Престъпни удоволствия

20

Ребека Майлс живееше в Саут Сити, Догтаун. Улиците бяха кръстени на щати: Тексас, Мисисипи, Индиана. Сградите бяха изоставени, повечето прозорци — заковани. Тревата беше на височината на слонско око, но далеч не толкова хубава. Една пресечка по-нататък имаше скъпи апартаменти за юпита и политици. Но в квартала на Ребека не живееха юпита.

Апартаментът й беше в дълъг, тесен коридор. В сградата нямаше климатик, а жегата представляваше дълго до петите кожено палто, дебело и топло. Самотна мътна крушка блестеше над изтъркания мокет. На места мръснозелените стени бяха облепени с бяла лента, но подът поне беше чист. Миризмата на боров лизол беше плътна и направо предизвикваше гадене в малкия, тъмен коридор. Човек спокойно би могъл да яде от пода, ако му се прииска, но пак щеше да налапа топчета. Никакъв лизол не може да ви отърве от косматите клъбца от мокета.

Както бяхме говорили в колата, на вратата почука Филип. Идеята беше, че той ще успокои вероятните притеснения, които Ребека ще изпита, задето Екзекуторката влиза в скромния й дом. Отне ни петнадесет минути чукане и чакане, преди да чуем някой да шава в апартамента.

Вратата се отвори, доколкото позволяваше верижката. Не виждах кой стои от другата страна. Заговори женски глас, натежал от сън:

— Филип, какво правиш тук?

— Може ли да вляза за няколко минути? — попита той. Не виждах лицето му, но бях готова да заложа всичко, че я стрелка с някоя от горещите си усмивки.

— Ами да, извинявай, но ме събуди… — Вратата се затвори и верижката издрънча. Пак ни отвориха, вече широко. Все още не можех да видя какво става зад спътника ми. Предполагам, че и Ребека не ме виждаше.

Филип влезе, а аз го последвах плътно, защото вратата можеше да се затвори. Апартаментът беше като фурна — задавяща, осмърдяна на риба горещина. Тъмнината вътре би трябвало да го поохлади, но всъщност предизвикваше клаустрофобия. По лицето ми потече пот.

Ребека Майлс стоеше, стиснала вратата. Беше слаба, с безжизнена тъмна коса, разсипана направо върху раменете. Високите скули изпъваха кожата на лицето й. Направо се губеше в белия си халат. Точният термин за такива като нея е «деликатна», крехка. Примигна срещу мен с малките си, черни очи. В апартамента беше тъмно, дебели завеси отрязваха пътя на светлината. Домакинята ме беше виждала само веднъж, след смъртта на Морис. Попита:

— Приятелка ли си довел?

Затвори вратата и потънахме в почти пълен мрак.

— Да — отвърна Филип. — Това е Анита Блейк…

Гласът на Ребека прозвуча тихо и задавено:

— Екзекуторката?

— Да, но…

Тя отвори устицата си и изписка. Нахвърли се върху мен с нокти и шамари. Свих се и прикрих лицето си с лакти. Биеше се като момиче, с отворени длани, драскане и размахване на ръце. Сграбчих я за китката и използвах собствената й инерция, за да я придърпам покрай мен. С малко помощ Ребека падна на колене. Държах дясната й ръка извита зад гърба. Натиснах в лакътя, заболя я — още малко напрежение би счупило костта. Повечето хора не се бият добре, след като им строшиш лакътя.

Е, нямах намерение да чупя ръката на жената. Усетих как трепери. Дишаше задавено и откъслечно.

— Не може да го убиваш! Не може! Моля те, моля те недей! — тя се разплака, малките й раменца се тресяха под прекалено големия халат.

А аз стоях, извивах й ръката и й причинявах болка… Пуснах бавно Ребека и отстъпих извън обсега й. Надявах се, че няма да ме нападне отново. Не исках да я наранявам, но не исках и тя да ме нарани. Драскотините започваха да ме наболяват.

Ребека Майлс нямаше да ми се нахвърли отново. Тя се притисна до вратата и обви колене със слабите си, изтънели от глад ръце. Хлипаше, борейки се да диша.

— Не… можеш… да го убиеш. Моля те! — и започна да се люлее напред-назад, гушейки се така, сякаш ще се счупи, все едно е от крехко стъкло.

Боже, някои дни мразя работата си.

— Поговори с нея, Филип! Кажи й, че не сме тук да нараняваме никого!

Спътникът ми коленичи до нея. Държеше ръце до хълбоците си, докато говореше с жената. Не чух какво й каза. Накъсаните й хлипове се носеха към мен през дясната врата, която водеше в спалнята.

До леглото имаше ковчег от тъмно дърво — може би череша, — полиран така, че да блести в сумрака. Ребека мислеше, че съм дошла да убия любовника й. Боже Господи!

Банята беше малка и претрупана. Светнах лампата и ярката жълта светлина не бе милостива. Гримовете на момичето бяха разпилени около пукнатата мивка като жертви на катастрофа. Ваната беше направо почерняла от ръжда. Намерих чиста, както се надявах, кърпа и пуснах студената вода. В началото струйката имаше цвят на слабо кафе. Тръбите стенеха, пукаха и дрънчаха. Водата най-сетне потече чиста. Действаше приятно на ръцете ми, но не наплисках врата и лицето си. Щеше да ми е приятно, но банята беше мръсна. Не исках да я използвам, освен ако не е наложително. Вдигнах глава, докато изцеждах кърпата. Огледалото беше цялото в паяжина от пукнатини. Показа лицето ми на много накъсани парченца.

Не погледнах отново образа си. Минах покрай ковчега и се поколебах. Изпитвах желание да почукам по гладкото дърво. Има ли някой вкъщи? Не го сторих. Твърде вероятно беше някой да отвърне на почукването ми.

Филип беше завел жената до дивана. Тя се облягаше на него, отпусната и задъхана, но почти бе спряла да плаче. Трепна, когато ме видя. Постарах се да не си придавам зловещ вид, нещо, в което съм добра, и връчих парцала на спътника си.

— Избърши й лицето и го сложи отзад на врата й, ще помогне.

Той стори, каквото го помолих и Ребека си остана с мокра кърпа на врата, втренчена в мен. Очите й бяха ококорени и се виждаше много белтък. Трепереше.

Намерих ключа на лампата и суровата светлина заля стаята. Един поглед — и ми се прииска да изключа отново крушката, но не го сторих. Питах се дали ако седна до нея, Ребека ще ме нападне пак, или напълно се е изтощила. Нямаше ли да е забавно? Единственият фотьойл беше килнат настрани и се виждаше пожълтелия му пълнеж. Реших да остана права.

Филип ме погледна. Слънчевите очила бяха набодени на деколтето на тениската му. Очите му бяха големи и преднамерено безизразни, сякаш не искаше да знам за какво си мисли. Бе прегърнал Ребека през раменете със загорялата си ръка — като защита. Чувствах се като страховит инквизитор.

— Казах й защо сме тук. Казах й, че не искаш да нараниш Джак.

— Ковчегът? — усмихнах се. Не се сдържах. Все пак ставаше дума за «джак в кутията».

— Да — съгласи се Филип. Взираше се в мен така, сякаш усмивките не бяха приети.

Не бяха, тъй че спрях да се хиля, макар че ми костваше доста усилия.

Кимнах. Ако Ребека искаше да се мотае с вампири, това си е неин проблем. И определено не бе работа на полицията.

— Продължавай, Ребека! Тя се опитва да ни помогне! — обясни Филип.

— Защо? — попита жената.

Хубав въпрос. Бях я изплашила и я разплаках. Заслужаваше отговор.

— Господарката на града ми направи предложение, което не можех да откажа.

Тя се втренчи в мен и ме огледа, сякаш ме запечатваше в паметта си.

— Не ти вярвам — каза.

Свих рамене. Това е проблемът с истината. Все някой ще те нарече лъжец. Повечето хора се връзват на приемливите лъжи вместо на неприемливата истина. На практика ги предпочитат.

— Как може някой вампир да заплаши Екзекуторката? — попита Ребека.

Въздъхнах.

— Не съм самият дявол! Да си се срещала някога с господарката на града?

— Не.

— Тогава се налага да повярваш на честната ми дума. Страх ме е до смърт от нея. Всеки със здрав разум би си изкарал ангелите!

Тя все още изглеждаше разколебана, но започваше да се открехва. С тихия си, свит гласец разказа същата история, която бе споделила и с полицията. Безполезна и гладка като новоизсечена монета.

— Ребека, опитвам се да хвана човека или съществото, убило приятеля ти. Моля те, помогни ми!

Филип я прегърна.

— Кажи й, каквото ми каза!

Тя го погледна, после отново обърна очи към мен. Засмука долната си устна и я подраска с горните резци, потънала в размисъл. Пое си дълбоко и треперливо дъх.

— Бяхме на хапка-парти онази нощ.

Примигнах и се постарах да прозвуча що-годе смислено:

— Знам, че «хапка» е човек, който обича вампири. Дали хапка-партито е това, което си мисля?

Филип кимна. Уточни, без да ме поглежда:

— Често ходя на хапки. Може да имаш вампира по почти всеки начин, който ти харесва. А и те получават теб… — осмели се да ме стрелне с поглед, после отново сведе очи. Май не му хареса какво видя.

Постарах се да си наложа каменно изражение, но не успях да се справя добре. Хапка-парти, мили Боже. Но все беше някакво начало.

— Нещо по-особено да е ставало на партито? — попитах.

Ребека примигна срещу мен с безизразно лице, сякаш не разбираше. Опитах отново.

— На хапка-партито да се е случвало нещо необичайно?

Тя се втренчи в скута си и поклати глава. Дългата й черна коса се разпиля пред лицето като тънка завеса.

— Морис да е имал врагове, за които си чувала?

Ребека поклати глава, без дори да ме погледне. Мернах очите й под косата — като на изплашен заек, взиращ се изпод храст. Дали разполагаше с още информация или бях научила всичко? Ако я притиснех, щеше да се пречупи, да се разпадне и нищо чудно да изплюе някоя улика, но пък можеше и да не стане. Ръцете й бяха сплетени в скута с побелели кокалчета. Трепереха лекичко. Колко силно ми се искаше да науча нещо? Не чак толкова. Пуснах я да си ходи. Анита Блейк, хуманистката.

Филип сложи Ребека в леглото, а аз останах в хола. Почти очаквах да чуя кикот или някакъв друг звук, подсказващ, че вкарва чара си в действие. Но нямаше нищо, освен тихо мърморене на гласове и прохладно припукване на чаршафи. Когато излезе от спалнята, изражението на спътника ми беше сериозно и замислено. Сложи си отново черните очила и изключи лампата. Стаята потъна в гъст, горещ мрак. Чух го да се движи в подобната на фурна горещина. Поскърцване на джинсите, простъргване на подметка. Порових за дръжката на вратата, намерих я и отворих широко.

В стаята плисна бледа светлина. Филип стоеше и се взираше в мен. Изглеждаше отпуснат и спокоен, но някак си усещах недружелюбността му. Вече не се преструвахме на приятели. Не бях сигурна дали се ядосва на мен — имаше причина, — или пък на себе си, или на съдбата. Когато свършиш с живот като този на Ребека, трябва все някого да обвиниш.

— Това можех да съм и аз — обади се той. Погледнах го.

— Да, но не си!

Той разпери ръце и ги размърда.

— Да, но би могло.

Не знаех какво да му кажа. Наистина, какво? Уповавай се на милостта на Бог? Съмнявам се, че Господ има много общо със света на Филип.

Той се увери, че вратата е заключена зад нас и каза:

— Познавах поне двама други от убитите вампири, които бяха редовни посетители на такива партита.

Стомахът ми се сви — лека тръпка на възбуда.

— Смяташ ли, че и другите… жертви може да са привърженици на хапката?

Той сви рамене.

— Лесно ще разберем.

Изражението му все още бе каменно-неразгадаемо за мен. Нещо бе изключило неговата крушка. Може да бяха малките, изтънели ръце на Ребека Майлс. Знам, че за мен тя не беше от помощ.

Дали можех да му се доверя за разследването? Щеше ли да ми каже истината? Щеше ли да бъде в опасност? Никакви отговори, само още въпроси, но поне въпросите ставаха по-точни. Хапка-партита. Общ мотив, истинска жива улика. Хот дог.