Престъпления с неочакван край. Том 2

Глава и стих

— Преподобни… мога ли да ви наричам „преподобни“?

Закръгленият мъж на средна възраст със свещеническа якичка се усмихна и кимна.

— Нямам нищо против — каза той.

— Аз съм детектив Майк Силвърмън от Окръжната шерифска служба.

Преподобният Стенли Лансинг кимна и се взря в служебната карта и значката, които слабият детектив с прошарена коса му подаде.

— Някакъв проблем ли има?

— Нищо, което да касае вас, сър. Не пряко, искам да кажа. Но се надявам, че ще можете да ни помогнете в една конкретна ситуация.

— Ситуация? Хм. — Преподобният Лансинг леко повдигна вежди. — В такъв случай заповядайте вътре, детектив…

Мъжете влязоха в офиса на Първа презвитерианска църква в Бедфорд — старинен бял молитвен дом, край който Силвърмън беше минавал хиляди пъти по маршрута между службата и дома си, и за който никога не се беше замислял. Тоест, до тази сутрин, когато бе извършено убийството.

Офисът на преподобния Лансинг лъхаше на мухъл — тънък слой прах покриваше мебелите. Свещеникът погледна към детектива малко смутено.

— Искам да се извиня. Двамата със съпругата ми бяхме на почивка миналата седмица. Тя все още е горе на езерото. А аз се върнах да си напиша проповедта. И да я изнеса пред паството тази неделя, разбира се. — Той се засмя кисело. — Искам да кажа, ако някой изобщо дойде. Странно как религиозният ентусиазъм на хората се повишава около Коледа, а в сезона на отпуските спада.

Свещеникът огледа намръщено офиса.

— Боя се, че нямам какво да ви предложа — продължи той. — Секретарката на църквата също отсъства. Макар че между нас казано, по-добре да не опитвате от нейното кафе.

— Не се притеснявайте за мен — каза Силвърмън.

— И така, какво мога да направя за вас, детектив?

— Няма да ви отнема много време. Имам нужда от човек, който е добре запознат с религията… Става въпрос за един случай, по който работим. Бих отишъл при равина на баща ми, но текстът е от Новия Завет. Това е по вашата част, нали? — попита с надежда в гласа детективът. — За разлика от нас…

— Вижте — каза любезно сивокосият свещеник, като избърса очилата си в ревера на сакото и ги сложи — аз съм само един пастор в този малък град и едва ли съм чак такъв специалист. Но вероятно познавам евангелията на Матея, Марко, Лука и Йоан по-добре от един обикновен равин. А сега ми кажете как мога да ви помогна.

— Чували сте за програмата за защита на свидетели, нали? — попита детективът и се взря в очите на преподобния Дансинг.

— Като в „Добрите момчета“1, така ли? Или пък като в „Семейство Сопрано“2?

— Донякъде да. Федералната програма се ръководи от специална служба към Министерството на правосъдието, но ние си имаме наша щатска система за защита на свидетелите.

— О! — възкликна пасторът. — Не знаех това. Но сега си мисля, че съществуването на подобна служба е съвсем логично.

— Аз отговарям за програмата в нашия окръг, а един от хората, които пазим, скоро ще се яви като свидетел по едно дело в Хамилтън — каза детективът. — Нашата задача е да го опазим жив по време на делото и след издаването на обвинителната присъда. След това ще му осигурим нова самоличност и ще го преместим в друг щат.

— Процес срещу мафията? — попита пасторът.

— Нещо такова.

Силвърмън не можеше да навлезе в конкретни подробности по случая — че свидетелят, Рендъл Пийс, дясна ръка и бодигард на наркодилъра Томи Дойл, е видял как шефът му застрелва един от конкурентите си. Въпреки славата на Дойл, че убива всеки, представляващ заплаха за него, Пийс се съгласи да свидетелства в замяна на полека присъда за побой и незаконно притежание на оръжие и наркотици. Щатският прокурор беше изпратил Пийс в окръга, за който отговаряше Силвърмън, на сто мили от Хамилтън, където трябваше да бъде пазен и охраняван. Според слуховете, Дойл бил готов да направи всичко, да плати каквато и да е сума за убийството на бившия си подчинен, тъй като показанията на Пийс можеха да го пратят на електрическия стол или да му осигурят доживотна присъда.

Силвърмън беше скрил свидетеля в тайна квартира съвсем близо до Шерифската служба и беше назначил денонощна охрана. Детективът описа на свещеника в най-общи линии какво се беше случило, без да споменава имена, след което каза:

— Но се получи неприятен обрат. Имахме ТИ — таен информатор…

— Това е пържилник, нали?

Силвърмън се засмя.

— Научих това от „Закон и ред“3. Следя го при всяка възможност. Също и „От местопрестъплението“4. Обичам сериалите за ченгета. — Пасторът сбърчи чело. — Имате ли нещо против, че казвам ченгета?

— Нямам нищо против… Както и да е, този информатор се добрал до сигурна информация, че е нает професионален убиец, който да премахне нашия свидетел преди процеса следващата седмица.

— Наемен убиец?

— Да.

— Боже мой. — Свещеникът се намръщи, докосна шията си и я разтри близо до твърдата свещеническа яка, която явно го стягаше.

— Но лошите момчета разкриха пържилника — продължи Силвърмън. — Искам да кажа, че са разбрали за него. Убиха го, преди да успее да ни даде подробности кой точно е наемникът и как възнамерява да убие моя свидетел.

— О, съжалявам — съчувствено каза свещеникът. — Ще се помоля за този човек.

Силвърмън промърмори благодарности, но в действителност си помисли, че подлият дребен пържилник заслужаваше експресно еднопосочно пътуване към ада не само защото беше отрепка и наркоман, но и затова, че умря, преди да съобщи на детектива подробности за потенциалното покушение над Пийс. Детектив Силвърмън не сподели със свещеника, че той самият напоследък имаше проблеми с Шерифската служба и беше изпратен в Сибир — така наричаха Защитата на свидетели — защото от доста време не беше успял да доведе до успешен край нито едно важно разследване. Сега се налагаше да изпълни тази задача перфектно и в никакъв случай не можеше да допусне Пийс да бъде убит.

— Точно тук се надявам да ми помогнете — продължи детективът. — Информаторът е бил намушкан с нож, но не е издъхнал веднага. Успял да напише бележка — с един пасаж от Библията. Според нас това е било указание как наемникът смята да убие нашия свидетел. Но работата прилича на загадка и до този момент ние не можем да я разгадаем.

Думите на детектива предизвикаха интереса на свещеника.

— Нещо от Новия завет, казахте?

— Да — отвърна Силвърмън и отвори, бележника си. — В бележката пише: „Той е на път. Внимавайте.“ После е добавил глава и стих от Библията. Смятаме, че е искал да напише още нещо, но не е успял. Беше католик, затова предполагаме, че добре е познавал Свещената книга. Знаел е нещо конкретно, а с този пасаж е смятал, че ни насочва към начина, който наемникът е избрал да премахне нашия свидетел.

Свещеникът се обърна и затърси Библия на лавицата. Най-сетне я намери и я отвори.

— Кой стих?

— Лука, 12:15.

Свещеникът намери пасажа и зачете:

— „И рече им: «Гледайте и пазете се от алчност, защото, ако има някой премного, животът му не се състои от имота му.»“

— Партньорът ми донесе личната си Библия от къщи — заобяснява Силвърмън. — Той е християнин, но не е твърде религиозен и не е от хората, които я изучават. О, не исках да ви обидя.

— Няма нищо. Ние сме презвитерианци. Ние не изучаваме Библията.

Силвърмън се усмихна.

— С партньора ми така и не открихме какво точно е искал да ни подскаже информаторът. Тогава се сетих за вашата църква — тя е най-близо до полицейското управление. Помислих си, че не е лошо да се отбия и да проверя дали вие не можете да ни помогнете. Затова съм при вас. И така — виждате ли нещо в текста, което би могло да ни подскаже как обвиняемият смята да убие нашия свидетел?

Свещеникът прочете още няколко пасажа от страницата, тънка като цигарена хартия.

— Тази част е в едно от Евангелията, където различни ученици разказват за живота на Исус. В глава дванайсета от Лука Исус предупреждава хората за фарисеите и ги поучава да не водят греховен живот.

— Кои точно са били фарисеите?

— Религиозна секта. По принцип те вярвали, че Бог съществува, за да служи на тях, а не обратното. Смятали, че са по-добри от всички останали и презирали другите. Е, поне така е стигнало до нас — човек, разбира се, никога не може да бъде сигурен доколко точно е това. И тогава, както и сега, е имало доста политически игри и приказки. — Преподобният Лансинг се опита да включи настолната лампа, но тя не работеше. Той стана, дръпна завесите и в мрачната стая стана малко по-светло. Отново взе Библията в ръце и прочете пасажа няколко пъти, като присвиваше съсредоточено очи и кимаше.

Силвърмън огледа стаята, препълнена с книги. Помещението приличаше повече на кабинета на някой професор, отколкото на църковен офис. Липсваха картини, нямаше никакви лични вещи. Остана изненадан. Смяташе, че независимо от факта, че е духовно лице, би трябвало да държи поне една снимка на семейството си на бюрото или по стените.

Преподобният Лансинг вдигна поглед.

— Засега нищо не ми идва на ум — призна той. Изглеждаше разочарован.

Силвърмън се почувства по същия начин. Откакто онази сутрин откриха информатора си намушкан и мъртъв, детективът не спираше да мисли за думите от евангелието на Лука, като се опитваше да разтълкува значението им.

Пазете се!

— Но трябва да кажа — продължи преподобният Лансинг, — че съм очарован от тази идея. Точно като в „Шифърът на Леонардо“. Чели ли сте я?

— Не — поклати глава Силвърмън.

— Достави ми голямо удоволствие. През цялото време става дума за тайни шифри и скрити съобщения. Кажете, детектив, имате ли нещо против, ако се поровя и помисля още известно време. Обичам загадките.

— Ще ви бъда благодарен, преподобни.

— Ще направя каквото мога. Предполагам, онзи човек… го охранявате добре?

— Да, разбира се, но ще бъде много рисковано, когато го изведем навън, за да отидем в съда. Затова трябва да разберем как точно наемникът се кани да го отстрани.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре, предполагам.

— Да, сър.

Благодарен на свещеника за желанието му да помогне, но и разочарован, че не получи бързи отговори, Силвърмън прекоси тихата пуста църква, качи се в колата си и отиде до тайната квартира, за да провери Рей Пийс. Там за пореден път се увери, че свидетелят е едно огромно мрънкало, изслуша дежурния полицай, който му докладва, че не е имало никакви признаци на заплаха около тайната квартира и се върна в службата.

Вече в кабинета си, Силвърмън се обади на останалите си информатори, за да разбере дали някой е чул за наемен убиец, но отвсякъде получи отрицателен отговор. През цялото време очите му се взираха в пасажа, залепен с тиксо на стената пред бюрото му.

„Гледайте и пазете се от алчност, защото, ако има някой премного, животът му не се състои от имота му.“

— Няма ли да обядваш? — стресна го нечий глас. Силвърмън вдигна поглед — беше партньорът му Стив Новески. Застанал на вратата, младшият детектив с приятно, закръглено по бебешки лице, гледаше многозначително часовника си. Силвърмън отмести поглед и отново се взря в загадъчния пасаж от Библията.

— Обяд, момко — повтори Новески. — Умирам от глад.

— Трябва да проумея това — потупа Библията Силвърмън.

— Погълнало ме е изцяло.

— Аха, искаш да помислиш още малко — каза младшият детектив с тон, изпълнен със сарказъм и затвори вратата.

По време на вечерята със семейството си Силвърмън не пророни нито дума. Баща му беше наминал да ги види и остана обиден, че синът му не обръща внимание на никого.

— И какво е това толкова важно нещо, което четеш? Новия Завет? — старецът кимна към Библията, която беше видял, че синът му задълбочено чете преди вечеря. Той поклати глава и се обърна към снаха си. — Момчето не е стъпвало в храма от години и не може да намери Петокнижието, което му подарихме с майка му, дори от това да зависеше живота му. А виж го сега, чете за Исус Христос. Ама че син!

— Става въпрос за един случай, тате — обясни Силвърмън.

— Не се сърдете, но сега имам да свърша нещо важно. Ще се видим по-късно, момчета. Съжалявам.

— Ще се видим по-късно, съжалявам? — промърмори старецът. — И казваш „момчета“ на жена си? За какво уважение…

Силвърмън затвори вратата на кабинета си, седна на бюрото и провери съобщенията. От съдебномедицинската лаборатория го информираха, че по бележката на ТИ с пасажа от Библията не са открити съществени доказателства и че нито хартията, нито мастилото могат да бъдат проследени. Сравнението на почерците показваше, че бележката по всяка вероятност е написана от жертвата.

Часовете минаваха, а преподобният Дансинг все още не се беше обадил.

Силвърмън въздъхна, протегна се и отново се взря в думите.

„Гледайте и пазете се от алчност, защото, ако има някой премного, животът му не се състои от имота му.“

По дяволите! Един мъж беше убит, оставяйки тези думи, за да ги предупреди. Какво се е опитвал да каже? Силвърмън имаше смътен спомен, че вечерта баща му мина да му каже довиждане, а по-късно още по-смътен спомен, че жена му дойде да му пожелае лека нощ и рязко затвори вратата. Тя беше бясна. Но какво от това — на Майкъл Силвърмън не му пукаше. Единственото важно нещо за него в момента беше да открие смисъла на съобщението.

Спомни си нещо, което преподобният Лансинг беше споменал този следобед. Шифърът на Леонардо. Думата „шифър“ проблесна в обърканите му мисли като светкавица… Пържилникът не беше завършил колеж, но беше умен по свой начин. Може би е имал нещо повече на ум, отколкото буквалния смисъл на пасажа. Възможно ли беше подробностите на неговото предупреждение да бяха зашифровани в самите букви?

Наближаваше четири сутринта. Изтощен, Силвърмън влезе в интернет. Откри уебсайт за игри с думи и загадки. В една от игрите човек трябваше да състави колкото се може повече думи от първите букви на пословица или цитат. Чудесно, развълнувано си помисли той, може да е точно това. Записа първите букви на думите от Лука 12:15 и започна да ги размества.

Получи няколко имена: Боб, Том, Дон… и десетки думи: газ, сопа, пас…5

Е, Том можеше да се отнася за Томи Дойл. Но Силвърмън не успя да открие друг ясен смисъл в думите или коя да е комбинация от тях.

Какви други шифри можеше да използва?

Опита един очевиден: да определи число за всяка буква, А да е равно на 1, Б на 2 и така нататък. Но когато приложи тази формула, единственото, което получи, бяха листи със стотици случайни цифри.

Безнадеждно, помисли си той. Все едно се опитваше да налучка парола за компютър.

После се сети за анаграмите — там буквите на дадена дума или фраза се пренареждаха, за да образуват други думи. След кратко търсене в мрежата откри сайт с генератор на анаграми — софтуерна програма, която даваше възможност да набереш дума и след няколко секунди програмата избълваше всички анаграми, които можеха да се съставят от нея.

Часове наред Силвърмън набираше думи и комбинации от думи в пасажа и проучваше резултатите.

В шест сутринта, съвсем изтощен, Силвърмън се канеше да се откаже и да си легне. Но докато подреждаше разпечатките на анаграмите, които беше свалил, погледът му случайно се спря на една — анаграмите, получени от думата „имота“ (possessions): open, spies, session, nose, sepsis…

„Сепсис“ — зачуди се той на глас. Това му звучеше познато. Провери значението на думата. Инфекция. Като отравяне на кръвта.

Беше убеден, че е попаднал на нещо и възбуден, започна да разгръща останалите листи. Видя, че в „алчност“ (greed) се съдържа „доктор“ (dr.).

Да!

А от думата „пазете“ (guard) се беше получило „дрога“ (drug).

Чудесно, триумфално си помисли той. Всичко е ясно! Детектив Майк Силвърмън отпразнува своя успех, като заспа на стола.

Събуди се час по-късно, ядосан от досадния шум от ауспуха на някакъв мотор, пърпорещ съвсем наблизо. Миг по-късно разбра, че звукът всъщност е бил от собственото му хъркане. Детективът затвори пресъхналата си уста, трепна от болката в гърба и се надигна. Като масажираше схванатия си врат, Силвърмън с клатушкане се качи до спалнята на горния етаж. Остана заслепен от слънчевата светлина, която нахлуваше през френските прозорци.

— Стана ли вече? — сънено попита жена му от леглото и хвърли недоволен поглед към измачканите му панталони и риза. — Рано е.

— Спи — каза той.

Взе набързо душ, облече се и потегли към управлението. В осем часа беше в кабинета на капитана. Партньорът му Стив Новески бе до него.

— Разгадах го — обяви Силвърмън.

— Какво? — раздвижи масивната си челюст оплешивяващият му началник.

Новески успя само да повдигнати веждите си — току-що беше пристигнал и все още не бе чул теорията на Силвърмън.

— Съобщението, което получихме от мъртвия ТИ… как Дойл ще пречука Пийс.

Капитанът беше чул за библейския пасаж, но не му отдаде голямо значение.

— И как — скептично попита той — ще стане това?

— Доктори — обяви Силвърмън.

— О!

— Смятам, че ще използва доктор, за да премахне Пийс.

— Продължавай.

Силвърмън му разказа за анаграмите.

— Като при кръстословиците?

— Нещо подобно.

Новески замълча, но си личеше, че се отнася скептично към тази идея.

Капитанът сбърчи продълговатото си лице.

— Задръж малко. Нека да си представим нашия ТИ. Той е с прерязано гърло и в това състояние си играе на игрички с думи?

— Много често е почти невъзможно да разберем колко странно действа умът, какво вижда, какво може да измисли…

— Странно — промърмори капитанът. — Звучи малко… каква беше думата, съчинено, разбираш ли какво имам предвид?

— ТИ е трябвало да ни предаде съобщението и в същото време да го направи така, че Дойл да не разбере какво е знаел, но пък ние да се досетим.

— Знам ли? — поклати невярващо глава капитанът. Силвърмън заобяснява, че Томи Дойл често е плащал огромни суми на умни наемници, които се дегизирали, за да могат да се приближат достатъчно до нищо неподозиращите жертви. Силвърмън предположи, че убиецът ще купи или ще открадне бяла лекарска престилка, ще се снабди с фалшива служебна карта и стетоскоп или с нещо, което лекарите в днешно време носят. След това с още няколко от хората на Дойл ще симулират опит за покушение срещу Пийс — в тайната охранявана квартира трудно можеха да се доберат до него, но съществуваше възможност да го наранят.

— Първо нека започнем с възможността за хранително натравяне. — Силвърмън обясни за анаграмата със сепсиса. — Или може би ще организират пожар, изтичане на газ или нещо подобно. Убиецът, дегизиран като медицински работник, ще бъде пуснат вътре и ще убие Пийс. Има и друга възможност — свидетелят да бъде откаран по спешност в болницата и наемникът да му види сметката в приемната на спешното отделение.

Капитанът сви рамене.

— Е, можеш да провериш — каза накрая той, — но само при положение, че не изоставяш другата си работа. Не можем да си позволим да се провалим в този случай. Изгубим ли Пийс, ще ни се стъжни живота.

Местоименията в тези изречения бяха в първо лице множествено число, но онова, което Силвърмън чу, беше определено „ти“, „ти“ и само „ти“.

— Ще се постарая, капитане.

В коридора, на път към кабинета си Силвърмън попита своя партньор:

— Кой лекар е дежурен на повикване в случай на спешност в тайната квартира?

— Не знам, предполагам, че е екип от болницата във Форест Хилс.

— Как така не знаем кой? — тросна се Силвърмън.

— Аз поне не знам.

— Разбери! А след това се мятай на колата и по най-бързия начин отиди до тайната квартира, за да предупредиш охраната, че ако по някаква причина на Пийс му прилошее или му потрябва лекарство, ако ще и да е бинт, веднага да ми се обадят. Не позволявайте на нито едно медицинско лице да го преглежда, освен ако не сте удостоверили със сигурност самоличността му и ако не сте получили моето съгласие.

— Добре.

— После се обади на главния дежурен лекар във Форест Хилс и му кажи да ме уведоми, ако някой лекар, медицински техник или сестра, или който и да е не се яви на работа или се обади, че е болен, или ако в болницата има лекари, които не познава.

Младият мъж се запъти към кабинета си, за да изпълни разпорежданията на Силвърмън, а старшият детектив се върна при собственото си бюро, обади се на колегата си в окръжната шерифска служба в Хамилтън, разказа му какво подозира и добави, че трябва да внимават, ако край Пийс започнат да се навъртат медицински лица.

След това Силвърмън се отпусна на стола, разтри очи и масажира врата си, като през цялото време се убеждаваше, че е прав, че тайното съобщение, оставено от умиращия информатор, сочи към убиец, представящ се за медицински работник. Той отново вдигна телефона и в продължение на няколко часа досажда с въпроси на болниците в окръга дали всички техни служители са на работа и дали знаят къде се намират в момента всички линейки. Наближаваше обяд, когато телефонът му иззвъня.

— Ало?

— Силвърмън! — резкият глас на капитана разсея и последните останки на замаяност, дължащи са на липсата на сън. Детективът застана нащрек.

— Той добре ли е?

— Да. Някой е изстрелял от джип трийсет — четирийсет куршума към прозорците на тайната квартира. Използвали са картечни патрони, които са проникнали през бронираните стъкла. Пийс и охраняващият го полицай били леко наранени от дребни отломки. При нормални обстоятелства щяхме да ги изпратим в болницата, но се сетих за онова, което каза… за убиеца, който ще се представи за фелдшер или доктор, затова си помислих, че е по-добре да докарат Пийс направо тук, в ареста. Ще накарам нашите касапи да ги прегледат.

— Добре.

— Ще го оставим тук ден-два, а после ще го изпратим при федералните в Ронанка Фолс — там имат тайна квартира за защита на свидетели.

— И изпратете човек в приемната на спешното отделение на Форест Хилс, за да провери докторите. Наемникът на Дойл може да си мисли, че ще го изпратим там и ще чака.

— Вече разпоредих — каза капитанът.

— Кога Пийс ще пристигне тук?

— Всеки момент.

— Ще разчистя ареста.

Силвърмън затвори и отново разтърка очи. Как, по дяволите, Дойл беше успял да открие къде се намира тайната квартира? Това беше най-добре пазената тайна в управлението. Все пак, тъй като никой не беше сериозно ранен при нападението, детективът си позволи мислено да се поздрави с потупване по рамото. Неговата теория се потвърждаваше. Стрелецът изобщо не се беше опитал да убие Пийс — желанието му явно е било да нанесе достатъчно поражения на охранявания, за да бъде изпратен в спешното отделение. А след това право в ръцете на наемника на Дойл.

Силвърмън се обади на началника на ареста и уреди задържаните там временно да бъдат преместени в градския полицейски участък, да инструктира охраната и да ги предупреди, че трябва да са абсолютно сигурни в самоличността на лекаря, който ще се погрижи за Пийс и неговия бодигард.

— Вече го направих. Капитанът ми обясни.

Силвърмън се канеше да затвори, когато погледна към часовника. Беше обяд, време да застъпи втората смяна.

— Обясни ли ситуацията на персонала от втората смяна?

— О, забравих. Ей сега ще го направя.

Силвърмън затвори разгневен. Трябваше ли той да мисли за всичко?

Беше тръгнал към вратата, за да отиде в приемната на ареста и да посрещне Пийс и неговия бодигард, когато телефонът иззвъня. Дежурният в приемната го уведоми, че има посетител.

— Преподобният Лансинг. Каза, че е наложително да ви види. Държеше да ви предам, че е разгадал съобщението. Вие ще разберете какво има предвид.

— Идвам веднага.

Силвърмън се намръщи. Още щом разбра значението на пасажа сутринта, детективът беше решил да се обади на свещеника и да му обясни, че вече нямат нужда от помощта му. Но забрави да го направи. Мамка му… Е, щеше да направи нещо хубаво за този човек — може би да дари известна сума за църквата или да заведе преподобния на обяд в знак на благодарност. Да, обядът щеше да свърши работа. Можеха да поговорят за полицейските сериали по телевизията.

Детективът се срещна с преподобния Лансинг в приемната. Силвърмън го поздрави и веднага забеляза колко изтощен изглеждаше той.

— Успяхте ли да поспите снощи?

— Не — засмя се свещеникът. — Както изглежда, вие също.

— Елате с мен, преподобни. Разкажете ми какво открихте.

Силвърмън поведе Лансинг по коридора — все пак реши да чуе какво има да му каже свещеникът. Нямаше да му навреди.

— Мисля, че открих отговора.

— Продължавайте.

— Е, мислех си, че не трябва да се ограничаваме само до стих петнайсети. Той всъщност е нещо като увод към притчата, която следва. Мисля, че това е отговорът.

Силвърмън кимна, като си спомни какво беше прочел в Библията на Новески.

— Притчата за фермера?

— Точно така. Исус разказва за богат фермер, който имал добра реколта. Той не знае какво да прави с житото в повече. Мисли, че ще построи по-големи хамбари и предполага, че през остатъка на живота си ще се радва на онова, което е направил. Но това, което се случва, е че Бог го поразява, защото е алчен. Той е материално богат, но духовно беден.

— Дотук добре — каза Силвърмън. Все още не виждаше очевиден отговор на загадката.

Преподобният усети смущението на полицая.

— Основната идея на пасажа е алчността. И аз си мисля, че най-вероятно това е ключът към онова, което онзи беден човек се е опитвал да ви каже.

Стигнаха до входната рампа към ареста и се присъединиха към въоръжения полицай, който очакваше пристигането на бронирания автомобил с Пийс. Силвърмън научи, че всички арестанти са прехвърлени в автобуса, който щеше да ги откара в градския затвор.

— Кажи им да побързат — нареди Силвърмън и се обърна към свещеника, който продължи да обяснява.

— Затова се запитах какво представлява алчността в наши дни? И стигнах до извода, че това са Енрон, Тайко, изпълнителните директори, интернет богаташите… И Кахил индъстрис.

Силвърмън кимна бавно. Робърт Кахил беше бивш собственик на огромен аграрнопромишлен комплекс. След продажбата на тази компания, той се беше насочил към бизнес с недвижимо имущество и беше построил десетки сгради в окръга. Преди няколко дни точно този човек беше обвинен в укриване на данъци и игра на борсата с използване на вътрешна поверителна информация.

— Преуспял фермер — започна да разсъждава на глас Силвърмън. — Спохожда го неочакван късмет, а после неприятности. Разбира се. Точно като в притчата.

— И става още по-интересно — развълнувано обяви свещеникът. — Преди няколко седмици във вестника имаше статия — опитах се да я намеря, но не успях — за Кахил. Мисля, че редакторът беше цитирал няколко пасажа от Библията за алчността. Не помня кои точно, но съм готов да се обзаложа, че един от тях беше Лука 12:15.

Застанал на товарната рампа на входа, Силвърмън наблюдаваше как пристига колата с Ранди Пийс. Докато бронираният автомобил обръщаше, детективът и охраняващият полицай се огледаха внимателно наоколо за някакви признаци за заплаха. Всичко изглеждаше чисто. Детективът почука по задната врата и свидетелят и бодигардът му бързо излязоха и поеха по рампата. Автомобилът потегли.

Пийс веднага започна да се оплаква. Беше леко порязан по челото, а бузата му беше насинена, но той стенеше така, сякаш бе паднал от стълбите от втория етаж.

— Искам веднага да ме прегледа лекар. Виж тази рана. Вече е инфектирана. Слушай какво ти казвам! А рамото направо ме съсипва. Какво трябва да направи човек, за да се отнасят добре с него тук?

Полицаите бързо усвояват таланта да не обръщат внимание на трудните заподозрени и свидетели и Силвърмън почти не обърна внимание на хленченето на Пийс.

— Кахил — каза Силвърмън, като се обърна отново към свещеника. — И какво, мислите, означава това в нашия случай?

— Кахил притежава небостъргачи из целия град. Питах се дали маршрутът, по който ще откарате вашия свидетел в съда, ще мине край някой от тях.

— Възможно е.

— Значи, на покрива на един от тях може да има снайперист. — Преподобният се усмихна. — Всъщност, не се сетих сам за това. Видях го веднъж в един телевизионен сериал.

По гърба на Силвърмън полазиха студени тръпки.

Снайперист?

Той вдигна очи от уличката. На стотина метра имаше небостъргач, от чийто покрив един снайперист имаше отлична видимост за изстрел към товарната рампа, където Силвърмън, свещеникът, Пийс и двамата въоръжени полицаи стояха в момента. Твърде възможно беше сградата да принадлежи на Кахил.

— Вътре! — извика той. — Веднага.

Всички бързо се вмъкнаха в коридора, който водеше към ареста и бодигардът на Пийс затръшна вратата след тях. С разтуптяно сърце от мисълта каква беля можеше да стане, Силвърмън вдигна слушалката на телефона, който се намираше на бюрото, обади се на капитана и му разказа теорията на свещеника.

— Ясно, разбирам — каза капитанът. — Стрелят по тайната квартира, за да разкарат Пийс оттам, предполагайки, че ще го докарат тук и после изпращат стрелец на небостъргача. Ще изпратя един от тактическите екипи да го претърси. Хей, доведи този свещеник, когато вкарате Пийс в ареста. Независимо дали е прав или не, искам да му благодаря.

— Дадено. — Детективът се подразни, че началникът му явно харесва тази идея повече от анаграмите, но в този момент беше готов да приеме всяка теория, само и само Пийс да останеше жив.

Докато чакаха в слабо осветения коридор да изпразнят ареста, слабият, със сплъстена коса Пийс започна отново да се оплаква и да каканиже.

— Искаш да кажеш, че там е имало стрелец, а вие, мамка му, изобщо не сте знаели и, по дяволите… о, съжалявам за езика, отче… Слушайте, задници такива, аз не съм заподозрян, аз съм звездата на това шоу, без мен…

— Млъкни, дявол да те вземе! — изръмжа Силвърмън.

— Не можеш да ми говориш така!

Мобилният телефон на Силвърмън иззвъня и той се дръпна настрани, за да говори.

— Ало?

— Слава богу, че вдигна. — Стив Новески говореше задъхано. — Къде е Пийс?

— Ей тук, пред мен — каза Силвърмън на партньора си. — Нищо му няма. Един тактически екип претърсва съседната сграда за стрелци. Какво става?

— Къде е преподобният? — попита Новески. — Не се е подписал на излизане от управлението в журнала в приемната.

— Тук е с мен.

— Слушай, Майк, мислех си… ами ако ТИ не е оставил съобщение от Библията?

— Кой тогава го е направил?

— Ами ако е бил самият наемник? Онзи, когото Дойл е наел.

— Убиецът? Че защо да оставя указание?

— Не е указание. Помисли си. Сам е написал това нещо от Библията и е оставил бележката близо до трупа, сякаш самият ТИ я е оставил. Убиецът е наясно, че ще потърсим свещеник, който да ни помогне да разгадаем — но не кой да е свещеник, а онзи, който е в най-близката до управлението църква.

Мислите на Силвърмън бързо стигнаха до логичното заключение. Наемникът на Дойл убива свещеника и съпругата му в лятната им вила край езерото, а после се преоблича като свещеник. Всъщност, спомни си той, преподобният едва успя да намери Библия и очевидно не знаеше, че крушката на настолната му лампа е изгоряла. Всъщност, цялата църква беше пуста и потънала в прах.

Той продължи да следва логическото развитие на събитията: хората на Дойл обстрелват тайната квартира и ние водим Пийс тук, а в същото време се появява преподобният с някаква история за алчност и някакъв строителен предприемач и снайперист само и само за да се доближи до Силвърмън… и до Пийс!

Изведнъж разбра: Нямаше никакво тайно съобщение. „Той е на път. Внимавайте — Лука 12:15“ Този текст беше безсмислен. Убиецът би могъл да напише в бележката който и да е пасаж от Библията. Целта беше полицията да се свърже с мнимия свещеник и да осигури на човека достъп до ареста по същото време, когато Пийс е там.

И аз го заведох право при жертвата му!

Като пусна телефона и извади пистолета си от кобура, Силвърмън хукна по коридора и се хвърли върху свещеника. Мъжът извика от болка и изпъшка, когато при падането остана без въздух. Детективът притисна пистолета си във врата на наемника.

— Не мърдай!

— Какво правите?

— Какво става? — попита бодигардът на Пийс.

— Той е убиецът! Той е един от хората на Дойл!

— Не, не съм. Това е лудост!

Силвърмън надяна грубо белезници на мнимия свещеник и като държеше пистолета, го претърси. Не откри оръжие, но предположи, че вероятно е възнамерявал да измъкне пистолета на някой от охраняващите полицаи, за да убие Пийс, а след това и всички останали.

Детективът изправи грубо свещеника на крака и го бутна към един от полицаите.

— Заведи го в стаята за разпити — разпореди той. — Аз ще дойда след десетина минути. Не му сваляй белезниците.

— Да, сър.

— Не можете да направите това! — извика преподобният, докато грубо го отвеждаха. — Допускате голяма грешка.

— Изведи го оттук — подхвърли Силвърмън.

Пийс изгледа детектива с презрение.

— Задник такъв, той можеше да ми види сметката.

От коридора дотича още един от охраната на ареста.

— Проблем ли има, детектив?

— Всичко вече е под контрол. Но провери дали арестът вече е изпразнен. Искам да вкарате този човек там възможно най-бързо! — Той кимна към Пийс.

— Да, сър! — Полицаят се отправи бързо към интеркома до вратата, която водеше към килиите.

Силвърмън отново погледна към коридора и видя как свещеникът и придружаващият го полицай изчезнаха през една от вратите. Ръцете на детектива трепереха.

Господи, размина се на косъм! Хубавото бе, че поне свидетелят е в безопасност. И си запазих работата.

Пак щеше да се наложи да отговаря на хиляди въпроси, разбира се, но…

— Не! — извика някакъв глас зад него.

В коридора отекна тъп звук, като от брадва, която се забива в дърво. Последва го втори звук, съпроводен от острия мирис на изгорял барут.

Детективът рязко се обърна и втренчи поглед в охраняващия полицай, който току-що се беше присъединил към тях. Младият мъж държеше автоматичен пистолет със заглушител и беше застанал над труповете на мъжете, които току-що беше застрелял — Рей Пийс и полицаят, който беше до него.

Силвърмън се пресегна за собствения си пистолет.

Но наемникът на Дойл, облечен в идеална имитация на униформа на охраняващ ареста полицай, насочи пистолета си към детектива и поклати глава. Силвърмън с отчаяние осъзна, че донякъде е бил прав. Хората на Дойл бяха стреляли по тайната квартира, за да разкарат Пийс оттам, но не за да го изпратят в болницата — те знаеха, че полицаите ще го заведат в ареста, където трябваше да бъде в безопасност.

Наемният убиец огледа коридора. Никой от останалите полицаи не беше чул или забелязал убийствата. Мъжът извади с лявата си ръка радиостанция от джоба си, натисна един от бутоните и каза:

— Всичко свърши. Готов съм да ме вземете.

— Добре — прозвуча металическият отговор. — Точно по график. Излез пред участъка — ще те вземем оттам.

— Разбрах. — Той прибра радиостанцията.

Силвърмън отвори уста, за да помоли убиеца да пощади живота му. Но замълча, после се засмя тихо и отчаяно, когато забеляза значката с името и осъзна истината — че съобщението на мъртвия информатор съвсем не е било толкова загадъчно. ТИ просто им казваше да търсят наемник, преоблечен като охраняващ полицай, чието първо име, както току-що Силвърмън прочете на пластмасовата табелка, беше „Лука“.

Що се отнася до главата и стиха — това също беше съвсем просто. Бележката на ТИ означаваше, че убиецът планира да нанесе удар малко след началото на втората смяна, като си даде петнайсет минути, за да открие къде държат затворника.

Точно по график…

Стенният часовник показваше 12:15.

Превод: Тодор Кенов