замърся?

- Да ме замърсиш?

Тя кимна.

- Циганките не докосват мъже, които не са техни съпрузи, братя или синове.

- Защо не?

- Защото има моменти, в които сме махриме. Преди да съм станала майка, а също и в определени моменти през месеца аз съм нечиста. Бих те опетнила.

Клатейки глава, Сабир ѝ позволи да го поведе към вратата на караваната.

- Затова ли винаги вървиш зад мен?

Тя кимна.

До този момент Сабир беше почти благодарен за изкривените и мистериозни порядки в катуна, тъй като те не само го бяха спасили от вниманието на френската полиция и го бяха излекували от заболяване, което можеше да го убие от септичен шок, но и също така бяха преобърнали напълно представите му за разумно, рационално поведение. „Всеки трябва да поживее в цигански катун“, помисли си Сабир иронично, за да се отърве от буржоазното си самодоволство.

Съответно той се беше примирил, че ще научи само нещата, които те искаха от него да знае, когато и където им беше удобно да го осветлят.

И той усети, докато слизаше, подпирайки се на парапета пред караваната, че този момент найсетне е настъпил.

***

Йола посочи на Сабир, че трябва да я придружи до група мъже, седнали на столчета близо до края на лагера. Изключително дебел човек с огромна глава, дълга черна коса, буйни мустаци, предни зъби със златни коронки и пръстени на всеки пръст седеше на много по-голям от столовете на останалите, в центъра на групата. Той носеше широк класически двуреден костюм, който правеше впечатление само с пурпурните и златните нишки, втъкани в плата, и двойно пошироките ревери.

- Кой, по дяволите, е този?

- Черибашията[18].

Той е нашият водач. Днес той ще бъде Кристинори.

- Йола, за бога...

Тя спря, все още малко зад него и от дясната му страна.

- Този Крис, когото ти търсеше? За когото ти е казал брат ми? Това е той.

- Какво? Това е Крис? Дебелият? Вождът?

- Не. Провеждаме Крис[19], когато трябва да бъде взето ва- жно решение. Дава се сигнал и всички от много километри наоколо идват. Някой бива избран за Кристинори, или съдия на Криса. Във важни случаи Черибашията изпълнява тази роля. След това има двама съдии – един на страната на обвинителя и един на страната на обвинения, - те са избирани сред пхуро и пхуро-дай. Старейшините.

- И това е важен случай?

- Важен? Става дума за това дали ще живееш, или ще умреш.

Сабир беше поведен с известна формална вежливост към пейка, поставена по-ниско пред Черибашията. Йола се разположи на земята зад него, краката ѝ бяха прибрани под тялото.

Сабир предположи, че това място ѝ е било определено, за да го информира за процедурата, тъй като беше единствената жена на събранието.

Основната група жени и деца бяха скупчени зад и вдясно от Черибашията, на същата позиция, която Йола винаги заемаше спрямо него. Сабир забеляза още, че жените носят най-хубавите си дрехи, като по-възрастните, омъжените, са сложили и шалове и огромни количества златни накити.

Нетипично, очите им бяха с черни сенки, а косата под шаловете не беше пусната свободно, а беше вързана с ластик или сплетена на сложни плитки. Някои бяха сложили къна, а някои от бабите пушеха.

Черибашията вдигна ръка за тишина, но всички продължаваха да говорят. Изглежда обсъжданията отдавна бяха започнали. Нетърпелив, Черибашията посочи на мъжа, който беше държал тестисите на Сабир, да се приближи.

- Това е братовчед ми. Той ще говори срещу теб - обясни Йола.

- О.

- Той те харесва. Не е лично. Но трябва да направи това за семейството.

- Предполагам, че ще ме разфасоват като прасе, ако това нещо свърши зле за мен? - Сабир се опита да звучи, сякаш се шегува, но гласът му изневери по средата на изречението и го издаде.

- Да, ще те убият.

- А в противен случай?

- Какво имаш предвид?

- Какво ще стане, ако нещата се обърнат в моя полза? - Сабир вече се потеше обилно.

- Тогава ще ми станеш брат.

Ще бъдеш отговорен за мен. За девствеността ми. За брака ми. Ще заемеш мястото на брат ми във всичко.

- Не разбирам.

Йола въздъхна нетърпеливо.

Гласът ѝ се понижи до глух шепот:

- Единствената причина да си още жив е, че брат ми те е направил свой прал[20]. Свой кръвен брат. Той ти е казал да дойдеш сред нас и да помолиш за Крис. Ти го направи. После ние нямахме друг избор, освен да уважим предсмъртното му желание. Защото това, което е поискано от умиращ човек, трябва да му бъде дадено. А брат ми е знаел, че ще умре, когато е направил това с теб.

- Как можеш да си сигурна?

- Той мразеше пайосите – французите - повече, отколкото ненавиждаше другите гаджота. Никога не би пожелал някой от тях да му бъде брат, освен при съвсем крайни обстоятелства.

- Но аз не съм пайо. Да, майка ми е французойка, но баща ми е американец и съм отраснал в САЩ.

- Но говориш перфектен френски. Брат ми те е преценил по това.

Сабир поклати глава невярващо.

Братовчедът на Йола се изказваше пред събранието. Но въпреки отличния си френски Сабир не успяваше да разбере думите.

- Какъв език е това?

- Синто.

- Страхотно. Можеш ли да ми преведеш какво казва той, моля те?

- Че си убил брат ми. Че си дошъл сред нас, за да откраднеш нещо, което принадлежи на семейството ни. Че си зъл човек и Бог ти е изпратил заболяването, за да докаже, че не говориш истината за това, което се е случило с Бабел. Казва още, че полицията е дошла при нас заради теб и че си последовател на дявола.

- И ти твърдиш, че той ме харесва?

Йола кимна.

- Алекси смята, че не ни лъжеш. Той погледна в очите ти, когато ти мислеше, че ще умреш, и видя душата ти. Видял я е бяла, а не черна.

- Тогава защо говори всички тези неща за мен?

- Трябва да си доволен. Той преувеличава ужасно. Много от нас смятат, че не си убил брат ми. Те се надяват Черибашията да се ядоса от нещата, които се говорят, и да те обяви за невинен.

- А ти смяташ ли, че аз убих брат ти?

- Ще знам едва след като Черибашията произнесе присъдата си.

Сабир се опита да погледне отстрани на случващото се пред него, но не успя. Алекси, братовчедът на Йола, изнасяше урок по актьорско майсторство. Ако това беше някой, който тайно е на негова страна, то Сабир би предпочел да преглътне идеята за дявола и да се приключва.

Алекси беше на колене пред съдиите, като ридаеше и скубеше косата си. Лицето и тялото му бяха покрити с пръст, а ризата му беше разкъсана, разкривайки три златни верижки и разпятие.

Сабир погледна лицето на Черибашията за някакъв знак, че му е омръзнало от драматизациите на Алекси, но по всичко личеше, че той попива всеки детайл от представлението - едно от помалките деца, за което Сабир предположи, че е дъщеря на Черибашията, се беше качило в просторния му скут и подскачаше превъзбудено нагоре-надолу.

- Ще мога ли и аз да се изкажа?

- Не.

- Как така?

- Някой друг ще говори вместо теб.

- Кой, за бога? Изглежда, че всички тук искат да бъда убит.

- Аз. Аз ще говоря вместо теб.

- Защо ще правиш това?

- Казах ти.

Такова е предсмъртното желание на брат ми.

Сабир разбра, че Йола не иска да обяснява по-подробно.

- Какво се случва сега?

- Черибашията пита дали семейството на брат ми ще бъде доволно, ако им платиш в злато за живота му.

- И какво казват те?

- Не. Искат да ти прережат гърлото.

Сабир си позволи да се размечтае за бягство. Докато всички гледаха Алекси, можеше да има поне пет метра преднина, преди да го настигнат в края на лагера. Действие, а не противодействие, нали така учеха войниците да реагират, ако попаднат в засада?

Алекси се изправи, изтупа се и мина покрай Сабир, хилейки се. Дори му намигна.

- Изглежда той смята, че се е справил доста добре.

- Не се шегувай. Черибашията говори с останалите съдии. Пита за мнението им. На този етап е важно накъде ще се наклони преценката му - каза Йола и се изправи. - Сега аз ще говоря в твоя полза.

- Нали няма да правиш пак онези неща с биенето в гърдите?

- Още не знам какво ще правя. Ще ме осени.

Сабир отпусна глава между коленете си. Част от него отказваше да повярва, че някой приема всичко това на сериозно. Може би беше огромна шега, организирана от група недоволни читатели?

Той погледна нагоре, когато чу гласа на Йола. Беше облечена в зелена копринена блуза, закопчана на гърдите, а тежката ѝ червена пола стигаше точно над глезените ѝ, падайки върху множеството фусти.

Тя не носеше бижута, защото беше неомъжена, а непокритата ѝ коса бе прибрана с ластичета покрай ушите и вплетена на кок на тила ѝ. Сабир се почувства странно, докато я гледаше - сякаш наистина беше свързан с нея по някакъв начин и бе извън възможностите му да проумее важността на тази силна емоция.

Тя се обърна и го посочи. После посочи към ръката си. След това попита Черибашията нещо и той ѝ отговори.

Сабир се загледа в двете групи. Всички жени съсредоточено слушаха думите на Черибашията, но някои от мъжете в групата на Алекси го наблюдаваха внимателно, макар и наглед без злонамереност, все едно беше загадка, пред която бяха изправени не по своя воля - нещо любопитно, което им е било наложено отвън и с което те въпреки всичко трябваше да се съобразят и да го включат в уравнението, контролиращо живота им.

Двама от мъжете помогнаха на Черибашията да се изправи. Един от тях му подаде бутилка и той отпи от нея, след което изля течността в дъга пред себе си.

Йола се върна при Сабир и му помогна да стане на крака.

- Не ми казвай. Време е за присъдата.

Тя не му обърна внимание, а застана изправена малко зад него, наблюдавайки Черибашията.

- Ти. Пайо. Казваш, че не си убил Бабел? - попита Черибашията.

- Така е.

- Но полицията те издирва. Как е възможно да грешат?

- Те откриха кръвта ми върху Бабел, поради причини, които вече ви обясних. Мъжът, който е измъчвал и убил Бабел, сигурно им е казал за мен, защото Бабел знаеше името ми. Невинен съм за всякакво престъпление срещу него и семейството му.

Черибашията се обърна към Алекси:

- Вярваш ли, че този мъж е убил братовчед ти.

- Докато някой друг не се признае за виновен за престъплението, да. Убийте го и кръвният спор ще бъде решен.

- Но сега Йола няма брат. Майка ѝ и баща ѝ са мъртви. Тя казва, че този мъж е прал на брат ѝ. Че той ще заеме мястото на Бабел. Тя е неомъжена. Важно е да има брат, който да я защитава. Да гарантира, че никой няма да я обезчести.

- Това е вярно.

- Всички ли приемат да се подчинят на решението на Кристинори?

Целият катун потвърди съгласието си.

- Тогава ще оставим ножът да реши в тази вендета.

- .Господи. Нали не искат да се бия с някого?

- Не.

- Какво искат тогава?

- Черибашията отсъди много мъдро. Той реши, че ножът ще реши в този случай. Ще сложат дъска. Ще поставиш на нея ръката, която е убила Бабел. Алекси ще представлява семейството. Ще вземе нож и ще го хвърли по ръката ти. Ако острието или която и да е друга част на ножа удари ръката ти, това ще значи, че Дел те смята за виновен. Тогава ще бъдеш убит. Ако ножът не те уцели, значи си невинен. Тогава ще станеш мой брат.

- Дел?

- Това е нашето име за Бог.

***

Сабир стоеше до Черибашията и наблюдаваше как двама мъже изправят дъската, която щеше да реши дали ще живее, или ще умре.

„Това не може да бъде описано – помисли си той. - Никой нормален човек няма да повярва. Не и през двайсет и първи век.“

Йола му подаде чаша билков чай.

- За какво е това?

- Ще ти даде кураж.

- Какво има в него?

- Тайна.

Сабир отпи от чая.

- Виж. Този тип Алекси.

Братовчед ти. Добър ли е с ножовете?

- О, да. Може да улучи всичко, в което се прицели. Много е добър.

- Исусе, Йола! Какво искаш да ми причиниш. Искаш ли да бъда убит?

- Не искам нищо. Дел ще реши дали си виновен. Ако си невинен, той ще попречи на Алекси да се прицели и ще си свободен. Тогава ще станеш мой брат.

- И ти наистина вярваш, че те ще ме убият, ако ножът засегне ръката ми?

- Сигурно е, че ще те убият.

Така трябва да бъде. Черибашията никога не би позволил да бъдеш освободен, след като Крисът е решил, че си виновен. Това би било против традициите ни - против кода магерипен[21]. Би избухнал скандал.

Името му ще стане махриме и той ще да бъде принуден да дава обяснения пред Баро-Серо[22].

- Баро-Серо?

- Водачът на всички цигани.

- И къде се подвизава той?

- Мисля, че в Полша. Или може би в Румъния.

- О, господи!

***

- А какво би станало, ако той пропусне ръката ми и улучи мен?

Сабир стоеше пред дъската. Двама от циганите привързваха ръката му към нея с тънка кожена връв, която прекарваха през две дупки в дървото, под и над китката му.

- Това значи, че Дел е иззел решението от нашите ръце и сам те е наказал.

- Знаех си - поклати глава Сабир. - Мога ли поне да застана под ъгъл?

- Не. Трябва да стоиш напред, като мъж. Трябва да се преструваш, че не те интересува какво става. Ако си невинен, няма от какво да се боиш. Циганите харесват мъже, които се държат като мъже.

- Не мога да ти опиша колко ме окуражи.

- Не. Трябва да ме слушаш.

Това е важно - изправи се тя и очите ѝ се взряха в неговите. - Ако оцелееш, ще станеш мой брат. Ще нося твоето име, преди да взема името на съпруга си. Ти ще имаш кирво и кирви[23] сред по-възрастните, които ще бъдат твои кръстници. Ще станеш един от нас. Затова трябва да се държиш като един от нас. Ако се държиш като пайо, никой няма да те уважава и аз никога няма да си намеря мъж. Никога няма да стана майка. Това, което направиш сега, начинът, по който се държиш, ще покаже на семейството ми какъв ще бъдеш спрямо мен.

Дали в трескавостта си брат ми е избрал мъдро или като глупак.

***

Алекси повдигна бутилката пред устата на Сабир, после я допи.

- Харесвам те, пайо. Надявам се, че ножът ще пропусне. Наистина.

Ейкър Бейл се ухили. Той лежеше в пясъчния окоп, който си беше изкопал на малко възвишение на около двайсет метра от поляната. Храсти прещип добре прикриваха окопа от буйстващи деца, а самият Бейл беше завит с камуфлажно одеяло, покрито с папрат и клонки. Той настрои увеличението на електронния си бинокъл и го фокусира върху лицето на Сабир. Мъжът беше изпълнен със страх.

Това беше добре. Ако Сабир оцелееше, този страх щеше да служи добре на Бейл в издирването на ръкописа. Той би могъл да се възползва от него. Такъв човек можеше да бъде манипулиран.

Момичето, от друга страна, беше по-голям проблем. Тя идваше от определена култура, с определен морал. Точно като брат си. Щеше да има граници. Линии, които не би пресякла.

Тя би умряла, преди да му каже някои неща, които смята за по-важни от живота си. Трябваше да подходи към нея по друг начин. Чрез девствеността ѝ. Чрез желанието ѝ да бъде майка. Бейл знаеше, че манушите определят жената само по способността ѝ да има деца. Отнеми това и жената остава без център. Без смисъл. Беше нещо, което трябваше да има предвид.

Сега братовчедът на момичето се отдалечаваше от Сабир с нож в ръка. Бейл отново пренастрои бинокъла. Не беше нож за хвърляне. Това беше лошо. Щеше да бъде трудно да прецени точно тежестта му. Нямаше баланс. Имаше твърде голямо отклонение. Десет метра. Петнайсет. Бейл подсвирна през зъби. Петнайсет метра. Четирийсет и пет фута. Огромна дистанция. Дори за него щеше да е трудно да улучи дадена цел от такова разстояние. Но може би циганинът беше по-добър, отколкото той предполагаше. Мъжът се усмихваше, сякаш беше уверен във възможностите си.

Бейл настрои бинокъла обратно върху Сабир. Американецът поне беше застанал като мъж. Стоеше изправен и гледаше към хвърлящия ножа. Момичето наблюдаваше отстрани. Всички гледаха мъжа с ножа.

Бейл видя как циганинът изтегля ръката си за хвърлянето. Ножът беше тежък. Беше необходима известна сила, за да премине това разстояние.

Алекси замахна напред, хвърляйки ножа в дълга дъга срещу Сабир. Всички наблюдатели ахнаха. Езикът на Бейл се показа между зъбите му от напрежение.

Ножът удари дъската точно над ръката на Сабир. Беше ли го докоснал? Острието беше извито. Не можеше да има голямо разстояние.

Черибашията и няколко от подчинените му вървяха спокойно към дъската, за да проверят положението на ножа. Всички цигани се скупчиха около Черибашията. Дали щяха да убият Сабир веднага? Да го направят заедно?

Черибашията извади ножа. Размаха го три пъти около главата си, после посегна към ръката на Сабир и преряза кожената връв. След това хвърли ножа с презрение.

- Я какъв късметлия - тихо прошепна Бейл, - какъв голям късметлия.

- Полицията те наблюдава.

Сабир надигна глава от възглавницата.

Беше Алекси.

Очевидно беше, че ако Сабир очаква да чуе коментар или дори извинение за събитията от сутринта, щеше да му се наложи да почака дълго време.

- Какво имаш предвид под „наблюдава“?

- Ела.

Сабир се изправи и последва Алекси навън. Две деца, момче и момиче, чакаха пред караваната, лицата им изразяваха прикрита възбуда.

- Това са братовчедите ти Бера и Коине. Те имат нещо, което искат да ти покажат.

- Моите братовчеди?

- Сега ти си наш брат. Те са твои братовчеди.

За момент Сабир се зачуди дали Алекси не го занася. Докато си събере ума и проумее, че в забележката не е имало сарказъм, беше твърде късно да се здрависа с новите членове на семейството си, защото децата бяха тръгнали. Алекси вече беше поел към края на лагера. Сабир побърза, за да го настигне.

- Откъде знаеш, че е полицията?

- Кой друг би те наблюдавал?

- Кой друг наистина?

Алекси спря изведнъж. Сабир гледаше как лицето му променя изражението си.

- Виж, Алекси.

Защо полицията би си направила труда да ме наблюдава? Ако знаеха, че съм тук, просто щяха да дойдат и да ме приберат. Аз съм търсен за убийство, не забравяй. Не очаквам силите за сигурност да си играят на криеница с мен.

Бяха стигнали възвишението зад катуна. Децата сочеха срещу храст прещип. Алекси залегна и заднишком се мушна под храста.

- Така. Можеш ли да ме видиш?

- Не.

- Сега ела до мен.

Алекси направи място на Сабир, който се мушна под тръните. Веднага се натъкна на вдлъбнатина, през която можеше да пропълзи под храста и да се измъкне, с главата напред, от другата страна.

Сабир тутакси разбра за какво говори Алекси. Целият лагер беше пред очите му, но на практика бе невъзможно някой от катуна да го забележи.

Той се измъкна от скривалището.

- Децата. Играли са паншбара. Начертаваш мрежа в пясъка с пръчка и хвърляш велосипедна верига към нея. Бера е хвърлил веригата твърде далеч. Когато се навел да я вземе, открил това място. Можеш да видиш, че е направено скоро - няма нито стръкче трева.

- Сега разбираш ли защо не мисля, че е полицията? - попита Сабир. Той установи, че се опитва да прецени Алекси. Да оцени интелекта му. Да разбере дали може да му бъде полезен оттук нататък.

Алекси кимна.

- Да. Защо да чакат? Прав си. Искат те прекалено силно, за да правят това.

- Трябва да говоря с Йола.

Мисля, че ми дължи някои обяснения.

- Бабел беше наркоман. Крек[24]. Някои от парижките му приятели решиха, че ще бъде забавно да направят от циганин наркоман. Нашият народ рядко посяга към наркотиците. Имаме други пороци.

- Не виждам какво общо има...

Йола постави юмрук пред гърдите си.

- Слушай. Бабел играеше и карти. Покер. Високи залози. Циганите са луди за игри на карти.

Не можеше да ги остави. Каквито и пари да изкараше, отиваше право в Клинанкур и ги проиграваше с арабите. Не знам колко е загубил. Но не изглеждаше добре през последните седмици. Бяхме сигурни, че накрая ще го хвърлят зад решетките или ще го пребият. Когато чухме за смъртта му, отначало изглеждаше, че причината е хазартът. Че е дължал пари и магребинците[25] са отишли твърде далеч в наказанието. После чухме за теб – обясни тя и отпусна юмрука си.

- Наистина ли е имал нещо за продаване? Когато е написал тази обява?

Йола прехапа устна.

Сабир усети, че в нея се води вътрешна борба по проблем, който само тя може да реши.

- Аз съм вече твой брат. Или поне така ми беше казано. Което значи, че отсега нататък ще действам в твой интерес. Означава още, че обещавам да не се възползвам от това, което ми кажеш.

Йола отвърна на погледа му. Но очите ѝ бяха нервни, местеха се по чертите на лицето му, без да се спират на нещо конкретно.

Сабир внезапно осъзна какво могат да значат за нея предателството и смъртта на брат ѝ.

Макар и не по нейна вина, Йола се беше замесила в отношения с напълно непознат човек, отношения, определени от законите и обичаите на народа ѝ, така че да не може да ги прекрати лесно по собствено желание. Ами ако новият ѝ брат беше престъпник? Сексуален маниак? Човек, който злоупотребява с доверието на другите? Тя не би могла да се надява на нещо повече от частично възмездие.

- Ела в караваната на майка ми. Алекси ще дойде с нас. Трябва да ви разкажа една история.

Йола посочи на Сабир и Алекси да седнат на леглото над нея. Тя зае мястото си на пода под тях, със свити крака и гръб, опрян на ярко оцветен скрин.

- Слушайте.

Преди много, много семейства една от майките ми се сприятелила с момиче гаджо от съседния град. Тогава сме се движели от юг, близо до Салон де Прованс[26].

- Една от майките ти?

- Майката на майката на майка ѝ, но повторено много пъти. – Алекси се намръщи на Сабир, все едно му се налагаше да обяснява нещо, което той трябваше да знае.

- Точно колко отдавна е било това?

- Както казах, много семейства.

Сабир бързо осъзнаваше, че няма да стигне доникъде, ако е твърде буквален. Трябваше просто да остави рационалната, педантична част от личността си и да се пусне по течението.

- Съжалявам. Продължавай.

- Името на момичето е било Маделин.

- Маделин?

- Да.

Било времето на католическите чистки, когато циганите са имали привилегиите, на които сме се радвали някога, на свобода на движението и защита от кастелана[27], които са ни били отнети.

- Католически чистки? - Сабир се удари по челото. – Съжалявам. Но не мога да накарам мозъка си да приеме това. За Втората световна война ли говорим? Или за Френската революция? А може би за католическата Инквизиция? Или нещо малко по-скорошно?

- Инквизицията. Да. Майка ми го наричаше по този начин.

- Инквизицията? Но това е било преди петстотин години.

- Петстотин години. Много семейства. Да.

- Сериозно ли говориш?

Разказваш история, която се е случила преди петстотин години?

- Защо да е странно? Ние имаме много истории. Циганите не записват нещата - те разказват. И тези истории се предават. Майка ми ми разказа, както нейната майка ѝ е разказала и както аз ще разкажа на дъщеря си. Защото това е женска история. Разказвам ти я само защото си ми брат и защото си мисля, че смъртта на Бабел е причинена от любопитството му по тези въпроси.

Като негов прал сега ти трябва да отмъстиш за брат ми.

- Трябва аз да отмъстя за него?

- Не си ли разбрал? Алекси и останалите мъже ще ти помогнат. Но ти трябва да намериш човека, който е убил твоя прал, и на свой ред да го убиеш. Това е причината да ти споделям нашата тайна. Майка ми би пожелала така.

- Но аз не мога да обикалям наоколо и да убивам хора.

- Дори за да ме защитиш?

- Не разбирам. Всичко се развива прекалено бързо.

- Аз имам нещо, което този мъж иска. Мъжът, който уби Бабел. И сега той знае, че го имам, защото ти го доведе тук. Алекси ми каза за скривалището на хълма. Докато съм тук, в този катун, съм в безопасност.

Мъжете ме защитават. Те са на пост.

Но един ден той ще се промъкне и ще ме отвлече. Тогава ще направи с мен каквото се е опитал да направи с Бабел. Ти си мой брат. Ти трябва да го спреш.

Алекси също кимаше, сякаш това, което Йола казваше, беше съвсем нормално, абсолютно рационален начин на мислене.

- Но какво е то? Това нещо, което ти имаш и този човек иска?

Без да отговори, Йола се наведе напред и застана на колене. Отвори малко чекмедже, скрито под леглото, и извади широк кожен дамски колан.

С бързите движения на опитен шивач тя започна да разшива колана с малко джобно ножче.

Сабир сложи ръкописа на коляното си.

- Това ли е?

- Да. Маделин е дала това на една от майките ми.

- Сигурна си, че момичето се е казвало Маделин?

- Да. Тя е казала, че баща ѝ поискал да го даде на жената на водача на циганите. Че ако листата попаднат в грешните ръце, това може да означава краят на расата ни. Но че не трябва физически да унищожаваме листите, а да ги крием, защото те съществуват по волята на Бог и съхраняват и други тайни, които някой ден също може да бъдат важни. Казала е, че баща ѝ е оставил това и още някакви листа за нея в завещанието си. В запечатана кутия.

- Но това е завещанието. Това е копие от завещанието на Мишел Нострадамус. Виж тук. Датата е седемнайсети юни 1566 година. Петнайсет дни преди смъртта му. Има и допълнителна бележка, датирана на трийсети юни същата година, само два дни преди смъртта.

Йола, знаеш ли кой е бил Нострадамус?

- Пророк. Да.

- Не. Не точно пророк – Нострадамус би отхвърлил такова определение. По-скоро е бил гадател. Предсказател. Човек, който, само с позволението на Бог, разбира се, понякога е успявал да провиди в бъдещето и да предрече бъдещи събития. Най-известният и найуспешен предсказател в историята. Прекарах дълго време, за да го изучавам. Затова си позволих да бъда изкушен от обявата на брат ти.

- Тогава ще можеш да ми кажеш, защо този мъж иска това, което държиш в ръка? Какви тайни крие хартията? Защо би убил за нея? Защото аз не бих могла да я разбера.

Сабир вдигна ръце.

- Не мисля, че крие някакви тайни. То вече е доста известно и е обществено достояние - дори можеш да го намериш в интернет, за бога.

Знам за най-малко две оригинални копия, които се намират в частни колекции. Със сигурност струва известна сума, но едва ли достатъчно, за да убиеш. То е само завещание, като всяко друго - намръщи се той, - но едно нещо в него води към нещата, които ми каза. Нострадамус наистина е имал дъщеря на име Маделин. Тя е била на петнайсет, когато той е починал.

Чуйте това. То е част от допълнението, по-късно написана част, добавена, след като самото завещание е било изготвено и заверено, но също толкова задължителна за всички наследници.

Et aussy a legue et legue a Damoyselle Magdeleine de Nostradamus sa fille legitime et naturelle, outre ce que luy a este legue par sondt testament, savoir est deux coffres de bois noyer estant dans Vestude dudt codicillant, ensemble les habillements, bagues, et joyaux que lade Damoyselle Magdeleine aura dans lesdts coffres, sans que nul puisse voir ny regarder ce que sera dans yceux; ains dudt legal I ’en a fait maistresse incontinent apres le deces dudt collicitant; lequel legat lade Damoyselle pourra prendre de son autorite, sans qu ’elle soit tenue de les prendre par main d’autruy ny consentement d’aucuns.

И той също така завещава на мадмоазел Маделин Нострадамус, негова законна и родна дъщеря, в допълнение към това, което ѝ е оставил в завещанието си, две ковчежета, направени от орехово дърво, които в момента са в кабинета на завещателя, заедно с дрехите, пръстените и бижутата, които мадмоазел Маделин ще открие в тези ковчежета, със ясното разбиране, че никой освен нея не може да гледа или вижда тези предмети, които той е поставил в ковчежетата; така, съответно волята му, тя е господарка на ковчежетата и съдържанието им след смъртта на завещателя; нека тази завещателна комисия представлява цялата власт, от която посочената мадмоазел може да има нужда, за да не може никой да ѝ навреди физически, нито по друг начин да попречи тя да получи настоящето завещание.

- Не разбирам.

- Просто е. В първоначалното си завещание, от което това е част, Нострадамус е оставил на найголямата си дъщеря Маделин шестстотин крони, които да ѝ бъдат изплатени в деня на сватбата ѝ, и по петстотин крони на по-малките си дъщери Ан и Диана при подобен случай, също като зестра. После той внезапно променя мнението си, два дни преди смъртта си, и решава да остави на Маделин нещо дребно в допълнение - Сабир потупа хартията пред себе си. - Но не иска никой друг да види какво ѝ оставя, затова е запечатал двете ковчежета, точно както е описано. Но за да избегне ревнивите подозрения, че ѝ е завещал още пари, той прави списък с нещата, които тя може да открие вътре.

Бижута, дрехи, пръстени и какво ли не. Но в това няма смисъл, нали така? Ако ѝ оставя семейни вещи, защо да ги крие? Тя е най-голямата му дъщеря, съгласно средновековните обичаи те ѝ се полагат по право. И ако някога са принадлежели на майка ѝ, всички вече щяха да знаят за тях, нали така?

Не. Той ѝ оставя нещо друго. Нещо тайно - поклати глава Сабир. - Ти не ми разказа всичко, нали? Брат ти е разбирал достатъчно от това, което Нострадамус косвено е оставил на предците ти, за да спомене „изгубени стихове“ в обявата си.

„Всичко е написано.“ Това бяха думите му. Така че къде са написани?

- Брат ми беше глупак. Боли ме да го призная, но той не беше на себе си. Наркотиците го промениха.

- Йола, не си искрена с мен.

Алекси посегна и я смушка с пръст.

- Продължавай. Трябва да му кажеш, лулуджи. Той е глава на семейството ти сега. Ти си му задължена.

Помни думите на Черибашията.

Сабир чувстваше, че Йола все още не желае да му се довери напълно.

- Ще помогне ли, ако се предам на полицията. Ако го изиграя както трябва, може дори да успея да ги убедя да отклонят вниманието си от мен към мъжа, който наистина е убил брат ти. Така ще си в безопасност.

Йола се престори, че плюе на земята.

- Наистина ли мислиш, че ще направят това? След като веднъж те докопат, ще те оставят да изкопаеш собствения си гроб с ключа за килията ти и после ще се изсерат в дупката. След като се предадеш, те ще ни зарежат, точно както биха искали да го направят сега. Бабел беше циганин. Пайосите не се интересуват от него. Никога не са.

Виж какво ни сториха през германската война. Още преди да е започнала, побързаха да ни затворят. В Монтрьой и Беле. Като добитък. После позволиха на германците да убият един на всеки трима от нас във Франция. Един луд прави много луди, а много луди правят лудост.

Това казва нашият народ - тя плесна с ръце над главата си. - Днес няма жив циганин - мануш, ром, житан, пиемонтези, синти, калдараш, валсикани[28], без убит член на семейството си. По времето на майка ми всеки циганин над тринайсетгодишна възраст е бил принуден да носи антропометрична идентификация. И знаеш ли какво слагали на тази карта? Височина, ширина, цвят на кожата, възраст и дължина на носа и дясното ухо. Отнасяли са се с нас като с животни, маркирани, регистрирани и изпратени в кланицата. Две снимки. Отпечатъци от пет пръста. Всичко това е подлежало на проверка, когато сме пристигали или напускали някоя комуна. Наричали ни „боемиени“ и „романишели“[29] - обидни за нас имена. Това е спряло едва през 1969 година. И ти се чудиш защо три четвърти от нас, също като брат ми, не могат нито да четат, нито да пишат?

Сабир се чувстваше, сякаш е прегазен от стадо препускащи бизони. Горчивината в гласа на Йола беше притеснително сурова и потискащо истинска.

- Но ти можеш. Можеш да четеш. Както и Алекси.

Алекси поклати глава.

- Напуснах училище на шест.

Не ми харесваше. На кого му трябва да чете? Мога да говоря, нали така?

Йола се изправи.

- Казваш, че тези ковчежета са били направени от орехово дърво?

- Да.

- И че сега си мой прал? Че по своя воля приемаш тази отговорност?

- Да.

Тя посочи ярко оцветения сандък зад себе си.

- Е, това е едното ковчеже.

Докажи го.

- Това е колата, със сигурност.

- Капитан Калк остави платнището да падне върху регистрационния номер.

- Ще я приберем ли? - попита Макрон, посягайки да извади мобилния си телефон.

Калк трепна.

- Макрон. Макрон. Макрон.

Мисли по следния начин. Циганите или са убили Сабир, в който случай части от него вероятно вече са разпръснати из седем департамента, бавно подхранвайки местната флора и фауна. Или по-вероятно той е успял да ги убеди, че е невинен, и по тази причина те крият колата му и още не са я пребоядисали и продали на руснаците. Ще направим по-добре, тъй като шпионирането на катуна не изглежда практично, да ги дебнем тук и да чакаме той да се върне да си я вземе. Или още смяташ, че трябва да викнем разбивачите да нахлуят с лебедките, сирените и високоговорителите си и, както ти предложи, „да я приберем“?

- Не, сър.

- Кажи ми, младежо, от коя част на Марсилия си?

- Ла Канебиер - въздъхна Макрон.

- Мислех, че това е булевард.

- Булевард е, сър. Но също така е и място.

- Искаш ли да се върнеш там?

- Не, сър.

- Тогава се свържи с Париж и поръчай проследяващо устройство.

Когато го получиш, го скрий някъде по колата. После го тествай на петстотин метра, на хиляда метра и на хиляда и петстотин метра. И, Макрон?

- Да, сър?

Калк поклати глава.

- Нищо.

Ейкър Бейл беше страхотно, системно, неоспоримо отегчен. Беше му омръзнало да разузнава, да шпионира, да дебне в горички и да се прикрива под храсти. В продължение на няколко дни беше забавно да наблюдава как циганите вършат ежедневните си задължения. Да анализира глупостта на култура, която беше отказала да поддържа темпото на останалия свят в XXI век. Да наблюдава абсурдното поведение на тези мравкоподобни същества, които се караха, мамеха, милваха, крещяха, лъжеха и залъгваха един друг в напразен опит да компенсират слабата карта, която обществото им беше раздало.

Какво очакваха тези глупаци, след като Католическата църква още ги обвиняваше за изковаването на гвоздеите, пронизали ръцете и краката на Исус? Според трактовката на Бейл, преди Разпятието двама ковачи отказали да свършат мръсната работа на римляните и били убити заради това. Третият ковач, при когото римляните отишли, бил циганин. Той току-що бил изковал три големи пирона. „Ето ти двайсет динара" - му казали пияните легионери. - "По пет за всеки от тези три и още пет за четвъртия, който ще изковеш, докато чакаме.“

Циганинът се съгласил да завърши работата, докато легионерите се радват на още няколко стомни вино. Но в мига, когато започнал да кове четвъртия пирон, духовете на убитите ковачи изникнали до него и го предупредили при никакви обстоятелства да не работи за римляните, защото те възнамеряват да разпнат свят човек. Войниците, ужасени от появата на духовете, духнали, без да изчакат четвъртия пирон.

Но историята не свършва дотук. Тъй като циганинът бил прилежен човек и смятайки, че вече му било добре платено, той се захванал още веднъж за работа, пренебрегвайки предупрежденията на двамата мъртви ковачи. Накрая завършил пирона и докато той още бил нажежен до червено, го сложил във вода, за да го охлади, но колкото и пъти да го направел, от каквато и дълбочина да вадел водата, гвоздеят оставал почти разтопен. Изплашен от последствията на постъпката си, циганинът събрал нещата си и заминал.

Бягал три дни и три нощи, докато не стигнал в бял град, където никой не го познавал. Тук започнал работа при един богаташ. Но в първия миг, когато ударил с чука по желязото, ужасяващ вик се изтръгнал от устните му. Защото там, на наковалнята, лежал нажеженият до червено гвоздей - липсващият четвърти пирон от Разпятието на Исус. И всеки път, когато започвал да работи - дали по друг начин или на друго място, се случвало същото, докато никъде на земята не останало кътче, на което да не се появява обвинителното видение на нажежения гвоздей. И това, поне според циганското предание, обяснява защо циганите са обречени завинаги да скитат по света, търсейки сигурно място, където да направят ковачницата си.

„Идиоти - помисли си Бейл, – трябвало е да убият римляните и да обвинят семействата на мъртвите ковачи.“ Той вече беше разпознал двамата мъже, охраняващи лагера. Единият се беше излегнал под едно дърво и пушеше, другият бе заспал. Какво си мислят тези хора? Трябва да ги раздвижи. Веднъж щом Сабир и момичето се окажат принудени да хванат пътя, ще бъде много по-лесно да ги залови.

Усмихвайки се на себе си, Бейл разкопча плоския кобур, който носеше в джоба на непромокаемото 30 си яке, и извади „Рюгера“[30]. Револверът беше направен от полирана неръждаема стомана, а чирените бяха от палисандър. Цевта беше седем инча и половина, зареждаше се с шест патрона магнум и имаше телескопичен мерник, настроен на двайсет и седем метра. С обща дължина от тринайсет инча, това беше любимият ловен пистолет на Бейл. Имаше достатъчно мощ да спре лос. Наскоро, на стрелбище в Париж, от разстояние от трийсет и два метра беше успял да изстреля всичките шест патрона в серия, забивайки ги в радиус от три инча.

Чудеше се дали ще може да е толкова точен, когато има живи мишени, по които да стреля. Първият му изстрел се заби два инча под петата на спящия циганин. Мъжът подскочи, тялото му зае формата на квадрат. Бейл изстреля втория си куршум към мястото, където до преди две секунди беше лежала главата на мъжа.

После насочи вниманието си към втория циганин. Първият изстрел разби пепелника на мъжа, а следващият отнесе част от клон на дървото над главата му. Двамата мъже вече тичаха към катуна с писъци. Бейл пропусна телевизионната антена с първия изстрел, но я счупи на две с втория.

Докато стреляше, той хвърляше по едно око на вратата, през която Сабир, момичето и мъжът, хвърлил ножа, бяха влезли преди около двайсет минути. Но никой не се появи.

„Е, това е всичко. Само един барабан за днес.“ Бейл презареди „Рюгера“ и го плъзна обратно в кобура, който върна в джоба на якето. После тръгна надолу по хълма към колата си.

- Това приближаваща кола ли е? - Алекси беше обърнал глава на една страна. - Или дяволът кихна? – изправи се той с въпросително изражение и тръгна да излиза.

- Не. Почакай - Сабир вдигна предупредително ръка.

От далечния край на лагера се чу втори силен шум. После трети. После и четвърти.

- Йола, залегни на земята. Ти също, Алекси. Това са пистолетни изстрели - намръщи се той, преценявайки звука. - От това разстояние звучи като ловна карабина. Което значи, че заблуден куршум може да пробие тези стени без проблем.

Пети изстрел рикошира в покрива на караваната. Сабир се приближи към прозореца. В лагера хора тичаха във всички посоки, като крещяха или викаха имената на близките си. Проехтя шести изстрел и нещо падна на покрива, после шумно се срина до караваната.

- Това беше телевизионната антена. Мисля, че този тип има чувство за хумор. За всеки случай не стреля, за да убива.

- Адам. Моля те, залегни - за първи път Йола изрече името му.

Сабир се обърна към нея усмихнат.

- Всичко е наред. Той само се опитва да ни изкара навън. Ако останем вътре, сме в безопасност.

Очаквах нещо подобно да се случи от момента, в който Алекси ми показа скривалището. Сега, след като вече не може да ни шпионира, е логично да поиска да ни изкара на открито, където лесно да ни залови. Но ние ще тръгнем само когато сме готови за това.

- Да тръгнем? Защо трябва да тръгваме?

- Защото иначе накрая той ще убие някого - отговори Сабир и дръпна скрина към себе си. – Помните ли какво е направил на Бабел? Този човек не е моралист. Иска това, което смята, че имаме в този скрин. Ако открие, че нямаме нищо, ще бъде наистина ядосан. Всъщност не мисля, че би ни повярвал.

- Защо не се изплаши, когато започна стрелбата?

- Защото съм прекарал пет години като доброволец към Сто осемдесет и втори пехотен батальон на Националната гвардия на щата Масачузетс. Горд съм да ви кажа, г‘спожо, че Сто осемдесет и втори е сформиран само седемдесет години след смъртта на Нострадамус – преправи Сабир гласа си да звучи като истински каубой. - Аз самият съм роден и отгледан в Стокбридж, Масачузетс.

Йола изглеждаше объркана, сякаш внезапната шеговитост на Сабир беше разкрила неочаквана черта от характера му, която тя бе пренебрегвала досега.

- Бил си войник?

- Не. Запасняк. Никога не съм бил на активна служба. Но тренировките ни бяха доста сериозни и реалистични. А и съм ловувал и използвал оръжия през целия си живот.

- Ще изляза да видя какво е станало.

- Да. Мисля, че вече е безопасно. Аз ще остана тук и ще разгледам отново този сандък.

Случайно да имаш и другия?

- Не. Само този. Някой го е боядисал, защото са смятали, че изглежда твърде безличен.

- За това се сетих и сам. Някога да си го проверявала за двойно дъно или тайно отделение? – Сабир започна да почуква по външната част на кутията.

- Двойно дъно?

- Предположих, че не си.

- Получавам два сигнала.

- Получаваш какво?

- Получавам два отделни сигнала от проследяващо устройство. Все едно на екрана има сянка.

- Не го ли изпита, както ти казах?

Макрон преглътна звучно. Калк вече го мислеше за идиот. Сега щеше да е убеден.

- Да. На теста беше наред.

Пробвах го дори на два километра и беше съвсем ясен. Разбира се, губим сателитното проследяване, ако влезе в тунел или подземен гараж, но това е цената, която плащаме за непрекъснатия поток от данни.

- За какво говориш, Макрон?

- Казвам, че ако го изгубим, може да ни отнеме известно време, за да възстановим връзката.

Калк разкопча предпазния си колан и раздвижи рамене, сякаш с всеки километър, който ги отдалечаваше от Париж, се освобождаваше от огромна тежест.

- Наистина не би трябвало да го сваляте, сър. Ако претърпим катастрофа, въздушната възглавница няма да сработи добре без колана.

В момента, в който го каза, Макрон осъзна, че е допуснал поредната неволна грешка в поредицата такива, които все повече влошаваха отношенията с шефа му.

Този път обаче Калк не се възползва от възможността да забие жилото на остроумието си. Вместо това вдигна брадичка, все едно размишлява, и се взря през прозореца, напълно игнорирайки гафа на Макрон.

- Хрумвало ли ти е, Макрон, че може да има две проследяващи устройства?

- Две, сър? Но аз поставих само едно. - Макрон беше започнал да фантазира за щастливия живот, който можеше да води, работейки като помощник на баща си в пекарната им в Марсилия, вместо да бъде момче за всичко на вечно недоволен полицейски капитан пред пенсия.

- Говоря за нашия приятел. Онзи, който обича да се обажда по телефона.

Макрон мигновено промени това, което се канеше да каже. Никой не можеше да го обвини, че не се учи в хода на работата.

- Тогава той също ще получава втори сигнал, сър. Ще знае, че сме заложили устройство и тичаме успоредно с него.

- Браво, момче. Добро разсъждение - въздъхна Калк. - Но подозирам, че тази мисъл няма да го разтревожи особено. Но пък трябва да тревожи нас. Постепенно започвам да оформям картина, която не е никак приятна. Не мога да докажа нищо, разбира се. На практика дори не знам дали този мъж без бяло на очите наистина съществува, или просто призоваваме демон, вместо да съсредоточим усилията си върху Сабир. Но трябва да започнем да пипаме по-внимателно отсега нататък.

- Демон ли, сър?

- Просто метафора.

- Къде отиваме?

- Където пише на дъното на сандъка.

Алекси се наведе от задната седалка и потупа Сабир по рамото.

- Това много ѝ помогна. Хей, лулуджи? Какво мислиш за твоя прал сега? Може би той ще ти остави много пари, когато онзи луд човек го убие? Имаш ли много пари, Адам?

- Не и в себе си.

- Но имаш пари? Сигурно в Америка? Можеш ли да ни уредиш зелена карта?

- Мога да ти уредя насинено око.

- Хей? Чу ли това? Забавно е. Аз го питам за зелена карта, а той ми предлага насинено око. Този тип сигурно е бербер[31].

- Някой следи ли ни?

- Не. Не. Погледнах. И продължавам да гледам. Чисти сме.

- Не разбирам.

- Може би не е открил колата. Момчетата я бяха скрили добре. Задължен си ми за това, гаджо. Щяха да я разбият и да я разпродадат на части, но аз им казах, че ще им платиш, ако я пазят.

- Да им платя?

- Да. Трябва да оставиш пари и за тях, когато умреш - каза Алекси.

Внезапно се изправи на седалката.

– Хей, гаджо. Отбий зад тази кола. Паркираната в отбивката.

- Защо?

- Просто го направи.

Сабир отби аудито в разширението на пътя и после спря в отбивката. Алекси излезе и започна да се оглежда наоколо с наклонена настрани глава.

- Всичко е наред. Тук няма никого. Отишли са на разходка.

- Нали няма да я крадеш?

Алекси направи отвратена физиономия.

Той приклекна и започна да развива регистрационния номер на колата.

***

- Спря.

- Не трябва да го следваш.

Продължавай да караш. Задмини го. Но ако забележиш втора кола, я маркирай. Ще викнем подкрепления.

- Защо просто не приберете Сабир и да приключваме?

- Защото циганите не са глупави, каквото и да си мислиш за тях. Ако не са убили Сабир, за това си има причина. - Калк хвърли поглед към банкета. - Видя ли какво правеше там?

- Правеха. Бяха трима - поправи го Макрон.

Неуверено прочисти гърлото си и продължи: – Ако бях на тяхно място, щях да сменям регистрационните номера. За всеки случай.

Калк се усмихна.

- Макрон. Никога не спираш да ме удивляваш.

***

- Какво се надяваш да постигнеш с това? В мига, в който се върнат при колата, ще видят, че номерата са сменени.

- Не - Алекси се усмихна. – Хората не гледат. Те не виждат нещата. Ще минат дни, преди да забележат. Вероятно ще разберат, че сме сменили номерата, чак когато полицията се втурне към тях с картечниците си или ако загубят колата си на паркинга на някой супермаркет.

Сабир вдигна рамене.

- Звучиш, все едно си правил това преди.

- Какво намекваш? Аз съм чист като свещеник.

Йола се раздвижи за първи път.

- Мога да разбера защо брат ми е знаел за единия лист. Майка ми го обичаше безумно. Би му казала всичко. Би му дала всичко. Но откъде брат ми е знаел какво е пишело на дъното на сандъка? Той не можеше да чете.

- Значи е намерил някой в лагера, който може. Защото беше използвал част от точните думи в обявата.

Йола погледна Алекси.

- Кого би намерил?

Алекси вдигна рамене.

- Лука може да чете. Би направил всичко за Бабел. Или за няколко евро. Освен това е хитър. В стила му е да планира всичко и да остави Бабел да действа вместо него.

- Този Лука! - изсъска Йола. – Ако разбера, че той има пръст в това, ще му направя проклятие.

- Проклятие? - попита Сабир и я погледна. - Какво имаш предвид под проклятие?

Алекси се засмя.

- Това момиче е магьосница. Вещица. Майка ѝ беше вещица. Също и баба ѝ. Затова никой няма да се ожени за нея. Всеки си мисли, че ако я набие, тя ще го отрови. Или ще му направи заклинание.

- И ще бъде прав.

- Какво имаш предвид?

- Мъжът трябва да бие жена си понякога. Иначе как да я държи в ред. Ще стане като една от вашите пайо жени. С топки като ръчни гранати. Не, Адам. Ако тя някога успее чудодейно да си намери мъж, ти трябва да поговориш с него. Да му кажеш как да я контролира. Да я държи непрекъснато бременна. Това е най-доброто. Ако има деца, за които да се грижи, няма да може да му натяква.

Йола потърка предните си зъби с пръст, все едно се опитваше да махне заседнала жила.

- А какво ще кажеш за себе си, Алекси? Защо не си женен? Ще ти кажа защо. Защото пенисът ти е разделен на две. Едната половина ходи на запад, към пайосите, а другата остава в ръката ти.

Сабир поклати глава объркано. И двамата се усмихваха, сякаш закачката ги радваше. Сабир тайно подозираше, че това укрепва, вместо да уврежда, отношенията им. Внезапно изпита ревност, че и той не е част от такава безгрижна общност.

- Когато спрете да спорите, да ви кажа ли какво беше написано или по-скоро прогорено на дъното на сандъка?

И двамата се обърнаха към него, сякаш внезапно беше предложим да им прочете приказка.

- На средновековен френски е. Като завещанието. И е гатанка.

- Гатанка? Имаш предвид като тази: „Имам сестра, тя тича без крака и свирка без уста. Коя ще да е тя?“

Сабир започваше да свиква с циганската липса на логичност. Отначало внезапната загуба на потока на мисълта нарушаваше чувството му за ред и той се бореше да се върне в релси. Сега се усмихна и се пусна по течението.

- Добре. Предавам се.

Йола удари гърба на седалката му.

- Вятърът, идиот такъв. Какво си мислеше, че е? - попита тя и двамата с Алекси избухнаха в звучен смях.

Сабир се усмихна.

- Сега искате ли да знаете какво открих? Така ще видим дали сте толкова добри в решаването на гатанки, колкото в поставянето им.

- Да. Кажи ни.

- Оригиналният френски текст е следният:

Heberge par les trois maries, Celle d’Egypte la derniere fit.

La vierge noire au camaro duro Tient le secret de mes vers a ses pieds.

Когато го прочетох за първи път, реших, че значи следното:

Подслонена от три омъжени, египтянката беше последна.

Черната дева на твърдия си одър крие тайната на стиховете ми в краката си.

- Но в това няма смисъл.

- Съвсем права си, че няма смисъл. И освен това не е в типичния за Нострадамус стил. Първо, липсва рима. Но все пак няма претенциите да е предсказание. Явно целта му е била да бъде насока или карта към нещо далеч по-важно.

- Кои са трите омъжени?

- Нямам и най-бегла представа.

- А какво ще кажеш за Черната дева?

- Това е далеч по-ясно. И там лежи ключът, според мен. Camaro duro не значи точно „твърд одър“.

Това е една от онези фрази, които трябва да посочват нещо, но всъщност са безсмислени. Да, cаmа е „легло“ на испански и duro значи „твърд“. Но споменаването на Черната дева ми даде истинската подсказка. Това е анаграма.

- Ана... какво?

- Анаграма. Това е, когато една или две думи скриват друга дума, която може да бъде съставена от всички букви. Скрита в думите Camaro duro, имаме явна анаграма на Рокамадур[32]. Това е известно място за поклонения в долината Лот. Някои дори твърдят, че е истинското начало на поклонението Сантяго де Компостела[33]. И там има известна Черна дева, при която от поколения ходят жени, молещи се за успешно зачатие. Някои дори твърдят, че е наполовина мъж и наполовина жена - наполовина Мария и наполовина Роланд. Защото подобният на фалос меч на рицаря Роланд, Дурендал, до ден днешен лежи в оформена като вулва пукнатина в скалата близо до криптата на Девата. Тя със сигурност е била там и по времето на Нострадамус. Всъщност мисля, че не е местена от осем века.

- Значи отиваме там?

Сабир погледна към спътниците си.

- Не смятам, че имаме особен избор по този въпрос.

Лола постави две чаши кафе в поставките им и подаде третата на Сабир.

- Не бива да те виждат. Тези гаражи имат камери. Не бива пак да спираме на подобни места.

Сабир наблюдаваше как Алекси си пробива път през магазина към тоалетната.

- Защо той е тук, Йола?

- Иска да ме отвлече. Но не му стига кураж. И сега го е страх, че може ти да го направиш, ако не е наоколо. Затова е тук.

- Аз? Да те отвлека?

Йола въздъхна.

- В семействата на манушите мъжът и жената бягат заедно, ако искат да се оженят. Нарича се „отвличане“. Ако мъжът те „отвлече“, това е равнозначно на брак, защото момичето вече няма да е - не знам как да се изразя - цяло.

- Шегуваш се.

- Защо да се шегувам? Казвам ти истината.

- Но аз съм ти брат.

- Не и по кръв, глупчо.

- Какво? И това означава, че мога да се оженя за теб?

- С разрешението на Черибашията, защото баща ми е мъртъв. Но ако направиш това, Алекси ще е много ядосан. И тогава може да реши наистина да те улучи с ножа си.

- Какво имаш предвид с „може да реши наистина да ме улучи“? Той явно ме пропусна.

- Само защото го искаше. Алекси е най-добрият хвърляч на ножове в катуна. Прави го в циркове и по панаири. Всички го знаят. Затова Черибашията избра ножът да отсъди. Всички разбраха, че според Алекси ти не си виновен за смъртта на Бабел. Иначе щеше да разцепи ръката ти на две.

- Искаш да кажеш, че цялото представление беше постановка? И тогава всички са знаели, че Алекси ще ме пропусне?

- Да.

- Но какво щеше да стане, ако ме беше ударил по погрешка?

- Тогава щеше да се наложи да те убием.

- О, страхотно. Така има смисъл. Да. Вече разбирам.

- Не трябва да се сърдиш, Адам. Така всички те приемат. Ако го бяхме направили по друг начин, щеше да имаш проблеми по-късно.

- Значи в такъв случай всичко е наред.

***

Калк следеше двамата с бинокъла си.

- Познах момичето. Тя е сестрата на Самана. И Сабир, разбира се. Но кой е мургавият в писоара?

- Сигурно някой братовчед. Тези хора са пълни с братовчеди. Одраскай някого и оттам ще излязат братовчеди, като кърлежи.

- Харесваш ли циганите, Макрон?

- Те са мързеливци. Никой южняк не харесва цигани. Те крадат, мамят и използват хората за собствените си цели.

- По дяволите! Повечето хора по един или друг начин вършат същото.

- Не като тях. Те ни презират.

- Не сме облекчили живота им.

- А защо трябва да го правим?

- Защо наистина? - престори се, че е съгласен Калк. Трябваше да наблюдава Макрон по-внимателно в бъдеще. Опитът му показваше, че ако някой има един явен предразсъдък, е двойно по-вероятно да има и други, по-скрити, които да се появят в момент на криза. - Тръгват. Виж. Дай им половин минута и ги последвай.

- Сигурен ли сте, че това е правилно, сър? Имам предвид да оставите един убиец да си върши работата по магистралата? Видяхте какво направи със Самана.

- Толкова бързо ли забрави друтия ни приятел?

- Разбира се, че не. Но срещу него нямаме нищо, освен вашия инстинкт. Имаме истинската кръв на Сабир върху ръката на Самана. Можем да го поставим на мястото на убийството.

- Не, не можем. Но можем да го поставим в бара, където е пролята кръвта. И сега го виждаме да пътува, изглежда по собствена воля, със сестрата на Самана. Как мислиш? Че тя страда от Стокхолмски синдром?

- Стокхолмски синдром?

- Понякога, Макрон, забравям, че си толкова млад - намръщи се Калк. - Шведският криминолог Нилс Бейерот е измислил термина през 1973 година, след като при провален банков обир в квартал Нормалмсторг в Стокхолм са били взети няколко заложници. В рамките на шест дни някои от заложниците са започнали да симпатизират повече на похитителите, отколкото на полицията. Същото нещо се е случило и с Пати Хърст, наследницата на медийния магнат.

- О.

- Смяташ ли, че Сабир някак е успял да хипнотизира цял цигански катун и да ги превърне в негови доброволни съучастници?

- С тези хора не бих изключил нито една възможност.

- Все още ли смяташ, че си способен да се справиш сам със ситуацията?

За момент Ейкър Бейл се почувства изкушен да изхвърли телефона през прозореца на колата. Вместо това се ухили зловещо на жената в съседната кола, която го гледаше строго, понеже използваше мобилен телефон, докато шофираше.

- Разбира се, мадам. Всичко е супер, както казват американците. Следя Сабир. Разбрах коя е полицейската кола, която го следва. Глупаците дори смениха регистрационните номера в опит да избегнат преследване. Съпругът на жената се беше навел напред и му правеше жестове да остави телефона.

„Типични шофьори на пежо – помисли си Бейл. - В Англия щяха да карат роувър. В Америка - шевролет или кадилак.“ Той се престори, че се разсейва, и позволи на колата си да поднесе леко към пежото.

Очите на съпруга се отвориха широко. Той се пресегна през ръцете на жена си и натисна клаксона.

Бейл погледна в огледалото за обратно виждане. Бяха сами на пътя. Можеше да се окаже забавно. Дори можеше да му спечели малко време.

- Искате ли да продължа, или не, мадам? Само кажете.

- Искам да продължиш.

- Много добре. - Бейл затвори телефона. Ускори и рязко влезе в платното на другата кола, затваряйки пътя ѝ. После намали скоростта. Мъжът отново натисна клаксона. Бейл караше бавно и спря. Пежото закова зад него. Съпругът слезе от автомобила. Бейл наблюдаваше мъжа в огледалото за обратно виждане.

Приведе се леко в седалката си. Можеше да извлече максимума от ситуацията. Да се наслади на целия процес.

- Какво си мислиш, че правиш? За малко да предизвикаш катастрофа.

- Виж - вдигна рамене Бейл, – ужасно съжалявам. Жена ми очаква бебе. Трябваше да съм в болницата. Наложи се само да проверя как да стигна дотам.

- Бебе, значи? - хвърли бърз поглед към жена си мъжът и видимо се отпусна. - Виж, съжалявам за цялата гюрултия. Но се случва през цялото време. Трябва да си вземеш хендсфри. Тогава ще можеш да говориш колкото си искаш, без да застрашаваш останалите хора на пътя.

- Прав си. Знам - съгласи се Бейл. Видя как един ситроен мина край тях и зави. Той се взря в проследяващия радар. Вече километър. Ще се наложи да побърза.

- Още веднъж извинявай.

Мъжът махна с ръка и тръгна към колата си. Сви рамене към жена си и после вдигна извинително ръце, когато тя му се намръщи.

Бейл включи на задна и настъпи педала на газта. Гумите засвириха истерично, после се впиха в асфалта и колата подскочи назад.

Мъжът се обърна към Бейл с отворена уста.

- Ой-ай-ой-ай-ой!

Бейл отвори вратата си и изскочи навън. Погледна трескаво нагоре и надолу по пътя. Жената пищеше. Мъжът ѝ беше изцяло скрит под двете коли и от него не се чуваше и звук.

Бейл сграбчи косата на жената през отворения преден прозорец и започна да я извлича навън. Едната ѝ обувка се заклещи между скоростния лост и конзолата, разделяща двете предни седалки. Бейл дръпна още посилно и нещо поддаде. Той издърпа жената до задната врата, която беше с механично свалящ се прозорец. Свали стъклото наполовина и набута главата на жената в отвора. После вдигна прозореца колкото можа и затръшна вратата.

***

- Какво имаме тук? - наведе се Калк към таблото и се поизправи в седалката си. - По-добре намали.

- Ами...

- Намали.

Макрон се подчини.

Калк хвърли бърз поглед на сцената пред тях.

- Повикай линейка. Бързо. И криминална полиция.

- Но ще ги изгубим.

- Вземи комплекта за първа помощ. И сложи буркана.

- Но това ще ни разкрие.

Калк беше отворил вратата, преди колата да е спряла напълно. Притича вдървено до мястото, където лежеше мъжът, и коленичи до него.

- Така. Макрон. Можеш да кажеш на парамедиците, че той още диша. Едва. Но ще им трябва шина.

Може вратът му да е увреден - даде инструкции Калк. После се приближи до жената. - Госпожо. Не мърдайте. Не се дърпайте.

Жената изстена.

- Моля ви.

Стойте неподвижно. Кракът ви е счупен – нареди той. Опита се да свали стъклото, но механизмът беше счупен. Лицето на жената вече беше станало синкаво. Беше ясно, че ѝ е трудно да диша. - Макрон. Донеси чука. Бързо. Ще трябва да разбием стъклото.

- Кой чук?

- Тогава пожарогасителя.

Калк свали сакото си и го уви около главата на жената.

- Всичко е наред, госпожо. Не се дърпайте. Ще се наложи да счупим стъклото.

Внезапно всяко напрежение напусна тялото на жената и тя се отпусна тежко върху колата.

- Бързо. Спря да диша.

- Какво искате да направя?

- Разбий стъклото с пожарогасителя.

Макрон засили пожарогасителя и го заби в стъклото. Металният цилиндър отскочи от закаленото стъкло.

- Дай на мен - сграбчи пожарогасителя Калк. После разби стъклото със задната част на устройството. - Сега ми дай якето си - изкомандва той. Уви го около ръката си и разчисти разбитите стъкла. Положи жената на земята и остави главата ѝ върху якето. Приведен напред, я удари рязко в областта на сърцето. Измери два пръста под лявата ѝ гърда и започна да прави сърдечен масаж.

- Макрон. Когато ти кажа, я обдишай два пъти.

Макрон застана до главата на жената.

- Повика ли линейка?

- Да, сър.

- Добре, момче. Ще правим това, докато пристигнат. Има ли още пулс?

- Да, сър. Малко е неравномерен, но го има.

Докато правеше сърдечния масаж, Калк погледна Макрон в очите.

- Сега вярваш ли ми? За втория мъж?

- Винаги съм ви вярвал, сър. Но наистина ли мислите, че той е извършил това?

- Две обдишвания.

Макрон се наведе и даде на жената целувката на живота. Калк поднови сърдечния масаж.

- Не просто го мисля, момче. Знам го.

Йола изплю последните шлюпки от тиквените семки на пода на колата.

- Вижте. Диви аспержи.

- Какво?

- Диви аспержи. Трябва да спрем.

- Не може да говориш сериозно.

Йола удари Сабир силно по рамото.

- Някой засича ли ни време? Преследват ли ни? Има ли краен срок за това?

- Е, разбира се, че не...

- Тогава спри.

- Ти не мислиш, че трябва да спираме, нали? - обърна се Сабир към Алекси за подкрепа.

- Разбира се, че трябва да спрем. Колко често виждаш диви аспержи да растат край пътя? Йола трябва да получи своя кюелите.

- Своя какво? - не разбра Сабир, но осъзнавайки, че мнозинството печели, обърна колата и се насочи обратно към аспержите.

- Където и да отидат, циганките изпълняват така нареченото кюелите. Това значи, че никога не подминават безплатна храна - билки, зеленчуци, яйца, грозде, ядки, рейне клоде, без да спрат да ги съберат.

- Какво, по дяволите, е рейне клоде?

- Зелени сливи.

- О, имаш предвид зелена ренклода[34]?

- Рейне клоде, да.

Сабир погледна пътя зад тях. Един ситроен изскочи иззад завоя и ги подмина.

- Карам към място, където не могат да ни забележат. Ако случайно мине полицейска кола.

- Никой няма да ни познае, Адам. Те търсят един човек, а не двама мъже и една жена. И то в кола с други номера.

- Въпреки това.

Йола удари гърба на седалката му.

- Виж. Там има още малко.

Край реката - посочи тя. Претърси раницата си и извади две найлонови торбички. - Вие двамата наберете аспержите край пътя. Аз ще набера останалите. Виждам и глухарчета, коприва и парички. Момчета, вие сте късметлии. Довечера ще си направим пир.

Ейкър Бейл си беше уредил аванс от четирийсет минути. Четирийсет минути, в които да извлече цялата информация, която му беше нужна. Четирийсет минути, в които полицията да се справи с кашата, която беше оставил зад себе си, да викнат медицинските екипи и да уредят нещата с местните подкрепления.

Той натисна газта, наблюдавайки как двете точки на екрана се сливат. После пое дъх и намали. Нещо се беше променило. Сабир вече не се движеше напред. Докато Бейл наблюдаваше, маркерът бавно се обърна и тръгна към него. Той се поколеба с ръка на волана. Сега маркерът остана на място. Премигваше на по-малко от петстотин метра отпред.

Бейл отби двайсетина метра преди дъгата на завоя. Подвоуми се, преди да остави колата си, но после реши, че няма нито време да я крие, нито има къде. Трябваше да рискува възможността полицията да мине и да направи малко вероятната връзка между него и спрялото превозно средство. Избърза нагоре по хълма и тръгна надолу през малка горичка.

Защо бяха спрели толкова скоро след последната спирка? На пикник? Някакъв проблем? Можеше да е всичко. Би било най-добре да ги залови всички наведнъж. Тогава щеше да може да се концентрира върху един от тях, докато останалите са принудени да гледат. Това почти винаги действаше. „Чувството за вина - помисли си Бейл - е най-голямата слабост на западния свят. Когато хората не са чувствали вина, са изграждали империи. Когато са започнали да се чувстват виновни, са ги изгубили. Като британците.“

Първо съзря момичето, клекнало само до брега на реката. По нужда ли беше отишла? За това ли беше всичко? Той се огледа за мъжете, но те не се виждаха. После видя, че тя къса стръкове от някакво растение и ги пъха в найлонова торба. Исусе Христе! Тези хора не бяха за вярване.

Огледа се за последен път за мъжете и после пое към момичето. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Сигурно са знаели, че идва. Заложили са му някакъв капан.

Той се поколеба за момент, когато беше на около пет метра от нея. Тя беше хубава гледка, клекнала така край реката в дългата си циганска пола. Перфектно изображение на невинността.

Напомняше му на нещо от далечното минало, но Бейл не можа да си спомни какво точно. Изненадващият пропуск в паметта му го разконцентрира като внезапна струя студен въздух, преминала през процеп в панталон.

Той пробяга последните няколко метра, уверен, че момичето не е чуло приближаването му. В последния възможен момент тя се обърна, но той вече беше върху нея, приковавайки ръцете ѝ към земята с коленете си. Очакваше тя да изпищи и беше готов да стисне носа ѝ – метод, който обикновено действаше при жените, а и бе далеч по-добър от това да рискуваш да сложиш ръката си върху устата на някой паникьосан човек, но момичето беше странно тихо. Все едно го беше очаквала.

- Ако изкрещиш, ще ти счупя врата. Точно както направих с брат ти. Разбираш ли?

Тя кимна.

Бейл не можеше да види добре лицето ѝ, защото я беше притиснал откъм гърба и тялото ѝ бе под него, а ръцете ѝ бяха изпънати настрани. Поправи това, като изви главата ѝ.

- Ще ти го кажа веднъж, само веднъж. След десет секунди ще те ударя с юмрук, така че да загубиш съзнание. Докато си в несвяст, ще вдигна полата ти, ще сваля бельото и ще изследвам вътрешностите ти с ножа си. Когато намеря маточните ти канали, ще ги прережа. Ще кървиш силно, но това няма да те убие. Вероятно мъжете ще те открият, преди да се случи. Но никога няма да можеш да станеш майка. Разбираш ли ме? Това ще бъде загубено. Завинаги.

Той по-скоро чу, отколкото видя, че тя освободи пикочния си мехур. Очите ѝ се подбелиха и започнаха да премигват бързо.

- Спри. Събуди се - ощипа я той по бузата толкова силно, колкото можеше. Погледът ѝ започна да се избистря. - Сега слушай. Какво открихте? Къде отивате? Кажи ми тези неща и ще те оставя на мира.

Десетте ти секунди текат.

Йола започна да стене.

- Осем. Седем. Шест.

- Отиваме в Рокамадур.

- Защо?

- Заради Черната дева. Има нещо, скрито в краката ѝ.

- Какво?

- Не знаем. Всичко, което пишеше на дъното на сандъка, беше, че тайната на стиховете е в краката ѝ.

- Дъното на кой сандък?

- Сандъкът на майка ми. Този, който тя ми остави. Който е принадлежал на дъщерята на Нострадамус.

- Това ли е всичко?

- Това е всичко. Кълна се.

Бейл се повдигна леко от ръцете ѝ. Погледна назад към долината. Никаква следа от мъжете.

Дали да я убие? Всъщност нямаше смисъл. Тя вече беше полумъртва.

Той я завлече до реката и я бутна във водата.

- Силно се надявам всичко това да си струва усилията, които полагаме.

- Какво? За какво говориш? За стиховете?

- Не. За дивите аспержи.

- Можеш да се обзаложиш, че си струва. Йола готви добре. Всичко, което ни трябва сега, е заек.

- И как предлагаш да си го набавим?

- Можеш да го прегазиш. Ще ти кажа, ако видя някой край пътя.

Но не го размазвай - трябва да го нагласиш така, че да удариш главата му с външната част на гумата.

Месото няма да е толкова добро на вкус, колкото при животно, убито от самия Бог, но почти.

Сабир кимна загрижено. Какво, по дяволите, беше очаквал да чуе от Алекси? Че ще минат през следващия град и ще купят пушка?

- Виждаш ли Йола? Най-добре е да тръгваме.

Алекси се изправи.

- Не. Тя слезе край реката. Ще отида да я извикам.

Сабир пое към колата, клатейки глава. Беше странно да си го признае, но започваше да се забавлява. Не беше много по-стар от Алекси, но понякога през последните няколко години бе чувствал, че губи жаждата си за живот - усета си към абсурда.

Сега, с хаотичното поведение на Алекси и Йола, в пълен контраст с все още дебнещата заплаха от полицията, той внезапно почувства цялата възбуда от непознатото да кипи в стомаха му.

- Адам! - викът дойде от малка група дървета наблизо, край брега на реката.

Сабир захвърли аспержите и се затича.

Първото нещо, което видя, беше Алекси, който шляпаше във водата.

- Бързо, Адам, не мога да плувам. Тя е във водата.

- Къде?

- Точно под теб. Лицето ѝ е обърнато надолу, но е още жива.

Видях ръката ѝ да помръдва.

Сабир пристъпи към брега и скочи тромаво в бавно течащата река.

Достигна Йола с първото загребване и я повдигна.

Тя понечи сякаш да го отблъсне с ръка, но в очите ѝ нямаше живот, когато го погледна, и в движението ѝ нямаше сила. Сабир я притисна до гърдите си и се остави на течението да ги избута обратно към брега.

- Мисля, че е получила някакъв припадък. Изтичай до колата и донеси одеяло.

Алекси се измъкна от водата.

Хвърли само един загрижен поглед назад и после се втурна към колата.

Сабир положи Йола на пясъка.

Тя дишаше нормално, но лицето ѝ беше съвсем бяло, а устните ѝ вече бяха придобили нездрав синкав оттенък.

- Какво има? Какво стана?

Тя започна да трепери, сякаш със спасяването ѝ от водата беше започнал някакъв друг, немеханичен процес.

Сабир хвърли поглед, за да види докъде е стигнал Алекси.

- Виж. Съжалявам. Алекси носи сухо одеяло. Ще трябва да те измъкна от тези дрехи.

Беше очаквал, дори се надяваше, на протест от нейна страна. Но не получи отговор. Той започна да разкопчава блузата ѝ.

- Не бива да правиш това – каза Алекси, който се беше върнал при Сабир. Носеше одеялото. - Няма да ѝ хареса.

- Студена е като лед, Алекси. И е в шок. Ако остане в тези дрехи, ще развие пневмония. Трябва да я увием в това одеяло и да я върнем в колата. Мога да карам с включено парно. Така ще се стопли бързо.

Алекси се поколеба.

- Говоря сериозно. Ако не искаш да я притесняваш, се обърни – каза Сабир. Махна блузата и после смъкна полата надолу по бедрата ѝ. С изненада установи, че тя не носи никакво бельо.

- Господи, колко е красива! – взираше се в нея Алекси. Още стискаше одеялото в ръце.

- Дай ми това.

- О. Добре.

Сабир уви Йола в одеялото.

- Сега хвани краката ѝ. Да я занесем до колата, преди да е премръзнала до смърт.

- Не мислите ли, че е време да викнем подкрепление?

- Изоставаме от тях с четирийсет и пет минути. Какво подкрепление мислиш, че ни трябва, Макрон? Изтребител?

- Ами ако Окатия удари отново?

- Окатия? - Калк се усмихна, развеселен от неочакваната проява на въображението на Макрон. - Няма да го направи.

- Как може да сте толкова сигурен?

- Защото той постигна целта си. Спечели си няколко часа преднина. Знае, че докато възстановим... - Калк се поколеба, търсейки точната дума.

- Джи Пи Ес[35] трилатерацията?

- Джи Пи Ес трилатерацията... точно... и настигнем колата, той ще е взел каквото иска.

- И какво е то?

- Хвана ме. Аз преследвам човека, не мотивите му. Оставям този тип проблеми на съда - отсече Калк.

Направи възглавница със сакото си и я постави между главата си и прозореца. - Но със сигурност знам едно. Не ми се иска да съм на мястото на Сабир или момичето през следващия час.

***

- Съвзема ли се?

- Очите ѝ са отворени.

- Да. Ще спра колата, но ще оставя двигателят да работи заради климатика. Можем да свалим седалките и да я настаним поудобно.

- Какво мислиш, че е станало? - обърна се Алекси към Сабир. – Никога не съм я виждал такава.

- Може да е брала аспержи край брега и да е паднала. Сигурно си е ударила главата - има голяма синина на бузата. Със сигурност е в шок. Водата беше ужасно студена. Едва ли го е очаквала. Случайно да е епилептик? - попита Сабир и се намръщи. - Или диабетик?

- Какво?

- Нищо. Забрави.

След като нагласиха седалките и разположиха Йола удобно, двамата мъже се съблякоха.

- Виж, Алекси, ще карам, докато изсушиш дрехите на климатика. Първо тези на Йола. Ще включа вентилацията. Ще заврим, но не се сещам за друг начин да го направим. Ако полицаите заловят трима души, голи в движеща се кола, ще им отнеме седмици, докато разберат какви сме ги вършили - рече Сабир и посегна към скоростния лост.

- Казах му - чу се гласът на Йола отзад.

Двамата мъже се обърнаха към нея.

- Казах му всичко. - Тя беше седнала, одеялото се бе набрало около кръста ѝ. - Казах му, че отиваме в Рокамадур. И за Черната дева. Казах му къде са скрити стиховете.

- Какво имаш предвид? На кого си казала?

Йола забеляза, че е гола, и бавно вдигна одеялото, за да прикрие гърдите си.

Изглеждаше, сякаш мисли и действа на забавен кадър.

- На мъжа. Хвърли се върху мен.

Миришеше странно. Като зелените насекоми, които миришат на бадеми, когато ги смачкаш.

- Йола. За какво говориш?

Какъв мъж?

Йола пое дълбоко въздух.

- Мъжът, който уби Бабел. Той ми каза. Каза, че ще счупи врата ми, както е направил и с Бабел.

- Господи!

Алекси се надигна в седалката си.

- Какво ти направи? - запита той с треперещ глас.

- Не направи нищо - поклати глава Йола.

- Нямаше нужда. Заплахите му бяха достатъчни, за да получи каквото иска.

Алекси затвори очи. Изсумтя. Челюстта му се движеше зад стиснатите устни, сякаш водеше яростен вътрешен диалог.

- Видя ли го, Йола? Видя ли лицето му?

- Не. Той беше върху мен. Откъм гърба. Притискаше ръцете ми с коленете си. Не можех да обърна глава.

- Добре си направила, че си му казала. Той е луд. Щял е да те убие – каза Сабир и се обърна към волана. Включи на скорост и започна бързо да ускорява.

- Какво правиш? - отвори очи Алекси.

- Какво правя? Ще ти кажа какво правя. Знаем къде отива копелето, благодарение на Йола. Така че смятам да стигна до Рокамадур преди него. И после ще го убия.

- Полудя ли, Адам?

- Аз съм прал на Йола, нали така? Всички ми казахте, че трябва да я защитя? Да отмъстя за смъртта на Бабел? Е, сега ще го направя.

Ейкър Бейл наблюдаваше как точката се отдалечава и накрая изчезва в края на екрана. Наведе се и изключи проследяващото устройство. В крайна сметка работният ден се беше оказал много задоволителен.

Беше поел инициативата и резултатът бе прекрасен. Беше добър урок. Никога не оставяй врага да действа независимо. Дразни го. Принуждавай го да взема внезапни решения, с които може да допусне грешка. Така ще постигнеш целите си задоволително и похвално бързо.

Той провери картата на седалката до него. След около три часа може да стигне до Рокамадур.

Най-добре ще бъде да почака, докато затворят криптата и персоналът отиде да вечеря. Никой не би очаквал нахлуване в светилището - идеята беше абсурдна. Вероятно трябваше да се качи по стъпалата на колене като английския крал Хенри Втори – наследник, или поне така казват, на Мелузина, дъщерята на дявола, – когато свещениците го убедили да се покае за убийството на Томас Бекет[36] и за кощунственото плячкосване на светилището, извършено от мъртвия му син. Да помоли за милост. Да си осигури nihil obstat[37].

Все пак всъщност наскоро не беше убивал никого. Освен ако момичето не се е удавило, разбира се. Или жената в колата не се е задушила. Съпругът ѝ със сигурност все още беше жив, когато го видя за последно, а Самана безспорно причини смъртта си сам.

Значи, в крайна сметка съвестта на Бейл беше чиста. Можеше да открадне Черната дева без страх от наказание.

Глава 41

- Открихме ги отново. Насочили са се към Лимож[38] .

- Отлично. Кажи на глупаците да ни дават новото им местонахождение на всеки половин час - така ще имаме шанс да наваксаме изгубеното време и да ги видим отново на екрана.

- Къде мислите, че отиват, сър?

- Към крайбрежието?

Макрон не знаеше да се смее ли, или да плаче. Все повече се убеждаваше, че си партнира с напълно луд човек, който изкривява всички принципни правила само за да отговарят на плановете му. Досега и двамата трябваше да са се върнали в Париж и щастливо да се придържат към трийсет и пет часовата работна седмица, като оставят колегите си на юг да се занимават с разследването на убийството. Макрон можеше да подобрява уменията си в скуоша и да оформя релефа на коремните си мускули в полицейската фитнес зала.

Вместо това преживяваха на сандвичи и кафе, като от време на време дремваха за кратко на задната седалка. Чувстваше, че е физически изтощен. Разбира се, това не беше от значение за Калк - той вече си бе развалина.

- Уикендът наближава, сър?

- И?

- И нищо. Просто отбелязвам.

- Ограничи наблюденията си само в коментари за случая, който разследваме. Ти си служител на обществото, Макрон, не спасител на плажа.

***

Йола се появи, напълно облечена, иззад храстите.

Сабир вдигна рамене и направи физиономия.

- Съжалявам, че трябваше да те съблечем. Алекси беше против, но аз настоях. Извини ме.

- Направил си каквото е трябвало. Алекси видя ли ме?

- Опасявам се, че да.

- Е, сега ще знае какво пропуска.

Сабир избухна в смях. Беше удивен колко жилава се беше оказала Йола. Почти беше очаквал да реагира истерично - да изпадне в депресия или меланхолия, предизвикани от закъснелия шок от нападението. Но я беше подценил. Животът ѝ едва ли е бил обсипан с рози до този момент и вероятно нейните предположения за дълбините на човешкото поведение бяха далеч по-реалистични от неговите.

- Той е ядосан. Затова изчезна. Мисля, че се чувства отговорен, че ти беше нападната.

- Трябва да му позволиш да открадне Девата.

- Моля?

- Алекси. Той е добър крадец. Това е сред нещата, които върши добре.

- А, разбирам.

- Никога ли не си крал нищо?

- Ами не. Не и напоследък.

- Така си и мислех - отвърна Йола. Личеше си, че премисля дали да му каже нещо. - Един циганин може да открадне на всеки седем години. Имам предвид нещо голямо.

- И как стигнахте до този извод?

- Защото една стара циганка е видяла Христос да носи кръста нагоре по Голгота.

- И?

- Тя нямала представа кой е Христос. Но когато видяла лицето му, го съжалила и решила да открадне пироните, с които щели да го разпнат. Откраднала един, но била заловена, преди да успее да открадне втория. Войниците я отвели и я били.

Тя плачела да я пощадят, защото не е крала нищо от седем години. Един от учениците я чул и казал: „Жено, ти си благословена. Спасителят позволява на теб и хората ти да крадете веднъж на всеки седем години. Сега и завинаги.“ Затова на разпятието има само три пирона. И краката на Исус Христос са били кръстосани, а не разделени, както е трябвало да бъдат.

- Не вярваш на тези глупости, нали?

- Разбира се, че вярвам.

- И затова циганите крадат?

- Имаме това право. Когато Алекси открадне Черната дева, няма да направи нищо нередно.

- Много съм щастлив да го чуя. А какво става с мен? Какво ще стане, ако открия мъжа, който те нападна, и го убия? Тогава какво?

- Той е пролял кръвта на семейството ни.

Неговата кръв трябва да бъде пролята в замяна.

- Толкова просто.

- Никога не е просто да убиеш човек, Адам.

Сабир се поколеба до вратата на колата.

- Някога държал ли си шофьорски изпит?

- Изпит? Не, разбира се, че не. Но мога да шофирам.

- А ти, Йола, можеш ли да шофираш?

- Не.

- Добре тогава. Знаем къде сме. Алекси, ти ще караш. Аз ще намеря по картата различен маршрут, по който да стигнем до светилището.

Убиецът на Бабел явно познава колата ни - сигурно я е открил и ни е проследил от лагера. Сега, когато си мисли, че се е отървал от нас, не бива да му подсказваме какво става, като го изпреварим по магистралата, нали така? - Сабир разтвори картата пред себе си. - Да. Изглежда можем да заобиколим Лимож и да стигнем до Рокамадур през Тюл.

- Тази кола няма нормални скорости.

- Само включи на скорост и натисни педала на газта.

- Кое е на скорост?

- Четвъртата позиция от горе на долу. Буквата прилича на стреме, но обърнато настрани.

Алекси изпълни указанията.

- Хей. Не е зле. Колата сама сменя скоростите. По-добра е от мерцедес.

Сабир почувства очите на Йола да се взират в него от задната седалка. Обърна се към нея.

- Добре ли си? Има нещо, което се нарича забавен шок, да знаеш. Дори за корави орехи като теб.

- Наред съм - повдигна рамене тя, но лицето ѝ помръкна.

- Адам. Вярваш ли в ада?

- В ада? - направи физиономия той. - Предполагам, че да.

- А ние не - поклати глава тя. – Циганите дори не смятат, че дяволът, Бенг, всъщност е толкова лош. Вярваме, че всички ще отидат в рая един ден. Дори той.

- И?

- Мисля, че този човек е лош, Адам. Наистина лош. Виж какво е направил с Бабел. Никой човек не би направил това.

- И какво ми казваш? Че си променила мнението си за ада и дявола?

- Не. Не е това. Но не ти казах всичко, което той ми каза. Искам ти и Алекси да разберете с кого си имате работа.

- Имаме си работа с маниак убиец.

- Не. Той не е такъв. Мислих за това. Той е по-умен. Знае точно къде да удари. Как да те нарани наймного и да получи каквото иска.

- Не разбирам.

Какво се опитваш да ми кажеш?

- Той заплаши, че ще ме накара да изгубя съзнание. Че докато съм в несвяст, ще ме нарани отвътре с ножа си, за да не мога да имам бебета. Да не мога да стана майка.

- Господи!

- Слушай, Адам. Той знае за нас. За циганския начин на живот. Може би дори е отчасти циганин. Знаеше, че ако просто ме нападне и се опита да ме нарани, може да не му кажа каквото иска да знае. Можеше да излъжа. Когато ми каза това, бях толкова убедена, че наистина ще го направи, че се подмокрих. Можеше да направи с мен всичко и аз нямаше да се съпротивлявам. И с Бабел. Същото нещо. Бабел беше суетен. Това беше най-голямата му слабост. Беше като жена. Прекарваше часове наред, като просто се гледаше и се разкрасяваше пред огледалото. Този човек бе обезобразил лицето му. Нищо друго. Само лицето му. Видях го в моргата.

- Не те разбирам.

- Той използва слабостите на хората. Това е зъл човек, Адам. Наистина зъл. Той не просто убива. Той е разрушител на души.

- Още една причина да отървем света от него.

Обикновено Йола имаше отговор за всичко. Този път тя само обърна глава към прозореца и замълча.

- Изглежда вече не дават гаечни ключове с колите - претърсваше багажника на колата Сабир. - Не мога да го ударя с крика. Нито със сигналния триъгълник.

- Ще ти отрежа тояга.

- Какво?

- От свят храст. Виждам един ей там. Това е най-здравото дърво. Дори преди да се изсуши. Ако обикаляш с бастун, никой няма да се усъмни в теб. Така можеш винаги да имаш оръжие.

- Ти не си наред. Нали го знаеш, Алекси?

Бяха паркирали до кулите над светилището в Рокамадур. Под тях имаше градини, разположени в отвесните скали, пресечени от виещи се пътеки и панорамни площадки. Тук-там туристи се разхождаха бавно, запълвайки времето си преди вечеря.

- Виж тези прожектори.

Трябва да влезем преди здрач. Когато включат тези неща, целият хълм ще светне като коледна елха.

- Мислиш ли, че сме го изпреварили?

- Ще знаем със сигурност чак като нахълташ в криптата.

Алекси подсмъркна.

- Но аз няма да нахълтвам в криптата.

- Какво имаш предвид. Нали не ми се измъкваш?

- Да се измъквам... Не разбирам.

- Не си се изплашил - засмя се Алекси и поклати глава. - Адам, това е съвсем просто правило. Да се намъкнеш някъде, е много трудно, но да се излезе е лесно.

- О, разбирам - поколеба се Сабир - или поне така си мисля.

- И къде ще бъдеш?

- Ще се скрия отвън и ще наблюдавам. Ако оня се появи, ще го халосам с твоята свята тояга - каза той и зачака да види объркано изражение, но такова не последва.

– Не. Всичко е наред. Само се шегувам. Не съм полудял.

Алекси изглеждаше объркан.

- Но какво ще направиш всъщност?

Сабир въздъхна. Разбра, че все още е твърде далеч от проумяването на циганската душевност.

- Просто ще остана скрит отвън, както се разбрахме. Така ще мога да те предупредя с подсвирване, ако го видя. Когато вземеш Девата, докарай я при Йола в колата и после слез и ела при мен. Като сме двамата, би трябвало да успеем да го издебнем някъде в параклиса, където е побезопасно и няма да има хора, които да ни се пречкат.

- Мислиш ли, че тя ще ни се сърди?

- Кой? Йола? Защо?

- Не. Имах предвид Девата.

- Господи, Алекси. Нали не си се разколебал?

- Не. Не. Ще я взема. Но първо ще ѝ се помоля. Ще я помоля да ми прости.

- Направи го. А сега ми отрежи тази тояга.

Алекси се събуди точно когато вечерният пазач затваряше външните врати, водещи към криптата. Преди четирийсет минути се беше скрил зад олтара на базиликата „Сен Совьор“ [39], който някой удобно беше покрил с дълъг синьо-бял ленен плат. После почти веднага беше заспал.

В продължение на десет панически секунди не беше съвсем сигурен къде се намира. После ловко се измъкна изпод плата, изправи се и се протегна. В този момент осъзна, че в църквата има и някой друг освен него. Той пропълзя обратно зад олтара и потърси ножа си. Отне му пет секунди, за да си спомни, че го беше захвърлил на задната седалка на колата, след като одяла тоягата за Сабир. Не за първи път Алекси прокле присъщото си невнимание към детайлите.

Притисна се към олтара, като отвори очи колкото се може пошироко, за да попие последната вечерна светлина в църквата.

Непознатият седеше приведен на един от столовете на хористите, на около петнайсет метра от него. Дали и той беше заспал? Или се молеше?

Докато Алекси го гледаше, мъжът стана и се приближи към вратата на криптата. Скоро стана ясно, че и той се ослушва и оглежда за пазача. Мъжът вдигна резето, тихо отвори вратата и излезе навън.

Алекси гледаше трескаво към вратите на базиликата. Сабир беше зад тях и, на практика, толкова недостижим, колкото ако някой го бе заключил в банков трезор. Какво да направи? Какво би поискал Сабир от него да направи?

Свали обувките си. После се измъкна иззад олтара и пристъпи на пръсти към криптата. Подаде глава зад вратата.

Мъжът беше включил фенерче и разглеждаше масивната полирана медна основа, където бе положена витрината, зад която беше Девата.

Докато Алекси наблюдаваше, мъжът се опита да повдигне витрината от основата. Като видя, че не може да се справи от тази страна, той рязко се обърна и погледна назад към базиликата. Алекси замръзна, прилепен до външната стена. Стъпките на мъжа отекнаха надолу към него.

Алекси отстъпи на пръсти до олтара и се намери на същото място, където се беше крил преди. Ако онзи го беше чул, с него, така или иначе, бе свършено. Поне щеше да умре на свята земя.

Чу се внезапното скърцане на краката на стол, влачен по каменния под. Алекси подаде глава иззад ъгъла. Мъжът влачеше след себе си два от столовете на хористите.

Беше очевидно, че възнамерява да си направи стълба, за да стигне полесно до Девата. Използвайки звука на столовете като прикритие, Алекси последва непознатия в криптата. Този път обаче се възползва от разсейването на мъжа, за да се доближи много повече до Девата. Залегна между две редици пейки близо до предната част на централния кораб, което му позволяваше едновременно да вижда какво става и да ползва прикритието на масивната дъбова пейка, ако онзи реши да се върне за трети стол.

Докато Алекси наблюдаваше, мъжът постави единия стол върху другия и провери дали са стабилни. Изпръхтя шумно и после промърмори нещо под нос. Алекси го наблюдаваше как сложи фенерчето в задния си джоб и започна да се катери по импровизираната стълба. Това беше.

Това щеше да е единственият му шанс. Ако се провалеше, беше мъртъв. Щеше да изчака, докато мъжът достигне върха на столовете, и тогава да го бутне. В ключовия момент мъжът посегна към един от медните свещници в колоната под Девата и без усилие се залюля под самата витрина.

Алекси не беше очаквал внезапното движение настрани и бе заловен по средата на разстоянието между пейките и витрината. Мъжът се обърна и го погледна. После се усмихна.

Без да се замисля, Алекси сграбчи един от тежките медни свещници встрани от витрината и го хвърли срещу мъжа с всичка сила.

Свещникът удари Ейкър Бейл точно над дясното ухо. Той пусна страната на витрината и падна по гръб на гранитния под от два метра и половина височина. Алекси вече се беше въоръжил с втория свещник, но видя, че няма да му е нужен. Непознатият беше в безсъзнание. Алекси раздели двата стола. Пръхтейки, сложи Бейл на единия, който беше по-близо до Девата. Пребърка джобовете му и извади портфейл, пълен с банкноти, и малък автоматичен пистолет.

- По дяволите!

Прибра портфейла и пистолета и се огледа бързо из храма. Забеляза синкавочервени завеси, вързани с връв. Свали връвта и завърза ръцете и тялото на Бейл към гърба на стола.

После използва другия стол, за да се качи до витрината и да вземе Девата.

Сабир ясно чу трясъка в скривалището си в другия край на малкия площад пред църквата.

Слушаше с цялото си внимание от мига, в който дочу далечния звук на влачени столове от вътрешността на базиликата. Трясъкът обаче беше дошъл от много по-близко от мястото, където се намираше Девата.

Той излезе от прикритието си и се насочи направо към тежката врата на криптата. Тя беше заключена.

Сабир се отдръпна от сградата и погледна към прозорците. Всички бяха твърде високо, за да може да ги достигне.

- Алекси! - опита се да накара гласа си да мине през стените на храма, без да се чуе оттатък площада.

Нямаше как да стане, защото ограденото пространство образуваше перфектно ехо. Той изчака още няколко секунди, за да види дали вратата ще се отвори, и после с гримаса повтори, но този път посилно:

- Алекси! Вътре ли си? Отговори.

- Ей, ти! Какво правиш тук? – Възрастният пазач бързаше към него със загрижено изражение. - Тази зона е напълно затворена за туристи след девет вечерта.

Сабир отправи кратка благодарствена молитва, че в бързината беше забравил тоягата си.

- Вижте. Ужасно съжалявам. Минавах наблизо и чух ужасен трясък в храма. Мисля, че вътре има някой. Можете ли да отворите?

Пазачът избърза напред, като облекчението от липсата на враждебност в гласа на Сабир се смесваше с объркването му.

- Трясък, значи. Сигурен ли сте?

- Звучеше, все едно някой хвърля столове. Мислите ли, че може да са влезли вандали?

Лицето на мъжа се оживи странно, сякаш току-що беше предвкусил ада.

- Вандали? Но как така сте минавали наблизо? Заключих външните врати преди десет минути.

Сабир подозираше, че пазачът се сблъсква с първата истинска криза в кариерата си.

- Вижте. Ще бъда откровен. Задрямах. Ей там, на каменната пейка. Беше глупаво, знам. Точно се бях събудил, когато чух звука. Найдобре да погледнете. Аз ще ви прикривам. Може и да е фалшива тревога, разбира се.

- Вие сте отговорен пред църковните власти, нали?

Мъжът се поколеба, объркан от многословието на Сабир. Накрая страхът за работата му надви подозренията и той започна да опипва джоба си за ключовете.

- Сигурен сте, че чухте трясък?

- Съвсем ясно. Идваше от вътрешността на храма.

Точно в този момент, като по поръчка, се чу друг, още по-силен трясък, последван от задавен вик. После настъпи тишина.

Челюстта на пазача увисна и очите му се отвориха широко. С треперещи ръце той пъхна ключа в ключалката на масивната дъбова врата.

Ейкьр Бейл отвори очи. По лицето му течеше кръв и се стичаше към устата. Изплези език и облиза част от течността. Металическият вкус му дойде като добре дошъл стимулант. Наклони глава към рамото си и после като кон отвори и затвори челюстта си. Нищо счупено. Никакви истински щети. Погледна надолу. Циганинът го беше завързал за стола. Така. Това можеше да се очаква.

Трябваше да провери предварително всяка педя от църквата. Не да предполага, че срещата му с момичето ще е достатъчна, за да ги прогони. Дори не беше очаквал тя да оцелее, след като я хвърли в реката. Много лошо. Трябваше да я убие, когато имаше тази възможност, но защо да рискува да оставя следи, след като природата можеше да свърши работата вместо него? Преценката му беше правилна, а крайният резултат бе просто един от онези злощастни случаи. Тримата бяха пристигнали невероятно бързо. Трябваше да преразгледа мнението си за Сабир. Да не го подценява повече.

Бейл остави брадичката си да падне на гърдите му, сякаш още беше в безсъзнание. Очите му обаче останаха отворени и следяха всяко движение на циганина.

Той се смъкна отстрани на витрината с Черната дева в ръце. Без каквото и да е колебание, циганинът обърна статуята и внимателно се взря в основата ѝ.

Докато Бейл наблюдаваше, Алекси постави Мадоната внимателно на пода и се просна пред нея. После последователно целуна и сложи челото си на краката ѝ, на невръстния Исус и на ръката ѝ.

Бейл завъртя очи. Нищо чудно, че тези хора още бяха гонени от всички и от всякъде. Той самият изпита желание да ги преследва.

Циганинът се изправи и погледна към него. „Идва - помисли си Бейл. - Чудя се как ще го направи?“ Вероятно с нож. Не можеше да си представи циганин да използва пистолет. Твърде модерно. Твърде сложно. Той сигурно не би могъл да разбере как действа спусъкът.

Бейл остави главата си неподвижна върху гърдите. „Аз съм мъртъв - рече си. - Не дишам. Падането ме уби. Ела да ме провериш, дидикой[40]. Как би могъл да устоиш? Само си помисли колко ще е забавно да се хвалиш с подвига си пред момичето. Да впечатлиш гаджото. Ще се правиш на голям мъж сред хората от племето.“

Алекси тръгна към него. Спря за миг, за да вземе един от падналите свещници.

„Значи така ще го направиш, а? Ще ме пребиеш до смърт, докато съм вързан. Хубаво. Но първо ще трябва да провериш дали съм жив. Дори ти не би се унизил да пребиеш мъртвец. Нали така?“

Алекси спря пред стола на Бейл. Посегна и вдигна главата му от гърдите. После го заплю в лицето.

Бейл отскочи назад заедно със стола, ритайки диво с крака. Алекси изкрещя и изпусна свещника. Бейл вече се беше изправил, приведен напред със стола, привързан за гърба му като черупка на охлюв.

Той подскочи към гърчещото се тяло на Алекси и се хвърли назад със завъртане, със стола напред към главата на Алекси. После се претърколи настрани, като едновременно следеше вратата на църквата и Алекси. Извъртайки тялото си на верев, Бейл успя да прехвърли по-голямата част от тежестта си върху коленете.

Изправи се със залитане и позволи тежестта на стола да го повлече назад към една от каменните колони. Усети как столът се разбива. Повтори упражнението още два пъти и столът се разпадна на гърба му.

Алекси се гърчеше. Едната му ръка се пресягаше по каменния под в опит да достигне падналия свещник.

Бейл се освободи от останалите около раменете му въжета и се втурна към него.

Сабир избута пазача и нахлу в притвора на църквата. Вътре беше тъмно, толкова тъмно, че едва се виждаше.

Пазачът натисна някакви скрити ключове и мястото се преобрази, благодарение на редица лампи, поставени зад трегерите на тавана.

Разбити парчета дърво и разкъсано въже бяха пръснати в кръг по земята.

Алекси лежеше на една страна на метър-два от Черната дева, а главата му беше окървавена. Някакъв мъж стоеше приведен над него и ровеше в джобовете му.

Сабир и пазачът замръзнаха.

Пред погледа им ръката на Алекси се подаде иззад тялото му, насочвайки пистолет. Мъжът отстъпи. Алекси насочи пистолета право пред себе си, сякаш се канеше да застреля другия, но нищо не се случи. Не се чу звук.

Мъжът отстъпи към храма, очите му бяха приковани в Алекси и оръжието. В последния момент хвърли поглед към Сабир и се усмихна. Прокара пръст през гърлото си.

Алекси остави пистолета да изтрака на пода. Когато Сабир погледна отново към мястото, където стоеше мъжът, онзи беше изчезнал.

Сабир клекна до циганина, мозъкът му пулсираше от възможните стратегии за измъкване.

Драматично постави ръка на сърцето на Алекси.

- Този мъж е тежко ранен.

Трябва ни линейка.

Пазачът се държеше за гърлото.

- Мобилните телефони не работят тук, Много близо е до планината. Няма рецепция. Ще трябва да позвъня от офиса - каза той, но не помръдна от мястото си.

- Виж. Пистолетът е у мен.

Ще прикривам този човек и ще се уверя, че нищо няма да се случи на Девата. Иди и позвъни на полицията и на „Бърза помощ“. Спешно е.

Мъжът се канеше да каже нещо, но Сабир го изпревари:

- Иначе аз ще отида да телефонирам, а ти ще останеш тук.

Ето пистолета - каза той и го подаде с дръжката напред.

- Не. Не, мосю. Те няма да знаят кой сте. Останете тук. Аз ще отида - отвърна пазачът с треперещ глас. Изглеждаше, все едно всеки миг ще припадне.

- Внимавай по стълбите.

- Да. Да. Ще внимавам. Добре съм. Вече съм добре.

- Чуваш ли ме? - обърна се Сабир към Алекси.

- Той се стовари върху мен със стола. Някои от зъбите ми са избити - каза приглушено Алекси, сякаш гласът му идваше от дъното на затворен контейнер. — Мисля, че челюстта ми също е счупена. И няколко ребра.

- А иначе?

- Добре съм. Ще мога да вървя.

- Добре. Имаме около три минути да се измъкнем оттук и да стигнем до колата. Ето. Вземи това – Сабир му подаде пистолета.

- Безполезен е. Не работи.

- Все пак го вземи. Събери сили, докато взема Девата.

- Първо погледни основата ѝ.

- Какво имаш предвид?

- Там има надпис. Не можах да го прочета, но е прогорен в статуята. Точно както в сандъка на Йола. Това беше първото място, където погледнах.

Сабир повдигна Черната дева. Беше доста по-лека, отколкото бе очаквал.

Висока около шейсет сантиметра, тя беше издялана от тъмно дърво и украсена с две корони - една на главата на Девата и една на Исус. Освен това Мадоната носеше златна огърлица. Тялото ѝ беше частично обвито от някакъв плат, който се разпадаше край лявата ѝ гръд, разкривайки по- светло дърво отдолу. Тя седеше на стол, а невръстният Исус беше в скута ѝ. Лицето му не беше на дете, а на мъдър стар човек.

- Прав си, ще го копирам.

- Защо да не я вземем с нас?

- Тук ще бъде на по-сигурно място, отколкото с нас. И не искаме още полицаи по петите ни. Ако нищо не е откраднато, има шанс да зарежат цялата работа след няколко дни, след като няма никакви свидетели, освен стареца. Взехме каквото искахме. Предполагам, че това е само още една част от по-голяма карта, която накрая ще ни отведе до пророчествата - каза Сабир, наложи парче хартия върху основата на Мадоната и започна да драска отгоре с молив.

- Не мога да се изправя. Явно ми е нанесъл повече поражения, отколкото мислех.

- Изчакай ме. Ей сега ще дойда.

- Не се притеснявай, Адам – опита да се засмее Алекси. - Не съм тръгнал наникъде.

Сабир спря, за да си поеме въздух. Алекси се беше отпуснал върху него с цялата си тежест. Под тях се чуваше далечният звук на приближаващи сирени.

- Още не съм се възстановил от отравянето на кръвта. Слаб съм като коте. Не мисля, че ще мога да те закарам догоре сам.

- Още колко ни остава?

- Колата вече се вижда. Но не мога да рискувам да извикам на Йола. Може някой да чуе.

- Защо не ме оставиш тук и не отидеш да я доведеш? Двамата ще можете да ме пренесете през последната част от пътя.

- Сигурен ли си, че си добре?

- Мисля, че глътнах един от зъбите си. Ако не се задавя с него, ще съм добре.

Сабир остави Алекси да се подпира на парапета край пътеката и избърза нагоре. Йола стоеше край колата със загрижено изражение.

- Не знаех какво да направя.

Чух сирените. Не бях сигурна дали са за вас или за някого другиго.

- Алекси е ранен. Ще трябва заедно да го пренесем по найстръмната част от пътеката. Ще се справиш ли?

- Зле ли е ранен?

- Загубил е няколко зъба. Може челюстта му да е счупена. Вероятно и няколко спукани ребра. Някой е паднал върху него със стол.

- Някой?

- Да. Онзи някой.

- Мъртъв ли е? Убил ли го е?

- Алекси се опита да го убие. Но пистолетът засече.

Йола хвана краката на Алекси, а Сабир пое по-голямата част от тялото му.

- Ще трябва да побързаме.

Веднага щом старият пазач каже на полицията, че в нахлуването има намесен и пистолет, с нас е свършено.

Ще блокират цялата долина и ще изпратят паравоенни части. Доколкото помня от картата, има само три пътя за излизане оттук. А двата основни вече са покрити.

- Почти съм сигурен, че никой не ни следи - каза Сабир и се приведе напред, мъчейки се да разчете пътните знаци.

Вече бяха извън най-опасния периметър, намираха се на магистралата към Испания, където имаше много по-голям трафик, който да прикрива придвижването им. Облекчението в колата беше осезаемо, сякаш с късмет и добър разчет на времето бяха успели да избегнат особено тежка катастрофа.

- Как е той?

- Не мисля, че челюстта му е счупена - отвърна Йола и вдигна рамене. - Но някои от ребрата му със сигурност са спукани. Сега ще има перфектно оправдание за мързела си.

Изглежда Алекси се канеше да ѝ отвърне, но после внезапно се сети за нещо и бръкна в джоба на панталона си.

- Ха. Можете ли да повярвате. Беше точно тук.

- Кое?

- Портфейлът - рече Алекси и поклати глава. - Това крадливо копеле е откраднало обратно собствения си портфейл. При това беше пълен с пари. Можех да си живея като цар. Дори щях да си купя златни зъби.

- Недей да съжаляваш, Алекси - засмя се Сабир. - Фактът, че е бил загрижен да не научим кой е, вероятно е спасил живота ти. Ако не е трябвало да търси портфейла си, щеше да има достатъчно време да те убие, преди да влезем.

Алекси беше отклонил вниманието си. Надигна глава от седалката и се захили с остатъка от зъбите си към Йола.

- Хей, сестро. Чух как каза, че съм мързелив. Не са само ребрата ми.Той ме ритна и в топките.

Йола се дръпна на по-голямо разстояние от него на задната седалка.

- С тях можеш да се справиш сам. Изобщо не искам да ги доближавам.

- Чу ли това, гаджо? Тази жена е фригидна. Нищо чудно, че никой никога не ѝ е предложил да я отвлече.

Йола прибра колене към себе си, сякаш за да се отбранява.

- Не се ласкай. Сега, след като си бил ранен в топките, ще бъдеш безполезен, ако отвлечеш някоя. Сигурно ще останеш импотентен. Ще трябва момичето да отиде при друг, ако иска да ѝ извадят очите. Или да използва краставица.

- Това не е вярно! - изръмжа Алекси и потупа Сабир по рамото. – Нали не е вярно, Адам? Че ако те ритнат в топките, оставаш импотентен?

- Откъде да знам? Сигурно е възможно, предполагам. Със сигурност ще разбереш до няколко дни - каза Сабир. Обърна се към Йола и попита: - Йола, какво означава „ако иска да ѝ извадят очите“?

Йола сведе поглед. После погледна през прозореца.

Над тримата надвисна тишина.

- О, ясно. Схванах. Извинявай - рече Сабир. После прочисти гърлото си и продължи: - Слушайте. Трябва да ви кажа нещо. Нещо важно.

- Още не сме яли.

- Какво?

- Никога не казвай нещо важно, ако си гладен или нещо те боли. Гладът и болката говорят вместо теб и това, което казваш, е лишено от стойност.

Сабир избухна в смях - знаеше кога е победен.

- Значи ще спра до някой ресторант.

- Ресторант?

- Да. И най-добре да се опитаме да си намерим хотел.

Йола прихна. Алекси понечи да се присъедини, но спря много бързо, след като разбра колко болка в ребрата и челюстта му коства смехът.

- Не, Адам. Ще спим в колата тази нощ, защото е твърде късно да се настаним някъде, без да ни задават въпроси. А утре сутринта първата ни работа ще бъде да отидем в Гурдон[41].

- Защо трябва да ходим там?

- Там има постоянен катун.

Можем да получим храна. Подходящо място за спане. Там имам братовчеди.

- Още братовчеди?

- Не се подигравай, Адам. Сега, след като вече си мой прал, те ще бъдат и твои братовчеди.

Капитан Жорис Калк не одобряваше гледането на телевизия на закуска. Всъщност той не одобряваше гледането на телевизия въобще. Но управителката на хотела, в който бяха попаднали с Макрон, изглежда смяташе, че това е необходимост. Тя дори остана зад тях на масата, коментирайки местните новини.

- Предполагам, че щом сте полицаи, непрекъснато се озъртате за нови престъпления?

Макрон незабележимо извъртя очи. Калк още по-яростно се съсредоточи върху бананите, покрити с ябълков мус.

- Вече няма нищо свято. Дори църквата.

Калк осъзна, че трябва да отговори нещо, иначе щеше да изглежда грубо.

- Какво?

Някой е обрал църква?

- Не, господине. Много полошо от това.

- Мили боже!

Макрон почти изкара част от омлета си през носа. Прикри смеха си с кашляне, а притеснената госпожа го обгрижва няколко минути, наливайки му кафе и потупвайки го по гърба.

- Не. Не църква, инспекторе.

- Капитан.

- Капитане. Както казах, нещо много по-лошо от това. Самата Дева.

- Някой е откраднал Девата?

- Не, имало е божествена намеса. Крадците са били спрени и наказани. Сигурно са искали скъпоценните камъни в короната на Девата и на невръстния Исус. Вече нищо не е свято, инспекторе. Нищо.

- И къде е тази Дева, госпожо?

- Но те го показаха по телевизията.

- Аз се хранех, госпожо. Човек не може да се храни и да гледа едновременно. Не е здравословно.

- Девата в Рокамадур, инспекторе. Самата Черна дева.

- И кога е станал опитът за кражба?

- Снощи. След като са заключили църквата. Дори са използвали пистолет. За щастие, пазачът се е преборил за него с един от мъжете - както Яков се е борил с Ангела. И тогава Девата е извършила Небесната си намеса и е отблъснала крадците.

- Небесната си намеса? – Макрон беше спрял да се храни, а вилицата висеше във въздуха по средата на пътя до устата му.

- Срещу пистолет? В Рокамадур? Но, капитане...

Калк погледна дълбокомислено от другата страна на масата.

- Права сте, госпожо. Вече нищо не е свято. Нищо.

- И този мъж се преструваше на обикновен посетител? Преструваше се, че ви помага? – попита Калк, като се опитваше да прецени възрастта на пазача, но накрая се предаде на около седемдесет и две.

- О, да, господине. Той беше човекът, който ме накара да обърна внимание на нарушителите в църквата.

- Но сега смятате, че е част от бандата?

- Със сигурност, господине. Сигурен съм. Оставих го да пази другия мъж с пистолета. Трябваше да се обадя, нали разбирате, но проблемът е, че мобилните телефони, които ни дадоха църковните власти, не работят тук, под скалите. Безполезни са. Трябва да се връщаме до офиса и да използваме стария телефон, когато искаме да се обадим. Според мен го правят нарочно, за да ни попречат да злоупотребяваме - каза той и се прекръсти заради недоброжелателните си мисли. - Но пък в крайна сметка всички тези модерни устройства не работят много-много. Ето, например компютърът на внука ми...

- Защо не са взели Черната дева с тях, ако са част от същата банда? Имали са достатъчно време, преди вие или полицията да стигнете до мястото?

- По-младото момче беше ранено, господине. Цялото му лице беше в кръв. Мисля, че е паднал, докато се е опитвал да открадне Девата - отговори пазачът и отново се прекръсти.

- Може би по-старият мъж не е могъл да носи и него, и Девата?

- Да. Да. Може би сте прав.

Къде е Девата сега?

- Пак зад витрината си.

- Може ли да я видим?

Старият човек се поколеба.

- Това значи да се върна до склада за стълбата и...

- Моят помощник, лейтенант Макрон, ще уреди всичко това. Няма да ви причиняваме допълнителни затруднения. Обещавам.

- Е, добре тогава. Но, моля ви, внимавайте. Цяло чудо е, че Тя не е пострадала след проблемите от миналата нощ.

- Вие сте се държали много добре. Изцяло ваша е заслугата, че Девата е на мястото си.

- Мислите ли? - изпъна рамене пазачът. - Наистина ли мислите така?

- Напълно съм убеден.

***

- Виж, Макрон. Ела тук и ми кажи какво разбираш от това – нареди Калк, взирайки се в основата на Девата. Прокара пръст по дълбоко врязаните букви, издълбани в дървото.

Макрон взе Девата от ръцете му.

- Изглежда надписът е издълбан преди много години. Личи от начина, по който дървото е потъмняло.

Доста различно от драскотините по гърдите ѝ.

- Вероятно те са направени по времето на Революцията.

- Какво имате предвид?

- Нито протестантите по време на Религиозните войни[42], нито революционните ни предци са одобрявали иконите и статуите. В повечето френски църкви са унищожили статуите на Христос, Дева Мария и светците. Опитали са да направят същото и тук. Според легендата, разкъсали среброто, с което била покрита статуята, но били толкова възхитени от величието на фигурата, че я оставили непокътната.

- Не вярвате на всички тези глупости, нали?

Калк взе Девата обратно.

- Не е въпрос на вяра. Въпрос на слушане е. Историята крие тайните си на видни места, Макрон. Само човек с очи да ги види и уши да ги чуе може да разграничи истинската им същност от всички глупости, които се носят заедно с тях.

- Не разбирам за какво говорите.

- Нека си послужим за пример с тази статуя - каза Калк и въздъхна. - Това Девата с Младенеца, нали така?

- Разбира се.

- И ние знаем, че точно тази Дева защитава моряците. Виждаш ли онази камбана ей там? Когато тя внезапно зазвъни сама, това означава, че моряк е бил чудодейно спасен в морето от намесата на Девата. Или че ще има буря и ще стане чудо.

- Сигурно е заради вятъра. Обикновено преди буря излиза вятър.

Калк се усмихна. Покри основата на статуята с парче хартия и започна да проследява буквите с химикалката си.

- Изида, египетската богиня, съпруга и сестра на Озирис и сестра на Сет, също е смятана за покровителка на моряците в морето. И знаем, че тя често е била изобразявана седнала на трон, със сина ѝ Хор в скута. Хор е бог на светлината, на слънцето, на деня, на живота, на доброто и неговото възмездие. Сет, който е и заклет враг на Изида, е бог на нощта, злото, тъмнината и смъртта. Сет примамил Озирис, водача на боговете, да изпробва красиво изработен ковчег и го затворил вътре, изпращайки го по течението на Нил, където около него изникнало дърво. По-късно Сет нарязал тялото на Озирис на четиринайсет части.

Но Изида открила ковчега и съдържанието му и съединила частите с помощта на Тот, като Озирис се съживил за достатъчно дълго, за да може Изида да зачене Хор, техния син.

- Не разбирам...

- Макрон, Черната дева е Изида. Фигурата на Исус е Хор. Просто християните са си присвоили древните египетски божества и са ги трансформирали в нещо по-близко до модерните възприятия.

- Модерни?

- Озирис е бил възкресен, разбираш ли? Върнал се е от мъртвите. И е имал син. Който се е борил със силите на злото. Това не ти ли звучи познато?

- Предполагам.

- Както Исус, така и Хор са били родени в обор. Раждането и на двамата се чества на двайсет и пети декември.

Очите на Макрон бяха започнали да гледат безизразно.

- Както и да е - каза Калк и вдигна ръце. - Ето какво са търсели Сабир и Окатия - и разтвори листа.

- В това няма никакъв смисъл.

- Не, не е така. Написано е на обратно. Трябва само да намерим огледало и би трябвало да можем да го разчетем.

- Откъде знаете, че са търсели точно това?

- Логика, Макрон. Виж. Нахлули са тук по някаква причина. Тази причина е била да откраднат Девата. Но Окатия също е бил тук. Те обаче успели да го отблъснат и Сабир, циганинът и пазачът останали сами в църквата. Но старецът е твърде объркан от всичко и прекалено възрастен, за да поеме нещата в свои ръце, затова се подчинява на Сабир и изприпква обратно към офиса, за да телефонира.

Двамата лесно са можели да вземат Девата. Тя е висока едва около седемдесет сантиметра и почти не тежи. Но не го правят. Оставят я. А защо? Защото вече са получили каквото са търсели. Дай ми фенерчето.

- Но това е доказателство. По него може да има отпечатъци.

- Донеси ми фенерчето, Макрон - нареди Калк и обърна листа. - Сега ще светнем срещу написаното.

- О. Това е хитро. Няма нужда от огледало.

- Запиши в тефтера си:

Il sera ennemi et pire qu ’ayeulx

Il naistra en fer, de serpente mammelle

Le rat monstre gardera son secret

Il sera mi homme et mi femelle.

- Какво означава?

- He разбираш ли собствения си език?

- Естествено, че го разбирам.

- Тогава го дешифрирай.

- Ами на първия ред пише:

„Той ще бъде враг и по-лош... – започна Макрон. Поколеба се за миг, но продължи: - от всеки преди него... ще бъде роден в желязо...“

- „...в ада“, Макрон. Enfer значи „ад“. Игнорирай факта, че думата е разделена на две. Хората не се раждат в желязо.

- Значи ,,...в ада“. После „със зърното на влечуго...“. „Той ще суче от гръдта на влечуго“ - продължи да превежда Макрон.

Въздъхна и издиша така, сякаш току-що беше вдигнал тежка щанга във фитнеса. – „Чудовищният плъх ще скрие тайната си...“

- Продължавай.

- „Той ще бъде наполовина мъж и наполовина жена.“

- Отлично. Но последният ред може да бъде разбран и като „Той няма да е нито мъж, нито жена“.

- Как разбрахте това?

- Заради подсказката в първия ред. Употребата на думата ennemi. Тя подсказва, че когато отново имаме mi, em трябва да бъде четено като еn.

- Шегувате се?

- Никога ли не си решавал кръстословици?

- Не е имало кръстословици в средновековна Франция.

- Имали са нещо по-добро от кръстословици. Имали са Кабала. Било е нормална практика да прикриеш или кодираш една дума, като използваш друга. Точно както авторът е направил в третия ред, с rat monstre. Това е анаграма. Разбираме го, защото двете думи са последвани от думата „тайна“, която действа като указание. Точно като в кръстословица. Хайде пак.

- Откъде знаете всички тези неща?

- Това е нещо дребно, наречено класическо образование. Свързано с друго дребно нещо, наречено здрав разум. Явно е нещо, на което не са успели да ви научат в онзи бидонвил[43], който сте ползвали за училище в Марсилия.

Макрон остави обидата да мине покрай ушите му. За първи път в живота си беше по-заинтересован от случая, отколкото от себе си.

- Кой смятате, че е написал това? И защо тези маниаци се интересуват от него?

- Искаш ли честното ми мнение?

- Да.

- Дяволът.

Макрон зяпна от учудване.

- Не говорите сериозно.

Калк сгъна листа и го прибра в джоба си.

- Разбира се, че не говоря сериозно. Дяволът не си прави труда да пише на хората любовни писма, Макрон. Адът винаги се изсипва с експресна пратка.

Йола се надигна в седалката.

- Вижте. Ще има сватба - каза тя. Обърна се и изгледа критично двамата мъже. - Ще трябва да изпера и зашия дрехите ви. Не може да се появявате пред хора в този вид. И имате нужда от сака и вратовръзки.

- Дрехите ми са си добре, благодаря - отвърна Сабир. - И как, по дяволите, разбра за сватбата?

Дори още не сме влезли в катуна.

Алекси изхърка. Лежеше проснат на задната седалка, а превързаната му глава беше положена удобно на прозореца.

- Всички гаджота ли сте слепи? Вече подминахме четири каравани по пътя насам. Къде си мислиш, че отиват?

- На погребение? На някой друг Крис?

- Забеляза ли лицата на жените?

- Не.

- Е, ако веднъж беше използвал очите си като циганин, щеше да забележиш, че жените са развълнувани, а не тъжни - каза Алекси. После прокара пръст в устата си, проверявайки новия релеф.

- Имаш ли петдесет евро?

Сабир се обърна към пътя.

- Толкова едва ли ще ти стигнат за нов комплект златни зъби.

Алекси направи гримаса.

- Имаш ли?

- Да.

- Дай ми ги. Ще трябва да платя на някого да наглежда колата.

- За какво говориш, Алекси?

- Както казах и преди, ако не платиш на някого да я пази, някой друг ще я разпарчетоса. Те са крадци, тези хора.

- Какво имаш предвид с „тези хора“? Те са твоите хора, Алекси.

- Знам. Точно затова казвам, че са крадци.

***

Сабир и Алекси бяха настанени в ъгъла на караваната на един от братовчедите на Алекси. Алекси се възстановяваше на единственото легло, а Сабир беше под него, на пода.

- Покажи ми пистолета, Алекси. Искам да видя защо засече.

- Не засече. Изобщо не задейства. Щях да го улуча. Точно в носа.

- Знаеш ли за предпазителите?

- Разбира се, че знам за предпазителите. Какво си мислиш, че съм? Идиот?

- И знаеш за дърпането на ударника?

- Ударник? Какво е ударник?

- О - въздъхна Сабир. - Преди да можеш да стреляш с автоматичен пистолет, трябва да дръпнеш тази част тук и да я свалиш. Военните му казват „да свалиш и заредиш“.

- По дяволите! Мислех, че работи като револвер.

- Само револверите работят като револвери, Алекси. Ето. Пробвай го.

- Хей. Лесно е.

- Спри да го насочваш към мен.

- Всичко е наред, Адам. Няма да те застрелям. Не мразя гаджотата чак толкова.

- Много съм облекчен да го чуя. Кажи ми, Алекси, къде изчезна Йола? - попита Сабир и се намръщи.

- Ще е с жените.

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид, че известно време няма да я виждаме често. Не както докато пътувахме.

- Не разбирам циганското разделение между мъже и жени, Алекси - рече Сабир и поклати глава.

- И това с нечистотата и замърсяването на другите. Как го нарече тя? Мах... нещо.

- Махриме.

- Да, това.

- Нормално е. Има неща, които замърсяват, и неща, които не замърсяват.

- Като таралежите.

- Да. Таралежите са чисти. Също и конете. Те не ближат гениталиите си. Кучетата и котките са мръсни.

- А жените?

- Те също не го правят. Какво си мислеше? Че са акробати?

Сабир плесна Алекси по крака.

- Говоря сериозно. Наистина искам да знам.

- Сложно е. Жените могат да замърсяват, когато кървят. Когато това се случва, жената не може да държи нечие чуждо бебе например. Или да докосва мъж. Или да готви. Или да мине над метла. Или да прави каквото и да е всъщност. Затова жената не трябва никога да е сама с мъж. Примерно в легло. Или в къща. Той би бил замърсен.

- Господи!

- Казвам ти, Адам. По времето на баща ми е било по-зле. Циганите мъже не са могли да пътуват в парижкото метро, защото било възможно на тротоара над тях да има циганска жена. Храната била съхранявана извън къщата, за да не може жената да мине над нея на горния етаж. Или да я докосне с роклята си.

- Не говориш сериозно.

- Съвсем сериозно. А защо мислиш Йола искаше да съм в стаята с теб, когато ти показа сандъка?

- Защото искаше да участваш?

- Не. Защото не е правилно неомъжена жена да бъде сама в стая с легло в компанията на мъж, който не е неин брат или баща. Освен това ти беше гаджо и това те правеше махриме.

- Значи затова старата жена в катуна не искаше да яде с мен?

- Схванат си го. Тя щеше да те замърси.

- Тя щяла да замърси мен? Но аз мислех, че ще замърся нея?

Алекси направи физиономия.

- Не. Явно съм в грешка. Нищо не си схванал.

- А също и дългите поли, които носят жените. И все пак изглежда Йола не се срамува да показва гърдите си. Като по време на погребението.

- Гърдите са, за да се хранят бебетата.

- Е, знам...

- Но една жена не бива да показва коленете си. Това не е хубаво. От нея зависи да не разпалва страстите на свекъра си. На мъжете, различни от съпруга ѝ. Коленете могат да правят такива неща.

- Ами жените тук, във Франция? Виждате ги по улицата през цялото време. Те разголват почти всичко.

- Но те са пайоси. Или гаджота. Те не се броят.

- О, разбирам.

- Сега, когато си един от нас, Адам, ти си важен. Не колкото истински циганин може би. Но си важен.

- Благодаря ти. Много се успокоих.

- Може би дори един ден ще ти намерим жена. Някоя грозна. Която никой друг не иска.

- Майната ти, Алекси.

- Ще има сватба.

- Сватба? - учуди се Калк и вдигна поглед от книгата, която преглеждаше.

- Да. Говорих с началника на жандармерията в Гурдон, както предложихте. Вече три дни пристигат каравани. Дори са предвидили двама допълнителни служители в случай на нередности. Пияници. Проблеми с хората от града. Такива неща.

- Някакво движение от страна на нашето трио?

- Никакво. Подозирам, че ще останат тук за събитието. Особено ако един от тях е ранен. Колата е паркирана в покрайнините на катуна. Честно казано, сигурно са луди. Чисто ново ауди на такова място? Това е все едно да размахваш бикини пред тийнейджър.

- Сравнението ти е лишено както от изящество, така и от благоприличие, Макрон.

- Извинявам се, сър - рече Макрон и се опита да измисли нещо неутрално, което да каже. Някакъв безобиден начин да потуши гнева си от ситуацията, в която Калк ги поставяше. - Какво правите, сър?

- Опитвам се да декодирам тази анаграма. Отначало мислех, че rat monstre е просто анаграма за monastere (манастир). Или, по-точно, че тайната на нещото, което тези хора издирват, е скрита в манастир.

- Но за това няма достатъчно букви. Вижте. Има прекалено много „т“ и недостатъчно „е“-та.

- Знам - намръщи се Калк. – Осъзнах го. Въпреки това направих съвсем разумното предположение, че авторът на стиха може да е използвал остарялото изписване - monastter например. Или montaster.

- Но не е така?

- Не. Сега търся в тази книга други места във Франция, където има Черни деви. Може би така ще стигнем до истината.

- А защо трябва да е във Франция?

- За какво говориш, Макрон?

- Защо трябва мястото, където нещото е скрито, да бъде във Франция? Защо не в Испания?

- Изясни се.

- Майка ми беше ревностна католичка, сър. Твърде ревностна, бих казал. Когато бях дете, тя често ни водеше на няколкостотин километра до крайбрежието на Барселона. С влак. През Естерел. Това беше нейната идея за почивен ден навън.

- Давай по същество, Макрон.

Сега нямам време да слушам истории за щастливите ти детски ваканции.

- Не, сър.

Стигам до същността. Близо до Барселона, недалеч от Тераса, е разположено едно от най-светите места в Испания. Нарича се Монсерат[44]. Не помня дали там има Черна дева, но е едно от духовните убежища на йезуитите. Свети Игнасио Лойола е оставил там бронята си, след като е решил да стане монах. Майка ми беше изключително запалена по йезуитите, нали разбирате.

Калк се облегна назад в стола си.

- Макрон. За първи път успяваш да ме изненадаш. Може би все пак от теб ще стане детектив – каза той и разлисти книгата.

- Да. Ето къде е. Монсерат. И се изписва с две „т“. Прекрасно. И там има Черна дева. Чуй това:

Поклонничеството пред Девата от Монсерат, известна още като Ла Моренета, или Тъмната, датира от 888 г., когато била открита скрита в планината Монсерат от група овчари, под покровителството на група ангели. Изработена е от самия свети Лука и се смята, че статуята е донесена в Монсерат от свети Петър, като е лежала необезпокоявана в планината стотици години.

Скоро след откриването ѝ епископът на Манреза се опитал да помръдне статуята, но тя останала на мястото си. Графът на Барселона станал първият ѝ покровител, а синът му изградил светилище за нея през 932 г., като дарението е било осветено от крал Лотар през 982 г.

В наши дни Монсерат е център за поклонение и място за разпространение на каталунския национализъм. Омъжени двойки от цяла Испания посещават мястото, за да бъде бракът им благословен от Девата, защото има поговорка, че „Човек не е истински женен, докато не заведе булката си в Монсерат”.

Смята се също така, че сегашното светилище някога е било олтар на Венера[45], богиня на красотата, майка на любовта, кралица на смеха, владетелка на музите и удоволствието, и патрон на куртизанките.

Калк плесна с ръце.

- Венера, Макрон. Сега се приближаваме към нещо. Помниш ли онази част от стиха - „Той няма да е нито мъж, нито жена“?

- Какво общо има това с Венера?

Калк въздъхна.

- Венера е била наричана още Киприда, на името на главното ѝ светилище на остров Кипър. Там имало известна статуя, на която Венера била изобразена с брада и носеща скиптър. Но, и това е връзката със стиха, наглед мъжката Киприда имала тяло на жена и била облечена в женски дрехи. Когато видял статуята, Катул[46] я нарекъл „двойната Аматусия“. С други думи, тя е хермафродит, точно като сина си.

- Тя е какво?

- Хермафродит. Наполовина мъж, наполовина жена. Нито едното, нито другото.

- И какво общо има това с Черната дева?

- Две неща. Първо, потвърждава твоето тълкуване на Монсерат, чудесна работа, Макрон. Второ, в комбинация с надписа в основата на статуята, това допълнително засилва връзката между Черната дева ог Монсерат и тази от Рокамадур.

- Как го разбрахте?

- Помниш ли лицата на Девата от Рокамадур и сина ѝ. Виж. Тук има снимка.

- Не виждам нищо. Това е просто статуя.

- Макрон. Използвай очите си. Двете лица са подобни. Взаимозаменяеми. И двете могат да са както мъжки, така и женски.

- Напълно се обърках. Наистина не разбирам какво общо има това с нашето убийство.

- Честно казано, и аз. Но съм съгласен с теб за сватбата. Мисля, че циганите ще останат за събитието и ще ближат раните си. Сабир е друг случай, разбира се. И където се отправи той, Окатия ще е след него. Така че поне веднъж ние ще сме една стъпка напред.

Отиваме в командировка.

- Командировка? Къде?

- Ще възкресим детските ти спомени, Макрон. Отиваме в Испания. В Монсерат. Ще посетим една дама.

Ейкър Бейл наблюдаваше новия млад пазач, който разхождаше кучето си из базиликата „Сен Совьор“.

Трябваше да признае, че църковните власти в Рокамадур бяха действали бързо в набирането на нови служители. И все пак. Трябва да е било съсипваща работа. Какви бяха шансовете злодеят да се върне на местопрестъплението вечерта след опита за грабеж? Един на милион?

Вероятно по-малко.

Бейл се приближи към ръба на балкона над органа в църквата. След минута мъжът щеше да е точно под него.

Беше детска игра да включи проследяващото устройство и да последва Сабир и двамата цигани до Гурдон. Всъщност Бейл беше силно изкушен да ги издебне още първата нощ, докато спяха в колата. Но бяха избрали особено неподходящо място, точно в центъра на оживен пазарен град, в покрайнините на Буриан.

Беше от тези места, където има камери и изпълнителни полицаи, дебнещи пияници и свадливи млади фермери.

Решението на Бейл се оказа съвсем оправдано, когато чу по радиото, че крадците са оставили Девата. За какво беше всичко това? Защо не я бяха откраднали? Имаха пистолета му. И пазачът беше по средата на пътя между старческата сенилност и гроба.

Не. Със сигурност беше видял циганина да поглежда основата на Девата, преди да се захване с религиозните си изпълнения, което означаваше, че там има нещо написано, точно както момичето беше намекнало край реката. Нещо, което Бейл отчаяно искаше да види.

Сега охранителят обикаляше на зигзаг между пейките, контролирайки движението на кучето с кратки подсвирквания.

Човек можеше да реши, че някой го снима, като наблюдаваше ентусиазма му на новата работа. Всеки нормален човек щеше отдавна да е спрял, за да запали цигара. Щеше да се наложи този да бъде напълно неутрализиран. Както и кучето, разбира се.

Бейл хвърли свещника високо над главата на пазача, преброи до три и се изстреля от балкона. Мъжът се беше оказал лесна мишена, както можеше да се очаква. Чувайки звука от свещника, той веднага отклони вниманието си от органа и насочи светлината на фенера към падналия обект.

Краката на Бейл го улучиха в тила. Мъжът залитна напред и от цялата тежест на тялото на Бейл се строполи върху плочите на пода.

Бейл беше скочил от два метра и половина. Резултатът щеше да е същият, ако пазачът се беше хвърлил от стълба с въже около врата.

Бейл чу изпукването на гръбначния стълб в момента на приземяването и веднага насочи вниманието си към кучето.

Мъртвецът още държеше в ръка сплетената кожена каишка. Немската овчарка инстинктивно се дръпна и приклекна, преди да скочи напред.

Бейл сграбчи каишката и замахна като бейзболист. Кучето полетя, задвижено както от собствения си скок, така и от центробежната сила от замаха на Бейл. Бейл пусна каишката в най-подходящия момент.

Принципът на опорната точка сработи с пълна сила, изпращайки кучето в полет през църквата, подобно на чук на атлетическо състезание. Животното се удари в каменната стена, падна на пода и започна да вие. Бейл притича до мястото и стъпи върху главата му.

Остана неподвижен за момент, ослушвайки се с широко отворени очи и уста. После, след като остана доволен, че никой не го е чул, се насочи към криптата.

Сабир намести одеялото върху слабините си. Имаше моменти - и това беше един от тях, когато му се искаше Йола да се отърве от навика си да нахлува без предупреждение в стаите на хората. По-рано този следобед тя беше занесла дрехите им до общото корито за пране, оставяйки двамата мъже увити в одеяла, като корабокрушенци, и ги принуди да се отдадат на продължителен и нежелан следобеден сън. Сега Сабир отчаяно търсеше нещо безобидно за казване, за да успокои раздразнението си.

- Добре. Измислих ти друга гатанка. Тази е наистина трудна.

Готова ли си? Какво е по-велико от Бог? По-зло от дявола? Бедните вече го имат. Богатите го искат. И ако го изядеш, умираш.

Йола едва вдигна поглед от заниманието си.

- Нищото, разбира се.

Сабир се отпусна на стената.

- Господи! Как разбра отговора толкова бързо? Отне ми повече от час, когато синът на братовчед ми ме пробва с нея.

- Но то е очевидно, Адам.

- Схванах го от първия ред. Когато попита какво е по-велико от Бог. Нищо не е по-велико от Бог. Останалото идва на мястото си, след като схванеш това.

- Да, и аз схванах тази част. Но не ми мина през ума, че това може да е отговорът. Само се раздразних и ядосах, че някой може да си помисли, че има нещо повелико от Бог.

- Ти си мъж, Адам. Мъжете се раждат гневни. Затова трябва да се присмиват на всичко. Или да удрят нещата. Или да се държат като деца. Ако не го правят, ще полудеят.

- Благодаря ти. Много ти благодаря. Сега вече знам откъде идва чувството ми за хумор.

Йола си беше уредила пълна промяна на облеклото. Имаше нова червена блуза на цветя, закопчана догоре, прилепнала по бедрата зелена пола, която се разкрояваше малко под коляното. Полата вървеше с широк кожен колан, покрит с малки огледала. Йола носеше и обувки с широки токове и каишки през глезените. Част от косата ѝ беше вдигната на кок, както беше и по време на Криса.

- Защо никога не носиш бижута? Както и някои от другите жени?

- Защото съм девствена и още съм неомъжена - обясни Йола и хвърли многозначителен поглед на Алекси, а той се опита да го игнорира. - Не би било учтиво да се надпреварвам с булката и омъжените ѝ роднини - допълни тя. Раздвижи се и остави два комплекта дрехи на леглото, близо до краката на Алекси.

- Вашите дрехи още се сушат. Ще ги донеса, когато са готови. Но това са два костюма и две вратовръзки, които взех назаем. Също и ризи. Би трябвало да ви станат. Утре, на сватбата, трябва да носите със себе си някакви книжни пари, които да дадете на булката. Ще трябва да ги закачите на роклята ѝ с това - каза тя и подаде на всеки от мъжете по една безопасна игла.

- Ъъ, Адам...

- Нека позная, Алекси. Трябват ти малко пари назаем.

- Не само на мен. На Йола също ѝ трябват. Само че е твърде горда, за да поиска.

Йола махна раздразнено с ръка. Очите ѝ гледаха към Сабир.

- Какво щеше да ни казваш в колата? Когато те прекъснах?

- Не разбирам...

- Спомена, че имаш нещо важно за казване. Нахранихме се. Починахме. Сега можеш да говориш.

„Трябваше да го очаквам – помисли си Сабир. - Досега трябваше да съм разбрал, че Йола никога не оставя нещо на мира, докато не го е изчерпала.“

- Мисля, че и двамата трябва да останете тук. Поне засега.

- Какво имаш предвид?

- Алекси е ранен. Трябва да се възстанови. А ти, Йола... ти преживя ужасен шок. Разбрах стиха в основата на Черната дева - каза той. Посегна към масата за портмонето си. Извади смачкано парче хартия и го изглади на коляното си. - Мисля, че става дума за Монсерат. Това е място в Испания. На хълмовете над Барселона. Поне такъв смисъл откривам аз в текста.

- Смяташ, че си губим времето, нали? Затова не ни искаш със себе си. Мислиш, че този мъж ще се появи отново и ще ни навреди, ако продължим. Но следващият път ще е по-лошо може би?

- Мисля, че участваме в опасно търсене на зелен хайвер, така е. Вижте, Нострадамус или вашите предци, или който е издълбал тези неща в краката на Девата, може да го е направил на петдесет деви в цялата страна. Тогава нещата са били много по-свободни от сега. Хората са обикаляли за поклонничества навсякъде. Не е трудно да си представим, че сигурно осемдесет процента от тогава съществувалите деви вече са изчезнали, ставайки жертва на десетина религиозни войни. Без да споменаваме Революцията, Първата и Втората световна война, и войната с Прусия.

Твоят народ е бил номадски, Йола. Много повече, отколкото сега. Прекарвали са времето си, избягвайки армиите, а не търсейки ги. Най-вероятно, ако намерим нещо в основата на Девата от Монсерат, то ще ни отведе някъде другаде. И после още някъде. Сигурно пророчествата, или каквото и да е това, което преследваме, отдавна го няма.

- Тогава защо мъжът ни проследи? Какво иска?

- Мисля, че е луд. Има някаква идея, че цялото нещо е свързано с пари, и просто не може да се откаже.

- Не вярваш в това, което казваш.

- Не - Сабир поклати глава.

- Тогава защо го каза? Не ни ли харесваш вече?

За миг Сабир остана без думи, сякаш беше нападнат в гръб от дете.

- Разбира се, че ви харесвам.

Последните няколко дни... бяха като години. Сякаш винаги сме били заедно. Не знам как да го обясня.

- Защото сме се срещали преди? Това ли имаш предвид?

- Да сме се срещали преди? Не. Нямах...

- Алекси ти каза, че съм хекси. Това означава, че понякога знам нещата. Усещам нещата. Така стана и с теб. Веднага почувствах, че ми мислиш доброто. Че не си убил Бабел. Борих се с това чувство, но инстинктът ми подсказа, че съм права. Алекси също го усети - каза тя и скришом погледна към леглото. – Но все пак той не е хекси. Той е само глупав циганин.

Алекси се престори на обиден, но не беше. Наблюдаваше я съсредоточено. Слушаше думите ѝ.

- Ние, циганите, усещаме нещата по-силно от пайосите и гаджотата. Вслушваме се във вътрешните си гласове. Понякога това ни вреди. Както стана с Бабел. Но в повечето случаи е правилно.

- И къде ви пращат гласовете сега?

- С теб.

- Йола, този мъж е зъл. Виж какво направи с теб. С Бабел. Щеше да убие Алекси, ако му бяхме дали достатъчно време.

- Щеше да си тръгнеш без нас. Да се измъкнеш през нощта. Като крадец. Нали?

- Разбира се, че не - отрече Сабир, но усети как лъжата се изписва по лицето му. Дори устата му изневери, заглушавайки думите, докато ги произнасяше.

- Чуй ме. Ти си прал на Бабел. Той е смесил кръвта си с твоята. Което означава, че сме свързани, тримата, кръвно, както и по закон. Така че ще отидем на тази сватба. Заедно. Ще бъдем щастливи и весели и ще си припомним какво значи наистина да бъдеш жив. После, на сутринта след сватбата, ти ще се изправиш пред нас и ще ни кажеш дали искаш да дойдем с теб. Сега съм длъжна да те слушам. Ти си мой брат. Главата на моето семейство. Ако ми кажеш да не идвам, ще се подчиня. Но ще нараниш сърцето ми, ако ме оставиш. А Алекси те обича като брат. Ще плаче и ще бъде тъжен, ако разбере, че му нямаш доверие.

Алекси направи страдалческа физиономия, която донякъде се смекчаваше от дупките на липсващите му зъби.

- Добре, Алекси. Няма нужда да се подмазваш - сряза го Сабир и се изправи. - След като вече решихме какво ще правим, Йола, ще можеш ли да ми кажеш къде наоколо човек може да се изкъпе и избръсне.

- Ела навън. Ще ти покажа.

Сабир видя предупредителното изражение на Йола точно когато се канеше да покани и Алекси.

Обгръщайки се с одеялото като с римска тога, той я последва навън.

Тя застана с ръце на хълбоците и разгледа катуна.

- Виждаш ли онзи мъж?

Русият, който ни гледа от стъпалата на новата каравана?

- Да.

- Той иска да ме отвлече.

- Йола...

- Името му е Гаврил. Той мрази Алекси, защото бащата на Алекси беше водач и отсъди срещу неговото семейство и го прати в изгнание.

- Изгнание?

- Когато някой е отделен от племето. Гаврил е гневен и защото е рус и е единствено дете. Хората разказват, че са го отвлекли от жена гаджо. Че майка му не можела да има деца и съпругът ѝ направил това ужасно нещо. Така че той е двойно по-гневен.

- И все пак възнамерява да те отвлече?

- Той не се интересува от мен. Само иска да избягам с него, защото знае, че това ще разгневи Алекси. Надявах се, че няма да е тук. Но е дошъл. Той ще бъде щастлив, че Алекси е ранен. Щастлив, че е загубил няколко зъба и не може да си позволи да ги смени.

Сабир почувства тектоничните плочи на доскорошните му сигурни знания да се разместват в леко променена конфигурация.

Вече познаваше това усещане. Почти му се наслаждаваше.

- И какво искаш от мен да направя по въпроса?

- Искам да се грижиш за Алекси. Стой до него. Не му позволявай да пие прекалено много. На нашите сватби мъжете и жените са разделени през по-голямата част от времето и аз няма да мога да го пазя от самия него. Този човек, Гаврил, ни мисли злото. Ти си братовчед на Алекси. След като бъдеш представен на главния тук и бъдеш официално поканен на сватбата, хората ще спрат да те наблюдават и ще можеш по-добре да се впишеш в обстановката. Никой няма да посмее да те отхвърли. Сега се набиваш на очи като албинос.

- Йола. Мога ли да ти задам един въпрос?

- Да.

- Защо всичко около теб трябва да е толкова дяволски сложно?

Капитан Бартоломео Вияда и Лусанес от полицията на Каталуния предложи на Калк цигара с турски тютюн от кехлибарена табакера, която държеше в специално оформена извивка на бюрото си.

- Приличам ли на пушач?

- Да.

- Прав си, такъв съм. Но докторът ми ме предупреди да ги откажа.

- Докторът ти пуши ли?

- Да.

- Гробарят ти пуши ли?

- Вероятно.

- Тогава заповядай.

Калк взе цигарата, запали я и всмука дима.

- Защо нещо, което те убива, може да те накара да се почувстваш най-жив?

- Това е нещото, което философите наричат парадокс – отвърна Вияда и въздъхна. - Когато Бог ни е създал, е решил буквализмът да бъде бичът на този свят. И следователно е създал парадокса, за да му се противопостави.

- Но как се противопоставяме на парадокса?

- Като го приемаме буквално. Нали разбираш. Ти пушиш. И въпреки това разбираш парадокса на положението си.

Калк се усмихна.

- Тогава ще направиш ли каквото те моля? Ще поемеш ли този риск с хората си? Напълно ще те разбера, ако решиш да се откажеш.

- Наистина ли мислиш, че Сабир ще остави хората си и ще дойде сам? И че човекът, когото наричаш „Окатия“, ще го последва?

- И двамата знаят какво има в основата на Ла Моренета. Както и аз. Можеш ли да го уредиш?

- Посещението на Ла Моренета ще бъде уредено. В името на трансграничното сътрудничество, то се знае - отвърна иронично Вияда.

- А що се отнася до другото нещо... – продължи той и почука със запалката си по бюрото, като я въртеше между пръстите си.

- Ще завардя светилището, както предлагаш. Само за три нощи. Девата от Монсерат е от голямо значение за Каталуния. Майка ми никога не би ми простила, ако позволя да бъде осквернена.

Сабир не се чувстваше особено комфортно във взетия назаем костюм. Реверите бяха широки около трийсет сантиметра, а сакото му прилягаше твърде плътно. Всъщност приличаше на Каб Калъуей[47] в „Бурно време“. От ризата също имаше какво да се желае, а и той по принцип не беше особено запален по слънчогледи и водни колела, поне по отношение на дизайна на дрехи. Вратовръзката беше искрящорозова и напълно неподходяща на ризата, която от своя страна не пасваше на тъмночервените нишки, които веселякът шивач бе позволил да бъдат вплетени в плата на костюма.

Поне обувките му си бяха негови.

- Изглеждаш фантастично. Като циганин. Ако физиономията ти не беше като на пайо, щях да поискам да си ми брат.

- Как запазваш сериозно изражение, докато казваш такива неща?

- Челюстта ми е счупена, ето как.

Въпреки всички твърдения на Йола, че не е така, Сабир още чувстваше, че изпъква като албинос. Всички го гледаха. Където и да отидеше, каквото и да направеше, погледите им го следяха.

- Убеден ли си, че няма да ме издадат? Сигурно все още ме показват по телевизията всеки ден. Може би има и награда.

- Всички тук знаят за Криса. Знаят, че си прал на Йола. Че Черибашията на Самоа е твой кирво. Ако някой те издаде, ще трябва да отговаря пред него. Ще бъде пратен в изгнание. Като онази гадина, чичото на Гаврил.

Гаврил ги наблюдаваше от края на лагера. Когато видя, че Алекси го забеляза, той вдигна пръст и го пъхна в кръга, образуван от палеца и показалеца на другата му ръка. После го пъхна в устата си и завъртя очи.

- Приятел ли ти е?

- Преследва Йола. Иска да ме убие.

- Двете неща не са непременно свързани.

- За какво говориш?

- Че ако те убие, Йола няма да се омъжи за него.

- О, да. Вероятно ще го направи. Жените забравят. След време ще я убеди, че е бил прав. Тя ще почувства горещина в стомаха си и ще му позволи да я отвлече. Вече е стара, за да не е омъжена. Това, което става тази вечер, е лошо. Тя ще види тази сватба и ще започне да мисли лошо за мен. Тогава Гаврил ще започне да ѝ изглежда попривлекателен.

- Тя е стара, за да не е омъжена, защото се пази за теб, Алекси. Или не си го забелязал? Защо просто не я отвлечеш и да се свършва?

- Би ли ми позволил?

Сабир игриво го удари по главата.

- Разбира се, че бих. Тя очевидно е влюбена в теб. Както и ти в нея. Затова непрекъснато се карате.

- Караме се, защото тя иска да ме командва. Иска да носи панталоните. Не искам жена, която да ми натяква. Винаги, когато излизам, тя ще се ядосва. После ще ме наказва. Йола е хекси. Ще ми направи магии. Сега съм свободен. Не трябва да се обяснявам на никого. Мога да чукам жени пайо, точно както тя каза.

- Ами ако някой друг я вземе? Някой като Гаврил?

- Ще го убия.

Сабир изпъшка и се обърна към сватбеното тържество, което се вихреше в центъра на катуна.

- По-добре ми кажи какво се случва наоколо.

- Но тази сватба е обикновена, както всяка друга.

- Някак си не съм убеден в това.

- Ами добре тогава. Виждаш ли онези двамата там? Това са бащата на булката и бащата на младоженеца. Те трябва да убедят Черибашията, че са се договорили за цена за булката. После златото трябва да бъде предадено и преброено. После Черибашията ще предложи на двойката хляб и сол. Ще им каже:

„Когато хлябът и солта вече нямат вкус за вас, тогава вече няма да бъдете съпруг и съпруга.“

- Какво прави онази старица, която размахва кърпичка?

- Опитва се да убеди бащата на младоженеца, че булката още е девствена.

- Шегуваш се.

- Бих ли се шегувал, Адам? Девствеността е много важна тук. Защо си мислиш, че Йола все повтаря, че е девствена? Това я прави по-ценна. Можеш да я продадеш за много злато, ако намериш мъж, който да я иска.

- Като Гаврил?

- Неговата изба е празна.

Сабир осъзна, че така няма да стигне доникъде.

- И защо е кърпата?

- Нарича се мокадор. Понякога панюело. Жената, която я държи, е проверила с пръста си, че булката наистина е девствена. После слага на три места на мокадора кръв от момичето. След като това е направено, Черибашията полива ракия върху кърпата. От течността капките кръв се сливат като цвете.

Само кръвта на девица ще направи това - няма да стане с кръвта на прасе. Сега гледай. Тя завързва кърпата за пръчка. Това означава, че бащата на младоженеца е приел, че момичето е девствено.

Сега старицата ще разнесе пръчката из лагера, за да могат всички да видят, че друг мъж не е затварял очите на Лема.

- Как се казва младоженецът?

- Раду. Той ми е братовчед.

- Кой ли не ти е братовчед?

***

Сабир мярна Йола от другата страна на поляната. Махна ѝ с ръка, но тя наведе глава, сякаш не го е видяла. Той се зачуди какъв ли пореден гаф е направил.

На тържеството Черибашията вдигна една ваза и я разби с всичка сила върху главата на младоженеца. Вазата се пръсна на хиляди парченца. Всички наоколо въздъхнаха.

- Какво, по дяволите, беше това?

- На колкото повече парчета се разбие вазата, толкова пощастлива ще бъде двойката. Тази двойка ще бъде много щастлива.

- Вече женени ли са?

- Още не. Първо булката трябва да изяде нещо, направено с билки, набрани от гроб. После трябва ръцете ѝ да бъдат оцветени с къна - колкото по-дълго се задържи къната, толкова по-дълго ще я обича мъжът ѝ. После тя трябва да пренесе дете през прага на караваната си, защото, ако не роди дете до една година, Раду може да я изхвърли.

- О, това е страхотно. Много е цивилизовано.

- То не се случва често, Адам.

Само ако двойката се кара. Тогава е добро оправдание двете семейства да сложат край на положението.

- И това ли е всичко?

- Не. След няколко минути ще пренесем на раменете си булката и младоженеца през катуна. Жените ще пеят йели-йели. После булката ще се премени в други дрехи. После всички ще танцуваме.

- Тогава ще можеш да танцуваш с Йола.

- О, не. Мъжете танцуват с мъже, а жените - с жени. Не се смесват.

- Наистина ли? Знаеш ли, Алекси, нищо за твоя народ вече не ме изненадва. Просто си представям какво очаквам да стане, преобръщам го с главата надолу и знам, че така е правилно.

Беше отнело на Ейкър Бейл три часа да се изкачи пеша по хълмовете зад светилището Монсерат и той бе започнал да се чуди дали не е станал смешно предпазлив. Никой не познаваше колата му. Никой не го следваше. Никой не го очакваше. Шансовете някой френски полицай да направи връзката между убийството в Рокамадур и смъртта на циганина в Париж бяха почти нулеви. А после да се сети и за Монсерат?

И все пак нещо го глождеше. Беше включил проследяващото устройство на около двайсет мили от Манреса[48], но знаеше, че шансът да засече Сабир е незначителен. Честно казано, не се вълнуваше особено дали отново ще се срещнат. Бейл не беше злопаметен. Ако допуснеше грешка, я поправяше, това беше всичко. В Рокамадур беше допуснал грешката да не бъде достатъчно предпазлив в църквата.

Беше подценил Сабир и циганина и си плати за това - или по-скоро новият пазач си бе платил. Този път няма да е толкова благороден. Освен с влака, който беше твърде ограничаващ, имаше само един начин да се стигне до Монсерат и това беше по пътя. Като остави колата си добре скрита в далечния край на долината, той тръгна през планините, смятайки, че ако по чудо полицията е била предупредена за идването му, тя ще следи двата очевидни начина за влизане, а не хората, които с влак или откраднати автомобили напускаха долината рано сутринта.

Едно нещо от фиаското в Рокамадур обаче още го тревожеше. Бейл никога не беше губил пистолет - нито по време на годините си активна служба за Чуждестранния легион, нито в резултат на многото си дейности в служба на Корпус Малефикус след това. Още по-малко пистолет, който му беше даден лично от починалия Монсеньор, неговия баща осиновител.

Той беше изключително привързан към малкия самозаряден „Ремингтън 51“, калибър 380. Произведен преди осемдесет години, една от последните бройки, преди да спрат производството му, пистолетът беше малък и лесен за криене. Валцван на ръка, за да се намали отблясъкът при стрелба, пистолетът беше с особено ефективен забавен откат, като плъзгачът и затворът се връщаха заедно за кратко след всеки изстрел и това даваше на плъзгача сила да зареди пружината, през което време затворът я обтягаше, преди също да се върне назад. Така изстреляната гилза беше изхвърлена, а петлето презаредено като част от един общ процес, като с връщането след всеки изстрел се зареждаше нов патрон. Гениално. Бейл харесваше механични изобретения, които работеха, както се очаква от тях.

Съжалението беше за загубеняците. Връщането на пистолета ще почака. След като си беше осигурил собствено копие на стиха от Рокамадур, можеше да остави всички мисли за провал настрана и да се заеме с предстоящата задача. Най-важният нов фактор беше, че не му се налага да следва други хора или да ги тормози, за да научи тайните им.

Това го устройваше идеално. Защото по природа не беше отмъстителен или брутален човек. От негова гледна точка просто изпълняваше задълженията си към Корпус Малефикус. Защото, ако той и подобните на него хора не действаха, когато е необходимо, Сатаната, Великият Сводник, и неговата хетера[49], Великата Блудница, щяха да завладеят света и щеше да дойде краят на Божието царство. „Ако някой завежда в плен, и той в плен ще отиде; ако някой убива със сабя, и той трябва от сабя да бъде убит. Тука е нужно търпението и вярата на светиите.“[50] По тази причина Бог беше осигурил на последователите на Корпус Малефикус свободното право да причиняват анархия когато и където пожелаят в един свят, който беше под непрекъсната заплаха. Само чрез разпадането на тоталното зло и обръщането му в неговия частичен, контролируем вариант Сатаната можеше да бъде спрян. Това беше крайната цел на тримата Антихристи, предречени в Откровението, точно както Мадам, неговата майка осиновителка, беше обяснила, когато му представи неговата мисия. Наполеон и Адолф Хитлер -двамата предишни Антихристи, заедно с Великия, който още не беше дошъл, бяха създадени от Бога, за да предпазят обръщането на света към дявола. Техните цели бяха подобни на тези на дявола, имитираха го и така гарантираха, че той остава в състояние на щастливо самодоволство.

Затова Бейл и останалите последователи на Корпус Малефикус имаха за задача да защитават Антихристите и ако това изобщо беше възможно, да саботират така нареченото Второ пришествие, което можеше по-точно да бъде наречено Второто велико плацебо[51]. Второто пришествие щеше да пробуди дявола от хаоса, предизвиквайки Последния сблъсък.

По тази причина последователите трябваше сами по себе си да са близки до съвършенството. „Тия са, които се не оскверниха с жени, защото са девствени; тия са, които вървят след Агнеца, където и да отиде... и в устата им лъст се не намери: те са непорочни пред престола Божий.“[52] Беше проста повеля и Ейкър Бейл я бе следвал с евангелистки плам през целия си живот. „И видях като че ли стъклено море, смесено с огън; а ония, които победиха звяра и образа му, белега му и числото на името му, стояха на това стъклено море и държаха гусли Божии.“[53] Бейл се гордееше от проявената инициатива, когато последва Сабир. Гордееше се, че е прекарал поголямата част от живота си, изпълнявайки тежката отговорност да се грижи.

„Ние не сме анти-нещо, ние сме анти-всичко.“ Нали именно така Мадам, неговата осиновителка, му беше обяснила нещата? „Невъзможно е да придобием публичност, защото никой няма да повярва. Нищо не е записано. Нищо не е преписано. Те изграждат - ние разрушаваме. Толкова е просто. Защото редът може да произлезе само от хаоса.“

- Знаеш ли, Новалис[54] е вярвал, че след грехопадението Раят е бил раздробен и пръснат на части по целия свят? - попита Калк и се настани по-удобно. - И затова е толкова трудно да намериш парченцата?

Макрон завъртя очи, като се надяваше бързо падащият мрак да прикрие раздразнението му. Беше започнал да свиква с нелогичните разсъждения на Калк, но целият процес все още му се струваше странно изнервящ. Дали капитанът го правеше нарочно, за да го накара да се чувства по-низш? И ако беше така, защо?

- Кой е Новалис?

Калк въздъхна.

- Новалис е псевдонимът на Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг. Новалис е бил приятел на Шилер и съвременник на Гьоте. Поет. Мистик. Каквото ти хрумне. Също е работил в мина за сол.

Новалис вярвал в лийбесрелигион – религията на любовта. Животът и смъртта като взаимопреплетени идеи с необходим посредник между Бога и Човека. Но този посредник не е задължително Исус. Може да бъде всеки. Дева Мария. Светците. Мъртвият любим. Дори дете.

- Защо ми разказвате това, сър? - попита Макрон, чувствайки как думите запушват гърлото му, като трошици от бисквити. - Знаете, че не съм интелектуалец. Не съм като вас.

- Да минава времето, Макрон. Да минава времето. И за да се опитам да намеря смисъла в очевидната глупост, която открихме в краката на Ла Моренета.

Калк изсумтя, сякаш някой неочаквано го беше смушкал между ребрата. „Стана заради каталунския полицейски капитан. Вияда. Изключително високообразован човек, като всички испанци. Той ме накара да се замисля върху всичко това с нещо, което каза за буквализма и парадоксите.“

Макрон затвори очи. Искаше да спи. В легло. С пухен матрак и годеницата му, свита до него, като дупето ѝ се притиска плътно до слабините му. Не искаше да бъде тук, в Испания, заради писано преди петстотин години послание на мъртъв лунатик, да охранява безценна дървена статуя с два изправени фалоса от двете ѝ страни, в компанията на вкиснат полицейски капитан, който очевидно би предпочел да прекарва работните си дни в някоя университетска библиотека.

Това беше втората поредна нощ, в която спяха на открито. Каталунската полиция вече ги гледаше подозрително. В джоба му нещо избръмча. Макрон се сепна и се усети. Дали Калк беше разбрал, че е задрямал?

Или беше толкова потънал в изчисленията си, митовете и философиите, че дори не би забелязал, ако Окатия минеше зад него и разпореше корема му?

Той погледна към осветения екран на мобилния си телефон. Нещо се раздвижи в него, докато четеше съобщението - някакъв фаталистичен дух, който дебнеше в стомаха му и се появяваше в мигове на опасност и несигурност, за да го накаже за неговата липса на въображение и безкрайните му, съсипващи съмнения.

- От Ламастр е. Уловили са сигнала от устройството на Окатия преди четири часа. На двайсет километра оттук. Близо до Манреса. Сигурно е проверявал къде е Сабир.

- Преди четири часа? Не говориш сериозно.

- Някой явно е напуснал поста си без предварително разрешение.

- Някой явно ще установи, че заплатата му е намаляла при следващия чек. Искам да разбереш името му, Макрон. После ще прекарам вътрешностите му през машина за пакетиране на салам и ще го нахраня с тях за закуска.

- Има още нещо, капитане.

- Какво? Какво още може да има?

- Имало е убийство.

В Рокамадур. Миналата нощ. Явно никой не им е казал. Така че не са направили връзката. После не са знаели как да се свържат с вас, защото отказвате да носите мобилния си телефон, докато сте на служба. Жертвата е новият пазач.

Счупен врат. Който и да го е направил, е убил и кучето му. Хвърлил го е срещу стената и е стъпил на главата му. Струва ми се, че това е изцяло нова техника.

Калк затвори очи.

- Девата изчезнала ли е?

- Не. Явно не. Сигурно е преследвал същото нещо, което и ние. И Сабир. И циганите - отвърна Макрон. Беше изкушен да пусне шега за внезапната популярност на девиците, но реши да не го прави.

Вдигна поглед от телефона.

- Мислите ли, че Окатия вече е бил тук и си е тръгнал? Времето би му стигнало, ако дойде право насам, след като е убил пазача. Дотук е само магистрала. Лесно е можел да се движи със сто и шейсет километра в час.

- Невъзможно. Има десет въоръжени мъже, разпръснати в тези сгради и по хълмовете. Окатия не е долетял с едноместен самолет и със сигурност не се е скрил в светилището. Не. Единственият логичен начин, по който може да дойде насам, е по главния път, след като влаковете спряха да пътуват за през нощта. Отивам да предупредя Вияда.

- Но, сър, това е полицейска акция. Никой не бива да мърда от позициите си. Мога да пиша на капитана. Ще му препратя съобщението от Ламастр.

- Трябва да говоря лично с него, не да му пиша проклето писмо.

Чакай тук, Макрон. И си дръж очите отворени. Използвай очилата за нощно виждане, ако трябва. И ако заподозреш, че Окатия е въоръжен, убий го.

Глава 60.

Ейкър Бейл коленичи зад една скала. Нещо се движеше пред него. Той се взря в здрача, но нямаше как да различи достатъчно ясно какво е то, за да остане доволен. Стисна револвера в ръката си и започна съвсем бавно да слиза по хълма.

Каквото и да се движеше, го правеше шумно. Малки камъни потракваха пред него и дори се чу изръмжаване, сякаш нещото се беше изправило пред препятствие. Значи не беше коза, а човек. Миризмата на пот и цигарен дим достигна до него с топлия полъх на бриза.

Бейл беше на едва десет метра от Макрон, когато най-сетне забеляза движението.

Макрон използваше инфрачервените очила, за да проследи измъчените опити на началника си за безшумно слизане по хълма. Бейл се прицели с пистолета със заглушител в тила на Макрон.

После, като остана недоволен от видимостта, пребърка джобовете си за парче хартия. Направи топче от хартията и го пъхна в устата си, напои го със слюнка, после го сплеска и го залепи върху мушката, така че да стои точно над заглушителя. Отново се прицели в главата на Макрон, след което пусна дълга, разочарована въздишка. Просто беше твърде тъмно за точен прицел.

Прибра револвера и потърси с ръка кожения си боздуган. С него в ръка той започна да пълзи по скалите към Макрон, използвайки шума от отдалечаващите се стъпки на Калк за прикритие.

В последния възможен момент Макрон усети нещо и отстъпи от позицията си, но първият удар на Бейл се стовари странично по главата му и той падна на земята, с ръце прибрани до хълбоците.

Бейл изпълзя напред и се взря в лицето на Макрон. Така. Не беше Сабир. Не беше и циганинът. Значи имаше късмет, че не беше използвал пистолета.

Хилейки се, Бейл претърси джобовете на Макрон, докато не откри телефона му. Погледна екрана и провери за съобщения. После, с ядосано изръмжаване, разби телефона в земята и го стъпка с крак.

Само полицай би кодирал съобщенията си и след като ги е кодирал, би защитил папката с парола - беше все едно едновременно да носиш колан и тиранти.

Продължи да рови в джобовете на Макрон. Пари. Лични документи. Снимка на черно момиче в бяла рокля. Момичето беше с обратна захапка, а родителите му са били прекалено стиснати или прекалено бедни, за да я коригират. Лейтенант Пол Макрон. Адрес в Кретал. Бейл прибра парите.

Посягайки надолу, той свали обувките на Макрон, завърза ги една за друга и ги хвърли в храстите.

После, повдигайки първо единия крак на Макрон, а после и другия, подобно на котка, почистваща децата си, той удари Макрон силно по всяко стъпало с боздугана.

Доволен от работата си, вдигна очилата за нощно виждане и огледа околните хълмове. Погледна точно навреме, за да види бледата през очилата глава на Калк да се скрива зад една стръмнина на шестстотин метра под него.

Какво ставаше? Какво знаеше полицията за него? Явно беше подценил и тях, защото изглежда и те бяха получили достъп до посланието, скрито в основата на Девата, благодарение на решението на Сабир да не я взема със себе си, когато му се бе удала тази възможност.

Бейл съжали, че е приспал Макрон. Пропусната възможност. Да разпита човек в пълна тишина и на охраняван от полицията хълм - това щеше да е първи подобен опит в живота му. Как можеше да го постигне? Имаше само един начин да разбере.

Бейл се оттегли от скривалището и пое към стръмнината. Беше очевидно, че тези идиоти полицаи се оглеждаха за него само в долината, би изисквало твърде развито въображение да си го представят да прекосява пустите и наглед непроходими планини.

Това означаваше, че ще ги изненада в гръб.

На всеки петдесет метра спираше и се ослушваше с отворена уста и с двете си ръце, оформени като фунии около ушите. Когато беше на около двеста метра от стръмнината, се поколеба.

Още цигарен дим. Дали същият човек се връщаше? Или някой от паравоенните тайно беше запалил?

Той се дръпна от стръмнината и слезе към последния склон, надвиснал над площада, където беше светилището. Да. Можеше да различи мъжка глава, очертана на фона на отразяващите светлината плочи, покриващи площада.

Бейл се промъкна към укритието на мъжа. Имаше идея. Добра идея. И възнамеряваше да я изпробва.

Калк се свлече на предната седалка до Вияда в контролната кола.

Вияда му хвърли бърз поглед, след което продължи да се взира в железопътната линия и околните сгради. Когато остана доволен, че не открива никакво движение, свали очилата за нощно виждане и се обърна към Калк:

- Мислех, че наблюдаваш на хълма?

- Оставих Макрон да прави това - отговори той. Прерови жабката на колата и запали цигара, криейки пламъка с две ръце. - Искаш ли една?

Вияда поклати отрицателно глава.

- Окатия. Тук е - продължи Калк.

Вияда повдигна въпросително вежда.

- Нашите хора са го засекли. Използвал е проследяващото устройство преди четири часа, близо до Манреса. Освен това е убил човек в Рокамадур. Предната нощ. Пазач. Убил е и кучето му. Този човек не е лека категория, Вияда. Дори бих казал, че е обучен да убива. Както циганинът в Париж, така и пазачът в Рокамадур са със счупени вратове. А и сцената на магистралата, която отвлече вниманието. С мъжа и жената. Това също беше направено майсторски.

- Звучиш, все едно му се възхищаваш.

- Не. Мразя го в червата. Но е ефикасен. Като машина. Само ми се иска да знам какво преследва.

- Може би преследва теб? – ухили се Ваяда.

Посегна към радиото, сякаш за да намали силата на думите си. - Дорада до Майоркин.

Дорада до Майоркин. Чуваш ли ме?

Приемникът изпука и се чу статично електричество. После се разнесе спокоен глас:

- Майоркин до Дорада. Слушам.

- Целта е наблизо. Има вероятност да идва през планините. Променете позициите си, ако е необходимо. И стреляйте на месо. Убил е френски пазач миналата нощ. И това не му е за първи път. Не искам някой от нашите хора да е следващият в списъка му.

Калк посегна и хвана рамото на Вияда.

- Какво имаш предвид, че идва през планините?

- Просто е. Ако твоите хора са го забелязали преди четири часа в Манреса и оттогава не сме съзрели и следа от него, бих се обзаложил петдесет към едно, че идва през планините. Бих направил същото на негово място. Ако види, че никой не го очаква, просто се промъква и взема Девата, скача на влака или краде кола и дим да го няма. Ако открие, че сме тук, просто се връща в планините и ние оставаме с празни ръце.

- Но аз оставих Макрон там. Като мишена.

- Не се притеснявай. Ще изпратя един от хората си за него.

- Бих оценил това, капитан Вияда. Благодаря. Много ти благодаря.

Бейл лежеше по корем на около двайсет метра от облечения в камуфлаж паравоенен, когато мъжът внезапно се обърна и започна да оглежда хълма зад себе си с бинокъл.

Така. Значи планът да издебне полицая, да го разпита и да открадне дрехите му нямаше да се получи.

Мамка му. Беше очевидно, беше ясно, че няма да може да стигне до светилището и да погледне в основата на Ла Моренета. Където и да видиш някой от тези клоуни, наблизо със сигурност има още.

Действаха на глутници, като сурикати[55]. Идиотите явно смятаха, че колкото повече са, толкова побезопасно е.

Бейл потърси с ръка пистолета си. Не можеше просто да чака до зори, трябваше да предприеме нещо.

Силуетът на полицая се очертаваше ясно на фона на осветения площад зад него. Щеше да убие човека и после да се скрие между сградите.

Полицаите щяха да решат, че се е върнал към хълмовете и да насочат усилията си натам. До сутринта мястото щеше да е пълно с хеликоптери. Но тогава почти със сигурност щяха да намерят колата му. Да я проверят за отпечатъци и ДНК. Щяха да го идентифицират. Да го вкарат в компютрите си. Да му направят досие. Бейл потрепери суеверно.

Мъжът се изправи, поколеба се, след което започна да се изкачва по хълма към него. Какво, по дяволите, става? Бяха ли го видели?

Невъзможно. Досега човекът щеше да е открил огън със своя картечен пистолет „Стар“ Z-84. Бейл се усмихна. Винаги беше искал „Стар“. Полезен малък пистолет. Шестстотин изстрела в минута. Калибър 9 мм Парабелум[56]. Ефективен до двеста метра. Това можеше да му компенсира поне загубата на „Ремингтъна“.

Бейл остана неподвижен с лице към земята. Ръцете му, единствената друга част, която можеше да се види на лунната светлина, бяха скрити на сигурно под тялото му, държейки пистолета. Мъжът вървеше право срещу него. Но щеше да гледа напред. Нямаше да очаква нищо на нивото на земята.

Бейл пое дълбоко въздух и го задържа. Можеше да чуе дишането на мъжа. Да подуши потта му и дъха на чесън, останал от вечерята му. Бейл се пребори с изкушението да надигне глава и да провери точно къде е човекът.

Кракът на мъжа се хлъзна на един камък и закачи лакътя на Бейл. После полицаят отмина и се насочи към Макрон.

Бейл се завъртя настрани. С един скок беше зад мъжа и притисна револвера в тила му.

- Долу. На колене. Без звук.

Бейл забеляза рязкото поемане на дъх. Напрягането на раменете на мъжа. Нямаше да стане. Човекът възнамеряваше да отговори.

Удари мъжа по темето с барабана на револвера, после още веднъж в основата на врата. Нямаше смисъл да го убива. Не искаше да озлобява испанците повече, отколкото се налагаше. Така те щяха само да се ядосат на французите, че са ги поставили в подобно оскърбително и унизително положение. Ако убиеше един от тях, щяха да пуснат Интерпол по следите му и да го тормозят, докато не умре.

Той измъкна картечния пистолет и претърси мъжа за нещо друго, което би могъл да използва. Белезници. Лични документи. Беше изкушен да вземе радиостанцията, но после реши, че другите ще могат да го проследят по нея.

Дали да посети още веднъж лейтенант Макрон? Отново да го потупа по главата?

Не. Няма смисъл. Разполагаше може би с половин час да напредне в планините, преди да се усетят какво е станало. С малко късмет това ще му е достатъчно. Не биха могли да го проследят през нощта, а на сутринта отдавна ще е изчезнал. Обратно в Гурдон, за да поднови познанството си с приятеля си Сабир.

- Мисля, че пи достатъчно, Алекси. Утре ще се чувстваш ужасно.

- Зъбите и ребрата ме болят. Ракията им действа добре. Тя е антисептик - отговори той. Алекси вече завалваше думите толкова тежко, че последната прозвуча като „атлетик“.

Сабир се огледа за Йола, но тя не се виждаше никъде. Сватбеното тържество беше към края си, музикантите спираха да свирят един по един или от изтощение, или от опиянение.

- Дай ми пистолета. Искам да стрелям.

- Това не е добра идея, Алекси.

- Дай ми пистолета! - повтори циганинът. Сграбчи Сабир за рамото и го разтърси. - Искам да съм Джон Уейн[57] - каза той и махна широко с ръка към катуна. - Аз съм Джон Уейн! Чувате ли ме? Ще ви светя маслото!

Никой не му обърна внимание.

През цялата вечер, на изненадващо чести интервали, мъже се изправяха в алкохолен делириум и съобщаваха кои са. Един дори се обяви за Исус Христос. Жена му набързо го беше скрила от подвикванията и подигравките на по-трезвените хора наоколо. Сабир предполагаше, че писателят Патрик Хамилтън[58] е имал предвид точно това, когато е описал четирите фази на пиянството като просто пиян, войнстващо пиян, сляпо пиян и мъртво пиян. Алекси очевидно беше на етапа на войнстващото пиянство и имаше да извърви още доста път.

- Хей. Джон Уейн!

Алекси се завъртя драматично, като ръцете му се спуснаха на хълбоците към въображаем чифт револвери.

- Кой пита за мен?

Сабир вече беше познал Гаврил.

„Започва се - помисли той. - Кой твърди, че животът не е предвидим?“

- Йола ми каза, че си загубил топките си. Че същият тип, който ти е избил зъбите, ти е отхапал топките.

Алекси се залюля леко, опитвайки да се съсредоточи.

- Какво каза?

Гаврил се приближи, но очите му гледаха другаде, сякаш част от него не беше свързана с това, което правеше.

- Не съм казвал нищо. Йола го каза. Аз не знам нищо за топките ти. Всъщност винаги съм знаел, че нямаш такива. Това е семеен проблем. Никой от фамилия Дюфонтен няма топки.

- Алекси, остави - намеси се Сабир и сложи ръка на рамото му. – Той лъже, опитва се да те ядоса.

Алекси го отблъсна.

- Йола никога не е казвала това. Никога не е казвала, че топките ми не работят. Тя не знае нищо за топките ми.

- Алекси...

- Тогава кой ми каза? - попита Гаврил и вдигна триумфално ръце.

Алекси се огледа, сякаш очакваше Йола внезапно да изникне иззад ъгъла откъм някоя от караваните и да потвърди думите на Гаврил. Имаше глуповато изражение на лицето, а устата му беше увиснала от едната страна, сякаш бе получил лек инсулт при сблъсъка си със стола.

- Няма да я откриеш тук. Токущо я оставих - рече Гаврил и подуши мелодраматично пръстите си.

Алекси се хвърли към него.

Сабир се пресегна с една ръка и го завъртя, точно като дете. Алекси беше толкова нестабилен, че загуби равновесие и падна тежко назад.

Сабир застана между него и Гаврил.

- Зарежи го. Той е пиян. Ако имаш проблем, може да го решите по друго време. Това е сватба, а не Крис.

Гаврил се поколеба с една ръка върху джоба си.

Сабир виждаше, че Гаврил е решил да се справи с Алекси веднъж завинаги и не е предвидил, че някой ще се изправи помежду им.

Почувства студената тежест на

„Ремингтъна“ в джоба си. Ако Гаврил тръгнеше към него, щеше да извади пистолета и да произведе предупредителен изстрел в краката му. Щеше да сложи край на свадата. Със сигурност не искаше да го прободат в черния дроб на толкова ранен етап от живота му.

- Защо говориш вместо него, пайо?. Той няма ли топки, за да говори за себе си? - попита Гаврил, но гласът беше загубил остротата си.

Алекси лежеше по лице на земята със затворени очи и очевидно бе отвъд възможностите му да говори с когото и да е. Явно беше преминал от войнстващото чак до мъртвото пиянство, без да си направи труда да бъде сляпо пиян междувременно.

Сабир се възползва от преимуществото си.

- Както вече казах - и двамата може да разрешите това в друг момент. Сватбата със сигурност не е подходящото място.

Гаврил изтрака със зъби и отметна глава назад.

- Добре, гаджо. Предай на Дюфонтен това от мен. Когато дойде на фестивала на Трите Марии, ще го очаквам. Света Сара може да реши спора ни.

Сабир усети, че земята леко се залюля под краката му.

- Фестивалът на Трите Марии? Това ли каза току-що?

- Забравих - засмя се Гаврил. – Ти си външен. Не си един от нас.

Сабир пренебрегна скритата обида - очите му бяха приковани в лицето на Гаврил, очаквайки отговор.

- Къде се провежда фестивалът? И кога?

Гаврил се обърна да си върви, но в последния момент промени решението си.

Беше ясно, че внезапната промяна в посоката на разговора му бе неприятна.

- Попитай когото и да е, пайо. Всеки ще ти каже. Фестивалът на Сара е Кали[59] и се провежда всяка година на Ле Сент Мари де ла Мер[60] в Камарг[61]. След четири дни. На двайсет и четвърти май. Какво си мислиш, че правим тук на тази пиклива сватба? Придвижваме се на юг. Всички френски цигани ходят там. Дори този евнух, който лежи до теб.

Алекси потрепна, сякаш беше чул обидата дълбоко в подсъзнанието си. Но алкохолът потвърди славата си на силно приспивателно и той захърка.

- Защо Джон Уейн?

- За какво говориш?

- Защо Джон Уейн? Снощи. На сватбата.

Алекси поклати глава в напразен опит да я проясни.

- Имаше един филм. Хондо[62]. Видях го на телевизора на дядо ми. Исках да бъда Джон Уейн, след като гледах този филм.

Сабир се засмя.

- Странно, Алекси. Никога не съм си те представял като любител на киното.

- Не всички филми. Харесвам само каубои. Рандолф Скот. Клинт Истууд. Лий Ван Клийф. И Джон Уейн - отговори той и очите му заблестяха. - Дядо ми предпочиташе Терънс Хил и Бъд Спенсър, но за мен те не бяха истински каубои. Само италиански цигани, които се преструваха на каубои. Джон Уейн беше истината. Толкова много исках да съм на негово място, че главата ме заболяваше - призна той. И двамата замълчаха. После Алекси погледна нагоре. - Гаврил. Той наговори разни неща, нали?

- Някакви.

- Лъжи. Лъжи за Йола.

- Радвам се, защото разбираш, че са лъжи.

- Разбира се, че са лъжи. Тя не би му казала това за мен. Че онзи тип ме ритна в топките, докато беше вързан.

- Не, не би го направила.

- Тогава откъде може да знае? Откъде е разбрал?

Сабир затвори очи с изражение „Боже, дари ми търпение“.

- Попитай я сам. Виждам я през прозореца, че идва насам.

- Вила Гана.

- Какво е това?

- Нищо?

- Вила зла ли значи? Това ли е?

- Не. Означава вещица. А гана е кралица на вещиците.

- Алекси...

Алекси отхвърли одеялото си мелодраматично.

- Кой друг си мислиш, че е казал на Гаврил? Кой друг знаеше? Ти видя как този дидикой си подуши пръстите, нали?

- Той те дразнеше, идиот такъв.

- Тя е нарушила лейс прала. Тя вече не е лача. Вече не е лале ромни. Никога няма да се оженя за нея.

- Алекси, не разбирам и половината от това, което казваш.

- Казвам, че е нарушила законите на братството. Тя е неморална. Тя е лоша жена.

- Господи, човече. Не говориш сериозно.

Вратата се отвори. Йола подаде глава през рамката.

- Защо се карате? Можех да ви чуя от другия край на лагера.

Алекси замълча. Изражението на лицето му беше едновременно ядосано и обидено, но изглеждаше и готов да наказва.

Йола остана на прага.

- Карал си се с Гаврил, нали? Бихте ли се?

- Това щеше да ти хареса, нали? Да се бием за теб? Тогава щеше да се почувстваш желана.

Сабир тръгна към вратата.

- Мисля, че е най-добре да ви оставя насаме. Нещо ми подсказва, че съм излишен.

- Не. Ти оставаш - вдигна ръка Йола. - Иначе трябва аз да си тръгна. Не би било правилно да остана тук сама с Алекси.

Алекси потупа леглото си, имитирайки покана.

- Какво имаш предвид, че няма да бъде правилно? Прекарала си време насаме с Гаврил. Позволила си му да те докосва.

- Как можеш да кажеш това? Разбира се, че не съм му позволила да ме докосне.

- Казала си му, че мъжът в църквата е отхапал топките ми. След като ми е избил зъбите. Смяташ ли, че това е правилно? Да го кажеш на някого? Да ме направиш на глупак? Това копеле ще разкаже на целия катун. Ще ми се подиграват.

Йола замълча. Лицето ѝ пребледня под потъмнялата от слънцето кожа.

- Защо не носиш твоето дикло[63], като истинска омъжена жена? Да не искаш да ми кажеш, че Гаврил не те е отвлякъл снощи? Че шпиуни герман[64] не те е завел зад оградата и не те е обърнал настрани?

Сабир никога не беше виждал Йола да плаче. Сега едри сълзи напълниха очите ѝ и потекоха по лицето ѝ. Тя наклони глава и се взря в пода.

- Sacais sos пе dicobelan calochin пе bridaquelan. Така ли е?

Йола седна на стъпалата на караваната с гръб към Алекси. Една от приятелките ѝ се приближи, но тя я отпъди.

Сабир не можеше да разбере защо Йола не отговаря. Защо не отхвърля обвиненията на Алекси.

- Какво ѝ каза, Алекси?

- Казах:

„Очи, които не виждат, не могат да разбият нечие сърце.“ Йола знае какво имам предвид - отвърна той и заби поглед в стената.

Сабир погледна от единия към другия. Не за първи път се зачуди в каква лудница е попаднал.

- Йола?

- Какво? Какво искаш?

- Какво точно каза на Гаврил?

Йола се изплю на земята, после размаза плюнката с върха на обувката си.

- Не съм му казвала нищо. Не съм говорила с него. Освен за да разменим обиди.

- Тогава не разбирам...

- Ти нищо не разбираш, нали?

- Ами не. Мисля, че не.

- Алекси.

Алекси погледна, когато чу, че Йола се обръща към него. Беше очевидно, че води обречена битка с чувството, което го разяждаше.

- Съжалявам.

- Съжаляваш, че позволи на Гаврил да извади очите ти?

- Не. Съжалявам, че казах на Базена какво е станало с топките ти. Мислех, че е смешно. Не трябваше да

ѝ казвам. Тя е луда по Гаврил. Сигурно той я е накарал да му каже. Беше грешка от моя страна да не помисля как може да ти навреди.

- Казала си на Базена?

- Да.

- И не си говорила с Гаврил?

- Не.

Алекси тихо изпсува.

- Съжалявам, че се усъмних в твоята лача.

- Не си. Дамо не разбра какво каза. Така че не е имало съмнения.

Сабир я погледна.

- Кой, по дяволите, е Дамо?

- Ти си.

- Аз съм Дамо?

- Това е циганското ти име.

- Ще ми обясниш ли? Не съм бил прекръстван от последното си кръщене.

- Това е циганската дума за Адам. Всички ние произлизаме от него.

- Така е и с почти всички останали, предполагам - отвърна Сабир. Престори се, че преценява новото си име. Тайно се радваше на промяната на тона на разговора. – Каква е думата ви за Ева?

- Йехва. Но тя не ни е майка.

- О.

- Нашата майка е първата жена на Адам.

- Имаш предвид Лилит[65] ? Вещицата, която ядяла жени и деца? Жената, която станала змията?

- Да. Тя е майка ни. Вагината ѝ е била скорпион. Главата ѝ била лъвска. С гърдите си кърмела прасе и куче. И яздела магаре - занарежда Йола. Обърна се да види как Алекси реагира на думите ѝ. - Дъщеря ѝ Алу отначало била мъж, но после се променила на жена - от нея някои цигани са получили второто си зрение. От нейния род Лемек, синът на Каин, е имал син от дъщеря си Хада. Това бил Джабал, бащата на всички, които живеят в палатки и са номади. Свързани сме и с Джубал, бащата на всички музиканти, защото Тсила, дъщерята на Джубал, станала втората жена на Лемек.

Сабир се канеше да каже нещо, да направи някой остроумен коментар за логиката и вбесяващата нелогичност на циганския начин на разсъждение, но после забеляза лицето на Алекси и внезапно разбра защо Йола беше подхванала речта си.

Беше го изпреварила с една крачка.

Алекси беше погълнат от историята ѝ. Целият гняв го бе напуснал. Очите му бяха замечтани, сякаш току-що беше посетен от съновидение.

„Може би - помисли си Сабир – всичко е вярно и все пак Йола е вещица?“

Същата сутрин Сабир отиде до покрайнините на Гурдон. Носеше омазнена бейзболна шапка, която беше взел от караваната, и кожено яке в червено и черно, украсено със светкавици, множество ненужни ципове или около метър и половина подрънкващи вериги. „Ако срещна някой познат в този вид - помисли си той, - с мен е свършено, никой повече няма да ми вярва.“

И все пак. Това беше първото му излизане сам на обществено място след катуна в Самоа и се чувстваше нервно и неудобно. Като измамник.

Избягвайки внимателно главните улици, по които пазарът се вихреше с пълна сила, а почтени хора закусваха в кафенетата като добри граждани, Сабир внезапно проумя колко се беше отдалечил от така наречения истински свят. Неговата реалност беше в катуна, при прашните деца и кучетата, и котлите, и дългите поли на жените. На този фон градът изглеждаше почти лишен от живот. Самодоволен. Свит.

Той си купи кроасан от сергия и остана да го изяде на крепостната стена на града, гледайки към пазара и наслаждавайки се на редкия вкус на усамотението. В каква лудост се беше забъркал? За малко повече от седмица животът му беше променил посоката си напълно и той бе дълбоко убеден, в самата си душа, че никога няма да успее да се върне към предишния си начин на мислене.

Сега не принадлежеше нито на единия свят, нито на другия. Какъв беше циганският израз? Anampug. Без националност. Това беше тяхната дума за това да бъдеш циганин.

Той се обърна рязко и се озова лице в лице срещу мъжа, който беше стоял зад него. Имаше ли време да посегне за пистолета? Присъствието на невинни минувачи на площада го спря.

- Господин Сабир?

- Кой пита?

- Капитан Калк. От Националната полиция. Следя ви, откакто излязохте от катуна. Всъщност сте под непрекъснато наблюдение, откакто пристигнахте от Рокамадур преди три дни.

- Господи!

- Въоръжен ли сте?

- Въоръжен - да - кимна Сабир. - Но не и опасен.

- Може ли да погледна пистолета?

Сабир полека отвори джоба си, бръкна с два пръста и извади пистолета за дулото. Почти можеше да усети мерниците на снайперистите да се срещат върху черепа му.

- Може ли да го огледам?

- Разбира се. Заповядайте. Задръжте го, ако искате.

- Тук сме само двамата, господин Сабир - усмихна се Калк. – Можете да го насочите-срещу мен, ако решите. Не сте длъжен да ми давате пистолета.

Сабир наведе учудено глава.

- Или ме лъжете в очите, капитане, или поемате огромен риск - каза той и подаде оръжието на Калк с дръжката напред, все едно беше парче развалена риба.

- Благодаря ви - отвърна Калк, като го пое. - Риск, да. Но мисля, че току-що доказахме нещо доста важно.

Калк претегли автоматичния пистолет в ръката си.

- „Ремингтън“ петдесет и едно. Хубав малък пистолет. Спрели са ги от производство в края на двайсетте години. Знаехте ли? Това е почти музеен експонат.

- Наистина ли?

- Да разбирам ли, че не е ваш?

- Много добре знаете, че го взех от онзи тип в светилището в Рокамадур.

- Разрешавате ли да запиша серийния номер? Може да разкрие нещо любопитно.

- А какво ще кажете за ДНК? Нали в това се кълнат вашите хора напоследък?

- Твърде късно е за ДНК. Вече е бил пипан. Трябва ми само серийният номер.

Сабир издиша дълго и тежко.

- Да. Моля. Вземете серийния номер. Вземете пистолета. Вземете мен.

- Казах ви. Сам съм.

- Но аз съм убиец. Показахте лицето ми по телевизията и във вестниците. Аз съм заплаха за обществената сигурност.

- Не мисля така.

Калк си сложи очила за четене и записа серийния номер в малък черен тефтер. После върна пистолета на Сабир.

- Не го правите сериозно?

- Съвсем сериозен съм, господин Сабир. Ще трябва да сте въоръжен за това, което ще поискам от вас.

Сабир приседна до Йола и Алекси. Беше повече от очевидно, че отново си говорят. Йола печеше зелени зърна кафе и див корен от цикория на открит огън, приготвяйки закуската на Алекси.

Сабир ѝ подаде една чанта с кроасани.

- Току-що имах сблъсък с полицията.

- Открадна ли тези кроасани, Дамо? - попита Алекси и се засмя. — Не ми казвай, че са те хванали още първия път?

- Не, Алекси, говоря сериозно. Капитан от Националната полиция току-що ме хвана. Знаеше точно кой съм.

- Малос менгес[66] — плесна се по челото Алекси. Изправи се, готов за битка. - В лагера ли са вече?

- Седни, глупчо. Мислиш ли, че щях още да съм тук, ако наистина искаха да ме хванат?

Алекси се поколеба. После седна обратно на дънера, който ползваше за стол.

- Ти си луд, Дамо. Почти повърнах. Мислех, че отивам право в затвора. Не е смешно да се шегуваш така.

- Не се шегувах. Помниш ли този тип, който дойде да говори с вас в лагера в Самоа? С помощника си? За Бабел? Докато бях в сандъка?

- Сандъка. Да.

- Беше същият тип. Познах гласа му. Беше последното нещо, което чух, преди да припадна.

- Но защо те е пуснал? Те все още мислят, че ти си убил Бабел, нали?

- Не, Калк не мисли така. Така се казва, между другото, Калк. Той е полицаят, с когото Йола се е срещнала в Париж.

- Да, Дамо. Помня го добре – кимна Йола. - Изглеждаше добър човек - поне за пайо. Придружи ме до мястото, където пазят мъртвите, и се увери, че ще ми позволят сама да отрежа кичур от косата на Бабел. Че няма да ми дадат нечия друга коса.

Иначе Бабел нямаше да е погребан правилно. Той разбра това, когато му казах. Или поне се престори, че разбира.

- Значи, Калк и няколко от испанските му колеги току-що са имали сблъсък с маниака, който ритна Алекси в топките. Само познайте къде е станало? Монсерат. Копелето се е върнало в Рокамадур, след като си тръгнахме, и сам е решил загадката. Явно ни е следвал още от Самоа. Следил е колата ни.

- Следил е колата ни? Това е невъзможно. Аз гледах.

- Не, Алекси. Не с очи. С електронно устройство. Което значи, че може да ни следва на разстояние от, да кажем, километър, без ние да го виждаме. Така е стигнал до Йола толкова бързо.

- По дяволите! По-добре да се разкараме оттук.

- Калк иска да останем.

Алекси се намръщи, докато се опитваше да разплете различните елементи, които Сабир му подаваше. Погледна към Йола. Тя прекарваше кафето и цикорията през сито, сякаш нищо не се е случило.

- Какво мислиш, лулуджи?

Йола се усмихна.

- Мисля, че трябва да изслушаме Дамо. Мисля, че той има още какво да ни каже.

Сабир пое чашата, която Йола му подаде. Седна до нея на дънера.

- Калк иска да действаме като стръв.

- Какво е стръв?

- Примамка. За мъжа, който уби Бабел. За да може полицията да го залови. Казах му, че аз съм готов да направя това, за да изчистя името си. Но че вие двамата трябва да имате правото да решите за себе си.

Алекси прекара ръка през гърлото си.

- Няма да работя за полицията. Не мога да направя това.

- Ако не сме с теб, човекът ще знае, че нещо не е наред - поклати глава Йола. - Ще стане подозрителен. Тогава полицията ще го изпусне. Не е ли така?

Сабир погледна Алекси.

- Той почти е осакатил помощника на Калк в Монсерат. Освен това е обезвредил един от испанските полицаи в планината. И е убил пазача в Рокамадур преди два дни. Добре че не сме чели вестници или слушали радио, докато траеше сватбата. Когато е излязъл на пътя, след като нападна Йола, той е прегазил невинен човек и почти е удушил съпругата му само за да забави полицаите.

Френската полиция го иска, и то силно. Това вече е голяма операция. И ние ще бъдем важна част от нея.

- Какво иска той, Дамо? – попита Йола.

Беше толкова погълната от разговора, че позволи да бъде забелязана да пие кафе с двама мъже на публично място. Една от по-старите омъжени жени ѝ се намръщи, но тя не забеляза.

- Стиховете. Никой не знае защо.

- А къде са те? Знаем ли?

Сабир извади лист хартия от джоба си.

- Вижте. Калк току-що ми даде това. Преписал го е от основата на Ла Моренета в Монсерат.

L ’antechrist, tertius, Le revenant, secundus, Primus, la foi

Si li boumian sian catouli.

Primus, secundus, tertius, quartus, quintus, sextus, septimus, octavus, nonus, decimus.

Това са редните числа в латински, отговарящи на първи, втори, трети, четвърти, пети и така нататък.

Значи, Антихристът е третият. Духът, или този, който се връща, е вторият. Вярата е първият. А последната част не разбирам въобще.

- Означава „ако циганите още са католици“ - обади се Йола.

- Откъде, по дяволите, знаеш това? - изуми се Сабир.

- Защото е на цигански.

Сабир се облегна назад и погледна двойката пред себе си. Вече ги чувстваше много близки и постепенно осъзнаваше колко тежко би му било да ги загуби или да прекъсне връзката си с тях, ако се наложи. Бяха му станали странно близки, като истински, а не само мними, членове на семейството му. С нарастващо удивление пред собствената си слабост Сабир осъзна, че има нужда от тях – вероятно повече, отколкото те се нуждаеха от него.

- Има нещо, което не казах на Калк. Малко информация. Все още не съм сигурен, че постъпих правилно. Но исках да запазим някакво предимство. Нещо, за което никоя страна не знае.

- Каква информация?

- Не му казах за първото четиристишие. Това, което беше вписано в основата на твоя сандък. В което пишеше:

Heberge par les trois maries,

Celle d’Egypte la derniere fit.

La vierge noire au camaro duro

Tient le secret de mes vers a ses pieds.

Напоследък разсъждавам много върху това и мисля, че в него е ключът.

- Но ти вече го преведе. То ни даде ключа към Рокамадур.

- Но го преведох грешно. Изпуснах някои от подсказките. Особено в първия ред - Heberge par les trois maries, който по принцип е най-важен. Преведох го като „Подслонена от три омъжени“, което беше глупаво, защото изглежда в това няма смисъл, и не му обърнах повече внимание.

Ако съм напълно откровен, трябва да призная, че позволих да бъда заслепен от хубавата малка анаграма в третия ред и собствения си ум, който успя да я открие и разбере. Интелектуалната суета е погубила много по-умни хора от мен и Нострадамус е знаел това.

Може дори да е организирал цялото нещо, за да изпрати идиоти като мен на път, като вид гатанка, за да види дали сме достатъчно умни, за да го приемем на сериозно.

Преди петстотин години подобна грешка щеше да ми коства седмици безплодно пътуване. Късметът и техническият напредък съкратиха това време на няколко дни. Нещо, което Гаврил каза миналата вечер, ме накара да променя мнението си.

- Гаврил. Какво би могъл да каже той, което да помогне на когото и да било?

- Той каза, че двамата ще уредите спора си в краката на света Сара, Алекси. На фестивала на Трите Марии. Сент Мари де ла Мер в Камарг.

- И какво? Очаквам го с нетърпение. Ще ми даде възможност да му освободя малко място за няколко допълнителни златни зъба.

- Не. Не става въпрос за това – поклати нетърпеливо глава Сабир. – Трите Марии. Три Марии. Виждате ли го? Острото ударение, което съм преписал от четиристишието - това над maries, което го превръща в 67 maries[67], - просто по този начин Нострадамус е прикрил значението. Не го прочетохме правилно. И то променя истинския смисъл на стиха. Единственото нещо, което още не мога да разбера, е коя е мистериозната египтянка.

- Но това е лесно - наведе се напред Йола. - Тя е света Сара. Тя също е Черна дева. За ромите е най-звестната от всички Черни деви.

- За какво говориш, Йола?

- Света Сара е нашата светица покровителка. Покровителката на всички цигани. Католическата църква не я признава за истинска светица, разбира се, но за циганите тя е от много по-голямо значение от другите две истински светици – Мария Клеопа - сестрата на Дева Мария, и Мария Саломия - майката на апостол Яков и Йоан Богослов.

- А каква е египетската връзка?

- Света Сара е наречена още Сара Египтянката. Хората, които си мислят, че разбират нещата, твърдят, че циганите са дошли от Индия. Но ние знаем по-добре. Някои от нас са дошли от Египет. Когато египтяните се опитали да прекосят Червено море, след бягството на Мойсей, само двама оцелели.

Те били родоначалниците на циганския род. Една от наследничките им е Сара е Кали - Черната Сара. Тя била египетска кралица. Дошла в Сент Мари де ла Мер, когато мястото било център за преклонение пред египетския бог на слънцето — тогава се наричало Опидум[68] Ра[69]. Сара станала кралица на града. Когато трите Марии - Мария Клеопа, Мария Саломия и Мария Магдалена, заедно с Марта, Максиминий, Сидоний и Лазар останали в открито море в лодка без гребла, платна и храна, те пристигнали в Опидум Ра, понесени от вятъра Божи. Кралица Сара слязла на брега, за да види кои са и да реши съдбата им.

- Защо не ми разказа това преди, Йола?

- Ти ме подведе. Каза, че са били три омъжени жени. А Сара е била девица. Нейната лача е била недокосната. Тя била неомъжена.

Сабир вдигна очи към небето.

- И какво станало, когато Сара слязла към брега, за да ги провери?

- Отначало им се присмяла – отговори Йола. Поколеба се за миг, но после продължи: - Това вероятно е било изпитание, мисля. После една от Мариите излязла от лодката и останала върху водата, както бил направил Исус в морето. Тя помолила Сара да направи същото. ара влязла във водата и била погълната от вълните. Но втората Мария хвърлила кърпата си върху водата, Сара се изкачила по нея и била спасена.

Тогава Сара ги приветствала в града си. Помогнала им да изградят там християнска общност, след като те я покръстили. Мария Клеопа и Мария Саломия останали в Ле Сен Мари до смъртта си. Костите им още почиват там.

Сабир се облегна назад.

- Значи всичко се е криело в този първи стих. Останалото е било само залъгалка. Както и предполагах.

- Не. Не мисля така - поклати глава Йола. - Мисля, че това също е било изпитание. Да се види дали циганите още са католици — si li boumian siati catouli. Дали все още сме достойни да получим стиховете. Като вид поклонение, което трябва да направиш, преди да научиш важна тайна.

- Нещо като ритуал на прехода[70]? Като търсенето на Светия Граал[71]?

- Не разбирам какво казваш. Но да. Ако с това имаш предвид изпитание за проверка дали някой заслужава да научи нещо, със сигурност в крайна сметка ще е същото, нали така?

- Йола - Сабир хвана ръката ѝ и я стисна, - никога не спираш да ме удивляваш.

Макрон беше гневен. Дълбоко, от дъното на душата си, с пяна на устата, всепоглъщащо гневен.

Слепоочието му се беше подуло, на окото му имаше грозна синина, а челюстта го болеше, сякаш го бе ударил кран. Имаше заслепяващо главоболие, а когато стъпваше - там, където Окатия го беше ударил с боздугана си, имаше усещането, че върви бос върху овални камъчета в сандък с пясък.

Гледаше как Калк се приближава през масите в кафенето, кълчейки бедрата си точно както - беше го чул някъде и вярваше в това - всички дебели мъже, които по природа са отлични танцьори.

- Къде бяхте?

- Къде бях? - повдигна вежда Калк заради тона на Макрон.

Макрон бързо отстъпи, оттегляйки се с толкова достойнство, колкото можеше да събере.

- Съжалявам, сър. Главата ме боли. Малко съм кисел. Не исках да прозвучи така.

- Съгласен съм с теб. Всъщност съм толкова съгласен с теб, че според мен трябва да си в болница, а не да стоиш тук, в кафенето, наливайки се с кафе през подутата си уста. Само се виж. Дори майка ти няма да те познае така.

Макрон направи гримаса.

- Всичко е наред, наистина. Испанският лекар ми каза, че нямам сътресение. А краката ми са само натъртени. Патериците облекчават част от усилията, когато вървя.

- И искаш да си на линия за убийството? Това ли е? Да получиш възмездието си. Куцукайки зад Окатия с патериците?

- Разбира се, че не. Аз съм безпристрастен. Професионалист. Знаете това.

- Знам ли го?

- Мислите да ме отстраните от случая? Да ме изпратите вкъщи? Това ли ми казвате?

- Не. Не възнамерявам да правя такова нещо. И да ти кажа ли защо?

Макрон кимна. Не беше сигурен какво ще чуе, но имаше чувството, че няма да му хареса.

- Беше моя грешка, че Окатия стигна до теб. Не трябваше да те оставям сам на хълма. Не трябваше да напускам позицията си. Можеше да те убие. Според моите правила, това ти дава правото на една услуга. Само на една. Искаш ли да останеш в случая?

- Да, сър.

- Тогава ще ти кажа къде бях.

Сабир потърка лицето си с ръце, все едно втриваше слънцезащитен крем.

- Има само един проблем.

- И какъв е той?

- Не само че френската полиция ще знае точно къде се намираме, благодарение на срещата ми с Калк, но и ще продължават да се опитват да ме хванат с всички налични средства заради убийствата на Бабел и нощния пазач. А вие двамата сте издирвани като съучастници.

- Не говориш сериозно?

- Напротив. Съвсем сериозно.

Капитан Калк ми каза, че действа изцяло по своя инициатива.

- И ти му вярваш?

- Да. Можеше да ме задържи тази сутрин и да изхвърли ключа от килията. Да обере овациите. Бях напълно готов да му се предам без съпротива. Не съм убиец на ченгета. Казах му го. Той дори взе „Ремингтъна“ и после ми го върна.

Алекси подсвирна.

- Властите можеха да прекарат месеци, приписвайки действията на онзи маниак на мен, а през това време мъжът, когото наричат Окатия, щеше отдавна да се е измъкнал - вероятно със стиховете, готов да ги продаде. И кой би могъл да докаже къде ги е намерил? Никой. Защото нямат ДНК за доказателство – явно убийството на неизвестен циганин не води до пълна процедура на разследване в тази страна. Освен това вече щях да съм в ареста, защо да си правят труда за повече? Идеалният заподозрян. Чиято кръв е удобно пролята на местопрестъплението. Отворен и разрешен случай, нали така?

- Тогава защо Калк прави това? Сигурно ще го изпратят на гилотината или в изгнание на остров Елба, като Наполеон, ако нещата се объркат.

- Едва ли. Прави го, защото иска Окатия и го иска силно. По негова вина помощникът му е пострадал. И се чувства отговорен за смъртта на нощния пазач. Смята, че е трябвало да се сети, че Окатия ще се върне да довърши започнатото. Но казва, че толкова се е ентусиазирал, дето той и помощникът му са разгадали брилянтно кода за Монсерат, та се е самозабравил. Точно като мен всъщност.

- Сигурен ли си, че не е капан? За да ви хванат и двамата? Може би мислят, че действате заедно?

- По дяволите! - изпъшка Сабир. - Не знам. Всичко, което знам, е, че той можеше да ме хване тази сутрин, а не го стори. За мен това си е една страшно голяма услуга.

- Какво ще правим тогава?

Сабир се облегна назад, преструвайки се на изненадан.

- Какво ли? Отиваме към Камарг, това ще направим. През Мийо[72]. Поне за това се разбрахме с Калк. После за няколко дни ще изчезнем сред десетките хиляди от най-близките ви роднини. Като не забравяме, че Окатия може да проследи колата ни където и когато си поиска, както и че още сме заподозрени за убийство и френската полиция е по петите ни, приготвила белезниците и автоматите.

- Исусе Христе! А после?

- После, след шест дни, в разгара на фестивала на Трите Марии, излизаме от укритието си и открадваме статуята на света Сара пред църквата, претъпкана догоре с фанатични нейни поклонници. Без да се сблъскваме с Окатия. И без озверелите фанатици да ни хванат или насекат на парчета, докато си вършим работата - обясни Сабир и се ухили. - Вкусни ли са ябълките, Алекси?

Част втора

Ейкър Бейл усети, че го обгръща дълбоко спокойствие, докато наблюдава как проследяващото устройство намира колата на Сабир и започва да я следи, примигвайки нежно.

Да. Там беше и сянката от полицейското устройство. Значи още работеха по случая. Беше твърде много да се надява, че са закопчали Сабир за нападението в Монсерат.

Имаше сериозна вероятност да му бяха приписали убийството на нощния пазач. Но пък беше странно, че отказват да го приберат - сигурно и те искаха стиховете. Изглежда както той, така и полицията предпочитаха да дебнат.

Бейл се усмихна и посегна към дясната седалка, търсейки личната карта на Макрон. Задържа я пред себе си и започна да говори на снимката:

- Как са краката ти, Пол? Малко възпалени?

Щеше отново да срещне Макрон, беше сигурен в това. Имаше недовършена работа с него. Как смее френската полиция да го преследва в Испания? Ще се наложи да им даде урок. Но засега ще съсредоточи усилията си върху Сабир. Той се беше насочил на юг, а не към Монсерат.

Защо ли? Едва ли беше чул за нападението там. И той разполагаше с точно същата информация за стиховете, която имаше и Бейл – същината на четиристишието, прогорено в основата на скрина, и другия стих от Рокамадур. Дали малката циганка край реката не беше скрила нещо, когато описваше съдържанието на стиха от сандъка?

Не. Не мислеше така. Винаги можеш да познаеш, когато някой е толкова изплашен, че не може да контролира пикочния си мехур - невъзможно бе да се противопоставиш на толкова силен страх. Като при антилопа, хваната от лъв - всички жизнени системи блокират, след като лъвът стигне гърлото на антилопата, и тя умира от шок още преди трахеята ѝ да е смазана от зъбите на хищника.

Това беше начинът, по който Монсеньор, покойният баща на Бейл, го беше научил да се държи - да върви напред, без да се замисля и с пълна отдаденост.

Да прецени оптималния изход от действията си и да преследва този изход, независимо от тактиките, които използва опонентът му. Шахът действаше по доста сходен начин, а Бейл беше добър на шах. Всичко опираше до желанието за победа.

И за финал последният телефонен разговор с Мадам, майка му, беше напълно задоволителен. Беше пропуснал да спомене фиаското в Монсерат, разбира се, и просто ѝ обясни, че онези, които следи, са били забавени от сватба – все пак цигани, а не ракетни инженери. Бяха от типа хора, които ще спрат да берат диви аспержи, докато бягат от полицията. Велико. Мадам съответно беше заявила, че е напълно доволна от действията му, и каза, че от многото ѝ деца тя смята него за най-близък до сърцето си. Този, на когото най-много разчита да продължи делото ѝ.

Докато Бейл караше на юг, можеше да почувства призрака на Монсеньор да му се усмихва благосклонно от гроба си.

- Знам къде трябва да отидем да се скрием - каза Йола.

- И къде е това място? – попита я Сабир.

- Има една къща. Във вътрешността на Камарг. Близо до Маре дьо ла Сигулет. От много години тя е център на борба за наследство между петима братя, които са я наследили от баща си - в стриктно изпълнение на Наполеоновия кодекс[73], разбира се – и не могат да се разберат какво да правят с общата си собственост. Никой от тях не говори с останалите. Така че никой не плаща за поддръжка или за охрана. Баща ми е спечелил правото да ползва къщата при облог преди петнайсет години и оттогава тя е наша територия. Наш патрин.

- Той е спечелил от братята правото да я ползва? Шегуваш се.

- Не. От някакви други цигани, които я открили. Това е доста незаконно според разбиранията на гаджотата, разбира се, и никой не знае за сделката, но за нас уговорката е твърда като скала. Просто се приема. Понякога оставаме там, когато посещаваме фестивала. Няма път дотам, само пътека. В този район гардианите[74] могат да се придвижват само с коне.

- Гардианите?

- Пазителите на камаргските бикове. Можеш да ги видиш да яздят бели коне, понякога носят и пики. Познават всяко ъгълче от камаргските блата. Те са наши приятели. Когато Сара е Кали бива спусната към морето, гардианите я охраняват.

- Значи те също знаят за къщата?

- Не. Никой не знае, че я ползваме, освен ние. Отвън не личи, че е обитаема. Има проход през избата и изглежда, че в къщата не живее никой, дори когато сме там.

- А какво ще направим с колата?

- Ще я оставим някъде далеч от Камарг.

- Но така Окатия ще ни изгуби. Имаме уговорка с капитан Калк, нали помните?

- Тогава временно ще я оставим в Арл. Можем да стигнем до Камарг с някои от другите цигани. Те ще ни вземат, когато ни видят. Ще направим знака шпера на пътя и те ще спрат. После слизаме на няколко километра от къщата и отиваме, като си носим храна - ако ни потрябва нещо допълнително, мога да отида и да направя мангел.

- Да направиш какво?

- Да проси от фермите – обясни Алекси и вдигна поглед от пътя. Беше свикнал да обяснява нещата от света на циганите на Сабир. Дори лицето му придобиваше особено изражение - нещо средно между ламтящ за пари телевизионен пастор и наскоро добил просветление духовен водач. - Още от времето, когато е била чей, Йола, както всички цигански момичета, е трябвало да се научи да убеждава местните фермери да споделят с нея излишната си храна. Йола е специалист в мангела. Хората се чувстват привилегировани да ѝ дадат нещо.

- Не ми е трудно да повярвам в това - засмя се Сабир. - Тя със сигурност успя да ме убеди да извърша много неща, за които не бих и сънувал, ако бях поне малко с акъла си. Като стана дума за това - какво ще правим, щом стигнем до къщата и ти претърсиш околностите за храна?

- След като стигнем, се скриваме вътре до фестивала. Отвличаме Сара. Скриваме я. После се връщаме в колата и бягаме. Обаждаме се на Калк. Полицията ще свърши останалото.

Усмивката замръзна на лицето на Сабир.

- Звучи страшно лесно, както го описваш.

- Мисля, че го видях.

- Тогава залегни.

- Но трябва да мога да виждам.

- Не, Макрон. Той ще ни види и ще се офейка. Ще имаме само един шанс да направим това, единединствен. Организирал съм скрита блокада на пътя точно преди Мийо, където шосето се стеснява през един каньон. Ще го оставим да мине през него. Половин километър нагоре по пътя има още една блокада, този път явна. Оставяме Сабир и циганите да минат. После я пускаме. Ако Окатия се опита да обърне, ще сме го заклещили като плъх в капан. Дори той няма да може да се измъкне по отвесна скала.

- А какво става със стиховете?

- Майната им на стиховете. Искам Окатия. Да го махна от улиците. Завинаги.

Макрон тайно беше започнал да си мисли, че шефът му май полудява. Първо хаосът в Рокамадур, в резултат на който ненужно загина нощният пазач. Макрон отдавна се беше убедил, че ако той водеше разследването, подобно нещо никога не би се случило.

После професионалната безотговорност на Калк да напусне поста си в Монсерат, в резултат на което Макрон беше пребит - в крайна сметка Окатия наби него вместо Калк. И сега това.

Макрон беше убеден, че могат сами да хванат Окатия. Да го следват от безопасно разстояние. Да изолират и да идентифицират колата му. Нямаше нужда от статични пътни блокади - те винаги създаваха повече проблеми, отколкото разрешаваха.

Ако не внимаваш, може да свършиш преследването в някое поле със слънчогледи. И после да прекараш три седмици, попълвайки формуляри, в които обясняваш нанесените на полицейските автомобили щети. Типът бюрокрация, която Макрон ненавиждаше.

- Кара бяло волво. Навярно е той. Ще приближа малко. Трябва да се уверя. Запишете регистрацията.

- Не се приближавай. Ще ни усети.

- Той не е супермен, сър. Няма идея, че ние знаем, че следи Сабир.

Калк въздъхна. Беше се оказало много глупаво от негова страна да направи тази единствена услуга на Макрон. Но така става, когато човек се чувства виновен. Става слаб. Макрон очевидно беше фанатик. С всеки следващ ден, прекаран заедно на пътя, фанатизмът му ставаше все по-явен. Първо бяха циганите. После бяха евреите. Сега беше семейството на годеницата му. Те бяха метиси[75]. От смесена раса. Очевидно Макрон можеше да приеме това в приятелката си, но не и в семейството ѝ.

Калк тайно подозираше, че колегата му гласува за Националния фронт[76], но той самият беше от поколение, което смяташе за некултурно да се разпитва друг човек за политическите му пристрастия. Така че никога нямаше да бъде сигурен. Или може би Макрон беше комунист?

Според Калк, в Комунистическата партия бяха дори по-лоши расисти, отколкото в Националния фронт. И двете партии си разменяха гласове напред-назад, както намереха за угодно.

- Казвам ти, това е достатъчно близо. Забравяш как ни надхитри в планините на Монсерат. Вияда смяташе, че е невъзможно сам човек да слезе оттам, преди да бъде обграден от полицейския кордон. Копелето сигурно може да се движи като котка. Сигурно се е измъкнал от периметъра още преди испанците да започнат акцията си.

- Ускорява.

- Остави го. Имаме още трийсет километра, преди да можем да нахлузим бесилото около врата му. Имам хеликоптер в готовност на летището в Родез. Специалните части са в Мон- пелие. Няма как да избяга.

Калк изглежда компетентен, мислеше си Макрон, звучи компетентно, но всичко това бяха глупости. Човекът беше дилетант. Защо да изпуска възможността да хване Окатия сега, за да изпълни един прекалено сложен план, който сигурно щеше още повече да унижи и двама им? Още една грешка, и той, Пол Ерик Макрон, можеше да зачеркне всяка възможност за повишение и да стои завинаги закотвен на мястото си.

Макрон натисна газта. Пътят беше планински, с много завои. Окатия щеше да е съсредоточен в шофирането. Нямаше да се сети да гледа на половин километър зад себе си. Макрон несъзнателно откопча кобура, който беше затъкнал на кръста си сутринта.

- Казах ти да намалиш.

- Да, сър.

Калк отново вдигна бинокъла. Завоите бяха толкова много, че ако гледаше през бинокъла за повече от няколко секунди, започваше да му се повдига. Да. Макрон беше прав. Бялото волво трябваше да е колата.

От около двайсет километра това беше единствената кола между тях и Сабир. Усети устата си да пресъхва и пърхане в стомаха си - обикновено се чувстваше така само в присъствието на съсипващата бюджета му бивша съпруга.

Когато излязоха от следващия завой, Бейл стоеше на осемдесет метра пред тях в средата на пътя. Държеше картечния пистолет, който беше взел от каталунския полицай. Шестстотин изстрела в минута. Деветмилиметров. „Парабелум“. Ефективна стрелба на двеста метра.

Бейл се усмихна, облегна оръжието на дясното си рамо и натисна спусъка.

Макрон рязко завъртя волана наляво - беше инстинктивна реакция, която нямаше никаква връзка с обучението му като шофьор или инструкциите за действия при засада. Немаркираната полицейска кола започна да се накланя. Той обърна волана в обратна посока, за да я балансира. Колата продължи по началната си траектория, но вече описвайки поредица от преобръщания.

Бейл погледна оръжието в ръцете си. Невероятно. Работеше дори по-добре, отколкото се беше надявал.

Полицейската кола спря, обърната на една страна, придружена от дрънкането и стърженето на метал. Стъкло, пластмаса и алуминий бяха посипани в петдесетметрова линия по пътя. Под автомобила се оформяше гъста локва масло, подобно на кръвоизлив. Бейл погледна бързо нагоре и надолу по пътя. После приклекна, събра падналите гилзи и ги пусна в джоба си. Нарочно беше стрелял високо с оръжието, насочвайки изстрелите към откритото поле.

Забавляваше го мисълта, че двамата полицаи, ако са оцелели след катастрофата, няма да могат да докажат, че той изобщо е бил там. Като хвърли още един, почти ленив поглед зад себе си, той се качи във волвото и продължи по пътя си.

- Какво ще попречи на Окатия просто да ни нападне и да ни накара да му кажем къде са стиховете?

- Това, че ние не знаем къде са. Поне доколкото му е известно.

Алекси придоби объркано изражение. Погледна въпросително към Йола, но тя беше заспала дълбоко на задната седалка.

- Помисли си, Алекси. Той знае само онова, което е чул от Йола. Нищо повече. А тя не е могла да му каже за Трите Марии, защото изобщо не е знаела за тях.

- Но...

- Освен това той има само стиха от основата на Черната дева от Рокамадур. Което го изпрати в Монсерат. Но в Монсерат не е успял да се добере до стиха, скрит в основата на Ла Моренета - стихът, който доказва циганската връзка. И не знае, че съм се срещал с Калк, нито че Калк ми е дал текста на стиха от Монсерат в знак на добра воля. Така че трябва да се залепи за нас. Сигурно предполага, че сме на път за някое конкретно място, от което да вземем още една част от посланието. Тогава защо да ни се меси? Той не подозира, че знаем, че ни следи. И сигурно е толкова самоуверен, след като се е измъкнал от испанската полиция, та смята, че може да се справи с една ръка с цялата френска полиция, ако полицаите са толкова глупави да се изправят срещу него.

- Откъде знаеш?

- Проста психология.

И погледът, който хвърлих на лицето му в светилището в Рокамадур. Това е тип, свикнал да получава каквото иска. И защо го получава? Защото действа. Инстинктивно. И без никаква съвест. Погледни какво е направил досега. Всеки път се хвърля към целта без капчица колебание.

- Тогава защо не му направим засада? Да използваме собствената му тактика срещу него? Защо да го чакаме да дойде при нас?

Сабир се облегна в седалката си.

- Полицаите ще се издънят, Дамо. Винаги го правят. Той уби братовчед ми, брата на Йола. Заклехме се, че ще отмъстим. Ти се съгласи с това. Държим този човек на каишка - следва ни където и да отидем. Защо не подръпнем малко каишката? Да го привлечем? Ще направим услуга на Калк.

- Наистина ли мислиш така?

- Да, така мисля - ухили се Алекси. - Харесвам полицията. Знаеш, че е така. Винаги са били честни с нас, циганите, не смяташ ли? Уважавали са ни и са се държали с нас наравно с останалите французи. Защо и ние да не им помогнем? Да върнем жеста?

- Нали помниш какво стана последния път?

- Сега сме по-добре подготвени. И ако стане най-лошото, полицията може да ни изпрати подкрепление. Ще бъде като с Джон Уейн в „Дилижансът“[77].

Сабир го погледна критично.

- Да. Знам, знам. Не си играем на каубои и индианци. Но мисля, че трябва да използваме тактиката на този тип срещу него. Почти сработи последния път...

- ...ако не броим топките и зъбите ти...

- ...ако не броим топките и зъбите ми. Да. Но този път ще стане. Ако го планираме добре. И ако не загубим хладнокръвие.

Калк се измъкна през разбития преден прозорец на полицейската кола. Полежа малко, проснат на земята и загледан в небето. Макрон беше прав. Въздушната възглавница действаше с колана.

Всъщност действаше толкова добре, че му беше счупила носа. Той вдигна ръка и опипа новата форма, която бе добил носът му, но не му стигна смелост да върне хрущяла на мястото му.

- Макрон?

- Не мога да мръдна, сър. И надушвам бензин.

Колата беше на самия връх на завоя. Калк си представи абсурдната гледка: как отваря багажника, вади предупредителния триъгълник и го разполага така, че никой да не се блъсне в тях по погрешка. Здравните и обезопасителни разпоредби твърдяха още, че трябва да носи отразителна жилетка, докато прави това. За кратко изпита желание да се засмее. Вместо това застана на колене и се наведе да погледне под останките от колата.

- Можеш ли да стигнеш ключовете?

- Да.

- Тогава изгаси двигателя.

- Това става автоматично, когато се задействат възглавниците. Но аз все пак завъртях ключа, за да съм сигурен.

- Добро момче. А можеш ли да стигнеш до мобилния си телефон?

- Не. Лявата ми ръка е заклещена между седалката и вратата. А въздушната възглавница е между дясната ми ръка и джоба ми.

Калк въздъхна.

- Добре, сега ще се изправя.

След секунда ще съм при теб.

Калк се олюля на краката си. Кръвта се отече към крайниците и за момент си помисли, че ще получи припадък.

- Добре ли сте, сър?

- Носът ми е счупен. Малко съм отпаднал. Ей сега идвам – отговори той. После седна на пътя.

Много бавно отново легна и затвори очи. Някъде зад него се чу внезапният и далечен писък на прегрели спирачки.

- Откъде е взел картечния пистолет?

- От испанския полицай, разбира се. Вияда така и не се сети да ми сподели този детайл.

Калк стоеше до Макрон в спешното отделение на болницата в Родез. И двамата бяха бинтовани.

Едната ръка на Калк беше в превръзка. Носът му беше наместен и можеше да почувства остатъчния ефект на местната упойка да гъделичка предните му зъби.

- Все още мога да карам, сър. Ако ни намерите нова кола, бих искал да направя още един опит да хвана Окатия.

- Не каза ли „още един опит“? Не си спомням кой беше първият.

- Беше само израз.

- Глупав израз! - скастри го Калк. Подпря глава на възглавницата.

- Момчетата от блокадите дори не вярват, че Окатия е бил там, защото никъде по колата няма дупки от куршуми. Казах им, че копелето явно е разчистило след себе си, но те още се забавляват с мисълта, че сме разбили колата по погрешка и опитваме да се покрием.

- Имате предвид, че го е извършил нарочно? Че иска да ни направи за смях?

- Той ни се подиграва, да – съгласи се Калк. Прокара цигара под носа си и се приготви да я запали.

Една сестра поклати глава и го извика навън с пръст. Калк въздъхна.

- Искат да ми отнемат случая. Да го прехвърлят на ЦДОС[78].

- Не могат да направят такова нещо.

- Могат. И ще го направят. Ако не им представя убедителна причина да се откажат.

- Вашата дългогодишна служба, сър.

- Да. Това е убедително. Мога да усетя всеки ден от нея в ръцете си, в бедрата и краката. Мисля, че има едно място по средата на десния ми прасец, което все още се чувства младо и жизнено. Дали да не им покажа него?

- Но ние го видяхме. Видяхме лицето му.

- От осемдесет метра. От движеща се кола. Скрит зад картечен пистолет.

- Те не го знаят обаче.

Калк се изправи.

- Да не ми предлагаш да ги излъжа, Макрон? Да преувелича нещата, които знам? Само за да остана в разследване, което вече на няколко пъти щеше да доведе до смъртта ни?

- Да, сър.

Калк внимателно опипа току-що наместения си нос с пръсти.

- Може би имаш право, момчето ми. Може би имаш право.

- Трябва ми достъп до интернет.

- До какво?

- До компютър. Трябва ми интернет-кафене.

- Луд ли си, Дамо? Полицията още те издирва. Може някой да чете новините на съседния компютър, ще види снимката ти, ще те издаде и щастливо ще наблюдава как идват да те приберат. После, ако заснеме цялата сцена на залавянето ти с уебкамера, ще може веднага да публикува кадрите и да стане известен. Мигновено ще спечели милиони. По-добро е от лотария.

- Мислех, че не можеш да четеш, Алекси. Откъде знаеш толкова много за компютрите.

- Играе игри - намеси се Йола.

- Моля? - обърна се Сабир към нея и видя как тя се прозява.

- Ходи в интернет-кафенетата и играе игри.

- Но той е възрастен.

- Въпреки това.

Алекси не можеше да съзре лицето на Йола, защото шофираше, но успя да хвърли няколко загрижени погледа в огледалото за обратно виждане.

- Какъв е проблемът с игрите?

- Никакъв, ако си на петнайсет.

Йола и Сабир се опитваха да останат сериозни, въпреки че вътрешно се забавляваха. Алекси беше идеален обект за дразнене, защото приемаше всичко, което се отнасяше до него, за чиста монета, но ако ставаше дума за някой друг, бе значително по-избирателен. Очевидно този път Алекси беше разбрал какво се върти в главите им, защото смени темата и подхвана посериозен въпрос:

- Кажи ми, защо ти трябва интернет, Дамо?

- За да намеря друга Черна дева. Трябва да открием място, достатъчно далеч от Камарг, към което да примамим Окатия. Такова, на което той ще се хване. За целта ни е нужна Черна дева.

- Не мисля, че трябва да правите това - поклати глава Йола.

- Но нали и двамата го искахте. В Самоа. И когато отидохме в Рокамадур.

- Имам усещане за този човек. Трябва да го оставите на полицията. Както се разбрахте с капитана. Имам много лошо предчувствие.

- Да го оставим на полицията? На тези глупаци? – възмути се Алекси и се заклати назад-напред на седалката. - И после ми се подигравате, че играя игри?

Вие си играете игри, не аз - каза той и направи драматична пауза, очаквайки отговор. Когато такъв не последва, продължи смело напред: – Предлагам да оставим Дамо да намери Черна дева. После отвеждаме Окатия натам. Този път правим план, в който да няма място за грешки. Ще го очакваме. Когато дойде, ще го застреляме. После Дамо ще го направи на пюре с тоягата си.

Заравяме го някъде. Полицията може да го търси още десет години - това ще държи поне няколко от тях далеч от нас, нали така?

- Алекси - вдигна ръце Йола, – когато Дел е раздавал мозък, той е имал само определено количество. Опитал се да бъде справедлив, разбира се, но му било трудно, защото майка ти толкова му опявала, че той забравил какво прави и по погрешка взел и малкото мозък, който бил предвидил за теб. И виж се сега.

- И на кого го дал? Мозъкът ми, имам предвид? На Дамо може би? Или на Гаврил? Това ли ми казваш?

- Не. Мисля, че е направил голяма грешка. Дал го е на Окатия.

- Намерих - каза Сабир, вмъквайки се на предната седалка на аудито с лист хартия в ръка. – Еспалион[79]. Само на около петдесет километра оттук по права линия. И е съвсем логично защо сме избрали заобиколен маршрут, за да стигнем дотам - полицията още ни преследва, както и Окатия - обясни той и погледна лицата на спътниците си. – Не виждам причина да не се върже, а вие?

- Защо Еспалион?

- Защото има каквото ни трябва. За начало е в обратната посока на Трите Марии. И има собствена Черна дева, наречена Ла Негрет. Вярно е, че не държи Младенец, но не можем да имаме всичко. Намира се в малък параклис в двора на една болница, което значи, че параклисът почти сигурно ще е без пазач, за разлика от Рокамадур, защото пациентите и близките им ще искат да имат достъп до мястото по всяко време на денонощието. Между другото, и тя прави чудеса - Ла Негрет е известна с това, че понякога плаче, а също и че както и да я боядисат, винаги си връща оригиналния цвят. Открита е по време на Кръстоносните походи и е докарана в Шато дьо Калмон д’Олт от Сир де Калмон. Тук пише, че статуята е била застрашена по времето на Революцията, когато замъкът бил плячкосан, но някой добър човек я спасил. Така че е напълно възможно да е била на това място и по времето на Нострадамус. Параклисът в Еспалион дори е част от Световното културно наследство. По пътя на поклонниците е, следващи Сантяго де Компостела, точно както Рокамадур. Идеално е.

- А как ще направим капан за Окатия?

- В момента, в който спрем в Еспалион, се обзалагам, че той ще се досети какво търсим. И почти сигурно е, че ще се опита да стигне дотам преди нас. Така или иначе, според Калк, никога не изостава с повече от километър зад нас, така че ще имаме две или три минути да заложим капана. Това със сигурност не е достатъчно. Затова сега Йола и аз трябва да хванем такси. Бързо.

Измислих малък план.

Сабир излезе от таксито. Имаше двайсет минути, преди Алекси да пристигне с аудито, а Окатия щеше да е по петите му. Двайсет минути да намери идеално място, в което да се направи засада. Йола чакаше край един уличен телефон в центъра на града. Ако не ѝ дадяха сигнал до половин час, щеше да се обади на Калк и да му каже какво става. Не беше много елегантен план, но с трима срещу един Сабир смяташе, че осигурява минималното предимство, от което имаха нужда, за да успеят. Но всичко опираше до него.

„Ремингтънът“ беше в него. Беше приличен стрелец. Но знаеше, че няма да оцелее в престрелка с Окатия. Не е въпрос на умения, бе сигурен в това, а на воля. Той не е убиец. Окатия е. Толкова е просто. Така че трябваше да го обезвреди, да го изкара от играта, преди той да може да реагира.

Погледът на Сабир обходи района на болницата. Дали Окатия ще влезе направо с колата? Или ще да я остави и ще дойде пеша, както беше направил в Монсерат? Сабир чувстваше как потта се стича по лицето му.

Не. Ще се наложи да влезе в параклиса. Да изчака Окатия там. Внезапно изпита силен пристъп на клаустрофобия. Какво прави? Как се беше докарал до това абсурдно положение? Сигурно е луд.

Нахълта в параклиса, като почти блъсна една възрастна жена и сина ѝ, които току-що се бяха помолили. Вътре имаше литургия. Свещеникът се подготвяше за месата.

Боже господи!

Сабир изскочи навън, поглеждайки трескаво към паркинга. Дванайсет минути. Той затича надолу по пътя към града. Беше невъзможно. Не можеха да започнат престрелка в параклис, пълен с вярващи. Може би Алекси ще подрани? Сабир забави крачка. Малко вероятно. Никакъв успех за засадата, която беше измислил. Когато Дел е раздавал мозъци, не само Алекси е бил без късмет. Сабир седна на някакво колче край пътя. Поне Алекси имаше достатъчно място да обърне тук. Поне за това се беше сетил. Извади „Ремингтъна“ и го положи в скута си.

После зачака.

- Провеждат меса. Мястото е пълно с хора. Ще стане касапница.

- Значи отпада? Няма да го правим?

- Имаме три минути да обърнем и да вземем Йола. После предлагам да се разкараме оттук. Веднъж излезли от града, се отърваваме от проклетото проследяващо устройство и тръгваме към Ле Сент Мари. И Калк, и Окатия да вървят по дяволите.

Алекси обърна аудито и зави към града.

- Къде остави Йола?

- Седнала е в кафене „Централ“. До един уличен телефон. Записах номера. Щях да ѝ звънна, ако всичко мине добре. Алекси погледна към Сабир и после пак напред.

- Какво ще правим, ако срещнем Окатия да идва насам? Той познава колата ни?

- Ще трябва да рискуваме. Не можем да оставим Йола да виси в центъра на града като примамка.

- А какво ще стане, ако той я забележи?

Сабир изстина.

- Спри до онази телефонна кабина. Ще ѝ звънна. Веднага.

***

Ейкър Бейл хвърли листа на дясната седалка. Еспалион. Черна дева, наречена Ла Негрет. Близо до болница. Значи беше това.

Беше получил списък на всички Черни деви южно от Лион по мобилния си телефон. Благодарение на личната секретарка на Мадам, неговата майка. Беше му направила списък за всеки случай, използвайки материали от библиотеката на Монсеньор, покойния му баща.

Тогава си помисли, че тя е твърде предпазлива и се бърка в работата му. Сега знаеше, че е постъпила правилно. Натисна газта. Би било добре да приключи с това веднъж завинаги. Беше отнело твърде много време. Беше се разкрил прекалено. Колкото по-дълго оставаш на бойното поле, толкова по-голяма е вероятността да допуснеш грешка. Легионът го беше научил на това. Виж какво беше станало в Диенбиенфу[80] срещу Виетмин[81].

Бейл стигна до края на Еспалион със сто и петнайсет километра в час, като очите му се движеха вляво и вдясно, търсейки табели, които да го насочат към болницата. Намали скоростта, приближавайки към центъра на града. Нямаше нужда да привлича вниманието върху себе си. Щеше да има време. Тримата глупаци дори не осъзнаваха, че още ги следва. Спря до кафене „Централ“, за да пита за посоката.

Момичето. Беше седнало там. Значи са я оставили. Отишли са сами да свършат мръсната работа. Ще се върнат по-късно. Ще я вземат, когато е безопасно. Джентълмени.

Бейл излезе от колата. В същия момент телефонът в една близка кабинка иззвъня. Момичето погледна към него и към кабината. После пак към него.

Погледите им се срещнаха. Бейл сложи на лицето си приканваща усмивка, сякаш току-що е видял отдавна изгубен приятел.

Йола се изправи, събаряйки стола си. Един сервитьор инстинктивно тръгна към нея.

Бейл се обърна и тръгна обратно към колата си.

Когато се обърна да погледне назад, момичето тичаше, за да спаси живота си.

Бейл отлепи бавно колата от бордюра, все едно е променил решението си да изпие чаша кафе или е забравил портфейла си вкъщи.

Не искаше някой да го запомни. Погледна назад и наляво. Момичето бягаше по пътя, а келнерът я преследваше. Глупава кучка. Беше забравила да плати сметката.

Той настигна келнера и му свирна с клаксона.

- Извинявайте. Грешката е моя. Малко бързаме - каза той и размаха двайсет евро през прозореца.

- Надявам се, че това ще покрие и бакшиша.

Келнерът го погледна удивен.

Бейл се усмихна.

Кръвясалите му очи винаги се отразяваха така на хората. Дори ги хипнотизираха. Като дете, състоянието му беше възхитило множество лекари - дори някои вестници бяха писали за него. Един доктор му каза, че преди неговият случай да привлече вниманието, очите без бяло („небели“, ги беше нарекъл лекарят, такива, в които само околните вътреоматидни клетки имат пигментация) са били наблюдавани само при Gammarus chevreuxi Sexton - пясъчната скарида[82]. Следователно той беше от напълно нов генетичен вид. Истински рецесивен ген[83] по Мендел[84]. Ако някога имаше деца, можеше да основе династия.

Бейл си сложи очилата, развеселен от неудобството на келнера.

- Наркотици, нали знаете. Днешната младеж. Не можеш да си позволиш да ги оставиш сами. Ако дължи повече, ми кажете.

- Не. Всичко е наред. Това е достатъчно.

Бейл вдигна рамене.

- Истината е, че тя трябва да се върне в клиниката. Мрази дори тази мисъл. Винаги ми причинява това - продължи Бейл. Махна на келнера, докато ускоряваше. Последното нещо, което искаше, беше ново полицейско присъствие да го следва по петите. Вече му беше коствало твърде много усилия да се отърве от предишните.

Така келнерът щеше да разкаже на клиентите какво е станало и всички щяха да са доволни. Докато се приберяха вкъщи, на историята щяха да са ѝ поникнали криле и да се е сдобила с десетина различни завършека.

***

Йола трескаво погледна през рамо. Забави крачка. Какво беше направила? Беше говорила със сервитьора. Глупаво, толкова глупаво, да избяга, без да е платила. Опита се да успокои дъха си, но изглежда временно беше загубила контрол над сърцето си.

Ами ако той не беше човекът?

Защо избяга така? Имаше нещо в него. Нещо в начина, по който ѝ се беше усмихнал. Все едно се познават. Някаква фамилиарност.

Тя застана на ъгъла на улицата, наблюдавайки разговора му с келнера. Щеше да отмине. Нямаше нищо общо с нея. Беше се паникьосала без причина.

И телефонът беше звъннал. Може би Дамо искаше да се обади в полицията. Може би е искал да ѝ каже, че са убили Окатия? Окатия? Сега си спомни очите на мъжа. Спомни си как я бяха пронизали в кафенето. Тя тихо изстена и побягна.

Зад нея волвото започна да набира скорост.

Отначало Йола тичаше, без да мисли - далеч, просто далеч от бялата кола. В един момент обаче прояви достатъчно хладнокръвие да се вмъкне в тясна алея, където знаеше, че за голямото волво ще е трудно да я последва.

Моментният спад на напрежението я успокои и позволи на разума ѝ да надделее над емоциите за първи път през трите минути, след като разпозна нападателя си.

Сега волвото я следваше с побавно и по-неравномерно темпо – внезапно ускорявайки и после забавяйки, когато тя най-малко очакваше. Йола внезапно осъзна, че той я подкарва - подкарва я като крава, към покрайнините на града.

А Дамо беше телефонирал.

Трябваше да е той. Което означаваше, че двамата с Алекси може да се връщат да я вземат. Тя погледна уплашено през дясното си рамо към центъра на града. Те щяха да дойдат по пътя откъм болницата. Единственият ѝ шанс беше да ги пресрещне. Ако Окатия продължаваше така, тя все някога щеше да се измори и той щеше лесно да я прибере.

Тя видя един мъж да излиза от някакъв магазин - нагласи чорапите си и яхна колелото, което беше подпряно на дърво. Дали да му викне? Не. Инстинктивно знаеше, че Окатия ще го убие без никакви угризения.

Имаше нещо фаталистично в начина, по който я следваше - сякаш всичко е било предначертано. Тя няма да намесва никого - никого, който вече не е влязъл в затворения им кръг.

Притискайки сърцето си с ръка, Йола затича обратно към центъра на града, избирайки посоката си така, че да пресече пътя, по който трябваше да минат Алекси и Дамо.

Преди колко време бяха телефонирали? Пет минути? Седем?

Беше се задъхала като кон, дробовете ѝ не бяха свикнали със сухия градски въздух. Волвото отново ускори, сякаш този път наистина беше тръгнал към нея, сякаш възнамеряваше да я събори.

Тя нахълта в някакъв магазин. После веднага излезе - страхуваше се да не бъде хваната в капан. Ако можеше само да мине полицейска кола. Или автобус. Каквото и да е. Тя влезе в друга алея. Зад нея волвото ускори, за да я пресрещне на изхода.

Йола свърна назад и продължи към главния път. Ако той обърне сега, ако обърне колата, преди да е стигнал края на алеята, с нея е свършено.

Сега тя наистина бягаше, въздухът излизаше през устните й с хрипове. Тя помнеше ръцете му върху себе си. Заплахите му. Фаталния ефект от думите му. Чувството, че няма измъкване. Че той ще направи каквото казва. Ако я хване сега, ще я прати в безсъзнание, за да я накара да замълчи. Може да направи всичко с нея. Няма как да знае точно какво.

Изскочи на главния път, оглеждайки се наляво и надясно за аудито. Шосето беше пусто. Дали трябваше да се върне назад към града? Към кафенето? Или да тръгне към болницата? Пое към болницата. Вече куцаше и не можеше да тича. Когато волвото на Бейл изникна от завоя на пътя, тя залитна и се свлече на колене.

Беше пладне. Всички обядваха.

Йола беше сама.

- Това е Йола. Изгубила е съзнание! - извика Сабир и спря колата до бордюра.

- Дамо, виж - хвана го Алекси за ръката.

Сабир погледна напред. Бяло волво със затъмнени стъкла излезе бавно от завоя и спря в насрещното платно, на около петдесет метра от момичето. Вратата се отвори и от автомобила излезе мъж.

- Това е той. Окатия.

Сабир излезе от колата.

Йола се изправи, като леко се олюляваше, очите ѝ бяха приковани във волвото.

- Алекси, иди я вземи - нареди Сабир и извади „Ремингтъна“ от джоба си. Не го насочи срещу Окатия - това би било абсурдно, предвид разстоянието между тях, но го остави до хълбока си, сякаш беше планирал да го върне в джоба си, но временно бе забравил, че държи пистолет. – Влизай в колата с нея.

Окатия не помръдна. Просто стоеше и наблюдаваше действията им, като неутрален наблюдател, следящ размяната на затворници между воюващи държави.

- И двамата ли сте вътре? – попита Сабир, без да смее да свали поглед от призрачно неподвижния си опонент.

- Това моят пистолет ли е? – попита Бейл. Гласът му беше умерен, контролиран - сякаш провеждаше предварително уговорени преговори между враждуващи фракции.

Сабир се почувства унесен, почти хипнотизиран. Вдигна пистолета и го погледна.

- Ще ви дам десет минути преднина, ако го оставиш на пътя.

Сабир поклати глава. Беше смаян. Като в алтернативна вселена.

- Не говориш сериозно.

- Съвсем сериозен съм. Ако се съгласиш да оставиш пистолета на пътя, ще се отдръпна от колата си и ще тръгна към центъра на града. Ще се върна след десет минути. Можете да поемете в посоката, която желаете. Стига да не е към болницата, разбира се.

Алекси се подаде от предната седалка и зашепна напрегнато на Сабир:

- Той не осъзнава, че знаем за проследяващото устройство. Сигурен е, че може да ни прихване без проблем, ако вече сме взели Ла Негрет. Но смята, че не сме го направили. Има само няколко пътя, излизащи от този град. Ще види в коя посока тръгваш и ще ни последва. Имаме нужда от тези десет минути. Остави му пистолета. Ще се отървем от устройството, както ти каза.

- Но тогава няма да имаме средство за самозащита - повиши тон Сабир.

- Дамо, остави му проклетия пистолет - продължи да шепти през зъби Алекси. - Ще вземем друг от... – не довърши той, сякаш се страхуваше, че Бейл може да чете по устните му или да чуе думите му от петдесет метра - там, където отиваме.

Бейл посегна зад себе си и извади „Рюгера“ от кобура му. Вдигна револвера и го насочи с две ръце срещу Сабир.

- Мога да прострелям коляното ти. Тогава няма да можеш да караш. Или да пукна предната ви гума. Резултатът ще е същият. Този пистолет стреля с точност до осемдесет и пет метра. Твоят е точен може би до десет.

Сабир отстъпи зад прикритието на отворената врата.

- Ще мине през това без проблем. Но не е в ничий интерес да предизвикваме хаос тук. Оставете пистолета. Оставете ми чист път до болницата. И можете да си вървите.

- Прибери твоя пистолет. В колата.

Бейл отиде до волвото. Хвърли револвера на предната седалка.

- Сега се отдръпни.

Бейл направи три крачки към пътя. Товарен ситроен мина край тях, но пътниците бяха улисани в разговор и не им обърнаха внимание.

Сабир скри „Ремингтъна“ зад гърба си и се престори, че се кани да се качи в аудито.

- Разбрахме ли се, мистър Сабир?

- Да.

- Тогава остави пистолета до банкета, в канавката. Сега тръгвам – каза Бейл и заключи вратите на волвото. - Ако не направите каквото ви казах, ще ви последвам, независимо какво ще открия в параклиса на болницата, и ще се уверя, че ще страдате дълго, преди да умрете.

- Ще оставя пистолета. Не се притеснявай.

- А Черната дева?

- Тя все още е в болницата. Нямахме време да я вземем. Знаеш това.

- Момичето - рече Бейл и се усмихна. - Можеш да ѝ кажеш, че е много смела. Можеш да ѝ кажеш още колко съжалявам, че я изплаших край реката.

- Тя те чува. Сигурен съм, че е трогната от думите ти.

Бейл вдигна рамене и се обърна, за да тръгне. После се спря.

- Пистолетът.

Беше на Монсеньор, на баща ми, нали разбираш. Моля те да го оставиш нежно.

- .Мислиш ли, че е луд? – попита Алекси. Току-що беше сменил номерата им за трети път - както обикновено предпочиташе места за пикник или панорамни разширения на пътя, където можеше бързо да види приближаващите собственици.

- Не.

- Защо не? - учуди се той.

Шмугна се на предната седалка, като пусна отвертката в отделението от вътрешната страна на вратата. – Можеше лесно да ни убие. Имаше този чудовищен пистолет. Всичко, което трябваше да направи, беше да се затича към нас с изстрели.

- Как точно? Като Буч Касиди и Сънданс Кид[85]?

- Ти се шегуваш с мен, Дамо. Сериозно. Нямаше да успеем да се измъкнем навреме.

- Но той не иска нас.

- Какво имаш предвид?

- Ние сме просто средство към постигането на дадена цел, Алекси. Начин да се добере до стиховете. Ако започне престрелка в покрайнините на града, намалява шансовете си да стигне там преди ченгетата. Целият район ще бъде отцепен. Както ти каза, има само четири пътя за излизане оттук - би било детска игра за полицията да блокира всички изходи. После да изпрати хеликоптери. Като да преследваш зайци с обучени порове[86].

- Сега знам какво е да си заек. А цял живот си мислех, че съм пор.

- Ти си пор, Алекси. Смел пор - намеси се Йола и се изправи на задната седалка. - Благодаря ти, че ме спаси.

Алекси се изчерви. Направи физиономия и присви рамене, започна да се хили, а после удари таблото.

- Направих го, нали? Той можеше да ме застреля. Но въпреки това излязох на улицата и те взех. Нали ме видя, Дамо?

- Видях те.

- Взех те, нали, Йола?

- Да. Взе ме.

Алекси седеше на предната седалка и се хилеше на себе си.

- Може би ще те отвлека, докато сме в Ле Сент Мари. Може да помоля света Сара да благослови бъдещите ни деца.

Йола се изправи малко по-високо в седалката.

- Това предложение за брак ли е?

Алекси гледаше решително напред - един истински Ел Сид[87], който се връща във Валенсия начело на армията си.

- Казах само „може би“. Недей да се надяваш прекалено – отговори той и удари Сабир по рамото. - А, Дамо? Тръгни си, когато искаш да останеш, нали? Така трябва да се прави с жените.

Погледите на Сабир и Йола се срещнаха в огледалото за обратно виждане. Тя завъртя очи в знак за примирение. Той вдигна рамене и наведе съчувствено глава. Тя му отвърна със скрита усмивка.

- Отървали са се от проследяващото устройство.

- Какво? Това на Окатия?

- Не. Нашето. Сигурно само него са открили. Мисля, че те смятат, че е неговото. Вие това ли им казахте? Че има само едно?

Калк въздъхна. Животът не течеше според плана. И все пак. Кога ли е било иначе? Беше се оженил рано, с всичките си идеали. Бракът се беше оказал провал от самото начало. Жена му само се караше, а той се доказа като морален страхливец. Унищожителна комбинация.

Бяха последвали двайсет и пет години нещастие, и то толкова голямо, че последното десетилетие на съдебни дела, изплащане на издръжки и немотия понякога изглеждаше като дар Божи.

Всичко, което му беше останало, бе полицейската му работа и разочарованата му дъщеря, която караше съпруга си да отговаря на обажданията му вместо нея.

- Можем ли да следим колата на Сабир чрез бръмбара на Окатия?

- Не. Защото нямаме правилния код.

- Можем ли да го получим?

- Работят върху това. Има само около сто милиона възможни комбинации.

- Колко време? - Ден. Може би два.

- Твърде дълго. А какво стана със серийния номер на пистолета?

- Регистриран е за първи път през трийсетте. Но данните от преди 1980 година все още не са вкарани в компютър. Така че всички записи от преди войната или поне тези, които не са били иззети от нацистите, се пазят в един склад в Бобини. Някой трябва да ги прегледа на ръка. Същият проблем, като с бръмбара. Но с петдесет процента по-малка вероятност за успех.

- Тогава трябва да се върнем към катуна в Гурдон. Да хванем следите им оттам.

- Как решихте това?

- Тримата са прекарали там три дни. Все някой ще е говорил с някого. Винаги става така.

- Но нали знаете как е с тези хора. Защо смятате, че внезапно ще поискат да говорят с вас?

- Не смятам. Но това е добър начин да прекараме времето си, докато твоите глуповати приятели успеят да ни върнат по петите на тези хора, както ти настояваш да ги наричаме.

Ейкър Бейл отхапа от сандвича си, след което фокусира бинокъла върху циганския катун, дъвчейки замислено. Беше в една църковна кула, уж за да чисти камбаните и да преписва хроники. Свещеникът се беше оказал, както биха казали англичаните, добряк и не намери причина Бейл да не прекара деня горе с въглен и хартия. Вероятно все пак и стоте евро дарение за църковния фонд бяха спомогнали.

Досега обаче Бейл не беше разпознал никого от катуна в Самоа. Това би била първата му линия на нападение. Втората разчиташе на несъответствия. Да намери някого и нещо, което не се вписва, и да атакува чрез тях. Нещата, които не се вписваха в установените норми, винаги предлагаха слабости. А слабостите предлагаха възможности.

Досега беше открил омъжено момиче, което нямаше деца, стара жена, с която никой не говореше и никой не докосваше, и един блондин, който изглеждаше като излязъл от декорите на филм за викинги - или оттам, или от плаца на тренировъчния лагер на СС в Падерборн[88] през 1938 г. Този тип не приличаше на нито един циганин, когото Бейл беше виждал. И все пак сякаш те го приемаха като свой.

Любопитно. Със сигурност си струваше да се проучи. Бейл не таеше особена злоба заради задънената улица, в която се беше озовал със статуята в Еспалион.

Бяха го метнали, както се казва. Тримата го бяха преметнали и той се беше вързал. Беше се оказал забележителен капан и той бе принуден отново да преразгледа мнението си за тях. Особено за момичето, което наистина го беше подвело - до такава степен, та напълно се бе убедил, че тя изпитва истински ужас от него. Беше изиграла ролята на троянския кон перфектно и не трябваше никога повече да я подценява.

По дяволите! Беше си върнал „Ремингтъна“ на Монсеньор, и то преди на някого да му хрумне да опита да го проследи, и си бе разчистил пътя от полицаите. Така че времето му не беше изцяло загубено. Но беше принуден да признае, че решението на Сабир да избере Еспалион беше много вдъхновено. Всичко беше както трябва.

Следователно той беше сигурен, че истинският ключ за мястото на стиховете беше в точно противоположната посока на тази, в която тримата уж бяха поели. Това беше нещото, което книжните плъхове като Сабир винаги правеха – изпилваха нещата в излишни подробности. Което значеше, че истинската Черна дева лежи някъде в Южна Франция. Това стесняваше кръга значително. Което правеше принудителната екскурзия на Бейл на север - до Гурдон, още по дразнеща. Но така трябваше да бъде.

Беше изгубил тримата от проследяващото устройство почти в самото начало. Смяташе, че Сабир е поел към Родез и после е завил на изток, към Лайсак. Оттам можеше лесно да си пробие път до Монпелие, където се срещаха трите главни магистрали. Може би все още възнамеряваха да отидат към Монсерат? В това би имало смисъл. В този случай щяха да получат ужасен шок.

Ако разбираше правилно душевността на испанските полицаи, щяха да дебнат на мястото поне още шест месеца, като всички щяха да отслужват допълнително време и да се възползват от всяка възможност да бъдат забелязани в лъскавите си кожени якета и бричове, размахвайки картечни пистолети. Латиносите бяха еднакви по целия свят. Обичаха представянето повече от същността.

Блондинът си пробиваше път през катуна към центъра на града. Много добре. Щеше да пробва първо с него. Щеше да е по-лесен за стигане и от момичето, и от старицата.

Бейл дояде сандвича си, събра комплекта си за почистване на месинг и бинокъла и тръгна надолу.

Калк наблюдаваше как Гаврил си пробива път през сергиите на градския пазар. Това беше десетият циганин, чиито действия той и Макрон бяха проследили тази сутрин. Но понеже беше рус, Гаврил се смесваше с обстановката много по-ефективно от останалите представители на племето си. Освен това около него имаше нещо „друго“ - някаква анархистична жилка, която предупреждаваше хората, че той няма непременно да се подчинява на морала им или да се съгласява с тяхното мнение.

Калк забеляза, че местните се отдръпваха настрана от него, след като го забележеха. Дали беше заради безвкусната риза, която имаше явна нужда от пране? Или евтините обувки, имитиращи алигаторска кожа. Или заради смехотворния колан с желязна тока? Мъжът вървеше, все едно носеше на бедрото си двайсетсантиметров нож. Но не носеше. Поне това беше очевидно. Но би могъл да носи нож някъде другаде по себе си.

- Хвани го, Макрон. Този търсим.

Макрон се задвижи. Тялото му все още беше осеяно с лепенки, превръзки и хирургически шевове, дори ако не броим краката му. Но Макрон не изневеряваше на себе си и намираше начин да прикрие тези недостатъци зад арогантната си походка. Калк поклати глава в тихо отчаяние, докато наблюдаваше как подчиненият му се приближава към циганина.

- Национална полиция - каза Макрон и показа значката си. - Бихте ли ни придружил, моля.

За момент изглеждаше, че Гаврил се кани да побегне, но Макрон сграбчи ръката му, както ги учеха в училището за кадети, и Гаврил въздъхна, като че ли това не бе първият случай, в който му се случва нещо подобно, и тръгна кротко.

Като видя Калк, се поколеба за момент, изкушен от превръзката на ръката и лепенката на носа.

- Кой победи? Ти или конят?

- Конят.

Калк кимна на Макрон, който подпря Гаврил на една стена, разкрачи го и го претърси за скрито оръжие.

- Само това, сър - обяви Макрон и показа джобно ножче, марка „Опинел“[89] .

Калк знаеше, че не може да повдигне сериозно обвинение заради обикновено джобно ножче.

- Колко е дълго острието?

- О, около дванайсет сантиметра.

- Значи с два сантиметра подълго от разрешеното по закон?

- Така изглежда. Да, сър.

- Мислех, че този тип тормоз е приключил - изсумтя Гаврил. – Мислех, че са ви казали да ни третирате като всички останали. Не ви виждам да претърсвате всички добри граждани наоколо.

- Трябва да ти зададем няколко въпроса. Ако отговориш добре, можеш да си вървиш. Заедно с ножчето и несъмнено неопетненото си досие. Ако не го направиш, ще те закопчеем.

- О, значи така карате циганите да говорят напоследък?

- Точно така. Иначе щеше ли да говориш с нас? Примерно в катуна? Би ли предпочел това?

Тръпки побиха Гаврил, сякаш някой се е разходил върху гроба му.

„Няма публика - помисли си Калк, - този човек има нужда от публика, за да се прави на много корав.“ За момент Калк почти го съжали.

- Кажи си името първо.

Последва кратко колебание, и после - капитулация:

- Гаврил Ла Рупи[90].

Макрон избухна в смях.

- Шегуваш се. Ла Рупи? Наистина се казваш Ла Рупи? Това означава „боклук“ там, откъдето идвам. Сигурен ли си, че не е Льо Рупете? Така казваме на ташаците в Марсилия.

Калк го игнорира. Остави очите си приковани в циганина, като търсеше следи за промяна в изражението му.

- Носиш ли личната си карта?

Гаврил поклати глава.

- Втори удар - заяви Макрон развеселено.

- Ще направя нещата прости.

Искаме да знаем къде са Адам Сабир и двамата му спътници. Той е търсен за убийство, нали знаеш. А те се издирват като съучастници.

Лицето на Гаврил се вкамени.

Калк веднага усети, че споменаването на убийство е било грешка. Беше хвърлило Ла Рупи в глуха защита. Той се опита да се измъкне.

- Разбери. Не мислим, че си замесен по някакъв начин. Само ни трябва информация. Този човек е убиец.

Гаврил сви рамене.

Но потенциалният извор на информация явно беше пресъхнал.

- Щях да кажа, ако знаех. Хората, които споменахте, не значат нищо за мен. Единственото, което знам, е, че си тръгнаха оттук преди два дни и оттогава никой не ги е чувал или виждал.

- Той лъже - каза Макрон.

- Не лъжа - обърна Гаврил лице към него. - Защо бих излъгал? Можете да направите живота ми много труден. Знам това. Бих ви помогнал, ако можех. Повярвайте ми.

- Върни му ножчето.

- Но, сър...

- Върни му ножчето, Макрон.

И му дай една от визитките ми. Ако ни потърси с информация, която да доведе до арест, ще получи награда.

Чу ли това, Ла Рупи?

И двамата наблюдаваха как Гаврил си пробива път сред тълпата от ранобудни клиенти на пазара.

- Защо направихте това, сър? Можехме да го поизпотим още малко.

- Защото допуснах още една грешка, Макрон, в дългата поредица от скорошни грешки. Споменах думата „убийство“. Това е табу за циганите. Означава години затвор. Означава проблеми. Видя ли как лицето му се затвори като стрида? Трябваше да подходя по друг начин.

Хайде - изправи рамене Калк. - Да си намерим друг. Явно ми трябва практика.

- Какво каза на двете куки? – попита Бейл и притисна върха на ножа си в задната част на бедрото на Гаврил.

- Господи? Това пък какво е?

Бейл заби острието на половин сантиметър в плътта на Гаврил.

- Ау! Какво правиш?

- Ръката ми се изплъзна. Всеки път, когато не отговориш на някой от въпросите ми, ще се изплъзва по още малко. Ако не отговориш на три въпроса, ще прекъсна бедрената ти артерия. Кръвта ти ще изтече за по-малко от пет минути.

- О, по дяволите!

- Повтарям. Какво каза на двете куки?

- Нищо не им казах.

- Отново се изплъзна.

- Ааа!

- Говори тихо или ще забия ножа в ануса ти. Чуваш ли ме?

- Исусе. Исусе Христе!

- Нека перифразирам въпроса. Къде отидоха Сабир и двата му кърлежа?

- Към Камарг. На фестивала. Света Сара.

- И кога е фестивалът?

- След три дни.

- И защо са тръгнали натам?

- Всички цигани ходят там. Света Сара е нашият патрон. Отиваме там, за да чуем благословията ѝ.

- Как получаваш благословия от светец?

- Статуята ѝ. Отиваме до статуята и я молим да ни благослови. Докосваме я. Опитваме да я целунем.

- За каква статуя говорим?

- Господи! Просто статуя. Моля те, махни ножа от крака ми.

- Случайно статуята да е черна? — завъртя ножа Бейл.

Гаврил започна да пищи.

- Черна? Черна? Разбира се, че е черна.

Бейл извади ножа от крака на Гаврил и отстъпи назад.

Циганинът се обърна, хващайки бедрото си с две ръце, все едно е топка за ръгби.

Бейл го халоса в основата на врата, преди той да има възможност да погледне нагоре.

- Не можем да чакаме до фестивала, Алекси. Трябва да проверим статуята, преди той да започне. Не вярвам този маниак да не е събрал две и две и да е получил шест.

Ако зададе правилните въпроси, всеки циганин ще му каже за света Сара и фестивала. Все едно да размахваш червен флаг пред бик.

- Но те ще я охраняват. Знаят, че хората искат да влязат и да я докоснат, затова я пазят с кордон. Денонощна охрана до фестивала. После я вадят на открито и я показват на каещите се. Всички скачат и се опитват да я докоснат. Бащите вдигат децата си. Но тя никога не остава извън полезрението на хората. Няма да е, както беше в Рокамадур. Това е различно. Само ако можехме да почакаме до края на фестивала. Тогава я оставят на мира. Всеки може да отиде и да я докосне.

- Не можем да чакаме. Знаеш това.

- Защо той иска тези стихове, Дамо? Защо е готов да убива за тях?

- Едно нещо мога да ти гарантирам. Не е само за пари.

- Откъде знаеш?

- Ти го видя, нали? Беше готов да се откаже от цялото си предимство само за да получи обратно пистолета на баща си. Смяташ ли, че това е нормално поведение? За някого, който иска да направи състояние? Със стиховете в ръцете си ще може да си купи хиляди пистолети. Издателите по цял свят ще наддават един през друг, за да се доберат до нещо подобно. Затова и аз проявих интерес към стиховете отначало - користна финансова изгода. Не се срамувам да си го призная. Сега мисля, че в тях има нещо повече - някаква тайна, която Окатия смята, че те ще разкрият, или нещо, от което се страхува. Нострадамус явно е открил нещо – нещо от огромно значение както за света, така и за вас, циганите. Вече е бил предсказал точно кога ще умре. Така че е решил да защити откритието си. Да не го публикува, а да го скрие. Той е вярвал в Бог – вярвал е, че дарбата му е дарена от Бог. И според мен е вярвал, че Бог ще осигури правилната ситуация, правилното време, когато пророчествата му да бъдат разкрити.

- Мисля, че си луд, Дамо. Мисля, че там няма нищо. Мисля, че преследваме муло[91].

- Но ти видя надписа на сандъка? И под Черната дева? Сам можеш да видиш схемата.

- Иска ми се да ти вярвам. Наистина ми се иска. Но дори не мога да чета, Дамо. Понякога в главата ми става толкова объркано от тези мисли, че ми се ще да я дръпна и да я откача.

Сабир се усмихна.

- Какво мислиш ти, Йола?

- Мисля, че си прав, Дамо. Мисля, че има нещо за тези стихове, което още не разбираме. Някаква причина, поради която Окатия е готов да убива за тях.

- Може би дори иска да ги унищожи? Това хрумвало ли ви е?

- Защо? - попита Йола. Очите ѝ се разшириха. - Защо някой би поискал това?

- Този въпрос е за сто хиляди долара - отвърна Сабир и поклати глава. - Ако можех да му отговоря, щяхме да сме свободни да си тръгнем.

Някои от приятелите на Гаврил вярваха, че той винаги е бил гневен. Че някакво муло е влязло в тялото му при раждането и като тумор продължава да го гризе оттогава. Че то е причината той да изглеждаше като гаджо. Че може би изобщо не е бил отвлечен при раждането си, а просто е бил прокълнат в някой предишен живот и външният му вид е резултат от това. Беше по-лошо от обикновения апатрид. Той беше странник дори за собствената си общност. Поне Базена вярваше в това. Но в стомаха ѝ се разливаше топлина, когато помислеше за него, и не можеше да разсъждава трезво по въпроса.

Днес Гаврил изглеждаше погневен от всякога. Базена погледна към старата жена, която изпълняваше ролята на нейна временна дуена[92], и после върна погледа си върху косата на Гаврил. Той лежеше на земята, панталоните му бяха свалени до глезените и тя шиеше раната на крака му. Не ѝ изглеждаше като ухапване от куче - беше по-скоро рана от нож. И моравата синина на врата му едва ли беше получена при прескачането на ограда. Какво е направил - паднал е назад? Но кой се беше карал с него.

Тя се зачуди за миг как ще изглеждат децата им. Дали ще приличат на нея и ще са като цигани, или ще са като Гаврил и ще бъдат прокълнати. Мисълта караше краката ѝ да треперят.

- Кога ще потегляте за Ле Сент Мари? - попита той Базена.

- По-късно - отвърна тя и направи последния шев. - Може би след час.

- Ще дойда с вас.

Базена изправи гръб. Дори старата дуена забеляза.

- Ще пътувам отпред. С баща ти и брат ти. Ето - рече той и бръкна в джоба си, откъдето извади смачкана банкнота от двайсет евро. – Кажи им, че това е за бензина. За моята част от бензина.

Базена хвърли поглед към старата дуена. Дали Трюфени си мислеше същото като нея? Навярно Гаврил дава да се разбере, че възнамерява да я отвлече, докато са в Ле Сент Мари, и да помоли света Сара да благослови брака им?

Тя завърза шевовете и втри репей в крака му.

- Ау! Това боли.

- Трябва да го направя. Антисептично е. Ще почисти раната. Ще те предпази от инфекция.

Гаврил се завъртя и вдигна панталоните си. Базена и старицата отклониха поглед.

- Сигурна ли си, че не си махриме? Не си ме замърсила?

Базена поклати глава. Старицата се засмя и направи груб жест с пръсти.

„Да - помисли си Базена. - И тя мисли, че той ме иска. И тя мисли, че е загубил интерес към Йола.“

- Добре - каза той. Изправи се, а гневът още гореше в очите му. – Значи ще се видим. В караваната на баща ти. След час.

- Невъзможно е. Нищо не постигаме.

- Казах ви, че тези хора са безполезни - вметна Макрон и направи физиономия. - Казах ви, че не може да им се има доверие.

- Мисля, че открихме точно обратното - стегна се Калк.

- Те явно заслужават доверие, защото отказват да разкрият хората си. А що се отнася до „безполезни“ – може и така да е. Стига толкова приказки.

Макрон седеше на една каменна стена, опрял гръб в ъгъла на църквата.

- Краката ми... Господи, как болят! Всъщност всичко ме боли. Ако някога хвана това копеле, ще му смъкна кожата с горелка.

Калк извади незапалената цигара от устата си.

- Странен израз за полицай. Предполагам, че само изпускаш пара, Макрон, и не мислиш наистина това, което каза?

- Само изпускам пара. Да, сър.

- Много съм облекчен да го чуя - отвърна Калк. Той забеляза нотка на цинизъм в собствения си глас и това го притесни. Направи съзнателно усилие да промени тона си. - Как се справят твоите хора с разчитането на кода?

- Близо са. Най-късно утре сутрин.

- Какво правехме преди компютрите, Макрон? Признавам си, че съм забравил. Може би истинска полицейска работа? Не. Не може да е било това.

Макрон затвори очи.

Калк вървеше по същите релси, по които се движеше винаги - никога ли нямаше да се промени? Проклет противник на прогреса.

- Без компютрите нямаше да стигнем толкова далеч.

- О, мисля, че щяхме - важно заяви Калк.

Понякога се самозабравяше. Той подуши въздуха като хрътка, предвкусваща предстоящия лов.

- Надушвам петел в червено вино. Не. Има и още. Надушвам петел с вино и картофи по дофински[93].

Макрон се засмя. Въпреки че човекът много го дразнеше, винаги можеше да се разчита на Калк да те разсмее. Сякаш притежаваше тайната да съумява внезапно да почерпи от запасите от тяхната обща френска природа - като Фернандел или Шарл дьо Гол.

- Ето на това казвам полицейска работа. Ще проучим ли въпроса, сър?

Макрон отвори очи, все още не беше напълно сигурен в настроението на Калк. Дали капитанът още му беше ядосан, или вече беше по-благосклонен към него?

Калк хвърли цигарата си в едно кошче наблизо.

- Водете, лейтенант. Храната, както казват философите, трябва винаги да предхожда дълга.

- Перфектно е - каза Сабир, оглеждайки интериора на Мазе де ла Маре. - Братята трябва да са луди да изоставят подобно място. Погледнете ей там.

Алекси обърна глава в посоката, в която сочеше Сабир.

- Това е автентичен провансалски шкаф. А я виж това.

- Кое?

- Холната гарнитура „Бержер“. Ей там. В ъгъла. Сигурно е поне на сто и петдесет години.

- Имаш предвид, че тези неща струват пари? Не са просто стари боклуци?

Сабир внезапно си спомни с кого разговаря.

- Алекси, няма да ги пипаш, окей? Тези хора са наши домакини. Дори и да не го подозират. Дължим им тази вежливост, да не пипаме нещата им.

- Разбира се. Разбира се. Няма да пипам нищо - съгласи се Алекси, но не звучеше особено убеден. - Но колко си мислиш, че струват? Само като предположение?

- Алекси?

- Ясно. Ясно. Просто попитах - вдигна рамене той. - Предполагам, че могат да заинтересуват някои от онези търговци на антики в Арл? Ако знаеха, че са тук, разбира се.

- Алекси?

- Добре де, добре.

Сабир се усмихна. Какво казваха учените глави? Можеш да закараш коня до водата, но не и да го накараш да пие.

- Колко далеч е Ле Сент Мари?

Очите на Алекси все още се отклоняваха към мебелите.

- Знаеш ли какво, Дамо? Ако ти ми намираш неща, а аз ги продавам, ще можем да си живеем много добре. Дори навярно ще можеш да си купиш жена след година-две. И то не толкова грозна като първата, която ти предложих.

- Ле Сент Мари, Алекси. Колко е далеч?

- Десет километра по права линия - въздъхна циганинът. - Може би петнайсет с кола.

- Това е много далеч. Няма ли по-близко място, където да е безопасно да отседнем? Което да ни осигури по-лесен достъп?

- Не и ако не искаш всеки полицай в радиус от шейсет километра да знае точно къде се намираш.

- Добър довод.

- Но пък винаги можеш да откраднеш кон.

- За какво говориш?

- От съседната ферма. Имат десетки коне, пръснати наоколо. На площ от може би няколкостотин хектара. Няма как да знаят къде се намират всички през цялото време. Просто ще вземем назаем три. В пералното помещение има юзди и седла, с които да ги яздим. Ще ги държим в плевнята, когато не ги ползваме. Никой няма да разбере. Можем да ходим до Ле Сент Мари, когато пожелаем, и да ги оставяме на някакви цигани извън града. Така гардианите няма да познаят собствените си коне и да ни се ядосат.

- Сериозно ли говориш? Искаш да станем конекрадци?

- Винаги съм сериозен, Дамо. Още ли не си го разбрал?

***

- Вижте какво намерих - каза Йола и остави на пода щайга, пълна със земеделска продукция. - Зелки, карфиол, няколко тиквички. Сега ни трябва само малко риба. Можеш ли да се промъкнеш до Бас де Таж и да наловиш малко, Алекси? Или да събереш малко телини[94] от клетките?

- Нямам време за подобни глупости. Дамо и аз ще отскочим до Ле Сент Мари, за да проверим светилището. Ще видим дали можем да измислим начин да стигнем до статуята на света Сара преди Окатия.

- Ще отскочите? Но вече нямаме кола. Оставихме я в Арл.

- Нямаме нужда от кола. Ще откраднем няколко коня.

Йола стоеше, взряна в Алекси, опитвайки се да прецени дали говори сериозно.

- Тогава ще дойда с вас.

- Това не е добра идея. Само ще ни бавиш.

- Идвам с вас.

Сабир погледна от единия към другия. Както обикновено, когато ставаше въпрос за тях двамата, изглежда винаги някакво скрито напрежение витаеше във въздуха, което постепенно се засилваше.

- Защо искаш да дойдеш, Йола? Ще бъде опасно. Навсякъде ще има полиция. Вече си се сблъсквала два пъти с този човек, не ти трябва и трети.

- Погледни го, Дамо - въздъхна Йола.

- Виж виновното му изражение. Не осъзнаваш ли защо толкова силно иска да отиде в града?

- Ами трябва да подготвим...

- Не. Той иска да пие. После, когато е пил достатъчно, за да му прилошее, ще започне да търси Гаврил.

- Гаврил? Господи, бях забравил за него.

- Но той не е забравил нито теб, нито Алекси. Можеш да разчиташ на това.

- Тръгнали сме за зелен хайвер, сър. Пистолетът е регистриран за последно през 1933 година. И човекът, на чието име е, сигурно е мъртъв отдавна. Може междувременно да са настъпили шест смени на адресната регистрация. Или на собственика. Следователят ми каза, че когато войната е свършила, никой не е наваксал с книжата до шейсетте. Защо да си губим времето с това?

- Твоите глупаци разгадаха ли кода?

- Не, сър. Никой не ми е споменавал нищо по този въпрос.

- Имаш ли някакви други следи, за които не си ми казал?

- Не, сър - изсумтя Макрон.

- Прочети ми адреса.

- Домен де Сейем, Кап Камара[95].

- Кап Камара? Това е в Сен Тропе, нали?

- Доста близо.

- Значи в твоя регион?

- Да, сър.

Макрон не се радваше на възможността да се върне толкова близо до дома с Калк на врата си.

- На чие име е бил регистриран?

- Няма да повярвате.

- Пробвай.

- Тук пише, че е регистриран на Луи дьо Бал, рицар, Комте Д’Хиер, граф на Сейем, пер на Франция.

- Пер на Франция? Шегуваш се?

- Какво е пер на Франция?

- Знанията ти за собствената ти история са под всякаква критика, Макрон - поклати глава Калк. – Никакъв интерес ли не проявяваш към миналото?

- Не и към аристокрацията. Мислех, че сме се отървали от това през Революцията?

- Само временно. Били са възстановени от Наполеон, отново са ги премахнали през Революцията от 1848-а и после пак са възстановени с декрет от 1852 година. И доколкото знам, оттогава се навъртат наоколо. Доказаните титли дори са защитени от закона, което ще рече от теб и мен, Макрон, колкото и републиканската ти душа да ненавижда тази мисъл.

- А какъв е перът на Франция, когато си е вкъщи, тогава?

- Пер Ансиен е най-старата и най-рядка благородническа титла във Франция. През 1216 година имало девет перове. Още трима били определени дванайсет години покъсно, през 1228-а, за да имитират дванайсетте рицари на Карл Велики. Поне за него си чувал, надявам се? Епископите, дуковете и графовете в по-голямата си част са служели на краля по време на коронацията. Един ще го миропомаже, втори ще носи кралската мантия, трети пръстена му, друг меча и така нататък. Мислех, че знам всички, но титлите на този човек са ми неизвестни.

- Може би е измамник? Ако не е мъртъв, разбира се, какъвто той със сигурност е, имайки предвид, че са минали седемдесет и пет години, откакто е регистрирал пистолета за първи път - погледна смразяващо към Калк Макрон.

- Не можеш да фалшифицираш подобни неща.

- Защо не?

- Защото не можеш. Фалшифицират се дребни титли – хората го правят непрекъснато. Дори бившите президенти. И после имената им свършват в Книгата на фалшивите френски благородници. Но големи титли като тази? Не. Невъзможно е.

- Какво? Тези хора дори имат Книга на фалшивите благородници?

- Повече от това. Цялото нещо е като огледало - отвърна Калк.

Изгледа Макрон, сякаш се опасяваше, че да му разказва тези неща, е все едно да хвърли перли на свинете.

– Например има огромна разлика между титлите от Наполеоново време и предишните, като тази тук. Наполеон, който бил кръвожаден и прочие, дал на някои от любимците си същите или вече съществуващи имена и титли - вероятно за да унизи истинските им притежатели и да ги постави на мястото им. Но ефектът се оказал изненадващо дългосрочен. Защото дори днес, ако поставиш на по-предно място на масата Наполеонов благородник вместо подревния благородник със същото име, древният благородник, заедно с цялото му семейство, просто ще обърне чинията си и ще откаже да яде.

- Какво? Просто ще стоят там?

- Да. И вероятно си имаме работа с такъв тип семейство.

- Шегувате се.

- Би се приело като преднамерена обида, Макрон. Все едно някой да каже, че от училищата в Марсилия излизат само кретени. Подобно твърдение би било изцяло погрешно и следователно обект на порицание - освен в някои крайни случаи, разбира се, когато то е напълно вярно.

От три часа Гаврил обикаляше улиците на Ле Сент Мари, оглеждайки се за следа от Алекси, Сабир или Йола. През това време беше разпитал всеки циганин, всеки гардиан, всеки уличен музикант, коняр, просяк и гадател, попаднал пред очите му, но не бе постигнал напредък.

Познаваше града отлично, родителите му участваха в поклонението всеки път до смъртта на баща му преди три години. След това обаче майка му се опъваше и отказваше да пътува на повече от трийсет километра от техния катун край Реймс. Заради нейната непоклатимост Гаврил също се беше отказал от навика да ходи на поклоненията. Съответно беше излъгал, когато каза на Сабир, че отива на юг с останалите хора от клана си. Но някое муло го беше подтикнало да предизвика Алекси да се срещнат пред светилището на света Сара. Някоя подсъзнателна, дори свръхестествена сила, чийто произход му беше неизвестен.

В крайна сметка всичко се свеждаше до това. Ако можеше да се отърве от Алекси, да вземе Йола от него и да се ожени за нея, това, че е циганин, щеше да бъде доказано.

Никой нямаше да може да оспори мястото му в общността. Защото на Йола беше от благородна циганска фамилия. Щеше да се сроди с род, който можеше да се проследи чак до голямото бягство и отвъд него.

Вероятно чак до Египет. След като веднъж се сдобиеше със синове и дъщери от такъв род, никой нямаше да може да поставя на въпрос произхода му. Глупавата, болезнена история, как баща му го отвлякъл от жена гаджо, щеше да остане в миналото завинаги. Дори самият той би могъл да стане Черибашия някой ден, ако имаше малко късмет и пари и проявеше дипломатичност. Щеше да си пусне косата дълга. Можеше да я боядиса червена, ако реши. Щеше да пикае в лицата им.

Двамата полицаи първи му подхвърлиха тази велика идея с въпросите си и тъпите си подмятания. Като директно следствие от намесата им, той беше решил да издебне и убие Алекси, после да издаде Сабир на властите срещу обещаната награда. Никой няма да го обвини, че се е защитил от издирван престъпник, нали така?

Тогава ще е свободен да отмъсти на копелето гаджо, което го беше унизило толкова много и бе белязало крака му. Защото и този тип се беше доказал като глупак, подобно на всички гаджота. Не беше ли разкрил точно какво търси с въпросите и заплахите си? Нещо, свързано със статуята на Сара е Кали? Гаврил изруга наум, че беше загубил толкова много време да обикаля из града и да задава глупави въпроси. Очевидно мъжът и Сабир бяха свързани - все пак и двамата бяха проявили необичаен интерес към фестивала.

Следователно търсеха едно и също нещо. Може би искаха да откраднат статуята и да поискат откуп? Да накарат всички цигани по света да платят, за да си я върнат? Гаврил поклати глава при мисълта за глупостта на гаджетата. Циганите никога не биха платили за нищо. Не го ли знаят?

Сега всичко, което трябваше да направи, беше да чака до вратата на светилището и да ги остави да дойдат при него. Все пак фестивалът щеше да започне само след четирийсет и осем часа. Това му даваше достатъчно време да задейства плана си.

А когато имаше нужда от почивка, можеше да се обърне към Базена. Би било детска игра да я убеди да стои на пост вместо него. Глупавата кучка още си въобразяваше, че той я желае. Е, наистина би било удобно да я има на разположение. Значи щеше малко да я поглези - да ѝ даде малко надежда.

Първото нещо от списъка с желанията му беше да я накара да проси пред църквата - така никой няма да може да мине покрай светилището, без тя да забележи. И в същото време ще му изкара малко пари. С един куршум два заека.

Да. Гаврил беше измислил всичко. Най-сетне беше в играта. Можеше да го почувства. Сега, след всичките тези години, щеше да накара копелетата да си платят. Да си платят за целия му живот на мъки и унижения заради русата му коса.

Докато идеята още пламтеше в главата му, Гаврил избърза през града към караваната на бащата на Базена.

Ейкър Бейл почти се забавляваше, наблюдавайки щуротиите на Гаврил. Вървеше след идиота, откакто му изкара акъла в Гурдон, но последните три часа окончателно и категорично го бяха убедили, че никога в живота си не е следвал човек, който дотолкова да не е наясно с нещата, случващи се около него. Мисълта му можеше да върви само в права линия. Циганинът просто трябваше да помисли за нещо и след това да се концентрира върху него, изключвайки всичко останало – мислите му почти тракаха всеки път, когато се задействаха. Беше като състезателен кон с капаци.

Беше смешно лесно да го проследи от Гурдон, след като го боцна в крака. Сега, по пълните с туристи улици на Ле Сент Мари, нещата придобиваха простота, която не съответстваше на потенциалните крайни резултати. Бейл прекара щастливи петнайсет минути да наблюдава как Гаврил заплашва млада жена да се съгласи с някакъв нов план, който беше измислил. После още дванайсет, докато тя се разположи в най-близкия до входа на църквата ъгъл на площада. Момичето почти незабавно започна да проси – не от циганите, разбира се, а от туристите.

„Ах ти, коварно малко копеле – помисли си Бейл. - Това е начинът. Да накараш други хора да свършат мръсната работа вместо теб. Предполагам, че сега ще отидеш да полегнеш?“ Игнорирайки Гаврил, Бейл се разположи в едно близко кафене, сложи си широкопола шапка и слънчеви очила, за да заблуди местните полицаи, и започна да наблюдава момичето.

- По дяволите! Вижте това място. Сигурно струва цяло състояние.

Калк трепна, но не каза нищо. Макрон се измъкна от колата. Загледа се във възвишенията на Кап Камара пред тях и после към широкия полумесец от чиста синя вода, водещ към Сен Тропе от лявата им страна.

- Това е точно място, на което би живяла Бриджит Бардо.

- Едва ли - заяви Калк.

- Аз пък смятам, че е.

Жена на средна възраст в костюм от туид и кашмир излезе от къщата и тръгна към тях.

- Госпожо маркизо - поздрави Калк и леко кимна с глава.

- Не - усмихна се жената. - Аз съм нейната лична секретарка. Името ми е мадам Мастигу. А правилното обръщение към мадам е „госпожо графиньо“. Семейството счита титлата маркиз за по-нисша.

Макрон се ухили доволно зад гърба на Калк. Това щеше да даде урок на надутото копеле. Така му се пада, като е такъв сноб. Трябваше винаги да знае всичко за всичко. И накрая все грешеше.

- Да не би и двамата да сте катастрофирали?

Забелязвам, че помощникът ви накуцва. А вие изглеждате, ако мога така да се изразя, капитане, сякаш идвате от бойното поле.

Калк мрачно посочи превръзката на ръката си и тази на наместения си нос.

- Точно това се случи, мадам. Преследваме един престъпник. Много опасен престъпник. Затова сме тук сега.

- Със сигурност не очаквате да го откриете в къщата, предполагам?

- Не, мадам. Разследваме един пистолет, който е бил негово притежание. Затова искаме да говорим с вашата работодателка. Пистолетът може да е принадлежал на баща ѝ. Трябва да проследим историята на оръжието през последните седемдесет и пет години.

- Седемдесет и пет години?

- От първата му регистрация в началото на трийсетте. Да.

- Бил е регистриран през трийсетте?

- Да. В началото на трийсетте.

- Тогава значи е принадлежал на съпруга на госпожа графинята. Той вече е покойник.

- Разбирам - каза Калк, усещайки как Макрон извъртя очи зад него. - Значи госпожа графинята е много възрастна?

- По-скоро не, мосю. Тя беше с четирийсет години по-млада от господин графа, когато двамата се ожениха през седемдесетте.

- О.

- Но, моля ви, последвайте ме.

Госпожа графинята ви очаква.

Калк тръгна след мадам Мастигу към къщата, а Макрон закуцука зад него. Когато стигнаха предната врата, един прислужник се пресегна и я отвори.

- Не може да е истина – прошепна Макрон, - това е като декор от филм. Или някаква шега. Хората вече не живеят по този начин.

Калк се престори, че не го чува. Позволи на прислужника да му помогне по стъпалата, поддържайки го леко за здравата ръка. Тайно беше благодарен за подкрепата, защото бе крил от Макрон колко зле се чувства в действителност, за да не загуби авторитета си. Макрон беше продукт от бидонвилите - уличен боец, и винаги се оглеждаше за слабости.

Калк знаеше, че неговото единствено предимство е в ума му и дълбочината на знанията му за света и историята. Ако загубеше това предимство, все едно беше мъртъв.

- Госпожа графинята ви очаква в библиотеката.

Калк тръгна в посоката, указана от прислужника. Секретарката, или каквато и да беше, вече обявяваше влизането им.

„Започва се - помисли си той. – Още едно търсене на зелен хайвер. Трябва да се заема с това професионално. С нашето темпо, когато се върнем в Париж, с помощта на Макрон ще стана обект за подигравки на цялата Втора дирекция.“

- Виж. Това е Базена - каза Алекси, канейки се да посочи с ръка, но Сабир го спря.

Двамата отстъпиха едновременно назад, зад паравана, разделящ две от сергиите на пазара.

- Какво прави?

Алекси надникна иззад прикритието.

- Не мога да повярвам.

- Да повярваш на кое?

- Тя проси - отговори той и се обърна към Сабир. - Говоря сериозно, Ако баща ѝ или брат ѝ я видят, ще я бият с камшик.

- Защо? Аз виждам цигани да просят непрекъснато.

- Не цигани като Базена. Не от семейства като нейното. Баща ѝ е много горд човек. Не би искал да ти се ядоса. Дори аз бих се замислил – рече той и плю суеверно в ръцете си.

- Тогава защо го прави?

- Задръж - отвърна Алекси и затвори очи. - Нека помисля.

Сабир надзърна към площада.

- Сетих се - обяви Алекси и го сграбчи за ризата. - Сигурно има нещо общо с Гаврил. Сигурно той я е убедил да се оглежда за нас?

- Защо той самият не се оглежда за нас?

- Защото е мързеливо копеле.

- Разбирам. Нали случайно не страдаш от излишни предразсъдъци?

Алекси изпсува под носа си.

- Какво ще правим, Дамо? Не можем да влезем в светилището, докато Базена е тук. Тя ще изтича да каже на Гаврил, който ще нахлуе и ще провали всичко.

- Ще накараме Йола да говори с нея.

- С какво ще помогне това?

- Йола ще измисли какво да каже. Тя винаги го прави.

Алекси кимна в знак на съгласие.

- Добре тогава. Остани тук. Аз ще я намеря.

***

Алекси намери братовчедка си да седи с група приятелки, както се бяха уговорили, точно пред общината на Плас де Житан.

- Йола, имаме проблем.

- Видели сте Окатия?

- Не. Но е почти толкова лошо. Гаврил е направил засада пред църквата - накарал е Базена да проси край входа.

- Базена? Да проси? Но баща ѝ ще я убие.

- Знам това. Вече го казах на Дамо.

- И какво ще правиш?

- Нищо няма да правя. Ти ще правиш.

- Аз?

- Да. Поговори с нея. Дамо каза, че ти винаги знаеш какво да говориш.

- Така каза, а?

- Да.

Едно от момичетата започна да се кикоти.

- Тихо, Йелени - сръчка я в ребрата Йола. - Трябва да помисля.

Алекси беше изненадан, че момичетата се подчиниха на Йола и не я скастриха, както биха направили обикновено с жена на нейната възраст, която все още има статут на неомъжена. По принцип фактът, че все още е неомъжена на тази възраст, би понижил статута ѝ в женската общност - защото някои от тези жени вече бяха раждали или бяха бременни за втори или трети път. Но той трябваше да признае, че в Йола имаше нещо, което караше другите да ѝ се подчиняват. Това със сигурност щеше да му се отрази положително, ако се ожени за нея.

И все пак. Мисълта, че Йола ще държи под око всичките му дела, го изпълваше със страх. Алекси знаеше, че му липсва воля по отношение на жените. Беше му почти невъзможно да подмине флирт с момичетата гаджота. Йола беше права. И така си беше много добре. Но след като се оженят, тя не е типът жена, която би си затворила очите за подобно нещо. Сигурно ще го кастрира, докато спи.

- Алекси, за какво си мислиш?

- Аз? О, за нищо. Съвсем за нищо.

- Тогава иди и кажи на Дамо, че ще разчистя пътя ни до светилището. Но не се изненадвайте от начина, по който ще го направя.

- Добре - отвърна Алекси, продължавайки да мисли какво би било да си отровен или кастриран. Не знаеше кое би предпочел. И двете изглеждаха неизбежни, ако се ожени за Йола.

- Чу ли ме?

- Разбира се. Разбира се, че те чух.

- И ако видиш Гаврил и той не те забележи, го избягвай.

- Капитан Калк? Моля, седнете. Вие също, лейтенант.

Калк благодарно се строполи в един от трите големи фотьойла, който стояха край камината. После се поизправи, докато графинята сядаше.

Макрон, който отначало беше изкушен да се просне на подлакътника на единия фотьойл и да вирне контузените си крака във въздуха, размисли и се присъедини към Калк.

- Желаете ли кафе?

- Не, благодаря.

- Тогава ще поръчам за себе си. Винаги пия кафе по това време на деня.

Калк изглеждаше като човек, който е забравил да си купи билет за лотарията и неговите числа току-що са се появили на телевизионния екран.

- Сигурни ли сте, че няма да ми направите компания?

- Е, щом настоявате.

- Отлично. Мийон, кана кафе за трима души, ако обичаш. И донеси кексчета.

- Да, мадам - отвърна прислужникът и излезе от стаята.

Макрон отново доби невярващо изражение, но Калк отказа да му обърне внимание.

- Това е нашата лятна резиденция, капитане. През деветнайсети век е била зимната ни къща, но всичко се променя, нали така? Сега хората търсят слънцето. Колкото по-топло, толкова по-добре, нали?

Калк искаше да издиша тежко, но не го направи. Допуши му се, но подозираше, че ще задейства скрита противопожарна аларма или ще предизвика хаос в търсене на пепелник, ако се поддаде на желанието си. Реши да пренебрегне и двете и да не се подлага на повече стрес от необходимото.

- Исках да ви попитам нещо, мадам. Само за да си изясня нещата. Относно титлите на съпруга ви.

- Титлите на сина ми.

- О, да. Титлите на сина ви.

Чисто любопитство. Вашият син е пер на Франция, нали така?

- Да. Точно така.

- Но доколкото разбирам, има само дванайсет перове на Франция. Поправете ме, ако греша. Архиепископът на Реймс, който традиционно води коронацията. Епископите на Лаон, Лангр, Бове, Шалон и Нойон, които съответно миропомазват краля и носят скиптъра, мантията, пръстена и колана му. Следват херцозите на Нормандия, Бургундия и Аквитания (известна още като Гиен). Херцогът на Бургундия е носел короната и е пристягал колана. Херцогът на Нормандия е носел първото квадратно знаме, а на Гиен — второто. Накрая са графовете – Шампан, Фландрия и Тулуза. Тулуза отговаря за шпорите, Фландрия за меча, а Шампан за кралския флаг. Прав ли съм?

- Абсолютно. Човек би помислил, че току-що сте погледнали имената в книга и сте ги запаметили.

Калк се изчерви. Почувства как кръвта нахлу в наранения му нос.

- Не, мадам. Капитан Калк наистина разбира от тези неща.

Калк погледна Макрон скептично. Мили боже! Да не става дума за солидарност на класова основа? Сигурно това е отговорът. Не може да има друга причина Макрон да го защитава така прилежно, и то публично. Калк кимна в знак на благодарност. Трябваше да положи повече усилия с Макрон. Да го окуражава повече. Калк дори изпита нещо подобно на привързаност да замества обичайното му раздразнение от младежката припряност на Макрон.

- И така стигаме до семейството на вашия съпруг, мадам. Простете ми. Но все пак не разбирам. Той навярно е тринайсетият пер? Но не съществуват свидетелства за такъв, доколкото ми е известно. Какво би носил вашият съпруг по време на коронацията?

- Не би държал нищо, капитане. Би защитавал.

- Защитавал? Защитавал от кого?

Графинята се усмихна.

- От дявола, разбира се.

Йола усети, че е синхронизирала нещата почти перфектно. Първо беше изпратила Йелени да събуди Гаврил и да му каже, че Базена трябва да говори с него. Спешно. После почака да минат пет минути, преди да избърза, за да каже на Баду, бащата на Базена, че дъщеря му е била видяна да проси пред църквата.

Петте минути бяха необходими, защото нямаше съмнение, че Баду и Стефан, братът на Базена, щяха да се втурнат в момента, в който чуеха новината.

Сега и самата Йола тичаше, понеже не искаше да пропусне развитието на плана си. Алекси я видя, че идва.

- Виж. Йола. А това там е Гаврил. По дяволите! Баду и Стефан.

На Сабир му се струваше, че сцената, на която бе свидетел, прилича на преследването с коли от първия филм за Розовата пантера – когато старецът, объркан от множеството полицейски автомобили и ситроени, обикалящи в кръг около площада пред него, накрая вади стол, слага го на хубаво място и се наслаждава комфортно на представлението.

Гаврил, без да забелязва Баду и Стефан, бързаше към Базена. Тя, хваната на местопрестъплението, с парче плат, положено пред нея, покрито с монети, току-що беше забелязала баща си и брат си. Изправи се и подвикна на Гаврил.

Той спря. Базена му махна трескаво да изчезва. Баду и Стефан видяха жеста, обърнаха се и познаха Гаврил. Той, вместо да остане на място и просто да се направи на невинен, реши да бяга. Баду и Стефан се разделиха - явно бяха отработили маневрата при много предишни случаи, и приклещиха Гаврил от двете страни на площада. Базена започна да крещи и да скубе косата си.

В рамките на деветдесет секунди от началото на плана на Йола може би петдесет цигани - мъже и жени на всякаква възраст, се бяха събрали, сякаш изникнали от никъде, в центъра на площада.

Гаврил отстъпваше пред Баду и Стефан, които бяха извадили ножовете си.

Хората се стичаха от светилището, за да видят каква е причината за врявата. Двама полицаи на мотори приближаваха от другия край на града, но циганите вече им се пречкаха така, че да нямат добра видимост. Базена се беше хвърлила на врата на баща си и се държеше за него, все едно от това зависеше животът ѝ, докато брат ѝ обикаляше около Гаврил, който също беше извадил ножа си, но още се бореше със заключващия механизъм.

- Това е. Това е моят момент – каза Алекси и се хвърли напред, преди Сабир да успее да го попита за намеренията му.

- Алекси! За бога, не се замесвай!

Но беше твърде късно да го спре. Алекси вече спринтираше край тълпата по посока на църквата.

През целия си живот Алекси беше изпечен крадец - а изпечените крадци знаят как да използват обстоятелствата. Да се възползват от момента.

Той беше сигурен, че пазачът в крайна сметка ще се изкуши да излезе от светилището. И как би могъл да не го направи, след като всички вярващи се бяха втурнали навън, движени от любопитството да видят какво се случва на площада?

Алекси можеше да си представи поредицата от мисли, минаващи през главата на пазача. Неговият дълг го зовеше навън, нали така? Света Сара можеше сама да се грижи за себе си за няколко секунди. Не му беше известно срещу нея да има явна заплаха. Никой не го беше предупредил да проявява допълнителна бдителност. На никого нямаше да навреди да разчупи монотонното утро с глътка свеж въздух и малко безредици.

Точно се беше скрил зад дясното крило на вратата, когато пазачът се изстреля навън в края на тълпата, а лицето му грееше от нетърпение.

Алекси се шмугна зад него и се затича към светилището. Беше идвал тук много пъти. Познаваше мястото като петте си пръста.

Света Сара стоеше в ъгъла на изоставената сега крипта, обградена от оброци, снимки, свещи, украшения, стихове, табелки, дъсчици с изписани имена и цветя – много, много цветя. Тя беше облечена в най-малко двайсет ката дарени дрехи, смесени с пелерини, панделки и воали, като само кафявото ѝ махагоново лице, скрито зад сребърната корона, надничаше през задушаващия пласт от тъкани около нея. Прекръствайки се суеверно и хвърляйки поглед „моля те, прости ми“ към най-близкото разпятие, Алекси вдигна Сара е Кали и прокара ръка по основата ѝ. Нищо. Беше гладка като алабастър.

С отчаян поглед към входа на светилището, Алекси промълви молитва, извади ножчето си и започна да дълбае.

***

Ейкър Бейл беше наблюдавал бързото развитие на събитията на площада пред него с жив интерес.

Първо забързаната поява на русия идиот, след това тази на двамата гневни цигани, насочили се към просещата приятелка на блондина. После просякинята извика и привлече вниманието на всички към русия ѝ приятел, който иначе несъмнено щеше да схване какво става, преди някой да го е забелязал, и да успее да се махне, преди наистина да затъне в лайната. Което се случваше в момента.

Двете ченгета с моторите още се опитваха да си пробият път през тълпата. Русият се беше изправил срещу по-младия от мъжете и ако Бейл не грешеше, размахваше джобно ножче „Опинел“, което несъмнено щеше да е първият сблъсък на оръжието с нещо по-сериозно от пилешки кости.

По-възрастният циганин, вероятно бащата, беше зает да се отскубне от истеричната си дъщеря, но бе очевидно, че скоро ще се освободи, след което двамата щяха да нарежат русия на филе много преди полицаите да получат шанс да се приближат.

Бейл огледа площада. Цялото нещо му изглеждаше някак скалъпено. Бунтовете почти никога не ставаха от само себе си. Хората ги режисираха. Поне според неговия опит. Дори самият той беше забъркал един или два, докато бе в Легиона – не под егидата на самия Легион, разбира се, а само за да ги принуди да се намесят в ситуация, която без тяхно участие можеше да се разреши без прибягването до насилие. Спомняше си с особена привързаност един случай в Чад - по време на участието на Легиона там през осемдесетте. Четирийсет загинали и десетки ранени. По данни на Корпуса беше стигнал опасно близо до възпламеняването на гражданска война. Тогава вече Монсеньор, баща му, щеше да е доволен.

Legio Patria Nostra[96] - Бейл се почувства почти носталгично. Беше научил страшно много полезни неща в „бойното село“ на Легиона във Фразели, Корсика, както и в Руанда, Джибути, Ливан, Камерун и Босна. Неща, които можеше да приложи на практика сега.

Понадигна се, за да получи подобра видимост. Когато това не му помогна, се качи на масата, като използваше шапката си да го предпазва от отблясъците на слънцето. Никой не му обърна внимание - всички погледи бяха приковани в площада.

Погледна към входа на светилището точно навреме, за да види как Алекси се промъква зад излизащия пазач.

Отлично. Отново някой вършеше работата на Бейл вместо него. Той огледа площада за Сабир, но не го забеляза. Най-добре да се насочи към входа на църквата. Да изчака циганина да излезе. В хаоса, който в момента се разиграваше на Плас де Л’Елис, никой нямаше да е ни наймалко изненадан да открие втори труп с прободна рана в гърдите.

Калк изпитваше затруднения с графинята. Те бяха започнали, когато тя изпревари протестите му срещу уверенията ѝ, че фамилията на съпруга ѝ е защитавала Каролингите, Капетингите и представителите на династията Валоа от влиянието на дявола.

- Защо това не е записано?

Защо никога не съм чувал за тринайсетия пер на Франция?

Макрон гледаше невярващо.

Какво прави Калк? Той е тук, за да разследва пистолет, а не фамилна история.

- Но то е записано, капитан Калк. Само че документите не са достъпни за учените. Какво си мислите? Че историята се е случила, както историците я описват? Наистина ли смятате, че няма благородни фамилии из цяла Европа, които поддържат тайна кореспонденция и документация далеч от любопитни очи? Че няма общества, тайни до ден днешен, за чието съществуване никой не подозира?

- Вие знаете ли за подобни общества, мадам?

- Разбира се, че не. Но те със сигурност съществуват. Можете да разчитате на това. И вероятно са повлиятелни, отколкото може да се предполага - отвърна графинята и лицето ѝ придоби странно изражение. Тя посегна към звънец и го разклати. Без да каже нищо, Мийон влезе в стаята и започна да разчиства чашите.

Калк осъзна, че срещата е към края си.

- Пистолетът, мадам. Който е бил регистриран на името на съпруга ви. Кой го притежава сега?

- Съпругът ми го е изгубил преди войната. Ясно си спомням, че ми го е казвал. Бил е откраднат от пазач на дивеч, който бил недоволен от положението си. Графът е уведомил полицията - сигурна съм, че записът още се пази. Провели са неофициално разследване, но оръжието не било открито. Не е било особено важно. Съпругът ми имаше много пистолети. Колекцията му беше забележителна, доколкото знам. Но аз не се интересувам от огнестрелно оръжие.

- Разбира се, че не, мадам – съгласи се Калк. Той разбираше кога е победен. Шансът да има запис на неофициално разследване за изчезнал пистолет през трийсетте беше почти нулев.

- Но вие сте се омъжили за съпруга си, доколкото разбирам, през седемдесетте? Как може да знаете за събития, случили се през трийсетте?

Устата на Макрон се отвори.

- Съпругът ми, капитане, винаги ми казваше всичко - заяви графинята и се изправи.

Макрон също стана. Наслади се на гледката как Калк пада назад при първия си опит да стане от фотьойла.

„Старецът изпитва ефектите от катастрофата - помисли си той. – Положително е малко по-крехък, отколкото си признава? Със сигурност се държи твърде странно.“

Графинята иззвъня два пъти със звънеца. Прислужникът влезе. Тя кимна към Калк и мъжът побърза да му помогне.

- Съжалявам, мадам.

С лейтенант Макрон попаднахме в катастрофа. Докато преследвахме престъпник. Още съм малко схванат.

Катастрофа? Преследвайки престъпник? На какво, по дяволите, си играеше Калк? Макрон тръгна към вратата. После спря. Старецът не беше чак толкова схванат. Преструваше се.

- Вашият син, мадам? Дали той няма нещо, с което да допълни историята? Може би баща му му е говорил за пистолета?

- Синът ми, капитане? Имам девет синове. И четири дъщери. С кого от тях бихте искал да разговаряте?

Калк спря в крачка. Залюля се леко, сякаш беше на края на силите си.

- Тринайсет деца? Удивен съм, мадам. Как е възможно?

- Нарича се осиновяване, капитане. Фамилията на съпруга ми е подпомагала финансово един женски манастир през последните девет века. Като част от благотворителната си дейност. Мъжът ми е бил ранен тежко през войната. От този момент насетне станало невъзможно да има собствен наследник. Затова се е оженил толкова късно. Но аз го убедих да преосмисли позицията си за наследниците. Ние сме заможни. Към манастира има сиропиталище. Взехме толкова деца, колкото можахме. Осиновяването е доста разпространена практика във френските и италианските благородни фамилии при форсмажорни обстоятелства. Много по-добър вариант от изчезването на фамилното име.

- Тогава настоящия граф? Може ли да узная името му?

- Граф Роша. Роша дьо Бал.

- Може ли да говоря с него?

- Той е изгубен за нас, капитане. По причини, известни само на него самия, той се присъедини към Чуждестранния легион. Както знаете, легионерите са принудени да се регистрират под нова самоличност. Така и не разбрахме неговата. Не съм го виждала от много години.

- Но в Легиона постъпват само чужденци, мадам. Не французи. Освен офицерите. Синът ви беше ли офицер?

- Синът ми беше глупак, капитане. На възрастта, на която постъпи в Легиона, беше способен на всякаква глупост. Говори шест езика. Не е изключено да се е представил за чужденец.

- Както кажете, мадам. Както кажете - каза Калк и кимна благодарно на прислужника. - Със сигурност стигнахме до задънена улица в разследването си.

Графинята изглежда не го чу.

- Мога да ви уверя, че синът ми не знае нищо за пистолета на баща си. Той е роден трийсет години след събитията, които описвате. Осиновихме го, когато беше на дванайсет години. Заради напредналата възраст на съпруга ми.

Калк никога не се бавеше да улови удала му се възможност. И този път опита късмета си.

- Можете ли да прехвърлите титлата на втория си син? Да опазите наследството по този начин?

- Тази възможност умря със съпруга ми. Наследяването е неотменимо.

Калк и Макрон установиха, че неусетно са прехвърлени в ръцете на оправната мадам Мастигу. В рамките на трийсет секунди се озоваха в колата си на път за Раматюел.

Макрон обърна глава към отдалечаващата се къща.

- За какво, по дяволите, беше всичко това?

- За какво, по дяволите, беше всичко това? - повтори въпроса Калк.

- Това представление там. За двайсет минути дори забравих болката в краката си. Бяхте толкова убедителен, че за малко и аз да се вържа на играта ви. Почти изпитах желание да ви помогна да слезете по стълбите.

- Представление? - учуди се Калк. - Какво представление? Не знам за какво говориш, Макрон.

Лейтенантът му хвърли един поглед.

Калк се хилеше.

Преди да може да го притисне, телефонът иззвъня и Макрон отби в аварийната лента, за да отговори.

- Да. Да. Разбрах. Да.

Калк повдигна вежда.

- Разбили са кода за бръмбара на Окатия, сър. Колата на Сабир е на платен паркинг за дългосрочен престой в Арл.

- Това не ни е от голяма полза.

- Има още.

- Слушам.

- Убийство с нож. В Ле Сент Мари де ла Мер. Пред църквата.

- И какво?

- Направих проверка. След разследването ни в Гурдон. Записах имената на всички хора, които разпитахме. Казах на централата да ме информира за всякакви инциденти, включващи цигани. Да свържем имената, така да се каже.

- Да, Макрон? Вече ме впечатли. Сега ми кажи резултата.

Макрон запали двигателя. „Найдобре да не се усмихвам - помисли си той. - Най-добре да не проявявам каквато и да било емоция.“

- Полицията издирва някой си Гаврил ла Рупи във връзка с престъплението.

Гаврил беше забравил за Баду и Стефан. Във въодушевлението си, че бе измислил как да отвлече света Сара, беше пренебрегнал факта, че роднините на Базена са едни от найзлите мъже от тази страна на планината Сен Виктоар[97].

Историите за тях бяха десетки. Бащата и синът винаги действаха заедно, като единият отклоняваше вниманието от другия. Сбиванията им по баровете бяха легендарни. Според слуховете, двамата заедно бяха причинили повече смъртни случаи от първата атомна бомба.

Проблемът беше възникнал заради идването до Ле Сент Мари. И двамата мъже бяха необичайно благосклонни. Фестивалът беше найдоброто време от годината за тях – много възможности за уреждането на стари сметки и откриването на нови.

Гаврил беше толкова близо до тях и толкова се набиваше на очи, че не се броеше. Бяха свикнали с него. И не би им хрумнало, че той може да е толкова глупав да изкара Базена по улиците. Така че го бяха привлекли в покварения си малък свят и го бяха направили, макар и за кратко, свой съучастник, за да се развият по този начин събитията.

Сега Стефан стоеше срещу него, а всичко, с което Гаврил разполагаше, за да се защити, беше проклетото ножче „Опинел“. Когато Баду най-сетне успееше да се откопчи от дъщеря си, русият знаеше, че с него е свършено. Щяха да му светят маслото.

Той хвърли ножчето с всичка сила срещу Стефан и после запълзя през тълпата. Зад него се чу рев, но не му обърна внимание. Трябваше да се измъкне. Можеше и по-късно да реши как да проведе маневрите по ограничаване на щетите.

Беше въпрос на живот и смърт. Мина на зигзаг през насъбралите се цигани - като играч по американски футбол, преминаващ през защитата на противниковия отбор.

Инстинктивно Гаврил използва петте камбани на откритата камбанария на църквата като ориентир, който го насочи да тича към пристанището, откъдето можеше да открадне лодка. От града излизаха само три шосета, а трафикът във всички посоки беше бавен като охлюв заради наближаващия фестивал, така че това бе единственият разумен път.

Тогава, на пресечката на Ру Еспели и Авеню Ван Гог, точно пред арената на бикоборците, той видя Алекси. И зад него Бейл.

Алекси точно се канеше възмутен да върне статуята на света Сара на мястото ѝ. Всичко се беше оказало огромна загуба на време. Как може Сабир да очаква неща, които са се случили преди стотици години, да стигнат до модерната епоха? Беше лудост.

Що се отнася до него, Алекси го намираше за почти невъзможно да си представи нещата преди двайсет години, да не говорим за петстотин. Бележките, които Сабир толкова уверено беше разкодирал, му се струваха като нищо повече от бълнуванията на някой луд. На хората им вършеше работа, щом настояваха да записват всичко и да комуникират така. Защо просто не си говореха?

Ако всички само говореха, светът щеше да е много по-смислен. Нещата щяха да се случват незабавно. Точно както беше в света на Алекси. Той се събуждаше всяка сутрин и мислеше за начина, по който се чувства сега. Не за миналото. Или за бъдещето. За настоящето.

Почти пропусна тапата от смола. През вековете тя беше избеляла до същия цвят, в който бе и останалата част от основата на статуята. Но материята беше различна. Когато я задълба с ножа, започна да се нищи на спирали като при дърворезба, вместо да се натроши. Той натисна с острието, докато тапата не изскочи.

Бръкна с пръст. Да. Там имаше още нещо. Той вкара ножчето в дупката и го завъртя. Излезе парче плат. Алекси го разгъна на ръката си и го разгледа.

Нищо. Само прояден от молци плат. Погледна през дупката, но не можа да види нищо. Заинтригуван, потупа статуята в земята. И пак.

Изпадна бамбукова тръба. Бамбук? В статуя?

Алекси се канеше да разчупи бамбука, когато чу звука от стъпки, слизащи по стъпалата към криптата.

Той бързо разчисти следите от присъствието си и върна статуята на мястото ѝ. После се просна на земята пред нея. Можеше да чуе приближаването на стъпките. По дяволите! Ами ако беше Окатия? Щеше да е заложена мишена.

- Какво правиш тук?

Алекси се изправи и премигна.

Беше пазачът.

- Какво си мислиш, че правя? Моля се. Това място е църква, нали така?

- Няма нужда да се нервираш – отвърна пазачът. Беше очевидно, че се е сблъсквал с цигани преди и предпочиташе да избегне повторение на ситуацията. Особено след това, което беше видял на площада.

- Къде са всички?

- Значи не си чул?

- Какво да чуя? Аз се молех.

Пазачът вдигна рамене.

- Двама от твоите хора. Спореха за жена. Единият хвърли нож срещу другия. Уличи го в окото.

Имаше кръв навсякъде. Казаха ми, че окото висяло на нерва по бузата на човека. Отвратително. И все пак като че ли хората обичат да се бият на свещени празници. Трябваше да са тук долу, като теб.

- Хвърлените ножове не вадят очите да висят на нерва. Това си го измисляш.

- Не. Не. Видях кръвта. Хората крещяха.

Един от полицаите държеше окото и се опитваше да го върне на място му.

- Мария, майчице Божия! – възкликна Алекси. Зачуди се дали Гаврил е загубил окото си? Това би го поуспокоило. Щеше да го позабави.

Може би нямаше да е толкова склонен да се подиграва на физическите проблеми на другите, ако самият той е загубил важен орган? - Може ли да целуна краката на Девата? - попита Алекси. Беше видял малко останали тресчици на пода - едно бързо духване щеше да ги скрие под полите на Сара.

Пазачът се огледа. Криптата беше безлюдна. Вниманието на хората явно още беше приковано към ставащото на площада.

- Добре, но побързай.

Бейл се беше залепил за Алекси почти веднага щом той напусна църквата.

Но циганинът беше изключително внимателен. Като хрътка след състезание. Каквото и да беше направил вътре, то го бе напрегнало и кръвта му пулсираше.

Бейл беше очаквал циганинът да се върне веднага назад към площада, за да провери какво става и да намери Сабир. Но вместо това той беше избързал през Плас Ламартин към морето. Защо? Беше ли намерил нещо там вътре?

Бейл реши да издебне Алекси извън града. Винаги беше добра идея да се отдалечиш от препълнените с народ места. Мястото на убийството щеше да е от точно толкова голямо значение, колкото и самото убийство, поне що се отнася до полицията.

Поредното циганско убийство с нож. Този път щеше да има достатъчно време да пребърка джобовете на Алекси, за да намери каквото беше прибрал или преписал от вътрешността на криптата.

Той ускори крачка, рискувайки да бъде забелязан, като разчиташе тълпата да го прикрива.

Точно тогава Алекси го видя.

Бейл знаеше, че е разкрит, защото циганинът се спъна от шока и за миг падна на коляно. Алекси не беше завеян като Гаврил. Бейл се затича. Сега или никога. Не можеше да позволи да му се измъкне.

Циганинът притискаше нещо до гърдите си - невъзможността да ползва едната си ръка забавяше скоростта му. Значи каквото и да държеше, беше важно за него. Следователно беше важно и за Бейл.

Сега отиваше към арената. Добре. След като веднъж излезе на открито, ще е по-лесно да го вижда. Много по-лесно да го различи от тълпата.

Хората обръщаха глави, когато двамата мъже профучаваха край тях.

Бейл беше атлетичен. Трябваше да бъде. Още в Легиона беше осъзнал, че добрата физическа форма се равнява на здраве. Тялото ти се вслушваше в теб. Добрата физическа форма го освобождаваше от ограниченията на гравитацията. Ако намериш подходящия баланс, почти можеш да полетиш.

Алекси беше пъргав, но едва ли някой би го нарекъл як. Всъщност никога през живота си не беше правил упражнения целенасочено. Той живееше неосъзнато здравословен живот в хармония с инстинктите си, които го караха по-скоро да се чувства здрав, отколкото болен. Циганите по традиция умираха млади. Обикновено в резултат на пушене, гени и алкохол. Самият Алекси обаче никога не се запали по пушенето. За гените си не можеше да направи нищо. Но алкохолът винаги е бил негова слабост и той изпитваше ефекта от запоя на сватбата и резултата от това върху теб от значителна височина да се стовари мъж на стол. Същият мъж, който сега го преследваше. Усещаше, че изостава. Още петстотин метра, докато стигне до конете. Помоли се на Бог да са оставили седлата.

Доколкото познаваше семейството на Бубул, сигурно никой дори не беше пипнал животните, след като той, Йола и Сабир пристигнаха от Мазе де ла Маре преди два часа и ги повериха на грижите им. Конете му предлагаха единствения начин за бягство. Беше имал възможността да прегледа и трите животни на спокойствие и знаеше, че кобилата с черните крака е много по-добра от другите. Ако Окатия не го хване, преди да стигне до Бубул, ще има шанс. Можеше да язди коня и без седло, ако се случи най-лошото. Едно от нещата, в които Алекси беше невероятно добър, беше справянето с конете. Правеше го от малко дете.

Сега трябваше само да стигне до плажа и да се моли.

***

Гаврил почувства как яростта се натрупва в него, докато следваше Бейл и Алекси. Тяхна беше вината, че му се случи тази поредица от трагедии. Ако не беше Алекси, никога нямаше да се сблъска с гаджото. Ако гаджото не го беше намушкал с ножа, никога нямаше да попадне на полицията. И следователно никога нямаше да чуе за наградата. Или беше станало обратното? Понякога мислите на Гаврил му се изплъзваха и той губеше нишката на събитията. Така или иначе, във всеки случай щеше да дойде в Ле Сент Мари, това е несъмнено, но щеше да контролира събитията, а не да остави те да контролират него. Ще се изправи срещу Алекси, когато му е удобно, когато глупакът е пиян. Гаврил беше майстор на лесните неща и на омайването на публиката. Това, което не обичаше, бяха резките промени в установените модели. Навярно все още може да отърве кожата? Ако остави гаджото да се разправи с Алекси, човекът ще изгуби концентрация. Това ще го направи уязвим. Ако и двамата бяха в ръцете му, Гаврил ще има какво да предложи на полицаите. Едно телефонно обаждане е достатъчно.

После, след като са му платили наградата, може да се договори с полицаите да предупредят Баду и Стефан да не го закачат. Всички цигани се побъркваха при мисълта за затвор. Така щеше да ги държи под контрол. Навярно все още може да се ожени за Йола? Да. Така въобще нямаше нужда да променя плановете си. Всичко ще се нареди.

Бързайки след двамата, той се зачуди колко ли пари беше успяла да измъкне от туристите Базена, преди баща ѝ да прекъсне работата ѝ.

Сабир напразно се оглеждаше за Алекси.

Какво беше направил идиотът? Когато го видя за последно, се беше насочил към църквата. Но Сабир провери криптата и видя, че той не е там. А и криптата не беше като онази в Рокамадур. Тук нямаше къде да се скриеш - освен ако не беше намерил начин да се навре под многото поли на света Сара.

Той се върна пред общината, както се бяха уговорили.

- Откри ли го?

Йола поклати глава.

- Какво ще правим тогава?

- Може би се е върнал към Мазе? Може би е открил нещо? Видя ли го да влиза в църквата?

- Не се виждаше нищо в онзи хаос.

Инстинктивно, без да разменят и дума, двамата тръгнаха по Авеню Леон Гамбета към Плаж де Амфор и конете.

Сабир погледна към Йола.

- Между другото, справи се прекрасно. Исках да ти го кажа. Ти си роден агент провокатор.

- Агентка провокаторка. Кой те е учил на френски?

- Майка ми - отвърна Сабир и се засмя. - Но не го правеше с желание. Искаше да съм истински американец, като баща ми. Но аз я предадох. Превърнах се във всичко или нищо.

- Не разбирам.

- Нито пък аз.

Бяха стигнали караваната на Бубул. Коловете, където трябваше да са вързани трите коня, бяха подозрително празни.

- Страхотно. Някой е офейкал с всичките. Или може би Бубул ги е продал, за да ги направят на кучешка храна? Знаеш ли на кое казват „кракомобил“, Йола?

- Чакай. Ето го Бубул. Ще го питам какво е станало с тях.

Йола избърза да пресече пътя.

Докато я наблюдаваше, Сабир осъзна, че пропуска нещо - някакъв детайл, който тя вече беше доловила.

Той пресече след нея.

Бубул вдигна ръцете си във въздуха. Говореше на синти. Сабир се опита да следи разговора, но не можа да схване повече от това, че е станало нещо неочаквано и Бубул гръмко отричаше да носи каквато и да е отговорност по случая. Накрая, изморен от тирадата му, Сабир дръпна Йола настрана.

- Преведи ми, моля те. Не разбирам и дума от това, което този тип казва.

- Лошо е, Дамо. По-зле не би могло да бъде.

- Къде са изчезнали конете?

- Алекси е взел единия. Преди двайсет минути. Бил изтощен. Тичал е. Бубул твърди, че бил толкова изморен, та едва се качил на коня. Трийсет секунди по-късно дотичал друг мъж. Той изобщо не бил изморен. Според Бубул, очите му били странни. Не погледнал към никого. Не проговорил на никого. Просто взел втория кон и тръгнал след Алекси.

- Господи! Само това ни трябваше. Бубул опитал ли се е да го спре?

- Прилича ли ти на глупак? Не са неговите коне. Дори не са наши. Защо да рискува живота си за нечия чужда собственост.

- Защо наистина? - съгласи се Сабир, опитвайки да разбере защо е започнало преследването. - Къде е третият кон? И Алекси носел ли е нещо? Питай го.

Йола се обърна към Бубул. Размениха няколко бързи изречения на синти.

- По-зле е, отколкото мислех.

- По-зле? Как би могло да е по-зле? Ти вече каза, че по-зле от това няма накъде.

- Алекси е носел нещо. Ти си прав. Бамбукова тръба.

- Бамбукова тръба?

- Да. Държал я до гърдите си като бебе.

- Разбираш ли какво значи това? - хвана ръката на Йола Сабир. – Той е открил пророчествата. Алекси ги е открил.

- Но това не е всичко.

- Не ми казвай - затвори очи Сабир. - Чух името, докато говорехте. Гаврил.

- Да, Гаврил. Той е следвал двамата. Пристигнал около минута след Окатия. Той е взел третия кон.

Гаврил беше напуснал Ле Сент Мари преди трийсет минути, когато си спомни, че няма оръжие. Беше го хвърлил срещу Стефан по време на свадата. Мисълта го удари с такава сила, че той спря коня си и в продължение на минута обмисля дали да се върне.

Но представата за Баду и Стефан го убеди да продължи. Двамата щяха да са жадни за кръвта му. Сигурно в момента претърсваха улиците на града, за да го открият, или пък точеха ножовете си на шмиргела на Нан Максимов. Поне, качен на кон в средата на Маре, никой не би могъл да го хване.

Двамата мъже пред него нямаха идея, че ги следва. Всъщност, след като най-сетне бяха слезли от пътя, нямаше нужда да се приближава на повече от петстотин метра от тях, благодарение на следата по полето.

Два галопиращи коня оставяха твърде видими дири в пръстта, а Гаврил лесно различаваше старите следи от копита от пресните.

Просто ще следва дирите на Алекси и гаджото и ще види какво ще стане. Ако най-лошото се случи и ги загуби, винаги може да отиде до покрайнините на Арл и да се качи на автобус. Да изчезне за малко.

В крайна сметка няма нищо за губене.

Алекси увеличаваше преднината си пред Окатия - но далеч не толкова бързо, колкото се беше надявал. Кобилата беше имала достатъчно време да се възстанови след сутрешното яздене, но Алекси подозираше, че Бубул нито я бе нахранил, нито напоил, защото езикът й вече висеше отстрани на устата. Ако Алекси продължаваше да я притиска така, щеше да грохне. Единственото му успокоение беше, че скопецът, който Окатия бе взел, трябва да е в същото състояние. Дори не му се мислеше, че може да се наложи да бяга пеш в толкова усамотен регион, преследван през блатата от луд тип с пистолет.

Досега се беше придържал към пътеката, която бяха следвали сутринта, на идване от къщата. Но Алекси знаеше, че ще трябва скоро да завие и да поеме към непознати територии. Не можеше да рискува да отведе Окатия до базата им - когато Сабир и Йола откриеха, че двата коня липсват, нямаше да имат друг избор, освен да се приберат на мястото, където знаеха, че той ще се върне. Единственият му шанс беше да избяга от Окатия. За да успее, Алекси знаеше, че трябва да събере акъла си. Да контролира надигащата се паника. Да мисли ясно и конструктивно и на пълни обороти. От лявата му страна, оттатък Етан де Луне, беше реката Малка Рона[98]. Алекси я познаваше добре, беше ловил там риба с роднините си като дете. Доколкото си спомняше, имаше само един ферибот, който минаваше наблизо на другия бряг. Като се изключи това, човек можеше да пресече, заобикаляйки много, навярно десет километра нагоре по реката, при Силвереал. Буквално нямаше друг път към Малкия Камарг - освен по въздух, разбира се.

Ако стигне до ферибота точно навреме, можеше да има някакъв шанс. Но каква беше вероятността?

Фериботът минаваше на всеки половин час. Възможно е сега да е от другата страна на реката и да се готви за обратното пътуване - в който случай той беше в капан. Реката, доколкото помнеше, беше широка около двеста метра и течението бе твърде силно, за да успее измореният кон да се справи. А той нямаше часовник. Дали трябваше да заложи всичко на една карта и да се пробва с ферибота? Или беше полудял?

Кобилата се спъна и после оправи крачката си. Алекси разбра, че животното бере душа. Ако продължаваше така, сърцето ѝ щеше просто да се пръсне - беше чувал, че това може да стане с преуморени коне. Тя щеше да падне като камък, а той да счупи врата си при падането. Поне така Окатия нямаше да има грижата да го измъчва, както беше направил с Бабел.

Алекси беше на две минути езда от спирката на ферибота. Просто трябваше да се пробва. Хвърли последен отчаян поглед през рамо. Окатия беше на петдесет метра зад него и приближаваше. Може би скопецът беше пийнал малко вода при Бубул. Може би затова не се изморяваше толкова бързо, колкото кобилата?

Бариерите бяха пуснати и фериботът точно се отлепяше от брега. На палубата му имаше четири коли и един малък ван. Пътуването траеше толкова кратко, че никой не си правеше труда да излиза от автомобила си. Само кондукторът видя приближаването на Алекси. Мъжът вдигна предупредително ръка и извика:

- Не! Не!

Алекси накара кобилата да прескочи бариерата. Към нея водеше стръмно спускане. Вероятно тя щеше да стъпи достатъчно стабилно на асфалта, за да прескочи водата? При всяко положение той не можеше да си позволи да забавя крачка.

В последния момент кобилата се изплаши и зави наляво. Задните ѝ крака се хлъзнаха и тя залитна, повлечена от скоростта си, по склона. Плъзна се под бариерата с крака във въздуха, цвилейки. Алекси полетя с гръб към бариерата. Опита да се свие на топка, но не успя.

Удари се в бариерата, което частично омекоти падането му. После се заби в асфалта с дясното си рамо. Без да си позволява да мисли за болката, той се изстреля към ферибота. Ако пропуснеше металната рампа, щеше да се удави - не само че беше пострадал, но и не умееше да плува.

Кондукторът беше виждал много шантави неща през живота си - кой човек, работещ на ферибот, не беше?

Но това получи първа награда. Мъж на кон, който се опитва да прескочи бариерата и да се качи на борда? Той непрекъснато транспортираше коне.

Компанията дори беше уредила временен коневръз за летните месеци - отдалечен от колите, за да не пострада нечия боя, ако животните хвърлят къчове. Може би човекът беше конекрадец? При всяко положение беше загубил придобивката си - конят бе счупил крак при падането, ако не грешеше. Сигурно и мъжът беше ранен.

Кондукторът посегна и откачи спасителния пояс.

- Вързан е за ферибота - хвани го и се дръж!

Той знаеше, че след като фериботът е потеглил, беше почти невъзможно да се спре влачещият механизъм. Течението на реката беше толкова силно, че фериботът трябваше да е закрепен на водеща верига, за да не се завърти извън контрол и да отплава към Гро д’Оргон. След като механизмът беше задействан, ставаше опасно да се спира, опъвайки веригата с теглото на ферибота и силното течение на реката. При силен дъжд корабът дори можеше да скъса веригата и да се понесе към морето.

Алекси сграбчи пояса и го наниза през главата си.

- Завърти се! Завърти се във водата и го остави да те влачи!

Алекси се завъртя и остави фериботът да го влачи зад себе си. Беше го страх да не глътне вода и да се удави. Затова изви врата си, опря брадичката на гърдите си и остави водата да залива раменете му. Със закъснение се сети да опипа ризата си за бамбуковата тръба. Нямаше я.

Погледна към брега. Дали я беше изгубил там, докато падаше? Или във водата? Дали Окатия ще я види и ще разбере какво е?

Окатия слезе от коня си край бариерата.

Докато Алекси го наблюдаваше, той извади пистолета си и застреля кобилата. После се обърна назад към Пон де Го и Маре и изчезна в шубраците.

Може би беше грешка да вдъхваш толкова страх във враговете си, та да почувстват, че нямат нищо за губене? Какво друго би могло да накара циганина да поеме толкова глупав риск да прескочи бариерата с изморен кон? Всеки знаеше, че конете мразят да виждат дневна светлина между обекта, който прескачат, и земята. А конят бе наясно, че тича към дълбока вода. Конете трябваше да бъдат обучавани специално за подобни изпълнения. Беше лудост. Чиста лудост.

И все пак Бейл се възхити на човека, че поне опита. Циганинът знаеше какво го очаква в ръцете му. Но пък беше срамота за коня. Беше счупил крака си при падането, а Бейл не понасяше да гледа как някое животно страда. Той потупа изморения скопец по главата. Животното инстинктивно тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Първата стъпка на връщане ще бъде циганинът, който се беше грижил за конете. Да получи информация там. После да се огледа за русия викинг. Ако не го намери, ще търси приятелката му.

При всяко положение Бейл щеше да хване следите на Сабир някъде, някак си. Просто го знаеше. Винаги го правеше.

Гаврил забави коня до бавен ход. Животното беше на края на силите си. Не искаше да рискува да го убие и да се окаже в капан, на километри от каквото и да било, в средата на Маре.

За разлика от Алекси, Гаврил не беше истинско селско момче. Беше най-доволен да дебне в покрайнините на някой град, където се случваха нещата. Досега идеята му за добро прекарване включваше активна търговия с откраднати мобилни телефони. Не ги крадеше самият той, разбира се - лицето и косата му бяха твърде лесни за запомняне. Действаше просто като посредник, движейки се от кафене на кафене и от бар на бар, като ги продаваше за няколко евро печалба парчето. Стигаше му за бира и дрехи, като в допълнение можеше да обърне някое момиче пайо, ако извади късмет.

Косата му винаги гарантираше първата тема на разговор. Как може да си циганин с такъв цвят на косата? Това, че е рус, не носеше само злини.

Почти без да го осъзнава, Гаврил спря коня. Наистина ли искаше да следва Алекси и гаджото? И какво ще прави, когато ги настигне? Да ги изплаши, за да му се подчинят? Може би трябваше просто да гледа на кражбата на коня като на умен изход от невъзможна ситуация. Поне си гарантира, че Баду и Стефан не могат да го преследват, за да му наложат каквото и отмъщение да бяха измислили болните им мозъци. Би се радвал да не види тях или Базена до края на живота си.

Ами Йола? Дали наистина я иска толкова много? Има и други риби в морето. Може би ще е най-добре да зареже цялата работа. Да офейка за малко. Ще даде почивка на коня и после бавно ще тръгне на север. Ще остави животното край някоя гара. Ще скочи в някой товарен вагон до Тулуза. Там има семейство. Те ще го приберат.

Уверен в новия си план, Гаврил зави от реката към Панперду.

Бейл реши да причака Гаврил зад една колиба на гардианите. Той и скопецът се сливаха идеално край сламения покрив, който беше бял като кила на лодка. Бейл беше стоял под прикритието на колибата през последните десет минути, наблюдавайки приближаването на Гаврил. Един-два пъти дори беше поклатил глава, развеселен от упоритата слепота на циганина за всичко, което се случваше около него.

Дали беше заспал? Затова ли толкова категорично беше решил да изостави пътека, която бе утъпкана и лесно видима за всеки?

Бе извадил абсурдно голям късмет, че забеляза Гаврил само миг преди да изчезне завинаги зад една горичка. В последния възможен момент Бейл отстъпи встрани от колибата, водейки коня си. Развърза кърпичката около ноздрите на животното и я сложи в джоба си – беше приложил номера, който бе научил в Легиона от камилите на берберите, защото не искаше конят да изцвили, когато чуе приближаването на приятеля си, и да провали играта.

- Слез - размаха подканящо пистолета Бейл.

Гаврил погледна над главата му към края на близката гора.

- Дори не си го помисляй.

Току-що застрелях един кон. Не ми пука, ако го направя с още един. Но нямам нищо против животното. Да го застрелям без нужда, със сигурност би ме разгневило много.

Гаврил прехвърли крак през седлото и слезе от коня. Механично застана с юздите в ръка, сякаш само се беше отбил при Бейл, а не бе жертва на засада.

Изглеждаше объркан - все едно отново беше на седем години и баща му го бе цапнал заради нещо, което е направил.

- Застреля ли Алекси?

- Защо да го правя?

Бейл се приближи до Гаврил и взе юздите на коня от ръцете му. Върза животното за коневръза край колибата. После развърза ласото, висящо отстрани на седлото.

- Легни.

Гаврил легна по гръб, с лице към небето.

- Не. Обърни се.

- Нали няма отново да ме режеш с ножа?

- Не. Няма да е това - отвърна Бейл. Изпъна ръцете на Гаврил над главата му и ги прекара през примката на ласото. После върза другия край за коневръза. Отиде до скопеца и взе и неговото ласо. Върна се и завърза краката на Гаврил, оставяйки свободния край на въжето на земята. - Тук сме сами. Сигурно вече си го осъзнал. Няма нищо друго освен коне, крави и скапани розови фламинго във всички посоки.

- Не съм заплаха за теб. Исках само да тръгна на север. Да се отърва завинаги от теб, Сабир и Йола.

- О. Тя се казва Йола, така ли?

Чудех се как ли ѝ е името. Как се казва другият циганин? Този, чийто кон застрелях?

- Алекси. Алекси Дюфонтен.

- А твоето име?

- Гаврил. Ла Рупи - отговори той. Прочисти гърлото си. Беше му трудно да се концентрира. Съзнанието му се отклоняваше към незначителни детайли. Като часа. Или цвета на тревата на няколко сантиметра от очите му.

- Какво му направи? На Алекси?

Бейл водеше скопеца към мястото, където лежеше Гаврил.

- Да му направя? Нищо не му направих. Той падна от коня си. Успя да се добере до реката и да се качи на ферибота. За теб е малшанс, че той се измъкна.

Гаврил заплака. Не беше плакал от детинство и сега се чувстваше, сякаш цялата мъка и болка, която бе събрал в себе си оттогава, най-сетне бяха прелели.

- Моля те, пусни ме. Моля те.

Бейл завърза въжето, с което бяха омотани краката на Гаврил, за скопеца.

- Не мога да направя това. Ти ме видя. Удаде ти се възможност да ме опознаеш. И ми имаш зъб. Никога не пускам да си вървят хора, които ми имат зъб.

- Нямам ти никакъв зъб.

- Кракът ти. Издълбах го с ножа си. В Гурдон.

- Вече съм го забравил.

- Значи ми прощаваш? Това е мило. Тогава защо тръгна след мен?

Бейл беше отвързал коня на Гаврил от коневръза и го водеше към него. Освободи края на ласото, държащо ръцете му, и го завърза за лъка на седлото на Гаврил.

- Какво правиш?

Бейл провери двата възела.

Циганинът беше завъртял глава, за да види какво става зад него. Бейл отиде до брега на близкото блато и отсече наръч изсъхнала тръстика, дълга около метър. Отсече още един стрък и го оформи в примка. После върза краищата на стръковете, докато заприличат на дръжка на метла. Един от конете изпръхтя.

- Каза ли нещо?

- Попитах какво правиш? – думите прозвучаха като плач.

- Правя си бич. От тези тръстики. От вида направи си сам.

- Господи! Ще ме бичуваш ли?

- Да те бичувам? Не. Ще бичувам конете.

Гаврил започна да вие. Никога през живота си не беше издавал такъв звук. Но за Бейл бе познат. Беше го чувал много пъти, когато хората предвкусват края си. Сякаш се опитват да блокират действителността със звуци.

- Един мой предшественик е бил обесен, вдигнат и разкъсан на четири някога. Още през Средновековието. Знаеш ли какво включва това, Гаврил?

Гаврил вече пищеше.

- Слагат те на бесилото и нахлузват примката на врата ти. После те вдигат, понякога на повече от петнайсет метра, и те показват на тълпата. Изненадващо, но това рядко би те убило.

Гаврил удряше главата си в земята. Конете станаха неспокойни заради необичайния шум и единият направи няколко крачки, засилвайки напрежението във въжето около Гаврил.

- После те спускат и примката е охлабена. Чувстваш облекчение. Тогава екзекуторът взема една кука – подобна на тирбушон, и прави прорез в стомаха ти. Ето тук - наведе се той, обърна леко Гаврил и го мушна точно над апендикса. - До този момент си наполовина задушен, но все още си способен да оцениш какво се случва. Тогава забиват куката в стомаха ти и червата ти са извадени навън като димящи наденички. Тълпата вече е започнала да се радва, без съмнение благодарна, че това не се случва на нея.

Гаврил беше замлъкнал. Дъхът му излизаше неравномерно, сякаш страдаше от магарешка кашлица.

- После, точно преди да умреш, те закрепят за четири коня, разположени в четирите края на площада като стрелки на компас. Север, юг, изток и запад. Това е символично наказание и съм сигурен, че го разбираш.

- Какво искаш? — гласът на Гаврил се чу изненадващо ясно, сякаш беше взел официално решение и смяташе да изпълни условията по договора възможно най-сериозно.

- Отлично. Знаех си, че ще потърсиш причина. Ще ти кажа. Няма да те обеся. И няма да вадя червата ти. Нямам нищо лично против теб. Без съмнение си имал тежък живот. Бил е борба. И не искам да правя убийството ти твърде болезнено или продължително. И няма да те разкъсам на четири. Не ми достигат два коня за подобно удоволствие - каза Бейл и потупа Гаврил по главата. - Така че вместо това ще те разполовя. Освен ако не проговориш, разбира се. Трябва да ти кажа, че тези коне са уморени. Разполовяването може да им дойде малко тежко. Но пък е изненадващо какво може да направи малко бичуване, за да стимулира някое животно.

- За какво да проговоря? Какво искаш да знаеш?

- Е, ще ти кажа. Искам да зная къде са Сабир и... Йола, така ли беше? Това ли беше името, което каза? Искам да знам къде се крият.

- Но аз не знам.

- Напротив, знаеш. Трябва да са на място, известно на Йола. Място, което тя и семейството ѝ може да са използвали и преди, когато са идвали насам. Място, което знаете само вие, циганите, но за което никой друг не би се сетил. За да окуража потока на мислите ти, ще размърдам малко конете. Ще ги накарам да вкусят бича.

- Не. Не. Знам едно такова място.

- Наистина ли? Доста бързо се сети.

- Да. Така е. Бащата на Йола го е спечелил на карти. Винаги оставаха там. Но бях забравил за него. Нямаше нужда да се замислям.

- Къде е това място?

- Ще ме пуснеш ли, ако ти кажа?

Бейл удари скопеца. Животното подскочи напред, обтягайки въжето. Вторият кон беше изкушен да тръгне назад, но Бейл го спря.

- Ааа! Спри! Спри!

- Къде е мястото?

- Казва се Мазе де ла Маре.

- Кое Маре?

- Маре дьо ла Сигулет.

- Къде е това?

- Моля те. Накарай ги да спрат.

Бейл отпусна конете.

- Та какво казваше?

- Точно до шосе Д85. Това, което минава край общинския парк. Не помня как се казваше. Но е малък парк. Преди да стигнеш до солниците.

- Можеш ли да се ориентираш по карта?

- Да. Да.

- Тогава ми посочи - нареди Бейл. Приклекна до Гаврил и отвори карта на местността. - Мащабите на тази карта са едно към петстотин метра. Това означава, че къщата би трябвало да е отбелязана. За твое добро дано да я има.

- Можеш ли да ме развържеш?

- Не.

Гаврил отново заплака.

- Само минутка. Ще подкарам конете.

- Не. Моля те. Виждам я. Отбелязана е. Ето там - посочи с лакът той.

- Има ли други къщи наоколо?

- Никога не съм бил там. Само съм чувал за нея. Всички са чували за нея. Казват, че бащата на Йола излъгал, за да спечели правото да я ползва от Дадул Гаврилов.

- Легенди не ме интересуват – изправи се Бейл. - Имаш ли нещо друго, което да ми кажеш?

Гаврил обърна глава към земята.

Бейл се отдалечи на няколко метра, докато намери десетина килограмов камък. Вдигна го под рамо и се върна при Гаврил.

- Ето как си умрял. Паднал си от коня, кракът ти се е заплел в стремето и си разбил лицето си в този камък.

Гаврил беше обърнал глава, за да види какво прави Бейл.

Бейл удари лицето на циганина с камъка. Поколеба се, чудейки се дали да повтори, но мозъчната течност вече изтичаше през носа на Гаврил – ако не беше мъртъв, със сигурност умираше. Нямаше смисъл да разваля сцената. Внимателно положи камъка край пътя. Отвърза ласото и завлече жертвата си за единия крак до коня. Хващайки левия му крак, го усука около стремето, оставяйки Гаврил наполовина да се влачи по земята. После върна ласото на седлото. Конят вече беше започнал да пасе, успокоен от методичните действия на Бейл. Той го погали зад ушите.

После се качи на собствения си кон и си тръгна.

Калк огледа Плас де Л’Елис. Провери кафенетата и витрините на магазините, както и пръснатите туктам пейки.

- Значи тук е станало?

- Да, сър.

Жандармеристът на мотора токущо беше разбрал, че въпросите, които му задават, са свързани с разследването на друго убийство. Лицето му веднага придоби посериозно изражение, сякаш го разпитваха за вероятните проблеми със застрахователната полица на семейството му.

- Вие ли дойдохте пръв на местопрестъплението?

- Да, сър. Колегата ми и аз.

- И какво видяхте?

- Много малко, сър. Циганите ни възпрепятстваха умишлено.

- Типично - каза Макрон и огледа площада. - Учудвам се, че на това място въобще идват някакви туристи. Вижте целия този боклук.

Калк прочисти гърлото си, навик, който беше развил наскоро, правеше го всеки път, когато Макрон пускаше някоя от по-обидните си забележки. В крайна сметка не може да връзва и обувките му вместо него, нали така? Не може да му казва какво да мисли или какво да не мисли.

- И до какъв извод стигнахте?

След като нямахте възможност да виждате?

- Че извършителят, Ла Рупи, е хвърлил ножа си срещу жертвата Анжело, улучвайки го в окото.

- Алекси Анжело?

- Не, сър. Стефан Анжело. Не е имало замесен Алекси, доколкото ми е известно.

- Мосю Анжело повдигна ли обвинения?

- Не, сър. Тези хора никога не повдигат обвинения едни срещу други. Те разрешават споровете си лично.

- И разбира се, мосю Анжело вече не носеше собствения си нож, когато се притекохте на помощ?

Някой го беше освободил от него?

Прав ли съм?

- Не знам със сигурност, сър.

Но да. По всяка вероятност той го е прехвърлил на някой друг.

- Казах ви - заби пръст във въздуха Макрон. - Казах ви, че това няма да ни отведе доникъде.

Калк се загледа към църквата.

- Нещо друго за отбелязване?

- Какво имате предвид, сър?

- Имам предвид дали някой е забелязал нещо, което да се е случило по същото време? Кражби? Преследване? Друго нападение? Възможно ли това е да е било отвличане на вниманието, с други думи?

- Не, сър. Не съм осведомен за нищо подобно.

- Много добре. Можеш да си вървиш.

Жандармеристът козирува и се върна при мотора си.

- Ще отидем ли да разпитаме Анжело? Сигурно още е в болницата.

- Не. Няма смисъл. Няма да ни доведе до нищо.

- Как решихте това? - попита Макрон и направи физиономия.

Изглеждаше разочарован, че инициативата му за Ла Рупи е довела до задънена улица. Но вниманието на Калк беше другаде.

- Какво всъщност става тук?

- Извинете, сър?

- Защо всички тези цигани са тук? Сега? В момента? Какво се случва? Защо са дошли? Не е поредната сватба, нали?

Макрон огледа удивено шефа си. Все пак човекът беше парижанин. И все пак.

- Това е ежегодният фестивал на света Сара, сър. Провежда се на утрешния ден. Циганите следват статуята на покровителката си до морето, където я потапят във водата. Това се случва от десетилетия.

- Статуята? Каква статуя?

- Тя е в църквата, сър. Тя е... – поколеба се Макрон.

- Черна ли е, Макрон? Статуята черна ли е?

Макрон вдиша дълбоко през носа си. „Пак се почва - помисли си той. – Ще ме мъмри, че съм идиот. Защо не мога да мисля нестандартно като него? Защо винаги се движа по права линия?“

- Канех се да го спомена, сър. Мислех да предложа да погледнем статуята. Да видим дали има връзка с това, което Сабир търси.

Калк вече бързаше към църквата.

- Добра идея, Макрон. Толкова се радвам, че мога да разчитам на теб. Две глави винаги мислят по-добре от една, нали?

***

Криптата беше пълна с поклонници. Въздухът беше тежък от дима на свещите и миризмата на тамян и се чуваше непрекъснатият шум от молещи се хора.

Калк бързо прецени ситуацията.

- Ей там. Охранител. Нали? Този в обикновените дрехи? С табелката с името?

- Най-вероятно, сър. Ще отида да проверя.

Калк се дръпна към едната страна на криптата, докато Макрон си пробиваше път през тълпата. На слабата, трептяща светлина света Сара изглеждаше почти безплътна под многото си пластове дрехи. Беше почти невъзможно някой да стигне до нея при това положение. Стотици очи я следяха непрекъснато.

Охранителят беше напълно ненужен. Ако някой проявеше глупостта да притича и да я обезпокои, сигурно щяха да го линчуват.

Макрон се завръщаше с охранителя. Калк се представи и после тръгна с мъжа по стъпалата към централния кораб на църквата.

- Не мога да изляза. Ще трябва да останем тук.

- Никога ли не я оставяте?

- Не и по време на фестивала.

Даваме четиричасови смени. Въртим се.

- Колко души се въртите?

- Двама, сър. Единият работи, другият почива. С един заместник, ако някой се разболее.

- Тук ли бяхте, когато са намушкали човек на площада?

- Да, сър.

- Какво видяхте?

- Не видях абсолютно нищо. Бях тук долу, в криптата.

- Какво? Съвсем нищо? Не излязохте ли на площада?

- Държа на работата си, сър. Останах тук.

- А какво направиха поклонниците? Всички ли останаха?

Охранителят се поколеба.

- Нали не се опитвате да ме убедите, че докато отвън на площада се вихри почти бунт, всички просто са останали вътре и са продължили да се молят?

- Не, сър. Повечето от тях излязоха.

- Повечето?

- Ами всъщност всички.

- И вие ги последвахте, разбира се.

Тишина.

Калк въздъхна:

- Вижте, мосю...

- Алберти.

- ...мосю Алберти. Не ви критикувам. И не съм тук от името на работодателите ви от градската управа. Това, което ми кажете, ще си остане между нас.

Алберти се поколеба. После вдигна рамене.

- Добре. Когато криптата се изпразни, излязох, за да погледна. Но стоях точно до вратата на църквата, така че никой да не успее да мине покрай мен незабелязано. Мислех, че може да има проблем със сигурността. Реших, че трябва да погледна.

- И сте били прав. Несъмнено е могло да бъде заплаха за сигурността. И аз щях да направя същото.

Алберти не изглеждаше убеден.

- И когато се върнахте? Още ли беше празна?

Алберти изпухтя.

Калк претърси джобовете си и му предложи цигара.

- Не можем да пушим тук, сър. Това е църква.

Калк хвърли завистлив поглед към кълбата дим, издигащи се от свещите към ниския таван на криптата.

- Тогава отговорете на въпроса. Беше ли криптата празна, когато се върнахте?

- Почти. Имаше само един човек. Проснат пред статуята. Молеше се.

- Един човек? И със сигурност не сте го видели, когато сте излезли?

- Не, сър. Пропуснал съм го.

- Ясно. Макрон. Стой тук с този човек, докато проверя статуята.

- Не може, сър. Това е религиозен фестивал. Никой не може да докосва статуята до утре.

Калк обаче вече пореше редиците на молещите се като Смъртта с косата си.

Калк стоеше пред църквата, като примижаваше срещу светлината на късния следобед.

- Искам шестима детективи. Можеш да ги повикаш от Марсилия.

- Но това ще отнеме време, сър.

- Не ме интересува колко време ще отнеме. Или колко непопулярни ще ни направи. Трябва да посетят всяка глава на семейство сред тези цигани. Всяка каравана. Всяка палатка и колиба. И искам да задават тези конкретни въпроси... – заяви Калк. Изписа набързо един лист и го подаде на Макрон. - Точно тези въпроси.

Макрон погледна листа.

- Какво открихте, сър?

- Открих дупка в основата на статуята.

И пресни стърготини, пръснати около нея. Също и парче плат. Виждаш ли как се навива от само себе си, като го оставиш? Всъщност не е изненадващо, след като е прекарало в статуята последните петстотин години, служейки за запушалка.

Макрон подсвирна.

- Значи Сабир най-сетне е открил това, което търси?

- И каквото търси Окатия. Да. Почти сигурен съм.

- Няма ли да се свърже с вас, сър? - попита Макрон, без да успее да прикрие саркастичния си тон.

- Разбира се, че не. Човекът си няма идея с кого всъщност си има работа.

- А ние имаме такава идея?

- Започваме да разбираме, да.

Макрон се запъти към колата.

- Макрон.

- Да, сър?

- Искаше да знаеш какво целях? В Домейн де Сейем? С графинята?

- Исках. Да.

Макрон имаше чувството, че отново пропуска нещо. Нещо, което шефът му беше успял да разбере, а той бе схванал напълно погрешно.

- Кажи на глупаците в Париж, че имам малък тест за тях. Ако се справят, ще призная, че от компютрите все пак има някаква полза. Дори ще се съглася да нося мобилния си телефон, докато съм на служба.

Очите на Макрон се разшириха.

- И какъв ще бъде този тест, сър?

- Искам да проследят найголемия осиновен син на графинята.

Бейл. Или Дьо Бал. Първо, чрез монахините от сиропиталището – това трябва да е достатъчно лесно. Момчето вече е било на дванайсет, когато са го осиновили. Второ, искам да ми намерят пълната информация за кариерата му в Чуждестранния легион, включително пълно физическо описание, като обърнат специално внимание на очите му. И ако открият, че е бил в Легиона, искам някой да отиде при командващия му офицер и да го помоли, не, да му каже, че искаме достъп до военното му досие. Както и личната му характеристика.

- Но, сър...

- Да не приемат „не“ за отговор. Това е разследване на убийство. Не искам да чувам глупостите на Легиона за сигурността и обещанията, които може и да са, може и да не са направили пред мъжете, когато са се записвали при тях.

- Ще ви трябва доста късмет, сър. Зная със сигурност, че те никога не споделят досиетата си с никого. Идвам от Марсилия, нали помните – израснал съм с истории за Легиона.

- Слушам те.

- Техният щаб е в Обан, само на петнайсет километра от мястото, където живеят родителите ми. Вторият ми братовчед дори стана легионер, след като го пуснаха от затвора. Каза ми, че понякога правят изключение и позволяват на французи да се присъединят под фалшива националност. Дори променят имената на хората, след като се включат. Получават легионерско име, с което са известни през периода на службата си. После, ако не бъдат простреляни и не станат Frangais par le sang verse - „Французи заради пролятата си кръв“, или не се възползват от правото си да станат френски граждани след тригодишна служба, истинските им имена са забравени завинаги. Никога няма да го откриете. Доколкото знам, може дори отново да е станал французин, но с нова идентичност.

- Не го вярвам, Макрон. Имената им не са изчезнали завинаги. И със сигурност не от досиетата. Това е Франция. Легионът е като всяка друга забравена от Бога бюрокрация. Сигурно са заринати до кръста с бумаги.

- Както кажете, сър.

- Виж, Макрон. Знам, че не си съгласен с някои от методите ми. Или с някои от решенията ми. Неизбежно е. Затова има йерархия. Ти си лейтенант, а аз съм капитан. Което прави твоето мнение без значение. Трябва да открием Сабир и двамата цигани. Нищо друго не е важно. Ако не се справим, Окатия ще ги убие. Толкова е просто.

Кондукторът погледна Алекси, все едно беше ранено диво животно, на което се е натъкнал по време на следобедната си разходка. Към него се бяха присъединили рулевият на ферибота и хората от вана и две от колите. Другите две коли бяха отпътували, явно предпочитайки да избегнат сцената. Рулевият се канеше да се обади по телефона.

Алекси се измъкна от пояса и го хвърли на палубата. Сгъна се на две и опипа ребрата и ръцете си.

- Моля ви, не се обаждайте на полицията.

Рулевият се поколеба, телефонът беше на половината път до ухото му.

- Нямаш нужда от полицията, момчето ми. Трябват ти линейка, болнично легло и малко морфин. И може би сухи дрехи.

- Не звънете и на тях.

- Обясни.

- Можете ли да ме върнете?

- Да те върнем?

- Изпуснах нещо.

- Какво? Коня си?

Двамата мъже се засмяха.

Алекси усети, че ако се придържа към конкретни факти и вкара малко хумор, може би ще успее да стъпи на твърда земя - да залъже мъжете и да представи това, което бяха видели, като несполучлива шега, а не трагедия, която очевидно се беше разиграла.

- Не се притеснявайте. Мога да уредя трупът на коня да бъде откаран. Там има много прясно месо. Познавам хора в Ле Сент Мари, които биха го взели.

- Ами нашата бариера?

- Ще ви платя каквото получа за месото. В кеш. Можете да кажете на работодателите си, че някой се е блъснал в бариерата и после е офейкал.

Рулевият погледна кондуктора. Вече се бяха събрали три коли на борда на ферибота, чакащи да ги откарат на другата страна. И двамата знаеха, че три-четири пъти в годината все някой удряше бариерата - обикновено пияници. Или чужденци с коли под наем. Техникът по поддръжката беше на постоянен договор.

Шофьорът на вана и хората от двете коли усетиха, че напрежението спада. Отдалечиха се и тръгнаха по пътя си. В крайна сметка раненият беше само глупав циганин. А всички цигани бяха луди, нали така? Живееха по различни правила.

- Можеш да си задържиш парите. Ще те откараме обратно. Но да се отървеш от трупа на коня, чуваш ли? Не искам да вмирише терминала за следващите две седмици.

- Ще се обадя още сега. Мога ли да ползвам телефона?

- Добре. Но без международни обаждания, става ли? Чу ли ме? – подаде рулевият телефона си на Алекси. - Все още мисля, че си луд да не отидеш да се прегледаш. Сигурно имаш поне няколко спукани ребра. Може би и сътресение.

- Ние имаме наши лекари. Не обичаме да ходим по болници.

Рулевият вдигна рамене. Кондукторът вече качваше на борда новите си клиенти.

Алекси набра случаен номер и се престори, че уговаря да вземат коня.

***

Алекси никога не беше изпитвал такава болка, каквато чувстваше сега.

Спукани ребра? Сътресение? Имаше чувството, че белите му дробове бяха пробити с шило, след което бяха разпънати на наковалня и удряни с чук за всеки случай. Всеки дъх беше агония. Всяка крачка отекваше в дясното му бедро и рамо като шок.

Той клекна на циментовия склон на терминала на ферибота и започна да търси бамбуковата тръба. Хората го поглеждаха любопитно, докато минаваха покрай него с колите си.

„Ако Окатия се върне в този момент – помисли си Алекси, - просто ще легна и ще се предам. Може да прави каквото иска с мен. Дел, моля те, накарай болката да спре. Дай ми малко почивка.“ Бамбуковата тръба не се виждаше никъде. Алекси се изправи на крака. Фериботът се беше напълнил. Отново потегляше за обратното пътуване. Той започна да следва течението на реката, като очите му се взираха в участъка най-близо до брега.Тръбата можеше да е отплувала надолу по течението. С повече късмет можеше дори да се е заплела в растенията край брега. Или да е потънала. Ако беше потънала, стиховете щяха да са затрити - Алекси се сещаше поне за това. Като отвореше тръбата, отвътре щеше да излезе само подгизнала хартия с петна от мастило. При такива обстоятелства трябваше да се страхува не само от Окатия - Сабир и Йола щяха собственоръчно да го убият.

От известно време Алекси чувстваше дискомфорт в десния си крак, точно над глезена. Беше предпочел да го игнорира, предполагайки, че е само част от потежките му наранявания. Сега внезапно спря и посегна надолу, за да вдигне панталона си. Помоли се на Бог да не си е счупил нещо. Костта на глезена или пищяла.

Твърд предмет стърчеше от широките краища на каубойските му ботуши. Алекси бръкна и извади бамбуковата тръба. Беше я пъхнал в панталона си и оттам водата я бе избутала в крачола му, откъдето беше попаднала в ботуша. Восъчната тапа, съединяваща двете половини на тръбата, беше непокътната, слава богу. Той погледна към небето и се разсмя. После изстена от болка, след като смехът разкъса контузените му ребра.

Притискайки стомаха си, Алекси започна бавно да се придвижва по посока Мазе де ла Маре.

Половин час по-късно видя оседлания кон. Стоеше край една от колибите на гардианите и пасеше. Алекси се скри зад едно дърво. Пот покри челото и очите му. Беше попаднал право в капана. Изобщо не му беше хрумнало, че Окатия може да го чака, дебнейки на този бряг. Какви бяха шансовете да се върне през реката, след като беше избягал? Едно на милион? Този тип беше луд.

Алекси надникна иззад дървото. Имаше нещо странно в коня. Нещо не беше както трябва. Алекси се взря на светлината на залеза. Каква е тъмната маса, лежаща в краката на коня? Човешка фигура?

Дали Окатия е паднал от коня и лежи в безсъзнание? Или това е капан и онзи просто го чака да се приближи, за да го довърши?

Циганинът се поколеба, обмисляйки нещата внимателно. После клекна и зарови тръбата зад дървото. Отдалечи се на няколко крачки, за да види дали ще може да познае мястото. Без проблем. Дървото беше кипарис. Виждаше се от километри. Той направи няколко крачки напред, спря и бръкна в джобовете си, сякаш търси бучка захар. Конят изцвили към него. Фигурата в краката на животното не помръдна. Може би Окатия си беше счупил врата? Може би Дел беше чул молитвата му и се бе разправил с копелето веднъж завинаги?

Алекси отново пристъпи напред, като говореше на животното тихо, за да го успокои. Можеше да види, че кракът на фигурата е усукан в едното стреме. Ако конят тръгне към него и изведнъж почувства тежестта на тялото, която го спира, ще се паникьоса. А той се нуждае от този кон. Иначе няма да успее да стигне до Мазе - това му беше станало пределно ясно през последните двайсет минути. С всяка крачка ставаше по-слаб и по-отчаян. Дрехите му бяха изсъхнали върху него, образувайки кора върху раните. Дясното му рамо се беше подуло и той вече не можеше да вдигне ръка по-високо от пъпа си. В сегашното си състояние не би могъл да надбяга и костенурка.

Алекси посегна към скопеца и му позволи да го подуши - беше очевидно, че е обезпокоен от тежестта на тялото, но пашата и думите на човека го бяха успокоили. Алекси взе юздите и коленичи до коня. Вече беше познал по дрехите с кого си има работа. Никой друг не носеше толкова широки колани и толкова пищни токи.

Гаврил.

Господи! Сигурно е опитал да ги последва и после някак е паднал и си е ударил главата. Или пък е попаднал на Окатия, който се е връщал от ферибота, и онзи е предположил, че той знае повече, отколкото всъщност знае. На Алекси му се повдигаше и той изплю излишната слюнка.

Мухите вече се бяха събрали около ноздрите на Гаврил и голямата издутина на главата му. На това се казваше да си на грешното място по грешното време.

Алекси измъкна крака на Гаврил от стремето. Върза коня за коневръза и се огледа наоколо, търсейки нещо, което е могло да причини подобна тежка рана. Скопецът едва ли се беше отдалечил от мястото заради тежестта на тялото на Гаврил.

Отиде до камъка. Да. Беше покрит с кръв и коса. Вдигна го, като използваше ръкавите си - знаеше, че не бива да оставя отпечатъци. Върна се и остави камъка до главата на Гаврил. За миг беше изкушен да пребърка джобовете му за пари, но реши да не го прави. Не искаше да осигури на полицията фалшив мотив за убийството.

Когато остана доволен от начина, по който нагласи нещата, Алекси се качи на скопеца. Люлееше се на седлото, а кръвта подскачаше в главата му като метално топче в пинбол автомат. Обзалагаше се две към едно, че Окатия е виновен за убийството – иначе щеше да е прекалено голямо съвпадение. Явно беше попаднал на Гаврил на връщане. Беше го разпитал. После го беше убил. Това означаваше, че има вероятност вече да е научил за Мазе, защото Гаврил, както и всеки друг циганин на неговата възраст, който редовно посещава Камарг, сигурно знаеше за известната игра на карти между Дадул Гаврилов и Аристео Самана, бащата на Йола. Може да не е бил наясно точно къде е къщата, но със сигурност е знаел за съществуването ѝ.

В продължение на един кратък миг на колебание Алекси беше изкушен да се върне до дървото и да вземе тръбата. Но предпазливостта надви над жаждата за слава. Хвана юздите на скопеца в ръка и го насочи към къщата.

Йола беше измислила новаторски начин да се пътува на стоп. Тя изчакваше, докато види приближаваща се кола, за която предполагаше, че е на цигани, и правеше змиеподобен знак с лявата си ръка, след което веднага се прекръстваше. Тогава отиваше в средата на пътя, откъм страната на прозореца на шофьора. Колите почти винаги спираха. Тогава Йола се навеждаше и обясняваше къде иска да отиде. Ако шофьорът пътуваше в различна посока или не чак дотам, тя нетърпеливо му махаше да продължи. Четвъртата спряна кола изглежда перфектно отговаряше на изискванията ѝ.

Чувствайки се до Йола като Кларк Гейбъл[99] до Клодет Колбер[100], Сабир я последва в покритата със слама задна част на камионетката. Трябваше да признае, че дори вонящият ван ситроен е подобър от ходенето пеш. Отначало беше опитал да убеди Йола, че за да си спестят малко усилия, се налага да хванат такси до Мазе, но тя беше настояла, че по нейния начин никой няма да знае къде са отишли. Както обикновено беше една крачка пред него.

Сабир се облегна на стената на вана и си поигра с испанския нож с автоматично заключване на острието в джоба си. Беше купил ножа от Бубул за петдесет евро преди двайсет минути. Дванайсетсантиметровото острие заставаше на място с успокояващо щракване, когато го отвориш. Със сигурност беше боен нож, защото имаше вдлъбнатина за палеца на около сантиметър зад острието - Сабир предполагаше, че това позволява ножът да бъде забит във врага, без неудобството да се порежеш, докато го правиш.

Бубул не искаше да се разделя с оръжието, но алчността - сигурно го беше купил за не повече от пет евро преди трийсет години, както и фактът, че получи малко словесни бичувания от страна на Йола, го принудиха да капитулира. Тя твърдеше, че той е лично отговорен за загубата на конете, освен това според нея е твърде стар, за да носи нож. Да не иска да свърши като Стефан - с едно око, висящо край бузата? Най-добре да се отърве от ножа.

Беше късен следобед, когато Йола и Сабир стигнаха до Мазе де ла Маре. Както предполагаха, мястото беше празно.

- Какво ще правим сега, Дамо?

- Ще чакаме.

- Но как ще разберем, ако Окатия хване Алекси? След като веднъж се добере до пророчествата, той ще си тръгне. Никога няма да узнаем какво е станало.

- Какво очакваш да направя, Йола? Да изляза из Маре и да крещя името на Алекси? Ще се изгубя за нула време. Отвъд тази гора има триста квадратни километра от едно голямо нищо.

- Можеш да откраднеш още един кон. Това би направил Алекси.

Сабир почувства, че се изчервява. Изглежда Йола разбираше как трябва да се държат истинските мъже в крайни ситуации по-добре, отколкото самият той съзнаваше.

- Ще чакаш ли тук? Можеш ли? А не да тръгнеш нанякъде, че да трябва да търся двама души?

- Не. Ще остана тук. Алекси може да се върне. Може да има нужда от мен. Ще сваря малко супа.

- Супа?

Йола стоеше и го наблюдаваше с невярващо изражение.

- Мъжете винаги забравят, че хората трябва да ядат. Алекси бяга от тази сутрин. Ако успее да се върне тук жив, ще бъде гладен. Трябва да имаме да му сложим нещо за ядене.

Сабир избърза навън, за да види дали може да намери още едно седло и въже. Когато Йола беше в такова настроение, той перфектно разбираше чувствата на Алекси по отношение на брака с нея.

***

На петнайсетата минута от своя лов на коне Сабир разбра, че скоро няма да стигне до никъде. Не беше обучен да си служи с ласо като Алекси, а и конете ставаха понеспокойни с настъпването на мрака. Всеки път, когато избереше някой, той го гледаше доверчиво, докато не се приближеше на около три метра, и тогава животното се завърташе на задните си крака и изчезваше в храсталака, ритайки и пърдейки.

Сабир захвърли седлото и такъмите и отвратен тръгна обратно. Когато стигна до отбивката към къщата, се поколеба, после зави наляво, по пътеката, която тримата бяха хванали сутринта, за да стигнат до Ле Сент Мари.

Беше силно притеснен за Алекси. Но все пак в него имаше нещо, което вдъхваше доверие, особено ако ставаше въпрос за справяне в пустошта. Вярно е, че според версията на Бубул Окатия е бил само на минута зад Алекси, когато напуснали града в галоп. Но пък минута беше дълго време на кон и Сабир бе видял как Алекси се справя с животните и начина, по който яздеше... беше достатъчно да се каже, че му идваше отвътре. Освен това познаваше блатата като петте си пръста. Ако конят му е издържал, Сабир би се обзаложил, че Алекси се е измъкнал от Окатия.

Според него, беше само въпрос на време Алекси да се върне по пътеката, размахвайки триумфално пророчествата. Тогава Сабир би се оттеглил на някое тихо място - по възможност близо до добър ресторант, за да ги преведе, докато полицията свърши онова, за което ѝ се плаща, и се разправи с Окатия.

След това ще се обади на издателите. Те ще се погрижат добре за пророчествата. Ще завалят пари – пари, които ще сподели с Йола и Алекси.

И тогава най-сетне този кошмар ще е свършил.

Ейкър Бейл реши, че ще подходи към къщата от изток, по един стар отводнителен канал, който минаваше през необработваемо поле. Сабир и момичето щяха да са навън, търсейки Алекси - надявайки се, че е жив. Може би в къщата имаше пушка? Или стара карабина? Нямаше нужда да поема излишни рискове. Беше изкушен да се върне за коня, който бе оставил скрит сред група дървета на стотина метра зад имота. Конят щеше да върви лесно по канала, а тракането на копитата можеше дори да прикрие приближаването му. Вероятно двамата щяха да излязат от къщата, мислейки, че Алекси се е завърнал? Но не. Защо да усложнява ненужно нещата?

Защото Алекси щеше да се върне. Бейл беше сигурен в това. Беше видял как циганинът рискува живота си за момичето в Еспалион, когато бе припаднала на пътя - ако тя беше в Мазе, той щеше да се втурне към нея като оса към мед. Трябваше само да убие Сабир, да заложи момичето за стръв и да измисли оригинален начин да си запълни времето.

Пристъпи към един от големите прозорци. Падаше мрак. Някой беше запалил маслена лампа и две свещи. Тънки снопчета светлина се процеждаха през затворените капаци.

Бейл се усмихна. Благодарение на осветлението нямаше никакъв шанс някой да го види от вътрешността на къщата. Дори на два метра от прозореца или с очи, прилепени за стъклото, щеше да бъде почти невидим.

Бейл се заслуша за гласове. Но имаше само тишина. Премести се под прозореца на кухнята. И той беше със затворени капаци. Значи Гаврил беше прав. Ако къщата беше обитавана нормално, нямаше начин капаците на кухнята да са пуснати толкова рано вечерта. Беше достатъчно да се хвърли поглед на двора и външните постройки, за да се види, че сградата е изоставена от години. Нищо чудно, че циганите я ценяха. За тях тя беше като безплатен хотел.

За момент беше изкушен да влезе през входната врата. Ако Сабир и момичето се държаха, както очакваше, тя несъмнено щеше да е отключена. Имаше мигове, в които Бейл се чувстваше почти раздразнен от липсата на професионализъм у опонентите си.

Като например случая с „Ремингтъна“. Защо Сабир се беше съгласил да му го върне? Беше лудост. Наистина ли беше повярвал, че Бейл би стрелял срещу него с револвера в покрайнините на град, който има само два изхода? И преди да е проверил Черната дева?

Това решение на Сабир беше оставило тримата невъоръжени и без най-малка представа кой е Бейл, благодарение на неговата непростима, но за щастие поправена грешка за серийния номер. Слабо разсъждаване - това беше. Монсеньор щеше да има какво да каже по въпроса. Защото Монсеньор винаги беше ненавиждал слабото разсъждаване. Подхождаше към разсъждаващите слабо с бастуна си. В някои дни биеше всичките си тринайсет деца последователно, започвайки от найголямото. Така, докато стигнеше до най-малкото, като се има предвид напредналата му възраст и здравословното му състояние, той щеше да бъде изморен и ударите му нямаше да са толкова болезнени.

Това можеше да накара човек да се замисли.

Мадам, неговата майка, не беше толкова предвидлива. За нея наказването не беше колективно упражнение. Затова след смъртта на Монсеньор Бейл беше избягал и се бе включил в Легиона. По-късно решението му се беше оказало изненадващо полезно и тя му бе простила. Но в продължение на две години двамата не бяха разговаряли и той се беше оказал принуден да изпълнява задълженията на Корпус Малефикус изолирано - без контрол върху действията му. През този период на анархия беше развил вкусове, които Мадам смяташе за противоречащи на целите на организацията. Затова той все още криеше от нея някои неща. Несполучливи детайли. Неизбежни убийства. Такива работи.

Но Бейл не изпитваше наслада да причинява болка. Не. Със сигурност не беше това. Както с коня при ферибота, той мразеше да вижда страданията на животни. Животните не можеха да се защитават. Не можеха да мислят. Хората можеха. Когато Бейл задаваше въпроси, той очакваше отговори. Да, не беше наследил положението си по кръвна линия, но със сигурност беше достоен за него като характер.

Гордееше се с древната благородничкска титла, която Монсеньор му беше предал. Беше горд с усилията на семейството си да предугажда и съответно да се противопоставя на действията на дявола.

Защото Корпус Малефикус имаше дълга и благородна история. В редиците му бяха инквизиторите Конрад от Марбург[101] и Хюго де Бениолс[102], принц Влад Дракула III [103] , Маркиз Дьо Сад[104], принц Карло Гесуалдо[105], цар Иван IV Грозни[106] , Николо Макиавели[107], Родериго, Лукреция и Чезаре Борджия[108], граф Алесандро ди Калиостро[109], Жил дьо Ре[110], Григорий Распутин[111], Джакомо Казанова[112] и графиня Ержебет Батори[113]. Всички те бяха гротескно и погрешно интерпретирани от поколения наред историци.

От гледната точка на Бейл, оформена от безброй часове уроци по история, предадени от Монсеньор и Мадам, неговите родители, Марбург и Де Бениолс бяха погрешно определяни като садистични и славолюбиви преследвачи на невинните, докато те просто са следвали заповедите на Светата църква.

Влад неправилно е обвиняван, че е издигнал мъченията в изкуство, докато всъщност той е защитавал по всички начини, които е намерил за добре, обичната си Влахия от ужаса на османското нашествие.

Макиз Дьо Сад е несправедливо обвиняван, че е проповядвал либертинство[114] и сексуална анархия, докато, от гледна точка на Корпуса, той е популяризирал напредничава философия на абсолютна свобода и толерантност, която да освободи света от тиранията на морала.

Композиторът принц Карло Гесуалдо е погрешно заклеймяван като убиец на жени и деца от несъмнено предубедени съдници само защото е защитил светостта на брачното си ложе от нежелана намеса. Историята е опетнила цар Иван Грозни като тиранин, докато за много хора сред неговия народ и за Корпуса той е спасителят на славянска Русия.

Николо Макиавели е описван от критиците му като телеологичен абсолютист и радетел на политика на страх, обвинения, отвличащи вниманието от факта, че е бил още и брилянтен дипломат, поет, драматург, вдъхновен политически философ.

Цялата фамилия Борджия е заклеймена като криминално корумпирана и морално извратена, а според Корпуса те са били (с изключение на някои издънки) просветени папи, могъщи законодатели, любители на изкуството, дълбоко загрижени за популяризирането на италианското ренесансово изкуство.

Граф Алесандро ди Калиостро беше назоваван като шарлатанин и измамник, а в действителност е бил алхимик и кабалист от най-висша класа, опитал се да освети непознатите дълбини на окултното.

Лечителят и мистик Григорий Распутин е описван от критиците му като похотлив и свръхпотентен „луд монах“, който е единствено отговорен за унищожаването на затъналата и умираща руска монархия - но кой, мислеше Бейл, може да го обвини? Кой би посмял да хвърли първия камък от днешна гледна точка? Жил дьо Ре е определян като педофил, канибал и мъчител на деца, но той е бил още и ранен поддръжник на Жана д’Арк, брилянтен войник и просветен любител на театъра, чиито хобита в някои конкретни и маловажни насоки може и да са надделели над него, но това не омаловажава великите му дела. По-важните неща в живота? Не. Разбира се, че не - и не би трябвало. Джакомо Казанова беше смятан от простолюдието за душевно и етично деградирал, докато в действителност е бил напредничав либерален мислител, вдъхновен историк и гениален мемоарист. И графиня Ержебет Батори, наричана вампирична масова убийца, е била образован полиглот, като не само е защитила замъка на съпруга си през Дългата война[115] от 1593—1606 2, но и често се намесвала, за да помогне на онеправданите жени, пленени и изнасилвани от османците - фактът, че впоследствие е източила кръвта на някои от по-травматизираните от тези жени, беше оценяван в Корпуса (макар и с донякъде наведена глава) като емпирична необходимост за продължаването и пропагандирането на вече всепоглъщащата козметична индустрия на XXI век. Всички те са били напредничави хора, въведени от своите родители, прародители, учители или съветници в тайните и затворени кръгове на Корпуса – кръгове, имащи за цел да защитят и изолират света от собствените му погрешни инстинкти. Както беше обяснил Монсеньор, в свят на черно и бяло дяволът управлява нещата.

Оцветете света в сиво - размийте границите на приетия морал - и дяволът ще загуби силата си.

По-късно се бяха появили, както Монсеньор ги наричаше, „естествените“ последователи - хора с вродени разрушителни инстинкти, но такива, които не осъзнават действията си като част от позначимо цяло. Мъже и жени като Катерина ди Медичи[116], Оливър Кромуел[117], Наполеон Бонапарт[118], кралица Ранавалона[119], кайзер Вйлхелм II[120], Владимир Ленин, Адолф Хитлер, Йозеф Сталин, Бенито Мусолини, Мао Дзедун, Иди Амин Дада[121] и Пол Пот[122]. Всеки от тях на свой ред е бил разрушител на статуквото. Човек, разклатил дървото на цивилизацията.

Естествени последователи на Корпуса, изпълняващи целите му, въпреки, а може би именно заради собствените си планове. Подобни тирани привличаха последователи така, както лампите привличат насекомите. Те действаха като донаборни комисии за слабите, ограничените, морално извратените, точно типа хора, от които Корпусът имаше нужда, за да изпълни целите си. А най-великите и най-успешните от тях, поне досега, бяха двамата антихристи, чиято поява е предсказана в Откровението на Йоан[123] - Наполеон Бонапарт и Адолф Хитлер.

За разлика от предшествениците им двамата мъже са действали глобално, а не просто национално. Действали са като катализатори на по-голямо зло – такова, което да имитира дявола и да го държи временно настрана с неговите демони и сукуби[124].

Бейл инстинктивно знаеше, че Третият Антихрист, за когото се говореше в Откровението, „този, който още не е дошъл“, лесно ще надмине и двамата си предшественици по величие на постиженията си. Защото в Корпуса вярваха, че хаосът е в интерес на всички - понеже принуждаваше хората да правят конспирации срещу него. Да действат заедно и творчески.

Всички най-велики изобретения - всички велики скокове на цивилизацията, се бяха появили в мигове на хаос. Земята имаше нужда от Дионисиевото начало и трябваше да загърби Аполониевото[125]. Алтернативата водеше до проклятие и до отвръщането на Бог от света.

Какво беше написал Йоан Богослов в своето Откровение за Апокалипсиса, след като е бил заточен на остров Патмос по заповед на император Нерон?

„И видях, че слизаше от небето един ангел, който държеше в ръката си ключа на бездната и една голяма верига. Той улови змея, старовременната змия, която е дявол и сатана, и го върза за хиляда години, и като го хвърли в бездната, заключи и я запечата над него, за да не мами вече народите, преди да се свършат хилядата години, след което той трябва да бъде пуснат за малко време.

И видях престоли; и на тия, които бяха насядали на тях, бе дадено да съдят; видях и душите на ония, които бяха обезглавени поради свидетелствуването си за Исуса, и поради Божието слово, и на ония, които не се поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христа хиляда години.

Другите мъртви не оживяха, докле не се свършиха хилядата години.

Това е първото възкресение.

Блажен и свет оня, който участвува в първото възкресение; над такива втората смърт не ще има сила; а те ще бъдат свещеници Богу и на Христа и ще царуват с Него хиляда години. И когато се свършат хилядата години, сатана ще бъде пуснат от тъмницата си и ще излезе да мами народите в четирите краища на земята, Гога и Магога, да ги събере за войната – чието число е като морския пясък.“ [126]

И СЛЕД ТОВА ТРЯБВА ДА МУ СЕ ДАДЕ МАЛКО ВРЕМЕ...

Беше лошо стечение на обстоятелствата, че нумерологичния сбор от името на Ейкър Бейл образуваше кабалистичното число „две“. Това му даваше постоянен, стабилен характер, но също така гарантираше, че той винаги ще остане подчинен и свръхчувствителен - по-скоро екзекутор, отколкото лидер. Някои глупаци дори го определяха като злокобно, зло число, попадащо в негативния женски сектор, подчиняващо приносителите на съмнения и колебания, и неспособност да се съсредоточат.

Освен, разбира се, ако характерът им не беше заздравен от силно чувство за цел и фундаментална вяра от ранна детска възраст.

Бейл чувстваше, че дължи този пречистващ, положителен аспект на характера си на влиянието на Монсеньор. Ако не може да е лидер, ще е следовник. Лоялен последовател. Жизненоважно винтче в работата на адската машина.

Сега, след като беше разбрал името на момичето от онзи глупак Гаврил, Бейл реши, че може да е забавно да й направи кабалистичен тест, както и на циганина Алекси Дюфонтен. Това би му помогнало да се справи с тях. Щеше да му разкрие неща за характера им, до които иначе нямаше как да получи достъп.

Бързо направи нужните изчисления наум. И двамата се оказаха осмици. Обикновено благоприятно число и донякъде свързано с неговото. Но когато носителите му настояваха да следват определено поведение само от упорство и чист инат, числото ставаше негативно и обричаше приносителите. Такъв трябва да е случаят и с циганите, реши Бейл.

Какво ли е числото на Сабир?

Това би било интересно. Бейл го пресметна. А Д А М С А Б И Р. Какво даваше това като кабалистична нумерология? 141431212, което дава 19. 1 и 9 правят 10. Това е 1 + 0. Което значеше, че Сабир е числото 1. Силен. Амбициозен. Доминиращ. Лесно сприятеляващ се и влиятелен. Личност на „праведен човек“. С други думи, някой, който никога не би признал, че греши. Алфа мъжкар. Бейл се усмихна. Щеше да се наслади на изтезанието и убийството на Сабир. Би било такъв шок за него.

Защото с късмета на Сабир беше свършено и бе време въпросът да приключи.

Когато Сабир чу стъпките на коня на Алекси, отначало отказа да повярва на ушите си. Сигурно беше някой кон, избягал от съседното имение. Или избягал камаргски бик, търсещ партньорка.

Той се дръпна под прикритието на група акациеви дървета, разчитайки клоните да размият силуета му на фона на бързо падащия мрак. Бавно и внимателно извади ножа от джоба си и го отвори.

Въпреки всичките му усилия оръжието шумно изщрака.

- Кой е там?

Сабир не беше осъзнал, че сдържа дъха си. Пое си въздух с благодарна, ликуваща глътка.

- Алекси? Аз съм. Дамо. Слава богу, че си добре.

Алекси се залюля на седлото.

- Помислих, че си Окатия. Като чух това щракане, реших, че с мен е свършено. Помислих, че ще ме застреля.

Сабир се приближи. Застана до стремето на Алекси.

- Значи ги намери?

Пророчествата са в теб?

- Така мисля. Да.

- Мислиш?

- Зарових ги.

Окатия... - Алекси се люшна напред и започна да се свлича по врата на скопеца.

Сабир беше толкова погълнат от ентусиазма си за пророчествата, че не му беше хрумнало да провери физическото състояние на Алекси. Подхвана го под мишниците и го свали от коня.

- Какво става? Ранен ли си?

Алекси се сви на топка на земята.

- Паднах. Тежко. На една бариера. После на цимента. Докато бягах от Окатия. Става все по-зле. През последния половин час. Не мисля, че ще успея да стигна до къщата.

- Къде е той? Къде е Окатия?

- Не знам. Изгубих го. Но той е убил Гаврил. Разбил главата му с камък и го направил да изглежда като инцидент. Разместих нещата, за да го улича. Взех коня на Гаврил. Моят кон беше убит. Сега трябва да се върнеш до къщата. Окатия може да знае за Мазе.

- Как би могъл да знае? Това е невъзможно.

- Не. Не е невъзможно. Може да е научил от Гаврил. Глупакът ни е следвал. Окатия го е видял. Но аз вече ти казах това. Прекалено съм уморен, за да се повтарям. Чуй ме, Дамо. Остави ме тук. Вземи коня. Иди обратно до Мазе. Вземи Йола. Чак тогава се върни. Утре, като съм по-добре, ще ти покажа къде са пророчествата.

- Пророчествата. Видя ли ги?

- Върви, Дамо. Вземи коня. Докарай Йола. Пророчествата вече не са важни. Разбираш ли? Това са само надписи. Не струват един човешки живот.

Бейл откри дефектния капак. Дефектният капак, който винаги може да се намери в една стара къща, ако си достатъчно търпелив да го потърсиш. Той внимателно го отвори.

После пъхна ножа си под черчевето на прозореца и проряза рамката от край до край. Прозорецът се отвори със звук, наподобяващ разбъркването на колода карти.

Бейл спря и се заслуша. Къщата беше тиха като гроб. Той даде време на очите си да свикнат с мрака.

Когато отново можеше да вижда, провери стаята. Мястото вонеше на изсъхнали трупове на гризачи и натрупания след години липса на грижи прах.

Той се придвижи до коридора и после към кухнята. Там беше видял горящата лампа и свещите. Странно, че не се чуваха гласове. Според опита на Бейл, хората почти винаги говореха в изоставени къщи - така държаха призраците настрана. Разчупваха тишината.

Побутна вратата на кухнята и надникна вътре. Нищо. Потрепна с ноздри. Супа. Долавяше аромата на супа. Значи най-малко момичето е тук. Дали е навън, за да отиде до тоалетна? Ако е така, той беше голям късметлия, че не е попаднал на нея и да рискува да му се измъкне в мрака. Или може би го е чула? И е предупредила Сабир? А сега лежаха в очакване някъде в къщата. Бейл се усмихна. Това би направило нещата малко по-забавни. Би им придало острота.

- Супата ти извира - отекна гласът му в къщата като в катедрала.

Беше ли доловил шумолене в далечния край на салона? Ей там, зад фотьойла „Бержер“? Където бяха провиснали старите завеси? Той вдигна някакво бронзово украшение и го хвърли срещу входната врата. Трясъкът прозвуча греховно шумно в поглъщащата всеки звук стая.

Една фигура се изстреля иззад фотьойла и трескаво се опита да отвори капаците на прозорците. Бейл вдигна още едно украшение и го хвърли по силуета. Чу се вик, после шум от падане. Бейл остана на мястото си, ослушвайки се, като дишаше само през устата. Дали някой друг беше издал звука? Или беше от единствения обитател на къщата – момичето, той чувстваше, че беше от момичето.

Върна се в кухнята и взе маслената лампа. Държейки я пред себе си, отиде към разбития прозорец. Момичето лежеше свито на пода. Да не го е убил? Това би било неудобно. Със сигурност беше хвърлил бронзовата статуетка с всички сили. Но ако е Сабир. Не може да си позволи да рискува на този етап от играта.

Щом посегна, момичето се изплъзна от хватката му и се втурна диво по коридора. Беше ли го чула да влиза? Дали се насочваше към задния прозорец?

Бейл тръгна в обратна на нейната посока. Изтича през входната врата и зави наляво покрай къщата. Забави крачка, като стигна до прозореца. Да. Кракът ѝ се подаде.

Сега измъкваше тялото си. Бейл я хвана и я събори на земята. Удари я по главата веднъж и тя остана неподвижна. Той се изправи и се заслуша. Нищо. Никакъв друг звук.

Била е сама в къщата.

Посегна надолу, опипа дрехите ѝ и между краката ѝ за нож или друго скрито оръжие. Когато се увери, че не е въоръжена, той я вдигна като чувал с пясък, сложи я на раменете си и се насочи обратно към салона.

Бейл си сипа малко супа. В името на архангел Михаил, беше вкусна! Не беше ял нищо от дванайсет часа. Можеше да почувства как храната възстановява силите му, връща изцедената му енергия. Пийна малко вино и хапна хляб. Но хлябът се оказа изсъхнал и се наложи да го пусне в супата, за да го направи годен за ядене. Е, човек не може да има всичко.

- Измори ли се, мила? – попита той и погледна към момичето.

Тя беше стъпила върху трикрака табуретка в средата на стаята с чувал на главата, която бе напъхана в бесило, което Бейл беше направил от ласо от волска кожа. Табуретката беше достатъчно широка, за да ѝ даде основа, на която да стои, но ударът в главата явно я беше омаломощил, защото от време на време тя залиташе, опирайки се донякъде във въжето, което, в определени граници, служеше като опора за главата ѝ.

- Защо го правиш? Нямам нищо, което да търсиш? Не знам нищо, което искаш да знаеш.

Преди това Бейл беше отворил капаците на прозорците на салона и предната врата на къщата. Беше обградил табуретката със свещи, така че момичето стоеше, обляно от светлина - виждаше се от петдесет метра от всяка посока, освен от север.

Сега той се облегна, като на диван, с паницата супа в скута си, а силуетът му се губеше в мрака извън светлината на свещите, достатъчно далеч от всякаква видимост през отворените прозорци и предната врата. От дясната му страна лежеше „Рюгерът“, а дръжката му беше удобно насочена към ръката му. Беше избрал трикраката табуретка, защото един изстрел с револвера би бил достатъчен да изпрати момичето във въздуха.

Всичко, което трябваше да направи, беше да разбие един от краката на табуретката. Вярно е, че тя щеше да рита и да се гърчи минута-две, защото падането нямаше да е достатъчно дълго, за да счупи врата ѝ, но в крайна сметка щеше да се задуши, което щеше да даде на Бейл достатъчно време да избяга през задния прозорец, докато Сабир и циганинът са заети да спасяват живота ѝ.

Нито една част от този сценарий нямаше да се случи, разбира се, ако Сабир просто се примиреше. Бейл се надяваше гледката на момичето да го накара да се съсредоточи върху тази възможност. Достатъчно беше просто да му даде пророчествата. Тогава Бейл щеше да си отиде. Сабир и циганинът можеха да получат горкото момиче. Бяха добре дошли.

Бейл никога не се отмяташе от сключена сделка.

Ако все пак тръгнеха да го преследват, което беше малко вероятно, той щеше да ги убие. Но беше почти напълно убеден, че Сабир ще капитулира. Какво имаше да загуби? Малко пари и мимолетна слава. А да спечели? Всичко.

- Кажи ми отново, кога тръгна той?

Йола изстена. Беше прекарала върху табуретката повече от час и блузата ѝ бе подгизнала от пот. Краката ѝ сякаш бяха пълни с пълзящи мравки, които се разхождаха по прасците и бедрата ѝ, хапейки я по пътя си. Ръцете ѝ бяха вързани на гърба, така че единственият начин да контролира все по-силните си залюлявания беше посредством брадичката си. Когато усетеше, че се залюлява, тя притискаше въжето между рамото и брадичката си и разчиташе на обтегнатото въже да я държи изправена.

От известно време се чудеше дали си струва да изпита Окатия - да се пусне нарочно. Той очевидно чакаше Сабир и Алекси. Така че, ако те не бяха тук, за да я гледат как се задушава, дали той би я вдигнал и спасил? Да я развърже, докато се възстанови, преди отново да я заложи като капан? Дали би се разсеял за миг? Това би бил единственият ѝ шанс за бягство. Но беше и ужасен риск. Може би той щеше да се забавлява, докато я гледа как умира? Тогава би могъл да я върже пак, да я увеси на бесилото и от разстояние никой не би могъл да разбере, че вече е мъртва.

- Зададох ти въпрос. Кога тръгна Сабир?

- Не използвам часовник. Не познавам времето.

- Колко далеч от стъмването беше?

Йола не искаше да го дразни. Вече я беше ударил веднъж, след като я измъкна от прозореца. Тя се страхуваше от него. Страхуваше се от нещата, които той можеше да направи. Страхуваше се да не си спомни заплахата си от последния път, когато се бяха срещнали, и да, повтори, за да се забавлява. Беше сигурна, че информацията, която му казва, само потвърждава неща, които той вече знае. В нея нямаше нищо ново - нищо, което по какъвто и да било начин да повлияе на шансовете на Алекси и Дамо да оцелеят.

- Преди около час. Пратих го да хване друг кон. Сигурно е тръгнал да търси Алекси.

- И Алекси би се върнал тук?

- Да, несъмнено.

- И Алекси знае как да се оправи в блатата? Познава ги достатъчно добре, за да стигне дотук в тъмното?

- Да. Той познава блатата добре.

Бейл кимна. Беше очевидно. За това събитията се бяха развили така. Ако Алекси беше бягал на сляпо, Бейл щеше да го хване. Ако не знаеше за ферибота, целият цирк щеше да бъде ненужен. Бейл щеше да е занесъл пророчествата на Мадам и да бъде обявен за герой. Корпус Малефикус щеше да го награди. Можеше той лично да бъде назначен да защитава следващия Антихрист. Или да заличи рода на новия Месия, преди да се е родил. Бейл беше добър в подобни неща. Мозъкът му работеше методично. Ако имаше цел, стабилно и търпеливо се трудеше до постигането ѝ. Както беше действал с пророчествата през последните седмици.

- Ще ги убиеш ли?

Бейл погледна нагоре.

- Моля. Какво каза?

- Попитах, ще ги убиеш ли?

- Може би - отвърна Бейл и се усмихна. - А може би не. Всичко зависи от начина, по който реагират, като те видят да висиш на въжето. За теб е по-добре да разберат точно какво искам да им кажа с тази малка сценка. За да дойдат по собствена воля. За да не ме карат да стрелям по някой от краката на табуретката.

- Защо правиш всичко това?

- Всичко кое?

- Знаеш какво имам предвид. Изтезаваш хората. Преследваш ги. Убиваш ги.

Бейл изпръхтя развеселено.

- Защото съм се заклел да го правя. Може би не те интересува или не те засяга, но през тринайсети век моето семейство и по-голямото братство, към което то спада, е получило задача от френския крал Луи Девети[127] - започна Бейл и направи обратен кръст, който започна от слабините му и свърши на тила. - Говоря за Свети Луи, рекс френкорум е рекс кристианисимус, Божи наместник на земята - продължи той и допълни обратния кръст с шестостенна пентаграма, отново започвайки от долната част на тялото си нагоре. - Задачата, която ни е дал, ни е била поверена завинаги и се състояла, просто казано, в защитата на френския народ от проявленията на дявола – или Сатаната, Азазел, Тифон, Ахриман, Ангра Майню, Асмодей, Луцифер, Белиал, Велзевул, Иблис, Шайтан, Аликино, Барбаричия, Калкабрина, Каняцо, Чириато Сануто, Драгнигнацо, Фарфарело, Графикане, Либикоко, Рубиканте, Скармилионе, или по какъвто и друг начин глупавите хора избират да го назоват. Ние изпълняваме този обет от девет века, често с цената на живота си. И ще го изпълняваме до Рагнарьок[128] - до Края на дните и идването на Видар[129] от Вали.

- Защо трябва да ни защитавате?

- Отказвам да отговоря на този въпрос.

- Тогава защо уби брат ми?

- Какво те кара да мислиш, че аз съм убил брат ти?

- Открили са го провесен от рамка на легло. Пробол си го през бузата с нож. Счупил си врата му.

- За частта с ножа. Прободната рана. Това бях аз. Признавам. Самана не разбираше, че говоря сериозно. Трябваше да му го докажа. Бях сериозен. Но брат ти се уби сам.

- Как? Това е невъзможно.

- И аз смятах така. Но го попитах нещо - нещо, което щеше да ме отведе директно към теб. Мисля, че осъзна, от дъното на душата си, че в крайна сметка ще проговори. Всички го правят. Човешкото съзнание не може да си представи колко физическо страдание може да понесе тялото. Съзнанието се задейства значително по-рано, отколкото е необходимо - преминава през това, което му е известно, и прави заключения. Не знае, че ако не бъде засегнат жизненоважен орган, почти всички телесни функции могат да бъдат възстановени. Но мисълта за понесените щети действа като катализатор. Съзнанието спира да се надява и в този момент, точно в него, смъртта става предпочитана пред живота. Това е ключовият миг за мъчителя - когато крайната точка е достигната - обясни Бейл, навеждайки се напред от ентусиазъм.

- Направил съм нещо като проучване на това, знаеш ли? Великите мъчители - примерно тези от Инквизицията, като Палача от Драйсигакер или Хайнрих Инститорис и Якоб Шпренгер[130], дори китайски майстори като Жоу Син и Суо Юанли, които са вършели работа си през управлението на By Цетиан - са връщали хората от ръба многократно. Ето. Виждам по позата ти, че не ми вярваш. Нека ти прочета нещо. Да минава времето - сигурно и бездруго ти е доста неудобно да пазиш равновесие на тази табуретка. Това е откъс, който винаги нося със себе си. Чел съм го на много от моите... - поколеба се Бейл, сякаш се канеше да произнесе сквернословие.

- Да ги наречем ли моите клиенти? Това се отнася до първия човек, който ти споменах в списъка си от мъчители - той се е казвал Палача от Драйсигакер. Истински експерт в изкуството на болката. Ще бъдеш впечатлена, обещавам ти.

- Гади ми се от теб. На сърцето ми му се гади от теб. Иска ми се да ме убиеш още сега.

- Не. Не. Чуй това. Наистина е забележително.

Последва звук от приглаждане на лист хартия. Йола се опита да си запуши ушите, за не чува гласа на Окатия, но единственото, което съумя да направи, беше да засили пулсирането на кръвта в главата си така, че той отекваше в нея като пляскането на хиляда ръце.

- Трябва да се опиташ да си представиш 1631 година. Времето на католическата Инквизиция. Подобен скок на въображението сигурно ти е лесен, когато главата ти е в този чувал, нали? Бременна жена току-що е обвинена, че е вещица, от църковните власти - група мъже, на чиято страна били и религиозните, и светските закони.

Тя ще бъде разпитана - напълно нормална процедура при тези обстоятелства, съгласна ли си? Това е първият ден от нейния процес. Аз ще ти прочета описанието на великия хуманист Емил Кьоних на формалните процедури при разпит на Инквизицията в любопитно озаглавената му книга: Ausgeburten Des Menschenwahns Im Spiegel Der Hexenprozesse Und Der Aoto Da Fes Historische Handsaiilen Des Aberglaubens, Eine Geschichte Des After-Und Aberglaubens Bis Auf Die Gegenwart.

„Първо, Палачът върза жената, която беше бременна, и я сложи на решетката за мъчения. След това я разпъна, докато сърцето ѝ щеше да се пръсне, но нямаше милост. След като тя не призна, мъчението беше повторено. После Палачът върза ръцете ѝ, отряза косата ѝ, заля главата ѝ с коняк и го запали. После ръцете ѝ бяха вързани зад гърба ѝ и тя беше вдигната до тавана и внезапно пусната оттам. Това вдигане и пускане беше повтаряно няколко часа, докато Палачът и помощниците му не отидоха да вечерят. Когато се върнаха, главният Палач завърза ръцете и краката ѝ зад гърба, който беше полят с коняк и запален. После бяха поставени тежести на гърба ѝ и тя беше вдигната нагоре. След това отново беше разпъната на решетката.

На гърба ѝ беше поставена дъска с наковани пирони и тя пак беше вдигната до тавана. Палачът отново завърза краката ѝ и ги закрепи за блок от 24 кг, което я накара да мисли, че сърцето ѝ ще се пръсне. Оказа се недостатъчно. Затова Палачът развърза краката ѝ и ги закрепи в менгеме, затягайки челюстите, докато кръвта се отече от пръстите ѝ. Отново не беше достатъчно, затова тя беше разпъвана и бодена по различни начини.

Сега Палачът от Драйсигакер започна третата степен на мъчения. Когато я остави на пейката и ѝ даде риза, той каза: „Не те вземам за един, два, три, нито за осем дни, нито за няколко седмици, а за половин година, за целия ти живот, докато не признаеш. И ако не признаеш, ще те изтезавам до смърт и след това ще бъдеш изгорена въпреки всичко.“

Тогава зетят на Палача я вдигна до тавана, провесена за ръцете. Палачът я бичува с камшика си. Беше поставена в менгеме, където остана за шест часа. После беше отново безмилостно бичувана.

Това беше направено през първия ден.“[131]

В стаята беше тихо. Отвън вятърът шептеше в дърветата. Сова избуха в далечината и зовът й получи отговор откъм една от плевните, близо до къщата. Бейл прочисти гърлото си. Хартията изшумоля, докато я прибираше.

- Аз прецених брат ти погрешно. Не бях осъзнал колко е отдаден на теб. Колко го е страх да изгуби честта си пред общността си. Нали разбираш, в наши дни малко хора се радват на предимствата на живота в общност. Обикновено мислят само за себе си и за най-близкото си обкръжение. Възможни са рационализации. Хората се изкушават да си спестят едно-друго. Но когато е заложена по-голяма общност, стават видими други фактори. Мъченичеството е опция. Хората отново са готови да загинат за даден идеал. Брат ти, по свой си начин, беше такъв идеалист. Той използва позата, в която го бях вързал - силата на гравитацията, на която бях заложил, - за да счупи собствения си врат. Никога не бях виждал нещо подобно. Беше изключително впечатляващо. До края на първия ден от разпитването ѝ тази очевидно невинна жена, чиито страдания токущо ти прочетох, със сигурност би продала с желание душата си на дявола само за да умре. - Бейл погледна към изправената фигура на Йола. - Един човек на милион би бил способен на такъв забележителен подвиг, като това да се самоубие, докато е вързан увесен надолу. И брат ти беше такъв човек. Никога няма да го забравя. Отговорих ли на въпроса ти?

Йола стоеше безмълвно на табуретката. Очертанията на лицето ѝ бяха размити от чувала. Беше невъзможно да се каже какво мисли.

- Няма да те оставя. Ако се изправиш и се облегнеш на мен, ще се опитам да те метна на коня. Като стигнем до Мазе, ще можеш да си починеш. Йола е направила супа.

- Дамо. Не ме слушаш.

- Слушам те, Алекси. Но не мисля, че Окатия е някакво свръхсъщество. Вероятно Гаврил е паднал от коня си без чужда помощ – сигурно е ударил главата си в камъка случайно.

- Имаше белези от връзване по краката и ръцете му.

- Имаше какво?

- Окатия го е вързал, преди да разбие главата му. Причинил му е болка. Поне така ми изглеждаше. Щом ти не можеш да разбереш какво е станало, полицията ще го направи.

- Откога стана такъв почитател на полицията, Алекси?

- Полицаите работят с факти.

Понякога това е хубаво. Дори аз не съм толкова глупав, че да не го разбера - отговори Алекси.

С помощта на Сабир той се закрепи обратно на седлото. Наведе се внимателно към врата на коня.

- Не знам какво е станало с теб, Дамо. Изглежда пророчествата са те хипнотизирали. Ще ми се да не ги бях откривал. Тогава щеше да си спомняш за брат си и сестра си.

Сабир водеше скопеца по посока на къщата. Копитата на коня издаваха меки звуци по напоената с роса земя. Освен този звук и жуженето на комарите двамата мъже бяха обгърнати като с наметало от тишината на блатата. Алекси изпсува. Пресегна се и докосна Сабир леко по рамото.

- Съжалявам, Дамо. Съжалявам за това, което казах токущо. Изморен съм. И ме боли. Ако нещо се случи с мен, разбира се, че искам да знаеш къде са заровени пророчествата.

- Нищо няма да се случи с теб, Алекси. Сега си в безопасност. А пророчествата да вървят по дяволите.

Алекси се изправи.

- Не, това е важно. Не бях прав да ти наговоря тези неща, Дамо. Изплашен съм заради Йола. Това кара езика ми да се държи зле. Има циганска поговорка - „Всеки вижда само собствената си паница.“

- Значи сега виждаш Йола като паница?

- Нарочно се правиш, че не разбираш, Дамо - въздъхна Алекси. – Ето един по-лесен израз, може да го проумееш - „Когато ти се дава, яж. Когато те бият, беж.“

- Схванах какво ми казваш, Алекси. Не се правя, че не те разбирам правилно.

- Прилошава ми от страх само от мисълта, че може да ѝ се случи нещо лошо, Дамо. Дори я сънувам – как я измъквам от зли места. Или от свлачища, или от плаващи пясъци, които се опитват да ми я отнемат. Сънищата са важни, Дамо. Като общност, манушите винаги са вярвали в какипен - истината в сънищата.

- Нищо лошо няма да ѝ се случи.

- Дамо. Чуй ме. Слушай внимателно или ще се изакам на главата ти.

- Не ми казвай. Това е друга от циганските ти поговорки.

Очите на Алекси бяха приковани в гърба на Сабир. Костваше му големи усилия да не припадне.

- За да намериш пророчествата, трябва да се върнеш там, където открих Гаврил. Мястото е на двайсет минути яздене от фериботния терминал - точно преди да стигнеш до Панперду. Там има колиба на гардианите. Тя гледа на север, за да е защитена от мистрала. Не можеш да я пропуснеш. Няма прозорци. Само врата. Пред нея има коневръз и наблюдателен стълб, на който гардианите могат да се качват, за да се оглеждат надалеч в блатата.

- Според теб обаче, това скоро ще бъде местопрестъпление. Полицаите ще плъзнат навсякъде с кучетата си, металотърсачите и другите си устройства.

- Това не е от значение. Няма нужда да те виждат, когато вземаш пророчествата.

- Как така?

- Скрий се. После си представи, че си при колибата и поглеждаш на юг. Ще видиш самотно кипарисово дърво, което изпъква на фона на гората. Пророчествата са заровени точно зад него, на около шейсет сантиметра от ствола. Не много дълбоко. Бях прекалено слаб за това. Но достатъчно дълбоко. Ще видиш, че земята е била разбутана неотдавна.

- Ще изгният. При първия дъжд. Няма да могат да се разчетат. Всичко това ще се окаже безсмислено.

- Няма, Дамо. Те са скрити в една бамбукова тръба. Тръбата е запечатана в средата с твърд восък. Или смола. Нещо подобно. Нищо не може да влезе вътре.

Непознат кон внезапно изцвили пред тях и звукът отекна през блатата като оплакване на мъртвец. Техният кон се канеше да отговори, но някакъв атавистичен инстинкт на Сабир го накара да запуши ноздрите на животното точно когато то си поемаше дъх. Той остана заслушан, стиснал в шепа носа на скопеца.

- Казах ти - прошепна Алекси, - това е Окатия. Казах ти, че е изтезавал Гаврил. Разбрал е от него къде е Мазе.

- Виждам светлина през дърветата. Защо Окатия би запалил лампите? Няма логика. По-вероятно е Йола да е посрещнала гости от града. Всички знаят за това място – ти сам ми го каза - отвърна Сабир, но въпреки привидната си самоувереност свали ризата си и я уви около носа на скопеца. После поведе животното през горичката от върби към задната част на плевнята. – Виж. Вратите и прозорците са отворени. Мястото е осветено като катедрала. Йола сигурно е полудяла. Може да е искала да ни насочи?

- Това е Окатия. Казвам ти, Дамо. Слушай ме. Не отивай право към светлината. Първо огледай мястото отвън. Може би Йола е имала време да избяга? Или е така, или тя е вътре с него.

- Сериозно ли говориш? – погледна го Сабир.

- Чу коня му.

- Може да е всеки кон.

- Бяха останали само конят на Гаврил и този на Окатия. Този на Гаврил е под мен. Третият е мъртъв. Конете се познават, Дамо. Познават звука на стъпките си. Познават пръхтенето си. А на половин километър оттук няма други коне.

Сабир закачи юздите за един храст.

- Убеди ме, Алекси. Сега чакай тук и не мърдай. Ще отида да разузная около къщата.

- Какво гориш? Подушвам, че нещо гори - попита Йола и инстинктивно обърна лицето си към тъмнината зад нея.

- Няма страшно. Не съм запалил къщата. Нито нагрявам клещите като Палача от Драйсигакер. Само горя корк. За да очерня лицето си.

Йола знаеше, че е опасно близо до пълното изтощение. Не мислеше, че ще се задържи още дълго в тази поза.

- Ще падна.

- Не, няма.

- Моля те. Трябва да ми помогнеш.

- Ако ме помолиш още веднъж, ще подостря една дръжка на метла и ще я забия в задника ти. Това ще те държи изправена.

Йола наведе глава. Този човек беше непреклонен. През целия си живот тя успяваше да манипулира и да командва мъжете. Циганите бяха лесна плячка в това отношение. Ако кажеш каквото имаш да казваш достатъчно убедено, обикновено се предаваха. Майките им ги бяха обучили добре. Но този човек беше студен. Не се поддаваше на женствеността. Йола реши, че сигурно има много лоша жена в живота му, която го е направила такъв.

- Защо мразиш жените?

- Не мразя жените. Мразя всеки, който застава между мен и това, което правя.

- Ако имаш майка, тя сигурно се срамува от теб.

- Мадам, моята майка, много се гордее с мен. Казвала ми го е.

- Тогава тя също е зла.

За момент настъпи мъртва тишина. Последва движение. Йола се запита дали не беше стигнала твърде далеч. Дали не идваше към нея.

Но Бейл само преместваше остатъка от супата, за да си осигури периметър на движение.

- Ако кажеш още нещо, ще бия табаните ти с колана си.

- Тогава Алекси и Дамо ще те видят.

- Какво ми пука? Те нямат пистолети.

- Но имат ножове. Алекси може да хвърля нож по-точно от всеки човек, когото познавам.

В далечината изцвили кон. Бейл се поколеба за миг, ослушвайки се. После, доволен, че това е неговият кон и друг не отговори на изцвилването му, поднови разговора:

- Той пропусна Сабир. Там, на поляната.

- Ти си видял това?

- Аз виждам всичко.

Йола се зачуди дали да му каже, че Алекси е пропуснал нарочно. Но после си помисли, че е добра идея, ако той продължи да подценява противниците си. Дори най-дребното нещо би било достатъчно, за да даде на Алекси и Дамо ключово предимство.

- Защо искаш тези писания? Тези пророчества?

Бейл направи пауза, размишлявайки.

Отначало Йола реши, че няма да ѝ отговори, но изглежда той внезапно взе някакво решение. Тонът му се промени почти незабележимо. Тъй като не можеше да вижда Окатия заради чувала на главата си, Йола беше станала изключително чувствителна за всеки нюанс в гласа му. Точно в този миг тя разбра с абсолютна категоричност, че той възнамерява да я убие, без значение какво ще се случи.

- Искам писанията, защото говорят за неща, които ще се случат. Важни неща. Неща, които ще променят света. Мъжът, който ги е написал, многократно се е оказвал прав. Има кодове и тайни в нещата, които е писал. Колегите ми и аз знаем как да разгадаем тези кодове. Опитваме се да намерим изгубените пророчества от векове. Следвали сме безброй фалшиви следи. Накрая, благодарение на теб и брат ти, намерихме истинските.

- Ако имах тези пророчества, щях да ги унищожа.

- Но не са у теб. И скоро ще бъдеш мъртва. Така че мнението ти е без значение.

Сабир лежеше по корем в края на горичката и наблюдаваше. Можеше да почувства как ужасът от положението, в което се намираше, обхваща тялото му като тумор.

Йола стоеше върху трикрака табуретка. Чувал за хляб покриваше главата ѝ и около врата ѝ беше нанизана примка.

Сабир беше сигурен, че е Йола, по дрехите ѝ и по тембъра на гласа ѝ. Тя говореше с някого и този някой ѝ отговаряше – дълбок, по-властен тембър. Без повишавания и спадове като при жена, а равен, монотонен. Като свещеник, четящ литургия. Не беше нужно да си гений, за да се сетиш, че Окатия е заложил Йола като стръв, за да хване него и Алекси. Нито за да осъзнаеш, че в момента, в който се покажеха на прицел, бяха мъртви, заедно с Йола. Фактът, че така Окатия щеше завинаги да загуби най-добрата възможност, която някога е имал да открие пророчествата, беше една от малките иронии на съдбата.

Сабир взе решение. Запромъква се през горичката назад към Алекси.

Този път няма да се провали и да рискува живота на всички. Този път ще използва главата си.

Когато телефонът на Макрон иззвъня, той разпитваше трима упорити цигани, които едва тази сутрин бяха прекосили каталунската граница близо до Перпинян. Те очевидно никога не бяха чували за Сабир, Алекси или Йола и искаха да го покажат съвсем ясно. Един от тях, усетил зле прикритата враждебност на Макрон, дори се престори, че иска да скрие лицето си от него, сякаш той имаше „зло око“. Макрон би пренебрегнал обидата при нормално стечение на обстоятелствата.

Сега отговори гневно, като в паметта му, без да ги е призовавал, избухнаха спомени за суеверията на майка му, изплувайки над повърхността на обикновено спящата му чувствителност.

Истината беше, че се чувстваше обезкуражен и загрижен. Изглежда всичките му наранявания се бяха събрали в една всеобхватна болка, а за капак на всичко личеше, че Калк предпочита един от новите детективи, с когото да продължи разследването. Макрон се чувстваше унизен и изолиран - още повече защото като местно момче всички шестима детективи, които Калк беше повикал от Марсилия, родния му град, за бога, продължаваха да го третират като парий[132]. Като моряк, който е напуснал кораба и сега плува към врага, надявайки се да се предаде срещу по-добро отношение. Като парижанин.

- Да?

На петстотин метра от Мазе Сабир кимна благодарно на шофьора, който му беше услужил с телефона си. Преди пет минути беше изскочил пред колата му, махайки мелодраматично. Дори тогава човекът не бе спрял, а беше заобиколил през банкета, минавайки на сантиметри от Сабир. Петдесет метра по-надолу по пътя, явно променил решението си, беше спрял колата, несъмнено представяйки си, че някъде в блатата е станал инцидент. Сабир не можеше да го обвинява. В паниката си беше забравил за ризата си, която още беше вързана за ноздрите на скопеца - сигурно е бил плашеща гледка, изскачайки от храсталаците на малък второстепенен път, полугол в пълната тъмнина.

- Сабир е.

- Сигурно се шегуваш.

- Кой е на телефона?

- Лейтенант Макрон, помощникът на капитан Калк. Не сме се срещали, за съжаление, но знам всичко за теб. Хубаво ни разигравате из цяла Франция. Ти и двамата ти магьосници.

- Дай ми Калк. Трябва да говоря с него. Спешно е.

- Капитан Калк провежда разпит. Кажи ми къде сте и ще изпратим лимузина, която да ви вземе. Как е за начало?

- Знам къде е Окатия.

- Какво?

- Скрил се е в една къща, на около петстотин метра от мястото, където се намирам. Има заложник, Йола Самана. Качил я е върху една табуретка с примка около врата. Осветена е като на светлинно шоу. Окатия вероятно се крие в сенките с пистолет, чакайки Алекси и аз да се покажем. По отношение на въоръжението, с Алекси имаме общо един нож. Нямаме никакъв шанс. Ако скъпоценният ти капитан Калк докара малко полицаи и ако ми гарантира, че безопасността на Йола ще бъде приоритет, ще ти кажа къде съм. Ако ли не, може и двамата да отидете да препикаете някоя стена. Ще вляза сам.

- Спри, спри. Чакай. Още ли сте в Камарг?

- Да. Само толкова мога да ти кажа. Разбрахме ли се? Иначе прекъсвам разговора още сега.

- Разбрахме се. Ще отида да доведа Калк. Има паравоенни в пълна готовност в Марсилия. Могат да бъдат изпратени веднага. С хеликоптер, ако се налага. Няма да отнеме повече от час.

- Твърде дълго.

- По-малко. По-малко от час, ако дадеш точното място. Дай ми точно указание по карта. Паравоенните ще трябва да определят къде ще кацнат, без да разкрият идването си. После ще влязат пеш.

- Човекът, от когото заех телефона, може да има карта. Доведи Калк. Ще остана на линията.

- Не. Не. Не можем да рискуваме да ти падне батерията. Имам номера. Като стигна до Калк, ще ти се обадя. Намери ми мястото на карта.

Докато тичаше натам, където знаеше, че Калк провежда разпитите, Макрон позвъни на полицейската централа в Париж.

- Андре, Пол е на телефона. Имам един телефонен номер за теб. Трябва ми незабавно GPS позициониране. Спешно е. Код едно.

- Код едно? Майтапиш се.

- Имаме заложник. Човекът, който държи заложника, е убил пазача в Рокамадур. Намери ми този GPS. Намираме се в Камарг. Ако ти излезе някоя друга част на Франция, има смущения или технически проблем. Дай ми точното местоположение на този телефон. Плюс-минус пет метра. Имаш пет минути. Не мога да си позволя да се проваля сега.

***

Трийсет секунди след като Макрон започна да му обяснява ситуацията, Калк вече беше телефонирал в Марсилия.

- Това е ситуация с приоритет Код едно. Ще се идентифицирам – каза капитанът и прочете номера на идентификационната си карта. - Ще видите десетцифрен код, когато напишете името ми на компютъра си. Кодът е следният. HKL481GYP7. Записахте ли? Съвпада ли с кода от базата данни? Съвпада? Добре. Свържете ме незабавно с вашия шеф.

Калк прекара пет минути на телефона. После се обърна към Макрон:

- От Париж дадоха ли ти GPS на Сабир?

- Да, сър.

- Сега му се обади. Сравни данните с мястото, което той ще ти опише.

Макрон набра номера на Сабир.

- Имаш ли координати по карта? Да? Дай ми ги - каза той.

Записа информацията в тефтерчето си, после изтича и ги показа на Калк.

- Съвпадат. Кажи му да не мърда от мястото си, докато пристигнете. После тръгвай натам и ми докладвай ситуацията на този номер - нареди Калк и записа поредица от цифри в тефтера на Макрон. - Това е номерът на местната жандармерия. Ще се разположа там и ще координирам операцията между Париж, Марсилия и Ле Сент Мари. Увериха ме, че на паравоенните ще им трябват наймалко петдесет минути да стигнат до мястото. Ти можеш да си там след трийсет. Дори двайсет и пет. Не позволявай на Сабир и циганина да се паникьосат и да предприемат прибързани действия. Ако прецениш, че има непосредствена заплаха за момичето, се намеси. Ако не, стой на позиция. Пистолетът ти в теб ли е?

- Да, сър.

- Вземи който и да е от детективите там. Ако не ги намериш, тръгвай сам. Ще ги изпратя след теб.

- Да, сър.

- И, Макрон, без излишен героизъм. На карта е заложен човешки живот.

Гениалната идея хрумна на Макрон около шест минути след като беше тръгнал на път. Изглеждаше толкова просто и толкова логично, че му се прииска да отбие на банкета, за да си даде малко време да го обмисли.

Защо поне този път да не мисли извън нормите? Да прояви инициатива? Защо да не се възползва от факта, че Окатия не знае за тайната връзка между Сабир и полицията? Това е единственото им предимство пред него. Той ще очаква само Сабир и циганинът да се притекат на помощ на момичето. Защо да не се възползва от този факт, за да подготви засада?

Макрон беше присъствал само на една полицейска обсада през цялата си кариера. Точно беше навършил двайсет години и седмица по-рано бе взел последните си изпити. Съседи бяха съобщили, че са видели мъж да заплашва жена си с пистолет. Сградата в тринайсети сектор беше отцепена. Макрон беше почти напълно забравен. Тогавашният му полицейски наставник беше обучен да води преговори и бе повикан в последния възможен момент, за да успокои нещата. Макрон беше попитал дали може да присъства като наблюдател. Човекът се беше съгласил. Стига да не се пречкал. Да стоял далеч от събитията. Пет минути след началото на обсадата преговорите се провалиха. Жената беше казала нещо на съпруга си, което го бе тласнало отвъд ръба. Той я уби, уби преговарящия и след това се застреля. Това беше първият случай, в който Макрон бе станал свидетел на вродената погрешимост на полицейската машина. Тя беше толкова добра, колкото частите, които я изграждаха. Ако някоя от частите даде дефект, цялата машина може да потъне. По-бързо от „Титаник“. Той харесваше наставника си. Макрон беше разчитал на него да му помогне през началния етап на кариерата му. След обсадата беше забравен за втори път. Все едно го бяха изоставили. Никакви наставници повече. Никаква помощ. И сега се случваше същото. Детективите от Марсилия щяха да дойдат и да му отнемат случая. Което ще е удобно за Калк. Макрон да бъде изтласкан в ъгъла и той да обере сам всички заслуги, които му се полагаха.

Окатия го беше наранил. Един път лично, в хода на работата, и веднъж професионално, на път за Мийо. И сега Окатия седеше като готова за отстрелване птица в полуосветена стая, очаквайки да контролира събитията за трети пореден път.

Но Макрон щеше да е прътът в колелата му. Имаше пистолет. Имаше момента на изненадата. Окатия се беше заложил като мишена. Кой би разбрал в хаоса на престрелката откъде е произведен първият изстрел?

Ако убиеше Окатия, кариерата му щеше да е готова. Щеше завинаги да бъде човекът, който е разрешил двата смъртни случая, свързани с убийството на циганина в Париж. Циганинът нямаше значение, разбира се. Но охранителите бяха почетни полицаи, поне тогава, когато ги убиеха. Макрон вече предвкусваше завистта на колегите си, възхищението на годеницата си, неохотното уважение от страна на иначе студения му баща, триумфалното възмездие за изстрадалата му майка, която се беше борила дълго и упорито той да напусне пекарната и да влезе в полицейско училище.

Да. Това беше. Това щеше да бъде мигът на истината за Пол Ерик Макрон.

Сабир стоеше край пътя, както му бяха казали. Макрон го позна незабавно по снимката, която пазеше на телефона си.

Сабир беше отслабнал и изражението му бе изгубило част от надменното самодоволство, излъчващо се от фотографията, която бяха взели от сайта на агента му. Сега лицето му изглеждаше размито на светлината на фаровете от спрялата кола, лице от летищата, лице на човек, който непрестанно е на път.

Идиотът дори е гол до кръста. Защо шофьорът е спрял? Ако Макрон, като цивилен, попадне на полугол мъж по здрач на самотен път, ще го остави на следващия глупак зад него. Или да се обади в полицията. А не да рискува да го ограбят или да му откраднат колата, ако спре. Понякога хората са странни.

Макрон паркира до колата, оглеждайки пътя за капани. На този етап не можеше да изключи нищо от страна на Окатия. Дори да заложи засада, поставяйки Сабир като плячка, за да си осигури заложник полицай.

- Сам ли си? Само вие двамата ли сте тук? Къде е другият циганин?

- Имаш предвид Алекси? Алекси Дюфонтен? Той е ранен. Оставих го при коня.

- Коня?

- Яздихме дотук. Или поне Алекси го направи.

Макрон изсвири през зъби.

- А вие, мосю. Решихте да услужите на този човек с телефона си?

- Да. Да - кимна фермерът. – Той стоеше край пътя с вдигнати ръце. За малко да го ударя с колата си. Каза, че трябва да се обади на полицията. Вие полицай ли сте? Какво става тук?

Макрон показа на човека полицейската си карта.

- Ще запиша името и адреса ви и ще ви снимам. С ваше разрешение, разбира се. После сте свободен да си вървите. Ще се свържем с вас по-късно, ако се наложи.

- Какво става тук?

- Името ви, сър?

След като беше приключено с формалностите, Сабир и Макрон се загледаха след колата на фермера, изчезваща в мрака.

- Кога ще дойде капитан Калк? - обърна се Сабир към полицая.

- Той няма да идва. Координира операцията от централата на жандармерията в Ле Сент Мари. Паравоенните ще са тук след два часа.

- По дяволите! Каза ми петдесет минути. Вие сигурно сте луди. Окатия държи Йола на табуретката от Бог знае кога, с примка около врата и чувал на главата. Сигурно е обезумяла от страх. Тя ще падне. Имаме нужда от линейка в готовност. Парамедици. Скапан хеликоптер.

- Успокой се, Сабир. В Марсилия има друга криза. Паравоенните, на които разчитаме за операции като тази, са заети с други проблеми. Трябваше да се обърнем към Монпелие. Трябва да се получат разрешения, да се проверят идентичности. Всичко това означава забавяне - заяви Макрон. Изненада се колко лесно лъжите се изплъзнаха от устата му.

- Какво ще правим тогава? Просто ще чакаме? Тя не би могла да издържи толкова дълго. Нито Алекси. Той ще се поддаде и ще нахлуе вътре. Както и аз. Ако той тръгне, тръгвам и аз.

- Не, няма - отряза го Макрон и се потупа отстрани, малко над бедрото. - Имам пистолет. Ако се наложи, ще закопчея и двама ви в колата и ще оставя колегите ми да ви намерят. Ти, Сабир, все още си търсен за убийство. И имам причини да подозирам, че спътниците ти – Дюфонтен и момичето, са ползвали тази къща нелегално. Имаш ли идея на кого принадлежи всъщност? Или просто се възползва от ситуацията?

Сабир игнорира въпроса му. Посочи пътеката, която водеше към къщата.

- Кога ще дойдат местните подкрепления? Трябва да спреш с тези глупости, да обградите мястото и незабавно да влезете в контакт с Окатия. Колкото по-рано го поставите под напрежение, толкова по-добре. Дайте му да разбере, че няма да спечели нищо, ако ѝ навреди. Това беше сделката ни. Сделката, която направих с шефа ти.

- Местните подкрепления ще са тук след петнайсет минути. Наймного двайсет. Те знаят точно къде да отидат и как да действат. Изясни ми ситуацията, Сабир. Обясни ми точно какви проблеми сте си навлекли. И после ще видим какво може да се направи, за да ви измъкнем от тях.

Макрон беше готов с плана си.

Той беше абсурдно прост. Беше разузнал къщата и разбра разположението перфектно. Широко отворен прозорец водеше към задната част на сградата. Ще изчака Сабир и Алекси да се покажат и после да влезе, разчитайки гласовете им и фактът, че вниманието на Окатия ще се насочи към тях, да прикрият шума от придвижването му.

В мига, в който получи видимост към Окатия, ще го простреля - един куршум в дясното рамо ще свърши работа. Защото Макрон го искаше в съда. Нямаше да е достатъчно просто да убие Окатия - искаше копелето да страда. Точно както той беше страдал заради краката си. И заради гърба си. И заради врата. И заради мускула на задника си, който се притискаше от шофьорската седалка, който се свиваше непрестанно след катастрофата, особено когато лягаше да спи. Искаше Окатия да изстрада всички дребни унижения на бюрократичните процедури, които той, Макрон, трябваше да изтърпи като младши полицейски служител. Всички каменни стени и игри на развален телефон, както и уж неумишлено умишлените унижения. Искаше Окатия да гние трийсет години в килия три на два метра и да излезе като старец, без приятели, без бъдеще и със съсипано здраве.

Все пак Сабир беше казал истината. Това беше криза. Момичето очевидно беше на края на силите си. Люлееше се като кукла на конци. Със сигурност не би могла да издържи двайсет и пет минути, необходими на парамедиците, за да кацнат на километър и половина от къщата, да не бъдат чути и след това да се разположат на позиция.

Този беше неговият миг. Той беше човекът на силите на реда на мястото. Всяко колебание би довело до трагедия.

Макрон клекна до Сабир и Алекси. Провери дали пистолетът му е зареден, наслаждавайки се на чувството за превъзходство, което оръжието му даваше пред двамата мъже.

- Ще ми трябват три минути, за да мина от задната страна на къщата, после се покажете. Но не влизайте в обсега за стрелба на Окатия. Останете край дърветата и му отвличайте вниманието. Привлечете го навън. Искам го да застане в рамката на предната врата.

- Ако го видиш, ще го застреляш ли? Без да се колебаеш? Този човек е психопат. Ще убие Йола, без да се замисли. Само Бог знае какво ѝ е причинил до този момент.

- Ще стрелям. Правил съм го и преди. Няма да ми е за първи път. Нашият район в Париж не е детска площадка. Избухват престрелки почти всеки ден.

Думите на Макрон някак не прозвучаха достоверно - Сабир не можа да се накара да им повярва.

Имаше нещо трескаво в човека, нещо малко фалшиво. Все едно беше цивилен, който е попаднал на полицейска операция и е решил просто така да се престори на участващ полицай.

- Сигурен ли си, че капитан Калк е одобрил това?

- Току-що му звъннах. Обясних, че допълнително забавяне би било фатално. Подкрепленията ми ще дойдат след не по-малко от петнайсет минути. За това време може да се случи всичко. Ще ме подкрепите ли?

- Аз казвам да влизаме - заяви Алекси и се изправи на колене. – Вижте я. Не мога повече да гледам това.

Предвид напрежението в думите на Алекси и критичността на ситуацията, пред която бяха изправени, Сабир реши също да остави на заден план опасенията си.

- Добре тогава. Ще направим каквото кажеш.

- Три минути. Дайте ми три минути - каза Макрон и се плъзна в храстите, насочвайки се към задната част на къщата.

В мига, в който чу гласа на Сабир, Бейл изгаси с пожарогасителя свещите и лампите, обграждащи Йола. Беше мярнал пожарогасителя, докато отиваше да си сипе супа от кухнята, и веднага бе решил как найдобре да го използва. Сега затвори очи и изчака зрението му да се адаптира към тъмнината.

- Какво беше това? - извика от страх Йола. - Какво направи токущо? Защо изгаснаха светлините?

- Радвам се, че най-сетне се появи, Сабир. Момичето се оплакваше, че краката му са уморени. Носиш ли пророчествата с теб? Ако не, тя ще се залюлее.

- Да. Да. Носим пророчествата. У мен са.

- Донеси ги тук.

- Не. Първо пусни момичето. После ще ги получиш.

Бейл изрита табуретката.

- Люлее се. Предупредих те. Имаш около трийсет секунди, преди трахеята ѝ да се прекърши. След това може да опиташ да ѝ направиш трахеотомия. Дори ще ти услужа с молив, който да поставиш във врата ѝ.

Сабир по-скоро усети, отколкото видя Алекси да се втурва край него. Преди пет секунди беше на колене. Сега тичаше право към входа на къщата.

- Алекси. Не. Той ще те убие.

От вътрешността на къщата проблесна светлина. Тичащата фигура на Алекси беше осветена за кратко. После отново падна мрак.

Сабир се затича. Нямаше значение, че ще умре. Трябваше да спаси Йола. Алекси го беше засрамил, втурвайки се първи. Сега сигурно беше мъртъв. Докато тичаше, извади ножа от джоба си и отвори острието. В къщата прогърмяха още изстрели.

Господи!

***

При първия звук от гласа на Сабир Макрон се вмъкна през задния прозорец. Щеше да се ориентира по светлините към предната стая - това трябваше да е достатъчно. Но докато се промъкваше по коридора, светлините внезапно изгаснаха.

Гласът на Бейл се чуваше от лявата страна на отворената врата. Сега се движеше през стаята. Макрон едва можеше да различи по-тъмния силует срещу слабия проблясък, процеждащ се отвън.

Опита внезапен изстрел.

Господи, дано не беше застрелял момичето! Неочакваната светлина го предупреди за барикадата от маси и столове, която Бейл беше издигнал в коридора. Макрон се спъна в първия стол и започна да пада. С отчаяно забавено движение той се завъртя по гръб и опита с ритници да си разчисти път през бъркотията, но успя само да потъне по-навътре в хаоса от дървени парчетии.

Все още държеше пистолета в ръка. Но вече се бе обърнал по гръб като хлебарка. Стреляше диво над главата си, надявайки се така да принуди Бейл да залегне, докато се освободи.

Не се получи.

Последното усещане в живота на Макрон беше как Бейл коленичи върху ръката му, в която държеше оръжието, отваря устата му и навира дулото на пистолет срещу подутия му език.

***

Бейл незабавно се беше отдръпнал от момичето, след като ритна табуретката. Легионът го беше научил никога да не остава дълго на едно място по време на престрелка.

Неговият инструктор му беше набил в главата, че винаги трябва да се движиш по бойното поле на интервали от по четири секунди, следвайки вътрешен ритъм, който поддържаш, като си повтаряш наум: Ти тичаш - те те виждат - те зареждат - ти залягаш. Старата дисциплина спаси живота му.

Изстрелът на Макрон мина през врата на Бейл, пробивайки трапецовидния мускул, пропускайки субклавиалната му артерия[133] и разбивайки ключицата му. Бейл веднага почувства как лявата му ръка губи чувствителността си.

Завъртя се по посока на опасността, вдигайки пистолета си. Чу се трясък. Който и да беше влязъл през задния вход, бе попаднал на барикадата му. После втори изстрел се заби в тавана над главата на Бейл, посипвайки го с мазилка.

Все още пулсиращ от адреналина, Бейл се втурна срещу стрелеца. Беше видял мъжки силует на светлината от изстрела. Знаеше къде е главата му. Знаеше в каква бъркотия се е озовал в барикадата. Знаеше накъде инстинктивно е насочил онзи пистолета си.

Той затисна с коляното си ръката на мъжа, държаща оръжието. Отвори устата му с цевта на „Рюгера“. После стреля.

Полицай. Сигурно беше полицай. Кой друг би имал пистолет?

Бейл се втурна към задния прозорец, лявата му ръка висеше свободно. Цивилни дрехи. Мъжът беше в цивилни дрехи - не в униформа на паравоенен. Значи не беше под обсада. Той се качи на прозореца и падна на земята, проклинайки. Кръвта шуртеше през ризата му. Ако куршумът беше засегнал сънната му артерия, с него е свършено.

След като се измъкна от къщата, тръгна надясно към групичката дървета, където беше оставил коня.

Нямаше друг изход. Нямаше къде другаде да отиде.

Алекси повдигна Йола с ръце, поемайки тежестта на тялото ѝ. Опитваше се да я спаси от сигурната смърт, която собственото ѝ тегло щеше да ѝ осигури.

Сабир посегна на сляпо над главата ѝ, докато не попадна на въжето. Прокара надолу пръстите си и успя да развърже примката, стегната около гърлото ѝ. Тя пое дълбок, накъсан дъх - точно обратното на предсмъртно дихание.

Това беше звукът на завръщащия се живот. На тялото, което се съвзема след тежка травма. Къде е Бейл? А Макрон? Едва ли са се убили взаимно? Част от Сабир още очакваше четвъртия изстрел.

Той помогна на Алекси да положи Йола на пода. Можеше да усети топлината на дъха ѝ срещу ръката си. Чу и стенанията на Алекси. Той легна до нея, полагайки главата ѝ на гърдите си.

Сабир стигна слепешком до камината. Спомни си, че беше видял кибрит близо до машата. Опипа с пръсти, докато намери кутийката. Междувременно се вслушваше с цялото си внимание за непознати звуци от вътрешността на къщата. Но всичко беше тихо. Само шептенето на Алекси нарушаваше покоя.

Сабир постави една клечка до огнището. Огънят пламна. Сега на тази светлина можеше да огледа останалата част от стаята. Тя беше празна.

Той отиде до съборената табуретка, подсуши една-две от свещите и ги запали. Сенките заиграха по стените над него. Трябваше да полага съзнателно усилие да контролира паниката, която заплашваше да го принуди да се затича извън стаята към приветливата тишина отвън.

- Да я пренесем до огъня. Подгизнала е. Ще донеса одеяло и кърпи от някоя от спалните.

Сабир имаше представа какво ще открие в коридора. Беше видял кръв по пода около табуретката. Дълбоки локви кръв. Сякаш Окатия беше с пробита артерия. Той тръгна по следите му, докато не попадна на групата столове, обграждаща тялото на Макрон. Горната част на главата му беше отнесена. Парче кожа покриваше единственото останало му око. Преглъщайки на сухо, Сабир взе пистолета от ръката на Макрон. Отмести поглед от ужасяващата гледка и потърси с ръка мобилния телефон, който знаеше, че Макрон държи в джоба на блузата си. Изправи се и продължи надолу по коридора. Остана загледан в следата от прясна кръв, преминаваща през задния прозорец.

После, взирайки се в екрана на мобилния телефон, влезе в първата попаднала му спалня да потърси одеяла.

- Аз ще взема това - каза Калк и протегна ръка за пистолета на Макрон.

Сабир му го даде.

- Всеки път, когато се срещнем, ви подавам оръжие.

- Също и мобилния телефон.

Калк пусна пистолета и телефона в джоба си и тръгна към коридора.

- Можем ли да възстановим електрическото захранване? Някой да се обади на компанията. Или включете генератор. Не мога да виждам, за да мисля - подвикна през рамо той. Остана за момент над тялото на Макрон, местейки светлината на фенерчето си към остатъка от лицето на помощника си.

Сабир застана зад него.

- Не. Отдръпнете се. Това вече е местопрестъпление. Искам приятелите ви да останат до камината, докато дойде линейката. Да не си мият ръцете. Да не стъпват никъде. Да не пипат нищо. Вие, Сабир, ще дойдете с мен навън. Трябва да ми обясните някои неща.

Сабир последва Калк през предната врата. Отвън бяха поставени временни прожектори, които придаваха на мястото вид на футболен стадион.

- Съжалявам. Съжалявам за помощника ви.

Калк се загледа в околните дървета и пое дълбоко въздух.

Потърси цигара в джобовете си. След като не намери, за секунда доби съкрушено изражение - сякаш страдаше повече от липсата на цигара, а не за загубата на партньора си.

- Смешно е. Дори не го харесвах. Но сега, като е мъртъв, ми липсва. Каквото и да се е канел да направи, каквото и да е извършил, беше мой, разбирате ли, мой проблем.

Лицето на Калк беше ледена маска. Невъзможно за разгадаване. Невъзможно за достигане.

Преминаващ полицай, забелязал, че Калк рови из джобовете си за цигари, му предложи една от своите.

Очите на Калк проблеснаха гневно срещу пламъка на запалката - гняв, който беше потушен точно толкова бързо, колкото се бе появил.

Забелязвайки изражението на Калк, полицаят притеснено отдаде част и продължи по пътя си.

Сабир вдигна рамене в напразен опит да омекоти ефекта от това, което се канеше да каже:

- Макрон направи всичко на своя глава, нали? Вашите хора бяха тук малко след като той дойде. Трябваше да изчака, нали? Той каза, че паравоенните ще дойдат след два часа. Че трябвало да дойдат от Монпелие, а не от Марсилия. Излъгал е, така ли?

Калк се обърна, смачквайки цигарата си.

- Момичето е живо. Моят помощник спаси живота ѝ, заплащайки със собствения си - рече той и погледна към Сабир. - Рани Окатия. Човекът сега е на кон, губейки кръв, и се намира в район, заключен между две рядко използвани шосета и река. С пукването на зората той ще се откроява като муха в кисело мляко. Ще бъде заловен - или по-въздух, или на земята. Районът вече е отцепен на деветдесет процента. След по-малко от час ще сме ги направили сто.

- Знам това, но...

- Помощникът ми е мъртъв, мосю Сабир. Той се пожертва за вас и момичето. Първото нещо, което ще трябва да направя утре сутрин, е да обясня смъртта му на семейството му. Как е могло да се случи, докато аз съм бил отговорен за него. Как съм го допуснал. Сигурен ли сте, че сте го чули добре? Говоря за Монпелие? И за двата часа?

Сабир устоя на погледа на Калк.После обърна очи към къщата. Далечният звук на линейка проряза нощния въздух като стон.

- Прав сте, капитан Калк. Аз съм само глупав янки. Френският ми е малко ръждясал. Монпелие. Марсилия. Звучат ми еднакво.

- Няма да ходя в болница.

Нито пък Алекси - каза Йола, като гледаше Сабир загрижено. Не беше сигурна колко далеч може да стигне с него - докъде се простираше природата му на гаджо. Беше го отвела настрани по тази единствена причина. Но сега беше убедена, че накърнената му мъжка гордост ще го направи още по труден за убеждаване.

- Какво имаш предвид? Беше на ей толкова от това да се задушиш. А Алекси се е стоварил от коня си върху стоманена бариера и после на цимент. Сигурно има вътрешни наранявания. Ти имаш нужда от пълен медицински преглед, а на него му трябва лекарска грижа. В болница. Не в каравана.

Йола промени тона на гласа си, съзнателно задействайки женствеността си, заигравайки се с привързаността на Сабир към нея. С неговата податливост на женското очарование.

- Има един човек в Ле Сент Мари. Курандеро[134]. Един от нашите хора. Той ще се погрижи за нас подобре от всеки гаджо лекар.

- Нека позная. Той ти е братовчед. И използва растения.

- Братовчед е на баща ми. И използва нещо повече от растения. Използва какипен. Използва знанието за лекове, което му е било предадено в сънищата му.

- Е, добре. Тогава няма проблем - иронично подхвърли Сабир. Наблюдаваше как жена в гумени дрехи започна да снима вътрешността на къщата. - Нека се изясним. Искаш да убедя Калк да те остави на грижите на този човек? Да спаси Алекси от трионите? Така ли е?

Йола взе решение:

- Още не си казал на полицая за Гаврил, нали?

- Мислех, че на Алекси му е зле - отвърна Сабир и се изчерви. – Не разбрах, че те е осведомил толкова бързо.

- Алекси ми казва всичко.

Сабир зарея поглед някъде над дясното рамо на Йола.

- Калк си има достатъчно работа. Гаврил може да почака. Не се е разбързал за никъде.

- Калк ще те обвини, че си го скрил от него. Знаеш това. Ще обвини и Алекси, след като разбере кой е открил тялото.

- Може и така да е - каза Сабир и вдигна рамене. - Но защо изобщо трябва да научава? Само ние тримата знаем на какво се е натъкнал Алекси. И съм съвсем сигурен, че Алекси няма да му каже. Знаеш какво мисли за ченгетата.

Йола заобиколи и застана точно пред погледа на Сабир.

- Не си му казал, защото искаш първо да вземеш пророчествата.

Прилив на наранена гордост надделя над чувството за морал на Сабир.

- Какво лошо има в това? Би било лудост да ги загубим на този етап.

- Дори така да е, Дамо, трябва да кажеш на полицая. Кажи му сега. Гаврил има майка, която е още жива. Добра жена. Не е нейна вина, че синът ѝ беше лош човек. Какъвто и да беше, каквото и да е направил, не бива да продължава да лежи като животно, без да е оплакан. Манушите вярват, че греховете на човек се заличават след смъртта му. За нас адът не съществува. Няма лошо място, където хората да отиват, когато умрат. Гаврил беше един от нас. Не би било правилно. Направи това и ще ти донеса пророчествата. Тайно. Докато полицаят следи теб и Алекси.

Сабир отметна назад глава.

- Ти си луда, Йола. Окатия продължава да е някъде там. Как можеш въобще да си помислиш такова нещо?

Йола направи още една крачка към него. Нарочно го притискаше. Не му даваше възможност да я игнорира - да не ѝ обърне внимание като на обикновена жена, навлязла във води, които са по-подходящи за мъже.

- Аз го познавам, Дамо. Окатия говори с мен. Разкри част от личността си. Мога да го надвия. Ще взема с мен една тайна. Предадена на курандеро от жената змия Лилит, преди много майки, когато тя дарила на избрани от нашето семейство трето око.

- За бога, Йола. Смъртта е единственото нещо, което ще спре Окатия. Не третото око.

- И именно смъртта ще нося със себе си.

Скопецът се беше изплашил от миризмата на кръвта на Бейл. Краката му се огънаха, сякаш не беше сигурен в коя посока да тръгне. Когато Бейл се беше опитал да го доближи, конят бе дръпнал панически глава, опъвайки юздите, които бяха вързани за едно дърво. Юздите се бяха скъсали и скопецът се беше дръпнал диво назад, после се бе обърнал и изчезнал в бесен галоп към главния път.

Бейл погледна назад към къщата. Агонията във врата и ръката му заглушаваше звуците на нощта. Бързо губеше кръв. Без коня щяха да го заловят в рамките на час. Всеки момент можеха да пристигнат, с хеликоптерите, прожекторите и инфрачервените си очила. Щяха да го изцапат. Да го опетнят с пръстите и ръцете си. Притискайки лявата си ръка, за да спре полюляването ѝ, Бейл направи единственото нещо, което можеше.

Тръгна обратно по стъпките си към къщата.

Сабир наблюдаваше как полицейската кола отвежда Йола и Алекси. Това беше сделката, която неохотно сключи с Калк, но думи като „плъх“ и „капан“ продължаваха да застават между него и евентуалната удовлетвореност, която трябваше да изпита.

Единственият му коз, за да се противопостави на гнева на Калк защо е премълчал за Гаврил, се криеше в това, че досега изпълняваше уговорката да си мълчи за престъпната привързаност на Макрон. Но пък имаше ирония във факта, че не беше посмял да спомене отново името на Макрон от страх, че това можеше да разгневи капитана прекалено много и той да се окаже броящ тухлите на затворническа килия - така че точно този коз се оказваше съвсем безполезен.

Засега поне оставаше полезен на Калк и си запазваше минимална възможност за свободно придвижване. Ако Йола направеше каквото беше казала, все още щяха да са една крачка напред. Ако можеше да се разчита на локвите кръв в салона на Мазе, със сигурност нямаше да мине много време, преди френската полиция да намери Окатия и да го убие или да го арестува?

Калк го посочи с пръст.

- Влизай в колата.

Сабир се разположи до паравоенен в бронирана жилетка. Усмихна му се, но мъжът не реагира. Човекът отиваше на потенциално местопрестъпление. Беше в официален режим. Едва ли е изненадващо, помисли си Сабир, тъй като все още е заподозрян в очите на почти всички. Той беше причината - макар и не прекият извършител - за насилствената смърт на колега.

Калк се разположи напречно на предната седалка.

- Прав съм, нали? Тялото на Ла Рупи лежи пред колиба на гардианите, на двайсет минути северно от Бак, точно преди да стигнеш до Панперду? Ти каза така, нали? Там си попаднал на него, докато си търсел циганина Дюфонтен?

- Алекси Дюфонтен. Да.

- Имаш ли проблем с използването на думата „циганин“?

- Когато е използвана по този начин, да.

Калк усети истината в думите на Сабир, без да си прави труда да обърне глава.

- Вие сте лоялен към приятелите си, нали, мосю Сабир?

- Те спасиха живота ми. Повярваха ми, когато никой друг не го направи. Дали съм им лоялен? Да. Това изненадва ли ви? Не би трябвало.

Калк се обърна в седалката.

- Питам ви само защото ми е трудно да напасна това, което токущо ми казахте за откриването на тялото на Ла Рупи, с факта, че заявихте доста ясно, когато ви разпитвах по-рано, че сте тръгнали да търсите Дюфонтен пеша. Описаните разстояния изглеждат доста нереалистични - каза Калк и кимна към шофьора, който подкара колата по пътя, отдалечавайки се от Мазе. - Направете ми услуга и погледнете тази карта, моля ви. Сигурен съм, че ще можете да ме ориентирате.

Сабир взе картата с безизразно лице.

- Ще видите, маркирал съм на картата единствената колиба, за която може да става въпрос. Очертал съм я с голям червен кръг. Там. Виждате ли? И двамата ли сме съгласни, че това е мястото?

Сериозният паравоенен се пресегна и включи осветлението в колата за удобство на Сабир.

Сабир прилежно разгледа картата.

- Да. Това трябва да е мястото.

- Случайно да сте спринтьор от Олимпиада, мосю Сабир?

- Капитане - отвърна Сабир и изключи осветлението. - Направете ми услуга. Просто ми кажете направо какво ви мъчи. Тази атмосфера е убийствена.

Калк прибра картата. Кимна към шофьора, който включи сирената.

- Имам само едно нещо за казване, мосю Сабир. Ако Дюфонтен изчезне, преди да съм имал възможност да го разпитам и да запиша показанията му, ще задържа вас и момичето на негово място – като залъгалка преди събитието - за толкова дълго, колкото е необходимо.

Разбирате ли ме? Или трябва веднага да се обадя по радиото и да заповядам колата, която кара двамата ви цигански приятели към курандеро в Ле Сент Мари да обърне и да се върне насам?

Бейл се промъкна обратно през задния прозорец най-много три минути след като беше прокънтял последният му изстрел. Дотук добре. Няма да има нови следи от кръв, които да разкрият местоположението му. Беше се движил по стъпките си. Но оттук нататък трябва да е повнимателен. Всеки момент ще пристигне Седма кавалерия и на мястото отново ще настане хаос. Преди това да се случи, той трябва да намери безопасно място, където да легне и да се погрижи за рамото си. Ако беше останал на открито, със светлината на утрото можеше да свали картите на масата и да се предаде.

Притискайки лявата си ръка отстрани на тялото си, Бейл влезе в една от спалните на долния етаж. Точно щеше да вземе покривката на леглото, за да се опита да спре кървенето, когато чу звука на приближаващи по коридора стъпки.

Бейл диво се огледа. Очите му вече се бяха адаптирали към тъмнината и успяваше да различи всички основни мебели. Дори за миг не му хрумна да нападне човека, който се приближаваше. Основната му задача сега беше да избегне вниманието на полицията. Останалото щеше да дойде по-късно.

Той клекна зад вратата на спалнята и я притисна плътно към тялото си. Един мъж влезе в стаята точно до него. Беше Сабир. Сетивата на Бейл бяха толкова напрегнати, че почти можеше да го подуши, дори на тъмно.

Дочу звука от търсене. Дали Сабир вземаше завивките от леглото?

Да. За да завие момичето, разбира се. Сега използваше мобилен телефон.

Бейл разпозна специфичния тембър на гласа на Сабир. Небрежно модулирания, толкова лек средноатлантически френски. Сабир говореше с полицай. Обясняваше какво смята, че се е случило. Описваше смъртния случай.

Някой, назован „Окатия“ явно беше избягал. „Окатия“? Бейл се ухили. Имаше логика, по един особен начин. Най-малкото това потвърждаваше, че полицията не знае името му. Означаваше също, че къщата на Мадам все още беше сигурно място, където да потърси подслон. Единственият проблем беше как да стигне дотам.

Сабир тръгна назад към вратата, зад която той се криеше. За секунда Бейл беше изкушен да разбие вратата в лицето му. Дори с една ръка беше повече от равностоен на човек като Сабир. Но загубата на кръв от врата му го беше отслабила. И другият циганин още беше там - този, който беше спринтирал към къщата секунди след като Бейл бе залюлял момичето.

За това се искаше смелост. Ако облеченият в цивилни дрехи полицай не го беше прострелял, Бейл щеше да свали циганина поне двайсет метра преди да е достигнал целта си. Човекът сигурно имаше скапан ангел пазител.

Бейл изчака стъпките на Сабир да се отдалечат по коридора - да, имаше го очакваното колебание край тялото на полицая. После маневрите около мебелите. Сабир би предпочел да не стъпва в кръвта на мъжа - все пак беше янки. Прекалено гнуслив.

Дишайки едва-едва, Бейл излезе в коридора. В салона се виждаше червено сияние, докато огънят в камината се разгаряше. Сега Сабир палеше още свещи. Добре. Никой нямаше да може да различи Бейл извън непосредствения кръг светлина. Капка кръв падна на стъпалото зад него. Той я забърса с ръкава си. Беше най-добре да го направи бързо. Преди да е оставил кървава следа, която да може да проследи всеки идиот, да не говорим за полицай.

В края на стълбището Бейл реши, че е в достатъчна безопасност, за да рискува да ползва джобното си фенерче. Ограничавайки лъча с пръсти, той разгледа неизползвания коридор и тавана му. Търсеше таванско помещение или някоя кухина.

Нищо. Влезе в първата спалня. Боклуци навсякъде. Кога е живяно за последно в тази къща? Нямаше как да се разбере. Отново огледа тавана. Нищо.

Намери го две спални надолу по коридора. Отвор в тавана, състоящ се от дупка с една дъска, поставена напречно. Но нямаше стълба. Бейл освети мебелите в стаята. Имаше стол. Ракла. Маса. Легло с проядена от молци завивка. Това щеше да свърши работа.

Бейл постави стола под отвора. Завърза завивката за облегалката му и прекара другия край на плата през колана си. Увери се, че столът ще издържи тежестта му.

Бейл застана на стола и посегна със здравата си ръка към дъската. Капки пот започнаха да избиват по лицето му. За миг почувства слабост и щеше да падне, но отказа да си позволи подобно нещо. Спусна ръката си надолу и няколко пъти пое дълбоко дъх, докато състоянието му се върна към нормалното.

Бейл разбра, че ще трябва да направи всичко с едно движение, иначе силата му щеше да го напусне и той нямаше да може да постигне целта си. Затвори очи и започна съвсем съзнателно да регулира дишането си.

Заговори на тялото си. Каза му, че е добре. Че всяка травма, която е получило, е обикновена. Незаслужаваща да се компенсира със слабост.

Когато усети, че пулсът му е отново нормален, той посегна нагоре, плъзна дъската наляво и се хвана за ръба със здравата си ръка.

Използвайки стола като опорна точка, се залюля, поемайки цялата си тежест с ръката си. Щеше да има само един шанс за това. По-добре да го направи както трябва. Протягайки се, успя да вкара първо единия, а после и другия си крак през отвора в тавана. За момент остана така, с увиснала надолу ранена ръка, а краката и половината от тялото му бяха вече на тавана. Ритайки напред, успя да вмъкне през отвора и дясната си ръка.

Сега висеше надолу с главата, заедно със завивката, която свързваше колана му със стола.

Промъкна се малко по-навътре в помещението, като цялата му тежест лежеше на бедрата. С едно последно извъртане се надигна над отвора и остана да лежи там, проклинайки през зъби.

Когато отново можеше да се контролира достатъчно, той развърза завивката от колана си и издърпа стола горе при себе си.

За един ужасен момент си помисли, че е преценил грешно размера на отвора и столът няма да може да премине. Но успя да го прибере. Далече от очите, далече от ума.

Светна с фенерчето към пода, за да провери за следи от кръв. Нямаше. Всички капки бяха паднали на стола. И да имаше, до сутринта щяха да са изсъхнали и да са неразличими от мръсотията, която покриваше дъбовия под.

Бейл постави дъската напречно на отвора, отвърза завивката от стола и рухна.

Събуди се от страшна, разяждаща болка в лявото рамо. Дневната светлина беше намерила път през хиляди дребни процепи в покрива и един от лъчите светеше точно в лицето му.

Можеше да чуе гласове около къщата — викове, заповеди, местене на тежки предмети и палене на двигатели.

Бейл се отмести от светлината, дърпайки завивката след себе си.

Трябваше да направи нещо за рамото си. Болката от разбитата ключица беше почти непоносима, а той не искаше да припада, рискувайки да извика в делириума си и да се издаде на полицаите долу.

Намери си закътан ъгъл, достатъчно далеч от всякакви кутии и боклуци, които би могъл да ритне или събори. Всеки звук - всякакви неочаквани шумове - и врагът щеше да го открие.

Направи си подложка със завивката, като я прекара под мишницата си и след това я завърза около лопатките си. После легна на дъските с опънати крака и ръце, положени отстрани на тялото му.

Бавно и все по-силно започна да поема въздух в серия от дълбоки вдишвания, като с всеки дъх оставяше думите „спи, спи дълбоко“ да отекват в главата му. След като постигна задоволителен ритъм, Бейл отвори очи колкото може по-широко и ги завъртя назад, докато не започна да се взира в точка от тавана много зад челото му. С очи, приковани в това положение, започна да диша още по-дълбоко, като същевременно запазваше ритъма на мантрата си.

Когато почувства, че е в предхипнотично състояние, започна да си предлага някои неща. Неща като „след трийсет вдишвания ще заспиш“, последвано от „след трийсет вдишвания ще направиш точно каквото ти кажа“, по-късно „след трийсет вдишвания ще спреш да чувстваш всякаква болка“ до кулминацията „след трийсет вдишвания ключицата ти ще започне да зараства и силите ти ще се възвърнат“.

Бейл беше наясно с недостатъците на самохипнозата. Но също така знаеше, че това е единственият възможен начин да надделее над тялото си и да се върне до състояние, близко до работоспособност.

Ако се наложеше да остане на този таван, без храна и медицински грижи, за ден или два, докато полицията приключи с разследването си, знаеше, че ще трябва да фокусира всичките си ресурси в съхраняването и култивирането на вътрешната си енергия.

Всичко, с което разполагаше, бяха нещата, с които беше дошъл. И тези активи щяха да се изчерпват с всеки изминал час, докато инфекция или непредизвикана грешка, или неволен шум не го издадяха.

Тялото на Гаврил лежеше точно където Алекси беше казал, че е.

Сабир погледна вяло към гората - да, самотният кипарис беше там, както Алекси го бе описал. Но със същия успех можеше да бъде и на Марс, като се има предвид колко недостижим беше в момента.

Калк като че ли изпитваше истинско удоволствие да ръси сол в раните на Сабир.

- Така ли го запомнихте вчера следобед?

Сабир се чудеше дали би могъл да се измъкне, ако помоли да отиде да пусне една вода?

Но петдесетметрова разходка към дърветата щеше да изглежда прекалено подозрителна, предвид обстоятелствата.

Когато стана очевидно, че Сабир не възнамерява да отговори на заяждането му, Калк избра друга тактика.

- Разкажете ми пак как Дюфонтен е изгубил пророчествата?

- Докато бягал от Окатия. До ферибота. Загубил ги във водата. Можете да сверите разказа му с този на рулевия и кондуктора.

- О, повярвайте ми, мистър Сабир, ще го направя - каза Калк, произнасяйки грешно обръщението като „мистиър“[135].

Сабир реши, че Калк го изговаря така умишлено само за да го дразни. Човекът очевидно беше сърдит, защото Сабир бе нарушил предишното им споразумение. Това и дребният проблем със смъртта на помощника му.

- Не изглеждате много разочарован от загубата на пророчествата? Ако аз бях писател, щях да съм наистина много ядосан, ако приятелят ми беше съсипал подобна потенциална златна мина.

Сабир съумя да вдигне рамене. Това трябваше да внуши идеята, че загубата на няколко милиона долара беше нещо, което му се случваше ежедневно.

- Ако нямате нищо против, капитане, бих искал да се върна в Ле Сент Мари, за да видя приятелите си. Малко сън също би ми дошъл добре.

Калк направи голямо представление от обмислянето на молбата на Сабир. Всъщност беше взел решението още преди това.

- Ще изпратя сержант Спола с вас. Вие и Дюфонтен ще останете пред погледа му непрекъснато. Още не съм приключил с вас двамата.

- А мадмоазел Самана?

Калк направи физиономия.

- Тя е свободна да прави каквото желае. Честно казано, бих искал да задържа и нея. Но нямам основание. Но все пак може да се намери нещо, ако вие и Дюфонтен създавате някакви проблеми на моя подчинен. Но тя трябва да остане в града. Ясен ли съм?

- Съвсем ясен.

- Значи имаме споразумение?

- Идеално.

Калк хвърли на Сабир типичния си поглед. Обърна се към сержант Спола:

- Откарай мистър Сабир в града. После намери Дюфонтен. Остани с тях двамата. Не бива да ги изпускаш от поглед дори за миг. Ако единият тръгне към тоалетната, отиват и двамата, а ти стоиш отвън и държиш свободните им ръце.

Разбираш ли?

- Да, сър.

Калк погледна намръщено Сабир.

Имаше нещо, което го глождеше относно неговото участие, но не можеше да се сети точно какво. Но докато Окатия беше на свобода, всички подозрения към Сабир можеха да почакат. Конят на Окатия се беше появил неочаквано, разпенен, преди около двайсет минути, на малко по-малко от пет километра надолу по пътя към Порт Сен Луи. Можеше ли Окатия наистина да е избягал толкова лесно? Докато куршумът на Макрон още бе в тялото му?

Калк направи знак на един от помощниците си да му даде мобилен телефон. Докато набираше, хвърли поглед към отдалечаващия се гръб на Сабир. Човекът криеше още нещо – това беше очевидно. Но защо? И какво? Никой не го обвиняваше в нищо. А той не изглеждаше като някой, който би бил погълнат от мисли за отмъщение.

- Кой откри коня? - попита Калк и наведе глава към земята, сякаш подобно движение щеше да подобри качеството на връзката, да превърне мобилния в неговия поефикасен братовчед - стационарния телефон. - Ами дайте ми го - каза той и зачака, а очите му попиваха осветения от утрото пейзаж.

– Полицай Мишелот? Вие ли сте? Искам да ми опишете състоя- нието на коня. Точно както го видяхте – нареди капитанът и се заслуша внимателно. - Имаше ли кръв отстрани по коня? Или по седлото? – попита той и пое въздух през зъби.

– Забелязахте ли нещо друго? Каквото и да е? Например юздите? Казвате, че били скъсани? Може ли това да е станало, ако конят е стъпил на тях, след като е бил изоставен? - попита и замълча. - Какво значи „как може да се разбере“? Просто е. Ако са скъсани в края, това предполага, че конят е стъпил върху тях. Ако са скъсани по-високо, например в слаба точка или близо до устата на животното, това значи, че вероятно конят е избягал от Окатия и копелето все още е в мрежата ни. Проверихте ли това? Не? Ами тогава идете и проверете незабавно.

Сержант Спола никога не беше влизал в циганска каравана. Въпреки че тази беше от механизираните, той се оглеждаше внимателно, сякаш беше попаднал в кораб на извънземни, който пътуваше към планета, където ще правят експерименти с тялото му.

Алекси лежеше на голямото легло, ризата му беше свалена. Курандерото стоеше над него с няколко запалени пръчици в ръка и напяваше. В стаята беше задушно от миризмата на горещ градински чай и розмарин. Спола присви очи през пушека.

- Какво прави той?

Йола, която седеше на стол близо до леглото, сложи пръст на устните си. Спола беше така добър да вдигне рамене извинително и да се оттегли навън. Сабир приклекна до Йола. Погледна я въпросително, но цялото ѝ внимание беше върху Алекси. Без да го поглежда, тя посочи към главата си и после към главата на курандерото, правейки кръгово движение, обхващащо и двамата – според Сабир тя намекваше, че помага по някакъв начин на курандерото, вероятно телепатично.

Сабир, реши да я остави да продължи. Алекси не изглеждаше добре и той смяташе, след като приключат с глупостите, да притисне Йола колкото е възможно, за да я убеди да се съгласи братовчед ѝ да бъде лекуван в болница.

Курандерото остави пламтящите клонки отстрани в една купа и се придвижи към горната част на леглото. Взе главата на Алекси в ръце и остана така, със затворени очи, изразявайки пълна концентрация.

Сабир, който не беше свикнал да клечи, усети как бедрата му започват да се схващат от напрежението.

Въпреки това не посмя да помръдне, защото се опасяваше да не развали транса на курандерото. Погледна към Йола с надеждата тя да се досети за проблема му и да му предложи решение, но погледът ѝ оставаше прикован в лечителя.

Накрая Сабир се плъзна назад по стената, докато задникът му не опря в пода и краката му не се изпънаха под леглото. Отново задиша посвободно. Тогава мускулът му се схвана. Хващайки лявото си бедро с две ръце, той стисна с всички сили, плъзгайки се встрани от леглото, скърцайки от болка със зъби. Искаше да изкрещи, но не смееше да наруши процедурата повече от това, което вече беше направил. Като сламка, която се разгъва, той се обърна по корем с изпънат зад себе си крак и после се завъртя настрани, когато отново усети спазъм. Вече не му пукаше какво ще си помислят другите и започна да се влачи като плужек към вратата, зад която несъмнено го очакваше бдителният сержант Спола.

- Съжалявам. Не исках да преча така на процедурата. Само че мускулът ми се схвана.

Йола приседна до него и започна да разтрива крака му. Сабир беше толкова свикнал с циганските обичаи, че се огледа виновно наоколо да не би някоя от циганските ѝ приятелки да я види и да се разгневи, че тя замърсява или че се замърсява (още не можеше съвсем да разбере кое от двете) от гаджо.

- Всичко е наред. Курандеро е много доволен. Ти пое много от болката на Алекси.

- Аз съм поел от болката на Алекси? Сигурно се шегуваш.

- Да. Под ръцете на лечителя тя се прехвърли към теб. Сигурно се чувстваш много близък на Алекси. Мислех, че ще се прехвърли към мен.

Сабир все още изпитваше твърде силна болка, за да се засмее.

- Колко дълго трае прехвърлянето?

- О, само няколко минути. Ти си... — тя се поколеба как да продължи.

- Не. Не ми казвай. Проводник?

- Какво е това?

- Нещо, което води към нещо друго.

- Да - кимна тя. - Ти си проводник. Ако болката не намери друго място, където да отиде, тя ще остане при Алекси. Затова дойдох да помогна. Но не беше задължително болката да ме намери. Можеше да намери друга мишена, която не би могла да се справи с нея. Тогава щеше да се върне при Алекси много по-силна и Алекси можеше да умре. Курандеро е страшно доволен от теб.

- Много мило от негова страна.

- Не. Не се смей, Дамо. Курандеро е мъдър. Той е мой учител. Но той каза, че ти също можеш да станеш курандеро. Шаман. Имаш потенциала. Само не ти стига воля.

- И разбиране за какво, по дяволите, говори.

Йола се усмихна. Тя вече започваше да разбира гаджоотрицанието на Сабир и му отдаваше по-малко значение, отколкото досега.

- Като приключи с Алекси, той иска да ти даде нещо.

- Да ми даде нещо?

- Да. Аз му обясних за Окатия и той е много загрижен за нас. Той усети злото в мен, оставено от Окатия, и ме прочисти от него.

- Какво? Както прочиства Алекси?

- Да. Испанците го наричат una limpia - „пречистване“. Ние нямаме дума за това, защото никой циганин не може да бъде пречистен от способността си да замърсява. Но злото, което друг човек е заложил в нас, може да бъде премахнато.

- А Окатия е заложил зло в теб?

- Не. Но собственото му зло беше толкова силно, че неговата връзка с мен - тази, която изгради, докато стоях на табуретката, очаквайки да бъда обесена, беше достатъчна, за да ме омърси.

Сабир поклати глава невярващо.

- Чуй ме, Дамо. Окатия ми прочете една история. Историята на жена, която е била изтезавана от Инквизицията. Беше ужасно да се слуша. Злото в тази история се посипа по мен като прах. Можех да усетя как минава през чувала на главата ми и покрива раменете ми.

Можех да усетя как разяжда душата ми и я обвива в мрак. Ако бях умряла веднага след като чух тази история, както възнамеряваше Окатия, моята пача щеше да бъде опетнена и душата ми щеше да е ранена пред Господ.

- Йола, как би могъл някой да ти причини подобно нещо? Душата ти е лично твоя.

- О, не, Дамо. Не. Никой не притежава душата си. Тя е дар. Частица от Бог. И ние я отнасяме обратно при него, когато умрем и му я предлагаме като жертва. После биваме оценени по нейната сила. Затова курандеро трябваше да ме пречисти. Бог работи чрез него, без курандеро да знае как или защо това се случва, или защо е бил избран – точно както Бог е действал чрез ясновидеца Нострадамус, който бил избран да вижда неща, които другите хора не са можели. Същото нещо стана с теб и схващането на мускула ти. Бог те избра да поемеш болката на Алекси. Сега той ще е добре. Вече няма нужда да се притесняваш.

Сабир наблюдаваше как Йола се отдалечава от него и се връща в караваната.

Сигурно един ден ще разбере всичко това? Един ден ще си върне чистотата, която беше изгубил като дете - чистотата, която тези хора, които обичаше, изглежда бяха задържали в себе си въпреки всички препятствия, издигнати от живота по пътя им.

Курандерото все oщe пътуваше с каравана, теглена от кон. Беше си намерил терен край едни конюшни на около два километра от града, на десния бряг на Етан дьо Луне. Конят му изглеждаше необичайно сред преобладаващо белия цвят на понитата на гардианите. Когато Сабир приближи, курандерото посочи земята пред страничните стъпала на караваната.

Йола вече беше клекнала там, с очаквателно изражение, изписано на лицето ѝ. Сабир силно поклати глава, като с едно око продължаваше да следи сержант Спола, който дебнеше край колата си, паркирана до пътя.

- Няма да клякам никъде. Повярвайте ми. Никога не съм имал подобен спазъм. Не искам да ми се случи пак.

Курандерото се поколеба, усмихнат, сякаш не беше разбрал напълно отговора на Сабир. После се скри в караваната.

- Той разбира френски, нали? - прошепна Сабир.

- Говори синто, кало, испански и романи-циб. Френският е петият му език - отговори смутено Йола, сякаш самият въпрос какво курандерото може или не може да разбере беше неуместен.

- Как се казва?

- Никога не използваме името му. Хората го наричат просто курандеро. Когато стана шаман, той загуби името си, семейството си и всичко, което го привързваше към племето.

- Но ти каза, че той е братовчед на баща ти?

- Той е братовчед на баща ми. Беше такъв, преди да стане шаман. А баща ми е мъртъв. Така че все още му е братовчед. Тогава го наричаха Алфего. Алфего Зенавир. Сега е просто курандеро.

Сабир беше пощаден от понататъшно объркване, когато курандерото се появи отново, носейки табуретка.

- Сяда. Сяда тук. Няма спазъм. Ха-ха!

- Да. Няма спазъм. Спазъмът е лошо нещо - рече Сабир и погледна неуверено табуретката.

- Лошо нещо? Не. Добро нещо. Ти взел болка от Алекси. Много добре. Спазъм няма навреди ти. Ти млад човек. Скоро отмине.

- Скоро ще отмине. Да – съгласи се Сабир, макар да не звучеше особено убеден. Той седна на табуретката, като опъна внимателно крака си настрани, сякаш страдаше от подагра.

- Ти вече женен?

Сабир погледна Йола, несигурен за какво говори той. Но Йола се измъкна с обичайния си номер, като се взря съсредоточено в курандерото и умишлено отказа да забележи опитите на Сабир да привлече вниманието ѝ.

- Не. Не съм женен. Не.

- Добре. Добре. Това добре. Шаманът никога не бива да се жени.

- Но аз не съм шаман.

- Още не. Още не. Хо-хо!

Сабир започна да се чуди дали дъската на курандерото не хлопа леко, но сериозното изражение на Йола беше достатъчно, за да избие тази мисъл от главата му. След кратка пауза за молитва курандерото бръкна под ризата си и извади огърлица, която постави около врата на Йола. Той я докосна с пръст, проследявайки пътя в косата ѝ. Сабир осъзна, че ѝ говори на синто.

После курандерото се премести при него. След още една пауза за молитва човекът бръкна под ризата си и извади втора огърлица. Постави я около врата на Сабир и пое главата му в двете си ръце. Остана така дълго време, притворил клепачи, като държеше главата му. Скоро Сабир почувства, че очите му се затварят и доста успокояваща тъмнина го отдели от деня около него.

Без особено усилие той внезапно установи, че наблюдава през собствените си очи - точно както човек в кино може да се окаже пред обърнатите образи от обратната страна на екрана.

Отначало спускащата се тъмнина придоби розов оттенък, като вода, примесена с кръв. После далеч от него се оформи миниатюрно лице.

То започна бавно да се приближава и да придобива по-ясни очертания, в които Сабир разпозна собствените си черти. Лицето дойде още по-близо, докато не премина през екрана пред него и не изчезна през останалата част от главата на Сабир.

Курандерото се дръпна от него, кимайки доволно.

Сабир отвори очи възможно найшироко. Почувства се изкушен да се разтегне, като корморан, сушащ крилата си на скала - но по някаква причина изпитваше срам от курандерото и се задоволи с поредица от кръгови движения с рамене.

- Видях собственото си лице да ме приближава. После сякаш мина право през мен. Това нормално ли е?

Курандерото отново кимна, сякаш думите на Сабир не го изненадаха. Но изглежда не беше в настроение да говори.

- Какво е това? - попита Сабир, сочейки към огърлицата, която стигаше до гръдната му кост.

- Дъщерята на Самана ще ти каже. Аз съм уморен. Ще спя - рече курандерото. Махна за сбогом с ръка и се скри през вратата на караваната си.

Сабир погледна към Йола, за да види ефекта от странното поведение на курандерото върху нея. За негово удивление тя плачеше.

- Какво има? Какво ти каза?

Йола поклати глава. Потърка очи с опакото на дланта си като дете.

- Хайде. Моля те, кажи ми. Тук съм изцяло на непознат терен. Поне това сигурно е очевидно.

Йола въздъхна. Пое си дълбоко дъх.

- Курандеро ми каза, че никога няма да стана шаманка. Че Бог е избрал друг път за мен - път, който е по-труден за приемане, изисква повече смирение и няма гаранция за успех. Че не мога да поставям този път под въпрос по никакъв начин. Просто трябва да го следвам.

- Откъде знае? Защо ти е казал подобно нещо? Какво му дава това право?

Йола погледна шокирано към Сабир.

- О, курандеро знае. В сънищата си той е отвеждан от духа на животно. Показват му се много неща. Но той не може да влияе на събитията, а само да подготвя хората да ги приемат. Това е неговата роля.

- Защо те пипна така? – попита Сабир, прикривайки с въпрос объркването си. - По пътя, разделящ косата? Изглежда беше особено важно за него.

- Той привързваше двете половини на тялото ми една за друга.

- Моля?

- За да успея в това, за което съм избрана, двете половини на тялото ми не бива да бъдат разделени една от друга.

- Съжалявам, Йола. Но все още не разбирам.

Йола се изправи. Тя погледна неуверено към сержант Спола, после сниши гласа си до шепот:

- Всички сме направени от две половини, Дамо. Когато Бог ни е пекъл във фурната си, той оформил двете части в един калъп. Но всяка от тях гледала в различна посока — едната към миналото и едната към бъдещето. Когато двете половини се обърнат и съберат - може би от болест или от действията на курандеро, тогава човекът от този миг насетне започва да гледа само в настоящето. Той би живял изцяло в настоящето - потърси тя правилните думи, за да предадат смисъла, който влагаше. - Той ще служи. Да. Това е. Той ще може да служи.

Усещайки, че отново забелязват присъствието му, винаги вежливият сержант Спола вдигна въпросително рамене от мястото си от другата страна на пътя. Отдавна беше осъзнал, че е на съвсем непознат терен с тези цигани, но с отминаването на времето все повече се страхуваше от някак неизбежното обаждане на капитан Калк, за да провери дали изпълнява задълженията си.

Защото сержант Спола със закъснение осъзна, че никога не би могъл задоволително да обясни как е позволил момичето да го убеди да изостави Алекси да лежи и да ги придружи до курандерото. Не би могъл да го обясни дори на себе си.

Докато стоеше до колата си, надявайки се циганите да прекратят заниманията си и да се върнат побързо при него, той внезапно почувства отчаяно желание да отиде да провери другия си подопечен, в случай че някой някъде се беше възползвал от добрата му душа и планираше да го насади на пачи яйца.

Сабир вдигна ръка успокоително. После насочи вниманието си към Йола.

- А тези неща около вратовете ни?

- Те са, за да се самоубием.

- Какво?

- Курандеро се страхува за живота ни заради Окатия. Чувства, че Окатия ще ни нарани само от гняв, ако отново попаднем в ръцете му. Вътре в мускалчето има извлечена отрова от пепелянката от Монпелие. Това е отровна змия, която живее в югозападната част на Франция. Ако влезе в кръвта ти, ще те убие за помалко от минута. Поета през гърлото...

- Поета през гърлото?

- Погълната. Изпита като течност. Изсмукана. Тогава ще отнеме петнайсет минути.

- Не може да говориш сериозно. Наистина ли ми казваш, че курандерото ни е дал отрова? Като тази, която са давали на шпионите, които рискували да бъдат измъчвани от Гестапо?

- Не знам кои са Гестапо, Дамо, но много се съмнявам, че са толкова ужасни, колкото Окатия. Ако той ме хване отново, ще изпия това.

Ще отида при Бог цяла, с непокътната лача. Трябва да ми обещаеш, че ще направиш същото.

Жорис Калк беше един дълбоко нещастен човек. Само веднъж в живота му се беше наложило да съобщи на едно семейство за смъртта на единствения им син като заместник на друг полицай, който беше ранен при същия инцидент. Тогава не се чувстваше отговорен. Никак даже.

Сега случаят беше съвсем друг. Близостта до Марсилия, родния град на Макрон, както и фактът, че помощникът беше починал насилствено, в ръцете на убиец, докато той е отговарял за него, правеха задачата на Калк много потрудна. Някак си беше станало важно за него лично да съобщи новината.

До следобеда на втория ден беше очевидно за всички, че Окатия някак си се беше измъкнал. Хеликоптери и самолети бяха пресекли надлъж и шир целия район южно от Арл до пътя Вувер - включително голямото пространство, затворено от Националния парк „Камарг“, и не бяха открили нищо. Окатия изглежда беше призрак. Полицейски екипи бяха проверили всяка сграда, всяка пътека и всеки камък. Бяха спрели всяка кола, влизаща или излизаща от Националния парк. Мястото беше лесно за обграждане. От едната страна беше морето, а блатата - от другата. Малко пътища го пресичаха, а тези, които минаваха през него, бяха равни и колите се виждаха от километри във всяка посока. Би трябвало да се окаже детска игра.

Вместо това Калк усещаше, че мястото му на главен ръководител на разследването е все по-застрашено с всяка изминала минута.

Семейството на Макрон го очакваше пред фамилната пекарна. Една жена полицай ги беше събрала, без да има право да им каже точната причина. Това беше установената практика. Страхът беше пропил атмосферата като етер. Калк беше видимо изненадан да установи, че присъстваха не само бащата, майката и сестрата на Макрон, но също и тумба лели, чичовци и дори, или поне така изглеждаше, трима от прародителите му. На Калк му мина през ума, че миризмата на прясно изпечен хляб ще остане завинаги свързана в съзнанието му със смъртта на Макрон.

- Благодарен съм, че сте се събрали тук всички заедно. Така полесно ще понесете това, което имам да ви казвам.

- Нашият син. Мъртъв е - каза някой.

Това беше бащата на Макрон. Беше останал с престилката и мрежичката за коса. Докато говореше, свали мрежичката, сякаш тя беше проява на неуважение.

- Да. Той беше убит късно миналата нощ - потвърди Калк и направи пауза. Изпитваше остра нужда от цигара. Искаше да може да се наведе, за да я запали, и да използва движението за удобно прикритие от морето от лица, които сега се взираха в него с алчността на дългоочакваната мъка. - Той беше убит от престъпник, който държеше една жена за заложник. Пол пристигнал малко преди останалите полицаи. Жената била в непосредствена опасност. Била с вързано около врата въже и похитителят заплашвал да я обеси. Пол знаеше, че човекът е убивал и преди. Охранител от Рокамадур. И още един човек в Париж. И решил да се намеси.

- Какво стана с убиеца на Пол? Заловихте ли го - въпросът дойде от един от братовчедите.

Калк осъзна, че е посял семена на камениста почва. Семейството на Макрон със сигурност беше чуло за вероятната смърт на полицай по радиото или телевизията и сами бяха стигнали до някои изводи, когато полицията ги събра. Те нямаха нужда той да замазва положението. При тези обстоятелства можеше само да им даде всяка информация, от която имаха нужда, и после да ги остави на мъката им. Със сигурност не можеше да ги използва, за да изчисти съвестта си.

- Не. Още не сме го заловили.

Преди да почине, Пол успял да произведе два изстрела. Това още не е разгласено и бихме предпочели да запазите тази информация за себе си, но убиецът е тежко ранен от един от изстрелите. Той се крие някъде в Националния парк. Цялото място е блокирано. Повече от сто полицаи са там и го издирват, докато говорим – обясни Калк.

Той отчаяно се опитваше да дръпне погледа си от хората пред него, да се концентрира върху въпросите, които му задаваха по-далечните роднини. Но не можеше да свали очи от майката на Макрон. Тя напомняше на сина си по един особен начин. Като чу потвърждението за смъртта на момчето си, незабавно потърси утеха в съпруга си и сега го държеше през кръста, плачейки тихо, а финият прах от печенето по престилката му я покриваше като пудра. Когато Калк най-сетне успя да си тръгне, един от роднините на Макрон го последва на улицата. Капитанът се обърна да го посрещне, наполовина готов за физическо нападение. Човекът изглеждаше корав здравеняк. Косата му беше подстригана късо. Краищата на татуировки излизаха от ръкавите му и стигаха до опакото на дланите му, подобно на вени. Калк съжали, че полицайката е останала вътре с останалите от семейството - присъствието на униформа можеше да послужи за успокояване на нещата.

Но човекът не подходи агресивно към Калк. Всъщност лицето му имаше въпросително изражение и капитанът бързо осъзна, че в ума му се върти нещо друго освен смъртта на Макрон.

- Пол ми е звънял вчера. Знаехте ли това? Но аз не съм бил там. Майка ми чула съобщението. Напоследък съм доброволец. Имам много неща за вършене.

- Да? Вие сте доброволец? Чудесна професия - отвърна Калк. Не искаше да отговори рязко, но думите му прозвучаха някак отбранително.

Мъжът присви очи.

- Той казал, че търсите човек, който е бил в Легиона. Убиец. И мислите, че Легионът ще ви откаже достъп до информацията, която ви е нужна. Че ще ви прекарат през всички скапани бюрократични трудности, които винаги използват, за да защитят хората си. Това е казал.

Калк кимна, внезапно проумял нещо.

- Пол ми спомена за теб. Ти си братовчедът, който е бил в Легиона. Трябваше да се сетя. - За малко да се изпусне: „Защото всички вие изглеждате по определен начин – като вървяща буца тестостерон - и защото казвате „скапан“ на всяка втора дума“, но някак си успя да се сдържи. - Ти си бил и в затвора, нали?

Мъжът се загледа към улицата. Изглежда нещо го дразнеше. След секунда пак се обърна към Калк. Навря ръце в джобовете си, като че ли имаше чувството, че платът може да ги предпази от бунт, но въпреки това те се хвърлиха към Калк, сякаш искаха да разкъсат плата и да го задушат.

- Ще забравя какво каза токущо. И това, че си скапан полицай. Не харесвам скапаните полицаи. Повечето от тези шибаняци не са подобри от жените, които шибат - заяви той и рязко затвори уста. После изсумтя продължително и отново погледна към улицата. - Пол ми беше братовчед, въпреки че беше скапана кука. Тази торба с лайна го е убила, така ли? Бях в Легиона двайсет шибани години. Като приключих, бях скапан интендант. Искаш ли да ме попиташ нещо? Или искаш да допълзиш до скапаната си централа и да провериш скапаното ми криминално досие?

Калк бързо взе решение.

- Искам да те питам нещо.

Изражението на човека се промени, стана по-светло, по- малко затворено.

- Питай тогава.

- Помниш ли човек със странни очи? Очи, в които няма бяло?

- Продължавай.

- Този човек може би е французин. Но може да се е преструвал на чужденец, за да влезе в Легиона като войник, а не като офицер.

- Кажи ми още.

- Знам, че хората си сменят имената, когато влязат в Легиона – рече Калк и вдигна рамене. - Но този човек е бил граф. Отгледан е като аристократ. В семейство със слуги и пари. Истинското му име може да е било Дьо Бал. Роша дьо Бал. Сигурно трудно се е вписвал в ролята на обикновен войник. Би се откроявал. Не само заради очите си, но и заради поведението. Свикнал е да води, а не да бъде воден. Да дава заповеди, а не да ги получава - продължи Калк. Изведнъж дръпна рязко глава назад и попита:

- Познаваш го, нали?

Мъжът кимна.

- Забрави Роша дьо Бал. И забрави воденето. Този тъпак се наричаше Ейкър Бейл. И беше самотник. Произнасяше името си като англичанин. Никога не разбрахме откъде се взе. Беше луд. Човек не искаше да е скаран с него. Ние в Легиона сме корави. Това е нормално. Но той беше още по-корав. Никога не съм мислил, че ще трябва отново да се сещам за този нещастник.

- Какво имаш предвид?

- В Чад. През осемдесетте. Копелето започна бунт. Умишлено, бих казал. Но властите го оправдаха, защото никой не посмя да свидетелства срещу него. Мой приятел загина по време на акцията. Аз бих свидетелствал. Но не бях там. Бях в един коптор и си харчех парите, за да играя на скрий салама. Сещаш ли се за какво говоря? Така че не знаех нищо за това. Тъпаците не искаха да ме послушат. Но аз бях наясно. Той беше зло копеле. Не съвсем наред с главата. Прекалено заинтересован от пистолети и убийства. Дори за шибан войник.

Калк прибра тефтера си.

- А очите? Това вярно ли е? Че няма бяло в очите му?

Братовчедът на Макрон се завъртя на пети и влезе обратно в пекарната.

Бейл се събуди, треперейки.

Беше сънувал и в съня му Мадам го биеше през раменете със закачалка за дрехи за някакво измислено прегрешение. Той продължаваше да крещи: „Не, Мадам, не“, но тя продължаваше да го удря.

Беше тъмно. От вътрешността на къщата не се чуваше нищо. Бейл се изтегли назад, докато успя да се подпре на една греда. Юмрукът го болеше там, където го беше подлагал, за да се защити в съня си от нападението, а вратът и рамото му бяха ожулени - все едно са били залети с вряла вода и после търкани с шкурка. Включи фенерчето и провери помещението - може би ще успее да убие някой плъх или катерица и да ги изяде? Но не. Сега няма да е достатъчно бърз.

Все още не смееше да слезе долу, за да провери дали не е останала някаква храна в кухнята, или за да пийне малко вода. Куките вероятно са оставили пазач, който да защитава местопрестъплението от призраци и любопитни очи - беше приятно да си мисли, че още има такива хора и че не всичко в този живот бе подчинено на норми и посредственост.

Но със сигурност му трябваше вода. При това спешно. Вече беше пил урината си на три пъти и бе използвал остатъка, за да дезинфектира раните си, но знаеше от лекциите в Легиона, че няма смисъл отново да прави същото. Щеше само да допринесе за собствената си сигурна смърт.

Колко часа беше прекарал тук горе? Колко дни? Бейл вече беше загубил представа за времето. Защо е тук?

А, да. Пророчествата. Трябва да намери пророчествата.

Главата му падна на гърдите.

Одеялото, което беше ползвал като тампон, бе залепнало за раната му – не смееше да ги раздели, защото се опасяваше, че може отново да започне да кърви.

За първи път от много години мечтаеше да се прибере вкъщи. Искаше комфорта на собствената си спалня, а не анонимните хотели, в които беше принуден да отсяда от толкова много години. Искаше уважението и подкрепата на братята и сестрите, с които беше отраснал. И искаше Мадам публично да признае заслугите му за Корпус Малефикус и да му отдаде дължимото.

Бейл беше изморен. Имаше нужда от почивка. И лечение за раната си. Беше му писнало да е корав и да живее като вълк. Беше му писнало да го преследват хора, които не са достойни дори да вържат връзките на обувките му.

Легна по корем и се повлече към отвора към долния етаж. Ако не действа сега, ще умре. Толкова е просто. Защото внезапно беше осъзнал, че халюцинира. Че тази временна безпомощност е още един опит на дявола да го лиши от човешкото в него - да го направи слаб.

Бейл посегна към дъската, покриваща отвора, и я дръпна настрана. Погледна надолу към празната спалня. Беше нощ. Прозорците бяха отворени и беше нощ. Никъде нямаше светлини. Полицаите си бяха тръгнали. Със сигурност си бяха тръгнали. Той се заслуша през пулсирането на кръвта в главата си за някакви необясними шумове. Нямаше.

Пусна крака през отвора. Остана на ръба дълго време, гледайки надолу към пода. Накрая включи фенерчето и се опита да прецени разстоянието.

Три метра. Достатъчно да счупи крак или да изкълчи глезен. Но той нямаше силата да спусне стола. Нямаше и възможност да увисне от ръба и да потърси стола с крака. Изключи фенерчето и го пусна в пазвата си.

После се изви около здравата си ръка и се пусна в празното.

Йола наблюдаваше двамата полицаи от скривалището си в края на гората. Бяха се притиснали под подслона на колибата на гардианите, пушеха и разговаряха. „Значи на това куките казват издирване“, помисли си тя. Нищо чудно, че не бяха открили Окатия. Доволна, че двамата не биха могли да я видят, тя се подготви да изчака още двайсетина минути до падането на мрака.

Бубул я беше оставил до ферибота преди половин час и после бе тръгнал с племенника си Режо към Арл, за да приберат аудито на Сабир. По-късно Режо щеше да дойде с колата за нея.

Отначало Сабир беше отказал да я пусне да вземе пророчествата. Било твърде опасно. Задачата била негова. Сега той беше главата на семейството. Думата му трябваше да се чува. Но упоритото и бдително присъствие на сержант Спола в крайна сметка реши въпроса - Сабир не можеше да ходи никъде без разрешението на полицая. Но през нощта щеше да е различно. Човекът трябваше да спи.

Ако Сабир успееше да му се изплъзне, Бубул се беше съгласил да го откара до Мазе, където Йола и Режо щяха да му оставят пророчествата. Тогава Сабир щеше да има както времето, така и усамотението, нужни, за да ги преведе.

Преди пукването на зората Режо щеше да се върне с колата, да вземе Сабир и да го докара до караваната, точно навреме за събуждането на сержант Спола. Поне такъв беше планът. Имаше предимството да е прост, защитаваше пророчествата и държеше полицията на разстояние.

Йола вече се беше уверила, че разследващите бяха продължили напред и къщата е празна. Сержант Спола беше човек, който уважаваше стомаха си.

Йола му беше предложила задушено месо от глиган и кнедли за обяд, вместо обичайния сандвич с пилешко. Спола беше изключително благодарен, особено след като месото бе прокарано с около литър и половина хубаво вино и малко коняк. Беше потвърдил пред нея, че по това време, ден и половина след нападението, къщата ще е затворена и опасана с полицейска лента и ще остане без наблюдение до второ нареждане. Целият наличен състав щеше да е ангажиран в издирването на Окатия. Какво си мисли тя? Че полицията оставя хората си да охраняват стари местопрестъпления?

Двете куки пред колибата станаха и се протегнаха. Единият се разходи няколко метра, свали ципа си и пусна една вода. Другият освети с фенера си поляната, задържайки лъча около мястото, където беше открито тялото на Гаврил.

- Мислиш ли, че убийците наистина се връщат там, където са гътнали някого?

- По дяволите, не. И със сигурност не, когато имат куршум в тялото, гладни са и полицейски кучета душат по следите им. Копелето сигурно лежи мъртво зад някой храст. Или е паднал от коня си в блатото и се е удавил. Затова не можем да го открием. Сигурно глиганите са го намерили. Могат да изядат човек, със зъбите и всичко останало, за по-малко от час. Знаеше ли това? Единственото, от което убиецът трябва да се отърве, е далакът. По някаква причина не го ядат.

- Глупости.

- Да. И аз така си мислех.

Йола беше стигнала по пътеката, която Алекси ѝ бе описал, пускайки ленти бяла хартия на всеки пет метра по пътя си, за да се ориентира на връщане в тъмното. В главата си беше набелязала мястото на самотния кипарис, под който бяха заровени пророчествата. Но ако полицаите останеха на сегашното си място, дори да ползваше прикритието на дърветата, нямаше да може да стигне незабелязана до пророчествата.

Кипарисът беше съвсем на открито.

- Да завием ли към гората?

- Майната му. Да се върнем към колибата. Ще си напалим огън. Забравих си ръкавиците, а застудява.

Йола видя как силуетите я приближават.

Какво ли търсят? Дърва? Как ще обясни присъствието си, ако попаднат на нея? Те са толкова надъхани да получат похвала от Калк, че сигурно ще я вкарат в колата за арестанти. На това Алекси му викаше Черен Петър. А Калк не е глупак. Веднага ще усети, че има нещо нередно. Няма да му отнеме много време да се сети, че е търсела пророчествата и че те изобщо не са загубени.

Докато полицаите се приближаваха, Йола се притисна до земята и започна да се моли.

Първият полицай спря на три метра от нея.

- Виждаш ли изсъхнали дървета?

Вторият включи фенера си и го раздвижи в дъга над главите им. Точно в този момент иззвъня мобилният му телефон. Той подхвърли фенера на спътника си и посегна към апарата. Докато фенерът минаваше над главата ѝ, Йола усети как светлината на лъча му се плъзга по тялото ѝ. Тя се вкочани, готова да бъде разкрита.

- Какво казваш? Трябва да се изтеглим? За какво говориш?

Полицаят се вслушваше съсредоточено в гласа от отсрещната страна.

От време на време изръмжаваше и Йола почти можеше да усети как той се взира в колегата си, който държеше фенера с лъч, насочен в краката му.

Ченгето затвори телефона.

- Капитанът от Париж, който ни натресоха, мисли, че е открил къде живее този тип. Смята, че ако наистина се е измъкнал, със сигурност се е насочил натам. Искат ни всички. Този път трябва да отцепим целия полуостров Сен Тропе, малко след Кавалер сюр Мер, през Ла Кроа Валме и Койолин до Порт Гримо. Можеш ли да повярваш? Това са шейсет скапани километра.

- По-скоро трийсет.

- Все тая? Няма да можем да спим тази нощ.

Йола се обърна по гръб, когато те най-сетне си тръгнаха, и се взря с учудване в първата звезда, изгряла на нощното небе.

За свое учудване Калк установи, че съжалява за отсъствието на Макрон, докато вървеше през двора към къщата на графиня Дьо Бал.

Капитанът не се смяташе за сантиментален човек, а и в крайна сметка Макрон до голяма степен беше причинил собствената си смърт - но имаше нещо магически дразнещо в него като личност, дразнение, което подхранваше самолюбието на Калк. Капитанът стигна до извода, че Макрон е действал като праволинеен човек, преследвал каузата си, а той просто си търси оправдание за това, че е вкиснат.

Спомни си и радостта си, когато Макрон беше застанал в негова защита, когато графинята бе поставила под съмнение знанията му за перовете на Франция и френските благородници. Трябваше да му го признае, човекът може и да беше идиот, но никога не може да си сигурен какво да очакваш от него.

Изисканата секретарка с костюма от туид и кашмир излезе от къщата, за да го посрещне, само че този път беше облечена в копринена рокля, с която приличаше на графиня повече, отколкото самата графиня.

Калк прерови паметта си за името ѝ.

- Мадам Мастигу?

- Капитан Калк - поздрави тя.

Очите ѝ се плъзнаха над раменете му, за да огледат осемте полицаи зад гърба му. - А вашият помощник?

- Мъртъв е, мадам. Беше убит от осиновения син на вашата работодателка.

Мадам Мастигу неволно отстъпи крачка назад.

- Сигурна съм, че това не може да е вярно.

- Аз също смятам, че съм получил грешна информация. Но все пак имам заповед за обиск на имението и смятам да я използвам незабавно. Тези служители ще ме придружат. Разбира се, те ще проявят уважение към личното пространство и собствеността на госпожа графинята. Но трябва да помоля никой да не им пречи в хода на работата.

- Трябва да предупредя мадам.

- Аз ще ви придружа.

Мадам Мастигу се поколеба.

- Може ли да видя заповедта?

- Разбира се - отвърна Калк, бръкна в джоба си и извади документа.

- Може ли да направя копие?

- Не, мадам. Копие ще бъде предоставено на адвокатите на госпожа графинята, когато и ако те пожелаят.

- Добре тогава. Моля, елате с мен.

Калк кимна на своите подчинени. Те се разпръснаха из двора.

Четирима от полицаите търпеливо изчакаха в подножието на стълбите Калк и мадам Мастигу да влязат в къщата, преди да изтропат нагоре по стъпалата и да започнат обиска.

- Наистина ли възнамерявате да подведете под отговорност графа за убийството на вашия помощник?

- Кога за последно видяхте графа, мадам?

Мадам Мастигу се поколеба.

- Преди няколко години.

- Тогава го знайте от мен. Той се е променил.

***

- Виждам, че сте се отървали от превръзката на ръката, капитан Калк. И носът ви. Лекува се. Невероятно подобрение.

- Много мило от ваша страна, че забелязахте, графиньо.

Графинята седна.

Мадам Мастигу донесе стол и го постави зад нея и малко отстрани. Седна делово, със събрани колене и кръстосани под стола глезени. „Частно училище – помисли си Калк. - Вероятно в Швейцария. Седи точно като английската кралица.“

Този път графинята отпрати прислужника, без да си прави труда да поръчва кафе.

- Пълна глупост е, разбира се, да подозирате сина ми в акт на насилие.

- Аз не просто подозирам сина ви в насилие, графиньо. Аз официално го обвинявам. Имаме свидетели. Всъщност съм един от тях. Заради състоянието на очите си той се откроява в тълпата, нали така? - попита той. Взря се в нея, с глава, наклонена леко въпросително на една страна. След като не получи отговор, Калк реши да опита късмета си. - Въпросът, който трябва да задам, въпросът, който наистина ме тревожи, е не дали е извършил тези неща, а защо?

- Каквото и да е направил, го е направил с най-добри намерения.

Калк се изправи на мястото си, сетивата му се напрегнаха.

- Не може да говорите сериозно, мадам. Той е изтезавал и убил един циганин в Париж. Причинил е тежки телесни повреди на трима души, включително испански полицай и двама случайни пътници. Убил е охранител в криптата в Рокамадур. Измъчвал е и е убил още един циганин в Камарг. А преди два дни застреля моя помощник по време на обсада, при която заплашваше да обеси сестрата на човека, който е убил в Париж. И всичко това, за да открие някакви пророчества, които може да са, а може и да не са верни, които може да са, а може и да не са написани от ясновидеца Нострадамус. Подозирам, мадам, че не сте толкова незапозната, колкото искате да ме убедите, с истинските причини за тази ужасна поредица от събития.

- Това още едно от официалните ви обвинения ли е, капитане? Ако е така, бих ви напомнила, че присъства и трето лице.

- Не е официално обвинение, мадам. Тези обвинения са за съда. Аз провеждам разследване. Трябва да спра сина ви, преди да извърши ново престъпление.

- Това, което казвате за сина ми, е гротескно. Вашите обвинения са напълно лишени от основание.

- А вие, мадам Мастигу? Имате ли нещо да добавите?

- Нищо, капитане. Госпожа графинята не е добре. Мисля, че е проява на ужасно поведение от ваша страна да продължавате разследването си при такива обстоятелства.

Графинята се изправи.

- Реших какво ще направя, Матилде. Ще телефонирам на министъра на вътрешните работи. Той е братовчед на приятелката ми Бабет де Монморини. Скоро ще поправим това положение.

Калк също се изправи.

- Трябва да постъпите както намерите за добре, мадам.

Един от униформените полицаи нахлу в стаята.

- Капитане, мисля, че трябва да видите това.

Калк хвърли недоволен поглед към човека.

- Какво да видя? Провеждам разпит.

- Една стая, сър. Тайна стая. Монсо я откри случайно, докато проверяваше библиотеката.

Калк се обърна към графинята с блеснал поглед.

- Не е тайна стая, капитан Калк. Всеки в домакинството ми знае за нея. Ако ме бяхте попитали, щях да ви кажа.

- Разбира се, графиньо.

Сигурен съм в това - отговори Кали и с ръце, хванати плътно отзад на гърба, последва подчинения си през вратата.

До стаята се стигаше през таен вход, прекрасно прикрит между рафтовете с книги.

- Кой го откри?

- Аз, сър.

- Как се отваря?

Полицаят затвори вратата. Тя се залепи за рафтовете с книги.

Полицаят клекна и притисна напред гърбовете на три книги на рафт близо до пода. Вратата отново се отвори.

- Как разбра кои книги да натиснеш?

- Наблюдавах прислужника, сър. Той влезе, когато мислеше, че не го наблюдават, и пипна нещо по механизма. Мисля, че се опитваше да го заключи, така че никой да не може да задейства пружината случайно. Поне той така ми каза.

- Искаш да кажеш, че е бил загрижен за сигурността ти? Че вратата би могла да се отвори внезапно и да удари някой от нас?

- Най-вероятно да, сър.

Калк се усмихна. Ако беше прозрял правилно характера на графинята, с този прислужник бе свършено. Винаги беше полезно наоколо да има недоволен служител. Можеше да се получи ценна информация. Нечий гръб можеше да бъде пронизан.

Калк се приведе, за да мине през прохода. Вътре в стаята се изправи и подсвирна от възхищение.

Голяма правоъгълна маса заемаше центъра на помещението. Тринайсет стола бяха наредени около нея. На стената зад всеки стол имаше рицарска броня и поредица от щитове с гербове. Калк разпозна някои от тях. Но те не бяха тези, които човек би очаквал от дванайсетте перове на Франция.

- Стаята не е отваряна от смъртта на съпруга ми. Тук няма нищо, което да представлява интерес за хората ви.

Калк прокара ръка по масата.

- Въпреки това няма прах. Сигурно някой е влизал тук доста поскоро от смъртта на съпруга ви.

- Прислужникът ми. Разбира се. Поддържането на стаята в ред е част от задълженията му.

- Както и заключването на стаята, ако се появят непознати посетители?

Графинята погледна настрани.

Мадам Мастигу се опита да хване ръката ѝ, но жестът ѝ беше отхвърлен.

- Лавини. Искам тези щитове да бъдат заснети.

- Не бих направила това на ваше място, капитане. Те нямат абсолютно никаква връзка с разследването.

- Точно обратното, мадам. Вярвам, че те са неразривно свързани с моето разследване.

- Тази стая е лично място, капитане. Клубна стая.

Място, където хора с близки виждания са се срещали, за да обсъждат сериозни проблеми в дискретна и предразполагаща обстановка. Както казах, стаята не е използвана от смъртта на съпруга ми. Някои от семействата, на които принадлежат тези гербове, може дори да не подозират за присъствието им тук. Бих била благодарна, ако това положение остане непроменено.

- Не виждам билярдна маса. Няма бар. Странен тип клубна стая.

Какво е това например? - попита Калк и посочи към един бокал, заключен в отделна поставка. - А какви са инициалите, гравирани на бокала? КМ.

Графинята изглеждаше, все едно я беше ухапала пепелянка.

- Сър?

- Да. Тук има руло пергамент. С печати по него. Освен това е тежко. Сигурно има дървени ролки или нещо подобно.

Калк направи знак пергаментът да бъде разпънат на масата.

- Моля ви, не го пипайте, капитане. Много е ценно.

- Имам заповед за обиск, мадам. Мога да пипам всичко, което пожелая. Но все пак ще благоволя да не го омърся с пръстите си - отвърна той. Наведе се над масата и разтвори документа.

Графинята и мадам Мастигу стояха вкаменени до стената на стаята.

- Лавини. Би ли извел навън графинята и мадам Мастигу. Това ще ми отнеме известно време. И ми донеси лупа.

Първото нещо, което Сабир направи, когато Бубул го остави пак в Мазе, беше да запали камината, за да си създаде уют.

Нощта беше мразовита и той чувстваше как го побиват тръпки, когато поглежда към мястото в коридора, където бе лежал трупът на Макрон. Клатейки глава, отвратен от собствената си суеверност, той затърси свещи. Старата къща сякаш отекваше от стъпките му, докато крачеше из стаята. Ехото беше толкова силно, че му се прииска да не продължава по коридора към кухнята.

След безплодно петминутно търсене беше облекчен да открие три свещи, останали на пода, където Окатия ги бе загасил с пожарогасителя преди две нощи. Щом ги запали и видя сянката си, отразена в стаята като в спектакъл на светлосенки, Сабир се зачуди, и то не за пръв път, как изобщо беше позволил Йола да го убеди да се върне и да използва къщата. Със сигурност имаше логика - Ле Сент Мари оставаше плътно затворен от полицията, издирваща Окатия, като влизането беше относително лесно, а излизането – контролирано.

Но след последния път, когато Сабир бе тук, Мазе се беше превърнало в обречено място. Той се чувстваше твърде неудобно да използва терена на нечие брутално убийство за нещо, което можеше да се окаже задънена улица. Всъщност това му показа за пореден път колко по-различно приемаха манушите смъртта в сравнение с твърде сантименталното, следвикторианско усещане, с което самият той се отнасяше към нея.

За него беше добре да си стои и да фантазира за пророчествата – впрочем имаше сериозен шанс бамбуковата тръба изобщо да не ги съдържа, а да се окаже пълна с прах.

В какво, по дяволите, се беше забъркал? Четиристотин и петдесет години бяха много време за каквото и да било да оцелее, още по-малко за пергамент.

Той седна във фотьойла. След миг посегна и нагласи френския речник, който беше донесъл със себе си, успоредно с ръба на масата.

После сложи химикалката и хартията на нивото на речника. Бубул му беше услужил с кичозен часовник с голям циферблат и Сабир го постави на масата до останалите си придобивки. Познатите движения му осигуряваха някакъв комфорт.

Погледна през рамо към коридора. Огънят вече се беше разгорял и той се почувства малко по-спокоен в усамотението си. Йола ще намери пророчествата, ако изобщо е възможно.

Когато пристигне в Мазе, той ще ги вземе и ще я прати незабавно обратно в Ле Сент Мари с Режо. Добре му беше да е сам тук. Ще разполага с остатъка от нощта, за да преведе и препише пророчествата. Няма да ги изпуска от поглед.

На сутринта ще изпрати оригиналите по куриер до издателя си в Ню Йорк. После ще работи върху копията, докато изцеди пълното им значение. С пророчествата, умело преплетени в историята за откриването им, ще разполага със сигурен бестселър. Така лесно ще си осигурят достатъчно печалба, за да станат богати. Алекси ще се ожени за Йола и ще стане Черибашия, а Сабир ще прави каквото реши.

Още двайсет минути. Не може да отнеме повече време. Тогава ще получи пред ceбe си една от великите и скрити тайни на света.

На горния етаж се чу трясък. После настъпи тишина.

Сабир скочи на крака. Косъмчетата на тила му се бяха изправили като козината по гръбнака на куче. Какво, по дяволите, беше това? Той остана заслушан, но всичко беше тихо. После в далечината се чу звук на приближаваща кола.

Хвърляйки последен загрижен поглед зад себе си, Сабир побърза да излезе навън. Сигурно се е отворила вратата на някой шкаф. Или може би полицаите са мръднали нещо, мрежа против комари например, и проклетото нещо се е клатило, докато порив на вятъра най-сетне беше довършил работата и го бе съборил. Може би звукът беше дошъл отвън? От покрива?

Той погледна към къщата, докато чакаше аудито да стигне до него. Да му се не види. Имаше и друго. Рано или късно ще се наложи да обясни на приятеля си Джон Тоун за кражбата на колата му.

Сабир примижа срещу фаровете.

Да, силуетът на Йола се виждаше на навигаторското място. А този на племенника на Бубул на шофьорското до нея. Алекси лежеше завит в леглото си в Ле Сент Мари, със Сабир до него, на матрака за гости.

Или поне сержант Спола беше убеден да мисли така.

Сабир тръгна към колата. Усети как нощният вятър разрошва косата му. Направи жест с ръце към Режо, показвайки му да изгаси фаровете.

Доколкото знаеше, все още имаше полицаи навсякъде из блатата и той не искаше да привлече нечие внимание обратно към къщата.

- Взе ли ги?

Йола бръкна в палтото си. Лицето ѝ изглеждаше малко и уязвимо в светлината на фенера на Сабир. Тя му подаде бамбуковата тръба. После погледна към къщата и потрепери.

- Имаше ли някакви проблеми? - попита Сабир.

- Двама полицаи. Използваха колибата за подслон. За малко да ме открият. Но в последния момент ги извикаха.

- Извикаха?

- Подслушах единия, докато говореше по телефона. Капитан Калк знае къде е избягал Окатия. Намира се някъде около Сен Тропе. Всички полицаи отиват натам. Вече не се интересуват от това място.

- Слава богу!

- Искаш ли да вляза вътре с теб?

- Не. Запалил съм камината. И няколко свещи. Ще се оправя.

- Бубул ще те вземе точно преди съмване. Сигурен ли си, че не искаш да се върнеш с нас сега?

- Прекалено е опасно. Сержант Спола може да се усети. Не е толкова глупав, колкото изглежда.

- Напротив, толкова глупав е.

Сабир се засмя.

Йола още веднъж погледна към къщата. После се качи в колата.

- Не ми харесва това място. Беше грешка да предложа да се срещнем тук.

- Къде другаде можехме да отидем? Това със сигурност е найудобното място.

- Предполагам, че е така – отвърна тя и вдигна неуверено ръка. – Сигурен ли си, че няма да промениш решението си?

Сабир поклати глава.

Режо подкара колата обратно по коловозите. Когато доближи пътя, отново включи фаровете.

Сабир наблюдаваше сиянието им, докато не изчезна зад хоризонта.

После се обърна и влезе в къщата.

Капитан Калк се облегна на стола си. В документа пред очите му нямаше никакъв смисъл. Пишеше, че е създаден по експресна заповед на френския крал Луи IX, и наистина беше отбелязана датата 1228-а, само две години след възкачването на Луи на трона, на единайсетгодишна възраст. Това означаваше, че е бил едва на тринайсет или четиринайсет години по времето, когато е създал този документ. Печатите обаче със сигурност бяха на Свети Луи и на майка му, Бланш Кастилска - по онова време опитът да се фалшифицира нещо подобно щеше да свърши с обесване, разпъване и разкъсване на четири, а пепелта на извършителя щеше да бъде използвана за сапун.

Още три подписа лежаха под тези на краля и майка му - на Жан дьо Жоанвил, съветника на краля (заедно с Жофроа дьо Вилардуен и Фросар, един от най-великите ранни френски историци), на Жофроа от Болио, изповедника на краля, и на Уилям от Шартр, кралския свещеник.

Калк поклати глава. Беше изучавал книгата „Животът на Свети Луи“ на Жоанвил в университета и знаеше, че през 1228-а авторът е бил на не повече от четири години, а що се отнася до другите, нямаше да му отнеме много време да установи възрастта им. Но това предполагаше, че документът, който изглежда узаконяваше и оповестяваше създаването на организация, наречена Корпус Малефикус, беше, поне в известна степен, издаден със задна дата.

В този момент Калк си спомни бокала, заключен в шкафа, с инициалите „КМ“. Съвпадението, особено в тази скрита стая на тайни, кроежи и конспирации, му се стори малко вероятно. Той отново погледна документа пред себе си.

Изръмжавайки несъзнателно в концентрацията си, обърна документа от другата страна и я прегледа под лупата. Да. Точно както беше подозирал. Виждаше се слабият отпечатък от писане върху гърба.

Писане отзад-напред. Както би писал левичар, ако трябваше да пише на арабски, тоест отдясно наляво. Калк знаеше, че през Средновековието лявата страна е била считана за страната на дявола. Злокобна[136] и по смисъл, както и в латинската номенклатура, като идеята е взета от ранните гръцки авгури[137], които са вярвали, че знаците, видени над лявото рамо, предричат злини.

Калк дръпна документа по-близо до светлината. Накрая, разочарован, го остави пред себе си. Нямаше късмет. Написаното беше неразбираемо - бе необходим електронен микроскоп, за да се извлече някакъв смисъл от него.

Мислите му се върнаха към думите на графинята по време на първата им среща. Калк я беше попитал какво би носил тринайсетият пер на Франция по време на коронацията и тя беше отговорила: „Не би държал нищо, капитане. Би защитавал.” „Защитавал? Защитавал от кого?“

Графинята му бе отвърнала с широка усмивка: „От дявола, разбира се.“

Но как можеше да се очаква обикновен смъртен да защити френската корона от дявола?

Калк усети как постепенно му просветва. Корпус Малефикус. Какво означаваше това? Той си припомни латинския от ученическите години.

Корпус значеше тяло. А също и група хора, посветени на дадена цел. А Малефикус? Вреда. Вършене на зло. Значи организация, посветена на вършенето на зло? Невъзможно. Не и под покровителството на Свети Луи, човек дотолкова чист, та е смятал, че е пропилял деня си, ако не е присъствал на две меси (освен всички служби), и който след това се е измъквал от леглото посред нощ, за да се облече за утринната молитва.

Тогава това сигурно означава организация, посветена на изкореняването на злините. Посветена на преченето на дявола. Но как може човек да постигне подобно нещо? Едва ли чрез хомеопатия?

Калк се изправи. Беше време отново да поговори с графинята.

Ейкьр Бейл лежеше на мястото, където беше паднал. Раната му се беше отворила и той усещаше как кръвта му се стича на тласъци по врата. След миг ще се изправи. Може да има нещо в кухнята, с което да спре кървенето. Ако това не стане, ще отиде до блатата да събере малко торфен мъх. Междувременно ще лежи тук и ще си почива. Защо да бърза? Никой не знае, че е тук. Никой не го чака.

Чу как пред къщата спря кола.

Полицията. Все пак сa изпратили пазач. Той и партньорът му със сигурност ще проверят всички стаи, преди да се установят за през нощта.

Мъжете правят подобни неща. Беше като суеверие. Обхождане на периметъра. Нещо наследено от предците, живели в пещерите.

Бейл ядосано се завлече към леглото. Ще легне под него. Който и да се качи горе, сигурно ще се задоволи да освети вътрешността на стаята. Едва ли ще си направи труд за нещо повече. А и за какво? Това е само местопрестъпление.

Бейл извади „Рюгера“ от кобура. Може би ще е само един? Тогава ще го издебне и ще вземе колата. Къщата е толкова отдалечена, че никой не би могъл да чуе изстрела.

Ръката му мина покрай мобилния телефон във вътрешния му джоб. Може би батерията още работи, ако не се беше счупил при падането. Може би все пак трябва да се обади на Мадам? Да ѝ каже, че се прибира.

Или куките следяха честотите?

Можеха ли да го правят? Той смяташе, че не. А и те нямаха повод да подозират Мадам.

Долу не се чуваше нищо.

Полицаите още бяха отвън. Сигурно проверяваха периметъра.

Бейл набра номера. Изчака сигнала. Свърза се.

- Кой е?

- Графът е, Мийон. Трябва да говоря с графинята. Спешно.

- Полицията, сър. Те знаят кой сте. Сега са тук.

Бейл затвори очи. Беше ли очаквал това? Някакъв фаталистичен джин прошепна в ухото му, че беше.

- Тя предаде ли ти някакво съобщение? В случай че се обадя?

- Само една дума, сър. Fertigmachen[138].

- Fertigmachen?

- Тя каза, че ще разберете, сър.

Сега трябва да затварям. Идват.

Бейл поспа за кратко. Изглежда се свестяваше и пак губеше съзнание като човек, на когото не са дали достатъчно етер преди операция.

В един момент помисли, че чува стъпки по стълбите, и се дръпна към леглото. Изчака пет безкрайни минути с приготвен пистолет. После отново загуби съзнание.

Събуди се от шум в кухнята. Този път беше сигурен. Тракане на съдове. Някой си правеше кафе. Бейл почти можеше да чуе пукането на газта. Да подуши кафеените зърна. Трябва да яде. Да пие. Шумът от кухнята ще прикрие стъпките му. Ако са двама, да вървят по дяволите. Ще ги убие. Елементът на изненадата е на негова страна. Куките явно смятаха, че пътува към Кап Камара.

Това е добре. Сигурно мислеха, че се е измъкнал от кордона им. Ще чакат по колите си.

Ако мине с полицейска кола, може да се объркат. Ще облече една от униформите им. Ще сложи слънчеви очила.

Посред нощ?

Бейл бавно поклати глава. Защо вече няма енергия? Защо беше спал толкова дълго?

Вода. Трябва му вода. Ще умре без нея. Загубата на още кръв беше влошила нещата.

Принуди се да стане на крака.

После, с револвера в ръка, залитна към стълбите.

Сабир постави бамбуковата тръба пред себе си и разчупи восъчния печат. Странна миризма нахлу в ноздрите му. Позволи на съзнанието си да отплува за миг. Уханието беше сладко, на топлина и пръст едновременно. Тамян? Да. Това е. Той поднесе тръбата към носа си и вдиша.

Невероятно. Как миризмата се е запазила вътре толкова дълго?

Сабир почука тръбата в масата. Изпадна някаква смола. Усети първите признаци на нетърпение.

Възможно ли е тамянът да е бил използван за консервиране? Или тръбата беше просто капсула за аромата?

Сабир отново почука тръбата, този път малко по-силно и нетърпеливо. Тънко руло пергамент се търкулна в скута му.

Сабир разви пергамента и бързо го разстла на масата. Беше с размери приблизително шестнайсет на двайсет сантиметра. Листът беше изписан от двете страни. В групи от по четири реда. Наистина бяха четиристишията.

Сабир започна да брои. Двайсет и шест стиха от едната страна. Още двайсет и шест от другата. Почувства как напрежението в гърдите му расте.

Дръпна към себе си лист хартия. Придържайки се стриктно към текста, той преписа първото четиристишие. После започна първия си пробен превод.

Калк погледна графинята. Бяха сами в стаята, както тя беше настояла, когато той помоли да разговарят.

- Значи синът ви иска да се прибере?

Графинята махна раздразнено с ръка, все едно се опитваше да разсее лоша миризма.

- Не знам за какво говорите.

- Хората ми засякоха телефонно обаждане, мадам - въздъхна Калк. - Между вашия син и прислужника Мийон. Същият, който опита да заключи тайната ви стая за срещи. Синът ви използва името му, така че сме сигурни.

- Откъде знаете, че е бил синът ми? Мийон може да получава обаждания от когото си иска. Аз съм изключително толерантна към прислужниците си. За разлика от някои хора, които познавам.

- Синът ви се е представил като графа.

Очите на графинята загубиха блясъка си.

- Никога не съм чувала нещо по-абсурдно. Синът ми не се е обаждал тук от години. Казах ви. Той напусна, за да влезе в Легиона. Против моето желание, трябва да добавя. Не мога да разбера защо ни тормозите така.

- Мийон е предал на сина ви съобщение.

- Не ставайте глупав.

- Съобщението се е състояло от една дума. Дума на немски. Fertigmachen.

- Не говоря немски. Нито Мийон, доколкото ми е известно.

- Fertigmachen значи да се сложи край на нещо. Или на някого.

- Наистина ли?

- Да. Означава също да се самоубиеш.

- Обвинявате ме, че съм поискала от сина ми да се самоубие? Моля ви, капитане. Признайте ми поне минимално чувство на майчинска загриженост.

- Не. Смятам, че сте помолили сина си да убие някой друг. Човек на име Сабир. Да убие Сабир и да сложи край на въпроса. Трябва да ви кажа, че Сабир е под наша опека. Ако синът ви се опита да го убие, ще бъде заловен.

- Казахте „да убие Сабир и да сложи край на въпроса“. За кой въпрос говорите?

- Знам за Корпус Малефикус, мадам. Прочетох документа, който държите в тайната стая.

- Не знаете нищо за Корпус Малефикус, капитане. И не сте прочели документа, който цитирате. Той е кодиран. Опитвате се да блъфирате и аз няма да се хвана.

- Не сте ли загрижена за действията на вашия син?

- Загрижена съм дълбоко, капитане. Това ли искате да ви кажа? Дълбоко загрижена.

- Експертите по декодиране скоро ще разчетат пергамента.

- Не мисля така.

- Но вие знаете какво пише там?

- Разбира се. Съпругът ми ме накара да науча думите наизуст след сватбата. Написано е на език, известен само на затворен кръг избрани последователи. Но аз вече съм стара жена. Напълно съм забравила както съдържанието, така и езика. Точно както забравих съдържанието на настоящия разговор.

- Мисля, че сте дяволска жена, мадам. Мисля, че стоите зад това, което синът ви върши, и ще сте щастлива да го пратите при дявола, ако това съвпада с вашите интереси и тези на вашето общество.

- Говорите безсмислици, капитане. И сте на изцяло непознат терен. Нещата, които казвате, са пълна спекулация. Всеки съдебен състав би им се изсмял.

Калк се изправи.

Странно изражение премина през лицето на графинята.

- И грешите в още нещо. Никога не бих предала сина си на дявола, капитане. Никога на дявола. Мога да ви уверя в това.

Когато пристъпи към последното стъпало от струващите му се безкрайни каменни стълби, водещи към приземния етаж, Бейл се подхлъзна. Падна тежко към стената - толкова тежко, че изсумтя от изненада при удара на раненото му рамо в парапета.

Сабир се надигна на стола си.

Полицията. Сигурно все пак са оставили човек тук. Може би той се беше качил на горния етаж да дремне? Беше невероятно глупаво от негова страна да не провери горе, преди да седне да работи.

Той събра книжата и застана с гръб към камината. Нямаше време да стигне до вратата. Най-добре да блъфира. Винаги може да каже, че е трябвало да се върне за някакви свои вещи. Речникът и листовете можеха да го измъкнат.

Бейл изникна зад ъгъла като привидение, излязло от гроба. Лицето му беше смъртнобледно, а червените му очи приличаха на демонски в светлината на свещите. Имаше кръв по тялото му, още кръв се беше разляла като петролно петно по врата и рамото му. В дясната си ръка държеше револвер и докато Сабир го наблюдаваше ужасен, Бейл вдигна оръжието и го насочи срещу него.

Може би за първи и единствен път в живота си Сабир постъпи изцяло импулсивно. Той хвърли речника срещу Бейл, завъртайки се едновременно на място, и падна на колене срещу огъня. Секунда преди да чуе звука на изстрела, Сабир хвърли оригиналния пергамент и копието му в пламъците.

Сабир се събуди, без да има представа къде се намира. Поиска да мръдне, но не можа. Ужасна, зловонна миризма изпълни ноздрите му. Опита се да освободи ръцете си, но те бяха потопени в някаква кал. Тя стигаше малко над ключиците му, оставяйки главата му свободна.

Сабир трескаво опита да се освободи, но само потъна по-дълбоко в блатото.

- Не бих правил това на твое място.

Сабир погледна нагоре. Бейл беше клекнал над него. На петнайсетина сантиметра над главата на Сабир имаше дупка, малко поширока от човешко тяло. Бейл държеше капака, който по принцип запушваше отвора. Освети с фенера си лицето на Сабир.

- Намираш се в септична яма. Стара септична яма. Тази къща явно никога не е била свързана към канализация. Отне ми известно време да я открия. Но трябва да признаеш, че е идеална за целта. Има около двайсет и пет сантиметра между лайната и капака на ямата. Това е приблизително размерът на главата ти, Сабир, с няколко сантиметра екстра. Когато затворя и уплътня ямата, ще имаш достатъчно въздух за, хм, половин час. Освен ако въглеродният монооксид от разлагането на захарите във фекалиите не те убие по-рано.

Сабир осъзна, че го боли дясната страна на главата. Искаше да вдигне ръка, за да опипа пораженията, но не можа.

- Какво си ми направил?

- Не съм ти правил нищо. Засега. Пораженията на лицето ти са от рикошет. Куршумът ми удари камината точно когато ти се обръщаше да унищожиш пророчествата. Куршумът отскочи назад и отнесе част от ухото ти. И те прати в безсъзнание. За съжаление.

Сабир усети как започва да го обзема клаустрофобия. Опита се да нормализира дишането си, но установи, че е напълно неспособен дори на тази мярка на самоконтрол. Започна да се задъхва като жертва на астматичен пристъп.

Бейл потупа леко Сабир с дулото на пистолета там, където се сключват веждите му.

- Не изпадай в истерия. Искам да слушаш. Да слушаш внимателно. Вече си мъртвец. Каквото и да се случи, ще те убия. Ще умреш на това място. Никой никога няма да те намери тук.

От носа на Сабир потече кръв. Той се опита да извърти главата си от пистолета на Бейл, опасявайки се от втори удар, но внезапната смес от кръв и екскременти стимулира рефлекса му за повръщане. Отне му известно време да се овладее и да спре да му се гади. Накрая, когато пристъпът премина, той вдигна глава колкото може по-високо и пое малко относително свеж въздух отгоре.

- Защо още говориш? Защо просто не направиш каквото възнамеряваш?

Бейл трепна.

- Търпение, Сабир. Търпение. Още ти говоря, защото имаш една слабост. Фатална слабост, която възнамерявам да използвам срещу теб. Бях там, когато те оставиха в сандъка в Самоа. И видях в какво състояние беше, когато те извадиха. Клаустрофобията е нещото, от което най-много се страхуваш на този свят. Така че ще ти я осигуря. След точно шейсет секунди ще затворя и уплътня тази яма и ще те оставя да гниеш тук. Но имаш шанс да откупиш живота на момичето - нейния живот, не твоя. Можеш да ми продиктуваш всичко, което знаеш за пророчествата. Не. Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. Имал си повече от достатъчно време да препишеш стиховете и да ги преведеш. Намерих речника, който хвърли към мен. Чух пристигането на колата ти. Прецених колко време си прекарал в стаята – имал си часове. Продиктувай ми каквото знаеш и ще те прострелям в главата. Така няма да умреш от задушаване. И аз ще обещая да пощадя момичето.

- Аз не... - Сабир срещаше затруднения с произнасянето на думите. - Аз не...

- Напротив, направил си го. Намерих подложката, върху която си писал. Изписал си много редове. Превел си много строфи. По-късно ще анализирам подложката. Но първо ще ми дадеш каквото искам. Ако се възпротивиш, ще намеря момичето и ще направя с него каквото Палачът от Драйсигакер е направил с бременната жена. Буквално до последния удар с бич, до последното изгаряне, до последното разпъване на дибата. Тя ти я разказа, нали – твоята малка Йола? Приказката за лека нощ, която ѝ прочетох, докато чакаше да умре? Виждам по лицето ти, че го е сторила. Страшно е, нали? Можеш да я спасиш, Сабир. Можеш да умреш като герой - рече Бейл и се изправи. - Помисли върху това.

Капакът се затвори и в ямата настана пълна тъмнина.

Сабир започна да крещи. Не беше рационален звук, основан на желанието да излезе. Беше животински рев, идващ от някой обречен къс от душата му, място, където не бе останала никаква надежда.

Над него се чу звук от влаченето на нещо тежко, което беше поставено върху капака. Сабир замлъкна, като диво животно, усещащо приближаващите ловци. Тъмнината, в която се беше озовал, бе абсолютна - беше толкова тъмно, че мракът изглеждаше почти пурпурен пред диво озъртащите му се очи.

Рефлексът за повръщане отново го обзе, можеше да усети как сърцето му се свива в гърдите с всеки нов пристъп. Опита да се съсредоточи върху външния свят. Да се пренесе извън ямата и злокобната тишина, която заплашваше да го обгърне и да го хвърли в лудостта. Но тъмнината беше толкова пълна, а страхът му толкова силен, че не можеше да контролира мислите си.

Опита се да издърпа ръце изпод тялото си. Бяха ли вързани? Дали Бейл му беше причинил и това?

С всяко движение потъваше подълбоко. Помията вече стигаше до брадичката и заплашваше да нахлуе в устата му. Започна да вие, ръцете му махаха в гъстата течност като птичи крила.

Бейл щеше да се върне. Беше казал, че ще се върне. Щеше да се върне, за да го попита за пророчествата. Това щеше да даде на Сабир средството, от което имаше нужда. Ще накара Бейл да го извади от ямата, за да запише каквото знае.

Тогава ще го надвие. Нямаше сила на земята, която да вкара Сабир вътре, след като веднъж е излязъл. Ще умре, ако се наложи. Ще се самоубие.

Тогава Сабир си спомни парализираната лява ръка на Бейл.

Би било физически невъзможно Бейл да го издърпа. Могъл е да го завлече до ямата. Могъл е и да контролира падането на безжизненото тяло на Сабир в нея, беше въпрос на намиране на опора и на придържане на тялото му за яката, докато гравитацията свърши останалото. Но нямаше никакъв начин Бейл да го извади обратно навън.

Бавно, постепенно, газовете в ямата започваха да оказват влиянието си. Сабир усети, че външна сила го повдига. Отначало сякаш целият бе притиснат в капака на ямата, все едно беше засмукан от отворен люк на разхерметизирал се самолет.

После изскочи във въздуха, извит във формата на буквата U. С ръце встрани тялото му се обърна, заемайки формата на С - като на парашутист при свободно падане, но без да може да контролира силите, които му влияят.

Погледна под себе си с пълно безразличие, сякаш внезапното му изхвърляне не беше част от собствения му живот.

Започна да халюцинира, че тялото му постепенно се разпада. Първо ръцете му бяха откъснати – видя как се отделят от него и се въртят във въздуха. После и краката му.

Сабир започна да стене.

С ужасяващо дръпване долната част на тялото му, от кръста до средата на бедрата, се откъсна, завличайки червата, белите му дробове и бъбреците след себе си.

Опита се да ги хване, но нямаше ръце. Беше безпомощен да спре втечняването на тялото си и скоро всичко, което остана от него, бе главата му, точно както в шаманското му видение, главата му, която се приближаваше с лицето напред и мъртви очи.

С приближаването на главата устата ѝ се отвори и отвътре започна да излиза змия - дебел, развиващ се питон с люспи като на риба и блеснали очи, с уста, която сякаш беше зейнала и ставаше все поголяма. Питонът се обърна и погълна главата му. Сабир видя формата на главата си да се движи надолу по тялото на змията, тласкана от мускулатурата на влечугото.

После питонът се обърна и лицето му беше неговото лице, дори с току-що пострадалото му ухо.

Лицето понечи да го заговори, но Сабир вече не можеше да различи звука на собствения си глас. Сякаш беше едновременно и вътре, и вън от тялото на змията. Някак си усети, че неспособността му да чува се дължи на вътрешната глава, която беше прекарана като кайма през тялото на змията.

„Това е като раждане - реши Сабир. - Сякаш излизам от матката. Затова имам клаустрофобия. Това е раждането ми. Нещо, свързано с раждането ми.“ Сега Сабир виждаше през очите на змията, чувстваше през кожата ѝ. Той беше змията и тя беше той. Ръцете му изскочиха от зловонната киша пред лицето му.

Усети как ръката му посяга към врата, сякаш още е отделена от тялото. Той все още беше змия. Нямаше ръце. Ръката посегна към огърлицата, която шаманът му даде.

Змия. Имаше змия в огърлицата. Отрова. Имаше отрова в огърлицата.

Трябваше да я погълне. Да се убие. Значи това му беше подсказал сънят?

Внезапно се намери обратно в реалността на ямата. Над него се чу звук от влачене. След миг Бейл щеше да отвори капака.

Със свободната си ръка Сабир скъса парче плат от предницата на ризата си и го вкара в устата си. Натъпка го в гърлото си, блокирайки достъпа до трахеята. Усети задействането на желанието да повърне, но го игнорира.

Бейл отваряше капака.

Сабир счупи шишенцето с отрова в устата си. Вече дишаше само през носа. Усети отровата по езика си. Как се разлива по небцето му. Как се просмуква в носните му кухини и синусите.

Когато капакът се отвори, Сабир се престори на мъртъв. В мига, преди светлината да падне върху него, остави главата си да цопне напред в помията, та Бейл да реши, че се е удавил.

Бейл изсумтя недоволно. Посегна надолу, за да повдигне главата на Сабир.

Той сграбчи яката на ризата на Бейл със свободната си ръка. Временно изгубил баланс, Окатия започна да пада. Използвайки инерцията на движението надолу, Сабир прекара главата му през отвора. Очите му се взряха в отворената рана на врата на Бейл.

Когато главата на Бейл за миг застана на нивото на неговата, Сабир заби зъби в раната, вкарвайки езика си в дупката от куршума, разливайки отровата във вените на Бейл.

После изплю остатъка от отровата в ямата и се подготви да умре.

Разговорът на Жорис Калк с графинята се беше оказал като коитус резерватус[139], т.е. беше отлагал кулминацията толкова дълго, че крайният ефект се бе оказал само малко по-задово- лителен от мокри сънища.

Преди разговора си беше повярвал, че има предимство. Графинята трябваше да е в отбранителна позиция. Тя беше възрастна жена - защо просто не се предаде и да се свършва? Във Франция вече нямаше смъртно наказание. Всъщност графът сигурно щеше да бъде вкаран в някоя лудница, където да играе династически игри колкото намери за добре, уверен, че след петнайсет или двайсет години ще бъде върнат в обществото с табелка „Безопасен“, закачена през врата.

Вместо това Калк сякаш се беше изправил пред тухлена стена. Рядко в кариерата си беше попадал на човек, толкова убеден в моралните основания на действията си. Калк знаеше, че графинята е силата, криеща се зад действията на сина ѝ, просто беше убеден. Но нямаше никакъв начин да го докаже.

- Ти ли си, Спола? - попита Калк, като държеше мобилния телефон на десет сантиметра пред лицето си, все едно беше микрофон.

- Къде са Сабир и Дюфонтен сега?

- Спят, сър. Часът е два сутринта.

- Наглеждал ли си ги наскоро? През последния час?

- Не, сър.

- Тогава го направи сега.

- Да ви звънна ли после?

- Не. Вземи телефона с теб. Нали това е идеята на тези апарати?

Сержант Спола се надигна от задната седалка на полицейския ван.

Беше си направил комфортно гнездо с няколко одеяла назаем и една възглавничка за стол, които Йола му беше намерила. Какво си мисли Калк? Посред нощ е. Защо им е на Сабир и на циганина да ходят където и да е? Не са обвинени в нищо. Ако Калк поиска мнението му, ще му каже, че няма никакъв смисъл да се следят незаподозрени лица, които се радват на законните си права. Спола имаше прекрасна любяща жена, която го чакаше вкъщи. И прекрасно топло легло. Те бяха негово конституционно право. И, типично, то беше нарушено.

- В момента гледам циганина. Заспал е дълбоко.

- Виж Сабир.

- Да, сър - отвърна Спола и отвори вътрешната врата на караваната. Ама че глупост. - Той лежи в леглото си, сър. Той... – продължи полицаят, но спря по средата на изречението. Направи още една крачка и включи осветлението. – Изчезнал е, сър. Напълнили са леглото му с възглавници, за да изглежда, че е заспал. Съжалявам, сър.

- Къде е момичето?

- Спи при жените, сър. От другата страна на пътя.

- Доведи я.

- Не мога, сър. Знаете какви са тези циганки. Ако нахлуя при тях...

- Доведи я. И ѝ дай телефона.

Спола се взираше през прозореца към дърветата край пътя. Беше започнало да вали и светлините от фаровете на полицейската кола се отразяваха в настилката, което затрудняваше преценката на разстоянията.

Йола се въртеше нервно до него, лицето ѝ изглеждаше напрегнато на отразената светлина.

Спола включи задната чистачка.

- Извъртяхте ми много гаден номер, да знаеш. Може да загубя работата си заради това.

- Поначало изобщо не трябваше да те слагат да ни наблюдаваш. Това е само защото сме цигани. Третирате ни като боклук.

Спола се надигна в седалката.

- Не е вярно, опитах се да съм разумен с вас - да ви дам малко свобода. Дори ти позволих да посетиш курандерото със Сабир. Това ми докара всички тези проблеми.

- Ти си свестен - каза Йола и го погледна. - Но от другите ми се повдига.

- Е, да. Има хора с неоправдани предразсъдъци. Не го отричам. Но аз не съм от тях - заяви полицаят. Той посегна и изтри предното стъкло с края на ръкава си.

- Ако поне ни даваха коли с климатик, можеше и да виждаме къде отиваме. Близо ли сме?

- Тук е. Завий наляво. И тръгни по коловозите. Къщата ще се покаже след малко.

Спола подкара колата по коловозите. Погледна часовника на таблото. На Калк щеше да му отнеме поне още час, за да стигне дотук, освен ако не отвлечеше полицейски хеликоптер. Още една нощ, в която нямаше да се спи.

Спря пред Мазе.

- Значи тук стана всичко?

Йола изскочи от колата и се затича към предната врата. Нямаше основания за притеснението ѝ, но обаждането на Калк, който ги предупреди, че Окатия още преследва Сабир, беше нарушило покоя ѝ. Беше решила, че онзи е напуснал живота им завинаги. А сега, посред нощ, трябваше да помага и да сътрудничи на полицията.

- Дамо - извика тихо тя и огледа стаята. Огънят беше почти изгаснал. Пламъкът на една от свещите трептеше, а другата щеше да изгасне до десет минути. Светлината не стигаше да се види каквото и да било, да не говорим за преписване на текст. - Имаш ли фенерче? - обърна се тя към Спола и той го включи.

- Може би в кухнята - предположи полицаят.

Йола поклати глава. Лицето ѝ изглеждаше изпито и тревожно на изкуствената светлина. Тя избърза по коридора.

- Дамо - извика пак. Поколеба се на мястото, където беше убит Макрон. - Дамо?

Беше ли чула звук? Постави ръка на сърцето си и пристъпи напред.

Звукът на изстрел отекна в празната сграда.

Йола изпищя.

Сержант Спола се затича към нея.

- Какво беше това? Чу ли изстрела?

- Дойде отдолу, в избата – отвърна Йола, стискайки гърлото си с ръка.

Спола изпсува и извади пистолета си от кобура. Не беше човек на действието. Престрелките не бяха в природата му. Всъщност не му се беше налагало да прибягва до насилие за повече от трийсет години активна служба.

- Останете тук, мадмоазел. Ако чуете още изстрели, изтичайте до колата и избягайте с нея. Чувате ли ме?

- Не мога да шофирам.

- Имам записан номера на капитан Калк - каза той и ѝ подаде мобилния си. - Кажете му какво става. Кажете му да повика линейка. Трябва да тръгвам.

Спола изтича през задната част на къщата към избата, а фенерът му хвърляше странни сенки по стените.

Без да спира, за да помисли, той отвори вратата на избата и тръгна надолу по стълбите, като в едната му ръка беше пистолетът, а с другата държеше фенера.

Човешки крака се подаваха от ръба на нещо, което приличаше на стара водна цистерна или септична яма. Под погледа на Спола краката се плъзнаха в отвора. Отвътре се чуха странни звуци и за миг той остана закован на място от шок и ужас.

После пристъпи и освети ямата.

Главата на Сабир беше извита нагоре с отворена уста, надаваща безгласен вик. Със свободната си ръка държеше ръката на Бейл, а револверът беше между тях. Докато Спола гледаше, главата на Бейл се подаде от ямата, червените очи се обърнаха нагоре по-високо, отколкото беше възможно за човешки очи. Пистолетът се залюля напред и проблесна ярка светлина.

Спола падна на коляно. Гърдите и стомахът му станаха безчувствени.

Опита се да вдигне пистолета си, но не можа да го направи. Закашля се и се свлече настрани.

Една фигура се стрелна край него. Усети, че вземат пистолета от ръката му. После и фенера. Сложи освободените си ръце на корема.

Внезапно видя яркия и детайлен образ на жена си, лежаща в леглото им, чакаща го, с очи, взиращи се в неговите.

Изстрелите зазвучаха по-начесто, осветявайки избата като поредица от мълнии по време на гръмотевична буря. Спола усети движение някъде отвъд него. Някъде далеч. После някой внимателно раздели ръцете му.

Дали беше жена му? Дали бяха довели жена му да се грижи за него?

Спола се опита да я заговори, но кислородната маска погълна думите му.

- Дължиш живота си на момичето.

- Знам, че е така - отвърна Сабир и завъртя глава, докато в полезрението му не влязоха върховете на боровете, които се виждаха от прозореца на болничната му стая. - Дължа ѝ повече от това, ако трябва да съм честен.

Репликата мина покрай Калк. Той се беше съсредоточил върху нещо съвсем друго.

- Откъде е знаела, че си погълнал отрова? Откъде е знаела, че ти трябва средство за повръщане?

- Какво средство за повръщане?

- Давала ти е горчица и солена вода, докато не си повърнал остатъка от отровата. Спасила е и живота на сержант Спола. Окатия го простреля в корема. Ако при такава рана заспиш, умираш. Тя го карала да говори, докато с една ръка поддържала главата ти в ямата, държейки те изправен извън помията. Без нея си щял да се удавиш.

- Казах ти, че тя е специален човек. Но, както и всички останали, ти нямаш доверие в циганите. Направо няма логика. Трябва да се срамуваш от себе си.

- Не съм дошъл, за да слушам лекция.

- А за какво си дошъл тогава?

Калк се облегна на стола си.

Бръкна в джоба си за цигара и после си спомни, че е в болница.

- За да получа отговори, струва ми се.

- Какво знам аз? Бяхме преследвани от луд. Той е мъртъв. Сега ще продължим живота си.

- Това не е достатъчно.

- Какво имаш предвид?

- Искам да знам за какво беше всичко това. Защо загина Пол Макрон. И останалите. Бейл не беше луд. Беше най-умният сред нас.

Знаеше точно какво иска и защо го иска.

- Питай майка му.

- Направих го. Напразно. Тя отрича всичко. Ръкописът, който открихме в тайната ѝ стая, е неразгадаем, а моят началник смята, че е загуба на време да продължаваме да се занимаваме с него. Тя се измъкна, без да понесе отговорност. Тя, както и аристократичната ѝ банда от любители на дявола.

- Тогава какво искаш от мен?

- Йола е признала пред сержант Спола, че пророчествата не са изгубени. Че си ги намерил и си ги превеждал в Мазе. Мисля, че сержант Спола ѝ е слабост.

- И искаш да знаеш какво пише в пророчествата?

- Да.

- Ами ако реша да ги издам?

- Никой няма да се вслуша. Ще си като дъщерята на крал Приам, Касандра, която била дарена със способността да предсказва бъдещето от ухажора си Аполон, но когато отказала да спи с него, той променил подаръка си така, че макар пророчествата ѝ били винаги правилни, никой никога не им вярвал - заяви Калк и вдигна три пръста, за да спре неизбежния отговор на Сабир.

Капитанът започна да отброява точките, които искаше да отбележи, хващайки всеки от пръстите с другата си ръка:

- Първо, нямаш оригиналите. Второ, нямаш дори копие на оригиналите. Изгорил си го. Намерихме пепелта в камината. Пет милиона долара пепел. Трето, ще е просто твоята дума срещу тази на останалия свят. Всеки може да каже, че ги е открил. Това, с което разполагаш, няма никаква стойност, Сабир.

- Тогава защо го искаш?

- Защото трябва да знам.

Сабир затвори очи.

- И кое налага да ти кажа?

- Не мога да отговоря - рече Калк. Вдигна рамене и се приведе напред. - Но ако бях на твое място, щях да искам да кажа на някого. Нямаше да искам да отнеса в гроба каквото и да е нещото, което ти носиш. Щях да искам да го споделя.

- Защо точно с теб?

- За бога, Сабир - ядоса се Калк и се надигна от стола си. После промени решението си и пак седна. – Задължен си ми. Както и на Макрон. Извъртя ми номер, след като ти се доверих.

- Не е трябвало да ми се доверяваш.

- Не го направих - усмихна се леко Калк. - В колата имаше две проследяващи устройства. Знаехме, че ако изгубим едното, ще можем да те следим с другото. Аз съм полицай, а не социален работник, Сабир.

Сабир поклати тъжно глава.

Наблюдаваше Калк с тъмни очи, контрастиращи със стерилно бялата превръзка, защитаваща половината му лице.

- Нещо се случи с мен там, капитане.

- Знам, че е така.

- Не. Не е каквото си мислиш. Нещо друго. Беше като трансформация. Промених се. Станах нещо друго. Курандеро ме предупреди, че това се случва, преди да станеш шаман. Лечител.

- Не зная за какво, по дяволите, говориш.

- Нито пък аз.

- Помниш ли някаква част? – попита Калк и се облегна в стола си.

- Или само си губя времето?

- Помня всичко.

Тялото на Калк замръзна, като на ловно куче, подушило плячка.

- Не говориш сериозно.

- Казах ти, че с мен се случи някаква промяна. Някаква трансформация. Не знам точно каква или защо се случи, но дори сега мога да възпроизведа всяка дума от френския текст, който видях. Като на снимка. Само трябва да затворя очи и той се връща. Прекарах шест часа в тази къща, капитане. Прочитайки тези четиристишия отново и отново. Превеждайки ги. Опитвайки да проумея значението им.

- Записа ли ги?

- Не ми трябват записани. А и не искам.

- Добре - рече Калк и се изправи. - Беше глупаво от моя страна дори да питам. Защо да ми казваш? Какво мога да направя аз за каквото и да било? Аз съм стар човек. Трябва да се пенсионирам. Но продължавам да стоя в полицията, защото нямам нищо друго в живота си. Това е почти всичко. Довиждане, мистър Сабир. Радвам се, че копелето не те уби.

Сабир наблюдаваше как Калк влачи крака към вратата. Имаше нещо в този човек - може би честността му, - което го издигаше над повечето хора. Калк беше останал честен, поне според собствените си разбирания, по време на разследването. Беше дал на Сабир много повече свобода, отколкото той можеше да се надява. И не го беше обвинил за смъртта на Макрон и раняването на сержант Спола. Не. Беше обвинил себе си за тях.

- Почакай.

- За какво?

Сабир улови погледа на Калк.

- Седни, капитане. Ще ти кажа част от историята. Тази, която няма да навреди на трети лица. Това стига ли ти?

Калк отвърна на погледа на Сабир. После внимателно се върна на стола.

- Трябва да ми стигне, нали така? Ако това е всичко, което мислиш, че можеш да ми дадеш.

Сабир вдигна рамене. После наведе въпросително глава.

- Тайната на изповедта?

- Тайната на изповедта – въздъхна Калк.

- Имаше само петдесет и две четиристишия на пергамента, който намерих в бамбуковата тръба. Отначало мислех, че ще са петдесет и осем, защото това е бройката, нужна, за да допълни оригиналните десет стотици на Нострадамус. Но шест все още липсват. Мисля, че те лежат, разпръснати наоколо, като тези в Рокамадур и Монсерат, и трябва да служат като насока към основната група.

- Продължавай.

- Доколкото мога да разбера, всяко от тези петдесет и две четиристишия описва определена година. Година, предшестваща Края на дните. Апокалипсиса. Рагнарьок. Голямата промяна на маите. Или както предпочиташ да го наречеш.

- Какво означава „описва година“.

- Всеки стих е като насока. Описва някое събитие, което ще се случи през дадената година - и всяко събитие е забележително по определен начин.

- Значи няма посочена точна дата на Края?

- Няма нужда да се посочва – дори Нострадамус не е знаел точната дата на Армагедон. Само е знаел какво го предшества. Така че датата става ясна, колкото по-близо сме до нея. На малки стъпки.

- Все още не разбирам.

Сабир се понадигна в леглото си.

- Просто е. Нострадамус иска човечеството да избегне последния Холокост. Смята, че ако светът промени поведението си, признавайки Второто пришествие, като се отрече от Третия Антихрист, тогава може би ще имаме някакъв шанс да избегнем унищожението. Затова ни е дал подсказки, година по година и събитие по събитие. Ние трябва да свържем събитията с четиристишията. Когато всяко събитие се случи, както Нострадамус е предсказал, стиховете ще стават все по-важни и можем да ги отметнем. Колкото по-близо сме до Армагедон, толкова по-явни ще бъдат началната и крайната дата, поради простата причина, че събитията, предсказани за последните няколко години, още няма да са се случили. Хората ще започнат да вярват. И може би ще променят поведението си. Доколкото е могъл, Нострадамус ни е дал предупреждение от петдесет и две години.

Калк направи физиономия.

- Виж, първата насока в това, което според мен е първото четиристишие, е следната:

Африканската пустиня ще се стопи на стъкло.

Фалшива свобода ще измъчва французите.

Великата империя от острови ще се смали, ръцете, краката и лактите ѝ бягат от главата.

- Това не значи нищо. Не ни отвежда никъде.

- Напротив. Чуй пак. „Африканската пустиня ще се стопи на стъкло.“ През 1960 година Франция е провела първия си ядрен тест в югозападната част на Алжир. В пустинята Сахара. Нарекли са го Син тушканчик[140].

- Нагласяш си нещата, Сабир.

- Виж следващия стих тогава. „Фалшива свобода ще измъчва французите.“ През 1960 година французите дават или са били принудени да дадат независимост на Френски Камерун, Френски Тоголенд, Мадагаскар, Дахомей, Буркина Фасо, Горна Волта, Бряг на слоновата кост, Чад, Централноафриканската република, Република Конго, Габон, Мали, Нигер, Сенегал и Мавритания. Но въпреки това са упорствали с войната си в Алжир. „Фалшива свобода“ е да даваш с едната ръка и да вземаш с другата. Сега третият и четвъртият стих: „Великата империя от острови ще се смали, ръцете, краката и лактите ѝ бягат от главата.“ Великобритания винаги е била „Великата империя от острови“ за Нострадамус. Той използва този образ на няколко пъти и винаги се е отнасял до Великобритания. През 1960 година британците дават независимост на Кипър. Също и на Британски Сомалиленд. Гана. Нигерия. Това са крайните точки. Кралица Елизабет Втора е главата. Получавайки независимост, те се разбягват от нея.

- Не е достатъчно.

- Тогава виж следващото четиристишие:

Германия ще бъде задушена и

Африка отново завзета.

Ще се появи млад водач: той ще остане млад.

Мъжете ще вдигат очи към бойното поле.

Ще заблести звезда, която не е звезда.

- Според твоята теория, Сабир, това четиристишие трябва да се отнася за 1961 година. Така ли е? Не виждам как.

- Защо не? Вземи първата половина от първия стих - „Германия ще бъде задушена“. Нострадамус използва фразата „ envoyer le cordon“, която означава „да изпратя да бъде удушен“. С други думи, „заповядам да бъде удушен“. А какво е станало през 1961 година? Границата между Източен и Западен Берлин е била затворена и е била издигната Стената - бетонно въже, на практика разделящо и задушаващо Германия. Сега втората част от първия стих - „и Африка отново завзета“. На двайсет и първи април 1961 година разбунтували се членове на Организацията на тайната армия превземат Алжир в опит да попречат на генерал Дьо Гол да даде независимост на страната. Помниш това, нали, Калк? Сигурно тогава са ти никнели млечните зъби.

- Ами. - „Мъжете ще вдигат очи към бойното поле.“ Това напомня ли ти за нещо? На дванайсети април 1961 година Юрий Гагарин стана първият човек, излязъл в Космоса - с „Восток Едно“, провокирайки космическата надпревара, влошавайки противопоставянето между САЩ, НАТО и СССР. „Ще заблести звезда, която не е звезда.“ Това е доста добро обяснение за космически кораб в орбита, нали? Особено като си представиш, че Нострадамус е писал четиристотин и петдесет години, преди да се помисли за подобно нещо.

- Ами „Ще се появи млад водач: той ще остане млад“? Предполагам, ще ми кажеш, че това описва Джон Кенеди?

- Разбира се, че е така. Кенеди е поел президентския пост на двайсети януари 1961 година. „Ще се появи млад водач“ - Кенеди е станал лидер на западния свят, след като полага клетвата си. „Той ще остане млад“, защото ще бъде убит две години по-късно, на двайсет и втори ноември 1963 година.

- Предполагам, че Нострадамус предвижда и това.

- Да. Имам го като „Бледата каляска на младия крал става черна“.

Вторият стих е: „Кралицата трябва да скърби; короната на краля ще бъде разделена.“ Кенеди е застрелян в главата на двайсет и втори ноември 1963-та в Далас, Тексас. Лекарят Робърт МакКлеланд е описал раната в показанията си от болницата „Паркленд“ пред Арлън Спектър на двайсет и първи март 1964 година. Той е казал, че мозъчното вещество е излязло през темето на черепа на президента. Виж. Принтирах показанията му от интернет. Нека ти ги прочета: „Успях съвсем отблизо да огледам раната на главата и забелязах, че горната дясна част на черепа беше изключително увредена. Беше натрошена... така че париеталната кост се подаваше през скалпа и изглежда беше счупена по протежение на лявата задна половина, както и част от тилната кост беше счупена отстрани и това отваряше костите, които споменах, по такъв начин, че всъщност можеше да се погледне в самата черепна кухина и да се види може би една трета или поне толкова най-малко от мозъчното вещество и част от мозъчното вещество и малкия мозък бяха избити навън...“ Струва ми се, че това съвпада доста точно с „короната на краля ще бъде разделена“. Не мислиш ли?

- Никой няма да го възприеме сериозно. Нали го осъзнаваш?

- Никой няма да има възможността да го приеме сериозно. Защото няма да оповестявам публично тези пророчества. Ти самият обясни защо, правейки паралел с Касандра. Нямам оригиналите. Никой няма да ми повярва. А и тук има неща, които Корпус Малефикус все още иска да узнае.

- Но Бейл е мъртъв.

- Така е.

- Има още, нали?

- За черешката на тортата ли говориш? Ами да, какво ще се случи следващата година. И през последващата. И през попоследващата.

- За какво говориш?

- Помисли си, Калк. Имаме начална година на обратното броене – 1960. Това е ясно. Дори ти не можеш да го отречеш. Аз имам четирийсет и осем четиристишия от тази година насетне, описващи събитие или събития за всяка следваща година, които я посочват като част от цикъла. Не всички са подредени, но когато ги обобщиш, съвпадат. Имам американското поражение във Виетнам. Китайската Културна революция. Арабско-израелската шестдневна война. Геноцида в Камбоджа. Земетресението в Мексико Сити. Първата и Втората война в Залива. Единайсети септември 2001 година. Наводненията в Ню Орлиънс. Цунамито в Индийския океан. И това е само върхът на айсберга. Има десетки по-незначителни събития, които изглежда също съвпадат. Това е отвъд възможността за съвпадение.

- Какво ми казваш тогава?

- Казвам ти, че маите са били прави. Според Вечния календар на маите Голямата промяна ще се случи през 2012 година. На двайсет и първи декември, ако трябва да сме точни. 5126 години - това са трийсет бактуна, всеки съставен от по двайсет катуна, от започването на календара. Това съвпада напълно с датите на Нострадамус. Само че той започва от 1960 година - навлизането в епохата на Водолея. И ни дава петдесет и две четиристишия и предупреждение от петдесет и две години. Това също прави 2012 година. Не би могло да е по-ясно.

- И знаеш пророчествата за следващите години?

- Да. Естествено, че ги отделих. Точно тях Бейл искаше толкова силно. Едното описва Третия Антихрист. Този, който ще бутне света в бездната. Друго описва Второто пришествие. А трето възвестява датата на нов ясновидец, който или ще потвърди, или ще отхвърли датата, който може да види бъдещето и да събере информацията. Само този човек може да ни каже какво ни очаква - възраждане или апокалипсис. Но в крайна сметка всичко ще зависи от това дали сме готови да признаем Второто пришествие. Да го признаем изцяло. Да го видим като нещо отвъд религията, с други думи - като всеобща благословия. Нострадамус вярва, че можем да се спасим само чрез обединяването на света - в общата молитва на множеството.

- Не говориш сериозно.

- Напълно сериозен съм.

- А Третият Антихрист? Кой е той?

- Той е с нас сега - отвърна Сабир и погледна настрани. - Роден е под числото „седем“. Десет седем десет седем. Носи името на Великата Блудница. Вече е на висок пост. Ще заеме още по-висок. Нумерологичното му число е „едно“, показващо безскрупулност и всепоглъщаща жажда за власт. Нострадамус го нарича „Възхождащия скорпион“. Само толкова мога да ти кажа.

- Но то е нищо.

- О, напротив.

- Значи знаеш името му? – изгледа го въпросително Калк.

- Да. Както и ти.

Калк сви рамене. Но беше пребледнял под наскоро придобития в Камарг тен.

- Не мисли, че няма да опитам да го разбера. Аз съм детектив. Нумерологията не е напълно непозната идея. Дори за мен.

- Не очаквам нищо по-малко от това.

- А Второто пришествие?

- На никого няма да кажа за него. Това е истинската цел на подаръка на Нострадамус за дъщеря му. Тайна, за която много хора биха умрели. Тайна, която може да промени света. Ти си единственият човек на земята, който знае, че нося тази тайна. Доволен съм, че нещата стоят по този начин. А ти?

Калк гледа Сабир безмълвно няколко минути. Накрая се изправи несръчно. Кимна.

ЕПИЛОГ.

Алекси отвлече Йола в средата на лятото. Избягаха до Корсика и Алекси отне девствеността ѝ на плажа близо до Каргезе. Докато се любеше с нея за първи път, ято гъски прелетя над тях, хвърляйки сянка над слятата двойка. Йола се изправи в мига, в който той се дръпна от тялото ѝ, и му каза, че е бременна.

- Това е невъзможно. Как би могла да знаеш?

- Знам.

Алекси никога не се съмняваше в думите й. За него Йола притежаваше мистериозно знание за тайни отвъд неговото разбиране.

Това му харесваше, някой да иска да знае такива неща и да поеме тежестта им, стига Алекси да можеше да живее живота си в настоящето, без поглед нито напред, нито назад.

Мигът, в който Сабир чу за отвличането на Йола, хвана самолет за Европа и изчака двойката в катуна в Самоа. От новата му позиция на брат на Йола и глава на семейството ѝ беше немислимо да се смята, че тя ще може да се омъжи без неговото присъствие и разрешение.

Той знаеше, че това е последното нещо, което трябва да направи за нея, и че присъствието му на сватбата найсетне ще я освободи от кървавата следа от смъртта на брат ѝ.

Йола беше запазила хавлията, на която бе лежала на плажа в Каргезе, и когато тя бе показана на гостите на сватбата, Сабир официално съобщи, че е била девствена преди отвличането и че нейната лача е била непокътната. Съгласи се да плати от името на Алекси нейната цена.

По-късно, след като церемонията беше свършила, Йола му каза, че е бременна, и го помоли да стане кирво на нейния син.

- Знаеш, че е син?

- След като Алекси извади очите ми, мъжко куче изтича до нас на плажа и облиза ръката ми.

- Това е лудост - поклати глава Сабир. - Но ти вярвам.

- И правилно. Курандеро беше прав. Вече си по-мъдър. Нещо стана с теб, докато умираше. Не искам да знам какво е. Но чувствам, че понякога можеш да виждаш нещата точно както аз мога, след като Окатия ми даде моите две полусмърти. Шаман ли си сега?

- Аз съм нищо - поклати глава Сабир. - Нищо не се промени. Само съм щастлив да съм тук и да ви видя женени. И, разбира се, ще стана кирво на сина ти.

Йола го наблюдава няколко секунди, надявайки се на нещо повече. Но после внезапно разбиране осени лицето ѝ.

- Ти знаеш, нали, Дамо? Какво ми каза курандеро за детето ми? За Парусия[141] ? Било е написано на тези страници, които ти изгори. Затова тайната на пророчествата е била поверена на семейството ми? Затова си ги изгорил, рискувайки живота си?

- Да. Беше написано.

Йола притисна стомаха си с ръце.

- Имаше ли още нещо написано? Неща, които трябва да знам? Неща, от които трябва да се страхувам за сина си?

- Нищо друго не беше написано, Йола - усмихна се Сабир. – Каквото ще стане, ще стане. Жребият е хвърлен и бъдещето е записано само по звездите.

Бележка на автора: Нострадамус действително е завършил само 942 четиристишия от 1000, които трябвало да представят 10 групи от по 100 четиристишия. Оставащите 58 четиристишия са изчезнали и не са открити до денднешен. Завещанието, което използвам в тази книга, е истинското последно завещание на Нострадамус (на старофренски с мой превод). Съсредоточавам се най-вече върху момента, че Нострадамус завещава два тайни сандъка на най-голямата си дъщеря Мадлен със завета, че „никой друг не може да види нещата, които той е поставил вътре“. Това са исторически факти.

Циганските поверия, език, обичаи, имена, привички и митове, описани в книгата, са реални. Само съм смесил обичаите на няколко различни цигански племена за полесно развитие на сюжета.

До момента няма открити категорични доказателства за съществуването на Корпус Малефикус, но това не означава, че организацията не е някъде там.

Рийдинг, 2009 г.

Благодарности

Писането и проучванията за книга като тази може да бъде много самотно преживяване, затова съм още по-благодарен, когато някой извън най-близкия ми кръг се поинтересува от него. Моят агент, Оли Мънсън от „Блейк Фридман“, защитаваше книгата от самото начало - от гъсеница, през ларва до красива пеперуда. Изключително съм му задължен за приятелството и за твърдата му подкрепа, както и на всички в „Блейк Фридман“ за общия им и многостранен принос. Рави Мирчандани, моят редактор в „Атлантик“, също бързо застана зад книгата, така постъпи и моят германски редактор, Урбан Хофщетер в „Бланвале“, който беше първият международен редактор, застанал зад книгата на сто процента - дълбоко съм благодарен и на двамата.

Благодаря и на полуневидимия отдел продажби в „Атлантик“, особено в лицето на изпълнителния директор Даниел Скот, чието лично послание в подкрепа на книгата ми осезаемо повдигна моя дух. Благодарен съм и на безименния букинист на левия бряг на Сена, който прекара един цял летен следобед щедро споделяйки с мен своите наблюдения върху циганите мануши. Накрая искам да благодаря на Британската библиотека и на Френската националната библиотека, просто защото ги има.

Автори по цял свят са им задължени.