Престолът от драконова кост

15. Среща в странноприемницата

Първото нещо, което чу, беше някакво бръмчене, някакво натрапчиво жужене, което пронизваше ушите му и насила го събуди. С полуотворено око той видя, че насреща му се блещи чудовище — някаква тъмна безформена маса от гърчещи се крака и блестящи очи. Седна и изпищя от ужас, като размахваше ръце. Прозрачните криле на земната пчела, която наивно изучаваше носа му, бръмнаха и тя отлетя, за да потърси по-спокойно място.

Изумен от трептящата яснота на пейзажа, той заслони очите си с ръка. Дневната светлина беше ослепителна. Пролетното слънце позлатяваше тревистите хълмове като на празничен парад. Накъдето и да погледнеше, полегатите склонове бяха осеяни с глухарчета и избуяли невени. Между тях сновяха пчели, прелитаха от цвят на цвят, като някакви малки доктори, които — за своя най-голяма изненада — откриваха, че всичките им пациенти се подобряват едновременно.

Саймън отново се отпусна на тревата и пъхна ръце под главата си. Беше спал твърде дълго — жаркото слънце грееше почти над главата му. От светлината космите по ръцете му блестяха като разтопена мед, а носовете на изтърканите му обувки изглеждаха така далечни, че можеше да ги вземе за мержелеещи се планински върхове.

Внезапен отрезвяващ спомен прогони остатъците от съня. Как се беше добрал дотук? Какво…

Една тъмна сянка зад рамото му го накара бързо да коленичи; обърна се и видя оградения с дървета масив на Тистерборг да се издига на не повече от два-три километра. Всеки негов детайл беше необикновено ясен, с точни и ясни очертания, и ако не бяха тревожните му спомени, той би изглеждал изпълнен с прохлада и утеха — застинал хълм, извисяващ се между обграждащите го дървета, слени в едно от сенките и светлозелените листа. По хребета му се редяха Камъните на гнева, смътни сивеещи точки на фона на синьото небе.

Изведнъж кипящият от живот пролетен ден беше помрачен от спомена за съня. Какво се беше случило миналата нощ? Той избяга от замъка, разбира се — последните мигове с Моргенес бяха сякаш прогорили дълбоко сърцето му, — но после? Какви бяха тези кошмарни спомени? Безкрайни тунели? Елиас? Огън и белокоси демони?

„Сънища, идиот такъв, лоши сънища. Ужас и умора, и пак ужас. През нощта бягах през гробищата, накрая паднах, заспах и съм сънувал“.

Но тунелите… и черният ковчег? Главата все още го болеше, но същевременно усети някакво странно изтръпване, като от лед, поставен върху ударено място. Сънят изглеждаше толкова истински. Сега обаче бе далечен, изплъзващ се и безсмислен; остър спазъм на страх и болка, който би изчезнал като дим, ако му позволеше — или поне така му се струваше. Потисна спомените, погреба ги възможно най-дълбоко и затвори съзнанието си за тях, сякаш затваряше капак на кутия.

„Като че ли нямам за какво друго да се тревожа…“

Яркото слънце на Деня на Белтаин смекчи малко болката в мускулите му, но той беше целият подут… и много гладен. Изправи се схванато и изчисти полепналата по парцаливите му кални дрехи трева. Отново погледна крадешком Тистерборг. Дали жаравата на буйния огън все още тлееше между камъните там? Или разтърсващите събития от предния ден за известно време го бяха накарали да изгуби разсъдъка си? Хълмът се издигаше безучастен пред очите му. Саймън не искаше да знае какви тайни са спотаени под сенките на дърветата или в короната от камъни. Вече имаше предостатъчно въпроси без отговор.

Обърна гръб на Тистерборг и се загледа над тревистите хълмове към гората. Докато наблюдаваше необятните пустеещи земи, почувства как в сърцето му се настанява дълбока тъга и самосъжаление. Бе толкова самотен! Бяха му отнели всичко — бяха го лишили от приятели и дом. Плесна с ръце в изблик на гняв и усети парене в дланите си. По-късно! Щеше да плаче по-късно, сега трябваше да се държи като мъж. Но всичко беше така ужасно несправедливо!

Въздъхна дълбоко и отново погледна към далечните гори. Знаеше, че близо до тази тънка линия от сенки минава Старият горски път — простираше се на много мили от южната страна на Алдхеорте, понякога на известно разстояние, а друг път се прокрадваше боязливо до старите дървета като палаво дете. В други участъци минаваше направо под полите на гората, криволичеше през мрачни шубраци и тихи, нашарени от слънцето сечища. В сянката на гората бяха сгушени няколко малки селца и обичайната странноприемница.

„Вероятно ще мога да намеря някаква работа — поне колкото да си изкарвам прехраната. Гладен съм като мечка… при това току-що събудила се от зимен сън. Умирам от глад! Не съм ял от… от…“

Прехапа устни. Единственото, което трябваше да прави, беше да върви.

Докосването на слънцето беше като благословия. То стопляше израненото му тяло и сякаш едновременно с това разсейваше плътния, тревожен облак на мислите му. Почувства се почти новороден, като любопитното жребче с треперещи крака, което Шем му показа миналата пролет. Но този необикновен свят не беше напълно непорочен. Нещо непознато и потайно витаеше над яркия килим, ширнал се пред очите му, цветовете бяха твърде наситени, ароматите и звуците — прекалено сладникави.

Ръкописът на Моргенес неудобно напомни за себе си под пояса му и момчето го извади и го понесе в потните си ръце. Само след стотина крачки обаче се отказа и пак го мушна под колана. Старецът го беше помолил да го запази и той щеше да го направи на всяка цена. Подпъхна края на ризата си под него, за да не го протрива толкова.

Когато се измори да търси бродове, за да прекосява малките рекички, оплели ливадите като паяжина, събу обувките си. Уханието на тревата и прохладният въздух, колкото и да не разчиташе на това, все пак донякъде прогонваха мрачните и болезнени мисли от съзнанието му, помагаше му и калта, която се процеждаше между пръстите на краката му.

Не след дълго стигна до Стария път, но вместо да тръгне по разкаляните коловози, зави на запад и пое по обраслия с висока трева склон. Под себе си виждаше бели асфодели и сини шибои, които стояха смутени и беззащитни между следите от колела, сякаш някой ги беше изненадал, докато бавно бяха прекосявали пътя. Локвите отразяваха синьото следобедно небе и кротката кал блестеше като осеяна с блестящи стъкълца.

На двеста метра от другата страна на пътя дърветата на Алдхеорте образуваха безкраен ред, като заспали на поста си войници. Сенките бяха толкова тъмни, че наподобяваха широко отворени към земята двери, зейнали между стволовете. На други места се виждаха някакви постройки, вероятно колиби на секачи — на фона на изящната линия на гората изглеждаха доста недодялани.

Както вървеше, загледан в необятната гора, Саймън се спъна в една къпина и одраска болезнено краката си. Когато осъзна на какво е попаднал, мигновено спря да проклина. Повечето плодове бяха още зелени, но имаше и достатъчно узрели, така че след малко целите му бузи и брадичката му бяха изцапани със сок. Къпините не бяха още достатъчно сладки, но въпреки това му се сториха първото сериозно доказателство за доброто начало на Сътворението. Като свърши да яде, той изтри ръце в скъсаната си риза.

Когато пътят започна да се изкачва по едно дълго нанагорнище, най-накрая се появиха неоспорими доказателства за човешко присъствие. Тук-там на юг между избуялата трева стърчаха грубите върхове на плетове. Зад тези обрулени от времето стражи се мержелееха неясни силуети, които се движеха в бавния ритъм на сеитбата. Някъде наблизо други вървяха неотлъчно надолу по браздите и плевяха бурените. По-младите бяха на покривите на колибите — обръщаха сламата, удряха я здраво с дълги прътове и чистеха израсналия от аврелските дъждове мъх. Саймън изпита силно желание да поеме през полята направо към тези спокойни, подредени ферми. Навярно някой щеше да му даде работа, подслон… храна.

„Колко съм глупав? — помисли си той. — Защо просто не се върна в замъка и да изкрещя в общия двор?!“ Селяните бяха известни с недоверието си към непознати — особено сега, при слуховете за крадци и злодеи, идващи от север. Саймън беше сигурен, че Еркинската гвардия ще го търси. В тези отдалечени ферми беше много вероятно да запомнят наскоро миналия оттук червенокос младеж. Освен това той никак не бързаше да завърже разговор с непознати, поне не толкова близо до Хейхолт. Може би щеше да се чувства по-добре в някоя от странноприемниците, разположени около тайнствената гора — ако го приемеха, разбира се.

„Все пак разбирам нещо от кухненска работа, нали? Все някой ще ми даде работа…“

От едно възвишение видя, че пътят пред него е пресечен от тъмна ивица — следи от колелата на каруца, които започваха от гората и лъкатушеха на юг през полята — вероятно път на секачи, пътека, която свързваше сечищата със земеделските земи на запад от Ерчестър. Там, където се пресичаха двата пътя, се издигаше нещо тъмно и ръбато. Кратък спазъм на страх премина през тялото му, докато не осъзна, че нещото е твърде високо, за да е някой, който го дебне. Предположи, че е бостанско плашило или параклис на Елисия, Божията Майка — кръстопътищата се смятаха за нечестиви места и обикновените хора често строяха по тях свети обители, които да прокуждат скитащите духове.

Когато приближи кръстопътя, реши, че е бил прав, като предположи, че е плашило — нещото висеше и вятърът леко го полюшваше. Но щом приближи още повече, видя, че не е никакво плашило. Скоро вече не можеше да се самозалъгва, че е нещо друго, а не това, което беше в действителност: човешко тяло, висящо на набързо вдигната бесилка.

Стигна до кръстопътя. Вятърът утихна; кафеникав облак прах се носеше около него. Той спря и погледна безпомощно. Песъчливата настилка на пътя се успокои и после пак подскочи в слаба вихрушка.

Нозете на обесения, боси и покрити с черни отоци, висяха на височината на раменете на Саймън. Главата му беше клюмнала на една страна, като на пале, хванато за врата; птиците бяха изкълвали очите и лицето му. На счупена дървена дъсчица пишеше: „Р В КРАЛСКИТЕ ЗЕМИ“. Тя леко се полюляваше на гърдите му. На пътя под обесения лежеше друго парче, на което беше надраскано: „БРАКОНИЕ“.

Саймън отстъпи назад. Слаб полъх на вятъра завъртя висящото тяло, така че главата сякаш вторачи невиждащите си очи някъде отвъд полята. Момчето тръгна с бърз ход по пътя на дърварите и се прекръсти, докато минаваше през сянката на тялото. Обикновено подобна гледка би била страшна, ала и вълнуваща, както изглеждат всички мъртви неща, но сега Саймън изпитваше само вцепеняващ ужас. Той самият беше откраднал — или поне бе помогнал в кражбата — нещо много по-голямо от това, за което този беден и окаян крадец би могъл някога да мечтае: беше откраднал брата на краля от самата кралската тъмница. След колко ли време щяха да го хванат, тъй както бяха заловили този изпояден от враните нещастник? Какво ли щеше да е неговото наказание?

Погледна назад. Разяденото лице отново се беше завъртяло, сякаш за да го изпрати с поглед. Побягна и спря чак след като стигна до едно нанадолнище, което скри кръстопътя от очите му.

В късния следобед стигна до селцето Флет. В интерес на истината, това не беше точно село, а само една странноприемница и няколко схлупени до пътя къщурки, на един хвърлей място от гората. Наоколо нямаше жива душа, с изключение на една слаба женица, която стоеше пред вратата на неугледна къща. Две деца със сериозни лица и ококорени очи надничаха иззад полите й. Имаше и няколко коня — предимно товарни кранти, — вързани пред странноприемницата „Драконът и Рибарят“. Саймън бавно мина през отворената врата, като се оглеждаше предпазливо. От лъхащия на бира мрак долетяха високи мъжки гласове и той се изплаши. Реши да изчака и да си опита късмета по-късно, когато можеше да има повече клиенти, които се отбиваха от Стария горски път, за да пренощуват, и мръсните му дрипави дрехи нямаше да се набиват толкова на очи.

Продължи още малко по пътя. Стомахът му къркореше и му се прииска да беше запазил част от къпините. Имаше само още няколко къщи и една малка колиба, престроена в църква. После пътят извиваше нагоре под дърветата и Флет, такова, каквото си беше, свърши.

Точно след края на селцето той откри малко поточе, което ромолеше в покрития с листа чернозем. Коленичи и отпи. Опита се да не мисли за къпините и влагата. Събу си обувките, за да си направи възглавница, и се сгуши под един дъб. Заспа бързо — признателен гост в прохладната обител на дърветата.

И засънува…

Намери една ябълка на земята под голямо бяло дърво, толкова лъскава, кръгла и червена ябълка, че му беше жал да я захапе. Ала гладът му надделя и след малко той я вдигна и впи зъби в нея. Вкусът на хрупкавия сладък плод беше невероятен, но когато погледна отхапаното място, видя тънкото хлъзгаво тяло на един червей, навит на кълбо под лъскавата повърхност. Не можеше да си представи, че ще хвърли ябълката — тя беше толкова красива, а и той беше ужасно гладен. Завъртя я от другата страна, но когато отхапа, пак видя гърчещото се тяло на червея. Отхапваше отново и отново, всеки път на различно място, но винаги лигавото тяло беше под кората. То сякаш нямаше глава или опашка, а само безкрайни пръстени, увити около сърцевината, разяждащи свежата бяла плът на ябълката.

Събуди се с главоболие и горчилка в устата. Чувстваше се замаян и отпаднал и отиде до поточето, за да пийне вода. Кога някой е бил толкова самотен? Отслабващата следобедна светлина не докосваше спокойната повърхност на рекичката. Когато коленичи и се вгледа за момент в тъмната ромоляща вода, усети, че и преди е бил на такова място. Докато се чудеше, нежният шепот на дърветата, полюшвани от вятъра, бе заглушен от усилващ се човешки говор. За момент Саймън се изплаши, че пак сънува, но когато се обърна, видя хора, поне двайсетина — вървяха по пътя към Флет. Все още в сянката на дърветата, той се промъкна напред, за да ги огледа, и избърса уста с ръкава на ризата си.

Процесията беше от селяни, облечени с характерните за тази област груби овчарски дрехи, ала изглеждаха в празнично настроение. Жените бяха вплели в разпуснатите си коси сини, златисти и зелени панделки. Полите им се увиваха около босите глезени. Някои вървяха по-напред и носеха в престилките си цветчета, които ръсеха по земята. Мъжете, едни млади и пъргави, други — куцукащи старци, носеха на раменете си едно отсечено дърво. Клоните му бяха украсени с панделки, като тези на жените. Мъжете го бяха вдигнали високо и го поклащаха жизнерадостно, докато вървяха по пътя.

Саймън се усмихна. Дървото на мая! Естествено. Днес беше Денят на Белтаин и те носеха дървото на мая. Често беше гледал да издигат това дърво на Площада на битките в Ерчестър. Изведнъж усети, че усмивката му е прекалено широка. Главата му сякаш олекна. Наведе се и се скри зад храста.

Жените пееха и гласовете им се сливаха нестройно сред танците и въртенето на тълпата.

Мъжете им отговориха с весели и закачливи гласове:

Всички заедно изпяха припева:

Жените тъкмо подхващаха друг куплет — този за ружите и лилиите, и Краля на цветята, когато шумната група стигна до Саймън. Опиянен от въодушевлението и темпераментната музика, ехтяща в главата му, той тръгна напред. На десетина крачки от него по огрения от слънцето път един от мъжете, които бяха най-близо, се спъна, защото една панделка се уви около очите му. Един от спътниците му му помогна да се освободи от нея и докато развързваше златистата лента, мустакатото му лице се изкриви в ухилена гримаса. Поради някаква причина, блясъкът на оголените му зъби възпря Саймън, който се канеше да напусне укритието си сред дърветата.

„Какво правя? — укори се той наум. — При първия звук на приятелски гласове съм готов да изляза на открито! Тези хора са веселяци, но и хрътката играе с господаря си — и горко на непознатия, който се появи изневиделица“.

Мъжът, когото беше наблюдавал, извика на спътника си нещо, но Саймън не чу какво, тъй като глъчката беше много силна. После същият мъж се обърна, хвана една панделка и извика друг. Тримата затанцуваха заедно и когато и последните изоставащи участници в шествието отминаха, Саймън излезе на пътя и ги последва — слаб и окъсан: човек би могъл да го помисли за печалния дух на дървото, който тъжно следва откраднатия си дом.

Клатушкащото се шествие изкачи малкия хълм зад църквата. Последните слънчеви лъчи над ширналото се поле бързо се топяха. Поставеното на върха на църковния покрив Дърво хвърляше над могилата сянка, наподобяваща нож с извита дръжка. Без да знае какво ще стане, Саймън следваше от разстояние селяните, докато изкачваха дървото по един полегат склон, препъваше се и ги настигаше по разпръснатите розички. На върха мъжете се събраха. Потни и шумни, те си разменяха шеги и изправиха дървото в една изкопана дупка. После, докато едните прикрепяха олюляващата се грамада, другите укрепиха основата й с камъни. Най-сетне се отдръпнаха. Дървото на мая се олюля леко, после се килна на една страна и предизвика изблик на гръмогласен смях. После се задържа право, със съвсем лек наклон, и хората се развикаха радостно. Скрит в сянката на дърветата, Саймън си позволи един тих радостен възглас, а после се оттегли в скривалището си, защото се задави. Разкашля се. Пред очите му причерня — почти дял ден не бе отронил дума.

Изпълзя обратно с насълзени очи. В полите на хълма гореше огън. Най-високите клони на дървото бяха озарени от залеза, а пламъците играеха в основата му и така то приличаше на запалена в двата края факла. Привлечен от неустоимата миризма на храна, Саймън се приближи до бъбривите старци, които постилаха покривки и подреждаха вечерята край каменната стена зад малката църква. Изненада се и се разочарова, като видя колко оскъдни са приготовленията им — съвсем недостатъчно угощение за празничен ден, и лошото бе, че шансът да задигне нещо, без да го забележат, бе нищожен.

По-младите мъже и жени бяха започнали да танцуват около дървото на мая, като се стараеха да оформят кръг. Заради пияните, които се препъваха по склона, кръгът така не се затвори напълно. Зрителите надаваха насърчителни викове, като гледаха как танцуващите напразно се опитват да се хванат за ръце. Един след друг празнуващите се отказваха от танца и се отдалечаваха със залитане или се изтъркулваха надолу по хълма, просваха се на земята и се смееха до припадък. Саймън копнееше да се присъедини към тях.

Скоро всички насядаха на групички по тревата и покрай стената. Най-високата част на дървото приличаше на рубиненочервено копие, уловило последните слънчеви лъчи. Един от мъжете извади кокалена свирка и засвири. При звуците на инструмента постепенно се възцари тишина, нарушавана единствено от шепот и случайни звуци на сподавен смях. Най-сетне синкавата тъмнина забули всичко. Тъжният глас на свирката се рееше, като духа на печална птица. Една млада жена с черна коса и слабо лице се изправи, като се подпираше на рамото на младия си мъж. Полюшвайки се леко, като залюляна от вятъра тънка бреза, тя запя. Саймън почувства как голямата празнота, изпълнила сърцето му, се топи под звуците на песента, вечерта и натрапчивото, приятно ухание на тревата.

Чернокосата жена млъкна и седна, а пламъците запращяха и заискриха, сякаш се подиграваха на тъжната песен.

Саймън бързо се отдалечи от огъня. Очите му бяха пълни със сълзи. Гласът на жената беше пробудил у него някакъв силен копнеж по дома, по шеговитите гласове на миячите, по фамилиарната любезност на камериерките, по леглото му, по крепостния ров, по дългите, огрени от слънцето стаи на Моргенес, дори и — с огорчение осъзна той — по Рейчъл Драконката.

Шушуканията и смехът зад гърба му изпълваха пролетния мрак като жужене на нежни крилца.

На улицата пред църквата имаше двайсетина души. Повечето от тях, на групички от по двама-трима, изглежда, се бяха запътили през спускащия се мрак към „Драконът и Рибарят“. Зад вратата проблясваше огън и обагряше в жълта светлина безделниците на входа. Саймън се приближи, като все още бършеше очите си, и миризмата на месо и тъмно пиво го заля като океанска вълна. Вървеше бавно, на няколко крачки зад последната група, и се чудеше дали да не попита веднага за работа, или просто да изчака в приятната топла обстановка до по-късно, когато съдържателят ще има свободна минутка да поговори с него и да види, че той е момче, на което може да се разчита. Ужаси се само при мисълта да моли за подслон някакъв непознат, но какво друго можеше да направи? Да спи в гората като звяр?

Докато се провираше покрай една група пияни фермери, които спореха за предимствата на стригането в края на сезона, едва не се препъна в една тъмна фигура, свита до стената под висящата табела на странноприемницата. Едно розово лице с малки черни очи се обърна и се вторачи в него. Саймън измънка някакво извинение и вече се бе отдалечил, когато се сети.

— Аз те познавам! — каза той на свитата фигура. Черните очи като че ли се разшириха от безпокойство. — Ти си монахът, когото срещнах на Главната улица! Брат… брат Кадрах?

Кадрах, който за кратко изглеждаше така, сякаш ще се измъкне с пълзене на ръце и крака, присви очи и на свой ред се взря в него.

— Не ме ли помниш? — попита развълнувано младежът. Срещата на познато лице го бе замаяла като вино. — Аз съм Саймън.

Няколко фермери се обърнаха и ги погледнаха с безразлични помътнели очи. Страхът сви сърцето на Саймън и му припомни, че е беглец.

— Аз съм Саймън — повтори той по-тихо.

По кръглото лице на монаха пробяга изражение, което показваше, че го е познал, а и още нещо.

— Саймън! Ами да, разбира се, момчето ми! Какво те води от големия Ерчестър в неприветливия малък Флет? — Кадрах се изправи с помощта на една дълга тояга, опряна на стената.

— Ами… — Саймън беше смутен.

„Да, какво правиш, идиот такъв! Да заговориш един почти непознат човек! Мисли, глупако! Моргенес се опита да ти каже, че това не е игра“.

— Изпратиха ме по работа… от замъка…

— И реши да вземеш малкото си останали пари, да се отбиеш в прословутата кръчма „Драконът и Рибарят“ — Кадрах направи кисела физиономия — и да хапнеш нещо? — Преди Саймън да успее да отрече или поне да реши дали да го направи, монахът продължи:

— Това, което би трябвало да направиш сега, е да вечеряш с мен и да ми позволиш да платя сметката — не, не, момче, настоявам! Просто така е честно, след като така любезно показа пътя на един непознат. — Саймън не успя да отрони и дума, когато брат Кадрах го хвана за ръката и го затегли към общата трапезария.

Когато влязоха, няколко души се извърнаха, но никой не се загледа особено в тях. Помещението беше дълго, с нисък таван и подредени около стените груби маси и пейки, покрити с петна от вино и изподраскани. Изглеждаше, че се държат само защото бяха споени от обилно разливан по тях засъхнал сос и лой. В най-близкия до вратата ъгъл имаше широко каменно огнище, в което гореше буен огън. Едно потно, покрито със сажди селско момче въртеше на шиш голямо парче говеждо. То трепна, когато пламъците просъскаха от капещата мазнина. На Саймън внезапно му се стори, че всичко изглежда и ухае като в рая.

Кадрах го замъкна до едно кътче при вътрешната стена. Масата беше така напукана и с толкова дупки, че го заболя, когато подпря голите си лакти върху нея. Монахът седна срещу него, облегна се на стената и опъна краката си под масата. Вместо сандали, както Саймън очакваше, беше със скъсани ботуши, разцепени от капризите на времето и от продължително носене.

— Кръчмарю! Къде си, уважаеми кръчмарю? — извика Кадрах. Двама навъсени местни жители, със синкави устни, за които Саймън би се заклел, че са близнаци, погледнаха от отсрещната маса с изписано по всяка бръчка на лицата им раздразнение. След малко собственикът се появи — брадат мъж с гръден кош като бъчва и с дълбок белег, минаващ по носа и горната му устна.

— А, ето те — каза Кадрах. — Бог да те благослови, сине мой, ще ни донесеш ли по една халба от най-доброто пиво, което имаш? После бъди така любезен да ни отрежеш малко от това месо — ето това там, и да ни донесеш две панерчета хляб, да си го хапнем заедно с месото. Благодаря, младежо.

Собственикът се намръщи при думите на Кадрах, но рязко тръсна глава в знак на съгласие и се оттегли. Докато се отдалечаваше, Саймън го чу да си мърмори:

— Хернистирски негодник…

Бирата веднага дойде, а после и месото, после още бира. В началото Саймън ядеше като прегладняло куче, но след като позасити вълчия си глад и огледа помещението, за да се увери, че никой не ги оглежда целенасочено, намали темпото и се заслуша в несвързаното бърборене на брат Кадрах.

Хернистирецът беше чудесен разказвач, въпреки гърления си акцент, който понякога правеше казаното трудно за разбиране. Саймън се забавляваше страхотно от приказката за арфиста Итинег и неговата дълга, дълга нощ, въпреки че бе малко стъписан да чуе такава история от едно духовно лице. Смя се така гръмогласно на приключенията на Хатрайхин Червения и ситската жена Финаджу, че заля и без това мръсната си вече риза с бира.

Бяха се застояли доста дълго. Странноприемницата бе вече почти празна, когато брадатият кръчмар напълни халбите им за четвърти път. С оживени жестове Кадрах разказваше на Саймън за един бой на пристанището Ансис Пелипе в Пердруин, на който бил свидетел. Обясняваше как двама монаси се пребили с тояги почти до смърт, спорейки дали бог Усирис е освободил от магия един мъж, превърнат в прасе на остров Гренаман. На най-интересното място, когато брат Кадрах замахна с ръце така ентусиазирано, че Саймън се изплаши да не падне от пейката, кръчмарят шумно тресна една кана бира в средата на масата. Прекъснат по средата на едно възклицание, Кадрах вдигна очи.

— Да, добри ми господине? — попита той и повдигна рунтавите си вежди. — С какво бихме могли да ви услужим?

Съдържателят стоеше с кръстосани на гърдите ръце, а лицето му беше изпълнено с подозрение.

— Досега не съм ви поискал сметката, защото сте божи служител, отче — каза кръчмарят, — но скоро трябва да затварям.

— Това ли е единственото, което ви безпокои? — Кръглото лице на Кадрах се озари от усмивка. — Веднага ще се разплатим с вас, добри човече. Как ви беше името?

— Фриуару.

— Не се безпокойте, добри ми Фриуару. Позволете ни с момчето да си допием и после ще ви оставим да си легнете.

Поуспокоен, Фриуару кимна и с тромава походка се запъти към момчето, което въртеше шиша, и му се разкрещя. Кадрах изпразни чашата си на една дълга шумна глътка и се ухили на Саймън.

— Пий бързо, момче. Не бива да караме човека да ни чака. Аз съм от Граниския орден и съчувствам на бедния човечец. Между другото, добрият свети Гранис е покровител на кръчмарите и пияниците — две естествено близки категории.

Саймън се изкиска и пресуши чашата си, но след като я остави, го зачовърка някакъв откъслечен спомен. Когато се срещнаха първия път в Ерчестър, Кадрах май беше казал, че е от някакъв друг орден? Нещо с „в“? Вилдерван?

Монахът съсредоточено ровеше из джобовете на дрехата си, така че Саймън остави въпроса без отговор. След секунда Кадрах извади една кожена кесия и я пусна на масата; не се чу никакъв звук — нито подрънкване, нито звънтене. Лъсналото от пот чело на Кадрах се набръчка загрижено, той бавно вдигна кесията до ухото си и я разклати. Отново не се чу нищо. Саймън гледаше втренчено.

— Ах, момче, момче — тъжно въздъхна свещеникът. — Какво ще кажеш за това? Днес спрях да помогна на един беден просяк — занесох го до реката и измих кървящите му крака — и виж как се е отплатил за любезността ми. — Кадрах обърна кесията и Саймън видя зеещата дупка, изрязана на дъното. — Можеш да разбереш защо понякога се страхувам за този грешен свят, млади Саймън, нали? Помогнах на човека и защо му е трябвало да ме ограбва, след като дори го занесох на гръб до водата? — Монахът въздъхна тежко. — Виж, момче, опасявам се, че ще бъда принуден да се възползвам от човеколюбието и ейдонитската ти щедрост, за дами дадеш назаем парите, които дължим тук. Ц-ц-ц — зацъка той и размаха срязаната кесия пред празния поглед на Саймън, — ах, този свят наистина е разяден от порока.

Саймън чуваше думите му съвсем смътно, като шумолене в размътената си от бирата глава. Не гледаше дупката, а чайката, избродирана с плътна синя нишка на кожата на кесията. Приятно опиянен допреди малко, сега той се почувства натежал и потиснат. След секунда вдигна втренчения си поглед и очите му срещнаха очите на брат Кадрах. От бирата и топлината в помещението бузите и ушите на Саймън горяха, ала сега той усети кръвта, която бликаше от туптящото му до пръсване сърце и ставаше все по-гореща, докато се качваше нагоре.

— Това… е моята… кесия! — каза той. Кадрах примигна като току-що излязъл от бърлогата си язовец.

— Какво казваш, момче? — попита угрижено той, като се приплъзна леко от стената към средата на пейката. — Не те чух добре.

— Тази… кесия… е моя.

Саймън почувства как в него избликва цялата болка, цялата безвъзвратност на изгубеното — разочарованото лице на Джудит, тъжната изненада на доктор Моргенес — и дълбоката му погнуса от предаденото доверие. Всички червени косми по врата му се изправиха като четина на глиган.

— Крадец! — внезапно извика той и се хвърли напред, но Кадрах беше усетил намерението му. Дребният монах скочи от пейката и хукна покрай стената на хана към вратата.

— Чакай малко, момче, правиш грешка! — изкрещя той, но дори наистина да мислеше така, изглежда, не вярваше особено в способностите си да убеди Саймън. Без да спира дори за миг, той грабна тоягата си и изскочи през вратата. Саймън тичаше подире му с всичка сила, ала щом стигна до вратата, усети как две подобни на мечешки лапи ръце го сграбчиха през кръста. Миг по-късно младежът се озова във въздуха и зарита безпомощно.

— Какво си намислил ти бе? — изгрухтя в ухото му Фриуару. После кръчмарят се извъртя и запрати Саймън насред осветената от огъня трапезария. Младежът се просна на влажния под и задъхан остана да лежи там.

— Монахът! — изстена най-накрая. — Откраднал ми е кесията! Не го оставяйте да избяга!

Фриуару хвърли поглед към вратата.

— Е, ако това е вярно, той отдавна вече е изчезнал, но как мога да съм сигурен, че всичко това не е част от плана, а? Откъде да знам, че вие двамата не разигравате този номер с монаха във всяка странноприемница оттук до Утаниат? — Няколко закъснели пияници се закискаха. — Ставай, момче — каза той, сграбчи ръката на Саймън и грубо го изправи. — Ще проверя дали Деорхелм или Годстан не са чували за вас двамата.

Той изблъска Саймън през вратата и го повлече покрай стената на сградата, стиснал ръката му в яката си хватка. Лунната светлина очертаваше покрива на конюшнята, а първите дървета бяха само на хвърлей от тях.

— Защо просто не попита за работа, магаре такова? — изръмжа Фриуару, докато буташе препъващия се пред него младеж. — Моят Хийнфакс току-що напусна и един добре сложен млад човек като теб би ми бил от полза. Непростима глупост — и си затваряй устата, ако обичаш.

До конюшнята имаше малка барака, отделна, но въпреки това свързана с основната постройка. Фриуару блъсна вратата с юмрук.

— Деорхелм! — извика той. — Буден ли си? Ела да погледнеш този момък и да ми кажеш дали си го виждал. — Отвътре се чу шум от стъпки.

— Пресвето Дърво, ти ли си, Фриуару? — избоботи един глас. — Трябва да потегляме призори. — Вратата рязко се отвори. Стаята зад нея беше осветена от няколко свещи.

— Имаш късмет, че играехме на зарове и още не сме си легнали — каза мъжът, който отвори. — Какво има?

Очите на Саймън се разшириха, а сърцето му заби лудо. Този мъж, и другият, който лъскаше меча си на едно от леглата, носеха зелените наметала на Еркинската гвардия на Елиас.

— Този млад хулиган и крадец на… — едва успя да каже Фриуару, когато Саймън се обърна и заби глава в корема му. Брадатият мъж се строполи с тежка въздишка. Саймън скочи и се втурна към укритието на гората. След няколко скока вече беше изчезнал. Двамата войници зяпнаха подире му, онемели от изненада. На земята, на осветеното от свещите място пред вратата, Фриуару сипеше проклятия.

16. Бялата стрела

— Не е честно! — изхлипа Саймън вероятно за стотен път и удари с юмрук влажната земя. По зачервените кокалчета на пръстите му полепнаха листа; изобщо не му стана по-топло. — Не е честно! — промърмори и се сви на топка. Слънцето беше изгряло преди час, ала слабата му светлина не топлеше. Саймън потрепери и заплака.

И наистина не беше честно — изобщо. Какво беше направил, та трябваше да лежи мокър, злочест и бездомен в гората Алдхеорте, докато други спяха в топлите си легла или току-що бяха станали, обличаха се в сухи дрехи и закусваха хляб и мляко? Защо трябваше да го гонят и преследват като мръсно животно? Той се опита да направи това, което беше правилно, да помогне на приятеля си и на принца, а това го превърна в гладуващ бездомник.

„Но Моргенес е още по-зле, нали? — изтъкна с презрение една част от него. — Бедният доктор вероятно на драго сърце би се сменил с теб“.

Но дори и това не беше съвсем така. Доктор Моргенес поне имаше някаква представа в какво се замесва, какво може да стане. Самият той, помисли си с отвращение Саймън за себе си, беше наивен и глупав като мишка, която излиза от дупката си, за да си играе на гоненица с котката.

„Защо Бог ме мрази толкова?“, чудеше се Саймън и подсмърчаше. Как Усирис Ейдон, за когото свещеникът казваше, че бди над всички, го беше оставил да страда и да умре в дивата пустош по такъв начин? Той отново избухна в плач.

Малко по-късно, докато бършеше очите си, се зачуди колко ли дълго е лежал, вторачен в нищото. Стана с усилие и излезе от прикритието си, за да раздвижи малко ръцете и краката си. Облекчи се, а после бавно тръгна към малкото поточе да пийне вода. При всяка стъпка в коленете, гърба и врата го пронизваше безмилостна болка.

„Всички да горят в Ада. Да върви по дяволите и проклетата гора. А също и Господ, за това му дело“.

Боязливо вдигна поглед от прохладната вода в шепите си, ала безмълвното му богохулство остана ненаказано.

Когато се напи, тръгна нагоре и след малко стигна до едно място, където потокът се вливаше в един вир и буйните му води се успокояваха. Докато се навеждаше, загледан в размазаното от сълзите отражение, усети нещо да му убива на кръста: пречеше му да се свие, без да се подпре на ръце.

„Ръкописът на доктора!“.

Извади омекналия свитък, мушнат между панталоните и ризата му. Коланът му беше направил ръб по дължината на целия пакет. Носеше го от толкова време, че страниците бяха приели извивките на тялото му и приличаха на ризница; полюшваха се в ръцете му като бореща се с вятъра платноходка. Първата страница беше изцапана и втвърдена от мръсотия, но Саймън различи дребния заплетен почерк на доктора: той беше носил финото оръжие на Моргенес — думите. Усети внезапен болезнен спазъм, подобен на глад, внимателно остави листовете настрани и отново погледна вира.

Отне му един миг, за да различи отражението си сред сенките върху водната повърхност. Светлината струеше откъм гърба му, образът му беше почти само силует, тъмна фигура със слабо загатнати черти около осветените слепоочия, бузите и челюстта. Наклони глава, за да улови слънцето, и с крайчеца на окото си видя във водата отражението на преследвано животно: с наострени уши, които се ослушваха за преследвачи, косата сплъстена на кичури, с приведен врат, който говореше не за цивилизованост, а за животинска бдителност и страх. Грабна ръкописа и тръгна по брега на потока.

„Аз съм съвсем сам. Никой никога вече няма да се погрижи за мен. Не че някой го е правил преди“. Усещаше как сърцето му ще се пръсне в гърдите.

След кратко търсене откри едно осветено от слънцето местенце и седна, за да избърше сълзите си и да помисли. Заслушан в чуруликането на птиците, изпълващо иначе безмълвната гора, си даде сметка, че трябва непременно да си намери по-топли дрехи, ако ще прекарва нощите под открито небе, а това неминуемо щеше да е така поне докато не се отдалечеше достатъчно от Хейхолт. Трябваше и да реши накъде да тръгне.

Разсеяно започна да прелиства листовете. Всяка страница беше плътно изписана с думи. Думи — как можеше някой да измисли наведнъж толкова много думи, да не говорим за това да ги напише? Само при мисълта за това го заболя главата. И каква полза от думите, мислеше той, с потрепващи от огорчение устни, когато ти е студено и си гладен… или когато Приратес е пред вратата ти? Раздели две залепнали страници. Долната се скъса и той се почувства така, сякаш неволно е наранил приятел. Загледа се в нея за момент и бавно прокара пръста си по познатия почерк, после я вдигна на светлината и зачете с присвити очи.

„… странно е като си помисли човек, че тези, които сътворяваха песните и историите, за да забавляват бляскавия двор на Джон, в опитите си да го представят по-велик от живота всъщност омаловажиха това, което беше в действителност“.

Когато прочете пасажа за първи път, като се опитваше да го проумее дума по дума, не успя да разбере нищо. Но докато го четеше повторно, в главата му зазвуча гласът на Моргенес. Едва не се усмихна и за миг забрави ужасното си положение. Все още не схващаше съвсем смисъла, ала разпознаваше начина на говорене на учителя си.

„Да вземем за пример — четеше той по-нататък — пристигането му от остров Уоринстен в Еркинланд. Поетите твърдят, че Бог го бил призовал да убие дракона Шуракай, че стъпил на брега в Гренефод с меча си Блестящ гвоздей в ръка и със съзнание, погълнато единствено от тази велика мисия.

След като е възможно милостивият Бог да го е призовал, за да освободи земята от свирепото чудовище, все още предстои да се изясни защо например Бог е оставил споменатия дракон да опустошава страната години наред, преди да изпрати възмездието. И разбира се, тези, които са го познавали тогава, помнят, че когато той тръгнал от Уоринстен, бил само един невъоръжен фермерски син и като такъв е стъпил на нашия бряг. Дори и не помислял за Червения змей, докато не прекарал повече от половин година в Еркинланд“.

Беше много успокояващо отново да чуе гласа на Моргенес, макар и само във въображението си, ала този пасаж го озадачи. Нима Моргенес се опитваше да каже, че Престър Джон не е убил Червения дракон, или само, че не е бил избран от Бог да стори това? Ако не е бил избран от Усирис, как е успял да убие лукавия звяр? Не говореха ли хората в Еркинланд, че той е крал, миропомазан от самия Господ?

Докато седеше и размишляваше, задуха студен вятър и кожата по ръцете му настръхна.

„Милостиви Ейдон, трябва да намеря наметало или някаква топла дреха — помисли си той. — И да реша накъде да поема, вместо да си седя тук като някакъв идиот и да се залъгвам с тези стари писания“.

Сега беше сигурен, че вчерашният му план — да се скрие зад тънкия воал на анонимността и да стане слуга в някой малък селски хан — е неосъществим. Проблемът не бе в това дали двамата войници, от които избяга, щяха да го познаят. Ако те не го познаеха, със сигурност щеше да го направи някой друг. Беше сигурен, че войниците на Елиас вече претърсват околността за него. Той не бе просто един избягал прислужник, той беше престъпник, ужасен престъпник. Заради бягството на Джосуа вече загинаха няколко души. Ако попаднеше в ръцете на Еркинската гвардия, нямаше да има пощада.

Как можеше да се измъкне? Накъде да тръгне? Усети, че отново го обхваща паника, и се опита да я потисне. Предсмъртното желание на Моргенес беше той да последва Джосуа в Наглимунд. Сега това му изглеждаше единствената разумна посока. Ако принцът беше успял да се измъкне, със сигурност щеше да приеме с радост Саймън. Ако ли не, тогава верните поданици на Джосуа щяха да му предоставят убежище в замяна на новини за господаря си. И все пак пътят до Наглимунд беше отчайващо дълъг. Саймън знаеше за посоката и разстоянието само това, което беше чувал, но никой не бе казвал, че е близо. Ако продължеше на запад по Стария горски път, вероятно щеше да стигне до кръстопътя с пътя Велдхелм, който вървеше на север и минаваше покрай подножието на хълмовете, откъдето идваше и името му. Ако успееше да намери пътя Велдхелм, поне щеше да върви в правилната посока.

Нави листовете на руло и ги върза с парцал, който откъсна от подгъва на ризата си. Забеляза, че е пропуснал една страница. Тя лежеше отстрани и като я вдигна, видя че е покрита с петна от потта му. Сред неясните, размазани букви едно изречение беше изчезнало. Думите изскочиха пред очите му.

„… Ако беше белязан от божественото, то това личеше най-вече в пристиганията и заминаванията му, в способността му да бъде на подходящото място в най-подходящото време, като така се възползваше от…“

Това не бе точно предсказание или пророчество, ала някак си го ободри и затвърди решението му. Щеше да тръгне на север — на север към Наглимунд.

Злочестото, изпълнено с премеждия и болка пътуване, продължило през целия ден, завърши донякъде щастливо, благодарение на една случайна находка. Докато се провираше през храсталаците, за да заобиколи накацалите тук-там близо до пътя колиби, през една пролука между дърветата той успя да зърне безценно съкровище: нечие пране. Докато пълзеше към дървото, чиито клони бяха окичени с влажни дрехи и едно вонящо прогизнало одеяло, той не изпускаше от поглед мизерната колиба само на няколко крачки от него. С разтуптяно сърце дръпна едно вълнено наметало, което бе толкова тежко от водата, че той залитна, когато се плъзна в ръцете му. Откъм колибата не се чу нищо. Всъщност като че ли наоколо нямаше никого. Неизвестно защо това го накара да се почувства още по-зле заради кражбата. Докато пълзеше с товара си към гъстите дървета, в съзнанието му изплува грубата дървена табела, увиснала върху безжизнените гърди на обесения.

Саймън скоро разбра, че животът на беглеца няма нищо общо с приказките за Джак Мандуоуд, разбойника, за когото му беше разказвал Шем. Той си представяше гората Алдхеорте като безкрайна просторна зала, с под от мека трева и с колони от дървесни стволове, подпиращи високия таван от листа и синьо небе, една открита шатра, където рицари като сър Талистро от Пердруин или великия Камарис яздеха буйните си коне и спасяваха омагьосани хубавици от ужасната им съдба. Попаднал в безизходица в тази враждебна действителност, Саймън осъзнаваше, че дърветата се сгъстяват, а клоните се вплитат един в друг като скупчени на кълбо змии. Храсталаците също възпрепятстваха пътя му — едно безкрайно неравно поле от къпинаци и повалени стволове, които лежаха почти невидими под мъха и гниещите листа.

В първите дни, когато от време на време минаваше през сечища и за кратко можеше да върви безпрепятствено, звукът от собствените му стъпки, които отекваха над рохката земя, го караше да се чувства беззащитен. Той се усети, че бърза да премине през долчинките под косите слънчеви лъчи, устремен към прикритието на шубраците. Това слабоволие така го ядоса, че той съзнателно си наложи да прекосява сечищата по-бавно. Понякога дори си тананикаше песнички, заслушан в ехото, сякаш гласът му, който потреперваше и потъваше сред дърветата, беше най-естественото нещо на света, ала щом отново влезеше в къпинаците, почти не можеше да си спомни какво е пял.

Макар спомените от живота му в Хейхолт все още да изпълваха съзнанието му, те бяха само мимолетни проблясъци, които му се струваха все по-далечни и нереални, потънали в нарастващата мъгла на гнева, огорчението и отчаянието. Бяха му откраднали дома и щастието. Животът в Хейхолт беше приятен и спокоен, хората — любезни, удобствата — прекрасни. Сега в продължение на безкрайни унили часове той с мъка си проправяше път през плетеницата от дървета, нещастен и изпълнен със самосъжаление. Чувстваше как предишният Саймън постепенно си отива. Все по-често и по-често мислите, които го поддържаха, се въртяха само около две неща: да върви напред и да яде.

В началото дълго се колебаеше дали да тръгне по открития път — щеше да се придвижва по-бързо, ала рискът да го открият бе по-голям — или да се опита да го следва под прикритието на гората. Последното му се стори по-добра идея, но скоро разбра, че пътят и краят на гората на места толкова се раздалечават, че често му беше страшно трудно отново да излезе близо до пътя, като върви през непроходимия гъсталак на Алдхеорте. С неловко смущение откри, че не знае как да запали огън, нещо, за което никога не се беше замислял, докато слушаше как Шем описва смешния Мандуоуд и приятелите му разбойници, пируващи с печено еленско под дърветата. Тъй като нямаше факла, за да си свети, явно единственото, което можеше да стори, бе да върви по пътя през нощта, когато грееше луната. В такъв случай трябваше да спи през деня и да използва оставащите до залез-слънце часове, за да се провира през гората.

Липсата на факла означаваше липса и на огън за готвене, което в известен смисъл беше най-неприятно. От време на време намираше гнезда с петнисти яйца, които яребицата-майка беше скрила в дупки под гъстата трева. Те му осигуряваха някаква храна, но беше трудно да изсмуква лепкавия студен жълтък, без да си мисли за топлите, уханни лакомства в кухнята на Джудит и с горчивина да си спомня за утрините, в които, забързан да отиде при Моргенес или на турнирното поле, оставяше чинията си — пълна с големи залъци, намазани с масло и мед — почти недокосната. Сега представата за парче корав хляб с масло се превърна в бленувано съкровище.

Тъй като не умееше да ловува и знаеше съвсем малко или нищо за това кои диви растения са ядливи, Саймън дължеше оцеляването си на дребни кражби от градините на местните овчари. Оглеждаше се за кучета и за разгневени стопани, изскачаше от прикритието на гората и задигаше оскъдните, поникнали нарядко моркови и лук или набързо откъсваше ябълките от по-ниските клони, но дори и тези незначителни блага бяха рядкост. Често болката от глада ставаше толкова нетърпима, че той започваше гневно да крещи и жестоко да рита сплетените храсталаци. Веднъж ритна толкова яростно и изпищя толкова силно, че падна по лице сред шубраците, останал без дъх, и после дълго не успя да се изправи. Лежеше заслушан в заглъхващото ехо на вика си и мислеше, че ще умре.

Не, животът в гората изобщо не беше толкова славен, колкото си го беше представял в онези далечни следобеди в Хейхолт, докато седеше в ухаещите на сено и кожа конюшни и слушаше разказите на Шем. Могъщият Алдхеорте беше мрачен и стиснат домакин, който неохотно даваше подслон на скитниците. Докато се криеше в бодливите храсти, за да проспи деня, докато криволичеше мокър и треперещ през мрака под уловената в мрежата на клоните луна или крадешком притичваше през градините в прекалено голямото си увиснало наметало, Саймън осъзнаваше, че е по-скоро страхливец, отколкото бандит.

Въпреки че навсякъде носеше със себе си навитите на руло страници, в които Моргенес беше описал живота на Джон, сякаш бяха кралски жезъл или светото Дърво на някой свещеник, дните се нижеха, а той все по-рядко и по-рядко ги четеше. В кратката привечер между оскъдното ядене — ако изобщо имаше такова — и ужасяващата, потискаща тъмнина на откритото небе той развързваше свитъка и прочиташе част от някоя страница, ала с всеки ден му ставаше все по-трудно да разбере смисъла. Една страница, на която се открояваха имената на Джон, Ейлстан — Краля на рибарите и дракона Шуракай, привлече за малко вниманието му, ала след като упорито я прочете четири пъти, той установи, че е разбрал също толкова, колкото и от годишните кръгове върху някое отсечено дърво. В следобеда на петия ден, откакто беше в гората, той седеше и плачеше тихо, с разпилени в скута му страници. Разсеяно погали гладкия пергамент, както преди безкрайно много време чешеше кухненската котка в една топла светла стая, ухаеща на лук и на канела…

Осем дни след премеждието в „Дракона и Рибаря“ той мина съвсем близо край Систан — едно малко по-голямо от Флет селце. Над двата глинени комина на крайпътния хан се виеше дим, но пътят беше безлюден под яркото слънце. Саймън се загледа от склона на хълма през горичката от сребристи брези и споменът за последното му топло ядене го удари в главата като с юмрук, коленете му омекнаха и той едва не падна. Онази отдавна отминала вечер, независимо от завършека й, му се стори почти като някогашния разказ на доктор Моргенес за езическия рай на древните жители на Римърсгард — вечно пиене и разказване на истории, един безкраен празник.

Той се прокрадна надолу по склона към притихналия хан с разтреперани ръце и налудничави планове в главата, как да открадне парче месо от перваза на отворения прозорец или да се вмъкне през задната врата и да задигне нещо от кухнята. На средата на склона внезапно осъзна какво прави: напускаше сянката на дърветата по обяд, едно болно, трескаво животно, загубило инстинкта си за самосъхранение. Изведнъж се почувства гол въпреки вълненото наметало и замръзна на място, после се обърна и бързо пое назад към стройните като лебедови шии брези. Сега дори и те му се сториха твърде несигурно прикритие. С проклятия и пъшкания той се закатери към по-гъст заслон и потъна в успокояващото лоно на Алдхеорте.

След петдневно вървене на запад от Систан мръсният и гладен младеж се катереше по поредния склон и гледаше надолу към една груба колиба, разположена в малка горска долина. Беше сигурен доколкото въобще можеше да е сигурен при тези накъсани и объркани мисли, — че още един ден без истинска храна или поредната самотна нощ в студената, негостоприемна гора ще го накарат окончателно да полудее. Щеше съвсем да се превърне в животното, което все по-често усещаше в себе си. Мислите му бяха нечисти като на някой скот: храна, тъмни закътани местенца, изтощително скитане из гората — това бяха грижите, които изцяло поглъщаха вниманието му. Беше му все по-трудно да си спомня за замъка. Беше ли топло там? Разговаряха ли другите с него? Когато един клон сцепи наметалото му и одраска ребрата му предния ден, той успя само да изръмжи и да заблъска дървото като истински звяр!

„Някой… някой живее тук…“

Пред колибата имаше пътечка, оградена с подредени камъни. Под стряхата на страничната стена беше наредена купчина цепеници. Разбира се, разсъждаваше той, като тихо подсмърчаше, разбира се, че някой тук ще го съжали, ако отиде до вратата и смирено помоли за храна.

„Толкова съм гладен. Не е честно. Не е справедливо! Някой трябва да ме нахрани… някой…“

Той бавно пое надолу. Краката му бяха изтръпнали, а устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Един слаб спомен за човешкото поведение сред хора му нашепваше, че не трябва да плаши тези селски хорица, тези подозрителни горски жители в дървената им хралупа. Тръгна напред, изпънал празните си ръце пред себе си, бледите му пръсти бяха широко разтворени в знак, че идва с мирни намерения.

Колибата беше празна, а може би обитателите й просто не отговаряха на чукането на подутите му кокалчета по вратата. Той я обиколи, като прокарваше върховете на пръстите си по грубото дърво. Единственият прозорец беше закован с широка дъска. Почука още веднъж, по-силно, но отвътре му отговори само кухо ехо.

Той приклекна под закования прозорец и тъкмо си мислеше дали да не го разбие с някоя от цепениците, когато едно изшумоляване като от счупени съчки долетя откъм дърветата и го накара да се изправи толкова бързо, че за момент му причерня и пред погледа му затанцуваха звезди. Призля му. Дърветата се огънаха, сякаш някой бе промушил огромна ръка през тях, а после рязко се изправиха. Миг по-късно сред тишината прозвуча отсечено съскане. Шумът се превърна в бърз порой от думи на език, който Саймън не разбираше, ала все пак си бяха думи. След миг на поляната отново се възцари тишина.

Саймън се беше вкаменил, не можеше да помръдне. Какво да прави? Може би обитателят на колибата беше нападнат от някой звяр, докато се прибираше вкъщи… Саймън можеше да му помогне… после сигурно щеше да получи храна. Но как би могъл да помогне? Едва се държеше на краката си. Ами ако беше някой звяр, само звяр — ако просто му се беше сторило, че чува думи сред този кратък порой от звуци?

Ами ако беше нещо по-лошо? Войниците на краля с извадени остри мечове или пък някоя побесняла от глад белокоса вещица? Може да беше и самият Дявол, с огненочервена мантия и черни като нощта очи?

Саймън не разбра откъде намери смелост и дори сила да се изправи на омекналите си крака и да тръгне към гората. Ако не се чувстваше толкова слаб и отчаян, сигурно нямаше да… Но той беше слаб, прегладнял, мръсен и самотен като наскадуски чакал. Уви наметалото около себе си, стисна свитъка с бележките на Моргенес и закуцука към гъсталаците.

Слънчевата светлина струеше на ивици между дърветата, процеждаше се през пролетния листак и нашарваше земята с блещукащи петна. Въздухът беше душен като дълго сдържан човешки дъх. За момент Саймън не виждаше нищо, освен тъмните силуети на дърветата и ивици ослецителна светлина. На едно място обаче слънчевите петна от време на време се раздвижваха. Миг по-късно той разбра, че осветяват една бореща се фигура. Той пристъпи крачка напред, листата изшумоляха под стъпките му и при този звук борбата спря. Някакво същество — висеше почти на метър над влажната земя — вдигна глава и го загледа. Имаше човешко лице и безмилостни топазени очи на котка.

Саймън отскочи с разтуптяно сърце, разтвори широко ръце и разпери пръсти пред очите си, сякаш за да не вижда този странен обесен. Каквото или който и да беше, той не приличаше на никой от хората, които Саймън беше виждал. Въпреки това в него имаше нещо до болка познато, сякаш от полузабравен сън — но толкова много от настоящите сънища на Саймън бяха лоши. Какво странно видение! Макар и уловен в безмилостен капан, овързан здраво през кръста и лактите с ласо от усукано черно въже, увиснал на люлеещия се клон, без да може да достигне до земята, този пленник изглеждаше свиреп и непокорен, като хваната натясно лисица, която щеше да умре със зъби, впити в гърлото на преследващата я хрътка.

Ако беше човек, беше много слаб. За момент — един ужасен, смразяващ кръвта момент — високите скули и фините черти на лицето му напомниха на Саймън за съществата с черните наметала при Тистерборг, но те бяха смъртнобледи и с бяла като слонова кост кожа, докато този тук имаше златистокафявия тен на лакиран дъб.

Саймън пристъпи напред, за да може да вижда по-добре на смътната светлина. Пленникът присви очи, после разтегна устни, оголи зъбите си и изсъска като котка. Нещо в начина, по който го направи, нечовешката гримаса на получовешкото му лице, в миг убеди Саймън, че това, което се мята в капана като невестулка, не е човек… беше нещо друго…

Саймън се беше приближил повече от разумното и докато се взираше в пъстрите кехлибарени очи, пленникът внезапно го ритна в ребрата. Въпреки че Саймън беше видял мигновеното полюшване и предугади нападението, движението на съществото беше толкова светкавично, че той все пак получи болезнен удар отстрани. Залитна и изгледа гневно нападателя си, който на свой ред също се намръщи.

Саймън стоеше срещу съществото и гледаше как странните лицеви мускули разтварят устните му в насмешка. После ситът — тъй като Саймън внезапно разбра, сякаш някой му каза, че хванатото в примка същество е точно това — сит — изсъска една-единствена неясна дума на западния диалект на езика на Саймън.

— Страхливец!

Саймън толкова се ядоса, че замалко да се хвърли напред, забравил глада, страха и отеклите си крайници, когато осъзна, че с подигравката си ситът цели точно това. Опита се да забрави болката в ритнатите си ребра, скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в уловения в капана сит. Наблюдаваше безпомощното гърчене на пленника с мрачно задоволство.

Мирният, както Рейчъл суеверно наричаше всеки представител на тази раса, носеше странна мека роба и панталони от лъскав кафяв плат, съвсем малко по-тъмен от кожата му. Коланът и накитите от блестящ зелен камък чудесно контрастираха с косата му — бледовиолетова като планински пирен, прибрана плътно около главата с костена диадема и увиснала на конска опашка над едното му ухо. Беше малко по-нисък и много по-слаб от Саймън, но младежът напоследък се беше оглеждал само в тъмните горски вирове и сигурно и той вече изглеждаше мършав и див. Но дори и да беше така, все пак имаше някакви, макар и не съвсем определени разлики: птичите движения на главата и врата, странната плавност във въртенето на ставите, впечатлението за сила и самообладание, видимо дори и сега, когато ситът висеше като животно в страшната примка. Този сит, този дух от сънищата не приличаше на нищо, което Саймън беше виждал. Беше страховит и смразяващ дъха… беше като същество от друг свят.

— Аз не искам… не искам да ти причиня зло — каза най-накрая Саймън и разбра, че говори така, както се говори на дете. — Не аз съм поставил този капан. — Ситът продължаваше да го гледа със злобно присвити очи.

„Сигурно изпитва ужасна болка — помисли си Саймън. — Ръцете му са така извити, че… че ако аз бях на негово място, щях да пищя!“

Над лявото рамо на пленника се виждаше колчан, в който бяха останали само две стрели. На тревата под висящите му крака бяха пръснати още няколко, заедно с един лък от тънко тъмно дърво.

— Ако се опитам да ти помогна, ще обещаеш ли да не ми правиш нищо? — попита Саймън. Изговаряше думите бавно. — Аз съм само много гладен — неуверено добави той. Ситът не каза нищо, ала когато Саймън пристъпи напред, сви крака, за да го ритне, и младежът се отдръпна.

— Дявол да те вземе! — изкрещя Саймън. — Искам само да ти помогна! — Но защо ли искаше? Защо да освобождава вълка от ямата? — Ти трябва… — започна той, но спря, тъй като се чу пукане и пращене на съчки и иззад дърветата се появи голям тъмен силует.

— Аа! Тук си бил значи, тук… — каза басов глас.

През сечището си проправяше път брадат мръсен мъж. Дрехите му бяха дебели и покрити с кръпки, а в ръката си размахваше брадва.

— Сега ще те… — Той спря, когато видя Саймън, свит до едно дърво. — Ей, кой си ти? Какво правиш тук?

Саймън погледна нащърбеното острие на брадвата.

— Аз съм… просто пътник… Чух шум и… — Той посочи висящия сит. — Намерих го тук, в… в този капан.

— Моят капан! — ухили се дърварят. — Да, да — капан — и той в него. — Мъжът обърна гръб на Саймън и се вторачи в сита. — Заклех се, че няма да ги оставя да се мотаят наоколо, да шпионират и да създават неприятности, и ще изпълня клетвата си.

Той протегна ръка и бутна пленника, който безпомощно се залюля и изсъска безсилно. Дърварят се закиска.

— Ама е зъл, а? Зъл бе!

— Какво… какво ще правите с него?

— А ти какво мислиш, момче? Какво ни е казал Бог да правим със злите духове, вещиците и дяволите, когато ги хванем? Да ги изпратим обратно в Ада. И с помощта на вярната ми секира точно това ще направя.

Пленникът бавно спря да се люлее и се завъртя в кръг около черното въже като уловена в паяжина муха. Погледът му беше наведен към земята, тялото — отпуснато.

— Ще го убиеш? — Изтощеният Саймън усети как го полазват студени тръпки. Опита се да подреди обърканите си мисли. — Ще го… но ти не можеш! Не можеш! Той е… той е…

— Във всеки случай не е нормално същество, това е сигурно! Махай се оттук, момче. Ти си на моя територия, без да съм те канил. Знам какви ги вършат тези същества…

Дърварят пренебрежително обърна гръб на Саймън и пристъпи към сита с вдигната брадва, сякаш се готвеше да цепи дърва. „Дървото“ обаче внезапно се отдръпна и се превърна в борещ се, ритащ, ръмжащ звяр, който бранеше живота си. Първият удар на секача попадна отстрани на лицето, разкъса кокалестата скула и остави назъбена диря по ръкава на странната блестяща дреха. По деликатната брадичка и по врата на сита потече кръв — изглеждаше съвсем като човешка. Мъжът отново пристъпи напред.

Саймън се свлече на разранените си колене и затърси нещо, с което да спре тази отвратителна касапница, да прекъсне сумтенето и проклятията на мъжа и стържещото ръмжене на вързания пленник, което пронизваше ушите му. Напипа лъка, ала той се оказа дори по-лек, отколкото му се беше сторил, сякаш тетивата беше опъната на блатна тръстика. Миг по-късно ръцете му напипаха един полузаровен камък. Той го разклати, измъкна го от пръстта и го вдигна над главата си.

— Спри! — изкрещя младежът. — Остави го!

Никой от противниците не му обърна внимание. Дърварят стоеше на една ръка разстояние от сита и силно удряше по въртящата се мишена. Ударите му се плъзгаха встрани, но все пак закачаха съществото. Слабите гърди на сита се повдигаха и спускаха като мях, силите бързо го напускаха.

Саймън не можеше повече да понася жестоката гледка. С див рев, който беше набирал и сдържал през всичките тези безкрайни и страшни дни на изгнание, той се хвърли напред и стовари камъка в тила на дърваря. Отекна тъп удар. За момент мъжът се олюля, после падна на колене и заби лице в земята. От тъмната му коса бликна червена кръв.

Саймън усети как вътрешностите му се преобръщат и падна на колене. Догади му се, ала повърна само кисела слюнка. Притисна замаяната си глава в мократа земя. Гората се люшна и се завъртя около него.

Когато успя да се изправи, се обърна към сита, който висеше спокойно в примката си. Наметалото му беше оцапано с кръв, а обезумелите му очи бяха потъмнели, сякаш от вътрешната им страна бе паднала някаква завеса, която не допускаше светлината да минава през тях. С неуверени движения, като на сомнамбул, Саймън вдигна падналата брадва и я прокара по изопнатото въже, като започна от пленника и стигна до мястото, където то беше вързано за високия клон — толкова висок, че не можеше да го стигне. Вцепенен от страх, Саймън провря нащърбеното острие до възела на гърба на Сита. Мирният трепна, но не издаде никакъв звук.

След безкрайно стържене възелът се разсече. Ситът падна на земята и се търкулна върху неподвижния дървар. Дръпна се светкавично от безжизненото туловище и започна да събира разпилените си стрели. После, стиснал ги като букет цветя, вдигна лъка с другата си ръка и спря, за да погледне Саймън. Блясъкът на студените му очи отне на Саймън желанието да продума. За един момент ситът забрави или не обръщаше внимание на раните си и се закова изопнат и напрегнат като стреснат елен, после хукна — мълния от кафяво и зелено, която изчезна сред дърветата и остави Саймън самотен и зяпнал.

Разпокъсаната слънчева светлина още не се бе успокоила върху листата, когато Саймън чу жужене, сякаш от гневно насекомо, и усети как по лицето му премина бърза сянка. От един пън до него стърчеше стрела и леко трептеше — на по-малко от педя от главата му. Той се вторачи в нея и се зачуди кога ли ще го уцели следващата. Стрелата беше бяла и блестеше като крило на чайка. Той зачака неизбежната втора стрела. Такава обаче не дойде. Дърветата си стояха тихи и неподвижни.

След тези най-странни и ужасни две седмици от живота му и след този наистина необикновен ден, Саймън не се изненада, когато чу един нов и непознат глас, който се обади от мрака зад дърветата. Глас, който не беше на сита и със сигурност не бе на дърваря, който лежеше като повалено дърво.

— Вземи я — каза гласът. — Стрелата. Вземи я. Тя е твоя.

Саймън не би трябвало да е изненадан, ала беше. Безпомощно се строполи на земята и заплака — дълги, задавени хлипове на изтощение, объркване и пълно отчаяние.

— О, Дете на планините — каза странният нов глас. — Това не е добре, изобщо не е добре.

17. Бинабик

Саймън най-после погледна към мястото, откъдето се чуваше този нов глас, и насълзените му очи се разшириха от изненада. Едно дете вървеше към него.

Не, не беше дете, а мъж, толкова дребен, че върхът на чернокосата му глава сигурно едва достигаше пъпа на Саймън. В лицето му обаче все пак имаше нещо детско. Тесните му очи и широката уста бях дръпнати към скулите и изразяваха искрено благоразположение.

— Това място не е подходящо за сълзи — каза непознатият. После премести погледа си от коленичилия Саймън към падналия дървар и го огледа набързо. — Освен това имам усещането, че плачът няма да помогне много — поне що се отнася до този мъртъв приятел.

Саймън изтри носа си в ръкава на грубата си риза и захълца. Странникът пристъпи напред, за да разгледа бялата стрела, която стърчеше от дънера до главата на Саймън.

— Трябва да вземеш това — каза малкият човек и устните му отново се разпънаха в жабешка усмивка, като разкриха две редици жълти зъби.

Не беше джудже, като шутовете и акробатите, които Саймън беше виждал в двореца и На Главната улица в Ерчестър. Въпреки че имаше прекомерно голям за тялото си гръден кош, във всяко друго отношение пропорциите му изглеждаха правилни. Дрехите му много приличаха на римърски: елек и гамаши от някаква дебела животинска кожа, съшита със сухожилия, и пухкава кожена яка, увита около врата, под кръглото му лице. През рамото му висеше издута кожена торба, а освен това имаше и тояжка, която, изглежда, беше издялана от някаква дълга тънка кост.

— Моля те да ме извиниш, че се намесвам, но би трябвало да вземеш тази стрела. Това е Бялата стрела на ситите и е много ценна. Тя означава, че собственикът й ти е задължен, а ситите са много честолюбиви в това отношение.

— Кой… си ти? — попита Саймън между две хълцания. Чувстваше се изцеден като риза, просната да се суши върху скалите. Ако това малко човече беше излязло иззад дърветата с ръмжене и бе замахнало с нож към него, едва ли щеше да реагира по друг начин.

— Аз ли? — попита странникът, сякаш внимателно обмисляше въпроса. — Пътник като теб. По-късно с удоволствие ще ти обясня повече, но сега трябва да тръгваме. Този приятел — той посочи с тояжката си безжизненото тяло на дърваря — със сигурност няма да възкръсне, но може да има приятели или семейство, които сигурно ще се разтревожат, ако го намерят толкова мъртъв. Моля те, вземи Бялата стрела и ела с мен.

Въпреки недоверието и предпазливостта си, Саймън се изправи. Твърде много усилия щеше да му струва да не се доверява, вече нямаше сили да бъде нащрек — част от него искаше просто да полегне и кротичко да си умре. Той извади стрелата от дървото. Малкият човек вече беше тръгнал и се катереше по склона над колибата. Тя все така се гушеше в гората, тиха и невинна, сякаш не се беше случило нищо.

— Ами… — изпъшка Саймън, докато се изкачваше след странника, който се движеше с изненадваща бързина — Ами колибата? Толкова… толкова съм гладен… а там сигурно има храна…

Малкият мъж се обърна и погледна пухтящия младеж.

— Направо съм поразен! — каза той. — Първо го убиваш, а после искаш да откраднеш провизиите му. Май съм попаднал на безогледен бандит! — Той се обърна и продължи към гъстите дървета.

Оттатък хребета се спускаше дълъг полегат склон. Саймън най-сетне настигна странника и няколко минути по-късно дишането му се успокои.

— Кой си ти? И къде отиваме?

Странният малък мъж не вдигна поглед, а продължи да шари с очи от дърво на дърво, сякаш търсеше някакъв ориентир в неизменното еднообразие на гъстата гора. След двадесетина крачки в мълчание той вдигна очи, погледна Саймън и на лицето му се появи усмивка.

— Казвам се Бинбиникегабеник — каза той, — но у дома ме наричат Бинабик. Надявам се, че ще ме удостоиш с честта да се обръщаш към мен с кратката приятелска форма.

— Аз… да. Откъде си? — Саймън отново се разхълца.

— Аз съм от рода на тролите от Ийканук — отговори Бинабик. — Високият Ийканук в снежните ветровити северни планини… А ти си?

Преди да отговори, Саймън го изгледа подозрително.

— Саймън. Саймън от… от Ерчестър. — Помисли си, че всичко се развива твърде бързо, като запознанство на пазара, само че сега е насред гората, след едно странно убийство. Милостиви Усирис, как го болеше главата само! А също и стомахът. — Къде… къде отиваме?

— В лагера ми. Но първо трябва да намеря приятелката си… или по-скоро тя трябва да ме намери. Моля те, не се плаши.

И като каза това, Бинабик мушна два пръста в широката си уста и изсвири дълго и пронизително. След миг изсвири още веднъж.

— Запомни: не се плаши, нито пък се безпокой.

Преди младежът да успее да осмисли думите на трола, се чу пращене, сякаш в храсталака гореше опустошителен огън. Секунда по-късно в сечището се появи огромен вълк, профуча покрай вцепенения Саймън и като някаква рунтава мълния връхлетя върху мъничкия Бинабик. Той падна и се затъркаля в кълбо с ръмжащия си нападател.

— Куантака! — извика тролът с приглушен глас, в който обаче се долавяше удоволствие от срещата. Господарят и „приятелката“ му продължиха да се борят на земята. Обърканият Саймън се зачуди дали светът извън замъка винаги е такъв — нима цялата Остен Ард беше игрище за зверове и побъркани?

Най-после Бинабик седна и Куантака сгуши голямата си глава в скута му.

— Днес я оставих сама цял ден — обясни той. — Вълците се привързват много силно и често се чувстват самотни. — Куантака се озъби и изсумтя. По-голямата част от тялото й представляваше рошава сива козина, и все пак вълчицата си беше огромна.

— Не се бой — засмя се Бинабик. — Почеши я по носа.

Въпреки неестественото си състояние, Саймън все още не се чувстваше готов за такова нещо. Вместо това попита:

— Извинете… но не казахте ли, че в лагера имате храна, господине?

Тролът подскочи, изкиска се и взе тоягата си.

— Не „господине“, а Бинабик! А що се отнася до храната — да. Ще ядем заедно — ти, аз и даже Куантака. Да тръгваме. И в знак на съпричастност към твоята умора и глад, ще вървя пеша вместо да яздя.

Вървяха доста дълго. На моменти Куантака ги придружаваше, но през по-голямата част от пътя притичваше напред и с няколко скока изчезваше в гъстите шубраци. Веднъж се върна, облизвайки муцуна с дългия си розов език.

— Я виж ти — каза весело Бинабик. — Някой вече се нахранил!

Най-сетне, когато залитащият Саймън започна да усеща болка в цялото тяло и не можеше да върви повече, а смисълът на изреченията на Бинабик вече не достигаше до съзнанието му, стигнаха до една малка долчинка, без дънери, заслонена от преплетени клони. До един повален ствол имаше кръг от опушени камъни. Куантака, която беше вървяла след тях, започна да души наоколо.

— Бходжуджик мо кунук, както казва моят народ. — Бинабик посочи сечището. — Ако не те изядат мечките, значи си у дома. — Той заведе Саймън до един дънер и младежът рухна на него, задъхан. Тролът загрижено го огледа. — О, няма пак да плачеш, нали?

— Не. — Саймън успя да се усмихне. Костите му тежаха като надгробни камъни. — Няма. Просто съм много гладен и изморен. Обещавам да не плача.

— Почивай. Аз ще запаля огън. После ще приготвя вечеря. — Бинабик бързо събра куп съчки и ги струпа в средата на кръга камъни. — Тези са пролетни дърва и са влажни — каза той, — но за щастие това е проблем, който може да бъде решен много лесно.

Тролът свали кожената торба от рамото си, сложи я на земята и съсредоточено зарови из нея. На Саймън му хрумна странната мисъл — плод на умората му, — че малката клекнала фигурка изглежда съвсем като на дете: Бинабик гледаше в торбата с присвити устни и очи точно както шестгодишно момче съсредоточено изучава пълзящ бръмбар.

— А! — каза най-сетне тролът. — Ето го. — Извади от торбата си друга, по-малка торбичка, голяма горе-долу колкото палеца на Саймън, измъкна от нея щипка от някакво прахообразно вещество и поръси с него влажните цепеници, после извади от колана си два камъка и ги удари един в друг. Пламна искра, изпращя за момент, а после се изви кълбо жълтеникав дим. Миг по-късно дървата се разгоряха и лумна весел пращящ огън. Вълните топлина унасяха Саймън въпреки спазмите на празния му стомах. Главата му се залюля… Изведнъж го обзе страх — как можеше просто ей така лекомислено да заспи в бивака на един непознат? Той трябваше… трябваше да…

— Седи и се грей, приятелю Саймън. — Бинабик стана и изтупа ръцете си. — Ще се върна много бързо.

Все пак дълбоко в подсъзнанието му се появи безпокойство, което се мъчеше да го завладее — къде отиваше тролът? Да извика приятелите си? Своите другари-разбойници? Въпреки това Саймън не успя да намери сили да погледне след отдалечаващия се Бинабик: погледът му отново се закова върху трептящите пламъци, върху огнените езици, приличащи на листата на някакво трептящо цвете… огненочервен мак, полюшван от топъл летен ветрец…

Пробуди се сред дълбока мъглива празнота и видя, че голямата сива глава на вълка лежи върху бедрата му. Бинабик стоеше приведен над огъня и се суетеше над нещо. Саймън усети, че има нещо нередно в това да държиш в скута си вълк, но не успя да измисли със сънения си мозък какво да направи по въпроса… Както и да е, това не изглеждаше кой знае колко важно.

Когато отново се събуди, видя, че Бинабик се опитва да прогони Куантака от скута му, за да му даде голяма купа с нещо топло.

— Вече е достатъчно изстинало и може да се пие — каза тролът и помогна на Саймън да вдигне купата до устните си.

Бульонът беше вкусен и освежващ като уханието на есенни листа. Саймън го изпи до капка и му се стори, че усеща как соковете на гората се вливат направо във вените му, стоплят го и го изпълват с тайната сила на дърветата. Бинабик му подаде втора купичка и той изпи и нея. Острите оловни нокти на тревогата, впити между плешките му, се отдръпнаха, изместени от прилив на приятна отмала. През тялото му премина едно ново усещане за лекота, заедно с някаква приятна тежест, която го стопляше и отпускаше. Докато се унасяше, той чуваше сънливите приглушени удари на собственото си сърце, долитащи сякаш през мек пух.

Беше почти сигурен, че са пристигнали в лагера на Бинабик най-късно час преди залез-слънце, ала когато отново отвори очи, горската поляна блестеше в настъпващото утро. Той примигна и усети как последните следи от съня отлитат като птица… Птица?

Една птица с блестящи очи и златна ивица на шията, уловила слънчевите лъчи… една древна, силна птица, с очи изпълнени с мъдростта на висините и необятните хоризонти… от хитиновите й нокти висеше красива риба, блеснала в цветовете на дъгата…

Саймън потрепери и придърпа по-плътно тежкото наметало. Докато разглеждаше надвисналите като свод дървета с напъпили свежи листа, огрени от слънцето в смарагдовозелено, чу как някой изстена и се обърна на една страна, за да погледне.

Бинабик седеше край огнището с кръстосани крака и се полюшваше. Върху един плосък камък пред него бяха разхвърляни няколко странни бледи неща — ашици. Необичайният звук идваше от трола — пееше ли той? Саймън го наблюдава известно време, без да разбере какво прави малкото човече. Какъв странен свят!

— Добро утро! — каза той накрая и Бинабик стреснато подскочи.

— А! Това е приятелят Саймън! — Тролът се усмихна и чевръсто изсипа предметите в отворената си кожена торбичка, после стана и бързо се приближи до Саймън. — Как си? — попита той, наведе се и постави малката си грапава ръка върху челото на младежа. — Наистина имаше нужда да поспиш.

— Така е. — Саймън се приближи до огъня. — На какво… на какво мирише?

— Два горски гълъба, които се отбиха да ги похапнем тази сутрин — усмихна се Бинабик и посочи две увити в листа телца в жаравата. — Малко току-що набрани къпини и лешници им правят компания. Щях да те събудя след малко, за да им се насладим заедно. Сигурно са много вкусни. О, момент, моля! — Бинабик взе кожената си торбичка и извади два тънки пакета.

— Ето — подаде му ги той. — Твоята стрела и още нещо… — Бяха листовете на Моргенес. — Беше ги сложил в пояса си и се изплаших, че може да се смачкат, докато спиш.

Саймън го изгледа с подозрение. Мисълта, че докато той спи, някой разглежда писаното от доктора, го изпълни с недоверие. Той грабна листовете от ръката на трола и ги пъхна в пояса си. Във веселия поглед на малкото човече се появи тревога. Саймън се засрами — въпреки че според него не би трябвало — и този път по-внимателно посегна за стрелата, увита в тънко платно.

— Благодаря — каза той неловко.

Изражението на Бинабик все още беше като на човек, чиято загриженост е била отхвърлена с презрение. Засрамен и объркан, Саймън разви платното. Въпреки че още не беше имал възможност да разгледа стрелата по-добре, в момента искаше най-вече да си намери занимание за ръцете и очите.

Стрелата не беше боядисана, както беше предположил отначало. Бе издялана от някакво бяло като брезова кора дърво и украсена със снежнобели пера. Беше оцветен само върхът й направен от небесносин камък. Саймън я претегли на ръка и се учуди, че е толкова лека, при такава гъвкавост и здравина. Споменът за предишния ден внезапно го завладя отново. Той знаеше, че никога няма да забрави котешките очи и невероятно бързите движения на сита. Всички истории, които му беше разказвал Моргенес, бяха истина.

Изящните спирали, завъртулки и точици по стрелата бяха гравирани върху дървото с безкрайна грижовност.

— Цялата е покрита с орнаменти — каза на глас Саймън.

— Това са много важни неща — отговори тролът и стеснително протегна ръка. — Може ли, с твое разрешение?

Саймън усети как отново го завладява срамът и побърза да му подаде стрелата. Бинабик почна да я накланя, за да улови светлината от слънцето и огъня.

— Тази стрела е стара. — Той присви тесните си очи и тъмните му зеници съвсем изчезнаха. — Била е използвана много дълго. Сега си притежател на изключително ценна вещ, Саймън: Бялата стрела не се дава току-така. Изглежда, тази е направена в Тумет’ай, ситска крепост, отдавна изчезнала под синкавия лед на изток от моята родина.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Саймън. — Можеш ли да четеш тези букви?

— Някои от тях. А и има неща, които едно опитно око може да забележи.

Саймън взе стрелата — този път я държеше много по-грижливо отпреди.

— Но какво да правя с нея? Не каза ли, че е отплата за някакъв дълг?

— Не, приятелю. Тя е знак за дълг, който трябва да бъде изплатен. И това, което трябва да правиш с нея, е да я запазиш непокътната. Ако няма за какво друго, използвай я като красив предмет, който да съзерцаваш.

Над сечището и земята наоколо все още висеше тънка мъгла. Саймън заби стрелата в дънера с върха надолу и се примъкна към огъня. Бинабик извади гълъбите от жаравата с помощта на две пръчки и остави единия върху топлата скала пред коленете на Саймън.

— Махни листата, с които е завит — обясни тролът. — После изчакай малко, за да поизстине.

Последното бе много трудно за изпълнение, но все пак Саймън успя някак си да се сдържи.

— Как ги хващаш? — попита по едно време той с пълна уста и лепнещи от мазнина пръсти.

— Ще ти покажа — отговори тролът.

Бинабик чистеше зъбите си с едно извито ребърце. Саймън се облегна на дънера и се оригна доволно.

— Майко Елисия, беше чудесно — въздъхна той и за първи път от доста време почувства, че светът не е само враждебно място. — Малко храна в стомаха променя всичко.

— Радвам се, че лечението ти е толкова лесно, — усмихна се тролът зад тънката костица. Саймън поглади корема си.

— Точно в този момент нищо не ме тревожи. — Рамото му докосна стрелата и тя затрептя. Той я хвана, за да я успокои, и в съзнанието му изникна внезапен спомен. — Дори вече не се притеснявам за… за онзи мъж вчера.

Бинабик насочи кафявите си очи към Саймън. Въпреки че продължаваше да чопли зъбите си, на челото му, точно над чупката на носа, се появи бръчка.

— Не се притесняваш от това, че е мъртъв, или от това, че ти го уби?

— Не те разбирам — каза Саймън. — Какво искаш да кажеш? Каква е разликата?

— Има огромна разлика, както между една голяма скала и една мъничка, мъничка буболечка — но ще те оставя сам да я откриеш.

— Но… — Саймън пак се обърка. — Но… той беше лош човек.

— Хм… — Бинабик кимна, но жестът не показваше ни най-малко съгласие. — Светът със сигурност е пълен с лоши хора, по този въпрос не може да има съмнения.

— Той щеше да убие… сита!

— Така е.

Саймън се взираше намръщено в струпаните пред него оглозгани птичи кости.

— Не разбирам. Какво искаш да ти кажа?

— Накъде си се запътил. — Тролът хвърли клечката си за зъби в огъня и се изправи. Наистина беше много малък!

— Какво? — Саймън гледаше подозрително. Накрая схвана смисъла на думите му.

— Бих искал да знам накъде си тръгнал, така че евентуално да повървим известно време заедно. — Бинабик говореше бавно и търпеливо, като на любимо, ала оглупяло от старост куче. — Мисля, че слънцето изгря съвсем неотдавна и е глупаво сега да се занимаваме с други въпроси. Ние тролите казваме: „Покани философията на гости за вечеря, но не й разрешавай да остане през нощта“. Сега, ако въпросът ми не е прекалено неудобен, ще ми кажеш ли къде отиваш?

Саймън стана и схванатите му колене изскърцаха като несмазани панти. Поколеба се. Възможно ли беше любопитството на малкия човек наистина да е толкова невинно, колкото изглеждаше? Веднъж вече беше допуснал грешката да се довери на онзи проклет монах. Но имаше ли избор въобще? Не трябваше да казва всичко на трола, но определено предпочиташе да има за спътник някой, който добре познава гората. Малкият мъж, изглежда, знаеше какво да прави… и внезапно Саймън закопня за някой, на когото да може да разчита.

— Отивам на север — каза той и после пое риска. — В Наглимунд. — Наблюдаваше трола внимателно. — А ти?

Бинабик прибираше малкото си вещи в торбата.

— Целта ми е далече на север — отговори той, без да вдига поглед. — Изглежда, пътищата ни съвпадат. — Тролът вдигна тъмните си очи. — Колко странно, че трябва да пътуваш към Наглимунд, замък, чието име чувам доста често през последните седмици. — Устните му се извиха в загадъчна усмивка.

— Наистина ли? — Саймън беше вдигнал Бялата стрела с престорено безразличие, сякаш обмисляше как да я носи. — Къде?

— Като тръгнем на път, ще имаме много време за разговори. — Тролът се засмя — широка, приятелска, жълтозъба усмивка. — Трябва да извикам Куантака: стига е сяла ужас и отчаяние сред гризачите в околността. Използвай възможността да изпразниш мехура си, за да можем после да вървим бързо.

Наложи се да държи Бялата стрела между зъбите си, докато изпълняваше съвета на Бинабик.

18. Мрежа от звезди

Въпреки пришките по разранените си крака и парцаливите дрехи, Саймън усети как булото на отчаянието започва малко да се вдига. Умът и тялото му носеха раните от преживяното — той примигваше и потреперваше несъзнателно. Нищо от това не убягна от зоркия поглед на новия му спътник — ала мрачният ужас засега беше изтласкан далеч в подсъзнанието му, превърнат в още един болезнен полуспомен. Неочакваната компания на разумно същество донякъде му помогна да позабрави болката от изгубените приятели и дом. В една голяма част от мислите и чувствата си той продължаваше да е въздържан. Беше все още подозрителен и не желаеше да понася допълнителни загуби.

Докато се движеха бавно и мъчително през студените, огласяни от птиците горски тунели, Бинабик му разказа, че е слязъл от величествения си дом в Ийканук, както обикновено правел веднъж в годината по „работа“ — куп задачи, които го отвеждали до Източен Хернистир и Еркинланд. Саймън предположи, че това е свързано с някаква търговия.

— Но, о, млади ми приятелю, с какви трудности само се сблъсквам тази пролет! Хората са много потиснати, много изплашени! — Бинабик размаха ръце в израз на иронична тревога. — В отдалечените провинции кралят не е известен, нали? А в Хернистир се страхуват от него. По други места цари гняв и глад. Хората се страхуват да пътуват; пътищата вече не са безопасни. Слушай — засмя се той, — ако искаш да ти кажа истината, пътищата никога не са били безопасни, поне не в отдалечените области, но е вярно, че има промяна към по-лошо в северните части на Остен Ард.

Саймън наблюдаваше как обедното слънце чертае отвесни стълбове светлина сред стволовете на дърветата.

— Пътувал ли си някога на юг? — попита той накрая.

— Ако под „юг“ разбираш южната част на Еркинланд, отговорът ми е: да, веднъж или два пъти. Но, моля те, помни, че всеки от събратята ми, почти всеки, който напуска Ийканук „пътува на юг“.

Саймън слушаше разсеяно.

— А ти самият пътувал ли си? А… а… а Куантака идвала ли е с теб?

Бинабик отново се усмихна.

— Не. Това беше много отдавна, преди моята приятелка да е била родена, когато бях…

— Как… я намери? — прекъсна го Саймън.

Бинабик недоволно изсумтя.

— Трудно е да отговаряш на въпроси, когато някой непрекъснато те прекъсва с нови!

Саймън се опита да изобрази на лицето си съжаление, но се чувстваше като птица, която усеща вятъра между перата си.

— Извинявай — каза той. — Преди известно време… един приятел също ми каза, че задавам твърде много въпроси.

— „Твърде много“ не е точният израз — каза Бинабик и с помощта на тояжката си отстрани един надвиснал клон от пътя им. — По-скоро — „зададени един през друг“. — Тролът се изкиска. — Сега на кой въпрос искаш да ти отговоря?

— Ами, на който искаш. Ти ще решиш — смирено отговори Саймън, а сетне подскочи, защото тролът го плесна леко през китката с тояжката си.

— Ще ми е приятно, ако не се държиш угоднически. Това е черта, характерна за търговците на пазара, които продават лоша стока. Със сигурност предпочитам цял куп глупави въпроси пред това.

— Уго… угодни…

— Угоднически. Да ласкаеш мазно. Не ми харесва. В Ийканук казваме: „Изпрати човека с мазния език да лиже ботуши“.

— Какво означава това?

— Означава, че не харесваме ласкатели. Няма значение! — Бинабик отметна глава и се засмя, при което черната му коса се разлюля. Кръглите му бузи се вдигнаха към веждите и очите му почти изчезнаха. — Няма значение! Поскитахме повече от лорд Пикипег — имам предвид, из различни теми. Не, не ме питай нищо. Ще спрем тук, за да си починем, и ще ти разкажа как срещнах Куантака.

Избраха един голям камък — оголена гранитна скала, която се подаваше от земята като белезникав юмрук, огряна от слънчевите лъчи. Младежът и тролът се покатериха отгоре й. Гората около тях беше притихнала; прахът от стъпките им бавно се разсея. Бинабик бръкна в торбата си и извади парче сушено месо и мях от козя кожа, пълен със слабо кисело вино. Докато дъвчеше, Саймън изрита обувките си и раздвижи разранените си пръсти на топлото слънце. Бинабик критично огледа обувките му.

— Ще трябва да намерим нещо друго. — Той побутна скъсаните почернели обувки. — Духът на човека е в опасност, когато го болят нозете.

Саймън се засмя.

Известно време мълчаливо съзерцаваха заобикалящата ги гора, живителната зеленина на Алдхеорте.

— Е — каза накрая тролът, — първото нещо, което трябва да се разбере, е, че моят народ не отбягва вълците — макар че не се и сприятеляваме твърде често с тях. Троловете и вълците са съжителствали хиляди години, но по-голямата част от времето сме живели отделно. Съседите ни, ако изобщо е уместно толкова любезно определение, косматите мъже от Римърсгард, смятат вълка за опасно и коварно животно. Ти познаваш ли хора от Римърсгард?

— О, да! — На Саймън му беше приятно, че е осведомен. — Те бяха навсякъде В Хей… — той се усети навреме — в Ерчестър. Разговарял съм с много от тях. Имат дълги бради — добави той, за да покаже колко е осведомен.

— Хмммм. Е, след като ние, кануките — тоест ние, тролите — живеем високо в планините и не избиваме вълците, римърите ни смятат за върколаци. В скованите им от студа кръвожадни мозъци — Бинабик направи комична гримаса на отвращение — витае мисълта, че тролите са магьосници и зли духове. Между римърите — крохок, така ги наричаме ние — и моите кануки е имало много, много кървави битки.

— Съжалявам — каза Саймън и малко виновно си помисли за възхищението, което беше изпитвал към стария херцог Исгримнур, който не изглеждаше човек, способен да избива невинни троли, въпреки че беше пословичен със сприхавия си нрав.

— Съжаляваш ли? Няма смисъл. Аз самият си мисля, че тези мъже и жени от Римърсгард са недодялани и глупави и че страдат от гигантския си ръст, ала не смятам, че са зли или че заслужават да бъдат избити. Ох — въздъхна той и поклати глава като религиозен философ в претъпкана кръчма, — за мен римърите са загадка.

— Но какво общо има това с вълците? — попита Саймън и веднага съжали, че прекъсна трола. Този път обаче Бинабик не възрази.

— Народът ми живее на скалистия Минтахок, в планините, наречени от римърите Тролските скалисти склонове. Ние яздим рунтави бързоноги овни, които отглеждаме от малки агънца, докато не пораснат достатъчно големи, за да могат да ни носят по планинските пътеки. На този свят няма нищо, Саймън, което може да се сравни с язденето на овен в Ийканук. Да седиш върху „коня си“, да обикаляш пътечките на Покрива на света… с един-единствен огромен скок да прескачаш планински бездни, толкова дълбоки, толкова безкрайно дълбоки, че ако отрониш парче скала, ще мине половин ден, докато стигне до дъното…

Бинабик се усмихна и унесено притвори очи. Докато се опитваше да си представи тези висини, Саймън внезапно се почувства леко замаян и се подпря с ръце на гостоприемния камък. После погледна надолу. Слава Богу, тази скала беше едва на един човешки ръст височина от земята.

— Когато я намерих, Куантака беше още кутре — продължи Бинабик. — Вероятно майка й е била убита или е умряла от глад. Когато я открих, тя изръмжа срещу мен — беше топка бяла козина, която се виждаше на фона на снега единствено заради черния си нос. — Той се усмихна. — Да, сега е сива. Вълците, както и хората, често променят цвета си, когато израстат. Опитът й да се защити ме трогна. Взех я. Моят учител… — Бинабик спря. Остър крясък на сойка изпълни тишината. — Моят учител каза, че ако смятам да я взема от скута на Кинкипа, Снежната девица, трябва да поема отговорността на родител. Приятелите ми мислеха, че няма да се справя. „Аха! — казах си. — Ще обуча този вълк да ме носи също като рогат овен.“ Не беше за вярване — никой не го бе правил. Толкова много неща не са правени…

— Кой е твоят учител? — Куантака, която дремеше на едно огряно от слънцето място под тях, се обърна по гръб и замаха с лапи. Бялата козина по корема й беше пухкава като кралска мантия.

— Това, приятелю Саймън, е вече друга история. Ще ти разкажа за него, но не днес. Все пак, за да завърша, ще ти кажа, че наистина научих Куантака да ме носи. Обучението беше много… — той сбърчи горната си устна — забавно приключение. Но не съжалявам за това. Често пътувам по-надалеч от съплеменниците си. Овенът е чудесно животно за скокове над пропасти, но мозъкът му е много ограничен. Един вълк е къде-къде по-умен, а и е верен като човек, който има неизплатен дълг. Знаеш ли, когато си намерят партньор, те му остават верни до края на живота си? Куантака ми е приятелка и мисля, че е за предпочитане пред която и да било овца. Нали, Куантака? Нали?

Голямата сива вълчица клечеше, вперила в Бинабик големите си жълти очи. После сведе глава и нададе кратък вой.

— Виждаш ли? — засмя се тролът. — Ела, Саймън. Мисля, че трябва да тръгнем, докато слънцето е все още високо. — Той се смъкна от скалата и младежът го последва с подскачане, като нахлузваше в движение скъсаните си обувки.

Следобедът преваляше. Докато лъкатушеха сред гъстите дървета, Бинабик отговаряше на въпроси за пътешествията си, като показваше завидна осведоменост за места, които Саймън беше посещавал само в сънищата си. Говореше за лятното слънце, което запалваше ледените кристали на студения Минтахок; за най-северните части на същата тази гора Алдхеорте — един свят на бели дървета, тишина и следи от непознати животни; за студените отдалечени селца на Римърсгард, в които едва ли бяха чували за двора на Престър Джон и където брадясали мъже с диви погледи се тълпяха около огньовете в подножието на високите планини и дори най-смелите от тях се страхуваха от силуетите, които прекосяваха ледената тъмнина над тях. Разказваше истории за скритите златни мини на Хернистир — тайни лъкатушни галерии, които се виеха под черната земя в недрата на планините Грианспог; говореше и за самите хернистирци, хитрите легендарни езичници, чиито богове живееха в зелените поля, небето и камъните — хернистирците, които най-добре от всички познаваха ситите.

— А ситите са истински… — тихо каза Саймън, с учудване и известен страх. — Докторът беше прав.

Бинабик повдигна вежди.

— Разбира се, че са истински. Мислиш ли, че те си седят тук в гората и се чудят дали хората са истински? Каква нелепост! Хората съществуват от съвсем скоро в сравнение с тях — макар че това не им е попречило да им навредят.

— Само дето никога не бях виждал някой от тях!

— Не беше виждал и мен или някой от моите хора — отговори Бинабик. — Никога не си виждал пердруинци или набанци, или тритинги… Означава ли това, че не съществуват? Що за суеверни глупци сте вие от Еркинланд! Един наистина мъдър човек не чака светът сам да му се разкрие късче по късче, за да докаже, че съществува! — Тролът гледаше пред себе си със свити вежди; Саймън се уплаши, че го е обидил.

— Тогава какво прави един мъдър човек? — попита той малко предизвикателно.

— Мъдрият човек не чака истинността на света да му се докаже сама. Как някой може да бъде съдник за тази истинност? Моят учител ме научи — и ми се струва чаш, което ще рече правилно — човек да не пречи на познанието, което му се дава.

— Извинявай, Бинабик — Саймън ритна един жълъд и той се затъркаля напред, — но аз съм само прислужник — момче от кухнята. Нищо не разбирам от такива приказки.

— Аха! — Бърз като змия, Бинабик се наведе и перна с тояжката си глезена на Саймън. — Ама че извинение! Аха! — Тролът размаха малкия си юмрук. Куантака помисли, че я вика, върна се в галоп и започна да обикаля около двамата.

— Хиник, Куантака! — викна Бинабик и тя отскочи и сви опашка като дресираните хрътки в замъка. — Сега, приятелю Саймън — каза тролът, — моля да ме извиниш за плясването, ала ти направо ме срази. — Той вдигна ръка, за да спре въпроса на Саймън. Младежът усети как при вида на малкия трол, толкова съсредоточен и сериозен, на устните му трепва усмивка.

— Първо — каза Бинабик, — кухненските прислужници не са се излюпили от рибен хайвер или пилешки яйца. Те също могат да мислят, както и най-големите мъдреци, стига да не се съпротивляват на познанието: да не казват „не мога“ или „не искам“. Сега смятам да ти обясня — имаш ли нещо против?

Саймън се учуди. Нямаше нищо против, че го бяха ударили по глезена — така или иначе не болеше.

— Моля, обясни ми.

— Добре тогава, нека погледнем на знанието като на река. Ако ти си парче плат, как ще научиш повече за водата — ако някой потопи крайчето ти и след това го извади, или ако самият ти се гмурнеш без страх, така че всичката тази вода да потече през теб и около теб и не подгизнеш съвсем? Е?

Мисълта да бъде хвърлен в студена река накара Саймън да потрепери. Слънчевата светлина беше започнала да отслабва: следобедът си отиваше.

— Мисля… мисля, че ако подгизнеш, можеш да научиш повече за водата.

— Разбира се! — Бинабик беше доволен. — Разбира се! Ето че схвана идеята на моя урок. — Тролът отново тръгна напред.

Всъщност Саймън беше забравил първоначалния въпрос, а пък и не го интересуваше много. В това малко човече имаше нещо много очарователно — искреност, скрита зад шеговития тон. Саймън чувстваше, че се намира в добри, макар и малки, ръце.

Не беше трудно да се разбере, че вървят на запад: полегатите слънчеви лъчи светеха почти право в очите им. Саймън попита Бинабик защо вървят на запад.

— О, да — отговори тролът. — Отиваме към Чука. Е, няма да стигнем днес. Скоро ще спрем, за да направим лагер и да похапнем.

Саймън беше доволен да чуе това, но не можа да се сдържи и зададе още един въпрос — в крайна сметка той също участваше в похода.

— Какво е Чука?

— О, нищо опасно, Саймън. Това е мястото, където западните склонове на Велдхелм се спускат плавно надолу и човек лесно може да излезе от гъстата, пълна с опасности гора и да пресече към пътя Велдхелм. Както казах, няма да стигнем дотам днес. Дай сега да се огледаме и да изберем място за лагеруване.

След около петстотин метра откриха едно място, което изглеждаше подходящо: купчина големи скали върху полегат склон край един поток. Водата спокойно течеше сред кръглите гълъбовосиви камъни, завихряше се около преплетените клони, паднали в потока, и накрая изчезваше в един гъсталак на няколко метра по-надолу. Няколко трепетлики, с листа като зелени монети, шумоляха нежно под първите пориви на вечерния ветрец.

Бързо направиха огнище от камъни. Куантака изглеждаше доволна от действията им и от време на време се втурваше с ръмжене и леко хапеше камъните, които редяха. Малко по-късно тролът вече бе напалил огън — пламъците изглеждаха бледи и призрачни на фона на прощалните слънчеви лъчи на гаснещия ден.

— А сега, Саймън — каза тролът, като избута с лакът досадната Куантака и я накара да легне, — според мен е време за лов. Нека намерим няколко птици, подходящи за вечеря, и ще ти покажа някой и друг трик. — Той потри ръце.

— Но как ще ги уловим? — Саймън погледна Бялата стрела, която здраво стискаше в потните си длани. — Нима ще ги целим с това?

Бинабик се закиска и потупа увитото си в кожа коляно.

— Имаш твърде добро чувство за хумор за прислужник! Не, не, казах, че ще ти покажа някои трикове. Разбираш ли, там, където живея, сезонът за лов на птици е много кратък. През студената зима въобще няма птици, с изключение на летящите високо в небето бели гъски, които прелитат над нашия планински дом по пътя си към североизточните пустини. Но в някои от северните земи, където съм пътувал, ловуват и ядат само птици. Там научих някои хитрини. Ще ти покажа!

Бинабик вдигна тояжката си и даде знак на Саймън да го последва. Куантака скочи след тях, ала тролът я отпъди.

— Хиник айа, приятелко — нежно й каза той. Тя помръдна уши и повдигна сивите си вежди. — Отиваме по работа, която изисква тишина, и големите ти лапи няма да са ни от полза. — Вълчицата се обърна и бавно тръгна към лагерния огън, за да се излегне край него. — Не че не може да е тиха като мъртвец — каза тролът на Саймън, — но това е само когато тя пожелае.

Пресякоха потока и навлязоха в шубраците. Скоро бяха отново сред гъстата гора; шумът на водата зад тях беше стихнал до шепот. Бинабик приклекна и подкани Саймън да последва примера му.

— Сега се залавяме за работа — каза той. Тръсна рязко тояжката си и за изненада на Саймън, тя се раздели на две части. После младежът видя, че по-късата е дръжка на нож, чието острие лежеше скрито в кухината на по-дългата част. Тролът обърна по-дългата пръчка, изтръска я и на земята падна една кожена кесия. После махна едно малко парче от другия й край; сега дългата част представляваше куха тръба. Саймън се разсмя.

— Това е чудесно! — възкликна той. — Като фокус.

Бинабик поклати глава.

— Изненади в малки опаковки — веруюто на кануките, това е то! — Хвана ножа за костената дръжка и зачовърка в кухата тръба. Друга костена тръба се показа наполовина и той я издърпа докрай. Когато я вдигна, за да я огледа, Саймън успя да види, че от едната страна на тази тръба има ред дупчици.

— Ъъъ… свирка ли е това?

— Да, свирка. Всяко хубаво нещо става още по-хубаво, когато е съпроводено с музика, нали? — Бинабик остави настрани инструмента и побутна кожената кесия с върха на ножа. После я развърза и Саймън видя в нея нагънато парче влачена вълна и още една тънка тръбичка, не по-дълга от пръст.

— Вървим от по-малко към още по-малко, нали? — Тролът отвори и тази тръба и показа на Саймън съдържанието й — тънки игли от животинска кост, здраво завързани. Саймън протегна ръка, за да пипне една от тънките стрелички, но Бинабик бързо дръпна кутията настрани.

— Моля те, недей — каза той. — Само гледай. — Извади една от иглите, като я държеше така, че да улови гаснещата светлина на деня; острият връх на стрелата беше намазан с някакво черно лепкаво вещество.

— Отрова? — промълви Саймън. Бинабик кимна безстрастно, но очите му показваха известно вълнение.

— Разбира се — каза той. — Е, не всички са отровни — това не е необходимо, за да убиваш малки птички, а и има неприятния ефект да разваля месото — но човек не може да спре мечка или друго огромно разярено същество само с една малка игла. — Той пусна отровната стрела между останалите и избра друга, небоядисана.

— Убивал си мечка с такава стрела? — попита Саймън впечатлен.

— Да, правил съм го. Но мъдрият трол не седи и не чака, за да разбере умряла ли е мечката. Разбираш ли, отровата не си свършва работата веднага. А и мечките са много големи.

Докато говореха, Бинабик беше взел снопче вълна и разчесваше влакната с върха на ножа си, а пръстите му работеха бързо и сръчно като тези на Сара, прислужничката в двора, когато кърпеше. Преди този спомен за дома да беше довел други, вниманието на Саймън отново беше погълнато от действията на Бинабик, който започна бързо да увива нишките около основата на стрелата — преплиташе ги една върху друга, докато тъпият край не се превърна в меко кълбо. Щом свърши, напъха стреличката в кухата тояжка, зави другите игли в кесията, мушна я в колана си и подаде останалите неприбрани неща на Саймън.

— Ако обичаш, би ли носил тези работи? Тук не виждам много птици, въпреки че доста често изникват, за да хапнат някое насекомо. Вероятно ще трябва да се задоволим с катерица — не че не са вкусни — побърза да обясни той, когато стъпиха върху едно повалено дърво, — но в лова на малки птици се изисква определено по-деликатен подход и опит. Когато стрелата улучи, ще разбереш това. Мисля, че това, което ме разчувства толкова, е полетът им и бързото биене на малките им сърчица.

По-късно, сред шепота на листата в пролетната вечер, докато Саймън и малкият трол похапваха храната си — два гълъба и една тлъста катерица, Саймън се замисли върху думите на Бинабик. Странно бе да откриеш колко малко познаваш някого, когото си започнал да харесваш. Как можеше тролът да изпитва подобна слабост към нещо, което възнамеряваше да убие?

„Аз определено не чувствам такова нещо заради проклетия дървар — мислеше си той. — Вероятно щеше да ме убие веднага щом убиеше сита“.

Така ли беше обаче? Щеше ли да вдигне брадвата си срещу Саймън? Може би не: той мислеше сита за дявол. Беше обърнал гръб на Саймън, нещо, което не би направил, ако се страхуваше от него.

„Интересно дали има жена? — внезапно си помисли Саймън. — Има ли деца? Но той беше лош човек! Лошите хора обаче също могат да имат деца — крал Елиас има дъщеря. Ще страда ли тя, ако баща й умре? Аз със сигурност не бих. И не съжалявам за смъртта на дърваря, ала ще ми стане мъчно за семейството му, ако го намерят мъртъв в гората. Надявам се, че не е имал семейство, че е бил сам, че е живял в гората абсолютно сам… сам в гората…“

Подскочи изплашено. Почти се беше унесъл в самотата и безпомощността си… но не. До него беше Бинабик — седеше и си тананикаше нещо. Внезапно Саймън изпита голяма благодарност за присъствието на малкия човек.

— Благодаря ти… за вечерята, Бинабик.

Тролът се обърна и го погледна, в ъгълчетата на устните му трепна усмивка.

— Няма защо. Вече видя какво могат стреличките и може би ще искаш сам да се научиш да ги използваш?

— Разбира се!

— Добре. Тогава утре ще ти покажа — може би ще можеш да уловиш нещо за вечеря, нали?

— Докога… — Саймън намери едно клонче и разрови жаравата, — докога ще пътуваме заедно?

Тролът присви очи и почеса гъстата си черна коса.

— О, поне известно време. Ти отиваш в Наглимунд, нали? Е, аз съм сигурен, че ще извървя По-голямата част от пътя натам. Така добре ли е?

— Да… ъъ, да. — Саймън се почувства много по-добре. Облегна се назад и размърда босите си пръсти пред жаравата.

— Все пак — каза Бинабик — все още не разбирам защо искаш да отидеш там. Разправят, че крепостта Наглимунд се подготвя за война. Носят се слухове, че принц Джосуа, за чието изчезване знаят дори и в отдалечените райони, из които съм пътувал, може би се крие там и се готви за война срещу брат си — краля. Не си ли чувал тези слухове? Защо, ако мога да попитам, отиваш там?

Моментното безгрижие на Саймън изчезна. „Малък е — укори се той, — но не и глупав“. Наложи си да поеме дъх, преди да отговори.

— Не ги разбирам много тези работи, Бинабик. Родителите ми са мъртви… а имам приятел в Наглимунд… един арфист. — Всичко това беше повече или по-малко вярно, но доколко звучеше убедително?

— Хм. — Бинабик седеше със затворени очи. — Вероятно има подобри места от една крепост, която се готви за обсада. И все пак явно имаш смелост, след като си тръгнал сам. „Храбростта и глупостта често живеят в един дом“, както казваме ние. Може би ако не харесаш мястото, в което отиваш, ще дойдеш да живееш с нас, кануките. От теб ще излезе доста внушителен трол! — Бинабик се разсмя — висок, глупав кикот, подобен на писукането на катерица. Въпреки обтегнатите си нерви Саймън не можа да се сдържи и също се разсмя.

От огъня беше останала само тлееща жарава и гората наоколо тънеше във всепоглъщаща непрогледна тъмнина. Саймън беше издърпал наметалото си плътно до брадичката. Бинабик разсеяно прокарваше пръсти по дупките на свирката си, загледан в кадифеното късче небе, мержелеещо през една пролука между дърветата.

— Виж! — каза той и посочи с инструмента някъде в мрака. — Виждаш ли?

Саймън приближи главата си до главата на малкия мъж. Горе не се виждаше нищо, освен тънка ивица звезди.

— Нищо не виждам.

— Не виждаш ли мрежата?

— Каква мрежа?

Бинабик го изгледа с недоумение.

— На нищо ли не са ви научили във вашия замък? Мрежата на Мезумийру.

— Кой?

— Аха! — Бинабик отново вдигна глава. — Звездите. Това струпване, което виждаш над тебе, ето там: това е Мрежата на Мезумийру. Казват, че я хвърлила, за да улови съпруга си Исику, който я напуснал. Ние, кануките, я наричаме Седа, Майката на мрака.

Саймън се загледа нагоре в неясните точки; ако присвиеше очи, можеше да види в звездния куп някаква странна фигура.

— Толкова са бледи…

— Небето не е ясно, прав си. Казват, че Мезумийру предпочита така, защото иначе ярката светлина, която струи от мрежата й, ще предупреди Исику и той ще избяга. Макар че често има облачни нощи, тя още не го е уловила…

Саймън примигна.

— Меза… Мезо…

— Мезумийру. Мезумийру, Лунната жена.

— Но нали каза, че твоите хора я наричат… Седа?

— Точно така. Тя е майка на всички, според вярванията на кануките.

— Тогава защо я наричаш — Саймън посочи нагоре — Мрежата на Мезумийру? Защо не Мрежата на Седа?

Бинабик се усмихна и повдигна вежди.

— Добър въпрос. Моите хора наистина я наричат така — или по-точно, те казват „завивката на Седа“. Все пак аз пътувам повече и научавам други имена, а и нека не забравяме, че тук първи са били ситите. Именно те преди много време са дали имена на всички звезди.

Известно време тролът и Саймън мълчаливо съзерцаваха черния покрив на света.

— Знам я — каза внезапно Бинабик. — Ще ти изпея песента на Седа — или поне част от нея. Все пак това е много дълга песен. Искаш ли?

— Да! — Саймън се сгуши още по-плътно в наметалото си. — Пей, моля те!

Куантака, която спокойно похъркваше в краката на трола, се събуди и вдигна глава, огледа наоколо и нададе тих вой. Бинабик също се огледа с присвити очи, опитвайки се да проникне през мрака оттатък лагерния огън. Миг по-късно, явно доволна, че всичко е наред, Куантака побутна Бинабик с голямата си глава, после легна и затвори очи. Тролът я погали, взе свирката си и изсвири няколко подготвителни тона.

— Имай предвид — каза той, — че това е само част от дългата история. Аз ще ти обяснявам нещата. Моят народ нарича съпруга на Седа, назоваван от ситите Исику, Кикасут. Той е господар на всички птици.

Тролът запя тържествено — с тайнствена мелодика, като вятър в планина. В края на всеки ред спираше, за да изсвири със свирката си няколко високи тона.

— И така — каза Бинабик, — старият Тохук, господарят на небето, продава дъщеря си на Кикасут срещу красива пелерина от пера, която ще използва, за да прави облаци. Тогава Седа отива с новия си съпруг в неговата страна отвъд планините и става Кралица на птиците. Но бракът им не е особено щастлив. Скоро Кикасут започва да я пренебрегва и се прибира вкъщи само да се наяде и да се скара на Седа. — Тролът се засмя тихо и избърса края на свирката си в кожената си яка. — О, Саймън, това е много дълга история… Е, Седа отива при една мъдра жена, която й казва, че може да спечели отново безразличното сърце на Кикасут, ако му роди деца. С дадения й от мъдрата жена талисман, направен от кости и черен сняг, Седа успява да зачене и ражда девет деца. Кикасут научава за това и изпраща вест, че ще дойде да ги вземе, за да бъдат отгледани както подобава, като птици, каквито ще бъдат, а не Седа да ги възпита като безполезни деца на луната.

— Когато чува това, Седа взима двете най-малки деца и ги скрива — продължи тролът. — Кикасут идва, за да отведе останалите, и я пита какво е станало с липсващите две. Седа му казва, че се разболели и починали. Той си отива, а тя го проклина.

Тролът отново запя:

— Виждаш ли — Бинабик спря да пее, — Седа не иска децата й да са смъртни и да умрат, като птиците и зверовете в полята. Те са изцяло и единствено нейни…

Известно време Бинабик свири, поклащайки бавно глава, после остави свирката.

— Това е една наистина много дълга песен, Саймън, но в нея се говори за най-важните неща. По-нататък се разказва за децата Лингит и Яна и изборът им между смъртта на луната и смъртта на птицата — луната, както виждаш, умира, но след това се завръща същата. Птиците умират, но оставят излюпените малки, които ги надживяват. Яна, според нас, тролите, избира смъртта на луната и става прародителка — дума, която означава баба — прародителка на ситите. Смъртните, като мен и теб, приятелю Саймън, са от потомството на Лингит. Но това е една дълга, много дълга песен… искаш ли да чуеш повече някой друг път?

Саймън не отговори. Песента за луната и нежните ласки на нощния галещ вятър го бяха приспали.

19. Кръвта на свети Хоудрунд

Изглежда, всеки път, когато Саймън отвореше уста, за да каже нещо или дори само да поеме по-дълбоко дъх, тя веднага се пълнеше с листа. Колкото и често да се навеждаше и да приклякваше, той не можеше да избегне клоните, които посягаха към лицето му като немирни детски ръце.

— Бинабик — изстена той, — защо не се върнем на пътя? Целият съм разкъсан на парчета!

— Не се оплаквай толкова. Скоро ще излезем на пътя.

Вбесяваше се, като гледаше как дребният трол си проправя път между преплетените клони. Лесно му беше да каже „не се оплаквай“! Колкото по-гъста ставаше гората, толкова по-гъвкав сякаш ставаше Бинабик — плъзгаше се елегантно през гъстите храсталаци, докато Саймън се препъваше зад него. Дори и Куантака с лекота скачаше наоколо и оставяше зад себе си само вълнички в шумата. Саймън се чувстваше така, сякаш половината от Алдхеорте беше полепнала по него под формата на отчупени клонки и драскащи тръни.

— Но защо вървим оттук? Със сигурност няма да ни отнеме повече време, ако следваме пътя по края на гората, вместо да вървим през гъсталаците.

Бинабик подсвирна на Куантака и тя се приближи с големи скокове. Тролът започна да я чеше по гъстата козина около врата — чакаше Саймън да ги настигне.

— Прав си, Саймън — каза той, докато младежът изпълзяваше от храсталака. — Точно толкова време ще ни е необходимо и да минем по-заобиколния път. Но — той вдигна поучително показалец — имам и други съображения.

Саймън знаеше, че от него се очаква да зададе съответния въпрос, ала не го направи. Стоеше запъхтян зад дребния мъж и изучаваше най-прясната си драскотина. Тролът разбра, че Саймън няма да се хване на въдицата, и се усмихна.

— „Защо?“, любопитно питаш ти? Какви „съображения“? Отговорът е тук — във всички дървета и под всеки камък. Почувствай! Помириши!

Саймън отчаяно се огледа. Виждаше единствено дървета. Къпини. И още дървета. Изстена.

— Ох, не, нима не са ти останали никакви сетива? — извика Бинабик. — На какво са те учили в този глупав каменен мравуняк, в този… замък?

Саймън вдигна очи.

— Никога не съм казвал, че съм живял в замък.

— Това личи във всичките ти действия. — Бинабик бързо се обърна и застана с лице към едва видимата пътечка, която следваха. — Виждаш ли — каза важно, — земята е книга, която трябва да четеш. Всяко малко нещо — самодоволна усмивка — има какво да разкаже. Дърветата, листата, мъхът и камъните: всички те носят, изписани върху тях, вълнуващи и интересни неща…

— О, Елисия, не! — Саймън изпъшка, седна на земята и отпусна глава на коленете си. — Моля те, Бинабик, не ми чети точно сега Книгата на гората. Краката ме болят, главата ми бучи.

Бинабик се наведе и кръглото му лице се доближи на няколко сантиметра от лицето на Саймън. Тролът внимателно огледа сплъстената коса на младежа и отново се изправи.

— Мисля, че можем да починем — каза той малко разочаровано. — Ще ти разкажа за тези неща по-късно.

— Благодаря — измънка Саймън.

Тази вечер Саймън избяга от задължението да улови нещо за ядене — изхитри се да заспи точно когато лагерът беше готов. Бинабик само вдигна рамене, отпи една глътка от меха си с вода, а после и от този с вино, след което направи дълга разходка из околността с Куантака, която душеше около него като ловна хрътка. След като хапна малко от някакво неопределено, ала питателно сушено месо, той започна да хвърля ашиците в синхрон с дълбокото дишане на Саймън. При първия опит хвърли Безкрила птица, Риболовно копие и Сенчестата пътека.

Разтревожен, тролът затвори очи и тихо си затананика някаква мелодийка, която се смеси с жуженето на нощните насекоми. Когато хвърли отново, първите две кокалчета се промениха на Факла на входа на пещерата и Упорит коч, но се падна отново Сенчестата пътека, а ашиците бяха застанали един срещу друг така, че приличаха на останки от угощението на лаком хищник. Той винаги внимаваше резултатът от заровете да не го подтикне към прибързани решения — учителят му го беше обучил добре. Най-после Бинабик успя да заспи, прегърнал принадлежностите и чантата си.

Когато Саймън се събуди, тролът му даде една задоволителна порция печени яйца — пъдпъдък, каза той — малко боровинки и шепа белезникави семена, които след като се сдъвчеха, бяха доста вкусни.

Ходенето тази сутрин също беше сравнително по-лесно от предишния ден: постепенно околността ставаше равна, а дърветата — по-редки.

Цялата сутрин тролът беше много мълчалив. Саймън беше сигурен, че причината е неговата незаинтересованост към знанията на Бинабик за гората. Докато се спускаха по един дълъг полегат склон, а слънцето се издигаше по утринния си път из небето, той изпита необходимост да каже нещо.

— Бинабик, искаш ли да ми разкажеш за Книгата на гората?

Спътникът му се усмихна, но някак вяло.

— Разбира се, приятелю Саймън, но се страхувам, че съм те навел на погрешни мисли. Виждаш ли, когато говоря за земята като за книга, не ти предлагам да я четеш, за да постигнеш духовна извисеност, както чрез някакъв религиозен том — въпреки че и това е възможно, като съзерцаваш природата около себе си. Не, аз говоря за нея повече като за лечебна книга, нещо, което човек изучава, за да бъде здрав.

„Това наистина е интересно — помисли си Саймън. — Колко му е лесно на този дребен приятел да ме склони. И то видимо без да се опитва“.

И каза:

— Здраве? Лечебна книга?

Внезапно лицето на Бинабик стана сериозно.

— Въпрос на живот и смърт, Саймън. Сега не си си вкъщи. Не си и в моя дом, въпреки че несъмнено като гост тук аз се чувствам по-добре. Дори и ситите, чиито очи са виждали безброй слънчеви изгреви, дори и те не твърдят, че Алдхеорте е техен. — Бинабик спря, сложи ръката си върху китката на Саймън и я стисна. — Това място, където сме, тази величествена гора, е най-древното място на света. Тъкмо заради това я наричат, както го казвате вие, Алдхеорте: тя винаги е била древното сърце на Остън Ард. Дори и по-младите дървета тук — той размаха тояжката си — са преживели много градушки, ветрове и пожари преди вашият велик крал Джон да е поел първата си глътка въздух на остров Уоринстен.

Саймън се огледа и примигна.

— Други — продължи Бинабик, — тук има и други, които аз съм виждал, чиито корени растат направо в самата твърд на Вечността; те са по-стари от всички човешки и ситски кралства, които са идвали на власт, а после са потъвали в забрава.

Бинабик пак стисна китката му и Саймън, загледан надолу по склона към огромния амфитеатър от дървета, внезапно се почувства малък: безкрайно малък, като насекомо, пълзящо по стръмния склон на планина, чиито върхове се губят в облаците.

— Защо… защо ми казваш тези неща? — попита най-накрая той; бореше се за глътка въздух и се мъчеше да спре нещо, което му приличаше на сълзи.

— Защото — каза Бинабик, като се протегна и го потупа по ръката, — защото не бива да си мислиш, че гората, дивият свят, е подобен на алеите в замъка и Ерчестър. Трябва да наблюдаваш и да мислиш — да мислиш.

Миг по-късно тролът отново тръгна напред и Саймън се запрепъва след него. Какво беше предизвикало всичко това? Сега скупчените дървета изглеждаха враждебно шепнещо множество. Почувства се така, сякаш му бяха ударили шамар.

— Чакай! — извика той. — Да мисля за какво? — Ала Бинабик не забави хода си, нито се обърна.

— Хайде — извика през рамо той. Гласът му беше спокоен; но повелителен. — Не бива да губим време. Ако имаме късмет, ще стигнем до Чука преди мръкване. — После подсвирна на Куантака и добави: — Моля те, Саймън.

И това бяха последните му думи тази сутрин.

— Ето там! — най-накрая наруши мълчанието си Бинабик. Двамата стояха на върха на един хълм, наметнат със зеленото одеяло на дървесните корони. — Чука.

Още две горички се виждаха под тях като стъпала на стълба, а отвъд всичко това — развълнуван океан от трева, простиращ се до хълмовете, огрени от следобедното слънце.

— Това е Велдхелм, или поне подножието му. — Тролът посочи с тояжката си в далечината. Сенчестите, очертани на небосклона хълмове, струпани като гърбове на заспали животни, изглеждаха само на хвърлей камък отвъд ширналата се трева.

— Колко далече са… хълмовете? — попита Саймън. — И как сме се изкачили толкова високо? Не си спомням да сме се катерили.

— Наистина не сме се катерили, Саймън. Чука е дълбоко място, потънало в ниското, сякаш някой го е натиснал. Ако погледнеш назад — той махна с ръка, — ще видиш, че сега сме малко по-ниско от долината на Ерчестър. И нека отговоря на втория ти въпрос — хълмовете са доста далече, но зрението те мами, че са по-близо, отколкото са. Всъщност по-добре да тръгваме, ако искаме да стигнем, докато слънцето още грее.

И тролът бързо тръгна надолу.

— Саймън — подхвърли той и когато се обърна, момчето забеляза, че част от напрежението, което изопваше лицето му, се е стопила. — Трябва да ти кажа, че макар тези хълмове да са като палета в сравнение с моя Минтахок, все пак да съм отново до високи места за мен е… като вино.

„Като дете е“, помисли си Саймън, докато гледаше как късите крачета на Бинабик бързо го понасят надолу по склона между дърветата. „Не — помисли си, — не като дете — това е само заради ръста, а като младеж — като много млад юноша.

Всъщност на колко ли години е?“

Саймън шеговито го пустоса и забърза след него.

Спускаха се бързо по широките, гъсто обрасли с дървета склонове. Саймън въобще не се изненадваше от ловкостта на Бинабик — той скачаше леко като перце, вдигайки по пътя си по-малко прах и от катерица, стъпваше със сигурност, на която, сигурен беше Саймън, биха завидели дори и овните в Канук. Това, което го изненада обаче, бе не ловкостта, с която се движеше Бинабик, а собствената му пъргавина. Явно се беше възстановил от преживените лишения и няколкото обилни похапвания бяха допринесли за връщането на онзи Саймън, когото някога в Хейхолт познаваха като „момчето-призрак“ — безстрашният катерач на кули и скачач от стени. Макар и да не можеше да се сравнява със спътника си, който бе роден в планините, той усещаше, че се представя добре. Известни проблеми имаше само Куантака, не защото не стъпваше стабилно, а поради няколко стръмни нанадолнища — детински лесни, ако се подпираш с ръце — които обаче бяха твърде дълги за прескачане. При сблъсъка си с тези препятствия тя кратко изръмжаваше, по-скоро недоволно, отколкото объркано, тичаше да намери някой заобиколен път и не след дълго отново се присъединяваше към тях.

Когато най-после намериха една криволичеща пътечка в подножието на последното хълмче, следобедното слънце беше преминало средата на небето и блестеше в очите им. Топлият ветрец, който полюшваше листата, не успяваше да изсуши потта по челата им. Наметалото на Саймън, вързано през кръста му, му тежеше, сякаш е преял.

За негова изненада, когато най-накрая стигнаха горните склонове на ливадата — началото на Чука, — Бинабик реши да тръгнат на североизток покрай гората, вместо да пресекат направо през шумолящия, развълнуван океан от трева.

— Но пътят Велдхелм е от другата страна на хълмовете! — каза Саймън. — Ще е много по-бързо…

Бинабик вдигна косматата си ръка и Саймън смутено млъкна.

— Има и по-бърз път, приятелю Саймън, и той е оттук — каза тролът и закачливата многозначителност на тона му едва не накара Саймън да каже нещо подигравателно и детинско, ала уместно за момента. Когато внимателно затвори вече отворената си уста, Бинабик продължи:

— Виждаш ли, мислех си, че би било хубаво — би било истинска прелест — да отдъхнем тази вечер на някое място, където може да се спи в легло и да се яде на маса. Какво ще кажеш, а?

При тези думи цялото негодувание на Саймън се изпари.

— Легло? В странноприемница ли отиваме? — Спомни си приказката на Шем за Пууках и трите желания и разбра как се чувства човек, виждайки първото си желание изпълнено… и после внезапно си припомни Еркинската гвардия и обесения крадец.

— Не е странноприемница. — Бинабик се засмя, развеселен от нетърпеливостта на Саймън. — Но е също толкова добро — не, дори по-добро. Това е място, където можеш да се нахраниш и да починеш, и никой не пита кой си и откъде идваш. — Той посочи отвъд Чука, където далечната линия на гората се снижаваше, докато най-накрая свършваше в началото на Велдхелмските предпланини. — Там е, въпреки че от мястото, където стоим, не може да се види. Да тръгваме.

„Защо да не се спуснем направо? — учуди се Саймън. — Сякаш Бинабик не иска да излезне на открито, да бъде… незащитен“.

Тролът наистина беше тръгнал по североизточния път, покрай широката ливада, за да може да се движи в сянката на Алдхеорте.

„И какво иска да каже с това, че там никой не те разпитва? Да не би и той да се укрива?“

— Малко по-бавно, Бинабик! — извика Саймън. На моменти бялата задница на Куантака изскачаше сред тревата, като чайка, летяща сред бурните вълни на Кинслах. — По-бавно! — извика пак той и ускори ход. Вятърът улови думите му и ги понесе нанякъде.

Най-накрая настигна трола и Бинабик го потупа по лакътя.

— Преди малко бях много рязък, много груб с теб. Обикновено не говоря така. Извинявай. — Той примигна срещу младежа, после се взря в далечината напред, където опашката на Куантака се развяваше над люлеещата се трева, появявайки се ту тук, ту там, като знаме на малка, но бързоходна войска.

— Няма нищо… — започна Саймън, но Бинабик го прекъсна:

— Моля те, моля те, приятелю Саймън — каза той смутено. — Не казвай нищо повече. — Той вдигна ръце до ушите си и ги завъртя по някакъв странен начин. — Дай по-добре да ти разкажа нещо за мястото, където отиваме — „Свети Хоудрунд“.

— Какво е това?

— Мястото, където ще отседнем. Самият аз много пъти съм бил там. Това е уединено място — манастир, както казвате вие, ейдонитите. Хората там са любезни с пътниците.

За Саймън това бе достатъчно. През съзнанието му веднага преминаха картини на дълги високи коридори, печено месо и чисти глинени съдове — наистина съблазнителни удобства. Той ускори ход и почти се затича.

— Не е нужно да тичаме — каза Бинабик. — Манастирът няма да избяга. — Той се обърна и погледна слънцето, което все още беше на няколко часа път от хоризонта. — Искаш ли да ти разкажа за „Свети Хоудрунд“? Или вече знаеш?

— Разкажи ми — отговори Саймън. — Чувал съм за подобни места. Един мой познат е отсядал в манастир.

— Ами… това е особен манастир. Има интересна история.

Саймън повдигна вежди в очакване.

— Има една песен — каза Бинабик, — Баладата за свети Хоудрунд. Тя е много по-известна на юг, отколкото на север — като под север разбирам Римърсгард, а не моя дом Ийканук — ясно е защо. Знаеш ли нещо за битката при Ач Самрат?

— Това е мястото, където северняците — римърите, побеждават хернистирците и ситите.

— Охо? Значи все пак си получил някакво образование, а? Да, приятелю Саймън, точно при Ач Самрат Фингил Червената ръка обръща в бягство ситската и хернистирската войска. Но има и други, по-ранни битки и една от тях се е състояла тук. — Той простря ръка, за да обхване неравното поле. — По онова време тази земя е имала друго име. Ситите, които, предполагам, са я познавали най-добре, я наричали Ереб Иригу, което означава Западната порта.

— Кой я е нарекъл Чука? Това е доста странно име.

— Не знам със сигурност. Аз лично смятам, че произходът на думата идва от името, което римърите дават на битката. Те наричат това място Ду Нокегард — Гробището.

Саймън погледна назад към шумолящата трева, люлееща се от поривите на вятъра.

— Гробище? — попита той и през него премина сянка на някакво предчувствие.

„Тук вятърът никога не спира — помисли той. — Сякаш неуморно търси нещо изгубено…“

— Гробище, да. И от двете страни е имало значително подценяване на противника. Тези треви растат върху гробовете на хиляди мъже.

„Хиляди, като в църковния двор!“ Още един град на мъртъвци, под стъпките на живите. „Дали усещат? — внезапно се запита той. — Дали ни чуват и ни мразят заради… заради това, че виждаме слънцето? Или са по-щастливи, че са се отървали от тоя свят?“

— И това е песен, която знае всеки арфист на юг от Фростмарч — каза Бинабик. Саймън поклати глава и се опита да се съсредоточи, но въздишките на тревата, изтръгнати от вятъра, шумяха в ушите му.

— Няма да пея — продължи Бинабик, — но трябва да ти разкажа за свети Хоудрунд, след като отиваме в това, което някога е било неговият дом.

Момчето, тролът и вълчицата стигнаха до най-източната точка на Чука и пак се обърнаха, така че слънцето грееше от лявата им страна. Докато газеха през високата трева, Бинабик свали коженото си палтенце и завърза ръкавите му около кръста си. Ризата, която носеше отдолу, беше от бяла вълна, провиснала и с широка плетка.

— Хоудрунд — започна той — бил римър по рождение, но след редица премеждия приел ейдонитската вяра. Накрая бил канонизиран от църквата за светец.

— Както се казва, един разбридан бод не е важен, докато не се скъса наметалото — продължи тролът. — Нямаше да ни интересува какво е правил Хоудрунд, ако крал Фингил Червената ръка и неговите римъри не преминали Зелената река и не навлезли в земите на ситите.

Той млъкна и погледна Саймън.

— Тази история, както и всички поучителни истории, е твърде дълга, за да се разкаже за един час път. Ще пропусна обясненията и ще кажа следното: северняците прогонвали всички пред себе си и спечелили няколко битки по време на нашествието си на юг. Хернистирците, водени от своя принц Синах, решили да пресрещнат римърите тук — Бинабик обхвана с жест ширналата се под слънцето степ — и веднъж завинаги да спрат яростните им атаки. Всички хора и Сити бягали от Чука, защото се страхували да не попаднат между двете войски — всички, освен Хоудрунд. Изглежда, битката привлича свещениците като мухите и Хоудрунд не правел изключение. Той отишъл при Фингил Червената ръка, в собствената му палатка, и започнал да моли краля да се оттегли и така да спаси хиляди човешки животи, които иначе биха били загубени. Поучавал в своята — ако мога да кажа така — глупост и храброст Фингил, като цитирал думите на Усирис Ейдон, да прегърне врага си и да го направи свой брат. Фингил, което не е никак учудващо, го помислил за луд и бил отвратен да чуе подобни думи от един сънародник — римър… Охо, това дим ли е?

Тролът посочи отсрещната страна на Чука. Наистина, над няколкото малки хълма, на най-отдалечения от които личаха следи от земеделие, се виеха кълбета дим.

— Вечеря, предполагам — засмя се Бинабик и Саймън се облиза в нетърпеливо очакване.

— Разказват — продължи тролът, — че Фингил намерил новите ейдонитски идеи на Хоудрунд за крайно възмутителни. И наредил да екзекутират свещеника, но един милостив войник го пуснал да си върви. Ала Хоудрунд не успял да избяга. Когато двете войски най-после се срещнали, той се втурнал на бойното поле право между хернистирците и римърите, размахал Дървото си и призовал Усирис да им прати мир. И притиснат между две езически войски, веднага намерил смъртта си.

— И така — Бинабик размаха тояжката си и шибна една висока туфа трева, — ето една история, чиято философия е трудноразбираема, нали? Поне за нас, кануките, които предпочитаме да сме и това, което вие наричате езичници, и това, което аз наричам живи. Лекторът в Набан все пак каза, че Хоудрунд е мъченик и в ранните дни на Еркинланд определили това място за построяване на църква и манастир на Хоудрундския орден.

— Дали битката е била ожесточена? — попита Саймън.

— Римърите наричат това място Гробището. Следващата битка при Ач Самрат вероятно е била по-кървава, но там е имало стратегически маневри. Тук, в Чука, са се били гърди срещу гърди, меч срещу меч и кръвта се е леела като пороите при пролетното топене на снеговете.

Слънцето бавно се спускаше по небесния си път и грееше право в лицата им. Следобедният вятър задуха по-силно; превиваше дългите треви и подхвърляше кръжащите насекоми, така че те сякаш танцуваха във въздуха, подобни на искрици златиста светлина. Куантака тичаше из полето пред тях. Когато започнаха да се спускат по едно дълго нанадолнище, тя дотърча и завъртя глава; скимтеше възбудено. Саймън засенчи очите си с ръка, но не успя да види нищо отвъд възвишението и дърветата. Обърна се, за да попита Бинабик дали вече наближават, но тролът гледаше в краката си, смръщил замислено вежди, и не обръщаше никакво внимание нито на него, нито на подскачащата вълчица.

Известно време вървяха в тишина, нарушавана единствено от шума на стъпките им в гъстата трева и от скимтенето на Куантака. Празният стомах на Саймън го накара да се обади отново, но тъкмо да отвори уста и Бинабик запя с висок пронизителен глас:

Думите и странният тон заприличаха на Саймън на вопъл на птица, на отчаян зов от високите, самотни въздушни простори.

— Ситска песен. — Бинабик го погледна странно, дори сякаш малко срамежливо. — Не я пея добре. В нея се разказва за мястото, където първият сит умрял от ръката на човек; където за първи път е пролята кръв в резултат на войната на хората срещу земята на ситите. — Когато спря да говори, той плесна Куантака, която го блъскаше по крака с широката си муцуна. — Хиник айа! — каза й. — Подушва хора и готвено.

— Какво се казва в песента? — попита Саймън. — Имам предвид думите. — Необичайната ситуация все още го караше да усеща тръпки, но същевременно му напомни колко голям е в действителност светът и колко малко е видял той, дори и да е бил в оживения Хейхолт. Чувстваше се малък, малък, по-малък и от дребния трол, който крачеше до него.

— Съмнявам се, че ситските думи могат да се изпеят на някой от езиците на смъртните, Саймън — дали смисълът им може да се предаде вярно, разбираш ли? Още повече, че това не е моят роден език, на който говорим ти и аз… но мога да пробвам.

Повървяха още малко. Най-сетне Куантака се отказа от опитите да сподели вълчия си ентусиазъм с глупавите човешки същества и изчезна нанякъде.

— Мисля, че това се доближава по смисъл — каза най-накрая Бинабик и започна по-скоро да рецитира, отколкото да пее:

После се присмя сам на себе си:

— Виждаш ли как в грубите занаятчийски ръце на един трол ефирната песен се превръща в думи от неодялан камък?

— Не — каза Саймън, — не я разбирам съвсем… но ме кара… да чувствам нещо.

— Това е добре — усмихна се Бинабик, — но никакви мои думи не могат да се сравняват със ситските песни, особено с тази. Знам, че това е една от най-дългите и тъжни песни. Разправят още, че кралят-ърл Йю’унигато я написал сам, точно преди да бъде убит от… от… А! Виж, вече сме на върха!

Саймън погледна: наистина бяха стигнали почти до върха на дългото възвишение и пред тях се простираше безкрайното море на скупчените върхари на Алдхеорте.

„Но не смятам, че спря да говори заради това — помисли Саймън. — Мисля, че щеше да каже нещо, което не иска…“

— Как се научи да пееш ситски песни, Бинабик? — попита той, докато правеха последните стъпки към широкото било на хълма.

— Ще говорим за това, Саймън — отговори тролът, като оглеждаше наоколо. — Но не сега. Виж! Ето го пътя, който води към „Свети Хоудрунд“!

На малко повече от хвърлей под тях, прилепнали по склона на хълма като мъх, израснал върху древно дърво, се виеха редове грижливо обработвани лозя. Вяха разделени от хоризонтални бразди, изкопани в склона, а краищата им бяха заоблени, сякаш почвата е била подготвена много отдавна. Между лозите се простираха пътечки — спускаха се по хълма и криволичеха като самите растения. В долината долу, затулен от едната страна от малкия първи братовчед на Велдхелмските хълмове, а от другата — от тъмната ивица на гората, се виждаше килим от земеделски парцели, изтъкан сякаш от изкусен майстор и изработен с прецизната симетрия на свещен ръкопис. По-нататък, едва видими около издатината на хълма, се намираха малките пристройки на манастира — груба, но добре поддържана съвкупност от дървени бараки и ограден двор, в който поне сега не се виждаха овце и крави. Една врата, мъничък подвижен елемент в този внушителен килим, бавно се люлееше на пантите си.

— Следвай пътеките, Саймън, и скоро ще похапваме, а може би и ще пийнем от манастирското вино. — Бинабик бързо тръгна надолу. След минути двамата със Саймън вече си проправяха път между лозите, а Куантака, недоволна от бавния ход на спътниците си, тичаше по склона и прескача виещите се лози, без да докосва колчетата и без да бутне и един грозд с големите си лапи.

Докато бързаше по стръмната пътека, загледан в краката си, Саймън внезапно почувства пред себе си нечие присъствие. Помисли си, че тролът е спрял да го изчака, и погледна нагоре сърдито, готов да каже, че все пак е нужна малко милост към човек, който не е израснал в планините. Но вместо това съзря пред себе си една кошмарна фигура и извика от страх, стъпи накриво, падна по задник и се хлъзна по пътеката.

Бинабик го чу и се обърна; изкачи се обратно по хълма и видя Саймън да седи в прахта под едно голямо парцаливо плашило. Огледа го, после погледна надолу към Саймън, който смучеше одрасканите си длани, потисна смеха си и помогна на момчето да се изправи, като сграбчи рамото му с малките си силни ръце. След това не можа да се сдържи повече, обърна се и пое надолу, разтърсван от смях.

Саймън яростно изтръска прахта от панталоните си и провери двата пакета, мушнати в пояса му — стрелата и ръкописа, за да се увери, че не са повредени. Очевидно бе, че Бинабик не можеше да знае за крадеца, обесен на кръстопътя, но бе видял сита, който висеше в капана на секача. Така че какво толкова смешно имаше в уплахата на Саймън?

Почувства се ужасно глупаво, но като погледна отново плашилото, усети старата тръпка на зловещо предчувствие. Посегна, смъкна чувала от главата му — груб и студен на пипане, — сгъна го и натъпка горния му край в безформеното дрипаво наметало, което се развяваше около раменете му, така че безизразните невиждащи очи да останат скрити. Нека тролът се смее.

Бинабик го чакаше малко по-надолу. Не се извини, но потупа Саймън по китката и се усмихна. Саймън отвърна на усмивката му, но доста криво.

— Когато бях тук преди три месеца — каза Бинабик, — при пътуването ми на юг, ядох най-прекрасното еленско! На братята е разрешено да ловят елени от горите на краля, за да хранят пътниците — а за тях самите да не говорим. Охо, виж… и дим се вие даже!

Бяха заобиколили последната извивка на хълма; тъжното скърцане на вратата се чуваше точно под тях. Право напред и надолу по склона се виждаха скупчените сламени покриви на манастира. Наистина имаше дим — една тънка струйка, която се издигаше, завихряше се и се разсейваше от вятъра надолу по хълма. Димът обаче не излизаше от комин.

— Бинабик! — извика Саймън с изненада, която прерастваше в тревога.

— Изгорен — въздъхна Бинабик. — Или горящ. Дъще на планините… — Портата хлопна и веднага пак се отвори с пукот. — В дома на свети Хоудрунд е идвал ужасен гост.

На Саймън, който никога не беше виждал манастира, димящите останки му се сториха живо превъплъщение на разказа на Бинабик за Гробището. Както през онези ужасни часове под замъка, той усети как ревнивите нокти на миналото си пробиват път, за да завлекат настоящето в някакво мрачно място на мъка и страх.

Параклисът, главната сграда и повечето пристройки бяха превърнати в димящи пепелища. Овъглените греди на покрива лежаха оголени под безразличното пролетно небе, като опушени гирлянди от пиршеството на някой алчен бог. Разпръснати, подобно на зарове, хвърлени от същия този бог, наоколо лежаха телата на двайсетина мъже, раздърпани и безжизнени като плашилото на върха на хълма.

— Камъни на Чуку… — ахна Бинабик, като продължаваше да се оглежда, и се потупа по гърдите с пръст. Свали торбата от рамото си и забърза надолу.

— Чакай! — викна Саймън. — Чакай! — И се прокрадна след него.

— Спри! Какво правиш? Ще те убият!

— Това тук е станало преди много часове! — извика Бинабик, без да се обръща. Саймън го видя да спира рязко и да се навежда над първото тяло. След миг вече подтичваше.

Дишаше тежко и сърцето му тупкаше уплашено, въпреки че по думите на дребния трол опасността бе отминала. Докато минаваше покрай тялото, го погледна. Мъж в черни одежди, приличаше на монах — лицето му не се виждаше, притиснато към тревата. От тила му стърчеше стрела. По засъхналата кръв се разхождаха лакоми мухи.

След няколко стъпки Саймън се спъна и падна, но успя да се подпре с ръце на чакълестата пътека. Когато видя в какво се е препънал и как мухите отново кацат върху изскочилите от орбитите очи, му се доповръща.

Бинабик го намери под сянката на един кестен. Главата на младежа се люлееше безсилно. Бинабик като нежна майка избърса жлъчката от брадичката му със стиска трева. Навсякъде се носеше зловонието на мърша.

— Това е лошо. Лошо. — Бинабик нежно докосна рамото на Саймън, сякаш за да убеди самия себе си, че младежът наистина е жив, после приклекна и присви очи срещу последните червени отблясъци на слънчевата светлина. — Повечето са монаси, но има и други.

— Други? — изхриптя Саймън.

— Пътници… Вероятно са се отбили за една нощ. Някои имат бради и ми приличат на римъри. Това е истинска загадка.

— Къде е Куантака? — тихо попита Саймън и се изненада от загрижеността си за вълчицата — от всички тях нея може би най-малко нея я грозеше опасност.

— Тича. Души. Много е възбудена. — Саймън забеляза, че Бинабик е разглобил тояжката си и е мушнал в колана си частта с ножа. — Чудя се — каза тролът, докато гледаше издигащия се дим, — кой го е направил? Разбойници? Някаква битка на верска основа? Чувал съм, че това не е нещо необичайно за ейдонитите, нали? Най-любопитното е, че…

— Бинабик… — Саймън се изкашля и плю. Вкусът в устата му беше като от галошите на свинар. — Страх ме е. — Някъде в далечината Куантака зави изненадващо високо.

— Страх те е. — Усмивката на Бинабик беше крива. — И трябва да те е страх. — Въпреки че лицето на трола изглеждаше ясно и спокойно, в очите му се четеше някаква стаена боязливост. Това изплаши Саймън повече от всичко друго. Имаше и нещо по-лошо: примирение, сякаш ужасната случка беше напълно неочаквана за трола.

— Мисля… — започна Бинабик, но изведнъж воят на Куантака премина в силно ръмжене и той подскочи. — Намерила е нещо — каза той и дръпна стреснатия младеж. — Или нещо е намерило нея… — Бинабик хукна към звука и Саймън се запрепъва зад него: през главата му като прилепи прелитаха ужасяващи мисли. Докато тичаше, тролът мушна пръст в тръбичката си за стрели и постави нещо в нея. Саймън с ужас разбра, че тази стрела е с черен връх.

Тичаха през двора на манастира, покрай пепелищата, през овощната градина. Над тях падаше дъжд от ябълкови цветове. Вятърът ги улавяше и ги отнасяше към гората.

После видяха Куантака — козината й беше настръхнала, ръмженето й бе толкова гърлено, че Саймън го чувстваше чак в стомаха си. Беше заклещила един монах към стъблото на една топола. Той бе вдигнал високо окаченото на шията си Дърво, сякаш за да призове небесна светкавица върху нападналия го звяр. Въпреки героичната му поза, пребледнялото лице и треперещата му ръка показваха, че не се надява много на помощ от небето. Малките му очи, разширени от страх, бяха вторачени в Куантака: все още не бе видял двамата новодошли.

— Едонис фиелис екстуланин мей… — Дебелите му устни потрепваха конвулсивно; сянката на листата изпъстряше с петна розовия му череп.

— Куантака! — извика Бинабик. — Соса! — Куантака изръмжа, но ушите й се присвиха. — Соса айа! — Тролът плесна бедрото си с кухата пръчка. С последно дълбоко изръмжаване Куантака се обърна и тръгна към Бинабик. Вторачил се в Саймън и трола, като че ли и те бяха не по-малко ужасяващи от вълчицата, монахът се свлече на земята с изплашеното изражение на дете, което се е ударило, но още не е осъзнало, че иска да се разплаче.

— Милостиви Усирис — промърмори той, когато двамата тръгнаха към него. — Милостиви, милостиви Усирис… — В опулените му очи се появи див блясък. — Оставете ме на мира, езически чудовища! — изкрещя той и се опита да се изправи. — Нещастни убийци, нещастни неверници!

Бинабик спря, стиснал Куантака за врата, даде знак на Саймън да мине напред и каза:

— Помогни му.

Саймън пристъпи бавно към монаха; опитваше се да придаде на лицето си израз, който да го убеди, че е приятел, идващ на помощ — всъщност собственото му сърце биеше до пръсване в гърдите му.

— Спокойно — каза той, — ние сме приятели.

Монахът закри лицето си с ръка.

— Убихте ги всичките, а сега искате и нас да убиете! — извика той с приглушен глас, който звучеше повече отчаяно, отколкото изплашено.

— Той е римър — каза Бинабик, — затова не бива да се учудваш, че злослови по адрес на кануките. Помогни му да се изправи, приятелю Саймън.

Саймън хвана мъжа за кокалестия лакът, през черния ръкав, и внимателно го изправи, но когато се опита да го заведе при Бинабик, той се отскубна.

— Какво правите?! — извика монахът и попипа гърдите си, за да хване Дървото. — Искате да изоставя останалите? Не! Махайте се!

— Останалите? — Саймън учудено погледна Бинабик. Тролът повдигна рамене и почеса ушите на вълчицата. Куантака се озъби, сякаш представлението я забавляваше.

— Има ли други оцелели? — предпазливо попита момчето. — Ще помогнем и на теб, и на тях, ако можем. Аз съм Саймън, а това е приятелят ми Бинабик. — Монахът го изгледа подозрително. — Вече познаваш Куантака — добави Саймън и веднага съжали за неуместната си шега. — Ела! Кой си ти? Къде са другите?

Монахът, който беше започнал да си възвръща присъствието на духа, го изгледа недоверчиво, после погледна трола и вълчицата. Когато пак се обърна към Саймън, част от напрежението му вече я нямаше.

— Ако ти си наистина… добър ейдонит, воден от милосърдие, тогава те моля да ме извиниш. — Тонът на монаха беше скован, като на човек, който не е свикнал да се извинява. — Аз съм брат Хенгфиск. А вълкът… — той извърна поглед — вълкът ваш спътник ли е?

— Вълчица е — каза рязко Бинабик, преди Саймън да отговори. — Съжалявам, че те е изплашила, римърсгардецо, но трябва да признаеш, че не те е наранила.

Хенгфиск не му отговори, а каза на Саймън:

— Изоставих двете си задължения за твърде дълго. Сега трябва да отида при тях.

— Ще дойдем с теб — каза Саймън. — Вероятно Бинабик ще може да помогне. Той си служи много умело с билки и разни подобни неща.

Римърът свъси вежди, от което очите му сякаш изпъкнаха още повече. Усмивката му беше горчива.

— Много любезно предложение, момче, но се страхувам, че на брат Лангриан и брат Докайс няма да помогнат никакви… земни церове. — Той се обърна и тръгна клатушкайки се към гъстата гора.

— Почакай! — извика Саймън. — Какво се е случило с манастира?

— Не знам — каза Хенгфиск, без да се обръща. — Не бях там.

Саймън призова с поглед Бинабик да го подкрепи, но тролът изобщо не си даде труд да го последва. Вместо това извика подир накуцващия монах.

— Ей, брат Хенгфиск?

Монахът се обърна и викна:

— Какво искаш, троле? — Лицето му бе червено като домат.

— Нищо особено. — Бинабик се усмихна и жълтите му зъби лъснаха. — Казваш, че не знаеш какво се е случило. Къде си бил, когато братството ти е било така безмилостно атакувано?

Монахът, изглежда, се канеше да изрече нещо ядно в отговор, но вместо това само вдигна ръка и сграбчи Дървото на гърдите си. Миг по-късно отвърна с по-спокоен глас:

— Елате и ще видите. Аз нямам тайни от теб, троле, нито пък от моя Бог. — И пак закрачи към гората.

— Защо го дразниш, Бинабик? — прошепна Саймън. — Малко ли лоши неща са се случили тук?

Очите на Бинабик се бяха превърнали в цепки.

— Може и да съм нелюбезен, Саймън, но ти го чу как говори. Видя очите му. Не позволявай да бъдеш заблуден от това, че носи свещенически одежди. Ние кануките много често сме се събуждали през нощта и сме виждали да ни наблюдават очи като тези на Хенгфиск, а около тях — факли и брадви. На вашия Усирис Ейдон не му е присъща омразата, която пламти в северното сърце на този човек. — Тролът подсвирна на Куантака да го последва и тръгна след накуцващия монах.

— Чуй се как говориш само! — каза Саймън. — Ти самият също си изпълнен с омраза.

— Аха. — Тролът вдигна пръст пред вече безизразното си лице. — Но аз не твърдя, че вярвам във вашия — извини ме за израза — нелогичен Бог на милосърдието.

Саймън пое дълбоко дъх, понечи да му отвърне хапливо, но се отказа.

Брат Хенгфиск се обърна веднъж и мълчаливо ги погледна. Не каза нищо. Светлината, която се процеждаше между листата, бързо намаляваше; скоро кокалестата му, покрита с черна дреха фигура беше една виждаща се пред тях сянка. Саймън се стресна, когато монахът спря и каза:

— Тук.

Бяха до едно повалено дърво, чиито стърчащи корени много приличаха на голяма метла — метла, която би вдъхновила Рейчъл Драконката за героични, легендарни подвизи.

Ироничната мисъл за Рейчъл, заедно с другите събития от деня, породиха у Саймън толкова силен копнеж по дома, че той се спъна и се подпря с ръка на падналото дърво. Хенгфиск беше коленичил и хвърляше клони в малък огън, който гореше в плитък ров. От двете страни на огъня, в убежището на сянката на дърветата, лежаха двама мъже.

— Това е Лангриан — каза брат Хенгфиск и посочи човека отдясно, чието лице беше почти напълно скрито от окървавена превръзка, направена от зебло. — Единствено него намерих жив, когато се върнах в манастира. Мисля, че Ейдон скоро ще го прибере. — Дори и на отслабващата светлина Саймън можа да види, че кожата на брат Лангриан — или поне това, което се виждаше от нея — е восъчнобледа. Хенгфиск хвърли още една съчка в огъня, а Бинабик, без изобщо да поглежда римъра, коленичи до ранения и внимателно започна да го преглежда.

— Това е Докайс — каза Хенгфиск и посочи другия човек, който лежеше отпуснато като Лангриан, но нямаше видими рани. — Именно него излязох да потърся, когато не се върна от бдението си. Когато го доведох… донесох… — в гласа на Хенгфиск се долавяше някаква горчива гордост — намерих… намерих всичките… мъртви. — Той направи знака на Дървото пред гърдите си. — Всички освен Лангриан.

Саймън се приближи до брат Докайс — слаб млад мъж с дълъг нос и синкавата необръсната брада на хернистирец.

— Какво се е случило с него? Какво му е?

— Не знам, момче — каза Хенгфиск. — Полудял е. Получил е някакво мозъчно възпаление. — Той се обърна и продължи да търси съчки за огъня.

Саймън погледна Докайс и забеляза затрудненото му дишане и лекото треперене на тънките му клепачи. Когато се обърна и потърси с поглед Бинабик, който внимателно сваляше превръзката на Лангриан, от черната одежда, подобно на змия, се плъзна една бяла ръка и сграбчи предницата на ризата му в ужасяващо силна хватка.

Докайс, все още със затворени очи, се беше изпънал конвулсивно; гърбът му се изви и кръстът му се вдигна над земята. Главата му беше отметната назад и се люшкаше наляво-надясно.

— Бинабик! — изкрещя ужасено Саймън. — Той… той…

— Аааааа! — Звукът, който се изтръгна от прегракналото гърло на Докайс, беше дрезгав от болка. — Черната каруца! Виж, тя идва за мен! — Той се замята отново, като риба на сухо. Думите му предизвикаха у Саймън тръпка на ужас.

„Върхът на хълма… Спомням си нещо… и скърцането на черните колела… о, Моргенес, какво правя тук?!“

Миг по-късно, докато Бинабик и Хенгфиск гледаха учудено, Докайс придърпа Саймън така, че лицето на младежа почти докосваше скованите му от страх черти.

— Те ме връщат! — изхриптя монахът. — Обратно… обратно… в онова ужасно място! — Внезапно отвори очи и впери невиждащия си поглед в очите на Саймън, които бяха само на педя от неговите. Саймън не можеше да се освободи от хватката на монаха, макар че Бинабик се бе озовал до него и се опитваше да му помогне.

— Ти знаеш! — извика Докайс. — Ти знаеш какво е това! Ти си белязан! Белязан като мен! Видях ги като минаваха — Белите лисици! Вървяха в съня ми! Белите лисици! Господарят им ги е изпратил, за да вледенят сърцата ни и да отнесат душите ни с черната си кола!

И пусна Саймън, който се задъхваше и хълцаше. Бинабик и Хенгфиск държаха треперещия монах, докато най-накрая той спря да се мята. Гората отново притихна и тишината обви малкия лагер така, както бездната на нощта прегръща умираща звезда.

20. Сянката на колелото

Той стоеше сред откритото поле, в центъра на голяма тревиста падина — частица бледен изправен живот сред безкрайната зеленина. Никога не се бе чувствал толкова уязвим и гол под открито небе. Полята се простираха в Далечината пред него; на хоризонта каменносивото небе се сливаше със зеления цвят на тревата.

След като изтече известно време — дали минути, или години в това неопределимо безвремие, равната линия на хоризонта се разкъса.

С ужасяващото скърцане на боен кораб, блъскан от силен вятър, в далечината се появи нещо тъмно. То се издигаше все по-нагоре, достигайки невероятна височина, докато сянката му не падна върху Саймън — изненадващо тъмна; чу се някакво бръмчене, което разтресе костите му.

Огромното нещо се очерта в небето, задържайки се за един дълъг момент в края на равнината. Беше колело, огромно черно колело, високо като кула. Погълнат от сянката му, Саймън гледаше с разширени очи как колелото започна да се върти с влудяваща неумолимост по дългия зелен склон; изпод него захвърчаха изтръгнати чимове. Саймън стоеше вцепенен на пътя му, а то продължаваше да се върти неспирно — като воденичните камъни на Ада.

Колелото надвисна над него — черно туловище, извисило се до небето; пръскаше около себе си дъжд от пръст и трева. Земята под краката на Саймън се разтресе под тежестта му. Той се олюля и докато възстанови равновесието си, колелото вече бе върху него. Онемял от ужас, Саймън видя как една сива сянка профуча покрай него, сива сянка с блестяща сърцевина… едно обезумяло врабче, хванало нещо лъскаво в закривените си крачка. Той проследи с очи бързия му полет и инстинктивно се хвърли след него, встрани от пътя на колелото.

Крачолът му се закачи в един леденостуден гвоздей, издаден от колелото. Врабчето, което бе само на няколко сантиметра, успя да се измъкне и се издигна нагоре, малка сива сянка, пърхаща като нощна пеперуда на фона на оловната сивота на небето, и лъскавият му товар изчезна заедно с него в полуздрача. Разнесе се гръмовен глас:

— Ти си белязан.

Колелото вдигна Саймън и го преобърна, разтърси го като куче, което чупи врата на уловен плъх. После продължи въртенето си, издигайки го високо нагоре. Увиснал с главата надолу, Саймън литна в небето, а земята се тресеше и люлееше под главата му като бушуващо зелено море. Вятърът свистеше около него, докато той се издигаше към най-високата точка; кръвта забуча в ушите му.

Като дращеше с ръце тревата и калта, полепнали по широкия ръб на колелото, Саймън с мъка го възседна, сякаш яхаше някакъв висок до облаците звяр. Издигаше се все по-нагоре в небосвода.

Стигна най-високата точка и за един момент сякаш бе кацнал на самия връх на света. Отвъд равнината се виждаха просторните поля на цялата Остен Ард. Слънчевите лъчи се провираха през мрачното небе и докосваха бойниците на един замък и една красива бляскава сфера — единственото нещо на света, по-високо от черното колело. Саймън примигна, видял нещо, чиито очертания му се сториха познати, ала тъкмо когато започна да вижда по-ясно, превали най-високата точка и започна стремглаво да се спуска към далечната земя.

Започна да се бори с гвоздея; раздра крачола си, за да се освободи, ала по някакъв начин той и гвоздеят сякаш бяха станали едно цяло. Земята подскочи нагоре. Двамата — Саймън и зелената девствена земя — се носеха заедно с такъв шум, сякаш из равнината ехтяха Йерихонските тръби. Той се удари в земята и двамата станаха едно, и вятърът, светлината и шумът изчезнаха като пламъка на свещ.

Саймън беше в тъмнина, дълбоко в земята, която се бе разтворила пред него като вода. Чуваше гласове около себе си, бавни пресекнати гласове, гласове от усти, задръстени с пръст.

„Кой влиза в нашия дом?

Кой идва, за да смути нашия сън, нашия дълъг сън?

Те ще ни окрадат! Крадците ще ни отнемат тишината и тъмните ни легла. Ще ни извлекат отново горе, през Сияйната врата…“

Докато жалните гласове изплакваха мъката си, Саймън почувства как го сграбчват множество ръце, студени и сухи като костите на мъртвец или влажни и месести като корени — разперени, извиващи се пръсти на същества, които посягаха да го придърпат към изсъхналата си гръд… ала те не можеха да го спрат. Колелото продължаваше да се върти и го увличаше все по-надолу, гласовете зад него замлъкнаха и той се плъзгаше сред леденостуден безмълвен мрак.

Мрак…

„Къде си момче? Да не би да сънуваш? Почти те докосвам? — Внезапният глас беше на Приратес. В него Саймън чувстваше злокобната власт на мисълта му. — Сега знам кой си — момчето на Моргенес, кухненски прислужник; човек, който си пъха носа в чужди работи. Ти видя неща, които не трябваше да виждаш, момченце от кухнята, намеси се в неща, които не разбираш. Знаеш твърде много. Ще те намеря.

Къде си?“

И после мракът се сгъсти още повече, зад сянката на колелото се появи още една сянка и в тази втора сянка лумнаха два червени огъня — очи, които надничаха от ужасен, пламтящ череп.

„Не, смъртни човече — каза един глас, който носеше усещането за тлен и пръст и безмълвния край на нещата. — Не, това не е за теб. Очите просветнаха ликуващо, пълни с любопитство. — Този ще го вземем, свещенико“.

Саймън почувства как въздействието на Приратес върху него отслабва и мощта на алхимика намалява пред властта на тъмното нещо.

„Добре дошъл — каза то. — Това е домът на Краля на бурите, тук, зад най-тъмните врати.

Как… се… казваш?“

И очите го изгориха като пламтяща жарава, а пустотата зад тях беше по-студена от лед, по-гореща от най-силния пожар и по-тъмна от най-тъмната сянка…

„Не! — понечи да изкрещи Саймън, ала и неговата уста беше пълна с пръст. — Няма да ви кажа!“

„Може би ние ще ти дадем име… ти трябва да имаш име, малка мушичке, малка тленна прашинке… за да те познаем, когато се срещнем… трябва да бъдеш белязан“.

„Не! — Той опита да се освободи, ала тежестта на хилядолетната земя и камъните го притискаше с всичка сила. — Не искам име! Не искам име! Не искам…“

— Име от вас! — Викът му отекна в короните на дърветата. Бинабик клечеше над него и на лицето му бе изписана загриженост. Горската поляна бе осветена от слаба утринна светлина, извираща сякаш незнайно откъде.

— Вече имам на главата си един луд и още един, който е на прага на смъртта — каза Бинабик, когато Саймън се надигна и седна. — На всичко отгоре ти крещиш в съня си. — Искаше това да прозвучи като шега, ала утринта бе твърде ранна и студена, за да развесели някого. Саймън трепереше.

— О, Бинабик, аз… — Болезнена, плаха усмивка се появи на лицето му от простия факт, че е на светло, на повърхността на земята. — Сънувах ужасен, ужасен сън!

— Не се учудвам — каза тролът и сложи ръка на рамото му. — Ужасният ден вчера едва ли би довел до спокоен сън. Ако искаш, можеш да потърсиш нещо за ядене в торбата ми. Ще видя как са двамата монаси. — Той посочи към тъмните силуети от другата страна на огъня. По-близкият, за който Саймън предположи, че е Лангриан, беше увит в тъмнозелена наметка.

— Къде е… — на Саймън му трябваше известно време, за да си спомни името, — Хенгфиск? — Главата му бучеше, а челюстта го болеше, сякаш беше трошил орехи със зъби.

— Неприятният римър, който, нека признаем, наистина даде наметката си, за да стопли Лангриан, отиде да потърси храна сред развалините на своя дом. Ако се чувстваш по-добре, Саймън, аз ще се върна към задълженията си.

— Разбира се. Как са те?

— С радост мога да отбележа, че състоянието на Лангриан се подобрява. — Бинабик кимна със задоволство. — Спи спокойно от доста дълго време — нещо, което не може да се каже за теб — усмихна се тролът. — За съжаление, не мога да помогна на брат Докайс, ала той не е и болен, като изключим мозъка му. На него също му дадох приспивателно. Сега моля да ме извиниш, ала трябва да се погрижа за превръзките на Лангриан.

Бинабик се изправи и заобиколи огъня, като прекрачи Куантака, която спеше до топлите камъни.

Вятърът леко полюшваше листата на дъба над главата на Саймън, докато той ровеше из чантата на Бинабик. Извади една малка торбичка, в която на пипане, изглежда, имаше храна, ала още преди да я отвори, леко потракване го убеди, че тя съдържа странните кости, които вече беше виждал. По-нататъшното търсене извади на бял свят сушено месо, увито в груба кърпа, ала щом го разопакова, той осъзна, че последното нещо, което иска, е да сложи някаква храна в свития си стомах.

— Има ли вода, Бинабик? Къде ти е мехът?

— По-добре — извика тролът, приклекнал над брат Лангриан — да се разходиш до потока недалеч оттук, ей натам. — Той посочи, после се наведе, взе меха и го подхвърли на Саймън. — Ще съм ти много признателен, ако го напълниш.

Саймън вдигна меха и видя наблизо да лежат двата му вързопа. Взе увития в платно ръкопис и го понесе със себе си към потока.

Той течеше бавно и лениво; въртопчетата му носеха клонки и листа и Саймън трябваше да разчисти малко, преди да се наведе и да наплиска лицето си. Усърдно почна да се търка — чувстваше се така, сякаш пушекът и кръвта от развалините на унищожения манастир са проникнали във всяка пора и бръчица на лицето му. После пийна няколко глътки и напълни меха.

Седна на брега и мислите му се върнаха към съня, който все още витаеше като влажна мъгла в съзнанието му. Както несвързаните думи на брат Докайс вечерта, така и сънят беше събудил спомена за ужасни сенки в сърцето на Саймън, ала светлината на деня ги гонеше като неспокойни духове. Спомняше си единствено огромното черно колело, което го бе вдигнало от мястото му. Всичко останало бе изчезнало и в съзнанието му бяха останали само черни празни петна, врати на страха, които не можеше да отвори.

И въпреки това той знаеше, че е въвлечен в нещо много по-голямо от просто конфликт между двама принцове — по-голямо дори и от смъртта на добрия старец Моргенес или от убийството на няколко свети хора. Това бяха просто водовъртежи в един по-голям и по-дълбок поток — или по-скоро малки неща, смачкани от безмилостното въртене на могъщото колело. Умът му не можеше да схване какво би могло да означава всичко това и колкото повече мислеше, толкова по-неясни ставаха представите му. Той разбираше само, че е попаднал под широката сянка на колелото и че ако иска да оцелее, трябва да се приспособи към неговото страшно въртене.

Беше се проснал на брега. Тънкото жужене на кръжащите над потока насекоми изпълваше въздуха. Извади „Животът на Престър Джон“ и започна да прелиства страниците. Не беше чел от книгата доста време, защото пътуваха дълго и заспиваха рано, веднага след като направеха лагера. Сега раздели някои от страниците, които бяха залепнали, като прочиташе тук-там по някое изречение, без да се задълбочава в смисъла, потънал в приятния спомен за своя приятел. Загледан в ръкописа, си спомни изящните ръце на стареца, изпъстрени със сини жилки, чевръсти и ловки като птички, които си строят гнездо.

Един пасаж привлече вниманието му. Беше на една страница след груба, начертана на ръка карта, която докторът беше обозначил в долната й част: „Бойното поле при Нарулах“. Самата схема не бе интересна и кой знае защо, докторът беше пропуснал да обозначи с легенда армиите и фронтовете, нито пък беше включил някакви обяснителни бележки. Последвалият текст обаче го заинтригува. Той даваше отговор на мислите, които го измъчваха след ужасното откритие предния ден.

„Нито във войната, нито в насилствената смърт — беше написал Моргенес — има нещо благородно и възвишено, и все пак те са като пламъци, към които човечеството постоянно се стреми, с глупавото постоянство на нощна пеперуда. Този, който е бил на бойното поле и който не е в плен на популистки схващания, ще потвърди, че от тази гледна точка човечеството, изглежда, е създало Ад на земята, водено от пагубно нетърпение, вместо да изчака естественото развитие на нещата към добро, което — както утвърждават свещениците — Бог е предопределил за нас.

Все още бойното поле е това, което определя нещата, които Бог е пропуснал — случайно или не — как може да знае човек? — да определи и уреди. Следователно то често се явява съдия с Божията воля, а негов законодател е насилствената смърт“.

Саймън се усмихна и пийна малко вода. Много добре помнеше навика на Моргенес да сравнява едни неща с други, например хората — с буболечки, или смъртта — със сбръчкан стар архивар. Саймън обикновено не схващаше връзката, ала понякога, докато следваше лъкатушещата мисъл на стареца, смисълът се изясняваше съвсем неочаквано, сякаш някой внезапно дръпваше завеса, закриваща прозорец, и ярката слънчева светлина нахлуваше в стаята.

„Джон Презвитер — пишеше още докторът — беше несъмнено един от най-великите воини на епохата и без това си качество никога не би се издигнал до положението си на крал. Ала не бяха бойните му качества, които го правеха велик крал, а по-скоро умението му да използва инструментите на кралската власт, които бойните качества му предоставиха, неговата държавническа мъдрост и личният му пример за обикновените хора.

По същество неговите най-силни страни на бойното поле доведоха до най-големите му провали като Върховен крал. В разгара на битката той беше безстрашен усмихнат убиец, който унищожаваше противниците си с ликуващото удоволствие на глупав утаниатски благородник, улучил елен със стрелата си.

Като крал, той понякога бе склонен към прибързани действия и безразсъдство и това едва не го доведе до поражение в битката при Долината на Елвритшала и до загубване на благоразположението на римърите от Римърсгард“.

Саймън се мръщеше и разлистваше страниците. Светлината се промъкваше през короните на дърветата и напичаше гърба му. Знаеше, че трябва да се връща, за да занесе меха на Бинабик… ала толкова отдавна не беше оставал така приятно сам, а и бе изненадан да прочете критиките на Моргенес към прекрасния, несравнимия Престър Джон, човека, който беше герой на толкова много песни и разкази, че само името на Усирис Ейдон бе по-известно от неговото, и то не чак толкова.

„Обратното — продължаваше пасажът, — единственият мъж, който можеше да се сравнява с Джон на бойното поле, беше всъщност негова противоположност. Камарис-са-Винита, последният принц на кралския дом на Набан и брат на сегашния херцог, беше човек, който смяташе войната просто за една от човешките слабости. Възседнал коня си Атарин, с меча Трън в ръка, той навярно бе най-опасният мъж в нашия свят — и все пак не изпитваше удоволствие от битката, а великото му бойно изкуство бе просто като бреме за него. Голямата слава му създаваше много врагове, които иначе не биха имали никаква причина да се изправят срещу него, и го принуждаваше да убива, без да има желание за това.

В книгата на Ейдон се говори, че когато свещениците на Увенис дошли да арестуват Усирис, той тръгнал с тях доброволно, ала щом понечили да арестуват и неговите последователи Сатрин и Гранис, Усирис Ейдон се възпротивил и умъртвил свещениците с едно докосване на Своята ръка. После оплакал убитите и благословил телата им.

Така станало и с Камарис, ако изобщо може да се прави такова светотатствено сравнение. Ако някой изобщо се доближава до страховитата сила и универсалната любов, които Майката Църква приписва на Усирис, то това е Камарис — воин, който убивал, без да мрази враговете си, и все пак бил най-страшният боец на света“.

— Саймън! Би ли дошъл веднага, ако обичаш? Трябва ми вода, и то незабавно!

Гласът на Бинабик — прозвуча грубо поради нетърпението му — накара Саймън да подскочи виновно. Той се изкатери по брега и тръгна към лагера.

Какъв воин е бил Камарис! Всички песни го представяха как с весел смях сече главите на дивите тригинги.

Шем често пееше една от тях. Как беше…

Когато излезе от храсталака, Саймън видя на ярката светлина — кога се бе вдигнало слънцето толкова високо, — че Хенгфиск се е върнал и двамата с Бинабик клечат над легналия брат Лангриан.

— Ето, Бинабик. — Саймън подаде кожения мях на коленичилия трол.

— Доста дълго се бави… — започна Бинабик, после разклати меха и гневно избухна. — Наполовина празен? — Изразът му накара Саймън да се изчерви от срам.

— Тъкмо пиех от него, когато ме извика — оправда се той. Хегфиск му хвърли студен поглед и се намръщи.

— Е — каза Бинабик и отново се обърна към Лангриан, който изглеждаше доста по-свеж отпреди. — Колкото е — толкова. Мисля, че нашият приятел се съвзема. — Той вдигна меха и изля малко вода в устата на Лангриан. Изпадналият в безсъзнание монах закашля и изплю част от нея, после гърлото му се сви конвулсивно и той преглътна.

— Виждате ли? — гордо попита Бинабик. — Ако раната на главата, която мисля, че…

Преди да довърши обяснението си, клепачите на Лангриан потрепериха и той отвори очи. Саймън чу как Хенгфиск рязко си пое дъх. Лангриан огледа с блуждаещ поглед лицата, надвесили се над него, после отново затвори очи.

— Още вода, троле! — прошепна Хенгфиск.

— Знам какво правя, римъре — отвърна Бинабик с леден тон. — Ти вече си изпълнил дълга си, като си го извадил изпод руините. Сега аз изпълнявам моя и нямам нужда от напътствия. — Докато говореше, малкият мъж пръсна малко вода по напуканите устни на Лангриан. След няколко мига подутият от жажда език на монаха се показа от устата му, като мечка, излизаща от бърлогата си след зимен сън. Бинабик го навлажни, после намокри една кърпа и я постави на челото на Лангриан, осеяно с порезни рани.

Най-после той отново отвори очи и се вторачи в Хенгфиск. Римърът хвана ръката му.

— Хенг… Хенг… — изграчи Лангриан. Хенгфиск притисна мократа кърпа към челото му.

— Не говори, Лангриан. Почивай си.

Лангриан бавно премести погледа си от Хенгфиск към Бинабик и Саймън, после отново погледна монаха.

— Другите? — успя да произнесе той.

— Почивай сега. Нуждаеш се от почивка.

— Най-после с този човек сме на едно и също мнение за нещо — усмихна се Бинабик на пациента си. — Трябва да поспиш.

Изглежда, Лангриан искаше да каже още нещо, ала преди да успее, клепачите му се затвориха, сякаш в съответствие със съвета, и той заспа.

През този следобед се случиха две неща. Първото стана, докато Саймън, монахът и тролът ядяха оскъдната си храна. Тъй като Бинабик не искаше да остави Лангриан, нямаше пресен дивеч: тримата трябваше да се задоволят със сушено месо и находките от търсенето на Саймън и Хенгфиск — малини и няколко недозрели ореха.

Докато седяха и дъвчеха мълчаливо, всеки унесен в собствените си мисли — Саймън си мислеше за ужасното колело от съня си и за славните бойни подвизи на Джон и Камарис, — брат Докайс внезапно умря.

Седеше си кротко. Беше буден, ала не пожела да яде — отказа плодовете, които му предложи Саймън, и гледаше с поглед на недоверчиво животно, докато момчето не прибра ръката си. В следващия миг падна по лице, затрепери леко, после се затресе целият. Докато го обърнат по гръб, очите му се бяха подбелили. Миг по-късно той спря да диша, а тялото му остана изпънато като греда. Стреснатият Саймън се изплаши още повече — сигурен бе, че точно преди да изпусне последната си въздишка, Докайс прошепна: „Кралят на бурите“. Тези думи хвърлиха сърцето му в смут, макар да не знаеше по каква причина. Може би ги беше чул в съня си?

За изненада на Саймън, Хенгфиск се разплака горчиво. Самият той се чувстваше някак си облекчен — неуместно чувство, което не можеше да разбере, нито пък да потисне. Бинабик беше безстрастен като камък.

Следващото нещо се случи, докато Бинабик и Хенгфиск спореха, час по-късно.

— Съгласен съм да помогнем, ала не си познал, ако си мислиш, че можеш да ми заповядваш. — Бинабик сдържаше гнева си, ала очите му се бяха превърнали в тесни черни цепки.

— Но вие ще помогнете да погребем само Докайс! Нима ще оставите другите за храна на вълците? — Хенгфиск изобщо не сдържаше гнева си. Очите му бяха изпъкнали върху почервенялото лице.

— Опитах се да помогна на Докайс — изръмжа тролът, — ала не успях. Ще го погребем, ако искаш. Но в плановете ми не влиза да изгубя още три дни, за да погребем всичките ти мъртви братя. Има и по-лоши неща, за които биха могли да послужат, отколкото само за храна за вълците, и вероятно са служили, докато са били живи, поне някои от тях!

На Хенгфиск му трябваше известно време, за да проумее риторичното изказване на Бинабик, ала когато разбра, лицето му почервеня още повече, ако изобщо такова нещо беше възможно.

— Ти… ти, езическо чудовище! Как можеш да говориш така за непогребани мъртъвци… ти, ехидно джудже такова!

На лицето на Бинабик се появи ледена крива усмивка.

— Ако вашият Бог ги обича толкова много, тогава той е прибрал… ъъ… душите им, нали?… Горе на Небето и лежането тук ще навреди единствено на тленните им останки…

Преди някой да каже още нещо, двамата бяха стреснати от гърленото изръмжаване на Куантака, която дремеше на срещуположната страна на огъня край Лангриан. В следващия миг стана ясно кое е стреснало сивата вълчица.

Лангриан говореше:

— Някой… някой да предупреди абата… предателство! — шепнеше монахът с пресипнал глас.

— Братко! — извика Хенгфиск и бързо докуцука до него. — Пази си силите!

— Остави го да говори — каза Бинабик. — Това може да спаси живота ни.

Преди Хенгфиск да успее да отговори, Лангриан отвори очите си. Вторачи се първо в Хенгфиск, после в неговата компания, и затрепери, сякаш му беше студено, макар че бе увит в дебело наметало.

— Хенгфиск… — изхриптя той. — Другите… те…

— Всички са мъртви — каза Бинабик.

Римърът му хвърли ненавистен поглед.

— Отидоха при Усирис, Лангриан — каза той. — Само ти бе пощаден.

— Стра… страхувах се от това.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи? — Тролът се наведе и сложи още една влажна кърпа върху челото на монаха. За пръв път Саймън можа да види зад кръвта и раните, че брат Лангриан е съвсем млад, вероятно още ненавършил двадесет години.

— Не се напрягай много — добави Бинабик, — ала ни разкажи каквото знаеш.

Лангриан затвори очи, сякаш отново заспиваше, но всъщност просто събираше сили.

— Дойдоха десетина мъже… дойдоха откъм пътя, за да пренощуват. — Той облиза устните си и Бинабик му поднесе меха. — Сега пътуват много групи. Дадохме им да ядат и брат Сенесефа ги заведе до Къщата за гости.

Докато си пийваше вода и говореше, монахът бавно възвръщаше силите си.

— Бяха странна компания… не дойдоха в главното здание, с изключение на водача им — светлоок мъж, който носеше… някакъв страховит шлем… и тъмна ризница… И той попита… попита дали сме чували за някаква група римъри, пътуващи на север… които идвали от Ерчестър…

— Римъри? — попита Хенгфиск и се намръщи.

„Ерчестър? — помисли си Саймън и се зачуди — Кои ли могат да бъдат?“

— Абат Кунсинс му каза, че не сме чували за такава група… и това… това, изглежда, го задоволи. Абатът изглеждаше разтревожен, ала не сподели безпокойството си с… с по-младите братя.

— На следващото утро един от братята пристигна от хълмовете над полето и докладва за група ездачи, идващи от юг… — продължи монахът. — Чужденците бяха… много заинтригувани и казаха, че това… е останалата част от групата им, с която трябвало да се срещнат. Светлоокият им водач… изведе хората си на големия двор, за да посрещне новодошлите — или поне така си помислихме…

— И точно когато новата група превали билото на Лозовия хълм и вече се виждаше от манастира — изглеждаха с един-двама по-малко от настоящите ни гости… — Лангриан се задъха и спря малко, за да си почине. Бинабик искаше да му даде нещо, което да му помогне да заспи, ала монахът с махване на ръка отклони предложението на трола.

— Няма… кой знае какво повече за разправяне. Един от останалите братя видя… как един от гостите, явно закъснял, пристигна тичешком от Къщата за гости. Слагаше наметалото си в движение — те всички бяха с наметала, въпреки че утрото бе топло — и под него проблесна острието на скрит меч. Братът изтича до абата, който се опасяваше от нещо подобно. Кунсинс отиде при водача, за да протестира. Междувременно ние наблюдавахме ездачите, които слизаха по хълма — всичките бяха римъри, с бради, сплетени на плитки. Абатът предупреди водача, че няма да позволи „Свети Хоудрунд“ да стане място на бандитска схватка, водачът извади меча си и го опря в гърлото на Кунсинс…

— Милостиви Ейдон! — изпъшка Хенгфиск.

— Миг по-късно чухме тропот на копита. Брат Сенесефа внезапно хукна към вратата на двора и изкрещя, за да предупреди приближаващите странници. Един от… „гостите“ изпрати стрела в гърба му, а водачът им преряза гърлото на абата.

Хенгфиск сподави стона си и очерта знака на Дървото пред гърдите си, ала лицето на Лангриан остана строго и безстрастно и той продължи разказа си:

— Настана клане. Непознатите се нахвърлиха върху братята с ножове и мечове, измъкнаха скрити лъкове и стрели. Новодошлите влязоха през дворната врата с извадени мечове… Предполагам, че бяха чули предупреждението на Сенесефа и видяха как го прониза стрелата… Не знам какво се случи после, защото настана хаос. Някой хвърли факла на покрива на параклиса и той пламна. Аз хукнах за вода сред крясъците на хората и цвиленето на конете и… и нещо ме удари по главата. Това е всичко.

— И тъй, не знаеш какви са били тези враждуващи банди? — попита Бинабик. — Влязоха ли в бой помежду си, или бяха съюзници?

Лангриан замислено поклати глава.

— Те се сражаваха. Нападателите се затрудниха с тях много повече, отколкото с невъоръжените монаси. Това е всичко, което мога да ви кажа — всичко, което знам.

— Дано горят в ада! — процеди брат Хенгфиск.

— И ще горят! — въздъхна Лангриан. — Мисля, че трябва да поспя още малко. — Той затвори очи, ала дишането му не се успокои.

Бинабик се изправи и каза:

— Смятам малко да се поразходя. — Саймън кимна. — Нинит, Куантака — извика тролът. Вълчицата скочи, протегна се и го последва. Миг по-късно той се скри сред дърветата, като остави Саймън с тримата монаси — двама живи и един мъртъв.

Заупокойната молитва за Докайс беше кратка и немногословна. Хенгфиск беше намерил един саван сред развалините на манастира. Увиха го около слабото тяло на Докайс и го спуснаха в една дупка, която бяха изкопали в манастирското гробище, докато Лангриан спеше в гората, пазен от Куантака. Копането беше изнурителна работа — пожарът в големия хамбар беше изгорил дървените дръжки на лопатите и се наложи да копаят само с металните им накрайници. Докато брат Хенгфиск привърши с разпалените си молитви, в които вмъкваше обещания за Божието наказание — изглежда, в унеса си бе забравил, че по времето, когато убийците са извършили тъмното си дело, Докайс е бил далеч от манастира — започна да се здрачава и от слънцето остана само слабо сияние над билото на Лозовия хълм. Тревата в черковния двор беше тъмна и хладна. Бинабик и Саймън оставиха Хенгфиск да клечи до гроба, затворил изпъкналите си очи в молитва, и тръгнаха да изследват манастира.

Въпреки че тролът внимателно избягваше местата на трагедията, свидетелствата за нея бяха разпръснати навсякъде и скоро на Саймън му се прииска да се върне в лагера и да го изчака заедно с Лангриан и Куантака. Вторият горещ ден не бе спрял разлагането на телата: подпухнали и порозовели, те предизвикваха у Саймън неприятната асоциация за печения гълъб, който увенчаваше масата на Деня на жената у дома. Част от него презираше тази слабост — нима вече не бе виждал достатъчно насилствена смърт? — ала докато вървеше, стараейки се да не свежда поглед, за да не среща мъртвите очи, изцъклени и изгорени от слънцето, той осъзна, че поне за него смъртта никога не е една и съща, колкото и често да я е срещал. Всяка от тези изпълнени с кости и плът торби някога е била пълна с живот, имала е туптящо сърце и глас, който се е оплаквал, смеел се е или е пеел.

„Някой ден и с мен ще се случи същото — помисли си той, докато вървяха покрай параклиса. — И кой ще си спомни за мен?“ Не можа да си отговори на този въпрос, а гледката на малкото поле, изпълнено с гробове, чиято спретнатост гротескно контрастираше с изпружените тела на убитите монаси, не му предложи кой знае каква утеха.

Бинабик беше открил овъглените останки от задната врата на параклиса, на чиято почерняла плоскост се показваха остатъци от здраво дърво, като светли ивици по повърхността на небрежно почистена от праха стара месингова лампа. Тролът мушна вратата с тояжката си. Отчупиха се изгорели парченца, ала вратата издържа. Той мушна по-енергично, но тя си остана затворена, като часови, загинал на поста си.

— Добре — каза Бинабик. — Това предполага, че можем да се разходим вътре, без цялото скеле да се срути върху главите ни. — Пъхна тояжката си в един процеп между касата и вратата и се опита да я използва като лост — натискаше и въртеше, докато, с малко помощ от страна на Саймън, вратата не се отвори сред дъжд от черен прах.

След като хвърлиха толкова усилия за отварянето на вратата, беше странно да влязат и да открият, че покривът липсва и параклисът е отворен към небето като каца със свален капак. Настъпващата вечер бе обагрила небето в червено по краищата и в сиво по средата. В горната част на стените прозорците зееха в рамките си — ламарината им беше извита навън и опушените стъкла се бяха пръснали, сякаш някаква гигантска ръка беше отнесла покрива, после се беше провряла през таванските греди и бе промушила огромния си пръст през всеки прозорец.

Огледаха се набързо, но не откриха нещо, което би влязло в употреба. От църквата, вероятно поради пищните й драперии и завеси, след пожара бяха останали само стените. Виждаха се само изпепелените останки на пейки и стълбище, както и един олтар, чиито каменни стъпала напомняха цвете: съвършена, невероятно тънка коронка от прозрачни пепелносиви листа и цветове.

След това Саймън и Бинабик се запътиха през общия двор към жилищата на монасите — дълга редица малки килии. Пораженията тук бяха по-малки — единият край бе пламнал, но по неизвестни причини пожарът бе изгаснал, преди да се разпространи.

— Оглеждай се за обувки — каза Бинабик. — Тези манастирски обитатели обикновено носят сандали, но на някои от тях понякога им се налага да ходят или да яздят в студено време. Най-добре ще е да си намериш обувки по мярка, а ако не, по-добре да са ти големи, отколкото да ти стискат.

Започнаха да търсят от срещуположния край на дългата постройка. Никоя от вратите не бе заключена, но килиите бяха отчайващо празни. Единствено украшение в повечето от тях бе едно Дърво на стената. Над грубия си сламеник един от монасите бе окачил клонче от калина. Нейният ободряващ вид в такава оскъдна обстановка повдигна духа на Саймън, ала той скоро си спомни за съдбата на обитателя на стаята. Когато отвори вратата на шестата или седмата килия, го стресна съскане и между краката му профуча малка неясна сянка. Той си помисли, че някой е изстрелял срещу него стрела, ала един поглед в малката празна стая го убеди в невъзможността на такова начинание. Миг по-късно осъзна какво е това и устните му се разтвориха в усмивка. Един от монасите, несъмнено в разрез с манастирските правила, бе гледал домашен любимец — котка, точно като малкото сиво животинче, с което Саймън се беше сприятелил в Хейхолт. След два дни престой в килията, в очакване на господаря си, който никога нямаше да се завърне, тя беше гладна, ядосана и изплашена. Той се върна по коридора, за да я потърси, но животинчето беше изчезнало.

Бинабик чу тропането му.

— Наред ли е всичко, Саймън? — извика той от една от другите килии, без да се показва.

— Да — отвърна Саймън. Светлината, която проникваше през малките прозорци над него, бе съвсем посивяла. Той се подвоуми дали да отиде при Бинабик, или да продължи огледа си. Реши поне да огледа килията на монаха с нелегалната котка.

Малко по-късно се сблъска с последствията от държането на животни дълго време в затворено помещение. Запуши носа си, огледа бързо килията и забеляза една малка книга, грижливо подвързана с кожа. Мина на пръсти по несигурния под, грабна я от ниското легло и се измъкна от килията.

Тъкмо беше влязъл в съседната килия и се канеше да разгледа находката си, когато на вратата се появи Бинабик.

— Нямам голям късмет в търсенето. А ти? — попита тролът.

— Няма обувки.

— Е, скоро ще се стъмни. Мисля да хвърля един поглед в Къщата за гости, където са преспали непознатите убийци. Може би ще открия нещо, което да ни даде повече яснота. Чакай ме тук, а?

Саймън кимна и Бинабик се отдалечи.

Както предполагаше, четивото беше Книга на Ейдон, въпреки, че беше твърде скъпа и изящно изработена, за да бъде притежание на един беден монах. Саймън предположи, че е подарък от някой заможен роднина. Самото четиво не бе кой знае колко забележително, въпреки че шрифтът бе много изящен — поне доколкото Саймън можеше да види на намаляващата светлина, — но имаше нещо, което привлече вниманието му.

На първата страница, където хората често изписват имената си или някакви пожелания, стоеше една фраза, изписана старателно, ала с трепереща ръка:

Саймън седеше загледан в думите. Куражът му бе подложен на изпитание; заля го вълна, разрушителна океанска вълна от разкаяние и страх, едно усещане за неща, които, макар и да бяха невидими, го ужасяваха със своето безвъзвратно отминаване.

От този унес го извади Бинабик, който показа главата си през вратата и метна чифт обувки, които с приглушен звук тупнаха на пода пред Саймън. Той не вдигна погледа си от книгата.

— Освен твоите нови обувки, в Къщата за гости има и други, много по-интересни неща — каза Бинабик. — Обаче вече се стъмва. Ще се върна след малко. Чакай ме пред тази постройка.

След изчезването на трола Саймън помълча известно време, после остави книгата — възнамеряваше да я вземе със себе си, ала промени решението си — и нахлузи обувките на краката си. При друг случай би се зарадвал да открие колко са му удобни, ала сега просто остави скъсаните си обувки на пода и тръгна към изхода.

Беше настъпила здрачна привечер. Оттатък общия двор се издигаше Къщата за гости, съвсем същата като зданието, което Саймън бе напуснал току-що. Неизвестно защо гледката на вратата отсреща, люлееща се неспирно, го изпълни с някакъв неясен страх. Къде беше тролът?

Точно когато си спомни, че люлеещата се външна врата е първият знак, че нещо в манастира не е наред, една груба ръка изненадващо го сграбчи за рамото и го дръпна назад.

— Бинабик! — успя да изкрещи той, преди коравата длан да запуши устата му и да го придърпа към едно твърдо като скала тяло.

— Вавер ес до кунде? — изръмжа един глас в ухото му на твърдо римърско наречие.

— Им тодстен грукер! — изсъска друг глас.

Обезумял от ужас, Саймън отвори уста и захапа дланта, която я запушваше. Чу се болезнено изсумтяване и за миг устата му остана свободна.

— Помощ! Бинабик! — изпищя той; после дланта отново запуши устата му, този път грубо и болезнено, а миг по-късно нещо силно го удари зад ухото.

Все още чуваше ехото от собствения си вик, ала светът се разпадаше пред очите му. Вратата на Къщата за гости продължаваше да се люлее, а Бинабик така и не се появи.

21. Слаба утеха

Херцог Исгримнур от Елвритшала беше натиснал острието малко повече от необходимото и ножът отскочи от дървото и се вряза в палеца му. До кокалчето на ставата бликна струйка кръв. Той изруга, пусна парчето дърво на земята и лапна палеца си.

„Фреке е прав, дявол го взел — помисли си херцогът. — Никога няма да му хвана цаката на тоя занаят. Дори не знам защо се опитвам“.

Обаче знаеше: беше склонил стария Фреке да му покаже основите на дърворезбата по време на фактическото си пленничество в Хейхолт. Всичко друго; беше решил той, е по-добро, отколкото да крачи безцелно из залите и по крепостните стени на замъка, като мечка, вързана на верига. Старият войник, който беше служил още при бащата на херцог Исгримнур — Избеорн, търпеливо показа на херцога как да подбира дървото и да изкарва наяве природната одухотвореност, която се криеше в дървесината. Когато наблюдаваше как работи Фреке — с полузатворени очи, с несъзнателна усмивка на набръчканите си устни — демоните и рибите — създанията, които оживяваха изпод ножа му, изглеждаха като естествени въплъщения на природата, на случайността и сложността в нея, въплътени във формата на някой дървесен клон, в положението на някой камък или в лутането на дъждовните облаци.

Такива мисли се тълпяха в главата на херцога, докато смучеше наранения си палец — въпреки твърденията на Фреке на Исгримнур му беше дяволски трудно изобщо да мисли за нещо, докато дялаше: ножът и дървото изглеждаха като непримирими врагове, увлечени в разгорещена битка, и всяко отклоняване на вниманието му можеше да се превърне в трагедия.

„Като сега“ — помисли си той, усещайки вкуса на кръвта в устата си.

Прибра ножа в канията и се изправи. Навсякъде около него се виждаха заети с работа мъже. Едни деряха зайци, други кладяха огньове и приготвяха лагера за нощувка. Той се придвижи към светлината и застана с широкия си гръб към пламъците. Отново го обзеха предишните му мисли за дъждовния порой и той погледна нагоре към бързо потъмняващото небе.

„Мая месец е — мислеше си, — седим тук, на по-малко от двадесет левги от Ерчестър… и откъде дойде тази буря?“

Тогава, преди около три часа, Исгримнур и групата му стремглаво преследваха бандитите, които им бяха устроили засада в манастира. Херцогът все още нямаше представа кои може да са тези мъже — някои явно бяха местни, но нямаше познати лица — или защо бяха направили това. Водачът им носете шлем във формата на озъбена кучешка глава, ала Исгримнур никога не бе чувал за подобен символ. Можеше и да загине и да няма възможност да се чуди сега, ако не беше монахът с черно наметало, който им извика предупредително от вратата на „Свети Хоудрунд“ точно преди да падне, покосен от стрела в гърба. Боят беше ожесточен, ала смъртта на монаха — Бог да се смили над него, който и да е бил той — ги беше предупредила и хората на херцога очакваха атаката. Изгубиха само младия Хоув, още при първия пристъп; Айнскалдир беше ранен, но въпреки това уби своя противник, както и още един. Врагът не желаеше честна битка, помисли си Исгримнур с горчивина. Изправени срещу Исгримнур и охраната му, всичките закопнели за действие след месеците, прекарани в замъка, нападателите хукнаха през двора на манастира към конюшнята, където ги чакаха оседланите им коне.

След кратък оглед, по време на който херцогът и хората му не намериха нито един от монасите жив, за да им обясни какво се е случило, те яхнаха отново конете си и последваха бандитите. По прилично бе да останат и да погребат Хоув и хоудрундците, ала кръвта на Исгримнур беше кипнала. Искаше да знае кой, искаше да знае защо.

Това обаче не стана. Бандитите имаха преднина от десетина минути и конете им бяха отпочинали. Хората на херцога ги зърнаха веднъж — тъмни сенки, които се спуснаха по Лозовия хълм в равнината и се насочиха през ниските бабуни към пътя Велдхелм. Видът им изпълни с нови сили бойците на Исгримнур и те пришпориха конете надолу по склона към равнината. Оживлението им сякаш се предаде на конете и те даваха всичко от себе си. За един миг изглеждаше, че ще настигнат нападателите и ще ги връхлетят в гръб като буреносен облак, спускащ се над равнината.

Вместо това обаче се случи нещо странно. Както препускаха под слънчевата светлина, внезапно притъмня. След като в продължение на една миля хълмовете около тях оставаха притихнали и тъмни, Исгримнур вдигна глава и видя куп оловносиви облаци, кълбящи се в небето над главата им — огромен юмрук, който засенчваше слънцето. Чу се приглушен пукот и внезапно от небето започна да се сипе дъжд — в началото само пръскаше, после обаче заваля като из ведро.

— Откъде дойде това? — извика му Айнскалдир през съскащата пелена, която ги разделяше като завеса. Исгримнур нямаше никаква представа, ала бе силно разтревожен — никога не беше виждал от ясно небе толкова внезапно да се изсипва порой. Когато малко по-късно един от конете на хората му се подхлъзна в мократа сплъстена трева и се строполи, хвърляйки ездача си — който, слава на Ейдон, не се преби — Исгримнур извика на воините си да спрат.

Ето как се случи, че устроиха лагера си тук, само на левга от пътя Велдхелм. Херцогът се поколеба дали да не се върнат в манастира, ала хората и конете бяха изморени, а и пламъците, които се издигаха от покривите на сградите, свидетелстваха, че едва ли има за какво да се връщат. Раненият Айнскалдир обаче — който сякаш беше лишен от всякакви емоции, с изключение на присъщата си свирепост, макар херцогът да знаеше, че не е съвсем така — препусна обратно към манастира, за да прибере тялото на Хоув и да потърси нещо, което да подскаже самоличността или мотивите на нападателите. Понеже познаваше Айнскалдир и методите му, херцогът се бе съгласил бързо, при условие, че той вземе и Слудиг, който не беше толкова импулсивен. Слудиг беше прекрасен воин, ала ценеше живота си достатъчно, за да възпира буйния дух на Айнскалдир.

„И ето ме сега тук — мислеше си с уморена досада Исгримнур. — Грея си задника на лагерния огън, докато младите вършат работата. Проклета да е старостта, проклет да е схванатият ми гръб, проклет да е Елиас, проклети да са тези лоши времена!“ Той погледна надолу към земята, после се наведе и вдигна парчето дърво — бе се надявал, че някакво чудо ще му помогне да го оформи в Дърво и да го закачи на гърдите на своята съпруга Гутрун, когато се върне при нея.

„Проклета да е и резбата!“ — Той метна дървото в пламъците.

Исгримнур хвърли заешките кости в огъня — чувстваше се малко по-добре, след като бе хапнал — и внезапно чу тропот на копита. Избърса ръцете си в полите на дрехата си. Хората му направиха същото — не беше за препоръчване да държиш брадвата или меча с хлъзгави от мазнина ръце. Тропотът издаваше, че идва много малка група ездачи — двама, най-много трима. Ала никой не се отпусна, докато не разпознаха в тъмнината Айнскалдир и неговия бял кон. Слудиг яздеше непосредствено зад него и водеше за юздата трети кон, на чието седло бяха метнати… две тела.

Две тела, но — както Айнскалдир поясни с обичайната си лаконичност — само един труп.

— Момче — изсумтя Айнскалдир с омазнена от заешкото черна брада. — Намерихме го да души наоколо. Решихме, че трябва да го вземем с нас.

— Защо? — избоботи Исгримнур. — Прилича ми на обикновен мародер.

Айнскалдир сви рамене. Спътникът му, русокосият Слудиг, се усмихна любезно: идеята не беше негова.

— Наоколо нямаше коне. Първия път не видяхме момче в манастира. Откъде се е появило? — Айнскалдир си отряза още едно парче. — Когато го уловихме, то извика някого. „Бенах“ Или „Бинок“, не съм сигурен.

Исгримнур се обърна и огледа тялото на Хоув, което сега лежеше на едно наметало. Беше му роднина, братовчед на съпругата на неговия син Изорн — не толкова близък роднина, ала достатъчно според разбиранията в студения север, за да почувства пристъп на силно угризение, загледан в бялото като платно лице на младежа и рядката му руса брадица.

После се обърна към пленника, който все още бе със завързани ръце. Бяха го свалили от коня и сега седеше, облегнат на един камък. Момчето беше само с година или две по-младо от Хоув, слабо, ала жилаво, и видът на луничавото му лице и буйната червена коса събудиха у Исгримнур някакъв смътен спомен. Той обаче не можеше да се сети какъв. Момчето все още не се бе свестило от удара на Айнскалдир и седеше със затворени очи и отпуснати устни.

„Изглежда като обикновен селски безделник — помисли си херцогът, — като изключим тези обувки — за които мога да се обзаложа, че ги е намерил в манастира. Защо в името на Фонтана на Мемур, Айнскалдир го е довел тук? Какво да правя с него? Да го убия? Да го пусна? Да го оставя да умре от глад?“

— Хайде да съберем камъни — каза накрая херцогът. — Хоув ще има нужда от надгробна могила — тази област ми изглежда пълна с вълци.

Нощта беше дошла; камъните, пръснати по голата равнина в подножието на Велдхелм, се бяха превърнали в безформени сенки. Огънят гореше по-ярко и мъжете слушаха Слудиг, който пееше неприлична песничка. Исгримнур прекрасно знаеше защо хора, които бяха участвали в битка и бяха загубили един от своите — каменната надгробна могила на Хоув бе една от безформените сенки недалеч от огъня — имат нужда да се разсеят с такава глупост. Както беше казал преди месеци, седнал на масата срещу крал Елиас, носеха се плашещи слухове. Тук, на откритата равнина, заслонени, ала не и защитени от хълмовете, те не можеха както в Хейхолт или в Евритшала, просто с една шеговита забележка да осмеят нещата, за които разказваха пътниците — историите за духове, които сега сякаш оживяваха нощта. Ето защо мъжете пееха и гласовете им, макар и нестройни, бяха знак на човешко присъствие в дивата пустош, погълната от нощта.

„Да оставим приказките за духове — помисли си Исгримнур, — но днес бяхме нападнати и изобщо не мога да си представя защо. Те ни чакаха. Чакаха ни. Какво, в името на милостивия Усирис, значи това?“

Може би бандитите просто бяха изчакали поредната група пътници, които могат да спрат в манастира — но защо? Ако целта им беше само грабеж, защо да не плячкосат самия манастир, който вероятно притежаваше някоя и друга ценна реликва? И най-вече защо ще чакат в манастира случайни пътници, които естествено ще станат свидетели на грабежа?

„Не че имаме много оцелели свидетели, да го вземат дяволите. Може би само един, ако се окаже, че момчето е видяло нещо“.

Това просто не се връзваше. Да чакат в засада група пътници, които, дори и в тези времена, могат да се окажат войници на краля — и които всъщност се оказаха въоръжени и жадни за бой северняци.

Така че трябваше да допусне, че целта им са били той и неговите хора. Защо? И също толкова важно — кой? Враговете на Исгримнур, такива като Скали от Калдскрайк, му бяха добре познати, а никой от нападателите не беше от хората на Скали. Освен това Скали отдавна се беше завърнал в Калдскрайк и откъде можеше да знае, че. Исгримнур, на когото бездействието беше дотегнало до смърт, притеснен за сигурността на херцогството си, накрая ще се реши да се противопостави на Елиас и след кратък спор кралят неохотно ще му разреши да отведе хората си на север?

„Нуждаем се от теб тук, чичо, — каза ми той. Знаеше, че отдавна не вярвам на това. Просто искаше да ме държи под око, така си мисля“.

Все пак кралят не се съпротивлява толкова, колкото бе очаквал херцогът; спорът се стори на Исгримнур само формален, сякаш Елиас бе очаквал противопоставянето и вече бе решил да отстъпи.

Объркан от лъкатушенето на мислите си, Исгримнур се канеше да се изправи и да тръгне към постелята си, когато към него се приближи Фреке. Очертан на светлината на огъня зад гърба му, той изглеждаше като призрачна тромава сянка.

— Може ли за момент, ваше благородие?

Исгримнур скри усмивката си. Старото говедо сигурно беше пияно. Ставаше учтив само когато беше напреднал с чашите.

— Какво има, Фреке?

— Отнася се до момчето, господарю, онова, дето го доведе Айнскалдир. Събуди се. Помислих си, че ваше благородие ще поиска да поговори с него. — Той леко се олюля, но бързо се престори, че си оправя панталоните.

— Да. — Вятърът се усили. Исгримнур се загърна плътно в дрехата си и се надигна, но внезапно спря: — Фреке?

— Ваше благородие?

— Изхвърлих още една проклета резба в огъня.

— Предположих, че ще го направите, господарю.

Фреке се изнесе по посока на каната с бира. Исгримнур бе сигурен, че тайно се подсмихва.

„Е, да вървят по дяволите и той, и дървото му“.

Момчето седеше и дъвчеше заешко бутче, Айнскалдир бе седнал на един камък до него и изглеждаше престорено отпуснат — Исгримнур Никога не бе виждал този човек отпуснат. Светлината на огъня не достигаше до дълбоко поставените очи на Айнскалдир, ала когато момчето вдигна поглед, очите му бяха широко отворени, като на елен, изненадан да пие от горско езерце.

При приближаването на херцога момчето спря да дъвче и го изгледа недоверчиво с полуотворена уста. Но после, дори на неясната светлина на огъня, Исгримнур забеляза как нещо премина по лицето му… Не беше ли облекчение? Исгримнур бе обезпокоен. Очакваше, въпреки подозренията на Айнскалдир — в края на краищата този мъж имаше толкова недоверчивост у себе си, колкото таралежът — бодли — да завари едно наплашено селянче, ужасено или поне потиснато и разтревожено. Този младеж приличаше на селянин — невеж дърварски син в опърпани дрехи, покрит с мръсотия, ала в погледа му се долавяше някаква будност, която накара херцога да се зачуди дали Айнскалдир наистина не е прав.

— Е, момче — каза той грубо на Западния език, — какво търсеше в манастира?

— Мисля ей сега да му резна гърлото — каза Айнскалдир на римърски със сърдечен тон, в ужасяващ контраст с думите му. Исгримнур се намръщи, зачуди дали не си е загубил ума, но после, след като младежът продължи да гледа пред себе си, без да трепне, разбра, че Айнскалдир само го изпитва, за да разбере дали говори техния език.

„Е, ако е така, това е един от най-хладнокръвните мръсници, които съм срещал“ — помисли си Исгримнур. Не, не можеше да си представи, че момче на неговата възраст, само в лагера на въоръжени непознати, ще разбере смразяващите думи и изобщо няма да реагира.

— Той не разбира — каза херцогът на своя подчинен на римърски. — Но е много спокоен, а?

Айнскалдир изсумтя в знак на съгласие и почеса черната си брада.

— Е, момче — повтори херцогът, — вече те попитах. Говори! Какво те доведе в манастира?

Момчето наведе очи и остави на земята кокала, който гризеше. Нещо отново проблесна в спомените на Исгримнур, ала той отново не можа да разбере какво.

— Търсех… търсех си обувки. — Момчето посочи чистите си, грижливо поддържани обувки. По акцента херцогът го определи като еркинландец. Имаше и още нещо… но какво?

— И както виждам, си намерил. — Херцогът приклекна и погледна момчето в упор. — Знаеш ли, че можеш да бъдеш обесен, заради това, че крадеш от непогребани мъртъвци?

Най-после задоволителна реакция! Трепването на момчето при тази заплаха не можеше да бъде престорено, Исгримнур бе сигурен в това. Добре.

— Съжалявам… господарю. Нямах лоши намерения. Бях изгладнял след толкова вървене и ме боляха краката…

— Вървене? Откъде? — Сега разбра. Момчето говореше твърде добре за хлапе на дървар. Беше прислужник на някой свещеник, син на бакалин или нещо такова. Без съмнение беше избягало от къщи.

Момчето погледна за миг Исгримнур и херцогът отново изпита усещането, че то обмисля нещо. Най-вероятно бе избягало от църковно училище или от манастир. Какво криеше?

Най-после момчето проговори:

— Аз… аз напуснах господаря си, сър. Родителите ми… родителите ми ме дадоха за чирак на един свещар. Той ме биеше.

— Какъв свещар? Къде? Отговаряй веднага!

— Ма… Малахиас! В Ерчестър!

„В по-голямата си част това звучи правдоподобно — реши херцогът, — с изключение на две подробности“.

— Тогава какво правиш тук? Какво те доведе в „Свети Хоудрунд“? И кой — повиши глас Исгримнур — е Бенах?

— Бенах?

Айнскалдир, който слушаше с притворени очи, се наведе напред.

— Знае, херцоже — каза той на римърски. — Със сигурност каза нещо като „Беннах“ или „Бинок“.

— Какво ще кажеш тогава за „Биннок“? — Исгримнур сложи широката си длан на рамото на пленника. Момчето трепна и той го съжали за миг.

— Бинок? О, Бинок… кучето ми, сър. Всъщност — на моя господар. То избяга с мен. — На лицето на момчето се появи плаха усмивка, която то бързо скри. Въпреки подозренията си, херцогът усети, че го харесва.

— Тръгнал съм към Наглимунд, сър — бързо продължи момчето. — Чух, че в манастира дават храна на пътници като мен. Когато видях те… телата… мъртъвците… се изплаших, ала имах нужда от нови обувки, господарю, наистина имах нужда. Тези монаси бяха добри ейдонити, господарю — те не биха имали нищо против, нали?

— Наглимунд? — Херцогът присви очи и почувства как от страната на момчето Айнскалдир се напрегна още повече, ако изобщо това бе възможно. — Защо пък Наглимунд?

— Имам приятел там. — Зад Исгримнур гласът на Слудиг се изви пиянски за заключителната строфа на песента. Момчето махна към огнения кръг. — Той е арфист, сър. Беше ми казал, че ако избягам от… Малахиас, мога да отида при него и той ще ми помогне.

— Арфист? В Наглимунд? — Исгримнур го изгледа изпитателно, ала лицето на момчето, макар и в сянка, бе невинно като на новородено. Внезапно Исгримнур се почувства отвратен от цялата тази работа.

„Погледни се! Разпитваш някакъв чирак на свещар, сякаш той самият е бил начело на атаката в манастира! Какъв проклет ден само!“

Айнскалдир все още не беше доволен. Наведе лицето си до ухото на момчето и го попита с грубия си глас:

— Как се казва арфистът от Наглимунд?

Момчето се обърна стреснато, ала явно по-скоро от близостта на Айнскалдир, отколкото от въпроса, и миг по-късно отговори, без да се смути:

— Сангфугол.

— Деца на Фрайджа! — изруга Исгримнур и тежко се изправи. — Познавам го. Това е достатъчно. Вярвам ти, момче.

Айнскалдир се беше извъртял и наблюдаваше мъжете, които бъбреха и се смееха около огъня.

— Можеш да останеш с нас, ако желаеш, момче — каза херцогът. — Ние ще спрем в Наглимунд, а благодарение на тези проклети копелета конят на Хоув е без ездач. Това не е местност, из която един юноша може да върви сам, а в наши дни да пътуваш без придружители е почти равносилно на това да ти прережат гърлото. На. — Той отиде до един от конете, извади изпод седлото му едно одеяло и го хвърли на момчето. — Постели си където искаш, стига да е достатъчно близо. За мъжа, който стои на пост, е по-лесно, ако не сме пръснати като стадо изгубени овце. — Той се загледа в светлите очи и в бодливата коса, щръкнала на всички страни. — Айнскалдир вече те е нахранил. Имаш ли нужда от нещо?

Момчето примигна — къде го беше виждал? Най-вероятно в града.

— Не — отговори момчето. — Само се надявам, че Бинок няма да се изгуби без мен.

— Повярвай ми, момче, ако не те намери, ще намери някой друг и това е.

Айнскалдир беше изчезнал. Исгримнур се отдалечи с тежка походка. Момчето се зави в одеялото и легна до камъка.

„Наистина не бях виждал звездите доста време“, помисли си Саймън, докато гледаше нагоре изпод одеялото. Ярките точици висяха в небето като замръзнали светулки. Съвсем не бе същото, когато ги наблюдаваше през клоните на дърветата, и тук, на открито — сякаш бе седнал върху маса.

Помисли си за одеялото на Седа и оттам си спомни за Бинабик.

„Надявам се, че е в безопасност — и все пак той ме остави в ръцете на римърите“.

Беше щастлива случайност, че човекът, който го плени, се оказа херцог Исгримнур, и все пак на моменти той изпитваше истински ужас в този лагер, заобиколен от страшните брадати мъже. Реши, че след като знае за неприязнените отношения между народа на Бинабик и римърите, не бива да се сърди толкова на трола, задето изчезна — ако изобщо бе разбрал за отвличането му. Все пак беше болезнено да загубиш приятеля си по такъв начин. Трябваше да се стегне: беше започнал да зависи от преценките на малкия мъж за това кое е правилно и какво трябва да се прави, точно както едно време покорно слушаше доктор Моргенес. Е, беше си научил урока. Щеше да е господар на себе си, да слуша само себе си и да върви по собствен път.

В действителност той не искаше да каже на Исгримнур накъде се е запътил, ала херцогът не беше глупав: на няколко пъти Саймън беше почувствал, че Исгримнур го разхожда по тънко въже — една фалшива стъпка и щеше да падне.

„Освен това онзи черният, който седеше до мене, щеше да ме убие като муха, само да поиска“.

Така че той каза на херцога само това, което не го застрашаваше, и херцогът прие обясненията му.

Въпросът бе какво да прави сега. Да остане ли с римърите? Би било глупаво да постъпи другояче. И все пак… Саймън все още не бе съвсем сигурен на чия страна е херцогът. Исгримнур отиваше в Наглимунд, но можеше и да е тръгнал натам със задача да арестува Джосуа, Всички в Хейхолт говореха за това колко е верен Исгримнур на стария крал Джон, как би дал живота си за Върховната кралска власт. Как се спогаждаше той с Елиас? Саймън в никакъв случай не би разказал за ролята си в бягството на Джосуа от Хейхолт, ала понякога нещата сами се изплъзват от езика. Копнееше да чуе някакви новини от замъка, за това, което се е случило след последното дело на доктора — дали Приратес е оживял? Инч? Какво е било обяснението на Елиас пред хората за случилото се? — ала точно такива въпроси, колкото и прикрито да бяха зададени, щяха да го вкарат в капана.

Беше твърде развълнуван, за да заспи. Загледан в пръснатите по небето звезди, той си спомни за ашиците, които бе видял Бинабик да хвърля тази сутрин. Вятърът духаше в лицето му и внезапно му се стори, че самите звезди са ашици — пръснати безредно из тъмните небесни пространства. Чувстваше се самотен тук, сред непознати, обгърнат от безкрайната нощ. Копнееше за просто легло в помещенията на прислугата, за дните, когато още не се бе случило нито едно от тези неща. Копнежът му приличаше на тънкия звук от флейтата на Бинабик: навяваше хладна тъга — последното, което му бе останало в този голям безумен свят.

Когато с разтуптяно сърце се събуди, звездите все още горяха в тъмнината. Внезапен страх го стисна за гърлото, когато над него се наведе една невероятно висока тъмна сянка. Къде беше луната?

Малко по-късно видя, че това е часовият, който за момент се бе спрял, обърнат с гръб, до него. Мъжът беше увил одеяло около раменете си и главата му надничаше от гънките на импровизираната наметка.

Часовият мина покрай него, без да го погледне. В широкия си колан беше втикнал секира — тежко оръжие със страховито наточено острие. Носеше и копие, по-дълго от собствения му ръст. Докато ходеше, тъпият край на оръжието се влачеше по земята.

Саймън придърпа одеялото към брадичката си, за да се предпази от острия вятър, който препускаше в равнината. Небето се бе променило — там, където по-рано беше чисто и звездите блестяха ярко на фона на необятната тъмнина, сега имаше ивици облаци — млечнобели нишки, които се протягаха от север като пръсти на човешка ръка. В далечния край на небето те бяха угасили звездите като пясък, посипан върху горящи въглени.

„Може би Седа ще хване съпруга си тази нощ“, помисли си Саймън, докато заспиваше.

Събуди се за втори път от плискане на вода — плискаше в очите и носа му. Отвори очи, пое си дъх и видя, че звездите ги няма, сякаш някой е хлопнал капака върху ковчеже, пълно със скъпоценности. Валеше и облаците бяха надвиснали точно над главата му. Саймън изсумтя, избърса водата от лицето си, обърна се на една страна и придърпа одеялото, за да си направи нещо като качулка. Отново видя часовия, който сега стоеше малко по-надалеч и заметнат с одеялото, гледаше през дъжда.

Очите му вече се затваряха, когато мъжът издаде задавен звук и наведе главата си, за да погледне надолу. Нещо в стойката на мъжа, нещо, което издаваше, че въпреки неподвижността си той все пак се бори, накара Саймън да отвори очите си по-широко. Дъждът се усили и някъде далече затътна гръмотевица. Саймън напрегна очи, за да види часовия през дъждовната пелена. Мъжът още стоеше на същото място, ала нещо се движеше в краката му — нещо живо, което се беше измъкнало от всепоглъщащата тъмнина. Саймън се надигна и седна: тежките дъждовни капки плющяха около него.

Внезапна светкавица освети небето и камъните изникнаха от мрака като боядисани дървени декори от пиеса за Усирис. Лагерът се видя като сред бял ден — догарящите останки на огъня, отпуснатите спящи силуети на римърите, ала това, което привлече погледа на Саймън в този кратък миг, беше часовият, чието лице беше сгърчено в ужасяваща безмълвна гримаса на невероятен страх.

Небето отново се освети от светкавица и изтрещя гръм. Земята наоколо кипеше и пръскаше сиви потоци кал. Сърцето на Саймън се преобърна, когато мъжът падна на колене. Гърмът отново изтрещя; три светкавици една след друга прорязаха небето. Земята продължаваше да кипи, ала сега навсякъде из нея се подаваха дълги слаби ръце, лъщящи под дъжда, увиваха се около коленичилия мъж, издърпаха го надолу и той зарови лицето си в черната пръст. Нова светкавица освети тълпа тъмни същества, които изникваха изпод земята — слаби, уродливи същества, които размахваха ръце и безумно въртяха белите си очи, всичките — както разкри една светкавица, прорязала небето сред плющенето на дъжда — с мръсни дрехи и сплъстени бради. Когато гърмът утихна, Саймън изкрещя, задавен от водата; после — още един път.

Беше по-лошо от всяка представа за Ада. Римърите, събудени от вика на Саймън, се оказаха плътно заобиколени от подскачащи мятащи се тела. Съществата извираха от земята като плъхове — и наистина, докато те се мятаха из лагера, нощта се изпълни с тънки скимтящи писъци, които извикваха представа за тунели, за тъмнина и страхлива злоба.

Един от северняците се изправи сред гъмжилото на съществата. Никое от тях не бе високо дори колкото Бинабик, ала броят им беше огромен и още докато вадеше меча си от ножницата, римърът бе свален на земята. На Саймън му се стори, че видя в ръцете на съществата бляскащи неща, които се издигаха и спускаха.

— Ваер! Букен! — изкрещя един от римърите от другата страна на лагера. Мъжете вече бяха на крака и на светлината на светкавиците Саймън видя мътния блясък на мечовете и секирите им. Изрита одеялото, скочи и отчаяно се огледа за някакво оръжие. Съществата бяха навсякъде: подскачаха на тънките си крака, крещяха и щом секирата на някой римър се забиеше в някое от тях, то пищеше пронизително. Виковете приличаха на някакъв безумен език и това бе най-ужасното нещо сред кошмара на битката.

Саймън се прокрадна покрай камъка, който го бе подслонил, и се засуети, трескаво търсейки нещо, с което да се защити. Някаква фигура се олюля и падна само на крачка пред него — един от северняците, с накълцано лице. Саймън се втурна напред, за да измъкне секирата, която той конвулсивно стискаше в ръката си. Още жив, мъжът изхърка, докато Саймън изтегляше оръжието. Миг по-късно младежът усети как нечия костелива ръка сграбчи коляното му, извъртя се бързо и видя пред себе си едно ужасно дребно човекоподобно лице и опулени бели очи. Стовари с всички сили секирата върху лицето и чу изхрущяване, като от стъпкан на земята бръмбар. Твърдите пръсти се отпуснаха и Саймън отскочи назад, онемял от ужас.

В трепкащата светлина на светкавиците беше почти невъзможно да се разбере какво става. Сечащите фигури на римърите бяха навсякъде около него, ала броят на подскачащите, пищящи демони бе много по-голям. Изглеждаше, че най-доброто место за…

Саймън изненадващо беше съборен на земята и една лапа стисна врата му. Той почувства как бузата му залепна в калта, усети мократа пръст в устата си и се опита да отхвърли съществото от гърба си. Едно безмилостно острие профуча край лицето му и се заби с пльокащ звук в калта. Саймън успя да се изпрали на колене, но към лицето му посегна друга ръка и закри очите му. Миришеше на кал и мръсна вода, пръстите й се гърчеха като червеи.

„Къде е секирата? Изпуснах секирата!“

Той с мъка се изправи, разкрачи се върху хлъзгавата земя и се опита да откопчи пръстите, стиснали шията му. Залитна напред и едва не падна отново, без да успее да отхвърли ужасното, душещо го нещо от гърба си. Костеливите ръце му пречеха да диша, остри колене се впиваха в ребрата му; стори му се, че чу как противното същество победоносно изпищя. Успя да направи още няколко крачки и падна на колене. Шумът на битката зад него заглъхваше. Ушите му бучаха. Силите му го напускаха, както жито изтича от разкъсана торба.

„Умирам“, бе всичко, което успя да си помисли.

Пред очите му се стелеше мътна червена мъгла.

После смазващата хватка на костеливите ръце внезапно се отпусна. Саймън се строполи по лице на земята и задиша пресекнато с широко отворена уста.

Хриптейки, той вдигна поглед. На фона на черното небе, на светлината на пукащите светкавици бе очертан някакъв безумен силует — човек, яхнал вълк.

„Бинабик!“

Поемайки жадно въздух с отеклото си гърло, Саймън опита да се изправи, ала едва се бе повдигнал на лакти, когато малкият човек изникна до него. На една крачка от тях лежеше тялото на подземното същество, като опърлен паяк, изцъклило безжизнените си очи към небето.

— Не казвай нищо! — прошепна Бинабик. — Трябва да тръгваме! Бързо! — Той помогна на Саймън да седне, ала момчето го отблъсна с треперещите си като на старец ръце.

— Трябва да… трябва да… — Саймън посочи с треперещата си ръка към хаоса, който бушуваше в лагера на двадесетина крачки от тях.

— Отвратително! — изсумтя Бинабик. — Нека римърите се оправят сами. Моето задължение е да те изведа на безопасно място. Хайде ела!

— Не — твърдо каза Саймън. Бинабик държеше кухата си пръчка в ръка и Саймън разбра какво е повалило нападателя му. — Тряб… трябва да им по… помогнем.

— Ще се оправят — мрачно каза Бинабик. Куантака беше последвала господаря си и загрижено душеше раната на Саймън. — Аз съм отговорен само за теб.

— Какво… — започна Саймън. Куантака изръмжа — гърлен заплашителен сигнал за тревога. Бинабик вдигна очи и изстена:

— Дъще на планините!

Саймън проследи погледа му.

Едно тъмно петно се бе отделило от ожесточеното меле и бързо се движеше към тях. Трудно бе да се определи колко същества имаше сред хаоса от очи и ръце, ала бяха повече от няколко.

— Нихут, Куантака! — изкрещя Бинабик; миг по-късно вълчицата скочи към тях и те се разпищяха ужасени, когато ги нападна.

— Нямаме време за губене, Саймън — изръмжа тролът. Над равнината изпука гръмотевица. Тролът извади ножа си от пояса и повлече Саймън в мрака. — Хората на херцога надделяват, а аз няма да си позволя да оставя да те убият в края на битката.

Куантака вършееше сред гъмжилото подземни създания, като някаква сива машина на смъртта. Захапваше с огромните си челюсти, разтърсваше глава и отново захапваше, а малките черни тела летяха във всички посоки и падаха като снопове на земята. Прииждаха нови и нови: свирепото ръмжене на вълчицата заглушаваше пукането на гръмотевиците.

— Но… но… — Саймън се дърпаше, докато Бинабик го теглеше към своя „кон“.

— Дал съм дума да те защитавам — каза Бинабик. — Такава бе волята на доктор Моргенес.

— Доктор Мор… Ти си познавал доктор Моргенес!?

Саймън се втренчи в него и беззвучно замърда устни. Бинабик спря и изсвири два пъти. С последен див порив Куантака разхвърля две-три от съществата и се понесе към господаря си.

— Тичай, глупаво момче такова! — изкрещя Бинабик.

И те хукнаха. Най-отпред, с почерняла от кръв муцуна, с огромни скокове се носеше Куантака. Следваше я Бинабик, а накрая — Саймън: хлъзгаше се и залиташе в калната равнина, заслушан във вятъра, който сякаш му крещеше въпроси без отговор.

22. Вятър от север

— Не, нищо не искам, по дяволите! — Гутулф, графът на Утаниат, изплю ситриловия сок на застлания с плочки под и прислужникът се изнесе с опулени очи. Гутулф го изпрати с поглед и съжали за прибързаните си думи — не от състрадание към момчето, а защото внезапно осъзна, че наистина може да му се прииска нещо. Вече близо час чакаше пред тронната зала, без капчица от нещо за пиене, и само Ейдон знаеше колко още щеше да кисне тук.

Изплю се отново и киселият ситрил ужили езика и устните му. Той изруга и избърса една струйка от продълговатата си челюст. За разлика от повечето свои войници, Гутулф не беше свикнал с горчивия южен корен, който те постоянно дъвчеха, ала през тази странна влажна пролет, по време на която той се задържаше понякога по цели дни в Хейхолт, чакайки краля да го повика, бе открил, че всяко развлечение, даже и това да запали нечий дворец, е добре дошло, за да го разсее.

Освен това, несъмнено поради лошото време, залите на Хейхолт сякаш бяха подгизнали от влажна плесен, плесен и… Не, развала беше твърде мелодраматична дума. Във всеки случай силно ароматизираният ситрил, изглежда, помагаше.

Точно когато Гутулф се изправи, за да поднови нервното си крачене из коридора, което бе основното му занимание през повечето от времето, докато чакаше, вратата на тронната зала изскърца и се отвори навътре. В пролуката изникна голата глава на Приратес, с черни очи, безизразни и лъскави като на гущер.

— Ах, почтени Утаниат! — Приратес се усмихна и зъбите му лъснаха. — Колко дълго ви накарахме да чакате! Кралят е готов да ви приеме веднага. — Свещеникът разтвори вратата малко по-широко, така че се видя червената му роба и част от вътрешността на залата зад него. — Моля!

За да влезе, Гутулф трябваше да мине съвсем близо до свещеника и сви гърдите си, за да ограничи допира с него. Защо този човек стоеше толкова близо? Дали не би, за да накара Гутулф да се почувства неудобно — кралският главен министър и кралският съветник не горяха от любов един към друг, — или се опитваше да държи вратата колкото се може по-притворена? Тази пролет в замъка беше доста студено и ако някой имаше нужда от топлина, то това бе най-вече Елиас. Може би Приратес просто се опитваше да задържи топлината в просторната тропна зала.

Е, ако се стремеше към това, напълно се бе провалил. В мига, в който Гутулф прекрачи прага и мина през вратата, студът го сграбчи и кожата на силните му ръце настръхна. Той погледна зад трона и видя, че няколко от горните прозорци са отворени и подпрени с пръчки. Студеният северен въздух проникваше през тях и пламъците на факлите по стените танцуваха под поривите му.

— Гутулф! — избоботи Елиас и се надигна от трона от жълтеникави кости. Масивният череп на дракона се зъбеше над рамото му. — Срамувам се, че те накарах да чакаш. Ела!

Гутулф закрачи по застланата с плочки пътека, стараейки се да не трепери от студа.

— Имате твърде много грижи на главата си, ваше величество. Нямам нищо против да почакам.

Елиас седна на трона си, а графът на Утаниат подви коляно пред него. Кралят носеше черна риза, поръбена със зелено и сребристо. Обувките и панталонът му също бяха черни. Желязната корона на Фингил беше килната назад над челото му, а отстрани в една ножница стоеше мечът със странно оформена дръжка. Кралят не се беше разделял с него от седмици, ала Гутулф нямаше никаква представа откъде се е появил този меч. Кралят никога не говореше за това, а и в оръжието имаше нещо смущаващо и странно, което възпираше Гутулф да задава въпроси.

— Нямаш нищо против да почакаш? — усмихна се Елиас. — Хайде, сядай. — Кралят посочи една пейка, на две крачки зад мястото, където беше коленичил графът. — Откога нямаш нищо против да почакаш, Улф? Не си мисли, че понеже съм крал, съм ослепял и оглупял.

— Сигурен съм, че когато имате работа за главния министър, ще ме уведомите, господарю.

Нещата между Гутулф и неговия стар приятел Елиас се бяха променили и графът на Утаниат изобщо не харесваше това. Елиас не беше потаен, ала сега Гутулф усещаше, че под повърхността на ежедневните събития се носят големи скрити течения — течения, за чието съществуване кралят се преструваше, че не знае. Нещата се бяха променили и Гутулф бе сигурен, че знае кой е причината за това. Той погледна към Приратес, който го гледаше втренчено иззад рамото на краля. Когато очите им се срещнаха, свещеникът с червената роба повдигна безкосмените си вежди в подигравателно недоумение.

Елиас разтри слепоочията си и каза:

— Ще имаш достатъчно работа, и то скоро. Обещавам ти. Ох, главата ми! Короната наистина е тежко нещо, приятелю. Понякога ми се иска да я сваля и да се запилея нанякъде, както правехме толкова често някога с теб! Свободни приятели на път! — С тъжна усмивка кралят премести погледа си от Гутулф към своя съветник. — Свещенико, главата пак ме боли. Донеси ми вино, ако обичаш.

— Веднага, господарю! — Приратес се отдалечи към дъното на залата.

— Къде са личните ви прислужници, ваше величество? — попита Гутулф и си помисли, че кралят изглежда ужасно изтощен. Черните бакенбарди върху небръснатите му бузи контрастираха с бледата кожа. — И защо, ако мога да попитам, сте се затворили в тази студена пещера? Тук е по-студено, отколкото в черния задник на дявола, и освен това мирише на мухъл. Позволете ми да запаля огън в камината.

— Не. — Елиас го възпря с ръка. — Не искам топлина. Вече ми е топло. Приратес казва, че е от треската. Каквото и да е, студеният въздух ми се отразява добре. Течението е достатъчно силно, за да прогони застоялия въздух и лошото настроение.

Приратес се върна с чашата на краля. Елиас я пресуши на един дъх и изтри устни в ръкава си.

— Наистина голямо течение, ваше величество — усмихна се кисело Гутулф. — Е, кралю, вие… с Приратес… знаете по-добре и едва ли има какво да научите от един воин. Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Мисля, че можеш, макар че задачата сигурно няма да ти се стори много приятна. Но първо ми кажи: върна ли се лорд Фенгболд?

Гутулф кимна.

— Говорих с него тази сутрин, господарю.

— Наредих да го повикат. — Елиас протегна чашата си за още вино и Приратес наклони каната, за да му налее. — Но след като си се видял с него, кажи ми сега: добри ли са новините, които носи?

— Страхувам се, че не, господарю. Шпионинът, който издирвате — помощникът на Моргенес, е все още на свобода.

— Дявол да го вземе! — Елиас се почеса между веждите. — Нали му дадох кучета? И опитен следотърсач?

— Да, ваше величество, и те все още търсят следата, ала за да сме справедливи към Фенгболд, трябва да ви кажа, че сте му възложили почти невъзможна задача.

Елиас се вторачи в него с присвити очи и за момент на Гутулф му се стори, че го гледа непознат. Чукването на каната в чашата разпръсна напрежението и Елиас се отпусна.

— Уви — каза той, — вероятно си прав. Трябва да внимавам да не си изкарам яда върху Фенгболд. Двамата с него… споделяме едно разочарование.

Гутулф кимна.

— Да, господарю. Бях много разтревожен, когато чух за болестта на дъщеря ви. Как е Мириамел?

Кралят хвърли поглед към Приратес, който свърши с наливането и се отдръпна.

— Много мило от твоя страна, че попита, Улф. Не смятаме, че е в опасност, но Приратес е сигурен, че морският въздух в Меремунд е най-сигурното лекарство срещу заболяването й. Все пак е жалко, че трябва да отложим сватбата. — Кралят надничаше в чашата си, сякаш тя беше отвор на кладенец, в който е изпуснал нещо ценно. Вятърът свистеше през отворените прозорци.

След известно мълчание графът на Утаниат се почувства задължен да каже нещо.

— Казахте, че имате една малка задача за мен, кралю?

Елиас вдигна поглед.

— А, да. Разбира се. Искам да отидеш в Хернисадарк. След като бях принуден да повиша данъците, за да компенсирам пораженията от проклетата суша, онзи планински козел Лут ми се противопостави. Изпрати наглия Еолаир, за да приспи гнева ми със сладки думи, но времето за думи отмина.

— Отмина ли, господарю? — повдигна вежди Гутулф.

— Отмина — изръмжа Елиас. — Искам да вземеш дузина рицари, да отидеш в Тайг и да дадеш на този стар скъперник да се разбере. Кажи му, че като отказва да плати полагащия се данък, все едно ми зашлевява плесница… все едно плюе на Престола от драконова кост. Обаче бъди внимателен, не казвай в присъствието на неговите рицари нищо, което да ги обиди и да ги накара да се разбунтуват. Въпреки това му дай да разбере, че ако продължава да се опъва, рискува стените на двореца му да се срутят в пламъци върху главата му. Уплаши го, Гутулф.

— Ще го направя, господарю.

Елиас се усмихна криво.

— Добре. И докато си там, оглеждай се за някакъв знак, който да издаде къде се крие Джосуа. Няма никакви новини от Наглимунд, въпреки че моите разузнавачи постоянно дебнат там. Възможно е коварният ми брат да е отишъл при Лут. Може даже именно той да подбужда хернистирците към неподчинение.

— Ще бъда твои очи, както съм твоя дясна ръка, кралю.

— Ще разрешите ли, ваше величество? — Застаналият до лакътя на краля Приратес вдигна пръста си.

— Говори, свещенико.

— Бих искал да предложа нашият лорд на Утаниат да си отваря очите за момчето, шпионина на Моргенес. Това ще е в помощ на Фенгболд. Нуждаем се от това момче, ваше величество — каква полза да убием змията, ако малките й се измъкнат?

— Ако открия малкото змийче — усмихна се мрачно Гутулф, — с удоволствие ще го размажа с пета.

— Не! — изкрещя Елиас и Гутулф се стресна от злобата в гласа му. — Не! Шпионинът ни трябва жив. Ще го докараш в Хейхолт заедно със спътниците му, ако има такива. Трябва да отговорят на някои въпроси. — Сякаш притеснен от избухването си, Елиас изгледа стария си приятел със странен умолителен поглед. — Разбираш това, нали?

— Разбира се, ваше величество — побърза да отвърне Гутулф.

— Трябва само да ни ги доведете още дишащи — каза Приратес спокойно като хлебар, говорещ за видовете брашно. — Тогава ще разкрием всичко.

— Достатъчно. — Елиас се плъзна още по-назад в трона от кости. Гутулф с изненада забеляза, че по челото му са избили капчици пот, докато той самият трепереше от студения въздух. — Сега върви, приятелю. Донеси ми свидетелство за безусловното подчинение на Лут. В противен случай ще те изпратя да ми донесеш главата му. Върви.

— Бог да ви пази, ваше величество. — Гутулф се надигна от пейката и коленичи пред краля, после стана и тръгна заднешком по пътеката. Знамената над него шумоляха, развявани от вятъра. В трептящите сенки, хвърляни от факлите, хералдичните животни изглеждаха увлечени в някакъв странен тромав танц.

В преддверието Гутулф срещна Фенгболд. Графът на Фолшайър беше измил мръсотията от пътуването, която покриваше лицето и косата му при сутрешната им среща, и носеше жилетка от червено кадифе с избродиран на гърдите сребрист орел — герба на рода му.

— Е, Гутулф, видя ли се с него? — попита той.

Графът на Уатаниат кимна.

— Да. Теб също ще те приеме. Дявол да го вземе, той предпочита да говори повече за соления въздух в Меремунд, отколкото за Мириамел. Изглежда… не знам, изглежда много болен. А тронната зала е студена като лед.

— Значи това за принцесата е истина? — мрачно попита Фенгболд. — Надявах се, че е размислил.

— Заминала е на запад. Изглежда, ще трябва да почакаш големия си ден. — Гутулф се усмихна ехидно. — Сигурен съм, че ще намериш нещо, което да те разсейва, докато принцесата се завърне.

— Това не е проблем. — Графът на Фолшайър присви устни, сякаш беше изял лимонов резен. — Просто се страхувам, че се опитва да се отметне от обещанието си. Чух, че никой не е знаел за болестта й, докато не заминала.

— Твърде много се притесняваш — каза Гутулф. — Това са женски истории. Елиас се нуждае от наследник. Бъди благодарен, че отговаряш на изискванията му за зет повече от мен. — Гутулф разкри зъбите си в подигравателна усмивка. — Аз щях да отида в Меремунд и да я върна тук. — Той насмешливо се поклони и се отдалечи с нехайна походка.

Още отдалеч в коридора тя позна, че това е Фенгболд и че е в отвратително настроение. Походката му — с размахани ръце, като младо момче, изгонено от масата за вечеря, и силното тракане на ботушите му по каменния под свидетелстваха за настроението му още преди да се е приближил.

Тя протегна ръка и дръпна Джейл за лакътя. Когато момичето вдигна опулените си очи, уверено, че е объркало нещо, Рейчъл й направи знак с очи към приближаващия се граф на Фолшайър.

— По-добре да преместиш тази кофа, момиче — каза тя и взе парцала от ръката на Джейл. Ведрото със сапунена вода стоеше в средата на коридора, точно на пътя на приближаващия се благородник.

— Побързай, глупаво момиче такова! — изсъска Рейчъл и в гласа й прозвуча тревога. Докато думите излизаха от устата й, Рейчъл разбра, че не е трябвало да ги произнася. Фенгболд ругаеше с изкривено от ярост лице. В бързината обърканата Джейл изпусна ведрото от хлъзгавите си мокри пръсти, то изкънтя в пода, сапунената пяна се разплиска, част от нея преля през ръба и се разля по коридора. Фенгболд, който вече беше до тях, стъпи точно в средата на образувалата се локва, за момент изгуби равновесие, хлъзна се, размаха ръце и се хвана за завесата на стената. Рейчъл гледаше безпомощно, изпълнена с ужасно предчувствие. Цяло щастие бе, че завесата издържа теглото на Фенгболд, докато той възстанови равновесието си. Въпреки това след миг тя се откъсна, плъзна се леко по стената и падна в сапунената локва.

Рейчъл хвърли поглед към зачервяващото се лице на графа и бързо се обърна към Джейл.

— Махай се, краво недодялана! Изчезвай! Веднага! — Джейл погледна безпомощно Фенгболд, обърна се и побягна; дебелият й задник унило се люшкаше зад нея.

— Върни се, пачавро! — изкрещя Фенгболд с трепереща от гняв челюст. Дългата му коса беше разпиляна пред лицето му. — Ще те науча аз… ще те науча аз тебе… за това… това…

Без да сваля очите си от графа, Рейчъл се наведе и вдигна намокрения край на завесата от водата. Беше невъзможно да я закачи отново; стоеше и я гледаше как капе. Фенгболд изрева:

— Виж! Виж ми само ботушите! Ще й прережа гърлото на тая мръсна кучка заради това! — Фенгболд се обърна към Рейчъл. — Как смееш да я отпращаш?

Рейчъл сведе очи, което не беше трудно, тъй като младият благородник стърчеше поне една стъпка над нея.

— Съжалявам, господарю — каза тя и страхът придаде на гласа й искрен и почтителен тон. — Тя е глупаво момиче, господарю, и ще бъде наказана за това, но аз съм управителка на камериерките и аз трябва да поема отговорността. Много, много съжалявам.

Фенгболд се вторачи в нея и очите му се свиха. После светкавично замахна и зашлеви Рейчъл през лицето. Тя вдигна ръка и я сложи върху червеното петно, което бързо се разширяваше, като локвата на пода.

— Тогава предай това на тази пачавра — изръмжа Фенгболд. — И ако още веднъж я срещна, кажи й, че ще й извия врата като на пиле. — Той злобно изгледа управителката на камериерките и тръгна по коридора, като оставяше лъскави мокри следи по каменния под.

В правото си беше да го направи, мислеше си Рейчъл по-късно, докато седеше на леглото си, притиснала навлажнена кърпа до горящата си буза. Джейл плачеше оттатък в спалнята на прислужничките. Рейчъл нямаше желание дори да й се скара, ала подутото й лице бе достатъчно, за да накара чувствителната простодушна девойка да избухне в сълзи.

„Милостиви Риап и Пелипа. По-добре да ме ударят още един път, отколкото да слушам цивренето й“.

Рейчъл се отпусна на твърдия дюшек — винаги държеше под него дъска, заради болния си гръб — и се зави презглава, за да не чува хлипането на Джейл. Увита в одеялото, чувстваше топлината на собствения си дъх в лицето си.

„Сигурно така се чувства прането във ведрото с гореща вода — помисли си тя, а после мислено се укори за такава глупава мисъл. — Вече си една стара, стара жена… стара и безполезна“. Внезапно усети сълзи в очите си — първите сълзи, откакто чу новините за Саймън.

„Просто съм много изморена. Понякога си мисля, че ще се отпусна, както си седя, и що падна като счупена метла в краката на тези млади чудовища, които се мотаят из моя замък и се отнасят с нас като с боклук, и най-вероятно ще ме изметат заедно с прахта. Толкова съм изморена… само ако… ако…“

Въздухът под одеялото беше задушен и топъл. Тя беше спряла да плаче — нямаше никаква полза от сълзите. Нека плачат нейните глупави вятърничави момичета — и усети, че се унася в сън; потъва в него като в топла мътна вода.

Сънува, че Саймън е жив, че не е загинал в пламъците, които отнесоха Моргенес и няколко от стражите, втурнали се да гасят пожара. Казваха, че самият граф Брюгар загинал, смазан при срутването на горящия покрив… Не, Саймън беше жив и здрав. Имаше някаква промяна в него, ала Рейчъл не можеше да определи каква — дали в изражението на очите му, или в по-твърдата линия на брадичката? — нямаше значение. Това беше Саймън, жив, и сърцето на Рейчъл отново се изпълни с радост. Тя видя мъртвото момче — нейното мъртво момче: не беше ли го отгледала като майка, докато не го отведоха надалеч? — и той стоеше на едно място с почти абсолютна белота, вторачен в едно огромно сиво дърво, което се издигаше към небето като стълба към Божиите селения. И въпреки че с твърда решимост беше отметнал глава назад и гледаше нагоре към дървото, Рейчъл не можа да не забележи, че сплъстеното червеникаво валмо на косата му плаче за подстригване… е, тя скоро щеше да се погрижи за това, съвсем скоро… на момчето му трябваше твърда ръка…

Когато се събуди и панически отметна задушаващото я одеяло, се намери сред тъмнина — тъмнината на вечерта — и тежестта на загубата и тъгата я притиснаха като мокър килим. Тя седна на леглото и малко по-късно бавно се изправи. Парцалът падна от бузата й изсъхнал като есенен лист. Нямаше защо да се излежава и да тъгува като някое разглезено момиченце. Имаше работа за вършене, напомни си Рейчъл — щеше да почива, когато отидеше на онзи свят.

Барабанчето изтрополи и арфистът нежно подрънна със струните, преди да започне последния куплет.

Музикантът завърши с няколко нежни акорда и се поклони на ръкопляскащия херцог Леобардис.

— Залата на Еметин! — каза херцогът на Еолаир, графа на Над Мулах, който учтиво се бе присъединил към ръкопляскането на Леобардис. Той не беше много запален по любовните балади, толкова популярни в Набанския двор.

— Обичам тази песен — усмихна се херцогът. Дългата му бяла коса и розовите му бузи му придаваха вида на любим дядо, от тия, които изпиват твърде много тъмна бира на ейдонитските правници и после се опитват да научат децата как се свири с уста. Само широката бяла роба, обшита със злато, и златната диадема с рибарчето на главата му го отличаваха от обикновените хора. — Хайде, граф Еолаир, мислех си, че музиката е в плътта и в кръвта на Тайг. Нима Лут не се води най-големият покровител на арфистите, а твоят Хернистир — любим дом за музикантите? — Херцогът се наведе през страничната облегалка на небесносиния си стол и тупна Еолаир по ръката.

— Наистина, крал Лут държи своите арфисти около себе си постоянно — съгласи се Еолаир. — Простете, херцоже, ако изглеждам притеснен: вината за това изобщо не е ваша. Любезността ви наистина е достойна за уважение. Но трябва да призная, че все още съм развълнуван от по-раншния ни разговор.

В добродушните сини очи на херцога се появи загриженост.

— Казах ти, добри ми Еолаир, че тези неща идват с времето си. Изморително е да чака човек, но какво да се прави. — Леобардис направи знак на арфиста, който търпеливо чакаше с подвито коляно. Музикантът се изправи, поклони се и се отдалечи. Невероятно живописната му дреха се развя подир него и той се присъедини към група придворни, облечени в подобни пищно извезани роби и туники. Дамите допълваха одеянията си с екстравагантни шапки, с цели китки пера, затъкнати в тях, или увенчани с дрънкулки, които блестяха като перките на риба на слънчева светлина. Цветовете в тронната зала бяха също толкова „дискретни“, колкото и дрехите на придворните: наситеносиньо, жълто, бежово, розово, бяло и яркозелено. Сякаш дворецът беше построен от нежни корали, изгладени от ласките на морето.

Зад господата и дамите от двора, по цялата дължина на югозападната стена срещу стола на херцога, имаше високи прозорци, с изглед към развълнуваното, нашарено от слънцето зелено море. Океанът, който неспирно се блъскаше в скалистия нос, на който бе кацнал дворецът на херцога, приличаше на подвижен килим. Когато гледаше през деня повърхността му, по която играеше светлината, или откриваше места, където водата бе спокойна и полупрозрачна като нефрит, на Еолаир често му се приискваше да разхвърля придворните от пътя си и те с пищене и премятане да излетят от стаята, за да не може нищо да смущава съзерцанието му.

— Вероятно сте прав, херцог Леобардис — каза накрая Еолаир. — Понякога човек трябва да спре да говори, дори въпросът да е жизненоважен. Като седя тук сега, си мисля, че би трябвало да взема пример от океана. Не му е необходимо да се напряга, за да постигне каквото иска; той постепенно подронва скалите, брега… дори планините.

На Леобардис такъв разговор му допадаше повече.

— О, да, морето никога не се променя, нали? И въпреки това е винаги различно.

— Прав сте, милорд. И невинаги е спокойно. Понякога има бури.

Херцогът вдигна глава към хернистиреца: чудеше се дали в тази забележка няма и някакъв друг скрит смисъл. В този момент неговият син Бенигарис влезе в залата и тръгна към тях, като кимаше отсечено на придворните, които го поздравяваха.

— Херцоже, татко мой; граф Еолаир — каза той и се поклони поотделно на всеки от двамата. Еолаир се усмихна и му подаде ръка.

— Радвам се да те видя — каза хернистирецът. Бенигарис бе станал по-висок, откакто го бе видял за последен път, ала тогава синът на херцога беше само на седемнадесет или осемнадесет години. Оттогава бяха изминали почти две десетилетия и Еолаир със задоволство установи, че не той е наддал в кръста, а Бенигарис. Въпреки това синът на херцога беше висок и широкоплещест, с решителни черни очи под рунтавите вежди. Изглеждаше доста внушителен в препасаната си с колан туника и дългата си жилетка — в контраст с добродушния вид на баща си.

— Да, доста време мина — съгласи се Бенигарис. — Ще си поговорим на вечеря. — Еолаир не беше очарован от тази перспектива. Бенигарис се обърна към баща си: — Лорд Флуриен е тук и иска да ви види. В момента е с дворцовия управител.

— О, милият Флуриен? Един от най-великите рицари, които някога е имал Набан.

— Само брат ви Камарис се слави като по-велик — вметна Еолаир, който нямаше нищо против да възкреси спомена за времето, когато Набан е бил по-войнолюбив.

— Да, скъпият ми брат — усмихна се тъжно Леобардис. — Е, да допуснем, че Флуриен идва да ме навести като пратеник на Елиас!

— Има ирония на съдбата в това — нехайно подметна Еолаир.

Бенигарис нетърпеливо сви устни.

— Той чака. Мисля, че трябва да го приемете веднага, от уважение към Върховния крал.

— Бре, бре! — Леобардис хвърли развеселен поглед на Еолаир. — Чувате ли как ми заповядва моят син? — Когато херцогът отново се обърна към Бенигарис, Еолаир си помисли, че в погледа му има и нещо друго, освен веселост — гняв? Безпокойство? — Добре тогава, кажи на моя стар приятел Флуриен, че ще го приема… чакай да помисля… да, в Заседателната зала. Ще се присъединиш ли към нас, Еолаир?

Бенигарис подскочи.

— Татко, не мисля, че трябва да каните дори и един толкова доверен приятел, какъвто е графът, за да чуе поверително послание от Върховния крал!

— И кое налага, питам аз, да имаме тайни от Хернистир? — попита херцогът. В гласа му се долавяше гняв.

— Моля те, Леобардис, така или иначе имам неща, които трябва да свърша. — Еолаир стана и се поклони.

Когато спря по средата на тронната зала, за да се полюбува още веднъж на прекрасната гледка, чу зад себе си спорещите гласове на Леобардис и сина му.

„Вълната влече след себе си друга вълна — помисли си Еолаир. — Изглежда, положението на Леобардис е по-деликатно, отколкото си мислех. Несъмнено това е причината, поради която не иска да говори с мен открито за неприятностите си с краля. Добре поне, че е по-твърд, отколкото изглежда“.

Чу шепот зад себе си и като се обърна, видя, че неколцина от придворните гледат към него. Усмихна се и кимна. Жените поруменяваха и закриваха усти с широките си ръкави; мъжете кимваха сериозно и бързо отвръщаха погледите си. Знаеше какво си мислят — за тях той си оставаше недодялан и невеж северняк, дори и да беше приятел на херцога. Както и да се облечеше, колкото и изискано да говореше, те щяха да си мислят същото. Внезапно Еолаир изпита силен копнеж по родния Хернистир. Твърде дълго беше прекарал в чужди дворове.

Вълните се разбиваха в скалите долу, сякаш морето нямаше да се успокои, докато чудовищната му настойчивост не подкопаеше двореца и не го вземеше във водната си прегръдка.

Еолаир прекара остатъка от следобеда, разхождайки се из високите просторни коридори и подредените градинки на Санселан Махистревис. Макар че сега бе дворец на херцога на Набан, някога крепостта била седалище на империя на хората от цялата Остен Ард; и въпреки че миналото му значение днес беше позабравено, все пак дворецът пазеше старата си слава.

Кацнали на скалистото чело на връх Санселан, западните стени на двореца гледаха към морето, което открай време бе душата на Набан — всички благороднически домове на Набан използваха водни птици като символи на своята власт: рибарчето на Бенидривайн, който бе предшественик на сегашния херцог, морският орел на Преван и албатросът на Ингадарин; даже чаплата на Сулис, която веднъж за кратко време се развявала в Хейхолт.

На изток от двореца, надолу по полуострова, се простираше шумният и претъпкан град Набан. Сградите се боричкаха за място по многобройните хълмове и оредяваха с разширяването на полуострова, който преминаваше в ливадите и фермите на Езерната област. Набан бе владял целия известен свят, но сега териториите му се бяха свили до това херцогство на полуострова и огърлица от няколко острова. Но някога, не толкова отдавна, мантията на набанските императори бе покривала целия свят: от соленоводния Вран до най-далечните владения на ледения Римърсгард. В онези дни устремът на пеликана и атаките на чаплата и чайката носели плячка, която си струвала риска.

Еолаир влезе в Залата с фонтаните, където бликащите блестящи струи се извиваха и смесваха във фина мъгла под отворената решетка на каменния покрив, и се зачуди дали у набанците все още е останала някаква стръв за битки, или просто са се примирили с постепенното си отслабване, така че провокациите на Елиас имаха за цел само да ги накарат да се затворят още по-плътно в своята красива нежна черупка. Къде бяха сега великите мъже, изваяли Набанската империя от грубия камък на Остен Ард — мъже като Тиагарис и Анитулз?…

„Разбира се — помисли си той, — и Камарис“ — човек, който, ако имаше по-голямо желание да му служат, отколкото да служи, щеше да държи света укротен в шепата си. Камарис наистина бе могъщ човек.

„И кои сме ние, хернистирците, че да говорим? — помисли си той. — След Херн Велики какви други силни мъже са израснали в нашите земи на запад? Техтаин, който отнел Хернистир от Сулис? Може би. Но кой друг? Къде е хернистирската Зала с фонтани, къде са нашите величествени дворци и църкви?“

„Разбира се, в това е разликата. — Той погледна между пръските на фонтаните към стройната кула на катедралата «Санселан Ейдонитис», седалището на лектора и Майката Църква. — Ние не поглеждаме към планинските потоци, за да си кажем: как да докарам това нещо у дома? Ние строим домовете си до потока. Нямаме бог без лице, който да прославяме с кули по-високи от дърветата в Сиркоил. Ние знаем, че боговете живеят в дърветата, в земната твърд и в реките, които текат по-високо от всеки фонтан и се спускат от планините Грианспог“.

„Ние никога не сме искали да владеем света. — Той се усмихна на себе си, спомняйки си Тайг в Хернисадарк — дворец, който бе направен не от камък, а от дърво: с дървено сърце, за да прилича на сърцата на своите обитатели. — Наистина, сега искаме само да ни оставят на мира. И въпреки това, при всичките тези години на експанзия, може би тези набанци са забравили, че понякога трябва да отстояваш завладяното с оръжие в ръка“.

Докато излизаше от Залата с фонтаните, Еолаир от Над Мулах се сблъска с двама стражи, които влизаха.

— Проклет планинец — каза единият. Гледаше дрехите му и вързаната на конска опашка коса.

— Е, знаеш как е — отвърна другият. — От време на време овчарите трябва да идват, за да видят какво е това град.

— И как е моята малка племенница Мириамел, графе? — попита херцогинята. Еолаир беше седнал от лявата й страна до главното място на масата. Флуриен, като по-скорошен гост и изтъкнат син на Набан, заемаше почетното място от дясната страна на херцога.

— Изглежда добре, мадам.

— Виждаше ли я често, докато беше в двора на Върховния крал? — Херцогиня Несаланта се наведе към него и повдигна изящно изрисуваните си вежди. Беше поразително хубава зряла жена, макар че Еолаир не можеше да определи колко от тази хубост се дължи на опитните ръце на нейните фризьорки, шивачки и прислужнички. Несаланта беше точно този тип жена, която можеше да изкара Еолаир, който не бе чужд на компанията на нежния пол, от равновесие. Беше по-млада от съпруга си — херцога, но бе вече майка на пораснал мъж. Кое се дължеше на трайната й красота и кое бе изкуствено? Всъщност какво значение имаше? Несаланта бе властна жена и само самият Леобардис имаше по-голямо влияние от нея върху делата на народа.

— Не съм бил често в компанията на принцесата, херцогиньо, но няколко пъти имах възможност да разговарям с нея на вечеря. Беше възхитителна, както винаги, но мисля, че вече изпитваше носталгия по Меремунд.

— Хм. — Херцогинята лапна една хапка, след което изискано облиза пръстите си. — Интересно, че го споменавате, графе. Току-що научих, че се е върнала в замъка в Меремунд. — Тя повиши глас: — Отец Диниван?

На няколко места по-нататък един млад свещеник надигна глава от чинията си. Въпреки че темето му беше избръснато по манастирските канони, косите, които оставаха, бяха дълги и къдрави.

— Да, мадам? — отзова се той.

— Отец Диниван е частен секретар на Негово преосвещенство лектора Ранесин — обясни Несаланта. Хернистирецът си придаде вид на впечатлен и Диниван се засмя.

— Не мисля, че това се дължи на някакъв изтъкнат ум или талант от моя страна — каза той. — Лекторът взима и заблудени овце при себе си. Уредникът Велигис много се ядосва: „Санселан Ейдонитис не е кошара“, казва той на лектора, но Негово преосвещенство само се усмихва и отговаря: „Нито пък Остен Ард е детска забавачница, но милостивият Бог позволява на децата си да живеят там, въпреки техните лудории“. — Диниван зашава с гъстите си вежди. — Трудно е да се спори с лектора.

Еолаир се усмихна, а херцогинята попита:

— Вярно ли е, че когато си видял краля, той ти е казал, че Мириамел е заминала за Меремунд?

— Да, така ми каза — каза Диниван, този път с по-сериозен тон. — Каза ми, че се била разболяла и придворните лекари й препоръчали морски въздух.

— Съжалявам да чуя това. — Еолаир гледаше към херцога и стария сър Флуриен, които тихо разговаряха сред глъчката на вечерята. „За изискани хора набанците твърде много обичат да говорят високо, докато се хранят“ — помисли си той.

— Е — заяви Несаланта и се облегна в стола, докато един прислужник чевръсто постави пред нея купичка за измиване на пръстите, — това доказва, че не може да принуждаваш хората да бъдат това, което не са. Мириамел, разбира се, има набанска кръв, а нашата кръв е солена като морето. Нас не могат да ни отделят от брега. Всеки камък тежи на мястото си.

„Какво — помисли си графът — се опитваш да ми кажеш, скъпа мадам? Да си стоя в Хернистир и да оставя твоя съпруг и херцогството ти на спокойствие? Да се върна при себеподобните си?“

Еолаир замислено наблюдаваше Леобардис и Флуриен. Знаеше, че го бяха надхитрили: нямаше деликатен начин да пренебрегне херцогинята и да се включи в разговора им. Междувременно старият Флуриен обработваше херцога, предавайки му ласкателствата на Елиас. А може би заплахите? Не, най-вероятно не. Елиас не би изпратил гордия Флуриен с подобна задача. Ако възникнеше подобна необходимост, той имаше на разположение главния министър Гутулф.

Примирен, той бъбреше с херцогинята, но умът му не беше в разговора им. Вече бе сигурен, че тя знае за неговата мисия и е против нея. Херцогинята обичаше Бенигарис повече от себе си, а той упорито избягваше Еолаир през цялата вечер. Несаланта бе амбициозна жена и несъмнено смяташе, че за Набан ще е по-добре, ако се подчинява на властта на Еркинланд — дори на един тираничен и властен Еркинланд, — отколкото на езичниците от Хернистир.

„А тя — внезапно осъзна Еолаир — има и дъщеря за женене, лейди Антипа. Може би интересът й към здравето на Мириамел не е само загриженост от страна на добрата леля към нейната племенница“.

Знаеше, че дъщерята на херцога вече е обещана на барон Девазалес, суетен млад благородник, който точно в този момент мереше силата на ръката си с Бенигарис сред локвичка вино в далечния край на масата. Но може би Несаланта се целеше по-нависоко.

„Ако принцеса Мириамел не се омъжи или не може да се омъжи — размишляваше Еолаир, — тогава вероятно херцогинята се надява Фенгболд да се ожени за дъщеря й. Графът на Фолшайър ще е много по-добра партия, отколкото някакъв второразреден набански барон. И тогава херцог Леобардис ще бъде здраво свързан с Еркинланд“.

Графът осъзна, че сега трябваше да се тревожат не само за местонахождението на Джосуа, а също и на Мириамел. Каква бъркотия!

„Де да види това Исгримнур, който все се оплаква от интриги! Ще му подпуши брадата!“

— Кажете ми, отец Диниван — каза графът, обръщайки се към свещеника, — какво казва вашата свещена книга за изкуството на политиката?

— Ами — интелигентното лице на Диниван моментално се съсредоточи, — в Книгата на Ейдон често се говори за съд над народите. — Той се замисли за момент. — Един от любимите ми пасажи винаги е бил: „Ако твоят враг дойде да разговаря с меч в ръка, отвори му вратата си и разговаряй, но дръж подръка собствения си меч. Ако дойде с празни ръце, посрещни го по същия начин. Но ако дойде с дарове в ръцете си, качи се на покрива си и хвърляй камъни по него“.

Диниван изтри пръсти в черното си расо.

— Наистина мъдра книга — поклати глава Еолаир.

23. Отново в гората

Докато бягаха в тъмнината на изток към невидимите хълмове, дъждът пръскаше в лицата им. Врявата от лагера на Исгримнур отслабна, заглушена от тътена на гръмотевиците.

Саймън усещаше как паническата му възбуда намалява: еуфоричното усещане за прилив на енергия, чувството, че може да тича безкрайно в нощта като елен, се стопи под дъжда и неумолимия темп на придвижването. След няколко левги бягането му се превърна в бързо ходене; скоро дори и това вече му костваше усилия. Там, където костеливата ръка бе стискала коляното му, усещаше ставата си схваната като ръждясала панта; остра болка пронизваше гърлото му при всяко поемане на въздух.

— Изпратил те е… Моргенес? — извика той.

— После, Саймън — задъхано каза Бинабик. — После ще ти разкажа всичко.

Продължаваха да тичат, изпод краката им хвърчеше мокра пръст.

— Какви… — задъхано изрече Саймън. — Какви бяха тези същества?

— Напа… дателите ли? — Даже докато бягаше, тролът не пропусна по обичая си да потрие замислено брадичката си с ръка. — Това са букени… наричат ги и „копачи“

— Какви са те? — попита Саймън, подхлъзна се и едва не падна.

— Лоши. — Тролът изкриви устни. — Няма смисъл да ти казвам повече.

Когато вече не можеха да тичат, забавиха ход и вървяха, докато слънцето не надникна иззад разкъсаните облаци, като свещ иззад сиво одеяло. Пред тях се издигаше Велдхелм и заоблените му хълмове се очертаваха в бледата зора като наведените гърбове на монаси по време на молитва.

Бинабик направи нещо като лагер сред оскъдния заслон на група заоблени гранитни блокове, застинали сред морето от трева, сякаш бяха умален модел на хълмовете зад тях. След като обиколи камъните, за да потърси място, удобно да ги заслони от променящите посоката си дъждовни потоци, той помогна на Саймън да се настани под два наклонени един към друг гранитни блока и момчето бързо потъна в неспокоен, тежък сън.

Дъждовните капки падаха върху горната част на камъните, отскачаха и пръскаха навсякъде. Бинабик приклекна и подпъхна краищата на наметалото на момчето под гърба му. Тролът бе носил това наметало през целия път от Хоудрунд дотук. След това бръкна в чантата си, извади ашиците, както и парче риба, което налапа. Куантака се върна от огледа на новата си територия и се сви в краката на Саймън. Тролът вдигна ашиците и ги хвърли върху чантата си, която използваше като маса.

Сенчестата пътека. Бинабик се усмихна горчиво. После се падна Упорит коч и отново Сенчестата пътека. Той заруга тихо, но продължително — само глупак можеше да пренебрегне такъв ясен знак. Бинабик знаеше, че понякога постъпва глупаво и необмислено, ала сега не биваше да поема такъв риск. Придърпа качулката върху главата си и се сви до Куантака. На някой минаващ оттам — ако изобщо можеше да види нещо на слабата светлина през пелената на дъжда — тримата щяха да му се сторят като лишеи върху подветрената страна на камъните.

— Е, каква игра си играеш с мен, Бинабик? — намусено попита Саймън. — Откъде знаеш за доктор Моргенес? — За няколкото часа, през които бяха спали, бледата зора се бе превърнала в студено мрачно утро. Нямаше лагерен огън, нито закуска. Небето, изпълнено с бухнали облаци, висеше над главите им като нисък таван.

— Не играя никаква игра, Саймън — отвърна тролът. Беше почистил и превързал раните по врата и краката на Саймън и търпеливо обработваше тези на Куантака. Само една от раните на вълчицата беше сериозна — дълбок разрез на вътрешната част на бедрото й. Докато Бинабик почистваше раната, Куантака душеше пръстите му като доверчиво дете.

— Не съжалявам, че скрих това от тебе. Ако не бях принуден да ти го кажа, ти все още нямаше да знаеш. — Той втри мехлем в разреза и пусна своя „кон“. Куантака веднага наведе глава и започна да ближе и леко да хапе крака си.

— Знаех си, че ще го направи — каза той с лек укор, после се усмихна тъжно. — И тя като теб не вярва, че си разбирам от работата.

Саймън се усети, че несъзнателно подръпва превръзките си, и седна.

— Хайде, Бинабик, кажи ми. Откъде знаеш за Моргенес? Откъде си всъщност?

— Аз съм точно оттам, откъдето казах, че съм — отвърна тролът възмутено. — Канук съм. И не само знам за Моргенес, а и съм го срещал. Той беше добър приятел на моя учител. Те бяха… колеги — мисля, че така се изразяват учените.

— Какво искаш да кажеш?

Бинабик седна и се подпря на един камък. Въпреки че в момента не валеше, режещият вятър бе достатъчна причина да търсят заслона на камъните. Изглежда, малкият мъж внимателно обмисляше думите си. На Саймън той му се струваше изморен — мургавото му лице бе отпуснато и по-бледо от обикновено.

— Първо — обади се накрая тролът, — трябва да научиш някои неща за моя господар. Името му беше Укикук. Той беше, както го наричахме ние… Пеещия мъж на нашата планина. Като казваме Пеещия мъж, нямаме предвид просто някой, който пее, а човек, който помни старите песни и старата мъдрост. Нещо като доктор и свещеник едновременно, струва ми се.

— Укикук стана мой учител, защото старейшините бяха видели в мен нещо — продължи той. — Голяма чест бе Укикук да сподели мъдростта си с тебе — когато ми казаха за това, не ядох три дни, за да се пречистя. — Бинабик се усмихна. — Когато гордо обявих това на моя господар, той ми удари плесница: „Наистина си твърде млад и глупав, щом се оставяш съзнателно да умреш от глад — каза ми той. — Това е самонадеяност. Човек може да гладува само по стечение на обстоятелствата“.

Усмивката на Бинабик прерасна в смях; когато Саймън се замисли за това, засмя се и той.

— Както и да е — продължи тролът, — някой път ще ти разкажа за годините ми на обучение при Укикук. Той беше голям, дебел трол, Саймън; тежеше повече от теб, а беше висок само колкото мен — но да се върнем на въпроса.

— Не зная със сигурност кога точно моят господар се е запознал с Моргенес, ала това е било много преди аз да отида в пещерата му. Те обаче бяха приятели и моят господар научи Моргенес да използва птиците за пощальони. Моят господар и твоят доктор водеха оживена кореспонденция и споделяха много представи за същността на този свят.

Бинабик въздъхна.

— Само две лета по-късно родителите ми загинаха. Намериха смъртта си в свирепите снегове на планината, която ние наричаме Малкия нос, и след като вече ги нямаше, аз се посветих изцяло — е, почти изцяло — на знанията, които получавах от учителя Укикук. Когато ми каза, че ще го придружа при неговото пътуване на юг, много се развълнувах. Струваше ми се, че това ще е изпитанието на моите способности.

— Това, което не знаех — продължи тролът, ровичкайки калната трева с тояжката си — едва ли не гневно, както се стори на Саймън, ала в гласа му не се долавяше гняв, — това, което Укикук не ми каза, бе, че той има по-важни причини да предприеме това пътуване, а не само за да завърши моето обучение. Беше получил вест от доктор Моргенес… и от някои други… за неща, които го разтревожиха, и реши, че е време да върне визитата, която Моргенес му бе направил много години преди аз да отида при него.

— Какви неща? — попита Саймън. — Какво му е казал Моргенес?

— Ако все още не си узнал — каза сериозно Бинабик, — тогава е по-добре да не знаеш някои истини. Трябва ми време да си помисля, но засега нека ти казвам само това, което мога — което трябва.

Саймън кимна смутено.

— Няма да те отегчавам с дългата история на пътуването ни. Разбрах, че моят господар не ми казва цялата истина. Той беше разтревожен, много разтревожен, и когато хвърляше ашиците или гадаеше някои знаци по небето и вятъра, тревогата му нарастваше още повече. Освен това някои наши преживелици бяха много лоши. Самият аз, както знаеш, бях пътувал доста, преди да стана чирак на моя господар Укикук, и въпреки това никога не бях виждал толкова лоши времена за пътуване. Подобно на твоето снощно преживяване ни се случи точно при езерото Дроршулвен, във Фростмарч.

— Имаше предвид тези… букени? — попита Саймън. Въпреки дневната светлина споменът за протягащите се ръце беше ужасяващо жив в съзнанието му.

— Точно така — кимна Бинабик. — И това, че ни нападнаха по такъв начин, бе… е… лош знак. Моят народ не помни случай богханик, както ги наричаме ние, да са нападали група въоръжени мъже. Това е дръзко и обезпокоително. Обикновено нападат животни и самотни пътници.

— Какво представляват те?

— По-късно, Саймън: има много неща, които можеш да научиш от мен, ако си търпелив. Моят господар също не ми казваше всичко — което, държа да отбележа, не означава, че аз съм твой господар — ала бе много разтревожен. През цялото ни пътуване по Фростмарч не го видях да спи. Когато заспивах, той още беше буден, а щом се събудех сутринта, вече бе станал. При това не бе млад: беше в напреднала възраст още когато постъпих при него и бе ме обучавал вече няколко години.

— Една нощ, когато навлязохме в северните части на Еркинланд, той ме помоли да застана на пост, за да може да се разходи по Пътя на сънищата. Намирахме се на място, подобно на това. — Бинабик посочи мрачната равнина под хълмовете. — Беше съвсем ранна пролет. Трябва да е било по времето на вашия Ден на глупците или малко по-рано.

„Вечерта в Деня на глупците — опита се да си спомни Саймън — нощта, в която онзи ужасен звук разбуди целия замък. Нощта преди… да дойдат… дъждовете“.

— Куантака беше на лов и Едноокия — големият тлъст търпелив овен, който носеше Укикук — спеше до огъня. Единствен спътник ни беше небето над нас. Господарят ми хапна от кората на сънищата, която бе получил от блатистия Вран на юг, и изпадна в състояние, подобно на сън. Не ми беше казал защо прави това, ала предполагах, че търси отговори, които не би могъл да намери по друг начин. Богханик го бяха изплашили, защото в действието им имаше нещо непривично за тях. Скоро той започна да бълнува, както обикновено, когато се разхождаше по Пътя на сънищата. Много от думите му бяха неразбираеми, но едно-две от нещата, които каза, неотдавна повтори брат Докайс и ти вероятно си забелязал изненадата ми.

Саймън скри усмивката си. А си беше мислил, че именно неговият страх при трескавите думи на Докайс е бил толкова явен.

— Внезапно — продължи тролът, все още ровейки с тояжката си из подгизналата пръст — ми се стори, че нещо го е хванало — същото се случи и при брат Докайс. Ала моят господар беше силен, с по-силен дух, мисля, от всеки човек или трол, и се съпротивляваше. Бори се през целия следобед, чак до вечерта, а аз не можех да му помогна другояче, освен като изтривам мокрото му чело с влажна кърпа. — Бинабик отскубна един малък чим, хвърли го във въздуха и го перна с тояжката си. — После, малко след полунощ, той ми каза няколко думи — съвсем спокойно, сякаш си пийваше вино в пещерата заедно с другите старейшини — и умря.

— Мисля, че го преживях по-тежко от смъртта на родителите си, защото те бяха просто изчезнали без следа, затрупани от снежната лавина. — Тролът въздъхна. — Погребах Укикук там, в подножието на хълма. Нищо от погребалните ритуали не бе направено както трябва и още се срамувам от това. Едноокия не искаше да остави господаря си и доколкото мога да си представя, може би е още там. Надявам се да е така.

Тролът се умълча за момент, вперил сърдит поглед в охлузените колене на панталоните си. Болката му бе толкова сходна с тъгата на Саймън, че на момчето не бяха нужни повече думи, за да го разбере.

След малко Бинабик отвори чантата си и извади шепа орехи. Саймън ги взе, заедно с меха с водата.

— После — започна отново Бинабик, сякаш изобщо не беше спирал — се случи нещо странно.

Саймън се сгуши в наметалото си и го загледа.

— Два дни прекарах край гроба на моя господар. Местността беше много живописна под ведросиньото небе, ала сърцето ми се свиваше, защото знаех, че той щеше да е по-щастлив, ако лежи горе в планините. Чудех се какво да правя: дали да продължа към Моргенес в Ерчестър, или да се върна при моите сънародници и да им кажа, че Пеещия мъж Укикук е мъртъв. На третия ден следобед реших, че трябва да се върна в Канук. Нямах представа за значението на разговора между моя господар и Моргенес — за съжаление, и сега не разбирам много — а имах и други задължения. Викнах Куантака и тъкмо почесах за последно Едноокия между рогата, когато пад мен изпърха малка сива птичка и кацна на могилата на Укикук. Разпознах в нея един от куриерите на моя господар. Беше много изморена от носенето на тежкия товар — съобщението… и още едно нещо. Когато се приближих, за да я хвана, в храстите се чу шум и оттам изскочи Куантака. Разбира се, птичката се изплаши и хвръкна. Едва успях да я уловя.

— Посланието беше написано от Моргенес и се отнасяше за теб, Саймън. — Бинабик погледна момчето в очите. — То уведомяваше моя господар, че си в опасност и пътуваш сам от Хейхолт към Наглимунд. Докторът молеше моя господар да ти помогне — без ти да разбереш, ако е възможно. Пишеше и за още някои други неща.

Саймън беше поразен: това бе липсващата част от неговата история.

— Какви други неща? — попита той.

— Неща, предназначени само за очите на моя господар. — Тонът на Бинабик бе ласкав, ала неотстъпчив. — Очевидно бе, че имаше разлика — не аз, а моят господар бе помолен за услуга от свой стар приятел… ала само аз можех да я свърша. Не беше лесно да се реша, но от момента, в който прочетох бележката на Моргенес, знаех, че трябва да изпълня молбата му. Същия ден, малко преди да настъпи вечерта, се отправих към Ерчестър.

„В бележката е пишело, че ще пътувам сам. Моргенес изобщо не се е надявал, че ще се спаси“. Саймън почувства как сълзите му напират и прикри усилието си да ги задържи с въпрос:

— И как щеше да ме намериш?

Бинабик се усмихна.

— С усърдието на канук, приятелю Саймън. Трябваше само да хвана следата ти — признаци от преминаването на млад човек, без определена посока, неща от тоя род. Канукската ми упоритост и щастливият шанс ме доведоха до теб.

Сърцето на Саймън трепна при спомена за една плашеща сива сянка.

— Ти ли ме следеше в църковния двор? Онзи, който е извън стените на Ерчестър? — Знаеше си, че не всичко е било сън. Нещо го бе извикало по име.

Кръглото лице на трола обаче остана невъзмутимо.

— Не, Саймън — предпазливо каза той, замислен за нещо. — Не успях да открия следите ти чак до пътя в Старата гора. Защо?

— Няма значение. — Саймън стана, протегна се и огледа влажното поле. После отново седна и посегна към меха. — Е, сега разбирам… но трябва да го осмисля. Ще продължим към Наглимунд, нали? Какво мислиш?

Бинабик изглеждаше разтревожен.

— Не съм сигурен, Саймън. Ако букените са се раздвижили във Фростмарч, пътят към крепостта на Наглимунд, ще е твърде опасен за двойка пътници като нас. Признавам, че се притеснявам какво да правим оттук нататък. Ще ми се твоят доктор Моргенес да беше тук, за да ни посъветва. Толкова ли е опасно положението ти, Саймън, че да не рискуваме някак да му изпратим съобщение? Не мисля, че той би желал да те подложа на такъв огромен риск.

В първия момент Саймън не разбра, че под „той“ Бинабик има предвид Моргенес. Секунда по-късно го осени мисълта: тролът не знаеше какво се е случило.

— Бинабик… — започна той и почувства, че човърка старата си рана. — Той е мъртъв. Доктор Моргенес е мъртъв.

Очите на малкия мъж се разшириха за момент и за пръв път бялото им изпъкна на фона на мургавата му кожа. Миг по-късно лицето на Бинабик замръзна в безстрастна маска.

— Мъртъв? — каза най-после той, с толкова хладен глас, че Саймън се почувства някак гузен, сякаш в известен смисъл вината за това бе негова — на него, който беше пролял толкова сълзи за доктора!

— Да. — Саймън помисли за момент, после реши да рискува. — Умря, докато измъкваше мен и Джосуа от замъка. Крал Елиас го уби — е, по-точно неговият човек Приратес.

Бинабик се вторачи в Саймън, после сведе очи.

— Знаех за пленничеството на Джосуа. Беше споменато в писмото. Останалото е… опасение за неща, които са много лоши. Той стана и вятърът развя щръкналата му черна коса. — Трябва да се поразходя, Саймън. Искам да помисля какво означават тези неща… искам да помисля.

С все същото безстрастно лице малкият мъж излезе от каменния кръг. Куантака веднага скочи, за да го последва. Бинабик се опита да я отпъди, после сви рамене. Тя лениво обикаляше в широки кръгове около трола, който бавно се отдалечаваше с наведена глава, скрил малките си ръце в ръкавите си. Саймън си помисли, че Бинабик изглежда твърде малък за голямото тегло, което носи.

Саймън се надяваше, че когато тролът се върне, може и да донесе някой охранен горски гълъб или нещо такова, но остана разочарован.

— Съжалявам, Саймън — каза малкият човек, — но и без това нямаше да имаме голяма полза — не можем да напалим бездимен огън, след като наоколо има само мокри клони, а не смятам, че един димен сигнал е нещо добро в момента. Хапни си сушена риба.

Рибата, която и без това беше малко, нито засищаше, нито пък имаше някакъв вкус, ала Саймън я задъвка с мрачна решителност: кой знае кога щеше да яде пак през това отвратително пътуване.

— Мислех си нещо, Саймън, Твоите новини, макар и да не си виновен ти, са много тъжни. Толкова скоро след смъртта на моя господар да чуя за края на доктора, този добър човек… — Бинабик замълча, после се наведе и започна да прибира нещата си, като първо отдели няколко предмета.

— Това са твоите неща. Както виждаш, залазил съм ти ги. — Той ги подаде на Саймън.

— Това другото… — каза Саймън, — не стрелата, а това… — той го върна на Бинабик — са записки на доктор Моргенес.

— Наистина ли? — Бинабик оправи ъгълчето на прокъсаната опаковка. — Нещо, което ще ни помогне?

— Не мисля — каза Саймън. — Това е неговата творба „Животът на Престър Джон“. Четох малко от нея — разказва се най-вече за битки и прочее.

— А, да. — Бинабик подаде пакета на Саймън и той го пъхна в пояса си. — Много лошо. Бихме могли да използваме някои от магическите му думи сега. — Тролът се наведе и продължи да прибира нещата в торбата си. — Моргенес и моят господар Укикук принадлежаха към една много специална група. Той взе нещо и го вдигна, за да може Саймън да го види. То заблестя слабо на светлината на облачния следобед — един медальон със свитък и перо за писане.

— Моргенес също имаше такъв — каза Саймън и се наведе, за да го разгледа.

— Да — кимна Бинабик. — Това бе на моя господар. Това е печат на тези, които принадлежат към Лигата на ръкописа. Укикук ми каза, че броят им никога не надвишава седем членове. Твоят и моят господар са мъртви, значи са останали не повече от пет. Той стисна медальона в шепата си и го пусна в торбата.

— Лигата на ръкописа? — учуди се Саймън. — Какво е това?

— Лигата на ръкописа или Носителите на свитъка са група учени мъже, които обменят знания, както съм чувал да казва моят господар. Може би има и нещо друго, но той така и не го каза. — Той привърши с опаковането на багажа си и се изправи. — Неприятно ми е да го кажа, Саймън, но трябва да тръгваме.

— Пак ли? — Забравените болки в мускулите внезапно се появиха отново.

— Страхувам се, че се налага. Както ти казах, много мислих. Обмислих тези неща… — Той затегна съединенията на тояжката си и подсвирна на Куантака.

— На първо место, аз съм длъжен да те заведа до Наглимунд. Това не се е променило, само дето промених решението си. Проблемът е, че Фростмарч ми изглежда несигурно място. Ти видя букените и най-вероятно не ти се иска да се срещаш с тях отново. Ние обаче трябва да пътуваме на север. Мисля, че е по-добре да се върнем в Алдхеорте.

— Но, Бинабик, защо смяташ, че там ще сме в по-голяма безопасност? Какво ще попречи на тези ровещи същества да ни преследват в гората, където вероятно дори няма да можем да тичаме?

— Добър въпрос. Веднъж ти говорих за Старото сърце, за нейната възраст и… и… не мога да се сетя за точната дума на твоя език, Саймън, но „душа“ и „дух“ могат да ти дадат някаква представа. Букените могат да се движат под Старата гора, ала няма да им е лесно. Корените на Алдхеорте обладават сила, която трудно може да бъде сломена от… такива същества. Освен това там има един човек, когото трябва да видя, един човек, който трябва да чуе разказа за това, което се е случило с моя господар… и с твоя.

Саймън се беше изморил от собствените си въпроси, но въпреки това попита:

— Кой е той?

— Казва се Гелое. Мъдра жена, известна като валада — думата е римърска. Може да ни помогне да стигнем до Наглимунд, след като ще трябва да пресечем източната част на гората, през Велдхелм — маршрут, който не познавам.

Саймън облече наметката си и закопча износения клипс под брадичката си.

— Нужно ли е да тръгваме днес? — попита той. — Вече е късен следобед.

— Саймън — каза Бинабик, когато Куантака дотърча с изплезен език, — повярвай ми, моля те. Дори и да има неща, които не мога да ти кажа сега, ние трябва да се осланяме един на друг. Имам нужда от доверието ти. Нещата не опират само до царуването на Елиас. И двамата с теб изгубихме хора, към които бяхме много привързани — един стар човек и един стар трол, които знаеха много повече, отколкото знаем ние. И двамата бяха изплашени. Мисля, че брат Докайс умря от страх. Събужда се някакво зло и ще е много глупаво, ако стоим още на открито.

— Какво се събужда, Бинабик? Какво зло? Докайс каза някакво име — чух го. Точно преди да умре той каза…

— Не бива да… — опита се да го прекъсне Бинабик, но Саймън не му обърна внимание. Беше му омръзнало от намеци и предположения.

— Кралят на бурите! — завърши решително той.

Бинабик бързо се огледа, сякаш очакваше да се появи нещо ужасно.

— Знам — прошепна той. — Аз също го чух, но не знам много за това. — Зад далечния хоризонт затътна гръм. Лицето на малкия човек бе помрачняло. — Кралят на бурите е името на ужаса в тъмния север, Саймън, име от легендите, с което се плашат хората. Всичко, което знам, са малките неща, които ми е казвал от време на време моят господар, но и те са достатъчни, за да тръпна от ужас. — Той метна чантата си през рамо и тръгна през калната равнина към плавната линия на хълмовете.

— Това име — каза той и Саймън се учуди на снижения му глас, при положение че се намираха в открита безлюдна равнина, — само по себе си опропастява реколтата, носи треска и кошмари…

— Дъжд и лошо време? — попита Саймън, загледан в намръщеното надвиснало небе.

— И други неща — отвърна Бинабик и докосна с ръка жилетката си, точно над сърцето си.

24. Хрътките на Еркинланд

Саймън сънуваше, че се разхожда в Боровата градина в Хейхолт, точно пред Трапезарията. Над леко люлеещите се дървета висеше каменният мост, който свързваше Трапезарията с параклиса. Въпреки че не усещаше студ — в действителност той изобщо не чувстваше тялото си, освен като нещо, което се движи насам-натам — около него се въртяха и падаха крехки снежинки. Стройните заострени върхари на дърветата се губеха високо горе, наметнати с одеяла от сняг, и всичко бе потънало в тишина: вятърът, снегът, самият Саймън — всичко се движеше в един свят без никакъв шум или бързи движения.

Вятърът, който той не можеше да усети, задуха по-силно и дърветата в градината започнаха да се навеждат при преминаването на Саймън, разделяйки се като океански вълни пред подводен камък. Снежинките танцуваха около него и той се движеше по коридора между заснежените дървета.

Градината никога не му се бе струвала толкова дълга.

Внезапно нещо отпред привлече погледа му. В края на снежната пътека се издигаше голяма бяла колона, чийто връх се мержелееше в тъмните небеса над главата му.

„Разбира се — подсказа му Логиката на съня, — това е Кулата на Зеления ангел“. Никога не бе могъл да стигне директно от градината до основата на кулата, ала нещата се бяха променили през времето на неговото отсъствие… нещата се бяха променили.

„Но ако това е кулата — помисли си той, загледан нагоре към внушителния силует — защо има клони? Това не е кулата… или поне вече не е… това е дърво — голямо бяло дърво“.

Саймън седна в постелята си, с широко отворени очи.

— Кое е дърво? — попита Бинабик, който седеше до него и кърпеше ризата му с игла от птича кост. След миг свърши и му я подаде. Момчето измъкна луничавата си ръка изпод одеялото и я взе.

— Кое е дърво и как спа?

— Сънувах — с приглушен глас отвърна Саймън, докато надяваше ризата през главата си. — Сънувах, че Кулата на Зеления ангел се е превърнала в дърво. — Погледна въпросително Бинабик, ала тролът само сви рамене.

— Сънувал си — съгласи се той.

Саймън се прозя и се протегна. Не беше много удобно да спиш в защитена кухина в подножието на хълма, но бе за предпочитане пред перспективата да прекараш нощта незащитен в равнината.

Слънцето беше изгряло, незабележимо зад савана на облаците — размазано петно розовееща светлина на небето. От мястото, където се намираха, бе трудно да се разбере къде свършва небето и къде започва мъгливата равнина. Тази сутрин светът изглеждаше мрачен и безформен.

— Видях огньове, докато ти спеше — каза тролът и извади Саймън от унеса му.

— Огньове? Къде?

Бинабик посочи с лявата си ръка на юг.

— Ей там, назад. Не се тревожи, мисля, че бяха доста далеч. Най-вероятно това изобщо не ни засяга.

— Дано. — Саймън примижа, загледан в далечината. — Смяташ ли, че е Исгримнур с неговите римъри?

— Едва ли.

Саймън се обърна и погледна малкия мъж.

— Но ти каза, че ще се измъкнат… че ще оцелеят!

Тролът го погледна с поглед, който свидетелстваше, че търпението му е изчерпано.

— Ако беше почакал, щях да ти кажа. Сигурен съм, че са останали живи, но те пътуваха на север и се съмнявам, че са се върнали обратно. Тези огньове бяха далеч на юг, като че ли…

— Като че ли пътниците идват от Еркинланд — довърши Саймън.

— Да — каза Бинабик, малко троснато. — Но може да са търговци или поклонници. — Той се огледа. — Къде изчезна Куантака?

Саймън се намръщи. Можеше да познае кога някой увърта.

— Добре. Може да са всякакви… но ти бе този, който определяше темпото вчера. Ще изчакаме ли да се убедим с очите си дали са търговци, или са ровещите същества? — Шегата прозвуча съвсем не на място и загорча в устата му.

— Важното е човек да не е глупак — изсумтя Бинабик с отвращение. — Богханик — букените — не палят огньове. Те ненавиждат светлината. Не, няма да чакаме лагеруващите край огъня да ни настигнат. Тръгваме към гората, както ти казах. — Той посочи. — От другата страна на хълма ще можем да ги видим.

Храсталакът зад тях запука и двамата скочиха изненадани. Беше Куантака — тичаше надолу по склона, с нос ниско наведен до земята. Когато стигна до тях, побутна ръката на Бинабик и той я почеса зад ушите.

— Куантака е във весело настроение — усмихна се тролът и се видяха жълтите му зъби. — След като имаме преднина от цял един ден, с гъсти облаци, които ще скрият дима от лагерния огън, смятам, че поне можем да си устроим прилично угощение, преди да потеглим отново. Какво мислиш?

Саймън се опита да изглежда сериозен.

— Бих хапнал нещо… щом трябва. Щом наистина мислиш, че е важно…

Бинабик се вторачи в него, опитвайки се да прецени дали Саймън наистина има нещо против да закусят, и момчето едва сдържа смеха си.

„Защо се държа като идиот? — помисли си той. — Ние сме в ужасна опасност и положението ни няма да се подобри скоро“.

Повече не можеше да се сдържа при вида на объркания Бинабик и избухна в смях.

„Е — каза си, — човек не може да се тревожи непрекъснато“.

Саймън въздъхна доволно и позволи на Куантака да вземе остатъка от месо на катеричка от пръстите му. Учуди се на деликатността на огромните й зъби.

Огънят бе малък, тъй като тролът не искаше да поема излишен риск да ги забележат. Тънка струя дим се извиваше нагоре и вятърът я разнасяше по склона.

Бинабик четеше ръкописа на Моргенес, който беше разопаковал с позволението на Саймън.

— Надявам се да запомниш — каза тролът, — че не бива да опитваш това с никой друг вълк.

— Разбира се. Учудвам се колко е опитомена.

— Не е опитомена — натърти Бинабик. — Тя има споразумение на честта с мен, а това ще рече и с моите приятели.

— Чест? — лениво попита Саймън.

— Сигурен съм, че знаеш тази дума, още повече че тя доста често се употребява в южните земи. Чест. Мислиш, че такова нещо не може да съществува между човек и звяр? — Бинабик му хвърли рязък поглед, после продължи да прелиства ръкописа.

— Ами напоследък не мисля за нищо — каза безгрижно Саймън и се наведе, за да почеше рошавата брадичка на Куантака. — Просто се стремя да оцелея и да стигна до Наглимунд.

— Много го увърташ — измърмори Бинабик, ала не продължи темата. За известно време на склона се чуваше само шумоленето на пергамента. Утринното слънце започна да се издига в небето.

— Ето — каза накрая Бинабик, — чуй това. Ех, Дъще на планините, сега, когато чета словата му, Моргенес ми липсва още повече. Знаеш ли за Нарулах, Саймън?

— Разбира се. Там крал Джон разбил набанците. В замъка има врата, цялата покрита с гравюри, отразяващи битката.

— Прав си. Та тук Моргенес пише за битката при Нарулах, където Джон за пръв път се срещнал с известния сър Камарис. Да ти го прочета ли?

Саймън потисна пристъпа си на ревност. Напомни си, че докторът не е написал ръкописа си единствено за негово ползване.

— „… така че решението на Ардривис — според някои смело, според други арогантно — да се срещне с новоизпечения северен крал в равното поле на Средните тритинги, пред езерото Мирме, се оказало катастрофално. Ардривис изтеглил основните си сили в Онестринския проход — тесен път между планинските езера Адне и Клоду…“

— Това, за което говори Моргенес — обясни Бинабик, — е, че Ардривис, императорът на Набан, не вярвал, че Джон ще тръгне срещу него с голяма войска толкова надалеч от Еркинланд. Ала островитяните пердруинци, които винаги са били в сянката на Набан, сключили тайно споразумение с Джон да се присъединят към него. Крал Джон разбил армията на Ардривис: нещо, което гордите набанци смятали за невъзможно. Разбираш ли?

— Мисля, че да. — Саймън не беше сигурен, ала бе слушал достатъчно балади за Нарулах и повечето имена му бяха познати. — Чети нататък.

— Добре. Нека само да намеря пасажа, който исках да ти прочета… — Тролът проследи изреченията на страницата. — Ето!

— „И така, когато слънцето залязло зад планината Онестрис, последно слънце за девет хиляди мъртви и умиращи мъже, младият Камарис, чийто баща Бенидривис са-Винита бил взел императорския жезъл от своя умиращ брат Ардривис само час преди това, жаден за отмъщение, повел в атака петстотин конници — остатъка от Императорската гвардия…“

— Бинабик? — прекъсна го Саймън.

— Да?

— Кой какво взел и от кого?

Бинабик се разсмя:

— Прощавай. Твърде много имена, за да се ориентира човек веднага, нали? Ардривис бил последният набански император, въпреки че империята му не била по-голяма от днешното херцогство Набан. Ардривис се изправил срещу Престър Джон най-вероятно, защото е научил, че Джон възнамерява да обедини цялата Остен Ард, и конфликтът така или иначе бил неизбежен. Е, аз няма да те отегчавам с цялата история на войната, но това била тяхната последна битка, както вече знаеш. Император Ардривис бил убит от стрела и брат му Бенидривис го наследил на престола… до края на този ден, който свършил с капитулацията на Набан. Камарис, синът на Бенидривис, бил млад, вероятно само петнадесетгодишен, така че през този следобед той се оказал последният принц на Набан, както понякога се пее в песните… Сега разбра ли?

— По-добре. За момент всичките тези „възкачвания“ и „слизания“ от трона ме затрудниха.

Бинабик взе пергамента и продължи да чете:

— „Пристигането на Камарис на бойното поле объркало уморените войски на Еркинланд. Воините на младия принц също не били свежи, ала самият Камарис бил вихрушка, смъртоносна буря, и мечът Трън, който му дал неговият умиращ чичо, бил като черна светкавица. Дори в този последен миг, твърдят летописците, силите на Еркинланд щели да бъдат разбити, ала на бойното поле се появил Престър Джон, стиснал в ръката си, облечена с желязна рицарска ръкавица, Блестящ гвоздей, и си пробил път през набанската Императорска гвардия, докато не застанал лице в лице с храбрия Камарис“.

— Това е частта, която много исках да чуеш — каза Бинабик и премина на следващия лист.

— Добре. Ще го разсече ли Престър Джон на две половини?

— Много смешно! — изсумтя тролът. — Как тогава са щели да станат най-близките и най-прославени приятели? Да го разсече на две! — Той продължи да чете: — „Баладите разказват, че те се сражавали цял ден и цяла нощ, ала аз силно се съмнявам в това. Несъмнено те се били известно време, ала тъмнината скоро настъпила и на някои от изморените свидетели на битката наистина се сторило, че двамата велики мъже се били сражавали цял ден“. Каква мисъл има само твоят Моргенес! — изкиска се Бинабик и продължи да чете: — „Каквато и да е била истината, със сигурност те дълго си разменяли удари, от които броните им дрънчали и трещели, докато слънцето не залязло и гарваните не тръгнали за плячка. Никой от двамата не можел да надделее и въпреки че гвардията на Камарис отдавна била разбита от войските на Джон, никой от еркинландците не смеел да се намеси. Накрая конят на Камарис случайно стъпил в една дупка, счупил крака си и се строполил с болезнено цвилене, като затиснал принца. Джон можел да го довърши още тогава и малко хора биха го упрекнали, ала вместо това — както се кълнат всички очевидци — той помогнал на набанския рицар да се измъкне изпод коня си, подал му меча и когато Камарис отново станал боеспособен, продължили битката“.

— Милостиви Ейдон! — въздъхна Саймън впечатлен. Разбира се, беше чувал историята, но съвсем друго бе да я чуеш пресъздадена в уверения живописен стил на доктора.

— „И така, те продължили да се сражават, и накрая Престър Джон, който в края на краищата бил с двадесет години по-възрастен от Камарис, се задъхал и залитнал, и паднал на земята пред краката на набанския принц. Трогнат от силата и рицарството на своя противник, Камарис се отказал да го убие, а вместо това допрял Трън до шлема на Джон и поискал да му обещае, че ще остави Набан на мира. Джон, който не очаквал да му върнат жеста на пощада, огледал полето на Нарулах, изпълнено само с негови войски, помислил малко и после сритал Камарис-са-Винита между краката“.

— Не! — каза Саймън изненадано; при възклицанието му Куантака сънливо вдигна главата си. Бинабик само се усмихна и продължи да чете от ръкописа на Моргенес:

— „Тогава Джон на свой ред застанал над болезнено уязвения Камарис и му казал: «Имаш да учиш много уроци, ала ти си смел и благороден мъж. Ще се отнеса с баща ти, както подобава на сана му, и ще се погрижа добре за твоя народ. Надявам се, че в замяна на това ще усвоиш първия урок — този, който ти дадох днес, а той е: Честта е хубаво нещо, ала тя е средство, а не крайна цел. Един мъж, който умира от глад заради честта си, не помага на своето семейство, един крал, който се хвърля върху меча си, заради честта, не спасява кралството си». Когато Камарис се съвзел, бил толкова впечатлен от своя нов крал, че от този ден станал най-верния му последовател“.

— Защо ми прочете това? — попита Саймън. Чувстваше се доста засегнат от задоволството на Бинабик, докато тролът четеше за нечестните трикове на най-великия герой в родината на Саймън… И все пак това бяха думи на Моргенес и когато човек се замислеше, те правеха крал Джон да изглежда по-реална личност, а не като мраморната статуя на свети Сутрин, която събираше прах на катедралната фасада.

— Стори ми се интересно — усмихна се дяволито Бинабик. — Не, не е това причината — обясни бързо той, като видя, че Саймън се намръщи. — Всъщност исках да си вземеш поука и си помислих, че Моргенес може да постигне това по-лесно от мен.

— Ти не искаше да изоставиш мъжете от Римърсгард и аз разбирам мотивите ти — това вероятно не бе най-почтеният начин на поведение — продължи тролът. — Нито пък за мен бе почтено да изоставя задълженията си в Ийканук. Но понякога се налага да постъпваме в разрез с повелите на честта — или, така да се каже — с повелите на това, което се смята за чест… Разбираш ли ме?

— Не особено. — Намръщеното лице на Саймън се отпусна в иронична усмивка.

— Е — философски заключи Бинабик и сви рамене, — „ко мухухок на мик ака ноп“, казваме ние в Ийканук: „Когато се стовари върху главата ти, тогава ще разбереш, че е камък“.

Докато Бинабик прибираше готварските си пособия в чантата, Саймън упорито се мъчеше да осмисли тази максима.

Със сигурност Бинабик беше прав за едно. Когато превалиха хълма, можеха да видят единствено голямата тъмна маса на Алдхеорте, ширнала се пред тях, докъдето им стигат очите — един зелено-черен океан, замръзнал миг преди вълните му да се разбият в подножията на хълмовете. Всъщност Алдхеорте изглеждаше като море, срещу което самата суша се бе устремила, без да успее да го победи.

Саймън не се сдържа и възкликна от удивление. Дърветата се простираха в далечината, додето ги погълне мъглата, сякаш гората достигаше отвъд пределите на самата земя.

Като го видя така загледан в далечината, Бинабик каза:

— Най-важно е да ме чуеш добре точно сега. Ако се изгубим един друг там долу, може изобщо да не се намерим отново.

— Бил съм вече в гората, Бинабик.

— Само в покрайнините, приятелю Саймън. Сега ще навлезем дълбоко в нея.

— Цялата ли ще я прекосим?

— Ха! Не, това би ни отнело месеци — година, кой знае? Ала ние ще навлезем далеч зад границите й и нека се надяваме, че ще ни посрещне гостоприемно.

Саймън погледна надолу и го полазиха тръпки. Тъмните безмълвни дървета, сенчестите пътеки, които никога не бяха чували шум от човешки стъпки… всички истории на хората от града и замъка оживяха във въображението му.

„Но аз трябва да отида там — помисли си той. — Във всеки случай не смятам, че гората е нещо лошо. Тя е само стара… много стара. И подозрителна към непознати — или поне ме кара да мисля така. Но не е нещо лошо“.

— Да тръгваме — каза той, като се постара гласът му да прозвучи възможно най-ведро и силно. Ала когато Бинабик тръгна пред него надолу по склона, Саймън направи знака на Дървото пред гърдите си, просто за всеки случай.

Вървяха по заоблените тревисти възвишения, които плавно се спускаха към полите на Алдхеорте. Куантака внезапно спря и наклони рунтавата си глава на една страна. Слънцето беше превалило пладне и светеше високо в небето и мъглата, която се стелеше ниско по земята, беше почти изчезнала. Като се оглеждаха внимателно, Саймън и тролът се доближиха до вълчицата, която беше замръзнала като безмълвна сива статуя. Никакво движение не нарушаваше околния покой.

Куантака изскимтя и наклони главата си на другата страна, вслушвайки се в нещо. Бинабик внимателно пусна торбата си на земята и наостри уши.

Отвори уста да каже нещо, ала преди да заговори, Саймън също чу звука: слаб, неясен, усилващ се и стихващ, сякаш ято крякащи гъски летеше високо над главите им, далеч над облаците. Не изглеждаше обаче, че шумът идва от небето — по-скоро сякаш долиташе откъм дългата падина между гората и хълмовете, макар Саймън да не беше сигурен дали от север, или от юг.

— Какво… — започна той. Куантака изскимтя пак и разтърси глава, сякаш звукът дразнеше ушите й. Тролът сложи малката си кафява ръка зад ухото си и се заслуша за момент, после отново нарами торбата си и направи знак на Саймън да го последва към неясната линия на гората.

— Мисля, че са хрътки — каза той. Вълчицата подтичваше около тях, приближаваше се и после отново изчезваше. — Струва ми се, че са все още далеч, на юг от хълмовете… във Фростмарч. Във всеки случай, колкото по-бързо навлезем в гората, толкова по-добре.

— Сигурно — каза Саймън; крачеше бързо и тролът трябваше да подтичва, за да поддържа темпото. — Ала не ми прилича на лай на обикновени хрътки…

— Това — запъхтяно промълви Бинабик — си мисля и аз… И затова трябва да вървим колкото се може по-бързо.

Саймън се замисли върху думите на Бинабик и почувства как някаква студена ръка сграбчва сърцето му.

— Стоп! — каза той и спря.

— Какво правиш? — изсъска малкият мъж. — Все още са далеч, но…

— Извикай Куантака. — Саймън стоеше спокойно на мястото си. Бинабик се вторачи в него, после изсвири на Куантака, която вече тичаше към тях.

— Надявам се, че ще ми обясниш… — започна тролът, но Саймън посочи вълчицата и каза:

— Яхни я! Хайде, качвай се! Ако трябва да побързаме, аз мога и да тичам, ала твоите крака са твърде къси.

— Саймън — каза Бинабик, с присвити от гняв очи. — Аз съм тичал по стръмните склонове на Минтахок още когато си бил бебе…

— Но тук е равнина. Моля те, Бинабик, сам каза, че трябва да бързаме!

Тролът го изгледа, после цъкна с език на Куантака и тя легна по корем на рядката трева. Бинабик прехвърли крак през широкия й гръб и се настани върху нея, използвайки гъстата козина на врата й като седло. Изцъка отново и вълчицата се изправи, първо на предните си крака, после на задните. Бинабик се олюля на гърба й.

— Напред, Куантака! — рязко каза той и тя хукна. Саймън също побягна с дълги скокове. Не чуваха никакъв звук, освен шума от собствения си бяг, ала споменът за далечния вой на хрътките накара Саймън да настръхне. Тъмното лице на Алдхеорте все повече му заприличваше на гостоприемната усмивка на приятел. Бинабик се приведе ниско до врата на Куантака и дълго не погледна към Саймън.

Тичаха мълчаливо. Накрая, когато неясното сиво слънце вече докосваше върховете на хълмовете, стигнаха първите дървета — стройни брези, като белолики прислужнички, посрещащи гости в къщата на своя мрачен стар господар.

Навлязоха сред дърветата. Меката шума заглушаваше стъпките им и те тичаха мълчаливо като привидения сред редките дървета. През клоните проникваха снопове светлина и в тях блещукаха прашинки.

Саймън бързо отпадаше, потта се стичаше по лицето и шията му на мръсни вадички.

— Трябва да навлезем по-навътре — извика му Бинабик от гърба на Куантака. — Скоро ще се стъмни. Тогава ще си починем.

Саймън не каза нищо, а само напрегна сили; въздухът изгаряше дробовете му.

Когато накрая момчето премина в несигурно подтичване, Бинабик скочи от гърба на вълчицата и затича редом с него. Слънцето се плъзгаше над стволовете на дърветата, шумата под тях тъмнееше, а дървесните корони се къпеха в смътен ореол, като цветните прозорци на катедралата в Хейхолт. Саймън се препъна в един камък. Бинабик успя да го улови за лакътя и го задържа.

— Седни сега каза тролът. Саймън безмълвно се отпусна на земята и почувства как рохкавата почва потъва под него. Малко по-късно пристигна и Куантака. След като подуши наоколо, тя клекна и започна да облизва потта от шията на Саймън. Езикът й го гъделичкаше, ала той бе твърде изморен, за да я пропъди.

Бинабик приклекна и започна да изследва мястото. Бяха по средата на полегат склон, в основата на който се виеше кално поточе с тъмна ивица вода, ромоляща в средата.

— Когато успокоиш дишането си, мисля, че трябва да се преместим ей там. — Тролът посочи с пръст едно място малко по-нагоре, където се издигаше голям дъб; могъщият му коренак беше прогонил джунглата на другите дървета, така че около масивния му ствол имаше чисто пространство в радиус от един хвърлей. Саймън кимна, все още задъхан. След малко се изправи с мъка и двамата с малкия мъж тръгнаха нагоре по склона към дървото.

— Знаеш ли къде сме? — попита Саймън, като седна и се облегна на един от дебелите корени.

— Не — каза бодро Бинабик. — Но утре, когато слънцето изгрее и когато ще имам време за някои неща… ще знам. Сега ми помогни да съберем камъни и клони и ще напалим огън. А после — Бинабик се изправи и започна да търси сухи клони в бързо стопяващата се дневна светлина, — после имам за теб една приятна изненада.

Бинабик беше направил нещо като каменен правоъгълник без една страна около огъня, за да заслони светлината му. Пращенето на горящите клони създаваше уют и сигурност. Червените отблясъци хвърляха странни сенки върху лицето на Бинабик, докато той ровеше в торбата си. Саймън наблюдаваше искрите, които се извиваха нагоре.

Бяха си направили скромна вечеря от сушена риба, твърд хляб и вода. Саймън чувстваше, че не се е отнесъл към стомаха си, както би му се искало, ала все пак бе по-добре да лежи тук, топлейки краката си в пепелта, отколкото да тича. Не можеше да си спомни да е тичал толкова дълго, без да спре.

— Ха! — изкиска се триумфално Бинабик и вдигна нашареното си от огъня със светлини и сенки лице. — Обещах ти изненада, Саймън, и ще я получиш!

— Каза ми, че е приятна изненада. От другия вид преживях достатъчно, за да ми стигнат за цял живот.

Бинабик се усмихна и кръглото му лице сякаш се разтегна и се събра зад ушите му.

— Е, сам ще решиш. Опитай. — Той подаде на Саймън малко пръстено гърненце.

— Какво е това? — Саймън го поднесе към огъня. Беше тежичко, ала на него не пишеше нищо. — Нещо тролско?

— Отвори го.

Саймън пъхна пръста си в гърлото и откри, че е запечатано с нещо, което, изглежда, бе восък. Проби дупка, после поднесе гърненцето към носа си и внимателно го помириса. Миг по-късно пъхна пръста си вътре, извади го и го облиза.

— Мармалад! — каза със задоволство.

— Направен е от грозде, сигурен съм, — каза Бинабик, зарадван от реакцията на Саймън. — Намерих го в манастира, но покрай премеждията от последните дни го бях забравил.

След като хапна още малко, Саймън неохотно подаде гърненцето на Бинабик, който също намери съдържанието му за доста приятно на вкус. За кратко време изядоха мармалада и оставиха Куантака да оближе празното гърненце.

Саймън се сгуши в наметалото си край топлите камъни на угасващия огън и помоли:

— Ще изпееш ли някоя песен Бинабик? Или да разкажеш някоя история?

Тролът го погледна.

— Не мисля, че е време за истории, Саймън, защото ще ставаме рано и трябва да се наспим. Може би една кратка песен…

— Ще е чудесно.

— Но като си помисля — каза Бинабик и придърпа качулката си около ушите, — бих искал да чуя песен, изпята от теб. Тихичко, разбира се.

— От мен? Песен? — Саймън се замисли. През една пролука сред дърветата виждаше слабия блясък на някаква далечна звезда. Звезда… — Добре — каза той, — след като ти ми изпя песента за Седа и одеялото от звезди… и аз мога да ти изпея нещо, на което ме научиха камериерките, когато бях дете. — Той се намести по-удобно. — Надявам се, че помня всичките думи. Това е странна песен…

И тихо започна:

Бинабик се засмя тихо и весело.

— Наистина забавна песен, Саймън. Благодаря ти!

Скоро пращенето на въглените стихна и единственият шум, който остана, бе тихото шумолене на вятъра в короните на дърветата.

Още преди да отвори очи, Саймън чу странен бръмчащ звук, който се усилваше и спадаше. Вдигна глава, все още схванат от съня, и видя, че Бинабик седи с кръстосани крака пред огъня. Слънцето бе изгряло съвсем наскоро и гората бе все още изпъстрена с бледите валма на мъглата.

Бинабик беше наредил кръг от пера около огъня, пера от множество различни птици, сякаш ги беше събирал дни наред, и затворил очи, се клатушкаше пред огъня и пееше на родния си език. Точно това бе събудило Саймън.

— Тутусик ахюг чукж куачимак, Тутусик ахюг чуюк куачимак… — повтаряше тролът. Тънката струйка дим, която се издигаше от огнището, затрепери, сякаш под напора на силен вятър, но крехките пера лежаха на земята неподвижни. Все още със затворени очи тролът започна да движи дланта си в кръг над огъня. Струйката дим се наклони, сякаш някой я беше бутнал, и заструи откъм единия край на огнището. Бинабик отвори очи, погледна за момент дима, после спря кръжащото движение на малката си ръка. Миг по-късно димът почна да се издига нормално.

Саймън си пое дъх и попита:

— Сега знаеш ли вече къде сме?

Бинабик се обърна и се усмихна доволно.

— Добро утро! Да, мисля, че вече знам с приблизителна точност. Няма да имаме големи проблеми, ала ще падне голямо вървене, докато стигнем къщата на Гелое.

— Къща? — учуди се Саймън. — Къща в Алдхеорте? Как изглежда?

— О! — Бинабик простря крака и разтри прасците си. — Не прилича на никоя от къщите, които си… — Той спря и се вторачи отвъд рамото на Саймън, вцепенен. Момчето разтревожено се извъртя, ала не видя нищо.

— Какво има?

— Шт… — Бинабик продължаваше да се взира в гората. — Натам. Чуваш ли?

След миг Саймън го чу: далечното лаене, което бяха чули преди. Полазиха го тръпки.

— Хрътките — каза той. — Но май са още далече.

— Ти все още не разбираш. — Бинабик погледна огнището, после нагоре към утринната светлина, която се процеждаше през короните на дърветата. — Те са минали покрай нас през нощта. Тичали са цяла нощ. И сега, ако не ме лъжат ушите, се връщат.

— Чии са тези хрътки? — Саймън почувства как дланите му овлажняват от пот и ги избърса в наметалото си. — Нас ли преследват? Не могат да ни намерят в гората, нали?

Бинабик разпръсна перата с едно движение на малката си обувка и започна да стяга торбата си.

— Не знам — каза той. — Нямам отговор на нито един от тези въпроси. В гората има сила, която може да обърка ловните хрътки — обикновените хрътки. Не ми се вярва обаче някой местен барон, излязъл на лов, да гони хрътките си цяла нощ, а и не съм чувал за кучета, които могат да го направят.

Бинабик извика Куантака, а Саймън седна и бързо започна да нахлузва обувките си. Болеше го цялото тяло, а беше сигурен, че пак ще тичат.

— Това са хората на Елиас, нали? — навъсено каза той и се намръщи от болка, докато натикваше отеклия си крак в обувката.

— Може би. — Куантака дотърча, Бинабик прехвърли крака си върху гърба й и я яхна. — Но какво прави помощникът на доктора толкова важен за краля и откъде той е намерил хрътки, които могат да тичат двадесет левги от здрач до зори? — Бинабик намести торбата си на гърба на Куантака и подаде тояжката си на Саймън. — Не изпускай това, моля те. Иска ми се да ти бяхме намерили ездитен кон.

Тръгнаха надолу по склона на долчинката, после нагоре по срещуположния склон.

— Близо ли са? Колко е далече… тази къща?

— Нито хрътките, нито къщата са наблизо — каза Бинабик. — Е, аз ще потичам с теб веднага щом Куантака започне да се изморява. Кикасут! — изруга той. — Как ми се иска да имахме кон!

— И на мен! — изпъхтя Саймън.

Продължиха на изток, все по-навътре в гората. Докато изкачваха хълмчета и се спускаха в каменисти долчинки, лаят на хрътките зад тях заглъхваше за дълго, после отново се появяваше по-силен. Бинабик удържа на думата си — скочи от Куантака, когато вълчицата започна да отпада, и затича до Саймън: правеше по две крачки срещу една на момчето и пуфтеше тежко през оголените си зъби.

Към обяд спряха да пийнат вода и да починат малко. Саймън откъсна няколко ивици от опаковката на нещата си, за да превърже покритите си с пришки крака, после подаде вързопите на Бинабик, за да ги сложи в торбата. Не можеше да понася да се люлеят около бедрата му, докато тича. Когато изгълтаха и последните капки вода от меха, шумът от преследвачите се чу отново. Този път лаят на хрътките бе толкова близо, че двамата веднага се впуснаха в бяг.

Скоро започнаха да се изкачват по дълго възвишение. Земята ставаше все по камениста и даже дърветата сякаш смениха вида си. Докато се препъваше по стръмния склон, Саймън усети как горчивото чувство на поражението пълзи по тялото му като отрова. Бинабик му бе казал, че няма да стигнат до къщата на тази Гелое преди късния следобед, а те вече губеха състезанието, макар слънцето още да не бе превалило пладне. Лаят на преследвачите им не отслабваше, дори стана толкова силен, че Саймън се зачуди откъде кучетата намират дъх да тичат и да лаят едновременно. Какви хрътки бяха това? Сърцето му туптеше по-бързо от сърцето на птичка. Скоро той и тролът щяха да се изправят лице в лице с преследвачите си. От тази мисъл му прилоша.

Най-после през дървесните стволове се видя ивица небе: върхът на склона. Куантака, която тичаше пред тях, внезапно спря и изви — рязък висок звук, който излезе дълбоко от гърлото й.

— Саймън! — изкрещя Бинабик и се хвърли в краката на момчето изотзад, така че то се прекатури на земята. Когато миг по-късно пред очите му просветна, лежеше, подпрян на лакти, и гледаше от една напукана скала надолу към дълбокия каньон. Няколко скални отломъка се отчупиха и полетяха покрай отвесната стена към далечните зелени върхове на дърветата долу.

Лаенето приличаше на пронизителния звук на медни бойни тръби. Саймън и тролът се отдръпнаха пълзешком от ръба на каньона и се изправиха.

— Виж! — прошепна Саймън, без да обръща внимание на разранените си ръце и брадичка. — Бинабик, виж! — И посочи надолу отвъд дългия склон, който току-що бяха изкачили, над зеления килим на дърветата.

Като прекосяваха полянките и изчезваха сред дърветата, на много по-малко от половин левга от тях се движеха малки бели петънца — хрътките.

Бинабик взе тояжката си от Саймън и я раздели на две половини. Изсипа стреличките си и подаде единия й край — този с ножа — на Саймън.

— Бързо — каза тролът. — Отрежи си някой клон и си направи тояга. — Ако трябва да умрем, ще продадем скъпо живота си.

Гърленият лай на кучетата огласяше хълма и навяваше мисълта за обкръжение и смърт.

25. Тайното езеро

Саймън режеше трескаво, навел клона с тежестта на тялото си; ножът се хлъзгаше в треперещите му пръсти. Беше загубил доста скъпоценни секунди, докато намери клон, който го задоволяваше — колкото и смешно средство за защита да бе това, — а всяка секунда приближаваше хрътките. Клонът, който най-после отряза, беше дълъг колкото ръката му и с чвор от едната страна, където се бе откършил друг клон. Тролът тършуваше из торбата си, сграбчил с едната си ръка Куантака за врата.

— Дръж я! — извика той на Саймън. — Ако я пуснем, ще атакува преждевременно. Ще я увлекат надолу и бързо ще я убият.

Саймън коленичи, обгърнал с ръка широката шия на вълчицата. Тя трепереше от възбуда и сърцето й тупкаше под ръката му. Сърцето на Саймън биеше със същата скорост — всичко това му изглеждаше съвсем нереално! Сутринта двамата с Бинабик си седяха спокойно до огъня, а сега…

Лаят на глутницата се усилваше; хрътките извираха на хълма като термити, нападащи паднало на земята птиче гнездо. Куантака се хвърли напред и увлече Саймън, който падна на колене.

— Хиник айа! — изкрещя Бинабик и я перна по носа с кухата си тояжка. После извади едно въже от дъното на торбата си и започна да прави клуп. Саймън, който си помисли, че е разбрал предназначението на примката, погледна от ръба на каньона и отчаяно поклати глава. До дъното бе твърде далеч, попе два пъти по-далеч, отколкото можеше да стигне въжето на Бинабик. После видя нещо и надеждата отново замъждука в него.

— Бинабик, виж! — посочи той. Въпреки невъзможността да се спуснат долу, тролът закрепваше клупа на въжето около един пън, на по-малко от метър от ръба на каньона. Когато свърши, погледна натам, накъдето сочеше Саймън.

На по-малко от сто крачки от мястото, където стояха, се виждаше огромно повалено дърво, чийто връх стигаше до отсрещната стена на пропастта.

— Можем да пропълзим до отсрещната страна! — каза Саймън, ала тролът поклати глава.

— Щом ние с Куантака можем да минем отсреща, и те ще могат. А и този път не води доникъде. — Той посочи мястото, докъдето стигаше дървото — само една вдлъбнатина в отвесната отсрещна страна. — Но и това ще ни помогне. — Той стана и потегли въжето, за да провери здравината. — Заведи Куантака на дървото, ако можеш. Не надалеч, само на десетина лакътя. Дръж я, докато извикам, разбрано?

— Но… — започна Саймън, после погледна по склона. Белите силуети, поне десетина, бяха вече съвсем близо. Той сграбчи дърпащата се Куантака за врата и я затегли към падналото дърво.

На края на каньона бе останала достатъчна част от дървото, така че една част от ствола му лежеше между корените и ръба на скалата. Не беше лесно да пази равновесие и да държи вълчицата, която трепереше и се дърпаше. Ръмженето й се губеше в лая на приближаващите хрътки. Саймън не можа да я накара да тръгне по широкия ствол на дървото и отчаяно се обърна към Бинабик.

— Умму! — грубо извика тролът и миг по късно тя скочи на дървото, все още ръмжейки. Саймън внимателно запълзя по ствола. Тоягата в пояса му го затрудняваше. Той се плъзгаше заднешком, без да пуска Куантака, докато не се отдалечиха от ръба на скалата. Точно тогава тролът извика и Куантака рязко се извърна. Саймън хвана шията й с две ръце и коленете му се затътриха по грубата дървесна кора. Внезапно му стана студено, много студено. Той зарови лице в козината на вълчицата, усети тежката й животинска миризма и зашепна молитва:

— Елисия, майко на Спасителя, смили се, защити ни…

Бинабик стоеше с въжето, навито в ръката му, само на една стъпка от ръба на скалата.

— Хиник, Куантака! — извика той, когато хрътките изникнаха между дърветата.

Саймън не можеше да ги вижда добре от мястото, където седеше и задържаше съпротивляващата се вълчица — виждаше само дълги източени бели гърбове и заострени уши. Зверовете тичаха към трола, а лаят им наподобяваше на стържене на метални вериги, влачени по плочник.

„Какво прави Бинабик? — помисли си Саймън. — Защо не бяга, защо не използва стреличките си, защо не направи нещо?“

Сякаш се повтаряше най-страшният му кошмар, сякаш пламтящият Моргенес стоеше между него и смъртоносната ръка на Елиас. Не можеше да седи и да гледа как убиват Бинабик. Тъкмо започна да се придвижва напред и кучетата скочиха върху трола.

Саймън мерна за миг дългите белезникави муцуни, празните мътно-бели очи, блясъка на червените изплезени езици… а после Бинабик скочи назад в каньона.

— Не! — изпищя ужасено Саймън. Пет-шест от кучетата, които бяха най-близо, не успяха да спрат и се търколиха в пропастта — квичаща купчина от бели опашки и крака. Саймън гледаше как скимтящите кучета се удряха в отвесната скала и паднаха долу в короните на дърветата сред острото пращене на счупени клони. В гърдите му се надигна задавен писък.

— Сега, Саймън! Пусни я!

Със зяпнала уста той погледна надолу и видя, че тролът виси, с увито около кръста въже, на десетина стъпки от мястото, откъдето бе скочил.

— Пусни я! — извика той отново и Саймън несъзнателно отпусна ръката, с която бе прегърнал шията на Куантака. Останалите кучета се тълпяха на ръба на пропастта над главата на Бинабик, душеха земята, гледаха надолу и диво лаеха към малкия мъж, който бе толкова близо, но когото не можеха да достигнат.

Щом Куантака стъпи на земята, една от белите хрътки обърна малките си очи, приличащи на замъглени огледала, към нея, изръмжа глухо и се спусна напред. Останалите я последваха.

Първото куче се нахвърли върху Куантака, последвано миг по-късно от още две. Гърленото заплашително ръмжене на вълчицата се усили и за миг заглуши лаенето и виенето на хрътките.

Саймън замръзна нерешително за миг, после започна да пълзи към ръба на каньона. Стволът, който бе яхнал, беше толкова широк, че разкрачените крака го заболяха и той реши да запълзи на колене, зарязвайки сигурността, за да се придвижи по-бързо. За пръв път погледна право надолу. Короните на дърветата образуваха неравен зелен килим далеч под него. Не бе като да скочиш на стената на Кулата на Зеления ангел. Зави му се свят и той отклони погледа си, опитвайки да държи коленете си там, където бяха. Когато погледна напред, един бял силует скочи от ръба на каньона върху дървото. Хрътката ръмжеше и идваше към него, впивайки нокти в кората. Саймън едва успя да измъкне тоягата, преди кучето да преодолее десетината стъпки, които ги деляха, и да се хвърли към гърлото му.

Жълтите зъби блеснаха. Саймън успя да вдигне тоягата достатъчно високо, за да отклони скока на звяра, и зъбите щракнаха във въздуха на сантиметри от лявото му ухо, опръсквайки го със слюнка. Лапите на кучето бяха на гърдите на Саймън и ужасната воня на мърша, която се разнасяше от отворената му паст, задушаваше момчето; то губеше равновесие. Опита се да издърпа тоягата, но тя се бе заклещила между протегнатите лапи на животното. Продълговатата ръмжаща муцуна зейна още веднъж към лицето му, той се наведе назад и пак опита да измъкне тоягата. След моментно съпротивление тя поддаде и бутна едната лапа на звяра във въздуха. Хрътката изгуби равновесие, изскимтя и се хлъзна настрани, застърга кората с нокти в опита си да се задържи, после полетя в пропастта, отнасяйки тоягата със себе си.

Саймън се изправи и се закашля, опитвайки се да изгони зловонния дъх на кучето от ноздрите си. Прекъсна го друго ниско ръмжене. Вдигна бавно глава и видя още една хрътка, която стоеше в корените на дървото; мръснобелите й очи светеха като на сляп просяк. Тя оголи зъбите си. От покритата й с пяна уста висеше ален език. Звярът бавно стъпи с предните си лапи на дървото — жилавите мускули се издуваха под късата козина — и Саймън безпомощно вдигна ръце.

Хрътката се изви и захапа хълбока си, подъвка козината си за момент, после отново обърна странните си празни очи към Саймън. Пристъпи напред, потрепери, направи още една несигурна крачка, после се килна настрани и падна на ръба на пропастта.

— Черната стреличка ми се стори най-подходяща — извика Бинабик. Малкият мъж стоеше на ръба, на няколко метра от корените на дървото. Миг по-късно със скок до него застана Куантака. От муцуната й капеше гъста тъмна кръв. Саймън се вторачи в тях и бавно осъзна, че са оживели.

— Сега бавно — извика тролът. — Ето, ще ти хвърля въжето. Няма да ми е приятно да те загубя след всичко, което преживяхме заедно…

Въжето се изви и краят му падна до Саймън.

Бинабик с мъка обърна кучето с крак. Беше това, което бе убил със стреличката. Пухкав мъх се подаваше от гладката бяла козина като малка гъбичка.

— Виж тук — каза тролът и Саймън се наведе. Не приличаше на никоя от ловните хрътки, които беше виждал: продълговатата муцуна и скосената челюст му напомняха повече за акулите, които рибарите изваждаха от Кинслах. Мътно-белите очи, сега изцъклени, издаваха признаци на някаква зараза.

— Не, тук — посочи Бинабик. На гърдите на кучето, пепелявочерни под тънката козина, се виждаше малък триъгълник с тясна основа. Беше клеймо, като тия, които тритингите поставяха на хълбоците на конете си.

— Този знак обозначава Стормспайк — тихо промълви Бинабик. — Това е знакът на норните…

— Кои са те?

— Странен народ. Страната им се намира по на север дори от Ийканук и Римърсгард. Там има огромна планина, висока и покрита със сняг и лед. Римърите я наричат Стормспайк. Норните не пътуват в земите на Остен Ард. Някои казват, че са сити, ала на мен не ми се вярва това да е истина.

— Как е възможно? — попита Саймън. — Погледни нашийника. — Той се наведе, докосна с пръст бялата козина и бързо отдръпна ръка.

Бинабик се усмихна неловко.

— Ама че се изложих! Не забелязах нашийника — макар че е бял на бял фон, все пак аз от дете ловувам сред снеговете.

— Но виж това — настоя Саймън. — Виж закопчалката.

Закопчалката на нашийника наистина бе интересно нещо: парче ковано сребро във формата на виещ се дракон.

— Това е драконът на кучкарника на Елиас — уверено каза Саймън. — Трябваше да се сетя. Често ходех при Тобас, кучкаря.

Бинабик приклекна и се вторачи в трупа на кучето.

— Вярвам ти. А що се отнася до знака на Стормспайк, не е нужно да се гледа много, за да установи човек, че тези хрътки не са израснали в Хейхолт. — Той стана и отстъпи една крачка. Куантака се приближи, подуши тялото и бързо се отдръпна с гърлено клокочещо ръмжене.

— Една мистерия, чието разгадаване ще трябва да почака — каза тролът. — Нека се радваме, че запазихме живота си, заедно с всичките си крайници, разбира се. Трябва да тръгваме. Не горя от желание да се срещна с господаря на тази хрътка.

— Близо ли сме до Гелое?

— Малко се отклонихме от маршрута, но не е нещо непоправимо. Ако тръгнем сега, ще стигнем, преди да се стъмни.

Саймън погледна продълговатата муцуна и свирепата челюст на хрътката, мощното й тяло и замъглените очи.

— Надявам се да е така.

Не успяха да намерят начин да минат от другата страна на каньона и неохотно решиха да се върнат надолу по склона и да потърсят път. Саймън се зарадва като дете, че няма да се изкачват повече: все още чувстваше коленете си толкова слаби, сякаш беше болен от треска. Нямаше желание да гледа надолу в зиналата паст на каньона. Едно бе да изкачваш стените и кулите на Хейхолт, с техните квадратни ъгли и дупки в зидарията, и съвсем друго — да седиш на дърво, увиснало в нищото.

Час по-късно завиха надясно и поеха на северозапад. Не бяха изминали и километър, когато пронизителен жален вик прониза следобедния въздух. Двамата замръзнаха; Куантака наостри уши и заръмжа. Викът се повтори.

— Прилича на детски писък — заяви Саймън и обърна глава, за да определи посоката.

— Гората често погажда такива номера — започна Бинабик, но острият вик се издигна отново. Веднага след това долетя гневен лай, който им бе твърде добре познат.

— Очите на Кинкипа! — изруга Бинабик. — Нима ще ни преследват по целия път до Наглимунд? — Лаят се усили и той се вслуша. Изглеждаше обаче, че лае само едно куче. Това беше добре.

— Като че ли идва ей оттам, долу. — Саймън посочи едно място, където дърветата растяха по-нагъсто. — Да отидем да видим.

— Саймън! — В гласа на Бинабик звучеше изненада и гняв. — Какви ги говориш? Ние бягаме, за да спасим живота си!

— Каза, че ти звучи като лай само на едно куче, Имаме Куантака. Някой е нападнат. Как можем да бягаме?

— Саймън, не знаем дали тези викове не са капан… а може и да са от някое животно.

— Ами ако не са? — настоя Саймън. — Ами ако кучето е хванало някое дете на дървар или… или… нещо друго?

— Дете на дървар? Толкова навътре в гората? — Бинабик го изгледа ядосано. Саймън дръзко отвърна на погледа му. — Ха! — изсумтя Бинабик. — Да бъде, както искаш.

Саймън се обърна и затича към дърветата.

— „Миклок ханно со гуджик“, казваме ние в Ийканук! — извика Бинабик. — Ако искаш да носиш гладна невестулка в джоба си, изборът си е твой! — Момчето не се обърна. Бинабик удари по земята с тояжката си, после заситни след него.

Настигна Саймън след стотина крачки; след още двадесет беше разделил тояжката, за да извади стреличка. Изсъска на изпреварилата ги Куантака да се върне назад, после в движение сръчно нави малко вълна около тъмновърхата стреличка.

— Няма ли да се отровиш, ако се спънеш и паднеш? — попита Саймън и Бинабик му хвърли недоволен и разтревожен поглед.

Гледката, която се разкри пред очите им, бе измамливо невинна: кучето дебнеше пред един разклонен ясен, а една тъмна фигура се бе свила на един клон. Можеше да е някое от дворните кучета на Хейхолт, преследващо котка, само дето и кучето, и плячката му бяха доста по-големи.

Бяха на по-малко от сто крачки, когато кучето се обърна към тях, оголи зъби и залая — злобен и неприятен звук. Хвърли един поглед на дървото, после се спусна към тях. Бинабик спря и вдигна тръбата към устните си; Куантака прелетя край него. Когато хрътката застана на прицел, тролът изду бузи и духна. Кучето не показа с нищо, че стреличката го е улучила, дори усили скоростта си и Куантака се втурна да го пресрещне. Хрътката беше много по-голяма от другите, може би дори по-голяма от самата Куантака.

Двете животни се хвърлиха едно срещу друго и челюстите им изтракаха. Миг по-късно се затъркаляха по земята с ръмжене. Тролът рязко изруга; кожената му торба падна, докато той трескаво се опитваше да завие друга стреличка. Белите стрелички се разпръснаха сред листата и мъха в краката им.

Ръмженето на животните стана по-остро и по-високо. Продълговатата бяла глава на хрътката се стрелна: веднъж, дваж, трети път, като нападаща усойница. Последния път тя се отдръпна с кръв по белезникавата муцуна.

Саймън и тролът тичаха към тях. Бинабик издаде странен задавен звук.

— Куантака! — извика той и затича още по-бързо. Саймън мерна блясъка на острието, закрепено за костената тояжка, и миг по-късно тролът се хвърли сред въргалящите се, хапещи животни, удари с ножа, вдигна го и пак удари. Уплашен за живота на двамата, Саймън вдигна тояжката, изпусната от Бинабик, и продължи да тича. Пристигна навреме, за да види как тролът хвана Куантака за козината на гърба и я дръпна. Двете животни се разделиха; по всяко имаше кръв. Куантака бавно стана. Единият й крак висеше безпомощно. Бялата хрътка лежеше неподвижна.

Бинабик приклекна, обви ръка около шията на вълчицата и допря челото си до нейното. Саймън, странно разчувстван, се отдалечи.

Първата изненада бе, че на клона на ясена имаше две фигури: момче с големи очи, което държеше в скута си една по-малка фигура. Втората изненада бе, че Саймън позна момчето.

— Това си ти! — Той се вторачи с удивление в мръсното окървавено лице. — Ти! Мала… Малахиас!

Момчето не каза нищо; само гледаше надолу с безумни очи и нежно полюшваше по-малкото дете в обятията си. За момент гората остана безмълвна и неподвижна, сякаш следобедното слънце бе спряло движението си. После тишината се раздра от силния звук на рог.

— Бързо! — извика Саймън на Малахиас. — Долу! Трябва да слезеш долу! — Бинабик се приближи зад него, придружен от куцащата Куантака.

— Ловджийски рог — каза той.

Малахиас, който сякаш чак сега дойде на себе си, бавно започна да се спуска по дългия клон към ствола; държеше внимателно спътника си. Когато стигна до чатала на дървото, се поколеба за миг, после подаде товара си на Саймън. Беше малко тъмнокосо момиче, на не повече от десет години. Не мърдаше, а очите му върху болезнено бледото лице бяха затворени. Когато я пое, Саймън усети нещо лепкаво отпред на грубата й рокля. Миг по-късно Малахиас се спусна от клона, падна и почти моментално се изправи.

— Сега какво? — попита Саймън, докато се мъчеше да намести момичето на гърдите си. Рогът отекна отново, някъде откъм края на каньона, там, където бяха оставили мъртвите хрътки. После долетя възбуденият вой на още кучета.

— Не можем да се бием с кучета, водени от хора — каза тролът. Изтощението личеше по отпуснатото му лице. — Не можем да се надбягваме с коне. Трябва да се скрием.

— Как? — попита Саймън. — Кучетата ще ни подушат.

Бинабик се наведе, хвана ранената лапа на Куантака и я раздвижи. Вълчицата се възпротиви за момент, после клекна задъхано и позволи на малкия мъж да завърши манипулацията.

— Боли я, но не е счупена — каза тролът на Саймън, после се обърна и заговори на вълчицата. Малахиас премести погледа си от детето в ръцете на Саймън към трола и вълчицата.

— Чок, Куантака, смела приятелко — каза тролът. — Умму чок Гелое!

Вълчицата изръмжа глухо и хукна на северозапад, надалеч от усилващия се шум зад тях. След няколко мига изчезна зад дърветата.

— Надявам се — обясни Бинабик, — че обърканите следи тук — той посочи дървото и после огромната хрътка, лежаща наблизо, — ще ги заблудят и може да тръгнат по следата на Куантака. Мисля, че не могат да я хванат, дори и да куца — твърде е умна.

Саймън се огледа.

— Какво ще кажеш за там? — попита той и посочи една пукнатина в склона; от нея се бяха откъртили и нападали камъни, сякаш разломени с огромен клин.

— Само дето не знаем в каква посока ще се насочат — каза Бинабик. — Ако тръгнат направо надолу по склона, ще е късмет за нас. Ако обаче се спуснат по-насам, ще минат точно край дупката. Рискът е твърде голям.

На Саймън му беше трудно да мисли. Лаят на приближаващите хрътки беше ужасяващ. Беше ли прав Бинабик? Дали щяха да ги преследват чак до Наглимунд? Едва ли можеха да тичат повече, бяха съвсем слаби и изморени.

— Виж! — внезапно каза той. Още една скала, три пъти по-висока от човешки бой, се подаваше над горския шубрак на известно разстояние от тях. Около нея нагъсто растяха дървета, обградили я като деца, помагащи на дядо си да седне на трапезата.

— Ако можем да се качим там, ще сме дори над преследвачите, които яздят коне.

— Да — каза Бинабик, — прав си. Хайде да се качим там. — Той тръгна към каменното възвишение, последван от безмълвния Малахиас. Саймън нагласи момичето на гърдите си и забърза след тях.

Бинабик изкачи част от скалата, хвана се за един надвиснал клон и се обърна.

— Подай ми малката.

Саймън му я подаде, после се обърна и хвана Малахиас за лакътя, за да му помогне да се качи. Момчето отърси ръката си и внимателно се заизкачва.

Саймън беше последен. Когато стигна до първата площадка, взе неподвижното тяло на малкото момиче и внимателно го настани на рамото си, после се изкачи до заобления връх на скалата и легна до другите сред листата и клоните, които ги скриваха от погледа на този, който би гледал от земята. Сърцето му туптеше от умора и страх. Струваше му се, че цял живот е бягал и се е крил.

Воят на кучетата се извиси заплашително. Миг по-късно гората се изпълни с бели стрелкащи се силуети.

Саймън остави малкото момиче в ръцете на Малахиас, допълзя до ръба и се присъедини към Бинабик, който наблюдаваше през една пролука между листата. Кучетата бяха навсякъде, душеха земята и лаеха. Поне десетина се щураха възбудено в триъгълника между дървото, мъртвото тяло на другаря си и основата на скалата. Едно сякаш се вторачи право в Саймън и Бинабик с блестящите си бели очи и се озъби свирепо. Миг по-късно обаче хукна назад, за да се присъедини към останалите.

Рогът изсвири наблизо. След минута се появи колона конници — лъкатушеха през гъстия лабиринт на дърветата по склона. Кучетата започнаха да се въртят около каменносивите крака на предния кон, който вървеше спокойно, сякаш около него пърхаха пеперуди, а не подскачаха кучета. Останалите коне, изглежда, не бяха толкова уверени. Вторият кон се подплаши, господарят му го отдели от колоната, пришпори го по късия наклон и го спря близо до високата скала.

Ездачът беше младолик и гладко избръснат, с волева брадичка и къдрава кестенява коса. Върху сребристата си броня носеше туника в синьо и черно, с изображение на три жълти цветя, разположени диагонално от рамото към пояса. Изражението му бе недоволно.

— Още едно мъртво куче — процеди той. — Какво ще кажеш за това, Джегер? — Гласът му стана саркастичен. — О, извини ме, имах предвид предводителю Инген.

Саймън се стресна от ясния звук на думите на мъжа — той сякаш говореше направо на скритите слушатели — и задържа дъха си.

Мъжът с бронята се загледа в нещо, което Саймън не можеше да види, и внезапно профилът му се стори много познат на младежа. Бе сигурен, че го е виждал някъде, най-вероятно в Хейхолт. По акцента се познаваше, че е еркинландец.

— Не е важно как ме наричаш — каза един друг глас, дълбок и студен. — Не си ти тоя, който е назначил Инген Джегер за водач на това преследване. Ти си тук, Хийферт, само защото тези земи са твои.

Саймън разбра, че първият мъж е барон Хийферт — постоянно присъствие в двора на Елиас и близък приятел на граф Фенгболд. Вторият участник в разговора подкара сивия си кон и застана в полезрението на Саймън и трола. Около копитата на коня се въртяха възбудени бели кучета.

Мъжът, когото нарекоха Инген, бе облечен изцяло в черно — туниката, панталоните и ризата му бяха все в същия мрачен убит цвят. На пръв поглед изглеждаше, че брадата му е гола. Миг по-късно стана ясно, че ниско подстриганите бакенбарди, обрамчващи грубото му лице, са толкова светложълти, че изглеждаха почти безцветни — безцветни като белезникавите петна на очите му на тъмното лице. Навярно бяха сини.

Саймън се загледа в студеното лице под черната качулка, в мощното мускулесто тяло и изпита страх, различен от всеки страх през целия този изпълнен с опасности ден. Кой беше този мъж? Изглеждаше като римър, името му бе римърско, ала говореше странно, с бавен непонятен акцент, какъвто Саймън никога не бе чувал.

— Земите ми свършват в покрайнините на гората — каза Хийферт и с дръпване на юздите върна коня на мястото му. Половин дузина лековъоръжени мъже сдържаха конете си, чакайки заповед. — И там, където свършиха земите ми — продължи Хийферт, — свърши и търпението ми. Това е нелепо. Мъртви кучета, пръснати навсякъде като плява…

— И двамата затворници се измъкнаха — тежко додаде Инген.

— Затворници! — презрително изсумтя Хийферт. — Едно момче и едно момиченце! Мислиш ли, че това са предателите, които толкова много иска да хване Елиас? Мислиш ли, че те двамата — той кимна към трупа на огромната хрътка — са направили това?

— Кучетата преследват нещо. — Инген Джегер погледна мъртвото куче. — Погледни. Виж раните. Това, което ги е причинило, не е нито мечка, нито вълк. Това е от нашата плячка и тя все още бяга. И сега, благодарение на твоята глупост, бягат и нашите пленници.

— Как се осмеляваш?! — Барон Хийферт повиши глас. — Как се осмеляваш?! Само един знак и ще те видя надупчен със стрели като таралеж.

Инген бавно вдигна поглед от мъртвата хрътка.

— Но няма да го направиш — тихо каза той. Конят на Хийферт уплашено се дръпна и когато баронът го успокои, двамата мъже за момент се спогледаха.

— Е… добре, тогава — каза Хийферт с променен глас, извърна поглед от облечения в черно мъж и го насочи към гората. — Сега какво?

— Кучетата имат следа — каза Инген. — Ще направим това, което трябва. Ще я следваме. — Той вдигна рога, който висеше на хълбока му, и изсвири. Кучетата, които се тълпяха в края на поляната, се разлаяха и хукнаха в посоката, в която бе изчезнала Куантака; без да промълви дума, Инген Джегер пришпори високия си сив кон след тях. Барон Хийферт изруга, махна на хората си и го последва. След минута гората отново бе пуста и тиха, ала Бинабик задържа спътниците си известно време, преди да им позволи да слязат.

Щом стъпиха на земята, той бързо прегледа малкото момиче — повдигна клепачите й с малкия си пръст, после се наведе да долови биенето на сърцето й.

— Това момиче е много зле. Как се казва, Малахиас?

— Лелет — каза момчето, загледано в бледото личице. — Тя ми е сестра.

— Единствената ни надежда е да стигнем бързо до къщата на Гелое — каза Бинабик. — И нека се надяваме, че Куантака е заблудила хрътките, за да стигнем там живи.

— Какво правиш из тези места, Малахиас? — поиска да знае Саймън. — И как си успял да се изплъзнеш на Хийферт? — Момчето не отговори и когато Саймън повтори въпроса си, извърна глава настрани.

— Да оставим въпросите за по-късно — каза Бинабик и стана. — Сега трябва да побързаме. Можеш ли да носиш момиченцето, Саймън?

Тръгнаха на северозапад през гъстата гора, нашарена от лъчите на слънцето. Саймън попита трола за Инген и неговия странен акцент.

— Черен римър, това си мисля аз — каза Бинабик. — Те са рядка порода и човек не може да ги види често, с изключение на най-северните поселища, където понякога идват да търгуват. Не знаят езика на Римърсгард. Говори се, че живеят в покрайнините на земите, населявани от норните.

— Пак тези норни — изсумтя Саймън и се наведе, за да избегне един клон, пуснат от нехайната ръка на Малахиас. После се обърна към трола. — Какво става? Защо ще се занимават такива хора с нас?

— Размирни времена, приятелю Саймън. Живеем в размирни времена.

Изминаха няколко часа. Следобедните сенки ставаха все по-дълги и по-дълги. Късчетата небе, които прозираха през короните на дърветата, постепенно смениха синия си цвят с бледорозов. Тримата продължаваха да вървят. Земята беше в повечето случаи равна, само понякога изникваше някой плавен наклон като плитката паничка на просяк. В клоните над тях сойките и катеричките продължаваха безкрайния си спор, в листака под краката им зацвърчаха щурци. Веднъж Саймън видя голям сив бухал, който се носеше като привидение между извитите клони. По-късно видя още един, който си приличаше с първия, сякаш бяха близнаци.

Бинабик, който внимателно наблюдаваше небето, когато минаваха през поляните, промени посоката малко на изток. Скоро стигнаха до малък поток, който ромолеше, провирайки се покрай хиляди паднали клонки. Известно време вървяха по гъстата трева покрай брега му. Когато едно дърво препречи пътя им, навлязоха в потока и тръгнаха по камъните, между които течеше водата.

На едно място в потока се вля ручейче и леглото му се разшири. Миг по-късно Бинабик вдигна ръка и им направи знак да спрат. Заобиколиха един бент на пътя на водата и видяха, че потокът внезапно се превръща в малко водопадче, което подскачаше по каскада от каменни плочки.

Обрасъл с дървета склон водеше към широко тъмно езеро долу. Слънцето вече не се виждаше и в изпълнения с жуженето на насекоми здрач водата изглеждаше дълбока и червеникава. В нея се виеха като змии дървесни корени, Езерото беше загадъчно неподвижно, сякаш пазеше тайни, които нашепваше единствено на вековните дървета. На срещуположния край, неясна и трудна за забелязване в сгъстяващата се тъмнина, над водата стоеше висока сламена хижа и в първия момент изглеждаше, че плува във въздуха. Миг по-късно Саймън видя, че е вдигната над водата на колове. През двете прозорчета се процеждаше мъждива светлина.

— Къщата на Гелое — каза Бинабик и тримата тръгнаха надолу към обраслия с дървета бряг на езерото. С безшумен плясък на крила от дърветата се откъсна една сива сянка, снижи се над езерото, направи два кръга и изчезна в тъмнината около хижата. За момент Саймън си помисли, че е видял бухала да влиза в хижата, ала клепачите му бяха натежали от умора и не можеше да вижда ясно. Сенките се сгъстяваха и вечерната песен на щурците се оживи. По брега на езерото към тях се спусна подскачащ силует.

— Куантака — извика радостно Бинабик и се втурна да посрещне вълчицата.

26. В къщата на Гелое

Фигурата, която стоеше на вратата, очертана на уютната светлина отвътре, не се помръдна и не проговори, докато спътниците преминаваха по дългото дъсчено мостче, което свързваше къщата с брега на езерото. Саймън вървеше зад Бинабик, люлееше малката Лелет в ръцете си и се чудеше защо тази Гелое няма някакъв по-нормален вход или поне въжен парапет на мостчето.

„Една от причините, предполагам, е, че няма много посетители“, помисли си той загледан в бързо тъмнеещата гора.

Бинабик внезапно спря на прага на къщата и се поклони, като едва не избута Саймън в неподвижните води.

— Валада Гелое — каза той, — Бинбинес Минтахокис моли за твоята помощ. Водя със себе си и спътници.

Фигурата на входа се дръпна, като остави вратата отворена.

— Спести ми набанските глезотии, Бинабик. — Гласът беше гръден и напевен, със странен силен акцент, ала несъмнено бе женски. — Знаех, че си ти. Куантака дойде преди час. — На брега вълчицата наостри уши. — Разбира се, че сте добре дошли. Да не си помислил, че ще ви откажа?

Бинабик влезе в къщата. Саймън, който го следваше на една крачка, попита:

— Къде да оставя момиченцето? — Промуши се през вратата и мерна за миг високия таван и дългите треперливи сенки, хвърляни от пламъците на много свещи, после се озова срещу Гелое.

Тя беше облечена в роба от груб сиво-кафяв плат, препасана хлабаво с колан. Височината й беше някъде между ръста на Саймън и ръста на трола, лицето й — широко и почерняло от слънцето, с многобройни бръчици около очите и устните. Тъмната й коса бе изпъстрена със сиви нишки и късо подстригана, като косата на свещеник. Най-голямо впечатление обаче му направиха очите й — кръгли и жълти, с тежки клепачи и големи черни зеници. Стари, мъдри очи, които сякаш принадлежаха на някаква древна планинска птица, и в тях се криеше сила, която го парализираше. Сякаш този поглед го преценяваше целия, обръщаше го с опакото навън и го изтръскваше като чувал. Когато най-после погледът й се отклони към раненото момиче, той се почувства изстискан като празен мях.

— Детето е ранено. — Това не беше въпрос.

Саймън я остави да вземе Лелет от ръцете му. Бинабик се приближи.

— Била е нападната от кучета — каза тролът. — Кучета с клеймото на Стормспайк.

Бинабик може би очакваше някакъв симптом на изненада, но трябваше да се разочарова. Гелое бързо мина покрай него и положи момичето на един сламеник на пода. После каза:

— Ако сте гладни, потърсете храна. Сега имам работа. Проследиха ли ви?

Бинабик набързо й разказа за неотдавнашните събития, докато тя събличаше безжизненото дете. Накрая влезе и Малахиас, приклекна до сламеника и се наведе над момичето, докато Гелое промиваше раните му. Когато Малахиас се наклони твърде много и започна да пречи на движенията й, валадата леко го докосна по рамото с покритата си с лунички ръка и се вторачи в него, докато Малахиас не отклони поглед. След малко той отново вдигна очи към Гелое и сякаш нещо неуловимо премина между тях. После Малахиас се отдръпна и седна до стената.

Бинабик разбърка огъня, накладен в дълбока дупка на пода. Димът, който беше учудващо слаб, се издигна към тавана. Саймън си помисли, че горе има комин, скрит в сенките над главите им.

Самата хижа, която представляваше една голяма стая, в много отношения му напомняше на кабинета на Моргенес. По измазаните с кал стени висяха множество странни предмети: листати клонки, вързани на снопчета, китки изсушени цветя, стъбла, бурени и дълги влажни корени, сякаш допълзели сами от езерото под тях. Светлината на огъня осветяваше множество малки животински черепи и очертаваше бляскавата им гладка повърхност, без да прониква в тъмнината на очните дупки.

Една от стените бе заета по цялата си ширина с висока до кръста полица от дървесна кора. Тя също бе осеяна с любопитни неща: животински кожи и малки купчини кости и пръчици, красиви камъчета, полирани от водата, с всякакъв цвят и вид, както и една внимателно подредена купчина ръкописи. Беше толкова претрупана, че измина цяла минута преди Саймън да осъзнае, че това всъщност не е полица, а маса за писане. До свитъците имаше купчина пергаменти и перо, потопено в мастилница, направена от черепа на животно.

Куантака тихо изскимтя и подуши бедрото му. Саймън я почеса по муцуната. По лицето и ушите й имаше драскотини, ала козината й бе внимателно почистена от съсирената кръв. Той се обърна към широката стена, през чиито две прозорчета се виждаше езерото. Слънцето беше залязло и светлината, струяща от прозорците, очертаваше два продълговати четириъгълника върху езерната повърхност. В единия от тях Саймън можеше да види гротескния си силует, като зеница на ярко око.

— Стоплих супа — каза зад него Бинабик и му подаде една дървена паница. — Трябва да хапна — усмихна се тролът, — както и ти, и всички останали. Надявам се никога повече да не преживея ден като днешния.

Саймън подуха горещата супа, после пийна малко. Беше тръпчива на вкус и малко горчеше, като подправеното вино за Елисияманса.

— Вкусно — каза той и пийна още малко. — От какво е?

— Сигурно ще е по-добре да не питаш — закиска се Бинабик. Гелое вдигна поглед от сламеника; веждите й се свиха към острия нос и тя хвърли унищожителен поглед на трола.

— Спри, троле, детето ще го заболи коремът от теб — изпръхтя тя раздразнено. — Рожков, глухарче и тлъстига — само това има вътре, момче.

Бинабик стана сериозен.

— Извинявай, валада.

— Харесва ми — каза Саймън, разтревожен, че я е обидил по някакъв начин, дори и с това, че е обект на закачките на Бинабик. — Благодаря ви, че ни приехте. Казвам се Саймън.

— Аха — изсумтя Гелое, после отново се зае с почистването на раните на момичето. Смутен, Саймън изсърба супата възможно най-тихо. Бинабик отново му напълни купичката и той я изпи с почти същата бързина.

Тролът започна да разчесва дебелата козина на Куантака с твърдите си пръсти, като изхвърляше в огъня репеите и клонките, които отлепяше. Гелое мълчаливо превързваше Лелет под погледа на Малахиас, чиято черна коса бе разпиляна пред лицето му. Саймън намери едно сравнително празно място до стената и се облегна.

Просторите на нощта бяха изпълнени с песента на цяла армия щурци и други нощни музиканти. Измореният Саймън потъна в тежък сън, но сърцето му беше спокойно.

Когато се събуди, беше все още нощ. Той разтърси глава, опитвайки се да прогони останките от краткия сън, и след миг на съзерцание на непознатата стая си спомни къде е.

Гелое и Бинабик разговаряха тихо. Жената беше седнала на един висок стол, а тролът седеше на пода с кръстосани крака, сякаш бе неин ученик. Зад тях на сламеника лежаха Малахиас и Лелет, притиснали се в съня си.

— Няма значение дали си постъпил умно, или не, млади Бинабик — каза жената. — Имал си късмет, което е по-важно.

Саймън реши да им покаже, че се е събудил, прозя се и попита:

— Как е момиченцето?

Гелое се обърна към него.

— Много зле. Ранена е лошо и има треска. Хрътките на норните… е, не е хубаво да те ухапят. Те ядат нечисто месо.

— Валадата направи всичко възможно, Саймън — каза Бинабик. Държеше нещо: нова торбичка, която съшиваше от кожа, дори и сега, докато говореше. Саймън се чудеше откъде тролът би могъл да намери нови стрелички. Ех, да имаше един меч… или поне нож! Хората, впуснали се в приключения, винаги имат мечове… или остър ум. Или магия.

— Каза ли й… — Саймън се поколеба. — Каза ли й за Моргенес?

— Аз вече знаех. — Гелое го погледна. Блясъкът на огъня се отразяваше в очите й. Когато говореше, от думите й лъхаше увереност и власт. — Ти си бил с него, момче. Знам името ти и почувствах знака на Моргенес, когато взех детето от ръцете ти.

— Знаели сте името ми?

— Знам много неща, свързани с доктора. — Гелое се наведе и разбърка огъня с една дълга опушена пръчка. — Изгубихме велик човек — човек, който трудно можем да си позволим да изгубим.

Саймън се поколеба. Любопитството му обаче надделя над страхопочитанието.

— Какво имате предвид? — Той припълзя по пода и седна до трола. — Искам да кажа, какво имате предвид с това „ние“?

— Ние означава всички ние — каза тя. — Ние означава тези, които се борят против тъмнината.

— Разказах на Гелое за нашите премеждия, Саймън — тихо каза Бинабик. — Не е тайна, че нямам обяснение за тях.

Гелое се намръщи и придърпа робата по-плътно към тялото си.

— И аз нямам какво да прибавя… засега. Сега обаче ми е ясно, че знаменията на времето, които видях дори аз, тук на моето изолирано езеро — гъските, летящи на север, които трябваше да изкрякат над главата ми две седмици по-рано, всичките неща през този странен сезон, които ме карат да се замислям — тя събра дланите си сякаш за молитва, — са истински. И промяната, която предвещават, е също истинска. Ужасяващо истинска. — Тя тежко отпусна ръце в скута си и се вторачи в тях.

— Бинабик е прав — каза тя накрая. До нея тролът загрижено поклати глава, но на Саймън му се стори, че видя искрици на задоволство в очите на малкия мъж, сякаш му бяха направили голям комплимент. — Това е нещо много повече от просто борба между един крал и брат му — продължи тя. — Враждите между кралете могат да опустошат земята, да изкоренят дърветата и да обагрят полетата в кръв — един пън изпращя сред рой от искри и Саймън подскочи стреснато, — ала войните между хората не докарват черни облаци от север и не връщат гладните мечки в бърлогите им през месец мая.

Гелое се изправи, протегна се и широките ръкави на робата й се разпериха като крилете на птица.

— Утре ще се опитам да ви дам някакви отговори. Сега всички трябва да поспим, докато можем, защото треската на детето през нощта ще се усили.

Тя отиде до отсрещната стена и започна да нарежда малките гърненца на полицата. Саймън просна наметалото си близо до огнището.

— Може би не трябва да спиш толкова близо до огъня — предупреди го Бинабик. — Някоя случайна искра може да те подпали.

Саймън внимателно го изгледа, но тролът с нищо не показваше, че се шегува. Той издърпа наметалото си две-три стъпки назад и легна, като нави качулката за възглавница, после внимателно се загърна с краищата му. Бинабик се отдалечи към ъгъла и след като се повъртя малко, се намести удобно и той.

Песента на щурците беше утихнала. Саймън гледаше сенките, които играеха в гредите на тавана, и се вслушваше в тихото свистене на вятъра отвън.

Нямаше горящи факли, нито огън — през високите прозорци проникваше единствено мътнобялата светлина на луната и осветяваше с хладния си блясък претъпканата стая. Саймън се взираше в загадъчните силуети, пръснати по масите, и масивните безлични книги, натрупани на разкривени купове, издигащи се от пода като надгробни плочи в гробище. Очите му се спряха на една книга, която лежеше отворена и блестеше в бяло, като дърво с обелена кора. В средата на отворената страница имаше познато лице, мъж с горящ поглед, чиято глава бе увенчана с разклонените рога на елен.

Саймън огледа стаята и отново спря поглед върху книгата. Беше в жилището на Моргенес, разбира се. Разбира се! Къде си беше помислил, че е?

Осъзна това, докато силуетите приемаха познатите очертания на лавиците на доктора, на неговите шишета и колби. Откъм вратата долетя предпазлив стържещ звук, който го стресна. Диагоналните ивици лунна светлина правеха стената да изглежда неестествено наклонена. Стърженето се повтори.

— Саймън?

Гласът беше много тих, сякаш не искаше да го чуят, но Саймън веднага го позна.

— Докторе?! — Той скочи на крака и с няколко крачки се озова до вратата. Защо старецът чукаше? И какво бе правил, че се връщаше толкова късно? Сигурно е бил на някакво тайнствено пътешествие и си е забравил ключа — това беше, разбира се! За щастие Саймън беше тук, та да му отвори.

Той се зае с ключалката.

— Какво сте правили, доктор Моргенес? — прошепна той. — Чакам ви от толкова време!

Отговор не дойде.

Още докато издърпваше резето от скобата, той бе обзет от внезапно безпокойство. Спря, след като почти бе отключил вратата, и се изправи на пръсти, за да погледне през една пролука в дъските.

— Докторе?

Във вътрешния коридор, осветен от синята светлина на лампите, стоеше старец с наметало и качулка. Лицето му бе в сянка, ала Саймън не можеше да сбърка опърпаното му наметало, крехката фигура и белите кичури, които се подаваха изпод качулката, синеещи на светлината на лампите. Защо не отговаряше? Да не би да беше ранен?

— Добре ли сте? — попита Саймън и отвори вратата навътре. Малката прегърбена фигура не помръдна. — Къде сте били? Какво открихте? — Стори му се, че докторът казва нещо, и той се наведе напред.

— Какво?

Думите, които стигнаха до него, бяха неясни и изпълнени с болка:

— Лъжлив… вестител — беше всичко, което разбра. Сухият глас явно говореше с мъка. После лицето се вдигна и качулката падна.

Главата, увенчана с разчорлени кичури бели коси, бе опушена и черна, просто топка с празни очни кухини, която се люлееше на овъглена пръчка вместо шия. Саймън се олюля и отстъпи. Искаше да изпищи, но не можеше. На лицето на черната топка се появи червена линия и миг по-късно устата се разтвори в усмивка с цвета на кърваво месо.

— Лъжливият… вестител… — произнесе тя със стържещ свистящ глас. — Пази се…

И Саймън запищя, защото овъгленото привидение без съмнение говореше с гласа на доктор Моргенес.

Измина доста време преди препускащото му сърце да се успокои. Той седна и задиша на пресекулки. Бинабик приседна до него.

— Няма страшно — каза тролът и сложи длан на челото му. — Настинал си.

Гелое зави Малахиас, който бе изритал одеялото, стреснат в съня си от писъка на Саймън, после се приближи и тя.

— Имал ли си такива неспокойни сънища, когато живееше в замъка, момче? — попита тя й впери настойчив поглед в него, сякаш го предизвикваше да отрече.

Саймън потрепери. Изправен срещу този властен поглед, той нямаше друг изход, освен да каже истината.

— Не и до… до последните няколко месеца преди… преди…

— Преди да умре Моргенес — каза спокойно Гелое. — Бинабик, освен ако знанията, които имам, не са ме изоставили напълно, не мога да повярвам, че да сънува Моргенес в моята къща е случайност. Не и такъв сън.

Бинабик прокара ръка по разрошената си коса.

— Валада Гелое, ако ти не знаеш, как бих могъл аз да знам? Дъще на планините! Чувствам, че чувам шумове в тъмнината. Не мога да определя опасностите, които ни заобикалят, но знам, че ги има. Сънят на Саймън с предупреждението за някакъв фалшив вестител… това е само едно от многото мистериозни неща. Ами норните? Черният римър? Проклетите букени?

Гелое се обърна към Саймън и нежно, ала настойчиво го натисна да легне отново върху наметалото.

— Опитай се пак да заспиш — каза тя. — Нищо, което може да те нарани, няма да влезе в къщата на една вещица. — Тя се обърна към Бинабик. — Мисля, че ако сънят, който ни описа, е толкова свързан с нашите дела, колкото изглежда, ще ни е от полза да намерим отговорите, които търсим.

Легнал по гръб, Саймън виждаше валадата и трола като черни силуети, очертани от червеникавото сияние на въглените в огнището. По-малката сянка се наведе към него.

— Саймън — прошепна Бинабик, — има ли и други сънища? Такива, за които не си ми разказвал?

Саймън бавно поклати глава. Нямаше нищо, нищо друго освен сенки и той беше уморен от говорене. Все още усещаше страха от овъглената фигура; искаше само да се предаде на унеса на забравата, да спи, да спи…

Но сънят не идваше. Въпреки че бе стиснал здраво очите си, пред тях все още витаеше гледката на огън и разрушения. Докато се въртеше, за да се намести в поза, която да отпусне стегнатите му мускули, той чуваше тихия разговор между трола и магьосницата, като шумолене на плъхове в стените.

Най-после и този шум затихна и остана само тихото свистене на вятъра. Саймън отвори очи. Гелое седеше пред огъня с прегърбени рамене, като птица, която се крие от дъжда, с полуотворени очи; той не можеше да определи дали спи, или наблюдава тлеещия огън.

Последната мисъл преди да заспи, която бавно изплува в съзнанието му и постепенно се изясни като образа на огън, изплуващ от дъното на море, беше за един висок хълм, увенчан с кръг от камъни. Това беше сън, нали? Трябваше да си спомни… да разкаже за него на Бинабик.

В тъмнината на върха на хълма лумна огън и той чу трополенето на дървени колела, колелата на съня.

Утрото настъпи, без да доведе слънцето. От прозореца на хижата Саймън виждаше тъмните корони на дърветата отвъд езерото, но самото то беше покрито с гъста мъгла. Водата се виждаше трудно дори непосредствено под прозореца и в бавно движещите се валма на мъглата нещата изглеждаха призрачни и нереални. Над мрачната линия на дърветата небето бе белезникавосиво.

Гелое беше взела със себе си Малахиас, за да наберат лековит мъх, и бе оставила Бинабик да се грижи за ранената Лелет. Тролът бе малко по-оптимистичен относно състоянието на детето, ала когато Саймън погледна бледото му лице и немощното повдигане на малката гръд, се зачуди каква разлика е видял малкият мъж, която той не можеше да види.

Саймън напали огъня със сухи клони от купчината, която Гелое беше подредила в ъгъла, и отиде да помогне на Бинабик да смени превръзките на момичето.

Когато Бинабик отметна чаршафа от тялото на Лелет и махна превръзките, Саймън примигна, но се застави да не извръща поглед. Целият торс бе потъмнял от охлузвания и ужасяващи следи от зъби. Кожата бе разкъсана от левия хълбок до бедрото — неравен белег с дължина една стъпка. Когато Бинабик почисти раната и отново я превърза с широки ивици платно, върху превръзката избиха малки петна кръв.

— Наистина ли има шанс да оживее? — попита Саймън. Бинабик сви неопределено рамене, докато внимателно завързваше възлите на превръзките.

— Гелое смята, че има надежда — каза той. — Тя е сурова и откровена жена, която не поставя хората по-горе от животните в преценките си, но все пак тези преценки са много мъдри. Мисля, че не би се борила срещу неизбежното.

— Наистина ли е вещица, както каза?

Бинабик придърпа чаршафа върху момичето, като остави открито единствено слабото му лице. Устата на детето бе полуотворена. Саймън видя, че предните два зъба на Лелет липсват, и внезапно изпита горчиво състрадание към детето — загубена, само с брат си в дивата горска пустош, заловена и измъчвана, изплашена. Как бе възможно бог Усирис да търпи такъв свят?

— Вещица? — Бинабик се изправи. Отвън Куантака затрополи по мостчето. Гелое и Малахиас сигурно скоро щяха да се появят. — Със сигурност е мъдра жена и притежава рядка сила. Във вашия език, както знам, „вещица“ означава лошо същество, слуга на дявола, което пакости на съседите си. Това валадата със сигурност не е. Нейни съседи са птиците и горските обитатели и тя се грижи за тях, като за свое стадо. Въпреки това преди много години — преди много, много години, тя напуснала Римърсгард и дошла тук. Възможно е хората, които някога са живели в съседство с нея, да са си мислели някакви глупости, като… вероятно това е причината да дойде на това езеро.

Бинабик се обърна, за да посрещне нетърпеливата Куантака, почеса я по дебелата козина на гърба и тя се загърчи от удоволствие. После вдигна едно гърне от пода, изнесе го навън и го изля във водата. Върна се и го закачи на една верига над огъня.

— Каза, че познаваш Малахиас от замъка?

Саймън наблюдаваше Куантака. Вълчицата беше отишла на брега на езерото и газеше в плитчините, потапяйки муцуната си във водата.

— Да не би да се опитва да лови риба? — попита той и се засмя.

Бинабик търпеливо се усмихна и кимна.

— И при това може да я лови. Та за Малахиас…

— А, да, познавам го… малко. Веднъж го хванах, докато ме следеше. Той обаче отрече. Говори ли с теб? Разказа ли ти какво прави със сестра си в Алдхеорте? Как са ги заловили?

Куантака наистина хвана една риба — бляскаво сребристо тяло, което диво, но безполезно се мяташе в муцуната й, докато тя изкачваше брега и от козината й се стичаше вода.

— С по-голям успех щях да накарам скала да запее. — На една от полиците на Гелое Бинабик намери една купичка изсушени листа, разтри с пръсти няколко и ги пусна във врящата вода. Стаята се изпълни с аромат на джоджен. — Откакто ги намерихме на дървото, от устата му съм чул само пет-шест думи. Обаче си спомня за теб. Няколко пъти го забелязах, че те наблюдава. Мисля, че не е опасен — всъщност съм напълно сигурен в това, — но все пак трябва да го понаглеждаме.

Преди да може да каже нещо, Саймън чу как Куантака излая късо, погледна през прозореца и видя как вълчицата оставя апетитната си плячка на брега и хуква по пътеката. След миг се изгуби в мъглата, но скоро се върна, подтичвайки, следвана от две неясни фигури, които постепенно се материализираха като Гелое и странното момче с тясно лице — Малахиас. Двамата разговаряха оживено.

— Кинкипа! — изсумтя Бинабик, докато разбъркваше течността в гърнето. — Ето че вече говори.

Обущата на Гелое изтропаха пред вратата и тя пъхна главата си вътре.

— Навсякъде мъгла — каза жената. — Гората днес спи.

И влезе, последвана от Малахиас, който отново беше придобил безстрастната си физиономия. Бузите му бяха зачервени.

Гелое отиде право до масата и започна да вади съдържанието на двете си торби и да го нарежда. Днес беше облечена като мъж — с дебели вълнени панталони, късо палто и износени, ала здрави обувки. Излъчваше спокойна увереност, като военачалник, който е направил всички приготовления и сега само чака началото на битката.

— Готова ли е водата? — попита тя.

Бинабик се наведе над гърнето и го подуши.

— Мисля, че да.

— Добре. — Гелое отвърза малка платнена торбичка от колана си и извади шепа тъмнозелен мъх, по който още блестяха капчици роса. Потопи го в гърнето и го разбърка с лъжицата, която й даде Бинабик.

— Ние с Малахиас си поговорихме — каза тя и се загледа с присвити очи във врящата вода. — За много неща. — Вдигна поглед, но Малахиас само наведе глава, бузите му се зачервиха още повече и той отиде да седне на сламеника до Лелет. Взе едната й ръка в своята, а с другата я погали по бледото влажно чело.

Гелое сви рамене.

— Е, ще говорим, когато Малахиас е готов. Така или иначе, имаме достатъчно работа сега. — Тя повдигна част от мъха с края на бъркалката, мушна го с пръст, взе една купичка и сипа цялата лепкава каша от гърнето в нея. После отнесе димящата купичка до сламеника.

Докато Малахиас и вещицата правеха лапи от мъха, Саймън тръгна по мостчето към брега. Отвън през деня хижата на вещицата изглеждаше толкова странна, колкото и отвътре през нощта. Сламеният покрив се скосяваше нагоре като странна шапка, а тъмните греди на стените бяха покрити със сиви и сини руни. Докато Саймън вървеше по брега, който заобикаляше къщата в полукръг, буквите изчезваха и се появяваха, с промяната на ъгъла на слънчевите лъчи. Потънали в тъмните сенки под хижата, коловете, които я крепяха, също изглеждаха покрити с тези необичайни знаци.

Куантака се бе върнала към уловената риба и внимателно отделяше месото от тънките кости. Саймън седна на един камък до нея, после предупредителното й ръмжене го накара да се премести малко по-далеч. Той хвърляше камъчета в езерото — мъглата ги поглъщаше — и се вслушваше в плясъка им. Бинабик дойде и седна до него.

— Закуска? — попита тролът и му подаде комат хрупкав черен хляб, обилно намазан с пикантно сирене. Саймън бързо го изяде и двамата се загледаха в няколкото птици, които кълвяха в пясъка на брега.

— Валада Гелое би искала да се присъединиш към нас; да вземеш участие в нещата, които ще правим следобед — каза накрая Бинабик.

— Какви неща?

— Ще търсим. Ще търсим отговори.

— Как ще ги търсим? Ще ходим ли някъде?

Бинабик го погледна сериозно.

— В известен смисъл — да. Не, не гледай толкова сърдито! Ще ти обясня. — Той хвърли едно камъче. — Има едно нещо, което се прави понякога, когато пътищата за намиране на нещата са затворени. Едно нещо, което могат да го правят мъдрите. Моят учител Укикук го наричаше ходене по Пътя на сънищата.

— Но това е причинило смъртта му.

— Не! Искам да кажа… — Тролът сякаш търсеше думи; изглеждаше разтревожен. — Искам да кажа, да, той умря по този път. Но човек може да умре по всеки път. Това не означава, че всеки, който ходи по Пътя на сънищата, умира. Има хора, които биват прегазвани от коли по твоята Главна улица в Ерчестър, ала стотици други безпрепятствено си ходят по нея всеки ден.

— Какво точно представлява Пътят на сънищата? — попита Саймън.

— Първо трябва да призная — каза Бинабик с тъжна усмивка, — че Пътят на сънищата е по-опасен от Главната улица. Моят учител ми каза, че той е като планинска пътека, по-висока от всяка друга. — Тролът вдигна ръка над главата си. — От този път, въпреки че изкачването по него е много трудно, можеш да видиш неща, които иначе никога не би видял — неща, които са невидими, когато гледаш от обикновените пътища.

— А частта със сънищата?

— Той ми каза, че сънят е един от начините да се изкачиш по този път, който е достъпен за всеки човек. — Бинабик сбръчка чело. — Ала когато човек стига до пътя чрез обикновен сън през нощта, той не може да върви по него: той вижда само от едно място и после трябва да слезе. Така че — както ми каза Укикук — този човек често не знае какво е видял. Понякога — той посочи мъглата, която обвиваше езерото и дърветата — той вижда само мъгла. Мъдрият обаче може да ходи по пътя, след като е усвоил умението да се изкачва по него. Той може да върви и да гледа, да вижда нещата такива, каквито са, както и техните промени.

Той сви рамене.

— Трудно е да се обясни. Пътят на сънищата е място, където отиваме и виждаме неща, които не можем да видим ясно, когато стоим под слънцето. Гелое има много опит в това пътуване. Аз също имам малко опит, макар и да не съм майстор.

Известно време Саймън седя мълчаливо, загледан над водата и замислен върху думите на Бинабик. Отсрещният бряг беше невидим и Саймън вяло се зачуди колко ли далеко е. Спомените му от пристигането бяха забулени в умората от изтощителния ден.

„Като си помисля само — каза си той — колко далече съм дошъл. Дълъг път, по-дълъг, отколкото изобщо някога съм си представял, че ще измина. И все има още много левги за пътуване, сигурен съм. Струва си риска да увеличим шансовете си да стигнем до Наглимунд живи“.

Защо му идваха наум такива решения? Наистина бе ужасно несправедливо. Той горчиво се чудеше защо Бог му е определил такива премеждия — ако наистина бе вярно, както казваше отец Дреосан, че Той наблюдава всички.

Но трябваше да помисли и за други неща, не само за гнева си. Бинабик и другите, изглежда, разчитаха на него, а Саймън не беше свикнал с това. Сега от него се очакваше нещо.

— Ще го направя — каза той накрая. — Но ми кажи едно. Какво всъщност се случи с твоя учител? Защо умря той?

Бинабик бавно кимна.

— Той ми бе казал, че по пътя мигат да се случат две неща. Опасни неща. Първото, и то обикновено се случва само на неопитни, е, че ако някой се опитва да върви по пътя, без да е овладял необходимата мъдрост, е възможно да пропусне местата, където Пътят на сънищата и пътят на земния живот се разделят. — Той изкриви дланите си и ги раздели. — Тогава вървящият не може да намери пътя за връщане. Ала аз мисля, че Укикук бе твърде умен, за да допусне това.

Представата да върви изгубен и бездомен из въображаеми пространства събуди у Саймън познат спомен и той жадно вдъхна влажния въздух.

— Тогава какво се е случило с Укикук?

— Другата опасност, за която ми говореше — каза Бинабик и стана, — е, че освен мъдрите и добрите по Пътя на сънищата бродят и други неща, и други опасни сънуващи. Мисля, че се е срещнал с един от тях.

Двамата тръгнаха по тясното мостче към хижата.

Гелое отпуши едно тумбесто гърне, пъхна двата си пръста вътре и ги извади покрити с тъмнозелена паста, по-лепкава и с по-странен мирис дори от мъховата лапа.

— Наведи се — каза тя и натри малко от пастата по челото на Саймън, точно над носа му, след което направи същото със себе си и с Бинабик.

— Какво е това? — попита Саймън. Имаше странно усещане по кожата: едновременно горещо и студено.

Гелое се настани пред слабия огън и направи знак на момчето и трола да се присъединят към нея. После каза:

— Кучешко грозде и липова кора, за да му придаде необходимата гъстота. — Разположи момчето, трола и себе си около огнището в триъгълник и постави гърнето на пода до коленете си.

Усещането на челото му беше изключително странно, реши Саймън, докато наблюдаваше как валадата хвърля зелени клонки в огъня. Бели струйки дим се вдигнаха нагоре и превърнаха пространството пред тях в мъглив стълб, през който очите на Гелое блестяха с жълто-зелен блясък, отразявайки огъня.

— Сега натрийте това на двете си ръце — каза тя и им даде по още малко от пастата — и го нанесете по устните си. Но не в устата. Съвсем по малко…

Когато бяха готови, тя ги накара да се хванат за ръце. Малахиас, който не бе проговорил, откакто Саймън и тролът се бяха върнали, ги наблюдаваше от сламеника до спящото дете. Странното момче изглеждаше напрегнато, ала устата му бе свита в строга линия, сякаш се мъчеше да не издаде безпокойството си. Саймън протегна ръцете си настрани и стисна малката суха длан на Бинабик в лявата си ръка и силната ръка на Гелое — в дясната.

— Дръжте се здраво — каза вещицата. — Нищо страшно няма да се случи, ако се пуснете, но по-добре да се държите. — Тя наведе очи и започна тихо да шепне неясни думи. Саймън гледаше движещите се устни и полуспуснатите клепачи на големите й очи; отново го порази колко много прилича на птица, горда и зареяна високо в небето птица. Продължаваше да гледа през стълба дим, когато внезапно го смути някакво парене по дланите, челото и устните.

Изведнъж отвсякъде го обгърна тъмнина, сякаш гъст облак бе скрил слънцето. За момент той не виждаше нищо, освен дима и червеникавото сияние на огъня — всичко останало бе изчезнало в тъмнината. Очите му натежаха и в същото време той се почувства така, сякаш някой завря лицето му в сняг. Беше му студено, много студено. Той се прекатури назад и тъмнината го погълна.

След време — Саймън нямаше представа колко, освен че през това време чувстваше единствено стискането на двете чужди ръце, което му вдъхваше увереност — в тъмнината започна да свети неопределен източник на светлина — светлина, която постепенно прие формата на бяло поле. Белотата не беше равномерна; някои места светеха като слънчева светлина върху полирана стомана; други бяха почти сиви. Малко по-късно бялото поле се превърна в голяма блестяща планина от лед, толкова невероятно висока, че билото й се криеше в бухналите облаци, затиснали тъмното небе. По блестящите й склонове имаше пукнатини, от които бълваше дим и се издигаше към небето, за да се слее с облаците.

И после, по някакъв начин, той изведнъж се озова сред голямата планина, летеше шеметно като слънчев лъч през тунели, които водеха все по-навътре; тъмни тунели, които обаче бяха облицовани с лед. Безброй силуети се движеха през мъглата, сенките и огледалния блясък на леда — ъгловати силуети, с бледи лица, които профучаваха през коридорите като блестящи копия или кръжаха във формата на странни сини и жълти светлинки, чийто пушек се издигаше нагоре във височините.

Лъчът, който бе Саймън, все още стискаше две ръце и те, от своя страна, го държаха здраво, или по-скоро нещо друго го караше да чувства, че не е сам, тъй като несъмнено един лъч не можеше да има ръце, с които да държи нещо. Накрая той се озова в огромно помещение — гигантска дупка в центъра на планината. Таванът бе толкова високо над пода от блестящ лед, че снегът сякаш се сипеше от небето — подскачащи, гонещи се облаци от снежинки, като армии от малки бели пеперуди. В центъра на огромното помещение имаше голяма шахта, чието отверстие блещукаше с бледосиня светлина и от него се излъчваше някакъв ужасяващ, вцепеняващ сърцето страх. От необозримите й дълбочини, изглежда, се издигаше някаква топлина, защото въздухът над нея бе като танцуващ стълб от мъгла, който блестеше с размазани цветове като огромна ледена висулка, уловила слънчевите лъчи.

В мъглата над шахтата висеше нещо непознато, с неясни очертания и неопределими размери; нещо, което бе направено от много неща с различна форма, безцветно като стъкло. Очертанията му се появяваха тук-там в танцуващия стълб от мъгла — ъгли и шеметни извивки с някакво неуловимо плашещо естество. По някакъв неопределим начин то напомняше на музикален инструмент. Ако беше така, този инструмент бе толкова огромен, чужд и плашещ, че лъчът, който бе Саймън, разбра — никога не би оживял, ако чуе ужасната му музика.

Срещу стената, върху ъгловата, покрита със скреж черна скала, седеше една фигура. Виждаше я ясно, сякаш внезапно се озова точно над страшната, сияеща в синьо шахта. Беше облечена в сребристобяла роба с фантастични орнаменти. По раменете й падаше снежна коса и незабележимо се сливаше с безукорно бялата одежда.

Бялата фигура вдигна главата си — лицето й представляваше слънце с бяла светлина. Миг по-късно, когато фигурата се извърна, Саймън видя, че това е само скулптура на красиво и безстрастно женско лице… сребърна маска.

Смущаващо странното лице се обърна към него. Той се почувства изхвърлен, отделен от гледката, като коте, откъснато от ръба на рокля, за която се е заловило с ноктите си.

Пред него изникна видение, по някакъв начин свързано с венеца от мъгла и страховитата бяла фигура. Отначало то бе просто още едно петно от албастрово бяло; постепенно обаче се превърна в ъгловата форма, изпъстрена с черно. Черните петна се превърнаха в линии, линиите — в знаци; накрая пред него увисна отворена книга. По страниците й имаше букви, които Саймън не можеше да прочете — сложни руни, които потреперваха и застиваха неподвижно.

След миг на безвремие те отново започнаха да трептят. Разделиха се и се трансформираха в черни силуети — три продълговати тънки неща… три меча. Единият имаше ръкохватка, оформена като Дървото на Усирис, другият — като кръстата покривна греда. Третият меч имаше странно двойно острие — два тънки шипа, които заедно с дръжката образуваха петолъчна звезда. Някак подсъзнателно той позна този меч. Някъде в спомен, тъмен като нощта и дълбок като пещера, видя това острие.

Мечовете изчезнаха един по един. Остана само сиво-бялото небитие.

Саймън почувства как нещо го тегли и го отдалечава от планината, от помещението с шахтата, от самия сън. Една част от него се радваше, че напуска ужасните забранени места, където се луташе духът му, ала друга част не искаше.

Къде бяха отговорите? Целият му живот бе прекъснат, разбит от преминаването на някакво проклето, безмилостно, безстрастно колело и дълбоко в себе си той беше разгневен. Беше също и изплашен, хванат в кошмар, който нямаше свършване, ала в момента гневът му надделя.

Той се възпротиви на тегленето, борейки се с оръжия, които не познаваше, за да задържи съня, за да изтръгне от него знанието, което искаше. Бързо сграбчи намаляващата белота и бясно я замачка, опитвайки се да я превърне в нещо, което ще му подскаже защо Моргенес умря, защо Докайс и монасите от „Свети Хоудрунд“ бяха убити, защо малката Лелет лежеше почти мъртва в една хижа в сърцето на горската пустош. Бореше се озлобено. Ако един лъч можеше да плаче, то той плачеше.

Бавно и болезнено ледената планина отново изникна пред него от пустотата. Къде бе истината? Той искаше отговори. Докато „азът“ на Саймън в съня се бореше, планината израсна нагоре, после се стесни и когато стигна небето, пусна корени като някакво ледено дърво. После клоните се отделиха и пред него остана само стройна бяла кула — кула, която му беше позната. На върха й горяха пламъци. Отекна силен гръмовен звън, като биенето на чудовищна камбана. Кулата се олюля. Камбаната удари още веднъж. Това беше нещо изключително важно, разбра той, нещо призрачно и тайнствено. Той почти чувстваше отговора…

„Малка мушице! Стигна до нас, а?“

Обгърна го ужасна, задушаваща пустота и скри от погледа му кулата, заглуши звъна на камбаната. Безкрайна студенина отнемаше дъха на неговото „аз“ в съня. Беше изгубен в пищяща празнота, малка прашинка на дъното на безкрайни черни дълбини, откъснат от живота, въздуха и мисълта. Всичко изчезна… всичко освен страшната, изпепеляваща омраза на нещото, което го държеше… задушаваше го.

И тогава, загубил всякаква надежда, той бе освободен.

Кръжеше шеметно високо над Остен Ард, сграбчен в силните нокти на голям сив бухал, който се носеше като самия син на вятъра. Ледената планина се смаляваше зад него, погълната от огромната снежнобяла равнина. Със светкавична бързина бухалът го носеше над езера и заснежени планини, устремен към тъмната линия на хоризонта. Когато тази линия започна да се превръща в гора, той почувства, че се изплъзва от ноктите на бухала. Птицата го сграбчи по-здраво и стремглаво се спусна към земята. Когато повърхността наближи, бухалът разпери криле. Спуснаха се над снежното поле към сигурността на гората.

И после се оказаха в безопасност, под покрива на хижата.

Саймън изстена и се претърколи на хълбок. Главата му кънтеше като наковалнята на Рубен Мечока по време на турнир. Езикът му се бе подул и бе станал двойно по-голям; въздухът, който вдишваше, имаше вкус на метал. Той бавно се изправи на ръце и крака и внимателно надигна глава.

Бинабик лежеше до него с пребледняло лице. Куантака го душеше и скимтеше. От другата страна на тлеещото огнище тъмнокосият Малахиас разтърсваше Гелое, която лежеше с отпусната уста, с чело, осеяно с блестящи капчици пот. Саймън изстена отново. Главата му пулсираше, увиснала между раменете. Той допълзя до Бинабик. Малкият мъж дишаше. Щом Саймън се наведе над него, тролът се закашля, вдъхна жадно въздух и отвори очи.

— Всички… — изхриптя той — всички ли сме тук?

Саймън кимна, загледан в Гелое, която все още не даваше признак на живот, въпреки усилията на Малахиас.

— Момент… — каза той и бавно се изправи. Излезе през вратата на хижата, понесъл едно малко празно гърне. Не се изненада много, когато видя мъглата, въпреки че вече беше следобед; струваше му се, че е пътувал по Пътя на сънищата много по-дълго. Имаше също натрапчивото усещане, че нещо се е променило в околността на самата хижа, ала не можеше да определи точно какво. Панорамата беше леко изкривена. Реши, че това се дължи на преживяването му. Напълни гърнето със студена вода, изми лепкавата зелена паста от ръцете си и се върна в хижата.

Бинабик отпи жадно, после направи знак на Саймън да занесе съда на Гелое. Малахиас гледаше полуобнадеждено, полузавистливо как Саймън внимателно повдигна главата на вещицата и изля малко вода в полуотворената й уста. Тя се закашля, после преглътна и Саймън й даде още малко вода.

Докато държеше главата й, Саймън внезапно осъзна, че по някакъв начин Гелое го беше спасила, докато се носеха в съня. Погледна жената, която сега дишаше по-равномерно, и си спомни големия сив бухал, който го бе хванал тъкмо когато неговото „аз“ в съня изпускаше последния си дъх, и го беше измъкнал.

Гелое и тролът не бяха подозирали, че ще се случи точно така, усети той; всъщност именно той ги бе изложил на такава опасност. Обаче не се чувстваше виновен за действията си. Бе направил това, което трябваше. Достатъчно дълго беше бягал от колелото.

— Как е тя? — попита Бинабик.

— Мисля, че ще се оправи — каза Саймън, докато внимателно наблюдаваше вещицата. — Тя ми спаси живота, нали?

Бинабик го изгледа през мокрите кичури, паднали на кафявото му лице.

— Така изглежда — каза той накрая. — Тя е могъщ съюзник, но дори нейната сила беше подложена на крайно изпитание при това преживяване.

— Какво означаваше това? — попита Саймън, като остави Гелое в ръцете на Малахиас. — Видя ли това, което видях аз? Планината и… и дамата с маската, и книгата?

— Чудя се дали сме видели всички неща еднакво, Саймън — бавно отговори Бинабик. — Но смятам, че е важно да изчакаме Гелое да сподели мислите си с нас. Може би по-късно, след като се нахраним. Умирам от глад.

Саймън несигурно се усмихна на трола и когато се обърна, срещна втренчения поглед на Малахиас. Момчето понечи да се извърне после някаква вътрешна решимост го накара да задържи погледа си, докато най-накрая този, който се почувства неудобно, се оказа Саймън.

— Изглеждаше, че цялата къща се тресе — внезапно проговори Малахиас и Саймън се стресна. Гласът на момчето беше напрегнат, висок и хрипкав.

— Какво имаш предвид? — попита Саймън, заинтригуван както от факта, че Малахиас говори, така и от думите му.

— Цялата хижа. Докато вие тримата седяхте и гледахте огъня, стените й започнаха… да треперят. Сякаш някой я повдигна и отново я сложи на мястото й.

— Най-вероятно е било заради начина, по който се движехме, докато бяхме… искам да кажа… о, не знам — предаде се Саймън ядосано. Наистина, в момента той не знаеше нищо. Чувстваше се така, сякаш някой е разбъркал мозъка му с пръчка.

Малахиас се обърна, за да даде още вода на Гелое. По первазите на прозорците внезапно затупкаха дъждовни капки; сивото небе не можеше да сдържа повече бурята в утробата си.

Вещицата бе намусена. Бяха оставили супените паници, седяха на голия под и се гледаха; Саймън, тролът и стопанката на хижата. Малахиас, макар и явно заинтригуван, седеше на леглото до малкото момиче.

— Видях да се движат лоши неща — каза Гелое и очите й заблестяха. — Лоши неща, които ще разтърсят корените на света, който познаваме. — Тя беше възстановила силите си и изглеждаше сериозна и строга като крал, който взима важно решение. — Малко ми се иска да не бяхме поемали по Пътя на сънищата, ала това е само безсмислено желание на една част от мене, която просто иска да бъда оставена на мира. Виждам, че се задават мрачни дни, и се страхувам да не бъда завлечена във водовъртежа на лошите събития, които са предопределени да се случат.

— Какво имате предвид? — попита Саймън. — Какво е всичко това? И вие ли видяхте планината?

— Стормспайк. — Гласът на Бинабик бе странно спокоен. Гелое го погледна, кимна и двамата се обърнаха към Саймън.

— Наистина. Ние видяхме Стормспайк, както я наричат в Римърсгард. Що се отнася до римърите, те я смятат за легенда. Стормспайк. Планината на норните.

— Ние, кануките — започна Бинабик, — знаем, че Стормспайк е истинска. И все пак норните не са се намесвали в работите на Остен Ард от незапомнени времена. Защо сега? Изглежда ми, сякаш… сякаш…

— Сякаш се готвят за война — завърши Гелое вместо него. — Прав си, ако трябва да вярваме на съня. Дали обаче сме видели правилно — това трябва да отсъдят по-тренирани очи от моите. Но ти каза, че хрътките, които са ви преследвали, са носели знака на Стормспайк; това е реално доказателство в реалния свят. Мисля, че можем да вярваме на тази част от съня, или поне би трябвало.

— Готвят се за война ли? — Саймън се чувстваше все по-объркан. — Срещу кого? И коя беше жената със сребърната маска?

Гелое изглеждаше много изморена.

— Маската? Не беше жена. Можеш да я наречеш същество от легендите или същество от незапомнени времена, както каза Бинабик. Това беше Утук’ку, кралицата на норните.

Саймън почувства как го обзема хлад. Вятърът отвън пееше студената си самотна песен.

— Но какви са тези норни? Бинабик каза, че са били сити.

— Легендата разказва, че някога са били част от ситите — отвърна Гелое. — Но те са изгубено племе, отстъпници. Изобщо не тръгнали към Асу’а заедно със своя народ, а изчезнали в неизследвания север, в ледените земи отвъд Римърсгард и нейните планини. Предпочели да се изолират от живота на Остен Ард, макар че сега нещата май се променят.

Саймън видя как по деловото, сериозно лице на жената пробяга тръпка на безпокойство.

„И тези норни помагат на Елиас да ме преследва? — помисли си той и почувства как отново го обзема страх. — Защо съм в този кошмар?“

После, сякаш страхът беше отворил някаква врата в ума му, той си припомни нещо. От скрити кътчета на съзнанието му изпълзяха отблъскващи силуети и той се задъха.

— Тези… тези бели хора, Норните. Виждал съм ги!

— Какво!? — произнесоха в един глас Гелое и тролът и се наведоха напред. Стреснат от напрежението им, Саймън се отдръпна.

— Кога? — рязко попита Гелое.

— Случи се… мисля, че се случи — може и да е било сън — в нощта, когато избягах от Хейхолт. Бях в църковния двор и ми се стори, че чувам някой да ме вика по име — женски глас. Бях толкова изплашен, че избягах от църковния двор към Тистерборг. — Сламеникът се размърда: Малахиас нервно се обърна на една страна. Саймън не му обърна внимание и продължи: — На върха на Тистерборг гореше огън, сред Камъните на гнева. Знаете ли ги?

— Знам ги. — Отговорът на Гелое беше безстрастен, ала той почувства зад думите някаква скрита многозначителност, която не разбра.

— Ами, бях замръзнал и гладен, така че се изкачих на хълма. Съжалявам, бях сигурен, че това е сън. Може и да е било сън.

— Може. Продължавай.

— На върха имаше мъже. Бяха войници — разбрах го по това, че носеха ризници. — Саймън почувства как дланите му се овлажняват от пот и ги разтри една в друга. — Един от тях беше крал Елиас. Като го видях, се изплаших още повече и се скрих. После… после се чу ужасен скърцащ звук и от другата страна на хълма се появи черна кола. — Всичко оживяваше отново в съзнанието му, ала все още имаше празни места. — Няколко от тези белолики хора — норните, защото това бяха норни, вървяха заедно с каруцата, облечени в черни роби.

Последва мълчалива пауза, през която Саймън се опитваше да си спомни още нещо. Дъждът барабанеше по покрива на хижата.

— И? — попита накрая тихо валадата.

— Елисия, Божия Майко! — възкликна Саймън и в очите му се появиха сълзи. — Не мога да си спомня! Те му дадоха нещо, нещо от колата. Случиха се и други неща, но в съзнанието ми е пълна мъгла. Усещам го, но не мога да кажа какво е. Дадоха му нещо! Мислех, че е сън! Той зарови лице в ръцете си, опитвайки се да възкреси спомена в замъгленото си съзнание.

Бинабик неловко го погали по коляното.

— Това може би отговаря на другия ни въпрос. Аз също се замислих защо норните се подготвят за битка. Чудех се дали ще се изправят срещу Елиас, Върховния крал, заради това, че имат някакви сметки за уреждане с човечеството отпреди векове. Сега ми се струва, че те му помагат. Сключена е някаква сделка. Вероятно това е, на което Саймън е станал свидетел. Но как? Как е могъл Елиас да се сближи толкова с потайните норни?

— Приратес. — В момента, в който го произнесе, Саймън се почувства сигурен, че е така. — Моргенес каза, че Приратес отваря врати, през които влизат ужасни същества. Приратес също бе на хълма.

Валада Гелое кимна.

— Това в известен смисъл е логично. Въпросът, на който трябва да се отговори — а това, сигурна съм, не е в нашите възможности — е какъв е бил разменният залог на сделката. Какво биха могли да предложат Приратес и кралят на норните в замяна на тяхната помощ?

Известно време измина в мълчание.

— Какво пишеше в книгата — обади се внезапно Саймън, — която бе по Пътя на сънищата? Вие също ли я видяхте?

Бинабик се тупна с ръба на дланта си по гърдите.

— То беше там. Руните, които видях, бяха римъргардски. „Ду Сварденвирд“. На вашия език това означава: „Магията на мечовете“.

— Или „Съдбата на мечовете“ — прибави Гелое. — Това е известна книга в средите на мъдрите, но е загубена отдавна. Никога не съм я виждала. Казват, че я е написал Нисес — свещеник, който бил съветник на крал Хйелдин Лудия.

— Този, на чието име е наречена Кулата на Хйелдин ли? — попита Саймън.

— Да. Там, където са загинали Хйелдин и Нисес.

Саймън се замисли и каза:

— И аз видях три меча.

Бинабик погледна Гелое.

— Видях само форми — бавно произнесе тролът. — Мисля, че може би изглеждаха като мечове.

Вещицата също не беше сигурна. Саймън описа силуетите, но те не говореха нищо нито на нея, нито на Бинабик.

— И така — каза накрая малкият мъж, — научихме от пътуването в съня, че норните помагат на Елиас. Така предполагаме. Тази странна книга играе някаква роля… навярно. Това е нещо ново. В съня ни се мерна Стормспайк и владенията на планинската кралица. Може би сме научили неща, които все още не разбираме. И все пак аз мисля, че едно нещо не се е променило — трябва да стигнем до Наглимунд на всяка цена. Валада, твоята къща ще ни подслони за известно време, но ако Джосуа е жив, той трябва да узнае за тези неща.

Бинабик неочаквано бе прекъснат от четвърти участник в разговора.

— Саймън — каза Малахиас, — ти каза, че някой ти е извикал в църковния двор. Чул си моя глас. Това бях аз.

Саймън зяпна.

Гелое се усмихна.

— Най-после една от нашите мистерии започна да се разбулва. Продължавай, дете. Кажи им каквото трябва.

Малахиас гневно се изчерви.

— Аз… аз не се казвам Малахиас. Името ми е… Мария.

— Но Мария е момичешко име, — започна Саймън и спря при вида на усмихващата се Гелое. — Момиче? — каза безпомощно той. Вторачи се в лицето на странното момче и внезапно осъзна какво бе то всъщност. — Момиче! — изсумтя той. Чувстваше се страшно глупаво.

Вещицата се закиска.

— Беше очевидно, трябва да призная — или би трябвало да бъде. Тя имаше предимството, че е пътувала с едно момче и с един трол, както и това, че опасните преживелици объркват хората, но аз й казах, че измамата не може да трае дълго.

— Особено през целия път до Наглимунд, а аз съм се запътила натам. — Мария разтърка очите си. — Нося важно съобщение за принц Джосуа от неговата племенница Мириамел. Моля ви не ме питайте какво е, защото не мога да ви кажа.

— Ами сестра ти? — попита Бинабик. — Тя няма да може да издържи дългия път. — Той също оглеждаше с присвити очи Мария, сякаш се мъчеше да разбере как е бил изигран. Сега Мария му изглеждаше съвсем като девойка.

— Тя не ми е сестра — тъжно каза Мария. — Лелет беше прислужница на принцесата. Бяхме много близки. Страхуваше се да остане в замъка без мен и много искаше да дойде. — Тя погледна спящото дете. — В никакъв случай не трябваше да я взимам със себе си. Опитах се да я изтегля на дървото, преди кучетата да ни хванат. Само ако бях по-силна…

— Не е ясно — намеси се Гелое — дали малкото момиче изобщо ще може да пътува. Все още е на ръба на смъртта. Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е истината. Трябва да я оставите при мен.

Мария се опита да възрази, но Гелое не искаше и да чуе. Саймън се обезпокои, като видя нещо като искрица на облекчение в очите на девойката. Ядоса се, като си помисли, че тя би изоставила раненото дете независимо колко важно бе посланието до принца.

— Е — каза Бинабик, — докъде стигнахме? Все така трябва да стигнем до Наглимунд, а сме заклещени сред левги гъсти гори и стръмните склонове на Велдхелм. Да не говорим за тези, които ще ни преследват.

Гелое сериозно се замисли.

— Струва ми се — каза тя, — че трябва да прекосите гората и да стигнете до Да’ай Чикица. Това е старо поселище на ситите, отдавна запустяло, разбира се. Там можете да намерите Стаил — стар път между хълмовете, още от времето, когато ситите редовно са пътували оттам до Асу’а — Хейхолт. Сега не го използва никой, освен животните, ала това ще е най-лесният и безопасен маршрут. Сутринта ще ви дам карта. Да, Да’ай Чикица. — Дълбоко в жълтите й очи припламна светлинка и тя бавно наклони глава, сякаш бе потънала в мислите си. Миг по-късно примигна и възвърна обичайната си живост. — Сега трябва да поспите. Всички трябва да поспим. Събитията от днешния ден ме изтощиха и сега съм крехка като върбова клонка.

Саймън не мислеше така. Смяташе, че вещицата е силна като дъб. Ала, както предположи, дори дъбът може да пострада по време на буря.

По-късно, докато лежеше сгушен в наметалото си и чувстваше тежестта на топлото тяло на Куантака в краката си, се опита да изгони мислите за планината. Тези неща бяха твърде непонятни, твърде мрачни. Вместо това се зачуди какво ли си е помислила за него Мария. Момче, както го бе нарекла Гелое, момче, което не знае как изглежда едно момиче. Не беше честно — кога бе имал време да се замисли за това?

Защо го следеше тя в Хейхолт? По поръчение на принцесата? И ако Мария е била в църковния двор — защо? Откъде знаеше името му? Защо си е направила труда да го научи? Той изобщо не можеше да си спомни да я е виждал в замъка — поне не като момиче.

Когато най-после се унесе в сън, като малка лодка, теглена навътре в черен океан, той сякаш следваше отслабваща светлина, едно малко ярко петно в далечината. Зад прозорците дъждът плакнеше тъмната огледална повърхност на езерото.

27. Ефирните кули

Опита се да не обръща внимание на поставената върху рамото му ръка, но не се получи. Отвори очи и видя все още потъналата в мрак стая. Само два кръстосани лъча звездна светлина подсказваха къде са прозорците.

— Остави ме да поспя — изпъшка той. — Още е твърде рано!

— Ставай, момче! — чу дрезгав шепот. Беше Гелое, облякла свободно спускаща се около тялото й рокля. — Нямаме време за губене.

Като премигваше със смъдящи очи, Саймън видя застаналия зад коленичилата жена Бинабик спокойно да пренарежда торбата си.

— Какво става? — попита той, но тролът изглеждаше твърде зает и не отговори.

— Бях навън — каза Гелое. — Край езерото има някакви хора — предполагам, че са мъжете, които ви преследват.

Саймън бързо седна и посегна към обувките си. В полумрака всичко изглеждаше нереално; все пак усети учестените удари на сърцето си.

— Усирис! — възкликна тихо Саймън. — Какво ще правим? Дали ще ни нападнат?

— Не знам — отвърна Гелое и го побутна да отиде да събуди Малахиас — не, Мария, припомни си той. — Има два лагера — продължи тя, — единият на отатъшния край на езерото до вливащия се в него поток, а другият недалеч оттук. Или знаят чий е този дом и обмислят какво да направят, или засега въобще не подозират за съществуването на хижата. Може да са пристигнали, след като изгасихме свещите.

На Саймън внезапно му хрумна да зададе въпрос.

— Откъде знаете, че са навън, на отсрещния бряг? — Той погледна през прозореца. Езерото все така тънеше в мъгла и не се виждаха никакви лагерни огньове. — Съвсем тъмно е — обърна се отново към Гелое той.

Дрехите й изобщо не бяха подходящи да се скита из горите. Беше боса!

Но щом огледа набързо навлечената рокля и полепналите по лицето и косата й капки роса, си спомни за големите криле на бухала, който летеше пред тях, докато приближаваха езерото. Все още усещаше силните нокти, които го отнесоха, когато противното нещо на Пътя на сънищата се опита да го лиши от живот.

— Вероятно няма значение, нали? — заключи той. — Единственото, което има значение, е, че знаем, че са отвън.

Въпреки оскъдната лунна светлина Саймън видя вещицата да се усмихва.

— Напълно си прав, момче — каза тихо тя и отиде да помогне на Бинабик да напълни още две торби — по една за Саймън и за Мария.

— Чуй ме — обърна се Гелое към Саймън, когато той се приближи вече облечен към тях. — Няма съмнение, че трябва да тръгнете сега, преди зазоряване — тя присви за миг очи срещу звездите, — а то ще настъпи съвсем скоро. Въпросът е как?

— Всичко, на което можем да се надяваме — измърмори Бинабик, — е да опитаме да се промъкнем съвсем тихо покрай тях. Със сигурност не можем да летим — някак горчиво се усмихна той.

Мария, която връзваше на вързоп едно наметало, се вторачи недоумяващо в трола.

— Да — обади се със сериозен тон Гелое. — Но се съмнявам да успеете да се промъкнете покрай тези ужасни хрътки. Не можете да летите, но можете да се измъкнете по вода. Под къщата съм завързала една лодка. Не е голяма, но ще побере всички ви — дори и Куантака, ако стои мирна.

Тя погали нежно вълчицата зад ушите и тя се отърка в нея.

— И каква полза от това? — попита Бинабик. — Трябва ли да гребем до средата на езерото, за да им дадем възможност на сутринта да доплуват и да ни хванат?

Той приключи с опаковането и подаде едната торба на Саймън, а другата на момичето.

— Има един поток, който се влива в езерото — продължи Гелое. — Малък е и не е много буен, дори е по-спокоен от този, по който сте минали на идване. С гребане все ще можете да се измъкнете някак от езерото и да поемете нагоре по него. — Леко смръщеното й лице беше по-скоро замислено, отколкото загрижено. — За съжаление, потокът минава покрай единия лагер. Е, това не е причина за излишна тревога. Просто ще трябва да гребете безшумно. Може дори да улесни бягството ви. Глупак като вашия барон Хийферт — повярвайте ми, имала съм вземане-даване с него и подобни нему! — не би повярвал, че жертвите му биха се промъкнали толкова наблизо.

— Хийферт не е човекът, от когото се плаша — отвърна Бинабик. — Безпокои ме този, който в действителност води преследването — черният римър Инген Джегер.

— По всяка вероятност той даже не спи — добави Саймън.

Изпита неприятно усещане само при мисълта за този човек. Гелое направи кисела физиономия.

— Тогава не се бойте. Или поне не позволявайте страхът да ви парализира. Може да възникне едно или друго непредвидено нещо… човек никога не знае. — Тя се обърна към Саймън. — Ела, момче, ти си добре сложен. Помогни ми да развържа лодката и да я преместя безшумно до предния понтон.

— Виждаш ли? — прошепна Гелое и посочи нещо тъмно, чието отражение се клатушкаше на повърхността на абаносовочерното езеро близо до ъгъла на наколната хижа. Вече до колене във водата, Саймън кимна. — Тогава действай тихо — каза тя. Момчето си помисли, че предупреждението е напълно излишно.

Докато газеше във водата, с глава на височината на пода на наколната хижа, Саймън реши, че не се е излъгал миналия следобед, когато усети, че нещата около дома на Гелое са някак си променени. Онова дърво там, с корени наполовина потопени във водата: беше го видял още първия ден, като пристигнаха, но тогава — можеше да се закълне в Усирис! — то стоеше от другата страна на хижата, близо до вратата. Как беше възможно едно дърво да се движи?

Напипа въжето, с което беше вързана лодката, и продължи да мести пръстите си, докато се натъкна на мястото, където то беше вързано за някаква халка, висяща от пода на колибата. Наведе се да разхлаби възела и сбърчи нос, защото усети странно зловоние. Дали идваше от езерото, или от самата къща? В миризмата на влажно дърво и плесен се долавяше и някакъв непознат мирис на животно — топъл и мускусен, но не и неприятен.

Сенките леко проблясваха на звездната светлина; виждаше даже възела! Удоволствието, което изпита от това и от последвалото бързо развързване, беше помрачено от смразяващата мисъл, че скоро ще се зазори: избледняващият мрак беше негов приятел. Щом разхлаби въжето, Саймън започна да гази назад, като безшумно теглеше лодката. Можеше да отгатне, че неясният силует, който виждаше да седи свит до дългата дъска, стърчаща пред входа на колибата, е Гелое; тръгна към нея, като вървеше възможно най-бързо… и се препъна.

Почти падна на коляно, цопна, сподави стона си и бързо се изправи. Какво го беше спънало? Приличаше на пън. Опита се да прекрачи препятствието, но единственото, което успя да направи, беше да стъпи с босия си крак право върху него и се наложи да потисне желанието си да изкрещи. Въпреки че предметът лежеше неподвижно и стабилно, Саймън го усещаше като нещо люспесто, подобно на рибите, на щуките в крепостния ров на Хейхолт или пък на статуетките, които Моргенес беше подредил по лавиците си. Когато вълните се успокоиха и дочу тихия, но предпазлив глас на Гелое, която го питаше дали се е ударил, той погледна надолу.

Макар че в тъмната вода не се виждаше почти нищо, Саймън беше сигурен, че съзира очертанията на някакъв странен дънер, или по-скоро на някакъв огромен клон, тъй като виждаше, че това, в което се беше спънал и което лежеше на плиткото под водата, е свързано с още два чворести клона. Всички те, изглежда, се съединяваха при основата на една от двете колони, които крепяха простиращата се над езерото къща.

И докато внимателно стъпваше покрай тях, като вървеше тихо през водата към мержелеещата се сянка на Гелое, Саймън внезапно осъзна, че това, на което в действителност му приличат корените на дървото — или клоните, или каквото и друго да беше — са някакви чудовищни крака. Нокти, и по-точно нокти на птица. Що за странно хрумване! На една къща не са й необходими птичи крака, освен ако не трябва да се изправя и да ходи.

Докато Гелое завързваше лодката, Саймън стоеше напълно безшумно.

Всичко и всички се побраха в малката лодка: Бинабик седеше при заострения нос, Мария — в средата, а Саймън с неспокойната. Куантака между коленете си — на кърмата. Беше очевидно, че вълчицата не се чувства удобно; когато Бинабик й заповяда да се качи в малката лодка, тя изскимтя и се възпротиви. В крайна сметка се наложи господарят й да я плесне леко през муцуната. Притеснението, изписано на лицето на дребосъка, се виждаше ясно дори и в нощния сумрак.

Луната се беше оттеглила далече на запад в тъмносиния хоризонт на развиделяващото се небе. Гелое им подаде греблата и се изправи.

— Мисля, че след като излезете от езерото и плавате малко нагоре по потока, трябва да извадите лодката на суша и да я пренесете през гората Илфуент. Не е прекалено тежка, а и няма да ви се наложи да я носите дълго. Реката тече в същата посока, в която сте и вие, и би трябвало да ви изведе до Да’ай Чикица.

Бинабик вдигна греблото и оттласна лодката от гредите на хижата. Докато бавно се отдалечаваха, Гелое стоеше нагазила до колене в езерото.

— Помнете — прошепна тя, — щом стигнете потока, който се влива в езерото, потопете греблата във водата. Тишина! Тя ще ви спаси.

Саймън вдигна ръка.

— Сбогом, валада Гелое.

— Сбогом, млади скитнико. — Макар че бяха едва на три лакътя от нея, гласът й вече заглъхваше. — Късмет на всички ви. Забравете страха! Аз ще се грижа добре за момиченцето. — Те се отдалечаваха безшумно, а вещицата постепенно се превърна в неясна сянка, застанала пред предните колове, поддържащи хижата над водата.

Носът на малката лодка пореше водата като бръснач — коприна. Всички наведоха глави, когато Бинабик им даде знак, и тролът безшумно насочи лодката към средата на обвитото в мъгла езеро. Саймън се сгуши в гъстата козина на Куантака и загледа как зад лодката по повърхността на езерото се образуват кръгчета; първо си помисли, че навярно са риби, събудили се рано, за да закусят с мухи и комари. После усети как една капка падна на врата му, а след нея — и още една. Дъждът беше завалял отново.

Когато наближиха средата на езерото, проправяйки си път сред лилиите, пръснати по водната повърхност, сякаш обсипваха пътя на завръщащ се герой, небето започна да се развиделява. Зората не беше предупредила за идването си: чак след няколко часа слънцето щеше да излезе иззад облаците и да заблести. Сякаш някой беше смъкнал от небето един черен слой — първия от множество воали. Редицата дървета, които преди образуваха неясно петно на хоризонта, доби очертания на заслон от очертани на тъмносивото небе върхари. Водата около тях приличаше на черно стъкло, но някои от нещата на брега вече се виждаха. Белезникавите корени на дърветата, които приличаха на преплетени крака на просяци, матовият сребрист блясък на някаква оголена скала — всичко това заобикаляше тайнственото езеро като придворни в някакъв дворец, които очакват появата на актьорите; нещата постепенно се преобразяваха от сиви нощни сенки в изпълнени с живот творения на деня.

Мария внезапно се наведе, за да погледне през носа на лодката, и Куантака се стресна и се сви. Момичето се опита да каже нещо, после се сети, че трябва да мълчи, и само посочи с пръст малко вдясно от носа.

Саймън се вгледа и видя странен силует, разположен сред безразборно разхвърляните, но същевременно някак симетрично разположени дървета; нещо квадратно, като пън, който се различаваше от другите пънове по цвета си — шатра от раиран син плат.

Точно зад нея вече се виждаха още няколко — три или четири, Саймън се намръщи, а после се усмихна презрително. Съвсем в стила на барон Хийферт — дори само това, което беше чул през времето, прекарано в замъка, му беше достатъчно да се сети, че това е именно той — да донесе подобни луксозни вещи насред дивите гори.

Веднага след опънатите шатри брегът на езерото се спускаше надолу и изчезваше на разстояние от няколко лакътя, а после пак се появяваше, като по средата се образуваше тъмно пространство, сякаш някой беше отхапал парче от земята. В този участък клоните на дърветата се спускаха ниско до водата; беше невъзможно да се види дали притокът наистина е там, но Саймън беше сигурен в това.

„Точно както каза Гелое! — помисли си той. — Тя има наистина много, много остър поглед — но това не бива да ме изненадва кой знае колко, нали?“

Саймън посочи тъмната пролука и Бинабик кимна утвърдително: той също я беше видял.

Когато наближиха притихналия лагер, Бинабик трябваше да гребе по-усърдно, за да могат да се движат с необходимата скорост; Саймън — мислеше, че би следвало да усетят течение от вливането на притока — внимателно вдигна греблото си, но Бинабик видя движението му с периферното си зрение, обърна се, поклати глава и промълви съвсем тихо: „Не още“.

Докато преминаваха на по-малко от трийсет лакътя от брега, Саймън забеляза един тъмен силует, който вървеше между стените от небесносин плат. Гърлото му се стегна. Беше часови: под наметалото му се виждаше матовият блясък на метал. Вероятно гледаше към тях, но беше трудно да се каже, тъй като беше вдигнал качулката на наметалото си.

След секунди и останалите го видяха. Бинабик извади от водата греблото си и всички се наведоха, за да се прикрият възможно най-добре. Дори войникът случайно да погледнеше към езерото, може би нямаше да ги забележи, или щеше да помисли малката лодка за носещ се по водата дънер. Саймън обаче беше убеден, че в действителност това е едно твърде дръзко начинание. Той беше наясно, че ако мъжът се обърне, няма как да не ги види, при положение че бяха толкова близо.

Макар че лодката се движеше съвсем бавно, черната дупка на брега скоро изникна пред очите им. Това наистина беше потокът, който се вливаше в езерото: Саймън виждаше как на няколко метра нагоре по него се образуват малки вълни, тъй като водата минаваше покрай един заоблен камък. Почти бяха спрели да се движат; в действителност носът на лодката започна да се върти, тласкан от слабото течение. Скоро трябваше да потопят греблата във водата, защото в противен случай щяха да бъдат изхвърлени на брега точно срещу сините шатри.

И тогава войникът, приключил с огледа на онова, което беше привлякло вниманието му към отсрещния край на лагера, се обърна и се загледа към езерото.

Само след миг, още преди надигащият се ужас да ги обземе, една тъмна сянка се спусна от дърветата край лагера и бавно полетя към часовия. Носеше се между клоните като огромно сиво листо и надвисна над врата на войника — но това листо имаше нокти и когато ги усети да се вкопчват в него, той извика ужасен и изпусна копието си, а после започна да удря съществото, което го беше нападнало. Сивият силует отхвръкна, пляскайки с криле, и закръжи над главата на войника, така че той да не може да го стигне. Като стисна силно врата си, човекът изкрещя отново, после започна да рови из калта, за да търси копието си.

— Сега! — изсъска Бинабик. — Гребете! — Саймън и Мария също спуснаха греблата във водата и загребаха отчаяно. Тъй като водата течеше силно около клатушкащата се лодка, при първите загребвания усетиха известно затруднение. После започнаха да напредват по-лесно и след броени минути си проправяха път срещу силното течение на потока, промушвайки се под надвисналите клони.

Саймън погледна назад към гологлавия часови, който подскачаше и се бранеше от птицата. Неколцина от останалите мъже бяха станали от постелите си и се смееха на другаря си, който беше изпуснал копието си и хвърляше по лудата страшна птица камъни.

Докато с усилие напредваха срещу силното течение — изненадващо силно, като се имаше предвид, че повърхността беше напълно спокойна — Саймън се усмихна победоносно.

Самото гребане беше така изтощително, че даже и да не им се искаше да мълчат, трябваше да положат доста усилия, за да водят какъвто и да било разговор. Час по-късно най-сетне намериха малък заблатен залив, където можеха да поспрат и да отдъхнат сред тръстиките.

Слънцето се беше изкачило доста високо — блестящо петно зад перления балдахин от облаци, покриващ небето. Гората и реката все още бяха покрити с воал от мъгла и заобикалящата ги местност приличаше на приказен пейзаж.

Саймън гледаше Мария, наведена над торбата и подпряла брадичка с ръката си. Струваше му се странно, че я беше взел за момче. Това, което преди му изглеждаше като лукавство, като острота на чертите — необичайно при момчетата, сега го възприемаше като изтънченост. Цялото й същество издаваше напрежение; Саймън се взираше в поруменелите й страни и погледът му се плъзна надолу по бялата извивка на изопнатата й шия до нежната, но ясно очертана издатина на ключицата й, където мъжката риза, която носеше, беше разкопчана до гърлото.

„Тя не е закръглена… не и като Хепсибах — размишляваше той. — Хм! Ще ми се да видя как Хепсибах се преструва на момче! Макар и слаба, Мария пак притежава някаква особена красота. Косата й е така наситено черна…“

Мария затвори очи. Продължаваше да диша дълбоко. Саймън разсеяно погали широката глава на Куантака.

— Бива я, нали? — весело попита Бинабик и Саймън го зяпна стреснато.

— Какво?

— Лодката — каза Бинабик. — Бива си я. И сигурно е лека! Мисля, че няма да ни е особено трудно да я носим по суша до Илфуент.

— А, лодката… — каза Саймън и закима като селски идиот. — Да, наистина си я бива.

Мария се изправи и попита:

— Сега ли ще опитаме да пресечем до другия поток?

Когато се обърна и погледна към гората, която се виждаше между тръстиките, Саймън забеляза тъмните кръгове под очите й и напрегнатия й поглед. Все още беше донякъде потиснат от това, че тя изпита облекчение, когато Гелое сама предложи да се грижи за детето, но се радваше да види, че поне от време на време мисли, че не е просто едно от момичетата, които непрекъснато се смеят и шегуват.

„Ами разбира се, че не е — мина му през ума миг по-късно. — Впрочем, не мисля, че досега съм я виждал да се смее. Не че обстоятелствата не са ужасни — но и аз невинаги съм намръщен и унил“.

— Може би това е добра идея — каза в отговор на въпроса на Мария Бинабик. — Предполагам, че шумът, който идва отгоре по реката, е от някой голям бързей или праг. Ако е така, не ни остава друг избор, освен да пренесем лодката. Може би Саймън ще отиде да провери.

— На колко години си? — попита Саймън Мария. Изненадан, Бинабик се обърна и се вторачи в него. Мария стисна устни и продължително изгледа момчето.

— На… — започна тя, после спря. — През октандер ще навърша шестнадесет.

— Значи на петнадесет — каза Саймън с известно самодоволство.

— А ти? — попита на свой ред момичето.

Саймън се наежи.

— На петнадесет!

Бинабик се изкашля.

— Наистина е хубаво и добре спътниците да се опознаят, но… може би по-късно. Саймън, би ли отишъл да разбереш дали това пред нас наистина е праг?

Младежът тъкмо щеше да се съгласи, когато внезапно се отказа от тази идея. Нима беше момче за всичко? Едно дете, което хуква да проучва нещата вместо възрастните? Кой всъщност беше решил да спаси глупавото момиче на дървото?

— Какво ни интересува, след като така или иначе ще трябва да минем през него, независимо какво е? — каза той. — Нека просто да го направим.

Тролът го изгледа продължително и накрая кимна.

— Добре. И без това мисля, че на приятелката ми Куантака ще й дойде добре да се поразтъпче. — Той се обърна към Мария. — Предполагам знаеш, че вълците не могат да плуват.

Мария гледа известно време Бинабик, сякаш той беше по-странен от Саймън, после се разсмя звънливо.

— Това е самата истина!

Въпреки че лодката наистина се оказа лека като перце, срещнаха известни трудности, докато я носеха под надвисналите клони и през пълзящите растения. За да я поддържат на височина, при която и тролът и момичето да помагат при носенето, трябваше да я крепят така, че острият връх на кърмата непрекъснато удряше гърдите на Саймън. Докато вървеше, той не виждаше краката си, поради което често се спъваше в храстите. Дъждът проникваше през надвисналата мрежа от клони и листа, а ръцете на Саймън бяха заети и той не можеше даже да избърше стичащите се в очите му капки. Определено не беше в най-доброто си настроение.

— Бинабик, колко още остава? — най-сетне попита Саймън. — Усирис, тази проклета лодка направо ми разглоби гръдния кош.

— Надявам се, че не е далече — извика тролът; гласът му отекна някак странно изпод корпуса от кора. — Гелое каза, че в един дълъг участък потокът, който се влива в езерото, и Илфуент вървят успоредно, само на около четвърт левга. Би трябвало скоро да стигнем.

— Дано да е по-скоро — каза мрачно Саймън. Вървящата пред него Мария издаде звук, за който той беше сигурен, че изразява презрение — вероятно презрение към него. Саймън се намръщи страховито под полепналата по челото му мокра червена коса.

Най-сетне сред лекото барабанене на дъждовните капки по листата се открои още един шум — приглушено клокочене, което накара Саймън да си представи стая, пълна с бърборещи хора. Куантака се втурна напред, промушвайки се шумно през шубраците.

— Ха! — промърмори Бинабик и пусна своя край на лодката на земята. — Виждате ли? Стигнахме! Т’си Сухясей!

— Мисля, че името беше Илфуент. — Мария разтри рамото си, на което беше носила лодката. — Или това са думите, които троловете винаги казват, когато открият река?

Бинабик се усмихна.

— Не. Това е ситско име. Тази река донякъде е ситска, тъй като докато Да’ай Чикица е бил техен град, ситите често са плавали по нея. Това би трябвало да ти е известно. На езика, на който се е говорило някога в Еркинланд, Илфуент означава Ситската река.

— В такъв случай какво… какво каза, че означава? — попита Мария.

— Т’си Сухясей? — Бинабик се замисли. — Трудно е да се каже точно. Означава приблизително „Кръвта й е студена“.

— Кръвта? — попита Саймън, докато чистеше калта от обувките си си с една пръчка. — Чия кръв?

— На гората — отговори Бинабик. — Хайде. Можеш да отмиеш тази кал във водата.

Свалиха лодката до брега, като изпочупиха доста клони, докато минат през гъсталаците до реката — много по-голяма от потока, който се вливаше в езерото, и явно с много по-силно течение. Като най-висок, Саймън нагази до колене във водата, за да поеме лодката — и обувките му наистина се измиха, че и отгоре. Саймън придържаше клатушкащата се лодка, за да могат Мария и тролът да качат първо изплашената Куантака — без особена помощ от нейна страна, — а после да се качат и самите те. Той се качи последен и седна на кърмата.

— Саймън, твоето място — каза му сериозно Бинабик — налага голяма отговорност. При такова силно течение няма да е особено нужно да гребем, но ти трябва да поддържаш курса и да викаш, когато пред нас има скали, така че да ги избегнем с общи усилия.

— Мога да се справя — бързо отговори Саймън. Бинабик кимна и пусна дългия клон, който стискаше здраво; лодката с лекота се отдалечи от брега и пое по развълнувания Илфуент.

В началото на Саймън му беше малко трудно. Някои от камъните, които трябваше да избягват, даже не се виждаха под огледалната водна повърхност; въпреки това лежаха точно под нея и само блестящите вълнички, които се образуваха над тях, загатваха за присъствието им. Първата скала, която Саймън пропусна да види, одраска здравата корпуса; чу се ужасен звук, който за миг изплаши всички, но малката лодка отскочи от изникналия камък като овца, бягаща от ножиците за стригане. Скоро Саймън придоби опит; на места лодката сякаш едва докосваше водната повърхност, лека като лист, носен от бушуващата река.

Когато стигнаха до един по-спокоен участък, Саймън усети как сърцето му забива ускорено. Реката дърпаше отпуснатото му гребло, сякаш си играеше с него. Той си спомни как се беше катерил по стената на високата кула в Хейхолт — останал без дъх от усещането за собствената си сила при вида на ширналите се далече под него полета. Сети се и за влизането си в камбанарията на Кулата на Зеления ангел, за гледката, която представляваха струпаните къщи на Ерчестър, за чувството, което беше изпитал, докато разглеждаше необятния свят, а вятърът брулеше лицето му. Сега, седнал на кърмата на малката лодка, той пак се чувстваше като частица от света, издигнала се високо, много високо, сякаш пролетният вятър я носеше над върховете на дърветата.

— Усирис бе мореплавател, — запя внезапно той; думите бързо нахлуваха в съзнанието му. Когато беше съвсем малък, някой му беше пял тази песен.

Бинабик и Мария го загледаха. Саймън се разсмя.

Саймън замълча.

— Защо спря? — попита Бинабик. Мария продължаваше да гледа съсредоточено.

— Това е всичко, което знам — каза Саймън и потопи греблото във водата. — Не знам дори откъде е тази песен. Мисля, че я пееше едно от момчетата, с които живеех, докато бях съвсем малък.

Бинабик се усмихна.

— Мисля, че песента е изключително подходяща за пътуване по река, макар че някои от подробностите не са напълно достоверни от историческа гледна точка. Сигурен ли си, че не можеш да си спомниш още малко?

— Това е всичко. — Фактът, че не успя да си спомни, не го притесни кой знае колко. Само един-едничък час по реката беше възстановил напълно доброто му настроение. Някога беше плавал с една рибарска лодка в залива и това му беше доставило голямо удоволствие… Но усещането, което изпитваше сега при гледката на гората наоколо и возенето в крехката лодка — уязвима, но подвижна като жребче, беше несравнимо.

— Аз не знам никакви песни за плаване — каза тролът, доволен от промяната в настроението на Саймън. — В планинския Канук реките са покрити с лед и ги използваме само за ловене на риба през дупки, които пробиваме за тази цел. Бих могъл да изпея нещо за могъщия Чуку и неговите приключения…

— Аз знам една песен за реката — каза Мария и прокара нежната си бяла ръка през сплъстилата се на челото й черна коса. — По улиците на Меремунд непрекъснато се пеят моряшки песни.

— Меремунд? — попита Саймън. — Как е възможно едно момиче от замъка да е ходило в Меремунд?

Мария сви презрително устни.

— А къде мислиш са живели принцесата и нейните придворни, преди да дойдат в Хейхолт — в пустеещите земи на Наскаду? — изсумтя тя. — Разбира се, че в Меремунд. Това е най-красивият град на света. В околностите му се намира мястото, където голямата река Гленивент се влива в океана. Ти не би могъл да знаеш, тъй като не си бил там. — Мария се разсмя лукаво. — Момче от замъка.

— Изпей я тогава! — каза Бинабик и размаха ръка. — Реката иска да слуша. Гората също!

— Предполагам, че ще си я припомня — каза тя и погледна лукаво Саймън, който на свой ред я изгледа надменно — забележката й не беше помрачила жизнерадостта му. — Това е песен за моряк, — продължи момичето, после прочисти гърлото си и запя — в началото колебливо, а след това по-уверено, с мелодичен гърлен глас.

Когато Мария пак стигна до припева, Саймън и Бинабик вече бяха запомнили думите и се присъединиха. Крясъците и виковете им се носеха по бързо течащия Илфуент. Куантака беше свила уши.

— О, Океанът е въпросът, но отговорът е Реката… — пееше с пълен глас Саймън. Отново плаваха между скали. Когато преодоляха препятствията и навлязоха в спокойни води, вече не им беше останала сила за пеене. Въпреки всичко Саймън продължаваше да се смее и когато от сивите облаци, надвиснали над дърветата, заваля още по-силно, той вдигна брадичката си и започна да лови капките с език.

— Вали — каза Бинабик и сви вежди под полепналата по челото му коса. — Май ще се измокрим.

Кратката тишина беше нарушена от високия силен смях на трола.

Когато започна да се здрачава, изкараха лодката на брега и направиха лагер. След като успя да запали влажните съчки с жълтия барут, който носеше в чантата си, Бинабик извади от един от пакетите на Гелое пресни плодове и зеленчуци. Оставена да прави каквото си ще, Куантака се шмугна в храсталаците и когато се върна, козината й беше съвсем подгизнала, а по муцуната й се стичаха струйки кръв. Саймън погледна Мария, която съсредоточено смучеше една костилка от праскова. Искаше му се да види как ще реагира на тази проява на жестокия нрав на вълчицата, но даже и да бе забелязала нещо, девойката не показа ни най-малко смущение.

„Сигурно е работила в кухнята на замъка — предположи той. — И все пак се обзалагам, че ако можех да пусна в наметалото й някой от препарираните гущери на Моргенес, ще подскочи“.

Докато си мислеше за работата й в кухнята, се зачуди какви по-точно са били задълженията й като слугиня на принцесата и си зададе въпроса защо го беше шпионирала. Но когато се опита да я попита за принцесата, тя само поклати глава и каза, че докато съобщението не стигне до Наглимунд, не може да говори абсолютно нищо за господарката или за работата си.

— Надявам се да извиниш любопитството ми — каза Бинабик, който разглобяваше тояжката си, за да извади свирката, — но какво смяташ да правиш, ако Джосуа не е в Наглимунд и не може да получи известието?

Този въпрос явно обезпокои Мария, но тя отново не каза нищо. Саймън се изкушаваше да попита Бинабик за собствените им планове, за Да’ай Чикица и Стайл, но тролът вече свиреше тихичко на свирката. Величествената Алдхеорте беше цялата покрита с черната завивка на нощта и само огънят проблясваше в мрака. Саймън и Мария слушаха, а Бинабик пееше и песента му отекваше сред покритите с дъждовни капки дървета.

На следващия ден поеха по реката скоро след изгрев-слънце. Ромонът на течащата вода им се струваше вече познат като банална песен: дълги, спокойни участъци, в които лодката им приличаше на твърда скала, върху която седяха и гледаха как дърветата от двете им страни се движат, а после — тръпката от опасността, когато попадналата в бесните бързеи лодка приличаше на гърчеща се уловена риба. В късния предобед дъждът намаля и слънцето заблестя през надвисналите клони, заливайки реката и гората с ярка светлина.

Приятната промяна във времето — някак необичайно студено за късния мая, което накара Саймън да си спомни за заледената планина от сънищата им — повдигна настроението им. Докато плаваха през тунел от надвесени дървета, в който на места случайни слънчеви лъчи проникваха през пролуки в преплетените клони и превръщаха реката в блестящо златно огледало, те си разказваха забавни истории. Като започна малко неохотно, Саймън сподели за хората от замъка, които познаваше — Рейчъл, Тобас кучкаря, който имаше навика да намазва носа си с черно масло за лампи, за да може по-лесно да минава сред поверениците си за един от тях, Питър Позлатения бокал, огромния Рубен и останалите. Бинабик говореше предимно за пътешествията си, за това как на младини посетил противната страна Вран и мрачните, но красиви пустеещи земи на изток от неговия Минтахок. Даже Мария, въпреки първоначалната си сдържаност и неразбираемите теми, за които говореше, разсмя Саймън и Бинабик с имитацията си на спор между човек, плаващ по реката, и моряк и с наблюденията си върху някои съмнителни членове на двора на принцеса Мириамел в Меремунд и Хейхолт.

На втория ден грижите, които помрачаваха мислите на всички, бяха обсъдени само веднъж.

— Бинабик — попита Саймън, докато обядваха на една слънчева морава, — мислиш ли, че сме оставили преследвачите ни далече зад нас? Може ли да има и други, които ни търсят?

Тролът махна една ябълкова семка от брадичката си.

— Не мога да кажа нищо със сигурност, приятелю Саймън, както съм ти казвал и преди. Сигурен съм само в това, че се изплъзнахме и че за момента не ни преследват, но тъй като не знам точно за какво ни търсят, не знам също и дали ще ни открият. Знаят ли, че пътуваме към Наглимунд? Това не е трудно за отгатване. Все пак има три неща в наша полза.

— И кои са те? — попита Мария малко намръщено.

— Първо, в гората е по-лесно да се скриеш, отколкото да намериш някого. — Той вдигна късичкия си пръст. — Второ, ние се движим към Наглимунд по заобиколен път, който почти не се използва от стотици години. — Още един пръст. — Най-сетне, тези хора могат да научат маршрута ни само от Гелое — Бинабик вдигна и трети пръст, — а аз мисля, че това няма да стане.

Точно за това се тревожеше Саймън.

— Няма ли да я наранят? Бинабик, та те имат мечове и копия. Ако разберат, че тя ни помага…

Тролът сериозно поклати глава.

— Мислил съм за това, Саймън. Дъще на планините, наистина съм мислил! Но ти слабо познаваш Гелое. Ако я възприемаш просто като една мъдра селска жена, значи допускаш грешка, грешка, за която хората на Хийферт биха съжалявали, ако не покажат уважение към нея. Валада Гелое живее в Остен Ард от много време: години наред е била в гората, а много, много преди това и сред римърите. Още по-преди е дошла в Набан от юг, а къде е била преди това — никой не знае. Можеш да си сигурен, че знае как да се грижи за себе си — много по-добре от мен, а дори и, както за съжаление се оказа, от добрия Моргенес. — Той взе още една ябълка, последната в чантата. — Но стига толкова тревоги. Реката ни чака, а за да плаваме по-бързо, сърцата ни не трябва да са обременени.

Когато сенките на дърветата се сляха и се спуснаха над реката, Саймън успя да разгадае част от загадките на Илфуент.

Ровеше из чантата си за парче плат, с което да увие ръцете си, защото по тях вече се бяха появили мазоли. Напипа нещо, което му приличаше на парцал, и го извади. Беше Бялата стрела, увита в парче от ризата му. Той се изненада. Усещаше я лека като перце, кацнало на дланта му и готово да отлети при първия случаен порив на вятъра. Внимателно разви парцала.

— Виж — каза Саймън и се пресегна през Куантака, за да я покаже на Мария. — Това е Бялата стрела на ситите. Спасих живота на един сит и той ми я даде. — За миг отново си спомни всичко. — Всъщност я изстреля срещу мен.

Стрелата наистина беше красива: блестеше като сребристата шия на лебед. Мария я разгледа за момент, после я докосна с пръст.

— Хубава е — каза тя, но в тона й нямаше и следа от възхищението, което Саймън беше очаквал да чуе.

— Разбира се, че е хубава! Тя е свещена. Символ на неизплатен дълг. Попитай Бинабик и той ще ти обясни.

— Саймън е прав — обади се тролът от носа на лодката. — Това се случи точно преди да се срещнем.

Мария продължаваше да гледа стрелата незаинтересовано, сякаш умът й беше някъде другаде.

— Наистина е прекрасна — каза тя. В тона й се долавяше малко повече убеденост. — Ти наистина си щастливец, Саймън.

Това го вбеси, без дори да разбира защо. Нима тя не осъзнаваше през какво беше преминал? Църковни дворове, сит, преследвачи, враждата на Върховния крал! Коя беше тя, че си позволяваше да отговаря небрежно, сякаш го успокоява, че е ожулил коляното си?

— Разбира се — каза той. Държеше стрелата пред очите си, така че тя улови един почти хоризонтален лъч светлина и заблестя на фона на движещия се зад нея речен бряг. — Разбира се, като се има предвид късметът, който ми е донесла до този момент — нападения, побои, глад, преследване — може би щеше да е по-добре, ако не я бях получавал. — Той я загледа косо, взрян в гравюрите, които — сложни, но безсмислени — сякаш описваха собствения му живот, откакто напусна Хейхолт.

— Може и да я изхвърля — каза небрежно Саймън. Разбира се, никога нямаше да го направи, но беше изключително приятно да си представи, че е способен на това. — Искам да кажа, какво добро ми е донесла…

По средата на думите му Бинабик извика, за да го предупреди, но Саймън нямаше време да разбере какво става. Лодката се блъсна в една подводна скала и се наклони, така че кърмата цопна във водата. Саймън изпусна стрелата, тя полетя и падна в разпенената вода. Саймън се обърна, за да я хване, но лодката се удари странично в друг подводен камък и момчето падна, а лодката се обърна и се наклони…

Водата беше леденостудена. За един кратък миг му се стори, че пред него се е разтворила пропаст, в която е паднал и е отишъл в страната на непроницаемия мрак. После започна да диша тежко и опита да излезне на повърхността, но бурните води го подхвърляха шеметно. Блъсна се в някаква скала, завъртя се и пак потъна; водната стихия го притискаше от всички страни и изкарваше през устата и носа му въздуха, останал в дробовете му. С големи усилия извади глава над водата и напрегна сетни сили, за да се задържи, докато бясното течение продължаваше да го блъска в скалите. За миг почувства как вятърът докосва лицето му и жадно пое дъх. Закашля се и усети, че благословеният въздух на Усирис достига до горящите му дробове. След това скалите внезапно изчезнаха и водата го понесе спокойно, а той зарита, за да задържи главата си на повърхността. За негова изненада сега лодката беше зад него и тъкмо се промушваше между последните заоблени камъни. Бинабик и Мария гребяха усърдно, с облещени от ужас очи, но Саймън забеляза, че разстоянието между него и тях постепенно се увеличава. Той се носеше надолу по течението и докато лудо въртеше глава на различни страни, видя, че и двата бряга са страшно далече. Жадно пое нова глътка въздух.

— Саймън! — извика Бинабик. — Плувай към нас! Ние не можем да гребем достатъчно бързо!

Той започна да рита, за да се обърне и да заплува към тях, но реката сякаш го дърпаше с хиляди невидими пръсти. Усилията му изглеждаха смехотворни пред непреодолимата сила на течението. Не усещаше краката си, а само ледена бездна там, където трябваше да рита. Нещо цопна до него. Беше греблото на Мария. Тъй като ръцете й бяха по-дълги, тя беше заела мястото на Бинабик на носа и се беше протегнала, но Саймън не успя да се хване за греблото. Куантака стоеше зад момичето и виеше, наведена напред, сякаш за да имитира Мария; заради голямата тежест в предната част лодката се наклони заплашително.

Саймън насочи мисълта си към мястото, където бяха краката му, заповяда им да ритат и протегна ръка. Почти не усети греблото с вкочанените си пръсти, но то все пак беше там, точно там, където трябваше да е.

След като го качиха на борда — една сама по себе си невъзможна задача, защото той тежеше повече от всеки от тях, с изключение на вълчицата — Саймън изхвърли с кашляне и повръщане огромни количества речна вода. После легна на дъното на лодката свит на кълбо, като дишаше тежко и трепереше, а междувременно момичето и тролът търсеха място, където да направят лагер.

Изпълзя сам от лодката, въпреки че нозете му трепереха. Когато се строполи на колене и с благодарност опря ръце на меката земя, Бинабик се пресегна и извади нещо от подгизналата му риза.

— Виж какво се е хванало в дрехите ти — каза Бинабик със загадъчен израз. Беше Бялата стрела. — Хайде да запалим огън, за да се сгрееш, бедни ми Саймън. Може би получи добър урок — суров, но справедлив урок — за това какво се случва, когато злословиш за един ситски дар, докато същевременно плуваш по ситска река.

Саймън беше изтощен толкова, че дори не се смути, когато Бинабик му помогна да си свали дрехите и го загърна в наметалото — просто легна и заспа край благословения огън. Не се изненада, че сънищата му бяха мрачни, пълни със същества, които го сграбчваха и душаха.

На следващата сутрин небето се покри с облаци. На Саймън му беше много зле. Сдъвка и преглътна няколко хапки сушено месо — въпреки негодуванието на разхлабения си стомах — и внимателно се качи в лодката, като този път остави Мария да седне на кърмата, докато самият той се сгуши в средата, притиснат до горещото туловище на Куантака. През целия ден, докато гребяха по реката, Саймън често подремваше. Замайваше се при гледката на плуващото край него неясно зеленикаво петно — така виждаше гората — и усещаше как главата му пари и се подува, подобно на печащ се на жарава картоф. Бинабик и Мария се тревожеха и се редуваха да проверяват температурата му. Саймън внезапно се събуди от леката дрямка, в която се беше унесъл, докато двамата му спътници обядваха, и видя, че са се надвесили над него, а Мария е положила хладната си длан на челото му. „Що за странни родители имам?“ — помисли си той объркано.

Щом здрачът започна да се спуска, те спряха и се установиха за нощувка. Увит в наметалото като невръстно дете, Саймън седеше до огъня и отвиваше ръката си само колкото да може да вземе купичката с бульон, направен от трола — от сушено месо, ряпа и лук.

— Утре трябва да станем с първите слънчеви лъчи — каза Бинабик и предложи на вълчицата листо от ряпа, но Куантака го подуши с подчертано безразличие. — Вече сме близо до Да’ай Чикица. Няма смисъл обаче да стигаме там по здрач, защото не можем да разгледаме хубаво. Още повече, след тази местност трябва да се изкачваме нагоре чак докато стигнем Стайл и би било добре да тръгнем, когато е топло.

Саймън погледна със замъглени очи Бинабик, който извади от един пакет ръкописа на Моргенес и го разви. После клекна край пламтящия огън и наклони страниците, за да вижда по-добре. Така тролът приличаше на дребен монах, който чете молитва от Книгата на Ейдон. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата и отронваше полепналите по листата капки дъжд — последните останки от бурята през деня. Някъде под тях приглушеният рев на течащата вода се сливаше с настойчивото квакане на жабите.

На Саймън му трябваше известно време, за да разбере, че лекият натиск, който усещаше на рамото си, не е просто поредният странен сигнал на болното му, разранено тяло. С усилие изви глава в яката на тежкото си вълнено наметало и извади ръка, за да изгони Куантака. И тогава видя тъмната коса на Мария, разстлана по лакътя му; устата й беше полуотворена, а дишането — леко, като в спокоен сън.

Бинабик се надвеси над него.

— Днес беше тежък, изморителен ден — усмихна се той. — Гребахме доста. Ако не те притеснява много, остави я така за малко. — Тролът отново се загледа в ръкописа.

Както си стоеше облегната на Саймън, Мария се размърда и измърмори нещо. Момчето придърпа по-нагоре наметалото, което му беше дала Гелое; когато то докосна бузата й, Мария каза нещо неразбрано, вдигна ръка и лениво потупа Саймън по гърдите, а после се сгуши още по-плътно в него.

Звукът на равномерното й дишане, току до ушите му, си проправи път между шумовете на реката и тъмната гора и бавно проникна в съзнанието му. Саймън потрепери и усети как очите му натежават и натежават… но сърцето му биеше бързо и именно шумът на кипящата му кръв го унесе и го потопи в топлата тъмнина на съня.

Видяха първия мост на фона на сивата светлина на зората. Очите им бяха все още залепнали от съня, а телата странно отказваха да им се подчиняват, защото бяха станали твърде рано.

Саймън пак беше на кърмата. Въпреки че не се ориентираше добре при насочването на лодката, тъй като поеха по реката още преди зазоряване, той се чувстваше по-добре от предния ден: все още му се виеше свят, но беше в много по-добра форма. Когато завиха при една чупка на реката, която весело подскачаше наоколо им, без да я интересува колко е часът, Саймън видя пред тях нещо, което се извисяваше над водата. Бързо избърса влагата, полепнала по очите му и примигна.

— Бинабик — попита той, като се наведе напред, — това дали е…

— Да, това е мост — весело отвърна тролът. — Мисля, че трябва да е Вратата на жерава.

Реката ги носеше все по-близо и по-близо към моста и те трябваше да гребат, за да удържат лодката. Мостът се издигаше от гъстите шубраци, покриващи единия бряг, и се извисяваше като тънка арка, която се губеше чак в дърветата на отсрещната страна на реката. Изграден от блед, полупрозрачен зелен камък, той изглеждаше крехък, сякаш беше изтъкан от замръзнала морска пяна. Повечето от сложните гравюри сега бяха покрити с мъх и пълзящ бръшлян; там, където се виждаше, повърхността беше ерозирала; листенцата, ивиците и острите ъгли бяха омекотени, загладени от вятъра и дъжда. Малката лодка премина точно под една направена от бледозелен прозрачен камък птичка с разядени от водата разперени криле, кацнала на моста.

За миг се плъзнаха под тясната сянка и излязоха от другата страна. Стори им се, че гората мирише на древност, сякаш бяха прекрачили отворена врата, отвеждаща към миналото.

— Преди много години Алдхеорте превзел речните пътища — каза спокойно Бинабик; всички се бяха обърнали и гледаха смаляващия се мост. — Вероятно един ден и другите творения на ситите ще повехнат.

— Как могат хората да прекосят реката по подобно нещо? — учуди се Мария. — Изглежда толкова… толкова крехък.

— Сега е много по-крехък, отколкото е бил някога, това е сигурно — каза Бинабик замислено. — Но ситите никога не са строили… никога не строят… само заради красотата. Постройките им са стабилни. Та нали най-високата кула в Остен Ард, плод на техните ръце, все още се издига във вашия Хейхолт?

Мария кимна замислено. Саймън прокара пръсти по студената вода.

Минаха под още единадесет моста, или „врати“, както ги наричаше Бинабик — повече, отколкото бяха виждали през живота си досега. Мостовете бележеха навлизането на реката в Да’ай Чикица. На всяка врата беше дадено името на някое животно, както обясняваше тролът, и тя съответстваше на определена фаза на луната. Една след друга преминаха вратите на Лисиците, на Петлите, на Зайците и на Гълъбите, като всяка от тях се различаваше леко от останалите по формата си. Мостовете бяха направени от чист лунен камък или блестящ лапис, но несъмнено бяха плод на едни и същи съзидателни, майсторски ръце.

Слънцето се беше изкачило високо в облачното небе и показваше обяд, когато минаха под Вратата на славеите. От другата страна на този мост, по чиято повърхност бяха гравирани блестящи златисти точици, реката отново завиваше на запад към източния склон на хълмовете Велдхелм, които още не се виждаха. Тук нямаше подводни камъни; реката течеше гладко и спокойно. Саймън тъкмо се канеше да попита нещо Мария, когато Бинабик вдигна ръка.

Видяха я, когато завиха: гора от изключително изящни кули, приличаща на сглобена от бижута мозайка, скрита сред друга, по-голяма гора от дървета. Разположен на двата бряга на реката, градът на ситите сякаш израстваше от самата земя. Сякаш това беше сбъднатата мечта на гората, пресътворена от фин камък — стотици сгради в зелено, бяло и бледосиньо. Градът представляваше гъсталак от тънки като игла каменни тръни, въздушни алеи, приличащи на изплетени от паяк мостове, филигранни кули и минарета, които се извисяваха сред върхарите, подобно на цветя от лед, които искат слънцето да ги погали. Пред тях се разкриваше миналото на света, от което дъхът им спираше, а сърцата им биеха до пръсване. Това беше най-красивото нещо, което Саймън беше виждал.

Но докато плаваха из града, следвайки извивките, които реката правеше покрай тънките колони, те разбраха, че гората постепенно превзема Да’ай Чикица. Покритите с керемиди кули, осеяни с пукнатини, бяха обвити от бръшлян и клони. На много от местата, където някога бе имало врати от дърво или друг нетраен материал, сега каменните контури стърчаха опасно, защото нямаха подпора, и приличаха на бели скелети на огромни морски същества. Зеленината проникваше навсякъде — пълзеше по стените и задушаваше тънките кули с невъзмутимите си листа.

Саймън реши, че донякъде така е по-красиво — сякаш гората — неудовлетворена и неспокойна — сама е съградила този град.

Бинабик наруши тишината с тих, но тържествен като самия миг глас; всеобхващащата зеленина бързо пое ехото.

— Наричат го Дървото на Пеещия вятър: Да’ай Чикица. Можете ли да си представите, някога е бил изпълнен с музика и живот. Зад всички прозорци светели лампи, а по реката плавали ярко боядисани лодки. — Тролът вдигна поглед, за да огледа последния каменен мост, под който минаваха. Мостът беше тесен като перо за писане, а повърхността му беше украсена с орнаменти във формата на грациозни елени с големи рога. — Дървото на Пеещия вятър, — повтори унесено тролът, сякаш потънал в спомени.

Саймън безмълвно насочи малката лодка към едно място на брега, където няколко каменни стъпала водеха до платформа, разположена почти на равнището на водата. Слязоха от лодката и я вързаха за един корен, който се подаваше между напуканите бели камъни. Когато се изкачиха на най-високото стъпало, спряха и смълчани се загледаха в обраслите с лози стени и покритите с мъх коридори. Даже въздухът в разрушения град беше пропит с напрежение, сякаш беше опъната тетива. Куантака също изглеждаше смутена и душеше наоколо със свита опашка. После наостри уши и нададе силен вой.

Свистенето беше почти неуловимо. Някаква издължена сянка пробяга пред лицето на Саймън и с рязко пращене се удари в една стена. Разхвърчаха се парченца зелен камък. Момчето бързо се обърна и погледна зад себе си.

На отсрещния бряг на реката, на по-малко от сто лакътя от тях, стоеше облечен в черно мъж с дълъг лък в ръка. По пътеката зад него се катереха други мъже, облечени в синьо и черно. Един от тях носеше факла.

Черният силует вдигна ръка към устата си и за миг се видя бялата му брада.

— Няма къде да отидете! — Гласът на Инген Джегер беше заглушен от шумовете на реката. — В името на краля, предайте се!

— Лодката! — извика Бинабик, но щом тръгнаха към стъпалата, облеченият в черно Инген подаде на мъжа, носещ факлата, някакъв тънък предмет и той го запали от единия край. Когато приятелите стигнаха до последното стъпало, една огнена стрела прелетя над реката, падна точно в лодката и веднага я подпали. Тролът успя да грабне само един пакет, преди пламъците да препречат пътя му назад. Скрити за секунда от разгарящия се огън, Саймън и Мария хукнаха нагоре по стъпалата, Бинабик тичаше малко след тях. На платформата горе беше Куантака: щураше се и виеше от ужас.

— Тръгвайте! — рязко извика Бинабик. На другия бряг на реката двама стрелци тъкмо заставаха до Инген. Докато тичаше към прикритието на най-близката кула, Саймън чу ужасяващото свистене на още една стрела и я видя да минава над паветата пред него. Други две стрели се забиха в стената на кулата, която сега му се струваше недостижима. Той чу болезнен вик и ужасения писък на Мария.

— Саймън!

Момчето се обърна и видя как Бинабик се свлича на земята в краката й. Вълчицата зави отчаяно.

28. Барабаните от лед

Сутринта на двадесет и четвъртия ден на месец мая слънцето изгря над Хернисадарк и на ярката му светлина златният диск, издигащ се на върха на най-високия покрив в Тайг, заблестя като огнен пръстен. Небето беше синьо, сякаш богът на небесата — Бриниох, беше прогонил с магическата си лескова пръчка облаците, които сега покриваха само високите върхове на мержелеещия се Грианспог.

Неочакваното завръщане на пролетта би трябвало да стопли сърцето на Мейгуин. В цял Хернистир над земите и народа на баща й Лут падаха поройни дъждове и попарващи слани. Цветята измръзваха още в почвата, преди да са поникнали. От изсъхналите клони на дърветата в овощните градини падаха дребни кисели ябълки. Овцете и кравите се прибираха от наводнените пасища с разширени от ужас очи, изплашени от градушката и ураганните ветрове.

На пътеката, по която вървеше Мейгуин, беше кацнал кос. Изчака невъзмутимо приближаването й и едва в последния момент литна, скри се в останалите без листа клони на една череша и зачирика гневно. Мейгуин не му обърна никакво внимание, само повдигна дългата си рокля и тръгна още по-бързо към салона, в който беше баща й.

Когато чу, че някой я вика, първо не реагира, тъй като не искаше да я отклоняват от пътя й. Най-накрая неохотно се обърна. Към нея тичаше природеният й брат Гуитин. Тя спря и го зачака с кръстосани ръце.

С небрежно навлечената си туника и сложената накриво златна огърлица, Гуитин приличаше по-скоро на дете, отколкото на младеж, който е готов за войник. Принцът се засмя самодоволно, но търпеливо я изчака да нагласи огърлицата около врата му. Дългите му буйни кестеняви коси бяха излезли от червената лента, с която ги беше вързал. Когато Мейгуин се пресегна да му върже косата, те застанаха очи в очи, въпреки че Гуитин в никакъв случай не беше нисък за мъж. Мейгуин се намръщи.

— За Бога, Гуитин, виж се на какво приличаш! Би трябвало да изглеждаш по-добре. Един ден ще бъдеш крал!

— И какво общо има това с начина, по който си нося косата? Между впрочем, когато излязох, бях много красив, но за да те настигна, трябваше да тичам по-бързо и от вятъра. Ах, ти, с тези дълги крака!

Мейгуин се изчерви и се обърна настрани. Опитваше се, доколкото й беше възможно, да не мисли за ръста си.

— Е, вече ме настигна. В тронната зала ли отиваш?

— Разбира се. — За миг на лицето на Гуитин се появи сериозно изражение и той подръпна мустаците си. — Имам да казвам някои неща на баща ни.

— Аз също — каза Мейгуин и тръгна. Стъпките им отекваха равномерно; бяха с еднакъв ръст, косите им имаха един и същ червеникав цвят, сякаш бяха изпредени на един и същ чекрък, и всеки външен човек би предположил, че са близнаци, въпреки че Мейгуин беше с пет години по-голяма и двамата не бяха от една майка.

— Снощи е умряло най-хубавата ни свиня — Ейгонуай. Още едно, Гуитин! Какво става? Да не би да има чума, като в Абаингат?

— Ако е чума, — каза сериозно брат й, опипвайки увитата в кожа дръжка на меча си, — знам кой я е донесъл при нас. Този мъж е подвижна зараза. — Той плесна с юмрук дланта си и се изплю. — Моля се само днес да говори както подобава. Бриниох! Тогава на драго сърце ще кръстосам меч с него!

Мейгуин присви очи.

— Не бъди глупак! Гутулф е убил стотици хора. А и колкото и да е странно, той е наш гост в Тайг.

— Гост, който оскърбява баща ми! — изръмжа Гуитин и издърпа лакътя си от нежната хватка на Мейгуин. — Гост, който носи заплахи от един Върховен крал, давещ се в бедното си кралство — един крал, който се перчи, властва с терор и харчи златните монети, сякаш са камъчета, а после се обръща към Хернистир и моли за помощта ни! — Гуитин все повече повишаваше тон и сестра му разтревожено се огледа, да не би някой да ги чува. Виждаха се само стражите пред вратите, на стотина крачки от тях. — Къде беше крал Елиас, когато изгубихме пътя за Наарвед и Елвритшала? Когато разбойници и бог знае още кой нападаха пътя във Фростмарч? — Принцът пак се зачерви и когато вдигна поглед, видя, че Мейгуин не е до него. Обърна се и я видя да стои със скръстени ръце на десетина крачки.

— Свърши ли вече, Гуитин? — попита тя. Той кимна, но сви устни. — Добре тогава. Разликата между баща ни и теб, приятелче, не е само в трийсетте и няколко години. За това време той се е научил кога да говори и кога да мълчи. Ето защо, благодарение на него, един ден ти ще бъдеш крал Гуитин, а не просто херцог на Хернистир.

Дълго време Гуитин само я гледаше.

— Знам — каза най-сетне той. — Явно ме бъркаш с Еолаир, който се кланя даже и на кучетата в Еркинланд. Знам, че Еолаир е всичко за теб — и слънцето, и луната, независимо от това, което мисли за теб, въпреки че си кралска дъщеря — но аз не съм такъв човек. Ние сме хернистирци! Не пълзим пред никого!

Мейгуин беше вцепенена от подигравката с чувствата й към графа на Над Мулах — за когото Гуитин беше напълно прав: той се отнасяше към нея като към някоя глупава неомъжена кралска дъщеря. Но сълзите, от които се притесняваше, не дойдоха; вместо това, щом погледна Гуитин, чието красиво лице се изкриви от презрение, гордост и най-вече от безкрайна загриженост към хората и земите му, тя видя в него пак малкото братче, което беше носила някога на гръб — и което от време на време беше разплаквала.

— Защо се караме, Гуитин? — изморено попита Мейгуин. — Какво помрачи живота в дома ни?

Брат й смутено сведе поглед към ботушите си.

— Добре де, няма — каза той. — Хайде, ела да отидем при баща ни преди графът на Утаниат да дойде, за да се сбогува учтиво.

Прозорците на голямата зала на Тайг бяха широко отворени; в проникващите през тях лъчи танцуваха блестящи прашинки, полетели във въздуха от застланите по пода тръстики. Дебелите греди по стените, направени от дъбовете в гората Сиркоил, бяха наредени така старателно, че помежду им не се процеждаше и капка светлина. Между гредите на високия таван се виждаха хиляди гравюри на хернистирски богове, герои и чудовища. Меката коса светлина, осветяваща лакираната им дървена повърхност, ги правеше да изглеждат като преплетени едни в други.

В далечния край на стаята, където ярката светлина обливаше всичко, крал Лут-уб-Литин седеше в огромния си дъбов трон, а над главата му висеше започваща още от облегалката гравюра на еленова глава, на чийто дървен череп бяха сложени истински рога. Кралят ядеше с костена лъжица овесена каша с мед. Инахуен, младата му жена, беше седнала отстрани на един по-малък стол и бродираше фини бодове по ръба на една от робите на Лут.

Стражите чукнаха с върховете на копията по щитовете си два пъти, с което известиха пристигането на Гуитин. При идването на някой по-нископоставен благородник, например граф Еолаир, те чукваха само веднъж, за краля — три пъти, а за Мейгуин просто не чукаха. Лут вдигна поглед и се усмихна, после остави купата на облегалката на стола и избърса сивите си мустаци в ръкава си. Инахуен видя това и погледна Мейгуин отчаяно — съзаклятнически поглед между две жени. Дъщерята на краля се ядоса. Мейгуин никога не успя да свикне достатъчно с майката на Гуитин, Фиата, която зае мястото на собствената й майка (Пенемуай почина, когато Мейгуин беше на четири години), но Фиата поне беше на годините на Лут, а не невръстно момиче като Инахуен! Макар и малко глупава, тази млада златокоса жена беше добросърдечна. В крайна сметка не Инахуен беше виновна, че е третата съпруга на краля.

— Гуитин! — Лут стана и изтръска трохите от гънките на стегнатата си с колан роба. — Не е ли истинско щастие, че днес грее слънце, кажи? А и по всяка вероятност това ще ни помогне да променим настроението на гостите си от Еркинланд. — Той направи кисела физиономия. Изразителните му, интелигентни черти се сбръчкаха в израз на изумление, а веждите му се извиха като дъги над дебелия крив нос, който беше счупил, когато беше момче. — Да го подобрим. Мислиш ли?

— Не, не мисля така, татко, — каза Гуитин и тръгна към краля, който седна в украсения си с еленови рога трон. — И ако смея да кажа, искрено се надявам, че отговорът, който ще им дадеш днес, даже още повече ще влоши настроението им. — Гуитин отпрати един арфист и придърпа табуретката, на която беше седял музикантът, до нозете на краля, току до самия ръб на платформата. — Снощи един от войниците на Гутулф се е бил със стария Краобан. Беше ми много трудно да спра Краобан да не забие стрела в гърба му.

За момент Лут изглеждаше притеснен. После притеснението сякаш отлетя, или по-точно беше скрито зад усмихнатата маска, която Мейгуин познаваше така добре.

„О, татко — помисли си тя, — дори и на теб ти е трудно да се отпуснеш, докато тези копои лаят навсякъде из Тайг“. Мейгуин отиде до платформата и седна на табуретката до Гуитин.

— Вижте — усмихна се унило той, — няма съмнение, че крал Елиас е могъл да бъде и по-взискателен при подбора на дипломатите си. Но днес, след около час, те ще си отидат и мирът пак ще се установи в Хернисадарк. — Кралят щракна с пръсти и един слуга дойде, за да вземе купата с овесената каша. Докато се отдалечаваше, Инахуен го изгледа неодобрително.

— Но — каза с укор тя — ти не си дояде. Какво да правя с баща ти? — добави Инахуен и този път гледаше Мейгуин и й се усмихваше, сякаш и тя като нея самата беше войник, който непрекъснато води битки, за да накара Лут да си изяжда всичко.

Мейгуин, която все още се чудеше как да се държи с майка, по-възрастна от нея само с една година, каза бързо:

— Ейгонуай умря, татко. Най-добрата ни и десетата за този месец свиня. А повечето от останалите много са отслабнали.

Кралят се намръщи.

— Това отвратително време! Ако Елиас можеше да задържи пролетното слънце, бих му платил каквито данъци си поиска. — Той се наведе и опита да погали Мейгуин по ръката, но не успя да я стигне. — Всичко, което можем да направим, е да сложим повече тръстика в кочините, за да стане по-топло. А ако не успеем да направим това, то тогава сме в божиите ръце на Бриниох и Мирка.

Стражите отново почукаха с копията по щитовете си и се появи нервно стискащият ръцете си портиер.

— Ваше величество — извика той, — графът на Утаниат моли за аудиенция.

Лут се усмихна.

— Гостите ни са решили да ни кажат сбогом, преди да яхнат конете си. Разбира се! Моля, веднага въведете граф Гутулф.

Но гостът им, следван от няколко от въоръжените си, макар и не с мечове хора, вече се промушваше зад стария слуга.

Като стигна на пет стъпки от платформата, Гутулф падна на колене.

— Ваше величество… и вие, принце. За мен е чест. — Въпреки че в гласа му нямаше и следа от ирония, в очите му гореше странен пламък. — И принцеса Мейгуин — той се усмихна, — Розата на Хернисадарк.

Мейгуин напрегна всички сили, за да се овладее.

— Сър, Розата на Хернисадарк е само една — каза тя, — и тъй като това е била майката на вашия крал Елиас, наистина съм изненадана от грешката ви.

Гутулф сериозно поклати глава.

— Разбира се, лейди, просто исках да ви направя комплимент, но аз трябва да възразя, тъй като вие нарекохте Елиас мой крал. А по Божията воля не е ли той и ваш крал?

Гуитин се завъртя на табуретката, за да види реакцията на баща си; ризницата му изскърца, одрасквайки дървената платформа.

— Разбира се, разбира се. — Лут махна бавно с ръка, сякаш беше дълбоко под водата. — Минали сме вече по този път и не виждам смисъл да обсъждаме всичко отново. Признавам, че домът ми е задължен на крал Джон. Ние винаги сме го почитали — и в мир, и във война.

— Да. — Графът на Утаниат се изправи и махна прашинките от колената на панталоните си. — Но какво ще кажете за дълга си към крал Елиас? Той прояви голямо търпение…

Инахуен стана и изпусна на земята робата, която беше шила.

— Моля да ме извините — каза задъхано тя и вдигна дрехата, — но има домакински работи, които изискват присъствието ми. — Кралят даде разрешение, махвайки с ръка, и тя бързо, но внимателно се промуши покрай чакащите мъже и безшумно като кошута изчезна през полуотворената врата на тронната зала.

Лут въздъхна спокойно; Мейгуин го погледна и видя бръчките по лицето му, които винаги толкова я бяха изненадвали.

„Той е изморен, а тя — Инахуен — е изплашена — помисли си Мейгуин. — Не мога да разбера обаче как се чувствам аз? Ядосана? Не съм съвсем сигурна — по-скоро изтощена“.

Докато кралят оглеждаше пратеника на Елиас, в стаята като че ли се стъмни. За миг Мейгуин се изплаши, че облаците може да са скрили слънцето, че зимата се завръща; после осъзна, че това се дължи на собственото й усещане за ситуацията, на чувството, че на везните е сложено и нещо друго, а не само душевният мир на баща й.

— Гутулф — поде кралят и гласът му беше натежал, сякаш носеше на раменете си тежко бреме, — днес не се опитвай да ме предизвикваш… но и не си помисляй, че можеш да ме изплашиш. Кралят не прояви никакво разбиране към проблемите на хернистирците. Преживяхме тежка суша, а сега дъждовете, за които хиляди пъти сме благодарили на боговете, стават мор. Кое наказание, с което би могъл да ме заплаши Елиас, може да е по-лошо от това да гледам хората си ужасени, а добитъка ни умиращ от глад? Не мога да платя по-голям данък.

За миг графът на Утаниат остана смълчан, после слисаното му изражение постепенно се смени с нещо, което Мейгуин с тревога определи като тържествуване.

— Няма по-голямо наказание? — каза графът, наслаждавайки се на всяка дума, сякаш даже произнасянето й му доставяше неизмеримо удоволствие. — Няма да платите по-голям данък? — Той изплю една голяма храчка на земята, точно пред трона на краля. Няколко от войниците на Лут извикаха ужасени; арфистът, който свиреше тихо в ъгъла, изпусна инструмента си с един последен фалшив акорд.

— Куче! — скочи Гуитин, като бутна столчето си, измъкна меча си и го опря в гърлото на Гутулф. Графът само го гледаше, повдигайки все по-високо брадичката си.

— Гуитин! — изрева Лут. — Успокой се, по дяволите, успокой се!

Гутулф сви устни.

— Остави го. Давай, пале, убий невъоръжения човек, който е главен министър на Негово величество краля! — Вратата изскърца, когато няколко от неговите мъже, преодолели първоначалното си стъписване, започнаха да влизат. Гутулф вдигна ръка. — Не! Дори това хлапе да пререже гръкляна ми, никой да не отвръща! Излезте и тръгвайте с конете за Еркинланд. Крал Елиас ще бъде безкрайно… заинтересуван. — Объркани, хората му застанаха неподвижно и заприличаха на въоръжени бостански плашила.

— Остави го, Гуитин — каза със смразяващ гняв Лут. Лицето на принца беше червено. Той изгледа продължително еркинландеца, после отдръпна меча си. Гутулф прекара пръст по тънкия разрез на шията си и хладнокръвно се загледа в собствената си кръв. Мейгуин осъзна, че през цялото време е сдържала дъха си, но когато видя пурпурното петно на върха на пръста на графа, го изпусна.

— Ще те оставим жив, за да разкажеш на Елиас какво направи, графе на Утаниат. — В спокойния тон на краля се долавяше съвсем слабо треперене. — Надявам се, че ще му кажеш и за това как оскверни двореца на Херн, оскърбление, заради което щеше да умреш, ако не беше пратеник на Елиас и първи министър. Тръгвай.

Гутулф се обърна и тръгна към изплашените си хора. Когато стигна до тях, се обърна и погледна стоящия в другия край на залата Лут.

— Ако един ден видиш, че основите на Тайг горят, и чуеш децата си да плачат — каза той, — спомни си, че си казал, че не можеш да платиш по-голям данък. — И тромаво излезе от залата.

Мейгуин се наведе, взе с треперещите си ръце парче от счупената арфа и омота накъдрилите й се струни около ръката си. После вдигна глава и погледна баща си и брат си; това, което видя на лицата им, я накара веднага да върне погледа си към късчето дърво в ръцете й; струната се вряза в бялата й кожа.

Тиамак погледна тъжно празната тръстикова клетка. Това беше третият капан, който проверяваше, но все още не беше намерил рак. Разбира се, главата от риба, която беше сложил за примамка, беше безследно изчезнала. Изведнъж, докато гледаше мътната вода в краката си, той усети някак инстинктивно, че раците са само на една крачка от него — може би дори чакаха да потопи пак клетката, с нова глава с изцъклени очи в нея. Представяше си как цялото рачешко племе приближава и тържествувайки изважда заложената стръв през решетките, като си служи с пръчки или други подобни инструменти, предоставени от някой добронамерен ракообразен бог.

Тиамак се чудеше дали раците го почитат като някакъв грижовен ангел с мека черупка, или приличат на обикновена банда злодеи, които с цинично безразличие преценяват пияницата, а после му отмъкват кесията?

Беше сигурен, че е второто. Въздъхна тихо и сложи нова стръв в старателно изплетената клетка, пусна я във водата и отпусна въжето, за да може да стигне до дъното.

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, обагряйки безкрайното небе в оранжево и виненочервено. Тиамак караше лодката през каналите на Вран, които на места се различаваха от сушата само по растящата по тях по-ниска растителност. И изведнъж го осени прозрението, че лошият му късмет този ден е само началото на един дълъг период. Тази сутрин беше счупил най-хубавата си топка за кегли, а два дни писа писмо до Роахог, предшественика на Потър, опитвайки се да го убеди да плати за нея. Следобед счупи писеца на перото си и разля върху ръкописа си твърде много виолетово мастило, като по този начин съсипа една почти завършена страница. И сега, освен ако раците не си бяха устроили някаква забава в счупената клетка на последния му капан, щеше да има нещо вкусно, но оскъдно за вечеря. Беше му дошло до гуша от супа от корени и оризови бисквити.

Когато мълчаливо приближи до последната шамандура, която представляваше изплетена от тръстикови пръчки топка, Тиамак се помоли наум на Този, който винаги стъпва по пясъка малките същества, пълзящи по дъното, да побързат към клетката под водата. Поради голямата си образованост — беше живял една година в Пердруин, за който жителите на Вран даже не бяха и чували, Тиамак не вярваше особено в Този, който винаги стъпва по пясъка. Въпреки това продължаваше да е привързан към него, като към изкуфял дядо, който често пада по стълбите, но който някога му е носел лешници и дървени играчки. Още повече че молитвата никога нямаше да навреди, дори и когато молещият се не вярва в този, на когото се моли. Тя можеше само да помогне при избистрянето на мислите, или най-малко, да впечатли околните.

Капанът започна постепенно да се появява и в един кратък миг сърцето на Тиамак заби ускорено, сякаш искаше да заглуши къркоренето на нетърпеливия му стомах. Съпротивата, която срещна, докато го издърпваше, беше съвсем кратка — вероятно някой корен се беше заплел около капана, — а после се прекрати и клетката бързо изскочи и се завъртя върху размътената повърхност на водата. Вътре в нея нещо се движеше. Тиамак я вдигна пред очите си и я постави така, че да улови последните лъчи на залязващото слънце. Две малки дебнещи очи се вторачиха в него: примигващите очи на един рак, който, ако го хванеше, щеше да се изгуби в шепата му.

Тиамак изсумтя. Представяше си какво се е случило тук: по-големите и груби братя-раци бяха накарали най-малкия да влезе и да изпробва капана. Рачето се беше хванало в него и плачеше, а лошите му братя се смееха и махаха с щипки. А после се беше появило огромното отражение на Тиамак, клетката внезапно беше извадена от водата, а братята-раци се гледаха стъписано и се чудеха как ще обяснят на майка си отсъствието на бебето.

Ако това беше всичко за деня… беше малко, но щеше да дойде добре на супата.

Отново се загледа в клетката, обърна я и я разклати така, че малкият затворник падна в шепата му. Защо да се самозалъгва? Това беше един ужасно лош ден и толкоз.

Рачето скочи и цопна във водата. Тиамак не си направи труда даже да потопи капана отново.

Докато пренасяше дългата стълба от завързаната лодка до сгушената в горичката фикусови дръвчета къща, Тиамак се зарече, че ще бъде доволен и на супа с бисквити. Чревоугодничеството беше недостатък, препятствие по пътя на душата към истината. Той изправи стълбата, подпря я до входа и се замисли за Тази, която беше сътворила човечеството. Тя не само че не беше имала купа хубава супа от корени, но беше преживявала, хранейки се само с камъни, пръст и вода от мочурищата, докато всичко това се омесило в стомаха й и тя не родила няколко глинени хора, първите човешки същества.

На фона на всички тези мисли супата от корени му се стори деликатес — а нима не беше? Така или иначе, имаше страшно много работа. Първо трябваше да почисти или да препише изцапаната с мастило страница. Хората от племето му го мислеха за прекалено странен, но някъде по света би трябвало да има и по-различни хора, които да прочетат книгата му „Ефикасните лекарства на лечителите от Вран“ и да разберат, че дори и в блатата живеят наистина образовани хора. Но, ах-ах, как добре щеше да му дойде един рак и кана папратова бира.

За да измие ръцете си в купата с вода, която беше приготвил още преди да излезе, Тиамак трябваше да се свие, защото между прекалено голямото му полирано и лакирано писалище и каната нямаше достатъчно място за сядане. Изведнъж чу стържене, идващо от покрива на къщата. Заслуша се внимателно, докато бършеше ръце в увития около бедрата си парцал. И го чу пак: сухо стържене, сякаш драскаше със счупеното си перо по тръстика.

Само за секунда излезе през прозореца и бързо се покатери на наклонения покрив. Като се държеше за едно дълго фикусово листо, стигна до билото на покрива, където имаше една малка кутия с капак от кора на дърво. Приличаше на къщичка-дете, покатерила се на гърба на майка си. Тиамак навря глава през отворения капак на кутията.

То беше там, точно там: едно сиво врабче, което бързо кълвеше разпръснатите по пода семена. Човекът го хвана нежно; после толкова внимателно, колкото можеше, слезе от покрива и влезе в къщата през прозореца.

Пусна врабчето в клетката за раци, която беше закачена за гредата на тавана точно за тази цел, и бързо запали огън. Когато в каменното огнище се разгоряха пламъци, извади врабчето от клетката. От виещия се към дупката на тавана дим очите му започнаха да смъдят.

От опашката на врабчето липсваха едно-две пера, а едното му крило стоеше леко разперено настрани. Изглежда, докато стигне от Еркинланд дотук, беше преживяло някои трудности. Тиамак беше убеден, че е дошло от Еркинланд, защото това беше единственото врабче, което беше виждал. Останалите птици бяха блатни гълъби, но поради една или друга причина Моргенес предпочиташе врабчетата. Наистина забавно старче.

Тиамак сложи на огъня тенджера с вода. После направи каквото беше по силите му за нараненото сребристо крило на врабчето, остави на пода още семена и му даде вода в една извита кора. Изкушаваше се да го изчака да се наяде и тогава да прочете бележката, да отложи колкото се може повече удоволствието от научаването на новините отдалече, но в ден като днешния беше прекалено да изисква от себе си подобно търпение. Тиамак счука в хавана малко оризово брашно, прибави пипер и вода, изсипа сместа на масата, омеси тесто и го сложи на камъка в огнището да се пече.

Вързаното за крака на врабчето листче беше скъсано по краищата и написаното се беше размило, сякаш птичката е била доста мокра, но той беше свикнал с подобни проблеми и скоро разчете съобщението. Означената дата на написване на писмото го изненада безкрайно: пътят беше отнел на сивото врабче почти един месец. Самите новини също го изненадаха, но това не беше изненадата, която беше очаквал.

Граф Еолаир пак седна на дълбокия, застлан с меки възглавнички стол и погледна към високия таван. Беше покрит с религиозни картини, които изобразяваха как Усирис лекува перачката, мъченическата смърт на Сутрин на арената на император Крексис и други подобни. Цветовете изглеждаха някак избелели, а повечето картини бяха покрити с прах, сякаш върху тях беше метнат съвсем тънък воал. Независимо от всичко гледката пак беше внушителна, при все че това беше едно от малките преддверия в светата обител на ейдонитите.

Хиляди тонове камък, мрамор и злато, размишляваше Еолаир, и всичко това, за да се построи паметник на нещо, което никой не е видял.

Както доста често му се случваше през последната седмица, неочаквано го обхвана носталгия по дома. Какво ли не би дал, за да може да е отново в непретенциозния си салон в Над Мулах, заобиколен от племенници и племеннички и от ненатрапчивите паметници на хората и боговете на собствения му народ, или пък в Тайг в Хернисадарк, където винаги оставяше частица от сърцето си, а не тук, в каменистите земи на Набан! Но във въздуха витаеше заплахата от война и той нямаше да се скрие, когато кралят му го молеше за помощ. Пътуването обаче му беше омръзнало. Щеше да му дойде добре да поязди отново на воля по тревистите хълмове на Хернистир.

— Граф Еолаир! Моля, простете, че ви накарах да ме чакате. — На входа стоеше отец Диниван, младият секретар на лектора, и бършеше ръце в черната си одежда. — Днешният ден беше пълен с ангажименти, макар че още не е даже обяд. Въпреки това — засмя се той — извинението ми звучи ужасно глупаво. Моля, заповядайте в кабинета ми!

Еолаир го последва и докато напускаше преддверието, си мислеше за това, как да стъпва съвсем безшумно с ботушите си по дебелите старинни килими.

— Заповядайте — каза Диниван усмихнато. — Скандално е, че не можем да отопляваме най-голямата Божия обител. Таваните са прекалено високи. А и пролетта е толкова студена!

Графът се усмихна.

— Честно казано, не ми е направило особено впечатление. В Хернистир само в най-страшния студ не спим на отворени прозорци. Ние сме народ, който живее на открито.

Диниван повдигна вежди.

— А ние от Набан сме мекушави южняци, така ли?

— Не съм казал такова нещо! — засмя се Еолаир. — Това, което със сигурност може да се каже за вас, южняците, е, че сте големи оратори.

Диниван седна на един стол с твърда облегалка.

— Да, но Негово преосвещенство лекторът — който, както добре ви е известно, е роден в Еркинланд — може да ни сложи всички в малкия си джоб с думите си. Той е мъдър и изтънчен човек.

— Знам. И искам да поговорим точно за него, отче.

— Моля, казвайте ми Диниван. О, това е вечната участ на секретаря на всеки велик човек — да го възприемат според положението, а не според личността му. — На лицето му се появи израз на смирение.

Еолаир за пореден път осъзна колко много харесва този свещеник.

— Съдбата ви наистина е такава, Диниван. А сега, моля, чуйте ме. Предполагам знаете защо съм изпратен тук от господаря ми?

— Би трябвало да съм глупак, ако не знам. Има ситуации, в които слуховете плъзват навсякъде. Вашият господар се опитва да установи контакт с Леобардис и да постигнат някакъв консенсус.

— Точно така. — Еолаир се отдръпна от огъня и придърпа един стол до Диниван. — Силите са се разпределили в лесно нарушимо равновесие: моят крал Лут, вашият лектор Ранесин, Негово величество Елиас, граф Леобардис…

— И принц Джосуа, ако още е жив — каза Диниван и се замисли. — Да, равновесието наистина може лесно да бъде нарушено. И вие знаете, че лекторът не може да направи нищо в това отношение.

Еолаир бавно поклати глава.

— Знам.

— Тогава какво ви води при мен? — любезно попита Диниван.

— Не съм съвсем сигурен. Мога да ви кажа само това: явно предстои битка, което не е нещо необичайно, но аз лично се тревожа, че може да се окаже много по-сериозно. Може да ме сметнете за луд, но мисля, че настоящата епоха си отива, и ме е страх от това, което ще ни донесе новата.

Секретарят на лектора гледаше замислено. За един кратък миг будното му лице изглеждаше много старо, сякаш отразяваше дълбоко скритите в душата му, трупани дълго време тревоги.

— Ще кажа само, че споделям страха ви, граф Еолаир — каза най-сетне той. — Но що се отнася до лектора, мога да кажа единствено това, което казах и преди: той е мъдър и изтънчен човек. — Диниван хвана Дървото, което висеше на гърдите му. — Все пак за ваше успокоение бих добавил и следното: засега граф Леобардис не е решил кого да подкрепи. Въпреки че Негово величество редува ласкателства и заплахи, Леобардис продължава да упорства.

— Това са добри новини — каза Еолаир и се усмихна лукаво. — Когато тази сутрин срещнах графа, той се държа крайно резервирано, сякаш се страхуваше да не бъде видян, че ме слуша твърде внимателно.

— Той трябва да обмисли доста неща, подобно на господаря ми — отговори Диниван. — Но аз ще ви кажа още нещо и това е строго поверително. Едва тази сутрин въведох барон Девазалес при лектор Ранесин. Баронът се готви да замине като пратеник за чужбина, а това означава много както за Леобардис, така и за господаря ми, и до голяма степен ще определи начина, по който Набан ще се намеси със силите си във всеки следващ конфликт. Не мога да ви кажа нищо повече, но се надявам, че и това е нещо все пак.

— Наистина е нещичко — каза Еолаир. — Благодаря за доверието, което ми гласувате, Диниван.

Някъде из светата обител на ейдонитите се разнесе камбанен звън, дълбок и тих.

— Камбаната на Клавес ни известява, че е време за обяд, — каза отец Диниван. — Елате, ще намерим нещо вкусно за хапване и кана бира и ще поговорим за по-приятни неща. — По лицето му пробяга усмивка и той пак заприлича на младеж. — Знаете ли, че веднъж ходих до Хернистир? Еолаир, страната ви е много красива.

— Въпреки че няма каменни постройки — отговори графът и потупа по стената.

— Именно в това е една от прелестите й — засмя се свещеникът и изведе госта си.

Старият мъж имаше дълга бяла брада, чийто край подпъхваше в колана си, докато ходеше — а точно това беше правил последните няколко дни. До тази сутрин. Косата му също беше бяла като брадата. Даже шубата с качулка и гамашите му бяха направени от дебелата козина на бял вълк: кожата на звяра беше одрана внимателно; предните му крака бяха кръстосани на гърдите на стареца, а вълчата глава, която вече не можеше да чувства, беше закрепена за една желязна шапка, която старецът беше сложил на главата си. Ако не бяха червените кристали, поставени в празните очни кухини на вълка, и свирепите сини очи на стария човек под тях, мъжът не би могъл да бъде различен сред покритата със сняг гора, простираща се от езерото Дроршул до хълмовете.

Вятърът засвистя още по-силно сред върхарите и бутна от клоните на един висок бор голямо парче сняг, което падна точно върху седящия под дървото старец. Той гневно се отърси от снега, като някое диво животно. Около него се образува лека мъгла, която в един миг пречупи бледата слънчева светлина и в хвърчащите снежинки заблестяха безброй дъги. Вятърът продължаваше пронизителната си песен. Старият човек се пресегна встрани и взе нещо, което на пръв поглед приличаше на бяла топка. Вдигна го, изчисти натрупалия се сняг и отмахна парцала, с който беше увито, колкото да може да надникне.

Въздъхна и зачака, а сетне за миг сви вежди, сякаш беше ядосан или притеснен. Сложи предмета на земята, стана и разкопча колана си, направен от кожа на северен елен. После, след като първо свали качулката от мършавото си, загрубяло от времето лице, той съблече дрехата от вълча кожа. Ризата без ръкави, която носеше отдолу, беше със същия като на шубата му цвят, а мускулестите му ръце — съвсем малко по-тъмни. На дясната му китка, точно над кожената ръкавица, се виждаше змийска глава, татуирана върху кожата му в яркосиньо, черно и кървавочервено. Тялото на змията се виеше спираловидно около дясната ръка на стареца, на рамото му изчезваше, отново се появяваше и гъвкаво се извиваше около лявата му ръка. Татуировката завършваше с навитата опашка на змията, нарисувана на китката. Това петно от крещящи цветове ярко се открояваше сред монотонната белота на гората, дрехите и кожата на човека. Погледната отблизо, картината приличаше на полуизправен на около два лакътя над замръзналата земя летящ змей, който умира бавно и мъчително.

Докато поставяше шубата си върху вързопа, старателно подпъхвайки ръкавите отдолу, старият човек не обърна никакво внимание на настръхналата си кожа. После измъкна от една торбичка кожена кесия, извади оттам малко жълтеникава мас и бързо я втри в оголените си ръце, при което змеят заблестя, сякаш току-що беше пристигнал от някоя дъждовна джунгла на юг. След като свърши работата си, старецът пак клекна и зачака. Беше гладен, но предната вечер провизиите, които беше взел със себе си, свършиха. Това не беше от особено значение, защото тези, които чакаше, щяха скоро да дойдат и да донесат храна.

Навел глава, Джарнауга не откъсваше кобалтовосините си, искрящи под заскрежените му вежди очи от водещите на юг пътища. Той беше много, много стар и капризите на годините и времето го бяха направили груб и съсухрен. Старецът беше готов до известна степен за наближаващия момент, когато Смъртта щеше да го повика и да го отведе в мрачните си спокойни владения. Мълчанието и самотата не го плашеха, защото точно те бяха основата на дългия му живот. Единственото, което искаше, беше да изпълни поставената пред него задача: да предаде факела на други хора, които да осветяват пътя си с него. Тогава щеше да остави живота и плътта толкова спокойно, сякаш просто изтупваше снега от голите си рамене.

Докато мислеше за разкошните покои, които го очакваха в края на дните му, той се сети за любимия Танголдир, който напусна преди две седмици. Този последен ден Джарнауга стоеше пред прага на дома си и гледаше ширналото се пред погледа му градче, където беше живял толкова години. Градът беше безлюден като легендарния Хелхейм, където щеше да отиде, щом свършеше работата си. Всички жители на Танголдир го бяха напуснали още преди месеци; в разположеното в подножието на планините Химилфел и затулено от сянката на далечния Стормспайк селце, наречено Лунни двери, остана само Джарнауга. Зимата донесе страшни студове, каквито дори римърите в Танголдир не помнеха, а през нощта вятърът духаше така, че поривите му звучаха като стонове и ридания. На сутринта хората бяха вече полудели и се хилеха истерично над труповете на измръзналите членове на семействата си.

Когато ледената покривка в планинските проходи и по тесните улички на Танголдир заприлича на дебело вълнено одеяло, а полегатите покриви на къщите — на плуващи в облаците кораби, ръководени от някакви призрачни пълководци, в града не беше останал никой, освен скрития в къщичката си Джарнауга. Само Джарнауга видя светкавиците, които осветяваха все по-голяма част от Стормспайк, и чу мощната, груба песен на гръмотевиците, която ту заглъхваше, ту се усилваше, но огласяше всички части на най-северната провинция на Римърсгард.

Но сега дори и той — след като разбра по определени знаци и послания, че най-сетне е дошъл и неговият час — напусна Танголдир и се отправи към непрогледната тъма и големия студ. Джарнауга знаеше, че каквото и да се случи, той никога повече няма да види как слънцето огрява дървените покриви, няма да чуе песента на ромолящите край къщата му ручеи, които бързаха по пътя си надолу, за да се влеят в придошлата Гратуваск. Никога вече нямаше да стои на верандата си в ясните пролетни нощи и да гледа блестящите в небето светлини — трептящите северни сияния, които неизменно наблюдаваше още от детството си и с които бледите пламъци, танцуващи около черното лице на Стормспайк, които виждаше сега, въобще не можеха да се сравняват. Пътят, който се извиваше пред него, беше ясен, но радостите по него бяха оскъдни.

Но дори и сега не всичко беше съвсем ясно. Трябваше да разгадае повтарящия се сън за черната книга и трите меча, който неизменно сънуваше през последните две седмици, но чието значение още не беше разтълкувал.

Зърна някакво движение в края на идващия от юг път, близо до пръстена дървета, ограждащ западните покрайнини на Велдхелм, и прекъсна размислите си. За миг присви очи, после бавно кимна и се изправи.

Докато обличаше палтото си, вятърът задуха в друга посока. Миг по-късно до слуха му достигна лек тътен, идващ от север. После го чу още веднъж: тихо ръмжене, издавано сякаш от някой пробуждащ се звяр. Тропотът на копита, идващ от хълмовете в противоположна посока, постепенно прерасна от приглушено бумтене в тътнеж.

Джарнауга вдигна багажа си и тръгна да посрещне ездачите. Шумовете в двете посоки започнаха да се усилват едновременно — равномерният тътен от север и приглушеният грохот на приближаващи коне от юг, докато най-накрая не изпълниха покритата със сняг гора със силен тропот, сякаш някой биеше барабани, направени от лед.

29. Преследвачите и бегълците

До слуха му достигаше приглушеният тътен на реката. В един кратък миг между два удара на сърцето му се стори, че единственото нещо, което се движи, е водата, а стрелците на отвъдния бряг, Мария и той самият са замръзнали по местата си, вцепенени при вида на стърчащата от гърба на Бинабик стрела. А после още една стрела профуча покрай пребледнялото момиче и се удари в един счупен каменен корниз. И тогава всичко наоколо отново се раздвижи сякаш в някакво лудо безумие.

Саймън успя само с три крачки да стигне до момичето и трола. Наведе се и се огледа и с една сякаш отделна част на съзнанието си забеляза, че мъжките гамаши, които носеше Мария, са се скъсали на коленете. И тогава една стрела го парна леко под ръката. Най-напред помисли, че му няма нищо, но миг по-късно усети как някакъв огън изгаря ребрата му.

Стрелите продължаваха да прелитат съвсем ниско над пътя и при падането си на земята отскачаха. Саймън бързо коленичи и грабна притихналия трол; усещаше между пръстите си трептенето на ужасната твърда стрела. Обърна се, закривайки с гърба си тялото на трола от стрелците — Бинабик беше толкова блед! Беше мъртъв, сигурно беше мъртъв! — и стана. Отново усети парене в ребрата и залитна, но Мария го хвана за лакътя.

— В името на кръвта на Локен! — изкрещя облеченият в черно Инген; думите му достигнаха до Саймън като тихо мърморене. — Вие ги убивате, идиоти такива! Казах ви да не ги оставяте да избягат! Къде е барон Хийферт?!

Куантака беше настигнала Саймън и Мария; момичето се опита да я отпрати, докато двамата със Саймън тромаво се изкачваха по стълбите към Да’ай Чикица. На стъпалата зад тях падна още една украсена с пера стрела, после въздухът застина.

— Хийферт е тук, римъре! — извика един глас сред глъчката на въоръжените мъже. Застанал на най-горното стъпало, Саймън се обърна и погледна. Сърцето му заби лудо.

Дванайсет мъже, строени в боен ред, минаха покрай Инген и стрелците му и се отправиха към Вратата на елените, моста, под който бяха минали Саймън и спътниците му точно преди да излязат на брега. Зад тях яздеше самият барон, яхнал червения си кон, вдигнал копието над главата си. Бегълците не биха могли да избягат далече: дори да се измъкнеха от пешите войници, баронът щеше да ги настигне за нула време.

— Саймън! Бягай! — извика Мария, дръпна го за ръката и препъвайки се го повлече напред. — Трябва да се скрием в града!

Но Саймън знаеше, че и тогава не биха имали шансове за успех. Докато стигнеха първото добро скривалище, войниците вече щяха да са ги настигнали.

— Хийферт! — извика зад тях Инген Джегер, но викът му заглъхна в боботенето на реката. — Не можеш! Не бъди глупак, еркинландецо, конят ти…

Останалото потъна в шума на водата; дори Хийферт да го беше чул, явно не обърна внимание. След миг стъпките на войниците му отекваха по моста като тропащи по плочник копита.

Шумът от стъпките им се усилваше. Саймън се спъна в един издаден над земята камък и падна.

„Копие в гърба…“, помисли си той, докато падаше. И как се случи всичко това? После се подпря на болящото го рамо и се извъртя, за да защити тялото на трола.

Виждаше проблясващите в тъмния купол на дърветата късчета небе. Мария го задърпа за ризата, за да го изправи. Искаше му се да й каже, че вече няма значение, че не си струва труда, но когато се опря на рамо, придържайки с другата си ръка тялото на трола, видя, че долу става нещо странно.

Барон Хийферт и хората му бяха спрели по средата на дългия, извиващ се като дъга мост — не, по-точно бяха замръзнали по местата си. Войниците се бяха опрели плътно до ниския парапет, а баронът седеше на коня си. От това разстояние Саймън не виждаше лицето му, но позата му приличаше на внезапно събуден човек. Миг по-късно, по неизвестна на Саймън причина, конят се изправи на задните си крака и се хвърли напред; мъжете хукнаха след него, тичаха по-бързо отпреди. Веднага след това зад бягащите се чу страшно пращене, сякаш някакво огромно същество беше счупило ствола на някое дърво, за да почисти с него зъбите си. Изглежда, мостът се разцепваше.

Пред смаяните, ужасени погледи на Саймън и Мария крехката Врата на елените се срути, а камъните в средната част на моста се разлетяха на остри късове, които с плясък западаха във водата и тя закипя. В първия момент изглеждаше, сякаш Хийферт и войниците му ще успеят да се върнат на отсрещния бряг; после каменният свод се нагъна и гърчещите се войници и ритащият кон паднаха в едно с късовете млечнобял халцедон и изчезнаха в зелената вода и бялата пяна. Секунди по-късно, на няколко лакътя по-надолу по течението, главата на коня изплува на повърхността, после пак потъна във водовъртежа.

Саймън бавно обърна глава към основата на моста. Коленичили, двамата стрелци се взираха в силното течение. Зад тях стоеше Инген с черна качулка на главата и гледаше към бегълците; бледите му очи изглеждаха само на педя от тях…

— Ставай! — извика Мария и задърпа Саймън за косата. Той откъсна очи от Инген Джегер, при което усети отдръпването на погледа си почти осезаемо, сякаш линията, свързваща неговите очи с тези на преследвача му, беше прерязано въже. Скочи на крака, прегърнал трола, и двамата с Мария се обърнаха и хукнаха към високите сенки на Да’ай Чикица.

След стотина крачки ръцете го заболяха и Саймън се почувства така, сякаш някой непрекъснато забива и вади нож от ребрата му. Мъчеше се да не изостава от момичето, докато следваха подкачащата вълчица сред руините. Струваше им се, че тичат из пещера, пълна с дървета и ледени висулки, в гора, в която всичко е покрито с мъх — нещо, което изглеждаше едновременно блестящо и тъмно и бавно се рушеше. Навсякъде имаше счупени плочи, а по красивите ронещи се сводове сякаш бяха закачени огромни, изтъкани от паяжина гоблени. Саймън се чувстваше така, сякаш е в стомаха на някакъв страшен човекоядец, чиито вътрешности са направени от кварц, нефрит и седеф. Зад гърбовете им долиташе приглушеният шум на реката, а тежкото им дишане сякаш отекваше над звука от стъпките им.

Най-сетне им се стори, че са стигнали покрайнините на града: високите дървета — ели, кедри и борове, бяха вече по-нагъсто, а плочниците сякаш постепенно преминаваха в пътеки, които се виеха покрай дърветата-гиганти. Саймън спря да тича. Очите му бяха замъглени. Стоеше неподвижно и усещаше как земята се върти около него. Мария го хвана за ръка и накуцвайки го отведе до една обвита в бръшлян могила. Саймън внимателно положи тялото на Бинабик върху вързопа, който беше носила Мария, после жадно пое въздух — нещо, от което крайно се нуждаеше. Ребрата му продължаваха да пулсират.

Мария клекна до Бинабик и изтласка настрани Куантака, която побутваше с носа си притихналия си господар. Вълчицата отстъпи крачка и зави, изразявайки недоумението си, после легна и сложи глава на лапите си. Саймън усети в очите му да парят сълзи.

— Той не е мъртъв.

Саймън се вторачи в Мария, а после в пребледнялото лице на Бинабик.

Какво? Какво искаш да кажеш?

— Не е мъртъв — повтори момичето, без да вдигне поглед. Саймън коленичи до нея. Тя беше права: гърдите на трола се повдигаха и спускаха почти незабележимо. Мехурчето кръв на долната му устна пулсираше ритмично.

— Усирис Ейдон! — Саймън избърса мокрото си чело. — Трябва да извадим стрелата.

Мария го погледна намръщено.

— Да не си полудял? Ако го направим, животът ще напусне тялото му! Той няма никакви шансове!

— Има — възрази Саймън. — Това го знам от доктора, сигурен съм, че ми го е казвал, но не съм сигурен, че мога да го направя. Помогни ми да го съблечем.

Когато внимателно надникнаха под дрехата, разбраха, че няма как да я свалят, без да размърдат стрелата. Саймън изруга. Трябваше му нещо, с което да разреже дрехата, нещо остро. Извади пакета, който бяха спасили от лодката, и започна да рови в него. Дори и в тъгата и болката си беше безкрайно доволен, когато намери Бялата стрела, все така увита в скъсани парцали. Извади я и започна да разхлабва възела.

— Какво правиш? — попита Мария.

— Трябва ми е нещо остро, с което да режа — изсумтя той. — Жалко, че изгубихме нещата на Бинабик… там имаше и нож.

— Нож ли искаш? — Мария бръкна под ризата си и извади малък нож в кожен калъф, закачен на увит около врата й канап. — Гелое ми каза, че е добре да го имам — обясни тя, извади го от калъфа и го подаде на Саймън. — Не помага особено срещу стрелци.

— Слава богу, стрелците пък не се справят особено добре с падащи мостове. — Саймън започна да реже кожата.

— Мислиш ли, че това се случи от само себе си? — попита след малко Мария.

— Какво имаш предвид? — Саймън се задъхваше. Работата беше тежка. Той режеше отдолу нагоре и когато стигна до стрелата, пред очите му се разкри лепкава маса съсирена кръв. После разряза палтото чак до яката.

— Че мостът… просто падна. — Мария вдигна поглед към проникващата между преплетените клони на дърветата светлина. — Може би ситите са се разгневили от това, което става в града им.

— Пфу! — Саймън стисна зъби и разряза останалото парче кожа. — Живите сити вече не живеят тук и ако са безсмъртни, както ми каза докторът, тогава не се превръщат в духове, които събарят мостове. — Той разтвори разрязаната шуба и потрепери. Гърбът на трола беше покрит със засъхнала кръв. — Нали чу какво викаше римърът на Хийферт: да не тръгва с коня по моста. Мълчи сега да помисля малко, по дяволите!

Мария посегна с ръка, сякаш за да го удари; Саймън вдигна очи и погледите им се срещнаха. За първи път, откакто беше с това момиче, то плачеше.

— Дадох ти ножа си! — каза тя.

Саймън смутено поклати глава.

— Искам да кажа само, че този дявол, Инген, може вече да е намерил друго място, където да пресече реката. Той има най-малко двама стрелци, а кой знае какво е станало с хрътките… а… а този мъничкият ми е приятел. — Той отново се обърна към изцапания с кръв трол.

За момент Мария не каза нищо, после продума:

— Знам.

Стрелата се беше забила под такъв ъгъл, че беше засегнала близо един лакът плът встрани от гръбнака. Ако внимателно наклонеше малкото тяло, Саймън можеше да подпъхне ръката си отдолу. Пръстите му бързо напипаха острия железен връх, който стърчеше точно под ръката на Бинабик, близо до ребрата му.

— Господи! Минала е направо през него! — ахна ужасено Саймън. — Чакай… чакай…

— Отчупи върха — предложи, вече със спокоен глас, Мария. — Тогава ще можеш да я издърпаш по-лесно, ако си сигурен, че трябва да го направиш.

— Разбира се! — Саймън беше въодушевен и леко замаян. — Разбира се!

Отне му доста време, докато отчупи върха на стрелата, тъй като ножчето беше много тъпо. Когато приключи, Мария му помогна да обърнат Бинабик така, че да изкарат стрелата по-лесно. После, молейки се наум на Ейдон, той я издърпа от раната и от нея бликна кръв. Погледна за секунда отвратителното парче дърво и после го хвърли. Куантака вдигна голямата си глава, за да види полета на стрелата, изръмжа тихо и отново се сви на земята.

Взеха парцалите, в които преди беше Бялата стрела, нарязаха съсипаната дреха на ивици и увиха тялото на Бинабик с така направените превръзки. После Саймън вдигна едва дишащия трол и го сложи в скута си.

— Гелое каза да изкачим Стайл. Не знам къде е това, но като че ли е най-добре да продължим към хълма — каза той.

Мария само кимна.

Един бегъл поглед към слънцето им беше достатъчен, за да разберат, че е почти обяд. Бързо излязоха от покрайнините на рушащия се град и след около час, вече значително изморени, започнаха да се изкачват по лек наклон. Тролът отново започна да тежи на Саймън. Момчето беше твърде гордо, за да каже нещо, но се потеше все повече, а и гърбът и ръцете го боляха не по-малко от раната на ребрата му. Мария предложи да изрежат в торбата дупки за краката на Бинабик, да го сложат в нея и така да го носят. Саймън помисли малко и отхвърли тази идея. От една страна, така безпомощният, намиращ се в безсъзнание трол щеше да се друса прекалено много; освен това щеше да им се наложи да оставят част от нещата в торбата, а повечето от тях бяха провизии.

Когато лекият наклон постепенно се превърна в стръмен, покрит с храсти рид, Саймън най-сетне даде знак на Мария да спре. Положи малкия човек на земята и известно време остана прав, с ръце на кръста, като дишаше тежко.

— Ние… трябва… аз трябва… да си почина — изпухтя Саймън. Мария съчувствено погледна зачервеното му лице.

— Саймън, не можеш да го носиш през целия път до върха на хълма — кротко каза тя. — Изглежда, напред става още по-стръмно. Ще имаш нужда от ръцете си, за да се подпираш, докато се катериш.

— Той… ми е приятел — упорито заяви Саймън. — Мога… да го направя.

— Не, не можеш. — Мария тръсна глава. — Ако не можем да го носим в торбата, ще трябва… — Тя сви рамене и се отпусна на една скала. — Не знам какво точно трябва, но трябва все пак да направим нещо — завърши момичето.

Саймън седна до нея. Куантака беше изчезнала нагоре по склона и скачаше пъргаво там, където на момчето и момичето щеше да им е необходимо доста време да минат.

Внезапно на Саймън му хрумна нещо.

— Куантака! — извика той, скочи на крака и изсипа съдържанието на торбата на тревата. — Куантака! Ела тук!

Саймън и Мария увиха Бинабик в наметалото на момичето, после сложиха трола да лежи по корем на гърба на Куантака и го вързаха на няколко места с последните останали в торбата парчета плат. Саймън беше научил тази поза, когато го караха на кон в лагера на херцог Исгримнур, но знаеше, че за да може тролът да диша, дебелото наметало трябва да минава между ребрата му и гърба на вълчицата. Знаеше, че подобно положение не е най-подходящото за един ранен и вероятно издъхващ трол, но какво друго можеха да направят? Мария беше права: по нагорнището щеше да се нуждае от ръцете си.

Куантака обузда нетърпението си и застана послушно, за да могат Саймън и Мария да си свършат работата. От време на време се обръщаше и се опитваше да подуши клюмналата глава на Бинабик. Най-накрая всичко беше готово и поеха нагоре по склона. Куантака внимателно избираше откъде да мине, сякаш осъзнаваше колко е важно да носи притихналия си товар без прекомерно тръскане.

Сега се катереха доста по-бързо. Забуленото в облаци слънце беше отишло далеч на запад. Докато се катереше, следвайки обагрената в сиви и бели цветове опашка на вълчицата, която в смъдящите му от потта очи му приличаше на издигаща се струйка дим, Саймън се чудеше къде ли ще ги настигне нощта — и какво може да ги дебне в мрака.

Наклонът беше станал много стръмен. Когато най-сетне излязоха на една пътека, бяха целите изподраскани. Седнаха в прахта с безкрайно облекчение. Куантака изглеждаше така, сякаш нямаше нищо против да продължи нагоре по тясната, обрасла с трева пътека, но вместо това се просна до тях с изплезен език. Саймън развърза направеното от подръчни материали седло и свали трола. Състоянието на малкия човек, изглежда, не се беше променило: дишането му беше все така повърхностно. Саймън взе меха, капна няколко капки в устата на трола и го подаде на Мария. Когато тя се напи, момчето събра дланите си в шепа, Мария сипа вода и той протегна ръце към вълчицата. Накрая и той самият отпи няколко големи глътки.

— Мислиш ли, че това е Стайл? — попита Мария, докато прокарваше ръка през влажната си черна коса. Саймън се усмихна едва доловимо. Това беше типично по женски: само момиче можеше да оправя косата си, докато беше насред гора! Лицето й беше зачервено, от което луничките в горната част на носа й изпъкваха още по-ярко.

— Прилича ми по-скоро на пътечка на елен или някакво друго животно — каза най-сетне той и насочи вниманието си към пътеката. — Мисля, че Стайл е направен от ситите, така поне каза Гелое. Но смятам също, че известно време трябва да вървим по тази пътека.

„В действителност тя не е прекалено слаба — помисли си той. — По-скоро е от този тип жени, за които се казва, че са фини“. Саймън си спомни как се беше пресягала и кършила надвисналите над главите им клони, как беше пяла моряшки песни за реката. Не, може би и „фина“ не беше съвсем точно.

— Тогава да тръгваме — прекъсна размислите му Мария. — Гладна съм, но когато залезе слънцето, предпочитам да не съм тук, на това напълно незащитено място. — Тя стана и започна да събира ивиците плат, за да завържат отново Бинабик за „коня“ му; Куантака използва няколкото останали й мига свобода, за да се почеше зад ухото.

— Харесвам те, Мария — изтърси Саймън и изведнъж му се прииска да се обърне, да побегне, просто да направи нещо; но вместо това смело остана на мястото си. След миг момичето го погледна с усмивка — и не той, а тя изглеждаше смутена!

— Радвам се — каза само тя и пое нагоре по еленовата пътечка, оставяйки зад себе си Саймън, който трябваше, въпреки изненадващото треперене на ръцете си, да завърже Бинабик на седлото. Стегна и последния ремък под рунтавия корем на безкрайно търпеливата вълчица и тогава случайно погледна бледото лице на трола, безжизнено и застинало, сякаш беше мъртво, и се ядоса на себе си.

„Какъв идиот! — яростно се укори той. — Един от най-близките ти приятели умира, загубил си се насред пущинаците, преследват те въоръжени хора, а може би и нещо по-лошо, а единственото, което правиш, е да седиш и да въздишаш по една мършава слугиня! Идиот!“

Когато настигна Мария, не й каза нищо, но тя разбра достатъчно само по израза му. Погледна го тъжно и завървяха, без повече да говорят.

Когато излязоха на един по-широк участък, слънцето вече се беше спуснало отвъд билото на хълма. След около четвърт левга тръгнаха по широк гладък път, по който преди време сигурно бяха минавали каруци, но сега беше обрасъл с треви и храсти. Край него се виеха други, по-малки пътечки, които приличаха на изрязани сред ширналата се покривка от дървета и храсти ивици. Стигнаха до мястото, където тези по-малки пътечки се свързваха с тяхната, и след стотина крачки се озоваха пак върху настилка от стари камъни. Скоро стигнаха до Стайл.

Широк, покрит с обли камъни път пресичаше пътечката, по която бяха вървели, и завиваше ту наляво, ту надясно, криволичейки около хълма. В пукнатините между белите и сиви камъни беше израсла трева, а на места пътната настилка беше пробита от огромни дървета.

— И този път ще ни отведе в Наглимунд? — каза по-скоро на себе си Саймън. Това бяха първите му думи от доста дълго време.

Мария понечи да отговори, но забеляза нещо на върха на хълма. Вгледа се, но каквото и да беше проблеснало, вече не се виждаше.

— Саймън, мисля, че видях нещо да блести там горе. — Тя посочи намиращото се на повече от левга над тях било.

— Какво? — попита той, но момичето само повдигна рамене. — Може би доспехи, ако слънчевите лъчи могат да се отразят в тях толкова късно през деня — отговори си Саймън сам, — или стените на Наглимунд, или… или кой знае?… — Той погледна нагоре с присвити очи.

— Не можем да се отклоним от пътя — каза момчето. — Поне докато не се стъмни. Никога няма да си простя, ако не занесем Бинабик до Наглимунд, особено ако той… ако…

— Знам, Саймън, но смятам, че тази вечер не можем да стигнем върха. — Мария ритна един камък и потрепери. — Само на единия ми крак има повече пришки, отколкото съм имала през целия си живот… А и за Бинабик няма да е добре цяла нощ да се тръска на гърба на вълчицата — очите й срещнаха погледа му, — ако въобще е още жив. Саймън, ти направи всичко възможно. Вината не е твоя.

— Знам! — ядосано отговори Саймън. — Да тръгваме. Можем да говорим по пътя.

Тръгнаха отново. Не след дълго се потвърди колко са умни думите на Мария. Саймън също беше ожулен и издраскан, имаше много пришки и му се искаше да легне и да заплаче. Другият Саймън, момчето от Хейхолт с неговите криволичещи улички, щеше да седне на някоя скала, после да вечеря и да заспи. Но сега момчето беше по-различно: наистина всичко го болеше, но имаше много по-важни неща. Въпреки това нямаше да има никаква полза, ако всички се осакатяха, докато бързаха да свършат цялата работа неведнъж.

Накрая дори и Куантака закуцука с единия крак. Саймън тъкмо реши да отстъпи, когато Мария пак забеляза светлина на хребета на хълма. Този път не беше отражение на слънчевите лъчи: над склона се спускаше синкав полумрак.

— Факли! — изстена Саймън. — Усирис! Защо точно сега, когато почти сме стигнали?!

— Може би именно заради това. Онзи звяр Инген сигурно е тръгнал към върха на хълма, за да ни пресрещне там. Трябва да се отбием от пътя!

С натежали от тревога сърца те бързо изоставиха павирания път и се спуснаха в едно дере, което минаваше покрай широкото било на хълма. Не спираха да тичат, въпреки че на отслабващата светлина се спъваха често, и най-сетне стигнаха една малка поляна. Когато вдигна поглед за последен път, преди да се гмурне в морето от храсти, на Саймън му се стори, че вижда как на върха на хълма проблясват искрящите пламъци на още няколко факли.

— Да горят в Ада тези кучи синове! — изръмжа той и се наведе, за да отвърже отпуснатото тяло на Бинабик и да го свали от гърба на Куантака. — Ейдон! Усирис Ейдон! Да имах само меч или лък!

— Трябва ли да сваляш Бинабик? — прошепна Мария. — Ами ако отново ни се наложи да бягаме?

— Тогава ще го нося. Между другото, ако ще трябва да бягаме, по-добре да се предадем още сега. Не мисля, че мога да пробягам и петдесет крачки, а ти?

Мария унило поклати глава.

Саймън започна да масажира китките и глезените на Бинабик, опитвайки се да осигури макар и частичен прилив на кръв в студените крайници на трола. Сега малкият мъж дишаше по-добре, но Саймън не беше сигурен, че това ще продължи дълго: една тънка ивица примесена с кръв слюнка ритмично се подаваше и скриваше от устата му при всяко вдишване и издишване, а когато момчето дръпна нагоре клепачите на трола, както беше видял да прави веднъж доктор Моргенес с една припаднала камериерка, бялото на очите му изглеждаше по-скоро сиво.

Докато Мария ровеше в торбата, за да намери нещо за ядене, Саймън се опита да повдигне едната лапа на вълчицата, за да разбере защо накуцва. Звярът спря да диша, оголи зъби и изръмжа предупредително. Когато Саймън се опита да продължи с прегледа, тя щракна челюстите си на по-малко от сантиметър от пръстите му. Той почти беше забравил, че насреща си има вълк, и беше свикнал да я възприема като едно от кучетата на Тобас. Ненадейно изпита чувство на благодарност за това, че вълчицата го беше спряла така деликатно, и я остави да ближе разранените си лапи.

Светлината отслабваше и в сгъстяващата се тъмнина над главите им започнаха да изгряват малки като главички на топлийки звезди. Саймън дъвчеше един твърд сухар, който му беше дала Мария, и си мечтаеше за ябълка или нещо друго, но достатъчно сочно, когато сред песента на първите щурци постепенно започна да се откроява някакъв вой. Саймън и Мария се спогледаха, а после обърнаха очи и към Куантака, сякаш да потвърди това, в което вече бяха сигурни. Ушите на вълчицата бяха щръкнали напред, а в очите й се четеше тревога.

Нямаше нужда да казват на глас името на съществата, издаващи този далечен вой. И на двамата им беше до болка познат лаят на ловджийските хрътки.

— Какво ще… — понечи да попита Мария, но Саймън поклати глава. Обзет от безпомощност, удари с юмрук по ствола на едно дърво и равнодушно загледа как по побелелите кокалчета на пръстите му се стича кръв. След няколко минути мракът щеше да е пълен.

— Не можем да направим нищо — изсъска той. — Ако бягаме само ще им дадем допълнителна следа, по която да се насочат. — Прииска му се да счупи нещо. Глупаво, глупаво, глупаво, цялото това наситено с кръв преживяване — и защо?

Като го видя така ядосан, Мария се приближи до него, повдигна ръката му и я сложи на раменете си.

— Студено ми е — каза само тя. Той изморено отпусна главата си до нейната и докато слушаше идващите от хълма шумове, очите му се напълниха със сълзи на безсилие и страх. Сега му се струваше, че сред лая на кучетата се долавят гласове на хора. Какво ли не би дал за един меч! Въпреки че не умееше да борави добре с подобно нещо, поне щеше да рани някого, преди да успеят да го хванат.

Внимателно отмести главата на Мария от рамото си и се наведе. Доколкото си спомняше, кожената кесия на Бинабик би трябвало да е на дъното на торбата. Той я извади и започна да опипва вътрешността и защото само така можеше да намери нещо в спусналия се над сечището мрак.

— Какво правиш? — прошепна Мария.

Саймън намери онова, което търсеше, и го извади. До слуха им вече достигаха шумове, идващи от северния склон, почти на същата височина, на която бяха и те. Капанът се затваряше.

— Дръж Куантака. — Той стана и запълзя, ровейки из храстите. Намери един дебел счупен клон, занесе го там, където седяха, изсипа върху него малко от барута, който Бинабик държеше в кесията, и внимателно го постави на земята.

— Правя факла — каза той и извади кремъка на трола.

— Това няма ли да ги доведе право при нас?

— Ще я запаля чак когато стане нужно — отговори той, — но поне ще имаме нещо… нещо, с което да се бием.

Лицето й беше в сянка, но Саймън усещаше, че го гледа. Тя много добре разбираше колко би могло да им помогне нещо такова. Момчето обаче се надяваше — и то много силно, — че Мария ще осъзнае необходимостта от такъв начин на действие.

Свирепият вой на хрътките беше вече съвсем близо. Саймън чуваше пращенето на счупените под краката им съчки и високите викове на преследвачите. Пукотът на съчките се чуваше все по-силно, точно над мястото, където бяха те, и шумът непрекъснато приближаваше — прекалено силен, за да бъде причинен само от кучета, мислеше с разтуптяно сърце Саймън и удари с огнивото. Сигурно бяха ездачи. Една искра проблесна, но барутът не се разпали. Храстите пращяха, сякаш през тях минаваше каруца.

„Запали се, по дяволите, запали се!“

В шубраците над скривалището им нещо се счупи. Мария се вкопчи толкова силно в ръката му, че го заболя.

— Саймън! — извика тя, а после барутът изпращя и се разгоря: на върха на клона разцъфна трептящо оранжево цвете. Саймън вдигна факлата и я протегна напред. Пламъците танцуваха. Нещо си пробиваше път през дърветата и чупеше с трясък клоните, които му пречеха. Куантака се отскубна от ръцете на Мария и нададе вой.

„Кошмар!“ — това беше единственото, което Саймън помисли, докато вдигаше факлата. Светлината се разстла наоколо и освети онова, което стъписано стоеше пред тях.

Беше великан.

В последвалия безкрайно дълъг миг на вцепенение Саймън се опитваше да осмисли това, което виждаха очите му — надвисналото над него същество, което сякаш се олюляваше сред подскачащите пламъци на факлата. Отначало го помисли за мечка, защото цялото беше покрито със светла рунтава козина. Но не, краката бяха твърде дълги, а черните ръце — прекалено човешки. Когато се наведе напред, косматата му глава се озова на три лакътя над Саймън. От лицето му с човекоподобни черти гледаха две присвити очи.

От всички страни до слуха им достигаше вой, сякаш пееше някакъв призрачен хор от демони. Звярът протегна дългата си ръка, раздра рамото на Саймън с острите си нокти и го блъсна назад, при което момчето за малко не изпусна факлата. Пламъкът й освети Мария. Очите й се бяха разширили от ужас; тя влачеше отпуснатото тяло на Бинабик, опитвайки се да го махне от пътя на съществото. Великанът отвори уста и прогърмя — това беше единствената дума, с която можеше да се опише тътенът, който нададе. После отново се нахвърли върху Саймън. Момчето отскочи, спъна се в нещо и падна, но преди Звярът да се добере до него, надигащото се в гърдите му ръмжене премина във вой на болка. Той политна напред и почти се строполи на земята.

Куантака го беше захапала за глезена изотзад. В мрака вълчицата приличаше на сива сянка, която не спираше да скача връз краката на чудовището. Звярът изръмжа и посегна да я удари, но не улучи. Втория път обаче хвана вълчицата с огромната си ръка и започна да я блъска в храстите.

А после отново се обърна към Саймън. Момчето вдигна факлата и видя горящите черни очи на звяра, в които се отразяваше блещукащата светлина — и в този миг от шубраците изскочиха множество силуети; воят им приличаше на вятър, който свисти в хиляди високи кули. Кучетата заобиколиха великана като буен океан. Бяха навсякъде, скачаха и хапеха огромното туловище, а приличащият на гръмотевица глас раздираше въздуха. Звярът замаха с ръце и навсякъде полетяха изпотрошени тела. Едно от тях удари Саймън и го бутна на земята, при което факлата се изплъзна от ръката му. На мястото на всяко убито куче обаче се появяваха нови пет.

Когато Саймън, чието съзнание беше изпълнено с безумни, трескави видения, запълзя към факлата, внезапно всичко беше залято от светлина. Огромното туловище на ревящия звяр се олюляваше сред сечището. И се появиха хора и коне: изправящи се на задните си крака коне и крещящи хора. Някакъв тъмен силует се надвеси над Саймън и ритна факлата му. Съвсем близо до момчето спря кон, чийто ездач седеше на седлото и държеше дълго копие. Миг по-късно копието вече стърчеше от гърдите на обкръжения звяр като огромен черен пирон. Чудовището нададе последен смразяващ кръвта рев и се строполи сред глутницата побеснели хрътки.

Ездачът слезе от коня. Край него тичаха мъже с факли и гонеха хрътките. Светлината освети профила на мъжа, който беше хвърлил копието, и Саймън се изправи на колене.

— Джосуа! — каза той и залитна. Последното, което видя, беше слабото лице на принца, обляно от жълтеникавата светлина на факлата, и разширените му от изненада очи.

Той ту се пробуждаше, ту отново изпадаше в несвяст. Един мълчалив мъж, който миришеше на кожа и пот, го беше качил на коня си и го стискаше здраво през кръста, докато се изкачваха по Стайл.

По камъните тропаха копита и момчето осъзна, че наблюдава как вървящият пред него кон размахва опашка. Навсякъде горяха факли.

Оглеждаше се за Мария, Бинабик — за останалите… къде бяха всички?

Вървяха през някакъв тунел с каменни стени, в който ехтяха ритмичните удари на сърцата им. Не, на копитата. Тунелът изглеждаше безкраен.

Пред очите им постепенно се показа вградена в камъните дървена врата. Тя бавно се отвори, отприщвайки порой от светлина, която се изливаше подобно на вода, изтичаща през пробитата стена на някой бент, и очерта силуетите на застаналите на входа мъже.

После групата се спускаше по дълъг открит склон. Конете яздеха в стройна редица, а факлите приличаха на безкрайно дълга блестяща змия, виеща се надолу по пътеката, докъдето виждат очите. Навсякъде около тях се простираше голо поле, осеяно единствено с метални копия.

Около стените, които се виждаха пред тях, имаше още повече факли, а стражите не откъсваха поглед от спускащото се по хълма шествие. Докато следваха неравната пътека, каменните стени ту заставаха току пред очите на конниците, ту леко се издигаха. Нощното небе беше толкова тъмно, сякаш се намираха в пещера, но в някаква осеяна със звезди пещера. Главата на Саймън беше клюмнала настрани и той се почувства така, сякаш заспива или пропада в дебрите на черното небе — беше му трудно да разбере какво точно става.

„Наглимунд“ — помисли младежът, когато светлината на факлите заля лицето му и той чу виковете и песните на мъжете пред стените. После светлината се отдръпна и той отново потъна в мрак.