През Вселената

71 Ейми

Вратата в края на коридора е заключена.

— Ами сега как ще… — заеквам аз. — Какво ще правим сега?

Младши рита вратата.

Той прокарва палеца си по скенера, натиска бутона и започваме да слизаме надолу бавно, ужасно бавно.

Трия кутрето си до болка и си мисля за всички обещания, които дадох на тате.

— Какво правиш? — питам Младши, докато преминаваме през първия етаж.

— Проверявам влизанията в биометричния скенер — отвръща той и потупва с пръст по таблета. — Харли е слязъл долу вчера по обяд. Аз дойдох, като се стъмни. Тази сутрин Док и Старши са слезли долу и изглежда, все още са там, в другата лаборатория. Но виж — няма запис от сканиране на Орион при влизане в асансьора, има само още едно влизане на Старши, но той е бил по това време в лабораторията.

Той ми подава таблета. Наистина е така, Старши/Младши е регистриран веднъж след Док и после петнайсет минути по-късно се появява отново.

— Намерил е начин да го измами — казвам аз.

Дали този асансьор може да се движи малко по-бързо?

— Това е невъзможно — мърмори Младши и пъха таблета в джоба си. — Той сканира ДНК, не можеш да го измамиш.

Вратата се плъзга встрани.

Студът ни връхлита като снежна вихрушка.

Десетки замразени лежат извадени навън, сгъваемите поставки са издърпани и телата не се виждат през вече замъглените от кондензацията стени на стъклени ковчези. Вратите на камерите се поклащат отворени и на всички тях има нарисуван с все още влажна боя червен хикс. Младши беше прав. Убиецът е белязал жертвите си, подготвил е едно последно масово убийство, за да унищожи с един замах всички замразени, свързани с военните.

В главата ми се върти една-единствена мисъл.

— Тате! — изпищявам, избутвам Младши и хуквам към криогенните камери. Тичам по пътеката с номер четирийсет и там по средата на редицата, е замразеното тяло на баща ми. Бърша с ръка влагата и се взирам за миг в лицето му.

Сграбчвам студения стъклен капак и знам, че в мен има достатъчно адреналин, за да го вдигна и да го поставя на бетонния под. Искам да го направя. Искам да го събудя, да разчупя леда и да го измъкна оттам, искам да ме притисне към себе си и да почувствам топлината му.

Искам го.

Поглеждам към електрическото табло над главата му. Лампичката не е червена, а зелена. Орион само е издърпал поставките, но не ги е изключил, както е направил с мен.

Чувам някакви приглушени звуци наоколо, тупване от нещо тежко, после трясък. Младши тича нагоре-надолу по пътеките, пъха другите замразени обратно в камерите и затръшва вратите след тях. Пъхам замразената поставка на тате обратно в камерата и затръшвам вратата. Червеният хикс ме гледа подигравателно от вратата. Завъртам дръжката надолу и заключвам камерата. Позволявам си един последен поглед към камера номер четирийсет и едно, после тичам надолу по пътеката към следващия изваден навън стъклен ковчег.

Не ни отнема много време. Вратите са затворени, всички са в безопасност, върнати обратно в замразеното им състояние.

А от Орион няма и следа.

— Защо го е направил? — питам, задъхана от усилията.

Дъхът на Младши образува едва забележими облачета.

— Аз съм му попречил — казва замислено, явно продължава да размишлява и да осмисля случилото се. — Да се отворят всички тези врати, докато съм бил тук… това е щяло да ме събуди — щяло е да вдигне много по-голям шум, отколкото при маркирането на вратите с боя. А след като са били вече белязани… разбира се, че ще се втурна към теб, а той ще има достатъчно време просто да издърпа вече набелязаните замразени.

— Но защо? — питам аз. — Защо си е направил труда? Той сто процента е знаел, че ще дойдем направо тук и ще видим какво е направил… Дори не ги е изключил изцяло, само ги е издърпал навън.

Младши мълчи за момент.

— Сякаш е искал да ни изпита.

— Какво искаш да кажеш?

— Показва ни какъв е планът му. Изчаква да види какво ще направим. Дали ще ги оставим да се разтопят, или ще ги върнем обратно в камерите.

— Ясно е, че няма да оставя баща ми да се размрази!

Младши ме гледа втренчено.

— Тестът не е бил предназначен за теб.