Послеслов

от Дейн Йохансен,
доктор по философия

За мен беше чест да редактирам това ново издание на мемоарите на Касея Мейджъмдар. Дори и днес нейният живот и действията й провокират доста противоречиви мнения. Вижте например скорошните опити на Защитниците на Старата система да наложат свои собствени бележки и коментари на „Преместването на Марс“. Вярно, че тези опити се провалиха… само че това е просто частен случай на едва сдържания гняв на повечето марсианци.

Срещнах се с Касея Мейджъмдар веднъж в нейната градина, преди около двайсетина години, когато тя бе петдесетгодишна (според стария начин за измерване на марсианската година). Тогава бях на двайсет (по новите мерки). Майка ми току-що бе станала марсиански президент съгласно новата републиканска конституция и тримата с нея и с баща ми бяхме предприели едно пътуване из Сайан Сълси до къщата на Касея, както вече бе станало традиция от времето на миналите няколко администрации.

Касея Мейджъмдар беше открита, набита жена, с чувство за собствено достойнство, със сиво-бяла коса и гъсто покрита с бръчки кафява кожа. Прикритите зад скафандъра й ръце изглеждаха тънки, но здрави, а краката й се движеха бързо и с младежка гъвкавост. Излезе да ни посрещне с един трактор, който някога бе принадлежал на мъжа й. Тя се усмихна, стисна ръцете ни и ни покани у дома си. Къщата й бе в самия край на резервата „Сайан Сълси“. Влязохме вътре, свалихме скафандрите си, изкъпахме се и веднага се почувствахме по-комфортно.

Тя ни представи на Чарлз Франклин — човека, с когото съжителстваше от дълги години. Франклин ни приветства с приятно, но някак си отнесено изражение на лицето. Беше висок, много слаб, с гъста снежнобяла коса и странно набраздено лице, което нито се усмихваше, нито бе тъжно. Той говореше малко; през повечето време се разхождаше из къщата и вършеше някои дребни и незначителни неща, които на пръв поглед нямаха почти никакъв смисъл, но затова пък го забавляваха. Усмихваше се на себе си, понякога се смееше и на глас. Това доста ме притесни. Някак си не можех да свържа в съзнанието си този странен и сякаш кух като празна черупка човек с онзи Чарлз Франклин, за когото бях слушала толкова много хвалби в часовете по история. Спомням си, че тогава попитах майка си:

— Той наред ли е?

Баща ми ме ръгна в ребрата, наведе се към мен и ми прошепна яростно:

— Това е той. А сега се дръж както трябва, дявол да го вземе!

Започнах да наблюдавам човека пред себе си с още по-голяма неловкост. По едно време погледите ни се засякоха. Той кимна, сякаш се бяхме споразумели за нещо, и седна до Касея Мейджъмдар.

Майка ми, която винаги предпочиташе да действа прямо, попита Мейджъмдар как преживява Франклин в последно време.

— Както винаги — отвърна тя. — Не му обръщайте внимание. Той си се забавлява по свой собствен начин и понякога е доста жизнен. Просто неговият начин на мислене е доста по-различен от вашия и моя.

Тя приготви вечеря за всички ни с помощта на Франклин. Спомням си, че по някое време ми каза:

— Марсианските зеленчуци са много по-вкусни, когато са приготвени от човешки ръце. Мисля, че ще се съгласиш с мен.

Седнахме зад масата й, направена от едно сухо листо на мостово дърво, близо до прозореца, от който се виждаше голямата кафяво-червеникава долина. Хапнахме плодове от мостово дърво: това като че ли беше първия път, когато вкусвах подобен деликатес, ценен доста скъпичко на пазара. Мейджъмдар ни говореше ентусиазирано нещо за „майките“ и как през последните двайсет години те най-накрая ни били показали някои от многобройните си потомци. Някои от тези потомци растяха в градината пред къщата й.

Франклин слушаше разговора ни с удовлетворен поглед, след което се включи в него. Той издърпа една пръчка за рисуване от джоба си, пълен с парченца хартия и моливи, и скицира във въздуха с дебели оранжеви линии множество организми, известни ни само по вкаменелостите, които бяхме откривали: „плъзгащи се пчели“, „пясъчни пухчета“, „бягащи възли“ и така нататък. След това, с абсолютно същия ентусиазъм, той скицира една серия безсмислени драскулки, които нямаха никаква форма.

— Понякога разбирам какво се опитва да постигне Чарлз — обади се Мейджъмдар, следвайки с пръст драскулките във въздуха. — Това тук са белезите на генетичното разнообразие. Поне така смятам. „Майките“ в момента произвеждат на бял свят само най-непретенциозните създания. Предполагам, че запазват най-добрите си „деца“ за резерва — в случай че решат да се върнат към старите мъртви дни. Много заинтригуващо, Чарлз.

Франклин се усмихна и прибра пръчката за рисуване в джоба си.

Докато хапвахме, майка ми разказа на Мейджъмдар, че Съветът на губернаторите е одобрил издигането на монумент, на който щели да бъдат тя, първият президент Ти Сандра Ерзул и Олимпийците. Монументът щял да представлява група от стоманени и бронзови статуи, под които щяло да има табелка.

Касея отначало се натъжи, след това се раздразни.

— Не ми трябва излишна популярност — каза тя. — Хората ми дадоха моите градини. Те са ми напълно достатъчни. Вече не обвинявам никого.

— Те отнеха свободата ти за цели десет години — възрази майка ми, — Дължим ти много.

— Ние бяхме тези, които им отнехме всичко, което те някога бяха познавали, и не им оставихме никаква възможност. Отказах да проведа референдум.

— Сега гледаме малко по-различно на тези неща — обади се баща ми.

— Не искам никаква статуя — настоя Мейджъмдар. — Знаете ли, много ми се иска вие — президентите — да спрете да идвате тук и да ми се извинявате. Знаете ли какво наистина бих оценила? Би ми се искало да изведа прекрасната ви дъщеря навън и двете с нея да се поразходим из градината.

— Из цялата ли? — възкликна баща ми. Резерватът се простираше на милион хектара — невъзможно разстояние за един трактор.

— Само из парцела, за който се грижа — успокои го Мейджъмдар.

И тя наистина ме изведе на специална разходка, като се грижеше за мен като за своя внучка. Когато след известно време спря трактора до един акведукт, в очите й сияеше триумфален блясък. Херметизирахме шлемовете си и излязохме навън. Заразглеждахме огромните тъмночервени венчелистчета на цветята, които бяха колкото широки, толкова и високи, скупчени на туфи по дължината на едно стебло, простиращо се на около трийсетина метра нагоре към синьо-черното небе. Колосално големите стъкловидни, запълнени с течност гроздове се точеха по ридовете, дълбоките долини и могилките като кабели под някакъв мост. Един напълно израснал възрастен човек би могъл преспокойно да мине през тях, ако гъстият им лепкав сок бе предварително източен.

— Съпругът ми и аз бяхме първите, които видяхме най-ранните признаци, че животът на Марс се завръща — обади се Мейджъмдар.

— Знам — отвърнах аз (нали си бях многознайка…). — В училище са ни говорили за това.

— Колко любезно от тяхна страна. Чела ли си книгата ми?

— Естествено!

Тя се огледа наоколо, поклащайки бавно глава.

— Прекрасни цветя, само че в по-голямата си част безплодни. Липсват им услугите на „плъзгащите се пчели“… Но са красиви, нали?

Отвърнах, че според мен са направо приказни.

— Е, роботите опрашват по няколко от тях всяка година, пък и ми разрешиха да събирам плодовете им, да ги продавам и да ям които си искам от тях. Един ми стига за цяла година.

Касея ме отведе до едно високо стебло и постави облечената ми в ръкавица ръка върху плътната му тъмнозелена повърхност.

— Ето нещо, над което си струва да се замислиш — каза тя. — Предполагам, че знаеш: тези тук са на половин милиард години и независимо от това са, така да се каже, бебета.


Години след като Касея Мейджъмдар почина, отидох до монумента, изграден върху едно равно скалисто плато, под открито небе, в близост до Марсианския университет в Синай.

Под статуите на Ти Сандра Ерзул, Касея Мейджъмдар (направила крачка напред, с напрегнато, сякаш изплашено изражение на лицето и протегнати напред ръце), Чарлз Франклин и останалите Олимпийци бе прикрепена табела, на която се изреждаха имената им и бе добавено:

На всички, които ни помогнаха да станем това, което сме сега, благодарение на които можем да растем като цветя под открито небе, свободни, под Новото слънце.

Докато четях табелката, почвата под краката ми потрепери от някакво дребно марсотресение. Статуите не помръднаха, въпреки че аз се олюлях.

А небето беше все така синьо.

Загрузка...