През цялата нощ

Пролог

До Коледа оставаха двайсет и два дни, но тази година Лени рано правеше своите коледни покупки. Убеден, че никой не знае за присъствието му, той стоеше толкова неподвижно и тихо, че почти не можеше да чуе собственото си дишане, и наблюдаваше от изповедалнята монсеньор Ферис, който обикаляше черквата, преди да я заключи за през нощта. Лени с презрителна усмивка нетърпеливо го изчака да провери страничните врати и да угаси осветлението в олтара. Отдръпна се назад, когато видя, че Ферис се обръща, за да тръгне по страничната пътека, което означаваше, че ще мине точно покрай изповедалнята. Лени мислено изруга, когато една от дъските под краката му изскърца. През процепа между завесите можеше да види, че свещеникът спира и се ослушва.

Но после продължи към задната част на черквата. Миг по-късно светлината угасна и се чу отваряне и затваряне на врата. Лени си позволи да въздъхне — вече беше сам в черквата „Сейнт Клемънт“ на Западна сто и трета улица в Манхатън.

Сондра стоеше на прага на една от къщите срещу черквата. Сградата се ремонтираше и временното скеле я скриваше от минувачите. Преди да остави бебето, искаше да е сигурна, че монсеньор Ферис си е тръгнал. През последните два дни редовно присъстваше на службите в „Сейнт Клемънт“ и вече познаваше навиците му. Освен това знаеше, че по време на коледните пости свещеникът започва да чете молитвата в седем часа сутринта.

Чувстваше се изтощена от раждането само няколко часа по-рано. Облегна се на касата на вратата, за да отдъхне. Тихо изхленчване под закопчаното й палто я накара инстинктивно да залюлее ръце в движението, вродено на всички майки.

Щеше да остави при бебето обикновен лист хартия — на него бе написала всичко, което можеше да разкрие, без да рискува. „Моля, намерете на момиченцето ми добро и любящо семейство. Баща му е от италиански произход. Моите предци са дошли от Ирландия. В нито едно от семействата няма наследствени болести, за които да ми е известно, така че детето би трябвало да е здраво. Обичам дъщеря си, но не мога да се грижа за нея. Ако някой ден пита за мен, моля, покажете й това писмо. Кажете й, че най-щастливите часове от живота ми завинаги ще останат онези, в които я притисках към себе си, след като се роди. В тези мигове бяхме само ние двете, сами в целия свят.“

Гърлото й се сви, когато забеляза високата, леко прегърбена фигура на свещеника, който излезе от черквата и се насочи към жилището си. Моментът беше настъпил.

Бе купила бебешки дрешки, биберони с мляко и памперси. Бебето беше увито в две пелени и дебело вълнено одеяло, но тъй като вечерта бе ужасно студена, в последния момент Сондра взе кафява книжна торба за пазар. Някъде беше чела, че хартията е добър изолатор. Не че детето й щеше да остане дълго време на ледения въздух, разбира се — само докато намереше телефон, за да позвъни в дома на свещеника.

Тя бавно разкопча палтото си. Местеше бебето само когато се налагаше, и особено внимаваше за главичката му. Слабата светлина от уличните лампи й позволяваше ясно да види личицето на дъщеря си.

— Обичам те — прошепна Сондра. — И винаги ще те обичам. — Бебето погледна към нея. Очичките му за пръв път напълно се отвориха. Кафяви очи се вглеждаха в сини очи, дълга тъмноруса коса се докосваше до русите къдри върху малкото чело, мънички устни се свиваха в търсене на майчина гръд.

Тя сведе глава към бебето. Устните й задълго останаха притиснати към нежната бузка, ръката й милваше гръбчето и крачетата. После решително постави новороденото в книжната торба, пресегна се за сгънатата до нея детска количка и пъхна малкото вързопче подмишница.

Изчака няколко души да отминат скривалището й, после забърза към тротоара и огледа улицата в двете посоки. На следващото кръстовище автомобилите бяха спрели на червен светофар, но не се виждаха пешеходци.

Плътната стена от паркирани коли от двете страни на улицата я скриваше от любопитните погледи, докато тичаше към жилището на свещеника. Сондра изкачи трите стъпала до площадката пред вратата и разгъна количката. След като натисна спирачките, внимателно намести бебето вътре й постави до краката му бибероните и дрешките. Коленичи за миг и за последен път погледна детето си.

— Сбогом — прошепна тя. После се изправи, бързо се спусна по стъпалата и се затича към Кълъмбъс Авеню.

Щеше да позвъни от уличен телефон само на две преки от там.

Лени се гордееше с това, че може да обере черква за по-малко от три минути. „Човек никога не знае дали няма аларми“ — помисли си той, докато отваряше раницата си и вадеше фенерче. После насочи лъча към пода и бързо започна обичайната си обиколка. Първо отиде при кутията за бедни. Беше забелязал, че в последно време даренията намаляват, но сега имаше повече късмет и намери трийсетина-четирийсет долара.

Кутиите с пожертвувания под свещниците се оказаха най-пълни от последните десет черкви, които бе обрал. Бяха седем, поставени на равни интервали пред статуите на светците. Лени бързо разби ключалките и събра парите.

През последния месец-два пъти беше присъствал на служба тук, за да проучи вътрешното разположение. Бе забелязал, че свещеникът освещава хляба и виното в обикновени чаши, затова не си направи труда да влиза в дарохранилницата, тъй като там нямаше нищо особено. Пък и не обичаше да го прави. Двете години, прекарани в енорийското училище, бяха оказали въздействието си върху него, признаваше той, и сега се страхуваше да прави някои неща. Това определено му пречеше, когато обираше черкви.

От друга страна, не изпитваше угризения да си тръгне с плячката, която го беше довела тук — сребърния потир с диамант във формата на звезда на дъното. Той бе принадлежал на Джоузеф Сантори, свещеникът, сто години преди това основал енорията „Сейнт Клемънт“, и представляваше единственото съкровище, което тази историческа черква притежаваше.

Над махагонов шкаф в нишата вдясно от олтара висеше портрет на Сантори. Шкафът имаше сложна украса и решетката му едновременно трябваше да пази и показва потира. След една от службите, на които беше присъствал, Лени отиде там, за да прочете табелката в долната част на шкафа.

„След ръкополагането си в Рим отец, а по-късно и епископ Сантори получил този потир от графиня Мария Томичели. Той принадлежал на рода й още от ранните дни на християнството. На четирийсет и пет годишна възраст Джоузеф Сантори бил посветен за епископ и му била поверена рочестърската епархия. Когато се оттеглил на седемдесет и пет години, той се върнал в енорията «Сейнт Клемънт» и посветил останалите си дни на бедните и възрастните. Вярата в светостта на епископ Джоузеф Сантори била толкова силна, че след смъртта му до Светия престол била пратена петиция за неговото канонизиране, кауза, която остава жива и днес.“

Диамантът щеше да му донесе доста пари, каза си Лени, докато замахваше с брадвичката си. С два силни удара изкърти пантите, отвори вратата и взе потира. Тъй като се страхуваше, че може да е задействал някаква безшумна аларма, той се затича към страничната врата на черквата, отключи я и се втурна навън.

Когато се отправи на запад към Кълъмбъс Авеню, студеният въздух бързо изсуши потта по лицето и гърба му. Знаеше, че щом излезе на булеварда, ще може да изчезне сред тълпите от купувачи. Но докато минаваше покрай енорийското жилище, чу воя на приближаваща се полицейска кола.

Пред себе си видя две двойки, отправили се в същата посока като него, но не смееше да се затича, за да ги настигне. Това със сигурност щеше да го издаде. После забеляза количката на стъпалата пред дома на свещеника и светкавично я свали на тротоара. Вътре като че ли нямаше нищо друго, освен пазарски торби. Лени пъхна раницата си вътре и побърза да настигне двойките пред него. Щом ги наближи, спокойно закрачи точно след тях.

Полицейският автомобил профуча покрай групата и спря пред черквата. На Кълъмбъс Авеню Лени ускори крачка. Вече не се страхуваше, че ще го заловят. В такава студена вечер бързаха всички пешеходци. Просто щеше да се слее с тях. Нямаше причина някой да обърне внимание на средно висок, трийсетинагодишен мъж с остри черти, с шапка и обикновено тъмно яке, който бута пред себе си евтина, стара детска количка.

Уличният телефон, от който Сондра имаше намерение да позвъни, беше зает. Обезумяла от нетърпение и вече изпълнена с мъка за бебето, което бе изоставила, тя се замисли дали да прекъсне разговарящия по телефона мъж с униформа на охранител. Щеше да му обясни, че случаят е спешен.

„Не мога да го направя — отчаяно си каза. — Ако утре във вестниците се появи съобщение за бебето, човекът може да си спомни за мен и да позвъни в полицията.“ Объркана, тя пъхна ръце в джобовете си и стисна монетите за телефона и листчето, на което бе записала номера на свещеника, макар да го знаеше наизуст.

Беше трети декември и от витрините на магазините и ресторантите по Кълъмбъс Авеню вече грееха коледни светлини и украси. Покрай нея минаха момче и момиче, хванати за ръце. Лицата им сияеха и те се усмихваха един на друг. Момичето изглеждаше на около осемнайсет години, точно колкото нея, помисли си, макар че тя определено се чувстваше по-възрастна — и безкрайно далеч, от безгрижната радост, която излъчваше тази двойка.

Ставаше все по-студено. „Дали бебето е достатъчно добре завито? — разтревожено се запита Сондра. За миг затвори очи. — О, Господи, накарай този човек да се махне от телефона, трябва веднага да се обадя!“

Секунда по-късно чу изщракване. Тя изчака мъжът да се отдалечи на няколко крачки, после вдигна слушалката, пусна монетите и набра номера.

— Енорийски дом „Сейнт Клемънт“ — обади се възрастен мъж. Сигурно беше старият свещеник, когото беше видяла на службата.

— Мога ли да разговарям с монсеньор Ферис, моля?

— Аз съм отец Дейли. Навярно ще мога да ви помогна. Монсеньорът е навън с полицията. Имаме проблем.

Сондра прекъсна връзката. Бяха открили бебето. Дъщеря й вече бе в безопасност и монсеньор Ферис щеше да се погрижи да я настанят при добро семейство.

Един час по-късно пътуваше с автобуса за Бирмингам, Алабама. Следваше в музикалния факултет на местния университет — свиреше на цигулка и удивителният й талант вече даваше надежди за блестящо бъдеще на концертния подиум.

Едва когато влезе в апартамента на възрастната си леля, Лени чу слабото хленчене на новороденото.

Сепнат, той погледна в количката и видя, че пазарската торба се раздвижва. Бързо я разкъса и зяпна от изненада. Без да вярва на очите си, Лени взе бележката от одеялцето, прочете я и изруга.

От спалнята в дъното на тесния коридор леля му извика:

— Ти ли си, Лени? — В думите, изречени със силен акцент, който издаваше италианския й произход, не се усещаше каквато и да е радост от пристигането му.

— Да, лельо Лили. — Нямаше начин да скрие бебето. Трябваше да реши какво да прави. Какво щеше да каже на леля си?

Лили Малдонадо излезе в коридора, за да отиде в дневната. На седемдесет и четири годишна възраст тя изглеждаше с десет години по-млада. Беше дребна и закръглена. В прибраната й на стегнат кок коса все още имаше много черни кичури. Кафявите й очи бяха големи и живи. Движеше се с енергични, уверени крачки.

Заедно с майката на Лени, нейната по-малка сестра, бяха емигрирали в Съединените щати от Италия малко след Втората световна война. Беше се омъжила за шивач от родното й село в Тоскана и тъй като самата тя беше добра шивачка, беше работила заедно със съпруга си в дюкянчето им в Горен Уестсайд до смъртта му преди пет години. Сега шиеше в апартамента си или ходеше по домовете на постоянните си клиенти, от които не взимаше почти нищо.

Но както се шегуваха помежду си те, в замяна бяха принудени да се отнасят със съчувствие към безкрайните й разкази за ужасния й племенник Лени.

Застанала на колене, с купчина топлийки до нея, внимателно преценявайки с будните си очи дължината на дрехите, Лили въздъхваше и се впускаше в обичайните си жалби.

— Моят племенник непрекъснато ме ядосва. Откакто се е родил, само грижи създава. Когато ходеше на училище… Не питай. Постоянно го арестуваха. Два пъти го пращаха в детски затвор. Това вразуми ли го? Не. Никога не може да се задържи на работа. Защо? Сестра ми, неговата майка, Бог да я прости, винаги е била прекалено мека с него. Обичам го, разбира се — в крайна сметка, той е моя плът и кръв — но ме влудява. Още колко мога да издържа да се прибира по всяко време? Й с какво живее, питам аз?

Но сега, след искрена молитва към любимия й свети Франциск от Асизи, Лили Малдонадо беше взела решение. Бе опитала всичко, но без резултат. Очевидно нищо нямаше да накара Лени да се промени и затова тя веднъж завинаги щеше да се избави от отговорността за него.

Светлината в коридора беше слаба и тя толкова бързаше да му каже каквото си бе наумила, че не забеляза веднага количката зад него.

Със скръстени ръце и твърд глас Лили започна:

— Лени, ти ме попита дали можеш да останеш при мен няколко нощи. Е, това беше преди три седмици и вече не те искам тук. Събирай си багажа и да те няма.

Резкият й тон стресна размърдалото се бебе и тихото хленчене се превърна в плач.

— Какво е това? — възкликна тя. Тогава видя количката. Бързо бутна племенника си настрани и погледна надолу. — Какво си направил пък сега? — извика възрастната жена. — Откъде взе това бебе?

Лени напрегнато обмисляше отговора. Не искаше да напуска този апартамент. Тук се чувстваше удобно и фактът, че живееше с леля си, му осигуряваше почтено прикритие. Беше прочел оставеното от майката писмо, затова бързо измисли план.

— Мое е, лельо Лили. Бях лудо влюбен в майката. Но тя се мести в Калифорния и иска да даде дъщеря ни за осиновяване. Аз не желая. Искам да си я отгледам.

Бебето се разплака и размаха юмручета.

Лили отвори вързопа, оставен в количката.

— Бебето е гладно — каза тя. — Твоята приятелка поне е пратила малко мляко. — Жената взе един от бибероните и го пъхна в ръцете на Лени. — Иди да го стоплиш.

Изражението й се промени, докато развиваше пелените. Взе бебето на ръце и го гушна.

— Колко си красива, bella. Как може майка ти да не те иска? — Погледна към Лени. — Как се казва?

Той си спомни за инкрустирания в потира диамант във формата на звезда.

— Казва се Стар, лельо Лили.

— Стар — измърмори Лили Малдонадо, докато успокояваше разплаканото бебе. — В Италия бихме я наричали Стелина. Това означава „звездичка“.

Младият мъж с присвити очи наблюдаваше възрастната жена и бебето. Никой нямаше да търси детето, помисли си. Не го беше отвлякъл и ако все пак някой се усъмнеше, с писмото можеше да докаже, че е било изоставено. Знаеше, че на италиански баба е „nonna“. Когато побърза да отиде в кухнята, за да затопли млякото, Лени доволно си каза: „Стар, момичето ми, аз си намерих дом — а ти си намери nonna.“

2.

Седем години по-късно

Уили Миън седеше намръщен на пианото, което жена му Алвира му беше купила за шейсет и втория му рожден ден. Съсредоточено се опитваше да чете нотите в „Наръчник за възрастни начинаещи“ на Джон Томпсън. „Може би ще е по-лесно, ако пея“ — помисли си и започна:

— „Спи, мое дете, спи спокойно…“

„Уили има толкова хубав глас — каза си Алвира, когато влезе в стаята. — «Цяла нощ» е една от любимите ми коледни песни.“ Нежно погледна към съпруга си, с когото живееха заедно повече от четирийсет години. В профил приликата му с покойния Тип О’Нийл, легендарния председател на Конгреса, бе още по-голяма, отколкото във фас, реши тя. С гъстата си бяла коса, остри черти, проницателни сини очи и топла усмивка Уили често привличаше сепнатите погледи на хората, въпреки че вече бяха минали няколко години от смъртта на О’Нийл.

В нейните очи той изглеждаше просто прекрасен в тъмносиния си костюм. Беше го облякъл от уважение към Беси Дъркин Маър, на чието поклонение щяха да присъстват. Алвира неохотно се бе отказала от тесния костюм, който имаше намерение да облече, в полза на черна рокля, един номер по-голяма. Предишната вечер двамата с Уили се бяха върнали от пътуване до Карибите, където вкусната храна беше нанесла смъртоносен удар на фигурата й.

— „Бог ангели ще прати да бдят над съня ти…“ — продължи да пее мъжът й, докато свиреше.

„Господ Бог наистина ни прати своите ангели“ — помисли си Алвира. Не искаше да смущава Уили и затова се приближи на пръсти до прозореца, за да се наслади на великолепната гледка към Сентръл Парк.

Преди повече от две години Алвира, тогава чистачка, и Уили, водопроводчик, живееха в Джаксън Хайс в Куинс, в апартамента, който наемаха още от сватбата си. Беше прекарала изключително тежък ден при госпожа О’Кийф, която винаги си мислеше, че не получава достатъчно за парите си, ако Алвира не преместеше и последната мебел в къщата, докато чистеше с прахосмукачката. Въпреки това, както всяка сряда и събота вечер, двамата седнаха пред телевизора, за да видят кои ще са печелившите числа от лотарията. И едва не получиха удар, защото едно след друго излязоха числата, с които винаги играеха.

„И тогава разбрахме, че сме спечелили четирийсет милиона долара“ — помисли си Алвира, която още не можеше да повярва в невероятния им късмет.

„Но това не беше само късмет, а дар Божи“ — поправи се тя, докато се наслаждаваше на гледката. Беше седем и петнайсет и Сентръл Парк излъчваше мека красота. Снегът искреше като бяла покривка по дърветата и поляните. В далечината грееше в празничната си коледна премяна районът около „Тавърн“. Фаровете на автомобилите напомняха на сияйни реки по извитите пътища. Навсякъде другаде те щяха да са просто коли, помисли си Алвира. Файтоните в парка, в момента невидими за нея, винаги й бяха напомняли за историите, които й разказваше майка й, отраснала край Сентръл Парк в началото на века. Също както кънкьорите на пързалката „Уолмън“ й напомняха за вечерите преди много години, когато се беше пързаляла под звуците на органа в „Сейнт Реймънд“ в Бронкс.

След като спечелиха от лотарията и разполагаха с годишен доход от два милиона долара без данъците, двамата с Уили се пренесоха в този луксозен апартамент. Винаги си бе мечтала да живее край Сентръл Парк и освен това жилището представляваше добра инвестиция. Но запазиха и стария си апартамент в Джаксън Хайс, просто в случай, че банката фалираше и престанеше да им плаща.

Честно казано обаче, Алвира добре използваше новопридобитото им богатство — даваше голяма част от него за благотворителност и в същото време успяваше да се забавлява. А и беше преживяла някои незабравими премеждия. Едва не я бяха убили в Сайпръс Пойнт, спа в Пебъл Бийч заради склонността си към приключения. Вълнението й бе възнаградено, когато започна да пише за „Ню Йорк Глоуб“ и с помощта на записващото си устройство, скрито в диамантената игла на ревера й, разкри много престъпления, за да си заслужи репутацията на истински детектив, макар и все още аматьор.

Уменията на Уили като водопроводчик сега бяха използвани най-вече от голямата му сестра — сестра Корделия — която се грижеше за бедните и възрастните в Горен Уестсайд в Манхатън, Тя постоянно го караше да поправя мивки, тоалетни и бойлери в квартирите на питомците си.

Точно преди да заминат на пътешествието той усилено беше работил на втория етаж на изоставения мебелен магазин, известен също като „Детски център“ — там Корделия продаваше дрехи втора ръка и се грижеше за деца от първи до пети клас, чиито родители работеха.

„Да — бе решила Алвира, — да имаш пари е чудесно, стига никога да не забравяш, че си бил беден. Чудесно е, че можем да помагаме на другите хора, но дори да загубим и последния си долар, пак ще сме щастливи, щом сме заедно.“

— Цяла нощ — с кресчендо завърши Уили. — Готова ли си, скъпа? — попита, когато се изправи.

— Да — отвърна тя и се обърна да го погледне. — Беше прекрасно. Влагаш в свиренето толкова чувство. Много хора бързат и просто развалят тези прелестни песни.

Уили се усмихна. Макар искрено да съжаляваше за онзи момент, когато, без да се замисля, спомена пред Алвира, че му се иска като малък да е взимал уроци по пиано, той усещаше, че изпитва огромно удоволствие винаги щом успееше да изсвири мелодията без грешка.

— Свирех толкова бавно, защото не мога по-бързо да чета нотите — пошегува се Уили. — Както и да е, вече трябва да тръгваме.

Обредният дом се намираше на Деветдесет и шеста улица, точно до Ривърсайд Драйв. Докато пътуваха с таксито, Алвира си мислеше за Беси и Кейт Дъркин. Бяха приятели от много години. Кейт работеше като продавачка в „Мейсис“, а Беси беше икономка на пенсиониран съдия и неговата болнава съпруга.

Когато съпругата на съдията почина, Беси заяви, че напуска, защото не можела да остане под един и същи покрив с него без присъствието на друга жена.

Една седмица по-късно съдия Алойшъс Маър поиска ръката й и след шейсет години девственост Беси с готовност прие предложението. След сватбата тя се зае да превърне голямата му и красива къща в Горен Уестсайд в своя.

След повече от четирийсет години брак, при това щастлив, дори мислите на Уили и Алвира течаха в синхрон.

— Беси добре знаеше какво прави, когато напусна работа — отбеляза Уили и думите му изразяваха неизречените мисли на Алвира. — Знаеше, че трябва да хване съдията, преди да го е направила някоя друга. Винаги се отнасяше към онази къща като към своя и нямаше да го понесе, ако я изхвърлеха от нея.

— Вярно е, наистина я обичаше — съгласи се Алвира. — Но за да сме справедливи, тя изпълни своята част от сделката. Беше прекрасна домакиня и страхотна готвачка. Съдията нямаше търпение да седне на масата. Трябва да признаеш, че тя изпълняваше всяко негово желание.

Уили никога не беше харесвал Беси Дъркин.

— Тя знаеше какво прави. Съдията умря само след осем години. После Беси получи къщата и пенсия, покани Кейт да се пренесе при нея и тогава вече Кейт изпълняваше всяко нейно желание.

— Кейт е светица — отвърна Алвира, — но, разбира се, сега къщата ще стане нейна и ще има приличен доход. Ще си живее чудесно.

Ободрена от оптимистичните си думи, тя погледна през прозореца.

— О, Уили, не ти ли харесват коледните украси на всички тези витрини? — попита. — Жалко, че Беси умря преди празниците, толкова ги обичаше.

— Днес е едва четвърти декември — отбеляза той. — Тя отпразнува Деня на благодарността.

— Вярно е — отвърна съпругата му. — Радвам се, че бяхме заедно с тях. Спомняш ли си колко се радваше на пуйката си? Изяде и последната хапка от нея.

— Както и всичко останало — сухо прибави Уили. — Пристигнахме.

Когато таксито спря до тротоара, служителят от обреден дом „Рийдинг“ им отвори вратата и с траурен глас им съобщи, че Беси Дъркин Маър е положена в източния салон. В коридора се носеше тежка, сладникава миризма на цветя.

— На такива места ме полазват тръпки — отбеляза Уили. — Винаги миришат на мърша.

В източния салон се присъединиха към трийсетина опечалени, сред които бяха Вик и Линда Бейкър, двойката, наемаща последния етаж на къщата на Беси, Те стояха край ковчега до сестрата на покойната, Кейт, и приемаха заедно с нея съболезнования, все едно, че бяха членове на семейството.

— За какво е всичко това? — прошепна Уили на Алвира, докато чакаха реда си.

Тринайсет години по-млада от енергичната си сестра, Кейт бе седемдесет и пет годишна, жилеста, с къса сива коса и топли сини очи, които сега бяха насълзени.

„Беси цял живот я тормозеше“ — помисли си Алвира, когато я прегърна.

— Всяко зло за добро, Кейт — твърдо изрече. — Ако Беси беше останала жива след удара, щеше да е абсолютно неподвижна, а това не беше за нея.

— Не — съгласи се Кейт, като бършеше сълзите си. — Тя не би искала да живее така. Винаги съм я смятала едновременно за сестра и майка. Може и да беше малко опърничава, но имаше добро сърце.

— Ужасно ще ни липсва — каза Алвира и застаналият зад нея Уили дълбоко въздъхна.

Докато съпругът й приятелски прегръщаше Кейт, Алвира се обърна към Вик Бейкър. Траурното му облекло бе толкова официално, че незабавно й напомни за един от героите от „Семейство Адамс“. Бейкър, едър, около трийсет и пет годишен мъж с момчешко лице, тъмнокестенява коса и остри сини очи, носеше черен костюм с черна вратовръзка. Застанала до него, жена му Линда също беше облечена в черно и притискаше кърпичка към устните си.

„Опитва се да изстиска от очите си някоя и друга сълза“ — сухо си помисли Алвира. Бе се запознала с Вик и Линда в Деня на благодарността. Тъй като здравето на сестра й се влошаваше, Кейт покани на обед Алвира и Уили, сестра Корделия, сестра Мейви Мери и монсеньор Томас Ферис, пастор на „Сейнт Клемънт“, който живееше в съседство с дома на Беси на Западна сто и трета улица.

Вик и Линда се бяха отбили, докато те пиеха кафе, и на Алвира й се стори, че Кейт нарочно не ги покани да останат за десерта. „Тогава защо се държат така, сякаш са роднини на Беси?“ — запита се тя. Скръбта на Линда очевидно беше престорена.

„Мнозина биха я намерили за хубавичка — призна тя, докато се вглеждаше в правилните черти на жената, — но очите й са студени. Пък и тази префърцунена прическа и златист грим са отвратителни.“

— … като че ми беше родна майка — с треперещ глас казваше Линда.

Уили, разбира се, я чу и не успя да се сдържи.

— Вие сте наели онзи етаж преди по-малко от година, нали? — попита.

После, без да дочака отговор, хвана Алвира под ръка и я насочи към пейката за коленичене.

В смъртта, както и в живота, Беси Дъркин изглеждаше господарка на положението. С фризирана коса, облечена в най-хубавата си рокля и с наниза от изкуствени перли, който съдията й беше подарил за сватбата, тя имаше доволното изражение на човек, който винаги е успявал да командва другите.

По-късно, когато си тръгваха, Алвира и Уили се сбогуваха с Кейт и обещаха да присъстват на траурната служба в „Сейнт Клемънт“ и да я придружат до гробището.

— Сестра Корделия също ще дойде — каза им тя. — Уили, докато ви нямаше миналата седмица, бях много обезпокоена за нея. Тя е под такова напрежение. Градските инспектори ужасно я притискат заради Детския център.

— Това се очакваше — отвърна Уили. — Днес й позвъних, но не я намерих и после не ми се обади. Мислех си, че ще я видя тук.

Кейт забеляза, че Линда Бейкър се приближава към тях.

— Помолих я да дойде вкъщи след погребението — прошепна тя. — Искам и вие да дойдете. Монсеньор Ферис също ще е там.

Когато излязоха навън, Уили каза, че се нуждае от малко свеж въздух, просто за да се избави от натрапчивия мирис на цветя. Решиха да се поразходят, преди да вземат такси.

— Забеляза ли как се втурна към нас Линда Бейкър, когато видя, че разговаряме с Кейт? — попита Алвира, докато вървяха към Кълъмбъс Авеню.

— Естествено. Трябва да кажа, че нещо в тази жена ме безпокои. А сега се тревожа и за Корделия. Тя няма свои деца и ми се струва, че се нагърби с повече, отколкото може да носи, като се опитва да се занимава с онези хлапета след училище.

— Уили, така децата просто стоят на топло, докато майките им ги приберат след работа. Какво лошо има в това?

— Властите не смятат така. Независимо дали ни харесва, има си закони за гледане на деца. Чакай, вече достатъчно се освежих на този студ. Ето, идва такси.

3.

— Независимо дали ни харесва, има си закони — с въздишка изрече на следващия ден сестра Корделия, без да знае, че повтаря думите на брат си. — Дадоха ми краен срок до първи януари и инспектор Пабло Торес ми каза, че с това нарушавал всички разпоредби.

Беше един часът на обяд и след службата Беси бе спусната в гроба си наред с три поколения от рода Дъркин.

Уили и Алвира, сестра Корделия, нейната помощничка сестра Мейви Мери, двайсет и девет годишна бивша полицайка от нюйоркското управление, и монсеньор Томас Ферис седяха на масата в къщата на Беси и се наслаждаваха на приготвените от Кейт пушена шунка, картофена салата и бисквити.

— Някой желае ли още нещо? — любезно попита тя, преди да разчисти масата.

— Сядай, Кейт — нареди Алвира и се обърна към Корделия: — Какви толкова ужасни проблеми имаш?

За миг намръщеното изражение на седемдесетгодишната монахиня се смекчи и тя се усмихна на снаха си.

— Не е нещо, за което ще си в състояние да ми помогнеш, Алвира. Имаме трийсет и шест деца на възраст от шест до единайсет години, които идват при нас след училище. Попитах Пабло дали предпочита да се мотаят по улиците. Попитах го какво лошо сме направили. Даваме им закуска. Събираме сериозни деца от гимназията, които им помагат с домашните и играят с тях. В магазина за дрехи втора употреба винаги има възрастни доброволци, така че постоянно някой ги контролира. Майките или бащите им ги прибират към шест и половина. Всичко това е безплатно, разбира се. Медицинските сестри в училище преглеждат всичките ни деца. Никога не са се оплаквали. — Корделия въздъхна и поклати глава.

— Известно ни е, че сградата е обявена за продан — обясни сестра Мейви, — но имаме поне една година, докато ни накарат да се изнесем. Измазахме и боядисахме целия втори етаж, където са децата. Очевидно обаче все пак има проблем, защото казват, че преди години била използвана оловна боя. Сестра Корделия попита Пабло дали е виждал някои от жилищата на тези деца и дали може да ги сравни с условията при нас. Той отговори, че не пишел законите. Каза, че освен противопожарния, трябвало да има още два изхода.

— Стълбището е достатъчно широко и по него едновременно могат да се движат пет деца, но те не обръщат внимание на това. Мейви, можем безкрайно да говорим по този въпрос — прекъсна я сестра Корделия. — Важното е, че след четири седмици трябва да закрием Детския център и ако някои от децата се появят, няма да имаме друг избор, освен да ги пратим в празните им домове, където ще са без надзор.

Когато Кейт предложи още чай, монсеньор Ферис протегна чашата си.

— Благодаря ти, Кейт. Мисля, че е време да споделиш с другите добрата новина.

Тя плахо погледна към него.

— Защо не го направите вие, монсеньор?

— С удоволствие. Когато усети, че краят й наближава, Беси, Бог да я прости, ме помоли да намина след Деня на благодарността.

„Дано тази новина е такава, каквото си мисля, че е“ — помоли се Алвира.

Ведрото, спокойно лице на монсеньор Ферис сияеше от очевидно радостната вест, която се готвеше да съобщи. Той приглади сребристата си коса, все още малко разрошена от вятъра на гробището, после се усмихна.

— Беси ми каза, че ще остави тази къща на сестра си и ще я осигури с приличен доход, но Кейт отговори, че би желала да я даде на сестра Корделия за нейния Детски център.

— Бог да те поживи! — възкликна Корделия. — О, Кейт!

— Кейт би искала да остане тук — на четвъртия етаж, където сега живее семейство Бейкър. Честно казано, Беси не прие с ентусиазъм тази идея, но се съгласи, че това зависи от Кейт и ме помоли да се погрижа всичко да е наред.

— Нали знаете, Беси винаги се отнасяше към мен, като че ли съм малко дете — с нежност рече Кейт.

— Казах на Беси, че тъй като енорийското жилище е съвсем наблизо, спокойно ще мога да наглеждам всичко, но също й посочих, че Кейт е в състояние и сама да се грижи за делата си — поясни монсеньорът.

— Ще ми е много приятно да дойдете тук — каза тя. — Исках да участвам още откакто открихте Детския център, Корделия, но Беси имаше нужда от мен.

Монсеньор Ферис се изправи и се усмихна, докато наблюдаваше реакцията на сестра Корделия.

— Винаги съм вярвал, че предвидливостта трябва да се смята за основна добродетел — рече той. — И случайно съм сложил в кофичката с лед да се охлажда шампанско. Мисля, че е редно да вдигнем тост за сестрите Дъркин — Беси и Кейт.

„Новината е толкова хубава. Защо се тревожа? — запита се Алвира. — Защо съм сигурна, че нещо ще се обърка?“ След миг откри източника на безпокойството си: семейство Бейкър.

— Сигурна ли си, че ще можеш да накараш семейство Бейкър да се изнесат, Кейт? — попита. — Напоследък не е много лесно да се освободиш от наематели.

— Абсолютно сигурна съм — твърдо отвърна тя. — Договорът за наем е едногодишен и изтича през януари. В него има специална клауза, според която подновяването му зависи единствено от решението на собственика. Спомняте ли си онзи младеж в същия апартамент, който беше побъркан на тема физически упражнения? Поне веднъж седмично си изпускаше щангите и винаги посред нощ. Беси беше сигурна, че къщата ще се срути. Знаете колко много я обичаше. И след като най-после се избави от него, прибави специалната клауза за новите наематели.

— Като че ли си помислила за всичко — отбеляза Уили.

— Много съжалявам, че трябва да им кажа да напуснат, но за да съм искрена — ще се радвам, когато си идат — отвърна Кейт. — Вик Бейкър винаги ми се пречка, постоянно търси какво да поправя. Човек би си помислил, че той е собственикът на къщата.

Когато един час по-късно си тръгнаха, Уили и Алвира изпратиха монсеньор Ферис до вратата на дома му. Небето се беше покрило с плътни облаци. Беше студено и духаше силен вятър.

— Предвижда се дълга зима — каза Алвира. — Можете ли да си представите, ако след две седмици трябваше да кажат на онези дечица, че не могат да ходят при сестра Корделия, където ще са на топло и в безопасност?

Въпросът бе реторичен, разбира се, и докато го задаваше, дори самата тя не мислеше за това. Вниманието й беше насочено към отсрещната страна на улицата, където стоеше млада жена по анцуг и гледаше към енорийското жилище.

— Монсеньор Том — рече Алвира, — погледнете онази жена. Не мислите ли, че е странно просто да стои там?

Той кимна.

— Вчера я видях на същото място, а днес присъства на утринната служба. Настигнах я, преди да излезе от черквата и я попитах дали мога с нещо да й помогна. Тя просто поклати глава и бързо излезе. Ако има проблем, за който иска да си поговорим, струва ми се, че ще е по-добре сама да дойде при мен.

Уили стисна ръката на жена си и й напомни:

— Не забравяй, че трябва да помагаме на Корделия с репетицията за коледното тържество.

— Което означава да си гледам моята работа. Ами, предполагам, че си прав.

После отново хвърли поглед оттатък улицата. Младата жена бързо вървеше на запад. Алвира присви очи, за да види по-добре класическия й профил и се възхити на царствената й походка.

— Изглежда ми позната — спокойно каза тя. — Ще трябва да се сетя коя е.

4.

„Говорят за мен“ — помисли си Сондра, докато припряно се отдалечаваше. Къщата, пред която беше стояла навремето, вече не бе в ремонт. Нямаше скеле, което да я прикрива, докато се мъчеше да реши какво да прави.

Но какво би могла да направи? Със сигурност не можеше да върне онзи миг отпреди седем години, когато пресече улицата, разгъна количката и остави бебето си пред вратата на енорийското жилище. Само да можеше! „Само да можех! — помисли си тя. — Мили Боже, към кого да се обърна? Какво ли се е случило с нея? Кой е взел моето момиченце?“ — С мъка сдържа сълзите си.

На улицата беше спряло такси. Тя вдигна ръка и даде знак на шофьора.

— „Уиндъм“, на Западна петдесет и осма улица между Пето и Шесто Авеню — каза, когато седна отзад.

— За пръв път ли сте в Ню Йорк? — попита шофьорът.

— Не. — „Но не съм била тук от седем години“ — помисли си. Първото й идване в града беше на дванайсетгодишна възраст, когато дядо й я доведе от Чикаго на концерт в „Карнеги Хол“. След това я бе водил още два пъти. „Някой ден ще свириш на тази сцена — тържествено й обеща той. — Имаш талант. Можеш да постигнеш огромен успех.“

Някога той беше цигулар, но артритът беше сложил край на кариерата му и си изкарваше прехраната като учител и музикален критик. „Издържаше и мен — тъжно си помисли Сондра. — Прибра ме при себе си, когато беше на шейсет.“

Тя бе едва десетгодишна, когато родителите й загинаха при катастрофа. „Дядо изцяло се посвети на мен, научи ме на всичко, което знаеше за музиката. И даваше последния си цент, за да слушам великите цигулари.“

Талантът й беше осигурил пълна стипендия за Бирмингамския университет и именно там — през пролетта на първата година — се запозна с Антъни дел Торе, пианист, изнесъл концерт в университетското градче. Последвалото изобщо не трябваше да се случва.

„Как можех да кажа на дядо, че имам връзка с женен мъж? — запита се тя. — Не можех да задържа бебето. Нямахме достатъчно пари. Предстояха ми години в университета. А ако му бях признала какво се е случило, щях да го нараня жестоко.“

Докато таксито пълзеше по задръстените градски улици, Сондра си спомняше за онова мъчително време. Бе спестила пари, за да дойде в Ню Йорк. Настани се в евтин хотел на трийсети ноември, купи бебешки дрешки и памперси, биберони, мляко и детска количка. Откри най-близката до хотела болница и реши да отиде в спешното отделение, когато настъпи моментът. Разбира се, щеше да й се наложи да даде фалшиво име и адрес. Но бебето се роди преждевременно на трети декември и просто не успя да стигне до болницата.

През първите месеци на бременността си бе решила да остави детето в Ню Йорк. Обичаше този град. Още от първото си посещение с дядо си знаеше, че някой ден ще живее в Манхатън. Там веднага се беше почувствала като у дома си. Тогава дядо й я заведе в „Сейнт Клемънт“, черквата, в която ходел като малък. „Винаги когато исках нещо, коленичех на пейката най-близо до портрета и потира на епископ Сантори — разказа й той. — Те винаги ми носеха утеха. И отново отидох там, когато разбрах, че за скованите ми пръсти няма надежда. Никога не съм бил по-отчаян от тогава.“

През няколкото дни преди раждането на бебето Сондра често ходеше в „Сейнт Клемънт“ и всеки път коленичеше на онази пейка. Наблюдаваше свещениците и забеляза мекотата, излъчваща се от лицето на монсеньор Ферис. И разбра, че може да му се довери да намери добър дом за детето й.

„Къде ли е сега дъщеря ми?“ — отчаяно се запита тя. От предишния ден я измъчваха ужасни терзания. Веднага щом се настани в хотела, телефонира в енорийското жилище и каза, че е репортерка, пишеща материал за бебе, което било изоставено там на трети декември седем години по-рано.

Удивлението в гласа на секретарката я бе предупредило какво ще последва.

— Бебе, изоставено пред „Сейнт Клемънт“?! Опасявам се, че грешите. Тук съм от двайсет години и никога не се е случвало такова нещо.

Таксито зави покрай Сентръл Парк. „Често си представях как хората, които са осиновили бебето, го разхождат с количка в парка — помисли си Сондра, — така че да може да гледа конете и файтоните.“

Късно следобед предишния ден беше отишла в публичната библиотека и поиска микрофилма с нюйоркските вестници от онзи четвърти декември. „Сейнт Клемънт“ се споменаваше единствено в съобщение за обир: бил откраднат потирът на епископ Сантори — пастора, основал черквата.

„Ето защо е била там полицията, когато телефонирах онази вечер — затова монсеньорът е бил навън — отчаяно си помисли Сондра. — А аз си мислех, че е заради бебето.“

Но тогава кой беше взел дъщеря й? „Оставих я в книжна торба, за да й е топло. Може да са минали някакви хлапета, които са преместили количката по-нататък и са я изоставили, без да видят, че вътре има дете. Ами ако момиченцето ми е умряло от студ?“

„Ще ме пратят в затвора — каза си тя. — Как ли ще го приеме дядо? Той постоянно ми повтаря, че всички жертви, които направил през годините, си стрували заради онова, което съм постигнала. Толкова се гордее, че на двайсет и трети декември ще свиря в «Карнеги Хол». Винаги си е мечтал за това — първо, заради самия себе си и после заради мен.“

Благотворителният концерт, в който щяха да участват много звезди, щеше да я представи на нюйоркската критика. Йо-Йо Ма, Пласидо Доминго, Катлийн Батъл, Иманюел Акс и блестящата млада цигуларка Сондра Люис бяха главните изпълнители. Все още не можеше да повярва.

— Пристигнахме, госпожице — с известно раздразнение съобщи шофьорът. Сондра сепнато осъзна, че вече го е казал веднъж и тя не го е чула.

— О, извинете ме. — Броячът показваше 3.40 долара. Тя потърси в портмонето си петдоларова банкнота. — Заповядайте — каза, отвори вратата и понечи да излезе навън.

— Струва ми се, че едва ли бихте желали да ми дадете четирийсет и пет долара бакшиш, госпожице.

Тя погледна към петдесетдоларовата банкнота, която й подаваше шофьорът.

— О, благодаря ви.

— Това е сериозна грешка, госпожице. Имате късмет, че не лъжа хубави млади жени.

Докато ровеше в портмонето си, Сондра си помисли: „Добре, че не си ме видял как изоставям бебето си заради доброто мнение на дядо ми за мен и заради собствения си успех“.

5.

Когато стигнаха до сградата на Амстердам Авеню — бившият мебелен магазин „Голдсмит & Сън“ — в която сега се намираше магазинът за дрехи втора употреба на сестра Корделия, Алвира и Уили направо се качиха на втория етаж.

Беше четири часът и децата, които редовно идваха тук след училище, седяха по турски на пода около сестра Мейви Мери. Просторното помещение бе превърнато в светла учебна стая. Избледнелият линолеум беше толкова лъснат, че блестяха дори дъските под изтърканите участъци.

Стените бяха боядисани в слънчево жълто и украсени с детски рисунки и апликации. Старите радиатори съскаха и пъшкаха, но благодарение на Уили и таланта му да прави чудеса, излъчваха приятна топлина.

— Днес е много специален ден — казваше сестра Мейви Мери. — Ще се упражняваме за коледното тържество.

Съпрузите се настаниха на столовете до стълбището. Постоянна доброволка в Детския център на сестра Корделия, Алвира отговаряше за забавата след тържеството, а Уили щеше да бъде Дядо Коледа.

Радостните, изпълнени с очакване очи на децата бяха приковани към сестра Мейви Мери, докато монахинята им обясняваше:

— Днес ще започнем да разучаваме песните за Коледа и Ханука4, които ще изпълним на тържеството. После ще научим репликите си.

— Нали е чудесно, че Корделия и Мейви са дали реплики на всички? — прошепна Алвира.

— На всички ли? Хм, да се надяваме поне, че са кратки — отвърна Уили.

Жена му се усмихна.

— Не говориш сериозно.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Шшт. — Тя го потупа по ръката. Сестра Мейви Мери започна да чете имената на децата, които бяха определени да разкажат историята на Ханука.

— Рейчъл, Бари, Шийла…

По стълбите се качи Корделия и хвърли поглед към децата. Забелязала някакво раздвижване, тя се приближи до Джери, живото седемгодишно момче, което закачаше шестгодишното дете до него, и леко го плесна.

— Ако продължаваш, ще намеря друг Свети Йосиф — предупреди го. После се върна при Алвира и Уили.

— Когато пристигнах, имаше съобщение от Пабло Торес — каза сестра Корделия. — Защитил ни е и съм убедена, че е направил всичко възможно, но казва, че не можем да получим отсрочка. Мисля, че се зарадва не по-малко от нас, когато научи за къщата на Беси. Познавал квартала и каза, че щял да се погрижи да нямаме проблеми с пренасянето. Там дори ще можем да приемем повече деца.

Една от продавачките доброволки в магазина се втурна нагоре по стълбището.

— Сестро, Кейт Дъркин е на телефона, иска да разговаря с теб. Побързай, тя плаче.

6.

От вкусния обяд, на който бяха присъствали само няколко часа по-рано, нямаше и следа. Но Уили, Алвира, монсеньор Ферис и сестра Корделия отново седяха на същата маса. Кейт тихо плачеше.

— Преди час разговарях със семейство Бейкър — изхлипа тя. — Казах им, че ще дам къщата на благотворителната програма и че няма да подновя договора им.

— А те извадили ново завещание, така ли? — не можеше да повярва Уили.

— Да. Заявиха, че Беси променила решението си, че изобщо не й допадало домът й да бъде съборен от глутница буйни хлапета. Била им казала, че след като Вик ремонтирал и боядисал къщата, се убедила, че ще я поддържат точно както тя искала. Нали знаете колко много я обичаше.

„Ами да, омъжи се за съдията, за да я получи“ — кисело си помисли Алвира.

— Кога е подписала завещанието?

— Само преди няколко дни, на трийсети ноември.

— Тя ми показа предишното завещание, когато наминах да я видя на двайсет и седми ноември — рече монсеньор Ферис. — Тогава ми се стори, че е напълно доволна. И даже ме помоли да се погрижа Кейт да остане в къщата, след като я предаде на Детския център.

— С новото завещание Беси ми оставя доход и ми позволява безплатно да живея тук. Като че ли бих останала при тези хора! — Кейт вече плачеше неудържимо. — Не мога да повярвам, че го е направила. Да остави къщата на чужди хора. Тя знаеше, че не обичам семейство Бейкър. А няма да мога да си намеря друг апартамент. Знаете какви са наемите в Манхатън.

„Кейт е уплашена, ядосана и наранена — помисли си Алвира. — Но още по-лошо…“ Погледна към Корделия и установи, че за пръв път откакто я познава, монахинята наистина изглежда стара.

Срещнала погледа на снаха си, Алвира каза:

— Ще измислим нещо, за да не закрием Детския център. Обещавам ти.

Корделия поклати глава.

— Не и за четири седмици. Освен ако времето на чудесата все още не е отминало.

Монсеньор Ферис внимателно четеше копието на новото завещание, което Вик Бейкър беше дал на Кейт.

— Нямам много опит с тези неща, но ми се струва истинско — отбеляза. — Написано е върху хартията, която използваше Беси. Знаем, че пишеше много добре на машина и това със сигурност е нейният подпис. Виж, Алвира.

Тя го прегледа, после го прочете по-внимателно.

— Определено звучи като написано от Беси — призна. — Чуй, Уили. „Домът е като дете и когато човек наближава края си, за него е важно да го остави под закрилата на онези, които най-добре ще се грижат за него. Не мога да съм спокойна, като зная, че ежедневното присъствие на много деца напълно ще промени вида и характера на изконния дом, за който съм жертвала толкова много.“

— Иска да каже, че се е омъжила за съдия Маър ли? — попита Уили. — Той не беше лош човек.

Алвира сви рамене и продължи да чете:

— „Ето защо оставям дома си на Виктор и Линда Бейкър, които ще се грижат за него както подобава.“

— „Както подобава“, как ли пък не! — изсумтя тя и остави завещанието на масата. — Какво по-достойно от това да помогнеш на деца? — Алвира се обърна към свещеника. — Кой е свидетелствал при подписването?

— Двама приятели на семейство Бейкър — отвърна той. — Ще се свържем с адвокат, разбира се, просто за да видим дали не може да се направи нещо, но определено ми се струва, че всичко е законно.

През последните няколко минути Уили наблюдаваше жена си.

— Усещам, че нещо си замислила, скъпа — каза той.

— Така е — призна тя и вдигна ръка, за да включи микрофона, скрит в иглата на ревера й. — В много отношения това завещание наистина може да звучи като написано от Беси, но, Кейт, някога чувала ли си я да използва думата „изконен“?

— Не, струва ми се — отвърна тя.

— А какво говореше, когато е ставало дума за къщата? — попита Алвира.

— А, нали я знаете Беси. Хвалеше се — например подът бил толкова чист, че можело да се яде направо върху него, такива неща.

— Точно така — кимна Алвира. — Зная, че положението изглежда зле, но инстинктът ми подсказва, че това завещание е фалшиво. Кейт, Корделия, обещавам ви, че ще направя всичко възможно, за да го докажа. Започвам веднага!

7.

Сестра Мейви Мери беше останала в Детския център и продължаваше репетицията за коледното тържество, макар че си мислеше какви ли не лоши неща, за да си обясни защо сестра Корделия, Уили и Алвира толкова бързо са отишли при Кейт Дъркин. „Случило се е нещо и Кейт е много разстроена“ — имаше време само да й каже Корделия, преди да излезе.

„Възможно ли е да са я ограбили?“ — чудеше се Мейви Мери. Знаеше, че понякога престъпниците следят некролозите във вестниците и обират домовете на починалите, когато си мислят, че близките им са на погребението. Като бивша полицайка, с четирима братя ченгета веднага си помисли за възможно престъпление.

Всички деца вече бяха получили репликите си за тържеството и щяха да ги упражняват по домовете си. Щяха да рецитират разказа за Ханука в самото начало и след това да изпеят песента.

После идваше сцената, в която четяха указа на Цезар Август за преброяването, заповядващ всички да се върнат в селищата на предците си, за да бъдат регистрирани.

Пиесата бе написана от Корделия и Алвира и Мейви Мери се беше зарадвала, че са включили толкова много роли в първата сцена. На децата щеше да им хареса. А и репликите им бяха прости и познати.

„Но селото на баща ми е толкова надалеч.“

„Пътуването е толкова дълго и няма кой да се грижи за децата.“

„Трябва да намерим някого, защото няма нищо по-важно от това децата ни да са в безопасност.“

Корделия беше признала, че си е позволила малко волност в диалога, но бе поканила инспекторите на тържеството и искаше да им предаде посланието си: „Няма нищо по-важно от това децата ни да са в безопасност.“

Единствените роли, които не бяха дадени на случайни деца, бяха влъхвите, Дева Мария и Свети Йосиф. Това трябваше да са най-добрите певци в групата, които щяха да водят песните в сцената с яслите.

Джери Нунес, най-големият немирник от по-малките деца, щеше да играе Свети Йосиф, а Стелина Сентино, сериозно и странно спокойно седемгодишно момиченце, беше определено за Девата.

Стелина и Джери живееха на една и съща улица и майката на момчето прибираше след работа и двете деца. „Когато Стелина е била бебе, майка й заминала за Калифорния — обясни госпожа Нунес на монахините. — А баща й често отсъства. Отгледа я пралеля й Лили, но в последно време е много болна, бедната жена. И толкова се тревожи. Няма да повярвате колко се безпокои за Стелина. Казва ми: Грейс, сега съм на осемдесет и две, а трябва да издържа още десет години, за да мога да я отгледам. Непрекъснато се моля за това.“

„Стелина е толкова красиво дете“ — помисли си Мейви, без да следи последната сцена от репетицията. По гърба й се спускаше къдрава тъмноруса коса, прихваната на тила с шнола. От гладкото й като порцелан лице гледаха големи тъмнокафяви очи с дълги черни мигли.

Джери, който никога не можеше да стои на едно място, започна да прави гримаси на един от пастирите. Преди Мейви Мери да успее да му се скара, Стелина каза:

— Джери, когато си Свети Йосиф, трябва да си много послушен.

— Добре — веднага се съгласи момчето и зае вдървена поза на почти комично достолепие.

— После ще запее ангелският хор, пастирите ще гледат и слушат ангелите, а ти, Томи, ще посочиш към тях и… и какво ще кажеш? — попита сестра Мейви Мери.

— Ще кажа: „Леле, дяволските ангели запяха“ — предложи шестгодишният Томи.

Сестра Мейви Мери се опита да сподави усмивката си. Детето имаше по-голям брат, който най-вероятно го подучваше на тези хитрини.

— Томи, трябва да го кажеш правилно и ако не слушаш, няма да си главният пастир — заяви тя.

Репетицията продължи до шест. Не беше лошо като за пръв път, реши Мейви Мери, докато хвалеше децата за изпълнението им. Хубавото бе, че на тях им харесваше.

На нея също, макар че удоволствието й се помрачаваше от растящото й безпокойство. „Къде е Корделия? Какво се е случило?“

Докато им помагаше да си облекат якетата и да си сложат ръкавиците и шаловете, Мейви забеляза, че както обикновено Стелина грижливо е закачила красивото си синьо зимно палтенце. Момиченцето с гордост бе обяснило, че му го е ушила баба му.

До шест и половина си бяха отишли всички други деца, освен Джери и Стелина. В седем без петнайсет сестра Мейви Мери ги отведе в магазина, който вече беше затворен. Пет минути по-късно вътре забързано влезе Грейс Нунес.

— Шефката ми! — вдигна нагоре очи тя. — Трябваше да вадим някакви поли. Две от момичетата ги нямаше. Щях да си загубя работата, ако й кажех, че трябва да прибера хлапетата. Бог да те поживи, сестро. Нямаш представа какво означава да знаеш, че децата ти са на сигурно място. Джери, сбогувай се и благодари на сестрата.

Стелина нямаше нужда от напомняне.

— Довиждане, сестро — тихо каза. — И много ви благодаря. — После с една от редките си усмивки прибави: — Баба толкова се радва, че ще съм Девата. Тя всяка вечер ме слуша как си репетирам думите и ме нарича „Мадона“.

Мейв заключи вратата след тях и бързо започна да гаси осветлението. Корделия или още беше при Кейт Дъркин, или бе отишла да посети някоя от възрастните жени, реши монахинята. Тя въздъхна — какво ли щеше да чуе, когато се прибереше?

Докато си обличаше палтото, сестра Мейви Мери чу почукване на предния прозорец. Обърна се и видя лицето на четирийсетинагодишен мъж, осветено от уличните лампи. Тя го изгледа с интуитивното безпокойство на бивше ченге.

— Сестро, тук ли е още дъщеричката ми? Имам предвид Стелина Сентино — извика той.

Бащата на Стелина! Мейв се втурна да отвори вратата. После с професионално безпристрастие разгледа слабото лице на мъжа и незабавно се изпълни с недоверие и към привидно приличния му външен вид, и към гузното му изражение.

— Съжалявам, господин Сентино — студено отвърна, — не ви очаквахме. Както обикновено Стелина се прибра заедно с госпожа Нунес.

— А, да, добре — отвърна Лени Сентино. — Забравих. Работата ми налага често да отсъствам от града. Добре, сестро, ще се видим другата седмица. Иска ми се да я взимам, когато мога. Да я водя на вечеря, може би и на кино. Изобщо да се грижа за Стар. Гордея се с нея. Тя се превръща в много сладко хлапе.

— И би трябвало да се гордеете. Тя е прекрасна във всяко отношение — отвърна Мейви Мери. После остана на прага и го проследи, докато се отдалечаваше. Нещо в него я безпокоеше.

Все още загрижена за сестра Корделия, тя за последен път провери всички помещения, включи алармата и си тръгна сред навяващия сняг, който обещаваше да се превърне в истинска виелица.

Откри сестра Корделия да седи със сестра Бернадет и сестра Катрин, две възрастни пенсионирани монахини, които живееха заедно с тях.

— Ужасно съм притеснена, Мейв — призна тя и й разказа за новото завещание, оставено от Беси Дъркин Маър.

Незабавно изпълнена с подозрения, Мейв започна да я разпитва за новия документ.

— Има ли нещо друго, освен че е използвана думата „изконен“, което да предполага, че завещанието е фалшиво?

Корделия се усмихна.

— Само инстинктът на Алвира.

Сестра Бернадет, която скоро щеше да навърши деветдесет години, кимна от стола си.

— Инстинктът на Алвира и нещо, което ни е казал Господ, Корделия. Всички знаете какво имам предвид.

Тя се усмихна на озадаченото им изражение и прошепна:

— „… оставете децата и не им пречете да дойдат при мен, защото на такива е царството небесно.“5 Струва ми се, че Беси едва ли би забравила това, колкото и да се е гордяла с къщата си.

8.

Стелина държеше ключа за апартамента в закопчания с цип джоб на палтото си. Баба й го беше дала, но я накара да обещае, че няма да каже на никого къде е. Вече го използваше винаги когато се прибираше вкъщи, за да не се налага баба й да става, ако си почива.

Обикновено я заварваше в малката стая, в която спеше татко й. Двете пиеха мляко със сладки и ако баба имаше да носи на някого дрехи, Стелина я придружаваше и й помагаше за чантите и кутиите.

Но в последно време баба й често беше в болницата и затова госпожа Нунес бе предложила след училище детето да ходи при сестрите.

Понякога, ако възрастната жена се чувстваше добре, Стелина я заварваше в кухнята и апартаментът приятно ухаеше на сос за спагети. Но тази вечер баба й лежеше със затворени очи. Обаче не спеше, защото устните й се движеха. Сигурно се молеше. Тя се молеше много.

Стелина се наведе и я целуна.

— Прибрах се, бабче.

Старицата отвори очи и въздъхна.

— Толкова се притесних. Баща ти се върна и каза, че отивал да те вземе. Искал да те изведе. Не ми се ще да излизаш с него. Ако се появи там да пита за теб, кажи, че баба иска да се прибереш вкъщи заедно с госпожа Нунес.

— Татко се е върнал, така ли? — като се опитваше да скрие страха си, попита Стелина. Не можеше да сподели дори с баба си, че не й е приятно да го вижда. Двамата с баба й се караха винаги, когато баща й се прибереше. И Стелина също не обичаше да излиза с него, защото често ходеха при разни хора и той се караше с тях. Понякога хората му даваха пари и той се сърдеше, защото онова, което им бил донесъл, струвало много повече.

Баба й се повдигна на лакът, седна и после съвсем бавно се изправи.

— Трябва да си гладна, сага. Ще ти приготвя вечеря.

Детето протегна ръка, за да й помогне.

— Толкова добро момиченце — измърмори старицата, докато влизаше в кухнята.

Стелина наистина беше гладна и спагетите на баба й винаги бяха толкова вкусни, но тази вечер едва преглъщаше, защото се безпокоеше за нея. Изглеждаше толкова притеснена и се беше задъхала, като че ли бе тичала.

Изщракването на ключалката им показа, че баща й се е прибрал. Баба й незабавно се намръщи и устата на Стелина пресъхна. Знаеше, че скоро пак ще има кавга.

Лени влезе в кухнята, втурна се към момичето, взе го на ръце, завъртя го и го целуна.

— Стар, миличка — каза. — Толкова ми липсваше.

Стелина се опита да се отскубне. Болеше я.

— Пусни я, грубиян такъв! — извика баба й. — Махай се от тук! Стой настрана! Не си добре дошъл! Върви си! Остави ни на мира!

Лени не прояви обичайния си гняв. Просто се усмихна.

— Лельо Лили, може би наистина завинаги ще си отида, но ако го направя, ще взема Стар със себе си. Нито ти, нито който и да е друг може да ме спре. Не забравяй, че съм й баща.

После излезе навън, като затръшна вратата след себе си. Стелина виждаше, че баба й трепери и по челото й се стичаше пот.

— Бабо, бабо, всичко е наред! — каза тя. — Той няма да ме вземе със себе си.

Старицата се разплака.

— Стелина — изхълца, — ако някога се разболея и не мога да съм при теб, никога не трябва да тръгваш с баща си. Помоли госпожа Нунес да се грижи за теб. Но ми обещай никога да не тръгваш с него. Той не е добър човек. Постоянно си навлича неприятности.

Докато се опитваше да я успокои, момичето чу баба си да прошепне:

— Той е бащата. Той е настойникът. Мили Боже, мили Боже, какво да правя?

Стелина се зачуди защо плаче баба й.

9.

Както обикновено, когато се опитваше да разкрие вероятно престъпление, Алвира не можеше да заспи. От момента, в който с Уили угасиха светлината след новините в единайсет, тя не можеше да си намери място. Прекара следващите шест часа в полудрямка, изпълнена с неясни, тревожни сънища, и от време на време рязко се сепваше.

Накрая в пет и половина реши да се съжали над Уили, който често измърморваше насън: „Добре ли си, мила?“ Стана, облече си любимия стар халат, закачи си иглата със скрития микрофон, взе химикалка и бележника, в който записваше информацията по текущите си разследвания, направи си чаша чай, настани се на масичката до прозореца с изглед към Сентръл Парк, включи записващото устройство и започна да разсъждава на глас:

— Беси винаги ужасно е държала на къщата си и не е странно да я остави на хора, които според нея биха я поддържали добре. Искам да кажа, че тя не изхвърля сестра си на улицата. В крайна сметка Беси се е погрижила да й осигури апартамента на горния етаж, в който и без това имаше намерение да живее, след като дари сградата на благотворителната програма.

Алвира несъзнателно вирна брадичка, когато продължи:

— Доколкото си спомням, Беси никога не е обичала особено децата. Всъщност сещам се как веднъж някой я попита дали не съжалява, че няма семейство, и тя отговори: „Хората с деца и хората без деца взаимно се съжаляват.“

За миг замълча и се замисли колко беше искала да имат деца. Внуците й вече сигурно щяха да са на възрастта на децата, които предишния ден бяха видели при Корделия. Поклати глава. Е, нямаше значение. „Не ни било писано“ — каза си.

— Да предположим, че Беси наистина се е разстроила при мисълта из скъпоценната й къща да тичат малки палавници, да оставят следи от пръсти по стените и драскотини по вратите. И, разбира се, от факта, че мебелите, които лъскаше още откакто преди петдесет години започна работа при съдията и жена му, ще бъдат заменени с детски.

Реши да провери касетата, натисна бутона „стоп“, пренави лентата и послуша за миг записа.

„Добре е — каза си, — и гласът ми звучи така, като че ли работя с пълна пара. Ами, че то си е така!“

Прокашля се и продължи да разсъждава:

— Засега единственото, което загатва, че това ново завещание може да е фалшиво, е думата „изконен“ — никой не е чувал Беси да я използва.

Тя взе химикалката и запрелиства бележника си, за да обърне на нова страница след записките по „Смъртта на Тринки Калахан“. В горната част написа „Завещанието на Беси“, после отбеляза първата точка от разследването си: „Думата изконен“.

След това бързо започна да пише: „Свидетелите на завещанието: кои са те? Какво е миналото им? Ден на подписване: 30 ноември. Дали Кейт е видяла свидетелите? Какво си е помислила, че става, ако е била там и те са поискали да се срещнат с Беси?“

„Сега вече използвам сивото си вещество“ — каза си Алвира. Неотдавна бе препрочела романите на Агата Кристи за Еркюл Поаро. Докато работеше по престъпленията, за чието разкриване беше помогнала, тя се опитваше да следва неговия дедуктивен метод.

Когато отбеляза и последната точка от плана си, Алвира погледна часовника: седем и половина, крайно време да затвори бележника и да изключи микрофона. Уили скоро щеше да се събуди и тя искаше да му приготви закуска.

„По някое време през деня трябва да седна насаме с Кейт и да поговорим по тези въпроси“ — помисли си.

Внезапно й хрумна друга идея и тя отново включи записващото устройство. Откакто бе написала първата си статия в „Ню Йорк Глоуб“ за посещението си в Сайпръс Пойнт, тя и редакторът Чарли Евънс бързо се бяха сприятелили. Той незабавно можеше да й осигури информация за Вик и Линда Бейкър.

— Малките сиви клетки наистина се събуждат — каза Алвира. — Време е да накарам момчетата в „Глоуб“ да изровят нещо за семейство Бейкър. Басирам се, че на тези измамници не им е за пръв път.

На службата в седем часа сутринта в „Сейнт Клемънт“ обикновено присъстваха трийсетина души, предимно възрастни, пенсионирани енориаши. Но сега бяха коледните пости и броят на богомолците беше поне двойно по-голям. В кратката си проповед монсеньор Ферис говори за този период като време на очакване.

— Ние очакваме раждането на Спасителя — каза той. — Очакваме онзи миг във Витлеем, в който Дева Мария за пръв път видяла сина си.

Тихо ридание откъм редовете прикова вниманието към пейката до портрета на епископ Сантори. Там седеше красивата млада жена, която свещеникът по-рано бе забелязал на улицата срещу жилището си. Тя беше скрила лицето си в ръце и раменете й се разтърсваха. „Трябва да я накарам да разговаря с мен“ — помисли си той, но после я видя да рови в чантата си. Жената извади тъмни очила, сложи си ги, изтича по пътеката и излезе от черквата.

В девет и половина Кейт Дъркин започна да преглежда нещата в стаята на покойната си сестра. Щеше да е жалко да остави дрехите на Беси да висят в гардероба, когато толкова много хора нямаха какво да облекат.

Огромното легло с балдахин, което Беси в продължение на осем години беше споделяла със съдия Алойшъс Маър и от което бе отишла при своя Създател, като че ли безмълвно я укоряваше, докато Кейт вадеше рокли и сака от гардероба. Някои от дрехите бяха поне от двайсет години. „Беси винаги ми е казвала, че няма смисъл да ги изхвърля, защото някой ден мога да ги използвам — помисли си тя. — Като че ли не разбираше, че за да ми станат, ще трябва да порасна с дванайсет сантиметра. Чудно, че не е оставила и тях на Линда Бейкър“ — горчиво си каза.

Споменът за неочакваното разкритие от предишния ден и новото завещание накара очите й да се напълнят със сълзи. Когато нетърпеливо ги избърса и случайно хвърли поглед към бюрото на Беси, вниманието й беше привлечено от пишещата машина. Стори й се, че трябва да си спомни нещо, но какво?

Но нямаше време да се замисли. Чула шум зад себе си, тя се обърна и откри, че на прага са застанали Вик и Линда Бейкър.

— О, Кейт — мило каза Линда. — Толкова се радвам, че разчистваш нещата на Кейт заради нас.

На входната врата се позвъни.

— Аз ще отворя — заяви Вик Бейкър.

„Все още не сте собственици на къщата“ — помисли си Кейт, докато бързаше след него надолу по стълбището.

Миг по-късно видя приветливото лице на Алвира и я чу да пита:

— Тук ли е Кейт Дъркин, господарката на този изконен дом?

10.

Лени се прибра в апартамента в полунощ и отиде на пръсти в спалнята си — почти разчистена от дрехите, които леля му шиеше — за да си легне.

Когато се събуди в девет часа сутринта, с изненада чу от другата спалня гласове. После си спомни, че е събота и Стар не е на училище.

Това също означаваше, че ако леля Лили не е била на утринната служба, сигурно още е в леглото. След онова лошо падане предишното лято тя вече не беше същата. Казваше му, че е добре, но я бе чул да обяснява на някаква съседка, че според лекаря припадъкът й бил предизвикан от лек удар. Каквато и да беше причината, старицата се беше променила.

Каза й, че бил във Флорида, където работил във фирма за доставки по домовете. Тя отговори, че много щяла да се радва, ако имал постоянна работа и че не трябвало да се безпокои за Стелина. „Естествено, че няма нужда да се тревожа за Стар — помисли си Лени. — Леля Лили ще се радва, ако никога повече не се появя тук. Е, онова, което й казах, отчасти си е самата истина — рече си, докато се пресягаше за пакета цигари. — Наистина се занимавах с доставки. Доставях малки пакетчета, които правят хората щастливи.“ Но бе започнало да става опасно, затова реши да се върне в Ню Йорк, да се издържа с някоя и друга дребна кражба и да опознае Стар. „Аз съм просто един мил, загрижен самотен баща, който живее в почтено жилище със старата си леля — помисли си. — И това е добре, защото така, когато Лили завинаги затвори очи, двамата със Стар поне ще се опознаем. И кой знае, може даже да успея да я накарам да работи за мен.“

Обмисли положението, докато допушваше цигарата си. После я угаси в табличката с шивашки принадлежности и реши да запали друга, за да е спокоен преди срещата с леля Лили.

Дори когато Стар все още беше бебе и я извеждаше на разходка с количката, леля му го гледаше с подозрение. Лени се усмихна на спомена за всички стоки, които можеше да разнася, докато хората се усмихваха и се радваха на прелестната му дъщеричка. Но винаги когато се прибираше вкъщи, Лили го засипваше с въпроси: „Къде се разхождахте? Къде си я водил? Завивките й миришат на цигари. Ще те убия, ако си я водил в някой бар.“ Постоянно го тормозеше.

Той обаче знаеше, че ще трябва да внимава, за да не притесни съвсем леля си за момичето. Не искаше да й хрумне някоя щура идея, например да се опита да открие майката на Стар, предполагаемата му приятелка, заминала за Калифорния.

С помощта на свои приятели успя да намери фалшив акт за раждане. В закаченото за бебешкото одеялце писмо се казваше, че бебето е от ирландски и италиански произход, което чудесно го устройваше. „Аз съм италианец, а майка й е ирландка“ — помисли си тогава Лени и каза на приятеля си да впише името на майката като Роуз О’Трейди. Беше се сетил за песента за Роузи О’Трейди, която много харесваше. Негов ирландски съученик често му я бе пял.

„Лили доста ще се измъчи, докато открие Роуз О’Трейди в Калифорния — каза си, — това е толкова често срещано име и щатът е огромен.“ Но пък всякакъв род издирвания носеха риск и той нямаше намерение да го допусне. Ако искаше да успокои леля си, щеше да му се наложи да се преструва на загрижен родител.

Той се прозя, протегна се, почеса се и приглади правата си тъмна коса. После стана от леглото, нахлузи някакви дънки, напъха крака в маратонките си, сети се да облече тениска и тръгна по коридора към другата спалня.

Вратата беше отворена и можеше да види, че както очакваше, Лили все още не е станала. Стаята бе подредена, но беше малка и тясното креватче на Стар беше между леглото и стената.

Детето бе с гръб към него и баба му го слушаше как учи репликите си за коледното тържество. Лили също не забеляза застаналия на прага Лени. Стар седеше по турски на леглото с изправен гръб. Измъкналата й се от шнолата къдрава тъмноруса коса се спускаше по гърба й.

— О, Йосифе — каза момиченцето, — няма значение, че не ни приемат в странноприемницата. Яслите ще ни дадат подслон, а детето повече не може да чака.

— Bella, bella Madonna — възкликна баба й. — Благословената майка ще остане много доволна, че играеш нейната роля. — Въздъхна и стисна ръцете на Стелина. — А днес ще започна да ти шия бяла туника и син воал, за да ги носиш на тържеството, Стелина, cara…

„Лили не изглежда добре. Мисля, че трябва да постъпи в болница“ — с лека тревога си каза Лени. Кожата й беше станала сивкава и по челото й бяха избили капки пот. Понечи да я попита как се чувства, но се отказа и се намръщи, когато погледна към бюфета, покрит с религиозни предмети и статуйки на Светото семейство и Свети Франциск от Асизи. Бе свикнал с тях — леля му винаги прекаляваше с набожността си — но все още съжаляваше, че преди години беше открила сребърния потир, от който Лени бе свалил диаманта.

Навремето вестниците бяха вдигнали такъв вой за това, защото откраднатият потир принадлежал на прочут епископ. Той знаеше, че няма да е разумно да го заложи — щеше да е прекалено рисковано за малкото пари, които можеше да му донесе. Затова го скри в гардероба си, като реши да се избави от него, щом отиде в друг град.

После Лили го беше открила, докато чистеше, и каза, че й приличал на потир, затова му се наложи да измисли някаква тъпа история, че принадлежал на Роуз, майката на Стар, чийто чичо бил свещеник и й го оставил в наследство. Тя, разбира се, го бе лъснала, така че среброто да заблести като ново и го сложи при статуите си.

„Добре де, това я зарадва“ — помисли си Лени. Пък и фактът, че навремето не успя да го заложи, навярно го бе спасил. Сега обаче никой не го търсеше и той се чудеше колко ли може да му донесе. Поне Лили не беше намерила писмото, закачено за одеялцето на Стар. Бе го запазил в случай, че някога някой се усъмни в произхода на детето и му се наложеше да докаже, че не го е отвлякъл.

Криеше бележката в своя гардероб. Леля му не можеше да я достигне дори когато бършеше праха.

Лени сви рамене, обърна се и отиде в кухнята, за да потърси нещо за закуска. „Доста празно“ — помисли си, като прегледа съдържанието на шкафа и хладилника. Лили очевидно не беше пазарувала. Той нахвърли списък на необходимите покупки, взе си якето и се върна в нейната спалня.

— Добро утро, как са моите момичета? — този път високо поздрави той. После загрижено попита леля си как се чувства, каза на Стар да си напише домашните и заяви, че отива на пазар.

След като прегледа списъка с нещата, които Лени имаше намерение да купи, Лили подозрително го погледна, но после омекна и прибави някои поръчки.

Навън беше студено и той съжали, че не си сложи шапката. Най-напред щеше да отиде до кафенето, за да закуси прилично. Междувременно щеше да телефонира на местните си приятели, за да им съобщи, че отново е на тяхно разположение. Бе убеден, че това много ще ги зарадва.

„А щом скъпата леля Лили ни напусне, ще мога да включа малката Стар в бизнеса — помисли си. — Тя ще е страхотен партньор — кой би се усъмнил в нея? Да, двамата със Стар ще работим ръка за ръка и чудесно ще се справяме с доставките“ — обеща си Лени.

11.

Сондра усети, че погледът на свещеника я проследява, когато избяга от църквата. Като се мъчеше да сподави риданията си, тя се върна обратно в хотела. Взе душ, поръча си кафе, после притисна студена мокра кърпа към подутите си очи. „Трябва да престана да плача — каза си. — Трябва да престана да плача!“ Концертът беше изключително важен и трябваше да се подготви за него.

Репетицията в студиото в „Карнеги Хол“ започваше в девет и щеше да продължи пет часа. Трябваше да се успокои. Знаеше, че предишния ден не е била във форма и не е свирила добре.

„Но мога ли да мисля за нещо друго, освен за бебето — постоянно се питаше. — Какво ли се е случило е моето момиченце?“ През тези седем години си бе представяла, че дъщеря й живее при прекрасно семейство, което може би има свое дете. Но сега нямаше представа кой я е намерил — и изобщо дали са я намерили.

Тя се погледна в огледалото. „Какъв ужас!“ — помисли си. Лицето й беше на петна. Не можеше да направи нищо повече за очите си, реши тя, но дългите й, деликатни пръсти сръчно се движеха, докато се гримираше, за да скрие следите от сълзите.

„Следобед пак ще мина покрай енорийското жилище“ — каза си. Тази мисъл й подейства успокоително. Това бе последното място, на което беше видяла дъщеря си, и там се чувстваше най-близо до нея. А и докато се молеше до портрета на епископ Сантори, като че ли усети нещо от същия покой, за който й бе разказвал дядо й. Не се молеше да си върне детето. „Нямам право да искам това — помисли си. — Само ми дай знак, че е в безопасност и я обичат.“

Беше взела енорийския бюлетин от „Сейнт Клемънт“ и сега го извади от джоба на анцуга си. Да, имаше служба в пет часа. Щеше да присъства на нея, но смяташе малко да закъснее. Така свещеникът нямаше да може да се опита да я заговори. После щеше да се измъкне, преди службата да е свършила.

Докато разресваше тъмнорусата си коса и я събираше на тила си, Сондра се зачуди дали дъщеря й прилича поне малко на нея.

12.

Седнала на чаша чай и голямо парче от топящия се в устата й кекс на Кейт Дъркин, Алвира започна да замисля план за действие, целящ спасяването на къщата от лапите на семейство Бейкър.

— Не е ли ужасно да си помислиш, че трябва да притаяваш глас в собствения си дом? — попита Кейт.

— Онези двамата постоянно душат наоколо. Точно преди да дойдеш, сърцето ми едва не се пръсна, когато се обърнах и ги видях да ме наблюдават. Ето защо сега затворих вратата. — После погледна към копието на завещанието и въздъхна. — Предполагам обаче, че нищо не може да се направи. Като че ли всичко е в тяхна полза.

— Ще проверим — решително заяви Алвира и включи миниатюрния, си микрофон. — Имам много въпроси към теб, така че дай да започваме. Монсеньор е дошъл да те види на двайсет и седми, в петък. Той каза, че изобщо не се съмнявал на кого ще остави къщата Беси, макар да знаел, че не й допада много тук да има деца.

Кейт кимна. Меките й сини очи — уголемени от големите кръгли очила — бяха замислени.

— Знаеш я Беси — рече. — Беше толкова упорита и се оплакваше, че къщата нямало да е същата, когато из нея тичали някакви си хлапета. Но си спомням, че после се позасмя и каза: „Е, поне тогава вече няма да съм тук, за да чистя след тях — това ще е твое задължение, Кейт.“

— Това било в петък, на двайсет и седми, нали така? — попита Алвира. — Как се чувстваше Беси през уикенда?

— Уморена. Сърцето й вече се предаваше и тя го знаеше. Поиска да й извадя синята рокля и да я изгладя. После ми каза, когато настъпел моментът, да й сложа и перлите. Не били ценни, но били единственото бижу, което й подарил съдията, освен венчалния пръстен, разбира се, и не си струвало да оставя тези неща на някого. После добави: „Знаеш ли, Кейт, Алойшъс беше много добър човек. Ако се бях омъжила за него като млада, сигурно щях да имам деца и нямаше толкова да се ядосвам за драскотините и следите от пръсти.“

— Това е било в събота, нали? — попита Алвира.

— Всъщност в неделя.

— Значи в понеделник би трябвало да е подписала новото завещание. Не си ли я чула да трака на машината преди това? Какво си помисли, когато пристигнаха свидетелите, за да присъстват на подписването?

— Изобщо не съм ги видяла — поклати глава Кейт. — Нали знаеш, че в понеделник и петък следобед винаги давам по два часа доброволен труд в болницата. Беси нямаше и да иска да чуе, ако й бях предложила да остана при нея. Пък и когато тръгвах, изглеждаше доста добре — седеше в салона на долния етаж и гледаше телевизия. Каза ми, че се радвала да се избави от мен за няколко часа. Че се чувствала чудесно и й омръзнало да ме гледа разтревожена.

— А къде беше тя, когато се прибра вкъщи?

— Ами, пак там, гледаше една от нейните сапунени опери.

— Добре. Сега искам да си поговорим за двамата свидетели. — Алвира разгледа последната страница от завещанието. — Имаш ли представа какви са?

— Изобщо не съм чувала за тях — отвърна Кейт.

— Е, аз обаче възнамерявам да им направя посещение. Адресът им е тук, до подписите. Джеймс и Айлийн Гордън, Западна седемдесет и девета улица. — Тя вдигна поглед, когато Вик Бейкър отвори вратата, без да почука.

— Пиете си чай, а? — с принудена веселост попита той?

— Пиехме — отвърна Алвира.

— Просто исках да ви кажа, че излизаме за малко, но когато се върнем, с радост ще ви помогнем да отнесете долу дрехите на скъпата Беси.

— Ние ще се погрижим за вещите на Беси — заяви Алвира. — Не се тревожете за това.

Любезната усмивка изчезна от лицето на Бейкър.

— Случайно дочух, че току-що говорехте за свидетелите, госпожо Миън. С удоволствие ще ви дам телефонния им номер. Ще откриете, че са съвсем прилични хора. — Пъхна ръка в джоба си. — Всъщност имам визитната им картичка.

Бейкър подаде на Алвира визитката, после излезе, като затръшна вратата след себе си. Двете жени се обърнаха и видяха, че вратата бавно се отваря.

— Не се затваря — поясни Кейт. — Той много приказва и очевидно е успял да впечатли Беси. Истината е, че може да боядисва, но това е всичко. — Посочи към вратата. — Забеляза ли, че преди малко не натисна бравата? Просто я бутна навътре. Преди заяждаше, затова я рендоса. Сега дори не се затваря. Същото е и в салона.

Алвира я слушаше с половин ухо. Тя разглеждаше визитката, която й беше дал Вик Бейкър.

— Семейство Гордън имат агенция за недвижими имоти. Това вече е интересно.

— Може да не е способен да поправя врати, но определено разбира от завещания — късно следобед каза на Уили Алвира, когато мъжът й се прибра вкъщи и я завари да седи в дневната на апартамента им. — Джим и Айлийн Гордън ми изглеждат съвсем нормални.

— Как се е случило така, че са станали свидетели на завещанието?

— Според тях почти случайно. Очевидно Вик Бейкър е търсел жилище още откакто се премести тук преди почти година. Казаха ми, че няколко пъти го водили да разглежда апартаменти. На трийсети имал среща с тях в три часа, за да видят някакво жилище на Осемдесет и първа улица и докато били там, Линда позвънила по клетъчния му телефон. Съобщила му, че Беси не се чувствала добре и искала да подпише новото си завещание. Вик попитал семейство Гордън дали имат нещо против да свидетелстват. Те се съгласили и — това е моментът, който толкова ме безпокои — Вик и Линда едва не припаднали, когато Беси им прочела завещанието, преди да го подпише.

— Ако семейство Гордън са водили Бейкър да разглежда жилища, трябва да са проверили състоянието му — каза Уили. — Попита ли ги за това?

— Проверили са го. Ако щеш вярвай, Вик и Линда са добре осигурени. — Опита се да се усмихне. — Много работа ли ти намери Корделия?

— Изобщо нямах време да си отдъхна. В магазина се пукнала тръба и успях да я поправя едва след като спрях водата навсякъде. Добре, че е събота и нямаше деца.

— Е, скоро това няма да е проблем — въздъхна Алвира. — И освен ако не открия нещо, което съм пропуснала, за тях вече няма да има място. — Тя вдигна ръка и включи микрофона си. Сръчно пренави последната част от записа и го пусна.

Приятният глас на Айлийн Гордън бе ясен и разбираем:

— Накрая госпожа Маър каза, че вече можела да умре в мир, след като знаела, че домът й ще запази изконното си състояние.

— Обзалагам се, че ключът се крие в тази ужасна дума „изконен“ — каза Алвира. — И ще продължавам да посещавам семейство Гордън, докато, не го открия. Струва ми се, че са добри хора, но все пак има нещо странно в това как случайно са станали свидетели на завещанието. Може пък да са много добри актьори и аз да се хващам на лъжите им.

— Остави това засега — рече Уили. — Хайде да вечеряме по-рано. Умирам от глад.

В шест и половина тъкмо излизаха навън, когато телефонира монсеньор Ферис.

— Кейт беше на службата — каза той. — Съобщи ми, че си ходила при свидетелите. Какво стана?

Алвира накратко го информира и го увери, че няма да се откаже. После, преди да се сбогува, попита:

— Появи ли се пак онази млада жена, която видяхме вчера?

— Днес идва два пъти. Сутринта присъства на службата, после си тръгна по време на проповедта. Изглеждаше ужасно измъчена. След това я забелязах в пет часа, но пак нямах възможност да поговоря с нея. Алвира, ти каза, че ти се сторила позната. Имаш ли представа коя е или къде може да си я виждала? Наистина бих искал да се опитам да й помогна.

— Мъчех се да си спомня, но засега не ми хрумва нищо — със съжаление отвърна тя. — Но съм сигурна, че съм виждала някъде снимката й, но просто не мога да се сетя.

Два часа по-късно, когато двамата с Уили минаваха покрай „Карнеги Хол“ на връщане от ресторанта, тя замълча по средата на изречението и посочи.

— Виж, Уили. Това е същото момиче.

На афиша за коледния концерт имаше снимки на изпълнителите — Пласидо Доминго, Катлийн Батъл, Йо-Йо Ма, Иманюел Акс и Сондра Люис.

Алвира и Уили се приближиха, за да прочетат информацията под снимката на Сондра Люис. Дори тук тя изглеждаше тъжна и замислена.

— Защо е толкова нещастно това момиче, щом му предстои дебют в „Карнеги Хол“? — попита той.

— Явно е нещо свързано със „Сейнт Клемънт“ — отвърна Алвира. — И имам намерение да открия какъв е проблемът.

13.

Като съвсем мъничка Стелина питаше баба си защо няма майка като другите деца. Старата жена й казваше, че майка й я оставила при татко й, защото се разболяла при раждането и трябвало да отиде в Калифорния, за да се излекува. Майка й много страдала, че трябва да я остави, и обещала, че ако някога се почувства по-добре, ще се върне при нея. Но също й каза, че според нея това никога нямало да се случи и че Господ сигурно е повикал майка й при себе си в рая.

После, точно когато тръгваше на детска градина, баба й показа сребърния потир, който бе намерила в гардероба на Лени, и й обясни, че е от чичото на майка й, а тя го оставила на Стелина. Каза й, че потирът се използвал по време на църковна служба и бил свещен.

Той се превърна в талисман за детето и понякога, когато си лягаше и си мислеше за майка си, молеше баба си да го подържи.

Навремето старицата се шегуваше:

— Вече не си бебе, Стелина. Сега си голямо момиче и ходиш на училище, ти ще решиш дали ти трябват залъгалки. — Но винаги се усмихваше и не й отказваше да подържи потира. Понякога на английски, друг път на италиански, а често на смесица от двата езика тя успокояваше прелестното момиченце, единствения подарък от иначе непрокопсания й племенник: — О, bambina — прошепваше баба й, — винаги ще се грижа за теб.

Стелина не й казваше, че когато сплете пръсти около чашата, почти усеща топлината на майчините си ръце.

Неделя следобед, докато гледаше как баба й шие синия воал за коледното тържество, на Стелина й хрумна идея. Щеше да я попита дали може да вземе потира и да изиграе ролята си така, все едно Божията майка го поднася в дар на младенеца Исус.

Баба й възрази:

— О, не, Стелина. Може да се загуби, а пък и Божията майка не е имала сребро, за да го подари на младенеца Исус. Няма да е вярно.

Тя не започна да спори, но си помисли, че трябва да намери начин да убеди баба си. Знаеше точно коя молитва да каже, когато го отнесе в яслите: „Ако майка ми още е болна, моля те, нека оздравее и я помоли да дойде да ме види поне само един път.“

В Двайсет и четвърти полицейски участък в Манхатън детектив Джо Трейси сериозно се заинтригува от поредната поява на Лени Сентино. Спомняше си го отпреди няколко години, когато беше попаднал на следите му. Тогава не успя да докаже участието му в продажба на наркотици на малолетни, но бе убеден, че е замесен.

Партньорът му отбеляза, че досието на Лени не е голямо — само няколко обира с взлом и незаконен хазарт — но детективът знаеше, че просто не са успели да го заловят.

— Естествено — каза той, — преди двайсет и пет години Лени е излежал лека присъда в затвор за малолетни престъпници, но съм сигурен, че там само е усвоил още повече номера. Арестували са го няколко пъти, но не са повдигали обвинения срещу него. Никога не сме разполагали с конкретни доказателства, но винаги нещо ми подсказваше, че разпространява наркотици в гимназиите. Спомням си, че често го виждах да разхожда детето си с количка из целия Уестсайд. По-късно чух, че онова дете било само прикритие — че разнасял дрога в количката.

Трейси остави тънкото досие на Лени Сентино на бюрото си.

— Е, след като се е върнал, ще продължа да го наблюдавам. Ако го видя с онова момиченце, може да го пипна. Накрая все ще допусне грешка и тогава няма да ми се измъкне.

14.

В понеделник сутрин, докато двамата с Уили закусваха, телефонът иззвъня и Алвира с радост чу гласа на своя редактор Чарли Евънс. Той й съобщи, че макар никога да не са били осъждани, Вик и Линда Бейкър очевидно са измамници.

— Почакай малко — прекъсна го тя. — Искам да запиша всичко, за да не забравя нито дума. — После изтича в спалнята за микрофона си, включи го и бързо се върна обратно. — Добре. Чарли, продължавай — каза Алвира, като приближи записващото устройство до слушалката.

— Семейство Бейкър имат навика да издирват заможни стари хора — продължи редакторът. — Най-пресният случай е от миналата година в Чарлзтаун. Там се сприятелили с възрастен мъж, който имал два милиона долара. Явно тогава е бил сърдит на дъщеря си, защото се омъжила без негово съгласие, но с нищо не показвал, че има намерение да я лиши от наследство. Според свидетелите двамата мошеници постоянно му шушнели лоши неща за дъщеря му и как нямала търпение да прибере паричките му. И сещаш ли се как завършило всичко?

— Представили ново завещание — отвърна Алвира.

— Позна. Старецът оставял на дъщеря си малко долари и бижутата на майка й. Останалото отишло за семейство Бейкър. Разбираш ли, проявили са достатъчно разум да не заграбят всичко. Тогава завещанието би могло по-лесно да се оспори.

— Ами свидетелите на завещанието? — попита Алвира.

— Солидни граждани:

— Както и очаквах — въздъхна тя.

— Открих два-три подобни случая от последните десет години, но положението ти е ясно. Всички завещания са били оспорвани, но семейство Бейкър винаги са печелели.

— Този път няма да спечелят — закле се тя.

— Надявам се, че няма, заради приятелката ти, но ще ти дам един безплатен съвет: кажи й да отиде в съда, който разглежда делата за наследство на Чеймбърс Стрийт 31, и да подаде заявление за оспорване на завещанието заради незаконно въздействие. Иначе завещанието може да бъде потвърдено в срок от два дни до няколко месеца в зависимост от съдията. Ако обаче подаде заявление, поне ще забави прехвърлянето на имота. Кой е изпълнител на завещанието?

— Вик Бейкър.

— За всичко са помислили — отбеляза Чарли. — Добре, Алвира, обади ми се, ако мога да помогна с нещо, и не забравяй — искам материал за случая.

— Непременно ще получиш и можеш да се обзаложиш, че ще е за първа страница. Направо си запиши заглавието: „Разкриване на измамници“.

Редакторът се засмя.

— Действай, Алвира. Залагам на теб.

По време на третата чаша чай Алвира предаде на Уили разговора.

— Виж, скъпа — каза мъжът й, — зная, че ще направиш всичко възможно, но трябва да ми обещаеш, че няма да поемаш каквито и да е рискове. Прекалено съм стар, за да се страхувам, че могат да те блъснат от някоя тераса или да те удавят във ваната.

— Семейство Бейкър не са агресивни, само са измамници. Какво ти е приготвила за днес Корделия?

— Детският център — поклати глава Уили. — Нали знаеш, трябва да се договоря с инспекторите. Сградата направо се разпада. Колкото и да ремонтираш, нищо не можеш да направиш. Единственото решение е да се разруши. Както и да е, освен това ще отделя един час да се упражнявам на пианото. Корделия ме чу да си тананикам „Цяла нощ“, докато вчера ремонтирах радиаторите, и реши да я изпълня на тържеството. Иска аз да я изсвиря. Има безумната идея по този начин да покаже на децата, че човек се учи, докато е жив.

— Това е прекрасно! — възторжено възкликна Алвира.

— Хм, на мен пък тази идея не ми харесва — отвърна той, — но децата не са придирчиви, а родителите ще обръщат внимание само на собствените си деца, така че навярно никой дори няма да ме забележи… А ти какво ще правиш?

— Ще се отбия при Кейт. Знаеш как е, когато някой почине. След погребението човекът, който е останал сам, се събужда и осъзнава, че никога вече няма да види онова лице, нито пък ще чуе онзи глас. Тъкмо тогава се познават истинските приятели. А Кейт трябва да се оправя и с онези мошеници, освен със загубата на Беси. После ще отида при монсеньор Ферис, за да му кажа, че зная коя е онази млада жена, която се навърта около „Сейнт Клемънт“.

С обичайната си енергичност Алвира разтреби кухнята, оправи леглото, взе душ и се облече. Избра семпъл, но елегантен костюм, който приятелката й баронеса Мин фон Шрайбер по време на последното си посещение в града й беше помогнала да си купи. Както постоянно отбелязваше Мин, ако нямаше кой да я насочва, Алвира се спираше на извънредно неподходящи стилове и цветове, мнение, което тя покорно приемаше.

Преди да излезе, се спря да послуша Уили, който упражняваше „Цяла нощ“ на пианото, и гордо отбеляза, че свири все по-добре. Устните й беззвучно изричаха думите, докато мъжът й пееше. Стихът „Аз над теб докрай ще бдя“ й се стори почти като молитва. „Е, аз ще бдя над теб, Кейт“ — помисли си Алвира.

Когато пристигна в къщата, с удивление откри Кейт спокойна, но категорично решена да си намери друго жилище. Щом Беси искала да остави дома си на семейство Бейкър, тя щяла да изпълни волята й. Намеренията на сестра й били ясни и тя й оставяла апартамента на последния етаж, наред с ежемесечен доход.

— Но не мога да живея в една къща с тези хора, Алвира — заяви Кейт. — Всеки път, щом си помисля, че Беси, колкото беше болна, е седнала на бюрото си да напише на машината онова завещание, а после е повикала свидетели, когато ме е нямало — все едно, че нож се забива в сърцето ми.

— Кейт, току-що ме подсети за нещо, за което не си бях помисляла. Завещанието е било подписано миналия понеделник, на трийсети ноември, нали така? Но носи дата двайсет и осми ноември.

— Да. Това беше денят, след като Беси каза на монсеньор Ферис, че не й допадала идеята къщата да се превърне в детски център. И въпреки че през онзи уикенд се пошегува с мен, че щяло да е мое задължение да чистя след децата, докато ме е нямало, е седнала на машината и го е написала.

— Колко пъти си излизала през последния уикенд? — попита Алвира.

— Ходих само на утринната служба в събота и неделя. Но Беси пишеше бързо на машина. Нали знаеш колко се гордееше с това. Можела е да натрака завещанието само за двайсет минути.

— О, Кейт! — каза Алвира. Сърцето я болеше, докато гледаше старата си приятелка. Като че ли я бе напуснало каквото и да е желание за съпротива. Раменете й бяха отпуснати и искрата, която даваше сила на дребното й тяло, сякаш беше угаснала. Алвира разбираше, че няма смисъл да спори с нея — тя вече се бе предала. Можеше само да се опита да спечели време.

— Направи ми една услуга, Кейт. Поразпитах някои хора за семейство Бейкър. Вече открихме, че са измамници. Просто никога не са ги арестували — засега! Дай ми време до Коледа да докажа, че Беси не е написала онова завещание и макар че подписът й изглежда истински, обзалагам се, че изобщо не е разбрала какво подписва.

Очите на Кейт се разшириха.

— О, Алвира, това просто не може да се докаже.

— Разбира се, че може — с убеденост, каквато обаче не изпитваше, възрази Алвира. — И вече зная с какво да започна. Веднага след като се срещна с монсеньор Том, пак ще отида при Джеймс и Айлийн Гордън и ще им кажа, че търся апартамент. Тези двамата често ще ме виждат през следващите няколко седмици. Може да участват в машинациите на семейство Бейкър, а може просто да са ги заблудили, но така или иначе ще се добера до истината.

15.

Лени Сентино беше успял да се спаси от затвора, като не проявяваше прекалена алчност. Пласираше наркотици само от време на време, при това на дребно, така че като възрастен не бе привличал вниманието на полицията, освен на детектив Джо Трейси. Пък и всъщност никога не беше продавал дрога, а само разнасяше доставки и ако го заловяха, нямаше да получи тежка присъда. Наркотиците се плащаха предварително и той нямаше нищо общо с това. Бе си спечелил репутация на сигурен човек и сред дилърите, и сред наркоманите, затова го търсеха.

И все пак, тъй като искаше да ограничи участието си във винаги опасната търговия с дрога, от време на време работеше в съвсем законен магазин за спиртни напитки. Като разнасяше доставки по домовете на хората, спокойно можеше да ги оглежда. Беше роден крадец — винаги действаше, когато собствениците не бяха вкъщи, и не взимаше нищо друго, освен бижута и пари.

Успешната серия от обири на черкви бе завършила със случая в „Сейнт Клемънт“. Безшумната аларма и случайното отвличане на Стар го бяха накарали да осъзнае, че рискът е прекалено голям. Дори в по-малките черкви вече бяха инсталирани такива системи за сигурност.

Ето защо, уверен в способността си да оцелява, Лени съобщи на познатите си, че се е върнал в града и отново е на тяхно разположение. На няколко бири в понеделник следобед се беше похвалил, че през септември е работил за фалшива компютърна фирма. Но нямаше представа, че в компанията му е внедрен детектив под прикритие и когато ченгето прати доклада си в участъка, детектив Трейси го постави под наблюдение, включващо подслушване на телефона. От своя страна полицията не знаеше, че Лени се е подсигурил, страхувайки се точно от такава възможност. Беше оставил парите от последния удар в скривалище в Мексико, наред с фалшиви документи за самоличност. Но след завръщането си в Ню Йорк прибави към плана си за бягство нов елемент. Бе очевидно, че леля Лили умира. Той искрено обичаше Стар и детето щеше да му е много полезно. Затова беше решил, че ако се наложи да напусне страната, ще го вземе със себе си. „Все пак аз съм й баща и няма да е честно да я изоставя“ — често си напомняше той.

Неизречена, но навярно много по-важна бе убедеността му, че никой не би помислил за избягал престъпник човек, който пътува с малко дете.

16.

Сондра си беше обещала повече да не се приближава до „Сейнт Клемънт“. „Ако дядо не идваше за концерта, веднага щях да отида в полицията — помисли си. — Повече не мога да живея така. Ако някой е намерил бебето и е решил да го задържи, след като е прочел писмото, може да е фалшифицирал акта му за раждане. Нищо по-лесно от това да заяви, че детето се е родило у дома. В онзи хотел никой не разбра, че съм родила — не изпитвах силни болки.“

Болката бе дошла после, мислеше си Сондра, докато лежеше будна през нощта. Унесе се едва на разсъмване, спа само няколко часа и се събуди с ужасно главоболие.

Стана и облече анцуга си. „Малко тичане може да ми помогне — реши тя. — Днес вече трябва да се съсредоточа върху репетициите. Обърках толкова много неща — не искам да се проваля и на концерта.“

Беше си обещала да бяга само в Сентръл Парк, но когато наближи северния му край, краката несъзнателно я понесоха на запад. Няколко минути по-късно стоеше срещу „Сейнт Клемънт“ и отново си спомняше онзи миг, в който за последен път бе прегръщала бебето си.

Беше се постоплило и по улицата имаше повече хора, така че нямаше опасност да привлече вниманието. Снегът, толкова бял в четвъртък, почти се бе стопил и останалите преспи бяха почернели от сажди.

„Онази вечер беше много студено — спомни си Сондра — и тротоарите бяха заледени. Старата количка имаше петно от едната страна. Доколкото можех, я почистих отвътре, но беше толкова вехта, че не исках да оставя бебето дори за минута. Някой от хотела беше изхвърлил книжната торба, в която пъхнах детето. Спомням си, че имаше емблема на «Слоун».“

Някой я потупа по рамото. Стресната, тя се обърна и видя загриженото лице на шейсетинагодишна, пълна, червенокоса жена.

— Ти се нуждаеш от помощ, Сондра — нежно каза Алвира. — И аз ще ти помогна.

Взеха такси до Сентръл Парк Саут. Когато влязоха в апартамента, Алвира направи чай и зареди филийки в тостера.

— Сигурна съм, че днес не си хапвала нищо — каза тя.

Очите на Сондра отново се насълзиха и тя кимна. Чувстваше се някак нереално и в същото време изпитваше огромно облекчение.

Знаеше, че ще разкаже на Алвира Миън за бебето, и усещаше, че жената ще намери начин да й помогне.

Двайсет минути по-късно Алвира решително й каза:

— Слушай сега, Сондра, първо трябва да престанеш да се терзаеш. Това е било преди седем години — тогава самата ти още си била дете. Не си имала майка. Чувствала си се отговорна пред дядо си. Сама си родила бебето и си се погрижила за него. Купила си дрешки, мляко и биберони, направила си така, че да родиш в Ню Йорк, защото си знаела, че някой ден ще живееш тук. Облякла си дъщеря си и си я оставила пред енорийското жилище. Избрала си черквата, спасила дядо ти, когато разбрал, че артритът му отнема дарбата на цигулар. Позвънила си след по-малко от пет минути и си решила, че някой е намерил бебето.

— Да — отвърна тя, — но ако някакви деца са замъкнали количката по-нататък, за да се пошегуват? Ако бебето е замръзнало и после онези, които са го открили, не са искали да ги обвинят… Ако…

— Ами ако са го намерили добри хора и сега дъщеря ти стопля живота им? — с убеденост, която не изпитваше, каза Алвира. „Добрите хора първо биха съобщили в полицията и после биха се опитали да осиновят детето — помисли си тя. — Нямаше да пазят тайна през всички тези години.“

— Не мога да искам нищо повече — отвърна Сондра. — Не заслужавам нищо повече от това, защото просто не зная…

— Заслужаваш много повече, отколкото си мислиш — енергично я прекъсна по-възрастната жена. — Сега трябва да отидеш на репетицията и да се подготвиш за срещата с нюйоркските почитатели на музиката. С останалото ще се заема аз. — После спонтанно прибави: — Сондра, знаеш ли колко си красива, когато се усмихваш? Трябва да го правиш по-често, чуваш ли?

По време на следващата чаша чай тя постепенно започна да повдига духа на младата жена.

— Можеш ли да си представиш как се е чувствал бедният ми дядо, който дотогава живееше сам, изведнъж да му се наложи да отглежда десетгодишно дете? — усмихната каза Сондра. — Имаше много хубав четиристаен апартамент в прекрасен блок край Мичиганското езеро в Чикаго, но въпреки това беше малък, а не можеше да си позволи по-голям.

— Какво направи дядо ти, когато отиде да живееш при него? — попита Алвира.

— Промени живота си заради мен. Премести се в кабинета си и ми даде голямата спалня. Винаги когато излизаше, намираше жена да се грижи за мен. А дядо обичаше да вечеря с приятелите си и, разбира се, често ходеше на концерти. Заради мен се отказа от ужасно много неща, които обичаше да прави.

— Пак се самообвиняваш — прекъсна я Алвира. — Обзалагам се, че преди да отидеш при него, е бил самотен. Присъствието ти му е било огромна утеха.

Сондра се усмихна още по-широко.

— Възможно е, но в замяна на моята компания трябваше да се откаже от свободата си да излиза когато поиска и от дребните удоволствия, които си позволяваше. — Усмивката й се стопи. — Предполагам, че в известен смисъл съм успяла да компенсирам това. Наистина съм добра музикантка, добра цигуларка.

— Ето! — възкликна Алвира. — Най-после да кажеш нещо хубаво за себе си.

Младата жена се засмя.

— Много си убедителна, Алвира.

— Така казва и редакторът ми — съгласи се тя. — Добре, схванах положението. Чувствала си се задължена да успееш, спечелила си стипендия, запознала си се с привлекателен и даровит мъж, била си едва на осемнайсет и си се влюбила в него. Сигурно ти е казал, че е луд по теб. Нямала си родители, нито братя и сестри. Имала си само дядо си, който често боледувал. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Останалото ни е известно. Да се върнем към настоящето. Толкова красиво и талантливо момиче като теб не може да живее изолирано. Имаш ли си приятел?

— Не.

— Прекалено бързо ми отговори, Сондра, което означава, че наистина имаш приятел. Кой е?

Последва продължително мълчание.

— Гари Уилис. Свири в Чикагския симфоничен оркестър — накрая неохотно отвърна тя. — На трийсет и четири е, осем години по-възрастен от мен, много красив, много добър и иска да се ожени за мен.

— Дотук добре — рече Алвира. — Обичаш ли го?

— Може би. Просто не съм готова за брак. В момента не съм способна на никакви чувства — зная го. Страхувам се, че ако все пак се омъжа, няма да съм в състояние да погледна лицето на бебето си, като зная, че съм изоставила сестричката му в пазарска торба на студа. Гари се отнася към мен с много търпение и разбиране. Ще те запозная с него. Той ще доведе дядо ми на концерта.

— Вече започвам да го харесвам и без да го познавам — отвърна жената. — И недей да забравяш, че днес деветдесет процента от жените имат семейства и едновременно с това работят. При мен беше същото.

Сондра огледа подредения с вкус апартамент.

— С какво се занимаваш, Алвира?

— В момента съм жена, спечелила от лотарията. Освен това пиша за „Ню Йорк Глоуб“. Допреди три години бях забележителна чистачка.

Младата жена се засмя. Не бе сигурна дали да й повярва, или да приеме думите й за шега, но Алвира не се впусна в обяснения. „По-късно ще имаме много време да й разкажа живота си“ — помисли си.

Двете едновременно се изправиха.

— Трябва да тръгвам на репетиция — каза Сондра. — Днес ще идва диригент, чиято репутация направо вледенява изпълнители като мен.

— Е, върви и дай всичко от себе си — рече Алвира.

— Ще намеря начин да открия бебето ти без никой да разбере. Ще ти телефонирам всеки ден, обещавам.

— Алвира, дядо и Гари ще пристигнат една седмица преди концерта. Зная, че дядо ще иска да отиде в „Сейнт Клемънт“. Ужасно се натъжи, когато научи за изчезването на потира на епископ Сантори. Но в случай, че попаднем на монсеньор Ферис, когато сме там, нали ще поговориш с него, за да му обясниш, че сме разговаряли, и да го помолиш да не казва на дядо, че съм се навъртала около черквата?

— Непременно — обеща тя.

Докато минаваха през дневната, Сондра спря до пианото. „Наръчник за възрастни начинаещи“ на Джон Томпсън беше отворен на „Цяла нощ“.

— Съвсем съм забравила тази песен. Прекрасна е, нали? — Без да дочака отговор, засвири и тихо запя:

— „Спи, мое дете, спи спокойно — цяла нощ. Бог ангели ще прати да бдят над съня ти — цяла нощ…“ Като че ли е писана за мен, нали, Алвира? Надявам се онази нощ бебето ми да е имало ангел-хранител. — Гласът й секна и младата жена отново щеше да се разплаче.

— Ще ти позвъня — обеща Алвира, докато Сондра бързаше да излезе навън.

17.

— Това ли е всичко за мен. Корделия? — уморено попита Уили. — Двете тоалетни работят, но ти предлагам да кажеш на децата да не хвърлят в тях тоалетна хартия. Тръбите са много стари. В момента и аз се чувствам такъв — с въздишка добави той.

— Глупости! — енергично възрази сестра Корделия. — Още си млад човек, Уили. Почакай да станеш на моята възраст. — Тя беше с десет години по-голяма от него.

— И на сто да станеш, Корделия, пак ще си енергична.

— Като говорим за това, в момента би трябвало да присъствам ма репетицията. Хайде, ела горе. Децата скоро ще си тръгват — рече сестра Корделия, хвана го за ръка и го поведе към стълбището.

Беше осемнайсет и петнайсет и репетицията бе в разгара си. Бяха стигнали до последната сцена в яслите. Стелина с тържествено лице стоеше на колене срещу веселия Джери Нунес, надвесена над сгънатото одеяло, което заместваше кошарата на младенеца Исус.

Водени от Хосе Диас, влъхвите приближиха отляво и пастирите се събраха от другата страна.

— По-бавно, деца — нареди сестра Корделия. Тя вдигна и после спусна ръце. — Крачка по крачка, недейте да бързате. Джери, гледай надолу. Предполага се, че трябва да гледаш към бебето, не към пастирите. Уили, изсвири заключителната песен.

— Оставих нотите у дома, Корнелия. Нямах представа, че ще остана до толкова късно.

— Добре, тогава я изпей. Бог те е дарил с глас. Започни съвсем тихо, както ще пееш, докато свириш на пианото. Децата ще се присъединят към теб — първо Стелина и Джери, после влъхвите, пастирите и накрая хорът.

Уили знаеше, че няма смисъл да спори със сестра си.

— „Спи, мое дете“ — започна той.

— Хосе, ще те накажа, ако пак спънеш Дени — прекъсна го сестра Корделия. — Хайде, започни отново, Уили.

На „Бог ангели ще прати да бдят над съня ти“ запяха Стелина и Джери. Сладките им детски гласчета се присъединиха към тенора на Уили.

„Какъв прекрасен глас има това дете — помисли си той, докато слушаше Стелина и наблюдаваше кафявите й очи. — Едно седемгодишно момиченце не бива да изглежда толкова тъжно.“ После песента подеха влъхвите, пастирите и накрая всички ученици:

— „Бързо спуска се нощта, в сън потъва цялата земя, аз над теб докрай ще бдя — цяла нощ.“

Накрая Уили, сестра Корделия, сестра Мейви Мери и всички доброволци от магазина енергично заръкопляскаха.

— Ако и през тези две седмици, които остават до тържеството, сте толкова добри, всички ще сме щастливи — каза на децата Корделия. — Сега се обличайте и да не си размените дрехите. Вашите скоро ще дойдат да ви вземат и няма да им е приятно да ви чакат. Цял ден са работили и са уморени. — Тя се обърна към Уили: — Аз също.

— Фактът, че дори твоята енергичност има предел, ми действа успокоително — отвърна брат й. — Добре, след като останах толкова време, спокойно мога да ти помогна да почистиш.

Двайсет минути по-късно той и двете монахини стояха на вратата и чакаха госпожа Нунес да прибере Стелина и Джери. Когато се появи задъхана и започна да се извинява, те я прекъснаха, а сестра Корделия я отведе настрани.

— Как е пралелята на Стелина? — попита я.

— Не е добре — прошепна тя и поклати глава. — Предполагам, че до края на седмицата ще се наложи да постъпи в болница. — Бързо се прекръсти. — Е, поне бащата се върна. Все е нещо — изсумтя тя, сякаш за да покаже, че не вярва на бащата на Стелина.

Когато госпожа Нунес и децата си тръгнаха, сестра Корделия каза:

— Бедното дете. Майка му го е изоставила още като бебе. Сега ще загуби и пралеля си, която го е отгледала, а бащата очевидно не се застоява дълго тук. Доколкото разбрах, не е стока.

— Права си — намеси се сестра Мейви Мери. — В петък вечер дойде да търси Стелина, след като вече си беше отишла. Остави у мене неприятно впечатление, затова поразпитах за него момчетата в участъка.

— Не се отказваш от старата си работа, а, детектив? — попита Уили.

— Никому не вреди. Според слуховете господин Сентино като че ли сериозно ще загази.

— Което означава, че това прекрасно дете може да остане без дом — тъжно отбеляза сестра Корделия.

— А след няколко седмици ние дори няма да можем да го гледаме след училище. — Тя въздъхна. — Добре, стига вече. Прибирай се вкъщи, Уили. Свърши чудесна работа и можеш да си получиш заплатата в края на седмицата.

— Много смешно — усмихна се на обичайната й шега той. Когато напуснаха сградата, тримата останаха за малко на тротоара. — Пийнете по чаша вино и си починете — каза Уили. — Бих ви завел на вечеря, но не съм се чувал с Алвира, откакто позвъни на обяд да каже, че отива в агенцията за недвижими имоти, така че не зная кога ще вечеряме.

Корделия удивено го изгледа.

— Шегуваш се. Мислех си, че обичаш апартамента, в който живеете. Алвира винаги е казвала, че никога не би го напуснала. Наистина ли търси нов?

— Не, разбира се — успокои я брат й. — Това просто е прикритието й, за да ходи при онова семейство, което е свидетелствало на завещанието на Беси. Надява се, че като ходи при тях достатъчно често, ще открие нещо за случая. Както и да е, тръгвам си, но вие двете също сте се справили чудесно. Тържеството ще има страхотен успех. Би трябвало да поканите кмета, за да види какво сте постигнали.

Комплиментът не успя да разведри загрижените им лица и когато се прибра вкъщи, Уили завари Алвира също разтревожена.

— Изтърках си подметките да разглеждам апартаменти с Айлийн Гордън — каза тя.

— Научи ли нещо?

— Да, тя е прекрасна жена и съм готова да си заложа живота, че за нищо на света не би взела нещо, което не е нейно.

— Това означава, че семейство Бейкър са ги измамили — заключи Уили.

— Да, но се надявах и те да се окажат мошеници. По-лесно е да заловиш престъпници, отколкото да убедиш невинни хора, че са били заблудени — въздъхна тя.

18.

Връзката на монсеньор Томас Ферис със „Сейнт Клемънт“ беше започнала четирийсет години по-рано, когато току-що го бяха ръкоположили за свещеник. След седем години го прехвърлиха в нова енория в Бронкс, после го назначиха при кардинала. Преди десет години се беше върнал в „Сейнт Клемънт“ като пастор и се надяваше да прекара там остатъка от активния си живот. Той признаваше пред себе си, че сърцето му го влече натам, и много се гордееше с църквата — с нейната история и важното й място в обществото. Единственият инцидент, който помрачаваше службата му и вече седем години продължаваше да го измъчва, бе кражбата на потира на епископ Сантори.

— Аз съм виновен, защото се случи през моята смяна — казваше на другите свещеници той. Те знаеха колко страда за загубата. — Получихме предупреждение, че са извършени обири на черкви, но просто не обърнахме достатъчно внимание. Естествено, бяхме поставили аларми на прозорците и вратите, но само толкова. Трябваше да инсталираме детектор за движение. Мислех си да го направя, но просто не ми остана време.

И макар че в шкафа с потира на епископа имаше безшумна аларма, в този случай тя се беше оказала безполезна. Когато бяха пристигнали полицаите, крадецът и потирът вече бяха изчезнали.

Тази загуба винаги най-силно го измъчваше през коледните празници, защото потирът беше изчезнал тогава. И въпреки че монсеньорът и енориашите постоянно се молеха за завръщането му, молитвите му бяха особено пламенни по това време на годината.

„Някои се раждат светци, а не стават такива впоследствие“ — Том Ферис вярваше в това. Винаги бе смятал, че те се раждат с вродена доброта, която всички усещат, независимо от обстоятелствата. Беше се запознал с епископ Сантори към края на живота му, след като вече се бе оттеглил от официалните си задължения. Епископът беше останал да живее в енорийското жилище на „Сейнт Клемънт“ до смъртта си.

„Около него се носеше аура на светец — помисли си Ферис, — същата аура, която обграждаше кардинал Кук.“

В понеделник вечерта, когато заключваше черквата, свещеникът мина покрай изповедалнята. „Крадецът, който открадна потира, трябва да се е крил вътре — помисли си. — Ако му е трябвал диамантът, мога само да се моля, че не е изхвърлил самата чаша в някоя кофа за боклук.“

Монсеньор Ферис всъщност не вярваше, че потирът е бил изхвърлен. В последно време дори му хрумна невероятната мисъл, че кражбата е била извършена, защото от потира е имало нужда на някое друго място, че далеч от дома си в „Сейнт Клемънт“ той изпълнява по-важна мисия.

Когато излезе навън и заключи вратата след себе си, свещеникът механично хвърли поглед към улицата, за да провери дали е там загадъчната млада жена. Когато не я видя, за миг изпита съжаление — надяваше се, че ще се върне. Много пъти му се бе случвало наоколо да се навъртат хора, които се страхуват да споделят с него грижите си, но после събират смелост да го сторят. „Имам нужда от помощ, монсеньор“ — обикновено започваха те.

Икономката му беше оставила ядене във фурната. Помощникът му си бе тръгнал и Том Ферис имаше възможност да почете, докато ядеше простата си вечеря и отпиваше от чашата с вино. Когато свърши, той изплакна съдовете и ги нареди в миялната машина. С усмивка си спомни старите дни, когато пасторът — обикновено известен сред шестимата или седмината си помощници като „шефът“ — властваше като абсолютен монарх. Тогава в енорийското жилище идваше икономка, която готвеше фантастично и поднасяше великолепни блюда три пъти дневно.

Тъкмо си пиеше кафето, когато му позвъни Алвира и сложи край на спокойната вечер.

— Монсеньор Том — започна тя, — една приятелка има проблем и макар да смятам, че мога да се справя с положението, трябва да поговоря с теб. Разбираш ли, пиша материал за младо момиче, което преди седем години родило и оставило бебето си на стъпалата пред едно енорийско жилище. — Алвира замълча за миг. — И ти разказвам всичко това, защото става въпрос за твоето жилище.

— Такова нещо никога не се е случвало, Алвира!

— Случвало се е, но ти не си разбрал. Убедена съм, че наистина се е случило. Няма значение, въпросът е, че моят редактор ще пусне материала на първа страница и тъй като трябва да запазим в тайна коя е майката, искаме всички съобщения да бъдат насочвани към теб, защото в крайна сметка това все пак е било твоето жилище. Ще предложа голямо възнаграждение за всякаква ценна информация. Ти само трябва да приемаш обажданията.

— По-спокойно, Алвира.

— Не мога. Това е най-подходящият момент за публикуването на такъв материал. Хората обръщат повече внимание на такива неща около Коледа, пък и детето е навършило седем години тъкмо миналата седмица. В момента пиша статията и трябва да зная дали си съгласен да посоча името ти като посредник.

— Първо искам да видя какво ще напишеш — предпазливо отвърна той.

— Разбира се. Много сме ти благодарни за съдействието и съжалявам, че те натоварвам с това, но сме сигурни, че статията и наградата ще привлекат вниманието. Наистина се надяваме да открием момиченцето. Надяваме се също, като не споменаваме името на майката, някой „доброжелател“ да не се опита да я използва за назидание и накрая да я арестуват за изоставяне на дете. Искам да кажа, смяташ ли, че е по-добре и ти да не знаеш коя е?

— Нека си помисля — отвърна той.

— За мен няма проблем — каза Алвира. — Мога да се позова на правото на журналиста да не разкрива източниците си.

„И мен не могат да ме принудят да разкрия самоличността й — помисли си Ферис, — но тайната на изповедта не бива да се използва лекомислено.“

— Почакай малко, Алвира. Казваш, че това се е случило точно преди седем години. Да не би да говориш за онази вечер, когато откраднаха потира? Тогава ли е било оставено бебето?

— Да, очевидно тогава. Когато майката телефонирала в енорийското жилище, й отговорил възрастен свещеник. Поискала да я свърже с теб, но той й обяснил, че си навън с полицията заради някакъв сериозен проблем. И тя решила, че вече си намерил бебето.

Монсеньор Ферис взе решение.

— Напиши статията, Алвира. Ще участвам.

Той затвори. Можеше ли онзи, който е взел бебето, да е видял крадеца и поне да ги насочи към него? Като помогнеше на тази злощастна майка, може би най-после щеше да намери отговор на мъчителния въпрос какво се е случило с потира.

19.

Всеки път щом влезеше в стаята на Беси, Кейт Дъркин чувстваше, че нещо не е наред, но продължаваше да й убягва какво точно. Раздразнена от това, тя най-после се помоли на Свети Антоний да й помогне. В молитвата си му призна, че обикновено търси помощта му за нещо материално, например очилата си, джобната си книга или единственото си „истинско“ бижу, пръстена с мъничък диамант от сватбата на майка.

Този път на Свети Антоний му бяха необходими две седмици, за да й помогне да си спомни, че го е скрила в празно шишенце от аспирин, когато двете с Беси бяха заминали на екскурзия с автобус до Уилямсбърг.

— Виждаш ли, Свети Антоний — обясни му тя, докато нареждаше сгънатото бельо в кашона върху леглото, — аз наистина мисля, че Алвира е права и че е възможно семейство Бейкър да са заблудили Беси и да ме лъжат за къщата. Разбира се, не съм сигурна в това, но все пак се тревожа, защото всеки път, щом вляза в тази стая и погледна към бюрото със старата пишеща машина на Беси, нещо започва да ме гложди.

Кейт забеляза, че на един чорап се е спуснала бримка.

— Бедната Беси — изрече на глас. — Очите й отслабваха, но не ми позволяваше да й купя нови очила. Все повтаряше, че това било чиста разсипия, защото сигурно нямало да издържи до Коледа.

„Е, оказа се права — с въздишка си помисли Кейт, докато отваряше следващото чекмедже, за да извади памучните нощници на сестра си. — Бедната Беси, трябва да е прибрала тази нощница, без да забележи, че я е носила. — Поклати глава, докато изтупваше пудрата от дантелената яка.“

— Ще я изпера, преди да я прибера при другите — измърмори.

„Не, всъщност не съм изненадана, че я е облякла и после я е върнала обратно — каза си. — Тази дантела не й харесваше. Твърдеше, че била груба. Изненадана съм обаче, че изобщо я е обличала.“

Все още държеше розовата нощница на цветчета в ръце, когато някакъв шум я накара да се обърне. Вик Бейкър отново стоеше на прага и я наблюдаваше.

— Опаковам дрехите на сестра ми, за да ги пратя за благотворителни нужди — рязко каза тя. — Освен ако вие не предявите претенции и върху нощниците й.

Вик се извърна, без да й отговори. „Този човек ме плаши — помисли си Кейт. — В него наистина има нещо страшно. С радост ще се махна от тук.“

Същата вечер тя отиде при пералнята и с изненада откри, че розовата нощница липсва от малката купчина пране, която беше натрупала там.

„Трябва да изкуфявам — каза си тя. — Бих могла да се закълна, че съм я донесла. Добре де, може да съм я опаковала. Сега ще се наложи да преровя всички онези проклети кашони, за да я намеря.“

20.

На единайсети декември, петък, статията на Алвира за бебето, оставено седем години по-рано на стъпалата пред енорийското жилище на „Сейнт Клемънт“, се появи на първа страница на „Ню Йорк Глоуб“. Телефонът на монсеньор Ферис започна да звъни едва ли не от минутата на излизане на вестника.

Разговорите поемаше дългогодишната му секретарка. Тя съобщаваше, че записва всяко едно от обажданията, и предаваше на свещеника онези, които й се струваха интересни. Когато в понеделник сутрин телефонира на Алвира, гласът на монсеньор Ферис звучеше мрачно.

— Досега има повече от двеста обаждания, но нито едно от тях сериозно. За съжаление мнозина телефонират, за да кажат, че не изпитват съчувствие към жена, която е изоставила новороденото си дете на студа, даже да е било само за няколко минути.

— Идваха ли от полицията? — попита тя.

— Идва една жена от Службата за детски надзор и не беше много доволна, повярвай ми. Единственото, което можем със сигурност да установим, е, че няма съобщение за бебе, открито мъртво или изоставено по това време в Ню Йорк.

— Предполагам, че и това е нещо — въздъхна Алвира. — Ужасно съм разочарована, че не стигнахме доникъде. А си въобразявах, че идеята ми е много добра.

— Наистина беше добра — отвърна той. — Как е майката? Знаеш ли, мислех си, че може да е онази млада жена, която миналата седмица често се навърташе наоколо.

— Но все пак искрено можеш да отговориш, че не знаеш коя е, нали? — с известна загриженост попита Алвира. Както обикновено тя записваше разговора им.

— Няма нужда да изключваш микрофона, Алвира.

Не зная коя е и не искам да зная. Между другото, какво чувам, че си търсела жилище?

— Направо си изтърках подметките от обикаляне — призна тя. — Семейство Гордън са мили хора, но, монсеньор Том, трябва да ти кажа, че макар навярно да са добри в продаването на недвижими имоти, не са най-умните същества, създадени от Господ Бог. Могат да те заведат в някоя дупка и да ти кажат, че е очарователна. И знаеш ли, невероятното е, че наистина си вярват. И после съвсем се побъркват, когато ти казват, че вместо за милион и двеста хиляди, колкото иска собственикът, си можел да го вземеш само за деветстотин хиляди долара.

— Агентите на недвижими имоти обикновено говорят възторжено за жилищата, които показват, Алвира — меко отвърна той. — В някои кръгове това се нарича „оптимизъм“.

— В техния случай просто е ограничено мислене — възрази тя. — Както и да е, предстои ми да ходим с Айлийн, за да видим някакво място, от което според нея се разкривала прекрасна гледка към Сентръл Парк. Нямам търпение. След това пак ще отида при Кейт и ще се опитам да я поободря.

— Дано да успееш. Тя постоянно чете завещанието на Беси и се измъчва. Знаеш ли какво е последното й откритие? Сестра й се била подписала с такова желание, че едва не пробила хартията. Като че ли просто нямала търпение да остави къщата си на чужди хора.

След разговора с монсеньора в продължение на двайсетина минути Алвира седя потънала в размисъл. После си облече палтото и излезе на терасата.

Вятърът брулеше лицето й и тя се разтрепери, въпреки че беше топло облечена. „Провалих се — каза си. — Мислех си, че правя услуга на Сондра — и сега тя е изпълнена с напразни надежди. Това още повече ще я съсипе. Дядо й и приятелят й пристигат утре и тя трябва да изглежда добре пред тях, а също и на репетицията за концерта на двайсет и трети. Освен това дадох на Кейт надежда, че ще намеря начин да оспоря новото завещание. Но след като разгледах почти всички свободни апартаменти в Уестсайд, установих единствено, че Джим и Айлийн са прекрасни хора, които просто трябва да имат късмет в продажбите, защото определено не слушат какво им обясняваш.“

— Засега нищо — тъжно призна тя на Кейт, когато отиде при нея. — Но както винаги съм казвала, никога не е късно.

— О, Алвира — възрази приятелката й, — разбира се, че е късно. Безпокои ме обаче това, че като че ли постоянно съм в емоционална дупка. Непрекъснато си мисля за Беси през онзи последен понеделник, когато я оставих да седи тук и да гледа телевизия — нали знаеш колко много й харесваха „Животът е само един“ и „Окръжна болница“? Тя постоянно ми говореше за тях, за това, че всички герои си причинявали едни на други ужасни неща. И през цялото това време е имала намерение да ми причини нещо ужасно.

Същата нощ Алвира отново не можа да заспи. В един часа след полунощ най-после се отказа, отиде в кухнята, направи си чай и пренави записа от начало.

„Еркюл Поаро — каза си. — Мисли като него!“

В седем, когато Уили влезе в кухнята, я завари развълнувана.

— Уили, може би успях да разплета случая — с щастлива усмивка съобщи тя. — Всичко започва с подписа на Беси. На копието не се забелязва много. Тази сутрин лично ще отида в съда и ще разгледам оригинала. Човек никога не знае какво може да открие.

— Ако изобщо има нещо, ти ще го откриеш, скъпа — отвърна мъжът й. — Залагам на теб.

21.

Предлагаха му нещо голямо — по-голямо дори от работата, която вършеше за онази фалшива компютърна фирма. Лени реши да поеме риска — един голям удар и щеше да се уреди за години наред. Освен това смяташе, че е време да замине за Мексико, особено след като майката на Стар се намираше в Ню Йорк и я търсеше.

Статията в „Ню Йорк Глоуб“ го беше уплашила. В нея подробно се описваше историята на момиченцето. Ами ако някой от любопитните съседи в блока им се замислеше и си спомнеше, че Лени се е появил с бебето си точно преди седем години? Тази мисъл сериозно го безпокоеше. А кой знае? Някой дори можеше да си спомни старата синя количка с петно от едната страна.

За случая постоянно се говореше дори по местните радиостанции. Дон Аймъс се занимаваше само с него. Беше повикал в студиото началника на полицията и той каза, че ако някой е взел бебето, могат да го обвинят в отвличане.

— Когато намерите ценен предмет и не знаете кой е собственикът, би трябвало да го предадете — заяви началникът. — Такъв е законът. А какво би могло да е по-ценно от новородено човешко същество?

После двамата с Аймъс разговаряха за писмото, което се цитираше дословно в статията.

— Фактът, че майката е искала детето й да попадне при добро семейство, не означава просто каквото и да е семейство — отбеляза началникът на полицията. — Когато тя се е отказала от бебето, то е попаднало под опеката на властите и сега от името на тези власти ние го искаме обратно. Надявам се, че ако някой дори само подозира кой може да е взел детето, незабавно ще ни съобщи. Гарантирам, че анонимността му ще бъда запазена и ще получи наградата, без това да се разгласява.

В онзи вторник сутрин, докато разбъркваше захарта и млякото в чашата за Лили, Лени осъзна още нещо. Здравето на леля му се влошаваше и през последните няколко дни тя почти не ставаше от леглото. Той разбираше, че ако се наложи да я приемат в болница и тя спомене пред някого за Стар, социалните работници навярно ще дойдат в апартамента да я потърсят.

Когато влезе в спалнята на леля си, тя веднага отвори очи.

— Не се чувствам добре, Лени — каза старицата, — но зная, че ако отида на лекар, ще ме накара да остана в болницата. Искам да видя как Стелина играе Благословената майка на тържеството, затова ще изчакам. Но когато все пак постъпя в болница, трябва да й позволиш да отиде при госпожа Нунес, докато се върна. Обещаваш ли ми?

Тържеството щеше да се състои на двайсет и първи декември — деня, за който беше определен големият му удар. Лени знаеше, че Лили едва ли ще е в състояние да отиде на представлението. Но ако издържеше дотогава, за него щеше да е чудесно. Щом свършеше работата, щеше да я накара да постъпи в болница и когато се избавеше от нея, двамата със Стар щяха да заминат, навярно в полунощ. „Тя е моята щастлива звезда — помисли си — и не трябва да я загубя.“

Той внимателно постави чашата на нощното шкафче до леглото.

— Аз ще се грижа за теб, лельо Лили — обеща. — Стелина няма да го понесе, ако не си там, поне за да я видиш в онази прекрасна рокля, която й уши. И съм съгласен, че когато постъпиш в болница, ще е най-добре да отиде при госпожа Нунес, докато се върнеш. Аз трябва да ходя на работа и не искам да седи сама вкъщи.

— Grazie, Лени, grazie — промълви леля му и го потупа по ръката.

Бялата туника и синият воал висяха на закачалка до шкафа. Когато Лени погледна към тях, от открехнатия прозорец нахлу лек ветрец и разлюля воала, който докосна поставения върху шкафа потир.

„Още едно предупреждение“ — помисли си. — В статията в „Глоуб“ специално се подчертаваше фактът, че преди седем години полицията е била при „Сейнт Клемънт“ заради кражбата. На друга страница на вестника се разказваше историята на потира и дори имаше негова снимка.

Лени с радост би се избавил от проклетата чаша, но знаеше, че не може да рискува. Ако изчезнеше, леля му щеше да се разтревожи и Стар щеше да разкаже на всичките си приятели.

Не, потирът също трябваше да почака. А когато двамата със Стар най-после заминеха, Лени щеше да го хвърли в Рио Гранде.

22.

Сондра повече не можеше да чете вестник, да гледа телевизия или да слуша радио. Статията на Алвира за бебето беше разбунила духовете и това я караше да потъва в земята от срам.

В понеделник вечер бе намерила в куфара си неотвореното шишенце с таблетки за сън, което й беше предписал лекарят, защото често страдаше от безсъние. Никога не бе прибягвала до тях — предпочиташе да се помъчи. Но в понеделник нямаше друг избор. Просто трябваше да поспи.

Когато се събуди в осем часа във вторник обаче, бузите й бяха мокри от сълзи и си спомняше, че е плакала насън. Изтощена и объркана, тя успя да седне в леглото и колебливо спусна крака на земята.

В продължение на няколко секунди хотелската стая като че ли се въртеше около нея. Пъстрите завеси се сливаха с раираната дамаска на дивана. „По-добре да бях останала будна цяла нощ или да бях изпила всички хапчета от шишето — помисли си. Но после тръсна глава. — Не съм толкова страхлива.“

Взе горещ душ и той й помогна да се посъвземе. Облече хавлиен халат, уви си косата с кърпа и си поръча бъркани яйца, препечени филийки, сок и кафе.

„Довечера пристигат дядо и Гари — напомни си тя. — Ако ме видят в това състояние, ще ме разпитват какво ми е и няма да ме оставят на мира, докато не им разкажа всичко. И днес вече трябва да свиря както трябва. Утре пък дядо ще присъства на репетицията и трябва да се представя отлично. Така той ще се увери, че всички тези години на жертви са си стрували.“ Сондра се изправи и застана до прозореца. „Днес е вторник, петнайсети декември“ — помисли си, докато гледаше към улицата, вече оживена от автомобили и пешеходци, които бързаха за работа.

— Концертът е следващата сряда — изрече на глас. „На другия ден е Бъдни вечер — тогава би трябвало да се върнем в Чикаго — помисли си. — Само че аз няма да замина. Ще позвъня на вратата на енорийското жилище при «Сейнт Клемънт», нещо, което трябваше да направя преди седем години, вместо да търся телефон. Ще кажа на монсеньор Ферис, че съм майката на бебето, и после ще го помоля да съобщи в полицията. Не мога да нося в себе си тази вина нито ден повече.“

23.

В десет часа сутринта във вторник Хенри Браун, чиновник в Съдебната палата на Чеймбърс Стрийт в Долен Манхатън, вдигна поглед и каза „добро утро“ на решителна наглед шейсетинагодишна жена с червена коса и волева брадичка. Хенри притежаваше усет за човешката природа и забеляза бръчиците около устата и очите й, които показваха, че жената често се усмихва. Знаеше, че раздразнението, изписано на лицето й, е моментно.

Той реши, че е отгатнал какъв е проблемът: „Сигурно иска да види завещанието на някой свой роднина, който я е лишил от наследство.“

— Казвам се Алвира Миън — поясни тя. — Научих, че оспорваните завещания са обществени документи и имам право да видя всяко, което поискам.

— Точно така — любезно отвърна той. — Но, разбира се, трябва да го направите в присъствието на представител на съда.

— Не ме интересува, даже целият градски съвет да се събере — рязко отсече Алвира, но после омекна. В крайна сметка този услужлив чиновник не бе виновен, че колкото повече се приближаваше до възможността да види оригиналното завещание на Беси, толкова повече се ядосваше.

Петнайсет минути по-късно Хенри Браун седеше до нея, докато тя разучаваше документа.

— Пак тази дума — измърмори Алвира.

— Моля?

— Просто постоянно се натъквам на думата „изконен“. Разбирате ли, готова съм да се обзаложа, че жената, която е написала това завещание, никога не е използвала тази дума през целия си осемдесет и осем годишен живот.

— А, бихте се удивили колко грамотни стават хората, когато пишат завещанията си — услужливо отвърна той. — Разбира се, допускат и много грешки. — Замълча за миг, после прибави: — Трябва обаче да призная, че „изконен“ е нещо ново. Никога не съм срещал тази дума в завещание.

Алвира престана да го слуша, когато чу поразителното твърдение, че е нещо обичайно в завещанията да се използват нетипични и навярно претенциозни думи.

— Това пък какво е? — попита тя. — Погледнете последната страница. Завещанието вече е подписано.

— Това се нарича „потвърдителна клауза“ — поясни Хенри. — Според законите на щата Ню Йорк тази страница трябва да попълнят свидетелите. Тя потвърждава, че те са подписали завещанието. Завещателката, в този случай госпожа Беси Дъркин Маър, също трябва да я подпише. Това просто е потвърждение, че свидетелите са присъствали на подписването. В противен случай ще трябва да се явят в съда по време на оспорването, а, разбира се, когато завещанията са написани преди години, свидетелите могат да са се преместили или да са починали.

— Я погледнете това — нареди Алвира, вдигнала един до друг двата листа. — Подписът на Беси на завещанието и после на това… как го нарекохте? На потвърдителната клауза. Виждате ли? Мастилото е различно. Но те трябва да са подписани по едно и също време, нали така?

Хенри Браун проучи двата подписа.

— Определено са с различно синьо мастило. Но може би вашата приятелка Беси е решила, че подписът й под завещанието, макар и съвсем законен, е с доста светло мастило, затова просто е сменила писалките. В това няма нищо незаконно. Свидетелите са се подписали със същата писалка — посочи гой.

— Единият от подписите на Беси е ясен, другият е по-нечетлив. Възможно е също да се е подписала на двата листа по различно време — каза Алвира.

— А, това вече не е законно.

— Решително съм съгласна с вас!

— Е, ако сте свършили, госпожо Миън… — започна Хенри.

Тя му се усмихна.

— Страхувам се, че не съм. Не мога да изразя колко съм ви благодарна, че ми отделихте от времето си, но зная, че бихте желали правосъдието да възтържествува.

Хенри любезно отговори на усмивката й, като си помисли: „Всеки, който е лишен от наследство, се жалва, че правосъдието не било възтържествувало.“

— Вижте, Хенри — започна жената. — Нали мога да ви наричам Хенри? А вие ме наричайте просто Алвира. — Без да дочака отговор, тя продължи: — Беси заявява, че това е последната й воля. Аз се обзалагам, че това завещание е фалшиво. А и откъде би могла да знае как да напише тази потвърдителна клауза? Кажете ми, моля.

— Ами, може да е помолила някого да я напише вместо нея или пък някой да й е дал образец — търпеливо отвърна той. — А сега, госпожо Миън, искам да кажа Алвира…

— Добре — прекъсна го тя. — Зная, че това не е доказателство, но тези подписи изглеждат различни и съм сигурна, че Беси не се е подписала на двете места по едно и също време. — Енергично започна да си събира вещите. — Добре, Хенри, благодаря ви — каза и припряно си тръгна.

Алвира отиде направо в агенцията за недвижими имоти на Джеймс и Айлийн Гордън. Имаше среща с тях, за да види поредния апартамент, този път на Сентръл Парк Уест и описан от Айлийн като „безценен“.

Докато се преструваше, че жилището я интересува и слушаше жената за пореден път да превъзнася прекрасната гледка — макар че апартаментът се намираше на втория етаж и от прозорците му нищо особено не се виждаше — Алвира успя да насочи разговора към подписването на завещанието.

— А, да, милата стара сладурана подписа и двата документа — каза Айлийн Кръглите й очи бяха широко отворени и тя се усмихна. — Сигурна съм. Но очевидно беше много уморена. Мисля, че тъкмо затова вторият подпис беше доста нечетлив. Даже да е сменила писалката, не съм забелязала. Истината е, че може просто да съм се оглеждала наоколо. Онази къща е почти в отлично състояние. Искам да кажа, че някои неща, например вратата на дневната, се нуждаят от ремонт, но това не е нищо. Каквито са цените в момента, спокойно бих могла да получа за нея три милиона.

„За пръв път мисля, че си права“ — каза си Алвира, когато, напълно обезсърчено, изключи микрофона в иглата на ревера си.

24.

— Този Лени Сентино е по-хитър, отколкото изглежда — каза на шефа си Джо Трейси детектив Роберто Пагано, който работеше под прикритие. Беше сряда вечер и двамата се бяха срещнали на предварително уговореното място. — След онзи път в кръчмата не е изрекъл и думичка за доставките, които е правил за така наречената компютърна фирма, или за нещо друго, което да ни помогне да го пипнем. Струва ми се, че ако и тогава не беше изпил няколко бири, нямаше да каже нищо.

— Пък и всеки нормален адвокат би успял да отхвърли тези обвинения — загрижено рече Джо. — Затова стискам палци да не се откаже от акцията в понеделник вечер.

— Едва ли — заяви Пагано. — Ако инстинктът не ме лъже. Лени се готви да се чупи. Изглежда разбира, че в последно време в Горен Уестсайд става напечено за дилърите. Иска да направи удара в понеделник вечер и после се обзалагам, че ще замине.

— Възможно е, но се надявам не за там, закъдето той си мисли — каза Трейси. — Естествено, ако Лени свърши работата, ще ни падне в ръцете. Но ако се уплаши и вземе, че изчезне? — Това го подсети за нещо друго. — Последните няколко дни прибира дъщеря си от онзи детски център. Как така изведнъж е станал грижовен баща?

— Може би просто иска детето да го запомни с добро — сви рамене Пагано. — Не мога да си представя, че ще си вземе беля на главата със седемгодишно хлапе.

— Да се надяваме, че можем да разчитаме на това — съгласи се шефът му.

25.

Последната репетиция за коледното тържество бе насрочена за петък следобед и Лени се погрижи да присъства. Той обясни на сестра Корделия и сестра Мейви Мери, че тъй като щял да е на работа в четири часа в понеделник, не искал да пропусне единствената възможност да види дъщеря си като Благословената майка.

С угодническа усмивка им каза, че бабата на Стелина била много болна, но че той винаги щял да се грижи за своето момиченце.

— Ние двамата с теб ще победим света, нали така, Стар? — попита, като галеше детето по косата. — Дори ще те науча да решиш тези твои прекрасни къдрици. — Той се усмихна на монахините. — Баба вече не може да ти слага както трябва шнолата.

Жените кимнаха с каменни лица. После сестра Корделия се извърна и плесна с ръце.

— Добре, деца, заемете местата си за последната репетиция. А, ето те, Уили. Страхувах се, че си ни забравил.

Уили и Алвира се качваха по стълбището. Брат й се усмихна:

— Корделия, до Коледа остава само една седмица. Ако щеш вярвай, но трябваше да пазарувам.

— А аз трябваше за последен път да отида при семейство Гордън — рече жена му. — Днес направо ме изхвърлиха. Били усетили, че не съм готова да направя правилния избор, и ми дадоха имената на някои от конкурентите си в случай, че искам да продължа да търся ново жилище през остатъка от живота си.

— В такъв случай трябва да приемем, че добрият Господ иска да закрием Детския център до първи януари — отвърна Корделия. — И не се чувствай виновна, Алвира. Ти направи всичко възможно, за да докажеш, че завещанието на Беси е фалшиво. — Тя подкани децата: — Хайде да започваме репетицията.

После отново се обърна към Алвира, сниши глас и почти незабележимо кимна с глава към Лени: — Онзи човек е бащата на Стелина. Седни до него. Той се опитва да ни направи добро впечатление, така че със сигурност ще разговаря с теб. Опитай се да измъкнеш от него каквото можеш. Струва ми се, че си е наумил нещо.

Сестра Корделия се оказа права. Лени наистина беше приказлив. По време на цялата репетиция обясняваше как се отказал от добра работа в Средния Запад, защото Стар ужасно му липсвала, но не можел да я откъсне от любимата му леля. От време на време прекъсваше разказа си, за да отбележи колко мили били децата. Междувременно разказа на Алвира за красивото ирландско момиче, за което навремето бил женен — майката на Стар.

— Казваше се Роуз О’Трейди. Много обичахме да танцуваме. Когато бяхме в някое заведение, исках оркестъра да свири „Сладката Роузи О’Трейди“ и тихичко й я пеех.

— Какво стана с нея? — попита тя.

— Не споделям това с много хора. След раждането получи толкова тежка депресия, че се наложи да постъпи в болница. После… — Тук гласът му секна. — Не я пазеха достатъчно внимателно — драматично прошепна.

„Самоубийство“ — помисли си Алвира.

— О, ужасно съжалявам — искрено каза тя.

— Леля ми обясни на Стар, че майка й била болна и трябвало да замине надалеч и че навярно никога няма да се върне. Аз исках да й кажем, че майка й е мъртва, но баба й продължава да се съпротивлява — продължи той, доволен, че толкова добре разиграва измислената си версия.

Наложи се за кратко да прекъснат репетицията, когато Рашид, третият влъхва, изпусна съда с мирото.

— Няма нищо, Рашид — извика сестра Корделия, когато видя сълзите в очите му. Сестра Мейви Мери се втурна да събере парчетата. — Всичко е наред, продължавайте, деца.

Уили седна на пианото. Бе време за заключителната сцена.

— „Спи, мое дете, спи спокойно…“ — тихо запя той.

Коленичили до люлката, Стелина и Джери вдигнаха поглед.

— „Бог ангели ще прати да бдят над съня ти…“ — подеха те.

— Много хубава песен — каза Лени. — Напомня ми за…

— Шшт! — „Господи, не може ли да млъкне поне за да чуе детето си?“ — помисли си Алвира, вече толкова ядосана, че ако имаше лепенка, сигурно щеше да му залепи устата. Забеляза, че когато мъжът беше заговорил, Стелина погледна към него и после засрамено се извърна.

„Детето разбира какъв е баща му — каза си. — Бедното момиченце, днес наистина изглежда малко раздърпано. Косата му е разрошена, а обикновено толкова добре е сресано. Но пак е красиво, с тази дълга почти до кръста къдрава тъмноруса коса, с тази чудесна кожа и проницателни кафяви очи. Лицето му е тъжно и прилича на възрастен човек. Защо животът на някои деца започва толкова ужасно?“

Когато репетицията свърши, Лени шумно заръкопляска.

— Страхотно! — извика той. — Адски сте готини! Стар, татко ти се гордее с теб!

Стелина се изчерви и извърна очи.

— Татко ти се гордее с теб — имитира го Джери, когато се изправи на крака. — Ти си толкова хубава Благословена майчица, ха, ха, ха!

— Все още не е късно да си намерим нов Свети Йосиф — предупреди го сестра Корделия и леко го плесна. — Не забравяйте в понеделник да си вземете костюмите на училище, деца. Ще се преоблечете тук.

— Аз ще взема Стар от училище и ще я заведа вкъщи да се преоблече — каза на Алвира Лени. — Баба й няма да може да дойде на тържеството, но иска да я види в костюма. После ще отида на работа.

Тя разсеяно кимна. Вниманието й бе насочено към Корделия, която събираше даровете на влъхвите. „Тези шоколади с жълт станиол наистина приличат на злато — помисли си. — Боядисаната купа, която е донесла за тамяна, е много красива. Ще трябва да донеса нов съд за мирото на мястото на онзи, който изпусна Рашид.“ После забеляза, че Стелина хваща Корделия за ръка и я отвежда настрани.

— Споделят си нещо тайно, а? — разтревожи се Лени.

— О, съмнявам се — бързо отвърна Алвира. — Зная, че Стелина искаше сестра Корделия и сестра Мейви Мери да се молят за баба й.

— А, да — след няколко секунди каза той. — Предполагам, че е затова.

Доволен от впечатлението, което смяташе, че е направил на репетицията, Лени си тръгна заедно със Стелина, като на всеослушание обясни, че има намерение да я заведе на вечеря.

— Вече не можем да уморяваме баба с готвене и сигурно ще трябва да си намеря готварска книга — беше последната му забележка.

На път за „Макдоналдс“ попита Стар, дали е казвала на сестрата да се моли за баба й, когато я е отвела настрани.

— Всеки ден я моля — тихо отвърна Стелина. Инстинктивно разбираше, че на баща й може да не му хареса онова, за което всъщност беше попитала сестра Корделия — ако баба й позволи да вземе сребърния потир, някога принадлежал на чичото на майка й, ще може ли Рашид да го поднесе като дар вместо строшения съд.

За нейна радост сестрата се съгласи. Стар бе убедена, че ако помоли баба си, тя няма да й откаже. „И когато Рашид го остави до люлката, ще се помоля, ако майка ми още не е отишла в рая, да дойде и да ме види поне веднъж.“

В последно време Стелина мислеше само за това. И все повече вярваше, че ако поднесат потира в дар на младенеца Исус, молитвата й ще бъде чута. И че майка й най-после ще дойде при нея.

26.

Питър Люис, дядото на Сондра, пристигна в сряда следобед. Фактът, че Гари не го придружава, едновременно я изпълни с облекчение и разочарование.

— Ще дойде само за концерта — каза дядо й, — защото е много зает. Освен това ми се струва, че е достатъчно проницателен, за да разбира, че пред толкова важно изпълнение е по-добре музикантът да бъде оставен насаме с музиката си.

Сондра знаеше какво иска да каже дядо й. Гари Уилис страстно обичаше музиката и разбираше присъщото за всички артисти напрежение.

— Радвам се, че е постъпил така — отвърна тя, — но също се радвам, че ти си тук. Изглеждаш много добре, дядо. — Въпреки подутите му от артрита китки и пръсти, тройният байпас беше възвърнал цвета на лицето му и енергичността му — нещо, което Сондра се бе опасявала, че възрастта и болестта завинаги са му отнели.

Когато му каза колко добре изглежда за годините си, той отговори:

— Благодаря ти, Сондра, но днес човек на седемдесет и пет не се смята за толкова стар. Доброто кръвоснабдяване на сърцето прави чудеса, макар да се надявам, че никога няма да ти се наложи лично да го разбереш.

„Дядо най-после изглежда достатъчно здрав, за да го понесе, когато му разкажа за бебето и какво смятам да направя след концерта.“ Но дори само от мисълта тя пребледня.

— А ти ми се струваш отслабнала и изнервена — заяви той. — Случило ли се е нещо, или това просто е обичайната сценична треска? Ако е така, трябва да призная, че съм разочарован. Мислех си, че съм те излекувал от това.

Сондра отклони въпроса.

— Дядо, това все пак е „Карнеги Хол“. Съвсем различно е.

В четвъртък и петък той се срещаше със стари приятели, докато тя репетираше с нюйоркския диригент.

По време на вечерята в петък дядо й съобщи, че ходил в „Сейнт Клемънт“ и научил за кражбата на потира на епископ Сантори.

— Очевидно същата вечер там е било изоставено бебе — отбеляза той, докато четеше менюто. — В последно време във вестника даже се появила статия за това. — Замълча за миг. — Писия на скара и салата — рече и изпитателно я погледна. — Когато те водя в такъв ресторант, мила, поне имай любезността да се преструваш, че менюто те интересува.

На другия ден, когато дойде на репетицията й, тя ясно видя разочарованието в очите му. Свиреше соната на Бетховен и макар че от техническа гледна точка изпълнението й да беше съвършено, липсваше му жар.

Когато свърши, дядо й сви рамене.

— Техниката ти е изключителна, няма спор. Но винаги си скривала нещо от себе си. Не зная защо. Сега скриваш всичко. — Строго я погледна. — Ако продължаваш така, Сондра, няма да се задържиш дълго на голямата сцена! Какво има? Страниш от човека, който те обича и когото, сигурен съм, ти също обичаш. Страниш и от мен. Не зная защо, но го наблюдавам от години. Нищо ли не може да те трогне?

Той тъжно и примирено сви рамене, извърна се и се отправи към изхода на студиото.

— Аз съм майката на бебето, изоставено при „Сейнт Клемънт“ — извика тя и думите тежко увиснаха между тях.

Дядо й спря и се обърна.

Сондра безжизнено му разказа всичко. Когато свърши, последва продължително мълчание. Накрая старецът кимна.

— Това било, значи. И виждам, че в известен смисъл ме обвиняваш за това, че си изоставила бебето. Може да си права, а може и да не си. Няма значение. Ще обърнем и последния камък, за да го открием. Ще разкажем на Гари — той има огромни възможности. И ако не прояви разбиране, значи не те заслужава. А сега… — дядо й взе цигулката и я пъхна в ръцете й — … сега свири с цялата си обич към детето, което търсиш.

Сондра постави инструмента под брадичката си и взе лъка. Можеше да си представи дъщеричката си. „Но дали косата й е руса като моята, или е като на баща й — тъмна, копринено мека? Очите й — дали още са сини или кафяви като моите, или тъмни като неговите?“ Беше го познавала толкова за кратко и вече не изпитваше към него никакви чувства, но все пак той бе баща на детето й. „Сигурно прилича на мен — реши. — Сега е на седем, музиката е в душата й — мислеше си, докато прокарваше лъка по струните. — Лицето й все още ми убягва. Но чувам стъпките й. Усещам присъствието й. Тя също чувства, че копнея за нея.“ — Забравила за дядо си, Сондра унесено засвири.

„Аз дори не й дадох име. Как бих я нарекла? Как я наричам в душата си?“ — Отчаяно търсеше отговора, но не можеше да го открие.

Когато свърши, дядо й кимна.

— Това е нещо друго. Все още не даваш всичко от себе си, но беше много по-добре. Какво ще изсвириш, когато те извикат на бис?

Сондра сама се изненада от отговора си:

— Една коледна песен. „Цяла нощ“.

27.

В неделя сутринта Алвира и Уили отидоха на службата в „Сейнт Клемънт“, Кейт Дъркин също присъстваше и по нейно настояване после отидоха в дома й на кафе.

Когато пристигнаха, семейство Бейкър тъкмо излизаха.

— Двамата с Линда отиваме за сутрешните вестници — весело каза Вик. — Винаги решаваме цялата кръстословица в неделния „Таймс“.

— Познавах един човек, който твърдеше, че всяка седмица я решавал цялата, но когато веднъж някой провери, се оказа, че лъже — попълваше празните места, с каквато дума му хрумне — отвърна Уили. — Може би е ваш приятел?

Усмивката на Бейкър замръзна. Линда сви рамене и го дръпна за ръкава.

— Хайде, мили.

— Виждам, че вече не носи черната си вратовръзка — отбеляза Уили, докато наблюдаваше отдалечаването им.

— Цяло чудо е, че още не си е строшила врата на тези високи токчета — каза Алвира. — Тротоарът е заледен.

— Повярвай ми, точно тя няма да се подхлъзне — отвърна Кейт. — Винаги ходи с такива обувки. — Отключи вратата и я отвори. — Влизайте. Тук става ужасно течение.

— Хайде да си изпием кафето в салона — предложи Кейт, докато си събличаха палтата. — Сутринта запалих камината и е много уютно. След черква в неделя Беси обичаше да пие кафе с прясно изпечен кекс в салона.

Тя не позволи на Алвира да й помогне.

— Какво са няколко чаши и чинийки! Ти цяла седмица тичаш заради мен. Влез вътре и седни.

— Винаги съм харесвал тази стая — отбеляза Уили, когато се настани на мекия кожен фотьойл — любимото място на съдия Алойшъс Маър, чийто портрет в съдийска тога все още добродушно гледаше към тях от стената над камината.

— Прекрасна е — съгласи се Алвира. — Вече рядко се срещат такива високи тавани и камини. Например тези дърворезби. Това си е цяло изкуство. Ужасно е, че бедната Кейт няма да им се наслаждава до края на живота си. — Тя се огледа наоколо и въздъхна. — Е, предполагам, че Беси не би имала нищо против да заема любимото й кресло. Представям си я как седи там с крака на възглавничката и гледа любимите си сериали — и тежко ти, ако я прекъснеш по време на „Животът е само един“ или „Окръжна болница“. И какво прави после, малко преди да умре? Качва се горе и пише завещание, с което изхвърля сестра си от тази къща. Хм, това означава, че е пропуснала поне един от сериалите си тъкмо в последния си ден на този свят.

— Може в рая да дават сапунени опери и да си навакса — отвърна Уили.

Кейт влезе в стаята с поднос, който остави върху малката масичка.

— О, Уили — каза тя, — би ли затворил вратата? „Миличък“ и „сърчице мое“ всеки момент ще се върнат с вестниците и не искам да ни пречат.

— С удоволствие, Кейт — рече той и с пъшкане се изправи.

Споменаването на семейство Бейкър отново ги върна към темата за завещанието. Алвира инстинктивно включи микрофона си.

— Беси винаги пишеше с писалката на съдията и никога не използваше синьо мастило — каза Кейт, когато Алвира заговори за различните подписи под завещанието и потвърдителната клауза. — Но пък в последните си дни правеше много невероятни неща.

— Ами пишещата й машина? — попита Алвира. — Струва ми се, че в Деня на благодарността спомена нещо за нея.

— Не съм сигурна — измърмори Кейт.

— Добре. А как беше със зрението?

— Носеше бифокални очила, ти знаеш. Но за четене трябваше по-голям диоптър. Ако не приближеше нещо до очите си, изобщо не можеше да го прочете. Може да е подписала онези документи, като си е мислела, че са за доставка на боя, лак или инструменти. Веднъж бях тук, когато Бейкър й донесе да подпише такава квитанция. И й подаде своята писалка.

— Но това не може да ти помогне в съда — отбеляза Уили. — Кейт, бих дал всичко за парче от твоя кекс.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Беси също го обичаше. Каза ми дори след смъртта й в неделя сутрин да й оставям парче в тази стая. Иначе призракът й щял да ме преследва.

„А ето ги и семейство Бейкър“ — помисли си Алвира. От антрето се разнесе изщракването на външната врата.

— Наследниците се връщат — измърмори тя и после се смая, когато вратата на салона рязко се отвори и на прага усмихнати застанаха Вик и Линда Бейкър.

— Предобедна закуска — с обичайния си тон каза Вик. — Така го наричат в Англия. — Пристъпи в стаята. — Леле, този кекс изглежда великолепен, Кейт.

— И наистина е такъв — ледено отвърна Алвира. — Вие не бяхте ли поправяли тази врата, господин Бейкър?

— Да, поправих я.

— Затова ли не се затваря?

— Ще я видя отново. — Тази тема очевидно го правеше неспокоен и той се завъртя към вратата. — Е, нямам търпение да реша кръстословицата.

Те изчакаха да заглъхнат тежките стъпки на Вик и тракането на токчетата на Линда.

— Този човек от нищо не се обижда — отбеляза Уили.

— Не е само това — отвърна Кейт. — Иска да чуе за какво си говорим. Слава Богу, че вече почти свърших с разчистването на стаята на Беси. Когато съм там, той винаги се навърта наоколо. — Тя се намръщи. — Знаеш ли, Алвира, като говорим за пишещата машина, тя също се нуждае от поправка. Постоянно прескача, освен ако не пишеш съвсем бавно. Току-що се сетих. От известно време, когато погледна към машината, все се мъча да си спомня какво наистина каза Беси в Деня на благодарността.

Алвира изпи последната глътка от кафето си и със съжаление отклони поканата за второ парче кекс.

— Дай да видя машината — каза тя.

В бюрото на Беси откриха няколко листа хартия. Алвира пробва и установи, че пишещата машина наистина се нуждае от поправка.

— Откога е така?

— Поне от Деня на благодарността.

— Това означава, че Беси или е написала завещанието си преди Деня на благодарността — и следователно е излъгала монсеньор Том, когато са се срещнали в деня след празника, или че го е написала през уикенда, но съвсем бавно. Кой кого заблуждава?

— Но това също не е доказателство, скъпа — напомни й Уили. Погледна към кашоните до стената в стаята на Беси. — Кейт, искаш ли да ти помогна с пренасянето им?

— Не още. Трябва да опаковам още нещо, но не мога да го открия. Оставих за пране една розова нощница на Беси и сега я няма. По нея имаше малко пудра и не исках да я пращам мръсна. — Тя сниши глас и плахо погледна през рамо: — Знаете ли, ако Линда Бейкър не се обличаше като евтина уличница, бих се заклела, че Вик я е взел за нея. Какво ще кажете за това?

Същия следобед, докато Уили гледаше по телевизията мача между „Джайънтс“ и „Стийлърс“, Алвира седеше на масата в трапезарията и за пореден път слушаше записите на разговорите, свързани със завещанието на Беси. В същото време си водеше бележки и бърчеше чело, щом нещо й направеше впечатление.

Резултатът бе равен и вече течеше четвъртата част, когато тя извика:

— Мисля, че го открих! Уили, Уили, слушай! Ти би ли нарекъл Беси „милата стара сладурана“?

Мъжът й не откъсна поглед от екрана.

— Не. Никога.

— Разбира се, че не. Защото просто не беше мила стара сладурана. Беше груба, упорита и свадлива. Но тъкмо там е въпросът. И след всичкото онова обикаляне с Айлийн най-после да го проумея, докато си седя вкъщи.

Въпреки че мачът беше напрегнат, Уили насочи цялото си внимание към Алвира.

— За какво говориш, мила?

— Семейство Гордън никога не са виждали Беси — триумфално отвърна тя. — Просто са видели някаква жена да подписва завещанието си. Вик и Линда са вмъкнали в къщата някого, докато Беси е гледала сериалите си.

Два часа по-късно Алвира и Уили пристигнаха в дома на Кейт заедно с Джим и Айлийн Гордън. Вече бяха предупредили монсеньор Ферис, сестра Корделия и сестра Мейви Мери да ги чакат там и ги завариха да седят в салона при също толкова озадачената Кейт.

— Какво става, Алвира? — попита Корделия.

— Ще видиш. Наследниците ще дойдат, нали?

— Семейство Бейкър ли? — рече Кейт. — Да, казах им, че ще дойдете и че имаш изненада за тях.

— Прекрасно. Кейт, не се познаваш с тези мили хора, нали? Джим и Айлийн Гордън са били свидетели — или поне са си мислели, че свидетелстват на подписването на завещанието.

— Мислели са си, че свидетелстват ли? — попита свещеникът.

— Точно така. Айлийн, разкажи ни какво се случи, когато сте дошли тук — помоли я Алвира.

Със сериозно изражение на приятното си лице Айлийн Гордън отвърна:

— Ами, ако си спомняш, бяхме отишли да покажем на господин Бейкър прекрасен мезонет на Западна осемдесет и първа улица точно срещу музея. Това е една от най-красивите сгради в…

— Айлийн — прекъсна я Алвира, като се мъчеше да скрие раздразнението си, — моля те, разкажи ни за завещанието.

— А, да, добре. Позвъни госпожа Бейкър и когато пристигнахме тук с господин Бейкър, тя ни помоли да влезем вътре тихо. Каза, че в салона имало възрастна жена, която не обичала да я смущават, докато гледа сериалите си. Вратата беше затворена и ние се качихме на пръсти в спалнята, където ни очакваше госпожа Маър.

— Възрастна жена в салона! — избухна Кейт. — Това е била Беси!

— Тогава кой е бил в спалнята? — попита монсеньор Ферис.

Чуха, че семейство Бейкър слизат по стълбите.

— Защо не попитаме Вик? — предложи Алвира, когато двамата влязоха в салона. — Вик, коя е била жената, която сте облекли в розовата нощница на Беси? Може би някоя актриса? Още една измамница, която е участвала в плана ви? — Той понечи да отговори, но тя не му даде възможност. — Имам снимки на Беси. Направихме ги само преди няколко седмици, в Деня на благодарността — в близък план. — Подаде снимките на семейство Гордън. — Повторете онова, което ми казахте.

— Това определено не е жената, която лежеше на леглото и подписа онова завещание — отвърна Джим Гордън.

— Да, има известна прилика, но не е същата жена — потвърди Айлийн.

— Разкажи ни останалото, Айлийн — рече Алвира.

— Когато слязохме долу, вратата на салона беше отворена и видяхме възрастна жена. Седеше на онова кресло — посочи към стола на Беси тя. — Не погледна към нас, но я видяхме в профил — тя вече определено беше жената от снимките на Алвира.

— Това достатъчно ли ти е, Вик? — попита Уили. — Утре сутрин Кейт ще подаде иск за оспорване на завещанието, семейство Гордън ще разкажат всичко и най-късно след няколко дни ще повдигнат обвинение срещу вас, измамници такива.

— Мисля, че е време да се изнесем — побърза да заяви Вик Бейкър. — Кейт, заради това недоразумение ние незабавно ще напуснем къщата. Ела, Линда. Веднага ще си съберем багажа.

— На добър път. Надявам се да се озовете в затвора — извика след тях Алвира.

— Ти ме помоли да донеса шампанско — няколко минути по-късно каза на Алвира монсеньор Ферис, докато стояха в трапезарията. Той отвори бутилката.

— Сега разбирам защо.

Сестра Корделия и Кейт едва започваха да осъзнават значението на случилото се.

— Вече не се налага да напусна дома си — развълнувано рече Кейт.

— А на мен няма да ми се наложи да изоставя децата си — възкликна сестра Корделия. — Благодаря ти, Господи!

— За Алвира — сестра Мейви Мери вдигна чашата си.

За миг лицето на монсеньор Ферис помръкна.

— Сега остава само да открием онова изчезнало дете и да си върнем откраднатия потир на епископа.

— Както Алвира винаги казва, „никога не е късно“ — гордо отвърна Уили. — И както винаги казвам аз, залагам на нея.

28.

Както беше обещал, в понеделник следобед Лени взе Стелина от училище.

— Стар — задъхано каза той, — баба току-що получи припадък и се наложи да дойде лекар. Той повика линейка. Известно време може да се наложи да остане в болница, но ще се оправи. Обещавам ти.

— Сигурен ли си? — изпитателно се вгледа в очите му тя.

— Абсолютно.

Момиченцето изтича напред и когато зави зад ъгъла, видя, че от блока им изнасят носилка. Сърцето му се разтуптя, когато се втурна към нея.

— Бабо, бабо — извика и протегна ръце към любимата си пралеля.

Лили Малдонадо се опита да се усмихне.

— Стелина, сърцето ми не е добре, но в болницата ще ми помогнат и ще се върна. Сега трябва да си измиеш ръцете и лицето, да се срешиш и да си облечеш туниката на Благословената майка. Не трябва да закъсняваш за тържеството. Довечера татко ти ще ти донесе дрехи при госпожа Нунес. Докато се върна, ще спиш при нея.

— Бабо — прошепна Стелина, — Рашид, който играе един от влъхвите, строши съда с мирото. Моля те, може ли да му дам чашата от мама, за да я носи на тържеството? Тя е свещена, нали си ми разказвала, че била на чичо й, който бил свещеник. Моля те. Много ще я пазя. Обещавам.

— Трябва да тръгваме, момиченце — каза санитарят и задърпа Стелина за ръката, за да я отстрани от носилката. — Можеш да посетиш баба си в болницата „Сейнт Люк“. Тя е съвсем наблизо, на Сто и тринайсета улица.

Очите на детето се насълзиха.

— Бабо, знам, че ако занеса чашата, ще се сбъдне едно мое желание. Моля те, позволи ми.

— Какво е това желание, bambina? — попита Лили с глас, натежал от успокоителното, което й бяха сложили.

— Да се върне майка ми — каза момиченцето и сълзите започнаха да се стичат по бузите му.

— О, Стелина, bambina, да можеше наистина да се върне, преди да умра. Добре, вземи чашата, но внимавай да не те види баща ти. Може да не ти позволи да я вземеш.

— Благодаря ти, бабо. Утре ще дойда да те видя, обещавам.

Минута по-късно линейката замина с пусната сирена.

— Трябва да побързаме, Стар — каза Лени.

Детският център беше украсен с елха и гирлянди от сплетени елхови клонки. През уикенда неколцина доброволци бяха построили в единия край на голямата стая на втория етаж платформа, която служеше за сцена. От двете й страни бяха закачени стари кадифени завеси. За публиката бяха наредени сгъваеми столове и в стаята прииждаха родители, роднини и приятели на децата, които участваха в тържеството.

Алвира бе пристигнала рано, за да помогне на Корделия и Мейви да облекат децата. С помощта на ужасни заплахи сестра Корделия успяваше да поддържа известен ред сред възбудените изпълнители. В шестнайсет и десет, точно когато вече всички започваха да се тревожат за нея, се появи Стелина.

Алвира бързо я хвана за ръка.

— Баба ти видя ли те в костюма? — попита, докато поправяше синия воал върху водопада от тъмнозлатиста коса на детето.

— Не. Откараха я с линейка в болницата — тихо отвърна Стелина. — Татко ми обеща да ме заведе да я видя. Тя ще оздравее ли, госпожо Миън?

— О, надявам се, миличка. Но докато е в болница, ние ще се грижим за теб. Нали знаеш колко се страхувахме, че ще се наложи да закрием Детския център? Е, стана чудо и вече няма такава опасност — а това означава, че ще се виждаме всеки ден след училище.

Стелина тъжно се усмихна.

— О, толкова се радвам. Тук ми е хубаво.

— А сега тичай да си заемеш мястото до Свети Йосиф. Искаш ли да ти подържа багажа? — Тя протегна ръка към найлоновата пазарска торбичка, която стискаше Стелина.

— Не, благодаря. Трябва да дам на Рашид чашата, за да я поднесе на младенеца. Сестра Корделия ми позволи. Благодаря ви, госпожо Миън.

Алвира я проследи с поглед. „Това дете ми напомня за някого. Но за кого?“ — запита се тя, докато се връщаше на мястото си.

Светлините угаснаха. Дойде време за началото на коледното тържество.

— Беше прекрасно! — заповтаряха всички, когато заглъхнаха последните звуци на „Цяла нощ“ и гръмнаха аплодисменти. Из цялата стая запроблясваха светкавици на фотоапарати — родителите искаха да запечатат момента. Алвира рязко дръпна сестра Мейви Мери за ръкава.

— Мейви, искам да направиш снимка отблизо на Стелина — каза. — Даже няколко.

— Естествено, Алвира — съгласи се монахинята. — Тя игра превъзходно. Когато запя, не издържах и се разплаках. Вложи толкова чувство в думите!

— Така е. Носи музиката в душата си.

Невероятната, безумна идея на Алвира започваше да се превръща в увереност, но не искаше да я признае дори пред самата себе си. „Като начало можем да проверим акта за раждане — помисли си тя, — но, мили Боже, възможно ли е?“

— Готово — две-три минути по-късно каза Мейви и внимателно й подаде няколко полароидни снимки. — След малко ще станат по-ясни. Освен това успях да я снимам заедно с Рашид, когато й връщаше сребърната чаша.

„Сребърна чаша ли? Не! Това е потир! — помисли си Алвира. — Може и да греша. Може би прекалявам с фантазиите си. Но поне едно нещо мога да проверя незабавно.“

Мейви, моля те направи няколко снимки отблизо на онази чаша — каза тя. — Нека Стелина да я подържи.

— Хайде, Алвира — повика я Уили. — Трябва да ми подаваш подаръците за децата.

— Мейви, направи снимките и ми ги запази — нареди Алвира. — Не ги изпускай от ръце.

Тя побърза да отиде при мъжа си. Подаръците бяха на масата зад нея.

— Добре. Дядо Коледа, това е за Хосе — сърдечно каза Алвира и момченцето нетърпеливо протегна ръце.

Уили го прегърна.

— Почакай малко, Хосе. Сестра Мейви ще дойде да ни снима.

Алвира нямаше търпение да се освободи и да провери подозренията си, но беше по-лесно просто да помогне на Уили, вместо да търси някой да я замести.

Междувременно Корделия и нейните доброволци раздаваха бонбони и безалкохолни, макар че някои вече започваха да се разотиват. Алвира с удивление видя, че Грейс Нунес също се готви да си тръгне, следвана от Джери и Стелина.

Когато я повика, Грейс се приближи.

— Къде ще заведеш Стелина?

— Засега ще я оставя у тях — обясни жената. — Довечера баща й ще я доведе при мен. Каза, че първо искал да вечеря заедно с нея, след като се върнел от работа. Трябва да намина покрай сестра ми за малко, но той обеща да се прибере рано. Стелина ще заключи вратата. Нали, Стелина?

— Ще я заключа. О, надявам се татко да е научил нещо за баба — сериозно отвърна момиченцето.

Десет минути по-късно вече бяха раздадени всички подаръци. Алвира изтича при сестра Мейви Мери и взе полароидните снимки. После си облече палтото.

— Какво има? — с приглушен от пухкавата брада на Дядо Коледа глас попита Уили.

— Трябва да покажа на монсеньор Том едни снимки — каза през рамо тя. — Ще те чакам там.

Свещеникът не беше вкъщи, но я увериха, че скоро ще се прибере. Като се молеше да се върне по-скоро, Алвира неспокойно се разхождаше в салона на енорийското жилище. Половин час по-късно Уили и монсеньор Ферис пристигнаха едновременно. Свещеникът се усмихна.

— Каква приятна изненада, Алвира.

Без да се впуска в обяснения, тя му подаде снимките.

— Виж това, монсеньор Том.

Той взе снимката, на която Рашид връщаше чашата на Стелина, после погледна и останалите.

— Алвира — тихо рече, — знаеш ли какво е това?

— Струва ми се, че зная. Потирът на епископ Сантори. А ти знаеш ли кое според мен е това момиченце?

Той зачака.

— Мисля, че е бебето, оставено пред вратата ти в нощта на изчезването на потира.

29.

Грейс Нунес изпрати Стелина до вратата на апартамента й. Жената я изчака да влезе вътре, после остана, докато чу, че ключът се завърта два пъти в ключалката.

— Доскоро, миличка — извика от коридора и си тръгна, сигурна, че Стелина няма да отвори на никого, освен на баща си.

В апартамента беше тихо и тъмно. Детето незабавно забеляза разликата. Без баба й жилището й се струваше чуждо и опустяло. Обиколи стаите и запали осветлението. Когато влезе в спалнята на баба си, понечи да съблече туниката си, но се спря. Баба й искаше да я види в нея и тя се надяваше, че баща й ще я заведе в болницата.

Извади сребърната чаша от торбичката и седна на ръба на леглото. Допирът до чашата й помагаше да не се чувства толкова самотна. До този момент баба й никога не бе отсъствала, когато тя се прибираше вкъщи.

В седем часа тя чу забързани стъпки в коридора пред апартамента. „Не може да е татко — помисли си. — Той никога не тича.“

Но после на вратата се заблъска.

— Стар, отвори! Отвори ми! — отчаяно извика баща й.

Веднага щом чу изщракването на ключалката, Лени натисна бравата и се втурна вътре. „Всичко беше инсценировка, капан! Трябваше да го разбера още отначало“ — помисли си той. Онзи, новият, се бе оказал ченге. Лени едва успя да се измъкне, когато осъзна какво става, но нямаше съмнение, че в момента претърсват Форт Лий, за да го открият, и че след минути ще пристигнат тук. Но трябваше да поеме риска и да мине през апартамента — фалшивите му документи и всичките му пари бяха в чантата, която следобед беше приготвил и оставил в жилището на леля си.

Той изтича в стаята си и измъкна чантата изпод леглото. Стелина го последва и застана на прага. Лени се обърна, за да я погледне, и видя, че държи в ръце потира. „Е, това е добре“ — помисли си. Искаше да го махне от тук, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Хайде, Стар, да вървим — нареди й. — Заминаваме. Не се опитвай да взимаш нищо друго, освен чашата. — Знаеше, че може би е лудост да води детето със себе си, след като го преследваше полицията, но Стелина щеше да му носи късмет — тя бе неговата щастлива звезда.

— При баба ли ще ме водиш, татко?

— Може би по-късно утре. Казах ти, хайде. Трябва да тръгваме. — Хвана я за ръката и я задърпа след себе си към коридора.

Стелина стискаше сребърната си чаша, докато се мъчеше да не изостава. Без да заключват вратата след себе си, те се затичаха надолу по стълбището — един етаж, втори, трети.

На последната площадка преди фоайето Лени рязко спря и се заслуша. „Засега нищо“ — помисли си той и изпита облекчение. Трябваше му само още минута и щяха да са в открадната кола. И после щеше да е на свобода.

Бяха по средата на фоайето, когато входната врата внезапно се отвори. Лени дръпна Стар пред себе си и се престори, че вади оръжие.

— Само стреляйте по мен и ще я очистя — неубедително извика.

Групата водеше Джо Трейси. Нямаше намерение да рискува живота на детето, колкото и несериозна да беше заплахата.

— Всички назад! — предпазливо заповяда детективът. — Пуснете го да мине.

Колата на Лени се намираше само на няколко крачки пред блока. Пред безпомощните погледи на полицаите той повлече Стар към нея, отвори предната лява врата и хвърли вътре чантата.

— Влизай и се премести от другата страна — нареди й. Никога не би я наранил, но се надяваше ченгетата да не го знаят.

Тя се подчини. Баща й влезе и затръшна вратата. Пусна я, за да запали двигателя, и тогава тя светкавично отвори дясната врата и изскочи навън. Стиснала в ръце потира, с развят зад себе си воал, Стелина се затича по улицата, докато полицаите обграждаха колата.

Десет минути по-късно Алвира, Уили и монсеньор Ферис пристигнаха пред блока и откриха Лени с белезници на задната седалка на патрулна кола. Те изтичаха нагоре по стълбището и научиха, че Стелина и потирът са изчезнали.

Застанали в дневната на апартамента, в който през тези седем години бе живяло момиченцето, тримата разказаха на Джо Трейси за потира и за подозрението си, че Стелина е изчезналото бебе от „Сейнт Клемънт“.

Откъм спалнята на Лени се появи един от полицаите.

— Виж това, Джо. Намерих го пъхнато между полицата и стената в гардероба.

Трейси прочете смачканата бележка, после я подаде на Алвира.

— Тя наистина е изчезналото бебе, госпожо Миън. Ето го доказателството. Това е писмото, което майката е закачила за одеялцето.

— Трябва да телефонирам — с въздишка на облекчение рече тя. — Но първо искам да открием Стелина…

— Вече я търсим — отвърна Трейси. В този момент иззвъня клетъчният му телефон. Той послуша за миг и широко се усмихна. — Спокойно можете да телефонирате. Малката Дева Мария току-що се е опитала да влезе в болницата „Сейнт Люк“, за да види баба си. — После нареди по телефона: — Останете там. Веднага тръгваме за болницата. — Детективът се обърна към Алвира, която вече беше вдигнала слушалката в отсрещния край на стаята. — Предполагам, че се опитвате да влезете във връзка с майката на детето.

— Да, така е. — „Дано Сондра си е в хотела“ — помоли се тя.

— Госпожица Люис остави съобщение, че вечеря с дядо си в ресторанта — обясни й служителката от рецепцията. — Да ви свържа ли с нея?

Когато Сондра отговори, Алвира й каза:

— Бързо вземи такси и ела в болницата „Сейнт Люк“.

Детектив Трейси взе слушалката от ръката й.

— Оставате таксито. Ще пратя да ви вземе патрулна кола, госпожо. При нас е едно момиченце, което със сигурност искате да видите.

Четирийсет минути по-късно Алвира, Уили, монсеньор Ферис и Джо Трейси се срещнаха със Сондра и дядо й пред стаята на Лили в кардиологичното отделение на болницата.

— Тя е вътре при жената, която я е отгледала — прошепна Алвира. — Не сме й казали нищо. Ти ще трябва да го направиш.

Пребледняла и разтреперана, Сондра отвори вратата.

Стелина стоеше до леглото, обърната с профил към тях. Слабата светлина като че ли обграждаше с ореол лъскавите руси коси, които се спускаха изпод синия воал.

— Бабо, радвам се, че си будна и се чувстваш по-добре — казваше момичето. — Един любезен полицай ме доведе тук. Исках да ме видиш в красивата ми рокля. И ето, наистина пазих чашата на майка ми. — Тя вдигна в ръце сребърния потир. — Използвахме го за тържеството и аз се помолих желанието ми да се изпълни — майка ми да се върне при мен. Мислиш ли, че Бог ще ми я прати?

Разплакана, Сондра се хвърли към дъщеря си, коленичи до нея и я грабна в прегръдките си.

Алвира затвори вратата на стаята.

— Има сцени, на които не са необходими зрители — решително заяви тя. — Понякога е достатъчно просто да знаеш, че ако силно вярваш, желанията ти ще се сбъднат.

Епилог

Два дни по-късно, вечерта на двайсет и трети декември, залата в „Карнеги Хол“ беше пълна за галаконцерта, в който щяха да участват видни представители на музикалния свят и на който щеше да се състои нюйоркският дебют на блестящата млада цигуларка Сондра Люис.

В една от централните ложи седяха Алвира и Уили, Стелина, дядото на Сондра, нейният приятел Гари Уилис, монсеньор Ферис, сестра Корделия, сестра Мейви Мери и Кейт Дъркин.

Стелина, обект на безброй любопитни погледи, седеше отдясно на първия ред в блажено неведение за възбудата, която предизвикваше. Кафявите й очи блестяха от радост.

В продължение на два дни вестниците в града отразяваха новината за намерилите се майка и дете и за възвръщането на безценния потир. Това бе трогателна човешка история, особено подходяща за коледните празници.

Вестниците поместваха снимки на Сондра и Стелина и както Алвира казваше: „Дори слепец би видял, че детето е копие на майка си. Не мога да повярвам, че не го забелязах веднага.“

Когато го запитаха дали ще повдигне обвинение срещу Сондра за изоставяне на детето, окръжният прокурор заяви: „Трябва да съм много по-ужасен, отколкото ме смятат враговете ми, за да предявя обвинение срещу тази млада жена. Сгрешила ли е, като не е позвънила на вратата на енорийското жилище? Да, сгрешила е. Направила ли е всичко възможно, за да намери дом за бебето си, макар самата тя да е била едва осемнайсетгодишна? Да, категорично.“

На което кметът бе отвърнал: „Ако той наистина беше предявил обвинение срещу нея, щях да направя живота му черен.“

Когато диригентът се качи на сцената, в залата избухнаха аплодисменти. Светлините угаснаха и вечерта на великолепната музика започна.

Прекрасна във вечерната си тъмнозелена кадифена рокля, Алвира стисна ръката на Уили.

Един час по-късно под бурни ръкопляскания на сцената се появи Сондра. Монсеньор Ферис се наведе напред и прошепна:

— Както би казал Уили, ти пак успя, Алвира — и аз никога няма да забравя, че ти си причината да си върнем потира на епископа. Жалко, че диамантът го няма, но най-важен е самият потир.

— Мисля, че и Уили заслужава да му отдадем дължимото — тихо отвърна тя. — Ако неговите ноти на пианото не бяха отворени на „Цяла нощ“, Сондра нямаше да я запее. А това ме накара да се замисля и после, когато Стелина я запя на тържеството, вече бях сигурна.

Когато Сондра вдигна лъка, те прекъснаха разговора си.

— Погледни детето — прошепна на мъжа си Алвира и посочи към Стелина.

Момиченцето беше хипнотизирано от изпълнението на майка си. Лицето му сияеше.

Когато я повикаха на бис и засвири „Цяла нощ“, Сондра погледна нагоре към дъщеря си. Стелина тихо запя, така че я чуваха само хората около нея. Никой не можеше да се съмнява, че в този момент майка и дъщеря мислят само една за друга. За тях не съществуваше никой друг на света.

Когато заглъхнаха и последните звуци, настъпи дълбока тишина. Уили се наведе към жена си и прошепна:

— Алвира, скъпа, жалко, че не си взех нотите. Може би щеше да е по-добре с акомпанимент на пиано. Ти как мислиш?