Прегърни нощта

Глава петнадесета

Прекарах останалия ден в леглото, като толкова много ме болеше, че дори почивката на мускулите ми ми причиняваше болка. Не можех да повярвам, че мога да бъда толкова разнебитена и все още да съм жива. Не бях сигурна, дали това се дължеше на атаката или на цялото това нещо със спирането на времето. Моята предшественичка бе умряла малко, след като бе използвала този трик за последно, което, може би, трябваше да ми говори нещо. Но каквато и да беше причината, цялото ми тяло бе една огромна развалина.

Психичното ми състояние не беше много по-добро. Когато най-накрая успях да заспя, сънищата ми бяха изпълнени с лицето на Приткин, което ми се хилеше насреща и това ме накара да откача, тъй като това не бе гримаса, която бях виждала в истинския живот. След това то започна да се изкривява, като плътта започна да се свлича надолу от костите, при което се оголи брадичката му, очите му се завъртяха в очните кухини, слънчевата усмивка се превърна в гримаса на скелет. Събудих се, обляна в студена пот.

Загледах се във фигурите, които нощната ми лампа правеше на тавана, опитвайки се да успокоя сърцебиенето си. Това не съм аз, казах си ядосано. Дъхът ми не спира, без да му кажа. Не виждам неща, които не искам да видя. И не пищя като малко момиче заради някакви ужасяващи кошмари. Вдишвах и издишвах в продължение на няколко минути, докато дишането ми се успокои.

След това вратата се отвори и Приткин влезе вътре, втренчвайки се в мен. Имаше някакъв боботещ, връхлитащ звук и леко шумолене на въздуха.

Изкрещях като малко момиче.

Той се втурна в стаята, сграбчи ме от леглото и ме хвърли на пода, покривайки ме със собственото си тяло и придържайки главата си ниско. Почаках да установя тази предизвикваща гадене летаргия, да се появи ужасяващата ми противна сила, но нищо не се случи. След минута бръмчащия шум изчезна. Усетих как лицето ми започва да гори, въпреки че бях притисната в студения под.

— Не че не съм ти благодарна, че ме предпазваш от повеите на въздуха, предизвикани от климатика — казах аз — но може ли вече да станем?

Приткин ме освободи, помогна ми да легна и внезапно изчезна. Което беше добре. Все още нямах никаква идея какво да му кажа.

Отново заспах подобно на човек, който бе паднал от скала, и този път не сънувах. Но към полунощ вече бях спала, колкото можех и бях стигнала точката, където отегчението побеждаваше болката. Седнах, чувствайки се жадна, потна и скапана. Огледалото ми разкри една бледа, размита моя версия, с отпечатък на одеялото върху бузата ми. Но след един горещ душ, малко храна и четири аспирина тръгнах да търся някои отговори. Приткин не беше на местопрестъплението. Но въпреки това стъклото бе пометено, а дупката бе закрита с парче пластмаса, което бе изрисувано така, че наподобяваше красивото стъкло, което се бе счупило. Предполагам, че бе закрепено така, че поне отвън всичко да изглежда напълно нормално, въпреки хаоса вътре. Доста можех да разкажа за това. Искаше ми се да видя и друга гледна точка, но Били си бе взел отпуска, като бе влязъл в огърлицата, за да може да събере, колкото се може повече енергия. Златната рубинена грозотия, която бе толкова противна, че обикновено я носех под дрехите си, бе талисман, който съхраняваше магическа енергия от природния свят и по този начин хранеше Били с малки дози. Тя бе достатъчна, за да го поддържа активен, но никога толкова много, колкото му се искаше. Обикновено му давах от собствените ми резерви, но в момента нямах никакви.

Тръгнах да търся единствената личност, която можеше да знае нещо и го намерих да наблюдава през цепнатините на второ ниво. От изражението на Казанова можех да предположа, че току-що някой бе ударил големия джакпот, но не. Беше още по-зле.

По това време бе около един след полунощ, но това бе времето, в което Данте бе в разгара си. Затова си помислих, че е малко странно, че една трета от главния салон бе празна с редици изоставени слотмашини. Заобиколих ъгъла и тогава видях, че има добра причина за тази изолация. Две от трите древни полубогини, познати в митологията като Греи, се бяха настанили там. Те изглеждаха безобидни — ниски, набръчкани и слепи — с изключение на Дейно, която в момента ползваше окото, което трите деляха. Явно това беше щастливият й ден, защото когато ми се усмихна и ми помаха да се приближа, видях, че в устата й се намира и единственият им зъб.

Съвсем случайно бях помогнала на Греите да бъдат освободени от затвора им наскоро, което ги бе направило мои слуги, докато всяка от тях спасеше по веднъж живота ми. Като се имаше предвид колко често се забърквах в неприятности, това не беше продължило дълго време. Сега те бяха свободни и както Приткин се беше изразил: „способни отново да тероризират човечеството“, освен ако не успеех отново да ги затворя. Това беше нещо, което абсолютно възнамерявах да направя в някой от следващите дни, само че този момент се отдалечаваше все повече и повече, тъй като непрекъснато изникваха по-належащи задачи. Франсоаз бе изявила желание да се заеме с това вместо мен като един вид благодарност, затова че я бях назначила на работа. Усетих леко пробождане на вина, затова че я бях замесила в цялата тази каша, макар че честно казано една могъща вещица би имала много по-голям шанс да се справи с Греите в сравнение с мен.

Не че в момента правеше кой знае какво. Тя ги гледаше с присвити очи, но не правеше никакъв опит да ги хване. Тя засече погледа ми и сви рамене.

— Зе’амат връзка.

— Какво?

— Метафизична връзка — просъска Казанова. — Тя принуждава магията да ги третира като отделни личности.

Продължих да гледам галите, докато успеех да асимилирам това. Пемфредо не се виждаше никъде наоколо, но Енио играеше блекджек, а Дейно седеше до нея върху един стол. Предполагам обаче, че не беше особено щастлива от печалбите.

Реших, че се нуждая от малко повече информация.

— Е и?

Казанова измъкна малката черна кутия, която Франсоаз носеше в едната си ръка. Беше магически трик, че въпреки малкия си размер, тя бе идеална да задържи вътре Греите — и бе правила това от векове.

— Заклинанието — повтори Казанова, този път с по-малко търпение — трябва да ги затвори тук и да ме отърве от тях, така ли?

— Да.

— Поради някаква причина онези ужасяващи баби там са трите части на едно цяло. И ако те не са едновременно на едно и също място, те изобщо не могат да бъдат засечени, че са там или поне не от заклинанието. А те са се досетили, че се опитваме да ги затворим.

— Така че те винаги се подсигуряват една от тях да липсва — довърших вместо него. — Но това не обяснява защо са тук. Ако те знаят, че сме по петите им…

— Те ме изолират — промърмори Казанова.

— Какво?

— Те са воини и си мисля, че намират Вегас леко скучен. Но тук вече не е така — каза той и ми хвърли мрачен поглед. — Те знаят, че ако има място, където Адът ще се отвори, то това е тук. Така че те никога няма да напуснат това място.

— Говорейки за Ада… — казах аз, но той ме прекъсна.

— Дори не започвай. Няма какво да направя.

— Той разби прозореца ти и практически уби Приткин!

— Като се има предвид, че твоят маг го бе преследвал повече от век със същите помисли, не мисля, че би трябвало да се оплаква кой знае колко много.

— Трябва да поговорим.

— Да, трябва. — Казанова определено не беше никак щастлив. — Какво ще кажеш относно факта, че това не е бежански лагер? В кухнята ми вече има цяла група емигранти благодарение на теб…

— Това беше идея на Тони, както знаеш…

— … и сега открих, че към тях се е присъединила нова група от мърляви, вероятно пълни с въшки…

— Хей!

— … деца, които са окупирали две от стаите ми, вероятно чакайки момента да ме ограбят!

— Те са просто деца!

— Децата трябва да се гледат, но не и да се чуват. А ако е възможно, дори и да не се гледат — продължи той раздразнително. — Нямам достатъчно охрана, която да наблюдава онова ужасно трио ей там, да почиства кашите ти и същевременно да е детегледачка!

— Никой не те молил…

Той насочи обвиняващ пръст към мен.

— Писна ми, чу ли ме? Ти и твоите странни приятели, които окупирате нещата ми, разрушавайки казиното ми, привличайки вниманието на лорд Розиер…

— Кой?

— Със или без заповеди, аз бях дотук!

Аз го сграбчих, когато той се опита да скочи, което нямаше никакъв ефект, с изключение на това, че Франсоаз реши да се намеси.

— О, прекрасно! — каза Казанова яростно. — Нападение в собственото ми казино! Какво следва? Да ме завържеш?

— Да, сигурна съм, че мразиш това — казах аз горчиво. — Спри с театъра. Приткин изчезна някъде, а аз се нуждая от отговори. Или ми ги дай, или ме изхвърли.

Казанова изсумтя.

— Точно така! Смятам да изгоня гаджето на боса!

— Не съм гаджето на боса!

— Аха. Моите спомени са коренно различни. Последното, което чух от самия мъж, бе да ти осигуря всяка възможна подкрепа, защото ти си — как точно се изрази? — а, да, много ценна за него. — Казанова изглеждаше леко отвратен. — Разбира се, това беше преди ти да започнеш да се натискаш с мага в центъра на бара!

— Това не беше той!

— Ти знаеш това и аз знам това. Но дали Мирча го знае? Защото той наистина не го понесе добре.

— Не знам нищо — казах му аз ядосано. — Но ще разбера.

— Не и от мен — каза Казанова меко.

Франсоаз започна някакво заклинание и той пребледня.

— Спри това! Все още не съм получил сметката за последното бедствие, което се развихри!

— Тогава говори! Кой ме нападна? И защо?

— Вече ти казах! И предпочитам да не споменавам отново името му; това може да привлече вниманието му. — Казанова видимо потрепери. — Това, че изчадието му вече беше тук, само по себе си е достатъчно лошо.

— Ти шегуваш ли се? — Единствената група, за която можех да се сетя, че не ме иска мъртва, бяха именно демоните и то главно, защото не познавах никой от тях. Или поне не и до днес, ако не се броят инкубусите. А и смъртта и разрушението не бяха точно типични за тях.

Или поне си мислех така.

— Има няколко неща, за които не се шегувам, миличка, и това е едно от тях.

— Искаш да ми кажеш, че бащата на Приткин е някакъв вид демон?

Казанова пребледня.

— Не някакъв си демон. Той е този, който ни управлява.

— Значи този Розиер е какъв? Някакъв вид лорд?

— Не използвай това име?

Били Джо го беше казал, а и аз бях чул от устата на Приткин подобно признание, но все още ми бе трудно да повярвам.

— Но Приткин мрази демоните, той ги преследва от години, той е фанатичен относно това…

— Не го казвай.

— Но ако той е наполовина демон, тогава…

— Не знам. Или по-скоро те си имат свои причини; всеки знае това. Твоят маг се отличава с това, че той е единственият смъртен, който някога е бил изхвърлян от Ада, но не знам повече подробности. Не се меся в политиката на Висшия Съвет; имам си моите проблеми, повечето от които се въртят около теб!

Игнорирах очевидния опит на Казанова да смени темата.

— Не схващам! Как Приткин може да е наполовина инкубус? — Боднах го с пръст по ръката. — Практически ти си безтелесен.

— Имам приемник…

— Точно това има предвид. Ти имаш нужда от приемник. — Махнах с ръка към тялото му, което изглеждаше елегантно, както обикновено в ленения си костюм и оранжевата си копринена вратовръзка. Казанова повдигна едната си вежда. — За да се храниш, нали така? А това не прави ли приемникът баща на всички деца, а не теб?

Казанова въздъхна тежко, тъй като му беше безкрайно трудно да понася повече моята глупост. Но най-накрая отговори.

— Този, който управлява нашия двор, е достатъчно могъщ, за да може да приеме човешка форма, когато пожелае, вместо да си намира приемник и затова той е единственият сред нас, който има потомство. — Той направи гримаса. — Като имам предвид резултата, не можа да се каже, че му завиждам.

— Имаш предвид, че Приткин е единствен по рода си?

— Има множество демонски раси и много от тях са телесни през цялото време — каза Казанова сърдито. — Не може да се каже, че полудемонските деца са често срещани, но въпреки това съществуват. И повечето от тях не са разрушителни маниаци.

— Но няма друг инкубус, нали?

— Експериментът не беше особено успешен — каза той сухо.

— Добре, но нищо от това не обяснява защо Роз… — Казанова се стресна. — Защо този демон ме атакува. Той просто подгони Приткин, когато се опита да ме защити.

— Да те защити? Това е все едно да изпратиш Панчо Вила да защитава Че Гевара от проблеми!

— Мислиш ли…

— Не знам. — Казанова видя изражението ми. — Това е истината! Не знам и не искам да знам! Последното нещо, от което имам нужда, е някои хора да решат, че се бъркам в техните работи!

— Розиер уби Салех! — казах аз, опитвайки се да сглобя парчетата пъзел. — И когато се втурна след мен, той каза, че е, защото аз съм говорила с него! Но единственото нещо, което аз и Салех обсъждахме…

— Не ми казвай!

Казанова се отдръпна с панически поглед и попадна точно в полезрението на опасните същества, които току-що бяха влезли в салона. Те бяха толкова тихи, че дори не ги бях чула. Предположих, че Казанова щеше да ги е чул при други обстоятелства, но той не бе в най-доброто си състояние. Това съвсем стана истина, когато се обърна и застана пред самодоволно усмихнатото лице на Алфонс.

Той буквално изръмжа и охраната на казиното, която проследяваше група спретнато облечени вампири, се приближи малко повече.

— Аз ги поканих! — казах преди нещата да бяха загрубели.

— Сега вече ме разби! — Казанова ми хвърли злобен поглед.

И честно казано, май наистина попрекалих малко. Но бях доста заета.

— Те са тук, за да ми помогнат с нещо, а не за да се бият — казах. Улових погледа на Алфонс, което не беше трудно, дори и с Казанова на пътя, тъй като той беше седем стъпки висок. — Нали така?

— Точно така — съгласи се той равно, удряйки приятелски Казанова по рамото, което със сигурност причини болка на инкубуса. — Дойдох, за да видя състезанието с мотори в Мираж.

— Ти си на моя територия!

Алфонс се ухили мързеливо.

— Няма вече територии или не си чул? Сенатът ги премахна, за да се справи със семейните вражди.

Той се захили така, сякаш това бе най-голямата шега, която някога бе чувал.

— Той обича мотоциклети — напомних на Казанова бързо. — Ти знаеш това!

Това беше истина. Освен фотографии, вампирски филми и неща за убиване, Алфонс обичаше големи, шумни мотори, които изхвърляха черен дим и давеха всеки, който имаше нещастието да се намира зад тях. За студенокръвен убиец, той бе учудващо всестранно развит. Той беше също така изключително добър в това да влиза под кожата на Казанова. И не трябваше да полага особени усилия за това. Бях останал с убеждението, че това имаше нещо общо с факта, че Алфонс бе заел мястото на Казанова като втори след Тони преди няколко години. Нямах ни най-малка представа, дали това бе чисто бизнес решение или бе на личностна основа, но нямаше и съмнение, че инкубусът беше обиден. А това, че Алфонс се бе появил на неговите стълби, без ни най-малко да се разкайва, изобщо не помагаше.

— А ако аз и моята дама искаме да поиграем малко хазарт, кой ще ни спре?

Петима огромни гардове от охраната направиха крачка напред. Втурнах се да застана между тях и групата на Алфонс, която се състоеше от него, Сал и трима вампири, които си спомнях от Тони и един, който не познавах. Наистина не исках да бъда отговорна за една териториална война. Но Сал ме хвана за китката по-бързо, отколкото можех да мигна и ме издърпа от пътя.

— Остави ги да се оправят сега сами или по-късно ще стане още по-лошо — каза тя, докато двете групи се приближаваха една към друга. Алфонс вдигна един стоящ пепелник, който бе толкова голям, колкото един малък кош за боклук и го размаха като стик. Черният пясък, върху който бе изрисуван знака на Данте, се разлетя навсякъде преди пепелникът да удари Казанова в корема. Той полетя назад към Енио, като я събори от стола.

— Не ти ли пука, че ще се избият? — попитах, когато Енио скочи и се заозърта наоколо и хвърли слотмашината право към Алфонс. Сал ме дръпна няколко крачки назад до място, където имаше една малка пейка в близост до една изрисувана стъклена врата, която водеше към фоайето. Тя запали цигара, многобройните й пръстени улавяха светлината по-добре в сравнение с покритите с паяжини полилеи над нашите глави.

— Те са си поставили граници — каза тя, като вдигна рамене.

— Не за това ви доведох тук!

— Скъпа, това щеше да се случи рано или късно. По-добре да е сега, когато те все още имат нужда един от друг.

Казанова подскочи и се приземи върху гърба на Алфонс и започна да го души с една пластична корда.

— Не ми изглежда така, сякаш използват юмруци.

— Спокойно. Те няма да успеят да се убият един друг, при положение че животът на Мирча е заложен на карта. Това е просто един спор — остави ги да го преодолеят и след това ще говорим.

Очевидно Казанова бе взел кордата на Енио и сега тя си я искаше обратно. Или поне смятах, че това е причината, поради която тя го откъсна от гърба на Алфонс и го хвърли през стъклената врата. Сал поръча напитки на сервитьора, който бързаше да се отдръпне от пътя на битката.

Тя бе облечена страхотно. Белите й копринени панталони се увиваха около нея така, сякаш обичаха всеки инч от тялото й, а блузата й от ламе бе толкова красива, че бе много повече от риза. Нейната медено руса коса бе придърпана назад в конска опашка, а гримът й бе безупречен. Тя погледна смачканата ми тениска и джинси и косата ми, която приличаше на гнездо за плъхове.

— Трябва да се стегнеш момиче. Сега си с лорд Мирча — информира ме тя с благоговение.

Реших, че ще бъде грешка да се опитам да обясня връзката си с Мирча, тъй като дори не бях сигурна каква е.

— Е и?

— Ти представляваш фамилията. А това? — Един презрителен жест разкри пълната липса на шивашка елегантност в облеклото ми. — Това е абсолютно неуместно.

— Моля?

— Не можеш да се разхождаш наоколо и да изглеждаш по този начин — каза Сал отчетливо, сякаш си мислеше, че малко бавно загрявам. Нейният приятел, който се залюля върху един от полилеите, се пусна върху едно от момчетата на Казанова, който пък налагаше вампира, чието име не знаех.

— Честно казано, не ви очаквах тази нощ — казах аз в своя защита. — Без да споменавам и това, че съм под прикритие.

— Като каква? Някоя бездомница?

Трябваше да си спомня: Мирча бе един от малкото вампири, които не отдаваха такова значение на облеклото. Повечето вярваха в една стара поговорка, която казваше, че ако ги имаш, по-добре ги покажи и това ще си струва. Алфонс бе един ентусиаст, който си мислеше, че колкото повече се забърква в неприятности, толкова по-малко щеше да се набива на очи с облеклото си. Тази вечер той носеше безупречен костюм, който си бе ушил в Ню Йорк за три или четири хиляди долара и който можеше да накара всяка една рап звезда да ревнува. Може би поне трябваше да се среша, казах си аз най-накрая.

Казанова се появи отново, залитайки, от залата, сграбчи едно питие от подноса, който Сал бе сложила на края на дивана и го гаврътна, преди да прати подноса към врата на Алфонс. Алфонс се дръпна в последната минута и той щеше да удари Дейно, която обаче го хвана като фризби и го запрати обратно. Сал го хвана във въздуха и преди да го постави отново на дивана, сложи празната си чаша върху него.

— Имаш нужда от по-добър изглед — каза тя замислено.

— Какво?

— Личност.

Премигнах. Беше объркващо да чуеш думи като „личност“ да излизат от устата на Сал. Никога не я бях познавала особено добре, докато бяхме при Тони — в повечето случаи тя се мъкнеше все след Алфонс, облечена в нещо късо, стегнато и оскъдно и създавайки дяволско добро впечатление на глупава блондинка. Всъщност до тази секунда аз си мислех, че тя е глупава блондинка.

— Вземи мен, например. Аз съм бивше салонно момиче и гадже на гангстер. Мислиш ли, че някой ще ме приеме насериозно, ако се появя с Диор?

— Може би, Гълтиер — предположих аз, отдръпвайки краката си от пътя на един вампир, който се носеше по лице върху килима, преди да изчезне под кушетката. Когато той не изпълзя отново веднага, аз се наведох да проверя какво става и една ръка се уви около гърлото ми.

Сал заби едно от токчетата си в ръката му и той внезапно ме пусна. Погледнах отблизо обувките й и установих, че това, което се наричаше стилето токчета, в нейния случай беше доста меко казано. Нещото бе направено от метал — подсилена стомана, доколкото виждах — и беше остро като нож.

— Трябва да играеш според собствените си сили — каза тя, докато аз се опитвах тайничко да разтрия гърлото си. — Аз съм здрава жена и всеки го знае, така че се обличам като такава. Но в твоя случай — тя ме огледа бързо — ти никога няма да изглеждаш толкова яка.

— Мога да бъда такава — казах, жегната.

— Точно така. — Сал направи балон с дъвката си. — С тези тънички ръчички. Мисля си, че трябва да заложим повече на елегантността, за да подхождаш на Мирча.

— Но Мирча не…

— Не мислиш ли, че това го прави толкова необикновен? Той казва: „аз съм толкова силен, няма нужда да се обличам заради някакви задници“. Но дори тогава той не носи такова странно средновековно лайно като някои други и винаги изглежда добре.

— Имам по-важни неща, за които да се тревожа, отколкото…

— Няма нищо по-важно от твоя имидж — каза ми Сал равно. — Трябва да впечатляваш и да създаваш респект или ще се биеш през цялото време. Ако не изглеждаш важна, всеки ще смята, че ще си лесна плячка. Тогава ние ще трябва да те защитаваме заради шефа и накрая много хора ще умрат. Само защото ти не искаш да си сложиш малко грим.

Времето, прекарано в двора, имаше за цел да се смеся с останалите, да се слея с фона, да остана незабележима, тъй като привличането на внимание винаги завършваше зле. Нищо в миналото ми не ме беше научило как да правя впечатление.

— Обикновено не се обличам така — казах аз неуверено.

Сал хвана ръката ми, тези кървавочервени нокти се забиха в кожата ми, но без да я пробиват и ми каза:

— Е, ние ще се погрижим за това.

А пресметливият поглед на лицето й бе най-страшното нещо, което бях виждала през цялата нощ.